Tag Archives: фестивали

Световно кино в София – три акцента от СПФФ

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/tri-aktsenta-ot-sofia-pride-film-fest/

Световно кино в София – три акцента от СПФФ

Четиринайсетото издание на „София Прайд Филм Фест“ (4–15 юни 2024 г.) започна в Дома на киното с превъзходна селекция от 10 пълнометражни филма и 15 късометражки. Хубавото е, че програматорите Симеон Цончев и Яна Алексиева и организаторите от „Действие“ дават шанс в България да се види работата на изключително актуални творци – онова, което се гледа по големите фестивали и се отличава със заслужените награди. Лошото е, че всеки филм има само по една прожекция.

По-долу ще хвърлим поглед върху няколко от предложенията на СПФФ. Първо обаче е важно да уточним: макар те да са събрани тематично (ЛГБТИ+) и да се показват в месеца, в който ще се състои „София прайд“, съвкупността им не е наръч от памфлети или образователни материали, а адекватна извадка от най-интересното в съвременното кино. Обстоятелството, че ще научим нещо за хора, които не познаваме, или ще проумеем по-ясно онези, с които живеем (включително себе си), открай време е бонус към доброто кино, не негов фокус. Както и в случая.

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Кадър от „Домакинство за начинаещи“

4 юни: македонецът от Австралия

Детството на Горан Столевски (р. 1985) минава в Тетово до 12-годишна възраст, когато родителите му емигрират в Мелбърн. Ето защо той понастоящем е една от големите надежди на австралийското кино, а третият му филм – „Домакинство за начинаещи“, стана най-новото предложение на Северна Македония за Оскарите. Него именно гледахме в София на откриването на СПФФ, но преди да се спрем на хубавините му, сме длъжни да споменем двата филма на Столевски от 2022-ра. 

„Няма да си сама“, пълнометражният му дебют (Сънданс), е мрачна приказка от Балканите през ХIХ в., в която вещица се намъква от тяло в тяло и от съдба в съдба от любов към живота, но в заговор със смъртта – дори под твърдите жанрови конвенции (фентъзи, хорър) си личи талантът на Столевски да борави с емоциите на персонажите и на публиката. Вторият – „На тази възраст“, е една от най-правдоподобните, вълнуващи и красиво заснети любовни истории, попадали на широк екран. Действието се развива в Австралия между двама млади мъже, които дълбоко преживяват случайното пресичане на твърде различните си пътища…

Обаятелният „Домакинство за начинаещи“ (премиера във Венеция 2023) е нагледното доказателство, че Столевски израства като разказвач от филм на филм. В голяма къща съжителстват като странно дисфункционално семейство няколко души, които отначало е трудно да бъдат изброени и разтълкувани: Дита, собственичката; приятелката ѝ, яростната Суада, която ѝ „завещава“ двете си деца (деветокласничката Ванеса и малката Мия); три устати тийнейджърки с неясна връзка помежду си и с останалите; Тони, сърдит на живота мъж; приказният Али, новодошъл младеж от „Шутка“.

Това, което отначало прилича на брауново движение, в един момент се избистря: тези ругаещи, пушещи, сумтящи, дърпащи във всички посоки хора са клан, в който обичта е дошла през болката и е станала единственото непоклатимо нещо. Кастът от актьори и натуршчици (изпълнители без професионална подготовка за сцената или екрана и най-често без намерения за кариера в актьорството) е отличен; говорят се няколко езика; казват се насъщни като дишането истини: от другия винаги ще имаме нужда. Цялото човечество е едно странно дисфункционално семейство.

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Кадър от „Обвиняеми“

7 юни: аржентинката без граници

Това, което пропагандистите на омразата се опитват да направят най-напред, е да лишат човека от човещината му. От лице, биография, глас и сърце. Лола Ариас (р. 1976) върви в точно обратната посока. Тя взема типично отхвърлените, които сме приучени да не поглеждаме, да не изслушваме и да не отчитаме – и им връща сърцето, гласа, биографията, лицето. Ариас – която досега се е изявявала успешно като литератор, куратор, драматург (тя е тазгодишната носителка на „Ибсен“, най-щедрата международна театрална награда) и кинорежисьор (премиерите и на двата ѝ филма бяха в Берлин) – твърди, че се смята за артист, който си служи с инструментите на всички изкуства, за да разказва.

