Tag Archives: дискусии

Розовите играчки

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/rozovi-igrachki/

Когато се роди Калина се опитах да наложа забрана на розовите дрехи. Не защото не исках да я обличам като момиченце, а защото не ми се нравеше да изглежда като топка захарен памук. Поне не през цялото време. Трябва известно усилие да се намерят, но има достатъчно шарени дрешки за момиченца и нещата бяха ок за известно време. Естествено, това не продължи дълго, а и се случи „Леденото царство“ и изведнъж „принцеският“ цвят се превърна в синьо. Сама си избира дрехите вече и макар да има розови неща, повечето не са.

Като родители си мислим, че може да повлияем на децата си. Дори често успяваме, но причината е по-скоро поведението ни, отколкото наставленията или укоряването. Ако пием достатъчно вода, и те ще пият вода. Ако крещим и бием – и те ще бият. Личният пример е неизмерно по-важен от думите.

В този смисъл важни са играчките и как играем с тях. Когато беше малка, гледахме да взимаме предимно дървени играчки просто защото ни харесват на допир. Тази тук ни допадна, защото спомага както за координацията, така и за логиката. Всъщност, вече не съм сигурен дали сме я купували или е получена като подарък.

Идеята е, че мечето-момче и мечето-момиче имат дрехи за различни ситуации, разделени са на три части като пъзел и трябва да се комбинират правилно. Например – ботуши с ушанка и яке или бански с лопатка. Доста сме си играли с нея на периоди, както често става с децата. После отива на дъното на кашона докато не бъде „открита“ отново след някой друг месец.

Така при едно такова „преоткриване“ забелязах нещо интересно. Бяхме наредили по пода всички комбинации от дрехи и съвсем очаквано бяха по двойки – плаж, зимно време, есенно време, спорт. Интересна беше комбинацията за „работа“. Когато се наредят всички останали двойки момиче-момче, остават само тези две възможни за „работа“.

Настрана от „униформата“ на момиченцето, асоциацията, която се прави, ми стана неприятна. Още повече като баща на дъщеря. Започнах да забелязвам много повече такива неща откакто се роди тя. Наистина, доста майки стоят вкъщи, но ми беше странно това да се предава чрез играчки. Конкретната кутия с мечета е купена в Германия, където този стеротип е не по-малко наложен. Споделял съм вече как се и утвърждава от самата система на образование, детски грижи, социална и данъчна политика.

Месеци по-късно се случи фиаското около Конвенцията на Съвета на Европа. Някак цялата вихрушка от дискусии що е то социално установен пол ме подсети за тези мечета, с които Калина си играеше. Изгубени в превода забравихме да говорим именно за тези стимули, на които се подлагат децата ни още от най-малки. А те са важни. Ако жената „се поставя на място“ там, където явно 80% от сънародниците ни смятат, че ѝ е мястото, то синовете ѝ също ще „поставят“ на място, а дъщерите ѝ ще го приемат. Никой закон или конвенция няма да промени този цикъл или да спре изцяло екстремума му под форма на насилие. Задачата на Конвенцията беше друга, но тя остана настрана покрай прегракналите ругатни и паника.

Промяната и възпитанието се прави с личен пример и отнема много време. В никакъв случай играчки като тази не трябва да бъдат „цензурирани“ или да се налага забрана на стереотипите, както аз се пробвах неуспешно преди 4 години. Всъщност, Калина нареди дрехите за „работа“ както на картинката, с която започнах. Може би, защото тя се облича така за градина, а за нея това е работата ѝ. Може би, защото майка ѝ се облича по подобен начин за работа. Рядко знаем как ще им повлияем и това прави задачата трудна. Тези неща обаче винаги се проявяват по някое време. Затова като видя дете да бие куклите си или да е грубо с други деца, имам едно на ум от къде вероятно идва това поведение.

Ако имате малко дете, разгледайте играчките му. Бързо ще откриете такива примери. Замислете се дали искате те самите да са в такива роли. Например домакиня с розова мини-рокличка или гамен с пистолет и бухалка. Въпросът не е да се избягват тези примери, а да се поставят в контекст. Поне ние така правим. Вие може да имате друг подход. Няма верен отговор. Грешните се виждат предимно когато е вече късно.

#CensorshipMachine

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/03/03/illegal_/

 

На 1 март 2018 Европейската комисия публикува Препоръка  относно мерките за ефективно справяне с незаконното онлайн съдържание, която представя идеите на Комисията за това как да се ускори премахването на незаконно съдържание. Отделно от това, подобни идеи са развити в предложенията за ревизия на медийното и авторското право, както и в дискусиите за борба с дезинформацията и фалшивите новини.

Аз също говорих за това на конференцията за фалшивите новини, организирана от АЕЖ през ноември 2017: ЕК препоръчва  на частни търговски дружества да се даде възможност да заличават съдържание, качено от граждани. Сега Европейската комисия продължава идеите в тази посока.

В правна  система, основана на върховенство на правото, съдът е този, който трябва да се произнася при намеса в свободата на изразяване, поне досега това беше неоспорвано положение. ЕК насърчава тенденцията е да се овластят доставчици да правят такава преценка – точно както идеята за трите удара преди време.

Реакцията на European Digital Rights (EDRi):

Европейските политици работят за най-големия интернет филтър, който някога сме виждали. Това може да звучи драматично, но наистина не е преувеличено. Ако предложението бъде прието, уеб сайтове като Soundcloud, eBay, Facebook и Flickr ще бъдат принудени да филтрират всичко, което искате да качите. Алгоритъм ще  определя кое от съдържанието, което качвате, ще се вижда от останалия свят и кое – няма.

Този интернет филтър е предвиден в предложенията за нова европейска нормативна уредба. Интернет филтрите не могат и не трябва да се използват за регулиране на авторското право. Те не работят. Но има много по-голям проблем: след като бъде инсталиран, интернет филтърът може и ще бъде използван за безброй други цели. Обзалагаме се, че политиците радостно очакват интернет филтъра, за да го използват в биткаите си  с фалшиви новини, тероризъм или нежелани политически мнения.

EDRi подчертава, че има много причини да сте срещу тези предложения – ето три:

  • Това е атака срещу вашата свобода на изразяване.
  • Филтри като тези  правят много грешки.
  • Платформите ще  бъдат насърчени да избягват риска  – за сметка на вашата свобода.

Критика към анализа на ЦИК за електронното гласуване

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3055

Вчера се състоя кръгла маса за дистанционното електронно гласуване, организирана от обществения съвет на ЦИК. Поводът – анализът, който ЦИК изпрати до парламента. Анализът беше разтълкуван като желание от страна на ЦИК да отложи електронното гласуване. Председателят на ЦИК, г-жа Алексиева, се разграничи от такива тълкувания, като каза, че ЦИК просто иска да бъдат синхронизирани срокове в различни закони.

В същото време, заданието за системата за електронно дистанционно гласуване ще бъде публикувано за обществено обсъждане съвсем скоро от Държавна агенция „Електронно управление“.

Причината, поради която смятам за нужно да пиша отново по тази тема е както самия анализ на ЦИК, така и продължаващото сеене на страх от проф. Михаил Константинов относно информационната сигурност. Да започнем от твърденията на проф. Константинов.

Чиповете в картите (на естонците) са пробити и това компрометира гласуването

Да, имаше много неприятен бъг в един модел чипове на Infineon, който на практика позволява да се постави електронен подпис (което включва подаване на глас) от ваше име без вие да разберете. Няколко детайла, обаче:

  • Различни статии споменават различни оценки за цената на атаката (варират около 20 хиляди евро), но дори след сериозни оптимизации тя е над няколко хиляди евро. На карта. Това го прави скъпо удоволствие, но все пак възможно
  • Ако се използва двуфакторна автентикация (напр. предварително регистриран телефонен номер), атаката става още по-непрактична за извършване в мащаб, защото освен разбиването на ключа, трябва достъп до телефона
  • Изборният кодекс предвижда правила за спиране на електронното гласуване при узнаване на сериозен проблем със сигурността. Тъй като то е дни преди изборния ден, избирателите просто биват помолени да отидат до секция.

Т.е. практичните измерения на такава атака са далеч от „вотът е тотално компрометиран“. Да, би създало риск за доверието в системата, което е основно за изборния процес, но ако повтаряме, че всичко е пробито, правим това недоверие самоизпълняващо се пророчество. А Естония вече е решила проблема с картите.

„Франция прекрати електронното гласуване“

След изтеклите мейли на Макрон и общата обстановка с предполагаемото руско влияние върху изборния процес, Франция временно отменя електронното си гласуване за миналите избори. Това НЕ значи, че ги е прекратила. Макрон изрично заявява, че за изборите през 2022-ра ще има електронно гласуване отново.

Трябва да отбележим, че няма 100% сигурна система – нито електронна, нито хартиена. Това ни казва и анализа на киберсигурността на електронното гласуване в европейския журнал по киберсигурност. Но същият анализ казва, че ако се вземат технологични и организационни мерки, рисковете могат да бъдат минимизирани и преодолени.

Но да преминем към анализа на ЦИК. Там има доста точки, които са или силно дискусионни, или неаргументирани или необосновани. Не казвам, че това е нарочно или злонамерено. Можем да го разгледаме донякъде като консервативно – а институция като ЦИК трябва да е консервативна. Приемам като своя грешка, че не съм се включил по-рано в експертните дискусии и ще опитам да изпратя критиката си до членовете на ЦИК, така че да се намери най-доброто решение.

Ето някои откъси от доклада:

В същото време дистанционното електронно гласуване, макар и удобно за потребителя (user friendly), изисква специфични компютърни умения. За разлика от останалите електронни услуги, при електронното гласуване има допълнителни стъпки, свързани с гарантиране на сигурността

Не смятам, че изисква компютърни умения различни от тези за използване на електронни услуги или на интернет банкиране. Вкарваш карта, пишеш ПИН, въвеждаш код, получен на телефона си. Най-стандартен процес.

Независимо от възможността да се гласува многократно дистанционно, рискът от контролиран вот при дистанционното електронно гласуване е по-голям, отколкото например при гласуването с хартиени бюлетини

Предвид, че добрите практики предвиждат възможност да отидеш да гласуваш на хартия след като си гласувал електронно, то контролираният вот чрез електронно гласуване не се различава особено от този при хартиеното. И той се базира на страх и зависимост, а не не технологии и процеси. Хората гласуват за когото им кажат дори в тъмната стаичка, защото после тези неща се броят.

Тук трябва да отбележим, че в сегашните текстове на кодекса липсва възможност за гласуване на хартия след електронно. В работната група по Изборния кодекс парламента имаше такива разписани текстове и уточнен процес, но те не бяха включени, тъй като сегашните разпоредби се отнасят само за експериментите до 2019-та. Т.е. няма причина да бъде включена тази опция. Но при въвеждането на преходните текстове в тялото на закона, такава процедура трябва да бъде добавена.

Въведените с ИК алтернативни възможности за избирателя да гласува с хартиени бюлетини, да гласува машинно и да гласува дистанционно, които съществуват паралелно, ще оскъпят организирането и произвеждането на избори, както и ще доведат до чувствително забавяне на процесите по отчитане на резултатите.

За машинното съм съгласен, че оскъпява процеса. Дистанционното електронното обаче е различен случай. Освен, че вече има осигурено финансиране (1.5 милиона лева) по оперативна програма „Добро управление“ за изграждане и внедряване на системата, самото провеждане на изборите с възможност за електронно гласуване няма причина да оскъпи процеса значително. Към становището липсват разчети за това оскъпяване (а бюджетът на ЦИК не е променен спрямо този за миналата година макар че се очаква да провеждат експериментни), така че не бих се съгласил с този извод.

С оглед изложеното по т. 4 към настоящия момент от възможните начини на идентификация единственият донякъде надежден начин е идентификация с квалифициран електронен подпис, издаден не по описания по т. 4. ред, която за целите на дистанционното електронно гласуване не е предвидена в Изборния кодекс

Това беше ключова дискусионна тема на кръглата маса вчера. Според прочита на ЦИК единствено Законът за електронната идентификация е приложим. Според моя (а и не само моя) прочит, като участвал в работната група по писането на тези текстове, идеята не е била ограничаваща. В кодекса се споменава Регламент (ЕС) 910/2014, който позволява трансгранична електронна идентификация. Т.е. българи в рамките на ЕС, които имат издадени електронни идентификатори от други държави-членки, чрез инфраструктурата по регламента ще могат да се идентифицират (ако нивото на осигуреност на носителя е „високо“) – например българи в Австрия, имащи австрийска електронна идентификация. Според мен идентификацията може да бъде извършена и чрез квалифициран електронен подпис, макар и не директно, а чрез извличане на ЕГН (и подписването му) от сертификата. Този метод е допустим и според наредба към Закона за електронното управление. ЦИК изглежда не са съгласни, та трябва допълнително да се разгледат конкретните текстове.

С квалифициран електронен подпис, обаче, разполагат сравнително малко на брой граждани

Тук това „обаче“ подсказва за една несигурност в предходното становище. „Обаче“ значи, че в предното изречение е казано, че квалифицираният електронен подпис е допустим, „обаче“, има сравнително малко хора, които имат такъв. Така или иначе липсва точна бройка и не е ясно дали тази оценка е била „на око“ или реално са попитали Комисията за регулиране на съобщенията за тази информация. Аз бих попитал КРС, но по интуиция бройката на подписите би трябвало да е поне 40-50 хиляди. Напълно достатъчно за провеждане както на експерименти, така и на първите няколко избора. Убеден съм, също така, че доставчиците на електронни подписи биха издавали безплатни такива с ограничен срок на действие. Гласуването с КЕП наистина не следва да бъде универсално решение, но за спазване на сроковете в кодекса (т.е. европейски избори 2019) е напълно достатъчно.

Реализацията на проект „Изграждане и внедряване на система за дистанционно електронно гласуване“ [..] проект „Развитие на пилотната система за електронна идентификация и внедряване в продуктивен режим“ [..] и проект “Реализиране на ЦАИС „Гражданска регистрация“ и ЦАИС „Адресен регистър“ [..] трябва да се разглеждат в съвкупност и дейностите по тях да се синхронизират, защото са взаимно свързани. Ако се разглеждат и се развиват поотделно, няма да се получи единна, работеща система. Ето защо в дейност 2 на проекта с бенефициент ДАЕУ и партньор ЦИК е заложено, че системата за дистанционно електронно гласуване трябва да е синхронизирана с националната система за електронна идентификация и Национална база данни „Население“, съответно с ЦАИС „Гражданска регистрация“

Това би било идеалният вариант – двата регистъра и системата за електронна идентификация да са готови и тогава да правим електронно гласуване. Такава и беше концепцията, когато писахме пътната карта за е-управление. За съжаление проектите се забавиха доста. Но проектът за дистанционно електронно гласуване не зависи строго от изброените проекти. Настоящата система на ГРАО (Национална база данни население) и националния класификатор на адресите могат да свършат необходимата за целите на гласуването работа. А проектът за елекетронна автентикация в ДАЕУ предоставя същите интерфейси, които бъдещият „център за електронна идентификация“ ще предоставя, т.е. интеграцията с него на практика значи, че няма нужда да се чака проекта на МВР. Това са много оперативни детайли, но са важни за да придобием пълна представа.

Системата за дистанционно електронно гласуване на Естония е сертифицирана от частна международна компания – KPMG. Тъй като произвеждането на избори като база на демокрацията е и елемент на националната сигурност ЦИК счита, че въвеждането на повсеместно дистанционно електронно гласуване не би било надеждно при липса на държавен орган или организация, която да гарантира сигурността на системата в съответствие с изискванията на закона

Би било добре държавен орган (напр. ДАНС) да провери системата, но това далеч не трябва да е единственият одит и дори не трябва да е водещия. Важно е да отбележим, че почти всички държавни органи с потенциал за такъв одит са в рамките на изпълнителната власт, т.е. наличен е конфликт на интереси – изпълнителната власт сертифицира система за провеждане на избори. В този смисъл, държавен одитиращ орган не е задължителният компонент – задължителен е външният одитор.

В последната точка от анализа си ЦИК предават на практика думите на проф. Константинов, които адресирах по-горе.

Тези критики реално променят анализа и поради това ще опитам да ги сведа до знанието на ЦИК максимално бързо. Съветът ми би бил да се публикува допълнение към анализа с някои уточнения и разглеждане на различни хипотези, така че Народното събрание да не се окаже (или да не се оправдае, че е) подведено.

Промени и прецизирания на Изборния кодекс ще трябват така или иначе, особено след проведените експертименти. Но може вместо да искаме отлагане, да разпишем едни конкретни стъпки по въвеждането – например „първите с КЕП (и двуфакторна автентикация), след това включваме електронната идентификация, като стане, след това интегрираме новото ГРАО“. Софтуерът не е нещо, което се прави веднъж и се забравя – той се развива постоянно. Такава поетапност и плавност ще позволи да избегнем рисковете и най-важното – да повишим доверието в системата (а то в момента, за съжаление, е доста ниско).

