Tag Archives: общество

„София прайд“ между капките

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sofiya-prayd-mezhdu-kapkite/

На „София прайд“ по традиция вали дъжд. Петнайсетото издание на шествието, което се проведе миналата събота, не беше изключение. Не за буквалните капки обаче иде реч тук. В сравнение с предишните прайдове едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието.

За всички, които следят темата, тази липса е, меко казано, необичайна.

Е, не мина съвсем без хомофобска активност. В навечерието на прайда Светият синод на Българската православна църква се сети да обяви събитието за „непристойно“ и да призове то да бъде спряно. Проведе се и станалият ежегоден Поход за семейството в защита на „традиционното семейство“, тоест на брака само между мъж и жена. На него се събраха една шепа хора. В подлеза на Софийския университет обикаляха неколцина късо подстригани младежи, търсейки някое знаменце в цветовете на дъгата, което да изгорят.

Въпреки че прайдът не беше уважен от политически лидери (с изключение на съпредседателя на „Зелено движение“ Владислав Панев; министърът на екологията Борислав Сандов идва всяка година, но тази беше с ковид), той все пак беше посетен или поне подкрепен от политици от различни партии. Сред участниците бяха разпознати не само членове на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, а и евродепутатите от БСП Цветелина Пенкова и Петър Витанов. А Антоанета Цонева и Иво Мирчев от „Да, България“, които досега не бяха подписвали декларацията на „София прайд“ и като цяло не бяха демонстрирали подкрепа за ежегодното шествие за правата на ЛГБТИ хората, сложиха на профилните си снимки във Facebook панделки в цветовете на дъгата.

Основната разлика с предишните прайдове е, че

тази година телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти,

в които водещите питат, сякаш за първи път се сблъскват с темата: „Не разбирам защо парадирате. Кой ви пречи?“ Нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата.

Почти не се чу и гласът на хомофобските политици и партии, които традиционно вдигат шум в навечерието на шествието. За БСП това е по-лесно обяснимо – като част от управляващата коалиция Корнелия Нинова, която е и „моторът“ на хомофобията в Столетницата, се опитва да бъде толкова демократична и сговорчива, колкото ѝ е възможно. Ала партията на Костадин Костадинов, която вече има парламентарно представителство и използва всеки повод, за да прави гръмки изказвания от трибуната на Народното събрание, също подмина темата. Само ВМРО по навик поиска забрана на прайда, но това не стана новина.

 

© Анастас Търпанов

А бяха времена…

Само преди година в навечерието на прайда (какъвто се проведе не само в София, а за първи път и в Бургас) хомофобските прояви бяха неизброимо много и коя от коя по-зрелищни. В Бургас шествието така и не можа да тръгне, тъй като участниците в ЛГБТИ събитието бяха обградени от хомофоби и замеряни с какво ли не. Националисти организираха акции срещу представяния на книги в София и Пловдив и вандализираха клуб The Steps и общностния център Rainbow Hub. Последният впрочем вече е на трети адрес – след като няколко месеца по-късно група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате, потроши центъра, а Станков удари активистка, съседите прецениха, че не искат да съжителстват с хора, които непрекъснато са нападани, за да не пострадат и те.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, проведена у нас с решаващата роля на ВМРО, хомофобските и трансфобските прояви се увеличиха чувствително, а ЛГБТИ проблематиката се използваше като разменна монета в политическите борби. В началото на 2019 г. Костадин Костадинов предизборно издигна хомофобски билбордове. БСП и ВМРО не пропускаха възможност да защитят това, което разбират под „традиционни ценности“.

Неусетно хомофобията се превърна в мейнстрийм.

Жена, разхождаща кучето си в центъра на София, остана без четири зъба, защото на случаен минувач му заприличала на гей мъж. Пловдивски тийнейджъри решиха да „прочистят“ парка от връстници, които им изглеждат като хомосексуални, а активисти от града получиха смъртни заплахи. Това е само малка част от проявите на омраза към ЛГБТИ хората през последните години.

Омразата не подмина и високия дискурс. След като Конституционният съд обяви джендъра за противоконституционен, Институтът за български език към БАН издаде Речник на новите думи, с който на практика официализира всички превратни тълкувания на темата „джендър“, тиражирани от жълто-кафявите медии, както и от вестник „Дума“. Това стана в контекст, в който все повече социални учени и неправителствени организации се самоцензурират, когато се говори за джендър проблематика, за да не станат обект на негативни кампании.

И изведнъж… нищо.

В настоящия период политическите страсти отново са нажежени. Логично е ЛГБТИ хората и този път да бъдат използвани като залог в борбите за власт. Такова нещо обаче не се случва. В навечерието на прайда всички усилия на политическите сили, които традиционно развяват знамето на хомофобията (плюс „Има такъв народ“, които досега не са се проявили в тази посока), бяха концентрирани върху темата „Македонияаааа!“.

Почеркът на пропагандната кампания впрочем е същият, както и на тези против Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и пр. Създава се истеризирана среда, настроена срещу общ враг (все едно дали реално съществуващ, или имагинерен), и всеки разумен глас се интерпретира като национално предателство. В тази ситуация премиерът Кирил Петков е в положението на зайчето от стария виц, което вълкът го бие и защото е с шапка, и защото е без шапка. Ако приеме т.нар. френско предложение или дори само изрази позиция по него – води самостоятелна (предателска) външна политика. Ако не заема позиция – бяга от отговорност.

Извод – когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява.

Хомофобията не може да изчезне напълно, това не се е случило и в страните, които са най-толерантни към ЛГБТИ хората. Но мантрата „обществото не е готово“ игнорира факта, че това общество бива целенасочено облъчвано с определени послания, за да продължава „да не бъде готово“. Както и с темата за Македония, у нас въпросните послания са аналогични на руски пропагандни опорни точки и се прокарват с професионални ченгеджийски методи. В контекста на войната на Русия срещу Украйна пропагандата се концентрира около теми, които имат по-сериозна непосредствена значимост, каквато има допускането на Северна Македония за кандидат-член на Европейския съюз.

Междувременно, докато пиша тази статия, и истерията „не сваляйте ветото“ секна като по команда. По всяка вероятност това става, за да извлече ГЕРБ политически дивиденти. Ала все пак може за мъничко да си поемем въздух и да си кажем – колко е хубаво да живеем без пропаганда. До следващата дезинформационна вълна. Като имаме предвид вододелната политическа ситуация, тя може и да изпревари публикуването на настоящата статия.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

Къде се разпространява манипулативното съдържание? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kude-se-razprostranyava-manipulativnoto-sudurzhanie/

На 2 юни сайтът „Поглед Инфо“ публикува подвеждащ материал, в който се твърди, че НАТО спира доставката на оръжия за Украйна. Разбира се, информацията от заглавието не е подкрепена от текста, нито са посочени конкретни източници за твърдението. Както описахме в първата част на поредицата, в подобни случаи става дума за манипулативно съдържание: статията е миш-маш от цитати, изявления, епитети и мнения, без солидна аргументация и посочени проверими източници. Подобно на много други материали в сайта, и този е подписан от Александър Ситников, а под текста намираме само инициалите на преводача – СМ.

Текстове на Александър Ситников, в които се тиражират недоказани твърдения, са публикувани също в сайта на в. „Труд“, както и в сайта „Нюз Фронт“. Там Ситников е посочен като автор за „Свободная пресса“ (svpressa.ru), където публикува ежедневно, обикновено по два материала на ден. Всички негови статии в руския сайт са с подчертан проруски и антизападен уклон.

„Свободная пресса“ е регистрирана в края на 2008 г. и скоро след създаването си е разкритикувана като рупор на Кремъл заради пропагандното си съдържание. Сред посочените автори в изданието фигурират депутати в руската Дума, а главен редактор е писателят Захар Прилепин – член на Националболшевишката партия, който не смята Украйна за независима държава и подкрепя политиката на Владимир Путин от анексията на Крим до днес. Тази информация не се споменава в нито една българска медия при препечатването на материали от „Свободная пресса“, които често се представят просто като мнения.

Конспирации втора употреба

Част от съдържанието в определени български медии се препечатва директно от руски проправителствени източници, без контекстът им да бъде изрично упоменат. Разбира се, не е задължително това да е преднамерено. Друг вариант е публикуването на всякакви неверни твърдения по най-различни теми, без значение каква е идеологията или позицията, просто защото фокусът на медията е именно конспиративното съдържание.

Такъв е случаят със сайта за конспирации The Bulgarian Times, а като пример може да послужи темата за маймунската шарка, около която се появи голямо количество манипулативна информация в рамките на няколко седмици. Сайтът публикува материал, в който се намеква, че огнищата на маймунска шарка са поредният глобален план за облагодетелстване на богатите, като се изтъкват вече опровергани неверни твърдения – например това, че Бил Гейтс стои зад заразата. Като източник на българския превод е посочена страница във Facebook, която пък на свой ред цитира сайта на американски подкаст с преобладаващо конспиративно съдържание.

Авторката на оригиналната статия посочва като свое местожителство Чили, макар че пише основно за американската вътрешна политика, а името ѝ не фигурира в публичните журналистически бази данни. Проверката не показва и в коя институция упражнява изследователската дейност, спомената в биографията ѝ. В свое интервю тя говори за реални проблеми, като трудовата експлоатация в страни от третия свят например, но ги тълкува превратно, за да намекне, че преминаването към по-чисти източници на енергия е глобален план за подчиняване на света. Изброените признаци заедно с фактологично невярното съдържание и начина, по който то се представя, са признак за манипулативна информация.

Задкулисието на световните елити е честа шаблонна тема в конспиративното и манипулативното съдържание, която лесно прилепва към всеки актуален проблем – още от времената на чумата, та чак до наши дни. Това не е случайно, тъй като убеждението, че светът е място на борба между доброто и злото или че тайни елити контролират ежедневието ни, е широко разпространено, като не е задължително да зависи от нивото на образование или от политическата компетентност на конкретния човек, който вярва в това. Такива конспирации откриваме в социалните мрежи от навлизането им в България през 2010 г. до днес.

Много вероятно е подведените по дадена конспирация и занапред да бъдат излагани на подобен вид манипулативно съдържание. Пример за това е дезинформацията покрай Стратегията за детето, която също имаше руски корени. Facebook групата „Родители обединени за децата“ (РОД) е на ултраконсервативната организация „РОД Интернешънъл“, известна с крайно религиозните си и хомофобски позиции, които активно налага спрямо политиките, свързани със семейството и децата. В тази група в момента отново е в обращение измисленият термин „ювенална юстиция“, този път – във връзка с инвазията в Украйна.

Конкретната споделена статия е от анонимен руски сайт, който е препечатал материала от regnum.ru. Името на авторката не фигурира в екипа на медията. Тя разказва за случай на отнемане на дете на украинска бежанка в Дания, но не посочва имена, нито конкретни източници, а търсене на подобни новини от посочения град не дава резултати. Статията е споделена единствено в българската група, въпреки че е от рускоезични източници. Така над 14 000 членове на тази Facebook група се оказват изложени и на последваща манипулативна информация, но с друг политически фокус.

Модели на разпространение

Разбира се, не всяка информация, споделена от конкретна личност, група или сайт, задължително е манипулативна. Затова въпросът „Какво?“ винаги е по-важен от „Къде?“ и „Кой?“. Но внимателното проучване на мрежите на разпространение показва не само че едни и същи групи рециклират манипулативни твърдения, а и че съществуват определени вериги и модели на създаване и споделяне на съмнителни статии, което помага за достигането им до повече хора.

Това се потвърждава и от анализ на отразяването на войната в Украйна в четири от най-популярните портали за новини в България – „Офнюз“, „Дневник“, „Актуално“ и „Поглед Инфо“ – и сравняването им с познат източник на манипулативно съдържание. Първите три медии публикуват предимно новинарско съдържание, в което липсват оценки и аналитични интерпретации. Цитират се както реномирани медии, така и информационни агенции, за които се знае, че са контролирани от държавния апарат – в една от проучените статии „Актуално“ пояснява например, че „РИА Новости“ е под контрола на Кремъл, но подобни контекстуални уточнения като цяло отсъстват. Това създава и известен риск, че цитирайки ненадежден източник, медията може да бъде разпространител на невярно съдържание.

„Поглед Инфо“ е единствената от четирите анализирани медии, отличаваща се с ясно изразен проруски уклон, поради който в статиите се наблюдава малинформация, тоест превратно тълкуване на информация. Повечето от материалите са преведени от руски, като преводачите са посочени единствено с инициалите си. Реномирани медии и автори се цитират единствено тогава, когато информацията по някакъв начин е критична към Запада. Материалите на „Поглед Инфо“ се споделят най-системно във Facebook страницата и групата на изданието (и понякога в още две-три проруски групи, но органично) и достигат до потенциално по-широк кръг от хора от останалите три медии, които не са толкова активни в споделянето на статиите си.

За сравнение: материал на The Bulgarian Times за Украйна, който цитира БЛИЦ, е споделен в 19 групи, сред които „Подкрепа за Стефан Янев“, „Владимир Путин – носител на Нобеловата награда за мир“, „БЕЗ партии и политици“, и в повечето случаи – от един и същи потребител. В материала се цитира британският „Индипендънт“, като цитатите са подбрани така, че да илюстрират слабостта на украинската армия в сравнение с руската. Разпространяването в над 10 групи от един-единствен потребител се наблюдава и при други материали от конспиративния сайт и не е практика в другите четири изследвани медии.

Развален телефон

Избирателно е цитирана и статия на британския анализатор Лари Елиът за „Гардиън“, в която се обсъждат ефективността на санкциите над Русия и възможните сценарии за разрешаване на кризите, породени от инвазията в Украйна. Вестник „Труд“ превежда статията, като пропуска последните няколко параграфа, които съдържат информация за други варианти за приключване на войната, освен сделка с Русия, но коректно оставя посочването на Русия като агресор. Вестник „Дума“ превежда целия анализ.

В „Евроком“ и „Нюз Фронт“ обаче статията е сведена до няколко абзаца, които изтъкват прeимуществата на Русия, посочени от Елиът. Конкретно във „версията“ на „Нюз Фронт“ войната е наречена „спецоперация“ и се подчертава, че Русия има печалба от 96 млрд. долара от износ на петрол и газ, но се пропуска например, че въпреки това икономиката на страната ще се свие с 8,5% именно заради санкциите, както казва Елиът в оригиналния си анализ. Същата „версия“, препечатана 1:1, без да се споменава „Нюз Фронт“, се появява като самостоятелен статус на потребителка във Facebook, където заглавието на „Гардиън“ е сложено върху снимка на триумфиращия Владимир Путин. Към 20 юни публикацията има над 2500 харесвания и 350 споделяния.

Това са само част от примерите, които показват, че една и съща манипулативна информация често се рециклира и употребява наново, съобразно актуалните събития. Проследяването на информационния поток за Стратегията за детето, пандемията и войната в Украйна разкрива, че манипулативното съдържание се разпространява в едни и същи групи, сайтове и политически кръгове. Това не означава непременно координирана или злонамерена дейност – много от споделящите манипулативното съдържание вероятно вярват в него.

Подобен тип информация обаче експлоатира политическото недоволство и антисистемните настроения, както и исторически зависимости – като например тази от Русия. На свой ред разпространяващите манипулативно съдържание може да бъдат използвани за политически интереси, без да го осъзнават. При всички положения, след като вече са идентифицирани, сайтовете с манипулативно съдържание са лесно разпознаваеми и това може да се провери чрез проекти като „Медийно око“. Големият проблем остават групите във Facebook, често администрирани анонимно от фалшиви профили или създадени по привидно неутрална тема, но впоследствие променили своята насоченост.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, къде, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Неразрушимо полифоничните Балкани. Разговор с Капка Касабова

Post Syndicated from Джорджа Спадони original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview-giorgia-spadoni/

Наскоро книгата „Към езерото“ на Капка Касабова излезе на италиански в превод на Анна Ловизоло за издателство Crocetti Editore. По този повод Джорджа Спадони разговаря с писателката за „балканската идентичност“, за предразсъдъците на Запада спрямо Изтока и за ролята на езика и малките разкази в лекуването на травмите и разделенията. Разговорът първоначално е публикуван в италианския сайт Meridiano 13, а специално за читателите на „Тоест“ е преведен на български от авторката на интервюто.


Както в „Граница“, така и в „Към езерото“ читателят е свидетел на сблъсъка между два паралелни наратива: големия исторически разказ и индивидуалните истории на персонажите. Западната страна на Адриатическо море познава „войнствеността“ на Балканския полуостров – вероятно най-широко разпространеният предразсъдък за тези земи. Може ли малкият разказ да помогне за изграждането на нов образ на Балканския полуостров? Съществува ли „балканска идентичност“ според Вас?

Идентичността е една от тези думи, които са разтеглени до скъсване от политиката на идентичността. Това е част от тиранията на консуматорството – тази нужда от фиксирана „идентичност“. Коренът на думата idem означава „същото“. А аз още от детството си винаги съм била очарована от различното – различните хора, различните култури, различните хоризонти, различните преживявания, различните житейски истории и различните аз в един и същ човек. Може би защото израснах в тоталитарно, утилитарно общество, където различното беше подозрително.

„Към езерото“ изследва това, което наричам „тирания на идентичността“ – натиска да се определиш като едно или друго. Ако избереш грешния вариант, ще бъдеш наказан от семейството, националната догма и самата история. Този процес често започва още в детството – с макиавелския въпрос на кварталните клюкари: „Кого обичаш повече – мама или татко, баба или мама?“. Този въпрос придава политическа стойност на лоялността и замисълът му е да разединява. Така започва войната. Войната отвън започва с малки вътрешни разделения.

„Ти чия си?“, питат охридчаните, когато си на гости и имаш балкански вид. С други думи – към кое семейство принадлежиш, за да можем да те поставим в йерархичен контекст. Това, разбира се, е най-патриархалният въпрос. Дори не е въпрос, а твърдение, което гласи: ти не се броиш за индивид. Тиранията във всичките ѝ форми – политическа, семейна, като болест и лудост – и начините ни да се освободим от нея: това се оформя като основна тема в книгата. Една тирания, от която страдат балканските народи, е етикетирането на мястото като полуостров на войните. Големите войни на XX век на Балканите всъщност са имперски войни, чужди, внесени отвън. По това време е измислена думата „балканизация“ – през 1917 г. в САЩ.

Друга тирания сред балканските народи е недостатъчното познаване на собствените съседи. Което очевидно означава и липса на самопознание, защото твоят съсед е огледало за теб самия. Това антагонистично разделяне на хората – българи от македонци, македонци от албанци, албанци от гърци, братя от сестри и майки от дъщери в моето семейство – е нашата трагедия и е резултат от горещи и студени войни. Охридското и Преспанското езеро са символ на органичното единство и изкуственото разделение на Балканите: разделени на повърхността от планина и свързани с подземни реки в продължение на милион години. По ирония на съдбата единствената истинска балканска идентичност е тази, която ни обединява. Тя е в начина, по който хората се хранят и се смеят, по който обичат и мразят, тя е в музиката и взаимоотношенията, в нашите заплетени семейни хроники. Открих например, че една част от охридското ни семейство вероятно произхожда от Албания – това са Карадимчеви. А друга част, Бахчеванджиеви – вероятно от Кавказ. Това не е нетипично.

Не мога да си спомня кой беше казал, че Балканите са единственият край в Европа, където всичко може да се случи по всяко време. Това също е част от нашата органична, домашно отгледана балканска идентичност. И е част от географията. Тази изключителна психогеография, която ме кара да се връщам отново и отново към Южните Балкани. Някаква част от дивата природа все още е жива на Балканите. Това, което ми даде сили да пропътувам този път, бяха самите езера и планини, тяхното величие и мистерия. А дивото на Земята и в човешките души е под смъртна заплаха. Докато се боричкаме в дребнавите си игри на идентичност и водим безумните си войни, Земята остава нашият едничък и истински дом. И единственият начин да изследваме истинската идентичност, истинския дом, истинската си същност е чрез интимно вслушване и вглеждане. Надолу по кривите пътища на човешкото сърце, далеч от смазващите монолити на властта.

В интервю пред Марин Бодаков през декември 2020 г. описвате отношенията между България и Северна Македония – и между балканските държави като цяло – като травма, причинена от границите. А в книгата си „Към езерото“ пишете: „Идентичността като оръжие на тиранията: ето в това се превръща с времето Mакедонският въпрос.“ Травмите и границите все още ли играят важна роля в изграждането на националната и индивидуалната идентичност на полуострова? Травмата, границите и идентичността неразривно свързани ли са?

Да, свързани са. Заради българо-македонската граница баба ми беше отчуждена от семейството си в Охрид. Заради емиграционните модели в нашето семейство отчуждение е имало в продължение на четири поколения. Разделение, загуба на памет, загуба на единство. Тези изпълнени с изпитания самостоятелни пътувания, които предприемам в Южните Балкани, са опит да поправя нещо разбито. Един прост пример – потърсих пълна карта на Охридското и Преспанското езеро. Те са важна европейска екосистема. Но са разделени от три държави и аз не можах да намеря такава карта в нито една от трите. Всяка страна показва само частта на езерото в собствената си национална територия. Другата част остава празна. Това е травматично мислене – сляпо, глухо, тъпо, невежо, разединяващо и апатично. Това е сянката, срещу която исках да се изправя.

Отидох да търся родово изцеление за тази остатъчна гранична лудост. Търсенето и намирането на цяр е всеприсъстващо в историята на езерата. Бреговете им са пълни със скални църкви и килии. Благодарение на едно турско-македонско семейство в Охрид открих, че там има дълга традиция на мистичен суфизъм. И до днес на Охридското езеро има танцуващи дервиши! Иконата „Черната Богородица“ в Калища до Струга, манастирът „Свети Наум“, където търсят успокоение нервно болните от хиляда години насам – това са някои от местата и символите на лечението. То е във водата, географията, климата, в хилядолетното почитане на водата и нейното лечебно въздействие.