Така беше в „Театърът на войната“ (буквален превод на нещо, което иначе бихме дали като „арена на бойни действия“): трима аржентински и трима английски ветерани от войната за Малвините се събират 30 години по-късно и споделят наблюдения, кратки пътешествия, песен и тъги в една история, която е колкото документална, толкова и „поставена“. Така е и в „Обвиняеми“, който предстои на СПФФ: дузина жени с излежани присъди в Буенос Айрес са събрани в общ декор и разсъждават, учат, спомнят си, разрешават спорове с танц, изразяват чувства в песен.

В „Обвиняеми“ авторката е синтезирала материала още по-добре, отколкото в „Театърът на войната“: мястото и действието са по-прибрани, изведен е сюжет – току-що осъдената Йосели пристига в затвора и става причина другите жени да отворят дума за живота си (началото е посрещането ѝ, финалът – изпращането). Документален мюзикъл, така го нарича Ариас: „Исках да направя филм за женски затвор, без да възпроизвеждам стигматизацията. Чрез песни, в основата на които е опитът на героините, и хореография, разработена заедно с тях, реалният живот се превърна във фикция.“ Неизбежните ограничения на този подход са използвани за опора и рамка; резултатът е пробуждащ. 

„Единственият начин да се помогне на тия хора в затворите – и на хората извън затворите също – е да им бъде припомнено, че те са и нещо друго, нещо повече от това, което са извършили, нещо различно от наплашено стадо виновни жертви“, както казваше в първата си книга танцьорката Ана Лий Евънс. (Ана е българка, затворът е Сливенският, където по едно време тя поставя танцов спектакъл, а книгата ѝ „Фламенко в затвора“ е животворно събитие.)

Световно кино в София – три акцента от СПФФ
Божидар Асенов в кадър от „Любен“

14 юни: българинът от Испания

Една от големите трагедии на човечеството като цяло и по-конкретно на България е как част от хората допускат, че знаят какво представляват, искат и могат друга част от хората, особено най-непознатите. Така се сеят ветрове и се жънат бури, вместо през разговор да се стигне до разбиране, а през разбиране – до сътрудничество; вместо, казано още по-просто, да се види как различието да се превърне в богатство.

Голяма част от родната ни „култура на общуване“ понастоящем стъпва на опозиции добро–лошо, в чиято основа е точно принципът на подценяване поради непознаване: столица срещу провинция, град срещу село, заможен срещу незаможен, як срещу слаботелесен, бял срещу мургав, мъж срещу жена, овластен срещу редови, интелектуалец срещу работяга, пътувал срещу уседнал и пр., и пр. И те всички действат в двете посоки (макар че зъбенето на по-привилегированите обикновено е по-опасно от зъбенето на другите).

„Любен“, пълнометражният игрален дебют на Венци Д. Костов (р. 1987) – отрасъл в Малага и работил главно в телевизията и в театъра, – се захваща директно с една от най-обичаните омрази по нашите ширини: малцинствата. Филмът е, както коментираха във „Фотограмас“, най-престижното списание за кино в Испания (където той отдавна мина по кината, за разлика от България), „малка социална мелодрама… за емиграция, расизъм и хомосексуалност“. Млад мъж се връща от чужбина за лятото – на село, при баща си, с когото отдавна не са се виждали. Запознава се с очарователен ромски съсед и се оказва във въртележка от случки, които нито е търсил, нито може да овладее…

Натуршчикът Божидар Асенов има великолепни попадения като Любен (вж. чудната завръзка, магнетична и смешна, когато той рецитира азбуката, за да впечатли събеседника си); Димитър Баненкин като бащата прави най-хубавата и многоизмерна роля в целия филм (историята за къщата за децата, в която е вложил устрема на целия си живот, но която в залеза на живота му пустее, защото децата са в странство, е историята на цяла България); Димитър Николов в образа на гостуващия Виктор е на моменти силен, на моменти просто присъстващ, което може би е и нужно за колебливия му герой.

Това е първият български филм, който разказва недвусмислено за влюбването на двама мъже, и ако трябва да го поместя някъде по ска̀лата между други два сюжета от региона за подобна връзка, за които се сещам – разпиления, безвкусен „Българските любовници“ на Елой де ла Иглесия (Испания, 2003), и смелия, трудно окачествим „Войници. Разказ от Ферентар“ на Ивана Младенович (Румъния, 2017), – бих го разположила някъде откъм страната на втория, защото е повествователно неукрепнал, но пълен с потенциал. „За да разчупим клишетата, трябва да минем през тях, не да ги прескачаме“, каза Венци Д. Костов за избора си да постави своите герои в ситуации, които до голяма степен биха се очаквали. И вероятно е прав.

