Tag Archives: цензура

БХК: Правата на човека в България 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/02/hr2017-2/

Публикуван е доклад Правата на човека в България 2017, изготвен от Българския Хелзинкски комитет.

Докладът има част (77-89), посветена на свободата на изразяване, която започва така:

Драстичното влошаване на свободата на изразяване в България продължи със стремглави темпове и през 2017 г. Годината беше белязана най-вече от безпрецедентен политически натиск, атаки и заплахи към журналисти и медии. Отвъд това нивата на автоцензура останаха тревожно високи, много медии продължиха да играят ролята на пазители на комфорта на властта и „бухалки“ срещу опонентите ѝ; а властта продължи да им „плаща“ чрез договори за реклама и медийно отразяване. За поредна година наблюдавахме непрозрачна собственост и финансиране, масово потъпкване на базови етични правила, липса на ясно разграничение между редакционно и платено съдържание. Речта на омразата тържествуваше, а фалшивите новини достигнаха още по-абсурдни и свърхпритеснителни размери.
На този фон звучи още по-притеснително, че България е на последно място от страните в ЕС по медийна грамотност според сравнителен анализ за нивото на медийна грамотност и способността на държавите да се справят с „постистината“, изготвен от Институт „Отворено общество“ – София, се казва в доклада.
.

Доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/22/hr2017/

Публикуван е поредният доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека през 2017 г.

Докладът има раздел за свободата на изразяване и медиите.

Законодателството предвижда съответните права, констатира се в доклада.

Но корпоративният и политически натиск, съчетан с нарастващата и непрозрачна концентрация на мрежи за собственост и разпространение на медиите, както и правителственото регулиране на ресурсите   за медиите, сериозно засягат медийната свобода и медийния плурализъм.

Индексът за устойчивост на медиите в Международния институт за изследвания и обмен (IREX) от 2017 г. сочи нарастването на политическия натиск и използването на медиите от олигарсите за “упражняване на влияние, разрушаване на репутацията на политически и бизнес опоненти и манипулиране на общественото мнение” като основни заплахи за общественото доверие в медиите. IREX отбелязва, че правителството активно възпрепятства свободното медийно развитие. Съобщенията за сплашване и насилие срещу журналисти продължават.

  • Свобода на изразяване:

Критика на  правителството  обичайно не води до репресии,  но са докладвани и няколко такива случая (напр. Васил Коцев за разпит във връзка с постинг за министър-председателя).

Напомня се глобата на Икономедиа, наложена от Комисията за финансов надзор/Стоян Мавродиев – да напомним връзката му с  фигура от организираната престъпност.

По отношение на речта на омразата  се отбелязва, че присъствието на националистически партии в правителството  оправомощава  някои да прибягват до речта на омразата като норма, а не изключение.

  • Преса и медийна свобода:

Според “Репортери без граници” от 2017 г.  пресата е “доминирана от корупция и тайни споразумения между медиите, политиците и олигарсите”. Докладът отбелязва, че липсва прозрачност при разпределянето от страна на правителството  – което води до ефект на подкупване:  да са снизходителни в отразяването на политиците  или да се въздържат от отразяване на проблемни случаи.

Вътрешни и международни организации критикуват както печатни, така и електронни медии за липса на прозрачност на собствеността и финансовата прозрачност, както и за податливост на  икономическо и политическо влияние.

На 21 март издателите на  Прас Прес  подават жалба до Комисията за защита на конкуренцията, като заявиха, че Националната дистрибуторска компания е злоупотребила с господстващото си положение на пазара за разпространение на пресата и е спряла първото издание на Прас Прес от продажба в неговите магазини.

  • Насилие и тормоз:

Отбелязва се нападението над Иво Никодимов, БНТ.

Депутатът от управляващите Антон Тодоров казва в ефир на журналиста Виктор Николаев, че “би го уволнил” за въпрос. Вицепремиерът Валери Симеонов по подобен начин заплашва журналиста. По-късно Симеонов призовава (чрез сайта на правителството!) за извинение  медиите, които интерпретират думите му като заплашване.

  •  Цензуриране или ограничения на съдържанието:

Журналистите продължават да отчитат автоцензура, редакционни забрани за отразяване на конкретни лица и теми и налагането на политически възгледи от корпоративни лидери. През март бизнесменът и издателят Сашо Дончев заявява на бизнес форум, че е бил поканен на частна среща с главния прокурор, където главният прокурор го обвинява в подкрепа за конкретна политическа партия и  предупреждава, че комуникациите му се наблюдават. Главният прокурор  излага  друга версия – че Дончев иска влияние върху прокурорите, работещи по дело, свързано с него.

Правителството не ограничава интернет( 63,5% от домакинствата имат достъп до интернет през 2016 г. според ITU).

