Tag Archives: бяс

Повечето коли на дизел в Германия сега ще е проблем за България в бъдеще

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/poveche-koli-na-disel/

В Германия за всеки ден от 2016-та са били използвани по 121 млн. литра дизел. Независимо колко по-чисти са колите, това е пак огромно замърсяване. Да сравним с България.

Средната възраст на колите в Германия е 9 години. 40% от тези в България са над 20 годишни. На човек от населението, немците изразходват с 2/3 повече дизел и над 3 пъти повече бензин всеки ден. Дизелът може да се обясни с по-силната индустрия (повече камиони, доставки), но не и бензина. Просто немците карат много повече. Немалка част пътуват по 1-1.5 часа на посока до работа с колите си всеки ден.

Преди 17 години разликата е била още по-драстична. Тогава немците са използвали с 85% повече дизел на глава от населението от нас и 5 пъти повече бензин. От тогава насам потреблението на бензин в Германия е намаляло с 41%, а на дизел се е увеличило с 30%. Все повече хора са минавали от бензин на дизел, което днес създава сериозен проблем със замърсяването. В последните месеци се забелязва обръщане на тази тенденция.

В България пък за последните 15 години има двойно увеличение на потреблението на дизел и 16% намаление на бензина. Караме повече колите си и автопаркът се увеличава с по-бързи темпове. Доста коли у нас се движат на газ и не ги включвам тук. Удвояването на изгорения дизел по пътищата, още повече от доста по-стари коли, може да ви даде представа колко по-зле е положението у нас спрямо Германия.

Ясно е, че сериозна част от вече старите дизели в Германия ще свършат в Германия. Този процес ще се ускори от новите забрани, които се очаква да бъдат въведени в близко време в някои градове. Дори самият дебат около ограничаване на дизела под стандарта Евро 6 изтри около милиард евро от оценките на старите коли според експерти от ADAC. Това означава, че притежатели на мощни коли на дизел с Евро 4 и Евро 5 ще могат да получат много по-малко пари при продажба, отколкото биха очаквали преди 6 месеца. Така стават още по-достъпни за потребителите в страни като България. Отчасти може да гледаме на това като положителна тенденция, тъй като семейство със заделени 3 до 5 хиляди евро за кола ще може да си вземе доста по-нова и по-чиста такава. От друга страна обаче, евтини стари дизели ще отместят от предпочитанията по-чисти коли на бензин и газ, както и по-малко мощни такива.

Мерките срещу всичко това са видимо съвсем неадекватни. Малко или много е ясно какво следва да се направи, но чисто политически е трудно. Трябва да се обърне логиката на данъците и да се вдигнат драстично данъците за стари и замърсяващи коли. Трябва да следват логиката на замърсяването и по-малко на обема на двигателя. Сега на практика награждаваме димящите печки по улиците. Следва да се въведат и ограничения за мръсни коли в централните части на градовете.

Всичко това обаче изисква политическа воля, а тя идва само след обществен натиск и смели политици. Изпитваме остра липса и от двете.

Първоначално пуснах този текст като статус във Facebook. Този Tweet на немската статистическа служба ме провокира да направя сравнението. В него има линк към данните им от 2016-та и 1999. За България използвах данните на НСИ за енергийните продукти. За обръщане на тонове в литри използвах 1177 и 1360 литра в метричен тон съответно за дизел и бензин.

Обяснително

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/07/28/emotions/

Защо все в някакви странни каши се озовавам:

A wise man once said, “A human mind is the place where emotion and reason are locked in perpetual combat. Sadly for our species, emotion always wins.” I really liked that quote. It explained why, even though I was reasonably intelligent, I kept finding myself doing something really stupid. And it sounded much better than “Nevada Baylor, Total Idiot.”

А иначе си чета тук разни летни забавности, смяффкам се и не се взимам на сериозно. Не си спомням кога за последно четох нещо сериознейшо-драматише, честно. Със сигурност не е тази година.

Въпросната книга се води нещо средно между ърбан фентъзи и паранормален романс, моля ви се, като ѝ видите корицата и ще умрете от смях няколко пъти. Но всъщност е написана много интелигентно, има мистерия, има куест, има магия, има ярки герои, които не са само добри или само лоши, а са нормални едни такива, пъстри, има екшън, има смях, всъщност пълна е с one-liners. И ме разведрява.

Ако сте ОК с това, че има сексуално напрежение между главните герои, то позволете ми да ви препоръчам: първи том, втори и трети (финален за серията). Или направо всички заедно.

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/factchecking-knsb/

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.

6-7 млн. българи в чужбина и защо никой не задава въпроси за това

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/balgari-v-chujbina/

Петър Харалампиев е новият шеф на Държавната агенция за българите в чужбина. Беше назначен преди месец замествайки Борис Борисов, който също е функционер на ВМРО. Вчера Харалампиев застана пред ресорната комисия в Народното събрание и представи визията си за агенцията. На пръв поглед заявките са добри – по-добра работа с училищата зад граница, някаква работа въобще с емигрантските общности и прочие.

В изказването му имаше обаче нещо абсурдно, което съвсем безкритично беше поето от журналистите и обиколи всички медии. Ето точните му думи:

… в момента имаме над 3 млн. българи, които живеят зад границите на България и извън нашите традиционни общности. Говорим за държави като Съединените щати, Великобритания, Франция и целия останал свят… Плюс около 3 млн. българи, а може и повече, които са от нашите традиционни общности, което прави около 6-7 млн. българи. А и ако гледаме … техните деца и близки, в един момент може да се окаже, че най-вероятно доста повече българи живеят извън границите на нашата родина, отколкото в България.

Дори да не знаете нищо за емиграцията и историческите български общности, би трябвало това да ви се стори най-малкото странно. Ако сте журналист, следва да проверите поне думите му, а както знаем вече, това далеч не е толкова трудно.

Колко всъщност са българите зад граница?

На този въпрос съм се опитвал често да отговоря тук. Картографирах българчетата родени в чужбина, разглеждах в контекста на раждаемостта и засягам всеки път като наближат избори. Специално за Германия прегледах по-подробно данните и социалната обстановка на емигрантите ни. Точен отговор обаче няма. Истината е, че много зависи каква дефиниция използваме. Дали броим постоянно установилите се и студентите. Дали включваме сезонните работници. Дали смятаме тези с двойно гражданство, децата родени в чужбина с двама, с поне един родител българин или дори с дядовци и пра-баби българи. Или само българите с гражданство, които не са в страната към този момент. Всяка от тези дефиниции ще ви даде различно число. Нито едно от тях обаче няма да се доближава дори до 6-7 млн.

Все пак, най-често говорим за хора родени в България, които вече живеят другаде. Това, всъщност, сравнително лесно се изчислява. Ако вземем всички деца родени в България през последните 60 години, извадим починалите хора и сравним със сегашното население на страната, ще получим между 900 хиляди и 1.1 млн души. Давам приближение заради несигурните данни от 70-те и 80-те и спекулациите, че някои хора само на хартия са в България. Това означава, че хората родени в страната и емигрирали, независимо дали имат още гражданство или не, са около милион. Дори да включим техни деца родени в чужбина, пак няма начин тази оценка да мине 1.4 млн. Ако тръгнем да включваме внуците им и внуците на всички емигрирали от освобождението насам, може и да стигнем до няколко десетки милиона, но идеята тук не е да си измисляме рационализация за бомбастични твърдения, нали?

Колко са българите в историческите ни общности също е трудно да се каже и отново зависи от дефиницията. Тъй като новият шеф на ДАБЧ е от ВМРО, не бих се учудвал да включва в целевата си група цялото население на Македония минус албанците. Не е ясно от къде е изкарал числото 3-4 млн. Днес изпращам запитване по ЗДОИ, за да разбера. Имам обаче идея каква може да е причината. Миналата година в доклада на МС за състоянието на националната сигурност имаше параграф за емиграцията. Там се твърдеше, че всички българи в чужбина са били 3 млн.:

Това е всичко. Няма източник, няма цитат, няма агенция, която да е направила изследване. Попитах МС от къде е дошло това число в доклада, но не получих отговор. Някъде стана дума, че е копирано от книга на професор от БАН изследваща българските общности, където сам бил раздул сериозно нещата. Навярно Харалампиев е взел тази оценка за 3-3.5 млн. от жълтите медии, решил е, че става дума само за емиграцията, добавил е още 3 млн. „исторически общности“ и е добавил още милион „деца и роднини“. Друго обяснение нямам.

Фалшиви данни от официални лица

Ефектът е точно този, който видяхме при твърдението, че повече българи работят в чужбина, отколкото в България. Шеф на агенция взима нещо чуто-недочуто, преобръща го в главата си и го вмъква като аргумент в изказвания. Така валидира фалшиви новини чрез поста и агенцията си. В случая с работещите в чужбина се оказа, че информацията не идва нито от БАН, нито от НСИ, нито от която и да е агенция, а изглежда е измислена от фирма рекламираща работа в България. Аналогичен е и случая с твърдението, че „на половината първолаци българският не им е майчин“ – Министерството на образованието отрича някога да е имала такива данни макар тогавашния министър Игнатов да го каза пръв. Оборих го оборих вече няколко пъти.

Често използването на такива гръмки сензации е привидно съвсем невинно – опитват се да придават тежест на мерките, които обещават и работата, която правят. Ефектът обаче е, че такива фалшиви новини се загнездват в общественото съзнание и поемат собствен живот. След време се приемат за факт и допълнително задълбочават обществената депресия, за която съм писал толкова. Жаждата ни за жлъч ни кара да приемаме такива твърдения като чиста монета и допълнително се самоубеждаваме, че всичко е неизбежно и нерешимо.

В крайна сметка може да се окаже, че тези няколко думи на Харалампиев може да постигнат по-голям отрицателен ефект в публичното пространство, отколкото може да се компенсира с всички обещани от него подобрения. Правилно отбеляза, че ДАБЧ до сега е била насочена почти изцяло към историческите общности. Всъщност, сред емигрантите и дори организациите, тази агенция практически не съществува. Твърденията им, че са „свързали“ българи в чужбина с работодатели в страната всъщност се дължат на частни инициативи и форуми организирани независимо от агенцията. Основната дейност на ДАБЧ изглежда се фокусира върху даването на българско гражданство. В последните години беше разкрита схема гравитираща именно около ВМРО за продажба на български паспорти. Разследването спря, съмнителните преписки продължиха, агенцията беше дадена на предшественика на Харалампиев и изглежда нищо не се променя.

Заявки под съмнителна партийна сянка

Новият шеф на ДАБЧ обаче обещава промяна и повече работа с българите в чужбина. Една от важните роли на агенцията е субсидирането на училищата ни зад граница, както и на някои културни дружества. Макар данните за финансирането да са публични, агенцията отказва да даде повече данни за самите училища и как българин в чужбина да ги намери. Дава добри примери с работата на други държави с емигрантските им общности и ползите, които такъв подход може да доведе на България. Това е концепция, която активни българи в чужбина безуспешно са се опитвали да представят на институциите. Едно добро начало, например, би било по-добрите консулски услуги.

В същото време обаче именно неговата партия лобира за отнемане на гласовете на българите зад граница, използва презрителна реторика поставяща разделни линии в обществото ни и има доста съмнителна история с точно тази агенция. Дали Харалампиев ще спре корупцията с раздаването на паспорти и наистина ще работи с емигриралите българи ще видим тепърва. Усилията на ВМРО да му дадат практически пълна власт да изготвя и контролира нужните документи не показват нещо такова.

Във всеки случай обаче, изказвания като това за 6-7 млн. българи в чужбина вече сложиха сериозен негативен капитал върху мандата му. Отговорността за това е както негова, така и на всички нас, че не изискваме отговори.

Радио България: какво всъщност се обсъжда

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/06/23/bnr_/

Отговорната редакторка на сайта на СБЖ казала,

че знае от много достоверен източник,

че Бетина Жотева, член на СЕМ,  казала,

че министърът на външните работи Захариева в личен разговор казала,

че е за закриване на Радио България.

Бетина Жотева казала,

че нито министър Захариева й е казала,

нито тя е казала, че министър Захариева й е казала,

че е за закриване на Радио България.

*

Днес много се говори, че са си говорили, това е интересен сюжет  –  но  да се върнем към Радио България.

 

I

Радио България и реформата в БНР

Радио България е име на програма, произвеждана и предоставяна за разпространение от Българското национално радио на различни езици. Технологиите се развиват, потребителските модели се променят, има динамика и във външните отношения на страната.  Променят се условията – променят се и програмите и услугите на обществените медии.

За Радио България в последно време се говори поради две обстоятелства:

  • Първо, разпространението на програмата онлайн

Радио България първоначално се разпространява наземно – поради което според ЗРТ подлежи на лицензиране  – и е лицензирана. През февруари 2012 г. разпространението на програмата продължава онлайн, като съдържанието на турски език се разпространява и наземно, включително интегрирано в програмата на районната станция  Радио Кърджали. Този факт стана  широко известен   при лицензирането на програмата на Радио Кърджали през 2015, когато се вдигна шум около новините на турски език – докато се установи, че това е част от чуждоезиковата продукция на Радио България.

Ръководството на БНР се обръща към регулатора с искане за изменение на лицензията на Радио България – така че съдържанието, което не се разпространява наземно от години, да престане да бъде предмет на лицензията. Както става ясно от протокол от заседанието на СЕМ на 16 май 2017 (стр.6-7):

 искането е за изменение на лицензията, в частта да бъдат заличени определени приложения към нея, а това са приложенията на отделни езици.

Мониторинг на СЕМ от 2017 установява, че изискванията на лицензията не се изпълняват. Да се актуализира лицензията изглежда логично искане   – пет  години след прекратяване на наземното разпространение на съдържанието на някои езици. Както напомня Мария Стоянова според посочения протокол

защото си спомняме, че става въпрос за предаватели, които са премахнати и предадени за скрап.

  • Второ, редуцирането на съдържанието онлайн

Сегашното ръководство на БНР взема и второ – вече програмно – решение да прекрати и производството на съдържание на някои от езиците. От медиите става ясно, че БНР се аргументира с данните за потреблението и интереса към това съдържание. Решението е подкрепено изцяло от Обществения съвет на БНР, обсъдено е и по съответния ред в органите на радиото. Зад решението с целия си авторитет е  Райна Константинова, в случая председател на Обществения съвет – но също  един от най-опитните експерти в областта на обществените медии в Европа.

Редуцирането на езиците ще доведе до намаляване на заетите в БНР. Някои са пренасочени в БНР, някои приемат условията за освобождаване, други протестират и търсят подкрепа в колегията и институциите.

Накратко, ръководството на БНР и Общественият съвет провеждат съдържателни обсъждания и така стигат до изводи за модела на преструктуриране на Радио България.

II

Реакцията към стъпките, предприети от БНР:

  • СЕМ

СЕМ обсъжда въпроса, но не стига до решение да измени лицензията и да легализира прекратяването на наземното разпространение, а (видно от посочения протокол) решава

да изиска информация от КРС  с какви мощности се разполага и къде се разпространява програмата на “Радио България” и

да изиска  от БНР програмна схема и програмна концепция за “Радио България”.

