Tag Archives: жени

След iOS 11 mobile-only е все по-възможно

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/ios11/

В края на септември Apple пусна на вода новата версия на мобилната си операционна платформа. И едва ли щях да пиша нарочен пост за това, ако най-значимият белег на iOS 11 някак не остана подценен, вероятно защото е свързан с философията на платформата по отношение на посоката на развитието ѝ, а не с поредните технологични характеристики. А iOS 11 е крайъгълен камък не защото впечатлява с кой знае каква нова визия или подход, а защото дава заявка за пълноценна, самостоятелна операционна система и изглажда пътя към mobile-only работата. Като блести най-вече на iPad – даже не просто блести, а започва да ти се струва, че направо все едно iPad се е преродил отново.

Признавам, че темата ме вълнува, защото си мечтая един ден (и се очертава да е скоро) да не си купувам повече лаптоп, а таблетът да е всичко, което ми е нужно за да върша работата си пълноценно и удобно. Все още не мога да си го позволя, защото има няколко неща, които не мога да свърша с iPad, но те остават все по-малко и по-малко.

Експериментирам да работя само с iPad от години насам, но нищо не ми е давало такава увереност, че един ден това ще е възможно, както промените, които донесе iOS 11.

Всъщност най-голямата благина, която ми дава работата с iPad е… концентрация. Което от своя страна ми носи по-голяма ефективност и съответно повече удовлетворение. Личи от няколко версии насам, като очевидно е мислено отдавна, че многозадачността в iOS е планирана да е далеч по-грижовна към концентрацията в основната задача, с която се предполага да съм зает в момента. Всички други мобилни и десктоп платформи сякаш изпитват перверзно удоволствие да разфокусират вниманието ми с всевъзможни нотификации, чието озаптяване до приемлива норма изисква екстра усилия, които трябва да бъдат положени, за да може човек да свърши нещо. Затова, особено когато пиша или чета внимателно някакъв текст или код, концентрацията ми е ключова, и често в такива моменти предпочитам iPad-а си пред компютъра.

С появата на iOS 11 многозадачността е под още по-голям контрол – като отново най-невъзмутимо мога да продължа да си бъда фокусиран в най-важното, което правя (еднозадачният режим винаги ми е най-любим), но имам и гъвкавост, с която мога да си поделя екрана с други задачи или да оставя комбинации от различни приложения върху един екран „залепени“ и на background с не повече от две докосвания. А това е голямо облекчение в ежедневието с таблет. Това заедно с появата на Dock и усъвършенстваните Split View и Slide Over функционалности ми дава не просто почти пълноценно десктоп усещане, ами изцяло ново такова, което намирам за много по-удобно и ергономично. За което помага и едно приложение, което от скоро е собственост на Apple, но иначе не беше тяхно, а именно Workflow, но за него някой друг път. Сега само ще кажа, че веднъж като го вкусиш и повече не можеш без него.

Другият голям бонус (още от iPad 1, всъщност) е мобилността и факта, че с едно зареждане на батерията мога с часове да работя напълно автономно и безгрижно. Тук с уговорката, че при дълга работа с iPad, особено на бюро, предпочитам да пиша с реална клавиатура – ползвам класическата Apple Magic keyboard.

Някои от тези неща с iPad Pro и наличието на pensil, който пък отключва и други функции, са още по-секси, но понеже нещата на Apple не само работят добре, ами работят и дълго с години, и могат да носят доста време всички обновявания на платформата, текущият ми iPad e още твърде пълноценен за да го сменям с Pro. Но ще държа темата отворена, защото mobile-only подхода ще продължи да занимава вниманието ми и занапред и имам какво да разкажа за няколко различни направления.

И понеже като напиша нещо за Apple, обикновено следва хейт и легенди как с едни други платформи било по-гот – приключвам този текст с едно от любимите ми шеговити клипчета на Apple по въпроса 😉

ЕСПЧ: Защита на тайната на източниците

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/10/07/echr_sources/

На 5 октомври 2017 е оповестено решение на ЕСПЧ по делото Becker v. Norway (application no. 21272/12)

На Сесилия Бекер, журналистка, е наредено да даде показания за източниците си на информация  в наказателно дело за манипулиране на пазара. Тя е автор на статия относно затрудненото положение на  Норвежката петролна компания и има контакти с определени източници, които отказва да разкрие. Източниците са станали известни по друг начин в хода на разследването. 

Европейският съд по правата на човека   единодушно приема, че има нарушение на член 10 (свобода на изразяване) на Европейската конвенция за правата на човека. Съдът констатира, че журналистическите методи на г-жа Бекер никога не са били поставяни под съмнение и тя не е била обвинена в никаква незаконна дейност.Отказът й да разкрие източника си не е препятствал производството. Съдът не намира достатъчно причини да се настоява г-жа Бекер да свидетелства в конкретните обстоятелства.

Правото   на журналист  на защита на тайната на източниците не отпада автоматично, ако самоличността  на източника по някакви причини е станала известна.
 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Много ли са осем секунди

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/10/05/%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B0-%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%BC-%D1%81%D0%B5%D0%BA%D1%83%D0%BD%D0%B4%D0%B8/

Зависи за какво.

Едно решение на съд в Лондон по делото England and Wales Cricket Board and Sky UK Limited vs Tixdaq Limited and Fanatix Limited  може да представлява интересзабележително е с извода, че осем секунди   съставляват съществена част от телевизионно предаване.

Става въпрос за отразяване на мачове по крикет. Самите предавания са  с времетраене около два часа. Според съда количествено не е налице използване на голяма част, но  от качествена гледна точка приложението дава достъп до най-важните моменти на мачовете – поради което има използване на съществена част от предаването, засяга се икономическия интерес на носителите на права.

 

Filed under: Media Law

За правото на неприкосновеност

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2089

Известно на английски като privacy.

Прочетох чудесна статия по въпроса от Илиян Кирков. Ще приведа тук само два цитата от нея – останалото го има на сайта на автора ѝ.

„Твърдението, че не ви е грижа за правото на неприкосновеност на личния живот, защото няма какво да криете, е все едно да твърдите, че не ви е грижа за свободата на словото, понеже няма какво да кажете.“

Едуард Сноудън, Reddit

„През последните 16 месеца, докато обсъждах този въпрос по целия свят, всеки път някой ми казваше „Аз не се притеснявам наистина от инвазия в личното пространство, защото нямам нищо за криене.“ Винаги отговарям едно и също. Изваждам химикал, пиша си имейл адреса и им казвам: „Това е моят имейл адрес. Това, което искам да направите, когато се приберете в къщи е да ми изпратите всичките си пароли за всичките си имейл акаунти, не само хубавият, уважаван работен имейл с вашето име, но всички, защото искам да мога да се поровя през това, което правите онлайн, да прочета, каквото си искам и да публикувам това, което сметна за интересно. В крайна сметка, вие не сте лош човек и ако не правите нищо нередно, няма да имате нищо за криене.“
Нито един човек не откликна на това предложение.“

Глен Грийнуолд, лекция на тема „Why privacy matters”.

Бебето с мръсната вода

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/baby-with-the-bathwater/

След последните ми публикации за Каталуния се озовах в ролята на страна, или поне на адвокат на едната страна, което само донякъде се доближава до действителността. Симпатизирам на каталунците, така е, но то е защото следя проблема им отдавна и бих симпатизирал на всяка група хора, които имат проблем, който държавата, в която живеят се прави, че не забелязва, и отказва да обсъжда.

И преди ескалацията на напрежението, и сега твърдя едно нещо, което остава встрани, а иначе е важно – има само едно решение на такива проблеми и то е дипломацията. Навременната дипломация може да предотврати много. Закъснялата може само да закърпи положението. А в същината на дипломацията не е някаква страшна тайна наука – просто нагласата за общуване и разбиране. Извън контекста на Каталуния имаме по-голям проблем и той е, че превантивната и навременната дипломация се прави от лидери, а закъснялата от followers.

Допуснат е да бъде неглижиран проблем, който тлее от години, докато хората, засегнати от него, са принудени да го ескалират, а отсрещната страна да отговори с насилие. Това е провал! Провал не просто в политическия диалог между Барселона и Мадрид, а институционален провал в европейски мащаб. Заради политическите „приятелства“ и личния си комфорт, европейският естаблишмънт си докарва нова криза и рискува нестабилност с неясен хоризонт и непредвидими последици. Което е най-малкото безотговорно!

В последните дни разбрах, че съм станал анархист, футболен фен (нищо че дори не гледам футбол), комунист, хибридчик, рушител на европейската стабилност и какво ли не, само защото разказах и защитих другата гледна точка…. Пичове, ако наистина си мислите, че с две публикации в блога си, които бяха препубликувани на няколко места, мога да разклатя устоите на ЕС, нали съзнавате, че по-големият проблем навярно не е у мен, а някъде там, където се клати.

Наистина ли позицията на другата страна не заслужава да получи публичност и нужния респект, дами и господа демократи? Наистина ли страхът от лечението на раната на единия ни крак ще ни кара да стискаме зъби и да се правим, че няма рана, докато тя гангреняса и ни отрежат крака, или ще чакаме да пропълзи по цялото тяло?

Наистина ли си мислите, че крепим устоите на ЕС, като се правим, че не виждаме пукнатините и спестяваме критиките и тревогите си? Вместо да търсим и да се оглеждаме за нови и свежи идеи (и от ляво, и от дясно!) или поне да обмислим тези, които са на масата и имат рационална база – като появата на някаква общоевропейска изпълнителна власт, но и някаква форма на „децентрализация“ или „федерализация“ на териториите с адекватна автономност и самоуправление. Крепенето на текущия изхабен и безидеен предимно административен политически елит на Европа, от страх да не счупим нещо крехко, не е креативно. Трябва да се случи нещо в ЕС, след което да не трябва да изтръпваме непрекъснато, че всеки конфликт може да означава краят му. Нужна ни е Европа, която действа, преди да е станала беля, а не такава, която бездейства дори когато кръвта е обляла новините. Нужна ни е Европа не като виртуална абстракция, а като реалност, от която сме част и нещо зависи от нас.

Днес Европа задълбочава кризата като ЕК не осъжда насилието, потвърждава доверието си към Рахой като лидер, който можел да разреши проблема, и който проблем продължава да разглежда като вътрешен за Испания. Той обаче е вътрешен и за Европа – това не е нито Крим, нито Кюрдистан, дори не е Ердоган. Политически и юридически това може да е безболезнен и легитимен ход, но обикновеният европеец (не само в Каталуния) вижда как Европа продължава с позата на щрауса, с широко затворените очи и се чувства предаден и излъган в надеждите си. Ако Европа не реагира сега, как очакваме, че ще реагира утре? Кое изобщо кара Европа да реагира, това, което си мислим, че виждаме всички, или взаимоотношения и политика под повърхността? В такива моменти Европа олеква, и това е, което много трябва да ни тревожи.

Вчера с приятели обсъждахме колко безчувствени сме станали към човешкото. Преценяваме политическа тежест, обществен резонас, исторически проекции, възможни конспиративни теории, а сме тотално имунизирани срещу човечността. Пребиват мирни хора – ми к’во, то е законно, референдумът не е, що няма и БТР-и. Ама искали да гласуват – ми те всички, ако поискат…

Изхвърлихме бебето с мръсната вода, отбеляза една позната. Губим битката за човечността, за равнопоставеността ни, за мястото на жената в обществото, за човешките ни права, заобиколихме се с черно-бели клишета, че всяко ляво е комунизъм, всичко зелено е ляво, само дясното е демократично, но ако не е, тогава е фашизъм, зад всяко нещо стои или сянката на Сорос, или мрежата на Путин, завърна се безмозъчният патриархат, в който правото е на най-стария или силния с ножа и хляба, щото така е било и трябва да бъде… загробили сме погледа в пъпа си, защото те, политиците, толкова могат, дай да се радваме на тези, че иначе кой знае какво ни чака…

В рамките на една друга Европа нямаше да има проблем, ако няколко милиона души, до вчера броени за испанци, от утре ще се водят каталунци, или джедаи, ако поискат, щом остават в общия пазар и в наднационално обединение със същите релации и отношения с останалите. Но проблемът с Каталуния вече не е проблем на Испания, а на Европа. Пазарите не реагираха тревожно до последно, въпреки всички приказки за отделяне, но вчера полицейските палки удариха и еврото.

А поставяте ли се на мястото на тези каталунци, които не искат отделяне от Испания? Замислихте ли се, че бяха вкарани в ситуация, в която, ако не отидат да гласуват, ще надделеят индепендистите, особено след напрежението в последните дни. А ако отидат, ще бъдат пребити наравно с останалите от жандарите на същата държава, към която искат да принадлежат! Това ли е осигуряване на законност и правов ред? Няма оправдание (и бъдеще) за никое правителство, насъскало полицията срещу гражданите си! И няма място за такова в Европа!

Това не се забравя! Това не е моята Европа! Това са си казали много хора по света вчера – и това е друг проблем, който не можем да си позволим да не видим.

Иначе, наистина ли считате, че всички законни неща са непременно правилни и силовото налагане на законност е демокрация? Не е – болшевизъм е. Демокрация има, когато мнозинството решава, но взема предвид мнението на малцинството, а не го пренебрегва. Законите отдавна не се изсичат на каменни плочи, нито са някакви икони. Те следват развитието на обществото. Създали сме си ги сами, за да пазят правата ни, а не обратното. Законът спира да има значение, ако се отдалечи толкова от смисъла и полезността си, че хората започнат да живеят с усещане за накърнено чувство за справедливост. Тогава никаква сила и армии не могат да го спасят. А дипломацията е закъсняла!

Нюансиран поглед върху държавната администрация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2948

Свикнали сме да наричаме държавния служител с пренебрежителното „чиновник“. Или дори „хрантутник“. Образът на държавния служител е намръщена лелка, която по цял ден нищо не върши. Има вицове от рода на „Какво правят държавните служители, като се пенсионират? Пак нищо“. Държавата е неефективна, и затова сме склонни да обвиняваме винаги държавните служители. Обвинява ги обществото, обвиняват ги и политиците.

И това не е без основание. Много от държавните служители наистина ги мързи, наистина не могат да свършат работа „за 5 стотинки“, наистина са назначени, защото са „човек на някого“. Но това по никакъв начин не ги прави уникални – същото можем да кажем за работещите и в частния сектор. Да, частният сектор може да ги уволни по-лесно, но държавният служител не е отделна, по-низша каста – те са същите хора като всички други, просто работят за държавата.

Аз съм работил с администрацията, бил съм по срещи и работни групи, участвал съм в опита да бъде реформирана и имам сравнително добра представа за ситуацията. И бих искал да изкажа по-нюансирана гледна точка. Но нека първо спомена два мита:

  • „Държавните служители непрекъснато се увеличават“. Когато се появи новина за създаване на нова административна структура (например Държавна агенция „Електронно управление“), коментарите са – „още хора на държавна хранилка“. Това всъщност е невярно. Държавната администрация е ограничена до 120 хиляди души със Закона за администрацията от 2012-та:

    § 16. (1) Общо числеността на персонала на администрацията на изпълнителната власт по чл. 36 – 38, установена в съответните устройствени актове към датата на влизането в сила на този закон, не може да бъде увеличавана.