Любопитен факт: преди година „Любен“ спечели наградата на публиката на 8-мия кинофестивал в Бургас, малко след като в София група недоразбрали разиграха сценка и осуетиха прожекцията на прекрасния „Близо“ – разказ за вредата именно от разиграването на сценки от недоразбрали. Явно истинските почитатели на киното не просто не бягат с писъци от възможността за замисляне, а и я търсят съзнателно. 

И другите

Сред останалите заглавия от СПФФ е добре да отбележим поне „Сребриста мъгла“ на 8 юни (игрална драма с високо документално съдържание на холандката Саша Полак, от селекцията на Берлинале 2023), „Мелез“ на 12 юни (дебюта на нюйоркчанина Вук Лунгулов–Клоц с награда от Сънданс 2023) и грузинско-турското „Пресичане“ на 15 юни (Берлинале 2024, реж. Леван Акин, когото познаваме от сърдечния „И след това танцувахме“).

Другите са като теб и могат да бъдат обичани. Другите не са като теб и могат да бъдат обичани. Ето за какво говори изкуството с душа; ето за какво говори подборката на тазгодишния „София Прайд Филм Фест“.

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

За фестивалите, скандалите и шаблоните в литературата. Разговор с проф. Амелия Личева
© Личен архив

Амелия Личева е поетеса, литературен критик и професор по теория на литературата в Софийския университет. Главен редактор на „Литературен вестник”, председател на Българския ПЕН център, декан на Факултета по славянски филологии на СУ и част от програмния екип на Софийския международен литературен фестивал, който започва днес, 5 декември, и ще продължи до 10 декември.

За хуманния дизайн и създаването на фестивал от вкъщи

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/studio-komplekt-interview/

Може би ги познавате и отпреди да станат „Студио Комплект“, ако сте чели списание „Едно“ или сте посещавали фестивалите One Architecture Week и One Design Week, където са били част от екипа. През 2015 г. Адриана Андреева и Бояна Гяурова създават студиото – „нов вид творческа агенция“, която се върти около дизайна. Организират събития, мислят и създават различни проекти, а направиха и сайта за български дизайн melba.bg. От три години инициативата има и фестивал с лекции и изложби на международни и местни имена. Бояна и Адриана бяха и двигателите на „Генератор“ – място за събития в София, което, за жалост, затвори по-рано тази година. През 2020-та промените са много – фестивалът „Мелба“ този път ще се провежда предимно онлайн. Разговаряхме с тях за симпозиума с лекции (който поне за мен при предишни издания винаги е бил страшно любопитен), за изложбите, които предстоят, и за ролята на дизайна изобщо днес.


За какво ви се струва важно да говорят дизайнерите в този момент – кои са общите теми, които изникват в симпозиума и изложбите?

Бояна: Водещото за нас винаги е да показваме смислени проекти в сферата на дизайна. За мен е особено интересно, когато нещата излизат извън традиционните рамки на областта и се смесват различни дисциплини, така че миксът е в основата и на това издание на „Мелба“.

Чакам с нетърпение например лекцията на Макс Зидентопф – един от авторите през последните месеци, които не загубиха чувството си за хумор и продължиха да ни забавляват на фона на пандемията с фотосериите си „Как да оцелеем във времена на смъртоносен световен вирус“ или пък „Как да оцелея сам вкъщи“. И най-вече защото показва артистизъм в правенето на реклама, който според мен масово липсва като подход. Нямам търпение да чуя и Луси Колдова, която пък създава осветителни тела и продуктов дизайн, едновременно много естетични, но и функционални.

Като цяло ми е любопитно да разбера какви са мислите на дизайнерите от симпозиума за настоящата криза и за промените, до които тя ще доведе в техните сфери.

Адриана: Дизайнерите настоятелно търсят по-добри решения за живота ни. А моментът е благодатен. Последните десет години маркират отчетливо отдръпване от помпозността и лукса. Бляскавите звездни дизайнери са свалени от пиедестала и заменени от гъвкави бюджети, контекстуално търсене на решения спрямо локация и ресурси, а също и от повече хуманност. Тази отвореност и демократизация, наред с хегемонията на социалните медии, предлага свобода и размах на дисциплината, защото въвлича и дава шанс на всеки с талант, способност и критично мислене да допринесе за процеса на диверсификация на дизайна. И това е изключително важно.