  • Парламент

На 15 юни парламентарната комисия за култура и медии има в дневния ред точка 2. Изслушване на генералния директор на Българското национално радио относно искане на БНР за изменение на индивидуална лицензия за създаване на радиоуслуга с наименование „Радио България” и свързаните с изменението последици.

Стенограмата отразява заседанието, изслушват се различните мнения, както и становище на министъра на външните работи. Депутатите се обединяват около идеята, че чуждоезиковата продукция на БНР трябва да бъде запазена.

Министър Захариева заявява ясно, че  министерството на външните работи по принцип не би могло да се меси в редакционната политика, въпреки че това е обществена медия. Също така министър Захариева обръща внимание,  че Радио България    „под формата, която го разбираме, класическата“     не съществува  – и става дума за чуждоезикова продукция.

За МВнР тази продукция има значение – „Подчертаваме, че чуждоезикови рубрики имат своята роля за разпространението на българската култура и наука, а също така за информираността на тези наши общности в чужбина, както и на чуждестранни граждани, за българската държавна политика.[…] разширяването на Западните Балкани е приоритет на външната политика на правителството и ще бъде един от приоритетите на българското председателство на Съвета на ЕС в началото на следващата година. И затова ще ни бъдат необходими, като инструмент да комуникираме, тези рубрики”, се казва в писмото до парламентарната комисия за култура и медии.

МВнР смята, че е уместно да се проведе обществена дискусия преди преструктурирането.

На сайта на президента е изложено становище, в което между другото се казва:    

Неприемливо е в навечерието на Българското председателство на Съвета на ЕС да се обсъжда идеята за закриването на „Радио България“. Тази програма на БНР има опит и традиции в създаването на образа ни навън като европейска държава на духа.

До медиите това съобщението достига накратко така:  Президентът забрани да се закрива Радио България.

 

  • Работещите в Радио България

Позицията на работещите е отразена по-подробно тук. Те  са срещу решението на ръководството, подкрепени са от Съюза на българските журналисти.

След срещите и публикациите поне става ясно:  парламент, президент и правителство не могат  да вземат програмните решения на обществените медии.

 

 

III

А сега?

Ръководството на БНР учи по трудния начин, че реформаторските мерки трябва да са отлично обосновани и публично обяснени и защитени, за да се отличават от обикновено съкращаване на живи хора.

УС на БНР приема за сведение изразените мнения и  решава поетапната модернизация да продължи след обществена дискусия.

Модернизацията не се поставя под съмнение, аналоговата лицензия ще си отиде. Същевременно колкото и чуждоезиковата продукция да е политически въпрос, никой не поддържа комуникация под определен праг на ефективност,  общественото радио също.

Така че предстои да се решава обща задача:    публичният  ресурс  да бъде инвестиран  в чуждоезикова продукция по такъв начин, че да се постига ефективна комуникация, включително с използване на съвременните платформи,  за изпълнение на обществената мисия на БНР.

 

 

Filed under: BG Content, BG Media, BG Regulator, Digital

За религиозността на няколко хиляди в социалките и защо повечето такива изследвания са счупени

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/religia-i-schupeni-anketi/

Постоянно сме облъчвани от анкети и социологически проучвания. Особено когато става дума за избори, политика и мнения по актуални за деня въпроси. През май излезе едно такова изследване на Pew Research засягащо отношението на религията в източна Европа. То, както и няколко често споделяни мемета в социалните мрежи, ме накараха да направя свой експеримент преди месец. Пуснах анкета за „религиозността на българите“.

Преди да задълбая в резултатите, има няколко важни детайла, които трябва да обсъдим. Първият е, че анкетата ми в никакъв случай не претендира за представителност. Не съм започвал анкетата с тази идея и нямам илюзии, че може да е. Причините за това е важно да се разберат, ако искаме да разпознаваме лошата „статистика“ и ще ги обсъдя подробно по-долу.

Въпреки това, интересно и до голяма степен неочаквано е, че беше попълнена от 3120 души, 2400 от които в първите 24 часа. Това само по себе си показва, че темата за религията занимава много хора от всички страни на дебата и определено е нещо, за което трябва да говорим повече. В този смисъл, самата дискусия и активност около анкетата може да е дори по-показателна от самите данни.

Също така, някои обърнаха внимание на някои странни въпроси като този за църковния данък. Целта му, както и подборът на отговорите на повечето въпроси, беше да илюстрирам същността на критиката ми към изследването на Pew Research. Тезата ми не е, че умишлено са подправили данните, а че липсата на разбиране за културните различния ги обезсмисля.

Не на последно място, дори взимайки предвид всички условности, резултатите от тези няколко хиляди отговора си остават интересни и с доста уговорки може да ни покажат позициите и самоопределянето ако не на друго, то поне на балона от познати и техни приятели, които има около мен в социалките.

Самоопределяне, политика и изучаване на религия

След като отметнахме всичко това, мисля да започна отзад напред. Не заради друго, а просто защото отговорите са интересни.

В следващите няколко графики съм обединил всички самоопределящи се към някоя религия в една група и всички, които не се самоопределят – в друга. Знам, че това ще раздразни някои, но за по-кратко ще ги наричам „религиозни“ и „нерелигиозни“. Разпределението впрочем е съответно 51.4% „религиозни“ срещу 44.7% с още 3.9% отговорили „друго“. Разбивка на отговорите им ще видите вдясно, а вляво е средното за всички анкетирани. Скрил съм колебаещите се. В червено са отворите „вярно“, а в лилаво – „невярно“.

При първия въпрос няма изненади – 91% от „нерелигиозните“ са отговорили, че религията не е важна за тях. Интересно е, че 20% от „религиозните“ са отговорили по същия начин. Значително повече хора и от двете групи отговарят обаче, че религията е (предимно) важна част от българската идентичност – 71% и 26%. 50% от всички отговорили са дали този отговор срещу 30% отговорили с „не“. Това съвпада с изводите на Pew.

Разминаване идва обаче при следващите въпроси. Едва 17% от отговорилите са казали, че религията влияе на религиозните им убеждения, а 19% – че трябва да играе роля в политическия живот. Дори сред отговорилите, че религията е определено важна за тях, едва половината казват, че тя им влияе политически. В България някак този въпрос е естествен – „вържи попа … да ти е мирно селото“, както се казваше в приказката. В доста държави обаче не е така и щатите определено са сред тях. В анализите на Pew се опитват да направят връзка между религиозността на източна Европа и мнението за Русия. Внушават също, че увеличаване на религиозността би имала някакъв осезаем ефект във външнополитическите ни взаимоотношенията с тях. Макар за отделни маргинални групи това да е вярно, то определено не е сериозен фактор в политиката ни, най-малкото заради мястото на официалната църква.

Следващият въпрос също не изненадва – почти половината от самоопределящите се с някоя религия смятат, че религиозният канон трябва да се изучава в училище, докато 90% от „нерелигиозните“ не са съгласни. Интересно е обаче единодушието по последния въпрос – да се изучава историята на всички религии в час. Над 60% от анкетираните отговарят така и само 24% са против.

Религиозни, религиозни, колкото да сме религиозни

Така, нека да обясня. Чест проблем при съставянето на анкетите е приемането, че всички ще възприемат концепциите по един и същ начин. Мона Чалаби от The Guardian дава един интересен пример с нашумяло изследване за мнението на мюсюлманите във Великобритания за джихада. Мнозинството са отговорили, че го подкрепят и точно тези няколко думи обикалят световните медии. Не става ясно обаче, че повечето анкетирани също отговарят, че възприемат дефиницията за „джихад“ като „мирна вътрешна борба за лично израстване“.

Аналогично, въпросът за самоопределянето с дадена религия може да има доста различен смисъл. Именно на база това направихме разбивка на данните до сега. В следващите въпроси се вижда, че дори „религиозните“ се възпротивяват срещу въвеждането на църковен данък. Едва 15% от „религиозните“ смятат, че трябва да се въведе, а 20% биха го плащали, ако се наложи. 74% от „религиозните“, които смятат, че трябва да се въведе, биха се регистрирали и плащали.

Изборът на точно тази сума не е случайна. Взимам за пример Германия, където такъв църковен данък има отдавна и е процент от заплатата. Този процент варира, но съпоставен със средните доходи там, би се равнявал на около 25 лв. месечно у нас. В Германия този данък се плаща единствено, ако се регистрираш като принадлежащ към някоя от църквите. Доста емигрирали българи правят грешката да се пишат просто „християни“ и още с първата си заплата осъзнават, че вече спонсорират деноминацията на църквата, към която конкретният данъчен служител принадлежи. Лесно е да се отрегистрираш и немалко немци го правят като станат на 18 години. Тогава обаче нямат право на църковна сватба, кръщене или погребение с поп. Общо взето или си в клуба и плащаш, или не си. Затова много немци плащат църковен данък и годишно той генерира около 17 млрд. евро разпределени най-вече между католическата и евангелистката църква.

Този принцип е толкова залегнал в разбирането им за религиозност, че ако зададеш въпрос на немец дали е религиозен, почти сигурно е да отговори с „не“, ако не плаща данъка. Онези, които плащат данъци пък са особено религиозни. Всъщност Германия въпреки либералния си облик е доста религиозна държава. Едва наскоро научих, че в петъка преди Великден всички клубове са затворени и партита забранени. Стига се до викане на полиция и глоби. Това идва изцяло от християнския канон. Все още общините са разделени по линиите католици/евангелисти и гледат да се придържат към общностите си. За празничните паради да не обяснявам. Не мислете и че думата „християн-“ в името на партията на Меркел е просто така – религията има сериозна роля в политиките и кампаниите им.

В същото време, поне съдейки по тези данни, ако в България бъде въведен такъв данък, 4/5 от идентифициращите се с някоя религия и 2/3 от отговорилите, че религията е важна за тях ще „окапят“. Причината да посочвам това, че различни мемета в мрежата показват колко по-религиозни сме от тях. Едно такова нарежда Германия сред атеистичните държави, които са и мирни и прави връзка между тези неща. Някои посочват като източник изследвания като това на Галъп, където наистина се твърди, че Германия има драстично повече атеисти. Ако и в България се налага да плащаш колкото месечна винетка за отговора „религиозен“, съвсем лесно ще ги задминем в атеизма.

В графиката горе ще забележите и че с 50% повече „нерелигиозни“ смятат, че трябва да се въведе данъка, в сравнение с „религиозните“. Причината може би е, че държавата отдели 4.5 млн. лв от бюджета за 2016-та за субсидии на вероизповеданията. През годините има тенденция на увеличаване и повечето пари отиват за ремонти. Няколко стотин хиляди са за подпомагане на български църкви зад граница. Ако се въведе данък и наистина онези 7.7% отговорили с твърдо „да“ се регистрират, то субсидията ще набъбне на поне 60 млн. Това би разтоварило останалите данъкоплатци с поне няколко милиона, с което си обяснявам отговорите на „нерелигиозните“. Разбира се, всичко това е условно, защото анкетата далеч не е представителна за всички работещи.

Социо-стъкмистика

Въпросът за представителността на анкетата беше засегнат още от самото ѝ пускане. Навсякъде коментирах, че целта въобще не е представителност и че нямам намерение да правя обобщения за „религиозността на нацията“. Изводите, които описах до тук, идват с много условности и уговорки. Похвално е, че толкова много хора ги забелязаха от рано и това ми дава надежда, че все пак критичното мислене не е залязло толкова, колкото си мислим.

Най-очевиднияt проблем с анкетата ми е, че се провежда в мрежата. Това само по себе си силно ограничава качеството, защото не покрива представителна извадка от населението. Отделно, анкетата беше разпространяване в социалките от човек на човек, което още повече предполага затвореност на кръга на хора, които я попълват. Най-ясно изразеният белег за това се вижда в активността и групирането на отговарящите през времето. Тази графика показва точно това – в синьо са попълнилите на час, а в червено – дялът самоопределящи се с някоя религия. Вижда се ясно, че в 9 до 11 сутринта е имало много попълващи „нерелигиозни“, докато тенденцията се обръща около 14 часа и вечерта. Това съвпада като време със споделянията на групи на тема атеизъм и религия.

Представителността е най-ключовото понятие, за което трябва да внимаваме. Белезите за „счупена“ представителност са много – анкети в интернет, само пред стационарен телефон или друго ограничено средство за комуникация, концентриране само върху градовете или дори центъра им и прочие. Най-ясен пример за такива дефекти се виждат в социологическите проучвания около изборите. Почти без изключение те са безсмислени като данни, но за сметка на това имат огромно влияние върху общественото мнение. Няма по-известен пример от провала на прогнозите за изборите през 2016-та в щатите. Сайтът FiveThirtyEight има доста добро обяснение защо се случи това. Сред основните причини е именно пропускането на цели демографски групи в допитванията.

Друг фактор в мащабът. Тук всъщност той говори в моя полза, тъй като дори големите социологически агенции боравят с няколко хиляди анкетирани. Ако се вгледате в доклада на Pew Research, техните изводи за България се основават на само 1619 души. Разбира се, броят няма значение, когато в извадката няма представителност. Те твърдят, че са използвали методи осигуряващи такава. Това обаче трябва да се докаже. Обикновено сред въпросите се поставя такъв, резултатите от които може да се сравнят с обективна статистика. Например – възрастовото разпределение на населението, броят женени или брой деца в домакинството. Ако средните стойности по възрастови групи или местоживеене не отговарят на средното за страната, то извадката не е представителна. Именно такъв сериозен дефект илюстрирах с едно друго нашумяло изследване разглеждащо отлагането на деца и брака сред младите в България. Pew още не са публикували данните си, за да сравним. 1600 души обаче не са много. Вчера Инфограф предупреди, че привидното повишаване на дяла бедни българи може да се дължи на увеличената извадка в анкетата на НСИ – от 7300 на 8600 домакинства. Това може да е индикация, че старата извадка е била твърде малка или недостатъчно представителна. Разликата между анкетираните от НСИ и Pew e 4.5 пъти.

Дефект на всяка една подобна анкета е, че разчита на субективни фактори. В повечето случаи, като етническото и религиозното самоопределяне, това е неизбежно. Ако не сме внимателни обаче, това може да доведе до сериозни проблеми. Чалаби посочва, че онази анкета за мюсюлманите и джихада също е била през интернет и отговорилите са били доста малко предвид голямото мюсюлманско население на Великобритания. По-важното обаче е, че е нямало абсолютно никакъв начин да се потвърди, че някой не е попълвал анкетата без да е мюсюлманин просто така – за да изкриви резултата. Това съвсем не е за пренебрегване предвид медийният отзвук, който такива „изследвания“ привличат. Бихте се учудили колко от сензационните новини, които четем, всъщност се осланят именно на изследвания като цитираното от Чалаби и това, което аз направих. Разликата е, че там не говорят за условностите, а дори сериозни медии скачат на бомбастични изводи без да направят критична проверка.

