Tag Archives: общество

Какво е Европа за гражданите?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/kakvo-e-evropa-za-grazhdanite/

<< Към част първа

Ако трябва да потърсим отговор на въпроса има ли защо да търсим заедно преодоляването на трудностите, пред които е изправен днес Европейският съюз, вероятно най-убедителните аргументи в подкрепа на това процесът на европейска интеграция да продължи, са свързани с всичко, което Обединена Европа даде и дава на гражданите от своето възникване и развитие до наши дни. И в това отношение трябва да се подчертае, че особено значим е приносът на ЕС за страните от Централна и Източна Европа.

Безпрецедентен период на мир, свобода, социален прогрес и възходящо икономическо развитие

Европейският съюз е част от нашия живот от десетилетия. Дори в „новите“ държави членки от Централна и Източна Европа вече има поколение, което не си спомня или не знае нищо от времето преди присъединяването на държавите ни към ЕС – от целия процес на преговори, сближаване на законодателствата, от всички усилия, които обществата ни осъществиха, за да постигнат историческата цел да станат част от европейската интеграция. Забравени са ограниченията за пътуване в друга държава и дългите опашки пред посолствата на държавите от ЕС, на които се чакаше от ранни зори за виза, за да се отиде за няколко дни до свободното общо европейско пространство. Необходимостта да получиш разрешително, за да пребиваваш, учиш или работиш в друга държава, която съществуваше, преди да бъдем част от европейската интеграция.

Пътуването за уикенд или почивка до друга държава в Европа вече е част от нашето ежедневие. Финансирането, предоставяно от фондовете на ЕС за цели от обществен интерес, е по-познато и по-достъпно за частни субекти от финансирането от националния бюджет, доколкото такова изобщо съществува. Общият бюджет на Съюза подкрепя и допълва националните политики в много области, като земеделие, регионално развитие, транспорт, научни изследвания и иновации, висше образование, социална проблематика, което е от особено значение за по-бедните държави в Съюза.

И въпреки всичко това въпросът какво прави Европа за нас продължава да се поставя. Затова, в навечерието на изборите за Европейския парламент, които несъмнено представляват най-значимият момент на формиране на обща воля за развитието на ЕС и с оглед на всички трудности, пред които европейското обединение е изправено, все пак си струва да си дадем ясна сметка за най-същественото, което ЕС е дал и дава на всеки от нас, гражданите на Европа.

Макар да е казано много пъти, никога не трябва да забравяме и да се уморяваме да напомняме, че европейската интеграция осигури на гражданите на всички държави в Европа, които днес са и граждани на ЕС, най-дългия период на мир, който историята на нашия континент познава от векове. Без този траен мир изключителното икономическо развитие, благоприятните условия на живот и всички останали предпоставки за запазване на европейския модел общество, основан на върховенството на правото, плурализма на идеите и демокрацията, не биха били възможни.

Европейското обединение и връщането на държавите от Източна Европа в Европа

За страните от Централна и Източна Европа, които в продължение на почти половин век бяха подчинени на тоталитарен модел на управление, доминиран от режима на съветския комунизъм, и откъснати от общите тенденции на развитие на Европа и свободния свят, европейската интеграция даде дори повече. Присъединяването на държавите от тази част на континента към ЕС беше мощен, основен и определящ фактор на демократизация, икономически растеж и излизане от мъртвата зона на влияние на Москва.

Ресурсите, отделени от европейския бюджет за реформиране на икономиките, институциите, публичната система и гражданското общество на бившите комунистически държави, бяха основен фактор за промяната в нашите общества, за установяването на необходимите условия за изграждане на пазарна икономика и постигане на висок и устойчив икономически растеж. Без помощта на ЕС историческият скок, който Централна и Източна Европа направи в своето развитие спрямо десетилетията преди това, не би бил възможен.

Различните възможности за свободно движениe, гарантирани на гражданите на ЕС, за да учим, работим и живеем в страна, която изберем, за да се радваме на нещата, които харесваме и докосват сърцата ни, са станали естествена и неразривна част от нашия живот. Без дори да се замисляме как бихме живeли, ако между нашите държави се издигнат граници, ако загубим правото да пътуваме свободно между тях.

Социалният капитал, който свободното движение в Европа създава, е изключително значим фактор за развитието на отделните страни в ЕС, особено на тези държави от Съюза, които са по-назад от общото ниво на развитие. Именно това свободно движение и в двете посоки и обвързване на обществата е най-ценното нещо, което европейската интеграция дава. Без това взаимно свързване на хората, което европейското обединение позволи, бившите комунистически държави не биха могли действително да преодолеят неофеодалния модел на общество на институционализирана несвобода, който Москва наложи след края на Втората световна война, откъсвайки държавите от Централна и Източна Европа от естествения им път на развитие, от мястото, което обективно имат в Европа.

Членството на държавите от Централна и Източна Европа в ЕС е също така мощен фактор за еволюция и израстване в юридически план, за сближаване на правните системи на нашите държави и установяването на правен порядък и модел на публично регулиране, който почива на защитата на правата на човека, правната сигурност, равенството на гражданите; на действителни ефективни гаранции, че публичната власт няма да бъде упражнявана произволно, държавата няма да се държи като феодален собственик на своите граждани, обществените ресурси няма да облагодетелстват основно тези, в чиито ръце в даден момент се намира кормилото на управлението.

Запазване и развитие на европейския обществен модел

В този контекст, въпреки всички дефицити и трудности, които ЕС има, и отвъд пропагандата, развивана от крайните политически и обществени кръгове в Европа с помощта на външни сили, които целят да отслабят и разпаднат европейското обединение – не трябва да губим ясната представа, че европейската интеграция е най-важното средство, с което разполагаме, за да запазим и развием този модел на общество, който позволи на Европа да има изключителната си роля и място в израстването на човешката цивилизация. Обществен модел на свобода, ефективно гарантирани и приложими основни права, плурализъм на идеите, частна собственост и свобода на икономическа инициатива, толерантност и ефективно равенство пред закона, но също така включващ премерена публична регулация, основана на солидарността и съвместното решаване на общите проблеми. Този модел на общество, който дава собственият облик на Европа и европейската демокрация спрямо всички други свободни общества извън нашия континент.

Запазването и развиването на европейския обществен модел е невъзможно без общо действие в рамките на ЕС. Както поради външните фактори и рискове, които го поставят под въпрос – враждебна и агресивна политика на трети страни, икономическа експанзия на държави и икономики, които конкурират европейския бизнес, обективни проблеми, които надхвърлят националните граници, като очертаващата се климатична криза или масовите миграционни потоци; така и поради „вътрешни“ фактори, като генерализирането на корупцията в някои държави от ЕС, проблемите на бедността и маргинализацията на големи групи граждани, ерозирането на гражданската и демократична култура, абсолютното преследване на печалба, съчетано с нежелание да се носи каквато и да е отговорност към обществото, да се спазват установените мерки на защита на слабите страни в икономическите отношения и в обществото – потребители, работници и служители, болни хора и лица с увреждания.

Илюзорно е да се смята, че дори големите държави в Европа, като Германия, Франция или Италия, могат да запазят самостоятелно европейския модел общество. Да запазят и развият витална обществена система, която просперира в глобализирания свят. Още по-опасно е да се вярва на сирените, които пеят, че това може да стане чрез връщането на границите, издигането на стени, изолирането ни от другите в Европа или от света.

И ако все още се съмняваме какво ни дава и защо ни е необходима Обединена Европа, добре е да си поставим честно въпросите:

Как отделните държави на европейския континент, сами и без мащаба и възможностите за консолидирано общо действие, които осигурява ЕС, ще преодолеят проблемите, които надхвърлят националните граници или дори границите на един континент? Как точно ще успеем чрез национален егоизъм и високомерие, граници, визи и изолирани до отделни страни решения да вървим напред във време, когато икономиката, комуникациите, но и проблемите, които заплашват бъдещето, не познават национални граници?

Честният отговор на този въпрос е, че такъв път напред не съществува.


Настоящата публикация е втората част от лекцията „Европа под въпрос(и)?“, изнесена от автора в Университета на Лотарингия по покана на Европейския университетски център и Градската агломерация на Нанси.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Колко неизбежна е „неизбежната отбрана“?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kolko-neizbezhna-e-neizbezhnata-otbrana/

Миналата седмица парламентът прие на първо четене промени в Наказателния кодекс (НК), с които се разширява обхватът на така наречената „неизбежна отбрана“. Според гласуваното с пълно мнозинство от присъстващите предложение на „Обединени патриоти“ няма предели за неизбежната отбрана, когато „нападението е извършено чрез противозаконно влизане в жилището“, както и когато е насочено срещу „живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем“. При това не е задължително и двете хипотези да се случват едновременно. Тоест може да става дума само за противозаконно влизане в жилището или само за заплаха за живота, здравето и т.н. Да го кажем по-просто. Приемат ли се окончателно тези промени в НК, ако прецените, че някой незаконно е влязъл у вас, ще можете да го убиете. Ако някой тръгне да ви бие, пак ще можете да го убиете.

Според юристи изменението в НК противоречи както на Конституцията на България, така и на основни документи, които страната ни е ратифицирала, например Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. В Конституцията ни е записано, че България гарантира живота, достойнството и правата на личността (чл. 41, ал. 2), както и: „Всеки има право на живот. Посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.“ (чл. 28).

Законопроектът на „Патриотите“ всъщност отлежава повече от година – внесен е още на 18 април 2018 г. Тогава той бе отхвърлен от работна група към Правосъдното министерство, от Върховната касационна прокуратура, от адвокати и преподаватели по право. И изненадващо сега е приет на първо четене в навечерието на изборите за Европейски парламент, като окончателното му гласуване е оставено за след тях.

Типично за „Патриотите“, предложението за промени в НК е кампанийно. Но какъв е поводът за него?

Законопроектът беше внесен, след като в началото на март миналата година пловдивският анестезиолог Иван Димитров застреля човек, опитал се да извърши кражба в гаража му. Според първоначалната версия убитият е влязъл през нощта в дома на лекаря, където освен него са били жена му и децата му, и той е действал при самозащита. После стана ясно, че истината е друга – стрелецът е наблюдавал през прозореца поне половин час приготовленията за обира на гаража му, без да сигнализира на полицията. После излязъл на двора с незаконен пистолет, започнал да крещи, че е от полицията, и накрая застрелял Жоро Девизов. Убитият е разполагал с нож и отвертка, но така и не ги е извадил от дрехите си.

Още преди да бъдат изнесени тези подробности обаче, хиляди хора протестираха в Пловдив в защита на лекаря. Именно по време на тези протести започна да се говори за промяна на статута на неизбежната отбрана. И въпреки че фактите се оказаха други, пловдивският анестезиолог се превърна в своеобразна емблема на борбата за правото да убиеш някого, който влиза у вас и застрашава теб и семейството ти.

Историята и реакциите към нея поразително напомнят на случая с иконописеца Йордан Опиц от 2012 г. Тогава той уби бягащ човек, застрелвайки го в гръб само защото е бил във входа му и според сина му е възнамерявал да извърши кражба. Опиц оправда постъпката си с думите: „Аз не съм защитавал моя живот, а съм защитавал жилищата на моите съседи.“ И все пак общественото мнение застана на страната на иконописеца, а не на пристрастената му към наркотиците жертва.

Съвсем скорошен случай, по отношение на който също се правят аналогии с „неизбежната отбрана“, е този за кипърския фермер, прегазил с пикапа си човек, който не за първи път е извършвал кражба в имота му. И после минал още няколко пъти през него, за да е сигурно, че го е убил. Очевидно е, че нищо неизбежно и отбранително няма тук.

Масовото съзнание у нас обаче не прави ясна разлика между човешки живот, дом и собственост. Още по-притеснително е, че очевидно и законодателят не прави.

В гласуваните промени в НК става дума за незаконно влизане в жилището и за нападения, насочени срещу хора. Само че в предварителната оценка на въздействието, приложена към мотивите за законопроекта, се забелязва съвсем различен акцент. Там точно три пъти се споменава думата „собственост“, в два от тях – в словосъчетание с „частна“. Конкретните цитати са „зачестилите случаи на нарушаване на неприкосновеността на частната собственост и застрашаване на живота и здравето на българските граждани“, „ще подейства превантивно на лицата, които посягат на частната собственост“ и „предотвратяването на престъпленията срещу собствеността, застрашаващи живота и здравето на гражданите“.

Последната формулировка заслужава особено внимание, защото показва пълното объркване на вносителите, което е на път да бъде узаконено. Престъпленията срещу личността и престъпленията срещу собствеността са коренно различни неща. Убийството и телесните повреди например са престъпления срещу личността, а кражбата и грабежът – срещу собствеността. Те са предмет и на различни глави в НК – съответно втора и пета. Няма как предотвратяването на единия тип престъпления да окаже влияние върху другия само защото в нечии глави се правят популистки аналогии между тях.

Подобни размивания на основни понятия са повече от опасни. Те превръщат саморазправата в легитимна и пренебрегват проблемите за границите и допустимостта. Да защитаваш себе си и семейството си и да защитаваш имота си се възприема като едно и също. По същия начин не се прави разлика между дом, имот и етажна собственост.

И иконописецът, и анестезиологът, и фермерът не са извършили убийствата в домовете си. По тази логика престъпленията им не попадат в обсега на промените на НК.

Попадат обаче в логиката на вносителите, които под знамето на защитата на личността се опитват да прокарат правото на неограничена защита на собствеността. Целта е не толкова да защитаваш себе си и семейството си, колкото да имаш правото да застреляш всеки, който влезе в имота ти. Или във входа ти.

Докъде може да стигне размиването на понятията? Нищо чудно в скоро време да престане да се прави разлика между дом и квартал, населено място, държава. Лозунги като „Нашият дом е България“ могат да се превърнат в морално основание за застрелване на всеки, който ни изглежда съмнителен.

Другото притеснително нещо в мотивите на законопроекта и обществените настроения, свързани с тях, е, че слагането на знак за равенство между личност и собственост привилегирова личностите със собственост за сметка на онези без. От едната страна имаме хора с имоти, от другата – такива, които нямат какво да им се открадне. Според основните български, европейски и международни правозащитни документи и едните, и другите в еднаква степен имат право на живот. В Наказателния ни кодекс обаче това може скоро да се промени.

Вече се появиха хипотези, че гласуваните промени са стъпка към бъдещи опити за либерализиране на режима за притежание на оръжие. За разлика от САЩ, Европа е по-рестриктивна по отношение на огнестрелното оръжие, поради което и масовите убийства в училища например са особена рядкост. В Германия дори се обмисля забрана на носенето на ножове с острие, по-дълго от 6 сантиметра. След атентата в Крайстчърч Нова Зеландия забрани полуавтоматичните оръжия. А България се е запътила към Дивия запад.

Трябва да признаем, че обществените настроения, на които отговарят промените в НК, имат своите основания. Те се коренят в страховете на хората, че не са защитени.

Особено в малките населени места, в които полицай почти не стъпва и както кражбите, така и посегателствата срещу личността могат да приемат страховити размери. Затова понякога саморазправата изглежда единственият възможен изход. Ала не бива да се забравя, че вината за това е в лошото функциониране на институциите. Ако саморазправата се легализира, това няма да ги накара да заработят по-добре. Нито ще намали престъпността. Само убийствата ще станат повече.

Решението би било в това полицията да е там, където и когато има нужда от нея, а съдът да си върши работата професионално. Също и да има мерки за подкрепа и ресоциализация за хора, изпаднали от обществото и оказали се в омагьосания кръг между бедността, зависимостите и престъпността.

Тези мерки обаче не са популистки, а напротив – хората трябва да бъдат убеждавани в смисъла им, а в България няма кой да прояви политическата воля за това. Другият им „недостатък“ е, че не са подходящи за предизборно „изтъргуване“ на още малко парламентарен комфорт за управляващите.

Заглавна снимка: © Marcus Trapp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Колко струва един сгрешен код

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kolko-struva-edin-sgreshen-kod/

Ако се казвате Румен Порожанов и подадете пред Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) невярна или непълна имуществена декларация, което на практика е едно и също, се оказва, че не сте отговорен пред закона. Или поне това не личи от действията на Комисията, създадена да следи прилагането на същия този закон.

Както стана ясно миналата седмица, в качената на сайта на КПКОНПИ електронна декларация за доходите и имуществото на вече бившия министър на земеделието и храните за 2017 г. не фигурират данни за придобитите от съпругата му апартаменти и земеделска земя. В хартиеното копие от декларацията, която Порожанов е подал, тези обстоятелства обаче фигурират.

Причина за разминаването между данните в двата документа е не грешка, а напълно съзнателно декларирано желание на висшия чиновник да скрие тази информация. Това се оказа възможно с едно просто отбелязване на поле, използвано за партньори във фактическо съжителство, но без брак, какъвто случаят с Порожанов не е. В Комисията обаче никой не си е направил труда да провери посочените обстоятелства, преди да публикува електронния вариант на декларацията, въпреки очевидното съвпадение на фамилните имена на министъра и на неговата съпруга. Разминаването в данните, посочени в двете форми на декларацията – електронната и хартиената, техният подател обясни пред медиите с техническа грешка, а в КПКОНПИ се чудеха как е станало това.

Ако не сте от кастата на недосегаемите, съществува голям риск да се окажете в тежка беда, в случай че допуснете техническа грешка я в годишна декларация, я в платежно нареждане за превод към бюджета. Санкцията няма да ви се размине. И няма значение кой сте, какъв сте, какво сте правили. Няма значение, защото всички сме равни пред закона или поне би трябвало, нали така?

Ето накратко една поучителна история за отношението на държавата към нейните граждани. Случила се е на документалистката Малина Петрова, но всеки един от нас би могъл да бъде на нейното място. Десетина дни преди Великден тя получава електронно съобщение от частен съдия-изпълнител, че е образувано административно производство спрямо нея и е издадено постановление за обезпечителни мерки по повод дължима сума от 3049,70 лв. на основание чл. 200 във връзка с чл. 195, ал. 1–3 и чл. 201–207 от ДОПК.

В същото писмо е посочен и седемдневен срок, в който постановлението може да бъде обжалвано или да се възрази. Същият срок важи и за „предоставяне на документи, сведения или предприемане на действия, ако това се изисква“, пише в електронното съобщение до Петрова. Превантивно съдия-изпълнителят е запорирал личната ѝ сметка и е въпрос на дни да приложи изпълнението. Денят е петък. На разположение има само 5 работни дни за възражения и доказателства за невинност. Генерирано съобщение уведомява НАП, че тя е получила уведомлението и срокът започва да тече от мига на неговото отваряне. Накратко: няма мърдане.

Съобщението е шоково за нищо неподозиращата до този момент гражданка, пенсионерка от шест години, но работеща на свободна практика. За разлика от повечето наивни данъкоплатци, които не пазят документи и се доверяват на компютърните умения на държавната администрация, Петрова не е забравила старото римско правило, че думите отлитат, написаното остава. Тя намира всички платежни нареждания, сканира ги и ги изпраща на съдия-изпълнителя, дори за платени задължения, но с изтекъл срок на давност. Това, че съществува петгодишна давност, научава случайно от интернет.

Но после започва истинската сага – банковите документи доказват несъстоятелността на претенцията, но нищо не може да се направи, докато не бъдат нанесени поправките в системата. Този път интернет връзката е еднопосочна. Никакъв НАП не генерира съобщение, че получава писмата с приложените документи, и реагира чак на писмо с обратна разписка по остарелия, но сигурен метод – чрез Български пощи. Дали защото писмото е влязло във входящата поща, или заради споделения факт, че тази история е причинила инфаркт на Малина Петрова, но незабавно е възложена проверка, която приключва със заключението, че гражданката не дължи нито стотинка на държавата, всички суми са били платени в срок и завеждането на съдебен иск е резултат от недоразумение.

Трябваше ми доста време, за да се ориентирам в кореспонденцията и документацията по този заплетен казус. За да разбера накрая, че до тази драматична сага се стига заради един… код. Просто когато превеждала данъка по данъчната си декларация за 2013 г., Петрова вписала към единната сметка кода за социалното осигуряване, а не за данъка върху общия доход. И така, заради объркания код, парите са стояли в същата сметка цели 6 години, без това да направи впечатление на когото и да е. Завели дело, осъдили я, към сумата прибавяли нови задължения, също платени в срок, натрупали се лихви и от 730 лв. в началото сумата набъбнала с лихвите до 3049,70 лв., а госпожата се оказала длъжница на държавата без абсолютно никакво основание. Просто така, заради един сгрешен код. После ви дават на съдия-изпълнител и той ви довършва, ако не сте имали благоразумието да си пазите документите и да докажете в седемдневния срок, че сте невинен.

Някой би попитал защо ми беше да разказвам този случай и да не би да е първият, който ни прави свидетели на административния произвол на държавата. Направих го, защото някои от вас може да познават Малина Петрова или да са гледали нейни филми – поне „Приключено по давност“, който не е изгубил давност, за съжаление. В контекста на нестихващите скандали за ограбването на държавните и европейските средства у нас, сравнението за прилагането на двоен стандарт спрямо обикновените граждани и „недосегаемите“ от различните етажи на властта се набива в очи драстично.

Попитайте всеки адвокат има ли подобни случаи в своята практика. Ще чуете умопомрачителни истории за хора, останали на улицата, с конфискувани жилища и запорирани банкови сметки. Някои заради 50 лева. Както и за договорки между нотариуси и частни съдебни изпълнители, които ограбват имуществото на гражданите, предимно на възрастни и беззащитни хора. Потресаващи практики под закрилата на закона в европейска държава в ХХI век.

Както виждаме, и в двата описани случая – на Румен Порожанов и на Малина Петрова – става дума за сгрешени кодове. Само че в първия случай това е направено напълно съзнателно и с умисъл да бъде прикрито имущество на съпругата на бившия земеделски министър – деяние, което дори и да не е ощетило държавния бюджет, е нарушение на закона и опит да се скрият следите на едни имоти, очевидно от гузна съвест. В случая с известната документалистка става дума за недопустимо чиновническо безхаберие и бюрократично отношение към гражданите, което може да съсипе човешки живот.

Заглавна снимка: © Димитър Механджиев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще прости на Доган

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-shte-prosti-na-dogan/

В българската политика има един човек, когото, подобно на Делян Пеевски, никой не е виждал публично вече шеста година. До нас достигат свидетелства за материалната му наличност благодарение на речите, които държи по Коледа пред партийна върхушка в покоите си, и редки писмени изявления. Тези откровения на прорицателя биват тълкувани и разнищвани от дарака на „общественото мнение“, издигнало Ахмед Доган до позицията на магьосник с обществени функции (ползваме определението на Джеймс Фрейзър от антропологичното му изследване „Златната клонка“).

Първобитните общества според Фрейзър познават двама човекобогове – на религията и на магията. Човекобогът от магически тип е „чисто и просто човек с необикновени способности, каквито повечето му събратя му приписват“. „Цялото му същество, телом и духом, е така фино настроено към хармонията на света, че докосването на ръката или обръщането на главата му може да предизвика трепет, който ще премине през всеобщата схема на нещата…“

Това може да ни помогне да разберем по-добре морфичния резонанс, за който (ни) говореше Ахмед Доган през 2015 г. – и „не се ебаваше“. Така разбираме и че Доган го има – мисли, следователно съществува (по Рене Декарт). Тази седмица той отново просъществува чрез призив, разпространен от ДПС, подписан с „Винаги ваш Ахмед Доган“, в който почетният председател се обръща към „разсърдените и разочарованите“, за да поиска прошка с думите: „… ако има допуснати грешки в близкото минало – Простете!“

Ако има?

