Tag Archives: общество

„Между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията“. Защо България иска да експулсира саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/mezhdu-chuka-na-koruptsiyata-i-nakovalnyata-na-byurokratsiyata/

„Между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията“. Защо България иска да експулсира саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди

Той е 30-годишен баща на две деца, който иска да осигури приличен живот на семейството си и лечение на ослепяващия си син, да учи готварство и да рисува. Вместо това повече от две години е затворен в центъра за задържане в Бусманци (с официалното име Специален дом за временно настаняване на чужденци). От 7 февруари има издадена заповед за депортирането му в Саудитска Арабия, където най-малкото, което го заплашва, е затвор. А може и да го сполети съдбата на друг саудитски дисидент – Джамал Хашоги, който беше убит.

Отказът на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) да предостави убежище на Ал-Халиди е споменат в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за човешките права в Саудитска Арабия през 2022 г.

Принудителното задържане на Абдулрахман ал-Халиди за толкова дълъг период е в нарушение не само на ратифицирани от България международни документи, между които Женевската конвенция за статута на бежанците и Европейската конвенция за правата на човека, а дори и на българския Закон за убежището и бежанците, по силата на който търсещите закрила може да бъдат настанени в център от затворен тип „за възможно най-кратък срок“. В края на 2009 г. Съдът на ЕС в Люксембург постановява максималният срок за принудително задържане на бежанци да е 18 месеца. Повод за решението е друг случай на задържан с години чужденец в България – Саид Кадзоев.

С призив да се спре депортирането на Абдулрахман ал-Халиди излязоха множество личности и организации, между които Българският хелзинкски комитет, правозащитната организации „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести Интернешънъл“, Комисията за международни отношения на Сената на САЩ, специалният докладчик за защитниците на човешки права на ООН, генералният секретар на Световната организация против изтезанията и др. На 7 март в София се проведе демонстрация в негова подкрепа.

„Тоест“ разполага с решението на ДАБ за отказ за предоставяне на закрила на Ал-Халиди и може да потвърди, че в него действително пише това, което той казва. Разполагаме и с копия на онлайн публикации на лоялни към властта саудитци, призоваващи той да бъде убит, и с множество снимки, разкриващи нечовешките условия в центъра за задържане в Бусманци.

Интервюто с Абдулрахман ал-Халиди беше проведено в писмена форма онлайн. Превод от английски: Светла Енчева.


Вие сте саудитски дисидент. В какво се състоеше опозиционната Ви дейност?

Занимавахме се [с останалите опозиционери] с два основни въпроса. Първият беше преход към конституционна монархия – вместо [настоящата] абсолютна монархия. В Саудитска Арабия не можем да избираме парламент, а вместо това кралят назначава Съвет (Шура) и не може да се избира правителство. Няколко години беше позволено да се провеждат местни избори, но те бяха прекратени след възкачването на крал Салман на престола.

Вторият въпрос е освобождаването на политическите затворници, даването на право на справедлив процес и пускането на свобода на онези, чиито присъди са изтекли. Процедурите в Кралство Саудитска Арабия са много несправедливи към политическите затворници.

После, в новия етап на управлението, към случаите, с които се занимавахме, се прибави и широката употреба на смъртното наказание срещу задържаните по политически причини, които не са извършили престъпления, класифицирани като насилствени. Всъщност повечето от осъдените на смърт са политически активисти и членове на шиитското малцинство, които абсолютно се нуждаят от защита. Например Мухамад ал-Гамди, който беше осъден на смърт. Той трябва да бъде екзекутиран като „наказание“ за няколко критични към властта туита, публикувани в профил в платформата Х, следван от 9 акаунта.

Защо избягахте в Турция?

Заминах за Турция, защото Саудитска Арабия започна кампанийни арести в края на 2012-та и началото на 2013 г. Преди това, между 2011-та и края на 2012 г., страната не задържаше никого заради страха от влиянието на Арабската пролет. По онова време можехме да провеждаме демонстрации пред Министерството на вътрешните работи с искане за освобождаване на политическите затворници и да обсъждаме публично – в съвети и на събрания – позиции за човешките права. Но после вече не беше възможно да правим тези неща.

Първоначално отидох в Египет, но го напуснах след подкрепения от Саудитска Арабия военен преврат и местните избори през 2013 г., защото се страхувах да не ме екстрадират.

Много хора в България биха казали, че в Турция нищо не Ви заплашва и не е било нужно да търсите убежище в България. Ще обясните ли защо го направихте?

В Турция бежанците от Персийския залив изобщо не са признати. Стотици от тях живеят без легален статут. За съжаление, останах там с години, надявайки се да получа легален статут, но това, изглежда, не е възможно. Освен това саудитските посолства и консулства не са оторизирани да регистрират бракове или деца, нито да подновяват документи. Трябва да се върнеш в Саудитска Арабия, да уредиш правния си статус и после да се върнеш. Това определено би било самоубийство в случай като моя – точно както се случи с г-н Джамал Хашоги.

На децата ми им трябва легален статут, защото се нуждаят от образование и лечение. И аз имам нужда от легален статут. Оставането в Турция без такъв можеше да застраши живота ми и да ме депортират всеки момент. Затова заминах – за да имам достъп до европейската система за убежище.

Не знаех, че имате деца. Колко са, къде са сега?

Две са – син и дъщеря. В Турция са. Синът ми скоро ще загуби зрението си. Той се нуждае от медицински грижи и това е основната причина за заминаването ми от Турция. През последните месеци се учи да чете на брайл. Боя се, че състоянието му ще стане необратимо, ако скоро не успея да му осигуря медицински грижи.

Горкото дете!

А горкото дете принадлежи на горкия си баща, живеещ между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията в България. За съжаление. Все си припомням думите на китайския посланик в САЩ Сие Фън: „Ако националната сигурност се използва като чук, то всичко ще прилича на пирон.“

Бихте ли разказал повече за опита си да получите бежански статут в България? На какво основание получихте отказ?

ДАБ отхвърли молбата ми за убежище по неоснователни причини. Те казват, че „официалните власти на Саудитска Арабия са предприели редица мерки за демократизиране на обществото“, като се позовават на местните избори, които всъщност бяха прекратени, след като крал Салман взе властта.

Твърдят и че съм напуснал страната по икономически причини, въпреки че икономическото състояние на семейството ми е добро. Разумно ли е да прекарам повече от две години и половина задържан в лоши условия, ако търся по-добри икономически възможности? Докато страната ми е една от най-силните икономики в света и брутният ѝ вътрешен продукт на глава от населението е висок? Тези аргументи не изглеждат логични.

Освен това много части от решението за отказ, изглежда, са копирани от други решения! Говорят за мен като за човек, роден през 2003 г., докато аз съм регистриран в ДАБ с правилната си рождена дата – 1993 г.! Също така отричат, че съм женен и имам деца, въпреки че съм предоставил тази информация, когато се регистрирах в ДАБ. Там съм регистриран като женен, а те пишат, че не съм.

ДАБ знае и че съм диагностициран с посттравматично стресово разстройство, разполага с официален доклад от Центъра за подпомагане на хора, преживели изтезание.

В решението се говори за условията в Саудитска Арабия, но на някои места пише, че сирийският бежанец може да се върне в страната си – Сирия – защото е сигурна страна! Това е копи-пейст от други решения. Нямало ли е кой да го провери преди подписването? Как решението е минало през различните отдели на ДАБ с тези грешки?

За мен това е некомпетентност. И е подигравка с моя случай, че прекарах три години в опити да отменя това решение, на което му липсва азбучна компетентност.

Откога сте затворен в центъра за задържане в Бусманци?

В Бусманци съм от октомври 2021 г. досега, без определен срок и конкретни обвинения. Може би щеше да е по-добре, ако бях престъпник – щях да имам правото да знам кога изтича присъдата и какви са обвиненията срещу мен!

Как се живее на такова място?

Този център за задържане си е затвор със строг режим, с камери за наблюдение и подслушвателни устройства в стаите, железни врати и униформени полицаи, охраняващи стаите. Това изобщо не е бежански лагер.

Що се отнася до моето положение в Бусманци, върху мен беше упражнено директно насилие веднъж, докато чаках на опашка за храна, а полицейски служител ме ритна без причина.

Подлаган съм на различни видове натиск, да ме държат гладен например. А в отделението на ДАБ се случваше цялата вечеря да бъде отменена и да имаме само едно хранене на ден, като повечето храна беше такава, че и прасетата не биха посмели да я помиришат.

Освен това се неглижираха здравните грижи, което беше много лошо. Организирахме няколко гладни стачки, защото искахме да се изясни положението ни, да разберем обвиненията и основанията за задържането ни и да се подобрят качеството на храната и здравните грижи, но служителите ни казваха: „Вървете по дяволите!“ Единственото, което правеха, беше напълно да ни игнорират със седмици и да ни крещят: „Върни се в твоята страна!“; „Който не ни се подчинява, ще го върнем в страната му!“ Трябва да изпълняваш заповеди от служители на различни равнища, без да ги поставяш под въпрос, без да ги оспорваш и без да имаш никакви права. Това се случва най-вече от страна на служители на ДАБ, не само на полицията.

Отделението на ДАБ, за което говорите, в Бусманци ли е? Доколкото знам, центърът в Бусманци е към Дирекция „Миграция“ на МВР.

Да. Тук има две отделения. Едното е на „Миграция“, а другото, по-малкото, е на ДАБ.

Ако получите бежански статут в България, с какво ще се занимавате?

Мисля, че ще започна да работя за семейството си, ще осигуря на децата си подходящо образование и подходящ живот. Ще живея живота си и ще практикувам хобитата си – рисуване и готвене. Винаги съм мечтаел да изучавам готварското изкуство във водещо училище. Ще продължа дейността си в името на моята страна и на лишените от свобода в нея, както и за повече политически и социални свободи и гражданско участие. 

Как си представяте един свой ден на свобода в България?

Ако изляза на свобода дори само за един ден… Имам много приятели българи, мисля, че ще започна да опознавам страната и обществото заедно с тях. И може би ще мога да науча повече за културата, може би ще мога да хапна храна, подходяща за хора, за разлика от тази в Бусманци.

Чревният микробиом – в болест и здраве

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/chrevniyat-mikrobiom-v-bolest-i-zdrave/

Чревният микробиом – в болест и здраве

Човешкият чревен микробиом се изследва интензивно, в резултат на което познанията на учените за видовете микроорганизми, част от нашата храносмилателна система, се увеличават успоредно с усъвършенстването на метагеномните технологии. Чревният микробиом се състои от трилиони микроорганизми. Размножаването им започва веднага след раждането на човека, а промените в състава на микробиома се дължат на генетични фактори и на околната среда (хранителни навици, екологични фактори и др.). Тези промени водят до изменения в чревната пропускливост, храносмилането, метаболизма и имунния отговор. Възпалителните процеси са причина за развитието на стомашно-чревни заболявания, метаболитни и имунологични промени, дори и до невропсихиатрични разстройства.

Какво е това „микробиом“?

Чревният микробиом представлява популацията от микроорганизми, населяваща храносмилателния тракт на животните. При хората чревният микробиом се състои от хиляди микроорганизми, включително бактерии, бактериофаги (вируси, заразяващи бактериите) и еукариоти. В него има над 1500 вида, част от 50 различни типа микроорганизми. Доминиращите типове, заемащи 90% от чревния микробиом, са Bacteroidetes, Firmicutes, Proteobacteria, Fusobacteria, Tenericutes, Actinobacteria и Verrucomrobia. За разлика от стомаха и тънките черва, дебелото черво е населено от 1012 клетки на всеки грам чревна маса. Освен бактерии, в чревната флора има и гъби, протисти, археи и бактериофаги, но научната информация за тях е сравнително оскъдна. Микроорганизмите живеят в нашия микробиом с цел да ни предпазят от патогени, като произвеждат антимикробни вещества и засилват имунната система. Те имат роля в храносмилането, метаболизма, контролират размножаването и специализирането на епителните клетки, повлияват инсулиновата резистентност, дори и неврологичните функции. Нарушение в популациите, изграждащи чревния микробиом, би могло да доведе до редица заболявания, свързани с други органи в човешкото тяло.

Какво прави чревният микробиом за нашето тяло?

Той разгражда (метаболизира) храната, която приемаме, до биоактивни хранителни елементи. Бактериите разграждат несмилаеми въглехидрати, като целулоза, нишесте, пектин, олигозахариди и лигнин до късоверижни мастни киселини (оцетна, пропионова и бутирова киселина). Тези метаболитни продукти се дължат основно на работата на Firmicutes, Bacteroidetes и някои анаеробни чревни микроорганизми. Чревният микробиом участва и в синтеза на витамини – биотин, тиамин, кобаламин, рибофлавин, витамин B, витамин K и др. Централната нервна система се повлиява от чревния микробиом посредством някои неврохимични вещества, които микроорганизмите произвеждат. Освен това той има роля и при синтезирането на жлъчни киселини, холестерол и конюгирани мастни киселини.

Съществува и връзка между мозъка и чревния микробиом. Късоверижните мастни киселини, които са негов продукт, засягат кръвно-мозъчната бариера (blood-brain barrier – BBB) чрез произвеждането на специфични протеини, които се намират в т.нар. бариера между клетките (tight junction). Циркулиращите късоверижни мастни киселини, произведени от чревния микробиом, засягат целостта на кръвно-мозъчната бариера чрез увеличаване на производството на въпросните протеини. По този начин се увеличава плътността на BBB и се предотвратява навлизането на нежелани метаболити в мозъчната тъкан. Чревният микробиом произвежда и липопротеини и липополизахариди, които стимулират освобождаването на цитокини от клетките на имунната система. Тези цитокини преминават през кръвно-мозъчната бариера и активират неврони, което води до промени в настроението и поведението.

Генетика и вредни навици

Открити са асоциации между микробиома и гените, свързани с вродения имунитет на гостоприемника: определен вид рецептори (pattern recognition receptors) разпознават микроорганизмите в червата и модулират състава на микробиома. Учени са направили изследване на фекален микробиом на индивиди със или без генетична връзка. Еднояйчни близнаци, които живеят разделени от години, имат почти идентични микробиомни профили, а между партньори, живеещи заедно, със сходни хранителни навици, няма значителни прилики.

Балансираният хранителен режим има основна роля в модулирането на чревния микробиом. При поддържане както на полезни, така и на вредни хранителни навици се увеличава или намалява количеството на някои видове микроорганизми. Чревният микробиом продължава своето развитие след детска възраст и начинът на хранене структурира разнообразието на чревните микроорганизми. При вегетарианските диети например доминират Firmicutes и Bacteroidetes. Бариерната функция на чревната лигавица се поддържа чрез консумирането на фибри. Богатата на фибри диета регулира нивата на глюкозата. При хранителен режим, богат на протеини и мазнини, доминантни са Bacteroides, Bilophila и Alistipes, а Firmicutes са потиснати, понижен е имунитетът, а чувствителността към инфекции се повишава, както и рискът от развитие на метаболитни заболявания.

Активният начин на живот (редовните физически упражнения) също влияе на чревния микробиом. Установено е, че спортистите имат по-малко количество Bacteroidetes и по-големи количества Firmicutes в сравнение с хора, които не спортуват. Спортистите имат и по-ниски нива на хронични възпалителни процеси.

Антибиотиците, които унищожават патогените, са нож с две остриета, тъй като убиват и полезните микроорганизми, нарушават чревния микробиом и това води до т.нар. дисбиоза (промяната на микробния състав). Конкретните ефекти от приемането на антибиотици върху чревния микробиом зависят от вида, дозировката и продължителността на приема им. При продължителен прием на клиндамицин например някои видове от рода Bacteroides не се възстановяват. Лечението на Helicobacter pylori със същия антибиотик води до намаляване на актинобактериите. Резултат от приема на ципрофлоксацин е намаляването на Ruminococcus, които се възстановяват половин година след прекратяване на лечението.

Чревният микробиом и някои заболявания

Дисбиозата крие риск от развитие на различни заболявания. Синдромът на раздразненото черво (Irritable bowel syndrome – IBS) се характеризира с коремна болка, метеоризъм, запек или диария. Нарушенията в чревния микробиом, свързани с това заболяване, са количествени и качествени и се отнасят към комуникацията между червата и мозъка. Възпалителното заболяване на червата (Inflammatory bowel disease – IBD) се счита за хетерогенна група от хронични имуномедиирани възпалителни заболявания, засягащи храносмилателната система. Дължи се както на генетични фактори, така и на фактори на околната среда, като стрес, нарушения на съня, прием на антибиотици, диета и тютюнопушене. Двете най-значими заболявания от тази група са улцерозен колит и болест на Крон.

При пациентите с IBD е засегнат слузният слой на храносмилателния тракт, което води до възникването на възпалителни процеси. При IBD е установено намаляването на Bacteroidetes и Firmicutes, Faecalibacterium prausnitzii и Roseburia

Нарушенията на оста чревен микробиом – мозък предразполагат както към неврологични (аутизъм, болест на Алцхаймер), така и към психиатрични заболявания, като тревожно разстройство и депресия. Дисбиозата, причинена от патогенни бактерии, може да изостри безпокойството. Инфекцията с Campylobacter jejuni повишава тревожността чрез активиране на c-Fos протеини, маркери за невронно активиране, без да повишава нивата на провъзпалителни цитокини. Депресията е свързана с модификацията на чревната мозъчна ос, която причинява възпаление. Когато чревната пропускливост се промени и целостта на бариерата е нарушена, бактерии като Enterobacteriaceae се преместват през бариерата и възпалителният процес се активира.

Пробиотиците и терапевтичните стратегии за възстановяване на баланса

Пробиотиците са живи микроорганизми, които се считат за безопасни и подобряват здравословния живот на хората, когато се приемат в адекватно количество. Въпреки широко разпространената употреба на пробиотици, приложението им трябва да бъде регулирано. Генното инженерство е възможен начин за създаване на ново поколение по-целенасочени пробиотици. Рекомбинантните бактерии, или бактерии, модифицирани с генно инженерство, изпълняват специфични функции в стомашно-чревния тракт, като например откриване на специфични сигнали и производство на някои терапевтични молекули. 

Пребиотиците (например целулоза, соя, олигозахариди, сурови овесени ядки, лигнин и корени от цикория) водят до специфични промени в организацията и функциите на чревния микробиом. Те подобряват целостта на чревната мукозна бариера, повишават имунитета на лигавицата, понижават рН и производството на късоверижни мастни киселини и инхибират растежа на патогенни микроорганизми. Синбиотиците са синергични комбинации от про- и пребиотици. Терминът е специално запазен за продукти, в които пребиотичните съединения селективно благоприятстват пробиотичните организми. Тъй като съставът на чревната микробиота е сравним с пръстовия отпечатък и има различни нива и видове дисбиоза, правилното използване на синбиотиците трябва да се обмисли преди избора за лечение на пациента.

При трансплантация на фекален микробиом фекални микроорганизми от здрави хора се трансплантират на пациенти с чревни инфекции, за да се възстановят популацията от микроорганизми и функциите на чревния микробиом. Използва се за лечение на синдром на раздразненото черво, както и на възпалителни заболявания на червата, инсулинова резистентност, затлъстяване, аутизъм, диария, алергични разстройства, метаболитен синдром, рак на дебелото черво, невропсихиатрични състояния и болест на Паркинсон.

В друг терапевтичен подход се използват бактериофагите. Фагите имат голям терапевтичен потенциал. Може да се използват за антимикробни цели или за модулиране на състава на популациите от микроорганизми.

Промяната в състава и функцията на чревния микробиом има пряк ефект върху човешкото здраве и играе важна роля за възникването на заболявания. Очаква се комбинирането на различни изследователски дисциплини и използването на нови технологии за изследването на микробиома да позволят преодоляването на ограниченията, пред които са изправени настоящите стратегии за справяне със здравните проблеми, свързани със съвременния начин на живот.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-nachelo-na-durzhavata-hubavo-e-no-ne-e-dostatuchno/

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно

Освен че е Международният ден на жените, тазгодишният 8 март е и крайният срок, който председателят на ГЕРБ Бойко Борисов даде на ПП–ДБ, за да постигнат съгласие за ротацията на правителството. Ако успеят, България ще има за втори път министър-председателка – след служебното правителство на Ренета Инджова от 1994 г., тоест точно преди 30 години. И за първи път в историята на страната жена ще застане начело на редовен кабинет. Ако некоалиционните партньори не успеят да се разберат, ще се стигне до нови избори. При такъв сценарий шансът Мария Габриел да заеме премиерския пост ще остане, но няма да е толкова голям.

Жени начело на държавите си 

Три балкански страни са изпреварили България и в тях вече има жени на върха на държавата, като само една от тях е в ЕС. Боряна Крищо е министър-председателка на Босна и Херцеговина, Ана Бърнабич – на Сърбия, а Катерина Сакеларопулу е президентка на Гърция.

В световен план обаче от близо 200 държави в по-малко от 30 на върха стоят жени. При това част от длъжностите са по-скоро представителни, отколкото действително ръководни. Президентът на Унгария (доскоро на поста беше Каталин Новак) има представителни функции, а реалната власт се упражнява от премиера Виктор Орбан. Макар Сърбия да е парламентарна република, силната политическа фигура в страната е президентът (понастоящем – Александър Вучич). Той назначава и премиерите. В Италия обаче министър-председателят въплъщава реалната власт, така че Джорджа Мелони действително ръководи страната.