Не по-малко важни са и предложените отговори. Вече обсъдихме как въпросите може да се разбират различно в различните държави и култури. Изборът на отговори също може да изкриви значително резултата. Нарочно добавих отговор „други религии“ и „други“ при въпроса за самоопределянето. Идеята какво е религия доста се разминава между хората. Аз, например се самоопределям като православен християнин, но в никакъв случай не бих се самоопределил с БПЦ. Също така вярванията ми са много по-близки до агностиците, отколкото до религиозните. Това разминаване между възприятие за религия, традиции, празници и спиритуалност трудно се вписва в която и да е от кутийките, които сам дадох като отговори. Съвсем естествено липсата на „атеист“ и различни степени от спектъра на вярващите раздразни някои хора. Отново обаче повтарям – целта ми не беше да изследвам религиозността, което е невъзможно предвид вложените дефекти описани тук. Основната ми цел е да илюстрирам тези дефекти.

Другите въпроси

В анкетата имаше още няколко точки, които добавих просто, защото бяха интересни и присъстваха в оригиналното изследване на Pew. Малко над 22% от отговорилите и около 41% от религиозните казват, че ходят поне веднъж месечно в храм. 57% от всички или посещават църкви, джамии и синагоги като туристи, или не ходят въобще. Интересно е, че едва 25% посещаващите храм всяка седмица, казват, че са съгласни с въвеждането на църковен данък. Ако се въведе, по-малко от половината от тях (45%) казват, че биха го плащали. Струва ми се, че това показва друг интересен аспект на връзката между религиозност и църква поне сред балона ни от познати в мрежата.

В следващите отговори се забелязва относително единодушие. Разделени сме дали възрастните са повече или по-малко религиозни от соца насам. За религиозността на младите има известно разминаване между двата лагера, но мнозинството не смята, че се е увеличила. Това се разминава и с резултатите на Pew. Над 60% от всички групи смятат, че религията има място само в семейни традиции и празници. Това пък потвърждава голямото мнозинство отговорили, че религията няма място в политиката. Все пак, също толкова смятат, че политиците се опитват и навярно успяват да я използват в кампаниите си.

Тук виждате разбивката по възрасти. Не се различава драстично от разпределението на населението на страната, но това не го прави приложимо към населението. Също така, 75% от попълнилите живеят в град на 100 хиляди души, а 10% са в чужбина. Това говори повече за социалния ми балон, отколкото за религиозността на българите като цяло.

Тук съм показал религиозността по възрасти. Вижда се ясна пропорционална корелация между възрастта и самоопределянието с някоя религия. Отрязал съм графиката на 50 години, защото попълнилите посочили над тази възраст са по 10-20, което не позволява да се правят изводи.

Всъщност, именно затова не направих сравнение на отговорите по възрастови групи. Тъй като анкетата е проведена в интернет, се вижда ясно практическата липса на отговорили над 65 години. Така не мога да сравнявам „млади“ и „стари“. Това не означава, че доста „изследвания“ го правят – взима се извадка от 1000 души, 10 от тях са в пенсионна възраст и на тяхна база се съди за всички 1.4 млн. българи в тази група.

Данни и препратки

Статиите на Pew Research заедно с въпросниците и целият доклад за религията в източна Европа ще намерите на страницата им. Данните от моята анкета ще може да свалите като Excel файл. Може да го използвате както намерите за добре, но ще се радвам, ако сложите обратна връзка.

Други подобни анализи са разяснението ми за смъртността и как не разбираме тази метрика, раждаемостта и как е пълно с фалшиви новини, броя на работещите българи в чужбина и как тази статистика е просто измислена и не на последно място – защо не разбираме данните за бедността.

Пловдивските варвари

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/barbarians-of-plovdiv/

Манол ми е приятел. Казвам го в началото, за да не бъда обвинен, че се правя на неутрален наблюдател. Като не само, че нямам претенция да съм такъв, а и дори не искам да бъда. В Пловдив скандалите станаха толкова много, че да бъдеш неутрален, може да означава само две неща – или си част от безобразията, които съсипват града ни или си съучастник в масовия кататоничен ступор, в който безразличието, а не смъртта погребва бъдещето на пловдивчани.

Преди три години Пловдив спечели възможността да бъде Европейска столица на културата през 2019 година. Но същинското състезание спечелиха една група идеалисти, с много труд, емоции, усилия и лични жертви. Те са от онези мои съграждани, които сбъдват мечти… и е вдъхновяващо да познаваш част от тях.

Тези хора – и днес, и утре ще продължават да са такива. Независимо от всичко. Незвисимо, че спечелиха най-важната битка, но загубиха войната – вечната сякаш война с посредствеността на политиците от управлението, с дребните душици в общинския съвет и пасивността на съгражданите си.

Общинската фондация „Пловдив 2019“ бе превзета – бавно, методично и вече окончателно. Бяха изхвърлени или докарани до отчаяние дотам, че да напуснат, повечето ключови фигури и смислени хора с репутация, които се бориха за възможността Пловдив да бъде европейска културна столица. Местните политици използваха гражданите да им спечелят титлата (очевидно за тях това е трофей, а не възможност), след което ги изхвърлиха, за да не им се пречкат в усилията да провалят всичко постигнато.

В последните дни Пловдив проспа и друг огромен скандал. Едно от доказателствата, че градът ни има осемхилядолетна история бе изринато с багери, а днес залято с бетон, докато общински и районен кмет и всички общинари широко са затворили очи за случващото се… Титаничен срам! На нас не ни е нужен ИДИЛ/ДАЕШ да руши миналото ни – справяме се блестящо сами!

И сме виновни всички, които търпим! Защото на последния марш за европейско правосъдие в Пловдив бяхме стотина и нещо души, докато останалите ни гледаха с тъпо учудване от кафенетата. Защото докато не сте готови да се разделите с охладената си следобедна биричка и да пожертвате малко време да следите и държите в мъртва хватка всеки продажен политик, те ще продължават с безобразията си.

Бях наскоро на едно особено показателно заседание на пловдивския общински съвет. Да – всеки може да отиде и поне да ги наблюдава, и ако тези, които ходят вземат да стават повече или пък да чакат отвън след заседание за да поразпитват какви са ги свършили, също предвиждам едно друго ниво на регионалната ни политика, но… уви – двата реда за публика в залата най-често са рехаво-празни. Това беше същото заседание, на което общинарите се отметнаха от решението си от миналата есен да откажат акциите от Панаира и решиха да ги приемат. Между другото, заради иронията на историята е добре да припомня, че още на следващото заседание отново се отказаха от тях. И е трудно да се намери толкова красноречив пример, който така тъжно да илюстрира принципната безпринципност сред утайката, която имаме за общински съветници. Двойно отмятане на 180 градуса…

Гьонсуратлъкът очевидно е ключова дарба на кмета Иван Тотев, с която компенсира липсата на красноречие, харизма и други по-важни качества. Не само защото не защити Манол Пейков като член на УС, на който самият той се явява председател, или поне да му даде възможност да се самозащити, не само защото изговори купчина глупости за недоразумение или грешка, която уж трябваше да бъде поправена на 8 юни на извънредна сесия, каквато не се състоя, но и на вчерашната редовна сесия пред очите на други членове на УС на Фондацията предложи нови хора, и нито дума за Манол Пейков. И това няма как да е случайно… Това е демонстрация на безпардонност!

Много ми се иска, както сте започнали, да прочетете и текста на Иво Дернев от „Под тепето“ – акцентира върху важни детайли към историята.

Иначе на онази сесия – панаирджийската – кметът Тотев завърши свое изказване така:

И когато тук някои сравняват къде историята ще ми отреди място, искам да кажа, че моята задача е да изкарам достойно втория мандат и след 20 години някой да каже: Искам да бъда кмет като Иван Тотев.

Не съм сигурен, че цитатът е точен, но такъв е според в. Марица. Все едно – това беше смисъла. И е чуден симптом на самозабравянето, комплексарщината и липсата на санитарна скромност.

Чувайки това, едва не прихнах, и се зачудих дали някой съветва г-н Кмета да чете повече история и да си припомня по-честичко, че в общества, където институциите не работят в полза на гражданите, се случва някоя капка да прелее чашата на търпението на простосмъртните така, че след 20 години хората още да помнят как инж. Иван Тотев е бил изхвърлен като въшлив дюшек от общината, заедно с повечето общински съветници. След разрушени и опожарени тютюневи складове, провалени проекти като „Пловдив 2019“, транспортния или този за площад Централен, бетонирани могили, прокурорски упражнения, все по-често си мисля, че би било напълно справедливо Пловдив, съгражданите ми и най-вече лично г-н Тотев да имат такъв мил спомен след време.

Пациенти, пациенти – 4

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2029

Още от серията тук, тук и тук.

—-

– Абе, да знаеш някоя знахарка, дето бае против сифилис? Един познат търси под дърво и камък…

—-

– Синът домъкна в къщи кока-кола. И се мъчи да я скрие, да не разбера, нали ме знае колко мразя всичко краварско. На мен ще ми пробутва номера! Пратих го до магазина и му налях в бутилката оцет, концентрат. Три дена в болница с изгаряне първа степен на хранопровода. Кълне се, че повече няма да пие тая гадост за нищо на света! Да видите колко просто е да му избиеш краварските бръмбари от главата!

—-

Прекипя ни от тая бабка на всичките спешни екипи. Стане ли към 11 вечерта, задължително ни вика, вече повече от година, абсолютно всеки ден. Нищо ѝ няма, просто ѝ е скучно. Ама тоя младок, дето го назначихме преди месец, ѝ намери цаката.

Отива екипът му при нея. Влизат с нахлупени маски на чудовища и дълги розови шалове. Пеят и танцуват петнайсет минути, след това си тръгват… Бабата още на следващия ден пише оплакване до главния и описва подробно представлението. Главният проверява – регистрирано стандартно повикване. Документацията изрядна: премерено кръвно, преслушано дишане – всичко в норма. Вика екипа на спявка. Екипът:

– А, онази бабка ли? Дето ни вика всяка вечер да я пазим от караконджолите?

Проблемът разрешен.

—-

Пристига мамичка към четиридесетте, с петмесечно бебе. Имало било обрив между крачетата, можело ли да ѝ изпиша мазило.

– Събличайте я и я слагайте на масата, да я прегледам.

Тя ме гледа подозрително, без да помръдне:

– Нужно ли е да гледате дъщеря ми ТАМ? Не може ли просто да ми напишете рецепта?

Обяснявам, че обриви най-различни, причини също, и съответно лекарства също… Тя си грабва детето, изхвръква през вратата и на излизане се обръща и тръсва:

– Педофилка с педофилка!

—-

– Ало? Извинявайте, аз само да попитам как е жената? Вчера я приеха…

– Ама господине, два часа през нощта е! Защо звъните сега?

– Казаха ми да звънна след девет!

—-

Чудя се, дали някой алтернативен лечител не е обявил, че които от заболяванията си скриеш от доктора при снемането на анамнезата, всичките ще минат сами? Писна ми вече по три пъти да питам пациент има ли алергия или пък диабет, и той да се кълне че няма, а после да се окаже, че от двайсет години вече ежедневно пие хапчета за тях!

Или се е завъдило някак в Интернет? Той е най-голямото зло за човешкото здраве. Даде възможност на лудите да се групират по диагнози и да си помагат срещу лечението. И после се чудим откъде се взеха всичките тези домораждащи, слънцехранещи се, пазещи се от кемтрейлсове, лекуващи се с пикни и лайна…

—-

Днес на прием (участъков терапевт съм) минаха таман 20 души. Най-спокойният и адекватен беше един, дошъл за медицинско освидетелстване за инвалидност. Шизофрения с агресивни пристъпи…

—-

Влиза поредният пациент – чичко с балтон, мустаци и тежък поглед:

– Добър ден. Петров съм, двайсет години съм работил в Министерството на здравеопазването. Така че мислете добре как ще ми се погрижите за зъба!

Както съм капнал след цял ден работа, така ми се качи всичката кръв в главата:

– Оооо, ама оттам ли сте? Значи на вас дължа, че работя в такъв непоносим бардак, без лекарства, без инструменти, с развалена апаратура, смотани началници, гаден график и ниска заплата? Заповядайте на стола, моля ви! Разполагайте се, чувствайте се удобно! Ей сега ще се погрижа за зъба ви! Така ще се погрижа, че за цял живот ще ме запомните!…

—-

Абе това днешните деца непрекъснато боледуват. Ние навремето колко по-здрави бяхме! Чудя се – от какво ли? Смолата от черешите ли е била толкова лечебна, зелените джанки ли, димът от запалените гуми ли, купищата ожулвания, порязвания и синини ли?…

—-

Преди половин година – повикване от разтревожена възрастна дама. Племенникът ѝ от съседния апартамент нещо ужасно отслабнал напоследък, имал странни идеи за храненето. Та не може ли да го видим все пак, нищо че сме Бърза помощ. Човешка молба. Черпи ни с бяло сладко и хубаво вино.

Въздъхваме, но влизаме при въпросния. Кратък разговор. Вече втори месец се хранел само със слънце. Чувствал се чудесно. Бил отслабнал, понеже бил изхвърлил всичките натрупали се в организма му шлаки, всеки момент вече щял да започне да пълнее от слънцето.

Връщаме се при лелята. Предписание за психиатрична помощ. Обясняваме ѝ по каква процедура да мине. След седмица идва да ни носи цветя и бонбони. Прибрали го точно навреме, вече бил на път да не може да бъде захранен даже. И ретината на очите му била попрегоряла, но не фатално. Лелята се била сетила да го посъветва – слънцехраненето са го измислили йогите, те са свикнали на малко и на студ и мрак, а нашето слънце тук е яко, българско. Слагай си тъмни очила като гледаш слънцето, че преяждането е вредно, навсякъде го пише…

В момента онзи ни съди пред Европейския съд. Били сме агенти на не знам каква конспирация и сме го били репресирали политически. Нямам представа как ще свърши тая.

—-

Днес в кабинета една щеше да ме разкъса. Вой до небесата. Защо опашката е толкова дълга и защо лекарите са толкова малко!

Отбелязвам, че единственият начин да станат повече е да нарежем наличните на парчета. Отговор:

– Ей сега ще се оплача от теб в министерството и ще те уволнят!

Вероятно мисли, че така лекарите ще станат повече.

—-

Неделя, 5:30 сутринта. Повикване – „на 80 години, отекло ѝ е лицето“. Находка: бабата си разчесала пъпка на челото, тя се инфектирала и около нея се подуло. До нея стои петдесетинагодишният ѝ син.

– Не направихте ли нещо за тия пет дни, та се стига дотук?

– Ми ходихме в аптеката.

– И какво купихте?

– Ми нищо.

– И за какво тогава ходихте там?

– Ми не знам.

– Е добре, какво искате сега от Бърза помощ?!

– Ми да ни кажете какво да купим от аптеката…

Не вярвате ли, че извънземните съществуват? Ето ги, сред нас са!

—-

Повикване в три през нощта. Петия етаж, асансьор няма, осветление във входа също… Отваря ни вратата развълнуван дядо:

– Докторе, имам захарен диабет!

– Че как го определихте?

– Имам захар в урината!

– Как ви го установиха?

– Аз си го установих! Като пикая на пода, и чехлите ми залепват!

