Tag Archives: общество

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.


Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат  предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/petya-petrova-interview/

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение. 

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Границата на Украйна през май т.г. © Петя Петрова
Киев през май т.г. © Петя Петрова

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката. Екипът на PETA остана в Полша“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни, засегнати от боевете.

С козела Мустафа, който има честта да е първият представител на вида си, возил се в колата на Петя. Евакуиран от освободеното село Рохан в близост до Харков, понастоящем козелът съжителства с няколко лъва, елени и магаре на име Химарс. © Петя Петрова

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Снимка от Балаклия, градче в наскоро освободените територии край Харков. Петя споделя, че има трудности с достъпа до малките населени места, тъй като в някои от тях все още се водят престрелки. Понякога ѝ отнема часове да намери път, който да не е напълно разрушен. „По-голямата част от щетите са нанесени преди месеци, тъй като руската окупационна стратегия цели тотално разрушение в местностите. Но имаше и пресни бомбардировки и беше много болезнено да гледам как хората събират остатъците от домовете си“, пише тя в личния си Facebook профил. © Петя Петрова
Разрушеният дом на семейство, в което синът е с увреждане, в Мерефа, Харковска област. След атаките палят огън в двора, за да се топлят, и прекарват повечето си време сред останките. Чрез социалните медии в рамките на дни Петя успява да събере финансова помощ за бедстващите. © Петя Петрова

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия. 

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни. 

Том, Дора и Рижик

Рижик © Петя Петрова

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново лети за Киев, за да продължи работата си.

Снимки: © Петя Петрова

Източник

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/petya-petrova-interview/

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Тя тръгва за Украйна дни след началото на руската инвазия през февруари. С нея са приятелят ѝ и още двама активисти. Задачата им: да доставят хуманитарна помощ на дом за сираци в Лвов. Освен пратката, в буса има и клетки за 30 котки и 15 кучета. Това е само първият от много подобни курсове на Петя Петрова, която се мести в Киев, за да помага на животните, засегнати от войната. Нейната история стига чак до Американското национално радио, където тя споделя част от преживяното – войната убива както хора, така и животни. Когато я питам какво би казала на хората, които смятат, че в случая животните надали са приоритет, Петя отговаря без колебание:

Давайки нещо на животните, не вземаме от грижата за хората. Няма нужда от тази фалшива дилема в един конфликт, който така или иначе е достатъчно сложен. Много хора в Украйна виждат своите домашни любимци като важни. Освен всички, които помагат на бежанците или бедстващите, освен хуманитарния импулс, има и някой, който да вижда животните. Това не значи, че губим хората от полезрение.

Да се преместиш в Украйна през войната

Петя живее в Киев от юни тази година. Избира столицата, защото ѝ се струва най-логично – това е най-удобното място между сравнително безопасните региони в Западна Украйна и източните области, които са пряко засегнати от бойните действия и където има най-голяма нужда от помощ. Преди това Петя работи в Германия за „Хора за етично отношение към животните“ (PETA). Когато Русия нахлува в Украйна, организацията се обръща към нея с въпроса дали иска да замине.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Границата на Украйна през май т.г. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Киев през май т.г. © Петя Петрова

Петя казва, че няма да забрави първото си пътуване. Тръгват от полския град Пшемишъл в началото на март. „Не знаехме какво да очакваме. Не беше ясно колко мащабни ще бъдат атаките, Киев беше под атака и никой не знаеше какво предстои в Украйна. Исках да видя как можем да влезем, как ще протече пътуването, каква е логистиката“, разказва тя.

Шофират ден и половина без прекъсване. Пътните условия са тежки, пътищата са заснежени, няколко пъти попадат във виелица. Често са спирани на цивилни контролни постове, където охраняващи украинци ги питат кои са, какво носят, къде отиват и защо са там. Въпреки трудностите пристигат в Лвов.

Това беше една от най-емоционалните срещи, не си спомням друг такъв случай, в който да сме били толкова затруднени да решим на кого да помогнем. Хората стояха в снега с котките си в ръце и просто плачеха. Ситуацията беше тъжна и страшна, защото нямаше къде да ги поберем, много хора току-що бяха пристигнали в Лвов от цялата страна с домашните си любимци. И в момента, в който колата спря, ни наобиколиха.

В първите дни на войната Лвов – най-големият град в Западна Украйна – е една от основните точки на концентрация на бежанци, които се готвят да напуснат страната или бягат от военните действия на изток.

Приспособяване към ужаса

Петя и спътниците ѝ не успяват да доставят хуманитарната помощ до дома за сираци – не ги допускат. Разтоварват помощите в село край Лвов, където има много бежанци с малки деца, и тъй като по това време още няма системна хуманитарна помощ, всяка подадена ръка е добре дошла. Така в двете коли се освобождава място и екипът евакуира две семейства с три бебета и момче, което наскоро е навършило 18 години. Успяват да стигнат до полската граница, откъдето обаче ги връщат – младият мъж не може да напусне страната.

Не бяхме подготвени за нищо от това. Върнахме се обратно, с все животни и бебета, които плачеха постоянно. Трябваше да търсим допълнителни документи – майката на момчето искаше да вземе сина си с тях. Но не го допуснаха, върнаха се без него. На всичкото отгоре спукахме и гума. Но това ни научи, че трябва да очакваме всичко.

Домашните животни са малка част от цялата картина. Освен зоопаркове и резервати, засегнати са и селскостопанските животни, които са мишена, тъй като се считат за ресурс. Петя споделя, че често получават кадри от ферми, по които е стреляно, и затворените животни биват ранени от падащите отломки или загиват мъчително в пожари, от артилерийски обстрел, въздушни атаки.

Има документирани садистични атаки от страна на руските войски срещу животни, а през април бяха намерени стотици кучета, умрели от глад в приют в Бородянка. Активистката разказва, че в много области няма останали ветеринари или ветеринарите не са подготвени за много процедури, например за евтаназия на едри животни. Често няма дори разработени методи за хуманно убиване на селскостопански животни.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
© Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
С козела Мустафа, който има честта да е първият представител на вида си, возил се в колата на Петя. Евакуиран от освободеното село Рохан в близост до Харков, понастоящем козелът съжителства с няколко лъва, елени и магаре на име Химарс. © Петя Петрова

С времето екипът им се разраства, организират се и се учат на терен, в движение. Придобиват ритъм на работа, който Петя определя като относително успешен. Но организацията решава да прекрати работата си в Украйна, тъй като предизвикателствата се променят. Петя обаче остава.

Разделям войната дотук на три части. Първата беше с атаката срещу Киев, което беше пречка в центъра на страната, спираше всякакви усилия за пътуване навътре в Украйна. Хуманитарните помощи стигаха до Лвов и всеки, който искаше да се евакуира, трябваше да се добере някак дотам. Ние се движехме по относително сигурен маршрут, далеч от бойните действия, в зона без цивилни жертви и големи разрушения, не бяхме под обстрел. Това се промени. След преместването си в Киев свикнах да пътувам в зони, където се чуват престрелки, има въздушни атаки, свикнах да използвам защитни бронежилетки и каска, живеех с мисълта за реална опасност за живота си. Освен това не бях част от екип, имаше други доброволци, с които обменяхме информация, но пътувахме самостоятелно.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Снимка от Балаклия, градче в наскоро освободените територии край Харков. Петя споделя, че има трудности с достъпа до малките населени места, тъй като в някои от тях все още се водят престрелки. Понякога ѝ отнема часове да намери път, който да не е напълно разрушен. „По-голямата част от щетите са нанесени преди месеци, тъй като руската окупационна стратегия цели тотално разрушение в местностите. Но имаше и пресни бомбардировки и беше много болезнено да гледам как хората събират остатъците от домовете си“, пише тя в личния си Facebook профил. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Разрушеният дом на семейство, в което синът е с увреждане, в Мерефа, Харковска област. След атаките палят огън в двора, за да се топлят, и прекарват повечето си време сред останките. Чрез социалните медии в рамките на дни Петя успява да събере финансова помощ за бедстващите. © Петя Петрова

Петя определя ситуацията в Киев като относително спокойна до октомври, когато започва третата фаза. Всичко работи до началото на вечерния час, има възможност поне за ден почивка от пътуването в тежките зони. Сега, казва тя, вече не е така.

Най-много призиви за помощ получава от военни

От 10 октомври насам Украйна е подложена на масиран обстрел от страна на Русия, която нанася щети на цивилна инфраструктура. Петя разказва, че тези събития отнемат и последното чувство за сигурност, което е имала.

Събудих се не от взрива, а от вибрациите – спомня си тя за първата серия от подобни атаки срещу Киев от февруари насам. – Усещаш вибрацията на земята, която е специфична. Последваха още две експлозии и разбрах какво се случва. След това имахме проблеми с електроснабдяването, водоснабдяването, липса на отопление. В моята сграда и сега няма отопление, напълно тъмно е, вода също често няма, а понякога няма и интернет. И това превръща предизвикателството в психологическо. Човек свиква с опасностите по време на пътуванията и намира начин да се пази, да се информира. Но атаките срещу дома ти са съвсем друг вид агресия.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“

Питам я каква е общата картина сега, девет месеца след началото на конфликта. Хората приютяват домашните любимци на безследно изчезналите си съграждани. Събират колкото повече животни могат. Повечето украинци се опитват да избягат с питомците си. Посрещала е бежанци, преминали границата с животни, които дни наред са пътували, не са имали достатъчно храна или са премръзнали, някои са ранени, други – просто стресирани. Тогава много хора всъщност дори не вземат толкова личен багаж, а носят на раменете си например куче, което вече не може да върви. Някои водят за ръка децата си, които носят клетка с малко коте или кученце.

Затягането на изискванията за преминаване на границата с животно обаче затруднява процеса. От украинците често се изискват документи, чието придобиване може да отнеме до два месеца – твърде много време в разгара на война. Затова е и трудно да се каже дали хората, които ѝ дават животните си, не са се опитали да ги вземат, но са се отказали, защото нямат друго решение за оцеляването си.

Ако трябва да съм обективна, най-много ни търсят военни. Това, което ме шокира, е, че тези хора имат един ден в седмицата за лично ползване или почивка и именно в този ден те търсят среща с нас, за да ни предадат животните далеч от фронтовата линия. Те ги приютяват, животните живеят с тях в техните къщи или в местности, където е по-безопасно, докато успеем да организираме превоз. Получавали сме лисичета, диви животни, евакуирахме дори няколко кошера с пчели. Всичко това се развива по време на обстрел – военните носят животните в окопите, от окопите ги местят в автомобилите си, после до мястото, където нощуват. Те спасяват най-много животни.

Том, Дора и Рижик

За финал Петя ми разказва две истории, които са оставили дълбока следа в нея. Първата е за немските овчарки Том и Дора, открити от военни в Донецк. Семейството се евакуира и решава да затвори животните вътре вероятно с мисълта, че така ще са в безопасност. Оставят им храна и вода. Военните ги намират стресирани, Том просто лежи върху лапата си с поглед, който Петя определя като най-сърцераздирателното изражение, което е виждала. Кучето няма желание за нищо. Майка му Дора си е прегризала опашката до кокал. Украинските войници ѝ предават животните, а тя ги кара от Донецк в Киев, където Дора е оперирана и двете овчарки са пратени при приемно семейство. Понастоящем двете кучета са осиновени в село, далеч от фронтовата линия.

Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Немската овчарка Дора и Саша, с когото няма контакт от повече от месец. Той изчезна по време на мисия в Донецка област през октомври. © Петя Петрова
Петя Петрова: „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората“
Рижик © Петя Петрова

Котаракът Рижик пък е жител на квартал „Салтовка“ в Харков, втория по големина град в Украйна. „Салтовка“ е модерна част от града със сравнително много хора, но за нещастие, е разположен на север, откъдето навлиза руската армия. Според Петя понастоящем регионът е почти напълно разрушен и там месеци наред се водят активни боеве, тъй като украинските части пресрещат руснаците. С нея се свързва възрастната жена, с която котаракът е живял през целия си живот – животното е стресирано и жената търси по-добър дом за него. Когато пристига на място, Петя се среща с един от най-големите котараци, които някога е виждала.

Тя трудно се раздели с него. Дойде с него до колата, плака много. Вадихме го от колата, настанявахме го обратно вътре, тя не можеше да се реши да го даде ли, или не. В крайна сметка Рижик замина за Западна Украйна, където беше осиновен след няколко дни от семейство с друга гигантска котка и куче. В момента двете котки „тероризират“ кучето на семейството и са щастливи заедно. Изпратихме снимки на бабата – чрез съседка, тъй като тя не ползва интернет.

Петя смята, че съдбите на хората и животните са преплетени в много случаи, те са свързани. „Спасявайки животни, ние спасяваме и хората – както в преносен, така и в буквален смисъл. Има хора, които не желаят да се евакуират, грижата за техните животни ги държи на място. С животните тръгват и хората, които иначе не биха напуснали рисковите зони“, казва тя.

След разговора ни в София Петя отново заминава за Киев, за да продължи работата си.

Прошката като единствения начин да се продължи напред

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/justine-toms-interview/

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – ме вдъхнови да потърся Жюстин Томс, за да поговорим за литературния ѝ опит.


В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?

Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.

Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?

Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.

Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?

Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.

Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.

Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?

Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.

Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…

Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?

Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.

Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.

Заглавна снимка: Жюстин Томс по време на представянето на книгата в София през май 2022 г. © Марина Банделюк
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Източник

Прошката като единствения начин да се продължи напред

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://www.toest.bg/justine-toms-interview/

Прошката като единствения начин да се продължи напред

Clair de lune е белетристичният дебют на Жюстин Томс, преподавател по онлайн маркетинг в Нов български университет и автор на множество документални книги, изследвания и наръчници. Романът разказва историята на Устине, която като малка преживява арменския геноцид, а по-късно – събитията около българската 1944 година. Художественото разръчкване на тези исторически травми – извършено с еднакво внимание към факта и фикцията, с интерес към сблъсъка между политическата жестокост и индивидуалната чувствителност – вдъхнови Стефан Русинов да потърси Жюстин Томс, за да поговорят за литературния ѝ опит.


В началото на своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков говори за две противоположни желания, които винаги са го съпътствали – от една страна, желанието да забрави всичко, което е било преди, а от друга, „трудно удържимият, почти болезнен порив на човек да се изприкаже“, да извади навън това, което го души, защото „миналото е по-реално от настоящето“. Каква болка изприказвате Вие с романа си?

Много хора, свидетели на епохата на социализма, ми казваха често: „Забрави всичко, гледай напред.“ И наистина при мен поривът да опиша тези смутни времена беше почти болезнен. Общностната памет носи голяма болка – и от геноцида над арменците и разбягването им във всички посоки на света, и още повече от Втората световна война, както и от последвалия у нас „социализъм“. Рани, които не са зараснали, защото никога не са били свободно обговаряни. Теми, основно замитани, покрити с прах. Отдолу раните не зарастват така лесно. Макар да не съм живяла много в тази епоха, сякаш я познавах и имах нужда да я изприказвам – от гледната точка на жена, на малцинство, на обикновения човек, далеч от политиката, но нейна жертва.

Прошката като единствения начин да се продължи напред

Дали литературата може да бъде натоварена с очакването да помага за преодоляването на исторически травми?

Хм, според мен не само литературата, а изкуството като цяло лекува. Дали това е натоварване, или разтоварване, е въпрос на перспектива. Но да, мисля, че те са единствен лек за травмите – индивидуални и колективни.

Как този Ваш проект прие художествена форма? Има ли някакви предимства фикционалното обработване на изследвания материал?

Много е различна работата по нехудожествени текстове. Първата ми такава книга беше издадена много, много отдавна. Последва цяла поредица. Естеството на работата ми в областта на дигиталните медии и комуникация е такова, че изисква често опресняване. Динамиката е голяма. Нови платформи и възможности се появяват ежедневно. Осмислянето им, изследването им ми е интересно. Тези книги се превръщат в учебници за студенти години наред. И това е удовлетворително за мен, разбира се.

Художественият текст изисква радикално различен подход, поне при мен. И тук се зарових в източници, четох много и различни материали – статии, книги, архиви. Срещах се с хора и записвах усърдно спомените им, детайли за епохата, емоции. Но самото писане бе изключително любопитно за мен като процес – сядах и сякаш потъвах в онова време, което описвах. Дълги месеци живях в два успоредни живота – реалния ми и този от романа, на моите герои. Живях из онези шумни и прашни улици на Истанбул, после се разхождах по Сена, бях на всяка крачка от пътя на Тина, Туркя, Елена, Сирма, плаках за Луси, за Зарко… после и за Иван. Беше интензивно, потрисащо и на моменти стряскащо реалистично. Вероятно така е при мнозина от пишещите.

Плачът на писателя влияе ли на написаното? Дали имаме нужда от повече плачещи писатели?

Аз чета доста, основно съвременна литература, и често си поплаквам. Вероятно съм си такава. Плачът – мисля, че е така за всеки човек – пречиства. Успокоява. Помага. Няма неискрен плач. Признавам, че плаках почти през цялото време, докато писах. И това нямаше как да го контролирам.

Нямам представа дали имаме нужда от повече плачещи писатели. Може би е достатъчно да са повече човеци.

„Повече човек“ бих нарекъл Вашата главна героиня и разказвачка Устине. Арменският геноцид, бомбардировките в София, Деветосептемврийският преврат и трудовите лагери ѝ отнемат бащата, съпруга, децата, свободата, но обичта ѝ към хората устоява и на най-тежките изпитания – своеобразно потвърждение на хуманистичната идея на Цветан Тодоров, който в книгата си „На предела“ показва как нечовешките условия невинаги убиват човещината. Съзнателен ли беше изборът на тази не толкова популярна житейска нагласа?

Докато обмислях историята и героите си, не ми беше ясно всичко. Знаех, че тя ще е силна. Знаех, че е нужна прошка, защото това е основната тема, но докато не я разгърнах, не знаех как ще се получи точно. Изследвах героите си и според тяхната същност нямаше как да се развият нещата по друг начин, мисля.

Любопитен щрих е обратната връзка от един читател, че това развитие в края на романа е наивно и нереалистично – Иван да поиска прошка, а Тина да му прости. А според мен хората сме способни на това. И в това е смисълът, както и това е единственият начин да се продължи напред.