Три жени, чието управление остана в историята през последните години

В края на 2021 г. в Германия приключи 16-годишната ера на Ангела Меркел. Тя е не само първата жена федерален канцлер в страната, но и първият човек от бившата ГДР на този пост.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ангела Меркел. Снимка: Arno Mikkor / Flickr

При всички критики към управлението на Меркел, немалко от тях – основателни, тя излъчваше впечатляваща стабилност, която успяваше да предаде на гражданите, казвайки точните думи в точния момент. Приемането на над милион бежанци в страната може и да допринесе за възхода на крайната десница, но знаменитата ѝ реплика от 2015 г. „Ще се справим“ беше от голямо значение за т.нар. култура на приемане. По време на най-строгите мерки заради пандемията от COVID-19 тя намираше думите и верния тон, така че хем да обясни на хората колко сериозно е положението, хем да ги накара да се почувстват в сигурни ръце.

Няма база за сравнение между увереността, излъчвана от Меркел, и поведението на настоящия канцлер Олаф Шолц.

За разлика от Ангела Меркел, Сана Марин беше министър-председателка на Финландия по-малко от 4 години – от края на 2019 г. до средата на 2023 г. Но на 34 г. тя стана най-младият държавен лидер в света, освен това управляваше с предимно женски екип.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Сана Марин и Урсула фон дер Лайен. Снимка: Lauri Heikkinen / Flickr

Въпреки че на Марин се налагаше да се справя със сериозни кризи, като пандемията и войната в Украйна (нейното правителство предлага Финландия да влезе в НАТО), поведението ѝ беше обект на по същество сексистки критики, че не е достатъчно сериозно. Тя беше критикувана, че изглежда като „рок звезда“, а изтекло видео от частно парти, на което се вижда как пие и танцува, предизвика сериозен скандал. „Аз съм човек. И аз също понякога копнея за радост, светлина и забавление“, каза тогава тя.

На изборите през 2023 г. Марин загуби, а премиер стана умерен консерватор, който е дългогодишен политик и прилича на такъв, а не на рок звезда.

Доскорошната министър-председателка на Нова Зеландия Джасинда Ардърн зае поста на 37-годишна възраст и беше втората жена в света след Беназир Бхуто, родила дете, докато е на тази позиция. Тя се противопоставяше на изолационизма, протекционизма и расизма, характерни за управлението на Доналд Тръмп, и също като Сана Марин отстояваше феминистки ценности.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джасинда Ардърн на посещение в НАТО. Снимка: NATO / Flickr

Мерките на Ардърн за ограничаване на пандемията бяха изключително успешни за демократична страна – през 2020 г. в продължение на цели 102 дни след 1 май нямаше нито един случай на вътрешно предаване на вируса в страната.

След пет години и половина на поста тя сама подаде оставка. По собственото ѝ признание – поради изтощение. Лявоцентристката ѝ партия спечели следващите парламентарни избори и получи абсолютно мнозинство в парламента, което е признание за успешното управление на Джасинда Ардърн.

Не всичко е цветя и рози

Въпреки добрите примери управлението на една държава от жена не е по дефиниция добро, нито пък е гаранция за положителни промени за жените в съответната страна. Това важи впрочем за всички области, например за местната власт. Столицата на България 14 години се управляваше от жена – Йорданка Фандъкова. Но за този период градската среда не стана по-достъпна за бебешки колички (а те се бутат предимно от жени), а въпреки всички обещания за справяне с недостига на места в детските градини проблемът си остана.

По време на управлението на Ангела Меркел за жените в Германия, особено в западната ѝ част, не стана много по-лесно да съчетават отглеждането на дете с работата – дори да успеят да запишат детето в градина, тя в общия случай затваря в ранния следобед, което прави невъзможно за много жени да работят на пълен ден.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Джорджа Мелони се среща с британския министър-председател Руши Сунак. Снимка: Simon Dawson / No 10 Downing Street

Джорджа Мелони е първата жена премиер на Италия. Иронично, основаната от нея крайнодясна партия се казва „Италиански братя“ – сестри в името няма. Мелони все пак се опитва, доколкото това е възможно за сексистки електорат, какъвто преобладаващо са крайнодесните избиратели, да въведе известни подобрения в живота на италианските жени – например по-добра защита от домашно насилие и по-високи детски надбавки. В същото време обаче въведените от управлението ѝ политики стимулират жените по-скоро да си стоят вкъщи и да си гледат децата, отколкото да се развиват професионално.

Доскорошната президентка на Унгария Каталин Новак, която заедно с българския президент Румен Радев и сръбския му колега Александър Вучич подписа новогодишно изявление в защита на семейството, безславно подаде оставка. Това стана поради скандал, че е помилвала затворник, осъден за допускане на педофилия в институция за деца.

Жена начело на държавата? Хубаво е, но не е достатъчно
Ана Бърнабич на белградския прайд, 2018 г. Снимка: Mickey Mystique / Wikimedia Commons

Засега сръбската министър-председателка Ана Бърнабич стои стабилно на поста си, но с цената на компромиси. Открито хомосексуална, тя допринесе за известно нормализиране на отношението към ЛГБТИ хората в страната, в която агресивните хомофобски прояви не са рядкост. Като премиер е вземала участие в белградския прайд, а през 2019 г. партньорката ѝ роди дете. В същото време тя не се противопоставя решително на политиката на Вучич за близки отношения с режима на Владимир Путин, в който ЛГБТИ хората се преследват като екстремисти и се върви към забрана на абортите.

Жени стоят начело и на някои африкански страни, в които има сериозни проблеми с насилието над жени. Включително в Етиопия, където все още е широко разпространено женското обрязване, наричано още генитално осакатяване.

Важно, но недостатъчно условие

Да обобщим. Наличието на жени сред световните лидери е важно дори само заради това, че овластява жените – показва им, че не е невъзможно да се изкачат на най-високите позиции във властовата йерархия. Но то не е гаранция за напредък в постигането на равни права, защото политиката не е функция на пола.

Ето например с похода си срещу Истанбулската конвенция председателката на БСП Корнелия Нинова изигра сериозна роля за връщането на борбата с насилието над жени години назад. А жените – членове на Конституционния съд, дружно подкрепиха решението, според което социалната роля на жената, съгласно Конституцията, е да бъде майка.

Засега Мария Габриел не дава признаци, че смята да се еманципира от сянката на Бойко Борисов и да бъде нещо повече от приемлива за Брюксел негова маска. Но това впечатление може да е погрешно и Габриел да се окаже изненада за всички, най-вече за Борисов, като провежда политика в съответствие с европейските стандарти за човешки права, включително права на жените. И да има смелост да се бори със задкулисната власт, поради която всеки опит за прогрес буксува.

Но засега, както би казала Йорданка Фандъкова, положението е „хубаво е, но не е готово“. По-точно – не е достатъчно.

„Вояджър 1“: Съдбата на самотния пътешественик

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/voyager-1-sudbata-na-samotniya-puteshestvenik/

„Вояджър 1“: Съдбата на самотния пътешественик

Това е текстът на Дъг Муър за един необикновен пътешественик – космическата сонда „Вояджър 1“. Публикуваме статията с разрешението на автора ѝ, а преводът е на Анелия Костова.


На милиарди километри в края на Слънчевата система „Вояджър 1“ е полудял и е започнал да умира. Да започнем с „милиардите километри“. „Вояджър 1“ е изстрелян в началото на септември 1977 г. По същото време Джими Картър е обнадеждаващият нов президент. Югославия и СССР работят на пълен ход, както и American Motors, Pan Am, FW Woolworth, щандовете на Fotomat, книжарниците Borders и Pier 1.

Американците гледат „Щастливи дни“, M*A*S*H и „Ангелите на Чарли“ по телевизията; техните британски братовчеди гледат „Джордж и Милдред“, The Goodies и Том Бейкър като Четвъртия доктор Кой. По радиото Hotel California на The Eagles се редува с Dancing Queen на Abba. Повечето коли все още работят с оловен бензин, телефоните са с шайба, а интернет е странна идея, макар и съвсем близо до работещ прототип. Първият домашен компютър Apple II току-що е пуснат в продажба. Sex Pistols са в студиото и завършват Never Mind The Bollocks. Предстои им да тръгнат на турне само за три месеца и след това да се разделят, а след още една година Сид Вишъс ще умре от свръхдоза хероин. 

Барак Обама е ученик в гимназията и живее при баба си и дядо си в Хонолулу, Хавай. Има добри оценки, но прекарва много време с приятелите си – любители на марихуаната. Борис Джонсън е закътан в елитния пансион „Ашдаун Хаус“, докато бракът на родителите му бавно се разпада. Въпреки че е само на 13, младият Борис вече е с характерната си прическа. Елвис е умрял в тоалетната преди няколко седмици. Това е лятото на „Междузвездни войни“. И „Вояджър 1“ се изстрелва, готов за обиколка на Слънчевата система.

Пътешественикът, който надмина всички очаквания

Няма начин да съберете цялата история на „Вояджър 1“ в една публикация. Ето накратко: „Вояджър 1“ е вторият космически кораб, прелетял покрай Юпитер, и първият, направил близки снимки на луните му. Прелетя и покрай Сатурн и изследва неговата луна Титан – единствената с атмосфера. След това полетя напред и още, и още по-нататък – за цели 40 години. Официално напусна Слънчевата система и навлезе в междузвездното пространство през 2012 г. „Вояджър 1“ просто продължи напред в безкрайната празнота. (Знаете за Златната плоча, нали? Стига, де, всички са чували за Златната плоча. Хем е сантиментално и сълзливо, хем невероятно и страхотно*.) „Вояджър 1“ остаря. Никога не е бил проектиран за това. Първоначалната му мисия трябваше да продължи малко повече от три години. Но той се оказа много по-силен, отколкото някой си е представял. И все пак времето побеждава всички ни. 

Източникът му на енергия е генератор, пълен с радиоактивни изотопи, които постепенно се разпадат до стабилен изотоп на оловото. Година след година енергията намалява, нивата на мощност безмилостно падат. Година след година НАСА изключва инструментите на „Вояджър 1“, за да запази гаснещото мъждукане. Преди няколко години изключиха вътрешния му нагревател и смятаха, че това може да е краят.

Но инженерите от 70-те години на миналия век са проектирали нещата така, че издържат дълго, затова електрическата верига и вентилите продължиха да работят дори когато температурите паднаха толкова ниско, по-ниско от сух лед, по-студено от течен азот, наближавайки абсолютната нула. („Вояджър 1“ пази вътрешните си данни на дигитален диктофон. Да, диктофон, съхраняващ информация на магнитна лента. Но не е проектиран да функционира при 100 градуса под нулата. Не е проектиран да работи десетилетия, навивайки и пренавивайки лентата, зает с безкрайно пренаписване на данни. Но някак го прави.) „Вояджър 1“ продължи, докато се отдалечи на разстояние над 15 млрд. км. НАСА има страница, на която може да се проследи развитието на мисията му в реално време… докато все още продължава. Със скоростта на светлината Луната се намира приблизително на секунда и половина. Слънцето е на около 8 минути от нас. „Вояджър 1“ е на 22 часа път. Изпратете му радиосигнал на обяд в понеделник и ще получите отговор в сряда сутринта.

Малката синя точка

Бих могъл да продължа да разказвам надълго и нашироко за „Вояджър 1“ — за откритията, които е направил, за Deep Space Network, която е поддържала контакт през десетилетията, за непрекъснато намаляващия екип от застаряващи техници, поддържащи го жив с ограничен бюджет – колко невероятно е всичко това. Но ще се огранича само до бледосинята точка.

„Вояджър 1“: Съдбата на самотния пътешественик

През 1990 г., точно преди камерата на „Вояджър 1“ да се изключи завинаги, сондата се обърна и погледна назад. Увеличи мащаба и направи снимка на Земята. Но вече беше толкова далече, че Земята се виждаше само като един бледосин пиксел. Погледнете най-дясната ивица светлина на снимката, малко под средата. Виждате ли това петънце? Не е дефект. Не е нещо изцапано на екрана ви. Това е Земята. 

Това е тук. Това е вкъщи. Това сме ние. На него е изживял живота си всеки, когото обичаш, всеки, когото познаваш, всеки, за когото си чувал, всяко човешко същество, което някога е съществувало. Цялата ни радост и страдание, хиляди самонадеяни религии, идеологии и икономически доктрини, всеки ловец и събирач, всеки герой и страхливец, всеки създател и разрушител на цивилизация, всеки крал и селянин, всяка влюбена млада двойка, всяка майка и всеки баща, всяко пълно с надежди дете, всеки изобретател и изследовател, всеки морализатор, всеки корумпиран политик, всяка „суперзвезда“, всеки „върховен лидер“, всеки светец и грешник в историята на нашия вид са живели там – върху прашинка, осветена от слънчев лъч.

Карл Сейгън

„Вояджър 1“ продължи още 34 години след тази снимка. И все още върви. Напуснал е хватката на слънчевата гравитация, така че завинаги ще продължи да лети отвъд. 

Мислехме, че знаем какъв ще е краят

Ето малко любопитни факти: „Вояджър 1“ държи рекорда за най-отдалечен активен космически кораб. Единственият друг претендент е малкият му брат – „Вояджър 2“, който имаше различен профил на мисията и изостана на милиарди километри. А всъщност „Вояджър 1“ е изстрелян втори, но брутално изпревари своя брат в космическото пространство.

Ето още малко любопитни факти: ако четете това през 2024 г., е много малко вероятно да доживеете счупването на този рекорд. Има само два други космически кораба извън Слънчевата система – „Вояджър 2“ и „Ню Харайзънс“. И двата ще умрат, преди да стигнат до „Вояджър 1“. И никой – нито НАСА, нито китайците, нито ЕС – в момента не планира да изстреля друг космически кораб на такива разстояния. На теория бихме могли. На практика имаме други приоритети.

Мислехме, че знаем какъв ще е краят „Вояджър 1“. Мощността постепенно, неизбежно ще намалее. Инструментите ще се изключат един по един. Сигналът ще стане по-слаб. Най-накрая или последният инструмент ще се повреди поради липса на мощност, или сигналът ще се изгуби. Но изобщо не очаквахме да полудее. През декември 2023 г. „Вояджър 1“ започна да изпраща обратно безсмислици вместо данни. Софтуерен проблем, макар и вероятно причинен от основен хардуерен проблем – удар на космически лъчи или страничен ефект от ниските температури, или просто стареене на оборудването, причиняващо произволни дефекти.

Проблемът беше, че безсмислиците идваха от софтуера за насочване на полета, който е нещо като операционна система. И нито едно действително функциониращо копие на тази операционна система не е останало на Земята. (Това е проблем, който НАСА отдавна реши. В наши дни всяка изстреляна космическа сонда има перфектен дубликат на Земята. Помните ли в „Марсианецът“ как имаха друго копие на Pathfinder, което стоеше под брезент в склад? Това е стандартна практика от 30 години. Но през 1977 г. никой още не се беше сетил да го направи.)

Контролът на мисията на „Вояджър 1“ представляваше няколко големи стаи, пълни със заети хора, компютри, гигантски екрани. Сега това е една стая в малка офис сграда в долината Сан Габриел, разположена между училище за кучета и „Макдоналдс“. Екипът за контрол на мисията се състои от шепа хора, нито един от които не е млад, а няколко са надхвърлили доста пенсионната възраст. И те се опитват да решат проблема, но в момента нещата не изглеждат добре. Не можеш просто да изтеглиш нова операционна система от 15 милиарда километра.

Ще трябва да открият проблема, да разберат дали е възможно заобиколно решение, и след това да го приложат… Всичко това с време за отиване и връщане от 45 часа за всяка комуникация със сонда, която се отдалечава от нас с милион километри на ден. Да, опитват се, но никой не възлага големи надежди. Така че в един момент – не утре, не следващата седмица, но в някакъв момент през следващите няколко месеца – екипът вероятно ще трябва да признае поражението си. Тогава ще обявят, че „Вояджър 1“ е официално приключил и е дошъл краят на една дълга песен. И това е всичко.


* През 1977 г. известната българска народна песен „Излел е Делю хайдутин“ в изпълнение на Валя Балканска е избрана от авторитетен комитет с председател Карл Сейгън да представлява част от културата на човешката раса пред извънземни цивилизации, както и да запази за идните поколения достиженията на земното наследство. Златната плоча е поставена в космическата станция „Вояджър 1“ и освен „Излел е Делю хайдутин“ съдържа още записи на Моцарт, Бетовен, Бах, автентични звуци и мелодии от различни епохи и култури. – Б.пр.

Икони вместо работещи институции

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ikoni-vmesto-raboteshti-institutsii/

Икони вместо работещи институции

Ако ви предстои да пътувате по автомагистрала, какви мерки за сигурност ще предприемете и на какво ще разчитате, за да пристигнете живи и здрави там, накъдето сте се запътили? Ако шофирате вие, много важно е да сте бодри и с трезв ум, който не е под въздействието на алкохол или други субстанции. Гумите ви трябва да са подходящи за сезона, да карате с указаната скорост и изобщо – да спазвате правилата. Надявате се и другите да ги спазват, както и пътят и маркировката му да са в изправност. Ако минавате през тунел, разчитате той да е построен и поддържан по начин, гарантиращ вашата сигурност. И си мислите, че трябва да има институции, които да се грижат за всички аспекти, свързани с безопасността ви. Институциите обаче може да имат особена визия по въпроса.

Една институционална визия за сигурността на тунелите

Държавната институция, отговаряща за строежа на пътища, тунели и мостове, е Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) към Министерството на регионалното развитие и благоустройството. За сигурността на тунелите тя се осланя на… икони. В прессъобщението на АПИ по повод пускането в експлоатация на тунел „Железница“, част от автомагистрала „Струма“, пише (оригиналният правопис е запазен):

При строителството му са вградени и четири икони на Св. „Иван Рилски“, каквито са традициите в тунелното строителство. […] В момента светите изображения не са видими, тъй като са покрити при изграждането на вторичната облицовка на съоръжението. Поверието при вграждането на иконите е, че те пазят работниците при строителството на обекта, а след това и всички пътуващи.

Иконите в тунел „Железница“ впрочем не са нови – чудодейните им свойства вече са популяризирани лично от Бойко Борисов. През 2020 г. част от строежа се срутва и затрупва трима работници, но те оцеляват. Според председателя на ГЕРБ и тогавашен премиер именно иконите на св. Иван Рилски са ги спасили, припомня „Капитал“. От изданието добавят, че пастир, загинал до тунела скоро след това, не е имал същия късмет.

Традициите в тунелното строителство, споменати в прессъобщението, впрочем изглеждат по-хуманни от тези при изграждането на мостове – според преданията в тях се вграждат сенки на невести – с летални последствия за въпросните млади жени. Засега няма яснота дали АПИ разчита на тази древна традиция при изграждането на мостови съоръжения.

Икони и дупки, светци и врачки

Самият св. Иван Рилски впрочем се смята за закрилник не на пътуващите, какъвто е св. Христофор, а на българския народ. А по магистралата, чиято цел е да свързва България и Гърция, пътуват не само българи.

Вграждането на икони в тунели, официално споменато от държавна агенция, може да се разглежда в контекста на все по-малко светската държава, за чието конституционно разделение от религията вече почти никой не се сеща. Но има и нещо друго: подобни актове не са канонична част от православната религия, а проява на суеверие.  По-точно – на една специфична сплав от (квази)религия, суеверие, традиционализъм и патриотизъм.

Тази сплав датира още от времето на социализма. Въпреки че тогавашният режим официално е атеистичен и изповядва „научния комунизъм“, в който уж няма място за суеверия, той си има комай официална врачка – Ванга. Способностите ѝ са обект на проучване от Държавния научноизследователски институт по сугестология с благословията лично на диктатора Тодор Живков. СССР също има официална врачка – Джуна.

В началото на 90-те години на ХХ в. с модерните тогава екстрасенси и с Ванга (къде без нея) се забърква Генералният щаб на Българската армия. Става въпрос за известната дупка в село Царичина, в която от Щаба търсят или съкровището на цар Самуил, или първото разумно същество, живяло на Земята, или извънземни. Екстрасенсите, по чийто съвет е изкопана тя, се консултират с Ванга, за да се уверят, че са на прав път. След като от Генералния щаб не намират нищо, дупката е зарита и бетонирана.

Магическо мислене и модерни институции

През 1940 г. Иван Хаджийски публикува студията си „Възстановяване душевността на първобитния български човек“, която по-късно включва в книгата си „Оптимистична теория за нашия народ“. В началото ѝ той уточнява, че под „първобитни“ или „древни“ българи разбира населението по българските земи преди Възраждането. Ако го кажем със съвременни думи, Хаджийски има предвид предмодерните българи, които живеят изцяло в света на традициите, без наука и образование, индустриални технологии или медии.

Единственият метод на познание на тези предмодерни хора е простото наблюдение, а това, което виждат, те уподобяват на човека – придават му човешки качества. Затова се опитват да въздействат на природните стихии с уподобяване, молби, плашене, убеждаване и магии. Примерно, искат да вземат по-голяма част от питката, за да дойде при тях плодородието, карат се на дървото, че не ражда плод, и се заканват да го отсекат, молят се на облаците да пуснат дъжд и плашат болестите.

Вграждането на сенки на невести в мостове е по същество предмодерен вид жертвоприношение – опит да се умилостиви съдбата, като се пожертва „най-скъпото“. Вграждането на икони в мостове пък прилича на някаква смесица между това жертвоприношение и чудотворната изцелителна сила, която се придава на някои икони.

Починалият две десетилетия преди издаването на „Възстановяване душевността на първобитния български човек“ германски социолог Макс Вебер смята, че модерният тип рационалност се отличава от традиционния по „разомагьосването на света“. „Разомагьосаният“ свят е този, в който суеверията и магиите нямат място, а всичко може да бъде пресметнато и да се обясни научно. Всъщност модерният човек знае много по-малко за света си от традиционния човек, защото в света на модерния има много повече неща, отбелязва Вебер. Той може да не знае как точно се движи влакът, но знае, че не е магия, и ако реши, може да схване механизма на локомотива.