Разкаянието е преди прошката. А прошката се дава лично и означава, че прощаващите се отказват да търсят правосъдие и справедливост на земята, отказват се да настояват и да чакат възмездие и обезщетение. Как човек, който се има за човекобог, за свръхчовек, моли за прошка?

Студентът Разколников от „Престъпление и наказание“ на Достоевски (любим автор на Доган), който убива бабичката лихварка и добрата ѝ сестра, станала свидетел на престъплението, го прави, защото се има за избран, необикновен, не за някой от тълпата, но се пречиства чрез покаяние и изкупление, за да стигне до прошката. Няма разкаяние в Догановото „простете“. Има „ако“. Ако има нещо, няма нищо, нали така казваме.

От позицията на човекобог, комуто са присвоили званието „пазител на етническия мир в България“, пожизненият партиен лидер натъртва колко важни са европейските избори за ДПС и как трасират пътя за добро представяне на следващите местни и парламентарни избори. Четирима евродепутати, колкото сегашните, е поставил като цел Доган – разбира се, по-рано. Към момента социологическите проучвания дават твърди два мандата на ДПС, за три ще се изискват по-сериозни усилия – представянето на листата не е предизвикало възторг сред избирателите на Движението.

Самата листа бе рекламирана като най-младата, със средна възраст 30 години. Преференциите при ДПС са забранени, а на първите четири места са недотам младежи: 1. Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ (49 години), 2. Делян Пеевски (38 години), депутат с един работен ден досега в 44-тия парламент; 3. Илхан Кючюк (33 години), евродепутат и председател на младежкото ДПС; 4. Искра Михайлова (61 години), евродепутатка и бивша министърка на екологията.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради листата.

Защото Пеевски не е изразител на интересите на избирателите на ДПС, той крепи интересите на една друга група, значително по-малка, но осигуряваща огромни материални блага на почетния председател на ДПС и управляващата Движението клика. Няма български гражданин, който да не е наясно с това. Присъствието му във всички листи на ДПС от 2009-та насам и съзаклятието между почти всички политически сили да не произнасят името му, освен с добро, го направи нарицателно.

„Политическият код на ДПС се основава на постоянното подмладяване и непрекъснато движение към по-добри условия на живот, с по-голяма свобода, отговорност и толерантност“, заявява Доган в тазседмичния призив.

ДПС не спира развитието на младите хора да живеят в един по-добър свят, който „имат куража да изградят за себе си“. Пеевски е доказателство. Когато го вкараха в политиката, едва беше прескочил 20 години, днес вече е метафора на сенките – но изградил за себе си и за още неколцина един по-добър свят.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради „Булгартабак“.

След като му простят за Пеевски, ще трябва да поиска прошка заради „Булгартабак“. Защото поне на два пъти бе пресечен пътят на сериозни стратегически инвеститори, които искаха да купят холдинга. Но вместо това попадна в ръцете на фирма, регистрирана с руски капитали, предала го по-нататък в Пеевските ръце. А те пък го приключиха. С което от българския пазар изчезна един от големите купувачи на тютюн, произведен именно от избиратели на Движението.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради същите тия тютюнджии.

Защото в началото на тоя век, когато ДПС официално управляваше заедно с царската партия, им обеща алтернативен поминък – земеделие, което да замести отглеждането на тютюн. И това не се случи.

Може би Доган трябва да поиска прошка заради разминаването между думи и действия.

В последната известна засега реч – предновогодишната в края на 2018-та, почетният председател на обявилата се за либерална партия ДПС говори за нарастващата бедност, спад с 85% на инвестициите за десет години (2008–2018) и как „погрешно поднесената неолиберална концепция за тотална дерегулация на новородената пазарна икономика“ я е осакатила. „Сега нямаме нито пазарна икономика, нито свободна конкуренция, нито сериозен държавен ангажимент в икономиката“, заяви Доган. А ДПС, заедно с всички управлявали досега партии, трябва да поиска прошка за това.

В същата тази реч Доган заяви: „На евроизборите, на местните избори и на следващите парламентарни избори (редовни или предсрочни) всяка партия да представи проект за ускорено развитие на страната, които да предизвикат обществен дебат“. Къде е проектът на ДПС – или партията не изпълнява заръките на човекобога?

Както беше написал д-р Тони Филипов в един от прочутите си „Делници на един луд“, като чете някоя от речите на доктора по философия, пред очите му „се явяват отрудените избиратели на агата, които нижат тутун и цъкат с език: „Бу адама чок челеби!“ Но някои избиратели на ДПС не нижат тютюн – управляват къщи за гости, защото са част от фамилията на лидера Карадайъ и защото ДПС от години, явно или скрито, разпределя едни порции от европейските средства за земеделие. И това не се променя от факта дали БСП, или ГЕРБ са на власт.

В друга реч, от Осмата национална конференция през януари 2013 г., последната му публична проява, Доган каза относно Борисов: „Навярно тепърва ще се анализира случаят „ГЕРБ и Бойко Борисов“ в най-новата история на България. Най-вече от гледна точка на въпроса защо след близо 20-годишен преход към пазарна икономика и демокрация Властовата система на държавата беше обсебена от идентифицирани летящи обекти от подземния свят?“

Но ако се намери отговор на този въпрос, тогава трябва да се намери и на друг – за съюза на Доган и ДПС с „Мултигруп“ и Илия Павлов.

А може би най-напред трябва да поиска прошка от българските турци,

които толкова дълго плашеше с „Възродителния процес“, но така и не поиска възмездие за извършителите му. Да не би защото се съюзи с тях…

На Осмата национална конференция на ДПС срещу Ахмед Доган бе извършено покушение с газов пистолет от Октай Енимехмедов и на следващия ден Доган обяви, че се оттегля като председател на Движението за права и свободи. Оттогава досега единствената информация за него са речите му и увеличаването на личното му богатство – от собствеността на Боянските сараи до ТЕЦ „Варна“ и сделката за студен резерв и проекта за пристанище.

Почетният председател на ДПС не е единственият, чието благосъстояние се е увеличило. Нито единственият, който смята, че му се полага по право. Но по това се различават общественият магьосник и българския политик. Първият се наема със задачи, които са за доброто на племето, вторият го прави заради егото си и лакомията си за власт и богатство.

Заглавна снимка: Стопкадър от приветствието на д-р Ахмед Доган на Деветата национална конференция на ДПС

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новата парижка революция

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/novata-parizhka-revolyutsiya/

Със своите около 11 милиона жители агломерацията на Париж е най-голямата в Европейския съюз, като изпреварва Лондон, района Рур в Германия и Мадрид. Звучи логично всички тези хора да имат ежедневна необходимост да ползват автомобилите си – за да стигнат до работа, да се видят с приятели или да гледат театрално представление в центъра на града. Неслучайно и премиерът на Франция от 1962 г. до 1968 г. Жорж Помпиду е твърдял разпалено, че les Français aiment leurs bagnoles („французите обичат колите си“), докато под негово ръководство 13 километра стари пътища и кейове по десния бряг на Сена се превръщат в шестлентов булевард.

Както и много от останалите световни мегаполиси, Париж преживява сериозна трансформация през 60-те и 70-те години на XX век, когато водеща тенденция в градското планиране е приоритизацията на автомобилния трафик пред нуждите на пешеходците и велосипедистите. Освен булеварда край Сена се изгражда и дългият 35 км, обикалящ центъра околовръстен път, известен като Boulevard périphérique de Paris, който цели по-лесното придвижване между отделните части на метрополията. Едва десетилетия по-късно и след множество емпирични проучвания урбанистите стигат до извода, че повече пътища с подобрена пропускливост всъщност водят до нарастващо ползване на автомобили в градовете, което пък спомага за увеличаването на задръстванията.

За щастие на туристите и гражданските групи, защитаващи културното наследство, и в онази епоха центърът на Париж е считан за твърде красив и осеян със забележителни сгради, така че новите автомобилни артерии до голяма степен го заобикалят. Този факт съдържа в себе си доза историческа ирония, защото емблематичните широки булеварди, около които са подредени неокласически сгради с фасади с цвят на слонова кост, са творение на една предходна градска революция.

През втората половина на XIX век, по време на управлението на Наполеон III, историята на френската столица е белязана от радикалните идеи на Жорж-Южѐн Осман. Администраторът от немски произход e избран за префект на регион Сена и преобразява Париж, като събаря почти 20 000 сгради и изгражда 34 000 нови на тяхно място. Извън чистата статистика, старите къщи са били ниски, схлупени и непроменени от Средновековието, а масивните сгради от времето на Осман са именно това, което изниква в съзнанието, когато говорим за „парижка архитектура“. Благодарение на неговата амбиция и упорство, се превръщат в реалност мащабни проекти като Северната и Източната гара (Gare du Nord и Gare de l’Est), Централните хали (Halles de Paris), някои от най-известните площади и паркове в града, в т.ч. Булонският и Венсенският лес (Bois de Boulogne и Bois de Vincennes), Операта (Palais Garnier) и десетки булеварди.

Радикалните идеи и методи на Осман му създават множество врагове и когато е принуден да напусне длъжността си през 1870 г., след 18 години начело на Париж, яростният му противник – републиканецът Жул Фери, възкликва: „Ние плачем с очи, пълни със сълзи, за стария Париж, за Париж на Волтер, на Демулен, за Париж от 1830 г. и 1848 г., когато виждаме гигантските, неприемливи сгради, скъпоструващото объркване, триумфалната вулгарност, ужасния материализъм, които ще завещаем на наследниците си.“

Сто и четирийсет години след Жорж-Южèн Осман, Париж претърпява нова урбанистична революция, макар и в по-скромни мащаби и с далеч по-деликатни средства. В опит да се пребори с километричните задръствания и пословично мръсния въздух, първата жена кмет на столичния град Ан Идалго предприема твърда и последователна политика. В нейната визия колите в центъра на мегаполиса трябва да намалеят, хората да имат повече място за разходка, игра и прекарване на време на открито, а велосипедистите се превръщат във важен участник в трафика. Концепцията на Идалго поставя на водещо място проблеми като необходимостта от трансформация на знакови градски пространства, адаптацията към климатичните промени в урбанистични условия и намаляването на заболяванията, причинени от автомобилния трафик чрез отделяне на фини прахови частици и азотни оксиди. Дори само няколко дни, прекарани в пешеходни обиколки из централните части на Париж, демонстрират нагледно предимствата на иновативните ѝ идеи, изпреварващи по смелост политиките в градове като Лондон и Ню Йорк.

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ без автомобили

Квартал „Марѐ“ се намира в близост до десния бряг на Сена и представлява лабиринт от тесни, виещи се улички и малки площади с градини, между които са разположени сгради с вековна аристократична история или магазини, принадлежащи на местното еврейско общество. Градоустройствените промени на Наполеон III пропускат района и след период на упадък, продължил до края на 60-те години на XX век, днес Марѐ е известен със своите галерии, музеи, кафенета и ресторанти.

За да бъде освободено повече пространство за туристи, колоездачи и улични артисти, в неделя и на официални празници улиците в квартала се затварят за движение. Мярката не изисква инвестиция на сериозни суми, като пешеходните зони се обособяват с временни знаци, поставят се кашпи с цветя или саксии с ниски дръвчета. През работните дни улиците отново се освобождават за движение, а от мнението на жителите на Париж зависи дали в бъдеще „Марѐ“ ще се превърне в споделена или изцяло пешеходна зона. Концепцията „Париж диша“ (Parisrespire) включва създаването на временни пешеходни зони и в други централни градски части, като улиците около известния канал „Сен Мартен“ и почти целия артистичен квартал „Монмартър“.

Канал „Сен Мартен“

Канал „Сен Мартен“

Улица „Мормартр“

Улица „Мормартър“

Седем километра от историческите кейове покрай река Сена, защитени от Конвенцията за опазване на световното наследство на ЮНЕСКО, вече втора година са зона, обособена за пешеходци, велосипеди и скутери (т.нар. лек трафик). През топлите пролетни дни крайречните алеи са прекрасно място за бягство от забързаното ежедневие и са изпълнени с желаещи за пикник, джогинг или йога.

Забраната за движение на автомобили по някогашните транзитни артерии е посрещната от асоциации на автомобилистите с яростна съпротива и поредица от съдебни дела, но през октомври 2018 г. администрацията на Идалго постига победа след окончателно решение на Административния съд в Париж. Трансформацията на кейовете, вече брандирани от градската управа като „парковете на река Сена“, представлява емблематична победа на съвременна устройствена визия над политиките на Помпиду. И в този случай водеща е концепцията, че градовете трябва да са максимално приятни и удобни за хората, а не за автомобилите.

Източния бряг на р. Сена

Пешеходният източен бряг на р. Сена

Млади хора на брега на Сена

В топлите вечери брегът се изпълва с млади хора

Градската управа е твърдо решена да продължи новаторския си подход и по отношение на емблематичния булевард „Шанз-Елизе“. Въпреки че през годините е смятан за една от най-красивите градски зони в света, всъщност голяма част от пространството е заето от осемте ленти за движение, по които ежедневно преминават десетки хиляди автомобили. До 2025 г. е планирано разширяване на пешеходното пространство, намаляване на пътните ленти и отделяне на обособена зона за трамваи и електрически автобуси. Изглежда, че след няколко години „Шанз-Елизе“ ще бъде по-тиха и зелена улица, а по този начин и още по-приятно място за разходка, кафе с приятели или просто наблюдаване на нескончаемия поток от туристи с фотоапарати.

Бул. „Шанз-Елизе“

Булевард „Шанз-Елизе“

Парк „Андре Ситроен“

Парк „Андре Ситроен“

Политиките на Идалго изглеждат крайно смели, почти революционни, но разгледани в перспектива представляват логична последица от опитите на предишни парижки кметове, като Жак Ширак, Жан Тибери и Бертран Делано, да върнат публичните пространства обратно на гражданите. От създаването на един от най-големите паркове в южната част на Париж на мястото на стария завод на „Ситроен“ през 1992 г., през забраните и ограниченията за движение на автомобили през знакови площади като „Конкорд“, до построяването на стотици километри нови велоалеи, в рамките на последните две десетилетия Париж се трансформира в устойчив зелен град, предизвикващ адмирации с иновативните си методи.

Снимки: © Георги Велев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стратегия и зрелища – част втора

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/strategiya-i-zrelishta-2/

<< Към част първа

Религиозен фундаментализъм и руска пропаганда

Темата за Стратегията навлезе в общественото полезрение за пръв път след становище на Светия Синод на Българската православна църква. Патриаршията използва случая, за да поиска защита на детето от момента на зачатието, тоест забрана на абортите, както и защита на „традиционните ценности и устои на българското семейство“. По този начин наративът за традиционни ценности и устои, които на практика винаги са различни според изповядващите ги групи, секти, консервативни кръгове и религиозни общности, за пореден път бе изказан като заявка за държавна политика. Що се отнася до въпросните ценности, достатъчно е да припомним, че страната ни е на челно място в ЕС по брой извънбрачно родени деца. Освен това в България, където Църквата и държавата са разделени, подобно становище, което не каза нищо конкретно и прояви претенции за директна намеса на религията в образованието и правото на жената да разполага с тялото си, има ясна цел – буря в чаша вода. В крайна сметка Стратегията се превърна просто в основание за поредна атака срещу основни човешки права и свободи от страна на Патриаршията.

Срещу Стратегията се обявиха и две други религиозни организации – „Общество и ценности“ и „Поход за семейството“. И двете организации имат изявени позиции против правата на жените и правата на ЛГБТ общността. „Поход за семейството“ е зад организацията на шествия срещу „София прайд“. „Общество и ценности“ е срещу правото на развод и „надигащия се империализъм на западните сили, чиито правителства не искат нищо по-малко от това да колонизират идеологически семейството“.

„Името на председателката Михаела Джоргова може да бъде открито в различни декларации, подписвани от паството на апостолическите църкви, за вземане на страна в църковните борби между „легендарния“ пастор апостол Георги Бакалов, основател на „Апостолска реформирана църква“, и „Прелом“ и други борещи се за мястото му проповедници. Бакалов водеше в България шведския пастор Улф Екман (преди няколко години Екман стана католик) за масови „изцеления“ по стадионите. Джоргова е подкрепяла Бакалов през 2012 г.“, разказват Петър Карабоев и Георги А. Ангелов за „Дневник“ още миналата година, когато същата организация е начело срещу приемането на Истанбулската конвенция. Именно в България се провежда успешна кампания срещу този документ, засягащ човешките права. Това подчертаха в края на миналата година от Европейския парламентарен форум за населението и развитието в доклада „Възстановяване на естествения ред: визията на религиозните екстремисти за мобилизирането на европейските общества срещу човешките права за сексуалност и възпроизвеждане“.

Но дезинформацията, която наводнява социалните мрежи, далеч не е нова. Още през 2012 г. идентични наративи се разпространяват из форуми, а по-късно – и в мрежи от блогове. Общите точки са анти-Европа, анти-САЩ, или в случая – скандинавските страни, докато Русия е представена в положителен план. Специално що се отнася до отнемането на деца от родителите им, подобна информация е налична в руски блогове, анонимни уебсайтове и платформи, като тя отново датира от години, макар предупрежденията, които отправя, да са за неминуемо бедствие и внезапност. Снимки и материали, разпространявани от администраторите на българската Facebook група срещу Стратегията, могат да бъдат директно проследени до руски източници, като те също се въртят във виртуалното пространство от 2012-та насам.

Проследяване на източниците на агитационните материали срещу Стратегията за детето 2019–2030 г.

През 2016 г. „Ню Йорк Таймс“ разказва за вълна от дезинформация именно в Швеция, която по това време обмисля военно партньорство с НАТО: „Твърденията са тревожни: ако Швеция, която не е член на НАТО, подпише сделката, съюзът ще складира тайно ядрени оръжия на тяхна територия. НАТО ще нападне Русия от Швеция без съгласие на шведските власти. Войниците на НАТО, които се ползват с имунитет, ще изнасилват шведски жени безнаказано. Всичко това е невярно, но дезинформацията стига до традиционните медии.“ Изданието цитира и говорителката на шведския министър на отбраната: „Хората не бяха свикнали с това и се изплашиха, питаха се на какво може да вярват, на какво трябва да вярват.“

От България до Норвегия и Швеция

Д-р Банова не отрича, че Стратегията трябва да бъде обсъдена и някои притеснения може да имат почва. Но като напълно безпочвени обвинения тя определя нападението срещу страни като Норвегия и Швеция, които се демонизират.

„Бих искала да обясня на онези, които ги е страх и вярват в тези заплахи, че от споделянията на родители те не могат да разберат какво се е случило. Единственият документ, от който могат да разберат защо шведските или норвежките социални служби са извели определени деца или дете, е съдебното решение. Както в Швеция, така и в Норвегия, и в България, вероятно и в Русия, мерките за закрила окончателно се постановяват от съда, със съдебно решение. Социалните служби могат да правят само предложения и доклади. Съдията е този, който решава дали детето да бъде изведено. Така че моля хората, колкото и да са емоционални, колкото и да са негативно настроени, просто да прочетат поне едно съдебно решение, в което се дават истинските причини за постановяването на мярката извеждане от семейството.“

Преди няколко години от Националната мрежа за децата успяват да анализират семейните политики в различните европейски държави, разказва д-р Банова. Според нея Норвегия е страна с изключителни семейни политики, като в това влизат и данъчните облекчения, семейните помощи и отпуските както за майките, така и за бащите. Влизат здравни и социални услуги и различни форми на подкрепа – ясли, центрове, детски градини. Сред тези семейни политики тя посочва създадените от държавата възможности за жените да развиват своята кариера, въпреки че имат две или повече деца. Такива социални политики изискват всеобхватна интеграция на усилията на отделните сектори в държавната политика. И всъщност Стратегията за детето има такава цел.

Анна* е българка, омъжена за швед, с когото имат едно дете. „Не познавам хора с отнети деца, нито слухове за извращения и т.н., каквито се носят в България. Всички са много мили и се отнасят с разбиране – акушерки, педиатри, работещите в детската градина, съседи. Имах прекрасна бременност, раждане, въобще всичко е на много високо ниво и се чувствам спокойна, въпреки че както навсякъде, и тук чуваме по новините за различни случаи. Но дори това е, от една страна, успокояващо – да знам, че стане ли нещо, се разследва и стига чак до новините, а не се покрива. Познавам обаче хора, израснали в приемни семейства (familjhem), и те много си ги обичат. Повечето са дошли като деца бежанци без родители. Това е всъщност нещо, което се пропуска у нас, защото ние нямаме имигранти и не се сещаме за такива случаи. А добавя към високите статистики“, разказва тя личните си впечатления за „Тоест“.

Анна казва, че е запозната с функционирането на приемните семейства, тъй като тя и съпругът ѝ са искали да приютят дете. „В Швеция виждането е, че никое дете не бива да стои в институция и дори да е изведено само за няколко дни, трябва да бъде настанено в истинско семейство. Критериите за тези семейства са доста високи и най-вече гледат икономическото състояние, за да са сигурни, че семейството не го прави от материални интереси, а с цел реална помощ. Аз лично се отказах да ставаме приемно семейство, защото не ми хареса, че детето трябва да поддържа контакт с биологичните си родители, тоест и аз трябва да поддържам, пък не знам тези хора какви ще са.“

Според Анна още миналата година bTV са представили подвеждаща информация: „Те показват голям екран с огромни червени цифри и букви: 58 890 родени, 58 200 сигнала и 21 848 отнети деца. Разбира се, че зрителите ще си представят как за всяко дете в страната ще има подаден сигнал и половината ще бъдат отнети. Видях и коментари, че 40% от децата в Норвегия се отнемат. Това не е така. Общият брой на децата на възраст между 0 и 17 г. е около 1 милион (цитираните от bTV 58 890 са родените през 2016 г. – б.р.) и на фона на това 58 000 сигнала са около 6%, от които една трета от децата се извеждат от семействата им, а останалите над 30 000 деца получават друг вид грижи от социалните служби, като консултации на семействата например. Тоест 2% се отнемат, а не 40%. Това е голяма разлика.“ Тя подчертава, че официалните данни за Норвегия и Швеция са сходни.

Според Анна друг фактор е и дефиницията на деца, в която влизат и младежи между 16 и 19 години, много от които са деца на бежанци без пари или дом или на родители с психически заболявания. Важен е и капацитетът на бюрократичната система да обработва сигнали, смята тя. Според нея ефективната работа на институциите прави възможна обработката на огромно количество сигнали. Тя е съгласна, че в скандинавските страни изискванията са високи и телесното наказание е криминализирано, но ако се вземат предвид изброените технически фактори, статистиката придобива друг смисъл.

Шведското право посочва, че макар социалните служби да имат право да действат незабавно по подаден сигнал, за да защитят дете или младеж в спешна ситуация, те трябва да посочат значителен риск за здравето или развитието на детето или младия човек, който е дефиниран в закона, както подчертава и д-р Банова. В подобни случаи родителите имат право на безплатен адвокат, както и детето, като разходите се поемат от държавата. В практиката се посочва, че в случай на сериозни претенции от страна на социалните служби, които не отговарят на реалността, в рамките на съдебния процес родителят има право да се позове на свидетели и да представи каквито документи намери за добре.