Докато четях за преживяванията ѝ в трудовия лагер, се замислих за съдържанието на фразата „унищожаването на българския елит“. Дадох си сметка, че след 9 септември обществото губи не само хора, способни да вършат интелектуална работа, но и огромен брой хора, способни да прощават, да разбират чуждото, да се грижат за другия, да се умиляват пред красивото. За какво още не говорим достатъчно, когато говорим за миналото?

Съвсем човешки, хората не обичат да си спомнят за време, което ги е травмирало. Затова и има тенденция да се поглежда назад и да се припомнят само розови факти от миналото – билетчето и бозата от 6 стотинки, „редът“, „отличните ученици“ или „четящите хора“. Митове са това, но темата е дълга.

Не говорим за срама, за страха в ежедневието на хората, на всички хора. За това, че дори само да разкажеш виц е можело да преобърне целия ти живот, за измисленото равенство между хората, за репресиите и над хората с различна сексуална ориентация, за връзкарството, издигнато в култ, и още, и още, и още…

Освен обстойните проучвания по фабулата в романа е вложена и доста езикова работа – историята е разказана в първо лице от Устине, при това с един целенасочено музикален и особен глас, който сякаш също е част от противопоставянето срещу грубата реалност. Може ли да споделите как работихте по изграждането на този разказвателен език?

Ако трябва да съм честна, това беше най-страшната задача за мен – езикът, музиката с него, чрез него, от него. Опитвах, търсех, опипвах внимателно думите. В целия текст. Събирах си хрумки, записки, на места използвах цели фрази от интервютата, които бях направила. Няма да скрия, че един от изворите за това вдъхновение и игра с думите идваше с епизодите на „Бележка под линия“, подкаст, който ми е любим и следя всеки нов епизод с голям интерес.

Писах основно по време на локдауна, което от своя страна бе възможност да имам доста време в тишина, с нежна музика на пиано за фон, с блъскащите се мисли в главата ми и текста, сцена след сцена. Някои пасажи просто идваха сами, за други търсех кой израз ще направи историята по-жива и категорична. Кратките изречения бяха единственият възможен за мен начин да разкажа тази история. За да оставя достатъчно въздух всеки да намери с въображението си недоизказаното.


Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на „Ерго“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Кривият портрет на украинския бежанец

Post Syndicated from Петър Георгиев original https://www.toest.bg/kriviyat-portret-na-ukrainskiya-bezhanets/

Това не са бежанците, с които сме свикнали.

Кривият портрет на украинския бежанец

На 25 февруари, ден след като руската армия нахлу в Украйна, бившият министър-председател Кирил Петков се обърна към българския народ след извънредно заседание на Европейския съвет. В опита си да внесе яснота за изхода от конфликта Петков погрешно предрече, че съпротивата на Киев вероятно ще падне до дни. Междувременно само през първото денонощие от войната над 82 000 украинци вече търсеха спасение извън страната. А премиерът призова българите за гостоприемност в очакване на бежанската криза:

Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.

Вместо да стопли сърцата на българите, сравнението на Петков с мигрантите от Близкия изток му донесе обвинения в расизъм. И ако в първите седмици на войната страните от Централна и Източна Европа приветстваха бежанците с оптимизъм, то следващите месеци постепенно опровергаха втората неточна прогноза на Петков. Грижата за милионите новодошли предизвика разногласия между България и европейските ѝ партньори, а криворазбраната стратегия на четворната коалиция рязко промени публичния им образ. Някои украинци откриха кирка, забита в автомобила си, а други – бележка с обиди. През това време буря от фалшиви новини и дезинформация в социалните мрежи превърна търсещите закрила във врагове на обществото.

Митът за богатите украинци

Правителството на Петков отвърна на бежанската криза с програма за хуманитарна помощ в синхрон с Европейския съюз. Но подвеждащо изказване на тогавашната началничка на кабинета Лена Бориславова при представянето на мерките за социално подпомагане сложи началото на продължителна атака срещу властите. На брифинг през март Бориславова съобщи, че в рамките на три месеца на украински граждани ще се предоставя помощ „в размер на до 40 лв. на ден“. Тези средства не се раздаваха в брой на самите бежанци, а трябваше да осигурят тяхното изхранване и настаняване в хотели. Важната подробност обаче остана изгубена в превода. Журналисти се опитаха да поправят комуникационната грешка на правителството, но това не предотврати острата реакция на обществото.

За украинец – 1200 лв. на месец. За български пенсионер – 400 лв. Това заблуждаващо сравнение започна да очертава демоничния образ на разселените от войната. Бежанците наистина може да кандидатстват за помощ на стойност 375 лв., но тя е еднократна, и то на семейство, а не на човек. Публикации в интернет разпалиха несъществуващо противопоставяне между грижата за гражданите със статут на временна закрила и тази за бедните жители на България. Първата до голяма степен беше осигурена благодарение на средства от кохезионните фондове на ЕС, от които се възползваха и други европейски държави. Подкрепата за украинците не спира повишаването на пенсиите у нас.

Междувременно от началото на руската инвазия в Украйна се разпространяват слухове, че бежанците всъщност изобщо нямат нужда от подкрепа, защото масово карат скъпи автомобили, тъпчат с тях плажовете ни и даже не си плащат за гориво. В очите на обществото подобни единични примери неоснователно прераснаха в представителна извадка на десетките хиляди украинци у нас.

В несъответствие с първоначалния си призив за съпричастност, в края на май самият премиер Петков подхрани вече популярния образ на твърде обгрижвания бежанец, като се обяви против „луксозното пребиваване в България“. Думите му дойдоха в защита на бившата вицепремиерка по ефективно управление Калина Константинова, която беше разкритикувана за назидателния тон в противоречивото си видеообръщение предишния ден. Впоследствие Константинова се извини на бежанците, но този епизод затвърди пропастта между търсещите убежище и част от българското население.

Застрашеното българско общество

Освен като неудобна тежест, украинските бежанци многократно бяха обрисувани и като заплаха за обществото. Миналата седмица новината за въоръжен грабеж от инкасо автомобил окупира заглавията в пресата. Извършителите са управлявали коли с украински регистрационни табели. Въпреки че табелите се оказаха фалшиви, инцидентът беше използван, за да подсили тезата, че у нас тайно влизат престъпници, прикрити като бежанци.

Наративът за опасните мигранти от Украйна започна да набира скорост още през април с публикации като зле направения, но доста споделян колаж на измислено оскверняване на Паметника на свободата на Шипка. Вандалският стереотип обаче не изглежда толкова популярен в България, колкото в други държави от Централна и Източна Европа. Мащабно разследване на украинската медия „Детектор“ разкрива, че в социалните мрежи на 11 страни бежанците най-често са обвинявани в корупция, неблагодарност и дестабилизиране на обществото.

През април полското издание за проверка на факти „Демагог“ публикува задълбочен анализ на основните типове дезинформация в Полша, Словакия, Унгария и Румъния. Тези държави са приели общо над 1,7 млн. бежанци. В анализа централно място заемат примери за фалшиви новини от Полша и Унгария за агресивни украинци, които нападат местното население и повишават нивата на насилие. Проучването на „Демагог“ показва, че източници на подобни слухове основно са анонимни потребители в Twitter, сайтове с псевдонаучно съдържание, крайнодесни политици или профили, имитиращи реални личности. Чрез тях в полското интернет пространство се разпространяват и разкази за предполагаеми случаи на кражби или изнасилвания, извършени от мигранти от Африка или Близкия изток, пресекли границата с Украйна. Междувременно украинският народ често е представян и като враждебен спрямо малцинства.

Според анализ на Factcheck.bg над един милион потребители в България вероятно са попаднали на неверни твърдения, че българите в Украйна са системно тормозени и дори убивани. Антимигрантската реторика обаче не се изчерпва със заплахата от насилие. Като продължение на дезинформационната вълна от времето на пандемията сред потребители във Facebook и в сайтове с неясна собственост се заговори за наплив от ХИВ-позитивни украински бежанци. Тази теория беше отречена от Factcheck.bg и БНР. Общественото радио изобличи и друго невярно твърдение в сферата на здравеопазването, а именно че Специализираната болница в Панчарево е спряла животоспасяващи рехабилитации, за да настани украинци.

Опасен чар

Атмосферата на безпокойство от бежанския наплив у нас беше подплатена и с митове за покваряващото влияние на неустоимата украинска красота. Седмици преди началото на летния сезон мрежата се напълни с предупреждения за млади разкрепостени украинки, които предлагат „масаж с освобождаване“ по Черноморието. Статията е публикувана в Lupa.bg и препечатана в други сайтове, търсещи сензация, като Bradva.bg и Skafeto.com. В нея няма нито един конкретен източник или легитимни данни. Анализ с платформата Crowdtangle показва, че над половин милион потребители във Facebook са попаднали на този текст.

Друг материал в сайта „Флагман“ предупреждава, че „горещите украинки“ са подбили цените на българските еротични танцьорки в Слънчев бряг. Статията се позовава на разказ на анонимно „разгневено момиче от балет на водеща дискотека по морето“. Този текст също намира място и в други медии с подобен профил, като например сайта „Втори фронт“. Двете публикации са генерирали общо почти 10 000 реакции във Facebook. Страховете на българските жени пък бяха разпалени от статия на вестник „Стандарт“, че родните ергени са „пощурели по украинките“. Публикацията се позовава на „статистиката на сключените граждански бракове с украински граждани у нас от началото на войната“. В същото време цитираната статистика в самата статия не дава категорични доказателства в подкрепа на тази теория.

Разследване на киевската медия „Детектор“ показва, че стереотипът за украинските сексуални работнички също изобщо не се ограничава до България, а се превръща в основа на дезинформационни кампании в Централна и Източна Европа. Според изданието проруски източници се опитват да дискредитират украинските бежанки, като твърдят, че масово предават полови болести и се интересуват само от пари.

Кампания за очерняне на украински жени имаше и в Полша. В чат приложението Signal някои потребители получиха линк към статия, която предупреждава, че повечето бежанки са „в детеродна възраст“ и ще бъдат щастливи да получат „постоянен статут на полски съпруги“. Митът за крадящите мъже украинки беше подсилен от история за британец, напуснал семейството си заради млада жена, избягала от Лвов. Разказ на полски за тази афера предизвика хиляди реакции във Facebook.

В сянката на войната

Разнообразието от слухове и конспиративни теории за злите намерения на бежанците не спря множеството граждански инициативи за подкрепа на пострадалите от войната на Русия в Украйна. Доброволци съдействаха на търсещи закрила да намерят работа и събираха средства за медицинска помощ. Но съпричастността може да отстъпи на агресията в дългосрочен план под натиска на продължаващата война и вълната от дезинформация.

В по-широк план насаждането на омраза срещу украинските бежанци е още един инструмент за оправдаване на руската агресия и за влияние върху обществените нагласи в България спрямо инвазията на Владимир Путин в Украйна. Медии и публични фигури насърчават умишленото демонизиране на бежанците с цел да ограничат подкрепата за Киев, а предстоящият скъп отоплителен сезон допълнително подхранва опитите за характеризиране на украинските граждани като нацисти, терористи или неблагодарни гости. В ситуация на продължаваща политическа криза с неясен изход потърсилите убежище в България може да се окажат жертви не само на войната, но и на борбата за власт.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Футболът като символ

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Заглавна снимка: Godson Babu / Pexels

Източник

Футболът като символ

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/futbolut-kato-simvol/

Футболът като символ

Макар този път традиционната футболна еуфория около Световното първенство да бе съпроводена от множество разногласия относно провеждането на надпреварата в Катар, футболът ще си остане най-масовият и най-обичан спорт. Защото никога не е бил просто игра. Футболът е за всички. Няма социален праг, който да възпрепятства практикуването му – една топка и две врати, измайсторени от подръчни материали, си остава любима картина от нашето детство.

Футболът има способността да разрушава граници – няма значение дали си беден или богат, бял или цветнокож, мъж или жена. Той е олицетворение на меритокрацията – умалена социална среда, в която всички са равни пред правилата на играта, а уважението на терена се печели от най-талантливите, най-честните и най-отдадените. Той дава на всички това, от което неизменно имаме нужда – идентичност и чувство за принадлежност към по-голяма общност, свързана от любов към един и същи обект. С други думи, футболът дава смисъл и надежда – особено на тези, които по една или друга причина са ги изгубили.

Страстта по играта в целия свят е трудно обясним феномен, но едно кратко видео ни дава чудесна представа за казаното дотук – ето как уругвайският национален отбор представи избраниците си за Световното първенство тази година:

Разбира се, футболът като метод има ограничен социален обхват и може да се приложи при специфични обстоятелства и спрямо местните културни особености. Но много страни и организации внедряват футбола като средство за стимулиране на мирното съжителство, спортсменството и емпатията, както и за разискване на теми, които разглеждат света като неразделно цяло – глобална справедливост, човешки права и мир.

Ключово е да се подчертае, че спортът не изгражда положителни взаимоотношения по презумпция. За да се постигне конструктивна и устойчива употреба на спорта като подход, е необходима тясна връзка както с поощряващи мира педагогически концепции и практики на приложно ниво, така и с универсални ценности и норми. По своята природа футболът предполага физическо и психическо стълкновение, противопоставяне и конфликт. Тоест за да се трансформира този антагонизъм в градивен процес, са необходими съзнателен подбор на целите и (само)рефлексия върху емоциите.

ООН разглежда спорта в по-широката рамка на мира, устойчивото развитие и защитата на човешките права. Докладът на генералния секретар на ООН от 15 юли 2022 г., озаглавен „Спортът – катализатор за по-добро и устойчиво възстановяване за всички“, очертава пет области, в които спортът подобрява обществената среда. Той насърчава социалното приобщаване и борбата с дискриминацията; спомага за преодоляването на бедността и неравенствата; подобрява физическото и психичното здраве; привлича вниманието върху климатичните проблеми; подпомага изграждането на мира, възстановяването след бедствия и превенцията срещу престъпността и насилието.

Основната целева група на организираните спортни дейности са младежите и децата. Затова много правителства, международни и неправителствени организации фокусират усилията си върху възпитаване на солидарност, партньорство и взаимно уважение у тях.

Футбол за забавление

Една от програмите на базираното в Дания международно обединение на неправителствени организации Cross Cultures Project Association включва т.нар. Отворени училища за забавен футбол, които се организират или са били организирани в страни от Западните Балкани, Източна Европа, Кавказ, Близкия изток и Северна Африка, Източна Африка и Азия. Става въпрос за държави, претърпели военни конфликти, като например Босна и Херцеговина, Косово, Северна Македония, Украйна, Армения, Азербайджан, Ирак, Южен Судан и други. Идеята е деца от конфликтни региони с различно минало и произход да осъществят връзка помежду си чрез футбола, стъпвайки върху ценности като равенство, солидарност и мир.

Основен принцип на програмата е във всяко училище да участват поне двеста деца на възраст между 6 и 12 години, дванайсет обучени треньори между 18 и 25 години, още толкова помощник-треньори между 14 и 18 години и доброволци. Всички деца могат да се включат независимо от своите спортни възможности, етнос, социален статус, пол или религия, а наравно в игрите участват и деца със специални нужди.

До момента 1,7 млн. деца, поне 40% от които момичета, са се включили в програмата. Ефектът при децата се изразява в подобрено физическо и ментално състояние, мирно съжителство, изградени приятелства и социална кохезия, докато младите треньори придобиват меки умения, желание за социална ангажираност и опит в създаването на среда за подобен тип дейности. Най-важното е, че се изграждат хора с потенциал да се превърнат в модел за подражание в изключително крехки и изстрадали общества.

Футбол за мир и уважение

В Израел и Палестинската автономна власт под егидата на Института за мир „Перес“ се провеждат т.нар. Побратимени спортни училища за мир, които дават възможност на младежи от Израел и Палестина да играят заедно футбол, но също и да се опознаят в рамките на различни педагогически програми.

От доклада на ООН разбираме и за една не по-малко интересна програма в Индонезия под надслов „Обет за респект“. В рамките на проекта близо 20 000 момчета в тийнейджърска възраст са завършили курс, който съчетава футбол с обучителна програма, насочена към отношението спрямо другия пол. Според доклада след края на проекта жени и момичета споделят за промяна в отношението на момчетата към тях, което ги кара да се чувстват по-сигурни и уважавани.

Политизирането на футбола

Освен на общностно ниво, футболът е силен източник на послания на глобално ниво, защото огромната му популярност им придава широка гласност. Ако най-кратката дефиниция на глобализацията е компресия на времето и пространството, тоест премахването на времеви и пространствени граници, то футболът е способен да поощри този процес чрез промотирането на универсални човешки ценности и норми. Или точно обратното – да поставя граници между хората, като възпроизвежда чувството на национализъм и фанатизъм. Двата процеса се сблъскват постоянно.

За съжаление, има множество примери как играта се употребява за създаване на бариери между обществата, както и за политически провокации, особено на Балканите. Спомняме си освиркването на българския химн по време на контролната среща между България и Северна Македония през септември т.г., което допълнително нажежи националистическите страсти и от двете страни. На миналото Световно първенство пък швейцарските национали Джердан Шакири и Гранит Джака (косовски албанци по произход) демонстративно отпразнуваха головете си срещу Сърбия със знака на албанския орел.

И още – през 2018 г. германските национали от турски произход Месут Йозил и Илкай Гюндоган посетиха турския президент Реджеп Ердоган малко преди предсрочните парламентарни избори. Партията на Ердоган не закъсня да разпространи общите снимки, превръщайки ги в звучна предизборна пропаганда с оглед на голямата турска диаспора в Германия и популярността на двамата футболисти.

Същевременно футболът се превърна в трибуна за послания за мир след руската инвазия в Украйна. На срещата на върха на Г-20 в средата на ноември т.г. председателят на ФИФА Джани Инфантино се обърна към представителите на страните с думите: „Вие сте световните лидери. Вие имате способите да влияете на хода на историята. Футболът и Световното първенство предлагат уникална платформа за единство и мир по целия свят. Така че нека се възползваме от тази възможност да направим всичко по силите си, за да сложим край на конфликтите.“

Преди началото на първия си мач от Световното първенство срещу Англия пък иранските национали отказаха да пеят химна си в знак на подкрепа на продължаващите протести в страната. Английските футболисти традиционно коленичиха преди първия съдийски сигнал като жест срещу расовата дискриминация, а капитанът на отбора Хари Кейн излезе с лента на ръката с надпис „Без дискриминация“.

