Tag Archives: всякакви

Седем мита за GDPR

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3105

GDPR, или новият Общ регламент относно защитата на данните, е гореща тема, тъй като влиза в сила на 25-ти май. И разбира се, публичното пространство е пълно с мнения и заключения по въпроса. За съжаление повечето от тях са грешни. На база на наблюденията ми от последните месеци реших да извадя 7 мита за Регламента.

От края на миналата година активно консултирам малки и големи компании относно регламента, водя обучения и семинари и пиша технически разяснения. И не, не съм юрист, но Регламентът изисква познаване както на правните, така и на технологичните аспекти на защитата на данните.

1. „GDPR ми е ясен, разбрал съм го“

Най-опасното е човек да мисли, че разбира нещо след като само е чувал за него или е прочел две статии в новинарски сайт (както за GDPR така и в по-общ смисъл). Аз самият все още не твърдя, че познавам всички ъгълчета на Регламента. Но по конференции, кръгли маси, обучения, срещи, форуми и фейсбук групи съм чул и прочел твърде много глупости относно GDPR. И то такива, които могат да се оборят с „Не е вярно, виж чл. Х“. В тази категория за съжаление влизат и юристи, и IT специалисти, и хора на ръководни позиции.

От мита, че познаваме GDPR, произлизат и всички останали митове. Част от вината за това е и на самия Регламент. Дълъг е, чете се трудно, има лоши законодателни практики (3 различни хипотези в едно изречение??) и нито Европейската Комисия, нито някоя друга европейска институция си е направила труда да го разясни за хората, за които се отнася – а именно, за почти всички. Т.нар. „работна група по чл. 29 (от предишната Директива)“ има разяснения по някои въпроси, но те са също толкова дълги и трудно четими ако човек няма контекст. При толкова широкообхватно законодателство е голяма грешка то да се остави нерязяснено. Да, в него има много нюанси и много условности (което е друг негов минус), но е редно поне общите положения да бъдат разказани ясно и то от практическа гледна точка.

Така че не – да не си мислим, че сме разбрали GDPR.

2. „Личните данни са тайна“

Определението за лични данни в Регламента може би характеризира целия Регламент – трудно четима и „увъртяно“:

„лични данни“ означава всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано („субект на данни“); физическо лице, което може да бъде идентифицирано, е лице, което може да бъде идентифицирано, пряко или непряко, по-специално чрез идентификатор като име, идентификационен номер, данни за местонахождение, онлайн идентификатор или по един или повече признаци, специфични за физическата, физиологичната, генетичната, психическата, умствената, икономическата, културната или социална идентичност на това физическо лице;

Всъщност лични данни са всичко, което се отнася за нас. Включително съвсем очевидни неща като цвят на очи и коса, ръст и т.н. И не, личните данни не са тайна. Имената ни не са тайна, ръстът ни не е тайна. ЕГН-то ни не е тайна (да, не е). Има специални категории лични данни, които могат да бъдат тайна (напр. медицински данни), но за тях има специален ред.

Разграничаването, което GDPR не прави ясно, за разлика от едно разяснение на NIST – има лични данни, на база на които хората могат да бъдат идентифицирани, и такива, с които не могат, но се отнасят за тях. По цвят на косата не можем да бъдем идентифицирани. Но цветът на косата представлява лични данни. По професия не можем да бъдем идентифицирани. (По три имена и професия обаче – евентуално може и да можем). И тук едно много важно нещо, посочено в последните изречения на съображение 26 – данни, които са лични, но не могат да бъдат отнесени към конкретно лице, и на база на които не може да бъде идентифицирано такова, не попадат в обхвата на регламента. И съвсем не са тайна – „имаме 120 клиента на възраст 32 години, които са си купили телефон Sony между Април и Юли“ е напълно окей.

Та, личните данни не са та тайни – някои даже са съвсем явни и видни. Целта на GDPR е да уреди тяхната обработка с автоматизирани средства (или полуавтоматизирани в структуриран вид, т.е. тетрадки). С други думи – кой има право да ги съхранява, за какво има право да ги използва и как трябва да ги съхранява и използва.

3. „GDPR не се отнася за мен“

Няма почти никакви изключения в Регламента. Компании под 250 души не са длъжни да водят едни регистри, а компании, които нямат мащабна обработка и наблюдение на субекти на данни нямат задължение за длъжностно лице по защита на данните (Data protection officer; тази точка е дискусионна с оглед на предложенията за изменения на българския закон за защита на личните данни, които разширяват прекалено много изискванията за DPO). Всичко останало важи за всички, които обработват лични данни. И всички граждани на ЕС имат всички права, посочени в Регламента.

4. „Ще ни глобят 20 милиона евро“

Тези глоби са единствената причина GDPR да е популярен. Ако не бяха те, на никого нямаше да му дреме за поредното европейско законодателство. Обаче заради плашещите глоби всякакви консултанти ходят и обясняват как „ами те глобите, знаете, са до 20 милиона“.

Но колкото и да се повтарят тези 20 милиона (или както някои пресоляват манджата „глоби над 20 милиона евро“), това не ги прави реалистични. Първо, има процес, който всички регулатори ще следват, и който включва няколко стъпки на „препоръки“ преди налагане на глоба. Идва комисията, установява несъответствие, прави препоръки, идва пак, установява взети ли са мерки. И ако сте съвсем недобросъвестни и не направите нищо, тогава идват глобите. И тези глоби са пропорционални на риска и на количеството данни. Не е „добър ден, 20 милиона“. Според мен 20-те милиона ще са само за огромни международни компании, като Google и Facebook, които обработват данни на милиони хора. За тетрадката с вересиите глоба няма да има (правото да бъдеш забравен се реализира със задраскване, но само ако магазинерът няма легитимен интерес да ги съхранява, а именно – да му върнете парите :)).

Тук една скоба за българското законодателство – то предвижда доста високи минимуми на глобите (10 хил. лева). Това се оспорва в рамките на общественото обсъждане и е несъразмерно на минимумите в други европейски държави и се надявам да спадне значително.

5. „Трябва да спрем да обработваме лични данни“

В никакъв случай. GDPR не забранява обработката на лични данни, просто урежда как и кога те да се обработват. Имате право да обработвате всички данни, които са ви нужни, за да си свършите работата.

Някои интернет компании напоследък обявиха, че спират работа заради GDPR, защото не им позволявал да обработват данни. И това в общия случай са глупости. Или те така или иначе са били на загуба и сега си търсят оправдание, или са били такъв разграден двор и са продавали данните ви наляво и надясно без ваше знание и съгласие, че GDPR представлява риск. Но то това му е идеята – да няма такива практики. Защото (както твърди Регламентът) това представлява риск за правата и свободите на субектите на данни (субект на данните – това звучи гордо).

6. „Трябва да искаме съгласие за всичко“

Съгласието на потребителите е само едно от основанията за обработка на данните. Има доста други и те дори са по-често срещани в реалния бизнес. Както отбелязах по-горе, ако можете да докажете легитимен интерес да обработвате данните, за да си свършите работата, може да го правите без съгласие. Имате ли право да събирате адреса и телефона на клиента, ако доставяте храна? Разбира се, иначе не може да му я доставите. Няма нужда от съгласие в този случай (би имало нужда от съгласие ако освен за доставката, ползвате данните му и за други цели). Нужно ли е съгласие за обработка на лични данни в рамките на трудово правоотношение? Не, защото Кодекса на труда изисква работодателят да води трудово досие. Има ли нужда банката да поиска съгласие, за да ви обработва личните данни за кредита? Не, защото те са нужни за изпълнението на договора за кредит (и не, не можете да кажете на банката да ви „забрави“ кредита; правото да бъдеш забравен важи само в някои случаи).

Усещането ми обаче е, че ще плъзнат едни декларации и чекбоксове за съгласие, които ще са напълно излишни…но вж. т.1. А дори когато трябва да ги има, ще бъдат прекалено общи, а не за определени цели (съгласявам се да ми обработвате данните, ама за какво точно?).

7. „Съответсвието с GDPR е трудно и скъпо“

…и съответно Регламентът е голяма административна тежест, излишно натоварване на бизнеса и т.н. Ами не, не е. Съответствието с GDPR изисква осъзната обработка на личните данни. Да, изисква и няколко хартии – политики и процедури, с които да докажете, че знаете какви лични данни обработвате и че ги обработвате съвестно, както и че знаете, че гражданите имат някакви права във връзка с данните си (и че всъщност не вие, а те са собственици на тези данни), но извън това съответствието не е тежко. Е, ако хал хабер си нямате какви данни и бизнес процеси имате, може и да отнеме време да ги вкарате в ред, но това е нещо, което по принцип e добре да се случи, със или без GDPR.

Ако например досега в една болница данните за пациентите са били на незащитен по никакъв начин сървър и всеки е имал достъп до него, без това да оставя следа, и също така е имало още 3-4 сървъра, на които никой не е знаел, че има данни (щото „IT-то“ е напуснало преди 2 години), то да, ще трябват малко усилия.

Но почти всичко в GDPR са „добри практики“ така или иначе. Неща, които са полезни и за самия бизнес, не само за гражданите.