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-dabulgaria/

Разговаряме с Христо Иванов в апартамента на общ приятел в стара сграда в центъра на Пловдив. Предизборната кампания е в разгара си, а календарът на Христо се пръска по шевовете от интервюта, пътувания из страната и срещи с избиратели. Зная го, защото съм координатор на пловдивския предизборен щаб на “Да, България!” и един от хората, вторачили се във всяка свободна пролука в неговия календар, за да я запълним с нещо. Помолих го за този разговор още в началото на кампанията, но успяхме да го направим повече от половин месец по-късно. Преди малко приключихме една приятна среща с избиратели в Пловдив, много от които активни млади хора. Христо е настинал, но въпреки това почти цял ден беше навън на площада и по улиците. Вече се смрачава, през прозореца се вижда кулата на Сахат тепе, а ние си говорим на по чаша вино.

Казвам му, че не искам да правим интервю, а да си поговорим човешки за неща, които излизат извън очертанията на темите, разисквани на публичните срещи на “Да, България!”. Защото си мисля, че много хора застанаха до него не защото разпознават лидер, а защото откриват част от себе си в него. Затова искам да поговоря с този Христо – частния човек, както той няколко пъти ще се самоопредели по-долу.

На днешната среща с младите хора в Пловдив ти каза, че голямата игра в момента е как да се смени поколението в политиката, а не толкова кой ще спечели тези избори. Как мислиш, как можем да повлияем на това идващо поколение да натежи в правилната посока, независимо дали е част от “Да, България!” или от останалия спектър?

Осъзнатата нужда от държава не е естествено състояние нито на индивида, нито на общностите. През по-голямата част от съществуването си човечеството не е изпитвало необходимостта да твори държава. Внимателното вглеждане в различните държавни проекти по света – американския, руския, френския, английския – всъщност показва, че те са базирани на различни традиции и субкултури, на различна база на това, което може да се нарече обществен договор.

Въпросът, който стои пред нас, е дали ще излъчим политически елит, който да е носител на осъзната нужда от българска държавност като елемент от колективния план за себе си, от колективната представа за своя успех. Или този елит, който имаме в момента – в чиято колективна представа за себе си са хората, които крадат тоалетната хартия, лампата, крушката и всичко друго, което могат да откраднат от държавната сграда – този елит ще се възпроизведе.

В крайна сметка творенето на държавност – и аз използвам тази дума, защото наистина съществува понятието “държавотворен народ” и “държавотворен елит” – е доста сложно колективно състояние. Големият въпрос е дали сега, в сблъсъка с това, което наричаме мафия и което всъщност е колективната политическа проява на героите на Тодор Колев, дали в този сблъсък нашето поколение ще успее да роди своята представа и ще положи основите на договора помежду ни за това да има тук на тази територия държава, да има държавност. И дали тази държавност ще бъде демократична и европейска или някаква друга. Това е големият исторически въпрос пред нас.

Това, което наричаме мафия, е пряка последица от комунистическия режим и неговото загниване при Тодор Живков, което течеше както от гледна точка на тоталната деморализация на първоначалните постулати, които са били заложени в него, така и от гледна точка на ролята на България като един сателит. И тези хора, обслужващия персонал на този елит, които лъжат едновременно своя народ и метрополията, някак си преживяват, арбитрирайки между тези лъжи.

Има доста интересни изследвания за корупцията през 80-те години, материали на институции като Комитет за държавен и народен контрол и Държавна сигурност, показващи чудовищната степен на корупцията, която тогава всъщност беше един паралелен пазар – там, където социалистическата система не можеше по нормален начин да осигури определени услуги, блага и социална реализация, всичко ставаше паралелно по пътя на връзките и какви ли не измъчени обмени, трикове и начини. Но цялата тази паралелна система на разпределение на блага беше заземена или свършваше в Държавна сигурност, в комунистическия елит.

Аз никога няма да забравя един разказ на Батето, как когато пътувал в чужбина на Запад, купувал играчки на децата в семейството, но ги лъжели, че са произведени в Съветския съюз. Тези хора, които в крайна сметка оперираха този политически режим на загниване – самото гниене беше посвоему проект на същия режим – те се превърнаха в това, което днес наричаме мафия. Въпросът е дали ще се възпроизведат като паразити върху нещо, което трябва да гние, за да добруват те, или ще успеем в борбата с тях да изковем своето групово съзнание като политическа генерация, която да носи държавотворното.

В контекста на това, което каза за политическия елит – ние го наричаме “елит”, но никак не изглежда такъв, вероятно именно заради тази политическа и човешка дребнавост, която блика…

Виж, Йовко, аз неслучайно ги сравнявам с героите на Тодор Колев. Колективният им образ, това е братовчедът от “Двойникът”, който в една следваща серия, която просто не е произведена, вече е министър-председател или министър, или шеф на агенция, или кмет на Пловдив. Това е онзи сноп от характеристики, социални, вредоносни компетентности, които той има в контраст с нормалния си братовчед. Всъщност цялата комедия “Двойникът” се базира на това как този човек с всичките си отрицателни качества и пороци, дори благодарение на тези пороци, е толкова социално ефективен в тотално опорочената среда, която комедията осмива. И тези пороци в момента продължават да са всичко необходимо, за да бъдеш успешен член на българската политическа… класа, хайде, да не я наричаме елит, защото някак си тази дума се свързва с нещо позитивно. Въпросът е някак ще успеем ли да ги сменим, ще успеем ли да извадим нормалния братовчед от стаичката?

Цялата борба в национален план като че ли се разделя на едни малки битки, които трябва да бъдат водени на много плоскости, в много посоки, от много места. Хората още не са сигурни как точно да бъде спечелена войната, но със сигурност знаят, че трябва да я водят. За мен това е една добра отправна точка. Поне тази енергия, която усещам в Пловдив, която и ти няколко пъти каза, че си почувствал. Овладяването на тази мъждукаща енергия на хора, които са готови да вложат усилия заедно с други техни приятели и роднини, които припознават тези усилия за смислени – това е основната битка. Да ги убедим, че не просто трябва да отидем да гласуваме, защото тези избори ще минат и ще заминат, а ние трябва да продължим да полагаме тези усилия и след това.

Ти няколко пъти каза, че “Да, България!” е дългосрочен проект. Надявам се, че много от симпатизантите ни са го чули достатъчно добре, защото ми се струва, че някои хора сякаш продължават да очакват някакво извънредно чудо. А както скоро написах в един форум, от Исус насам чудесата са само колективни. Не може Христо Иванов да се появи като пореден спасител.

Не, не. И да може, не бива.

Въпросът е, ако това, което стане на 26 март в очите на много хора се стори недостатъчно, защото, хубаво, влизаме в парламента, но с една малка група депутати, а основният въпрос на шатрата ни на площада е “И какво точно ще направите с една малка група депутати?”, а аз казвам: “Ще попречим на другите да имат твърде голяма група и да продължават да не се съобразяват с нищо.”, но в ушите на много хора това не звучи достатъчно убедително…

Изборите, броят депутати, конкретните резултати – всичко това, разбира се, са важни отметки към определена политическа цел, но никога не бива да забравяме, че те имат значение само докато са част от някакъв път. Една политическа сила, дори еднократно да реализира мнозинство, това би било крайно недостатъчно. Това, което се убедих като министър и не само, е че еднократните мерки, дори да имаш мнозинство, не работят. Необходими са трайни, доста дългосрочни усилия, защото това, което трябва да направим, не е просто да сменим някакви закони с други – както могат да се сменят в едната посока, така могат и в обратната. Смисълът наистина е да успеем да се съберем хора и помежду си да изградим една политическа организация, която да бъде основана на някакво вътрешно усещане за приличие, да започнем да водим различни малки битки, да растем – това само по себе си произвежда вярата и енергията, защото хората се трият помежду си и някак си излизат от тези черупки и влизат във взаимодействие. Това е победата, а не резултатът на изборите. И това се случва.

За мен това, че на 26 март има така да се каже някакво замерване на резултати, е просто една прищявка на историята, но по никакъв начин не е рубикон, който да бъде решаващ в една или друга посока. В зависимост от това какво ще се случи, нашите средства, обстоятелствата, в които ще работим, ще се променят.

Ние имаме и тук в листата си в Пловдив, и в другите листи чудесни хора. Наистина понякога се удивлявам колко много интересни хора са чакали някакъв призив, за да се включат в политиката. Тези хора в парламента – а аз съм сигурен, че ще бъдем там – ще обновят изобщо колективната физиономия на политическия елит, степента и процента човечност и нормалност в него. Обезверяването, страхът от това да се довериш, страхът от това, че пак ще трябва да преживяваш болката на разочарованието, са огромна негативна стихия в нашето общество. Ние сме едно общество, което през цялото време се учи да не вярва на нищо извън непосредствения си кръг. Да не влага доверие, за да си спести болката от разочарованието. Но човек в един момент разбира, че ако не вложиш надежда и вяра, няма как да получиш нещо насреща.

Но и друго виждам. Че хората в един човешки контакт, когато видят нормалност, когато видят желание за разговор, желание да бъдат чути… как да кажа, отлаганата надежда, отлаганата енергия в тях се отключва. Така че за мен потенциалът на нашето общество към промяна в голяма степен е съзрял, въпросът е да се появи политическият агент, който ще стимулира, ще отключи и ще послужи като нейн инструмент.

Даже не само политически… Аз си мисля, че дори част от хората, които са в ядрото на “Да, България!”, все още гледат на нея по-скоро като обществен, човешки инструмент, а не толкова политически.

Ама то е… Виж, ние страдаме от някаква много изкуствена разделителна линия между общественото, гражданското и политическото. Някак е особено в Пловдив – в град, който помни античната политическа традиция, трябва да знаем, че неслучайно думата “идиот” е била дума за онзи, който не участва в обществения живот. Човек е обществено животно и в този смисъл той е и политическо всъщност – този израз на Аристотел “zoon politikón” значи “политическо животно” и се отнася за човека. Идеята, че някак си нашият частен живот може да остава на друга планета от всичко политическо, е много сбъркана. Наистина, много български политици, включително и прилични, свестни хора, смятат, че политиката е едно професионално занимание само за малцина. Всички останали освен тях не разбират и нямат място там. И това е част от разделителната линия между “Да, България!” и някои наши приятели включително, защото “Да, България!” е основана на вярата, че политиката е за всички граждани и тя е сърцевината на гражданското. И се опитваме оттам да градим общност.

Факт е, че още по време на протестите през 2013 г. на площада имаше дискусия трябва ли или не трябва да се появи политическа структура.

 Всъщност, допреди да ме поканиш в “Да, България!” с теб се познавахме абсолютно бегло, бях те виждал на протестите. Тогава живеех в София и бях на площада около шест месеца преди да се отчая и да видя, че няма повече смисъл. Ти беше там един от многото, чел съм няколко твои интервюта и това беше всичко, преди да ми звъннеш този декември. И предполагам, че доста хора, които всъщност сега са в “Да, България!” или ни симпатизират, знаят по-малко за теб и от мен. Какво за себе си би казал извън обичайните факти – женен, с две деца – какво те определя като човек, с какво би се определил сам, ако не беше заплашващата те съдба да бъдеш политик? (смях)

Ами… Човек се променя. В момента, колкото и банално да е, наистина това, което остава, като извадим политическите занятия и политическото около мен, е че съм баща. И беше много странно, защото аз станах баща в същата седмица, в която станах министър. И въпреки тази конкуренция, бащинската роля е нещото, което успя без никакъв проблем да ме трансформира от всичко, което съм бил преди това. Знам, че звучи доста банално, но за мен това е наистина много важно нещо като мотивация във всичко, което правя, като ориентир как ще го правя. Гледам синовете си в очите при всички решения, които трябва да взема. Така че това е нещо, което много ме определя.

Иначе аз винаги съм бил много частен човек, много някак си привързан към това да бъда гражданин, просто един от всички. И това създава определена трудност да се адаптирам към новата си роля, някак си съвсем не се чувствам естествено в нея и това личи. И не смятам за естествено да бъда политик.

Много хора го намират за симпатично. И не ти го казвам като комплимент…

Да, за някои хора това изглежда автентично и симпатично, и ги убеждава, че не съм поредният патологичен тип, който цял живот е чакал да се качи на коня. Други пък очакват много по-голяма отдаденост, много по-голяма чисто политическа харизма.

Да, други хора те критикуват, че си твърде мек и твърде компромисен, твърде дипломатичен.

Това всичко е така. Но аз се надявам да изградим една политическа организация, която наистина да е колективно тяло и да бъде много повече мрежа, отколкото вертикала или пирамида. И в този смисъл се надявам това да бъде и полезно.

Бях впечатлен, когато в най-ранните дискусии още преди учредителното събрание си говорихме какво трябва да бъде Националният съвет. Много хора трудно правят разлика между изпълнителен, национален и т.н. органи, нормално е да не се вживяват чак толкова в детайлите, но реално ролята на Националния съвет е нещо като вътрешен парламент на тази партия. Някой тогава попита: “Добре, горе-долу за какво количество хора си говорим? Петдесет, сто?” и ти каза: “Ами, дори и петстотин.” Аз честно казано тогава се втрещих, защото си представих как едни петстотин души трябва да постигнат някакво съгласие, по демократичен път – с дискусии, гласувания и т.н. В крайна сметка се получи нещо като стотина в момента, което е добре, работи, както е по замисъл, поне на мен така ми се струва. Но съм бил свидетел на едни други организации преди, когато плоската структура и почти отсъстващата йерархия понякога срива самата организация. Иначе казано един такъв 500-членен вътрешнопартиен парламент…

И слава богу, че не станаха петстотин. Не възникна тази корпулентност. (смеем се) Виж, това, че ние създадохме “Да, България!” първо в тази времева центрофуга – защото тук въпросът не е само, че времето беше кратко, а непостижимо кратко от гледна точка на чисто колективната политическа ферментация, която трябваше да се случи. Това отнема обективно време, то не може да се съкрати, да стане по-бързо. И в същото това време имаше страхотна историческа динамика на политическия процес, на всякакви събития. В този смисъл изграждането на политическа организация в тази времева рамка и при тази динамика от една страна, от друга – от хора, които… Да, всички имаме общи приятели във Фейсбук, всички сме били по едни и същи площади, части сме от едни взаимнозастъпващи се социални кръгове и каузи, всичко това е така – но в крайна сметка ние не се познаваме. Огромна, критична маса от нас не се познаваме.

Когато започнахме трима плюс още десетима, които организирахме събитието на 9 декември 2016 г., след което седемдесет, които влязохме в Инициативния комитет – тогава нещата бяха обозрими. Но в един момент трябваше да скочим на петстотин души за Учредителното събрание и се оказа, че в залата се явиха хиляда и триста… Как от това нещо правиш работеща, репрезентативна извадка, която да може да функционира, без да се откъсне от този субстрат? Хората наистина дойдоха от улицата, хиляда и триста души. И ти трябва да формираш нещо от тях, което да запази тази връзка.

Единственото нещо, което успях да си представя, е един достатъчно голям орган, който да взима много ключови за нашата политическа физиономия решения. Например, решението за това да се явим самостоятелно на изборите беше много трудно, много определящо, много хазартно в някакъв смисъл. И това решение, каквото и да беше то, тепърва с месеци ще трябва да се борим за неговото отстояване и доказване, да изработим неговата правота. В този смисъл, ако разполагахме с повече време, логично щеше да бъде направено допитване до всички членове. Но ние нямахме изобщо това време. Така че създаването на един такъв широк именно парламентарен тип орган беше много важно. Трябва да кажа, че събитията се развиват страшно бързо и от тази гледна точка ние не успяваме чисто емоционално да осигурим онова ниво на въвличане и комуникиране на всичко случващо се, което да съответства на очакванията на хората.

Да, някои хора се почувстваха леко встрани, но това можем да го решим с нова Национална конференция, която да избере нов Национален съвет скоро.

За мен след 26 март това се превръща в основна политическа задача и кауза. Някак си още едно разширяване на процеса, поемане на глътка въздух в колективните дробове.

За съжаление кампанията по съществото си като процес е нещо, което се прави от малка оперативна група. Обяснявам го, защото това са неща, които аз самият научавам в практиката. Още повече когато няма пари, тоест не могат да се наемат безкрайно количество хора, които да правят безкрайно количество неща и прочие.

Така че обръщането към един процес на осъзнаване на всичко това, което се случи като колективен опит през тези месеци, неговото структуриране в един по-инклузивен политически процес е следващата ни голяма задача.

Преди да си поставим пък следващата политическа задача, която при всички положения ще бъде максимално бързият край на следващия парламент, независимо дали сме вътре или вън, просто защото българският мафиотски модел по демократичен път може да се разруши само чрез поредица от избори, които да разрушат неговите структури.

Краката на този модел се клатят, просто трябва да бъде бутнат.