По първоначален план обаче Кейн трябваше да носи друга лента. Още през септември 10 европейски национални отбора, сред които и английският, обявиха, че капитаните им ще излязат с лентата One Love на мачовете от Световното първенство в Катар в знак на протест срещу криминализирането на еднополовите връзки в страната домакин. Но след като в последния момент преди старта на първенството ФИФА заплаши да накаже с жълт картон всеки футболист, който излезе с разноцветната лента на ръката, отборите се отказаха от първоначалния си план. Междувременно репортерката на Би Би Си Алекс Скот се появи в ефир с лентата One Love на ръката, докато предаваше на живо срещата между Англия и Иран. Германските футболисти пък реагираха на заплахата на ФИФА, като покриха устите си с ръка на отборната снимка преди мача си срещу Япония.

Границите на политизиране на футбола вероятно са прекрачени, а определянето им изглежда твърде сложна задача. Но не трябва да забравяме, че играта черпи огромната си сила от популярността си, което я превръща в инструмент, независимо дали говорим за професионален, аматьорски или демонстрационен мач. А един инструмент не е нито добър, нито лош по своята природа. Неговата функция зависи от морала и намеренията на хората, които го използват.

Научни новини: Колонизация на Космоса и лабораторно отгледано месо

Post Syndicated from Михаил Ангелов original https://www.toest.bg/nauchni-novini-kolonizatsiya-na-kosmosa-i-laboratorno-otgledano-meso/

Научни новини: Колонизация на Космоса и лабораторно отгледано месо

Веднъж-дваж месечно Михаил Ангелов – биолог, агроном и любим нърд от нашия екип, ще ни представя най-интересните скорошни новини от различни сфери на науката и ще обяснява защо тези постижения са толкова значими за света и човечеството. Или най-малкото – любопитни и забавни.


Обратно към Луната

Дългоочакваният полет на „Артемис I“ вече е факт. След почти тримесечно отлагане новата ракета на НАСА беше изстреляна успешно и модулът „Орион“ направи първото си прелитане покрай Луната. Вече може да проследяваме и на живо протичането на мисията.

Програмата „Артемис“ е продукт на дългогодишно планиране с първоначална цел Луната, а след това и Марс. Естественият спътник на Земята ще бъде използван за изпитването на различни технологии, които ще са нужни за дългото пътуване до червената планета и потенциалното заселване на хора там. Освен кацането на астронавти на Луната се предвижда и изграждането на малка орбитална станция (Lunar Gateway), която ще служи като комуникационен център, научна лаборатория, пункт за временно настаняване на астронавти и депо за машини. Ще бъде изградена и лунна база, която подобно на Международната космическа станция ще бъде населена постоянно.

Програмата донякъде се припокрива с предишната, изпратила човек на Луната („Аполо“), и е нейно естествено продължение. Показателно е и името ѝ, което не е избрано случайно – Артемида е богиня на Луната и сестра близначка на Аполон. В програмата на НАСА са включени и три партньорски космически агенции – европейската, японската и канадската. Освен тях участие ще вземат и други държави и частни компании (като SpaceX), които са се включили в Споразумението „Артемида“.

Ключов елемент от програмата е свръхтежкотоварната ракета SLS (Space Launch System), разработката на която започна през 2011 г., след спирането на полетите на совалките на НАСА. Тогава Агенцията загуби възможността си да извежда астронавти в орбита и до първия успешен полет на капсулата „Крю Драгън“ на SpaceX през 2020 г. разчиташе на Русия за тази дейност.

Първата мисия, която тече в момента, ще отведе капсулата „Орион“ до Луната. Там тя ще влезе в сложна орбита, за да направи снимки на Земята и естествения ѝ спътник. На борда ѝ има малък „екипаж“ от два манекена, изработени от материали, които наподобяват тъканите в човешкото тяло. В тях има сензори за измерване на нивото на космическа радиация, което е изключително важно за астронавтите, особено при по-дълъг престой.

В Международната космическа станция нивата на радиацията са над 50 пъти по-високи от тези на Земята, а в открития Космос, например при пътуване до Марс, надвишаването може да надхвърли 150 пъти. Въпреки че модулът „Орион“ е проектиран с подсилена радиационна устойчивост, единият манекен (Зохар) носи специална защитна жилетка, а другият (Хелга) ще служи за контрола. Те са с женска анатомия поради по-високата чувствителност на жените към радиацията, гласи прессъобщението на НАСА.

„Артемис I“ носи със себе си и 10 малки сателита (CubeSats), които ще се отделят от ракетата по пътя към Луната. Един от тях е апаратът BioSentinel, който също има за цел да изпита ефекта на космическата радиация върху живи организми. Дрождите S. cerevisiae, използвани в производството на хляб, бира и вино, са едноклетъчни гъби, но за разлика от бактериите, имат обособено ядро като клетките на висшите организми и са добър модел за изследване на повредите в ДНК, причинени от силно заредени космически частици. Подбрани са два щама: единият е от див тип, а другият – с компрометирана система за поправка на ДНК. В различни точки от пътуването на спътника те ще бъдат изследвани за промени в метаболизма. Идентичен експеримент ще бъде проведен на Земята и в Международната космическа станция.

Друг от сателитите – NEA Scout – има за цел да изследва астероид, който ще прелети покрай Земята през 2023 г. „Разузнавачът“ ще се размине бавно с него и ще го заснеме с камера с висока резолюция. Интересното при този сателит е, че ще се придвижва с помощта на слънчево платно. Този метод за задвижване на космически кораби използва радиационното налягане, което слънчевата светлина упражнява върху големи огледални повърхности. Тъй като енергията, която фотоните предават на апарата, е малка, платното трябва да има голяма площ – в случая 86 кв.м, събрани в малкия сателит с размера на два пакета хартия за принтер. След отделянето на сателита от ракетата платното ще се разгърне в пълния си размер.

Неконвенционален начин на придвижване има и Team Miles – вместо обичайните ракетни двигатели сателитът е с хибриден плазмен и лазерен двигател, който използва йонизиран йод като гориво. Целта, поставена на малкия сателит, е далечна – червената планета Марс. По време на пътуването си космическият апарат ще тества софтуерна система за комуникация със Земята.

Профилът на втората мисия („Артемис II“) е сходен с този на „Аполо 8“ – в капсулата ще има четирима астронавти, които ще прелетят покрай далечната страна на Луната в орбита, описваща цифрата 8. Предимството на тази траектория е, че в случай на авария при преминаването си покрай Луната капсулата ще бъде насочена обратно към Земята само от гравитационните сили.

Третата мисия, планирана за 2024 г., е от историческо значение, защото е най-вероятната възможност на Луната отново да стъпят хора. В мисията ще участва Стефани Уилсън, която ще бъде първият астронавт от афроамерикански произход и първата жена, посетила лунната повърхност. За разлика от предходните кацания, „Артемис III“ ще има за цел да достигне полярните области на Луната, където астронавтите ще търсят замръзнала вода и места, подходящи за изграждане на бази, които да осигурят постоянно човешко присъствие. Престоят на астронавтите ще е по-дълъг от предходните мисии, като те ще имат 10 дни за събиране на проби и извършване на експерименти.

Новини има и от корпорацията SpaceX, която след тригодишна пауза изстреля за четвърти път тежкотоварната си ракета носител „Фалкън Хеви“. С трите си ускорителни модула (бустери) до момента тя беше най-мощната активна ракета преди успешното излитане на SLS на НАСА. Клиент на компанията са Американските космически сили (USSF), които са извели в геостационарна орбита два сателита. Информацията за единия от тях е класифицирана и затова за него се знае малко, но другият – Tetra-1 – е експериментална платформа за изпитване на нови технологии. Той е с размера на пералня и вещае нова идеология.

Спътниците, използвани на ключови позиции в системите за разузнаване и комуникация, са изключително скъпи и големи, което ги прави отлични цели за антисателитни ракети, каквито редица държави неведнъж са използвали. Затова Департаментът на отбраната на САЩ иска да изпита концепцията, вече приложена от системите за сателитен интернет Starlink на SpaceX – „съзвездия“ от малки спътници, които да бъдат свързани в мрежа. Това ще намали тяхната цена и ще направи изстрелването им по-лесно, което от своя страна би позволило по-бързо внедряване на нови технологии.

„Фалкън Хеви“ е част и от програмата „Артемис“ – ракетата трябва да достави първите два модула за орбиталната станция Lunar Gateway в края на 2024 г., а след това да снабдява с провизии станцията чрез апарата Dragon XL, който ще има капацитет за 5 тона товар в херметичен и отворен сектор.

Частният космически сектор е поле, което се развива изключително активно. Индийската компания Skyroot Aerospace изстреля малка ракета, която достигна височина от почти 90 километра. Въпреки че полетът на Vikram-S е под линията на Карман от 100 км, приета от Международната авиационна федерация за границата, разделяща земната атмосфера и космическото пространство, той е изпълнил всички поставени цели и дава възможност на компанията да продължи с предвиденото изстрелване на по-голям прототип – Vikram-I – през идната година. Товароподемността на проектираните до момента модели не е висока, но е сходна с тази на първата ракета на SpaceX. Предстои да разберем дали индийските специалисти ще успеят да постигнат същите успехи като американските си колеги.

Месо, отгледано в лаборатория

Месопреработвателната индустрия е поставена под все по-голям натиск по различни причини, повечето от които в основата си са морални. Най-явната е неизбежната смърт на животните, както и лошите условия при отглеждането им – често те нямат достатъчно място, не се хранят оптимално и като цяло не живеят пълноценно. Наред с това редица организации обръщат внимание на влиянието на индустрията върху глобалните климатични промени. За периода 2018–2020 г. производството на месо е допринесло за 54% от парниковите газове, отделени от селското стопанство, според доклад на Организацията на ООН по прехрана и земеделие. Много висока е и консумацията на вода – за телешкото, което е най-ресурсоемко, се изразходват над 100 литра за 1 грам протеин.

На пазара вече има редица алтернативи на месото, базирани на растителни продукти или на протеин от насекоми, които дават решение на някои от тези проблеми. Техният въглероден отпечатък е много по-малък, отколкото на животинските продукти, но продължават да са налице някои от предизвикателствата на съвременното земеделие – например нуждата от обработваема земя и употребата на пестициди. Отглеждането на насекоми също може да бъде обременено от етични въпроси, тъй като редица учени изказват мнението, че и насекомите изпитват болка, подобно на гръбначните животни.

Потенциално решение е т.нар. лабораторно отгледано месо. Въпреки че няма консенсус точно колко ще намалее нуждата от ресурси за производството, най-песимистичните прогнози сочат, че консумацията на енергия и влиянието върху промените в климата ще останат съизмерими със сегашната индустрия, ако фабриките не използват енергия от възобновяеми източници. Но дори и в този случай ще отпадне основният етичен проблем с консумацията на месо. Ще бъде ограничен драстично и разходът на вода и земя за отглеждане на животни – според учени от Оксфордския и Амстердамския университет икономиите може да достигнат 90%. Допълнително предимство на производството по този начин е, че почти няма вероятност за попадане на патогени в продукцията и регулацията на „фабриките за месо“ следва да е по-лесна, отколкото на фермите, в които се отглеждат живи животни.

Преди дни Агенцията за контрол на храните и лекарствата на САЩ приключи с проверката си на Upside Foods и даде заключение, че произведеното от компанията месо е безопасно за консумация. Сега остава да бъде направена инспекция на фабриката им от Департамента по земеделие и да се уточни етикетирането на продукта. Тези стъпки би трябвало да се изминат сравнително бързо, след което от компанията ще започнат да предлагат своето месо на подбрани ресторанти, за да запознаят потребителите с него.

Това развитие не е изненадващо – след като през 2020 г. Сингапур даде одобрение на американската компания Eat Just да продава своите пилешки продукти в страната, беше въпрос на време и американските органи да предприемат тази стъпка предвид по-либералната им политика спрямо подобни нови технологии.

Технологията за отглеждане на месо в лаборатория е сходна с други биотехнологични производства. Всичко започва с изолацията на клетки, които могат да бъдат получени и без да бъдат наранени животни. След първоначална подготовка те се прехвърлят в биореактори, подобни на ферментационните съдове, в които се произвежда бира. В тях протичат следващите стъпки от производството – клетките живеят в изкуствена среда, съдържаща всички нужни хранителни вещества за развитието им и поддържана с оптимални параметри (ниво на pH, температура).

Културалната среда трябва да се подменя често – както за да бъде опреснена, така и за да се премахнат всички отпадни продукти, отделени от клетките. След като клетките се намножат, се предизвиква и тяхната диференциация – развитието им в различни по вид клетки, като мускулни, съединителни и мастни, които се свързват една с друга. В края на процеса след няколко седмици от реакционния съд може да се извади произведената месна маса. Тя няма конкретна структура и прилича на фино смляно месо. Това е и основната причина повечето продукти да са пилешки хапки и кренвирши.

Пред усъвършенстването на технологията има редица препятствия. Най-голямата и до момента непреодоляна е предизвикването на оформяне на тъкани – това е сложен процес, който не е напълно изяснен и при живите организми. Друго препятствие е нуждата от използване на растежни хормони, които се извличат от животинска кръв и така възниква проблем за получаването на напълно етичен продукт и увеличаването на мащабите на производство. Вече няколко компании обаче, сред които Upside Food, са разработили нови хранителни среди, в състава на които няма животински продукти, като бонус от това е и намаляването на разходите с над 80 пъти. Предстои да бъде усъвършенствано и производството в големи мащаби, което е една от ключовите стъпки за сваляне на цената на продукта.

Тази индустрия привлича все повече инвеститори, някои от които традиционни месопроизводители и преработватели. За момента не е ясно какви ще бъдат нагласите на потребителите – редица изследвания показватпротиворечиви данни. Според някои от тях има силно предпочитание към заместителите на месото, според други повечето хора не биха консумирали лабораторно отгледано месо, а трети дават заключение, че потребителите нямат конкретно предпочитание и биха се спрели на най-изгодния вариант. Трудно е да се предвиди как ще се развие технологията и как ще бъде приета от широката публика, но със сигурност ще е ключова част от борбата с климатичните промени и колонизацията на Космоса.

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

„Интеграция“ на хотелски начала

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/integratsiya-na-hotelski-nachala/

„Интеграция“ на хотелски начала

„Имам нужда от муниции, не от превоз.“ Тези думи се приписват на Володимир Зеленски като реакция на предложение САЩ да съдействат за евакуацията му непосредствено след нахлуването на Русия в Украйна. Независимо дали е имало такова предложение и дали украинският президент действително е изрекъл тези думи, те се превръщат в символ на смелостта му и безкомпромисната му позиция по отношение на войната.

Украинските бежанци в България пък имат нужда от работа, не от хотел. И от доста време го казват, но остават нечути. Вместо това продължават да пребивават в една и съща несигурност, превърнала се почти в безвремие. Настаняването им в хотелски бази трябваше да е временна мярка. Девет месеца след началото на войната обаче тези от тях, които не са успели да се спасят поединично, в повечето случаи – напускайки България, продължават да живеят по хотели. Те са все така изпълнени с несигурност заради плановете на държавата да ги разселва в държавни бази. И все така протестират срещу неизвестността и липсата на информация.

За толкова време ситуацията на украинските бежанци не се подобри, а се влоши.

Новопристигналите биват настанявани във фургони в центъра за задържане (или както се казва официално – „принудително настаняване“) на чужденци в Елхово, който прилича на затвор и в който няма елементарни условия, да не говорим за медицинска помощ. И макар това да е временна мярка преди разпределянето им в държавни бази, то прилича на проява на излишна репресия. Вярно е, че мнозина бягащи от Сирия, Афганистан или Ирак не разполагат и с тези мизерни условия, а някои от тях са пребивани и ограбвани на границата. Или продължават да се възприемат като проблем дори когато незнайно как са починали. Тези ужасяващи факти обаче не превръщат отношението на институциите у нас към украинците в хуманно.

Последното издевателство над бягащите от руската агресия е спирането на парите за изхранването им. Промяната е извършена с наглед невинната формулировка в държавната програма за хуманитарното им подпомагане, че за настаняването им се полагат по 15 лв. на денонощие. Храната просто е „изпусната“. При наличие на протести и остри публични реакции държавата може би ще се „сети“ да я добави. Междувременно украинските бежанци ще оцеляват благодарение на дарения и доброволци, а държавата ще се държи, сякаш така е редно. Както беше по времето на сирийската бежанска вълна.

А защо не работят?

Според държавата настаняването на украинците в хотелски бази е луксозна мярка, за която те трябва да са благодарни. Доброто решение и за тях, и за България обаче е друго. То се нарича интеграция. Това означава бежанците да имат възможност да работят и да живеят в нормални жилища, да учат български език, а децата им да ходят на училище без риск да бъдат преместени неизвестно къде като чували с картофи. И средствата, които получава страната ни за тях, да се отделят за тази цел, вместо де факто да служат за поддържане на почивни бази извън активния сезон.

Ако може да се говори за предпочитан вид бежанци (преглъщайки цинизма да имаме предпочитания, когато става дума за бягащи от война), то украинците са от най-предпочитания вид. Не само защото са славяни и християни (повечето от които православни), и в огромната си част – жени с деца. По данни към месец май т.г. близо 70% от тях са с висше образование, една трета – със средно и само 3% – с основно. На фона на липсата на квалифицирана работна ръка, особено в здравеопазването и образованието, няма процедура за признаване на украинските дипломи въпреки препоръките на Европейската комисия. Медицинската сестра Светлана Дениченко е само една от многото, които не могат да работят по специалността си поради тази причина.

Кой каза „интеграция“?

Липсата на интеграция, с която се сблъскват бягащите от Украйна, си има история и контекст. По времето на социализма миграцията от и към България е по-скоро изключение. След падането на тоталитарния режим страната е основно източник на емиграция, а не приемник на имигранти и бежанци. Три десетилетия по-късно държавата продължава да функционира с предпоставката, че чужденците на територията ѝ са по-скоро изключение. В първите години след приемането в ЕС поне имаше някаква публична имитация на интеграционни мерки. Не за друго, а защото се даваха европейски пари за целта. Това се промени по времето на управлението на ГЕРБ с националистически партии.