Що се отнася до Норвегия, по темата вече говорихме миналата година в материала на Александър Детев, посветен на Барневернет. „При тази изострена обществена чувствителност, според мен беше важно и удачно в медиите да бъде даден контекст за това как действат службите за закрила на детето в други държави по принцип. Щеше да бъде може би по-трудно да изпаднем в морална паника, тип „Норвегия краде наши деца“, ако все пак знаехме, че извеждането от дома се практикува със сходна честота в други европейски държави, включително България, и навсякъде е енергично и съвсем естествено оспорвано от родителите: в някои случаи – с право, в други – не“, сподели с нас журналистката Мария Спирова, която живее във Великобритания и следи активно темата.

Социалните служби в Норвегия насърчават мерки за подкрепа. Според статистиката около 60% от децата, с които работят службите, получават подкрепа за грижите в семейна среда, в своите домове. 20% са доброволно настанени в приемни домове, други 20% – в домове, със съгласието на родителите. В едно изследване се подчертава, че семействата, които са в контакт със социалните служби, често живеят в изключително тежки социални условия и се борят с маргинализация във формалната или неформалната си среда, например семейство, приятели, отношения със съседите, образование, работа, дом. Солидни доказателства подчертават социалните неравенства между семействата, които са обект на работата на социалните, и тези, които не са.

Проучването, извършено от учени от Университета по приложни науки и Университета по науки и технологии в Норвегия сочи, че „много от проблемите и нуждите на децата и семействата се обясняват с различни разстройства и с факта, че мозъкът на детето не е развит добре поради лоши грижи и вредни родителски практики. Тези открития, разбира се, са важни за работещите в системата на социалните грижи, но от перспективата на социалните класи съществува етично предизвикателство, ако тези обстоятелства получат твърде голямо внимание“. Учените подчертават, че фактори като бедност, социално изключване и други, в т.ч. и културни, които водят до вредни за детето практики, зависят от социалния статут на семейството и неговата социална идентичност.

Остра нужда от диалог

Родителите, дошли на протеста на 11 май, не бяха нечетящи, невежи българи. Напротив – те бяха хора, чели твърде много. Остава въпросът обаче какво точно са прочели и какво продължават да четат, с кого разговарят, защо се страхуват. Притесненията около Стратегията за детето, които много родители виждат като основателни, може да имат своята почва, но обществената истерия, разразила се около тези притеснения, е проблем. На първо място, защото тя почива на чисто невярна информация. И на второ, защото, когато се появи истерията, надеждата за конструктивен диалог и разрешаване на проблема си отива. И боят настава. Някак не е редно две страни, които на практика искат едно и също – сигурен, стабилен и качествен живот за децата в България – да не могат да разговарят една с друга по никакъв друг начин, освен с епитети, заплахи и крясъци. Това е равносилно на гражданска война – за щастие, все още виртуална.

Не на последно място поставяме въпросителна пред самите институции, които гузно мълчат в предизборен ступор. Защото работа на държавата е да защити проект, над който тя самата е работила и в чието създаване е участвала активно, подчертава д-р Банова. Работа на държавата е и да обясни на своите паникьосани граждани защо една информация е надеждна, а друга – не. Защо един проект е важен и защо той ще помогне на семействата в България, а няма да им навреди. Или да даде възможност на гражданите си да изразят своите тревоги цивилизовано, в рамките на демократичните процеси. И да бъдат чути.

Но работата на държавата не се свежда само до реакция. Всъщност това е големият проблем в случая, който ще остане в историята като „Истерията около Стратегията“. Когато дезинформацията и произволното правосъдие се превърнат в метод на управление, гражданите неизбежно губят доверие в институциите, които трябва да представляват техните интереси. Когато всички новини са смесица от истина и неистина, когато едни факти се потулват, а други се използват за пропаганда, когато правосъдието важи за едни, а за други – не, гражданите неминуемо осъзнават, че закони всъщност няма. И не най-правият, най-справедливият, най-честният и най-информираният оцелява. В джунглата оцелява най-силният.

Случващото се около Стратегия за детето 2019–2030 г. е физическото проявление на болестта на един народ. В ситуацията могат да се изброят всички възможни дефицити: на медиите като адекватен арбитър и проверител на факти, на институциите като посредник между гражданите и закона, на образованието, което трябва да възпитава безмилостно критично мислене и култура на употреба на информацията онлайн и офлайн, на българските граждани като демократични единици, които умеят да вървят напред посредством компромиси в различията си.

Изброените организации, личности, партии и интереси вероятно ще се „облажат“ от страха на родителите. Десетки въпросителни остават. Но едно е кристално ясно – уплашеният, предаван множество пъти от държавата българин е уязвим. И това е едва началото.

* Името на нашата сънародничка в Швеция е сменено по нейно желание.

Заглавна снимка и видео: © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стратегия и зрелища – част първа

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/strategiya-i-zrelishta/

Преди няколко седмици една група във Facebook събра 20 000 души срещу Националната стратегия за детето 2019–2030 г., вследствие на което премиерът Бойко Борисов отмени приемането на документа. Разрази се ожесточена полемика между представители на неправителствени организации, родители и граждани, изпълнена с епитети, крясъци и дезинформация. Днес, няколко месеца след създаването ѝ, Facebook групата наброява близо 100 000 души, а на 11 май се състояха и първите протести срещу Стратегията, макар тя да бе отменена.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Защо един документ без правна тежест разбуни духовете и предизвика агресивна кампания, насочена срещу институции и организации, работещи в интерес на семейните политики в България? Каква е разликата между първата и втората Национална стратегия за детето? Основателни ли са страховете на родителите, или почиват на погрешни твърдения и информация, разпространявана в интернет от години насам – първоначално във форуми, а след това в мрежи от анонимни блогове и профили в социалните мрежи? През изминалите две седмици разговаряхме с правни експерти, специалисти в областта на социалната политика и протестиращи родители в София, за да научим отговорите на тези въпроси.

Какво е Национална стратегия за детето 2019–2030 г.?

На първо място, това е документ без правна тежест или каквато и да е друга юридическа обвързаност, потвърди пред „Тоест“ Иван Василев, сътрудник в адвокатско дружество „Арнаудов и Узунова“. Стратегията е разработена на основание чл. 1, ал. 3 от Закона за закрила на детето от работна група, в която участват представители на институциите, неправителствените организации и академичната общност. Целта на документа е да рамкира дейността на институциите, да извади на преден план ключовите проблеми и дефицити, да предложи решения, които да координират дейността на различните отговорни органи и да подобрят функционирането им. Тъй като Стратегията няма юридическа тежест, от законодателната власт в България, тоест парламента, зависи как ще бъдат разписани и приети каквито и да е закони.

Такъв документ съществува от 2008 г., като първата Стратегия е в сила от 2008 до 2018 г., разказва пред „Тоест“ д-р Десислава Банова, клиничен психолог и психоаналитик. Д-р Банова е работила с деца в риск и изоставени деца, а от 2002 г. до 2008 г. е зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето. През 2012 г. защитава докторска теза по социология на тема „Социални политики за закрила на деца в риск“. В момента д-р Банова работи като терапевтичен директор и зам.-председател на Сдружение „Дете и пространство“. Тя споделя, че ако целта на първата Стратегия за детето са били децата в риск, то втората Стратегия цели да обхване и защити всички деца, независимо от тяхното социално положение.

„България е подписала и ратифицирала Конвенцията за правата на детето, а Законът за закрила на детето е приет в България през 2001 г. Участвах в първата Стратегия, в нейната подготовка и разработване. Имах възможност заедно с Националната мрежа за децата да направим едно огромно изследване за семейни политики, защото Законът за закрила на детето е специален закон. Той произтича от Конвенцията за правата на детето и предлага специални мерки за закрила, когато правата на детето са много сериозно нарушени и когато неговият живот и здраве са застрашени. Това е отговорност на всяка държава. По същия начин Конвенцията е ратифицирана и от Русия, тя също е приела и разработила своите национални документи, с които предоставя определени мерки за закрила. Напоследък в най-различните дискурси се говори за Русия като за страна, която няма отношение към Конвенцията и към закрилата, но това не е вярно. Всички страни, без САЩ, са ратифицирали Конвенцията и всяка страна, която я е ратифицирала, я прилага в своето законодателство и в своите практики.“

„Стратегията не е закон. Стратегията е визионерски документ, който ни обединява да се движим в една посока и който се опитва да координира институциите в България – един процес, който винаги е бил много труден“, обяснява още д-р Банова. Сред разликите с предишния подобен документ тя посочва, че в новата Стратегия се въвеждат т.нар. жизнени цикли – ранна детска възраст, средно детство и юношество, като се извеждат специфичните рискове за всяка възраст, и за това има сериозно основание.

„Ако едно бебе под 12 месеца се неглижира, случвало се е в моята практика малко бебе на 3 месеца да се храни само с кисело мляко, това довежда до тежка хипотрофия, до сериозни заболявания, до спад на тегло, многократни хоспитализации и в крайна сметка до летален изход. Тоест едно неглижиране с неправилно хранене и недохранване във възрастта от 0 до 1 г. може да доведе до смърт. Същото неглижиране няма да доведе до смърт в юношеска възраст, но широкото разпространение на наркотични вещества е огромен риск в тази, а не в ранна възраст. Едно бебе няма да започне да употребява тежки наркотици, но за един юноша, който търси себе си, е възможен риск. Извеждането на жизнените цикли в развитието на детето и специфичните рискове, а след това мерките, които предлага Стратегията, е нещо ново, нещо изключително ясно насочващо и в огромна подкрепа на родителите и на всички, които работят с деца. Но за това не съм прочела нито анализ, нито обсъждане, нито коментар“, обяснява д-р Банова.

Facebook групата и първите протести

Негодуванието срещу концептуалния документ се канализира във Facebook, в т.нар. Национална група „Не на Стратегията за детето 2019–2030“, създадена на 16 февруари т.г. от профил с име Христина Рунтова, чиито първи активности в социалната мрежа датират от два дни по-рано. И до момента почти всички публикации на този профил са свързани със Стратегията. Г-жа Рунтова не отговори на запитване на „Тоест“ за интервю.

Протестът на 11 май в София

На провелия се на 11 май в София протест попитах родители кое конкретно ги притеснява в Националната стратегия за детето. Те изразиха загрижеността си относно информация, прочетена в интернет, или интерпретации на стратегии и законови решения, отново стигнали до тях във виртуалното пространство. За съжаление, те не можаха да посочат конкретен източник на твърденията си, нито да дадат друг отговор на въпроса защо са на протест въпреки отмяната на Стратегията, освен страх и недоверие в българските институции.

Протестът на 11 май в София

През по-голямата част на протеста на стълбите на бившия Партиен дом, които служеха за подиум, стояха православни икони. На събралите се протестиращи бяха раздадени предварително напечатани листовки и плакати; само единици сред тях носеха свои лозунги. Събралите се хора покриха островчето пред Партийния дом, а след това тълпата леко се разреди към пътното платно. Въпреки това броят протестиращи остана един и същ.

Натиснете тук за да видите презентацията.

На 14 май един от администраторите на групата с име Jennyfer Sidore заявява, че организаторите на протестите не са същите хора, които администрират групата. На въпрос на друг член на групата кои са организаторите на самите протести, отговор и до момента няма. Същевременно множество членове коментират, че постовете им не се одобряват или биват изтрити, както и че други членове са получили забрана или изхвърляне от групата след зададени въпроси и полемики.

Единственото лице от Facebook групата, което сме идентифицирали сред протестиращите, отговаря на профил Valcheva K Polly. Същата е обявена за персона нон грата от основателката г-жа Христина Рунтова поради несъгласуване на столичния протест с групата в социалната мрежа, по думите на г-жа Рунтова.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Изгубени в превода

Сред исканията на протестиращите, разпространявани във Facebook и прочетени по време на протеста, са „отхвърляне на принципите на ювеналната юстиция“, „излизане на България от Норвежки финансов механизъм“, „разследване на Социалните служби за неправомерно отнети деца“, „преобразуване на Държавната агенция за закрила на децата в Агенция за закрила на семейството поради антибългарски политики“, „прехвърляне на телефон 116 111 в ръцете на държавата“ и „повече контрол над НПО“. Основният страх е от институциите и притесненията, че те ще имат правомощия да отнемат деца от семействата им. Парадоксално обаче протестиращите настояват за повече държавен контрол над неправителствените организации, тоест повече държава в сектора – същата държава, от чиито социални служби и законодателство се страхуват.

Не е ясно какво означава терминът „ювенална юстиция“, тъй като той не фигурира в официални документи. Вероятно заимстван от английски език – Juvenile Justice, но изписван на кирилица, това име представлява идеята, че съществува основен инструмент, с който предполагаемо държавата ще отнема деца от родителите им. В този си вид той се открива в руската Уикипедия, а в САЩ става въпрос за отделна структура от съдилища, създадена преди около 100 години, която отсъжда по дела, извършени от малолетни и непълнолетни. Целта ѝ е те да не бъдат подложени на същите тежки наказания като пълнолетни престъпници и да окуражава реабилитацията според нуждите на малолетния или непълнолетен извършител. В България еквивалентът на тази система е Комисията за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.

Понятието „ювенална юстиция“ се върти в интернет от 2012-та насам в този контекст, в който е употребяван от родителите и днес. Често текстове и снимки, разпространявани в социалните мрежи, могат да се открият публикувани от анонимни акаунти във форуми, а от 2013 г. нататък – и в анонимни блогове, които нямат подписани автори, нито адрес или телефон за контакт.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Норвежкият финансов механизъм пък е безвъзмездно финансиране от страна на Норвегия, Исландия и Лихтенщайн, чиято цел е да редуцира икономическите и социалните различия в 16 държави членки на ЕС, с които трите държави имат двустранни отношения. Настоящата рамка е в сила от 2014 г. до 2021 г., като България е получила близо 80 млн. евро подпомагане в областта на местното развитие и намаляването на бедността, както и в сферата на енергетиката, околната среда, културата, развитието на бизнеса и правосъдието. Сред дейностите, финансирани от фонда, са например посещения и запознаване с условията в българските затвори, а една от целите, поставени през май 2018 г., е изграждане на пилотен затвор с учебен център.

„Първият скандал, който възникна, е с предложението в една от мерките на Стратегията да се инкриминира телесното наказание. И тук веднага започна да се спекулира с това понятие. Първо, телесното наказание ще бъде дефинирано в закона, който го инкриминира. Така както има дефиниция за насилието, а в дефиницията на насилието, ако трябва да си послужа с нея, никъде не се казва, че пляскането на шамар, извиването на ухо или потупването по дупето е насилие. Дефиницията на насилието много ясно казва, че това е сериозен акт, който накърнява физическото и психическото здраве на детето и една от отличителните му черти е неговото повтаряне във времето. Неговата повторяемост до степен на застрашаване на живота. Пошляпването е избор на един родител как да поставя граници. Като психоаналитик уверявам родителите, че едно пошляпване предизвиква същата възбуда в тялото на детето, каквото едно гъделичкане, тоест то е много объркващо послание. Но наистина е избор на родителя, когато бърза, когато е безпомощен, когато е уплашен – как да действа“, коментира д-р Банова. Тя подчертава, че има огромна разлика между родителските методи на възпитание, в които може да влиза пошляпването, и тежките и сериозни въпроси за насилието и телесното наказание.

Като втори проблем тя посочва атаката срещу Закона за закрила на детето, както и срещу Държавната агенция за закрила на детето. Според нея наративът как социални служби отнемат деца от родителите им и как ги дават на хомосексуални семейства, изобщо не отговаря на истината.

„В България ние имаме проблем, защото финансирането винаги е недостатъчно. Хората в социалната сфера са изключително нископлатени и не са защитени. Когато прилагат закона, всеки може да ги нападне, да злоупотреби с тях; те нямат ясен и тежащ статут в съдебния процес. А извеждането от семейството е последната от възможните мерки. Първа мярка е подкрепа на семейната среда чрез различни социални услуги. След това е настаняване при близки и роднини, като за последната година тази мярка е наложена в 4800 случая. Настаняване в дом или в приемно семейство е следващата мярка, наложена в 2400 случая, два пъти по-малко от настаняването при близки и роднини.

Водеща мярка за закрила, когато детето се извежда от семейството, е настаняване при близки и роднини, тоест в разширеното семейство. Всички приемни родители са задължени от закона да поддържат връзка с биологичните родители на детето дори когато те са в затвора. Има дори мерки на Съвета на Европа, които насърчават връзките на родители в затвора с техните деца. Има редовни свиждания с биологичните родители и всеки, който поне малко е работил в социалната сфера, знае, че основно задължение на приемните родители е да осигуряват свиждания и да поддържат връзка с биологичните родители. Това е факт и той произтича от нашето законодателство. Всички тези документи, включително Стратегията, в основата си се стремят да подобрят семейната среда. Защото споделеното разбиране е, че семейството е най-добрата среда за детето“, категорична е тя.

Що се отнася до дезинформацията, че деца се дават на хомосексуални двойки, д-р Банова изрично казва, че в България законодателството не разрешава дори брак между хомосексуални партньори, следователно нито едно дете не може да бъде настанено в хомосексуално семейство от социалните служби.

Към част втора >>

Снимки и видеа: © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Политическа Евровизия 2019: Виж кой говори

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/politicheska-evrovizia-2019-vizh-koy-govori/

Темата за европейските избори като единствена изява на пряко участие на гражданите във формирането и респективно в работата на европейските институции няма как да подмине големия въпрос: съществува ли европейско гражданско общество и европейска публична сфера? Дефинирането на тези понятия обаче би отнело твърде много време и място, запазено тук за обобщение на политическите дебати в кулминационната фаза от предизборната кампания за следващия Европейски парламент. Затова съвсем накратко.

Публичната сфера се възприема като социалното пространство, в което се изразяват различни мнения, обсъждат се проблеми от общ интерес и чрез комуникация, в която всеки може да участва, се търсят колективни решения. Или иначе казано, публичната сфера е онзи задължителен компонент, без който не би могло да просъществува което и да е общество, възприело и отстояващо демократичните ценности.

Къде обаче свършва националната публична сфера – тази, в която хората говорят на един език и в относителна степен споделят една идентичност поради факта, че са се родили в границите на една и съща държава; и къде започва европейската, като се има предвид, че освен граждани на държавата си сме и граждани на Европейския съюз? Едната сфера част ли е от другата? Има ли йерархия помежду им? Или пък конфликт?

Европейска публична сфера или Вавилон?

Съществува широк консенсус в подкрепа на тезата, че се наблюдава процес на европеизация на националните публични сфери на държавите членки вместо изграждане на същинска европейска публична сфера. Важна за европейската интеграция цел, чиято реализация минава както през медиите, така и през политиците и обществените институции.

За да се създаде европейска публична сфера, гражданите следва да имат много по-близък контакт с политическия живот на институциите на ЕС. Стъпки в тази посока, заложени в Лисабонския договор, бяха засилването на участието на националните парламенти и въвеждането на нова форма за директно влияние върху законодателния процес (и по-точно върху законодателната инициатива, съсредоточена в Европейската комисия) – т.нар. Европейска гражданска инициатива.

Друга такава идея, чиято евентуална реализация засега се отлага във времето, бе създаването на транснационална листa като контрапукт на „капсулираните“ национални листи. Опитът за сформирането на такава листа, чрез която част от „овакантените“ от Обединеното кралство места да бъдат разпределени между личности, избирани от всички граждани на ЕС, целеше именно стимулиране на интереса и мобилизиране на избирателите от отделните държави членки.

Същевременно през 2014 г. за пръв път бе осъществена друга подобна инициатива с потенциал да произведе усещането у избирателите, че имат думата при определянето не само на лицата на Европейския парламент, но и на основната фигура в Европейската комисия, наричана още „пазителката на договорите“. Като една от най-ярките изяви на т.нар. парламентаризация на ЕС през изминалите близо 70 години, през 2014 г. председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер бе избран по системата Spitzenkandidat (водещ кандидат). Така европейският гласоподавател не само избира представители на националната партия, чиято програма и политическа линия подкрепя, но има предварително очакване кой и какъв ще е председателят на Европейската комисия, стига неговата партия да е част от най-голямото европейско политическо семейство в ЕП.

Кралят е мъртъв, да живее кралят!

Отстоявайки прилагането на тази система въпреки скептицизма на Франция и Германия, повечето европейски партии обявиха своите водещи кандидати няколко месеца преди провеждането на изборите в края на май т.г. Това са подкрепеният официално от ГЕРБ председател на ЕНП и бивш евродепутат Манфред Вебер, вицепрезидентът на настоящата ЕК и бивш министър на външните работи на Холандия Франс Тимерманс (С&Д), президентът на Алианса на консерваторите и реформистите на Европа Ян Захрадил (ЕКР), бившият каталунски вицепремиер и евродепутат Ориол Хункерас (Европейски свободен алианс). Останалите европейски семейства излъчиха по двама и повече водещи кандидати, като само АЛДЕ номинира девет души, в т.ч. настоящата еврокомисарка за конкуренцията Маргрете Вестагер, с чието име в последно време се асоциират солените глоби на Google, и Ги Верхофстат (бивш министър-председател на Белгия, лидер на АЛДЕ в ЕП и главен координатор на ЕП в преговорите за Брекзит). Европейската левица пък залага на словенката Виолета Томич – главен докладчик на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за правата на ЛГБТИ хората, и Нико Куе – испанец по народност, до неотдавна генерален секретар на стоманолеярите в белгийски профсъюз.

Тъй като не произтича от учредителните договори, процедурата Spitzenkandidat не задължава Европейския съвет в лицето на държавните и правителствените ръководители на членките на ЕС да издигне официално кандидатурата на онези водещи кандидати, чиято европейска политическа група е събрала най-много гласове на изборите. Тоест назначаването на Вебер за председател на ЕК не е императив. И в този ред на мисли шансовете на Тимерманс не бива да бъдат отписвани.

Евровизия за политически лозунг

Логично увличането на европейските граждани в процеса на (косвен) избор и легитимиране на председателя на ЕК не се изчерпва с представянето на водещите кандидати. Нужни са публични дебати между същите тези лица, които трябва да спечелят подкрепа не само от избирателите в държавите си, но и от широката европейска публика.

През 2014 г. водещите кандидати за настоящата ЕК взеха участие в общо 10 дебата в седмиците преди изборите, половината от които противопоставиха пряко двамата главни претенденти за поста – Жан-Клод Юнкер (ЕНП) и Мартин Шулц (ПЕС). Само едно от тези 10 събития – състоялият се на 15 май 2014 г. в пленарната зала в Брюксел телевизионен дебат, на който бяха поканени всички водещи кандидати – получи широко медийно отразяване, включително чрез предаване на живо с превод на всички 23 официални езика на ЕС.

Колаж от снимките на шестимата участници

Шестимата водещи кандидати, които ще участват в големия дебат на 15 май © Европейски парламент

И тази година датата на телевизионния дебат е същата. БНТ ще излъчи събитието на живо от 21:00 часа българско време, но освен по обществената телевизия, дебатът може да бъде гледан и онлайн в платформата на организаторите European Broadcasting Union. Той ще се състои на същото място, а шестимата участници, определени още от 4 април, са Нико Куе, Маргрете Вестагер, Ска Келер, Манфред Вебер, Ян Захрадил и Франс Тимерманс.

Тимерманс и Захрадил вече се изправиха един срещу друг в първия дебат на 29 април т.г. в Маастрихсткия университет в едноименния холандски град, където е подписан Договорът за ЕС. В този дебат взеха участие още Виолета Томич, Бас Айкхаут („Зелените“/ЕСА) и Ги Верхофстат. Общото впечатление от представянето на кандидатите обаче бе определено от една от малкото паневропейски медии Euraktiv като вяло, най-вече поради отсъствието на Вебер (чието извинение звучи несериозно, при положение че е знаел датата година по-рано) и липсата на по-съществена полемика.

