Tag Archives: филми

„Това е филм за мен.“ Разговор с режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/grozeva-vulchanov-interview-bashtata/

Спокойно може да прочетете този разговор, ако още не сте гледали филма „Бащата“ на режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов. Няма да ви подсказвам историята.

Но ако вече сте гледали лентата, която през 2019 г. спечели едно от най-важните отличия в света на киното – „Кристален глобус“ за най-добър филм на фестивала в Карлови Вари, знаете, че ще гледате семейната трагикомедия „Бащата“ още и още. Историята за близостта, тайната и вината ще ни изяде лакомо.

Предишните два филма на Петър и Кристина – „Урок“ и „Слава“ – спечелиха десетки награди. По-важното е, че заедно с „Бащата“ режисьорският тандем спечели доверието на зрителите със способността си да прави безкомпромисно изкуство, в което да се разпознаваме – и което да ни издига със страх и облекчение.

Филмът най-после е по кината.

Един от въпросите, които си зададох след Вашия прекрасен филм: кога един син се превръща в баща – когато се налага да се отнася с баща си вече като с дете или когато самият той очаква дете? Как всеки от Вашата режисьорска и семейна двойка би отговорил на този въпрос?

Кристина: Според мен – когато е готов да стане баща на самия себе си.

Петър: И майка също.

Кристина: Да, точно така, когато е готов да стане и баща, и майка на самия себе си.

На какво бащата Васил е научил сина си Павел, за да се държи точно така – и към баща си, и към жена си? И на какво не го е научил?

Кристина: Научил го е да прави всичко възможно да не разочарова близките си.

Петър: Не го е научил, че точно това е начинът най-много да ги разочарова.

Във филма едната съпруга и майка е мъртва, а другата е невидима. За какво служат женските образи в „Бащата“?

Кристина: За Бог. Или поне за божи наместници.

Петър: Да, това е т.нар. божествен персонаж…

Кристина: Как така, те нали са две, а божественият персонаж е един?

Петър: И Бог е един…

Кристина: Да, но имаме Отец и Син…

Петър: Ние не говорим ли за майката?

Кристина: И за жената…

Петър: Тоест жената е Бог? Затова може да ражда, да създава живот?

Кристина: Ох, не сме подготвени за тази тема, а и може някой да се почувства обиден от глупостите ни…

Петър: Със сигурност не и Бог.

Кристина: Задайте ни друг въпрос.

Click to view slideshow.

Бащата е художник. Синът работи в рекламата. Към какви културни и обществени напрежения препращате с това конкретно решение в „Бащата“?

Петър: В новия, модерен дигитален свят няма място за „безсмислено“ изкуство. Всичко трябва да е с приложен характер. Затова и синът се е ориентирал.

Кристина: А не беше ли, защото искаме да изтъкнем, че синът е рационален и точен, за разлика от баща си, който е отвеян и объркан…

Петър: Много елементаризираш. И двамата са визионери, но единият гледа напред, а другият – назад.

Кристина: И кой накъде гледа?

Петър: Трудно е да се каже, зависи от гледната точка.

Обичайно бащата е символ на реда и закона. Престоят на Васил в гората обаче е символ на дълбокия хаос, предизвикван у нас и от остаряването, и от неспособността да разбираме рационално реалността, и от неизбежната вина в общуването… Но освен тази екзистенциална перспектива, има ли филмът и политически ключ за своето разбиране? В болницата? В полицията?

Кристина: Не ни вълнува политиката…

Петър: ОСТАВКА!!!

Кристина: … вълнува ни абсурдът. В случая те просто се припокриват. Това е ключът.

Има ли разлика в рецепцията на „Бащата“ в различни точки на света?

Петър: Оказа се, че образите и идеите в „Бащата“ са доста универсални. В различни точки на света различни зрители имат една и съща реакция: „Това е филм за мен“, „Това съм го преживявал“, „От това се страхувам“…

Кристина: Може би това се дължи на простия факт, че филмът се занимава с тема, която е много човешка, едва ли не неизменна част от нашата съдба.

Името Павел значи „малък“. Успява ли да порасне той до края на филма? И как мислите, дали порастването е обратима величина? Чрез гняв ли се расте? Чрез обич и търпение?

Кристина: Расте се чрез осъзнаване. Порастването, започнало веднъж, не е обратима величина, но не е и константа, демек порастваш веднъж завинаги – и готово, край. Порастването е процес…

Петър: … процесия от изпитания…

Кристина: Точно така. Учиш се да растеш, цял живот.

Петър: Или пък завинаги си оставаш „малък“, но пък тогава егото ти започва да расте…

Кристина: Да, ако избереш да растеш само външно, отвътре се смаляваш.

Петър: Значи порастването може и да е обратима величина?

Кристина: Може би да… не… обърках се. Но важното е, че Павел продължава да расте и след края на филма.

Click to view slideshow.

 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стих от Щрих

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stih-ot-shtrih/

„Щрих и Стих“ е колекция от 12 филма с анимирана поезия, продуцирани от „Компот Колектив“ между 2015 и 2020 г. Те са представяни по престижни международни кинофестивали и са отличени с множество награди. Така поезията, преведена на езика на киното, стана достъпна за нови публики.

Познавам някои от тези стихотворения от журнални публикации или от книги. Чувал съм ги произнесени от авторите им пред приятели или пред непознати слушатели. Бил съм свидетел, по невнимание, на раждането на едно тях. Друго стихотворение носи инициалите ми като дар от автора. Всяка сутрин в чат с приятел слушах новите редакции на трето. Четвърто е мое. Познавам отлично някои от поетите. Други – не. Някои са неизвестни за широката публика. С един, култов, няма да се срещна в този живот. С някои се сближавам. С други – раздалечавам.

Но когато гледах за пръв път филмите по нашите текстове, тези стихотворения бяха като чисто нови. Преродени в друго изкуство. Лично аз се усетих разбран, качен на друго стъпало към себе си. Не сам.

Този проект ми е скъп, много скъп. Той е моментна снимка на съвременната българска лирика. Снимката, разбира се, не съдържа всичко. И не се налага. Питах се, като поет и като критик, защо точно тези режисьори избират точно тези стихотворения. Ето един отговор в движение.

Почти всички творби дават израз на катастрофично, мощно урбанизирано съзнание. Ние се разпадаме в разпадащ се свят. Може да реагираме с острота или мекота, но се разпадаме. Разпадаме се при вида на малкия всекидневен разпад, не при вида разпокъсващите се Големи разкази. Това са малки трагедии. И още по-малки радости. Участниците в литературната страна на уравнението „Щрих и Стих“ стаяват истината и това води до имплозия – вътрешен взрив от болка, гняв и тишина. От самоирония. Няма перспектива.

Именно тягата към тишина ми направи впечатление във филмовата интерпретация на стихотворения. Гласът зад кадър – в почти всички анимации – е по-тих от обичайното. Той говори на себе си. И затова ми проговаря силно, и ме въвлича в разговор. В разговор за трима. Много болезнен и… задушевен. Раняващ и целебен.

Преди вече много години бях поканен да представя своя книга в Пловдив. За стихотворенията трябваше да говори уважавана университетска колега. Тя беше прочела много внимателно стихотворенията и направи повече от любопитни препратки към други произведения и традиции. Слушах с изненада и интерес… След премиерата поканих с благодарност моята нова приятелка да изпием по чаша вино на Главната. Усещах, че тя искаше да ми зададе въпрос, но се стеснява.

– Какво мислите за това, което споделих за Вашата книга?
– Беше прекрасно – и нямаше нищо вярно.

Тук моята дама се натъжи. Аз грубо продължих:

– Това значи това, а не това. Онова значи… и пр.
– Извинявайте – прошепна тя.
– Ама моля Ви се, аз съм щастлив от Вашия прочит, защото ми показахте, че стихотворенията ми са свободни от самия мен, че могат да имат много и различни, неподозирани от мен животи.

Аниматорите от „Щрих и Стих“ освободиха нашите стихотворения. И ни показаха, че текстовете съдържат светове, че могат, че можем. И е много хубаво. Защото уталожва усещането за обществен разпад с усещането за творческа близост – между поети и режисьори.

Заради всичко това зададох на част от поетите един важен въпрос:

Какво от себе си разпознахте във филмите по Ваши стихотворения – и какво ново научихте за себе си от тях?

Ето какво ми отговориха те.


Георги Господинов:

При всеки един от трите филма научих нещо различно, затова поред.

„Малко сутрешно престъпление“ на Аспарух Петров беше по хубав начин неочаквано за мен. Стъпвайки на стихотворението и усещането за престъпление, Аспарух направи свой различен филм, където „малкото сутрешно престъпление“ се е развило в друг вид убийство. Обикновено авторите са ревниви към своите образи, но когато филмът е хубав, ревността отпада. Препотвърдих си това знание.

„Естествен роман в 8 глави“ на Милен Витанов ме хвана от първия кадър с пресата, после буквите и враните, които ги кълват, после онова „дзен дзенувам“ на сладоледените фунийки… Личното ми узнаване беше, че може би тази книга („Естествен роман“, по който е стихотворението) и аз самият не сме чак толкова мрачни животни.

В „Одеонъ“ Борис Десподов беше хванал чезнещото и разпадащото се, увяхващите орхидеи върху старите тапети. „И ние ще изчезнем някой ден, но не така красиво, не така…“ Имаше заличени думи, чезнещи гласове. Недоизказаното, неизреченото, останалото в тайна е също разказ. Понякога е достатъчно само да дадеш знак, да прекъснеш и да оставиш историята да се развива. Това взех за себе си.

Беше хубав опит и в трите филма да виждаш как стихотворение се превръща в нещо друго и пак остава стихотворение. Обикновено режисьорите искат история, здрава фабула, герои и такива твърди неща. Докато поезията стъпва на асоциации, въображение и ритъм. Затова още повече ми хареса тази идея на „Компот Колектив“.

И всъщност няма друг жанр, по-близък до поезията от анимацията.

Калоян Праматаров:

Във филмчето „Постиндъстриал“ с режисьор и художник Борис Праматаров разпознах собствената си радикалност и непримиримост с оковите на съвременното съществуване в постиндустриалния мравуняк, където „мравките никога не спят, парни чукове отмерват равномерно ритъма на живота и сякаш Дявола, куцукащ към залеза, носи този град в джоба си“. Във визуализираният ужас и страхове, насред мрачната есхатологична картина и всеобщата мутация, чернотата безмилостно превзема екрана. И всичко започва отначало.

Мария Донева:

Моето стихотворение е проста музикална темичка, а филмът „Последният ден“, реж. Далибор Райнингер, е същата тема, разработена от музикант, който изпълнява джаз. Изреченията на стихотворението се ронят рехаво като листа при всеки лек полъх на вятъра, дори заради паузите текстът се изсипва и се разпада, думите летят и плавно се премятат сред образи и истории, които не могат да бъдат разказани. Светът във филма е скръбен и детски, слоновете, стълбите, гаргите, шадраваните и небесата присъстват и се докосват, без да се разбират взаимно. Смисълът прилича на бобено зърно, което набъбва, расте невидимо, и затова щрихите пулсират, само още миг – и няма да го удържат и ще се разпаднат.

В оркестъра на филма моето стихотворение шумоли с четка по един малък барабан, а аз гледам, слушам и мечтая, без да мисля, защото тъгата е навсякъде и ако я погледна в очите, ще се разпадна.

Кадър от филма „Последният ден“ по стихотворение на Мария Донева, реж. Далибор Райнингер

Стефан Иванов:

Видях и чух много неща. Усещането за болезнена самота, примесена с постоянното желание за разговор и постоянната мечта да бъда разпознат, чут и разбран в цялост или поне отчасти и да бъда приет какъвто съм – с черното и бялото, с багажа си и с евентуалното си бъдеще. В анимационния филм „Задачи за деня“, с реж. Петя Златева, видях и един особен интровертен уют. Той е трудно споделим, но, слава богу, почти всеки може да си го представи, защото той е нещо от неизменната човешка ситуация, когато човек чете, слуша музика, гледа картина или филм. Уют, който е удобен, но в един ключов момент може да се подхлъзнеш по гладката му повърхност и да го видиш клаустрофобичен като ковчег. И когато искаш да излезеш извън него, виждаш, че пътят ти навън е зазидан, погребал си се жив и трябва да се пребориш със себе си и не само със себе си, за да оживееш.

Стефан Икога:

Разпознах себе си. Това беше огромна изненада, защото, макар че с режисьорката Ина Николова се познавахме бегло от гимназията, всъщност никога не бяхме общували наистина. Дори и в процеса на работа по филма проведохме една кратка среща и два телефонни разговора, в които сякаш за други неща си говорихме повече. Аз го бях написал вече, а тя го нарисува така, както обича да рисува. И стана едно.

Няма да крия, приятно е някой да те познава, без да те познава. Да хване иронията в безсмислието, и другите неща, които си мислиш, че си написал, но изобщо не разчиташ, че някой забелязва. Нещата, които обикновено остават само твои заради съмнението дали изобщо на някого му се занимава да ги търси. В този смисъл във филма на Ина срещнах перфектен превод на текста ми на анимационен език. Бях поласкан, бях изненадан, бях спокоен, че някой, като го гледа, ще ме разбере, а досега не съм бил спокоен, че хората ме разбират. За себе си разбрах, че не съм сам. Не че съм бил, но сега съм още по-малко сам.

Кадър от филма „Над нещата“ по стихотворение на Стефан Икога, реж. Ина Николова

Това изобщо не е краят на проекта „Щрих и Стих“ – очаквайте съвсем скоро събития, свързани с него, у нас и в други точки по света. Филмите пътуват, а с тях – и поезията.

Заглавно изображение: Кадър от филма „Плитка вена“ по стихотворение на Марин Бодаков, режисьор Йоана Александрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Хората са това, което трябва да преодолеем.“ Проектът „Дау“

Post Syndicated from Савина Петкова original https://toest.bg/dau-project/

Дау е прякорът на Нобеловия лауреат по квантова физика Лев Давидович Ландау (1908–1968) и причината неспециалисти да знаят неговото име е провокативният гигантски проект на съвременния руски режисьор Иля Хржановски.

392 000 прослушвания, 40 000 костюма, 12 000 кв.м снимачна площадка (най-голямата в Европа), 400 герои, 10 000 статисти, 40 месеца снимачно време, 700 часа записи на лента, 14 филма.

Първите неща, които човек разбира за „Дау“, се измерват в числа, и то зашеметяващи. Това изброяване неслучайно краси първата страница на брошурата, която се раздава на журналистите преди премиерата на „Дау. Наташа“ на тазгодишното „Берлинале“. Филмът е част от престижната официална селекция на кинофестивала и впоследствие печели „Сребърна мечка“ за операторско майсторство.

Залогът в огромните размери, заключени в тези безглаголни изброявания, е за величие, за монументалност, за невъзможна забрава, а проблемът на подобни грандомански мултимедийни проекти е тъкмо в риска те да се сгънат сами в собствената си претенция.

Проектът отбелязва началото си през 2007 г., като в най-ранната си фаза представлява биографична екранизация за самия Ландау. В процеса на кастинг обаче (който се извършва повсеместно из цяла Русия) идеята на режисьора се разраства до интердисциплинарен микс от кино, научна дейност, пърформанс, духовни търсения, експериментални подходи към литературата и архитектурата. Така през 2009 г. украинският град Харков става дом на Института „Дау“, който представлява филигранна реплика на съветски научни институти от периода 1938–1968 г.

Екипът на Хржановски построява тази снимачна площадка, която става местожилище на стотици, приели „ролята“ на съветски граждани. Мястото се превръща в капсула на времето, която поддържа над десетилетие илюзията за живота „там и тогава“, като мнозина от обитателите са избирани по съветското им минало – бивши агенти на КГБ „стават“ отново агенти, учени „играят“ физици. За повечето „герои“ времето е спряло и единственото, което се изисква от тях, е години наред да живеят, сякаш са в миналото на Съветския съюз.

Точна информация за това как се е осъществявал режисьорският контрол върху „влизането“ и „излизането“ от роли, не се предоставя. Всъщност всички участници са подписали споразумения за конфиденциалност и екипът даде първите си (и оттам насетне спорадични) интервюта едва през 2011 г. Малцина са журналистите, имали привилегията да се докоснат лично до света на „Дау“, но всички отбелязват, че консистентността на този „отминал“ свят е строго охранявана (думи като CGI, Google и пр. са забранени в института и намесването на външния свят води до парични глоби).

Рязкото откъсване от хронотопа на настоящето на пръв поглед предоставя възможност за пълно потапяне и опознаване на травматичното минало отвътре, което пък би могло да даде възможност за задълбочена критика на това минало.

Този похват в киното може да изглежда обоснован, но теорията и практиката в проекта „Дау“ се разминават по няколко, при това етично проблемни начина.

На първо място, всеобхватността на творбата размива границите между реалност и фикция. Това, разбира се, е позната провокация, на която разчита съвременното изкуство, особено в неговите хибридни форми – между художественост и документалистика или между различни медиуми, които позволяват участие на публиката. Изобщо, идеята е трансгресивна. Зад всеки акт на посочване на границите с оглед на тяхното преминаване стои някакъв тип бунт. Така залогът от естетически се превръща и в политически, а изкуството граничи с идеология.

Дотук добре, проектът на Хржановски е преди всичко предизвикателство. Провокативно е и сдържането на информация, както и всички недомлъвки, които мистифицират процеса на работа: не е ясно дали е имало сценарий, каква е била ролята на режисьора изобщо, нито дали участниците е трябвало да импровизират – и тук нещата придобиват по-заплашителни краски.

На второ място, когато изходната точка на филмите (като финален резултат на проекта) е работата с непосредственото – с хора, които не са актьори, с реалния им живот вместо със сценарий, – тогава езикът, с който си служим, за да описваме творбата, не може да остане същият, удобен и конвенционален. Затова и ще става дума за термини в кавички: „герои“, „наратив“, „сюжет“, „символ“ – защото заявката за всеобемаща реалност анулира претенцията за художествена измислица, която приютява отработения набор от термини.

Езикът на критиката служи за медиатор между изкуството и света, но в случая с „Дау“ това се оказва нефункционално.

Немалко кинокритици обявиха публично, че традиционната форма на филмовата рецензия не може да обхване нито „Дау. Наташа“, нито 6-часовия „Дау. Дегенерация“, който също беше показан в Берлин. Още повече когато се вземе предвид определен набор от условия по работата върху продукцията – например спонсорството от руския олигарх Сергей Адониев, увисващите без отговор въпроси около бюджета и 12-годишните трудови договори на участниците, безкрайното количество алкохол, което „героите“ консумират във филмите, – идеята за колаборация и екипна работа остава под въпрос. Когато границите са размити, а Хржановски изрично държи на това, думите, с които боравим, за да опишем положението, трябва да са точни, ясни и недвусмислени.