Повече от век след смъртта на Макс Вебер пътната агенция на страна членка на Европейския съюз твърди, че иконите могат да пазят строители и пътуващи.

Предложение за реформа на българските институции

Остава само седмица до планираната ротация на правителството „Денков–Габриел“, а една от големите ябълки на раздора е как ще се избират новите ръководства на т.нар. регулатори. Това са държавните институции, които трябва да решават дали правилата във всевъзможни сфери се нарушават. Например дали пътищата, тунелите и мостовете са построени качествено, дали потребителите са защитени от неправомерно повишаване на сметките за телефон, дали ядем здравословна храна, какъв въздух дишаме, дали телевизиите и радиостанциите спазват елементарни стандарти и т.н., и т.н.

Вместо ГЕРБ, подкрепян от ДПС, да се кара с ПП–ДБ кой да овладее регулаторите, с риска да се стигне до предсрочни избори, може тези институции направо да се отменят. А на тяхно място да се сложат икони, които да пазят населението.

Така св. Иван Рилски ще пази пътуващите през тунели, а св. Христофор – пътуващите извън тунелите. Св. Екатерина ще закриля родилките от лекарски грешки, а светиите Лука и Пантелеймон ще помагат на лекарите да не допускат такива. Св. Трифон ще подкрепя лозарския и винарския бизнес, а като покровител на кожарите св. Илия ще бетонира бизнеса с норки на „Градус“. За качеството на образованието ще се грижат светите братя Кирил и Методий, а св. Тодор ще закриля конната езда и ще подобрява нечовешките условия в домовете за психичноболни. За повишените телефонни сметки ще можем да се оплачем на иконата на св. Димитър. И т.н.

По-сложно е положението с правосъдната реформа. За да разчитаме на независимо и некорумпирано правосъдие, май само с икони няма да се мине. За преборването на тайните мрежи на влияние, част от които бяха Петьо Еврото и Мартин Нотариуса, си трябват по-сериозни средства. Например вграждане на сенки на невести. Или за по-сигурно – най-добре би било да се вградят самите невести.

Търсят се родолюбиви български мъже, готови да жертват най-милото си (своите невести, да не помислите друго) в името на едно работещо, справедливо и европейско правосъдие.

Кога ще ги стигнем гърците, или как Гърция узакони еднополовите бракове

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/koga-shte-gi-stignem-gurtsite/

Кога ще ги стигнем гърците, или как Гърция узакони еднополовите бракове

Гърция узакони еднополовите бракове на 15 февруари 2024 г. Така тя стана първата страна с преобладаващо православно население, в която хора от един и същи пол могат да се женят. В меда на радостта на ЛГБТИ общността в южната ни съседка има и капка катран – новоприетите хомосексуални бракове не гарантират съвсем равни права. При тях например не е разрешена асистираната репродукция, която е достъпна, ако една жена е неомъжена или е в хетеросексуален брак. Но съпрузите от един и същи пол вече могат да осиновяват деца, да се наследяват, да си ходят на свиждане в болницата, да вземат решения, в случай че съпругът/съпругата не е в съзнание или почине. Всъщност с някои права еднополовите двойки в Гърция разполагаха и преди, защото партньорството между тях беше легализирано още през 2015 г.

Възниква обаче въпросът: защо Гърция? Как тя стана първата православна държава, предприела подобна стъпка? Дали гръцката държава е по-светска например от българската, дали по-малка част от населението ѝ е православно и дали връзките между религия и национална идентичност не са толкова силни? Или съществуват други предпоставки?

Православието в Гърция и България в наши дни – статистика и законодателство

Към 2022 г. между 81 и 90% от населението на Гърция (по данни от различни изследвания) се определя като принадлежащо към православното християнство. За сравнение, според последното преброяване от 2021 г. близо 70% от представителите на българското население са православни християни.

Според Конституцията на България православието е традиционната религия в страната, но религиозните институции са отделени от държавата и религията не може да се използва за политически цели. Освен това само гражданският брак е законен.

Конституцията на Гърция определя православната религия като επικρατούσα, което може да се преведе като „преобладаваща“ или „доминираща“, но и като „господстваща“. В нея не само липсва разделението между църква и държава, налично в българската, ами са синтезирани основите на православната доктрина и официалният превод на Библията се поставя под особена защита. Оскърблението на религията присъства преди обиждането на президента като основание за конфискуване на печатни издания – нещо, което се прилага само в изключителни случаи.

За разлика от българския Основен закон, в гръцкия липсва текстът, че бракът е само между мъж и жена, но го няма и ограничението, че само гражданският е законен. Затова религиозните бракове имат правна стойност, каквато и гражданските. Разбира се, еднополовите двойки могат да сключат единствено граждански брак – Гръцката православна църква е твърдо против еднополовите бракове.

Православие и национална идентичност в Гърция

За три четвърти от гърците (76%) според резултатите от изследване от 2017 г. религията е от решаващо значение за националната им идентичност – за тях е важно да са православни, за да се чувстват гърци. По данни от същото изследване, така смятат 66% от българите и 57% от руснаците. За седем години ситуацията може да се е променила, но дълбоката връзка на гръцката идентичност с православието – едва ли.

Доминиращият гръцки исторически разказ, както впрочем и българският, търси корените на националната идентичност в далечното минало, когато не са съществували нито национални държави, нито разбирането за национална идентичност, родено някъде около Ренесанса. В този смисъл съвременна Гърция се възприема като наследница на Древна Елада и на Византийската империя. Гордее се, че по нейните земи християнството се е появило в самото начало, донесено от апостолите Павел и Андрей. Към края на II век християнската религия вече има седалища в редица градове, като Солун, Коринт, Никополис, Филипи и Атина.

Гърция се смята и за център на православното християнство. Още преди схизмата от 1054 г., когато християнството се разделя на римокатолицизъм и източно православие, съществува разделение между източното (с център Константинопол) и западното (с център Рим) християнство. Именно в този период България приема християнството от Константинопол.

Въпреки че някогашният Константинопол днес се намира в Турция и се нарича Истанбул, в духа на традицията и приемствеността седалището на вселенския патриарх (наричан още цариградски или константинополски) се намира именно там, а езикът на Вселенската патриаршия е гръцкият. Това са все основания, поради които голяма част от гърците се гордеят с православието си.

Тогава защо?

Дотук отговорите на първоначалните въпроси не дават яснота защо Гърция е първата православна държава, узаконила еднополовите бракове. Там повече хора са православни, отколкото например в България, източното православие е същностна част от националната идентичност и може да се намерят предостатъчно основания в историята, които да подкрепят връзката между идентичност и религия. Освен това гръцката Конституция, за разлика от българската, не разделя църквата от държавата.

Тогава поради каква причина България (в лицето на Конституционния съд и Върховния касационен съд) се позовава на традициите и религията, за да обоснове защо бракът трябва да е само между мъж и жена, а Гърция – не? Защо тя, за разлика от други православни държави, не превърна борбата срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“ в свое политическо верую, обосновано с религиозни аргументи?

Наследството на социализма

Между Гърция и всички останали държави, в които източното православие е преобладаваща религия, има една съществена разлика – тя не е била част от социалистическия вариант на тоталитаризма. По време на управлението на Общогръцкото социалистическо движение (ПАСОК) през 80-те се провеждат свободни избори и има религиозна свобода. Повечето страни от бившия Източен блок, в които преди установяването на социализма доминиращо е било християнството (независимо от конкретната деноминация), претърпяват интересна трансформация в религиозно отношение след падането на режима.

В повечето варианти на социализма и особено в СССР и Източна Европа атеизмът е официалната идеология, а религията се отрича и дори се преследва. На нея се гледа като на част от „буржоазния морал“, който по дефиниция е „гнил“. Широко популярният по онова време израз „Религията е опиум за народите“ е ленинистко перифразиране на думи на Карл Маркс. В предговора на „Към критиката на Хегеловата философия на правото“ той нарича религията „опиумът на народа“ (das Opium des Volkes).

През тоталитарния период както комунизмът, така и атеизмът имат претенции за научност. Водят се студентски курсове по научен атеизъм – с учебници, пълни с цитати от Маркс, Енгелс и особено от Ленин.

След падането на желязната завеса религията вече не е забранена. Източноевропейските общества трябва да изградят идентичността си отново и за много от тях (с някои изключения като Чехия, а до неотдавна и Унгария) религията играе съществена роля в този процес. Връщането към нея е важна част от реабилитирането на миналото, което е било забранено. А с реабилитирането на миналото се придава особена ценност на традициите.

Използването на религията за пропаганда в постсоциалистическите страни

Разпадането на социалистическия лагер не слага край на претенциите на Русия, която възприема себе си като легитимния наследник на СССР, за влияние върху страните от бившия Източен блок. Самата Русия също има нужда от вътрешна консолидация. И така, до неотдавна отричаната религия се превръща в инструмент за консолидиране на националната идентичност, и то по начин, който я противопоставя на Запада и неговите либерални ценности.

Хомосексуалността е декриминализирана в Русия през 1993 г. В началото на новото хилядолетие се появява руският дует „Тату“. Двете 14–15 годишни певици приемат имиджа на лесбийки, а критиките в някои западни страни, че момичетата от „Тату“ са експлоатирани и чрез тях се насърчава педофилията, са широко осмивани в Русия. Само няколко години по-късно, когато властта на Путин става все по-авторитарна и се обръща срещу Запада, Русия вече громи „Гейропа“ и „еврогейските ценности“, които погазват изконните християнски традиции. Тези послания бързо се пренасят в бившите социалистически страни.

Така каналите на влияние на тоталитарния режим намират път към посттоталитарните национални идентичности, а хомофобията става важна част от тях. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция, един от чиито двигатели е руската пропагандна машина, постига такъв успех в бившите социалистически страни, а в някои от тях, между които и България, връща борбата за равни права десетилетия назад. Най-тежка е ситуацията в самата Русия, в която принадлежността към ЛГБТИ общността вече е обявена за екстремизъм.

Православие, бракове и геополитика

Да се върнем на Гърция. Въпреки значимата роля на православието в страната, чиято традиция не е прекъсвана от атеистичен тоталитарен режим, хомофобската пропаганда не постига надмощие. Защото отхвърлянето на равния брак от една държава не е въпрос единствено на религиозна традиция. Едни или други елементи от дадена религия започват да се възприемат като доминиращи в контекста на определени социални процеси, които са извън самата религия. А и една държава може да преценява в каква степен да дава приоритет на религията и в каква – на светската власт. Разбира се, доколкото не става въпрос за теократично управление, каквото гръцкото не е.

Даването на приоритет на едни или други елементи от религията важи с не по-малка сила и за традициите – реални или фабрикувани (като мъжкото хоро на Йордановден). Така нареченото „традиционно семейство“, в чието име се отричат равните права, впрочем изобщо не е традиционно. Нуклеарното семейство, състоящо се от мъж, жена и децата им, което днес се представя за традиционно, възниква след разпадането на истинските традиционни семейства, които представляват цели родове, споделящи общо домакинство.

Узаконяването на еднополовите бракове е знак за принадлежността на дадена страна към либералната демокрация. За Русия Гърция не е такава зона на влияние, каквато са бившите социалистически страни. Съответно тя не е изложена на толкова агресивни опити за отклоняване от европейската ѝ ориентация.

И ако погледне към традициите си, Гърция може да види в тях не само православие, а и наследството на древногръцката култура, в която (по Платон) еднополовата любов е по-висша, понеже е за душата и ума, докато хетеросексуалната – единствено за продължаване на рода.

Ако се освободим от пропагандните клишета и официализираните интерпретации, и ние бихме могли да намерим примери в традициите си, чрез които да обосновем, примерно, не строг морал, а сексуална свобода, както е направил Найден Шейтанов в статията си „Сексуалната философия на българина. Увод в нашия неофициален фолклор“. Но докато националната ни идентичност се използва за отклоняване от европейската либерална демокрация, това няма как да стане.

In Memoriam: Алексей Навални

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/in-memoriam-aleksei-navalni/


In Memoriam: Алексей Навални

Това е домът ми, сам избрах да се върна. Това е най-хубавият ми ден за последните пет месеца… Не се страхувам… и ви призовавам и вие да не се страхувате. (Алексей Навални при завръщането си в Русия след опита да бъде отровен и последвалото лечение в Германия, 2021 г.)

„Не можете да вкарате цяла държава в затвора“, обърна се Навални към съда при произнасянето на присъдата. След като три години беше измъчван пред очите на света както физически, така и психически, на 16 февруари 2024 г. Навални беше обявен за мъртъв от властите, пратили го в една от най-строгите наказателни колонии в Русия. Стотици, осмелили се да почетат паметта на опозиционера, бяха арестувани още на следващия ден. Защото Кремъл не може да вкара цялата държава в затвор, но успешно я превърна в затвор. 

Началото

Алексей Навални е роден на 4 юни 1976 г. в село Бутин, западно от Москва, в семейството на офицер от Съветската армия и счетоводителка. Местят се често. Баща му слуша тайно Voice of America. Алексей прекарва летата при баба си в село до Чернобил, където спира да ходи след аварията през 1986 г. Ако има разказ за СССР, който е пълен антипод на Путиновата носталгия по епохата, това е разказът на Навални, който си спомня опашките за продукти от първа необходимост и лицемерието на партийните комунисти, възхваляващи системата, докато мечтаят за западни вещи и начин на живот. 

В интервюта Навални е казвал, че малко преди да навърши пълнолетие, вече е бил наясно с политическите си възгледи – либерални. Руските либерали през 90-те се надяват да реформират новопоявилата се Русия в държава със здрава икономика, почиваща на принципите на свободния пазар и върховенството на закона. Как точно ще се проведе тази реформа, е основният спор, който я убива в зародиш. 

Руската полиция разчиства Соловецкия камък в Москва от цветя, донесени в памет на Навални

Навални узрява в една Русия, в която идеалите се раждат точно толкова бързо, колкото умират, в която мутрите и престъпниците са пазители на реда, а вчерашните заклети комунисти са днешните умели предприемачи. В нея едни вярват, че преходът трябва да се извърши плавно, а други – че е необходима авторитарна ръка, за да бъде възможен изобщо. Тази картина не е непозната на българската публика. 

Оформяне на политическите възгледи, първи опити 

Навални подкрепя Борис Елцин въпреки реформите, които предизвикват криза и удрят най-уязвимите, въпреки авторитарния привкус, с който идват. В университета учи право, след това финанси и се превръща в млад пазарен абсолютист, десен, по-късно сам се определя и като консервативен. По това време няма интерес към професионалната политика; впуска се в света на финансите. Сам казва, че така е видял отблизо как се движат парите – как се перат, как се правят измами с големи компании. Това е и част от мотивацията му да се занимава с активизъм. 

Присъединява се към либералната „Яблоко“ през 2000 г. – по негови думи, единствената партия, която говори за идеи и не е готова да ги размени за пари или държавна служба. В началото на новия век Навални организира политически дебати, създава мрежа от контакти в Москва, говори често в ефира на „Ехото на Москва“, цитиран е редовно от бизнес всекидневника „Комерсант“. Става авторитетно име в т.нар. либерална тусовка.

Но политическата дейност на либералните сили не се материализира в гласове и публична подкрепа. По това време Владимир Путин, назначен от Елцин, успява да спечели демократичните избори и затяга хватката си около страната и свободата на словото. Между 2003 и 2006 г. умират журналистите Юрий Шчекочихин и Анна Политковская – той след скоротечно боледуване, вероятно вследствие на отравяне, тя – застреляна в асансьора пред дома си.

Възстановени цветя на Соловецкия камък в Москва

Флиртът с национализма 

Търсейки баланс между идеалите и реалността, Навални стига до заключението, че бъдещето на либерализма може би включва помирение с национализма. Така около 2007 г. започва най-противоречивата глава в живота му. 

И в Русия, както и в България, има разлика между патриотизъм и национализъм. В двете десетилетия след разпада на СССР се заражда вариация на съветския национализъм, с щипка носталгия по образа на Русия като световна сила в двуполюсен свят, заквасена с псевдонауката и псевдофилософията на хора като Александър Дугин. След унизителния край на Студената война и неуспешния преход руснаците отново се осмеляват да мечтаят за Русия, която доминира в Евразия – земите между Западна Европа и Източна Азия, където славянските и тюркските народи споделят обща култура, несъвместима с европейските ценности на хуманизма и Просвещението. САЩ и Западът са архиврагове на Русия и следването на техните ценности би означавало изтриване на руската идентичност, която има различни потребности (например твърда, авторитарна ръка). Днес философията за руската изключителност е официална част от политиката на Кремъл и оправдава както хибридната война, така и зверствата в Украйна и отричането на правото на Украйна да съществува. 

За известно време Навални е част от националдемократическото движение НАРОД, чийто националистически манифест включва „запазването и развитието на руския народ, културата, езика и историческите територии“ и отхвърля мултикултурния характер на Русия. НАРОД се стреми към национализъм с човешко лице, изключвайки скинари и неонацисти, съветски патриоти и ултраортодоксални християни. И макар движението да остава в историята като не особено успешно, публикуваните през 2007 г. видеа със силно ксенофобски и антиимигрантски жилки, в които Навални призовава за „Русия за руснаците“, са най-голямото петно в биографията му. 

Макар по-късно да съжалява за този период от живота си, разбирането на мотивацията зад действията му е важна за разбирането на самия Навални. Според него истински успех на опозицията е възможен само ако спечелиш сърцата на хората през общи проблеми, близки както до най-образованите и заможните, така и до най-бедните и изтерзаните. На Навални му отнема време да открие тази обща кауза. Освен това той отчита, че Путин е най-популярният руски политик и би останал такъв дори без манипулирани избори и при наличието на свободна преса. Въпросът тогава е на какво почива тази популярност и има ли тя слаби места. 

Руското посолство в Лондон, 16 февруари 2024 г. 

Realpolitik с човешко лице 

В биографията за опозиционера авторите ѝ Жан Мати Долбом, Морван Лалуе и Бен Нобъл пишат: 

Навални е добре образован и начетен. Но той не е част от интелигенцията. Военните като баща му не се смятат за интелигенция в Русия. Стилът му също го отличава. Той е интелигентен, умее да говори и дори да пише добре… Но при него липсва тази специфична учтивост, многословието, склонността да обмисля прекалено онова, което казва, както повечето хора от интелигенцията. Няма скрита дълбочина, няма вътрешен диалог, който Навални се опитва да дестилира, когато говори. Това, което казва, е това, което мисли; това, което виждаш, е това, което получаваш. 

Въпреки че се определя като консерватор, той подкрепя равните права на хората с различна сексуална ориентация, което не се радва на особена популярност в Русия. Критиците му често се заяждат, че си позволява луксозен живот, но все пак извън всякакво възможно сравнение с олигарсите на Кремъл. Навални има чувство за хумор и е харизматичен, но може да бъде и прекомерно директен и се пали лесно, поради което е влизал в конфликт с множество журналисти, бивши съюзници и политици. 

Руското посолство в Ню Йорк, 19 февруари 2024 г. 

Нобъл и компания се опитват да обяснят парадоксите на Навални през трима Алексеевци: антикорупционния активист, политика и протестиращия човек.

Опитът на младия Навални в Русия, която през първото десетилетие на новия век се превръща бавно, но сигурно в Русия на Путин, го води до заключението, че в страната е невъзможно да има борба за идеологии и техните нюанси, ако липсват основите: свобода на печата, върховенство на закона, справедливо наказание за онези, които постъпват несправедливо спрямо народа си.

Всичко останало следва да бъде изяснено по-късно; идеологическите спорове са лукс за държавите, които изобщо са държави, а не нещо друго – например клептокрации. 

Опити за разбиване на системата

През 2007 г. Навални започва да купува дялове в руски компании, някои от които са почти изцяло държавна собственост. Така постига две цели: достъп до информация за дейностите на компаниите и възможност да задава неудобни въпроси. Образованието му в областта на правото и икономиката му помага в това начинание. По време на заседание на борда в компанията за преработка на нефт и газ „Сургутнефтегаз“, по това време една от най-печелившите и най-непрозрачните в Русия, Навални задава простички въпроси, които предизвикват изумление, тъй като никой досега не се е осмелил да пита. Чия е „Сургутнефтегаз“? Защо е толкова трудно да се намери информация за компанията? И защо печалбите на хартия са толкова ниски? Този и други подобни случаи, заедно с цялата информация, до която успява да се добере, публикува в своя блог в LiveJournal. В ерата преди социалните мрежи блогосферата в Русия, както и в България, е средище на демократичния граждански активизъм. 

In Memoriam: Алексей Навални
Снимка от първия блог на Навални

Блогът на Навални постепенно се превръща в общност, като, по негови думи, над 500 души участват в едно от разследванията му за „Газпром“. Към края на 2011 г. блогът се чете от над 55 000 души дневно. Борбата с корупцията се оказва обединяващата тема както за десния човек, чийто бизнес не би се развивал добре в среда на корупция и търговия с влияние, така и за левия борец за социални права, който се стреми да намали социалните неравенства.

In Memoriam: Алексей Навални
Последният пост на сайта navalny.com, където е преместен блогът, е от 15 януари 2024 г. и включва видео с разследване колко печели дъщерята на Путин. След убийството на Навални се появява надписът НАВАЛЬНЬIЙ УБИТ

Навални успява да покаже как корупцията влияе върху всеки аспект от живота, независимо от социалния статус, професията или местожителството на човека – от лошите пътища (една от най-успешните инициативи на Навални е РосЯма, уебсайт, на който граждани докладват за инфраструктурни проблеми) до високите цени в магазина.

Напипването на този важен обединяващ елемент е ключово за оформянето му като обществена фигура. По това време започват и първите опити законът да се използва срещу него. Често Навални е обвиняван за същите деяния, които самият той изобличава като активист и блогър. 