Тимерманс и Вебер все пак успяха да загреят за големия дебат на 15 май, срещайки се във Флоренция две седмици по-рано на събитие, организирано от Европейския университетски институт. Към тях се присъединиха Ги Верхофстат и Ска Келер, или иначе казано, във Флоренция нямаше нито един представител на евроскептична или антиевропейска политическа сила, въпреки че поканата е била изпратена до всички партийни групи.

Европейски отговор на злоупотребите с лични данни и монополно влияние на американските технологични гиганти, като Google, Facebook, Amazon, недопускане политиката на хаоса на Тръмп да разклати допълнително ЕС и съсредоточаване на усилията в борбата с климатичните промени са част от темите, които кандидатите за председател на ЕК, от една страна, приоритизират, а от друга, не се разминават съществено в позициите си. Като най-силно е оценено от аудиторията на първия дебат представянето на Тимерманс (43%), следван от Айкхаут (36%), Верхофстат (9%), Захрадил (7%) и Томич (5%).

Базираният в Брюксел български журналист Георги Готев, който отрази флорентинския дебат (наречен „Състоянието на съюза“) за Euraktiv, също посочва Тимерманс като най-солиден участник, докато според него Вебер е заел по-скоро защитна позиция по време на втория дебат.

И четиримата водещи кандидати се обединиха около схващането, че е нужна институционална реформа, която да засили ролята на ЕК и ЕП за сметка на Съвета на ЕС. В тази връзка фаворитът за председателския пост в ЕК Манфред Вебер декларира намерението си да превърне всяко предложение на ЕП в законодателна инициатива. Верхофстат е на мнение, че пълната отговорност за бюджета на ЕС трябва да бъде в ръцете на ЕП. Също така той е човекът, който най-сериозно от всички е вдигнал мерника на технологичните компании и преди всичко на Facebook.

Дали отказвайки да посочи конкретни имена при споменаването на „някои други държави“ (наред с изрично назованите Унгария, Полша и Румъния, където върховенството на закона и гражданските права са в риск), Ска Келер е имала предвид и България, може би ще стане ясно на 15 май.

Произведено в България

Ден преди големия дебат в Брюксел, на 14 май, в предаването „Референдум“ ще се състои третият поред телевизионен дебат между българските кандидати за Европейския парламент. БНТ анонсира поредицата си от четири предизборни дебата като част от безплатните форми, организирани от обществената телевизия в месеца на кампанията, давайки възможност на всеки кандидат да изложи идеите и позициите си по най-важните от негова гледна точка европейски теми.

„Алфа Рисърч“ запита аудиторията на обществената медия дали сред кандидатите за ЕП има такива, които могат успешно да защитават националните интереси. Утвърдителен отговор според социологическата агенция са дали 63,5% от зрителите. Сондирани бяха мненията на българските гласоподаватели и относно качествата, които трябва да притежава един евродепутат, като най-силна подкрепа събраха честността (71,2%), политическият опит (41,1%) и амбициите (36,9%), следвани от родолюбието (33,1%), образоваността (29,2%), авторитета в обществото (23,3%) и добрата дипломация (20,8%). Благосъстоянието и добрата външност са посочени като важни според около 2% от анкетираните.

В първото издание на предизборния „Референдум“ на 30 април участие взеха трима водачи на листи – Костадин Костадинов (ПП „Възраждане“), Настимир Ананиев („Волт“) и Димитър Байрактаров („Презареди България“), както и Димитър Митев и Димитър Карбов, кандидати съответно от листата на КП „Движение Заедно“ и на КП „Патриоти за Валери Симеонов“ (НФСБ и „Средна европейска класа“). Социологическите проучвания не дават шансове на нито една от тези политически формации, част от които евроскептични, да излъчи български депутат в следващия ЕП. Пълният запис на дебата може да бъде гледан онлайн на сайта на БНТ.

Във второто предизборно издание на предаването от тази седмица възможност да се представят на българските избиратели отново имаха петима души – лица на партии и коалиции, намиращи се далеч под електоралния праг от 5,88%: Никола Апостолов от КП „Път на младите“ (НДСВ и ПП „Новото време“), проф. Боян Дуранкев ( „Коалиция за България“), арх. Емил Мечикян (коалиция „Възход“), д-р Георги Димов (ПП „Атака“) и Венета Маджистрели („Глас народен“). И този път основните въпроси, поставени пред участниците в дискусията, бяха свързани със сигурността и миграцията (бежанска криза, икономически мигранти, Дъблинско споразумение), доходите (минимална европейска заплата), европейските политики (оперативни програми, общата политика на ЕС за сигурност и отбрана), корупцията и злоупотребата с европейски средства (позиции относно Европейската прокуратура), националните каузи (двойни стандарти, пакетът „Мобилност I“, енергетика). Подобно на първия предизборен дебат, между някои от участниците се разрази непродуктивна конфронтация (преобладаващо междуличностна или идеологическа), в която бе въвлечена и водещата Добрина Чешмеджиева.

Важността на дебатите

За това какви позиции имат и как стоят на политическата сцена идеологически (уви, твърде рядко по някакъв друг начин) повечето лица, които са се устремили към политиката или вече са в нея, човек може да се ориентира доста лесно. Има ги социалните медии, представящи се за „дигитален площад“, има ги платените форми в повечето електронни и печатни медии и т.н.

Това обаче са солови изяви. Дебатите дават една по-различна перспектива и разкриват много повече за аргументацията и поведението на съответния политически субект. Ако искаме да имаме публична сфера (била тя и виртуална), усилието тези дебати да бъдат гледани и слушани, а след това коментирани обективно и критично, трябва да бъде направено. А решението не дали, а на кого си струва да се даде шанс да участва в европейската политика, трябва да бъде взето в оставащите дни до 26 май.

Заглавно изображение: © Max Pixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европейският контекст: Пред какви проблеми е изправен ЕС?

Post Syndicated from Христо Христев original https://toest.bg/pred-kakvi-problemi-e-izpraven-eu/

Не за първи път европейската интеграционна система и изграждащите я държави членки преминават през период на криза – достатъчно е да си спомним за т.нар. Криза на празния стол от 1960 г., когато френските представители напускат европейските институции за половин година; за неуспеха на първия и втория механизъм на координация на паричните единици на държавите членки; за затегнатите отношения на Великобритания с европейските партньори по времето на Тачър и прословутото ѝ тропане по масата с фразата „Искам си парите обратно!“. Същевременно оригиналността и мащабът на кризата, през която преминава днес Европейският съюз, са свързани с наслагването на няколко фактора, които правят особено трудно за ЕС да преодолее ситуацията на изпитания, в която се намира.

Криза на ценностите

Член 2 на Договора за ЕС определя, че европейското обединение се основава на ценностите на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, на зачитане на достойнството и правата на човека, в т.ч. и на лицата, които принадлежат към малцинства. Според Договора тези ценности са общи за държавите членки, защото отразяват европейския модел общество, основано на плурализма на идеите, равенството на гражданите, толерантността, справедливостта, солидарността. Прокламирани като условие за присъединяване и принадлежност към ЕС, тези основни ценности дълго време се считаха за безусловна даденост, а присъствието им в началото на договорите, уреждащи европейската интеграция – за символна формула, която отразява едно окончателно осъществено положение за всички държави от Съюза.

От повече от пет години насам обаче в редица държави членки започнаха да се проявяват съществени дефицити в зачитането на принципа на правовата държава. Във фокуса на вниманието попаднаха преди всичко Унгария и Полша, като срещу двете държави след множество предупреждения беше открита процедура по чл. 7 от Договора за ЕС, която цели да установи наличието на съществен риск от нарушаване на изискванията, произтичащи от принципа на правовата държава. Проблеми със спазването на основните правни положения на този принцип могат да се наблюдават и в други държави членки, като Румъния, България, а за съжаление, в някаква степен вече дори в стари и установени демокрации като Италианската република, в която серия действия на министъра на вътрешните работи Матео Салвини, свързани с третирането на бежанците или еднополовите двойки, са извън всякакво съмнение несъвместими с класическия модел на правова държава – такъв, какъвто е развит и прилаган досега.

В този контекст от години различни специалисти и анализатори алармират, че Европейският съюз е изправен пред тежък проблем, а не пред моментни девиации на политическия процес и функционирането на публичната власт в отделни страни. Няма да е пресилено да кажем, че в хода на времето проблемът се оказа дори по-съществен. Все повече признаци са налице, че днес не става дума за разминаващи се тълкувания по отношение на основни изисквания, произтичащи от принципа на правовата държава. Изправени сме пред хипотези на целенасочено и последователно разграждане на европейския демократичен модел, възприет в страни от Централна и Източна Европа след падането на тоталитарния комунистически режим в края на 80-те години на миналия век.

В същото време следва да се подчертае, че този проблем засяга и някои стари държави членки или установени демокрации като вече споменатата Италия или дори Франция. И тук не става въпрос просто за някакви идейни различия за политиката, която трябва да се провежда по отношение на миграционните потоци, регулирането на икономиката или развитието на ЕС. Свидетели сме на поставянето под въпрос на защитата на основните права, на представителната демокрация, както и на други основни гаранции за съществуването на демократичен порядък и свободно общество, като ограничаването на концентрацията на властта или ограничаването на произволното ѝ упражняване. Достатъчно е в тази връзка да видим как се развива управлението на коалицията между „Пет звезди“ и крайнодясната „Лига“ в Италия или какви предложения отстоява крайната десница или протестът на „жълтите жилетки“ във Франция.

Кои са причините за тази криза на ценностите, в която живее днес Европейският съюз? Отговорът вероятно се намира в сечението на няколко основни елемента:

  • ерозията или липсата на демократична и гражданска култура в голяма част от обществото в редица държави от ЕС, както в Централна и Източна Европа, така и в стари европейски демокрации;
  • генерализирането на корупцията като определящ фактор за развитието на политическия процес и упражняването на публична власт в различни държави от Съюза без наличието на достатъчно ефикасна възпираща реакция от европейските институции;
  • липсата на работещи решения за проблемите на бедността, неравенството и социалното изключване на големи групи от обществата в редица държави от Съюза;
  • перверзните ефекти от използването на новите информационни и комуникационни технологии, които водят до радикализиране на мненията и засилване на антагонизма в обществото, до партикуларизация на публичната среда, до криза и изчезване на класическите медии за сметка на комуникацията в интернет и социалните мрежи, с невиждана досега възможност за профилиране и манипулация на потребителите на публично значима информация.

Липса на консолидирана обща визия за бъдещото развитие на ЕС

Видно е, че към настоящия момент между държавите членки на ЕС се проявяват няколко основни виждания за еволюцията на европейското обединение, които много трудно могат да бъдат примирени. Едната визия е за Европа като силно федерално обединение, което разполага с ефективни общи регулиращи инструменти, за да решава проблемите, надхвърлящи националните граници. Тази визия може би най-ясно изразява президентът на Франция Еманюел Макрон.

Очертава се и една по-прагматична, умерена, да я наречем „оптимална“ визия за еволюцията на европейската интеграция, която търси да ограничи европейското обединение до неговите икономически измерения, да не позволи задълбочаването му, освен в отделни области, и то под контрола на държавите. Тази оптимална визия за Европа продължава да залага на регулативната конкуренция в икономически и социален план и отказва да приеме необходимостта от ефективни общи решения на социалните проблеми в ЕС. Може би точно в тази логика следва да бъде разчетен отговорът, който даде новият лидер на германските християндемократи Анегрет Крамп-Каренбауер на предложенията за реформиране на ЕС, направени от френския президент.

Има и друго виждане за бъдещето на ЕС, което цели да ограничи европейския процес до едно голямо пространство за свободна търговия, като сложи край на общата регулация на нивото на Съюза. Това винаги е била предпочитаната визия на Обединеното кралство, но тя намира израз и в позициите на редица партии в Централна и Източна Европа.

Накрая, има и виждане за Европа на нациите, или отечествата, което през последните години се опитва отново да ни представя националната държава като Рай на земята. Тази митична Европа на отделните нации, които могат да постигнат всичко, защото са изключителни, неповторими и най-вече по-добри от всички други, може да видим в позициите на Орбан и Качински, в тезите на крайната десница, на националпопулизма и на новите „консерватори“ в Италия, Франция, Нидерландия, Швеция, Австрия или България. Макар да не смеят да заявят това открито, носителите на това разбиране не целят в дъното на нещата нищо повече от това да разрушат ЕС – било защото никога не са споделяли европейската идея; било защото в действителност отричат ценностите на демокрацията и свободното общество; било защото смятат, че са взели каквото могат от ЕС и той повече не им е необходим.

Изправени пред тези различни виждания за бъдещето на ЕС, не може да не си поставим въпроса: възможно ли е европейската интеграция да продължи без категоричното налагане на една от тези визии? И възможно ли е изобщо да има бъдеще европейското обединение без достатъчно ефективни общи форми на регулиране, без инструменти за преодоляване на проблемите, които отдавна са надхвърлили националните граници? Възможно ли е икономическото състояние и позитиви, постигнати от ЕС досега, да бъдат запазени и развити без консолидирането на същинска обща икономическа и социална политика на равнището на Съюза? Категоричното ми убеждение е, че това е реторичен въпрос.

Външни фактори

В равносметката на трудностите, пред които е изправен днес ЕС, не може да се подценява тежестта на различни външни за Съюза фактори върху развитието на кризисните тенденции, от които е засегнато европейското обединение във вътрешен план. И в тази връзка не може да се отрече, че ЕС се намира в изключително деликатна и сложна геополитическа ситуация. Между противоречивата и в определени отношения неадекватна политика на администрацията на Тръмп в САЩ, между агресивната и войнствена политика на Путин в Москва и глобалната експанзия на режима в Китай, Европейският съюз в действителност се намира в общ контекст, който прави значително по-трудно преодоляването на вътрешните му проблеми. Всеки от посочените външни фактори е свързан с особени рискове за ЕС, което налага да бъде намерен в полезен период от време отговор на вътрешните кризи за Съюза, за да бъде способен ЕС да отстои положението и ролята си в глобален мащаб.

За първи път след Втората световна война САЩ имат президент, който не следва ясна политика на партньорство и приятелство с Европа. Ако оставим настрана проблемите във функционирането на самата американска демокрация и в самото американско общество, които разкриват избора на Тръмп, липсата на сериозен и надежден партньор от другата страна на Атлантика изостря и задълбочава специфичните проблеми с другите глобални фактори.

От години режимът на Владимир Путин развива агресивна и предизвикателна политика спрямо ЕС и западната общност. Налице са достатъчно доказателства, които позволяват да се заключи, че Москва води политика на целенасочена и умишлена дестабилизация в редица държави от ЕС, насочена към изостряне на вътрешните проблеми и бъдещо разпадане на европейското обединение. Публикации в редица авторитетни европейски медии показаха как режимът на Путин процедира, за да финансира и координира действия на партии на крайната десница в различни европейски държави.

В този контекст не трябва да бъдат подценявани и пропагандните кампании от Гьобелсов тип, които се развиват в интернет и социалните мрежи и които по един видимо добре организиран начин използват порочните ефекти от масовата употреба на нови комуникационни технологии, най-вече профилирането, микротаргетирането и партикуларизацията на публичното пространство. Достатъчно ясни примери в това отношение дават кампанията за Брекзит, антиимигрантските, антиевропейските или хомофобските кампании в различни европейски държави, в това число и в България. Организирани през едни и същи мрежи и профили, чрез интернет тролове и ботове, зад всички тези кампании се вижда почеркът на режима в Москва. Особено красноречив пример за техниките на тези кампании на антидемократично ментално отравяне на европейските общества беше акцията срещу Истанбулската конвенция през 2018 г. в България и в редица други страни от Централна и Източна Европа.

Накрая, макар много от нас да продължават да гледат към Китай с една странна смесица от любопитство, усещане за екзотика и криворазбран романтизъм и да разглеждат отношенията с Китай като изключителна възможност в икономически план, време е да се осъзнаем и да не забравяме нито за миг, че преди всичко, Китай е най-голямата и най-мощна тоталитарна държава в света. В тази държава никога не е преставал да съществува режим на управление, основан на унищожаването на личната и обществената свобода. И развитието на новите технологии открива нови и невиждани досега възможности за тотален контрол върху живота на всеки гражданин.

В това отношение е повече от интересно да се разбере какво представлява новата система за наблюдение, профилиране и социално „кредитиране“ на хората в Китай, която беше въведена в някои китайски градове, а до 2021 г. трябва да действа в цялата страна. Новите технологии позволяват на тоталитарния режим да запази и засили властта си в страната, обмисляйки и изнасянето на китайския модел навън. Не трябва да имаме никакви съмнения, че това представлява изключителна опасност пред модела на свободното общество и пред европейската демокрация. Ако досега можехме да се отнасяме лековерно към историята, че китайският тоталитаризъм е обърнат навътре, експанзията му в Африка и особено разгръщането в Европа на инициативата „Пътят на коприната“ трябва да сложат край на наивността и да ни накарат да променим разбирането и отношението си към Китай. Не можем и да продължаваме да се правим, че не разбираме, че конкуренцията на китайските производители представлява риск за европейската икономика, и на този риск трябва да бъде намерен адекватен отговор.

Дали проблемите, пред които сме изправени, са преодолими? Дали има защо да търсим заедно преодоляването им? Всичко, което постигна европейската интеграция през седемте десетилетия на своето развитие, и всичко, което Европейският съюз конкретно гарантира като права и възможности на гражданите на обединението, за мен оставя един-единствен възможен отговор на този въпрос: няма друг успешен път.


Настоящата публикация е първата част от лекцията „Европа под въпрос(и)?“, изнесена от автора в Университета на Лотарингия по покана на Европейския университетски център и Градската агломерация на Нанси.

Заглавна снимка: Ian S.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Задочни репортажи от Каракас, част втора: Точката, от която няма връщане назад

Post Syndicated from original https://toest.bg/zadochni-reportazhi-ot-caracas-2/

По време на протестите от края на април тази година само за два дни е имало пет убийства, три от които на малолетни. Това съобщи Алфредо Ромеро, директор на венесуелската неправителствена организация за защита на правата на човека Foro Penal. Няколко дни по-късно проф. Гонсало Имиоб, зам.-директор на същата организация, осъди изчезването на група военни, които застанаха на страната на Хуан Гуайдо по време на протестите на 30 април тази година.

Часът е 4:45 на 3 май 2019 г. Чувам WhatsApp в просъница. Нямам съмнения, че това е Валиенте. Само с него общувам през приложението в такъв час. Минали са точно три дни след началото на опита за преврат във Венесуела и това е първото съобщение, което получавам от него оттогава. Надигам се бавно и разговорът ни започва с въпрос от моя страна:

Откъде знаете, че тези хора са изчезнали?

Всички медии тук пишат за това – как след като Гуайдо съобщи от военната база „Ла Карлота“, че една част от военните го подкрепят, те са изчезнали безследно. Аз имам две обяснения. Възможно е да са се скрили, за да не ги заловят колегите им, които подкрепят Мадуро. Но е много възможно да си ги хванали и ако е така, повече никога няма да ги видим…

Запознах ви с Валиенте* в края на март, когато токът във Венесуела спря за повече от три дни, а малко преди това големите световни медии съобщиха за десетки хиляди, умиращи от глад и болести из цялата страна. Сега ви връщам към разказа му за Венесуела по повод опита за преврат там в края на април и началото на май.

С Валиенте продължаваме да разговаряме единствено по WhatsApp. Помолих го да ни разкаже за протестите от първо лице – как се организират, колко хора се събират, има ли наистина насилие срещу протестиращите, – защото той твърди, че е бил на почти всеки един от тях.

Не е лесно да се опише случилото се на 30 април и 1 май, тъй като все още всички ние, които бяхме по улиците на Каракас, се опитваме да разгадаем какви бяха целите на опозицията. Не говоря за видимия прочит на събитията – той е ясен. Говоря за това, което стои „зад завесата“.

Ето хронологията на събитията, а вие преценете сами.

На 30 април, около 4:00-4:30 часа сутринта, Хуан Гуайдо се появява пред военната база „Ла Карлота“ в Каракас, която е обичайна точка за срещи за граждански протести. С него са група от около 40–50 военни и изненадващо, най-важният политически затворник в страната – Леополдо Лопес. Той е основател и ръководител на политическата партия „Народна воля“ (Voluntad Popular). От този момент (4 ч.) социалните мрежи буквално се взривиха. На мен ми се обадиха в 6 ч., изкъпах се и побързах да отида на мястото пред „Ла Карлота“.

Пристигнах в 7 ч. сутринта. Успях лично да видя Гуайдо и Лопес. Малко по-късно Гуайдо си тръгна, но Лопес остана на мястото. След мен се стекоха още много хора, за да подкрепят протеста, който опозицията нарече операция „Свобода“ (Operacion Libertad)…

Лидерът на опозицията Хуан Гуайдо в ранната сутрин на 30 април 2019 г.

Към 8 ч. пристигна първата полицейска команда от около 20 полицейски мотоциклети с по двама мъже на всеки мотоциклет. Носеха пистолети, пушки, гранати със сълзотворен газ. Започнаха да стрелят по нас със сълзотворен газ и успяха да разпръснат голяма част от масата, която се беше събрала. Бяхме около 2000–3000 души, когато започна битката. Малко по-късно пристигнаха 3–4 бронетранспортьора и сблъсъците продължиха до късния следобед. Така завърши този епизод.

30 април 2019 г., 8 ч., Каракас, военните нападат

Имаше ли въоръжени хора сред протестиращите?

Ще Ви отговоря с един плакат:
Плакат

„Никога не съм виждал толкова много храбреци без оръжие и толкова много въоръжени страхливци, както във Венесуела.“

Но на въпроса Ви. Никога не съм чувал или виждал някой от протестиращите да носи огнестрелно оръжие на шествията. Преди години, по времето на Уго Чавес, гласуваха закон, който забранява носенето на огнестрелно оръжие от цивилни лица. Обикновено отговорът на хората на полицейските репресии е един и същ – хвърлят се камъни, коктейли „Молотов“ или използваме каквото имаме подръка…

Този път не очаквахме сблъсъка, всичко дойде много изненадващо. Бяхме изправени срещу моторизирани полицаи, военни, които дойдоха от самата военна база, както и срещу бронетранспортьори. Тази битка беше буквално пушки срещу камъни (аз поне не видях дори да се хвърлят коктейли „Молотов“).

Ако има нещо любопитно в този случай, то е, че силата, с която разпръснаха протеста пред „Ла Карлота“, беше много по-малка, отколкото можеше да бъде. Същият сценарий се е повторил в 10–20 основни града във Венесуела. Имаше репресии срещу демонстрантите, но с много по-малко сила от това, на което са способни военните и която обикновено виждаме. Нямаше ги дори обичайните атаки на правителствените паравоенни формирования, т.нар. „колективос“.

Вие на колко от протестите бяхте?

Посетих почти всички протести, може би 90–95% от тях. Но искам да се върна към това, което казах, че за мен е по-важно – какво стои зад завесата на тези протести.