Режисьорът от своя страна дава пример за обратното. В дискусия на живо с журналистката Дана Линсен и млади участници в академията Berlinale Talents Хржановски не се посвени да си послужи с уклончиви изрази, към които прибягваше при всеки директен въпрос относно #MeToo и отговорността на твореца към уязвимостта на екипа си – изрази като „опасна игра“, „трудно е“, „нужно е побутване“ или „(желание) да се отиде отвъд живия живот“. Подобна абдикация от творческа отговорност личи още в статията на бивша продуцентка от екипа на проекта Албина Ковальова, която повдига изключително важните въпроси за насилието не само спрямо жените, които понасят истински сексуален тормоз и изнасилвания, но и спрямо по-уязвимите групи – като  бебета (въпрос, по който скоро се повдигнаха и правни обвинения) и хора с увреждания, както и спрямо животни (да, има убийства на екрана).

Опитът за извикване на истински емоции, които не са изиграни от професионални актьори, е честа практика в киноиндустрията, но е важно да се запитаме с каква цел. Разбира се, изкуството като поле на красивото, на естетическите съждения, както знаем от Имануел Кант, следва да бъде описвано по критерия „целесъобразност без цел“, но дали това означава да изрежем етическия въпрос?

В традиционните, далеч по-скромни кинопродукции дори интеракциите между непрофесионални актьори да останат непосредствени (без сценарий, импровизирани), околната среда трябва да бъде контролирана. Примери за това могат да бъдат консултанти психолози зад кулисите, симулиран секс или имитация на опияняващи субстанции. „Дау“ изобилства както с несимулиран секс, така и с изблици на насилие и реки от алкохол. На въпроса на Линсен дали е имало психолози, ангажирани с психичното състояние на „актьорите“, Хржановски отвръща с въпрос:

„А какво изобщо означава някой да е психолог?“

С подобни приплъзвания между естетическото и етическото „Дау“ заявява претенцията си да създаде друг свят. Но за Хржановски не е достатъчно това да бъде паралелен свят на художествената измислица, напротив – неговият подход приляга повече на социален експеримент, отколкото на филмова продукция (заглавия като „Апокалипсис Дау“ и „Сталинисткото шоу на Труман се роят, сравненията със Станфордския затворнически експеримент – също). Това е експеримент, който изследва упражняването на контрол и разпускането му, а съдържанието на този свят сякаш няма значение.

Визуализацията на подобни динамики може (и е добре) да достигне висок „шок фактор“, а претенцията за критически поглед към миналото може да отмие всеки срам. Все пак, ако обвивката ти е етически провокативна, а съдържанието ти е свързано с травматичното минало на ХХ век, кой пръв би хвърлил камък срещу старателното изследване на тези травми?

Нали „така е било тогава“…

Важно е обаче да не отпада въпросът за съдържанието, макар и фо̀рмата му да изглежда безпроблемна. Филмите, които понастоящем са достъпни онлайн за всеки платежоспособен зрител, са естетически издържани – заснети са с вниманието на търсеща, динамична камера „от ръка“, която се врязва в най-интимните моменти на „героите“, цветовете са стерилни и носталгични, а монтажът поддържа ангажиращ ритъм, независимо от дължината на конкретния филм (забележително, шестте часа на „Дау. Дегенерация“ са привлекателно уютни).

И все пак, противно на идеите за автономността на творбата, в този случай контекстът е от ключово значение. Границата, която разделя изкуството от реалността, тук разделя симулирания допир от изнасилването, боята от кръвта. В пресконференцията след „Дау. Наташа“ обаче режисьорът изрази възмущението си от журналистите, които „се опитват да бъдат по-морални от хората, които са взели участие в проекта“. В свят, в който (сякаш типично по руски) няма истина, а истини, всичко може да бъде истинно. Подобни техники за дезинформация, скептицизъм и мистификация в случая работят в полза на маркетинг стратегията на проекта.

„Дау“ е капан, в който попадаме, пише Стефан Гончаров в рецензията си от Берлинале. „На практика руснакът просто се опитва да шокира и/или респектира зрителя, който или бива отвратен от порнографията и изтезанията (на прожекцията киносалонът доста се поизпразни), или занемява пред ужаса на мрачната сталинска действителност и изпада в телешки възторг от титаничните размери и грандиозни претенции…“

Освен това „Дау“ е 14 филма и хиляди квадратни метри изкуствен свят, разрушен до основи. „Дау“ е още хиляди хора, върнати в живота им след години назаем. „Дау“ е и разфасовани животни, Марина Абрамович в няколко кадъра, руски космизъм и проекции за дълголетието на СССР след 2020 г.

В невротичното търсене на историческа правдивост и репродукция личи парадоксалната истина за отношенията абстрактно–конкретно и реалност–фикция. В стремежа към съвършена имитация вече се роят абстракции. Затова и проблемът с всичките числа, с които Хржановски се гордее, е, че разпръскват авторовата отговорност в абстрактна колективност и колкото по-големи са числата, толкова по-трудно измерима е тя. Хвалбата с хилядите (герои, квадратни метри, аналогови ленти) отмества позицията на единицата на почти не-обходимо разстояние – но човешкият живот е тъкмо това едно, което остава етически необходимо.

Заглавна снимка: Кадър от филмовия проект „Дау“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Перкай с баданарката направо.“ Разговор с Теодор Ушев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/theodore-ushev-interview/

Това интервю е с Тео Ушев, но ще започна с баща му. 

Миналата година в пловдивската галерия „Капана“ имаше изложба на знакови художници, посветена на духа на времето и възможността за нови изразни средства. Работата, която ме порази там, беше „Струг“ на Асен Ушев: самороден модернизъм, болезнен, прецизен… Модернизъм, който направо стругова възприятието на зрителя. С два крака в своето време и с два крака извън него. 

И тогава си дадох сметка защо съм гледал с упоение, още веднъж и още веднъж, филмите на Теодор Асенов Ушев Tower Bawher (2005) и Gloria Victoria (2013). 

През 2014 г. Канадският филмов институт посвети на творчеството на Тео книгата Dark Mirror: The Films of Theodore Ushev. Неслучаен избор на заглавие: „Тъмно огледало“. През 2017 г. Американската филмова академия номинира за „Оскар“ в категорията „Късометражна анимация“ неговия филм „Сляпата Вайша“, по разказа на Георги Господинов. Големият аниматор продължи сътрудничеството си с писателя в омнибуса „8 минути и 19 секунди“ (2018) и във „Физика на тъгата“ (2019).

Исках да говоря с Тео за духа на нашето време, защото вярвам в независимия му глас – неочакван, болезнен, прецизен, направо струговащ. И защото усещането за празник в навечерието на 24 май поне за мен може да дойде само от истината.


Антиинтелектуалната тенденция става все по-отчетлива и увеличава обхвата си. Какви според теб са спецификите на българския случай?

Не мисля, че има антиинтелектуална тенденция, във всеки случай не преднамерена. Обилният поток от информация, който ни залива, разделя света на малки самодостатъчни общности, които си живеят доста хармонично. До момента, в който някоя от тях не реши да навлезе в пространството на другата. Медиите на тези общности са различни, дори социалните ни платформи са различни. Ако мислещата, анализираща общност се чувства заплашена от това, че не упражнява нужното влияние, то може би трябва да промени поведението си.

А простият отговор на въпроса ти е: интелектуалното говорене се уповава на търсене на логика, базирана на знание. А в момента на мода са усещането и чувствата – хората не искат да им се обяснява рационално, те предпочитат да прегърнат простото „аз си знам“. Затова и почвата за безумни конспиративни теории е толкова плодотворна днес у нас.

Изглежда, че напреженията вътре в лагера на „добрите“ (демонизирани като „умни и красиви“) са много по-остри, отколкото напрежението между „добрите“ и „лошите“. Как се стигна дотук?

Честно да ти кажа, не следя семейните скандали, загубих диря кои са добрите и кои – лошите. Напомня ми на филма „Крамер срещу Крамер“.

Мисля, че ние сме като религиозни фанатици в поведението си спрямо хората, които имат нещастието да станат „публични личности“. Атаките често са просто ad hominem. Всеки човек бърка в живота си, прави грешки – понякога волно, понякога не. Ако сме ангели безгрешни, щяхме да сме на небето, не на земята. Или шахматисти – но дори шахматистите бъркат в ходовете.

Доминирането на индивидуалната правда не съществува – тя става важна само тогава, когато обществото я припознае като своя. В повечето случаи рационалният избор на по-малкото зло е за предпочитане пред утопията за „красивия нов свят“. И пак се връщаме на „производството на съгласие“. Съгласието по няколко жизненоважни теми за обществото ни е по-важно от това кой е десен, ляв, какви обувки носи и дали е веган. През последните 40 години идеята за общност в страната ерозира. Тя се преобразува в по-примитивната „фамилна солидарност“. Прави ли ти впечатление как най-мощните престъпни кланове са базирани на фамилен принцип? Това е характерно за доисторическите общества. И е възможно само на места, където чувствата са по-силни от реда и закона.

Това обрича държавата на вечен провал. Това е тоталната победа на Аза над Ние.

 

 

Ти си човек, който пренебрегва не само цензурата, но и автоцензурата. Кога твоята искреност и смелост се превръщат в изкуство?

Аз правя изкуство заради усещането за игра. Не знам дали смелост е думата – може би просто неистовият инстинкт да измислям правилата на играта. Не ми е интересно да следвам принципи, наложени от друг. Да бъда харесван, продаван – това не е моята игра. Някой ще каже: „А, така е много лесно!“ Уверявам ви – не е. Изключително трудно е да започвам наново със следващ проект (мразя тази дума). Да убеждавам „меценати“, продуценти, че си струва да рискуват с нов стил, идея, форма.

Често идват при мен всякакви хора и казват например: „Видяхме това от теб, имаме предложение да направим тази история в същия стил.“ Всяка история идва с визията си. Просто разбрах, че по поръчка не мога да работя. Не съм мечка за цирка. Опитвам се да остана аматьор в радостта от създаването на всичко, въпреки факта, че живея 100% само от изкуството си. Но това създава отговорност – че дори най-безумната идея трябва да намери солидна реализация.

Миналото – и преди 10 ноември, и след него – е затрупано с плътен пласт лъжи и преправени биографии. Какви митологически вече личности и събития трябва да „разплетем“, за да стигнем до здраво място. И къде ти виждаш здравото място?

Ще ти кажа нещо, което сигурно ще скандализира мнозина. Надявам се, честно, никога да не намерим това здраво място. Разочарованието, което ни обзема понякога, е толкова разрушително, че често се питам – кому е нужно да разплита докрай миналото, личността? Демитологизацията на хора, личности, творци, епохи прави ли ни по-уверени, по-щастливи?

Да, за миналото трябва да се говори… Но всеки човек държи скрит скелет в гардероба си. Ако харесвате даден творец, епоха, личност – не се задълбочавайте в познанията си за него. Това, което ще видите отдолу, със сигурност ще ви разочарова. Психиката на човека се крепи на кариатиди, колони, които му дават усещане за стабилност, увереност. Ако започнем една по една да ги събаряме, опасността да съборим и фронтона става съвсем реална.

България има едни от най-тъжните следтоталитарни съдби, защото спокойният анализ на историята (и личностите в нея), беше заменен от истерично крещене, нападки, обиди, отмъстителност. И този начин на общуване стана „норма“. Ето така цяло поколение израсна в липса на диалогичност, не умее да слуша.

Как се промени статутът на изкуството днес? Какво усещаш по границите на своята собствена артистична свобода? Различна ли е тя в Европа и Канада?

Ето, пак за свободата. Всяка държава има изградени правила. Ето, в тези „извънредни“ времена, в които изкуството първо беше карантинирано, то си намери пролука да излезе, да манифестира, да ни дава усещане за живот. Тази култура, която влиза в домовете ни, е като вентилаторите за болните. Не ги лекува, но ги обдишва. Изкуството е това, което обдишва болния ни дух днес. Ако парковете и плажовете са заключени, то най-близко до съприкосновението с природата е усещането за досег със световната култура. И надявам се, изключителните творби, които гледаме днес даром, да заразят повсеместно дори и посредствените, локални култури, да ги накарат да преосмислят изначално посоката.

 

 

За какво ни предупредиха гениални според мен твои филми като Tower Bawher и Gloria Victoria?

Тази трилогия от ненаративни филми се случи като тълкуване на историята. А който анализира историята, гледа в бъдещето. Те предупреждаваха за едно: ако не се учим от грешките на миналото, сме обречени да ги повтаряме в бъдещето. И трите филма завършват с деструкция, със саморазруха – на идеологиите, индустриите, човечеството. Първите 20 години на този век бяха неспирен възход към разрухата ни – съсипване на природата, бясно пътуване, зловеща консумация, заиграване с всички човеконенавистни, изолационистки идеологии. Искате затворени граници? Ето ви ги, заповядайте.

Този вирус дойде тъкмо навреме, да ни излекува от маниащината и скоростта, с която се самоунищожавахме. Това спряло време не е наказание. То е, за да се спрем и ние, да погледнем, попрочетем, послушаме. То е лечение на обществото ни, а не проклятие.

Дълги години вече нашето поколение нарича вежливо отвращението си от действителността ни „тъга“. Пропуснахме ли – от възпитание – възможности за промяна?

Не мисля, че отвращението от действителността е тъга. Тъгата може да се търси и в неслучилото се близко минало. Доброто възпитание никога не е пропуск, то е задължително – пропуснахме да го направим cool.

Има едно много интересно възприятие за „доброто възпитание“ по нашите земи. От десетилетия българската литература, образование, култура налагат като признак на добро възпитание скромността. Има десетки мисли и лозунги по темата. Че възпитаният, интелигентен, талантлив човек трябва да е срамежлив, скромен. И това беше най-големият ми проблем в първите дни на емиграцията. А всъщност в Северна Америка, ако сте скромен, просто ви смятат за несигурен, неосъществен човек. Вежливият човек не е скромен – той винаги успява да каже, да заяви себе си, да покаже достойното си Аз, без да унижава другия. Няма по-голяма сила от самочувствието.

Ето това прословуто скромничене на знаещите и възпитаните изяде главата на интелигенцията в България. Поведението ни в тези години беше като на оплаквачки в църква – нахлузили забрадките, мърморещи под носа си, молещи за милостиня силните на деня, палещи свещички в храмовете на овластената посредственост. Много ми се иска в този момент, когато арогантността и суетата са интубирани – защото този „затвор“ е особено болезнен именно за случайно изплавалите на повърхността „инфлуенсъри“… – та, иска ми се интелигентните, четящи, слушащи хора в тази държава да вдигнат глава и ако може, да говорят по-високо, с ясен глас.

 

 

Кои са най-горчивите уроци от твоя безпрецедентен успех?

Не съм сигурен в „успеха“ – за мен ли се отнася? Аз съм щастлив и удовлетворен от начина, по който се развива животът ми, и в това е личният ми успех. Много доброжелатели през годините ми предричаха катастрофална съдба. В този смисъл, да – ако за успех се смята това, че вместо да съм в лудницата или в затвора, или бездомен алкохолик, правя филми и рисувам, така е.

Урокът, главният урок е, че дори когато цял живот си се подготвял психологически за „излитането“, пак ти се завива свят. Образно казано. Суетата не прощава никому и приземяването на егото е висш пилотаж, за което, за съжаление, няма автопилот.

От какво и от кого можем да се научим да живеем в настоящето, с настоящето? За какво днес би искал да поговориш с баща си?

От историята, от личния опит на хората около нас, преди нас. Искаше ми се да бях по-добър и признателен син, да бях прекарал повече време в разговори с баща си. В мислите си често говоря с него, обсъждаме ежедневието, изкуството, просто хората. Той имаше невероятно чувство за хумор, гледаше благо, говореше бавно – и изневиделица, с един коментар само, обобщаваше ситуацията като с едра четка, с баданарка. „Перкай с баданарката направо“ беше един от любимите ми негови лафове. Липсва ми този смях с него, това обобщаване на препатилия, мъдър човек, когото вече нищо не може да учуди, нито засегне, а само да развесели. Надявам се да ми прости отново, че за пореден път обсъждам политически въпроси.

 

Заглавна снимка: Lëa-Kim Châteauneuf

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По краищата: 10 филма от 2019 година

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/10-filma-2019/

По-долу по азбучен ред са изредени няколко къде по-типични, къде по-ексцентрични филмови заглавия от тази година, от които се вижда какво става по фестивалите и в света. И десетте се занимават с отклонения от „нормалността“ (траур, заболяване, развод, война, малцинственост, неправда), но така изкусно и хуманно, че от тях веднага стават ясни две неща: защо/как въпросната нормалност е най-голямото отклонение и как/защо се прави кино. Не сме търсили нарочно разкази за изключения и маргиналности – потърсило ги е самото изкуство и с начина, по който ги е намерило, не ни е оставило друг избор, освен да се вгледаме и вслушаме…

„Бащата“ е третият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов („Урок“, „Слава“) – автобиографичен колкото за тях, толкова и за нас, зрителите. Синът (Иван Бърнев) е побелял, без да порасне съвсем; бащата (Иван Савов) е готов доброволно да се откаже от цялата си рационалност, само и само да не осъзнае смъртта на своята съпруга; двамата мъже са способни на много обич и грижа, но дотам не умеят да се изразят, че с благодатна за разказвачите спонтанност сноват между трагичното и комичното… Онова, което се случва по време на тяхното неволно пътешествие заедно, ни касае и като личности, и като общество. Парадоксално, „Бащата“ е филм, посветен на майката, както отбелязаха Вълчанов и Грозева в Карлови Вари, където през юли работата им беше отличена с Кристалния глобус.

Рядко творба на български режисьор е получавала най-високото признание на някой от 15-те най-престижни кинофестивала – говорим за събития от порядъка на Берлин, Кан, Сан Себастиан и за период от 1932-ра насам (тогава е основана майката на световните филмови форуми – Мострата във Венеция). Допреди „Бащата“ до подобна награда са стигали цифром и словом 5 (пет) филма, които очертават любопитна картина на промените в българския бит, вкус и арт: „Обич“ (един от три Златни приза в Москва 1973), „Лачените обувки на незнайния воин“ (Златен паун ex aequo на Индийския международен филмов фестивал през 1981 г.), „Източни пиеси“ (Гран при от Токио 2009), „Каръци“ (Златен свети Георги, Москва 2015) и „Безбог“ (Златен леопард от Локарно 2016).


