Tag Archives: филми

Корупция, конспирации, предразсъдъци: Кинонаградата „Лукс“ за 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/lux-film-prize-2019/

Наградата

В Европейския съюз си разменяме основно финансови средства, политически стратегии, икономически решения и като че ли по-рядко – истории. Познаваме статистиката, но не и ежедневието си; чуваме за повече едри решения, отколкото виждаме дребни детайли; приближаваме се бързо, но се приобщаваме бавно. Един от институционалните опити да се намали този дисбаланс между макро- и микрообщуването ни е ежегодната филмова награда „Лукс“, основана през 2007 г. от Комисията по култура и образование на Европейския парламент.

Като единствена награда, гласувана от политици, очевидно тя се концентрира повече върху съдържанието, отколкото върху художествените качества на филмите – според регламента си „Лукс“ отличава произведения, които илюстрират универсалността на европейските ценности и разнообразието от култури и повдигат теми, които насърчават обществения дебат върху процеса по европейския строеж. Чести мотиви в подбираните през последните години филми са кризите на малцинствата, били те етнически, социални или сексуални; сблъсъците между култури; терзанията на непривилегированите; премеждията на личността, увредена от системата… В последната категория могат да се впишат и двата български участника досега – „Урок“ и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Накратко процедурата по присъждането на наградата е следната. Комисията по култура и образование на ЕП назначава специална група от филмови дейци (продуценти, програматори, критици и т.н.), която всяка година избира десет филма, (ко)продуцирани от някоя от 28-те членки на Европейския съюз или Исландия, Албания, Норвегия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Филмите са документални, игрални или анимационни, с дължина над 60 минути. Десеторката се обявява на фестивала в Карлови Вари през юли, след което през септември във Венеция членовете на групата обявяват трите финалиста. Оттам нататък победителят е в ръцете на членовете на ЕП – през следващите два месеца всичките 751 евродепутати могат да изгледат филмите в специална зала в Парламента и да гласуват за фаворита си, който се обявява в края на ноември.

Междувременно ЕС спонсорира превода на трите отличени филма на 24 езика, както и филмовите дни „Лукс“ – прожекции в различни градове в страните членки, като тази година в инициативата участват киносалони в София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Стара Загора, Благоевград и Търговище.

Финалистите

И през 2019 г. финалната тройка е доволно шарена – в общия контекст на европейската интеграция са поставени филми със съвсем различна география, тематика и стилистика.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Испанско-френската копродукция Кралството“ на Родриго Сорогойен прави опит за задълбаване в големия проблем с отклоняването и присвояването на земеделски субсидии в Европейския съюз, в частност в Испания. Макар че разказът следи отблизо един-единствен участник, политика Мануел Лопес-Видал, множеството странични персонажи, в комбинация с бързото темпо на разказването и напрегнатата електронна музика, пораждат главозамайване, което не спира до края. Така през цялото време остава чувството, че все нещо не сме разбрали – както за ситуацията, така и за хората. Това прави филма труден за гледане, но може би верен на намерението си да изобрази или поне да пресъздаде усещането за задкулисна схема с невъобразими мащаби.

В крайна сметка може би тъкмо корупцията, а не Мануел, е главният герой във филма. С развитието на историята и ние, и самият Мануел осъзнаваме, че той е само малка брънка в една ужасно оплетена система, особено когато системата изведнъж решава да се отърве от него и да го принуди да опере пешкира.

На запознатите със сходните случаи в българското пространство някои детайли навярно ще се сторят интересно познати, например наличието на тайни тефтери с инициали или изпращането на провален партиен кадър на висока служба в чужбина, докато „темата започне да писва на медиите“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още по-усукан разказ предлага документалният Нерешеният случай „Хамаршьолд“, копродукция на Дания, Норвегия, Швеция и Белгия. В своето шестгодишно проучване датският журналист и режисьор Мадс Брюгер се връща към самолетната катастрофа, в която през 1961 г. загива тогавашният генерален секретар на ООН Даг Хамаршьолд. Филмът разглежда смъртта му като вероятно предумишлено убийство, а по средата прави остър завой и поема по дирите на все още недобре забравената конспиративна теория, че в средата на XX в. СПИН е разработен като биологично оръжие за унищожението на чернокожите в Африка.

С поставянето на себе си в центъра на собствения си филм Мадс Брюгер извежда и самия процес на разследването на преден план – ексцентричната му персона и увлечението му по ровичкането правят от филма вълнуващо пътешествие между съмнителни типове и странни документи. Меракът му си личи от всяка сцена и наистина е увличащо да разследваме плетеницата от тайни заедно с него. В случая обаче играта на разследващ журналист си остава само игра. Въпреки всичката свършена работа равносметката е, че събраните от Брюгер материали не стигат по-далеч от „един човек каза“, не разкриват повече от няколко мръсни гардероба (истина, да, но нужна кому?) и не предлагат задоволителна подплата за никоя от теориите.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Далеч по-ясен в повествованието и посланието си е Господ съществува, името ѝ е Петруния“ на северномакедонската режисьорка Теона Митевска, тазгодишната носителка на наградата „Лукс“. Копродукцията на Северна Македония, Белгия, Словения, Франция и Хърватия разказва едно денонощие от живота на Петруния, 32-годишна безработна историчка, която в обърквацията си след особено неуспешно интервю за работа се мята с дрехите в реката и хваща богоявленския кръст.

Тази случка (според някои минувачи – незначителна дреболия, според централните новини – безпрецедентен скандал) отприщва поредица от показателни ситуации, разказани от Митевска с лекота, убедителен сценарий и добре вместени хумористични отдъхвания. Виждаме ксенофобията сред младите, цинизма у полицията, безпомощността на журналистиката, разрива между поколенията, бавната борба на разума, правото и закона срещу предразсъдъците („Нарушила съм правило на Църквата, но не и закон“), закостенялостта на обществената норма („Ако следваме само традициите, никога няма да постигнем прогрес“), неуредените отношения между църковните и държавните власти („Ако съм нарушила църковните правила, какво правя в полицията? Ако съм нарушила законите, какво прави попът тук?“)… Всичко това показва колко неподготвено е обществото за дискусии в посока към постигането на цивилизационен консенсус, докато все пак редките моменти на широта и топлина дават надеждата, че такъв е възможен.

Ефектите

Според информационната брошура за наградата, изготвена от Генерална дирекция „Комуникация“ на ЕП, „Лукс“ (от латинската дума за светлина) цели да осветява филми, които илюстрират търсенето ни на отговори, както и нуждата ни от утеха в трудни времена; които ни карат да осъзнаем своята действителност, както и тази на другите; които ни помагат да разберем живота на съседите си и ни приканват да си зададем въпроси относно идентичността си.

При подходяща настройка тази рамка може да ни предизвика да гледаме историите не като чужди, а като наши. Така познавателната функция неусетно става самопознавателна, ако действително направим малката, но важна стъпка, при която Испания, Дания, Северна Македония и т.н. претърпяват фината трансформация от „те“ към „ние“.

Наред с културно-просветителския ефект, тази дейност на ЕП разширява показването на европейските филми извън държавата на продуцирането им – необходимо усилие на фона на неблагоприятната за това пазарна среда. А и понякога въпросите, повдигнати във филмите, не остават само в прожекционната зала, а се прехвърлят и в заседателната.

Ще завърша с няколко забележки по повод превода на филмите. При всяка от трите прожекции в Дома на киното, които посетих, в началото на финалните надписи виждахме информацията, че субтитрите са изготвени от лондонската компания „Суб-ти“. Възлагането на тази задача на професионалисти, разбира се, е чудесно. Преводът обаче по всички разбирания и закони е авторска дейност и моето очакване е да се отдаде заслуженото на човека или хората, изпълнили тази нелека задача. Бих искал да знам например на кого точно да държа сметка, че в испанския и северномакедонския филм хвърчаха каруцарски ругатни на поразия, а в българските субтитри най-мръсното, което прочетохме, беше „курва“. Съзнавайки, че преводът на вулгаризми е немалко предизвикателство, засега ще оставя настрана дискусията за автоцензурата и пуританизма в българското преводачество, която иначе си струва да се проведе.

В момента в сайта на наградата се събират зрителски гласове за трите финалиста. Фаворитът на публиката за 2019 г. ще бъде обявен догодина на Фестивала в Карлови Вари, заедно с огласяването на следващия дълъг списък от десет филма.

Заглавна снимка: от сайта на Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо повече от забавление: 52-ри международен фестивал за фантастично кино в Ситджес

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/52-sitges-film-festival/

Наличието на нудистки плаж и приветливото отношение към хомосексуалните хора не са непременно най-видимите елементи, с които испанското градче Ситджес разчупва съществуващите на много други места на планетата ни табута, особено през октомври, когато всяка година тук се провежда най-старият филмов фестивал за фантастика и ужаси.

В рамките на единайсет дни фестивалният дух броди навред из курортния град – чрез безбройните плакати и знамена по централните улички; караваните за бързо хранене, където можеш да поръчаш бургер „Дарт Вейдър“ или меню „Лудия Макс“; килима пред големия киносалон в хотел „Мелиа“, който е не просто червен, а кървавочервен; и най-осезаемо чрез традиционния Парад на зомбитата, който се провежда в първата събота на фестивала – (на)шествие от стотици ентусиасти, гримирани като мъртъвци, чудовища и жертви на лоши медицински експерименти.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Най-празнично е в киносалоните, където видеошапката на фестивала неизменно предизвиква бурно аплодиране от местните фенове; същото получават логата на продуцентските компании, осмелили се да инвестират в маломащабно жанрово кино, а по време на самите прожекции ръкопляскания и доволни подвиквания отбелязват всеки кадър, който показва майсторлък в обрисуването на чудатостите в човешкия свят, били те комични, мрачни или фантастични.

Щеше да е изкуствено, безопасно и весело като плосък комерсиален хорър, ако осезаемо не беше нещо повече от забавление. Подборът на филмите в официалния конкурс и в няколкото паралелни програми демонстрира не толкова самодоволно потапяне в жанровите стандарти (насилие, страх, напрежение), колкото желание за дръзко вникване в тъмните и грозни кътове на съществуването посредством разнообразни употреби на фантастичното и ужасното.

Така например през филтъра на страшното гледахме няколко съвсем реалистични семейни истории, които представяха зловещо и внимателно изследване на предизвикани от човека патологии. Най-отчетливият пример за страшен реализъм беше филмът „Кръвта на пеликана“ на режисьорката Катрин Гебе, в който самотна германска майка полага всячески усилия да излекува второто си осиновено от българско сиропиталище дете, толкова дълбоко травмирано от ранните си изживявания, че в най-тежките си пристъпи се държи като обладано от зла сила.

В обзор на 40-тото издание на фестивала Нева Мичева пише, че ужасът е усещане, което не е задължително свързано с кръв и писъци. В повечето от филмите действително става дума по-скоро за дискомфорта на непредвидимостта, който е константа в съществуването сред хора. Затова и осъзнаването и обговарянето му са важни действия, тъй като биха могли да оборудват с чувствителност към промените и с готовност за гъвкави решения в непознати ситуации.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Страхът отключва въображението“ се повтаряше в аржентинския филм „Задънена улица“, криминален трилър, издържан в класическа черно-бяла стилистика. Наистина, интелигентни и фантастични прочити на ужаса гледахме в изобилие в Ситджес. Такъв беше особняшкият „Гора от любов“, филм по истинска история за японски престъпник, който в продължение на десет години прелъстява, изнудва, малтретира и убива многобройни жертви, само че изпълнен в мажорна тоналност, при това с типичните за японска комедия преувеличения – филм, колкото абсурдистки в опаковката си, толкова внимателен в изследването си на механизмите на пораждане и възпроизвеждане на насилието.

Замислящи бяха и обитаващите по-стандартната жанрова територия на трилъра „Гнездото“ и „Хижата“, които се занимават с ефектите на отровната семейна среда върху личността. Шантавата корейска зомби комедия „Странното семейство“ също постави въпроси за предразсъдъците, алчността и солидарността, а дори типичен хорър (с кръв и писъци) като японския „Иде“ успя да предложи анализ на семейните дисфункции и несъзнаваните травми вследствие от тях.

Най-въздействащо алегоричен беше „Платформата“, дебют на испанския режисьор Галдер Гастелу-Урутия, който взе наградите за най-добър филм и на журито, и на публиката. В свежа и умна интерпретация на поджанра „заклещени и оцеляващи“, той поставя група хора в екстремни обстоятелства, които подтикват към екстремни действия и изправят персонажите пред избора между човечността и чудовищността.

В крайна сметка ужасът в тези филми не е свръхестествен, а съвсем реален и човешки. Те ни показват как трагедията обичайно започва от пренебрежимо и комично малко кривване, как и най-леките залитания към крайност могат да ни запратят по пътеките на големите бели. И може би това е най-ценният ефект на ударната доза ужаси – да подействат като карнавал, в който пускаме всички демони навън, заедно ги опознаваме, признаваме и почитаме, за да можем през останалото време да ги удържаме спокойно. Ще ми се да вярвам, че това фикционално поглъщане на крайности има потенциала да произведе реална умереност и отговорност. И да пренесе навън в света част от духа на публиката, която, също като Фин и Джейк от „Време за приключения“, изглежда, оценява всяко странно проявление не по външността му, а по същността му.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Художественият директор на фестивала Анхел Сала казва, че Ситджес е „синоним на странности, екстремности, абсурдизъм и сюрреалистични преживявания.“ Този пиетет към чудатото и невъзможното явно е култивиран дълги години в Испания, ако се съди по документалния „Дива сесия“, който разказва историята (от 60-те докъм началото на 90-те години) на огромната испанска индустрия за второразредни филми, вършещи още оттогава това, което Ситджес поддържа като традиция досега – да забавлява и да троши табута.

При първото си посещение на фестивала през 2016 г. описах как филмите тук подхранват настройката, че в реалността ни винаги има нещо повече от вече разбраното. Всеки от тях впива поглед в някакво явление, от което иначе сме склонни да извръщаме глави – необичайното, срамното, отвратителното и ужасяващото, изобщо всичко, чието съществуване ни е трудно да признаем, всичко табуирано и удобно „абективирано“. „Какво се крие зад абектa? Трупът, екскрементите, всичките онези неща, които са мръсни и които трябва да изхвърлим, за да очертаем собствения си чист и подреден свят. От тази гледна точка абект е нещото, което постоянно смущава дихотомията на субект и обект. И което обаче предполага тотално отхвърляне, тотално забравяне, тотално изтриване“, казва проф. Миглена Николчина в своя лекция.

Фестивалът в Ситджес, с общо 171 филма в тазгодишното си издание, създава атмосфера, в която чудноватото не е зло по подразбиране, а е интересно и вълнуващо. Наясно, че чистото и подреденото не изчерпват реалността, той вижда в тъмното възможност за по-пълно себепознание. И възхвалява неизвестното в човека и света.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да не искаме младите да бъдат като нас. Разговор с авторите на филма „Петя на моята Петя“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-avtorite-na-petya-za-moyata-petya/

„Петя на моята Петя“ е проект за игрален филм на режисьора Александър Косев. Проектът получи субсидия в нискобюджетна сесия на Националния филмов център, както и финансова подкрепа от Община Бургас. Предвижда се снимачният период да бъде през лятото на тази година. Във филма участват младите актьори Александра Костова, Алена Вергова, Ясен Атанасов и Мартин Методиев. Екипът обаче се нуждае от допълнителни средства за постпродукцията и за целта създаде краудфъндинг кампания, в която всеки може да се включи с микродарение.

Обърнах се към сценаристките Нели Димитрова и Валентина Ангелова, както и към режисьора Александър Косев за подробности около филма, в който съдбата на Петя Дубарова се оглежда в съдбата на едно съвременно момиче, нейна съименничка.

Нели Димитрова: Нищо не се е променило, що се отнася до различните

С какво личността на Петя Дубарова е важна за Вашето собствено поколение? И с какво – за днешните 17-годишни? Къде е пресечната точка между Вас, тях и Петя, която избра да си отиде преди точно 40 години?

Не мога да знам за цялото мое поколение. Знам за себе си – аз съм фен на Петя от тийнейджърските си години, но едва през последните три, откакто активно работим върху сценария за бъдещия ни филм, започнах да се питам – каква е Петя, каква е била като момиче, като млада жена, като човек. Аз и Валя се срещахме и разговаряхме с хора, които са я познавали отблизо, научихме доста за нея, но в един момент стигнах до личното си решение, че не искам да продължавам да я опознавам чрез другите, защото вече я познавам. Чрез творчеството ѝ. И това ми е достатъчно.

В творчеството на Петя Дубарова е цялата Петя – безмерният ѝ талант е нейната същност, нейната личност. А той, талантът, не е подвластен на времето и поколенията. Тепърва ще ми се наложи да разбера дали и доколко 17-годишните днес познават Петя Дубарова. Моите студенти я познават и много я ценят. Те са на по 19–20 и на тях стиховете ѝ им въздействат точно така, както и на мен преди време, като че ли писани лично за тях.