Разбира се, синдромът „по-светец и от Папата“ започва да се наблюдава. Освен компаниите, които са изсипали милиони на юристи, консултанти, доставчици (и което накрая е имало плачевен резултат и се е оказало, че за един месец няколко човека могат да я свършат цялата тая работа) има и такива, които четат Регламента като „по-добре да не даваме никакви данни никъде, за всеки случай“. Презастраховането на големи компании, като Twitter и Facebook например, има риск да „удари“ компании, които зависят от техните данни. Но отново – вж. т.1.


В заключение, GDPR не е нещо страшно, не е нещо лошо и не е „измислица на бюрократите в Брюксел“. Има много какво да се желае откъм яснотата му и предполагам ще има какво да се желае откъм приложението му, но „по принцип“ е окей.

И както става винаги със законодателства, обхващащи много хора и бизнеси – в началото ще има не само 7, а 77 мита, които с времето и с практиката ще се изяснят. Ще има грешки на растежа, има риск (особено в по-малки и корумпирани държави) някой „да го отнесе“, но гледайки голямата картинка, смятам, че с този Регламент след 5 години ще сме по-добре откъм защита на данните и откъм последици от липсата на на такава защита.

Всички са маскари?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3078

Вчера се обяви политическото обединение Демократична България – с Да, България, ДСБ и Зелените. И като част от екипа, обявен като алтернатива на управлението, ще си позволя да напиша първия ми фокусирано партиен блогпост от изборите миналата година досега.

Съгласих се да стана част от екипа на управленската алтернатива защото не обичам да се „скатавам“. Да, мога да измисля достатъчно оправдания защо да не участвам, а и публичността носи рискове, но оправдания всеки има. Дигиталната трансформация, и електронното управление като част от нея, са нещо, с което смятам, че мога да помогна. И също така – нещо, което е крайно належащо, ако не искаме да изоставаме като държава в дългосрочен план.

Но няма да се фокусирам върху моята роля, няма да влизам в патетични слова за светлото бъдеще, за топлите отношения в новото обединение, за грандиозните ни резултати на следващите избори и т.н. Вместо това ще обобщя коментарите на хората (из социалните мрежи и новинарските сайтове) и ще опитам да дам друга перспектвиа.

У доста хора има осезаем негативизъм към това обединение. Всеки със своята причина, с която не мога да споря. но този негативизъм кулминира в крайно множество твърдения за обединението и за партиите в него, които твърдения мога да опитам да оспоря. И целта не е да кажа „аха! не сте прави да не ни харесвате“ (защото това е субективно и всеки има право да не харесва каквото си иска), а по-скоро да допълня картината, която всеки има за политическия пейзаж. Ще разгледам 10 твърдения/коментара, които са преобладаващи. И не за да влизам в „обяснителен режим“, а за да вляза в своеобразен диалог с по-скептичните.

Обединяватe се само за да минете 4-процентовата бариера

Едно от следствията на такова обединение ще е влизане в парламента. Но целта на обединението не е това. Целта е хората с демократични виждания за България (а те всъщност не са малко) да има за кого да гласуват без да се чудят дали не помагат на БСП, ДПС, Кремъл или който и да е друг. Целта е дългосрочна. И предвид обявяването на конкретен управленски екип, целта е управление. И то адекватно, съвременно и експертно, а не махленско.

Има и друг аспект – откакто се учреди Да, България имаме един „стъклен таван“, изразяващ се в „абе, харесваме ви, ама ще влезете ли?“ (чувал съм го на няколко срещи с потенциални избиратели). Та, надяваме се с това обединение да счупим този стъклен таван, т.е. тези, които биха ни подкрепили, да го направят. Социолозите да кажат.

Късно е либе за китка / защо чак сега

…или продължаващото вече година обвинение срещу Да, България, че „е разцепила дясното“. Както имах случай да спомена днес – предишните избори не бяха успех, но решението за явяване като „Да, България“ все пак беше правилно. По много причини, които тук само ще маркирам – след изборите направих един анализ на екзит половете и от него излезе, че макар да не е постигнала желания резултата, Да, България е привлякла най-голям процент нови избиратели и гласуващи за първи път. Взела е повече от ГЕРБ, отколкото от РБ(2014). В „дългата нива“, която имаме да орем, това всичко е от значение. Дали от по-голямо значение от едно евентуално влизане в парламента, не знам. Но в момента имаме Да, България със собствено лице и послания, която влиза в продуктивен диалог и обединения. Която привлича нови хора в местни структури из страната. Да, България на 2 седмици, влизаща в „поредното дясно обединение“ (както несъмнено щеше да бъде наречена евентуална коалиция тогава), не е ясно дали щеше да има същата съдба. Наскоро някой ми каза, че е приятно изненадан, че не сме умрели след изборите. И да, не сме.

Оставете жълтите павета и ходете из страната

Съвсем правилно. Това и правим. За една година учредихме десетки местни структури – в областни градове, но и в по-малки населени места. Съвсем наясно сме, че избори не се печелят във фейсбук и с разходки между Кърниградска и Драган Цанков (адресите на централите на ДСБ и Да, България).

Леви сте, не сте десни!

Това „обвинение“ към Да, България тръгна от самото начало без още да имаме програма. После продължи въпреки програмата и въпреки десетките позиции, с които излизахме. Може би идва от първоначалното определяне като „нито ляво, нито дясно“, не знам. И макар да смятам лявото и дясното за изпразнени от съдържание в България, все пак трябва да подчертая, че Да, България е центристка партия, стояща все пак от дясната страна на центъра. По много причини – от политическото позициониране на самите членове, през предизборната програма, до десетките позиции по различни теми, в които неизменно присъстват защитата на частната собственост, частната инициатива, предприемачеството ненамесата на държавата в личния живот на хората и др. десни принципи и ценности. Да, сред позициите има и някои, които могат да се определят като по-леви (сещам се за 1-2 примера), но именно затова сме в центъра. Може би объркването на мястото в спектъра идва заради противопоставянето на либералното и консервативното. И тъй като в САЩ лявото и либерално, а дясното – консервативно, някой може да реши, че това непременно винаги е така. Ами не е. Не, не сме леви. И да, по-скоро либерални, отколкото консервативни сме (но това не значи, че нямаме консервативно-мислещи хора).

Ама Зелените са леви!

Исторически, зелените партии наистина са в лявата част на спектъра. Защитата на природата от човешката дейност е неизменно в конфликт с неограничената свобода на бизнеса. Но конкретни нашите Зелени по-скоро клонят към центъра. Съпредседател в момента им в Владислав Панев, финансист с доста дясно мислене. В органите на зелените има както по-ляво, така и по-дясно мислещи хора. А в настоящия момент, „зелено“ може и да не значи „ляво“ – устойчивото развитие е добро и за бизнеса и за природата, просто е различен поглед. Един пример от днес – министър Нено Димов, който е считан за много десен (идвайки от Институт за дясна политика), предлага зелени мерки във връзка с автомобилите. А и дори зелените да са по-вляво от центъра, съгласили сме се да сме на различни мнения по някои теми. В България трима души не могат да са на едно мнение по всички теми, камо ли три партии. Имаме общи цели, а всяка партия си има собствено лице.

Поредното механично обединение без смисъл

…или „с какво е по-различно от Синята коалиция и РБ“. Без това да се разглежда като критика към предните десни обединения, това не идва в предизборен период. Не сядаме на една маса заради идващи избори, а с по-дългосрочна перспектива. Освен това то идва след една година общи позиции и действия по редица въпроси, както на национално ниво, така и по места. Така че обединението не е механично – със сигурност и с ДСБ и със Зелените имаме общи ценности за това какво е правова държава.

Сорос, Америка за България и Прокопиев ви финансират!

Тук мога да дам напълно верния отговор, че това са пълни глупости. Партията не е получавала нито лев – нито от Сорос, нито от Америка за България, нито от Прокопиев. Има си списък с дарители, сметната палата го има, отчетите са ни публични. Пари общо взето почти нямаме. Ако Сорос е искал да превежда, объркал е IBAN-а. Мога да вляза и в подробности, също така. Да, някои хора от ръководството са били част от НПО-та, които са получавали грантово финансиране. Но НПО-тата не са лоши, а грантовото финансиране не е пари на калпак. В момента, доколкото ми е известно, няколко члена на Да, България участват в НПО, което е бенефициент на Америка за България. Но именно това беше причината те да нямат желание да бъдат в органите на партията, за да няма погрешни тълкувания. Е, това не спира Блиц и ПИК да обясняват за грантовете.

Защо не говорите за (проблем Х, който за мен е важен)

Говорим по много проблеми, имаме много позиции. Но най-вероятно това не стига до вас, отчасти заради наши грешки, отчасти защото извън няколко онлайн издания, отразяването ни по медиите е силно ограничено (канят всякакви алкохолици в националните медии, но отменят участие на Христо Иванов, например). Ясно е, че това е средата, в която работим и трябва да се съобразяваме с нея. Което включва фокусиране в няколко по-ключови теми, а не разпиляването в много теми, така че много хора да припознаят своя проблем.