 

Приватизираното правоприлагане

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/22/private_enforcement/

Споделям посланието в тази публикация на Ню Йорк Таймс, наречена Да направиш Google цензор.

Натискът да се въведе   “отговорност  на платформите”  измества общественото внимание от задълженията на правителствата. Очертава се свят, в който частните платформи цензурират  според своите възгледи или по нареждане на държавата. Такава власт по Оруел  над публичния дискурс ще бъде по-лош вариант на правителствената цензура.

#CensorshipMachine: отново за чл.13 от проекта за директива за авторското право

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/10/copyright_draft_13/

 

В ход е ревизията на правната рамка на авторското право в ЕС.

Един от спорните текстове е на чл.13 — според вносителя

Член 13 въвежда задължение за доставчиците на услуги на информационното общество, които съхраняват големи обеми произведения и други обекти, качени от техните ползватели, и осигуряват достъп до тях, да прилагат подходящи и пропорционални мерки за гарантиране на действието на споразуменията, сключени с носителите на права, и да не допускат в техните услуги да се предлага съдържание, определено от носителите на права в сътрудничество с доставчиците на услуги.

Разпоредбата е тревожна. Върви се към изискване към сътрудничество на посредниците и оттам — към приватизирано правоприлагане. Доставчиците да не допускат нарушения — това означава да предотвратяват публикуване от трети лица — означава преценка от частни лица  — и означава още контрол на входа.

Българското председателство тази седмица е предложило редакция на спорната разпоредба.

Оценката на организацията за цифрови права EDRi:

Новият текст на председателството следва същия път към машината за цензура като предишните текстове. Доставчиците на онлайн услуги биха били отговорни за неправомерно “съобщаване или предоставяне на разположение на обществеността”, когато те не “предотвратяват наличието” на определено съдържание, което технически води към задължението за инсталиране на филтри.  За член 13 можем да кажем накратко —  “филтрирай или ще бъдеш филтриран”.

А за филтрите е говорено толкова много, че няма нужда да се повтаря.

Има подписки за заличаване на чл.13, призовават се членовете на ЕП да не подкрепят машината за цензура. Но подходът не е само в тази директива, той е и в Препоръката за съдържанието онлайн, ще видим как ще се развие и обсъждането на ревизията на медийната директива по отношение на платформите и, разбира се, мерките срещу дезинформацията и фалшивите новини.

Това, което наричат саморегулиране, е на път да се окаже приватизирано прилагане на ограничения  — особено от големите компании. Фейбук наема.

2018-03-09 чл. 13

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3379

(Даже вестниците вече писаха за това, крайно време е да довърша тоя post)

Та, има “нова” директива на ЕК, за унифициране на законите за авторските права из европейския съюз.
(нова – на 10на години е, ама чак сега се опитва да влезе, и има някакви бегли шансове да се вкара по времето на нашето председателство)

В нея има количество глупости, но частта, с която имам занимание е чл. 13, който в общи линии казва “internet/hosting доставчиците са отговорни за съдържанието, което се качва при тях и трябва да го филтрират”. Не знам за вас, но за мен цялото нещо е твърде много deja vu, в последните 20на години все някой се опитва да пробута нещо подобно, в някакъв вид. Това без значение, че няма как да се направи работеща система, без значение, че всъщност е инфраструктура за цензура (но по-мощна от тази, която има в закона за хазарта) и че в крайна сметка няма да доведе до подобрение за когото и да е, освен може би хората, които продават “филтриращи” системи.

Един от хубавите доводи за това, че такава система няма как да стане идва от wikipedia – има две правителства, които са им поискали да филтрират съдържание, Иран и Китай. Не знам за колко са добре технологично иранците, но ми се струва, че китайците ако можеха, вече щяха да са направили работеща такава система и нямаше да занимават wikipedia. Нещата, които аз съм виждал, са неефективни и с достатъчно грешки (и false positives, и false negatives), че да са неизползваеми за среден размер сайт, понеже така и така някой трябва да преглежда проблемите.
(Вероятно не съм единствения, дето поради идиотщини на youtube постоянно има отворени няколко copyright dispute-а. В един момент човек решава да си ползва собствен streaming и да не го занимават с такива неща…)

Та, има една инициатива по темата това да не влезе, article13.bg, към които съм се включил. Подкрепя ги фондация “Отворени проекти”, initLab и всякакви други добри хора. Вижте, подкрепете, споменете на всички, дето ще ги засегне (всички хостинги, например…).

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

[![Първият брой на вестник Марица от 1878 година](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)
Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Тоест

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Оригинален линк: “Тоест” • Някои права запазени

Идва ли регулация на интернет

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/08/08/online_reg/

Медиите напоследък се активизираха по въпроса идва ли регулация на интернет. Излязоха публикации в някои сайтове, телевизиите правят предаване след предаване за съдържанието в мрежите.

