Tag Archives: четене

Ако настъпи война – 2: Съветите на Енота

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2143


Под предишния запис от темата можете да намерите няколко линка. Два са тежки за четене, но навеждат на някои мисли. Единият е разказ на преживял окупация по време на гражданската война в Югославия. Другият са съветите на бивш сътрудник на ГРУ (руското военно разузнаване), известен под прякора Енота, как да се оцелее при война.

В някой друг запис, ако ми остане време, ще споделя някои мисли около тях. В този превеждам част от съветите на Енота. Те не са напълно адекватни за България, по куп причини. Например, като знам какво представляват политиците ни, бих очаквал това, че сме победени и завладени, да го научим не от военни действия, а по радиото. Вероятно от същите тези политици…

Но може и да се лъжа – ако тук стане реална война, ситуацията ще е много по-близка до руската, отколкото до шведската. Каквото обществото, такава реалността му. А съветите на Енота са цинични и брутални, но понякога могат да са животоспасяващи. И вие сами си решавате кои от тях да приемете, а кои не.

—-

Сценариите могат да са различни. Същността е винаги една – трябва да оцелеете първите две седмици, после „ще се види“. В първия вариант не се натягайте особено. Изсипят ли се в Москва чеченци или друга подобна измет, хора за „работа“ срещу тях ще се намерят. На вас това не ви трябва. Ето че се ражда и правило номер едно. Не си врете носа никъде, най-вече в бой. За това винаги ще се намерят главорези. Вашата задача е да „опазите трудовите ресурси“, тоест себе си.

При втория вариант ще се наложи да воювате, ако естествено искате. При третия можете и да не воювате вече. Родината я просрахме. Може „със смъртта на храбрите“, може и да продължите да живеете и работите, ако ви позволят.

Главното е, че са възможни три степени на загазване. Локални боеве, пълномащабна война, безперспективна окупация с последващо разчленяване на страната. Обяснявам тези неща, за да разберете един много важен момент, за който хората обикновено забравят под стрес: действията ви зависят от обстановката. Никаква самодейност, само здрав смисъл.

Стрелба на улицата не значи край на света. Даже ако във входа ви е пунктът за първична обработка на ранените, а на двора има 120-мм миномет с разчета си, това не значи, че трябва да бягате веднага. (Е, ако има миномет, сменяйте позицията спешно, задължително ще го бумнат заедно с вас.)

Да-да, стрелбата и труповете още нищо не значат, колкото и да ви е странно. Ненавременната маневра „да се измитаме максимално далече“ може да ви струва живота. Не се суетете, не се паникьосвайте, вместо това внимателно се вгледайте КОЙ и ПО КОГО стреля, и най-важното – ЗАЩО.

Докато сме в града

Ако по време на събитията и безпорядъка ви удари по главата решението да бягате, накратко ще изложа шансовете ви. В град от сорта на Москва или Санкт-Петербург шансовете да оцелеете са много малки. В градовете няма достатъчен запас от продоволствие, а по време на размирици никой няма да го раздава. Храна има само в магазините и складовете (за тях забравете, войската или бандитите ще са там моментално).

Да купувате продоволствие има смисъл през първото денонощие, докато още се продава. После магазините ще ги затворят и персоналът ще ги окраде. Ако сте прозяпали момента за „покупката“, пушката в ръце и тръгвате да „приватизирате“. Съветвам ви да вземете с вас съсед, и не само един. Първо, така ще отнесете повече храна, ще ви трябва и кой да ви прикрива от други юнаци като вас, които ще срещнете там или на обратния път. Второ, огневата ви мощ с гладкостволка клони към нулата, още няколко дула ще са само от полза. Помнете обаче – съберете ли много народ, ставате „групова цел“. Също, подялбата на плячката може да е доста тъжна. 3-4 човека, не повече.

Естествено, трябва да имате у дома запаси от храна и вода. С водата е още по-зле, надали ще ви карат. Спре ли да тече от чешмата, имате в казанчето на тоалетната. Не си и помисляйте да я пускате! Тя е същата вода от крана, просто налята в казанчето. С нея можете да изкарате цяла седмица луксозно (или поне със сигурност да не умрете).

Ако имате възможност, грабвате туба-две и кормите някоя бензиностанция. Горивото е много важно. Не бива обаче да го държите у дома. Парите са лесно запалими. Направете си тайник, най-добре на чердака, в мазето хора ще се крият от обстрелите.

Надали ще ви убиват специално. В мътни времена никой не хаби боеприпасите по хора без оръжие. Естествено, това не е повод да се разхождате и да си подсвирквате преди сън, но помнете – вие не сте цел No. 1. Опитът от град Грозни показва, че мъже, воюващи на пълни обороти, просто игнорират цивилните, не им е до тях. Наказание за глупост винаги можете да получите, особено по здрач, но нещата не са съвсем лоши.

Помнете – не се разполагайте близо нито до телецентър, нито до инфраструктурен обект. Ако в жилището ви нахлуят въоръжени хора и ви „информират“, че то вече е позицията на картечницата им, им кажете „ОК, разполагайте се“, и изчезнете оттам. Без никакви „това е моя собственост, никъде няма да ида“. Получавате куршум в главата моментално, не им е до вас, пречите ли – решават проблема по най-лесния и бърз начин. Махайте се даже ако не ви карат. Противниците им много скоро ще обстрелят позицията им, и не с камъчета от прашка.

Избягвайте да се мотаете и пред болници. И двете страни ще искат да си карат там ранените, сградата е стратегическа, нищо чудно да почнат сражение за нея – а то значи стрелба. Почне ли пък бомбардировка, някой задължително ще цапне болницата, изобщо не се съмнявайте. Тези, дето са писали Женевската конвенция, няма да ги има на бойното поле, така че спазването ѝ е леко условно. Като в „Карибски пирати“: „Това не е законодателство. По-скоро е набор пожелателни правила.“

Не забравяйте – почне ли такава каша, вече нямате собственост. И настоятелно ви съветвам да не проимвате. Убивате, ако някой се опитва да докопа храната и водата ви, всичко останало са дреболии. Ако сте успели да размените в най-близкия полицейски участък колата си срещу автомат, голямо браво. Ако ще да е чисто нов Мерцедес срещу старичък сгъваем калашник със само 2-3 пълнителя, пак голямо браво. Колата вече не ви трябва. Да излезете с нея от града няма да можете 100%, а пък желанието да я надупчат ще е сериозно.

Докато сте в града, избягвайте камуфлажни дрехи. По такива се стреля.

И така, в града ни са почнали улични боеве. Решили сме впредвид обстоятелствата или по тактически съображения да останем там (въпреки че идеята почти винаги е лоша). Знаем, че магазините ще почнат да ги грабят още на второто денонощие, оръжие има в най-близкия полицейски участък, малко вода има в казанчето на тоалетната (ако успеете да се сдобиете с бутилка-две минерална от някой магазин, още по-добре). Собственост вече нямате. Който е въоръжен, той е прав. Където има въоръжени, вас трябва да ви няма. Който се облича като военен – воюва, независимо дали иска. Тайник с гориво е голям плюс, горивото в някой момент може да стане на цената на оръжието и боеприпасите. Към важни обекти не си и помисляте да се приближавате.

И още нещо. НИКОГА И НИКЪДЕ НЕ ХОДИТЕ ПРОСТО ЕЙ ТАКА, ОСОБЕНО ПЪК „ДА ВИДИТЕ КАКВО СТАВА“. В градски бой повечето неща се вършат тихо, по разузнавателно-диверсантски. Види ли ви разузнавателна група, 100% ще тръгне да ви коли. Във филмите ще ви покажат с пръст да мълчите и ще си продължат, в реалния живот ще ви заколят на място. Оцеляването и изпълнението на задачата им зависи от липсата на свидетели. Ако група е заела позиции в кашата на градски бой, в момента в който им видите позициите, ще направи същото. Даже картечен разчет, току-що окопал се на кръстовище, няма да изпитва топли чувства към вас. Ако ви забележат отдалече и ви канят с пръст „да поговорите“, бягайте колкото крака ви държат. Може да се усмихват, да изглеждат приветливо, да ви подмамват с провизии – докопат ли ви, млъквате завинаги. Ликвидирането на проблема „местни ни видяха“ е отработена процедура. Така че без въпроси и без да си показвате рогцата от черупката.

Ако ще напускаме града

Проблемът е, че градът е обкръжен, или в него се водят боеве, или и двете. Ако сте пропуснали момента на началото на сраженията, това е много лошо, но още не сте обречени. Винаги има как да се излезе от града. Независимо от ситуацията, има два етапа. Първи – движение през града. Втори – изход от обкръжението.

Около големите населени пунктове има околовръстни шосета, и те са основният проблем. Мотострелковаци в БТР-и, ако са по асфалт, могат да обкръжат град за няколко часа. Станало ли е вече, забравете всяка мисъл „да се промъкнете незабелязано“. „Непонятно движение“ в бойни условия означава задължително ред от автомата или картечницата. Златното правило „каквото не виждам, по него не стрелям“ често не работи. Обкръжението се преодолява чрез доброволно предаване. Но още не сме стигнали до него.

Важно: не се качвайте на превози! Какъвто и да е транспорт в града задължително ще бъде обстрелян.

И така, имате раница с благинки за оцеляване. В идеалния случай – малогабаритно оръжие (сгъваем калашник плюс пистолет, стандартният набор на ченгетата). И още една торбичка със същото като раницата, но в доста по-скромни мащаби. Примерно в раницата имате храна за три дни, в торбичката за още един ден. Торбичката – завързана за тялото ви така, че да не личи, и не я сваляте. Много важно – вземете отделно, ако щете в гащите, всички скъпоценности, които намерите.

Раницата я замятате с бял чаршаф и го закрепвате на нея стабилно. Прави се, ако ви види някой военен (а такива ще има много, не се и надявайте да се промъкнете незабелязани), да разбере че сте ЦИВИЛЕН и да не си издава позицията заради вас. Ще ви съпроводят в кръстачката на мерника, но ще ви оставят да продължите. Разбира се, не правете манифестация по централната улица, но и не се мажете с кал в стил Шварценегер – ще ви мярнат и отстрелят, понеже няма да знаят кой и какъв сте. Камуфлажа го зарежете, даже ако ви е единствените читави дрехи.

Вие сте цивилен и трябва да изглеждате като цивилен, с бяла раница като бяло знаме, иначе ще ви отстрелят. С целия си вид трябва да показвате, че не представлявате никакъв интерес, просто се омитате. Естествено, оръжието си е с вас, просто го криете, вместо да го носите открито. Пистолетът – в джоба, готов за стрелба. Автомат, ако сте се снабдили – прикладът сгънат, и под куртката. Предпазителя му по-добре свалете предварително, може да е труден за превключване и да се подшашнете. Патрон в цевта, разбира се. На гърдите не носете нищо обемисто, най-много скрития автомат – наложи ли се да залегнете, лежите ли върху някаква торба, дето ви повдига над земята, ще сте по-лесни за целене.

Ако към вас върви открито въоръжен човек, спирайте и „без фокуси“, другарите му са на позиция. Вероятно ще иска да ви обира, ако искаше да ви стреля, щеше да ви е застрелял вече. Поиска ли раницата – давате му я (така или иначе при изхода от обкръжението ще ви я вземат). Молите го да ви остави чаршафа (ще си го метнете на гърба) и малката торбичка. Моментът е психологически, даваме спокойно големите неща и молим да ни оставят малките. Като правило хората се съгласяват, на това и разчитаме още отначало. Да се измъкнете с куп благини няма да ви остави никой, нужни са всекиму.

Питат ли за оръжие – казвате, че имате автомат (не вадите и не показвате, а казвате със спокоен глас), и молите да ви го оставят. Ще ви го вземат 100%, но това ще ви позволи да запазите пистолета. (За него не споменавайте – дадете ли автомата, надали ще ви тършуват.) Автомата ще го забележат винаги, а щом го давате спокойно и без съпротива, значи не сте буен. Един вид разменяте своите неща за свои. Ако нямате пистолет, взимате гладкостволка в разглобен вид, важното е да дадете „голямото и страшно“ оръжие. Изхождаме от допускането, че щом вече градът е обкръжен и са почнали улични боеве, трябва да не сте зяпали реклами по телевизията, а да сте напазарували вече в полицейския участък.

Ако успеете за ден да минете 10-15 километра, това е отлична скорост. Не забравяйте, ще се движите не по права линия, а с много заобиколки заради уличните боеве. Ако по карта домът ви е на 10 километра от околовръстното, няма гаранция, че ще успеете да ги минете за денонощие. Вървете ДЕНЕМ. Тръгне ли някой откаченяк нощем, куршумът му е в кърпа вързан. Вървите денем, с бял чаршаф, предавате се – тръгнете ли да се криете, ще има огън по вас.

Стигнете ли до обкръжението или до заградителните кордони, изхвърляте пистолета и с високо вдигнати ръце и викане, че се предавате, размахвате белия чаршаф и вървите към войниците. При възможност гледайте да отивате не къде да е, а към пропускателен пункт или охранителен пост. Ако трябва, вървете половин километър към него с вдигнати ръце. Идеята е, че пунктовете и постовете са укрепени и често оборудвани за „прием“, войниците се чувстват там по-комфортно и шансовете да ви гръмнат са по-малки. Ще ви претръскат до дупка. Оръжието сте го изхвърлили предварително, кротичък гражданин сте. Ще ви привика офицер, вероятно лейтентант, надали по-старши, не е нужно да биете чело в земята. Намирате начин да говорите на четири очи с него и му предлагате ценности срещу право на преминаване. Мине ли всичко успешно, сте излезли от града.

По пътя с пълна сигурност ще изгубите почти всичко ценно и всичкото оръжие, и ще затриете за това смешно разстояние поне 1-2 дни. ТОВА Е НОРМАЛНО. Обкръжен град е огромен пленнически лагер. Давайте всичко, само за да излезете. Вътре ще почне глад, и то скоро.

И така, вървите внимателно, но не се криете като „разузнавачи“. Облечени сме цивилно, имаме бял парцал на гърба (отпред се вижда, че не носим оръжие, но откъм гърба – не, трябва да се застраховаме). Имаме малка торбичка с най-необходими благини. Имаме скъпоценности (злато) като валута. Оръжие, с което да не забравим да се разделим преди да стигнем до военния пост (намерят ли го у вас, трудно ще минете за цивилен – ще ви пишат или дезертьор, или преоблечен враг). Ако сте успели да излезете с тези неща от града за 1 до 3 дни, преминавайки от район в район, това е нормално.

От личния опит: обикновените фъстъчени сникерси са много хранителни. 6 двойни са дневната норма калории за мъж. Удобства за притопляне на храна надали ще имате. Сникерсите не са шведска маса, но по време на война не бъдете претенциозни към храната. Идеята със сникерсите, честно казано, е открадната от чеченците. Те на тях изкарват войната. Може да се яде в движение и е чудесна идея – захар, глюкоза, повдига настроението (ще ви е много нужно, понеже ще сте физически и психологически в дупка).

Главното – разберете, че момчетата с автоматите са бая напрегнати, по тях стрелят. Адски лесно е да им дадете повод да ви надупчат. Така че внимателно и без да се дуете. В простичък текст, съгласявайте се с всичко.

А сега много кратко ще разкажа накъде и защо натам. Дотук специално разглеждахме най-хардкор сценариите. И сега ще е така. Надявам се да не е нужно да обяснявам защо.

И така, най-лошият вариант: оказваме се извън града, но почти без храна и оръжие. В идеалния случай всеки от вас ще е огледал предварително (примерно сега) картата и ще е нахвърлил няколко места, където може да отстъпи. НИКАКВИ ГЕРОЙСТВА! Първо да се успокои ситуацията, после ще се оправяте къде какво става. Избирайте места според посоките на света. Прост пример: Санкт-Петербург. На запад надали ще е вариант да се отстъпва. На юг също няма смисъл. Ще бягате или на север, към Карелия, или на изток, към Новгородската и Тверската области. И от Москва най-вероятно ще са северното (Архангелск) и източното (Урал) направление.

Помнете: към военни обекти НЕ се приближава! Мисълта, че там са свои, „руски войничета“, и ще ви приемат и нахранят, е глупост. В НАЙ-ДОБРИЯ случай офицерите ще ви напсуват и изритат, не им е до вас, това не е пункт за прием на бежанци. А това, че всеки миг може обектът да бъде бомбардиран, е обективна реалност. Не бива да забравяте и още нещо: срочната служба сега я карат близо до дома. Почне ли патардия, не си и представяйте даже какво става в главите на военните, на които роднините и близките може още да са в града. Помнете – всички са хора. Военните преживяват, нервничат и психясват точно както и цивилните, само дето го правят с оръжие в ръка. Затова идеята, че „войничетата ще помогнат“, не е най-добрата.

Мъдрата идея е да имате „къщичка на село“, където в мазето има склад с консерви, вода, лекарства и прочее, и ще отстъпвате там. Чеченците така правеха – отиваха по селата. Но тук обсъждаме най-лошия възможен сценарий, а много хора нямат въпросното недвижимо имущество.

Най-просто ми е да дам за пример Санкт Петербург. Я да видим картата. Във всяка посока трябва да имате набелязани ПОНЕ по две места, близко и далечно. За близкото препоръчвам някой туристически къмпинг, разположен до неголямо населено място. Ако сте били на излет край някое езеро или рекичка, на барбекю примерно, спокойно можете да идете там. Първо, ще знаете какво ви чака. Ще имате представа къде там има питейна вода и продоволствие. Второ, познавате мястото и това много ще ви крепи психологически.

Бежанците са тъжна картина, тежко е да ги гледаш. А бягството „на стадо“ може да не е организирано от никого, и ще бягате сами и без крайна точка, където да ви приеме някакъв „червен кръст“. А най-вероятно така и ще бъде, не се съмнявайте. Първите сериозни „благотворители“ се появиха в Чечня чак след първата война. Две години цивилните бяха оставени на собствените си грижи.

И така, вече имаме две точки за отстъпление близо до града. Сега са ни нужни две далечни точки. Ако ще отстъпвате на север, бих ви предложил Соловецкия манастир, на остров в Бяло море. Има там едно селище на име Рабочеостровск, от него курсират кораби. Естествено, те няма вече да курсират, но винаги може да „приватизирате“ лодка с гребла на пристанището. Бяло море е сравнително спокойно. Да се преплава е реално (сложно е, но е възможно, от хленчене файда няма, така че гребем). На изток бих отстъпвал към Иверския манастир в Тверска област. Той също е на островче насред езеро. Наблизо има хранителни складове и производства (по трасе М10).

Защо манастири? Тях няма да ги бомбардират първи (това не значи, че после приоритетите няма да се променят). И още нещо: идеите за християнските добродетели ги забравете веднага. Нито ще ви чака там някой, нито ще ви се радва. Отивате там реално да се продавате в робство. Ще работите за тях, селскостопанска работа, или охранителна, или там каквото – те ще ви дават по нещичко за ядене. Стигнете ли, казвате им: „Силен и здрав мъж съм, ще работя каквото кажете срещу храна.“ Темата за морално-нравствената отговорност на поповете пред миряните я забравете веднага, и гък не гъквайте по въпроса.

