Tag Archives: бяс

Три билборда извън града – по Маклуън

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/12/09/three_billboards/

 

.

Последният засега филм на Мартин Макдона Три билборда извън града  (оригинално заглавие  Three Billboards Outside Ebbing, Missouri)  беше показан и в София. Филмът вече е взел наградата на публиката в Сан Себастиан и Торонто, наградата за най-добър сценарий във Венеция и две награди BIFA.

Главната героиня е Милдред Хейс. Живее в малък град  в Мисури, разведена, майка на син и дъщеря,  преживяла преди месеци огромна лична трагедия. Дъщеря й Анжела, в трудната гимназиална възраст, една вечер е изнасилена и убита. Месеци наред убиецът остава неизвестен, мъката не отстъпва, но се засилва гневът от липсата на справедливост и правосъдие.  На входа на града, покрай магистралата, има три изоставени билборда – и филмът започва с  решението на  Милдред да ги наеме, за да постави директно и видимо въпросите си  към хората, от които очаква действие – и лично към шефа на полицията : какво правиш, за да разкриеш престъплението? Въпросите  от билбордовете  – както и се очаква – привличат вниманието  на местната полиция, на телевизията,  на хората от града.

Какво казва законът, пита Милдред Хейс в началото, какво можеш и какво не можеш да напишеш на билборд?  Билбордовете са самостоятелен герой във филма: те движат действието, агресията към майката прелива в агресия  към билбордовете, подкрепата за майката се изразява в подкрепа за нейните въпроси на билбордовете, медията е съобщението*.  Ако в Ани Хол Маклуън се появява на екрана лично,   Три билборда извън града  е филмова реализация на идеите на Маклуън:  “Всяка медия застава между нас и реалността и въздейства върху начина ни на възприемане на света.”

Ролята на майката е поверена на Франсис Масдорманд, носителка на Оскар за ролята си във Фарго  на братята Джоел и Итън Коен. Макдорманд е съпруга на Джоел Коен от 1984 г.  и това като че ли по особен начин има отношение и към играта й в този филм на Макдона.  Може би не – но така или иначе вече писаха, че съсредоточената отдаденост, съчетана с пълна липса на актьорска суета, правят  Франсис Масдорманд  претендент за втори Оскар.

Както и наградите показват, в основата на успеха е текстът на Макдона.  Историята е пълна с обрати   и в края на филма трудно можем да се посочи  отрицателен герой – напълно отрицателен герой липсва,  героите показват различни страни от характера си в неочаквани развития. Конфликтът, разгърнат чрез билбордовете, е с местния полицейски шеф – който  на практика е престанал да търси убиеца, но пък го  е търсил добросъвестно – според собствените си разбирания, просто засега няма резултат  – и, за съжаление, е на път да си отиде от тежка болест. Какво може да направи? – Ако аз бях на твое място, бих направила база с ДНК за всеки мъж  в тази страна още от раждането му, и като стане нещо – установява се със сигурност – и смърт, казва майката.  – Това със сигурност не се позволява  от законите за правата на човека, обяснява полицаят, и точно в този момент той изглежда прав. Милдред Хейс също има грешки – може би и вини   – в трудните отношения майка – дъщеря, може би Анжела е щяла да остане  жива, ако майката с  търпение беше намирала път към нея: става ясно, че отношенията им са били обтегнати и скоро преди убийството дъщерята е искала да се премести да живее при баща си. Обтегнати отношения не заради липса на любов, а заради моментна небрежност или липса на внимание, никой не е съвършен – но само някои плащат толкова висока цена.

По подобен начин се развива и образът на полицая Диксън, класически расист и насилник, власт, облечена в сила. Още ли мъчиш негри, Диксън, пита майката в началото на филма. – Не негри, а цветнокожи, отговаря Диксън (известна фраза и от Ръкомахане в Спокан) –  и след известна пауза добавя – и не ги мъча.  Мъчи ги, филмът показва сцени на насилие, но ето, Диксън случайно чува непознат мъж да споделя, че е участвал в изнасилване – и от този момент се променя,  проявява изобретателност, рискува, за да получи ДНК от заподозрения – и  започва да се държи наистина като полицай, все пак повелята  е  да служи и да защитава.

Филмът не дава отговори, не знаем дали в далечината се вижда правосъдие за убитото момиче, но на финала камерата  проследява удивителна двойка – Милдред Хейс и Диксън, заели се с установяване на истината   – ако не за дъщерята на Милдред, то може би за друго насилие. Как ще продължи историята? Ще видим, ще решим по пътя.

Звучи и като отворен финал за Америка, за американската действителност. Ще решим по пътя.

Прекрасен филм, а най-хубавото е, че със сигурност за другите зрители важни ще се окажат други послания, те ще открият друго там. Отново време за Маклуън: “Как е възможно един поет като Елиът да заяви: Никога не съм мислил така, но това съм искал да кажа, след като вие сте го открили там. Ето това е моят начин на мислене по повод реакциите на критиката.”

*

Маршал Маклуън – исках да сложа връзка към статията за Маклуън в  българската Уикипедия – с удивление виждам, че няма статия, но поне има два реда за Медията е съобщението.

Filed under: Uncategorized

Аз да не съм луд?…

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2102

– Няма никакво глобално затопляне! То е измишльотина на билдербергите! – заяви категорично продавачът, докато ми подаваше захранванията. – Това, че океаните се покачват, е дело на Бог! Той се е разсърдил на грешниците и предизвиква втория Потоп! Само че бавно, за да могат праведните и вярващи хора да имат време да се спасят!

Лекичко примигах. Твърдят, че на всеки автор му се случва рано или късно да срещне герои от произведенията си. Е, този път май беше мой ред. Да ви кажа честно, стряскащо си е. Добре, че списъкът за пазаруване беше дълъг, та се наложи да се съвзема бързо.

– Ще ми трябват и осем SATA кабела.

– И заради още нещо Потопът се бави. Рептилите! Нали са дяволски изчадия, пречат на Бога във всичко. И по принцип, и защото искат да завладеят света. Пък за какво им е наводнен свят?

– Сигурно защото са земноводни? – сътворих аз малко научно-фантастична таксономия.

– И отдавна да са го завладели, ама понеже се конкурират с илюминатите, си пречат едни на други – продължи събеседникът ми. – Билдербергите се опитват да посредничат между тях, ама не им се удава, Светият дух не е съгласен и проваля усилията им от небето…

– Мдааа… Кабелчетата наистина бяха осем. – И какво още за рептилите? – Беше започнало да ми става интересно.

– Те са, гадовете, дето са измислили ГМО-то! Затова то е едно такова, рептилско! Като го видиш, моментално ще го познаеш! Преструва се и на жито, и на леща, и на картофи, ама само изглежда като тях, отвътре е ГМО! И който го яде, също става ГМО отвътре. Така рептилите превземат хората масово. Унищожават душата, която Бог е вложил в нас, като ни е сътворявал!

– Ъъъъ… нямаше ли някаква теория, че хората са произлезли от маймуните? – Вече бях забелязал, че устата на събеседника ми спокойно работи паралелно с ръцете, без да им пречи. Нищо чудно родителите му да бяха попрекалявали с телешкото.

– Няма такова нещо! Маймуните са ги създали илюминатите. Направили са ги от хора, като биологичен експеримент. Били са несъгласни накъде точно ще водят експеримента, затова има различни видове маймуни. Изобщо цялата тая лъжа с еволюцията са я измислили пак илюминатите. Дарвин ли беше? Та, той тайно е бил виден илюминат. Това дето бил ходил на Папагалските острови да си напише теорията, е лъжа. Тайно е бил в Италия, в римските катакомби, нали илюминатите се крият там. И те там са го посветили и са му възложили какво да напише. Такава е всъщност историята!

Разклонителите също бяха под бройка, пач кабелите – и те.

– Та, той Нострадамус го е предсказал всичко това още на времето. Че когато планетата Нибиру се сблъска със Земята, Бог ще се разгневи на грешниците и ще изпрати втори Потоп! Ама понеже илюминатите са го преследвали, той си е пишел нещата много завоалирано. Затова толкова често ги тълкуват погрешно. Добре че е била Блаватска, да ги разгадае с Божията помощ. Тя е страшно силен медиум, и досега ни помага от Рая.

Мислено благодарих на Бога, че не съм вярващ, без да се замислям над логиката. Просто не исках да си представям как ли би реагирал вярващ християнин на идеята за Блаватска, която получава Божията помощ, отива в Рая и помага на човечеството оттам.

– Той, Нострадамус, не е ли също рептил? – подметнах наслуки.

– Истинският не е! По-късно рептилите са успели да го уловят и подменят, ама вече предсказанията му са били стигнали по целия свят. Затова рептилът се е опитал да го очерни, като направи фалшиви предсказания. Само че Господ не е позволил това да се случи, и останалите до днес предсказания са само истинските. Просто трябва много просветен ум, за да ги разбере.

Двата суича се сетих да си прибера, но за другото умът ми очевидно не беше достатъчно просветен. За да не се издам, подметнах:

– Ами планетата Нибиру, нали се сблъскахме с нея? Или не сме?

– Сблъскахме се, но само в астрален план! Бог не позволи да има физически сблъсък и я измести в друга астрална сфера, затова астрономите не можаха да я видят. Астралният сблъсък отслаби билдербергите, те нали се занимават с астрални работи. Затова и изпуснаха властта в Щатите и хората успяха да изберат Тръмп! Ама билдербергите пак ще го смъкнат, даже Русия няма да може да го опази! И това го е предрекъл Нострадамус!…

През следващите десетина минути ми се наложи да броя и разсортирам кошмарно количество и разнообразие от преходничета, кабелчета, куплунгчета – добре, че беше списъкът. За съжаление обаче пропуснах обширно обяснение за връзката на Дева Мария с индийските йоги. Запомних, че като малка е била обучавана в Шамбала, но останалото ми се изгуби.

– А нещо знаеш ли за как ни лъжат, че Земята е кръгла? Нали казват, че всъщност е плоска? – подкачих го, докато му подавах парите. Наум отбелязах, че бях сгрешил в преценката в началото. Чак такъв герой нямам.

Той се сепна и ме изгледа възмутено:

– Това са пълни глупости! Всяко дете знае, че земята е кръгла! Как мога да ги вярвам подобни измишльотини, че била плоска! Аз да не съм луд?

2017-10-26 policy routing с Linux

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3367

В последно време на няколко места по различни случаи ми се налага да подкарвам policy routing под Linux, та тук мисля да систематизирам защо и как.

1) Какво е policy routing

Съвсем просто, routing, който не се базира САМО на destination IP адрес. В linux това се реализира чрез правила (rules), които на база на нещо решават да се гледа друга routing таблица, не стандартната.

2) Защо ни трябва

Основният use case е когато имаме два или повече default route-а, и искаме да можем за трафик, който е дошъл от единия да излизаме навън пак през него. Примерът, който ще дам по-долу е с два internet доставчика, но при мен се налага като конфигурирам bgp с някой, да слагам policy routing за адресите, които са на самия link да си излизат от верния интерфейс, за да мога да вляза от там, ако нещо се е ошашкало по bgp-то.

