Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/obiknoveni-hora-pri-neobiknoveni-obstoyatelstva/

Картина първа. Кфар Аза

Чаша от дома на Ливнат Куц

Кфар Аза е единият от двата най-брутално пострадали кибуца от терористите на „Хамас“. Последните къщи са на 2 км от границата с Газа.

Тук са живели най-младите жертви, много от които са били убити, а къщите им – подпалени. Това е едно от най-тъжните места в кибуца.

Сиван Елкабетс и Наор Хасиди са били на по 23 години. Живели са 7 години заедно. Два дни след погрома майката на Сиван отива в онова, което е останало от къщата ѝ. И започва да снима: шкафа, петната от кръв, книгите, дрехите, леглото, плюшената кукла. Закачва снимките на верандата и поставя отпред надпис: „Това се нарича изложба. Тук действителността надхвърля всяко въображение.“

Движа се между развалини. От време на време се чуват изстрели. Това не прави впечатление на никого.

Видимите последици от погрома са толкова ярки, че са превърнали тази територия в място на мрачно поклонение. 

Скъсаните сенници, тръстиковите щори, парцаливите пердета се поклащат от време на време. Стряскащо е нещо да мърда под тези мъртви покриви.

Сред развалините се мотаят кучета.

„Това не са нашите кучета – ми казва моят водач. – Нашите бяха избити при първия рейд. Тези дойдоха след това от Газа. Сега живеят тук.“

В Израел във всяко жилище, във всяка сграда, във всяка къща има защитена стая – изолирано помещение, изградено от стоманобетон, със специално удебелени запечатани прозорци и укрепен вход, който може да защити хората от взрив на ракети. Такива има и в Кфар Аза. Но много от тях са без врати, защото предназначението им е да пазят от бомби. Никой не е допускал, че жива сила ще се появи на прага им. 

Именно описанието на откритото от специалните отряди ZAKA в стаите убежища попълва най-мрачните страници в докладите на разследващите.

ZAKA е най-голямата израелска неправителствена организация, занимаваща се с търсене и спасяване на хора при различни инциденти и катаклизми. Те са на разположение денонощно и работят в тясна връзка с всички спешни служби и специални сили. Оперират в Израел, но са вземали участие в спасяването на хора след терористични атаки в целия свят (Истанбул, Момбаса, Таба).

Парамедиците в организацията са обучени и да прибират грижливо останките от мъртвите, включително тяхната кръв, за да може починалият, макар и отишъл си от неестествена смърт, да бъде погребан в съответствие с еврейския религиозен закон. Повечето членове на организацията са ортодоксални евреи, които работят като доброволци.

Седмици наред те е трябвало да ровят земята, да стържат стените, да лъскат повърхностите, да претърсват околността, да изрязват тъканите, за да премахнат всяка капка кръв, полепнала, проникнала, попила в територията на престъплението. 

Показват ми тези следи: дупки, ямки, процепи; остъргани стени, изрязани дюшеци, замазани подове. И се питам: какво, като кръвта я няма?…

Обитателите на Кфар Аза са евакуирани. Техните къщи зеят разхвърляни, клюмнали, потънали в прах. Стоят като съхнещи вътрешности на предишен живот. 

Останките от някогашното селище са се превърнали в мемориал на ужаса, на трагедията, потопила неговите обитатели.

На някои веранди е поставен надпис с молба към посетителите да не снимат вътре. Но не всички са достатъчно чувствителни към факта, че газят личното пространство на наранени хора. 

Има нещо притеснително и воайорско в това обикаляне между къщи, в които следите от предишния живот са толкова подробни, а той е поставен на пауза.

Кфар Аза привлича посетители. И екипите, които описват и съхраняват документи за това местопрестъпление, бързат. Нирит Шалев-Халифа, която ръководи отдела за визуална история в Яд Бен-Цви, изследователска и образователна институция, базирана в Йерусалим, се опасява, че „тук ще се развие сувенирна индустрия и е възможно важни предмети да изчезнат“.

Нямаше я наоколо, за да я питам какво събират хората, когато посещават такова място? Къде съхраняват „сувенира“ и как го обозначават: „Чаша от дома на Ливнат Куц, станал жертва на варварите от „Хамас“?