Разбира се, всичко е условно. Може да изберете друго място. Главното е принципът: собствеността ви вече я няма, доволни сте да сте в полу-робство, ако ще ви хранят. Между другото, липсата на вашата собственост значи липса на собствеността и на другите. Който не може да защити имуществото си с оръжие, няма имущество.

Сега по въпроса за транспорта. Обществен транспорт вече няма да има. Плюс е, че можете да се снабдите с кола – да я „приватизирате“ или намерите захвърлена. Захвърлени с празен резервоар не пипайте, гориво няма откъде да намерите. И да я бутате до бензиностанцията, там няма да ви огрее. Снабдите ли се с кола, накачете я с бели парцали, в идеалния случай лепнете на покрива кръст от червен скоч. Не е панацея, и такива бомбардират, но шансовете да ви пропуснат са малко по-големи.

Движете се бавно! 50-60 км в час, не повече. Може да налетите на военен конвой, ако карате бързо, ще ви опукат „за всеки случай“. Цивилни, които се опитват да ви спрат, не се котират, давайте газ. Те с вас няма да споделят своето, а да „споделят“ вашето ще се пробват. Конвой или дори отделно военно возило – спирате на банкета, отваряте леко прозорец или врата и показвате ръцете. Да излизате не е мъдро, поражда желание да ви преджобят. Седите спокойно, без нерви и се молите наум. Да ги пронизвате с поглед не се препоръчва – гледайте пред себе си или в пода.

Ако всичко се е получило, имате покрив над главата, работа, храна и хора, с които да поговорите (и това е важно). Така можете да изчакате седмица-две, да видите какво става, да оцените ситуацията в страната и да вземате решения.

А сега малко цинизъм. Ако имате „обоз“, демек семейство, сте покойник. Имате ли семейство, сте длъжни да се ометете от града и да цъфнете на вилата (със запаси от храна и вода) в първите секунди, когато на улицата почнат да псуват Великия Пу. Ако нямате къде да отстъпите с „обоза“ си, сте пълнеж за ковчези, и обозът ви също. Не тъпейте, подгответе се предварително, близките ТРЯБВА ДА ИМА КЪДЕ ДА ОТИДАТ. И трябва да имат продоволствие. После правете каквото щете. Ако щете, се връщайте и воювайте, ако щете се връщайте и висете по кръчмите, докато жена ви е „на картофите“. Но мислете за тях предварително, после ще бъде късно. Всичко по-горе е за самотници, дето нямат какво да губят. Имате ли семейство, се пригответе предварително. Историята учи, че семейството е по-скъпо от Родината, поне на първия етап.

—-

Тези съвети (заедно с още – как да воювате и с какво да се снабдите, ако ще воювате) ги има на стотици места из руския Нет, поне от 2013 г. Често с дребни, но забележими разлики в текста. Същността обаче е една и съща.

Реални ли са? Някои ми се струват да не са съвсем. Не вярвам примерно при минаване на обкръжението за един пистолет (особено ако е модел, който не се използва от военни) да ви обявят за дезертьор или преоблечен враг. Дезертьорът ще е захвърлил оръжието до последния патрон, врагът ще носи нещо далеч по-делово от пистолет. (И никой от двамата няма да си каже за него открито.) Ако пък им трябва пушечно месо, и да нямате оръжие, ще ви дадат.

Също, съветът с лодката и гребането до Соловецките острови ми се струва попресилен. От Рабочеостровск до Соловецк са нещо към 70-80 км по права линия. С гребна лодка, каквато може да бъде намерена на пристанище от сорта на това в Рабочеостровск, и световен шампион надали ще ги преодолее за 24 часа, а опитен, но неподготвен за състезание гребец – за 48 часа. Положението се подобрява малко, ако сте цяла лодка яки гребци, но пак трябва да сте сигурни, че ви чакат поне 24 часа екстра време – а прогнози за времето в Онежката губа вероятно тогава също няма да има.

Като цяло впечатлението ми за Енота от разказа му е за човек с опит от войната в Чечня, но и с известна доза художествено въображение.

И си мисля – дано никога и никой не се нуждае от тези съвети.

Което ме навежда на още мисли – но тях ще напиша следващия път.

Поредно изменение на Закона за радиото и телевизията относно обновяването на състава на СЕМ

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/17/zid-zrt-4/

На 16 май 2018 г. Народното събрание е приело на първо и второ четене изменението на Закона за радиото и телевизията, внесено от народни представители, за заличаване на разпоредбата, предвиждаща решението на парламента и указът на президента за избиране, съответно назначаване, на членовете на Съвета за електронни медии да влизат в сила едновременно.

С промени, влезли в сила на 22.6. 2010 г., съставът на регулатора се намалява от 9 на 5 члена и двете квоти на регулатора се предвижда да се обновяват през различен период от време (2 години за квотата на НС, 3 години за президентската квота). Тогава не е заличено изискването актовете на Народното събрание и президента да влизат в сила едновременно – което е направено сега.

Изменението има връзка и с образуваното конституционно дело 7/2018 г. с докладчик Константин Пенчев, свързано със съответствието именно на заличената разпоредба с Конституцията.

КС в сходни случаи  е констатирал, че едно твърдение за противоконституционност е основателно или не “до извършването на последвалото изменение на закона, с което противоречието е отстранено и оспорването остава без предмет.”

 

*

Законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията (Вносители: Вежди Рашидов, Станислав Иванов, Емил Димитров, Тома Биков, Евгени Будинов, Иво Христов и Данаил Кирилов, 3.5.2018 г.).

Блокиране на географски принцип: резолюция на Европейския парламент

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/02/23/geoblocking/

Като част от мерките, свързани с изграждането на цифров единен пазар, се обсъжда регламент за геоблокинга.

На 6 февруари 2018 Европейският парламент е гласувал   Законодателна резолюция  относно предложението за регламент   за преодоляване на блокирането на географски принцип и на други форми на дискриминация въз основа на националността, мястото на пребиваване или мястото на установяване на клиентите в рамките на вътрешния пазар и за изменение на Регламент (ЕО) № 2006/2004 и Директива 2009/22/ЕО (COM(2016)0289 – C8-0192/2016 – 2016/0152(COD)) (Обикновена законодателна процедура: първо четене).

На страницата, на която е резолюцията, има и консолидиран текст на проекта за регламент. 

Юлия Реда нарича гласуването “малка стъпка”  поради изключенията от обхвата, например стрийминга, Асоциацията на потребителите също нарича решението “половинчато”.

Все пак надежди се свързват с  чл.9 – клауза за преразглеждане:

Член 9

Клауза за преразглеждане

1.  До… [две години след влизането в сила на настоящия регламент] и след това на всеки пет години Комисията докладва на Европейския парламент, Съвета и Европейския икономически и социален комитет относно оценката на настоящия регламент. В този процес Комисията отчита цялостното въздействие на регламента върху вътрешния пазар и трансграничната електронна търговия, включително по-специално евентуалната допълнителна административна и финансова тежест за търговците, произтичаща от съществуването на различни приложими регулаторни режими в областта на потребителското договорно право. Докладът се придружава при необходимост от предложение за изменение на настоящия регламент с оглед на правното, техническо и икономическо развитие.

2.  Първата оценка, посочена в параграф 1, се извършва по-специално с оглед да се оцени приложното поле на настоящия регламент и обхвата на забраната, установена в член 4, параграф 1, буква б), както и дали настоящият регламент следва да се прилага и за услуги, предоставяни по електронен път, чиято основна характеристика е предоставянето на достъп до защитени с авторско право произведения или до други защитени обекти и на възможност за ползването им, включително продажбата на защитени с авторско право произведения или защитени обекти в нематериална форма, при условие че търговецът разполага с необходимите права за съответните територии.

 

Европейската комисия е направила следното изявление по този повод:

“Комисията взема предвид текста на член 9, приет от Европейския парламент и Съвета.

Без да се засяга правото ѝ на инициатива по силата на Договора, Комисията иска в този контекст да потвърди, че, в съответствие с член 9, в първата си оценка на настоящия регламент, която следва да бъде извършена в срок от две години след влизането в сила на регламента, тя ще направи задълбочена оценка на начина, по който регламентът се изпълнява и е допринесъл за ефективното функциониране на вътрешния пазар. По този начин тя ще вземе предвид нарастващите очаквания на потребителите, особено на онези, които нямат достъп до защитени с авторско право услуги.

Като част от оценката тя ще извърши задълбочен анализ на осъществимостта и на потенциалните разходи и ползи, произтичащи от евентуални промени в обхвата на регламента, по-специално по отношение на евентуалното заличаване на изключването на доставяните по електронен път услуги, чиято основна особеност е предоставянето на достъп до или използването на защитени с авторско право произведения или други защитени обекти, от разпоредбите на член 4, параграф 1, буква б), когато търговецът притежава необходимите права за съответните територии, като надлежно взема под внимание евентуалното въздействие, което евентуално разширяване на приложното поле на регламента би имало върху потребителите и предприятията, както и относно засегнатите сектори, в целия Европейски съюз. Комисията също така внимателно ще анализира въпроса дали в други сектори, включително тези, които не са обхванати от Директива 2006/123/ЕО, които също са изключени от приложното поле на регламента по силата на член 1, параграф 3 от него, например услугите в областта на транспорта и аудио-визуалните услуги, следва да бъдат премахнати оставащите необосновани ограничения, основани на националност, място на пребиваване или място на установяване.

Ако в оценката на Комисията се стигне до заключението, че приложното поле на регламента трябва да бъде изменено, Комисията съответно ще приложи към нея законодателно предложение.”

 

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

[![Първият брой на вестник Марица от 1878 година](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)](https://yovko.net/content/images/2018/02/maritsa1878.jpg)
Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

Тоест

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Тоест

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Тоест

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/toest/

В Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25.VII/6.VIII.1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. […] Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. […]

В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника освен периодическите списания: “Балкански новини”, еврейският “Ел Диа” – “Ден”, турският “Ехали” – “Народ”, “Зорница”, гръцкият “Едисие ту ему”, турският “Мувазине”, “Нова Марица”, “Пловдив”, арменският “Размиг” – “Борец”, “Санстефанска България”, гръцкият “Филипополис”, еврейският “Ла семена” – “Седмица”, турският “Хилел” – “Полумесец”. Започнаха да печатат свои вестници и работническите синдикати. В 1908 г. се появи първият брой на вестник “Тютюноработник”, а в края на 1909 г. – на “Кожаро-обущар”. […]

Вестници много, на различни езици, но в 45-хилядния град имаше и много читатели!

Никола Алваджиев, “Пловдивска хроника”

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Първият брой на вестник Марица от 1878 година

Днес в почти половин милионен Пловдив излиза само един ежедневник.

А голяма част от медиите в България са зависими. Подчинени на политическите влияния, на бизнес интересите на собствениците си, или разчитат на благоразположението на рекламодателите си. Автоцензурата също се е превърнала във важно умение за оцеляване на българския журналист и на българския медиен пазар. Така основната роля на медиите да бъдат в полза на обществото и да са критичен коректив на управляващите става невъзможна.

Без свободни медии обаче демокрацията е не просто уязвима – тя не може да съществува. А единствената гаранция за действителна независимост на медиите е да бъде изолирано влиянието на собствениците, рекламодателите и властимащите върху тях, което ще е възможно само ако гражданите се ангажират с финансирането на медиите, на които държат.

От години насам с различни хора обсъждах няколко форма̀та, които по една или друга причина не се реализираха. На 1 февруари, около 5 сутринта, след безсънна нощ и над 12-часова работна сесия, започнала следобеда на предния ден, дръпнахме завесата пред Тоест.

Наясно сме, че започваме скромно, но се надяваме да пораснем бързо и заедно. Екипът ни постепенно расте, защото продължаваме да разговаряме с хора, които да привлечем под една или друга форма. Засега сме разпръснати между София, Пловдив и няколко европейски града. Редакцията ни е виртуална, за да можем да сме навсякъде и защото искаме да изцедим възможностите на съвременните технологии, за да създаваме съдържание и общност около себе си.

Искаме да натежим в посока на думите, които имат смисъл. Искаме да предлагаме стойностни неща за четене, гледане и слушане. Представяме си се като съвременно списание, което „разлиствате“ по-бавно, и избирате подходящия момент, за да се потопите в една или друга тема. Не можем да бъдем прехвърлени набързо. Ще прескачаме злободневните теми, за да се фокусираме върху истински важните. Но ако нямаме автор за дадена тема, ще предпочетем да я пропуснем, отколкото да не бъдем на ниво. Искаме да даваме трибуна на хора с експертност и репутация в своята област и целенасочено ще отбягваме многознайството по всяка тема.

В „Тоест“ няма да препубликуваме чужди материали, а само авторски. Ще съпоставяме факти, ще ги анализираме, а когато сме пристрастни към някоя позиция, ще го декларираме ясно и обосновано. Ще търсим и разказваме историите на хората, които вдъхновяват, и на малкия и средния бизнес, който възражда предприемаческия дух на българите. Ще бъдем критични към управляващите, които и да са те.

И започваме, отказвайки се да публикуваме реклами, отказвайки да се финансираме по програми, отказвайки зад нас да стои нечий бизнес. Заради това регистрирахме фондация, а не търговско дружество за издател на Тоест. Единственият начин да се закрепим над водата е да спечелим доверието на читателите, зрителите и слушателите си, да им носим смисъл и полезност, а те редовно да ни подкрепят с малки суми. Нямаме друга опция. Нещо повече, освен да спечелим доверие, ежедневно ще трябва да го защитаваме и умножаваме.

Съзнаваме, че подобен бизнес модел звучи сякаш сами се препъваме, но пък… ако се получи? В Тоест няма и няма да имаме нужда от търговци, които да продават реклама, за да запълваме страниците си с банери и платени публикации. Няма да броим кликовете върху тях. Няма да се борим за повече трафик, няма да пишем провокативни заглавия, за да привличаме внимание. Дори не ползваме Google Analytics, защото не следим и не профилираме посетителите си – защото няма пред кого да доказваме посещаемост. Няма да слагаме и paywall, за да предлагаме по няколко безплатни статии, а след това да затваряме достъпа до сайта за посетители, които не са платили.

Единственото, което ще реши дали ще оцелеем при този модел, е дали достатъчно хора ни намират за полезни и ни подкрепят. Нито сме първи, нито единствени с подобна идея – има вече успешни проекти по света и това ни дава кураж да опитаме.

Оригинален линк: “Тоест” • Някои права запазени

Новото законодателство за изпиране на пари: разкриване на действителните собственици

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/11/28/ownership-2/

Разкриването на действителните собственици в медийния сектор у нас е нерешен въпрос в годините на прехода. Предвидени мерки има, водят се и регистри:  от МК  – на действителните собственици на печатни издания и от СЕМ – на доставчиците на радио и телевизия. Но мерките не водят до задоволителен резултат.

В допълнение: не само  собствеността,  но и механизмите за влияние върху решенията следва да се идентифицират и да бъдат прозрачни –

като   необезпечените кредити от КТБ за 24 часа и Труд  и

като  фигурата на консултантите – Красимир Гергов, Ирена Кръстева и пр. –  т.нар. консултант може да се окаже собственик с права на контрол върху важни решения (вж напр.  т.4.4 в този договор).

 

Ето защо   установяването на действителните собственици и изясняването на произхода на средствата, предвидени в приетия на първо четене законопроект за мерките против изпиране на пари – въвеждащ съответната директива на ЕС – имат връзка с евентуалната прозрачност на собствеността и влиянията в медийния сектор.

Дали това е добър инструмент – да не се забравя, става дума за много сериозно навлизане в личната сфера, така че трябва да бъдат осигурени пропорционалност и баланс –  и дали в България е възможно властта да приема мерки, които ефективно могат да се насочват и срещу нейни представители и спонсори – остава да видим.

*

702-01-14 законопроект с мотиви

Из мотивите към законопроекта:

В раздели V и VІ са регламентирани съответно условията и редът за идентифициране на клиенти и проверка на тяхната идентификация, както и идентифицирането на действителните собственици и проверка на тяхната идентификация.

Отчетена е необходимостта от точна и актуална информация за действителния собственик като ключов фактор при разкриването на престъпления с оглед на възможността самоличността на дадено лице да бъде скрита зад дружествена структура.

Сред основните промени в сега действащия режим по идентифициране на действителните собственици и проверка на тяхната идентификация е изричното формулиране на задължение за всички учредени на територията на Република България юридически лица и други правни образувания и лицата им за контакт, както и всички физически и юридически лица и други правни образувания, които действат на територията на Република България в качеството си на доверителни собственици на тръстове, попечителски фондове и други подобни чуждестранни правни образувания, учредени и съществуващи съобразно правото на юрисдикциите, допускащи такива форми на доверителна собственост, и лицата им за контакт да получават, да разполагат и да предоставят в определените в закон случаи подходяща, точна и актуална информация относно физическите лица, които са техни действителни собственици, включително с подробни данни относно притежаваните от тях права. Друго съществено задължение за тези лица и правни образувания е да предоставят на задължените по закона субекти при извършване на идентификация и нейната проверка информация относно действителните собственици. Предвидено е и задължение такава информацията да се предоставя при поискване и на дирекция „Финансово разузнаване” на Държавна агенция „Национална сигурност” и на компетентните органи по този закон в определения от тях срок.

Така формулираните задължения кореспондират с изискванията на чл. 30 и 31 от Директивата и на Препоръки 24 и 25 на FATF и имат за цел въвеждане на гаранции за възможността на задължените по закона субекти да извършват идентификация на действителните собственици и нейната проверка.

Изискването за наличието на лицe за контакт, което да отговаря за изпълнението на изискването за прозрачност на действителния собственик, съответства на международните стандарти (Тълкувателни бележки по Препоръка 24, буква „Б”, т. 9 на FATF).

В § 2 от Допълнителните разпоредби към законопроекта е формулирана подробна дефиниция на понятието „действителен собственик”, която съответства напълно на дефиницията в чл. 3 т. 6 от Директивата. С цел внасяне на яснота при тълкуването и улесняване прилагането на разпоредбите относно идентифицирането на действителните собственици и проверката на тяхната идентификация в дефиницията прекият и непрекият контрол са разграничени. Дефиницията не се прилага за публичните дружества, но в законопроекта е предвидено задължение за задължените по закона субекти по отношение на техни клиенти – юридически лица, чиито акции се търгуват на регулиран пазар, които се подчиняват на изискванията за оповестяване в съответствие с правото на Европейския съюз или на еквивалентни международни стандарти, осигуряващи адекватна степен на прозрачност по отношение на собствеността, да събират информация за дяловото участие, подлежаща на разкриване по реда на глава единадесета, раздел I от Закона за публичното предлагане на ценни книжа.

Предвидено е информацията и данните за действителните собственици да се вписват по партидите на учредените на територията на Република България юридически лица и други правни образувания в търговския регистър и в регистър БУЛСТАТ, а на физическите и юридическите лица и други правни образувания, които действат на територията на Република България в качеството си на доверителни собственици на тръстове, попечителски фондове и други подобни чуждестранни правни образувания, учредени и съществуващи съобразно правото на юрисдикциите, допускащи такива форми на доверителна собственост – в регистър БУЛСТАТ.