Изключително силно се клатят, да. Аз често сравнявам това с прането на много мръсен парцал, който трябва да мине през много води, за да изтече мръсотията. То ще се случи така или иначе, въпросът е ние да сме катализатор и по някакъв начин хората да виждат, че сме на страната на промяната. И това е най-важното нещо за изграждането на доверие, за съхраняването на спойката помежду ни – това да не забравяме каузата, за която сме се събрали. Въпреки всичките грешки, въпреки това на кого какво му е достатъчно, кой какво е очаквал. Ако помним каузата, ако продължаваме да говорим за проблемите с имената им, това ще ни държи заедно.

Продължението на разговора с Христо Иванов, очаквайте във вторник (21 март).

Включих се в учредяването на „Да, България“

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/da-bulgaria/

Това написах преди точно две седмици. Тогава Христо Иванов излезе и обяви създаването на нова партия – „Да, България“. За тези две седмици много вода изтече. Говорих с доста хора в и извън проекта. Запознах се с програмата. Преди седмица бях поканен от Иво Мирчев и Христо Иванов на съучредител на партията. Приех.

Както Божо вече описа подробно, не съм част от ръководството или структурата на партията. Подобно на него не се виждам като партиен деец. Не смятам, че съм подходящия човек да изгражда структури и да привлича нужните хора към тях. В същото време, ще стана член на партията и ще помагам както мога. Смятам да се включа в сферите на електронното управление, прозрачността, отворените данни и гражданското участие.

Защо приех?

В последните години усърдно странях от участието в каквито и да е организации. Канен съм в различни НПО-та, партии и комитети. Отказвах по различни причини, но най-основната беше нежеланието да се включвам в структура занимаваща се с политика под каквато и да е форма. Ненавистта към процеса мисля, че е разбираем за всички. Единственото изключение беше инициативният комитет в подкрепа на електронното гласуване, тъй като имаше точно определена цел и ограничено време на действие.

Това, което се промени в последно време е, че осъзнах нуждата да се заеме някаква активна позиция. Всичко проекти и мнения, които изказва, може да имат някакъв ефект, но те далеч не са достатъчни. Посланието на Таков и Иванов за политизирането на усилията съвпадна с това, което се въртеше в главата ми от доста време. Както писах през септември:

Изборите не са демокрация. Те просто пренареждат сцената. Демокрацията е онова, което се случва преди и след изборите, но не и в деня.

Затова подкрепих декларацията на новата партия и се включих в 77-те учредители. Не заради едно конкретно нещо, а заради това, което видях като цели, желание за промяна и хора, които имат потенциал да направят тези неща.

Съдебната система не се яде

В последните дни изчетох доста дискусии за новия проект. Имаше положителни, отрицателни, но повечето бяха зарадени с предпазлив оптимизъм. Основни приоритети, които аз разпознавам в този проект, са ефективни реформи на съдебната система и публичната администрация. Това включва някои непопулярни и трудно разбираеми мерки, несъмнено труден конфликт с гнездото с оси в прокуратурата и ВСС, електронно управление, съкращения, инвестиции. Няма една абсолютна и непроменима формула как да се оправят тези сектори. Всички са наясно къде са проблемите и какво трябва да се оправи – дори онези, които я предпочитат счупена, за да я експлоатират.

Въпросът е как да се стигне от сегашното до желаното състояние. От това, което видях в последните седмици и на база работата на ключовите фигури в проекта в миналото, мога да кажа, че са правилните хора за целта. В това число включвам компромисите, които са правили или са отказвали да правят, както писах преди две седмици. Няма декларация или програма, която може да опише всички нужни стъпки или промени. Реформите винаги навсякъде са се правили и ще се правят от правилните хора на правилното място с добър политически гръб.

Правилен е аргументът, че държавата не е само съд, полиция и администрация. На мнение съм обаче, че никоя мярка в който и да е друг сектор не може да успее без тези системи да работят поне сносно. Всяка реформа, регулация, либерализация, инвестиция, бизнес проект или каквото и да е може да бъде обърната с главата надолу от един зависим съд, оплетена в интереси прокуратура или неефективна публична администрация. Липсата на борба срещу корупцията е най-ярък пример за това.

„Магистралите не се ядат“ беше лозунгът на левицата срещу фиксацията на Борисов върху инфраструктурните проекти. Макар да са прави, че проблемите на държавата не се изчерпват с липсата на магистрали, по-добрите пътища определено подобриха възможностите за бизнес. Донесоха със себе си също така още корупция, разграбване на публични средства и скандали. Някой може да каже, че аналогично фиксацията на „Да, България“ ще е съдебната система. Дори това да е така, аз не бих имал нищо против, защото виждам това като основен приоритет. Христо Иванов вече подробно дискутира това, което пише в декларацията – че политиките във всички сфери ще се изготвят на база експертни мнения и анализ на данните за реалната ситуация. Законотворчеството на база доказателства, анализ на данните и ефекта им е нещо, за което отдавна се говори не само у нас. Тепърва ще видим как ще бъде приложено.

Ама ти не беше ли от…?

В този блог и из социалките съм подкрепял различни инициативи и кандидати. Последно подкрепих Трайчо Трайков на изборите. Забелязах, че ме свързват с ГЕРБ. Навярно, защото безвъзмездно и без връзка с институциите поддържам неофициални профили в Twitter на Министерски въвет, МЗ, НС, МВР заедно с останалите 5-6, които са в мрежата на @GovAlertEu. Най-вероятно обаче е защото подкрепях доста от мерките въведени от Бъчварова и най-вече тези за електронното управление, отворените данни и електронната идентификация. Да, тя е от ГЕРБ. Също от ГЕРБ е и Цветанов, който критикувам постоянно. Изказвал съм смесени мнения за действията на други фигури като Дончев. Критикувал съм доста други. Подкрепял съм мерки предложени от хора като Калфин и други от левицата. Това означава ли, че „съм от БСП/АБВ“? В различни материали така са ме писали като активист на ДПС, ВМРО, Big Pharma, еколозите, за и срещу протестите и прочие. Няма да е нито първият, нито последният път.

До сега винаги съм покрепял мерки и хора. Гласувал съм за кандидати от повечето големи партии. Сега за пръв път давам подкрепата си не само като глас на избори, но и като подпис подкрепящ учредяването на партия. Може да е грешка, но смятам вече за по-голяма грешка е да не заема активна позиция.

Какво мислите за…?

Вече ме питаха това. Какво мисли „Да, България“ за една или друга тема. Всъщност, първите, които публично ми зададоха този въпрос, бяха антиваксърите.

Не съм говорител на партията, няма да съм в управлението ѝ или активна част от структурите. Мога да изказвам само моето мнение, докато позициите на партията ще се изготвят след дебат и консултация с експерти. Не съм съгласен с всичко, което всеки от другите 76 учредители са правили или са казвали в миналото. Всъщност, на този етап не съм съгласен с не едно или две неща, които аз съм писал в този блог през последните 9 години. Нямам съмнение, че с някои от другите учредители имаме разминаване в позициите най-малкото по отделни аспекти от проблемите, които занимават страната.

Това не означава, че една такава група от хора не може да види общи точки и да работи заедно. Демократичния процес е точно това – дебат, компромиси, намиране на най-доброто решение, което максимално удволетворява всички или е най-подходящо предвид ситуацията и бъдещото. За съжаление, системата е такава, че без учредаването на политическа партия прокарването на тези мерки е почти невъзможно. Дали наистина имаше нужда от нова такава беше обсъждано доста. Според мен нужда имаше и интересът към „Да, България“ е илюстрация за това. Тепърва ще видим доколко ще се разрастне този интерес и дали ще се материализира в реална политическа подкрепа.

Значи вече си…?

Обсъждал съм това няколко пъти вече. Наскоро писах точно по тази тема – как предразсъдъците ни пречат да възприемаме информацията и да откриваме фалшиви новини. Нямам илюзиите, че не съм biased (с предразсъдъци, пристрастен). Това, което винаги съм се опитвал обаче, е да разчитам на данни, да търся проблеми в събирането и интерпретацията им, конфликтни точки с други анализи и наблюдения. Когато изказвам мнение тук, гледам да посочвам другите гледни точки и защо мисля, че не са верни. Когато анализирам данни, посочвам предположенията, които съм направил, ефекта им, дефектите в данните, визуализациите и за какво трябва да сме внимателни.

Не съм спестявал критиката на хора, които подкрепям – в политиката или в НПО сектора. Нямам намерение да променям това сега. Не вярвам, че има безрезервна подкрепа. Ще посочвам дефектите в структурата на новата партия и в действията на отделни нейни членове. Това, че споделям събитията и призовавам хората да се включват в инициативата не означава, че не разпознавам трудностите пред нея – вътрешни и външни. Има много подводни камъни, в които може да се спъне, но това не означава, че не трябва да тръгваме.

Разликата с всички други инициативи, които съм покрепял до сега, е че в този случай реших да застана зад тази. Като личност, като блогър, с експертна помощ и като гласоподавател. Дали ще има успех или не движението зависи най-вече от нас. Вероятността не е голяма предвид срещу какво сме се изправили заедно и поотделно, но това не е причина да не се опитваме.

Всичко това звучи като едно голямо клише. Няма да е първият път когато го чуваме, няма да е и последния. Това не значи обаче, че не е вярно и че не е единствения възможен начин да се промени нещо. Последното никой не го отрича, но предпазливостта, циничността и горчивият опит ни пречат да направим стъпката. Дали е правилна, зависи от следващите сто след нея и тепърва ще видим накъде отиват те.

15400441_1648429615449780_2616333222848157689_n

Не било post-truth, най ми било preconceived*

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/post-truth-preconceived/

post-truth
/ˌpəʊs(t)ˈtruːθ/
adjective

Relating to or denoting circumstances in which objective facts are less influential in shaping public opinion than appeals to emotion and personal belief
в превод: „пост-истина“ (според медиите)

preconceived
/priːkənˈsiːvd/
adjective

(of an idea or opinion) formed before having the evidence for its truth or usefulness.
synonyms: predetermined, prejudged; prejudiced, biased
в превод: предразсъдъци, предубеждения

Post-truth стана думата на 2016 на Oxford Dictionaries. Описва информационния хаос, в който привидно се намираме. В щатите се засилва ролята на т.н. fact checking. Имаше дори подобни опити в медиите ни покрай изборите в България. В Германия има призиви за криминализиране на фалшивите новини. Преди дни Facebook пусна механизъм, с които по техни думи ще се борят със същите.

В България терминът беше преведен като „пост-истина“. За да има „пост-“ обаче, не трябва ли да е имало „пре-истина“ или поне време на „истина“? Не мисля, че е имало момент в последните 27 години, когато е нямало фалшиви новини, медии „бухалки“ или очернящи кампании. Това, че сега имаме официален термин, не означава, че е нов феномен, нещо, с което тепърва се сблъскваме.

Истина? Каква истина?

Има все пак нещо различно. Няма спор, че днес социалните мрежи дават възможност тези фалшиви новини да се разпространяват несравнимо по-бързо. В интернет често стават популярни анонимни сайтове и групи. Те бълват подвеждащи, непълни или направо лъжливи новини. Споделят се масово, защото или звучат достоверно, или са достатъчно шокиращи, за да са интересни.

Готвят се доста механизми за борба с това. Проектът на Красимир е прекрасен пример, който определено подкрепям. Всички те обаче са технически решения, които целят избягването на портали или конкретни новини. Както каза Сноудън наскоро, това е ефективна цензура и няма да реши същността на проблема. Най-добрата защита срещи фалшива информация е критичното мислене. Острата му липса е този проблем да изври толкова бързо и да се прелее във всички сфери на обществения живот.

Предубежденията са тези, които най-вече ни пречат да прозрем, че една новина е фалшива. Има много видове предубеждения и всички влияят на това как възприемаме информация. Например, ако вярвате, че циганите масово не си плащат ток, всяко изказване на шефовете на електроразпределителните дружества, че всъщност циганските квартали са едни от най-редовните, ще ви се стори като фалшива новина. От друга страна, ако вярвате, че „в чужбина работят повече българи, отколкото в България“, значи лесно ще повярвате на някакъв обикалящ сутришните блокове да разправя, че „българите ще изчезнем до 2050-та“.

Съвсем нормално е да преценяваме всяка информация на база личния си опит и вярвания. Проблемът идва тогава, когато не приемаме, че опитът ни е анекдотен и вярванията ни може би са грешни. Тогава неизбежно отричаме всичко, което ни противоречи и приемаме само онова, което затвърждава убежденията ни. Виждаме го не само в политиката, но в ултра-религиозните, антивакс движенията, расизма и прочие.

Експериментът

Преди няколко дни търсех информация за заболеваемостта в България и ми хрумна да направя експеримент. Исках да тествам как може да се манипулират предубежденията, за да се получи конкретен резултат в едно допитване. За целта пуснах няколко анкети. В едните използвах за период „седмица“, а няколко дни по-късно — „година“ в друга.

Сами виждате разликата, когато се смени периода. Резултатите би трябвало да са идентични, тъй като отговорите са практически еднакви. Вижда се, че повече хора са отговорили за „4 и повече“ седмично, когато питаме на база година. Правилният отговор е „1 и по-малко“. Доста по-малко. 7 случая за първите 9 месеца на тази година. С други думи — 0.179 на седмица. За 2015-та намерих само смърт от „външни причини“ и са 48 деца за цялата година, което пак е по-малко от 1 на седмица. Това обаче включва доста падания и други видове удари. Така видимо 60% от отговорилите са завишили с десетки пъти преценката си.

Още нещо интересно се вижда, когато сравним запитването за смъртните случаи от пневмония. Манипулацията с периода от време е еднаква, така че това измерва единствено ефекта на медийното отразяване. Въртенето на сензационни новини за катастрофи насажда впечатлението за масовост докато тези за респираторните болести — не толкова. Ефектът е, че видимо значително повече хора смятат, че смъртните случаи на деца от катастрофи надвишават тези от пневмония. Реалността: през първите 9 месеца на тази година почти 5 пъти повече деца са починали от пневмония, отколкото от катастрофи. Ако включим всички болести на дихателната система, разликата скача до 6-7 пъти.

Аналогична е ситуацията с инфекциозните и паразитни болести. Дори повече хора тук са отговорили, че има по 2, 3, 4 и повече смъртни случая от това. Реалността е, че това е причината с най-малка смъртност — 2 пъти по-малко от „външни причини“ (падания, катастрофи) и 4 пъти по-малко, отколкото при болестите на дихателната система.

Всъщност, ако погледнем 2015-та и изключим всички фатални случаи заради вродени аномалии и състояния, възникващи през перинаталния период, получаваме, че 30% от смъртните случаи на деца то 10 годишна възраст се дължат на болести на дихателната система, 18% на „външни причини“ (от които 2/3 нямат общо с катастрофи) и 6.7% — на инфекциозни болести. Предполагам, че няма нужда да го казвам, но за последното може да благодарим на ваксините, модерните диагностични методи и антибиотиците.

Цяр

Лекът е критичното мислене. То не се учи. То се възпитава и тренира. Поставяйте под съмнение всяко нещо, което прочитате, но най-вече поставяйте под съмнение собствените си убеждения постоянно. Едното без другото води до цинизъм и недоверие във всичко и всички. Приемете, че няма такова нещо като абсолютна истина и всичко има своите нюанси и условности. Не може да очакваме всичко да е абсолютно точно и да отчита всички аспекти от темата, също както цитираната статистика до тук не го прави.

Това съмнение в никакъв случай не е несъвместимо с увереността при дискусии по въпросните теми. Когато сте наясно с ограниченията на данните, които съществуват, в контекста и интерпретацията им, в познанията си за конкретните аспекти и нюансите им, може доста ясно да видите проблемите с гръмките заглавия и смелите твърдения в социалките и новините.

Никое техническо средство не може да спре фалшивите новини. Няма значение дали е бутон, приложение или НПО, което проверява фактите. Цинизмът и недоверието в обществото заличават техния ефект. Не може да накарате останалите да спрат да вярват в глупости. Може да помогнете на себе си обаче. Това е особено вярно за онези, които предават информацията (журналисти, редактори) и онези, които взимат решения (политици, бизнесмени). В крайна сметка най-важна обаче е масата от хора. Общественото мнение е тяхното мнение и докато твърде малко се надигат да кажат „я, чакайте малко“, никой няма да ги чуе.

Предразсъдъците и имат ли те почва у нас

Може още доста да се изпише за предразсъдъците (не откривам по-добър превод на bias). Тези два клипа доста сбито и ясно разясняват някои от тях.

(Не, този клип не е за ваксините, а за когнитивните процеси за движението)

Ражданията, Цезар и лекарите

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/cezarovo/

Понеделник пуснах една графика във Facebook с коментар “Календар кога на лекарите и акушерките в родилните отделения в България им се работи”. Той беше нарочно провокативен, за да предизвика дискусия по това, което данните за ражданията показват – силно разминаваме между ражданията в работни дни и по празниците. Обновена версия на графиката виждате тук.