Има едно стихотворение на Петя – „Моят ад“, което е написала на рождения ми ден (31 август) в Тетевен (родния ми град). Когато открих това (бях на 15–16), откачих. В тийнейджърските си години всяко момиче има своя ад, идентификацията е много силна. Талантът на Петя е за всяко момиче, което минава през пътя на съзряването, което търси „своя пристан зелен“. Това сигурно е една от пресечните точки, а нашата цел (с филма) е да запознаем още много млади хора с Петя Дубарова.

Каква е Вашата интуиция: чрез кои свои характеристики поезията на Петя Дубарова преминава невредима от едно историческо време в друго?

Болезнената откровеност в поезията ѝ винаги ме е поразявала. Онова разголване, онази момичешка непримиримост, непокорството. И лекотата, с която пък те пуска да влезеш в нейния свят. Възможността за лесна идентификация, която е подвластна само на емоциите и чувствата, а не на възраст, време и място. Затова и в сценария си разработихме две паралелни линии на съвременната Петя Монова и на Петя Дубарова – искаме да покажем, че нищо не се е променило, що се отнася до различните, до талантливите.

Какво е отношението на съвременните млади хора към литературата – към литературата от миналото и към техните собствени литературни опити? Какво от тази динамика искате да изразите във филма?

Винаги влизам в спор с всеки, който твърди, че съвременните млади са глупави, необразовани, нечетящи интернет зомбита. Има и такива, но не понасям обобщенията. Младите, които аз познавам, с които работя в НАТФИЗ, четат! Не точно Балзак и Толстой, но четат. Прави ми впечатление, че четат това, което им е необходимо, това, което им е потребно. Значи рано или късно ще стигнат и до Толстой. Привидно познанията им са хаотични, но ги използват функционално. Не трупат излишно.

Нека си признаем, болезнено е, но съвременните млади са много по-интелигентни от нас (на 18 години знаят по два-три езика), много по-интуитивни са от нас – технологичният бум го изисква. Когато днешните тийнейджъри станат на 40 и 50, ще бъдат много по-знаещи и по-можещи от нас сега, убедена съм в това. Във филма искам да покажем това – талантливите и добрите деца ги има, тук са, от нас зависи да не ги прогоним. От това ме е страх – от фактическата и духовната емиграция.

Нели Димитрова е сценаристка на филмите „Възвишение“ и Love.net, а също и на няколко телевизионни сериала. Преподава кино и телевизионна драматургия в НАТФИЗ.

Валентина Ангелова: Няма неталантливи хора

В кои конкретни пунктове критикувате съвременната гимназиална образователна система? Може ли изкуството да я промени?

Не съм специалист, а и в момента нямам непосредствен досег до гимназиалната образователна система – дъщеря ми е на 3 г., а аз самата завърших преди повече от 10 години, така че не бих могла да изкажа компетентно мнение или да правя анализ по пунктове. Но имам наблюдения като асистент по драматургия в НАТФИЗ, каквато бях доскоро. Там работех с първокурсници, голяма част от които току-що завършили едни от най-престижните гимназии в България. Работата ни заедно беше изключително креативна, а моята задача беше да ги провокирам да извадят на бял свят най-оригиналната, непосредствена, първична, своя лична интерпретация на действителността.

Огромният проблем, с който се сблъсквах масово във всеки випуск, беше липсата на креативност и най-вече липсата на оригинално мислене. Затова за мен един от най-големите проблеми на образователната ни система изобщо е, че притъпява естествената креативност у децата и младите хора, потъпква импулсите им за оригинално и различно мислене, а вместо това пълни главите им с вторични, изтъркани до болка клишета, зазубрени концепции и изрази, които наподобяват мислене, но всъщност остават напълно неясни и неартикулирани в съзнанието им. Това е много тежък проблем.

Често, когато ги питам за мнение или коментар на идея или текст, които обсъждаме, 19–20-годишните като роботи започват да правят литературно-интерпретативен анализ. Този тип анализ е най-голямото зло за един млад ум. По мое време в гимназията беше същото – много малко бяха учителите, които поощряваха собственото мнение и дори собствената формулировка на изказа. Съучениците ми зубреха до припадък теми по литература и история, защото не беше важно да знаят, а да помнят. Между двете има съществена разлика и колкото и да е парадоксално, образователната ни система унищожава способността за учене и придобиване на знания.

От какви учители се нуждаят талантливите ученици днес?

Най-вече от вдъхновяващи учители, които изпитват истинска страст към преподаването и предмета на преподаване. Нуждаят се от ерудирани, широкоскроени, осъзнати личности, които да са отдадени на каузата на образованието. Всички се нуждаем от такива учители в живота си – и талантливите, и неталантливите. Истински призваният учител ще открие силните способности на всеки един ученик и ще го подкрепи да ги развива, защото няма неталантливи хора, а само такива с неразвит потенциал. Много е сложно да бъдеш такъв учител, да преглътнеш нихилизма и общото безсмислие, което ни залива отвсякъде, но именно затова имаме неистова нужда от такива кадри.

Защо най-травматичните казуси в българската култура винаги се повтарят – и отказваме да си вземем поука?

Защото за нас културата не е приоритет. Може би е била за кратко през Възраждането и в периода между световните войни, но дотам. Имаме толкова много поговорки, представящи хората на изкуството като безделници и наивни мечтатели, че това показва вероятно вековен манталитет и снизходително отношение към културата и нейните представители като цяло. Подозирам, че това е причината историята да се повтаря без промяна.

Петя Дубарова е явление в поезията ни, каквото не мисля, че скоро ще имаме отново. И въпреки това спекулациите относно причината за самоубийството ѝ са безбройни – заради несподелена любов, заради младежка глупост, заради слабост, заради емоционална и психическа лабилност. Проблемът винаги е в индивида, никога в обществото. А истината е, че България е неблагоприятна среда за талантливите. За колективното съзнание (или безсъзнание) не е ценност да изкуши талантливия човек да пребъде сред нас, да расте и да се развива. Затова казусите ще останат нерешени и ще се повтарят безкрай.

Валентина Ангелова е сценаристка на няколко съвременни български сериала. От 2013 г. е член на WannaBe Production, където работи по независими сценарийни проекти.

На снимачната площадка

Александър Косев: Всеки сам трябва да стигне до своите истини

Петя Дубарова игра в „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Как искате да играе Вашата собствена Петя?

Моята Петя е реална, талантлива, поетична  и смела. Тя вярва, че не е важно как изглеждаш и как говориш, а какво казваш. Тя е непринудена, естествена и много истинска. Такива хора не играят, те са себе си.

Какво Вашият собствен опит ще добави към опита на едната Петя и на другата Петя? Опитът Ви на ученик? Опитът Ви на режисьор? На кои от техните въпроси ще търсите отговор?

И двете Пети са неповторими в своята индивидуалност и не искам да добавям нищо към техния опит, защото опитът е въпрос и на човешко време и всеки сам трябва да стигне до своите истини. И двете стигат до своите отговори, всяка по своя си начин. Опитът ме е научил на толерантност и уважение към другите, особено към седемнайсетгодишните.

Опора, утеха, отправна точка към живота – от какво най-много се нуждаят съвременните тийнейджъри?

Съвременните тийнейджъри се нуждаят от същите неща като тези преди тях. Да бъдат отглеждани с любов и отношение, да имат свободата да бъдат себе си, да имат правото на грешки. Да не се опитваме да ги правим послушни, защото послушанието е близо до подчинението. Да не искаме да бъдат като нас, защото те са много повече от нас. Да им вярваме.

Александър Косев е режисьор на сериалите „Откраднат живот“ (2016–2019), „Кантора Митрани“ (2012), „Дървото  на живота“ (2013), „Столичани в повече“ (2011–2016) и „Връзки“ (2015–2016), излъчвани по FOX International и bTV.

Снимки и изображения: © Авторите на филма „Петя на моята Петя“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бюджет на ЕС: мерки в подкрепа на културата и творчеството

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/budg/

Брюксел, 30 май 2018 r.,  прессъобщение на ЕК

Европейската комисия предлага в следващия дългосрочен бюджет на ЕС за периода 2021—2027 г. финансирането за програма „Творческа Европа“, чрез която се подпомагат европейските сектори на културата и творчеството и аудио-визуалните произведения, да се увеличи на 1,85 млрд евро.

Предложението на Комисията за укрепване на секторите на културата и творчеството в ЕС е съсредоточено върху три области: „МЕДИА“ — направлението на програма „Творческа Европа“, чрез което се подпомагат филмовата и другите аудио-визуални индустрии на ЕС, „Култура“ и междусекторни действия:

1. „МЕДИА“: с 1,081 милиарда евро ще се финансират аудио-визуални проекти и ще се стимулира конкурентоспособността на европейския аудио-визуален сектор. Програма „МЕДИА“ ще продължи да подпомага развитието, разпространението и популяризирането на европейски филми, телевизионни програми и видеоигри. През следващите години ще бъдат инвестирани повече средства в рекламата и разпространението на европейски произведения на международно равнище и в новаторските подходи при разказването на истории, включително виртуалната реалност. Ще бъде създадена онлайн директория на филми от ЕС, за да се увеличат достъпността и видимостта на европейските произведения. 

2. Направление „КУЛТУРА“: 609 милиона евро от новия бюджет ще бъдат предназначени за насърчаване на европейските сектори на културата и творчеството. Ще бъдат създадени проекти за сътрудничество, мрежи и платформи, които ще свързват талантливите хора на изкуството от цяла Европа и ще улесняват трансграничното сътрудничество между творците. 

3. ОБЩИ ДЕЙСТВИЯ В СЕКТОРИТЕ НА КУЛТУРАТА И МЕДИИТЕ: със 160 милиона евро ще се финансират МСП и други организации, работещи в секторите на културата и творчеството. Средствата ще се използват и за насърчаване на сътрудничеството в областта на културната политика в целия ЕС , свободата, разнообразието и плурализма на медийната среда, а също и за подпомагане на качествената журналистика и медийната грамотност.

Законодателно предложение и информационен документ

Ако настъпи война – 2: Съветите на Енота

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2143


Под предишния запис от темата можете да намерите няколко линка. Два са тежки за четене, но навеждат на някои мисли. Единият е разказ на преживял окупация по време на гражданската война в Югославия. Другият са съветите на бивш сътрудник на ГРУ (руското военно разузнаване), известен под прякора Енота, как да се оцелее при война.

В някой друг запис, ако ми остане време, ще споделя някои мисли около тях. В този превеждам част от съветите на Енота. Те не са напълно адекватни за България, по куп причини. Например, като знам какво представляват политиците ни, бих очаквал това, че сме победени и завладени, да го научим не от военни действия, а по радиото. Вероятно от същите тези политици…

Но може и да се лъжа – ако тук стане реална война, ситуацията ще е много по-близка до руската, отколкото до шведската. Каквото обществото, такава реалността му. А съветите на Енота са цинични и брутални, но понякога могат да са животоспасяващи. И вие сами си решавате кои от тях да приемете, а кои не.

—-

Сценариите могат да са различни. Същността е винаги една – трябва да оцелеете първите две седмици, после „ще се види“. В първия вариант не се натягайте особено. Изсипят ли се в Москва чеченци или друга подобна измет, хора за „работа“ срещу тях ще се намерят. На вас това не ви трябва. Ето че се ражда и правило номер едно. Не си врете носа никъде, най-вече в бой. За това винаги ще се намерят главорези. Вашата задача е да „опазите трудовите ресурси“, тоест себе си.

При втория вариант ще се наложи да воювате, ако естествено искате. При третия можете и да не воювате вече. Родината я просрахме. Може „със смъртта на храбрите“, може и да продължите да живеете и работите, ако ви позволят.

Главното е, че са възможни три степени на загазване. Локални боеве, пълномащабна война, безперспективна окупация с последващо разчленяване на страната. Обяснявам тези неща, за да разберете един много важен момент, за който хората обикновено забравят под стрес: действията ви зависят от обстановката. Никаква самодейност, само здрав смисъл.

Стрелба на улицата не значи край на света. Даже ако във входа ви е пунктът за първична обработка на ранените, а на двора има 120-мм миномет с разчета си, това не значи, че трябва да бягате веднага. (Е, ако има миномет, сменяйте позицията спешно, задължително ще го бумнат заедно с вас.)

Да-да, стрелбата и труповете още нищо не значат, колкото и да ви е странно. Ненавременната маневра „да се измитаме максимално далече“ може да ви струва живота. Не се суетете, не се паникьосвайте, вместо това внимателно се вгледайте КОЙ и ПО КОГО стреля, и най-важното – ЗАЩО.

Докато сме в града

Ако по време на събитията и безпорядъка ви удари по главата решението да бягате, накратко ще изложа шансовете ви. В град от сорта на Москва или Санкт-Петербург шансовете да оцелеете са много малки. В градовете няма достатъчен запас от продоволствие, а по време на размирици никой няма да го раздава. Храна има само в магазините и складовете (за тях забравете, войската или бандитите ще са там моментално).

Да купувате продоволствие има смисъл през първото денонощие, докато още се продава. После магазините ще ги затворят и персоналът ще ги окраде. Ако сте прозяпали момента за „покупката“, пушката в ръце и тръгвате да „приватизирате“. Съветвам ви да вземете с вас съсед, и не само един. Първо, така ще отнесете повече храна, ще ви трябва и кой да ви прикрива от други юнаци като вас, които ще срещнете там или на обратния път. Второ, огневата ви мощ с гладкостволка клони към нулата, още няколко дула ще са само от полза. Помнете обаче – съберете ли много народ, ставате „групова цел“. Също, подялбата на плячката може да е доста тъжна. 3-4 човека, не повече.

Естествено, трябва да имате у дома запаси от храна и вода. С водата е още по-зле, надали ще ви карат. Спре ли да тече от чешмата, имате в казанчето на тоалетната. Не си и помисляйте да я пускате! Тя е същата вода от крана, просто налята в казанчето. С нея можете да изкарате цяла седмица луксозно (или поне със сигурност да не умрете).

Ако имате възможност, грабвате туба-две и кормите някоя бензиностанция. Горивото е много важно. Не бива обаче да го държите у дома. Парите са лесно запалими. Направете си тайник, най-добре на чердака, в мазето хора ще се крият от обстрелите.

Надали ще ви убиват специално. В мътни времена никой не хаби боеприпасите по хора без оръжие. Естествено, това не е повод да се разхождате и да си подсвирквате преди сън, но помнете – вие не сте цел No. 1. Опитът от град Грозни показва, че мъже, воюващи на пълни обороти, просто игнорират цивилните, не им е до тях. Наказание за глупост винаги можете да получите, особено по здрач, но нещата не са съвсем лоши.

Помнете – не се разполагайте близо нито до телецентър, нито до инфраструктурен обект. Ако в жилището ви нахлуят въоръжени хора и ви „информират“, че то вече е позицията на картечницата им, им кажете „ОК, разполагайте се“, и изчезнете оттам. Без никакви „това е моя собственост, никъде няма да ида“. Получавате куршум в главата моментално, не им е до вас, пречите ли – решават проблема по най-лесния и бърз начин. Махайте се даже ако не ви карат. Противниците им много скоро ще обстрелят позицията им, и не с камъчета от прашка.

Избягвайте да се мотаете и пред болници. И двете страни ще искат да си карат там ранените, сградата е стратегическа, нищо чудно да почнат сражение за нея – а то значи стрелба. Почне ли пък бомбардировка, някой задължително ще цапне болницата, изобщо не се съмнявайте. Тези, дето са писали Женевската конвенция, няма да ги има на бойното поле, така че спазването ѝ е леко условно. Като в „Карибски пирати“: „Това не е законодателство. По-скоро е набор пожелателни правила.“

Не забравяйте – почне ли такава каша, вече нямате собственост. И настоятелно ви съветвам да не проимвате. Убивате, ако някой се опитва да докопа храната и водата ви, всичко останало са дреболии. Ако сте успели да размените в най-близкия полицейски участък колата си срещу автомат, голямо браво. Ако ще да е чисто нов Мерцедес срещу старичък сгъваем калашник със само 2-3 пълнителя, пак голямо браво. Колата вече не ви трябва. Да излезете с нея от града няма да можете 100%, а пък желанието да я надупчат ще е сериозно.

Докато сте в града, избягвайте камуфлажни дрехи. По такива се стреля.

И така, в града ни са почнали улични боеве. Решили сме впредвид обстоятелствата или по тактически съображения да останем там (въпреки че идеята почти винаги е лоша). Знаем, че магазините ще почнат да ги грабят още на второто денонощие, оръжие има в най-близкия полицейски участък, малко вода има в казанчето на тоалетната (ако успеете да се сдобиете с бутилка-две минерална от някой магазин, още по-добре). Собственост вече нямате. Който е въоръжен, той е прав. Където има въоръжени, вас трябва да ви няма. Който се облича като военен – воюва, независимо дали иска. Тайник с гориво е голям плюс, горивото в някой момент може да стане на цената на оръжието и боеприпасите. Към важни обекти не си и помисляте да се приближавате.