—-

Повикване – мъж, 46 години, „силно подпухнали яйца“… Звънваме на вратата – тя се отваря и на нея стои мъж със свалени панталони и действително доста подпухнали яйца. Орхоепидидимит. Предлагаме му хоспитализация – той възкликва обидено:

– Ама какво, вие няма ли поне да ги опипате?

Като ни вижда, че сме жени…

—-

Докато ѝ преглеждам детето, мамичката разпитва:

– А вие колко деца имате?

– Нямам деца.

– Какво?!… Как тогава ви позволяват да лекувате чуждите деца, без капка опит? Вие срам нямате ли?!

Няколко секунди ми липсва дар словото. След това изтърсвам:

– А на патоанатомите сигурно трябва да им забраняват да правят аутопсии, докато са още живи?

—-

Пращат ни този пациент от изтрезвителя. След едноседмичен делириум. Обяснявам му, че трябва да пие лекарства. Посреща ме железен аргумент:

– Че те нали вредят на черния дроб?

—-

– Ама как така не си давате телефона бе, докторе? Нали сте джипи? Ако детето ми се разболее в три през нощта, на кого да звъня?

—-

– А може ли да ми сложи инжекцията друга сестра?… Ми като ви гледам една такава младичка, сигурно още се учите как се прави…

—-

Гонят ме по линия на министерството. Отказ за оказване на медицинска помощ. Половината ми съседи са се подписали.

Съседката внезапно получила инфаркт. Съседът хукнал, звъннал ми на вратата – без резултат. Дошли и други съседи, звънели, думкали по вратата – без резултат. И написали жалба до министерството.

А аз през това време съм била в болницата на дежурство…

—-

Пристига при мен вчера млада двойка. Нямат дете, въпреки вече двегодишни усилия. Тръгвам да снемам анамнеза – оп-па, дребна подробност. Секс правят задължително с презерватив. Нямали си много доверие и се бояли от инфекции.

Обяснявам им, че така няма как сперматозоидите да стигнат до целта – гледат ме като идиот. Навсякъде в Интернет (къде ли е това навсякъде?) пишело, че латексът пропуска сперматозоидите, но не и инфекциите. Опитвам се кротко да ги убедя, че не е точно така. Възмутени напускат кабинета и отиват да търсят шефа на поликлиниката, да се оплачат от мен. Бил съм тотално некомпетентен и съм бил опасност за болните…

—-

Точно така. Уговарям те да си ваксинираш детето, понеже правителството е наредило всички деца да са с чипове. ГМО соята вече ти влиза в генома и скоро и ти ще пуснеш коренчета и ще станеш на соя.

Всъщност не, преди това ще долетят зелените човечета или чичковците с черните костюми, по твой избор, и ще те приберат. И съседа ти също. Мен няма да ме приберат, аз участвам в световен заговор заедно с всички останали лекари. Експериментираме с човечеството по нареждане на зелените човечета. Вчера ми звъня шефът ни от всепланетния щаб в Хондурас и каза, че ти не си си направил кръвна картина, и не сме могли да ти откраднем ДНК-то. Затова и са ти внушили телепатично да дойдеш, мислейки че си пазиш детето от ваксинация.

А, забравих. Докато ти ваксинирам детето и ти взимам кръв за анализа, ще те заразя със СПИН, сифилис, хепатит и едра шарка. Понеже ми е жал за еднократните спринцовки и тайно ги вадя от кошчето и залепвам обратно в опаковките. Пък и нали съм си купил дипломата, какво разбирам аз от стерилност?…

Хора мили, ако нямате мозък, моля ви, не гледайте кабелна телевизия. И не четете в Интернет. Вземете и прочетете вместо това учебника по биология за седми клас. Всъщност, за него ви е още рано. Почнете с учебника по естествознание за четвърти. Може и направо с хлоразин, той е добър срещу психози…

Най-правилно е изобщо да не ви го казвам. Еволюцията трябва да отсява идиотизма, иначе на поколението ни лошо му се пише. Ама нали все пак съм лекар…

Bitcoin, UASF… и политиката

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2064

Напоследък се заговори из Нета за UASF при Bitcoin. Надали обаче много хора са обърнали внимание на тия акроними. (Обикновено статиите по въпроса на свой ред са салата от други акроними, което също не улеснява разбирането им.) Какво, по дяволите, значи това? И важно ли е?

Всъщност не е особено важно, освен за хора, които сериозно се занимават с криптовалути. Останалите спокойно могат да не му обръщат внимание.

Поне на пръв поглед. Защото дава и сериозно разбиране за ефективността на някои фундаментални политически понятия. Затова смятам да му посветя тук част от времето си – и да изгубя част от вашето.

1. Проблемите на Bitcoin

Електронна валута, която се контролира не от политикани и меринджеи, а от строги правила – мечта, нали? Край на страховете, че поредният популист ще отвори печатницата за пари и ще превърне спестяванията ви в шарена тоалетна хартия… Но идеи без проблеми няма (за реализациите им да не говорим). Така е и с Bitcoin.

Всички транзакции в биткойни се записват в блокове, които образуват верига – така нареченият блокчейн. По този начин всяка стотинка (пардон, сатоши 🙂 ) може да бъде проследена до самото ѝ създаване. Адресите, между които се обменят парите, са анонимни, но самите обмени са публични и явни. Може да ги проследи и провери за валидност всеки, които има нужния софтуер (достъпен свободно) и поддържа „пълен възел“ (full node), тоест е склонен да отдели стотина гигабайта на диска си.

Проблемът е, че блокът на Bitcoin има фиксиран максимален размер – до 1 мегабайт. Той побира максимум 2-3 хиляди транзакции. При 6 блока на час това означава около 15 000 транзакции на час, или около 360 000 на денонощие. Звучи много, но всъщност е абсолютно недостатъчно – доста големи банки правят по повече транзакции на секунда. Та, от известно време насам нуждата от транзакции надхвърля капацитета на блокчейна. Което създава проблем за потребителите на валутата. Някои от тях започват да я изоставят и да се насочват към традиционни валути, или към други криптовалути. Съответно, влиянието и ролята ѝ спада.

2. Положението с решенията

Предлагани са немалко решения на този проблем. Последното се нарича SegWit (segregated witness). Срещу всички тях (и конкретно срещу това) обаче има сериозна съпротива от ключови фактори в Bitcoin.

Сравнително скоро след създаването на Bitcoin в него беше въведено правилото, че транзакциите са платени. (Иначе беше много лесно да бъдат генерирани огромен брой транзакции за минимална сума напред-назад, и така да бъде задръстен блокчейнът.) Всяка транзакция указва колко ще плати за включването си в блок. (Това е, което я „узаконява“.)

Кои транзакции от чакащите реда си ще включи в блок решава този, който създава блока. Това е „копачът“, който е решил целта от предишния блок. Той прибира заплащането за включените транзакции, освен стандартната „награда“ за блока. Затова копачите имат изгода транзакциите да са колкото се може по-скъпи – тоест, капацитетът на блокчейна да е недостатъчен.

В добавка, немалко копачи използват „хак“ в технологията на системата – така нареченият ASICBOOST. Едно от предимствата на SegWit е, че пречи на подобни хакове – тоест, на тези „копачи“. (Подробности можете да намерите тук.)

Резултатът е, че някои копачи се съпротивляват на въвеждането на SegWit. А „копаещата мощност“ е, която служи като „демократичен глас“ в системата на Bitcoin. Вече е правен опит да се въведе SegWit, който не сполучи. За да е по-добър консенсусът, този опит изискваше SegWit да се приеме когато 95% от копаещата мощност го подкрепи. Скоро стана ясно, че това няма да се случи.

3. UASF? WTF? (Демек, кво е тва UASF?)

Не зная колко точно е процентът на отхвърлящите SegWit копачи. Но към момента копаенето е централизирано до степен да се върши почти всичкото от малък брой мощни компании. Напълно е възможно отхвърлящите SegWit да са над 50% от копаещата мощност. Ако е така, въвеждането на SegWit чрез подкрепа от нея би било невъзможно. (Разбира се, това ще значи в близко бъдеще упадъка на Bitcoin и превръщането му от „царя на криптовалутите“ в евтин музеен експонат. В крайна сметка тези копачи ще са си изкопали гроба. Но ако има на света нещо, на което може да се разчита винаги и докрай, това е човешката глупост.)

За да се избегне такъв сценарий, девелоперите от Bitcoin Core Team предложиха т.нар. User-Activated Soft Fork, съкратено UASF. Същността му е, че от 1 август нататък възлите в мрежата на Bitcoin, които подкрепят SegWit, ще започнат да смятат блокове, които не потвърждават че го поддържат, за невалидни.

Отхвърлящите SegWit копачи могат да продължат да си копаят по старому. Поддържащите го ще продължат по новому. Съответно блокчейнът на Bitcoin от този момент нататък ще се раздели на два – клон без SegWit и клон с него.

4. Какъв ще е резултатът?

Преобладаващата копаеща мощност може да се окаже в първия – тоест, по правилата на Сатоши Накамото той ще е основният. Но ако мрежата е разделена на две, всяка ще има своя основен клон, така че няма да бъдат технически обединени. Ще има две различни валути на име Bitcoin, и всяка ще претендира, че е основната.

Как ще се разреши този спор? Потребителите на Bitcoin търсят по-ниски цени за транзакции, така че огромният процент от тях бързо ще се ориентират към веригата със SegWit. А ценността и приетостта на Bitcoin се дължи просто на факта, че хората го приемат и са склонни да го използват. Затова и Segwit-натият Bitcoin ще запази ролята (и цената) на оригиналния Bitcoin, докато този без SegWit ще поевтинее и ще загуби повечето от релевантността си.

(Всъщност, подобно „разцепление“ вече се е случвало с No. 2 в света на криптовалутите – Ethereum. Затова има Ethereum и Ethereum Classic. Вторите изгубиха борбата да са наследникът на оригиналния Ethereum, но продължава да ги има, макар и да са с много по-малка роля и цена.)

Отхвърлилите SegWit копачи скоро ще се окажат в положение да копаят нещо, което струва жълти стотинки. Затова вероятно те шумно или тихо ще преминат към поддръжка на SegWit. Не бих се учудил дори доста от тях да го направят още на 1 август. (Въпреки че някои сигурно ще продължат да опищяват света колко лошо е решението и какви загуби понасят от него. Може да има дори съдебни процеси… Подробностите ще ги видим.)

5. Политиката

Ако сте издържали дотук, четете внимателно – същността на този запис е в тази част.

Наскоро си говорих с горда випускничка на български икономически ВУЗ. Изслушах обяснение как икономията от мащаба не съществува и е точно обратното. Как малките фирми са по-ефективни от големите и т.н…

Нищо чудно, че ги учат на глупости. Който плаща, дори зад сцената, той поръчва музиката. Странно ми е, че обучаваните вярват на тези глупости при положение, че реалността е пред очите им. И че в нея големите фирми разоряват и/или купуват малките, а не обратното. Няма как да е иначе. Както законите на Нютон важат еднакво за лабораторни тежести и за търговски контейнери, така и дисипативните закони важат еднакво за тенджери с вода и за икономически системи.

В ИТ бизнеса динамиката е много над средната. Където не е и няма как да бъде регулиран лесно, където нещата са по-laissez-faire, както е примерно в копаенето на биткойни, е още по-голяма. Нищо чудно, че копаенето премина толкова бързо от милиони индивидуални участници към малък брой лесно картелиращи се тиранозаври. Всяка система еволюира вътрешно в такава посока… Затова „перфектна система“ и „щастие завинаги“ няма как да съществуват. Затова, ако щете, свободата трябва да се замесва и изпича всеки ден.

„Преобладаващата копаеща мощност“, било като преобладаващият брой индивиди във вида, било като основната маса пари, било като управление на най-популярните сред гласоподавателите мемове, лесно може да се съсредоточи в тесен кръг ръце. И законите на вътрешната еволюция на системите, като конкретно изражение на дисипативните закони, водят именно натам… Тогава всяко гласуване започва да подкрепя статуквото. Демокрацията престава да бъде възможност за промяна – такава остава само разделянето на възгледите в отделни системи. Единствено тогава новото получава възможност реално да конкурира старото.

Затова и всеки биологичен вид наоколо е започнал някога като миниатюрна различна клонка от могъщото тогава стъбло на друг вид. Който днес познават само палеобиолозите. И всяка могъща банка, или производствена или медийна фирма е започнала – като сума пари, или производствен капацитет, или интелектуална собственост – като обикновена будка за заеми, или работилничка, или ателие. В сянката на тогавашните тиранозаври, помнени днес само от историците. Намерили начин да се отделят и скрият някак от тях, за да съберат мощта да ги конкурират…

Който разбрал – разбрал.

Отидохме на рибен ресторант

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/06/16/taverna/

… и поръчахме салата, два вида миди, сотирани маслини, сардини на грил и ципуро. Получихме:

  • минерална вода
  • препечен хляб със зехтин и билки
  • въпросната салата
  • и въпросните сотирани маслини, които се оказаха много приятни на вкус каламата
  • 200 мл ципуро
  • стриди за предястие
  • октопод във винен сос за мезе към ципурото
  • маринован гаврос
  • голям леген с огромни черни миди от ферма – яки, но обикновени
  • по-малка купа с дребни миди, които собственикът на ресторанта вадил от скалите два часа преди да ги поръчаме
  • порфира – някакъв специален и рядък морски охлюв, от който някога се правела пурпурната императорска боя за дрехи
  • сардините на грил
  • сиропиран сладкиш за десерт – нещо като твърдо реване, ама с ядки и суперсладко
  • шотове сладко-газиран ликьор от рози

И сервитьорът, и собственикът на ресторанта много ни се радваха, че харесваме и опитваме с кеф всякакви черупчести неща, непрекъснато се навъртаха около нас и ни обясняваха какво ядем, как да го ядем и каква му е историята. Масата ни беше за шестима и въпреки това в един момент успяха да я затрупат съвсем с чинии, купи, прибори и чаши.

За всичката тази храна накрая ни поискаха 29 евро.

Става дума за ресторант Amalthia в Ставрос. Препоръчваме.

17000 българи са взели немски паспорт за 16 години. 4000 са скъсали българския

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/nemsko-grajdanstvo-otkaz/

За последните 16 години, близо 17000 българи са получили немски паспорт. 4000 от тях са се отказали от българското си гражданство – почти всички преди 2007-ма, когато влизаме в ЕС. След това по 30-40 души на година се отказват от Българския си паспорт, независимо, че няма нужда да го правят.

Около 70% от натурализираните в Германия са били поне 8 години в страната. На още 7-8% се е полагало заради дете родено и живяло достатъчно време в Германия.

Към началото на миналата година в Германия е имало 230000 българи В това число не включваме взелите немско гражданство и децата родени в Германия с поне един родител българин. Очаква се от тогава да са станали 250000. Според немският статистически институт, мнозинството от българите пристигнали в Германия в последните няколко години са се преместили от страни като Испания, Италия и Гърция.