Годините са раздели по седмици като всеки ден е маркиран в гама от зелено до червено спрямо това дали е имало повече или по-малко раждания от средното за въпросната година. Данните от последните 3 месеца показани тук не са надеждни, тъй като все още се въвеждат от болниците. Интерактивна версия ще намерите тук.

birth

Обяснението е съвсем просто – има доста раждания с планирано секцио и графиката илюстрира добре това изместване. Макар в коментарите да бяха обсъдени и изяснени доста неща, статусът ми обаче определено не беше уважителен към работата на лекарите и акушерките и не взимаше под внимание контекста.

Надеждността на данните

В лекцията ми на TEDxBG 2014-та дадох тези данни като пример за неточност. Писал съм за този проблем от самото му създаване и отново всяка година покрай редовните сензации как сме “изчезвали”. Данните в регистъра просто не се въвеждат навреме и няма гаранции колко са точни. Трудно е да се направи проверка с данните на НСИ, защото те броят съвсем друго, а и има раждания извън болниците.

Преди година попитах Министерството на здравеопазването какъв контрол извършват върху болниците за навременното въвеждане на данните. Питах и дали е имало някакви санкции за това. Отговор не получих, но неофициално разбрах, че контрол практически няма. Това се вижда добре и като следя регистъра. Според изискванията, всяко раждане трябва да се въвежда до три месеца в регистъра. Вижда се ясно обаче, че стотици раждания се въвеждат месеци след този срок. Не знаем колко биват пропускани и дали някои болници въобще не подават информация.

Това означава, че всеки извод на база този регистър трябва да се прави със солидна доза уговорки. Тук приемам, че няма голяма промяна в иначе ниското му качество. Тоест, че въвеждането от едни и пропуските на други не се променя много през годините. Това ми позволява да правя сравнение на национална база между периодите.

Разминаването и причините

На горната графика се вижда как по време на празници има силен спад на ражданията. Средно той е с около 30%. Публичния регистър не дава повече информация какви са ражданията – естествени, с планирано или спешно секцио. Единственият възможен начин обаче да има такова разминаване от планираните цезарови сечения. Това обяснение съвпада и с последните данни за техния дял у нас – близо 40%.

През май миналата година Капитал публикува доста интересна статия по този въпрос с коментари на д-р Стефан Константинов. Там, както и в блога си, той изнесе данни от вътрешната част от регистъра на ражданията, според които близо 60% от всички раждания в частните болници са със секцио. В общинските и държавните процентът е 33 и 34%. Някои обясняват това разминаване с по-голямото доверие, които пациентките имат в частните болници и затова избират тях при нужда. Другото обяснение, подкрепено с анекдотни примери от лични истории твърди, че в частните болници просто повече успяват да убедят пациентките, че проблем има и че секциото е по-безопасно в техния и в общия случаи.

Моята графика, а и от публичните данни в регистъра не може да се хване това разминаване по болници или собственост. Всъщност, дори да имаме достъп до всички данни и дори те да бяха надеждни, пак нямаше да може да си направим нужните изводи. Просто всеки случай е строго индивидуален и е работа на лекаря да прецени какво е нужно. Несъмнено има и случаи, в който жени сами пожелават цезарово, както и лекари, които ги убеждават да направят такова за свое удобство и печалба. Нищо от това не може да се установи от данните обаче. Моят статус в известен направи такова внушение и въпреки разясненията под него, разбираемо е лекари да се обидят от генерализацията и тона. Затова се извиних в коментарите.

Това, което данните могат да покажат е общата тенденция и измеренията на един проблем. Точно това се опитах да илюстрирам с графиката си по-горе. Подобно на ражданията на българчета в чужбина не е достатъчно да знаем едно число или процент. Трябва да ги видим представени по разбираем начин, в определен контекст или формат, за да ги осмислим

Перспектива

Тази тема далеч не е изолирана до България. Тенденцията за увеличение на секциото е навсякъде. Бразилия е един от рекордьорите в световен мащаб. В Европа изглежда Италия води пред всички. Харесва ми тази карта на HuffingtonPost от 2014-та с последните известни тогава данни.

csections

В зелено се виждат няколко държави, които са в границите препоръчани от WHO за “нормални” нива на цезарово сечение – 10-15%. Това не означава, че са добри като отправна точка, защото е възможно да има силно разделение вътре в страната с региони с лош достъп до такива медицински услуги и други, където нивата на този тип раждане да са високи. Също така, трябва да се вземе под внимание и средната възраст на раждане. Според няколко дискусии на специалисти, които намерих, при раждане над 35 се увеличават значително рисковете. Особено, ако става въпрос за първо дете. Така лекарите може да са по-внимателни и да препоръчват секцио по-често.

Известни са рисковете както от естественото раждане, така и от операцията. Във всеки случай специалист трябва да прецени кое надделява. Затова е невъзможно да се прецени за всяко от 30-те хиляди такива операции дали са били наложителни или не. Една друга метрика обаче може би ще даде такъв отговор – смъртността сред родилките. Макар да има доста други фактори, които допринасят за нея – наблюдение по време на бремеността, условия на раждане, подготовка както на родилките, така и на медицинските работници – като един от основните често се сочи именно изборът на раждане.

20150815_irc400_0

Economist са направили такова сравнение, в което си позволих да маркирам България. Интерактивната версия ще намерите тук. Вижда се, че държавите от развития свят с нива на секцио между 20 и 40% имат доста ниска смъртност сред родилките. Тези над 50%, както и онези под 15% имат значително по-голяма смъртност. В границите между 20 и 40% обаче се вижда разминаване в десетки пъти. Обяснението за това може да бъде отново различен достъп до здравеопазване и други фактори. Изводът от тази графика обаче може да бъде, че просто намаляването на процентът на цезарово не води непременно до по-добро женско здраве. Също така, невъзможно е да се избере “референтна” държава или модел заради големите различия в системите и демографията.

Vox ни дава друг интересен поглед над темата. В тяхна статия от преди година, те показват голямото разминаване между нивата между различните щати в САЩ. Докато средните нива са между 32 и 37%, общо за страната дялът на операциите е същия като този в България. Разликата обаче е, че смъртността сред родилките при тях е 6 пъти по-голяма. Друг интересен аспект от статията е разбивката по дни от седмицата. (Неделя е първият ден в щатите). Тя е практически идентична с тази в България. Това означава, че планираните цезарови спрямо спешните е същия при коренно различни здравни системи и финансови възможности.

day-of-week-csections

Има ли някакво значение всичко това?

Графиката, която направих беше просто един начин да се покаже нещо, което виждаме като проблем в здравната ни система. Както се видя дотук, няма еднозначен отговор кое е “нормално” и какво ниво на секцио само по себе си е безопасно погледнато на национален мащаб.

Мнението ми по този въпрос е същото както и това с абортите – в дискусиите твърде много се залага на това както “трябва” да правят жените. Ако има една универсална истина, тя е, че трябва да спрем да налагаме някаква норма или квота когато нещата опират до решения свързани със собствените им тела. Ако по свое желание искат да направят цезарово сечение, защо някой трябва да ги спира. Такъв вариант трябва да бъде разписан в нормативните актове, както е при абортите. Не разбирам определенията, че някои жени са били “глезли” или много се подвеждали. Дори да е вярно, но това си остава тяхно решение.

В същото време, трябва достатъчно добре да са разяснени рисковете при взимането на едно или друго решение. Не са малко и обратните случаи – жени, които настояват за естествено раждане при голям риск сочещ към нужда от секцио. През последните години изглежда има усилие за унификация и подобрение на информацията предоставяна от клиниките, но в крайна сметка всичко това остава между пациентката и лекаря. Всеки случай е уникален и всеки човек има различни съображения.

Тази операция в никакъв случай не е универсално лоша и наложителна само в крайни случаи. Както всяко друго нещо в медицината, точна оценка и 100% гаранция никой не може да даде. Затова трябва да спрем да демонизираме цезаровото сечение и жените избрали го и да залагаме повече на медицинската етика и оправяне на финансовия елемент. Приносът, който данните може да имат в тази насока, е да покажат на бъдещите майки кои болници колко и какви манипулации извършват, колко усложнения и фатални случаи са имали, както и какви са резултатите от одити и професионални оценки.

За целта обаче трябва да имаме много по-детайлни данни на ниво болници, както и надежден регистър за ражданията. На този етап не виждам някой да има желание да предостави на обществото каквато и да е част от тази информираност. Остават ни единствено необоснованите сензации за раждаемостта в сутришните блокове, които никое официално лице не намира за нужно да обори. С това качество на работа – толкова.

Опасният референдум

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/dangerous-referendum/

Политическите партии в България страдат от една обща болест – пълната липса на дългосрочна визия и далновидност. Понякога са толкова заровили главите си в пясъка, че няма да усетят и собственото си обезглавяване. Не е като да не им се е случвало и преди, и след девети, а уви, и преди и след десети.

Както и предположих в предишния си текст, очакванията на тези избори са за висока активност, която се проектира и към референдума.

Съмнения, че 20%-овата граница, която задължава Парламентът да се произнесе по въпросите, повдигнати на референдума, ще бъде премината няма. Това със сигурност, ще се случи. По-лошото е, че вероятността да се стигне до активност и резултат, който задължително да стане закон е съвсем реална. Ще каже някой, такава е волята на народа – и ще е прав, с едно дребно, но важно уточнение, а то е, че мнозинството не осъзнава рисковете. Волята му е (за пореден път) изградена върху емоции и внушения, които му звучат добре, но имат малко общо с истината. Живо доказателство е, че според горното изследване, от линка по-горе, 74% от хората смятат, че гласуването е право и не бива да бъде задължение, но въпреки това 52% смятат да гласуват ЗА задължително гласуване?!

Brexit също формално е воля на народа, ама… последствията тепърва ще излизат на повърхността. А провокаторите, първи изоставиха кораба…

Та, понеже политическият ни елит допусна грешката да се прави, че референдум няма, може скоро в учебниците да се изучава как не се прави така или как това е най-лесният начин да спечели дори най-наивната и популистка теза.

Защото нагласите в обществото (пак според горното проучване) при липсваща разяснителна кампания и сблъсъци на различни мнения са да подкрепят и трите глупави тези – мажоритарна система, задължително гласуване и орязване на субсидиите. В комплект! Това резюмирано в едно изречение е – ГЕРБ завинаги на власт. И минимален шанс да ги смени единствено някой голям като тях. А да виждате такъв на хоризонта?

И ако за ГЕРБ (и донякъде БСП и ДПС) е разбираемо да си натискат парцалите и да оставят Слави да наежва тълпите (уж, против статуквото), то не проумявам къде спят останалите?

Комбинацията от мажоритарна система, задължително гласуване и близки до никакви субсидии за партиите е убийствена за цялата политическа система на България и може би дори по-страшна от амбициите на болни егоцентрици като Ергодан или Путин за обширни президентски правомощия.

Ако не сте виждали тази карта, време е да го направите – такъв щеше да е Парламентът ни сега, ако на предходните избори системата беше мажоритарна. Видими резултати! Стабилност завинаги!

Какви са разумните според мен опции?

Както писах и преди два дни – едната възможност е да се гласува с тройно НЕ. Това ще намали теглото на гласуващите с ДА и при недостиг на гласове референдумът да стане закон, ще показва ясно процентът на хората, които са против, така че при дискусиите в Парламента да не може да се спекулира, че може да са гласували недостатъчен брой хора, но почти всички са ЗА (както се случи наскоро в Унгария с референдума на Виктор Орбан).

По-големият риск е, че такова гласуване вдига и активността, съответно работи за това да се достигнат нужните гласове (3,5 милиона) за валидност на допитването, а мнозинството е с нагласа да казва ДА.

Другата опция е да не се гласува в референдума (малко известен факт е, че то не е задължително). Това ще натежи в посоката да не се достигне нужната активност, съответно да не е валидно допитването, но пък ще редуцира гласовете ПРОТИВ, с което може да се злоупотребява, че на негласувалите им е безразлично, а не че са били против.

Въпреки това, струва ми се, втората опция е по-малкото зло и прочитайки проучването днес, реших че няма да участвам в референдума, за да не повишавам излишно активността.

Ще гласувам само за Президент.

За обществените медии, регулаторите и идеята зад тази дискусия

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2016/03/12/bnt-9/

 
Тройната коалиция действаше по-директно 
Без декоративни дискусии и инициативи отдолу.
Като питаха Йордан Мирчев, шефа на парламентарната транспортна комисия, как върви законопроектът за публичното радиоразпръскване, той отговаряше с “Нещата там са много тънки” .  И нито дума повече.
Тънки, тънки – колко да са тънки:  накрая беше приет  закон и изменения в ЗРТ и ЗЕС, в които се видя персонално кой печели от тези разпоредби – освен другото (продажбата на ТВ2 и пр.) –  това е началото на Ирена Кръстева като телевизионерка – ако помните, че преди да говорим за детето, говорехме за майка му.  Когато казват, че нещата са тънки, те са дебели.
Сега е усвоен друг подход
Колкото и слуховете да създаваха очаквания за готови закони, сега са решили (да се създава видимост, че) самите медии  искат от парламента да се заеме с преструктуриране на медийния сектор, инициатива отдолу. 
Това, което имаме като инициатива отдолу:

дава се думата на предварително записани за участие,  Мартин Захариев съобщава точки, които висят във въздуха;
дава се думата на персонално поканени за подкрепа на точките на предварително записаните за участие:   Венелина Гочева експлицира алгоритъма (запис 1:05:50):  да се започне от трите точки  на Мартин Захариев  … когато Поли Карастоянова ми звънна…  тя знае…  един кръг колеги се срещаме много редовно и си говорим за медийната среда …   Поли знае, тези хора са професионалисти и   знаят какво трябва да се направи…

Кратко, чистосърдечно, от източника.
На дискусията се била родила някаква идея, пише на сайта на БНТ – чак да се е родила? Бяхте там, наистина ли го твърдите.
Официализираха това, което бяха решили да се официализира.
Вижте и как тръгва кампанията, че самите медии искат…:  заглавието в 24 часа: “Обединение на БНТ и БНР иска медийната общност”…
 