Само говорите, а нищо не правите

Всъщност правим, но отново голяма част от активността не достига до широк кръг хора. Повечето конкретни действия са на местно ниво, но и на национално не са само приказки – организирали сме акции, изпращали сме становища и предложения за изменения на законопроекти до Народното събрание. И да, говорили сме по темите, които са важни и сме посочвали проблеми. Защото политическото говорене все пак е „правене на нещо“.

Със стари к*рви, нов бардак!

Кой е стара к*рва бе?? 🙂 А сериозно – в лицата, обявени днес има някои познати (с по един-два мандата в парламента, например), и доста непознати на широката публика. Така че това е по-скоро клише по инерция, отколкото базирано на някакви обективни факти. Естествено, че трябва да има хора с опит и естествено, че има много нови лица.

В обобщение – нормално и правилно е избирателите да са взискателни. И при опита който имаме с разпадащи се десни обединения е нормално да са скептични. Надявам се да съм разсеял поне малко от този скептицизъм. Но той е и полезен. Нямаме претенции за безгрешност и святост и всяка критика простираща се отвън „я се разкарайте“ няма да бъде подмината.

А иначе, всички са маскари, то е ясно.

2018-03-09 чл. 13

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3379

(Даже вестниците вече писаха за това, крайно време е да довърша тоя post)

Та, има “нова” директива на ЕК, за унифициране на законите за авторските права из европейския съюз.
(нова – на 10на години е, ама чак сега се опитва да влезе, и има някакви бегли шансове да се вкара по времето на нашето председателство)

В нея има количество глупости, но частта, с която имам занимание е чл. 13, който в общи линии казва “internet/hosting доставчиците са отговорни за съдържанието, което се качва при тях и трябва да го филтрират”. Не знам за вас, но за мен цялото нещо е твърде много deja vu, в последните 20на години все някой се опитва да пробута нещо подобно, в някакъв вид. Това без значение, че няма как да се направи работеща система, без значение, че всъщност е инфраструктура за цензура (но по-мощна от тази, която има в закона за хазарта) и че в крайна сметка няма да доведе до подобрение за когото и да е, освен може би хората, които продават “филтриращи” системи.

Един от хубавите доводи за това, че такава система няма как да стане идва от wikipedia – има две правителства, които са им поискали да филтрират съдържание, Иран и Китай. Не знам за колко са добре технологично иранците, но ми се струва, че китайците ако можеха, вече щяха да са направили работеща такава система и нямаше да занимават wikipedia. Нещата, които аз съм виждал, са неефективни и с достатъчно грешки (и false positives, и false negatives), че да са неизползваеми за среден размер сайт, понеже така и така някой трябва да преглежда проблемите.
(Вероятно не съм единствения, дето поради идиотщини на youtube постоянно има отворени няколко copyright dispute-а. В един момент човек решава да си ползва собствен streaming и да не го занимават с такива неща…)

Та, има една инициатива по темата това да не влезе, article13.bg, към които съм се включил. Подкрепя ги фондация “Отворени проекти”, initLab и всякакви други добри хора. Вижте, подкрепете, споменете на всички, дето ще ги засегне (всички хостинги, например…).

2018-01-28 чукове

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3377

“Не го насилвай, вземи по-голям чук”

Каня се от много време да направя debugging workshop, и около мисленето как точно да стане днес стигнах до интересен извод за инструментите, дето ползвам и си правя за дебъгващи цели и като цяло за разни мои начини на работа.

Чукът е хубаво нещо. Какъвто и проблем да имаш, след удара с чука резултатът има същия вид (сплескан) и донякъде ми се вижда като хубава метафора за начина, по който оправям някакви проблеми. Той може да се опише като “най-краткия и прост начин за достигане на нужното крайно състояние, без да има особено значение какво е началното.

Като за пример, тия дни ми се налагаше да подменя едно парче софтуер в 50-тина клъстера, като всеки от тях имаше м/у 3 и 50 машини. Понеже инструментите, които имам са pssh и pscp, се оказа най-лесно на един пас да копирам нужните файлове по всички сървъри, и на втори пас да се логне pssh и ако трябва, да копира където трябва, иначе просто да изтрие това, което бях копирал. Някакъв по-подреден начин би било да извадя списък на всички машини, на които има нужда да се направи действието и да го направя само там, но щях да го напиша и направя по-бавно, отколкото по грубия и бърз начин.

По подобен начин за друг инструмент си бях написал скрипт, който го налива в цял клъстер и отделен, който го update-ва. В един момент осъзнах, че това е тъпо и направих инсталатора така, че да не му пука, ако има вече нещо инсталирано и просто спокойно да може да слага отгоре (както и ако го прекъсна и го пусна пак, да свърши пак нужната работа). Крайният резултат беше, че общото количество код намаля.

Принципът изглежда да може да се приложи към любимите ми начини за дебъгване – това, което ползвай най-често е strace, което спокойно може да се опише като един от най-тежките чукове за дебъгване. Почти без значение какво дебъгвам – компилиран C код, php, python, perl, java – успявам да видя симптомите и да се ориентирам какво става, въпреки че като цяло за всеки от тия езици има специализиран и вероятно доста по-нежен вариант да се гледа какво става.
(искам да отбележа, че има и други тежки случаи – имам колега, който за да смята някакви математически изрази от време на време вместо да си пусне някакъв калкулатор като bc, пуска gdb и прави в него нещо като “p 1024*1024*231/1.1”)

Замислил се бях дали това всъщност не е погрешно и че трябва да се избягва, и стигнах до извода, че не виждам друг работещ начин. Много често ни се налага да дебъгваме чужд код (който сме link-нали/който е под нас някъде/от който зависим, или просто това са ни изсипали) и вариантът да го прочетем и разберем не е опция, понеже в наши дни почти няма проекти, които да могат да бъдат изчетени и опознати за под седмица-две (рекордно малкият код, който в една от фирмите, в които съм работил и търкаляше основните услуги беше около 20000 реда, което е горе-долу в човешките възможности, и пак ще отнеме доста време да се разгледа, а фирмата в това отношение беше сериозно изключение). Това води до нуждата за всякакви помощни средства, за да можем да се справим, понеже човешката глава има сериозни ограничения по темата, и тук на помощ ни идват чуковете, с които всеки проблем може да бъде сведен до пирон (или хлебарка, която трябва да се прасне достатъчно силно).

(да не говорим, че хората искат да пишат умно, и колкото по-умно пишат, толкова по-трудно се дебъгва това, което са сътворили)

2017-12-27 34c3 ден 1

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3373

Успявам да гледам малко лекции от 34c3 (програма, streaming).

Откриването на Charlie Stross (който ми е от любимите автори) беше доста интересно, с наблюдението, че корпорациите могат да се разглеждат като начална форма на изкуствените интелекти и всякакви интересни следствия от това, струва си да се отдели малко време и да се гледа (не знам дали ще го качи в блога си).

Лекцията за геймифицираната система за социален кредит в Китай не ми каза нещо ново и не беше особено добре представена, но е добре човек да почете за ситуацията.

Харалд Велте разказа за internet-а и BBS-ите от едно време (само че в Германия), като цяло все неща, с които едно време сме си играли. Иво ме пита дали не можем да направим някаква такава лекция или да намерим история на случвалите се неща в България. Мислех си, че вече има такова нещо, ама не мога да го намеря, някой да се сеща за хубава история на ония времена?

Лекцията за Иран имаше малко полезна информация в нея, но основно не си заслужаваше. Лекцията за Саудитска Арабия също нямаше много съдържание.

Лекцията за “Low Cost Non-Invasive Biomedical Imaging” за момента ми е любима, и трябва да си вземем едно такова нещо за в лаба. Звучи като технология, с която си струва да си играем и която може много да подобри работата на всякакви лекари.

“Defeating (Not)Petya’s Cryptography” имаше полезни моменти.

Като успея да изгледам още някакви неща, ще пиша и за тях. Който иска, може директно да ходи в initLab да гледа, тъкмо ще има с кой да коментира 🙂

Update: “The Ultimate Apollo Guidance Computer Talk” се оказа страхотно, особено архитектурата на нещото, която има вид на скалъпена с тел и тиксо.

За сексуалните посегателства и ценностите

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2979

Тези дни се появиха немалко статии и мнения, които омаловажаваха сексуалните посегателства срещу жени. Една от по-коментираните беше тази, в която тезата е грубо казано „аз два пъти имах шанса да съм в положение да откажа и да не стана жертва, значи всички сте мрънкала“. Темата тръгна от разкритията за Харви Уайстийн (или както там се чете), който се е възползвал от положението си на продуцент в отношенията си с млади актриси (ако мога да се изразя деликатно).

Разбира се, немалка част от мъжката част от населението е склонна да подмине всички случаи на сексуални посегателства, разказани в станалия „вайръл“ хештаг #MeТoo. Явно част и от женската, които (за щастие) не са ставали жертва на такива действия. А какви са те – ами всякакви, нежелани от жертвата действия със сексуален елемент.

Ще се опитам да дам кратки отговори на някои от стандартните подмятания и риторични въпроси, в които темата се неглижира, игнорира или дори повдигащите я биват обвинявани, че „то ако това е посегателство, така къде ще му излезе краят“.