В същото интервю казвате, че „най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората“. Разширявайки перспективата от Балканския полуостров към целия европейски континент, усещали ли сте присъствието на някаква граница, която все още разделя западната част от Източния блок? Съществува ли все още такъв „блок“ в западноевропейските глави?

Съществува, да. До ден днешен Западна Европа проектира своята тъмна сянка върху Изтока и особено върху Балканите. В психологията това се нарича проекция –  когато не си се справил с вътрешните си демони и ги пренасяш върху някой друг. Едно изречение се повтаря в моята книга: „По-лесно е сянката да пада върху другите, не върху нас.“ Виждаме го в личните отношения, в семействата и между народите. Тази проекция е продукт на желязната завеса, която произведе невежество, разделение и липса на любознателност и истина. Вместо тях от двете страни на завесата се установи практика на тайни, клишета и лъжи. Тази отровна практика е все още сред нас.

Югославската война беше европейска война, но не беше възприета като такава от западноевропейските държави и обществеността като цяло, въпреки изпитаната съпричастност. На нея се гледаше като на някаква дивашка племенна война, която няма нищо общо с „нас“, цивилизованите европейци. Това поведение на незаинтересованост и лицемерие насърчаваше нападателите – включително многото наемници от други страни. Много показателно е, че тя все още погрешно се нарича „Балканска война“, въпреки че бивша Югославия представляваше само западната част на Балканите. В книгата си бях тласната от желанието да възстановя космополитното и екологично величие на тази дума – Балканите. Самият термин означава „планини“ и аз прекосих някои от тези големи планини, за да обиколя езерата.

При едно от пътешествията – глава „Воят“ – преминавам в гръцката страна на Преспанското езеро, където в продължение на няколко дни с мой приятел, Ник, който е македонски австралиец, обикаляме призрачни села в търсене на ехото на Гражданската война в Гърция. Тоест в търсене на ехото на собствените ни семейни съдби. Още една война като Югославската, която остава отхвърлена и непозната в Европа. Ето защо сега в Украйна има война. Аз не съм изненадана и хората на Балканите не са изненадани. Шокирани и потресени – да. Руските агресори са улеснени от безнаказаността на агресорите в Югославия. Но този път за европейците е по-трудно да отрекат, че това ще промени нещата за всички нас. Вече не е възможно да се скрием от собствената си колективна сянка. Тя е вече пред вратата ни.

В предговора на „Към езерото“ пишете: „Балканите като цяло представляват сложна цивилизационна тъкан, по която местните разчитат, а външните проектират различни – и понякога взаимно противоречиви – версии на действителността.“ Как Вашата „изгодна“ позиция на емигрант от български произход се отразява на събирането на източници и на процеса на писане? Какво означава да се разкрие пред западната публика тази така пренебрегната част от Европа? 

Езикът играе важна роля в това.

Пиша, за да се уча. Прекарах две години от живота си около езерата, защото исках да разбера нещо – нещо интимно и дълбоко, без значение какво ще ми струва. Четох много, но исках да разбера това, което не може да се разбере от книгите. Поради тази причина аз се впускам в пътуване само ако съм сигурна, че то ще задълбочи познанието ми за хората. Цената може да бъде висока в личен план, но дарът на разбирането е безценен. Да продължа да откривам Балканите в цялата им сложна красота и мъка означава да разбера вътрешната си география и това, което представлява самият живот.

Има и танц на близостта и разстоянието. За да мога да съм истински близка с хората и местата в книгите си, трябва да имам място, където да се възстановя – далече от тях. Самият факт, че от 30 години живея далеч от България и Балканите и че пиша на английски, ми дава умерения емоционален климат, от който имам нужда, преди да навляза в психологическите лабиринти на моето семейство, моята родина, моите горчиви, обичани, безгранични Балкани. Охридската ми баба Анастасия казваше: „Балканите, това сме ние.“ Тоест цялото човечество.

Почти всички Ваши книги са издадени в България, но въпреки че владеете перфектно и английски, и български, Вие решавате да не се занимавате с превода на творбите си. Как се отнасяте към тези два езика? Равни ли са, или ги използвате по различен начин?

Създаването на книгите ми е физически и емоционален акт, не само интелектуален. Аз обитавам книгите си. Като писател, който основава работата си на непосредствения опит, прекарвам много време извън зоната си на комфорт. Това е моят начин да се уча: трупам впечатления на терен, а после ги пренасям на страницата – мястото на истинското осъзнаване. За мен страницата е продължение на пресичането на езерото с Танас, който е израснал като политически затворник в Албания; на планинския преход с моя водач Анджело, с когото почти се бих в окопите на Първата световна война; на вечерите с братовчедите ми; на извървяното от сродни пътешественици преди мен. Все пак оттук е минавала Via Egnatia, която е превърнала езерата в нервен център на римския свят, а по-късно – на славянското, християнското и ислямското просвещение. Гласовете на тези пътешественици също са в книгата: на Едуард Лиър, на Едит Дърам.

Така че моята ангажираност към индивидуалността на хората, към семейните истории, местата, проблемите и начините на живот е дълбока. След като книгата е написана, аз съм изтощена. Имам нужда от период на възстановяване, за да събера сили за следващото обширно пътуване. През това време оставям българския преводач да завърши първата преводна версия. След това навлизам в текста, заживявам в него отново на български и го правя свой.

Всеки, с когото разговарям в „Граница“ и „Към езерото“, общува с мен на български, на някакъв регионален диалект или славянски език. Това е свързващото – и ключовото – в балканските ми книги. Дори в Гърция, Турция и Албания, където английският ми беше от помощ, българският беше определящ. За българското издание се връщам към бележките си, където са уловени автентичните гласове и диалекти на хората. Обичам до безкрай този празник на цветове и гласове. Напомня ми колко неразрушимо полифонични са Балканите. Ето защо искам да запазя това богатство завинаги, слушайки и пишейки нашите истории толкова дълго, колкото мога.

Заглавна снимка: Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания © Личен архив на Капка Касабова

Източник

Министър Божанов за българската визия в борбата срещу дезинформацията

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/bozhidar-bozhanov-interview/

Божидар Божанов е ИТ експерт, основател на компания за информационна сигурност, член на Изпълнителния съвет на „Да, България“, а от 13 декември 2021 г. оглавява новосъздаденото Министерство на електронното управление. Йоанна Елми разговаря с него за мерките за справяне с дезинформацията, които министър Божанов е предложил от българска страна при срещите в Брюксел, посветени на темата. 


На 20 май съобщихте, че по време на срещите си в Брюксел сте предал на еврокомисарите „българската гледна точка относно дезинформацията“ и сте предложил конкретни идеи за „прилагането на Акта за цифровите услуги, така че да ограничим координираните дезинформационни кампании“. Бихте ли разяснил за читателите ни какво представлява Актът за цифровите услуги и какво приложение предлага България? 

Двата проблема, които се очертаха ясно в последните месеци, са блокирането на легитимни гласове в защита на Украйна и промотирането на дезинформация от страна на алгоритмите на Facebook. Актът може да бъде използван, за да ни защити и от двете явления. Относно първото блокираните ще могат да уредят спора извънсъдебно чрез трета страна. Тоест при модерацията вече няма социалните мрежи да държат и хляба, и ножа. По линия на дезинформацията малки промени в алгоритмите и в някои функционалности на Facebook могат да допринесат за значително намаляване на разпространението ѝ от тролове. Един пример е опцията за автоматично включване в групи, в които човекът е поканен. Това се използва от троловете, за да може фалшивите новини да достигнат до повече хора. Ако Facebook ограничи ефекта от тази опция, облъчването с дезинформация ще намалее.

Имаме още две идеи. Първата е за повече прозрачност от страна на социалните мрежи. Докладите, които те трябва да предоставят (включително за модерация), задължително да бъдат на ниво държава членка, а не обобщени. Искаме също и предоставяне на данните публично, в реално време, а не веднъж годишно, което е горната граница по предложения текст на Акта за цифровите услуги. Втората идея е във връзка с алгоритмите за препоръчване на съдържание. Социалните мрежи трябва да дават обяснения на потребителите си защо дадено съдържание им е препоръчано, и да се опитват да не позволяват на групи от тролове да ги „излъжат“ с координирани действия, като например публикуване едновременно в много групи и съответно харесване и споделяне. За това може да се вземат редица индикатори за профилите, които да ги поставят в една група (т.нар. клъстерен анализ).

Актът има доста широк обхват, но целта му е да допълни Директивата за електронната търговия със специфични задължения за доставчиците на съдържание, включително във връзка с незаконното съдържание, като слага допълнителен фокус върху т.нар. големи онлайн платформи. В обхвата влизат повече прозрачност на модерацията, възможност за обжалване, базова уредба на системите за препоръчване на съдържание и други.

Какво имаме предвид с „българската гледна точка относно дезинформацията“? Как е формирана официалната държавна позиция, на каква експертност се разчита и до какви изводи стигаме по темата на държавно ниво? 

Разчитаме на разговори с експерти по технологични и медийни въпроси, на техните анализи, както и на международни изследвания. Разчитаме и на докладвани проблеми от гражданското общество. Базираме изводите си на това и на публичните отчети на Facebook, но за съжаление, те са много ограничени и почти за нищо няма разбивка на ниво държава. Именно това е една от ползите от Акта за цифровите услуги – че платформите ще трябва да предоставят повече данни, за да можем да бъдем по-информирани.

Казвате, че България „вече има визия и цели, които ще реализира заедно с европейските ни партньори“. С какво се различава политиката на настоящото правителство в сферата на дигиталната сигурност спрямо тази на предишните правителства и каква е визията, за която съобщихте? Докога и как ще се прилага тя? Има ли риск да си остане поредната нереализирана рамка и ако да – какви са причините? 

В рамките на конкретното посещение имах три теми: дезинформацията, електронната идентификация и споделяне на информация за киберзаплахи. Разликата с предишни правителства е, че инициираме диалог, че отиваме в Брюксел с решения, а не да се оплакваме. Решения, които са в полза на България, разбира се. С риск да опростя прекалено нещата, до момента България е била просто поддръжник на това, което казва Германия.

Министър Божанов, говорите за „координирани дезинформационни кампании“, но голяма част от проблема с дезинформацията в България се корени в два други ресора – медиите и непрозрачната собственост на онлайн източниците. Това далеч не е само български проблем: дезинформацията често се употребява политически и идеологически в медийното пространство, същевременно е и много доходоносен бизнес с онлайн реклами. Така се получава, че координираните кампании всъщност се подпомагат от доста по-мащабни некоординирани усилия, които са възможни благодарение на пробиви в системите ни. Каква е Вашата позиция по въпроса, предвиждате ли законови решения съвместно с други министерства и как си представяте тези решения? 

Прозрачността на медиите действително е част от проблемите. Затова създаването на цялостен регистър на медиите, с техните действителни собственици и редактори, както и публично финансиране, е компонент от решението. Такъв регистър би подпомогнал и работата на алгоритмите, които могат да проверят дали едно новинарско съдържание идва от регистрирана медия, или от анонимен сайт. Когато един човек чете фалшива новина, той няма да провери дали интернет страницата, която е отворил, е в регистъра на медиите, или не, нито кой е собственик или редактор. Социалните мрежи обаче, които разпространяват това съдържание, могат да направят тази проверка, и то автоматично. И могат да покажат на читателя, че дадена новина идва от анонимен сайт. Това помага значително.

Медийният регистър не е политика на Министерството на електронното управление, но ще подпомогнем Министерството на културата и Съвета за електронни медии във всички аспекти от неговото изграждане.

Такъв регистър на медиите съществува от 2019 г. заради т.нар. Медиен закон на Пеевски. При справка обаче става ясно, че много медии не спазват изискванията на регистъра, което очевидно се игнорира от министерствата, но също толкова лесно може да се „активира“ при сигнал за неудобна медия. Наистина ли смятате, че това е решението? 

Темата с медийния регистър наистина е деликатна и просто наличието на един регистър не решава проблемите. При такъв регистър важното е какво следва от него – например по-голяма прозрачност на публичното финансиране, възможност за справка от страна на социалните мрежи и др.

Тези регистри не са в ресора на Вашето министерство, което по-скоро се стреми към други цели, ако Ви разбирам правилно. Как според Вас могат да бъдат накарани социалните медии да правят проверка съгласно българските регистри? 

Действително това е политиката за медийна свобода и тя излиза извън правомощията ми. Коментирам го заради пресечната точка със социалните мрежи и дезинформацията. Социалните мрежи могат да бъдат накарани по два начина. Единият е регулация, а другият е в комуникация със социалните мрежи да ги убедим за системния риск, който дезинформацията, разпространявана през тях, представлява за страната ни.

Заглавна снимка: © „Демократична България“

Източник

Какво е манипулативно съдържание?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-e-manipulativno-sudurzhanie/

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.

Какво представлява манипулативното съдържание?

Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.

Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.

Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.

Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.

Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.

В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.

Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.

Информационно замърсяване

На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.

Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.

Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.

Имената имат значение

Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.

Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.

На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.

Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.

Политическа поляризация

Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.

Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.

Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори

Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.

Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.

В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.

Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.

Попитахме читателите на „Тоест“

Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.

„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.

Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Дилемата пред Близкия изток. Разговор с Надим Шeхади

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/nadim-shehadi-interview/

Надим Шехади (р. 1956) е изпълнителен директор на Академичния център на Ливано-американския университет в Ню Йорк и асоцииран сътрудник в Кралския институт за международни отношения („Чатъм Хаус“), където по-рано е ръководил програмата за Близкия изток. Бил е директор на Центъра за източносредиземноморски изследвания „Фарес“ към Факултета по право и дипломация в Университета „Тъфтс“ и дългогодишен директор на „Ливански изследвания“ в колежа „Св. Антоний“ към Оксфордския университет. Той е водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и е консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. Негови статии са публикувани в големи международни новинарски издания, като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и Си Ен Ен. 

По повод наскоро състоялите се парламентарни избори в Ливан, а и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи, с г-н Шехади разговаря Мирослав Зафиров. 


Според мнозина Ливан е своеобразен паноптикум на Близкия изток. Доколкото това е вярно, смятате ли, че е трудно да се предвиди какво е бъдещето на Близкия изток? Вече много години регионът сякаш не може да намери себе си.

Мнозинството от дисидентите, интелектуалците и хората на бизнеса намираха пристан в Бейрут, където свободно можеха да упражняват своите професии и да изразяват себе си. На практика Бейрут беше поле на сблъсък на идеи, които едва по-късно намираха аудитория на други места. Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. се превърна в лаборатория на съперничещите си идеологии на исляма и национализма, на светското и религиозното начало, на шиитския и сунитския ислям, на либерализма и авторитаризма, и т.н.

Ние вече не се намираме в това положение, днес ще откриете този дебат по-скоро в Лондон, отколкото в Бейрут. Регионът постепенно навлезе в спиралата на непредсказуемостта – процес, започнал още през 50-те години на XX век. Възходът на светските националистически военни режими, който постепенно изтласка традиционната аристокрация и елитите, останали от Османската империя, показа истинското си лице – това на репресивния режим. Този режим бе особено безпощаден спрямо движенията, принадлежащи към политическия ислям. Но не само ислямистите бяха целта, скоро жертви на преследвания станаха левите политически течения и либералите.

Вероятно всичко това е в дъното на т.нар. Арабска пролет и е в основата на исканията на младото поколение за решително противопоставяне срещу доминацията на организации като милициите, свързани с иранския Корпус на стражите на Ислямската революция. Борбата беше срещу опита на КСИР да получи надмощие на всички места, където институционалността на държавата отслабваше или отсъстваше.

Какво е мнението Ви за наскоро проведените парламентарни избори в Ливан? След години на нарастващо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност смятате ли, че страната е готова да излекува своите рани? 

Изборите в Ливан наподобяват тези в Ирак от 2021 г., доколкото резултатите демонстрираха намаляване на влиянието на проиранските партии и милиции. И в двете държави имаше сходно по дух обществено настроение. В случая с Ливан „Хизбулла“ се ползваше с абсолютния контрол над шиитските гласове, а коалицията ѝ с другата шиитска партия – „Амал“, ѝ осигури 27 места в парламента, въпреки че партиите загубиха двете места, които не бяха предвидени за шиитите.

Системата в Ливан дава възможност на „Хизбулла“ и нейните съюзници да упражняват правото на вето върху всички назначения: председател на парламента, министър-председател, президент и т.н. Коалицията е в състояние да парализира всеки изборен процес, докато условията, налагани от „Хизбулла“, не бъдат изпълнени. Те направиха това през 2006 г., когато окупираха центъра на Бейрут и парализираха страната за 19 месеца. Кризата приключи едва със Споразумението от Доха от 2008 г., в което ветото на „Хизбулла“ беше на практика институционализирано. По-късно отново шиитската коалиция блокира политическия процес за нови 29 месеца – между 2013 и 2016 г., когато Ливан съществуваше без президент, изборите за парламент бяха забавени, а правителството беше лишено от възможност да функционира. И всичко това – за да може отново „Хизбулла“ да наложи избора си за държавен глава.

На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. Коалицията, водена от шиитското движение, разполага с 62 от 128 места в Народното събрание. Противниците на шиитската коалиция – в т.ч. и финансираната от Саудитска Арабия християнска партия „Ливански сили“ – спечелиха мнозинство. Сред големите изненади бе и победата на движението на друзкия лидер Уалид Джумблат над неговия исторически противник и лидер на другата основна друзка фамилия – Талал Арслан. Джумблат е известен с позицията си срещу влиянието на Сирия в Ливан. Заслужава внимание и ниската избирателна активност сред сунитското население, като много от поддръжниците на бившия премиер Саад Харири по този начин изразиха подкрепа за сина на загиналия през 2005 г. Рафик Харири и решението му да не участва в изборите.

Какъв е Вашият анализ на парламентарните резултати? Наистина ли говорим за постепенно отслабване на „Хизбулла“? 

Резултатите демонстрираха нарастваща опозиция срещу „Хизбулла“, но тези резултати засегнаха единствено нейните нешиитски съюзници. Основно „пострадаха“ просирийските кандидат-депутати, чиито имена бяха включени в списъците под натиска на Сирия или на „Хизбулла“. Всичко това обаче няма да повлияе особено на позициите на партията, защото хегемонията ѝ над шиитите остава, както и влиянието ѝ над шиитските депутати. Тя е в състояние да диктува своите условия.

Важно е да се отбележи, че общите листи между „Амал“ и „Хизбулла“ са резултат от споразумение, постигнато след тригодишни преговори. Лидерът на „Амал“ Набих Бери беше заявил, че „Хизбулла“ олицетворява Дракула, защото живее за сметка на кръвта, която пролива, и обвини партията, че е отговорна за убийството на повече шиити, отколкото самият Израел. Няколко от водещите фигури в „Амал“ бяха убити, а други напуснаха страната или бяха изолирани, докато най-сетне не беше сключено споразумението за обща листа. По този начин това, което по-късно стана известно като „шиитското дуо“, видя бял свят и не позволи появата на нови независими политически гласове сред шиитите. В шиитските части на Ливан общата листа получи почти пълна подкрепа. Подобно на вота в един авторитарен режим, 97,6 % от гласовете на шиитите бяха за коалицията между „Амал“ и „Хизбулла“.

През 2020 г. в статия за „Ню Йорк Таймс“ Лина Мунзер написа, че въпреки убеждението си, че могат да преживеят всичко, ливанците се оказаха излъгани. Вие съгласен ли сте с нея? И ако е така, кое е онова нещо, което ливанците не успяха да преживеят – последиците от Споразумението от Таиф? Възхода на „Хизбулла“ през годините? Сирийската война, а преди нея – израелската окупация в Южен Ливан? 

Признавам си, че не си спомням тази статия, но дори последните две години в Ливан бяха достатъчно трудни. Мнозина ливанци осъзнаха, че повече не са в състояние да „преживеят всичко“. Ливанците трябваше да избират между няколко дилеми – конфронтация или компромис, сигурност или свобода, война или мир, и т.н. Но в крайна сметка политическата ни система не можа да издържи на постоянния натиск на „Хизбулла“. Това е все едно да играете футбол под прицела на снайперист, по чиято воля във всеки момент всеки от играчите може да бъде елиминиран. Някои ливанци обвиняват системата, но аз лично смятам, че никоя система не е в състояние да понесе подобен партньор и да оцелее под подобен натиск.

Вие сте известен с позицията си спрямо Иран. Предвид санкциите смятате ли, че Иран някак успя да оцелее въпреки всички атаки срещу себе си? Също така успя ли Техеран да намери изход от кризата в Сирия?

Моето отношение не е спрямо Иран, а спрямо регионалната криминална структура, от която страдат включително и иранските граждани – по същия начин, по който жертви са и сирийците, и иракчаните, а донякъде – и палестинците и йеменците. Регионът е заложник на КСИР и неговите военни съюзници. Всички те използват един и същи набор от средства: убийства, парализа на политическата система, натиск.

Ние всички живеем в условията на последиците от войната между Иран и Ирак от 1980 г. Войната позволи на режима на Саддам Хюсеин да консолидира властта си и да наложи пълен контрол над Ирак, така както стори и КСИР в Иран. „Хизбулла“ е продължение на този процес, използвайки същата методология. Днес обаче ние виждаме ново поколение от хора, които се изправят срещу описаната тенденция в Ливан, Ирак, а и в самия Иран.

През 2011 и 2012 г., благодарение на Вашата помощ, София успя да стане домакин на първата истинска среща на сирийската опозиция. Мнозина бяха скептични, но срещата произведе първата обща декларация, която, за съжаление, впоследствие беше неглижирана от някои страни. Днес, десет години по-късно, какъв е изходът от продължаващата криза в Сирия, или тя вече е хроничен проблем, подобно на палестинския въпрос – две кризи, които влияят на стабилността в региона? 