ФБК: От лакея до двореца на Путин 

Постепенно Навални започва да гледа на себе си като на борец за правата на руската средна класа – онези, които губят парите си заради корупция и лошо управление. Чрез т.нар. crowdsourcing, или въвличане на други активисти в даден процес, Навални черпи не само човешки ресурси, но и се опитва да създаде нетипичното за Русия вярване, че от хората зависи нещо и че те са в състояние да държат властта отговорна. През 2011 г. Навални събира екип, който година по-късно се превръща в организацията „Фонд за борба с корупцията“ (ФБК). 

Руската полиция задържа хора, решили да отдадат почит на Навални в Москва, 16 февруари 2024 г. 

Двама от по-известните спонсори на ФБК са предприемачът и общественик Борис Зимин и политическият деец Владимир Ашурков (понастоящем Зимин е обявен от Кремъл за „чуждестранен агент“, а Ашурков получава политическо убежище в Обединеното кралство още през 2015 г.). Планът е ФБК да се издържа от дарения: „Всичко ще бъде чисто и без пари под масата. Имената на всичките ни дарители и дарените суми ще бъдат публични, както и разходите ни“, казва Навални. В тези първи години подкрепата за ФБК идва от хора като Ашурков, както и от либерални (тоест демократично настроени) журналисти, писатели, икономисти. 

Отначало за Кремъл е лесно да омаловажи работата на Навални, като едно от най-известните проявления е отказът публично да се споменава името на опозиционера, който е наричан от говорителите на режима с най-различни имена, например „блогъра“. След 2010 г. обаче набира сила нов комуникационен феномен – социалните мрежи, които Навални владее до съвършенство. 

Докато властите разиграват циркове около кандидатурата му за кмет през 2013 г., активистът Алексей Навални се превръща в колектива „Навални“: каналите му за комуникация се използват от целия му екип, които овладяват директния му шеговит стил. Това се оказва особено полезно, тъй като по същото време режимът на Путин започва активно да праща Навални в ареста за кратки периоди. YouTube каналът, който Навални създава през 2007 г., става телевизия алтернатива на все по-строго контролирания от Кремъл информационен поток. През 2017 г., точно когато форматът лайвстрийм набира популярност в Русия, започва излъчването на „Навальный 20:18“ – предаване, в което опозиционерът коментира новини, отговаря на въпроси и обяснява на публиката политическата си стратегия. Всеки епизод се гледа от средно 400 000 души още от първата година. 

In Memoriam: Алексей Навални
Кадър от „Навальный 20:18“ в деня, в който опозиционерът е залят със зелена боя и е увредено окото му

През 2015 г. популярност набират и разследвания като филма за тогавашния главен прокурор Юрий Чайка, който към днешна дата има над 26 млн. гледания. Сензацията продължава с „Он вам не Димон“, документално разследване за богатството на Дмитрий Медведев, заемащ най-различни длъжности под опеката на Путин.

Яхти, вила в Тоскана, имение в един от най-скъпите квартали на Москва, лозя, вила в планината, наследствен дом в Курск, дворец в Санкт Петербург – разследването на екипа на Навални показва какво може да си позволи човек, който вярно служи на властта с години. Филмът и други разследвания на Навални обръщат внимание на тенденцията руските елити да громят Запада, където самите те живеят в разкош и където учат децата им. 

В първата седмица от публикуването разследването е гледано 9 млн. пъти, а към момента има 42 млн. гледания. Дори опитът за отравяне през август 2020 г. не спира Навални и екипа му да публикуват пълномащабно разследване, този път за имотите на самия Владимир Путин. „Дворецът на Путин“, подобно на други изобличаващи материали, предизвиква протести, в които хората излизат с четки за тоалетни – намигване към огромните суми, разписани за най-обикновени вещи за обзавеждане на зданието. Гуменото пате пък се превръща в символ за богатството на Медведев, а руснаци биват арестувани само защото са се осмелили да поставят надуваема жълта патица на прозореца си.

Журналистите от „Медиазона“ използват отворени данни, за да установят кога и в каква посока е било изнесено тялото на Навални, което към 19 февруари 2024 г. все още не е предоставено на близките му

Виждаме ли във ФБК Навални, журналиста? Последователите са категорични, че да, а критиците (легитимните, разбира се) са несигурни. ФБК е една от най-ефективните комуникационни машини в съвременната история. Разследванията на организацията в по-голямата си част са фактологически издържани. Но тя си остава политическа, а целта е свалянето на режима в Кремъл. Истината е, че конкретен и обективен отговор на горния въпрос би бил възможен в онази Русия, за която се бореше Алексей Навални. Русия, в която има независими медии, разделение между властта и икономиката; разделение между онзи, който е начело на държавата, и идеята за самата държава.

Навални може би не е бил героят, на когото мнозина са се надявали – приживе много руски граждански активисти не се колебаеха да го кажат. Но е героят, от когото Русия имаше нужда. И продължава да има. 

Навални като лидер на опозицията 

Краят на ФБК е печално предизвестен. На 25 ноември 2016 г. Сергей Мохов, съпруг на адвокатката на ФБК Собол Любов, е атакуван със спринцовка и отровен. ФБК е обект на постоянен натиск от съда. Отначало властите изпитват трудности да подведат организацията под влезлия в сила закон за „чуждестранни агенти“, но дарение от 50 долара от руснак, живеещ във Флорида, както и 1700 паунда от испански боксьор дават необходимия аргумент на руските съдилища

След разследване за „Готвача на Путин“ Евгений Пригожин (чиято фирма за кетъринг става причина за епидемия от дизентерия в детски градини в Москва) ФБК е осъдена за клевета и задължена да плати непосилни суми. На 26 декември 2019 г. офисът на организацията е обискиран от властите, а през юли 2020 г. тя е закрита. Месец по-късно Евгений Пригожин изкупува дълга на ФБК към компанията, свързвана с него, а екипът на Навални просто преосновава организацията, продължавайки да ползва същата марка. 

In Memoriam: Алексей Навални
Юлия и Алексей Навални заедно с опозиционния политик Иля Яшин, който днес е в затвора. 12 юни 2013 г. Снимка: Bogomolov.PL

Навални успява да открие слабото място на Путин – „реда“, който диктаторът внася в кървящата Русия на 90-те, не е ред, почиващ на справедливост, а на овладяване на корупцията и жестокостта и на монополизирането им от държавата.

Стратегиите на Навални са многостранни и с различна ефективност, но винаги имат последствия. Такъв е примерът с „тактическото гласуване“, дало резултати и през 2021 г.: след като партиите на опозицията не могат да се вредят в листите за изборите, то гласоподавателите трябва да подкрепят сламената опозиция в ущърб на „Единна Русия“. Така на парламентарните избори през декември 2011 г. резултатът на „Единна Русия“ пада под 50% за пръв път от 2003 г. въпреки изборните манипулации. След изборите през 2012 г. Навални става лидер на движението за честни избори, а след 2013 г. органично се превръща в лидер на опозицията. Дори когато е ясно, че кампаниите му за обществени постове са обречени на провал, Навални превръща това в политическо комуникационно оръжие. Протестите с неговото участие и организираните по-късно от него и екипа му се превръщат в най-многочислените в съвременната история на Русия.

Един от последните моменти, в които Алексей и Юлия са заедно, на път за Русия след лечението му в Германия, малко преди да бъде арестуван. Двамата гледат анимацията „Рик и Морти“

Руснаците десетки пъти излизаха на протести или след призиви на Навални, или за да се срещнат с него на улицата. Заедно с тях той беше арестуван, двукратно заливан със зелена боя (в характерния си стил заяви, че и като Шрек ще се бори с корупцията), преследван под какъв ли не претекст, с какви ли не абсурдни обвинения. Тези действия на руската държава будеха съмнение, че вместо новини от реалния живот човек чете разкази на Франц Кафка. С неговата харизматична, противоречива фигура порасна цяло едно поколение – същото, което не познава друг лидер освен Владимир Владимирович. Милиони не само в Русия, но и по света бяха свидетели на опитите на Навални да се кандидатира за президент, както и на правните капани, които все по-свирепата руска държава поставяше пред него. В тази кампания за президент Навални заяви, че Русия трябва да следва европейски път на развитие – демокрация, върховенство на правото, свободни пазари и социални политики. Тези свои убеждения той отстояваше до смъртта си. 

In Memoriam: Алексей Навални
Протест в подкрепа на Навални. Санкт Петербург, 23 януари 2021 г. Снимка: Tcapb

Руската инвазия в Украйна 

Алексей Навални открито осъди нахлуването на Путин в Украйна през февруари 2022, макар и това да не го издигна особено в очите на много украинци, виждащи в него приемливо за Запада лице на същия руски империализъм, който движи политиките на Владимир Путин и алчността на Русия да „освобождава“ различни територии от собствената им свобода на избор към кой свят да принадлежат. 

От 2014 г., когато Русия незаконно анексира Кримския полуостров, Навални избягва да дава конкретен отговор чий е Крим, отчасти за да не отблъсне потенциални избиратели и съюзници, много от които одобряват връщането на Крим към територията на Русия. Въпреки че Навални се противопоставя и осъжда действията на Путин, когато го питат дали би върнал полуострова на Украйна, ако бъде избран за президент, отговорите варират от предлагане на варианти за провеждане на втори референдум, този път независим, до шеги дали Крим е някакъв сандвич, който двете държави да си подават една на друга.

„15 тези на един руски гражданин, който иска най-доброто за страната си“

Четири дни преди годишнината от началото на войната срещу Украйна Навални предлага свой план за развитието на Русия в 15 точки, публикуван в профила му в Twitter. По това време той вече е в колонията. „Комбинацията от военна агресия, корупция, неадекватно военно ръководство, слаба икономика, в добавка с героизма и висока мотивация на защитните сили ще доведе до пълна загуба за Русия“, пише Навални. Границите както на Русия, така и на Украйна са признати и от двете страни през 1991 г. и няма нищо повече за дискутиране, допълва той. В плана на Навални се говори и за репарации, които Русия да плаща на Украйна. 

През лятото на 2023 г., няколко месеца след публикацията на позицията на Навални, опозиционерът е осъден на още 19 години в колонията по обвинения в екстремизъм. 

Героят Навални 

За последните близо три години в заточение Навални е прекарал над 300 дни в изолатора. Почти година в чудовищна самота. В колонията стражите будят затворниците в 5 сутринта с руския химн. Карат ги да се разхождат и да работят в арктически студ. На Навални му беше забранено да се вижда с близките си, дори да говори с тях. Многократно му бе отказвана медицинска помощ. Мъжът, когото виждахме на кадрите от съдебните процеси след присъдата през 2021 г., беше сянка на предишния човек. Познаваше се само по хумора, който е проявил и по време на последния процес на 15 февруари 2024 г., когато е видян жив за последно. 

През годините многократно е питан защо, ако е истинската опозиция, властта все още не го е убила. Е, 16 февруари 2024 г. беше така търсеният от някои лакмус.

След като Кремъл не успя да го отрови бързо и тайно, го уби бавно и явно. Към момента на писането на този текст тялото на опозиционера продължава да е заложник на властите, чиито обяснения за смъртта се променят с хода на стрелките на часовника. Майка му все още не е видяла тялото му.

В XXI в. дефиницията на думата „мъченик“ не може да бъде изградена през мистицизма на ранните християнски текстове, митовете и легендите. Но ако има модерна дефиниция, то можем да се съгласим: изстраданото от Алексей Навални е достатъчно, за да я заслужи. 

Лъжа е, че героите се раждат. Те се създават в пресата на времената; в избирането на трудните пътища за сметка на всичко останало, понякога дори на собствения живот; в осъзнаването на собствените грешки; в опитите грешките да бъдат поправени. „Идеалът ми не е Навални. Идеалът ми е Вацлав Хавел. Ние нямаме Хавел. Но имаме Навални“, казва писателката Людмила Улицкая, която през годините също е подкрепяла ФБК. 

In Memoriam: Алексей Навални
Възстановка на интериора на изолатора, в който е лежал Навални повече от дузина пъти. На тази килия ѝ казват „шизото“. Женева, юни 2023 г. Снимка: Markus Schweizer

Предстои да бъдат написани много книги за живота на опозиционера, а ако Русия има бъдеще като свободна страна – тепърва да осъзнава новата си история. Но постепенното затягане на примката – от овладяването на медиите, през непрозрачното и превратно тълкувано законодателство, та чак до явните убийства на опозиционери, – всяка стъпка от пътя на Алексей Навални осветява този процес тук и сега, показва как диктатурата се строи като „Лего“, блокче по блокче. И как, докато човек е зает с всекидневието си, държавата може да бъде превърната в карцер. Историята си има поука за онези, които слушат внимателно. 

На 19 февруари 2024 г. Юлия Навалная съобщава, че ще продължи делото на убития си съпруг. 

В дните след убийството на Алексей Навални стотици московчани положиха цветя на Соловецкия камък в Москва. Първоначални спонтанни прояви избраха именно паметника на жертвите на политическите репресии в СССР. Подобни възпоменания имаше из цяла Русия. Властите направиха опит да ограничат достъпа, имаше и арести. Но хората възстановиха мемориалите, а цветята продължаваха да се множат. Човешкото достойнство е сред малкото неща, които не могат да се вземат насила. Символите не могат да бъдат отровени, да получат инфаркт, да паднат през прозореца, да загинат случайно в самолетна катастрофа. Ръкописите не горят. 

На Владимир Путин остава да праща полицията да разчиства цветята и да бие жените, които ги носят. На кремълската пропаганда обикновено ѝ е нужен най-много ден, за да активира опорни точки, които вече се разпространяват: че ЦРУ или Запада е проникнал до Сибир (нищо че Русия е най-умната, най-силната, най-хитрата държава) и западняците са убили Навални, за да очернят имиджа на Путин. Вероятно ЦРУ арестува руснаците по улиците, вероятно злите американци панически чистят червените карамфили. 

Най-голямата болка на диктаторите, независимо какъв език говорят и коя история обитават, е, че, когато си отидат, никой няма да тъгува истински по тях. Затова и протестиращите срещу диктатурите винаги са „платени“, винаги са нечии агенти, винаги са „чужди“. Човекът, чиято кауза винаги е за продан, е неспособен да си представи, че има каузи, за които си заслужава дори да умреш. Най-голямата болка – че на диктатора се налага да изпраща някого да чисти червените карамфили. Че карамфилите се появяват отново. И отново. И отново… 


Водещо изображение: Алексей Навални и Юлия по време на поход в памет на убития опозиционен политик Борис Немцов. Москва, 29 февруари 2020 г. Снимка: Michał Siergiejevicz

Андреа и банда банда хейтъри

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/andrea-i-banda-banda-heituri/

Андреа и банда банда хейтъри

Напоследък някои си спомниха, а други тепърва разбраха, че Българската национална телевизия има вечерно шоу. За него се чу покрай информацията, че то ще се води от жена, което е прецедент за вечерно шоу в България. Всъщност шоуто съществува от есента на 2020 г., като първоначално се излъчва в събота, а след това се мести в четвъртък, вероятно защото вече бившият му водещ Георги Любенов си има и „Денят започва с Георги Любенов“ в събота и неделя сутринта. Андреа Банда Банда е петото лице на шоуто – след Митко Павлов, Ники Станоев, Орлин Павлов и споменатия Любенов. Първото предаване с нея отприщи мощна вълна от хейт в социалните мрежи, охотно ретранслирана от медии и сайтове в целия диапазон между жълтото и кафявото.

Коя е Андреа Банда Банда?

Новата водеща на „Вечерното шоу“ по БНТ става популярна с клипчетата си в социалните мрежи, в които говори предимно за кино. Псевдонима Банда Банда избира в чест на общността от кинолюбители, заформила се покрай нея. Тя не се възприема като влогърка, а нарича себе си инфлуенсър. Първият ѝ опит във влогърстването е още в ученическите ѝ години – през далечната 2007-ма. Днес профилът ѝ в Instagram има над 85 000 последователи, а каналът ѝ в YouTube (макар в него да няма ново съдържание от две години) – 13 200. Да не забравяме и над 29 000 последователи и над 312 000 лайка в TikTok.

Новото поприще не е дебют за Андреа Банда Банда на малкия екран – тя вече е работила и за трите национални телевизии. Поддържала е своя рубрика в специалните студиа на БНТ по време на Световното първенство по футбол в Катар, била е коментаторка в „На кафе“ по Нова телевизия, а след това и в сутрешното шоу на bTV.

„Мост между поколенията“ и вкусовете

Андреа Банда Банда влиза във „Вечерното шоу“ със заявката да предлага своеобразен „мост между поколенията“. Или както се самоиронизира в първото си предаване – „аз съм нещо като съвременния Колю Фичето“. Вероятно и това е била идеята на БНТ, когато са я избрали за водеща – да привлече млада аудитория към обичайните не толкова млади зрители на телевизията и да предлага съдържание, което да е интересно и на едните, и на другите.

Пилотното ѝ предаване може да се разглежда тъкмо като опит да предложи по нещо на всички. Първият ѝ гост е Николаос Цитиридис – доскорошен водещ на вечерно шоу по bTV, което носеше неговото име. Следват рапърът Боро Първи и оперната певица Мила Михова. Така има нещо и за младежите с хаплив език (пък и за аудиторията на конкуренцията), и за по-сериозните почитатели на оперното изкуство. Водещата подхожда към темата за операта като типичен представител на поколение, за което „сериозното изкуство“ поначало е нещо чуждо, но би могло да стане интересно и любимо.

Облеклото на Андреа Банда Банда беше решено в стил „за всекиго по нещо“. То беше с горна част, разкриваща доста плът – за радост на онези, според които жената пред камера трябва да е по-секси. Но пък не с минижуп, а с дълъг панталон, за да е доволна и по-консервативната аудитория. И със странични джобове на крачолите, каквито се харесват на по-алтернативните зрители. Но пък в розово – като реверанс към стереотипа за жена (а може би и към Барби модата).

Хейтът

Негативните реакции след първото издание на „Вечерното шоу“ с новата водеща не закъсняха. А позитивни е трудно да се открият сред многократно препубликуваните унищожителни коментари (към които не слагам линкове, за да не засилвам допълнително популярността им).

На първо място, много критики и даже обиди отнесе външният вид на Андреа Банда Банда. Облеклото „за всекиго по нещо“ като че имаше обратния ефект – коментиращите се концентрираха върху това, което не харесват. Широко обсъждано беше и тялото ѝ. За сравнение, мъжете – водещи на токшоута, по правило са облечени в костюми, които им придават сериозен вид и скриват недостатъците и „спорните“ детайли от тялото им (например татуировките на Цитиридис).

Имаше недоволства и от начина на говорене на водещата, който беше определен като неясен и дори с дефекти (в случай че има такива, човек трудно би могъл да ги забележи, ако не е логопед например). Всъщност Андреа Банда Банда говори по начин, който е типичен за пред млада аудитория в интернет, докато телевизионните зрители очакват друг тип дикция и артикулация. Нещата не опират до дефект, а до стил – актьорите например говорят по различен начин в театъра и киното. Същото се отнася и за поведението пред телевизионната камера – интервютата на инфлуенсърката със събеседниците ѝ по-скоро напомняха на подкаст, отколкото на вечерно токшоу.

Много от нещата, които новата водеща каза, също бяха обект на остри критики. Това ставаше предимно по един и същи модел – думите ѝ се изваждаха от контекста и не се отчиташе самоиронията, характерна за Андреа Банда Банда. Много е лесно едно твърдение да се извади от контекст и да му се придаде смисъл, различен от вложения (мога да потвърдя това от личен опит).

Проблемът всъщност е в БНТ

Като водеща на „Вечерното шоу“ по БНТ Андреа Банда Банда е „върхът на айсберга“ – зад нея има екип от сценаристи, продуценти, сценографи и пр. Има го и ръководството на телевизията, на върха на което продължава да стои Емил Кошлуков, въпреки че мандатът му отдавна е изтекъл. По време на властването му на този пост бяха затрити предавания като „Денят започва с култура“ (което стана „Култура.бг“, но вече не е същото). Една от малкото читави продукции по времето на Кошлуков е „Моят плейлист“ с Васил Върбанов.

За да смени „Вечерното шоу“ петима водещи, нещо в концепцията му изначално не е наред и то не привлича аудитория. Началото му през 2020 г. е по време на пандемията, но три години и половина по-късно инвестициите в него са незабележими с просто око. То все така няма бенд. Ако поканените музиканти изпеят нещо в студиото, съпроводът или е на плейбек (понякога май и самото пеене), или някои си носят я китара, я клавир.

Андреа Банда Банда наследява старите декори и мебели на шоуто, вероятно и стария екип. Но БНТ, изглежда, е с нереалистични очаквания, че почитателите на инфлуенсърката механично ще се пренесат пред телевизора. А представителите на по-младите интернет поколения не само не изпитват потребност от класическа телевизия, а дори не са склонни лесно да преминат от една социална мрежа към друга.

Е, когато влогърът Емил Конрад напише книга, стотици фенове се редят на опашка да си я купят. Но едно е да си вземеш книга (и евентуално да я прочетеш), друго – да се закотвиш в точно определен ден и час пред телевизионния екран.

По-възрастните поколения, които гледат телевизия (и в частност – БНТ), вероятно в по-голяма степен биха предпочели шоу в стилистиката на Хачо Бояджиев и новогодишните му програми. На тях плейбекът не им пречи. Представата за шоу на други пък се свежда до Слави Трифонов, когото са гледали 20 години на екран. Андреа Банда Банда по никакъв начин не отговаря на представите и на едните, и на другите за вечерно телевизионно забавление. Колкото и да търси мостове към сърцата им.

Жена във вечерно шоу?