Коментар: Какво толкова е едно опипване / стискане / …, нали не е изнасилване?
Отговор: Номинално не е изнасилване, да. Но е възползване от позицията на по-силния за задоволяване на сексуални желания. Именно позицията на невъзможност за съпротива (срещу „силния пол“) е това, което прави тези действия толкова проблемни. „Какво толкова е…“ не знам, но нека оставим жертвите да определят какво толкова е, не ние, които не сме били подложени на нещо такова. Имам едно може би нелепо сравнение, но ще го направя. Хора, чийто апартамент е бил обран, се чувстват ужасно. Не защото са им взели нещо (понякога почти нищо ценно не е взето), а защото някой е нарушил неприкосновеността на дома им. Разбил го е, омърсил го е, разпилял го, и вече обраният не се чувства комфортно в собствения си дом. Е, умножете това чувство по сто, защото става дума не за дом, а за тялото на жертвата.

К: Защо чак сега се сещат да кажат?
О: Защото дори сега, толкова години напред в социалното развитие, все още са посрещани с недоверие и обвинения (например, че „са си го търсили“). Освен това такова преживяване е травматично; нещо, което предпочиташ да забравиш; нещо, за което говоренето е трудно. Как отиваш и разказваш травматично преживяване, за което имаш опасения, че никой няма да ти повярва и даже може да има негативни ефекти върху теб?

К: Къде е границата? Не може ли да се натискат хора в дискотека?
О: Може, докато е доброволно. Да, под влияние на алкохола вероятно е по-трудно човек да разбере намеци на несъгласие, но „като се напия ставам свиня“ не е никакво оправдание. Някой като се напие може да взема пушката и да почва да стреля. Границата в някои случаи наистина е трудно да се установи, но тези случаи според мен са сравнително малко.

К: Какво сега, да подписваме декларации за всеки флирт ли?
О: Залитането в крайности е грешно. Граничните случаи, в които е трудно да се определи съгласие, са малко, и няма нужда процесът да бъде бюрократизиран

К: Жените трябва да са по-силни психически, ако искат да имат равни права!
О: Психическата стабилност, т.е. възможността да се справиш с едно такова посегателство без то да ти се отрази и без да те травмира е спектър, а не само две точки „мъж“ и „жена“. Някои са по-чувствителни, други – не. Но това колко си чувствителен по никакъв начин не трябва да влияе върху това какви права имаш. Ако не се съгласим по този въпрос, имаме по-сериозен проблем.

К: Преувеличават, изобщо няма толкова много случаи…
О: Дали е 50%, „всяка трета жена“ или „всяка пета“, разликата не е толкова съществена. На първо място, статистиката няма как да е напълно достоверна, защото много жени не си казват (защо – виж няколко отговора по-нагоре). Но дори и 5 процента да са – това пак е прекалено много. И трябва да посочим проблема, да четем за проблема, да знаем за него. За да не прекрачваме границата, и да не позволяваме прекрачването на границата да бъде „нормално“. А всъщност, всеки познава поне по една жена, която е била жертва на сексуално посегателство (дори да не се е стигнало до насилие).

К: Някакви хора изнудват и разрушават кариерата на звезди със спорни истории от миналото
О: Когато излезеш и разкажеш история, не е изнудване. Изнудване е ако заплашиш да разкажеш историята, ако изнудваният не направи нещо в твоя полза. В тези случаи изнудването често е доказауемо (става с писма/съобщения, които могат да бъдат приложени като доказателства в съд). Вероятно има случаи, в които изнудвания отказва да даде исканото, но не му се занимава със съдебен процес, а изнудващия спира да блъфира и разказва историята. Но това са прекалено малка част от случаите. Всъщност, популярните личности, замесени в такива скандали са много малка част от случаите. Просто чуваме за тях, защото са известни.

К: С тия истории целят само да придобият популярност
О: Ако ми кажете някой, който „е станал известен като жертвата на Х“, може и да започнем да спорим по тая хипотеза. Но едва ли има такива случаи. Не на последно място, кой точно иска да стане известен с това, че някой го е използвал за сексуално удовлетворение?

К: Те в Африка и някои мюсюлмански държавни са по-зле…
О: Е, и? В Саудитска арабия убиват с камъни, ама това не значи, че е окей ние да убиваме с Итонг (че сме по-развити). Да, в развитите общества жените имат значително повече права и са в много по-добра позиция отколкото в (част от) ислямския свят и в държави от третия свят. Но това не значи, че няма проблеми.

К: Не се ли превръщат тези скандали в лов на вещици?
О: Това винаги е риск. Махалото да отиде в другата посока; покрай сухото да изгори и суровото. Затова не трябва да оставяме нагнетяването на такова напрежение, което да избухне по определен повод. Може би Дъстин Хофман просто има вулгарен език, може би някой друг е имал зле изразени романтични намерения. Но може и да е унижаване от позиция на силния. Може да е сексуално посегателство. Да, социалните мрежи имат способността да заклеймяват прибързано, да демонизират. Но това е друг проблем (че трябва да се научим да ползваме технологиите не като средство за избиване на комплексите си, а за по-удобна комуникация).

К: Това ли е най-големият проблем?
О: Няма най-голям проблем. Има множество проблеми, често свързани помежду си, които с времето трябва да решаваме, движени от споделени ценности. Като ги решим, ще живеем по-добре. Като решим един конкретен, ще помогнем за решаването на няколко други. И така нататък.

Проблемът съществува. Проблемът не е малък и много жени биват травмирани, което се отразява и на самочувствието им, и на много други аспекти от живота им. Да, понякога дори от едно по-грубо опипване, когато знаят, че не могат нищо да направят. Всяка история е различна, всяка психика е специфична, но общото е, че все още твърде много мъже се чувстват безнаказани да се възползват от положението си (дали на физическа сила, дали на висока позиция).

И самият факт, че изобщо водим спорове за това дали „не се правят на ощипани“, показва, че проблемът продължава да го има. А той е, че изглежда все още нямаме базовата ценност, че чуждото тяло е неприкосновено.

2017-10-02 OpenFest-овски

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3366

И малко OpenFest-овски неща.

Имаме списък подадени лекции, от които да се направи програма. На програмния комитет му е полезно мнението на хората, та може да гласувате на vote.openfest.org какво би ви било интересно.

Събираме доброволци за всякаквите екипи. Може да дадете заявка директно тук, все ще ви намерим какво да вършите. Аз лично издирвам някакви хора да настроят малко IP телефони, че все не успявам да стигна до там…

Ще имаме отделен call for hardware, за разни неща, дето не ни достигат (за момента май основно по-големи телевизори и трябва да видя какво стана с радиостанциите).

(най-важния call – да дойдете и да се забавлявате мисля, че няма нужда да се обявява)

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

Какво искат каталунците? (Част 2)

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха някакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия единствено да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват чрез правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, толерира фашизоидни изцепки, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да се противи на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Добавете към това и бележката, че в сърцата на някои испанци симпатиите към Франко все още никак не са угаснали. И те гравитират доста около Partido Popular. Нещо като любовта към Тодор Живков у нас…

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви стомахчето? Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Така е… това им е работата. А въпросните текстове са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре ѝ.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент на Каталуния Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Текущо има и нови обвинения за 5,2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля от която има незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха и спечелиха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”, като с това изречение правя лек и незаслужен комплимент на последните.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционен съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение за диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но така в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Сами открийте разликите 🙂

Какво искат каталунците? (Част 2)

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа звучно мълчи, защото основните европейски партии са обречени в своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А обикновените европейци за пореден път наблюдават една куха бюрокрация, която се страхува да работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на свободно мнение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора, когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

За пестицидите, яйцата, хората и мишките

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/fipronil/

Изрових тези числа когато тръгна скандалът с холандските яйца в Германия. Ей така, от любопитство. Не ги пуснах тогава, защото не смятах, че на някого ще му е интересно. Вчера обаче стана ясно, че пестицидът фипронил е открит и на българския пазар. Видях също, че доста хора копират дословно едни числа и добавят свои интерпретации и затова ето какво открих.

Всички медии съвсем естествено цитираха съобщението на агенцията по храните, че нивото на остатъчното замърсяване с фипронил е „0,027 мг/кг, което е значително под опасната доза за човек от 0,72 мг/кг“. От къде идва това число и какво означава? Всъщност, такова ограничение няма. Има няколко изследвания за консумация на яйца в кратък или продължителен период върху зайци и плъхове. Повечето правят препратки към немското изследване (в линковете долу) и задават именно 0.72 мг/кг като горна граница на безопасност.

Тъй като нито БАБХ, нито медиите разясняват, ето какво означава това число. Това е безопасен лимит за остатъчен пестицид на черупката или в яйцето към килограм яйчен продукт. Не както блогът за наука 6nine писа в Twitter, че това е няколко милиграма погълнати спрямо теглото на потребителя. Напротив. Това означава, че ако ядете колкото средностатистическия човек, но яйца замърсени с повече от 0.03 мг. (30 микрограма) фипронил всяко, то много вероятно да да имате сериозни здравни проблеми. При деца или продължително излагане ограничението е много по-ниско. В изследванията се посочва, че пестицидът се изхвърля след най-малко 7 месеца. Това означава, че може бързо да се натрупа и доведе до неврологични проблеми.