„Брачна история“ (Marriage Story) се наема да опише лошите времена на една двойка, но без да тормози героите си и публиката – целта е различна от тази на превъзходните и все пак мъчителни „Крамър срещу Крамър“ (чийто отпечатък си личи в „Брачна история“), „Войната на семейство Роуз“, „5х2“ или „Раздяла“. Развоят на събитията е предвидим (нищо невиждано и нечувано), но точно това го прави лесен за съпреживяване. Филмът – много театрален, с увлекателен диалог – се старае и да се хареса: с любимите характерни актьори в ролите на разпознаваеми второстепенни персонажи; със сантименталната музика; с дружелюбната лекота, която в крайна сметка надделява в отношенията на екрана.

Етюд след етюд Никол и Чарли (Скарлет Джохансън и Адам Драйвър във вихъра си) „отмятат“ повечето ситуации, в които може да изпадне една мислеща, добронамерена, любяща, но неулегнала в партньорството си двойка. Най-интересният ход на автора Ноа Баумбах е, че двамата сякаш събират липсващата във връзката им мъдрост именно по време на развода си – той се оказва Голямото изпитание, в което нужното се затвърждава, ненужното отпада и вместо задаващите се пепелища остава надежда.


„Извън нормата“ (Hors normes) на Оливие Накаш и Ерик Толедано е художествена адаптация на реален казус: двама приятели, евреин и мюсюлманин, се занимават доброволно с младежи в трудни ситуации, отписани от системата. Групата на единия е от хора с аутизъм, тази на другия – с хулигански прояви, а приятелите (Венсан Касел и Реда Катеб) редовно ги събират, за да им помогнат в общуването. Не бързайте скептично да се извърнете: тук няма кич, сладникавост или патос от вида, който подрива собствената си кауза.

Накаш и Толедано са майстори в предаването на точно такива „възли“ в общото ни живеене: колкото по-сложни за осмисляне, толкова по-добре за тяхното кино. И в „Извън нормата“, както в най-известния им филм „Недосегаемите“, в рискован сюжет по наболяла социална тема те съумяват да изведат на преден план най-доброто в човешката природа у героите си и да го свържат с най-доброто у зрителите. Отлично кино с очаквано блестящо изпълнение и неочакван хумористичен обертон.


Какво ѝ e на Бени, момиченцето в центъра на „Извън системата“ (Systemsprenger)? С нея никой не може да излезе на глава, дори тя самата – енергията ѝ ще я пръсне отвътре, вниманието ѝ лети по непредвидими траектории, личността ѝ не се побира в нито една схема, дори в онези, които сякаш ѝ допадат… Тя е способна на привързаност, разговор и вникване, но е официално „тежък случай“ и в този филм ставаме свидетели на момента, в който всички, от майка ѝ до последния мохикан сред социалните работници, вдигат ръце от нея.

Няма система, която доброволно да задържа в себе си възможната причина за своя крах… Къде тогава да се дене едно дете с абсолютно различна логика и ритъм? Въпросите, които поставя „Извън системата“, са бодливи и важни далеч извън конкретната ситуация; авторката Нора Фингшайт се е подготвяла с години да разкаже тази интригуваща история; десетгодишната актриса Хелена Ценгел е събарящ емоционален ураган.


„В началото на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува…“ – така започва една от главите в романа „Клетниците“ на Виктор Юго. В началото на нашето столетие Монфермей е вече част от Париж, предградие тип гето: сред неговите панелки и шарено население отраства роденият в Мали Ладж Ли и пак сред тях се връща за пълнометражния си дебют в игралното кино (с който взе наградата на журито в Кан).

„Клетниците“ (Les misérables) е „играчка-плачка“ – онагледява как произволно и бързо избухва насилието; колко малко е нужно на хаоса да се отприщи; колко лесно избуява взаимното неразбиране между най-неразбраните в обществото. В разказа на Ладж Ли (почитател впрочем на Спайк Лий) в днешен Монфермей трима полицаи се мъчат – всеки както умее – да опазят един ред, който повече ги търпи, отколкото почита; пристига пътуващ цирк; един черен гаврош отмъква тигърче и последствията стават неконтролируеми… В този филм има живот, хъс, хумор, отчаяние и възхитителен актьорски екип, който да ги въплъти.


С майка от Еквадор и баща от Колумбия, роден в Сао Пауло и отрасъл с видеокасетки на „Междузвездни войни“, „Лорънс Арабски“ и „Подводницата“, завършил икономика в Университета „Браун“ с дипломна работа за Куба и дебютирал в киното с филм за боливиеца Ево Моралес, журналистът и режисьор Алехандро Ландес е нещо като сборен образ на Латинска Америка. Сборно латиноамерикански е и третият му филм „Маймуни“ (Monos), едно от големите тазгодишни събития – бляскава художествена интерпретация на безумието на гражданската война.

В „Маймуни“ не е ясно кога и къде се развива действието: има много природа, водата е движещата стихия, езикът е испански, ситуацията е на отдавнашен хаос. На отряд от осем въоръжени тийнейджъри високо в планината е възложено да пазят една отвлечена американка и една дойна крава – те са подразделение на някаква неуточнена съпротива или революция, или грешка. Етикетите са нарочно махнати, включително жанровите (тук има движенчески театър, политика, психеделични гледки, танц, социология…) – според Ландес главното във филма е човекът като социално животно и обществото с травма, което в своята обърканост прилича на подрастващ…


Благодарение на „Медена земя“ (Honeyland) независимите документалисти Тамара Котевска и Любомир Стефанов започнаха годината с три награди от „Сънданс“, продължиха в същия дух на фестивалите в Атина, Мумбай, Петербург, Ванкувър и пр., а сега са в кратките списъци с кандидати за „Оскар“ за чуждоезичен и за документален филм. „Медена земя“ проследява отрязък от живота на симпатичната 55-годишна Хатидже в изоставеното македонско селце Бекирлия (без хора, пътища, електричество, течаща вода…). Вечно засмяната, добросърдечна жена се грижи за старата си майка, събира мед от диви пчелини („половината вземи, половината остави“), преживява тежко временното нанасяне на шумно многодетно семейство в близката къща…

Това, че монтажът по-скоро накъсва темпото, а някои от взаимодействията с новите съседи са сякаш режисирани (при все декларираната ненамеса на авторите), е щедро компенсирано от обаятелната личност на Хатидже, покъртително красивите природни сцени и омагьосаното, ту плашещо, ту примамливо измерение на съществуването извън градската лудост, лакомия и суета.


Неслучайно в оригиналното заглавие на „Портрет на момиче в пламъци“ (Portrait de la jeune fille en feu) на Селин Сиама „момичето“ е членувано – то е неповторимо, сияйно явление за другото момиче, дошло да увековечи лика му. Краят на ХVIII в. е и художничката Мариан (Ноеми Мерлан) е поканена на един бретански остров от разглезена благородничка (Валерия Голино), за да нарисува портрет на дъщеря ѝ Елоиз (Адел Енел).

Операцията трябва да се извърши под секрет – портретът е залог за скорошното задомяване на Елоиз, която обаче не желае да се омъжва. Портретът е залог и за материалното добруване на Мариан, но тя изведнъж открива, че потайното му изпълнение не ѝ се удава. Двете връстнички са наглед противоположности – едната е светлокоса, заможна, тиха, чужда на света; другата, със смуглата си хубост и „мъжката“ си самостоятелност, идва право от него… Филмът е посветен на тяхното опознаване и взаимно осмисляне – приказната му, безметежна атмосфера остава задълго в очите и ума.


Към средата на „Спомен“ (The Souvenir) главната героиня Джули, студентка от заможно семейство в началото на 80-те, обсъжда с колегите си как в сцената с душа от „Психо“ се виждат не раните, а ножът, което е предостатъчно. Нещо сходно – косвено, изшпионирано, но плашещо именно в своята недоизказаност – прави целият филм на британката Джоана Хог. Разказът за една любов тук е виртуозно оголен от повечето си детайли и нюанси – точно както в спомените, – така че истината да лъсне смущаваща като оглозган скелет.

Добросърдечната Джули е толкова млада, че все още повече предстои, отколкото е – когато я забележат, най-често я коментират или критикуват. Антъни е петнайсетина години по-възрастен и я манипулира като по учебник. „Спомен“ е диагноза, история за паразит и гостоприемник, но така построен, че човещината да блесне над виновността и наивността. В главната роля е убедителната дебютантка Хонър Суинтън Бърн, дъщеря на Тилда Суинтън (която играе майка ѝ във филма).


Пабло, главният герой в „Трусове“ (Temblores), е двойно неосъществен: в дома си поддържа пропукваща се фасада на примерен съпруг, баща и син, а в успоредния си живот с мъжа, в който е влюбен – непреодолимо състояние на тревожност и гузност. Може би най-силните сцени в този филм на Хайро Бустаманте са от опита за „лечение“ на Пабло в „изправителния“ курс за гей хора към местната църква…

Бустаманте дебютира през 2015 г. със стъписващия „Ичканул“, с който спечели огромно доверие и десетки награди – в Берлин, Киев, Монреал, Осло, Гент, Картахена, – а през 2019 г. го допълни до трилогия с още два филма. В трилогията на фокус са най-тежките язви в нравите на родната му Гватемала – „Ичканул“ взема на мушка расизма (но и класизма, и патриархата), „Ла Йорона“ разглежда безнаказаността (на военнопрестъпниците, на силните спрямо слабите), а в „Трусове“ виждаме какви поражения нанася хомофобията (но и религията, и слепият консерватизъм).

Ще ни се да споменем трите филма заедно, за да отбележим величината на предприетото от Бустаманте: освен че са талантливи и интересни, освен че посягат да изметат най-мрачните гватемалски натрупвания, те поставят и стабилна основа за една все още рехава и неуверена национална кинематография.

Заглавна снимка: Noom Peerapong

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Първи и последни: 10 сериала от 2019 година

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/10-seriala-2019/

След като преди година подбрахме 10 сериала, чийто първи или последен сезон е излъчен през 2018 г., сега решихме да повторим селекцията с оглед на 2019-та. Без да се спираме на най-шумните продукции и на тези, създадени изключително за откъсване от реалността, пресяхме колкото успяхме от останалите по признак „качество“ и „краткост“ и отделихме няколко, които ангажират ума и чувствата.

Не ни беше лесно да се откажем от започналите тази година „Чернобил“ и „Добри поличби“ (колкото и сполучливо да са екранизирани, сме по-склонни да препоръчаме книгите, на които са стъпили – „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич и „Добри поличби“ на Нийл Гейман и Тери Пратчет); посрещнахме с любопитство добрите хрумвания в иначе неравните „Еуфория“ и „С години“; отбелязахме с носталгия края на комичния „Несломимата Кими Шмит“ и анимирания „Боджак Хорсмен“. И все пак предпочетохме да се спрем на по-долните десет, в които изпълнението пасва повече на заявените намерения и вложеното време е по-оправдано.

 

Миналото в схватка с бъдещето

„Добродетелите“ (The Virtues) на британския Channel 4 е дълга терапевтична сесия на смелия разказвач Шейн Медоус („Това е Англия“, „Обувките на мъртвеца“). В 4 едночасови епизода тежка травма от момчешките години превръща настоящето на главния герой Джоузеф (Стивън Греъм) в бойно поле, където отначало лудешки се блъскат, а после започват да се наместват страдание, срам, нежност, безпомощност, надежда.

В първия епизод Джоузеф ни е чужд и навярно неприятен, а в последния искаме да го прегърнем и да му обещаем, че всичко ще е наред. В единственото си покъртително интервю относно причината за създаването на „Добродетелите“ (акт на насилие срещу самия него в детството му) авторът припомня нещо, което или не знаем, или бързо забравяме: „колко героично е за някои хора просто да живеят нормален живот“. Съвсем неслучайната музика е на Пи Джей Харви.


„Щастието е нещо толкова чудесно, че няма значение чие е – твое или чуждо“, казва една от героините в „След живота“ (After Life) на Рики Джервез. В тази горчива комедия на Netflix Тони, който е пребивавал в безметежно неведение за света до смъртта на своята съпруга, сякаш за първи път започва сам да се ориентира сред възможностите за щастие и въобще за живот.

Всеки от шестте 30-минутни епизода е по изпитана рецепта: случка от работното място (бидейки репортер в малък град, Тони отразява за местния вестник абсурдни „събития“ – мъж, който свири на два дудука с ноздрите си; жена, която прави мляко с ориз от кърмата си), „щипка“ от вътрешния пейзаж на главния герой, няколко интересни диалога и хубава, значеща музика с титрите (You’ve Got a Friend, Into My Arms, Youth). В сериала се виждат измерения на болката и основания за живот, които някому със сигурност ще донесат умиротворение.

 

Край след край

„Доброто място“ (The Good Place на NBC, 4 сезона по 13 серии от по 20 минути) приютява група очарователни персонажи – четирима смъртни в отвъдното, едно нетленно същество, което организира новото им битие (Тед Дансън от „Бар Наздраве“ в чудесна форма) и една лъчезарна Джанет (ни човек, ни робот, а ходеща информационна система с неограничена способност да материализира познанията си).

Хората са типично по човешки объркани и недодялани, но и готови да се учат и да не се предават. Разговорите им минават през широка зона от съвременната култура и имена като Киркегор и Кардашиян прехвърчат без конфликт помежду си; доброто, злото и свободната воля се дефинират в думи и дела, а след като си припомняме защо „адът – това са другите“, неизбежно стигаме до извода, че другите са и раят. През купищата обрати и разкрития сериалът не спира да твърди нужните неща: приятелството е възможно, промяната – също, да обичаш има смисъл, както и да размишляваш над участта си.


Малко след купона за своя 36-ти рожден ден главната героиня на нюйоркския до мозъка на костите си „Матрьошка“ (Russian Doll на Netflix) – хлевоустата, цинична, прегракнала Надя (Наташа Лион) – умира при злополука. Само за да се освести миг по-късно отново в изходна позиция (в дизайнерската тоалетна на апартамента, където се празнува в нейна чест) и да преживее втора скоропостижна смърт. След която всичко пак се рестартира – версия след версия на един и същи отрязък, както в триделния „Бягай, Лола“ или в стоте упражнения по стил на Кьоно.

В течение на 8 все по-многопластови епизода от по 25 минути Надя завързва ново приятелство, отърсва се от някои баналности и осъзнава, че смъртта не е задължителен завършек на зациклянето, в което се е озовала. (Когато питат Лион дали сценарият ѝ е повлиян от „Омагьосан ден“, тя отговаря, че вдъхновението е по-скоро „Човекът в търсене на смисъл“.)

 

По истински случай

Английската критика с право обяви Мерит Уивър и Тони Колет в „Невероятно“ (Unbelievable на Netflix, 8 епизода по 50 минути) за най-добрия полицейски тандем на малкия екран, откак „Истински детектив“ събра Матю Макконъхи и Уди Харелсън. Сюжетните линии са две – издирването на сериен изнасилвач и перипетиите на нападнато от него момиче с тежък житейски старт, на което никой, включително то самото, не вярва напълно.

Сериалът е изключителен по ред причини, две от които са, че поставя потърпевшата в центъра (и хвърля светлина върху многото ужаси, свързани с едно изнасилване, които далеч не се ограничават само с бруталния акт) и че не посяга към романтичното клише за ченгето по петите на престъпника. Вместо обръгнал мъж на средна възраст, който дави самотата си в алкохол, докато решава загадки с почти свръхестествена интуиция, тук има две жени с богат речник, нюансирани емоции и разбираеми животи, които са наясно, че престъпниците са „най-скучните хора“, и полагат огромен съвместен труд (безкрайно интересно е да се види колко щателно се провежда едно реално издирване). Сериалът черпи щедро и вярно от великолепния репортаж на Т. Крисчън Милър и Кен Армстронг, с който двамата спечелиха „Пулицър“.


Историята в „Като ни видят“ (When They See Us на Netflix, 4 едночасови епизода) е от 1989-та: петима осмокласници с тъмна кожа са обвинени в изнасилването на бяла жена в Ню Йорк. Полицията ги притиска да си „признаят“, пресата ги именува „Петорката от Сентръл Парк“, съдът ги обрича на дълги години затвор, въпреки че всички те заявяват невинността си. Ужасяваща невинност, която нищо – нито самопризнанията на истинския виновник през 2002 г., нито реабилитирането на младежите и полученото след десетилетия унижения парично обезщетение – не е в състояние да овъзмезди.

Сериалът успява да преведе сухите факти в личности и да ги покаже в богатството и уязвимостта им; да илюстрира как всяка система за ред може да се превърне в месомелачка; да посочи отвлечеността на понятието за „истина“… Актьорите са един път. И е добре да помним, че събитията са действителни и всъщност омекотени – ако сюжетът беше измислен, вложените в него количества несправедливост щяха да изглеждат прекалени.


„Сутрешен блок“ (The Morning Show на Apple TV+, 10 епизода по час) разказва за битките за власт, но и за труда зад кулисите на едно утвърдено телевизионно предаване. То губи единия си водещ (Стив Карел), уличèн в разпасано поведение с жените в студиото, и втората водеща (не се сещам за по-сложна и подходяща роля на Дженифър Анистън) прави изненадващ ход, като сама избира кой да поеме мястото му – друга журналистка, при това много различна по стил и опит (Рийз Уидърспуун).

В първите 3–4 епизода сериалът не дава вид, че ще изкара нещо съществено от лъскавата си конвенционална опаковка. После обаче се засилва, придава обем на персонажите, избягва лесното заклеймяване или оправдаване на сложни поведения и оголва по смазващ, понятен начин механизма на злоупотребата със служебна позиция. В сексуалното посегателство от осмия епизод няма грам видима принуда и все пак един човешки живот е прекършен пред очите ни. (Истинските случаи, от които може да се е захранил сценарият, са безброй. Помните ли Моника Люински например? Каквото и да ви е останало в паметта от скандала с Бил Клинтън преди 20 години, няма много общо с нея, защото до неотдавна нейният глас просто не се чуваше.)

 

Време за фантазия

В „Какви ги вършим в мрака“ (What We Do in the Shadows) новозеландците Тайка Уайтити (човекът зад „Джоджо Заека“ и куп други свежи начинания) и Джемейн Клемент (половинката от комичното дуо Flight of the Conchords) преформулират щурия си едноименен филм от 2014-та за американския канал FX.