От работата си по Сирия мога да направя два извода. Първият сочи, че беше грешка да се опитваме да формираме опозиция на режима в Дамаск. Подобен опит всъщност беше в полза на самия режим, тъй като това доведе до необходимостта самата опозиция да доказва своята легитимност и жизнеспособност. Дамаск се възползва от ситуацията, тъй като цялото световно обществено внимание се съсредоточи върху опозицията, а не върху деянията на режима.

Появата на опозицията също така позволи на медиите да започнат да говорят за водена в Сирия „гражданска война“, като по този начин се измести акцентът от темата за революцията, която настъпи там, и престъпленията, които режимът на Башар ал Асад извършваше срещу своите граждани, за да остане на власт. Опозицията беше под натиск да докаже легитимността си, че е обединена, че е светска, че има силно ръководство и т.н. Докато всъщност някаква форма на плурализъм, а и отсъствие на единно ръководство можеше да се смята за положителен феномен в нововъзникващото демократично общество след периода „Асад“.

Вторият извод, който мога да направя, говори за това, че в резултат на над 50-годишното управление на режима на семейство Асад сирийското общество беше доведено до ниво на политическа нефункционалност. Хората се надигнаха, излизайки анонимно по улиците, но едва сблъскали се с форма на лидерство или алтернативни групи, у тях веднага се появи едно вродено недоверие и подозрителност. Подозрение, което режимът и неговите служби за сигурност съзнателно подклаждаха.

Попаднеш ли в затвора, от теб ще бъде поискано да станеш доносник. Тези, които откажат, никога не напускат затвора и загиват там. Прекаралите години в затвора и хората, чиито семейства са страдали, веднага попадат под подозрение единствено заради това, че са успели да оцелеят. Всичко това наподобява поведението на ЩАЗИ и останалите служби за сигурност. По тази причина беше безсмислено да се опитваме да формираме опозиция, при условие че режимът бе все на мястото си, очаквайки, че ще можем да го заменим. Имаше един мъничък Башар във всеки човек в Сирия по това време.

След 24 февруари т.г. системата на международните отношения, завещана ни след Втората световна война, сякаш престана да съществува. Русия де факто не се ползва от привилегията да е част от клуба на т.нар. големи сили, представени от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Струва ли си да се поддадем на изкушението да мислим за свят след модела, заложен от държавите победителки, или по-скоро следва да запазим реда, докато не намерим с какво по-добро да заменим вече съществуващата система? 

Много от държавите в Близкия изток сякаш гледат на войната в Украйна с оптимизъм. Западът игнорираше руските действия в Сирия и сега западните държави осъзнават, че това, което се случва в Украйна, е своеобразно повторение на сирийския сценарий. Ние непрекъснато повтаряхме, че Башар ал Асад следва правилата от Хама и Грозни и че Иран действа по един криминален начин в Сирия чрез своите милиции, извършващи масови убийства. Но Западът избра да сключи сделка с Русия, с Иран и с Ал Асад за сметка на сирийския народ и за сметка на задълбочаваща се криза в Близкия изток.

Мнозина в Близкия изток са някак скептични да последват действията на САЩ и ЕС спрямо Русия. Египет, Ирак и ключови държави от Залива са дори доста внимателни. Какво мислите за това? 

Много малко е доверието в региона спрямо способността на САЩ или ЕС да отстояват своите позиции в Украйна. Видяхме, че и Вашингтон, и Брюксел сякаш признаха своето поражение в тази война, преди дори тя да е започнала. На президента Зеленски беше предложено той и семейството му да напуснат Украйна, докато САЩ и ЕС обсъждаха санкции, които да бъдат наложени едва след войната, а дори и по този въпрос нямаше съгласие. Да обсъждаш последиците от дадено събитие на практика означава да го приемеш за вече случило се. И страните в Залива и Ирак са непосредствено изложени на иранската заплаха и нямат никакво доверие, че САЩ ще ги защити. Египет се намира във фарватера на Залива, а режимът на Абделфатах ал Сиси не е в състояние да оцелее дори седмица без финансовата помощ на ОАЕ и Саудитска Арабия. Така виждам аз събитията.

Заглавна снимка: © Chatham House / Flickr

Източник

Как преподаваме и говорим за комунизма

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-govorim-za-komunizma/

Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет. 

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.


Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене? 

Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?

В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).

Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.

Участници в лятното училище заедно с Цветана Джерманова, оцеляла лагеристка от ТВО „Босна“ и „Белене“ © „Софийска платформа“

По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години? 

В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.

Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.

Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока? 

Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.

За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.

Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.



Из сградите на о. Персина © „Софийска платформа“

Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти? 

Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.

По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.

В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен? 

Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.

В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.

В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.


Работа по групи в Държавен архив – Плевен © „Софийска платформа“

Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата? 

В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.

Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.

Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно? 

Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.

Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.

В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.

Заглавна снимка: © „Софийска платформа“

Източник

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

Политиката като секс. Асоциациите на един министър

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/politikata-kato-seks-asotsiatsiite-na-edin-ministur/

Какво е общото между политиката и секса? Жаждата за контрол и власт. А в една управляваща коалиция? Че няма удоволствие в коитуса.

Транспортният министър Николай Събев пробва да ни убеди в противното – по-скоро в асоциациите, които възникват в съзнанието му.

„Ако приемем, че коалиционното правителство е като един нормален брак, то този брак ще продължи точно толкова дълго, колкото на средностатистическите семейства. Разликата е, че просто в това семейство ние сме повече с италиански характер и съседите на сутринта веднага разбират доколко и как жената е била доволна от начина, по който се е отнесъл към нея съпругът ѝ, доколко има нужда от нови обувки и т.н. Това е разликата между сегашното коалиционно правителство и другите, обикновените“, казва Николай Събев пред bTV.

На сутринта обаче доволни физиономии няма, особено след коалиционните съвети. От приличие няма да питаме кой е жената. За Събев коалицията явно възпроизвежда патриархален брачен модел, при който жената разчита на съпруга си за всичко – от секс до обувки и самочувствие, изобщо е негов орбитален апарат. Точно като типа отношения, които структурира политиката – една група лица контролира друга. Германският социолог Макс Вебер определя такава връзка като Herrschaft, връзка на господство и подчинение, при която „командата е приета като валидна норма“. И това е в сила, независимо дали една власт е основана на харизма, традиция, или правна рационалност – според трите идеални типа господство, дефинирани от Вебер.

Когато министърът сравнява коалицията с брака на „средностатистическо семейство“, асоциацията е за сцена от соцфилмите с плетени покривчици в хола и жени в пеньоари, не и страст. В добавка – и тъща, която слухти зад вратата на спалнята, а после отива да пържи кюфтета.

„Президентът е добрата тъща, която дава указания какво да правим на спалнята“, продължава с играта на асоциации най-успешният в бизнеса министър. 

Само че в спалнята на коалицията цари тишина. Единият от четиримата партньори може и да слуша тъщата, но за секс са нужни поне двама.

Любопитно е как министър милионер пробва да омаловажи разкола в управляващата коалиция с шегички със сексуален подтекст, което внася миризма на яхния по високите етажи на властта и политиката вече изглежда лесна работа – стига зад вратата да е правилната тъща.

Наподобяването на коалицията на семейство обаче пасва на разбиранията на „средностатистическия българин“, който гласува за пазителите на традиционните ценности и се умилява как чорбаджи Марко вечеря с голямата си челяд в първа глава на „Под игото“. Колко ще трае бракът в коалицията, ако не може да се купят нови обувки на всички недоволни жени? Николай Събев едва ли знае отговора на въпроса.

Статистиката установява, че в България браковете намаляват за сметка на съжителствата без брак – от ГЕРБ и ДПС са наясно как се прави. БСП и ДПС – също. Не е необходимо да си в коалиция, за да имаш връзка в политиката. Да вземем „плаващите мнозинства“ – това е като да си обвързан, ама да не пречи да излезеш за малко секс с някого от Tinder. В политиката понякога му казват „исторически компромис“.

Иначе българските политици се държат срамливо и свито, когато става въпрос за секс. Не се осмеляват да признаят публично различност, мълчат за отношението си към куиър общността. От време на време някоя жълта медия съобщава чий любовник/любовница се е сдобил с добър пост и съответстваща му заплата в някоя държавна институция. Тоест как инструментите за удоволствие се използват за кариерно развитие.

„Съгласно един демократичен морал, за сексуалните актове трябва да се съди по начина, по който партньорите се отнасят един към друг, по наличието или отсъствието на принуда, както и по количеството и качеството на удоволствията, които си доставят“, пише антропологът Гейл Рубин в своето есе Thinking Sex, цитиран от Дейв Мадън от „Гардиън“ в любопитната статия „Време е политиците да прегърнат революционната сила на секса“.

Но в политиката удоволствието не е сред критериите за работещо управление. Вместо асоциацията със семейството и дали рано сутрин на жената ѝ личи добрият секс, транспортният министър да беше обяснил например какво става с ония мостове на Дунав. Най-напред Николай Събев беше обещал четири, по-късно вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев обеща пет – до края на мандата. И даже три тунела под Стара планина.

Избирателите не се интересуват какво прави коалицията в спалнята. (Секс за сприятеляване? Нали според Фройд сексуалният инстинкт е по-силен от агресивния и потиска деструктивните тенденции.) Избирателите едва ли асоциират управляващата коалиция с брака на едно средностатистическо семейство. Предвид факта, че всяка от трите политически сили подписа поотделно коалиционно споразумение с „Продължаваме промяната“, прилича по-скоро на султански харем…

Всъщност избирателите ги интересуват политиките на управляващите и тяхната ефективност. Игрите на асоциации най-добре да останат за срещи с приятели.

Заглавна снимка: Стопкадър от участието на министър Събев в предаването „Защо, г-н министър?“ на Мария Цънцарова от 29 май 2022 г.

Източник

Врачуване по наука. Лекция на Олга Токарчук

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/olga-tokarczuk-lecture-university-of-warsaw/

На 23 февруари 2022 г. Олга Токарчук бе удостоена със званието „доктор хонорис кауза“ на Варшавския университет, нейната алма-матер. В лекцията си на церемонията полската писателка и нобелова лауреатка се осланя на науката – от квантовата физика и логиката до медицината и епигенетиката, – за да се опита да предскаже бъдещето. Днес предоставяме на читателите на „Тоест“ пълния текст на тази богата и плътна лекция в превод на Крум Крумов.


Ваши благородия, уважаеми Сенате и Вие, почетни гости,

Преди всичко бих искала да се поклоня ниско на брутално атакуваните от московския режим украинци и украинки. И макар да не намирам думи за това варварство, искам да им засвидетелствам своята… нашата солидарност и подкрепа и да им дам утеха. Атаката срещу свободна Украйна за мен е атака срещу Европа. Военното положение няма граници. Веднъж започната, войната ще продължи да съществува в умовете ни дотогава, докато не направим всичко възможно, за да я прекратим.

Настоящият момент, в който заставам пред Вас, е уникален в целия ми живот – това е признанието на работата ми от най-важното за мен учебно заведение, от моята алма-матер. Дойдох във Варшава и в моя университет през август 1980 г. Пристигнах с раница, натъпкана с буркани и книги, за да изкарам студентската си бригада, преди да започна следването си в първи курс. Най-много се изненадах от това, че още с излизането от варшавската Главна гара се озовах очи в очи с историята. По протежение на две от главните артерии в центъра, Йерусалимските алеи и улица „Маршалковска“, един зад друг бяха спрели трамваите и образуваха голям, километричен кръст – започваше Августовската стачка.

Най-много ме изненада това, че Полският фармацевтичен комбинат, където в продължение на месец пъхах памук в шишенцата с лекарства, се оказа силна мотивация за учене. Всъщност бригадите са измислени точно с тази цел. Есента вече живеех на улица „Заменхоф“ и всеки ден минавах през някогашното еврейско гето до Института по психология, който се помещаваше в бившата сграда на Гестапо. В онази варшавска зима от магазините не можеше да се купи нищо, оцелявахме благодарение на студентските столове, а онези от нас, които получаваха колети от вкъщи, имаха право да си мислят, че живеят царски.

През тези пет години следване се формираха моите вътрешни карти, създаваше се езикът, посредством който от този момент нататък назовавах действителността, завързвах приятелства за цял живот, изковавах политическите си възгледи. Студентските стачки, в които участвах – първоначално в сградата на Факултета по психология, впоследствие и във Философския факултет, – за мен се оказаха сред най-важните лекции по гражданско образование. Доброволческата практика в психиатричната болница и в отдела за екологична терапия ми разкри тъмната страна на живота, но наред с това отвори сърцето ми за огромните мащаби на страданието. От моите пациенти се научих да слушам и осъзнах, че животът на всеки човек е достоен да бъде тема за книга.

В настоящия изключителен и паметен за мен момент благодаря на моите преподаватели за това, че отвориха очите и сърцето ми, разпалиха любопитството ми, научиха ме да плавам из необятните океани на знанието и събудиха у мен нуждата от непрестанно търсене, от изследване на границите и от критично мислене. Бих искала горещо да благодаря на автора на тържественото слово – професор Анджей Менцвел, чиито трудове многократно са ме вдъхновявали и ми позволиха да вникна в тънкостите на културата. Благодаря също така на рецензентките и рецензентите ми за внимателния и добронамерен прочит на моите текстове.

Трябва да призная, че бях обзета от съмнения дали в тези толкова объркани военни времена имам право да прочета лекцията, която бях подготвила за случая още преди година и половина. Дали сега, когато цензурата се завръща и директори на театри биват сваляни за назидание, отнемайки на културата свободата на творческото изразяване; когато се правят опити за прокарване на анахронична програмна антиреформа на образованието под знака на надзора и контрола; когато през Беловежката гора издигат масивна ограда, нанасяща огромни щети на природата, а на всички нас – болезнени морални загуби… редно ли е да прочета тази отдавна подготвена лекция? Тя е възхвала на въображението и най-вече на радостта от мисловния процес – един оптимистичен, надявам се, текст, който доказва, че мисленето ни прави свободни хора. Затова в крайна сметка реших: да, ще прочета тази лекция.

Врачуване по наука

През изминалите векове са съществували най-различни форми за предсказване на бъдещето: от оракули и наблюдение на природата до контакти със свръхестествени сили. Ще се обърна за примери към Античността, когато паралелно с многовековната астрологическа традиция са съществували различни видове мантии: повече или по-малко очевидни. Към първата група принадлежат ониромантията – врачуване по сънища, аритомантията – врачуване по числа, хиромантията – гадаене на бъдещето по линиите на дланта, и серомантията, която вещае по излетия във вода восък. С предвиждане на бъдещето се е занимавала също и литературата, като в по-голяма си част е сътворявала ужасяващи и дистопични визии.

Съвременният жанр на научната фантастика от един момент на развитието си започва директно да се основава на създадената още през ХХ век наука, наречена футурология. В произведенията си Станислав Лем и особено моят любимец Филип К. Дик съумяват по един невероятен начин да предвидят човешките изобретения. Когато чета тези двама автори, често ме побиват тръпки. Литературата се оказва по-добра врачка от самата научно обоснована футурология. Всъщност последната днес е известна с това, че не работи. Повечето от популярните ѝ прогнози не се сбъднаха.

Но можем ли да врачуваме по самата наука? Мисля, че сред хилядите научни открития можем да намерим и такива, които имат големия потенциал да променят мисленето ни за света по парадигматичен начин. Парадигмата, както знаем поне от трудовете на Томас Кун, е набор от понятия и теории, които формират основата на дадена наука, даже на много науки. Тези теории и понятия по-скоро не са поставяни под въпрос – поне дотогава, докато парадигмата носи творчески, познавателен заряд, което означава, че посредством нея може да бъдат създавани специфични теории съгласно експерименталните данни, с които се занимава дадена област на познанието.

Повечето изследователи приемат парадигмата въз основа на консенсус и макар той да е силно интуитивен, а не изцяло научен процес, поставянето на парадигмата под въпрос от страна на учен обикновено завършва с проблеми и изключване. Помним какви неприятности е имал Николай Коперник, преди да успее да преобърне изцяло възприятията ни за Космоса. Геоцентричната система на Птолемей е изглеждала очевидна и макар погрешна, тя е била приета именно по пътя на консенсуса. Но в същото време е била логически последователна и концептуално е можела да обясни, било то и по доста сложен понякога начин, голяма част от движенията на небесните тела.

Но парадигмата не е веднъж завинаги. Съществуват – и тук отново ще си послужа с Кун – научни революции, които я преобразяват, а заедно с нея преобразяват и дадена дисциплина, често и много други области на познанието и живота. Последиците от революцията на Коперник са засегнали не само полето на действие на астрономите – те са имали също така психологически, философски и религиозни последици, променили са науката, допринесли са за дълбоки промени в отношението на човека към самия себе си и на мястото му в света.

По време на тази прекрасна церемония, която ме титулува и в известен смисъл ме въвежда в академичната общност, бих искала да Ви предложа своеобразна творческа игра, с чиято помощ да се отнесем към най-вълнуващите и стимулиращи въображението научни открития като повод за врачуване, тоест за задвижване на фантазията и сетивата за синтез, без да избягваме добавянето на щипка ексцентричност. И така, нека поставим началото на науката „сциентомантия“ – вид врачуване, който въз основа на научни изследвания предвижда евентуална промяна в досегашните парадигми.

1. Квантовият свят и многозначната логика: no more either or

Откритията на квантовата физика се отразяват на мисленето ни по много вълнуващ начин. Квантовостта така ни очарова, че чак се превърна в мода дори без да вникваме в дълбочина във въпросните открития. Живеем във времена, когато всичко е квантово – от начина на хранене, през медицината, та чак до компютрите. Мисля, че тази загадъчна дума, заета от речника на сфера, за която малцина извън експертите изобщо имат някаква представа, се превърна в знак за нещо ново, способно да промени из основи съществуващия ред и да предложи съвсем различна механика на реалността. Така както в близкото минало дигиталното засенчи аналоговото, а виртуалното предостави на реалното нови, непредсказуеми до момента измерения.

Но в какво се състои новото? Най-просто казано, то излиза извън рамките на класическата схема „или – или“. В науката това ново намира израз не само в квантовата физика, но и в появата на тривалентната логика на Лукашевич, а недълго след това – и на многозначната логика. По-рано са били в сила правилата за логическото разсъждение, описани още от Аристотел. Един от фундаментите на тази класическа логика е било твърдението, че нещо може да бъде или истина, или лъжа – tertium nor datur, както биха казали римляните. Тази система се нарича бивалентна логика. Хамлетовото „да бъдеш или да не бъдеш“ е литературният пример за това разбиране. Датският принц не е и помислял за трета възможност (въпреки че, честно казано, тук би могло да се измисли нещо).

Направил го е обаче, макар и на различна основа, Ян Лукашевич. Смята се, че подбудите на полския учен са имали философско-идеологическо естество – не е могъл да се примири с детерминизма и фатализма, които e носела бивалентността. Ето защо е заключил, че предположенията, отнасящи се за бъдещето, имат и трета стойност. С други думи, нещо като възможност – онова, което има да се случва, дори днес да изглежда неизбежно, съвсем не е задължително да стане. Позовавайки се на известния пример за морската битка от глава девета на Аристотеловото съчинение „За тълкуването“, Лукашевич стига до извода, че е трудно да се направи вярна преценка за утрешния ден: „Въпросът за утрешната морска битка днес не може да бъде нито верен, нито неверен.“

Когато монополът на бивалентността вече е разпределен между полюсите на алтернативата, можем да въвеждаме следващи елементи и квалификации. Но бивалентната логика, изградена в резултат от наблюдаването на света и на неговите явления, за нас се е превърнала в нещо толкова очевидно, че чак интуитивно. Базираните на нея изводи всъщност никога не са ни разочаровали. Само толкова, че когато подобен начин на мислене е бил прилаган към новооткритите в началото на миналия век атомни явления, се е оказало, че този вид логика не работи на субатомно ниво. През 20-те години вече е било известно, че в субатомния свят важат други закони. Бивалентността и тук е подлежала на ревизия. Доколкото логиката я разбива, като умножава – в рамките на нормалното – съществуването между истината и лъжата, дотолкова физиката доказва, че две противоречащи си допреди това възможности са в състояние да се пресичат.

Съгласно принципа на неопределеността, формулиран от Вернер Хайзенберг през 1927 г., не сме в състояние едновременно да измерим определени двойки физически параметри – в случая позиция и импулс – поради корпускулярно-вълновия дуализъм на квантовите обекти, тоест поради факта, че материята в основата си не е само частица, нито само вълна, а излиза, че е едновременно и двете. Сред последиците от тази теория намира място важното твърдение за влиянието на измерванията върху поведението на измерваните обекти. Придоби популярност мисловният експеримент, познат като „котката на Шрьодингер“, който демонстрира т.нар. суперпозиция в квантовия свят – с други думи, идеята, че до момента на наблюдението обектите от този свят се намират във всяко от възможните състояния едновременно. Котката, затворена в кутията с отровен газ, е едновременно и жива, и мъртва.

Връщайки се към логиката на Лукашевич, може да сметнем въпросната суперпозиция за tertium datur – между „да“ и „не“. Колкото и пъти да гледаме в YouTube примерни презентации на тези привидно прости закони, дори и непрестанно да си напомняме, че се отнасят за субатомния свят, те са така контраинтуитивни, така чудати, че е трудно да ги екстраполираме върху обикновеното си ежедневие.

Но все пак като една врачка с малко трескаво и прекалено разбунено въображение си мисля, че ако вземем разгледаните открития и ги сложим в работилницата на въображението, в бъдеще те ще са в състояние да ни доведат до истински пробив. Това би могло да бъде краят на епохата „или – или“ – между нулата и единицата има място за половина, между „да“ и „не“ се намърдва още „възможно е“, между женското и мъжкото може да се смести цяла галерия от различности, между черното и бялото се простира огромен сив океан, а между деня и нощта има още зазоряване и здрач.