БНТ заслужава поздравление за смелото решение да избере жена за водеща на вечерното си токшоу. Трудно можем да се сетим за такива водещи в световен план. Може би най-известните жени, оглавили токшоута, макар и в двата случая не вечерни, са Опра Уинфри и Елън Дедженеръс. Проблемът обаче е в липсата на концепция каква да е ролята на тази жена в предаването. И в резултат се постига обратният ефект – присъствието ѝ отприщва множество сексистки коментари.

Ако в качеството си на обществена телевизия БНТ искаше да привлече жена с остър език и социална чувствителност, можеше да покани някоя с опит в стендъп комедията, като Красимира Хаджииванова. Но тя не би могла да вирее в атмосфера на цензура и очакване да говори това, което е удобно на силните на деня и което „хората искат да чуят“.

Опра Уинфри, задържала се на малкия екран повече и от Слави – цели 25 години, е от афроамерикански произход. Би ли поканила БНТ ромка за водеща – да кажем, актрисата Наталия Цекова? Едва ли ще рискува да скандализира и без това немногобройната си аудитория.

Елън Дедженеръс пък, чието токшоу спря след 19 години, е открита лесбийка. Идеята обществената ни телевизия да покани за водеща хомосексуална жена с ораторски талант и убийствено чувство за хумор като Галя Петкова е по-невероятна и от тази за ромска водеща.

Николаос Цитиридис като поука

За свой първи гост Андреа Банда Банда покани Николаос Цитиридис, чието шоу в bTV започна с високи очаквания, защото беше на мястото на Слави Трифонов, но слезе от екрана след четири години. Един от въпросите на водещата към Цитиридис беше: „Как да се държа, когато интервюирам хора, които не ми харесват?“ След малко реши да се поправи: „Аз като цяло се шегувах, надявам се да не каня хора, които не харесвам“, а Цитиридис репликира: „Аз се опитвам да те извадя в момента от ситуацията.“

А „ситуацията“ е, че с въпроса си инфлуенсърката неволно разкри един проблем, за който телевизионните водещи обикновено не говорят в прав текст. А именно, че те нямат пълната свобода да избират кого да канят, нерядко и по какви теми да говорят или да не говорят, а това се решава (в най-добрия случай – одобрява) от продуценти, в някои случаи – и от ръководството на телевизията.

Проблемът с Николаос Цитиридис е, че той беше по-добър от шоуто си. bTV не само полира цветистия му език, който си е на мястото в стендъпа, но не и на малкия екран. В ситуацията на медийна цензура, особено в националните телевизии, Цитиридис рядко можеше да си позволява остри политически коментари, в каквито е силен, и които са сърцевината на много добри токшоута по света. Вместо това предаването му се превърна основно в промотиране на други продукции на bTV, например в канене на актьори от сериали на телевизията. Плюс популярни лица за цвят.

Така опитите „да предложим на аудиторията това, което тя иска да види“, и да не обидим онези, които са на власт, доведоха до обезличаване на шоуто.

Андреа Банда Банда не изглежда да има намерение да прави остро политическо шоу – тя само спомена интервюто си с Васил Терзиев и безобидно се пошегува за цигарите на Андрей Слабаков. В пилотното предаване пиперливите политически коментари (по адрес на Антон Хекимян и Слави Трифонов) бяха на Цитиридис.

Но поуката за инфлуенсърката е, че медийната стратегия да се харесваш на всички е обречена на неуспех. Макар други да стоят зад неуспеха, накрая загубата ще се припише на теб. И можеш да се върнеш там, откъдето си тръгнал. Което не е лесно, ако междувременно си станал друг.

Водещо изображение: Николаос Цитиридис, Андреа Банда Банда и Боро Първи в студиото на „Вечерното шоу“. Снимка: БНТ

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/uskoritel-za-prevodi-zashto-sa-vazhni-profesionalistite-ot-knijniya-sektor/

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?

Проектът „Ускорител за балкански преводи“ на фондация „Следваща страница“ е насочен не към авторите и преводачите, които сме свикнали да виждаме като основни лица на литературната сцена, а към уж второстепенните герои – агенти, литературни организации, издатели, организатори на фестивали, панаири и други. Неговата цел е да ускори потока на балкански преводи. „Тези участници са много важни за цялата книжна екосистема, но често остават в сянка и са пренебрегвани. Особено на малки книжни пазари, каквито са Западните Балкани и България“, казва Юлия Рафаилович, изпълнителен директор на фондацията. 

Смисълът на ускорителя за преводи е да се засилят уменията и капацитетът на хората, решили да се занимават професионално с литература, но не в ролята на автори или преводачи. Според Юлия целта е да се изгради и самочувствие, че западнобалканските професионалисти от книжния сектор могат да имат тежест в международния литературен обмен. За съжаление, голяма част от тях поради ограничената си роля през годините и липсата на ресурси нямат опита и актуалните умения, с които са свързани професиите в по-развитите книжни пазари.

С тази цел фондация „Следваща страница“ инициира тригодишен международен проект, част от който е Академията за литературен мениджмънт и промотиране на превода с участници от над 30 литературни организации от Западните Балкани, които по някакъв начин се включват в процеса на международно издаване чрез превод. В рамките на програмата участниците обсъждат наболели проблеми, обменят истории и опит, слушат лектори от цяла Европа, имат и възможност да направят кратък стаж. Идеята е да се създаде мека инфраструктура от агенти, фестивали, преводачи в ролята на агенти. „Тази мека инфраструктура по обективни причини е много слаба в региона, доскоро и липсваше. Така че нашата работа е насочена към тях – да засилим и укрепим капацитета им“, казва Юлия.

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?
Снимка: Соня Ставрова

Балканска литература, световна литература? 

С проекта фондацията си поставя за цел да изследва начини за преодоляване на дисбаланса в потока на художествения превод в Европа. „Отдавна знаем и от България, и от други страни, чийто език е от т.нар. периферни, или по-рядко употребявани езици, че те много по-трудно пробиват на чуждоезични пазари. Обикновено пробивът на книжен пазар е на някой от големите езици, сред които на първо място е английският. Това означава, че ако романът ви е преведен на английски, е доста по-вероятно той да стигне до някой издател от по-малък език, който да иска да го издаде, което пък ще доведе до превеждането му на този език“, казва Юлия. Преводът на една книга на повече езици ѝ дава повече видимост, което означава, че тя може да бъде забелязана по-лесно в света. Затова, логично, подобряването на връзките между балканските държави е важно за техните автори и литератури. „Не съм сигурна доколко литературите от Балканите мислят себе си като балканска литература“, казва Юлия. 

Има сръбска, македонска и прочее литератури, но те не са една литература. Разбира се, всеки поглед отвън ще се опита да генерализира или стереотипизира и да ги мисли като части от едно цяло. Но тук идва ролята на литературните агенти: именно те са тези, които познават и общуват с двете страни, и медиаторската им функция е безценна. 

Програми като „Ускорител за балкански преводи“ подпомагат именно такива професионалисти. При по-периферните езици ролята на агента впрочем често е в ръцете на преводачите. Понякога между два езика има не повече от един-двама действащи литературни преводачи. В такива случаи (а те не са изключението, напротив) литературният обмен между два езика съществува и се оформя изцяло благодарение на тази шепа преводачи. А „чуждестранните издатели“ и „навън“ също е трудно да се обяснят.

„Всяка страна е различна, отделно издателствата в рамките на всяка държава се различават помежду си. Така че няма една монолитна чужбина със стройни очаквания, които, стига да съвпаднат с нашите намерения, ще подсигурят литературата да тръгне като на поточна линия към чуждоезичните пазари.“

Сложната роля на професионалистите от книжния сектор 

Освен литературен човек, работещият в сферата на книгите е и дипломат, културен аташе, медиатор, преводач, познавач на другата култура, организатор, пиар… Какво би означавала подкрепата за такива хора „Личното ми мнение е, че тези литератури – особено от нашия регион – по условие са нишови литератури и ще си намират читателите, които търсят такива книги. В това няма нищо пораженско, напротив – за литературите ни има много читатели на всякакви езици, въпросът е да се намерим. Това е все едно да се питаме защо киното ни не може да произведе филм, който да вземе „Оскар“ за най-добър филм – не чуждестранен, а филм. Няма да го направи, но в това няма нищо драматично. Проблемите започват, щом се объркат очакванията.“ 

В рамките на проекта се публикуват изследвания на пазарите на литература в превод в държавите участнички – Северна Македония, Сърбия, Албания, Косово, Черна гора и Босна и Херцеговина. Всички шест изследвани държави, освен Косово, имат програми за подкрепа на преводите извън страната, макар и тези програми да имат своите недостатъци, както се отбелязва и в изследванията.

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?
Снимка: Соня Ставрова

„Ролята на държавата е да подкрепя онези сектори, за които има обществен консенсус, че са значими, но които не могат да оцелеят сами в чисто пазарни условия. Културният сектор е един от тях. Изработването на адекватни политики, които да отразяват този консенсус, е изключително важно. Те правят много неща, но в крайна сметка се свеждат до разпределяне на ресурс. За да е качествен и смислен процесът, трябва най-вече да има яснота какво искаме и да имаме идея как да го постигнем. Тази роля е жизненоважна и принципно няма как да се изпълнява от друг, тя е по условие публичен въпрос. Оттам нататък важно е онези, които произвеждат културен продукт, както и експертите, които разбират нуждите на сектора и проблемите в регулаторните рамки, от една страна, и представителите на публичния сектор, да не стоят едни срещу други, а да са наясно, че трябва да работят заедно и да допринасят за целите, които сме припознали вече като общи“, смята Юлия.

Успешната балканска литература 

Двама от партньорите в проекта – писателят Владимир Янковски от македонската издателска къща „Готен“ и сръбската поетеса Ана Мария Гърбич от Argh – споделят каква е тяхната дефиниция за успешна национална литература. Преводът е приоритет (Гърбич посочва, че преводите на големите езици са най-важни), но той е едва началото – намирането на добър издател, който „ще се погрижи“ за книгата, също е много важно. Авторите трябва да присъстват на фестивали, но тези фестивали трябва да бъдат организирани и представени от някого, и то на ниво, което е съвременно, сравнимо с нивото на други места по света. Отзивите за книгата, дори рекламата изискват своите професионалисти. 

Успехът на един автор навън го прави успешен и на националния пазар. Това означава, че интересът от професионализация на средата е свързан не само с литературен износ, но и с развитието на литературната култура у дома. Възможно ли е балканската литература да има своя запазена марка като скандинавската, пита Владимир Янковски.


Проектът „Ускорител за балкански преводи“ е съфинансиран от програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз и от Национален фонд „Култура”.

Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на фондация „Следваща страница”. 

Ускорител за преводи. Защо са важни професионалистите от книжния сектор?

От Homo sapiens към Homo digitalis

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ot-homo-sapiens-kum-homo-digitalis/

От Homo sapiens към Homo digitalis

Интернет зависимостта се превръща в глобален здравен проблем пред очите ни. Полагат се все повече усилия за характеризиране на рисковите фактори, които биха могли да доведат до пристрастяване към интернет. През последните години комбинирането на класически подходи от психологията, изследващи промените в личността, с невронаучни, изобразяващи мозъка чрез различни техники, имат за цел да изготвят теоретична концепция за причините за пристрастяването към интернет.

От глобалната компютърна мрежа до днес

Интернет започва да се разработва още през 60-те години на миналия век. Първоначално се е използвал за военни цели, а след това става средство за комуникация между учени от различни точки на света. За рожден ден на интернет се счита 1 януари 1983 г. Преди това различните компютърни мрежи не са имали стандартен начин за комуникация помежду си. Създаден е нов комуникационен протокол, наречен Протокол за контрол на трансфера/Интернет протокол (TCP/IP).

По-малко от 10 години след това, през 1992-ра, IBM показва пред света първия смартфон, наречен Simon Personal Communicator (SPC). SPC е първият телефон със сензорен екран и екранна клавиатура, с възможности за изпращане и получаване на имейли и факс, плюс още екстри, като календар, адресна книга и планер.

Еволюцията на смартфоните настъпва едва след 15 години, когато Стив Джобс представя iPhone – първото устройство, предлагащо пълната неограничена версия на интернет. В този период навлизат и социалните мрежи като средство за комуникация.

И вече така са навлезли, че прекомерната им употреба повдига множество въпроси относно ефекта им върху физическото и психическото здраве. Известно е, че прекаляването със социалните мрежи води до загуба на концентрация, нарушения на съня и др. В настоящия момент социалните медии заемат най-голям дял от общото онлайн време, като почти 4 на всеки 10 минути, прекарани онлайн, са обвързани с дейности в социалните медии.

Нашият мозък в дигиталния свят

Интернет драматично променя начина, по който живеем, и въпреки многобройните предимства, които са резултат от дигиталната революция, учените стават все по-загрижени по отношение на потенциалния вреден ефект върху психичното ни здраве от прекомерната употреба на интернет.

Въпреки че все още не е официална диагноза, терминът „интернет пристрастяване“ е въведен преди 20 години от Кимбърли Янг. Сред симптомите са прекомерна заетост с интернет, отдръпване, когато не сте онлайн, и други отрицателни последици в личния живот.

Събират се множество доказателства от психологически и невронаучни изследвания, които показват приликите между разстройствата, свързани с употребата на наркотични вещества, злоупотребата с алкохол и прекомерната употреба на интернет. Затова и пристрастяването към интернет се характеризира като вид поведенческа зависимост. Установени са и структурни нарушения на мозъка, например намален обем и плътност на сивото вещество в предния цингуларен кортекс или увеличена сензитивност на стриатума към сигнали, свързани с прием на някои лекарства. Засегнати са и подкорови системи, като мезолимбичната. По отношение на психологията може да се отбележи, че в петото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства на Американската психиатрична асоциация е включен терминът „разстройство, свързано с играене на интернет игри“.

Въпреки че вече разполагаме с голямо количество информация за мозъчните структури, участващи в интернет пристрастяването, молекулярната основа на основните мозъчни (дис)функции е с далеч повече неизвестни. Има проучвания, в които се посочват някои генетични маркери, асоциирани с проблема, предлагат се и психофармакологични подходи за справяне с него. Например конкретна генетична вариация на гена CHRNA4, свързана с развитието на тревожност и с тютюнопушенето, също е от значение за пристрастяването към интернет. Тези проучвания, наред с други, дават и доказателства за ролята на допаминергичните и серотонинергичните системи в пристрастяването към интернет по подобие на други видове зависимости.

На този етап проучванията, търсещи причинно-следствена връзка на вече споменатите изменения на някои мозъчни структури с интернет пристрастяването, са малко на брой, но в бъдеще такъв тип изследвания биха откроили ясното изменение и оформяне на нашите мозъци и умове вследствие на взаимодействието с дигиталния свят.

Докато много изследователи се занимават с въпроса дали използването на една от най-големите социални мрежи – Facebook, води до възникването на депресивни симптоми, проучвания изясняват механизмите, поради които толкова много хора прекарват голяма част от свободното си време (а и не само) в тези социални онлайн платформи. Доказателство за ролята на nucleus accumbens (т.нар. център на удоволствието) при използването на Facebook идва от скорошно проучване на структурата на мозъка, което изследва връзката между по-малките обеми на nucleus accumbens с по-често ползване и по-дълъг престой във Facebook. Въпросът, който остава неизяснен, е дали по-малките обеми на nucleus accumbens са рисков фактор за пристрастяване към интернет, или са следствие от прекомерната му употреба.

Продължаващите изследвания в тази посока ще дадат отговор на много неизяснени до момента въпроси, включително на микрониво – дали нашият епигеном ще се повлияе/измени вследствие на дигиталния стресор, който е почти непрекъснат.

Бъдещото дигитално общество

Създаването на работни места с обособени зони за почивка ще бъде голямо предизвикателство в близкото бъдеще. В контекста на нововъзникващата дисциплина психоинформатика се предлагат няколко съвета за създаване на баланс с цел предотвратяване на зависимост от дигиталния свят:

• търсене на стратегии за насърчаване на задържането на вниманието във времена на фрагментиран начин на живот;

• проучване на въпроса как цифровият свят оформя човешкия мозък и как можем да попречим на вредното му въздействие;

• избор на начини за пълноценна социална комуникация в присъствието на множество цифрови дистрактори.

През последните години понятието „дигитална зависимост“ добива все по-голяма популярност. Въпреки че все още е въпрос на дебат дали това състояние може да се диагностицира като заболяване, свързано с психичното здраве, неоспорим е фактът, че има нужда от подходи за превенция и интервенция, които ще насърчат хората да се контролират повече при употребата на дигитални устройства.

На гол университет – чифте отпаднали такси

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/na-gol-universitet-chifte-otpadnali-taksi/

На гол университет – чифте отпаднали такси

В началото на последната януарска седмица правителството произведе новина, която даде на обществото нова тема за дебат. Премиерът Николай Денков огласи идеята да отпаднат таксите за студентите по държавна поръчка в българските университети. Мярката според правителството е с цел „да се подобри достъпът до висше образование на студентите от по-ниски социални слоеве и по-малки населени места, които имат материални затруднения“. Чрез нея следва да се осигури „достъпно, всеобхватно и качествено образование“. Цел е и младите хора да бъдат задържани в България, вместо да ходят да следват в чужбина.

Предложението предизвика реакции на двата полюса и между тях. Докато едни изтъкват аргумента, че по този начин много материално затруднени младежи ще получат шанс да следват висше образование, според други няма как да се постигне високо академично качество без такси, а мярката само ще натовари бюджета. Трети обръщат внимание върху възможностите за студентски кредити, четвърти – че така се обезсмислят защитените специалности в приоритетни професионални направления, като педагогика, енергетика и др., за които и сега не се плащат такси, и т.н.

Нека поразсъждаваме върху аргументите на правителството за предлагането на мярката.

Достъпност

България е най-бедната страна в ЕС, при това със силно изразено неравенство. Действително има млади (а и не толкова млади, защото човек на всяка възраст може да поиска да повиши образованието си) хора, за които и най-ниските студентски такси са непреодолимо препятствие. Те не могат да си позволят безплатно висше образование в друга страна членка на ЕС, защото не могат да покрият разходите си за живот там, а някои и не владеят чужд език на достатъчно високо ниво.

Само че хората „от по-ниски социални слоеве и по-малки населени места, които имат материални затруднения“, с отпадането на таксите няма да получат равен шанс с тези от по-високите слоеве и големите градове. Много от тях не са имали достъп до добро училище, защото няма такова в населеното им място или близо до него, както и защото липсата на пари означава също липса на частни уроци, от което следва и липса на достъп до някоя от иначе безплатните „елитни гимназии“. Означава и по-голяма вероятност за по-ниски резултати на матурите, оттам – по-малки шансове за влизане в университет.

С тези уточнения, мярката действително би направила висшето образование по-достъпно, но все пак – не за всички.

Всеобхватност

По данни на Евростат България все още е на опашката в ЕС по дял на висшистите. През 2022 г. средно 34,3% от хората в ЕС между 25 и 64 г. са с висше образование, докато България е на 21-во място с 29,8% висшисти в същата възрастова група.

От друга страна, незавидното място на страната ни в тази класация не е поради липса на предлагане. В българските висши училища има място практически за всеки. За същата 2022 година например броят на явяващите се на матура е 46 655, а местата за зрелостниците във висшите училища (общо държавна поръчка и платено обучение) – 44 014.

Не бива да съпоставяме тези бройки механично, защото някои отиват да следват в чужбина, други не издържат матурата, трети по различни причини не се насочват към висше образование. Освен това в България идват хиляди чуждестранни студенти. Ала все пак сравнението дава ясна картина за размера на предлагането.

На този фон местата за студенти продължават да се множат. Софийският университет например вече има филиал в Бургас, в който се открива специалност „Църковна археология“, както и магистърски програми „Християнско поклонничество“ и „Църковен мениджмънт“.

Добре е България да догони средния дял висшисти за ЕС, но трябва ли да бъде държавна политика всеки да има висше образование? Една страна се нуждае също от строители, готвачи и от представители на още много професии, за които не е нужно да си висшист. България и сега изпитва недостиг на работна ръка в редица области, за които и средното образование е достатъчно.

Във висшите училища се предлагат специалности за мениджмънт на какво ли не (щом вече има и църковен), например „Строителен мениджмънт“. Но ако в последните години сте правили ремонт, голяма е вероятността да сте имали проблем с майсторите – трудно се намират (особено пък добри), а и изчезват за неопределени периоди, понякога така и не се появяват повече. Рискът от твърде много мениджъри и твърде малко хора за менажиране е съществен.

Известен ми е случай, в който архитектка собственоръчно извършваше довършителни дейности по изпълнението на свой проект за вътрешен дизайн. Защото „никой майстор няма да се навие за толкова малко работа“. А самият шеф на архитектурното бюро отдели част от времето си за хамалски дейности по същия проект.

Всичко това не означава, че критерият кой да следва висше образование, трябва да е финансов. Тук стигаме до следващата цел на правителството:

Качеството

Ако е ясно как отпадането на студентските такси може да допринесе за достъпност и всеобхватност на висшето образование, то никак не е ясно как може да спомогне за повишаване на качеството му. И то не защото ще стане безплатно – в редица европейски страни също е безплатно, но е далеч по-добро от българското. А защото качеството на висшето образование у нас (с малки изключения) и без това е под всякаква критика, а отпадането на таксите няма пряко отношение към него.

Ще дам няколко примера за „качеството“ на университетското образование в България от последните години. С едно изключение, те са все от Софийския университет. Няма да конкретизирам кои са специалностите и героите на историите, защото конкретните случаи не са някакво изключение, а са възможни поради общото равнище.