С цел транспониране на разпоредбите на чл. 30 и 31 от Директивата в Преходните и заключителните разпоредби на законопроекта са предвидени промени и в Търговския закон, Закона за юридическите лица с нестопанска цел, Закона за кооперациите, Закона за регистър БУЛСТАТ, Закона за икономическите и финансовите отношения с дружествата, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим, контролираните от тях лица и техните действителни собственици и др. При регламентиране на реда и условията за идентификация и проверка на идентификацията на действителните собственици са взети предвид и препоръките, отправени към България от Глобалния форум за прозрачност и обмен на информация за данъчни цели към Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР).

В раздел VІІ са регламентирани редът и условията за изясняване на произхода на средствата.

Предвиждат се следните допустими способи за прилагане на тази мярка – събиране на информация от клиента за основната му дейност, включително за действителния и за очаквания обем на деловите взаимоотношения и на операциите или сделките, които се очаква да бъдат извършвани в рамките на тези взаимоотношения, чрез попълване на въпросник или по друг подходящ начин; събиране на друга информация от официални независими източници  – данни от публично достъпни регистри и бази от данни и др.; информация, събирана във връзка с изпълнението на изискванията на този или на други закони и подзаконови нормативни актове, включително Валутния закон, която да показва ясен произход на средствата; използване на информация, обменяна в рамките на групата, която да показва ясен произход на средствата, когато е приложимо; проследяване на паричните потоци в рамките на установените делови взаимоотношения с клиента, при което да е виден ясен произход на средствата, когато е приложимо.

Filed under: BG Law Making, BG Media, EU Law, Media Law

Какво трябва да се случи с електронното управление според пътната карта?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2887

„Пътна карта за развитие на стратегията за електронно управление“ звучи като тежко бюрократичен документ. Когато го писахме дори си позволих да иронизирам стратегическите документи.

Но всъщност такива документи са необходими, за да се знаят както посоката и целите, така и конкретните проекти и интервенции, които трябва да се случат. Пътната карта обхваща разбирането на авторите ѝ (и техните ръководители) за това какво трябва да се случи в следващите няколко години.

Медиите спорадично се сещат за пътната карта – като например при приемането ѝ генерираха мини-скандал как така държавата ще прави електронна поща за 25 милиона, което беше напълно грешен опит за тълкуване на един абзац от документ. Наскоро пътната карта беше преоткрита, в частта за изцяло нов адресен регистър и ново ГРАО, този път с по-позитивна конотация. Но отново цялостния и лесно разбираем поглед липсва.

Признавам си, че макар да беше доста харесана от хора извън администрацията (напр. бизнеса), пътната карта все пак е голям документ с много текст, който не непременно е интересен за четене. Затова година и половина след приемането ѝ, но преди който и да било от проектите вътре да се е случил, ще опитам да я разясня – по няколко изречения на проект. В самата пътна карта има малко повече информация (което всъщност не е стандартно за пътни карти – обикновено те включват доста общи и разтегливи мерки. Ние решихме да бъдат конкретни проекти с реални цели и резултати). Може някои от тях да са скучни или прекалено „вътрешни“, но електронизацията на цяла държава е дълъг и сложен процес пълен с много детайли. „Прости“ решения няма и малко неща са „wow, това е яко“. Но ето по няколко думи за проектите:

  • Електронно гласуване – започвам с този проект, макар да е в края на таблицата, защото е популярен в момента – Мая Манолова е „вдигнала“ темата след писмо, което е получила. Проектът беше вкаран като приоритетен в пътната карта през есента (няколко месеца след като бяха приети измененията в изборния кодекс). Оттогава досега мина доста време, но проектът най-накрая е в някаква видима фаза. Първата стъпка е да се проучат добрите практики по света и на база на това да се подготви техническо задание за системата. Това може да се разгледа като известно изоставане от първоначалния график, но така или иначе другия ключов за електронното гласуван проект – този за електронната идентификация – също е назад. Все пак срокът „май 2019-та“ не е непостижим, особено ако се използва някое от готовите решения на пазара, вместо да се изгражда нещо от нулата. ЦИК и Държавната агнеция за е-управление засега изглежда да имат намерения да изпълнят проекта. Има ли риск да стане както с машините, с които ЦИК не беше готова навреме? Има, но според мен това няма да е фатално – 6 месеца или 1 година по-късно, електронното гласуване ще е факт, а по-добре малко закъснение, отколкото прибързано въвеждане на нещо с такова голямо значение. Защото объркаме ли го, втори шанс няма да има скоро. (Защо системата се казва „пилотна“ – защото първо ще има пилотно внедряване. След това обаче няма да се прави нова система, а просто пилотната ще бъде въведена в продукционен режим)
  • Одит на информационната и комуникационната инфраструктура (на администрацията и в сектор „правосъдие“). Проблемът в момента е че никой в държавата не знае какви компютри, какви мрежи, какви лицензи, какъв софтуер, какви и колко стари компютри има по администрациите. Идеята е тази информация да се събере еднократно и след това да бъде поддържана в актуален вид чрез изграден за целта регистър. Нормативното задължение го създадохме с наредба, сега остава да бъде изпълнен и проекта. Защо това е нужно изобщо? За да се планира каквото и да било в мащаб, е нужна информация. За да се правят изгодни сделки за лицензи, например, е нужно да се знае какво има налично. На практика най-вероятно ще се окаже, че държавата е купила два пъти повече лицензи за бази данни, отколкото реално ползва. Отделно, тази информация ще позволи да се консолидират част от тези ресурси в облачна инфраструктура. Но за да може да се планира каквото и да било, трябва информацията да е налична. Документацията за проекта е налична на сайта на Държавна агенция „Електронно управление“
  • Държавен хибриден частен облак, или серия от дейта-центрове, в които държавата да си консолидира хардуерния ресурс. В момента „сървъри“ биват наричани всевъзможни настолни компютри, стоящи в краката на някой системен администратор или секретарка, или в добрия случай – в килера на чистачките. Това няма да е първият опит за държавен дейта-център, но целта е най-накрая да се направи както трябва. Не просто да бъдат изсипани железа, а реално да предлага „инфраструктура като услуга“ – администрация Х казва „трябва ми толкова RAM и толкова дисково пространство“ през потребителски интерфейс…и го получава веднага, автоматично. И не се грижи за поддръжката му, защото тя е осигурена централно, в т.ч. резервни копия, защита от атаки, резервираност и т.н.
  • Развитие на пилотната система за електронна идентификация – това е един от най-важните проекти, който се основава на цял закон – целта е да има софтуерна инфраструктура за идентифициране на гражданите в електронна среда. Това на практика значи, че всеки ще може да получи електронна идентичност на избран от него носител (лична карта, друга карта, „флашка“ с електронния му подпис, мобилен телефон) и с нея ще има достъп до всички електронни услуги в държавата. И не само в нашата държава, а във всички европейски държави, защото електронната идентификация ще има трансгранично признаване. Този проект е най-напреднал, и е на етап набиране на оферти. Всички други проекти имат предвидена интеграция с него, така че е важно, че се движи пред останалите (макар и всички да изостават от планираните срокове). (Защо пилотна система – защото има такава, дадени са пари за нея, и трябва да се ползва като отправна точка)
  • Реализиране на система за мониторинг на индикаторите за изпълнение на всички оперативни програми – сравнително скучен от гледна точка на цялостната картина вътрешен проект, който просто е необходим за мониторинга на евросредствата. Има още два проекта за НСИ, които са „вътрешни“ и са свързани с покриване на задължителни изисквания, идващи от ЕС.
  • Публични регистри за бюджетен и проектен контрол и информационни ресурси на електронното управление – със Закона за електронното управление беше създадена държавна агенция с доста правомощия за контрол. Причината е, че нещата в държавата се случват некоординирано, „както дойде“ и „на парче“ и за да имаме накаква устойчивост, трябва това да спре. За целта агенцията трябва да осъществява контрол на всички проекти и дейности и на всички бюджети за информационни технологии. А не всеки да си „маже“ технически задания, които изпълнителите могат да тълкуват както им е удобно, или пък да харчи пари за лицензи и компютри, каквито си е купил само една година преди това и реално не му трябват. В момента агенцията започва да осъществява този контрол без такива регистри (използвайки интернет страницата си вместо това), но тези регистри ще позволят по-плавното му и по-прозрачното му осъществяване.
  • Реализира не на ЦАИС „Съдебен статус“ – това е прословутото „свидетелство за съдимост“. В момента съществува система за това, на база на което е реализирано електронното свидетелство за съдимост, но тя е децентрализирана и остаряла, изисква много ръчно въвеждане на данни, и няма да може да обслужи достатъчно нарастващ брой автоматизирани заявки. За това трябва да се изгради изцяло нова такава, централизирана, така че на едно място да има съдебния статус на всички граждани, и със съответния контрол на досдтъпа тази информация да се предоставя на администрациите (и на гражданите, ако например искат да представят свидетелството в чужбина).
  • Реализиране на универсална ЦАИС „Анализ на корупционния риск“ – каквото и антикорупционно звено да бъде направено, то трябва да има аналитичен капацитет, за да може да установява конфликти на интереси и корупционни практики. Това „на ръка“ не че няма как да стане, но е много несигурно, бавно и подлежащо на „външни влияния“. Целта на системата за анализ на корупционния риск е да събира на едно място информация за лица, заемащи публични длъжности от множество източници и да търси в тях потенциални конфликти на интерерси. Да сравнява декларации пред сметната палата с данни от НАП, да сравнява обществени поръчки с фирми, регистрирани от свързани лица, и т.н. В един момент бях предложил дори данните от системата да бъдат частично публични – т.е. всеки месец системата да публикува колко потенциални проблеми е открила системата, и по колко от тях са образувани проверки. Така неща по-трудно ще се замитат под килима. Вероятно този проект ще трябва да изчака създаването на поредния антикорупционен орган.
  • Реализиране на ЦАИС „Единна входна точка“ за подаване годишни финансови отчети – всеки, който има бизнес, сигурно е „псувал“ защо държавата му иска едни и същи данни по няколко пъти – НАП, Търговския регистър, НСИ. Отговорът е – защото никой не се е бил сетил да ги обедини, а и да се е бил сетил, е нямало техническа И нормативна възможност. Реално в момента законите не позволяват това да се случи, защото Законът за счетоводството изисква печат на счетоводител преди да бъде качен документа, с което се губи машинната му четимост. Т.е. освен проекта ще трябват и нормативни изменения, но идеята е като дойде време за отчитане пред държавата, счетоводителят да извади един файл от счетоводната си система, да го прати на управителя, който да го качи в единната система (подписано с електронен подпис)… и това е. Без декларации и отчети към няколко институции – системата сама ще преценя коя част от данните на коя институция да изпрати. Реализирането на този проект трябва да стартира всеки момент (ако вече не е).
  • Надграждане на Тъговския регистър – Търговският регистър е едно от най-хубавите неща за електронното ни управление по принцип. На практика има много неща, които могат да бъдат подобрени. На първо място – потребителският интерфейс. В рамките на проекта той трябва да стане по-съвременен (най-накрая), но и много други неща – обмен на данни с европейските търговски регистри, както и с имотния регистър. Също така регистърът на особените залози (който е на 20 години и „плаче“ за пълно подновяване) и регистъра на юридическите с нестопанска цел минават към агенция по вписванията, та съответните промени в Търговския регистър трябва да бъдат реализирани. Това може би звучи скучно, но всъщност е ключово, тъй като в Агенцията по вписванията е съсредоточен доста материален интерес – фирми, имоти, особени залози, и системите трябва да са в добро състояние, за да няма злоупотреби.
  • Надграждане на имотния регистър – имотният регистър в момента предоставя малка част от услугите, които реално може, а процесът по закупуване на имот включват доста „хартиени“ стъпки, които от своя страна отварят вратички за имотни измами. Тези дупки трябва да бъдат затворени, а административните услуги на имотния регистър трябва да се електронизират, за да се спестят опашки.
  • Базов регистър на субекти, обекти и събития – в държавата се водят хиляди регистри и регистърчета. Голяма част са на хартия, друга голяма част с в екселски таблици или (не се бъзикам) в Doc файлове. За много от тях би било прекалено скъпа и излишна инвестиция да бъдат изграждани отделни информационни системи – те съдържат малко данни, обновяват се рядко. Но минусите на хартията и екселските таблици (на които не се правят резервни копия) са много. Затова целта на този проект е да има централизирана държавна система за „регистър като услуга“ – някой от съответната администрация (включително общинска) влиза, натиска „създай регистър“, дефинира какви полета има в него, кой има достъп до него, и готово – вече имаме електронен регистър, с резервни копия, отворени данни, контрол на достъпа, защита от атаки и какво ли още не. Това, разбира се, няма да е приложимо на големите и важни регистри като Търговския, имотния, ГРАО, защото там вписванията минават през сложни процеси, но мнозинството от регистрите могат да бъдат електронизирани много лесно чрез такава система. Идеята за проекта тръгна от т.нар. „професионално-квалифицирани лица“, тъй като в секторите „Здравеопазване“ и „Правосъдие“ има множество регистри, в които се водят различни лица – лекари, сестри, санитари, фармацевти, съответно вещи лица, заклети преводачи, оценители, синдици и т.н. Но от „регистър за хора“ решихме, че стъпката до „регистър за всичко“ е лесна и дава много повече ползи.
  • Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ – може би най-важните бази данни в държавата – тези на физическите лица (и адресите). Реално това са два проекта, обединени в един, тъй като са към едни и същи институции – ГРАО и ДАЕУ. В момента ГРАО е децентрализирано, писано е на архаична технология, за която поддръжка е много трудно да се намери, не е ясно дали ще издръжи на хиляди заявки в реално време (каквато е целта на електронното управление). Изцяло нова, централизирана система, с уеб-услуги, отворени данни (при защита на личните данни) ще „отключи“ електронното управление. Адресен регистър обаче досега няма. Има номенклатура с адреси на физически лица, има кадастър, но и двете не са достатъчни – съответно съществуват отделни бази данни с адреси в ГРАО, в пощите, в кадастъра и вероятно по частните компании. Целта е всеки адрес да има единен идентификатор, който не се променя никога (за разлика от тези в кадстъра), и по който да може да бъде рефериран и намерен всеки адрес. Т.е. вместо в базата данни да се записва целия адрес, ще се записва само един идентификатор, а реалния адрес ще се извлича от адресния регистър. Плюсовете са много, но един пример е – преименуване на улица. Ако една улица се преименува, всички бази данни, в които са записани адреси, ще имат грешни адреси. Ако използват референция към адресния регистър, това няма да е проблем (а в регистъра ще се вижда кога и защо е преименувана дадената улица).
  • Регистър на годишните технически прегледи и на проведените изпити за водачи – общо взето регистри на ИААА (известна като ДАИ). Няма нужда от много пояснения, но съществуващите системи (част от които са децентрализирани и/или разчитат на хартиен обмен на документи) трябва да се приведат в модерен вид. Защо? Защото в момента се допускат много грешки, данните са неконсистентни и системите не си говорят помежду си.
  • Централизиран регистър на МПС – в момента има регистър, който обаче е децентрализиран, стар, неинтегриран с европейската платформа EUCaris и на който му липсва доста важна функционалност. Най-вече новият регистър ще позволи по-бързото и лесно регистриране на автомобили, тъй като процесите по регистрация ще са част от регистъра и ще бъдат оптимизирани.
  • Регистър на пълномощните – в момента нотариусите имат нещо като регистър на пълномощните, но той е толкова „нефелен“, че реално не върши работа – когато отидеш с пълномощно някъде (напр. в банка), оттам звънят на нотариуса да го питат за пълномощното, защото не всички пълномощни се въвеждат, ако се – не веднага, а и се въвеждат в свободен текст, в който се допускат грешки. Например веднъж в мое пълномощно беше сбъркано ЕГН-то ми, което установих в банката. Ако пълномощното беше вписано, тази проверка щеше да „изгърми“ още при нотариуса. Но това е само на повърхността – от регистъра ще могат да се избират типови пълномощни, пълномощни да се преглеждат и оттеглят от граждани по електронен път.
  • Регистър на запорите – освен нотариусите, и съдебните изпълнители (частни и държавни) имат нужда от централизирана система. Освен чисто административното улеснение, такава система ще намали и злоупотребите на някои ЧСИ-та, които се случват в момента
  • Административно-наказателна дейност. в момента всеки държавен орган с право да „наказва“, си вписва актовете както му дойде – къса ги от кочан най-често. Целта е цялата административно-наказателна дейност в държавата да се вписва в централизиран регистър. Така ще може да се следи кой какви актове съставя, на какви основания, каква част от тях биват платени, в какви срокове. Ще могат да се идентифицират законови текстове, които се нарушават твърде често (или с които администрацията злоупотребява твърде често, налагайки „сплашващи“ глоби), както и законови текстове, които са напрактика глухи – има ги, ама никой не следи за тях. Това от своя страна ще позволи намаляване на административната тежест на база на реалността, а не на база на „тука ни хрумна, че можем да оправим нещо“. Проследимостта на вземанията също е важна, тъй като администрациите рядко знаят дали НАП е събрала глобите, които са наложили.
  • Реализиране на „ЦАИС“ Обществени поръчкитемата беше популярна преди месец-два във връзка с Auxionize. За съжаление държавната централизирана платформа за изцяло електронни обществени поръчки още не е факт, основно заради обжалвания и решения на КЗК. Но целта е ясна – всички обществени поръчки задължително да са изцяло електронни, през централна система, която да е сигурна и прозрачна (т.е. да публикува автоматично отворени данни за всички поръчки, а не както сега това да става ръчно).
  • Реализиране на национална здравна информационна система – това е огромен проект, с няколко етапа, като първите неща (които трябваше да са се случили преди 2 години, но вместо тях получихме пръстови отпечатъци) са – електронна рецепта, електронно направление, електронен здравен запис. На база на това ще се изграждат още доста системи, чрез които лекарите да не са залети с бюрокрация, пациентите да не разнасят хартии напред-назад и да са по-добре информирани. Централизирана (и вярна) здравна статистика ще позволи реална политика в здравеопазването, а не гледане в тавана.
  • Надграждане на основните системи на НАП – НАП е най-електронната администрация (заедно с Агенция по вписванията), но и там има доста кусури. Не всички системи предоставят възможност за интеграция, когато такава има, тя е по архаичен начин с копиране на файлове, а потребителските интерфейси често са ужасни. Тези и други проблеми трябва да бъдат адресирани с този проект. Аналогичен проект за Агенция митници, на който няма да се спирам, и чиято цел е подобряване на вътрешните системи на агенцията. Все пак би трябвало в рамките на проекта най-накрая да направят човешко електронно получаване на EORI номер, че това, което има в момента, е обидно.
  • Национален портал за пространствени данни – има европейска директива INSPIRE, според която трбва да имаме национален портал с отворени пространствени данни. Има няколко опити за такива, всичките са катастрофа (колкото и в администрацията да твърдят иначе), съответно сме на практика в нарушение на директивата и подлежим на санкции. Порталът ще бъде интегриран с портала за отворени данни и ще включва географски данни от страната – пътища, административни единици, водоизточници и др. Като цяло директивата не се изпълнява и от доста други страни, а наличните данни са с кофти качество, така че личното ми мнение е, че не е особено смислена предвид резултатите, но да видим.
  • Портал за споделени ресурси за разработка на софтуерни системи за електронно управление – нещо като „Бг-мама“ за електронно управление. В момента разработчиците на системи за държавата откриват топлата вода всеки път – всеки си пише компоненти за интеграция, аплети за електронни подписи, интеграции с деловодни системи и какво ли още не – идеята е всички да споделят както код, така и знание чрез обща система, така че да не губим време в откриване на топлата вода.
  • Цифровизиране на кадастрални карти – далеч не цялата кадастрална информация е електронизирана, а трябва. Всъщност към момента само за 20% от страната има цифрови кадастрални карти. А електронни услуги на кадастъра всъщност съществуват, но са с ужасен потребителски интерфейс и много малко хора реално знаят за тях и могат да ги ползват. Това трябва да се промени.
  • Регистър на недвижимите културни ценности – помните като изгоряха тютюневите складове в Пловдив. Или като събориха поредната къща-паметник на културата. Ами, това, че те са паметник на културата всъщност е трудно установимо, тъй като няма централизиран регистър, няма и публично достъпна систематизирана информация. Е, целта на този проект е да има такава.
  • Единна информационна точка – общо взето целта е да има информация за подземна инфраструктура (тръби, кабели), така че някой като копае някъде, да не вземе да скъса нещо. И да е ясно, къдет вече има прокопано, така че да не се копае излишно. По-сложно е, разбира се, и произтича от европейска директива, но накратко е това.