В нашите бинарни светове всичко започва да изглежда съмнително и прекалено опростено. Тези бинарности и дуализми ще трябва малко да се разпънат като акордеон и да се превърнат в континуум – в такъв ред, в който между опозициите ще се намери място за известен брой посредници. Донякъде това е съгласие за по-високо ниво на сложност на реалността, в която функционираме. Това ще промени изцяло не само полето на действие там, където сме принуждавани често да направим само един избор – А или Б, под предлог, че той изчерпва всичко. Всички тези „вярва – не вярва“, „умее – не умее“, „подкрепя – не подкрепя“, ще трябва да се замислят върху себе си без никакво „но“.

Промяната във възприятието със сигурност ще повлияе на нашата идентичност – не само половата, но и на идентичността, свързана с нашите социални роли и с принадлежността ни към по-големи групи. Анахронични понятия като например „народ“ ще бъдат дефинирани наново, спрямо тази логика човек може да бъде едновременно поляк, но също така полуескимос и четвърт тасманиец. Предвид морето от възможности хората ще имат нужда от различни начини за навигиране из реалността, което вероятно ще се окаже по-взискателно в интелектуално отношение. Още по-опасни ще станат изкушенията да се опростява всичко до възможно най-елементарни измерения, но и да се размива и размътва истината. Със сигурност ще се появят някои нови консултантски професии, нови приложения, които ще подреждат тази повишена комплексност.

Без съмнение промяната ще се отрази и в езика. Ще се родят нови думи, които да запълнят пространството между полюсите „или – или“. Ще се промени етиката, разбирането за морал, неминуемо и наказателните кодекси. Но тази промяна, ако изобщо настане, все пак ще отнеме стотици години. Свят, който се осланя на многозначната логика – днес това е една завладяваща, макар и трудна за осмисляне идея.

2. Холобионт и различните форми на симбиотични взаимоотношения в тялото на живите същества: no more single one

Едно наглед невинно и не особено важно откритие на границата между биологията и медицината – макар и предвидено от учени визионери като Лин Маргулис – ни отвежда към вътрешността на човека и към тялото, което не принадлежи само на човека, защото се оказва, че в него живеят повече организми, отколкото сме си представяли. То е обитавано от над 39 трилиона клетки на микроорганизми, които изграждат т.нар. микробиом. Получаваме го от майката още с раждането и след това – пиейки млякото ѝ. Без него бихме били изложени на атака от страна на патогените. Но микробиомът влияе и върху нашите емоции, тъй като е свързан с нервната ни система.

Изследователите все по-често постулират разглеждането на човешкия организъм и обитаващите го симбиотични микроби като холобионт – или организъм, съставен от много организми. Изключително интересно е, че нашият микробиом се променя с времето и е свързан с начина ни на живот. Той е зависим от режима ни на хранене, от работата, от начина, по който се забавляваме – податлив е на човешката култура. Следователно може да се каже, че холобионтът, който представляваме, е многовидово същество, което освен от гостоприемника се състои от бактерии, археи, гъбички, вируси. Нека се опитаме да си представим нашия организъм като своего рода сложна и многопластова организация, наподобяваща екосистема – например коралов риф, в който са разположени различни сътрудничещи си или съперничещи си организми, повече или по-малко зависими един от друг; повече или по-малко свързани помежду си.

От подобна гледна точка въпросът за идентичността става интересен. Какво съм и какво не съм? Как да се определям и възприемам? Ведно с тези организми или може би без тях? Доколко моята идентичност представлява сбор от техните идентичности? Или навярно, след като не мога да живея без тях, те също са „аз“? Правилно ли е да се казва „аз“ и „те“, и изобщо – какво е онова прочуто „аз“?

В ерата преди холобионта имахме съвсем различна визия за себе си. Светът, съвсем като във философията на Лайбниц, се състоеше от отделни хомогенни, индивидуални, монадни същества. И макар те да бяха взаимосвързани, все пак тяхната интегралност и непроницаемост изглеждаха очевидни. Тяхната единичност и отделност бяха извън съмнение. Това възприемане на създанията като отделни и взаимоизключващи се субекти форматираше представата ни за света и за самите нас.

Появата на понятието self  за определяне на отделно, монадно, захвърлено в себе си „аз“, се ситуира във времето на Реформацията и Ренесанса. Именно по това време някой си Гоклениус за първи път употребява думата „психология“, макар предимно в теологически контекст. Представката self  с изключителна лекота се свързвала с останалите и изразявала нов стил на възприятие за света, в който огромно значение започва да има личността, индивидът. Self  някак си винаги е свързвалo човека със самия него. Self-regard, self-destruction, self-love… Оттогава единичното, отделено от света „аз“ се е превърнало в основната перспектива, от която виждаме действителността. Ето защо огромна роля в нашите религии, митологии и фантазии играе обособеността, отделеността, самобитността, самотността, единичността. Подобно на идеално кръгли монади с гладка повърхност, ние се реем в пространството, побутвайки се от време на време, но по същество оставайки отделна, неделима цялост. А всяка вътрешна подялба се приема за болест.

Именно този изолиран от света „аз“ се превръща в обект на много философски и религиозни нравоучения. Във всичко това ни поддържа Бог – също толкова единичен, толкова изолиран и далечен, застинал в пространството, неотносителен по дефиниция и независещ от никого. Към тази форма на монотеизъм се присъединява и чувството за чистота и еднородност на обществата и групите. Монотеизмът лежи в основата на йерархичността, защото единичните и разделени един от друг индивиди могат да бъдат в един или друг ред.

Върху почвата на гореизложените тези и предположения се е формирала цялата западна психология и възприемането на себе си като точно определена монолитна единица, съжителстваща с останалите, но все пак отделена от тях. Затова и наглед невинното откритие, че човек – неговото тяло – е същество, съставено от множество други, които в някаква неясна степен допълнително влияят върху онова, което чувства, от което боледува, а може би и върху начина му на мислене, се оказва фундаментално. Преди всичко това променя взаимоотношенията ни с останалата част от околната среда, понеже излиза, че сме по-скоро свързана, отколкото отделена от нея форма с – както ни се струва – особен статут и специални права, в което непрестанно ни убеждава религията.

Тези отношения са плетеница от изключително сложни взаимовръзки, които не разбираме, но чийто предмет представляваме. И ако отново можем да поврачуваме, то вероятно в бъдеще ще ревизираме убежденията за собствената си ненарушимост и – което би означавало пробив – ще започнем да се отнасяме към себе си като към комплексни, синкретични същества. Подобна посока в начина на мислене би ни накарала да преразгледаме и въпроса за идентичността и да изградим наново личностните модели в психологията. За тази област това би било истинска революция, носеща след себе си нова парадигма.

Тенденцията за разграничаване на единичния интегрален „аз“ се появява и от друга посока и изглежда значително ускорена от пандемията. Дистанционната активност на хората в мрежите благоприятства създаването на различни превъплъщения на самия себе си – раждането на аватари, представляващи определени аспекти или модуси на основната личност. Днес някак си можем да съществуваме в неголям брой превъплъщения. В различни пространства. Понятието „персона“, тоест маска, в психологията престава да бъде метафора и придобива тревожна дословност. Важната последица от тези процеси би била такава, че ако Бог ни е създал по свой образ и подобие, тогава и фигурата на Бог би следвало да се усложни, буквално да стане по-комплексна. Вероятно някъде в далечното бъдеще това би довело до политеизация на религията, до разпад на Бога на съставните му части. Тогава Той би бил вече не Троица, а мултигония, света множественост.

3. Епигенетика: no more fate

В течение на моя живот много неща се промениха в мирогледа и разбирането ми за света. Когато още като тийнейджърка се интересувах от биология, актуалната парадигма се състоеше в убеждението, че придобитите черти не могат да бъдат наследявани. Смяташе се, че еволюционните промени са резултат от случайни генетични мутации, които се унаследяват от следващите поколения.

Терминът „епигенетика“ е използван за първи път през 1944 г. Произхождащата от гръцки представка „епи-“, която междувременно означава „над“ и „на“, в този случай свидетелства за нещо, което е надградено отвъд класическата генетика. Нужно е да помним, че противно на сензационните заглавия в пресата, приемането, че епигенетични процеси съществуват, не нарушава цялата научна парадигма на генетиката. Тук само се предполага, че съществуват природни механизми за регулиране на функцията на гените. Генетичната информация се съхранява в ДНК, а епигенетиката изследва външните детерминанти за регистрирането на тази информация. Известното проучване върху мишки показва, че свързването на травматично събитие с невинна миризма се записва дълбоко в ДНК-то на мишката. Следващото поколение мишки вече разпознава миризмата като неприятелска и опасна.

Този и други подобни експерименти потвърждават, че околната среда де факто не променя самата ДНК структура, тоест не представлява вид генетична мутация с необратим характер, а активно и динамично влияе върху включването и изключването на генната експресия, което вече може да бъде унаследявано. След като преживяването на психологическа травма е в състояние да повлияе върху генната експресия, то имаме право да предполагаме, че нещо подобно може да се случи и с други фактори – например режим на хранене, местоживеене, влечение към стимуланти, бумтене на дискомузика, седене по цял ден пред компютъра, туризъм и много други, вероятно понякога съвсем неочаквани елементи.

Влиянието на реални събития върху генома доказва колко бързо може да се учи живата материя, как най-различни феномени съумяват да влияят върху нещо, което винаги сме смятали за един вид вечно, непроменливо, инертно. Говорейки за нея, не забравяме и мисълта за своеобразната солидност на света, който съществува въпреки – или без оглед на – мимолетността на нашите мисли и чувства, на нашите единични съществувания. Междувременно еволюцията в него протича през цялото време. Тук и сега. В нашите домове и върху масите ни. Въвежда в нас промени, за които дори не си даваме сметка.

Ще си послужа само с един пример: не е изключено децата на днешните тийнейджъри да боравят още по-умело с компютърната клавиатура и тъчскрийна на смартфона. Епигенетиката ни помага да проумеем механизмите, които управляват тези явления. Но тя не е, нека повторим, революцията, която ще зачеркне предишните постижения на генетиката. Тя е по-скоро еволюция, следващ етап на изследванията, които ни доближават до разгадаването на тайната на живота.

За мен обаче е важно друго. Последствието от новия начин на мислене кои всъщност сме и как се превръщаме в тези, които сме, може да има много голямо отражение върху нашата човешка идентичност. Най-вече излиза, че биологичното и културното не трябва да бъдат толкова силно противопоставяни и че можем да гледаме на тях като на два полюса от един общ за тях спектър. След като сме фенотипно гъвкави, което ще рече, че същият този геном може да бъде основа за различни генотипове и по някакъв начин записваме собствения си опит в генома, този факт съвършено променя тежестта на всеки един момент от живота ни. Той престава да бъде нещо, което отминава, нещо повтарящо се, и се превръща в багаж, който изпращаме в бъдещето с помощта на следващите поколения.

Всичко, което ни се случва, придобива различно от досегашното значение. Възползвайки се от свободата на поетическото мислене, можем да кажем, че природата притежава някакъв вид памет и тази памет може да бъде до известна степен авторефлексивна. Следователно еволюцията не е само сляпа последователност от промени, основани върху съвпадения и случайности, а наред с това включва и много по-сложен процес на записване и предаване на индивидуални и групови преживявания по начин, който е все още труден за обяснение.

Разбирам днешното (вероятно според някои прекомерно) възхищение от епигенетиката. Тя дава надежда за деконструкция на понятието за генетичната обреченост, за неизбежната, необратима съдба – онази неотменима воля на боговете, която е записана в нашето ДНК и която човек не е в състояние да промени. Обещава ни, че границите на свободата са по-широки, отколкото до момента сме смятали. Ако толкова много зависи от нашите осъзнати действия, ако промяната в експресията на фаталните гени може, както предполагам, да стане посредством околната среда и много други фактори, върху които имаме влияние, това означава, че ние сме в състояние да формираме съдбата си. Нашата движеща сила и изискването за самоконтрол изглеждат съвършено по-различно, отколкото сме смятали досега. А след като е така, то колко се променя и нашата отговорност за това, което ни заобикаля, за света?

Имам голямо доверие в науката и вярвам, че тя не е просто списък от факти и сбор от теоретичните им обяснения, а ни предлага мощна, динамична визия на постоянно променящата се действителност.

Много Ви благодаря.

Превод от полски: Крум Крумов

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на лекцията от 23 февруари 2022 г.

Източник

Германският билет за 9 евро – що е то?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/germanskiyat-bilet-za-9-evro/

Повишените цени на горивата са проблем не само в България, а войната на Русия срещу Украйна го изостря още повече. Различните държави имат различни стратегии за справяне с него. Една от идеите за антикризисни мерки в България например е държавата да поема по 25 стотинки от цената на всеки литър гориво (от по-евтините му варианти), който хората си купуват на бензиностанциите. Така обаче, вместо да се стимулира ограничаването на използването на изкопаеми горива, гражданите се поощряват да продължат да се придвижват с личните си автомобили. На този фон

Германия предприема радикален, макар и ограничен във времето експеримент.

От 1 юни до края на август т.г. всички хора в Германия ще могат да използват обществения транспорт в цялата страна за 9 евро на месец. Това включва метрото, автобусите, трамваите, градските и регионалните влакове (вагони втора класа), също и тези фериботи и корабчета, които спадат към обществения транспорт. Изключение правят експресните влакове, както и някои автобусни и влакови линии, които не са свързани със системата на „Дойче Бан“, и разбира се, самолетите и туристическите кораби. Билетът е поименен (тоест не може да се преотстъпва) и е валиден в рамките на календарния месец, за който е купен. Всеки може да се сдобие с такъв билет, включително ако не е германски гражданин и дори ако няма адресна регистрация в страната.

Целта на мярката е да се стимулират хората да се придвижват с обществен транспорт вместо с личните си автомобили и по този начин да се ограничи потреблението на горива. От нея се очаква да се облагодетелстват най-вече т.нар. Pendler – хора, на които се налага непрекъснато да пътуват между две населени места, например защото в единия град живеят, а в другия работят. Немалка част от често пътуващите между две населени места предпочитат да го правят с личните си автомобили – не на последно място, защото им излиза по-евтино, отколкото да използват влака.

Експериментът е радикален, тъй като общественият транспорт в Германия е… скъпичък.

Карта само за един ден за двете най-популярни транспортни зони в Берлин струва 8,80 евро – почти колкото експерименталния месечен билет. Ако искате да пътувате и в трите зони на германската столица, дневният билет е 10 евро. Придвижването в рамките на 24 часа из цялата транспортна област, включваща федералните провинции Берлин и Бранденбург, струва 23 евро. Еднодневна карта за по-голяма провинция ще ви излезе още по-скъпо, за Северен Рейн-Вестфалия например ще трябва да извадите 30,60 евро.

Повечето хора в Германия рядко плащат толкова скъпи билети – купуват ги основно туристите, както и хората, извършващи пътувания, които не се покриват (или поне не изцяло) от абонаментните им карти. В страната има всевъзможни абонаментни карти, билети за пътуващи по двойки и в групи, облекчения за ученици, студенти, социално слаби, хора с увреждания и пр. Ако платите например наведнъж годишна карта за двете вътрешни зони на Берлин от 720 евро, това прави по 60,67 евро на месец. Ако пък искате да пътувате неограничено из цяла Германия, включително и с експресни влакове, най-изгодно ще ви е да си купите годишна карта за 4144 евро (за втора класа), което ще ви излезе 345,33 евро на месец. На този фон 9 евро си е направо без пари.

Сигурно вече се питате кой плаща за това удоволствие.

Билетът от 9 евро е приет с решение на германското правителство и се финансира от държавата, която отделя за целта 2,5 млрд. евро от бюджета си. Само че тук има уловка – ако тази сума се надвиши по време на експеримента, разликата ще трябва да се поеме от федералните провинции и общините, според някои от които пък парите няма да стигнат. Те се опасяват, че още непреодолели загубите от пандемията, ще трябва да влизат в нови дългове заради евтиния билет. Сред най-гласовитите критици са Бавария и Баден-Вюртемберг, известни впрочем не на последно място с производството на автомобили.

Последствието от въвеждането на евтиния билет не е само в това, че хората ще си купуват него вместо по-скъпи абонаментни карти и билети. Трябва да се компенсират и онези, които вече са си купили локални абонаментни карти и които впрочем дори няма нужда да си купуват новия билет, защото картата им важи като такъв, независимо къде е издадена. Ако става дума за дългосрочен абонамент, е по-лесно – платената сума може да се прехвърли към следващ период. Но за вече купени временни карти и билети се налага да се възстановяват пари. Освен това от 1 юни много хора в Германия

ще се втурнат да пътуват с обществения транспорт не защото им се налага, а защото е достъпно.

Мярката неслучайно е планирана за летните месеци – тогава голяма част от германците излизат в отпуск или ваканция, а много от тях традиционно почиват в чужбина. Но пък останалите в страната ще имат еднократната възможност да се напътуват на воля. А е твърде вероятно в Германия да пристигнат и туристи, привлечени именно от евтиния билет. Освен това германските отпуски не са по три месеца, а ученическите ваканции са по-кратки от българските, така че през поне два от тези три месеца голяма част от хората ще продължават да ходят на работа, на училище и в университета.

Всичко това създава риска превозните средства да се окажат толкова претъпкани, че да не може да се ползват нормално от онези, на които действително са нужни. Обсъжда се дали да се ограничи превозването на велосипеди, за да има повече място за хората с увреждания. „Дойче Бан“ отпуска допълнително по 50 регионални влака дневно, които да изпълняват общо 250 пътувания, осигурявайки 60 000 седящи места на денонощие (без да броим правостоящите). Дали това ще е достатъчно, ще се разбере след 1 юни. Но всички тези допълнителни влакове имат машинисти, контрольори и прочее, на които ще се плаща.

Билетът от 9 евро не е привлекателен във всички случаи.

Основното му ограничение не е за пренебрегване, а именно че не покрива пътуването с експресни влакове. Теоретично е възможно из цяла Германия да се придвижвате и само с регионалните. На практика обаче при по-дългите дистанции това означава поне два пъти повече време и множество прекачвания. Ако имате достатъчно свободно време и сте в добро здраве, може да превърнете дефекта в ефект и да си организирате пътешествия със спирки за похапване, разходки и преспиване. Ако ви се налага обаче спешно да отидете от Кьолн в Берлин например, трябва да избирате дали да се кламбучкате минимум десетина часа, сменяйки няколко влака, или да платите стотина евро за експрес. А има и хора, които редовно пътуват на дълги разстояния – поради работа или лични причини.

Въпреки че общественият транспорт в Германия е далеч по-развит от нашенския, и там не всички биха заменили удобството и престижа на личния си автомобил. Особено в Южна Германия, където е концентрирана автомобилната индустрия на страната – в Бавария и Баден-Вюртемберг са централите на концерни като „Мерцедес“, „Порше“, БМВ и „Ауди“. В тази част на страната мрежата на междуградския обществен транспорт не е толкова гъста, колкото на север (макар да е несравнимо по-развита от българската), а личният автомобил е на почит, особено ако е от гореспоменатите марки. Освен това има хора, които поради спецификата си на живот просто не пътуват много.

И все пак пускането на новия билет в продажба на 23 май се превърна в събитие.

За броени часове чрез онлайн системата на „Дойче Бан“ се продадоха над 200 000 билета. Това доведе до сривове в сайта и мобилното приложение на компанията и множество съобщения за грешка, въпреки че новите билети нито са в ограничено количество, нито може да се купят единствено чрез „Дойче Бан“ – те са налични и в автоматите за продажба на билети, както и в някои мобилни приложения на местни транспортни организации. Трудно е обаче човек да устои на изкушението да си подсигури евтино пътуване в първия възможен момент.

Тепърва ще се преценява дали иновативната антикризисна мярка е успех, или провал. Ще се ограничи ли чувствително използването на горива в Германия? Федералните провинции ще затънат ли в дългове? Ще спечели ли поради облекчената възможност за пътуване местната туристическа индустрия, сериозно пострадала поради пандемията от COVID-19?

Споровете за и против билета от 9 евро са не на последно място политически –

апокалипсис вещаят предимно икономически десни гласове, без да забравяме и силните лобита на автомобилната индустрия в страната, пуснали дълбоки корени в политическата система. Мярката се харесва най-много на „Зелените“. За загрижените за екологията германци експериментът може да се превърне в основа на устойчиво решение за по-достъпен обществен транспорт, макар и не за 9 евро на месец. Защото не може хем страната да си поставя за цел да премине към чисти и възобновяеми енергийни източници, хем пътуването с кола да излиза по-евтино от това с влак.

В този контекст войната в Украйна може да се окаже катализатор за преосмислянето на енергийната политика в Германия и еманципирането от лобитата на автомобилната индустрия. Тя извади на показ огромните измерения на зависимостта от руските горива, експлоатирана от режима на Путин по твърде конфузен за германското общество начин. Ясно е, че независимостта има висока цена, която ще трябва да се плаща от всички – разбира се, ако Германия се реши да го направи, тъй като информацията, че страната е готова да купува газ според условията на Русия, дава индикации в обратната посока. И все пак високата цена може да се плати не само с по-високи сметки за енергия и по-скъпи стоки и услуги. Парите на германските данъкоплатци могат да се инвестират и в по-достъпен обществен транспорт и по-чиста околна среда.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Цензура, пропаганда и образование. Тенденции в Русия и САЩ 

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://toest.bg/tsenzura-propaganda-i-obrazovanie/

По време на късния социализъм, когато бях в гимназията, изучавахме литературните течения, към които принадлежаха дадени произведения. Най-тясно обвързаното с идеологията и политиката на държавата беше течението, наречено социалистически реализъм. Спомням си, когато решихме да спорим с нашата учителка по българска литература, че втората сюжетна линия на „Тютюн“ на Димитър Димов е напълно излишна и само влошава художествените качества на романа. Димов е бил принуден да я добави, за да внесе елементи на социалистически реализъм и да задоволи изискванията на цензурата.