  • Библиографията на дипломна работа, оценена с шестица, се състои основно от медийни публикации. Например се цитира американската философка в областта на джендър изследванията Джудит Бътлър през ултраконсервативната мислителка Габриеле Куби, и то по публикация в жълто издание. Това е като да цитираш Истанбулската конвенция през Корнелия Нинова, цитирана от ПИК. Студентката е подходила към темата с критична рефлексия и е свършила сериозна работа, но никой не я е научил как се работи с източници, как се структурира дипломна работа и как се цитира. И най-вече – че трябва да се четат книги. А отличната ѝ оценка е знак, че тези неща не се изискват от нея.
  • Преподавателка проверява писмените работи на цял курс (от по няколко страници всяка) за общо половин час. Отказва да даде обратна връзка на студентите, които се осмелят да я питат защо са получили една или друга оценка.
  • Друга преподавателка издава книга със записките от лекции, които чинно си е водила като студентка. Авторката на въпросните лекции не ги е публикувала, така че трудно може да се бори за правата си.
  • Авторитетен и известен в публичното пространство професор обяснява на студентите си какво са транс хората така: „Ами аз мога да реша, че съм делфин.“

Тази трагична ситуация не се оправя с такси или с премахването им, а е необходима цялостна реформа в образованието – от началното до висшето.

Задържането на младите хора в България

Малко вероятно е критична маса младежи да отиват да учат в чужбина, защото в България им е по-скъпо. И съответно да се върнат веднага щом разберат, че студентските такси в родината им са отпаднали. Както вече стана дума, дори да няма такси, издръжката на живота в западноевропейски университет в общия случай излиза по-скъпо, отколкото в България. Да не говорим за Великобритания или САЩ, където се плащат такси, но това не спира доста студенти от България.

Защо тогава много зрелостници избират университети в чужбина, където трябва да се справят с чужд език и чужда култура, да плащат скъпи квартири? Защото знаят, че качеството в българските висши училища не е добро, и искат по-високо. Много от тях не харесват и средата в България; за тях следването в чужбина е и опит да се установят трайно някъде другаде.

Някои биха се върнали по родните си места, ако се създадат подходящите инфраструктурни и икономически възможности, които да направят живота им там привлекателен. Други са заминали, за да избягат от социалната среда – от корупцията, връзкарството, расизма, хомофобията и т.н. И едните, и другите надали ще бъдат привлечени от отпадането на студентските такси.

България впрочем привлича студенти от чужбина. По-голямата част се насочват към медицинските специалности. А в тях повече от половината чуждестранни студенти са от европейски страни. За обучението си в това направление студентите от чужбина плащат такси, каквито някои от тях в родината си не биха дължали.

Но в Германия например приемът в медицинските специалности е ограничен и за него се изисква отличен успех, какъвто малцина имат. По-лесно е за един чужденец да го приемат в България, а после може да работи в родината си и с диплома от български университет. Някои успяват да се прехвърлят във висше училище в родната си страна още по време на следването.

Огромната част от чуждестранните студенти в медицинските специалности не остават в България, за да попълват вакантните места за лекари, стоматолози и фармацевти, а се връщат по родните си места. Но те не са и целева група на мярката на правителството с отпадането на таксите.

Реформи, реформи, реформи

Ако нещо може да накара младите хора масово да поискат да следват висше образование в България, това е само доброто качество на образованието – ни повече, ни по-малко. Кой обаче може да зададе критериите за добро качество?

Пазарът на труда не е достатъчен критерий по ред причини. Например завършилите определена специалност може да си намират работа по специалността не защото добре са научени, а поради недостиг на специалисти в тази област. Други може да са получили образование на световно равнище, но в страната им да няма пазар за техните умения.

Оценяването по формални показатели, като брой публикации в реномирани издания, е подходящо за точните и природните науки, но не и за хуманитарните, особено в страни с непопулярни езици.

Критериите за оценка се определят от хора, поради което е все по-трудно да се отсее зърното от плявата, защото некачественото образование се възпроизвежда на всички равнища. Затова е необходимо да се реформира цялото образование.

Защото училищата произвеждат млади хора, които не са функционално (нерядко и буквално) грамотни, но пък могат да възпроизвеждат патриотични клишета. В университета може не само практически всеки да влезе, а и да завърши. И даже да получава оценки на изпити, на които не се е явявал, от преподаватели, които не преподават по съответните дисциплини. Може да защити дисертация и да се хабилитира с преписване – ако в един университет не мине номерът, ще го вземат в друг. И професор може да стане.

Само че образователните реформи са непопулярни. Пак ще се почне с „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“ (дори никой да не смята да прави подобно нещо). А ефектите от реформата ще проличат след много години. Нужна е сериозна политическа воля и смелост, за да се осъществят, плюс компетентност и способност за мислене в перспектива – коя реформа какви последствия ще има. Далеч по-лесно е да премахнем студентските такси.

Права на семейството или права на детето?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/prava-na-semeystvoto-ili-prava-na-deteto/

Права на семейството или права на детето?

Чували сте да се говори за семейството, сякаш то е личност, която има права. Или по-скоро дете в риск, което има нужда от закрила. Да припомним например новогодишното изявление на президентите на Унгария, Сърбия и България, в което се казваше, че семействата „заслужават закрила, помощ и признание“. Разбира се, в името на децата. На правото на семействата да отглеждат децата си, както намерят за добре, се противопоставя безличната държавна машина, която отнема деца от родителите им. Но винаги ли родителите са най-доброто за едно дете?

Когато детето само̀ поиска закрила от държавата

Последният случай, разбунил духовете, е за момче на 13 или 14 години, което не желае да живее с родителите си. Причините за това са, че то няма достъп до образование (освен като частен ученик или в нелицензирани училища), нито до здравеопазване и иска да живее като другите деца. За случая се разчува от репортаж на БНТ и продължението му. При опита на родителите да изведат детето си от страната то е потърсило помощ от полицаите на летището, след което е пожелало да бъде настанено в център за социални услуги.

Министерството на труда и социалната политика излезе със становище по случая, на който дава гласност и Албена Тодорова – една от лелите на тийнейджъра. Тя разказва как той нееднократно е заявявал, че иска да има нормален дом в България, а не да живее в Бразилия, където няма постоянно жилище и където пребивава с родителите си, вярващи във всевъзможни конспиративни теории. При опит да бъде насила изведено от училището в България, в което е записано, момчето е ударено от приятел на майката и челюстта му е счупена. След това обаче майката продължавала да събира детето и този човек на едно място.

За „Тоест“ Тодорова уточни, че ученици от по-горен клас са се притекли на помощ на момчето, както и че то вече може да се храни самостоятелно, но няма как да бъде заведено на лекар, защото роднините, които се грижат за него, не са му попечители, нито настойници.

Майката на детето от своя страна обвинява роднините, че са го манипулирали. Тя отрича да го е удряла и твърди, че то няма нараняване, но не коментира информацията друг човек да е упражнил насилие върху него. Във Facebook майката публикува десетки снимки на момчето като доказателство колко щастливо и пълноценно е живяло то под грижите на родителите си. По този начин тя излага публично лични данни на дете против волята му.

Буда, който стана Атанас

Случаят с тийнейджъра, който не иска да живее с родителите си, даде повод за полярни реакции. Докато едни подкрепят желанието на неговите баби и лели да му осигурят нормална среда на живот, за други така се нарушава правото на родителите да отглеждат детето си според собствените си разбирания. За тях по дефиниция родителите имат право, а държавата е в ролята на лошата мащеха.

Подобни дискусии имаше и във връзка с друг случай – на майката, родила и отглеждаща детето си съвсем сама и в пълна изолация и наричаща го Буда. В продължение на три години тя дори е отказвала да го регистрира и то да получи ЕГН, за да не попадне в „дяволската система“. Детето е живяло без достъп до ток и течаща вода, да не говорим за здравеопазване. Но пък в компанията на много ножове. Първото бебе на майката е починало по време на домашно раждане.

И при този казус част от общественото мнение застана на страната на майката и на правото ѝ да отглежда своето дете в съответствие със собствените си ценности. Не само въпреки законите, а и въпреки рисковете за здравето, живота и развитието на момченцето. Решението детето да бъде настанено в приемно семейство, а майката – в център за психично здраве, стана обект на остри критики.

Няколко месеца по-късно детето е върнато на майка си и те живеят при свой познат. То вече има ЕГН и е регистрирано с името Атанас, а жената продължава да получава подкрепа от социалните служби, включително и за психичното си заболяване, което е установено.

Помните ли неприетата Стратегия за детето?

Защитата на родителите в случаи като тези, за които стана дума, е в духа на кампанията срещу Стратегията за детето през 2019 г., довела до неприемането ѝ. Тя се разгърна по начин, подобен на кампанията срещу Истанбулската конвенция. А и двигателите ѝ бяха, общо взето, същите, като започнем от Александър Урумов – тогавашния пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, евангелски проповедник и агент на ДС. Лайтмотивът беше, че ако Стратегията се приеме, държавата ще отнема деца от родителите им „заради едно шамарче“.

Кампанията сериозно затрудни дейността на организациите, работещи в сферата на закрилата на децата, като някои от тях станаха обект и на заплахи. Тя продължи дълго време след като Стратегията не беше приета. В края на 2020 г. например ВМРО внесоха проект за промяна в Закона за закрила на детето с аргумента, че „детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята“.

Докато България продължава да няма стратегически документ за децата, през 2022 г. беше приета европейска Стратегия за правата на детето (2022–2027). Сред най-важните ѝ цели са свобода от насилие за всички деца и даване на глас на всяко дете. В нея детето се разглежда като личност с права, а не като обект, подвластен на родителите си или на държавата.

И щипка расизъм

Впрочем наблюдава се една интересна особеност в нагласите към правата на родителите, децата и ролята на държавата в регулирането им. Когато се предпоставя абсолютното право на родителите да определят кое е най-доброто за децата им, се имат предвид основно семейства на етнически българи. Що се отнася до ромските родители, общественото мнение застава на страната на държавата и законите.

Така например много критики и подигравки отнесоха родителите от ромските махали в няколко града, които в края на 2019 г. едновременно изпаднаха в паника, че социалните ще им вземат децата, и нахлуха в училищата да си ги приберат. Тогава тези родители бяха квалифицирани в социалните групи с епитети като „първобитни“. Такива епитети нямаше за родителите – етнически българи, страхуващи се, че зли норвежци могат да им откраднат децата.

По-сериозният проблем е, че за истерията в ромските махали не беше потърсена отговорност от онези, които размахваха Стратегията за детето като плашило, като започнем от Александър Урумов. В кампанията срещу Стратегията (както и срещу Истанбулската конвенция) бяха много гласовити някои евангелски църкви. Ромски родители, уплашени, че държавата ще им вземе децата, твърдяха, че са чули това от пастора на църквата в махалата.

Може ли семейната „клетка“ да бъде злокачествена?

Метафората за семейството като основна клетка на обществото е неоснователна, защото обществото не се състои от семейства. Затова пък е популярна. Организмите са изградени от клетки, но има и клетки, които „решават“ да се развиват „на своя глава“. Те започват да се размножават безконтролно, като по този начин вредят на организма и могат дори да го убият.

Обществото има механизми, благодарение на които се удържа като едно цяло. Сред най-важните от тях е образованието. Една от целите на публичното образование е да социализира децата, тоест да ги възпита в основните ценности и норми на дадено общество. Училището съвсем не е „безгрешно“, то има достатъчно „трески за дялане“. Но то е такова, каквото е и самото общество. 

Ситуацията с публичното здравеопазване е подобна, доколкото не на последно място то би следвало да включва превенция на социално значими заболявания. Последствията от решенията на много семейства да не се доверяват на здравната система са очевидни. Отказът от ваксиниране на децата например води до връщане на заболявания като морбили и полиомиелит, които почти са изкоренени благодарение на масовите имунизации.

Ето защо, ако възприемаме семейството като клетка, добре е да имаме предвид, че тя може да бъде и туморна. Зачитането на правата на децата е важно преди всичко за самите деца, но далеч не само за тях. Няма как да се изгради читаво общество от хора, чиито собствени права не са били уважавани и които са научени, че всичко извън семейството е зло.

Възходът на крайната десница в Германия – как и защо?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://www.toest.bg/vuzhodut-na-kraynata-desnitsa-v-germaniya-kak-i-zashto/

Възходът на крайната десница в Германия – как и защо?

През последната седмица в Германия се проведоха десетки демонстрации, в които се включиха над един милион души от цялата страна. Те бяха подкрепени от политици от целия партиен спектър, неправителствени организации, представители на църквите и на профсъюзите. Причината – на тайна сбирка на дяснорадикални лидери в Потсдам с участието на представители на „Алтернатива за Германия“ (АзГ) и на „Съюза на ценностите“ (фракция на Християндемократическия съюз) е обсъждана идеята за насилствена масова „ремиграция“. Зад тази сложно звучаща дума всъщност се прикрива идеята за повсеместно насилствено прогонване на чужденци и дори на германски граждани с чуждестранен произход от Германия. Срещата е разкрита и документирана от неправителствената организация „Коректив“

Днес в Германия живеят 23 млн. души с миграционен произход – мигранти или техни деца. Преобладаващата част от децата имат германско гражданство и са преминали през германската образователна система. Сред тези 23 милиона са и около 450 000 български граждани, както и българи с германско или с двойно гражданство. Въпреки че заплахата да се реализират такива планове граничи с абсурд, събитието предизвика мощен отпор. Като опасност се отчита дори самото говорене за насилствено екстрадиране. 

Добре известно е, че думите трасират пътя към действията

Точно тези думи, но и споменът за радикалните целенасочени убийства на девет чужденци в периода от 2000 до 2007 г. от организацията „Националсоциалистически ъндърграунд“ повдигна и множество въпроси. Защо в Германия, една държава, в която споменът за националсоциализма е травматичен и жив и която от края на Втората световна война е инвестирала милиони в борбата с различни екстремистки течения, радикалните нагласи продължават да процъфтяват? Те, разбира се, винаги са съществували. Но избуяването им днес e необичайно силно.

Според актуалните социологически данни АзГ би спечелила 22% от подадените гласове, ако изборите за германски парламент се състояха тази неделя. С това тя би станала втора политическа сила в страната, измествайки социалдемократи, либерали и зелени. В Източна Германия се очаква партията да бъде дори първа политическа сила, изпреварвайки Християндемократическия съюз.

Предвид предстоящите избори за Европейски парламент и за регионални парламенти в три източногермански провинции, тези данни нямат единствено прогнозна стойност, а са индикатор за сериозна промяна в обществените настроения, но и във властовия баланс. Това се потвърждава и от публичния годишен доклад на Службата за защита на Конституцията. Става дума за една по-широка тенденция, обхванала много страни от Западна Европа.

Но какви са причините?

Не е тайна, че от няколко години най-мощната европейска икономика – тази на Федералната република – се задъхва. COVID-19, Зелената сделка и войната в Украйна са основните фактори, които оскъпиха производството и съответно намалиха износа на германски стоки в чужбина. Трудностите с глобалните доставки на стоки и суровини – преди три години заради пандемията, а днес поради кризата в Червено море – допълнително усложняват ситуацията. 

И ако по време на COVID-19 германската държава все още можеше да си позволи чрез различни програми да облекчава товара върху производители и потребители, то последвалата руска инвазия в Украйна и самоограниченията, наложени от Партията на зелените (затваряне на атомните и на въглищните централи, скъпоструващите програми за повишаване на енергийната ефективност), както и повишената цена на газа вследствие вноса на LPG сякаш ограничиха възможностите за проактивни компенсиращи мерки.

На този фон много по-ясно изпъква един сериозен проблем, съществуващ от поне три десетилетия – нарастването на социалните неравенства в германското общество и намаляването на покупателната способност на средните и по-ниските социални прослойки. В множество свои изследвания и доклади известният социолог проф. Михаел Хартман показва как през последните 30 години вследствие на данъчни промени, които облагодетелстват предимно заможните и имотни граждани, социалното разслоение в Германия непрекъснато се увеличава. 

За да задържат повече фирми в Германия, правителствата след епохата на Хелмут Кол, независимо от идеологическата си обагреност, намаляват корпоративния данък или го поддържат на ниско ниво. С цел предотвратяване на емиграцията и съответно преместването на мястото на данъчната задълженост на заможните прослойки, се намалява и данък общ доход. С това драстично спадат приходите в хазната и съответно – възможността за инвестиции, но и за поддържане на по-слабо социално разслоение. А инфлацията, особено висока през последните четири години, на практика изяжда увеличенията на заплатите и фактически намалява покупателната способност.

Разбира се, средното ниво на доходите в Германия продължава да бъде едно от най-високите в света. Но също така с просто око се вижда, че инфраструктурата на страната е далеч от блясъка, с който се отличаваше в началото на 90-те. Държавните железници хронично закъсняват – едва 66% от всички влакове през 2023 г. са пристигнали по разписание. Много общини са потънали в дългове и нямат възможност да инвестират в нова инфраструктура. Места в детските градини в големите градове няма, а опашките пред социалните кухни стават по-дълги. 

Социалното разслоение е видимо и сред пенсионерите – средната брутна пенсия е около 1543 евро на месец. В България тези доходи все още изглеждат твърде високи, но съотнесени към разходите, необходими за живот в Германия, те са проблематично ниски. Настаняване в дом за възрастни хора струва между 3500 и 4700 евро на месец, като само част от тях се покриват от застраховката, а двустайно жилище в голям град само с много усилия може да бъде наето на цена под 1300 евро. На практика един пенсионер трудно може да си позволи тези разходи – на помощ идват децата или социалните служби. 

Парадоксът обаче е, че подкрепилите тайната сбирка на АзГ принадлежат към съвършено различна социална прослойка. Сред тях са материално добре обезпечени лица, например предприемачи и политици, които са далеч от социалната нищета. Очевидно не само икономическото развитие е причина за нарастване на социалното напрежение в германското общество. 

Демографията и миграцията 

Поради ниската раждаемост населението на Германия от десетилетия застарява. От години броят на жителите е устойчив – около 84 млн., но тази стабилност се дължи предимно на имиграцията, а не на естествения прираст. Вследствие на демографското развитие редица длъжности, които не са от предпочитаните, изпитват хроничен недостиг на кадри. Въпреки сравнително доброто заплащане в Германските държавни железници има около 20 000 незаети работни места. Отчаяно се търсят водопроводчици, медицински работници, лекари, продавачи в магазини, шофьори на автобуси и разбира се, ИТ специалисти. 

Може ли обаче миграцията да бъде решение? Вероятно само отчасти. Зависи от мигриращите, но и от възможността на едно общество да интегрира бързо и успешно новодошли хора. Германските политици години наред упорито отказваха да признаят, че Германия е имиграционна държава и че процесът, започнал с набирането на гастарбайтери в края на 50-те години, е необратим. Пред желаещите да имигрират и работят през 90-те години източноевропейци се поставяха непреодолими бюрократични и визови бариери. Един неизползван потенциал, намерил нов дом отвъд океана.

Вследствие на войните в Сирия, Афганистан и Ирак и на едно замислено като хуманитарно и временно решение през 2015 г. Германия отвори границите си за милиони, търсещи убежище. По силата на Дъблинското споразумение, но и на националното законодателство, германската държава нямаше законово задължение да приеме тези хора, но го направи в знак на солидарност с претоварените държави на външните граници на ЕС. А вероятно и с убеждението, че това отваряне би могло да бъде част от решението на демографския проблем. 

И макар днес, близо 10 години след събитията от лятото на 2015 г., 56% от имигриралите през 2015–2016 г. да имат постоянно работно място, интегрирането на тези хора на пазара на труда все още е свързано с препятствия. Твърде големи са психическите травми на бягащите от войни, насилие и глад, невинаги достатъчна е квалификацията им. В много случаи отнема години тези хора да бъдат обучени.

Пропагандата и въпросите за идентичността

Дяснорадикалните екстремисти се фокусират именно върху проблемите. Те трудно биха признали случаите на успешна интеграция. Факт е обаче, че днес Германия е дом на хиляди успешно интегрирани лекари, учители, икономисти, юристи, а дори и министри с миграционен произход. Да си припомним, че една от най-популярните ваксини срещу COVID-19 – „Пфайзер/Бионтех“ – беше създадена именно от деца на турски мигранти в германския град Майнц. 

Но АзГ са впили поглед в тъмната страна, а тя съществува – Германия има сериозен проблем с екстрадирането на неполучилите бежански статут. Хиляди, подали молби за убежище, подлежат на екстрадиция след отклоняване на молбите им. Въпреки че нямат право да живеят в страната, те не могат да бъдат изведени извън Германия – документите им за самоличност липсват и родните им държави отказват да ги припознаят като свои граждани. Единствената възможност е те да продължават да получават социални помощи и да чакат деня, в който екстрадицията би могла да се реализира. Левите пледират за легализацията и интеграцията им, а преобладаващата част от десните са за ограничаване на престоя им и настояват, че Германия по принцип има нужда от миграция, но не от такава миграция. 

Сериозно препятствие се оказват и културните различия. Чрез масирана интернет пропаганда, на която и германското общество е изложено, се акцентира върху сексуалните насилия, извършвани от мюсюлмани, и върху пренебрежителното им отношение към жените – сякаш в обществата, в които няма мигранти от ислямски страни, такива проблеми не съществуват. 

АзГ обаче не спира да повтаря, че Германия губи идентичността си с приемането на толкова много мигранти. И още изказвания в този дух, които могат да бъдат перифразирани най-общо така: „Ние трябва да бъдем себе си, да изгоним чуждите. Политиците ви предадоха, изберете нас – ние ще направим всичко по-различно и по-добре. Няма да плащаме за чужди войни и за скъп газ. Ако екстрадираме милиони мигранти, цените на наемите ще спаднат, защото търсенето на жилища ще намалее.“ 

В това популистко говорене се включва и крайнолевият „Съюз на Сара Вагенкнехт“, който се отцепи от левицата именно поради несъгласие с миграционната политика. И зад двете партии се прокрадва сянката на Москва. Въпреки това думите им звучат примамливо, особено на хора, които чувстват, че стандартът им на живот е спаднал, без да могат да си обяснят причините. 

