Tag Archives: работещи

Бюджет на ЕС: мерки в подкрепа на културата и творчеството

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/06/02/budg/

Брюксел, 30 май 2018 r.,  прессъобщение на ЕК

Европейската комисия предлага в следващия дългосрочен бюджет на ЕС за периода 2021—2027 г. финансирането за програма „Творческа Европа“, чрез която се подпомагат европейските сектори на културата и творчеството и аудио-визуалните произведения, да се увеличи на 1,85 млрд евро.

Предложението на Комисията за укрепване на секторите на културата и творчеството в ЕС е съсредоточено върху три области: „МЕДИА“ — направлението на програма „Творческа Европа“, чрез което се подпомагат филмовата и другите аудио-визуални индустрии на ЕС, „Култура“ и междусекторни действия:

1. „МЕДИА“: с 1,081 милиарда евро ще се финансират аудио-визуални проекти и ще се стимулира конкурентоспособността на европейския аудио-визуален сектор. Програма „МЕДИА“ ще продължи да подпомага развитието, разпространението и популяризирането на европейски филми, телевизионни програми и видеоигри. През следващите години ще бъдат инвестирани повече средства в рекламата и разпространението на европейски произведения на международно равнище и в новаторските подходи при разказването на истории, включително виртуалната реалност. Ще бъде създадена онлайн директория на филми от ЕС, за да се увеличат достъпността и видимостта на европейските произведения. 

2. Направление „КУЛТУРА“: 609 милиона евро от новия бюджет ще бъдат предназначени за насърчаване на европейските сектори на културата и творчеството. Ще бъдат създадени проекти за сътрудничество, мрежи и платформи, които ще свързват талантливите хора на изкуството от цяла Европа и ще улесняват трансграничното сътрудничество между творците. 

3. ОБЩИ ДЕЙСТВИЯ В СЕКТОРИТЕ НА КУЛТУРАТА И МЕДИИТЕ: със 160 милиона евро ще се финансират МСП и други организации, работещи в секторите на културата и творчеството. Средствата ще се използват и за насърчаване на сътрудничеството в областта на културната политика в целия ЕС , свободата, разнообразието и плурализма на медийната среда, а също и за подпомагане на качествената журналистика и медийната грамотност.

Законодателно предложение и информационен документ

Резолюция на ЕС относно плурализма и свободата на медиите в ЕС 2018

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/05/03/freedom-3/

След Peзолюция на Европейския парламент относно свободата на печата и на медиите по света  (2013 г.)  днес ЕП   гласува   Резолюция на ЕП относно  плурализма и свободата на медиите в Европейския съюз (488 гласа “за”, 43 “против” и 114 въздържали се).

Като има предвид, че […]

във всяко едно демократично общество медийният сектор изпълнява ключова роля; като има предвид, че отражението на икономическата криза, съчетано с едновременното разрастване на платформите на социалните медии и други високотехнологични гиганти и изключително селективните рекламни приходи, драстично повиши нестабилността на условията на труд и социалната несигурност на работещите в медиите лица, включително на независимите журналисти, водейки до драстично понижаване на професионалните и социалните стандарти и качеството на журналистиката, което може да повлияе отрицателно на тяхната редакционна независимост;

като има предвид, че Европейската аудио-визуална обсерватория на Съвета на Европа осъди възникването на цифров дуопол на Google и Facebook, представляващ до 85% от целия растеж на пазара на цифрови реклами през 2016 г., което застрашава бъдещето на традиционните финансирани от реклами медийни дружества, например търговските телевизионни канали, вестници и списания, чиято аудитория е много по-ограничена;

като има предвид, че в контекста на политиката на разширяване Комисията е длъжна да изисква пълно спазване на критериите от Копенхаген, включително свободата на изразяване на мнение и свободата на медиите, поради което ЕС следва да дава пример за най-високи стандарти в тази област; като има предвид, че когато станат член на ЕС, държавите са длъжни да спазват постоянно и безусловно задълженията в областта на правата на човека по силата на Договорите на ЕС и Хартата на основните права на ЕС, и като има предвид, че зачитането на свободата на изразяване на мнение и свободата на медиите в държавите членки следва да бъде обект на редовен контрол;

като има предвид, че ЕС може да се ползва с доверие на световната сцена единствено ако свободата на печата и медиите се защитава и зачита в рамките на самия Съюз […]

отправя над 60 препоръки към държавите и ЕК, всяка от които е самостоятелно важна.

В  резолюцията са записани препоръки  като:

47.  предлага с оглед на ефективната защита на свободата и плурализма на медиите да се забрани, или най-малкото да стане напълно прозрачно, участието в обществени поръчки на дружества, чийто краен собственик притежава също така и медийно дружество;

предлага държавите членки да се задължат да докладват редовно за публичното финансиране, предоставяно на медийните дружества, както и да се извършва редовен мониторинг на всяко публично финансиране, предоставено на собственици на медии;

подчертава, че лица, които са били осъждани или признати за виновни в извършване на каквото и да било престъпление, не следва да бъдат собственици на медии;

48.  подчертава, че всяко публично финансиране на медийни организации следва да бъде предоставяно въз основа на недискриминационни, обективни и прозрачни критерии, за които всички медии да са предварително уведомени;

49.  припомня, че държавите членки следва да намерят начини за подпомагане на медиите, например като осигуряват неутралността на ДДС, както се препоръчва в неговата резолюция от 13 октомври 2011 г. относно бъдещето на ДДС и като подкрепят инициативите, свързани с медиите;

50.  призовава Комисията да разпределя постоянно и подходящо финансиране в рамките на бюджета на ЕС за подкрепа на мониторинга на плурализма на медиите на Центъра за плурализъм и свобода на медиите и за създаване на годишен механизъм за оценка на рисковете за плурализма на медиите в държавите членки; […]

51.  призовава Комисията да наблюдава и да събира информация и статистически данни относно свободата и плурализма на медиите във всички държави членки и да анализира отблизо случаите на нарушаване на основните права на журналистите, като същевременно спазва принципа на субсидиарност;

52.  подчертава необходимостта от засилване на споделянето на най-добри практики между регулаторните органи на държавите членки в аудио-визуалната сфера;

53.  призовава Комисията да вземе под внимание препоръките, съдържащи се в резолюцията на Европейския парламент от 25 октомври 2016 г. относно създаването на механизъм на ЕС за демокрацията, принципите на правовата държава и основните правапризовава Комисията да включи резултатите и препоръките от мониторинга на плурализма на медиите относно рисковете за плурализма и свободата на медиите в ЕС при изготвянето на годишния си доклад относно демокрацията, принципите на правовата държава и основните права (европейски доклад относно демокрацията, принципите на правовата държава и основните права);

54.  насърчава държавите членки да активизират усилията си за укрепване на медийната грамотност и да насърчават инициативите за обучение и образование сред всички граждани чрез формално, неформално и информално образование от гледна точка на ученето през целия живот, също и като обръщат особено внимание на първоначалната и текущата подготовка и подкрепа на учителите и като насърчават диалога и сътрудничеството между сектора на образованието и обучението и всички съответни заинтересовани страни, включително работещите в сферата на медиите лица, гражданското общество и младежките организации; отново потвърждава необходимостта от оказване на подкрепа за съобразените с възрастта иновативни инструменти за насърчаване на овластяването и онлайн сигурността като задължителни елементи в учебната програма на училищата и от преодоляване на цифровото разделение както чрез специални проекти за технологична грамотност, така и чрез подходящи инвестиции в инфраструктурата, за да се гарантира всеобщият достъп до информация;

55.  подчертава, че развиването на чувство за критична оценка и анализ по отношение на използването и създаването на медийно съдържание е от съществено значение, за да могат хората да вникват в актуалните проблеми и да оказват принос за обществения живот, както и за да бъдат те запознати с потенциала за промени и със заплахите, присъщи за все по-сложната и взаимосвързана медийна среда; подчертава, че медийната грамотност е основно демократично умение, което овластява гражданите; призовава Комисията и държавите членки да разработят конкретни мерки с цел насърчаване и подкрепа на проектите в областта на медийната грамотност като пилотния проект „Медийна грамотност за всички“ и да разработят цялостна политика за медийна грамотност, насочена към гражданите от всички възрастови групи и всички видове медии като неразделна част от политиката на Европейския съюз в областта на образованието, която да бъде целесъобразно подпомогната чрез съответните възможности за финансиране от ЕС, например европейските структурни и инвестиционни фондове и програмата „Хоризонт 2020“ [..]

 

 

Критика към новия Закон за движението по пътищата

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3099

Прочетох предложението за нов Закон за движение по пътищата, в частта с административното наказване, връчване на наказателни постановления и фишове, електронни фишове, камери.

С две думи – никаква реформа.

Буквално текстовете са преписани от стария закон. И то текстове, които са омазани, хаотични, неработещи и непокриващи 50% от хипотезите в реалния живот. По същество:

  • не се дефинират възможности за електронно връчване
  • малоумният анахронизъм „контролен талон“ остава. Тоя син парцал ще си го носим и като се върнем от някое пътуване до Марс след 50 години.
  • процесът по връчване на електронен фиш (което е тъпо наименование; трябва да е „електронно-съставен фиш“, щото фишът си е хартиен) оставя същите вратички за измъкване с даване на копие на чужда книжка или лична карта на чужденец. Познайте в google images дали няма такива. И дали тарикатите не ги ползват. Специфични случаи като „фирма с повече от един управител“, „електронен фиш издаден от орган различен от МВР“ изобщо не са засегнати.
  • в ЗАНН продължава да се говори за „препис“, а административният съд е обявявал, че разпечатките не са преписи – трябвало индиго. В тази връзка вероятно е въведна глупостта „връчване на разпечатка за издадени, но невръчени наказателни постановления“. WAT. Ако наказателното постановление е в електронен вид, ще може да му се връчи самото то на пътя, няма нужда от „разпечатки“, че после да ходиш да си вземаш и постановлението. Да не говорим, че не е покрита хипотезата на НП, което е връчено, но е платено след принудително събиране от НАП. Сега излиза, че талонът не се връща.
  • електронното управление значи да не се изискват копия на всевъзможни документи, които държавата има (напр. трудови договори). Но ЗДвП изисква „копие от“ на доста места
  • доомазали са Закона за българските лични документи, но са пропуснали важна подробност – че макар на книжката да няма адрес, сме длъжни да си я сменим, ако си сменим адреса. Чл. 81 иска корекция, ама кой да се сети

Общо взето, законопроектът е преписване на стария закон, без да се отчетат проблемите с него, ниската събираемост, бъдещите нужди, възможностите за по-ефективен контрол, удобството на гражданите.

Докато бях съветник, макар МВР да не ми беше ресор, с колегата Величков написахме и оставихме законопроект за тази част с решения за всички тези проблеми. Сигурно се е загубил в някой шкаф.

Ще дойде денят, в който министрите ще осъзнаят, че реформа не се прави като кажеш на администрацията „направете тука някаква реформа“. Ама няма да е скоро.

Доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека 2017

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/04/22/hr2017/

Публикуван е поредният доклад на Държавния департамент на САЩ за състоянието на правата на човека през 2017 г.

Докладът има раздел за свободата на изразяване и медиите.

Законодателството предвижда съответните права, констатира се в доклада.

Но корпоративният и политически натиск, съчетан с нарастващата и непрозрачна концентрация на мрежи за собственост и разпространение на медиите, както и правителственото регулиране на ресурсите   за медиите, сериозно засягат медийната свобода и медийния плурализъм.

Индексът за устойчивост на медиите в Международния институт за изследвания и обмен (IREX) от 2017 г. сочи нарастването на политическия натиск и използването на медиите от олигарсите за “упражняване на влияние, разрушаване на репутацията на политически и бизнес опоненти и манипулиране на общественото мнение” като основни заплахи за общественото доверие в медиите. IREX отбелязва, че правителството активно възпрепятства свободното медийно развитие. Съобщенията за сплашване и насилие срещу журналисти продължават.

  • Свобода на изразяване:

Критика на  правителството  обичайно не води до репресии,  но са докладвани и няколко такива случая (напр. Васил Коцев за разпит във връзка с постинг за министър-председателя).

Напомня се глобата на Икономедиа, наложена от Комисията за финансов надзор/Стоян Мавродиев – да напомним връзката му с  фигура от организираната престъпност.

По отношение на речта на омразата  се отбелязва, че присъствието на националистически партии в правителството  оправомощава  някои да прибягват до речта на омразата като норма, а не изключение.

  • Преса и медийна свобода:

Според “Репортери без граници” от 2017 г.  пресата е “доминирана от корупция и тайни споразумения между медиите, политиците и олигарсите”. Докладът отбелязва, че липсва прозрачност при разпределянето от страна на правителството  – което води до ефект на подкупване:  да са снизходителни в отразяването на политиците  или да се въздържат от отразяване на проблемни случаи.

Вътрешни и международни организации критикуват както печатни, така и електронни медии за липса на прозрачност на собствеността и финансовата прозрачност, както и за податливост на  икономическо и политическо влияние.

На 21 март издателите на  Прас Прес  подават жалба до Комисията за защита на конкуренцията, като заявиха, че Националната дистрибуторска компания е злоупотребила с господстващото си положение на пазара за разпространение на пресата и е спряла първото издание на Прас Прес от продажба в неговите магазини.

  • Насилие и тормоз:

Отбелязва се нападението над Иво Никодимов, БНТ.

Депутатът от управляващите Антон Тодоров казва в ефир на журналиста Виктор Николаев, че “би го уволнил” за въпрос. Вицепремиерът Валери Симеонов по подобен начин заплашва журналиста. По-късно Симеонов призовава (чрез сайта на правителството!) за извинение  медиите, които интерпретират думите му като заплашване.

  •  Цензуриране или ограничения на съдържанието:

Журналистите продължават да отчитат автоцензура, редакционни забрани за отразяване на конкретни лица и теми и налагането на политически възгледи от корпоративни лидери. През март бизнесменът и издателят Сашо Дончев заявява на бизнес форум, че е бил поканен на частна среща с главния прокурор, където главният прокурор го обвинява в подкрепа за конкретна политическа партия и  предупреждава, че комуникациите му се наблюдават. Главният прокурор  излага  друга версия – че Дончев иска влияние върху прокурорите, работещи по дело, свързано с него.

Правителството не ограничава интернет( 63,5% от домакинствата имат достъп до интернет през 2016 г. според ITU).

 

Прогноза за демографското време утре – мазно с превалявания от жлъч

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/demografsko-verme/

Отново е април и наближава един вид празник за всички сутрешни блокове – обновяване на демографските данни на НСИ. Това ще стане утре и покрай много други показатели ще видим броя на ражданията и смъртните случаи за 2017-та. Писал съм доста по тези теми, както и за яркото неразбиране на процесите и дори терминологията от екрана.

Това, което може да очакваме в следващите дни е отново същата сензационност поднесена в мазен вестник и с ехидна усмивка на чичка от пазара, който определено не иска да задаваме въпроси защо вестникът е мазен и най-вече откъде е извадил това, което ни подава в него. Водещите ще канят знайни и незнайни експерти и също няма да поставят под съмнение нито мазния вестник, нито твърденията на гостите си. Поне стига да са достатъчно сензационни и жлъчни.

Разбира се, ще чуем неща като „българите сме на изчезване“ или че сме сред първите места по смъртност. Неизменно ще чуем и за регистъра за ражданията – този любим източник за фалшиви новини за родните журналисти. Тази година той предоставя още по-пикантни детайли. Ако сравните в него ражданията през първите три месеца от годината, както неизменно журналистите ще искат да „украсят“ данните на НСИ, ще забележите, че за 2017-ва са 14019, а през 2018-та – 10841. Тоест цели 3170 раждания по-малко или привидно намаление с 22.7%. Крайно изкушителна възможност за сензация, на която несъмнено доста ще се отдадат.

Истината обаче е отново в нещо, за което предупреждавам от години – регистърът е безполезен. През декември писах за големите забавяния и пропуски във въвеждането на данните. Различни лица в Министерството на здравеопазването признаха, че на практика липсва контрол над качеството на данните и не се налагат санкции над нарушаващите заповедта болници. Когато през януари сървърът на регистъра падна, отне три седмици да го възстановят. Причината далеч не беше това, че отделните служители не си вършат работата, а че организацията идваща от ниво заместник министри и предвидена в нормативната уредба е толкова сбъркана, че практически никой не отговоря да се следи изцяло правилната работа на регистъра. Наскоро разбрах, че донякъде това, че съм въртял телефони из дирекции в министерството всъщност е ускорило възстановяването на сървъра.