3) Как се настройва за крайна машина

Примерът, който ще дам е какво правим, ако имаме два доставчика, които ще кръстя pesho и gosho (ако искате, PeshoNet и GoshoCom).

pesho ви е дал link, на който имате адрес 10.1.1.30/24 с default gw 10.1.1.1 и сте го вързали на eth0, gosho ви е дал 10.2.2.40/24 с default gw 10.2.2.254 и сте го вързали на eth1.

Давам настройките директно с команди, как да интегрирате това в настройките на дистрибуцията си варира твърде много (мога да кажа, че в debian с pre-up и down директиви в interfaces файла може да се направи цялото нещо).

Ако просто ги настроите директно, routing таблицата ще изглежда по следния начин:

~ # ip r
default via 10.1.1.1 dev eth0
default via 10.2.2.254 dev eth1
10.1.1.0/24 dev eth0  proto kernel  scope link  src 10.1.1.30
10.2.2.0/24 dev eth1  proto kernel  scope link  src 10.2.2.40

Това никаква работа не върши, понеже ако отвън дойде пакет за 10.1.1.30, може да излезе от другия link и обратно, а това доставчиците никак не го обичат и филтрират. За това просто в тая таблица оставяте само единия от двата default-а и продължаваме нататък.

Първо, харесваме си числата 1 и 2, даваме 1 на pesho, 2 на gosho, и ги описваме в /etc/iproute2/rt_tables (там има и други неща, това са редовете за добавяне):


...
1 pesho
2 gosho
...

Смисълът от това е, че можем да пишем неща като ip r show table pesho вместо ip r show table 1.

Имайки тези таблици, ги попълваме с каквито пътища имаме:

ip route add 10.1.1.0/24 dev eth0 table pesho
ip route add default via 10.1.1.1 table pesho
ip route add 10.2.2.0/24 dev eth1 table gosho
ip route add default via 10.2.2.254 table gosho

И след това пишем самите правила:

ip rule add from 10.1.1.30 iif lo table pesho
ip rule add from 10.2.2.40 iif lo table gosho

Тук има нужда от малко обяснение – “iif lo” означава “идващи от локалната машина”, останалото е в общи линии просто – ако source адресът е този, гледай конкретната таблица.

До тук е setup-а, ако имате просто една машина и нищо повече…

4) Как се настройва при NAT

Какво правим, ако имаме отзад една мрежичка, да кажем стандартната 192.168.0.0/24, на eth7?

Като за начало, трябва да добавим тази мрежа и в другите две таблици:

for t in pesho gosho; do ip route add 192.168.0.0/24 dev eth7 table $p; done

(някой би написа командите, но ми се е налагало да правя това за 10 таблици и почва да става досадно)

Съответно, да речем, че си имате едни прости правила за nat, които казват, че маскирате трафика навън:

iptables -t nat -A POSTROUTING -o eth0 -j MASQUERADE
iptables -t nat -A POSTROUTING -o eth1 -j MASQUERADE

и някакво правило, че имате някакво web сървърче навътре на 192.168.0.100 порт 8080:

iptables -t nat -A PREROUTING -d 10.1.1.30/32 -i eth0 -p tcp -m tcp --dport 8080 -j DNAT --to-destination 192.168.0.100:80
iptables -t nat -A PREROUTING -d 10.2.2.40/32 -i eth1 -p tcp -m tcp --dport 8080 -j DNAT --to-destination 192.168.0.100:80

Тук за изходящите връзки, ако решите да смените през кой доставчик, съществуващите ще тръгнат да излизат през новия път (и няма да работят), а ако имате входящи от този, през който не ви е текущия default route, пак ще се опитват да излязат от грешното място, понеже маскирането се случва някъде след routing-а. Решението е т.нар. “CONNMARK”, с който може 1) да маркирате определени връзки, 2) маркировката да се пренася в/у пакетите, и после 3) по маркировката да решавате коя таблица да ползвате.

Това се случва в mangle:

iptables -t mangle -A PREROUTING -i eth0 -m conntrack --ctstate NEW -j CONNMARK --set-xmark 0x1/0xffffffff
iptables -t mangle -A PREROUTING -i eth1 -m conntrack --ctstate NEW -j CONNMARK --set-xmark 0x2/0xffffffff
iptables -t mangle -A PREROUTING -j CONNMARK --restore-mark --nfmask 0xffffffff --ctmask 0xffffffff
iptables -t mangle -A POSTROUTING -j CONNMARK --save-mark --nfmask 0xffffffff --ctmask 0xffffffff

Тези неща се превеждат като “по единия интерфейс маркирай с 1, по другия с 2, на вход сипвай маркировката от connection-а в пакета (restore-mark), на изход сипвай от пакета на connection-а” (взех ги от един готов save-нат iptables, за това са с тия пълни маски, мисля, че по принцип не бяха нужни). Другото, което трябва е да добавим routing правила, които да взимат решение коя таблица се гледа:

ip rule add fwmark 0x1 table pesho
ip rule add fwmark 0x2 table gosho

5) Load balancing, failover, такива неща

Това е голяма гадост. Писал съм преди по темата за fail-over,като изключим gwping-а и може би една добавка ако той сменя връзката, понеже е умряла, да трепе всичкия state в conntrack-а, няма какво да добавя.

За load balancing бих препоръчал нещо сравнително статично, определени неща през единия доставчик и други през другия, с нещо, което ги трие, когато изпадне единия доставчик. Бях провеждал експеримент в initLab да правя 2 connection-а през единия доставчик и един през другия или някакви такива неща, резултатът беше доста неприятен.

Анатомия на соц-типа: Съветският човек в емиграция

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2092


Този запис е превод от блога на Андрей Шипилов – или, както казва той, неговото лично информационно средство. Благодаря на Вени Марковски, че ме насочи към него.

Оригиналът е тук. Ако знаете руски, прочетете него – преводът ми е бледа сянка. Ние нямаме съответствия на руските думи „совок“ и „ватник“, които да носят същите многозначимост и емоционален заряд.

Прав ли е Шипилов? Не зная, нямам много наблюдения върху руски емигранти. Но върху българските имам. Тези, които са успели да попият западната нормалната ценностна система, са изключително читави хора. Има обаче и неуспели – и те с точност покриват описанието тук. Човек лесно можеш да го извадиш от комунизма, но комунизмът от човека – понякога е трудно.

Понеже България с доста точност покрива описанието на Русия тук. Когато четете „Русия“, мислете „България“. Надали ще сбъркате много.

—-

За начало един виц, който отразява до немай-къде точно същността на тези редове:

Затворническа килия. Двама рецидивисти гледат по телевизора юбилейния концерт на Алла Пугачова. Единият отбелязва:

– Кат си помислиш само, Пугачова е на шейсет вече, а как само изглежда! Как ли се поддържа?

Вторият:

– Как как? Цял живот на свобода. И се храни здравословно – сланинка, маргаринче, тортички, пържолки…

И сам се сблъсквам с това, и непрекъснато чувам отвсякъде недоумяващи възгласи. Как така хората, дето са избягали на Запад от СССР и после от Русия, от същия този комунизъм, на Запад се превръщат в негови най-предани поклонници и пропагандисти?

Защо най-възторжените поддръжници на превземането на Крим и руската имперщина са бивши съветски и руски граждани, избягали на Запад? Защо след като избягат от комунизма, те го пренасят със себе си и се опитват да го налагат в сегашното си обкръжение?

(Бележка от преводача: Чувам понякога, че е „понеже там всъщност е зле“. Е като им е толкова зле там, защо не се връщат тук? Нямат пари за път ли, насила ли ги държат там или…?)

На практика всичко е простичко. Сядайте наоколо, ще ви обясня!

Мъдрият сенатор Маккейн беше нарекъл Русия страна-бензиностанция. Прав беше, само че беше сгрешил. Прав в смисъл, че съвременна Русия изобщо не е страна. А сгрешил, понеже я приемаше за бензиностанция.

Какво е бензиностанцията? За разлика от Русия е полезно и нужно нещо. Общото ѝ с Русия е само че и двете търгуват с петролни продукти.

Русия обаче не е бензиностанция. Русия е един огромен концлагер.

Да, да, знам. Често я сравняват с концлагер. Нищо ново не казвам.

Само че не я сравнявам! Не употребявам тази дума като епитет, нито в преносен смисъл. Русия е съвсем истински концлагер, маскиран като страна. В него няма граждани и правителство. Има затворници и лагерна администрация.

Преценете сами! Ако живеете в Русия, всеки от вас може във всеки момент да бъде лишен от собственост, свобода и живот. Просто по прищявка на лагерната администрация, без никаква вина от ваша страна, или пък повод.

Когато си купувате жилище или вила, имате ли каквато и да е гаранция, че те са наистина ваши? Че утре няма да дойдат и да ви кажат, че владеете това незаконно и трябва да се разделите с него? Или няма просто да ви ги съборят, понеже пречат на Някого?

Не сте ли чували от най-високопоставени усти изявления като „Никой няма право да се прикрива зад разни хартийки за собственост!“?

Когато започвате бизнес, убедени ли сте, че той е ваш? Че утре няма да ви го вземат, че няма да ви съборят лавката само защото на нейно място трябва да застане лавката на „по-правилен“ човек?

Убедени ли сте, че ще бъдете в безопасност, ако се окажете на пътя на някой фуражкаджия или друг представител на лагерната администрация?

Че ако такъв „представител“ блъсне детето ви, няма в кръвта на детето да открият огромни количества алкохол? Че родственикът ви, който е бил блъснат на пешеходна пътека от кола „с лампа“, няма да се окаже сам виновен? И че ако потърсите справедливост, няма внезапно да ви претърсят, да открият наркотици и да ви вкарат в затвора?

Вие ли решавате дали ще ядете френски пармезан или турски зеленчуци, или го решава за вас лагерната администрация? Как и на какво ще бъде учено детето ви? От вас ли зависи дали ще бъде платено или не лечението на детето ви, ако не дай боже то се разболее тежко? Можете ли да решите дали ще получава обезболяващи страдащ от хронична болка ваш родител?

Искате да ме убедите, че всичко това са нормални отношения между граждани и правителство на една държава? Не. Нормални са, когато са между концлагеристи и лагерна администрация.

Както във всеки концлагер, и в Русия има неформална йерархия. За разлика от концлагерната, тя не се ограничава с няколко простички нива. Руската концлагерна йерархия е много по-многослойна и разклонена. Само дето това не променя същността ѝ.

В неформалната концлагерна йерархия, която пронизва цялото руско общество, шофьорът на третия заместник на младшия помощник на някой прокурор стои несравнимо по-високо, отколкото някой действителен член на Академията на науките и Нобелов лауреат. Прокурорският шофьор може просто да прегази академика и няма изобщо да бъде наказан за това. А академикът не може дума напреки да каже на шофьора.

Защото шофьорът е член на лагерната администрация, а академикът е просто концлагерист, ако и по-привилегирован от повечето.

Мястото в хранителната екосистема на руския концлагер се определя именно от положението в тази неформална концлагерно-криминална йерархия. Нито заплатата, нито името на длъжността, нито количеството собственост нямат никакво значение на фона на концлагерната йерархия.

Именно затова целият живот на човек в Русия се състои от постоянно отстояване на мястото си в тази йерархия. От ежедневни и ежеминутни опити да демонстрира на околните, че дори само за миг, но точно в този момент и тази точка на времето и пространството, той заема по-високо положение.

Вие дори не го забелязвате!