Продължаваме нататък.

Към останките от фестивала „Супернова“.

Картина втора. „Супернова“ 

Бягай, Дин, бягай!

От кибуц Урим помня парка с разпилените в зеленината къщички, големия басейн със странна форма, една просторна трапезария, в която ядох най-вкусния хумус на света, и дървеното бунгало за тийнейджърите, които си живееха там, далече от родителските погледи, в тази защитена територия на юношеството. Беше феноменално откритие за мен, пристигнала от комунистическа България на гости на Изи – един от българските евреи – основатели на кибуца, от голямата някога кюстендилска фамилия Барух. 

Кибуц Урим е основан на 6 октомври. Това е ден, в който се празнува.

На 6 октомври, на 12 километра от кибуц Урим, 76 години по-късно отново се празнува. Започва тържество на „Приятели, любов и безкрайна свобода“ – „Супернова“ рейв парти, което ще се окаже най-кървавото рейв парти в историята на рейв партитата.

Следваща сутрин ще започне най-голямата терористична атака в историята на Израел.

* * *

На 7 октомври 2023 г. в 6:29 сутринта се чуват първите ракети от ивицата Газа, насочени към околните населени места. Под прикритието на ракетния обстрел въоръжени мъже от „Хамас“ пробиват барикадите на границата и нахлуват в Израел. Втурват се през земеделските площи по шосе 232 към паркинга до кибуц Ре’им, където е организиран рейв фестивалът.

Терористите блокират пътя от север и от юг. Нахлуват между хората и започват касапницата. Над 3500 души са обкръжени от три страни. Тежковъоръжените мъже откриват стрелба по хората. 

Преследват бягащите с часове, пресичат пътя на колите, подпалват ги заедно с хората в тях, стрелят с бойни оръжия, хвърлят гранати в бомбоубежищата, избивайки всички потърсили спасение зад бетонните стени. И не питат евреи ли са, тайландци ли са, друзи ли са, или унгарци. 

* * *

Дин Теслер е застанал до снимката на своя най-близък приятел Бар Куперщайн. Гледа над главите ни. Зад него има стойки с още много снимки. И пилони със знамена.

Мястото е равно. Сухо. Прашно.

Прилича на гробище без надгробни плочи. 

Дин се чуди как да започне: 

Не снимайте мен. Снимайте тези, които вече ги няма.

Прави пауза.

Вие виждали ли сте онзи видеоклип с хората от Нова, които тичат в полето? Клипът, който стана вайръл? Ако сте го гледали, значи сте видели и моя приятел. Бар Куперщайн…

Прави пауза. 

Бар е парамедик. С него бяхме охрана на партито. Аз съм този, който го извика тук, за да изкараме малко пари през уикенда.

Прави пауза.

Било е 6:30 сутринта. Звукът от първите ракети се е смесвал с бийта на електронната музика. Дори не са разбрали, че това не е част от диджей сета. Докато някой не е изключил колоните.

Когато видяхме, че от Ре’им идват ранени, потеглихме веднага натам. Повечето бяха в тежко състояние, простреляни в краката, в стомаха, кървяха отвсякъде. Бар започна веднага да ми казва какво да правим – вземаше клони от земята, сваляше дрехите на ранените и правеше турникет. Правехме турникет след турникет, може би 20 или 30 пъти. Качвахме ранените на атевето и ги докарвахме обратно тук. 

Сочи празното пространство зад себе си. И продължава:

Не беше най-умното решение. Трябваше да ги закараме до Патиш. Но тогава не знаехме това, което знаем сега. Докарвахме ги до линейката и се връщахме за нови ранени.

Тогава се задават джиповете, които се носят към тях от Бе’ери. 

… И започна стрелбата. Бар ми изкрещя: „Върни се към партито!“ И двамата бяхме охрана на „Нова“, но нямахме оръжие. Беше около 8:30 – 8:40 и аз побягнах насам. Той реши да остане и това беше последният път, когато го видях.

Стреляше се отвсякъде. Започнах да изпращам местоположението ни на приятели с молба за помощ. Един от тях написа: „Там, където сте, има много, много терористи, трябва да избягате.“

Събрах група от десетина души и започнахме да бягаме към реката. Придвижвахме се на прибежки: от храст на храст, от прикритие до прикритие, от скривалище в скривалище. Стреляха по нас през цялото време.