Ако сте оцелели дотук – супер. Но всичките тези детайли вероятно не интересуват много хора. Което е и единият от проблемите на електронното управление – нито печелят избори, нито някой забелязва, когато нещо се случи (например последният проект и да стане, много малко хора ще разберат, но от друга страна ще бъдта спестени доста пари и доста главоболия на бизнеса; или пък това, че ще има ново ГРАО едва ли ще бъде усетено директно, но това ключово за развитието на … всичко).

И се надявам да е видимо, че нещата са „мислени“. Дали ще бъдат реализирани както са замислени е друга тема – засега виждаме само забавяне (по редица причини, някои от които обективни, други – свързани със смяната на властта, трети – с мудност на част от администрацията). Пътната карта има и втора част със следващи проекти, но там съвсем ще ви отегча, та ще я оставя за момента, в който сме по-близо до нея – например след 2 години.

А дотогава всички проекти по-горе трябва да са се случили, трябва да са с отворен код, за да можем да следим дали се случват както трябва, да предоставят отворени данни, за да следим дали оперират както трябва след като бъдат внедрени, и изобщо – да „станат както трябва, а не както обикновено“. И като казвам „трябва“ – имам предвид, че го пише в закон и наредба. Дали ще се спазват – ще видим.

Многословие

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/06/06/wordpollution/

„Виж ето този фентъзи и sci-fi автор, много добре пише“, вика Веско. ОК, ще го видя. Заредих библиографията му в рийдъра и го почнах.

Четиристотин страници по-късно: „Прочела си точно една трета от първата книга в поредицата, остават ти още около пет дена четене до епилога и други шейсет непочнати тома, горе-долу със същите гаргантюански размери, плюс това авторът продължава да бълва по темата, сигурно ще ти осигури литература за отмятане чак докато се пенсионираш“.

Ето затова никога не съм успявала да харесам фентъзито като жанр. Кой има нерви да чете толкова world building?!

А иначе наистина добре пише човекът, грамотно, с приятен хумор, интересни проблеми за преодоляване е измислил, реалистично изгражда конфликтите, добре развива във времето героите, които са симпатични на всичко отгоре – дори лошите са хора, за които в един момент се хващаш, че им влизаш в положението. Ама само първият том е почти 1200 страници! Трябва му някой добър редактор да се разходи с големите ножици и да ореже поне наполовина текста.

Защото ако още веднъж прочета как е изглеждало небето по изгрев…

За последното изменение на ЗРТ от 2017 г.

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/06/02/zidzrt2017/

Законът за радиото и телевизията е приет преди 19 години (1998 г.). С него се въведе директивата Телевизия без граници – едно условие за откриване на преговори за присъединяване към ЕС и, по-късно, за приемане на България в програма МЕДИА още тогава, а не – подобно Румъния – след присъединяването през 2007 г.

Законът е изменян 46 пъти, от които близо половината са технически необходимите закони за поредното обвързване със Закона за държавния бюджет. Немалка част обслужват конюнктурни интереси – ето само два примера, които са изисквали по два изменителни закона, защото конюнктурната цел не е обслужена добре само с един – и се налага поправка или допълване на поправката:

  • успешно да се продаде ТВ2  (защото друго е, ако има цифрово must carry по закон) или
  • как да не се променя ръководството на БНТ въпреки принципа на мандатността.

Конюнктурните изменения са проблем, а не броят на измененията.  Смятам впрочем – обратно на разпространени възгледи – че броят на измененията на един закон сам по себе си не е симптом за качество на законодателството:  много изменения може да са сигнал, че законът е лош или, в други случаи,  че законът е добър. Или просто че предметът е високотехнологичен и се променя бързо.

Едва няколко изменения  на ЗРТ – от 2000 г., 2006 г., 2010 г. – имат интеграционно естество и съществена връзка с динамиката на медийното законодателство в Европейския съюз. Последният ЗИД на ЗРТ, приет през януари 2017 г. и обнародван в ДВ, бр.8/2017  принадлежи към тази малка група.

Какво обаче се е случило със законопроекта на МС   на парламентарната фазаАко  се сравни  законопроектът на МС с обнародвания ЗИД ЗРТ, става ясно, че

  • предложенията на вносителя, отразяващи  Решение 376/13 на Съда на ЕС за мултиплексите –  а именно отменяне на  разпоредби от Закона за електронните съобщения (чл. 47а и чл.48, ал. 3) и от Закона за радиото и телевизията (чл. 116и) –  са гласувани и  обнародвани отделно в ДВ, бр.103/2016 г.
  • в ЗИД ЗРТ 2017 остават само разпоредбите, въвеждащи  чл.3 ДАВМУ в чл.5 ЗРТ – но и в тях са внесени  промени:  лексиката на директивата (открито, сериозно и тежко нарушение), както е в проекта на МС – се заменя с произволна (съществено и грубо нарушение)  – защо? Бони Петрунова – заместник-министър на Министерството на културата – не е реагирала  (вж стенограмата от второ четене в комисията). Според Славчо Атанасов, който предлага промените:

Правим това, защото Законът за радиото и телевизията ползва точно тези понятия.

Всъщност не – а дори и да беше вярно, това за какво е аргумент? Директивите имат за цел да сближават националните закони – което няма да стане, ако държавите използват домашни термини. Сега всички държави ограничават препредаване на тв програми при открито, сериозно и тежко нарушение, само България – при съществено и грубо.

Тук всичко не е кой знае какво и може всякак, но спомнете си за директивата за задържане на данни, която предвиждаше задържане на данни при тежки престъпления –  имаше протести заради опитите при въвеждането на директивата в ЗЕС   думата тежки да се замени с друга.

Filed under: BG Law Making, EU Law, Media Law Tagged: ЗИД ЗРТ

2017-05-28 панаир на книгата

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3356

(Добре сме, всичко ни е наред, а аз съм огладил дрехи с площ колкото Република България)

Пролетен панаир на книгата. Очаквах нищо да не си харесам, но пак си напълних раницата:
– Два тома (предполагаем) дневник на Лаврентий Берия, с коментари от тоя, дето ги е намерил. В момента ги чете Велин, да видим дали стават.
– Двата тома “Чамкория” на Милен Русков, чакат за изчитане.
– “Двадесет и петият част” на К. Вирджил Георгиу – изчетох я за нула време, оказа се страхотен роман за времената около втората световна война и навлизането на тоталитаризмите. (Изобщо, не съм очаквал, че “Комунитас” – издателство основно за християнска литература – ще издава такива ценни неща, като тази книга, книгата на Стефан Бочев за Белене, новото издание на “Архипелага ГУЛАГ”…)
– “Граница” на Капка Касабова, която чета в момента.
– “Вицове за луди, садисти и канибали” на Анатол Анчев – изследовател от БАН – събрани всичките вицове по темата от разни места и източници. Изглежда доста забавно, вероятно е следващата за четене.
– “Махалото на Фуко” на Умберто Еко, понеже не знам да ми е моето копие.
– “Хайка за вълци” на Ивайло Петров – скоро я прочетох и реших, че си заслужава да се вземе на хартия.

(панаирът свършва днес, ако не сте се сетили да идете, има още малко време)

Кодифицираната медийна директива 2010/13/ЕС: ход на ревизията – гласуване в ЕП за триалог

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/18/avmsd-first/

Проектът за ревизия на ДАВМУ – кодифицираната Директива 2010/13/ЕС за аудиовизуални медийни услуги – продължава хода си, последният  месец се работи интензивно и в Съвета (т.нар. общ  подход в EYCS Съвета остава да се гласува другата седмица),  и в Европейския парламент.

Водещата парламентарна комисия CULT изготви доклад A8-0192/2017 по проекта и направи предложение за триалог – неформални междуинституционални преговори преди гласуването на първо четене (гласуването в CULT по този въпрос на 25 април – Малинов за, Джамбазки въздържал се).

Днес, 18 май 2017, и Европейският парламент на пленарно заседание гласува за даване на мандат за триалог (69в от Правилата). Гласовете са разделени:  314 за/266 против/41 въздържали се.

Самият ЕП има прессъобщение. Някои медии определят новината като добра. Но не всички мислят така.  EDRI, организацията за защита на цифровите права, призова вчера да се гласува срещу предложението – за да не се решават непрозрачно и в малък кръг основни въпроси, свързани със защитата на аудиторията.  Европейският Омбудсман също е призовавал за прозрачност при триалозите.

По-подробна позиция срещу неформалния триалог публикува и естонска депутатка от ALDE  (Yana Toom), ето още разочаровани депутати.

За илюстрация: в проекта отпада ограничението за 12 минути реклама на час, остава само ограничение за денонощие.

И така –  следва триалог.

 

//platform.twitter.com/widgets.js

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: давму

WannaBark (at the Moon)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/wannabark/

Не. Няма да пиша за ИскаПлаче. Вече много се изписа – и както обикновено малка част си струваше четенето.

Проблемът е много по-голям от раздуханата случка. А резюмето е, че сме прецакани. Генерално сме прецакани! Нещо, което си повтаряме от време на време из технологичните среди, но е крайно време да го обясним с човешки думи на всички и да започнем някак да поправяме нещата.

Интернет е лабораторно чедо. Няма някакъв съвършен имунитет. Роди се и проходи в среда на академична романтика, обгрижвано с наивната добронамереност на първосъздателите и първопотребителите си. До скоро (в Интернет) все още беше донякъде вярно, че мнозинството по принцип е рационално, що-годе грамотно, а полезното и смисленото естествено ще надделяват над глупостта и враждебността. Вече не е така. Приказката свърши!

Време е да се събудим и да признаем, че доброто няма да победи злото по подразбиране, без да му помогнем.

Свързани сме. Всички. Повече от всякога. И затова трябва да осъзнаваме отговорността си един към друг. Както когато сме пипнали грип, не си стоим вкъщи само за да се излекуваме по-бързо, а и за да ограничим заразата сред останалите – така и не можем в наши дни да си позволим да ползваме компютър, смартфон и софтуер, който е стар и изоставен от поддръжка – защото сме уязвими не само ние, но застрашаваме и останалите.

Както някой сполучливо обобщи тези дни в twitter: „Не е вярно, че не можеш да си позволиш да обновяваш. Не можеш да си позволиш да не обновяваш!“

Системите, които ползваме явно или невидимо около нас, ще стават все по-свързани и отговорността да ги опазим е обща. Тя включва и да изискваме отговорност – от себе си, от операторите, от правителствата.

WannaCry нямаше да има този ефект, ако пострадалите бяха обновили софтуера си. Затова, когато на телефона или какъвто и да е компютър или умно устройство изгрее обновление, за бога, не го пренебрегвайте! Да, понякога може да е досадно. Не е много забавно и да си миеш зъбите, но е силно препоръчително и полезно за здравето.

Но… дори и от утре всички да започнем стриктно да спазваме това, то пак няма да е достатъчно, ако срещу себе си имаме правителства и организации, които злоупотребяват. WannaCry е производна на уязвимост в Windows, която Агенцията за сигурност на Съединените щати е открила, но вместо да уведоми за това Microsoft, неясно колко време се е възползвала от нея, за да прониква в чужди системи и да проследява и краде данни от тях. Кракерска групировка ги открадна пък от тях преди време, публикува присвоения арсенал – и ето – бързо се намери някой, който да го използва с користна цел.

Такива случки тепърва ще зачестяват. И ако правителствата ни играят срещу нас… няма да е никак весело.

Нужна е глобална, масова и упорита съпротива срещу практиката да се пазят в тайна уязвимости.

Играем и една друга рискована игра. Ежедневно. С великодушно безразличие за мащаба и ефекта на проблема. Смартфоните и таблетите ни също са компютри, а огромна част от производителите им, увлечени от стремежа за повече продажби на нови модели, бързат да „пенсионират“ старите, спирайки обновленията за тях, притискайки клиентите си да сменят устройството си. Това обаче не се случва така, както на производителите им се иска, и по-старите устройства продължават да бъдат ползвани без обновления, с уязвимости, препродават се на вторичен пазар, преотстъпват се на деца, роднини или по-възрастни хора. Докато един ден… нещо като WannaCry ще направи и от това новина… или тихо ще отмъква данни – телефонни номера, съобщения, снимки, пароли, кредитни карти, всевъзможна лична информация… И понеже сме толкова свързани – ще пострадат не само притежателите на пробити устройства, а косвено и тези, с които те са в някакви взаимоотношения.

Най-лошият пример са старите телефони и таблети с Android, за които Google няма механизъм да принуди производителите им да се грижат по-добре и по-адекватно и продължително за тях.

Огледайте се около себе си и вижте колко ваши познати използват много стари устройства.

За кошмарната сигурност на доста IoT джаджи за автоматизация и управление на умни домове и производства дори не ми се отваря тема.

Но като споменах Google… Необходим ни е нов, променен Интернет!

Централизираният модел на гигантски силози с информация, които пълним всички, но контрол върху тях имат малцина, е фундаментално сбъркан.

И тук проблемът не опира само до сигурност, защото пробив в такава система директно се проектира върху много хора, които разчитат на нея. Имаме и вторичен, но много сериозен проблем, свързан със зависимостта ни от нея и злоупотребата с данните ни там.

Подхлъзвайки ни да ползваме „безплатните“ услуги на Google, Facebook и подобните им… те ни обричат на зависимост и контрол. Елегантно се оказва, че данните, които им поверяваме, не са наши данни, а техни. Те ги използват, за да ни профилират, да отгатват интересите ни, темите към които имаме чувствителност, манипулират ни с тях, продават ги, за да ни манипулират и други. Това е цената на „безплатното“.

Както казва Aral Balkan (вече два пъти беше и в България) – това не е data farming, а people farming, защото нашите данни това сме самите ние. А пренебрежителното махване с ръка, че няма какво да крием, е престъпление към общността ни (пак да акцентирам) в нашия свързан свят, защото пък както казва Edward Snowden: „Да нямаш нужда от лична неприкосновеност, защото нямало какво да криеш, е като да нямаш нужда от право на свободна воля, защото няма какво да кажеш.“

Права = Сила

И борбата за тях (трябва да) е непрекъсната.

  • Трябва да си върнем контрола върху дигиталното ни Аз в Интернет. Да редуцираме до минимум използването на безплатни услуги, които събират данни.
  • Да приемем грижата за сигурността на софтуера и устройствата ни като част от личната ни хигиена.
  • Да възпитаваме чувствителност към манипулациите в Интернет и особено към фалшивите новини и некачествената журналистика.
  • Да настояваме за прозрачност от правителствата, организациите, политиците и корпорациите.
  • Да предпочитаме децентрализирани или фокусирани (в едно нещо) услуги, вместо глобални конгломерати със стремеж към монопол в колкото се може повече теми (напр. ProtonMail или FastMail вместо Gmail, собствени блогове вместо Facebook и др.)
  • Да използваме по-малки, децентрализирани платформи (медийни, за услуги, за комуникация) и да ги подкрепяме финансово, а когато можем – и да стартираме собствени такива.
  • Да надвиваме индивидуализма си и да се подкрепяме взаимно в общността си.
  • Да обучаваме и призоваваме повече хора да правят същото…

Бъдещето принадлежи не на големите мастодонти, а на мрежи от малки, взаимносвързани, независими и подкрепящи се проекти, които случваме заедно. Колкото по-рано осъзнаем тенденцията и силата си, толкова по-добре.

Снимка: Markus Spiske

2017-05-09 bias-и и дебъгване

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3352

Нещо странично.

Тия дни в офиса около някакви занимания обсъждахме следната задача:

“Имаме банда пирати (N на брой, капитан и N-1 останали членове), които искат да си разделят съкровище от 100 пари. Пиратите имат строга линейна йерархия (знае се кой след кой е). Разделянето става по следния начин – текущият капитан предлага разпределение, гласува се и ако събере половината или повече от гласовете се приема, ако не – убиват го и следващия по веригата предлага разпределение. Въпросът е какво трябва да предложи капитанът, така че всички да се съгласят, ако приемем, че всички в екипажа са перфектни логици. Също така пиратите са кръвожадни и ако при гласуване против има шанс да спечели и същите пари, пак ще предпочете да убие капитана. Също така всички са алчни и целта е капитанът да запази най-много за себе си.”
(задачата не идва от икономиката, въпреки че и там всички са перфектни логици и за това толкова много им се дънят теориите)

Решението на задачата е интересно (за него – по-долу), но е доста по-интересно колко трудно се оказа да я реша. Първоначалната ми идея беше просто на горната половина от пиратите да се разделят намалящи суми, понеже това е стандартния начин, по който се случват нещата. Това се оказа неефективно. После ми напомниха (което сам трябваше да се сетя), че такива задачи се решават отзад-напред и по индукция, и като за начало започнахме с въпроса, какво става ако са само двама?

Първият ми отговор беше – ами другия член на екипажа ще иска винаги да убие капитана, щото така ще вземе всичко. Обаче се оказа, че и капитана има глас, т.е. ако останат само двама, капитанът взима всичко и разпределението е 100 за него и нищо за другия.

Какво следва, ако са трима? Казах – добре, тогава даваш на единия 1, на другия 2, и останалото за капитана, понеже ако останат само двама, последния няма да вземе нищо, капитанът гласува за себе си и втория и да е за и против, няма значение. Само че няма нужда да даваме нищо на средния, щото не ни пука за мнението му, така всъщност правилното разпределение идва 1, 0, 99. Тук пак си пролича bias-а, пак очаквах да има някаква пропорция.

Long story short, следващата итерация е 0, 1, 0, 99, понеже така ако не се съгласят, на следващия ход предпоследния ако не се съгласи няма да вземе нищо, и на другите двама мнението няма значение. Pattern-а мисля, че си личи 🙂

Лошото е колко много влияеше bias-а, който съм натрупал от четене за разпределения в реалния живот – какво са пиратите, как няма перфектни логици (и реално никой няма да смята по тоя начин, а ще се стремят към нещо, което им се вижда честно), как това тотално изключва политическата възможност N/2+1 от долната част да гласуват винаги против, докато не дойде всичкото до тях и после да си го разделят по равно и всякакви подобни варианти от реалния живот. Ако примерът беше с каквото и да е друго (например не включваше хора), вероятно щеше да е доста по-лесно да гледам абстрактно.