И още нещо. НИКОГА И НИКЪДЕ НЕ ХОДИТЕ ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ОСОБЕНО ПЪК „ДА ВИДИТЕ КАКВО СТАВА“. В градски бой повечето неща се вършат тихо, по разузнавателно-диверсантски. Види ли ви разузнавателна група, 100% ще тръгне да ви коли. Във филмите ще ви покажат с пръст да мълчите и ще си продължат, в реалния живот ще ви заколят на място. Оцеляването и изпълнението на задачата им зависи от липсата на свидетели. Ако група е заела позиции в кашата на градски бой, в момента в който им видите позициите, ще направи същото. Даже картечен разчет, току-що окопал се на кръстовище, няма да изпитва топли чувства към вас. Ако ви забележат отдалече и ви канят с пръст „да поговорите“, бягайте колкото крака ви държат. Може да се усмихват, да изглеждат приветливо, да ви подмамват с провизии – докопат ли ви, млъквате завинаги. Ликвидирането на проблема „местни ни видяха“ е отработена процедура. Така че без въпроси и без да си показвате рогцата от черупката.

Ако ще напускаме града

Проблемът е, че градът е обкръжен, или в него се водят боеве, или и двете. Ако сте пропуснали момента на началото на сраженията, това е много лошо, но още не сте обречени. Винаги има как да се излезе от града. Независимо от ситуацията, има два етапа. Първи – движение през града. Втори – изход от обкръжението.

Около големите населени пунктове има околовръстни шосета, и те са основният проблем. Мотострелковаци в БТР-и, ако са по асфалт, могат да обкръжат град за няколко часа. Станало ли е вече, забравете всяка мисъл „да се промъкнете незабелязано“. „Непонятно движение“ в бойни условия означава задължително ред от автомата или картечницата. Златното правило „каквото не виждам, по него не стрелям“ често не работи. Обкръжението се преодолява чрез доброволно предаване. Но още не сме стигнали до него.

Важно: не се качвайте на превози! Какъвто и да е транспорт в града задължително ще бъде обстрелян.

И така, имате раница с благинки за оцеляване. В идеалния случай – малогабаритно оръжие (сгъваем калашник плюс пистолет, стандартният набор на ченгетата). И още една торбичка със същото като раницата, но в доста по-скромни мащаби. Примерно в раницата имате храна за три дни, в торбичката за още един ден. Торбичката – завързана за тялото ви така, че да не личи, и не я сваляте. Много важно – вземете отделно, ако щете в гащите, всички скъпоценности, които намерите.

Раницата я замятате с бял чаршаф и го закрепвате на нея стабилно. Прави се, ако ви види някой военен (а такива ще има много, не се и надявайте да се промъкнете незабелязани), да разбере че сте ЦИВИЛЕН и да не си издава позицията заради вас. Ще ви съпроводят в кръстачката на мерника, но ще ви оставят да продължите. Разбира се, не правете манифестация по централната улица, но и не се мажете с кал в стил Шварценегер – ще ви мярнат и отстрелят, понеже няма да знаят кой и какъв сте. Камуфлажа го зарежете, даже ако ви е единствените читави дрехи.

Вие сте цивилен и трябва да изглеждате като цивилен, с бяла раница като бяло знаме, иначе ще ви отстрелят. С целия си вид трябва да показвате, че не представлявате никакъв интерес, просто се омитате. Естествено, оръжието си е с вас, просто го криете, вместо да го носите открито. Пистолетът – в джоба, готов за стрелба. Автомат, ако сте се снабдили – прикладът сгънат, и под куртката. Предпазителя му по-добре свалете предварително, може да е труден за превключване и да се подшашнете. Патрон в цевта, разбира се. На гърдите не носете нищо обемисто, най-много скрития автомат – наложи ли се да залегнете, лежите ли върху някаква торба, дето ви повдига над земята, ще сте по-лесни за целене.

Ако към вас върви открито въоръжен човек, спирайте и „без фокуси“, другарите му са на позиция. Вероятно ще иска да ви обира, ако искаше да ви стреля, щеше да ви е застрелял вече. Поиска ли раницата – давате му я (така или иначе при изхода от обкръжението ще ви я вземат). Молите го да ви остави чаршафа (ще си го метнете на гърба) и малката торбичка. Моментът е психологически, даваме спокойно големите неща и молим да ни оставят малките. Като правило хората се съгласяват, на това и разчитаме още отначало. Да се измъкнете с куп благини няма да ви остави никой, нужни са всекиму.

Питат ли за оръжие – казвате, че имате автомат (не вадите и не показвате, а казвате със спокоен глас), и молите да ви го оставят. Ще ви го вземат 100%, но това ще ви позволи да запазите пистолета. (За него не споменавайте – дадете ли автомата, надали ще ви тършуват.) Автомата ще го забележат винаги, а щом го давате спокойно и без съпротива, значи не сте буен. Един вид разменяте своите неща за свои. Ако нямате пистолет, взимате гладкостволка в разглобен вид, важното е да дадете „голямото и страшно“ оръжие. Изхождаме от допускането, че щом вече градът е обкръжен и са почнали улични боеве, трябва да не сте зяпали реклами по телевизията, а да сте напазарували вече в полицейския участък.

Ако успеете за ден да минете 10-15 километра, това е отлична скорост. Не забравяйте, ще се движите не по права линия, а с много заобиколки заради уличните боеве. Ако по карта домът ви е на 10 километра от околовръстното, няма гаранция, че ще успеете да ги минете за денонощие. Вървете ДЕНЕМ. Тръгне ли някой откаченяк нощем, куршумът му е в кърпа вързан. Вървите денем, с бял чаршаф, предавате се – тръгнете ли да се криете, ще има огън по вас.

Стигнете ли до обкръжението или до заградителните кордони, изхвърляте пистолета и с високо вдигнати ръце и викане, че се предавате, размахвате белия чаршаф и вървите към войниците. При възможност гледайте да отивате не къде да е, а към пропускателен пункт или охранителен пост. Ако трябва, вървете половин километър към него с вдигнати ръце. Идеята е, че пунктовете и постовете са укрепени и често оборудвани за „прием“, войниците се чувстват там по-комфортно и шансовете да ви гръмнат са по-малки. Ще ви претръскат до дупка. Оръжието сте го изхвърлили предварително, кротичък гражданин сте. Ще ви привика офицер, вероятно лейтентант, надали по-старши, не е нужно да биете чело в земята. Намирате начин да говорите на четири очи с него и му предлагате ценности срещу право на преминаване. Мине ли всичко успешно, сте излезли от града.

По пътя с пълна сигурност ще изгубите почти всичко ценно и всичкото оръжие, и ще затриете за това смешно разстояние поне 1-2 дни. ТОВА Е НОРМАЛНО. Обкръжен град е огромен пленнически лагер. Давайте всичко, само за да излезете. Вътре ще почне глад, и то скоро.

И така, вървите внимателно, но не се криете като „разузнавачи“. Облечени сме цивилно, имаме бял парцал на гърба (отпред се вижда, че не носим оръжие, но откъм гърба – не, трябва да се застраховаме). Имаме малка торбичка с най-необходими благини. Имаме скъпоценности (злато) като валута. Оръжие, с което да не забравим да се разделим преди да стигнем до военния пост (намерят ли го у вас, трудно ще минете за цивилен – ще ви пишат или дезертьор, или преоблечен враг). Ако сте успели да излезете с тези неща от града за 1 до 3 дни, преминавайки от район в район, това е нормално.

От личния опит: обикновените фъстъчени сникерси са много хранителни. 6 двойни са дневната норма калории за мъж. Удобства за притопляне на храна надали ще имате. Сникерсите не са шведска маса, но по време на война не бъдете претенциозни към храната. Идеята със сникерсите, честно казано, е открадната от чеченците. Те на тях изкарват войната. Може да се яде в движение и е чудесна идея – захар, глюкоза, повдига настроението (ще ви е много нужно, понеже ще сте физически и психологически в дупка).

Главното – разберете, че момчетата с автоматите са бая напрегнати, по тях стрелят. Адски лесно е да им дадете повод да ви надупчат. Така че внимателно и без да се дуете. В простичък текст, съгласявайте се с всичко.

А сега много кратко ще разкажа накъде и защо натам. Дотук специално разглеждахме най-хардкор сценариите. И сега ще е така. Надявам се да не е нужно да обяснявам защо.

И така, най-лошият вариант: оказваме се извън града, но почти без храна и оръжие. В идеалния случай всеки от вас ще е огледал предварително (примерно сега) картата и ще е нахвърлил няколко места, където може да отстъпи. НИКАКВИ ГЕРОЙСТВА! Първо да се успокои ситуацията, после ще се оправяте къде какво става. Избирайте места според посоките на света. Прост пример: Санкт-Петербург. На запад надали ще е вариант да се отстъпва. На юг също няма смисъл. Ще бягате или на север, към Карелия, или на изток, към Новгородската и Тверската области. И от Москва най-вероятно ще са северното (Архангелск) и източното (Урал) направление.

Помнете: към военни обекти НЕ се приближава! Мисълта, че там са свои, „руски войничета“, и ще ви приемат и нахранят, е глупост. В НАЙ-ДОБРИЯ случай офицерите ще ви напсуват и изритат, не им е до вас, това не е пункт за прием на бежанци. А това, че всеки миг може обектът да бъде бомбардиран, е обективна реалност. Не бива да забравяте и още нещо: срочната служба сега я карат близо до дома. Почне ли патардия, не си и представяйте даже какво става в главите на военните, на които роднините и близките може още да са в града. Помнете – всички са хора. Военните преживяват, нервничат и психясват точно както и цивилните, само дето го правят с оръжие в ръка. Затова идеята, че „войничетата ще помогнат“, не е най-добрата.

Мъдрата идея е да имате „къщичка на село“, където в мазето има склад с консерви, вода, лекарства и прочее, и ще отстъпвате там. Чеченците така правеха – отиваха по селата. Но тук обсъждаме най-лошия възможен сценарий, а много хора нямат въпросното недвижимо имущество.

Най-просто ми е да дам за пример Санкт Петербург. Я да видим картата. Във всяка посока трябва да имате набелязани ПОНЕ по две места, близко и далечно. За близкото препоръчвам някой туристически къмпинг, разположен до неголямо населено място. Ако сте били на излет край някое езеро или рекичка, на барбекю примерно, спокойно можете да идете там. Първо, ще знаете какво ви чака. Ще имате представа къде там има питейна вода и продоволствие. Второ, познавате мястото и това много ще ви крепи психологически.

Бежанците са тъжна картина, тежко е да ги гледаш. А бягството „на стадо“ може да не е организирано от никого, и ще бягате сами и без крайна точка, където да ви приеме някакъв „червен кръст“. А най-вероятно така и ще бъде, не се съмнявайте. Първите сериозни „благотворители“ се появиха в Чечня чак след първата война. Две години цивилните бяха оставени на собствените си грижи.

И така, вече имаме две точки за отстъпление близо до града. Сега са ни нужни две далечни точки. Ако ще отстъпвате на север, бих ви предложил Соловецкия манастир, на остров в Бяло море. Има там едно селище на име Рабочеостровск, от него курсират кораби. Естествено, те няма вече да курсират, но винаги може да „приватизирате“ лодка с гребла на пристанището. Бяло море е сравнително спокойно. Да се преплава е реално (сложно е, но е възможно, от хленчене файда няма, така че гребем). На изток бих отстъпвал към Иверския манастир в Тверска област. Той също е на островче насред езеро. Наблизо има хранителни складове и производства (по трасе М10).

Защо манастири? Тях няма да ги бомбардират първи (това не значи, че после приоритетите няма да се променят). И още нещо: идеите за християнските добродетели ги забравете веднага. Нито ще ви чака там някой, нито ще ви се радва. Отивате там реално да се продавате в робство. Ще работите за тях, селскостопанска работа, или охранителна, или там каквото – те ще ви дават по нещичко за ядене. Стигнете ли, казвате им: „Силен и здрав мъж съм, ще работя каквото кажете срещу храна.“ Темата за морално-нравствената отговорност на поповете пред миряните я забравете веднага, и гък не гъквайте по въпроса.

Разбира се, всичко е условно. Може да изберете друго място. Главното е принципът: собствеността ви вече я няма, доволни сте да сте в полу-робство, ако ще ви хранят. Между другото, липсата на вашата собственост значи липса на собствеността и на другите. Който не може да защити имуществото си с оръжие, няма имущество.

Сега по въпроса за транспорта. Обществен транспорт вече няма да има. Плюс е, че можете да се снабдите с кола – да я „приватизирате“ или намерите захвърлена. Захвърлени с празен резервоар не пипайте, гориво няма откъде да намерите. И да я бутате до бензиностанцията, там няма да ви огрее. Снабдите ли се с кола, накачете я с бели парцали, в идеалния случай лепнете на покрива кръст от червен скоч. Не е панацея, и такива бомбардират, но шансовете да ви пропуснат са малко по-големи.

Движете се бавно! 50-60 км в час, не повече. Може да налетите на военен конвой, ако карате бързо, ще ви опукат „за всеки случай“. Цивилни, които се опитват да ви спрат, не се котират, давайте газ. Те с вас няма да споделят своето, а да „споделят“ вашето ще се пробват. Конвой или дори отделно военно возило – спирате на банкета, отваряте леко прозорец или врата и показвате ръцете. Да излизате не е мъдро, поражда желание да ви преджобят. Седите спокойно, без нерви и се молите наум. Да ги пронизвате с поглед не се препоръчва – гледайте пред себе си или в пода.

Ако всичко се е получило, имате покрив над главата, работа, храна и хора, с които да поговорите (и това е важно). Така можете да изчакате седмица-две, да видите какво става, да оцените ситуацията в страната и да вземате решения.

А сега малко цинизъм. Ако имате „обоз“, демек семейство, сте покойник. Имате ли семейство, сте длъжни да се ометете от града и да цъфнете на вилата (със запаси от храна и вода) в първите секунди, когато на улицата почнат да псуват Великия Пу. Ако нямате къде да отстъпите с „обоза“ си, сте пълнеж за ковчези, и обозът ви също. Не тъпейте, подгответе се предварително, близките ТРЯБВА ДА ИМА КЪДЕ ДА ОТИДАТ. И трябва да имат продоволствие. После правете каквото щете. Ако щете, се връщайте и воювайте, ако щете се връщайте и висете по кръчмите, докато жена ви е „на картофите“. Но мислете за тях предварително, после ще бъде късно. Всичко по-горе е за самотници, дето нямат какво да губят. Имате ли семейство, се пригответе предварително. Историята учи, че семейството е по-скъпо от Родината, поне на първия етап.

—-

Тези съвети (заедно с още – как да воювате и с какво да се снабдите, ако ще воювате) ги има на стотици места из руския Нет, поне от 2013 г. Често с дребни, но забележими разлики в текста. Същността обаче е една и съща.

Реални ли са? Някои ми се струват да не са съвсем. Не вярвам примерно при минаване на обкръжението за един пистолет (особено ако е модел, който не се използва от военни) да ви обявят за дезертьор или преоблечен враг. Дезертьорът ще е захвърлил оръжието до последния патрон, врагът ще носи нещо далеч по-делово от пистолет. (И никой от двамата няма да си каже за него открито.) Ако пък им трябва пушечно месо, и да нямате оръжие, ще ви дадат.

Също, съветът с лодката и гребането до Соловецките острови ми се струва попресилен. От Рабочеостровск до Соловецк са нещо към 70-80 км по права линия. С гребна лодка, каквато може да бъде намерена на пристанище от сорта на това в Рабочеостровск, и световен шампион надали ще ги преодолее за 24 часа, а опитен, но неподготвен за състезание гребец – за 48 часа. Положението се подобрява малко, ако сте цяла лодка яки гребци, но пак трябва да сте сигурни, че ви чакат поне 24 часа екстра време – а прогнози за времето в Онежката губа вероятно тогава също няма да има.

Като цяло впечатлението ми за Енота от разказа му е за човек с опит от войната в Чечня, но и с известна доза художествено въображение.

И си мисля – дано никога и никой не се нуждае от тези съвети.

Което ме навежда на още мисли – но тях ще напиша следващия път.

Австрия: регулаторът не разрешава собствен канал на ORF в YouTube и нова филмова услуга на ORF

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/14/orf-3/

Информация от Австрия за начина, по който обществената телевизия е под надзора на местния регулатор за изпълнение на обществената мисия.

Регулаторът не е одобрил две предложения на ORF –  за собствен канал в YouTube и за нова услуга – предавания/филми от програмите на ORF срещу абонамент.

Видимо в Австрия  регулаторът има роля ex ante в  по-широк обхват – което е в защита на аудиторията.   БНТ е в YouYube  – или поне в интернет се вижда “Официален канал на БНТ” в YouTube. Но това не е единствената илюстрация за ограничената роля на българския регулатор – не е ясно например какво става с политематичната БНТ2, нито може да се прочете мониторингов доклад как БНТ изпълнява лицензиите си.

*

Eто какво става в Австрия:

Според прессъобщение от днес, австрийският медиен орган KommAustria е отхвърлил плановете на обществения телевизионен оператор ORF да създаде собствен канал в YouTube .

ORF кандидатства за разрешение да добави канал в YouTube към своите медийни дейности. Този канал трябваше да предложи главно предавания на ORF, които поради правни ограничения понастоящем не могат да бъдат предоставени за повече от 7 дни чрез catch-up услугата ORF TVthek.