„На практика в България няма действаща интеграционна програма от декември 2013 г., а приетата през 2017 г. наредба [за интеграцията, б.р.] е трудна за приложение, тъй като възлага отговорности и правомощия на общините без финансово обезпечаване“, се казва в експертен коментар на Центъра за правна помощ „Глас в България“ по повод приемането през 2021 г. на новата Национална стратегия по миграция на Република България 2021–2025. От заглавието на тази стратегия са изпаднали убежището и интеграцията, присъстващи в предишните ѝ варианти. И това не е случайно – на интеграцията се гледа като на нещо излишно.

От 50-те страници на стратегическия документ на интеграцията се полага… по-малко от една. Не глава, а страница. Половината от текста, посветен на нея, препраща към същия механизъм, който от „Глас в България“ определят като трудно приложим. В другата половина се твърди, че България си има много хубаво и европейско антидискриминационно законодателство. Един вид, правата на чужденците са гарантирани, няма нужда от специално уреждане на интеграцията им. (Друг въпрос е, че в Стратегията се говори само за бежанци със статут на убежище или международна закрила, но не и с временна закрила, с каквато са повечето бягащи от Украйна.)

Ако интеграцията е „излишна“, то е, защото самата миграция е „лоша“.

Така излиза според Стратегията, в която, макар с половин уста да се признава, че миграцията си има и някои добри страни, се твърди, че тя „обичайно се асоциира с наличието на конфликти и в действителност тя може да бъде породена от тях, но и да е техен източник“. Това е, което остава, ако се абстрахираме от всичко в този документ, написано само защото ще се прочете и от международни институции, чието законодателство България е ратифицирала.

Ето защо, колкото и да са квалифицирани украинските бежанци и колкото и да са културно близки до българите по език и религия, държавата ще продължава да ги третира като чуждо тяло, защото друго не може. А не може, защото систематично не иска. И докато Калина Константинова поне поемаше лична отговорност за издънките в отношението към тях, поредното им разиграване се случва безлично, чрез пропуснати думи във формулировка.

Междувременно губещи са не само бягащите от Украйна, озовали се в България, а и страната ни, която отказва да използва техния потенциал.

Особености на руската пропаганда в България

Post Syndicated from Зорница Латева original https://www.toest.bg/osobenosti-na-ruskata-propaganda-v-bulgaria/

В тези времена на война думите са от значение. Свидетели сме на масова пропаганда и дезинформация относно тази скандална атака срещу една свободна и независима държава. Няма да позволим на апологетите на Кремъл да сипят токсичните си лъжи, оправдаващи войната на Путин, нито да сеят семената на разделение в нашия Съюз.

Особености на руската пропаганда в България

Думите са на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по повод решението на ЕС да забрани разпространението и предаването на няколко руски медии, посочени като източници на кремълската пропаганда. Така към момента на територията на ЕС не са достъпни „Русия днес“, „Спутник“, „Русия РТР“/„РТР Планета“, „Русия 24“ и „ТВ Център Интернешънъл“.

Това обаче далеч не ограничава, камо ли да спира руската пропаганда в Европа и в частност в България. Така например инструментът NewsGuard, който оценява дали даден сайт разпространява фалшиви новини, към момента следи 290 домейна, които са част от руската пропагандна машина. Става въпрос за сайтове, които публикуват информация, свързана с войната на Русия срещу Украйна. В списъка са включени официални руски медии като Агенция ТАСС, „Русия днес“ и „Спутник“, но и много страници, които не са забранени или ограничени. Нещо повече, голяма част от съдържанието се разпространява на езици, различни от руски – английски, немски, френски, италиански, а източниците са местни медии, анонимни сайтове, неправителствени организации и изследователски центрове с неясно финансиране.

Технологията на разпространение на руската пропаганда в България, както и в останалата част от Европа, следва доста прост модел. „Информацията“ тръгва от официални руски източници – представители на Кремъл, включително и самия Владимир Путин. Опорните точки, които те вербализират, се цитират от руски медии, след това се превеждат и „препечатват“ в новинарски сайтове в България. По-голямата част от тези сайтове са просто агрегатори, зад които не стоят журналисти. В тях „информацията“ се появява като копи-пейст от друг източник. След това разпространението продължава с публикуването в социалните мрежи, включително в нарочно създадени за тази цел групи.

Основната част от информацията представлява цитати от наратива на официалните власти в Кремъл. Авторски материали рядко се появяват. Фалшиви новини не липсват, но в никакъв случай не доминират в информационния поток. Това поне показва изследването на руската пропаганда у нас на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ).

А целта? Целта е оправдаване на агресията на Путин в Украйна, но и прокарване на разделителни линии в обществото и подкопаване на доверието в демокрацията, в Европейския съюз и в НАТО.

Информационна вълна

В началото на войната на Русия срещу Украйна руските пропагандни материали в българските онлайн медии бележат изключително рязък скок. От средно 39 текста на ден в първите дни на войната броят им скача 10 пъти, казва проф. Димитър Вацов, който е сред авторите на проучването на ФХСИ. В следващите месеци броят на текстовете намалява наполовина, но все пак остава 5 пъти по-висок от предвоенните месеци.

Основните теми са „опорките“ на Кремъл, построени върху геополитическа конспиративна логика. Колективният Запад, в който влизат САЩ, НАТО, а вече и ЕС, чрез своите „марионетки“ („брюкселските еврократи“ и „продажните либерални елити“ в отделните държави) убива суверенитета на народите. Този злодей обгражда и дори води война срещу Русия, която също е жертва – само че тя единствена справедливо се съпротивлява, изплува от пепелта и всъщност е спасителка на Европа и в частност на Украйна. „Целият този разказ тече през минисюжети, но се повтаря“, казва проф. Вацов.

В България същите тези опорни точки се въртят, без да се адаптират към българския културен контекст. Преплитане с местните особености има само покрай политически събития – като изпращането на оръжие на Украйна, спирането на газа, спасяването на българските моряци в Мариупол и др.

Фалшиви новини сред пропагандните материали има, но те са сравнително малък процент. Пример за подобен фейк е „новината“, разпространена дни преди нахлуването на Русия в Украйна, че полски наемници са влезли в Донбас с цел терористични атаки. Информацията е опровергана официално, но въпреки това се тиражира от руски медии, а през тях „влиза“ и в българските новинарски сайтове, които разпространяват руска пропаганда.

Верига на разпространение

Със започването на войната в Украйна изследователите забелязват съществена промяна на източника на информация в обслужващите Кремъл „новини“. Това вече не са медии или говорители извън официалната власт, а представители на Кремъл – Владимир Путин, Сергей Лавров, Дмитрий Песков, Галина Захарова, Елеонора Митрофанова и пр. „Това не бе така преди пет години: тогава руските официални лица говореха все още на дипломатически по-неутрален език, а оставяха провеждането на пропагандата на други медии и говорители. Сега вече цялата руска държава е рупор на пропагандните клишета“, пише в проучването на ФХСИ.

Пропагандните наративи се разпространяват от българските им рупори чрез цитиране или буквален превод на текстове от руски медии. „Има няколко сайта, които въртят руските наративи и влагат душа и сърце в това. Най-отчетливи са сайтовете pogled.info и news-front.info, който е базиран в Крим“, казва проф. Вацов.

Той допълва, че 65% от топ 25 на медиите, които разпространяват руска пропаганда, всъщност са сайтове агрегатори, които само копират текстове от други места и в тях не работят реални хора, още по-малко журналисти. Останалите 35% публикуват съдържание, което страниците ботове препечатват. Освен това въпросните издания се „препечатват“ едно друго.

Ботове и връзки

Част от тези сайтове са свързани. Пример за това е БЛИЦ, около който гравитират още 8 сайта агрегатори. Те са анонимни и са регистрирани на два IP адреса в САЩ, обяснява проф. Вацов. Един руски пропаганден текст се публикува в БЛИЦ и скоро след това се появява без никаква промяна в останалите 8 сайта. За пример: на 10 март БЛИЦ публикува статията на Александър Дугин „Войната в Украйна като сверяване с реалността!“, която е буквално преведена – макар и без позоваване – от izborsk-club.ru. Тя автоматично е препечатана от осемте анонимни сателита, към които, с лека модификация в заглавието, се присъединява и istinata.net.

Според инструмента за анализ на сайтове Similarweb сайтът БЛИЦ е на 4-то място в категорията на медийните сайтове в България, с около 10,7 млн. посещения на месец.

Моделът на разпространение може да се обясни и с това, че вероятно за обслужването на руска пропаганда се плаща на брой статии. А и колкото по-голям е трафикът към страниците, толкова по-голям е шансът за привличане на рекламодатели. „Няма как освен пропагандна информация по веригата да не текат и пари. Те вероятно не са и много, но това е високоефективна инвестиция. Ефектът от тази пропаганда нямаше да е голям, ако имаше противодействие – контрапропаганда, но по смислен и легален начин“, коментира проф. Вацов.

Говорителите намаляват

Според проучването на ФХСИ с увеличаването на броя на руските пропагандни материали в българските онлайн медии всъщност намалява броят на българските говорители и на авторските материали в пропагандния поток. „Вероятно е така, защото, веднъж, по-малко са парите, които руснаците директно могат да инвестират на българска сцена. И втори път, съвсем видимо, защото от повтарянето на тези опорки се оттеглят много хора, които не са съгласни с Путиновата война и искат да се разграничат от нея“, пише в изследването.

Според проучването на фондацията, сред малкото медийни и политически лица, които разпространяват тезите на Кремъл, са бившият дипломат Боян Чуков, журналистите Мартин Карбовски, Кеворк Кеворкян, Явор Дачков, лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и др. Те обаче отстъпват като източник пред официалната руска власт, както и пред световно(не)известни „чуждестранни експерти“ – с руски и англоезични имена – като Скот Ритер, Ник Паркър, Валерий Коровин и пр.

Тоест по-малко са авторските материали в българските сайтове, в които се рециклират руските пропагандни клишета, а много повече са статиите, които репортажно и най-често анонимно отразяват руски източници и/или директно превеждат пропагандни материали.

В доклада и президентът Румен Радев се откроява като публичен говорител и разпространител на руската пропаганда, макар да не използва точно думите на официалната руска власт. Авторите аргументират това твърдение с факта, че периодично Радев изразява мнения, които обслужват интересите на Кремъл – за спирането на газа от Русия, срещу изпращането на оръжия на Украйна, което ще вкара и България във войната, и др.

Публични пропагандатори във Facebook

От онлайн изданията пропагандата се прехвърля и в социалните мрежи, и по-специално във Facebook. Разпространението там се осъществява основно чрез препубликуване на съдържание, което вече е пуснато в определени медии. „Това става чрез разнообразни публични профили, страници и групи“, коментира Вероника Димитрова, която е сред авторите на изследването.

Сред най-активните профили, бълващи руска пропаганда, логично, е страницата на Руското посолство у нас. „Това не е прецедент. Подобно изследване показва, че в Германия положението е същото“, коментира Димитрова.

Най-активните публични разпространители на тезите на Кремъл във Facebook са лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и журналистът Мартин Карбовски. Влиянието им може да се определи като сериозно, тъй като и двамата имат много последователи в социалната мрежа – тези на Костадинов са 288 000, а на Карбовски – 528 000. В профила на журналиста се публикува много повече съдържание – средно около 11 поста на ден срещу около 4 на стената на политика.

Според анализ на публикациите, направен с инструмента Fanpage Karma, съдържанието в профила на Карбовски представлява основно линкове към страници от определени новинарски сайтове – lentata.com и vtorifront.bg. А сред най-често използваните думи в публикациите, които генерират и реакция от потребителите, са „Русия“, „САЩ“, „Украйна“, „България“.

И в профила на Костадинов сред ключовите думи са „България“, „Украйна“, „война“. Интеракциите, които постовете на лидера на „Възраждане“ предизвикват, са повече от тези на страницата на Карбовски – 2% средно интеракции на пост и на последовател за Костадинов срещу 0,8% за Карбовски. Костадинов разпространява основно „авторско“ съдържание – статуси, снимки и видеа, и много по-малко линкове към информация, създадена от друг.

Освен в тези два профила, много пропагандни материали се разпространяват и в страници на новинарски сайтове като pogled.info, informiran.net, epicenter.bg.

Ефектът на групите

Руската пропаганда таргетира Facebook потребители, недоволни от политически партии и от доскорошни управляващи, също така русофили, хора с носталгия към социализма и привърженици на БСП и на „Възраждане“. Това са изводите от анализа на публичните Facebook групи, които разпространяват пропагандно съдържание.

Най-активните места, в които се публикуват кремълски тези, може да се разделят условно на няколко вида. Първите са Facebook групи с политическа насоченост. „Заглавията им са свързани с протест, недоволство срещу дадени политически лица и формации“, коментира Вероника Димитрова. Според нея в тези „пространства“ се прави опит за манипулация и за канализиране на недоволството през руската пропаганда.

„Много от активните групи са свързани с имената на политици, като президента Румен Радев, лидерката на БСП Корнелия Нинова“, добави Димитрова.

Пропаганда се разпространява и във Facebook групи за хоби и интереси. Така например част от групите срещу ваксините и мерките за ограничаване на COVID-19 се преориентират с началото на войната в Украйна и в тях вече се публикува основно информация, разпространяваща опорните точки на Кремъл.

„Пропагандата се прикачва към недоволството и това води до негативно отношение, виктимизация, загубва се активната гражданска енергия. Има и подривно действие спрямо ангажиментите, които сме поели към ЕС и НАТО“, коментира Вероника Димитрова. Така проруските постове активизират хората във Facebook, карат ги да коментират, харесват и споделят, но същевременно ги правят апатични и граждански неактивни в реалния живот.

Огромният проблем е, че колкото повече реакции от потребителите има даден пост, толкова повече алгоритъмът на Facebook го показва и на други хора със сходни интереси. Така той става още по-популярен и достига до още повече хора. И веднъж харесали, коментирали или споделили такова съдържание, потребителите започват да получават повече от същото.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Войната – продължение на вътрешната политика с други средства

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/voynata-produlzhenie-na-vutreshnata-politika/

Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.

Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.

Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.

„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.

Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.

Кратка хронология на единовластието

Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.

В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).

Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.

Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.

Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.

С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.

Идеологическа консолидация

За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.

Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.

Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.

Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.

Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.

Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.

Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.

Заглавна снимка: Markus Spiske / Unsplash

Източник

Ани Ерно, автофикцията и дългата сянка на #MeToo

Post Syndicated from Меглена Боденска original https://toest.bg/annie-ernaux-nobel-prize-me-too/

„Глас от небето“

На 6 октомври 2022 г. по обяд литературният свят е затаил дъх в очакване да бъде обявено името на нобелиста за литература. Телефонът на 82-годишната французойка Ани Ерно упорито звъни. Тя не отговаря, оставя го за по-късно, когато приключи работа. В този момент Арно е заета с присъщото на писателите занимание: писане.

В 13:00 часа шведско време Матс Малм, постоянният секретар на Шведската академия, съобщава, че високото отличие се присъжда на Ани Ерно за „куража и клиничната прецизност, с които разкрива корените, отчуждението и колективните ограничения на личната памет“. Пред телевизионния екран в апартамента си в Стокхолм Мария Бьоркман, шведската преводачка на писателката, се разплаква и прегръща кучето си – била е убедена, че няма да наградят Ерно, защото… е спрягана за фаворит!

Матс Малм добавя, че не са успели да се свържат с Ани Ерно, но се надяват тя скоро да научи новината. Думи стряскащи за онези, които си спомнят неловкото положение с Боб Дилън през 2016 г. – Шведската академия не получи никаква вест от него цели две седмици. През изминалите шест години августейшият блясък на институцията е помръкнал (повече за това – по-нататък) и тя няма кредит за повече „неловкости“.

Новината достига Ерно един час по-късно. Тя е сама, в кухнята на каменната си къща в парижкото предградие Сержи, където живее от 40 години. Слуша радио, за да разбере кой е нобелистът за литература. Когато чува своето име, чувството било „сякаш сте в пустинята и изведнъж някой ви заговаря от небесата“, споделя тя по-късно в телефонно интервю за Нобеловата фондация.

Съвсем скоро Ерно – сърдечна, одухотворена, по момичешки витална – се свързва с Шведската академия. Отговаря, че за нея отличието е „голяма отговорност и едновременно с това – чест“. Отговорност да продължи борбата срещу несправедливостите, извършвани не само спрямо жените, а и спрямо „доминираните“, ако използваме термина на френския социолог Пиер Бурдийо.

Нобеловото жури може да си отдъхне.

Критериите за литературния „Нобел“

Нека припомним, че според завещанието на дарителя Алфред Нобел наградите, носещи неговото име, се връчват „на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за благото на човечеството“. Нобел е казвал, че иска да помогне на хора мечтатели, които трудно си пробиват път. Разпоредил е също така в областта на литературата да се награждава онзи, който „е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“.

Разковничето тук е в тълкуванието на израза „идеалистична насоченост“. То се е менило през десетилетията, най-вече спрямо идейно-естетическите възгледи на водещите фигури във вътрешния Нобелов комитет на Шведската академия. Това е група от петима членове, които пресяват кандидатите до кратък списък от около пет имена. След това решението се обсъжда и гласува от всички 18 членове на Академията. Хуманизмът и идеализмът, които са предпоставка за награждаване, често остават неразбрани. Може да изглежда, че Шведската академия пренебрегва всепризнати майстори на изящната словесност, а отдава предпочитанията си на творци с изявена политическа позиция.

Предвид благородните критерии, заложени от Алфред Нобел, Ани Ерно е повече от добър избор. Освен това тя се вписва в силната традиция на работническата литература в Швеция, както и в коренно променения обществен климат след движението #MeToo.

Деликатното положение на Нобеловото жури

Изборът на Ерно обаче ще остане недоразбран, ако не се вземе предвид особеното положение на Шведската академия към момента.