Което е още един довод в подкрепа на идеята ми, че много по-лесно се дебъгва нещо чуждо (често и което никога не си виждал), отколкото нещо, с което почти постоянно се занимаваш. Над 90% от проблемите (това не се базира на никаква статистика, а на усещане) са достатъчно прости, че да могат да се решат със стандартни методи и да не изискват много задълбочено познаване на системата (половината ми живот е минал в дебъгване на неща, които не разбирам, доста по-често успешно, отколкото не) и вероятно като/ако правя debug workshop-а (за който много хора ми натякват), ще е с проблеми, с които и аз не съм запознат, да е наистина забавно …

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-2/

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

А как обичаше да почиваш преди три месеца?

Не помня! (смях) Не, шегувам се, разбира се. Ами, нищо екстравагантно. Една книга и малко хубава музика е всичко, което ми е нужно.

Едно нещо, което винаги съм правил и много ми липсваше, е излизането извън града, извън София. Това за софиянци най-често е Витоша, и беше много хубаво, че оня ден качихме Черни връх, въпреки че по средата на кампанията, малко неочаквано. Трябва да кажа, че горе в мъглите и снеговете, които валяха, доста добре ме настигна душата, ако трябва да използвам този израз.

И усещането… Хайде малко, бидейки в Пловдив, да поговоря за София. Много важно за София е, че върхът е свързан с Алеко. Ние тръгнахме от една точка на Морените, на която имам снимка като тригодишен, когато нашите за първи път са ме качили на ски. На тези места е минал целият ми живот. Аз съм много запален скиор и турист…

И там, на това място изведнъж си дадох сметка, че всичко това е Алеко. И колко много от това, което политически искам да направим, е Алеко. Неговият страхотен хуманизъм и хумор, това негово особено отношение към българското общество, с хумор, с любов, с разбиране, с желание да е по-европейско, по-просветено, този негов великолепен демократизъм – всичко това в огромна степен съответства на мечтата ми “Да, България!” да се превърне в едно продължение на това дело. И се сетих за последните изречения в “Бай Ганьо в Русия” – забележи, колко символично – там казва: “Поставен под правилно, добро управление, българинът може да прави чудеса.” Та, ключът е наистина да имаме добро, човешко, просветено управление и тогава българинът може да прави чудеса.

Това ли е твоята представа за България, ако не бяхме в ситуация да трябваше да правим политическа структура, която да върне справедливостта в обществото?

Ами, да, Алеко като образ със сигурност е много близо до моята представа за това какви би трябвало да са идеалите и авторитетите на нашето общество. И е чудесно, че той е. Чудесно е, че всички епохи, всички промени не са се отразили на неговото присъствие.

Сега дано не е рязка смяната на темата, но като човек от света на технологиите да те попитам… Светът е на прага на така наречената четвърта индустриална революция, ако следваме общите терминологии, която на всичкото отгоре този път е тотално различна спрямо предходните. Защото имаме сблъсък на една еволюция на нещата от физическия свят – нови материали, автомобили, които нямат нужда от шофьор, триизмерно отпечатване на неща, дори тъкани и органи за имплантиране на хората; втора еволюция на дигиталния свят, информационните технологии – носим мощни компютри в джобовете си вместо телефони; и в биологията и генетиката има революция, която доскоро не си представяхме. Всичко това се случва едновременно, в синхрон, като перфектна технологична буря, с всичките плюсове и минуси, защото както ни дава огромни възможности, така и крие сериозни рискове, които може би не съзнаваме още какви са…

И колко тъжно е в същия този момент ние да си говорим за връщането на нормалността в обществото, вместо да…

… да полетим, да. Виж, това е едно много интересно сравнение. Аз мисля, че се случва нещо много повече от поредната индустриална революция – защото всяка от предишните се свързва с развитието на ограничен кръг технологии, и вероятно от гледната точка на поколенията, които са живяли преди и след това, промяната да е била жестоко-епохална – но тук ми се струва, че става дума за нещо много повече. Разделя се траекторията на човечеството на оня етап, в който се е считало, че човекът е бил животно сред животните и е еволюирал по правилата на биологичната еволюция, след което, ставайки обществено животно, дълго време се е смятало, че с това той спира еволюционния процес.

Но ние навлизаме в един период, в който всяка една от тези технологии и особено комбинацията от тях всъщност поставя въпроса за това, че ние можем да започнем да направляваме и планираме една промяна. И в крайна сметка се изправяме пред огромния въпрос, пред който не съм сигурен колко пъти в такава степен се е поставяло човечеството: Какво е човек? Кое от онова да си човек сме готови да заменим? Кое е онова, което искаме да запазим? Сигурни ли сме, че знаем какво означава да се откажем от идеята за смъртта, например? За стареенето, за болестите? За самотата и това да си с часове несвързан с Фейсбук?

В крайна сметка сингулярността е едно състояние, което важи абсолютно за всички нас. Но даже носи някаква доза успокоение идеята, че докато всичко това се изправя пред нас – защото аз съм уверен, че някъде под кризите, които в момента се случват – мигрантската криза, която на пръв поглед е просто свързана със сирийската криза, но сирийската криза е всъщност климатична криза, която обхваща целия регион между Северна Африка и Афганистан, която е и цивилизационна криза, дълбоката криза на сблъсъка между исляма и Запада, и икономическата криза, която на пръв поглед е просто една криза на някакви деривати, които продължават да тровят; и демократичната и политическата криза също…

Под всичко това, ако слезем едно ниво надолу, е една криза на индустриалните отношения, на производствените отношения. Всичко това, което Маркс и класиците на икономикса са описали, започва да става невярно и да се променя, и все по-сериозно се изправя на хоризонта проблемът, че страшно много професии и човешки дейности ще изчезнат. Какво ще се случи с това население? Когато шофьорите престанат да бъдат шофьори, какви ще станат? Дизайнери? И как демокрацията и демократичният процес ще оцелеят? Какво всъщност представлява електронното управление като процес? Къде прокарваме границата между частното и публичното в дигиталната епоха? Как оцелява репрезентативната демокрация в епоха, в която решенията могат да се вземат през всеки смартфон? И къде остава ролята на все пак някаква… как да кажа… хайде да не говоря за професионализация, но някакъв опит политически? Как решаваме проблема с контрола върху службите в този контекст?

И най-базовото нещо – за първи път от гутенберговата революция насам възниква едно ново разделение между грамотния и неграмотния. Досега просвещенският проект беше базиран на презумпцията, че демокрацията се случва в една среда на еднакво, базово компетентни хора, които разбират процесите в нея от гледна точка на инструментите.

Демокрацията какво е? Вестник, участие в дебат, гласуване, където на хартия с писалката правиш нещо и го слагаш в кутия и всички могат да видят това нещо, да преброят протоколите. В крайна сметка нашата демокрация е направена от мастило, азбука, способност за четене, училища, вестници, кафенета – този свят изчезва. Сега вие сте една съвършено нова каста от ексклузивно грамотни хора, които могат да управляват базови, ежедневни технологии, които аз например съм неспособен да верифицирам как работят.

Йовко, ако ти ми покажеш на екрана на моя телефон, че температурата навън в момента не е 15 градуса, колкото е, а минус 15, ти като ИТ човек може би можеш да произведеш тази картина. Аз по никакъв начин не мога да те хвана, защото съм технологично неграмотен, освен да прочета това, което излиза на екрана и да му повярвам.

Но можеш да го провериш чрез паралелни източници.

Все по-малко. Защото аз си спомням преди няколко години как се случи земетресение в България и всички отидоха да проверят във Фейсбук каква е причината. Изобщо животът ни поддържа паралелни източници на информация. И от тази гледна точка един политически процес, един институционален процес, който все повече зависи от дигиталния свят, а неговото естество, неговата регулация зависи от една много малка каста ексклузивно грамотни хора, е много особено състояние на обществото.

Вие имате вече несравнимо по-голям ефект, отколкото един юрист би могъл да има върху нещо на най-ежедневно ниво, но сте абсолютно нерегулирана професия. И необходимостта от тази регулация все още не е станала очевидна, защото нивото на злоупотреби от гледна точка на представителите на вашата професия с огромното доверие и усмотрение, което ви е поверено, остава забележително ниско.

Така че, да, има киберпрестъпления, няма никакво съмнение, но истината е, че в момента, доколкото изобщо киберпроблематиката става все по-сериозна, тя не е защото има спонтанно организирали се мафиотски групи. Става дума, че държавата в един момент започва да набира и корумпира ИТ хора и имаме цяла поредица от катарзиси на представители на тези ИТ професии, които в един момент казват “Аз повече не мога да го правя това!”, излизат и започват да стават whistleblowers (бел.ред. разобличители). Сноудън и други са примери за това, че в тази професионална общност има някаква вътрешна резистентност. Това е страшно интересно!

Дълго време основната базова траектория на информационното общество е била неформалната територия на контакт между една малка общност от фенове и професионалисти. Аз ги помня тези времена, те съвсем скоро свършиха.

В същия момент обаче, ако се върнем пак в чисто обществено-политическия план, имаме сякаш нужда от един изцяло нов тип човек, широкоскроен, динамичен, който да е готов да се променя спрямо нещата около него. В контекста на онези конфликти, за които си говорихме – климатични, военни, обществени – за много хора светът в момента е неуютен, заради това че някакви крайъгълни доскоро обществено-политически шаблони вече не са валидни.

Йовко, аз трябва да призная, че голяма част от моята мотивация да се захвана с този тип политическа кариера, е свързана със сериозно притеснение. Видно е, че стигнахме до някаква междина между епохите. И понеже и преди в световната история са се редували етапи на по-голяма глобализация с етапи на връщане на махалото – аз не съм сигурен епохата, в която навлизаме, как ще изглежда. Презумпциите, които имаме, багажът, който носим от 90-те, от първото десетилетие на настоящата епоха – не съм сигурен колко добре ще ни послужат. И в този смисъл съм много загрижен в максимална степен да започнем изграждането на силни, национални институции, не защото те трябва по някакъв начин да опонират на Европейския съюз, а защото ние трябва да имаме готовност да посрещнем една епоха, в която част от проблемите ще трябва да ги решаваме сами и в кръга на хора, на които заедно ще ни изгори чергата, ако бъде подпалена от някой от краищата. Така че какъв нов човек ще ни трябва, не мога да прогнозирам, но изобретяването на нов човек винаги е кървава работа и доста болезнена.

Аз го казах като метафора…

Да, да. Но това, което бих искал да осигуря за нас и за семействата ни, е колкото се може по-здрава държава за епохата, в която ще можем да изобретяваме този нов човек.

Добре. Стига, че те уморих…

Не, не, аз съм добре.

И може би разговорът стана малко философски…

Да, доста. (смях) Но наистина, не съм уморен, можем да продължим.

Ами, искаше ми се и за Пловдив да поговорим. В допълнение на пловдивските теми, които ти засегна на срещата в Дома на културата в неделя.

Например за Европейската столица на културата, понеже никак не е малка вероятността да се превърне в пълен провал. Дори да бъдат отпуснати всички пари, които кошмарно закъсняха, времето започва да ни притиска и вече е проблем.

Защото от една страна Пловдив има дух, ти си го усетил. Аз също като теб живях една година навън и след дълго време, живеейки в София, реших да се върна в родния си Пловдив точно заради този дух, който усетих, че е в някакъв подем. Дали е стечение на обстоятелства, дали просто защото сега е дошъл моментът, дали защото хората започнаха да вярват в собствените си, макар и малки сили като индивиди – но и тук започват да се случват лесно неща, които съвсем естествено се случват в Барселона, където живях. Едни хора от един квартал се събират, решават и си правят фестивал или панаир на един или друг продукт, който е характерен за този квартал. И си говорят. Някак си в България като че ли малко си говорим. Ти го каза в едно интервю наскоро – спряхме да мечтаем колективно.

И си мисля, че от тук може да се случи пропукване точно в тази посока. Ето, дори хората, които се ангажираха с “Да, България!” в Пловдив, виждам, че те сякаш са чакали, както ти каза, някой да ги побутне, за да могат да се почувстват част от това нещо, което се оказа, че много лесно може да постига неща дори без пари. Вярно, има един такъв импулс, който в момента помага на всички ни, но аз съм сигурен, че те, както и аз, са намерили нови приятели и контакти, които ще останат и извън контекста на “Да, България!”.

Пловдив индуцира хората с градска култура. Не са много градовете в България, които имат този дух. Очевидно е, че сега Пловдив преживява една премия от нашата европейска интеграция, от това, че границите се разтвориха и в един момент той не е просто един сателит на София, с цялата институционалност на София като национално средище, а се връща към естественото си положение на град, положен в центъра на регион, който диша не с дробовете на България и на София, а с дробовете на Централна и Източна Европа, на Източното Средиземноморие. Тези пътища, които винаги са водели към Пловдив всъщност от тракийски времена насам и които по такъв жесток начин са били прекъснати и от комунизма, но и от едни определени обстоятелства преди това… Някак си Пловдив се връща като център на тази много по-голяма кръвоносна система сега заради този период на отваряне, и очевидно тази енергия се влива тук и се усеща. Пловдив е едно естествено място, което граничи културно и манталитетно с Египет, с Персия, с Италия, със Средиземноморието. Някак си тези места тук си дават среща като една роза на ветровете. И когато стените паднаха, ветровете се върнаха, и Пловдив пак е Пловдив. Това е чудесно.

Проблемът е, че този процес на връщане към един много по-голям контекст, в който Пловдив естествено плува и се чувства на мястото си, понеже иначе е като едно голямо животно, затворено в малка кутия, блъскащо се в стените ѝ… Проблемът е, че той продължава да бъде заложник на абсолютно примитивната, ограничена, късогледа българска политическа класа и процес, на това, че нас ни управляват… често пъти се казва селяни, но ако хората, които ни управляваха, бяха едни нормални селяни, щеше да бъде много по-добре. Най-лошото е да те управляват хора, които са изтръгнати. Те не са нито селяни, нито граждани, не принадлежат никъде, освен към тодорколевите герои – и Корнелия Нинова, и Бойко Борисов биха се чувствали абсолютно естествено във филмите на Тодор Колев като техни герои. Всеки любител на тези филми може да си ги представи ясно там. Така че, оставен на волята на този тип хора, естествено, че те направиха атентат срещу Пловдив. И естествено те направиха атентат срещу неговото отстояване като културно средище. Как може да очакваме от едни типажи като Борисов, като Нинова, като Вежди Рашидов, да работят за това да се случи такова голямо културно събитие?

Аз вярвам, че Пловдив е културна столица на България, със и без тази титла. Сега големият проблем пред нас е как да се мобилизираме като общество, за да се случи това нещо в Пловдив в името на цяла България. Това трябва да се случи като първостепенен национален проект. Следващото Народно събрание трябва да приеме план, който да се реализира с целия национален ресурс.

И пак искам да повторя, абсолютно не мога да си представя с какви очи Бойко Борисов пристига тук да иска пловдивчани да гласуват за него.

И доста пловдивчани не могат да си го представят. Но в подкрепа на това, което казваш – разбира се това е само мое впечатление, защото няма как да вляза в главата на текущия ни кмет – но ако се обърнем към темата за тютюневите складове, всички негови публични изказвания са, че него го боли, че споделя тъгата на пловдивчаните, но в същия момент аминистративното бездействие е очедвидно, а в чисто човешки план ми изглежда, че той сякаш вътре в себе си не разбира – защо градът така пази тези складове, защо хората отидоха и направиха жива верига, защо са готови да повторят това, защо наистина им е толкова тъжно за тези рушащи се сгради… Той сякаш не е свързан с това място.

Аз не го познавам и не мога да говоря за човека, но това, което мога да кажа от своите наблюдения върху българската политическа класа, е че това са хора-еднодневки. Техните глави са от стиропор. Те, естествено, си представят, че хоризонтът на човека опира до стиропора, итонга и евтиния стъклопакет. Те от това са направени като духовност.

Така че човекът вероятно се опитва да казва някакви неща, които да му намаляват натиска, но той не е част от паметта на Пловдив. Защото същият човек искаше да възстановява крепостите на Небет тепе. Той е доказал своята абсолютна непригодност да разбира този град, да бъде негова еманация, с цялото наелектризиращо усещане за памет и за слава. Паметта е уважение към нещата такива, каквито са наследени, включително елементи от тях, които са под мазилката и са скрити между тухлите и чакат своя момент да имат своя ефект. Това е нещо, което нашите управленци не могат да разберат. Така че очевидно е и многократно сме го наблюдавали, че това, което върви на повърхността, е евтина лъжа, а цялата поредица от действия е насочена към това тези складове да бъдат бутнати и на тяхно място да бъде построено нещо друго. Но е чудесно и е национален урок това, че в Пловдив има дух и хора, които разбират, че паметта и приемствеността на времената е всъщност ценност и съм сигурен, че те ще надделеят.

Христо Иванов е водач на листите на „Да, България!“ за град Пловдив и София – МИР25. За него и кандидатите на „Да, България!“ можете да гласувате с номер 16 в интегралната бюлетина.

Един шаман

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2021

Както е модерно днес – линк: shaman.zavinagi.org.

Има хора, които не са изучавали някоя висша материя в елитни зали под погледа на побелели професори. Не са чели дебели учебници по нея, пълни с премъдрости и хитри съвети. Не са ги превеждали за ръка опитни асистенти през лабиринтите ѝ, да им покажат къде са най-правите и лесни пътища… Но заемат ли се с нея, хващат околните – било за ума, било за сърцето.

Този е един от тях. Още първата му история ме грабна направо за душата. Прати ме в едно някъде, където тайничко му се иска на човек да остане. Или поне да се връща от време на време – подозирам, че дори ако никога не е бил там в своя живот. Някъде, където преживяно и изсънувано се докосват и сплитат, както го умеят само живот и сън.

Приканвам всеки, който обича тези пътешествия, да го посети. Ако някой не му хареса – нека ме наругае тук, че съм му опропастил времето.

А аз сега ще отида да си го препрочета още веднъж. Да си припомня, че също пишех едно време за красивите неща в живота, за доброто и за истинското в него. И може би да събера хъс да го правя, поне от време на време, отново.

Приятно четене!