Тази демонстрация на позиции в лагерната йерархия до такава степен е част от живота на съветския човек (казвам „съветски“, а не „руски“, понеже този типаж е характерен далеч не само за Русия), станала е толкова обикновена и неразделна част от ежедневието, че човек не я осъзнава, не вижда в нея нищо особено и не разбира как би могло да е иначе.

Лекарят в поликлиниката с чувство на гордо удовлетворение ще откаже да ви приеме, понеже сте закъснели десет минути. Не защото е зает или има други пациенти, а защото се е намерил формален повод да ви демонстрира, че той е „по-главният“.

Вие ще тичате към току-що пуснатата каса в супермаркета, разблъсквайки с лакти околните, не защото бързате и е важно да спестите една минута. А защото, когато се окажете пред всички, вие ще демонстрирате „предимство“, и като че ли ще заемете за миг мъничко по-високо стъпало в йерархията.

Касиерът в същия супермаркет високомерно ще ви дръпне лекция по повод… по какъвто и да е повод, който успее да намери, за да ви покаже, че точно тук и в този момент той, като длъжностно лице в супермаркета, стои над вас.

Вие няма да пропуснете другата кола, с която сте се засрещнали на тясна уличка, не защото ви е работа да ѝ попречите да мине, или ще спечелите нещо от това. А защото отстъпите ли път на някого, с това ще принизите в собствените си очи позицията си в концлагерната йерархия.

Ще се хвърляте да „наливате акъл“ на отнелия ви предимство на пътя джигит не защото разчитате с това да му помогнете да се поправи, а за да му покажете, че мястото му в йерархията е под вашето.

Съветските хора почти никога не се извиняват и не признават грешките си. Защото да се окажеш неправ е неприемливо! Признавайки грешката си, ти се съгласяваш с това да заемеш по-ниско място в йерархията!

Съветските хора не съобщават в полицията, когато някой нарушава закона. Не защото те одобряват и поддържат нарушаването на закона, а понеже да донасяш по концлагерните мерки е неприемливо. Концлагеристите трябва да се подкрепят един друг в отношенията с лагерната администрация. Ако съобщиш за престъпление на съседа, ти с това предаваш братството на концлагеристите и минаваш на страната на администрацията, ставаш „слухар“.

И вие живеете в този концлагер и ежедневно и ежеминутно вършите тези идиотски постъпки, без да се замисляте за същността им. Целият ви живот, даже ако не го осъзнавате, е подчинен на тази една цел – да обозначите място в лагерната йерархия и да дадете на околните да разберат, че вие сте в нея по-високо от тях. Повтарям – вие даже не го осъзнавате. Не го осъзнавате, понеже никога не сте живели в общество без концлагерна йерархия и не разбирате, че е възможно иначе.

В западния свят също е пълно с най-различни йерархии – служебни, професионални, корпоративни, семейни. Там обаче няма такава глобална йерархия, която да пронизва цялото общество отгоре додолу. Няма концлагерна йерархия, понеже там е не концлагер, а страна.

Там има не лагерна администрация и концлагеристи, а правителство и граждани. И ако случайно правителството там вземе да реши да определя могат ли гражданите да ядат пармезан или не, тогава… всъщност, няма нищо да стане, понеже на никой и през ум няма да му мине, че подобно нещо е работа на правителството. То не е. Работа е на лагерната администрация.

Проблемът на съветския човек е, че когато се окаже на Запад, той продължава да запазва този си шаблон на поведение. Продължава да демонстрира на околните мястото си в лагерната йерархия. Само че йерархията я няма! Той демонстрира място, а йерархията я няма! И той не разбира какво става. Нали дори не осъзнава, че това което върши, е демонстриране на място в йерархия. Просто се държи така, както е свикнал при соца. И реакцията на околните на неговото поведение го хвърля в смут.

Съветският човек хуква към току-що пуснатата каса в супермаркета, а околните вместо да му преграждат пътя и да се опитват да го изместят, му отстъпват път с любезни усмивки. Те виждат нещо съвсем различно от това, което вижда съветският човек. В Русия публиката, която вижда някой да се прережда, не го пуска – това е неприемливо, който те предреди, те е изместил в йерархията! А западнякът вижда, че човекът бърза, и значи е хубаво да му бъде отстъпен път! Напълно логична реакция.

Съветският човек обаче възприема това като слабост. След като ме пускат, мисли си той, значи са слабаци. значи ми отстъпват място в йерархията, и трябва успехът да бъде закрепен! И започва да „закрепва“ успеха си, и този път получава категоричен отпор. И много болезнен.

Защото като „закрепваш успеха“, е много лесно да прекрачиш границата, която разделя „демонстрация на място в йерархията“ от „нарушаване на правата на другите“. И соц-типът винаги я прекрачва. Той нито разбира местните реалности, нито се опитва да ги разбере. Нито пък, между другото, разбира какво е това „правата на другите“!

Само че западният човек може да не разбира какво е „борба за място в йерархията“, поради липсата на такава в обществото му, но фактът на нарушаване на правата му го разбира отлично. А умението да се сражава за правата си той го е попил с млякото на майка си, която пък е получила това умение от много поколения свободни предци.

Няколко картинки от натура, на които ми се е налагало да бъда свидетел:

Пристига руски юнак на чуждото море да се попече на слънце, и най-напред демонстрира на всички околни мястото си в йерархията по най-простия и достъпен способ – наема яка лимузина за четиристотин евро на денонощие. И я настъпва по местния аутобан.

Кажете обаче, кой мухльо ще се влачи със сто и двайсет по такъв разкошен аутобан с такава яка кола? А пък не можеш да я настъпиш – непрекъснато ти се мотаят отпред таратайките на разни аборигени. И когато един местен съвсем прекалява – не ще да отбие на банкета и да му освободи пътя – нашият герой решава по руски обичай да му преподаде урок. Задминава го, завива рязко пред него и се изправя на спирачките! Дръпне малко напред – пак на спирачките! И е много учуден, когато на изхода на магистралата го спира пътна полиция.

Какво са обаче някакви западни ченгета пред руския герой! Знае си той мястото в йерархията, то е много над разните там нобелови лауреати. За негово учудване обаче, опитът да сложи досадните куки на мястото им приключва с тримесечен престой в кауша. Почти на брега на морето, само дето не на плажа, а зад решетките.

Или пък друга история. Поредният съветски човек взима под наем апартамент на брега на морето, и пристигайки на новото местожителство, първата му работа е да заеме най-удобното паркомясто в комплекса. Само че то си има собственик, който го притежава. Вижда този собственик, че някой използва неговото паркомясто, и оставя под чистачките вежлива записка с молба да паркират другаде. Съветският човек възприема това като атака и опит да го свалят надолу по йерархичната стълбица. Демонстративно накъсва записката на парченца и продължава да паркира там. Собственикът улавя момент, когато съветският човек тъкмо паркира, идва при него и се опитва вежливо да му обясни, че това място е негова собственост и той не е давал разрешение за паркиране. И получава отговор:

– Ти това място не го използваш, значи е свободно и ще паркирам на него аз. Защото така ми е удобно, защо!

Гледа съветският човек как собственикът си тръгва, радва се колко лесно е показал на тоя мухльо къде му е мястото в йерархията, прибира се, но след десет минути покоя му го нарушават полицаи. Дошли да му съставят протокол за незаконно навлизане в частна собственост. Разбирайки, че посещението на полицаите го е свалило по йерархичната стълбица чак додолу, съветският човек отива при собственика на паркомястото, за да възстановява изгубените позиции и да обясни на този урод, че читавите момци не тропат на ченгетата. И отново го навестяват полицаите, но този път след протокола следва посещение в съда и депортиране.

Разбира се, случаи с толкова екстремален завършек като затвор или депортация са редки. Обикновено сраженията, които водят соц-типовете на Запад за място в несъществуващата йерархия, са много по-дребни и получените уроци не са толкова болезнени. Неизменно обаче остава едно. Соц-типът се опитва да заеме място в местната йерархия – и се проваля! Пак се опитва да заеме място – пак се проваля!

Той не разбира, че причината за провала е, че там просто не съществува концлагерна йерархия. Той възприема всеки свой неуспешен опит да заеме място в нея като спускане в нея. И накрая в един момент почва да се чувства на дъното ѝ.

Тогава на него (в представите му) му остава само едно – да се прилепи към някоя яка глутница. Ако не може личният му статут, поне статутът на глутницата му да бъде по-висок. Само че бедата продължава – там не само концлагерни йерархии няма, ама май и вълчи глутници също.

И тогава погледът му се обръща към напуснатата родина. Да, той е избягал от този концлагер, но в него поне е имал някакъв статус, ако и не висок. Все пак е бил малко над дъното, а не точно на него. И… я как само се плашат тук всички от Путин! Я как само Русия огъва де когото свари! Сирия! Крим е наш! Значи Русия е яка глутница! И щом съм руснак, значи съм член на тази глутница!

Ей, вие наоколо, я ме чуйте! Аз не съм ви тукашната последна дупка на кавала, както си мислите! Аз съм член на яка глутница, уважавайте ме! Ама защо пак не ме уважавате? Като дойде Путин, ще ви даде да разберете! Ей, Вова, я ги постави тези тук на място!

Попреувеличено е малко, но тъй като живея на Запад, доста пъти съм виждал този процес. И уверявам ви, в основата на целия този „кримнашизъм“ и „великорусизъм“ сред дошлите на Запад е само желанието да демонстрират на околните принадлежността си към силна глутница. Нищо друго.

Миналия уикенд бях свидетел как един бивш съветски експат, а сега просто емигрирал ватенкаджия, започна да се възхищава в компанията на себеподобни от „великия Путин“ и „Крим е наш“. И изведнъж бая грубичко го сложиха на мястото му: „Ти пък какво отношение имаш към това, нали не си руски гражданин?“

Ще рече простичко: „Не се притривай към силната ни глутница, ти не си неин член!“

За един Иван и измислените барикади

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2976

И аз като Венци Мицов имам един приятел Иван. Дето живее „в провинцията“ (откъдето съм и аз). И който взема, айде не 450 лева, ама твърде малко пари, за да изхранва семейството си.

Иван работи доста за тези пари – не т.нар. работа на хора с бели якички, но работата си е работа.

Иван не го интересува кой е на власт, щото всичките са едни и същи и той не вижда много много разлика. Не слуша вече и предизборния студия, не чете секцията за политика във вестника, защото му е писнало.

Не го интересуват стратегии и концепции. И не защото не е учил „стратегическо планиране“, а защото тия стратегии и концепции в обозримо бъдеще няма да му вдигнат значително заплатата, няма да го направят по-здрав (щото здравеопазването уж е безплатно, ама навсякъде плащаш), няма да го направят и по-щастлив.

Само че се появяват едни хора, които решават да превърнат Иван в образ. Да го поставят като контрапункт на хора, които не харесват. Да създадат едно измислено разделение. И после да могат да кажат на Иван „Иване, виж ги тия как са се ояли и говорят глупости. Маскари. Ама ти мене ше слушаш“.

Тия хора заливат Иван с това разделение по всички канали, с които разполагат. Обясняват му как бюрократите в Европа вземат милиони и само тормозят хора като него. Обясняват му как щом не може да си сложи нещо на масата или да го увие в амбалажна хартия, то сигурно е някаква глупост.

Рисуват картина на две Българии, едната на Иван, а другата на някакъв имагинерен елит.