 
 Filed under: BG Law Making, BG Media, Media Law

Човекът е първо човек

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/MNx_pG6o6s4/

В България общуваме със скандали. Дали ще бъде темата за социалните придобивки на полицаите, програмата в училищата, спешната помощ или кой какво хакнал, струва ми се, че всеки дебат започва и завършва с надвикване и шокови заглавия. Такъв тон се дава и трудно се чува нещо смислено. Един от скандалите през последната седмица беше номинацията на Полфрийман за наградата „Човек на годината“ на Българския хелзинкски комитет. Той излежава присъда за убийство, а номинацията е дадена от австралийска гражданка заради работата му за правата на затворниците.
Разбираемо, доста бяха възмутени в една или друга степен. Страстите в мрежата и сутришните блокове се разгорещиха. Преди да изложа своето мнение, длъжен съм да кажа, че и аз съм сред номинираните за тази награда. Поне бях до вчера. В последните дни обсъждах на доста места казуса. Хора, които много уважавам, застанаха твърдо против по различни причини. В тези дискусии осъзнах, че позицията ми компрометира номинацията ми, също както номинацията се използва като лесен аргумент да се зачеркне мнението ми.
Затова помолих БХК да ме махне от номинираните преди да напиша каквото и да е било тук. Не заради действията на БХК, а въпреки тях. Не познавам човека, който ме е номинирал. Благодаря му за този комплимент и му се извинявам, че се оттеглям така. Позицията ми обаче за мен е по-важна, а в последните дни се видя ясно, че е трудна за изказване в атмосферата около този скандал. Затова пиша всичко това като човек извън конкурса.
Без да се опитвам да го принизя като позиция, лесно е да се защити тезата защо един осъден за убийство не трябва да бъде сред номинациите на нещо наречено „Човек на годината“. Това е очевидно. Престъпления срещу личността като убийства, изнасилвания и прочие са разумен довод. Трябва да направим няколко разграничения обаче.
Първото е, че не трябва да смесваме спора с онзи дали Полфрийман е имал честен процес и дали е невинен. Съдът е казал своето, минали са обжалвания, свидетели, доказателства и прочие. Полфрийман е виновен за убийство и излежава своята присъда. Целта на престоя му в затвора е да приеме вината си и да се поправи, както и да бъде отделен достатъчно време от обществото до момента, в който вече не е опасен за него. Нищо от това няма да върне убития Монов, но презумпцията в едно цивилизовано общество е, че хората може да се поправят.
Вторият проблем, който виждам, е от другата страна на „барикадата“. Тук говорим за номинации отворени за широката публика. БХК ги филтрира според общите условия на конкурса, но само толкова. Целта на публичните номинации и кодифицираните правила е да се премахнат всякакви предразсъдъци в подбирането на кандидати. Надали някой би се усъмнил, че членовете на БХК и журито също имат своите предразсъдъци. Хора сме и по дефиниция те остават скрити за нас. Правилата диктуват, че се гледа настоящата работа на номинираните като цяло, а не непременно миналото им. От тази гледна точка, номинацията не е за осъден на убийство, а за човек работещ за правата на затворниците, който има престъпления срещу личността в миналото си. Може да изглежда като проста игра на думи, но е важно разграничение на контекста.
Най-вече обаче трябва да разберем каква е целта тази награда. БХК се намесва винаги в скандали, защото отстояват едно просто правило: „Първо сме хора, после сме всичко останало“. Това изглежда очевидно, но бързо се обръща в главите ни, когато опрем до частни случаи. Затворникът първо е човек и после е затворник. Човешките права не се заличават каквото и да сложим накрая на изречението. Така „Човек на годината“ би могъл да бъде всеки, за който журито прецени, че се бори за това ние като общество да се отнасяме към всеки индивид първо като човек.
Бързам обаче да уточня, че аз не смятам, че Полфрийман или сдружението му трябва да бъдат наградени. Причината не е във факта, че е под запрещение, а в това, което знам за отношението му към присъдата и видимата липса на желание да поеме вина. Това обаче е мое субективно мнение и е напълно възможно да се базира на непълна информация. Не съм запознат с работата му за правата на затворниците. Всъщност мисля, че надали някой въобще знае много по темата. Има огромни проблеми, но им отдаваме малко значение, защото „къде ли няма“, а и става въпрос за престъпници. Може доста да се говори за това, но в рамките на този скандал сякаш никой не го интересува. Случайно снощи Last Week Tonight пуснаха сегмент по аналогичен проблем в щатите. Препоръчвам ви го.
В този смисъл смяната на номинацията на Полфрийман с такава за организацията сякаш беше добър компромис. Все пак това си остава компромис с принципа на обективност в процеса на номиниране и първоначалната им позиция по казуса. Отдавам тази отстъпка на заплахата на номинирани и дори членове на журито да се оттеглят и рискът за провал на тазгодишното издание. Предвид изложеното дотук, аз лично не виждам проблем, че номинацията му е била приета.
Несъмнено не може да наградим осъден за убийство за „Човек на годината“, особено фокусирайки се изцяло на този аспект от личността му. В конкретния случай това нямаше и да се случи, независимо какво пише в истеричните изблици на жълти и кафяви медии. Въпросът дали може един такъв човек да е номиниран обаче се поставя на съвсем грешна плоскост. Номинацията не означава признание от обществото, а от номиниращия. Присъствието в списъка на номинираните е съгласие, че настоящата му работа помага на човешките права. До тази точка е принципът, а след това може да говорим за конкретните случаи.
Нямам илюзии, че знам как са се почувствали близките на Монов. Не мисля, че биха възприели Полфрийман като човек заслужаващ втори шанс дори да излежи присъдата си. Всъщност, не мисля, че го възприемат като човек изобщо. Надали някой от нас би се чувствал различно в такава трагична ситуация и това е нормално.
„Човек на годината“ би могъл да бъде онзи, който успява да ни накара да преодолеем това, също както предразсъдъците в ежедневието и работата ни. Има много достойни кандидати сред номинациите и ви призовавам да подкрепите онази или онзи, който смятате, че го заслужава.


Емоционално за електронното гласуване

Post Syndicated from Delian Delchev original http://feedproxy.google.com/~r/delian/~3/tzfPPwFXQZs/blog-post.html

След като написах моите опорни точки защо смятам да гласувам ЗА на референдума за електронно гласуване, и след като се опитах да напиша една техническа идея как той може да бъде реализиран без да се налага дори промяна на конституцията (какъвто бе оригиналният смисъл на тройката референдуми, от която НС остави само този) влизах в много дискусии за или против електронното гласуване.Повечето хора, които искат да дискутират с мен, са предварително настроени да гласуват против. Предполагам настроените да гласуват за не смятат, че имат нужда от повече убеждение.В този смисъл коментара ми в този текст е насочен и движен от дискусиите с приятелите и познатите ми, които са предварително настроени да гласуват против.Аз разделям потенциалните проблеми на три основни групи -Технически. Които са най лесните, защото са решими. Техническите проблеми не включват само технологията, а процедурите по изпълнение, законодателните и юридически промени. Те са напълно решими. До сега, не съм чул един не решим технически проблем не само за електронното гласуване, но и принципно за който и да е проблем. Това е хубавото на техническите проблеми – те са по дефиниция винаги решими.Принципни – това са проблеми свързани с естеството на дискутираният проблем, които нямат ясно или видимо решение. Това не значи, че са нерешими, а че не знаем как да го направим в момента. Тук може да има и нерешими проблеми. Аз лично обаче не съм чул такива до сега, свързани с дистанционното електронно гласуване. Много хора бъркат технически проблеми за принципни, представят ги като такива и после в дискусията откриваме, че това е по същество технически (и решим) проблем.Емоционални предубеждения – проблеми не свързани с темата, но емоционално влияещи върху нея, които хората представят като принципни или технически проблеми на темата. Често чувам технически проблем да се примесва с емоционално предубеждение и след това да се представя за принципен и нерешим проблем. Но е много лесно от страни да се види, че техническата част е решима, принципен проблем няма, просто има емоционално предубеждение.Много е трудно да се бори човек с емоционалните предубеждения. Аз лично кътам доста в себе си, и когато някой изкаже нещо, което съвпада с моите, съм много по склонен като две ревящи жени над чаша вино, да лея сълзи и сополи и да подкрепям, отколкото да вниквам в ситуацията по същество. И въпреки това, мозъкът ми казва да гласувам положително за дистанционното електронно гласуване. Защото то подкрепя моите лични цели, свързани с моят живот и промяната на средата около мен.А именно:Аз смятам че тази дискусия за дистанционното гласуване трябва да започне най сетне по същество. Тя идва и си тръгва на 4-5 години от ефира, но остава само там. Спомням си “обществените обсъждания” сред приятели, на Изборният Кодекс на Манолова, където електронното гласуване дори не бе допуснато на обсъждане. Щеше ли да има нужда от референдум за електронното гласуване, ако политическата каста желаеше да го обсъжда по същество? Референдума е тук, и той може да бъде едно добро основание да преминем на следващата фаза – дискусията.Някой хора според мен погрешно смятат, че ако бъде успешен Референдума, това означава победа и задължително въвеждане на електронно гласуване. Българският закон за референдумите е много странен, но най вече той не задължава никой с нищо. Липсата на задължение е видна още в член 9 от закона. Ако референдума излезе със задължаващ резултат, той задължава да приеме АКТ (което може да е всичко, например обещание да се изпълни работата след 100г, или решение да не се прави. Законодателят се е опитал да си спести изричното описание на всички възможни случаи какво трябва да приеме НС, но крайният ефект е свободно тълкуване) в рамките на 3 месеца, но още точка 7 веднага изследва хипотезата какво става ако НС не направи нищо и не приеме акт (което прави тази хипотеза напълно допустима). Ако НС не приеме АКТ навреме и референдума е ПРОТИВ точка от съществуващото законодателство, тя спира да работи веднага. Но ако НС не приеме АКТ а референдума изисква от НС да направи нещо (както е хипотезата на този референдум) то не следва нищо. Тоест, без значение от резултатите от референдума – положителен и задължителен, положителен, отрицателен, не е задължително да последва нищо. Няма да коментирам пред-референдумното ударно вдигане на прага до невъзможност за считане за валидност. Но все пак за мен положителен резултат от референдума би бил достатъчно добър натиск за започване на дискусията по същество. Аз смятам, че България трябва да бъде отворена държава, противно на мнението на много, че трябва да се затваря. Между 16 и 20% от българчетата се раждат в чужбина, и ние имаме стабилен емигрантски тренд основно сред най младото население от 3.56 души на 1000. Това са всъщност 25000 души годишно. Официално. Най вероятно числото е двойно, защото се отчитат само тези, които са обявили пред институциите миграцията си (гражданство, обява пред ЕСГРАОН, обява пред НЗОК, не преиздаване на паспорти и други). Три четвърти от мигрантите запазват българското си гражданство (защото са в ЕС). Лесно можем да сметнем, че ако тенденцията се запази, в рамките на 20 години 25% от Българите ще се раждат в чужбина. Това е всеки 4-ти Българин. Единственият начин да запазим националноста си, е да игнорираме всякакви тръшкания и да приемем, че българите няма да бъдат единствено и само на тероторията на България, и трябва да положим усилия да останат свързани по между си, и със страната, културно (тук изключвам чалгата) и административно. Последното означава рязко свиване на всички административни взаимоотношения между държавата и гражданите, и залагането на безприсъствени такива. Не само за гласуване, за всичко.Аз смятам, че в нормална ситуация взаимоотношението на човек с държавата трябва д е минимално и то само при нужда от страна на гражданина, а не при нужда от страна на държавата. Сега държавата изисква от гражданите да бъдат комутатори на съобщения между държавни институции, както и им прехвърля свои отговорности. Давам пример – ти си задължен да си извадиш паспорт. И това ти струва пари. Но паспорта ти е инструмент за взаимодействие с държавата, която те задължава. Ти си задължен да си вадиш съдебни свидетелства за взаимодействия с държавата. Ти си задължен да отидеш и да си извадиш справка от имотният регистър и да я дадеш на общината, за да приеме тя, че някой твой роднина живее на твоят адрес. Аз смятам, че всички тези задължения трябва да изчезнат. Държавата наистина трябва да използва информацията си вътрешно, и трябва да се грижи за удобството на гражданите си, а не да ги наказва, за това че живеят, за това че пътуват, за това че раждат деца, понеже на държавните служители не им е удобно. И колкото и да е парадоксално, електронното гласуване отваря много врати в тази посока. Защото форсира процеси, които са иначе затлачени в мързел.Типичните противопоставяния на електронното гласуване съм ги описал в този пост тук – опорните ми точки.И те не се променят по същество. Някой го е страх, че електронните подписи ще са скъпи, а ние дори не сме решили, че така ще става оторизацията. Други ги е страх, че някой ще гласува с чужда бюлетина, което е технически въпрос (нищо не пречи да има видео и да тече същата форма на оторизация, каквато има в избирателните комисии), трети ги е страх, че хакери могат да хакнат цялата система и да модифицират гласовете на всички хора – което пак е технически и решим проблем (можем да имаме разделяния на секции, а верижно подписване от категорията на block chain или това, което съм описал аз в моят пример, изолират значително тези възможности, всъщност намаляват риска до много по малък от този, който имаме сега).Но винаги след като приключим с техническите аргументи, излиза това, което те всъщност прикриват – емоционалните предубеждения на гражданите, че държавата ще реализира нещата зле. И всъщност държавата е нашият враг.И да съм честен, аз също имам подобни предубеждения. Аз твърдя, че дистанционното гласуване може да бъде реализирано добре и с много по малък риск (клонящ към нула) за почти всички технически проблеми на сегашното присъствено гласуване (което също може да бъде реализирано по добре). Но то може да бъде реализирано и много зле. И в това няма принципен проблем. Всяко нещо може да бъде направено добре и може да бъде направено зле. Но това не е проблем на референдума нали? Това е проблем на техническата реализация и гражданският и контрол, след като ако НС реши да има електронно гласуване, след да речем 100 години, след като мине евентуално положително политическата дискусия, след евентуално положително решение на референдума.Не искам да филосовствам върху това, защо някой не смее да реши да си строи къща, понеже ако има евентуално земетресение тя ще му падне на главата. Този риск е безспорен. Но е също така вярно, че в повечето време ще живееш по добре. И дали се фокусираш върху страховете си или върху новите възможности е в много голяма степен личен избор илюстриращ човека.Да чакаме всички, да са готови да карат кола, имайки шофьорски книжки, преди да разрешим употребата на автомобили е също парадоксално. Защото е гаранция никога да не караме коли 🙂 Винаги ще има някой, който да не е готов. Така че за мен е безстойностно твърдението, че повече население трябва да свикне с електронните технологии за да има електронно гласуване.Но нито едно от тези не е принципен проблем – това са емоционални проблеми -Недоверие към държаватаНедоверие към гласуванетоИрационален страх (принципно, и индиректно оправдаван с технически или политически теми)Консервативен подход в много форми “не знам как аз ще се оправя, за това по добре никой да не може”Но това не са проблеми на електронното гласуване. Ако пуснем референдум за гласуването по принцип, същите проблеми се отнасят със същата сила, защото те произлизат не от формата и не от технологията, а от личната ни емоционална нагласа.Аз ще гласувам за електронното гласуване. Защото смятам ползите от него за много по големи и компенсиращи значително недостатъците (които аз и оспорвам по същество).Аз съзнавам отлично, че най голямата борба тепърва ще дойде, ако случайно стигнем до момент да се обсъжда техническата реализация. Ще има борба за модифицирането на дребни но важни елементи от много закони. Ще има борба срещу всякакви опити за злоупотреба, добронамерени или злонамерени. Ще има борба срещу опитите на политици да вкарват дупки в процедурите, за да си оставят вратички за фалшивикации. Ще има борба срещу опитите за усложняване на процедурите пък с цел да се минимизира ефекта за повишаване на изборната активност, отново от политици разчитащи на твърд електорат. Ще има борба срещу опитите да се даде това или онова да го правят нечии приятели, не защото имат опит, а защото държавата трябва да им даде едни пари. Ще има много борби. Борбата тепърва започва. Но за мен ползите са много повече, и не ме е страх от борбата.

Емоционално за електронното гласуване

Post Syndicated from Delian Delchev original http://feedproxy.google.com/~r/delian/~3/tzfPPwFXQZs/blog-post.html