Това, което съществува като лимит за максимална концентрация е 0.02 мг/кг яйчно вещество. Той е въведен както от ЕС, така и от FAO. В ЕС обаче от 2015-та е намален на 0.015, а от миналата година – на 0.005. Това се смятат за безопасни нива при консумация в краткосрочен план. Данните на FAO показват и друго интересно нещо – лимитът спрямо тегло на потребителя. То е 0.0002 мг. поет чрез храна пестицид на кг. човешко тегло при продължително излагане или 0.003 мг. – при еднократно излагане. Именно на база тези оценки плюс статистиката за средната консумация за яйца, средното тегло на населението и доста закръгляне надолу са получени лимитите за безопасност на ЕС. Отново по същия начин е изчислен и прословутата граница от 0.72 мг/кг, която ще видите във всички медии.

От това се разбира, че всъщност откритите нива на фипронил в българските яйца съвсем не са безопасни и затова БАБХ бият камбаната. Те са над старите лимити за безопасност на ЕС и пет пъти над обновените за този пестицид. Все пак, са доста под откритите в Холандия и Белгия, където някои партиди са надвишавали дори критичните 0.72 мг/кг (или 30 микрограма на яйце). Затова там е имало хоспитализирани с натравяне. Такова в България почти е сигурно, че няма да видим, освен ако някой не реши да направи 300 кг. омлет. Целта на тези предупреждения е да се избегне продължителното излагане, което дори при ниските стойности може да е вредно и то особено за децата.

И отново – всички тези лимити и микрограмове са груби оценки на учени и бюрократи на база продължителни изследвания върху мишки. Закръгляли са яко надолу за всеки случай. Нищо от вчерашните новини не означава, че „ядем отровни яйца“. Просто няма да е лоша идея да избягвате тези партиди. Ако вече пак сте яли от тях, няма проблем – тялото се справя със всякакви „отрови“ – било то „естествени“ или изкуствени. Нямате си идея какво има в „био“ и „селските“ зеленчуци дори без да се пръскат и само на база изкуствената селекция. Ако трябва да се притеснявате, че нещо ще ви разболее, обърнете внимание на замърсяването на въздуха в градовете ни. Прегледайте се най-после защо ви е високо кръвното и защо оная кашлица не си отива. Точно тези яйца са несравнимо по-малък проблем.


Източници: съобщението на БАБХ, база данни с пестицидите на ЕК, база данни с пестицидите на FAO, изследване на ефектите на фипронил в Белгия, последен доклад на FAO за дневната употреба, datasheet на FAO за фипронила.

Строежно

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/09/14/bld/

Купихме апартамент от Билди. Които редовно публикуват и ни пращат новини със снимки как върви строежа на сградата. На всичко отгоре спазват точно сроковете!

Днес ми пуснаха мейл с информация за нов техен проект, който звучи привлекателно, но не е за нас, защото вече си взехме едно жилище, не сме направени от пари, та да инвестираме в друго. Върнах им отговор, че не сме им таргет, може ли да ни извадят от мейлинг списъка с потенциални клиенти, нали сме настоящи. Три секунди и половина по-късно ми писаха:

Благодарим за отделеното време.
Благодарим, че сте наши клиенти.
Извинете за безпокойството.
Вадим ви от мейлинга веднага, разбира се.
Хубав ден!

Питайте ме пак защо дадохме толкова много пари за апартамент на зелено! Особено след като бяхме общували с всякакви агенции за недвижими имоти, които бяха тромави организации, с неразбираеми и дразнещи правила, непрофесионално поведение и откровена неучтивост.

Е, в никакъв случай не пренебрегваме факта, че сградата е красива, висококачествена и съвременна, разбира се, строи се безупречно и е на хубаво място*.

*тихо, но комуникативно Хя-хя

Имиграционният проектозакон на Котън и Пердю

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2077

Преди няколко дни един мой познат, който се интересува от имигриране в Америка, се обърна към мен с въпрос. Научил, че Тръмп предлага нова система от имиграционни правила, и се интересуваше какви са те.

Проучих темата и му обясних нещата. След това се замислих – защо да стискам тази информация за себе си? Може би ще е полезна за още някого… Ето я.

Имиграционната система е предложена от американските сенатори Том Котън и Дейвид Пердю, и подкрепена от президента Тръмп. Базирана е на т.нар. RAISE Act, предложен по-рано тази година от същите сенатори. Целта ѝ е „даване на шанс на американските работници и намаляване на легалната имиграция до историческите ѝ нива“. (Към момента САЩ приемат около 1 милион имигранти годишно – целта е намаляване на този брой наполовина.)

Тя все още не е приета от Конгреса и Сената – всъщност, към момента (20 август 2017 г.) дори не е обсъждана там. Няма гаранции, че ще бъде приета. Няма гаранции, че ако бъде приета, няма да бъде променена в каквото и да било отношение. Тук я представям каквато е в първоначалното предложение на двамата сенатори.

По същество тя е точкова система, подобна на тези в Канада и Австралия. Повечето сегашни имиграционни категории се премахват – например лотарията „зелена карта“ и спонсорирането на роднини, с изключение на съпрузи и малолетни деца на американски граждани. Броят на приетите бежанци се ограничава на до 50 000 годишно (към момента са около 100 000, но този брой почти никога не е бил достиган през последните 20 години). Вместо тези се определя годишна квота зелени карти, която в различните източници варира между 125 000 и 140 000. Те ще бъдат запълвани от кандидатите, които събират най-много точки по точковата система.

Критериите, по които ще се оценяват кандидатите, зависят от няколко показателя – образование, възраст, владеене на английски език, обещана работа, инвестирани средства и изключителни постижения. Информацията колко точки носи всеки показател и при какви условия, както и информацията колко е максималният възможен брой точки и минималният необходим за кандидатстване, се различават в различните източници. Описвам тук най-често срещаният вариант.

При него максималният теоретично възможен брой точки е 100. За кандидатстване за имигриране са необходими минимум 30 точки. Получаването им по категории се разпределя както следва:

—-

1. Образование

– Средно образование – 1 точка.
– Бакалавърска степен от извън САЩ – 5 точки.
– Бакалавърско степен от САЩ – 6 точки.
– Master степен от извън САЩ, ако специалността е STEM – 7 точки.
– Master степен от САЩ, ако специалността е STEM – 8 точки.
– Докторат от извън САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 10 точки.
– Докторат от САЩ, в STEM, бизнес-администрация, медицина или право – 13 точки.

Всички тези образования трябва да са признати от американското Ministry of Education.

2. Възраст

– до 18 години – 0 точки. (Плюс че кандидатът е непълнолетен и няма право да кандидатства.)
– 18 до 21 години – 6 точки.
– 22 до 25 години – 8 точки.
– 26 до 30 години – 10 точки.
– 31 до 35 години – 8 точки.
– 36 до 40 години – 6 точки.
– 41 до 45 години – 4 точки.
– 46 до 50 години – 2 точки.
– 50 и повече години – 0 точки.

3. Владеене на английски език

Доказва се с резултат от утвърден официален тест по английски език. Засега се предвижда утвърдените да са TOEFL и IELTS.

Точките се определят според това в кой персентил от полагащите теста се пада кандидатът. (Иначе казано – колко процента от тях са по-зле от него, и колко са по-добре. Ако примерно 70% от полагащите теста са по-зле от кандидата, а 30% са по-добре, той се пада в 70 персентил.)

– До 50 персентил – 0 точки.
– 50-70 персентил – 6 точки.
– 71-80 персентил – 10 точки.
– 81-90 персентил – 11 точки.
– 91-100 персентил – 12 точки.

4. Обещана работа

Оценява се според предложената заплата като процент спрямо средната заплата в щата, където е работата.

– 150-200%: 5 точки.
– 200-300%: 8 точки.
– 300% и по-висока заплата: 13 точки.

(Ако не получавате точки по този параграф, е възможно да ви откажат право на кандидатстване.)

5. Инвестирани средства

Средствата трябва да са инвестирани в проект, който е одобрен от местното правителство (щатско, областно или градско, в зависимост от обхвата на проекта). Инвеститорът трябва да поддържа инвестицията поне 3 години и да участва лично в ръководството на проекта.

– Над 1.35 милиона долара: 6 точки.
– Над 1.8 милиона долара: 12 точки.

6. Изключителни постижения

– Нобелова награда, или сравнимо с нея научно постижение: 25 точки.
– Медал от Олимпийски игри, или първо място на световно първенство в олимпийски спорт: 15 точки.

—-

Ако кандидатът е сключил брак, съпругът/съпругата му също трябва да премине оценяване по образование, възраст и езикови умения. Ако съпругът/съпругата получава по-малко точки от кандидата в някоя от тези категории, броят точки на кандидата се намалява – неговите точки се умножават по 70%, а тези на съпруга/съпругата по 30%, и се сумират.