Първият сезон е от 10 епизода по 30 минути; жанрът e мокюментъри (лъжедокументалистика); форматът – риалити: камера следва еженощието на група вампири, заселили се на Статън Айлънд, и от време на време ги изчаква да споделят по нещо право в обектива. Вампирите са нескопосни, суетни и с колоритен бит и реч: Нандор, Ласло и Надя са европейци столетници, а Колин – съвременен енергиен смукач, от тези, дето ти изпиват силите с опяване. Когато четиримата съквартиранти и техният мечтаещ да вампиряса слуга Гийермо научават за пристигането на високопоставения кръвопиец барон Афанас, нещата стават неовладяемо весели…


„Баскетс“ (Baskets на FX). Чип (Зак Галифанакис със своята най-бъстъркийтъновска физиономия) мечтае да е френски клоун, но е смешник на арена за родео в калифорнийски градец. Неговият брат близнак Дейл е уседнал и „успял“, но скрито му завижда. Майка им, страстна почитателка на супермаркетите и на Роналд Рейгън, е изиграна със смайваща палитра от меки меланхолии от комика Луи Андерсън. Чип за кратко е женен за пресметлива френска красавица, но съдбата явно му е отредила за спътница кротката Марта, която е редом с него през всичките 4 сезона по 10 епизода от половин час…

„Баскетс“ е за хора, които харесват не само да се смеят на глас, но и да се усмихват наум, и може да дотегне на места, но компенсира с неочакваните си мигове на поезия.

 

Театър!

Всичко започва с десет минути лондонска стендъп комедия, която прераства в камерен моноспектакъл, който на свой ред се оказва на театралния фестивал в Единбург през август 2013-та и се прочува, въпреки че първата му рецензия е отрицателна. BBC дава възможност на авторката да го превърне в минисериал и три лета по-късно Fleabag се излъчва по телевизията. Какво значи заглавието, не е ясно – „флийбег“ е нещо като „бълхава торба“, детинско изкривяване на името на сценаристката, режисьорка и актриса Фийби Уолър-Бридж…

Първият сезон е гневно-комичен, леко нестроен и има твърде много прилики с друг сериал на BBC, разкошния „Миранда“ (2009–2015) – най-видимата от тях е характерното чупене на „четвъртата стена“ чрез поглеждане и говорене право в обектива. Вторият сезон обаче, тези нови, последни 6 епизода от по 30 минути, които се появиха през 2019-та, са оригинални и преливащи от вдъхновение, едно от най-хубавите неща, които са се случвали на телевизията.

Сред най-големите преимущества на Fleabag са способността му да изявява и тълкува онези моменти, в които животът се разкрива в цялото си великолепие и кошмарност на присъда без право на обжалване; умението с минимум щрихи да гради плътни образи и да зачеква важни теми (отговорността, вината, траура, близостта), без да губи чувство за абсурд и хумор; присъствието на духа, с което всяка нишка е проведена от епизод в епизод; неистовият актьорски състав. Смешен, дързък, трагичен, ободряващо чудат, пълен с упование и поводи за размисъл, Fleabag показва какво е да си възрастен, да си приятел, да те има (вж. монолога на героинята на Кристин Скот Томас за отношенията на жените с болката и монолога на Свещеника за смелостта да обичаш!). Безукорната камера и разкошният саундтрак не са патерица, а естествен елемент от разказването…

 

Бонус

За да потвърдим правилото сериалите в този материал да са с първи или последен сезон от 2019-та, ще го нарушим с едно изключение – просто защото е превъзходен образец в жанра си и бързаме да го кажем.

„В очакване на артиста“ (Waiting for the Artist на IFC) е четвъртият епизод от третия сезон на Documentary Now!, псевдодокументален сериал от половинчасови пародии, направен с разбиране, наслада и талант от едни от най-известните зевзеци на американската телевизия – Фред Армисен, Бил Хейдър, Сет Майърс, Джон Мълейни.

„В очакване на артиста“ пародира прочутия пърформанс на Марина Абрамович „В присъствие на артиста“, а и цялото творчество на сръбската ексцентричка, като надлежно отчита сюблимните и нелепите му страни (на мушка е концептуалното изкуство изобщо). Водеща е Хелън Мирън, а Кейт Бланшет играе унгарската ексцентричка Изабела Барта, която се върти в гигантска пералня, тича с кофа на главата през обсипан с остри предмети под към звънящ телефон (за да покаже „какво е да си жена“) и реве като ранено животно, когато не ѝ дават да е „радикална“ и да подпали музея, където ще излага. Авторите успешно са изразили и симпатията си към всеотдайната Абрамович, и съмненията си към средата ѝ (безмилостно е осмян бившият ѝ партньор Улай – тук Димо).

Заглавията са с приблизителен превод и може тепърва да се появят по друг начин на български, затова ги даваме и в оригинал.
Заглавна снимка: Pablo García Saldaña

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Корупция, конспирации, предразсъдъци: Кинонаградата „Лукс“ за 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/lux-film-prize-2019/

Наградата

В Европейския съюз си разменяме основно финансови средства, политически стратегии, икономически решения и като че ли по-рядко – истории. Познаваме статистиката, но не и ежедневието си; чуваме за повече едри решения, отколкото виждаме дребни детайли; приближаваме се бързо, но се приобщаваме бавно. Един от институционалните опити да се намали този дисбаланс между макро- и микрообщуването ни е ежегодната филмова награда „Лукс“, основана през 2007 г. от Комисията по култура и образование на Европейския парламент.

Като единствена награда, гласувана от политици, очевидно тя се концентрира повече върху съдържанието, отколкото върху художествените качества на филмите – според регламента си „Лукс“ отличава произведения, които илюстрират универсалността на европейските ценности и разнообразието от култури и повдигат теми, които насърчават обществения дебат върху процеса по европейския строеж. Чести мотиви в подбираните през последните години филми са кризите на малцинствата, били те етнически, социални или сексуални; сблъсъците между култури; терзанията на непривилегированите; премеждията на личността, увредена от системата… В последната категория могат да се впишат и двата български участника досега – „Урок“ и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Накратко процедурата по присъждането на наградата е следната. Комисията по култура и образование на ЕП назначава специална група от филмови дейци (продуценти, програматори, критици и т.н.), която всяка година избира десет филма, (ко)продуцирани от някоя от 28-те членки на Европейския съюз или Исландия, Албания, Норвегия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Филмите са документални, игрални или анимационни, с дължина над 60 минути. Десеторката се обявява на фестивала в Карлови Вари през юли, след което през септември във Венеция членовете на групата обявяват трите финалиста. Оттам нататък победителят е в ръцете на членовете на ЕП – през следващите два месеца всичките 751 евродепутати могат да изгледат филмите в специална зала в Парламента и да гласуват за фаворита си, който се обявява в края на ноември.

Междувременно ЕС спонсорира превода на трите отличени филма на 24 езика, както и филмовите дни „Лукс“ – прожекции в различни градове в страните членки, като тази година в инициативата участват киносалони в София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Стара Загора, Благоевград и Търговище.

Финалистите

И през 2019 г. финалната тройка е доволно шарена – в общия контекст на европейската интеграция са поставени филми със съвсем различна география, тематика и стилистика.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Испанско-френската копродукция Кралството“ на Родриго Сорогойен прави опит за задълбаване в големия проблем с отклоняването и присвояването на земеделски субсидии в Европейския съюз, в частност в Испания. Макар че разказът следи отблизо един-единствен участник, политика Мануел Лопес-Видал, множеството странични персонажи, в комбинация с бързото темпо на разказването и напрегнатата електронна музика, пораждат главозамайване, което не спира до края. Така през цялото време остава чувството, че все нещо не сме разбрали – както за ситуацията, така и за хората. Това прави филма труден за гледане, но може би верен на намерението си да изобрази или поне да пресъздаде усещането за задкулисна схема с невъобразими мащаби.

В крайна сметка може би тъкмо корупцията, а не Мануел, е главният герой във филма. С развитието на историята и ние, и самият Мануел осъзнаваме, че той е само малка брънка в една ужасно оплетена система, особено когато системата изведнъж решава да се отърве от него и да го принуди да опере пешкира.

На запознатите със сходните случаи в българското пространство някои детайли навярно ще се сторят интересно познати, например наличието на тайни тефтери с инициали или изпращането на провален партиен кадър на висока служба в чужбина, докато „темата започне да писва на медиите“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още по-усукан разказ предлага документалният Нерешеният случай „Хамаршьолд“, копродукция на Дания, Норвегия, Швеция и Белгия. В своето шестгодишно проучване датският журналист и режисьор Мадс Брюгер се връща към самолетната катастрофа, в която през 1961 г. загива тогавашният генерален секретар на ООН Даг Хамаршьолд. Филмът разглежда смъртта му като вероятно предумишлено убийство, а по средата прави остър завой и поема по дирите на все още недобре забравената конспиративна теория, че в средата на XX в. СПИН е разработен като биологично оръжие за унищожението на чернокожите в Африка.

С поставянето на себе си в центъра на собствения си филм Мадс Брюгер извежда и самия процес на разследването на преден план – ексцентричната му персона и увлечението му по ровичкането правят от филма вълнуващо пътешествие между съмнителни типове и странни документи. Меракът му си личи от всяка сцена и наистина е увличащо да разследваме плетеницата от тайни заедно с него. В случая обаче играта на разследващ журналист си остава само игра. Въпреки всичката свършена работа равносметката е, че събраните от Брюгер материали не стигат по-далеч от „един човек каза“, не разкриват повече от няколко мръсни гардероба (истина, да, но нужна кому?) и не предлагат задоволителна подплата за никоя от теориите.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Далеч по-ясен в повествованието и посланието си е Господ съществува, името ѝ е Петруния“ на северномакедонската режисьорка Теона Митевска, тазгодишната носителка на наградата „Лукс“. Копродукцията на Северна Македония, Белгия, Словения, Франция и Хърватия разказва едно денонощие от живота на Петруния, 32-годишна безработна историчка, която в обърквацията си след особено неуспешно интервю за работа се мята с дрехите в реката и хваща богоявленския кръст.

Тази случка (според някои минувачи – незначителна дреболия, според централните новини – безпрецедентен скандал) отприщва поредица от показателни ситуации, разказани от Митевска с лекота, убедителен сценарий и добре вместени хумористични отдъхвания. Виждаме ксенофобията сред младите, цинизма у полицията, безпомощността на журналистиката, разрива между поколенията, бавната борба на разума, правото и закона срещу предразсъдъците („Нарушила съм правило на Църквата, но не и закон“), закостенялостта на обществената норма („Ако следваме само традициите, никога няма да постигнем прогрес“), неуредените отношения между църковните и държавните власти („Ако съм нарушила църковните правила, какво правя в полицията? Ако съм нарушила законите, какво прави попът тук?“)… Всичко това показва колко неподготвено е обществото за дискусии в посока към постигането на цивилизационен консенсус, докато все пак редките моменти на широта и топлина дават надеждата, че такъв е възможен.

Ефектите

Според информационната брошура за наградата, изготвена от Генерална дирекция „Комуникация“ на ЕП, „Лукс“ (от латинската дума за светлина) цели да осветява филми, които илюстрират търсенето ни на отговори, както и нуждата ни от утеха в трудни времена; които ни карат да осъзнаем своята действителност, както и тази на другите; които ни помагат да разберем живота на съседите си и ни приканват да си зададем въпроси относно идентичността си.

При подходяща настройка тази рамка може да ни предизвика да гледаме историите не като чужди, а като наши. Така познавателната функция неусетно става самопознавателна, ако действително направим малката, но важна стъпка, при която Испания, Дания, Северна Македония и т.н. претърпяват фината трансформация от „те“ към „ние“.

Наред с културно-просветителския ефект, тази дейност на ЕП разширява показването на европейските филми извън държавата на продуцирането им – необходимо усилие на фона на неблагоприятната за това пазарна среда. А и понякога въпросите, повдигнати във филмите, не остават само в прожекционната зала, а се прехвърлят и в заседателната.

Ще завърша с няколко забележки по повод превода на филмите. При всяка от трите прожекции в Дома на киното, които посетих, в началото на финалните надписи виждахме информацията, че субтитрите са изготвени от лондонската компания „Суб-ти“. Възлагането на тази задача на професионалисти, разбира се, е чудесно. Преводът обаче по всички разбирания и закони е авторска дейност и моето очакване е да се отдаде заслуженото на човека или хората, изпълнили тази нелека задача. Бих искал да знам например на кого точно да държа сметка, че в испанския и северномакедонския филм хвърчаха каруцарски ругатни на поразия, а в българските субтитри най-мръсното, което прочетохме, беше „курва“. Съзнавайки, че преводът на вулгаризми е немалко предизвикателство, засега ще оставя настрана дискусията за автоцензурата и пуританизма в българското преводачество, която иначе си струва да се проведе.

В момента в сайта на наградата се събират зрителски гласове за трите финалиста. Фаворитът на публиката за 2019 г. ще бъде обявен догодина на Фестивала в Карлови Вари, заедно с огласяването на следващия дълъг списък от десет филма.

Заглавна снимка: от сайта на Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо повече от забавление: 52-ри международен фестивал за фантастично кино в Ситджес

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/52-sitges-film-festival/

Наличието на нудистки плаж и приветливото отношение към хомосексуалните хора не са непременно най-видимите елементи, с които испанското градче Ситджес разчупва съществуващите на много други места на планетата ни табута, особено през октомври, когато всяка година тук се провежда най-старият филмов фестивал за фантастика и ужаси.

В рамките на единайсет дни фестивалният дух броди навред из курортния град – чрез безбройните плакати и знамена по централните улички; караваните за бързо хранене, където можеш да поръчаш бургер „Дарт Вейдър“ или меню „Лудия Макс“; килима пред големия киносалон в хотел „Мелиа“, който е не просто червен, а кървавочервен; и най-осезаемо чрез традиционния Парад на зомбитата, който се провежда в първата събота на фестивала – (на)шествие от стотици ентусиасти, гримирани като мъртъвци, чудовища и жертви на лоши медицински експерименти.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Най-празнично е в киносалоните, където видеошапката на фестивала неизменно предизвиква бурно аплодиране от местните фенове; същото получават логата на продуцентските компании, осмелили се да инвестират в маломащабно жанрово кино, а по време на самите прожекции ръкопляскания и доволни подвиквания отбелязват всеки кадър, който показва майсторлък в обрисуването на чудатостите в човешкия свят, били те комични, мрачни или фантастични.

Щеше да е изкуствено, безопасно и весело като плосък комерсиален хорър, ако осезаемо не беше нещо повече от забавление. Подборът на филмите в официалния конкурс и в няколкото паралелни програми демонстрира не толкова самодоволно потапяне в жанровите стандарти (насилие, страх, напрежение), колкото желание за дръзко вникване в тъмните и грозни кътове на съществуването посредством разнообразни употреби на фантастичното и ужасното.

Така например през филтъра на страшното гледахме няколко съвсем реалистични семейни истории, които представяха зловещо и внимателно изследване на предизвикани от човека патологии. Най-отчетливият пример за страшен реализъм беше филмът „Кръвта на пеликана“ на режисьорката Катрин Гебе, в който самотна германска майка полага всячески усилия да излекува второто си осиновено от българско сиропиталище дете, толкова дълбоко травмирано от ранните си изживявания, че в най-тежките си пристъпи се държи като обладано от зла сила.

В обзор на 40-тото издание на фестивала Нева Мичева пише, че ужасът е усещане, което не е задължително свързано с кръв и писъци. В повечето от филмите действително става дума по-скоро за дискомфорта на непредвидимостта, който е константа в съществуването сред хора. Затова и осъзнаването и обговарянето му са важни действия, тъй като биха могли да оборудват с чувствителност към промените и с готовност за гъвкави решения в непознати ситуации.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Страхът отключва въображението“ се повтаряше в аржентинския филм „Задънена улица“, криминален трилър, издържан в класическа черно-бяла стилистика. Наистина, интелигентни и фантастични прочити на ужаса гледахме в изобилие в Ситджес. Такъв беше особняшкият „Гора от любов“, филм по истинска история за японски престъпник, който в продължение на десет години прелъстява, изнудва, малтретира и убива многобройни жертви, само че изпълнен в мажорна тоналност, при това с типичните за японска комедия преувеличения – филм, колкото абсурдистки в опаковката си, толкова внимателен в изследването си на механизмите на пораждане и възпроизвеждане на насилието.

Замислящи бяха и обитаващите по-стандартната жанрова територия на трилъра „Гнездото“ и „Хижата“, които се занимават с ефектите на отровната семейна среда върху личността. Шантавата корейска зомби комедия „Странното семейство“ също постави въпроси за предразсъдъците, алчността и солидарността, а дори типичен хорър (с кръв и писъци) като японския „Иде“ успя да предложи анализ на семейните дисфункции и несъзнаваните травми вследствие от тях.

Най-въздействащо алегоричен беше „Платформата“, дебют на испанския режисьор Галдер Гастелу-Урутия, който взе наградите за най-добър филм и на журито, и на публиката. В свежа и умна интерпретация на поджанра „заклещени и оцеляващи“, той поставя група хора в екстремни обстоятелства, които подтикват към екстремни действия и изправят персонажите пред избора между човечността и чудовищността.

В крайна сметка ужасът в тези филми не е свръхестествен, а съвсем реален и човешки. Те ни показват как трагедията обичайно започва от пренебрежимо и комично малко кривване, как и най-леките залитания към крайност могат да ни запратят по пътеките на големите бели. И може би това е най-ценният ефект на ударната доза ужаси – да подействат като карнавал, в който пускаме всички демони навън, заедно ги опознаваме, признаваме и почитаме, за да можем през останалото време да ги удържаме спокойно. Ще ми се да вярвам, че това фикционално поглъщане на крайности има потенциала да произведе реална умереност и отговорност. И да пренесе навън в света част от духа на публиката, която, също като Фин и Джейк от „Време за приключения“, изглежда, оценява всяко странно проявление не по външността му, а по същността му.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Художественият директор на фестивала Анхел Сала казва, че Ситджес е „синоним на странности, екстремности, абсурдизъм и сюрреалистични преживявания.“ Този пиетет към чудатото и невъзможното явно е култивиран дълги години в Испания, ако се съди по документалния „Дива сесия“, който разказва историята (от 60-те докъм началото на 90-те години) на огромната испанска индустрия за второразредни филми, вършещи още оттогава това, което Ситджес поддържа като традиция досега – да забавлява и да троши табута.

При първото си посещение на фестивала през 2016 г. описах как филмите тук подхранват настройката, че в реалността ни винаги има нещо повече от вече разбраното. Всеки от тях впива поглед в някакво явление, от което иначе сме склонни да извръщаме глави – необичайното, срамното, отвратителното и ужасяващото, изобщо всичко, чието съществуване ни е трудно да признаем, всичко табуирано и удобно „абективирано“. „Какво се крие зад абектa? Трупът, екскрементите, всичките онези неща, които са мръсни и които трябва да изхвърлим, за да очертаем собствения си чист и подреден свят. От тази гледна точка абект е нещото, което постоянно смущава дихотомията на субект и обект. И което обаче предполага тотално отхвърляне, тотално забравяне, тотално изтриване“, казва проф. Миглена Николчина в своя лекция.