Идва ли регулация на интернет? Не идва:  тя съществува

и в момента, каквото и значение да се влага в термина (допускам, че задаващите въпроса имат предвид съдържанието в интернет – защото ако имат предвид интернет като мрежа, правната уредба е съвсем очевидна):

Накратко: на този въпрос времето му е минало. Ако сте искали принципно да се съпротивлявате срещу регулация на съдържание онлайн – трябвало е вече да сте го направили.

Какво все пак се случва в момента?

Идеята за очаквана регулация вероятно идва от разговорите за речта на омразата онлайн и фалшивите новини онлайн, тъй като интензивно се обсъжда ефективна реакция към тях. За регулацията като средство за борба с речта на омразата онлайн се заговори по повод закон, приет в  Германия (The Network Enforcement Act, Netzwerkdurchsetzungsgesetz), който се очаква да влезе в сила през октомври 2017 – този закон предвижда отговорност за посредниците до 50 милиона евро.

Това е новината. Новото не е , че закон предвижда отговорност за реч на омразата. Нито  – за реч на омразата онлайн. Новото е, че отговорността се предвижда не за този, който говори – това и сега е въведено навсякъде – а за посредниците онлайн. Неслучайно германският закон става известен като Закон за Фейсбук.

Реакция – да, цензура – не: как да стане?

Проблеми при въвеждане на отговорност за посредниците има, и то не един. Да започнем от основното: искаме ограничаване на фалшивите новини и речта на омразата онлайн, но не искаме цензура. Можем да се позовем на члена на ЕК Ансип, и той смята така: по-лошо от фалшивите новини е Министерството на истината.

Какви са мислимите решения? За удобство аз ги разделям (по два критерия)  в четири групи:

1. саморегулиране на национално равнище –  етичните кодекси да се актуализират и самите посредници (компаниите) и техните асоциации да препятстват ефективно незаконното и причиняващото вреда съдържание. Пример в САЩ е т.нар. Партньорство за верификация на фалшивите новини – First Draft Partner Network (2016).

2. саморегулиране на наднационално равнище – пример за такава мярка е поемането на ангажименти от Facebook, Twitter, YouTube и Microsoft заедно с ЕК –  за преглед на   уведомления за незаконни изказвания, пораждащи омраза, за по-малко от 24 часа и, ако е необходимо, тези компании да премахват или прекратяват достъпа до подобно съдържание. Наистина, по данни на ЕК сега се реагира  за по-кратко време.

3. регулиране на национално равнище – вж примера със закона в Германия.

4. регулиране на наднационално равнище (с международноправни актове или с вторичното право на ЕС) – новото тук:

Ревизията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги напредва. В момента се провежда триалог между институциите в търсене на работещи решения. Много вероятно е в ревизията да остане новото положение от проекта на ЕК за отговорността на платформите за споделяне на видеоклипове. Към това имат отношение и социалните медии (в частност социалните мрежи – засега не е известно ще бъде ли по-широко дефинирано в ревизията понятието социални медии), тъй като  – въпреки че директивата няма за цел   да регулира услугите на социалните медии – тези услуги   трябва да бъдат обхванати от регулиране, ако предоставянето на предавания и генерирани от потребители видеоклипове представлява съществена функционална възможност на съответните социални медии.

Накратко, отговорността на посредниците вероятно скоро ще бъде уредена на наднационално равнище в ЕС и държавите ще трябва съответно да въведат отговорност в националните законодателства. Това не е предпочитание, това е констатация за факт.

Моето предпочитание е да не се стига до отговорност на посредниците в директивата –

  • първо, защото има риск решението кое е законно /кое е незаконно да се взема от интернет компания (трите удара във Франция или трудностите с правото да бъдеш забравен);
  • второ, защото вече има принцип в правото на ЕС – за  условната неотговорност на посредниците според Директивата за електронната търговия. Този принцип вече е в смущаващо взаимодействие със съдебната практика на ЕСПЧ (Делфи срещу Естония), както и с национални законодателства на държави от ЕС (за отговорност на социалните мрежи).

А що се отнася до СЕМ – регулаторът няма да се справи по-добре от нас с фалшивите новини, пише КлубZ – и аз също засега нямам основание да смятам друго.

 

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law

Президент: лично и публично в социалните мрежи

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/06/15/twitter-11/

Президентът на САЩ е особено активен в социалната мрежа Twitter.

Тръмп не само говори, той и блокира достъпа – възможността да отговарят, критикуват, обсъждат – на опоненти и другомислещи.

Тези два факта са в основата на дебатите дали в Twitter  президентът говори частно или официално и, съответно, блокирането не е ли цензура в противоречие с правата по Първата поправка.

За правната природа на съобщенията на президента в Twitter вече има и произнасяне на съда (9th U.S. Circuit Court of Appeals). В този смисъл е и отвореното писмо на Knight Institute, което заслужава отбелязване.