    В цялата администрация има т.нар. „щатни бройки“ – незаети места. Когато се създава нова структура, те се прехвърлят от администрациите, където са незаети, към новите администрации. Има разбира се и извънщатни служтели, както и такива на граждански договори, но те не се ползват с привилегиите по Закона за държавния служител.

    Т.е. не, администрацията не се увеличава. В най-лошия случай си стои колкото е била през 2012-та – около 120 хиляди души.

  • „Имаме най-голямата администрация в Европа“ – това е грешното схващане, че нашата администрация е огромна. Евростат обаче ни дава съвсем друга картинка. Тези данни са за размера на централната администрация. Можем да сметнем колко е тя спрямо населението, и да видим, че например Португалия и Гърция, които имат население с 2-3 милиона повече от нас, имат 2-3 пъти по-голяма администрация, и то след сериозните реформи, които проведоха през последните години (поне португалците, де). Общо взето, по численост на администрацията сме зад държавите от южна Европа. Тук разбира се е важно какво мерим – централна администрация или местна администрация; държавни служители или хора на държавна издръжка, в което влизат учители, лекари, полиция и т.н. Но нека се фокусираме върху администрацията, а не целия публичен сектор.

Не, не ги защитавам затова, че са неефективни. Просто поставям нещата в перспектива. И както отбелязах по-горе, админситрацията е огледало на обществото, не е изолирана прослойка. И там има нормални хора, има хора, които „толкова си могат“, има хора, които ги мързи, та две не виждат, има хора, които са толкова пияни, че две не виждат.

Но ако хванеш и уволниш няколко средностатистически, среднонекомпетентни, средномързеливи държавни служители… няма да промениш нищо. Нито ще спестиш кой знае колко бюджет, нито ще успееш да намериш някой по-адекватен да свърши работата. Най-много да назначиш някой роднина, че нали, обещал си…

Идеята ми е, че колкото и да плюем администрацията, това няма да промени нищо. Тя има определени от закон задължения, които трябва да върши, за което трябват определен брой хора. Сигурно ако заплатите бяха 5 хиляди лева, конкуренцията щеше да е прекрасна и най-добрите да вършат тая работа много ефективно. Но такива заплати са нереалистични.

А в администрацията всъщност има и такива хора, които не ги мързи (или поне не много), които имат желание нещата да стават както трябва и работят с желание. Може би не ми вярвате, ама аз съм ги виждал. Може би ще е леко преувеличение, но на тези хора се крепи държавата. Те вършат работата, която никой не вижда, но ако спрат да я вършат, всичко ще се разпадне. Въпреки средата, в която работят, въпреки шефа им, който е партийно назначен неграмотник, или корумпиран схемаджия, или и двете. Въпреки липсата на каквато и да е външна мотивация. Не, не са герои, това им е работата. Но трябва да отчетем, че такива хора има и да видим как да направим възможно кариерното им издигане.

Има и още един аспект, заради който трябва да сме по-малко негативни към администрацията – тя е единствения ни съюзник срещу политическото ръководство. Ако Пеевски си сложи министър, или главен секретар, или директор на агенция, именно администрацията може да бъде съюзник на гражданите. Тих, дори може би подмолен. Но администрацията е много добра в това да отлага, да забавя, да прави междуведомствени работни групи и да не върши нещата, които някоя марионетка ѝ нареди. И може да има аргументи за това. Не че винаги ще го направят – по-вероятно е да се „снишат“, но могат да създават и пречки пред глупостите на някой партиен герой.

А трябва ли да намалим администрацията? Трябва, ама това минава през промяна на законите, които изискват определена работа от тази администрация. Между другото, електронното управление често се възприема като начин, по който администрацията изведнъж ще намалее и хиляди ще останат без работа. Това не е вярно – малка част от хората вършат изцяло „електронизируеми“ неща. Въвеждането на електронно управление ще направи работата им по-лесна и по-ефективна, но ще направи излишни само малка част от държавните служители. Поне в краткосрочен план.

Не казвам, че не можем да сме недоволни от някоя намръщена лелка (макар че аз в последната година почти не съм видял намръщена лелка – станали са доста отзивчиви, поне тези, на които попадам), или да си мълчим, когато някоя институция прави глупости. Даже напротив – аз съм „пръв трол“ на администрацията, заливам я с писма (като гражданин), и ѝ казвам колко не е права. Но не печелим нищо ако просто обявим администрацията за „вредна“. Не е. И ако колективно я смятаме за такава, намаляваме вероятността читави хора да попаднат там. Просто каквото обществото, такава и администрацията.

Какво искат каталунците? (Част 2)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-2/

След 1939 г. Испания потъва в мрачния период на диктатурата на Франко. Каталуния отново е наказана да не говори своя език под смъртна заплаха. Докато живях в Барселона, лично се запознах със съвсем млади каталунци, загубили дядо или баба заради това. Рани, твърде скорошни, за да бъдат забравени или простени. Още по-малко, че прошка не е поискана.

Първите години след войната са кошмарно тежки за цяла Испания. Едва в края на 50-те и началото на 60-те започва икономическо и културно възстановяване на Каталуния. Езикът все още е забранен в медиите, но бива позволен в театрите, иначе въпреки забраната книгопечатането на литература на каталунски, макар и силно затруднено, не е прекъсвало. Както вероятно вече сте разбрали от първата част каталунците са смели и много упорити хора.

Каталунският език

Един от митовете за каталунския език е, че той е диалект на кастилския (испанския), което обаче изобщо не е вярно. Езикът има само някои прилики с кастилския, както има с френския и италианския, което е нормално, доколкото са в една езикова група и с близка география. Думите, значението и произношението са в огромна степен различни. Глаголите са различни и с различни корени, макар да има сходни. Има и капани – такива глаголи, които се изписват еднакво, но в различните езици имат напълно друго значение (напр. acostar на кастилски е лягам, докато на каталунски е да донеса нещо по-близо). Ако искам да кажа простичкото как се казвам – на кастилски ще е Me llamo Yovko или Mi nombre es Yovko, а на каталунски Em dic Yovko (произнася се ам дик Йовко) или ако спазим горния конструкт El meu nom és Yovko (обърнете внимание на членуването). Кастилският е еволюирал и се е опростил значително в доста отношения заради по-масовата му употреба, докато каталунският е останал по-близо до древността и корените, носи по-сложна граматика.

Живо доказателство, че каталунският е различен език, е, че говорещите кастилски не могат да говорят каталунски. Разбират по смисъл думите, които са сходни, но дотам. По същия начин испанците и италианците се разбират в прилична степен дори и всеки да говори на своя език – това не означава, че единият език е диалект на другия, нали?

В моят курс по каталунски със съпругата ми бяхме единствените, на които кастилският не им е майчин език или поне не основен. Нещо повече – нашият кастилски беше ужасно базов. И макар да учехме нов език (каталунски), чрез друг език, който не владеем добре (кастилския), ние завършихме сред отличниците, докато на доста курсисти с роден кастилски им беше трудно да достигнат дори средни резултати. Иначе казано познанията по кастилски не носеха никакво предимство.

Сега тук по-веселото е, че самият каталунски има поне три диалекта, без да броим валенсианския, който си е всъщност каталунски с някои дребни разлики. Но пък тук ще вземем да вбесим валенсианците, затова млъквам!

Така или иначе темата за езика е чувствителна за каталунците – те си го обичат много, изстрадали са възможността да го говорят и имат всички основания да го пазят като репер на своята културна идентичност. Това е тяхно право, достойно за уважение от всички ни!

Управлението на автономията

По време на своето управление Франко всъщност не възстановява монархията, едва малко преди да умре кротко в леглото си през 1975 г. е посочил наследника си – поредният Бурбон, внук на последния крал и дочакал да седне на престола на Кралство Испания под крилото на Франко – Хуан-Карлос.

Каталунци-конституционалисти оказват сериозна юридическа помощ при съставянето на днешната Испанска конституция от 1978 г., с която Каталуния възстановява своята политическа и културна автономия. Година по-късно, през 1979 г., е приет и Статутът на автономията (основният закон на областта).

Според този основен закон Каталуния е автономна област със самостоятелно политическо и юридическо самоуправление. Парламентът се избира през 4 години и излъчва президент (който е и министър-председател) и правителство.

Каталуния има собствена военизирана полиция (жандармерия) – Mossos d’Esquadra, която е под командването на каталунското правителство и не е подчинена на националните Guardia Civil (жандармерия) и Policía Nacional (полиция). Единствено ако бъде суспендирана автономията, Испания може да подчини Mossos-ите на националните сили за сигурност (чл.155 от Конституцията). Затова, когато ви разиграват сценки от селски вечеринки, че някакъв си прокурор, бил той и главен или гневен, се бил разпоредил каталунската полиция да се подчини на Guardia Civil, им кажете, както направиха каталунците – да си гледат работата – защото това не може да се случи с прокурорско разпореждане. Испанските закони бива да важат и за Испания, нали?

Националните сили за сигурност в Каталуния имат правомощия само да охраняват пристанища, летища, крайбрежие, национални граници, митници и да се грижат за имиграционния контрол и антитерористични операции.

Народната партия и Мариано Рахой

През 2006 г. е одобрен новият Статут на Каталуния чрез референдум, както е по правилата. Гласуван е също и с мнозинство от каталунския и от испанския парламент. Промените обаче са обжалвани пред Конституционния съд от кръгове около дясно-консервативната Народна партия (Partido Popular), която от 2004 г. се ръководи от Мариано Рахой, а от 2011 г. досега управлява Испания. През 2015 г. те всъщност загубиха изборите, но понеже не се сформира правителство, останаха на власт до следващите предсрочни избори през 2016 г., след които управляват в правителство на малцинството, тъй като социалистите от PSOE тихо съдействаха, отказвайки се да участват в гласуването, което позволи Pахой да прокара кабинета си през парламента с обикновено мнозинство. Реално подкрепата на изборите за Народната партия бе едва 33% (от 70% гласували) – иначе казано се ползва с доверието на едва 23% от имащите право на глас в Испания.

Partido Popular е консервативна християндемократическа партия, член на ЕНП (Европейската народна партия). Под ръководството на Рахой партията все повече залита към патриотични и националистически тези, а политическата му стратегия е основана на две базови теми – едната да противостои на административната и политическа еволюция на Каталуния (вкл. оспорвайки дефакто одобрения ѝ статут), а другата – да противостои на политическите договорки с баските. Чудно, нали?

Partido Popular и Рахой не са в състояние да генерират никакво модерно и ново политическо послание. Единственото им спасение е да концентрират влияние чрез десен популизъм и радикализиране на патриотични тези, защото на тази плоскост могат да пързалят гласоподавателите си, които са предимно сред по-възрастните, консервативните, религиозните и по-заможните испанци. В същия момент профилът на техните гласоподаватели е най-слаб откъм образование.

Partido Popular е затънала в корупционни скандали – точно утихне един и се случва следващ – черни партийни каси и странни парични потоци във всякакви посоки, очевидно за търговия с влияние, все излизат на яве, изгаря по някой бушон, но Мариано Рахой се крепи над водата. Интересен факт е, че цели петима последователни ковчежници на партията му са съдени, разследвани, обвинени или отстранени. И Европа, и ЕНП си мълчат и стискат широко затворени очи, щото нали, в името на стабилността, че иначе ако дойде Подемос на власт…

Всъщност, испанската политика в последните години се изразява горе-долу в това Partido Popular и PSOE да си подават топката. Това ще ви обясни защо испанците са склонни да търсят изход в Подемос и други нови партии, опитвайки се да избягат от пинг-понга между двете основни големи партии, потънали в корупционни скандали и безгранични сфери на задкулисно влияние.

Най-близкото приближение на Partido Popular у нас е ГЕРБ (те са и членове на ЕНП неслучайно), а на PSOE е БСП. И сега си представете ту да ви управлява ГЕРБ, ту БСП… познато ли ви е усещането? А присви ли ви душичката. Ами така и трябва! И испанците ги присвива от доста време насам!

Но да се върнем в Каталуния…

Възпалението на раната

През 2010 г. Конституционният съд, сезиран от хора на Partido Popular, отмени част от текстовете в Статута. Важно е да уточним, че в състава на този съд преобладават членове, които дължат постовете си на Partido Popular. В момента през 2017 г. това е още по-вярно. Конституционният съд на Испания, включително самият му Председател, е тежко зависим от партията на премиера Мариано Рахой! И да не си помислите сега, че искам да внушавам нещо – съвсем си е законно всичко. Това са едни почтени и достолепни хорица, в които нямаме никакво право да се усъмним. Поглеждате към нашия Конституционен съд или ВСС и… чувствате хармонията, нали? Хайде, опитайте се да прокарате нещо смислено през тях, да ви видя…

Та нищо че каталунските и испанските парламенти одобряват промените в Статута с нужното мнозинство, нищо че цяла Каталуния се е произнесла и е одобрила промените чрез законен Референдум. Излизат една шепа съдии и отменят 14 члена като противоконституционни и дават ограничителни тълкувания на други 27. Текстовете им са свързани предимно с автономната правосъдна система на Каталуния, някои важни детайли в преразпределянето на финансирането, статутът на каталунския език и определянето на Каталуния като нация.

След всичко това през 2010 г. каталунците истински се ядосаха! По улиците на Барселона излязоха между милион и милион и половина души. Сформира се гражданска организация, която се нарече ANC – Assemblea Nacional Catalana (Национално събрание на Каталуния), която си постави за цел да постигне независимост. А всяка година на 11 септември – националният празник на Каталуния – оттогава насам се организират масови демонстрации за независимост.

Още масло в огъня

Уточнихме вече, че драмата с каталунския език е чувствителна тема, след всички забранявания и преследвания и загинали заради езика си до съвсем скоро. Испанската конституция обаче се грижи за задължителността единствено на кастилския език (това, което сме свикнали да наричаме испански), а каталунците вписаха като задължителен и каталунския в границите на автономията си, но точно този текст бе сред отменените.

Не стига това, ами през 2012 г. министърът на образованието на Испания се изцепи, че неговата цел е “да се испанизират (“españolizar”) каталунските ученици” и вкара законопроект, който не само противоречи на каталунската юрисдикция, ами позволява каталунските деца да бъдат обучавани едноезично на испански, което от една страна е тъпо, когато детето ти може да излезе с два езика от училище, да го насилваш да излезе с един, а от друга – каталунците възприеха това като колониална политика, каквато тя недвусмислено беше.

Та испанската държава и управляващите от Partido Popular вместо да ходят на пръсти по тънкия лед на регионалната си политика, скачат шумно с кални обувки отгоре му.