KommAustria   твърди, че изключителното сътрудничество между ORF и YouTube би дискриминирало други, сравними компании.

Регулаторът също така  взема предвид съществуващите услуги, когато одобрява нови услуги на ORF. KommAustria предполага намаляване на интереса към ORF TVthek, ако се създаде  канал на ORF в YouTube. Освен това регулаторът твърди, че е възможно да се удължи общият период за предоставяне на програми на ORF TVthek (повече от 7 дни) чрез преразглеждане на правната рамка.

Не е одобрено и искането на ORF да превърне Flimmit в австрийска услуга тип Netflix, предлагайки предавания, които вече са били излъчвани по телевизионните канали или са предназначени за излъчване. ORF притежава Filmmit чрез дъщерно дружество.

Според KommAustria   по принцип не е забранено на ORF да предлага абонаментна услуга. В конкретния случай обаче нито икономически, нито правно искането не е обосновано, напр. остава “напълно неясно” колко голям ще бъде делът от таксата за тази услуга – доколкото разбирам, не е изяснена  пропорцията между абонамент и обществено финансиране.

ORF може да обжалва.

 

Нарочно не придумаешь

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2136

Имаше едно време една такава рубрика в съветския хумористичен вестник „Крокодил“. Наскоро си я спомних, при сладък чат с брат по душа (тоест, маниак на тема фантастика) от Русия. А той покрай нея си спомни следната история, случила се преди три-четири години:

Негов познат е на командировка в Щатите, въпреки че не знае на практика нито дума английски. Вечерта, докато си почива в хотела, внезапно го срязва сърцето – и то здраво.

Да крещи на руски очевидно е безполезно. След мъчителни секунди съобразяване славянската душа се усеща, че е гледал американски филми и там набират телефон 911. Набира го и се опитва да обясни, че е зле, на известен само на него език.

За смайване на главния герой (а и на доста от слушателите на историята), след пет минути в стаята му нахълтва почти като командоси лекарският екип. Обяснява той какъв му е проблемът на най-универсалния език на света – този на жестовете. Лекарите кимват, и след още 10 минути той вече е в болницата, на легло и със система, и се чуди какво ще става с него.

Внезапно разбира, че е умрял и всичко това му се присънва. Защото в отделението при него влиза огромен негър с лекарска престилка и го поздравява:

– Добре дошъл, брат! Размина ли ти сърцето вече?

На безупречен руски.

… Пет минути по-късно нещата се изясняват. Въпросният лекар, родом някъде от Африка, бил завършил медицина в Русия, след което бил емигрирал в Щатите. При приемането на пациента се ориентирали, че май е руснак, и спешно издирили сред персонала единствения човек, който знаел руски.

Проблемът със сърцето се оказал преходна исхемия. Но от инфаркта в тези обстоятелства го спасила единствено ударната доза лекарства в системата.

САЩ: право на заснемане на полицейските служители, когато изпълняват задълженията си

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/19/us_privacy/

В Съединените щати хората продължават да се сблъскват с репресивни мерки, дори арести, за опити за заснемане на полицейска дейност на обществени места. Това е неприемливо в една конституционна демокрация, а по-специално в САЩ нарушава Първата поправка, се казва в коментар по делото Fields v. City of Philadelphia. В решението съдът се присъединява към други предходни решения:

 Днес се присъединяваме към този все по-голям консенсус.  Първата поправка защитава акта на заснемане или по друг начин записване на полицейски служители, изпълняващи публичните си задължения.

Правото да се регистрира полицията не включва само правата на човека, който прави записа. Това засяга правото на обществеността да получава информация и идеи.

Правото на гражданите да записват и филмират полицията на обществени места е ясно установено право под защитата на Първата поправка, завършва статията.

 

Закон за развитието на академичния състав в РБ – с измененията от 2018

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/04/acad_law_amendm/

В Държавен  вестник,  бр.30 от 3 април 2018 г. са обнародвани измененията в Закона за развитие на академичния състав в РБ.

Ето актуалният текст на закона.

За отбелязване е новият чл.2б – в който има препратка към правилник за прилагане на закона и още една – към правилниците на висшите училища, които могат да определят и допълнителни изисквания.

Чл. 2б. (Нов – ДВ, бр. 30 от 2018 г., в сила от 04.05.2018 г.) (1) Кандидатите за придобиване на научна степен и за заемане на академичните длъжности “главен асистент”, “доцент” и “професор” трябва да отговарят на минимални национални изисквания към научната, преподавателската и/или художествено-творческата или спортната им дейност, определени в този закон, наричани по-нататък “минимални национални изисквания”.
(2) Минималните национални изисквания са съвкупност от изисквания, всяко от които се определя чрез числовите стойности на един или няколко обективно измерими показатели, съотносими към съответната научна област и/или професионално направление, като:
1. наукометрични показатели, които отразяват научните резултати и техния отзвук в научната литература, и/или показатели, които отразяват измерими постижения в художествено-творческата или спортната дейност, като: брой авторски монографии, брой публикации в реферирани и индексирани издания, брой глави в книги, брой студии и/или обзори, брой цитати без автоцитати в реферирани и индексирани издания от други автори на публикациите на кандидата, брой подадени заявки за международни патенти, брой подадени заявки за национални патенти, брой издадени международни и/или брой национални патенти, брой изнесени доклади – включително пленарни и поканени, на научни конференции, получени отличия и награди във връзка с научните, художествено-творческите или спортните постижения на кандидата, брой участия в научни и/или организационни комитети на международни конференции, участия като редактор или като член на редакторския колектив в реферирани и индексирани издания, брой ръководени успешно завършени научни проекти от кандидата в областта на съответната научна, художествено-творческа или спортна дейност или участия като член в тях, брой авторски изложби, брой авторски филми, брой излъчени авторски радио- и/или телевизионни предавания, брой изнесени авторски концерти, брой написани партитури и други сходни постижения, и други авторски права;
2. показатели, които отразяват измерими академични резултати в преподавателската дейност, като: брой защитени под ръководство на кандидата дисертации за придобиване на образователната и научна степен “доктор”, брой въведени нови лекционни курсове, брой разработени нови упражнения за лекционни курсове, брой издадени учебници в чужбина, брой издадени учебници и/или учебни пособия в Република България, включително електронни учебници, ръководство на магистърски и/или бакалавърски програми и други сходни академични постижения в преподавателската дейност.
(3) Минималните национални изисквания по ал. 2 по научни области и/или професионални направления за придобиването на всяка научна степен и заемането на всяка академична длъжност се определят в правилника за прилагане на този закон въз основа на група показатели измежду показателите по ал. 2 и се изразяват в минимален брой точки, които трябва да получи кандидатът в съответствие с индивидуалните си резултати по тези показатели.
(4) Кандидат, получил не по-малко от минималния брой точки за съответната научна област или професионално направление и за съответната научна степен и академична длъжност въз основа на индивидуалните си резултати по показателите по ал. 3, отговаря на минималните национални изисквания. Минималният брой точки и редът за изчисляването им се определят в правилника по ал. 3 за всяка научна област и/или професионално направление и за всяка научна степен и всяка академична длъжност.
(5) Висшите училища и научните организации могат да определят в правилниците си и допълнителни изисквания към кандидатите за заемане на академичните длъжности при спазване на този закон и на правилника за прилагането му.
Членовете на научното жури също трябва да отговарят на изискванията на чл.2б, ал.2 и 3. (член 4, ал.4)
Рецензиите и становищата, резюметата на рецензираните публикации и авторефератите се публикуват на публичен достъп на интернет страницата на висшето училище или научната организация на български език и на един от езиците, които традиционно се ползват в съответната научна област. (член 4, ал.13)
Не става ясно чие е задължението рецензиите и становищата да се представят и на чужд език. И как това ще се отрази на разходите за защитата.
Чл.2б, ал.2 и 3 се прилага съответно и за придобиване на научни степени. Образователната и научна степен “доктор” се придобива от лице с образователно-квалификационна степен “магистър”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 6, ал.1) Научната степен “доктор на науките” се придобива от лице с образователна и научна степен “доктор”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 12, ал.1)
За придобиване на  академичната длъжност  “доцент”  и “професор”  е необходимо кандидатът да има образователната и научна степен “доктор”, която за специалностите от регулираните професии трябва да бъде от същата специалност.

Има и редица разпоредби срещу плагиатство. Както вече писаха колеги, не е ясно как констатирането на плагиатство и/или недостоверност на предоставените научни данни   се съотнася с разпоредбите на Наказателния кодекс.

Китай: държавните радио и телевизия се сливат, партийният контрол се засилва

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/27/china/

Държавната телевизия и държавното радио  в Китай се сливат в   Zhongguo Zhisheng, Гласът на Китай.

Държавна радио и телевизионна администрация ще бъде учредена чрез обединяване на администрацията съгласно план на Централния комитет на Китайската комунистическа партия, оповестен след първата сесия на 13-ия  конгрес на партията.

Китайската глобална телевизионна мрежа (CGTN), обхващаща международните програми, също е включена в новия конгломерат.

Регулирането на новините, филмите и издателствата ще бъде в компетентността на партийната администрация  – очевидно израз на увеличаване на контрола върху медиите и наблюдението на новини и онлайн съдържанието. Партийното ръководство е призовало държавните медии  да декларират абсолютна лоялност към партията.

БНТ2 сменяла профила си, пишело “още” в концепцията на генералния директор

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/18/bnt2-3/

Българската национална телевизия имала намерение да сменя профила на програмата БНТ2 – от политематичен – в  образователно-културен.

Това било обявено още в концепцията, с която е избран генерален директор, обясняват от БНТ за Клуб Зет:

промяната е представена пред Съвета за електронни медии още в концепцията на новия генерален директор Константин Каменаров от миналата година, с която той се яви на конкурса за поста и го спечели. Голямата идея е вторият канал да се превърне в нишов канал – за образование и култура.

“На първо време спират дублиращите новини. Сега два екипа – на БНТ1 и БНТ2, ходят на едни и същи събития, за да отразяват една и съща новина, което е нерентабилно и финансово неизгодно. Новините на БНТ2 струват четири пъти повече от тези на първия канал, защото хората, които ги правят, са предимно на хонорар. Затова основните новини от деня като теми от БНТ1 ще се пренесат и в БНТ2”, посочиха от обществената телевизия. Това обаче не означавало, че се спират собствените продукции. Журналистите от втория канал ще продължат да правят свои новини, филми и “блокове”.”Просто се спират дублиращите функции”, допълниха от БНТ.

Още в концепцията – голямата идея – може.

Но да се сменя профил на програма –  на обществена телевизия –   по концепция, с която е избран генерален директор, не ми се струва възможно. Концепцията е индивидуален акт, а профил на програма е институционално решение – при това едно от най-сериозните институционални решения на една обществена медия.

Препратка към десетина реда в една концепция за избор на генерален директор   не е начин,  с който обществената телевизия да съобщава на обществото, че няма да има политематична програма БНТ2 с регионалните параметри, които познаваме.

Защото реално голямата идея се състои в това: отказ от самата концепция за  БНТ2  като “обединение в  единна национална мрежа досегашните отделни програми на петте регионални центрове София, Пловдив (БНТ Пловдив), Варна (БНТ Море), Русе (БНТ Север) и Благоевград (БНТ Пирин)”  – и на нейно място създаване на  тематична образователно-културна програма, каквото и да значи това.

Не е ясно  как се издава заповед за спиране на регионалните новини и предавания преди   искане  за изменение на лицензията – мотивирано искане с отговори на много въпроси – и главно преди решението на регулатора  за изменение на лицензията на БНТ2 – а може би и на БНТ1?

Във всеки случай тази заповед води към  неизпълнение на действащата лицензия на БНТ2  (вж Решение на СЕМ  № 175/2011).

*

Добре би било СЕМ  да изпълни ЗРТ (“В тридневен срок пълните протоколи от заседанията се публикуват на интернет страницата на Съвета за електронни медии.”) и да качи на сайта си  последния протокол – да не се окаже, че лицензията е променена, но просто ние не знаем.

Ако лицензията на БНТ2 не е променена,  интересно какво показва мониторингът за спазването й. Ще е ценен мониторинг върху изпълнение на т.6 от лицензията – за регионалните новини и предавания през март и  април 2018.

В скоби, мониторингът на плурализма отчита дисбаланс в Още от деня и Денят започва.

Добре би било също БНТ и БНР да качат лицензиите си на сайтовете на обществените медии с ангажимент да ги поддържат в актуален вид при изменение. Няма тайна в това.

 

 

 

 

 

 

ЕС: трансграничната преносимост на услугите за онлайн съдържание

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/07/02/trans/

В Официален вестник на ЕС:

Регламент (ЕС) 2017/1128  за трансграничната преносимост на услугите за онлайн съдържание в рамките на вътрешния пазар

 

Из съображенията:

Безпрепятственият достъп в рамките на Съюза до услуги за онлайн съдържание, които се предоставят по законосъобразен начин на потребителите в техните държави членки на пребиваване, е важен за гладкото функциониране на вътрешния пазар и за ефективното прилагане на принципите на свободно движение на хора и услуги. Тъй като вътрешният пазар включва пространство без вътрешни граници, което се основава, inter alia, на свободното движение на хора и услуги, е необходимо да се гарантира, че потребителите могат да използват преносими услуги за онлайн съдържание, които предлагат достъп до съдържание като музика, игри, филми, развлекателни програми или спортни събития, не само на територията на тяхната държава членка на пребиваване, но и когато временно се намират в друга държава членка за цели като развлечения, пътешествия, служебни пътувания или мобилност с учебна цел. Ето защо пречките, които затрудняват достъпа и използването на тези услуги в такива случаи, следва да се премахнат.

Целта на настоящия регламент е да се приспособи хармонизираната правна рамка за авторското право и сродните му права и да се изработи общ подход към предоставянето на услуги за онлайн съдържание на абонатите, които временно се намират в държава от ЕС, различна от тяхната държава  на пребиваване, като се премахнат пречките пред трансграничната преносимост на услуги за онлайн съдържание, които се предоставят по законосъобразен начин. Настоящият регламент следва да осигури трансгранична преносимост на услуги за онлайн съдържание във всички засегнати сектори и съответно да предостави на потребителите допълнителни средства за достъп до онлайн съдържание по законосъобразен начин, без да се засяга високото равнище на закрила, осигурено с авторското право и сродните му права в Съюза, без да се променят съществуващите лицензионни модели, като например териториалното лицензиране, и без да се засягат съществуващите финансови механизми.

 

Filed under: EU Law

Съд на ЕС: достъп до уебсайтове за поточно предаване (стрийминг)

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/filmspeler/

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело  C‑527/15 с предмет преюдициално запитване, отправено  от Rechtbank Midden-Nederland (Първоинстанционен съд на Централна Нидерландия, Нидерландия)   в рамките на производство по дело Stichting Brein срещу Jack Frederik Wullems, осъществяващ дейност и под името „Filmspeler“.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3, параграф 1 и член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2001/29/ЕО за авторското право и сродните му права в информационното общество. Wullems  продава на няколко сайта мултимедиен плейър, който дава възможност за свободен достъп до защитени с авторско право аудиовизуални произведения без разрешението на притежателите на авторското право.  Плейърът, който се продава с наименованието „filmspeler“, е периферно устройство, което служи като връзка между източника на образ и/или звук, от една страна, и телевизионния апарат, от друга. При активиране се препраща  към стрийминг уебсайтове, някои от които предоставят достъп до цифрово съдържание с разрешението на притежателите на авторското право, а други — без такова разрешение – и се стартира възпроизвеждането на съдържанието на  плейъра, свързан с телевизионния апарат.

 Stichting Brein иска да се преустанови продажбата на мултимедийните плейъри и  поддържа, че с продажбата на мултимедийния плейър „filmspeler“ г‑н Wullems „публично разгласява“ съответните произведения в нарушение на закона. Г‑н Wullems пък твърди пред запитващата юрисдикция, че стриймингът на защитени с авторско право произведения от незаконен източник попада в обхвата на изключението по местния закон, което трябва да се тълкува в светлината на член 5, параграф 1 от Директива 2001/29, доколкото транспонира тази разпоредба в нидерландското право.

Преюдициалните въпроси:

„1)      Трябва ли член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че е налице „публично разгласяване“ по смисъла на тази разпоредба, когато дадено лице продава продукт (медиен плейър), на който е инсталирало допълнителни модули, съдържащи хипервръзки към уебсайтове, които пряко предоставят на разположение закриляни с авторско право произведения като филми, сериали и предавания на живо без съгласието на притежателите на правата?

2)      От значение ли е за този въпрос:

–        дали до този момент закриляните с авторско право произведения изобщо не са били публикувани в интернет със съгласието на притежателите на правата или са били публикувани така само въз основа на абонамент,

–        дали допълнителните модули, съдържащи хипервръзки към уебсайтове, които пряко предоставят на разположение закриляни с авторско право произведения без съгласието на притежателите на правата, са свободно достъпни и освен това могат да бъдат инсталирани на медийния плейър от самите потребители, и

–        дали уебсайтовете — а заедно с тях и закриляните с авторско право произведения, предоставяни на разположение без съгласието на притежателите на правата — са публично достъпни и без медийния плейър?

