Tag Archives: гласуване

Bitcoin, UASF… и политиката

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2064

Напоследък се заговори из Нета за UASF при Bitcoin. Надали обаче много хора са обърнали внимание на тия акроними. (Обикновено статиите по въпроса на свой ред са салата от други акроними, което също не улеснява разбирането им.) Какво, по дяволите, значи това? И важно ли е?

Всъщност не е особено важно, освен за хора, които сериозно се занимават с криптовалути. Останалите спокойно могат да не му обръщат внимание.

Поне на пръв поглед. Защото дава и сериозно разбиране за ефективността на някои фундаментални политически понятия. Затова смятам да му посветя тук част от времето си – и да изгубя част от вашето.

1. Проблемите на Bitcoin

Електронна валута, която се контролира не от политикани и меринджеи, а от строги правила – мечта, нали? Край на страховете, че поредният популист ще отвори печатницата за пари и ще превърне спестяванията ви в шарена тоалетна хартия… Но идеи без проблеми няма (за реализациите им да не говорим). Така е и с Bitcoin.

Всички транзакции в биткойни се записват в блокове, които образуват верига – така нареченият блокчейн. По този начин всяка стотинка (пардон, сатоши 🙂 ) може да бъде проследена до самото ѝ създаване. Адресите, между които се обменят парите, са анонимни, но самите обмени са публични и явни. Може да ги проследи и провери за валидност всеки, които има нужния софтуер (достъпен свободно) и поддържа „пълен възел“ (full node), тоест е склонен да отдели стотина гигабайта на диска си.

Проблемът е, че блокът на Bitcoin има фиксиран максимален размер – до 1 мегабайт. Той побира максимум 2-3 хиляди транзакции. При 6 блока на час това означава около 15 000 транзакции на час, или около 360 000 на денонощие. Звучи много, но всъщност е абсолютно недостатъчно – доста големи банки правят по повече транзакции на секунда. Та, от известно време насам нуждата от транзакции надхвърля капацитета на блокчейна. Което създава проблем за потребителите на валутата. Някои от тях започват да я изоставят и да се насочват към традиционни валути, или към други криптовалути. Съответно, влиянието и ролята ѝ спада.

2. Положението с решенията

Предлагани са немалко решения на този проблем. Последното се нарича SegWit (segregated witness). Срещу всички тях (и конкретно срещу това) обаче има сериозна съпротива от ключови фактори в Bitcoin.

Сравнително скоро след създаването на Bitcoin в него беше въведено правилото, че транзакциите са платени. (Иначе беше много лесно да бъдат генерирани огромен брой транзакции за минимална сума напред-назад, и така да бъде задръстен блокчейнът.) Всяка транзакция указва колко ще плати за включването си в блок. (Това е, което я „узаконява“.)

Кои транзакции от чакащите реда си ще включи в блок решава този, който създава блока. Това е „копачът“, който е решил целта от предишния блок. Той прибира заплащането за включените транзакции, освен стандартната „награда“ за блока. Затова копачите имат изгода транзакциите да са колкото се може по-скъпи – тоест, капацитетът на блокчейна да е недостатъчен.

В добавка, немалко копачи използват „хак“ в технологията на системата – така нареченият ASICBOOST. Едно от предимствата на SegWit е, че пречи на подобни хакове – тоест, на тези „копачи“. (Подробности можете да намерите тук.)

Резултатът е, че някои копачи се съпротивляват на въвеждането на SegWit. А „копаещата мощност“ е, която служи като „демократичен глас“ в системата на Bitcoin. Вече е правен опит да се въведе SegWit, който не сполучи. За да е по-добър консенсусът, този опит изискваше SegWit да се приеме когато 95% от копаещата мощност го подкрепи. Скоро стана ясно, че това няма да се случи.

3. UASF? WTF? (Демек, кво е тва UASF?)

Не зная колко точно е процентът на отхвърлящите SegWit копачи. Но към момента копаенето е централизирано до степен да се върши почти всичкото от малък брой мощни компании. Напълно е възможно отхвърлящите SegWit да са над 50% от копаещата мощност. Ако е така, въвеждането на SegWit чрез подкрепа от нея би било невъзможно. (Разбира се, това ще значи в близко бъдеще упадъка на Bitcoin и превръщането му от „царя на криптовалутите“ в евтин музеен експонат. В крайна сметка тези копачи ще са си изкопали гроба. Но ако има на света нещо, на което може да се разчита винаги и докрай, това е човешката глупост.)

За да се избегне такъв сценарий, девелоперите от Bitcoin Core Team предложиха т.нар. User-Activated Soft Fork, съкратено UASF. Същността му е, че от 1 август нататък възлите в мрежата на Bitcoin, които подкрепят SegWit, ще започнат да смятат блокове, които не потвърждават че го поддържат, за невалидни.

Отхвърлящите SegWit копачи могат да продължат да си копаят по старому. Поддържащите го ще продължат по новому. Съответно блокчейнът на Bitcoin от този момент нататък ще се раздели на два – клон без SegWit и клон с него.

4. Какъв ще е резултатът?

Преобладаващата копаеща мощност може да се окаже в първия – тоест, по правилата на Сатоши Накамото той ще е основният. Но ако мрежата е разделена на две, всяка ще има своя основен клон, така че няма да бъдат технически обединени. Ще има две различни валути на име Bitcoin, и всяка ще претендира, че е основната.

Как ще се разреши този спор? Потребителите на Bitcoin търсят по-ниски цени за транзакции, така че огромният процент от тях бързо ще се ориентират към веригата със SegWit. А ценността и приетостта на Bitcoin се дължи просто на факта, че хората го приемат и са склонни да го използват. Затова и Segwit-натият Bitcoin ще запази ролята (и цената) на оригиналния Bitcoin, докато този без SegWit ще поевтинее и ще загуби повечето от релевантността си.

(Всъщност, подобно „разцепление“ вече се е случвало с No. 2 в света на криптовалутите – Ethereum. Затова има Ethereum и Ethereum Classic. Вторите изгубиха борбата да са наследникът на оригиналния Ethereum, но продължава да ги има, макар и да са с много по-малка роля и цена.)

Отхвърлилите SegWit копачи скоро ще се окажат в положение да копаят нещо, което струва жълти стотинки. Затова вероятно те шумно или тихо ще преминат към поддръжка на SegWit. Не бих се учудил дори доста от тях да го направят още на 1 август. (Въпреки че някои сигурно ще продължат да опищяват света колко лошо е решението и какви загуби понасят от него. Може да има дори съдебни процеси… Подробностите ще ги видим.)

5. Политиката

Ако сте издържали дотук, четете внимателно – същността на този запис е в тази част.

Наскоро си говорих с горда випускничка на български икономически ВУЗ. Изслушах обяснение как икономията от мащаба не съществува и е точно обратното. Как малките фирми са по-ефективни от големите и т.н…

Нищо чудно, че ги учат на глупости. Който плаща, дори зад сцената, той поръчва музиката. Странно ми е, че обучаваните вярват на тези глупости при положение, че реалността е пред очите им. И че в нея големите фирми разоряват и/или купуват малките, а не обратното. Няма как да е иначе. Както законите на Нютон важат еднакво за лабораторни тежести и за търговски контейнери, така и дисипативните закони важат еднакво за тенджери с вода и за икономически системи.

В ИТ бизнеса динамиката е много над средната. Където не е и няма как да бъде регулиран лесно, където нещата са по-laissez-faire, както е примерно в копаенето на биткойни, е още по-голяма. Нищо чудно, че копаенето премина толкова бързо от милиони индивидуални участници към малък брой лесно картелиращи се тиранозаври. Всяка система еволюира вътрешно в такава посока… Затова „перфектна система“ и „щастие завинаги“ няма как да съществуват. Затова, ако щете, свободата трябва да се замесва и изпича всеки ден.

„Преобладаващата копаеща мощност“, било като преобладаващият брой индивиди във вида, било като основната маса пари, било като управление на най-популярните сред гласоподавателите мемове, лесно може да се съсредоточи в тесен кръг ръце. И законите на вътрешната еволюция на системите, като конкретно изражение на дисипативните закони, водят именно натам… Тогава всяко гласуване започва да подкрепя статуквото. Демокрацията престава да бъде възможност за промяна – такава остава само разделянето на възгледите в отделни системи. Единствено тогава новото получава възможност реално да конкурира старото.

Затова и всеки биологичен вид наоколо е започнал някога като миниатюрна различна клонка от могъщото тогава стъбло на друг вид. Който днес познават само палеобиолозите. И всяка могъща банка, или производствена или медийна фирма е започнала – като сума пари, или производствен капацитет, или интелектуална собственост – като обикновена будка за заеми, или работилничка, или ателие. В сянката на тогавашните тиранозаври, помнени днес само от историците. Намерили начин да се отделят и скрият някак от тях, за да съберат мощта да ги конкурират…

Който разбрал – разбрал.

Превод, моля – или за взаимодействието на актове в областта на медиите

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/06/05/avmsd-_echr/

“Превод, моля: от Директивата за аудиовизуални медийни услуги към Европейската конвенция за трансгранична телевизия” е оригиналното заглавие на публикация на сайта на Bird&Bird.  Взаимодействието на правото на ЕС и международното право винаги е интересно, но сега “преводът” на директивата за медийни услуги  към конвенцията за трансгранична телевизия (ЕКТТ) се поставя по специфичен начин за Обединеното кралство в светлината на Brexit.

Статията ни напомня колко много дължим на Съвета на Европа за установяването на стандарти в областта на медиите. България става член на СЕ  късно, но все пак достатъчно рано, за да има опит преди откриването на преговори за членство в ЕС. И да участва в първата ревизия (ETS No. 171) на ЕКТТ.

Страни по ЕКТТ са всички държави от ЕС с изключение на Белгия, Дания, Ирландия и Швеция, както  и още 13  държави, между които Македония, Турция и Швейцария.

За България като държава от ЕС отношението към ЕКТТ и по-нататъшните “преводи” на медийната директива се изяснява в писмото на Нели Крус от 2011 г., съгласно което

Европейският съюз има изключителна компетентност по въпросите, обхванати от проекта за преразглеждане на  конвенцията, поради което държавите от  ЕС не могат да се присъединяват самостоятелно, без да нарушат задълженията си.

ПАСЕ призовава да се поднови работата по втора ревизия на ЕКТТ или да се изготви нова конвенция –  Resolution 1978 (2014), съответно Recommendation 2036 (2014).  България не е участвала в това обсъждане и гласуване (доклад) (обсъждане – видео)

По-късно през същата година обаче Комитетът на министрите на СЕ излиза със становище, според което

не вижда възможността за продължаване на тази работа на настоящия етап, тъй като е информиран  от делегацията на Европейския съюз, че повечето въпроси, обхванати от конвенцията, попадат в изключителната  компетентност на Европейския съюз и че Европейският съюз няма намерение да стане страна по конвенцията.

 

Filed under: Uncategorized

Кодифицираната медийна директива 2010/13/ЕС: ход на ревизията – гласуване в ЕП за триалог

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/18/avmsd-first/

Проектът за ревизия на ДАВМУ – кодифицираната Директива 2010/13/ЕС за аудиовизуални медийни услуги – продължава хода си, последният  месец се работи интензивно и в Съвета (т.нар. общ  подход в EYCS Съвета остава да се гласува другата седмица),  и в Европейския парламент.

Водещата парламентарна комисия CULT изготви доклад A8-0192/2017 по проекта и направи предложение за триалог – неформални междуинституционални преговори преди гласуването на първо четене (гласуването в CULT по този въпрос на 25 април – Малинов за, Джамбазки въздържал се).

Днес, 18 май 2017, и Европейският парламент на пленарно заседание гласува за даване на мандат за триалог (69в от Правилата). Гласовете са разделени:  314 за/266 против/41 въздържали се.

Самият ЕП има прессъобщение. Някои медии определят новината като добра. Но не всички мислят така.  EDRI, организацията за защита на цифровите права, призова вчера да се гласува срещу предложението – за да не се решават непрозрачно и в малък кръг основни въпроси, свързани със защитата на аудиторията.  Европейският Омбудсман също е призовавал за прозрачност при триалозите.

По-подробна позиция срещу неформалния триалог публикува и естонска депутатка от ALDE  (Yana Toom), ето още разочаровани депутати.

За илюстрация: в проекта отпада ограничението за 12 минути реклама на час, остава само ограничение за денонощие.

И така –  следва триалог.

 

//platform.twitter.com/widgets.js

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: давму

2017-05-09 bias-и и дебъгване

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3352

Нещо странично.

Тия дни в офиса около някакви занимания обсъждахме следната задача:

“Имаме банда пирати (N на брой, капитан и N-1 останали членове), които искат да си разделят съкровище от 100 пари. Пиратите имат строга линейна йерархия (знае се кой след кой е). Разделянето става по следния начин – текущият капитан предлага разпределение, гласува се и ако събере половината или повече от гласовете се приема, ако не – убиват го и следващия по веригата предлага разпределение. Въпросът е какво трябва да предложи капитанът, така че всички да се съгласят, ако приемем, че всички в екипажа са перфектни логици. Също така пиратите са кръвожадни и ако при гласуване против има шанс да спечели и същите пари, пак ще предпочете да убие капитана. Също така всички са алчни и целта е капитанът да запази най-много за себе си.”
(задачата не идва от икономиката, въпреки че и там всички са перфектни логици и за това толкова много им се дънят теориите)

Решението на задачата е интересно (за него – по-долу), но е доста по-интересно колко трудно се оказа да я реша. Първоначалната ми идея беше просто на горната половина от пиратите да се разделят намалящи суми, понеже това е стандартния начин, по който се случват нещата. Това се оказа неефективно. После ми напомниха (което сам трябваше да се сетя), че такива задачи се решават отзад-напред и по индукция, и като за начало започнахме с въпроса, какво става ако са само двама?

Първият ми отговор беше – ами другия член на екипажа ще иска винаги да убие капитана, щото така ще вземе всичко. Обаче се оказа, че и капитана има глас, т.е. ако останат само двама, капитанът взима всичко и разпределението е 100 за него и нищо за другия.