Данните за разпределението на българите из Германия от 2014-та ще намерите тук. През 2015-та пък писах за перипетите в получаването на българско гражданство за дете родено в чужбина. Преди 4 години проведох анкета сред българи в Германия защо взимат немско гражданство. Отговорите им обясняват доста добре тази статистика. От друга страна, има притеснителни данни за нивото на бедност сред българите в Германия – 25% получават социални, а между 30 и 40% имат проблем да покрият елементарни нужни.

Източник: Destatis

WannaBark (at the Moon)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/wannabark/

Не. Няма да пиша за ИскаПлаче. Вече много се изписа – и както обикновено малка част си струваше четенето.

Проблемът е много по-голям от раздуханата случка. А резюмето е, че сме прецакани. Генерално сме прецакани! Нещо, което си повтаряме от време на време из технологичните среди, но е крайно време да го обясним с човешки думи на всички и да започнем някак да поправяме нещата.

Интернет е лабораторно чедо. Няма някакъв съвършен имунитет. Роди се и проходи в среда на академична романтика, обгрижвано с наивната добронамереност на първосъздателите и първопотребителите си. До скоро (в Интернет) все още беше донякъде вярно, че мнозинството по принцип е рационално, що-годе грамотно, а полезното и смисленото естествено ще надделяват над глупостта и враждебността. Вече не е така. Приказката свърши!

Време е да се събудим и да признаем, че доброто няма да победи злото по подразбиране, без да му помогнем.

Свързани сме. Всички. Повече от всякога. И затова трябва да осъзнаваме отговорността си един към друг. Както когато сме пипнали грип, не си стоим вкъщи само за да се излекуваме по-бързо, а и за да ограничим заразата сред останалите – така и не можем в наши дни да си позволим да ползваме компютър, смартфон и софтуер, който е стар и изоставен от поддръжка – защото сме уязвими не само ние, но застрашаваме и останалите.

Както някой сполучливо обобщи тези дни в twitter: „Не е вярно, че не можеш да си позволиш да обновяваш. Не можеш да си позволиш да не обновяваш!“

Системите, които ползваме явно или невидимо около нас, ще стават все по-свързани и отговорността да ги опазим е обща. Тя включва и да изискваме отговорност – от себе си, от операторите, от правителствата.

WannaCry нямаше да има този ефект, ако пострадалите бяха обновили софтуера си. Затова, когато на телефона или какъвто и да е компютър или умно устройство изгрее обновление, за бога, не го пренебрегвайте! Да, понякога може да е досадно. Не е много забавно и да си миеш зъбите, но е силно препоръчително и полезно за здравето.

Но… дори и от утре всички да започнем стриктно да спазваме това, то пак няма да е достатъчно, ако срещу себе си имаме правителства и организации, които злоупотребяват. WannaCry е производна на уязвимост в Windows, която Агенцията за сигурност на Съединените щати е открила, но вместо да уведоми за това Microsoft, неясно колко време се е възползвала от нея, за да прониква в чужди системи и да проследява и краде данни от тях. Кракерска групировка ги открадна пък от тях преди време, публикува присвоения арсенал – и ето – бързо се намери някой, който да го използва с користна цел.

Такива случки тепърва ще зачестяват. И ако правителствата ни играят срещу нас… няма да е никак весело.

Нужна е глобална, масова и упорита съпротива срещу практиката да се пазят в тайна уязвимости.

Играем и една друга рискована игра. Ежедневно. С великодушно безразличие за мащаба и ефекта на проблема. Смартфоните и таблетите ни също са компютри, а огромна част от производителите им, увлечени от стремежа за повече продажби на нови модели, бързат да „пенсионират“ старите, спирайки обновленията за тях, притискайки клиентите си да сменят устройството си. Това обаче не се случва така, както на производителите им се иска, и по-старите устройства продължават да бъдат ползвани без обновления, с уязвимости, препродават се на вторичен пазар, преотстъпват се на деца, роднини или по-възрастни хора. Докато един ден… нещо като WannaCry ще направи и от това новина… или тихо ще отмъква данни – телефонни номера, съобщения, снимки, пароли, кредитни карти, всевъзможна лична информация… И понеже сме толкова свързани – ще пострадат не само притежателите на пробити устройства, а косвено и тези, с които те са в някакви взаимоотношения.

Най-лошият пример са старите телефони и таблети с Android, за които Google няма механизъм да принуди производителите им да се грижат по-добре и по-адекватно и продължително за тях.

Огледайте се около себе си и вижте колко ваши познати използват много стари устройства.

За кошмарната сигурност на доста IoT джаджи за автоматизация и управление на умни домове и производства дори не ми се отваря тема.

Но като споменах Google… Необходим ни е нов, променен Интернет!

Централизираният модел на гигантски силози с информация, които пълним всички, но контрол върху тях имат малцина, е фундаментално сбъркан.

И тук проблемът не опира само до сигурност, защото пробив в такава система директно се проектира върху много хора, които разчитат на нея. Имаме и вторичен, но много сериозен проблем, свързан със зависимостта ни от нея и злоупотребата с данните ни там.

Подхлъзвайки ни да ползваме „безплатните“ услуги на Google, Facebook и подобните им… те ни обричат на зависимост и контрол. Елегантно се оказва, че данните, които им поверяваме, не са наши данни, а техни. Те ги използват, за да ни профилират, да отгатват интересите ни, темите към които имаме чувствителност, манипулират ни с тях, продават ги, за да ни манипулират и други. Това е цената на „безплатното“.

Както казва Aral Balkan (вече два пъти беше и в България) – това не е data farming, а people farming, защото нашите данни това сме самите ние. А пренебрежителното махване с ръка, че няма какво да крием, е престъпление към общността ни (пак да акцентирам) в нашия свързан свят, защото пък както казва Edward Snowden: „Да нямаш нужда от лична неприкосновеност, защото нямало какво да криеш, е като да нямаш нужда от право на свободна воля, защото няма какво да кажеш.“

Права = Сила

И борбата за тях (трябва да) е непрекъсната.

  • Трябва да си върнем контрола върху дигиталното ни Аз в Интернет. Да редуцираме до минимум използването на безплатни услуги, които събират данни.
  • Да приемем грижата за сигурността на софтуера и устройствата ни като част от личната ни хигиена.
  • Да възпитаваме чувствителност към манипулациите в Интернет и особено към фалшивите новини и некачествената журналистика.
  • Да настояваме за прозрачност от правителствата, организациите, политиците и корпорациите.
  • Да предпочитаме децентрализирани или фокусирани (в едно нещо) услуги, вместо глобални конгломерати със стремеж към монопол в колкото се може повече теми (напр. ProtonMail или FastMail вместо Gmail, собствени блогове вместо Facebook и др.)
  • Да използваме по-малки, децентрализирани платформи (медийни, за услуги, за комуникация) и да ги подкрепяме финансово, а когато можем – и да стартираме собствени такива.
  • Да надвиваме индивидуализма си и да се подкрепяме взаимно в общността си.
  • Да обучаваме и призоваваме повече хора да правят същото…

Бъдещето принадлежи не на големите мастодонти, а на мрежи от малки, взаимносвързани, независими и подкрепящи се проекти, които случваме заедно. Колкото по-рано осъзнаем тенденцията и силата си, толкова по-добре.

Снимка: Markus Spiske

Съд на ЕС: блокиране на достъпа до The Pirate Bay

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/%D1%81%D1%8A%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D1%81-%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%B0-%D0%B4%D0%BE-the-pirate-bay/

Стана известно заключението на Генералния адвокат Szpunar по дело C‑610/15 Stichting Brein срещу Ziggo BV и XS4ALL Internet BV.

В това дело  Съдът трябва да конкретизира правните основания и обхвата на евентуалната отговорност за нарушенията, извършени от  уебсайтове като The Pirate Bay („TPB“). TPB е един от най-големите и най-известни уебсайтове за споделяне на файлове, съдържащи музикални и кинематографични произведения. Споделянето е безплатно и при повечето от тези произведения — в нарушение на авторските права.

Генералният адвокат напомня скорошни решения на Съда на ЕС, свързани с правото на публично разгласяване на произведения в интернет  – Svensson  и GS Media,  ново е и решението  Filmspeler – тези дела се отнасят до вторичното разгласяване на вече достъпни в интернет произведения.

Ответниците в главното производство  Ziggo BV и XS4ALL Internet BV  са дружества, учредени по нидерландското право, чиято дейност   е доставка на достъп до интернет на потребители. Ищецът Stichting Brein представлява носителите на авторски права.

Stichting Brein иска да се разпореди на Ziggo и на XS4ALL да блокират достъпа на получателите на техните услуги до интернет адресите на уебсайта TPB, който е торент индексатор за споделяне на файлове на принципа peer-to-peer. Искането се основава на обстоятелството, че получателите на услугите на ответниците в главното производство използват посочените услуги чрез този уебсайт индексатор и така извършват масови нарушения на авторските права, като споделят помежду си файлове, в които се съдържат закриляни обекти (главно музикални и кинематографични произведения), без разрешението на носителите на тези права.

Преюдициални въпроси:

„1)      Налице ли е публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29 от оператора на уебсайт, ако на този уебсайт няма защитени произведения, но съществува система […], с която намиращи се на компютрите на потребителите метаданни за защитени произведения се индексират и категоризират за потребителите, и посредством която потребителите могат да намират, качват и свалят защитените произведения?

2)      При отрицателен отговор на въпрос 1:

–        дават ли член 8, параграф 3 от Директива 2001/29 и член 11 от Директива 2004/48 основание за издаването на забрана по отношение на посредник по смисъла на тези разпоредби, който по описания във въпрос 1 начин улеснява извършването на нарушения от трети лица?“.

В т.т.19-29 Генералният адвокат обяснява функционирането на peer-to-peer мрежите. Според  тази картина сайтове като TPB снабдяват ползвателите с карти за намиране на незаконно съдържание.

В т.т. 30-42 се исяснява кога има публично разгласяване според правото на ЕС. След което се анализира хипотезата, при която закриляни с авторско право произведения са споделяни в peer-to-peer мрежа. Според ГА операторите на уебсайтове като TPB, които позволяват произведенията да бъдат намирани и достъпни,  организират системата, която позволява на потребителите да получат достъп до произведения, предоставяни на разположение от други потребители. Ето защо според ГА тяхната роля може да се приеме за необходима – и още:

Вярно е, че такъв уебсайт само регистрира наличното съдържание в peer-to-peer мрежата, т.е. метаданните, свързани с произведенията, които се предлагат за споделяне от потребителите в мрежата. Следователно операторът на уебсайта по принцип няма никакво влияние върху присъствието на дадено произведение в тази мрежа. Той е само посредник, който позволява на потребителите да споделят съдържанието на принципа peer-to-peer. При това положение не може да му бъде отреждана решаваща роля за публичното разгласяване на дадено произведение, ако той не знае, че произведението е било неправомерно предоставено на разположение, или ако, след като бъде предупреден за неправомерния характер на това предоставяне, предприема коректни действия, за да отстрани това. Ако обаче от момента, в който операторът узнае, че предоставянето на разположение е извършено в нарушение на авторските права, и той не предприеме действия, за да блокира достъпа до въпросното произведение, неговото поведение може да се счита за насочено към изрично позволяване неправомерното предоставяне на разположение на произведението да продължи и следователно това поведение може да се счита и за съзнателно.(51)

Нататък позицията на ГА вече е предвидима:

53.      Следователно намесата на тези оператори отговаря на изведените в съдебната практика критерии за необходим и съзнателен характер. Поради това според мен следва да се приеме, че тези оператори, едновременно и съвместно с потребителите на мрежата, са също така инициатори на предоставянето на публично разположение на споделяните в мрежата произведения без съгласието на носителите на авторските права, когато съзнават, че това е неправомерно, но не предприемат действия за блокиране на достъпа до тези произведения.

54.      Ето защо на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че обстоятелството, че операторът на уебсайт индексира файлове, съдържащи закриляни с авторско право произведения, които се предлагат за споделяне в peer-to-peer мрежа, и предоставя търсачка, с което позволява тези файлове да бъдат намирани, представлява публично разгласяване по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 2001/29, когато операторът знае, че дадено произведение е предоставено на разположение в мрежата без съгласието на носителите на авторските права, но не предприема действия за блокиране на достъпа до това произведение.

Съответствието на блокирането с основните права

 Според ГА преценката за законосъобразност на такава мярка трябва да се прави за всеки отделен случай, като се анализира пропорционалността между, от една страна, мярката и произтичащото от нея лишаване от достъп до информация, и от друга страна, значението и тежестта на нарушенията на авторските права, извършени чрез този уебсайт. Предприетите мерки не трябва да лишават неоснователно интернет потребителите от възможността за правомерен достъп до предоставяната информация. Все пак е несъмнено, че мярка за блокиране на достъп до уебсайт лишава интернет потребителите от достъп до наличната информация, независимо дали тя е правомерна или не.

Окончателната преценка за пропорционалност на предвидената мярка е задача на националните юрисдикции.

Освен това, мярката трябва да има за резултат да предотврати или поне да направи трудно осъществими неразрешените посещения на закриляни обекти и в значителна степен да разубеждава интернет потребителите, които ползват услугите на адресата на разпореждането, да посещават тези обекти, предоставени на тяхно разположение в нарушение на авторските права. С други думи, мярката трябва да има за цел да се преустанови и избегне нарушаване на авторски права и при преследването на тази цел тя трябва да бъде ефективна в разумни граници.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

Фалшиви новини: две употреби на понятието

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/15/fakenews/

Фалшивите новини не са новост, но в последната година интензивно се говори за fake news u post-truth.

Американската FCC (Федерална комисия за комуникациите)  е получила над 40 жалби относно фалшиви новини за периода от октомври 2016 до април 2017. Това съобщава журналистът Джонатан Ритърс, който ги е изискал  по законодателството за достъп (FOIA) и ги анализира в своя публикация.

Авторите на жалби обявяват  за фалшиви новини  “всичко  – от Breitbart  и туитите на Доналд Тръмп  до коментарите  на CNN”.  Половината от жалбите обявяват за фалшиви новини новините на CNN (“Communist News Network”) – фалшиви  разкази, популяризирани от леви фашистки психопати  – и просто истории, които не се харесват на Тръмп.

Ето интересното за използването на термина фалшиви новини: Тръмп и неговите привърженици се опитват да се оттласнат от първоначалното значение  измислена история, пропаганда и да  насочат обратно негативната обществена оценка към критиката на властта. Цитирана е жалба, в която се съдържа оплакване от  атакуването на Тръмп и нацията чрез

наводняването на медиите  с фалшиви новини, подвеждащи истории и едностранчиви предубедени интервюта и говорители,  най-осезаемо при CNN, MSNBC, ABC, CBS, NBC и PBS,  New York Times и Washington Post.

Фалшиви новини  са например лъжи, използвани  в масови обществени кампании (често по напълно проверими теми като бюджетни разходи и приходи, изказвания  на папата и пр.),  непотвърдени слухове и заблуждаващи твърдения – и не,  не са фалшиви новини критичните към властта материали и разобличаването на лъжите – лъжи толкова по-дръзки, колкото са по-проверими, например колко граждани са присъствали при встъпването в длъжност на Тръмп в сравнение с Обама 2009.