На 23 януари 2013 г. каталунският парламент прие Декларация за суверенитет и право на самоопределение на Каталуния, която, разбира се, беше първо суспендирана от Конституционния съд, а после отменена частта ѝ за суверенитета. След още купчина юридически пречки все пак Правителството на Каталуния организира необвързващ референдум за независимост на 9 ноември 2014 и 81% от участвалите се произнесоха в полза на независима Каталуния. Активността обаче беше ниска (37-42% според зависи кой и как брои, защото Референдумът беше необвързващ и беше дадена възможност на 16 и 17-годишни да гласуват, както и на неиспански граждани, което иначе не би било възможно). Заради организирането на това допитване тогавашният президент Artur Mas, вицепрезидентът Joana Ortega и образователният министър Irene Rigau бяха обвинени и осъдени на около две години да не заемат обществени постове, както и на глоби – най-голямата за Мас, възлизаща на 36 500 евро. Има и нови обвинения за 5.2 милиона евро заради разходване на публични средства за същото допитване. Преди това обаче Мас разпусна правителството си и свика извънредни парламентарни избори на 27 септември 2015, които бяха спечелени от коалиция от партии, които подкрепят независимостта.

Кралят

Междувременно покрай тези събития Хуан Карлос абдикира в полза на сина си, Фелипе VI – нещо, което испанската конституция също не допуска, но беше променена скоростно за по-малко от седмица, което само показа на каталунците колко невъзможна е тяхната кауза в текущия политически контекст в Мадрид.

След лавината от скандали в кралското семейство на Хуан Карлос, свързани с извънбрачна връзка на краля и негов незаконен син, харчовете на двореца, особено в кризата, ловджийските му гафове, скандалите с корупционни схеми на едната му дъщеря и прането на пари и укриването на данъци от зет му, имиджът на монархията в Испания напоследък хич не е висок. Прехвърлянето на топката към Фелипе VI изглеждаше като спасителен ход в контекста на зачестилите демонстрации, искащи референдум за република, и доколкото младият крал изглежда умерен и по-рационален, за разлика от баща си – женен е за простосмъртна съпруга (била е журналистка преди да се омъжи за него), говори свободно каталунски, освен испански. Дори се бяха появили надежди, че с перфектния си каталунски може да спечели сърцата на всички като поеме ролята на медиатор и спаси ситуацията в Каталуния, но до този момент не се забелязва такова негово желание и едва ли някой още мисли, че това е възможно, доколкото той вече избра обичайната позиция на кралска надменност към проблемите на простосмъртните.

Подготовката на процеса за независимост

Предсрочните избори от 2015 г. имаха допълнителна цел. Основните партии, подкрепящи независимостта, участваха с обща гражданска (непартийна) листа, към която впоследствие се присъедини и една по-малка партия. Така управляващата коалиция в Каталуния има мнозинство в локалния парламент, с което прокара няколко закона от ключово значение за евентуална бъдеща независима република – например за Каталунска данъчна администрация, за въпросния референдум и т.н.

Реално юристите от двете страни спорят каква част от това законодателство е ОК, но предвид сложността на юрисдикциите на автономните области в Испания отговорът не е еднозначен. Тук за Рахой работи простичката теза – абе, не може локалното законодателство да има превес над националното и тези закони са “незаконни” – но всъщност не е така, зависи от много неща. Каталуния не е област Стара Загора, а автономия със собствен основен закон и локално законодателство. То не може да противоречи на националното, но може да бъде много различно от него в много посоки. И не подценявайте юридическата култура и опит на каталунците, моля – обърнете се назад и вижте натрупванията им…

Всъщност популярна теза, която испанските медии и Народната партия на Рахой непрекъснато повтарят, е, че всичко, което се случва в Каталуния, е “незаконно”. Това е непрецизно и популистко обобщение. Доказателство е, че дори приятелски настроеният към Рахой и партията му Конституционен съд на Испания не твърди такова нещо. Няма твърдение, че референдумът е незаконен или противоконституционен, а е само суспендиран от Конституционния съд, докато той прегледа законосъобразността му и се произнесе.

Не четете само El País – това е все едно да се информирате само от “24 часа”.

Вярно, редно е да признаем, че и каталунците използват всички процедурни хватки в своя полза. Законите бяха гласувани в последния момент, за да оставят в цайтнот тромавия Конституционният съд. Но реално това не е нарушение. Войната на нерви се води с всички средства и от двете страни. Особено когато няма желание за диалог.

Данъците

Популярна теза е, че каталунците искат повече пари за себе си и това е проява на егоизъм от тяхна страна. От друга те са богат, индустриален район, който осигурява солидна част за националната икономика – 20% от БВП на Испания и 25% от износа, а е само един от седемнайсетте района. Богатите райони подкрепят бедните региони при преразпределение на данъците, но проблемът е в математиката и кой как пресмята.

Според каталунските икономисти фискалният дефицит на региона надвишава 8% от БВП, което според всички международни стандарти е твърде голяма стойност и спъва развитието на икономиката. Те спорят, че реално стойността е по-голяма, защото има разминаване между разпределения дял (на хартия) за Каталуния от националните финанси, които се връщат най-вече под формата на инфраструктура, и това, което реално Каталуния получава.

Испанската държава не е съгласна. И това е нещо, което се решава на масата на преговорите, с експертни оценки и експертни спорове. Народната партия и Мариано Рахой обаче с години отказват да дискутират каталунските теми – така това се превърна в ключов аргумент на индепендистите.

И не е случайно, че прогресивните испанци твърдят, че основният двигател на процеса на независимост на Каталуния е правителството в Мадрид.

Политически диалог ли?

И за среднограмотен човек е ясно, че ако беше проведен някакъв политически диалог, всичко можеше да се размине. Но двете страни си говорят през медиите и с декларации. Испания пропиля 7 пълни години, през които можеше да потуши напрежението. Пропиля ги генерално и пълноценно, отказвайки всяко предложение да диалог. Лично Рахой се грижеше да аргументира всеки отказ.

В пространно интервю в края на август президентът на Каталуния потвърди, че дори и в последния момент, ако испанската държава се реши на диалог, той ще откликне.

Уви, Мариано Рахой е от друга планета и думите “преговори” и “политически диалог” очевидно са му чужди. Всъщност това отговаря напълно на неговия сценарий – конфронтация и радикализация. Рискува да счупи миноритарното си управление, но това е единствената стратегия, която празната му откъм идеи глава може да роди.

На 15 септември 2017 г. отново Президентът на Каталуния, Вицепрезидентът, Председателката на Каталунския парламент и кметът на Барселона заедно изпратиха писмо до Рахой и краля с предложение за диалог.

Същият ден Рахой каза само, че неговото правителство ще направи всичко възможно да осуети референдума, неговият говорител пък, че в Мадрид не са получили писмото, но в последния момент можели да го тълкуват само като заплаха, а кралят… той, както обикновено, запази царствено мълчание.

Всичко това не е от вчера

Друга весела теза е, че каталунците едва ли не вчера им е хрумнала идеята за независимост. По повода ще остава само тази картинка – отляво е вестник Guardian от края на 1918 година, а отдясно статия в същия вестник отпреди няколко дни. Открийте разликите 🙂

guardian

Републиката

Нещо, което някак остава под килима, но е редно да отчетем, е фактът, че каталунците в мнозинството си са прорепубликански настроени. Това обяснява антипатията на краля и монархистите към тях, но всеки обсъждан дотук референдум не поставя под никакво съмнение, че евентуалната независима Каталуния ще бъде република.

В Испания също се чуват гласове за референдум за ново държавно устройство и това кара определени консервативни и влиятелни кръгове да потръпват при мисълта това да се случи.

Демократичността на испанската конституция

Каталунците често критикуват демократичността на испанската конституция по принцип, макар двама от бащите ѝ да са каталунци. Истината е, че имат основания. Четирима от седмината “бащи” на испанската конституция са били част от фашисткия апарат, включително един от тях е Министърът на пропагандата на Франко. Представете си дали е възможно съвременната германска конституция да е писана от Гьобелс?

Армията е оказала силно влияние в процеса на създаване на конституцията, за да опази своя интерес, и макар одобрена на референдум с 88%, съмненията, че зад този резултат стои пряката или косвена заплаха на бившите военни на Франко, са напълно основателни.

Обобщение

Всъщност, макар и тлеещ отдавна, проблемът не беше нерешим. Каталунците са сговорчиви и работливи хора, които в мнозинството си искат да бъдат оставени на мира да си вадят хляба, да правят музика, книги и изкуство и да се веселят на многобройните си фестивали. Те са адски толерантни и широкоскроени хора, с модерни възгледи за себе си, бъдещето и Европа.

Каквото и да четете в испанските медии, в мнозинството си каталунците нямат нищо против испанците. Това, което им тежи, не са съседите, а испанската държава. Те точно така наричат държавата си – испанската държава – за да акцентират на административния апарат, а не на нацията, и… за да намекнат, че не е тяхната държава…

А тя не е тяхна, защото в общия национален парламент те имат скромно присъствие, обусловено от тежестта на региона върху картата. Не биха могли да прокарат нищо през националния парламент без подкрепата на основните испански партии, които рядко изобщо обръщат внимание на регионите. Локалното им законодателство е под терора на Конституциония съд, който особено откакто Рахой и Partido Popular са на власт, действа по поръчка.

Испания отказва всякакъв диалог с каталунските представители, въпреки че те са легитимно избрани и овластени от хората. Прави го и защото се страхува, че ако изгуби Каталуния, ще последват баските, а после може би Галисия. Баските също от години чакат обещанията на Мадрид да се реализират и все повече губят търпение, но и за това няма да прочетете много в испанските, нашите или европейските медии…

Каталуния е разделена

Истината е, че въпреки всичко Каталуния е разделена. Важно е да правим разлика между това, че 70-80% от каталунците са с нагласа да гласуват на този Референдум, и това как точно ще гласуват.

Ако не се беше стигнало до тази ескалация в последните дни, реално по-малко от половината каталунци щяха да гласуват за отделяне в неделя и всичко щеше да утихне поне за някакъв период от време. Рахой обаче изпрати жандармерия и полиция в нечуван обем, арестува каталунски политици, претърси медии и печатници, конфискува бюлетини, урни и плакати, обвини предварително стотици кметове, че съдействат на организацията по референдума, заплаши да спре националната каталунска телевизия, блокира каталунски сайтове и заплаши да спре целият top level domain на Каталуния .cat, докато междувременно е насъскал прокуратурата да рови за някоя мръсна риза на текущия каталунски президент от времето, когато е бил кмет, чрез прокурорско разпореждане се опита да вземе контрола над каталунската жандармерия, което е незаконно и противоречи едновременно на испанската конституция и на каталунския статут.

Всичко това преди референдумът да се е случил и преди да е обявен за незаконен от Конституционния съд – иначе казано, дори да допуснем хипотезата, че референдумът е престъпление – то още не е се е случило, за да има виновни за него!

След всичко това никой вече не знае как ще гласуват каталунците, защото ескалацията и радикализацията и от двете страни е факт и играта на нерви вече не е безопасна.

Европа мълчи, защото основните европейски партии са обречени заради своите “приятелски” зависимости. Иска им се това да си остане вътрешна работа на Испания и нещата да се оправят някак от само себе си. Отдавна трябваше да бъде предложено посредничество в този спор, да бъде уговорен Рахой да отстъпи нещичко и да изглади нещата. Но ЕНП няма този кураж. А европейците за пореден път виждат една куха бюрокрация, която не работи, скатава се и прибира дъждобрана точно когато завали проливен дъжд (ако изобщо е имало дъждобран). Затова не се чудете, когато хората залитат насам и натам, търсейки изход – кой в популизма, кой в национализма, кой в крайнолеви и дори понякога утопични концепции.

Искат гласът им да се чува и да има значение!

Всъщност каталунците искат едно нещо – да гласуват и гласът им да има значение – и това не може и не бива да противоречи на никоя конституция! Още по-малко в Европа! Днес. Правото на глас и самоопределение е основно човешко право и е наднационално!

Събудете се, хора! Какви легенди са наблъскали в главите ви, ако ви е нужна причина или повод, за да признаете правото на някого да изрази позиция – особено пък когато това са няколко милиона души? Наистина ли сте затрили чувствителността си към свободата, това което сте – а сте свободни хора – когато не са ви нужни причини и правила, за да изразите волята си. Правилата са за да ви гарантират това право, а не за да ви го отнемат. Правилата идват после – първо е свободната воля!

Дали каталунците ще се отделят или не е второстепеннен въпрос. По-важният е да могат да решат това свободно! А ние, останалите, няма да сме европейци и не заслужаваме да се наричаме свободни хора, ако не защитим това им право – звучно и категорично!

Visca Catalunya!

Какво искат каталунците? (Част 1)

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/what-catalans-want-1/

Този текст няма как да е кратък, защото се налага да ви разходя из историята на Иберийския полуостров и да обърна внимание на няколко ключови факта, които ние, българите, или не сме учили в училище, или те са били споменати бегло, доколкото нямат отношение към нашата история, но имат тежест и значение за днешната ситуация в Каталуния. За мен простичкият отговор какво искат каталунците е наистина адски ясен, но за съжаление чувстителността на съвременния човек към непоколебимите принципи, около които е изградено общството ни, е твърде притъпена и тези прости и принципни отговори все не са ни достатъчни. Иначе казано някъде в последните абзаци на втората част на този текст ще споделя тези уж, очевидни неща, които проумяваме толкова трудно.

Пиша този текст, защото у нас (включително в уж реномирани издания) се публикува обикновено само част от истината и предимно тази на Кралство Испания. Това донякъде е обяснимо – за българите Испания е една от посоките, които олицетворяват Европа. Достатъчно българи говорят испански и следят испански медии, но каталунският у нас е екзотика и информация за другата гледна точка стига или чрез преразкази от испански медии, или другоезични такива. И тук е част от проблема – каталунската позиция рядко достига до националните испански медии в чист вид, а каталунските медии, които излизат на английски, испански или друг език, са с твърде скромна публика, за да бъдат забелязани.

Затова все по-често попадам на притеснени познати, които се питат “Какво точно се случва?” и “Какво толкова искат каталунците?”.

На 1 октомври предстои референдум за независимост, който Испания твърди, че е незаконен. Само че това не е точно така. Референдумът беше узаконен чрез сложен процес от закони и процедури през последната година и половина от Парламента на Автономната област Каталуния. Това, което е дискусионно, е дали целият този процес и новопретият закон за този референдум са ОК – и понеже той беше приет буквално преди дни, Конституционният съд на Испания го суспендира за неопределено време, докато успее да си изясни ситуацията (или поне това е официалната теза). И това е спор за юристи.

Оттук следват няколко проблема – референдумът е вече насрочен (и не е незаконен, а само суспендиран). Тезата, че е незаконен, е любима на испанските медии и на премиера на Испания, Мариано Рахой, който си я повтаря от години и при предишните опити за референдуми. Всички останали я папагалстват. По-големият проблем е, че Конституционният съд на Испания напоследък суспендира почти всичко, което излиза от Каталуния, включително суспендиран е основният закон на автономията от 2010 (по-точно поправките в него, нищо че те са гласувани както от Каталунския парламент, така и от Испанския). Но за това малко по-късно…

Каша има. Тя е голяма, но се обяснява простичко… Нека преди това обаче се разходим из историята на тази част на света.