Какво следва, ако са трима? Казах – добре, тогава даваш на единия 1, на другия 2, и останалото за капитана, понеже ако останат само двама, последния няма да вземе нищо, капитанът гласува за себе си и втория и да е за и против, няма значение. Само че няма нужда да даваме нищо на средния, щото не ни пука за мнението му, така всъщност правилното разпределение идва 1, 0, 99. Тук пак си пролича bias-а, пак очаквах да има някаква пропорция.

Long story short, следващата итерация е 0, 1, 0, 99, понеже така ако не се съгласят, на следващия ход предпоследния ако не се съгласи няма да вземе нищо, и на другите двама мнението няма значение. Pattern-а мисля, че си личи 🙂

Лошото е колко много влияеше bias-а, който съм натрупал от четене за разпределения в реалния живот – какво са пиратите, как няма перфектни логици (и реално никой няма да смята по тоя начин, а ще се стремят към нещо, което им се вижда честно), как това тотално изключва политическата възможност N/2+1 от долната част да гласуват винаги против, докато не дойде всичкото до тях и после да си го разделят по равно и всякакви подобни варианти от реалния живот. Ако примерът беше с каквото и да е друго (например не включваше хора), вероятно щеше да е доста по-лесно да гледам абстрактно.

Което е още един довод в подкрепа на идеята ми, че много по-лесно се дебъгва нещо чуждо (често и което никога не си виждал), отколкото нещо, с което почти постоянно се занимаваш. Над 90% от проблемите (това не се базира на никаква статистика, а на усещане) са достатъчно прости, че да могат да се решат със стандартни методи и да не изискват много задълбочено познаване на системата (половината ми живот е минал в дебъгване на неща, които не разбирам, доста по-често успешно, отколкото не) и вероятно като/ако правя debug workshop-а (за който много хора ми натякват), ще е с проблеми, с които и аз не съм запознат, да е наистина забавно …

Кодифицираната медийна директива 2010/13/ЕС: ход на ревизията

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/04/28/avmsd-15/

На 25 април 2017 г. Комисията по култура и образование (CULT) на Европейския парламент гласува за изменение на предложението на ЕК  COM(2016) 287 final за  ревизия на  кодифицираната Директива  2010/13/ЕС за аудиовизуални медийни услуги.

Проектът за доклад на парламентарната комисия е изготвен от германски евродепутати и е публикуван през септември 2016 г. Четири парламентарни комисии (ЕNVI, IMCO, JURI, LIBE) също са  поканени за становища, а предложенията за изменения в текста на ЕК са над 1300. Според прессъобщението за гласуването на 25 април т.г.   в доклада се предлагат промени  с цел да засилят защитата на децата онлайн, да увеличат квотата на европейските произведения в нелинейните услуги и да направят по-гъвкави нормите за разполагане на рекламата.

Европейският парламент ще гледа доклада и ще гласува на сесията, която започва на 15 май 2017 г.

Европейският икономически и социален комитет даде становище на 19 октомври 2016 г.
Междувременно Работната група по аудиовизия в Съвета пристъпи към подробно разглеждане на текста на Комисията по време на Словашкото председателство. Информация за позициите на държавите към края на 2016 г. е публикувана на сайта на Съвета ST 13934 2016 REV 1.  По време на Малтийското председателство на Съвета (23 май 2017) се очаква постигане на общ подход по проекта  и даване на мандат за триалог (вж за общия подход и триалога тук).
Обсъждането продължава активно. Балансите между интересите на индустриите и на потребителите се намират трудно. След гласуването на Комисията по култура и образование в ЕП има реакции на организации и институции, които са индикативни –  така EBU, организацията на обществените медии в Европа, приветства стремежа към адекватни правила за единния цифров пазар,  но се обявява например за запазване на часовия лимит за рекламата в линейните услуги.
*

 Ревизията на ДАВМУ в детайли  може да се проследи на сайта на Европейския парламент.

Към хода на законодателния процес на наднационално равнище обикновено няма голям интерес от страна на гражданите, но бизнесите защитават интересите си, обикновено чрез професионалните си организации. Затова и балансите се получават такива – небалансирани – особено по някои въпроси.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: давму

Изборите и гласуването

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2042

Още преди няколко дни обещах в коментар тук да напиша за кого смятам да гласувам. Вече няма за кога да отлагам.

А отлагах, понеже просто нямах какво да напиша. От месеци вече, успея ли да надвия погнусата си и да реша, че ще гласувам за някоя партия, тя веднага успява да направи нещо, с което да ме откаже.

И все пак гласуването е възможността ми да повлияя това, което става у нас. На дребно, според силите си. Или може би по-скоро морално оправдание, че поне съм се опитал. А лошото е, че това оправдание обикновено е потребно само в един случай – когато се насочваш към Терминал 2 с еднопосочен билет… Така че, честно казано, вече дори не мога да кажа защо изобщо още се старая. Може би защото някакъв усет ми казва, че целта на „Лошите“ в случая е именно да се предам. Че докато не съм се предал и търся, те нямат как да пият шампанско и да спят спокойно по повод мен.

Затова и пиша сега мнението си за кандидатите на тези избори. За да го изясня не толкова за другите – всеки има право на свой избор – колкото може би най-вече за себе си.

ГЕРБ подкрепях неведнъж за изминалото десетилетие. Правих го с надеждата, че има шанс те да бъдат алтернатива на „пост“комунистическата мафия, вместо да се обединят с нея и влеят в нея. Уви, те избраха обединението с нея. Вместо да прати Пеевски и собствениците му където им е мястото, Бойко Борисов се прегърна с тях и им се поклони… Изчаках немалко, дадох им много възможности да се променят. Това не се случи. За мен кредитът на доверие към тях е изчерпан, без изгледи да бъде върнат. Така че те са задраскани от списъка ми.

Откакто правя разлика между ляво и дясно не съм особен поддръжник на лявото. Някои от идеите му ми се струват отчасти рационални, но единствено ако са приложени в като цяло дясна среда. Затова и БСП никога не са били моят избор. Другата причина да не ги харесвам е, че те реално са най-старата партия на Русия у нас. А Русия към момента ни смята за свой икономически и военен враг, и води срещу нас хибридна война. Поощряване на корупцията, протекция на едрата престъпност, унищожаване на доверието между хората, поставяне начело на некадърни послушковци – всичко, което съсипва една страна. Класиката на жанра е сегашният ни президент – уж издигнат, но всъщност спуснат. Не, благодаря.

За АБВ не ща дори да мисля. Дори само името на Георги Първанов ме кара да се огледам къде мога да повърна, ако не успея да се удържа. А да е само той… Може да са много модерни. Може да са много умерени. Може да са много всякакви. Само че гласът ми няма да отиде за тях. Може да е емоционално – жив човек съм, имам право на емоции. Към момента не мога да си представя те изобщо някога да спечелят доверието ми. Дано ме опровергаят, но засега е така.

Патриотизмът ми допада, но национализмът – не. А нашенските патриоти са всъщност не особено прикрити националисти. (И то от клиничния тип, който мисли с тъпи лозунги вместо с главите си, и така ни вреди колкото всички външни врагове заедно не могат.) Друга тяхна обща черта е, че се ползват с не особено прикритата подкрепа, организационна грижа, инструктаж и нерядко пряко финансиране от Москва. (Което обяснява защо действат така, че са най-голямата вреда за страната ни.) Патриоти, или поне националисти – да, но май на „матушката“ повече, отколкото на България… БСП вече ги задрасках по същата причина – нямам причина да погледна на патриотите иначе.

Лично Марешки ми е изключително неприятен като явление, и доста хора от партията му само подсилват този ефект. Ако дори само една десета от това, което съм чувал за бизнеса и съществуването му е истина, той трябва да е в затвора под строг режим… Но не зная със сигурност дали е истина. А в същото време той беше единственият в България, който направи нещо срещу пълзящата картелизация, която ни съсипва. Убеден съм, че го направи с единствено политически мотиви, но това не променя факта, че го направи. А е изключително важно да се научим да мислим с джоба си и да гледаме не приказките, а делата. Затова не го задрасквам окончателно от списъка си, въпреки че погнусата ми е трудно преодолима.

ДПС дори не желая да ги обсъждам. Да ги нарека „партията на корупцията“ няма да е дори начало на това, което са. Да ги нарека „московска агентура“ – също. Още десетки други също толкова ласкави етикети мога да им лепна, и всеки ще е верен, но има ли смисъл да продължавам след тези?… Всъщност, единственият етикет, който не мога да им лепна, е „етническа партия“ – защото етническото им е единствено проформа. Делян Пеевски не ми прилича нито на турчин, нито на мюсюлманин, но надали бих гласувал за него дори под смъртна заплаха. А за отрудения бай Ахмед от някое родопско или делиорманско селце сигурно бих гласувал с удоволствие, само че него го няма и няма да го има в списъците им. Така че без тях.

Същото важи и за ДОСТ на Лютви Местан. Не съм тежко предубеден срещу тях – ако ги проуча внимателно и не открия тежко присъствие на мизерабили, бих ги обмислил като възможност. Само че не очаквам да си дам този труд скоро, по точно определена причина. ДОСТ разчитат основно на външна подкрепа – тази на Турция. Само по себе си това не би било твърде страшен проблем, Турция поне не води хибридна война срещу България. Страшен проблем там обаче в момента има, и той се казва Ердоган – турският Доналд Тръмп. Клиничен мегаломаниак и социопат от нарцистичен тип със самомнение на Господ и амбиции да заеме мястото му. Така че ДОСТ за момента губят дори чисто теоретичния шанс да ги одобря за себе си.

В Реформаторския блок не остана крило, което последните години да не ме разочарова жестоко. Всяко по своя начин. Също съм ги подкрепял неведнъж, и за разлика от ГЕРБ, съм влагал в тях искрени надежди. Да, глупаво е било, но човек трябва да се надява заради самия себе си. За да не изгуби способността да го прави. И да вярва и да мечтае за нещо по-добро. Умре ли надеждата в човека, е умрял и човекът… Затова сега ми е болезнено да си припомням излаганията и провалите им. Като капак, кметът на общината ни – железният гръб на незаконния строеж върху градинката пред блока ни – е техен член. Дори само това вече би било достатъчно, за да не получат гласа ми никога повече. И да приканя горещо всички вас – не им го давайте и вие. Първо да се изчистят от корупционерите, после да търсят доверие… А „Глас народен“ щяха да бъдат моят избор в тази ситуация, ако не се бяха коалирали с тях. Съжалявам, Светльо, Венци и компания – грешен избор направихте.

В „Да, България“ членуват много хора, които познавам и уважавам извънредно много. За съжаление членуват и други, които също познавам и не уважавам ни най-малко. И забелязвам, че първите някак все се оказват в ролята на работните магарета, а вторите – на седналите около трапезата. Това вече ме кара да си правя определени изводи. Също, че тръгнаха с пари на Иво Прокопиев не ме смущава особено, но че излъгаха че парите са от някаква американска фондация вече ме тревожи. Лъжата от самото начало рядко е предвестник в българската политика на нещо честно и заслужаващо доверие… Няма да ги задраскам от списъка си единствено за да имам някаква алтернатива на партията на Марешки.

Останалите партийки не ми се коментират – не ми се струва, че заслужават да бъдат обмисляни сериозно. Надявам се да ме опровергаят в това, но засега мисля така.

Така че когато се изправя пред урната, вероятно ще избирам между Марешки и „Да, България“. Дано дотогава не успеят да ме отвратят и едните, и другите.

Обещанието спазено.

На чаша вино с Христо Иванов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/hristo-ivanov-2/

Продължение на разговора ми с Христо Иванов, първата част на която е публикувана тук.

Така се случи, че съм свидетел на календара ти и затова един чисто човешки въпрос – за последните два месеца колко пъти имаше време да спреш на едно място и, както казва един приятел, да позволиш на душата ти да те настигне?

Ха! Ами, не много… Знаеш ли, много е странно. Както вече казах, винаги съм бил много частен човек, но трябва да кажа, че отдавайки се на това да послужа на хората за възел, в който техните мечти да се съединяват, виждам, че така човек някак си не се отдалечава от душата си. Служенето – защото аз смятам, че ключовият елемент на лидерството е именно съзнанието, че трябва да служиш – всъщност е достатъчно пълноценно, достатъчно носи единство със себе си. Така че не бих седнал да се жалвам. Има си своите напрежения и трудности, но наличието на яснота за какво го правиш всичко това, усещането и ежедневното удивление от това какви чудесни хора има навсякъде, където отида…

Аз намерих цяла кошница нови приятели…

Да, и то страхотни хора, наистина, из цялата страна. Всичко това стократно изплаща каквито и там негативи човек да понася от цялото това нещо.

А как обичаше да почиваш преди три месеца?

Не помня! (смях) Не, шегувам се, разбира се. Ами, нищо екстравагантно. Една книга и малко хубава музика е всичко, което ми е нужно.

Едно нещо, което винаги съм правил и много ми липсваше, е излизането извън града, извън София. Това за софиянци най-често е Витоша, и беше много хубаво, че оня ден качихме Черни връх, въпреки че по средата на кампанията, малко неочаквано. Трябва да кажа, че горе в мъглите и снеговете, които валяха, доста добре ме настигна душата, ако трябва да използвам този израз.

И усещането… Хайде малко, бидейки в Пловдив, да поговоря за София. Много важно за София е, че върхът е свързан с Алеко. Ние тръгнахме от една точка на Морените, на която имам снимка като тригодишен, когато нашите за първи път са ме качили на ски. На тези места е минал целият ми живот. Аз съм много запален скиор и турист…

И там, на това място изведнъж си дадох сметка, че всичко това е Алеко. И колко много от това, което политически искам да направим, е Алеко. Неговият страхотен хуманизъм и хумор, това негово особено отношение към българското общество, с хумор, с любов, с разбиране, с желание да е по-европейско, по-просветено, този негов великолепен демократизъм – всичко това в огромна степен съответства на мечтата ми “Да, България!” да се превърне в едно продължение на това дело. И се сетих за последните изречения в “Бай Ганьо в Русия” – забележи, колко символично – там казва: “Поставен под правилно, добро управление, българинът може да прави чудеса.” Та, ключът е наистина да имаме добро, човешко, просветено управление и тогава българинът може да прави чудеса.