На този фон е лесно за предизвикателствата да бъдат обвинявани традиционните партии и мигрантите. Ако обаче някой някога реализира абсурдната и престъпна идея да прогони милиони хора с миграционен произход от страната, в Германия няма да има кой да ти продаде дори хляб. 

А ние, българите?

Ако се съди по изборните резултати, мнозина гласуващи в Германия българи сякаш са склонни да се подведат по популистките тези на АзГ и на българските ѝ аналози. Те обаче забравят – ако някой ден бъдат въведени ограничения за мигрантите, ако „излезем“ от Европейския съюз, за да бъдем „суверенни“ и „независими“, както пледират АзГ, а и някои български партии, например „Възраждане“, то нашите сънародници, работещи в Германия, ще бъдат най-силно засегнати. На теория може би е примамливо да сочиш чужденците с пръст, докато ти самият не се окажеш част от тях.

Снимките от войните и пораженията върху въображението

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/snimkite-ot-voynite-i-porazheniyata-vurhu-vuobrazhenieto/

Снимките от войните и пораженията върху въображението

Поканих Кирил Василев и Тодор П. Тодоров да разговаряме за войната, за начина, по който я наблюдаваме, за начина, по който я изговаряме, и за пораженията, които всичко това оставя върху възприятията на хората, пребиваващи на безопасно разстояние от военните действия. Предложението ми беше да разсъждаваме върху това дали ние – интерпретаторите на случващото се – сме способни да правим разлика между човешката оценка на събитията и тяхната политическа трактовка, между съчувствието към онези, които на 7 октомври бяха изтръгнати от леглата им, влачени и убити, и аналитичната реконструкция на историческата верига преди този ден.

От 7 октомври минаха почти четири месеца. Четири месеца между контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора.

Светът научи за ужасяващите преживявания на отвлечените от „Хамас“ жени и деца. Последва оглушително мълчание от международните правозащитни организации. Мълчанието продължава и до днес въпреки хипотезата, че терористите и в момента изнасилват държаните в плен момичета. Светът наблюдава безсилен трагедията на палестинците, превърнати в жив щит от терористите на „Хамас“, и докато дипломацията буксува, се предполага, че броят на загиналите палестинци е вече 25 000. 

Кой какво вижда в кървавото огледало на този конфликт – това е едно възможно продължение на разговор, започнал преди няколко месеца. 


Отвъд ужасите от стореното на 7 октомври, шокиращ е фактът, че всичко беше тенденциозно заснето и публично разгласено. Терористите искаха извършените от тях престъпления да станат достояние на света. Те разпространиха тези картини с особена гордост. Тиражирането на зверствата беше една от целите на терористичната група. Какво е мястото на снимките от войните във възприятието ни за света?

Тодор П. Тодоров: Изображенията стават много важни в един момент от културната история, като произвеждат масово споделяното убеждение, че фотографското изображение дава по-достоверна картина, информация по-обективна, отколкото всяка друга медия, тъй като там отсъства интерпретацията.

Това, разбира се, не е вярно. Фотографията също интерпретира, започвайки от избора на обекта, различните техники на фотографиране и т.н. По-интересното за мен в случая е, че може би стигаме до онзи момент, когато изображенията започват да ни пречат да разбираме какво всъщност се случва зад това, което виждаме. Има и банализация на насилието – привикнали сме да виждаме конфликти и убийства и те вече не ни шокират.

Както казва Сюзан Зонтаг, изображенията са някакъв вид замърсяване на нашата културна среда. Цялата европейска култура от Платон насам се опитва да отиде оттатък образите, оттатък сетивното. През XIX–XX век има връщане през това, което наричам просвещение на сетивата. Откриваме отново насладата от собствените сетива през грамофона, радиото, телевизора, киното. За да стигнем до момента, в който трябва да се опитаме да разберем, че светът е по-сложен, по-труден. Зад образите стои нещо повече, което вече не умеем да разбираме.

Авторите на терористичната атака на „Хамас“ използваха снимките като оръжие. Това ли беше целта?

Кирил Василев: Целта на тези изображения беше да поразят въображението. Това е и смисълът на терористичните актове – да поразяват въображението. Терористите разбират, че това има много по-голям ефект, отколкото смъртта на конкретните жертви. Същевременно същите терористи много добре познават естеството на културата, в която живеем. Това, че тя се върна към прости визуални кодове и че разчита на мобилизация на масите посредством образи с директни емоционални ангажименти.

На практика видяхме как Израел загуби информационната война, защото броят и силата на изображенията, които потекоха от Газа, беше несравним със снимките от терористичната атака на 7 октомври. Това съперничество на образите се оказа по-продуктивно за терористите от „Хамас“, което не е свързано непременно с някакви специални умения, а с много добро разчитане на глобалната медиатизация и на културата, в която живеем.

Израелските власти по етически съображения отказаха да бъдат снимани осакатените трупове на жертвите от терористичната атака. Те излъчиха подбрани кадри на една минипресконференция пред специално подбрани журналисти. Както разбрахме, някои от тях не са издържали и са напуснали залата. Оказва се, че това разбираемо етическо усилие от тяхна страна е контрапродуктивно в информационната война.

Хората, които управляват образите в ивицата Газа, нямат абсолютно никакви задръжки да показват трупове на току-що убити деца. Всяко усилие да се спазват елементарни етически норми се оказва контрапродуктивно, когато става въпрос за един свят, управляван чрез образи. 

Водят ли се войните вече с образи, освен с реални оръжия?

Тодор П. Тодоров: В книгата си „Терор от въздуха“ немският философ Петер Слотердайк пише, че тероризмът, за разлика от войната, в която се сблъскват две армии с цел да се порази тялото на врага, има друга задача. Той цели да порази средата на противника, условията на живот, включително и въображението. Това може да стане чрез всякакви оръжия, но и чрез медийни средства. Да, води се война с образи. И тя е част от пропагандата.

Когато разглеждаме информационната медийна кампания като конфликт, в който има състезание кой ще покаже по-страшни картини, забравяме ефекта от всичко това. А той е не просто че някакви хора ще се шокират, а че тази мобилизация радикализира и двете страни. В Израел хора, които са били доста умерени преди, сега вече говорят по друг начин. Настъпва „втвърдяване“. Разбира се, същото става и от другата страна. 

Наблюдаваме неспособност за удържане на баланса и яростно настройване на групи хора едни срещу други. Защо не успяваме да говорим спокойно за този конфликт, за конфликтите изобщо?

Кирил Василев: Битката за вниманието на зрителя е безогледна. Медията е превърната в сцена на скандал, който е режисиран предварително. В сериозни коментарни политически студиа абсолютно съзнателно се канят хора с диаметрално противоположни възгледи и се задават въпроси, които бавно и полека трябва да превърнат разговора в скандал. Това минава за медиен плурализъм.

Хубаво е човек да направи сравнение между подобен тип политически предавания днес и преди десет години, за да види ескалацията. Кризата не е просто българска, а е глобална медийна криза. Да не говорим за алгоритмите, които увеличават поляризацията. Нашата комуникация минава през алгоритмична обработка, която ни затваря бавно и полека в полярни позиции и неспособност за разбиране на по-сложен контекст.

Тодор П. Тодоров: Тази тенденция е следствие от оплоскостяването на света. Склонни сме да описваме случващото се по доста простичък начин, в черно-бели категории от регистъра на приказното и фолклорното, на доброто срещу злото, при което всичко изглежда ясно. А това е опасно. На Франкфуртския панаир на книгата Славой Жижек започна с това, че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст. След това срещу него заваляха възражения, че той едва ли не подкрепя терористите.

Проблемът е, че когато някой каже „но“, разговорът става невъзможен. И понеже темата с Израел е много чувствителна, лесно стана възможно обвинението в антисемитизъм срещу всеки, който казва „но“. „Аз осъждам „Хамас“ и това, което те извършиха, но…“ се интерпретира като антисемитизъм. Твърдя, че когато убиваш деца, дали си „Хамас“, или си израелското правителство – няма никакво значение. 

Не мога да се съглася с еднозначното сравнение между „Хамас“ и Израел. „Хамас“ са шайка терористи, организация, която трябва да бъде разоръжена. Израел е демократична държава. Когато те се сравняват, получаваме реакции като в кампусите на университетите от Бръшляновата лига, където на 7 октомври, още преди Израел да се беше окопитил от случилото се, бяха организирани пропалестински манифестации без нито дума на съчувствие към избитите, с възгласи, че всичко това е заслужено.

Съчувствието е хуманен акт към невинни жертви без значение дали харесваме, или не харесваме политиката на държавата, от която са те. Неспособността да се реагира срещу ужаса на тероризма предизвиква в мен ужас. Светът трябва еднозначно да заяви, че „Хамас“ е терористична организация и че за да има мир, тя трябва да бъде унищожена. Никакви „но“ не могат да оправдаят нейното съществуване.

Кирил Василев: Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията и много често в дебатите, които се водеха в медиите по света след 7 октомври, се наблюдаваше следната реакция на пропалестински хора: „Да, престъпление е, аз не подкрепям терористите, обаче това е следствие от…“. Когато едно престъпление бива превърнато в резултат от причинно-следствени връзки, статутът му бива трансформиран от престъпление в нещо като природно явление.

Друг начин да бъдат релативизирани престъпленията е, когато едно престъпление се легитимира с друго. Когато се казва: „Ама еди-кой си извърши еди-какво си, защо ние да не може да извършим същото“. Путиновата пропаганда много често се опитва да легитимира руските престъпления по този начин. Трябва да се пазим да не релативизираме моралните разграничения.

Тодор П. Тодоров: Подобна теза подменя истината и всъщност самата тя е от пропаганден характер. Излиза, че всеки, който контекстуализира по някакъв начин, релативизира извършеното престъпление и значи го оправдава. Аз не съм чул нито един от тези хора, които говорят за палестинския проблем, да оправдава извършеното от „Хамас“. Всички винаги осъждат престъпленията.

Това „но“ не означава, че ги оправдават. Същото правя и аз в някакъв смисъл. Казвам: „Да, това е отвратително, но ние трябва да разберем защо се е стигнало дотук.“ Значи ли, че като осъждам престъплението на „Хамас“, съм морално задължен да оправдая престъпленията на Израел – изличаване на цели селища, убийства на цивилни граждани, на деца. Това е релативизмът. Това е моралният проблем. А истинската човечност изисква, ако ти осъждаш тероризма и убийствата, да ги осъдиш принципно. „Хамас“ нямат право да извършват престъпления, но Израел, бидейки „демократична държава“, както самата ти се изрази, в още по-голяма степен няма нито морално, нито политическо основание да извършва подобни престъпления. 

Кирил Василев: Много е труден този баланс между необходимата за разбирането контекстуализация и релативизацията на престъпленията. Изисква се голямо интелектуално усилие, за да се запази. Директното оправдаване на престъпленията е рядък случай. Много по-често ставаме свидетели на постепенното изместване на фокуса от конкретното престъпление, на разтварянето му в контекста и тръгването назад по историческата верига.

Бих искала да цитирам Шимон Перес, който казваше:

Ние сме направени да вървим напред, не назад. Проблемът е, че имаме силна памет. Много неща, които са все още в съзнанието ни, не могат да бъдат забравени. Способността да мислим и склонността да си спомняме водят до това, че понякога спомените надделяват над мислите. […] 

Живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж – историческата си обремененост. […] Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството. Именно затова съществува конфликт между малцинството и мнозинството.

Кирил Василев: Историческата аргументация е много хлъзгав и опасен терен.

Ако погледнем назад, в най-драматичните страници от еврейската история, и разгледаме снимките от Аушвиц, бихме ли допуснали, че 70 години по-късно евреите и германците ще са възстановили нормалните отношения помежду си? Отношенията между евреи и германци се случиха. Въпреки Аушвиц… Значи има надежда.

Кирил Василев: Възможно е, но има много условия, едно от които е силно лидерство. Аз смятам, че Бенямин Нетаняху носи ужасяваща отговорност за това, което се случи, защото политиката му доведе до разпад на институциите на израелската държава. Той доведе израелското общество до противопоставяне на ръба на гражданска война. Нетаняху беше човекът, който обърна гръб на Фатах и реши, че ще играе тази двойна игра с „Хамас“.

Има огромен дефицит на лидерство – в САЩ, в Западна Европа, в Израел, в Палестина. Помислете си само, американската нация – тази могъща нация – не може да излъчи други лидери, освен едва крепящия се на краката си Байдън и от другата страна авантюриста и популист Доналд Тръмп. Израел не може да излъчи мощен лидер и сме принудени да наблюдаваме нещата, които Нетаняху върши. Палестинците – с абсолютно лишения от авторитет Махмуд Абас и от друга страна – радикалите. Европа с Герт Вилдерс, Джорджа Мелони, Виктор Орбан, Робърт Фицо… Да не говорим за България.

Тодор П. Тодоров: Освен лидерите, които очевидно са проблем, има пълна ерозия на международния ред и право. След 2003-та, след войната в Ирак, международните организации загубиха смисъла си. Всеки прави каквото иска и както иска. Никой не взема на сериозно ООН. А тези организации биха могли да бъдат легитимни посредници. Например лидерите на „Хамас“ не са в Газа. Те живеят в петзвездни хотели в Катар и Дубай. Защо няма натиск върху тези страни да предадат същите лидери? Няма кой да го направи, защото „домакините“ са стратегически съюзници на САЩ. А в отсъствието на международен ред всичко се решава в полза на великите сили – „империите“ и капиталите. 

Кирил Василев: И отново стигаме до лидерството. Къде е решителността, къде е въображението, къде е активността на лидерите на международните институции да посредничат? Гутериш трябваше да може да предложи различни варианти за търсене на изход от кризата. Да си припомним, че през 1947 г. именно ООН излезе с предложение за решение на израелско-палестинския конфликт чрез създаване на две държави. Къде е тази решимост на ООН днес?

Наскоро четох коментар на Саймън Дженкинс в „Гардиън“, в който той пише, че безкрайният поток на образите на страданието от Газа не води до никакво разбиране на случващото се. В момента единствено си струва да се четат текстове, които могат да ни помогнат да осветлим ставащото и собствените си реакции на него. От емоционалния шантаж на образите няма никакъв смисъл.

Тодор П. Тодоров: Да, образите са като своеобразна завеса, която се спуска, и ние виждаме само лозунги и картини, които ни стряскат, но губим способност да мислим за онова, което става в действителност. Не трябва да забравяме, че живеем в един много богат в медийно отношение свят и голяма част от информацията е пропаганда. Води се, както каза Кирил Василев, борба за световното обществено мнение и в тази борба печели черно-бялата картина.

Бракът – тайнство, сделка или съюз? България – светска или не?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/brakut-taynstvo-sdelka-ili-suyuz-bulgaria-svetska-ili-ne/

Бракът – тайнство, сделка или съюз? България – светска или не?

На 19 януари Народното събрание избра Десислава Атанасова и Борислав Белазелков за конституционни съдии, които да попълнят вакантните места от парламентарната квота в Конституционния съд (КС). Че Атанасова, предложена от ГЕРБ, не става за този пост, е ясно. Тя не е била съдия, 15 години е била в политиката и трудно ще си представим, че ще взема решения независимо, а не политически. За разлика от нея, Белазелков, чиято кандидатура е на ПП–ДБ, е с дългогодишен стаж като съдия. Работил е и във Върховния касационен съд, между 2014 и 2018 г. е бил председател на Съюза на съдиите в България. Затова е важно какви принципи отстоява той в професионалната си дейност.

Възгледите на Борислав Белазелков за брака

По време на изслушването на номинираните за съдии в КС в парламентарната Комисия по конституционни въпроси Белазелков отговаря на три питания във връзка с еднополовите бракове, Истанбулската конвенция (ИК) и третия пол.

На първия въпрос той отговаря така (цитирам, защото всяка дума е важна):

Бракът като тайнство – а това е бракът – няма как да бъде изживян от еднополова двойка. И неслучайно няма и нито една религия, нито едно изповедание, което да признава такъв брак. Вероятно има някакви сатанински ритуали, които се извършват там. Но нямам представа. Що се отнася до гражданския брак – гражданският брак е сделка. Законодателят да реши какво ще прави със сделките.

Следва въпрос на Златан Златанов от „Възраждане“ във връзка с чл. 13, ал. 2 от Конституцията, който гласи, че традиционната религия в България е източното православие. Според Златанов тази алинея е свързана с „произтичащите от това вероизповедание консервативни ценности“. Отговорът на Белазелков гласи:

Аз самият съм православен християнин. Така че всички християнски догми ги изповядвам от сърце.

Явно и това не е достатъчно на присъстващите депутати от „Възраждане“, така че следва още едно питане от представител на парламентарната група на партията на Костадин Костадинов – Маргарита Махаева. Тя иска да знае дали според Белазелков трябва да се преразгледа решението на КС от 2018 г., с което ИК се обявява за противоконституционна, защо ВКС не излезе с обща позиция и дали той лично одобрява узаконяването на еднополовите бракове. Той конкретизира позицията си:

Това е личната ми позиция – бракът е тайнство. Другото не е брак – другото е сделка. […] Според Вас половете колко са? Два? Ако има трети пол, кажете ми го. Очаквате ли КС да каже, че половете са четири? Те са два. […] Ако някой каже, че са три, трети ще се появи ли?

Какво се казва в Конституцията

Тъй като най-важното за един конституционен съдия е да познава Конституцията и да се ръководи от принципите ѝ при вземането на решения, нека припомним какво всъщност пише в нея по гореспоменатите теми.

В прословутия член 46, ал. 1, където се дефинира бракът, освен че се споменава, че той е между мъж и жена, се казват още две много важни неща. Първото е, че бракът се определя като „доброволен съюз“. Второто – че е законен само гражданският брак. В Конституцията не се говори нито за „тайнство“, нито за „сделка“.

Борислав Белазелков не коментира внушението на Златан Златанов, че от факта, че Основният закон определя православието като традиционна религия, произтичат консервативни ценности. В Конституцията обаче източното православие неслучайно е определено като „традиционна“, а не като „официална“ религия.

Наличието на официална религия впрочем също не пречи на една държава да бъде светска. Във Великобритания например християнството е официална религия, а в Дания Лутеранската църква е държавна. Но и двете страни не само са светски, а и в тях от над десетилетие се сключват еднополови бракове.

В споменатия от Златанов член 13 се казва също, че религиозните институции са отделени от държавата, както и че религиозните общности и институции и верските убеждения не могат да се използват за политически цели. Това означава, че България е светска държава.

Що се отнася до консервативните ценности, сред ценностите, споменати в Основния закон, такива няма. В преамбюла се говори за общочовешки ценности – „свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“. Член 23 определя науката, образованието и културата като национални ценности.

Какво означават думите на Борислав Белазелков?

Отговорите му породиха и интерпретации, че той е за легализирането на еднополовите бракове. Затова нека се опитаме внимателно да анализираме какво точно казва.

Бившият председател на Съюза на съдиите два пъти дефинира брака в религиозен смисъл – като тайнство, и също два пъти определя гражданския брак като сделка. Ала споменаванията на тези определения имат различна тежест. По отношение на тайнството Белазелков подчертава, че „това е бракът“, а за „сделката“ казва: „… другото не е брак“. Така той изтъква, че за него бракът в религиозния смисъл е по-висш от гражданския, който дори не е истински брак.

На Белазелков със сигурност му е известно, че както Конституцията, така и Семейният кодекс определят брака не като сделка, а като доброволен съюз. „Съюз“ означава доброволно обединение между лица (физически или юридически) или групи. Затова и се казва Европейски съюз, а не Европейска сделка. И Съюз на съдиите, а не Сделка на съдиите.

Обикновено за сделка се говори, когато става въпрос за взаимна изгода. Затова думата има и негативни конотации, например „ПП–ДБ сключиха сделка с ГЕРБ за Десислава Атанасова“. В правото „сделка“ може да се отнася до много неща, но не и до брака. Затова не става ясно в какъв точно смисъл номинираният от ПП–ДБ за конституционен съдия използва тази дума. Употребата ѝ обаче излъчва пренебрежение към гражданския брак, който е единственият законен според Конституцията.

В една светска държава, каквато е България според Основния закон, никой не забранява на един съдия, бил той и конституционен, да изповядва от сърце „всички християнски догми“. Само че в професионалната си дейност той не трябва да се ръководи от тях.

Отменя ли вярата фактите?

Сред християнските догми, които Борислав Белазелков твърди, че изповядва „от сърце“, е и да се говори истината. Да се върнем на твърдението му, че „няма нито една религия“, която да признава еднополовите бракове, и че само „сатанински ритуали“, каквито той не познава, са способни на подобно нещо. Това просто не е вярно.

Съществуват множество евангелски църкви, които не само признават еднополовите бракове, ами и бракосъчетават двойки от един и същи пол. И още повече – които благославят вече сключени такива бракове (това означава, че ги признават), граждански съюзи на еднополови двойки или самите еднополови двойки. Такива църкви има в повечето западноевропейски държави, в САЩ, Канада, Австралия, Бразилия и в други страни, включително в ЮАР. В Германия например всички 20 църкви в рамките на федерацията на Евангелската църква благославят еднополови бракове.

Дали според Борислав Белазелков всички тези църкви извършват „сатанински ритуали“?

На всичкото отгоре в края на 2023 г. Католическата църква обяви, че свещениците ѝ вече ще имат право да благославят еднополови двойки. Да, това не е признание на еднополовите бракове, но е огромна крачка.