Фестивалът в Ситджес, с общо 171 филма в тазгодишното си издание, създава атмосфера, в която чудноватото не е зло по подразбиране, а е интересно и вълнуващо. Наясно, че чистото и подреденото не изчерпват реалността, той вижда в тъмното възможност за по-пълно себепознание. И възхвалява неизвестното в човека и света.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да не искаме младите да бъдат като нас. Разговор с авторите на филма „Петя на моята Петя“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-avtorite-na-petya-za-moyata-petya/

„Петя на моята Петя“ е проект за игрален филм на режисьора Александър Косев. Проектът получи субсидия в нискобюджетна сесия на Националния филмов център, както и финансова подкрепа от Община Бургас. Предвижда се снимачният период да бъде през лятото на тази година. Във филма участват младите актьори Александра Костова, Алена Вергова, Ясен Атанасов и Мартин Методиев. Екипът обаче се нуждае от допълнителни средства за постпродукцията и за целта създаде краудфъндинг кампания, в която всеки може да се включи с микродарение.

Обърнах се към сценаристките Нели Димитрова и Валентина Ангелова, както и към режисьора Александър Косев за подробности около филма, в който съдбата на Петя Дубарова се оглежда в съдбата на едно съвременно момиче, нейна съименничка.

Нели Димитрова: Нищо не се е променило, що се отнася до различните

С какво личността на Петя Дубарова е важна за Вашето собствено поколение? И с какво – за днешните 17-годишни? Къде е пресечната точка между Вас, тях и Петя, която избра да си отиде преди точно 40 години?

Не мога да знам за цялото мое поколение. Знам за себе си – аз съм фен на Петя от тийнейджърските си години, но едва през последните три, откакто активно работим върху сценария за бъдещия ни филм, започнах да се питам – каква е Петя, каква е била като момиче, като млада жена, като човек. Аз и Валя се срещахме и разговаряхме с хора, които са я познавали отблизо, научихме доста за нея, но в един момент стигнах до личното си решение, че не искам да продължавам да я опознавам чрез другите, защото вече я познавам. Чрез творчеството ѝ. И това ми е достатъчно.

В творчеството на Петя Дубарова е цялата Петя – безмерният ѝ талант е нейната същност, нейната личност. А той, талантът, не е подвластен на времето и поколенията. Тепърва ще ми се наложи да разбера дали и доколко 17-годишните днес познават Петя Дубарова. Моите студенти я познават и много я ценят. Те са на по 19–20 и на тях стиховете ѝ им въздействат точно така, както и на мен преди време, като че ли писани лично за тях.

Има едно стихотворение на Петя – „Моят ад“, което е написала на рождения ми ден (31 август) в Тетевен (родния ми град). Когато открих това (бях на 15–16), откачих. В тийнейджърските си години всяко момиче има своя ад, идентификацията е много силна. Талантът на Петя е за всяко момиче, което минава през пътя на съзряването, което търси „своя пристан зелен“. Това сигурно е една от пресечните точки, а нашата цел (с филма) е да запознаем още много млади хора с Петя Дубарова.

Каква е Вашата интуиция: чрез кои свои характеристики поезията на Петя Дубарова преминава невредима от едно историческо време в друго?

Болезнената откровеност в поезията ѝ винаги ме е поразявала. Онова разголване, онази момичешка непримиримост, непокорството. И лекотата, с която пък те пуска да влезеш в нейния свят. Възможността за лесна идентификация, която е подвластна само на емоциите и чувствата, а не на възраст, време и място. Затова и в сценария си разработихме две паралелни линии на съвременната Петя Монова и на Петя Дубарова – искаме да покажем, че нищо не се е променило, що се отнася до различните, до талантливите.

Какво е отношението на съвременните млади хора към литературата – към литературата от миналото и към техните собствени литературни опити? Какво от тази динамика искате да изразите във филма?

Винаги влизам в спор с всеки, който твърди, че съвременните млади са глупави, необразовани, нечетящи интернет зомбита. Има и такива, но не понасям обобщенията. Младите, които аз познавам, с които работя в НАТФИЗ, четат! Не точно Балзак и Толстой, но четат. Прави ми впечатление, че четат това, което им е необходимо, това, което им е потребно. Значи рано или късно ще стигнат и до Толстой. Привидно познанията им са хаотични, но ги използват функционално. Не трупат излишно.

Нека си признаем, болезнено е, но съвременните млади са много по-интелигентни от нас (на 18 години знаят по два-три езика), много по-интуитивни са от нас – технологичният бум го изисква. Когато днешните тийнейджъри станат на 40 и 50, ще бъдат много по-знаещи и по-можещи от нас сега, убедена съм в това. Във филма искам да покажем това – талантливите и добрите деца ги има, тук са, от нас зависи да не ги прогоним. От това ме е страх – от фактическата и духовната емиграция.

Нели Димитрова е сценаристка на филмите „Възвишение“ и Love.net, а също и на няколко телевизионни сериала. Преподава кино и телевизионна драматургия в НАТФИЗ.

Валентина Ангелова: Няма неталантливи хора

В кои конкретни пунктове критикувате съвременната гимназиална образователна система? Може ли изкуството да я промени?

Не съм специалист, а и в момента нямам непосредствен досег до гимназиалната образователна система – дъщеря ми е на 3 г., а аз самата завърших преди повече от 10 години, така че не бих могла да изкажа компетентно мнение или да правя анализ по пунктове. Но имам наблюдения като асистент по драматургия в НАТФИЗ, каквато бях доскоро. Там работех с първокурсници, голяма част от които току-що завършили едни от най-престижните гимназии в България. Работата ни заедно беше изключително креативна, а моята задача беше да ги провокирам да извадят на бял свят най-оригиналната, непосредствена, първична, своя лична интерпретация на действителността.

Огромният проблем, с който се сблъсквах масово във всеки випуск, беше липсата на креативност и най-вече липсата на оригинално мислене. Затова за мен един от най-големите проблеми на образователната ни система изобщо е, че притъпява естествената креативност у децата и младите хора, потъпква импулсите им за оригинално и различно мислене, а вместо това пълни главите им с вторични, изтъркани до болка клишета, зазубрени концепции и изрази, които наподобяват мислене, но всъщност остават напълно неясни и неартикулирани в съзнанието им. Това е много тежък проблем.

Често, когато ги питам за мнение или коментар на идея или текст, които обсъждаме, 19–20-годишните като роботи започват да правят литературно-интерпретативен анализ. Този тип анализ е най-голямото зло за един млад ум. По мое време в гимназията беше същото – много малко бяха учителите, които поощряваха собственото мнение и дори собствената формулировка на изказа. Съучениците ми зубреха до припадък теми по литература и история, защото не беше важно да знаят, а да помнят. Между двете има съществена разлика и колкото и да е парадоксално, образователната ни система унищожава способността за учене и придобиване на знания.

От какви учители се нуждаят талантливите ученици днес?

Най-вече от вдъхновяващи учители, които изпитват истинска страст към преподаването и предмета на преподаване. Нуждаят се от ерудирани, широкоскроени, осъзнати личности, които да са отдадени на каузата на образованието. Всички се нуждаем от такива учители в живота си – и талантливите, и неталантливите. Истински призваният учител ще открие силните способности на всеки един ученик и ще го подкрепи да ги развива, защото няма неталантливи хора, а само такива с неразвит потенциал. Много е сложно да бъдеш такъв учител, да преглътнеш нихилизма и общото безсмислие, което ни залива отвсякъде, но именно затова имаме неистова нужда от такива кадри.

Защо най-травматичните казуси в българската култура винаги се повтарят – и отказваме да си вземем поука?

Защото за нас културата не е приоритет. Може би е била за кратко през Възраждането и в периода между световните войни, но дотам. Имаме толкова много поговорки, представящи хората на изкуството като безделници и наивни мечтатели, че това показва вероятно вековен манталитет и снизходително отношение към културата и нейните представители като цяло. Подозирам, че това е причината историята да се повтаря без промяна.

Петя Дубарова е явление в поезията ни, каквото не мисля, че скоро ще имаме отново. И въпреки това спекулациите относно причината за самоубийството ѝ са безбройни – заради несподелена любов, заради младежка глупост, заради слабост, заради емоционална и психическа лабилност. Проблемът винаги е в индивида, никога в обществото. А истината е, че България е неблагоприятна среда за талантливите. За колективното съзнание (или безсъзнание) не е ценност да изкуши талантливия човек да пребъде сред нас, да расте и да се развива. Затова казусите ще останат нерешени и ще се повтарят безкрай.

Валентина Ангелова е сценаристка на няколко съвременни български сериала. От 2013 г. е член на WannaBe Production, където работи по независими сценарийни проекти.

На снимачната площадка

Александър Косев: Всеки сам трябва да стигне до своите истини

Петя Дубарова игра в „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Как искате да играе Вашата собствена Петя?

Моята Петя е реална, талантлива, поетична  и смела. Тя вярва, че не е важно как изглеждаш и как говориш, а какво казваш. Тя е непринудена, естествена и много истинска. Такива хора не играят, те са себе си.

Какво Вашият собствен опит ще добави към опита на едната Петя и на другата Петя? Опитът Ви на ученик? Опитът Ви на режисьор? На кои от техните въпроси ще търсите отговор?

И двете Пети са неповторими в своята индивидуалност и не искам да добавям нищо към техния опит, защото опитът е въпрос и на човешко време и всеки сам трябва да стигне до своите истини. И двете стигат до своите отговори, всяка по своя си начин. Опитът ме е научил на толерантност и уважение към другите, особено към седемнайсетгодишните.

Опора, утеха, отправна точка към живота – от какво най-много се нуждаят съвременните тийнейджъри?

Съвременните тийнейджъри се нуждаят от същите неща като тези преди тях. Да бъдат отглеждани с любов и отношение, да имат свободата да бъдат себе си, да имат правото на грешки. Да не се опитваме да ги правим послушни, защото послушанието е близо до подчинението. Да не искаме да бъдат като нас, защото те са много повече от нас. Да им вярваме.

Александър Косев е режисьор на сериалите „Откраднат живот“ (2016–2019), „Кантора Митрани“ (2012), „Дървото  на живота“ (2013), „Столичани в повече“ (2011–2016) и „Връзки“ (2015–2016), излъчвани по FOX International и bTV.

Снимки и изображения: © Авторите на филма „Петя на моята Петя“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бюджет на ЕС: мерки в подкрепа на културата и творчеството

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/budg/

Брюксел, 30 май 2018 r.,  прессъобщение на ЕК

Европейската комисия предлага в следващия дългосрочен бюджет на ЕС за периода 2021—2027 г. финансирането за програма „Творческа Европа“, чрез която се подпомагат европейските сектори на културата и творчеството и аудио-визуалните произведения, да се увеличи на 1,85 млрд евро.

Предложението на Комисията за укрепване на секторите на културата и творчеството в ЕС е съсредоточено върху три области: „МЕДИА“ — направлението на програма „Творческа Европа“, чрез което се подпомагат филмовата и другите аудио-визуални индустрии на ЕС, „Култура“ и междусекторни действия:

1. „МЕДИА“: с 1,081 милиарда евро ще се финансират аудио-визуални проекти и ще се стимулира конкурентоспособността на европейския аудио-визуален сектор. Програма „МЕДИА“ ще продължи да подпомага развитието, разпространението и популяризирането на европейски филми, телевизионни програми и видеоигри. През следващите години ще бъдат инвестирани повече средства в рекламата и разпространението на европейски произведения на международно равнище и в новаторските подходи при разказването на истории, включително виртуалната реалност. Ще бъде създадена онлайн директория на филми от ЕС, за да се увеличат достъпността и видимостта на европейските произведения. 

2. Направление „КУЛТУРА“: 609 милиона евро от новия бюджет ще бъдат предназначени за насърчаване на европейските сектори на културата и творчеството. Ще бъдат създадени проекти за сътрудничество, мрежи и платформи, които ще свързват талантливите хора на изкуството от цяла Европа и ще улесняват трансграничното сътрудничество между творците. 

3. ОБЩИ ДЕЙСТВИЯ В СЕКТОРИТЕ НА КУЛТУРАТА И МЕДИИТЕ: със 160 милиона евро ще се финансират МСП и други организации, работещи в секторите на културата и творчеството. Средствата ще се използват и за насърчаване на сътрудничеството в областта на културната политика в целия ЕС , свободата, разнообразието и плурализма на медийната среда, а също и за подпомагане на качествената журналистика и медийната грамотност.

Законодателно предложение и информационен документ

Ако настъпи война – 2: Съветите на Енота

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2143


Под предишния запис от темата можете да намерите няколко линка. Два са тежки за четене, но навеждат на някои мисли. Единият е разказ на преживял окупация по време на гражданската война в Югославия. Другият са съветите на бивш сътрудник на ГРУ (руското военно разузнаване), известен под прякора Енота, как да се оцелее при война.

В някой друг запис, ако ми остане време, ще споделя някои мисли около тях. В този превеждам част от съветите на Енота. Те не са напълно адекватни за България, по куп причини. Например, като знам какво представляват политиците ни, бих очаквал това, че сме победени и завладени, да го научим не от военни действия, а по радиото. Вероятно от същите тези политици…

Но може и да се лъжа – ако тук стане реална война, ситуацията ще е много по-близка до руската, отколкото до шведската. Каквото обществото, такава реалността му. А съветите на Енота са цинични и брутални, но понякога могат да са животоспасяващи. И вие сами си решавате кои от тях да приемете, а кои не.

—-

Сценариите могат да са различни. Същността е винаги една – трябва да оцелеете първите две седмици, после „ще се види“. В първия вариант не се натягайте особено. Изсипят ли се в Москва чеченци или друга подобна измет, хора за „работа“ срещу тях ще се намерят. На вас това не ви трябва. Ето че се ражда и правило номер едно. Не си врете носа никъде, най-вече в бой. За това винаги ще се намерят главорези. Вашата задача е да „опазите трудовите ресурси“, тоест себе си.

При втория вариант ще се наложи да воювате, ако естествено искате. При третия можете и да не воювате вече. Родината я просрахме. Може „със смъртта на храбрите“, може и да продължите да живеете и работите, ако ви позволят.

Главното е, че са възможни три степени на загазване. Локални боеве, пълномащабна война, безперспективна окупация с последващо разчленяване на страната. Обяснявам тези неща, за да разберете един много важен момент, за който хората обикновено забравят под стрес: действията ви зависят от обстановката. Никаква самодейност, само здрав смисъл.

Стрелба на улицата не значи край на света. Даже ако във входа ви е пунктът за първична обработка на ранените, а на двора има 120-мм миномет с разчета си, това не значи, че трябва да бягате веднага. (Е, ако има миномет, сменяйте позицията спешно, задължително ще го бумнат заедно с вас.)

Да-да, стрелбата и труповете още нищо не значат, колкото и да ви е странно. Ненавременната маневра „да се измитаме максимално далече“ може да ви струва живота. Не се суетете, не се паникьосвайте, вместо това внимателно се вгледайте КОЙ и ПО КОГО стреля, и най-важното – ЗАЩО.

Докато сме в града

Ако по време на събитията и безпорядъка ви удари по главата решението да бягате, накратко ще изложа шансовете ви. В град от сорта на Москва или Санкт-Петербург шансовете да оцелеете са много малки. В градовете няма достатъчен запас от продоволствие, а по време на размирици никой няма да го раздава. Храна има само в магазините и складовете (за тях забравете, войската или бандитите ще са там моментално).

Да купувате продоволствие има смисъл през първото денонощие, докато още се продава. После магазините ще ги затворят и персоналът ще ги окраде. Ако сте прозяпали момента за „покупката“, пушката в ръце и тръгвате да „приватизирате“. Съветвам ви да вземете с вас съсед, и не само един. Първо, така ще отнесете повече храна, ще ви трябва и кой да ви прикрива от други юнаци като вас, които ще срещнете там или на обратния път. Второ, огневата ви мощ с гладкостволка клони към нулата, още няколко дула ще са само от полза. Помнете обаче – съберете ли много народ, ставате „групова цел“. Също, подялбата на плячката може да е доста тъжна. 3-4 човека, не повече.

Естествено, трябва да имате у дома запаси от храна и вода. С водата е още по-зле, надали ще ви карат. Спре ли да тече от чешмата, имате в казанчето на тоалетната. Не си и помисляйте да я пускате! Тя е същата вода от крана, просто налята в казанчето. С нея можете да изкарате цяла седмица луксозно (или поне със сигурност да не умрете).

Ако имате възможност, грабвате туба-две и кормите някоя бензиностанция. Горивото е много важно. Не бива обаче да го държите у дома. Парите са лесно запалими. Направете си тайник, най-добре на чердака, в мазето хора ще се крият от обстрелите.

Надали ще ви убиват специално. В мътни времена никой не хаби боеприпасите по хора без оръжие. Естествено, това не е повод да се разхождате и да си подсвирквате преди сън, но помнете – вие не сте цел No. 1. Опитът от град Грозни показва, че мъже, воюващи на пълни обороти, просто игнорират цивилните, не им е до тях. Наказание за глупост винаги можете да получите, особено по здрач, но нещата не са съвсем лоши.

Помнете – не се разполагайте близо нито до телецентър, нито до инфраструктурен обект. Ако в жилището ви нахлуят въоръжени хора и ви „информират“, че то вече е позицията на картечницата им, им кажете „ОК, разполагайте се“, и изчезнете оттам. Без никакви „това е моя собственост, никъде няма да ида“. Получавате куршум в главата моментално, не им е до вас, пречите ли – решават проблема по най-лесния и бърз начин. Махайте се даже ако не ви карат. Противниците им много скоро ще обстрелят позицията им, и не с камъчета от прашка.

Избягвайте да се мотаете и пред болници. И двете страни ще искат да си карат там ранените, сградата е стратегическа, нищо чудно да почнат сражение за нея – а то значи стрелба. Почне ли пък бомбардировка, някой задължително ще цапне болницата, изобщо не се съмнявайте. Тези, дето са писали Женевската конвенция, няма да ги има на бойното поле, така че спазването ѝ е леко условно. Като в „Карибски пирати“: „Това не е законодателство. По-скоро е набор пожелателни правила.“

Не забравяйте – почне ли такава каша, вече нямате собственост. И настоятелно ви съветвам да не проимвате. Убивате, ако някой се опитва да докопа храната и водата ви, всичко останало са дреболии. Ако сте успели да размените в най-близкия полицейски участък колата си срещу автомат, голямо браво. Ако ще да е чисто нов Мерцедес срещу старичък сгъваем калашник със само 2-3 пълнителя, пак голямо браво. Колата вече не ви трябва. Да излезете с нея от града няма да можете 100%, а пък желанието да я надупчат ще е сериозно.

Докато сте в града, избягвайте камуфлажни дрехи. По такива се стреля.