Това ли е твоята представа за България, ако не бяхме в ситуация да трябваше да правим политическа структура, която да върне справедливостта в обществото?

Ами, да, Алеко като образ със сигурност е много близо до моята представа за това какви би трябвало да са идеалите и авторитетите на нашето общество. И е чудесно, че той е. Чудесно е, че всички епохи, всички промени не са се отразили на неговото присъствие.

Сега дано не е рязка смяната на темата, но като човек от света на технологиите да те попитам… Светът е на прага на така наречената четвърта индустриална революция, ако следваме общите терминологии, която на всичкото отгоре този път е тотално различна спрямо предходните. Защото имаме сблъсък на една еволюция на нещата от физическия свят – нови материали, автомобили, които нямат нужда от шофьор, триизмерно отпечатване на неща, дори тъкани и органи за имплантиране на хората; втора еволюция на дигиталния свят, информационните технологии – носим мощни компютри в джобовете си вместо телефони; и в биологията и генетиката има революция, която доскоро не си представяхме. Всичко това се случва едновременно, в синхрон, като перфектна технологична буря, с всичките плюсове и минуси, защото както ни дава огромни възможности, така и крие сериозни рискове, които може би не съзнаваме още какви са…

И колко тъжно е в същия този момент ние да си говорим за връщането на нормалността в обществото, вместо да…

… да полетим, да. Виж, това е едно много интересно сравнение. Аз мисля, че се случва нещо много повече от поредната индустриална революция – защото всяка от предишните се свързва с развитието на ограничен кръг технологии, и вероятно от гледната точка на поколенията, които са живяли преди и след това, промяната да е била жестоко-епохална – но тук ми се струва, че става дума за нещо много повече. Разделя се траекторията на човечеството на оня етап, в който се е считало, че човекът е бил животно сред животните и е еволюирал по правилата на биологичната еволюция, след което, ставайки обществено животно, дълго време се е смятало, че с това той спира еволюционния процес.

Но ние навлизаме в един период, в който всяка една от тези технологии и особено комбинацията от тях всъщност поставя въпроса за това, че ние можем да започнем да направляваме и планираме една промяна. И в крайна сметка се изправяме пред огромния въпрос, пред който не съм сигурен колко пъти в такава степен се е поставяло човечеството: Какво е човек? Кое от онова да си човек сме готови да заменим? Кое е онова, което искаме да запазим? Сигурни ли сме, че знаем какво означава да се откажем от идеята за смъртта, например? За стареенето, за болестите? За самотата и това да си с часове несвързан с Фейсбук?

В крайна сметка сингулярността е едно състояние, което важи абсолютно за всички нас. Но даже носи някаква доза успокоение идеята, че докато всичко това се изправя пред нас – защото аз съм уверен, че някъде под кризите, които в момента се случват – мигрантската криза, която на пръв поглед е просто свързана със сирийската криза, но сирийската криза е всъщност климатична криза, която обхваща целия регион между Северна Африка и Афганистан, която е и цивилизационна криза, дълбоката криза на сблъсъка между исляма и Запада, и икономическата криза, която на пръв поглед е просто една криза на някакви деривати, които продължават да тровят; и демократичната и политическата криза също…

Под всичко това, ако слезем едно ниво надолу, е една криза на индустриалните отношения, на производствените отношения. Всичко това, което Маркс и класиците на икономикса са описали, започва да става невярно и да се променя, и все по-сериозно се изправя на хоризонта проблемът, че страшно много професии и човешки дейности ще изчезнат. Какво ще се случи с това население? Когато шофьорите престанат да бъдат шофьори, какви ще станат? Дизайнери? И как демокрацията и демократичният процес ще оцелеят? Какво всъщност представлява електронното управление като процес? Къде прокарваме границата между частното и публичното в дигиталната епоха? Как оцелява репрезентативната демокрация в епоха, в която решенията могат да се вземат през всеки смартфон? И къде остава ролята на все пак някаква… как да кажа… хайде да не говоря за професионализация, но някакъв опит политически? Как решаваме проблема с контрола върху службите в този контекст?

И най-базовото нещо – за първи път от гутенберговата революция насам възниква едно ново разделение между грамотния и неграмотния. Досега просвещенският проект беше базиран на презумпцията, че демокрацията се случва в една среда на еднакво, базово компетентни хора, които разбират процесите в нея от гледна точка на инструментите.

Демокрацията какво е? Вестник, участие в дебат, гласуване, където на хартия с писалката правиш нещо и го слагаш в кутия и всички могат да видят това нещо, да преброят протоколите. В крайна сметка нашата демокрация е направена от мастило, азбука, способност за четене, училища, вестници, кафенета – този свят изчезва. Сега вие сте една съвършено нова каста от ексклузивно грамотни хора, които могат да управляват базови, ежедневни технологии, които аз например съм неспособен да верифицирам как работят.

Йовко, ако ти ми покажеш на екрана на моя телефон, че температурата навън в момента не е 15 градуса, колкото е, а минус 15, ти като ИТ човек може би можеш да произведеш тази картина. Аз по никакъв начин не мога да те хвана, защото съм технологично неграмотен, освен да прочета това, което излиза на екрана и да му повярвам.

Но можеш да го провериш чрез паралелни източници.

Все по-малко. Защото аз си спомням преди няколко години как се случи земетресение в България и всички отидоха да проверят във Фейсбук каква е причината. Изобщо животът ни поддържа паралелни източници на информация. И от тази гледна точка един политически процес, един институционален процес, който все повече зависи от дигиталния свят, а неговото естество, неговата регулация зависи от една много малка каста ексклузивно грамотни хора, е много особено състояние на обществото.

Вие имате вече несравнимо по-голям ефект, отколкото един юрист би могъл да има върху нещо на най-ежедневно ниво, но сте абсолютно нерегулирана професия. И необходимостта от тази регулация все още не е станала очевидна, защото нивото на злоупотреби от гледна точка на представителите на вашата професия с огромното доверие и усмотрение, което ви е поверено, остава забележително ниско.

Така че, да, има киберпрестъпления, няма никакво съмнение, но истината е, че в момента, доколкото изобщо киберпроблематиката става все по-сериозна, тя не е защото има спонтанно организирали се мафиотски групи. Става дума, че държавата в един момент започва да набира и корумпира ИТ хора и имаме цяла поредица от катарзиси на представители на тези ИТ професии, които в един момент казват “Аз повече не мога да го правя това!”, излизат и започват да стават whistleblowers (бел.ред. разобличители). Сноудън и други са примери за това, че в тази професионална общност има някаква вътрешна резистентност. Това е страшно интересно!

Дълго време основната базова траектория на информационното общество е била неформалната територия на контакт между една малка общност от фенове и професионалисти. Аз ги помня тези времена, те съвсем скоро свършиха.

В същия момент обаче, ако се върнем пак в чисто обществено-политическия план, имаме сякаш нужда от един изцяло нов тип човек, широкоскроен, динамичен, който да е готов да се променя спрямо нещата около него. В контекста на онези конфликти, за които си говорихме – климатични, военни, обществени – за много хора светът в момента е неуютен, заради това че някакви крайъгълни доскоро обществено-политически шаблони вече не са валидни.

Йовко, аз трябва да призная, че голяма част от моята мотивация да се захвана с този тип политическа кариера, е свързана със сериозно притеснение. Видно е, че стигнахме до някаква междина между епохите. И понеже и преди в световната история са се редували етапи на по-голяма глобализация с етапи на връщане на махалото – аз не съм сигурен епохата, в която навлизаме, как ще изглежда. Презумпциите, които имаме, багажът, който носим от 90-те, от първото десетилетие на настоящата епоха – не съм сигурен колко добре ще ни послужат. И в този смисъл съм много загрижен в максимална степен да започнем изграждането на силни, национални институции, не защото те трябва по някакъв начин да опонират на Европейския съюз, а защото ние трябва да имаме готовност да посрещнем една епоха, в която част от проблемите ще трябва да ги решаваме сами и в кръга на хора, на които заедно ще ни изгори чергата, ако бъде подпалена от някой от краищата. Така че какъв нов човек ще ни трябва, не мога да прогнозирам, но изобретяването на нов човек винаги е кървава работа и доста болезнена.

Аз го казах като метафора…

Да, да. Но това, което бих искал да осигуря за нас и за семействата ни, е колкото се може по-здрава държава за епохата, в която ще можем да изобретяваме този нов човек.

Добре. Стига, че те уморих…

Не, не, аз съм добре.

И може би разговорът стана малко философски…

Да, доста. (смях) Но наистина, не съм уморен, можем да продължим.

Ами, искаше ми се и за Пловдив да поговорим. В допълнение на пловдивските теми, които ти засегна на срещата в Дома на културата в неделя.

Например за Европейската столица на културата, понеже никак не е малка вероятността да се превърне в пълен провал. Дори да бъдат отпуснати всички пари, които кошмарно закъсняха, времето започва да ни притиска и вече е проблем.

Защото от една страна Пловдив има дух, ти си го усетил. Аз също като теб живях една година навън и след дълго време, живеейки в София, реших да се върна в родния си Пловдив точно заради този дух, който усетих, че е в някакъв подем. Дали е стечение на обстоятелства, дали просто защото сега е дошъл моментът, дали защото хората започнаха да вярват в собствените си, макар и малки сили като индивиди – но и тук започват да се случват лесно неща, които съвсем естествено се случват в Барселона, където живях. Едни хора от един квартал се събират, решават и си правят фестивал или панаир на един или друг продукт, който е характерен за този квартал. И си говорят. Някак си в България като че ли малко си говорим. Ти го каза в едно интервю наскоро – спряхме да мечтаем колективно.

И си мисля, че от тук може да се случи пропукване точно в тази посока. Ето, дори хората, които се ангажираха с “Да, България!” в Пловдив, виждам, че те сякаш са чакали, както ти каза, някой да ги побутне, за да могат да се почувстват част от това нещо, което се оказа, че много лесно може да постига неща дори без пари. Вярно, има един такъв импулс, който в момента помага на всички ни, но аз съм сигурен, че те, както и аз, са намерили нови приятели и контакти, които ще останат и извън контекста на “Да, България!”.

Пловдив индуцира хората с градска култура. Не са много градовете в България, които имат този дух. Очевидно е, че сега Пловдив преживява една премия от нашата европейска интеграция, от това, че границите се разтвориха и в един момент той не е просто един сателит на София, с цялата институционалност на София като национално средище, а се връща към естественото си положение на град, положен в центъра на регион, който диша не с дробовете на България и на София, а с дробовете на Централна и Източна Европа, на Източното Средиземноморие. Тези пътища, които винаги са водели към Пловдив всъщност от тракийски времена насам и които по такъв жесток начин са били прекъснати и от комунизма, но и от едни определени обстоятелства преди това… Някак си Пловдив се връща като център на тази много по-голяма кръвоносна система сега заради този период на отваряне, и очевидно тази енергия се влива тук и се усеща. Пловдив е едно естествено място, което граничи културно и манталитетно с Египет, с Персия, с Италия, със Средиземноморието. Някак си тези места тук си дават среща като една роза на ветровете. И когато стените паднаха, ветровете се върнаха, и Пловдив пак е Пловдив. Това е чудесно.

Проблемът е, че този процес на връщане към един много по-голям контекст, в който Пловдив естествено плува и се чувства на мястото си, понеже иначе е като едно голямо животно, затворено в малка кутия, блъскащо се в стените ѝ… Проблемът е, че той продължава да бъде заложник на абсолютно примитивната, ограничена, късогледа българска политическа класа и процес, на това, че нас ни управляват… често пъти се казва селяни, но ако хората, които ни управляваха, бяха едни нормални селяни, щеше да бъде много по-добре. Най-лошото е да те управляват хора, които са изтръгнати. Те не са нито селяни, нито граждани, не принадлежат никъде, освен към тодорколевите герои – и Корнелия Нинова, и Бойко Борисов биха се чувствали абсолютно естествено във филмите на Тодор Колев като техни герои. Всеки любител на тези филми може да си ги представи ясно там. Така че, оставен на волята на този тип хора, естествено, че те направиха атентат срещу Пловдив. И естествено те направиха атентат срещу неговото отстояване като културно средище. Как може да очакваме от едни типажи като Борисов, като Нинова, като Вежди Рашидов, да работят за това да се случи такова голямо културно събитие?

Аз вярвам, че Пловдив е културна столица на България, със и без тази титла. Сега големият проблем пред нас е как да се мобилизираме като общество, за да се случи това нещо в Пловдив в името на цяла България. Това трябва да се случи като първостепенен национален проект. Следващото Народно събрание трябва да приеме план, който да се реализира с целия национален ресурс.

И пак искам да повторя, абсолютно не мога да си представя с какви очи Бойко Борисов пристига тук да иска пловдивчани да гласуват за него.

И доста пловдивчани не могат да си го представят. Но в подкрепа на това, което казваш – разбира се това е само мое впечатление, защото няма как да вляза в главата на текущия ни кмет – но ако се обърнем към темата за тютюневите складове, всички негови публични изказвания са, че него го боли, че споделя тъгата на пловдивчаните, но в същия момент аминистративното бездействие е очедвидно, а в чисто човешки план ми изглежда, че той сякаш вътре в себе си не разбира – защо градът така пази тези складове, защо хората отидоха и направиха жива верига, защо са готови да повторят това, защо наистина им е толкова тъжно за тези рушащи се сгради… Той сякаш не е свързан с това място.

Аз не го познавам и не мога да говоря за човека, но това, което мога да кажа от своите наблюдения върху българската политическа класа, е че това са хора-еднодневки. Техните глави са от стиропор. Те, естествено, си представят, че хоризонтът на човека опира до стиропора, итонга и евтиния стъклопакет. Те от това са направени като духовност.