Луната, която убива

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2016/12/09/thekillingmoon/

Свят, в който сънищата притежават могъща магия.
Свят, в който след като умреш се преселваш завинаги в селенията им, а смъртта идва от жреците на Хананджа, богинята на сънищата.
Трима герои, твърде различни един от друг, които заедно трябва да спрат надигането на древно зло, поглъщащо всеки живот, и да не се превърнат сами в чудовища.

lunata-koyato-ubiva-1Днес ще ви разкажа за една книга – или по-скоро за две, – за която от ужасно отдавна се каня да пиша. „Луната, която убива“, първа част от дуалогията „Сънна кръв“. Ще започна оттам, че съм редактор на българския превод, а това ме прави донякъде пристрастна – когато работиш по дадена книга, дори невинаги да е точно твоят тип четиво (в случая се оказа, че е), обикновено се задълбочаваш в нея повече, отколкото ако само си читател. Особено щом става въпрос за фентъзи или фантастична книга – ако като читател разнородният превод на терминологията от дадения свят примерно просто ще те подразни, като редактор лично отговаряш такъв да няма, т.е. трябва да вникнеш във всеки детайл, да проумееш как функционира всяко нещо и да се увериш, че всичко е предадено както трябва на езика ти.
Различното при тази книга е, че остана в съзнанието ми дълго след като приключих работа по нея. Потърсих си втората част още преди да я преведат на български, защото просто трябваше да прочета какво още става в света на „Сънна кръв“. Когато от „Сиела“ ми съобщиха, че ще издадат и нея – „Засенчено слънце“ – едва не подскочих от радост, а когато като част от сборника „Епично“ излезе „Наркомантът“ – разказ, написан предварително от Джемисин, за да изпробва „на практика“ света, оформящ се във въображението й – аз си купих тухлата, изчетох другите разкази и си пазих този две години. Пазих си го като нещо много специално, което ще прочета в някой специален момент за любима книга – за връщане в любим свят.
По принцип обичам фентъзи жанра, така че не е изненадващо защо „Луната, която убива“ ме грабна още на ниво анотация – друг свят, необичайна магическа система, битка между доброто и злото. Но най-подходящото определение и за трите неща, които изброих, е необичайни в най-добрия смисъл на думата.
jemisinАвторката Н. К. Джемисин е известна с изграждането на светове. „Луната, която убива“ е първата й завършена книга (макар че е издадена след по-късна нейна книга). След това има и други творби с други светове, като тази година The Fifth Season бе наградена с „Хюго“ – тя е началото на трилогия, чието действие се развива на планета, на която на всеки пет години настава своеобразен апокалипсис от земетресения и други природни бедствия.
Винаги когато гради нов свят, Джемисин подкрепя богатото си въображение с много учене – посещавала е курс на НАСА за писатели фантасти, подготвя се допълнително и чрез четене на много книги и навлизане в конкретни полета на знания, необходими й в дадения случай. За The Fifth Season например е изучавала сеизмология, а за „Луната, която убива“ и другите произведения от „Сънна кръв“ – египтология, психология.
Планетата, на която се развива действието, е спътник на газов гигант, кръстен от жителите й Сънната луна. Цялата митология е изградена върху наблюдаване на Слънцето, на Сънната луна и на спътника на самата планета – по-малката т.нар. Будна луна. Всички богове са деца на Слънцето и Луните, като се счита включително и че благородниците на двата най-големи народа се родеят с тях.
lunata-originalЦялата магическа система – силно различаваща се от тези в другите фентъзита – е изградена върху комбинация от сънища, чийто свят е вдъхновен от колективното несъзнавано на Юнг, и от древноегипетски схващания за медицината, живота и смъртта. Магията на могъщите жреци на богинята Хананджа, около които се движи сюжетът, произтича от сънищата на всички хора, от четирите „сънни съставки“, които всяка сънуваща душа притежава и които вярващите периодично даряват в храма. Тази магия се използва за лечение и помощ, като помощта понякога се явява във формата на прекъсване на живота на твърде старите и болни или на сметнатите за покварени.
Също като самата магия, така и злоупотребата с нея е могъща и води до чудовищни последствия – за самия жрец и за всички живи и дишащи хора около него.
В центъра на сюжета се намират две държави – хилядолетната империя Кисуа, забранила сънната магия заради чудовищните опасности, дремещи в нея, и по-младата цивилизация Гуджааре, градяща се основно върху нея и култа към Хананджа.
Главните герои са трима. Ехиру е Бирник на Хананджа, т.е. жрец, чиято задача е да приспива diego-rodriguez-dreamblood-coverнабелязаните като твърде стари, нелечимо болни или покварени, да изпраща душите им в света на сънищата и да събира и носи на братята си сънната им кръв за лечение на болните. Той е честен и всеотдаен, следващ строги морални норми и въвлечен в заговор, който е на път да то превърне от помагащ на нуждаещите се в наемен убиец. Ниджири е преданият му чирак, който за разлика от него е способен понякога да нарушава правилата, тъй като учителят му е толкова отдаден на вярата в абсолютното добро, че понякога е опасен за себе си и някой трябва да се грижи за него. Сунанди пък е посланичка на Кисуа и на практика противница на култа на Хананджа. Тя е по петите на истината за зреещия в Гуджааре ужасяващ политически заговор за световно господство и потапяне на света в смърт в името на тоталното могъщество на един маниак.
Всъщност никой от героите на Джемисин не е съвършено добър или съвършено зъл, макар че Ехиру много се приближава към първото, а въпросният маниак – към второто състояние.
808101-miniСъщо така никоя от двете държави не е съвършено добра или съвършено лоша – нито като позиция в романа, нито като описание на държавното устройство (например едните имат равенство на половете, но и робство, в другите няма роби, но жените често са безгласни букви – и така нататък). Положителните персонажи имат своите слаби места – като разбирането за цената на човешкия живот и правото (или липсата на такова) да бъде доизживян според волята на притежателя му, а дори и злодеят има своите човешки моменти – като искрената любов и грижа към жената и сина и болката от изживяна несправедливост. Различните култури са богато описани и живи пред очите на читателя, подобно на света на „Колелото на времето“ (за което се сещах често, четейки за пустинните племена във втората част). Героите са хем странни всеки със своите различни и често чудати схващания, хем близки до читателя с чисто човешкия си стремеж да спасят хората, които обичат, да останат верни на себе си, да опазят мира и света си.
the-great-red-spot-of-jupite„Луната, която убива“ предлага завладяваща история в интересен свят, много различен от типичния средновековен сетинг на повечето книги от жанра. В центъра на сюжета е битката за оцеляването срещу злото – както на света, така и личната борба на самите герои с дремещите вътре в тях чудовища. И това е по-сложната и дълбока борба, живо описана и осезаема, независимо дали става въпрос за потъването в нежеланите и опасни селения на магията и човешкото съзнание или за приемането на чуждите обичаи и правенето на компромис със своите, или за откриването на човешкото у тези, които са ти изглеждали нечовеци, преди да ги опознаеш.
На първо място за всеки от героите е любовта към най-близките и грижата за тях – независимо дали в съзвучие, или в противоречие с дълга или дори със здравия разум. Те – независимо дали жреци, дипломати, военни или други – са на първо място хора, които трябва да намерят баланса за себе си, защото светът невинаги е толкова черно-бял, колкото изглежда на пръв поглед.
В дуалогията, макар и до голяма степен облечени във въртоп от магия и фантазия, са поставени проблеми, които винаги са съществували и ще съществуват в историята на нашето съвсем реално човечество – границите на религията и свободата, правото на избор на смъртно болния да живее или да умре, възможностите на човека да приеме чуждите обичаи и схващания, дори когато му се струват абсурдни, но също така и да не налага силом своите.
mroczne_slonce-akurat-ebook-cov-miniИ като споменах дуалогия, втората част – „Засенчено слънце“ – също пленява както с допълнителното изграждане на света (нови измерения на магията, нови народи), така и с нови герои, нови завръзки и премеждия.  Тя и „Луната, която убива“ могат да се четат и самостоятелно, защото ги делят десет години време, макар конфликтът в „Засенчено слънце“ да се корени в първата част и някои от главните й герои да се явяват като второстепенни там. Продължението е много по-динамично, с повече събития и обрати, а главната героиня, жрицата лечителка Ханани, ми стана любима от самото начало. Но за това – друг път.🙂

Авторското право в ЕС: ЕК предлага новите правила

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/09/14/copyright_eu-2/

Според публикуваното днес прессъобщение на ЕК, “Комисията представя предложения за модернизирането на авторското право с цел по-голямо културно разнообразие в Европа и повече съдържание онлайн, както и по-ясни правила за всички в онлайн средата. Предлагат се средства за въвеждане на иновации в образованието, научноизследователската дейност и институциите за културно наследство.”

Според ЕК представените днес предложения в сферата на авторското право имат следните три основни приоритета:

1. По-голям и трансграничен избор и достъп до онлайн съдържание;

2. Усъвършенствани правила за авторското право по отношение на научните изследвания, образованието и приобщаването на хората с увреждания;

3. По-справедлив и устойчив пазар за творците и пресата.

В  речта за състоянието на Съюза 2016 г. Жан-Клод Юнкер акцентира върху интереса на творците от ревизията:

„Искам журналистите, издателите и авторите да получават справедливо заплащане за труда си, независимо дали работят в студио или от собствения си хол, дали техните произведения се разпространяват онлайн или извън мрежата, дали се отпечатват на копирна машина или към тях водят търговски хипервръзки в интернет.“

Имаше обещание, че ревизията ще доведе до нов, по-справедлив баланс между принципите и изключенията от тях,  съответно между интересите на различните участници в производството и потреблението на произведения. И потребителите искат по-справедливи изключения.

Реакциите на професионални общности и организации изпревариха официалното публикуване на правилата, вече писах за тях миналата седмица,  ето и от днес 

Днес публикуват на сайта на ЕК:

Filed under: Digital, EU Law, Media Law

KTBFiles: Интервю с банкера Цветан Василев

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1978

Оригиналният текст е публикуван от KTBFiles под заглавието: „Банкерът Цветан Василев:
След 2009 г. в България има мафия на власт, която се опитва да печели от всичко“

Това интервю мина в почти пълно медийно мълчание. Доста показателно за свободата на медиите у нас.

Не помня къде точно, може би в „Дневник“ писаха – сигурно защото вътре няма новина. И добавиха, че всъщност новина наистина няма, и това е най-лошото.

Аз не съм съгласен. Най-лошото е, че никой не реагира на тази (липса на) новина. Където никой не реагира, и наличието на новини няма значение.

Истина ли е казаното в интервюто? Някои неща – да. Други – не. За трети не зная. И не, няма да кажа кои са истина и кои са лъжа. Не защото ме е страх – не ме е. А за да почнат поне отделни хора да се напъват да използват главите си. Докато мислим вместо с тях с телевизорите, мониторите и вестниците, никой не може да ни спаси.

—-

Благодаря Ви, че се съгласихте на това интервю. Как живеете в Белград? Как Ви минава всекидневието?

В крайна сметка прецених, че мълчанието не е злато, въпреки че през последните две години не може да се каже, че мълча. Всекидневието ми в Белград се различава от това в София. Но във всички случаи не съм се алиенирал от обществото, продължавам да поддържам бизнес контактите си, включително и международните. Работя по моята защита и по многобройните дела, които съм завел срещу участниците в заговора срещу КТБ. Не мога да се оплача от сивота в ежедневието. Наред с това, имам много повече време за четене и по-специално на философия.

Какъв е актуалният статус на делата?

Дори ми е трудно да изредя всичките. По отношение на наказателното производство, предполагам ви е известно, че след две години родилни мъки измислиха, че организирана престъпна група под моето лидерство е източвала КТБ в продължение на пет години, за да отложат внасянето на делото в съда с елементарен трик. За тази цел преместиха делото в специализираната прокуратура, командироваха си същия велик екип от градската прокуратура и следствието само и само да продължат и да спечелят време. Очевидно това е делото на живота им. Не че за мен не е. Натрапва се мисълта, че делото ще бъде вкарано в удобния за тях специализиран съд. Аз съм съгласен, че има организирана престъпна група, но не е моята, а на тези, които организираха заговора срещу КТБ. Всички тях ще съдя, след като настъпят някои политически промени.

Ще се върна след малко на голямата картина. Преди това искам да ви питам нещо по актуалните събития. Наскоро излязоха резултатите от стрес тестовете на банките в България. Как ще ги коментирате?

Публична тайна е, че реално почти нито една банка не е минала стрес тестовете, при това те нямат нищо общо с теста, на който беше подложена КТБ преди две години. Активите на КТБ бяха оценени по най-консервативната методологията AQR, която никога не е прилагана в България и която категорично не е разработена, за да се прилага спрямо банка, оцеляла масови тегления.

Аз не съм противник на банките, независимо че съществена част от колегите направиха всичко възможно, за да помогнат на организаторите на пуча срещу КТБ. Убеден съм, че няма как да има здрава банкова система при нездрава икономика.

И старото, и новото ръководство на БНБ са част от престъпната група по затварянето на КТБ. При атаката срещу банката БНБ имаше абсолютно срамна позиция. От немай-къде Искров излезе с една декларация, когато организирано изтече информация за повдигането на обвинение срещу подуправителя Гунев. След това изиграха ключова роля в досъсипването на КТБ с неадекватната политика по време на квестурата и, разбира се, най-главното решение, което им беше наложено от организаторите на заговора – да ликвидират банката, като й отнемат лиценза на база на оценките по AQR, които никой още не е виждал. За това измислиха, че акционерите нямат правен интерес да протестират срещу отнемането на лиценза, за да не станат въпросните „оценки“ публични и за да не могат да се коментират. Това, между впрочем, е в рязко нарушение на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Сега, разбира се, изпълняват друга роля – да замитат следите и докажат тезата, че КТБ е била особена банка и тя била единственото изключение от системата, защото там имало един крадец Василев, който, видиш ли, пет години е ограбвал.

С изключение на много малко банки, без да цитирам имена, за да не ме обвинят в дестабилизиране, почти всички имат капиталов недостиг. Главната причина е неработещата икономическа среда. Другата е малоумно поставените според мен високи критерии за капиталова адекватност. За да се хареса на Трише и ЕЦБ, Искров натресе 12% капиталова адекватност на банките, докато всички други се бореха с 6-7%. Сега от 2014 г. въведоха още 1,5% допълнителен капиталов буфер и така предпоставиха одиторите и централната банка да си затварят очите при прегледа на активите на банките.

След близо година, сделката за „Виваком“ е обявена за финализирана. Това беше един от най-важните активи, финансиран от КТБ. Какъв е Вашият коментар по нея?

Това би трябвало да се разглежда като апотеоз на срама. Да позволиш водещ телеком да бъде продаден на цена малко над 4 пъти EBITDA (оперативна печалба-бел.ред.), си е чисто престъпление.

Когато през 2012 г. „Виваком“ беше придобита от „Бромак“ и ВТБ, компанията беше на много по-висока стойност от сега, независимо от голямата й задлъжнялост. Тя имаше три типа кредитори, които не можеха да се разберат помежду си, имаше претенция на държавата от над 120 млн. евро, имаше златна акция, с която държавата държеше в шах собствениците на компанията. Всичко това беше решено от моя екип и „Виваком“ стана комплексен телеком номер едно в България.

Това, което се случва сега, е класическа криминална кражба с участието на една руска държавна банка, толерирана от българската държава. Явно добре са обещали да защитят интересите на тези, от които зависи. Държавата, за да затрудни прехвърлянето на собствеността на „Виваком“, включи компанията в претенциите на КОНПИ (Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество – бел.ред.) с една-единствена задача – този, който иска да придобие „Виваком“, трябва да отиде и целуне ръка на силните на деня, за да освободят блокадите. Нека сега да видим позицията на държавата и подопечния на Борисов началник на КОНПИ. След като този полуграмотен, наведен чиновник търси от моето семейство 490 млн. евро за „незаконното“ ми придобиване на „Виваком“, дали ще се осмели да се противопостави на крадците, покровителствани от руската държавна банка. Между другото сделката тогава беше узаконена от дирекция „Конкуренция“ на Европейската комисия. За това сега е достатъчно от българска страна да се блокира сделката и да се поискат от новите собственици средствата, търсени от моето семейство, за да се освободят акциите. Дано, ама не вярвам. Защото обещаната плячка е голяма.

Под каква форма?

Ами тя формата е една – пари. И то много пари.

Тоест твърдите, че от бъдещата сделка ще има комисиона и за тези, от които зависи?

100%.

Кой ще е това?

Ами те са два клана – единият е Пеевски, който е навсякъде, другият е този на премиера.

Кажете по-конкретно

Аз съм чувал много неща, но има ли значение това. Аз казвам, че със сигурност стойността на този пакет от 77%, финансиран от КТБ, и това никога не съм го криел, към момента на атаката беше 500 млн. евро. Тук не включвам НУРТС.

И все пак кой колко трябва да получи, за да бъде „пусната“ сделката, както твърдите?

Чувам и за конкретни суми, и за конкретно участие в собствеността. Самото разпределение е следното: измислената компания на вечно готовия Спас Русев трябва да придобие „Виваком“, след което се дават put options на няколко групи от купувачи, които да разпределят баницата – разликата между 700 млн. евро и реалната Enterprise Value (стойност – бел.ред.) на компанията от над 1 млрд. евро. Да, телеком със 170 млн. евро годишна EBITDA е продаден на практика на цена от 700 млн. евро – това е съвкупната цена от цената на аукциона от 330 млн. евро и остатък по облигационна емисия на „Виваком“ от малко над 370 млн. евро. Става въпрос за преразпределяне на едни минимум 300 млн. евро в съотношение 20% в полза на ВТБ, около 20% е за вездесъщите измамници братя Велчеви и Красимир Катев като слугинаж на ВТБ, и от 43 до 46% за мюрето Спас Русев. Вероятно, обаче, фигурантът ще трябва да сподели голяма част от така наречената си печалба, в абсолютно измерение около 135 мил евро, със силните на деня. С онези, които и сега точат компанията и я направиха първи фен и спонсор на отбора на народа.

Тоест с Борисов и Пеевски?

Ами така се говори. А на мен Пеевски ми поиска 10% от компанията в прословутия си рекет от май 2014 г., защото, разбираш ли, те ми били помогнали. С какво са ми помогнали, след като сделката тогава я правих с инвестиционния клон на ВТБ – VTB Capital, и Royal Bank of Scotland? Но те така си ги мислят, така си ги представят нещата в България. Че ти не можеш да правиш голям бизнес, ако не се отчиташ. Затова казвам, че след 2009 г. в България няма просто корупция, в България има мафия на власт, която се опитва да контролира всичко и да печели от всичко.

Като говорим за сделки – как се случи сделката за „Булгартабак“ и как се оказа в крайна сметка, че Пеевски е собственик на компанията?

Ами той Пеевски не е собственик само за пред българската общественост. Ако някой е искал да разследва, досега да е стигнал до истината. При мен има документи, които показват, че Пеевски не, но Ирена Кръстева е собственик. Тя присъства и във файловете на правната компания Walch&Schurti. Беше договорено Ирена Кръстева да бъде единият от номиналните собственици на фондациите, които държаха LIVERO. Това беше компанията, която имаше особения договор с VTB Capital по отношение на BT Invest като приобретател на 80-процентния дял от капитала на „Булгартабак“. Няма тук голяма тайна. Пеевски или фамилията му са собственици на BT Invest, особено след откупуването на задълженията на LIVERO към EFV и Ventracor – в това няма никакво съмнение. (EFV и Ventracor са двете компании, които са осигурили финансирането при приватизацията на „Булгартабак“ през 2011 г. Към този момент EFV е под контрола на Василев и се финансира през КТБ. Зад Ventracor е скрит интересът на „Винпром Пещера“ – бел. ред.).

После първоначалните фондации-собственички на LIVERO са изместени и там се появяват нови фондации. Какво вече е разпределението след това, дори аз не знам детайли. Но това са игри в BT Invest и прехвърляне срещу задължения. Всъщност кредитът на едната компания-кредитор беше купен от TGI Middle East – компания от Дубай, която е част от веригата по контрабандния износ на цигари през Кюрдистан за Турция (компания, свързана с Пеевски-бел.ред.). Така че мога да се сетя какъв е произходът на парите, с които всичко това е рефинансирано.