Наистина Тръмп – макар много да гледа телевизия – говори не през класическите медии, а главно през личния си профил в Twitter. Това дава основание да се твърди, че на сериозни твърдения, представляващи обществен интерес, гражданите трябва да могат да реагират, следователно профилът на президента – комуникиращ главно чрез Twitter – се превръща във форум за обществени дебати. В такъв контекст  и с позоваване на Франклин се твърди, че

президентът не може да изключи определени хора от такъв обществен форум само заради изразяване на противоречиви възгледи или критики, които не му харесват. […] Всъщност  свободата да се критикува  е точно причината, поради която Първата поправка съществува  […]

Стивън Кинг e между известните американци, които съобщават, че са блокирани от президента в Twitter

//platform.twitter.com/widgets.js

Filed under: Digital, Media Law, US Law

Отново правото да бъдеш забравен – в Съда на ЕС

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/17/rtbf/

Правото да бъдеш забравен е свързано със задължение на доставчици на услуги по силата на решението на Съда на ЕС по дело C‑131/12 Google Spain. Може да се поиска търсачките да не публикуват определени резултати от търсенето.  Много трудности са свързани с практическото прилагане на това задължение – защото ограничаването на информация онлайн лесно може да се превърне в цензура. 

Според публикуваните от Google доклади, в компанията са постъпили 720 000 искания за прилагане на RTBF (правото да бъдеш забравен) и 43 на сто от тях са удовлетворени.

И ето – в Съда на ЕС отново на дневен ред е RTBF – по дело С-136/17. Казусът е от Франция: след като търсачката отказва заличаване и френският регулатор за защита на личните данни потвърждава решението, четири физически лица се обръщат към съда, в резултат от което се появява преюдициално питане към Съда на ЕС за баланса между обществения интерес и защитата на личните данни, особено когато става дума за чувствителни области като  сексуална ориентация, политически, религиозни или философски възгледи, извършени престъпления и влезли в сила  присъди.

Информацията от блога на Google

Filed under: Digital, EU Law Tagged: съд на ес

Не било post-truth, най ми било preconceived*

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/post-truth-preconceived/

post-truth
/ˌpəʊs(t)ˈtruːθ/
adjective

Relating to or denoting circumstances in which objective facts are less influential in shaping public opinion than appeals to emotion and personal belief
в превод: „пост-истина“ (според медиите)

preconceived
/priːkənˈsiːvd/
adjective

(of an idea or opinion) formed before having the evidence for its truth or usefulness.
synonyms: predetermined, prejudged; prejudiced, biased
в превод: предразсъдъци, предубеждения

Post-truth стана думата на 2016 на Oxford Dictionaries. Описва информационния хаос, в който привидно се намираме. В щатите се засилва ролята на т.н. fact checking. Имаше дори подобни опити в медиите ни покрай изборите в България. В Германия има призиви за криминализиране на фалшивите новини. Преди дни Facebook пусна механизъм, с които по техни думи ще се борят със същите.

В България терминът беше преведен като „пост-истина“. За да има „пост-“ обаче, не трябва ли да е имало „пре-истина“ или поне време на „истина“? Не мисля, че е имало момент в последните 27 години, когато е нямало фалшиви новини, медии „бухалки“ или очернящи кампании. Това, че сега имаме официален термин, не означава, че е нов феномен, нещо, с което тепърва се сблъскваме.

Истина? Каква истина?

Има все пак нещо различно. Няма спор, че днес социалните мрежи дават възможност тези фалшиви новини да се разпространяват несравнимо по-бързо. В интернет често стават популярни анонимни сайтове и групи. Те бълват подвеждащи, непълни или направо лъжливи новини. Споделят се масово, защото или звучат достоверно, или са достатъчно шокиращи, за да са интересни.

Готвят се доста механизми за борба с това. Проектът на Красимир е прекрасен пример, който определено подкрепям. Всички те обаче са технически решения, които целят избягването на портали или конкретни новини. Както каза Сноудън наскоро, това е ефективна цензура и няма да реши същността на проблема. Най-добрата защита срещи фалшива информация е критичното мислене. Острата му липса е този проблем да изври толкова бързо и да се прелее във всички сфери на обществения живот.

Предубежденията са тези, които най-вече ни пречат да прозрем, че една новина е фалшива. Има много видове предубеждения и всички влияят на това как възприемаме информация. Например, ако вярвате, че циганите масово не си плащат ток, всяко изказване на шефовете на електроразпределителните дружества, че всъщност циганските квартали са едни от най-редовните, ще ви се стори като фалшива новина. От друга страна, ако вярвате, че „в чужбина работят повече българи, отколкото в България“, значи лесно ще повярвате на някакъв обикалящ сутришните блокове да разправя, че „българите ще изчезнем до 2050-та“.