Резултатът от този проблем е, че имаше сериозно забавяне във въвеждането, което все още не е наваксано. Съществува допълнителен проблем със системата и сертификатите, които се използват от отговорни лица в болниците, за да въвеждат данните. Както изглежда, някои от тях все още нямат достъп до системата или просто са решили да не въвеждат повече. Резултатът е, че и без това забавените и неточни данни сега са с още почти 1/4 по-малко верни.

Както споделих преди, намерих начин да следя автоматично какво се въвежда в регистъра всеки ден. Накратко казано – ако на 7-ми януари се родят 20 деца в област Пловдив, мога да проследя кога са въведени в системата. Например 10 на третия ден, още 3 след седмица и останалите – в различни дни през следващия месец. На тази графика съм показал с какво забавяне са въвеждани данните по седмици. Не кога са се родили децата, а с колко средно са се забавяли болниците, когато са въвеждали в регистъра. Вижда се дупката през трите седмици, когато сървърът е бил паднал. Вижда се и пикът след това на забавените въвеждания.

Според изискването, данните следва да се добавят до 3 дни след раждането – маркирал съм тази граница в зелено. Средното забавяне е повече от две седмици тази година. Миналата година 1/3 от ражданията са били въвеждани чак след месец. При това тук говорим за данните, които се въвеждат. Както показах в предишните си анализи, има цели болници, които не въвеждат данни или до правят наведнъж няколко пъти в годината.

Дефектите не са само във вътрешната организации и непукизма на политическото ръководство на министерството, но и в самата система и достъпа до нея. Данните имат за цел не просто да броим ражданията, а да се правят научни изследвания какви са проблемите и как да се подобри както майчината грижа, така и да се намали детската смъртност и заболеваемост. Данни от регистъра обаче се отказват дори на тези, за които са предназначени – научните работници. Наскоро обявиха, че се планира създаването на нов регистър. Това обаче може би ще подобри само техническата страна, която е най-малкия проблем. WHO и UNICEF имат стандартизирани категоризации на състояния и събития, които следва да следим и у нас чрез такъв регистър. Дали ще се въведат е доста съмнително след като не могат да се оправят дори с наличното.

Всичко това показва, че очакваната сензация за „рекордно намаление на ражданията в началото на 2018-та“ ще е поредното журналистическо недоразумение по темата. Може да изглежда маловажно, но всъщност не е. Едното число е много важно в действителност, тъй като около него, тенденциите и анализите се формират политики. Затова виждаме странните опити на ДАБЧ да прокара идеята, че имало 8-9 млн. българи зад граница. Фалшивите новини влияят не само на широката публика, но и на официални лица, които би трябвало най-добре да знаят фактите. Новината за работещите българи в чужбина е друг пример за това.

Каква ще е реалният брой раждания на деца в България ще видим утре. Очаквам да е малко по-нисък от 2017-та, най-вече защото броят на жените в детеродна възраст намалява плавно. Описвал съм вече причините за това и защо цялата дискусия по темата е сбъркана.

При това условие някои биха ме запитали, както са правили и преди, „Какво се пениш, като все пак намаляваме?“ Позволете ми една аналогия – по редица причини губите контрол над колата и тя се забива в дърво. Ще се разминете ли с огъната броня или ще загинете? Има огромна разлика между това дали се движите с 120 и 20 км/ч, дали сте с колан и дали правите маневри преди сблъсъка. В момента ни облъчват с крясъци, че се движим с 200 км/ч към сигурна смърт и трябва да вдигнем ръце в паника. Истината е доста различна когато разберем данните, а не сравняваме ябълки с трактори. Да, няма толкова кръв и жлъч и това навярно е проблема. Може би имаме нужда от южноамерикански футболен коментатор, който с разпален глас да обяснява базови статистически концепции и анализи.

2018-03-17 малък видео setup

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3381

Събирам (засега основно в главата си) setup за видео streaming и запис в hackerspace-овете в България. Изискванията са:

– минимална инвестиция в нов хардуер;
– (сравнително) лесно за използване (предполагам, че хората там са поне донякъде технически грамотни);
– възможност за stream-ване на текущите платформи, и може би и в тяхната си страница;
– запис/архивиране;
– поносимо качество.

Целта на setup-а е да се справи с най-простия тип събитие, което е един лектор с презентация.

Компонентите са следните:

– запис на звука – може да е от въздуха, но по-добре една брошка на лектора, + запис на залата по някакъв начин, за въпроси и т.н.;
– усилване на звука – дори в малка зала е добре да се усили звука от лектора и да се пусне на едни колони, най-малкото има feedback дали си е пуснал микрофона;
– видео запис – да се запише видеото от презентацията и може би самия лектор как говори. Това има варианта с камера, която снима лектора и екрана, или screen capture, директно от лаптопа му (или някой по-сложен setup, за който вероятно няма смисъл да пиша);
– streaming – да се извадят аудио/видео сигнала в/у някакъв протокол и да се stream-нат до някоя услуга;
– restreaming – услугата да го разпрати навсякъде и може би да го запише.

Вариантите за компоненти/setup-и в главата ми са следните:

– ffmpeg команда, която stream-ва екрана + звук от звуковата карта, в която има един свестен микрофон – това го имаме в няколко варианта, тествани и работещи (за windows и linux), трябва да ги качим някъде. Това е най-бързия начин, почти не иска допълнителен хардуер (освен един микрофон, щото тия на лаптопите за нищо не стават). Микрофонът може да е например някоя bluetooth/usb слушалка, или просто от слушалки с микрофон, да е близо до главата на лектора. Може да е от стандартните брошки, които се използват по различни събития, аз имам една китайска цифрова, дето в общи линии ме радва и е около 200-и-нещо лева от aliexpress;

– проста малка камера, която може да записва видео от екрана и звук, която може да бълва и по IP някакси. Това в общи линии са gopro-та (ако се намери как да им се пъхне звук) и още някакви подобни камери, които нямат особено добро качество (особено на звука, та задължително трябва външен микрофон), но на хората и се намират.

– проста камера, която обаче не може да бълва по IP, и има HDMI изход. Това е от нещата, които на хората им се намират по някакви причини, и в тая категория са половината DSLR-и и фотоапарати (които не прегряват след дълга (2-часова) употреба), gopro-та и нормален клас камери. Това се комбинира с устройство, което може да capture-ва HDMI и да го stream-ва, където засега опцията е един китайски device.

– streaming service – човек може да ползва youtube, моя streaming, или ако се мрази, facebook. Много места би трябвало да могат да си пуснат нещо просто при тях (например един nginx с модула за rtmp), да stream-ват до него, то да записва, и от него да restream-ват на други места и да дават някакъв лесен начин на хората ги гледат (с едно video.js/hls.js, както последно направихме за openfest).

Та, за момента основните неща, които издирвам са:

– евтини и работещи микрофони;
– евтини работещи камери с hdmi изход (или с ethernet порт, тва с wifi-то е боза), които да са switchable м/у 50hz и 60hz;
– hdmi capture вариант.

Приемам идеи, и ще гледам да сглобя едно такова за initLab.

Кой бяга от здравната ни система?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/koi-bqga-ot-zdravnata-ni-sistema/

Едно от най-честите обяснения, които се дават за състоянието на здравната ни система, е липсата на хора – лекари, акушерки и медицински сестри. Наистина, почти всички сфери изискващи специалисти в страната страдат от този проблем. Най-осезаемо това се вижда в сферата на информационните технологии и машиностроенето. Доколкото е вярно обаче това за здравеопазването?

Преди няколко години споделих в социалките една графика, която направих набързо от данните на НСИ. Сравняваше колко лекари работят в България като абсолютен брой и спрямо глава от населението. Също така, колко учат в сферата на здравеопазването и колко завършват. Днес реших да обновя тези графики с последните данни и да ги разширя. Макар да дават само сухи числа за един единствен аспект от системата, от тях може да научим доста. Здравеопазването определено има сериозни проблеми, които са не само многопласови, но и трудно може да се дестилират в няколко графики. С такива обаче може да се опитаме да оборим няколко мита.

Както винаги, започвам с условностите. Тези данни събират всички практикуващи лекари – лични, тесни специалисти, хирурзи, анестезиолозите и прочие. В категорията медицински специалисти се включват мед. сестри, акушерки, лаборанти, фледшери и други. Не може да анализираме това колко от тях работят на повече от едно място, колко операции и процедури правят, колко специализират, колко отпадат, колко получават точно от всичко това и колко са натоварени, просто защото такива данни няма. Навярно се пазят в болниците, но надали някой има илюзия, че ще ги споделят. Затова може да говорим само за общ брой. НСИ има разбивка по области, но тук не ги разглеждам. Учащите в сферата на здравеопазването са „наедно“ като разглеждам само бакалаврите и магистрите. Във всички графики долу взимам показателите през 2001-ва за основа и сравнявам.

Нека да започнем с броя работещи лекари и медицински специалисти в страната. От данните на НСИ се вижда, че за последите 15 години те всъщност се увеличават като абсолютен брой. Особено при лекарите тенденцията е почти изцяло нагоре. При медицинските специалисти има намаление в последните 3 години, но все още сме над нивото от 2001-ва. Интересно е, че когато първо пуснах тази графика тогава се говореше как масово напускат, а всъщност имаше няколкогодишно увеличение с по 1-2% на година. Лекарите през 2016-та в страната, например, са били с над 8% повече от 2001-ва. Най-големият скок е бил в последните 7 години.

Ако разгледаме спрямо населението, тенденцията става още по-стръмна нагоре. Няма спор, че заради отрицателния приръст и емиграцията (макар намаляваща) населението намалява и това е проблем. Това обаче означава, че на един лекар и медицинска сестра се падат по-малко хора. Също е вярно, че заради застаряващото население са нужни всъщност повече ресурси за здравни грижи, но както виждаме, тенденцията при последните далеч не е универсално надолу. Последният проблем всъщност до голяма степен ще „отмине“ след 20-25 години, заедно с поколението на т.н. baby-boomer-и – бумът в раждането и по-важно оцеляването на бебетата преди 60-тина години. Така виждаме, че на всеки 1000 пациента има с поне 12% повече медицински сестри и над 20% повече лекари, отколкото 15 години по-рано.

Гледайки напред във времето виждаме и постоянен скок в броя учащи и завършващи лекари и медицински специалисти. Разбира се, може да се поспори за качеството и съм сигурен, че доста лекари биха имали да кажат по нещо за това. Когато говорим за масови здравни грижи обаче, 90% от състоянията имат нужда от някакъв личен лекар с що-годе сносни знания. Също така, международната слава на медицинските ни университети въобще не е лоша. Всичко това дори с напускането на някои лекари и чуждестранните студенти, които въобще не са малко, виждаме, че на година завършват и остават в страната повече специалисти по здравни грижи, отколкото са нужни за обновяване на системата. При това този процес се засилва.

При лекарите е видно, че неизменно има увеличение. Няма спор, че в определени професии има проблем. Такива са анестезиолозите, недостиг на които има в цял свят. Заедно с антибиотичната резистентност липсата им се сочи като основен риск за операциите в бъдещето. Кадри в други критични сфери се губят дори в богати държави като Германия и Великобритания. Като по-голям проблем у нас се сочи липсата на медицински сестри и акушерки. Затова ето разбивка как кадрите заети в болници и клиники са се движили в последните 15 години.

Несъмнено има намаление при акушерките, но броят им се стабилизирал в последните 6 години. При медицинските сестри и фелдшерите дори е имало увеличение, което рязко тръгва надолу в последните години. В това може би ще прозрем провали в определени политики в здравната сфера на последните кабинети. Погледнато спрямо населението обаче виждаме друга картинка. Отново – отрицателният приръст е огромен проблем, но погледнат спрямо брой пациенти на мед. сестри и акушерки, всъщност тенденцията е към подобрение независимо от негативите.

Затова нека спрем с извинението, че няма лекари и медицински специалисти. Кадри поне в тази сфера има. Ако има проблем в разпределението им, то това е заради грешни стимули и сбъркана политика. Ако има проблем в качеството, то това е заради специализациите, които абсолютно всеки е съгласен, че са сбъркани като принцип. Финансирането, пътеките, болниците източващи касата и биващи източвани, ненужните процедури, връзките с фармацевтичните компании, наработещата спешна помощ, шарлатаните с алтернативни лечения и неефективната превенция и диагностика са сред огромните проблеми. Еднозначно решения няма и никой не е намерил.

Подобни проблеми има в цял свят, но успяват да държат пълна малко по-малко продънената си кофа с несъизмеримо по-голям поток от пари. У нас нямаме такава възможност. Поне не докато не се вдигне производителността и приходите от вноски. Междувременно трябва да спрем да броим лекарите, а да говорим по-сериозно какво се налага да правят в рамките на стандартния ден, как да спрем злоупотребите, грубото отношение от двете страни, как да запазим здравето и живота и на двете страни и как да подобрим доверието и най-вече очакванията у хората какво медицината може и какво не. Липсите в тези сфери карат все повече не само да харчат неимоверни суми за шамани и „алтернативи“, но и откровено застрашават живота на децата си.

Тук не давам решение и не изброявам всички проблеми, а показвам къде не е проблемът или поне къде най-малко е. Така отговорът на заглавието горе е, че не лекарите и медицинските сестри бягат. Не бягат и толкова пациентите, защото медицинският туризъм се засилва, а все повече болници отварят врати. Бяга се единствено от отговорност. Липсата на доверие в тази и други системи гони и немалка част от българите, които решават, че някъде може би е по-добре. Дали са прави или не е по-трудно да се каже, отколкото си мислят повечето, а и не е въпроса тук. Ефектът е видим.

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

Пушенето е вредно във всичките си форми, но явно не това е темата сега

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/pusheneto-e-vredno/

В последната седмица един трагичен инцидент между деца изведнъж изтегли забраните за пушене и по-специално наргилетата на дневен ред. Темата колко вредни са те стана централна, което лесно може да се забележи по търсенията в интернет – Google показва двойно увеличение на търсенията на „наргиле“, а на места като София – дори тройно и четворно.

Забелязах сериозен интерес към две мои статии – увеличение с няколко хиляди посещения само за няколко дни. Първата статия е от 2008-ма, където правя прост тест с хартия и прахосмукачка, за да покажа каква мръсотия се гълта от една цигара и едно цяло наргиле. Именно този тест ме накара да се разровя в изследванията по темата и през 2013-та обобщих няколко от тях. Преди няколко дни блогът за наука 6nine също писа за подобни изследвания показващи аналогични резултати.

Изводите са ясни – вреда има при всяко пушене, но да се сравняват цигари и наргилета е просто глупаво. Както писах преди 4 години, вредата от наргилетата зависи много от използвания тютюн, типа наргиле, приготвянето, стила и продължителността на пушене и прочие. При цигарите има стандартизиране и тестовете са много по-лесни, но и там има разминавания. Изследванията ясно показват, че никотина при наргилетата е доста по-малък, а от там и пристрастяването. В същото време обаче карцерогенните вещества може да са много повече дори в най-добрия случай.

Сериозен недостатък при наргилетата е липсата на следене на качеството на тютюните, както и това колко лесно може да се приготви грешно наргилето. Съдейки по многото мейли и коментари под статиите ми за приготвяне на наргилета от преди 10 години, въпросът „защо наргилето е толкова тежко“ се среща притеснително често. Всъщност, именно заради тези ми статии в последните дни започнах да получавам странни съобщения защо съм бил подтиквал „младите“ към това „развращаващо нещо“.

Истината е, че има много митове за наргилетата и те са заради липсата на информация. Тютюнът не трябва да гори, а да се топи или пече, за да не излиза толкова сажди и въглероден монооксид. Наргилетата наистина са вредни. Водата не пречиства пушека от веществата – иначе нямаше да има какъвто и да е вкус. Водата наистина маха някои от едрите сажди и катрани, но доста все пак се вдишват. Истинската работа на водата е да изстудява пушека. Тя дори би добавяла мръсотии, ако не се сменя често и наргилето не се чисти. Всичко това съм описал в статиите си преди толкова много години. В никакъв случай, че са безвредни.