3)      Трябва ли член 5 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че не е налице „законно използване“ по смисъла на параграф 1, буква б) от тази разпоредба, когато крайният потребител изготвя временно копие на закриляно с авторско право произведение при стрийминг от уебсайт на трето лице, на който това закриляно с авторско право произведение се предлага без съгласието на притежателя или притежателите на правата?

4)      При отрицателен отговор на третия въпрос, изготвянето от крайния потребител на временно копие на закриляно с авторско право произведение при стрийминг от уебсайт на трето лице, на който това закриляно с авторско право произведение се предлага без съгласието на притежателя или притежателите на правата, отговаря ли в този случай на критериите на „тристепенната проверка“ по член 5, параграф 5 от Директива 2001/29?“.

Съдът припомня, че

  • понятието „публично разгласяване“ обединява два кумулативни елемента, а именно „акт на разгласяване“ на произведение и „публичност“(29);
  • понятието „публично“ се отнася до неопределен брой потенциални адресати и освен това предполага наличие на доста голям брой лица (32);
  • защитеното произведение трябва да бъде разгласено, като се използва специфичен технически способ, различен от използваните дотогава, или, ако не е използван такъв способ — пред „нова публика“, тоест публика, която не е била вече взета предвид от носителите на авторското право при даването на разрешение за първоначалното публично разгласяване на произведението им (33);
  • не е без значение и дали публичното разгласяване  е извършено с цел печалба.

Съдът вече е постановил, че предоставянето в уебсайт на активни интернет връзки към закриляни произведения, публикувани на друг уебсайт без каквито и да било ограничения за достъпа, дава на потребителите на първия уебсайт пряк достъп до тези произведения (решение Svensson и др., C‑466/12).

Наистина, според съображение 27 от Директива 2001/29, самото предоставяне на физически съоръжения, които имат за цел да позволят или реализират разгласяването, като такова не представлява „разгласяване“ по смисъла на Директивата.(39)

Но при пълно съзнаване на последиците от поведението си г‑н Wullems предварително инсталира на продавания от него мултимедиен плейър „filmspeler“ допълнителни модули, които позволяват конкретно на купувачите на плейъра да получат достъп до защитени произведения, публикувани на стрийминг уебсайтове без разрешението на притежателите на авторското право, и да гледат тези произведения на телевизионния си апарат  – и  въпросната дейност не е тъждествена на просто предоставяне на физически съоръжения, за което става дума в съображение 27 от Директива 2001/29.(41) А и в рекламите на мултимедийния плейър изрично се посочва, че той позволява лесно и безплатно да се гледат на телевизора аудиовизуални материали, незаконно разпространявани в интернет.

За стрийминга:

Съгласно член 5, параграф 1 от Директива 2001/29 дадено действие на възпроизвеждане е освободено от обхвата на правото на възпроизвеждане по член 2 само когато отговаря на пет условия кумулативно, а именно когато:

–        това действие е временно,

–        има преходен или инцидентен характер,

–        представлява неразделна и съществена част от технологичния процес,

–        неговата единствена цел е да позволи предаването в мрежа между трети лица чрез посредник или законно използване на произведение или закрилян обект, и

–        посоченото действие няма самостоятелно стопанско значение.(60)

В случая действията на временно възпроизвеждане с мултимедиен плейър   на защитени с авторско право произведения, получавани чрез стрийминг от уебсайтове на трети лица, които предлагат тези произведения без разрешението на притежателите на авторското право, са годни да засегнат нормалното използване на произведенията и да засегнат неоправдано законните интереси на притежателя на правото, тъй като, както отбелязва генералният адвокат в точки 78 и 79 от заключението си, обикновено това води до намаляване на законните сделки с тези защитени произведения, което неоправдано засяга притежателите на авторското право.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

1)      Понятието „публично разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО  трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща продажбата на мултимедиен плейър като обсъждания в главното производство, на който предварително са инсталирани налични в интернет допълнителни модули с хипертекстови връзки към уебсайтове със свободен публичен достъп, които предоставят на публично разположение защитени с авторско право произведения без разрешението на притежателите на авторското право.

2)      Разпоредбите на член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2001/29 трябва да се тълкуват в смисъл, че действията на временно възпроизвеждане с мултимедиен плейър като обсъждания в главното производство на защитено с авторско право произведение, получавано чрез стрийминг от уебсайт на трето лице, който предлага това произведение без разрешението на притежателя на авторското право, не отговарят на условията, предвидени в тези разпоредби.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-2/

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

А как обичаше да почиваш преди три месеца?

Не помня! (смях) Не, шегувам се, разбира се. Ами, нищо екстравагантно. Една книга и малко хубава музика е всичко, което ми е нужно.

Едно нещо, което винаги съм правил и много ми липсваше, е излизането извън града, извън София. Това за софиянци най-често е Витоша, и беше много хубаво, че оня ден качихме Черни връх, въпреки че по средата на кампанията, малко неочаквано. Трябва да кажа, че горе в мъглите и снеговете, които валяха, доста добре ме настигна душата, ако трябва да използвам този израз.

И усещането… Хайде малко, бидейки в Пловдив, да поговоря за София. Много важно за София е, че върхът е свързан с Алеко. Ние тръгнахме от една точка на Морените, на която имам снимка като тригодишен, когато нашите за първи път са ме качили на ски. На тези места е минал целият ми живот. Аз съм много запален скиор и турист…

И там, на това място изведнъж си дадох сметка, че всичко това е Алеко. И колко много от това, което политически искам да направим, е Алеко. Неговият страхотен хуманизъм и хумор, това негово особено отношение към българското общество, с хумор, с любов, с разбиране, с желание да е по-европейско, по-просветено, този негов великолепен демократизъм – всичко това в огромна степен съответства на мечтата ми “Да, България!” да се превърне в едно продължение на това дело. И се сетих за последните изречения в “Бай Ганьо в Русия” – забележи, колко символично – там казва: “Поставен под правилно, добро управление, българинът може да прави чудеса.” Та, ключът е наистина да имаме добро, човешко, просветено управление и тогава българинът може да прави чудеса.

Това ли е твоята представа за България, ако не бяхме в ситуация да трябваше да правим политическа структура, която да върне справедливостта в обществото?

Ами, да, Алеко като образ със сигурност е много близо до моята представа за това какви би трябвало да са идеалите и авторитетите на нашето общество. И е чудесно, че той е. Чудесно е, че всички епохи, всички промени не са се отразили на неговото присъствие.

Сега дано не е рязка смяната на темата, но като човек от света на технологиите да те попитам… Светът е на прага на така наречената четвърта индустриална революция, ако следваме общите терминологии, която на всичкото отгоре този път е тотално различна спрямо предходните. Защото имаме сблъсък на една еволюция на нещата от физическия свят – нови материали, автомобили, които нямат нужда от шофьор, триизмерно отпечатване на неща, дори тъкани и органи за имплантиране на хората; втора еволюция на дигиталния свят, информационните технологии – носим мощни компютри в джобовете си вместо телефони; и в биологията и генетиката има революция, която доскоро не си представяхме. Всичко това се случва едновременно, в синхрон, като перфектна технологична буря, с всичките плюсове и минуси, защото както ни дава огромни възможности, така и крие сериозни рискове, които може би не съзнаваме още какви са…

И колко тъжно е в същия този момент ние да си говорим за връщането на нормалността в обществото, вместо да…

… да полетим, да. Виж, това е едно много интересно сравнение. Аз мисля, че се случва нещо много повече от поредната индустриална революция – защото всяка от предишните се свързва с развитието на ограничен кръг технологии, и вероятно от гледната точка на поколенията, които са живяли преди и след това, промяната да е била жестоко-епохална – но тук ми се струва, че става дума за нещо много повече. Разделя се траекторията на човечеството на оня етап, в който се е считало, че човекът е бил животно сред животните и е еволюирал по правилата на биологичната еволюция, след което, ставайки обществено животно, дълго време се е смятало, че с това той спира еволюционния процес.

Но ние навлизаме в един период, в който всяка една от тези технологии и особено комбинацията от тях всъщност поставя въпроса за това, че ние можем да започнем да направляваме и планираме една промяна. И в крайна сметка се изправяме пред огромния въпрос, пред който не съм сигурен колко пъти в такава степен се е поставяло човечеството: Какво е човек? Кое от онова да си човек сме готови да заменим? Кое е онова, което искаме да запазим? Сигурни ли сме, че знаем какво означава да се откажем от идеята за смъртта, например? За стареенето, за болестите? За самотата и това да си с часове несвързан с Фейсбук?

В крайна сметка сингулярността е едно състояние, което важи абсолютно за всички нас. Но даже носи някаква доза успокоение идеята, че докато всичко това се изправя пред нас – защото аз съм уверен, че някъде под кризите, които в момента се случват – мигрантската криза, която на пръв поглед е просто свързана със сирийската криза, но сирийската криза е всъщност климатична криза, която обхваща целия регион между Северна Африка и Афганистан, която е и цивилизационна криза, дълбоката криза на сблъсъка между исляма и Запада, и икономическата криза, която на пръв поглед е просто една криза на някакви деривати, които продължават да тровят; и демократичната и политическата криза също…

Под всичко това, ако слезем едно ниво надолу, е една криза на индустриалните отношения, на производствените отношения. Всичко това, което Маркс и класиците на икономикса са описали, започва да става невярно и да се променя, и все по-сериозно се изправя на хоризонта проблемът, че страшно много професии и човешки дейности ще изчезнат. Какво ще се случи с това население? Когато шофьорите престанат да бъдат шофьори, какви ще станат? Дизайнери? И как демокрацията и демократичният процес ще оцелеят? Какво всъщност представлява електронното управление като процес? Къде прокарваме границата между частното и публичното в дигиталната епоха? Как оцелява репрезентативната демокрация в епоха, в която решенията могат да се вземат през всеки смартфон? И къде остава ролята на все пак някаква… как да кажа… хайде да не говоря за професионализация, но някакъв опит политически? Как решаваме проблема с контрола върху службите в този контекст?

И най-базовото нещо – за първи път от гутенберговата революция насам възниква едно ново разделение между грамотния и неграмотния. Досега просвещенският проект беше базиран на презумпцията, че демокрацията се случва в една среда на еднакво, базово компетентни хора, които разбират процесите в нея от гледна точка на инструментите.

Демокрацията какво е? Вестник, участие в дебат, гласуване, където на хартия с писалката правиш нещо и го слагаш в кутия и всички могат да видят това нещо, да преброят протоколите. В крайна сметка нашата демокрация е направена от мастило, азбука, способност за четене, училища, вестници, кафенета – този свят изчезва. Сега вие сте една съвършено нова каста от ексклузивно грамотни хора, които могат да управляват базови, ежедневни технологии, които аз например съм неспособен да верифицирам как работят.

Йовко, ако ти ми покажеш на екрана на моя телефон, че температурата навън в момента не е 15 градуса, колкото е, а минус 15, ти като ИТ човек може би можеш да произведеш тази картина. Аз по никакъв начин не мога да те хвана, защото съм технологично неграмотен, освен да прочета това, което излиза на екрана и да му повярвам.

Но можеш да го провериш чрез паралелни източници.

Все по-малко. Защото аз си спомням преди няколко години как се случи земетресение в България и всички отидоха да проверят във Фейсбук каква е причината. Изобщо животът ни поддържа паралелни източници на информация. И от тази гледна точка един политически процес, един институционален процес, който все повече зависи от дигиталния свят, а неговото естество, неговата регулация зависи от една много малка каста ексклузивно грамотни хора, е много особено състояние на обществото.

Вие имате вече несравнимо по-голям ефект, отколкото един юрист би могъл да има върху нещо на най-ежедневно ниво, но сте абсолютно нерегулирана професия. И необходимостта от тази регулация все още не е станала очевидна, защото нивото на злоупотреби от гледна точка на представителите на вашата професия с огромното доверие и усмотрение, което ви е поверено, остава забележително ниско.

Така че, да, има киберпрестъпления, няма никакво съмнение, но истината е, че в момента, доколкото изобщо киберпроблематиката става все по-сериозна, тя не е защото има спонтанно организирали се мафиотски групи. Става дума, че държавата в един момент започва да набира и корумпира ИТ хора и имаме цяла поредица от катарзиси на представители на тези ИТ професии, които в един момент казват “Аз повече не мога да го правя това!”, излизат и започват да стават whistleblowers (бел.ред. разобличители). Сноудън и други са примери за това, че в тази професионална общност има някаква вътрешна резистентност. Това е страшно интересно!

Дълго време основната базова траектория на информационното общество е била неформалната територия на контакт между една малка общност от фенове и професионалисти. Аз ги помня тези времена, те съвсем скоро свършиха.

В същия момент обаче, ако се върнем пак в чисто обществено-политическия план, имаме сякаш нужда от един изцяло нов тип човек, широкоскроен, динамичен, който да е готов да се променя спрямо нещата около него. В контекста на онези конфликти, за които си говорихме – климатични, военни, обществени – за много хора светът в момента е неуютен, заради това че някакви крайъгълни доскоро обществено-политически шаблони вече не са валидни.

Йовко, аз трябва да призная, че голяма част от моята мотивация да се захвана с този тип политическа кариера, е свързана със сериозно притеснение. Видно е, че стигнахме до някаква междина между епохите. И понеже и преди в световната история са се редували етапи на по-голяма глобализация с етапи на връщане на махалото – аз не съм сигурен епохата, в която навлизаме, как ще изглежда. Презумпциите, които имаме, багажът, който носим от 90-те, от първото десетилетие на настоящата епоха – не съм сигурен колко добре ще ни послужат. И в този смисъл съм много загрижен в максимална степен да започнем изграждането на силни, национални институции, не защото те трябва по някакъв начин да опонират на Европейския съюз, а защото ние трябва да имаме готовност да посрещнем една епоха, в която част от проблемите ще трябва да ги решаваме сами и в кръга на хора, на които заедно ще ни изгори чергата, ако бъде подпалена от някой от краищата. Така че какъв нов човек ще ни трябва, не мога да прогнозирам, но изобретяването на нов човек винаги е кървава работа и доста болезнена.

Аз го казах като метафора…

Да, да. Но това, което бих искал да осигуря за нас и за семействата ни, е колкото се може по-здрава държава за епохата, в която ще можем да изобретяваме този нов човек.

Добре. Стига, че те уморих…

Не, не, аз съм добре.

И може би разговорът стана малко философски…

Да, доста. (смях) Но наистина, не съм уморен, можем да продължим.

Ами, искаше ми се и за Пловдив да поговорим. В допълнение на пловдивските теми, които ти засегна на срещата в Дома на културата в неделя.

Например за Европейската столица на културата, понеже никак не е малка вероятността да се превърне в пълен провал. Дори да бъдат отпуснати всички пари, които кошмарно закъсняха, времето започва да ни притиска и вече е проблем.

Защото от една страна Пловдив има дух, ти си го усетил. Аз също като теб живях една година навън и след дълго време, живеейки в София, реших да се върна в родния си Пловдив точно заради този дух, който усетих, че е в някакъв подем. Дали е стечение на обстоятелства, дали просто защото сега е дошъл моментът, дали защото хората започнаха да вярват в собствените си, макар и малки сили като индивиди – но и тук започват да се случват лесно неща, които съвсем естествено се случват в Барселона, където живях. Едни хора от един квартал се събират, решават и си правят фестивал или панаир на един или друг продукт, който е характерен за този квартал. И си говорят. Някак си в България като че ли малко си говорим. Ти го каза в едно интервю наскоро – спряхме да мечтаем колективно.

И си мисля, че от тук може да се случи пропукване точно в тази посока. Ето, дори хората, които се ангажираха с “Да, България!” в Пловдив, виждам, че те сякаш са чакали, както ти каза, някой да ги побутне, за да могат да се почувстват част от това нещо, което се оказа, че много лесно може да постига неща дори без пари. Вярно, има един такъв импулс, който в момента помага на всички ни, но аз съм сигурен, че те, както и аз, са намерили нови приятели и контакти, които ще останат и извън контекста на “Да, България!”.

Пловдив индуцира хората с градска култура. Не са много градовете в България, които имат този дух. Очевидно е, че сега Пловдив преживява една премия от нашата европейска интеграция, от това, че границите се разтвориха и в един момент той не е просто един сателит на София, с цялата институционалност на София като национално средище, а се връща към естественото си положение на град, положен в центъра на регион, който диша не с дробовете на България и на София, а с дробовете на Централна и Източна Европа, на Източното Средиземноморие. Тези пътища, които винаги са водели към Пловдив всъщност от тракийски времена насам и които по такъв жесток начин са били прекъснати и от комунизма, но и от едни определени обстоятелства преди това… Някак си Пловдив се връща като център на тази много по-голяма кръвоносна система сега заради този период на отваряне, и очевидно тази енергия се влива тук и се усеща. Пловдив е едно естествено място, което граничи културно и манталитетно с Египет, с Персия, с Италия, със Средиземноморието. Някак си тези места тук си дават среща като една роза на ветровете. И когато стените паднаха, ветровете се върнаха, и Пловдив пак е Пловдив. Това е чудесно.