След час – час и половина ни пресрещна друга въоръжена банда. Беше съвсем близо, може би на 50–60 метра. И пред очите ми хората от моята група започнаха да падат един след друг.

Продължавах да тичам, бях останал сам, чувах как куршумите свистят на метри от мен, и бягах, и бягах, и бягах…

Не помня колко време мина, преди да стигна до два кактусови храста. Скочих в единия и се скрих. 

Стоях там до 7 вечерта, най-дългите девет часа в моя живот. 

Всяка секунда беше като цяла вечност. 

Изпращах на приятели есемеси, опитвайки се да обясня къде съм, без да знам къде съм. Продължавах да чувам стрелбата, виковете на хората, колите, моторите, крясъците „Аллах акбар!“. 

В един следобед видях зад мен сянка на терорист. Помислих, че това е краят. И направих последното видео в моя живот. Разплаках се, изпратих есемес на по-големия ми брат. Написах му, че го обичам и че ще умра. Същото написах и на майка ми и в два часа и двайсет и четири минути – това никога няма да го забравя – батерията на телефона ми умря.

Малко след това видях трима терористи да доближават моя храст. Приех смъртта. Затворих очи. Знаех, че ще ме убият. Достатъчно беше да погледнат наляво и да ме видят между листата. По някакво чудо това не стана. 

Изгубих представа за времето. Нямах вода. Започнах да халюцинирам. Щом затворех очи, виждах плачещи хора, които търсят помощ. Виждах терористи. Усещах миризма на изгоряло, бях убеден, че бълнувам. Казвах си: „Дийн, намериха те и ще те изгорят жив.“ Чудех се дали да се оставя да ме изгорят жив, или да изляза от храстите и да се бия с тях.

Трябва да е било пет-шест следобед, когато чух: „Полицията е, полицията е!“ Говореха на иврит. Но не беше възможно полицията да вика „Ние сме полицията“, когато терористите стрелят наоколо. Не трябваше да мърдам и не мърдах. 

Започна да мръква, ставаше все по-тъмно. Чух шум от хеликоптер. Излязох и започнах да викам за помощ, но той отмина. 

Стана съвсем тъмно. Не можех да стоя повече в храстите.

Бях напълно изгубен, не знаех къде съм, нямах телефон. 

Започнах да се моля, както не го бях правил никога дотогава.

И побягнах отново. Предпочитах да умра по пътя, но да не стоя повече там.

Тичах, тичах, тичах и това, което виждах около мен, бяха безжизнени тела, запалени коли, смазани хора… 

После в далечината просветнаха фарове. Развиках се: „Помогнете! Помогнете!“ Не знаех на кого викам. Не знаех дали не са терористи.

Отговориха: „Ние сме ЦАХАЛ, ние сме IDF.“ Всъщност можеха да ме убият.

Виках: „Не стреляйте, аз съм охранител от „Нова“.

Доближиха ме двама командири от IDF, дадоха ми вода. Дадоха ми телефон, обадих се на майка ми: „Мамо, аз съм жив.“ 

Обадих се на приятели. 

Войникът ме попита искам ли да се върна, откъдето бях дошъл, и да търсим още оцелели.

Когато приближих моето скривалище, видях, че близкият храст е почти напълно изгорял. Значи не бях халюцинирал. 

Не намерихме нито един жив човек.

Тогава усетих страх. Помолих ги да ме изведат оттам. Отидохме до бензиностанцията в Урим, където вече беше дошла армията.

* * *

На 7 октомври „Хамас“ публикува видеото, на което се вижда Бар Куперщайн, легнал по корем, с ръка зад гърба. Оттогава за него не се знае нищо.

* * *

При тази атака на „Хамас“ са осакатени, обезглавени, изнасилени, изгорени, заклани и застреляни 364 от присъстващите – гости, организатори, персонал, полицейска охрана и медицински екип. Отвлечени са 40 души.

* * *

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати!“ Този вик обвинение скандират от улица „Каплан“ до Площада на заложниците. Протестите са срещу премиера Нетаняху, обвинен в умишлен бойкот на преговорите. Вече девет месеца.