Целият дебат, който се завъртя около темата, обаче ме учудва. Никой никъде не е поставял под въпрос, че деца не бива да пушат наргиле или каквото и да е друго. Това обаче се прави от години насам и никой не контролира продажбата както на самите наргилета, така и на тютюна на деца. Бил съм свидетел как без проблем ученици взимат такива като подарък. Също така, пушенето на наргилета някак остана встрани от дебата за забраната за пушене на публични места. Отново – масово се пуши в заведения както цигари, така и наргилета. Ефектът на проверките е по-скоро пожелателен. Данни за това пуснах през февруари.

Законодатели и журналисти обаче се засилиха бързо към новия скандал. Започнаха изказвания как наргилетата са били 100 пъти по-вредни от цигарите, че са едва ли не новият наркотик за младите и прочие. Отново, никой не спори за вредата, но нито сравнението е възможно, нито проблемът е нов, нито изисква нови мерки – просто адекватното прилагане на вече съществуващите. За това обаче не може и да става дума, тъй като би навредило на бизнеса на едни определени структури в държавата. Предполагам, че затова се залита толкова по сензационни „разкрития“ вместо да се говори за нуждата от работещ регулатор в лицето на РЗИ и някакъв поне адекватен съдебен контрол над системните нарушители.

Без това всичко изговорено в последната седмица е безсмислено. Всички „спешни“ мерки за един масов феномен в последните 10 години са просто популизъм без реална цел как да се подобрят нещата. Не крия, че пуша наргиле с удоволствие, макар в последните години откакто се роди дъщеря ми да не съм пушил почти. Подкрепям изцяло забраната за пушене и подавам винаги сигнали, когато видя да се нарушава. Писал съм много и за другите опити за лобизъм и изместване на проблемът с цигарите. Пушенето от непълнолетни винаги е било забранено и независимо какво се пуши, проблемът е липсата на работещи институции. Именно за това трябва да говорим, а не да изкарваме цигарите едва ли не безвредни в сравнение. Явно обаче не това е целта сега.

Идва ли регулация на интернет

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/08/08/online_reg/

Медиите напоследък се активизираха по въпроса идва ли регулация на интернет. Излязоха публикации в някои сайтове, телевизиите правят предаване след предаване за съдържанието в мрежите.

Идва ли регулация на интернет? Не идва:  тя съществува

и в момента, каквото и значение да се влага в термина (допускам, че задаващите въпроса имат предвид съдържанието в интернет – защото ако имат предвид интернет като мрежа, правната уредба е съвсем очевидна):

Накратко: на този въпрос времето му е минало. Ако сте искали принципно да се съпротивлявате срещу регулация на съдържание онлайн – трябвало е вече да сте го направили.

Какво все пак се случва в момента?

Идеята за очаквана регулация вероятно идва от разговорите за речта на омразата онлайн и фалшивите новини онлайн, тъй като интензивно се обсъжда ефективна реакция към тях. За регулацията като средство за борба с речта на омразата онлайн се заговори по повод закон, приет в  Германия (The Network Enforcement Act, Netzwerkdurchsetzungsgesetz), който се очаква да влезе в сила през октомври 2017 – този закон предвижда отговорност за посредниците до 50 милиона евро.

Това е новината. Новото не е , че закон предвижда отговорност за реч на омразата. Нито  – за реч на омразата онлайн. Новото е, че отговорността се предвижда не за този, който говори – това и сега е въведено навсякъде – а за посредниците онлайн. Неслучайно германският закон става известен като Закон за Фейсбук.

Реакция – да, цензура – не: как да стане?

Проблеми при въвеждане на отговорност за посредниците има, и то не един. Да започнем от основното: искаме ограничаване на фалшивите новини и речта на омразата онлайн, но не искаме цензура. Можем да се позовем на члена на ЕК Ансип, и той смята така: по-лошо от фалшивите новини е Министерството на истината.

Какви са мислимите решения? За удобство аз ги разделям (по два критерия)  в четири групи:

1. саморегулиране на национално равнище –  етичните кодекси да се актуализират и самите посредници (компаниите) и техните асоциации да препятстват ефективно незаконното и причиняващото вреда съдържание. Пример в САЩ е т.нар. Партньорство за верификация на фалшивите новини – First Draft Partner Network (2016).

2. саморегулиране на наднационално равнище – пример за такава мярка е поемането на ангажименти от Facebook, Twitter, YouTube и Microsoft заедно с ЕК –  за преглед на   уведомления за незаконни изказвания, пораждащи омраза, за по-малко от 24 часа и, ако е необходимо, тези компании да премахват или прекратяват достъпа до подобно съдържание. Наистина, по данни на ЕК сега се реагира  за по-кратко време.

3. регулиране на национално равнище – вж примера със закона в Германия.

4. регулиране на наднационално равнище (с международноправни актове или с вторичното право на ЕС) – новото тук:

Ревизията на Директивата за аудиовизуални медийни услуги напредва. В момента се провежда триалог между институциите в търсене на работещи решения. Много вероятно е в ревизията да остане новото положение от проекта на ЕК за отговорността на платформите за споделяне на видеоклипове. Към това имат отношение и социалните медии (в частност социалните мрежи – засега не е известно ще бъде ли по-широко дефинирано в ревизията понятието социални медии), тъй като  – въпреки че директивата няма за цел   да регулира услугите на социалните медии – тези услуги   трябва да бъдат обхванати от регулиране, ако предоставянето на предавания и генерирани от потребители видеоклипове представлява съществена функционална възможност на съответните социални медии.

Накратко, отговорността на посредниците вероятно скоро ще бъде уредена на наднационално равнище в ЕС и държавите ще трябва съответно да въведат отговорност в националните законодателства. Това не е предпочитание, това е констатация за факт.

Моето предпочитание е да не се стига до отговорност на посредниците в директивата –

  • първо, защото има риск решението кое е законно /кое е незаконно да се взема от интернет компания (трите удара във Франция или трудностите с правото да бъдеш забравен);
  • второ, защото вече има принцип в правото на ЕС – за  условната неотговорност на посредниците според Директивата за електронната търговия. Този принцип вече е в смущаващо взаимодействие със съдебната практика на ЕСПЧ (Делфи срещу Естония), както и с национални законодателства на държави от ЕС (за отговорност на социалните мрежи).

А що се отнася до СЕМ – регулаторът няма да се справи по-добре от нас с фалшивите новини, пише КлубZ – и аз също засега нямам основание да смятам друго.

 

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law

Драмата по вадене на паспорт в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/dramata-pasport-v-chujbina/

През май се усетих, че ми изтича паспорта. До сега винаги съм го обновявал в България, но този път пропуснах. Изчетох изискванията на сайта на Външно, направих си час през online системата и зачаках. Беше за след два месеца, но имах време.

На 10-ти юни в 8:50 бях пред консулството във Франкфурт. Часът ми беше за 9:00, когато отваря и консулството. Вече имаше опашка от към 40-тина души. Поне 5-6 бяха бебета, за които родителите се опитваха да извадят документи. Тъй като сградата е малка и никога не е била строена за консулство, опашката беше отвън и преливаше на тротоара. Естествено, минаващите на път за работа негодуваха.

Пробих си път през тълпата, тъй като бях един от малкото с час и се качих горе. Имаше две гишета. Тогава осъзнах, че съм забравил заявлението попълнено на сайта и го попълних наново за няколко минути. Когато го предадох на консулския служител, последва спор за детайли по заявлението, както защо не си нося стария паспорт. Оказа се, че въпреки практиката в България, написаното на сайта на Външно и на новия консулски портал, МВР изисквали паспортът да се предаде в консулството при подаването на заявлението. Абсурдно е, но „така искали и може да върнат заявлението, вие си знаете“. Като посочих, че в портала пише друго, последва отговор „Ако можеше през интернет, щяха всички да го правят там, нали?“ Отговорих, че по принцип може, ама…

Тогава ми светна, че всъщност има един друг портал, за който Външно похарчи стотици хиляди. Бях забравил за него (въобще много забравяне в тази история). Идеята му е да си подадеш заявлението изцяло online и така да олекоти работата на консулствата. Уловката е, че изисква електронен подпис, което е доста рядко все още.

Е, аз имам електронен подпис. Вече бях доста изнервен на служителката, събрах си документите и си тръгнах. Вечерта седнах и отворих e-services.mfa.bg. Прие електронния ми подпис и започнах да попълвам детайлите. Любопитно е, че ми показа снимката съхранявана от МВР, но се наложи на ръка да въведа почти всичко останало.

Пуснах заявлението и съвсем очаквано сайтът се счупи. Това всъщност е известно отдавана. Пробвах в случай, че имам някакъв късмет. Само един човек е успял да подаде заявление така малко след пускането на проекта. От тогава насам прескъпият портал просто не работи. Опитах се на няколко различни конфигурации, но резултатът беше същия.

Върнах се към консулския портал consulatebg.eu, попълних отново електронното заявление и си направих нов час за след месец и половина. Толкова се чака. Ако днес се опитате да си направите час във Франкфурт, най-скорошният е на 14-ти септември. Може да се пробвате в съседните консулства, но и там чакането не е по-малко. След като подадете заявлението, може да се наложи да чакате между един и шест месеца за самия паспорт. Зависи от натоварването и бързината на чиновниците в България.

Иронията тук е, че ако подам заявление за немско гражданство, процедурата може да мине дори по-бързо от обновяването на българския. Това, както и лошите консулски услуги са сред основните причини толкова българи да взимат немски паспорт. Аз съм решил, че просто не ми трябва. Същото, впрочем, важи и за децата на български родители родени в чужбина – процедурата е сравнително лесна, но трябва да се върнеш в България. Има разписан в закона вариант български акт за раждане да се вади и през консулствата. Според отговора, който получих от Външно, няма данни някой някога да го е правил. Консулите дори имат задължение да вадят служебно български акт за българчета, за които знаят, че са родени в региона им. Нямат обаче капацитета и също не се е случвало.

За нищо от това не виня хората работещи в консулството. Колкото и да ме изнерви отношението на служителката тогава, разбирам я напълно предвид наплива пред сградата и ѝ го казах. Истината е, че точно консулството във Франкфурт работи с 2-3-ма консулски служители. Още няколко помагат с възспирането на тълпата и организацията, макар да не им е това работата. Консулството отговаря вече за близо 120 хиляди българи в съседните провинции. Това е все едно град като Плевен или Стара Загора да бъде обслужван от кметството на малко родопско село.

За проблемите на консулствата ни и недостига на служители и материално осигуряване съм писал вече. Министерството на външните работи отказа да ми предостави данните за финансовите отчети на всяко от тях. Съдих ги, спечелих на първа инстанция, но те обжалваха пред ВАС. Делото е насрочено за средата на февруари. Опърничавостта им ме кара да мисля, че явно има резон в неофициалната информация, която имам от познати във Външно, че от такси и услуги министерството излиза на печалба, а не се инвестира почти нищо. Само данните ще покажат дали емиграцията ни не издържа дипломацията ни.

Целият процес е изнервящ за всички участници. Нищо ново за бюрокрацията ни, ще кажете. Интернет платформите, електронната идентичност, електронните услуги и гласуване ще олекотят много нещата, но няма да изместят нуждата от адекватни консулства. Дори да не подаваме ухо на фалшивите бомбастични твърдения за броя на българите в чужбина, емиграцията ни е доста голяма. Всички говорят как ще бъдат върнати с една или друга мярка, но никой не се сеща, че често допирът до държавата България са именно тези консулства. През тях всички виждат, че малко от причините да напуснат да се подобрили – бюрокрация, неясни изисквания, липса на обучен персонал, изнервени служители и опашки. Ако искаме да променим нещо, това е добро място да започнем.

А иначе, аз паспорт ще си изкарам. Ще ми излезе по-евтино и по-бързо да се вдигна на самолета и да изкарам по бързата процедура в Пловдив. Ще загубя ден-два отпуска, но не ми е проблем. За доста обаче това не е вариант. Особено, когато са с дете.

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/factchecking-knsb/

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.

6-7 млн. българи в чужбина и защо никой не задава въпроси за това

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/balgari-v-chujbina/

Петър Харалампиев е новият шеф на Държавната агенция за българите в чужбина. Беше назначен преди месец замествайки Борис Борисов, който също е функционер на ВМРО. Вчера Харалампиев застана пред ресорната комисия в Народното събрание и представи визията си за агенцията. На пръв поглед заявките са добри – по-добра работа с училищата зад граница, някаква работа въобще с емигрантските общности и прочие.

В изказването му имаше обаче нещо абсурдно, което съвсем безкритично беше поето от журналистите и обиколи всички медии. Ето точните му думи:

… в момента имаме над 3 млн. българи, които живеят зад границите на България и извън нашите традиционни общности. Говорим за държави като Съединените щати, Великобритания, Франция и целия останал свят… Плюс около 3 млн. българи, а може и повече, които са от нашите традиционни общности, което прави около 6-7 млн. българи. А и ако гледаме … техните деца и близки, в един момент може да се окаже, че най-вероятно доста повече българи живеят извън границите на нашата родина, отколкото в България.

Дори да не знаете нищо за емиграцията и историческите български общности, би трябвало това да ви се стори най-малкото странно. Ако сте журналист, следва да проверите поне думите му, а както знаем вече, това далеч не е толкова трудно.

Колко всъщност са българите зад граница?

На този въпрос съм се опитвал често да отговоря тук. Картографирах българчетата родени в чужбина, разглеждах в контекста на раждаемостта и засягам всеки път като наближат избори. Специално за Германия прегледах по-подробно данните и социалната обстановка на емигрантите ни. Точен отговор обаче няма. Истината е, че много зависи каква дефиниция използваме. Дали броим постоянно установилите се и студентите. Дали включваме сезонните работници. Дали смятаме тези с двойно гражданство, децата родени в чужбина с двама, с поне един родител българин или дори с дядовци и пра-баби българи. Или само българите с гражданство, които не са в страната към този момент. Всяка от тези дефиниции ще ви даде различно число. Нито едно от тях обаче няма да се доближава дори до 6-7 млн.

Все пак, най-често говорим за хора родени в България, които вече живеят другаде. Това, всъщност, сравнително лесно се изчислява. Ако вземем всички деца родени в България през последните 60 години, извадим починалите хора и сравним със сегашното население на страната, ще получим между 900 хиляди и 1.1 млн души. Давам приближение заради несигурните данни от 70-те и 80-те и спекулациите, че някои хора само на хартия са в България. Това означава, че хората родени в страната и емигрирали, независимо дали имат още гражданство или не, са около милион. Дори да включим техни деца родени в чужбина, пак няма начин тази оценка да мине 1.4 млн. Ако тръгнем да включваме внуците им и внуците на всички емигрирали от освобождението насам, може и да стигнем до няколко десетки милиона, но идеята тук не е да си измисляме рационализация за бомбастични твърдения, нали?

Колко са българите в историческите ни общности също е трудно да се каже и отново зависи от дефиницията. Тъй като новият шеф на ДАБЧ е от ВМРО, не бих се учудвал да включва в целевата си група цялото население на Македония минус албанците. Не е ясно от къде е изкарал числото 3-4 млн. Днес изпращам запитване по ЗДОИ, за да разбера. Имам обаче идея каква може да е причината. Миналата година в доклада на МС за състоянието на националната сигурност имаше параграф за емиграцията. Там се твърдеше, че всички българи в чужбина са били 3 млн.:

Това е всичко. Няма източник, няма цитат, няма агенция, която да е направила изследване. Попитах МС от къде е дошло това число в доклада, но не получих отговор. Някъде стана дума, че е копирано от книга на професор от БАН изследваща българските общности, където сам бил раздул сериозно нещата. Навярно Харалампиев е взел тази оценка за 3-3.5 млн. от жълтите медии, решил е, че става дума само за емиграцията, добавил е още 3 млн. „исторически общности“ и е добавил още милион „деца и роднини“. Друго обяснение нямам.