Тоест за мен не стои въпросът дали Пеевски или майка му са, а с колко са собственици и как са преразпределени. Не изключвам Пеевски да е преотстъпил част от „Булгартабак“ срещу задълженията си към основния дилър в Близкия Изток – Салам (Салам Кадер Фарадж – бел. ред.). Това нещо могат да го кажат само тия, които държат регистъра на BT Invest, респективно файловете на фондациите.

Тоест подозирате, че Салам има участие в собствеността на „Булгартабак“?

Не го изключвам, за да си спаси Пеевски кожата. В края на 2013 г., когато тръгва на поход да овладява „Булгартабак“, той излъгва Салам. Салам е превел авансово значителна сума пари, за да може Пеевски да се разплати най-напред с EFV, а след това с Ventracor. По същия начин са рефинансирани вероятно и дълговете на „Булгартабак“ към КТБ през април-май 2014 г. чрез преводи през голяма чужда банка.

Какви суми знаете, че са превеждани от Салам?

Над 150 млн. долара. Това са пари, които по моя информация Пеевски не е издължил и до ден-днешен. А предвид финансовото състояние на „Булгартабак“ сега възможностите му са още по-малко.

Между другото продажбата на „Булгартабак“ е едно от добрите начинания на първото правителство на Борисов, защото ако компанията не беше приватизирана тогава, щеше да се окаже в окото на скандала за контрабанда, който избухна през 2014-2015 г. Тогава това би било всъщност една държавна компания. Аз съм убеден, че заради този скандал Пеевски стана персона нон грата в Турция. Така или иначе преди приватизацията бизнесът на „Булгартабак“ в основни линии беше зависим от този канал и от основния дистрибутор Салам. Сега докъде Пеевски е влязъл навътре, сигурно знаят много хора – и службите, и неговата марионетка Венцислав Чолаков, който представляваше всичките му перачници по веригата. Това са всички дружества, които са регистрирани в Дубай и които са използвани за трансфери на парични средства от контрабандната дейност на дружествата на Пеевски. Преди приватизацията тази роля на компания-посредник играеше „Каледон“, а след приватизацията Пеевски си регистрира и прехвърли всичко към компаниите си в Дубай. Тук става въпрос за нерегламентирани доходи в огромни мащаби на фамилията на Пеевски и на тези, които имаха допълнителен интерес в „Булгартабак“.

Кой има допълнителен интерес в „Булгартабак“?

Те излизаха толкова пъти, че какво да ги повтарям.

Никога не са излизали официално. Потвърждавате ли ги?

Ами потвърждавам ги, разбира се. Поне такива бяха договорките. Какво и как е вписано в компаниите в Лихтенщайн, може да питате Александър Ангелов.

За да затворим тази тема, каква беше в началото уговорката за участие в собствеността на „Булгартабак“?

Според Пеевски Борисов, Доган и Сталийски трябвало да получат бонуси (по 10% собственост от дяла, който беше приватизиран, според схема, публикувана в блога на Мирослав Иванов – бел.ред) затова, че разрешават сделката. Малко известен е фактът, че началната идея беше аз и моята група да участваме в приватизацията на „Булгартабак“ в консорциум с Korean Tоbacco. Недвусмислено ми беше подсказано, че така сделката няма да мине. Независимо, че аз имах консултантски договори с Rothschild в Париж. Тогава си платих консултантските договори и изоставих идеята, защото волята на Падишаха беше друга.

Съзнавате в момента какво казвате – че премиерът на една европейска държава има скрит интерес и собственост в „Булгартабак“.

Ами, бил му е обещан. Аз лично не съм говорил с него на тази тема. Това беше към онзи момент. А и появилите се диаграми в някои сайтове са рисувани от адвоката на Пеевски Александър Ангелов. За това имам автентични доказателства. Дали сега това стои, аз не мога да знам. Ако някой иска да разрови нещата, да ходи да ги рови. Две-три лихтенщайнски кантори държат цялата тайна.

Пеевски е една голяма тема. Как стана първоначалният Ви контакт? Каква беше ролята му в банката? Въобще за какво Ви беше нужен Пеевски?

Този въпрос ми е задаван много пъти. Запознахме се случайно, както винаги. Малко по малко той започна да навлиза в моя бизнес живот. На определени етапи той е бил полезен, помагал ми е на моменти…

С какво беше полезен?

Бил ми е полезен по много линии. Той е един доста енергичен и активен човек. През 2003-2004 г. по някакъв начин пристана на Доган, беше в някаква степен брокерът между мен и ДПС. Това ми е давало комфорт в отношенията с ДПС, защото в крайна сметка е известна ролята на турската партия като корпорация.

Аз съм имал доста тежки моменти в развитието на банката. През 2004 г. тогавашният председател на Управителния съвет и държател на над 20% от акциите се опита да ме изнудва. Говорим за Янко Иванов, подкрепян от енергийното лоби около Богомил Манчев. Аз не се поддадох. Тогава Пеевски ми е помагал в отношенията с ДПС, за да ме подкрепят, за да не тръгнат на някаква по-сериозна атака срещу банката. Банката тогава беше много малка.

ДПС с какво помогна тогава?

С конкретни неща – не, но отношенията в бизнеса и намесата на политиците не винаги е с нещо конкретно. Предполагам, че в този момент просто някой е казал: добре, не пипайте там, защото може ДПС да има интерес. Аз не знам това как е представено. Банката често е представяна като банка на ДПС, а тя никога не е била свързана с ДПС нито при закупуването, нито впоследствие. Но съм бил зависим от ДПС дотолкова, доколкото едрият бизнес в България до някаква степен е зависим от някои по-агресивни политически субекти. Тогава винаги може да има една добра дума в плюс или в минус.

По подобен начин през 2008 г. имаше напрежение около опитите на Алексей Петров, по времето на Станишев като премиер, за превземане на банката. Поне по информация от Пеевски. През призмата на времето не съм сигурен кое е истината. До каква степен Алексей Петров е бил наистина заинтересован от банката не знам, но Алексей Петров тогава беше за ДАНС и прокуратурата това, което сега е Пеевски. Тогава Петко Сертов управляваше ДАНС, а летящата команда на Роман Василев колеше и бесеше.

Вие с Роман Василев нямахте ли добри отношения?

С Роман Василев съм се виждал, но какво отношение има това? Прословутата снимка от един коктейл на банката, която приятелите от „Капитал“ непрекъснато публикуват, за да ми внушат връзките с Роман Василев. Това е несериозно. Те тези отношения, когато трябва да бъдат прикривани, се прикриват. Аз, ако аз съм зависел с нещо от Роман Василев, не бих се показал на коктейл на банката.

Да продължим за Пеевски…

Така лека-полека човекът ми влезе под кожата, допуснах го прекалено близко. Затова казвам, че една от най-големите ми грешки, беше именно това. Пеевски на практика се е представял от мое име навсякъде. Той е представял всичките си щения като мои. Това са неща, които в крайна сметка доведоха до моето капсулиране, до номинирането ми за олигарх номер едно. Разбира се голяма роля изигра и групата около Прокопиев. Спомням си изявите на един американски посланик Уорлик през 2011 г., който говореше за неясен капитал в КТБ, защото имало някакво участие, което не се знаело. Прокопиев дори имаше наглостта през 2016 г., след като дадох интервюто за Диков, да се появи пред него и да говори, че виждаш ли, това не означавало, че Оманската държава била стояла зад участието в КТБ. Не знам защо тогава Оманският фонд и Оманската държава в момента съдят България в международния инвестиционен арбитражен съд във Вашингтон.

Така че лека-полека Пеевски се настани трайно край мене. И така до 2014 г.

Освен с политически протекции, с какво друго допринасяше Пеевски?

Той беше проактивен. Когато американският посланик направи това преднамерено изказване, Пеевски направи много за намаляване на напрежението около банката… По това време господата около Прокопиев ми бяха организирали проверка-разследване в Европейската комисия, което широко се раздухваше в България. Интересно е, между другото, че когато проверката приключи и установи, че няма никакви нарушения, „Капиталци“ забравиха темата и естествено не отразиха „развръзката“.

Винаги ме е притеснявало нещо да не предизвика вълна и паника сред клиентите. А всичко това, очевидно, добре е било експлоатирано от хора като Пеевски, съзнавайки моите страхове по отношение на банката. За да запазя КТБ, съм бил по-отстъпчив към всякакви техни малоумни намерения, за да имаме достатъчно комфорт както медиен, така и политически. Такива глупости бяха, разбира се, покупките и на „Уикенд“, след това на маса други издания.

Имахте ли директен контакт с Доган?

Аз се познавам с Ахмед Доган, но за тези 14 г. сме се виждали два или три пъти.

За какво?

В общи линии приказки от общ характер. Той се изживяваше като енергиен експерт. Един-два пъти сме си говорили за икономиката на България, къде са проблемите на енергетиката.

За да защитава банката, какво получаваше ДПС от нея?

Нищо друго, освен финансиране на различни идеи, които са идвали по линия на Пеевски. А Пеевски как се е отчитал нагоре, аз не знам.

Какви бяха отношенията Ви с другите политически партии в различните стадии от развитието на банката? Например каква беше ролята на Росен Карадимов по време на Тройната коалиция?

Целият малоумен план за дигитализация на България беше разработен от тандема Пеевски-Карадимов, заедно с Веселин Божков (председателят на КРС – бел.ред.). Оттам са и проблемите с дигитализацията. В Австрия има един мултиплекс с 12 канала, в България решиха, че трябва да има четири мултиплекса с 52 канала, за да имало свободен пазар. То няма толкова телевизии. Но както и да е. Смешно е да се говори, че едрият бизнес е дистанциран от политиците в България. Тук едрият бизнес винаги е бил със силните на деня, защото те налагат условията. И особено след 2009 г. – дотогава пазарът все пак растеше и имаше достатъчно бизнес, индуциран от самия пазар. След това бизнесът беше поставен в изключителна зависимост от държавата. Това, разбира се, увеличи апетита на тия, които представляваха и представляват държавата.

Преди 2009 г. с кои силни на деня Вие имахте отношения?

Аз познавам всички, но практически с държавата, с изключение на работата ми в един-два отрасъла, не съм имал някакви особени отношения. Ние работехме с енергетиката и това ми е налагало контакт и с министрите, и с премиерите, доколкото енергетиката е стратегически отрасъл. По същия начин покрай военно-промишления комплекс имахме отношения с МО или междуведомствените комисии. Но това е било по логистиката на бизнеса.

Какво искаха политиците от Вас, за да можете да развивате бизнеса си в този момент?

Аз казвам, че ако някой твърди, че е правил едър бизнес в България, без да му е налагано да се отчита по някакъв начин, нека да седне на детектор на лъжата и да си признае. Българският политически елит изисква от бизнеса да го корумпира, защото в противен случай мобилизира лостовете на държавната машина.

След 2009 г., когато Борисов дойде на власт, банката се радваше на най-бързото си развитие и на най-силния си период. Какви бяха отношенията Ви с Борисов?

Първото правителство на Борисов съвпадна с периода на кризата, която обхвана пазарите. Ние следвахме друга стратегия и вместо да ограничим нашата активност, я разширихме, следвайки древната китайска мъдрост „ Когато идва буря, строй вятърни мелници, а не зидове“. Това е основната причина за развитието на КТБ, а не прокламираната теза, че видиш ли правителството на Борисов било помпало банката с държавни пари. Това е абсолютна лъжа. Симеон Дянков е безогледен лъжец, твърдейки, че не искал да вади парите, тъй като КТБ щяла да фалира. Това въобще не е вярно. Банката е работила с разплащателните сметки на няколко компании от енергетиката и две-три транспортни фирми, които имаха депозити. Те не са били някакви особени средства и не са надвишавали 10-тина процента от общите привлечени средства. Цялата тази лъжлива теза беше дискредитирана, но за жалост след затварянето на КТБ.

Ами не крия, че съм имал добри отношения с Борисов, независимо, че са били много противоречиви. Имал съм разбиране, но съм срещал и маса неразбиране, и то главно от неговите министри.< През това време се появиха много възможности на пазара в резултат и на кризата, и на отдръпването на чуждите банки. Нашата философия винаги е била да правим merchant and investment financing – тоест да търсим проектно финансиране, да търсим предизвикателства, а в условия на криза – такива много. По този начин в кризата придобихме компании, които в противен случай нямаше да оцелеят. Това са и „Рубин“ Плевен, и заводът в Парачин, и русенската корабостроителница. „Петрол“ оцеля благодарение на нас. Имали сме и целеви придобивания като „Виваком“. Аз съм смятал, че това е добра сделка, която ще донесе печалба. Независимо, че медиите на Пеевски написаха, че видиш ли, Василев участвал в приватизацията на „Булгартабак“, за да спечели пари. Какъв срам! А сякаш не е срамно да участваш скрито, да не можеш да се покажеш като него и останалите бенефициенти. Ами аз съм го правел точно затова – да се спечелят пари. То се знае, практиката ми е била печалбата на така наречените бушони, създавани от слугата на Пеевски Бисер Лазов, да се връща в банката. Това е била моята цел. Така че не е чудно, че пораснахме толкова. С Борисов колко често имахте контакт и за какво си говорехте?

За жени… Ами, виждал съм се доста често. Той е лесно раним, особено сега, може и да отрече. Говорил съм си за различни неща, разбира се, включително и за проблеми – в енергетиката, в отбраната, в мултиплексите, защото първото правителство на Борисов имаше напълно неадекватна политика в тези направления. При него съм ходил и с инвеститори – и от Китай, и от Оман, и от Австрия. Не мога да кажа, че с Борисов съм имал лоши отношения, мен ме дразнеше поведението на част от неговите министри – неадекватно и открито враждебно. Дразнеше ме неговият нарцисизъм, защото и аз до голяма степен съм нарцис. Той буквално излъга, че през 2012 г. е осигурил пари за заплатите на ВМЗ, а всъщност това бяха пари на „Дунарит“ и той го знае много добре. Аз тогава избухнах, скарахме се по телефона.

По начина, по който премиерът има интерес в „Булгартабак“, има ли интерес и към други компании, свързани с Вас?

Тия хора нямат интерес към компаниите, те имат интерес към парите. Те са брокери – две групи брокери. Те са заинтересовани просто да прехвърлят на безценица на някой, който има интерес и ще им плати. Ами такъв е случаят с „Дунарит“. Пеевски няма интерес да бъде индустриалец в „Дунарит“. Там интересът е на Петър Манджуков, а Пеевски играе брокер, за да може да осигури „Дунарит“ на ниската цена, която Манджуков е предложил. Говори се за 20 или 25 млн. евро, от които обаче нищожна част да отиде в КТБ, а останалото при Пеевски. Гебрев (другият кандидат за „Дунарит“ е „Емко“, притежавано от Емилиян Гебрев – бел.ред.) предложи 30 млн. евро за погасяване на задълженията към КТБ. От една страна Пеевски сега атакува чрез вземанията на Миролио „Дунарит“ и то през фирма, която е офшорна, а от друга страна КТБ атакува цесията.

Но това става под погледа и на министъра – Владислав Горанов, и на Борисов. Въобще аз се чудя дали Борисов управлява държавата, или Пеевски. Или и двамата. Но Борисов с нищо не е показал, че се е разграничил. Напротив, той показва само зависимости.

Зависимост от какво? Дайте примери

Ами, очевидно ги има, не знам. Или толкова са се харесали, независимо че оня го наричаше „тиква“ в кампанията 2008-2009 г. Аз само се сещам как през 2013 г., както внезапно се засилиха да му разследват „Авиоотряд 28“ и „Ало, Ваньо“, така внезапно всичко заглъхна след това.

Каква е причината?

Договорка. Между Борисов и Пеевски. И почти нямам съмнение, че договорката е била моята глава. Това беше класическа рейдърска атака. Пеевски е главният организатор на атаката срещу мен и главният ползвател.

Някой може ли да ми каже как фирмата, придобила „София прес“, сега е гарантирала кредити на „Водстрой“ на Пеевски към ПИБ. Колко пари е платила тая фирма, за да придобие „София прес“. За „Техномаркет“ не искам да говоря. Публична тайна е как се източва масата на несъстоятелността на КТБ чрез договори за правни услуги и 75% се връщат обратно в джобовете на Пеевски и компания. Публична тайна е, че Александър Ангелов работи и по един срамен договор за Парачин тук.

Това, което за Пеевски се закучи, са основните му цели – „Виваком“, „Дунарит“ и „Петрол“. Това са най-апетитните парчета от баницата КТБ и той винаги е имал интерес към тях.

В периода 2012-2014 г. Вие още сте тандем с Пеевски. Тогава голяма част от обществените поръчки се печелят от фирми, близки до него. Как става това?

Ами, питайте Борисов! Как всички негови кметове са подписали договори с „Водстрой“? Какво е „Водстрой“? Това бяха два продънени самосвала. Това е една пощенска кутия за кражби.

Как функционира?

Елементарно. Елиминира се останалата конкуренция, подписва се договорът с „Водстрой“, която пък подписва договори с подизпълнители, взема си своите 10-15%, останалото го хвърля на другите фирми. Дори и това не им дава, защото са завлекли половин България, заплашват ги, ако някой си иска парите. Вижте също така какви договори са подписвани от ЖП инфраструктура с „Водстрой“ при министерстването на Ивайло Московски– рамкови договори, които са престъпление. Вижте и престъпните договори в „Държавен резерв“ – как е направен ремонтът на нефтените бази от „Водстрой“ и ИПС.

Какви са тези договори?

Оттам са откраднати минимум 100 млн. лв. по времето на Станишев и първото правителство на Борисов. Стойността на ремонтните дейности в петролните и зърнените бази на Държавен резерв е завишена в пъти. Не казвам конкретни числа, за да не ме обвини някой в неточност. От времето на Емел Етем до ден-днешен Пеевски винаги е контролирал държавния резерв. Друга грандиозна кражба – обмяната на нефтените продукти.

Борисов какво получава от това?

Не знам какво получава, но със сигурност знае. А и той не е от тия, които не си искат.

Как си иска?

Как си иска… Последните години обмяната на горивата на държавния резерв става с активното участие на „Лукойл“. „Лукойл“ е един от външните държатели на горивото за резерва. Тоест горивото въобще не се и мести. Само че то задължително се продава на ниски цени от държавния резерв и след това се купува обратно на високи. Като правило цените задължително порастват на международните пазари, когато държавният резерв трябва да купи новото гориво.

Каква част отива за комисиони?

А, не мога да кажа. Но там със сигурност Пеевски участва. Там до края на 2014 г. беше Емил Колев – човек, назначен от Пеевски още по времето на Емел Етем.

Двата клана казахте, че са Борисов и Пеевски. Има ли някакво разпределение по ресори?

Пак казвам, проверете разпределението на обществените поръчки и ще видите, че са едни и същи – „Главболгарстрой“, „Трейс“, „Агромах“, ПСТ, „Хидрострой“. И някои сателити около Пеевски като „Техноекспортстрой“, чиято приватизация финансирахме ние и той ощети банката с около 30 млн. лв.