Проблемът е, че този процес на връщане към един много по-голям контекст, в който Пловдив естествено плува и се чувства на мястото си, понеже иначе е като едно голямо животно, затворено в малка кутия, блъскащо се в стените ѝ… Проблемът е, че той продължава да бъде заложник на абсолютно примитивната, ограничена, късогледа българска политическа класа и процес, на това, че нас ни управляват… често пъти се казва селяни, но ако хората, които ни управляваха, бяха едни нормални селяни, щеше да бъде много по-добре. Най-лошото е да те управляват хора, които са изтръгнати. Те не са нито селяни, нито граждани, не принадлежат никъде, освен към тодорколевите герои – и Корнелия Нинова, и Бойко Борисов биха се чувствали абсолютно естествено във филмите на Тодор Колев като техни герои. Всеки любител на тези филми може да си ги представи ясно там. Така че, оставен на волята на този тип хора, естествено, че те направиха атентат срещу Пловдив. И естествено те направиха атентат срещу неговото отстояване като културно средище. Как може да очакваме от едни типажи като Борисов, като Нинова, като Вежди Рашидов, да работят за това да се случи такова голямо културно събитие?

Аз вярвам, че Пловдив е културна столица на България, със и без тази титла. Сега големият проблем пред нас е как да се мобилизираме като общество, за да се случи това нещо в Пловдив в името на цяла България. Това трябва да се случи като първостепенен национален проект. Следващото Народно събрание трябва да приеме план, който да се реализира с целия национален ресурс.

И пак искам да повторя, абсолютно не мога да си представя с какви очи Бойко Борисов пристига тук да иска пловдивчани да гласуват за него.

И доста пловдивчани не могат да си го представят. Но в подкрепа на това, което казваш – разбира се това е само мое впечатление, защото няма как да вляза в главата на текущия ни кмет – но ако се обърнем към темата за тютюневите складове, всички негови публични изказвания са, че него го боли, че споделя тъгата на пловдивчаните, но в същия момент аминистративното бездействие е очедвидно, а в чисто човешки план ми изглежда, че той сякаш вътре в себе си не разбира – защо градът така пази тези складове, защо хората отидоха и направиха жива верига, защо са готови да повторят това, защо наистина им е толкова тъжно за тези рушащи се сгради… Той сякаш не е свързан с това място.

Аз не го познавам и не мога да говоря за човека, но това, което мога да кажа от своите наблюдения върху българската политическа класа, е че това са хора-еднодневки. Техните глави са от стиропор. Те, естествено, си представят, че хоризонтът на човека опира до стиропора, итонга и евтиния стъклопакет. Те от това са направени като духовност.

Така че човекът вероятно се опитва да казва някакви неща, които да му намаляват натиска, но той не е част от паметта на Пловдив. Защото същият човек искаше да възстановява крепостите на Небет тепе. Той е доказал своята абсолютна непригодност да разбира този град, да бъде негова еманация, с цялото наелектризиращо усещане за памет и за слава. Паметта е уважение към нещата такива, каквито са наследени, включително елементи от тях, които са под мазилката и са скрити между тухлите и чакат своя момент да имат своя ефект. Това е нещо, което нашите управленци не могат да разберат. Така че очевидно е и многократно сме го наблюдавали, че това, което върви на повърхността, е евтина лъжа, а цялата поредица от действия е насочена към това тези складове да бъдат бутнати и на тяхно място да бъде построено нещо друго. Но е чудесно и е национален урок това, че в Пловдив има дух и хора, които разбират, че паметта и приемствеността на времената е всъщност ценност и съм сигурен, че те ще надделеят.

Христо Иванов е водач на листите на „Да, България!“ за град Пловдив и София – МИР25. За него и кандидатите на „Да, България!“ можете да гласувате с номер 16 в интегралната бюлетина.

Ново решение на Комисията по досиетата за БНТ

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/09/27/bnt-10/

Публикация “Осветени са неизвестни досега агенти в БНТ” в сайта desebg.com, автор Христо Христов: 

Комисията по досиетата освети неизвестни до момента сътрудници на тоталитарните комунистически служби в Българската национална телевизия (решение №2-716 от 27 септември 2016 г.).

Обявени са имената на общо 32 лица, заемали следните ръководни длъжности в БНТ от 10 ноември 1989 г. насам: директори, заместник-директори, главни редактори, заместник главни редактори, членове на редакционните съвети, политически коментатори, водещи на предавания или водещи на рубрики. Проверката е обхванала общо 514 лица на тези ръководни постове.

От огласените 32 души 17 се обявяват за първи път от Комисията обявява, като сред по-известните имена са тези на журналистите Тома Томов, Даниела Кънева и Величко Скорчев.

  • Тома Томов, който е известен с интервютата си с редица световни лидери и документални филми, а в периода 1986-1989 г. е външнополитически наблюдател във в. „Труд” е разкрит като агент/секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС от 1970 г. по линия на секретния щат под псевдонима „ТОДОРОВ”.
  • Популярната телевизионна журналистка Даниела Кънева е разкрита като агент/секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС от 1966 г. под псевдонима „ИСКРА”.
  • Величко Скорчев, определян като „бащата” на сутрешните блокове на малкия екран е разкрит като осведомител на Шесто управление на ДС от 1974 г. под псевдонима „ВАСИЛ”.

Сайтът desebg.com публикува пълния списък на имената, които Комисията разкрива за първи път:

  • Ахилеас Асенов Лилов, редактор-водещ от 01.10.1992 г. до 06.07.2000 г.;
  • Боян Ганчев Върбанов, зам. главен редактор до 01.07.1991 г.;
  • Васил Петров Марков, главен редактор от 01.04.1990 г. до 13.05.1991 г.;
  • Величко Йорданов Скорчев, отговорен редактор (член на редакционен съвет) от 01.11.1990 г. до 01.10.1997 г.;
  • Владислав Николаев Детистов, редактор (член на редакционен съвет) и водещ до 15.07.1992 г.;
  • Георги Тодоров Начев, отговорен редактор (член на редакционен съвет) от 01.08.2004 г. до 01.03.2010 г.;
  • Даниела Данаилова Кънева, редактор (член на редакционен съвет) и водещ до 01.08.1997 г.;
  • Иван Дончев Ангелов, зам. главен редактор от 01.11.1990 г. до 01.05.1991 г.;
  • Искра Живкова Сотирова, водещ в РТВЦ-Варна от 29.12.2003 г. до 10.06.2006 г. и от 10.07.2006 г. до 21.12.2006 г.;
  • Лъчезар Герасимов Младенов, зам. програмен директор от 25.11.1998 г. до 14.06.1999 г.;
  • Людмила Стефанова Григорова-Кондова, редактор (член на редакционен съвет) до 01.01.1995 г. и от 01.09.1998 г. до 31.10.2010 г.;
  • Петър Димитров Карагьозов, коментатор до 27.12.1998 г.;
  • Стефан Киров Ранов, програмен редактор (член на редакционен съвет) от 01.08.2006 г. до 01.07.2011 г.;
  • Теодорка Паскалева Паскалева, зам. главен редактор до 01.11.1991 г.;
  • Тодор Алексиев Алексиев, водещ и коментатор от 07.10.1993 г. до 07.09.1999 г.;
  • Тодор Георгиев Кендеров, зам. главен редактор до 01.11.1991 г.;
  • Тома Николов Томов, зам. главен редактор до 01.09.1990 г., редактор (член на редакционен съвет) от 30.04.1992 г. до 01.06.1992 г., коментатор от 01.06.1992 г. до 22.06.1993 г.

Комисията е установила и агентурната принадлежност на още 9 журналисти, заемали ръководни постове в БНТ, но те са починали и законът не разрешава оповестяването на информацията в тези случаи.

Новата проверка в БНТ е извършено от Комисията на променените обстоятелства в закона за досиетата от края на 2012 г. Тогава ГЕРБ и Синята коалиция приеха проверките за лицата извършващи публични дейности, сред които и лицата с ръководни постове в медиите, да бъдат проверявани за принадлежност към ДС от 10 ноември 1989 г. насам, както това важи за лицата, заемащи публични длъжности (изпълнителната, законодателната и съдебната власти).

Дотогава всички категории от публичната дейност следваше да се проверяват от влизането в сила на закона за досиетата, тоест от декември 2006 г., като по този начин тройната коалиция (БСП, ДПС и НДСВ) скриха агентите от първите 16 години от прехода в много области, сред които и в медиите.

През 2008 г. Комисията по досиетата обяви имената на общо 37 агенти в БНТ, сред които бяха Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Нидал Алгафари, Александър Авджиев, Явор Цаков, Иван Гранитски, Хачо Бояджиев и др.

 

Filed under: BG Media, Media Law

2016-06-26 Лекцията ми от ПловдивConf, “ХУДЛ: една полезна дрога”

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3309

(колебаех се дали да пиша за brexit или за лекцията ми, но някакси човешката глупост трябва да стои на по-заден план от полезните неща)

Докато четях “The view from the cheap seats” на Нийл Геймън, ми хрумна да направя тая лекция. Може да гледате слайдовете, докато я четете, но да знаете, че няма нито една картинка. Опитал съм се да следвам донякъде каквото говорих на самата презентация.
(добавих нещо интересно към генератора ми на презентациите, epub версия, която може да се гледа на някакъв reader вместо бележки)

ХУДЛ: една полезна дрога
———————–

Добрутро, добри хора.

Радвам се, че въпреки жегата има някакви хора да ме слушат, и няма да обвинявам никой, ако заспи.

Заглавието нарочно беше избрано така, за да останат някакви хора в залата, а и ми беше интересно колко ще избягат, като видят за какво става въпрос. Може би беше грешка, понеже колкото повече хора има в залата, толкова по-горещо става…

Темата е художествената литература.
(брех, никой не избяга. Може би защото всички спят?)

Та, защо трябва на някой да му пука за литературата, и защо изобщо трябва да ви говоря по въпроса? Литературата е силно недооценена във влиянието си, в полезността си и в това какво невероятно изживяване ни дава. Много хора считат книгите за нещо, което ги карат да учат в училище и с което им губят времето, нещо, което няма смисъл. Това е доста неприятно, понеже хората, които планират колко големи трябва да са затворите в бъдеще са открили сериозна корелация в едно поколение между количеството хора, които не са чели като деца и броят от същото поколение, които са станали затворници.
(това важи за американските затвори, за нашите нищо не може да се каже)
Както ще разказвам по-долу, има много полезни моменти в четенето, както и защо е толкова приятно.

Защо ви го разказвам аз? Понеже няма много други хора, които да се хванат да го правят – има разни инициативи, насочени към обществото, като “аз чета” и не-помня-какви-други, но те са много широки и се мотаят често по медии, на които никой не вярва. Аз ще се опитам да направя лекция, насочена поне донякъде към IT хората, с надеждата да има някакъв ефект (не само да не влезем в затвора 🙂 ). Също така, на мен литературата ми е помогнала много и искам да го споделя и с вас, понеже мисля, че не трябва да съм един от малкото облагодетелствани 🙂

Има неща, за които няма да говоря. Ще пропусна всичкият non-fiction (който в момента може би е половината от това, което чета) – техническа, историческа и всякаква научна литература – там има също шедьоври и полезни неща, но те изискват по-скоро цикъл лекции (например “на какво може да ни научи историческата литература”, “технически книги, написани добре” или “основен курс по политика и защо ни е”). Иска ми се да говоря и за комиксите, но те заслужават съвсем отделна лекция, и също така ще пропусна книгите-игри, понеже имам твърде малък досег с тях.

И нека да започна с това защо книгите и художествената литература по-специално имат са полезни за нас.

Най-мощният анти-депресант, който съм откривал (изписвали са ми някакви неща, без да стигам до тия от конския тип), е всъщност да се озовете в ситуация, която да ви накара да видите колко не е страшно вашето текущо положение, да го видите от страни и да може да поставите в перспектива това, което ви се случва. Моят пример беше да бъда настанен преди да ми правят дупката в главата в невро-онкологичното отделение (в превод – рак на главата). Така, като видиш около себе си хора с доста по-сериозен проблем, твоят поглед върху нещата започва да се променя. Не го препоръчвам на никого (въпреки че имаше идеята разни депресирани техничари да ходят да помагат на болни от рак хора), но върши работа.

По-лек вариант на това е просто да се озовете в друг свят, който да ви помогне да си промените представите. Има различни начини:

Може да гледате филми. Те обаче са кратки, нямат достатъчно история, филмите над два часа не се получават, а в два часа никаква история не може да се събере.
Също така, няма достатъчно, няма достатъчно материал – единствено порно-индустрията произвежда достатъчно материал (май беше 4 часа за всеки час реално време), но там историите куцат и твърде бързо омръзва.
Филмите вдигат и шум – все някой говори и трябва да се слуша, а и дори да сте фенове на нямото кино, там пак има soundtrack, който си е част от историята. Това прави цялото нещо не-толкова-социално, щото не могат трима човека да гледат три филма в една стая, няма как да се получи. Някои хора, на които си изнасях преди това лекцията казаха, че това е само мой проблем, но не мога да го пропусна.
И най-вече, в наше време всички филми са ужасно клиширани.

Друг вариант са сериалите (всъщност аз даже гледам сериали). Те имат предимството, че са по-дълги и могат да съберат една книга както трябва, да изградят историята и героите както трябва, и даже могат в общи линии да предадат една книга – примерът е как Game of thrones се получава (на филм нямаше как да стане), и поне според мен Властелинът на пръстените щеше да е много по-добре на сериал, отколкото на 10 часа филми.
Проблем е пак, че няма достатъчно материал – освен, че няма порно сериали, по принцип производството им е бавно и тежко. Въобще, всичко кинематографично иска много по-голям ресурс.
Също така, и двете не оставят време за мислене. И филмите, и сериалите се движат със собствено темпо, което не ви дава възможност да спрете и да помислите, да предъвчете информацията. Също така трудно може да се избърза – например наскоро гледах сериал, на който първия сезон беше зле, втория ставаше и третия беше невероятен, но нямаше как да мина бързо през първия, понеже не е само пълнеж, но и setup на историята, който си е важен. Може би просто няма решение на тоя проблем…
Пак вдигат шум, и пак са ужасно клиширани. Всеки път, като гледаш нещо в общи линии е ясно какво ще се случи, просто защото пътеките са утъпкани и никой не смее да излезе извън тях (с много малко изключения, като например Black Mirror).

Имаме и резервен вариант – алкохол и/или халюциногени, които могат да са супер ефективни (към публиката: да, наздраве, и се надявам да е алкохол, не халюциноген, че не е ясно какво ще виждаш), но са вредни за черния дроб (и не само), и като цяло са твърде опасни.
(вероятно трябва да направим една лекция за различните вещества и въздействието им, но май няма да е моя такава. Но, ако видите из турнето лекция, която се казва “бензин”, ще е за нещо такова, щото човекът е пил бензин, и се надявам да го навия)

А книгите…
Книгите са огромно количество. Да прочетете 1 GB чист текст ви трябват 20на години (сметката е, че 1 страница е около 4kb, което прави ~250000 страници, дори при моя темп на четене са 5 години). Само в проекта Гутенберг има 21GB книги (проектът, който събира книгите с изтекли авторски права), да не говорим за количеството други архиви, като например libgen (където има около 10 милиона книги). Според една сметка на google до 2010 е имало 129 милиона книги, които няма как да бъдат прочетени от един човек, дори един процент е непосилно число. Аз, с много желание, за целия си живот има шанс да прочета най-много 10000 книги, ако се старая много.
Книги може да четете навсякъде, без да пречите на хората (с изключение на случаите, в които четете докато някакви хора ви обръщат внимание).
Разнообразието на идеи в книги е най-голямото съществуващо – всички идеи тръгват от някакви книги или ги има в такива, и има нещо като правило 34 на internet-а (което гласи, че ако има нещо, то има порно с него) – ако нещо съществува, то има книга по темата. При 129 милиона книги не е трудно.
Има и формати, които работят без ток – има хартиени книги, работят без ток, само със светлина (даже не е задължително да е слънчева), не им трябва даже internet. Предполагам, все още сте виждали такива напред-назад, ако ще да е само да си подпирате монитора 🙂
И книгите са най-близкото нещо, което имаме до телепатия. Малко по-нататък ще ви го покажа 🙂

Книгите ни дават нова информация и перспективи. Никой от нас не знае всичко.
Авторите постоянно си задават въпроси от типа на “ако продължава така” (бежанската криза), “какво щеше да стане, ако…” (хората развият свръхестествени способности), пробват да намерят отговори, и с това ви карат и вие да си задавате същите въпроси и да стигате до някакви отговори, или да оспорвате техните. Като цяло, ви карат да мислите, а съм чувал (е, или съм чел някъде), че да мислиш е полезно. Не знам някой да го е доказал, та ще го оставя като аксиома 🙂

Развива важното за нас въображение. Ето един цитат:
‘Oh, you know for years we’ve been making wonderful things. We make your iPods. We make phones. We make them better than anybody else, but we don’t come up with any of these ideas. You bring us things and then we make them. So we went on a tour of America talking to people at Microsoft, at Google, at Apple, and we asked them a lot of questions about themselves, just the people working there. And we discovered that they all read science fiction when they were teenagers. So we think maybe it’s a good thing.’