Ако не си падате по историята и не държите да сте наясно с крайъгълните моменти в миналото на Каталуния можете да отскочите направо към съвремието и втората част.

Графство Барселона

На Иберийския полуостров след VII-VIII век, след постепенното отблъскване на маврите започват да се появяват множество кралства и графства. Във времето те са се обединявали (предимно след женитби между техните владетели), враждували са, влизали са в различни конфигурации под нечия корона, а някои са били едновременно и част от някакво обединение, но и са запазвали някаква независимост.

Историята на каталунците е свързана предимно с графство Барселона и Арагонската корона. Графството в най-близка степен отговаря на днешната територия на автономната област Каталуния. За времеви репер на появата му се счита 801 година (или началото на 9 век), което го прави една от най-старите частички от пъзела, които сглобяват днешна Испания. Само едно друго кралство е по-старо – Астурия – с едва около 80 години.

IХ – XI век

Отблъсквайки маврите (по това време днешната територия на Испания е била ислямска), Карл Велики (същият, който днес считаме за създател на френската и германската монархии и едва ли не прародител на Европа) се сдобива с Барселона през 801 година, а малко по-късно – и с Тарагона и Валенсия. Около столетие по-късно (през Х век) графовете на Барселона вече са независими и наследствени владетели и чрез множество бракове помежду си са успели да присъединят повечето каталунски графства и да разширят сериозно влиянието си в региона.

ХII век

Най-старото открито историческо писмено споменаване на каталунци (в смисъл на етнос) и Каталуния (като географско обозначение) е в документ, за който се счита, че е написан между 1117 и 1125 година.

През второто столетие на века Арагонската кралица се жени за графа на Барселона и така техният син наследява както графство Барселона, така и Кралство Арагон, и занапред историята на каталунците е свързана с т.нар. след този момент обединение Корона Арагон, което освен Арагон и Барселона, до ХVIII век ще включва и кралствата Валенсия и Майорка. Езиците, които са се говорели тогава там, са арагонски, каталунски и латински.

Днес най-вероятно бихме определили държавното устройство на формированието Арагонска корона като конфедерация, а постепенно то се превръща в нещо като средиземноморска империя, предвид че мореплаването се превръща в основен бизнес и военна мощ.

Междувременно между ХII и ХVIII век Кастилската корона ще обедини кралствата Астурия, Галисия, Леон и Кастилия.

ХIII век

Каталуния развива сложна институционална и политическа система за разпределение на властта между краля и интересите на съсловията. През 1283 г. в Каталуния законодателната власт преминава в нещо като първообраз на парламент (наричат го Corts Catalanes или Cort General de Catalunya) и действа в Барселона до ХVIII век, когато Каталуния губи автономията си.

Този орган реално твори законодателството (разписват го като Constitucions catalanes), по което се управляват Кралство Арагон и Графство Барселона. Обърнете внимание, че всичко това е само няколко десетилетия след Магна харта.

Първообразът на правителство пък се нарича Consell de Cent, което означава нещо като Съветът на стоте, защото толкова са били членовете му. Постепенно обаче този съвет губи тази роля, като му остава само ролята да избира членовете на общинското управление на Барселона.

ХIV век

През 1359 г. се появява следваща надстройка на политическата система в Каталуния, обусловена от необходимостта да се събират и разпределят данъците. Наричат я нещо като постоянно представителство или Diputació del General или Generalitat и към нея с времето се измества политическата власт. Днес така се нарича локалното правителство на автономната област Каталуния.

За да не прекалявам с всичко това, ще спра до тук, но ако ви е интересно, потърсете за Reial Audiència i Reial Consell de Catalunya, Conferència dels Tres Comuns, Junta de Braços, Tribunal de Contrafaccions и ще ви падне шапката, когато откриете зад тези институции първообразите на това, което днес бихме нарекли Върховен съд, да кажем съвещателни органи за съгласуване на действията на различните власти и дори нещо като първообраз на съд за гарантиране на индивидуални и граждански права. Забележително институционално строителство и то през ХIII-ХVIII век!

Разказвам всичко това не за друго, а защото една от адски популярните атаки по това имат ли или не основание каталунците да твърдят, че са имали собствена държава, е нещо като “Абе, мани ги тея, били са там някога едно племе пирати-разбойници!”…

ХV век

Кастилската корона и Арагонската корона се обединяват след брак между престолонаследника на Арагон и кралицата на Кастилия. Короната на Арагон през това време е в своя пик на могъщество като владее големи части от днешна източна Испания, южна Франция, Балеарските острови, Сицилия, Корсика, Сардиния, Малта, Южна Италия и части от Гърция (дори за кратко и Атина). Столицата по това време даже е била в Неапол, защото Сарагоса (днешната столица на област Арагон) е твърде встрани от центъра на владенията на тази средиземноморска “империя”.

Междувременно е написан (на каталунски) Consolat de mar, който представлява един от най-старите опити за установяване на юридическа рамка за морско и търговско право. Във Валенсия (която е част от Короната на Арагон) е отпечатана първата книга на Иберийския полустров.

ХVI век

Арагон и Кастилия присъединяват и кралство Навара (останало независимо до 1513 г.) и това се счита за началото на кралство Испания. Моля, обърнете внимание – едва тук в нашата сага на сцената се появи Испания, уважаеми зрители и скъпи радиослушатели!

През ХVI и ХVII век Испания е една от най-могъщите държави в света, но още в средата на ХVI век започва да зрее криза, свързана с проблемите на роднинските бракове, понеже първите владетели на все още новото кралство Испания са Хабсбургите, които се женят предмно за свои братовчеди и племенници, за да остава богатството във фамилията. Така веднага след царуването на Карлос I (известен още и като Карл V) и синът му Филип (или Фелипе II) започват няколко години на нестабилност освен в религиозно-политически контекст, но и за това кой да наследи короната, понеже първородният син на Фелипе II е с психични отклонения и е отстранен от власт (после и убит). Цели 4 други негови деца умират още като малки. Следващият му син е чак от четвъртата му жена и е толкова мекушав и невзрачен по характер, че придворните го превръщат в играчка на манипулациите помежду си. Неговият наследник е същата трагедия и реално властта е в ръцете на приближен нему граф. И така стигаме до Карлос II, който е толкова зле ментално и физически, че мисли бавно, ходи трудно и е трябвало да бъде привързван с колани към трона, за да може изобщо да стои изправен без да падне (неговият баща е на 56 години при раждането му, а майка му е с 30 години по-малка и е племенница на баща му). Въпреки че формално се жени два пъти (едната му съпруга е внучка на Луи XIII, а другата е негова австрийска братовчедка), Карлос II не може да има наследници и след неговата смърт няма кой да наследи кралството.

Така стигаме до ключов крайъгълен камък – войната за испанското наследство – и е важно да уточним, че то включва освен Испания, колониите ѝ в Америка и Филипините, също и Южна Италия, Сицилия, Сардиния, Милано и част от днешна Белгия (тогава наричана Южна Нидерландия) заедно с малко от Северна Африка. Очевидно мераците са били отявлено нескромни.

ХVIII век

Основните заподозрени за наследници са с корени от Австрия и от Франция, но Луи XIV действа най-пъргаво и, пренебрегвайки някоя друга честна дума и подписано споразумение с Англия, директно изпраща внука си в Мадрид, заявявайки, че “няма вече Пиренеи”. Това вбесява Австрия, но без съюзници не смее да предприеме нищо, докато само година и нещо по-късно французите не се оливат в своята алчност и не окупират крепости в Нидерландия, които са буферни за доставката на роби и от които Англия има ключов интерес. Така Австрия и Англия решават да не позволят на Франция да се превърне в нова доминираща държава в Европа, подобна на империята на Карл Велики, и обявяват война на Франция (и Испания, доколкото през тази около година и половина на колебания тя се води френска).

Така от една страна Франция е нападната от Англия и съюзническите войски, а от друга австрийският претендент за испанската корона Карл (наричан още и Карлос III) нахлува в Испания с австрийски и английски сили. Нашите приятели, каталунците и арагонците, застават на негова страна, което се оказва историческа грешка.

Войната е сложна – води се на много места и се развива на приливи и отливи и за двете страни. В крайна сметка обаче умира австрийският император и понеже и той няма наследници, същият Карл, който претендира за испанския престол, се сдобива с австрийския, а това пък разколебава подкрепата на англичаните за него. В крайна сметка войната вече е омръзнала на всички, французите са дали много човешки жертви, Карл си има друго кралство и примирието се случва, като Филип V (внукът на Луи XIV) запазва испанската корона, но е принуден да се откаже от френската. (И до ден днешен ще намерите както французи, така и испанци, които да считат, че това не било законно – пуста алчност и имперски бленувания!). Испания губи своята част от Нидерландия, Неапол, Милано, Сардиния и Гибралтар и официално до днес е владение на династията на Бурбоните.

Барселона не се дава до последно, заедно с Майорка тя остава последната страна, която защитава интереса на австрийския претендент, а след като е подписано примирието Corts Catalanes (онзи същият парламент) решава, че трябва да продължат войната, за да съхранят Каталунската конституция и институции! Тук е редно да признаем, че този момент се преекспонира от някои каталунски историци, които твърдят, че това вече е битка за независимост от Испания. Формално е така, но няма как да сме сигурни, че аргументацията е била такава (независимост). Това решение на парламента може да е било провокирано от чисто търговски, политически или други съображения, за които историците тепърва ще спорят.

Барселона преживява тежка обсада, продължила година и половина в периода 1713-1714 г., но когато през април 1714 г. Бурбоните струпват 20-хилядна армия и на 30 август успяват да пробият защитата и да влязат в града, на 11 септември Барселона капитулира, след като са убити ключовите военни, ръководещи съпротивата. Каталунските лидери едва тогава предлагат преговори. Филип V отлага преговорите с един ден, през който насъсква войниците си да колят, насилват и отмъщават, но неговият пълководец, уплашен това да не ескалира в партизанска война, го разубеждава и се ангажира да уважава загубилия противник.

Така на 11 септември 1714 г. Каталуния престава да съществува, институциите ѝ са разпуснати и забранени, отнети са привилегиите и титлите на каталунския елит, забранени са събиранията и всякакви форми на обществени организации. Каталунският език е изцяло забранен не само в Испания, но и във Франция. Забранено е не просто да се ползва в официални документи, но и да се преподава. Филип V установява абсолютна монархия от френски тип и ликвидира автономията на областите от Арагонската корона (Каталуния, Валенсия и Арагон).

Днес този ден е Национален празник на Катауния (Diada Nacional de Catalunya) или просто La Diada. Странно е някак денят, в който си загубил независимостта си, да е националният ти празник, но ако попитате каталунците защо, много от тях ще се усмихнат многозначително и ще отговорят – за да помним, че имаме несвършена работа…

ХIХ век

Още през втората половина на ХVIII век в Каталуния започва сериозно развитие на индустрията, а в началото на ХIХ век и културен ренесанс около каталунският език. И до днес Каталуния е най-развитата индустриална и предприемаческа област в Испания.

След кралска абдикация испанският парламент провъзгласява Първата испанска република, просъществувала малко по-малко от две години, когато военнен преврат възстановява отново монархията на Бурбоните.

ХХ век

През 1931 г. резултатите от местните избори в Испания показват грандиозен успех за републиканските партии. Два дни по-късно е провъзгласена Втората испанска република, а кралят бяга в изгнание. Новата конституция установява свобода на словото и сдружаването, увеличава правата на жените, позволява разводите и ограничава ролята на Католическата църква в образованието и държавното управление. Знамето на Испания е сменено с трикольор от червено, жълто и виолетово, а испанските региони получават право на автономно управление. Каталуния първа договаря своята още през следващата година, Баските успяват през 1936 г., но останалите нямат този шанс заради започналата междувременно гражданска война.

Изборите през 1933 г. са спечелени от дясно-центристки и крайнодесни партии не без помощта и манипулациите на църквата, използвайки влиянието си сред силно религиозните испанци. Новата дясна коалиция, наречена Национален фронт, суспендира започнатите реформи. Левичарите са бесни и на 6 октомври 1934 огранизират обща стачка, покрай която нещата излизат извън контрол, след като миньори окупират столицата на Астурия, избиват местната власт и палят театрите и университета. Две седмици по-късно стачката е потушена от армията толкова жестоко, че са разрушени огромни части от града и са избити толкова хора, че командващият операцията генерал Франциско Франко се сдобива с прозвището “Касапинът на Астурия”.

На същия 6 октомври 1934 г. президентът на Каталуния Lluís Companys, юрист и лидер на партията ERC (Републиканска левица на Каталуния) повежда Каталунско национално въстание и провъзгласява Estat Català (Каталунска държава) в рамките на Испанската федерална република. Въстанието е потушено жестоко, с много арестувани и осъдени. Възприето е от дясното правителство в Мадрид като подкрепа на миньорите в Астурия и като опит за преврат. Lluís Companys е осъден на 30 години затвор, но излиза от затвора през 1936, когато поредните избори в Испания са спечелени този път от лява коалиция, нарекла се Frente Popular (Народен фронт), която възстановява и каталунското правителство. 

Политическата конфронтация в Испания обаче е безумна. Двете коалици вляво и вдясно нямат желание за сближаване на позиците, а центристи-балансьори не са останали. Отгоре на това вече е възникнала вдъхновената от идеологията на фашизма Falange Española – малка националистическа партия, която успява да спечели по-малко от 1% на изборите, но има над 40 хиляди членове.

Скоро се случва така, че фалангист убива антифашист, а като отмъщение неговата организация отвлича лидер на крайнодясно формирование, известен с това, че призовава “армията да спаси Испания от болшевиките, след като политиците не могат”. Десните обвиняват правителството за отвличането и в тази гмеж от политическа неразбория, поляризация и популизъм се случва планиран военен преврат, който започва с военно въстание в Мароко. Това е началото на испанската гражданска война между републиканците и националистите. Същият онзи “касапин” генерал Франко ще поведе разбунтувалите се срещу републиката генерали и с подкрепата на нацистка Германия, фашистка Италия и Португалия ще спечели войната. Само през първите няколко дни са избити над 50-хиляди души, озовали се от грешната страна на барикадата. Националистите избиват верните на републиката с обвинения, че са болшевики и комунисти. Левичарите и анархистите пък убиват заможни хора, свещеници и по-консервативно настроени с аргументите, че са “буржоа” и десни.

 Барселона е “лява” и прорепубликански настроена. Само през лятото и есента на 1936-та се счита, че там са загинали повече от 8000 души. Lluís Companys не успява да контролира града и след края на войната през 1939 бяга във Франция, но е арестуван през 1940 г. и нацистите го връщат на Франко. Изтезаван е жестоко със седмици, физически и психически. Осъден е на смърт в скалъпен процес, продължил по-малко от час. Разстрелян е на 15 октомври 1940 в замъка Montjuïc в Барселона като отказва превръзка на очите и успява преди изстрелите да извика “Per Catalunya!” (За Каталуния!). В смъртния му акт е записана като причина за смъртта “травматичен вътрешен кръвоизлив”.