Картина трета. Места убежища

Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата.

Орна Гранот и Ая Бар Хаим ме чакат в едно кафене преди поредния протест на „Каплан“. Носят знамена и други протестни атрибути. 

Орна Гранот е изследователка и преподавателка, ръководи библиотеката за илюстрации в Израелския музей в Йерусалим. Мястото, в което най-често може да я намерите, е отделението за деца, където има „суперкниги, илюстрирани от български художници“. 

Орна е куратор на всички изложби в библиотеката. А книгите са подредени не по автори или по заглавие, а според това кой е художникът им.

Със себе си е довела Ая Бар Хаим – приятелка на дъщеря ѝ Нога, защото… „Нали ще си говорим за места убежища“, ми казва по телефона, без да обяснява повече.

В Израелския музей в Йерусалим Орна Гранот отговаря за колекцията от книги от цял свят.

Когато всичко това започна, най-важните екземпляри бяха взети и прибрани долу в скривалище. Но постепенно започнахме отново да работим. И беше много вълнуващо за мен, когато видях родители и деца да се връщат. Защото отвън ти се струва, че всичко се е променило, но когато те влизат в библиотеката и виждат, че нещата са си същите, това за тях става място убежище. И ти дава усещането за смисъл на това, което правиш.

Ая Бар Хаим е 16-годишна ученичка, членува в „Лийд“ – организация, чиято мисия е да открива и развива лидерския потенциал на тийнейджъри. 

След 7 октомври заедно с приятелите си тя създава мрежа за търсене на места убежища за тези, които са загубили всичко след терористичната атака на „Хамас“.

Орна Гранот: Събудихме се от сирените. Бяхме в шок. Имам братовчедка, с която съм израснала. Казва се Ясмин. Тя живее в кибуц Урим, а брат ѝ е в Нир Оз, на по-малко от 7 км от границата.

В 10:10 на 7 октомври ѝ писах:

Скъпа Ясмин, надявам се че си ОК. Добре дошла си у нас и ако мога да направя нещо, казвай. Прегръдки.

В 10:13 тя отговори:

Не, не сме ОК.

После ми препрати съобщение от брат си:

„Яси, застреляха Шахар, застреляха цялото семейството.“ 

И продължи:

Мисля, че брат ми, жена му и всички там са убити.

Следващото съобщение е:

Изгарят къщите, навсякъде са.

Писах ѝ един или два пъти: 

Къде са децата?

Тя отговори: 

Подпалили са къщата им. Те са в убежището. 

И така, още в десет сутринта разбрах какво се случва. Братовчед ми и неговото семейство са били в защитената стая. Братът на жена му, майка ѝ и цялото семейство са били убити. Братовчед ми е държал вратата на защитената стая. Не знаехме дали могат да излязат. Вечерта поделение от армията е стигнало до Нир Оз и ги е спасило. 

Около четвърт от всички жители на Нир Оз са били убити, отвлечени или тежко ранени. Тези, които са оцелели, няма къде да се върнат.

Чувствахме се безпомощни, бяхме потресени.

Още на следващия ден дъщеря ми Нога започна да работи с Ая в една спонтанно организирана група за помощ. В стаята си имаше дъска, през цялото време беше на телефона и попълваше формуляри. Като я попитах какво става, тя каза: „Помагам на хората да си намерят дом.“

Ая Бар Хаим: Събудихме се от сирените. Започнахме да слушаме новините, но не знаехме нищо. Тогава писах в WhatsApp групата на организацията „Лийд“ и започнах да събирам хора, които искат да помагат. Не знаехме с какво можем да сме полезни, нито какво се случва в този момент. 

Беше ранният следобед на 7 октомври. Армията още не беше стигнала до кибуците. 

Разпространихме две форми за попълване в Google – за хората, които искат да помагат, и за хората, които имат нужда от помощ. Вечерта получихме стотици отговори. 

Предлагахме да приготвяме храна, да гледаме деца, да помагаме на възрастни, но бързо разбрахме, че онова, от което се нуждаеха повечето, беше да намерят безопасно място, място убежище, където да отседнат.