Ако кандидати с еднакъв брой точки са на границата на приемане, предимство ще бъде дадено на тези с по-високи резултати за образование, след това за владеене на език, и след това за възраст.

Имигриралите чрез тази система няма да имат право да използват социални помощи в продължение на пет години.

Събиране на точките

На теория 30 от 100 точки изглежда една съвсем ниска граница. (За кандидатстване за имигриране в Канада например се изискват минимум 67 от 100 възможни точки, но при твърде различни критерии за оценяване.) На практика обаче събирането на брой точки, близък до максималния, е нереалистично:

– Не е възможно едновременно да се получат точки за предложена работа и за инвестиции. (Работата трябва да е предложена от американски работодател, а инвеститорът трябва да работи лично в свой собствен проект).
– Набирането на повече от едно изключително постижение не е реалистично. (Не ми е известен в историята на човечеството случай, когато Нобелов лауреат е едновременно и олимпийски шампион.) От имиграционна гледна точка, дори едно ще е изключителна рядкост – броят на живите Нобелови лауреати и олимпийски шампиони, които не са американски граждани, е около една стотна от ежегодната квота.

Като се вземат предвид тези ограничения, е що-годе реалистично кандидатът да събере максимум от 45 точки. Дали обаче и това ще е възможно на практика?

Представете си, че сте американски работодател. Отчаяно ви е нужен специалист, какъвто сте успели да намерите зад граница – толкова, че сте се съгласили да му плащате заплата в пъти над средната. Какво става?

Принципно вие нямате право да попитате този кандидат за възрастта му – би било нарушение на анти-дискриминационните разпоредби. Нито да проследите дали за отличния английски на писмата му не помага някой друг. Така че нямате как да прецените дали той ще бъде допуснат да имигрира, и така да получи позволение да работи за вас.

Изхитряте се и провеждате интервю онлайн. За щастие кандидатът изглежда на идеална възраст и английският очевидно му е роден език. Решавате да нарушите регулациите и изисквате от него необходимата ви информация. Той не ви издава или съди, предоставя я – наистина е на 28 години, роден в Англия англичанин, завършил е с отличен успех американски технически университет. Заедно с вашето чудесно предложение за работа би бил приет като имигрант с пълна гаранция.

Като начало, трябва да изчакате до края на годината – дотогава кандидатурите за имигриране се събират. След това още поне 3-4 месеца, докато те бъдат обработени и точкувани. След това още поне 2-3 месеца, докато на всичките 140 000 кандидати бъдат проведени интервюта. След това още 2-3 месеца, докато кандидатите бъдат проучени и визите им бъдат издадени. И след това още поне 1-2 месеца, докато кандидатът, уверил се вече че е приет за имигрант, се разпореди с имущество, работа и прочее и се премести… Общо средно към година и половина от момента, в който сте го намерили. Можете ли да си позволите да чакате толкова, ако сте така закъсали за служител?

Затова подозирам, че такава система ще се превърне в по-грозен вариант на това, което става сега с работните визи H-1. Имиграционните квоти ще бъдат обсебени от компании „роботърговци“, които ще внасят специалисти от чужбина, за да ги предлагат под безумен наем на реално нуждаещите се от тях американски компании. Самите специалисти вероятно ще бъдат изнудвани и държани с твърде брутални средства да не напуснат „роботърговеца“, и вероятно ще получават малка част от официалните си заплати. (Като се има предвид, че те ще са вече законни постоянни жители, тези средства вероятно ще са „документи“, че специалистът „е използвал измама при кандидатстване“, или нещо подобно. Иначе казано, ситуацията с трудовата имиграция ще се превърне от корумпирана в престъпна.)

Изгодна ли е тази система за САЩ?

Принципно идеята за пренасочване на имиграцията от предимно семейна основа към предимно професионално-икономическа основа е мъдра и нужна. Дяволът обаче се крие в детайлите.

Като начало, средният годишен брой имигранти за съществуването на САЩ наистина е от този порядък. Реално обаче е бил такъв, когато населението на САЩ е било 40 милиона. За всякакви икономически, трудови, социални и прочее цели е адекватно имигрантите да се преценяват не като абсолютен брой, а като процент от населението. Тоест, адекватният брой визи е не 140 000, а около 800 000 годишно. (Годишният процент имигранти в Канада и Австралия сега е такъв.)

Другата подробност е, че когато се касае за икономически активни имигранти, които носят икономиката на гърба си, максимален допустим брой просто няма. Да бъде установяван е все едно човек да си установи сам личен максимален приход и да отказва суми над него, ако му бъдат предложени.

Не знам дали тази имиграционна система ще бъде разгледана от Конгреса и Сената, дали ще бъде приета и евентуално с какви поправки. Уважаемите сенатори Котън и Пердю обаче имат отчаяна нужда някой да им обясни примера с личния максимален приход. Вероятно и да им го повтори десетина пъти. Тяхната глупост може да е благо за останалия свят, но за родината им би била начало на катастрофа. А пък никой нормален човек няма изгода от това САЩ да катастрофират – поне не и когато алтернативните модели за икономическо и социално развитие са тези на Русия и Китай.

Пътната обстановка през юли

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/07/27/roadtrip/

Карахме зад:

  • камиони, микробуси, тирове;
  • каруци;
  • репатрак;
  • каравани с по няколко велосипеда на гърба (ходи ни се на море пак!);
  • всякакви пушещи стари дизеляци, които се опитваха да ни задушат – или поне да съсипят въздушния филтър на колата ни;
  • военен конвой, който в продължение на 50 км по магистралата пълзеше с 35 км/ч и не пропускаше никого напред, никого – поне разгледахме отблизо разните бронетранспортьори, хъмвита, тежки картечници, военни линейки и цистерни…

А когато най-накрая стигнахме София – още с влизането се наложи да се влачим зад един тролей цели три спирки. Ей, скъсахме си нервите! Пък сме спокойни хора, дето не карат с превишена скорост, спазват правилата, не бързат да изпреварят всякого и всичко, а агресивността ни клони към нулата.

Ама ако може да не ни се случва подобен път повече, моля!

Проверка на твърдения: КНСБ, милион емигрирали и минималната заплата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/factchecking-knsb/

КНСБ се активизираха пак в медиите и изсипаха доста твърдения, които е добре да се разгледат. Тук ще се концентрирам върху едно засягащо любимата ми тема – демографията. Имат обаче доста любопитни. Пример е искането им за семейно подпомагане само при „отговорно родителство“, каквото и да значи това. Подкрепят го с твърдение, че в „Холандия“ слагали камери пред домовете на социално слабите, а „Дания, Холандия и Финландия“ изисквали брак за надбавки и социални помощи. Всичко това ми се струва повече от абсурдно, особено познавайки отношението на тези страни към личната неприкосновеност и съжителството. Нямам обаче време да проверявам всичко. Не се съмнявам също, че икономистите вече беснеят над изказванията как прогнозираният растеж ще доведе до вдигане на заплатите в някои сектори със 100 лева месечно.

Твърдението, което ми хвана окото, е че близо милион българи са емигрирали за последните 17 години. Това отразиха редица медии вчера, а някои дори излязаха с такова заглавие. Ако се зачетем по-внимателно, онова, което Димитров всъщност казва е, че 906 хиляди българи с трудоспособна възраст са трайно напуснали страната. „Положението става катастрофално“ продължава шефът на КНСБ.

Няма да споря, че положението с работоспособното население в България, както и в практически целия развит свят, е доста проблемно. Както обясних в последната си статия, именно данните, перспективите и разбирането им ще покажат дали нещо може да се определи като катастрофално, катастрофирало вече или просто проблемно.

Данните на НСИ

За работоспособно население се смятат всички между 15 и 65 годишна възраст. Ако се чудите защо КНСБ говори за последните 17 години, а не за 10 или 20, то е защото са гледали буквално данните на НСИ – системата им позволява бързи справки точно за този период. Може да се заровите в годишниците в електронната им библиотека, както съм правил многократно тук, но това е далеч по-трудно за произвеждането на проста сензационна новина.

Разбира се, може да погледнете данните за външната миграция. Там има разбивка по възрастови групи и градове/села. Пренебрегвайки нарочно входящата миграция (не е въобще малко, но нали все пак търсим сензация), ще получим около 160 хиляди емигрирали за последните 10 години и не повече от 200 хиляди за последните 17. Това не е толкова интересно, а и доста хора се съмняват в моделите на НСИ и това, че не отчитат много „скрити“ емигрирали. Затова продължаваме търсенето.

Сметката на КНСБ излиза, ако гледаме цялото работоспособно население през 2000 и 2016-та. Те са съответно 5551767 и 4628724. Разликата за 17 години така е 926 хиляди. Ако са гледали междинни данни и закръгляли по месец на раждане, излиза наистина около 906 хиляди. До тук изглежда вярно – с толкова е намаляло българите между 15 и 65 години от 2000-та година до сега. Това обаче далеч не означава, че толкова са емигрирали.