След като написах моите опорни точки защо смятам да гласувам ЗА на референдума за електронно гласуване, и след като се опитах да напиша една техническа идея как той може да бъде реализиран без да се налага дори промяна на конституцията (какъвто бе оригиналният смисъл на тройката референдуми, от която НС остави само този) влизах в много дискусии за или против електронното гласуване.Повечето хора, които искат да дискутират с мен, са предварително настроени да гласуват против. Предполагам настроените да гласуват за не смятат, че имат нужда от повече убеждение.В този смисъл коментара ми в този текст е насочен и движен от дискусиите с приятелите и познатите ми, които са предварително настроени да гласуват против.Аз разделям потенциалните проблеми на три основни групи -Технически. Които са най лесните, защото са решими. Техническите проблеми не включват само технологията, а процедурите по изпълнение, законодателните и юридически промени. Те са напълно решими. До сега, не съм чул един не решим технически проблем не само за електронното гласуване, но и принципно за който и да е проблем. Това е хубавото на техническите проблеми – те са по дефиниция винаги решими.Принципни – това са проблеми свързани с естеството на дискутираният проблем, които нямат ясно или видимо решение. Това не значи, че са нерешими, а че не знаем как да го направим в момента. Тук може да има и нерешими проблеми. Аз лично обаче не съм чул такива до сега, свързани с дистанционното електронно гласуване. Много хора бъркат технически проблеми за принципни, представят ги като такива и после в дискусията откриваме, че това е по същество технически (и решим) проблем.Емоционални предубеждения – проблеми не свързани с темата, но емоционално влияещи върху нея, които хората представят като принципни или технически проблеми на темата. Често чувам технически проблем да се примесва с емоционално предубеждение и след това да се представя за принципен и нерешим проблем. Но е много лесно от страни да се види, че техническата част е решима, принципен проблем няма, просто има емоционално предубеждение.Много е трудно да се бори човек с емоционалните предубеждения. Аз лично кътам доста в себе си, и когато някой изкаже нещо, което съвпада с моите, съм много по склонен като две ревящи жени над чаша вино, да лея сълзи и сополи и да подкрепям, отколкото да вниквам в ситуацията по същество. И въпреки това, мозъкът ми казва да гласувам положително за дистанционното електронно гласуване. Защото то подкрепя моите лични цели, свързани с моят живот и промяната на средата около мен.А именно:Аз смятам че тази дискусия за дистанционното гласуване трябва да започне най сетне по същество. Тя идва и си тръгва на 4-5 години от ефира, но остава само там. Спомням си “обществените обсъждания” сред приятели, на Изборният Кодекс на Манолова, където електронното гласуване дори не бе допуснато на обсъждане. Щеше ли да има нужда от референдум за електронното гласуване, ако политическата каста желаеше да го обсъжда по същество? Референдума е тук, и той може да бъде едно добро основание да преминем на следващата фаза – дискусията.Някой хора според мен погрешно смятат, че ако бъде успешен Референдума, това означава победа и задължително въвеждане на електронно гласуване. Българският закон за референдумите е много странен, но най вече той не задължава никой с нищо. Липсата на задължение е видна още в член 9 от закона. Ако референдума излезе със задължаващ резултат, той задължава да приеме АКТ (което може да е всичко, например обещание да се изпълни работата след 100г, или решение да не се прави. Законодателят се е опитал да си спести изричното описание на всички възможни случаи какво трябва да приеме НС, но крайният ефект е свободно тълкуване) в рамките на 3 месеца, но още точка 7 веднага изследва хипотезата какво става ако НС не направи нищо и не приеме акт (което прави тази хипотеза напълно допустима). Ако НС не приеме АКТ навреме и референдума е ПРОТИВ точка от съществуващото законодателство, тя спира да работи веднага. Но ако НС не приеме АКТ а референдума изисква от НС да направи нещо (както е хипотезата на този референдум) то не следва нищо. Тоест, без значение от резултатите от референдума – положителен и задължителен, положителен, отрицателен, не е задължително да последва нищо. Няма да коментирам пред-референдумното ударно вдигане на прага до невъзможност за считане за валидност. Но все пак за мен положителен резултат от референдума би бил достатъчно добър натиск за започване на дискусията по същество. Аз смятам, че България трябва да бъде отворена държава, противно на мнението на много, че трябва да се затваря. Между 16 и 20% от българчетата се раждат в чужбина, и ние имаме стабилен емигрантски тренд основно сред най младото население от 3.56 души на 1000. Това са всъщност 25000 души годишно. Официално. Най вероятно числото е двойно, защото се отчитат само тези, които са обявили пред институциите миграцията си (гражданство, обява пред ЕСГРАОН, обява пред НЗОК, не преиздаване на паспорти и други). Три четвърти от мигрантите запазват българското си гражданство (защото са в ЕС). Лесно можем да сметнем, че ако тенденцията се запази, в рамките на 20 години 25% от Българите ще се раждат в чужбина. Това е всеки 4-ти Българин. Единственият начин да запазим националноста си, е да игнорираме всякакви тръшкания и да приемем, че българите няма да бъдат единствено и само на тероторията на България, и трябва да положим усилия да останат свързани по между си, и със страната, културно (тук изключвам чалгата) и административно. Последното означава рязко свиване на всички административни взаимоотношения между държавата и гражданите, и залагането на безприсъствени такива. Не само за гласуване, за всичко.Аз смятам, че в нормална ситуация взаимоотношението на човек с държавата трябва д е минимално и то само при нужда от страна на гражданина, а не при нужда от страна на държавата. Сега държавата изисква от гражданите да бъдат комутатори на съобщения между държавни институции, както и им прехвърля свои отговорности. Давам пример – ти си задължен да си извадиш паспорт. И това ти струва пари. Но паспорта ти е инструмент за взаимодействие с държавата, която те задължава. Ти си задължен да си вадиш съдебни свидетелства за взаимодействия с държавата. Ти си задължен да отидеш и да си извадиш справка от имотният регистър и да я дадеш на общината, за да приеме тя, че някой твой роднина живее на твоят адрес. Аз смятам, че всички тези задължения трябва да изчезнат. Държавата наистина трябва да използва информацията си вътрешно, и трябва да се грижи за удобството на гражданите си, а не да ги наказва, за това че живеят, за това че пътуват, за това че раждат деца, понеже на държавните служители не им е удобно. И колкото и да е парадоксално, електронното гласуване отваря много врати в тази посока. Защото форсира процеси, които са иначе затлачени в мързел.Типичните противопоставяния на електронното гласуване съм ги описал в този пост тук – опорните ми точки.И те не се променят по същество. Някой го е страх, че електронните подписи ще са скъпи, а ние дори не сме решили, че така ще става оторизацията. Други ги е страх, че някой ще гласува с чужда бюлетина, което е технически въпрос (нищо не пречи да има видео и да тече същата форма на оторизация, каквато има в избирателните комисии), трети ги е страх, че хакери могат да хакнат цялата система и да модифицират гласовете на всички хора – което пак е технически и решим проблем (можем да имаме разделяния на секции, а верижно подписване от категорията на block chain или това, което съм описал аз в моят пример, изолират значително тези възможности, всъщност намаляват риска до много по малък от този, който имаме сега).Но винаги след като приключим с техническите аргументи, излиза това, което те всъщност прикриват – емоционалните предубеждения на гражданите, че държавата ще реализира нещата зле. И всъщност държавата е нашият враг.И да съм честен, аз също имам подобни предубеждения. Аз твърдя, че дистанционното гласуване може да бъде реализирано добре и с много по малък риск (клонящ към нула) за почти всички технически проблеми на сегашното присъствено гласуване (което също може да бъде реализирано по добре). Но то може да бъде реализирано и много зле. И в това няма принципен проблем. Всяко нещо може да бъде направено добре и може да бъде направено зле. Но това не е проблем на референдума нали? Това е проблем на техническата реализация и гражданският и контрол, след като ако НС реши да има електронно гласуване, след да речем 100 години, след като мине евентуално положително политическата дискусия, след евентуално положително решение на референдума.Не искам да филосовствам върху това, защо някой не смее да реши да си строи къща, понеже ако има евентуално земетресение тя ще му падне на главата. Този риск е безспорен. Но е също така вярно, че в повечето време ще живееш по добре. И дали се фокусираш върху страховете си или върху новите възможности е в много голяма степен личен избор илюстриращ човека.Да чакаме всички, да са готови да карат кола, имайки шофьорски книжки, преди да разрешим употребата на автомобили е също парадоксално. Защото е гаранция никога да не караме коли 🙂 Винаги ще има някой, който да не е готов. Така че за мен е безстойностно твърдението, че повече население трябва да свикне с електронните технологии за да има електронно гласуване.Но нито едно от тези не е принципен проблем – това са емоционални проблеми -Недоверие към държаватаНедоверие към гласуванетоИрационален страх (принципно, и индиректно оправдаван с технически или политически теми)Консервативен подход в много форми “не знам как аз ще се оправя, за това по добре никой да не може”Но това не са проблеми на електронното гласуване. Ако пуснем референдум за гласуването по принцип, същите проблеми се отнасят със същата сила, защото те произлизат не от формата и не от технологията, а от личната ни емоционална нагласа.Аз ще гласувам за електронното гласуване. Защото смятам ползите от него за много по големи и компенсиращи значително недостатъците (които аз и оспорвам по същество).Аз съзнавам отлично, че най голямата борба тепърва ще дойде, ако случайно стигнем до момент да се обсъжда техническата реализация. Ще има борба за модифицирането на дребни но важни елементи от много закони. Ще има борба срещу всякакви опити за злоупотреба, добронамерени или злонамерени. Ще има борба срещу опитите на политици да вкарват дупки в процедурите, за да си оставят вратички за фалшивикации. Ще има борба срещу опитите за усложняване на процедурите пък с цел да се минимизира ефекта за повишаване на изборната активност, отново от политици разчитащи на твърд електорат. Ще има борба срещу опитите да се даде това или онова да го правят нечии приятели, не защото имат опит, а защото държавата трябва да им даде едни пари. Ще има много борби. Борбата тепърва започва. Но за мен ползите са много повече, и не ме е страх от борбата.

Някои идеи за електронното гласуване

Post Syndicated from Delian Delchev original http://feedproxy.google.com/~r/delian/~3/3SzV7avcgtQ/blog-post_24.html

Чета постоянно истерия от представители или почитатели на партии с твърд пенсионерски електорат или партии разчитащи на по малко грамотни граждани срещу електронното гласуване, как то нямало да бъде сигурно.


Аз смятам, че това е най смешната теза на противниците на електронното гласуване преди референдума. Дали електронното гласуване ще бъде сигурно или не, зависи единствено и само от това как ще бъде реализирано. Това е технически проблем, който няма отношение към това дали ще го има или не. Електронното гласуване може да бъде много сигурно, всъщност може да бъде значително по-сигурно отколкото настоящето ни не електронно присъствено гласуване. Но също така може да бъде направено и много несигурно, по малко сигурно отколкото е сегашното ни присъствено гласуване.
Няма принципна причина, която да прави дистанционното гласуване несигурно, различна от избраните процедури за провеждането му. Но това няма отношение към дискусията по референдума – да има или да няма електронно гласуване. Това са техническите детайли, които трябва да се обсъждат открито и активно, ако референдума е положителен и предизвика публична дускусия, която да доведе до промяна на законодателството, която да разреши да има електронно гласуване.


За мен технологичните дискусии на този етап са преждевременни. Те са еквивалентни на дискусиите – дайте да нямаме гласуване въобще, защото може да се подправя. По добре ли ще ни е с един неподправен цар или дикатура на партията? 🙂 Няма съществена разлика в тезите. И вероятно за това царските движения и почитатели на диктатурата на партии, са основните противници на електронното гласуване.


Това не значи, че бягам от обсъждане на технологии. Това ми е страст. В този текст, искам да опиша един процедурен модел, как може да бъде реализирано електронно гласуване сигурно и анонимно. Това не е предложение как да бъде реализирано. Нито твърдение, че ще бъде реализирано точно така. Това е само илюстрация, че може. Технологичната дискусия е въпрос за обсъждане след като бъде взето решение да има електронно гласуване. Там трябва да сме внимателни, за да няма издънки от държавата. Но същевременно, не можем да смятаме, че държавата цели или съществува само за да прави издънки, защото иначе какъв е смисъла от нея? Най добре да дойде друг цар и господар, който да ни управлява нали? Ах, да, рязясних още една от тезите на противниците 🙂


Всъщност няма значение дали говорим за електронно или хартиено, присъствено или дистанционно гласуване, всяко нещо може да бъде реализирано сигурно или несигурно, като основният момент в него никога не е технологията по същество, а алгоритъма – процедурата използвана за реализацията.


В този смисъл нека за момент да не говорим за технология. Нека говорим за процедури-процедура.
И аз нямам за цел, да кажа, че дадена процедура за дистанционно гласуване гарантира абсолютна сигурност. Аз искам само да отбележа, че във всеки един момент, тя е винаги по-добра и по-сигурна отколкото моментната процедура за присъствено гласуване.


Изискванията към гласуването, без значение дали е присъствено или дистанционно, са да бъде лично, тайно, и гарантирано (тоест да не може да се подмени вота).


Тук не става въпрос за електронно гласуване или не. Можем да имаме електронно безприсъствено гласуване и електронно присъствено (което се експериментира от години при вотовете у нас, наричано машинно гласуване, заради помощ от машина), технологията е от не особено съществено значение. Основният въпрос е в процедурите за прилагане (включително и на технология).


Процедурата, която коментирам, е приложима за присъствено и безприсъствено гласуване, машинно или с бюлетини. Подобна процедура вече се разработва и в подходяща законодателна форма от друга група ентусиасти, но основните идеи (макар и да изказвам различно някой специфични детайли) са същите.


При присъственото гласуване, “личното” се гарантира типично чрез механизмите за аутентикация предвидени за личната карта. Ако снимката ти отговаря на личната карта, и ти имаш доверие на картата и издателят и, то ти приемаш (но няма абсолютна гаранция), че лицето е това, за което се представя и идва да гласува лично.


Тайната на вота се гарантира от безименни бюлетини и от гласуване в (макар и) обществена стая, такава в която трети страни твърдят, че е сигурно, че няма никой друг (но няма абсолютна гаранция).


Сигурноста на вота трябва да се гарантира от това, че няма как друга бюлетина да е влязла в урната, освен такава от гласуващи. Бюлетината не може пък да се подмени, защото е пазена зорко, от хора, които се предполага, че са врагове и ще се дебнат един друг (изборната комисия съставена от представители на различни партии).


Ние добре знаем обаче, че над 1 на 10000 лични карти са фалшифицирани.
Знаем, за мъртвите души – хора, които имат право да гласуват, и са в списъците за гласоподаватели, но са починали, и се използват за да се позволи да има останали свободни бюлетини добавяни в последният момент в урните, без това да създава подозрения при централното преброяване, тъй като броят на бюлетините е под или около очакваната бройка.
Само сега, за тези избори са премахнати над 500000 мъртви души (заради правилото за уседналост), но това не са всички, и ни дават чудесен индикатор колко неточни са всъщност изборните списъци. На по-предни избори бяха премахнати други 700000. Но постоянната урбанизация (при местните избори има изискване за уседналост), емиграция, динамика на смъртността, създават естествен процес на проява на мъртви души, тъй като списъците по места, физически няма как да са идеално актуални (макар централно да има как).

Знаем, че някой хора гласуват едновременно на две различни физически места, и поради невъзможност при присъственото гласуване да се подсигури в реално време национална проверка дали вече си гласувал или не, гласът се приема, а поради невъзможност за валидация на бюлетината по произход, не може да се премахнат двойни гласувания и следователно въпреки, че знаем за нарушението, то остава в преброеният резултат и какво ли още не.

Нещо повече, на някой места местни картели от представители в ИК си добавят бюлетини в последният момент, и дори да са преброени много над подписалите се, че са гласували, тъй като няма как да се разбере, кои са истински и кои не са, се броят всички и участват в преброяването. Общо, грешките (невалидни, дублирани бюлетини, мъртви души) плават между 5 и 15% на изборите и обикновено нямат съществено значение по отношение на цялостният изборен резултат. Но имат съществено значение при преразпределението на локалните мандати и при местните избори, където често един мандат (заради фрагментацията) или кмет се избират с по малко от 5000 гласа. Тези грешки, както и ниската избирателна активност имат значение и за партиите, които влизат в парламента или получават субсидия. За пример, на предните парламентарни избори само 50000 гласа по голяма изборна активност (под 1% от всички имащи право на глас) деляха дали АБВ и АТАКА ще влязат в парламента или не. Даже, нямаше значение за кого са гласували тези хора, тъй като става въпрос за фрагментацията от разпределението на мандати. Само ниска избирателна активност. Дали това е една от причините и двете партии да са твърди противници на всякакви методики за повишаване на изборната активност (от реклами, през задължително гласуване, до против електронното гласуване, всъщност АБВ официално е за електронно гласуване, но негови представители се изказват публично против) не знам.

Всички тези дефекти, и други, са породени от това, че няма въведен механизъм за двустранна валидация.
Ние знаем за тях от години, коментират се на всички избори, и постоянно променяме изборният кодекс така че да атакуваме един или друг проблем, до момента не особено ефективно.


Състемата за сигурност на присъственото гласуване разчита прекоменрно много на заплахи (глоби), политически присъствени изборни комисии (които ще се следят едни други поради естествената политическа конкуренция), и изборни наблюдатели за защита. Но с години, постепенно се съкращава количеството хора и партии имащи право да присъстват в изборна комисия, до парламентарно представени или до коалиционно партниращи си субекти, и така започват да се толерират естествени картелни съглашения, които отслабват значително присъственият контрол. Отделно независимите изборните наблюдатели се съкращават (сложна процедура за регистрация, и изискване да трябва да идват от политически партии предимно), а самите сътрудници или наблюдатели от своя страна злоупотребяват като гласоподаватели (предимно с дублиране на гласовете – пример ББЦ, БСП и ДПС на предни избори, те когато гласуват могат да заобикалят правилото за уседналост, което автоматично допуска злоупотреби с дублиране на гласовете, двойно гласуване, и други).


Нека да си представим обаче, следната хипотетична ситуация –


Че имаме разеделние между компонентите – лична оторизация, придобиване на право да гласуваш (бюлетина), асоциирането на бюлетина с вот (гласуване) и преброяване на гласовете. Всеки един от тези елементи се оторизира и проверява в отделна и независима организация, а нещо друго (например математиката?) ни гарантира съседна двустранна асоциация, но не и такава, която прескача съсед. Тогава много изкривявания (но не всички) на текущият модел биха били преодолени автоматично.


Обяснявам малко по детайлно – всичко това си го имаме и сега, но нека си представим че то е напълно отделено в отделни организации и процесите се случват независимо. Следните отделни и независими компоненти, мога да определя:


  1. Оторизация на едно място, че ти си си ти (еквивалент на издаване на личната карта) и получаване на съответният идентификатор за това (сега това е личната карта издадена от МВР, но може да бъде и електроне подпис или друго, от една организация)
  2. Оторизация, че имаш право да получиш бюлетина, с която да гласуваш (сега това го прави изборната комисия, проверяваща те в изборният списък и гарантираща, че ти си ти, чрез сертификата издаден от организация 1, в електронният можеш да получиш генериран математически случаен електронен сертификат, проверяем математически (може да е hash функция) и подписан със сертификата на тази втора организация, така че да е непроменим)
  3. Асоцииране на вот с бюлетина (сега го правиш пред изборната комисия, която подпечатва бюлетината ти, за да гарантира пред трети страни че е валидна, електронно може да е трета организация, например сайт, в който ти подписваш електронно избора си с полученият от 2 сертификат)
  4. Преброяване на бюлетините (прави го ЦИК, с под изпълнител типично ИО, в електронният свят това е преброяване и двойно валидиране на валидноста на електронната бюлетина, от четвърта организация)


Нека си представим преднатата система реализирана така (отново, технологията е примерна, не е важна, важна е процедурата и принципа) –
  1. Отиваш и си издаваш електронен подпис, който валидира, че ти си си ти. Той съдържа уникален твой сертификат валидиран от издателят на сертификата (всъщност днес това го правят всички клонове на банки, за 15 лева), което има това право (еквивалент на МВР). Електронният подпис е само пример. Може да бъде електронната ти идентификационна карта (личната ти карта, която ще можеш да получиш от 2017-та година нататък), може да е One-Time-Password система от друга форма. Няма голямо значение. Технологията не е важна, на този етап.
  2. Отиваш и получаваш електронна бюлетина срещу електронният си подпис, тя представлява да речем hash функционално число, подписано от твоят сертификат (но без идентификационна информация) или от алтернативен по-анонимен алгоритъм, като да речем модифициран DH (или уникален случаен частен ключ, и двете могат да дойдат пак през електронният ти подпис). Получената информация пък е подписана със сертификат от организацията издаваща електронните бюлетин (тук можем да правим вариации, може да имаш уникален публичен и частен ключ, генерирани случайно и дадени за теб например).
  3. Отиваш на сайта за гласуване, там с полученият частен ключ подписваш бюлетината и я пращаш обратно на сайта за гласуване, който я подписва със своят си сертификат (сертификатите играят роля на печатите при ИК) и предава веднага или по късно на организацията за преброяване (или пък я предава веднага на междинна организация, но тя я предава на организацията за преброяване след приключване на изборният ден).
  4. Организацията за преброяване получава всички сертификати. Тя има публичните ключове на (1), 2 и 3 (но не и частните). Като резултат тя може да чете информацията (но никой друг не може да чете освен своята си част) и да направи преброяване и пълна валидация. Отделно от 2 е получила списъка с генерираните хешове, има как да ги валидира математически (че са истински) и приема само тези сертификати, които съдържат коректен хеш.