Идва от първата организирана от държава (Китай) конференция за фантастика. Събрали там разни писатели и свързани хора, и Нийл Геймън, който бил там попитал местен партиец – защо правят такова нещо, никъде другаде не бил виждал нещо подобно. Отговорът е цитатът по-горе, че колкото и да са добри китайците в копирането или правенето на техника, нищо от това, което правят не е измислено там. Та, някакви хора отишли, разпитвали всякакви работещи из Силициевата долина и общото, което намерили било четенето на фантастика в ранна възраст. Та, може би е нещо хубаво?
Предположението е, че това развива (важното за нас) въображение.

Също така, от книгите могат да дойдат много нови идеи и насоки (за което имам три пълни слайда):

Фантастика с вампири в космоса ме накара да седна и прочета много неща по темата за човешкото съзнание, мислене, свободната воля и свързаните теми. Беше доста странно, понеже попаднах на нея от thread в един блог, където се питаше за наистина важна книга от последните 10 години, и там много хора казваха – тази книга е страхотна, не се плашете от вампирите. Ще я спомена даже по-нататък пак.

“Нощната стража” и няколко други книги на Тери Пратчет ме накараха да се замисля върху смисъла и работата на полицията (и да си потърся малко книги по темата). В нашата държава ние виждаме полицаите като нещо, което пречи и някак смислената им роля се губи. Като цяло Пратчет е замислящ по редица подобни теми.

“Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет” (странно заглавие, доста стара книга) е книгата, заради която спрях да пиша оценки, вътре има глава, която обяснява много добре защо.

“Fight club” и темата за консумеризма – книгата е прилично по-добра от филма (въпреки че филмът много се старае).

Dead air на Iain Banks и как се бори човек с идиоти е също доста забавна.

И да, наистина представата ми за армията и казармата отвътре все още се базират на “Приключенията на добрия войник Швейк” на Ярослав Хашек. На мен казармата ми се размина, но си мисля, че нямаше много да ми мръдне представата…

“Little brother” и “Homeland” на Кори Доктороу дадоха интересни идеи за следващите протести (каквато е и целта им, те са не толкова книги, колкото наръчници).

“Махалото на Фуко” и “Пражкото гробище” на Умберто Еко са може би най-закопаващите книги за конспиративните теории.

“Сатанински строфи” на Салман Рушди ме накара да се ровя повече в Исляма и да се опитам да разбера какъв точно им е проблема на тия хора с книгата.

Братя Стругацки и всичко, което са написали само по себе си е много храна за размисъл, по всякакви социални теми.

Крайтън и Хейли са ме карали да се интересувам от инфраструктурата на всичко – заводи, летища, болници…

Като пример не за мен – Артър Кларк е измислил комуникационните спътници.

И всякакви други неща, които не ми е преписват от слайда 🙂

Разбира се, може да четем просто за удоволствие. Спомням си как първата книга, която наистина ми хареса (“Откраднатата баба” на Атанас Мочуров – не помнех автора, ама я издирих по заглавието) съм я чел 39 пъти, просто щото ми харесваше. Идея си нямам защо съм ги броил, но мисля, че в един момент я знаех почти на изуст (трябва да съм бил на 6-7-8 години).
Спомням си една такава случка, като беше излязла “Нощната стража” на Тери Пратчет, със съквартиранта си я бяхме взели и вечерта като се прибрахме, седнахме да четем, всеки в неговата стая. По едно време аз свърших книгата, погледнах навън и без да се усетя, казах на глас “Брех, то се е съмнало!”. От другата стая чух “А, вярно бе!”…

Дори самият език може да достави огромно удоволствие. Ето малко цитати:
(дължа бира на Андрей, щото се сети от къде са няколко от тях)

“И наистина, бай Ганьо разлюти супата си до такваз степен, щото един непривикнал човек би се отровил.”
Тоя цитат винаги си го спомням, като ям шкембе чорба.

“The house had four windows set in the front of a size and proportion which more or less exactly failed to please the eye.”
(“Пътеводител на галактическия стопаджия”)

“Отдавна умряла проститутка гонеше съвсем жив мъж през тълпата и си искаше отдавна дължими пари за минала услуга.”
(Стивън Ериксън, една от книгите за Корбал Броуч и Бочалайн.

“What is a flower? A giant sexual organ in its Sunday best. The truth has been known for a long time, yet, over-aged adolescents that we are, we persist in speaking sentimental drives about the delicacy of flowers. We construct idiotic phrases like “So-and-so is in the flower of his youth”, which is as absurd as saying “in the vagina of his youth””
(Амели Нотомб, “Любовен саботаж”)

“Икономиката е псевдонауката, която разглежда илюзорните отношения на субектите от първи и втори род във връзка с халюцинаторния процес на тяхното въображаемо забогатяване.”
(Виктор Пелевин, “Generation П”, любим цитат ми е да го казвам на икономисти. Доста близък до реалността, донякъде чак притеснителен как една измислица движи голяма част от обществото)

“Political language is designed to make lies sound truthful and murder respectable, and to give an appearance of solidity to pure wind.”
(Оруел, разбира се)

“Some humans would do anything to see if it was possible to do it. If you put a large switch in some cave somewhere, with a sign on it saying ‘End-of-the-World Switch. PLEASE DO NOT TOUCH’, the paint wouldn’t even have time to dry.”
(Пратчет)

Честно казано, бих могъл да направя презентация само от цитати и пак да звучи добре, но ще е малко нечестно 🙂

Разбира се, чувал съм и доста оплаквания. Можем да започнем с “ама това не ли бягство от реалността”, и ще отговоря пак с цитат (който е цитат от някой друг): “C. S. Lewis wisely pointed out that the only people who inveigh against escape tend to be jailers.” (Нийл Геймън). Интересно, че като човек чете (non-fiction) книги за правилата по разни тоталитарни лагери и затвори (съветските са един много добър пример), там всякакви такива неща като личен живот и бягане от реалността са максимално забранени (има един особено добър пример в румънските “превъзпитателни” лагери), като успяват да потрошат психически сериозна част от хората. Да се чуди човек Оруел без да е бил там как толкова добре ги е описал…

За някои хора е бавно. Не знам защо бързат, а човек се научава да чете с повече четене. Това дори е предимство, защото ни дава възможност да четем със собственото си темпо, да обмисляме нещата – няма какво да ни припира.

Чувал съм хора да казват, че книгите са им скучни. Това значи, че четат грешните книги – при толкова много съществуващи не е особено възможно да няма нищо интересно. Има всякакви странни неща, включително преди няколко години някой написа “Гордост и предразсъдъци със зомбита”…

А защо това подзаглавие, къде е дрогата? Пробвайте 🙂 Става ясно много бързо, нуждата да разберете какво става, да се нарадвате на езика, на идеите… Доколкото знам, хората се лекуват от желанието си за четене чрез умиране (за разлика от опиатите, където поне има програми и институции да помогнат). Винаги има желанието да се намери още нещо такова, толкова интересно и забавно (а защо не и повече?). В статистиката на goodreads (които са не-чак-толкова-голяма социална мрежа) за миналата година в reading challenge има 1,722,620 участника и 29,258,154 прочетени книги. Забавното е, че аз, дето чета по около 100 книги годишно, не влизам даже в топ 20-30%, щото има хора, дето четат по 900…

“Какво да четем” е доста често срещан въпрос. Правилният отговор (и най-лесният) е “каквото ви хареса”. Никой друг няма как да знае какво ще ви хареса, та каквото хванете и ви е забавно – четете го 🙂 Дал съм по-долу малко идеи, но моят вкус може сериозно да се различава от вашия. Това не е проблем, щото, както казах по-горе – 129 милиона…
(започвам с цитат от книгата, с > отпред)

> “Истината е, че откакто ме назначиха в тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, ходенето по нужда се бе превърнало в политически акт.”
“Изумление и трепет” на Амели Нотомб е кратко, забавно, леко странно (както повечето ѝ книги) и се чете бързо и с удоволствие. Започвам с него, преди да продължа с тухлите.

> – How long do you want these messages to remain secret?[…]
> – I want them to remain secret for as long as men are capable of evil.
“Cryptonomicon”-а на Нийл Стивънсън мисля, че съм споменавал и преди – в книжните си лекции в initLab и в кило други post-ове. Криптография, валути, втората световна война, модерните крипто-пънкове, Алан Тюринг, и просто радост за душата. За всички, на които е харесала Стивънсън е написал Бароковия цикъл, който е три такива тухли в края си има спор между Нютон и Лайбниц на темата за свободната воля. От нея може да ви станат интересни много неща.

> ‘And what would humans be without love?’
> RARE, said Death.
Чудех се и не можах да избера една книга на Тери Пратчет, за това препоръчвам целия. Имаше проблем с част от преводите му, в оригинал е прекрасен, пробвайте го.

> “Bill could smell Its breath and it was a smell like exploded animals lying on the highway at midnight.”
Стивън Кинг е човекът с телепатията. В книгите му е пълно с такива изречения, които в един момент започвате да си представяте. Има хора, които твърдят, че не е сериозен писател, понеже пише там някакви си популярни ужаси, но истината е, че той е един от наистина големите майстори на езика и на това да бръкне някъде във вас. Може би и буквално 🙂 От него препоръчвам като за начало “Мъртвата зона”, “То”, “Зеления път”, или каквото изобщо си харесате. Има много филми по него, и сполучливите са точно защото са успели да предадат телепатията достатъчно добре на екрана.

> “This is how you communicate with a fellow intelligence: You hurt it, you keep on hurting it, until you can distinguish the speech from the screams.”
Blindsight на Peter Watts (“Слепоглед” на български, не съм гледал как е превода) е книгата с вампирите в космоса и една от най-издържаните научно фантастики, на които съм попадал. Авторът е океански биолог, работил по специалността си 10на години, публикувал и т.н., и решил в един момент да мине към фантастиката. Това е първа книга от втората му поредица, и това беше много замисляща книга, в която намерих и много от неща по темата за изкуствения интелект, които преди това бях виждал в “Новият разум на царя” на Роджър Пенроуз (математик, книгата е научно-популярна на темата докъде може да стигне изкуствения интелект, с прилично количество математика).
А за вампирите обяснението е, че те са вътрешно-видов хищник, който се храни с хора, има много добро зрение, и е изчезнал когато хората са започнали да строят къщи, понеже ако вампир види прав ъгъл, му се задействат едновременно твърде много от зрителните рецептори, получава се претоварване и нещо близко до припадък. За останалото препоръчвам да хванете книгата 🙂

> “Governments always commit their entire populations when the demands grow heavy enough. By their passive acceptance, these populations become accessories to whatever is done in their name.”
“Експериментът Досейди” на Франк Хърбърт. Повечето хора знаят за “Дюн”, но това също си заслужава да се прочете, поне като идея за посоката, в която може да тръгне дадено общество под натиск (и която може да отговори защо хората от много потиснати общества успяват да “hack”-нат тези от по-свободните, на по-прост език защо престъпността в Европа след 1989 е осново от източно-европейски произход).

> “We are a wretched, petty species, and we have been given power to destroy ourselves with.”
“Worm” на Wildbow е интересен случай. Ако не беше толкова добро, и толкова трудно за оставяне, не знам дали нямаше да застрелям човека, който ми я препоръча – книгата е около 5000 страници, и не дава възможност да я оставиш. И докато с други книги това е в общи линии да не се спи една нощ, тук това беше две седмици непрестанно четене до ранните часове. Може да се намери online на url-то, и я препоръчвам на всички, не само защото искам и други хора да преживеят същото нещо 🙂 Може просто да я започнете, то не е нужно много…

Имаше няколко въпроса след лекцията:
Функциониращ адрес на libgen – не се намира трудно, има един, завършващ на .rus.ec….
Техники за бързо четене дали използвам – мисля, че само една, че не субвокализирам (т.е. не си произнасям на ум думите), но не помня как съм го научил, случи се във ваканцията ми между първи и втори клас, просто започнах да чета по-бързо. Има някакви начини и доста информация по темата, може да е полезно да се пробва. Скоростта на четене много зависи и от количеството информация, има неща (като фентъзита), които могат да се четат много по-бързо, понеже просто информацията вътре не е толкова много.
Ако до края на живота си съм принуден да избера една книга, която да препрочитам, коя ще е – никаква идея. Мислих, мислих, но ще трябва да е нещо много по-дебело от Worm …
Минавало ли ми е през ума да пиша някаква книга – аз не пиша особено добре, а и това иска доста време и спокойствие, които нямам. Доколкото знам, е нужно да напишеш около милион думи текстове, за да свикнеш да пишеш добре, не знам дали съм стигнал до там. Иначе, многото четене е изискване за доброто писане, но не е достатъчно.

Ревизия на медийната директива: законодателно предложение на ЕК

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/05/25/avmsd-14/

По предварително обявения график днес Европейската комисия обяви законодателното предложение (COM(2016)287) за ревизия на Директивата за аудиовизуални медийни услуги.

В прессъобщението на ЕК се казва, че  Комисията предлага актуализиране на правилата на ЕС в областта на аудиовизуалните медийни услуги, за да бъдат създадени по-справедливи условия за всички участници в сектора, да се популяризират европейските филми, да се защитават децата и да се вземат по-ефективни мерки във връзка със словото на омразата. Това предложение отразява също така един нов подход към онлайн платформите, отговарящ на предизвикателствата в различни области.

Текстът на ЕК е 33 страници, от които първите 13 страници са обяснителен меморандум.  В идеалния случай националният  законодател – спазвайки ЗНА – също трябва да  върши подобна работа, но изводите от сравнението са самоочевидни: разликите са толкова, че почти няма прилики.

  • информира за целите ;
  • обяснява ни как ревизията продължава регулацията от първата медийна директива Телевизия без граници (89/552/ЕЕО);
  • дава данни за връзката по  хоризонтала с другите политики на ЕС и инструментите за тяхната реализация; включително мисли се за избягване на колизии;
  • коментира връзката с международната правна рамка;
  • обосновава се изборът на инструмент в контекста на принципите субсидиарност и пропорционалност;
  • предизвикващи особена завист страници – показващи, че  регулацията в ЕС почива на знание – вкл. последваща оценка на въздействието на действащата директива, аналитични изследвания по отделни въпроси, обобщение от обширна обществена консултация, REFIT  ;
  • ефекти за бюджета  – в случая няма;
  • план за мониторинг на прилагането;
  • основни положения на акта.

И следва текст, който изисква внимателен прочит – а дотогава ето   какво е новото в предложението на Комисията според Комисията:

  • Принципът на държавата по произход се запазва, но се уточняват критериите за юрисдикция и процедурите за сътрудничество;
  • Електронни търговски съобщения – запазва се праг 20 на сто (12 минути) за рекламата, но при по-голяма гъвкавост -правилата се либерализират още;
  • Насърчаване на европейски произведения – тук има новости, вкл. нов праг 20 на сто за нелинейни услуги;
  • Мерки срещу езика на омразата;
  • Мерки за защита на децата – по-радикално се подхожда към вредното съдържание;
  • Платформите за споделяне на видео  – това е ново – платформите засега според предложението влизат в обхвата на директивата  в два случая – при език на омразата и  при съдържание, вредно за децата;
  • Аудиовизуални регулатори – ще влезат в обхвата, по-специално изискването за независимост (в двете посоки – от правителството и от пазара) – и миналият път беше така, но това положение не мина през Съвета, да видим сега;
  •  ERGA (Групата на европейските регулатори за аудиовизуалните медийни услуги ) ще има роля, определена в директивата.

Какво предстои:  законодателен процес на наднационално равнище (държавите и европейските граждани да си кажат думата) – и после въвеждане.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: давму

„Apple ми откраднаха музиката. Наистина.“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1943


Оригиналът на този запис е в блога Vellum Atlanta.

Не зная как да реагирам. От една страна, моят блог е един от тези, които публикуваха записа „2018“ – и често съм предупреждавал, че ако не пазим правата си, един ден той може да стане реалност. От друга страна, нещо в мен упорито е отказвало да приеме, че е възможно това да се случи реално. А сега чета нещо отвъд и свръх това!…

За щастие, записът има продължение, което разсейва някои от страховете. Засега. И дано наистина да се е оказал просто заблуда. (Или може би зле премислено корпоративно решение, което поредната капка в чашата е преляла и отмила към канализацията. Кой знае?) Дори така обаче е добре да сме нащрек и да мислим за информационната си самостоятелност и самоподсигуреност.

– Софтуерът функционира както е предвидено – отговори Амбър.

– Чакайте малко – попитах аз. – Предвидено е да изтрие личните ми файлове от вградения ми харддиск, без да ме попита за разрешение?

– Да – отвърна тя.