Фалшиви данни от официални лица

Ефектът е точно този, който видяхме при твърдението, че повече българи работят в чужбина, отколкото в България. Шеф на агенция взима нещо чуто-недочуто, преобръща го в главата си и го вмъква като аргумент в изказвания. Така валидира фалшиви новини чрез поста и агенцията си. В случая с работещите в чужбина се оказа, че информацията не идва нито от БАН, нито от НСИ, нито от която и да е агенция, а изглежда е измислена от фирма рекламираща работа в България. Аналогичен е и случая с твърдението, че „на половината първолаци българският не им е майчин“ – Министерството на образованието отрича някога да е имала такива данни макар тогавашния министър Игнатов да го каза пръв. Оборих го оборих вече няколко пъти.

Често използването на такива гръмки сензации е привидно съвсем невинно – опитват се да придават тежест на мерките, които обещават и работата, която правят. Ефектът обаче е, че такива фалшиви новини се загнездват в общественото съзнание и поемат собствен живот. След време се приемат за факт и допълнително задълбочават обществената депресия, за която съм писал толкова. Жаждата ни за жлъч ни кара да приемаме такива твърдения като чиста монета и допълнително се самоубеждаваме, че всичко е неизбежно и нерешимо.

В крайна сметка може да се окаже, че тези няколко думи на Харалампиев може да постигнат по-голям отрицателен ефект в публичното пространство, отколкото може да се компенсира с всички обещани от него подобрения. Правилно отбеляза, че ДАБЧ до сега е била насочена почти изцяло към историческите общности. Всъщност, сред емигрантите и дори организациите, тази агенция практически не съществува. Твърденията им, че са „свързали“ българи в чужбина с работодатели в страната всъщност се дължат на частни инициативи и форуми организирани независимо от агенцията. Основната дейност на ДАБЧ изглежда се фокусира върху даването на българско гражданство. В последните години беше разкрита схема гравитираща именно около ВМРО за продажба на български паспорти. Разследването спря, съмнителните преписки продължиха, агенцията беше дадена на предшественика на Харалампиев и изглежда нищо не се променя.

Заявки под съмнителна партийна сянка

Новият шеф на ДАБЧ обаче обещава промяна и повече работа с българите в чужбина. Една от важните роли на агенцията е субсидирането на училищата ни зад граница, както и на някои културни дружества. Макар данните за финансирането да са публични, агенцията отказва да даде повече данни за самите училища и как българин в чужбина да ги намери. Дава добри примери с работата на други държави с емигрантските им общности и ползите, които такъв подход може да доведе на България. Това е концепция, която активни българи в чужбина безуспешно са се опитвали да представят на институциите. Едно добро начало, например, би било по-добрите консулски услуги.

В същото време обаче именно неговата партия лобира за отнемане на гласовете на българите зад граница, използва презрителна реторика поставяща разделни линии в обществото ни и има доста съмнителна история с точно тази агенция. Дали Харалампиев ще спре корупцията с раздаването на паспорти и наистина ще работи с емигриралите българи ще видим тепърва. Усилията на ВМРО да му дадат практически пълна власт да изготвя и контролира нужните документи не показват нещо такова.

Във всеки случай обаче, изказвания като това за 6-7 млн. българи в чужбина вече сложиха сериозен негативен капитал върху мандата му. Отговорността за това е както негова, така и на всички нас, че не изискваме отговори.

Радио България: какво всъщност се обсъжда

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/06/23/bnr_/

Отговорната редакторка на сайта на СБЖ казала,

че знае от много достоверен източник,

че Бетина Жотева, член на СЕМ,  казала,

че министърът на външните работи Захариева в личен разговор казала,

че е за закриване на Радио България.

Бетина Жотева казала,

че нито министър Захариева й е казала,

нито тя е казала, че министър Захариева й е казала,

че е за закриване на Радио България.

*

Днес много се говори, че са си говорили, това е интересен сюжет  –  но  да се върнем към Радио България.

 

I

Радио България и реформата в БНР

Радио България е име на програма, произвеждана и предоставяна за разпространение от Българското национално радио на различни езици. Технологиите се развиват, потребителските модели се променят, има динамика и във външните отношения на страната.  Променят се условията – променят се и програмите и услугите на обществените медии.

За Радио България в последно време се говори поради две обстоятелства:

  • Първо, разпространението на програмата онлайн

Радио България първоначално се разпространява наземно – поради което според ЗРТ подлежи на лицензиране  – и е лицензирана. През февруари 2012 г. разпространението на програмата продължава онлайн, като съдържанието на турски език се разпространява и наземно, включително интегрирано в програмата на районната станция  Радио Кърджали. Този факт стана  широко известен   при лицензирането на програмата на Радио Кърджали през 2015, когато се вдигна шум около новините на турски език – докато се установи, че това е част от чуждоезиковата продукция на Радио България.

Ръководството на БНР се обръща към регулатора с искане за изменение на лицензията на Радио България – така че съдържанието, което не се разпространява наземно от години, да престане да бъде предмет на лицензията. Както става ясно от протокол от заседанието на СЕМ на 16 май 2017 (стр.6-7):

 искането е за изменение на лицензията, в частта да бъдат заличени определени приложения към нея, а това са приложенията на отделни езици.

Мониторинг на СЕМ от 2017 установява, че изискванията на лицензията не се изпълняват. Да се актуализира лицензията изглежда логично искане   – пет  години след прекратяване на наземното разпространение на съдържанието на някои езици. Както напомня Мария Стоянова според посочения протокол

защото си спомняме, че става въпрос за предаватели, които са премахнати и предадени за скрап.

  • Второ, редуцирането на съдържанието онлайн

Сегашното ръководство на БНР взема и второ – вече програмно – решение да прекрати и производството на съдържание на някои от езиците. От медиите става ясно, че БНР се аргументира с данните за потреблението и интереса към това съдържание. Решението е подкрепено изцяло от Обществения съвет на БНР, обсъдено е и по съответния ред в органите на радиото. Зад решението с целия си авторитет е  Райна Константинова, в случая председател на Обществения съвет – но също  един от най-опитните експерти в областта на обществените медии в Европа.

Редуцирането на езиците ще доведе до намаляване на заетите в БНР. Някои са пренасочени в БНР, някои приемат условията за освобождаване, други протестират и търсят подкрепа в колегията и институциите.

Накратко, ръководството на БНР и Общественият съвет провеждат съдържателни обсъждания и така стигат до изводи за модела на преструктуриране на Радио България.

II

Реакцията към стъпките, предприети от БНР:

  • СЕМ

СЕМ обсъжда въпроса, но не стига до решение да измени лицензията и да легализира прекратяването на наземното разпространение, а (видно от посочения протокол) решава

да изиска информация от КРС  с какви мощности се разполага и къде се разпространява програмата на “Радио България” и

да изиска  от БНР програмна схема и програмна концепция за “Радио България”.

  • Парламент

На 15 юни парламентарната комисия за култура и медии има в дневния ред точка 2. Изслушване на генералния директор на Българското национално радио относно искане на БНР за изменение на индивидуална лицензия за създаване на радиоуслуга с наименование „Радио България” и свързаните с изменението последици.

Стенограмата отразява заседанието, изслушват се различните мнения, както и становище на министъра на външните работи. Депутатите се обединяват около идеята, че чуждоезиковата продукция на БНР трябва да бъде запазена.

Министър Захариева заявява ясно, че  министерството на външните работи по принцип не би могло да се меси в редакционната политика, въпреки че това е обществена медия. Също така министър Захариева обръща внимание,  че Радио България    „под формата, която го разбираме, класическата“     не съществува  – и става дума за чуждоезикова продукция.

За МВнР тази продукция има значение – „Подчертаваме, че чуждоезикови рубрики имат своята роля за разпространението на българската култура и наука, а също така за информираността на тези наши общности в чужбина, както и на чуждестранни граждани, за българската държавна политика.[…] разширяването на Западните Балкани е приоритет на външната политика на правителството и ще бъде един от приоритетите на българското председателство на Съвета на ЕС в началото на следващата година. И затова ще ни бъдат необходими, като инструмент да комуникираме, тези рубрики”, се казва в писмото до парламентарната комисия за култура и медии.

МВнР смята, че е уместно да се проведе обществена дискусия преди преструктурирането.

На сайта на президента е изложено становище, в което между другото се казва:    

Неприемливо е в навечерието на Българското председателство на Съвета на ЕС да се обсъжда идеята за закриването на „Радио България“. Тази програма на БНР има опит и традиции в създаването на образа ни навън като европейска държава на духа.

До медиите това съобщението достига накратко така:  Президентът забрани да се закрива Радио България.

 

  • Работещите в Радио България

Позицията на работещите е отразена по-подробно тук. Те  са срещу решението на ръководството, подкрепени са от Съюза на българските журналисти.

След срещите и публикациите поне става ясно:  парламент, президент и правителство не могат  да вземат програмните решения на обществените медии.

 

 

III

А сега?

Ръководството на БНР учи по трудния начин, че реформаторските мерки трябва да са отлично обосновани и публично обяснени и защитени, за да се отличават от обикновено съкращаване на живи хора.

УС на БНР приема за сведение изразените мнения и  решава поетапната модернизация да продължи след обществена дискусия.

Модернизацията не се поставя под съмнение, аналоговата лицензия ще си отиде. Същевременно колкото и чуждоезиковата продукция да е политически въпрос, никой не поддържа комуникация под определен праг на ефективност,  общественото радио също.

Така че предстои да се решава обща задача:    публичният  ресурс  да бъде инвестиран  в чуждоезикова продукция по такъв начин, че да се постига ефективна комуникация, включително с използване на съвременните платформи,  за изпълнение на обществената мисия на БНР.

 

 

Filed under: BG Content, BG Media, BG Regulator, Digital

За религиозността на няколко хиляди в социалките и защо повечето такива изследвания са счупени

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/religia-i-schupeni-anketi/

Постоянно сме облъчвани от анкети и социологически проучвания. Особено когато става дума за избори, политика и мнения по актуални за деня въпроси. През май излезе едно такова изследване на Pew Research засягащо отношението на религията в източна Европа. То, както и няколко често споделяни мемета в социалните мрежи, ме накараха да направя свой експеримент преди месец. Пуснах анкета за „религиозността на българите“.

Преди да задълбая в резултатите, има няколко важни детайла, които трябва да обсъдим. Първият е, че анкетата ми в никакъв случай не претендира за представителност. Не съм започвал анкетата с тази идея и нямам илюзии, че може да е. Причините за това е важно да се разберат, ако искаме да разпознаваме лошата „статистика“ и ще ги обсъдя подробно по-долу.

Въпреки това, интересно и до голяма степен неочаквано е, че беше попълнена от 3120 души, 2400 от които в първите 24 часа. Това само по себе си показва, че темата за религията занимава много хора от всички страни на дебата и определено е нещо, за което трябва да говорим повече. В този смисъл, самата дискусия и активност около анкетата може да е дори по-показателна от самите данни.

Също така, някои обърнаха внимание на някои странни въпроси като този за църковния данък. Целта му, както и подборът на отговорите на повечето въпроси, беше да илюстрирам същността на критиката ми към изследването на Pew Research. Тезата ми не е, че умишлено са подправили данните, а че липсата на разбиране за културните различния ги обезсмисля.

Не на последно място, дори взимайки предвид всички условности, резултатите от тези няколко хиляди отговора си остават интересни и с доста уговорки може да ни покажат позициите и самоопределянето ако не на друго, то поне на балона от познати и техни приятели, които има около мен в социалките.

Самоопределяне, политика и изучаване на религия

След като отметнахме всичко това, мисля да започна отзад напред. Не заради друго, а просто защото отговорите са интересни.

В следващите няколко графики съм обединил всички самоопределящи се към някоя религия в една група и всички, които не се самоопределят – в друга. Знам, че това ще раздразни някои, но за по-кратко ще ги наричам „религиозни“ и „нерелигиозни“. Разпределението впрочем е съответно 51.4% „религиозни“ срещу 44.7% с още 3.9% отговорили „друго“. Разбивка на отговорите им ще видите вдясно, а вляво е средното за всички анкетирани. Скрил съм колебаещите се. В червено са отворите „вярно“, а в лилаво – „невярно“.

При първия въпрос няма изненади – 91% от „нерелигиозните“ са отговорили, че религията не е важна за тях. Интересно е, че 20% от „религиозните“ са отговорили по същия начин. Значително повече хора и от двете групи отговарят обаче, че религията е (предимно) важна част от българската идентичност – 71% и 26%. 50% от всички отговорили са дали този отговор срещу 30% отговорили с „не“. Това съвпада с изводите на Pew.

Разминаване идва обаче при следващите въпроси. Едва 17% от отговорилите са казали, че религията влияе на религиозните им убеждения, а 19% – че трябва да играе роля в политическия живот. Дори сред отговорилите, че религията е определено важна за тях, едва половината казват, че тя им влияе политически. В България някак този въпрос е естествен – „вържи попа … да ти е мирно селото“, както се казваше в приказката. В доста държави обаче не е така и щатите определено са сред тях. В анализите на Pew се опитват да направят връзка между религиозността на източна Европа и мнението за Русия. Внушават също, че увеличаване на религиозността би имала някакъв осезаем ефект във външнополитическите ни взаимоотношенията с тях. Макар за отделни маргинални групи това да е вярно, то определено не е сериозен фактор в политиката ни, най-малкото заради мястото на официалната църква.

Следващият въпрос също не изненадва – почти половината от самоопределящите се с някоя религия смятат, че религиозният канон трябва да се изучава в училище, докато 90% от „нерелигиозните“ не са съгласни. Интересно е обаче единодушието по последния въпрос – да се изучава историята на всички религии в час. Над 60% от анкетираните отговарят така и само 24% са против.

Религиозни, религиозни, колкото да сме религиозни

Така, нека да обясня. Чест проблем при съставянето на анкетите е приемането, че всички ще възприемат концепциите по един и същ начин. Мона Чалаби от The Guardian дава един интересен пример с нашумяло изследване за мнението на мюсюлманите във Великобритания за джихада. Мнозинството са отговорили, че го подкрепят и точно тези няколко думи обикалят световните медии. Не става ясно обаче, че повечето анкетирани също отговарят, че възприемат дефиницията за „джихад“ като „мирна вътрешна борба за лично израстване“.

Аналогично, въпросът за самоопределянето с дадена религия може да има доста различен смисъл. Именно на база това направихме разбивка на данните до сега. В следващите въпроси се вижда, че дори „религиозните“ се възпротивяват срещу въвеждането на църковен данък. Едва 15% от „религиозните“ смятат, че трябва да се въведе, а 20% биха го плащали, ако се наложи. 74% от „религиозните“, които смятат, че трябва да се въведе, биха се регистрирали и плащали.

Изборът на точно тази сума не е случайна. Взимам за пример Германия, където такъв църковен данък има отдавна и е процент от заплатата. Този процент варира, но съпоставен със средните доходи там, би се равнявал на около 25 лв. месечно у нас. В Германия този данък се плаща единствено, ако се регистрираш като принадлежащ към някоя от църквите. Доста емигрирали българи правят грешката да се пишат просто „християни“ и още с първата си заплата осъзнават, че вече спонсорират деноминацията на църквата, към която конкретният данъчен служител принадлежи. Лесно е да се отрегистрираш и немалко немци го правят като станат на 18 години. Тогава обаче нямат право на църковна сватба, кръщене или погребение с поп. Общо взето или си в клуба и плащаш, или не си. Затова много немци плащат църковен данък и годишно той генерира около 17 млрд. евро разпределени най-вече между католическата и евангелистката църква.

Този принцип е толкова залегнал в разбирането им за религиозност, че ако зададеш въпрос на немец дали е религиозен, почти сигурно е да отговори с „не“, ако не плаща данъка. Онези, които плащат данъци пък са особено религиозни. Всъщност Германия въпреки либералния си облик е доста религиозна държава. Едва наскоро научих, че в петъка преди Великден всички клубове са затворени и партита забранени. Стига се до викане на полиция и глоби. Това идва изцяло от християнския канон. Все още общините са разделени по линиите католици/евангелисти и гледат да се придържат към общностите си. За празничните паради да не обяснявам. Не мислете и че думата „християн-“ в името на партията на Меркел е просто така – религията има сериозна роля в политиките и кампаниите им.