Учителката интелигентно ни се усмихна и ни разреши да продължим да спорим, да градим аргументите си и да посочваме доказателства от текста. Тя обаче бе част от малкото учители по онова време, за които беше по-важно учениците им да придобият умения като критично мислене, представяне на аргументи и развиване на различни идеи, отколкото стриктно да следват предписаните норми от тогавашното Министерство на народната просвета.

Разказвам това, защото в последните години забелязвам упорита и твърда държавна намеса в образователните процеси както в Русия, така и в някои американски щати. В Тексас например се гласува закон с инструкции как да се преподава темата за расизма в американската история и как да се обсъждат съвременни събития. По-конкретно губернаторът на Тексас Грег Абът подписа закон, който забранява преподаването на „критическа теория на расизма“ в училищата от предучилищен до ХII клас.

„Критическа теория на расизма“ е академичен термин и най-общо казано, дефинира разбирането, че расизмът в САЩ има системен и структурен характер и не предоставя на афроамериканци и други расови малцинства същите възможности, каквито имат белите. В интерес на истината, сенаторите демократи в Тексас наложиха текст в закона, който същевременно задължава учителите да преподават история на робството в САЩ и на „Ку Клукс Клан“ и да ги определят като морално недопустими.

Ако учителите пък решат да дискутират съвременни събития, то те са задължени да обяснят „двете гледни точки“ по темата. Задължителното представяне на „двете гледни точки“ вероятно би могло да ограничи откровените дискусии за расовите проблеми и расизма в САЩ и да доведе до изкуствен баланс между утвърдени научни истини и съмнителни интерпретации. През 2020 г. президентът Доналд Тръмп забрани на всички държавни служители да участват в образователни програми, които се основават на „критическа теория на расизма“ и на идеята за „бяла привилегия“, като обяви тези понятия за пропаганда.

Паралелно с вмешателството на политици в образователния процес, родители изискват да се забрани преподаването на някои книги и те да се изземат от обществените библиотеки. Миналата година в Хюстън, Далас, Сан Антонио и Остин са подадени 75 молби от родители да се забранят определени книги, които развиват темите на расизма или сексуалната ориентация на юношите. А за предишната година подобна молба е била само една. Очевидно тези родители се чувстват насърчени от щатската политика в Тексас. Във Флорида пък нов закон забранява преподаването или обсъждането на теми като сексуална ориентация и джендър идентичност от предучилищен до III клас. В други щати се готвят подобни закони.

За разлика от Флорида, в Русия няма подобна намеса в образованието. Това не означава обаче, че в училищата не се наблюдава и преследва споменаването на теми, свързани с джендър идентичността. През 2020 г. групи за защита на човешките права съобщиха за случаи, в които учители следят профилите на учениците в социалните мрежи и докладват за всякакви изказвания, които може да се изтълкуват като „гей пропаганда“. Съгласно закон, приет в Русия още през 2013 г., глоба се налага за всяка публична проява на чувства или отношения между еднополови двойки или други действия, които може да се тълкуват като „гей пропаганда“.

Редактирането на учебниците по история в Русия, които трябва да изтъкват положителните аспекти на миналото и крият агресията на Руската империя и Съветския съюз, подобно на опитите на политиците в Тексас, цели да представи еднозначна картина на миналото, която да служи на политическите интереси на властта. Но още по-опасно е, че тези намеси градят национално самосъзнание, което се основава на избирателни факти и прикрити истини.

До последните 10–15 години например руската историография традиционно представяше Петър Велики като просветен и прогресивен владетел, а Иван Грозни – като безпощаден и жесток. Напоследък (както и по времето на Сталин) се наблюдават явни предпочитания на някои политици към личността на Иван Грозни и неговата роля в историята на Русия. През 2016 г. в град Орлов беше издигнат първият паметник на Иван Грозни в Руската федерация и местният губернатор заяви на откриването:

Иван Грозни принуди всеки да забележи Русия. Той я направи такава, каквато е. Аз имам голям респект към силни лидери.

В навечерието на откриването пък Владимир Медински, тогава министър на културата на Русия, изнесе лекция в Държавния исторически музей, като сравни руския цар с европейски монарси и вмъкна, че Иван Грозни все пак не е толкова „грозен“ (рус. „жесток, суров“ – б.р.), защото е заповядал екзекуцията само на 37 000 души по време на „опричнината“, когато властва личната гвардия на руския владетел, известна с особената си жестокост при изпълнението на исканията на царя.

Ненужно е, мисля, да обръщам внимание, че в хвалбите, изказани за Иван Грозни, са прикрити ласкателствата на тези политици към настоящия президент Владимир Путин и неговия все по-репресивен стил на управление. Политическите пристрастия към жестокия цар не остават само в публичното пространство. Достатъчно е да се спомене, че в момента се редактират всички учебници по история в Русия под ръководството и контрола на споменатия по-горе Медински. А след началото на войната в Украйна в училищата се разпространиха специални инструкции как да се преподава информацията за „специалната операция“. За разлика от закона в Тексас, който задължава учителите да представят „двете гледни точки“ при обсъждането на съвременни събития, в Русия другата гледна точка не е необходима.

Към какво се стремят тези политици?

Такова образование води до изграждането на общество от слабо образовани и немислещи хора, до оформянето на масов човек (ако се позовем на Хана Аренд). Масовият човек следва начертани постулати и е лишен от диалогично мислене, за което е настоявал руският философ Михаил Бахтин. Без диалогично мислене човек не разпознава другия и живее в собствения си свят на еднопластова информация. Такива хора са добър електорат за управляващите политици, но крайно неполезни за бъдещото развитие на едно общество.

Заглавна снимка: © Redd / Unsplash

Източник

(Не)моралните аспекти на войната

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/nemoralnite-aspekti-na-voynata/

На 6 април 1994 г. при терористичен акт по време на полет загива президентът на Руанда Жювенал Хабяримана. Обвинени като поръчители са представители на етническата група тутси, а военни формирования от другия голям етнос в страната – хуту – окупират властта. Министър-председателката Агате Увилингиймана е екзекутирана, а контролираното от властта радио RTLM открито подканва населението към ликвидиране на тутси. Това дава началото на едно от най-кървавите и интензивни кланета в историята, при което по различни оценки са избити между 500 000 и 800 000 души в рамките на само няколко месеца.

Впоследствие геноцидът в Руанда заема ключово място като тема в международните отношения – не само заради изключителните си мащаби и жестокост, а и заради анемичната реакция на международни организации като ООН и водещи сили като САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай. Това от своя страна повдига множество морални дилеми относно мястото на войната в политиката и цената на (без)действието на международната общност при избухване на агресия.

Годината на ужаса в Руанда съвпада с издаването на поредния Доклад за човешкото развитие на ООН, който следва тогавашните тенденции за преразглеждане на понятия като военна намеса и сигурност. Докладът стъпва върху концепцията за човешка сигурност (human security), която измества фокуса от националната държава върху индивида като обект на сигурността. И въпреки недостатъците на понятието в чисто академичен план, човешката сигурност се превръща във водещ фактор в сферата на международната политика със силно нормативната си база и практическа ориентация.

В контекста на множеството конфликти след падането на желязната завеса, войната се превръща във все по-сложен феномен в резултат на противоборството между вече установени принципи и норми в международните отношения. Принципите за суверенитет и ненамеса във вътрешните работи например са подкопани от концепцията за човешка сигурност. Безусловният суверенитет на отделната държава се превръща във функция на това дали тя гарантира сигурността и правата на собствените си граждани, или обратно – допринася за тяхното страдание и несигурност. При определени условия дори се допуска външна намеса под формата на хуманитарна интервенция от трета страна или коалиция от държави, чиято цел е да възстанови сигурността и да съхрани правата на гражданите, превърнали се в жертва на собствените си управници.

В отговор на неспособността на международната общност да предотврати геноцида в Руанда и в Сребреница, бивша Югославия, през 2001 г. е временно създадена Международната комисия по интервенции и държавен суверенитет (ICISS). В хода на работата си тя изковава понятието „отговорност за защита“ (Responsibility to Protect, или R2P), която легитимира външна намеса чрез военни, хуманитарни или друг вид средства за защита на мирното население в четири отделни случая – геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.

В последните две десетилетия R2P постепенно се установява като норма в международните отношения след единодушното одобрение, което получава на Световната среща на върха на ООН през 2005 г. Пряко или косвено, Съветът за сигурност на ООН включва R2P в свои резолюции относно конфликтите в Сирия, Либия, Ирак, Судан и други точки на напрежение предимно в Близкия изток и Африка. Понятието все повече се използва и в политическата риторика на държавите за легитимиране на военни действия, неоторизирани от Съвета за сигурност.

От гледна точка на отговорността и справедливостта, бездействието на международната общност в Руанда и Сребреница може да бъде характеризирано като фатална грешка. Самият тогавашен президент на САЩ Бил Клинтън описва пасивността в Руанда като най-големия си външнополитически провал. Защо? Една превантивна и добре координирана военна намеса при конкретните обстоятелства би довела до бърза деескалация, минимални жертви и спасяване на живота на стотици хиляди.

Именно тук се крие ключовото значение на баланса между чисто човешката чувствителност към използването на военна сила и трезвата преценка кога тя може да бъде оправдана. И макар международното право формално да легализира войната в два единствени случая – при упълномощаване от Съвета за сигурност на ООН и при самоотбрана, – концепции като R2P и човешка сигурност повдигат ключови въпроси за законността и морала на военното действие и бездействие, независимо от характера на агресията, типа война и специфичните обстоятелства, застрашаващи мира.

Възможно ли е обаче хора без практически и академичен опит да се ориентират в морето от информация и сами да изградят по-задълбочена представа за динамиката на даден конфликт? Тук науката предлага различни механизми за анализ. Един от най-универсалните инструменти, свързани с R2P и доразвити в Доклада на ICISS от 2001 г., се корени в класическата теория за справедливата война, която предлага две отделни категории – jus ad bellum и jus in bello. Първата група критерии се отнася до условията, осигуряващи морално право за използване сила, а втората постулира правилата за ръководене на вече разразили се военни действия.

Jus ad bellum (цитатите са взети и преведени от доклада на ICISS)

• Справедлива кауза (just cause): „За да бъде одобрена [една военна намеса], трябва да е налице сериозна и непоправима вреда, нанесена на човешки същества, или да има непосредствена заплаха от такава вреда.“

• Почтено намерение (right intention): „Главната цел на интервенцията, независимо какви други мотиви може да имат държавите, които участват в нея, трябва да бъде спиране или предотвратяване на човешкото страдание.“

• Последно средство (last resort): „Военната намеса може да бъде оправдана само тогава, когато всяка невоенна алтернатива за предотвратяване или мирно разрешаване на кризата е проучена и изчерпана и са налице разумни основания да се смята, че по-меки мерки не биха постигнали успех.“

• Пропорционални средства (proportional means): „Мащабът, продължителността и интензивността на планираната военна намеса трябва да са минимално необходимите за обезпечаване на поставената хуманитарна цел.“

• Разумни перспективи (reasonable prospects): „Трябва да са налице разумни шансове за успех в спирането или предотвратяването на страданието, подтикнало интервенцията, и да е малко вероятно последиците от действието да бъдат по-лоши от последиците от бездействие.“

• Разрешаващ орган (right authority): „Няма по-добър и по-подходящ орган от Съвета за сигурност на ООН, който да разрешава военна намеса с цел защита на човека.“

Jus in bello

• Разграничаване (discrimination) – разграничаване на военните лица от цивилните граждани с идеята да се приоритизира опазването на мирното население.

• Пропорционалност (proportionality) – гарантиране на минимално унищожение под формата на физически, материални и психологически щети.

• Военна необходимост (military necessity) – фокусиране върху обекти от военностратегическо значение.

Следвайки изложените по-горе критерии, твърдо можем да заявим, че руската инвазия в Украйна грубо погазва установените в международните отношения и право норми за легитимност и легалност – от проблема със справедливостта на каузата и пропорционалността на мащабите на инвазията спрямо предвоенната ситуация, през размера и характера на унищоженията по време на военните действия, до тоталната липса на международна подкрепа. Показателни са масовите гробове, разрушенията на цели градове като Мариупол, огромната бежанска вълна и нарастващите сведения за грабежи, изнасилвания и други военни престъпления, докладвани от независими органи и международни организации като Human Rights Watch.

В противовес на това Украйна се възползва от правото си на самозащита в съответствие с Хартата на ООН и международното право. А що се отнася до международната военна и хуманитарна подкрепа за Украйна, е редно да споменем и един от водещите принципи на ООН – колективната сигурност. Накратко той гласи, че неоправданата проява на агресия в международната система се третира като агресия срещу цялата международна общност, която носи споделена отговорност да възпре агресора и да възстанови мира. И макар ООН да е с вързани с ръце за оторизирането на по-решителни мерки заради руското вето в Съвета за сигурност, помощта на Запада за Украйна е не само морално, но и правно оправдана.

Защо обаче изложените тук понятия са необходими в настоящия момент? Войната в Украйна протича успоредно с не по-малко ожесточена информационна и медийна пропаганда, дезинформация и разпространение на фалшиви новини – инструменти, които замъгляват съзнанието, въздействат на обществените нагласи и влияят на политическите решения в страната. С други думи, информационната война размива представите ни за случващото се в Украйна и отслабва способността ни да различаваме добро и зло. За да противодействаме на това, е нужно да сме наясно с понятията. И да четем повече – не само медийни анализи и доклади на международни организации, но и литература, която ни предоставя по-широк поглед върху корените на войната в Украйна.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Как МВР си отглежда антидържавна агресия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-mvr-si-otglezhda-antidurzhavna-agresiya/

Помните ли пожара в софийската джамия преди 11 години? През март 2011 г. „Атака“ започна протест пред сградата на БНТ против новините на турски език. Активисти на партията окупираха пространството от ул. „Сан Стефано“ №29 до подлеза на метрото на Орлов мост и раздаваха листовки на минувачите. Месец по-късно бяха още там. Тогава написах отворено писмо до кметицата Йорданка Фандъкова с въпрос докога Столичната община ще толерира акцията на „Атака“, призоваваща обществената телевизия да не спазва закона и да ограничи правата на част от българските граждани да имат новини на своя език. След известно прехвърляне на топката в Общината стана ясно, че партията на Волен Сидеров има разрешение за протеста си до края на юни. И че има право да върши това, защото е политическа партия.

Още един месец по-късно превърналият се вече в традиция протест на „Атака“ отиде пред софийската джамия „Баня Башъ“, за да протестира срещу звука от високоговорителите – отново с разрешение на Общината. По време на петъчната молитва активисти на партията нападнаха молещите се мюсюлмани със словесна агресия, яйца, камъни, прътове и тръби и подпалиха няколко от молитвените им килимчета. Присъстващите на мястото полицаи се намесиха чак когато агресията излезе от контрол. Пострадаха петима мюсюлмани, петима полицаи и брадичката на депутатката от „Атака“ Деница Гаджева. Поради липсата на адекватна реакция на институциите по отношение на нападението и разследването му България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Подобни актове на агресия, засега в по-малки мащаби, се извършват напоследък под безучастния поглед на институциите.

Този път потърпевшите не са мюсюлмани, защото точката на конфликт е друга – подкрепящи Русия срещу подкрепящи Украйна. Друга разлика спрямо 2011 г. е, че сега отговорността на МВР е по-голяма от тази на местната власт. Защото привържениците на режима на Путин дори нямат нужда от официално разрешение, за да постигат с помощта на органите на реда това, което искат.

За комфорта на малобройния си протест пред Народното събрание подкрепящите „мира“, тоест инвазията на Русия в Украйна, имат картбланш от Столичната община. Не така стоеше въпросът обаче с планираното събитие за опаковане на Паметника на Съветската армия на 4 май. То беше организирано от гражданската инициатива за демонтиране на паметника и надлежно съгласувано с Общината и Столичната дирекция на вътрешните работи. Преди началото му пред паметника пристигнаха представители на партия „Възраждане“.

Въпреки че от партията на Костадинов нямаха право да присъстват на мястото на съгласувано събитие, органите на реда не ги отпратиха. Нещо повече, те ги подпомогнаха в постигането на целта им – да провалят опаковането на паметника, позволявайки им да замерят с различни предмети легитимните участници и да откраднат едно от украинските им знамена. Накрая полицията изтласка законния протест, оставяйки на площада хората от партията на Костадинов. А между представители на двете групи се стигна до бой в подлеза на Софийския университет.

Иронично, и Столичната община стана жертва на омразата, която от дълги години допуска.

На 5 май двама депутати от „Възраждане“ се качиха на вишка до балкона на сградата на Общината на ул. „Московска“ и свалиха оттам знамето на Украйна, поставено след решение на Общинския съвет. Това стана пред погледа на бездействащи полицаи. Аргументът им да не се намесят е, че депутатите са се позовали на своя имунитет. По тази логика всеки политик с имунитет има право да взема от чужди имоти всичко, което му харесва. Или по-скоро – което не му харесва. Вярно е, че общинската администрация е публична, но „Възраждане“ нямат нито свои представители в нея, нито каквито и да е правомощия да се месят в решенията ѝ или да се разпореждат с имуществото ѝ.

На 9 май пред Руското посолство полицията отново допусна протестиращи путинофили, въпреки че мястото беше крайна точка на съгласуваното с Общината и СДВР шествие в подкрепа на Украйна. Десетина души, охранявани от няколко пъти повече полицаи, на спокойствие пускаха съветска и руска патриотична музика, децибелите на която огласяваха квартал „Изгрев“ чак до „Дианабад“. А на хилядите участници в законното шествие органите на реда не разрешиха да оставят изцапани с червена боя играчки – символ на децата, загинали във войната на Русия срещу Украйна.

Закономерно, вече и самото МВР се превръща в обект на агресията, която допуска.

На 11 май протестът на „Възраждане“ против подкрепата за Украйна, започнал пред парламента, се отклони към сградата на Столичната община. Там активисти на партията се опитаха да свалят и новото украинско знаме, поставено от общинската администрация след открадването на старото. Този път органите на реда не им разрешиха, в резултат на което гневът на събралите се националисти русофили се обърна срещу тях. Протестиращите се опитаха дори да преместят микробус на жандармерията, бутайки го перпендикулярно на оста му на движение. По този начин може би се опитваха да го доближат до балкона със знамето. Ала законите на физиката надделяха над устрема на „възрожденците“, които не постигнаха нищо друго, освен клатене на превозното средство на органите на реда.

Фрустрацията на „Възраждане“ е обяснима – в последно време МВР демонстрира подкрепа на привържениците на Русия за сметка на тези на Украйна и изобщо всячески им създава комфорт. Ако например първите протестират пред парламента, а вторите – зад него, пространството зад Народното събрание е оградено почти отвсякъде. И демонстриращите солидарност с Украйна трябва дълго да обикалят, докато намерят откъде да влязат. Независимо че са многократно повече на брой от представителите на другата група.

Вътрешният министър Бойко Рашков най-сетне наруши мълчанието си относно действията на МВР на изслушване в парламента.

„Ние в МВР сме критични и към едната, и към другата страна. В подлеза [на Софийския университет – б.р.] е имало полицаи, но там побоят бе нанесен на един гражданин. Имаме основание да не сме доволни от нашите служители, най-малкото защото можеше да не се стигне до разбиването на главата на този гражданин, независимо дали обича, или мрази“, заяви Рашков, а недопускането на законното събитие за опаковането на ПСА аргументира така: „Едни пазят Паметника на съветската армия, други искат да го разрушат. Ние сме поели ангажимент към Руското посолство и други мисии в нашата страна да се грижим за тези паметници и го правим.“

С тези си думи Рашков демонстрира политически пристрастия и доста фриволно тълкуване на функциите на ръководеното от него министерство. Като част от изпълнителната власт то има мисията да осигурява обществения ред, съблюдавайки действащото законодателство и правата на различните групи и хора. Работата на МВР не е да проявява отношение (критичност или безкритичност), а още по-малко – да поема ангажименти към посолства по отношение на паметници, които не са тяхна собственост. Нито да интерпретира символни артистични акции като разрушаване. Интересно впрочем, ако се вземе легитимно решение за демонтирането на ПСА, дали тогава вътрешният министър ще попречи да се изпълни то, защото има ангажимент към Посолството на Русия?

Междувременно реториката на „Възраждане“ отдавна е прекрачила и най-разтегливите представи за национална сигурност.

Депутатката от партията Елена Гунчева например на 18 март заплаши във Facebook какво може да се случи, ако България изпрати военна помощ на Украйна: „Не се отчайвайте, има някаква надежда – Русия има високоточкови оръжия, така че точно може да улучи Министерски съвет“. И предложи цел на руска атака да стане и американската посланичка у нас: „Може да им пратим и линк с координатите на Мустафата.“ Че Русия няма излишни високоточни (а не високоточкови, както казва Гунчева) ракети, които да изстрелва към София, си личи от обстоятелството, че праща към Украйна все повече от не толкова точните, които попадат в жилищни райони. Призивът към чужда държава да нападне български институции и дипломатически мисии у нас обаче минава всякакви граници.

Не звучи по-миролюбиво и председателят на партията Костадин Костадинов, който, парадоксално, обвинява правителството, че „обслужва чужди интереси“. В началото на май той заяви от парламентарната трибуна: „Това правителство иска война. Щом правителството иска тази война, то ще я получи. Ние, българите, ще му я дадем.“ Костадинов призовава и към гражданско неподчинение.

На Русия в момента изобщо не ѝ е до това да напада България –

тя си има достатъчно проблеми в Украйна, където надеждите за дори символична победа на „специалната военна операция“ се топят с всеки изминал ден. Призивите за нападение, насилие и промяна на конституционно установения ред у нас обаче никак не са безобидни. МВР, изглежда, не си е научило урока, че вербалната агресия има свойството да прераства във физическа, ако не бъде спряна навреме.