Виждаме големи корпорации да се поддават на натиска и да правят сериозни опити да променят производствените си процеси, така че да намалят негативния си отпечатък върху околната среда, без да правят компромис с дизайн и естетика. Виждаме иновации, захранени през дизайна, които чертаят оптимизъм за близкото бъдеще. Такива примери вадим на фокус и в третото издание на изложбата „Преглед на българския дизайн“. От материали, които са биоразградими или рециклирани отпадъци, през апликации и издания, поощряващи етично, толерантно и емпатично поведение и практики, или „превеждане“ на трудни теми на близък и достъпен за всички език, до примери за грижа към местни ресурси, занаяти, техники и опазването на малки бизнеси.

Как бихте описали симпозиума? Какво е важно за вас – да бъде вдъхновяващ, информативен, да задава големи въпроси?

Бояна: Симпозиумът е в основата на фестивала. Той позволява за определен момент да се докоснеш до това, което се случва на световната дизайн сцена чрез срещата с дизайнери от цял свят. За мен, не само като организатор на събитието, а и като слушател и зрител, симпозиумът носи много нови гледни точки, позволява ми да си сверя часовника с това, което се случва по света, и да си помисля аз къде съм в тази картинка. Също така ми дава нови професионални идеи и посоки, в които примерно дизайн инициативите на „Мелба“ да се развиват. Тази година е малко по-различна. Наясно сме, че когато липсва живият контакт, въздействието не е пълноценно. Но също така сме убедени, че и във времена на криза отново културата и творчеството ни дават смисъл.

Разкажете повече за проекта „Нови модели на ежедневие“, който ще видим и в една от изложбите. И как беше лично за вас – след затварянето на „Генератор“ навярно и вие сте навлезли в нови модели на ежедневие?

Бояна: Още преди пандемията бяхме решили, че искаме изложбата „Преглед на българския дизайн“ за третото си издание да има тема и да се фокусира само върху десет дизайн проекта. Когато през март и април си останахме по домовете, се роди идеята – като нямаме предвид единствено настоящата нужда от нов модел на ежедневие, а говорим общо за необходимостта от нови модели за света, зададени от дизайнери и творци.

Стартирахме с отворена покана, към която имаше голям интерес, и през последните месеци представихме любопитни проекти на български автори в нашите онлайн канали. Сега именно някои от тези проекти са и част от експозицията, но добавихме и други, които по наша преценка задават нова посока. Сред имената, включени в изложбата, са Kool And Konscious, които представяме чрез техен бански костюм, създаден изцяло от стари прежди от рибарски мрежи; Кирил Златков – със забележителния си подход в оформлението на книги; Стилияна Минковска, която предлага нов и по-хуманен дизайн на мебели за родилните отделения.

Иначе нашето ежедневие премина изцяло онлайн, което, от една страна, е хубаво, защото можеш да си вършиш работата от планината или морето, но пък силно усещам липсата на живия контакт с колеги и приятели.

Вярвате ли, че дизайнът успява истински да промени всекидневието ни в сложна ситуация – и как?

Бояна: Това, че в момента масово всички седим пред лаптопите си и координираме сложни процеси онлайн, е до голяма степен заслуга на дизайна.

Адриана: Безспорно. Дизайнери по цял свят мобилизираха сили и ресурси и продължават да го правят, за да предложат промени, които да облагодетелстват обществото. От проектирането на по-умни маски срещу разпространението на COVID-19, през ясни инфографики, превеждащи сложни процеси на разбираем език, или приложения и сайтове, които хармонично подреждат и успокояват тревожността и хаоса от емоции у всеки, до фантастични решения при липсата на живи дефилета в модата (между другото, само тази стъпка води до големи промени в една от най-замърсяващите околната среда индустрии – Gucci например обяви, че повече няма да участва в модния календар от постоянни шоута).

В изложбата ни е представен уебсайтът ModeRemote на българското дигитално студио Oblik. Нагледно се вижда как удобно проектирана платформа с красиво оформление може да помогне при изолацията и навигирането в работата от дома чрез практични идеи и споделен опит.

Тази година за пръв път ще има и дизайн клас. Кое ви накара да поемете и в тази нова посока, как я усетихте необходима?