Предполагаме, че Гуайдо и другите лидери са искали да проведат изненадваща операция преди голямата манифестация за 1 май. Мислили са, че имат подкрепата на части от военните сили, но военните така и не излязоха да покажат такава подкрепа. Гуайдо и лидери от опозицията направо „бомбардираха“ социалните мрежи с призиви към военни и цивилни да излязат и да покажат подкрепа, но докато броят на цивилните стигна 10 000 (може би), то нямаше повече от 100 (дори съм щедър с това число) военни на протеста. Това не ме учудва. Не мисля, че някой от висшестоящите генерали биха подкрепили Гуайдо. Всички те са пряко замесени в правителствен бизнес и още по-лошо – в наркобизнес, и нямат никаква изгода от смяна на управлението.

Още по-интересно е, че успяха да освободят Лопес в паралелна операция, очевидно съгласувана с политическата полиция (SEBIN), която го пазеше под домашен арест. Как стана това все пак? Тези въпроси се дискутират сред протестиращите и това, което се говори между нас, е следното:

Предполагаме, че е имало преговори как Мадуро да напусне страната. Имало е руски самолет, готов да го откара. Също така пак само предполагаме, че министърът на отбраната (генерал Владимир Падрино), главният директор на президентската военна гвардия (генерал Дала) и председателят на Върховния съд (Майкел Морено) са сключили сделка с опозиционните сили, включително с представители на международната коалиция, която подкрепя Гуайдо. И тази сделка е била да предадат Мадуро и той да бъде изведен от Венесуела.

Ноооо… някое колелце в целия този план не е сработило. Мадуро не напусна страната, но пък я напуснаха други „големи риби“, като съпругата му Силия Флорес, председателката на избирателната комисия Тибисай Лусена и семейства на други висши представители на чавистко-мадуристкия режим.

Докато това се е случвало, директорът на политическата полиция (генерал Кристофер Фигера) изразява в Twitter своето несъгласие с управлението на Мадуро. След 2 часа вече е бил уволнен и заменен от генерал Гонзалес-Лопес, доверен човек на Диосдадо Кабело. А Кабело е бивш говорител на парламента и човек с – меко казано – силна задкулисна власт.

Как бихте описали емоцията на хората, които са по улиците на Каракас?

Терор + разочарование + надежда + очакване + гняв + сила + разочарование + унижение = всичко заедно.

Да поговорим за опозиционните лидери. Спомням си как през последните години медиите разказваха, че опозицията във Венесуела е разединена, че лидерите ѝ дори „воюват“ помежду си. Имаше един момент, когато изглеждаше, сякаш Енрике Каприлес е обединил опозицията, но след неуспеха на изборите за президент като че ли всичко се върна в старото си русло. Различен ли е Гуайдо?

Да, това беше така. Но причините за разединението не бяха толкова борбите между лидерите. Просто лидери нямаше. Гуайдо не е харизматичен, не се отличава с нещо специално, по-скоро изглежда обикновен човек. Може би точно от това се нуждаем днес. От интелигентен, честен млад човек… Смел, готов да поеме риск, но умерен в същото време.

Енрике Каприлес, за съжаление, показа, че не притежава необходимите качества да бъде такъв. Моите уважения и към наскоро освободения Леополдо Лопес, но той беше прекалено егоцентричен, индивидуалист. Надявам се престоят му в затвора да го е научил на малко смирение. Старите лидери са изхабени, всички до един!!!

Има много коментари, в които се предполага, че ако Хуан Гуайдо вземе властта, ще дойде момент, в който няма да е по-различен от Николас Мадуро.

Аз не мисля така. Личността на Гуайдо и действията му са последователни. Аз лично вярвам, че Гуайдо е единственият човек от опозицията, който може да ни поведе към целта да подредим Венесуела наново. Дали ще успее, или не, ще видим…

А вярвате ли, че опозицията има достатъчно останала енергия да продължи, след като г-н Мадуро каза, че опитът за преврат е изцяло потушен?

Вярвам! Струва ми се, че вече се намираме на точката, от която няма връщане назад.

Какво имате предвид?

В нашия случай няма как да се върнем към спокоен живот, при положение че има толкова много хора, които гладуват, и в същото време навсякъде в страната се ширят болести, тероризъм и престъпност. Не е възможно дори и само защото нашата криза прелива в съседните страни и ги засяга пряко…

Има много коментари, че ситуацията във Венесуела е предизвикана умишлено от САЩ. Вие какво мислите?

Да, знам тезата, че САЩ иска да заграби нашия петрол и нашия суверенитет. Но проблемът не е в това, поне според нас. Нещата тук са много по-сериозни – ние се борим с един наркорежим. За разлика от други страни в криза, където политиците си играят на престъпници, при нас престъпниците се опитват да си играят на политици и затова катастрофата на Венесуела е истинска.
*Събеседникът ми пожела да остане анонимен, затова избрах за него името Валиенте, което на испански означава „смел, храбър“.

Заглавна снимка: Валиенте сред протестиращите в Каракас. Заснет е от негов приятел, на когото не иска да назовава името.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо папата отиде при бежанците?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-papata-otide-pri-bezhantsite/

Помощ, папата е дошъл, за да докара на България бежанци! В този дух бяха част от реакциите на посещението на папа Франциск в бежанския център във „Враждебна“. „Защо искат да опорочат едно такова силно политическо посещение и за народа, и за хората, и за католиците. Едва ли не е дошъл да докара мигрантите“, реагира Бойко Борисов, видимо изнервен. Премиерът обаче отказа да коментира защо папата е решил да посети точно бежански център.

Седмици наред централните телевизионни новини показваха какви приготовления се правят за посрещането на най-важната личност в католическия свят, как репетират децата от град Раковски, в какви дрехи ще са облечени. Темата за посещението му при бежанците беше някак „сметена под килима“. Но нямаше как да не се отрази, когато все пак се състоя.

Защо му беше на папа Франциск да ходи при бежанците? Нямаше ли достатъчно католически общности и висши държавни лица, които да удостои с присъствието си? И представители на други религии (без православните), с които да направи обща молитва?

Разбира се, папата направи и тези неща. Посещението му при бежанците обаче беше въпрос на кауза и на изразяване на позиция. Първо, защото той е известен с призивите си в подкрепа на бежанците. Второ, защото няма как да не знае по какъв начин България третира хората, които търсят убежище. Знае и че държавата на практика не интегрира малкото бежанци, останали в България.

Историята с отец Паоло Кортези: „България загуби много от това“

Трето, но не по значение – ако повечето българи са позабравили случилото се с отец Паоло Кортези през 2017 г., Ватиканът помни. Нека си припомним и ние.

През 2017 г. бежанската вълна вече беше поотшумяла (доколкото 11 000 души изобщо могат да се нарекат „вълна“). В опит да намери жилище на четиричленно семейство от Сирия с легален статут, Агенцията за бежанците се свързва с отец Кортези, който е свещеник в католическата църква в Белене – беден град в Северна България с постоянно намаляващо население. Той изявява желание да приюти семейството, което първоначално е посрещнато от около 300 представители на местната католическа общност с хляб и сол.

Четиримата сирийци, напуснали страната си, след като домът им е бил разрушен, обаче изглеждат огромна опасност за общинския съветник от коалицията „Демократи и патриоти за Белене“ Красимир Тодоров. Според отец Кортези именно той, заедно с двайсетина свои приятели, е в основата на масирана кампания срещу сирийското семейство. По време на сесия на Общинския съвет Тодоров поставя въпроса защо не е поискано съгласието на общината за настаняването на семейството. И прави хипотези, че ако сега пуснем едно семейство, скоро може да дойдат още 50.

Докато Паоло Кортези обяснява, че няма правило да се пита една община за всеки, който се заселва на нейна територия, антибежанската истерия в града ескалира, а свещеникът получава заплахи. В началото на март семейството е принудено да напусне Белене. След него отец Кортези също напуска страната, за да намери смелост да се завърне през есента на същата година. И да бъде отличен с голямата награда „Човек на годината“ в ежегодния правозащитен конкурс на Българския хелзинкски комитет.

Междувременно броени седмици след напускането му едната от двете католически църкви в града – именно тази, в която е служил Кортези – е подпалена. По повод временното му отзоваване (на практика – по-скоро прогонване) католическият свещеник определя сам себе си като бежанец:

Днес това се случва със сирийските бежанци, преди малко повече от 70 години гонените са евреите. Тогава те са били бежанците в Европа. Утре може да се случи и на мен. Всъщност аз вече съм бежанец – хулен, заплашван със смърт, гонен. Днес виждаме как действат законите на джунглата, където онзи, който вика по-високо, се разпорежда с власт и решава съдбите на хората, вместо това да правят законните институции и почтените граждани.

Оценката на отеца за политиката на България по отношение на бежанците е повече от критична:

Мисля, че всички разбраха какво се случи през последните няколко дни в мирния град Белене. Не успяхме да защитим едно бягащо от война, достойно и мирно сирийско семейство с права и с абсолютно редовни документи на пребиваващи в България бежанци. В Белене умря България, в Белене умря справедливостта. Не знам дали държавните институции си дават сметка, но България загуби много от това. […]

Да, случилото се в Белене не е прецедент. Надявам се да не се случи отново. Това е срам за един народ. Това е срам за институциите. Това е срам и за Църквата. Да не могат да защитят правата на едни бежанци, които имат всички законни права да получат убежище.

Отговорността на институциите

Случилото се в Белене действително не е прецедент. През 2014 г. казанлъшкото село Розово прогони 17 сирийски бежанци, от които 6 деца. В началото на 2017 г. двама афганистански тийнейджъри бяха прогонени от Широка лъка, а кметът на Елин Пелин отказа да настани и да издаде документи на сирийско семейство, което накрая беше принудено да напусне града. Помним и „ловците на бежанци“ като Динко и Перата и как първоначално премиерът дори хвалеше инициативата да се „обезвреждат“ мигранти със „свински опашки“.

Недопускането на бежанци в някои населени места е логично последствие от реториката на държавните институции по отношение на хората, търсещи убежище, възпроизвеждана и от повечето медии. Официалният наратив е как да не ги допускаме да пресекат границата „незаконно“, а новините са най-вече за това колко от тях са „заловени“. Беше изградена дори ограда на границата ни с Турция с цел да се спре влизането на бежанци в страната.

Тоталната неспособност на държавата да се справи с няколко хиляди бягащи от война човешки същества беше свързана не на последно място и с липсата на желание да се справя. И да признава проблемите в бежанските лагери, например физическото насилие или крастата. Така физическото оцеляване на тези хора остана най-вече в ръцете на доброволци и неправителствени организации. Много от бежанците панически потърсиха спасение в други страни, основно в Германия. А нещата, които разказаха там за престоя си у нас, са достойни за филм на ужасите.

Българската православна църква на практика също не направи нищо за бежанците – нито да им помогне, нито да се опита да промени ксенофобските и расистки нагласи по отношение на тях. На този фон страховете на местните хора към чуждите и различните стават обясними. Още повече когато се експлоатират политически, какъвто е случаят в Белене.

За сравнение, в страни като Германия, където бежанците са многократно повече, но и като цяло неизмеримо по-добре приети, водещият наратив е за потребността на тези хора от приемане и подкрепа. А в новините се показват техните човешки истории, както и проблемите в страните, от които бягат.

Католическата църква в България и бежанците

За разлика от отношението към правата на жените и ЛГБТИ темите, по въпросите, свързани с бежанците, Католическата църква в България е адекватна на католицизма в Западна Европа. Голямата католическа организация „Каритас“ например извършва интеграционни дейности, с каквито публичните ни институции отказват да се занимават. През 2017 г. организацията по един или друг начин е помогнала на повече от 2000 бежанци. Било с психологическа подкрепа, било с курсове по български език, било със съдействие при намирането на жилище, личен лекар, адресна регистрация и какво ли още не. Интеграционният център „Св. Анна“ към „Каритас – София“ организира и всевъзможни образователни дейности за деца и възрастни – от курсове по езици, през професионално квалификация, до театър и други изкуства.

Вероятно заради това Държавната агенция за бежанците се е свързала с отец Кортези вместо с Община Белене – представителите ѝ са знаели, че е доста по-вероятно Католическата църква да свърши работа, отколкото местната власт. И ако бежанските деца във „Враждебна“ са изпълнили пред папата музикална програма на български език, заслугата да могат да общуват и пеят на български е не на последно място на „Каритас“.

Що се отнася до самия папа Франциск, той поставя силен акцент върху изключените от обществото – онези, които са бедни, маргинализирани, онеправдани. Освен че се застъпва за бежанците навсякъде по света, той е и първият папа, подал ръка на гей хората – разбира се, с редица условности, като се има предвид, че става дума за тежка и консервативна институция като Католическата църква.

Пред бежанските деца в България той каза, че пътят им е бил изпълнен с болка, и ги помоли да се молят за него. Да призовеш някого да се моли за теб означава да признаеш значимостта му като човешко същество. „Трябвало е да оставите родината си и да търсите друга. Но винаги остава надеждата. Светът е изпълнен с емигранти, с хора, които търсят ново място за живеене, и техният път е един кръст“, каза още той, намеквайки, че без миграция съвременният свят нямаше да бъде възможен.

Папа Франциск, чието светско име е Хорхе Марио Берголио, е от Аржентина – страна, която нямаше да бъде католическа и в която нямаше да се говори испански, ако не беше миграцията.

Невротичните реакции към посещението на папата при бежанците във „Враждебна“, начело с тази на Бойко Борисов, са повече от обясними. Разбира се, той не си поставя за цел „да ни докара бежанци“. Жестът му обаче е деликатна оценка на политиката на България в областта на предоставянето на убежище. И тази оценка не е положителна. Жестът му е напомняне, че всеки отделен човек е по-важен от институциите и от официалностите. Че спасението на човека е мисията на Църквата, а християнството не дели хората на „наши“ и „ваши“. И че има от какво да ни е срам, ако имахме малко повече човешки сетива.

Заглавна снимка: © Jeffrey Bruno (Aleteia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Другото шоу на Слави Трифонов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/drugoto-shou-na-slavi-trifonov/

Каквото и да ни предложи Слави Трифонов след спирането на „Шоуто на Слави“ по bTV в края на юли, ще е пак… шоу на Дългия. Може Трифонов да се отдаде на политика, може да пожелае да стане партньор в bTV – нали телевизията се продава, или да купи някоя малка телевизия (BiT?). Сам каза в изявлението си на Гергьовден, че медийната среда е кофти и от сегашната си позиция той и екипът му не могат да направят повече. От друга позиция дали биха могли?

Бихме желали медийната среда да е друга. Имаме други разбирания за свобода. И за начините ѝ на отстояване. Защото, уважаеми зрители, в основата на съществуването на нашия екип е усещането за свобода. Безусловното усещане за свободното изразяване на собственото ни мнение. Защото ние винаги сме говорили на вас като свободни хора на свободни хора. От позицията, в която сме сега, ние не можем да направим повече.

Политиката ли е новото шоу

Човек като него, създал, развил и управлявал успешен развлекателен бизнес две десетилетия, може би ще се справи и с мениджмънта на телевизия от мащаба на bTV, в която работят малко над 220 души – близо четири пъти повече от хората, ангажирани с „Шоуто на Слави“. Собствеността на значима медия дава много по-голяма власт от тази на малка парламентарна група. В единия случай имаш бич, в другия – намордник. Защото ако реши да се пробва в политиката, едва ли ще има друга роля освен на патерица на някоя от големите партии в момента – ГЕРБ или БСП.

В момента прогнозите на прорицателите, които предсказват политическо бъдеще на Слави Трифонов, вървят от група от десетина души в българския парламент до трета политическа сила. Второто би се сбъднало само ако някое извънредно събитие – голяма афера, признание или скандал – довърши започнатото чрез „Апартаментгейт“ и „къщите за гости“ без гости и предизвика предсрочни избори заедно с местните наесен.

Преди да нагази с двата крака в политическото, Трифонов ще трябва да отговори на въпроса кой му плаща за това – или поне сценаристите да измислят приемливо обяснение. Нали сам каза, че като шоумен винаги е бил честен с нас, а „откровеността е най-добрата политика по принцип“. Въпреки че е състоятелен човек с ясен произход на богатството си, едва ли ще вложи собствени средства в начинание, което би изисквало значително по-голям ресурс от този за организацията на подписите за референдума.

Не че сме питали Бойко Борисов откъде е взел парите за старт в политиката. Освен ако не вярваме в лакърдиите как двамата с Цветан Цветанов си заложили домовете – къща в Банкя и апартамент от 85 кв.м в столичния квартал Дианабад, и взели два заема от по 440 000 лв. от Банка ДСК, за да се яви ГЕРБ на парламентарните и на европейските избори през 2009 г.

Въпросът за парите е сиамски близнак с другия:

С кого ще си партнира

Как с кого, с омбудсмана Мая Манолова, е отговорът по подразбиране. Хъшът и защитничката на унижените и оскърбените. Двамата са пакетирани заедно поне от година, а след като амбициите на Манолова за кандидат-кмет на София бяха порязани, тя може и да продължи към друг политически връх. Само че за целта трябва да има партия, партията да е изградила структури, а структурите да имат грижата да агитират и работят за избиратели. Цветан Цветанов знае как.

А ако това не е отговорът по подразбиране? Значи, ще е с други партньори.

Макар преди години Трифонов и Борисов да си развалиха отношенията заради един имот, не пречи да намерят отново общ език. Имат повече прилики, отколкото разлики, а една е от особено значение – бива ги да демонстрират политиката на твърдата ръка. Освен това „децата на народа“ се котират на родната политическа сцена, както и антисистемните играчи – тези, които се обявяват срещу статуквото, за каквито се представяха и Волен Сидеров, и Николай Бареков, и Яне Янев. Колеги припомниха и Жорж Ганчев, и Любен Дилов – в крайна сметка няма ограничения за това какъв да е по професия и кариерно развитие политикът.

Историята – старата и новата – показва, че извън монархиите, когато управленци са били и хора с ментални нарушения, напълно неконтролирани и неконтролируеми, властелини единствено по силата на наследения трон, в демократичните държави актьори, комици, бизнесмени, търговци на недвижими имоти и пр. могат да станат политици и дори управляващи. В днешния свят, когато наблюдаваме как залязват старите върхушки, а движения срещу елитите се появяват практически във всяка държава, новите играчи, които показват достъпност, говорят на разбираем език и приличат на „съседското момче“, са приветствани повече от всякога.

Кауза или…

Досега Слави Трифонов е успявал да използва политическите промени и да застане на страната на тези, които идват на власт. При това – да го направи със замах, да нахъса хората така, както направи на един митинг през размирния януари 1997 г.: „Искам да предупредя всички управници сега и за в бъдеще, че ако не внимават, ще се случи какво – ще настане боят!“ Виденов и БСП падаха от власт, задаваше се новото управление на СДС и Костов. Което не попречи година по-късно, през февруари 1998 г., „Хъшове“ да падне от БНТ заради пилотното си и скандално предаване, в което бяха намесени и газ, и „Мултигруп“, и „Надето Михайлова“, танцуваща на кол, и Иван Костов, който краде часовник от Хелмут Кол.

Сега, обявявайки, че ще раздаде на почитатели подаръците, оставени от гости на шоуто, Слави Трифонов успя да повиши интереса към себе си – и към предаването, в оставащите три месеца до края на шоуто. Тази лотария е къде-къде по-интересна, особено с мерцедеса, който е голямата награда.

Преобладаващото мнение е, че Трифонов и компания изпуснаха момента да се втурнат в политиката. Аргументът за това е успешната кампания със събраните подписи за референдум, когато „Шоуто“, неговите сценаристи и шефът им Слави Трифонов се оказаха сериозен фактор в българската политика. Те спечелиха над 2,5 милиона граждани, гласували за референдума, което е с близо милион повече от най-добрия резултат на ГЕРБ – при появата им на парламентарните избори през 2009-та. Допреди три години социолозите даже включваха в проучванията си „евентуална партия на Слави Трифонов“.

Влизането в политиката обаче демаскира. В телевизията имаш ефир и аудитория от стотици хиляди всеки делничен ден, твоята гледна точка често става тяхна гледна точка, но в политиката такава диктатура не може да ти се удаде.

За шоуто като за шоу

Да, в последните 4–5 години шоуто загуби – изтъркаха се съвсем шегите, пошлостта преобладаваше, цинизмът граничеше с простащина, изобщо шкембе чорба с много чесън и люто. Напуснаха комици, които обаче така и не успяха да конкурират „Шоуто на Слави“. Впрочем никой не успя. През годините в различните телевизии се пробваха различни формати, които днес можем да си спомним само с помощта на Google.

В тези близо 19 години, почти колкото шоуто на Опра Уинфри, имаше интересни гости, забавни моменти, добра музика – всичко, каквото трябва да има вечерно токшоу, и пиков рейтинг доста дълго време. Независимо дали гледаме шоуто, или не го гледаме, Слави Трифонов ще ни липсва. Дори и заради толкова нашенското мразене, завист и плюене по „чалгаря“ по форуми и социални мрежи и предвкусване на провала му в политиката, ако реши да се впусне.

Но най-напред ще липсва на bTV – с какво да запълни късния праймтайм. Телевизията, чието бъдеще е още неясно, не е готова за тази липса и може би ще излезе от положение с някоя филмова поредица. По каналите на медийната група продължават да се въртят повторения на шоуто.

Независимо дали Трифонов е избрал политиката, или не, време беше да се оттегли от правенето на шоуто. Дори и да пълни националния стадион „Васил Левски“ и зала „Астория“ в Лондон, младежката аудитория живее във времето на интернет и на стрийминг услугите.

За негова чест е редно да се припомни, че от школата на „Шоуто“ излязоха звезди – артисти и певци, които продължиха кариерата си. Това, което е известно в шоубизнеса, е, че Трифонов се грижи за хората си – и възнагражденията им, което не се чува за конкурентите му. Не е тайна голямото му его. Нито филантропията му – известно е, не от него, че е помогнал и помага на много хора с лични средства.

И въпреки че говори за „медийна свобода“, шоуто му не е медия. През годините видяхме много от политическата конюнктура и задкулисно договаряне с политически щабове.

Факт, че интервюто с Бойко Борисов беше провал, както и останалите беседи с първите хора в държавата. Но през юни 2005 г. на дивана при Слави Трифонов, в едно любопитно интервю, лидерът на ДПС Ахмед Доган каза, че всяка партия си има обръчи от фирми.

Сега въпросът е: след като стърча в шоубизнеса, ще се изкуши ли Слави да стърчи в политиката? За негово добро – надяваме се, не.

Заглавна снимка: Стопкадър от концерта на Слави Трифонов и „Ку-Ку Бенд“ „Има такъв народ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

10 месеца след избиването на животните в Странджа: Въпроси, дела и фермери на ръба на оцеляването

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/10-mesetsa-sled-izbivaneto-na-zhivotnite-v-strandzha/

Миналото лято държавата унищожи 4000 овце и кози в Странджа. Вместо 30 000, обявени от Българската агенция за безопасност на храните (БАБХ) за болни от чума. Останалите бяха спасени заради силния граждански и политически отпор срещу произвола на институциите. Днес, десет месеца по-късно, собствениците на унищожените животни продължават да се чувстват предадени от държавата си. А в региона никой не вярва, че там е вилняла чума. Сполетялото ги зло си обясняват с конспиративен план на кабинета „Борисов 3“ за обезлюдяването на Странджа и планове за заселването на бежанци там.