През последните години институцията имаше повод добре да си припомни заветите на Нобел. Грандиозният скандал, подпален от движението #MeToo през 2017 г., разкри редица нередности. Скандалът избухна, когато 18 жени свидетелстваха, че са били жертви на сексуално насилие и тормоз от страна на съпруга на тогавашната членка на Шведската академия Катарина Фростенсон. По-късно две от жените повдигнаха обвинения за изнасилване срещу Жан-Клод Арно и той беше осъден на две години затвор. Паралелно с този скандал стана ясно и това, че Арно през годините е разпространил предварително имената на поне седем литературни лауреати. (Темата е изчерпателно представена в документалния роман „Клубът“ на Матилда Вос Густавсон, София: Гутенберг, 2022 г.)

След масовите оставки през 2018 г. се наложи крал Карл ХVI да промени Устава на Шведската академия, с което на членовете на институцията беше дадено право да напуснат по собствено желание (дотогава длъжността е била пожизнена, оставки не се приемали, а местата оставали незаети до смъртта на съответното лице) и беше въведено правилото членовете, които са били неактивни повече от 2 години, автоматично да бъдат отстранени.

По-късно към вътрешния Нобелов комитет на Академията бяха присъединени петима външни членове за период от 2 години, но някои от тях напуснаха с гръм и трясък след избора на Петер Хандке през 2019 г. Тогава бе направена още по-сериозна промяна: 3-годишни мандати за членовете на вътрешния комитет. През 2020 г. бяха поканени и 10 външни експерти (без право на глас) от различни езикови области. В бъдеще не са изключени и други реформи.

До 2021 г. грозната сянка на скандалите около литературните Нобелови награди не се беше разсеяла. След представянето на лауреата Абдулразак Гурна шведските медии обсипаха председателя на вътрешния Нобелов комитет Андерш Улсон с въпроси дали престижът на наградата не е уронен.

Писателският път на Ерно

Ани Ерно е родена на 1 септември 1940 г. в Лилбон, Нормандия, и израства в Ивто, градче в същата област. Там родителите на Ерно държат кафене и бакалия. За тях това е стъпало нагоре в обществото, защото произхождат от семейства на безимотни селяни. Майката на Ерно е решена да даде на дъщеря си онова, което самата тя не е имала: добро образование. Малката Ани е изпратена в частен католически пансион. Получава и висше образование, става учителка по литература. Вече се числи към буржоазията, а не към работническата класа и това отваря пропаст между нея и света, от който произхожда. Оттук нататък ще се чувства своя сред чужди и чужда сред свои. „Отчуждението“, назовано в обосновката на Шведската академия, е високата цена на социалния възход.

Ани Ерно осъзнава, че иска да стане писателка, на 22-годишна възраст, след като написва роман, който е отхвърлен. Мисълта да продължи да пише не ѝ дава мира, но се намесва животът – тя забременява, прави незаконен аборт, по-късно се омъжва и ражда двамата си сина. Най-накрая, когато е на 32, намира време да пише. „Сякаш не можех повече да живея, без да пиша. И все още е така“, споделя Ерно в интервю за литературното предаване Babel („Вавилон“) на Шведската телевизия.

Нейните първи три публикувани творби са художествени с автобиографични мотиви. Ерно обаче намира своя уникален разказвачески глас през 1983 г. с четвъртото си произведение – La Place („Мястото“). Повестта е литературният пробив на Ерно, с него печели наградата „Ренодо“ за 1984 г. и впоследствие е преведена на няколко езика.

В „Мястото“ (на френски думата има социална конотация, подразбира се като „мястото в обществото“) Ерно търси истината и нищо освен истината за покойния си баща. Слага на операционната маса, под безжалостната светлина на хирургическите лампи, спомените си за него и ги описва „с клинична прецизност“. Стилът на Ерно се отличава с безкомпромисна откровеност, простота и отсъствие на смекчаваща ирония и сантимент. Ето как го определя самата тя в „Мястото“ (прев. от фр. Светлана Даскалова, към сборника „С най-хубав спомен“, съст. Николай Стоянов, София: Народна култура, 1986):

Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини.

Откровеността на Ерно е повече от недискретност, тя граничи с предателство към средата, от която произлиза:

Говорехме си винаги сопнато. Учтивият тон беше запазен за чуждите хора. Навикът бе тъй силен, че макар да говореше правилно в присъствието на други, за да ми забрани да се катеря по купчина камъни, баща ми се връщаше към грубия тон, нормандския акцент, и заличаваше доброто впечатление. Не се беше научил да ми се кара изискано, пък и аз не бих повярвала в заплаха от плесница, изречена граматически правилно.

„Да пиша не означава за мен да протягам ръце към небето, а да дълбая, да се заровя в нещо“, обобщава Ерно. Темите ѝ са изключително автобиографични, от кориците на книгите ѝ често ни гледат нейни черно-бели фотографии. Авторката описва лица, събития и фрагменти като безстрастен страничен наблюдател. Но тази хладност е подвеждаща. „Чувствата нямат място в творбите ми – те не са описание на чувства“, казва Ерно, но с клиничната си дистанцираност текстовете ѝ по удивителен начин събуждат емоциите на читателя.

През дългия си творчески път Ани Ерно е написала над 20 романа. Тя не крие, че е повлияна от Марсел Пруст и неговия опус „По следите на изгубеното време“, но също и от Пиер Бурдийо – социолога, съставил диаграми на различните вкусове и привички на работническата и на средната класа.

Сред по-значимите произведения на Ерно е Une Femme („Eдна жена“) от 1987 г., роман за нейната майка, силна и волева жена, която към края на живота си страда от деменция. Обрисувайки детайлно материалната страна на реалността, Ерно изважда наяве красотата и в най-мъчителните сцени. За по-късната си книга на същата тема Je ne suis pas sortie de ma nuit („Не съм излязла от нощта си“) Ерно казва в интервю пред Деница Банчева за в. „Литературен форум“ през 1997 г.:

… когато описвам общуването между майка ми и една друга възрастна жена, която страда от болестта на Алцхаймер и лежи в същата стая, красотата се появява – макар че и двете са изгубили паметта си и не разбират какво си говорят, те се държат за ръце и преливат една в друга нещо топло, нежно… Струва ми се, че тази сцена е красива като картина на Джото, че изразява абсолютната красота на човешкото.

През 1997 г. е публикуван романът La honte („Срамът“), своего рода продължение на „Мястото“. Още от първото изречение на творбата става ясна темата му: 12-годишната Ани Ерно вижда как баща ѝ се опитва да убие с брадва майка ѝ в мазето. Срамът и чувството, че произлиза от простолюдна среда, породени от страшната сцена, никога не я напускат. Тя казва, че може би това травматично преживяване я е направило писателка.

Ерно не търси темите си, те я намират сами, а понякога узряват у нея с години. Но има общ знаменател между тях: „Пиша книги, за които после не мога да говоря, които правят чуждите погледи непоносими за мен.“

Като шедьовър в творчеството на Ерно Шведската академия откроява романа L’événement („Събитието“) от 2000 г. Той разказва за нелегалния ѝ аборт през 60-те години на ХХ век. Процедурата едва не я убива, а горчивината е още по-голяма заради презрението, което среща у околните. Романът е екранизиран през 2021 г. от Одре Диуан, писателка и режисьорка от френско-ливански произход. По-късно филмът печели „Златен лъв“ на 78-мия Международен филмов фестивал във Венеция.

Най-мащабният проект на Ерно, нейният magnum opus, e романът Les années („Годините“) от 2008 г., който попада в краткия списък на Международната награда „Букър“ през 2019 г. „Годините“ описват десетилетията след Втората световна война през призмата на живота на една жена. Разказът обаче е от първо лице множествено число и романът е наричан „първата колективна автобиография“. Очаква се „Годините“ да бъде публикуван на български до края на 2022 г. от издателство „Лист“ в превод на Валентина Бояджиева.

През 2016 г., в навечерието на движението #MeToo, Eрно публикува Mémoire de fille („Мемоарите на едно момиче“) – разказ за друга травма от младостта ѝ: как губи девствеността си в акт на границата между съгласието и принудата, докато е на летен лагер в Нормандия.

Сред творбите, върху които акцентира Шведската академия в представянето на Ерно, се откроява обаче липсата на едно ключово заглавие – Passion simple („Обикновена страст“) от 1992 г. Тъничката книжка разбунва страстите у френските читатели. Шведският превод излиза само година по-късно и придобива култов статус. Романът е публикуван и на български по същото време, но остава без отзвук у нас.

Краткият роман разказва за сексуалната връзка на разведената Ерно с по-млад женен мъж. Той е изпратен от източноевропейска държава на работа в Париж, харесва костюмите на „Ив Сен Лоран“, вратовръзките на „Черути“ и големите коли – и пие много, „нещо обичайно в източноевропейските страни“. Страстта пламва и угасва със заминаването на фаталния мъж през 1989–1990 г., времето на падането на Берлинската стена и ламбадата. Но епохата е само фонов шум, единствената реалност е вътрешната („Обикновена страст“, прев. от фр. Нона Стефанова, София: Прозорец, 1994):

От септември миналата година вече не правех нищо, само чаках, чаках един мъж да ми се обади и да дойде. Ходех в супермаркета, на кино, носех дрехи за гладене, четях, поправях писмени работи, вършех всичко точно както преди, но ако нямах старите навици, изпълнението на тези действия щеше да ми бъде невъзможно без някакво невероятно усилие. Особено когато говорех, имах чувството, че живея по инерция. Думите, изреченията, дори смехът се оформяха в устата ми без истинското участие на волята. Впрочем за тогавашните ми постъпки, за филмите, които съм гледала, за хората, с които съм се срещала, ми е останал само смътен спомен.

Френските читатели са развълнувани от моралния аспект на книгата, а някои я възприемат като унижение на жената, разказва Ерно пред Шведското радио през 1998 г. Любителките на любовни романи са разочаровани от отсъствието на поезия, романтика и сексуални подробности. Други смятат, че книгата описва нещата от живота такива, каквито са. Трети критикуват Ерно за пълната липса на свян, четвърти – че се държи недостойно за интелектуалка: слуша естрадни песни на Силви Вартан вместо класическа музика, купува си червило. Но читатели мъже се припознават в написаното от нея и са изненадани, че авторката е жена.

Списание „Мари Клер“ прави анкета дали книгата е феминистка, или не. Отговорът е „да“, защото мъжът е обект. „Обикновена страст“ е екранизирана през 2020 г. от френската режисьорка Даниел Арбид. Главните роли изпълняват Летисия Дош и руският балетист Сергей Полунин. Тези, които очакват сексуални подробности, този път няма да останат разочаровани.

Влиянието на Ерно върху по-младото поколение писатели

През последните десетилетия безстрастният автобиографичен стил на Ерно е намерил последователи. Шведската литературна критичка Улрика Милес нарича Ани Ерно „прамайка на автофиктивната вълна“:

Eрно има неколцина наследници в течението на автобиографичното писане, заляло през последното десетилетие особено Скандинавия, с автори като Рейчъл Куск, Вигдис Йорт, Карл Уве Кнаусгор. Това течение има свои представители и сред младите френски писатели, например Едуар Луи и Нина Бурауи, които имат набито око за ефекта на нисшия социален произход върху живота на индивида.

Реакциите в Швеция

Удостояването на Ерно с Нобелова награда бе прието радушно в Швеция, без да е голяма изненада. Във връзка с възродения интерес към книгите ѝ – в последните години бяха преиздадени ключовите творби на писателката, а през 2023 г. предстои да излезе шведският превод на най-новия ѝ роман Le jeune homme („Младият мъж“) – нейното име често се появява в медиите и беше на челните места в списъците на фаворитите за „Нобел“ на компаниите за залагания.

Автобиографичният есеистичен стил на Ерно улавя духа на времето, но всъщност доколко актуалните тенденции вълнуват Шведската академия, пита се литературната критичка Анина Рабе. Без съмнение Ани Ерно е достойна за „Нобел“, но все пак е интересно да се отчетат механизмите, издигнали я на литературния Олимп тъкмо сега, коментира критичката.

Други говорят без заобикалки. С избора на Ерно Шведската академия цели да остави годините на скандали зад себе си и да затвори главата, която бе принудена да отвори от движението #MeToo, смята Ханес Фосбу от културната редакция на Шведската телевизия.

Като „очакван, класически и популярен“ и „опит за прелъстяване на читателската публика“ определя избора Бьорн Виман от авторитетния шведски ежедневник „Дагенс Нюхетер“. За Виман изборът е дело на „новата“ Академия – половината от настоящите членове са избрани след 2018 г., като една трета са жени, най-голямото процентно съотношение в над 230-годишната история на институцията.

Улрика Милес смята, че от 2007 г. насам, когато „Нобел“ за литература получи Дорис Лесинг, „сенките на женското (нелегални аборти, сексуални посегателства, роли на любовница, разводи) са се нормализирали, женското се е приравнило с общочовешкото“.

Разбира се, има и не толкова възторжени гласове, които критикуват, че за пореден път е отличен писател, езикът на чиито творби е индоевропейски. А други намират разказа за борбата на една хетеросексуална жена да строши оковите на патриархата за… изтъркан и скучен.

Тази година Шведската академия насочи прожектора на славата към стойностна авторка, позната на ценителите на литературата в държавите с по-голям културен пазар, но почти анонимна у нас. Да, Ерно присъства с два превода на български и в задълбоченото интервю на Деница Банчева, но те са останали някак незабелязани. Да се надяваме, че Нобеловата награда ще ни помогне да я преоткрием.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Ани Ерно в предаването Pagina Dos по RTVE от май 2022 г. 

Източник

Зависимостите в България – кратка справка от първа ръка

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://toest.bg/zavisimostite-v-bulgaria/

Традиционно темата за зависимостите в България е силно митологизирана, което води и до замитането ѝ под килима. Точно както за страшните караконджули и самодиви не се говори на висок глас и по тъмно, така и тази тема е поставена в сферата на мистичното зло. Според разпространената митология проблемът със зависимостите е проблем на новото, на времето на Прехода, а през соца такова нещо не е имало. Всъщност страната ни има доста богата култура на употреба на психоактивни вещества, която се корени далеч в праисторията ни.

Нека си припомним, че едни от първите производители на вино в света са траките, които са живели по тези земи и са започнали да произвеждат варианти на виното преди повече от 5000 години. А тогава на него се е гледало като на сакрална напитка, мост към божественото, възможност да комуникираш с по-висшите сили. Достъпът до него е бил привилегия за избрани. Но траките далеч не са се ограничавали само до употребата на алкохол. В свой доклад, озаглавен „За Родопите, растенията, съдържащи алкалоиди, и тяхното приложение в религиозните ритуали и медицината“, Лидия Кирилова пише:

Няма никакво съмнение за това, че траките са познавали и използвали в магическите си ритуали някои от многобройните лекарствени растения, растящи на Балканския полуостров. Според Херодот те „хвърляли върховете на конопа в огъня и дишали дима през кухи тръстикови стебла, от което ставали като пияни и накрая заспивали“. Съществуват неясни сведения, че по долината на Струма жреците приготвяли упойваща напитка от татул. 

По-късно виното намира своето място и в християнската религиозна традиция. В православието църковното причастие включва даването на хляб и вино, които са символ на тялото и кръвта на Исус, а виното присъства на практика във всички църковни ритуали в жизнения цикъл на човека – от кръщенето, през сватбата, та до погребението. Един от най-обичаните и уважавани български светци е Трифон Зарезан, наследник на Дионис. А исторически виното е и символ на сила и могъщество, привилегия на победителите – Крум пие вино от черепа на победения Никифор.

В по-ново време популярна става и ракията, която бързо е припозната за традиционна напитка. Интересно е да отбележим, че тя е толкова важна за българина, та дори през османското владичество никой не е посегнал на домашното ѝ производство, независимо че ислямът не позволява употребата на алкохол. Традицията за производство и консумация на домашна ракия продължава и до днес, а политиците не успяват да съберат кураж и да поставят производството ѝ под контрол, който би гарантирал безопасността на напитката. През последните петнайсетина години темата се повдига регулярно и се подхвърля като горещ картоф между институциите, които се опитват да се спасят от отговорност. Куриозен факт е, че през 2015 г. един от опитите да се регламентира производството на ракия доведе до жалба от страна на малки производители до омбудсмана Мая Манолова и по този казус тя дори сезира Конституционния съд.

Цялата история дава ясна представа за важността, която употребата на алкохол и някои други психоактивни вещества (тютюнът все още е изключително популярен в страната) представлява за българите. Естествено, извън културнотрадиционния контекст съществува и чисто здравен. През 2019 г. България е на девето място в света по употреба на алкохол с впечатляващите 12,46 литра годишна консумация на човек. За сравнение: Русия е със скромните 10,5 литра, а сърбите изпиват eдва по 8,85 литра годишно. Очевидно консумацията на алкохол е широко приета в българското общество и на нея се гледа като на нещо нормално, дори задължително.

В същото време е странно как общественият разговор за консумацията на наркотици (които също са психоактивни вещества със сходен здравен риск и действие) е абсолютно табу.

А наркотиците никак не са ново явление

Действително употребата на психоактивни вещества през социализма е много по-слабо разпространена, отколкото в по-късните години, но все пак е налице. Вещества като омнопон, лидол, морфин, както и различни препарати, съдържащи опиати, са достъпни само за малък кръг от хора. Те се снабдяват с тях чрез познати лекари и медицински лица, с фалшиви рецепти или кражби от аптеки и болници.

През 60-те години проблемът става толкова видим, че Народната република създава Кабинет за лечение на алкохолизъм и тютюнопушене, който през 70-те се трансформира в Център за профилактика и лечение на зависимости. През 80-те години центърът се превръща във водещо лечебно заведение за зависими и приема пациенти и от други балкански страни, като Гърция, където тогава подобни грижи не съществуват. През 2004 г. центърът е регистриран като Държавна психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм на бюджетна издръжка с капацитет от 40 места (през 70-те години са били 160).

Важно е също да се отбележи, че през 80-те години България е известна с износа си на каптагон (вид амфетамин) към Близкия изток, който е сериозен източник на така нужната на НРБ твърда валута. Този износ поставя основите и на един от най-големите канали за трафик на наркотици между Европа и Близкия изток, който е ключов и до днес.