Lluís Companys е със статут на национален символ в Каталуния и за каталунците. Той е единственият действащ демократично избран президент в европейската история, който е бил екзекутиран и вече 77 години по-късно още не е реабилитиран.

Продължение – втора част

Признаците на фашизма

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=2085


Това е статия, написана през 1995 г. и публикувана във вестник „Невское время“. Авторът ѝ е един от най-мъдрите и дълбоки фантасти – Борис Стругацки.

Превеждам я тук едно към едно. Без никакво зачитане на авторски права. И смятам, че ако Борис Стругацки беше жив, щеше да ми благодари. Защото докато човек го помнят, той е жив. А такива като него трябва да бъдат помнени. Най-малко заради нас самите.

И защото фашизмът не си е тръгнал, и го има предостатъчно – и тук, и в други страни. Иска ли човек да се бори с една болест, трябва да познава симптомите ѝ. (Не зная дали ще събера някой ден смелостта да стъпя в гигантските обувки на Борис Стругацки и да напиша за разпознаването на причинителите на тази болест и лечението ѝ.)

—-

Чумата е в нашия дом. Да я лекуваме не умеем. Нещо повече, масово не умеем дори да поставим правилната диагноза. И заразеният вече често не забелязва, че е болен и сее заразата.

Култ към традицията

Сам по себе си традиционализмът е древно явление и чудесно си съществува без всякакъв фашизъм. Всички известни фашистки движения обаче се опират на идеите на традиционалисти, които търсят смисъл в наследството от миналото. В древни символи, народни ритуали, легенди и митология. Като пример можем да си припомним използването от нацистите на езически символи, включително свастиката, и символите и ритуалите на Свещената римска империя. Възхваляването на мъдростта и традициите на предците до равнището на всенароден култ утвърждава традиционните възгледи, порядки и устои като неоспоримо праведни. Съответно всяко развитие на познанието и убежденията, всяка еволюция на манталитета и на ценностната система биват смятани за априори грешни и вредни явления. За традиционалистите правдата е отдавна очертана, и всяко отклонение от нея може да бъде единствено в посока на неправдата и злото.

Отричане на съвременността

Традиционалистите възприемат враждебно новите технологии и повеи, понеже виждат в тях предизвикателство към традиционните духовни ценности. И макар че и италианските фашисти, и германските нацисти са се гордеели с индустриалните си достижения, цялата им идеология е построена на отричане на съвременния свят. За тях той е плод на западната капиталистическа плутокрация и нравственото разложение на епохата на Възраждането, противопоставила на традиционните ценности такова мерзко нещо като здравия разум.

Действие заради действието

Фашистите от 1930-те са се отнасяли с пренебрежение към интелектуалците, понеже интелектуалното мислене поставя всяко действия под въпроса „защо“. Фашистите упорито не желаят да обосновават действията си, понеже намират прелест в самото действие, даже ако то няма рационално обяснение. Маршове, погроми, смени на символиката, черни ризи, хитлеристки приветствия, помпозни съоръжения без практическо приложение – всичко това трудно може да даде рационален отговор на въпроса „защо“. С поставянето на този въпрос интелигенцията винаги е предизвиквала лютата ненавист на фашистите, и те са я обвинявали в предателство към традиционните ценности.

Несъгласието е предателство

Фашизмът не допуска плурализъм на мненията. За традиционалистите истината е една и всички, които се опитват да я поставят под въпрос, са врагове и предатели.

Ксенофобия

Този древен животински инстинкт – неприязънта към всичко другородно, чуждестранно, непонятно, непривично, ненормално – е благодатна почва за зараждането на фашизма. То е особено важен признак на фашистката идеология – деленето на хората на „наши“ и „не наши“.

Раздразнение сред масите

Неслучайно фашистките движения винаги са набирали особена популярност когато широките слоеве на обществото са преживявали трудни времена, катаклизми, икономическа стагнация, национални унижения (като например в Германия след Първата световна). Обидата и злобата сред широките маси ги прави възприемчиви към агресивни призиви. Раздразненият човек е по-малко склонен да мисли рационално. На него му се иска да излее агресията си.

Спекулиране с патриотизъм

В общество, което страда от комплекс за непълноценност, фашизмът изглежда като някакъв вид лекарство. Той въздига в основен повод за гордост това, което е свойствено на почти всички – да са се родили в тази страна. Идеята на патриотизма работи ефективно само при наличието на външни врагове. Без тях тя губи какъвто и да е смисъл.

Хората трябва да се чувстват обкръжени от врагове.

Образът на врага

Врагът трябва да изглежда едновременно силен и слаб. Той може да бъде по-богат, по-развит, по-добре въоръжен, но трябва да е също така глупав и страхлив. По такъв начин в самия образ на врага се залага сценарий, който вдъхновява патриотите – как по-слабият, но по-хитър и смел задължително ще победи накрая. Повярват ли в този образ, хората няма да разбират пред колко сериозна заплаха са, тъй като ще вярват в неизбежната победа.

Култ към силата и властта

Идеята за народния елитизъм – принадлежност към най-великия народ на света – сама по себе си подразбира превъзходство на едни над други, на по-добрите над по-лошие, на по-силните над по-слабите. Ако нашият народ е най-силният, героичен и духовно праведен, значи има и народи на обратния край – най-слаби, жалки и гнусни. При такъв подход един народ трябва да предизвиква възхищение, а друг (или всички други) – съответно презрение. Ако обществото допуска такава логика, то и вътре в самото него се формира елитарна йерархия, която култивира силата и презира слабостта. Висшестоящите ги възнасят до небесата, силата и храбростта на вождовете бива прославяна, а в низшестоящите си изтриват краката.

Култ към героизма и смъртта

Във фашисткото общество героизмът е норма. Всеки е длъжен да бъде герой, да извършва подвизи, и ако е необходимо, да даде живота си за Родината. Нещо повече – именно героичната смърт е основният вдъхновяващ образ, който фашистките идеолози транслират към своите последователи. Те възхваляват падналите герои и разпространяват истории за подвизите им. Тази тема е много популярна в съвременните песни от жанра „Бялата сила“.

(Бел. прев. – „Бялата сила“ е популярен песенен жанр в Русия. Типичните му теми са славянско-богатирско-патриотични, паднали герои и т.н.)

Култ към мъжествеността

Фашизмът има мъжко лице. И не само лице. Той е груба и агресивна идеология с лице на брутален мачо и алфа-самец. Фашистите обикновено придават на вождовете си именно такъв образ. Джентълмените не се вписват в него, те биват смятани за женствени и биват презирани. Този образ е силно привлекателен, тъй като се опира на основните животински инстинкти за размножаване и стадно поведение.

Избирателен популизъм

От една страна фашизмът е по начало популистка идеология, която мобилизира мнозинството, като дава прости отговори на вълнуващите го проблеми (които предварително му създава). Дразнят ви мигрантите? Да ги изгоним! Дразнят ви гейовете? Да ги забраним! Омръзнали са ви корупционерите? Ще започнем борба с корупционерите! (Или ще я симулира.)

Фашистите винаги оправдават действията си с „волята на народа“. Ясно е, че няма как да има воля, обща за целия народ. В най-добрия случай може да има воля на мнозинството. Фашистите нямат намерение да се съобразяват с волята на мнозинството по въпроси, които не се вписват във фашистката парадигма, така че си присвояват ролята на „глас на обществото“.

Всеки човек трябва да вярва, че действията на фашистките власти винаги отразяват волята на народа, и че ако той се съмнява, значи е сам и изолиран. Присвоявайки си ролята на глас на народа, фашистите се опитват да дискредитират всички свои противници като предатели и антинародни наемници на външни врагове.

Именно с помощта на такава риторика фашистите успяват да убедят масите, че демократичните институции и парламентът не са в състояние да изпълняват волята на народа, и затова основната власт трябва да бъде поверена на „гласа на народа“. Точно така са протекли нещата в Германия и Италия, където парламентарната демокрация е била заменена с фашизъм именно със съгласието на широките маси.

Подмяна на понятията

Фашизмът може да се върне и под маската на борба с фашизма. Уинстън Чърчил казва: „Фашистите на бъдещето ще се наричат антифашисти.“

Коренът на фашизма и досега живее сред нас и може да се възражда под най-невинен облик. Дори под облика на борба с фашизма. Тъй като думата „фашист“ отдавна вече е нарицателно, съвременните фашисти със сигурност няма да се кичат с нея. Могат обаче в най-добрите традиции на Оруеловия новоезик и подмяна на понятията да лепнат клеймото „фашист“ на враговете си. А както вече знаем, за да станеш враг на фашиста е достатъчно да си несъгласен с политиката му, която той спокойно може да нарече „антифашистка“. Противоречивостта и ирационалността са естествени черти на фашизма.

Съд на ЕС: Регламент № 1215/2012: международна компетентност относно засягане на доброто име на юридическо лице в интернет

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/22/1215-2012/

Вече е известно заключението на Генералния адвокат Бобек по дело  C‑194/16 Bolagsupplysningen OÜ Ingrid Ilsjan срещу Svensk Handel AB по преюдициално запитване от Естония.

Заключението започва описанието на фактите с известна поетичност:

Естонско дружество, извършващо дейност в Швеция, е включено в черен списък на уебсайта на шведска федерация на работодателите заради предполагаеми съмнителни бизнес практики. Както неизбежно се случва в епохата на анонимната храброст в интернет, всеизвестна със своя изтънчен стил, проницателно разбиране и сдържаност, уебсайтът предизвиква някои враждебни коментари от своите читатели.

Естонското дружество предявява иск срещу шведската федерация пред естонските съдилища . То се оплаква, че публикуваните данни засягат неблагоприятно неговата чест  и добро име и  иска от естонските съдилища да осъдят шведската федерация да поправи данните и да заличи коментарите от уебсайта си, както и обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяло вследствие на публикуваните в интернет данни и коментари.

Така се стига до преюдициално запитване на Riigikohus (Върховен съд, Естония) – по същество, по три въпроса: 

  • Първо, могат ли естонските юрисдикции да установят, че са компетентни да разглеждат този иск въз основа на „центъра на интересите“ на ищеца — специално основание за компетентност, което Съдът досега е прилагал по отношение на физически лица, но не е по отношение на юридически лица?
  • При утвърдителен отговор, второ, как следва да се определи „центърът на интересите“ на юридическо лице?
  • Трето, ако компетентността на естонските юрисдикции се ограничава до случаи, в които вредите са настъпили в Естония, запитващата юрисдикция се пита дали може да задължи шведската федерация да поправи и да заличи въпросните данни.

Заключението

Бобек тръгва от констатацията, че съгласно съображение 15 от Регламент (ЕС) № 1215/2012  правилата за компетентността следва да са „във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника“.

След това посочва, че не вижда основание за разграничение между физическите и юридическите лица по отношение признаването на международна компетентност по дела във връзка с извъндоговорна отговорност за засягане на добро име –  по отношение на международната отговорност те следва да се третират еднакво.

Прегледът на досегашната практика – едновременният прочит на решения Shevill и eDate на Съда на ЕС

показва, че понастоящем в случай на твърдение за накърняване на репутацията чрез публикуване на данни в интернет ищецът, ако е физическо лице, разполага с възможност за избор между четири типа компетентни юрисдикции. Три от тях са „напълно“ компетентни: могат да се произнесат по искове за отговорност за цялата вреда. Четвъртият тип юрисдикции имат „частична“ компетентност: могат да се произнесат единствено по вредата, причинена на територията на тяхната държава. Напълно компетентни са съдилищата с обща компетентност (по местоживеенето на ответника) и тези с два вида специална компетентност (по мястото на настъпване на вредите, което в повечето случаи съвпада с местоживеенето на ответника, и по мястото, където се намира центърът на интересите на ищеца). В допълнение, възможно е съдилищата на всички останали държави членки да бъдат сезирани като частично компетентни, тъй като данните в интернет са достъпни във всички държави членки.

Бобек прави и обзор на практиката на ЕСПЧ – известно е, че  Съдът се е занимавал с доброто име на юридически лица, тук се цитира  Fayed v. the United Kingdom, но известно е също и  Steel and Morris v. the United Kingdom, където засегнатото лице е МакДоналдс.

Така стига до извода [60], че

 в правото на Съюза трябва да съществуват еднакви правила относно компетентността, въз основа на които да се определи компетентният съд по искове като разглеждания в главното производство.

В заключение:

„–      Член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст) следва да се тълкува в смисъл, че юридическо лице, което твърди, че неговите права на личността са били нарушени чрез публикуване на данни в интернет, може да предяви иск за всички претърпени вреди пред съдилищата на държавата членка, в която се намира центърът на неговите интереси.

–      Центърът на интересите на юридическо лице се намира в държавата членка, в която това лице извършва основната си професионална дейност, при условие че данните, за които се твърди, че са причинили вреда, са в състояние да засегнат неговата професионална дейност в тази държава“.[131]

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

ЕСПЧ: твърдения за факти и отговорната журналистика

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_journ/

В решение по делото Halldorsson v. Iceland   Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) заявява, че журналист, отговорен за телевизионна новина, която засяга доброто име на идентифицируемо публично лице, трябва да може да докаже, че е действал добросъвестно, що се отнася до точността на твърденията в новината. Журналистът не може да се позовава на тайна на източниците на информация, когато не може да представи доказателства за сериозни обвинения. И в по-ранни решения ЕСПЧ вече е посочвал, че правата на журналистите могат да ползват тези, които действат добросъвестно и според стандартите на отговорната журналистика (вж Pentikainen v Finland).

Жалбоподателят е журналист, работещ в новинарската редакция на Исландската национална телевизия (RUV). Телевизията  излъчва серия от новинарски предавания за сделка  от около 20 милиона евро между исландско дружество и компания   в Панама. Съобщава се, че са замесени трима исландски бизнесмени (A, B и C). Показани са техни снимки заедно с текст  „разследва се”, придружен от съобщението, че властите разследват случая. В друга новина  снимки на А, Б и С са показани над карта на света, като купчинка пари се прехвърлят визуално върху снимките на мъжете, като се споменава, че парите са в “джобовете на тройката”. Обобщение на съдържанието на излъчваните новинарски материали е публикувано и на интернет страницата на RUV. След излъчването на новините единият от засегнатите А   отрича всяка връзка с предполагаемата заподозряна сделка.  По-късно А подава дело срещу клевета срещу Свавар Халдорсон,  автор на новините.    Халдорсон е осъден да заплати на А около 2,600 евро като обезщетение за неимуществени вреди.