През февруари т.г. организацията „Четири лапи“ се обърна към еврокомисаря по здравеопазване и безопасност на храните Витянис Андрюкайтис с молба Европейската комисия да изясни ситуацията с обявената през лятото на миналата година епидемия от чума по дребните преживни животни и да се произнесе дали действията на БАБХ и на нейния изпълнителен директор Дамян Илиев са били в синхрон с действащото европейско законодателство. Сред въпросите на организацията е и доколко директорът е нарушил разпоредбите на това законодателство със своята първа заповед за умъртвяване на животни в Странджа от 20 юни 2018 г., издадена преди да бъде обявено първичното огнище на заболяването, както и преди да бъде потвърдена болестта от Европейската референтна лаборатория за чума по дребните преживни животни. Към момента обаче от ЕК конкретни отговори по зададените въпроси не са получени, твърдят от „Четири лапи“.

Делото на фермерите от Болярово

В сряда, 8 май, в Административния съд в Сливен се проведе заседание по делото, заведено от собственици на стадо овце в Болярово срещу заповед на директора на Областната агенция по безопасност на храните в Ямбол от 10 октомври 2018 г. за евтаназия на животните и заличаването на фермата им. Преди това делото беше гледано в Ямболския административен съд, но адвокатите на ищците поискаха отвод заради демонстративна пристрастност и отказ на съдията да допусне доказателства. Пред „Тоест“ адвокат Владимир Шейтанов коментира, че и на трите заседания съдът показал, „че е гъвкав да се покланя на властта“. След последвалите масови самоотводи на магистрати делото бе прехвърлено в Административния съд в Сливен.

Пламен Пасков, ветеринарен лекар и ръководител на голяма ветеринарна диагностична лаборатория в Москва, обслужваща 168 клиники, посочи пред „Тоест“ неоспорими, по думите му, обстоятелства, които поставят под съмнение правилността на действията на българската държава и които по-скоро доказват, че епидемия от чума по дребните преживни животни в Странджа не е имало.

Първо, в България няма сертифицирана лаборатория с правото да извършва това изследване. Второ – опитът да бъде излъгано обществото, че софийска лаборатория е закупила реагенти чрез софтуерна фирма за изследване на чума по овцете и козите, а в същото време болестта не фигурира в списъка на изследванията, качен на официалния сайт на лабораторията. Трето – от френската лицензирана лаборатория има документирани доказателства, че пробите са направени лошо и от тях не може да се установи нито географският район, от който са взети, нито от какъв вид животни – кози, овце или… динозаври.

От лицензираната лаборатория, която според д-р Пасков не се ползва с особен авторитет и във Франция, от 1337-те проби в първата изпратена партида 28 са върнати с положителен резултат. Ветеринарният лекар, който е и свидетел на стопаните от Болярово, уточнява, че може да става дума за техническа грешка, тъй като заключенията не отговарят на клиничната картина на животните. Затова в лабораторията според Пасков са длъжни да пазят дублиращи проби и при необходимост да ги изследват повторно, за да направят типизиране на вируса и да посочат щрихкода на заболяването.

Но след като лабораторията твърди, че има документирани доказателства за компрометиране на пробите, следва логичният въпрос:

Могат ли изследванията да дадат достоверен резултат?

Затова и в съдебната зала адвокатите Шейтанов и Чакърова поискаха да им бъде предоставена цялата документация от извършените изследвания на пробите от стадото в Болярово, взети в няколко последователни дни от трима различни лекари. Владимир Шейтанов посочи, че съдът трябва да установи дали има основания за издаване на въпросната заповед, в която е посочено, че има опасност от разпространение на заразата. Защото ако няма неоспорими доказателства за болестта, то отпада и основанието за издаването на тази заповед. Адвокатите настояват съдът да се произнесе и дали има предварителна заповед на министъра на земеделието и храните, която законът е предвидил за такъв род заболявания. Владимир Шейтанов твърди, че такава заповед от министър Порожанов няма, което прави последвалата и обжалваната от стопаните в Болярово заповед на директора на БАБХ – Ямбол нищожна, както и мерките, посочени в нея.

На предишното заседание на съда, проведено на 12 декември м.г., Шейтанов обосновава тезата си, че фактическа обстановка не се създава с документи, и то частни, каквито по правната си квалификация са тези на ответника в лицето на Областната дирекция по безопасност на храните. Със съдържанието на тези документи не може да се докаже нищо. А що се отнася до фактите, твърди Шейтанов, тях са ги видели те, като адвокати, д-р Пасков, в качеството си на свидетел, много медии и стотици граждани, които са били в селата с унищожените стада:

„Не можеш да постановиш акт, който противоречи на действителността. Този акт не може да промени действителността. Стадото е живо и ти не можеш да го направиш мъртво; то е здраво и ти не можеш да го направиш болно“, коментира пред „Тоест“ Шейтанов.

„БАБХ излъга, като обяви пред Международната организация за безопасност на животните, че стадото от Болярово е унищожено, а животните – убити. Стадото си е живо и има прираст от 100 агнета. Всичките животни – около 280, са в отлично здраве и са наблюдавани от ветеринарен лекар. Обаче за държавата стадо няма, фермата е заличена и стопаните не получават субсидия. И въпреки настояванията ни

БАБХ отказва да вземе проби от животните, за да се докаже, че те са здрави.

А собствениците им не могат да продават нито животните, нито месото, нито млякото им. И са на ръба на оцеляването заедно със стадото си“, коментират от страната на ищците.

От юли 2018 г. досега от Европейската комисия не са докладвали за нови огнища на чума в България. А обществото така и не разбра от нашите институции откъде дойде заразата. Вирусът на чумата е крайно неустойчив и може да се пренася единствено от болно на здраво животно при непосредствен контакт. Времето за заразата е от три до седем дни, а до две-три седмици болестта започва да се развива с бурни признаци и животните започват да умират: при козите – до 70% от популацията, при овцете – от 30 до 60 на сто.

През 2017 г. в Турция има 93 огнища на болестта, но нито едно от тях не е в европейската част на страната. През 2016-та има едно регистрирано огнище в Чанаккале, но и този град, разположен на азиатския бряг на Дарданелите, е далеч от България. От БАБХ нито отрекоха, нито потвърдиха дали е възможно собственици на стада в Странджа да са използвали жива ваксина срещу чума, разрешена в Турция, но забранена в ЕС, което да е причина при кръвни изследвания да се установява ваксинален щам. А в писмо до Тихомир Томов, един от доброволците, подкрепили стопаните на животни в обявените за огнища на епидемията села, от БАБХ признават, че не разполагат с информация относно щама на откритото заболяване „чума по дребните преживни животни“ в Странджа от лятото на 2018 г.

Решението по това дело на Сливенския административен съд е много важно. Защото от него зависи не само съдбата на една фамилия и на едно стадо животни. То индиректно ще докаже и дали в България е имало епидемия от чума по овцете и козите, или не. Затова Владимир Шейтанов е в кореспонденция с еврокомисаря Андрюкайтис, с министъра на земеделието и храните на Германия и с Националната лаборатория за чума по дребните преживни животни във Франкфурт. Защото ако в България не се намери съд, който да осъди българска институция, със сигурност в Европейския съюз има такъв, категоричен е адвокатът.

Дали историята с измислената чумна епидемия в България е свързана с изграждане на газопроводи, или заселването на бежанци в Странджа, или с други подобни конспиративни мотиви, няма да коментирам.

Но ако съдът – български или европейски, докаже, че чума по овцете и козите у нас не е имало, на управляващите няма да им се размине само с оставката на министър Порожанов,

над когото премиерът е разпънал чадъра на своето благоволение, (не)знайно защо след всичките му провали и скандалите, свързани с източването на Държавен фонд „Земеделие“.

Тогава оставка ще трябва да подаде целият кабинет „Борисов 3“.

Заглавна снимка: © pxhere

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Реформите в Китай и съдбата на едно мое произведение

Post Syndicated from Сюе И-уей original https://toest.bg/reformite-v-kitay-i-sudbata-na-edno-moe-proizvedenie/

Преди няколко месеца за пръв път помолихме китайски писател да напише нещо специално за поредицата ни „Китай отвътре“. Сюе И-уей ни изпрати текст, който пасна идеално на концепцията ни – лична, но показателна история, в която индивидуалната съдба е неизбежно направлявана от големите политически вълнения.

На първо време, това е поредното свидетелство колко рязка промяна настъпва в обществената среда с обявяването на реформите през 1978 г. Много писатели обръщат внимание на това явление, наблягайки предимно на вълната от забранени дотогава произведения на изкуството, която се влива изведнъж в Китай. Би Фей-ю говори за това в своята лекция „Ние сме плод на реформите и отварянето“. Нин Кън също засяга този момент в романа си „Три триота“, където разказвачът си спомня за прочутата пекинска зала, в която за пръв път се изнасят симфонични концерти и се прожектират класически западни филми – „когато влезеш в „Червената пагода“, може да си още от старата епоха, но когато излезеш, вече си напълно нов човек“. Идват времена, в които светът вече не е черно-бял, както го е описвала дотогава маоистката идеология.

Хронологичното есе на Сюе И-уей показва как през всичките 40 години реформите не са съвсем плавни, както може би изглежда на пръв поглед в ретроспекция, а почти през цялото време висят на косъм, движат се „пипнешком през реката“, както казва самият Дън Сяопин, и са застрашавани в различни периоди от различни политически и социални безпокойства. Като например кампанията за „прочистване на духовното замърсяване“, обявена от Дън през октомври 1983 г. именно заради стъписващото навлизане на западни ценности и лайфстайл в годините след обявяването на реформите; тя засяга всичко външно, сторило се застрашително на тогавашните власти – от еротична литература до екзистенциална философия. Или малко по-късната кампания срещу „буржоазния либерализъм“, по време на която продължават дебатите за отношенията между хуманизъм, демокрация, марксизъм и социализъм. И разбира се, клането на площад „Тиенанмън“ през юни 1989 г. – повратната точка, след която, както твърди писателят Ю Хуа, китайската икономика започва скорострелното си развитие, докато твърде малко хора вече се интересуват от въпроса за демократичната свобода.


Сюе И-уей

Сюе И-уей © Личен архив на автора

Може би е късмет детството на едно китайче, предопределено да стане писател, да премине в абсурдистката драма на Културната революция. Но безспорно е късмет две години след спускането на завесата на тази драма, сутринта един ден преди Коледа, детето да бъде събудено от смайващата новина за началото на промените.

Роден съм през април 1964 г. В началото на Културната революция още съм гукал, а в края на 1978-ма бях отличник в гимназията. И вече изпитвах силно влечение към литературата.

През току-що отворената пролука към западната цивилизация не само че за пръв път чух стиховете на Пушкин и Петьофи, но мярнах и пламъците на модернистката литература и екзистенциалната философия.

В деня преди Коледа водещата новина от високоговорителите мигновено наруши обичайното неделно утринно спокойствие. Тя беше за успешното приключване на Третия пленум на XI Централен комитет в Пекин и до ден днешен ми се струва смайваща. След нея „класовата борба“ се оттегли от сцената на китайския живот, а в центъра ѝ застана „икономическият градеж“. Така се вдигна завесата на една нова пиеса – изстрадалият Китай официално навлезе в епохата на реформите и отварянето.

Първото десетилетие от реформите съвпадна точно с формиращите години от живота ми. Ако използвам думите на Сиймъс Хийни, житейският ми път и литературното ми развитие по това време се „римуваха“ с историята на китайските реформи.

Например през октомври 1983 г. кампанията за „прочистване на духовното замърсяване“ предизвика първия психичен срив и първото бягство в живота ми, което, макар и реално продължило едва седмица, фиксира „бягството“ като основен мотив във всички мои произведения. Или началото на 1987 г., когато политическата кампания срещу „буржоазния либерализъм“ ме подтикна към по-радикално мислене относно конфликта между индивид и общество и задълбочи симпатията ми към „другостта“, което остави голям отпечатък върху творчеството ми.

След дипломирането ми през лятото на 1985 г. започнах работа в търговския отдел на Хунанския институт по електроника в родния ми град Чанша. Тази дейност беше в пълно съзвучие с университетската ми специалност и в пълно противоречие със собствените ми интереси.

И така, избягах още веднъж, завърнах се скришом в Пекин и в аудиториите на бившия си университет завърших първата си повест. Това беше автобиографична творба, в която главният герой е студент, запален по поезията, млад творец със същата душевност като моята. В столицата далеч от дома той води живот наопаки: денем спи, за да отблъсне посредствения свят, а нощем, буден и тревожен, търси истината и светлината сред мрака.

Съвременната китайска литература, която също като реформите се движеше „пипнешком през реката“, се държеше настрана от такива бунтарски персонажи. През следващите две години и половина повестта ми се люшкаше с политическия вятър от редакция на редакция, докато не дойде август 1988 г., когато се появи на челно място в списание „Писател“.

Научих новината за публикуването на дебютната ми творба ми някъде в началото на лятото на 1988 г., но заради преживелиците през последните години все още не смеех да повярвам, че тази новина ще се превърне в истина, която ще издържи проверката на практиката (статията „Практиката е единственият критерий за проверка на истината“, публикувана на 10 май 1978 г. във вестник „Гуанмин жъбао“, беше един от първите сигнали за предстоящото настъпване на реформите).

За да отблъсна тревогата на чакането, опитах да се парализирам с преработване и така завърших първия си роман. В самото начало заглавието му беше „Аматьор философ“, но малко преди публикуването го промених на „Изоставяне“. Това също е автобиографично произведение, този път във формата на дневник, съставен от екзистенциалните размишления, житейските наблюдения и самобитните литературни писания на главния персонаж. Хаосът в света изпълва този млад човек с ужас и тревога, подобно на героите на Кафка. Писането му предоставя временно бягство и краткотрайно спокойствие, но не и окончателно освобождение. Накрая той все пак избира да избяга, или по неговите думи, да „изчезне“.

За щастие, успях да завърша този роман през лятото на 1988 година. Запознатите с историята на китайските реформи добре знаят, че 88-ма беше критична за Китай: на обществено равнище ескалираше недоволството и непоносимостта на обикновените хора срещу все по-високите цени и все по-ширещата се корупция вследствие на промените в икономическия модел на страната; а на политическо равнище противоречието между про- и антиреформистките фракции във властта беше нараснало почти до степен на открита вражда. Към края на 88-ма чувството на безпомощност и тегнещо нещастие бяха изпълнили всяко ъгълче на китайския обществен живот. Постепенно осъзнах, че това сигурно е последната възможност бунтарско произведение като „Изоставяне“ да види бял свят в Китай.

Романът излезе през април 1989-та. Всички редактори, които бяха прочели ръкописа или пилотните екземпляри, предричаха, че той веднага ще предизвика сензация в Китай.

Една седмица след двайсет и петия ми рожден ден отидох в издателството, за да взема авторските си бройки. Беше точно денят след публичното обявяване на новината за смъртта на бившия генерален секретар на ККП, реформатора Ху Яобан. След като излязох от издателството, подкарах колелото си край речната дига в посока към моста „Мусиди“, а в главата ми бликаха мисли за сензацията от романа, който още лъхтеше на мастило върху задния багажник на велосипеда ми.

Внезапно от далечината се разнесоха скандирания. Гласовете се приближаваха все повече и повече… Когато стигнах моста, видях как от университетския район се задава гръмогласно шествие. Вперих замислен поглед в превъзбудените студенти. Това е най-противоречивата за мен гледка през четирийсетте години от началото на реформите досега – от една страна, наясно бях, че е настъпило най-важното историческо събитие, през което нашето поколение писатели трябваше да премине; от друга, имах беглото предчувствие, че независимо какъв ще е завършекът на това историческо събитие, след него този Китай, в който „Изоставяне“ може да предизвика сензация, щеше да се превърне в история.

Като повечето хора и аз разбрах за завършека на събитието едва на 4 юни сутринта от западните радиостанции. А предчувствието ми съвсем скоро се потвърди – всички промоционални дейности за „Изоставяне“ бяха прекратени. Първоначално плануваните за публикация отзиви бяха отменени „с оглед на текущите обстоятелства“ (и до днес пазя ръкописа на отзива, който щеше да излезе във вестника на английски China Daily, издаван от Отдела за разпространение на информация към ЦК на ККП). „Изоставяне“, наречен от известния учен Джоу Гуо̀-пин „нашия Чужденецът“ не само че не предизвика предвидената от всички сензация, а след няма и два месеца от излизането му напълно изчезна от полезрението на съвременната китайска литература.

Година и половина след изчезването на романа ми написах повестта „31 декември 1989 г.“ (публикувана през декември 1990 г.), в която историята се развива на фона на „летните събития“ на „Тиенанмън“. Така наруших табу номер едно през следващите трийсет години, което ми навлече големи неприятности и аз самият изчезнах от полезрението на съвременната китайска литература.

След време в едно уединено кафене в Гуанджоу редакторът на повестта си спомни за напрежението, на което той лично и цялата редакция били подложени от страна на специалните служби след публикуването на повестта. Той също свърза литературната ми кариера с историята на реформите и отварянето – каза, че ако не била „южната обиколка“ през 1992 г., с която Дън Сяопин затвърди реформистката линия сред местните ръководители и реално обърна посоката на китайската политика, с мен е щяло да се случи нещо много по-сериозно от просто „изчезване“ от полезрението. И до днес тази негова мисъл ме кара да потръпвам.

И през ум не ми беше минавало, че китайските реформи ще дадат втори шанс на моя литературен живот. След цели пет години изчезване започнах да действам за завръщането си в литературата. През 1997-ма най-ранният и най-известният от разказите ми от цикъла „Шънджънци“ – „Шофьор на такси“, излезе в най-престижното китайско литературно списание, до което преди двайсет години често бях пращал ранните си ръкописи.

Тогава се случи нещо още по-неочаквано. Една привечер в края на 97-ма ми се обади приятел, който ми каза да изляза да си купя вестник „Нанфан джоумо“. В последния брой за годината пишело за мен. Веднага изтичах за вестника и когато го разгърнах, погледът ми попадна на популярната колонка „Интервю със специалист“, където в този брой беше поместен разговор с професор Хъ Хуа̀й-хун от Философския факултет на Пекинския университет. В самия край го молеха за препоръки към читателите и известният учен, освен доста популярната вече „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг, посочваше и една почти напълно неизвестна книга. Според него това беше един от едва трите философски романа в съвременната китайска литература. Открил го случайно преди година в Шънджън – люлката на китайските реформи. Професорът признаваше, че самият той едва не изпуснал този „добър роман“. Поставянето на неизвестно произведение като „Изоставяне“ до „Светът от вчера“ незабавно предизвика интереса на интелектуалците.

Три месеца по-късно излезе брой на „Нанфан джоумо“, в който заглавната статия беше мой текст за историята около публикацията на „Изоставяне“. По това време тази страница беше една от най-следените сред китайската интелигенция. Последваха още отзиви от критици в този и в други вестници из цялата страна. Не закъсняха и академичните статии. А през юни 1999 г. беше издадена преработена версия на „Изоставяне“. Дори не си бях въобразявал, че първият ми роман ще бъде съживен по такъв начин след деветгодишна смърт. Това е чудото, което реформите и отварянето направиха за моя литературен живот.

И това не беше краят на „Изоставяне“. Дванайсет години по-късно три шанхайски издателства изявиха желание да направят преиздания на книгите ми. По това време езиковият ми усет вече беше претърпял голяма промяна и стилът на дебютния ми роман ми се струваше нетърпим, заради което пренаписах него и почти всички останали свои произведения. Новите преработени издания излязоха през май 2012 г. През ноември същата година „Изоставяне“ попадна в списъка „Десетте най-добри книги за годината“, една от най-престижните литературни класации, която се съставя от литературоведи и издатели от цялата страна и се обявява в Шънджън. (Две години по-късно в нея попадна и романът ми „Празното гнездо“ и така станах единственият писател, присъствал двукратно в една от най-показателните за реформите книжни класации.)

Според много хора всичко това е станало възможно единствено заради реформите. На тях се дължат и все по-засилващото се медийно внимание, и още по-важното – читателското доверие към мен. Оказа се, че произведенията ми, особено „Изоставяне“, в което главният герой е писател, силно са повлияли на много млади писатели, израснали в годините на реформите, и за тях аз съм „писателският писател“. Без реформите такъв един „странник“, който никога не е членувал в официални институции като Съюза на китайските писатели, в никакъв случай не би могъл да окаже такова влияние.

През март 2017 г., почти 40 години след обявяването на реформите, романът „Изоставяне“ беше преиздаден за пореден път. Един критик подметна шеговито, че тази „стара книга“ е непрекъсната „новина“. Без съмнение, ако не се бяха провели реформите, не само че нямаше да я има тази непрекъсната „новина“, а и самата „стара книга“ изобщо нямаше да съществува. В този смисъл „Изоставяне“ може да послужи като своеобразно свидетелство за епохата на реформите, за всичките неравенства и обрати, с които са пълни тези 40 години история. Странната съдба на тази книга свидетелства и за това, че китайските реформи още не са приключили.

Ето защо Китай трябва да продължи да се реформира и отваря. Само така чудната история на „Изоставяне“ ще може да продължи и само така китайската литература ще създаде още повече чудеса.

Заглавна снимка: Книги за социално-политическата теория на Дзян Дзъмин (председател на Китай от 1993 до 2003 г.), наречена „Трите представителства“, според която ККП винаги е била представител на най-напредналите производителни сили, на най-напредналата култура и на основните интереси на мнозинството © Wikipedia

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ПП „Атака“ злоупотребява с лични данни

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://yovko.net/ataka-zloupotreba-lichni-danni/

Тази сутрин предпразнично реших да погледна дали в ЦИК правилно е отразен подписа ми в подкрепа на регистрацията на „Демократична България“.

И това беше така, но… за моя огромна изненада открих, че мой „подпис“ е внесен и от ПП „Атака“ в тяхна подкрепа, без някога да съм се подписвал изобщо за тях. Разбира се, би ми било любопитно да науча откъде са се сдобили с личните ми данни, за да се разправям и с тези, които са им ги предоставили (без мое позволение), но едва ли ще имам шанс да науча това.

Но пък жалбата ми до Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) е вече написана и подписана.

Проверете и вие в ЦИК дали някоя партия или коалиция не е злоупотребила с личните ви данни и да е внесла ваш „подпис“ в своя подкрепа без да подозирате. Лесно е. Ако пък ви се наложи да пишете жалба до КЗЛД – този линк ще ви е от полза.

Фактотумът Кошлуков

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/faktotumut-koshlukov/

Да не се бърка фактотум с фактор. Фактотум означава да си нечие доверено лице, също и момче за всичко. А сега – и изпълняващ длъжността шеф на БНТ.

Дали Емил Кошлуков няма да стане и постоянен генерален директор на обществената телевизия след конкурса през лятото? Имаше амбиции за това през 2017 г., но макар и да не оглави телевизията, по-късно го взеха за програмен директор на БНТ1. След като тази седмица генералният директор Константин Каменаров подаде оставка заради потвърдената условна присъда за шофиране в нетрезво състояние, Кошлуков временно зае неговото място до избора на нов титуляр. А под ръководството на и.д. шефа Българската национална телевизия ще отразява кампанията за европейските избори.

Безспорна публична личност ли е Кошлуков, притежава ли качествата да бъде начело на обществена медия – да е сред корифеите на гражданската журналистика с несъмнена почтеност, способност да не се огъва пред силните на деня, да отстоява принципите на журналистиката като занятие с нестопанска цел? Не. Но и предишните няколко души, които оглавяваха БНТ в този век, не притежаваха такива характеристики. А и къде са написани тези критерии, освен в настоящия материал – или ни се искат по подразбиране? Ето това е проблемът. Или поне един от тях. Защото дефинирането на определени цели и механизми на финансиране на една обществена медия определя и кой да я управлява.