Съвсем нормално е да преценяваме всяка информация на база личния си опит и вярвания. Проблемът идва тогава, когато не приемаме, че опитът ни е анекдотен и вярванията ни може би са грешни. Тогава неизбежно отричаме всичко, което ни противоречи и приемаме само онова, което затвърждава убежденията ни. Виждаме го не само в политиката, но в ултра-религиозните, антивакс движенията, расизма и прочие.

Експериментът

Преди няколко дни търсех информация за заболеваемостта в България и ми хрумна да направя експеримент. Исках да тествам как може да се манипулират предубежденията, за да се получи конкретен резултат в едно допитване. За целта пуснах няколко анкети. В едните използвах за период „седмица“, а няколко дни по-късно — „година“ в друга.

Сами виждате разликата, когато се смени периода. Резултатите би трябвало да са идентични, тъй като отговорите са практически еднакви. Вижда се, че повече хора са отговорили за „4 и повече“ седмично, когато питаме на база година. Правилният отговор е „1 и по-малко“. Доста по-малко. 7 случая за първите 9 месеца на тази година. С други думи — 0.179 на седмица. За 2015-та намерих само смърт от „външни причини“ и са 48 деца за цялата година, което пак е по-малко от 1 на седмица. Това обаче включва доста падания и други видове удари. Така видимо 60% от отговорилите са завишили с десетки пъти преценката си.

Още нещо интересно се вижда, когато сравним запитването за смъртните случаи от пневмония. Манипулацията с периода от време е еднаква, така че това измерва единствено ефекта на медийното отразяване. Въртенето на сензационни новини за катастрофи насажда впечатлението за масовост докато тези за респираторните болести — не толкова. Ефектът е, че видимо значително повече хора смятат, че смъртните случаи на деца от катастрофи надвишават тези от пневмония. Реалността: през първите 9 месеца на тази година почти 5 пъти повече деца са починали от пневмония, отколкото от катастрофи. Ако включим всички болести на дихателната система, разликата скача до 6-7 пъти.

Аналогична е ситуацията с инфекциозните и паразитни болести. Дори повече хора тук са отговорили, че има по 2, 3, 4 и повече смъртни случая от това. Реалността е, че това е причината с най-малка смъртност — 2 пъти по-малко от „външни причини“ (падания, катастрофи) и 4 пъти по-малко, отколкото при болестите на дихателната система.

Всъщност, ако погледнем 2015-та и изключим всички фатални случаи заради вродени аномалии и състояния, възникващи през перинаталния период, получаваме, че 30% от смъртните случаи на деца то 10 годишна възраст се дължат на болести на дихателната система, 18% на „външни причини“ (от които 2/3 нямат общо с катастрофи) и 6.7% — на инфекциозни болести. Предполагам, че няма нужда да го казвам, но за последното може да благодарим на ваксините, модерните диагностични методи и антибиотиците.

Цяр

Лекът е критичното мислене. То не се учи. То се възпитава и тренира. Поставяйте под съмнение всяко нещо, което прочитате, но най-вече поставяйте под съмнение собствените си убеждения постоянно. Едното без другото води до цинизъм и недоверие във всичко и всички. Приемете, че няма такова нещо като абсолютна истина и всичко има своите нюанси и условности. Не може да очакваме всичко да е абсолютно точно и да отчита всички аспекти от темата, също както цитираната статистика до тук не го прави.

Това съмнение в никакъв случай не е несъвместимо с увереността при дискусии по въпросните теми. Когато сте наясно с ограниченията на данните, които съществуват, в контекста и интерпретацията им, в познанията си за конкретните аспекти и нюансите им, може доста ясно да видите проблемите с гръмките заглавия и смелите твърдения в социалките и новините.

Никое техническо средство не може да спре фалшивите новини. Няма значение дали е бутон, приложение или НПО, което проверява фактите. Цинизмът и недоверието в обществото заличават техния ефект. Не може да накарате останалите да спрат да вярват в глупости. Може да помогнете на себе си обаче. Това е особено вярно за онези, които предават информацията (журналисти, редактори) и онези, които взимат решения (политици, бизнесмени). В крайна сметка най-важна обаче е масата от хора. Общественото мнение е тяхното мнение и докато твърде малко се надигат да кажат „я, чакайте малко“, никой няма да ги чуе.

Предразсъдъците и имат ли те почва у нас

Може още доста да се изпише за предразсъдъците (не откривам по-добър превод на bias). Тези два клипа доста сбито и ясно разясняват някои от тях.

(Не, този клип не е за ваксините, а за когнитивните процеси за движението)

Изменителен закон на Закона за радиото и телевизията

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/05/24/zid_zrt-3/

На сайта на Народното събрание е публикуван Законопроект за изменение на Закона за радиото и телевизията.