Деветдесетте години на ХХ век са времето, когато България се сблъсква челно с огромния проблем за нелегалните наркотици. Докато хероиновата епидемия удря Западна Европа през 80-те и страните започват да вземат спешни мерки, в България първоначално всичко изглежда спокойно. Отварянето на страната обаче води до навлизането на хероина и кокаина от Близкия изток (основно през същия онзи канал за износ на каптагон), а родната марихуана става суперпопулярна и се разпространява със скоростта на горски пожар.

Невижданата хероинова епидемия отнема живота на хиляди млади хора. Хероинът бързо се превръща в начин на живот, вид бунт срещу системата. Използва се основно от хора с образование и желание за свобода и различност, гневни на предишния режим, на мизерията и безпътицата в този период.

Инициативи в сферата на зависимостите

В отговор на този изключително сериозен проблем през 1994 г. се създава Националният център по наркомании, който отговаря за изготвянето и координацията на дейностите по превенция, лечение, рехабилитация, намаляване на вредите и т.н. През 1997 г. се основава първата неправителствена организация, която се занимава с намаляването на вредите от употребата на наркотици – Фондация „Инициатива за здраве“. През следващата година се създават две сходни организации – „Доза обич“ в Бургас и „Панацея“ в Пловдив. Тяхното финансиране идва от международни източници.

Важно е да обърнем специално внимание на тези неправителствени организации и на тяхната дейност, защото те са в основата на последвалия отговор на държавата по темата. Дейността им е свързана главно с превенция на кръвнопреносими инфекции, като СПИН, хепатит С, хепатит В и сифилис, но най-важната им функция всъщност е поддържането на добър контакт с младите хора, които употребяват наркотици, осигуряване на среда, в която те да се чувстват сигурни и да споделят трудностите си, което им помага и да съберат кураж, за да започнат промяна. Изключително важно е, че организациите работят на терен, на местата, където хората се събират и се чувстват в безопасност.

Малко по-късно се създава и първата безплатна субституираща програма в страната, която оказва подкрепа на най-тежко зависимите от опиати пациенти. Създават се и първите частни терапевтични общности, които следват високи международни стандарти за работа. За съжаление, тогава се появяват и придобиват популярност и т.нар. комуни, които третират зависимите младежи като безплатна работна ръка и възможност за реализиране на по-големи печалби.

Стъпки в правилната посока

През 2003 г. в България навлиза Глобалният фонд за борба с ХИВ, туберкулоза и малария, чието финансиране дава възможност на Министерството на здравеопазването да предложи наистина всеобхватна превенция от ХИВ за хората, употребяващи наркотици. Освен трите вече работещи организации се формират множество нови, които покриват почти изцяло територията на страната. Изграждат се екипи, провеждат се обучения за персонала, закупуват се оборудване и апаратура. Благодарение на тези средства България се превръща в страна еталон за борбата със СПИН и други кръвнопреносими инфекции.

Прави впечатление обаче, че дейностите, свързани с превенция и лечение на зависимостите, някак изостават от превенцията от ХИВ. Държавните институции не подкрепят със средства доказано ефективните научни методи за превенция, обучение за които са получили преподаватели от цялата страна, и съвсем естествено те престават да бъдат от интерес за училищата и учителите. Безплатното лечение остава затворено в кръга на психиатричната помощ, където опит и знания за зависимостите имат единици специалисти ентусиасти, работещи основно в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм в софийския квартал „Суходол“ и в Шесто мъжко отделение на Държавната психиатрична болница в Раднево. Частните терапевтични общности стават мнозинство и цените им хвръкват, независимо че далеч не всички дават добри резултати. Учителите са оставени да преценяват сами как в часовете на класа да осъществяват превенция на употребата на наркотици.

В същото време служители от Министерството на здравеопазването отчитат изключително добри резултати по отношение на борбата с ХИВ, участват във всевъзможни международни форуми, където представят добрите си практики. Множество експерти изграждат успешна кариера на международно ниво и остават в чужбина.

След напускането на Глобалния фонд

През 2017 г. финансирането от Глобалния фонд приключи. Независимо че всяко правителство след 2003 г. е подписало споразумение България да гарантира продължението на дейностите след оттеглянето на Глобалния фонд, адекватно финансиране няма и до днес. Процесът по закриване на организации, работещи за превенцията от ХИВ и кръвнопреносими инфекции, вече е започнал през 2014 г., още при първите финансови съкращения от Глобалния фонд. Тогава започва и сериозна кампания за „преструктуриране“ (или иначе казано – закриване) на Националния център по наркомании, която достигна целта си през 2019 г.

Последните опити за продължаване на дейностите по превенция от ХИВ от страна на експертните неправителствени организации беше в периода от юли 2019 до юли 2020 г., когато бяха открити два пъти повече нови серопозитивни лица в сравнение с предишните периоди. След това работата на терен с хора, които активно употребяват наркотици, престана. Никой не прави превенция на кръвнопреносими инфекции, никой не тества на терен, никой не работи с мотивацията за лечение на зависимите хора, както се правеше през годините.

В тази тежка ситуация през 2019 г. Центърът за хуманни политики пое грижата за единствения дневен център за хора, които употребяват наркотици – „Розовата къща“. Място, на което страдащите от зависимост могат да получат храна, дрехи, хигиенни материали, лекарства, да потърсят съдействие за издаване на документи, записване при личен лекар, подаване на искане за ТЕЛК, лечение на зависимостта си или пък на друго заболяване. Място, на което да получат подкрепа в битката си за по-достоен живот. Дейността на „Розовата къща“ се финансира основно от частни лица и организации.

За край на този обзор ми се ще да отбележа нещо много важно, което сякаш като общество често забравяме: 

зависимостта е преди всичко заболяване.

По-точната научна дефиниция е, че зависимостта е „хронично-рецидивиращо заболяване, което предизвиква трайни промени в мозъчната биохимия“. Към същата група впрочем спада и захарният диабет.

Успешното лечение на зависимостта не опира само до личното решение и воля на болния. Зависимият има нужда от подкрепа и терапия, която да е безплатна и достъпна. А ние – от повече открити разговори за този социален проблем и за стигмата, с която обричаме на маргинализация част от нашето общество.

Заглавна снимка: Бележка, оставена от самите ползватели на „Розовата къща“ © Мила Бобадова

Източник

Възстановителното правосъдие – опит за помирение

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/vuzstanovitelnoto-pravosudie-opit-za-pomirenie/

Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока още от времето след Освобождението. За нас е истинска чест, че Мирослава Тодорова, наказателен съдия в Софийския градски съд, и Калин Калпакчиев, съдия в Софийския апелативен съд, и двамата – бивши председатели на ССБ, се съгласиха да ни разяснят в тази обстойна статия какви са основните принципи на възстановителното правосъдие и как то може да бъде социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие към институциите и между самите хора.


Автори: Мирослава Тодорова, Калин Калпакчиев

В този текст се опитваме да разкажем за основните ценности и принципи на възстановителното правосъдие като шанс не само за очовечаване на традиционното възмездително правосъдие, но и за изграждане на гражданска култура за мирна работа с конфликти без намеса на държавната власт, за участие в дебати по болезнени теми с нагласата да се разбере, а не да се заклейми с ненавист насрещната гледна точка, независимо от дълбокото ни несъгласие с нея.

Възстановителното правосъдие – такова, каквото е създадено от критическата криминология – е преди всичко способ да видиш другия като пълноценно човешко същество. А това означава да приемеш, че си включен в мрежата от норми, които ни правят хора, както казва норвежкият социолог и криминолог проф. Нилс Кристи. Именно тази сърцевина на възстановителното мислене го прави изключително уместен социален регулатор за травматизирани общества с тежка липса на доверие както между хората, така и към собствените им държавни и обществени институции.

Българското общество е такова отдавна – ежедневно на пътни кръстовища между напълно непознати хора се упражнява насилие заради неправилна маневра и неспособност да се овладее гневът и да се постигне мирна саморегулация. А на последните парламентарни избори се видяха дълбоките разломи между социалните групи и критично ниското ниво на доверие, проявено в отказа на голямата част от гражданите с право на глас изобщо да отиде до избирателните секции или в избора на онези 87 635 души (близо 3,5% от гласовете на избирателите), отбелязали в бюлетината „Не подкрепям никого“. Те са поредното тъжно потвърждение за социална травматичност.

Нуждата да се обърне посоката, да се пречупи тенденцията изисква всеки от позицията на собствения си личен или професионален опит да търси и споделя средства за укрепване на способността за съпричастие, за осъзнаване и обществена консолидация. Затова и ние, през призмата на своята опитност, се осмеляваме да ви занимаваме с възстановителното правосъдие.

Движението за възстановително правосъдие се разраства след Втората световна война като отговор на провала на традиционното правосъдие в модерната държава да спре нечовешките зверства, извършени от формално законните нацистки режими. Правото е нормативна система, която има за цел да регулира обществените отношения чрез въвеждане на общовалидни и абстрактни правила за поведение, чието спазване се гарантира с държавна принуда. Целта му е да установи правна сигурност и върховенство на правото, което постига равенство на всички граждани пред закона.

Тази цел е от първостепенна важност за функционирането на демократичните държави. Тя обаче лесно може да бъде подменена, ако на правната форма се придаде съдържание, което не е насочено към постигане на справедливост. Така след трагичната равносметка на факторите и причините за индустриализираната система за убийства в концлагерите и за законното експроприиране на собствеността на „не-арийците“, юристите, криминолозите и другите социални учени търсят средства, които да възпрепятстват отчуждаването на правото от неговото основание и да укрепват системата от мерки за защита на човешкото достойнство. Този стремеж е благодатната почва за интензивното развитие на доктрината за човешките права и на възстановителното правосъдие.

За разлика от традиционното правосъдие, възстановителното не търси унифициране и не изхожда от общи типизирани положения. То винаги е конкретно, фокусирано върху особеностите и силите на определения човек, съсредоточено е в личната му история, не се основава на принуда, способства за създаване на ред в отношенията на хората в общността и не разчита на никакво покровителство и институционализирана сила. Тоест не само че не изисква, но и не допуска влиянието на външен авторитет и не толерира нагоните за сближаване с властта.

Последната особеност представлява по естеството си силен антикорупционен фактор. Изграждането на общности от взаимнозависими един от друг граждани прави безобразията видими, а същността на конфликтите – отчетлива. В такава реалност всяка злоупотреба с власт вече не може лесно „да остане скрита в неясни компромиси“ (по Нилс Кристи). Възстановителното правосъдие отваря пространство за хората да изнесат цялата истина за събитията, в които те са централните персонажи, без професионални посредници.

На този принцип са създадени Комисиите за истина и помирение в редица държави с цел да се разкрие истината за различни форми на потиснически политически режими в период на преход на обществата към демократична форма на публично управление. Такива комисии възникват в държави с дългогодишно изключване на социални групи и етническа дискриминация, характерни например за политиката на апартейд спрямо чернокожите в ЮАР, спрямо инуитите в Канада, спрямо аборигените в Австралия.

Така например Комисията в ЮАР е създадена, след като се стига до убеждението, че наказването на извършителите на престъпления не би било достатъчно за постигане на социален мир и за преодоляване на травмите от дискриминацията и дългогодишното насилие, защото в почти всеки дом е имало жертва или насилник и конфликтът помежду им би бил взривоопасен. На формите на социалното изключване в миналото е безсмислено да се отговаря чрез реципрочно възмездие – с нови форми на социално изключване. Затова и преамбюлът на новата Конституция на ЮАР започва с изразената готовност да се разбере миналото, за да може общността да продължи напред: „Ние, хората на Южна Африка, признаваме несправедливостите на своето минало…“

Още една съществена разлика с традиционното правосъдие е, че възстановителното включва в процеса на осъществяването си активно участие на страните в конфликта и крайното решение се приема от тях не като „спуснато“ по вертикала на държавната власт, а като лично постижение – достигнато въз основа на собствено усилие и поемане на отговорност.

Това директно кореспондира с някои от основните липси и нужди на българската ситуация. В България съществува проблем с доверието в правосъдието. Генезисът на този проблем е сложен и произтича от множество фактори – правен нихилизъм, понякога стимулиран от изпълнителната власт; неразрешени структурни проблеми на съдебната власт; недостатъчно развита правна култура; историческа обремененост, произтичаща от продължителни периоди без реално разделение на властите, политически плурализъм и свобода на словото и др.

Всички тези фактори водят до усещане за липса на справедливост у част от гражданите, което от своя страна се превръща в значим фактор за дезинтеграцията на обществото. В резултат се провокира разделение между хората, което поради ниското доверие помежду им лесно прераства в ненавист, дори във физическа агресия. Формира се среда, в която гражданите привикват да нарушават правилата, без да очакват да носят отговорност под каквато и да било форма.

Тъкмо заради същностните си различия с традиционното правосъдие възстановителното правосъдие може да се превърне в ефективно средство за преодоляването на недоверието в съдебната власт. Действително всяко правосъдие би следвало да е изградено върху ценностния императив за постигане на справедливост, тъй като от това произтича неговата легитимност.

Но до справедливия завършек на традиционния съдебен процес се стига по пътя на формални процедури, в които засегнатите лица с процесуални средства реконструират тази истина, която законът определя за „относима“. Не всякога обаче относимите към правната норма факти пресъздават изчерпателната истина, от чието възстановяване и оповестяване често засегнатите хора имат първостепенна необходимост. В този смисъл невинаги традиционното правосъдие е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на случилото се.

Тази „недостатъчност“ на традиционното правосъдие, разбира се, не омаловажава неговата първостепенна значимост за установяване на правовата държава, която вече изтъкнахме. Но осъзнатите му ограничения показват, че системите за социален контрол (за постигне на социален мир и обществено благополучие) имат нужда от създаване на такива мрежи от взаимозависимости между гражданите, които не се основават на власт и подчинение, не разчитат на санкция от страна на държавната власт.

Научни аргументи за осъзнаването на тази необходимост се развиват в криминологията, в частност – в критическата криминология, защото възстановителното правосъдие като едно от средствата за създаване на споена общност от зависими един от друг граждани е в основата на ефективната и трайна превенция на престъпността.

Макар обичайно възстановителното и традиционното възмездително правосъдие да се разглеждат в опозиция, те неминуемо си влияят взаимно. Успешните системи за социален контрол върху факторите, генериращи престъпност, създават ситуации, в които е възможно обикновеният човек да е ангажиран в процеса и да е слушан като най-големия експерт за живота си.

В основополагащата лекция на проф. Нилс Кристи „Конфликтите като собственост“ се изяснява важността на конфликтите за обществото и се разсейва предразсъдъкът, че конфликтите са вредни и опасни. Напротив, обяснява проф. Кристи, в силно индустриализираните общества вътрешните конфликти не са много, те са дори твърде малко. А социалните системи следва да бъдат устроени така, че да подхранват конфликтите и да ги правят видими, като в същото време професионалистите бъдат възпрени да монополизират тяхното разрешаване и се възвърне правото на жертвите на престъпления да участват в разрешаването на конфликтите, които ги засягат.

Затова ефективно функциониращото традиционно правосъдие, което разбира заложените си по дефиниция ограничения, оставя достатъчно широко поле за включване на алтернативни форми. Възстановителните подходи не застрашават целите на традиционното наказателно правосъдие, защото, ако се използват разумно и хуманно, те могат да способстват за пълноценно постигане на целите на наказанието, да разширят и увеличат потенциала на съществуващата правосъдна система. Стига да се справят с основното предизвикателство за правосъдието, основано на личното участие – да се намерят начини за ефективно ангажиране на гражданите и да се осигури пълноценна защита на правата и законните интереси както на пострадалите, така и на нарушителите.

Критическата криминология стига до извода, че колкото и усилено да се демократизира правосъдието, това не е достатъчно, за да не се повтори крахът, ако не се намерят средства и начини за овластяване на хората. Това е така, защото, колкото повече човекът е лишен от отговорност, а тя е поставена в ръцете на „властта“ и експертите (включително съдебните), толкова по-силно той реагира с безотговорност, а това се превръща в най-силния криминогенен фактор и заплаха за трайния мир.

Програмите за възстановително правосъдие са основани на водещия принцип, че престъпното поведение не само нарушава закона, но и уврежда пострадалите и общността. Ето защо се изисква винаги когато е възможно, в процеса по възстановяване след увреждането да бъде въвлечен както нарушителят, така и засегнатите страни – не само пострадалият, а и останалите хора, които като част от съответната общност (квартал, училище, работно място) са поставени в опасност или е накърнена сигурността им. И в същото време да се осигурява необходимата подкрепа на всички замесени, приоритетно – на жертвата.

Затова в някои случаи програмите спомагат и за изграждането и развитието на местни общности, което е особено актуално в нашия национален контекст, доколкото от десетилетия сме свидетели на рушащи се и изчезващи общностни структури на различни нива – в населените места, в училищата, в професионалните среди. Възстановителните програми насърчават толерантността и готовността за лично участие, за изграждане на уважение към различията и за създаването на отговорни обществени практики.

Характерно за възстановителните подходи е, че те не следват формално предписани процедури и могат да се адаптират според нуждите на страните, участващи в конфликта. Най-същественото е, че всички възстановителни практики и програми включват под някаква форма диалог между жертвата и извършителя, както и между останалите засегнати от конфликта представители на семейната, кварталната, училищната, професионалната и т.н. общност.

Голяма част от възстановителните форми са вдъхновени от съществуващи от столетия обичайни практики на местното население. Така например маорите (местното население в Нова Зеландия) използват за разрешаване на конфликтите в общността различни видове кръгови срещи, които включват жертвата, извършителя и членове на техните семейства и на близкия им приятелски кръг – тоест лица, на които те имат доверие. Тази възстановителна форма сега се нарича фамилна конференция. Тя се изразява в поредица от срещи разговори, в които участниците обсъждат какво точно се е случило, какво са почувствали жертвата и извършителят, какви са моралните и материалните вреди, как да се възстановят вредите и отношенията между засегнатите.

Възстановителните кръгове се подпомагат от доброволец, който не е професионалист, но е обучен най-общо да улеснява срещата и да подпомага участниците сами да стигнат до решение, без да ги напътства и да взема отношение по случая. Посредникът помирител трябва да проведе предварителни поверителни разговори с жертвата, извършителя и техните близки. При срещите в кръг правилата обичайно включват няколко прости условия: всеки има право да говори, като дава знак; думата се дава от координиращия помирител; всички се изслушват и не се прекъсват; участието е доброволно и във всеки момент може да бъде оттеглено; решението трябва да бъде взето и възприето от всички.