Пред Европейския съд по правата на човека Халдорсон поддържа, че изявленията в новините не са  засегнали  А,    не са клеветнически и не се твърди, че А е виновен за финансово престъпление или други действия, наказуеми от закона.
Стандартите

В съответствие с констатациите на националните съдилища ЕСПЧ потвърждава, че новините действително съдържат сериозно обвинение за незаконни и престъпни деяния; следователно ЕСПЧ е на мнение, че спорът изисква проучване на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване

Принципите, които се отнасят до въпроса дали “в демократичното общество е необходима намеса в свободата на изразяване”, са добре установени в практиката на Съда (вж Delfi AS срещу Естония). [37].

Съдът е постановил, че доброто име  на дадено лице, дори ако е критикувано в рамките на обществен дебат, е част от неговата лична самоличност и психологическа неприкосновеност и следователно попада в приложното поле на неговия “личен живот” “. За да влезе в действие член 8, атаката срещу личната чест и доброто име  трябва да е достигнала определено ниво на сериозност.  [38].

Тъй като многократно е трябвало да разглежда спорове, изискващи проверка на справедливото равновесие между правото на зачитане на личния живот и правото на свобода на изразяване, Съдът е разработил общи принципи, произтичащи от богата съдебна практика в тази  област. [39].

Критериите, които са от значение за балансирането на правото на свобода на изразяване срещу правото на зачитане на личния живот, са inter alia: приносът към дебатите от общ интерес; колко добре е известно заинтересованото лице и какъв е предметът на публикацията; предишното му поведение; метода за получаване на информацията и нейната достоверност; съдържанието, формата и последствията от публикацията; строгостта на наложената санкция (вж. например Axel Springer AG срещу Германия и Von Hannover срещу Германия (№ 2 ).

Накрая, Съдът напомня, че в зоната на преценка на националните власти   са необходими сериозни мотиви, за да не се приеме  становището на националните съдилища.   [40].

Решението

ЕСПЧ е съгласен, че А трябва да се смята за публична фигура и че предметът на спорните новинарски материали е въпрос от обществен интерес.

Съдът потвърждава   заключенията на Върховния съд на Исландия, че Халдорсон не е действал добросъвестно. Не е потърсил информация от А, докато подготвя новината. ЕСПЧ отново заявява, че защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите по отношение на докладването по въпроси от общ интерес, зависи от условието те да действат добросъвестно и на точна фактическа основа и да предоставят  надеждна и точна  информация в съответствие с етиката на журналистиката.

Съдът посочва, че не намира  основания журналистът да се отклони от   задължението си  да проверява фактическите изявления, които засягат доброто име.

Отхвърлени са аргументите на Халдорсон, които се отнасят до правото  да запази поверителните си източници и документацията, послужили за изготвяне на новините. ЕСПЧ потвърждава, че защитата на журналистическите източници е едно от основните условия за свободата на медиите, липсата на защита ги демотивира да оказват помощ на пресата при информирането на обществеността по въпроси от обществено значение.   ЕСПЧ пояснява обаче, че  простото позоваване на защитата на източниците не може да освободи журналист от задължението да докаже достоверността на твърденията, или да има достатъчно основания за сериозни обвинения от фактически характер – задължение, което може да бъде изпълнено, без непременно да се налага да се разкриват източниците.[51]

И накрая, ЕСПЧ не смята, че финансовата компенсация и изплащането на разноските по вътрешното производство са прекомерни или  с възспиращ ефект  върху упражняването на свободата на медиите. Според Съда потенциалното въздействие на медията е важен фактор при отчитането на пропорционалността на намесата. В това отношение ЕСПЧ напомня становището си, че аудиовизуалните медии имат по-непосредствен и мощен ефект от печатните медии.

Върховният съд на Исландия е уравновесил правото на свобода на изразяване с правото на зачитане на личния живот, взел е предвид критериите, определени в съдебната практика на ЕСПЧ,  действал е в рамките на предоставената му преценка и е постигнал разумен баланс между наложените мерки, ограничаващи правото на свобода на изразяване.

 

Поради това ЕКПЧ заключава с единодушие, че не е налице нарушение на чл. 10 от ЕКПЧ.

 

 

Filed under: Media Law Tagged: еспч

ЕСПЧ: свободата на изразяване по време на телевизионни дебати

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_tv/

Европейският съд по правата на човека (ЕКПЧ) в решение по дело  Ghiulfer Predescu v. Romania  обсъди защитата на свободата на изразяване по време на телевизионни дебати.

Журналистка участва в телевизионно предаване на национална телевизия заедно с кмета на Констанца. Обсъжда се насилие в крайбрежния курорт Мамая. По време на предаването журналистката твърди, че кметът е лично свързан с престъпни  кланове, действащи в района. Кметът настоява, че твърденията на  Предеску относно конкретни факти не са   проверени и доказани и, като свързва името му с престъпни групи, журналистката сериозно засяга доброто му име. Решението на съда по казуса е в полза на кмета.  Журналистката е осъдена да плати обезщетение (около 10 000 евро)   и да публикува за своя сметка съдебното решение в два вестника.

Въпросът пред Европейския съд по правата на човека се състои в това дали националните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, защитавана от чл.10 ЕКПЧ,  и защитата на доброто име –  право, което като аспект на личния живот  е защитено от чл. 8 ЕКПЧ.

Стандарти

Съдът напомня първо, че става дума за политическо слово и политическото слово е силно защитено. Когато се водят дебати по въпроси от обществен интерес, както в случая,   се допускат критики в по-широки граници    по отношение на държавен служител или политик, действащ в негово публично качество, отколкото във връзка с частно лице.

Журналистическата свобода обхваща и евентуално преувеличаване или дори провокация. По-специално ЕСПЧ отново заявява, че свободата на изразяване е приложима и към “информация” или “идеи”, които обиждат, шокират или смущават.

В ситуации, в които   е направено фактическо изявление, по отношение на което има недостатъчно доказателства, но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес, се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно. Защитата, предоставена от член 10 от ЕКПЧ на журналистите във връзка с отразяване на въпроси от общ интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно за да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката.  Впрочем подобен е и американският стандарт в New York Times Co. v. Sullivan, 376 U.S. 254.

Съдът трябва също така да провери дали местните власти са постигнали справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване, предвидена в чл.10, и защитата на доброто име на засегнатото лице  – право, защитено от чл. 8 от Конвенцията.  ЕСПЧ   определя редица критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (вж Axel Springer AG срещу Германия   39954/08,  Von Hannover срещу Германия (№ 2)  40660/08 и 60641/08 и др.)

На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващо  въздействие върху упражняването на тази свобода.

Решението

Съдът подчертава функциите на медиите: със сигурност между тях е функцията да предупреждават обществеността за предполагаеми злоупотреби от страна на  държавни служители и политици на изборни длъжности.

Форматът   е предназначен да насърчава обмен на мнения и  аргументи по такъв начин, че изразените мнения да се противопоставят един на друг и дебатите да привличат вниманието на зрителите. При живо предаване по телевизията   възможността  да се преформулира,  прецизира или да се оттегли каквото и да било изявление е ограничена.

В случая изявленията на журналистката  са имали достатъчна фактическа основа, тъй като се основават на информация, която вече е била известна на широката общественост – а именно статии и журналистически разследващ материал, публикуван преди това за кмета.

ЕСПЧ е на мнение, че нищо в случая не предполага, че твърденията на журналиста са били направени с други мотиви, а не добросъвестно и в преследване на легитимна цел   обсъждане на въпрос от обществен интерес.

Накрая ЕСПЧ отбелязва, че обезщетението е с изключително висок размер, способен да има  смразяващ и възпиращ ефект върху свободата на изразяване.

В заключение: Стандартите, приложени от националните институции, не   гарантират справедлив баланс между съответните права и свързаните с тях интереси.  Намесата в свободата на изразяване не е  необходима в едно демократично общество  по смисъла на член 10 § 2 от ЕКПЧ.

Нарушение на чл. 10  ЕКПЧ.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Съд на ЕС: публикуване на снимки на обвиняем

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/21/echr_privacy_v_speech/

В  решение от 21 септември 2017 г. по делото Axel Springer SE & RTL Television GmbH v Germany ( 51405/12) Европейският съд по правата на човека единодушно реши, че няма нарушение на член 10 (свобода  на изразяване) на Европейската конвенция за правата на човека. В състава е и българският съдия Йонко Грозев.

Съдебен акт, издаден в Германия,   забранява публикуването на изображения, с които може да бъде идентифициран обвиняемият в наказателен процес за убийство. Съдът за правата на човека приема, че националният съдия внимателно е балансирал противоположните интереси,  преследваната от мярката цел  –  защита на личната неприкосновеност на обвиняемия (който не е бил публична личност)   по време на процеса  – е оправдана. 

Фактите

Жалбоподателите са  издателство Axel Springer SE   и   RTL Television GmbH. Те отразяват съдебен процес срещу С., признал на полицията, че е убил родителите си и  обвинен в убийство.   Фотографи от двете дружества присъстват на съдебните заседания. Преди началото на първото заседание  председателят на съда напомня презумпцията за невиновност и  информира журналистите, че лицето трябва да бъде направено неидентифицируемо на изображения, които ще се публикуват.  Няколко дни след първото заседание председателстващият съдия изпраща и мотивирана заповед до редица журналисти, като заявява, че само фотографите, дали  уверения, че  на техните снимки лицето С. ще бъде неидентифицируемо, например чрез размиване  на образа,  имат разрешение да правят снимки.  Той отбелязва по-специално, че правото на защита на личния живот  на С.   надвишава  обществения интерес от информираност за процеса.

Медиите са възразили, че  С. е признал   престъплението в първия ден от производството. Възражението е отхвърлено. Междувременно С. е осъден за убийство.  Axel Springer SE   и   RTL Television GmbН   подават жалба за нарушение на чл.10 – свобода на изразяване.

Решението

Съдът отбелязва, че заснемането не е било ограничено. Ограничението засяга само публикуването на изображения, в които С. може да бъде идентифициран.
Относно балансирането на права: ЕСПЧ напомня критерии, които се прилагат при балансирането на конкурентни права –  приносът към дебати от обществен интерес, степента, до която засегнатото лице е известно, влиянието върху наказателното производство , обстоятелствата, при които са направени снимките, съдържанието, формата и последиците от публикацията, както и тежестта на наложената санкция [42].

С. несъмнено не е публична фигура.  Информацията за физическия вид на С. не би могла да допринесе  за разискването на случая. Липсва преобладаващ обществен интерес.

С. не търси известност, не е давал съгласие за медийно отразяване, но като обвиняем е принуден да присъства на процеса. Съдът намира, че при дадените обстоятелства има силна нужда да се защити личната му неприкосновеност.
 
Що се отнася до факта, че С. е признал за престъплението,  признаването само по себе си не спира действието на презумпцията за невиновност по време на съдебен процес. Това се налага още повече, тъй като С. страда от шизоидно разстройство на личността. 

И накрая, трябва  да се вземе предвид, че публикуването на изображения, в които ответникът би могъл да бъде идентифициран, може да има отрицателни последици за   социалната рехабилитация на лицето, в случай, че бъде осъдено.

Няма  нарушение на ЕКПЧ.

Съдът напомня в решението, че в тази област е издадена препоръка  Rec(2003)13 на Комитета на министрите на Съвета на Европа, и в частност напомня Принцип 8.

Принцип 8 – Защита на личния живот в контекста на продължаващото наказателно производство

Предоставянето на информация за заподозрени лица, обвиняеми или осъдени лица или други лица в наказателното производство следва да зачита тяхното право на защита на личния живот в съответствие с член 8 от Конвенцията. Особена защита следва да се предостави на непълнолетни лица или други уязвими лица, както и на жертви, на свидетели и семейства на заподозрени, обвиняеми и осъдени. Във всички случаи следва да се обърне особено внимание на вредното въздействие, което може да има върху лицата, посочени в този принцип, разкриването на информация, позволяваща тяхното идентифициране.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Обществените медии в цифровото време

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/18/mills/

Том Милс е професор по социология, автор на книга за  Би Би Си (‘The BBC: Myth of a Public Service’). В публикация от тази седмица, наречена Бъдещето на БиБиСи, Милс споделя идеи за бъдещето  на БиБиСи, на първо място за бъдещето на таксите. От класическата телевизия все повече се върви към услуги онлайн – и във връзка с това  Милс предлага идеи. Не всички са ясни, не е ясно  дали и как могат да бъдат реализирани, някои са крайни,  но отбелязвам публикацията – най-малко защото се признава, че таксите в Обединеното кралство изобщо не са  такси в стриктния смисъл, нито са гаранция за независимост. Някои от акцентите:

1. Това, от което се нуждаем, е решение за цифровото време.  Най-очевидна опция е такси да се събират от потребителите на цифрови услуги, не само от собственици на оборудване за наземно приемане. Друга опция е такси да се събират от посредниците (смесен вариант: и от посредниците). Трети вариант е финансирането да е от данъци, пише Милс.

2. Във всеки случай приходите трябва да са стабилни и финансирането да е независимо от политически контрол – сега се твърди, че таксите за гаранция за независимостта на БиБиСи, но – напротив – те често са служили като инструмент за влияние на правителството.

3. По независим начин трябва да се определя размерът на финансирането. При това следва да се вземе предвид уникалното място на обществените медии:

Адекватното регулиране не може да се основава на предположението, че конкуренцията на пазара ще доведе непременно до плурализъм; че това, което е добро за пазара и това, което е полезно за обществото, е задължително едно и също; или че единствената подходяща роля на обществените доставчици е да предлагат това, което пазарът не може.

4. Съществуващата  такса не е цена за достъп до програмите на Би Би Си. Таксите са механизъм за финансиране и регулиране  като част от една по-широка обществена и демократична претенция към цифровото пространство – за  достъпен ресурс от култура и знание.

5. Лицата, отговорни за вземането на решения на върха на Би Би Си, работят в силно политизирана среда. Трябва да се мисли за по-преки форми на демократична отчетност, например пряк избор от аудиторията, а частично, част от директорите –  от аудиторията  и от служителите на Би Би Си.

6.  Програмата за децентрализация трябва да бъде в центъра на вниманието. Необходимо е практиките за набиране на персонал да бъдат строго наблюдавани и ревизирани, за да се осигури адекватно представителство на аудиторията.

7. Усилията за приближаване на Би Би Си до аудиторията ще бъдат улеснени от  данните за потребителите, събрани чрез цифровите услуги на Би Би Си. Частните компании използват  такива данни, за да монетизират своите платформи – наблюдението на потребителите е с цел  печалба.  Би Би Си ще може да се възползва от всички предимства на цифровите медии, без да е необходимо да  регулира съдържанието в съответствие с търговските императиви. Основен въпрос тук е алгоритмичната прозрачност и отчетност.

Всички данни, събрани и съхранявани, би трябвало да са достъпни не само за самата Би Би Си, но и за други потребители в ясен и достъпен формат, което означава, че Би Би Си може да улесни общественото ни познаване на себе си и на другите, а не просто събирането на данни за аудиторията, за да се осигури по-добро обслужване. По този начин гражданите на Обединеното кралство, а не шепа корпорации, ще поемат водеща роля в оформянето на начина, по който се развива онлайн пространството.