Не че няма градски хора, за които важната тема на деня е дали небостъргачът в другия край на София (в който не са стъпвали от години) ще кореспондира със стила на околното строителство, а не дали хора като Иван могат да се оправят в живота. Обаче то си е тяхно право да имат собствени приоритети, стига да не налагат тези приоритети на всички. И колкото и фейсбук да създава такова впечатление, те едва ли го правят.

А колкото до стратегиите и визиите – те са безсмислени ако няма кой да ги изпълни. Накрая ще ги изпълняват хора като Иван, най-вероятно.

Обаче опитът да се обясни на Иван, че това всичко са глупости, създава у Иван един нихилизъм. На него му е все повече все тая, все повече не смята, че нещо може да се промени и все повече цветовете се сливат в два-три нюанса на сивото. А като чуе нещо позитивно по телевизията, инстинктивно решава, че „пак ни лъжат“.

Да, стратегиите няма да му вдигнат заплатата утре, визиите няма да му сложат по-качествена храна на масата, а концепциите няма да му оправят течащия покрив. Обаче кое ще?

Иван не е част от друга България, а различията в социалните възможности, макар и напълно реални, не са това, заради което Иван е беден. Иван е беден, защото едни хора го използват, за да бъдат „елит за един ден“, за да източат де що има да се източва, да не пускат без рушвет чужди компании, които биха давали на Иван повече пари. Но тези хора обясняват на Иван, че е беден, защото стотина човека в центъра на София не мислели за него, защото Брюксел регулирал краставиците и защото сме си прецакали отношенията с „братска Русия“, където сме изнасяли стоки за милиони!

Словесното построяване на такива разделения ги превръща в реалност, обаче. Хора застават от двете страни на тези имагинерни барикади. Хора, които не биха имали проблем да седнат на една маса и да намерят общи теми в иначе разнородните си ежедневия.

А в сенките отстрани на тези барикади едни хитри хора потриват ръце.

Господа министри, мерете си данните

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2965

Когато някой „по телевизора“ изкаже някакво твърдение, никога не е ясно откъде са му данните. Разпространяват се доста митове, основани на гледане в тавана. Но в тези случаи има поне частично обяснение – хората може би просто няма откъде да вземат данните, за да ги анализират.

Не така стоят нещата с министрите, обаче. Министрите (и председателите на агенции) разполагат с администрация, която може да им даде данни. Прави впечатление обаче фриволното боравене с метарията, и разпространяване на данни, които просто са грешни. Боян Юруков вече е писал за председателя на агенцията за българите в чужбина, който напълно необосновано обяви, че има 6-7 милиона българи в чужбина.

Аз ще се спра на министъра на околната среда, Нено Димов, който през седмицата е обявил, че „през 2016 г. в столицата е имало едва две минимални превишения на показателите за замърсяване с фини прахови частици“. Това ми звучеше доста малко вероятно, предвид, че данните за 2015-та, които съм разглеждал, показваха 60 дни над нормата (при допустими 35). За 1 година такъв напредък, въпреки позитивния тренд, изглеждаше невероятен.

За съжаление ИАОС не публикува суровите данни във формата, в който бях взел тези до 2015 (с искане за обществена информация), но благодарение на инициативата за отворени данни все пак всеки ден качват данни от бюлетина за качеството на въздуха, където пише коя станция е превишила дадена норма. На база на тези данни не мога да направя същите графики като в предишния анализ, но мога да проверя твърдението на министъра.

И то, разбира се, се оказа грешно. Ето броя дни, в които нормата е превишена:

Превишена стойност в поне 1 станция: 74 дни
Превишена стойност в поне 2 станции: 48 дни
Превишена стойност в поне 3 станции: 43 дни
Превишена стойност в поне 4 станции: 36 дни
Превишена стойност в поне 5 станции: 15 дни

По спомен, станциите са 6, но последната е на Копитото и там винаги е чисто. С наличните данни (които са качени за 340, а не за 365 дни) не мога да кажа за средната стойност за града, но когато 4 от 5 станции имат превишение 36 дни (1 над европейската норма), министърът просто изнася грешни данни. Или „е имал предвид друго“, в който случай – нека обясни.

Пак подчертавам, че трендът наистина изглежда позитивен. Също така приветствам вземането на мерки срещу замърсяването от страна на министерството – именно национална политика по въпроса е начинът за решаване на проблема. Но не е редно да имаш цялата администрация на МОСВ и ИАОС под себе си и да кажеш, че само 2 дни била превишена нормата. Надявам се мерките, които се подготвят, да са основание на по-верни данни.

Всъщност, трендът може би изглежда възходящ заради факта, че от няколко години измервателната станция на Орлов мост е премахната. Там, разбира се, фините прахови частици са в най-големи количества. Вероятно има разумно обяснение за премахването (наистина Орлов мост е граничен случай), но трябва да го имаме предвид.

И в това всъщност е част от проблема – в София има доста малко измервателни станции, за да придобием пълна картина. Най-близката станция до мен е на километри. За щастие има проекта airbg.info, чрез който всеки може да си постави измервателна станция и да докладва данните. Така се създава доста по-пълна картина на замърсяването. В съботната сутрин, без мъгли и без нужда от сериозно отопление, картата на София изглежда добре.

Но да се върнем на министрите и данните. Политиката за отворени данни има за цел както повече прозрачност, така и по-информирани решения в управлението. Второто засега не изглежда да е постигнато, решения продължават често да се вземат „по интуиция“, а официални лица продължават да разпространяват неосновани на данни твърдения. Но поне данните ги има, та гражданите можем да посочим грешките.

Кой бяга от здравната ни система?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/koi-bqga-ot-zdravnata-ni-sistema/

Едно от най-честите обяснения, които се дават за състоянието на здравната ни система, е липсата на хора – лекари, акушерки и медицински сестри. Наистина, почти всички сфери изискващи специалисти в страната страдат от този проблем. Най-осезаемо това се вижда в сферата на информационните технологии и машиностроенето. Доколкото е вярно обаче това за здравеопазването?

Преди няколко години споделих в социалките една графика, която направих набързо от данните на НСИ. Сравняваше колко лекари работят в България като абсолютен брой и спрямо глава от населението. Също така, колко учат в сферата на здравеопазването и колко завършват. Днес реших да обновя тези графики с последните данни и да ги разширя. Макар да дават само сухи числа за един единствен аспект от системата, от тях може да научим доста. Здравеопазването определено има сериозни проблеми, които са не само многопласови, но и трудно може да се дестилират в няколко графики. С такива обаче може да се опитаме да оборим няколко мита.

Както винаги, започвам с условностите. Тези данни събират всички практикуващи лекари – лични, тесни специалисти, хирурзи, анестезиолозите и прочие. В категорията медицински специалисти се включват мед. сестри, акушерки, лаборанти, фледшери и други. Не може да анализираме това колко от тях работят на повече от едно място, колко операции и процедури правят, колко специализират, колко отпадат, колко получават точно от всичко това и колко са натоварени, просто защото такива данни няма. Навярно се пазят в болниците, но надали някой има илюзия, че ще ги споделят. Затова може да говорим само за общ брой. НСИ има разбивка по области, но тук не ги разглеждам. Учащите в сферата на здравеопазването са „наедно“ като разглеждам само бакалаврите и магистрите. Във всички графики долу взимам показателите през 2001-ва за основа и сравнявам.

Нека да започнем с броя работещи лекари и медицински специалисти в страната. От данните на НСИ се вижда, че за последите 15 години те всъщност се увеличават като абсолютен брой. Особено при лекарите тенденцията е почти изцяло нагоре. При медицинските специалисти има намаление в последните 3 години, но все още сме над нивото от 2001-ва. Интересно е, че когато първо пуснах тази графика тогава се говореше как масово напускат, а всъщност имаше няколкогодишно увеличение с по 1-2% на година. Лекарите през 2016-та в страната, например, са били с над 8% повече от 2001-ва. Най-големият скок е бил в последните 7 години.

Ако разгледаме спрямо населението, тенденцията става още по-стръмна нагоре. Няма спор, че заради отрицателния приръст и емиграцията (макар намаляваща) населението намалява и това е проблем. Това обаче означава, че на един лекар и медицинска сестра се падат по-малко хора. Също е вярно, че заради застаряващото население са нужни всъщност повече ресурси за здравни грижи, но както виждаме, тенденцията при последните далеч не е универсално надолу. Последният проблем всъщност до голяма степен ще „отмине“ след 20-25 години, заедно с поколението на т.н. baby-boomer-и – бумът в раждането и по-важно оцеляването на бебетата преди 60-тина години. Така виждаме, че на всеки 1000 пациента има с поне 12% повече медицински сестри и над 20% повече лекари, отколкото 15 години по-рано.

Гледайки напред във времето виждаме и постоянен скок в броя учащи и завършващи лекари и медицински специалисти. Разбира се, може да се поспори за качеството и съм сигурен, че доста лекари биха имали да кажат по нещо за това. Когато говорим за масови здравни грижи обаче, 90% от състоянията имат нужда от някакъв личен лекар с що-годе сносни знания. Също така, международната слава на медицинските ни университети въобще не е лоша. Всичко това дори с напускането на някои лекари и чуждестранните студенти, които въобще не са малко, виждаме, че на година завършват и остават в страната повече специалисти по здравни грижи, отколкото са нужни за обновяване на системата. При това този процес се засилва.

При лекарите е видно, че неизменно има увеличение. Няма спор, че в определени професии има проблем. Такива са анестезиолозите, недостиг на които има в цял свят. Заедно с антибиотичната резистентност липсата им се сочи като основен риск за операциите в бъдещето. Кадри в други критични сфери се губят дори в богати държави като Германия и Великобритания. Като по-голям проблем у нас се сочи липсата на медицински сестри и акушерки. Затова ето разбивка как кадрите заети в болници и клиники са се движили в последните 15 години.

Несъмнено има намаление при акушерките, но броят им се стабилизирал в последните 6 години. При медицинските сестри и фелдшерите дори е имало увеличение, което рязко тръгва надолу в последните години. В това може би ще прозрем провали в определени политики в здравната сфера на последните кабинети. Погледнато спрямо населението обаче виждаме друга картинка. Отново – отрицателният приръст е огромен проблем, но погледнат спрямо брой пациенти на мед. сестри и акушерки, всъщност тенденцията е към подобрение независимо от негативите.

Затова нека спрем с извинението, че няма лекари и медицински специалисти. Кадри поне в тази сфера има. Ако има проблем в разпределението им, то това е заради грешни стимули и сбъркана политика. Ако има проблем в качеството, то това е заради специализациите, които абсолютно всеки е съгласен, че са сбъркани като принцип. Финансирането, пътеките, болниците източващи касата и биващи източвани, ненужните процедури, връзките с фармацевтичните компании, наработещата спешна помощ, шарлатаните с алтернативни лечения и неефективната превенция и диагностика са сред огромните проблеми. Еднозначно решения няма и никой не е намерил.

Подобни проблеми има в цял свят, но успяват да държат пълна малко по-малко продънената си кофа с несъизмеримо по-голям поток от пари. У нас нямаме такава възможност. Поне не докато не се вдигне производителността и приходите от вноски. Междувременно трябва да спрем да броим лекарите, а да говорим по-сериозно какво се налага да правят в рамките на стандартния ден, как да спрем злоупотребите, грубото отношение от двете страни, как да запазим здравето и живота и на двете страни и как да подобрим доверието и най-вече очакванията у хората какво медицината може и какво не. Липсите в тези сфери карат все повече не само да харчат неимоверни суми за шамани и „алтернативи“, но и откровено застрашават живота на децата си.