Започнахме да събираме информация за конкретните нужди, както и информация от хора, които разполагаха с места за настаняване – хотели, къщи, апартаменти на собственици извън страната, готови да ги предоставят на пострадалите. Нашата работа беше да свържем едните с другите. Първата седмица успяхме да помогнем на около 300 семейства.

Така инициативата започна и стана вайръл. 

През първия месец не ходихме на училище. Бяхме постоянно на телефона и разменяхме информация. В края на всеки ден провеждахме онлайн срещи, за да научаваме какво се случва. После продължихме на смени, редувахме се. Разбрахме, че ни е нужна помощ. Правихме това в продължение на пет месеца.

Орна Гранот: Те бяха готови да дадат всичко от себе си и да стигнат до онези, които имат нужда от тях. В тази организация ги бяха обучили да откриват проблема, да намират решение, да изследват терена, да са в състояние да действат, когато не знаят какво ще им сервира следващият ден. Да работят в условия на несигурност.

Кметството ги потърси, армията ги потърси. Искаха от тях да помогнат за обучението на децата от кибуците, защото имаше много мобилизирани учители резервисти, но нямаше къде да се организира това.

Ая Бар Хаим: Човек трябва да си даде сметка, че когато помага на някого, има ограничени ресурси, които може да използва, че енергията му също е лимитирана. Невинаги можеш да отговориш на очакванията. И често пъти трябва да си кажеш: това е най-доброто, което мога да направя. И да си ОК с това, а не да истеризираш.

Орна Гранот: Преди всичко си даваш сметка какво представлява Израел извън твоята комфортна зона. Налага ти се да говориш с религиозни, с хора, които не са родени тук, с руски емигранти… А е и фрустриращо. 

Помня как Нога ми казваше почти истерично: „Не мога никъде да намеря място за едни хора – пет деца и котка, и куче…“ Защото с течение на времето от SOS вариант за спешен подслон хората започват да си дават сметка, че трябва да намерят нещо по-трайно. А когато търсиш по-дългосрочно решение, си много по-изискващ, не може да се местиш постоянно. 

Най-удивителното за мен беше, че хората, които пишеха и звъняха, не знаеха с кого говорят, търсеха в отчаяние място убежище и не знаеха, че тези, които се опитват да помогнат, са деца, че тази отговорност лежи на плещите на тийнейджъри.

Ая Бар Хаим: В началото на март затворихме оперативната стая. Сега ходим само на училище. 

Орна Гранот: Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата. Защото трябва да отидем в защитената стая. И аз имам тази вманиаченост – да организирам обувките. Това е моят механизъм да знам, че имам контрол върху момента. Може би е дребно и смешно, но подреждането на обувките е моето място убежище.

* * *

Тръгваме за протеста. Преди да се разделим, Орна ще каже:

Ако днешните 17–18 годишни имат енергия да се заемат с невъзможни задачи като това да намерят места убежища за всички пострадали, дори без някой да го е искал от тях, може би все пак има надежда.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/snimkite-ot-voynite-i-porazheniyata-vurhu-vuobrazhenieto/

Поканих Кирил Василев и Тодор П. Тодоров да разговаряме за войната, за начина, по който я наблюдаваме, за начина, по който я изговаряме, и за пораженията, които всичко това оставя върху възприятията на хората, пребиваващи на безопасно разстояние от военните действия. Предложението ми беше да разсъждаваме върху това дали ние – интерпретаторите на случващото се – сме способни да правим разлика между човешката оценка на събитията и тяхната политическа трактовка, между съчувствието към онези, които на 7 октомври бяха изтръгнати от леглата им, влачени и убити, и аналитичната реконструкция на историческата верига преди този ден.

От 7 октомври минаха почти четири месеца. Четири месеца между контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора.

Светът научи за ужасяващите преживявания на отвлечените от „Хамас“ жени и деца. Последва оглушително мълчание от международните правозащитни организации. Мълчанието продължава и до днес въпреки хипотезата, че терористите и в момента изнасилват държаните в плен момичета. Светът наблюдава безсилен трагедията на палестинците, превърнати в жив щит от терористите на „Хамас“, и докато дипломацията буксува, се предполага, че броят на загиналите палестинци е вече 25 000. 

Кой какво вижда в кървавото огледало на този конфликт – това е едно възможно продължение на разговор, започнал преди няколко месеца. 