Той има  мотиви в едно изречение:

Основната и единствена цел на така предлагания законопроект е да предостави законова възможност на СЕМ да изпълнява стриктно процедурата по избор чрез конкурс и да не се появява празнина в управлението на БНР и БНТ, ако тригодишният мандат изтича по време на конкурсните процедури.

и единствена разпоредба:

В случай, че при изтичане на мандата на генералния директор на БНР, съответно на БНТ, изборът по ал. 1 не е осъществен, те (кои те?) продължават да изпълняват своите правомощия до встъпване в длъжност на новите генерални директори.

Вносителите – ДПС, Атака, БСП, България без цензура (БДЦ), РБ/СДС, АБВ, ГЕРБ, ПФ. Мотивите настояват, че разпоредбата е сервизна, нищо лично. Бърза се – законопроектът е внесен на 20 май и ще се гледа веднага след 24 май. Тъй като конкурсът за генерален директор на БНР приключи с успешен избор,   бързането е свързано с конкурса за БНТ.  В тази посока бяха  подгряващите публикации, които съветваха  да удължал мандатите с 6 или 12 месеца – защото регулаторът нямал опит, защото преди избори щяло да настъпи търгуване за управленски постове в обществените медии, и  защото през това време можело да се подготви нормативно конфигурацията с творческите синергии (обединяването).

Разбира се, това не може да се напише официално в мотиви.  В мотивите е записано, че основната  – това  се  е видяло малко на вносителите  – и са добавили  единствена  – цел е сервизна.

Развитието на конкурсната процедура ще покаже има ли неосновна цел на този законопроект. СЕМ е на ход.

 

 

 

Filed under: BG Content, BG Media, BG Regulator, Media Law

Как карикатурите показаха, че медиите са контролирани

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/04/29/nova_cens/

Автоцензурата в България по данни от изследвания е масово разпространена. Цензура съществува, но за конкретни актове на цензура се знае  по-малко.

За съжаление такъв акт на цензура  е заличаване и частично възстановяване на масив от карикатури и други публикации, свързани с карикатуриста Чавдар Николов и Нова броудкастинг груп. Главният изпълнителен директор Дидие Щосел се извини и пое цялата отговорност  –

за  начина, по който управлявах случая с договора за неговите карикатури. Като чужденец, и съм напълно наясно, че това не е извинение, аз прецених грешно начина, по който моето решение ще бъде разбрано, както и за интерпретациите, които ще провокира. Техническите грешки, които се случиха междувременно, само засилиха създаденото впечатление. Още веднъж поднасям извиненията си и поемам цялата отговорност.

Впоследствие Николов взе решение да не поднови договора си и вече можете да видите негови работи в Терминал 3.

Защо този случай се отличава и по определен начин е парадоксален, както и защо решението е лошо – едно мое мнение за Капитал: или за опита на един френски мениджър да обясни наложена цензура с факта, че е французин:

Как карикатурите показаха, че медиите са контролирани

 

Filed under: BG Content, BG Media, Media Law

Репортери без граници : 113 място, медиите са контролирани

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/04/20/113/

Седем места по-надолу слиза България в класацията за свобода на медиите на организацията Репортери без граници.

Водят скандинавските страни. В Европа има неблагоприятна тенденция. Полша е специално посочена, защото пада с близо 30 места в индекса, пада Обединеното Кралство заради тенденции за проследяване на журналисти, а също Франция заради концентрациите, Италия – отбелязана като държава с мафия и др.

За България оценката е кратка: последно място в ЕС, защото голямата част от медиите са контролирани от политици или корпоративни интереси.

Критериите – правна рамка, инфраструктура, независимост, плурализъм, прозрачност, автоцензура, наличие на насилие и инциденти.

Няма съмнение, не трябва да се участва в създаването на неновини.  Особено голяма е отговорността на обществените медии, особено големи са очакванията, които свързваме с тях.

Но през седмицата Комарницки каза и друга много важна причина защо сме в това положение (за БиАй Телевизия):

Публиката е причина за състоянието на медиите, а не жертва. Ако хората пожелаят да имат  една хубава качествена медия, те ще я получат. Сега медиите и публиката взаимно се провалят,   медиите възпитават една публика, която има все по-малки изисквания, все повече вкус към жълтото, към небивалиците, към   неновини.

 

 

 

Filed under: BG Content, BG Media, Media Law

Панамските документи

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1934

Ако случайно някой току-що излиза от строг тъмничен затвор и не е чул нищо по въпроса – историята е следната:

Германският вестник „Зюддойче цайтунг“ получи огромно количество информация, изтекла от панамската юридическа фирма „Мосак Фонсека“. Общо единадесет милиона документа – нещо към 2.5 терабайта обем. Информацията съдържа имената на поне 12 настоящи или бивши държавни глави, и на поне 60 души, свързани с държавни глави. Пълният списък е много по-дълъг и вероятно ще научим от него доста.