Тук не давам решение и не изброявам всички проблеми, а показвам къде не е проблемът или поне къде най-малко е. Така отговорът на заглавието горе е, че не лекарите и медицинските сестри бягат. Не бягат и толкова пациентите, защото медицинският туризъм се засилва, а все повече болници отварят врати. Бяга се единствено от отговорност. Липсата на доверие в тази и други системи гони и немалка част от българите, които решават, че някъде може би е по-добре. Дали са прави или не е по-трудно да се каже, отколкото си мислят повечето, а и не е въпроса тук. Ефектът е видим.

Бебето с мръсната вода

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/baby-with-the-bathwater/

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически това може да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една позната. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

Признаците на фашизма

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2085


Това е статия, написана през 1995 г. и публикувана във вестник „Невское время“. Авторът ѝ е един от най-мъдрите и дълбоки фантасти – Борис Стругацки.

Превеждам я тук едно към едно. Без никакво зачитане на авторски права. И смятам, че ако Борис Стругацки беше жив, щеше да ми благодари. Защото докато човек го помнят, той е жив. А такива като него трябва да бъдат помнени. Най-малко заради нас самите.

И защото фашизмът не си е тръгнал, и го има предостатъчно – и тук, и в други страни. Иска ли човек да се бори с една болест, трябва да познава симптомите ѝ. (Не зная дали ще събера някой ден смелостта да стъпя в гигантските обувки на Борис Стругацки и да напиша за разпознаването на причинителите на тази болест и лечението ѝ.)

—-

Чумата е в нашия дом. Да я лекуваме не умеем. Нещо повече, масово не умеем дори да поставим правилната диагноза. И заразеният вече често не забелязва, че е болен и сее заразата.

Култ към традицията

Сам по себе си традиционализмът е древно явление и чудесно си съществува без всякакъв фашизъм. Всички известни фашистки движения обаче се опират на идеите на традиционалисти, които търсят смисъл в наследството от миналото. В древни символи, народни ритуали, легенди и митология. Като пример можем да си припомним използването от нацистите на езически символи, включително свастиката, и символите и ритуалите на Свещената римска империя. Възхваляването на мъдростта и традициите на предците до равнището на всенароден култ утвърждава традиционните възгледи, порядки и устои като неоспоримо праведни. Съответно всяко развитие на познанието и убежденията, всяка еволюция на манталитета и на ценностната система биват смятани за априори грешни и вредни явления. За традиционалистите правдата е отдавна очертана, и всяко отклонение от нея може да бъде единствено в посока на неправдата и злото.

Отричане на съвременността

Традиционалистите възприемат враждебно новите технологии и повеи, понеже виждат в тях предизвикателство към традиционните духовни ценности. И макар че и италианските фашисти, и германските нацисти са се гордеели с индустриалните си достижения, цялата им идеология е построена на отричане на съвременния свят. За тях той е плод на западната капиталистическа плутокрация и нравственото разложение на епохата на Възраждането, противопоставила на традиционните ценности такова мерзко нещо като здравия разум.

Действие заради действието

Фашистите от 1930-те са се отнасяли с пренебрежение към интелектуалците, понеже интелектуалното мислене поставя всяко действия под въпроса „защо“. Фашистите упорито не желаят да обосновават действията си, понеже намират прелест в самото действие, даже ако то няма рационално обяснение. Маршове, погроми, смени на символиката, черни ризи, хитлеристки приветствия, помпозни съоръжения без практическо приложение – всичко това трудно може да даде рационален отговор на въпроса „защо“. С поставянето на този въпрос интелигенцията винаги е предизвиквала лютата ненавист на фашистите, и те са я обвинявали в предателство към традиционните ценности.

Несъгласието е предателство

Фашизмът не допуска плурализъм на мненията. За традиционалистите истината е една и всички, които се опитват да я поставят под въпрос, са врагове и предатели.

Ксенофобия

Този древен животински инстинкт – неприязънта към всичко другородно, чуждестранно, непонятно, непривично, ненормално – е благодатна почва за зараждането на фашизма. То е особено важен признак на фашистката идеология – деленето на хората на „наши“ и „не наши“.

Раздразнение сред масите

Неслучайно фашистките движения винаги са набирали особена популярност когато широките слоеве на обществото са преживявали трудни времена, катаклизми, икономическа стагнация, национални унижения (като например в Германия след Първата световна). Обидата и злобата сред широките маси ги прави възприемчиви към агресивни призиви. Раздразненият човек е по-малко склонен да мисли рационално. На него му се иска да излее агресията си.

Спекулиране с патриотизъм

В общество, което страда от комплекс за непълноценност, фашизмът изглежда като някакъв вид лекарство. Той въздига в основен повод за гордост това, което е свойствено на почти всички – да са се родили в тази страна. Идеята на патриотизма работи ефективно само при наличието на външни врагове. Без тях тя губи какъвто и да е смисъл.

Хората трябва да се чувстват обкръжени от врагове.

Образът на врага

Врагът трябва да изглежда едновременно силен и слаб. Той може да бъде по-богат, по-развит, по-добре въоръжен, но трябва да е също така глупав и страхлив. По такъв начин в самия образ на врага се залага сценарий, който вдъхновява патриотите – как по-слабият, но по-хитър и смел задължително ще победи накрая. Повярват ли в този образ, хората няма да разбират пред колко сериозна заплаха са, тъй като ще вярват в неизбежната победа.

Култ към силата и властта

Идеята за народния елитизъм – принадлежност към най-великия народ на света – сама по себе си подразбира превъзходство на едни над други, на по-добрите над по-лошие, на по-силните над по-слабите. Ако нашият народ е най-силният, героичен и духовно праведен, значи има и народи на обратния край – най-слаби, жалки и гнусни. При такъв подход един народ трябва да предизвиква възхищение, а друг (или всички други) – съответно презрение. Ако обществото допуска такава логика, то и вътре в самото него се формира елитарна йерархия, която култивира силата и презира слабостта. Висшестоящите ги възнасят до небесата, силата и храбростта на вождовете бива прославяна, а в низшестоящите си изтриват краката.

Култ към героизма и смъртта

Във фашисткото общество героизмът е норма. Всеки е длъжен да бъде герой, да извършва подвизи, и ако е необходимо, да даде живота си за Родината. Нещо повече – именно героичната смърт е основният вдъхновяващ образ, който фашистките идеолози транслират към своите последователи. Те възхваляват падналите герои и разпространяват истории за подвизите им. Тази тема е много популярна в съвременните песни от жанра „Бялата сила“.

(Бел. прев. – „Бялата сила“ е популярен песенен жанр в Русия. Типичните му теми са славянско-богатирско-патриотични, паднали герои и т.н.)

Култ към мъжествеността

Фашизмът има мъжко лице. И не само лице. Той е груба и агресивна идеология с лице на брутален мачо и алфа-самец. Фашистите обикновено придават на вождовете си именно такъв образ. Джентълмените не се вписват в него, те биват смятани за женствени и биват презирани. Този образ е силно привлекателен, тъй като се опира на основните животински инстинкти за размножаване и стадно поведение.

Избирателен популизъм

От една страна фашизмът е по начало популистка идеология, която мобилизира мнозинството, като дава прости отговори на вълнуващите го проблеми (които предварително му създава). Дразнят ви мигрантите? Да ги изгоним! Дразнят ви гейовете? Да ги забраним! Омръзнали са ви корупционерите? Ще започнем борба с корупционерите! (Или ще я симулира.)

Фашистите винаги оправдават действията си с „волята на народа“. Ясно е, че няма как да има воля, обща за целия народ. В най-добрия случай може да има воля на мнозинството. Фашистите нямат намерение да се съобразяват с волята на мнозинството по въпроси, които не се вписват във фашистката парадигма, така че си присвояват ролята на „глас на обществото“.

Всеки човек трябва да вярва, че действията на фашистките власти винаги отразяват волята на народа, и че ако той се съмнява, значи е сам и изолиран. Присвоявайки си ролята на глас на народа, фашистите се опитват да дискредитират всички свои противници като предатели и антинародни наемници на външни врагове.

Именно с помощта на такава риторика фашистите успяват да убедят масите, че демократичните институции и парламентът не са в състояние да изпълняват волята на народа, и затова основната власт трябва да бъде поверена на „гласа на народа“. Точно така са протекли нещата в Германия и Италия, където парламентарната демокрация е била заменена с фашизъм именно със съгласието на широките маси.

Подмяна на понятията

Фашизмът може да се върне и под маската на борба с фашизма. Уинстън Чърчил казва: „Фашистите на бъдещето ще се наричат антифашисти.“

Коренът на фашизма и досега живее сред нас и може да се възражда под най-невинен облик. Дори под облика на борба с фашизма. Тъй като думата „фашист“ отдавна вече е нарицателно, съвременните фашисти със сигурност няма да се кичат с нея. Могат обаче в най-добрите традиции на Оруеловия новоезик и подмяна на понятията да лепнат клеймото „фашист“ на враговете си. А както вече знаем, за да станеш враг на фашиста е достатъчно да си несъгласен с политиката му, която той спокойно може да нарече „антифашистка“. Противоречивостта и ирационалността са естествени черти на фашизма.

ЕСПЧ: висока степен на защита на свободата на словото при отразяване на съдебната система

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echr_10/

Още едно решение на Съда за правата на човека, в което се обсъжда критичната функция на медиите по отношение на лица от съдебната система. И отново тази предметна област е подчертана като област, представляваща значителен обществен интерес.

*

В решението   по делото Tavares de Almeida Fernandes and Almeida Fernandes v. Portugal  ЕСПЧ констатира нарушение на чл.10 – свобода на изразяване.

В началото са припомнени общи принципи, които Съдът прилага при решенията по чл.10 ЕКПЧ, като се казва [53-59], че

  • Общите принципи за преценка дали намесата в упражняването на правото на свобода на изразяване е “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията са добре установени в съдебната практика на Съда. Наскоро те бяха обобщени в решенията по дела Bédat v Switzerland   (2016 г.) и Pentikäinen v. Finland [GC] ( 2015 г. ).
  • Журналистическата свобода   обхваща евентуално преувеличаване или дори провокация (вж. Prager и Oberschlick).
  • Чл.10 няма указания за ограничаване на политическото слово или за дебатите по въпроси от обществен интерес (виж Morice  v France 2015 г., с по-нататъшни препратки). Висока степен на защита на свободата на изразяване  обикновено се предоставя, когато се засяга въпрос от обществен интерес, какъвто е случаят по-специално с функционирането на съдебната система (пак там).
  • Съдът   винаги е правил разграничение между твърдения за факти, от една страна,  и оценки. Съществуването на факти може да се докаже, истинността на оценките  – не. Ако обаче дадено твърдение представлява оценка, пропорционалността на намесата зависи от това дали има достатъчна  фактическа основа  за оспорваното твърдение: ако не, тази оценка може да се окаже прекомерна (вж. Lindon, Otchakovsky- Laurens и др. срещу Франция).
  • Защитата, предоставена от член 10 на журналисти във връзка с  въпроси от обществен интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно и  да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката ( виж Божков срещу България 2011 г.). В ситуации, в които има твърдение за факт без достатъчно доказателства  – но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес – се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно (Касабова срещу България).
  •  Съдът  проверява дали  е постигнат справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване  и защитата на доброто име на засегнатите лица. В два съвсем неотдавнашни случая ЕСПЧ продължи да определя  критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (Axel Springer AG v Germany  и Von Hannover v Germany (№ 2).
  •  На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващ ефект върху упражняването на тази свобода (вж. Morice ).
  • Накрая  Съдът напомня, че  взема предвид обстоятелствата и цялостния контекст, в който са били направени съответните изявления (вж.  Morice,  § 162).