Всъщност, най-големият принос към това намаление е намалената раждаемост през 80-те и 90-те. Децата, които са били на 15-19 години през 2000 г. са били родени в началото на 80-те. Между 2000 и 2009-та в работоспособна възраст започват да влизат все по-малко и по-малко деца, най-вече защото много по-малко са раждани между 1981 и 1990-та. Отделно от групата на работоспособните излизат хора родени през 30-те и 40-те – период с изключително голяма раждаемост и дори по-важно – повишено оцеляване на децата. Така само с раждаемостта се обяснява почти цялото намаление. Тук използвам данните от статията ми за историческата раждаемост в България.

Нека разгледаме българите в страната от едната възрастова група – 15 до 19 годишните. Те са тези, които тепърва ще започват работа. КНСБ са прави, че през 2016-та са 244329 по-малко, отколкото през 2000 г. Това, което пропускат обаче е, че ражданията между 1997 и 2001 (днешните 15-19 годишни) са с 268961 по-малко, отколкото родените между 1981 и 1985 (15-19 годишни през 2000 г). Отгоре на това добавяме смъртността, която макар и все по-намаляваща в България, все пак е отговорна за „изчезването“ на още няколко хиляди.

Ако се чудите защо разликата е раждаемостта е по-голяма от разликата в сегашното население с цели 24 хиляди, обяснението е, че в абсолютен брой емигриралите сред сегашните 20-годишни са много по-малко от емигриралите сред 20-годишните преди 17 години. Това далеч не е успокоение, защото и общият им брой намалява. Както видяхме обаче, причината е почти изцяло в намалената раждаемост десетилетия по-рано.

Теглейки чертата

Като съберем аналогичните разлики в намалената раждаемост и смъртност на всички възрастови групи се получава почти цялата сума съобщена от Димитров в медиите като „емигрирали“. Реалният брой „липсващи“ в тези сметки всъщност съвпада с оценката на НСИ – 150 до 200 хиляди. Това далеч не е малко, но явно е недостатъчно за медийна сензация. Особено на фона на хиперболата на шефа на ДАБЧ за 9 млн. българи в чужбина, която също оборих.

Какво означава всичко това? Българите в трудоспособна възраст определено намаляват. Съотношението между работещи/пенсионирани несъмнено ще пада все повече. Емиграцията е огромен проблем и то не само за броя работещи, но и за жените в детеродна възраст и раждаемостта. В същото време обаче не е вярно, че близо милион българи между 15 и 65 г. са емигрирали за този период. Всъщност, приблизително толкова са всички емигрирали от всички възрастови групи за последните 30 години.

На база данните от раждаемостта и емиграцията от последните 60 години може да очакваме, че броят влизащи в работоспособна възраст ще се стабилизира на сегашните нива. В същото време, повече хора ще излизат от нея, просто защото преди 60 години е имало т.н. baby boom – голяма раждаемост, много оцелели бебета последвано от силно намаление. Това ще продължи в следващите 30-тина години, когато броят на пенсионерите ще започне рязко да намалява и именно от сегашната раждаемост ще зависи колко ще са българите в работоспособна възраст.

Фалшиви новини за политически цели

КНСБ както винаги искат повишаване на пенсиите и минималната заплата. Твърдят, че така ще се запазят повече хора в страната, което е абсурдно. Както показах вече, когато българин емигрира в Германия, има доста по-голяма вероятност да не може да свързва двата края, отколкото останалите в България. Причината 250 хиляди да изберат този път често не са парите, а липсата на доверие в системите – съдебна, здравна, образователна, местна власт. Понякога това недоверие не се базира на факти, а на внушения и фалшиви новини като обсъжданото тук. Друг път личният опит е повече от красноречив. Независимо от причините обаче недоверието е най-големият двигател на емиграцията и не може да се реши с повече фалшиви послания.

Такива са изказванията им за минималната заплата. Тя не може да повиши доходите. Някои от целите ѝ са да спре спекулацията на отделни работодатели и да намали крайната бедност. Средната работна заплата не може да се вдигне с мерки на кабинета и определено не с което и да е предложенията на КНСБ. В същото време идеята за отделна МРЗ за висшисти е нищо повече от евтин популизъм. Да учиш „нещо висше“ без особени знания и опит е по-скоро правило, отколкото изключение. За купуването на дипломи да не започвам. Исканията им са разхвърлени и странни.

Тук идва разковничето защо КНСБ ще цитира грешна статистика за емиграцията. Ако разгледаме изказванията на определени политици от коалиционните партньори на ГЕРБ, ще видим припокриване на аргументите и грешките в тях с тези на профсъюзите. Наскоро темата за емиграцията беше подета и от Валери Симеонов и шефа на ДАБЧ от патрЕотите. Те също правят аналогични заявки за вдигане на МРЗ и настояват да се спират надбавки и социални плащания на база също толкова грешни внушения.

Надуването на данните за емиграцията им позволява да отклоняват общественото внимание от бездействието им по други проблеми пречещи на раждаемостта – лошото сексуално образование и семейно планиране; непропорционално високата цена на всякакви бебешки стоки; практическата липса на защита на работното място на жените, когато решат да имат деца. Особено последното е точно в ресора на КНСБ. Понякога наглед прости неща като разбитите улици оказват негативно влияние. Дори когато говорят за емиграцията, внушават, че с повишаване на минималните доходи ще успят да върнат хора. Истината е, че мнозинството от хората напускат заради липсата на сигурност и доверие.

Гледайте съда и корупцията, не пиратките около пенсии и минимални заплати

Нито патрЕотите, нито КНСБ говорят за истинска съдебна реформа, за борба с корупцията. Вместо това с ГЕРБ вървят точно в обратната посока – намаляване на прозрачността и запушване на устата на критикуващите. Казвал съм многократно, че единственият начин да се спре емиграцията и дори да се върнат някои от заминалите, е да се направи България добрия избор, а не просто патриотичния такъв. Това няма да стане с въртене на „Облаче ле бяло“ и политици в народни носии, а когато все по-малко българи в страната виждат терминал 2 като единствен изход за проблемите си. Когато не се притесняваш, че ще ти откраднат бизнеса с чадър от прокурор; че работодателят ще ти да спре заплати, защото не го е страх от съда; че като някой гамен пребие или изнасили на улицата, няма да го срещнеш след ден, защото са го пуснали от „липса на доказателства“ или „процедурни грешки“. Навсякъде по света има такива гамени, работодатели и некоректни бизнес партньори. Разликата е доверието, че в крайна сметка ще законът ще бъде наложен.

В България това доверие деградира все повече въпреки подобрението в редица области и повишеното качество на живот. Затова се опитват с фалшиви числа да подкрепят мерки, които уж ще оправят нещо отклонявайки погледа ни от зеещи проблеми другаде или лобистки поправки, които тихомълком внасят. От медийните послания личи, че вече има политическа сделка и твърдения като това, което оборих тук, имат за цел само да ни го „продадат“. Тепърва ще видим какво са измислили и какво се опитват да скрият.

Отидохме на рибен ресторант

Post Syndicated from Антония original http://dni.li/2017/06/16/taverna/

… и поръчахме салата, два вида миди, сотирани маслини, сардини на грил и ципуро. Получихме:

  • минерална вода
  • препечен хляб със зехтин и билки
  • въпросната салата
  • и въпросните сотирани маслини, които се оказаха много приятни на вкус каламата
  • 200 мл ципуро
  • стриди за предястие
  • октопод във винен сос за мезе към ципурото
  • маринован гаврос
  • голям леген с огромни черни миди от ферма – яки, но обикновени
  • по-малка купа с дребни миди, които собственикът на ресторанта вадил от скалите два часа преди да ги поръчаме
  • порфира – някакъв специален и рядък морски охлюв, от който някога се правела пурпурната императорска боя за дрехи
  • сардините на грил
  • сиропиран сладкиш за десерт – нещо като твърдо реване, ама с ядки и суперсладко
  • шотове сладко-газиран ликьор от рози

И сервитьорът, и собственикът на ресторанта много ни се радваха, че харесваме и опитваме с кеф всякакви черупчести неща, непрекъснато се навъртаха около нас и ни обясняваха какво ядем, как да го ядем и каква му е историята. Масата ни беше за шестима и въпреки това в един момент успяха да я затрупат съвсем с чинии, купи, прибори и чаши.

За всичката тази храна накрая ни поискаха 29 евро.

Става дума за ресторант Amalthia в Ставрос. Препоръчваме.

Съд на ЕС: запазване на трафични данни и данни за местонахождение

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/05/16/tele2-sverige-ab/

Стана известно решение по съединени дела C‑203/15 и C‑698/15    с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Kammarrätten i Stockholm (Административен апелативен съд Стокхолм, Швеция) и от Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Апелативен съд (Англия и Уелс) (гражданско отделение, Обединено кралство) с в рамките на производства Tele2 Sverige AB  срещу Post- och telestyrelsen и Secretary of State for the Home Department  срещу Tom Watson и др.

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136/ЕО  във връзка с членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

 Запитванията са отправени по два спора, първият от които е между Tele2 Sverige AB и  Комитет по пощи и далекосъобщения на Швеция,  PTS и се отнася до разпореждане на последния за запазване от Tele2 Sverige на данните за трафика и на данните за местонахождението на абонатите му и регистрираните ползватели.  Вторият спор е   между граждани и МВР на Обединено кралство  относно съвместимостта с правото на Съюза на член 1 от Data Retention and Investigatory Powers Act 2014 (Закон от 2014 г. относно запазването на данните и правомощията по разследване,   „DRIPA“).