С какво е интересно това ли? „Мосак Фонсека“ е фирма, специализирана в прикриването на собственост. Официално собственик на парите, активите или там каквото е се води тя или нейни фирми. Всъщност обаче само ги управлява от името на истинския им собственик. Той не може да си позволи да разкрие публично, че ги притежава, тъй като това е незаконно, неморално или и двете. Иначе казано, клиенти на такава фирма стават различните видове престъпници. Затова и присъствието на някой в списъците ѝ с реални собственици е презумпция за виновност на този някой.

Как точно работят нещата? Представете си олигарха А, който иска да прикрие собствеността си в една държава, понеже е станал там обществено неприемлив с корупционерството си. Той продава „срещу необявена сума“ тази собственост на една или повече фирми, които имат приемлив изглед (за България – примерно са западноевропейски). Тези фирми са собственост на офшорни фирми (което се таи старателно от медиите), където печалбата им се извлича и препира при нулеви или близки до нулата данъци. А въпросните офшорни фирми пък са „собственост“ на фирма за прикриване на собственост.

Или пък си представете политическия мафиот Б, към който в качеството му на висш управник тече голямата част от прибираните от подопечните му институции рушвети. Да ги държи явно на свое име би означавало да издаде на хората в страната си къде отиват парите им. Затова тези пари се насочват към фирма за прикриване на собственост, по възможност на другия край на света…

Надявам се, идеята е ясна. Какво става оттук нататък? Отговорът е прост – зависи къде.

В цивилизованите държави уличените в отношения с такава фирма биват разследвани, като правило успешно, и отиват в затвора. Ако към момента заемат обществени позиции, те биват принудени да си подадат оставката от тях. (А ако се дърпат, биват сваляни от другите политици. За да не свали народът цялата политическа класа.) Например в Исландия, където свързан с „Мосак Фонсека“ се оказа министър-председателят, за два дни почти 10% от населението се подписа под петиция за оставката му. И тъй като той засега отказва да я подаде, вероятно ще бъде смъкнат от възмутените хора с протести или дори сила.

В корумпираните държави уличените започват да обясняват как не са направили нищо лошо, как всичко това са фалшификации и те нямат нищо общо с тези пари, и освен това са си ги спечелили напълно законно и не дължат на никого обяснение как и кога точно. И как в това да си държиш парите във фирма за прикриване на собственост няма нищо нередно или незаконно… Ако населението на държавата е от хора, той се надига, разчиства гнилочта от управлението си и лустрира в някаква степен политическата класа. С което ѝ обяснява, че краденето се наказва. Ако населението е от добитъци, то мучи нечленоразделно или мълчи безразлично, преживя и не променя нищо. С което обяснява на уличените, че кражбите остават ненаказани и може спокойно да стават повече и по-големи.

В авторитарните и тоталитарни държави уличените обикновено не обясняват нищо на никого. Вместо това в медиите се въвежда цензура по въпроса и журналистите или обикновените хора, посмели да говорят по темата, биват вкарвани в затвора, изчезнати безследно, самоубити и т.н. (На нас в България ситуацията ни е позната от времето, когато бай Тошо спря достъпа на хора до американското посолство. Беше единственото, което изложи снимки как Владко пилее пари в казината на Монако.)

Разобличените фирми за прикриване на собственост обикновено са изключително кресливи и устати в самозащитата си. (Както вече споменахме, издънените от разобличението клиенти са в категорията „престъпници“ – нормално е провалилите ги да се плашат.) Говори се за престъпно крадене на информация, за нарушаване на интелектуални права, за посегателство срещу бизнеса им понеже е конкурентен и иноваторски. Ако са достатъчно нагли – дори за посегателство срещу националната сигурност на държавата, в която са регистрирани… (Помните ли вица: „Най-злият враг на конкуренцията е държавата. Почнете и вие да печатате пари, и ще се уверите.“)

… Все още не съм открил откъде мога да се снабдя с пълния архив на документите. Надявам се в някой момент да намеря. Току-виж открия вътре нещо интересно.

Кой точно от „нашичките“ е замесен вътре ли? Това не ме интересува чак толкова. „Мосак Фонсека“ не е нито единствената, нито най-голямата фирма за прикриване на собственост. По-интересни за наши цели биха били някои нейни колеги от остров Ман.

Кого бих очаквал да е там? Кажи-речи всички освен американците – за тях би било рисково, Панама не е особено американофилска страна. (За най-високопоставените американски политици по принцип се съмнявам да ползват такива фирми – меракът на руските и китайските служби да ги изобличат е нищо на фона на мерака на колегите им по Сенат или дори партия. Но по-ниското ниво политици и прослойката на най-богатите в Америка бих очаквал да са вътре до ушите.)