Удобният на политическата каста и главно на управляващите (защото те си го избират) СЕМ избира удобни шефове на медиите, които би следвало да наричаме обществени. Председателката на СЕМ София Владимирова, която ще остане още година на поста, не е известна като журналист, работила е за разни забавни предавания, а изстрелването ѝ към СЕМ стана след провала на министърката на външните работи в първия кабинет „Борисов“ Румяна Желева и като кандидат за еврокомисар, и като дипломат. Владимирова отговаряше за връзките с обществеността на МВнР по онова време. Сега тя мотивира избора на Кошлуков за и.д. генерален директор с аргумента, че най-важно е спокойствието в БНТ:

„В деликатния момент, в който, за съжаление, се наложи – при тези форсмажорни обстоятелства, да взимаме такива решения, разбирам хората, с които говорих. Разбирам и тяхното желание да не се споменават имената им. Някои от мотивите бяха лични, други бяха, че телевизията наистина е в много тежък момент. Предстои само след два дни да започне предизборната кампания, предстои посещението на папата в България.“

Последното изречение е умилително. Странно наистина как визитата на папата на 5–7 май би затруднило медия, която съществува от 60 години и поне е изградила и отработила механизми за отразяване на подобни събития. Но да не забравяме, че Владимирова повярва на бележката от телевизия „Алфа“ на ПП „Атака“, че Кошлуков е работил там като програмен директор. В противен случай нямаше как да се яви на конкурса за шеф на БНТ през 2017 г.

Стълб на демокрацията или опорка на властта

Когато медийната свобода в една дефинитивно демократична държава е стабилно ниска, обществените медии трябва да са на висота – защото са един от стълбовете на демокрацията. Ако почти всички други медии се борят за рейтинг заради рекламодателите и да излязат на печалба заради интересите на собствениците си, тъй като са бизнес предприятия, за БНТ, БНР и БТА, медии с обществено предназначение, единствената цел трябва да е осигуряване на качествена информация, особено за хора с по-ниски доходи, които не могат да си позволят други източници на информация.

Те трябва да предоставят „новини за събития, политики и актуални въпроси, които са по-професионални и политически неутрални от тези на останалите медии, и да имат по-високи стандарти на журналистика“, пише Кен Нютън в студията си. Ако комерсиалните телевизионни канали могат да си позволят „меки новини от по-повърхностен характер за личности, политически фигури и стилове“, обществените трябва да имат повече новинарски емисии, публицистика и образователни предавания и да включват малцинствените общности и социално слаби групи.

БНР е добър пример, както и журналистите му, които доказаха през годините, че имат изправен гръбнак и не се страхуват да протестират при опити за цензура или орязване на бюджет. Прави ли това БНТ? Сами изберете отговора, ако гледате програмата на медията.

Безполезните „шапки“ на обществените медии

Общественото на обществените медии са обществените съвети от „значими“, както ни уведомява БНТ, личности. Що е то обществен съвет ли? „Независим консултативен орган, който подпомага изпълнението на обществените функции на БНТ“, а членовете му „наблюдават баланса на различните гледни точки и интереси в програмите на националната телевизия и съдействат за налагане на българската културна идентичност и език“. За тази си обществена дейност те получават и месечни възнаграждения.

Начело на обществения съвет на БНТ е проф. Боян Биолчев, бивш ректор на СУ „Св. Климент Охридски“, а заместник му е певицата Хилда Казасян. Членове са социалният антрополог Харалан Александров, бившият министър по европейските въпроси Гергана Паси, която обаче депозира оставката си тази седмица, писателката Теодора Димова, Мартин Захариев – бивш депутат от БСП и изпълнителен директор на Сдружение „Национален борд по туризъм“, олимпийската медалистка и състезателка по кану-каяк Ваня Гешева, публицистът Иван Стамболов – Сула, рекламистът Иван Киров – Тоби.

Сами по себе си това са публични фигури – къде повече, къде по-малко известни. Ако се съди по продукцията на БНТ обаче, не е ясно с какво допринасят за общественото в нея. Техният мандат е до края на мандата на генералния директор, тоест ще има нови при новия.

Журналистиката – занятие с нестопанска цел

В медийните анализи и проучвания съществува терминът nonprofit news, който няма български аналог, както и nonprofit journalism. В САЩ и в някои западноевропейски държави вече говорят за журналистика от този тип – гражданска и културна институция, която да е финансирана от донори филантропи, така както спонсорират културно събитие или болница. Целта е обществото да получава качествена и доколкото е възможно – неманипулирана информация.

В България още не можем да измъкнем обществените медии от хватката на политиците и да ги накараме да работят за гражданския интерес, вместо да са пудели на властта. А би трябвало, защото получават за 2019 г. общо 117,1997 лв. от парите на данъкоплатците – 67,73 млн. лв. за БНТ, 44,29 млн. лв. за БНР и 5,175 млн. лв. за БТА. (Освен това те имат право и на приходи от реклами.) Когато се гласуваха тези бюджети в края на миналата година, председателят на парламентарната Комисия за култура и медии Вежди Рашидов заяви, че е време да се помисли за обществените медии, тъй като отдавна в тях не са правени никакви реформи. Едва ли заради реформите в БНТ отново се завърна Уляна Пръмова, бивша генерална директорка на телевизията, като началник на дирекция „Информация“.

Впрочем в България работеше медия, която може да се каже, че беше на обществена издръжка, но служеше на частни интереси. Всички, които работеха в нея, получаваха щедри заплати, в т.ч. и Кошлуков, само защото една малка частна банка (КТБ, днес в несъстоятелност) беше предпочетена от държавната енергетика и държавните фирми в областта на транспорта. И над 230 млн. лв. от налетите в банката пари бяха излети в TV7, в която работеха и Емил Кошлуков, и Елена Йончева, и Николай Бареков, и Любен Дилов, и Иван Гарелов и др. И предвид факта, че телевизията не печелеше, а харчеше пари, може и да твърдят, че са правели nonprofit journalism.

Но да се върнем на Кошлуков. Проблемът не е, че отдавна не го помним като един от символите на изгряващата демокрация, а повече като приближен на Доган; нито като депутата, предложил криминализиране на еднократната доза наркотик за собствена употреба, заедно с тогавашните си съпартийци от „Новото време“ Борислав Цеков и Мирослав Севлиевски, приравнявайки жертвите на дрогата с дилърите; нито и като телевизионния водещ, показал среден пръст в ефир. Проблемът е, че той е част от проблема да нямаме обществена БНТ.

Иначе има една добра новина от кадровите размествания – няма да води публицистичното предаване „Още от деня“. И даже са две – втората добра новина е, че ще води само Поли Златарева. Лошата е, че няма да е за повече от 3 месеца.

А през това време „Нова телевизия“ става БНТ на квадрат. Не само защото дългогодишната шефка на БНТ Вяра Анкова стана прокуристка на частната телевизия в навечерието на придобиването ѝ от братя Домусчиеви, а днес е изпълнителна директорка. Нито защото кадри на БНТ бързат по коридорите ѝ. А просто защото и тази медия жизнерадостно размахва опашка пред властта…

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Емил Кошлуков пред Иван Гарелов, 2012 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Избори по време на информационна криза

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/izbori-po-vreme-na-informatsionna-kriza/

От Йоанна Елми и Иглика Иванова

Политическият постулат на XXI в. гласи, че идат ли избори, значи иде и вълна от дезинформация. Или поне така ще бъде, докато не намерим начин да усмирим Левиатана на социалните мрежи, от който самите ние сме част. Преди дни журналистката на „Обзървър“ Керъл Кадуоладър, която разкри мащабната схема на „Кеймбридж Аналитика“, заяви, че надали ще имаме честни избори, докато не потърсим сметка на социалните мрежи и тяхната роля в опорочаването на демократичния процес чрез дезинформация.

Именно това се опитва да направи ЕС в навечерието на изборите за Европейски парламент, които ще се проведат в края на май. По данни на Евробарометър 83% от гражданите на континента смятат, че дезинформацията е заплаха за демокрацията, а 73% са притеснени от разпространението ѝ онлайн в периодите преди избори. Европейският съюз прави стъпки за борба с проблема от 2015 г. насам, а през 2018 г. онлайн платформите и рекламната индустрия се ангажираха с Кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. В процес на изграждане е независима мрежа от проверители на факти, които трябва да улавят и опровергават дезинформацията. Полагат се усилия и в областта на повишаването на медийната грамотност.

Дезинформация, манипулация и профилиране, фалшиви новини

На първо място идва дезинформацията. Тя се състои в умишлено разпространяване на частично или изцяло невярна информация, чиято цел е да повлияе на публичното мнение и да скрие, заглуши или деформира истината.

След края на Студената война дезинформацията традиционно е част от арсенала на Русия. Информационната война, придобила съвсем различни измерения с интернет и социалните медии, е изрично посочена като инструмент във военната доктрина на Русия. В отговор през 2015 г. Европейският съюз създава Оперативна група  за стратегическа комуникация с Източното съседство, която публикува седмичен отчет на своя уебсайт EU vs Disinfo.

Манипулацията може да включва дезинформация, но и други похвати, включително микропрофилиране и таргетиране с цел създаване на персонализирани реклами, които целят да повлияят на мнението на избирателя на чисто емоционално ниво. Тази съвременна практика, която ползва предимно новите технологии, привлече вниманието на света с изобличаването на дейността на „Кеймбридж Аналитика“. Това е компанията, която използва незаконно събраните данни от милиони профили във Facebook за изготвянето на политически реклами по време на последните президентски избори в САЩ, както и на кампанията за Брекзит. Събраните данни дават достъп до определени личностни качества на потребителя, които са разпределени в категории като „невротизъм“, „политически пристрастия“, „религия“, „вяра в астрологията“, „отвореност“, „склонност към споделяне“. На базата на тези черти потребителите се таргетират с определен тип политически послания, например невротичните личности са податливи на страх от инвазия – тоест бежанците биха били подходяща тема.

Най-накрая се спираме за кратко и на фалшивите новини – понятие с широка дефиниция, което умишлено избягваме в този текст поради неговия пропаганден характер и употребата му от най-различни политически играчи. Конструкцията е любима още от Хитлеровата Lügenpresse, през рециклираните от Тръмп fake news, та чак до таблоидите на Делян Пеевски, които редовно използват подобен език в клеветнически и очернящи кампании.

Планът за противодействие на ЕС

В своето Съобщение от 26 април 2018 г., в което начертава европейския подход за борба с дезинформацията, разпространявана онлайн, ЕК извежда следната дефиниция за дезинформацията: „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да се въведе в заблуждение обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“.

През есента на 2018 г. Комисията публикува мерки за гарантиране на свободни и честни европейски избори, съдържащи кодекс за реакция спрямо дезинформацията, който засяга онлайн гиганти като Google, Facebook, Twitter и Mozilla, и план за действие с дезинформацията.

Една от мерките, залегнали в плана, е създаването на национални звена за контакт като част от единна система за бързо предупреждение, която да изпраща сигнали за дезинформационни кампании в реално време. По този повод в България през март трябваше да заработи такова звено, или т.нар. контактна точка, в структурата на Министерския съвет. До момента информацията в това отношение е оскъдна.

Кодекс на платформите

Разпространяващите съдържание онлайн платформи – по-специално социалните медии, услугите за обмен на видеосъдържание и търсачките – са ключов фактор за разпространението на дезинформация онлайн. За това допринасят разнообразни фактори, заложени в дизайна на социалните медии: критериите, които алгоритмите използват, за да подредят по важност показваната информация, съвременният модел на реклама в цифрова среда, онлайн технологиите, като автоматизираните профили (т.нар. ботове), които изкуствено увеличават мащабите за разпространението на дезинформация. Ползвателите на социалните медии, разбира се, също имат своето участие – част от тях несъзнателно, други – в ролята на тролове.

С Брекзит и Тръмп в една година (2016-та), както и със случая „Кеймбридж Аналитика“, който бе сред доминиращите теми на 2018-та, правителствата смениха тона по адрес на платформите и се заговори за регулация и антитръстови мерки. Обявявайки предложението си за единен за ЕС Кодекс за поведение във връзка с дезинформацията, Европейската комисия акцентира именно върху разкритията относно Facebook и „Кеймбридж Аналитика“, „показващи как точно може да бъде злоупотребявано с лични данни по време на избори“.

Конкретни резултати

На 23 април т.г. Европейската комисия излезе с изявление, с което приветства усилията на онлайн платформите да се борят с дезинформацията преди европейските избори.

„Facebook и Twitter осигуриха свободен достъп до галерия на политическите реклами, а Google тества подобен вариант в момента. […] Независимо от това са нужни още технически подобрения, както и споделяне на методологията и данните на фалшивите профили. Това е нужен инструмент, за да могат експерти, проверители на факти и учени да извършат независима оценка. Същевременно изразяваме съжалението си, че Google и Twitter не са ни съобщили за напредък, що се отнася до прозрачността на рекламите, които се концентрират над определени проблеми (issue-based advertising) – тоест проблеми, които са обект на важни дебати по време на изборите. […] Все още има много за вършене. Очакваме следващите доклади за месец април, които да демонстрират прогрес преди европейските избори.“

В изявлението се съобщава за основни мерки, предприети от три големи платформи – Google, Twitter и Facebook – в месеците преди изборите. Google въвежда нова политика за изборни реклами и съобщава за премахване на значителен брой канали в нарушение от YouTube. Facebook стартира споменатата по-горе галерия на политическите реклами, която включва и Instagram.

Twitter от своя страна също обновява политиката си за реклами с политическо съдържание, като осигурява на Комисията данни за предприети действия срещу спам и фалшиви профили. В доклада не се споменава дали тези мрежи за дезинформация са повлияли на потребители в ЕС.

Въпреки важните стъпки Марк Зукърбърг категорично заяви, че платформата му не може да гарантира, че няма да има външна намеса в евроизборите.

„Със сигурност постигнахме голям напредък… Но не, не смятам, че който и да е може да гарантира това в свят, в който националните държави се опитват да влияят на избори. Не съществува стратегия, която може да приложим и да кажем: окей, проблемът е решен“, каза основателят на Facebook в началото на април.

Зависи от нас

Медийната грамотност е най-добрата превенция срещу политическата манипулация и влияние. Като за начало, дезинформацията не е просто съдържание, което не съвпада с личното ни гледище, както и т.нар. трол не е потребител, който просто има различно мнение.

Дезинформацията често се възползва от алгоритмите в социалните мрежи, които ни предлагат съдържание, подобно на това, което вече сме харесали, споделили или с което сме съгласни – това е т.нар. „балон“. Тя се публикува на сайтове, които имат вид на надеждни медийни източници; има сензационен характер, целящ да привлече вниманието на потребителя и да провокира силна емоция – гняв, страх и възмущение. Етикетирането, семплият изказ и краткостта са характерни.

Веднъж „клъвнал стръвта“, потребителят иска да научи повече. В много случаи дезинформацията е примесена с реални факти и новини с цел автентичност. Тя може да се разпространява от ботове, които бълват съобщения, статуси и коментари с идентичен характер и съдържание. Те могат да бъдат стотици, дори хиляди, а тяхната задача е да създадат впечатление, че историята набира популярност и обществено внимание.

Именно на този етап реални личности, нерядко с влияние и множество последователи, легитимират дезинформацията, споделяйки я в мрежата си. За алгоритмите няма значение дали съдържанието се споделя с цел порицание, възмущение или съгласие – важното е, че тази информация се разпространява.

Какво можем да направим?

На първо място, можем да търсим информация за авторите, собствениците на медията, нейната позиция. Доказаните специалисти в дадена област заслужават вниманието ни и тяхната експертност е важна, за да можем да си изградим информирано мнение. Светлата страна на интернет е, че ни предоставя инструментите, от които се нуждаем, за да бъдем самите ние проверители на факти.

Трябва да се абстрахираме и от емоционалната реакция, която често е основната цел на подобен тип съдържание: в разследването на британската Channel 4 Майкъл Търнбул, мениджърът на консултантската фирма „Кеймбридж Аналитика“, открито заяви, че ако си политик, не е нужно да печелиш спора с аргументи и факти, а просто да контролираш емоциите на електората.

И най-накрая, разпространението на невярно или умишлено изкривено съдържание, дори с цел заклеймяване и възмущение, е в услуга на дезинформацията и спомага тя да стигне до още по-широк кръг от хора. Вместо това можем да отделим време да споделим вярно съдържание или опровержение, спомагайки то да достигне до по-широк кръг от потребители.

Информационната криза продължава и няма изгледи да свърши скоро. Справянето с нея започва на индивидуално ниво. Спасяването на демократичния процес – също.

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За общоприети факти няма друго мнение. Д-р Валери Велев за зачестилите случаи на морбили

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dr-valeri-velev-za-morbili/

Годината е 1721-ва. В Бостън, Масачузетс, върлува епидемия от дребна шарка. Тя ще остане в историята като една от най-смъртоносните през XVIII в., но и като мотивация за първата мащабна кампания за превантивна ваксинация в историята на британските колонии, днес САЩ. Един от основните участници в процеса е бостънският пастор Котън Мадър. Живият му интерес към медицината го превръща в един от най-гласовитите активисти в полза на превантивната ваксинация. Затова и получава „щедър“ подарък – един ден през прозореца му е хвърлена малка самоделна бомба, която, за щастие, не избухва, и писмо с думите: „Котън Мадър, кучи сине, проклет да си! Ето ти една ваксина от мен – малко шарка за теб!“ Въпреки това след 1721 г. случаите на дребна шарка и смъртност вследствие на заболяването намаляват прогресивно.

Регистрираните случаи на морбили в Европа от януари до август 2018 г. © Инфографика: Statista

Пренасяме се в 2019 г. Световната здравна организация (СЗО) съобщава, че случаите на морбили продължават да нарастват в световен мащаб, като за последните три години се наблюдава възходяща тенденция в заболеваемостта. Морбили е една от най-заразните болести в света, като през 2017 г. заболяването е причинило 110 000 смъртни случая.

Най-сериозният фактор за нарастването на случаите на морбили е липсата на ваксинация, най-често в бедни държави. Медицинската инфраструктура в множество страни не е достатъчно добра, за да осигури нужното ниво на ваксинация. В развитите държави пък т.нар. антиваксъри и дезинформацията относно ваксините водят до все повече неваксинирани, а бумът в използването на въздушен транспорт за придвижване помага за разпространението на заразния вирус по цял свят, сочат от СЗО и Statista. През 2014 г. например пътуващ мисионер, член на религиозната група на амишите, посещава Филипините и пренася вируса в общност, в която ваксинираните са сравнително малко.

В България на 22 април със заповед на министъра на здравеопазването бе сформиран Национален координационен съвет за контрол на морбили, чиято цел е да координира ограничаването на разпространението на заболяването. До сряда бяха съобщени близо 500 случая на морбили в 11 области в страната.

В своя блог Боян Юруков проследи пътя на заболеваемостта от морбили. Той подчертава, че „е трудно да се сравняват взривове на дори една и съща болест в една и съща държава. Регионите са различни, динамиката на населението често се различава, времето от годината, миграцията, та дори политическата и международната обстановка влияят“. Ала положението все пак е сериозно. Освен антиваксърите, Юруков също подчертава множество проблеми в проследяването на имунизациите, доверието в лекарите и здравните грижи, която получават най-бедните.

Д-р Валери ВелевЗа причините за морбили, опасността и превенцията разговаряхме с Д-р Валери Велев, завършил медицина и докторантура по инфекциозни болести в Медицински университет – София. Д-р Велев има специализации по медицинска биология и медицинска паразитология, а понастоящем работи като лекар в Детската инфекциозна клиника на СБАЛИПБ „Проф. Ив. Киров“ и е главен асистент в Катедрата по инфекциозни болести и паразитология на МУ – София.


Йоанна Елми: Д-р Велев, какво е морбили, какви са симптомите, кой е застрашен и защо обществото трябва да обърне сериозно внимание на това заболяване?

Д-р Валери Велев: Морбили е едно от най-заразните вирусни заболявания, познати на човечеството. Ако 100 неваксинирани или непреболедували души се срещнат с болен дори само за минути, 95 от тях ще се разболеят. Тоест застрашени са всички неимунизирани.

Другият проблем е, че морбили е една от т.нар. шарки с най-чести и най-големи усложнения. По време на острата фаза голяма част от болните развиват тежки пневмонии, понякога с дихателна недостатъчност, или пък чревни усложнения. При децата под една година са възможни поражения на очите.

Най-драматично е развитието на менингоенцефалити – те водят или до инвалидизиране, или до смърт. В много редки случаи вирусът „мутира“, „скрива се“ в нервните ганглии и около 8–10 години след преболедуване от морбили се развива т.нар. подостър склерозиращ паненцефалит. Това усложнение е нелечимо и бавно прогресира до деменция, кома и смърт.

По отношение на симптомите морбили не се диагностицира лесно от неспециалисти, особено в началото. В първия стадий (2–3 дни) болният е с температура, кашлица, хрема, зачервено гърло – класически симптоми на банална вирусна инфекция. Точно в този период родителите водят децата си по различни ДКЦ-та, болници, спешни отделения и правят контакти с други деца, заразявайки и тях. През втория стадий общото състояние се влошава още повече, но започва появата на обрив по лицето, който постепенно слиза надолу. Очите се зачервяват. Тук всеки лекар би следвало да може да се ориентира за диагнозата и болният да се изолира.

ЙЕ: Министерството на здравеопазването сформира Национален координационен съвет за контрол на морбили, който трябва да ограничи разпространението на заболяването в България. На първо време – има ли опасност от епидемия според вас?

ВВ: Да, мащабите са сериозни. Ситуацията е много по-тревожна от тази, която очаквахме. В момента най-драматично е положението в София-град. София-област и Благоевград по-скоро се успокояват. Категорично опасност от епидемия има. На този етап не можем да прогнозираме как ще продължи процесът.

ЙЕ: Разполага ли държавата с достатъчно адекватни механизми за справяне с подобна епидемия?

ВВ: Съжалявам, че ще го кажа, но не. По мое лично мнение държавата не разполага с мерки да се бори адекватно. Особено тревожно е положението с инфекциозните отделения. На много места в страната те са закрити поради липса на кадри и пари. Буквално липсва достатъчно леглова база за лечение и изолация, както и специалисти по инфекциозни болести.

Драматична е ситуацията при децата с животозастрашаващи усложнения – дихателна недостатъчност или менингоенцефалити, нуждаещи се от реанимационни грижи и апаратна вентилация. Такива деца няма къде да се лекуват адекватно – нито в провинцията, нито в София. Няма болница, която да им предложи лечение от начало до край, с инфекционисти, работещи детски профил, детски реаниматори, детски невролози и интензивен сектор за изолация. Референтната лаборатория не разполага с достатъчно консумативи за изследвания, защото от години Националният център по заразни и паразитни болести е недофинансиран.

Страните с най-много регистрирани случаи на морбили за 2018 и 2019 г. © Инфографика: Statista

ЙЕ: СЗО сочи, че случаите на морбили са нараснали с 300% в световен план, наблюдаваме продължаваща възходяща тенденция. Изтъкваните причини са различни – от липса на ваксини поради бедност и лоша инфраструктура до т.нар. антиваксърски движения в развитите държави. Какво е Вашето мнение и Вашите наблюдения като специалист?

ВВ: Мога да говоря за това, което виждам у нас. Ваксини има, категорично. Те са безплатни, при личния лекар, и всеки има достъп до тях. Мястото на антиваксърите в конкретния случай изглежда преувеличено. Да, огромният брой заболели са неимунизирани, главно от ромския етнос, но сред тях няма осъзната антиваксинална резистентност. Явно, поне у нас, антиваксърските движения са представени от малко на брой хора, но поради тяхната кресливост изглеждат много. Всички, които следим техните изяви, забелязваме, че най-шумните между тях всъщност нямат деца, така че проблемът се корени другаде.