Случаят:

португалски журналист пише редакционна статия, озаглавена “Стратегията на паяка”, в която дава мнението си за избора на съдия  на поста председател на Върховния съд.Той е осъден да плати неимуществени вреди за  нарушаване  на доброто име на съдията – постъпка “с отрицателно въздействие върху личната сфера, включително   семейния и професионалния кръг на ищеца”.

Въпросът е в центъра на оживени дебати в Португалия, което националните съдилища пропускат да вземат предвид.  Няма съмнение, че към този въпрос има значителен обществен интерес. Съдът отбелязва изрично, че функционирането на съдебната система,  която е от съществено значение за всяко демократично общество,  е въпрос от обществен интерес (пак там, § 128). Лицата, които са избрани да представляват различните институции в съдебната система, също представляват значителен интерес. Следователно  ограниченията на свободата на изразяване в тази сфера трябва да се тълкуват стриктно.

Според решението вече е добре установено в практиката на Съда, че членовете на съдебната власт, които действат в качеството си на длъжностни лица, могат да бъдат подложени  на  критика в по-широки граници в сравнение с   обикновените граждани (виж  SARL Libération  § 74 , ЕКПЧ 2008). В същото време Съдът многократно подчертава особената роля   на съдебната власт, която като гарант на справедливостта е фундаментална ценност в държава, ръководена от върховенството на закона. Може да се окаже необходимо съдебната власт да бъде защитавана срещу разрушителните атаки, когато са необосновани.

Португалските съдилища приемат, че личният интерес на ищеца за защитата на репутацията му надхвърля правото  на свобода на изразяване. Те намират, inter alia, че някои твърдения в статията  са  прекомерни, надхвърлят границите на приемливата критика и правото на информиране и представляват атака срещу правата на личността на новия председател на ВС.

Според ЕСПЧ:

На първо място  Съдът отбелязва, че тези изявления представляват оценки, при това с достатъчна фактическа основа.

На второ място Съдът приема, че националните съдилища не са коментирали метафоричния тон на оспорваните твърдения и не е обсъдено съдържанието и смисъла им. Те като че ли са разглеждали твърденията изолирано от останалата част от статията. За ЕСПЧ твърденията остават в рамките на допустимите критики и преувеличения. Португалските  съдилища не обясняват в достатъчна степен как журналистът е надхвърлил правото си на критика и защо правото му да изразява своето мнение е трябвало да бъде ограничено.

На последно място, що се отнася до наложеното наказание, Съдът подчертава, че съгласно Конвенцията присъждането на обезщетение   за обида или клевета трябва да е разумно  пропорционално на претърпяната вреда.

В заключение: Съдът не намира,   че намесата “е необходима в едно демократично общество”. Според ЕСПЧ португалските съдилища са превишили предоставената им свобода на преценка по отношение на възможното ограничаване на дебатите от обществен интерес.

Нарушение на член 10 от Конвенцията.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Играта на доверие

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2081

Напоследък навсякъде – а в България май повече, отколкото на много други места – си струва човек да си зададе няколко прости въпроса.

Кога хората си вярват? Кога не си вярват? Защо си вярват, или не си вярват? И как да направим така, че да могат да си вярват повече?

Достатъчно лъганите почват да имат усещането, че тези въпроси не са по силите на обикновените смъртни, че единствено някое божество може да ги разреши.

Има ли такова божество? За щастие, да. И вярващите, и атеистите си приличат по едно – безусловната вяра в него. За всички неговата воля е непоклатима, и неговото слово е пример за истина от последна инстанция, нерушима при никакви обстоятелства. Името на това божество е математика, а словото му е „2 + 2 = 4“.

Можем ли да призовем математиката на помощ за тези отговори? Оказва се, че да. За пръв път го е направил още през 1984 г. Робърт Акселрод, в книгата си „Еволюцията на сътрудничеството“. По-късно темата също е чоплена от много други учени. Трудовете им обаче често са обемисти и трудносмилаеми за простосмъртните.

Затова се въодушевих толкова, когато един читател тук пусна в коментар един интересен линк. Намерих на него интересна, весела и увлекателна игра, която направо ми грабна вниманието. И пътем обясни на прост човешки език основите на това, което ни кара да се доверяваме или да не се доверяваме на другите.

Идеята ме запали. Скалъпих набързо български превод и го пратих на автора на играта – двайсетинагодишно момче на име Ники Кейс. След няколко дни получих линк към българоезична версия на играта онлайн – и доказателство колко любопитен и дълбок ум има този „младок“.

Препоръчвам играта на всички. Пробвайте я и се учете. И най-вече разпространявайте линковете. Мисля, че всички имаме нужда от нейните простички, ясни и разбираеми обяснения и изводи.

Англоезичната версия можете да откриете на http://ncase.me/trust/. Преведената от мен на български (моля, не ма бийте много) – на http://ncase.me/trust-bg/.

Приятна игра! 🙂

Да поговорим за религията

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2937

Отдавна искам да напиша нещо по въпроса с религията, вярата, догматизма и атеизма. „Скандала“ с махнатите кръстове от Лидъл е добър повод. И не заради самото махане на кръстовете (странен маркетингов ход), а заради реакциите на двата „лагера“ – догматични християни от едната страна, и гласовити атеисти от другата.

Заради по-либералните ми възгледи човек може да реши, че съм атеист. Но всъщност съм (с известно приближение) теистичен агностик. Т.е. не приемам ритуалните елементи на нито една религия, смятам, че съществува висша сила/Бог, и също така, че това (към момента) е недоказуемо, но и не може да се отхвърли.

Съгласен съм с атеистичния лагер по много въпроси – че религиозният догматизъм е вреден и (буквално) убива, че хората използват религията като претекст за собствените си предразсъдъци, че част от религиозните организации са меркантилни и дори алчни на гърба вярващите, че религията често пречи на науката (не само чрез изгаряне на клада на учени). В момента религията и консерватизмът изглеждат вредни – най-вече заради бъркането им в политиката на светски (секуларни) държави, по отношение на права на сексуални малцинства, на жените (по темата с абортите), по отношение на преподаването на еволюцията и други. Най-гласовитите сред консервативните религиозни общности изглеждат като останки от миналото, които продължават да ни тровят настоящето.

Не съм съгласен с крайните мнения на Ричард Доукинс, Сам Харис и Кристофър Хитчънс, които са обявили „свещена война“ на религията и смятат, че религията е най-вредното нещо и всеки трябва да е атеист.

И не споделям ентусиазма на феновете на науката (много от които никога не са се занимавали с наука). Научният метод има своите ограничения, начините на прилагането му (чрез научни публикации и журнали) – също. В този ред на мисли, „религия срещу наука“ е фалшива дилема и превръщането на дебата в дебат дали науката е по-права или религията, пропуска общо взето…всичко. Разбира се, че науката е права. Разбира се, че има еволюция, гравитация, климатични промени, ваксините работят, а всеки път, когато сте болни, трябва да отидете първо на лекар, а след това евентуално при свещеник/врачка/шаман/имам/какволиощене.

Не съм съгласен с атеистите по два основни въпроса – философски и исторически. По историческият – не съм дочел още „Политически ред и политически упадък“ на Фукуяма, но добре аргументираната теза на автора е, че през годините религията и религиозните институции са имали доста позитивен ефект върху човешките общества. Да, знам, „кръстоносни походи“, „инквизиция“ и други. Обаче трябва да си представяме нещата в контекст – алтернативата на църквата тогава не са били либерални демокрации, а оядени феодали, необразовани крепостни селяни и сбирщина „диваци“. Дори правата на жените са започнали да се развиват в Европа благодарение на църквата, макар и по доста заобиколен и материално мотивиран начин. В по-ранни етапи пък алтернативата са просто междуплеменни и междукланови войни, а религиозните вярвания са служили за обединител. Така че да зачеркнем ролята на религията в изграждането на човешките общества би било грешно, и би било следствие от непознаване на историята.

Но разбираем би бил аргументът „окей, религията си е свършила работата в по-примитивните общества от миналото – време е да я разкараме, защото вече пречи“. За съжаление, не е толкова лесно. Това, което „пречи“ не е религията, а предразсъдъците и несигурностите, които хората „крият“ зад нея и които оправдават с нея. Религията отразява вижданията на този, който я тълкува (както отбелязва Реза Аслан). Аз номинално съм християнин, и мога да мина през цялата Библия и да построя една прекрасна, пацифистка и либерална филосософия за живота. Игнорирайки части от стария завет (които новият променя), и обяснявайки повечето кофти звучащи неща с метафори или исторически контекст. Депресираният американец от средните щати, в същата книга, намира причини да е против еволюция, гей-бракове, аборти, мюсюлмани, а сигурно и имигранти и цветнокожи. Затова и няма да се занимавам с въпроса „коя религия е по-вярна“, защото той няма смисъл – религията е и функция на тезите, които проектират върху нея последователите ѝ, а не (само) обратното. Ислямът не е по-войнстващ или по-мирен от другите религии, просто социо-културният и геополитическият контекст се различават от този на европейските деноминации на християнството.

Но ако „махнем“ религията, проблемите на обществата няма да изчезнат. Даже напротив – вече няма да има обединяващото, смиряващото, дори страхът от наказание. Ако живеехме в един идеален свят с едни идеални и напълно рационални и добре образовани хора, най-вероятно религията би била напълно излишна. Може би и затова комунизмът е атеистичен – защото е утопия.

Всеки вярва по своя причина и по свой начин. Дори, ако сме цинични, можем да разгледаме вярата като едно плацебо – чувстваме се по-добре, защото вярваме, че тя работи. И това е окей. И вярващият ще продължи да се чувства добре дори някой Кристофър Хитчънс да му обяснява колко е лош и как трябва да спре да вярва.

Философският аргумент го започнах малко по-нагоре – религията не е обратното на познанието (и науката). Двете могат да не си пречат и могат да са независими едно от друго. Тук е необходимо да направя прехода от „религия“ към „вяра“ – религията е формализирана и организирана форма на вяра, така че когато говорим за конкретния човек и неговите виждания, можем да говорим за вяра. Та, според фидеизма, вярата е независима от знанието и разума. Като агностик смятам, че към момента е невъзможно да докажем съществуването или липсата на по-висши същества, и също така нямаме нужда да го правим. Тя затова е вяра – защото не изисква доказателство. В тази връзка, любим цитат от Пътеводител на галактическия стопаджия:

— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.
— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.
— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.
— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.