И така, в града ни са почнали улични боеве. Решили сме впредвид обстоятелствата или по тактически съображения да останем там (въпреки че идеята почти винаги е лоша). Знаем, че магазините ще почнат да ги грабят още на второто денонощие, оръжие има в най-близкия полицейски участък, малко вода има в казанчето на тоалетната (ако успеете да се сдобиете с бутилка-две минерална от някой магазин, още по-добре). Собственост вече нямате. Който е въоръжен, той е прав. Където има въоръжени, вас трябва да ви няма. Който се облича като военен – воюва, независимо дали иска. Тайник с гориво е голям плюс, горивото в някой момент може да стане на цената на оръжието и боеприпасите. Към важни обекти не си и помисляте да се приближавате.

И още нещо. НИКОГА И НИКЪДЕ НЕ ХОДИТЕ ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ОСОБЕНО ПЪК „ДА ВИДИТЕ КАКВО СТАВА“. В градски бой повечето неща се вършат тихо, по разузнавателно-диверсантски. Види ли ви разузнавателна група, 100% ще тръгне да ви коли. Във филмите ще ви покажат с пръст да мълчите и ще си продължат, в реалния живот ще ви заколят на място. Оцеляването и изпълнението на задачата им зависи от липсата на свидетели. Ако група е заела позиции в кашата на градски бой, в момента в който им видите позициите, ще направи същото. Даже картечен разчет, току-що окопал се на кръстовище, няма да изпитва топли чувства към вас. Ако ви забележат отдалече и ви канят с пръст „да поговорите“, бягайте колкото крака ви държат. Може да се усмихват, да изглеждат приветливо, да ви подмамват с провизии – докопат ли ви, млъквате завинаги. Ликвидирането на проблема „местни ни видяха“ е отработена процедура. Така че без въпроси и без да си показвате рогцата от черупката.

Ако ще напускаме града

Проблемът е, че градът е обкръжен, или в него се водят боеве, или и двете. Ако сте пропуснали момента на началото на сраженията, това е много лошо, но още не сте обречени. Винаги има как да се излезе от града. Независимо от ситуацията, има два етапа. Първи – движение през града. Втори – изход от обкръжението.

Около големите населени пунктове има околовръстни шосета, и те са основният проблем. Мотострелковаци в БТР-и, ако са по асфалт, могат да обкръжат град за няколко часа. Станало ли е вече, забравете всяка мисъл „да се промъкнете незабелязано“. „Непонятно движение“ в бойни условия означава задължително ред от автомата или картечницата. Златното правило „каквото не виждам, по него не стрелям“ често не работи. Обкръжението се преодолява чрез доброволно предаване. Но още не сме стигнали до него.

Важно: не се качвайте на превози! Какъвто и да е транспорт в града задължително ще бъде обстрелян.

И така, имате раница с благинки за оцеляване. В идеалния случай – малогабаритно оръжие (сгъваем калашник плюс пистолет, стандартният набор на ченгетата). И още една торбичка със същото като раницата, но в доста по-скромни мащаби. Примерно в раницата имате храна за три дни, в торбичката за още един ден. Торбичката – завързана за тялото ви така, че да не личи, и не я сваляте. Много важно – вземете отделно, ако щете в гащите, всички скъпоценности, които намерите.

Раницата я замятате с бял чаршаф и го закрепвате на нея стабилно. Прави се, ако ви види някой военен (а такива ще има много, не се и надявайте да се промъкнете незабелязани), да разбере че сте ЦИВИЛЕН и да не си издава позицията заради вас. Ще ви съпроводят в кръстачката на мерника, но ще ви оставят да продължите. Разбира се, не правете манифестация по централната улица, но и не се мажете с кал в стил Шварценегер – ще ви мярнат и отстрелят, понеже няма да знаят кой и какъв сте. Камуфлажа го зарежете, даже ако ви е единствените читави дрехи.

Вие сте цивилен и трябва да изглеждате като цивилен, с бяла раница като бяло знаме, иначе ще ви отстрелят. С целия си вид трябва да показвате, че не представлявате никакъв интерес, просто се омитате. Естествено, оръжието си е с вас, просто го криете, вместо да го носите открито. Пистолетът – в джоба, готов за стрелба. Автомат, ако сте се снабдили – прикладът сгънат, и под куртката. Предпазителя му по-добре свалете предварително, може да е труден за превключване и да се подшашнете. Патрон в цевта, разбира се. На гърдите не носете нищо обемисто, най-много скрития автомат – наложи ли се да залегнете, лежите ли върху някаква торба, дето ви повдига над земята, ще сте по-лесни за целене.

Ако към вас върви открито въоръжен човек, спирайте и „без фокуси“, другарите му са на позиция. Вероятно ще иска да ви обира, ако искаше да ви стреля, щеше да ви е застрелял вече. Поиска ли раницата – давате му я (така или иначе при изхода от обкръжението ще ви я вземат). Молите го да ви остави чаршафа (ще си го метнете на гърба) и малката торбичка. Моментът е психологически, даваме спокойно големите неща и молим да ни оставят малките. Като правило хората се съгласяват, на това и разчитаме още отначало. Да се измъкнете с куп благини няма да ви остави никой, нужни са всекиму.

Питат ли за оръжие – казвате, че имате автомат (не вадите и не показвате, а казвате със спокоен глас), и молите да ви го оставят. Ще ви го вземат 100%, но това ще ви позволи да запазите пистолета. (За него не споменавайте – дадете ли автомата, надали ще ви тършуват.) Автомата ще го забележат винаги, а щом го давате спокойно и без съпротива, значи не сте буен. Един вид разменяте своите неща за свои. Ако нямате пистолет, взимате гладкостволка в разглобен вид, важното е да дадете „голямото и страшно“ оръжие. Изхождаме от допускането, че щом вече градът е обкръжен и са почнали улични боеве, трябва да не сте зяпали реклами по телевизията, а да сте напазарували вече в полицейския участък.

Ако успеете за ден да минете 10-15 километра, това е отлична скорост. Не забравяйте, ще се движите не по права линия, а с много заобиколки заради уличните боеве. Ако по карта домът ви е на 10 километра от околовръстното, няма гаранция, че ще успеете да ги минете за денонощие. Вървете ДЕНЕМ. Тръгне ли някой откаченяк нощем, куршумът му е в кърпа вързан. Вървите денем, с бял чаршаф, предавате се – тръгнете ли да се криете, ще има огън по вас.

Стигнете ли до обкръжението или до заградителните кордони, изхвърляте пистолета и с високо вдигнати ръце и викане, че се предавате, размахвате белия чаршаф и вървите към войниците. При възможност гледайте да отивате не къде да е, а към пропускателен пункт или охранителен пост. Ако трябва, вървете половин километър към него с вдигнати ръце. Идеята е, че пунктовете и постовете са укрепени и често оборудвани за „прием“, войниците се чувстват там по-комфортно и шансовете да ви гръмнат са по-малки. Ще ви претръскат до дупка. Оръжието сте го изхвърлили предварително, кротичък гражданин сте. Ще ви привика офицер, вероятно лейтентант, надали по-старши, не е нужно да биете чело в земята. Намирате начин да говорите на четири очи с него и му предлагате ценности срещу право на преминаване. Мине ли всичко успешно, сте излезли от града.

По пътя с пълна сигурност ще изгубите почти всичко ценно и всичкото оръжие, и ще затриете за това смешно разстояние поне 1-2 дни. ТОВА Е НОРМАЛНО. Обкръжен град е огромен пленнически лагер. Давайте всичко, само за да излезете. Вътре ще почне глад, и то скоро.

И така, вървите внимателно, но не се криете като „разузнавачи“. Облечени сме цивилно, имаме бял парцал на гърба (отпред се вижда, че не носим оръжие, но откъм гърба – не, трябва да се застраховаме). Имаме малка торбичка с най-необходими благини. Имаме скъпоценности (злато) като валута. Оръжие, с което да не забравим да се разделим преди да стигнем до военния пост (намерят ли го у вас, трудно ще минете за цивилен – ще ви пишат или дезертьор, или преоблечен враг). Ако сте успели да излезете с тези неща от града за 1 до 3 дни, преминавайки от район в район, това е нормално.

От личния опит: обикновените фъстъчени сникерси са много хранителни. 6 двойни са дневната норма калории за мъж. Удобства за притопляне на храна надали ще имате. Сникерсите не са шведска маса, но по време на война не бъдете претенциозни към храната. Идеята със сникерсите, честно казано, е открадната от чеченците. Те на тях изкарват войната. Може да се яде в движение и е чудесна идея – захар, глюкоза, повдига настроението (ще ви е много нужно, понеже ще сте физически и психологически в дупка).

Главното – разберете, че момчетата с автоматите са бая напрегнати, по тях стрелят. Адски лесно е да им дадете повод да ви надупчат. Така че внимателно и без да се дуете. В простичък текст, съгласявайте се с всичко.

А сега много кратко ще разкажа накъде и защо натам. Дотук специално разглеждахме най-хардкор сценариите. И сега ще е така. Надявам се да не е нужно да обяснявам защо.

И така, най-лошият вариант: оказваме се извън града, но почти без храна и оръжие. В идеалния случай всеки от вас ще е огледал предварително (примерно сега) картата и ще е нахвърлил няколко места, където може да отстъпи. НИКАКВИ ГЕРОЙСТВА! Първо да се успокои ситуацията, после ще се оправяте къде какво става. Избирайте места според посоките на света. Прост пример: Санкт-Петербург. На запад надали ще е вариант да се отстъпва. На юг също няма смисъл. Ще бягате или на север, към Карелия, или на изток, към Новгородската и Тверската области. И от Москва най-вероятно ще са северното (Архангелск) и източното (Урал) направление.

Помнете: към военни обекти НЕ се приближава! Мисълта, че там са свои, „руски войничета“, и ще ви приемат и нахранят, е глупост. В НАЙ-ДОБРИЯ случай офицерите ще ви напсуват и изритат, не им е до вас, това не е пункт за прием на бежанци. А това, че всеки миг може обектът да бъде бомбардиран, е обективна реалност. Не бива да забравяте и още нещо: срочната служба сега я карат близо до дома. Почне ли патардия, не си и представяйте даже какво става в главите на военните, на които роднините и близките може още да са в града. Помнете – всички са хора. Военните преживяват, нервничат и психясват точно както и цивилните, само дето го правят с оръжие в ръка. Затова идеята, че „войничетата ще помогнат“, не е най-добрата.

Мъдрата идея е да имате „къщичка на село“, където в мазето има склад с консерви, вода, лекарства и прочее, и ще отстъпвате там. Чеченците така правеха – отиваха по селата. Но тук обсъждаме най-лошия възможен сценарий, а много хора нямат въпросното недвижимо имущество.

Най-просто ми е да дам за пример Санкт Петербург. Я да видим картата. Във всяка посока трябва да имате набелязани ПОНЕ по две места, близко и далечно. За близкото препоръчвам някой туристически къмпинг, разположен до неголямо населено място. Ако сте били на излет край някое езеро или рекичка, на барбекю примерно, спокойно можете да идете там. Първо, ще знаете какво ви чака. Ще имате представа къде там има питейна вода и продоволствие. Второ, познавате мястото и това много ще ви крепи психологически.

Бежанците са тъжна картина, тежко е да ги гледаш. А бягството „на стадо“ може да не е организирано от никого, и ще бягате сами и без крайна точка, където да ви приеме някакъв „червен кръст“. А най-вероятно така и ще бъде, не се съмнявайте. Първите сериозни „благотворители“ се появиха в Чечня чак след първата война. Две години цивилните бяха оставени на собствените си грижи.

И така, вече имаме две точки за отстъпление близо до града. Сега са ни нужни две далечни точки. Ако ще отстъпвате на север, бих ви предложил Соловецкия манастир, на остров в Бяло море. Има там едно селище на име Рабочеостровск, от него курсират кораби. Естествено, те няма вече да курсират, но винаги може да „приватизирате“ лодка с гребла на пристанището. Бяло море е сравнително спокойно. Да се преплава е реално (сложно е, но е възможно, от хленчене файда няма, така че гребем). На изток бих отстъпвал към Иверския манастир в Тверска област. Той също е на островче насред езеро. Наблизо има хранителни складове и производства (по трасе М10).

Защо манастири? Тях няма да ги бомбардират първи (това не значи, че после приоритетите няма да се променят). И още нещо: идеите за християнските добродетели ги забравете веднага. Нито ще ви чака там някой, нито ще ви се радва. Отивате там реално да се продавате в робство. Ще работите за тях, селскостопанска работа, или охранителна, или там каквото – те ще ви дават по нещичко за ядене. Стигнете ли, казвате им: „Силен и здрав мъж съм, ще работя каквото кажете срещу храна.“ Темата за морално-нравствената отговорност на поповете пред миряните я забравете веднага, и гък не гъквайте по въпроса.

Разбира се, всичко е условно. Може да изберете друго място. Главното е принципът: собствеността ви вече я няма, доволни сте да сте в полу-робство, ако ще ви хранят. Между другото, липсата на вашата собственост значи липса на собствеността и на другите. Който не може да защити имуществото си с оръжие, няма имущество.

Сега по въпроса за транспорта. Обществен транспорт вече няма да има. Плюс е, че можете да се снабдите с кола – да я „приватизирате“ или намерите захвърлена. Захвърлени с празен резервоар не пипайте, гориво няма откъде да намерите. И да я бутате до бензиностанцията, там няма да ви огрее. Снабдите ли се с кола, накачете я с бели парцали, в идеалния случай лепнете на покрива кръст от червен скоч. Не е панацея, и такива бомбардират, но шансовете да ви пропуснат са малко по-големи.

Движете се бавно! 50-60 км в час, не повече. Може да налетите на военен конвой, ако карате бързо, ще ви опукат „за всеки случай“. Цивилни, които се опитват да ви спрат, не се котират, давайте газ. Те с вас няма да споделят своето, а да „споделят“ вашето ще се пробват. Конвой или дори отделно военно возило – спирате на банкета, отваряте леко прозорец или врата и показвате ръцете. Да излизате не е мъдро, поражда желание да ви преджобят. Седите спокойно, без нерви и се молите наум. Да ги пронизвате с поглед не се препоръчва – гледайте пред себе си или в пода.

Ако всичко се е получило, имате покрив над главата, работа, храна и хора, с които да поговорите (и това е важно). Така можете да изчакате седмица-две, да видите какво става, да оцените ситуацията в страната и да вземате решения.

А сега малко цинизъм. Ако имате „обоз“, демек семейство, сте покойник. Имате ли семейство, сте длъжни да се ометете от града и да цъфнете на вилата (със запаси от храна и вода) в първите секунди, когато на улицата почнат да псуват Великия Пу. Ако нямате къде да отстъпите с „обоза“ си, сте пълнеж за ковчези, и обозът ви също. Не тъпейте, подгответе се предварително, близките ТРЯБВА ДА ИМА КЪДЕ ДА ОТИДАТ. И трябва да имат продоволствие. После правете каквото щете. Ако щете, се връщайте и воювайте, ако щете се връщайте и висете по кръчмите, докато жена ви е „на картофите“. Но мислете за тях предварително, после ще бъде късно. Всичко по-горе е за самотници, дето нямат какво да губят. Имате ли семейство, се пригответе предварително. Историята учи, че семейството е по-скъпо от Родината, поне на първия етап.

—-

Тези съвети (заедно с още – как да воювате и с какво да се снабдите, ако ще воювате) ги има на стотици места из руския Нет, поне от 2013 г. Често с дребни, но забележими разлики в текста. Същността обаче е една и съща.

Реални ли са? Някои ми се струват да не са съвсем. Не вярвам примерно при минаване на обкръжението за един пистолет (особено ако е модел, който не се използва от военни) да ви обявят за дезертьор или преоблечен враг. Дезертьорът ще е захвърлил оръжието до последния патрон, врагът ще носи нещо далеч по-делово от пистолет. (И никой от двамата няма да си каже за него открито.) Ако пък им трябва пушечно месо, и да нямате оръжие, ще ви дадат.

Също, съветът с лодката и гребането до Соловецките острови ми се струва попресилен. От Рабочеостровск до Соловецк са нещо към 70-80 км по права линия. С гребна лодка, каквато може да бъде намерена на пристанище от сорта на това в Рабочеостровск, и световен шампион надали ще ги преодолее за 24 часа, а опитен, но неподготвен за състезание гребец – за 48 часа. Положението се подобрява малко, ако сте цяла лодка яки гребци, но пак трябва да сте сигурни, че ви чакат поне 24 часа екстра време – а прогнози за времето в Онежката губа вероятно тогава също няма да има.

Като цяло впечатлението ми за Енота от разказа му е за човек с опит от войната в Чечня, но и с известна доза художествено въображение.

И си мисля – дано никога и никой не се нуждае от тези съвети.

Което ме навежда на още мисли – но тях ще напиша следващия път.

Австрия: регулаторът не разрешава собствен канал на ORF в YouTube и нова филмова услуга на ORF

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/14/orf-3/

Информация от Австрия за начина, по който обществената телевизия е под надзора на местния регулатор за изпълнение на обществената мисия.

Регулаторът не е одобрил две предложения на ORF –  за собствен канал в YouTube и за нова услуга – предавания/филми от програмите на ORF срещу абонамент.

Видимо в Австрия  регулаторът има роля ex ante в  по-широк обхват – което е в защита на аудиторията.   БНТ е в YouYube  – или поне в интернет се вижда “Официален канал на БНТ” в YouTube. Но това не е единствената илюстрация за ограничената роля на българския регулатор – не е ясно например какво става с политематичната БНТ2, нито може да се прочете мониторингов доклад как БНТ изпълнява лицензиите си.

*

Eто какво става в Австрия:

Според прессъобщение от днес, австрийският медиен орган KommAustria е отхвърлил плановете на обществения телевизионен оператор ORF да създаде собствен канал в YouTube .

ORF кандидатства за разрешение да добави канал в YouTube към своите медийни дейности. Този канал трябваше да предложи главно предавания на ORF, които поради правни ограничения понастоящем не могат да бъдат предоставени за повече от 7 дни чрез catch-up услугата ORF TVthek.

KommAustria   твърди, че изключителното сътрудничество между ORF и YouTube би дискриминирало други, сравними компании.

Регулаторът също така  взема предвид съществуващите услуги, когато одобрява нови услуги на ORF. KommAustria предполага намаляване на интереса към ORF TVthek, ако се създаде  канал на ORF в YouTube. Освен това регулаторът твърди, че е възможно да се удължи общият период за предоставяне на програми на ORF TVthek (повече от 7 дни) чрез преразглеждане на правната рамка.

Не е одобрено и искането на ORF да превърне Flimmit в австрийска услуга тип Netflix, предлагайки предавания, които вече са били излъчвани по телевизионните канали или са предназначени за излъчване. ORF притежава Filmmit чрез дъщерно дружество.