---

Отвъд ужасите от стореното на 7 октомври, шокиращ е фактът, че всичко беше тенденциозно заснето и публично разгласено. Терористите искаха извършените от тях престъпления да станат достояние на света. Те разпространиха тези картини с особена гордост. Тиражирането на зверствата беше една от целите на терористичната група. Какво е мястото на снимките от войните във възприятието ни за света?

Тодор П. Тодоров: Изображенията стават много важни в един момент от културната история, като произвеждат масово споделяното убеждение, че фотографското изображение дава по-достоверна картина, информация по-обективна, отколкото всяка друга медия, тъй като там отсъства интерпретацията.

Това, разбира се, не е вярно. Фотографията също интерпретира, започвайки от избора на обекта, различните техники на фотографиране и т.н. По-интересното за мен в случая е, че може би стигаме до онзи момент, когато изображенията започват да ни пречат да разбираме какво всъщност се случва зад това, което виждаме. Има и банализация на насилието – привикнали сме да виждаме конфликти и убийства и те вече не ни шокират.

Както казва Сюзан Зонтаг, изображенията са някакъв вид замърсяване на нашата културна среда. Цялата европейска култура от Платон насам се опитва да отиде оттатък образите, оттатък сетивното. През XIX–XX век има връщане през това, което наричам просвещение на сетивата. Откриваме отново насладата от собствените сетива през грамофона, радиото, телевизора, киното. За да стигнем до момента, в който трябва да се опитаме да разберем, че светът е по-сложен, по-труден. Зад образите стои нещо повече, което вече не умеем да разбираме.

Авторите на терористичната атака на „Хамас“ използваха снимките като оръжие. Това ли беше целта?

Кирил Василев: Целта на тези изображения беше да поразят въображението. Това е и смисълът на терористичните актове – да поразяват въображението. Терористите разбират, че това има много по-голям ефект, отколкото смъртта на конкретните жертви. Същевременно същите терористи много добре познават естеството на културата, в която живеем. Това, че тя се върна към прости визуални кодове и че разчита на мобилизация на масите посредством образи с директни емоционални ангажименти.

На практика видяхме как Израел загуби информационната война, защото броят и силата на изображенията, които потекоха от Газа, беше несравним със снимките от терористичната атака на 7 октомври. Това съперничество на образите се оказа по-продуктивно за терористите от „Хамас“, което не е свързано непременно с някакви специални умения, а с много добро разчитане на глобалната медиатизация и на културата, в която живеем.

Израелските власти по етически съображения отказаха да бъдат снимани осакатените трупове на жертвите от терористичната атака. Те излъчиха подбрани кадри на една минипресконференция пред специално подбрани журналисти. Както разбрахме, някои от тях не са издържали и са напуснали залата. Оказва се, че това разбираемо етическо усилие от тяхна страна е контрапродуктивно в информационната война.

Хората, които управляват образите в ивицата Газа, нямат абсолютно никакви задръжки да показват трупове на току-що убити деца. Всяко усилие да се спазват елементарни етически норми се оказва контрапродуктивно, когато става въпрос за един свят, управляван чрез образи. 

Водят ли се войните вече с образи, освен с реални оръжия?

Тодор П. Тодоров: В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ Петер Слотердайк пише, че тероризмът, за разлика от войната, в която се сблъскват две армии с цел да се порази тялото на врага, има друга задача. Той цели да порази средата на противника, условията на живот, включително и въображението. Това може да стане чрез всякакви оръжия, но и чрез медийни средства. Да, води се война с образи. И тя е част от пропагандата.

Когато разглеждаме информационната медийна кампания като конфликт, в който има състезание кой ще покаже по-страшни картини, забравяме ефекта от всичко това. А той е не просто че някакви хора ще се шокират, а че тази мобилизация радикализира и двете страни. В Израел хора, които са били доста умерени преди, сега вече говорят по друг начин. Настъпва „втвърдяване“. Разбира се, същото става и от другата страна. 

Наблюдаваме неспособност за удържане на баланса и яростно настройване на групи хора едни срещу други. Защо не успяваме да говорим спокойно за този конфликт, за конфликтите изобщо?