Така че човекът вероятно се опитва да казва някакви неща, които да му намаляват натиска, но той не е част от паметта на Пловдив. Защото същият човек искаше да възстановява крепостите на Небет тепе. Той е доказал своята абсолютна непригодност да разбира този град, да бъде негова еманация, с цялото наелектризиращо усещане за памет и за слава. Паметта е уважение към нещата такива, каквито са наследени, включително елементи от тях, които са под мазилката и са скрити между тухлите и чакат своя момент да имат своя ефект. Това е нещо, което нашите управленци не могат да разберат. Така че очевидно е и многократно сме го наблюдавали, че това, което върви на повърхността, е евтина лъжа, а цялата поредица от действия е насочена към това тези складове да бъдат бутнати и на тяхно място да бъде построено нещо друго. Но е чудесно и е национален урок това, че в Пловдив има дух и хора, които разбират, че паметта и приемствеността на времената е всъщност ценност и съм сигурен, че те ще надделеят.

Христо Иванов е водач на листите на „Да, България!“ за град Пловдив и София – МИР25. За него и кандидатите на „Да, България!“ можете да гласувате с номер 16 в интегралната бюлетина.

С какво ли да наплашим родителите днес?

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/splashvane-na-roditelite/

Днес една „новина“ за ваксините обиколи кафявите медии. Става въпрос за дете от Бургас с постваксинална вяла парализа. Няма да давам линк към „новината“, защото съм сигурен, че ще я видите на стените си споделена то вайкащите ви се познати хващаши се на шокиращи новини.

Първо, всяка седмица в България има по 3-4 случая на остра вяла парализа. Почти всички нямат връзка с ваксината срещу полиомиелит. Такава парализа най-често се получава от тежки инфекции засегнали нерв. Неактивната IPV ваксина, която се използва в Европа и у нас, води в изключително редки случаи до лека временна парализа без дълготрайни последствия. Такива случаи има по 1-2 в България на година при 250 хиляди бити дози. За сравнение, в 1 на 100 случая полио вируса води до недъзи и смърт. За същото писах през ноември, когато пак се завъртяха твърдения, че ваксината водела до паралич. Не, не води.

Второ, в статията има личната история на майката и някои доста интересни неща. Определенията за лекари и адвокати няма да коментирам. Изглеждат ми доста поукрасени от кафявите медии. На мен ми беше странен коментарът за това как немски лекари се „шашнали“ на имунизациите в България. Календарите са много подобни (по-долу има сравнение). Разликата е, че в Германия не бият хепатит веднага след раждането и не бият БЦЖ – просто отдавна са намалили заболеваемостта от тези болести, за разлика от нас. За сметка на това отдавна бият ваксини срещу рота вирус след раждането, варицела, менингококи и кърлежов енцефалит. Също така покритието на HPV ваксината е едно от най-високите в света. Затова ми се струва повече от невероятно един немски лекар да реагира така.

Трето, не е вярно, че няма регистър. Не е вярно, че тези случаи не се следят. Има, проверяват се, а точно за вялите парализи има специален регистър покрай усилията за изкореняване на полио. Също, макар в законът формално да го пише, ваксините в България не са въобще задължителни. Всъщност, последствията у нас са дори по-леки от доста държави. Малко като „задължителното“ гласуване.

Четвърто, за обезщетенията за такива случаи отдавна съм казал, че съм абсолютно за идеята. При условия обаче, че се пълни с глоби на родители отказали ваксини, като глобите да бъдат увеличени драстично и да се налагат реално. Сега са само формално преведени в закона, но по думите на РЗИ-тата никой не е глобен. С такъв фонд ще има повече видимост колко са наистина подобните случаи и колко от тях са просто спекулация. Сега половината от съобщените 30-40 случая нямат общо с ваксините, повечето от останалите са или от препоръчителните ваксини за грип, или са фебрилни гърчове след като майките не са пожелали да дадат ибупрофен.

Никой никога не е твърдял, че ваксините са на 100% безопасни или че работят на 100%. Никой не твърди, че рискове няма. Ползата за здравето на всяко едно дете обаче надвишават многократно рисковете. Тук не става въпрос за късмет или „теглене на къса клечка“, а за възможност детето да се пребори с тежки заболявания. Ако организма му реагира така на деактивиран вирус, то представете си как ще реагира на дивата му форма.

В никакъв случай не поставят под съмнение историята на майката. Да ти се случи нещо такова е ужасно и за съжаление мога да си представя през какво минава. Причината да напиша всичко това, беше украсената история завъртяна в медиите търсеща единствено посещаемост за сметка на сплашване на родителите. Липсата на обективност я оставяме на страна – нямам илюзии, че точно тези медии ще потърсят мнение на лекар. Трябва обаче да се поставят нещата в контекст и да се спре с твърденията за паралич, инвалидност и масовост. Проблеми с ваксините има, но те не са в действието им, а в доставките, цените, достъпността и обучението на лекарите. За това ще пиша повече друг път.

Ето тук ще намерите сравнение между календарите на България (в зелено) и Германия (в синьо). Вижда се ясно, че в Германия има повече ваксини и реимунизации. Интерактивна версия ще намерите на сайта на ECDC.

vadebg


Статията е написана на база информация от докладите на Global polio eradication initiative, както и препоръките на Министерството на здравеопазването и Националния център по заразни и паразитни болести. Не следва да взимате медицински съвети от тук или от където и да е в мрежата или масовите медии. Обърнете се към личния си лекар или педиатър, ако имате въпроси или притеснения. Интернетът не е и не може да бъде заместител на медицинските специалисти.

Избори 2017: напредък при заявленията за чужбина и сравнение с президентските

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/izbori-2017-zaqvleniq-sravnenie/

Както писах преди две седмици, тече кампанията за събиране на заявления за гласуване в чужбина. Въпреки, че (все още) всеки може да гласува дори без заявление, те са нужни за откриването на секции в градовете с концентрация на българи.

На вече трети вот следя в реално време напредъка и го визуализирам в помощ на организацията по места. Тази карта показва местата за които се събират заявления. В този списък ще намерите подробна разбивка по държави и активност. Посочил съм и последните осигурени секции и тези имащи нужда от само няколко заявления. Освен 103-те места със секции в дипломатическите представителства, вече има събрани заявления за още 75. До края на деня се очаква да се съберат за поне още 15.

za9

Вижда се, че точно в последните дни има ускоряване на подаването спрямо президентските избори. По-долу ще видите, че това до голяма степен се дължи на Турция. Миналата година имаше ударно подаване на заявления от изселническите организации за няколко дни преди срока. Сега явно са го изтеглили седмица по-рано. Признак, че подаването беше предимно организирано, е фактът, че преди този пик практически нямаше заявления, за разлика от всички останали държави. Тази година нещата изглеждат различно, но има други признаци за организираност.

В Германия се забелязват повече заявления в последните дни, но далеч не толкова много. В Испания са доста по-активни от преди. Великобритания разочароват този път със значително по-малка активност. При щатите и останалите държави няма голяма промяна. Посочил съм тук сравнение на общия брой последван от разбивки на споменатите държави.

za1

za2

za3

za4

za5

za6

Тук ще видите друга разбивка по дялове на държавите сега и на предишните избори. Избрал съм същата вертикална скала, за да е по-видима разликата.

za8

za7

Избори 2017: заявления за гласуване и секциите в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2017/izbori2017-sekcii/

На 26-ти март ще се проведат парламентарни избори. Право да гласуват имат всички български граждани, независимо дали са в страната или чужбина. Както знаете, до месец преди изборите се подават заявления за гласуване в чужбина. Тези са нужни, за да се осигурят секции, където да упражним правото си на глас. Правилата за отварянето им не са се променили от предишния вот, но все пак, ето ги отново:

  • За откриване на секция на дадено място са нужни поне 60 заявления
  • В дипломатически представителства се открива автоматично по една секция. Списъкът е тук.
  • За откриване на втора и трета секция където и да е, са нужни съответно 500 и 1000 заявления
  • Има ограничение от 35 секции за държави извън ЕС.
  • Заявления се подават до края на 28 февруари
  • Подават се електронно на сайта на ЦИК или писмено до консулството ви

5 до 10 мин. след попълването може да проверите дали е отчетно в списъка с успешно подадени. Припомням, че попълнените данни като име и адрес трябва да са дословно по лична карта. Адресът в чужбина не е задължителен – може да дадете само град.

Подавайки заявление, вие помагате да се отвори секция близо до вас. Препоръчвам да погледнете първо къде вече се събират заявления и да подкрепите някое от тези места. Избягвайте да въвеждате сами адреси и градове, защото така заявленията се пръскат. Предишни години до 40% от всички заявления бяха загубени така. Може да проверите както на страницата на ЦИК, така и на следната карта, която подготвих. В зелено са местата с осигурени една секция. В червено са онези, където не стигат заявленията. Подробният списък с местата и активността е на Glasuvam.org.

Карта на изборите в чужбина от Glasuvam.org

Все още нямаме отговор от Германия, където миналата година не позволиха отваряне на секции извън дипломатическите представителства. В списъка на ЦИК обаче са споменати почетните консулства, които на предишния вот бяха добавени извънредно. Сега се наблюдава засилена активност в Нюрнберг, Карлсруе и Хановер. Надеждата е, че ще позволят да се отварят секции там и на другите места, където ще видим заявления в следващите три седмици.

В предишната кампания по събиране на заявления имаше няколко рекорда, но на други места намаля доста силно активността спрямо предишни години. Причината отново е в липсата на информационна кампания от страна на ЦИК и Външно. Отделно честите промени на Изборния кодекс объркаха доста хора дали е нужно да подават, ще има ли секции дори без заявления, задължително ли е гласуването. Надявам се, че този път повече неща ще са ясни. През октомври обобщих изводите от предишната кампания с карта на активността. За сега изглежда, че темповете са същите както миналата година.

Вече изпратих мейл с кратки подробности за заявленията до всички абонирани за новини в Glasuvam.org. Както и преди, ще изпратя ново съобщение малко преди края на кампанията с последната информация. След това ще направя карта със секциите и ще изпратя още един мейл с подробности как ще протече изборния ден и коя е най-близката до вас секция.

Както забелязвате, този път картата е част от инициатива на партията Да, България в помощ на изборите в чужбина. Вече обявих, че ставам част от учредителите на партията и описах подробно причините си за това. На картата сега се виждат и срещите на партията с гласоподаватели в България и чужбина. Въпреки, че картата на заявленията, а в последствие и на секциите, е част от инициативата на Да, България, съобщенията с подробности около гласуването и най-близките секции, които традиционни изпращам през проекта Glasuvam.org, няма по никакъв начин да споменават партията или да призовават да се гласува по определен начин. Причината за това е, че това е условията, които първоначално посочих в абонамента и хората са се записали с това предвид.

Малко факти около гласуването за Брекзит

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2030

Попадна ми статия в BBC, която прави безпристрастен и доста обективен статистически анализ на гласуването за и против излизането на Великобритания от ЕС.

Като цяло, за излизане от ЕС са гласували по-ниско образованите, по-възрастните и по-хомогенните етнически. Да го кажа иначе – тези, които е по-лесно да бъдат наплашени със зли чужди терористи. Какво ги е наплашило, при положение че Великобритания прие само няколкостотин бежанци от Сирия (срещу около 1 милион за Германия) оставям да си прецените вие. И да си направите изводите.

Към края на статията има сваляема екселска таблица с резултатите от гласуването, разпределени по wards (това са административни деления за целите на гласуването, средно с по около 6-7 хиляди души в едно). Мисля, че ще е интересна и полезна за тези, които се интересуват от статистика.

Както казва Индиана Джоунс – „ние не се интересуваме от истината, ние се интересуваме от фактите“. Ето фактите.

2017-01-09 Учредително събрание на ДА България

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3337

Учредителното събрание на ДА България беше по-интересно, отколкото очаквах, и горе-долу толкова тежко, колкото очаквах.

Не е тривиална задача да се съберат на едно място 1500 човека (мисля, че на други места писаха за огромната опашка и препълнената зала, аз ако не бях от техническия екип не е ясно кога щях да успея да вляза). Още по-малко тривиална е с такова количество хора да се учреди политическа партия (законовият минимум за учредителното събрание е 500 човека, но въпреки това в оня ужасяващ студ хората се бяха вдигнали, явно от притеснение, че може да не съберем кворум).
А да се реализира гласуване с вдигане на ръка на целия устав точка по точка, разни хора и управителни органи и това да се събере в един ден си е постижение. Имам някакви спомени как едно време партии са се учредявали по цяла седмица с конгреси и изказвания, определено е имало причина (особено ако едно гласуване отнема половин час да се преброи). Щях да мрънкам на някой защо нямаме електронно гласуване, ама после се усетих, че ще е перфектното нещо да се заядат в съда и да не приемат регистрацията …

Официален запис ще има по-нататък (хората, които снимаха имат отделно материал от всички камери, а и вероятно ще искат да стабилизират някои моменти), но аз преди това съм изрязал от dump-а интересната за мен час – представянето на членовете на националния съвет, около 100 човека с 30 секунди за всеки (които никой не пресрочи). Правих една разбивка по професии (която не е съвсем точна, явно съм пропуснал няколко човека и трябва да намеря време да го гледам пак), изглежда по следния начин:
18 адвокат
10 ИТ
9 предприемач
7 преподавател
5 юрист
4 икономист
3 студент
3 музикант
3 мениджър
3 маркетинг
3 инженер
3 бизнесмен
2 психолог
2 политолог
2 писател
2 оператор
2 неясен
2 лекар
2 журналист
2 дизайнер
1 фотограф
1 фармацевт
1 социолог
1 реклама
1 математик
1 лесовъд
1 издател
1 еколог
1 директор планинска спасителна служба
1 блогър
1 бивш спортист
1 актьор

(описанието им е ужасно субективно и основно моя работа, не винаги пряко отговарящо на думите им, та ако някой иска нещо по-точно, да види като се появят официалните данни или да гледа сам).

Хората, които видях там отговарят на моя критерий – изглеждат да може да се върши работа с тях (с някои и съм работил). Има много адвокати и юристи (но не са мнозинство 🙂 ), и вероятно това е партията с най-много ИТ хора в неин орган. Не изглежда и да има заблудени хора, че ей-сега магически ще вземем властта и ще решим всичките проблеми на човечеството, т.е. ясно е че цялото нещо ще е мъчително, бавно и трудно (накратко, като прилична част от ежедневната ми работа:) ).

p.s. търсят се още хора, които имат желание да се включат, подробности има на сайта, който иска може и да ме пита директно.