8. На всекиго трябва да бъде даден неограничен достъп до отворен ресурс за култура и знание. Правилата за интелектуалната собственост  да бъдат преразгледани, така че всички програми на Би Би Си да са достъпни завинаги. Ще трябва да продължат усилията за отваряне на архивния материал на Би Би Си и на други форми на култура и обществено знание.

9. Политиката към независимите продукции трябва да бъде преразгледана и да бъде подчинена на интересите на аудиторията, а не на други интереси. Трябва да бъдат гарантирани собствените продукции. Заедно с това  – в  съчетание с амбициозна програма за цифровизация, демократизация и децентрализация  – Би Би Си може да се отвори за огромния обем неизползван талант и да създаде нови хоризонтални мрежи, които ще позволят на аудиторията да създава и открива нови идеи и нови форми на култура на мащаб невъзможно в пред-цифровата ера.

10.   Смисленото участие в развитието на обществото сега зависи от достъпа до онлайн пространството, което   бързо се монополизира  от   малък брой неотчетни пред обществото   многонационални корпорации. Необходимо е преосмисляне на обществените медии  като демократична медийна платформа,  ориентирана към технологиите, експертизата и културата – за  преодоляване на сериозния демократичен дефицит.

 

Filed under: Digital, Media Law

Съд на ЕС: такси, събирани от организация за колективно управление на авторски права и злоупотреба с господстващо положение

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/15/okup/

На 14 септември 2017  Съдът на ЕС се произнесе по дело  C‑177/16 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākā tiesa Administratīvo lietu departaments (Върховен съд, административно отделение, Латвия) в рамките на производство по дело Autortiesību un komunicēšanās konsultāciju aģentūra / Latvijas Autoru apvienība срещу Konkurences padome.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 102, втора алинея, буква а) ДФЕС.

AKKA/LAA е организация за колективно управление на авторски права върху музикални произведения и е единствената организация в Латвия, оправомощена да издава срещу заплащане лицензии за публичното представяне на музикални произведения, по отношение на които управлява авторските права. Тя събира такси, от които се изплащат възнаграждения на притежатели на авторски права.

Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи. Впоследствие AKKA/LAA приема нови тарифи,  по отношение на които Съветът по конкуренция започва  нова проверка. Съветът по конкуренцията сравнява таксите, които са в сила в около двадесет други държави от ЕС  и установява, че тарифите в Латвия надхвърлят с 50 %—100 % равнището на прилаганите в другите държави. По-специално, за търговски обекти или центрове за услуги с площ от 85,5 m² до около 140 m² прилаганите тарифи били по-високи само в Румъния.

Като приема, че таксите, които са в сила в Латвия, не са справедливи в сегментите, където те са чувствително по-високи отколкото в Естония и Литва, с решение от 2 април 2013 г. Съветът по конкуренцията налага на AKKA/LAA глоба в размер на 45 645,83 LVL (латвийски лата) (около 32 080 EUR) за злоупотреба с господстващо положение. Съветът по конкуренцията изчислява размера на посочената глоба въз основа на оборота на AKKA/LAA.

В условия на съдебен спор Върховният съд, административно отделение  решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Прилага ли се член 102, [втора алинея, буква a) от [ДФЕС] в спор относно тарифите, установени от национална организация за управление на авторски права, ако тази организация събира и такси за произведения на чуждестранни автори и установените от нея тарифи могат да препятстват ползването на тези произведения в съответната държава членка?

2)      Целесъобразно и достатъчно ли е — и съответно в кои случаи — с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква a) ] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се прави сравнение между цените (тарифите) на съответния пазар и цените (тарифите) на съседните пазари?

3)      Целесъобразно и достатъчно ли е с оглед на определянето на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени в областта на управление на авторските и сродните им права да се използва основаният на брутния вътрешен продукт коефициент на паритетите на покупателната способност?

4)      Трябва ли да се прави сравнение на тарифите във всеки отделен техен сегмент или спрямо средното равнище на тарифите?

5)      Кога трябва да се счита, че разликата между тарифите, разглеждани за целите на използваното в член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС понятие за несправедливи цени, е толкова значителна, че икономическият оператор, който има господстващо положение, трябва да докаже, че тарифите му са справедливи?

6)      Каква информация разумно може да се очаква от икономически оператор, за да докаже справедливия характер на тарифите по отношение на защитените с авторски права произведения в обхвата на член 102, [втора алинея, буква а)] ДФЕС, ако разходите за тези произведения не могат да се определят по същия начин като при продукти с материален характер? Става ли въпрос само за административните разходи на организацията за управление на авторски права?

7)      В случай на нарушение на конкурентното право целесъобразно ли е за целите на определянето на глобата от оборота на организация за управление на авторски права да се изключат платените от този икономически оператор възнаграждения на авторите?“.

Както се вижда, въпросите са сходни с възникващите и у нас съмнения за злоупотреба с господстващо положение поради прилагането на прекомерно високи тарифи, поради което решението е интересно и за местните дружества  и лицензополучатели.

Съдът

Търговията между държавите  може да бъде засегната от равнището на таксите, определени от организация за управление на авторски права, която има монопол и която управлява и правата на чуждестранни притежатели на права, поради което член 102 ДФЕС може да се приложи.

Злоупотребата с господстващо положение по смисъла на посочения член може обаче да се състои в прилагането на прекомерно високи цени, които не са разумни с оглед на икономическата стойност на предоставяната услуга. Как да се установи евентуално прекомерният характер на дадена цена?

Ако сравнителният метод покаже значителни разлики с другите държави, това е индикация за злоупотреба с господстващо положение – но при определени условия. В случая анализът обхваща 20 държави  – но не може да се твърди, че не е достатъчно представителен, защото не обхваща всички държави от ЕС, зависи:  не може да има минимален брой пазари, които да бъдат сравнявани, а изборът на подходящи сходни пазари зависи от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай. Запитващата юрисдикция трябва да провери спозването на определени условия. Следователно за да се провери дали дадена организация за управление на авторските права прилага несправедливи цени по смисъла на член 102, втора алинея, буква a) ДФЕС, е целесъобразно посочените тарифи да се сравнят с приложимите в съседните държави, както и с приложимите в други държави членки, коригирани с коефициента ППС, при условие че референтните държави са били избрани съобразно обективни, подходящи и подлежащи на проверка критерии и че основата за сравнение е една и съща. Допустимо е да се сравняват прилаганите тарифи в един или повече отделни сегменти на използващите лица, ако има индиции, че прекомерният характер на таксите засяга тези сегменти.

Кога се приема, че разликата между сравняваните тарифи е чувствителна? Съдът казва, че разликата трябва да е значителна и трайнада продължава да съществува през определен период, а не да е временна или епизодична. Все пак разликата е само индиция, организацията за управление на авторските права има възможността да обоснове разликата, като посочи обективни различия между ситуацията в съответната държава членка и преобладаващата във всички останали държави членки ситуация  –  става дума за фактори, които оказват влияние върху разходите за управление или върху възнаграждението на притежателите на права (ако има такива).

Последният въпрос е за определянето на размера на глобата. Санкцията трябва да е ефективна, пропорционална и възпираща.  Предоставяните от AKKA/LAA услуги се състоят в събирането на такси, от които се изплащат възнаграждения на авторите на музикални произведения. Според Съда за целите на определянето на размера на глобата възнагражденията, предназначени за притежателите на права, трябва да се включат в оборота на съответната организация за управление на авторските права, при условие че тези възнаграждения са част от стойността на предоставените от тази организация услуги и включването им е необходимо, за да се гарантира ефективният, пропорционален и възпиращ характер на наложената санкция. Запитващата юрисдикция следва да провери с оглед на всички обстоятелства на конкретния случай дали посочените условия са изпълнени.

 

 

Filed under: EU Law, Media Law Tagged: съд на ес

ЕС: реформата на авторското право среща съпротива

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/14/eu_copyright_reform/

IP Watch следи хода на реформата на авторското право в Европейския съюз.

Реакцията на интернет компаниите срещу някои от предложенията е ясна и разбираема, както е разбираемо и  – симетрично – желанието на носителите на права за още контрол по отношение на платформите.

Известно е и мнението на академичните среди и експерти, очертаващо аргументирано проблемите в предложения проект.

В публикация от тази седмица се отбелязва позицията на   държави от ЕС  срещу проекта, в частност по въпроса за наблюдението на входа:  дали мониторингът при ъплоуд нарушава правата на човека? Цитира се документ, според който Белгия, Чехия, Финландия, Холандия и др. настояват Правната служба на Съвета да прецени дали член 13, разпоредбата за наблюдение при ъплоуд,  съответства на Хартата за основните права  и Директивата за електронната търговия в светлината на решенията на Съда на ЕС.

 Written questions from the authorities of Belgium, Czech Republic, Finland, Hungary, Ireland and the Netherlands to the Council Legal Service regarding Article 13 and Recital 38 of the proposal for a Directive on copyright in the digital single market (от сайта на Statewatch)

 

Ето началото на въпросите:

Член 13 от предложението на Комисията за директива относно авторското право в единния цифров пазар налага задължение на някои платформи за активно предотвратяване на качването от потребители на съдържание, което съдържа защитени произведения или предмет, които притежателите на права искат да блокират. Това може да се постигне само чрез използване на технологията за идентифициране и филтриране.
Същевременно Комисията заявява, че ще поддържа съществуващите принципи на електронната търговия в Директива 2001/29 / ЕО.

Предварителната идентификация и филтриране преди етапа на качване на съдържанието ще се осъществи автоматично, когато идентификационната технология намери съвпадение с дадено произведение или защитен предмет. Този процес ще се прилага за голямо разнообразие от онлайн услуги и платформи, използвани от европейските граждани, за да качват съдържание в интернет. На практика това би станало независимо от факта, че потребителят може да се възползва от изключение от авторското право.

Освен това установената съдебна практика на Съда на ЕС подчертава конфликта между мониторинга и основни права като защита на личните данни и право на стопанска дейност. В решението по делото Sabam / Netlog, Съдът на ЕС отказа да наложи задължение за систематичен мониторинг върху съдържанието на основание чл. 8, 11 и 16 от Хартата на основните права на ЕС.

Въпрос:
Дали мярка / задължение, както се предлага съгласно член 13, би била съвместима с Хартата (и по-специално член 11 – свободата на изразяване и информация, член 8 – Защита на личните данни – и член 16 – Свобода на стопанска дейност) в светлината на юриспруденцията на Съда на ЕС, която има за цел да осигури справедлив баланс при прилагането на конкуренцията на основни права?
Дали предложените мерки са оправдани и пропорционални?

*

Междувременно Естония –  като държава, председателстваща   Съвета на ЕС – е изпратила компромисен текст до държавите, запазващ идеите за наблюдение на входа. Въпреки режима на Директивата за електронната търговия се предвижда платформите и потребителите да носят отговорност за нарушения на авторските права.

Proposal for a a Directive of the European Parliament and of the Council on copyright in the Digital Single Market – Presidency compromise proposal regarding Articles 1, 2 and 10 to 16 (от сайта на Statewatch)

Освен разпоредбата на чл.13, спорна остава и разпоредбата на чл.11 от проекта  относно издателските права.

Ако се анализира каква беше перспективата през 2015 г., когато ЕП одобри доклада на Юлия Реда – и каква е  перспективата сега, на прага на приемането на ревизията, ще се види какъв шанс за адекватна уредба е все по-вероятно да бъде пропуснат.

 

Filed under: Digital, EU Law, Media Law

ЕСПЧ: проследяване на електронните съобщения на работното място

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echrretention/

Решението на ЕСПЧ по делото Bărbulescu v. Румъния (61496/08) засяга решението на едно търговско дружество да освободи служител, след като наблюдава електронните  комуникации вътре в дружеството. 

Голямата Камара (11:6 гласа) решава, че е налице нарушение на чл.8   (право на зачитане на личния и семейния живот, дома и кореспонденцията) от Европейската конвенция за правата на човека. Съдът стигна до заключението, че националните органи не са защитили по подходящ начин  правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния живот и кореспонденция.  По-специално, националните съдилища не са установили:

  • дали г-н Bărbulescu е получил предварително уведомяване на работодателя си, че комуникацията му може да бъде наблюдавана;
  • дали  е бил информиран за естеството и  степента на мониторинга и  степента на навлизане в личния  живот и кореспонденция;
  • конкретните причини, обосноваващи въвеждането на мерки за мониторинг;
  • дали работодателят е могъл да използва мерки, които водят до по-малко навлизане в личния живот и кореспонденция на г-н Bărbulescu;
  • дали комуникациите биха могли да бъдат достъпни без негово знание и др.

 Фактите

Жалбоподателят Bogdan Mihai Bărbulescu е румънски гражданин, нает от частна компания като инженер, отговарящ за продажбите. По искане на работодателя си той създава акаунт в Yahoo Messenger с цел да отговаря на  запитванията на клиентите. По-късно Bărbulescu е уволнен с мотив, че неговите съобщения в Yahoo Messenger са били наблюдавани и че е имало доказателство, че е използвал интернет за лични цели, което било забранено от правилника. Г-н Bărbulescu оспорва неуспешно решението на работодателя си пред съда в Букурещ.

В решението си в състав от 12 януари 2016 г. Европейският съд по правата на човека се произнесе (6:1), че няма нарушение на чл.8 от Конвенцията и съдът е постигнал справедлив баланс между правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния му живот и кореспонденцията по член 8 и интересите на  работодателя.
Голямата камара

 В решението се отбеляза, че  – дори ограничени – на работното място правото на зачитане на личния живот и кореспонденцията продължават да съществуват.
 Националните органи са били задължени да намерят баланс между конкурентни  интереси:  правото на г-н Bărbulescu на зачитане на личния му живот, от една страна, и правото на работодателя му да предприеме мерки за  гладкото функциониране на търговското дружество, от друга страна.
 
Националните съдилища обаче не са установили дали г-н Bărbulescu е бил уведомен предварително за възможността работодателят му да въведе мерки за мониторинг и на естеството на такива мерки.  За да се квалифицира като предварителнопредупреждението от страна на работодателя трябва  да бъде дадено преди започване на мониторинга. От материалите   по делото е видно, че г-н Bărbulescu не е бил предварително информиран за обхвата и характера на наблюдението.
Националните съдилища не са анализирали дали причините, които   оправдават  мониторинга върху комуникациите на г-н Bărbulescu, са достатъчни. Има ли основателно предположение, че поведението на служителя излага на риск дружеството и може да ангажира отговорността му.
Националните съдилища не са проверили дали целта, преследвана от работодателя,  би могла да бъде постигната чрез   методи, представляващи по-малка намеса в личния живот и кореспонденцията.
Не е изяснено също  налага ли се служителят да бъде уволнен, т. е. вследствие на наблюдението да се наложи най-тежката дисциплинарна санкция.
Нарушение на чл.8 ЕКПЧ.
Очаква се и решение по делото Libert v. France ( 588/13), в което служител възразява срещу уволнение, основано на достъп на работодателя до лични файлове на служителя на служебния компютър.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

ЕСПЧ: висока степен на защита на свободата на словото при отразяване на съдебната система

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/13/echr_10/

Още едно решение на Съда за правата на човека, в което се обсъжда критичната функция на медиите по отношение на лица от съдебната система. И отново тази предметна област е подчертана като област, представляваща значителен обществен интерес.