Кирил Василев: Битката за вниманието на зрителя е безогледна. Медията е превърната в сцена на скандал, който е режисиран предварително. В сериозни коментарни политически студиа абсолютно съзнателно се канят хора с диаметрално противоположни възгледи и се задават въпроси, които бавно и полека трябва да превърнат разговора в скандал. Това минава за медиен плурализъм.

Хубаво е човек да направи сравнение между подобен тип политически предавания днес и преди десет години, за да види ескалацията. Кризата не е просто българска, а е глобална медийна криза. Да не говорим за алгоритмите, които увеличават поляризацията. Нашата комуникация минава през алгоритмична обработка, която ни затваря бавно и полека в полярни позиции и неспособност за разбиране на по-сложен контекст.

Тодор П. Тодоров: Тази тенденция е следствие от оплоскостяването на света. Склонни сме да описваме случващото се по доста простичък начин, в черно-бели категории от регистъра на приказното и фолклорното, на доброто срещу злото, при което всичко изглежда ясно. А това е опасно. На Франкфуртския панаир на книгата Славой Жижек започна с това, че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст. След това срещу него заваляха възражения, че той едва ли не подкрепя терористите.

Проблемът е, че когато някой каже „но“, разговорът става невъзможен. И понеже темата с Израел е много чувствителна, лесно стана възможно обвинението в антисемитизъм срещу всеки, който казва „но“. „Аз осъждам „Хамас“ и това, което те извършиха, но…“ се интерпретира като антисемитизъм. Твърдя, че когато убиваш деца, дали си „Хамас“, или си израелското правителство – няма никакво значение. 

Не мога да се съглася с еднозначното сравнение между „Хамас“ и Израел. „Хамас“ са шайка терористи, организация, която трябва да бъде разоръжена. Израел е демократична държава. Когато те се сравняват, получаваме реакции като в кампусите на университетите от Бръшляновата лига, където на 7 октомври, още преди Израел да се беше окопитил от случилото се, бяха организирани пропалестински манифестации без нито дума на съчувствие към избитите, с възгласи, че всичко това е заслужено.

Съчувствието е хуманен акт към невинни жертви без значение дали харесваме, или не харесваме политиката на държавата, от която са те. Неспособността да се реагира срещу ужаса на тероризма предизвиква в мен ужас. Светът трябва еднозначно да заяви, че „Хамас“ е терористична организация и че за да има мир, тя трябва да бъде унищожена. Никакви „но“ не могат да оправдаят нейното съществуване.

Кирил Василев: Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията и много често в дебатите, които се водеха в медиите по света след 7 октомври, се наблюдаваше следната реакция на пропалестински хора: „Да, престъпление е, аз не подкрепям терористите, обаче това е следствие от…“. Когато едно престъпление бива превърнато в резултат от причинно-следствени връзки, статутът му бива трансформиран от престъпление в нещо като природно явление.

Друг начин да бъдат релативизирани престъпленията е, когато едно престъпление се легитимира с друго. Когато се казва: „Ама еди-кой си извърши еди-какво си, защо ние да не може да извършим същото“. Путиновата пропаганда много често се опитва да легитимира руските престъпления по този начин. Трябва да се пазим да не релативизираме моралните разграничения.

Тодор П. Тодоров: Подобна теза подменя истината и всъщност самата тя е от пропаганден характер. Излиза, че всеки, който контекстуализира по някакъв начин, релативизира извършеното престъпление и значи го оправдава. Аз не съм чул нито един от тези хора, които говорят за палестинския проблем, да оправдава извършеното от „Хамас“. Всички винаги осъждат престъпленията.

Това „но“ не означава, че ги оправдават. Същото правя и аз в някакъв смисъл. Казвам: „Да, това е отвратително, но ние трябва да разберем защо се е стигнало дотук.“ Значи ли, че като осъждам престъплението на „Хамас“, съм морално задължен да оправдая престъпленията на Израел – изличаване на цели селища, убийства на цивилни граждани, на деца. Това е релативизмът. Това е моралният проблем. А истинската човечност изисква, ако ти осъждаш тероризма и убийствата, да ги осъдиш принципно. „Хамас“ нямат право да извършват престъпления, но Израел, бидейки „демократична държава“, както самата ти се изрази, в още по-голяма степен няма нито морално, нито политическо основание да извършва подобни престъпления. 