„Ама как така хем вяра, хем наука“? Не е толкова лесно, защото и религиозните институции държат да поставят двете в конфликт. Но те няма нужда да бъдат. Къде в библията се отрича теорията на еволюцията? Адам и Ева е напълно вероятно да са съществували – може би не точно „двама“, но като събирателен образ на малка група човешки прародители. Предвид, че 8% от населението на Азия са наследници на Чингис Хан, Адам и Ева не изглеждат толкова невероятни. И все пак – според библията Бог е създал човека, което би било в противоречие с еволюирането „от маймуни“. Не непременно. Знаем, че има еволюция, и горе-долу как работи тя, но детайлите все още се изследват. Съществуват т.нар. еволюционни скокове, за които има много възможности. Е, ако аз бяха религиозна институция, щях да поддържам тезата, че намесата на Бог в създаването на човека е външно стимулиран еволюционен скок. Има сериозна вероятност никога да не разберем с достатъчна доза сигурност какво е довело до всички еволюционни скокове по пътя, та това е добър компромис – и науката вярна, и религията неразклатена.

Нийл деГрас Тайсън в своя лекция казва „Ако вярата ти не ти пречи да откриваш нови хоризонти, аз съм окей с нея“. Дарвин пък казва „Никога не съм бил атеист, в смисъла на отричане на съществуването на Бог – мисля, че в общи линии „агностик“ би описало най-правилно позицията ми“. Така че няма нужда от тази фалшива дилема между наука и вяра, няма нужда от словесни престрелки и кръстоносни походи срещу вярващи или срещу атеисти. Най-вече защото „ти не си прав и (ще гориш в ада/си виновен за всичко)“ рядко успява да промени нечие мнение.

Има нужда от повече диалог и сближаване в името на общи цели – а такива има предостатъчно. И организираната вяра – т.е. религията – е удобен канал, чрез който можем да стигаме до консенсуси. Да се съгласим, че вярваме в различни неща, да се съгласим, че никой не е напълно рационален, да приемем ограниченията на научния метод. Да отхвърлим догматизма, буквализма и абсолютизирането на метафорични текстове, да спрем да използваме религията като оправдание за ограничаване на нечии права.

Не звучи толкова трудно, но на практика е. И вместо това водим изтощителни спорове колко обидно били опаковките на хранителни стоки.

Докъде сме с електронната идентификация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2928

(статията е публикувана първоначално в Капитал)

Проектът за електронна идентификация е основен и централен за развитието на електронното управление. Както в изискванията на оперативна програма „Добро управление“ (ОПДУ), така и в законовата рамка, има изисквания всички системи да бъдат интегрирани със системата за електронна идентификация, за да може гражданите да ползват всички услуги на държавата с едно средство. От тази гледна точка проектът е с много висок приоритет.

Докъде е стигнал той? Законът за електронната идентификация беше приет през май миналата година, а подзаконовата уредба – няколко месеца по-късно. На база на това до края на 2016-а беше подготвено техническо задание. Обществената поръчка за самата система беше обявена през май тази година, след като беше сключен договор с управляващия орган на оперативна програма „Добро управление“ за финансирането и беше подготвена цялата документация по ЗОП.

Това представлява известно забавяне от първоначалните планове, заложени в пътната карта за електронно управление, но предвид, че всички останали системи също имат забавяне, тази за електронна идентификация ще бъде стартирана първа и забавянето няма да има силен негативен ефект.

Какво ще получим в резултат на този проект – цялостна инфраструктура, чрез която всички държавни системи да могат да идентифицират граждани. Системите ще трябва да бъдат надградени, но за това има предвидено финансиране по ОПДУ, а и самото надграждане е тривиална задача от технологична гледна точка. Освен това наредбата към Закона за електронното управление допуска използване на съществуващите средства за идентификация и занапред, като те ще могат да минават през същия процес, през който и новата електронна идентичност. Това са например квалифицираният електронен подпис и ПИК-ът на НАП. От гледна точка на гражданина това ще изглежда така – влизане в сайта на администрацията, натискане на бутон „вход“, избор на средство за вход (eID, КЕП, ПИК). В допълнение ще получим и национална точка за интеграция с други държави членки (съгласно Регламент 910/2014 на ЕС), така че български граждани да могат да използват електронни услуги навсякъде в Европа.

Забавянето, споменато по-горе, има риск да стане по-сериозен проблем обаче заради обжалване на поръчката. Справка в регистъра на КЗК показва, че откакто е обявена поръчката, са постъпили две жалби. Едната е на фирма „Теко“, а втората – от физическо лице. По първата КЗК се е произнесла в полза на възложителя (МВР), но предстои евентуално обжалване пред ВАС. Съдържанието на жалбите не е видно на сайта на КЗК.

Паралелно с това би трябвало да се движи и проектът за електронни лични карти, в които да бъде записано удостоверението за електронна идентичност. Личните карти няма да са единственият възможен носител на електронна идентичност, т.е. дори без тях проектът за електронна идентификация няма да е напразно – в него са включени определен брой карти, които гражданите могат да получат отделно от личната си карта. Доставчиците на електронни подписи също ще могат да издават такива карти (или да записват удостоверенията за електронна идентичност директно на „флашката“, на която вече е записано такова за електронен подпис).

Но все пак личните карти биха осигурили необходимата масовост, която досегашните решения като квалифицирания електронен подпис не успяват да постигнат. Т.е., за да бъде целият комплекс от проекти и мерки наистина успешен, електронните лични карти са необходими, какъвто е и примерът на Естония. В този смисъл решението на правителството да отложи с една година (от 2018 за 2019) въвеждането на новите лични карти, както и липсата на видима работа по проекта, е притеснително. През 2016-а беше обявена обществена поръчка за електронни лични карти, документацията на която е до голяма степен достатъчна за нова поръчка. Проблемът с предишната беше твърде завишената цена. Няма рационално обяснение защо година и половина по-късно липсва развитие по иначе готовата документация.

Дали така изградената система за електронна идентификация най-после ще „отпуши“ електронното управление зависи от това как ще бъде реализирана системата, колко още ще се забавят личните карти и колко бързо други държавни системи ще се включат. Държавна агенция „Електронно управление“ и МВР имат задачата да осигурят случването на този процес, но както всичко друго, това много зависи от политическата воля. Иначе казано – дали някой в Министерския съвет държи това да се случи, или нещата ще се движат по инерция.

Управлението като бизнеса. Бизнесът като манталитет. Манталитетът като проблем.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/upravlenie-biznes-mantalitet/

Това е една история, която се каня отдавна да опиша. Става въпрос за моя близка и препятствията в работата ѝ при малък производител в България. За мен поне случаят е абсолютен аналог на мисленето, манталитета, надеждите, трудностите и дори финансовото положение на ниво управление в държавата ни. Всичко това обаче свито до размерите на семеен бизнес.

Преди около две години тя търсеше нови възможности и се сблъска с тази фирма. Собствениците бяха успели доста сериозно да модернизират производството си с помощта на евро фондове. Имат добри майстори и технически опит, имат клиенти и сериозни изгледи за растеж предвид потенциала на машините. Това, което им липсва обаче е организация и качество. Редуват се оплаквания от клиенти за брак, стока залежава, възможностите не се използват.

Тогава шефката на фирмата започва да търси някой с професионален опит в управлението на проекти и контрол на качеството в производството. Познатата ми пасва идеално и я наемат на доста добра заплата. Не по-малко важна част от работата ѝ е изготвянето на техническа документация, с която да доказват качество пред международните клиенти, които губят търпение с всяка изминала седмица. Водят се разговори какво следва, каква организация да се изгради, каква информация е нужна и как да се използва максимално възможностите на производството.

В следващите месеци тази фирма ми беше буквално пример в очите как един шеф на семеен бизнес в България има прозорливостта да осъзне, че няма нужната квалификация и опит и е готов да даде добри пари за специалист, вместо да влачи ситуацията към провал. Нещата, изглежда, не са стоели съвсем така.

Още с първите седмици започват проблемите. За да се подобри качеството, трябва да се преорганизира производството или най-малкото поне да се въведе някаква проследимост. Това удря на камък заради тъй типичното „ами той бай Иван така си е свикнал и ако го накараме да го промени ще го загубим“. Тъй като е малка семейна фирма, разчитат на няколко ключови служителя, които сами по себе си са вече като семейство. Да обясниш като външен човек, че вината е в работата им, е практически невъзможно без подкрепа отгоре. Инвентаризацията също показва огромни пропуски в самото управление. Липсва документация какво е произведено и понякога се прави наново нищо, че вече е в наличност някъде из кашоните. Старата стока се разваля и хвърля, което води до сериозни загуби. На места бракуваната стока достига 50% от произведеното. Въобще пълен кошмар за всеки със задача да въведе ред. И тук се среща неразбиране от собствениците, които отмятат усилията за документиране и проследимост на процеса като загуба на време.

Тук идва грешката в първоначалното ни впечатление за тях. Наистина, собствениците са осъзнавали, че нещо им липсва. Няма как щом клиентите неспирно им крещят за ниското качество. Оказва се обаче, че са смятали, че не знаят как да напишат мейлите към клиентите правилно, как да им завъртят главите и да ги подмамят. Мислили са, че нищо не следва да се промени в работата им, защото „те си знаят най-добре“. Мислили са, че има някакъв „таен кодов език“, с който ония там чужденците трябва да се подмамят. За тях парите дадени на специалист са били за това – да се излъже, че положението се подобрява и че всичко ще е наред.

Мисля, че се досещате къде тегля паралели с управлението на страната ни. Тъкмо идва някаква надежда, че нещо ще стане, че има воля за промяна, ефективност и действие и ти лепват шамар. Видяхме го тези дни с електронната идентичност и новите лични карти. Виждаме го години наред със съдебната реформа, където правителство след правителство пишат доклади към ЕК мислейки, че ще могат да ги залъжат с красиви думи и обещания. Редки са случите, когато знаещи и можещи са влезли и са направили нещо. Още по-рядко тези неща се запазват поне един мандат.

Наистина, държавната машина по принцип се променя бавно и мудно. Същото важи за всяка частна корпорация с такива размери – знам много добре, тъй като сега работя в такава. При публичната администрация има обаче още повече трудности предвид политиката и социалните отговорности. Това в никакъв случай не е извинение за глупостите, които се случват, но е важен аспект, за да ги разберем.

В случая обаче не говоря за действията на чиновници, а за висшия ешелон – министри, зам. министри и шефове на агенции. Особено в едноличния режим на взимане на решения при Борисов, вината ляга до голяма степен в неговия стил на работа. Отношението му и на хората под него е досущ като това в малкия семеен цех. Аналогично възможностите за растеж са огромни, парите са налице, макар видимо или потъват някъде, или се похарчат за нещо, което просто застоява. Всяко желание за реформа се среща на нож, щото „бай Иван така е свикнал“ и се подменя набързо с шарени обещания и декларации.

Познатата ми вече не работи в тази фирма. Отказа се след много усилия когато осъзна, че нищо не може да промени. Всъщност промяна се очаква – с липсата на качество пада и доверието и скоро няма да имат избор освен да продадат цеха. До тогава обаче не е ясно колко ще изгубят като хора, възможности и пари. В никакъв случай не казвам, че всички или дори повечето фирми са такива. Има предостатъчно с изцяло българска собственост и управление, които са в другия край на махалото. Повечето от нас имат обаче подобни негативни примери и те някак успяват да оцелеят на пазара въпреки всичко.