Бояна: Всъщност миналата година направихме първо обучение в рамките на фестивала заедно с „Фонтфабрик“. Решихме да продължим с дизайн класовете, защото виждаме интерес и смисъл в тях. Още в „Генератор“ направихме серия от подобни класове на различни теми и амбицията ни е и след като вече нямаме физическо пространство, да продължим да развиваме започнатото там.

Адриана: Надграждането на знания е привилегия на всеки любопитен човек. От години разрастваме мрежата си от контакти с изключителни дизайн специалисти у нас и в чужбина. Смятаме за важно да се опитаме да улесним разпространението на това знание до повече хора.

И по-общо – как еволюира фестивалът, откакто го има? Кои бяха уроците по пътя ви, дали нещо не изпадна като излишно, друга посока да се е задълбочила?

Бояна: В началото стартирахме с малко събитие – симпозиум с ограничен капацитет от посетители и първото издание на изложбата „Преглед на българския дизайн“. С всяко издание обаче съдържанието нараства – тази година освен нашата изложба, в партньорство с Чешкия център и културния институт на Словакия имаме възможност да покажем много любопитната изложба „Нарисувана конституция“. Съвместно с Хенк Гронендейк, доскоро професор в Академията „Герит Ритвелд“ в Амстердам, показваме архив на студентски работи от последните 20 години от същата академия в Гьоте институт.

Адриана: Миналата година добавихме и филмова програма, която бихме подновили при следващата възможност за събиране на живо.

Как се организира такова събитие в днешния момент? Какви бяха – и са – трудностите? Нещо дали не се оказа изненадващо по-лесно?

Бояна: Трудно, защото работим в много малък състав, но това не е ново. В общи линии така се правят културни събития в България. За нас беше важно да не пропускаме издание тази година, защото се чувстваме отговорни – както към общността от автори, която представяме с нашите събития, така и към публиката, която ни следи. Също така имаме няколко верни съмишленици и партньори, които ни подкрепят в дизайн инициативите на „Мелба“ още от самото начало, и това ни позволява да продължаваме напред. Виждаме смисъл във фестивала, а пък и правенето на събития през годините се превърна в наше основно занимание, така че дори предизвикателствата на 2020 г. не могат да ни спрат, защото харесваме това, което правим. По-лесно… оказа се, че може да се направи цял фестивал от бюрото в спалнята.

Кога според вас дизайнът работи – кога е истински успешен? На какво се възхищавате в това поле?

Бояна: Дизайнът е успешен, когато ти прави живота по-лесен и приятен. Това е практичната част. Но за мен като фен на изкуството е най-впечатляващ, когато излиза безразсъдно извън прагматичните граници и показва нови, смели подходи и естетически издържани продукти и решения, в които личи творческият почерк.

Адриана: Дизайнът работи, когато не поставя живота ни в опасност и спомага за по-удобното функциониране на ежедневието. Обичам да откривам дизайнери с чувство за хумор, които не се вземат насериозно, безкрайно откровени са и не робуват на предразсъдъци. Възхищавам се на дизайнерите, които преодоляват личния си комфорт, за да подобрят живота на някой друг – без значение дали влагат сили в грандиозен проект за изчистване на океаните от боклуци, или в това да поставят рампа на жилищната сграда за своя съсед инвалид. Дизайнът, както и всичко в света работи, когато е хуманен.

Фестивалът „Мелба“ бе открит на 5 ноември 2020 г. и включва онлайн международен симпозиум, работилница „Дизайнатон клас“ на 13 и 14 ноември в „Мисия 23“ и изложби в галерия „Кредо Бонум“, Чешкия център и Гьоте институт. Програмата продължава до края на месеца.
Заглавна снимка: © Михаил Новаков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Музиката? Просто я попий.“ Разговор с Авишай Коен

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/avishai-cohen-interview/

На 7 ноември т.г. световноизвестният контрабасист, певец и композитор Авишай Коен ще закрие Plovdiv Jazz Fest. В Пловдив той ще музицира с новото си трио, в което участват Елчин Ширинов (пиано) и Рони Каспи (барабани). Те ще представят последния, 17-ти албум на Коен – Arvoles, чието заглавие идва от ладино (древния романски език, който произхожда от староиспанския и е говорен от сефарадските евреи) и означава „дървета“. 

С Авишай Коен разговаря Марин Бодаков.


Вие сте един от най-големите музиканти на нашето време. Затова, като поет, ме интересува: правите ли разлика между тишина и спокойствие?

