Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/rene-karabash-da-obichash-oznachava-da/
Въпросите задават Пабло Неруда и Роси Михова
Пабло Неруда умира на 23 септември 1973 г. в чилийската столица Сантяго – дванайсет дни след военния преврат на Аугусто Пиночет. Само ден по-рано поетът, който е виден комунист и приятел на сваления президент Салвадор Алиенде, планира да замине в изгнание в Мексико. Това обаче така и не става. След внезапната смърт на Неруда на бюрото му са открити осем ръкописа. Един от тях е озаглавен „Книга на въпросите“.
„Книга на въпросите“ (Libro de las Preguntas) е нещо като лексикон в стихове. Той включва 316 кратки поетични въпроса, оформени като 74 отделни стихотворения. Неруда вярва, че светът е пълен с „невидими отговори“ и работата на човека е да се научи да задава правилните въпроси. А неговите са едновременно фантасмагорични, съзерцателни, предизвикателни, понякога дори и пиперливи – нещо като горещи, току-що извадени от фурната емпанади с плънка от сюрреализъм, детско удивление пред света и мрачна метафизика.
Оттук тръгва и нашият разговор с моята събеседничка, която аз срещам за първи път, но в ума си вече съм решила, че е сродна на Неруда душа. Това е писателката, поетеса и сценаристка Рене Карабаш*.
Предлагам за загрявка да започнем с една поредица от блицвъпроси. Защо облаците са толкова тъжни, когато спрат да плачат?
Защото няма кой да полива градината им.
На кого се усмихва оризът, когато показва белите си зъби?
На печеното пиле, разбира се.
Ако всички реки са сладки, откъде морето взема солта си?
От сълзите, изплакани от близките на всички удавници.
А също от сълзите на рибите.
Какво мислят рубините, когато видят сок от нар?
Че са на брега на Червено море.
На какво се смее динята, докато я разсичаме до смърт?
На ножа. И на този, който го държи. Динята знае: и твоето време ще дойде.
Кое е това, което дървото чува от земята и го казва на небето?
Нещо, което мисля, че трябва да остане в тайна.
Какво прошепва пепелта на огъня, който гори наблизо?
Чакам те.
Защо дърветата крият великолепието на своите корени?
Защото всеки трябва да крие и пази това, което му е най-ценно.
А може би защото никой не обича да го гледат, когато се храни… Дали розата е гола, или това е нейната рокля?
Розата е облечена със своята голота. И с парфюма си. Тя държи на него, защото иначе пчелите няма да ѝ обръщат внимание. Орхидеята обаче е друго нещо. Нейната красота е толкова поразителна, че тя няма нужда от аромат, за да привлича. Има и такива хора.
Къде отиват птиците, когато умират? Има ли гробище за крила?
Когато удари часът, птиците се връщат, за да умрат близо до гнездото си.
А в „Остайница“ пишете, че гробището за крила е домът. Защото точно там някой ги прерязва.
За да разбереш точно колко ти е важно да летиш.
Защо тялото ми продължава да ме носи, когато душата ми е изпаднала някъде?
Душата и тялото са близнаци. И когато единият няма сила да продължи, другият го носи на гръб.
Защо димът винаги се опитва да влезе в небето?
Защото прилича на нас, хората. Накрая ние също тръгваме по вертикалата натам, нали? Поне това е оптимистичната версия.
А може би споделя нашето атавистично желание да оставим диря?
Да препикаем този свят? Да, чудя се откъде идва това наше желание. Дали маркираме територии? Или се прицелваме в безсмъртието? Аз все пак вярвам, че най-непреходното, което остава след нас, е любовта, която сме дали на другите. И си мисля за моята баба, която ми е дала най-чистата обич и с която дори днес продължавам да си говоря по разни начини. Един ден ще разкажа за нея на моите деца и тя ще е още жива – дори когато мен вече няма да ме има.
Къде се губи времето, което сме пропуснали?
Вероятно в стаята, където се трупат всички пропуснати неща и моменти. Като онази магическа стая в книгите за Хари Потър, в която можеш да намериш всичко, което търсиш, когато имаш отчаяна нужда от него. Там оставяме пропуснатото време, за да можем да си го потърсим отново при първа възможност.