„Възраждане“ действа методично, разширявайки заедно с пределите на екстремисткото си говорене и електоралната си подкрепа. Бойко Рашков е по-лоялен към политическите си корени в БСП, отколкото към политиката на правителството, чийто министър е. Самото правителство пък си има достатъчно проблеми, за да се занимава и с вкарването на Рашков в правия път. Всичко това е ясно. Но когато това крехко равновесие престане да може да бъде удържано, нека не се чудим откъде ни е дошло.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчването на „Дневник“ на предишното изслушване на министър Рашков пред парламента на 13 април 2022 г. 

Източник

Архитектура и диктатори

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitektura-i-diktatori/

Винаги съм се забавлявала, когато някои хора определят архитектурата просто като изкуство. Като изкуството да създаваш чиста красота. Като извънмерен стремеж към съвършеното пространство. Като материалност отвъд всякакъв контекст, включително политически. Сериозно ли? Измамна естетика. Архитектурата винаги е била политическа. И винаги е флиртувала с властта, със силните играчи на деня. Естетика – да, но архитектура и етика са две думи, които рядко са успявали да застанат смислено в едно изречение.

Фостър и Харков

На 21 април т.г. първо архитектурните, а после и всички масови медии огласиха новината, че популярният архитект Норман Фостър е предложил помощта си за възстановяване на разрушения украински град Харков. На среща в Женева, по време на втория Форум на кметовете, организиран от Икономическата комисия на ООН за Европа, британският архитект казал на кмета на Харков Игор Терехов, че ще събере най-добрите умове в градоустройството, архитектурата и дизайна, за да построи отново съсипания град. Медиите подчертават, че Фостър е архитектът, проектирал реконструкцията на Райхстага в Берлин, както и „Милениъм Бридж“ в Лондон.

Благороден жест, действително. Подадена ръка, но къде – в комфортна Швейцария, не примерно в Мариупол или Буча. След началото на войната срещу Украйна Foster + Partners са прекратили всички свои проекти в Русия, не пропускат да споменат медиите. Според официалния сайт на студиото обаче единственият им активен преди войната проект там е 15-етажна офис кула в Екатеринбург. В същото време студиото има редица проекти в други страни със съмнителна демокрация – като Казахстан и Саудитска Арабия.

Норман Фостър е от плеядата „стархитекти“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), които са спрели работата си в Русия – наред с холандците MVRDV, швейцарците Herzog & de Meuron, както и David Chipperfield Architects, Zaha Hadid Architects и още редица други. Норман Фостър е и архитектът, който 3 дни след нападението на Русия над Украйна се снима в Санкт Мориц с ретро ферари на автомобилно изложение на замръзналото езеро.

„Възстановяването на Харков трябва да започне с общ устройствен план. Трябва да измислим града на бъдещето“, обяснява Фостър, който бил подготвил презентацията предварително специално за форума. „25% от всички сгради в града са унищожени, всички нови трябва да се проектират с бомбоубежища и подземни паркинги с двойно предназначение“, казва от своя страна кметът Терехов.

Световният архитектурен елит очевидно иска да покаже съпричастност в случая с Украйна. Циничното е, че само преди няколко години именно Русия беше тяхното експериментално поле, мястото, където всички се тълпяха да строят. И действително, няма какво да се лъжем, точно там се случваха някои от най-интересните неща в съвременната архитектура – не просто лъскави здания, а големи публични проекти с реален ефект върху градската среда. Пари имаше достатъчно, а властта с удоволствие приемаше да бъде легитимирана чрез архитектурните звезди.

Стархитектите и Путин

През 2013-та например, година преди анексирането на Крим, московският експериментален архитектурно-дизайнерски институт „Стрелка“ (основан през 2009 г. и впрочем едно от явленията в съвременната архитектурна култура) организира журнален международен архитектурен конкурс за чисто нов парк в центъра на Москва – на 130 000 кв.м изоставена земя, точно до Кремъл и Червения площад и на мястото на съборения през 2007 г. хотел „Русия“.



Парк „Горки“ © andrey.pehota, Marco Verch, nl.monteiro, Valeri Pizhanski / Flickr

Конкурсът беше спечелен от американското архитектурно студио Diller Scofidio + Renfro (автори и на мегапопулярния линеен парк The High Line върху изоставените релси в Западен Манхатън) с проекта им за „див урбанизъм“, в който преплитат различни климатични зони и природни хабитати, характерни за Русия. Паркът „Зарядие“, открит през 2017 г. лично от Владимир Путин и кмета на Москва Сергей Собянин, се превърна в първия проект за подобно публично пространство в такъв мащаб от 50 години насам и всъщност е глобален успех.

Още от избирането на Собянин за кмет през 2010 г. Москва започва последователно да изгражда и подобрява публичните си пространства (и публичния си образ). Датският урбанист Ян Геел работи за Москва – град за хората. През 2011 г. е завършена суперуспешната реконструкция на западналата съветска легенда парк „Горки“, превърнат в оживено място, пълно с нови кафенета и барове, галерия за съвременно изкуство, свободна Wi-Fi мрежа и много хора. В Москва става популярно да се прави публична архитектура, при това по западен модел. Създават се арт квартали, масово се реновират западналите паркове.

Всичко се засилва особено след 2012 г., когато мощни протести срещу поредното преизбиране на Путин разтърсват столицата. „Реконструкцията на парк „Горки“ се случи точно навреме, за да разсее хората от всичко: протестите, правителствената корупция, купените гласове в парламентарните избори – разказва пред „Гардиън“ студентката Катерина Шчербакова през 2014 г. – След откриването на парка вече беше невъзможно да се твърди, че Общината (и властта) са корумпирани, че не ги е грижа за хората, мразят Запада и искат връщане към СССР.“




Парк „Зарядие“ © mos.ru / Wikimedia

Руските архитекти, урбанисти и културни предприемачи, ангажирани в дизайна на тази нова Москва, тогава са по-прагматични. Андрей Гринев е от създателите на урбанистичното студио Citymakers, които са сред местните партньори на победителя в конкурса за парка „Зарядие“. В същата статия на „Гардиън“ той казва: „Какво можем да направим? Да се бием за гражданските си свободи? Да напуснем страната? Или да направим живота си колкото може по-красив и по-удобен и да не се тревожим за свободите, които нямаме. Аз предпочитам третото.“

Но не са само местните архитекти.

През есента на 2018 г. главният архитект на Москва Сергей Кузнецов (който е и дясна ръка на кмета Собянин) гостува в София. По време на близо 40-минутната си презентация той предпочете да наблегне върху наистина впечатляващите строителни инициативи в центъра на града, където с помощта на световни архитектурни звезди – като MVRDV, OMA, Diller Scofidio + Renfro, Zaha Hadid Architects, Steven Holl Architects – столицата на Русия се превръща в едно от най-интересните места за архитектурни експерименти в света. Отделно градът слуша Ян Геел, разказа Кузнецов, и се бори срещу автомобилите, бори се за повече пешеходни и велосипедни зони, за повече публични пространства. Нещо повече, за последните 5 години в града са проведени 60 архитектурни конкурса, от които 30 големи международни, и много от вече реализираните намеси са резултат именно от такива успешни конкурси.

През лятото на 2018 г. в новоизградената зала в пространството на парк „Зарядие“ беше проведено поредното издание на Moscow Urban Forum с тема „Мегаполис на бъдещето: нови жилищни пространства“, на който бяха обсъдени мащабните градски трансформации в Москва от последните години. Събраха се почти всички изброени по-горе международни архитектурни звезди плюс всички архитекти, които все още само участват в конкурсите на град Москва, но се надяват един ден да се включат и с реални проекти в същите тези мащабни трансформации.

На този форум Владимир Путин изнесе реч, беше аплодиран, а никой от гостувалите чужди архитекти – включително и Рем Кулхас, не си позволи сериозна критика срещу властта. Дори когато става въпрос за спорни общински намерения, като масовото разрушаване на хиляди панелни блокове и пренастаняването на над милион и половина жители на Москва в нови жилища в рамките на 15–20 години. Изобщо, по участниците в този форум може да се прецени популярността на Москва като „стархитектска“ дестинация.

Бярке и Болсонаро

Още един пример. Датската архитектурна мегазвезда Бярке Ингелс, любимото дете на глобалния техсвят, направи стремителна кариера през последното десетилетие и в момента строи от небостъргачи в Бруклин и Ванкувър до новата централа на Google в Калифорния. Той беше и един от архитектите, поканени през септември 2021 г. от Урсула фон дер Лайен на кръглата маса на високо равнище за „Новия европейски Баухаус“. Като човек, който поддържа екзотичен Instagram профил със снимки от всички точки на света, където проектира и пътува, Бярке не пропусна да сподели снимката с председателката на Европейската комисия.

Интересното е, че само няколко месеца по-рано профилът му изобилстваше от главозамайващи снимки от пампасите и разни бразилски потайности. Оказа се, че BIG (Bjarke Ingels Group) е въвлечена в стратегическото планиране на поредица устойчиви туристически селища в североизточните части на Бразилия. Снимката на усмихнатия Бярке до крайнодесния президент Жаир Болсонаро изтече не от профила на архитекта, а от самото бразилско Министерство на туризма и предизвика скандал в архитектурния свят. Но само частичен.

Всички и Орбан

В същото време в Будапеща Виктор Орбан поема щафетата. Докато Европейският съюз критикува крайнодесния унгарски лидер, той омайва архитектурния свят с грандиозни архитектурни проекти. През януари 2022 г. впечатляващият музей на музиката Magyar Zene Háza на японския архитект Соу Фуджимото отвори врати в новия културен парков хъб Városliget, който Будапеща изгражда. През последните години Унгария направи редица архитектурни конкурси за лъскави културни сгради именно там – спечелени само от световни звезди. Последната новина е, че проектът на американците от Diller Scofidio + Renfro за нов унгарски Музей на транспорта в Будапеща най-после е получил зелена светлина.

Архитектура и етика

Въпросът дали е редно архитектите да работят с репресивни режими и откровени диктатори, не е от днес. Дилемата дали да бойкотират, или да проектират, стои отдавна. Оправдания винаги се намират – особено когато проектите са изкусително престижни и добре финансирани. Ето, Бярке Ингелс смята, че добрите идеи са отвъд политиката и трябва да се опитва. Той продължава да опитва – дори и в Саудитска Арабия, въпреки че много архитекти замразиха проектите си в страната след убийството на журналиста Джамал Хашоги през 2018 г.

Доста архитекти смятат, че добрите намерения и добрата архитектура би следвало да помогнат на хората дори и в условията на най-потискащия режим. През лятото на 2008 г. например, преди откриването на Лятната олимпиада в Китай, в „Шпигел“ имаше интервю с Жак Херцог от Herzog & de Meuron – архитектурното студио, проектирало популярния олимпийски стадион „Гнездото“ в Пекин. На въпроса защо са приели да проектират толкова голяма правителствена поръчка в недемократична страна като Китай, Херцог просто отговаря: „Само идиот би отказал.“ Той допълва обаче, че сградата е и един вид „троянски кон“ в Китай, защото е пълен с ниши и малки чупки и в тези ниши китайците можели да се срещат на малки групички, ненаблюдавани от властта, и да говорят свободно. Това било съпротива.

Оправдания много. Архитектурата винаги надживява идеологиите, факт. Но това, което архитектите не бива да забравят, е, че в момента на своето създаване всяка архитектура, особено пък добрата, само подкрепя и засилва политическите режими, които са я поръчали.

Заглавна снимка: Парк „Зарядие“ © Antonio Marin Segovia / Flickr

Източник

Посещението на българската делегация в Битоля като активно мероприятие

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/poseshtenieto-na-bulgarskata-delegatsiya-v-bitolya/

В края на март премиерът Кирил Петков обяви, че Държавната агенция за национална сигурност разследва руска агентурна мрежа в собствените си редици. „Част от нещата, които са ми докладвали, са, че има руски агенти, които са работили срещу разбирателството ни със Северна Македония и [за това] да няма европейско бъдеще за Западните Балкани“, добави той.

Миналата седмица представители на българската държава посетиха Битоля, за да присъстват на откриването на клуб към българския Културен център „Иван Михайлов“ в града. Делегацията включваше министър-председателя, вицепрезидентката Илияна Йотова, външната министърка Теодора Генчовска. В нея бяха и представители на различни политически сили, между които Драгомир Стойнев от БСП, Елисавета Белобрадова от „Демократична България“, Цвета Караянчева и Екатерина Захариева от ГЕРБ, Красимир Каракачанов от ВМРО. Май само от „Възраждане“ липсваха на събитието. Независимо дали са в основата на посещението,

споменатите от Кирил Петков руски агенти имат основания доволно да потриват ръце.

Преди да се върнем към посещението в Битоля, нека поговорим за службите, за да стане ясно защо случилото се е в техен интерес. В интервю от 2017 г. за украинския канал „Апостроф TV“ военният експерт Олексий Арестович обяснява как работят руските специални служби. Той дава следния пример: ако сме агенти и не знаем кои са патриотите, а искаме да научим имената и основните им характеристики, как ще постъпим? Ще потърсим в интернет? Ще разпитваме? Не. Ще основем патриотична организация. Даже няколко организации. Ще наемем офиси за тях, ще ги оборудваме с техника. И… патриотите сами ще дойдат. Никой няма да знае кой е в основата на организациите. А ние не само ще знаем кои са патриотите, а ще можем да контролираме дейността им и да я насочваме в желаната от нас посока.

Затова и активните мероприятия се наричат така – агентите не наблюдават пасивно, а сами създават онова, което им е нужно, казва Арестович. По този начин интересните за тях лица (а такива може да се окажем всички ние) стават прозрачни, манипулируеми и податливи на натиск, без да подозират никаква опасност. След това изяснение

да се върнем към Културния център „Иван Михайлов“ в Битоля.

Центърът всъщност е създаден още през 2019 г., по времето, когато ВМРО е коалиционен партньор в правителството на ГЕРБ, а Красимир Каракачанов е вицепремиер и военен министър. Впрочем Каракачанов, който е агент на Държавна сигурност, така и не предостави убедителни аргументи срещу твърденията, че през 80-те е бил вербуван и от македонските служби. Вместо това се позова на официалната си автобиография, налична в интернет.

Начело на Културния център, който през февруари беше вандализиран, стои лице на име Люпчо Георгиевски (да не се бърка с бившия македонски премиер със същото име). Говорейки от името на българските македонци, в интервю по bTV Георгиевски се възмущава, че в македонските учебници българите са представени като фашисти, агресори и окупатори. Подобни тези може да се прочетат и на страницата на центъра във Facebook. В същото време Културният център е кръстен на Иван (Ванче) Михайлов, в което нито членовете му, нито очевидно и българската държава не вижда никакъв проблем. Не така стои въпросът обаче от гледна точка на Северна Македония.

Какъв е проблемът с Иван Михайлов?

В Македония е широко разпространено схващането, че България е „фашистки окупатор“, което от гледна точка на българската държава е „слово на омразата“. Тази представа за страната ни е, разбира се, крайна и стереотипна. Както повечето стереотипни позиции обаче, тя почива на реални исторически събития. По време на Втората световна война България, бидейки съюзник на Германия, окупира и анексира териториите на Вардарска Македония, Пирот и Беломорието и праща в лагерите на смъртта 11 343 евреи от тези земи. По-сериозният проблем е, че страната ни все още не е дала еднозначна историческа оценка на този акт и не си е взела поука.

Само така може да се обясни безкритично положителното отношение у нас към името на Иван Михайлов. Начело на ВМРО той участва в организирането на терористични атентати, включително операция „Тевтонски меч“ под ръководството на Гьоринг – атентат в Марсилия, в който са убити кралят на Югославия и френският външен министър. По време на Втората световна война Михайлов е близък с немските и италианските разузнавателни служби и разчита на тяхната помощ за извоюването на политическа независимост на Македония. За тази цел поддържа контакт лично с Хайнрих Химлер, а самият Хитлер му предлага той (Ванче Михайлов) да провъзгласи независимостта на македонската държава. В последна сметка комитата се отказва – това се случва по времето, когато Германия е на път да загуби войната.

Днес „Иван Михайлов“ се нарича една от основните улици в Благоевград – тя тръгва от центъра на града и води до края му в посока към София. Адресът на централната сграда на Югозападния университет е именно на тази улица.

У нас има сериозен проблем с критериите за оценка на исторически личности и събития.

Това важи както за оценката на социализма, така и за съюзничеството с Хитлерова Германия и за личности като Богдан Филов и Христо Луков, без дори да споменаваме Дянко Марков. Близък ли е бил Ванче Михайлов до режимите на Хитлер и Мусолини, или просто е търсил съюзници за осъществяването на политическите си цели? По-сериозният проблем е: какъв е критерият ни, с помощта на който можем да преценим това?

Нека направим аналогия с актуалната война на Русия срещу Украйна. Ако някоя етническа група, бореща се за политическа независимост, поиска съдействие от Русия точно в този момент, това прави ли я съучастник на агресията на режима на Путин? Или едното няма нищо общо с другото? По всяка вероятност действията на въпросната група ще бъдат осъдени от демократичната международна общност. Защото искането на помощ от агресора означава легитимирането му. И нещо повече – възможност за разширяване на териториалния обхват на агресията.

В Северна Македония реагират на името на Иван Михайлов, както Корнелия Нинова на думата „джендър“.

В България на това се реагира с демонстриране на абсолютно неразбиране на проблема и аргументи от типа „Той не може да е бил фашист, защото след войната е приет в Италия и е финансиран от евреин“. (Сещате ли се за оправданието „Аз не съм хомофоб, защото имам приятел гей“?)

След откриването на клуба към Културния център в Битоля югозападната ни съседка продължава да ври и кипи. Според председателя от македонска страна на Съвместната историческа комисия Драги Георгиев „когато името на такъв човек се налага като име на културен клуб на територията на македонската държава, а Иван Михайлов няма нищо общо с културата, това може да се разбира само като арогантна провокация или дори като акт, противоположен на т.нар. приятелство“.

„Защо Петков и неговото политическо обкръжение не отидоха вчера да се извинят и да се поклонят на паметника на 3000-те евреи, които бяха депортирани от Битоля, а дойдоха да се отбележат в откриването на културен клуб на името на Иван Михайлов?“, реторично пита македонският историк Тодор Чепреганов в потвърждение на тезата си, че

в периода на Втората световна война България е била „не само фашистка, а и националфашистка държава“.

Македонският премиер Димитър Ковачевски, който принципно демонстрира желание за стопляне на отношенията с България, също остро осъди държавното посещение: „Действията на българската делегация в Битоля събудиха духовете от миналото, разпалвайки отново езика на омразата и недоверието. Това са ходове, които целят еднодневна политическа печалба и дългосрочно увреждане на крехките отношения […] Антифашистката ангажираност на гражданите е част от националната ни идентичност, с която се гордеем в демократична Европа. Македонските граждани са за членство в ЕС, но провокации, които нараняват чувствата ни като граждани, застрашават този ангажимент.“

Абстрахирайки се от предишните му политически действия, президентът Румен Радев защити личността на Иван Михайлов с аргумента, че той е „човекът, който отказва на Хитлер да въвлече Македония в братоубийствена война с България“. Нетипично за себе си, Радев дори използва антикомунистическа реторика: „Не Иван Михайлов, а други хора след установяване на югославската комунистическа диктатура в Македония избиваха и инквизираха десетки хиляди в концлагери само заради това, че решиха да продължат да се наричат българи, а не македонци – ето това е истинският фашизъм.“

Посещението на българската делегация в Битоля е истински подарък за Русия.

То води до изостряне на отношенията между двете страни и до възпроизвеждане на опорни точки, типични за руската пропаганда. Българските опорки за Македония плашещо напомнят на руските за Украйна. Един от аргументите на Русия да нападне Украйна беше, че… украинска нация няма и украинците нямат право на собствена територия, защото всъщност са руснаци и всичко дължат на Русия. По подобен начин у нас се смята, че македонците нямат свой език, история и право на собствена национална идентичност, а са, един вид, българи предатели. А убеждението, че българският национален интерес е Северна Македония да не е в ЕС, е от полза на Русия, която цели възможно повече източноевропейски страни да са под нейно, а не под западно влияние.

В Северна Македония пък враждебното отношение към България се изостря допълнително и поради руската пропаганда, и поради войната в Украйна. Нека се опитаме да си представим как изглеждаме през погледа на югозападните ни съседи – „фашистки окупатори“, които, отричайки националната им идентичност, току-виж сме тръгнали да ги „освобождаваме“. Разбира се, докато България е в ЕС и НАТО, вероятността тя да нападне суверенна държава клони към нула. Това обаче не означава, че впечатлението, което създаваме, няма политически последствия.

Да не забравяме и „денацификацията“.

Две седмици след провеждането на „Луковмарш“ външната министърка на Русия Мария Захарова се сети да осъди шествието като неонацистко. Реакцията ѝ, на пръв поглед по никое време, всъщност изобщо не е в случаен момент – тя се случва ден след като Русия напада Украйна, за да я „денацифицира“. И в този смисъл може да се разбира като индиректна заплаха към България. Подобен аргумент да се обяви България за нацистка/фашистка държава е „изсмукан от пръстите“, защото повечето политически сили у нас официално осъждат провеждането на неонацисткото шествие. (От друга страна, фактът, че крайнодесните имат едва около 2% подкрепа в Украйна, а президентът на страната Володимир Зеленски е с еврейски произход, не попречи на Русия да пристъпи към „денацификация“.)

„Иван Михайлов“ не е официален държавен културен център, а е създаден от български македонци в Битоля. В делегацията за откриването на клуб към него обаче присъстват представители на почти всички политически сили. Така държавата ни на практика официално легитимира спорната личност на Иван Михайлов. А когато осъществяваната от Русия „денацификация“ се провежда с бомби, танкове, убийства на цивилни и изнасилвания, подобни жестове не са по-безобидни от отказа на страната ни да изпрати директна военна помощ за Украйна.