 

Фалшивите новини  – съответно медиите на фалшивите новини и платформите на разпространениемогат да имат решаваща роля  в голямата картина, гражданите на САЩ и Обединеното кралство знаят най-добре.

Оттам и твърденията, че  концепцията за фалшивите новини служела  на загубилите да обяснят поражението си. Всъщност концепцията за фалшивите новини  служи на всекиго: просто победителите, освен другото, са успели да се организират  ефективно срещу медиите на фалшивите новини.

Filed under: Digital, Media Law

2017-03-30 Alexandra Zerner

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3345

Тия дни Виткур спомена, че се занимава с нов музикален проект – Alexandra Zerner, и един техен запис ми прозвуча добре, та се замъкнах с жената в Joy station да ги чуя на живо.

Като за начало, оказа се, че Joy station е широко, има място де да седят бременни жени, има въздух, звукът им е много добър, като цяло неочаквано хубаво място, особено за в студентски град.

А музиката си беше великолепна. Инструментален метъл, но на коренно различно ниво, интересна, с много техника и много идеи. Някаква представа може да се придобие в youtube, но определено е друго да се чуят на живо. Взех си cd-тата ѝ и ще си ги въртя известно време 🙂

А как точно свири Александра Зернер е трудно да се обясни. Единствения ми паралел беше Чък Шулдинър…

Арнолд Шварценегер и малоумните

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2045

Преди нещо време Арнолд Шварценегер – надали е нужно да обяснявам кой е – се срещна с участниците в така наречените Специални Олимпийски игри. (Това е олимпиада за деца и възрастни с изоставане в умственото развитие. И пусна на страничката си видео от срещата.

Под видеото му обаче цъфна следният коментар:

The Special Olympics make no sense. The Olympics are for the best athletes in the entire world to compete against each other to determine who is the best. Having retards competing is doing the opposite!

(Специалните Олимпийски игри са глупост. Олимпийските игри са за най-добрите атлети на целия свят, да се състезават един с друг и да определят кой е най-добрият. Състезанието между малоумни върви в обратната посока!)

Отговорът на Арни ме възхити – този запис е заради него:

As stupid and evil this comment is, I am not going to delete it or ban you (yet) because it’s a teachable moment. You have two possible paths ahead. Right now, I guarantee you that these athletes have more courage, compassion, brains, skill – actually more of every possible human quality than you. So take their path – you could learn from them, and try to challenge yourself, to give back, to add something to the world. Or you can stay on your path, and keep being a sad, pitiful, jealous Internet troll who adds nothing to the world but mocks anyone who does out of small-minded jealousy. I know what you really want is attention, so let me be clear: if you choose to keep going this way, no one will ever remember you.

(Колкото и глупав и зъл да е този коментар, няма да го изтрия или да те банна (засега), понеже е повод да се научи нещо. Пред теб има два пътя. Към момента ти гарантирам, че тези атлети имат повече кураж, съчувствие, разум, умения – всъщност повече от всяко възможно човешко достойнство от теб. Така че поеми техния път – можеш да се учиш от тях, и пробвай да си поставиш предизвикателство, да дадеш нещо, да добавиш нещо към света. Или пък можеш да си останеш по сегашния си път и да продължиш да бъдеш тъжен, жалък и ревнив Интернет трол, който не прибавя към света нищо, а само се подиграва на тези които прибавят, движен от дребнодушие и ревност. Знам, че всъщност се бориш да ти обръщат внимание, така че ще бъда директен: избереш ли да продължиш по същия начин, никой няма да си спомни за теб.)

Мисля, че има защо да му викат Железния Арни. Или Терминатора.

Изборите и гласуването

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2042

Още преди няколко дни обещах в коментар тук да напиша за кого смятам да гласувам. Вече няма за кога да отлагам.

А отлагах, понеже просто нямах какво да напиша. От месеци вече, успея ли да надвия погнусата си и да реша, че ще гласувам за някоя партия, тя веднага успява да направи нещо, с което да ме откаже.

И все пак гласуването е възможността ми да повлияя това, което става у нас. На дребно, според силите си. Или може би по-скоро морално оправдание, че поне съм се опитал. А лошото е, че това оправдание обикновено е потребно само в един случай – когато се насочваш към Терминал 2 с еднопосочен билет… Така че, честно казано, вече дори не мога да кажа защо изобщо още се старая. Може би защото някакъв усет ми казва, че целта на „Лошите“ в случая е именно да се предам. Че докато не съм се предал и търся, те нямат как да пият шампанско и да спят спокойно по повод мен.

Затова и пиша сега мнението си за кандидатите на тези избори. За да го изясня не толкова за другите – всеки има право на свой избор – колкото може би най-вече за себе си.

ГЕРБ подкрепях неведнъж за изминалото десетилетие. Правих го с надеждата, че има шанс те да бъдат алтернатива на „пост“комунистическата мафия, вместо да се обединят с нея и влеят в нея. Уви, те избраха обединението с нея. Вместо да прати Пеевски и собствениците му където им е мястото, Бойко Борисов се прегърна с тях и им се поклони… Изчаках немалко, дадох им много възможности да се променят. Това не се случи. За мен кредитът на доверие към тях е изчерпан, без изгледи да бъде върнат. Така че те са задраскани от списъка ми.

Откакто правя разлика между ляво и дясно не съм особен поддръжник на лявото. Някои от идеите му ми се струват отчасти рационални, но единствено ако са приложени в като цяло дясна среда. Затова и БСП никога не са били моят избор. Другата причина да не ги харесвам е, че те реално са най-старата партия на Русия у нас. А Русия към момента ни смята за свой икономически и военен враг, и води срещу нас хибридна война. Поощряване на корупцията, протекция на едрата престъпност, унищожаване на доверието между хората, поставяне начело на некадърни послушковци – всичко, което съсипва една страна. Класиката на жанра е сегашният ни президент – уж издигнат, но всъщност спуснат. Не, благодаря.

За АБВ не ща дори да мисля. Дори само името на Георги Първанов ме кара да се огледам къде мога да повърна, ако не успея да се удържа. А да е само той… Може да са много модерни. Може да са много умерени. Може да са много всякакви. Само че гласът ми няма да отиде за тях. Може да е емоционално – жив човек съм, имам право на емоции. Към момента не мога да си представя те изобщо някога да спечелят доверието ми. Дано ме опровергаят, но засега е така.

Патриотизмът ми допада, но национализмът – не. А нашенските патриоти са всъщност не особено прикрити националисти. (И то от клиничния тип, който мисли с тъпи лозунги вместо с главите си, и така ни вреди колкото всички външни врагове заедно не могат.) Друга тяхна обща черта е, че се ползват с не особено прикритата подкрепа, организационна грижа, инструктаж и нерядко пряко финансиране от Москва. (Което обяснява защо действат така, че са най-голямата вреда за страната ни.) Патриоти, или поне националисти – да, но май на „матушката“ повече, отколкото на България… БСП вече ги задрасках по същата причина – нямам причина да погледна на патриотите иначе.

Лично Марешки ми е изключително неприятен като явление, и доста хора от партията му само подсилват този ефект. Ако дори само една десета от това, което съм чувал за бизнеса и съществуването му е истина, той трябва да е в затвора под строг режим… Но не зная със сигурност дали е истина. А в същото време той беше единственият в България, който направи нещо срещу пълзящата картелизация, която ни съсипва. Убеден съм, че го направи с единствено политически мотиви, но това не променя факта, че го направи. А е изключително важно да се научим да мислим с джоба си и да гледаме не приказките, а делата. Затова не го задрасквам окончателно от списъка си, въпреки че погнусата ми е трудно преодолима.

ДПС дори не желая да ги обсъждам. Да ги нарека „партията на корупцията“ няма да е дори начало на това, което са. Да ги нарека „московска агентура“ – също. Още десетки други също толкова ласкави етикети мога да им лепна, и всеки ще е верен, но има ли смисъл да продължавам след тези?… Всъщност, единственият етикет, който не мога да им лепна, е „етническа партия“ – защото етническото им е единствено проформа. Делян Пеевски не ми прилича нито на турчин, нито на мюсюлманин, но надали бих гласувал за него дори под смъртна заплаха. А за отрудения бай Ахмед от някое родопско или делиорманско селце сигурно бих гласувал с удоволствие, само че него го няма и няма да го има в списъците им. Така че без тях.

Същото важи и за ДОСТ на Лютви Местан. Не съм тежко предубеден срещу тях – ако ги проуча внимателно и не открия тежко присъствие на мизерабили, бих ги обмислил като възможност. Само че не очаквам да си дам този труд скоро, по точно определена причина. ДОСТ разчитат основно на външна подкрепа – тази на Турция. Само по себе си това не би било твърде страшен проблем, Турция поне не води хибридна война срещу България. Страшен проблем там обаче в момента има, и той се казва Ердоган – турският Доналд Тръмп. Клиничен мегаломаниак и социопат от нарцистичен тип със самомнение на Господ и амбиции да заеме мястото му. Така че ДОСТ за момента губят дори чисто теоретичния шанс да ги одобря за себе си.

В Реформаторския блок не остана крило, което последните години да не ме разочарова жестоко. Всяко по своя начин. Също съм ги подкрепял неведнъж, и за разлика от ГЕРБ, съм влагал в тях искрени надежди. Да, глупаво е било, но човек трябва да се надява заради самия себе си. За да не изгуби способността да го прави. И да вярва и да мечтае за нещо по-добро. Умре ли надеждата в човека, е умрял и човекът… Затова сега ми е болезнено да си припомням излаганията и провалите им. Като капак, кметът на общината ни – железният гръб на незаконния строеж върху градинката пред блока ни – е техен член. Дори само това вече би било достатъчно, за да не получат гласа ми никога повече. И да приканя горещо всички вас – не им го давайте и вие. Първо да се изчистят от корупционерите, после да търсят доверие… А „Глас народен“ щяха да бъдат моят избор в тази ситуация, ако не се бяха коалирали с тях. Съжалявам, Светльо, Венци и компания – грешен избор направихте.

В „Да, България“ членуват много хора, които познавам и уважавам извънредно много. За съжаление членуват и други, които също познавам и не уважавам ни най-малко. И забелязвам, че първите някак все се оказват в ролята на работните магарета, а вторите – на седналите около трапезата. Това вече ме кара да си правя определени изводи. Също, че тръгнаха с пари на Иво Прокопиев не ме смущава особено, но че излъгаха че парите са от някаква американска фондация вече ме тревожи. Лъжата от самото начало рядко е предвестник в българската политика на нещо честно и заслужаващо доверие… Няма да ги задраскам от списъка си единствено за да имам някаква алтернатива на партията на Марешки.

Останалите партийки не ми се коментират – не ми се струва, че заслужават да бъдат обмисляни сериозно. Надявам се да ме опровергаят в това, но засега мисля така.

Така че когато се изправя пред урната, вероятно ще избирам между Марешки и „Да, България“. Дано дотогава не успеят да ме отвратят и едните, и другите.

Обещанието спазено.

Функции за ЕГН в MySQL

Post Syndicated from Илия Горанов original http://9ini.babailiica.com/mysql_egn_function/

Естествено, че в MySQL няма вградени функции за работа с ЕГН-та, но това не пречи да си ги дефинираме сами. След като преди време търсих такива за Excel и всичко, което намерих – чеп за зеле не ставаше, написах си мои. Сега търсих функции за ЕГН и ЛНЧ в MySQL и естествено – не намерих. Затова на бързо си сътворих няколко и ги шервам тук.

Няма да навлизам в тежък обяснителен режим кое, как и защо. Първата функция е check_egn и проверява дали контролната сума на подадения ЕГН е валидна. НЕ валидира, дали датата вътре е „възможна“, а само дали контролната сума е валидна. Връща 1, ако е валидна или 0, ако не е валидна. Ако имаме таблица с колона `egn` може да извадим само записите с невалидните ЕГН-та със следната заявка: SELECT * FROM `table_name` WHERE egn_check(`egn`) = 0; ерго, ако трябват само валидните в условието може да се посочи единица. Ако ЕГН-то не е 10 символа – автоматично връща 0.

DELIMITER $$
CREATE FUNCTION `check_egn`(`egn` VARCHAR(10)) RETURNS tinyint(3) UNSIGNED
NO SQL
DETERMINISTIC
BEGIN
DECLARE s1_sum, i, c, w INT DEFAULT 0;
DECLARE weights VARCHAR(9) DEFAULT ‘248509736′;

IF CHAR_LENGTH(egn) <> 10 THEN
RETURN 0;
END IF;

label1: LOOP
SET i = i + 1;
IF i < 10 THEN
SET c = CAST(SUBSTRING(egn, i, 1) AS UNSIGNED);
SET w = CAST(SUBSTRING(weights, i, 1) AS UNSIGNED);
IF w = 0 THEN
SET w = 10;
END IF;
SET s1_sum = s1_sum + (c * w);
ITERATE label1;
END IF;
LEAVE label1;
END LOOP label1;
SET s1_sum = (s1_sum % 11) %10;

IF s1_sum = CAST(SUBSTRING(egn, 10, 1) AS UNSIGNED) THEN
RETURN 1;
ELSE
RETURN 0;
END IF;
END$$
DELIMITER ;

Втората функция е почти същата, като първата, но проверява за контролната сума на ЛНЧ (която неизвестно защо е с различни тегла и делител от ЕГН). Извиква се по същия начин, както и предишната функция, връща същите резултати, само името на функцията е check_lnc().

DELIMITER $$
CREATE FUNCTION `check_lnc`(`lnc` VARCHAR(10)) RETURNS tinyint(3) unsigned
NO SQL
DETERMINISTIC
BEGIN
DECLARE s1_sum, i, c, w INT DEFAULT 0;
DECLARE weights VARCHAR(18) DEFAULT ‘211917131109070301′;

IF CHAR_LENGTH(lnc) <> 10 THEN
RETURN 0;
END IF;

label1: LOOP
SET i = i + 1;
IF i < 10 THEN
SET c = CAST(SUBSTRING(lnc, i, 1) AS UNSIGNED);
SET w = CAST(SUBSTRING(weights, (i*2)-1, 2) AS UNSIGNED);
SET s1_sum = s1_sum + (c * w);
ITERATE label1;
END IF;
LEAVE label1;
END LOOP label1;
SET s1_sum = s1_sum %10;

IF s1_sum = CAST(SUBSTRING(lnc, 10, 1) AS UNSIGNED) THEN
RETURN 1;
ELSE
RETURN 0;
END IF;
END$$
DELIMITER ;

И накрая – третата функция връща датата на раждане от подаден ЕГН. Върнатата стойност е от тип DATE, т.е. във формат 0000-00-00. При евентуална необходимост може да бъде преформатирана в различен формат. Пример няма да посочвам – от първия би трябвало да става достатъчно ясно.