Но аз също така вярвам, че нещата, с които смятаме, че сме се разминали в този живот, всъщност се случват в някаква паралелна реалност. Не само хубавите и добрите неща, но и нашите грешки, болки или унаследени травми, които продължаваме да рециклираме.
Оттук следва, че всъщност ние можем да бъдем това, което пожелаем, и да имаме това, което искаме. Но то е въпрос на вибрация. Ако човек се настрои на тази честота, че тези неща вече някъде ги има, че те вече са се случили в някакво друго измерение, то те наистина се появяват и в живота, който живеем тук и сега. Всъщност аз така разбирам пътуването в пространството и времето.
Това се вписва в моето далеч по-прагматично убеждение, че човек невинаги има живота, който би искал да има, но това не означава, че не може да бъде човекът, който би искал да бъде. Във Вашата интерпретация това наше паралелно аз съществува някъде и е въпрос на усилие и мотивация да затрептим на една честота с него.
Карл Густав Юнг има тази концепция за противоположностите, които живеят в нас. Едва когато те се срещнат и слеят, се случва онова, което можем да определим като алхимичен брак, а той конкретно нарича „индивидуация“. В живота аз си го обяснявам далеч по-просто. Например когато съм парализирана от страх, вярвам, че противоположното е също в мен – че смелостта е в мен. Нужно е само да стигна до нея, да я проявя с надигащия се в мен ужас и така да стана цяла. Именно тази моя цялост ми дава усещане за сила. Защото страхът вече не изпълва всичко в мен. Защото в неговата стая живее и куражът ми.
Защо ни хапят бълхите и литературните критици?
Защото си нямат друга работа.
Аз обаче имам друг отговор във Вашия случай. Според мен Ви хапят, защото Ви жалят и не искат да Ви унищожат с мълчанието си. Човек, особено ако е творец, най-лесно се „убива“ с безразличие. Но същото важи и за бесовете, ако вярваме на едно Ваше стихотворение:
Още колко стиха трябва да напиша, за да укротя бесовете си?
Спри да пишеш…
бесовете умират сами…
от бялото на листа.
Така е. Но ще споделя тъжната истина, че професионалната литературна критика навсякъде вече е не просто застрашен, а изчезващ вид. Социалните мрежи, инфлуенсърите, хората, които коментират само по заглавие, без да са чели текста, замениха задълбочения литературен анализ. Мисля, че ако литературната критика иска да продължи да живее, тя трябва да се адаптира към новата дигитална реалност, към новия свят, който не ни пита дали искаме, или не да останем аналогови. За жалост.
Неруда има и такъв брутален въпрос: на какъв принудителен труд е осъден Хитлер в ада?
Може би в някакъв следващ живот да има дете, което на игра да си смени дрехите с някое еврейско момченце в нацистка Германия. Вие довършете историята.
Тук ще се изкуша да цитирам отговора на самия Неруда в превод на Никола Инджов:
„На какъв принудителен труд е
оставен Хитлер в ада?
Трупове и стени ли вапсва,
газ пагубен ли опитва?
Дават ли му да яде пепел
от деца, изгорени живи?
Или го насилват да пие
човешка кръв от фуния?
Или му набиват в ченето
изтръгнати златни зъби?Или му правят постеля
от концлагерна тел бодлива?
Или кожата му татуират
за абажури на лампи в пъкъла?
Или му късат месата
на огъня черните псета?
Или денонощно е длъжен
да стои между своите жертви?
Да умира, без да умира,
вечно под газа отровен?
Да, брутално е наистина. Но да не забравяме, че Хитлер е личност, която ни се е случила наистина. Той не е злодей от хорър фентъзи. Проблемът е, че днес също има хитлеровци, престорени на Спасители. И човек трябва все повече да напряга критическата си мисъл и да подсилва емпатията си, за да може да ги разпознава.
Вярно ли е, че в мравуняка мечтите са задължение?