Според KommAustria   по принцип не е забранено на ORF да предлага абонаментна услуга. В конкретния случай обаче нито икономически, нито правно искането не е обосновано, напр. остава “напълно неясно” колко голям ще бъде делът от таксата за тази услуга – доколкото разбирам, не е изяснена  пропорцията между абонамент и обществено финансиране.

ORF може да обжалва.

 

Нарочно не придумаешь

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2136

Имаше едно време една такава рубрика в съветския хумористичен вестник „Крокодил“. Наскоро си я спомних, при сладък чат с брат по душа (тоест, маниак на тема фантастика) от Русия. А той покрай нея си спомни следната история, случила се преди три-четири години:

Негов познат е на командировка в Щатите, въпреки че не знае на практика нито дума английски. Вечерта, докато си почива в хотела, внезапно го срязва сърцето – и то здраво.

Да крещи на руски очевидно е безполезно. След мъчителни секунди съобразяване славянската душа се усеща, че е гледал американски филми и там набират телефон 911. Набира го и се опитва да обясни, че е зле, на известен само на него език.

За смайване на главния герой (а и на доста от слушателите на историята), след пет минути в стаята му нахълтва почти като командоси лекарският екип. Обяснява той какъв му е проблемът на най-универсалния език на света – този на жестовете. Лекарите кимват, и след още 10 минути той вече е в болницата, на легло и със система, и се чуди какво ще става с него.

Внезапно разбира, че е умрял и всичко това му се присънва. Защото в отделението при него влиза огромен негър с лекарска престилка и го поздравява:

– Добре дошъл, брат! Размина ли ти сърцето вече?

На безупречен руски.

… Пет минути по-късно нещата се изясняват. Въпросният лекар, родом някъде от Африка, бил завършил медицина в Русия, след което бил емигрирал в Щатите. При приемането на пациента се ориентирали, че май е руснак, и спешно издирили сред персонала единствения човек, който знаел руски.

Проблемът със сърцето се оказал преходна исхемия. Но от инфаркта в тези обстоятелства го спасила единствено ударната доза лекарства в системата.

САЩ: право на заснемане на полицейските служители, когато изпълняват задълженията си

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/19/us_privacy/

В Съединените щати хората продължават да се сблъскват с репресивни мерки, дори арести, за опити за заснемане на полицейска дейност на обществени места. Това е неприемливо в една конституционна демокрация, а по-специално в САЩ нарушава Първата поправка, се казва в коментар по делото Fields v. City of Philadelphia. В решението съдът се присъединява към други предходни решения:

 Днес се присъединяваме към този все по-голям консенсус.  Първата поправка защитава акта на заснемане или по друг начин записване на полицейски служители, изпълняващи публичните си задължения.

Правото да се регистрира полицията не включва само правата на човека, който прави записа. Това засяга правото на обществеността да получава информация и идеи.

Правото на гражданите да записват и филмират полицията на обществени места е ясно установено право под защитата на Първата поправка, завършва статията.

 

Закон за развитието на академичния състав в РБ – с измененията от 2018

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/04/acad_law_amendm/

В Държавен  вестник,  бр.30 от 3 април 2018 г. са обнародвани измененията в Закона за развитие на академичния състав в РБ.

Ето актуалният текст на закона.

За отбелязване е новият чл.2б – в който има препратка към правилник за прилагане на закона и още една – към правилниците на висшите училища, които могат да определят и допълнителни изисквания.

Чл. 2б. (Нов – ДВ, бр. 30 от 2018 г., в сила от 04.05.2018 г.) (1) Кандидатите за придобиване на научна степен и за заемане на академичните длъжности “главен асистент”, “доцент” и “професор” трябва да отговарят на минимални национални изисквания към научната, преподавателската и/или художествено-творческата или спортната им дейност, определени в този закон, наричани по-нататък “минимални национални изисквания”.
(2) Минималните национални изисквания са съвкупност от изисквания, всяко от които се определя чрез числовите стойности на един или няколко обективно измерими показатели, съотносими към съответната научна област и/или професионално направление, като:
1. наукометрични показатели, които отразяват научните резултати и техния отзвук в научната литература, и/или показатели, които отразяват измерими постижения в художествено-творческата или спортната дейност, като: брой авторски монографии, брой публикации в реферирани и индексирани издания, брой глави в книги, брой студии и/или обзори, брой цитати без автоцитати в реферирани и индексирани издания от други автори на публикациите на кандидата, брой подадени заявки за международни патенти, брой подадени заявки за национални патенти, брой издадени международни и/или брой национални патенти, брой изнесени доклади – включително пленарни и поканени, на научни конференции, получени отличия и награди във връзка с научните, художествено-творческите или спортните постижения на кандидата, брой участия в научни и/или организационни комитети на международни конференции, участия като редактор или като член на редакторския колектив в реферирани и индексирани издания, брой ръководени успешно завършени научни проекти от кандидата в областта на съответната научна, художествено-творческа или спортна дейност или участия като член в тях, брой авторски изложби, брой авторски филми, брой излъчени авторски радио- и/или телевизионни предавания, брой изнесени авторски концерти, брой написани партитури и други сходни постижения, и други авторски права;
2. показатели, които отразяват измерими академични резултати в преподавателската дейност, като: брой защитени под ръководство на кандидата дисертации за придобиване на образователната и научна степен “доктор”, брой въведени нови лекционни курсове, брой разработени нови упражнения за лекционни курсове, брой издадени учебници в чужбина, брой издадени учебници и/или учебни пособия в Република България, включително електронни учебници, ръководство на магистърски и/или бакалавърски програми и други сходни академични постижения в преподавателската дейност.
(3) Минималните национални изисквания по ал. 2 по научни области и/или професионални направления за придобиването на всяка научна степен и заемането на всяка академична длъжност се определят в правилника за прилагане на този закон въз основа на група показатели измежду показателите по ал. 2 и се изразяват в минимален брой точки, които трябва да получи кандидатът в съответствие с индивидуалните си резултати по тези показатели.
(4) Кандидат, получил не по-малко от минималния брой точки за съответната научна област или професионално направление и за съответната научна степен и академична длъжност въз основа на индивидуалните си резултати по показателите по ал. 3, отговаря на минималните национални изисквания. Минималният брой точки и редът за изчисляването им се определят в правилника по ал. 3 за всяка научна област и/или професионално направление и за всяка научна степен и всяка академична длъжност.
(5) Висшите училища и научните организации могат да определят в правилниците си и допълнителни изисквания към кандидатите за заемане на академичните длъжности при спазване на този закон и на правилника за прилагането му.
Членовете на научното жури също трябва да отговарят на изискванията на чл.2б, ал.2 и 3. (член 4, ал.4)
Рецензиите и становищата, резюметата на рецензираните публикации и авторефератите се публикуват на публичен достъп на интернет страницата на висшето училище или научната организация на български език и на един от езиците, които традиционно се ползват в съответната научна област. (член 4, ал.13)
Не става ясно чие е задължението рецензиите и становищата да се представят и на чужд език. И как това ще се отрази на разходите за защитата.
Чл.2б, ал.2 и 3 се прилага съответно и за придобиване на научни степени. Образователната и научна степен “доктор” се придобива от лице с образователно-квалификационна степен “магистър”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 6, ал.1) Научната степен “доктор на науките” се придобива от лице с образователна и научна степен “доктор”, което отговаря на минималните национални изисквания по чл. 2б, ал. 2 и 3.(член 12, ал.1)
За придобиване на  академичната длъжност  “доцент”  и “професор”  е необходимо кандидатът да има образователната и научна степен “доктор”, която за специалностите от регулираните професии трябва да бъде от същата специалност.

Има и редица разпоредби срещу плагиатство. Както вече писаха колеги, не е ясно как констатирането на плагиатство и/или недостоверност на предоставените научни данни   се съотнася с разпоредбите на Наказателния кодекс.

Китай: държавните радио и телевизия се сливат, партийният контрол се засилва

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/27/china/

Държавната телевизия и държавното радио  в Китай се сливат в   Zhongguo Zhisheng, Гласът на Китай.

Държавна радио и телевизионна администрация ще бъде учредена чрез обединяване на администрацията съгласно план на Централния комитет на Китайската комунистическа партия, оповестен след първата сесия на 13-ия  конгрес на партията.

Китайската глобална телевизионна мрежа (CGTN), обхващаща международните програми, също е включена в новия конгломерат.

Регулирането на новините, филмите и издателствата ще бъде в компетентността на партийната администрация  – очевидно израз на увеличаване на контрола върху медиите и наблюдението на новини и онлайн съдържанието. Партийното ръководство е призовало държавните медии  да декларират абсолютна лоялност към партията.

БНТ2 сменяла профила си, пишело “още” в концепцията на генералния директор

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/18/bnt2-3/

Българската национална телевизия имала намерение да сменя профила на програмата БНТ2 – от политематичен – в  образователно-културен.

Това било обявено още в концепцията, с която е избран генерален директор, обясняват от БНТ за Клуб Зет:

промяната е представена пред Съвета за електронни медии още в концепцията на новия генерален директор Константин Каменаров от миналата година, с която той се яви на конкурса за поста и го спечели. Голямата идея е вторият канал да се превърне в нишов канал – за образование и култура.

“На първо време спират дублиращите новини. Сега два екипа – на БНТ1 и БНТ2, ходят на едни и същи събития, за да отразяват една и съща новина, което е нерентабилно и финансово неизгодно. Новините на БНТ2 струват четири пъти повече от тези на първия канал, защото хората, които ги правят, са предимно на хонорар. Затова основните новини от деня като теми от БНТ1 ще се пренесат и в БНТ2”, посочиха от обществената телевизия. Това обаче не означавало, че се спират собствените продукции. Журналистите от втория канал ще продължат да правят свои новини, филми и “блокове”.”Просто се спират дублиращите функции”, допълниха от БНТ.

Още в концепцията – голямата идея – може.

Но да се сменя профил на програма –  на обществена телевизия –   по концепция, с която е избран генерален директор, не ми се струва възможно. Концепцията е индивидуален акт, а профил на програма е институционално решение – при това едно от най-сериозните институционални решения на една обществена медия.

Препратка към десетина реда в една концепция за избор на генерален директор   не е начин,  с който обществената телевизия да съобщава на обществото, че няма да има политематична програма БНТ2 с регионалните параметри, които познаваме.

Защото реално голямата идея се състои в това: отказ от самата концепция за  БНТ2  като “обединение в  единна национална мрежа досегашните отделни програми на петте регионални центрове София, Пловдив (БНТ Пловдив), Варна (БНТ Море), Русе (БНТ Север) и Благоевград (БНТ Пирин)”  – и на нейно място създаване на  тематична образователно-културна програма, каквото и да значи това.

Не е ясно  как се издава заповед за спиране на регионалните новини и предавания преди   искане  за изменение на лицензията – мотивирано искане с отговори на много въпроси – и главно преди решението на регулатора  за изменение на лицензията на БНТ2 – а може би и на БНТ1?

Във всеки случай тази заповед води към  неизпълнение на действащата лицензия на БНТ2  (вж Решение на СЕМ  № 175/2011).

*

Добре би било СЕМ  да изпълни ЗРТ (“В тридневен срок пълните протоколи от заседанията се публикуват на интернет страницата на Съвета за електронни медии.”) и да качи на сайта си  последния протокол – да не се окаже, че лицензията е променена, но просто ние не знаем.

Ако лицензията на БНТ2 не е променена,  интересно какво показва мониторингът за спазването й. Ще е ценен мониторинг върху изпълнение на т.6 от лицензията – за регионалните новини и предавания през март и  април 2018.

В скоби, мониторингът на плурализма отчита дисбаланс в Още от деня и Денят започва.

Добре би било също БНТ и БНР да качат лицензиите си на сайтовете на обществените медии с ангажимент да ги поддържат в актуален вид при изменение. Няма тайна в това.

 

 

 

 

 

 

ЕС: трансграничната преносимост на услугите за онлайн съдържание

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/07/02/trans/

В Официален вестник на ЕС:

Регламент (ЕС) 2017/1128  за трансграничната преносимост на услугите за онлайн съдържание в рамките на вътрешния пазар

 

Из съображенията:

Безпрепятственият достъп в рамките на Съюза до услуги за онлайн съдържание, които се предоставят по законосъобразен начин на потребителите в техните държави членки на пребиваване, е важен за гладкото функциониране на вътрешния пазар и за ефективното прилагане на принципите на свободно движение на хора и услуги. Тъй като вътрешният пазар включва пространство без вътрешни граници, което се основава, inter alia, на свободното движение на хора и услуги, е необходимо да се гарантира, че потребителите могат да използват преносими услуги за онлайн съдържание, които предлагат достъп до съдържание като музика, игри, филми, развлекателни програми или спортни събития, не само на територията на тяхната държава членка на пребиваване, но и когато временно се намират в друга държава членка за цели като развлечения, пътешествия, служебни пътувания или мобилност с учебна цел. Ето защо пречките, които затрудняват достъпа и използването на тези услуги в такива случаи, следва да се премахнат.

Целта на настоящия регламент е да се приспособи хармонизираната правна рамка за авторското право и сродните му права и да се изработи общ подход към предоставянето на услуги за онлайн съдържание на абонатите, които временно се намират в държава от ЕС, различна от тяхната държава  на пребиваване, като се премахнат пречките пред трансграничната преносимост на услуги за онлайн съдържание, които се предоставят по законосъобразен начин. Настоящият регламент следва да осигури трансгранична преносимост на услуги за онлайн съдържание във всички засегнати сектори и съответно да предостави на потребителите допълнителни средства за достъп до онлайн съдържание по законосъобразен начин, без да се засяга високото равнище на закрила, осигурено с авторското право и сродните му права в Съюза, без да се променят съществуващите лицензионни модели, като например териториалното лицензиране, и без да се засягат съществуващите финансови механизми.

 

Filed under: EU Law

Съд на ЕС: достъп до уебсайтове за поточно предаване (стрийминг)

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/filmspeler/

Стана известно решението на Съда на ЕС по дело  C‑527/15 с предмет преюдициално запитване, отправено  от Rechtbank Midden-Nederland (Първоинстанционен съд на Централна Нидерландия, Нидерландия)   в рамките на производство по дело Stichting Brein срещу Jack Frederik Wullems, осъществяващ дейност и под името „Filmspeler“.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 3, параграф 1 и член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2001/29/ЕО за авторското право и сродните му права в информационното общество. Wullems  продава на няколко сайта мултимедиен плейър, който дава възможност за свободен достъп до защитени с авторско право аудиовизуални произведения без разрешението на притежателите на авторското право.  Плейърът, който се продава с наименованието „filmspeler“, е периферно устройство, което служи като връзка между източника на образ и/или звук, от една страна, и телевизионния апарат, от друга. При активиране се препраща  към стрийминг уебсайтове, някои от които предоставят достъп до цифрово съдържание с разрешението на притежателите на авторското право, а други — без такова разрешение – и се стартира възпроизвеждането на съдържанието на  плейъра, свързан с телевизионния апарат.

 Stichting Brein иска да се преустанови продажбата на мултимедийните плейъри и  поддържа, че с продажбата на мултимедийния плейър „filmspeler“ г‑н Wullems „публично разгласява“ съответните произведения в нарушение на закона. Г‑н Wullems пък твърди пред запитващата юрисдикция, че стриймингът на защитени с авторско право произведения от незаконен източник попада в обхвата на изключението по местния закон, което трябва да се тълкува в светлината на член 5, параграф 1 от Директива 2001/29, доколкото транспонира тази разпоредба в нидерландското право.

Преюдициалните въпроси:

„1)      Трябва ли член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че е налице „публично разгласяване“ по смисъла на тази разпоредба, когато дадено лице продава продукт (медиен плейър), на който е инсталирало допълнителни модули, съдържащи хипервръзки към уебсайтове, които пряко предоставят на разположение закриляни с авторско право произведения като филми, сериали и предавания на живо без съгласието на притежателите на правата?

2)      От значение ли е за този въпрос:

–        дали до този момент закриляните с авторско право произведения изобщо не са били публикувани в интернет със съгласието на притежателите на правата или са били публикувани така само въз основа на абонамент,

–        дали допълнителните модули, съдържащи хипервръзки към уебсайтове, които пряко предоставят на разположение закриляни с авторско право произведения без съгласието на притежателите на правата, са свободно достъпни и освен това могат да бъдат инсталирани на медийния плейър от самите потребители, и

–        дали уебсайтовете — а заедно с тях и закриляните с авторско право произведения, предоставяни на разположение без съгласието на притежателите на правата — са публично достъпни и без медийния плейър?

3)      Трябва ли член 5 от Директива 2001/29 да се тълкува в смисъл, че не е налице „законно използване“ по смисъла на параграф 1, буква б) от тази разпоредба, когато крайният потребител изготвя временно копие на закриляно с авторско право произведение при стрийминг от уебсайт на трето лице, на който това закриляно с авторско право произведение се предлага без съгласието на притежателя или притежателите на правата?

4)      При отрицателен отговор на третия въпрос, изготвянето от крайния потребител на временно копие на закриляно с авторско право произведение при стрийминг от уебсайт на трето лице, на който това закриляно с авторско право произведение се предлага без съгласието на притежателя или притежателите на правата, отговаря ли в този случай на критериите на „тристепенната проверка“ по член 5, параграф 5 от Директива 2001/29?“.

Съдът припомня, че

  • понятието „публично разгласяване“ обединява два кумулативни елемента, а именно „акт на разгласяване“ на произведение и „публичност“(29);
  • понятието „публично“ се отнася до неопределен брой потенциални адресати и освен това предполага наличие на доста голям брой лица (32);
  • защитеното произведение трябва да бъде разгласено, като се използва специфичен технически способ, различен от използваните дотогава, или, ако не е използван такъв способ — пред „нова публика“, тоест публика, която не е била вече взета предвид от носителите на авторското право при даването на разрешение за първоначалното публично разгласяване на произведението им (33);
  • не е без значение и дали публичното разгласяване  е извършено с цел печалба.

Съдът вече е постановил, че предоставянето в уебсайт на активни интернет връзки към закриляни произведения, публикувани на друг уебсайт без каквито и да било ограничения за достъпа, дава на потребителите на първия уебсайт пряк достъп до тези произведения (решение Svensson и др., C‑466/12).