Какво не бих повярвал? Че Путин и компания са скътали само 2 милиарда. (За китайския премиер и само 20 милиарда не бих повярвал.) Че Порошенко е невинен по въпроса, а и не само той. Но пък, както споменах вече, по света има още много други такива фирми. Би било уникална глупост някой да си е оставил всичките яйца в една кошница.

… Да видим.

АСТА е мъртва, да живее АСТА?

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2012/07/05/acta-in-bulgaria-again/

Вчера хората, които излязохме през зимата да протестираме срещу АСТА, официално получихме това, което искаме – Европейският парламент отхвърли ратифицирането на така нареченото търговско споразумение за борба с фалшифицирането.
Това се случи след като стотици хиляди европейци изпълниха европейските площади и протестираха срещу АСТА и срещу така наречената „борба с пиратството“, в името на която се готвеше окупиране на Интернет – но не от движението „Окупирай Уолстрийт“, а от същите корпорации, които вече са окупирали почти всичко, намиращо се оффлайн и бързат да завземат и онлайн пространството.
Сред тези европейци бяхме и ние. На 11-ти февруари многохилядно шествие скандира „НЕ на ACTA“ по улиците на София и изпълни целия площад пред парламента, принуждавайки управляващите да обещаят, че ще „приемат споразумението с резерви“, а именно без частта за следенето на Интернет. Крайно недостатъчно, защото това споразумение или се приемаше цялото или не се приемаше цялото (да не говорим, че имаше ужасно гнили неща и сред незасягащите Интернет), но – забележете – поеха ангажимент да не осъществяват това следене на Интернет.
Сега, след като Европарламентът сложи край на цялото споразумение, би трябвало да си отдъхнем? Уви, не.
Защото проектът за нов Наказателен кодекс на България е предвидил нови драконовски мерки. Минимална предвидена присъда за т.нар. „пиратство“ е 1 година затвор или пробация, присъдата за масовия случай се вдига от 5 на 6 години, т.е. става тежко престъпление, щом е над 5 години затвор. Това означава, че „пиратстството“ се наказва в някои случаи по-строго от престъпления като изнасилване или от убийство по непредпазливост. Отпадат и административните наказания за „маловажни“ случаи – заменят се директно със затвор или пробация.
Ще цитирам конкретните членове от проекта за нов НК. Целият можете да прочетете тук.

Ползване на чужда интелектуална собственост
Чл. 195. (1) Който противозаконно записва или използва по какъвто и да е начин предмет по чл. 193 без съгласието на носителя на съответното право, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба.
(2) Който противозаконно държи носители на предмет по чл. 193 в големи размери или в голямо количество, или държи матрица за възпроизвеждане на такива носители, се наказва с лишаване от свобода от две до пет години и с глоба не по-малко от две хиляди лева.
(3) Когато предметът по ал. 2 е в особено големи размери, наказанието е лишаване от свобода от две до осем години и глоба от три хиляди до петнадесет хиляди лева, като съдът може да наложи и конфискация до една втора от имуществото на дееца.
(4) Когато с деянието по ал. 1 – 3 са причинени значителни вредни последици, наказанието е:
1. в случаите по ал. 1 или 2 – лишаване от свобода от една до шест години и глоба от три хиляди до десет хиляди лева;
2. в случаите по ал. 3 – лишаване от свобода от три до десет години, глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева и конфискация на част или на цялото имущество на дееца.
(5) Когато деянието по ал. 1 или 2 представлява маловажен случай, наказанието е лишаване от свобода до една година или пробация.
(6) Предметът на престъплението по ал. 2 и 3 се отнема в полза на държавата и се унищожава.

Извод 1 – ACTA официално е отхвърлена от цялата Европейска общност, но нашите управляващи са решили да си направят българска АCTA.
Извод 2 (нищо ново) – на думите на управляващите в България не може да се вярва.
Извод 3 – в името на интересите на малцина, се правят свръхнаказания и свръхмерки за ограничаване на свободата на информация и свободата в Интернет като цяло на всички останали. Защото както от опит знаем, борбата с пиратстото не се изчерпва само със защитаване на правата на (евентуално и хипотетично) ощетени творци. Обикновено тя бързо се изражда в перфектното оръжие срещу свободата на словото. И без този Наказателен кодекс все още да действа такива случаи вече има, просто без наказание за нещастния човек, който си е позволил да изкаже критика.
Извод 4 – ако искаме да спрем тази лудост, ще трябва отново да протестираме, отново за същото нещо. Имам чувството, че разчитат на нашата късопаметност, разсеяност и умора. Че очакват да ни писне, да вдигнем рамене и да кажем „Правете каквото искате, майната ви!!“. Само че аз не мисля, че това ще се случи.
А вие?