Да, вярно е. Защото който не мечтае в мравуняка, бива изхвърлен от него. За да просперира едно общество, всеобщият труд не е достатъчен. Нужна е и мечта. Мечтата на мравката е да занесе едно листо оттук дотам. Нашите мечти не са по-различни. Те на практика се свеждат до същото – дават ни посока и цел, а с тях – и илюзията за смисъл. Или самия смисъл?
Тогава трябва ли мечтите да са изпълними?
Някои трябва да си останат мечти. Особено ако изпуснеш момента. Защото понякога мечтаем толкова дълго и упорито, че не забелязваме как се променяме. И когато мечтата ни най-после се сбъдне, ние вече сме други и тя е била мечта на някой друг човек в нас. Освен това често мечтаенето е по-хубаво от сбъдването.
Това го има и в книгата ми „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“. В едно от писмата, които пише до своята любима, той обяснява колко му харесва това, че още не я познава. И че още може да мечтае за нея, да я идеализира, да си я представя. Защото когато се срещнат, всичко това ще свърши.
Тогава не е ли по-добре „никога“, отколкото „късно“, пита Неруда.
За някои неща е по-добре никога, други е добре да се случат, макар и късно. А има и такива, които задължително трябва да се случат късно.
Аз обаче имам татуировка на гръбнака, която гласи: „Защити ме от това, което искам“. Защото невинаги това, което искаме и чакаме, е най-доброто за нас.
И как тогава човек прави разлика между това, което не е добро и не е нужно да чака, и това, което си заслужава цялото търпение на света?
Мисля, че един от компасите е интуицията – когато усещаш, че това е твоят път и трябва да вървиш упорито по него, колкото дълъг и труден да е той. Другото е любовта към теб самия. Ако се обичаш, ако си достатъчно грижлив към себе си и имаш инстинкт за самосъхранение, тогава не би скочил в пропастта. А твоята пропаст може да бъде всичко – човек, който се държи зле с теб, или работа, от която ще прегориш, или място, което ще изцеди радостта от живота ти. С други думи, когато обичаш себе си, ще се опазиш и ще направиш правилния избор между „никога“ и „по-късно“.
При това положение кой е по-тъжен – този, който чака напразно, или този, който никога не е чакал никого?
Този, който не познава лудостта на очакването. Клишето, че е по-добре някой да разбие сърцето ти, отколкото никой никога да не го докосне, е вярно. Страданието е за предпочитане пред апатията. Едното е животът, другото – не. (И тук не говоря от гледната точка на творец мазохист. Ако прочетете „Жажда“ на Амели Нотомб, ще ме разберете.)
Животът е като линията на сърцето – трябва винаги да има тези скокове нагоре и надолу. Ако в един момент тя стане равна, значи сме мъртви.
А докато сме живи, кое е по-трудно – да сеем или да жънем, да пускаме семена или да прибираме реколтата?
Да жънеш, да прибираш плодовете е по-тежко за мен. Защото няма по-велико нещо от това да засаждаш. И не непременно метафорично, а съвсем буквално. Това е по-леката работа на полето. Прибирането на реколтата, обработката ѝ, почистването на земята, така че да е готова за следващия сезон, е в пъти по-тежък труд.
Нека поспорим малко. Да сееш изобщо не е толкова лесна работа. Тя изисква да се изправиш пред несигурността на бъдещето и пред собствената си уязвимост. Нужно е и безразсъдство, за да започнеш от нищото и да се хвърлиш напред с надеждата, че плодът на твоя труд няма да бъде покосен от градушка, от човешки крак или човешки думи. Жътвата понякога е занаят, понякога – сблъсък с реалността. Но сеитбата е почти религиозна вяра. Тя е оптимизъм на ръба на разумното.
Това съвсем точно отговаря на една реплика, която чух днес – Have some fucking confidence in what you’re doing. И веднага я свързвам с работата си върху следващия ми роман – моята следваща сеитба. Защото много неща за тази книга още не са ми ясни, но вярвам, че в процеса на работа те ще ми се изяснят. Така че човек трябва да се довери на процеса, той да го води… и отговорите ще покълнат и изникнат сами.
А този процес, това, което се случва и в което живеем, то какво е – непрекъснат разпад или битка?