2016-12-31 равносметка

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3335

И време за стандартната годишна равносметка…

– Ще ставам баща. Това мисля, че за всички е доста изненадващо, даже малко и за Елена 🙂
– Избутахме OpenFest 2016 – много работа, много неща, като цяло изяде сериозна част от времето ми за годината;
– Имах количество занимания около initLab, който още оцелява;
– Направих няколко BGP workshop-а (и може би скоро трябва да направя още един, докато мога);
– Занимавах се с видеото на FOSDEM 2016, и догодина пак (направили сме бая интересен setup, който се интересува може да види в github);
– В общи линии за да тестваме нещата за FOSDEM ходихме да правим видео/аудио записване и streaming на State of the Map 2016;
– Направих една лекция (на PlovdivConf) и планирах и една на тема теоретична политика, която не можах да довърша (като цяло имам вече поне 5 висящи написани до средата лекции);
– Умря Pieter Hintjens;
– Да не повярва човек, не писах повече тая година…

И да стои и да се вижда, ето списъкът висящи ми лекции:
– “Теоретична политика” (системи за гласуване/взимане на решения, компромиси и т.н.);
– Debug workshop;
– VoIP/asterisk workshop (или цял курс);
– Приложение на принципи от системната администрация в реалния живот;
– Представяне на initLab с много картинки;
– Криптография за журналисти;
– Подкарване и поддръжка на собствен mail server;

Мисля, че имах идея и за още някакви. Един хубав ден мога да допиша поне една-две от тях и да ги кача в блога, че време за говорене не се намира 🙂
(а много ми се иска да систематизирам нещо по темата системи от хора и други неща, но това няма да стане в следващите една-две години)

Включих се в учредяването на „Да, България“

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/da-bulgaria/

Това написах преди точно две седмици. Тогава Христо Иванов излезе и обяви създаването на нова партия – „Да, България“. За тези две седмици много вода изтече. Говорих с доста хора в и извън проекта. Запознах се с програмата. Преди седмица бях поканен от Иво Мирчев и Христо Иванов на съучредител на партията. Приех.

Както Божо вече описа подробно, не съм част от ръководството или структурата на партията. Подобно на него не се виждам като партиен деец. Не смятам, че съм подходящия човек да изгражда структури и да привлича нужните хора към тях. В същото време, ще стана член на партията и ще помагам както мога. Смятам да се включа в сферите на електронното управление, прозрачността, отворените данни и гражданското участие.

Защо приех?

В последните години усърдно странях от участието в каквито и да е организации. Канен съм в различни НПО-та, партии и комитети. Отказвах по различни причини, но най-основната беше нежеланието да се включвам в структура занимаваща се с политика под каквато и да е форма. Ненавистта към процеса мисля, че е разбираем за всички. Единственото изключение беше инициативният комитет в подкрепа на електронното гласуване, тъй като имаше точно определена цел и ограничено време на действие.

Това, което се промени в последно време е, че осъзнах нуждата да се заеме някаква активна позиция. Всичко проекти и мнения, които изказва, може да имат някакъв ефект, но те далеч не са достатъчни. Посланието на Таков и Иванов за политизирането на усилията съвпадна с това, което се въртеше в главата ми от доста време. Както писах през септември:

Изборите не са демокрация. Те просто пренареждат сцената. Демокрацията е онова, което се случва преди и след изборите, но не и в деня.

Затова подкрепих декларацията на новата партия и се включих в 77-те учредители. Не заради едно конкретно нещо, а заради това, което видях като цели, желание за промяна и хора, които имат потенциал да направят тези неща.

Съдебната система не се яде

В последните дни изчетох доста дискусии за новия проект. Имаше положителни, отрицателни, но повечето бяха зарадени с предпазлив оптимизъм. Основни приоритети, които аз разпознавам в този проект, са ефективни реформи на съдебната система и публичната администрация. Това включва някои непопулярни и трудно разбираеми мерки, несъмнено труден конфликт с гнездото с оси в прокуратурата и ВСС, електронно управление, съкращения, инвестиции. Няма една абсолютна и непроменима формула как да се оправят тези сектори. Всички са наясно къде са проблемите и какво трябва да се оправи – дори онези, които я предпочитат счупена, за да я експлоатират.

Въпросът е как да се стигне от сегашното до желаното състояние. От това, което видях в последните седмици и на база работата на ключовите фигури в проекта в миналото, мога да кажа, че са правилните хора за целта. В това число включвам компромисите, които са правили или са отказвали да правят, както писах преди две седмици. Няма декларация или програма, която може да опише всички нужни стъпки или промени. Реформите винаги навсякъде са се правили и ще се правят от правилните хора на правилното място с добър политически гръб.

Правилен е аргументът, че държавата не е само съд, полиция и администрация. На мнение съм обаче, че никоя мярка в който и да е друг сектор не може да успее без тези системи да работят поне сносно. Всяка реформа, регулация, либерализация, инвестиция, бизнес проект или каквото и да е може да бъде обърната с главата надолу от един зависим съд, оплетена в интереси прокуратура или неефективна публична администрация. Липсата на борба срещу корупцията е най-ярък пример за това.

„Магистралите не се ядат“ беше лозунгът на левицата срещу фиксацията на Борисов върху инфраструктурните проекти. Макар да са прави, че проблемите на държавата не се изчерпват с липсата на магистрали, по-добрите пътища определено подобриха възможностите за бизнес. Донесоха със себе си също така още корупция, разграбване на публични средства и скандали. Някой може да каже, че аналогично фиксацията на „Да, България“ ще е съдебната система. Дори това да е така, аз не бих имал нищо против, защото виждам това като основен приоритет. Христо Иванов вече подробно дискутира това, което пише в декларацията – че политиките във всички сфери ще се изготвят на база експертни мнения и анализ на данните за реалната ситуация. Законотворчеството на база доказателства, анализ на данните и ефекта им е нещо, за което отдавна се говори не само у нас. Тепърва ще видим как ще бъде приложено.

Ама ти не беше ли от…?

В този блог и из социалките съм подкрепял различни инициативи и кандидати. Последно подкрепих Трайчо Трайков на изборите. Забелязах, че ме свързват с ГЕРБ. Навярно, защото безвъзмездно и без връзка с институциите поддържам неофициални профили в Twitter на Министерски въвет, МЗ, НС, МВР заедно с останалите 5-6, които са в мрежата на @GovAlertEu. Най-вероятно обаче е защото подкрепях доста от мерките въведени от Бъчварова и най-вече тези за електронното управление, отворените данни и електронната идентификация. Да, тя е от ГЕРБ. Също от ГЕРБ е и Цветанов, който критикувам постоянно. Изказвал съм смесени мнения за действията на други фигури като Дончев. Критикувал съм доста други. Подкрепял съм мерки предложени от хора като Калфин и други от левицата. Това означава ли, че „съм от БСП/АБВ“? В различни материали така са ме писали като активист на ДПС, ВМРО, Big Pharma, еколозите, за и срещу протестите и прочие. Няма да е нито първият, нито последният път.

До сега винаги съм покрепял мерки и хора. Гласувал съм за кандидати от повечето големи партии. Сега за пръв път давам подкрепата си не само като глас на избори, но и като подпис подкрепящ учредяването на партия. Може да е грешка, но смятам вече за по-голяма грешка е да не заема активна позиция.

Какво мислите за…?

Вече ме питаха това. Какво мисли „Да, България“ за една или друга тема. Всъщност, първите, които публично ми зададоха този въпрос, бяха антиваксърите.

Не съм говорител на партията, няма да съм в управлението ѝ или активна част от структурите. Мога да изказвам само моето мнение, докато позициите на партията ще се изготвят след дебат и консултация с експерти. Не съм съгласен с всичко, което всеки от другите 76 учредители са правили или са казвали в миналото. Всъщност, на този етап не съм съгласен с не едно или две неща, които аз съм писал в този блог през последните 9 години. Нямам съмнение, че с някои от другите учредители имаме разминаване в позициите най-малкото по отделни аспекти от проблемите, които занимават страната.

Това не означава, че една такава група от хора не може да види общи точки и да работи заедно. Демократичния процес е точно това – дебат, компромиси, намиране на най-доброто решение, което максимално удволетворява всички или е най-подходящо предвид ситуацията и бъдещото. За съжаление, системата е такава, че без учредаването на политическа партия прокарването на тези мерки е почти невъзможно. Дали наистина имаше нужда от нова такава беше обсъждано доста. Според мен нужда имаше и интересът към „Да, България“ е илюстрация за това. Тепърва ще видим доколко ще се разрастне този интерес и дали ще се материализира в реална политическа подкрепа.

Значи вече си…?

Обсъждал съм това няколко пъти вече. Наскоро писах точно по тази тема – как предразсъдъците ни пречат да възприемаме информацията и да откриваме фалшиви новини. Нямам илюзиите, че не съм biased (с предразсъдъци, пристрастен). Това, което винаги съм се опитвал обаче, е да разчитам на данни, да търся проблеми в събирането и интерпретацията им, конфликтни точки с други анализи и наблюдения. Когато изказвам мнение тук, гледам да посочвам другите гледни точки и защо мисля, че не са верни. Когато анализирам данни, посочвам предположенията, които съм направил, ефекта им, дефектите в данните, визуализациите и за какво трябва да сме внимателни.

Не съм спестявал критиката на хора, които подкрепям – в политиката или в НПО сектора. Нямам намерение да променям това сега. Не вярвам, че има безрезервна подкрепа. Ще посочвам дефектите в структурата на новата партия и в действията на отделни нейни членове. Това, че споделям събитията и призовавам хората да се включват в инициативата не означава, че не разпознавам трудностите пред нея – вътрешни и външни. Има много подводни камъни, в които може да се спъне, но това не означава, че не трябва да тръгваме.

Разликата с всички други инициативи, които съм покрепял до сега, е че в този случай реших да застана зад тази. Като личност, като блогър, с експертна помощ и като гласоподавател. Дали ще има успех или не движението зависи най-вече от нас. Вероятността не е голяма предвид срещу какво сме се изправили заедно и поотделно, но това не е причина да не се опитваме.

Всичко това звучи като едно голямо клише. Няма да е първият път когато го чуваме, няма да е и последния. Това не значи обаче, че не е вярно и че не е единствения възможен начин да се промени нещо. Последното никой не го отрича, но предпазливостта, циничността и горчивият опит ни пречат да направим стъпката. Дали е правилна, зависи от следващите сто след нея и тепърва ще видим накъде отиват те.

15400441_1648429615449780_2616333222848157689_n

Гласът ми за балотажа и други гадни неща

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/gadni-neshta/

Гледахте ли дебата вчера? Аз го гледах и съжелявам. Щеше да направи решението ми по-лесно за преглъщане. Преди първия тур писах, че демокрацията не е лесно начинание. Не е създадена да е лесна. Трябват компромиси, стратегии, приоритети и много, много отстъпки. Невъзможно е да се припознаем изцяло в един кандидат или платформа, но нерядко се случва поне част от идеите ни да се припокриват.

Сега сме в ситуация, в която това просто не е вярно. Дебатът снощи за пореден път показа в какво блато се набутахме сами. Не е като да нямаше алтернативи, но ние не ги избрахме. Да, ние избирателите. Грешката е на Борисов, че е послушал едни кръгове в партията си пред други и е издигнал Цачева. Това ще му виси на него на врата. Соца са яхнали вълната на протесния вот и успешно прикоткват неонацитата към себе си. Идилия.

Ние обаче оставихме Радев и Цачева на втори тур. Част от нас гласуваха по инерция, други бяха натиснати, трети си останаха вкъщи. Това е положението. Трябва да работим с каквото имаме.

Снощи писах във Facebook, че намирам Радев за много по-подготвен от Цачева за дебата и че Цачева се излага предвид поста, на който е сега. Много споделят това мнение. Доста от висшия еталон от ГЕРБ скочиха веднага, че всички сме я нападали необосновано, че се е справила прекрасно и тем подобни. Не виждам как някой може да е честен пред себе си и да говори такива неща.

Изборът ми обаче не е между двамата, а между Цачева и “не гласувам за никого”. Имам принцепен проблем с позициите на Радев. Не вярвам, че ще е независим от Кремлин, БСП и военния си манталитет. Няма полтически опит, международни контакти и надали някой го разпознава като обединяваща фигура. Цачева в никакъв случай не води много по тези показатели, а и сме почти сигурни, че ще е кукла на конци на Борисов. От друга страна, същото мислехме и за Плевнелиев, но видяхме съвсем друго.

Заради тази дилема много се обръщат към “не гласувам за никого”. Не смятам, че това може да е позиция. Да, отразява някакъв протестен вот, който би оставил някакво лично задоволство, но нищо повече. Протестния вот вече го видяхме. Противопоставях се на всички сравнения между Цачева-Радев и Клинтън-Тръмп, защото са абсурдни, но има паралели межди гласуването за тях. Тръмп не спечели – Клинтън загуби доверие. Аналогично БСП не спечели първия тур, а ГЕРБ загуби рязко подкрепата си. Протестния вот може да наказва управляващите, но постига неочавано лоши резултати.

Така днес следобед все още бях на кантар. Обърнах се към мнения на другите. Направиха ми впечателние тези на Димитър Константинов, Веселин Желев и Любомир Кольовски. Най-голямо влияние върху мен обаче имаше това на Юлиян Попов.

Затова…

В неделя няма да гласувам “за никого”, а ще гласувам срещу Радев. За мое голямо съжаление това означава Цачева. Въпреки мнението ми за нея, въпреки държанието на Борисов, ПР-ката му и всички в ГЕРБ покрай тези избори. Въпреки сериозния риск Цветанов да стане шеф на парламента като отплата за унижението около изборите. Въпреки, че откровено смятам, че не става за поста. Това е моят компромис. В последните дни стигнах до извода, че Радев на този пост е много по-опасен от всичко изброено. За вицето

Това в никакъв случай не означава, че Борисов не трябва да си подава оставката. Окуражавам го за това. Не мисля, че ще го направи обаче, защото никой не е готов за избори още. Левите си мислят, че са яхнали нещо, което обаче ще изчезне седмица след вота. ДПС се чуди кой да подчини, а никой не иска. Десните не съществуват. Май само нео-нацитата си знаят къде са, за какво са и какво искат.