Току-що бях обяснил на Амбър, че 122 гигабайта музика са изчезнали от лаптопа ми. Разказах как бях посетил онлайн форума, където обаче не открих помощ. Няколко души бяха описали проблеми, подобни на моя, но бяха осмени от снизходителни „гурута“, които казваха, че сигурно сме си преместили файловете по погрешка другаде (размерът на празното място на диска ми доказваше, че не е така), или че трябва да сме си изтрили файловете сами (не бяхме). Амбър ми обясни, че трябва да не обръщам внимание на тези обезкуражаващи предлагани онлайн „решения“, тъй като служителите на Apple официално не използват форумите. Очевидно тази чест е запазена за отчаяни и разтревожени хора като мен, и (поне в този случай) всезнайковци които по-скоро ще ни сметнат за некомпетентни или лъжци, отколкото да приемат грозната истина, че Apple са прекрачили границата наистина юнашки.

Обяснението на Амбър беше точно това, от което се боях: през абонамента за Apple Music, който си бях направил, Apple сега изтриват файловете от компютрите на потребителите. Когато се абонирах за Apple Music, iTunes беше проверило огромната ми колекция от MP3 и WAV файлове, беше претърсило базата на Apple за каквото то сметне за съответствия, и беше премахнало оригиналните файлове от компютъра ми. Беше ги ПРЕМАХНАЛО. Изтрило. Ако Apple Music попадне на файл, който не му е познат – което се беше случвало често, тъй като съм композитор на свободна практика и имам много музикални файлове, които съм създал сам – то ги изпращаше в базата данни на Apple, изтриваше ги от харддиска ми и след това ми ги стриймваше обратно когато искам да ги чуя. Точно както и всичката друга музика, която беше изтрило.

Това водеше до четири непосредствени проблема:

1. Ако моята музика ми я стриймва Apple, това означава, че когато нямам Интернет достъп, не мога да си я слушам. Когато казвам „моята музика“, нямам предвид просто музиката, която за последните 20 години (още отпреди да съществува iTunes) съм старателно импортирал от хилядите си CD-та и съм записал на харддиска си. Имам предвид също собствената си музика, която съм изпълнил и записал на компютъра си. Вече Apple и достъпът ми до Интернет решават какво, къде и кога мога да слушам.

2. Неща, за които Apple решава че са „същите“, често не са. Рядката ми ранна версия на “I’ll Do The Driving” от Fountains of Wayne, обозначена с това име? Пак си е под същото име, само дето е заменена с по-късната, по-широко известна версия на песента. Демонстрацията на пиано на “Sister Jack”, която свалих пряко от сайта на Spoon преди десет години? Заменена с другата, по-честа демо версия на песента. Тоест това означава, че Apple изработват бъдеще, в което редките или специфични миксове и версии на песни няма да съществуват, освен ако Apple не го одобри. Въпросните алтернативни версии ще бъдат заменени с най-популярната версия, въпреки че имат оригиналните си, верни някога заглавия, етикети и съдържания на файловете.

3. Мога да цъкна малката иконка с облачето до заглавието на всяка песен и да си ги „взема обратно“ от Apple, но сървърите им не са достатъчно бързи, за да бъде това лесна задача. Би ми отнело към трийсет часа, за да си върна музиката обратно. И дори тогава…

4. Избера ли да си върна песните чрез сваляне, файловете, които ще получа, няма непременно да са същите като оригиналните ми файлове. Като композитор записвам композициите си на WAV, а не на MP3 файлове. WAV файловете имат около десет пъти повече сампъли, така че звучат по-добре. Тъй като Apple Music не поддържа WAV файлове, докато са крадяли композициите ми и са ги записвали на сървърите си, освен това са ги и конвертирали към MP3 и AAC. Така че не само вече се налага да си плащам, за да имам достъп до собствената си музика, но освен това се налага да слушам и по-нискокачествени версии от тези, които съм създал.

Разбира се, проблемите не са само тези. Apple се сблъскват непрекъснато с оплаквания от Apple Music заради показване на погрешни обложки на албуми, съсипани информации за файлове и че „гениите“ от персонала им не са информирани по темата, така че не предлагат реални решения.

Ако се чудите защо Apple още не са дадени под съд – причината е, че лицензът на iTunes споменава мъгляво нещо по темата, след което освобождава от отговорност Apple и забранява да бъдат съдени от потребителите, които са одръстили:

„Музикалната библиотека в iCloud се включва автоматично, когато направите абонамента си за Apple Music… Когато абонаментът ви за Apple Music свърши… вие ще изгубите достъп до всички песни, записани във вашата музикална библиотека в iCloud.

Вие изрично потвърждавате, че вашето използване на услугата Apple Music, или неспособността ви да я използвате, е единствено ваш риск. Услугата Apple Music и всички продукти и услуги, доставяни ви чрез услугата Apple Music, са (освен където Apple изрично указват другояче) ви се предлагат във вида, в който са и в който са достъпни, без никакви изрични или подразбирани гаранции за каквото и да е.

При никакви положения Apple, техните директори, мениджъри, служители, свързани с тях лица, агенти, контрактори или лицензори, няма да бъдат отговорни за каквито и да е преки, косвени, случайни, наказателни, специални или произтичащи от други вреди, последвали от вашето използване на услугата Apple Music, или пък за каквито и да било други ваши претенции, свързани по какъвто и да е начин с вашето използване на услугата Apple Music, включително, но не само всякакви грешки или пропуски в каквото и да е съдържание на продуктите на Apple Music, или каквито и да било загуби от какъвто и да е тип, понесени като резултат от употребата на каквото и да било съдържание или продукти на Apple Music, получени, прехвърлени или направени достъпни по какъвто и да е друг начин чрез услугата Apple Music, дори ако сте предупредили за подобна възможност.”

Успях да възстановя оригиналните си музикални файлове единствено като прибягнах към резервно копие, направено няколко седмици по-рано. Много хора обаче не правят резервни копия толкова често, колкото би трябвало, така че нямат този вариант. Амбър ми предаде, че ѝ се е налагало да понесе немалко обаждания от хора, които са си прекратили абонамента за Apple Music след началните безплатни три месеца, и са открили че всичките им музикални файлове са изтрити и нямат как да си ги върнат.

Моите файлове бяха възстановени засега. Според Амбър обаче единственият начин да попреча това да се случи отново е да прекратя абонамента си за Apple Music (който тя не използва поради описаните по-горе причини) и да се погрижа настройките ми са iCloud да не включват съхраняване на копия от музика.

Вече от десет години предупреждавам хората – пазете си носителите. Ще дойде ден да не можете да си купите филм. Ще купувате правото да гледате филм, който ще ви бъде стриймван. Ако фирмите, които стриймват филмите, не искат да го видите, или искат да сменят нещо в него, ще имат властта да го направят. Те ще могат да променят историята и ще могат да ви накарат да плащате отново и отново за неща, които преди просто сте можели да купите. Информацията ще бъде услуга, а не стока. Дори информацията, която сте създали сами, ще изисква непрекъснати периодични плащания, за да можете да имате достъп до нея.

Докато правех предупрежденията си обаче, дори в най-оруеловско параноичните си моменти не съм допускал, че доставчици на съдържание като Apple ще бръкват в компютъра ви и ще изтриват това, което имате. Ако Netfix предлага „Шофьор на такси“, те няма да дойдат у вас и да ви откраднат DVD-то с филма, което имате. Натам обаче сме тръгнали. И в музиката Apple вече са там.

Безочливо. Нахално. Налудничаво. Това са само някои от прилагателните, които използвах в разговора си с Амбър. Тя всъщност ме попита какво смятам да правя оттук нататък, прехвърляйки задачата да намеря решение на мен. Разбирам защо – тя е точно така безсилна, както и аз. Бих обожавал Apple да си понесат публичното отхвърляне и финансовите последствия за посегателството им върху клиентите по толкова нагъл и неетичен анализ, но за момента като че ли са недостижими. Наложи се да сменя трима техни представители, преди да стигна до някой, който изобщо може да разбере за какво му говоря. И дори когато тя призна за престъпната практика на Apple, не можеше да ми предложи друго решение освен „не използвайте продукта“. Когато обаче собствените ни данни бъдат превърнати в платена услуга, „просто не използвайте продукта“ ще престане да е опция. Apple ще ни държи под контрола си, превръщайки тяхната прочута реклама „1984“ в отрицанието ѝ – смазваща, подтискаща ирония.

За щастие или нещастие, одисеята не свършва тук. Ето съдържанието на последващия запис на Джеймс:

Само часове след като записът за премеждията ми с Apple Music стана популярен, получих телефонно обаждане от Джон, представител на Apple. Изслушах го предпазливо.

За да изчерпа темата, Джон ни свърза към Дейв, техник от Apple. Въпреки уверенията на Амбър, Дейв заяви, че изтриването на оригиналните файлове не трябва да се случва. Очевидно съм предпазлив, тъй като Apple ми дават два противоречащи си отговора, но се надявам Дейв да е прав. Алтернативата е мрачна като Робокоп 2.

Иска ми се да вярвам в бъдеще, което е по-малко Ready Player One и повече Bill and Ted’s Excellent Adventure. Поговорих си с Дейв за какво точно е станало и отговорих най-старателно на всичките му въпроси. Той изяснява в момента проблема и обещавам да се погрижа да пусна тук ъпдейт ако или когато постигнем някакъв напредък. Междувременно използвам Swinsian като алтернатива на iTunes, и засега наистина ме радва колко гладко и интуитивно работи. Не, нямам техни акции. Засега.

Предишният ми запис беше предупреждение, насочено да помогне на другите да избегнат подобна ситуация. Но ако Амбър не е права и Apple Music не се предполага да изтрива музикалните файлове на потребителите си, това е голямо облекчение за мен. То означава, че всички, които сме пострадали от това, сме жертви на обикновен бъг, а не на злонамереност.

Ще видим. Или може би никога няма да разберем. А междувременно, както е казал Ейбрахам Линкълн, нека бъдем безупречни един към друг.

Европейското кино на Иглика Трифонова

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/04/29/iglika/

 

В деня на премиерата на новия филм на Иглика Трифонова „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син”в Амстердам светът узнава за смъртта на футболната легенда Йохан Кройф и за присъдата на Радован Караджич, водачът на босненските сърби от 90-те. Удивително е как изкуството  и  историческите факти съжителстват и се допълват:  филмът е част от  паметта за великия Кройф и същевременно е част от паметта за търсенето на справедливост.

В центъра на филма е един съдебен процес. Засяга събития в Босна от края на миналия век. Като свидетел е призован  младеж, от чиито показания зависи и изходът на процеса.  Но кой е той, на чия страна е   и казва ли истината? Филмовият разказ се разгръща и ни води към отговорите на тези въпроси, но заедно с това – и извън конкретните сюжетни линии – засяга важните теми на съвременното общество.

Три от тях ми се струват първостепенни – темата за Европа, темата за цената на справедливостта и темата за отговорността на малкия човек.

Ние, европейците

Свидетелят К 109 е от Босна. Увлечен е по футбола –  това е важно за разказа, увлечението по футбола движи по особен начин цялото филмово  действие. Заедно с цял футболен отбор К109 попада в паравоенна част на босненските сърби. По време на военните действия работи  в кухнята. Какъв е:  християнин или мюсюлманин? Не знаем и не научаваме: зададеният въпрос  по време на процеса остава без отговор. Бащата на К109 е християнин, майката е мюсюлманка. Във филма има прекрасна сцена, в която майката се моли синът й да е жив, след което се обръща към бащата – помоли се и ти – и, хванала ръката му, го прекръства.  Така си живеят.

Младежът се оказва със сърбите не защото споделя  убежденията им – а заради футбола. Постепенно става ясно, че  любовта към футбола се е предала на К109 от баща му – голям почитател на  футболистите на  Аякс от 70-те, дванайсетте апостола на тоталния футбол   (обичайните титуляри и първата резерва – Неeскенс,  Кройф, Кайзер и останалите). Филмът показва как  имената на апостолите са универсален език, а да бъдеш на стадиона  на Аякс е мечта за всеки почитател  на звездния отбор – без значение е вероизповеданието и националността. Кройф е един от онези апостоли, които не разделят, а обединяват – и не случайно стадионът  на Аякс скоро ще се казва Арена Кройф.

Разбира се,  животът за европейците е различен – и филмът показва това с голяма убедителност. Докато в някои точки на Европа хората са се научили да живеят заедно и живеят добре, другаде различията продължават да са източник на напрежение.  Преводачката в процеса е дъщеря на босненци, родена е в Германия,  устроила е живота си в Холандия, обича родината си, но може да се адаптира и навън, представител на новото поколение европейци. Дали това е тенденцията? Или нетърпимостта неусетно превзема толерантните някога общества и различният е чужденец дори в родината си?

Филмът разказва за смисъла на Европа на ценностите и на споделените шансове за развитие – и това го прави особено актуален в турбулентни за Европа времена.

Като говорим за Европа, заслужава отбелязване  фактът, че  филмът е европейски проект – успешно е реализирана сложна българско-шведско-холандска продукция , за което не само Иглика като сценарист и режисьор, но и продуцентката Росица Вълканова, и  екипът заслужава поздравления и най-висока оценка.

Цената на справедливостта

Аз съм жена с мисия, казва Катрин Лагранж, водещият прокурор в процеса. Нейна мисия е справедливостта. Върховната справедливост. Филмът много отблизо, с похвати на документалното кино, следва работата на Международния наказателен трибунал –това потвърждава и адвокатът на Радован Караджич. Впрочем не следва да сме изненадани, заглавията на филмите на Трифонова (Разследване, Разкази за убийства) показват, че справедливостта е нейна тема от дълго време.

Вярваме, че престъпленията трябва да бъдат наказани. Но правораздаването не се основава на вяра, обвиненията трябва да бъдат доказани.  Защитата на обвинените установява, че  К109 свидетелства за събития, на които не е присъствал лично. Защо го прави?  Такава беше сделката, казва К109 : в Босна свидетелят е получил присъда десет години затвор, подразбираме, че ако в Хага свидетелства в полза на обвинението, има шанс да бъде помилван.

Ето как се получава: твърдените факти са истина, босненските сърби наистина са извършвали изтезания и убийства в тези села –  но не бива да се компрометира съдебен процес чрез лъжесвидетелстване. Не може една присъда да се основава на лъжа, казва Лагранж. Така К109, когото любовта към футбола отвежда до десетгодишна присъда в родната му Босна, се оказва екстрадиран от Холандия на Аякс и Кройф като лъжесвидетел.  И по-нататък пътят му се губи.

Филмът разказва за необходимостта да  не  се допускат компромиси с интересите на правосъдието. Като общество имаме огромна нужда от  разговор за справедливостта и върховенството на правото. Независимо споделяме ли решението на Лагранж  или бихме предпочели да видим К109 обратно в семейството му –  важното е, че филмът ни кара да се замислим: готови ли  сме   да плащаме цената за върховенството на правото. Героите, посочени  в заглавието на филма, с обединени от това, че я плащат.

Малките хора, елитите и личния избор

Освен големите теми за Европа и цената на  справедливостта, филмът засяга и една трета тема, за която има смисъл да говорим: подобно на филмите от италианския неореализъм, камерата показва личните избори на малките хора.

Какво мотивира К109 да лъже? Младежът иска да избегне затвора: Такава беше сделката.  Младежът избира да участва в сделката.

Ако се обърнем към българските медии и българската журналистика – голяма част от работещите в медиите участват в манипулации: каква е сделката? С кого е сделката? Фатално предначертано ли е поведението на малките хора – дори в най-печално корпоративно-политически-присвоена медийна среда?

Отговорността на елитите е безусловна – но големите манипулации не стават без малките хора. Като неизвестния К109.

*

Филмът ни дава повод за размисъл и в много други посоки. Засяга се темата за поколенията, за семейството в отворения и мобилен свят, за  връзката родители – деца: научаваме и за родителите  на К109, и за родителите  на холандския адвокат, и за родителите на преводачката, и за бащата на прокурор Лагранж – известен и авторитетен юрист.  Няма да остане незабелязан и въпросът към Лагранж Тя помни ли, че е жена? Темата за жените в обвинението  присъства в литературата,  но в киното не се среща често. И със сигурност много още теми са останали неспоменати. Но това е част от личната среща на всеки зрител с филма.

 

 

Filed under: BG Content

2016-04-26 смърт

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3301

(това го пиша, щото темата ми е интересна, нямам планове да умирам скоро)

Около един post на Meredith Patterson (който също си заслужава да се прочете) попаднах на “A Protocol for Dying на Pieter Hintjens (за чието име съм сигурен, че не мога да произнеса правилно). Това ми припомни малко моите преживявания около невралгията и болницата и най-вече завещанието, и учудването на разни хора, че изобщо съм обмислял ситуацията и всичките варианти.

Смъртта е донякъде интересна тема, най-вече понеже е едно от нещата, за които се говори най-трудно – по най-различни причини хората сме направени така, че темата да ни блокира по най-различни начини, от простото споменаване, през държанието около болни и умиращи, до трудностите при убиването на хора. Това от своя страна води до това да ни свари тотално неподготвени. Протоколът, описан от Hintjens и идеите на Meredith са в общи линии една стъпка в правилната посока, още един факт от живота, с който трябва да свикнем. Интересно ми е дали следващата голяма кампания из медиите ще бъде на подобна тема (както сега се забелязва с най-накрая сериозното включване на хомосексуалността в повечето сериали/филми/книги, което не може да се забележи в тези от преди 30-40 години).

Може би ни трябва годишен Think/talk about death day?:)