Друга популярна възстановителна форма е помирителната среща между жертвата и извършителя. Тя също се подпомага от доброволец помирител, който е обучен да спазва базисните правила на възстановителните срещи, да насочва и да следи за риск от злоупотреби и увреждане на участниците, но не и да изземва решението на конфликта от самите страни. В случаите, в които жертвата отказва да се включи в срещата, има възможност за участие на т.нар. сурогатна жертва – пострадал от подобно правонарушение, който се съгласява да говори с извършителя и така да му помогне да осъзнае последиците и вредите от извършеното.

Това показва и нещо друго, което е от особено значение за възстановителните практики: не е важно на всяка цена да се постигне решение на конфликта, а да се помогне на участниците да разберат какво се е случило, да приемат неговите последици и да продължат да живеят с тях, като така сложат основите на бъдещи мирни взаимоотношения.

Често възстановителното правосъдие се прилага посредством съществуващи местни норми – споменахме за Нова Зеландия и възприетите практики на маорите; друг пример е Канада, която стъпва върху обичайните правила на местното коренно население.

България също има традиции в тази насока. След Освобождението са функционирали помирителните (полюбовни съдилища), които са следвали вековната традиция на старейските съвети. Помирителните съдилища са разглеждали единствено граждански спорове и наказателни дела по тъжба на пострадалия, по които страните могат да постигнат спогодба, а също и дела за настойничество. Съдът не е бил ограничен от никакви процесуални форми и правила, а се е ръководел от обичая и се съобразявал с исканията на страните. Решенията му са имали сила само ако двете страни са дали предварително писмено съгласие за това. Решенията са били окончателни, не подлежали на обжалване и се привеждали в изпълнение от кмета.

Възстановителните подходи и практики и сега може да се използват в наказателните процеси, най-вече когато извършители на правонарушения са младежи. Не е спорно, че децата извършители на деяния, които осъществяват състав на престъпление, в изключителен случай следва да влизат в затвора, защото поначало са жертви на лошо възпитание, социална занемареност, домашно насилие и т.н. Стремежът на общностите е насочен към усилието да се въздейства навреме и с минимална принуда върху поведението на личностите в процес на физиологично и социално формиране, като по този начин да се преодолеят криминогенните фактори, които са били в основата на правонарушението, без да се нанесат нови травми, неоправдани за постигане на целите на правосъдието.

Опитът на държавите с развити помирителни системи показва, че участието на непълнолетните във възстановителни програми, самостоятелно или наред с наказанието, има благоприятно възпитателно въздействие и е реална превенция на престъпността. Българската традиция не е чужда и на това разбиране. В периода 1943–1948 г. действа Закон за съдилища за маловръстни, в който е уредена система за съчетаване на възпитателни мерки с наказанието под контрола от съда.

Възстановителното правосъдие е шанс в България да се справим с липсата на доверие в съдебната власт, с нарастващото отчуждение на гражданите от институциите и с девалвацията на държавната принуда в резултат на погрешна наказателноправна политика – увеличаването на наказанията, без да се дава отговор на въпросите защо се прави това и каква обществена полза би донесло. Създаването на различни по вид възстановителни програми ще има стимулиращ ефект и за изграждане на животоспособна социална инфраструктура с развитие на разнообразни и адекватни на нуждите социални услуги, която да извършва рехабилитация на извършителите на престъпления.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez / Unsplash

Източник

Без важничене. Разговор с Йордан Д. Радичков

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/yordan-d-radichkov-interview/

Йордан Д. Радичков е автор на четири сборника с разкази: „Малка човешка мелодия“ (2015), „Игра на гъски“ (2016), „Двеста линейки на час“ (2018) и „Навалица! Или 25 часа в град София“ (2022). Последният беше отразен в рубриката „По буквите“ от Зорница Христова, която междувременно предложи Стефан Русинов да проведе разговор с автора. Според Стефан идеята ѝ е хрумнала, защото той е „сред малкото хора, които не уважават достатъчно собственото си време и са чели всичките споменати сборници“. Но аз подозирам, че е по-скоро заради невероятно задълбоченото му интервю с Йордан за „Нашето литературно предаване“ преди няколко години. 

„Дори ще ви оставя да се полигавите“, казах на Стефан, за да го убедя. И така двамата започват да водят този разговор по имейл, кореспонденцията продължава десетина дни и ето го резултата. Не познах, не са се полигавили. Преди всичко защото отвъд „дрънкането“ и привидния небрежен келешлък тези двама млади и талантливи хора на словото могат да бъдат много, много сериозни. А и „думите никога не са маловажни“, както казва Йордан в интервюто.

Ан Фам


Click to view slideshow.

Щом човек го поканят на интервю, изведнъж почва да му се струва, че има разни много важни неща за казване.

Щом човек го поканят на интервю, той мигновено започва да важничи. Ние с тебе хора ли сме и важничим ли, когато ни поканят на интервю? Естествено! Някой ни е обърнал внимание и искаме да се представим в най-чудесна светлина. Има и друг момент – форматът като че ли е такъв и често въпросите, които ни задават, сами по себе си важничат. Разбираш ли ме? Самите въпроси започват да се докарват пред самите себе си и да се превъзнасят. Често се стига дотам, че те настояват да бъде разбродирана самата материя на света и да се отговори на невъзможни неща – какво представлява човекът и какъв е смисълът на съществуването.

Забеляза ли как започнах и аз да важнича? И може би от тези натрупвания има едно такова разбиране, че задължително трябва да се каже нещо важно. Лично за себе си не смятам, че имам да кажа нещо твърде важно. Също така, освен да се чувства задължен да казва важни неща, интервюираният задължително трябва и да скромничи и кокетничи. И това може би е върхът на важниченeто. Защото и аз, и ти в момента се правим на много интересни, затова ти предлагам да спреш с глупостите и да караме по същество.

На тебе са ти поръчали (искам да подчертая тая дума, тъй като сам ти не си имал желание да си говорим, а са ти поръчали този разговор) да си говориш с мене, аз съм приел да си говорим. Затова сме длъжни, от уважeние към хората, които ще си загубят времето да четат нашите глупости (пак кокетничене и скромничене), да проведем един открит разговор, пък накрая ще стане ясно имали ли сме да кажем нещо важно!

И да завърша все пак с един цитат: „Разбира се, защото интервюираният човек струва много повече от човека, дето не е интервюиран. Познавах едного, той не бе интервюиран и трябва да Ви кажа, че беше нищо човек. Добре, ама един ден му излезе късметът, интервюираха го и след като го интервюираха, той много се издигна и стана значителен човек. Затова всеки гледа да го интервюират.“

Впрочем твоите разказвачи усилено избягват да важничат. Те често отбелязват с разбиране как хората са потънали в „някаква си тяхна работа“, допускат, че никой не иска да се занимава с техните или с които и да е чужди глупости, понякога им се струва, че сякаш никой не забелязва, че „не е сам в цялата тая работа“. Примирени са с липсата на интерес, съзнават маловажността на думите си, но въпреки това разказват, настояват да поглеждат извън себе си, извън „своята си работа“. За мен е важен този глас на разказвача, който не смята, че някой изобщо му дължи внимание. 

Не мисля, че бягат, не мисля, че избягват, просто знаят, че от подобна суета полза няма. Именно че може би притежават някакво разбиране за „цялата работа“, тоест разбирането, че хем сме сами, хем непрестанно сме заедно, хем не можем да настояваме някой да ни обърне внимание, когато всички заедно сме сами, и често ни е трудно да се справим с предизвикателствата и фрустрациите на собствения си живот. Как можем да настояваме за нещо от човека до нас, когато познаваме този човек и виждаме колко и на него му е трудно?

Не смятам и че са примирени, те просто виждат и разбират сложнотията на ежедневието, което всеки ден ни удря по муцуните и настоява да се борим с него. И не че думите им са маловажни, не че нашите думи са маловажни. Не мисля, че има маловажни думи. Има дрънкане със сигурност, но сами по себе си думите никога не са маловажни. И как да не продължават да разказват и да говорят, когато именно в разказването и говоренето се крие животът ни.

Виж, не се опитвам да важнича, опитвам се да ти отговоря конкретно точка по точка на въпросите, които засягаш. Но със сигурност никой нищо не ни дължи. Полага ни се нещо, когато съществува някаква транзакция. Предполагам, че ни се полага адекватно здравеопазване и така нататък. Но в човешките взаимоотношения може би е деградивно и даже опасно да се говори за нещо, което се дължи.

Това тяхно разбиране за „цялата работа“, този малко по-отдръпнат и по-висок поглед обаче не ги изключва от дереджето. Една от най-удовлетворителните (и подривните) особености на тяхната разказваческа настройка е, че за човешките слабости и абсурди говорят най-често в първо лице множествено число: „Ами да! Нима нашето съществуване не превъзхожда всички останали съществувания? Нима нашата работа не е по-спешна и не е по-важна! И нима ние не сме твърде интелигентни, за да се занимаваме с подобни тривиалности, като задръствания? Ама ако всички сме толкова интелигентни, че да не се занимаваме с подобни задръствания, защо всички сме се емнали в задръстването да правим още по-голямо задръстване?“

Да, не ги изключва, и нас не изключва. Можем ли да съществуваме изолирани от всичко, ама всичко, което е около нас? Можем ли да настояваме, че ще успеем да наредим една градина по средата на целия свят, който ври и кипи, и ще посадим в тази градина невъзможно красиви цветя? И наистина ли можем да повярваме, че каквито и огради да вдигаме около нашата градина, те никога няма да бъдат прескочени от никого и никога никой няма да посегне на нашите цветя, никой никога няма да ги откъсне и стъпче? И нима, когато това се случи, ние ще сме изненадани?

Предполагам, че можем да говорим безкрайно за настояването ни, че ние все някак ще сме си добре, независимо от всичко, което е около нас. Но то винаги ще е част от нас, то съществува вътре в нас също и може би нежеланието ни да го погледнем е от страх и чувство за немощ. Затова и на мен ми харесва, че героите винаги говорят в това лице и число, защото така ни напомнят, че ние всички сме такива, ние всички сме избродирани от безчетно много слабости, и макар да ни е неприятно да говорим за тях, струва ми се, че е по-добре да ги адресираме навреме. Ако не се погрижим за една рана навреме, тя само ще се задълбочи.

Както казва твоят персонаж Кларинета: „Сивотата на човека е тъжна работа.“ Може би това е причината разказвачите ти да не са склонни да поставят прибързани граници между себе си и другите, независимо дали живеят в просторна къща, или в малък апартамент, дали спят върху възглавница от гъши пух, или върху изрязан дунапрен – защото далеч по-важни от тези повърхностни признаци са сивотите, неподозираностите, подводните чудовища, които ни обединяват „в дълбините на нашите съзнания“. Ето още една „работа“, която някои от твоите разказвачи наблюдават внимателно – неведомите вътрешни светове. 

Тъжна работа е, естествено! Но е част от нас и ми се струва, че е хубаво да не забравяме това, когато имаме друг човек пред себе си. Струва ми се, че повечето ужасяващи явления, които ни заобикалят, са пряко свързани с тази сивота, с тази тъга и този страх. И ако се търси в дълбочина причината за подобни явления, именно там ще я намерим. Когато не обръщаме внимание на тези неприятности, които са толкова естествени, ние като че ли не обръщаме внимание на човека срещу нас. Ние така го пренебрегваме и така пренебрегваме и себе си. Не казвам, че трябва да заровим муцуна в дълбините на нашите съзнания (боже, само как звучи!), но се надявам да не оставаме слепи за тях.

Може би това е нещо, което само литературата може да прави, или поне може да прави доста добре – да осветява слепите ни петна, да се завира в мътните ни дълбини, да ни посочва реалността, която не виждаме. И най-важното – да ни напомня за възможността човешкото в нас да се изчерпи, опасността човек да се превърне във функция.

Дано не се превърнем в прости функции, прости дроби и прости числа и дано не гледаме на хората около нас като на функции, продавачи, шофьори и чистачи!

Снимки: © Йовко Ламбрев

Източник

Забравените символи на българската демокрация

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/zabravenite-simvoli-na-bulgarskata-demokratsiya/

В навечерието сме на поредните предсрочни избори, които не вещаят устойчиво решение на политическата криза. Възможно ли е да се разбие олигархичният политически модел, отразяващ обществените нагласи? Какви са причините за повсеместното безразличие в обществото?

От една страна, порочните управленски практики са добре прикрити зад фасадата на демокрацията във всевъзможните ѝ форми – от наличието на избори (въпреки купения, контролирания, административния и корпоративния вот), през функционираща съдебна система и разделение на властите (въпреки зависимостите и чадърите), до свободата на словото (въпреки политическото обладаване на голяма част от медийния сектор и ширещия се популизъм). От друга страна, много от избирателите остават слепи за несъвършенствата на политическия модел или ги възприемат за нормални, за присъщи на човешката природа и обществото, към което принадлежат.

Възприемането на скандалното за нормално, на кражбата за естествена, на далаверата за неминуема определя манталитета на аполитичния човек.

Манталитет, който в основата си почива на максимите, че лошото у човека е вродено, че политиката е винаги мръсна игра, че всички са маскари.

Това е манталитетът на този, който моли Ахмед Доган и Бойко Борисов да заделят част от порцията за обществото. Често такова е мисленето на хората, които биха възпроизвеждали порочното, ако бяха на власт. И най-вече на тези от тях, които предпочитат да прехвърлят отговорността за индивидуалното и колективното си бъдеще, за несгодите и бедността си върху онези, които ги крадат повече от три десетилетия – без да изискват нищо от тях, без да им се противопоставят и без да упражняват конституционните си права. Те не виждат алтернатива, защото по презумпция приемат, че всички са корумпирани, което пък често означава „всички са като мен“. Този мироглед стъпва на прогнила ценностна система и поставя непреодолима преграда пред еволюцията на обществото.

Постигането на положителна промяна обаче ще отнеме време и няма да се осъществи в следващите няколко месеца или дори години, но това не трябва да ни отчайва. Защото представите ни за политика са дълбоко залегнали в националната ни идентичност и в липсата на историческа памет за демокрацията и ролята ѝ в обществото.

Българинът не помни демокрацията, следователно не я живее.

Той изпитва влечение към авторитарното, към силната ръка, към спасителя. И няма как да е иначе – тоталитарният комунистически режим заличава крехката демократическа традиция, градена след Освобождението. Така усещането ни за демокрация се губи в многовековната българска история, доминирана от силни политически фигури с достатъчно индивидуални правомощия да ръководят държавата (почти) самостоятелно. Имената на ханове, князе и царе са се загнездили в паметта ни, срещаме ги ежедневно под формата на имена на улици, на различни учреждения, училища.

Освен за славното минало обаче, те ни напомнят, че поколенията българи са свикнали да бъдат управлявани, да се подчиняват и да търсят опора за собствените си несгоди в една силна политическа фигура, обещаваща благоденствие, сигурност и закрила – фигура, която иззема от нас отговорността за състоянието на заобикалящата ни действителност. По време на комунистическия режим тази функция е заграбена от партията майка и тоталитарните лидери, по които много българи въздишат с носталгия и днес.

Вероятно на тази наследена психология се дължи сегашното ни увлечение по президентската институция, която чрез фигурата на генерал Румен Радев въплъщава духа на миналото. Хроничната за обществото ни нужда от спасение води на политическата сцена и хора като Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Слави Трифонов, които въпреки различния си профил успешно влизат в образа на месия само за да се провалят впоследствие.

Казват, че всеки народ заслужава съдбата си. А българският народ сякаш три десетилетия повтаря едни и същи грешки, без да извлича поука от тях.

Той обаче не е виждал, нито помни реална алтернатива на „спасителя“. Колко всъщност знаем за хората, които полагат основите на модерната българска държава – особено за втората и третата вълна от политици след Освобождението, които наследяват започнатото от фигури като Петко Каравелов и последователно, непретенциозно и успешно отстояват принципите на демокрацията и плурализма в младата българска държава? Защо знаем толкова малко за политици като Александър Малинов и Никола Мушанов, превърнали се в символ на Демократическата партия и българската държавност през първите десетилетия на ХХ век? Носейки човешките си недостатъци, двамата са визионери, а реториката и речите им съответстват на политици от европейска величина и имат универсален характер. Как биха звучали те днес?

Ние видяхме в първия меден месец на българския политически живот хората, които представляваха властта […], поддържаха парламентаризма, защото беше сраснал с душата им; той беше кръв от тяхната плът. Но когато тия хора се измениха […], когато дойде време народът сам да бъде годен по своето политическо ниво да гарантира правата си, писани на книга, но фактически да ги гарантира, той се оказа негоден за тази тежка работа. Каква беше длъжността на демократическите партии при такова положение? Постепенно-постепенно да възпитат, да въздигнат народа си, да го направят един ден годен, тъй както Конституцията и парламентарният ред изискват, т.е. да дадат съдържание на тия формули, закони, писани в нашата Конституция, съдържание, което ще е в душата на българските партии, в душата на всеки български избирател, в неговото съзнание, в неговата воля. 

Никола Мушанов, 27 октомври 1910 г.
Из „Речи на Никола Мушанов“, изд. НБУ, 2022

Предстоящите избори ни водят към въпроса, който Никола Мушанов повдига преди цели 112 години от парламентарната трибуна:

Годен ли е днес българският народ да гарантира конституционните си права?

Всеки би могъл да отговори според убежденията си, но е редно да признаем, че пробуждането, започнало с големите протести преди две години, е недостатъчно; че пред българското общество стои дългият и нелек път на политическо самоосъзнаване. Ние обаче не знаем или не помним заветите на политици като Мушанов, а малко са съвременните партии и личности, които ни възпитават в демокрация. По тази причина смисълът и значението ѝ са далеч от душата, съзнанието и волята на българския избирател. И всички носим отговорност това да се промени – както гражданите, така и управляващите. Ето как Александър Малинов описва връзката между тях:

В управлението ще трябва да се заангажират широко интелигентните, знаещите и опитните хора, и то тия от тях, които биха имали благородната амбиция да се турят в услуга на народа. На тях особено демокрацията дължи да отвори прегръдките си и да ги улесни в легитимната им амбиция да играят не само помощна, но и активна роля в управлението, да им отвори достъп до парламента, но по единствения път, който води там – по пътя на всеобщото гласоподаване. Само чрез него всеки гражданин може да вземе участие в управлението на страната, в уреждането на съдбините ѝ.