Не очаквам да приемете решението ми. Не очаквам дори да сте проследили изцяло мисълта ми до тук. Надали някой може да проследи ясно собствените си мисли от отвращението, което изпитваме от изборите днес. Едно не трябва да забравяме – ние ги направихме такива. Не политиците, не медиите. Те са нас. Ние ги направихме такива. Не започваме открит диалог, скачаме в крайности и не сме готови на компромиси, не приемаме нюанси, не приемаме чужда позиция. Първата стъпка към решението е да го приемем и да се променим. Другите може да не го направят, но това е друга битка.

В неделя ще гласувам срещу Радев. После ще си дезинфекцирам ръцете и ще си сипя.

„Писмо до дъщеря ми“

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1990

Неведнъж съм писал преди за мигрантите и отношението, което срещат в България. И за ужаса си от това отношение.

Прадядовците ни вписаха в Търновската конституция: „Който роб стъпи на българска земя, свободен става“. И заради тези думи се гордеем с нея и днес… Ако можеха да се вдигнат от гроба и да ни видят как посрещаме подгонените от война и смърт хора, сигурно щяха да се отрекат от нас. Защото това, което казват повечето от нас – и вършат някои – е позор за паметта им.

Дядовците ни пък спасиха от смърт българските евреи. „Мръсните чифути, дето ни грабят и докарват до мизерия.“ Въпреки пропагандата на омраза срещу евреите и тези, които им помагат. И въпреки подигравките, сплашването и понякога и насилието от наши си, български про-нацистки организации… Мина време. Сега потърсим ли нещо, с което да се гордеем пред другите народи и да ни уважават, си спомняме именно за това. Както потомците на спасителите, така и потомците на членовете на про-нацистки организации… Ако се вдигнеха спасителите от гроба, да си видят децата как постъпват със заплашените от война и страдание, щяха да ни заплюят. Защото заради егоизма, страха и най-вече глупостта си затриваме достойнството, което те спечелиха със смелостта да се опънат на машината на Третия райх, премазала цели народи.

Ще се гордеят ли с нас внуците ни? Ще тръпнат ли от патриотизъм, като гледат видеота как връзваме и гоним обратно побягналите от смъртта – да не ни развалят рахатя? Ще казват ли гордо, когато отидат в чужбина: „Аз съм българин!“ Така, както аз имах допреди две-три години очи да го кажа по летищата във Франкфурт и Мюнхен, по улиците на Ню Йорк и Вашингтон? Как мислите, дали след Динко и тълпите морални динковци наоколо още имам очи да се гордея с произхода си? Вие, ако идете там, ще се гордеете ли и ще се тупате ли по гърдите – „Булгар, Булгаааар!“?… Образованите немци са гледали бай Ганьо в банята с недоумение и съжаление. Внуците ни, а и ние рискуваме да ни гледат вече в чужбина с погнуса и омерзение. Оправдани. Ха честито!…

… Преди две седмици случайно ми попадна в Нета писмо на една американка на име Сали Кон, до дъщеря ѝ. По повод Доналд Тръмп и неговата тактика да събира подкрепа чрез кълновете на злото в хората – страха, омразата, глупостта, егоизма… Припомних си как мнозинството българи реагират на темата мигранти – върза ми се чудесно с това писмо. И се замислих.

САЩ не са точно по-добра или по-лоша страна от България, поне не във всичко. За мен точното определение е, че са различна страна – много по-различна от България, отколкото повечето от нас предполагат. И тези, които знаят малко за нея, и още повече тези, които само си мислят, че знаят нещо за нея. Но все пак и там живеят хора, всеки със своите добри и лоши черти. И между тях има такива, от които си струва да се поучим.

Не споделям положителното мнение в писмото за Хилъри Клинтън. За мен тя е олицетворението на американския истаблишмънт – класата хора, която докара масовия американец дотам да е способен да подкрепи такъв като Тръмп. Мисля, че единственото ѝ предимство е, че противник ѝ е точно той – ако беше някой случаен среден американец, щеше да я победи като на шега, и според мен заслужено.

Много е лесно да се дават чудесни обещания, но е добре и да се преценява има ли шанс да бъдат изпълнени. Тръмп даде немалко обещания, които са чудесни. Но да ги изпълни би значело да си съсипе бизнеса. (Всъщност най-доброто олицетворение на това, с което той плаши американците, е самият той.) Нямам вяра да направи подобни саможертви човек, който смята, че може да говори и прави каквото си иска и е над извиненията… По-скоро го очаквам да направи глупостите измежду обещанията си. Да видим.

Но мисля, че от това писмо има какво да научим. Да, то е всъщност предизборно послание на демократите, и краят му не ми е по вкуса. Това обаче не намалява верността на много от мислите в него. (На мен например то даде мъничко повече уважение към американците, заради признанията вътре. Който има силата да си признае грозните неща, има как да върви към по-добро.) Затова и го преведох, набързо и несръчно. Оригиналът е тук.

Нарочно изчаках изборите да минат – смятам, че то ще тежи така повече, и при двата възможни изхода.

—-

Искам да ти се извиня от сърце, че светът, в който те доведох е такъв. Че в него Доналд Тръмп е не просто възможен, а би могъл да стане следващият президент на Съединените щати. Надявах се, че в тази точка на историята ще сме твърде добри, за да може това да се случи. Очевидно не сме.

Знаеш някои от нещата, които Доналд Тръмп е казал и направил по време на тази кампания. Чуваш ги по новините. Децата говорят за тях в училище. Преди ден каза, докато закусваше, „Мразя Доналд Тръмп“. Моля те, недей. Не мрази един тъжен човек с много власт и малко самоконтрол. И не мрази хората, които ентусиазирано го подкрепят. Доналд Тръмп води кампания на омразата. Омразата се побеждава не чрез омраза, а чрез съчувствие и разбиране.

Важно е да разбереш какво представлява Доналд Тръмп. Той е огледало, което отразява една мрачна и опасна част от нашата история – част която, без значение дали го харесваме или не, е във всички нас. Затова искам да разбереш ролята, която всички сме изиграли, без значение дали сме го искали или не, в надигането на Доналд Тръмп.

Нашата нация е родена от геноцид. Преди да е имало дори проблясък на нещо, наричано Америка, из цялата тази земя са живели милиони коренни американци. За да бъде направено място за белите ни предшественици обаче, коренните американци са били избивани. Още оттогава идеята кои сме „ние“ като бели американци винаги е била дефинирана чрез постоянното противопоставяне на някакви заплашителни „те“, които не принадлежат към нас. Това не е новост. То е част от нашето наследство.

Белите американци са рационализирали това избиване, като са мислели, че другите хора са по-низши – „диваци“, не в такава степен хора като колонистите. Същата „логика“ е била използвана, за да рационализира робството – че хората от Африка са някак по подразбиране по-низши от американците от европейски произход, и по тази причина е напълно нормално едните да подчиняват и подтискат другите. Дори след прекратяването на робството упоритата вяра в това, че черните американци са по-низши, е донесла десетилетия на насилствена сегрегация и подтискане чрез насилие. И продължава да води до несправедливост и днес.

Докато си припомняш тази ужасна история, е важно да разбереш, че робовладелците, поддръжниците на сегрегацията и тези, които защитават неравенството, не са мислели, че правят нещо нередно. Всъщност повечето от тях са смятали, че постъпват справедливо. Същото важи за тези, които подкрепят нетърпимостта и несправедливостта и днес. Масовата несправедливост не е дело на шепа злодеи – тя се ражда, когато мнозинството от хората съзнателно подкрепят несправедливостта.

В нашата история е имало време, когато сексуалното посегателство не е било дори термин, да не говорим за престъпление. Също така, линчуването на черни мъже и жени често е било игнорирано, или дори активно поощрявано от нашите лидери и техните закони. Несъмнено ние сме постигнали оттогава прогрес, но далеч не достатъчно. Отчаяно се опитвам да те опазя от общество, което тихичко но непрекъснато те учи, че като момиче ти не си равна на мъжете. Че си ценена заради тялото си повече, отколкото заради ума си, че не заслужаваш същите възможности, и определено не същото уважение по дефиниция. Истина е и че черните мъже и жени все още са третирани много различно спрямо нашите закони и в нашите общности. Докато растеш, ще ти е по-лесно да постъпиш в колеж и да си намериш работа и да си купиш дом, отколкото е за черните ти приятели. Това не е защото си заслужила повече или ти се полага повече, а понеже нашето общество има по-ниско мнение за тези, които не са бели. Също така ще е по-малко вероятно да ти създават проблеми в магазина, или да те спира полицията, и особено да те застрелят и убият единствено заради подозренията, които подсъзнателно прикачваме към тъмнокожите. Не бива да се чувстваш виновна за това. Но трябва да помогнеш то да се промени.

Дори като виждах тази не-перфектна история, живеех с илюзията, че сме прогресирали повече, отколкото се оказа, че сме. Дъгата на историята ни, макар и с колебания, извива към справедливостта. Повечето американци са израсли с отхвърлянето на сексизма, расизма и другите видове дискриминация, и поне се опитват да се борят с несъзнателните предубеждения, които продължават да се просмукват в живота ни.

Въпреки това обаче една значителна част от американците дори днес виждат равнопоставеното третиране на жените и цветнокожите като нещо лошо. Те вярват, че ако другите получат повече възможности, за тях ще останат по-малко. Тези американци възприемат себе си като исторически определените наследници на възможностите. Когато те казват, че искат „Да направим Америка отново велика“, те мислят за отминали „по-добри времена“ – наглед по-добри за белите в Америка, но времена на изпитания и мъчения за цветнокожите, и нерядко и за жените. Никога не се доверявай на тези, които ти обещават по-добро бъдеще чрез връщане към миналото. Бъдещето идва чрез прогрес.

Нашият прогрес като нация е нещо, с което можеш да се гордееш. Докато растеш, е важно да разбираш все повече от тъмните петна в историята на Америка, но също и от моментите на просветление, в които сме поемали напред. Някога в нашата нация черните хора са били собственост на белите и само белите мъже са можели да гласуват. Променили сме тези неща. Историята ни е прогресирала по не най-добрия начин, но не се съмнявай, че е прогресирала – и този простичък, но славен факт трябва винаги да ти дава надежда. Не позволявай на тези, които се борят срещу прогреса, да те убедят, че те са единствените, които обичат страната си. Борбата да направим нашата нация по-приемаща и по-справедлива е една от най-висшите форми на патриотизъм, които мога да си представя. Ако винаги се бориш за честност и справедливост, ще се гордея с теб, и страната ни ще се гордее с теб. Ще бъдеш ярка светлина във все още продължаващата ни история.

Всичко това може все още да ти е трудно за разбиране. Та ти си още само на осем години. Но зная, че разбираш разликата между правда и неправда. Зная, че знаеш, че нещата които Доналд Тръмп казва за мексиканците и военните ветерани и за мюсюлманите и за жените не са верни. И, което е по-важно, че това което той защитава е погрешно – тесногръда визия за Америка, която предлага възможности за някои чрез подтискането на останалите. Тази „логика“ е родила грешките на миналото ни. Всяка нощ се моля тя да не роди действията на бъдещето ни.

Казваш, че ако Доналд Тръмп победи, искаш да се преместиш в Индия. Боя се, че трябва да ти кажа – сегашният министър-председател на Индия не е много по-добър от Тръмп. По-важното обаче е, че какъвто и да е резултатът от тези избори, ние ще стоим и ще се борим за справедливост. Ако Тръмп спечели и направи нещата, които обещава, ние не само ще демонстрираме по улиците, но и ще спрем с телата си неговите отряди от нахлуването със сила в джамии или нахълтването в домовете на имигранти. А ако Тръмп не спечели, ще трябва да продължаваме да се борим – срещу нетолерантността и омразата, които продължават да витаят съзнателно и несъзнателно из умовете ни и из цялата ни нация. Ако Тръмп бъде победен, ще предстои още много работа, докато подсигурим да не се надигне друг Тръмп.

На 8 ноември ще те взема със себе си на гласуването. И ще гласуваме заедно, за да изберем Хилари Клинтът за първата жена президент в 227-годишната история на американското президентство. С този избор ще гласуваме и да подкрепим най-доброто от американските стойности. С всеки косъм от съществуването си ще гласуваме, ще говорим, ще пишем, ще демонстрираме и ще правим всичко което можем, за да подкрепим и подсилим справедливостта, приемането на другите, честността, добротата и равните възможности за всички.

Не мога да ти обещая, че тези ценности ще управляват всеки един момент от бъдещето на нацията ни, тъй като те нерядко са се проваляли в нашето минало. Но ти обещавам, че ще се боря за свят и страна, които в сърцето си са обичащи, щедри и красиви като теб. Ще се боря за свят, какъвто ти и всички други деца заслужавате. Избирането на Хилари Клинтън и побеждаването на Тръмп е просто една стъпка. Напред.

Мажоритарната система

Post Syndicated from Илия Горанов original http://9ini.babailiica.com/majoritarian_electio/

Гледам, че Слави Трифонов се е изказал с тежката си компетентност по темата с мажоритарното гласуване и пак ми намирисва не много хубаво, понеже е обяснено, като всички факти са завъртяни така, че слънцето да ги огрява под подходящ ъгъл. А това след два дни ще подхлъзне маса народ да гласуват с да на глупавия му референдум.

Та какво твърди Слави трифонов, цитирам: “Ако имаме мажоритарен вот в два тура, при 6 милиона избиратели и 240 едномандатни избирателни райони, ще имаме приблизително по 25 хиляди гласа на район. За да стане депутат, който и да е, ще трябва да спечели 50 процента плюс един от тези 25 хиляди гласа. Как е в момента? Мартин Иванов-Данона – депутат от Пловдив област, благодарение само на 7 процента от гласовете!“.