В същото време, поне съдейки по тези данни, ако в България бъде въведен такъв данък, 4/5 от идентифициращите се с някоя религия и 2/3 от отговорилите, че религията е важна за тях ще „окапят“. Причината да посочвам това, че различни мемета в мрежата показват колко по-религиозни сме от тях. Едно такова нарежда Германия сред атеистичните държави, които са и мирни и прави връзка между тези неща. Някои посочват като източник изследвания като това на Галъп, където наистина се твърди, че Германия има драстично повече атеисти. Ако и в България се налага да плащаш колкото месечна винетка за отговора „религиозен“, съвсем лесно ще ги задминем в атеизма.

В графиката горе ще забележите и че с 50% повече „нерелигиозни“ смятат, че трябва да се въведе данъка, в сравнение с „религиозните“. Причината може би е, че държавата отдели 4.5 млн. лв от бюджета за 2016-та за субсидии на вероизповеданията. През годините има тенденция на увеличаване и повечето пари отиват за ремонти. Няколко стотин хиляди са за подпомагане на български църкви зад граница. Ако се въведе данък и наистина онези 7.7% отговорили с твърдо „да“ се регистрират, то субсидията ще набъбне на поне 60 млн. Това би разтоварило останалите данъкоплатци с поне няколко милиона, с което си обяснявам отговорите на „нерелигиозните“. Разбира се, всичко това е условно, защото анкетата далеч не е представителна за всички работещи.

Социо-стъкмистика

Въпросът за представителността на анкетата беше засегнат още от самото ѝ пускане. Навсякъде коментирах, че целта въобще не е представителност и че нямам намерение да правя обобщения за „религиозността на нацията“. Изводите, които описах до тук, идват с много условности и уговорки. Похвално е, че толкова много хора ги забелязаха от рано и това ми дава надежда, че все пак критичното мислене не е залязло толкова, колкото си мислим.

Най-очевиднияt проблем с анкетата ми е, че се провежда в мрежата. Това само по себе си силно ограничава качеството, защото не покрива представителна извадка от населението. Отделно, анкетата беше разпространяване в социалките от човек на човек, което още повече предполага затвореност на кръга на хора, които я попълват. Най-ясно изразеният белег за това се вижда в активността и групирането на отговарящите през времето. Тази графика показва точно това – в синьо са попълнилите на час, а в червено – дялът самоопределящи се с някоя религия. Вижда се ясно, че в 9 до 11 сутринта е имало много попълващи „нерелигиозни“, докато тенденцията се обръща около 14 часа и вечерта. Това съвпада като време със споделянията на групи на тема атеизъм и религия.

Представителността е най-ключовото понятие, за което трябва да внимаваме. Белезите за „счупена“ представителност са много – анкети в интернет, само пред стационарен телефон или друго ограничено средство за комуникация, концентриране само върху градовете или дори центъра им и прочие. Най-ясен пример за такива дефекти се виждат в социологическите проучвания около изборите. Почти без изключение те са безсмислени като данни, но за сметка на това имат огромно влияние върху общественото мнение. Няма по-известен пример от провала на прогнозите за изборите през 2016-та в щатите. Сайтът FiveThirtyEight има доста добро обяснение защо се случи това. Сред основните причини е именно пропускането на цели демографски групи в допитванията.

Друг фактор в мащабът. Тук всъщност той говори в моя полза, тъй като дори големите социологически агенции боравят с няколко хиляди анкетирани. Ако се вгледате в доклада на Pew Research, техните изводи за България се основават на само 1619 души. Разбира се, броят няма значение, когато в извадката няма представителност. Те твърдят, че са използвали методи осигуряващи такава. Това обаче трябва да се докаже. Обикновено сред въпросите се поставя такъв, резултатите от които може да се сравнят с обективна статистика. Например – възрастовото разпределение на населението, броят женени или брой деца в домакинството. Ако средните стойности по възрастови групи или местоживеене не отговарят на средното за страната, то извадката не е представителна. Именно такъв сериозен дефект илюстрирах с едно друго нашумяло изследване разглеждащо отлагането на деца и брака сред младите в България. Pew още не са публикували данните си, за да сравним. 1600 души обаче не са много. Вчера Инфограф предупреди, че привидното повишаване на дяла бедни българи може да се дължи на увеличената извадка в анкетата на НСИ – от 7300 на 8600 домакинства. Това може да е индикация, че старата извадка е била твърде малка или недостатъчно представителна. Разликата между анкетираните от НСИ и Pew e 4.5 пъти.

Дефект на всяка една подобна анкета е, че разчита на субективни фактори. В повечето случаи, като етническото и религиозното самоопределяне, това е неизбежно. Ако не сме внимателни обаче, това може да доведе до сериозни проблеми. Чалаби посочва, че онази анкета за мюсюлманите и джихада също е била през интернет и отговорилите са били доста малко предвид голямото мюсюлманско население на Великобритания. По-важното обаче е, че е нямало абсолютно никакъв начин да се потвърди, че някой не е попълвал анкетата без да е мюсюлманин просто така – за да изкриви резултата. Това съвсем не е за пренебрегване предвид медийният отзвук, който такива „изследвания“ привличат. Бихте се учудили колко от сензационните новини, които четем, всъщност се осланят именно на изследвания като цитираното от Чалаби и това, което аз направих. Разликата е, че там не говорят за условностите, а дори сериозни медии скачат на бомбастични изводи без да направят критична проверка.

Не по-малко важни са и предложените отговори. Вече обсъдихме как въпросите може да се разбират различно в различните държави и култури. Изборът на отговори също може да изкриви значително резултата. Нарочно добавих отговор „други религии“ и „други“ при въпроса за самоопределянето. Идеята какво е религия доста се разминава между хората. Аз, например се самоопределям като православен християнин, но в никакъв случай не бих се самоопределил с БПЦ. Също така вярванията ми са много по-близки до агностиците, отколкото до религиозните. Това разминаване между възприятие за религия, традиции, празници и спиритуалност трудно се вписва в която и да е от кутийките, които сам дадох като отговори. Съвсем естествено липсата на „атеист“ и различни степени от спектъра на вярващите раздразни някои хора. Отново обаче повтарям – целта ми не беше да изследвам религиозността, което е невъзможно предвид вложените дефекти описани тук. Основната ми цел е да илюстрирам тези дефекти.

Другите въпроси

В анкетата имаше още няколко точки, които добавих просто, защото бяха интересни и присъстваха в оригиналното изследване на Pew. Малко над 22% от отговорилите и около 41% от религиозните казват, че ходят поне веднъж месечно в храм. 57% от всички или посещават църкви, джамии и синагоги като туристи, или не ходят въобще. Интересно е, че едва 25% посещаващите храм всяка седмица, казват, че са съгласни с въвеждането на църковен данък. Ако се въведе, по-малко от половината от тях (45%) казват, че биха го плащали. Струва ми се, че това показва друг интересен аспект на връзката между религиозност и църква поне сред балона ни от познати в мрежата.

В следващите отговори се забелязва относително единодушие. Разделени сме дали възрастните са повече или по-малко религиозни от соца насам. За религиозността на младите има известно разминаване между двата лагера, но мнозинството не смята, че се е увеличила. Това се разминава и с резултатите на Pew. Над 60% от всички групи смятат, че религията има място само в семейни традиции и празници. Това пък потвърждава голямото мнозинство отговорили, че религията няма място в политиката. Все пак, също толкова смятат, че политиците се опитват и навярно успяват да я използват в кампаниите си.

Тук виждате разбивката по възрасти. Не се различава драстично от разпределението на населението на страната, но това не го прави приложимо към населението. Също така, 75% от попълнилите живеят в град на 100 хиляди души, а 10% са в чужбина. Това говори повече за социалния ми балон, отколкото за религиозността на българите като цяло.

Тук съм показал религиозността по възрасти. Вижда се ясна пропорционална корелация между възрастта и самоопределянието с някоя религия. Отрязал съм графиката на 50 години, защото попълнилите посочили над тази възраст са по 10-20, което не позволява да се правят изводи.

Всъщност, именно затова не направих сравнение на отговорите по възрастови групи. Тъй като анкетата е проведена в интернет, се вижда ясно практическата липса на отговорили над 65 години. Така не мога да сравнявам „млади“ и „стари“. Това не означава, че доста „изследвания“ го правят – взима се извадка от 1000 души, 10 от тях са в пенсионна възраст и на тяхна база се съди за всички 1.4 млн. българи в тази група.

Данни и препратки

Статиите на Pew Research заедно с въпросниците и целият доклад за религията в източна Европа ще намерите на страницата им. Данните от моята анкета ще може да свалите като Excel файл. Може да го използвате както намерите за добре, но ще се радвам, ако сложите обратна връзка.

Други подобни анализи са разяснението ми за смъртността и как не разбираме тази метрика, раждаемостта и как е пълно с фалшиви новини, броя на работещите българи в чужбина и как тази статистика е просто измислена и не на последно място – защо не разбираме данните за бедността.

Тръмп, антилиберализмът и психологията

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2027

Напоследък ми стана навик да крада статии оттук-оттам из Нета. Ами какво да правя – навъдиха се хора, които казват каквото мисля по-добре от мен! 🙂 Което е чудесно.

Лошото е, че публикувалият ги сайт понякога умира и мислите им изчезват. Затова искам тяхно копие да има тук, в скромния ми блог. Докато го има.

Сега е модерно да се пише за Тръмп. Само че тази статия на Даниел Смилов в портала „Култура“ е не за личността Тръмп, а за антилиберализма като цяло.

(Тя обръща внимание и на една важна фигура, която не е много позната на българина. Ако руската царица Александра си е имала Распутин, Хитлер си е имал Гьобелс, а Путин си има Дугин, то Тръмп си има Стив Банън. Единствената разлика между последния и първите трима е, че Банън има много повече власт и влияние от тях. Към момента той реално е вторият по сила човек в света, при положение, че Тръмп е първият.)

Антилиберализмът има много отрочета. Нацизмът, фашизмът, комунизмът, русизмът… Неговата кауза е подмяната на свободата с робство, превръщането на невежеството в сила и представянето на войната за мир – накратко, „разделяй и владей“. Искате ли тази кауза да се сбъдне?

Затова е важно всеки мислещ човек да го познава. И да знае защо е нужно да се бори срещу него, дори на цената на лични лишения. Просто иначе ще бъде подложен на далеч по-големи лишения.

Да, знам, че не ви се занимава с политика. Ѝ на мен не ми се занимава. Пишат ми се разкази, правят ми се разни софтуери, грижи ми се за здравето на хората… Но училищните спомени ме подсещат, че ако на теб не ти се занимава с побойника на класа, това само засилва неговото желание да се занимава с теб. И да си затвориш очите води само до това да те бият както си със затворени очи.

Не си затваряйте очите, моля ви. После боли много и за дълго.

—-

Модерно е днес човек да е антилиберал и мнозина станаха такива. Тяхното всемирно вдъхновение е Доналд Тръмп – първият американски президент, който спечели искрените симпатии на БСП. Путин, разбира се, е фърст за Корнелия Нинова и средния социалист, но и Доналд вече не е секънд спрямо никой! А и как да е втори, когато не слиза от заглавията на всички публикации, включително за съжаление и на тази.

Либерализмът пък е осъждан като причина за повечето “бедствия” на планетата – от глобализацията, финансовия капитализъм, мултикултурализма, тероризма, бежанците, политическата коректност та чак до Иван Костов. Всъщност (малко парадоксално) самият Иван Костов също наскоро осъди либерализма.

Пък и какво ли толкова е дал либерализмът на света?!

Е, конституционализмът, разделението на властите, правата на човека, свободата на пазара, антидискриминационното законодателство и международният правов ред сигурно трябва да му бъдат приписани, защото Лок, Монтескьо, Мадисън, Кант, Адам Смит, Токвил, Бентъм, Констан, Келзен минават за либерали в образована среда. Но други приноси либерализмът едва ли има.

Като изключим може би и държавата на благоденствието (все пак) заради Джон Мейнард Кейнс, Джон Роулз и Роналд Дуоркин. И за да не се обидят либертарианците – трябва да се добавят и приносите на Хайек към икономическата теория и идеите за правова държава. Но друго няма. (Ако не броим десегрегацията и движението за граждански права през 60-те години – Мартин Лутър Кинг, Ърл Уорън. Както и критиката на тоталитаризма на Попър и Аренд).

Съвременният антилиберализъм не отрича тези постижения, а само логичните им следствия. Ако твърдите, че свободата на търговията и конкуренцията водят до всеобщ просперитет (както Адам Смит), трябва да искате да падат търговските бариери, както и затрудненията за движението на хора, стоки и капитали. Но Тръмп се оттегли от търговските споразумения с Канада и Азия, и планира да строи стена с Мексико. Ако твърдите, че всички имат равни права без оглед на религия и етнос, не поставяте специални ограничения за мюсюлманите. Но Тръмп направи точно това.

Ако смятате, че хора с различна култура могат да живеят мирно и цивилизовано в едно и също общество, трябва да следвате и някакви правила на уважително отношение към всяка една общност. За Тръмп това е вредна “политическа коректност”, обаче. И накрая, ако сте наистина загрижен за съдбата на работническата класа, трябва да й гарантирате максимално качествени публични услуги и достъп до работни места с генерирани от държавата програми. Това е препоръчвал Кейнс, но Тръмп сваля данъците и тръгва на поход срещу общественото здравно осигуряване и образование.

От логика към психология

Антилиберализмът не залага на логиката. Неговата сила е в психологията. Томас Хобс е първият модерен автор, който е осъзнал политическото значение на страха и параноята: свободата може да носи рискове и опасности. Свободният човек е методологически егоист, който в преследване на интереса си неизбежно (както Хобс е смятал) влиза във война с другите. Война на всеки срещу всеки. За да не се стига до нея, е необходима чудовищно силна, безконтролна власт, от която всеки да изпитва страх. Необходим е Левиатан, Путин или Ердоган. Необходим е някой с нервен пръст върху бутона за ядрен Армагедон, от когото останалият свят да трепери.

Съвременният антилиберализъм не спори с Лок, Монтескьо или Кейнс, а просто цели да убеди психологически населението, че без антилиберален Левиатан войната на всеки срещу всеки ще е неизбежна. Без лидери от типа на Орбан, Льо Пен или Ангел Джамбазки светът ще се свлече в едно “естествено състояние” на хаос и беззаконие, в който животът по Хобс ще е “solitary, poor, nasty, brutish and short” (самотен, беден, гаден, жесток и кратък).
Съвременният антилиберализъм е систематична, методологическа и научно-обоснована психологическа атака срещу населението, която цели да убеди хората, че живеят в света на Хобс. Те трябва да започнат да виждат всеки като потенциална опасност и всяка свобода – като носеща прекалено висок риск. Това се постига, като към нея се прикача въздействащ образ, вдъхващ страх и трепет:

– свобода на движение = “цунами от бежанци”, “нашественици”, “завоеватели”;

– религиозна свобода = “терористи”, “кървави атентати”, зловещ камуфлаж под форма на бурки;

– свобода на търговията = обезлюдени региони, ръждясали предприятия;

– етническа толерантност = “циганска престъпност”

Тъждествата между тези феномени не са нито логически, нито социологически, разбира се. Те са сугестивни, ситуационни и работещи на подсъзнателно ниво. Те внушават опасност, като запалват множество червени лампи и убеждават хората в следното:

– те са сами пред опасностите и трябва да мислят първо за себе си (America first!);

– институциите, които ги защитават, са безсилни (овладени са от някакви лигави либерали, например, които непрекъснато се провалят);

– не бива да разчитат на добронамереност и сътрудничество от никого: нито в държавата, а особено в чужбина (НАТО и ЕС са отживелица);

– трябва да се справят САМИ, като се самовъоръжават и придържат към най-близките – семейството, единоверците, нацията (стена, капиталът обратно от Китай, по-мощни ядрени ракети и другите да се оправят).

Хора с такива нагласи вече живеят в света на Хобс.

Психология и технология

Българският антилиберализъм е първичен, любителски и подражателен. В световен мащаб обаче психологическата атака срещу хората се води професионално, по научните принципи на пропагандната война и на съвременните технологии. Както стана ясно, зад Брекзит и зад Тръмп стои сериозна технологична експертиза, която профилира психологически населението и е в състояние да таргетира почти всеки избирател поотделно в зависимост от неговия психологически профил. Това става чрез Big Data компании, които филтрират огромен обем данни, събрани от бази на фирми, обществени институции или социалните мрежи.