Дори руските агенти, работещи против отношенията ни с Македония, за които говори Кирил Петков, да нямат нищо общо с посещението в Битоля, очевидно добре са си свършили работата. Пропагандата, която е в интерес на режима в Русия, е пуснала толкова дълбоки корени у нас, че дори искрено критични към управлението на Путин политици действат като навити на пружинка. Всъщност това е целта на всяко активно мероприятие – то да се развие толкова успешно, че да няма нужда от допълнителна намеса.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на посещението на българската делегация. Източник: Facebook страницата на Министерския съвет

Източник

Военната помощ за Украйна – тест за националното ни достойнство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/voennata-pomosht-za-ukrayna/

Три дни преди Русия да нахлуе с войските си в Украйна, в интервю пред БНР Иван Костов изрази опасение, че някои от партиите в управляващата коалиция могат да развалят правителството, за да останат верни на българо-съветската дружба. Бившият премиер изрази и недоумението си защо на Консултативния съвет по национална сигурност, проведен седмица по-рано, президентът не е поискал единство от партиите, още по-необходимо в държава като нашата: със слаба политическа система, липса на върховенство на закона и огромна зависимост от руските енергийни доставки. Ще се сбъдне ли прогнозата на Иван Костов?

Тази седмица Комисията по външна политика в Народното събрание трябваше да обсъди проект на „Демократична България“ за изпращане на военна помощ на Украйна, за което настояват и от ГЕРБ. Но обсъждането беше отложено, а от парламентарната трибуна Кристиан Вигенин призова темата да бъде „свалена от обществения дебат“. Депутатът от БСП предупреди, че социалистите са готови да напуснат кабинета, ако правителството реши да изпрати оръжие и боеприпаси на украинската армия. Тази позиция представители на партията не спират да повтарят като мантра в различни медии. Корнелия Нинова определи темата като червена линия за БСП и заяви, че като министър на икономиката тя няма да подпише нито един такъв договор.

Това обаче не означава, че българско въоръжение не се изнася за Украйна от 2015 г.,

както твърди лидерката на социалистите, защото всеки експерт в тази сфера знае как се реализира износ на оръжия в зони с реален или потенциален риск от военни действия, дори и в държави от ембарговия списък. Схемите действат и са добре познати на политиците.

Дори да се промени законодателството и държавата да бъде задължена да проследява крайния получател на изделията по съответната търговска сделка, пак ще бъдат намерени начини българско оръжие и боеприпаси да стигнат до Украйна или други страни, в които се водят военни действия. А официалните власти ще продължават да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“ и ще опровергават съобщения като това на ТАСС от 20 февруари т.г., за използвани от украинската армия гранатомети и снаряди с марката на казанлъшките заводи „Арсенал“.

Нинова заяви, че след 2015 г. и подписването на Минското споразумение междуведомствената комисия за експортен оръжеен контрол не е издала нито едно разрешение за износ на оръжие, стоки и технологии с двойна употреба за Украйна. Но със сигурност в краткия си мандат като вицепремиер и председател на тази комисия Корнелия Нинова е подписала не един и два договора с чужди фирми за продажба на боеприпаси и въоръжение, част от които най-вероятно са били предназначени за украинската армия.

Противно на поговорката „Не ме слушай какво говоря, а ме гледай какво правя“, добре е да чуваме какво казват политиците. Защото понякога изпускат думи или фрази, които противоречат или дори разобличават тезите, защитавани от тях публично. Така например в интервю пред БНТ в сряда зам.-председателят на ПГ на БСП Драгомир Стойнев заяви, че партията е против директното изпращане на военна помощ за Украйна. Думата „директно“ прозвуча издайнически и показа, че социалистите не биха имали нищо против Украйна да получи оръжие и боеприпаси от България, ако това става без решение на правителството и без санкция на Народното събрание.

Голяма част от страните в свободния свят подкрепят Украйна с всякакъв вид въоръжение за спиране на руската офанзива.

С обявените от американския президент Джо Байдън допълнителни 800 млн. долара общият размер на военната помощ на САЩ от началото на войната достигна 2,4 млрд. долара. Япония изпраща в Украйна голяма пратка военно оборудване, което се случва за първи път от 75 години. Това е наложило правителството да приеме поправки в конституционните правила за осигуряване на военна помощ за воюващи страни.

Дори Германия, последователна в политиката си да не изнася оръжия в зони на военни действия заради все още неизживения си комплекс от Втората световна война, наруши принципите си и изпрати противотанкови гранатомети и ракети „земя–въздух“ от запасите на Бундесвера. А преди това – и 5000 военни каски, което кметът на Киев Виталий Кличко определи като „шега“.

В тези страни, за разлика от България, преобладаващата част от обществото стои зад решенията и действията на своите правителства, а също така не споделя една от кремълските опорки: че всяка военна помощ за Украйна е равносилна на включване във войната и носи заплаха от руска агресия. На 30-тия ден от началото на войната премиерът Кирил Петков заяви от Брюксел, където участваше в заседание на Европейския съвет, че 84% от българите не подкрепят военна помощ за Украйна и правителството се съобразява с преобладаващото обществено мнение.

Това ще е символичен акт, ние едва ли ще дадем такова въоръжение, че да променим войната. Въпрос на позиция. Нашата е силна, разговарях със Зеленски, който ми благодари, че войските му ще се бият по-спокойно, знаейки, че техните семейства са на безопасно място в България вследствие на хуманитарната подкрепа, която оказваме.

Но така ли е всъщност? Едва 80 000 от милионите украински бежанци са пристигнали в страната ни и само 60 000 от тях са подали молби за временно убежище. А преди седмица Мариана Тошева, новата директорка на Агенцията за бежанците у нас, забрани на украинците международната закрила, която включва и хуманитарен статут. Това според неправителствени организации лишава бежанците от права и най-вече от възможността за лечение на онкологично болните, затова гражданските организации обжалват пред съда тази заповед.

Позицията на българското правителство остава непроменена и след констатираните масови военни престъпления на руската армия, която след отстъплението си от Буча, Бородянка и други украински градове остави улиците затрупани с простреляни и опожарени трупове на цивилни хора, изнасилени жени и деца, ограбени и опустошени домове. Такава позиция не може да бъде наричана „силна“. Тя е дълбоко лицемерна позиция на снишаване, която с нищо не отговаря на високите очаквания към това правителство, което издигна моралните качества на пиедестал.

Ако приемем за достоверни резултатите от анкетата в предаването „Референдум“ на БНТ, според която 62,7% от българите искат широк парламентарен дебат за изпращането на военна помощ в Украйна, настояването на БСП да няма такава дискусия изглежда странно. Най-вероятно те се страхуват да участват в нея, защото знаят, че основният им аргумент „Ние искаме мир, а не война“ е напълно несъстоятелен, дори смешен. Но както стана ясно от интервюто на Корнелия Нинова пред bTV в четвъртък, социалистите са и против международните санкции срещу Русия, и против спирането на руските газови доставки, и против изгонването на посланик Митрофанова, защото това щяло да означава скъсване на дипломатическите ни отношения с Руската федерация.

Така БСП открито застана на страната на агресора и се нареди до антиевропейската и антинатовска партия „Възраждане“,

която вее руски знамена, докато оплаква националните ни интереси, уж предадени от останалите политически сили, лоялни към партньорите ни от Вашингтон и Брюксел. Позицията на БСП не може да бъде друга, защото и без това стопяващият ѝ се електорат гледа вече с едно око към „Възраждане“, а битката между двете партии на следващите избори ще е за всеки глас. В нея проруската партия на Костадинов е с едни гърди напред, защото не е принудена да играе двойни роли като БСП и има шанс да обере целия протестен лявоекстремистки вот.

Дори България да не изпрати военна помощ за Украйна, темата няма да стане препъникамък за правителството. С проекта си за решение „Демократична България“ показа своята позиция, но няма да изнудва коалицията и да заплашва с напускането ѝ, защото Иван Гешев още е главен прокурор, а съдебната реформа не свършва само със закриване на специализираното правосъдие и с промяна в структурата и дейността на Антикорупционната комисия. Затова пък има немалко други конфликтни теми, които могат всеки момент да взривят управляващото мнозинство.

Питам се: дали ако през 1999 г. Иван Костов мислеше за стабилността на правителството и съобразяваше русофилските настроения в обществото, той щеше да откаже преминаване през българското въздушно пространство на руски военни самолети, които бързаха да завземат летището в Косово преди частите на КейФОР? И колко му е струвало да вземе толкова непопулярно от тогавашна гледна точка решение?

В интервюто си пред БНР от 21 февруари т.г. бившият премиер и лидер на СДС оприличи агресията на Русия срещу Украйна на двубоя между Голиат и Давид.

Колко факта трябва да има пред очите на българското общество, за да осъзнае, че Русия е агресор? Нахлуха в Грузия, окупираха част от Молдова, окупираха Крим, подпомагат отцепването на части от Донецк и Луганск. Това е Голиат, прави каквото си иска.

Дано цената на това проглеждане да не е тежка, защото няма да я платят само путиноманите, а всички българи.

Заглавна снимка: Diego González / Unsplash

Източник

Екатерина Бончева: „Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ekaterina-boncheva-interview/

Екатерина Бончева е журналистка, в периода 1992–2006 г. води политически предавания в радиостанциите „Свободна Европа“ и „Нова Европа“ и в телевизия „Европа“. През 2007 г. е избрана от Народното събрание за член на Комисията по досиетата, в чийто състав е и досега. По повод приетите наскоро промени в Закона за досиетата Венелина Попова разговаря с Екатерина Бончева за ролята на Държавна сигурност в Българския преход, за несъстоялата се лустрация и резултатите от това, за мръсните тайни на бившия режим и за мрежата на репресивните му служби, обхванала цялата държава.


С приетите на първо четене промени в Закона за досиетата, принадлежността към Държавна сигурност на лица, които кандидатстват за публична длъжност, ще се обявява всеки път. Такава беше и нормата на закона до 2021 г., когато Върховният административен съд излезе с решение, според което Комисията по досиетата няма компетентност да обявява втори път вече установена и обявена принадлежност към ДС. Какво е значението на тази поправка?

Петнайсет години след началото на прилагането на закона ВАС се опита с тази противоречива практика фактически да цензурира дейността на Комисията и да ограничи правото на хората да получават информация от обществена значимост. Казвам „противоречива практика“, защото този проблем се появи някак неочаквано, и то при един точно определен състав на ВАС.

След като десет години имаше последователна съдебна практика да се спазва този текст от закона, който гласи, че едно лице, което е на публична длъжност или извършва публична дейност, се обявява толкова пъти, колкото различни позиции заема то, ВАС се опита за осакати закона. Той прегази едно решение на Конституционния съд, което ни задължаваше да обявяваме лицата по начина, определен в закона. Има и друго решение – на Европейския съд по правата на човека от 15 февруари 2017 г. по делото „Анчев срещу България“. То потвърди десетгодишната практика на Комисията, че лицата с установена принадлежност към ДС подлежат на проверка и публично осветяване всеки път, когато попадат в задължителната норма на закона, независимо дали има, или няма нови доказателства за тях.

Ето един много показателен пример: „честният“ частник Валентин Моллов, собственик на Първа частна банка, е обявяван като кредитен милионер от Комисията по досиетата 13 пъти. Има ли значение дали ще покажем един път колко пари е окрал и не е върнал на държавата, образно казано, или 13 пъти? Необезпечените кредити от банките, които е вземал, са нашите пари. Аз се надявам парламентът да потвърди на второ четене приетите в сряда поправки в закона, иначе гражданите щяха да знаят, че Моллов е взел пари без обезпечение само от една банка. То и от една банка да вземеш кредит, който после не връщаш, е престъпление, представете си какво е от 13 банки. Велизар Енчев сме го обявявали 17 пъти, Красимир Каракачанов – 13 пъти. Става дума за хора, които формират политики и имат обвързаност по някакъв начин.

Поправката връща справедливостта на закона. Но защо според Вас три десетилетия не се събра достатъчно политическа и законодателна воля да се приемат лустрационни текстове в закона, които да спрат инфилтрирането на бивши щатни служители на ДС и на тяхната агентура във всички публични сфери?

След толкова години аз вече мисля, че не ставаше дума толкова за воля, колкото за желание този оздравителен процес, наречен „лустрация“, да бъде задействан и в България. Не искам да генерализирам нещата и трябва да кажа, че в началото на Прехода депутати от СДС внесоха такъв законопроект в парламента. Тогава президентът Петър Стоянов се опита да убеди парламентарната група, че лустрация не трябва да има, защото ще ни попречи да привлечем комунистите на своя страна. Въпреки това президентът подписа закона, но Конституционният съд, в който имаше доста лица с агентурно минало, го „поряза“. В мандата на президента Росен Плевнелиев аз отново поставих въпроса за лустрацията и тогава той ми каза: „Катя, има решение на КС.“ Така е, но всяко решение на КС може да бъде прегласувано и променено, не казвам заобиколено. Връщам се към тези събития, които подкрепят тезата ми, че политическата ни класа нямаше желание да скъса пъпната си връв с комунистическия режим.

Съпротивата срещу разкриването на архивите на ДС в България е огромна, особено в средите на БСП, и продължава през всичките години на Прехода и до днес. Видяхме в сряда кои групи гласуваха против внесените от „Демократична България“ промени в Закона за досиетата. Колко пъти през тези години имаше опити за затваряне на достъпа до архивите на ДС и за закриване на Комисията по досиетата, която започна работа през 2007 г.?

Тринайсет опита имаше за закриване на Комисията или за саботиране на нейната дейност през всичките тези години. Що се отнася до затварянето на архивите, Симеон Сакскобургготски чрез едно изменение и допълнение на Закона за класифицираната информация закри тогавашната Комисия по досиетата с председател Методи Андреев. Но след това под вътрешен и външен натиск, най-вече от ЕС, беше създадена нашата комисия. Тя също не живя безметежно, защото имаше множество опити да бъде саботирана, осакатена и дори закрита – слава богу, до този момент винаги са били неуспешни.

За петнайсет години успя ли Комисията да събере архивите от всички ведомства и да ги прочете? И съдействаха ли ви службите и институциите с предоставянето на информация, както изисква законът?

Ако използваме българската поговорка, ще отговоря „со кротце, со благо и со малко кьотек“, макар че мина без пердах. Истината е, че не всички служби предадоха с желание своите архиви, но тъй като по закон са задължени да го направят, успяхме да съберем този огромен архив в Комисията. Единствените документи, които все още не са при нас, са тези на Военния архив във Велико Търново. Разбира се, имаме проблеми и с Българската православна църква и нейния висш клир, който в лицето на сегашния патриарх отказва да ни предостави списъци с имена на служители, които подлежат на проверка. Така че аз не знам къде е вярата в България…

Да, БПЦ беше една от първите превзети от ДС институции, а свещениците, които са отказвали да сътрудничат, са били подлагани на нечовешки издевателства. Подобно репресивно отношение е имала тоталитарната държава и към останалите деноминации у нас.

Така е. Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България. А някои от тях са все още живи клетки.

Можем ли да предположим каква част от досиетата е била унищожена от ДС преди и след 10 ноември 1989 г. и можем ли без тях да подредим пъзела, наречен Български преход? Всъщност като човек, който е прочел много от мръсните тайни на бившия режим, можете ли да кажете до каква степен Преходът у нас беше зависим от ДС?

Не мога да се ангажирам с точна цифра относно унищожените досиета, някои казват, че са около 40%. Но със сигурност мога да посоча, че до този момент в нашия архив на хартиен носител се намират около 15 км документи и 2,5 млн. регистрационни картона, които са най-ясното доказателство за принадлежност към ДС. Обявили сме над 20 000 сътрудници и вече имаме 2,6 млн. страници дигитализирани документи. Всичко това ни дава ясна картина за какво става дума и възможност да си представим образа на ДС, която, разбира се, е била изцяло подчинена на БКП, на Съветския съюз и на братовчедите от КГБ. Така че пъзелът е подреден, остават някои детайли, но каквито и други документи да дойдат при нас, едва ли ще се промени представата за тази зловеща машина за следене, преследване и репресии.

От статистиката, която посочвате, излиза, че едва ли не всеки трети пълнолетен българин по време на режима на Тодор Живков е бил свързан с ДС – или като щатен служител, или като агент.

Не съм силна в математиката, но мога да кажа, че лицата, които нашата комисия обявява по закон – такива, които са заемали публични длъжности, или хората, вземащи решения и определящи политиките в България, – са само горният, видимият пласт на айсберга. За тези надолу, които не подлежат на проверка, не знаем нищо. Но вярвайте ми, почти всеки около себе си има човек, свързан със службите. Искам да подчертая, че агентите, които са били вербувани след 9 септември 1944 г. с натиск, заплахи за живота, затвори, лагери, също са били жертви на службите. Но те са един малък процент от агентурата на ДС.

Не отговорихте на въпроса ми: щеше ли да изглежда Преходът по друг начин без активната роля на ДС?

Категорично. Обвързаностите на Държавна сигурност (макар и не във вида, в който е съществувала) с политиката, бизнеса, медиите и пр. са много ясни. Затова казвам, че една от най-големите грешки на Прехода е липсата на лустрация. Днес нямаше да водим този разговор, ако тя се беше състояла в България, и то още в самото начало на т.нар. Преход. Затова е и толкова важен Законът за досиетата, защото показва кой кой е в държавата. Когато се проследи кариерното развитие на един човек, заемащ високи публични позиции и свързан с ДС, както и хората, с които се заобикаля, се разбира каква мрежа представляват все още остатъците от комунистическите тайни служби.

Не останаха ли щатните офицери в ДС пощадени от заклеймяване и в сянката на агентурата, част от която сама е жертва на тези служби? И трябваше ли да има различен подход в обявяването на агентурата на политическата полиция и на хората, работили в разузнавателните служби на комунистическата държава, за какъвто настояваха някои?

Митът, че политическата полиция е била само в Шести отдел на ДС, е една от опорните точки на самите служби. Ако говорим за щатните служители и за сътрудници в различните битности, в закона те са равнопоставени. Но медийно и публично документите на агентите са по-интересни, защото в тях има лични истории. Докато документите на щатните служители представят само кариерното им развитие. Но ако то бъде проследено и ако се погледне като цяло кои хора са ставали офицери и служители в ДС, ще станат ясни самите принципи на тези служби. В книгата на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева „Държавна сигурност – предимство по наследство“ те са показани много добре. Тогава ще се проникне дълбоко и във връзките на ДС с КГБ.

Да, но ние продължаваме да не знаем агентурата на КГБ у нас.

Да, не знаем агентурата на КГБ, но знаем (и това винаги излиза в решенията на Комисията) школите, в които са били изпращани служителите на Първо главно управление – тези на ГРУ, на КГБ, които са били 10-месечни и повече. Това е също една нишка, по която тази агентура може да бъде проследена.

Трябва ли да продължи да съществува Комисията по досиетата и с какви правомощия? И среща ли обществена и политическа подкрепа идеята, която с Вас лансираме от годиниза създаването на Институт за национална памет, каквито има в повечето страни от бившия Съветски блок?

Най-логичното развитие на дейността на Комисията е превръщането ѝ в Институт за национална памет и това е не само мое желание, а и на цялата Комисия. В него може да има примерно два департамента – един, който да се занимава с научноизследователска и популяризаторска дейност, каквато ние и досега извършваме, но не в такъв обем, и друг, който да продължи с проверката и обявяването на хората, свързани с ДС и военното разузнаване.

За съжаление, не съм оптимист, че това може да се случи в мандата на този парламент, макар че има четири законопроекта, които съм изпратила и на депутати от ДБ. При тази конфигурация в Народното събрание няма да се събере политическа воля за подкрепа на такъв проект. Но нов състав на Комисията така или иначе ще има. Въпросът е хората, които ще дойдат след нас, да имат същото отношение и същата мотивация, каквито имаме ние към ДС и към архивите на бившите тайни комунистически служби през тези 15 години. Резултатът от нашия труд са всички публикувани документи, 55-те сборника и цялата информация, предоставена на журналисти и анализатори. Този труд не бива да бъде похабен и напразен. Ето, виждате, че дори и днес във всеки политически скандал излиза ДС.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

„Културната терапия“ на Путин

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://toest.bg/kulturnata-terapiya-na-putin/

На 24 февруари целият свят, в т.ч. и западноевропейски и американски изследователи на руската култура и история, беше потресен от започналите военни действия в Украйна. Мнозина подозираха или спекулираха, че Путин само заплашва и се опитва да изнудва западните политици и държавници. За други обаче поведението на руския държавен глава не беше изненада. По време на управлението си, особено през последните 10 години, Путин и администрацията му системно и целенасочено работят за повишаване на руското национално самочувствие, градейки представата за неповторимостта на руската история, култура и идентичност. Обособяването на руската уникалност обаче не е самоцел, а крие имперски амбиции, провокирани от разпада на Съветския съюз – най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век според Путин.

Стратегията на руския президент съдържа много опорни точки,

но аз ще обърна внимание само на тези, които считам за по-важни. Деветдесетте години в Русия се характеризират с корупция и провали на Прехода, много от които бяха в резултат на съветите на западни консултанти. Десетилетието беше белязано с тежка икономическа криза, болезнена емоционална травма и дълбоко национално унижение. Седем години след като бе посочен от Елцин за президент и по-късно редовно избран за поста, на Мюнхенската конференция за сигурност Путин изнесе остра, критична реч, в която нарече САЩ глобална дестабилизираща сила, разширението на НАТО – предателство, а международните норми за човешки права – обидна западна самонадеяност. (Аз не отричам греховете на САЩ, за които може да се пише и е писано много, но този текст е за Русия.)

Така започнаха откритите нападки и представянето на Запада и САЩ като нещо чуждо и неприсъщо на Русия, на нейната култура и ценности. От една страна, се подчертаваха политическите грешки и социалните проблеми на Запада, а от друга, Русия се представяше като страна с по-богата култура, по-значима история и по-здраво общество – картина, която завладя колективното въображение на мнозинството от руските граждани.

За целта администрацията на Путин наложи контрол над почти всички медии и започна да ревизира историята.