Има нещо, което често ми се налага да казвам сама на себе си: Now, you do not need to survive. Сега не се налага да оцеляваш. Може би защото е трябвало много да оцеляваме в детството си, ние имаме една травматична нагласа. Мозъкът ни постоянно е настроен на тази вълна, че трябва да се справим, трябва да се борим, трябва да оцелеем. Понякога обаче това не е нужно. Понякога можем просто да сме тук и сега и да живеем. И да скачаме във всяка битка.
От друга страна, разпадът е чудесно нещо. Той е краят, който поставя ново начало. Шива е върховният бог на разрушението, но и част от съзиданието на битието. Той танцува своя танц върху земята и когато тя се разпада под нозете му, остава най-малкото зрънце на любовта. И от тази молекула всичко тръгва и се разлиства наново. Така че разпадът е другото лице на сътворението.
Пък и какво значи разпад? То всичко е енергия – събира се, разделя се, размества се, намества се.
Добре, като за финал: дали се научаваме да бъдем състрадателни, или само слагаме маската на състрадание?
За мен всеки човек е огледало, в което се оглеждаме ние самите. Ако нямаш емпатия към другия, ти нямаш емпатия и към себе си. Ако не обичаш ближния, не обичаш и себе си. Ако си лицемерен с другия, си лицемерен и със себе си. Не можеш да избягаш от това. Понякога си състрадателен към себе си, но само привидно. И родителят вътре в теб по никакъв начин не помага на детето в теб, което в този момент плаче безутешно. А това е единствената му работа.
Но дали за страдащия човек има такова значение дали му съчувстваме искрено, или не? Според мен дори маската на състрадание помага. Може би защото изцяло вярвам на казаното от Кърт Вонегът: „Внимавай на какво се преструваш, защото ти си това, на което се преструваш.“ Искаме или не, в един момент ние се срастваме с маските, които носим.
Съгласна съм. Но тук искам да направя едно уточнение. Първо, човекът, който може най-добре да ти помогне, си ти самият – никой друг. В теб е силата да се издърпаш за косата и да се извадиш от блатото.
Другото е, че има „езици на любовта“. И всеки от нас говори на езика на своята любов. Всеки обича посвоему. И тук се появяват трудностите във връзката с другия.
Например някои хора имат нужда, когато са зле, просто да седна до тях, да ги прегърна и да помълчим заедно. За мен обаче това не е достатъчно. Аз бързам да вляза в ролята на майка (все пак съм зодия Рак) и да предложа решение, да посоча изход, да запаля светлина в тунела им. Те обаче възприемат това не като подкрепа, а като омаловажаване на проблема и страданието им. Думите ми не ги успокояват. Напротив – ожесточават ги. Така понякога всичко, което се очаква от мен, не е решение или план за действие, а защитено пространство, в което една друга душа да се отпусне и да се разпадне.
Искам да кажа, че да обичаш истински означава да се научиш да говориш на езика на любовта на другия. И аз продължавам да се уча на този чужд за мен език.
Дължим го на другите. Дължим го и на себе си.
* Рене Карабаш (Ирена Иванова) е поетеса, писателка, сценаристка и драматург. Името ѝ придобива световна известност покрай романа „Остайница“, който е преведен на 25 езика и печели множество литературни отличия у нас и в чужбина. През 2026 г. е включен и в краткия списък за Международната награда „Букър“. Рене е главна сценаристка на сериала на БНТ „Те, вълните“, а за главната си роля във филма „Безбог“ получава редица филмови награди за най-добра актриса.
Рене е основателка на Академията за писатели „Заешка дупка“, в която преподават изявени поети, писатели и сценаристи. В момента тече прием за есенното издание на Академията с писателски курсове, като „Тайните на трилъра“ с ментори Александър Чобанов и Емил Минчев и гост-лектор криминалния психолог Тодор Тодоров, както и няколко нови терапевтични курса по библиотерапия, писане за вътрешна свобода и терапевтично кинцуги. Повече информация може да получите на сайта на „Заешка дупка“ или на ел. поща: [email protected]