*

В решението   по делото Tavares de Almeida Fernandes and Almeida Fernandes v. Portugal  ЕСПЧ констатира нарушение на чл.10 – свобода на изразяване.

В началото са припомнени общи принципи, които Съдът прилага при решенията по чл.10 ЕКПЧ, като се казва [53-59], че

  • Общите принципи за преценка дали намесата в упражняването на правото на свобода на изразяване е “необходима в едно демократично общество” по смисъла на член 10 § 2 от Конвенцията са добре установени в съдебната практика на Съда. Наскоро те бяха обобщени в решенията по дела Bédat v Switzerland   (2016 г.) и Pentikäinen v. Finland [GC] ( 2015 г. ).
  • Журналистическата свобода   обхваща евентуално преувеличаване или дори провокация (вж. Prager и Oberschlick).
  • Чл.10 няма указания за ограничаване на политическото слово или за дебатите по въпроси от обществен интерес (виж Morice  v France 2015 г., с по-нататъшни препратки). Висока степен на защита на свободата на изразяване  обикновено се предоставя, когато се засяга въпрос от обществен интерес, какъвто е случаят по-специално с функционирането на съдебната система (пак там).
  • Съдът   винаги е правил разграничение между твърдения за факти, от една страна,  и оценки. Съществуването на факти може да се докаже, истинността на оценките  – не. Ако обаче дадено твърдение представлява оценка, пропорционалността на намесата зависи от това дали има достатъчна  фактическа основа  за оспорваното твърдение: ако не, тази оценка може да се окаже прекомерна (вж. Lindon, Otchakovsky- Laurens и др. срещу Франция).
  • Защитата, предоставена от член 10 на журналисти във връзка с  въпроси от обществен интерес, е подчинена на условието те да действат добросъвестно и  да предоставят точна и надеждна информация в съответствие с етиката на журналистиката ( виж Божков срещу България 2011 г.). В ситуации, в които има твърдение за факт без достатъчно доказателства  – но журналистът обсъжда въпрос от истински обществен интерес – се проверява дали журналистът е действал професионално и добросъвестно (Касабова срещу България).
  •  Съдът  проверява дали  е постигнат справедлив баланс между защитата на свободата на изразяване  и защитата на доброто име на засегнатите лица. В два съвсем неотдавнашни случая ЕСПЧ продължи да определя  критерии, които трябва да бъдат взети предвид, когато правото на свобода на изразяване се балансира спрямо правото на зачитане на личния живот (Axel Springer AG v Germany  и Von Hannover v Germany (№ 2).
  •  На последно място, естеството и тежестта на наложените санкции са също фактори, които трябва да бъдат взети предвид при оценката на пропорционалността на намесата. Както вече изтъква Съдът, намесата в свободата на изразяване може да има смразяващ ефект върху упражняването на тази свобода (вж. Morice ).
  • Накрая  Съдът напомня, че  взема предвид обстоятелствата и цялостния контекст, в който са били направени съответните изявления (вж.  Morice,  § 162).

Случаят:

португалски журналист пише редакционна статия, озаглавена “Стратегията на паяка”, в която дава мнението си за избора на съдия  на поста председател на Върховния съд.Той е осъден да плати неимуществени вреди за  нарушаване  на доброто име на съдията – постъпка “с отрицателно въздействие върху личната сфера, включително   семейния и професионалния кръг на ищеца”.

Въпросът е в центъра на оживени дебати в Португалия, което националните съдилища пропускат да вземат предвид.  Няма съмнение, че към този въпрос има значителен обществен интерес. Съдът отбелязва изрично, че функционирането на съдебната система,  която е от съществено значение за всяко демократично общество,  е въпрос от обществен интерес (пак там, § 128). Лицата, които са избрани да представляват различните институции в съдебната система, също представляват значителен интерес. Следователно  ограниченията на свободата на изразяване в тази сфера трябва да се тълкуват стриктно.

Според решението вече е добре установено в практиката на Съда, че членовете на съдебната власт, които действат в качеството си на длъжностни лица, могат да бъдат подложени  на  критика в по-широки граници в сравнение с   обикновените граждани (виж  SARL Libération  § 74 , ЕКПЧ 2008). В същото време Съдът многократно подчертава особената роля   на съдебната власт, която като гарант на справедливостта е фундаментална ценност в държава, ръководена от върховенството на закона. Може да се окаже необходимо съдебната власт да бъде защитавана срещу разрушителните атаки, когато са необосновани.

Португалските съдилища приемат, че личният интерес на ищеца за защитата на репутацията му надхвърля правото  на свобода на изразяване. Те намират, inter alia, че някои твърдения в статията  са  прекомерни, надхвърлят границите на приемливата критика и правото на информиране и представляват атака срещу правата на личността на новия председател на ВС.

Според ЕСПЧ:

На първо място  Съдът отбелязва, че тези изявления представляват оценки, при това с достатъчна фактическа основа.

На второ място Съдът приема, че националните съдилища не са коментирали метафоричния тон на оспорваните твърдения и не е обсъдено съдържанието и смисъла им. Те като че ли са разглеждали твърденията изолирано от останалата част от статията. За ЕСПЧ твърденията остават в рамките на допустимите критики и преувеличения. Португалските  съдилища не обясняват в достатъчна степен как журналистът е надхвърлил правото си на критика и защо правото му да изразява своето мнение е трябвало да бъде ограничено.

На последно място, що се отнася до наложеното наказание, Съдът подчертава, че съгласно Конвенцията присъждането на обезщетение   за обида или клевета трябва да е разумно  пропорционално на претърпяната вреда.

В заключение: Съдът не намира,   че намесата “е необходима в едно демократично общество”. Според ЕСПЧ португалските съдилища са превишили предоставената им свобода на преценка по отношение на възможното ограничаване на дебатите от обществен интерес.

Нарушение на член 10 от Конвенцията.

Filed under: Media Law Tagged: еспч

Господари на ефира – творци или пирати? Съдът се произнесе

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/12/gospodari/

Върховният касационен съд   оставя в сила решението на Софийския апелативен съд, с което след отмяна на решение №2065/15г. и решение №1316/13г. по т.д. № 557/07г. на СГС, по същество са отхвърлени като неоснователни предявените искове  за неправомерно използване на части от предаването „Ш на С.”   в издания на предаването на „ Г на е”  и  части от предаването „В на д” в издание на „Г на е” –   пълен текст на решението. 

Според ВКС (подборка от цитати от решението):

Ищец в производството е продуцент на предаването „ Ш на С.”, като именно в това свое качество е предявил и разглежданите искове с правно основание чл.94,чл.94а, чл.95, ал.1, т.1,т.2 и т.6 ЗАПСП -за неправомерно използване на части от предаването.

Процесните откъси са били излъчени в предаването „ Г на е”, без да бъде поискано разрешение от продуцента – ищец в производството и без заплащане. Ответниците са се позовали на правото си по чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП, като правилно  въззивният съд е обсъждал предпоставките на нормата и тяхното доказване в процеса, с оглед възможността аудиовизуалните произведения да могат да бъдат използвани свободно и без заплащане на възнаграждение.

Не е било спорно, че „Ш на С.” и др. са били разгласени произведения, тъй като са излъчвани в ефир. Спорило се е между страните, дали използваните части от тези предавания и от песента са съставлявали цитати, с оглед изискването на обсъжданата норма,  т.е. дали тяхното включване в предаването „ Г на е” е отговаряло на изискването за цитиране.

Заключението на мнозинството от експертите по тази експертиза е обосновало категоричен извод, че се касае за цитат от аудиовизуално произведение, изведено от съответните за този тип произведение особености. В тази насока, неоснователно е изложеното разбиране на касатора за това, че след като не е възпроизведен точно и изцяло оригинала, не е налице цитат.

При приложението на чл.24, ал.1, т.2 ЗАПСП цитирането се преценява  съобразно целите визирани в текста, а именно – критика или обзор. В случая е налице първата хипотеза. Необосновано е и разбирането на страната, че пародията няма относимост към критиката, а съставлява отделна предпоставка, невключена в нормата на чл.24, ал.1, т.2 ГПК, което я прави неприложима към случая. Критиката се дефинира като обсъждане, анализиране с цел да се откроят добрите и лошите страни на личност или явления от социалния живот. Или тя е обобщаващото понятие, докато иронията, гротеската, карикатурата, пародията, хиперболата и т.н. са все стилистични похвати, чрез които критиката се изразява. Т.е. те са изразни средства, тъй като именно, чрез тях се подлагат на критика лични и обществени недъзи, които биват осмивани, като по този начин постигат целта си – обсъждането на тези явления и тяхното отричане. Или, след като експертизата е обосновала разбирането си, че „ Г на е” е аудиовизуално произведение, което има за цел коментар на телевизионни гафове, анализ и представяне на собствена позиция по теми с обществен интерес, разследващи репортажи и значими обществени проблеми, то и използваните художествени похвати като пародия, гротеска, фарс, бурлеска е допустимо, т.е. тези похвати служат за да се осъществява именно критика. Доколкото в експертизата е обосновано и професионалното мнение на експертите, че излъчените части от спорните предавания са разпознаваеми, независимо от използваните похвати, то и следва да се приеме, че цитирането на тези части от аудиовизуалното произведение е съобразно обичайната практика т.е. достатъчно за предотвратяване на объркване в съзнанието на зрителя относно това, че се касае за чуждо аудиовизуално произведение и подчинено на целта на предаването.

С оглед времетраенето на излъчените откъси, очевидно се касае за обем, съответстващ на целите на предаването.

Става дума за правно регламентирано изключение, обхващащо използване на части от чужди произведения, свободно и без заплащане.

Съобразно изложеното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, обжалваното решение като краен резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила. Решението е окончателно.

Filed under: BG Content, BG Media, Media Law

ЕСПЧ: Кържев срещу България или за мафията в прокуратурата

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/12/echr_bg/

На 7 септември 2017 Съдът за правата на човека в Страсбург постанови решение по делото на Славчо Кържев, известна фигура от близкото минало, бивш прокурор и бивш ръководител на  Софийската районна прокуратура Кържев срещу България  (60607/08).

Делото е по повод  конфликт между Кържев и прокурори, които са били негови подчинени, но по-късно участват в комисия, която проверява дейността му.  На 12 октомври 2006 г. във вестник Труд е поместено интервю на Кържев, в което той коментира случая:

  През целия си живот се борих с престъпността. Нещо повече,  опитах се да победя мафията в прокуратурата. Признавам, че съм се провалил и сега нося последствията от това. Разследващата комисия включва точно тези прокурори, които по това време възразиха срещу работните методи, които въведох. Целта на тези методи бе да  премахнат всички основания за корупция, свързана с делата.  […] Обществена тайна е, че един от прокурорите, които споменах, е известен сред адвокатите и “клиентитe” на прокуратурата    като “прокурор Рушветчийски”.

Засегнатите прокурори съдят Кържев за обида и втората инстанция налага на Кържев санкция глоба. Той подава жалба до ЕСПЧ за нарушение на чл.10 ЕКПЧ. Според него  оспорваните му изявления представляват ценностни преценки и   критиките му не са насочени срещу лица, а срещу “институцията  прокуратура”. Макар да признава, че думите му може да са били “агресивни” и “неприятни”, той твърди, че те са  част от важни обществени дебати, които не могат да бъдат ограничавани, още по-малко с мерки, водещи до наказателна отговорност.

Правителственият агент признава намеса в свободата на словото на жалбоподателя, но смята, че жалбоподателят не е представил никакви факти или доказателства в подкрепа на твърденията си, което означава, че изявленията му са “далеч извън приемливия праг на конструктивна критика”. Посочва още , че Труд е водещ  ежедневник в България и  интервюто на жалбоподателя е достигнало до “особено голяма аудитория”. Определени лица са наречени “боклук”, което не е принос към обществени дебати.

ЕСПЧ прилага теста за пропорционалност. Намесата не се оспорва, въпросът е дали тя е необходима и пропорционална на целта. Съдът напомня известната теза, че защитата на свободата на изразяване се отнася не само до информация и идеи, към които съществува благоприятно или индиферентно отношение, но и които  причиняват шок или безпокойство.  Що се отнася до границите на приемливите критики, те са по-широки по отношение на държавните служители, отколкото по отношение на частноправни субекти. Длъжностно лице със сигурност има право да защитава репутацията си, но тази защита трябва да бъде претеглена/съобразена с обществения интерес  от открито обсъждане на политически и социални въпроси, тъй като изключенията от свободата на изразяване трябва да се тълкуват стеснително [33].

В случая става дума за фрази като мафия в прокуратурата, рушветчия и боклук.

Съдът намира, че като цяло интервюто на Кържев е част от дебати по въпроси от значителен обществен интерес и не е представлявало безсмислена обида.  Съответно изявленията на жалбоподателя по принцип изискват висока степен на защита. Органите са имали задължението да представят особено уместни и достатъчни причини, за да покажат, че намесата в правата на жалбоподателя е пропорционална на преследваните легитимни цели, което съдът не е убеден, че   са направили [35].

В частност, според ЕСПЧ

  • българският съд не е претеглил правилно  твърдяната тежест на казаното срещу  свободата на изразяване и не е посочил  конкретни основания за необходимостта от налагане на санкция;
  • не е направил  опит да се съобрази с факта, че оспорваните твърдения са били главно насочени към  дебати със значителен обществен интерес;
  • не е взел предвид, че по отношение на държавните служители, включително прокурорите, границите на приемливите критики трябва да бъдат по-широки, отколкото по отношение на частните граждани;
  • не е преценил  дали обжалваните твърдения са  ценностни преценки и дали са налице достатъчно “фактически основания” за такива преценки;
  • не  е взел предвид и факта, че няколко дни след публикуването на обжалваното интервю   същият вестник публикува позицията на засегнатите прокурори, които упражняват правото си на отговор;
  • наложена е непропорционална санкция   без достатъчна обосновка или подходящ анализ на различните интереси, за които става въпрос.

Намесата не е необходима в едно демократично общество и заедно с това не е пропорционална на преследваната цел.

Нарушение на чл.10 ЕКПЧ.

 

И до това решение няма съмнение, че  прокуратурата е област, дебатите по отношение на която са със значителен обществен интерес.   Решението на ЕСПЧ почива на идеята за необходимостта от защита на словото, което е принос към значими дебати – наистина, мафия в прокуратурата е такова твърдение.

Дали   методите на Кържев са били с потенциал да победят  мафията в прокуратурата е друг въпрос, който не е в обхвата на работа на ЕСПЧ.

 

Filed under: BG Content, BG Media, Media Law Tagged: еспч