Cambridge Analytica например е компанията, която е помагала на Тед Круз, Тръмп и привържениците на Брекзит и която твърди, че е профилирала (най-вече психологически) американските избиратели – всички 220 милиона от тях![i] Изработени са били 32 психологически профила[ii]с цел по-ефективна кампания: ако човек е по-невротичен например, пращат му картинки на битова престъпност – кражба с взлом. Ако е по-спокоен и склонен към съгласие – семейна снимка на баща и дъщеря на лов за патици. Изводът е един обаче – гласувайте за кандидата, който подкрепя оръжията.

Ако сте по-скоро избирател на Клинтън, тогава психологическата задача е пък да не отидете да гласувате. Като например ви убедят, че тя е отвратителна (nasty woman, crook). Експерти на споменатата компания твърдят, че почти няма съобщение и послание от страна на Тръмп, което да не е било подплатено с данни, генерирани от профилирането.

Стийв Банън – човекът, който в момента е най-влиятелен в Белия дом по мнението на мнозина, – е член на борда на Cambridge Analytica.

Съветската школа е традиционно много силна в областта на пропагандната психологическата война, която в модерната си версия се нарича “хибридна”. Макар и не толкова high tech, и съветската школа е допринесла с прийоми, които са много ефективни. Като техниката на “гнилата сельодка” например, известна от учебниците от 60-те години: подбирате грозна лъжа за опонента и я тиражирате масово. Той е принуден да се оправдава, да се обяснява и попада в неизгодна позиция. Или пък тактиката “60:40” за пропагандна борба в не съвсем гостоприемна среда (в близката чужбина да речем): говорите 60% за НАТО и ЕС и 40% за Русия и санкциите срещу нея. Проевропейците се объркват, про-евразийците се обнадеждават.[iii]

Начало на какво?

Светът на Хобс е нелицеприятен. И той трудно може да бъде обичан. Защо е тогава тази антилиберална фиксация върху насаждането на хобсианска психология?

Хана Аренд отбелязва, че всеки тоталитаризъм започва с неприязън към всичко, което имаш[iv] – в нашия случай, демокрацията, свободите, ЕС, НАТО “Нещата трябва да се променят! Не могат да останат такива!”. Антилиберализмът винаги е насаждал подобни емоции на неприязън. Затова и Карл Льовенщайн нарича фашизмът “емоционализъм”.

Но съвременният антилиберал не е фашист, нито комунист. Той не отхвърля – поне открито – нито конституционализма, нито правата на човека, нито пазарната икономика, нито демокрацията. Напротив, той се бие в гърдите, че е демократ. Антилибералът няма алтернативна визия за обществото, както фашистът: той просто твърди, че “така повече не може” и се опитва да подрони психологическата основа на свободата. Да усилва и генерира страх.

Що за състояние е това? От една страна, либерализмът започва да се политизира и от обща идеология на всички партии в демокрацията, става разделителна линия. От другата страна стоят антилибералите, които не го отричат съдържателно, а “просто” искат да го суспендират временно заради опасности от най-различен характер: от “бежански цунамита” до “обезлюдяване и смърт на нацията”.

Колко временно и кое точно ще се суспендира обаче? Путиновата управляема демокрация ли е моделът? Орбановият диктат на мнозинството, може би? Кои права ще бъдат отменяни, за колко дълго и заради какво? И няма ли други по-цивилизовани начини за постигане на сигурност и мир, освен този, който се предлага?

Антилиберализмът днес предпочита психологията, докато съдържанието му изглежда хлъзгаво и неопределено. Докато то не се изясни, той си остава една психологическа игра, при която на всеки му се вадят такива картинки, които най-пасват на личните му страхове. И всеки почва да слюнкоотделя като кучето на Павлов.

___________

[i] Hannes Grassegger and Mikael Krogerus, The Data that Turned the World Upside Down https://motherboard.vice.com/en_us/article/how-our-likes-helped-trump-win

[ii] Профилирането става на базата на разделянето на хората по пет основни критерия: откритост към нови преживявания; съвестност при изпълнение на задача; интровертност; съгласие; невротичност. От английските наименования на тези критерии е и съкращението OCEAN, което ги обобщава.

[iii] В.Яковлев, Методы боевой спецпропаганды http://aillarionov.livejournal.com/846809.html

[iv] Hannah Arendt: From an Interview http://www.nybooks.com/articles/1978/10/26/hannah-arendt-from-an-interview/

КЗП пита защо СМС-ите на кирилица стрували повече отколкото на латиница

Post Syndicated from Delian Delchev original http://feedproxy.google.com/~r/delian/~3/rUccfhWEzQw/blog-post_9.html

КЗП иска обяснение защо е неграмотна и не разбира как работят кодовите (а не криптиращите) таблици. На операторите им е трудно да отговорят с цензорен език и без препоръка да се върнат в училище.
За другите неграмотни, също обяснявам.
Един СМС предава 160 байта данни. Защо 160 байта е друг въпрос, но не е важно.
СМС-а може да транспортира всичко, от текстови съобщения до системна информация и дори данни. Една от ранните имплементации на WAP протокола е върху SMS.
Какво си предават през СМС изпращача и получателя е без значение за оператора. Той не се интересува от съдържанието на съобщението, нито променя начина по който го предава в зависимост от съдържанието. За да го прави, би му трябвало инфраструктура, която би увеличила цената на обработка на СМС многократно, и следователно и цената за крайните потребители.
Само крайните устройства (терминалите/телефоните) избират как да кодират съобщението и какво му е съдържанието.
Ако крайните устрийства използват Concatenated SMS/EMS (допълнителна информация към вашият текст в смс-а, която казваа как текста е кодиран и дали има свързани в едно малки SMS-и), можете да изпращате текст съдържащ едновременно всякакви знаци от Unicode кодовите таблици, както и съобщения по-дълги от 160 байта, и дори файлове и картинки. Те просто се разбиват на съобщения от по 160 байта, в които се слага header, който казва как са кодирани знаците и данните вътре, и на как няколкото SMS-а може да са свързани.
Това не е избор на оператора, отново това е конфигурация и избор на телефонният апарат. 
Tелефонният апарат би декодирал байтовете в СМС-а до текст, в зависимост от кодовата си таблица по подразбиране.
И сега, когато изпращате нещо на кирилица, се използва (отново избор на телефоните е, а не на операторите, но за да имате съвместимост този избор трябва да е еднакъв и от двата комуникиращи си телефона, и за това ако променяте настройките може и да не ви разбере получателя) типично UTF-8 кодова таблица. Тоест латинските знаци се предават с 1 байт, но кирилцата, гръцките знаци, и разширените латински знаци, и китайските знаци и математическите символи и т.н. се предават с 2 байта.
Тоест ако пишете СМС само на латиница, може и да имате 160 знака, но ако пишете само с кирилски букви, ще имате 80 знака в съобщение.
Ако добавите EMS/Concatenated SMS (който се включва автоматично, в момента в който напишете по-дълъг текст, на латиница над 160 знака, на кирилица около 80-тина знака), той ще раздели съобщението ви на малки смс-и, и ще добави във всяко едно допълнителен хеадър, с който ще идентифицира например е тези смс-и съставляват едно съобщение и в какъв ред са те.
Тоест, ако напишете текст с 160 латински знака, той ще заеме точно един СМС за да бъде транспортиран.
Но ако напишете текст с 160 кирилски знака, той ще заеме 3 (ТРИ!) СМС-а за да бъде транспортиран. Причината е, че ви трябва минимум 8 байта хеадър за Concatenated SMS, и следователно можете да пренесете само 72 знака в един SMS. Тоест ще ви трябва един SMS за първите 76 знака, един за вторите 76 знака и един за третите 8 знака.
Така реално ще ползвате 3 смс-а и съответно ще платите 3.
А защо кирилицата се кодира с 2 байта а не с 1, обвинявайте тия дето са измислили компюторите, че не са знаели и ползвали всекидневно кирилца.

Дори и не искам да коментирам по същество, защо КЗП се занимава с глупости, от които няма техническа полза за гражданите. В момента над 80% от договорите за мобилни услуги в страната на практика включват неограничено количество СМС-и, и въпреки това средното количество СМС-и, които гражданите изпращат на месец намалява с всеки изминал ден и слиза стабилно под 30-40, половината от които реклами и системни съобщения. За пример преди 10г средното количество СМС-и на абонат бе 3-4 пъти по-голямо. СМС е мъртва услуга, защото е заменена от по ефективни (и предаващи много по големи и мултимедийно богати) услуги работещи върху данни (Skype, Viber, Facebook messenger, Yahoo messenger, Whatsapp, Snapchat, Google Hangouts/Duo/Allo, etc).
Заради ниската употреба на тази услуга, се обмисля на европейско ниво тя да бъде извадена извън системните услуги (тоест да не е задължителна, за да си получаваш например роаминг смс-а). И отново заради ниската и употреба операторите я таксуват на фиксирана такса. Където вече няма значение каква е цената на един СМС (тя е нула) и колко СМС-а са нужни за да напише някой псувня на български.
А усилията на КЗП да вдига патриотичен шум в предизборно време около безсмислена активност, от която реално няма много хора, да могат да се възползват, е изключително интересна

Държавата България далеч извън границите на България

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/konsulstva/

Нека поговорим за консулствата. Чуваме за тях най-вече при кризисна ситуация или когато политик получи удобна служба. За българите зад граница нещата стоят доста различно. Според различни оценки, между един и два милиона български граждани живеят в чужбина. Рано или късно повечето ще се сблъскат с тази част от държавната машина. Било то за лични документи, за легализация или по време на избори. Отделно има над половин милион българи пътуващи в чужбина за почивка или в командировка всяка година.

България е там, където има и един българин.

Политиците обичат този цитат с неизвестен автор. Наистина, България има дипломатически представителства почти навсякъде, където има българи. Откакто сме в Европейския съюз, при спешност може да се обърнем и към тези на други членки. Тук обаче ще обсъдим специфичните услуги, които българските консулства предлагат и по-специално възможността им да го правят адекватно.

Представете си следната ситуация: губя личните си документи. Живея във Франкфурт и трябва да си изкарам нов. Дават ми обаче час за чак след 3-4 месеца. Прозвънявам близките консулства – Берлин, Мюнхен, Брюксел, Берн, Париж. Всички са свободни след октомври. Единствено Париж имат след две седмици. За целта обаче трябва да пътувам 6 часа на посока при подаването и отново при получаването след 4 до 6 месеца. Тъй като съм в Европа, по-евтино и бързо ще ми е да взема отпуска, да се кача на самолета до България и да си извадя експресно документи.

Бесен съм и съвсем основателно. Този случай не е изключение, а правило при консулства, където има повече българи.

Хора няма, действайте

Съвсем разбираемо, служителите в консулствата си отнасят доста гняв и псувни. От години се опитвам да се докопам до данните за работата им и наскоро Външно най-накрая ми предостави част след запитване по ЗДОИ. Ето най-важните числа от тях:

  • През 2016-та България има 77 консулства и консулски служби
  • Общо служителите обслужващи граждани са 191 души
  • За последните 10 години най-малко са били през 2010-та 173
  • Най-голямото консулство с 14 служители е това в Москва. На второ място е Истанбул с 6
  • 65% от консулствата имат един или двама служителя
  • В западна Европа, САЩ и Канада има 26 консулски служби с общо 70 служителя

Поне 85% от българите в чужбина учат или работят в западна Европа и Северна Америка. Това са между 800 хиляди и 1.6 милиона души. За тях Външно е определило 70 души. Това би било аналогично на кметство в малко градче да поеме управлението на град като София.

Къде може да имате проблем?

Тези две карти са изготвени на база данните за служителите във всяко консулство, региона, за който отговарят и приблизителното разпределение на българите в чужбина. Последното взех от събраната информация от общностите, както и от активността в последните вотове.

europe

Вижда се ясно къде са дупките в покритието. Южна Италия, скандинавските страни, Шотландия и цяла Франция извън Париж. За тях съм отбелязал, че ако имате нужда от каквото и да е, по-добре да си хванете самолета към България. Други региони са близо до консулства, но заради голямата концентрация на българи натоварването им е значително. Такива са Лондон, Париж, Франкфурт, Брюксел и други. От тях единствено Лондон има 5 служителя. Франкфурт и Париж има по два, а Брюксел – 3. Франкфурт, например, отговаря за регион с поне 100 хиляди българи.

Следващата карта показва каква е ситуацията в щатите. Вижда се ясно струпването на консулствата и малкото покритие. В Чикаго има 4 служители отговарящи за около 200 хиляди българи. NY, LA, Вашингтон и Торонто имат по 3-ма, а Отава – 1.

us

В края на статията ще намерите подробна карта и таблица с всички консулства и броя служители в тях.

Консулски совалки

Министерството на външните работи изглежда оценява натовареността на консулствата и затова командирова хора да помагат. През 2015-та са изпратили 10-ма в Москва за 3 месеца през лятото. По четирима в Минск и Истанбул и по един в Грузия, Иран и Ливан. Нямало е нито един командирован в държава с голяма концентрация на български граждани. За последните 10 години са изключение случаите когато е изпращан човек в Западна Европа да помага. Дъблин, Мадрид и Валенсия са били удостоени с това внимание през 2007-ма и 2009-та с по един човек.

Обяснението за тези приоритети е просто – консулството в Москва издава туристически визи. Облекчените условия и кратките срокове предполагат доста чиновническа работа в летните месеци. Фокусирането върху Русия и бившите съветски републики по този начин обаче е странен. Според туристическата статистика на НСИ, руските туристи са приблизително 0.5% от всички посетили страната ни. За Външно обаче визите и таксите от тях са важен източник на приходи. Изглежда това натежава.

Последвай парите

Тук стигаме до финансовия въпрос. Колко са разходите и приходите на консулствата? В разходната част влизат заплатите, издръжката, местни данъци, техника, сметки, бюджет за събития и прочие. Приходите включват такси от различни услуги, наеми и други. От отчета на Министерството за 2015-та става ясно, че са събрали 54.5 млн. лв. от такси. Това е половината от цялата издръжка и заплати на ведомството. В тази графа обаче влиза всичко от дейността на Външно в страната и чужбина. Липсва всякаква прозрачност за дейността дипломатическите представителства.

Това, което ни трябва, е финансовите отчети на всяко дипломатическо представителство поотделно. Именно тях поисках от Външно със запитване по ЗДОИ, но отказаха да ми ги дадат. Насочиха ме към обобщения отчет, който споменах преди малко. Тъй като той очевидно не отговаря на въпросите ми, заведох дело в Административен съд София-град. Делото е насрочено за 16. септември.

Имаме нужда от тази информация, за да преценим до колко обезпечени са отделните консулства. Броят служители е само една част от историята. Състоянието на техниката, разходите за транспорт, ремонти, наемането на местни лица или стажанти е от критично значение за качеството на услугите и възможността да реагират в кризисни ситуации. Ще стане ясно и колко бюджет се отпуска на консулите за участие и организиране на културни събития, информационни кампании и изборни секции. Не на последно място, ще видим кои консулства внасят в бюджета повече, отколкото е реално получават. По неофициална информация, приходите от българите зад граница практически издържат външната ни политика. В същото време не се инвестира достатъчно нито в хора, нито в техника.

Едно поредно и последно разочарование

Това, че едно консулство има малко служители или лоша техника, не означава, че не обслужва добре българските граждани. Обратното също е вярно – при калпав консул добрата обезпеченост не означава нищо. Играта на нерви с месеците чакане, често неясните процедури и тромавата държавна машина обаче обезкуражават. Задълженията на консулските служители далеч не се изчерпват с издаването на паспорти и подпечатване на документи. Присъстват при предаване на затворници, работят с местните власти при издирване на изчезнали или близки на починали. През тях често минава и дипломатическата комуникация и организирането на визити.

Външно министерство има цял списък какво може да очакваме от консулствата. Докато някои услуги като заверката на документи става бързо, други въобще не се изпълняват. По-натоварените предимно отказват сключване на граждански брак. Въпреки, че е възможно консулът да организира цялата регистрация на българче родено в чужбина, по думите на Външно няма данни някой някога да го е правил. Процедурата за взимане на български акт за раждане не е сложна, стига да успееш да се прибереш в България за достатъчно време. Навярно затова доста от съгражданите ни не регистрират децата си като български граждани. Някои посочват тези затруднения сред причините да вземат чуждо гражданство.