Липсват санкции за родителите, които не водят децата си на ваксинация, както и за личните лекари, които също ги „мързи“ да търсят активно тези свои пациенти и да съобщават за тях.

ЙЕ: Какво би могло да се подобри на институционално ниво, за да бъде по-ефективна борбата със заболяването? А на индивидуално ниво, при всеки един лекар?

ВВ: На институционално трябва да има реални санкции. Тежки глоби, съд. Учебните заведения – детски градини, училища и университети, трябва да се научат да действат по маниера на САЩ. Там тези институции се грижат сами за своите възпитаници и не вярват на „бележки“. Всеки, който кандидатства в елитно и държащо на реномето си училище, дава кръв, за да се провери ваксиналният му статус. Ако липсват антитела срещу конкретен антиген – ваксинира се.

На индивидуално ниво всеки личен лекар, при когото се установи повишена заболяемост от ваксинопредотвратимо заболяване, трябва щателно да бъде проверяван. Ако пък се докаже издаването на бележка за ваксиниране, без такова да е извършено, има юридически стъпки, които се предприемат в случай на документна измама.

ЙЕ: А как можем да поощрим ваксинацията, включително и да се борим с дезинформацията според Вас?

ВВ: Винаги съм казвал, че това трябва да става още в училище. В часовете по биология гимназистите трябва да учат подобни практически, житейски неща, за сметка на сложни биохимични реакции и ботаника.

Когато медиите обсъждат ваксините, трябва да спрат да търсят „и другото мнение“. За общоприети факти няма друго мнение. За медиите обаче съм скептичен. Там жълтото, шарлатаните и хомеопатите винаги ще бъдат по-рейтингови и по-канени от адекватните лекари и учени.

Допълнителна информация

В България съгласно актуалния имунизационен календар се провеждат задължителни профилактични имунизации и реимунизации на определена навършена възраст. Повече информация може да получите на официалната страница на Министерството на здравеопазването.

За жалби и консултации във връзка с оказване на медицинска помощ на всякакво ниво може да се обърнете към Българската асоциация за закрила на пациентите. Подробно описание на случая може да изпратите на [email protected], [email protected] или директно на адрес: гр. София, ул. „Бряст“ №7. От организацията обещават отговор до 24 часа.

В София отварят четири кабинета за безплатна ваксинация в Първа, Втора, Четвърта и Пета градска болница.

Заглавна снимка: © Sara Bakhshi 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Демографията през прав макарон

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/demografiya-prez-prav-makaron/

Данните за демографското развитие на страната през 2018 г. хвърлиха още дърва в огъня на песимизма, обхванал част от населението. Някои медии, очевидно разочаровани от факта, че едни 39 души осуетиха заглавието „Вече сме под 7 милиона!“, използваха аргумента „ама вече сме месец март, така че…“ и отразиха данните на НСИ по план. И все пак демографската криза в страната не е въпрос на мнение, а обективна реалност. Въпреки това

дори последните данни дават някои поводи за оптимизъм, стига да знаем къде да гледаме.

Ще започнем с очевидното – в условията на сегашната възрастова структура на населението нито доскоро покачващата се, а понастоящем устойчиво висока смъртност, нито ниската раждаемост са някаква изненада. Това са дългосрочни статистически зависимости, които никоя стратегия или политика не може да обърне в краткосрочен, че дори и в средносрочен план. Демографските процеси поначало са бавни и това е една от причините за чувството за необратимост, което данните създават. Механичното местене на датата на изчезване на българския народ ту напред, ту назад в календара обаче не ни дава и грам повече информация, отколкото сме имали година по-рано.

Вместо това фокусът трябва да бъде поставен другаде – върху индикатори, които, макар безсилни в краткосрочен план, могат да доведат до корекция на курса.

Обикновено анализът в това направление се изчерпва с прегледа на коефициента на раждаемост,

който обаче далеч не ни убеждава, че идват кой знае колко по-добри дни. Спадът в този коефициент не е някакво дете на демокрацията, както мнозина твърдят, а започва още през 1974-та. Между 1974 и 1997 г. показателят ежегодно се влошава – спадът за периода е от 17,2 на 7,7 живородени деца на всеки 1000 души население. През 2018 г. в страната са родени 62 197 деца – с 1758 по-малко от предходната година. Коефициентът на раждаемост е 8,9‰ – относително ниска стойност, за която обаче има логично обяснение.

Тъй като коефициентът на раждаемост се изчислява, като броят на живородените деца се раздели на цялото население на страната, неговият продължаващ спад не е някаква изненада, а статистически императив. Влошаващата се възрастова структура на населението означава, че все по-малка част от него е на възраст, в която може (или иска) да има деца.

Това е причината Евростат да използва друг индикатор за проследяване на склонността на хората (и в частност жените) да имат деца –

тоталният коефициент на плодовитост.

Този индикатор показва колко деца средно може да се очаква всяка една жена да роди в рамките на своя фертилен период (между 15 и 49 години), а стойността му за България по последни данни е 1,56 деца на жена, което е в унисон със средното за еврозоната и малко по-ниско от средното за ЕС като цяло (1,59 деца). Вижда се, че в нито една държава в ЕС очакваният среден брой деца на една жена не надхвърля 2, което, наред с ефекта от някои положителни фактори, като увеличаващата се продължителност на живота, е сред основните причини за влошаващата се възрастова структура на континента.

Данни: Евростат

За да илюстрираме повишаващите се нагласи на младите българи да имат деца, ще използваме друг подход –

ще съпоставим броя на живородените с населението на възраст 15–39 години.

Вижда се, че през 2017 и 2018 г. на всеки 1000 души в тази възрастова група в страната са се родили 31 деца, което е равносилно на съотношението при пика от последния „бейби бум“ в страната, а именно 2009 г. Графиката по-долу прекрасно илюстрира ефекта, който доброто или лошото състояние на икономиката може да има върху това решение на младите. В контраст – общият коефициент на раждаемост, който разделя броя на живородените на цялото население (независимо от възрастта му), логично показва намаляващи стойности, поради причините, които изредихме по-горе.

Данни на НСИ, изчисления на ИПИ

Намалението на коефициента на детска смъртност до рекордно ниските 5,6‰ (5,6 на всеки 1000 новородени) е друга безспорно добра новина, която не се радва на особено внимание от родните медии.

И тук стигаме до основния двигател на негативните демографски процеси у нас – външната миграция.

В България неблагоприятните демографски тенденции не биват омекотявани с приток на чужди граждани, за разлика от много други страни членки на ЕС. Миграцията е напълно разбираема предвид факта, че страната ни остава най-бедната в ЕС – възможността за по-добре платена работа (била тя сезонна или постоянна) и по-добро образование е естествен двигател на населението не само в посока чужбина, но и в рамките на страната. Наред с очевидните минуси за демографското развитие, които този процес носи, от него има както лични ползи (възможност за по-добър живот в чужбина), така и обществени – ежегоден приток на средства, изпращани от живеещите в чужбина обратно към страната (2,4 млрд. долара през 2018 г.).

Дори в данните за външната миграция обаче има някои положителни тенденции.

През 2018 г. в България се завръщат 15 142 души, родени тук и впоследствие заминали за чужбина.

Така е подобрен рекордът от 2017 г. (12 614 души). Ръст има и в заселилите се в страната граждани на други страни от ЕС, които достигат 2562 души. Въпреки тези позитивни данни обаче е рано да говорим за някакво обръщане на нагласите на българите към миграция, тъй като изселилите се през 2018 г. остават над два пъти повече – 30 865 души. Възрастовата разбивка на емигрантите също не е благоприятна, тъй като 54,3% от тях са на възраст под 39 години – точно лица, които биха могли да повлияят върху повишаването на раждаемостта в следващи периоди.

Погледът отвъд неумолимата първоинстанционна инерция на демографските данни показва, че признаци на подобрение в страната ни има. В действителност ако изключим ефекта от външната миграция, България се намира в относително добра позиция на фона на много други европейски страни. Реалността обаче не ни позволява да изключим този ефект, поради което стремежът към повишаване на икономическия растеж, производителността на труда, а оттам и стандарта на живот са незаобиколими бариери по пътя към по-високите нагласи на младите да имат деца.

Заглавна снимка: © John Simitopoulos

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лесбос и неговите хора с големи сърца

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/lesbos-i-negovite-hora-s-golemi-surtsa/

На способността на отделни хора да променят хода на историята се възхищаваме често. Също толкова интересно е обаче как голямата история променя живота на отделните хора, отклонява ги в неочаквани посоки, провокира неподозирани сили или страхове.

Когато през 2015 г. гръцкият остров Лесбос се оказва на пътя на най-голямата бежанска вълна от Втората световна война насам, животът в този средиземноморски туристически рай се преобръща изцяло. Островът е определен за гореща точка на бежанския поток към Европа заради лагера „Мория“ – най-големия идентификационен център в Гърция, който е синоним на всички недъзи на миграционната политика на Европейския съюз. Ситуацията на Лесбос обаче изобщо не е толкова еднозначна – трудностите, пред които се изправят местните жители, раждат едни от най-впечатляващите примери за солидарност, преодоляващи страха и недоверието.

Заради географското си положение в непосредствена близост до турския бряг Лесбос познава много случаи на бежанци, които пристигат по море. С ожесточаването на гражданската война в Сирия след 2011 г. те зачестяват, а практиката е властите да държат търсещите убежище в ареста в Митилини. Капацитетът му обаче се запълва бързо и скоро стотици хора, включително деца, бременни жени и възрастни, спят на пристанището и по площадите на крайбрежното градче. Група местни хора и организации формират солидарна мрежа, която настоява пред управниците хората да бъдат настанени в сградите на изоставен летен детски лагер на име „Пикпа“.

„Не искахме бежанците да бъдат задържани в арест или настанени в някое изолирано от обществото място, а да бъдат посрещнати по достоен човешки начин“, обяснява Ефи Лацуди – един от главните двигатели на инициативата и управителка на „Пикпа“ и досега. „Някои хора бъркат солидарността с благотворителността, а по онова време дори солидарността с бежанците беше огромна стъпка – всичко се случи в разгара на дълговата криза, която гърците все още преживяват тежко“, допълва тя.

Натиснете тук за да видите презентацията.

През 2014 г. все повече лодки с бежанци акостират по бреговете на Лесбос. Един следобед местният рибар Никос Кацурис обикаля магазините за риба, за да продаде пресния си улов, когато се натъква на голяма група хора, току-що слезли на сушата изтощени, мокри и гладни след опасното пътуване през морето. С парите от стоката си им купува храна, сваля дрехите от гърба си, за да стопли няколко души, и решава, че не може да остане безучастен. Споделя за случилото се със съпругата си Катерина, с която управляват малък рибен ресторант. Тя веднага приготвя 40 порции топла домашна храна, която двамата занасят на бежанците. „Започнахме да обикаляме плажовете всяка вечер, след като затворехме ресторанта. Пълнехме двете си коли с дрехи, които събирахме от приятели, с храна от ресторанта и вода. Прекарвахме часове наред в очакване, защото вече знаехме, че лодките пристигат в малките часове на нощта“, спомня си Катерина.

Регистрационният център „Мория“, в който настаняват пристигащите хора, съществува от 2013 г. „Започнахме да раздаваме храна там, като приготвяхме по 2000 порции всеки ден. Нямам представа как сме се справяли“, смее се Катерина и пресмята, че на ден е пържила по 10 000 сардини, които сервира със салата и хляб. „Рибарите в околността спряха да ловят друга риба, за да ни снабдяват със сардини“, допълва тя. После сменят менюто с ориз със зеленчуци и варени яйца. „Трябваше да белим по 2000 яйца на ден и в супермаркетите наоколо вечно не достигаха яйца“, разказват Никос и Катерина.

Към този момент обаче никой не си дава сметка за това, което предстои – в следващите месеци бежанската вълна към гръцките острови ще се увеличи многократно, като само през 2015 г. през Лесбос ще преминат над половин милион бежанци. В най-трудните дни островът посреща по 10 000 души наведнъж.

Дотогава Стратос Стафилидис води спокоен живот в къща на източния бряг, край летището на централния град Митилини, и заедно със съпругата си движи семеен бизнес с бар, кафене и магазин за дрехи. „Една сутрин станахме за работа и видяхме десет лодки да приближават към брега. Те бяха пълни с хора – хора като възрастната ми майка и най-малката ми сестра. Колко дни можете да гледате подобно нещо, без да се намесите?“, пита реторично той и отговаря категорично, че не може да остане безучастен. „Будиш се сутрин, отиваш на работа с лъскавата си кола, вътре е топло, слушаш музика, смееш се със съпругата си… И караш покрай стотици хора, които не са яли от дни, докато ти току-що си изхвърлил закуската си, защото ти е дошла в повече или мармаладът не ти е допаднал… Когато това се случва на прага на дома ти, не можеш просто да продължиш с ежедневието си“, казва Стратос.

Не всички обаче приемат новата ситуация като Стратос. „На този остров подобна гледка буди асоциация за начало на война. Турският бряг е само на около 10 км и тук всички сме израснали с мисълта, че Турция е най-големият ни враг – това се възпитава в семействата и се преподава в училище“, разказва Стратос. Обяснявайки историческите особености на местния контекст, той допълва, че липсата на информация засилва страховете на много от местните. „Властите не обясниха какви са хората, които пристигат с лодките – откъде идват и от какво бягат, защо са тук и колко дълго ще останат. От друга страна, бежанците са буквално заклещени тук, без никой да им казва защо и докога. В това е трагедията“, обяснява Стратос.

„Хората често забравят, че около 70% от населението на Лесбос е дошло от Турция – през 1912 г., 1914 г., 1921 г. Моят дядо почина в Германия като бежанец и работник във фабрика. Собственият ми баща все още живее в Германия. Аз произхождам от семейство на бежанци. Хората забравят историята на семействата си – държат изключително много на античната история, но забравят близкото минало; изпитват огромна гордост от събития, случили се преди 3000 години, но не могат да се справят с предизвикателствата на днешния ден“, подчертава Стратос.

Собствената му история обаче поема в съвсем различна посока в настоящия контекст на Лесбос. През 2016 г. двамата със съпругата му продават семейния бизнес и той се посвещава на образователния център „Мозайка“ в Митилини, който основава заедно с Ефи Лацуди като продължение на философията зад „Пикпа“. Центърът е посещаван от около 600 души всеки ден – бежанци от 18 националности, както и около 130 местни. В групи от по десетина те участват в безплатни курсове по английски, гръцки, арабски и фарси на различни нива, компютърни технологии, изобразително изкуство.

Стратос Стифилидис

Стратос Стифилидис е координатор в образователния център „Мозайка“. Разказва как функционира ателието по ъпсайклинг (upcycling), където бежанци правят бижута, декорации, картини и скулптури от отпадъчни материали © Десислава Микова

„След кризата от 2010 г. насам гърците изпаднаха в много трудно положение и малко местни хора могат да си позволят да учат чужди езици в частни школи. Затова правим комбинирани курсове – това е изключително полезно за местната общност“, подчертава Стратос. За да бъде „Мозайка“ в помощ на местните, всичко необходимо за образователния център се набавя от квартални магазини и доставчици – от обзавеждането до консумативите, въпреки че това увеличава разходите. Мястото съществува с финансовата подкрепа на няколко германски организации, включително и дарения на три църковни общности.

„Гръцкото правителство ни предложи подкрепа, за да започнем да работим в бежанския лагер, но ние категорично отказваме – искаме „Мория“ да спре да съществува“, казва Стратос. Регистрационният център на острова е най-голямата от петте горещи точки по гръцките острови, където пристигат бежанци и подават документи за убежище. Тъй като обикновено е пълен много над капацитета си от 3300 души, лагерът функционира с много проблеми и често е определян като най-лошия бежански лагер в Европа.

„Искаме хората да излязат от „Мория“, а не ние да даваме уроци там“, заявява Стратос, като подчертава, че идеята противоречи на философията на „Мозайка“, насочена към развитието и интеграцията на бежанците. „Насърчаваме ги да прекарват повече време в града – няма никакъв смисъл да стоят в „Мория“, там е истински ад“, смята координаторът. По думите му, най-опасно е човек да стане пасивен. „Ако прекараш две години по опашки за храна и баня, губиш достойнство и идентичност“, продължава той.

Затова „Мозайка“ предлага и разнообразни „извънкласни“ дейности, като йога, пеене в хор, уроци по китара. Специално място в центъра е отделено на ъпсайклинг работилницата, където хора с талант и артистични умения правят бижута, скулптури и декорации от различни материали, включително от спасителни жилетки и спукани гумени лодки, с които бежанците преминават морето между турския и гръцкия бряг. „Тук всеки има задачи и отговорности – работата в екип се отразява много добре, а творчеството връща чувството за смисъл на хората“, разказва Стратос.

Когато през 2015 г. лагерът „Мория“ е обичайно пренаселен два-три пъти над капацитета си, по заповед на кмета на Митилини общинските власти изграждат нов лагер за 1300 души в местността Кара тепе северно от централния град. Там настаняват хора в уязвимо положение – предимно семейства. Няма палатки, всички живеят в контейнери, няма и ограда с бодлива тел, нито охрана от полицията или армията. Има бръснарница и салон за красота, кафене „Аман“, където мъжете гледат футбол и играят табла. „Всички хора заслужават да живеят в добри условия, но по-уязвимите се нуждаят от подкрепа по-спешно. В „Кара тепе“ приемаме гости – не им лепим квалификации“, казва директорът на лагера Ставрос Мироджанис, поел поста след дългогодишна служба в гръцката армия.

Лагерът „Кара тепе“

Лагерът „Кара тепе“ е дом за семейства в уязвимо положение. Подслонява 1300 души и изглежда като пълната противоположност на „Мория“ © Zsuzsánna Fodor

Още от пръв поглед „Кара тепе“ изглежда коренно различно от „Мория“. Широките пространства, цветните рисунки по контейнерите и чистите алеи създават впечатление за добре планирано и подредено селище. За разлика от други бежански лагери, тук няма разделение според националностите на обитателите, а квартали, които носят имената на известни личности от Лесбос, като поетесата Сафо и историка Теофан. „Да разделяш лагер според националността на обитателите е истинско бедствие, защото го превръщаш в гето, а и означава да дадеш определена власт на представител на всяка общност. В „Кара тепе“ няма такива неформални лидери – тук има демокрация. Няма нужда някой да говори от името на някой друг“, подчертава директорът.

Лагерът „Кара тепе“

В „Кара тепе“ всички са настанени в контейнери, а не в палатки. В лагера има много услуги и занимания за всички обитатели © Zsuzsánna Fodor

Никос и Катерина също не искат да подкрепят модела на „Мория“, като носят храна на място, защото не са съгласни с политиката за задържане на бежанци в такива лагери месеци наред. „Каквото и да дадеш на някого, който живее в подобен лагер, то не струва нищо. Дори да имаш хубава топла храна, ако трябва да се храниш в малка палатка, която протича в дъжда, това вече няма значение“, разочарован е Никос. „Когато се прибирате вкъщи за обяд или вечеря, сядате на стол около масата с хората, които обичате, ядете храната си от чиния и пиете водата си от чаша. Това е толкова просто, че едва ли изобщо се замисляте, но хиляди хора нямат и това“, възмутена е и Катерина.

Тогава двамата решават, че ще поканят бежанците в ресторанта си. Макар че така могат да хранят само по около 100 души на ден, те са щастливи, че гостите им имат причина да излязат от лагера, ядат вкусна храна, запознават се с хора в нормална среда и знаят, че някого го е грижа за тях. За да изпълнят изискванията на властите, Никос и Катерина се отказват от ресторанта като бизнес и го превръщат в благотворителна инициатива, която наричат „У дома за един ден“. „Преди беше лесно, защото с печалбата от ресторанта покривахме разходите за храната, която раздавахме безплатно“, обяснява Катерина. Сега двамата се издържат с рибарския улов на Никос, който продават в малък магазин край ресторанта.

Историята на Никос и Катерина е разказана във видео, което вече има 3,5 милиона гледания

Гостите идват не само заради храната – ресторантът е място, в което кипи социален живот, има музика, разговори на всякакви езици, игри на карти и „Не се сърди, човече“. Организацията на Никос и Катерина е една от малкото, които имат позволение да помагат на малолетни без придружител (самотни деца) – една от най-уязвимите групи сред бежанците. Децата са настанени в специално охранявана зона в „Мория“ и идват в „У дома за един ден“ със специални придружители – една от редките възможности, близки до представата за нормално детство, която тези деца имат.

В лагера „Кара тепе“ също се стараят децата бежанци да имат нормално детство. Наред с официалната детска градина, уроците по английски, гръцки, математика, география, компютърни технологии и дори цигулка и плуване, там има и футболна програма, организирана от местната неправителствена организация Movement on the Ground с подкрепата на Barcelona Foundation. „Децата се включват още в първия ден, когато се настаняват тук. Постигаме добри резултати, учим се на отборна работа и уважение към противника“, разказва управителят Ставрос Мироджанис, изправен до фланелката на отбора „Кара тепе Юнайтед“, окачена на видно място в кабинета му. Тимът често играе с отбора на местните деца от школата в Митилини. „Печелили сме много пъти, много пъти сме и губили, но винаги се учим от грешките си“, казва управителят.

Ставрос Мироджанис

„Не съм голям футболен фен, но съм най-големият фен на нашия отбор „Кара тепе Юнайтед“, казва директорът на „Кара тепе“ Ставрос Мироджанис © Десислава Микова

Със свръхзаселването на „Мория“ и откриването на „Кара тепе“, „Пикпа“ остава гражданска инициатива и насочва усилия към най-уязвимите бежанци – с физически и психически травми и заболявания, преживели насилие и изтезания. В пика на бежанската криза през 2015 г. в „Пикпа“ работят със средно около 200 души. С помощта на близо 100 доброволци осигуряват храна, ремонтират и облагородяват някогашния изоставен лагер. Три години по-късно там живеят около 80 бежанци. Те се радват на свобода и самостоятелност – фамилните постройки са оборудвани с кухни и всеки готви сам, като продуктите се раздават три пъти седмично. От екипа на лагера настояват живеещите в него да участват в почистването на пространството, като всеки поема отговорности и върши определени задачи. Има тренировки по фитнес, гимнастика, йога, кросфит, дамите могат да шият на няколкото шевни машини в женския кът – инициативи за придобиване на умения и усъвършенстване, които да ускорят процеса на интеграция на бежанците в местното общество.

Ефи Лацуди защитава този подход пред идеята за настаняване в лагери като „Мория“. „Да инвестираме в лагери за задържане не е добро дългосрочно решение. Има нужда от подходящи места за настаняване и мащабна програма за интеграция, за да се създадат работни места и връзки между бежанците и местните общности. Със сигурност коства много пари и ресурси, но си струва, вместо да инвестираме в това да удължаваме човешкото нещастие в „Мория“, смята Ефи Лацуди. „Има нужда от такъв план поне за година напред, но в Гърция понякога нямаме план и за следващия месец, дори и за следващата седмица“, добавя тя.

Репортажът е реализиран със съдействието на Minority Rights Group.

Заглавна снимка: Ефи Лацуди, която стои зад редица инициативи за солидарност с бежанците на Лесбос. И до днес ръководи независимия лагер „Пикпа“, в който убежище намират най-уязвимите хора. © Десислава Микова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.