Какъв е резултата от това разделение на отделни независими и несвързани организации:


Имаме невъзможност за генериране на фалшификати (подписванията при 2 и 3 стават локално при гласуващият, през мрежата пътуват и сайтовете получават само подписани сертификати), за да има фалшификат трябва някой да е компрометирал едновременно 1, 2 и 3 (което може да стане само при личният компютър на гласуващият, но дори той да е компрометиран, пак не може да стане лесно – опитайте се да подмените съдържанието на подписваната информация от електронният подпис в ръцете ви на собственият ви компютър. Ако успеете, ми се обадете).
Дори да приемем това за възможно при компютъра на гласуващият, то ще бъде невъзможно да бъде направено масово (няма как в ограничен период от време да повлияеш и да проконтролираш милиони компютри и милиони сертификати), което го прави по добре стоящо от сегашният модел (ЦИК публикува на всяко гласуване статистика показваща близо поне 100к невалидни или дублирани бюлетини, и то по доста консервативният механизъм на оценка, който имат). Също така, подмяната изисква интерактивно действие в момента, в който потребителят се оторизира. Ще ми бъде изключително интересно да чуя как може да стане при един масов електронен вот, в реално време, в рамките на изборният ден. Дори да имаме 1-2 случая на подмяна, те ще са много малко за да повлияят на резултата, и отделно точно електронното гласуване може да допусне механизъм как да се откриват и поправят.


Имаме и гаранция за тайна на вота. Защото само 1 знае дали имаш право да гласуваш и кой си ти. Само 2 издава бюлетина срещу информацията от 1 (но не е задължително да знае кой си, стига да знае, че имаш валиден сертификат, чиято валидация може да се подсигури анонимно), но не знае дали и за кой си гласувал. Само 3 може да знае (това е опционално, 3 може да не разполага със собственият си публичен ключ и да не може да знае), електронната бюлетина с кой вот е асоциирана, но не знае кой е гласувал. Само 4 може да преброи и да валидира бюлетините, пак без да знае кой е гласувал.
За да компрометираш тайната на вота, трябва да компрометираш всичките едновременно. Това е теоретично възможно за държавата да се организира и да го направи, но това е малко вероятно, защото първо може лесно да се установи (много по лесно от при физическото гласуване, понеже тук всички записи се пазят на всякъде), и второ това не е проблем да се прави и сега, така че за него няма технологичен проблем при присъственото гласуване, има принципен държавен и морален проблем, и не можем да кажем, че е нещо, което ще го докара електронното гласуване. Проблемът ако съществува, ще е проблем е на организацията, държавата и културата.


Тъй като подписите стават локално там където ги извършва гласуващият, то хакер хакнал по отделно 2 или 3 или 4 не може да генерира фалшиви подписи. Нито може да подпише (няма частните ключове или сертификатите при клиента от предната организация), нито да създаде валиден сертификат (защото той изисква участие от край до край). Теоретично е възможно да създаде масови фалшиви подписи ако хакне 1, но пък красотата на всичко тук, е че това може лесно да се установи (от ГРАО, в реално време или постфактум при проверката при 4) и всички гласове генерирани по този начин да се извадят от вота (да се инвалидизират хешовете от 2 или сертификатите от 1 и ще се получи инвалидизация при преброяването при 4), включително пост фактум, отново при запазване на пълна анонимност за гласуващият.


Дублирането е премахнато заради валидацията по активен хеш в организация 4. Но за дублирането ще кажа още нещо по-късно. Всеки електронно гласувал ще има само един единствен валиден вот.


Как гарантираме личното гласуване? Това в хипотезата ми го прави електронният подпис, но той може да бъде валидизиран (при 2) ако трябва от видео или снимка обаждане, и ще получи същата форма на валидизация, каквато има и при изборната комисия (да те видят че си приличаш).


Ами подслушването? Дори да гледаме логове и IP адреси, можем да догадаем че някой е гласувал, но не със сигирност кой е той точно, и определено не и за кого е гласувал. Ако криптираната информация е с еднаква дължина, дори статистически механизми не биха могли да помогнат да се различи от подслушване, кой или колко за кого са гласували. Този отговор може да даде само организация номер 4.
Защитата, която имаме тук е дори значително по-добра, при това дори при пълна откритост, отколкото тази, която имаме при присъственото гласуване. Ако например журналист следи пред сградата с изборни секции и да снима кой влиза и излиза (а това го виждаме по телевизията на всички избори), той получава много по-голяма и точна информация, отколкото ако подслушвате мрежата за електронно гласуване.


Как ще гарантираме, че подписите не се дават на други хора? Гаранция, че не си си дал подписа (паспорта) на някой друг е същата, каквато е и при нормалното гласуване. Никаква. Но отново, много е трудно и малко вероятно това да стане масово, и може да се валидира с видео обаждане (или заснемане при получаване на правото за гласуване).


Звучи сложно? На пръв поглед технологията изглежда сложна и многостъпкова. Сигурно ще е трудно за потребителите да я следват? Всъщност не. Идеята с разделението и многото подписвания не е нова и не е случайна. Всъщност тя се изпълнява от ИК и сега, в присъственото гласуване (личната ти карта е сертификат/електронен подпис издаден от МВР, бюлетина с воден знак е сертификат от издателя на бюлетините, проверката по ИК и лична карта и подписа в избирателният списък е еквивалента на получаването на право за гласуване е моята стъпка 2, гласуването в стаичаката и последващият печат върху бюлетината е еквивалента на стъпка 3, валидацията на печатите, и водният знак бюлетините и съдържанието от ЦИК и ИО е еквивалента на стъпка 4). Тази технология с 3-ен подпис е класическата технология използвана от технологията за оторизация KERBEROS на MIT, която до сега не е разбивана, а всъщност е изключително масово употребявана (Active Directory оторизацията в Windows е базирана на нея). Използва се и от свръх популярната OAUTH2 система за оторизация. За потребителят изглежда че попълва данните си само на едно място, но отзад има двойна (или дори тройна) оторизация, и нито една организация не разполага с цялата и пълната информация за личните данни на участника. По важното е, че потребителите дори не разбират как става, и не се налага да се логват на 3 сайта едновременно. Но това не премахва гаранциите за сигурността.


Компрометирани броусъри, операционни системи, троянски коне не компрометират автоматично например електронният подпис (всъщност всички хакове, за които знаем не компрометират системата по същество, а само дебнат ситуация в която потребителят подписва в реално време и се опитват да изземат сесията. Дори да заподозрем 1-2 такива случая, това е невъзможно да се изпълни масово в изборният ден по начин по който да се повлияе на изборният резултат).


За дублиранията – тъй като имаме вторична анонимна проверка (при 4), потребителят може да гласува безброй пъти анонимно (издавайки си безброй бюлетини), и да му се брои само последният вот. Това не само не е недостатък, но може да е и предимство. Дори да бъде принуден от някой “да се гласува правилно” пред него, по късно потребителят може да гласува пак, и да инвалидизира предното си гласуване. Така насилственият вот може да стане много по труден (но не и продаденият, но той не може да бъде преборен с технология – това е лично решение), тъй като хората ще имат алтернатива. Особено в малките населени места локалното влияние (в изборната секция със заплаха от кмета, както често се случва) може да стане много трудно, тъй като хората могат да отидат и пак да си гласуват валидно – другаде.


Тъй като само потребителят може да е в състояние да прочете информацията от подписите си, то системата може да бъде направена така, че потребителят да може да провери как е гласувал (ако се предостави такава услуга от 4) и да открие фалшификации, хакове, или да инвалидизира гласа си. Нещо повече, никой няма да бъде в състояние да му попречи да го направи, или да разбере, че това се е случило, без да има абсолютно цялата информация от 1,2,3 и 4 (а пък ако дори само един се оплаче, това лесно ще се открива проблема и ще се хваща виновника. При добре работеща полиция, много бързо и точно ще се излавят хората опитващи да правят компрометиране на системата).


Обърнете внимание, технологиите не са толкова важни (ползвам публични-частни ключове, защото са добра и позната илюстрация), а процедурата и разделението са важни. Ние следваме същата процедура и сега, но нямаме разделение, просто всичко е концентрирано на едно място и не се проверява вторично. Така там където е концентрацията (ИК) може да се правят фалшификации, а поради липсата на вторична проверка, не могат да се изфилтрират. Също така в приръственото гласуване днес използваме значително по-лесни за фалшификация идентификатори (номера на кочани, водни знаци), отколкото в една електронна система.


Аз лично не само че не виждам по големи недостатъци при така описаната по горе процедура, за дистанционно електронно гласуване, отколкото при сегашният ни физически модел, но и виждам адресирани едни от най важните технически проблеми при сегашното гласуване – повишаване на изборната активност (с което пък адресираме изкривяванията, които имаме от ниската изборателна активност) поради улесняване, премахване на възможностите за валидно преброяване на дубликати, и също така създаване на алтернативи за запазване на гражданските права и личният избор, с което при добра комуникация с избирателите, можем директно да атакуваме (минимум с оскъпяване на) платеният вот и (да обезсмислим) феодализираният вот.


До момента няма нито един случай, на наистина хакната система за електронно гласуване или за електронно банкиране. Нямаме познат случай, при който да е хакнат електронен подпис (но знаем за хиляди подправени паспорти). Нямаме случай, в който да е хакнат алгоритъм за оторизация.
Имаме случаи на откраднати (физически) електронни подписи (но както и при личният паспорт, те могат да се инвалидизират и за разлика от личният паспорт инвалидизацията може да е мигновенна). Имаме случаи на откраднати статични сертификати. Имаме случаи на пробити банкови системи по друг начин (достъп до софтуера управляващ трансферите на парите). Имаме класически Denial of Service атаки, които блокират или забавят скороста на работа на системите. Но те не нарушават анонимноста или оторизационната система на потребителите, а са плод на грешен дизайн в други части от софтуера. Така че не могат да се ползват като доказателство за несигурност. Сигурността за личноста и решенията накрайните потребители си се запазва. Но некадърността на системите си е друг проблем.


В предложената от мен схема, нито една организация и дори нито една произволна комбинация от две организации, не може да генерира фалшива система за оторизация, фалшива бюлетина, фалшива асоциация с вот, които да минат на проверка при номер 4. Всички те само ги записват, подписванията прави само потребителят локално.
Можем да имаме (умишлено) фалшиво преброяване при 4, но пък всички сертификати/бюлетини си стоят и подлежат на вторична проверка, така че при всяко подозрение, могат да се проверят и изловят. Доста по добре, отколкото при сегашният модел на присъствено гласуване.


Отделно, една от красотите на цялата работа е, че 1,2,3 и частично дори 4, могат да бъдат реализирани частно, и повече от веднъж едновременно. Можете да имате много издатели на оторизационни системи (електронен подпис), много издатели на електронни бюлетини, много сайтове за асоцииране на вот, много преброители. Това не само че не нарушава сигурността, но дори я увеличава. Потребител, който има подозрения, или ако направи проверка за собственият си вот, какво е гласувал и види несъвпадение, може да смени в рамките на изборният период (ден) и да гласува пак на друго място, и така да инвалидизира грешката, както и да заобиколи проблема. Обратно, полицията пък може да сваля фалшиви сайтове.


Фишинг атаки (сайтове за фалшиво гласувне) няма да сработят, тъй като не разполагат със сертификатите от публичните ключове, както за да вземат гласа на потребителя, така за да го пратят валидно към 3 или 4.


Единствената атака, която остава е DoS атака, към електронните места за гласуване, така че да бъдат блокирани и потребителите да не могат да гласуват и да се нервят. Но DoS атаките се решават лесно, с добре дистрибутирани и скалирани системи. Дори и без атака, системата може да бъде крайно бавна, защото е проектирана лошо (и тук мога да дам пример с Търговският Регистър или сайта за електронно преброяване на предните избори). Но това не е причина да няма електронно гласуване, това може да е причина да притиснем държавните организации да бъдат много по сериозни в разработката на софтуера си.


Послепис:
За незапознатите, ще кажа няколко думи за основни алгоритми в криптографията, които могат да се ползват (и всъщност се ползват във всички системи с електронни подписи, онлайн оторизация и електронно банкиране):


Challenge алгоритъм – Представете си че имате две страни които си комуникират през несигурна среда. Страна А иска да валидира, че страна Б е тази, за която се представя. Страна А знае, че страна Б ще се валидира с информация, която страна А знае (да кажем парола).
Когато Б иска да се представи, той моли А да му даде едно случайно число. А му изпраща случайно число. Б използва случайното число, за да криптира (или hash-не) информацията си, и я подава на А. А знае числото, знае алгоритъма за криптация (hash), и извършва действието на Б локално, след което сравнява резултата с това, което е получил от Б. Ако има съвпадение, значи Б е този, за когото се представя.
Ако някой подслушва мрежата, той знае че Б се опитва да се оторизира пред А. Но не знае паролата на Б, тя никога не минава некриптирана. Отделно не може да използва информацията, получена от Б за да се представи за Б някъде другаде, понеже друго случайно число ще бъде използвано в онази оторизация.
В резултат – имаме активна оторизация, която не може да се декриптира, и не може да се използва другаде или тук по друго време.


Асиметрични алгоритми за криптиране – Това са алгоритми с публични частни ключове. Идеята е проста – имаме математически алгоритми, които ни гарантират, с изключително високо ниво на сигурност, че имаме два ключа, наричани условно публичен и частен. С частният ключ можем да криптираме информация, която може да се декриптира само с публичният ключ. Частният не може да я декриптира. А по частният ключ не можем да създадем публичен и обратно. Така ако вземем частен ключ и криптираме с него някакъв текст, то знаем, че той е криптиран и подписан от този, за който се представя отсрещната страна, ако можем да му го декриптираме с публичният ключ. Без да имаме публичният ключ, не можем да декриптираме, без да е криптиран с реципрочният частен ключ, не можем да декриптираме с публичният. Този алгоритъм е хитър, защото можете да раздадете на приятелите си вашият публичен ключ, и само те ще могат да четат криптираната информация, която им пращате. Но никой друг, освен вас, няма да може да им пише и изпраща информация.


Електронен Сертификат – Двоен (или повече) подпис с публични и частни ключове. Пример – представете си, че вие си създадете своя двойка публичен и частен ключ. Частният си е винаги у вас. Но искате публичният да е достъпен за група хора или всички. Отивате в полицията (или Certificate Authority) и те проверяват, че вие сте вие. След което криптират с техният си частен ключ информация-текст, която казва – да, това е лицето Пешо Пешев, и неговият публичен ключ е този и този (записан вътре). Полученото нещо се нарича сертификат, и можете да го публикувате публично (или да го изпращате, с криптираната от вашият частен ключ поща).
Всеки, който получи вашият сертификат, ако има публичният ключ на полицията (CA) ще може да го прочете. И ще знае, че полицията (гарантирано от нейният частен ключ) твърди, че вие сте този, за когото се представяте, и вашият публичен ключ кой е. С него пък получателят ще декриптира вашата поща, и ще знае че тя е написана от вас, защото само вие имате вашият частен ключ.


Дифъл-Хелман алгоритъм – друга форма на асиметрично криптиране, при което участниците дори си разменят публично индикатори за ключовете, от които може да се регенерира публичният (или друг) ключ, но подслушващият не може да го направи.