Аналогично, докато управляващите ни не осъзнаят, че само на думи реформи не стават, държавата ще губи все повече хора със знания и опит, които напускат, защото виждат, че липсва желание за промяна. С тях България ще губи не само производителност, инвестиции, доверие и бизнес контакти, но и най-ценното – още едно поколение. В интервю наскоро Борисов каза, че раждаемостта щяла да се увеличи когато „народът се успокои“. Не, няма. Особено, когато биват хранени постоянно с фалшиви новини и се въртят едни и същи красиви обещания, „па дано клиентът да не се усети, че половината дето правим е за бракуване“. 

Обществените медии в Европа: Ние правим обществото по-силно

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/08/23/ebu/

Днес избират генерален директор на БНТ.

Този, когото ще изберат, ще бъде ли почтен и независим? Ще носи ли ценностите на обществените медии, така както са формулирани от EBU – организация, на която БНТ е член:

Искаме да създадем свят на комуникациите отвъд печалбите. Медии в името на общото благо, програми и инициативи директно свързани с демокрацията, аудиторията и обществото: нови хоризонти за европейските медии.

Ето и целият текст – за ориентир.

 

Ние правим обществото по-силно

Декларация за основните ценности на обществените медии

 

Европейски съюз за радио и телевизия (EBU)

 

Ние, организациите на обществените медии, обединени в Европейския съюз за радио и телевизия, принадлежим на нашата огромна аудитория – на хората, за които работим.

 

Ние приехме предизвикателствата на безпрецедентната цифрова революция, която доведе до промяна във връзката ни с аудиторията и с всеки отделен човек. Постоянно развиваме нови начини да служим на нашата аудитория навсякъде и по всяко време. Ръководи ни искреното желание да приобщим всички и да насърчим развитието на различните общности.

Обществените медии са в сърцето на европейската културна традиция в услуга на демократичните, културни и социални нужди на всички общества в Европа. Ние сме  посветени на обществеността като цяло, тъй като сме свободни и сме навсякъде – когато и където медийните потребители имат нужда от нас.

Искаме да играем важна и решаваща роля при гарантирането на свободата на словото и при споделянето на многобройни плуралистични възгледи.

Искаме да създадем свят на комуникациите отвъд печалбите. Медии в името на общото благо, програми и инициативи директно свързани с демокрацията, аудиторията и обществото: нови хоризонти за европейските медии. По един открит и прозрачен начин. Различията имат значение. 

Отражение на нашата преданост към обществото е стремежът ни да действаме по възможно най-добрия начин и да изпълняваме нашата работа почтено и максимално ефективно.

Ние разбираме, че доверието е в основата на нашата връзка с аудиторията. А доверието трябва да се заслужи – всеки ден.

Това сме ние. Това обещаваме:

 

Универсалност

Стремим се да достигнем и да предложим нашето съдържание на всички кръгове на обществото, без да изключваме никого. До всеки, навсякъде.

Дебело подчертаваме важността на споделянето и изразяването на плурализма на възгледите и идеите. Искаме да създадем обществено пространство, където гражданите ще могат да формират своите мнения и идеи. Стремим се към социално включване и сближаване. Разпространяваме нашето съдържание чрез различни платформи и го споделяме по всички възможни начини. Достъпни сме за всички без ограничения. Даваме възможност на нашата аудитория и на всеки човек да прояви ангажираност и да бъде част от едно демократично общество.

 

Независимост

Ние искаме да бъдем надеждни създатели на програми, независимо дали са художествени или документални, надеждни във всички жанрове и формати от новините до забавните предавания, от науката до спорта, от културата до образованието. Решенията, които взимаме винаги са само в интерес на аудиторията.

Стремим да бъдем напълно безпристрастни и независими от политически, икономически и други влияния и идеологии. Свободни да предизвикаме властимащите, да подлагаме на съмнение общоприетото мнение и да даваме своя принос за едно информирано гражданско общество.

Искаме да бъдем независими във всички аспекти на нашата дейност като програмна политика, редакторски решения, подбор на персонал.

Ангажиментът ни за независимост трябва да бъде подкрепен от законови гаранции, а ангажиментът ни  към сигурността на журналистите да бъде подкрепен във всички наши действия.

 

Съвършенство

Ние работим в съответствие с високите стандарти на почтеност, професионализъм и качество; стремим се да създаваме еталони в медийната индустрия.   Нашият талант непрекъснато се развива, а персоналът ни се обучава.

Искаме да насърчим и обогатим нашата аудитория.

Искаме резултатът от нашата работа да бъде максимална съпричастност и ангажираност.

Разбираме, че аудиторията е и участник в нашата дейност и много често дава своя принос в отразяването на  новини и в създаването на програми..

 

Разнообразие

Нашата аудитория се състои от широка палитра групи по интереси: различни поколения, култури, религии, мнозинства и малцинства: така и ние се стремим да бъдем разнообразни и плуралистични в жанровете, които предлагаме, в мненията, които изразяваме и хората, с които работим.

Подкрепяме и искаме да дадем гласност на плуралистичните и различни мнения – формирани от различния произход, история и преживявания. Като съзнаваме съзидателното богатство, заложено в съвместно съществуващите различия, ние искаме да помогнем за изграждането на по-обединено и по-малко фрагментирано общество.

 

Отговорност

Искаме да бъдем открити. Вслушваме се в гласа на нашата аудитория и сме в постоянна и пълноценна обмяна на мнения.

Публикуваме нашите редакционни правила. Обясняваме. Поправяме грешките си. Стремим се да даваме отчет за нашата политика, бюджет, редакционни решения. Ние сме прозрачни и постоянно сме във фокуса на обществената критика. Искаме аудиторията да разбере механизма, по който работят нашите медийни организации.

Стараем се да бъдем ефективни и управлението ни да бъде в съответствие с принципите на  добрия мениджмънт.

 

Иновативност

Искаме да обогатим медийната среда на страните и регионите, в които работим.

Стремим се да бъдем движеща сила за иновациите и креативността. Търсим нови формати, нови технологии, нови пътища за връзка с нашата аудитория.

Искаме да привличаме, да задържаме и да обучаваме нашия персонал, така че той да  бъде участник и създател на цифровото бъдеще в услуга на обществото.

 

Това, което ще направим

Съзнаваме, че трябва да полагаме постоянни усилия, за да осъществим нашите Основни ценности.  Че сме съдружество, съставено от много организации, с различен произход, история и възможности.

Но искаме да изпълним задълженията си и знаем, че нашите Основни ценности трябва да бъдат придружени от конкретни действия и определено поведение.

Ние сме отворени за дискусия. Ще си помагаме взаимно за реализирането на тези обещания, като се опираме на принципа на солидарност в нашия Съюз.

Постоянно ще следим и обсъждаме постигнатото и ще се отчитаме по честен и самокритичен начин.

 

Това, което ни трябва

За да изпълним тези задължения към днешна дата и предвид настоящето състояние на обществото, се нуждаем от съответното законодателство, адекватно и стабилно финансиране и професионално управление, гарантиращи редакционната независимост и създаващи условия за работа в съответствие с най-високите професионални стандарти.

Filed under: BG Media, BG Regulator, Media Law

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2077

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Повечето коли на дизел в Германия сега ще е проблем за България в бъдеще

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/poveche-koli-na-disel/

В Германия за всеки ден от 2016-та са били използвани по 121 млн. литра дизел. Независимо колко по-чисти са колите, това е пак огромно замърсяване. Да сравним с България.

Средната възраст на колите в Германия е 9 години. 40% от тези в България са над 20 годишни. На човек от населението, немците изразходват с 2/3 повече дизел и над 3 пъти повече бензин всеки ден. Дизелът може да се обясни с по-силната индустрия (повече камиони, доставки), но не и бензина. Просто немците карат много повече. Немалка част пътуват по 1-1.5 часа на посока до работа с колите си всеки ден.

Преди 17 години разликата е била още по-драстична. Тогава немците са използвали с 85% повече дизел на глава от населението от нас и 5 пъти повече бензин. От тогава насам потреблението на бензин в Германия е намаляло с 41%, а на дизел се е увеличило с 30%. Все повече хора са минавали от бензин на дизел, което днес създава сериозен проблем със замърсяването. В последните месеци се забелязва обръщане на тази тенденция.

В България пък за последните 15 години има двойно увеличение на потреблението на дизел и 16% намаление на бензина. Караме повече колите си и автопаркът се увеличава с по-бързи темпове. Доста коли у нас се движат на газ и не ги включвам тук. Удвояването на изгорения дизел по пътищата, още повече от доста по-стари коли, може да ви даде представа колко по-зле е положението у нас спрямо Германия.

Ясно е, че сериозна част от вече старите дизели в Германия ще свършат в Германия. Този процес ще се ускори от новите забрани, които се очаква да бъдат въведени в близко време в някои градове. Дори самият дебат около ограничаване на дизела под стандарта Евро 6 изтри около милиард евро от оценките на старите коли според експерти от ADAC. Това означава, че притежатели на мощни коли на дизел с Евро 4 и Евро 5 ще могат да получат много по-малко пари при продажба, отколкото биха очаквали преди 6 месеца. Така стават още по-достъпни за потребителите в страни като България. Отчасти може да гледаме на това като положителна тенденция, тъй като семейство със заделени 3 до 5 хиляди евро за кола ще може да си вземе доста по-нова и по-чиста такава. От друга страна обаче, евтини стари дизели ще отместят от предпочитанията по-чисти коли на бензин и газ, както и по-малко мощни такива.

Мерките срещу всичко това са видимо съвсем неадекватни. Малко или много е ясно какво следва да се направи, но чисто политически е трудно. Трябва да се обърне логиката на данъците и да се вдигнат драстично данъците за стари и замърсяващи коли. Трябва да следват логиката на замърсяването и по-малко на обема на двигателя. Сега на практика награждаваме димящите печки по улиците. Следва да се въведат и ограничения за мръсни коли в централните части на градовете.

Всичко това обаче изисква политическа воля, а тя идва само след обществен натиск и смели политици. Изпитваме остра липса и от двете.

Първоначално пуснах този текст като статус във Facebook. Този Tweet на немската статистическа служба ме провокира да направя сравнението. В него има линк към данните им от 2016-та и 1999. За България използвах данните на НСИ за енергийните продукти. За обръщане на тонове в литри използвах 1177 и 1360 литра в метричен тон съответно за дизел и бензин.

Обяснително

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/07/28/emotions/

Защо все в някакви странни каши се озовавам:

A wise man once said, “A human mind is the place where emotion and reason are locked in perpetual combat. Sadly for our species, emotion always wins.” I really liked that quote. It explained why, even though I was reasonably intelligent, I kept finding myself doing something really stupid. And it sounded much better than “Nevada Baylor, Total Idiot.”

А иначе си чета тук разни летни забавности, смяффкам се и не се взимам на сериозно. Не си спомням кога за последно четох нещо сериознейшо-драматише, честно. Със сигурност не е тази година.

Въпросната книга се води нещо средно между ърбан фентъзи и паранормален романс, моля ви се, като ѝ видите корицата и ще умрете от смях няколко пъти. Но всъщност е написана много интелигентно, има мистерия, има куест, има магия, има ярки герои, които не са само добри или само лоши, а са нормални едни такива, пъстри, има екшън, има смях, всъщност пълна е с one-liners. И ме разведрява.

Ако сте ОК с това, че има сексуално напрежение между главните герои, то позволете ми да ви препоръчам: първи том, втори и трети (финален за серията). Или направо всички заедно.