Първото некоректно нещо в горното изказване е, че се прави заигравка с относителни стойности (проценти), с които масово хората си нямат представа как да работят, а процентите са едни други числа и не са като останалите. Та поради неразбирането, на обикновения човек, какво са относителните стойности, на повечето им звучи много логично – трябват 50%, а той има 7% и е избран. Но тук не се коментира въпросът от каква база са изчислени тези проценти, а в пропорционалните и мажоритарните избори базата е различна. Така че нека да разгледаме абсолютните стойностти – броят на получените гласове.

На последните парламентарни избори в България (през 2014 г.):

  1. Право да гласуват в Пловдив Област са имали 307146 (факт);
  2. Гласували са 151173 (също факт), което прави 49.21% активност на гласуване;
  3. Многомандатният избирателен райн Пловдив област избира 11 депутата, което означава че на всеки от тях се падат по 27922 избиратели (което не е много далече от числото на Слави, че при мажоритарна система с 6 милиона гласоподаватели и 240 депутата, за един средно ще гласуват около 25 хиляди избиратели. Реално числото няма да бъде точно, тъй като ще трябва малко да варира според гъстотата на населението в различните части на страната, така че можем да твърдим, че дотук сметката е приблизително коректна.
  4. Ако 49.21% от тези 27922 избирателя гласуват в мажоритарния вот, това ще прави около 13740 гласували. За да бъде избран за депутат в този едномандатен район, някой от кандидатите ще има нужда от половината + 1 от тези гласове, т.е. 6871 гласа те правят депутат.
  5. Мартин Иванов (чрез партията си) е получил 9814 гласа (факт), което означава, че потенциално би получил 71.42% от гласовете.

Разбира се, аз не съм Слави Трифонов и няма да спекулирам с този резултат – реално, кандидатът би получил много по-малък процент, защото това са гласове за партията, която го е издигнала, а не лично за него. Също така, тези гласове са събрани на по-голяма територия и при по-малък размер на избирателния район вероятно абсолютният брой гласове би бил по-малък. За съжаление не е възможно да преобразуваме на 100% резултата от пропорционалните избори, за да видим какво щеше да се случи ако бяха мажоритарни. Но оставям на вас да прецените, дали Мартин Иванов сега нямаше да е депутат, ако системата беше мажоритарна.

Защо драгият слушател остава измамен от обяснението на Слави Трифонов? На първо място, защото цитираните 7% са получени в многомандатен избирателен район, а не в едномандатен, както би било в една мажоритарна система. Или иначе казано – 11 кандидата са събрали по около 7% в този район, за да станат депутати, което е около 77% от гласовете и вече звучи доста по-легитимно от сравнението на 7% срещу 50%.

Втората мощна измама е, че в обяснението на Слави Трифонов, в контекста на пропорционалната система се гледат гласувалите, а в контекста на мажоритарната се гледат имащите право на глас. Знаейки, че избирателната активност е била малко под 50%, става ясно, че говорим за едно разминаване от два пъти, но както казах – добре е слънцето да огрява най-добре нашите аргументи.

Дали Мартин Иванов е най-големият проблем на пропорционалната избирателна система? В същите тези избори през 2014 г. средната цена на един мандат е била 12240 гласа. От избраните 240 депутати в 43то Народното събрание, 65 (почти една трета) са избрани с по-малко гласове от Мартин Иванов. Тук ще поставя риторичен въпрос: как Слави Трифонов избра именно това име за да онагледи предимството на предлаганата от него избирателна система и защо не избра някой друг от 65те, които имат по-лош резултат от Мартин Иванов и също са избрани.

Сега да видим недостатъците на мажоритарната система, защото Слави обяснява само за плюсовете ѝ, а ако е толкова интелигентен, колкото се опитва да се изкара, когато обяснява за нещо, задължително трябва да каже какви са неговите плюсове и минуси, ако изтъква само плюсовете си е жив популизъм, защото на всички би трябвало да е ясно, че освен плюсове трябва да има и някакви минуси. И така:

  1. Първи недостатък е, че при мажоритарната избирателна система, за избрания кандидат се гласува на много по-малка територия, тъй като едномандатният избирателен район е много по-малък. Сега да си представим т.нар. корпоративен вот или вот под заплаха от уволнение в слабо населен район на страната или просто да си представим купуване на гласове… дали е по-лесно управляемо на голяма територия или на малка? Особено говорейки за пропорции!

    Не само това – едномандатните избирателни райони ще се определят от управляващото мнозинство, което също ще им даде възможност да влияят на резултата чрез дребни нормативни промени. Разбира се, това и сега е възможно, но влиянието на този фактор при мажоритарните избори ще е много по-силно поради по-малкия размер на района.

  2. Вторият недостатък е, че при липсата на ясно изразена партийна система, към каквато се тласкаме чрез мажоритарния вот, създаването на единна политика на управляващото мнозинство е много по-слабо вероятно да се случи.

През последните 200 години много европейски държави са преминали от мажоритарни към пропорционални избирателни системи и почти няма такива, които да са преминали от пропорционална към мажоритарна, тъй като пропорционалните се смятат за по-съвършенни и модерни. Ако ще даваме примери къде мажоритарните системи работят, можем да дадем и примери къде мажоритарните системи не работят. На парламентарните избори в Канада през 1993 г. партията Progressive Conservatives получава 2 мандата срещу 16.1% от гласовете, партията Bloc Quebecois получава 54 мандата срещу 18.1% от гласовете, а партията New Democratic Party получава 9 мандата срещу 6.6% от гласовете.

И накрая само ще кажа, че аз не съм продавал мартеници, не съм пял, не съм правил концерти и не съм водил телевизионно предаване, от 13 години се занимавам с избори, а от 2 години пиша дисертация с тема за оптимизиране на системите за пропорционални избирателни системи. Имам научни публикации по темата и съм докторант в Българската академия на науките. Но ще оставя всеки сам да реши как и дали да гласува на референдума.

Гласът ми за изборите и референдума – Трайчо Трайков, Не, Не и Не

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/kak-shte-glasuvam/

На всички избори се сблъскваме с една и съща дилема – не се припознаваме в предложените кандидати. Повечето от тях дори не понасяме. Така вот се превръща по-скоро в избор кого не искаме в НС/МС/общината. Възприемаме, че в една добра демокрация номинациите биха мислили за народа, биха отразявали като поведение, концепции и планове това, което ние виждаме като добре за нацията. Това е една красива идея, но за жалост не по-малка заблуда от тази, че ще дойде “някой да ни оправи”.

Демокрацията не работи така. Някой твърдят, че избираме по-малкото зло сред няколко големи. Макар понякога кандидатите да са наистина по-скоро за затвора, отколкото за трибуната, често просто става въпрос за интереси. Това е демокрацията всъщност – преподреждаме интереси, нужди и дефицити. Целта е така да се наредят, че предвид възможностите всички да получат максимално сега с поглед към бъдещето. Колко тази цел се постига зависи от доста други неща, на които няма да се спирам сега.

Да се припознаеш изцяло е един кандидат може да означава поне едно от следните три неща. Единият вариант е и двамата да сте изключително крайни в позициите си. Тогава по-добре спри да четеш този текст. Другият вариант е да не си вникнал в концепцията на кандидата или в същността на дискутираната тема. Третият вариант е кандидатът просто да го е ударил на популизъм и да казва каквото е нужно на конкретната публика без да говори реално за политики и решения. За всички останали идеален кандидат няма. Има компромиси и разбиране. Това е демокрацията в практическия смисъл на думата.

Моят избор за президент

14590509_608491485989301_1882040840632651501_n

Предвид казаното до тук, на изборите за президент и вицепрезидент на 6-ти ноември реших да гласувам за Трайчо Трайков и Съби Събев. Те са с номер 7 в бюлетината.

В последните седмици изгледах всички интервюта, дебати, нападки от и към кандидатите. Следях не само за отговорите им, но и за поведението. Изборът ми се дължи колкото заради достойнствата на Трайков, колкото и на нежеланието ми останалите кандидати да припарят до президентския пост. Не съм се концентрирал върху кандидатите за вицепрезидент, до голяма степен защото не чуваме много от тях. Затова нямам и много впечатления от Събев.

В никакъв случай не съм съгласен с всичко, което Трайков казва и позициите, които заема. Смятам обаче, че има най-трезва представа какви правомощия дава президентската институция. Показвал е в миналото, че не се свени да защити интересите на България във взаимоотношенията както с ЕС, така и с Русия. Трудно е да преценим как би се държал на поста. Малко очакваха Плевнелиев да стане толкова добър президент на този етап в надпреварата. Трайков обаче показва характер и потенциал да се опълчи когато е нужно на това и на което и да следващо правителство.

Ще гласувам за него въпреки, че е издигнат и подкрепен от Реформаторския блок. Въпреки, че е кандидат на дясна коалиция. Също толкова важно за избора ми е и това, че не е нито подкрепен от вирхушката в БСП, нито от корпоративната ДПС, нито множеството етно-наци-соц сателитни партии около тях. Гласът ми ще е колкото в негова подкрепа, толкова и протестен вот срещу останалите.

Другите кандидати

Като цяло не бих казал, че имам лоши впечатления от Цецка Цачева в парламента. Знам за неприятни неща от гледна точка на администрацията в НС и блокиране на прозрачността, но това не я отличава по нищо от предшествениците ѝ. В този и много други аспекти тя не е нищо специално – просто още един апаратчик на партията си сложена на правилната позиция. Не виждам нищо, с което да показва, че би се разделила с тази си роля, ако бъде избрана за президент. Във всички интервюта и дебати повтаряше заучени фрази казани почти дословно преди това от Борисов или Цветанов. Променяше собствените си позиции малко след изказвания на последните. Често те дори говориха вместо нея и през нея.

В този смисъл не виждам никаква индикация, че тя няма да е просто изпълнител на Борисов на президентския стол. Случвало се е и преди с други премиери и президенти и е пагубно за разделението на властите. Не по-малко обаче ме притеснява реалната опасност кой ще замести Цачева като председател на президента. След като Цветанов е настоявал той да бъде кандидатът на ГЕРБ на тези избори и съвсем естествено му е било отказано, успял е да си издейства точно поста на Цачева. Малко хора знаят всъщност колко власт е концентрирана в ръцете на председателя на НС. И сега Цветанов в ролята си на шеф на групата на ГЕРБ практически държи ключа към кворума. Така до голяма степен контролира кои закони и реформи ще минат и кои – не. Вече описах как търгува с си тази власт. От позицията на Цачева ще има още повече контрол над законодателния процес и ще може еднолично да определя съдбата на всяко предложение.

За Радев нямам думи просто. Не е само заради онова глупаво изказване за кемтрейлз, но и заради абсурдната му позиция към НАТО и ЕС. Не разбирам защо има генерал в почти всички двойки кандидати с шансове за поста. Не разбирам нуждата и как това би привлякло подкрепата на хората. Нищо в говоренето на Радев не даде да се разбере, че има разбиране каква е ролята на президентската институция, какви са възможностите и ограниченията. Просто е срамно за една лява партия да издигне кандидат, чиято целева група е единствено пенсионери с добри спомени от социализЪма. Това ли е бъдещето на лявото в България?

За Марешки малко мога да кажа. Не го възприемам насериозно и не проумявам защо някои агенции му дават такава подкрепа. Уважавам работата на Калфин в ЕП. Защитавах повечето от политиките му докато беше министър. Не съм съгласен с доста от принципните му позиции, но не това е основната причина да не е моят избор. Това, че е с Първанов и сие просто го дисквалифицира.

Орешарски и Каракачанов за мен са абсолютно същия кандидат. Никакви реални политики, никакви лични качества, никакви шансове за поста. И двамата имат една единствена роля – да покажат колко гласа може да осигури партията им, за да може да ги предложат за продан на втория тур. ДПС дори са издигнали толкова неизбираем кандидат, че да докажат как контролираните и купените от тях гласоподаватели биха гласували по команда буквално за който и да е.

Аналогична е позицията ми за останалите. Някои като Ганчев са дежурни абонати на изборите. Той впрочем все още отрича, че се е опитвал да скрие принадлежността си към бившата Държавна сигурност. Останалите са в бюлетината или за медийните субсидии, или защото имат какво да продадат като политическа подкрепа.

Референдума

Надали някой има илюзии, че този референдум е нещо повече от опит за политическо начало на Трифонов. Жалко е, че използва механизъм като национално допитване, за да го направи. Въпреки това, не смятам, че трябва да се бойкотира. Сърдим се, когато в парламента и на избори се правят машинации с процедурите, за да се постигне служебна победа по определени спорове. Именно това направи ЦИК с решението си да не се питат гласоподавалите дали искат да гласуват за референдума. Смятам, че трябва да се гласува и ето моята позиция по въпросите:

Подкрепяте ли народните представители да се избират с мажоритарна избирателна система с абсолютно мнозинство в два тура?

Отговорът ми е НЕ. Като идея изглежда много добро, но на практика рядко е така. Особено предвид политическата култура на населението, нивото на образование, на медиите, на самите политици. Божо описа много добре какъв би бил резултатът на предишни избори при абсолютно мажоритарен вот. Мисля, че това е достатъчно красноречиво.

Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и референдумите?

Изглежда доста не са разбрали, че и сега гласуването е задължително, макар предвидените мерки да са малко или много абсурдни. Въпреки това, въпросът е легитимен, защото има начин да се въведе реално задължително гласуване без да противоречи на конституцията. Моята позиция е НЕ. От една страна не смятам, че упражняването на едно гражданско право трябва да бъде задължение. За някои това може да е мярка, която да накара гражданите да влязат по-активно в политическия живот. Аз не смятам така. Не на последно място обаче намирам за странна концепцията, че ако някак магически накараме всички да гласуват, нещата ще тръгнат на по-добро. Предполагам, че идва от идеята, че повечето негласуващи са точно като “нас” “мислещите”, че са отвратени и не им се занимава или ги мързи. Ами ако не е вярно? Ако негласуващите са точно като онези готови да продават гласа си? Какво правим?