Насочената към чуждоезичната публика държавна телевизия RT (Russia Today, или „Русия днес“) бе създадена през 2005 г. първо на английски, а впоследствие се разви в международна мрежа от канали на арабски, немски, френски и испански. Заради войната в Украйна и дезинформацията, която тези канали разпространяват, на 1 март т.г. Европейският съюз спря излъчването им на своята територия. През последните няколко години пропагандните материали на RT не пропускаха да отбележат расизма и културната война в Щатите, протестите срещу ковид ограниченията в Западна Европа, а във връзка с Украйна – т.нар. от руското правителство геноцид в Донбас.

Междувременно в пренаписаните учебниците по история започна да се премълчава за руските завоевателни и агресивни периоди, да се изтъква (с право) приносът на Съветския съюз за победата над нацизма в Европа, а що се отнася до етническите и национални общности – да се подчертава общата история на Русия и Украйна и единството на двата народа.

Многоетническата и многонационална същност на Руската федерация също разграничава руското общество от американското и западното, смята Путин.

През януари 2012 г., два месеца преди да бъде преизбран за трети мандат, руският президент публикува статия в „Независимая газета“, в която очерта стратегията си за постигане на пълна многоетническа и многонационална хармония в РФ – изключително важна цел за всеки държавен лидер.

Следвайки познати методи, той първо остро разкритикува политиката на Запада, наречена мултикултурализъм, която защитава правата на етнически малцинства да съхраняват културата и езика си и им осигурява държавна подкрепа за това. Според руския президент това е крайно опасен политически подход, защото води до сегрегация и до издигане на правата на малцинствата над тези на традиционното местно население, над тези на мнозинството. След изброяване на провалите на Запада в това отношение Путин побърза да успокои читателите си, че за РФ няма опасност от подобни социални проблеми, защото Русия традиционно и през вековете се е създавала като многоетническа и многонационална държава.

Факт е, че с развитието и разширяването си Руската империя покори десетки етнически и национални групи с религии, различни от православието, и с езици, различни от руския, но това не означава, че съвместното съществуване между мнозинството доминиращо руско население и всички останали общности е хармонично. За това свидетелстват сталинските принудителни преселвания на татари, чеченци, калмици и много други. А днес расистките прояви в медии и по улиците на РФ срещу неруското население са твърде много, за да се описват.

Каква е стратегията на Путин в тази обстановка?

Крайно противоречива по мое мнение. Той очертава и защитава идеята, която нарича „културна терапия“ и която издига руската култура и език като водещи и доминиращи за постигането на пълна многоетническа и многонационална хармония. Самото използване на думата „терапия“ вече подсказва, че според него обществото на РФ има нужда от лечение. Без да отрича правата на етническите малцинства да упражняват своя език и култура, той настоява, че всички трябва да усвоят и приемат руската култура като своя.

Държавообразуващата сила на руския народ през вековете е исторически факт, смята Путин, а мисията на този народ е да споява една цивилизация с помощта на руския език и култура, да обединява руски арменци, руски азербайджанци, руски татари и т.н. Той е убеден, че само с водещата роля на руската култура и общите традиционни ценности обществото може да се излекува от различията на неруските култури и да се постигне многоетническа хармония и единство.

За реализирането на тази идея кремълската администрация работи на много фронтове.

В редактираните учебници по история например не се споменава почти нищо за приноса на неруските общности в победата на Съветския съюз във Втората световна война. Историкът Александър Шубин, автор на учебник за IX клас, даже твърди, че отразяването на великите събития в руската история трябва да е етнически независимо. А за „правилното“ възприемане на „военната операция“ в Украйна Министерството на образованието разпространи указания как точно да се представи войната на учениците, а именно – като освободителна мисия, която е необходима.

Наскоро публикуваният от Министерството на културата списък на традиционните руски ценности, които са застрашени от идеологическото и политическото въздействие на екстремисти, терористи и САЩ, също допринася за осъществяването на „културната терапия“. Според документа тези „агенти“ се стремят да отслабят ролята на руския народ като държавообразуващ; да подкопаят традиционно здравия руски морал и да го заместят с чужди разрушителни ценности, като култ към егоизма и безнравствеността (спомнете си закона за криминализиране на т.нар. хомосексуална пропаганда в Русия, чиято необходимост бе обяснена с упадъчното влияние на Запада върху руското население); да разклатят приятелските и семейните отношения и т.н. Последните научни изследвания действително показват, че процентът на самотните майки в съвременните руски семейства нараства значително, но това се дължи не на пагубното западно влияние, а на хроничния алкохолизъм на мъжете и слабата социална политика на държавата.

Сред традиционните ценности се изтъкват достойнството, патриотизмът, правата и свободите на човека (!?), здравото семейство, съзидателният труд, хуманизмът, милосърдието, единството на народите в Русия и др. В документа е начертано как правителството да поддържа и развива традиционните ценности и как да се бори с упадъчното западно влияние. За читателите, които помнят нашия социалистически опит, тези подходи и дискурс несъмнено ще прозвучат познато и тревожно.

Ето един простичък визуален пример за „културната терапия“ на Путин.

Създаденият през 2005 г. Ден на народното единство (День народного единства), честван на 4 ноември, е сред събитията, които би трябвало да свидетелстват за уникалността на руската култура. Да, но на 1 ноември 2019 г. вестник „Известия“ отбелязва, че половината от анкетираните граждани възприемат този празник като обикновен почивен ден.

Същата година в Санкт Петербург жители на града участват във фестивала в чест на празника. Включват се представители на различни етноси и националности – буряти, поляци, татари, естонци и много други. Облечени в традиционни костюми, те демонстрират типични за своята култура танци или занаяти. Входът на фестивала представлява грандиозна арка, висока около 6–7 метра и оцветена с багрите на руския флаг. На най-високата част на бял фон в червено и синьо е изписано мотото на фестивала „Русия обединява“. На двете колони на арката с по-малък шрифт са отбелязани датата „4 ноември“ и „Ден на народното единство“, а в най-долната част на колоните, с най-дребния шрифт – хаштага #мыедины („Ние сме единни“).

Арката красноречиво илюстрира не само „културната терапия“ на Путин, но и действителното състояние на многоетническата и многонационална хармония в РФ.

На фона на тази системна пропаганда през последните две десетилетия не е никак изненадващ подходът на руския президент в Украйна. Не без основание е и тревогата сред някои бивши съветски републики, че „културната терапия“ може да бъде използвана и в техните общества и държави. Като се добави и фактът, че в последните години Путин нееднократно е споменавал, че Украйна и Русия имат обща история и са един народ, а сега – че „военната операция“ цели да унищожи нацизма в Украйна, за мнозина от нас става ясно, че това са риторика и политика, които крият амбициите на един имперски национализъм за разширяване на влиянието или на границите на РФ, за корекция на „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.

А докато САЩ, Русия и Китай се опитват да решат как да разделят света на сфери на влияние, демократичната воля на „малките“ народи се оказва маловажна.

Благодаря на г-жа Анна Велковска за редакторските бележки.

Заглавна снимка: Ден на народното единство в Москва, 2014 г. © Moscow-live / Flickr

Източник

Калин Калпакчиев: „Зависимостта на Гешев е факт, време е и ВСС да прогледне“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kalin-kalpachiev-interview-sudebna-reforma/

Венелина Попова разговаря с Калин Калпакчиев, съдия от Софийския апелативен съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България, за проблемите в разследването, за реформата в прокуратурата и за необходимостта от нова структура и състав на колегиите във Висшия съдебен съвет.


Случаят с арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова предизвика институционални спорове и политически реакции, включително и в Европейския парламент. По-важният въпрос е освети ли този случай проблеми или дефицити в сферата на разследването?

Събитията от последните няколко седмици извадиха наяве съществуващи от години проблеми с ефективността на разследването. Става въпрос не толкова за нормативни дефицити в наказателния процес, а за невъзможността на държавното обвинение практически да осъществява пълноценно ръководството и надзора върху разследването, каквито правомощия прокурорът има по силата на процесуалния закон. Той разполага с всички инструменти да контролира непрекъснато движението на досъдебното производство, включително да участва лично и сам да извършва действия по разследването, да дава указания на разследващите полицаи и да обсъжда с тях необходимите действия за събиране на доказателства.

Оправданията и оплакванията, които чуваме от главния прокурор, че органите на МВР не разкривали престъпления, съответно не събирали материали за установяването им, с което възпрепятствали работата на прокуратурата, показват непознаване на закона или нежелание за прилагане на точния му разум. По голяма част от досъдебните производства разследващи органи са съответните полицейски служители. За да бъдат техните действия ефективни, които да водят до бързото и качествено приключване на разследванията, те трябва тясно и непрекъснато да си взаимодействат с т.нар. наблюдаващи прокурори.

Преди повече от десет години, когато кандидатът за главен прокурор Сотир Цацаров защитаваше пред Висшия съдебен съвет своята концепция, основна негова теза беше за наблюдаващия прокурор като „прокурор на първа линия“, както и за преодоляване на нареченото от него „кабинетно разследване“. Нищо от това не се реализира на практика. Преди време главният прокурор Филчев не особено ласкаво сравняваше прокурорите с деловодители, доколкото тяхната работа била свързана с разнасяне на документи. В много държави офисите на прокурорите се намират в полицейските управления, което улеснява съвместната им работа по разкриване и доказване на престъпленията. Това е повече от естествено, защото прокуратурата и полицията имат обща цел – да се разкрие извършеното престъпление и да се повдигне обвинение срещу извършителя пред съд.

Причина за невъзможността на прокуратурата да осъществява ефективен контрол върху разследването се крие в неизяснената законодателна концепция на прокурорския статус – в това отношение Конституцията от 1991 г. погрешно приравнява статуса на съдиите и прокурорите. По този начин се създаде невярната представа на прокурорите, че тяхната работа е идентична с тази на съдиите, а и попречи да се формира специфичната прокурорска идентичност, която да отговаря на ролята на държавното обвинение в наказателното разследване. За да осъществяват функцията по повдигане и поддържане на обвинението за извършени престъпления, прокурорите трябва да поддържат добри взаимоотношения с изпълнителната власт – органите на МВР и службите, което по дефиниция е недопустимо за съдиите.

Прокурорите трябва да са независими при решаване на възложените им преписки, но тази независимост е различна от съдийската. Прокуратурата е йерархически структурирана и това е необходимо, за да се гарантира ефективност на разследването, но същевременно прокурорите трябва да не зависят кариерно и дисциплинарно от ръководството на прокуратурата. Тези въпроси трябва да бъдат възложени на прокурорски съвет, където мнозинство трябва да имат представители на обществената квота, което да изключи доминацията на главния прокурор. Това е така, защото при действащото законодателство главният прокурор има възможност да влияе върху досъдебните производства – лично или чрез друг подчинен му прокурор той може да контролира актовете на разследващия орган и/или на наблюдаващия прокурор.

Поради това трябва да се намери баланс между необходимата йерархичност в структурата на прокуратурата, която да е в интерес на функционалните компетентности в сферата на наказателното производство и независимостта на прокурора по отношение на неговия статус.

През обсъждания тези дни случай се вижда и друг проблем – при положение че прокуратурата откаже да образува наказателно производство при наличие на данни за извършено престъпление, не съществува механизъм за преодоляване на тази аномалия. Една от целите на полицейските действия при разглеждания казус е да предизвикат образуване на досъдебно производство при очевидното нежелание на прокуратурата да предприеме действия. Някои юристи предлагат въвеждането на съдебно обжалване на отказите като противодействие на бездействието на прокуратурата. Според мен това не е решение на проблема, защото съществува реална опасност съдебният контрол да се профанизира и практически да превърне съда във втори прокурор. Реформа на статуса на прокурорите и на начина на администриране и функциониране на цялата прокуратура е пътят за постигане на ефективност на разследването, а не заместването на нереформираната прокуратура с въвеждане на повсеместен съдебен контрол.

Реформата на прокуратурата трябва да включва и освобождаването ѝ от несвойствените правомощия извън сферата на наказателното преследване, които са остатък от съществуващия до 1989 г. общ надзор, осъществяван от прокуратурата в социалистическата държава.

Как Съюзът на съдиите в България оценява съдебната реформа, предложена от управляващата коалиция? И по-точно: кои са необходимите промени в структурния и функционален модел на съдебната власт – тема, по която през март имаше дискусия, организирана от ССБ и от Юридическия факултет на СУ?

Предложенията за промяна на съществуващия модел на съдебната власт, които ССБ предлага за обсъждане, са такива, които могат да бъдат извършени от обикновено Народно събрание, съобразявайки ограничителното тълкуване на Решение по к.д. № 3/2003 г., но и отчитайки значението на Решение № 8/2005 г. на Конституционния съд, в което се приема, че всякакви организационни и структурни промени в съдебната власт са възможни, щом не засягат принципа на разделение на властите. В Решение № 8/2005 г. Конституционният съд отхвърля искане за обявяване за противоконституционен на текста, който дава възможност на министъра на правосъдието да прави кадрови предложения.

Съюзът на съдиите в България участва активно в дискусиите за конституционна реформа на модела на съдебната власт, като организираната от нас съвместно с Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ конференция имаше за цел активизиране на обществените дебати по темата. Предлагаме промяна в структурата на ВСС – премахване на Пленума на ВСС или съществено ограничаване на правомощията му да избира председателите на върховните съдилища и да има решаваща роля по бюджетни и обучителни въпроси за съдиите.

Предлагаме също изцяло нова структура и състав на колегиите – при актуалната структура на прокурорската колегия влиянието на главния прокурор в дейността на кадровия орган е гарантирано, доколкото практиката сочи, че от парламентарната квота се излъчват действащи прокурори, които след приключване на мандата им се връщат отново в прокуратурата. За да може да се гарантира, че съставът на колегията ще даде възможност за осъществяване на реален външен контрол и отчетност на прокуратурата, е необходимо членовете, които не са бивши и/или бъдещи прокурори, да са малцинство. Затова предлагаме един от членовете на прокурорската колегия да се избира от прокурорите в страната; един следовател – от следователите; седем от членовете на колегията – от Народното събрание, като изискването за тях е да бъдат излъчени от други юридически професии; един от членовете да се избира от общото събрание на съдиите в страната; главният прокурор да е член по право, но председателстването на колегията да се осъществява от изборен член, излъчен с решение на мнозинството от останалите членове.

Участието на съдия в прокурорската колегия се налага като противотежест на съществуващото правно положение повдигането на обвинението от прокуратурата да е нейно суверенно правомощие, което не подлежи на съдебен контрол, включително при започване на съдебната фаза на наказателния процес след внасяне на обвинителния акт. Подобна организация на обвинителната функция изисква в правната уредба да бъдат предвидени разумни механизми за оценка на качеството на обвинението, които да го превръщат в значимо обстоятелство за кариерата на прокурорите и следователите. Предвиждането на такива адекватни кариерни механизми ще действа дисциплиниращо и ще способства за утвърждаване на ясна ценностна професионална йерархия.

Новият състав и структура на прокурорската колегия ще дадат възможност да се предвидят и нов състав и структура на съдийската колегия, така че да се създаде мнозинство на съдиите, избрани от съдии. Това е основна гаранция за независимостта на съда, позната в демократичните държави, които са възприели модела за администриране на съдебната власт от съдебни съвети, и е повтаряща се препоръка от органите на Съвета на Европа от повече от десет години. Предлагаме в съдийската колегия, която се състои от 14 членове, 8 от тях да се избират от общото събрание на всички съдии в страната, 4 – от Народното събрание, с условие да не са действащи съдии към момента.

Без специализирано правосъдие съществува ли риск дела срещу организирани престъпни групи да завършат с благоприятен изход за тях, както твърдят и главният прокурор, и други негови колеги?

Специализираното наказателно правосъдие беше създадено без обективна необходимост. Препоръката на Европейската комисия, а и преобладаващата практика в другите европейски държави са за специализация на разследващите органи в областта на организираната престъпност и на корупцията. Специализацията на прокуратурата в различни области на престъпността е условие за постигане на бързина и ефективност на разследването, което се налага от непрекъснато усложняващите се обществени и икономически отношения в съвременните общества.

Специализацията на съда обаче, особено в наказателното правосъдие, е нетипична и по правило е изключение, което е отговор на специфични обстоятелства – каквито са мафията в Италия и терористичните действия в Испания. В България такива условия не съществуват. За всички е известно, че специализираните наказателни съдилища бяха създадени вследствие на недоволството на властта от работата на общите съдилища, които отказваха да „съдействат“ на полицейските акции на Вътрешното министерство. Невъзможността на управляващите да опитомят независимия съд наложи да преодолеят това чрез възлагане на важните за властта наказателни дела на новосъздадения Специализиран съд.

Обсъжданият законопроект за изменение на Закона за съдебната власт предвижда гаранции започнатите наказателни дела да бъдат приключени и да не започват отначало. Няма пречка и за в бъдеще прокуратурата да запази под друга организационна форма специализацията си в разследване на организираната престъпност и на корупцията.

Съдебните кадровици гласуваха процедурни правила, при които трябва да протече обсъждането за освобождаване на главния прокурор, а на 4 април Пленумът на ВСС ще се събере, за да се произнесе дали искането на правосъдната министърка Надежда Йорданова за отстраняването на Иван Гешев е допустимо. Според Вас при тези правила и в този състав на ВСС ще се стигне ли до предсрочното прекратяване на пълномощията на главния прокурор?

Правилата, приети от Пленума на ВСС, с които се ограничава възможността да се разгледа по същество предложението на министъра на правосъдието за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор, са в противоречие със Закона за съдебната власт. Вероятността да се постигне положителен резултат по предложението на министър Йорданова е слаба, доколкото този състав на ВСС не е показал възможността да действа като независим орган. Това не бива да ни обезкуражава, защото използването на законните средства винаги има значение – спомага за развитието на правовата държава, води до натрупване на демократичен опит, а това дава резултат, макар и след време.

Възможно ли е в конкретния случай политическите съображения за отстраняването на главния прокурор да бъдат отделени от юридическите? И доказал ли е Иван Гешев със свои действия зависимостта си от бившите управляващи и от други нелегитимни властови кръгове в държавата?

Юридическите аргументи за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор са сериозни и изискват задълбоченото им обсъждане по същество. В тази дискусия ясно ще се покаже дали ВСС има обоснован отговор, или се опитва да избяга от него с процедурни похвати. Още през септември 2020 г. от ССБ отправихме мотивирано искане до всички членове на ВСС за започване на процедура за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор. Фактите за зависимост на главния прокурор от политическата власт са пред очите на цялото общество, остава и ВСС да прогледне за тях. И рано или късно това ще се случи.

Що се отнася до въпроса за избора на главния прокурор, е добре да не забравяме казаното от Сотир Цацаров – той сподели на заседание на ВСС, че тези избори се решават не в сградата на ВСС, а „в две други сгради“. Независимо че тогава призовахме ВСС да проучи това признание за зависимост, нищо не последва.

Възможно ли е, ако не да бъде пресечено, то поне да бъде ограничено задкулисното кадруване в съдебната система? Практиката показва, че дори в държави с много по-ниски нива на корупция, отколкото в България, има случаи на корумпирани прокурори и магистрати. У нас непрекъснато се говори, че държавата е превзета от мафията, но само с промяна на законите и на начина, по който функционира съдебната ни система, можем ли да върнем върховенството на закона и еднаквото му прилагане за всички?

Премахването на задкулисните назначения, особено за висшите съдийски и прокурорски длъжности, е част от борбата за независимост на съдебната власт. Възможно е да се постигне чрез предприемане на комплексни мерки – законодателни, образователни и административни. Промяната в състава и структурата на ВСС е важна част от законодателните усилия. Същевременно чрез промяна в Закона за съдебната власт трябва да се осъществи деконцентрация на властта на ВСС, което е добра мярка в посттоталитарни общества с крехки демократични традиции. За ВСС трябва да се запазят основно кадровите правомощия, каквото е конституционното изискване. Общите събрания на съдиите и овластените с тяхното доверие председатели на съдилища трябва да имат значително по-голяма роля в администрирането на съдебната власт, защото така ще се противодейства на бюрократизирането на ВСС и превръщането му в център на задкулисно влияние.

Предстоящият избор на нов състав на ВСС е особено важен. Възможно е Народното събрание да не успее в срок да излъчи с 2/3 мнозинство своите 11 представители. И на всяка цена не бива да се позволи безпринципно договаряне между политическите партии и разпределение на квотен принцип. Новите членове на ВСС трябва да са безспорни професионалисти с призната компетентност, авторитет и интегритет, които обаче да не са действащи съдии, прокурори или следователи. Дори това да забави процеса, този риск трябва да се поеме, за да се избегне клониране на досегашните зависимости.

Същевременно трябва ясно да се подчертае, че след изтичане на мандата на ВСС той не може да продължи да осъществява дейността си. Това е така, защото конституционно установените мандати не може да бъдат удължавани по никакъв начин. От друга страна, неизпълнението на задължението на Народното събрание да попълва конституционно създадени органи, освен че е проява на правен нихилизъм, недопустим за висшия законодателен орган, показва отрицателна устойчивост – последен пример е отказът на НС да избере нов състав на Инспектората при ВСС повече от две години.

Доколкото в правовата държава не може да съществува властови вакуум, отказът на държавен орган да изпълни правомощията си трябва да бъде преодолян с предвиден в закона компенсаторен механизъм. Конституционният принцип за взаимно възпиране и баланс на властите изисква да бъде създаден такъв ред, така че да се препятства блокиране на функционирането на една власт от друга – в случая на съдебната от законодателната. Добър пример за такъв механизъм е параграф 7а от Закона за Федералния конституционен съд на Германия. В този текст е предвиден защитен механизъм за номиниране на член на Конституционния съд, в случай че парламентът не изпълни в срок своето задължение за това. Смятам, че подобен ред трябва да бъде създаден и у нас, особено на фона на рецидивиращия отказ на Народното събрание да избира в срок съставите на конституционно установени органи.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със съдия Калпакчиев в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ от 20 декември 2021 г.

Източник