Тишината за мен е липсата на звук – всичко е тихо, но в главата си все пак чуваш нещо. Спокойствието е по-скоро състояние, в което можеш да пребиваваш, също като медитацията; и дори да има звуци около теб, все още можеш да си спокоен, стига умът ти да е другаде.

Вашият сънародник Амос Оз бе отбелязал неудобството да се пише на иврит днес – защото все пак е хилядолетният език на пророците. Но какво е да правиш музика днес в страната на пророците, в Обетованата земя? Кога трябва да се откъснете от традицията – и кога се връщате към нея?

Родината, корените и наследството винаги са били част от мен и моя свят, те са част и от музиката ми. Предполагам, че с остаряването започнах да виждам колко важно е да съхраня традиционни песни живи. Би било много тъжно да ги загубим. Но отворих себе си към много различни видове звучене – от традиционното до афро-карибското и сефарадското, до някоя нова звучност, която откривам, докато съм на турне.

Тази година навършихте 50 години. Какво усещате, че можете да правите по-добре от всякога? И от какво спряхте да се интересувате – в изкуството, в ежедневието?

Чувствам се много добре. За мен не беше нищо особено да навърша 50… Наслаждавам се на всички „свободни“ моменти в живота въпреки необичайната световна ситуация, на това да прекарвам повече време със семейството си и да се радвам на изкуството, което съзирам в природата. Освен че ми липсват концертите на живо, турнетата и почитателите, които виждам по пътя, много ми липсва усещането за културата и енергията на градовете, до които пътувам. Така че наистина чакам с нетърпение да изпълня музиката си „на живо“ за пръв път в България. Особено във времена като днешните се чувствам много развълнуван – и голям късметлия…

Как периодът на изолация заради COVID-19 промени Вашето разбиране за социалното измерение на музиката?

Музиката винаги ще свързва хората помежду им, независимо от това къде се намират и от какъв произход са. Тя е страхотно лекарство. По време на карантината ми беше ясно, че феновете ми се нуждаят от музика и от личен контакт – и реших всеки ден да излъчвам изпълнение на живо в социалните мрежи. Беше невероятно колко незабавни реакции получих от всички точки на света. Да видя, че музиката ни обединява всички.

Какво научихте от работата си, например с Чик Кърия? Кои музиканти остават легенди за Вас? С кого от Вашите колеги копнеете да свирите отново заедно на сцената?

През годините съм се учил от много хора, но за мен Чик Кърия беше големият учител. Той беше майстор на щедростта – с музиката си, към музикантите на сцената. Имам много хубави спомени как бях част от това. През шестте ми години с Чик той ме научи как да ръководя екип и как да общувам ефективно с публиката. Преди няколко години имах възможността да свиря заедно с него на турнето по случай рождения му ден – беше пълно с прекрасни моменти.

Ако опишете инструмента си – контрабаса, като приятел, кои са любимите Ви черти на характера му?

Контрабасът е мой дългогодишен партньор, свиря на него всекидневно, той е моят своебразен говорител, понеже може да изрази звука, който композирам. Той е мой близък танцувален партньор и винаги е до мен, подтиквайки ме да общувам с него и с другите…

А дали композиторът и изпълнителят у Вас спорят за нещо?

Те взаимно се допълват, един на друг си палят искрата. Дават поравно енергия, ресурси и отдушник на общуването ми, един спрямо друг те са равнопоставени…

Мой приятел предложи да Ви попитам: важно ли е творец от Вашия мащаб да се стреми към популярност – или тя е просто страничен резултат, награда за усилията и постоянството?

За мен успехът е по-скоро резултат от усилия и постоянство. Свиря на бас всеки ден, за да се упражнявам… Когато често се упражняваш, ставаш все по-добър и по-добър. Оттук и успехът. Смирява ме фактът, че имам много верни слушатели по целия свят, които ме подкрепят и се вълнуват от моята музика и изпълнения. За мен е много важно да им дам това, което очакват и желаят – и така се опитвам да се приближа към съвършенството.

Как ще приласкаете един тийнейджър да слуша толкова изтънчена и сложна музика като джаза?

Затвори очи, отвори ума си и се заслушай в музиката – просто я попий, не е толкова трудно. Хубавото е, че винаги откриваш нещо ново… много е освежаващо. Ела на някой от концертите ми на живо – и ще видиш какво имам предвид!

Превод от английски: Анна Бодакова
Заглавна снимка: © Andreas Terlaak

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.