DELIMITER $$
CREATE FUNCTION `egn2date`(`egn` VARCHAR(10)) RETURNS date
NO SQL
DETERMINISTIC
BEGIN
DECLARE y, m, d INT DEFAULT 0;

IF CHAR_LENGTH(egn) <> 10 THEN
RETURN STR_TO_DATE(‘0000-00-00′, ‘%Y-%m-%d’);
END IF;

SET y = CAST(SUBSTRING(egn, 1, 2) AS UNSIGNED);
SET m = CAST(SUBSTRING(egn, 3, 2) AS UNSIGNED);
SET d = CAST(SUBSTRING(egn, 5, 2) AS UNSIGNED);

CASE
WHEN FLOOR(m / 20) = 1 THEN
SET y = y + 1800;
SET m = m – 20;
WHEN FLOOR(m / 20) = 2 THEN
SET y = y + 2000;
SET m = m – 40;
ELSE
SET y = y + 1900;
END CASE;

RETURN STR_TO_DATE(CONCAT(y,’-‘,LPAD(m,2,’00′),’-‘,LPAD(d,2,’00′)), ‘%Y-%m-%d’);

END$$
DELIMITER ;

Ползвайте със здраве, ако има някакви проблеми – пишете, да ги „ъпдейтна“… и успех с базите.

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-dabulgaria/

Разговаряме с Христо Иванов в апартамента на общ приятел в стара сграда в центъра на Пловдив. Предизборната кампания е в разгара си, а календарът на Христо се пръска по шевовете от интервюта, пътувания из страната и срещи с избиратели. Зная го, защото съм координатор на пловдивския предизборен щаб на “Да, България!” и един от хората, вторачили се във всяка свободна пролука в неговия календар, за да я запълним с нещо. Помолих го за този разговор още в началото на кампанията, но успяхме да го направим повече от половин месец по-късно. Преди малко приключихме една приятна среща с избиратели в Пловдив, много от които активни млади хора. Христо е настинал, но въпреки това почти цял ден беше навън на площада и по улиците. Вече се смрачава, през прозореца се вижда кулата на Сахат тепе, а ние си говорим на по чаша вино.

Казвам му, че не искам да правим интервю, а да си поговорим човешки за неща, които излизат извън очертанията на темите, разисквани на публичните срещи на “Да, България!”. Защото си мисля, че много хора застанаха до него не защото разпознават лидер, а защото откриват част от себе си в него. Затова искам да поговоря с този Христо – частния човек, както той няколко пъти ще се самоопредели по-долу.

На днешната среща с младите хора в Пловдив ти каза, че голямата игра в момента е как да се смени поколението в политиката, а не толкова кой ще спечели тези избори. Как мислиш, как можем да повлияем на това идващо поколение да натежи в правилната посока, независимо дали е част от “Да, България!” или от останалия спектър?

Осъзнатата нужда от държава не е естествено състояние нито на индивида, нито на общностите. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е изпитвало необходимостта да твори държава. Внимателното вглеждане в различните държавни проекти по света – американския, руския, френския, английския – всъщност показва, че те са базирани на различни традиции и субкултури, на различна база на това, което може да се нарече обществен договор.

Въпросът, който стои пред нас, е дали ще излъчим политически елит, който да е носител на осъзната нужда от българска държавност като елемент от колективния план за себе си, от колективната представа за своя успех. Или този елит, който имаме в момента – в чиято колективна представа за себе си са хората, които крадат тоалетната хартия, лампата, крушката и всичко друго, което могат да откраднат от държавната сграда – този елит ще се възпроизведе.

В крайна сметка творенето на държавност – и аз използвам тази дума, защото наистина съществува понятието “държавотворен народ” и “държавотворен елит” – е доста сложно колективно състояние. Големият въпрос е дали сега, в сблъсъка с това, което наричаме мафия и което всъщност е колективната политическа проява на героите на Тодор Колев, дали в този сблъсък нашето поколение ще успее да роди своята представа и ще положи основите на договора помежду ни за това да има тук на тази територия държава, да има държавност. И дали тази държавност ще бъде демократична и европейска или някаква друга. Това е големият исторически въпрос пред нас.

Това, което наричаме мафия, е пряка последица от комунистическия режим и неговото загниване при Тодор Живков, което течеше както от гледна точка на тоталната деморализация на първоначалните постулати, които са били заложени в него, така и от гледна точка на ролята на България като един сателит. И тези хора, обслужващия персонал на този елит, които лъжат едновременно своя народ и метрополията, някак си преживяват, арбитрирайки между тези лъжи.

Има доста интересни изследвания за корупцията през 80-те години, материали на институции като Комитет за държавен и народен контрол и Държавна сигурност, показващи чудовищната степен на корупцията, която тогава всъщност беше един паралелен пазар – там, където социалистическата система не можеше по нормален начин да осигури определени услуги, блага и социална реализация, всичко ставаше паралелно по пътя на връзките и какви ли не измъчени обмени, трикове и начини. Но цялата тази паралелна система на разпределение на блага беше заземена или свършваше в Държавна сигурност, в комунистическия елит.

Аз никога няма да забравя един разказ на Батето, как когато пътувал в чужбина на Запад, купувал играчки на децата в семейството, но ги лъжели, че са произведени в Съветския съюз. Тези хора, които в крайна сметка оперираха този политически режим на загниване – самото гниене беше посвоему проект на същия режим – те се превърнаха в това, което днес наричаме мафия. Въпросът е дали ще се възпроизведат като паразити върху нещо, което трябва да гние, за да добруват те, или ще успеем в борбата с тях да изковем своето групово съзнание като политическа генерация, която да носи държавотворното.

В контекста на това, което каза за политическия елит – ние го наричаме “елит”, но никак не изглежда такъв, вероятно именно заради тази политическа и човешка дребнавост, която блика…

Виж, Йовко, аз неслучайно ги сравнявам с героите на Тодор Колев. Колективният им образ, това е братовчедът от “Двойникът”, който в една следваща серия, която просто не е произведена, вече е министър-председател или министър, или шеф на агенция, или кмет на Пловдив. Това е онзи сноп от характеристики, социални, вредоносни компетентности, които той има в контраст с нормалния си братовчед. Всъщност цялата комедия “Двойникът” се базира на това как този човек с всичките си отрицателни качества и пороци, дори благодарение на тези пороци, е толкова социално ефективен в тотално опорочената среда, която комедията осмива. И тези пороци в момента продължават да са всичко необходимо, за да бъдеш успешен член на българската политическа… класа, хайде, да не я наричаме елит, защото някак си тази дума се свързва с нещо позитивно. Въпросът е някак ще успеем ли да ги сменим, ще успеем ли да извадим нормалния братовчед от стаичката?

Цялата борба в национален план като че ли се разделя на едни малки битки, които трябва да бъдат водени на много плоскости, в много посоки, от много места. Хората още не са сигурни как точно да бъде спечелена войната, но със сигурност знаят, че трябва да я водят. За мен това е една добра отправна точка. Поне тази енергия, която усещам в Пловдив, която и ти няколко пъти каза, че си почувствал. Овладяването на тази мъждукаща енергия на хора, които са готови да вложат усилия заедно с други техни приятели и роднини, които припознават тези усилия за смислени – това е основната битка. Да ги убедим, че не просто трябва да отидем да гласуваме, защото тези избори ще минат и ще заминат, а ние трябва да продължим да полагаме тези усилия и след това.

Ти няколко пъти каза, че “Да, България!” е дългосрочен проект. Надявам се, че много от симпатизантите ни са го чули достатъчно добре, защото ми се струва, че някои хора сякаш продължават да очакват някакво извънредно чудо. А както скоро написах в един форум, от Исус насам чудесата са само колективни. Не може Христо Иванов да се появи като пореден спасител.

Не, не. И да може, не бива.

Въпросът е, ако това, което стане на 26 март в очите на много хора се стори недостатъчно, защото, хубаво, влизаме в парламента, но с една малка група депутати, а основният въпрос на шатрата ни на площада е “И какво точно ще направите с една малка група депутати?”, а аз казвам: “Ще попречим на другите да имат твърде голяма група и да продължават да не се съобразяват с нищо.”, но в ушите на много хора това не звучи достатъчно убедително…

Изборите, броят депутати, конкретните резултати – всичко това, разбира се, са важни отметки към определена политическа цел, но никога не бива да забравяме, че те имат значение само докато са част от някакъв път. Една политическа сила, дори еднократно да реализира мнозинство, това би било крайно недостатъчно. Това, което се убедих като министър и не само, е че еднократните мерки, дори да имаш мнозинство, не работят. Необходими са трайни, доста дългосрочни усилия, защото това, което трябва да направим, не е просто да сменим някакви закони с други – както могат да се сменят в едната посока, така могат и в обратната. Смисълът наистина е да успеем да се съберем хора и помежду си да изградим една политическа организация, която да бъде основана на някакво вътрешно усещане за приличие, да започнем да водим различни малки битки, да растем – това само по себе си произвежда вярата и енергията, защото хората се трият помежду си и някак си излизат от тези черупки и влизат във взаимодействие. Това е победата, а не резултатът на изборите. И това се случва.

За мен това, че на 26 март има така да се каже някакво замерване на резултати, е просто една прищявка на историята, но по никакъв начин не е рубикон, който да бъде решаващ в една или друга посока. В зависимост от това какво ще се случи, нашите средства, обстоятелствата, в които ще работим, ще се променят.

Ние имаме и тук в листата си в Пловдив, и в другите листи чудесни хора. Наистина понякога се удивлявам колко много интересни хора са чакали някакъв призив, за да се включат в политиката. Тези хора в парламента – а аз съм сигурен, че ще бъдем там – ще обновят изобщо колективната физиономия на политическия елит, степента и процента човечност и нормалност в него. Обезверяването, страхът от това да се довериш, страхът от това, че пак ще трябва да преживяваш болката на разочарованието, са огромна негативна стихия в нашето общество. Ние сме едно общество, което през цялото време се учи да не вярва на нищо извън непосредствения си кръг. Да не влага доверие, за да си спести болката от разочарованието. Но човек в един момент разбира, че ако не вложиш надежда и вяра, няма как да получиш нещо насреща.

Но и друго виждам. Че хората в един човешки контакт, когато видят нормалност, когато видят желание за разговор, желание да бъдат чути… как да кажа, отлаганата надежда, отлаганата енергия в тях се отключва. Така че за мен потенциалът на нашето общество към промяна в голяма степен е съзрял, въпросът е да се появи политическият агент, който ще стимулира, ще отключи и ще послужи като нейн инструмент.

Даже не само политически… Аз си мисля, че дори част от хората, които са в ядрото на “Да, България!”, все още гледат на нея по-скоро като обществен, човешки инструмент, а не толкова политически.

Ама то е… Виж, ние страдаме от някаква много изкуствена разделителна линия между общественото, гражданското и политическото. Някак е особено в Пловдив – в град, който помни античната политическа традиция, трябва да знаем, че неслучайно думата “идиот” е била дума за онзи, който не участва в обществения живот. Човек е обществено животно и в този смисъл той е и политическо всъщност – този израз на Аристотел “zoon politikón” значи “политическо животно” и се отнася за човека. Идеята, че някак си нашият частен живот може да остава на друга планета от всичко политическо, е много сбъркана. Наистина, много български политици, включително и прилични, свестни хора, смятат, че политиката е едно професионално занимание само за малцина. Всички останали освен тях не разбират и нямат място там. И това е част от разделителната линия между “Да, България!” и някои наши приятели включително, защото “Да, България!” е основана на вярата, че политиката е за всички граждани и тя е сърцевината на гражданското. И се опитваме оттам да градим общност.

Факт е, че още по време на протестите през 2013 г. на площада имаше дискусия трябва ли или не трябва да се появи политическа структура.

 Всъщност, допреди да ме поканиш в “Да, България!” с теб се познавахме абсолютно бегло, бях те виждал на протестите. Тогава живеех в София и бях на площада около шест месеца преди да се отчая и да видя, че няма повече смисъл. Ти беше там един от многото, чел съм няколко твои интервюта и това беше всичко, преди да ми звъннеш този декември. И предполагам, че доста хора, които всъщност сега са в “Да, България!” или ни симпатизират, знаят по-малко за теб и от мен. Какво за себе си би казал извън обичайните факти – женен, с две деца – какво те определя като човек, с какво би се определил сам, ако не беше заплашващата те съдба да бъдеш политик? (смях)

Ами… Човек се променя. В момента, колкото и банално да е, наистина това, което остава, като извадим политическите занятия и политическото около мен, е че съм баща. И беше много странно, защото аз станах баща в същата седмица, в която станах министър. И въпреки тази конкуренция, бащинската роля е нещото, което успя без никакъв проблем да ме трансформира от всичко, което съм бил преди това. Знам, че звучи доста банално, но за мен това е наистина много важно нещо като мотивация във всичко, което правя, като ориентир как ще го правя. Гледам синовете си в очите при всички решения, които трябва да взема. Така че това е нещо, което много ме определя.

Иначе аз винаги съм бил много частен човек, много някак си привързан към това да бъда гражданин, просто един от всички. И това създава определена трудност да се адаптирам към новата си роля, някак си съвсем не се чувствам естествено в нея и това личи. И не смятам за естествено да бъда политик.

Много хора го намират за симпатично. И не ти го казвам като комплимент…

Да, за някои хора това изглежда автентично и симпатично, и ги убеждава, че не съм поредният патологичен тип, който цял живот е чакал да се качи на коня. Други пък очакват много по-голяма отдаденост, много по-голяма чисто политическа харизма.

Да, други хора те критикуват, че си твърде мек и твърде компромисен, твърде дипломатичен.

Това всичко е така. Но аз се надявам да изградим една политическа организация, която наистина да е колективно тяло и да бъде много повече мрежа, отколкото вертикала или пирамида. И в този смисъл се надявам това да бъде и полезно.

Бях впечатлен, когато в най-ранните дискусии още преди учредителното събрание си говорихме какво трябва да бъде Националният съвет. Много хора трудно правят разлика между изпълнителен, национален и т.н. органи, нормално е да не се вживяват чак толкова в детайлите, но реално ролята на Националния съвет е нещо като вътрешен парламент на тази партия. Някой тогава попита: “Добре, горе-долу за какво количество хора си говорим? Петдесет, сто?” и ти каза: “Ами, дори и петстотин.” Аз честно казано тогава се втрещих, защото си представих как едни петстотин души трябва да постигнат някакво съгласие, по демократичен път – с дискусии, гласувания и т.н. В крайна сметка се получи нещо като стотина в момента, което е добре, работи, както е по замисъл, поне на мен така ми се струва. Но съм бил свидетел на едни други организации преди, когато плоската структура и почти отсъстващата йерархия понякога срива самата организация. Иначе казано един такъв 500-членен вътрешнопартиен парламент…

И слава богу, че не станаха петстотин. Не възникна тази корпулентност. (смеем се) Виж, това, че ние създадохме “Да, България!” първо в тази времева центрофуга – защото тук въпросът не е само, че времето беше кратко, а непостижимо кратко от гледна точка на чисто колективната политическа ферментация, която трябваше да се случи. Това отнема обективно време, то не може да се съкрати, да стане по-бързо. И в същото това време имаше страхотна историческа динамика на политическия процес, на всякакви събития. В този смисъл изграждането на политическа организация в тази времева рамка и при тази динамика от една страна, от друга – от хора, които… Да, всички имаме общи приятели във Фейсбук, всички сме били по едни и същи площади, части сме от едни взаимнозастъпващи се социални кръгове и каузи, всичко това е така – но в крайна сметка ние не се познаваме. Огромна, критична маса от нас не се познаваме.