Обичаме си страната, но мразим държавата.

Това ще чуете от много българи и то не само в чужбина. Когато сме далеч от България, консулствата и посолствата са държавата за нас. Всеки вижда в тях същите дефекти, заради които повечето са заминали. Фрустриращото в случая е, че Министерството на външните работи всъщност печели от българите в чужбина предоставяйки услуга с много лошо качество.

Въобще не помага и това, че консулите на практика нямат право да комуникират с българските общности. Нямат контрол над официалните си интернет страници, от няколко години е забранено да имат официални страници в социалните мрежи и да говорят с журналисти. С тези си правомощия консулите са нищо повече от касиери с печат в ръката. Толкова им позволява Външно. Това обаче не е известно на обществото и затова отнасят цялата критика, за която би трябвало да отговаря външният ни министър.

Подробни данни

На тази графика ще видите промяната на броя служители през годините. Разделил съм ги на консулства в западна Европа, САЩ и Канада, други консулства и съм добавил колко помощници са били командировани.

chart1

Тази карта показва служителите работещи с граждани през 2016-та. Таблицата след нея дава подробна разбивка по консулства за последните 10 години.

Попитайте лекаря си дали тази прозрачност е подходяща за вас

Post Syndicated from Боян Юруков original http://yurukov.net/blog/2016/prozrachnost-lekari/

Публичната сфера често и с право отнася критика, че е раздута, тромава и неефективна. Иновациите в администрацията обикновено изостават с години от тези, които използваме в ежедневието или работата си – електронно банкиране, планиране на бизнес процеси, управление на човешки ресурси, комуникацията и откритостта пред обществото. Всичко това е до такава степен различимо, че се е превърнало в аксиома.

Ще разберете тогава интереса ми към случаи, които по-скоро показват обратното. Особено когато става въпрос за данни. Може би сте подминали тази новина:

Асоциацията на научноизследователските фармацевтични производители (ARPharM) публикува данни за финансовите взаимоотношения на индустрията с лекари.

В асоциацията членуват 22 от най-големите световни фармацевтични компании разработващи нови лекарства и в рамките на европейска инициатива са решили да повишат прозрачността в сферата. Към тях догодина ще се включат онези произвеждащи генерични лекарства, сред които има доста български. 60% от българските лекари получили някаква форма на финансиране са дали разрешение да се осветят плащанията към тях. Справките включват кога, колко пари и за какво са дадени – научни трудове, лекции, участия в семинари и прочие.

Докторите и “big pharma”

Първо трябва да разберем защо всичко това е важно. Топлата връзка между лекарското съсловие и фармацевтичната индустрия е обвита в скандали и съмнения. У нас темата остава встрани от новините окупирани с поредната здравна реформа, положителни лекарствени списъци и някоя друга скандална болница. Темата въобще не е нова в други държави. John Oliver в Last Week Tonight направи интересен сегмент за ситуацията в щатите. В него описва как компании и посредници буквално подкупват лекари да предписват определени лекарства повече от други. В някои случаи лекарствата дори не са били нужни. Дори когато са подходящи за диагнозата, разкритията поставят под съмнение преценката на тези лекари. Честа практика е кабинетите да получават безплатен обяд, а някои специалисти – хонорари за несъществуващи лекции.

medicine-thermometer-tablets-pills

В Германия това също е проблем. Личният ми лекар, например, членува в организация казваща се буквално “Плащам сам обяда си“. Всички в нея декларират, че ще отказват всякакъв контакт с представители на фармацевтичната индустрия. В Германия обаче здравната система и предписването на лекарства е принципно различно от това в България. Фармацевтите и здравните каси са най-често обекти на “ухажване” от компаниите. Нерядко се случва да получиш някаква разновидност на лекарството предписаното в рецептата не защото само него имат в аптеката, а защото някой по веригата решава така. Макар активното вещество да е същото, ефективността и страничните ефекти често са различни, а понякога не ти оставят дори избор.

Всичко това съвсем разбираемо хвърля сянка върху медицинската професия. Често компаниите имат нужда от медицински специалисти работещи с пациенти за научната си дейност. Има много легитимни причини лекар да получави пари, апаратура и дори безплатни лекарства. Понякога тези неща са дори регламентирани нормативно. Изброените взаимоотношения не предполагат непременно корупция, но определено са съмнителни. Именно затова усилията към някаква прозрачност са толкова важни. Всеки трябва да може да провери дали лекарят му е приемал подаръци или хонорари от фармацевтични компании и да прецени сам.

Именно това виждаме в щатите, където т.н. ObamaCare въвежда нормативно изискване да се осветлят плащания от компании към лекари. В Европа индустрията явно е решила да се саморегулира и от тази година публикува данните без законово задължение за това. Това е изключително похвално и фактът, че България е част от инициативата ще ни даде възможност да надникнем в тези взаимоотношения.

Прочетете внимателно листовката

До тук добре. Какво обаче виждам като проблем? В този блог доста говоря за отворени данни и нуждата информацията да е достъпна във вид лесен за обработка и анализ. Веднага след като излезе новината, писах на PR-ите на асоциацията и попитах в какъв формат ще бъдат публикувани справките, може ли да ги свалим наедно и да ги съпоставим с други данни. След известно увещаване признаха, че макар да има препоръчан формат в кодекса им, всяка компания решава как да ги публикува. Повечето са в PDF формат и са пръснати по сайтовете на членките. Ето три примера от компании синонимни на big pharma.

m3

m2

m1

Веднага се сетих за финансовите отчети на общините, които Министерството на финансите отказа да ми даде. “Гонете си ги по сайтовете им”, ми отговориха. Сетих се и за старите PDF справки за гласовете на депутатите в пленарна зала. Сетих се и за “регистъра” за изкупена ВЕИ енергия, който макар в Excel формат, напомня силно на докладите на компаниите като използваемост. С други думи, прозрачността обявена тези дни от фармацевтичната индустрия е на нивото, което администрацията ни вече беше преди 5-6 години. От тогава насам много от регистрите и справките в публичната сфера бяха отворени. Вече година те се публикуват в правителствения портал за отворени данни и сферата на информацията се разширява постоянно.

Ако тези и други компании искат да бъдат прозрачни, трябва да вземат пример от държавните институции. Осъзнавам колко абсурдно звучи това като изречение, но е факт. Публично достъпната информация помага както за засичане на неефективности и корупция в системата, така и за откриване на нови възможности за бизнес и сътрудничество. Публичната сфера има един вид “монопол” над отворените данни и е крайно време принципът да се “приватизира”. Компаниите имат много данни, които са ключови за бизнеса им и представляват търговска тайна. Има обаче и такива, публикуването на които не само няма да им навреди, но и ще помогне на бизнес екосистемата около тях.

Гледай, но не пипай

Публикуването обаче далеч не е достатъчно. Важен аспект от отворените данни е това да може да ги използваме. Независимо колко съм се борил с държавни регистри, никой не ми е казвал, че не мога да отварям данните. В конкретния случаи, бях изрично предупреден от асоциацията, че нямам право да обработвам извадките за плащанията към лекари. Тоест нямам право да обобщавам данните и да ви показвам доста интересната статистика по градове и специалности. Данните са собственост на съответните компании и не може да се използват промерно в мобилен APP за улеснение на пациентите. Всеки от нас поотделно трябва да прерови сайтовете на фармацевтичните компании, да отвори документа и да търси конкретен лекар. Сами разбирате защо имам проблем с това. В щатите, където тази прозрачност е наложена от закон, има портал с всички данни във възможно най-достъпен и свободен за използване формат. Затова има толкова статии, анализи и подробни разследвания. У нас си оставаме с няколко препечатани новини и жълти парцали овикващи света, че лекарите взимали пари от big pharma.

Тази прозрачност е изцяло за ПР цели и когато е фалшива постига обратен ефект. Често държавата заставя бизнеса да е прозрачен с финансовите си отчети, собствеността и други аспекти от работата си. Дори тогава някои компании правят всичко възможно справките да са трудни за намиране и използване. Аналогично, когато говорим за социална отговорност се сещаме за детски площадки и обучение на безработни от малцинствата. Компаниите наричащи се “социално отговорни” налагат тази дефиниция, защото е евтина и има малък ефект. Истинската социална отговорност е отвореността към обществото. В 21 век това означава прозрачност, отворени процеси и данни както за публичната, така и за частната сфера.

И все пак… алтернативните

Критиката ми може да изглежда дребнава, но е важна, ако искаме някаква прозрачност. Въпреки това, не мога да не призная, че направеното е стъпка напред. Надявам се повече лекари и фармацевтични компании да се включат. Тези справки ще открехнат вратата към взаимоотношенията с лекарското съсловие и навярно ще създадат конструктивен дебат. Ако не, то поне някой с рецепта в ръка може да се сети да попита лекаря си “Абе, тия тук давали ли са ти пари?”

Това, което няма да видите обаче е подобна прозрачност в сферата на т.н. “алтернативна медицина” – хомеопатия, натурални добавки, билкови таблетки и прочие. Преди няколко месеца започнах разговор с около 60 дипломирани фармацевта. След като първите отказваха всякакъв коментар, започнах да се представям за “организатор на семинари по алтернативна медицина”. Почти никой сред фармацевтите не отказа да бъде изпратен на семинар в Банско или Шварцвалд с всички платени разходи, дори когато уточних, че “очакваме” да зареждат от “хомеопатията ни” и да я препоръчват. Трима все още ми пишат мейли “какво стана със семинара”. Ще публикувам резултатите когато събера всички отговори.

хомеопатия измама

В това няма нищо незаконно, а навярно дори и принципно лошо – заплатите са ниски, почивката е безплатна и никой не може да ги задължи да продават точно въпросния мехлем. Когато обаче влезете в аптека или посетите лекаря си, не бихте ли желали да знаете дали някой не го праща всяка година на почивка, преди да ви препоръча “ей тука едни много работещи захарни топчета”? Лекари и фармацевти, с които говорих вече в лично качество, признаха, че практиката е масова. Често аптеките зареждат и пробутват на клиентите си определени билкови хапчета, тинктури и хомеопатия точно защото при определени резултати очакват пак да бъдат “поканени”. Публикуваните от ARPharM данни показват също, че повечето лекари са взимали от тях до 300-400 лв. за посещение на семинар, например. Тридневна екскурзия до курорт в Германия и Гърция излиза доста повече.

Иронията тук е, че производителите на тези “алтернативни лекарства” са също големи корпорации с многомилионна печалба. Докато само няколко процента от приходите им отиват за “разработка” на нови продукти, между 40 и 60% отиват за реклама, лобизъм и подобни “семинари”. Прозрачност в тази сфера няма да видим, защото е срамно за тях. Твърдението на “натуропатите” е, че лекарите са подкупвани от фармацевтичните компании да тровят хората. Публичността, за която говорих горе, ще осветли колко истина има в това. Фактите обаче са, че същите проблеми има и в “алтернативната медицина”. Аз лично бих искал да разбера дали и колко са получили професорите включили курсове по хомеопатия в медицинските ни университети. Най-вече ми е интересен фармацевтичният факултет в МУ Пловдив, чийто декан изглежда от 13 г. се занимава почти изцяло с хомеопатия.

Ако искаме прозрачност за едното, защо не и за другото? Ако очакваме отворени данни от управниците и администрацията, защо не и от ключови за живота ни организации и компании?

2016-06-26 Лекцията ми от ПловдивConf, “ХУДЛ: една полезна дрога”

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3309

(колебаех се дали да пиша за brexit или за лекцията ми, но някакси човешката глупост трябва да стои на по-заден план от полезните неща)

Докато четях “The view from the cheap seats” на Нийл Геймън, ми хрумна да направя тая лекция. Може да гледате слайдовете, докато я четете, но да знаете, че няма нито една картинка. Опитал съм се да следвам донякъде каквото говорих на самата презентация.
(добавих нещо интересно към генератора ми на презентациите, epub версия, която може да се гледа на някакъв reader вместо бележки)

ХУДЛ: една полезна дрога
———————–

Добрутро, добри хора.

Радвам се, че въпреки жегата има някакви хора да ме слушат, и няма да обвинявам никой, ако заспи.

Заглавието нарочно беше избрано така, за да останат някакви хора в залата, а и ми беше интересно колко ще избягат, като видят за какво става въпрос. Може би беше грешка, понеже колкото повече хора има в залата, толкова по-горещо става…

Темата е художествената литература.
(брех, никой не избяга. Може би защото всички спят?)

Та, защо трябва на някой да му пука за литературата, и защо изобщо трябва да ви говоря по въпроса? Литературата е силно недооценена във влиянието си, в полезността си и в това какво невероятно изживяване ни дава. Много хора считат книгите за нещо, което ги карат да учат в училище и с което им губят времето, нещо, което няма смисъл. Това е доста неприятно, понеже хората, които планират колко големи трябва да са затворите в бъдеще са открили сериозна корелация в едно поколение между количеството хора, които не са чели като деца и броят от същото поколение, които са станали затворници.
(това важи за американските затвори, за нашите нищо не може да се каже)
Както ще разказвам по-долу, има много полезни моменти в четенето, както и защо е толкова приятно.

Защо ви го разказвам аз? Понеже няма много други хора, които да се хванат да го правят – има разни инициативи, насочени към обществото, като “аз чета” и не-помня-какви-други, но те са много широки и се мотаят често по медии, на които никой не вярва. Аз ще се опитам да направя лекция, насочена поне донякъде към IT хората, с надеждата да има някакъв ефект (не само да не влезем в затвора 🙂 ). Също така, на мен литературата ми е помогнала много и искам да го споделя и с вас, понеже мисля, че не трябва да съм един от малкото облагодетелствани 🙂

Има неща, за които няма да говоря. Ще пропусна всичкият non-fiction (който в момента може би е половината от това, което чета) – техническа, историческа и всякаква научна литература – там има също шедьоври и полезни неща, но те изискват по-скоро цикъл лекции (например “на какво може да ни научи историческата литература”, “технически книги, написани добре” или “основен курс по политика и защо ни е”). Иска ми се да говоря и за комиксите, но те заслужават съвсем отделна лекция, и също така ще пропусна книгите-игри, понеже имам твърде малък досег с тях.

И нека да започна с това защо книгите и художествената литература по-специално имат са полезни за нас.

Най-мощният анти-депресант, който съм откривал (изписвали са ми някакви неща, без да стигам до тия от конския тип), е всъщност да се озовете в ситуация, която да ви накара да видите колко не е страшно вашето текущо положение, да го видите от страни и да може да поставите в перспектива това, което ви се случва. Моят пример беше да бъда настанен преди да ми правят дупката в главата в невро-онкологичното отделение (в превод – рак на главата). Така, като видиш около себе си хора с доста по-сериозен проблем, твоят поглед върху нещата започва да се променя. Не го препоръчвам на никого (въпреки че имаше идеята разни депресирани техничари да ходят да помагат на болни от рак хора), но върши работа.

По-лек вариант на това е просто да се озовете в друг свят, който да ви помогне да си промените представите. Има различни начини:

Може да гледате филми. Те обаче са кратки, нямат достатъчно история, филмите над два часа не се получават, а в два часа никаква история не може да се събере.
Също така, няма достатъчно, няма достатъчно материал – единствено порно-индустрията произвежда достатъчно материал (май беше 4 часа за всеки час реално време), но там историите куцат и твърде бързо омръзва.
Филмите вдигат и шум – все някой говори и трябва да се слуша, а и дори да сте фенове на нямото кино, там пак има soundtrack, който си е част от историята. Това прави цялото нещо не-толкова-социално, щото не могат трима човека да гледат три филма в една стая, няма как да се получи. Някои хора, на които си изнасях преди това лекцията казаха, че това е само мой проблем, но не мога да го пропусна.
И най-вече, в наше време всички филми са ужасно клиширани.