В предварителния разговор казахте, че през 2014 г., след затварянето на банката, Борисов Ви е обещал да я спаси. След това се е отметнал. Защо?

Подозирам две неща. Първо, че ако КТБ беше спасена, те нямаше как да осребрят, а пък аз щях да получа реабилитация. Другото е една мръсотия, която е била сътворена през 2014 г., за която аз имам информация. В резултат на нея аз съм натопен от българските служби пред чуждите за престъпни схеми, в които уж съм имал участие, а в които всъщност е участвал Пеевски.

Каква информация имате?

Засега ще я запазя за себе си, защото от нея и глави ще падат. Но това са лъжливи твърдения, давани от българските служби на техни партньорски служби за моята роля в процеси, в които аз по никакъв начин никога не съм участвал. Нещо, което така или иначе през 2015-2016 г., става известно на съответните служби. Така то стигна и до мен.

Какви процеси?

Всичко, което е правил Пеевски.

Какво е правил?

Това, за което е обявен за персона нон грата в Турция.

Освен контрабанда?

Как мислите стигат контрабандни цигари в райони, държани от Ислямска държава?

Тоест това Ви е било приписано на Вас?

Да.

А какво е общото с Борисов? Борисов каква роля е имал?

Предполагам, че Борисов би могъл тогава да е бил информиран за това мое участие, което да го е направило резистентен. Аз не го обвинявам. Той просто направи грешка, която ще му коства много. Имам информация, че към оня момент е казал, че е избрал по-малкото зло, тоест Пеевски. Като е избрал по-малкото зло, да си го дундурка сега.

Тоест той е бил заблуден или е бил част от този сценарий?

Бих искал да е заблуден.

Казахте, че едното е сценарият с Вашето натопяване, а другото е, че нямаше да осребрят…

Пак казвам, целият този процес се управлява от Пеевски. Публична тайна е, че синдиците ходят на отчет при Александър Ангелов. Те дори не ходят при Пеевски. Той е над нещата. Всяко нещо се съгласува с Ангелов. Те не се и крият. И преди не са се крили. Ходеха си на крака, стояха по мазетата на „Берлин“ (хотел „Берлин“, собственост на Пеевски – бел.ред.), докато ги приеме босът. Включително и министри.

Кои министри?

Ами, аз кого ли не съм виждал.

Кого сте виждал?

Ами… Петър Чобанов, Драгомир Стойнев по времето на Орешарски.

А от сегашното правителство?

От сегашното правителство аз мисля, че Пеевски има повече министри, отколкото Борисов.

Например?

Например, готовият на всичко, за да защити интереса на Пеевски, свищовски кадър Горанов, Ивайло Московски, недоразумението Лукарски. Те са абсолютно подвластни. Пеевски не е за подценяване.

Кой е Александър Сталийски?

Кой е сега, не знам. Говори се, че сега бил развалил отношенията си с Борисов. Той беше най-довереното му лице и се занимаваше с всичко, свързано с Борисов, включително и като събирач на дължимите суми с неговите приятели – тройката от Перник.

Откъде ги събират?

От тези, които имат да дават.

От Вас събирали ли са?

Не са ми го икономисвали.

Под каква форма събираха?

Различна. Включително и чрез придобиване на участия – явни и скрити, в компании, за които не са платили и стотинка.

Къде може да се види интересът на Сталийски?

Освен по сметките му, част от които бяха в КТБ и които той осребри буквално след рекет, а после придоби и открадна „Рубин“ Плевен. Освен това предполагам, че по сметки на него или на Сечкова, или на фирми като „Кей Ти Ес“ и прочие, могат да се намерят доста пари.

Всичко ли остава за него, или се разпределя?

Какви са му били отношенията със Сталийски, Борисов си ги знае, но една от причините, поради които аз бях при него на 6 юни 2014 г., е да му покажа какво Сталийски и неговата група са взели в резултат на едно или друго.

Какво му показахте?

Той знае. Когато му дойде времето, ще го покажа и аз.

До 2013 г. бяхте едно цяло с Пеевски. Кога започна раздялата?

Тя е започнала още с идването на Орешарски. Вече казах, че, според мен, договорката между Борисов и Пеевски вероятно е целяла моята глава. Това е някъде лятото-септември 2013 г.

Оказа се, че Пеевски достойно замести десятниците и стотниците на Борисов и сам успя да погълне това, което другите като група не успяха. Беше се разпрострял навсякъде. По това време е и бумът на „Водстрой“ с държавните поръчки, които са вземани все с моето име напред: това е за Василев, онова е за Василев. Това си го признаха и Сергей, и Моника Станишеви при виждането ни през май-юни. Но Пеевски не беше се настанил само в обществените поръчки.

Той имаше достойно място по време на първия мандат на Борисов. Както се вижда, той има своето място и при втория мандат на Борисов. От немай-къде Борисов му спря поръчки за над 1 млрд. лв. Как така си спечелил поръчки за толкова пари? Но това не е престанало. И в момента, ако се погледне, интерконекторът с Турция, пак се строи от „Водстрой“ и „Главболгарстрой“.

Той беше сложил ръка на почти всичко. Накадрува се в съдебната система, в ДАНС, в прокуратурата. Аз с ужас разбрах, че съм „наредил“ всички съдии и прокурори, а един не познавам от тях. Нито съм виждал Сарафов, нито Цацаров, а се оказа, че аз съм ги наредил. Очевидно добре си е свършил работата, а аз явно съм проспал този момент.

След септември-октомври 2013 г. разбрах, че трябва да намеря начин да скъсам с този човек. Затова се съгласих да се махна без всякакви претенции от „Булгартабак“, за да нямам разправии с него. Исках да намерим решение. За голямо съжаление не оцених мащаба на заговора и участието на всички държавни институции в него на страната на Пеевски.

От Вас ли дойде инициативата?

В общи линии – да, но и той вече беше започнал да предприема някакви действия. Неговите стъпки основно са били в мръснишки аспект. С Александър Ангелов имаха информацията отвътре и са започнали да ми правят разработки през ДАНС, за да могат да ме ударят след това. Той си е подготвил добре нещата. Успял е да направи интриги между мен и основните политически фактори. На Доган, например, му е обяснил какви пари съм взел от банката. Говорел им е за 500 млн. до 1 млрд. евро, които аз съм изнесъл от КТБ. Това, разбира се, за вечно алчните хора като Доган е могло да бъде доста сериозен мотив да се настроят срещу мен. Предполагам, че по същия начин е направил интригата и с Борисов. С една дума, човекът ме е записвал и правил всичко възможно, за да ме изолира.

В един момент през април-май 2014 г. започнах да получавам сигнали от всички политически лидери, че са вдигнали ръце от мен, защото аз съм щял да ставам премиер, искал съм да свалям Орешарски.

Към този момент Пеевски колко пари дължеше на банката?

Пряко сигурно дължеше някъде около 150-200 млн. евро, заедно с лимита на гаранции, издадени в полза на контролираните от него дружества. Това са „Булгартабак“, „Лафка“, „Техноекспортстрой“, Промишлено строителство Холдинг, „Водстрой“, а и да не забравяме печатницата му, където той дължеше 80 млн. лв. Тая печатница я финансирахме, за да може той да разплати част от дълговете си, като условието беше фабрика „Юрий Гагарин“ да встъпи в дълга по лизинговия договор с печатницата. Това е нещо, което той така и не направи. Отделно той отказа да си поеме дела във финансирането на ТВ7, където трябваше да плати 50% от разходите. За тия години бяха отишли към 300 млн. лв., а той си я ползваше като собствена телевизия.

Показахте един списък с активи, които Пеевски Ви е поискал. Има ли предистория на този списък?

Има, да. Ние тръгнахме да преговаряме как да се разделим. В един момент Александър Ангелов дойде. Показа един списък и каза: „Това е“. Аз казах, че това няма как да стане и трябва да се срещнем с Пеевски. Той каза, че Пеевски не иска да се среща с мен, защото бил обиден. На моето предложение как да си разделим бизнеса, дори да му опростя задълженията в ТВ7, той отказа и после се случиха нещата, които знаете. Веднага, по криминален начин, беше заведено досъдебно производство и са били набелязани стъпките от целия сценарий.

Ако е така, защо им е трябвало да ликвидират банката?

Аз все си мисля, че е имало друг сценарий и те може би не са си представяли точно така нещата. Сценарий, близък до този, който се случи със Славчо Христов и „Сибанк“. Ако бих бил арестуван във връзка със смехотворното производство по така нареченото убийство на Пеевски, може би щеше да ми се наложи да прехвърля „Бромак“ и някои други компании.

Още не ми е ясно, с какво им станахте неудобен и трябваше да бъдете премахнат?

Явно съм им станал неудобен с нарастващото ми влияние, с резултата на Бареков, който, ясно е, до голяма степен беше моя заслуга.

Добре де, какъв беше смисълът на Бареков?

Бареков изглеждаше като необходимо зло. Аз бях разочарован от Борисов, а след това от БСП и ДПС, и си казах, че е по-добре да има нещо, което да подкрепя националния бизнес. Беше ми омръзнало от непрестанния рекет на политиците. В този краен етап – края на 2013-2014 г., съм направил най-големите си грешки. Включително и с Бареков. И не толкова, че съм го подпомогнал финансово, а заради ангажирането ми с него.

А защо точно Бареков?

Аз тогава привлякох една американска консултантска компания, която беше работила за Клинтън. Те правиха специални изследвания и не намериха по-добър от Бареков.

Очевидно и те грешат. Но пак казвам, в оня момент аз се оказах неподготвен за тази война.

Някъде в интервютата си казвате: „Пеевски е само средство, координатор в по-голям сценарий“. Какъв е този сценарий и кой седи зад него?

Това е големият въпрос. Кой стои зад Пеевски?

Две години по-късно би трябвало да имате отговор.

За мен отговорът е все така неясен, но очевидно корените и източникът са някъде в реформиралите се органи на държавна сигурност.

И по-конкретно?

Тези, които дълго време представляваха задкулисието Монтерей, и тези, които са били посочени за техни наследници. Пеевски очевидно е нещо като най-младият син на полка. Очевидно са го харесали и формирали в техния класически еничарски стил. Сега, до каква степен се е еманципирал от тях, не мога да разбера. Ако на този въпрос се даде отговор, ще се разбере всичко. Няма нито един от тези, дошли на власт, да не е минал през одобрението на този център.

Кои са инструментите на този център?

Очевидно това са срамните тайни на прехода и срамните тайни на всеки един човек. Всеки има някакви слабости: единият – жени, другият – алкохол, третият – дрога, четвъртият – корупция. Всеки един.

Този център как стига до подобна информация?

Първо от периода на властването на Алексей Петров в ДАНС. Смятате ли, че всички масиви и файлове са останали скрити за него? А след това за Пеевски, да не говорим. Той е много по-изобретателен. Дори се чудя на тези, които говорят, че той, виждаш ли, бил допуснат за един ден до масивите на ДАНС. Та Писанчев му беше като куриер. Да не говоря още за хора, които и сега действат – Юлиян Колев, така нереченият Боби Гъза и прочие.

Кои са хората в този център?

Ами не ги знам. Ако това се разкрие, това ще е онази мечтана лустрация, за която ние говорим толкова често.

Членовете на Монтерей не са ли вече доста възрастни?

Да, предполагам, че повечето от тях вече са с памперси. Но има и по-млади колеги. Не искам да звуча като „Един човек каза“, но това е изводът, до който аз съм достигнал.

Този център явявал ли Ви се е на Вас лично?

Предполагам, че Пеевски е бил брокерът и е поемал ангажименти, без аз да знам. Всъщност Пеевски е бил политическият брокер на тези, които са се възползвали от това, което аз мога най-добре. Аз мога да бъда предприемач, да осмисля и дам живот на един инвестиционен проект.

Те ли контролират Доган?

Предполагам.

Те ли контролират Борисов?

Не изключвам. Те контролират през компромати.

Те ли контролират главния прокурор?

Предполагам, че и на главния прокурор са му намерили кройката, така че да е послушен. Не става само с пари. Не е минало и без пари, но не това е водещото.

От КТБ тръгнали ли са пари към прокуратурата?

Ако някой е давал пари към прокуратурата, със сигурност не съм аз. Там човекът, който се е разпореждал, винаги е бил Пеевски.

Кой ще е наследникът на Пеевски?

О, сигурно има много мераклии, но такъв комплексен наследник едва ли някога ще намерят. Все ще се намери кой да засища непрекъснатия глад за пари в ДПС. Но такъв, който да държи в ръцете си толкова командни пултове от управлението на държавата, едва ли ще намерят.

Искам да поговорим малко за медии. Каква част бяха негова директна собственост и финансирани през банката и къде имаше непряк контрол?

Медиите от групата на Блъсков той припозна официално като свои. То по стила се вижда. В момента, в който един вестник отиде в свинеобразния стил на „Монитор“ и „Телеграф“, се разбира и на кого е.

Добре, нека конкретно. „24 часа“ и „Труд“?

В момента не знам какво точно е разпределението, но там реалната собственост е на Пеевски и „Винпром Пещера“. За своя дял Пеевски взе пари от банката, а пещерняците са си платили техния дял.

Говорим за сделката, когато вестниците бяха откупени от Донев и Павлов.

Някой друг там има ли интерес?

Предполагам, че след удара срещу мен, може да са дали някакъв интерес и на Гочева, и на Блъсков. Самият факт, че Блъсков се рефинансира през ПИБ, означава, че собствениците на банката също биха могли да имат някакъв интерес. Но той би бил свързан с политиката на изданията, а не с бизнеса. Тия издания са трошачници на пари и някой трябва да ги финансира.

Кой е в „Стандарт“?

Пеевски, кой.

Кой беше в „Преса“?

По същия начин пещерняците и Пеевски. А Тошо Тошев беше лицето, заедно с лицето Даниел Рутц от групата на „благороднически инвеститори“, доведени най-напред от Огнян Донев и Любомир Павлов.

„Уикенд“?

Пеевски, Сталийски и Мартин Радославов.

Сталийски?

Той по-скоро би трябвало да държи интереса или контрола „Уикенд“ да не изпадне от правата линия. Нищо лошо за Пеевски, нищо лошо за Слънцето.

Домусчиев има ли го в някоя медия?

Говори се, че след моето отстраняване, той се е намесил. Най-вече в Blitz и „Стандарт“. Той е честолюбив човек и е нормално да е поискал някъде да бъде представен. А може и да е бил накаран да помага.

Добре, след всичко, което казахте за другите, къде е Вашата вина за това, което се случи с банката?

Основната ми вина е, че не можах да опазя банката. Аз не казвам, че не съм правил грешки или моите служители не са правили грешки. Но ние не сме престъпници. Пак казвам, ОПГ-то са тези, които организираха атаката: прокуратура, ДАНС, БНБ, тогавашни и сегашни министри и политици, НАП и прочие, и прочие. И разбира се Бисер Лазов и неговият антураж.

Грешки не прави този, който не взема решения. Очевидно съм допуснал непростимо приближаване на Пеевски до мен, очевидно не съм се противопоставил на малоумни негови идеи за определени финансирания, но под контрола на КТБ винаги е имало достатъчно по стойност, качество и ликвидност активи, които да покрият пасивите й. Разпадът и кражбата станаха след затварянето на КТБ. Преди това нито един актив не е бил откраднат или загубен.

Вие неведнъж сте казвал, че целта е била чрез специално създадени SPV-та да се инвестира в бизнеси, които след това да се продават. Само че от законова гледна точка стои проблемът, че по този начин се надвишава ограничението за свързано кредитиране. Според вас защо регулаторът в лицето на БНБ не се е сезирал през годините?

Те де юре не са били свързани.

А реално?

Реално единствената свързаност е бил общият контрол от страна на банката. И аз не съм сигурен дали това все по-често няма да се налага на банките по света. В България това е практика. Аз нямам съмнение, че почти всички от кредитите на определени банки са свързани с тях самите. Говоря основно за българските банки. Но пак казвам, че моделът на банкиране в условия на криза, трябва да го определи самият пазар. В никакъв случай не трябва да са определящи някакви правила, които някой е разработил в условията на друго време. Свидетели сме на много неадекватни решения по света в това отношение.

Управлението на риска е доста сложен процес и това, че имаш свързано кредитиране, не означава задължително, че рискът ти е по-голям. Защото ние не сме финансирали компании от един отрасъл или мои компании. Ние сме кредитирали компании, за които сме преценили, че могат да бъдат преструктурирани и след това да се намери друго решение за тях. За разлика от всички други български банки при нас имаше истински активи, за които сега всички се бият.

Това е големият въпрос, който винаги е стоял, дали ние нарушаваме някъде законите. За мен въпросът в момента е, дали е трябвало да бъде унищожена банката, а не дали ние сме вършили някакви нарушения. Плюс това тези нарушения не са предмет на проверки от прокуратурата. Ако БНБ са считали, че нещо застрашава банката, е трябвало да реагират. Проверката от прокуратурата е целяла само едно – да бъде фалирана банката. И тук е голямата разлика между политиката към банките в цивилизованите държави и в България. Вземете за пример от Европа Германия, Франция, Италия.

На какво разчитате оттук насетне?

На дълга и продължителна битка, главно в Страсбург. Имам вече две дела срещу България – за нарушаване на човешките ми права и за неправомерното отнемане на лиценза на КТБ. Предстои да заведа и други. Всичко това ще изисква търпение и здраве. Дано Господ ми даде здраве, на мен и на семейството ми.

2016-08-17 java, unicode, emoji

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3316

Чудех се дали да кръстя това “fuck you, Java”.

От някакво време гледаме проблеми с пращането на emoticon-и (ако не знаете, unicode стана пълен с всякакви лайна) – в някакви случаи се намазват, не пристигат вярно и т.н.. При нас през JNI стринговете се пращат до един C/C++ lib, от който всъщност излизат през мрежата от там, като по пътя има малко debug, който да каже какво излиза…

Седя аз и гледам как за намазващото се emoji по някаква причина получавам 6 байта от java-та, вместо 4 (което очаквам). 6-те байта ми изглеждат странно, не наподобяват UTF-8 (поне това, което аз знам), и след някакво четене откривам, че педе^Wпрекрасните хора от java под UTF-8 разбират modified UTF-8, или някакви неща като по-големите unicode символи се кодират така, че нищо друго не може да ги схване, освен друга java. Това обърква SMS центровете по пътя и всякакви други реализации и води до странни за дебъгване проблеми.

Разбира се, това се случва само с определени много много големи emoji-та, които ги има само на определени телефони в стандартните клавиатури, което па води до много фалшиви следи, като например “това са го строшили в android 5 при samsung”, “сървъра ги яде”, “космически излъчвания” и т.н..
(“клавиатурите” в android са софтуерни компоненти, дето явно всеки малоумен производител си пише сам)

Решението поне в нашия случай е в JNI-то да се превежда техния utf8 до нормалния. Ровейки се из интернета, намерих още подобни оплаквания, но явно не всички успяват да се ударят в това, понеже преди това се оказва, че например mysql-ската им база не ползва верния storage type, node.js-а им има само UCS2, който па хептен не може да ги събере и т.н..

Много хора просто казват “не ползвайте тия работи”. Сериозно ми се иска и за мен да беше опция…