Преюдициални въпроси:

„1)      Съвместимо ли е общо задължение за запазване на данни — което се отнася до всички лица, всички електронни съобщителни средства и всички данни за трафик без никакво разграничаване, ограничаване или изключение за целите на борбата с престъпността […] — с член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 с оглед на членове 7 и 8 и член 52, параграф 1 от Хартата?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос, може ли все пак такова задължение за запазване да бъде разрешено, при условие че:

а)      достъпът на националните органи до запазените данни е установен съгласно уточнения в точки 19—36 [от акта за преюдициално запитване] начин и

б)      изискванията за защита и сигурност на данните са уредени съгласно уточнения в точки 38—43 [от акта за преюдициално запитване] начин, и

в)      всички релевантни данни се запазват за срок от шест месеца, считано от датата на прекратяване на съобщението, и впоследствие се изтриват съгласно изложеното в точка 37 [от акта за преюдициално запитване]?“.

и по второто дело:

1)      Установява ли решение Digital Rights (и конкретно точки 60—62) императивни изисквания на правото на Съюза, приложими по отношение на националния режим на държава членка относно достъпа до запазени в съответствие с националното законодателство данни, за да бъде този режим в съответствие с членове 7 и 8 от Хартата?

2)      Разширява ли решение Digital Rights обхвата на членове 7 и/или 8 от Хартата отвъд границите на приложение на член 8 от ЕКПЧ, определени в практиката на Европейския съд по правата на човека?“.

Съдът посочва, че

при публични комуникационни мрежи  трябва да се изготвят специфични законови, подзаконови и технически разпоредби, за да се защитят основните права и свободи на физическите лица и легитимните интереси на юридическите лица, по-специално по отношение на увеличаващата се способност за автоматизирано съхранение и обработка на данни за абонати и потребители (7). Трябва да се вземат мерки, за да се предотврати неоторизираният достъп до съобщения, за да се защити конфиденциалният характер на комуникациите, включително както на съдържанията, така и на всякакви данни, свързани с такива съобщения, посредством публични комуникационни мрежи и налични електронни комуникационни услуги. Националното законодателство в някои държави членки забранява само преднамерения неразрешен достъп до съобщения.(21)

Вярно е наистина, че член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 допуска държавите  да въвеждат изключения от принципното задължение  за гарантиране на поверителността на личните данни. Но изключенията се тълкуват стриктно – защото иначе дерогирането  на това задължение може  да се превърне в правило, като изпразни до голяма степен от смисъл принципа (89). Изключенията  трябва да бъдат  строго  пропорционални на предвидената цел.

Националната правна уредба като разглежданата по дело C‑203/15   предвижда общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение на всички абонати и регистрирани ползватели на всички електронни съобщителни средства и   задължава доставчиците на електронни съобщителни услуги систематично и непрекъснато да запазват тези данни без каквото и да било изключение.

Дори ефективността на борбата с тежката, и особено с организираната престъпност и тероризма, да може до голяма степен да зависи от използването на модерни техники на разследване, сама по себе си подобна цел от общ интерес не би могла по никакъв начин да обоснове приемането като необходима за целите на тази борба на национална правна уредба, предвиждаща общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение.

 Изводите –

1)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58/ЕО (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136/ЕО  във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която за целите на борбата с престъпността предвижда общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение на всички абонати и регистрирани ползватели на всички електронни съобщителни средства.

2)      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, изменена с Директива 2009/136, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която регламентира защитата и сигурността на данни за трафик и на данни за местонахождение, и по-специално достъпа на компетентни национални органи до запазените данни, като в рамките на борбата с престъпността не ограничава този достъп само до целите за борба с тежката престъпност, не го подчинява на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура и не изисква разглежданите данни да се запазват на територията на Съюза.

Съдът не се произнася по въпроси, сравняващи нивото на защита с предоставената по ЕКПЧ, тъй като “макар признатите от ЕКПЧ основни права да са част от правото на Съюза като общи принципи, както потвърждава член 6, параграф 3 ДЕС, все пак, докато Съюзът не се присъедини към тази конвенция, тя не представлява юридически акт, формално интегриран в правния ред на Съюза“.

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

2017-05-09 bias-и и дебъгване

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3352

Нещо странично.

Тия дни в офиса около някакви занимания обсъждахме следната задача:

“Имаме банда пирати (N на брой, капитан и N-1 останали членове), които искат да си разделят съкровище от 100 пари. Пиратите имат строга линейна йерархия (знае се кой след кой е). Разделянето става по следния начин – текущият капитан предлага разпределение, гласува се и ако събере половината или повече от гласовете се приема, ако не – убиват го и следващия по веригата предлага разпределение. Въпросът е какво трябва да предложи капитанът, така че всички да се съгласят, ако приемем, че всички в екипажа са перфектни логици. Също така пиратите са кръвожадни и ако при гласуване против има шанс да спечели и същите пари, пак ще предпочете да убие капитана. Също така всички са алчни и целта е капитанът да запази най-много за себе си.”
(задачата не идва от икономиката, въпреки че и там всички са перфектни логици и за това толкова много им се дънят теориите)

Решението на задачата е интересно (за него – по-долу), но е доста по-интересно колко трудно се оказа да я реша. Първоначалната ми идея беше просто на горната половина от пиратите да се разделят намалящи суми, понеже това е стандартния начин, по който се случват нещата. Това се оказа неефективно. После ми напомниха (което сам трябваше да се сетя), че такива задачи се решават отзад-напред и по индукция, и като за начало започнахме с въпроса, какво става ако са само двама?

Първият ми отговор беше – ами другия член на екипажа ще иска винаги да убие капитана, щото така ще вземе всичко. Обаче се оказа, че и капитана има глас, т.е. ако останат само двама, капитанът взима всичко и разпределението е 100 за него и нищо за другия.

Какво следва, ако са трима? Казах – добре, тогава даваш на единия 1, на другия 2, и останалото за капитана, понеже ако останат само двама, последния няма да вземе нищо, капитанът гласува за себе си и втория и да е за и против, няма значение. Само че няма нужда да даваме нищо на средния, щото не ни пука за мнението му, така всъщност правилното разпределение идва 1, 0, 99. Тук пак си пролича bias-а, пак очаквах да има някаква пропорция.

Long story short, следващата итерация е 0, 1, 0, 99, понеже така ако не се съгласят, на следващия ход предпоследния ако не се съгласи няма да вземе нищо, и на другите двама мнението няма значение. Pattern-а мисля, че си личи 🙂

Лошото е колко много влияеше bias-а, който съм натрупал от четене за разпределения в реалния живот – какво са пиратите, как няма перфектни логици (и реално никой няма да смята по тоя начин, а ще се стремят към нещо, което им се вижда честно), как това тотално изключва политическата възможност N/2+1 от долната част да гласуват винаги против, докато не дойде всичкото до тях и после да си го разделят по равно и всякакви подобни варианти от реалния живот. Ако примерът беше с каквото и да е друго (например не включваше хора), вероятно щеше да е доста по-лесно да гледам абстрактно.

Което е още един довод в подкрепа на идеята ми, че много по-лесно се дебъгва нещо чуждо (често и което никога не си виждал), отколкото нещо, с което почти постоянно се занимаваш. Над 90% от проблемите (това не се базира на никаква статистика, а на усещане) са достатъчно прости, че да могат да се решат със стандартни методи и да не изискват много задълбочено познаване на системата (половината ми живот е минал в дебъгване на неща, които не разбирам, доста по-често успешно, отколкото не) и вероятно като/ако правя debug workshop-а (за който много хора ми натякват), ще е с проблеми, с които и аз не съм запознат, да е наистина забавно …

2017-04-05 интервюта за админи

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3346

Смених работата, но се оказва, че от интервютата бягане няма. Тоя път са за системни администратори.

За всеки нов вид интервюта си трябва доста време, за да се свикне и измисли хубав метод. Например, нямам fizzbuzz, доста по-трудно е да кажеш “покажи какво си писал”, а срещането на NDA, заради което не може да се говори какво е вършено не е чак толкова рядък случай. Да разбереш дали някой разбира в дълбочина някоя технология не винаги може да стане с 2-3 въпроса. Да не говорим, че докато не видиш как работи човека, няма как да го прецениш дали става…
(най-добрия вариант го правят в automattic, просто един месец ти плащат да работиш с екипа и ти дават задачи и гледат как се справяш. За съжаление не е лесно да се направи на друго място.)

Като за начало съм си сглобил малък админски тест, който да пращам на хората. Има даже дребен състезателен елемент и се чудя дали не мога да го разпъна до нещо escape-room-о-подобно 🙂

(in other news, бях седнал да си си разписвам escape room за админи, ако се намери достатъчно интерес може да я сглобя в лаба, има всякакви странни неща вътре)

(p.s. ако някой тия задачи са му лесни и си търси работа, лесно се разбира де да си прати CV-то…)