Еднократна парола – частна форма на challenge алгоритъма, при която криптираната информация, която се обменя за валидация (паролата) се допълва от компонент, който е зависим от времето (или последователността на събитието), примерно времето е добавено към паролата. Така дори някой да подслуша и да се опита да кракне с речник паролата, няма да може, понеже само след да речем минута информацията е чисто нова, и старата инвалидизирана.


Електронен подпис – Това е комбинация от електронен сертификат и еднократна парола. През мрежата се транспортира сертификационна информация, модифицирана и криптирана с форма на еднократна парола. Може да бъде реализиран и по опростено (например чиповете на кредитните карти са с много по опростена форма на оторизация), и по сложно. Но това е избор на имплементацията, а не е проблем на технологията. Технологията може да бъде удивително сигурна, дори и всички публични ключове и информация, да бъдат свободно достъпни в мрежата.

Безспорно е, че нещо може да бъде реализирано несигурно. Но също така е безспорно, че може да бъде реализирано и сигурно. Това обаче не е въпрос на дискусията дали да има или да няма електронно гласуване. Това е дискусия, след като решим да има електронно гласуване, как точно да бъде направено то. Да казваш, по добре да няма, защото може да бъде направено лошо, е същото, като да отказваш да летиш със самолети, защото от време на време падат. Да, няма да паднеш със самолет, но не значи, че ще живееш вечно, или че самолет няма да ти падне на главата. Значи само, че ще си винаги по бавен от тези, които пътуват със самолет.

ППС:
Може по детайлно да го разпиша, но основната идея е в разделението. Ако си представим, че асоциацията на бюлетина с вот, е всъщност като действието по създаване на сертификат, само че имаме частен ключ генериран локално, и публичен ключ асоцииран с анонимен хеш, който половината да речем отива при асоциятора на вота и половината при преброителя директно, то асоциатора (3) може само да валидира информацията, но не и да знае кой е гласувал и какво. Преброителя може да валидира, но не и да знае кой е гласувал. Само потребителят, ще има възможност да провери, да чете и да (пре)гласува, локално при него.
Математиката допуска това. Така работят вече и много електронни системи за оторизации. Така че може да стане сигурно. Въпросът в действителност обаче никога не е бил технологичен, нали?

Да се радваш на ехото си

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/fVu9x18mhQ4/


Често приятели и познати са ми казвали да спра. Наистина съм похлупак на твърде много гърнета. Коментирам случайни неща, които видя в мрежата, особено, ако ме дразнят. Дали е редно и дали съм прав в мненията си е дълга тема. Това, което ми е интересно обаче е ефектът на ограничаване на дискусиите до хора, които са съгласни с теб. Английският термин за това е echo chamber – зала образуваща ехо. В нея се събират само хора повтарящи еднакви становища, а всички различни се изхвърлят докато не се образува хомогенна маса от чувство за единност и правота.
Описах този ефект покрай групите на антиваксърите, но може да го забележим навсякъде. Предпочитаме да го приписваме на опонентите си като обяснение защо са толкова ограничени, че не виждат нашата гледна точка. Ако се загледате обаче, ще го забележите и за собствените си дискусии. Всъщност самите алгоритми на социалните мрежи често са създадени така, че ни поднасят почти изцяло новини и мнения, които приличат на нашите. От продуктова гледна точка това има смисъл, но е пагубно за всякакъв дебат и въобще за използването на мрежата като платформа за демократичен процес. Тук обаче не обсъждам тези алгоритми, а държанието на всеки един от нас, което постига същия ефект.
Ето един пример от последните дни. Забелязах тази споделена статия и коментирах под нея. Махнах имената и снимките, защото няма значение за кого точно става дума. Изглежда сарказмът в коментарите ми беше твърде завоалиран и бързо бях блокиран.


Всъщност напоследък имам проблем с използването на сарказъм. Ето още един пример от Twitter малко по-рано. След този tweet последваха коментари одобряващи „идеята“, която беше най-малкото вредна. Предположих, че от главните букви (крещенето) в текста се подразбира.

Забелязвам, че повечето дискусии в мрежата се развиват така – споделяме нещо; няколко души одобряват мнението ни; появяват се други, които критикуват; последва или дружно охулване, или блокиране. Радикализираме се във всички мнения. Дебати за най-малкото нещо ескалират до конфликти едва ли не на национално ниво. Това важи както за политически и социални теми, така и за злободневни неща. Аз също попадам в този капан често. Най-лесно би било да не коментираме там, където не сме съгласни, но това ще постигне точно обратния ефект. Мрежата не помага да откриваме гледни точки и да говорим повече. Парадоксът е, че ни затваря още повече.
Препоръчвам ви тези два TED talk-а по темата:


Българи срещу гърци – „преклонената главица…“

Post Syndicated from Selene original https://nookofselene.wordpress.com/2015/07/06/bulgarains_vs_greeks/

Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.
Силата на четвъртата власт
Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.
Псевдоисториците
Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.
Умението да казваш НЕ
oxiИз: το Ποντίκι
Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.
Шокът от неподчинението
oxiPhotograph: Fotis Plegas G./EPA
На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.
Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.

Луксът да не ти пука

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/j3K8NF9XNTw/


В последните седмици няколко истории свързани с лекари влязоха в новините. Общото между всички тях е, че веднага станаха сензации, осъдихме набързо в общественото съзнание който трябва и почти не стана дума за причините да се стигне до там. Една друга история обаче не получи достатъчно внимание. Може би, защото министърът се появи пред камерите, но най-вече защото беше положителна. Става въпрос за чернодробната трансплантация на четиримесечното дете извършена от екипа на проф. Любомир Спасов. Наистина, завъртяха я по новините, но малко или много реакцията беше служебното „е да де, ама всичко останало не ни е наред“.
Този случай ми направи впечатление най-вече заради контекста – нещо, което рядко получаваме от новините. Навярно сте разбрали, че детето е било болно от хепатит, който е унищожил черния му дроб. Разболяло се е от майка си, която го е заразила неволно. Това е нещо, което вече почти не се случва у нас и надали някой осъзнава, че на места по света е все още ежедневие.

Всъщност, знаете ли как вероятно се е случило? Направих си труда да разпитам лекари и е просто. Родилките по правило се тестват за хепатит. Има някакъв шанс тестът да е дал грешен резултат или да не е бил направен правилно. Случва се навсякъде по света. Най-вероятното обаче е майката да се е заразила по време на бременността. Това може да се струва странно на някои, тъй като има стигма срещу тази болест – заразяват се наркомани, хора с лоша хигиена или с безразборен сексуален живот. Макар това да са най-честите предпоставки, има много други начини да се заразиш според вида хепатит – грешно стерилизирани медицински или козметични инструменти, ако имате рана в устата – с храна приготвена от заразен и дори на улицата от просто порязване. Малко знаят, че вирусът издържа часове, а понякога дни на открити повърхности и се премахва много трудно.

Дори да сме чели някъде всичко това, не се замисляме много за риска. И защо да го правим? Не сме чували за епидемия от хепатит. Всяка инфекциозна болест обаче е различна и хепатитът е коварен посвоему. Той е един от основните причинители на цироза и рак на черния дроб. 30% от населението на страната е било заразено с хепатит B или C в един или друг момент. 1/3 от тях нямат симптоми, а повечето успяват да преборят болестта за няколко месеца, през което време са заразни. Около 450 хиляди българи обаче са развили хроничен хепатит B, а 100 хиляди имат хроничен хепатит C.
С други думи, във всеки даден момент между 4 и 8% от населението са носители и могат да заразят околните. По-голямата част от тях дори не подозират това.
Тези цифри означават, че всеки ден всеки от нас има контакт с поне един човек носещ заразната болест. Макар от края на 80-те да има ваксина срещу хепатит B, нивото на ваксинация у нас е много ниско. От 1992 насам в България се ваксинират задължително всички новородени. Така вече има 1.5 милиона души под 23 годишна възраст, които са защитени. Всички останали трябва да си платят ваксината и повечето не го правят. Заради тези цифри България заедно с Молдова са маркирани като териториите с най-висок риск от заразяване в цяла Европа.

Всичко това може да ви стресне, но поне бихте били спокойни, че децата ще бъдат защитени. Има обаче активна кампания да се спре задължителното имунизиране, като някои родители искат да лишат децата си именно от тази ваксина. Маят се защо им е нужна, щом децата не правят секс. Покрай случая с чернодробната трансплантация дори се появиха теории в групата на антиваксърите, че именно ваксината е заразила детето. Други се чудеха как майката е посмяла да го зарази или предполагаха, че лекарите нарочно са предали болестта, за да могат да вземат после пари за операцията.
Съпоставяйки цифрите до тук и тези налудничави обяснения, може би ще разберете защо започнах да пиша всичко това. Борещите се срещу ваксината за хепатит и ваксинирането като цяло имат лукса да не им пука за заразни болести. Обществото ни все още има сравнително високо ниво на обществена защита (т.н. herd immunity) за повечето предотвратими болести, именно защото преобладаващата част от 60000 майки, които раждат всяка година, ваксинират себе си и децата си. Отказът на някои е абсолютно разбираема човешка реакция – експлоатира се обществото без поемане на нищожния риск класифицирайки въпросната експлоатация като човешко право на родителя.
Всичко това не би имало значение, ако става въпрос за шепа хора. Има индикации обаче, че са много повече и тук възниква проблемът – обществената защита работи когато е над определено ниво. Антиваксърите могат да разчитат, че децата им ще са опазени само, ако около тях няма много други неваксинирани. Когато това стане, се получават епидемии каквито виждаме все повече. Специалистите са на мнение, че именно това се е случило с въпросното четиримесечно бебе – майката се е заразила заради многото неваксинирани срещу хепатит около нея.

Въпреки всичко изброено до тук, натискът за отмяна на задължителните имунизации продължава. Законопроектът изготвен от антиваксърското движение и внесен от Атака ще бъде разгледан утре от здравната комисия в НС. Председателката и членове на комисията вече дадоха да се разбере, че това е абсурдно, но политическият въпрос още стои. В групата на антиваксърите вече се организира присъствие на заседанието, за да узурпират дискусиите. За жалост, те няма да се излъчват на живо, но ако сте гледали който и да е псевдо-дебат по сутрешните блокове, може да си представите как ще протече.
Нямам съмнение, че промените ще бъдат отхвърлени. Сидеров гони единствено политически дивиденти от тази паника. Целта на антиваксърите пък е да вкарат колкото се може повече от аргументите си под формата на лични изказвания в официални документи. Това ще им позволи после да излизат със заглавия като „Комисия в НС обяви, че ваксинациите целят стерилизиране на населението“. Никой няма да обърне внимание дали е вярно, просто защото никой не чете протоколи. Ще се споделя обаче масово, както останалите подобни заглавия. Впрочем, тази конспиративна теория е нещо, което повечето водещи в антивакс групата вярват съдейки по коментарите им. Това говори много за начина им на мислене. Показва и колко искрени са като настояват пред медиите, че предложените от тях промени не целят масов отказ от ваксини, а „право на избор на родителите“. Правата на децата не влизат в този контекст.
Спорът около ваксините е абсурден за мнозина, но определено труден предвид сцената, на която се поставя сега. За повечето заразни болести имаме лукса да не ни пука от антиваксърите, тъй като все още достатъчно родители са разумни. При хепатита обаче нещата не стоят така и трябва да се вземат мерки. Това, което се случи с четиримесечното бебе, е рядкост и за щастие лекарите успяха да го спасят. Много по-често обаче има случаи на цироза и рак сред възрастните причинени именно от този вирус. Това струва не само десетки милиони на обществото за лечението им, но и много човешки животи.
Ако искате да се осланяте на природата, не е нужно да правите каквото и да е – няма нищо по-натурално от хепатита и неговите ефекти описани по-горе.
Ако пък искате да научите повече за болестта и как да се предпазите, може да посетите страницата на пациентката организация ХепАктив, организацията Хепасист, блога „Разни мисли на един заразен човек“ или просто да попитате личния си лекар за комбинираната ваксина. Погледнете и тази статия с разяснения по темата.


Медиите, ваксините и една интересна снимка в Дневник

Post Syndicated from Боян Юруков original http://feedproxy.google.com/~r/yurukov-blog/~3/MVzm_gH563E/


Вчера беше разпространена подписката срещу задължителните ваксини. Писах по-рано за нея и защо не трябва да се приема. Реакциите на медиите надали учудиха някой. Много пуснаха дословно прес-съобщението както винаги без навярно дори да го прочетат. Такива бяха TV7, News.bg, Lentata.com, Мениджър.News, Фактите.bg и дори Mediapool.bg. Сред тези, които пискаха мнение на специалисти, са Нова ТВ, БНР, Дарик и Дневник.
Забелязва се лесно коя медия е сериозна и коя е просто пощенска кутия. Коментарите под горните статии, както и дискусиите във Facebook в последните 48 часа, ми дават надежда. От една страна са ясен знак, че подписката няма да успее, но най-вече, че има още много българи, които осъзнават какъв проблем е отказа от ваксиниране и са готови активно да говорят по темата.

Дяволът е в детайлите
Нещо обаче в статията на Дневник ми направи впечатление. Те са последните, които трябва да критикувам в цялата тази сага и дори трябва да ги поздравя, че са искали мнението на водещ експерт по епидемиология. Илюстрацията, която са избрали, обаче е интересна по няколко причини. Виждате я в началото на този текст. След малко ще стане ясно защо е неподходяща за техния материал. Искам да подчертая, че в никакъв случай не ги виня за избора им – все пак виждаме лекар, който внимателно приготвя ваксина, нали? Дори бих им благодарил, че я поставят в този контекст, защото може да научим доста от нея.
Първото, което трябва да забележите е, че докторката на снимката носи предпазни очила и ръкавици. Това не се прави при поставянето на ваксини, защото няма риск за лекаря. Понякога лекарите слагат еднократни ръкавици, за да предпазят от замърсяване. Това не е изискване, защото се взимат много други мерки, а без ръкавици се работи по-лесно с шаващо детенце, която не обича да го боцкат.
Второто може лесно да се намери в мрежата. Тази снимка не е просто stock илюстрация, която се продава на медиите за такива статии. Това д-р Фелисити Харнел и снимката показва как приготвя експериментална ваксина срещу ебола, която ще бъде бита на първия доброволец за тестването ѝ върху хора във Великобритания. Това и налага допълнителните мерки за сигурност, които споменахме преди малко – ваксината не е тествана върху хора и има известни протоколи, които трябва да се спазват.
Третото нещо, което тази снимка може да ни научи, е свързано с историята на ваксините и антиваксърското движение. Виждаме една докторка, която зарежда доза ваксина в спринцовка, нали? Работата е, че в Европа и щатите няма да видите нещо такова що се отнася до задължителните ваксини. Дозите за многократни ваксинации са се използвали откакто са открити ваксините и все още се използват в по-голямата част от света. Причината е, че са много по-лесни и евтини за производство, пренасяне и съхранение. Това е възможно заради използването на минимални количества тиомерсал (thiomersal). Това е антисептично средство, което предпазва от бактерии и гъбички. За разлика от други антисептици, този не намалява ефективността на ваксините и причинява само леко раздразнение на мястото на инжектиране.
Преди около 15-тина години обаче антиваксърското движение насажда паника заради това, че съединението съдържа един атом живак (съдържа също атом сяра, но както и да е). Внушават за връзка с аутизма и въпреки становищата на всички експерти и многобройните доказателства, че такава връзка няма, регулаторните органи и производителите решават да махнат съединението от масовите ваксини. Затова във ваксините, които се бият на децата ни днес няма тиомерсал. Интересно наблюдение тук е, че спирането на съединението не се е отразило на броя случаи на аутизъм сред родените по-късно, но това е друга тема.

Това решение е направило използването на многократни ваксини невъзможно и се прибягва до еднократни. Затова горната снимка всъщност е по-подходяща от онази, с която започнахме и която използва Дневник. В България, както в цяла Европа и щатите се използват еднократни ваксини и в тях практически няма тиомерсал. За отделни е съобщено, че има откъслечни количества, което не е достатъчно за активно действие, пък какво остава за реакция върху тялото. В новата шествалентна ваксина, например, няма абсолютно никакъв тиомерсал.
Впрочем спирането на многократните ваксини е възможно само за развитите страни. Ние имаме добра инфраструктура, която позволява правилния превоз и съхранение на еднократните дози. В много от страните в Африка, Южна Америка и южна Азия това не е така. Затова там все още се използват многократни ваксини, които са също толкова ефективни и безопасни, колкото нашите. Цената също е аргумент. Докато една шествалентна ваксина ни струва 48 лв. без ДДС (плащаме я през данъците си, все пак), то за многократна доза цената би била около 10 пъти по-ниска.
Високата цена и спирането на производство на многокрани дози от някои ваксини са причината за забавена ваксинация в някои части на света. Има съмнения, че заради този необоснован страх от една иначе безопасна субстанция със страшно име, са си отишли десетки хиляди деца по света, които иначе можеше да бъдат ваксинирани по-рано и спасени. Това е един от приносите на отричащите ваксини и пример защо трябва да говорим по темата.