Кирил Василев: Много е труден този баланс между необходимата за разбирането контекстуализация и релативизацията на престъпленията. Изисква се голямо интелектуално усилие, за да се запази. Директното оправдаване на престъпленията е рядък случай. Много по-често ставаме свидетели на постепенното изместване на фокуса от конкретното престъпление, на разтварянето му в контекста и тръгването назад по историческата верига.

Бих искала да цитирам Шимон Перес, който казваше:

Ние сме направени да вървим напред, не назад. Проблемът е, че имаме силна памет. Много неща, които са все още в съзнанието ни, не могат да бъдат забравени. Способността да мислим и склонността да си спомняме водят до това, че понякога спомените надделяват над мислите. […] 

Живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж – историческата си обремененост. […] Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството. Именно затова съществува конфликт между малцинството и мнозинството.

Кирил Василев: Историческата аргументация е много хлъзгав и опасен терен.

Ако погледнем назад, в най-драматичните страници от еврейската история, и разгледаме снимките от Аушвиц, бихме ли допуснали, че 70 години по-късно евреите и германците ще са възстановили нормалните отношения помежду си? Отношенията между евреи и германци се случиха. Въпреки Аушвиц… Значи има надежда.

Кирил Василев: Възможно е, но има много условия, едно от които е силно лидерство. Аз смятам, че Бенямин Нетаняху носи ужасяваща отговорност за това, което се случи, защото политиката му доведе до разпад на институциите на израелската държава. Той доведе израелското общество до противопоставяне на ръба на гражданска война. Нетаняху беше човекът, който обърна гръб на Фатах и реши, че ще играе тази двойна игра с „Хамас“.

Има огромен дефицит на лидерство – в САЩ, в Западна Европа, в Израел, в Палестина. Помислете си само, американската нация – тази могъща нация – не може да излъчи други лидери, освен едва крепящия се на краката си Байдън и от другата страна авантюриста и популист Доналд Тръмп. Израел не може да излъчи мощен лидер и сме принудени да наблюдаваме нещата, които Нетаняху върши. Палестинците – с абсолютно лишения от авторитет Махмуд Абас и от друга страна – радикалите. Европа с Герт Вилдерс, Джорджа Мелони, Виктор Орбан, Робърт Фицо… Да не говорим за България.

Тодор П. Тодоров: Освен лидерите, които очевидно са проблем, има пълна ерозия на международния ред и право. След 2003-та, след войната в Ирак, международните организации загубиха смисъла си. Всеки прави каквото иска и както иска. Никой не взема на сериозно ООН. А тези организации биха могли да бъдат легитимни посредници. Например лидерите на „Хамас“ не са в Газа. Те живеят в петзвездни хотели в Катар и Дубай. Защо няма натиск върху тези страни да предадат същите лидери? Няма кой да го направи, защото „домакините“ са стратегически съюзници на САЩ. А в отсъствието на международен ред всичко се решава в полза на великите сили – „империите“ и капиталите. 

Кирил Василев: И отново стигаме до лидерството. Къде е решителността, къде е въображението, къде е активността на лидерите на международните институции да посредничат? Гутериш трябваше да може да предложи различни варианти за търсене на изход от кризата. Да си припомним, че през 1947 г. именно ООН излезе с предложение за решение на израелско-палестинския конфликт чрез създаване на две държави. Къде е тази решимост на ООН днес?

Наскоро четох коментар на Саймън Дженкинс в „Гардиън“, в който той пише, че безкрайният поток на образите на страданието от Газа не води до никакво разбиране на случващото се. В момента единствено си струва да се четат текстове, които могат да ни помогнат да осветлим ставащото и собствените си реакции на него. От емоционалния шантаж на образите няма никакъв смисъл.

Тодор П. Тодоров: Да, образите са като своеобразна завеса, която се спуска, и ние виждаме само лозунги и картини, които ни стряскат, но губим способност да мислим за онова, което става в действителност. Не трябва да забравяме, че живеем в един много богат в медийно отношение свят и голяма част от информацията е пропаганда. Води се, както каза Кирил Василев, борба за световното обществено мнение и в тази борба печели черно-бялата картина.