Когато започнахме трима плюс още десетима, които организирахме събитието на 9 декември 2016 г., след което седемдесет, които влязохме в Инициативния комитет – тогава нещата бяха обозрими. Но в един момент трябваше да скочим на петстотин души за Учредителното събрание и се оказа, че в залата се явиха хиляда и триста… Как от това нещо правиш работеща, репрезентативна извадка, която да може да функционира, без да се откъсне от този субстрат? Хората наистина дойдоха от улицата, хиляда и триста души. И ти трябва да формираш нещо от тях, което да запази тази връзка.

Единственото нещо, което успях да си представя, е един достатъчно голям орган, който да взима много ключови за нашата политическа физиономия решения. Например, решението за това да се явим самостоятелно на изборите беше много трудно, много определящо, много хазартно в някакъв смисъл. И това решение, каквото и да беше то, тепърва с месеци ще трябва да се борим за неговото отстояване и доказване, да изработим неговата правота. В този смисъл, ако разполагахме с повече време, логично щеше да бъде направено допитване до всички членове. Но ние нямахме изобщо това време. Така че създаването на един такъв широк именно парламентарен тип орган беше много важно. Трябва да кажа, че събитията се развиват страшно бързо и от тази гледна точка ние не успяваме чисто емоционално да осигурим онова ниво на въвличане и комуникиране на всичко случващо се, което да съответства на очакванията на хората.

Да, някои хора се почувстваха леко встрани, но това можем да го решим с нова Национална конференция, която да избере нов Национален съвет скоро.

За мен след 26 март това се превръща в основна политическа задача и кауза. Някак си още едно разширяване на процеса, поемане на глътка въздух в колективните дробове.

За съжаление кампанията по съществото си като процес е нещо, което се прави от малка оперативна група. Обяснявам го, защото това са неща, които аз самият научавам в практиката. Още повече когато няма пари, тоест не могат да се наемат безкрайно количество хора, които да правят безкрайно количество неща и прочие.

Така че обръщането към един процес на осъзнаване на всичко това, което се случи като колективен опит през тези месеци, неговото структуриране в един по-инклузивен политически процес е следващата ни голяма задача.

Преди да си поставим пък следващата политическа задача, която при всички положения ще бъде максимално бързият край на следващия парламент, независимо дали сме вътре или вън, просто защото българският мафиотски модел по демократичен път може да се разруши само чрез поредица от избори, които да разрушат неговите структури.

Краката на този модел се клатят, просто трябва да бъде бутнат.

Изключително силно се клатят, да. Аз често сравнявам това с прането на много мръсен парцал, който трябва да мине през много води, за да изтече мръсотията. То ще се случи така или иначе, въпросът е ние да сме катализатор и по някакъв начин хората да виждат, че сме на страната на промяната. И това е най-важното нещо за изграждането на доверие, за съхраняването на спойката помежду ни – това да не забравяме каузата, за която сме се събрали. Въпреки всичките грешки, въпреки това на кого какво му е достатъчно, кой какво е очаквал. Ако помним каузата, ако продължаваме да говорим за проблемите с имената им, това ще ни държи заедно.

Продължението на разговора с Христо Иванов, очаквайте във вторник (21 март).

Тръмп, антилиберализмът и психологията

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2027

Напоследък ми стана навик да крада статии оттук-оттам из Нета. Ами какво да правя – навъдиха се хора, които казват каквото мисля по-добре от мен! 🙂 Което е чудесно.

Лошото е, че публикувалият ги сайт понякога умира и мислите им изчезват. Затова искам тяхно копие да има тук, в скромния ми блог. Докато го има.

Сега е модерно да се пише за Тръмп. Само че тази статия на Даниел Смилов в портала „Култура“ е не за личността Тръмп, а за антилиберализма като цяло.

(Тя обръща внимание и на една важна фигура, която не е много позната на българина. Ако руската царица Александра си е имала Распутин, Хитлер си е имал Гьобелс, а Путин си има Дугин, то Тръмп си има Стив Банън. Единствената разлика между последния и първите трима е, че Банън има много повече власт и влияние от тях. Към момента той реално е вторият по сила човек в света, при положение, че Тръмп е първият.)

Антилиберализмът има много отрочета. Нацизмът, фашизмът, комунизмът, русизмът… Неговата кауза е подмяната на свободата с робство, превръщането на невежеството в сила и представянето на войната за мир – накратко, „разделяй и владей“. Искате ли тази кауза да се сбъдне?

Затова е важно всеки мислещ човек да го познава. И да знае защо е нужно да се бори срещу него, дори на цената на лични лишения. Просто иначе ще бъде подложен на далеч по-големи лишения.

Да, знам, че не ви се занимава с политика. Ѝ на мен не ми се занимава. Пишат ми се разкази, правят ми се разни софтуери, грижи ми се за здравето на хората… Но училищните спомени ме подсещат, че ако на теб не ти се занимава с побойника на класа, това само засилва неговото желание да се занимава с теб. И да си затвориш очите води само до това да те бият както си със затворени очи.

Не си затваряйте очите, моля ви. После боли много и за дълго.

—-

Модерно е днес човек да е антилиберал и мнозина станаха такива. Тяхното всемирно вдъхновение е Доналд Тръмп – първият американски президент, който спечели искрените симпатии на БСП. Путин, разбира се, е фърст за Корнелия Нинова и средния социалист, но и Доналд вече не е секънд спрямо никой! А и как да е втори, когато не слиза от заглавията на всички публикации, включително за съжаление и на тази.

Либерализмът пък е осъждан като причина за повечето “бедствия” на планетата – от глобализацията, финансовия капитализъм, мултикултурализма, тероризма, бежанците, политическата коректност та чак до Иван Костов. Всъщност (малко парадоксално) самият Иван Костов също наскоро осъди либерализма.

Пък и какво ли толкова е дал либерализмът на света?!

Е, конституционализмът, разделението на властите, правата на човека, свободата на пазара, антидискриминационното законодателство и международният правов ред сигурно трябва да му бъдат приписани, защото Лок, Монтескьо, Мадисън, Кант, Адам Смит, Токвил, Бентъм, Констан, Келзен минават за либерали в образована среда. Но други приноси либерализмът едва ли има.

Като изключим може би и държавата на благоденствието (все пак) заради Джон Мейнард Кейнс, Джон Роулз и Роналд Дуоркин. И за да не се обидят либертарианците – трябва да се добавят и приносите на Хайек към икономическата теория и идеите за правова държава. Но друго няма. (Ако не броим десегрегацията и движението за граждански права през 60-те години – Мартин Лутър Кинг, Ърл Уорън. Както и критиката на тоталитаризма на Попър и Аренд).

Съвременният антилиберализъм не отрича тези постижения, а само логичните им следствия. Ако твърдите, че свободата на търговията и конкуренцията водят до всеобщ просперитет (както Адам Смит), трябва да искате да падат търговските бариери, както и затрудненията за движението на хора, стоки и капитали. Но Тръмп се оттегли от търговските споразумения с Канада и Азия, и планира да строи стена с Мексико. Ако твърдите, че всички имат равни права без оглед на религия и етнос, не поставяте специални ограничения за мюсюлманите. Но Тръмп направи точно това.

Ако смятате, че хора с различна култура могат да живеят мирно и цивилизовано в едно и също общество, трябва да следвате и някакви правила на уважително отношение към всяка една общност. За Тръмп това е вредна “политическа коректност”, обаче. И накрая, ако сте наистина загрижен за съдбата на работническата класа, трябва да й гарантирате максимално качествени публични услуги и достъп до работни места с генерирани от държавата програми. Това е препоръчвал Кейнс, но Тръмп сваля данъците и тръгва на поход срещу общественото здравно осигуряване и образование.

От логика към психология

Антилиберализмът не залага на логиката. Неговата сила е в психологията. Томас Хобс е първият модерен автор, който е осъзнал политическото значение на страха и параноята: свободата може да носи рискове и опасности. Свободният човек е методологически егоист, който в преследване на интереса си неизбежно (както Хобс е смятал) влиза във война с другите. Война на всеки срещу всеки. За да не се стига до нея, е необходима чудовищно силна, безконтролна власт, от която всеки да изпитва страх. Необходим е Левиатан, Путин или Ердоган. Необходим е някой с нервен пръст върху бутона за ядрен Армагедон, от когото останалият свят да трепери.

Съвременният антилиберализъм не спори с Лок, Монтескьо или Кейнс, а просто цели да убеди психологически населението, че без антилиберален Левиатан войната на всеки срещу всеки ще е неизбежна. Без лидери от типа на Орбан, Льо Пен или Ангел Джамбазки светът ще се свлече в едно “естествено състояние” на хаос и беззаконие, в който животът по Хобс ще е “solitary, poor, nasty, brutish and short” (самотен, беден, гаден, жесток и кратък).
Съвременният антилиберализъм е систематична, методологическа и научно-обоснована психологическа атака срещу населението, която цели да убеди хората, че живеят в света на Хобс. Те трябва да започнат да виждат всеки като потенциална опасност и всяка свобода – като носеща прекалено висок риск. Това се постига, като към нея се прикача въздействащ образ, вдъхващ страх и трепет:

– свобода на движение = “цунами от бежанци”, “нашественици”, “завоеватели”;

– религиозна свобода = “терористи”, “кървави атентати”, зловещ камуфлаж под форма на бурки;

– свобода на търговията = обезлюдени региони, ръждясали предприятия;

– етническа толерантност = “циганска престъпност”

Тъждествата между тези феномени не са нито логически, нито социологически, разбира се. Те са сугестивни, ситуационни и работещи на подсъзнателно ниво. Те внушават опасност, като запалват множество червени лампи и убеждават хората в следното:

– те са сами пред опасностите и трябва да мислят първо за себе си (America first!);

– институциите, които ги защитават, са безсилни (овладени са от някакви лигави либерали, например, които непрекъснато се провалят);

– не бива да разчитат на добронамереност и сътрудничество от никого: нито в държавата, а особено в чужбина (НАТО и ЕС са отживелица);

– трябва да се справят САМИ, като се самовъоръжават и придържат към най-близките – семейството, единоверците, нацията (стена, капиталът обратно от Китай, по-мощни ядрени ракети и другите да се оправят).

Хора с такива нагласи вече живеят в света на Хобс.

Психология и технология

Българският антилиберализъм е първичен, любителски и подражателен. В световен мащаб обаче психологическата атака срещу хората се води професионално, по научните принципи на пропагандната война и на съвременните технологии. Както стана ясно, зад Брекзит и зад Тръмп стои сериозна технологична експертиза, която профилира психологически населението и е в състояние да таргетира почти всеки избирател поотделно в зависимост от неговия психологически профил. Това става чрез Big Data компании, които филтрират огромен обем данни, събрани от бази на фирми, обществени институции или социалните мрежи.

Cambridge Analytica например е компанията, която е помагала на Тед Круз, Тръмп и привържениците на Брекзит и която твърди, че е профилирала (най-вече психологически) американските избиратели – всички 220 милиона от тях![i] Изработени са били 32 психологически профила[ii]с цел по-ефективна кампания: ако човек е по-невротичен например, пращат му картинки на битова престъпност – кражба с взлом. Ако е по-спокоен и склонен към съгласие – семейна снимка на баща и дъщеря на лов за патици. Изводът е един обаче – гласувайте за кандидата, който подкрепя оръжията.

Ако сте по-скоро избирател на Клинтън, тогава психологическата задача е пък да не отидете да гласувате. Като например ви убедят, че тя е отвратителна (nasty woman, crook). Експерти на споменатата компания твърдят, че почти няма съобщение и послание от страна на Тръмп, което да не е било подплатено с данни, генерирани от профилирането.

Стийв Банън – човекът, който в момента е най-влиятелен в Белия дом по мнението на мнозина, – е член на борда на Cambridge Analytica.

Съветската школа е традиционно много силна в областта на пропагандната психологическата война, която в модерната си версия се нарича “хибридна”. Макар и не толкова high tech, и съветската школа е допринесла с прийоми, които са много ефективни. Като техниката на “гнилата сельодка” например, известна от учебниците от 60-те години: подбирате грозна лъжа за опонента и я тиражирате масово. Той е принуден да се оправдава, да се обяснява и попада в неизгодна позиция. Или пък тактиката “60:40” за пропагандна борба в не съвсем гостоприемна среда (в близката чужбина да речем): говорите 60% за НАТО и ЕС и 40% за Русия и санкциите срещу нея. Проевропейците се объркват, про-евразийците се обнадеждават.[iii]

Начало на какво?

Светът на Хобс е нелицеприятен. И той трудно може да бъде обичан. Защо е тогава тази антилиберална фиксация върху насаждането на хобсианска психология?

Хана Аренд отбелязва, че всеки тоталитаризъм започва с неприязън към всичко, което имаш[iv] – в нашия случай, демокрацията, свободите, ЕС, НАТО “Нещата трябва да се променят! Не могат да останат такива!”. Антилиберализмът винаги е насаждал подобни емоции на неприязън. Затова и Карл Льовенщайн нарича фашизмът “емоционализъм”.

Но съвременният антилиберал не е фашист, нито комунист. Той не отхвърля – поне открито – нито конституционализма, нито правата на човека, нито пазарната икономика, нито демокрацията. Напротив, той се бие в гърдите, че е демократ. Антилибералът няма алтернативна визия за обществото, както фашистът: той просто твърди, че “така повече не може” и се опитва да подрони психологическата основа на свободата. Да усилва и генерира страх.

Що за състояние е това? От една страна, либерализмът започва да се политизира и от обща идеология на всички партии в демокрацията, става разделителна линия. От другата страна стоят антилибералите, които не го отричат съдържателно, а “просто” искат да го суспендират временно заради опасности от най-различен характер: от “бежански цунамита” до “обезлюдяване и смърт на нацията”.

Колко временно и кое точно ще се суспендира обаче? Путиновата управляема демокрация ли е моделът? Орбановият диктат на мнозинството, може би? Кои права ще бъдат отменяни, за колко дълго и заради какво? И няма ли други по-цивилизовани начини за постигане на сигурност и мир, освен този, който се предлага?

Антилиберализмът днес предпочита психологията, докато съдържанието му изглежда хлъзгаво и неопределено. Докато то не се изясни, той си остава една психологическа игра, при която на всеки му се вадят такива картинки, които най-пасват на личните му страхове. И всеки почва да слюнкоотделя като кучето на Павлов.

___________

[i] Hannes Grassegger and Mikael Krogerus, The Data that Turned the World Upside Down https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win

[ii] Профилирането става на базата на разделянето на хората по пет основни критерия: откритост към нови преживявания; съвестност при изпълнение на задача; интровертност; съгласие; невротичност. От английските наименования на тези критерии е и съкращението OCEAN, което ги обобщава.

[iii] В.Яковлев, Методы боевой спецпропаганды http://aillarionov.livejournal.com/846809.html

[iv] Hannah Arendt: From an Interview http://www.nybooks.com/articles/1978/10/26/hannah-arendt-from-an-interview/