Подкрепяте ли годишната държавна субсидия, отпускана за финансиране на политическите партии и коалициите, да бъде един лев за един получен действителен глас на последните парламентарни избори?

Просто НЕ. Въпросът е странен, а последиците за политическата ни система от такова решение ще са доста по-сериозни, отколкото някои предполагат. Съгласен съм, че трябва реформа на финансирането. Просто механично да се намали сумата обаче не е никаква реформа, а чист популизъм.

Опасният референдум

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/dangerous-referendum/

Политическите партии в България страдат от една обща болест – пълната липса на дългосрочна визия и далновидност. Понякога са толкова заровили главите си в пясъка, че няма да усетят и собственото си обезглавяване. Не е като да не им се е случвало и преди, и след девети, а уви, и преди и след десети.

Както и предположих в предишния си текст, очакванията на тези избори са за висока активност, която се проектира и към референдума.

Съмнения, че 20%-овата граница, която задължава Парламентът да се произнесе по въпросите, повдигнати на референдума, ще бъде премината няма. Това със сигурност, ще се случи. По-лошото е, че вероятността да се стигне до активност и резултат, който задължително да стане закон е съвсем реална. Ще каже някой, такава е волята на народа – и ще е прав, с едно дребно, но важно уточнение, а то е, че мнозинството не осъзнава рисковете. Волята му е (за пореден път) изградена върху емоции и внушения, които му звучат добре, но имат малко общо с истината. Живо доказателство е, че според горното изследване, от линка по-горе, 74% от хората смятат, че гласуването е право и не бива да бъде задължение, но въпреки това 52% смятат да гласуват ЗА задължително гласуване?!

Brexit също формално е воля на народа, ама… последствията тепърва ще излизат на повърхността. А провокаторите, първи изоставиха кораба…

Та, понеже политическият ни елит допусна грешката да се прави, че референдум няма, може скоро в учебниците да се изучава как не се прави така или как това е най-лесният начин да спечели дори най-наивната и популистка теза.

Защото нагласите в обществото (пак според горното проучване) при липсваща разяснителна кампания и сблъсъци на различни мнения са да подкрепят и трите глупави тези – мажоритарна система, задължително гласуване и орязване на субсидиите. В комплект! Това резюмирано в едно изречение е – ГЕРБ завинаги на власт. И минимален шанс да ги смени единствено някой голям като тях. А да виждате такъв на хоризонта?

И ако за ГЕРБ (и донякъде БСП и ДПС) е разбираемо да си натискат парцалите и да оставят Слави да наежва тълпите (уж, против статуквото), то не проумявам къде спят останалите?

Комбинацията от мажоритарна система, задължително гласуване и близки до никакви субсидии за партиите е убийствена за цялата политическа система на България и може би дори по-страшна от амбициите на болни егоцентрици като Ергодан или Путин за обширни президентски правомощия.

Ако не сте виждали тази карта, време е да го направите – такъв щеше да е Парламентът ни сега, ако на предходните избори системата беше мажоритарна. Видими резултати! Стабилност завинаги!

Какви са разумните според мен опции?

Както писах и преди два дни – едната възможност е да се гласува с тройно НЕ. Това ще намали теглото на гласуващите с ДА и при недостиг на гласове референдумът да стане закон, ще показва ясно процентът на хората, които са против, така че при дискусиите в Парламента да не може да се спекулира, че може да са гласували недостатъчен брой хора, но почти всички са ЗА (както се случи наскоро в Унгария с референдума на Виктор Орбан).

По-големият риск е, че такова гласуване вдига и активността, съответно работи за това да се достигнат нужните гласове (3,5 милиона) за валидност на допитването, а мнозинството е с нагласа да казва ДА.

Другата опция е да не се гласува в референдума (малко известен факт е, че то не е задължително). Това ще натежи в посоката да не се достигне нужната активност, съответно да не е валидно допитването, но пък ще редуцира гласовете ПРОТИВ, с което може да се злоупотребява, че на негласувалите им е безразлично, а не че са били против.

Въпреки това, струва ми се, втората опция е по-малкото зло и прочитайки проучването днес, реших че няма да участвам в референдума, за да не повишавам излишно активността.

Ще гласувам само за Президент.

Проследяване на активните българи в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/prosledqvane_chujbina/

Да се каже колко са българите в чужбина е пословично трудно. Реалистичните прогнози сочат за 0.9 до 1.2 милиона. Медиите често тиражират непроверени и невъзможни оценки. Дори в доклада за националната сигурност се прокрадна незнайно откъде числото 3.5 млн. Точна и пряка информация няма. Единствената възможност е да преценим на база косвени данни – деца родени зад граница, пътувания, местна статистика, брой извършени услуги в консулствата, активност на избори и прочие.

В последните три години събирах данни за още един такъв източник – заявленията за гласуване в чужбина. Докато броят им обикновено е малък – под 40 хиляди – те носят друга интересна информация. Тезата ми беше, че с публичната информация за заявленията може да се проследи пътя на отделни хора през годините – къде са живели и къде са се преместили. Това предположение, разбира се, има доста условности, които ще обсъдя по-долу. Не по-малко важен е и аспектът за сигурността на личните данни и какви са последствията от тази проследимост. Ще започна обаче от началото.

Събиране и анализ

В рамките на всяка кампания за отваряне на секции в чужбина, ЦИК публикува списък. Той съдържа три имена и място, където лицето иска да гласува. Преди дни писах за кампанията за тези избори и с какви проблеми се сблъскахме. Всяка година има различни правила за отваряне на секции, но списъкът е приблизително един и същ.

От парламентарните избори през 2013-та започнах да свалям този списък на всеки вот. Това е изцяло публична информация, която всеки може да намери. Някои от тези списъци дори все още са в мрежата. Събрах ги на едно място в един формат и започнах да ги сравнявам.

Първо махнах всички с Иван, Димитър, Николай и прочие често срещани някъде в трите си имена. Изключих и всички имена, които се срещат повече от веднъж в списъка на даден вот. Така получих изчистен списък от няколко хиляди души, които са подали заявление на поне два вота, не се повтарят и не съдържат често срещани частици.

Следващата стъпка е да изкарам промените в местата, където всеки от тези хора са подавали заявления в различните години. Секциите често сменят точните си коодинати, а и хората гласуват понякога в съседни места. През 2013-та, например, аз подадох заявление за Франкфурт, но в последните два вота подавам за Дармщадт. Двата града са на 20 км. един от друг. При такова малко разстояние не може да се направи предположение, че съм се преместил. Затова премахнах всички “пътища”, които са с места на по-малко от 50 км.

Накрая, за да е по-прегледна визуализацията, обединих места, които близо едно до друго. Това е нужно, защото в Лондон, например, има доста секции в кварталите. Недостатъкът е, че някои градове по границата на съседни държави също бяха обединени. Такива обаче бяха две или три.

Визуализация на данните

Резултатът от този алгоритъм е следната карта. Показва пътя на 1268 души през 269 града по света. Това са 3.6% от подалите заявления тази година. Всяка точка е място, където някой е живял или където се е преместил. Големината им показва броя хора минали от там.

Ако минете с мишката през местата, ще видите в зелено нанеслите се от други градове, а в червено – изнеслите се. Кликнете върху мястото, за да оставите фокуса на тези връзки. Така ще може да променяте увеличението на картата и да разгледате по-добре връзките на този град. Може да отворите картата на цял екран за по-добра прегледност.

Тази графика показва разбивка по държави. Повечето секции имат дял, който не отива никъде. Това са хората преместили се в рамките на същата държава. Минете с мишката над определена държава, за да видите само нейните връзки. Нарочно не съм показал точния брой преместили се, защото няма такова значение – данните не са представителни. По-голямото движение за Великобритания, например, се дължи на по-голямата извадка от там тъй като са сред най-активните в събирането на заявления. Това не означава, че там най-много се местят хора. Целта на тези графики е да получим обща представа.

Условности на анализа

От разяснението на алгоритъма веднага стават ясни няколко потенциални проблема. Въпреки изчистването на повтарящи се и често срещани имена, няма начин да знам дали подалите заявления в различни градове са един и същи човек само на база име. Публичните данни нямат друга лична информация, а и не трябва да имат. По мои наблюдения обаче, когато някой веднъж подаде заявление за гласуване, има тенденция да подава и на следващите вотове. Особено след въвеждането на електронния формуляр. Затова прецених, че вероятността един човек да подаде на едни избори на едно място, да не подава повече и друг човек със същото рядко име да подаде на други избори за друго място е достатъчно ниска. Все пак, такава вероятност съществува.

Липсата на друга идентифицираща информация прави невъзможно и засичането на промени в имената на даден човек. Това се отнася най-често за жените, които са се омъжили или развели. Това ще попречи да се намери връзка. Случва се също хората да си сменят името при взимане на чуждо гражданство. Тези случаи обаче са редки и промяната почти никога не отразява в България.

Друг проблем с анализа е, че презумпцията, че хората са подали заявления за места близо до местоживеенето им. Макар това да е най-честия случай, няма гаранция, че се отнася до всички. Малко известен факт е, че може да подадем заявление за която и да е секция в чужбина и да гласуваме в друга. Това може да се използва за подкрепа на далечни секции, когато близката до нас гарантирано ще бъде отворена. Доколкото съм видял обаче, такава подкрепа рядко се дава. Най-вече причината е, защото не е известно като възможност, но и защото винаги го има притеснението, че ЦИК ще промени нещо в правилата в последния момент.

Лични данни ли са това?

Технически не. Нито в графиките тук, нито където и да е другаде не съм публикувал имената на подалите заявления. Използвам само списъците от сайта на ЦИК. Те, както споменах вече, се публикуват изцяло в съответствия с Избирателния кодекс. Целта им предвидена от депутатите ни е всеки да може да провери дали заявлението му е било правилно обработено и прието.

Би могло да се поспори дали публичността на тези списъци в мрежата е проблем. Доста хора забравят, че списъците с разпределението по секции също се публикуват – както пред секциите, така и в интернет. Съдържат имената на почти всички пълнолетни българи и лесно се намират. Всъщност, именно с тях понякога проверявах местоживеенето на отделни изчезнали в Lipsva. Ако се свалят всички, сравнително лесно може да се направи същия анализ като този, но за цяла България.

izbiratelni-spisaci

Публичните списъци, за които говоря, трябва да се различат от теча на информация, който видяхме през 2011-та. Тогава Външно погрешка публикува адресите в България и в чужбина на над 36000 българи. Сега списъците със заявления се публикуват само от ЦИК през специален сайт, така че такъв теч надали е възможен.

Все пак, сами виждате, че проблем има. Всеки списък поотделно не ни дава много информация, но взети заедно, дори предвид всички условности, показват ясни връзки. Добавяйки други данни като активността в социалните мрежи донася още повече информация. Търсенето на редки имена във Facebook и Linkedin има доста добри резултати. Да не забравяме, че подаващите заявления са обикновено активните социално българи. Това повишава вероятността да ги намерим в местните общности или просто в Google.

Неприкосновеност в един свързан свят

Личното пространство е доста сложно понятие в наши дни. Оставяме куп информация в мрежата с дейността си. Често тази информация показва повече, отколкото ни се иска. Използвайки т.н. data mining всеки с повече знания може да събере парчетата. Част от тях сами се споделили – като местоживеене и роднински връзки във Facebook, коментар за даден квартал във форум и прочие. Други като изборните списъци се публикуват от администрацията.

Подавайки заявления за гласуване за избори в чужбина е само един пример. Понякога става дума за недоглеждане от страна на институция, като случая за пробива в сайта на Фонда за асистирана репродукция. При повечето обаче публичността е регламентирана от нормативен акт и за това има много добри причини. Може да се опитате да скриете тази информация, както изглежда се е опитал да направи един кандидат за президент. Реалността днес е такава, че ако нещо попадне в мрежата, то трудно би било да се премахне.

Докато някаква степен на публичност е нужна, определено има какво да се подобри в конкретния случай. Избирателните списъци окачени пред секциите са абсолютно ненужни. ГРАО има сайт и телефон за проверка. Достатъчно е да се сложи бележка с номера пред секцията. Публикуването в мрежата пък съвсем трябва да се спре. Ако някой може да отвори текстовия файл от сайта на общината си, определено може да отвори формуляра на ГРАО. За заявленията за гласуване в чужбина пък е достатъчно да се въведе формуляр с код. И сега на сайта на ЦИК се раздават пинове за всяка проверка. При попълване на заявлението може да се показва на екрана и праща по мейл код, с който да се прави проверката. Пак имаме нужда от списъка с места, където са подадени заявления заедно с общият им брой. Това е критично са процесът на организация на секции. Няма нужда обаче имената да са публични. Картата горе илюстрира защо.

Да не бързаме да прехвърляме вината

Осъзнавам, че описаното до тук би могло да откаже някои да подават заявления. На пръв поглед излиза, че ЦИК не пази данните ни. Това съвсем не е така. Подаването на заявления е изключително важно. Може да се подобри публичността на информацията, но всичко от това, което научих тук, можеше да го получа от други източници и то с доста по-голяма точност. Трябва да разберем, че истинският проблем е в това, което сами оставяме в мрежата. Регистрите са чисто чиновническо решение на всеки проблем и информацията в тях често е ненадеждна. Докато те може да се ограничат или оправят, с лекота предаваме лични снимки, постове, местоположение, предпочитания и прочие на социалните мрежи. Малко осъзнават, че тогава те стават тяхна собственост. Същото важи за информацията събирана от рекламите по сайтовете – какво търсите, какво посещавате и какво четете.

Определено има стъпки, които ЦИК може да вземе, за да подобри конкретния случай с регистъра на заявленията. Трябва законодателна инициатива, за да се промени ИК и да се премахнат избирателните списъци. Целта ми с този анализ е най-вече да покажа, че събирайки няколко безобидни източника на информация, може да научим притеснително много. Когато говорим за държавни институции, обществени средства и решения на официални лица, именно този ефект търсим с отворените данни. Когато обаче нещата опрат до личното пространство на отделни индивиди, трябва да сме по-внимателни.