Друг вариант са сериалите (всъщност аз даже гледам сериали). Те имат предимството, че са по-дълги и могат да съберат една книга както трябва, да изградят историята и героите както трябва, и даже могат в общи линии да предадат една книга – примерът е как Game of thrones се получава (на филм нямаше как да стане), и поне според мен Властелинът на пръстените щеше да е много по-добре на сериал, отколкото на 10 часа филми.
Проблем е пак, че няма достатъчно материал – освен, че няма порно сериали, по принцип производството им е бавно и тежко. Въобще, всичко кинематографично иска много по-голям ресурс.
Също така, и двете не оставят време за мислене. И филмите, и сериалите се движат със собствено темпо, което не ви дава възможност да спрете и да помислите, да предъвчете информацията. Също така трудно може да се избърза – например наскоро гледах сериал, на който първия сезон беше зле, втория ставаше и третия беше невероятен, но нямаше как да мина бързо през първия, понеже не е само пълнеж, но и setup на историята, който си е важен. Може би просто няма решение на тоя проблем…
Пак вдигат шум, и пак са ужасно клиширани. Всеки път, като гледаш нещо в общи линии е ясно какво ще се случи, просто защото пътеките са утъпкани и никой не смее да излезе извън тях (с много малко изключения, като например Black Mirror).

Имаме и резервен вариант – алкохол и/или халюциногени, които могат да са супер ефективни (към публиката: да, наздраве, и се надявам да е алкохол, не халюциноген, че не е ясно какво ще виждаш), но са вредни за черния дроб (и не само), и като цяло са твърде опасни.
(вероятно трябва да направим една лекция за различните вещества и въздействието им, но май няма да е моя такава. Но, ако видите из турнето лекция, която се казва “бензин”, ще е за нещо такова, щото човекът е пил бензин, и се надявам да го навия)

А книгите…
Книгите са огромно количество. Да прочетете 1 GB чист текст ви трябват 20на години (сметката е, че 1 страница е около 4kb, което прави ~250000 страници, дори при моя темп на четене са 5 години). Само в проекта Гутенберг има 21GB книги (проектът, който събира книгите с изтекли авторски права), да не говорим за количеството други архиви, като например libgen (където има около 10 милиона книги). Според една сметка на google до 2010 е имало 129 милиона книги, които няма как да бъдат прочетени от един човек, дори един процент е непосилно число. Аз, с много желание, за целия си живот има шанс да прочета най-много 10000 книги, ако се старая много.
Книги може да четете навсякъде, без да пречите на хората (с изключение на случаите, в които четете докато някакви хора ви обръщат внимание).
Разнообразието на идеи в книги е най-голямото съществуващо – всички идеи тръгват от някакви книги или ги има в такива, и има нещо като правило 34 на internet-а (което гласи, че ако има нещо, то има порно с него) – ако нещо съществува, то има книга по темата. При 129 милиона книги не е трудно.
Има и формати, които работят без ток – има хартиени книги, работят без ток, само със светлина (даже не е задължително да е слънчева), не им трябва даже internet. Предполагам, все още сте виждали такива напред-назад, ако ще да е само да си подпирате монитора 🙂
И книгите са най-близкото нещо, което имаме до телепатия. Малко по-нататък ще ви го покажа 🙂

Книгите ни дават нова информация и перспективи. Никой от нас не знае всичко.
Авторите постоянно си задават въпроси от типа на “ако продължава така” (бежанската криза), “какво щеше да стане, ако…” (хората развият свръхестествени способности), пробват да намерят отговори, и с това ви карат и вие да си задавате същите въпроси и да стигате до някакви отговори, или да оспорвате техните. Като цяло, ви карат да мислите, а съм чувал (е, или съм чел някъде), че да мислиш е полезно. Не знам някой да го е доказал, та ще го оставя като аксиома 🙂

Развива важното за нас въображение. Ето един цитат:
‘Oh, you know for years we’ve been making wonderful things. We make your iPods. We make phones. We make them better than anybody else, but we don’t come up with any of these ideas. You bring us things and then we make them. So we went on a tour of America talking to people at Microsoft, at Google, at Apple, and we asked them a lot of questions about themselves, just the people working there. And we discovered that they all read science fiction when they were teenagers. So we think maybe it’s a good thing.’

Идва от първата организирана от държава (Китай) конференция за фантастика. Събрали там разни писатели и свързани хора, и Нийл Геймън, който бил там попитал местен партиец – защо правят такова нещо, никъде другаде не бил виждал нещо подобно. Отговорът е цитатът по-горе, че колкото и да са добри китайците в копирането или правенето на техника, нищо от това, което правят не е измислено там. Та, някакви хора отишли, разпитвали всякакви работещи из Силициевата долина и общото, което намерили било четенето на фантастика в ранна възраст. Та, може би е нещо хубаво?
Предположението е, че това развива (важното за нас) въображение.

Също така, от книгите могат да дойдат много нови идеи и насоки (за което имам три пълни слайда):

Фантастика с вампири в космоса ме накара да седна и прочета много неща по темата за човешкото съзнание, мислене, свободната воля и свързаните теми. Беше доста странно, понеже попаднах на нея от thread в един блог, където се питаше за наистина важна книга от последните 10 години, и там много хора казваха – тази книга е страхотна, не се плашете от вампирите. Ще я спомена даже по-нататък пак.

“Нощната стража” и няколко други книги на Тери Пратчет ме накараха да се замисля върху смисъла и работата на полицията (и да си потърся малко книги по темата). В нашата държава ние виждаме полицаите като нещо, което пречи и някак смислената им роля се губи. Като цяло Пратчет е замислящ по редица подобни теми.

“Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет” (странно заглавие, доста стара книга) е книгата, заради която спрях да пиша оценки, вътре има глава, която обяснява много добре защо.

“Fight club” и темата за консумеризма – книгата е прилично по-добра от филма (въпреки че филмът много се старае).

Dead air на Iain Banks и как се бори човек с идиоти е също доста забавна.

И да, наистина представата ми за армията и казармата отвътре все още се базират на “Приключенията на добрия войник Швейк” на Ярослав Хашек. На мен казармата ми се размина, но си мисля, че нямаше много да ми мръдне представата…

“Little brother” и “Homeland” на Кори Доктороу дадоха интересни идеи за следващите протести (каквато е и целта им, те са не толкова книги, колкото наръчници).

“Махалото на Фуко” и “Пражкото гробище” на Умберто Еко са може би най-закопаващите книги за конспиративните теории.

“Сатанински строфи” на Салман Рушди ме накара да се ровя повече в Исляма и да се опитам да разбера какъв точно им е проблема на тия хора с книгата.

Братя Стругацки и всичко, което са написали само по себе си е много храна за размисъл, по всякакви социални теми.

Крайтън и Хейли са ме карали да се интересувам от инфраструктурата на всичко – заводи, летища, болници…

Като пример не за мен – Артър Кларк е измислил комуникационните спътници.

И всякакви други неща, които не ми е преписват от слайда 🙂

Разбира се, може да четем просто за удоволствие. Спомням си как първата книга, която наистина ми хареса (“Откраднатата баба” на Атанас Мочуров – не помнех автора, ама я издирих по заглавието) съм я чел 39 пъти, просто щото ми харесваше. Идея си нямам защо съм ги броил, но мисля, че в един момент я знаех почти на изуст (трябва да съм бил на 6-7-8 години).
Спомням си една такава случка, като беше излязла “Нощната стража” на Тери Пратчет, със съквартиранта си я бяхме взели и вечерта като се прибрахме, седнахме да четем, всеки в неговата стая. По едно време аз свърших книгата, погледнах навън и без да се усетя, казах на глас “Брех, то се е съмнало!”. От другата стая чух “А, вярно бе!”…

Дори самият език може да достави огромно удоволствие. Ето малко цитати:
(дължа бира на Андрей, щото се сети от къде са няколко от тях)

“И наистина, бай Ганьо разлюти супата си до такваз степен, щото един непривикнал човек би се отровил.”
Тоя цитат винаги си го спомням, като ям шкембе чорба.

“The house had four windows set in the front of a size and proportion which more or less exactly failed to please the eye.”
(“Пътеводител на галактическия стопаджия”)

“Отдавна умряла проститутка гонеше съвсем жив мъж през тълпата и си искаше отдавна дължими пари за минала услуга.”
(Стивън Ериксън, една от книгите за Корбал Броуч и Бочалайн.

“What is a flower? A giant sexual organ in its Sunday best. The truth has been known for a long time, yet, over-aged adolescents that we are, we persist in speaking sentimental drives about the delicacy of flowers. We construct idiotic phrases like “So-and-so is in the flower of his youth”, which is as absurd as saying “in the vagina of his youth””
(Амели Нотомб, “Любовен саботаж”)

“Икономиката е псевдонауката, която разглежда илюзорните отношения на субектите от първи и втори род във връзка с халюцинаторния процес на тяхното въображаемо забогатяване.”
(Виктор Пелевин, “Generation П”, любим цитат ми е да го казвам на икономисти. Доста близък до реалността, донякъде чак притеснителен как една измислица движи голяма част от обществото)

“Political language is designed to make lies sound truthful and murder respectable, and to give an appearance of solidity to pure wind.”
(Оруел, разбира се)

“Some humans would do anything to see if it was possible to do it. If you put a large switch in some cave somewhere, with a sign on it saying ‘End-of-the-World Switch. PLEASE DO NOT TOUCH’, the paint wouldn’t even have time to dry.”
(Пратчет)

Честно казано, бих могъл да направя презентация само от цитати и пак да звучи добре, но ще е малко нечестно 🙂

Разбира се, чувал съм и доста оплаквания. Можем да започнем с “ама това не ли бягство от реалността”, и ще отговоря пак с цитат (който е цитат от някой друг): “C. S. Lewis wisely pointed out that the only people who inveigh against escape tend to be jailers.” (Нийл Геймън). Интересно, че като човек чете (non-fiction) книги за правилата по разни тоталитарни лагери и затвори (съветските са един много добър пример), там всякакви такива неща като личен живот и бягане от реалността са максимално забранени (има един особено добър пример в румънските “превъзпитателни” лагери), като успяват да потрошат психически сериозна част от хората. Да се чуди човек Оруел без да е бил там как толкова добре ги е описал…

За някои хора е бавно. Не знам защо бързат, а човек се научава да чете с повече четене. Това дори е предимство, защото ни дава възможност да четем със собственото си темпо, да обмисляме нещата – няма какво да ни припира.

Чувал съм хора да казват, че книгите са им скучни. Това значи, че четат грешните книги – при толкова много съществуващи не е особено възможно да няма нищо интересно. Има всякакви странни неща, включително преди няколко години някой написа “Гордост и предразсъдъци със зомбита”…

А защо това подзаглавие, къде е дрогата? Пробвайте 🙂 Става ясно много бързо, нуждата да разберете какво става, да се нарадвате на езика, на идеите… Доколкото знам, хората се лекуват от желанието си за четене чрез умиране (за разлика от опиатите, където поне има програми и институции да помогнат). Винаги има желанието да се намери още нещо такова, толкова интересно и забавно (а защо не и повече?). В статистиката на goodreads (които са не-чак-толкова-голяма социална мрежа) за миналата година в reading challenge има 1,722,620 участника и 29,258,154 прочетени книги. Забавното е, че аз, дето чета по около 100 книги годишно, не влизам даже в топ 20-30%, щото има хора, дето четат по 900…

“Какво да четем” е доста често срещан въпрос. Правилният отговор (и най-лесният) е “каквото ви хареса”. Никой друг няма как да знае какво ще ви хареса, та каквото хванете и ви е забавно – четете го 🙂 Дал съм по-долу малко идеи, но моят вкус може сериозно да се различава от вашия. Това не е проблем, щото, както казах по-горе – 129 милиона…
(започвам с цитат от книгата, с > отпред)

> “Истината е, че откакто ме назначиха в тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, ходенето по нужда се бе превърнало в политически акт.”
“Изумление и трепет” на Амели Нотомб е кратко, забавно, леко странно (както повечето ѝ книги) и се чете бързо и с удоволствие. Започвам с него, преди да продължа с тухлите.

> – How long do you want these messages to remain secret?[…]
> – I want them to remain secret for as long as men are capable of evil.
“Cryptonomicon”-а на Нийл Стивънсън мисля, че съм споменавал и преди – в книжните си лекции в initLab и в кило други post-ове. Криптография, валути, втората световна война, модерните крипто-пънкове, Алан Тюринг, и просто радост за душата. За всички, на които е харесала Стивънсън е написал Бароковия цикъл, който е три такива тухли в края си има спор между Нютон и Лайбниц на темата за свободната воля. От нея може да ви станат интересни много неща.

> ‘And what would humans be without love?’
> RARE, said Death.
Чудех се и не можах да избера една книга на Тери Пратчет, за това препоръчвам целия. Имаше проблем с част от преводите му, в оригинал е прекрасен, пробвайте го.

> “Bill could smell Its breath and it was a smell like exploded animals lying on the highway at midnight.”
Стивън Кинг е човекът с телепатията. В книгите му е пълно с такива изречения, които в един момент започвате да си представяте. Има хора, които твърдят, че не е сериозен писател, понеже пише там някакви си популярни ужаси, но истината е, че той е един от наистина големите майстори на езика и на това да бръкне някъде във вас. Може би и буквално 🙂 От него препоръчвам като за начало “Мъртвата зона”, “То”, “Зеления път”, или каквото изобщо си харесате. Има много филми по него, и сполучливите са точно защото са успели да предадат телепатията достатъчно добре на екрана.

> “This is how you communicate with a fellow intelligence: You hurt it, you keep on hurting it, until you can distinguish the speech from the screams.”
Blindsight на Peter Watts (“Слепоглед” на български, не съм гледал как е превода) е книгата с вампирите в космоса и една от най-издържаните научно фантастики, на които съм попадал. Авторът е океански биолог, работил по специалността си 10на години, публикувал и т.н., и решил в един момент да мине към фантастиката. Това е първа книга от втората му поредица, и това беше много замисляща книга, в която намерих и много от неща по темата за изкуствения интелект, които преди това бях виждал в “Новият разум на царя” на Роджър Пенроуз (математик, книгата е научно-популярна на темата докъде може да стигне изкуствения интелект, с прилично количество математика).
А за вампирите обяснението е, че те са вътрешно-видов хищник, който се храни с хора, има много добро зрение, и е изчезнал когато хората са започнали да строят къщи, понеже ако вампир види прав ъгъл, му се задействат едновременно твърде много от зрителните рецептори, получава се претоварване и нещо близко до припадък. За останалото препоръчвам да хванете книгата 🙂

> “Governments always commit their entire populations when the demands grow heavy enough. By their passive acceptance, these populations become accessories to whatever is done in their name.”
“Експериментът Досейди” на Франк Хърбърт. Повечето хора знаят за “Дюн”, но това също си заслужава да се прочете, поне като идея за посоката, в която може да тръгне дадено общество под натиск (и която може да отговори защо хората от много потиснати общества успяват да “hack”-нат тези от по-свободните, на по-прост език защо престъпността в Европа след 1989 е осново от източно-европейски произход).

> “We are a wretched, petty species, and we have been given power to destroy ourselves with.”
“Worm” на Wildbow е интересен случай. Ако не беше толкова добро, и толкова трудно за оставяне, не знам дали нямаше да застрелям човека, който ми я препоръча – книгата е около 5000 страници, и не дава възможност да я оставиш. И докато с други книги това е в общи линии да не се спи една нощ, тук това беше две седмици непрестанно четене до ранните часове. Може да се намери online на url-то, и я препоръчвам на всички, не само защото искам и други хора да преживеят същото нещо 🙂 Може просто да я започнете, то не е нужно много…

Имаше няколко въпроса след лекцията:
Функциониращ адрес на libgen – не се намира трудно, има един, завършващ на .rus.ec….
Техники за бързо четене дали използвам – мисля, че само една, че не субвокализирам (т.е. не си произнасям на ум думите), но не помня как съм го научил, случи се във ваканцията ми между първи и втори клас, просто започнах да чета по-бързо. Има някакви начини и доста информация по темата, може да е полезно да се пробва. Скоростта на четене много зависи и от количеството информация, има неща (като фентъзита), които могат да се четат много по-бързо, понеже просто информацията вътре не е толкова много.
Ако до края на живота си съм принуден да избера една книга, която да препрочитам, коя ще е – никаква идея. Мислих, мислих, но ще трябва да е нещо много по-дебело от Worm …
Минавало ли ми е през ума да пиша някаква книга – аз не пиша особено добре, а и това иска доста време и спокойствие, които нямам. Доколкото знам, е нужно да напишеш около милион думи текстове, за да свикнеш да пишеш добре, не знам дали съм стигнал до там. Иначе, многото четене е изискване за доброто писане, но не е достатъчно.