Александър Малинов
Из „Под знака на острастени и опасни политически борби“,
изд. Секретариат на Демократическата партия, 1934

Думите на Малинов ни напомнят, че българските граждани са единствената легитимна сила, способна да проправи път пред политиците с нравствена нагласа да работят в полза на народа. Защото свестни хора в политиката има и те не са малко. Тези думи засягат най-вече хората, които се колебаят или отказват да гласуват, но от които на практика зависят разпределението на мандатите в парламента и посоката, в която страната ще поеме впоследствие. И въпреки дезинформацията, популизма и манипулативната медийна среда, всеки от нас е способен да упражни основното си право.

Защото промяната започва в умовете ни –

в момента, в който критична маса от обществото, индивидуално и колективно, осъзнае силата и влиянието си. Защото демокрацията ни овластява, тя ни позволява да делегираме власт, да бъдем неин коректив и да държим властимащите отговорни за (без)действията им. Перифразирайки Мушанов, бихме казали, че имаме дълг да направим своя избор – заради личностите, които навлизат в блатото вместо нас, за да останем ние, хората извън политиката, чисти.

Заглавна снимка: Phil Scroggs / Unsplash

Източник

След конкурса. Случаят „Централна минерална баня“ 

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/tsentralna-mineralna-banya/

Страстите у нас утихват бързо. Театър „София“, Тютюневият град в Пловдив, детската болница, колчетата на „Графа“, „реставрацията“ на Ларгото, ремонтът на НДК, небостъргачът „Златен век“, „Апартаментгейт“… Всички те така възпаляваха обществото, все едно светът свършва. После светът, разбира се, не свършваше, просто се появяваше нещо ново, още по-възмутително. И страстите пак закипяваха като за последно.

Опитната власт знае това. Наводнения, избори, че и зима иде. Цените на газа са по-важни от архитектура, градска среда и културно наследство. Какви тук детски болници, какви каменни фасади на театри – това са просто дребнотемия.

Затова ми се иска днес, в Деня на София, да припомня още едно „дребнотемие“ – казуса със столичната Централна минерална баня. Да, и тук от известно време емоциите утихнаха, все пак ни предстоят четвъртите парламентарни избори за последните две години. Но хайде за разнообразие да се опитаме да проследим една буря още докато е само вятър, а не ураган – за да не се изненадваме за пореден път постфактум.

Да бъде баня

Дали Централната минерална баня да е баня, баня с музей, музей с баня, конферентен център с баня или едно нищо със статут на паметник от национално значение, е дебат, който продължава вече над 30 години (откак „съоръжението е спряло да изпълнява хигиенните си функции“, сиреч – затворили са го).

В края на 2018 г. споровете ескалираха с предстоящото решение на СОС да гласува изцяло премахване на банската функция в северното крило с двата големи басейна, останало нереконструирано при нанасянето на Музея за история на София в сградата. В резултат протестиращата срещу това решение група „Термално – нормално“ участва в дискусии, телевизионни предавания и обществени обсъждания, създаде мегапопулярния хаштаг #дабъдебаня и в крайна сметка успя да рестартира дебата.

Така в началото на 2020 г., по възлагане на столичното направление „Архитектура и градоустройство“, ОП „Софияплан“ започна подготовката на задание за концепция за развитие на северното и източното крило на сградата на Централната минерална баня. Екипът на общинското предприятие експериментира с нова форма на архитектурен конкурс у нас: първо – отворена покана за концепция, селекция на три екипа, после – разработване на три концепции, публично представяне и обсъждане, и накрая – създаване на план за действие, в който под формата на доклад от „Софияплан“ се обобщават идеите от трите концепции, описват се следващите стъпки и процеси, възможностите и предизвикателствата, както и отговорните страни.

През април 2021 г. докладът е внесен за разглеждане в СОС, но към днешна дата все още не е обсъждан, още по-малко гласуван или приет. Нещо повече – на 4 май 2022 г. на заседание на СОС е предложено резултатите от отворената покана да бъдат анулирани, а с това – и осеммесечният труд на десетки експерти. Общинските съветници от управляващото мнозинство настояват Общината да се оттегли от ръководните си функции, като прехвърли върху частен инвеститор отговорността за избора на проектант и изпълнител на проекта.

Всичко това е нормално – все пак минаха 4 години от бурната реакция на хората, страстите замряха, експерименталните конкурсни процедури успокоиха гражданското общество, време е нещата да си дойдат „на мястото“. Ето затова реших да събера мнението на част от хората, които отделиха над година от живота си, за да създават процедури, проекти и доклади с надеждата Централната баня в София да бъде върната към нов живот по смислен начин.

ОП „Софияплан“

Интервю с арх. Даяна Николова, експерт по културно наследство в „Софияплан“

Обществените очаквания за съдбата на Централната минерална баня в София са огромни. Нещо повече, впечатленията са за отчетлив обществен консенсус – „Да бъде баня!“. През пролетта на 2020 г., в началото на пандемията от COVID-19, ОП „Софияплан“ се ангажира в дълъг, прозрачен и до голяма степен експериментален конкурсен процес за намиране на решение на казуса. Стъпките са подробно описани на специалния сайт на отворената покана, но можете ли накратко да ги обобщите и тук?

В началото на 2020 г. на ОП „Софияплан“ бе възложено планирането и воденето на процес, който да даде отговор на въпроса какво да се случи със северното и източното крило на Централната минерална баня в София. Нашето предложение беше да се проведе отворена покана за концепции за развитие на тази част от сградата – не архитектурен конкурс, а състезание на идеи, които да включват не само възможното рефункционализиране на тези части на Банята, но и извеждане на бизнес план и модел за управление, които да докажат устойчиво съществуване на предложеното.

Така през март 2020 г., след широко консултиране в рамките на Общината, представихме и публично заданието за разработване на концепциите и целия планиран процес. Целта на това представяне беше да запознаем заинтересованите страни, но и да получим обратна връзка. Дадохме време за въпроси и коментари, много от които залегнаха в заданието и според мен го направиха по-добро.

В средата на май стартира отворената покана, като желаещите разполагаха с месец и половина за подготовка на кандидатури. В началото на юли жури от 15 членове (експерти от всички области, за които се търсеше решение, както и представители на всички политически представени групи в Общинския съвет на Столичната община) извърши подробно оценяване на подадените материали и класира 3 от кандидатствалите 4 екипа да продължат разработките на концепциите си.

Екипите работиха неуморно от началото на август до началото на ноември, като в процеса се постарахме да им осигурим максимума от информация, с която разполага Общината, за да могат да подготвят концепциите си. В края на ноември трите екипа представиха финалните си работи в онлайн среда и сами разказаха за начина си на работа и за конкурентните предимства на предложенията си, а също така аргументираха бизнес плановете си.

Преди повече от година, на базата на събраните конкурсни предложения, „Софияплан“ изготви и внесе в СОС План за обновяването на Централната минерална баня. Какви бяха първоначалните действия, които трябваше да следват след внасянето на този план, и в какви срокове трябваше да се извършат те?

Доста са дейностите, които следва да започнат своевременно. Все пак бих откроила неотложното започване на финализиране на режимите за сградата и създаване на план за опазване и управление. Освен че тези дейности са дължими на тази толкова важна за София и страната недвижима културна ценност, планът за опазване и управление е инструмент, който гарантира яснота за всички заинтересовани страни относно възможните намеси по сградата и начина на нейното управление, а при евентуален избор на партньор концесионер е и задължително условие. На тази база може да се разработи и качествено и коректно задание за архитектурен конкурс, който да осигури най-добрия проект за предвидените нови намеси.

Не бива да се пренебрегва и групата действия, свързани с качественото функциониране на регионалния исторически музей, а именно осигуряването на фондохранилища – на първо време поне за експонатите, помещаващи се в момента в частите на сградата, които биха били ползвани от термалния център и не биха се събрали в наличните фондохранилища. Не без значение е и необходимостта от допълнителни експозиционни площи за музея, които също следва да се намерят. Предложили сме конкретно местоположение за тези нужди в доклада, което обаче не значи, че възможностите се изчерпват с това предложение. Струва ми се, че и на музея дължим доста, той непрестанно попада в неловката ситуация на обстрел между тезите да бъде ли баня, или не, а това не бива да са теми, които се противопоставят, дори и да делят една сграда.

Има ли опасност близо двегодишните усилия за архитектурен конкурсен процес да се обезсмислят с решението от 4 май 2022 г. на Комисията по градоустройство към СОС да се отложи гласуването на внесения още през 2021 г. План за обновяване на Централната минерална баня? 

Надявам се, не. Има доста стъпки, които предхождат архитектурния конкурс, но въпреки това не смятам, че времето може да се „навакса“, ако пропуснем конкурса – или която и да е стъпка впрочем. Както са предложили и екипите, а ние сме се постарали да пренесем в максимална пълнота като идея и в доклада, това е комплексен процес, успехът на който се крепи на много и разнообразни действия в значителен период от време.

По отношение на самия архитектурен конкурс – освен средство за постигане на максимално качествен проект при ясни условия, това е и начин за широко включване на заинтересованите страни, на професионалната общност, а не бих подценила конкурса и като инструмент за образоване на широката публика. Това е задължителен процес за сграда от такъв ранг и с такива качества. В допълнение, архитектурният конкурс за този случай е наистина задължителен, но е само един от елементите за реализиране на концепцията.

Ключов въпрос, който блокира решението от години, е въпросът за концесионера на бъдещия термален център „Централна минерална баня“. Заинтересовани инвеститори и концесионери липсват – както за Централната баня, така и, оказа се, за ремонтираната с общински средства между 2018 и 2020 г. Минерална баня в Банкя. Има ли разминаване между обществения и частния интерес в случая?

Надявам се, че не е така. Може би липсва достатъчна и достатъчно добра комуникация на обществения интерес пред потенциални частни инвеститори. Един от механизмите за преодоляване на коментираните като неизгодни предходни концесионни процедури е поемането на значителна част от разходите по реконструкция, реставрация и ремонт на сградата от Общината.

В процеса на консултации се изясни, че не бива концесията да се фиксира като единствен начин на партньорство – именно поради тази причина и в доклада е посочено, че това следва да се определи след пазарно проучване с потенциални партньори. Възможен е избор на партньор с договор за управление, а мнозина застъпват тезата за общинско управление на този ресурс.

Та, връщайки се на въпроса – не, не мисля че има разминаване между частни и обществени интереси, а по-скоро липсва добра комуникация. Въпросите, свързани с Банята, са тежки и сложни – това е разговор, започнал още през 70-те, – но те няма да се изпарят, ако не говорим за тях и не правим съответните избори, зад които да заставаме.

Екип „Софийски терми“

Концепция с 93,80 точки оценка на първия етап от конкурсната процедура, архитекти Слава Савова и Мая Шопова

Слава Савова:

Проектът ни предлага възстановяване на социалната роля на сградата като посредник между хората и водата. Предлагаме три подхода за опазване: изявена реставрация, чрез която се пресъздава и реинтерпретира първоначалният вид на сградата; минимална намеса, в която се запазват историческите напластявания; и палимпсест – контрастна творческа намеса, която свързва функции на банята и музея. Тези подходи се прилагат върху различни части от сградата и са свързани с историята на нейната трансформация.

Отговор на въпроса защо се правят опити за анулиране на резултатите от отворената покана трябва да получим от главния архитект на града и от вносителя на това предложение – председателя на Комисията по устройство на територията, архитектура и жилищна политика. Настоящият План за обновяване се базира на работата на над 30 експерти от различни държави, а работата ни беше подпомогната от множество специалисти от „Софияплан“, НАГ, РИМ, НИНКН, Държавен архив – София, Фонд на фондовете и редица браншови организации – един чудесен пример за изготвянето на стратегически проучвания в бъдеще. Процесът беше изключително прозрачен, съпътстван с публични презентации и обсъждания.

Нашият екип работи върху концепцията си от края на март до края на ноември – осем месеца. Вложените усилия, ресурси и интелектуален труд са значителни и не виждаме причина настоящият план да бъде отменен. Напротив, следващата стъпка трябва да следва предписанията му, а именно провеждането на международен архитектурен конкурс, организиран от Столичната община. А изготвянето на задание за конкурса трябва да бъде поверено на утвърдени специалисти и да е съпътствано с обществени обсъждания. Чак тогава може да говорим за избор на потенциален инвеститор, който трябва да се съобрази с най-доброто проектно предложение за града. На заседанието на 4 май обаче беше предложено тъкмо обратното – приоритетен избор на концесионер. Нещо, което не можем да подкрепим.

Екип Kengo Kuma & Associates и „Ямазаки плюс Иванова Архитектс“

Концепция с 82,68 точки оценка на първия етап от конкурсната процедура, архитекти Минору Йокоо, Томохиро Мацунага (Kengo Kuma & Associates), Йоши Ямазаки, Надя Иванова („Ямазаки плюс Иванова Архитектс“), Цветомир Ценков, Георги Цапков

Надя Иванова: 

Отворената покана беше един фарс, отлагане на вземането на решение на СО по казуса с Централната минерална баня. В условията за участие беше ясно обявено, че Общината не поема никакъв ангажимент за развитието на тази инициатива. Много жалко, но участвахме само за да вкараме темата във фокуса и най-после да се спре с безкрайните увъртания относно съдбата на сградата и минералната вода. Провеждането на отворена покана не е единственото грешно решение на СО по отношение на ресурса от сгради и минерални извори в София, а поредната грешна и безсмислена стъпка. Остава загадката защо СО толкова силно се съпротивлява да възстанови минералните бани на София!

Екип „Историческа баня“

Концепция със 70,63 точки оценка на първия етап от конкурсната процедура, архитекти Веселин Алексиев, Елица Димитрова, Надежда Сучева

Иво Анев, икономист:

Проектът на „Историческа баня“ представлява бизнес план и модел, социологически, урбанистичен и архитектурен анализ, както и анализ и концепция за оползотворяване на минералните води. Той е фокусиран около устойчивото развитие на Централната минерална баня като символ на културата за ползване на минерална вода в града. Устойчивостта е най-важна за нашата концепция. Тя се постига чрез реставрация и модернизация на функцията на банята, което е съобразено със съществуващите реалности във и около сградата. За нас възстановяването не е достатъчно, необходимо e дългосрочно и устойчиво решение за бъдещето на сградата и водата.

Заглавна снимка: © Ан Фам

Източник

И какво като изтеглим „Винету“?

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/i-kakvo-kato-izteglim-winnetou/

Изчетох статията на Светла Енчева „Че какво му е на Винету“ със симпатия и разбиране, но също така и с известна доза несъгласие. Ето откъде идва то.

Факт е, че стереотипите не са нещо хубаво, дори уж да са с положителен знак. Особено когато са трайни. Особено когато изглежда, че прикриват истинската история. В случая с индианците (използвам тази дума с всички уговорки за нейната неточност) това е история на геноцид, изтласкване, културно изличаване и какво ли не още. Да, не би било приятно историята на потушаването на Априлското въстание, да речем, да бъде изтласквана по този начин.

Обаче.

Изтеглянето на една книга от пазара, още повече комерсиално „продължение“ на оригинала, не решава нищо и даже вреди. Стереотипът е комплекс от представи, който не може да бъде механично премахнат. Ако на едно огромно и мощно издателство като „Равенсбург“ наистина му пука за образа на коренното население на Америка, то има много по-добро средство да повлияе на средата.

А именно – като публикува повече произведения от индиански автори. Като ги промотира истински. Като им осигури видимост в медиите. Изобщо: като застане зад тях с парите и престижа си.

Да вземем примера на Светла Енчева. Този за имагинерната книга, в която българин и турчин са първи приятели по кърджалийско време, а в края на живота си българинът приема исляма. Е, да кажем, че турското издателство изтегля книгата от пазара. Какво ще промени това? А какво би се променило, ако вместо да я изтегля, рече да издаде „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, да речем? И още десетина български книги?

Ето за това иде реч. Забраняването, изтеглянето, заглушаването не са добра идея. Още повече че създават прецедент за забраняване, изтегляне, заглушаване на други несходни с вкуса на част от публиката книги. Истинският либерализъм, истинската грижа за литературата, истинската грижа за представянето на всички гласове изисква друго.

Думи срещу думи. Вяра в силата на литературата. На нейната свобода.

А стереотипи, разбира се, винаги ще има. Човешката памет е устроена така, че да пести ресурси, като обобщава, често съвсем погрешно. Това не значи да ги приемем с въздишка на примирение (все пак от 1912 г., когато излиза първата книга за Винету, е минало доста време), а по-скоро да увеличаваме възможностите за разговор, за включване на нови гласове. Eто например има списък с четива от индиански автори. Луиз Ърдрич е излизала и на български. Да започнем с това.

И още нещо: или имаме свобода на словото, или нямаме. Да изтегляш книги от пазара, защото в тях има расов стереотип, и да ги изтегляш, защото го оспорват – това са двете страни на една и съща монета.

Впрочем ето какво казва Салман Рушди в едно интервю за L’Express от 2015 г. Поводът са нападенията срещу „Шарли Ебдо“ и реакцията на много интелектуалци, които смятат карикатуристите за виновни:

Оттогава имам чувството, че ако атаките срещу „Сатанински строфи“ се бяха случили днес, тези хора нямаше да ме защитят, а щяха да използват същите аргументи срещу мен, да ме обвинят, че съм обидил етническо и културно малцинство.

А ако ще оспорваме стереотипи, най-ефикасно би било някой да напише „Версията на Винету“ за същата възрастова група, към която е насочен оригиналът.

Заглавна снимка: „Мъдростта на Вселената“ (2014) на Кристи Белкорт от изложбата „Сърцата на нашите хора“ в Музея на американското изкуство „Смитсониън“, 2020 © Christi Belcourt / SAAM

Източник