Наистина, според съображение 27 от Директива 2001/29, самото предоставяне на физически съоръжения, които имат за цел да позволят или реализират разгласяването, като такова не представлява „разгласяване“ по смисъла на Директивата.(39)

Но при пълно съзнаване на последиците от поведението си г‑н Wullems предварително инсталира на продавания от него мултимедиен плейър „filmspeler“ допълнителни модули, които позволяват конкретно на купувачите на плейъра да получат достъп до защитени произведения, публикувани на стрийминг уебсайтове без разрешението на притежателите на авторското право, и да гледат тези произведения на телевизионния си апарат  – и  въпросната дейност не е тъждествена на просто предоставяне на физически съоръжения, за което става дума в съображение 27 от Директива 2001/29.(41) А и в рекламите на мултимедийния плейър изрично се посочва, че той позволява лесно и безплатно да се гледат на телевизора аудиовизуални материали, незаконно разпространявани в интернет.

За стрийминга:

Съгласно член 5, параграф 1 от Директива 2001/29 дадено действие на възпроизвеждане е освободено от обхвата на правото на възпроизвеждане по член 2 само когато отговаря на пет условия кумулативно, а именно когато:

–        това действие е временно,

–        има преходен или инцидентен характер,

–        представлява неразделна и съществена част от технологичния процес,

–        неговата единствена цел е да позволи предаването в мрежа между трети лица чрез посредник или законно използване на произведение или закрилян обект, и

–        посоченото действие няма самостоятелно стопанско значение.(60)

В случая действията на временно възпроизвеждане с мултимедиен плейър   на защитени с авторско право произведения, получавани чрез стрийминг от уебсайтове на трети лица, които предлагат тези произведения без разрешението на притежателите на авторското право, са годни да засегнат нормалното използване на произведенията и да засегнат неоправдано законните интереси на притежателя на правото, тъй като, както отбелязва генералният адвокат в точки 78 и 79 от заключението си, обикновено това води до намаляване на законните сделки с тези защитени произведения, което неоправдано засяга притежателите на авторското право.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

1)      Понятието „публично разгласяване“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29/ЕО  трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща продажбата на мултимедиен плейър като обсъждания в главното производство, на който предварително са инсталирани налични в интернет допълнителни модули с хипертекстови връзки към уебсайтове със свободен публичен достъп, които предоставят на публично разположение защитени с авторско право произведения без разрешението на притежателите на авторското право.

2)      Разпоредбите на член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2001/29 трябва да се тълкуват в смисъл, че действията на временно възпроизвеждане с мултимедиен плейър като обсъждания в главното производство на защитено с авторско право произведение, получавано чрез стрийминг от уебсайт на трето лице, който предлага това произведение без разрешението на притежателя на авторското право, не отговарят на условията, предвидени в тези разпоредби.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-2/

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

А как обичаше да почиваш преди три месеца?

Не помня! (смях) Не, шегувам се, разбира се. Ами, нищо екстравагантно. Една книга и малко хубава музика е всичко, което ми е нужно.

Едно нещо, което винаги съм правил и много ми липсваше, е излизането извън града, извън София. Това за софиянци най-често е Витоша, и беше много хубаво, че оня ден качихме Черни връх, въпреки че по средата на кампанията, малко неочаквано. Трябва да кажа, че горе в мъглите и снеговете, които валяха, доста добре ме настигна душата, ако трябва да използвам този израз.

И усещането… Хайде малко, бидейки в Пловдив, да поговоря за София. Много важно за София е, че върхът е свързан с Алеко. Ние тръгнахме от една точка на Морените, на която имам снимка като тригодишен, когато нашите за първи път са ме качили на ски. На тези места е минал целият ми живот. Аз съм много запален скиор и турист…

И там, на това място изведнъж си дадох сметка, че всичко това е Алеко. И колко много от това, което политически искам да направим, е Алеко. Неговият страхотен хуманизъм и хумор, това негово особено отношение към българското общество, с хумор, с любов, с разбиране, с желание да е по-европейско, по-просветено, този негов великолепен демократизъм – всичко това в огромна степен съответства на мечтата ми “Да, България!” да се превърне в едно продължение на това дело. И се сетих за последните изречения в “Бай Ганьо в Русия” – забележи, колко символично – там казва: “Поставен под правилно, добро управление, българинът може да прави чудеса.” Та, ключът е наистина да имаме добро, човешко, просветено управление и тогава българинът може да прави чудеса.

Това ли е твоята представа за България, ако не бяхме в ситуация да трябваше да правим политическа структура, която да върне справедливостта в обществото?

Ами, да, Алеко като образ със сигурност е много близо до моята представа за това какви би трябвало да са идеалите и авторитетите на нашето общество. И е чудесно, че той е. Чудесно е, че всички епохи, всички промени не са се отразили на неговото присъствие.

Сега дано не е рязка смяната на темата, но като човек от света на технологиите да те попитам… Светът е на прага на така наречената четвърта индустриална революция, ако следваме общите терминологии, която на всичкото отгоре този път е тотално различна спрямо предходните. Защото имаме сблъсък на една еволюция на нещата от физическия свят – нови материали, автомобили, които нямат нужда от шофьор, триизмерно отпечатване на неща, дори тъкани и органи за имплантиране на хората; втора еволюция на дигиталния свят, информационните технологии – носим мощни компютри в джобовете си вместо телефони; и в биологията и генетиката има революция, която доскоро не си представяхме. Всичко това се случва едновременно, в синхрон, като перфектна технологична буря, с всичките плюсове и минуси, защото както ни дава огромни възможности, така и крие сериозни рискове, които може би не съзнаваме още какви са…

И колко тъжно е в същия този момент ние да си говорим за връщането на нормалността в обществото, вместо да…

… да полетим, да. Виж, това е едно много интересно сравнение. Аз мисля, че се случва нещо много повече от поредната индустриална революция – защото всяка от предишните се свързва с развитието на ограничен кръг технологии, и вероятно от гледната точка на поколенията, които са живяли преди и след това, промяната да е била жестоко-епохална – но тук ми се струва, че става дума за нещо много повече. Разделя се траекторията на човечеството на оня етап, в който се е считало, че човекът е бил животно сред животните и е еволюирал по правилата на биологичната еволюция, след което, ставайки обществено животно, дълго време се е смятало, че с това той спира еволюционния процес.

Но ние навлизаме в един период, в който всяка една от тези технологии и особено комбинацията от тях всъщност поставя въпроса за това, че ние можем да започнем да направляваме и планираме една промяна. И в крайна сметка се изправяме пред огромния въпрос, пред който не съм сигурен колко пъти в такава степен се е поставяло човечеството: Какво е човек? Кое от онова да си човек сме готови да заменим? Кое е онова, което искаме да запазим? Сигурни ли сме, че знаем какво означава да се откажем от идеята за смъртта, например? За стареенето, за болестите? За самотата и това да си с часове несвързан с Фейсбук?

В крайна сметка сингулярността е едно състояние, което важи абсолютно за всички нас. Но даже носи някаква доза успокоение идеята, че докато всичко това се изправя пред нас – защото аз съм уверен, че някъде под кризите, които в момента се случват – мигрантската криза, която на пръв поглед е просто свързана със сирийската криза, но сирийската криза е всъщност климатична криза, която обхваща целия регион между Северна Африка и Афганистан, която е и цивилизационна криза, дълбоката криза на сблъсъка между исляма и Запада, и икономическата криза, която на пръв поглед е просто една криза на някакви деривати, които продължават да тровят; и демократичната и политическата криза също…

Под всичко това, ако слезем едно ниво надолу, е една криза на индустриалните отношения, на производствените отношения. Всичко това, което Маркс и класиците на икономикса са описали, започва да става невярно и да се променя, и все по-сериозно се изправя на хоризонта проблемът, че страшно много професии и човешки дейности ще изчезнат. Какво ще се случи с това население? Когато шофьорите престанат да бъдат шофьори, какви ще станат? Дизайнери? И как демокрацията и демократичният процес ще оцелеят? Какво всъщност представлява електронното управление като процес? Къде прокарваме границата между частното и публичното в дигиталната епоха? Как оцелява репрезентативната демокрация в епоха, в която решенията могат да се вземат през всеки смартфон? И къде остава ролята на все пак някаква… как да кажа… хайде да не говоря за професионализация, но някакъв опит политически? Как решаваме проблема с контрола върху службите в този контекст?

И най-базовото нещо – за първи път от гутенберговата революция насам възниква едно ново разделение между грамотния и неграмотния. Досега просвещенският проект беше базиран на презумпцията, че демокрацията се случва в една среда на еднакво, базово компетентни хора, които разбират процесите в нея от гледна точка на инструментите.

Демокрацията какво е? Вестник, участие в дебат, гласуване, където на хартия с писалката правиш нещо и го слагаш в кутия и всички могат да видят това нещо, да преброят протоколите. В крайна сметка нашата демокрация е направена от мастило, азбука, способност за четене, училища, вестници, кафенета – този свят изчезва. Сега вие сте една съвършено нова каста от ексклузивно грамотни хора, които могат да управляват базови, ежедневни технологии, които аз например съм неспособен да верифицирам как работят.

Йовко, ако ти ми покажеш на екрана на моя телефон, че температурата навън в момента не е 15 градуса, колкото е, а минус 15, ти като ИТ човек може би можеш да произведеш тази картина. Аз по никакъв начин не мога да те хвана, защото съм технологично неграмотен, освен да прочета това, което излиза на екрана и да му повярвам.

Но можеш да го провериш чрез паралелни източници.

Все по-малко. Защото аз си спомням преди няколко години как се случи земетресение в България и всички отидоха да проверят във Фейсбук каква е причината. Изобщо животът ни поддържа паралелни източници на информация. И от тази гледна точка един политически процес, един институционален процес, който все повече зависи от дигиталния свят, а неговото естество, неговата регулация зависи от една много малка каста ексклузивно грамотни хора, е много особено състояние на обществото.

Вие имате вече несравнимо по-голям ефект, отколкото един юрист би могъл да има върху нещо на най-ежедневно ниво, но сте абсолютно нерегулирана професия. И необходимостта от тази регулация все още не е станала очевидна, защото нивото на злоупотреби от гледна точка на представителите на вашата професия с огромното доверие и усмотрение, което ви е поверено, остава забележително ниско.

Така че, да, има киберпрестъпления, няма никакво съмнение, но истината е, че в момента, доколкото изобщо киберпроблематиката става все по-сериозна, тя не е защото има спонтанно организирали се мафиотски групи. Става дума, че държавата в един момент започва да набира и корумпира ИТ хора и имаме цяла поредица от катарзиси на представители на тези ИТ професии, които в един момент казват “Аз повече не мога да го правя това!”, излизат и започват да стават whistleblowers (бел.ред. разобличители). Сноудън и други са примери за това, че в тази професионална общност има някаква вътрешна резистентност. Това е страшно интересно!

Дълго време основната базова траектория на информационното общество е била неформалната територия на контакт между една малка общност от фенове и професионалисти. Аз ги помня тези времена, те съвсем скоро свършиха.

В същия момент обаче, ако се върнем пак в чисто обществено-политическия план, имаме сякаш нужда от един изцяло нов тип човек, широкоскроен, динамичен, който да е готов да се променя спрямо нещата около него. В контекста на онези конфликти, за които си говорихме – климатични, военни, обществени – за много хора светът в момента е неуютен, заради това че някакви крайъгълни доскоро обществено-политически шаблони вече не са валидни.

Йовко, аз трябва да призная, че голяма част от моята мотивация да се захвана с този тип политическа кариера, е свързана със сериозно притеснение. Видно е, че стигнахме до някаква междина между епохите. И понеже и преди в световната история са се редували етапи на по-голяма глобализация с етапи на връщане на махалото – аз не съм сигурен епохата, в която навлизаме, как ще изглежда. Презумпциите, които имаме, багажът, който носим от 90-те, от първото десетилетие на настоящата епоха – не съм сигурен колко добре ще ни послужат. И в този смисъл съм много загрижен в максимална степен да започнем изграждането на силни, национални институции, не защото те трябва по някакъв начин да опонират на Европейския съюз, а защото ние трябва да имаме готовност да посрещнем една епоха, в която част от проблемите ще трябва да ги решаваме сами и в кръга на хора, на които заедно ще ни изгори чергата, ако бъде подпалена от някой от краищата. Така че какъв нов човек ще ни трябва, не мога да прогнозирам, но изобретяването на нов човек винаги е кървава работа и доста болезнена.

Аз го казах като метафора…

Да, да. Но това, което бих искал да осигуря за нас и за семействата ни, е колкото се може по-здрава държава за епохата, в която ще можем да изобретяваме този нов човек.

Добре. Стига, че те уморих…

Не, не, аз съм добре.

И може би разговорът стана малко философски…

Да, доста. (смях) Но наистина, не съм уморен, можем да продължим.

Ами, искаше ми се и за Пловдив да поговорим. В допълнение на пловдивските теми, които ти засегна на срещата в Дома на културата в неделя.

Например за Европейската столица на културата, понеже никак не е малка вероятността да се превърне в пълен провал. Дори да бъдат отпуснати всички пари, които кошмарно закъсняха, времето започва да ни притиска и вече е проблем.

Защото от една страна Пловдив има дух, ти си го усетил. Аз също като теб живях една година навън и след дълго време, живеейки в София, реших да се върна в родния си Пловдив точно заради този дух, който усетих, че е в някакъв подем. Дали е стечение на обстоятелства, дали просто защото сега е дошъл моментът, дали защото хората започнаха да вярват в собствените си, макар и малки сили като индивиди – но и тук започват да се случват лесно неща, които съвсем естествено се случват в Барселона, където живях. Едни хора от един квартал се събират, решават и си правят фестивал или панаир на един или друг продукт, който е характерен за този квартал. И си говорят. Някак си в България като че ли малко си говорим. Ти го каза в едно интервю наскоро – спряхме да мечтаем колективно.

И си мисля, че от тук може да се случи пропукване точно в тази посока. Ето, дори хората, които се ангажираха с “Да, България!” в Пловдив, виждам, че те сякаш са чакали, както ти каза, някой да ги побутне, за да могат да се почувстват част от това нещо, което се оказа, че много лесно може да постига неща дори без пари. Вярно, има един такъв импулс, който в момента помага на всички ни, но аз съм сигурен, че те, както и аз, са намерили нови приятели и контакти, които ще останат и извън контекста на “Да, България!”.

Пловдив индуцира хората с градска култура. Не са много градовете в България, които имат този дух. Очевидно е, че сега Пловдив преживява една премия от нашата европейска интеграция, от това, че границите се разтвориха и в един момент той не е просто един сателит на София, с цялата институционалност на София като национално средище, а се връща към естественото си положение на град, положен в центъра на регион, който диша не с дробовете на България и на София, а с дробовете на Централна и Източна Европа, на Източното Средиземноморие. Тези пътища, които винаги са водели към Пловдив всъщност от тракийски времена насам и които по такъв жесток начин са били прекъснати и от комунизма, но и от едни определени обстоятелства преди това… Някак си Пловдив се връща като център на тази много по-голяма кръвоносна система сега заради този период на отваряне, и очевидно тази енергия се влива тук и се усеща. Пловдив е едно естествено място, което граничи културно и манталитетно с Египет, с Персия, с Италия, със Средиземноморието. Някак си тези места тук си дават среща като една роза на ветровете. И когато стените паднаха, ветровете се върнаха, и Пловдив пак е Пловдив. Това е чудесно.

Проблемът е, че този процес на връщане към един много по-голям контекст, в който Пловдив естествено плува и се чувства на мястото си, понеже иначе е като едно голямо животно, затворено в малка кутия, блъскащо се в стените ѝ… Проблемът е, че той продължава да бъде заложник на абсолютно примитивната, ограничена, късогледа българска политическа класа и процес, на това, че нас ни управляват… често пъти се казва селяни, но ако хората, които ни управляваха, бяха едни нормални селяни, щеше да бъде много по-добре. Най-лошото е да те управляват хора, които са изтръгнати. Те не са нито селяни, нито граждани, не принадлежат никъде, освен към тодорколевите герои – и Корнелия Нинова, и Бойко Борисов биха се чувствали абсолютно естествено във филмите на Тодор Колев като техни герои. Всеки любител на тези филми може да си ги представи ясно там. Така че, оставен на волята на този тип хора, естествено, че те направиха атентат срещу Пловдив. И естествено те направиха атентат срещу неговото отстояване като културно средище. Как може да очакваме от едни типажи като Борисов, като Нинова, като Вежди Рашидов, да работят за това да се случи такова голямо културно събитие?

Аз вярвам, че Пловдив е културна столица на България, със и без тази титла. Сега големият проблем пред нас е как да се мобилизираме като общество, за да се случи това нещо в Пловдив в името на цяла България. Това трябва да се случи като първостепенен национален проект. Следващото Народно събрание трябва да приеме план, който да се реализира с целия национален ресурс.

И пак искам да повторя, абсолютно не мога да си представя с какви очи Бойко Борисов пристига тук да иска пловдивчани да гласуват за него.

И доста пловдивчани не могат да си го представят. Но в подкрепа на това, което казваш – разбира се това е само мое впечатление, защото няма как да вляза в главата на текущия ни кмет – но ако се обърнем към темата за тютюневите складове, всички негови публични изказвания са, че него го боли, че споделя тъгата на пловдивчаните, но в същия момент аминистративното бездействие е очедвидно, а в чисто човешки план ми изглежда, че той сякаш вътре в себе си не разбира – защо градът така пази тези складове, защо хората отидоха и направиха жива верига, защо са готови да повторят това, защо наистина им е толкова тъжно за тези рушащи се сгради… Той сякаш не е свързан с това място.

Аз не го познавам и не мога да говоря за човека, но това, което мога да кажа от своите наблюдения върху българската политическа класа, е че това са хора-еднодневки. Техните глави са от стиропор. Те, естествено, си представят, че хоризонтът на човека опира до стиропора, итонга и евтиния стъклопакет. Те от това са направени като духовност.

Така че човекът вероятно се опитва да казва някакви неща, които да му намаляват натиска, но той не е част от паметта на Пловдив. Защото същият човек искаше да възстановява крепостите на Небет тепе. Той е доказал своята абсолютна непригодност да разбира този град, да бъде негова еманация, с цялото наелектризиращо усещане за памет и за слава. Паметта е уважение към нещата такива, каквито са наследени, включително елементи от тях, които са под мазилката и са скрити между тухлите и чакат своя момент да имат своя ефект. Това е нещо, което нашите управленци не могат да разберат. Така че очевидно е и многократно сме го наблюдавали, че това, което върви на повърхността, е евтина лъжа, а цялата поредица от действия е насочена към това тези складове да бъдат бутнати и на тяхно място да бъде построено нещо друго. Но е чудесно и е национален урок това, че в Пловдив има дух и хора, които разбират, че паметта и приемствеността на времената е всъщност ценност и съм сигурен, че те ще надделеят.

Христо Иванов е водач на листите на „Да, България!“ за град Пловдив и София – МИР25. За него и кандидатите на „Да, България!“ можете да гласувате с номер 16 в интегралната бюлетина.