Статистическите данни също са факти. Според последното преброяване на населението през 2021 г. малко повече от половината хора в България определят себе си като религиозни – 51,4%. Близо една четвърт отговарят, че не са религиозни, а останалите не могат да преценят или не желаят да отговорят. Тоест близо половината от населението в страната не определя себе си като религиозно. Освен това бракът е тайнство според християнството, а 10,8% от хората в България са мюсюлмани.

Въпреки това в дискусия за същността на гражданския брак кандидат за конституционен съдия привежда религиозни аргументи, а и питащите, изглежда, очакват точно това от него.

Защо хората сключват брак?

Според съдия Белазелков еднополовите двойки не са способни да изживеят брака като тайнство. Дали обаче целта на брака е изживяването му като тайнство? Някои религиозни хора сключват църковен брак заради тайнството. Но гражданският брак, който, както стана дума по-горе, е единственият законен в България, има съвсем други функции. Той е форма на потвърждение на любовта между двама души (макар и не единствената възможна). В юридически смисъл обаче бракът поражда определени последици и дава достъп до определени права.

Бракът има значение за имуществените отношения, наследяването, родителските права, правото на пребиваване в чужда държава и в още много аспекти. Той може да е от решаващо значение при отпускане на жилищен кредит например, при допускане до свиждане в болницата или при вземане на решение за даряване на органите на човек, изпаднал в мозъчна смърт.

Във всички тези неща няма никакво тайнство, но те са толкова необходими на хомосексуалните двойки, колкото и на хетеросексуалните. Особено като се има предвид, че в българското законодателство няма алтернативна форма за правно признаване на партньорството. И така понякога двама души решават да се оженят, без да смятат брака за ценност, защото в противен случай за тях ще възникнат определени проблеми.

България не беше ли светска?

Този въпрос задава Татяна Ваксберг през 2017 г. в статия за „Дойче Веле“. Поводът е клетвата на Румен Радев при встъпването му като президент, положена в присъствието на патриарха. Журналистката припомня, че главата на Българската православна църква за първи път влиза в парламента по времето на Симеон Сакскобургготски и… с малки изключения там си и остава.

Ваксберг засяга същата тема – за присъствието на патриарха в парламента – и три години по-рано, през 2014 г. Тогава тя констатира

Въпросът с нарушаването на светскостта отсъства изцяло в българската публичност.

Близо десет години по-късно липсата на светскостта в публичния живот се е превърнала в норма, макар и светската държава да не е официално отменена. С тази неформална норма се съобразяват дори най-висшите съдебни инстанции – Конституционният съд и Върховният касационен съд.

Религиозният патос се развява под път и над път. Например президентът свика 49-тото Народно събрание в Страстната седмица, което стана повод за набожни интерпретации както от негова страна, така и на редица политици. Без да пропускаме вече бившия главен прокурор Иван Гешев, който по-рано беше обявил себе си за „инструмент в ръцете на Господ“.

В началото на 2024 г. пък избухна скандал с призиви за оставка на министъра на отбраната заради… неизпратени покани за водосвет на Богоявление.

Ако България вече не е светска държава, не е ли редно този факт да се отрази в Конституцията и законите на страната? Или може би няма смисъл, защото божият закон е над човешкия? В такъв случай всъщност вече няма нужда от Конституционен съд, а и от Конституция. И изобщо – от право. Библията и православните канони са достатъчни. На когото не му изнася, да се прекръсти и да си ходи.

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Post Syndicated from Емине Садкъ original https://www.toest.bg/gastarbayterskata-pesen-kato-dom-dobre-doshli-v-almanya/

На гара Сиркеджи договор ми дадоха.
Новото ти работно място е Германия, казаха.
По един билет и по един пакет,
и хайде, на път ни пратиха…
ГерАмания, ГерАмания, дотук дошъл, назад няма връщане 

Aşık Metin Türköz – Alamanya, Alamanya (1961), превод от турски Емине Садкъ

Гастарбайтерската песен като дом. Добре дошли в Алманя

Крокодилът на чеверме и шотът с жив октопод в Банкок не ме изненадаха така, както заведението за бързо хранене Berlin’s Doner Kebab.

Не знам защо толкова се изненадах, че Берлин и кебап съществуват на едно място в Тайланд, когато връзката между Германия и Турция е на повече от шейсет години, а в Тайланд пристигат достатъчно германски туристи, израснали с турската кухня, приемащи дюнера като част от немската култура.

Припомних си и думите на моя приятел Хауке, който в Хановер ми сподели, че вече е невъзможно да мислим за Германия, без да мислим за турската култура. Най-вече за турската кухня. Хауке каза също, че

Германия би била скучна страна без турците. И без турския рап, борещ се срещу неонацистите.

В този текст ще поговорим точно за турската музика в Германия, като започнем с гастарбайтерската, или гурбетчийската песен. Но първо е важно да зададем историческата рамка, която е довела до нуждата от тази песен.

Икономическото чудо на Западна Германия през 50-те години (Wirtschaftswunder) принуждава правителството да потърси евтина работна ръка и първите гастарбайтери във ФРГ пристигат от Италия, Гърция и Испания. През октомври 1961 г., малко преди Берлинската стена да бъде построена изцяло (и работниците от Източна Германия да останат изолирани от другата ѝ страна), Западна Германия и Турция сключват споразумение за набиране на работна ръка.

По същото време Турция изнемогва, инфраструктурата ѝ е слаборазвита, хората от провинцията се изхранват с онова, което успеят да произведат, а безработицата е ужасяваща. Стотици хиляди турци, предимно мъже, които преди това не са излизали от собственото си село, се качват на влакове за Германия и потеглят към един напълно чужд свят.

Именно заради непознаването и различията между турската и немската култура Теодор Бланк, тогавашният министър на отбраната, е категоричен, че подписването на това споразумение не е в интерес на ФРГ, но Съединените щати, решени да сближат Турция със Запада, успешно оказват политически натиск.

Първоначалната идея според споразумението била гастарбайтерите от Турция да останат само две години. Приемлив период и за работниците, които си представяли, че ще изкарат достатъчно пари и ще се завърнат в родината си богати. Това е, мисля си, и причината много от тях да тръгнат с музикалните си инструменти на път – тарамбуки, сазове и т.н. Както се казва, потеглят с песен на уста. Песен, чийто край им се струва не само щастлив, но и скорошен. 

В документалния филм на Би Би Си от 1972 г. може да видите кадри от безкрайната забава във влака за Германия. В него се съдържат ценни и информативни кадри за процедурите преди заминаването и за задължителната проверка на здравословното състояние на гастарбайтерите. Дали тези хора са предполагали, че за голяма част от тях това ще бъде еднопосочно пътуване; че

само след няколко десетилетия Германия ще стане страната с най-многобройното турско население извън Турция (над три милиона души);

че Берлин и кебап могат да стоят в едно изречение на другия край на света; а турската музика ще се превърне в неочаквано успешна индустрия в Западна Германия?

Облаци, кажете!
Мъката си на кого да я разкажа?
Точно тези, дето мислехме за свои, ни простреляха.
А още по-дълбока е раната ни от гурбета.
Кажете, да не би да има вести от родината?
Или тези дъждове са от сълзите на любимата ми?

Özdemir Erdoğan – Gurbet (1972), превод от турски Азиз Таш

От дистанцията на времето е трудно да си представим културното и медийно откъсване на стотици хиляди души, които не знаят нито дума немски, живота им в изолация, в работнически лагери, без турско радио, без турски вестници, от които да научат какво се случва в страната им, без книги или филми. Без нищо свое, нищо, което да им припомни или потвърди кои са… Освен музиката, която носят със себе си и чрез която се опитват да се върнат у дома. 

Музиката е неизменна част от идентичността.

Тя е публично ритуално събитие, в което всеки има роля като музикант, танцьор или слушател, а вследствие на това се създават важни емоционални връзки, споява се единството и целостта на общността. Така, при липсата на други обединяващи културни процеси, какъвто е и случаят с първите турски гастарбайтери, музиката и танцът се оказват единствените средства, чрез които общността разпознава себе си като такава.

И ето, стигаме до турската гастарбайтерска песен, която още в средата на 60-те години се настанява в новооткритите турски казина из цяла Германия. (Въпреки че казината в момента са забранени в Турция, в турската култура, освен място за хазарт, те са арена за забавление – с ориенталски танци, алкохол, наркотици и проституция.) В Германия казината се отварят от групи работници, представляващи различни региони или големи градове, и съответно носят имена като Anadolu, Gaziantep и т.н. Така лека-полека и регион по регион Турция се настанява в Западна Германия.

Всяко от казината има различна програма, обикновено започваща с кратки сказки, поезия, разказване на анекдоти, разбира се, белиденс, концерти на утвърдени музикални оркестри, класически изпълнения на саз, както и отворена сцена за онези музиканти, които искат да представят песните си пред публика.

А Тürkischer Basar продължава да се помни като едно от най-екзотичните и важни места. Намирал се е в берлинския квартал, наричан „столица на турските гастарбайтери“ – „Кройцберг“*. След падането на Стената базарът е затворен и на негово място е построена метростанция на Bülowstrasse.

През 1964 г. в Кьолн е създадена музикалната компания Türküola Müzik, която в партньорство с големите музикални компании в Турция купува права на популярни турски изпълнители, продуцира турска музика в Западна Германия и я разпространява сред гастарбайтерите. Същата компания организира едни от най-големите концерти на немска сцена и представя в Германия легендарни турски музиканти като Ибрахим Татлъсес (Ibrahim Tatlıses), Зеки Мюрен (Zeki Müren), Бюлент Ерсой (Bülent Ersoy) и Джем Караджа (Cem Karaca)

Обръщам специално внимание на Джем Караджа – бащата на турския рок, който дълго време е обвиняван в „целенасочено създаване на напрежение и тласкане на Турция към кървава революция“. През 1980 г., след военния преврат на Кенан Еврен, докато лявомислещи турски интелектуалци продължават да бъдат избивани, Джем Караджа е привикван няколко пъти за разпит в Турция.

Музикантът е напуснал родината си година преди военния преврат и остава в Западна Германия осем години. Благодарение на създадената вече сцена на турската музика и аудитория, Джем Караджа успешно изгражда наново кариерата си, пее на немски и за много кратко време се превръща в немска медийна звезда в много тежки за всички гастарбайтери времена.

Аз съм турчин.
Не мога да говоря немски,
но мога да работя.

Türkisch Mann – Yusuf Cavak (1977), превод от турски Емине Садкъ

За вътрешните емоционални процеси и състоянието на турското гастарбайтерско общество от този период може да разберем повече и от самите теми на песните, които освен да възпяват тъгата по бащиния дом и тежестта да си сам в Almanya, служат за веселие и вид протест срещу несправедливото отношение на германските работодатели. Чрез музиката си гастарбайтерите всъщност се опитват да влязат в диалог с важните институции.

Един от видните гласове на турските гастарбайтери – Ашък Метин (Asık Metin), пише песента Meister Isci Kavgası („Скандал между шеф и работник“). На записа се чува глас на немец, който се кара на някого (предполага се на работник), а певецът (работникът) весело си пее:

Аз дойдох на приключение.
Не държа на парите
ти, мечко германска,
заповедта ти не би се чула от пчелата.

А в една от най-тъжните песни на Йоздемир Ердоган (Özdemir Erdoğan) Gurbet се пее следното:

На кого мога да разкажа мъката си, о, облаци?
Близките приятели ме нараниха,
а носталгията по дома е рана, по-дълбока от всяка друга.
Кажете ми, има ли новини от родния ми край,
или тези дъждове са сълзите на любимата?

„Гурбет“, превод от турски Азиз Таш

Световната петролна криза, започнала в началото на 70-те години, бележи края на германското икономическо чудо. До началото на 80-те голяма част от гастарбайтерите остават без работа, а германското правителство плаща по 10 000 марки на всеки, който иска да се завърне в Турция. Естествена реакция на вече създадената турска музикална индустрия във ФРГ е да запее на немски. Много смешен, почти комичен немски, но достатъчен, за да бъде разбран и да предаде посланията си както на турците, така и на немците. По това време Западна Германия започва да се тресе от протести и стачки, гастарбайтерите искат по-справедливо и достойно отношение, а виковете им стават все по-настоятелни. 

Еs kamen Menschen („Дойдоха хора“) на Джем Караджа започва така: „бяха повикани работници, / но дойдоха хора“, а Deutsche Freunde („Немски приятел“) на Озан Ата Джанани (Ozan Ata Canani) е със същия лайтмотив, но продължава с „като заварчик, като общ работник, / като мръсен боклукчия, арматурист и монтажист, / работещи на поточна линия, / наричат ни гастарбайтери / нашите немски приятели, / наричат ни гастарбайтери“. Двете песни се превръщат в химни на протестните движения за защита на човешките права на турските емигранти.

Тъй като никой не е очаквал гастарбайтерите да останат две десетилетия в Западна Германия, дълго време липсва адекватен интеграционен план за тях. През 70-те и 80-те години безработицата расте, турските квартали се гетоизират, а масовите политически настроения срещу гастарбайтерите се променят и поставят началото на неонацизма и антимиграционните настроения, които през 90-те прерастват в жестокости и терор срещу турското население във вече обединена Германия.

Чрез рапа, пънка и стрийткултурата следващото поколение, гастарбайтерските деца, родени в Германия, оказват съпротива срещу неонацизма и се превръщат в гласа на младите хора с леви убеждения.

Майната ви, тук сме!

крещят децата на гастарбайтерите. В следващата статия ще чуем точно тяхната песен. 


* Берлинската стена е минавала на три места през „Кройцберг“. Мястото е попадало в мъртвата зона – в края (и началото) на Западен Берлин. Затова и турското население е заселено там. В момента „Кройцберг“ се намира в центъра на града и е един от най-скъпите хипстърски квартали. 

Повикахме виетнамци, а дойдоха хора

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/povikahme-vietnamtsi-a-doydoha-hora/

Повикахме виетнамци, а дойдоха хора

Сигурно вече сте чули – планира се нов внос на работна ръка от Виетнам, след като спогодбата, в резултат на която 35 000 граждани на азиатската държава работеха в България, а още 5000 следваха висше образование, беше прекратена през 1991 г. Новината за нова спогодба между двете страни, която да бъде подписана до края на годината, беше разпространена във връзка с посещението на българска парламентарна делегация в Социалистическа република Виетнам. Това стана, след като в края на 2023 г. министърът на икономиката Богдан Богданов заяви, че недостигът на работна ръка в България може да се компенсира със 100 000 работници от трети страни.

Както и по времето на социализма, така и сега не се очаква, че виетнамските граждани ще останат в България след изтичането на временните им трудови договори. Затова в планираното споразумение между двете държави ще се уточни и как ще се провежда реинтеграцията им, след като се върнат в родината си.

„Капитал“ припомня, че преди 15 години, по време на правителството на Сергей Станишев, също имаше идея за внасяне на работна ръка от Виетнам. Тя обаче не се реализира поради глобалната икономическа криза, довела до масово съкращаване на работни места. За последните 15 години населението на България е намаляло, а на Виетнам се е увеличило с 10 милиона.

Трудовата миграция от и към България по времето на социализма

По времето на социализма трудовата миграция се извършва по силата на междуправителствени договори с държави, които също са социалистически или поне с недемократично управление. Това гарантира, че след изтичане на договорите им за заетост работниците ще се върнат в собствените си страни. В България пристигат виетнамци, а българи заминават на гурбет предимно в СССР (основно в северната Република Коми) или в Северна Африка.

Трудовите дестинации за българите са такива, че те да не се изкушават много да останат в тях, след като се „напечелят“. В Коми е студено, а начинът на живот и културата в Северна Африка са твърде различни от тези в България. Отклонения от очакването стават предимно по любов, като в тези случаи обикновено оставащата/отиващата в чуждата страна е жената. Българи си довеждат съпруги от Русия, а някои българки се омъжват в Северна Африка и остават там.

В края на 70-те и началото на 80-те години Либия (по личните ми спомени) изглежда далеч по-добре от България, с гладко асфалтирани пътища и изобилие от западни стоки по магазините. В същото време по площадите там се извършват публични екзекуции, които се излъчват по телевизията. Може да се видят огромни паркинги, пълни не с коли, а с мъже, които се молят. А местните жени в буквалния смисъл нямат думата – те се придвижват по улиците увити в бели чаршафи и захапали края им.

Либийската държава също не очакваше чуждестранните работници да останат за постоянно, поради което и не полагаше усилия да ги интегрира. В Бенгази например беше изграден квартал специално за чужденци, а българските деца посещаваха българско училище или съответно българска детска градина. Арабският език беше нужен само за справяне във всекидневни ситуации, примерно при пазаруване.

Аналогично, не се очаква и виетнамците да останат в България завинаги. В началото на 90-те години на миналия век, когато спогодбата с Виетнам е прекратена, България вече не е социалистическа държава, но се намира в период на несигурност и сериозни икономически проблеми. Малко чуждестранни работници биха пожелали да останат в такава страна, дори да са имали такава идея в началото.

Какво се обърква с гастарбайтерите

Терминът „гастарбайтер“ означава „гостуващ работник“. Той започва да се употребява в немскоезичните страни още от 40-те години на миналия век, но добива особена популярност от 50-те години нататък. Днес обаче се употребява предимно в пейоративен смисъл и в кавички, за да се подчертаят негативните последствия от една сбъркана миграционна политика. Как се стига дотам?

По време на икономическия възход след Втората световна война нараства потребността от работна ръка. Швейцария например внася работници от по-бедната Италия, а Западна Германия – от Турция. Чуждестранните работници са наречени „гостуващи“, защото се очаква, че след изтичане на договорите им те автоматично ще се приберат по родните си места. Само че много от тях приемат страната, в която работят, за своя втора родина. И решават да останат.

Тъй като приемащите страни не са си представяли гастарбайтерите да се интегрират от местните общества, оставането им се превръща в проблем, а самите чуждестранни работници скоро започват да се възприемат като врагове. Това се задълбочава по време на икономическата криза в началото на 70-те. През 1973 г. Германия прекратява приемането на работници от всички страни с изключение на Италия. Година по-късно отхлабва мерките за секторите, които изпитват най-голяма потребност от работна ръка.

„Повикахме работна сила, а дойдоха хора“. И една песен

„Повикахме работна сила, а дойдоха хора“, пише през 60-те години швейцарският писател Макс Фриш по повод трудовите имигранти от Италия. Цитатът обаче става нарицателно за гастарбайтерите в Западна Германия и най-вече за тези от Турция.

През 80-те години турският музикант Джем Караджа, който е работил известно време в Германия, записва на немски език песента „Дойдоха хора“. В нея той перифразира цитата от Макс Фриш и пее:

Докато имаше много работа,
даваха ни мръсната работа.
Но когато дойде голямата криза,
казахте, че ние сме виновни за нея.
Не искате културата ни,
нито да бъдете с нас.
Искате само да ни виждате като чужди,
така че оставаме непознати и там, и тук.

Днес повече от една четвърт от населението на Германия е с миграционен произход, като най-голям е делът на хората с произход от Турция. Някои от тях са добре интегрирани, включително стават политици – например земеделският министър Джем Йоздемир, който е първият федерален министър от турски произход в страната.

Много турци в Германия обаче живеят в капсулирани общности. Една от основните причини за това е дългогодишният отказ те да бъдат интегрирани в германското общество. Защото са приемани като „гастарбайтери“, които ще си тръгнат. Когато държавата започва да полага усилия да ги интегрира, те вече са развили собствена субкултура и са свикнали германците да не ги харесват. Затова няма как интеграцията да е безпроблемна.

Предизвикателства пред евентуалната виетнамска имиграция в България

Понастоящем в Германия живеят над 200 000 души с виетнамски произход, като по-голяма е концентрацията им в източната част на страната. Този факт има своите исторически основания – преди обединението на страната в Западна Германия виетнамците пристигат основно като бежанци, а в Източна – чрез междудържавна спогодба, както в България. Но тъй като стандартът в Източна Германия е по-висок, отколкото в социалистическа България, десетки хиляди граждани на азиатската държава намират начин да заобиколят ограниченията и да останат.

Днес виетнамците се славят като една от най-добре интегрираните имигрантски общности в Германия, както и на Запад. Че могат да се интегрират успешно и в България, е достатъчно да дадем пример с главната редакторка на „Тоест“ Ан Фам. По степен на владеене на българския книжовен език тя съперничи на създателката на сайта „Как се пише“, коректор и доктор по български език Павлина Върбанова.

За разлика от 80-те или от 1991 г., днес България е страна членка на ЕС, която се очаква скоро да стане част от Шенгенското пространство и еврозоната. При нова спогодба с Виетнам не може да разчитаме, че всички виетнамски работници до един ще се върнат в родината си след изтичането на договорите. Отказът да се допусне, че част от тях току-виж останат, може да доведе до проблеми.

Развитието на миграционните изследвания обикновено става популярно постфактум, след дългогодишно упорство да се приеме фактът, че миграция съществува. България възприема себе си единствено като страна на емиграция, не и на имиграция. Затова и не полага особени усилия да интегрира чужденци. В страната има авторитетни изследователи на миграцията, като проф. Анна Кръстева, но на този етап не изглежда държавата да взема под внимание техните достижения.

Не е нужно България да повтаря грешката на Германия отпреди 50 и повече години. „Топлата вода“ вече е открита – известно е, че трудовите мигранти не са само работна ръка, а човешки същества със собствена воля. Които може и да решат да останат.

Изкуственият интелект и персонализираната медицина

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izkustveniyat-intelekt-i-personaliziranata-meditsina/

Изкуственият интелект и персонализираната медицина

Изкуственият интелект (ИИ) използва сложни изчисления, позволяващи на системата да разсъждава, да се учи и да стига до определени изводи, които са от полза на лекарите при вземане на решения. Служейки си с информация като медицински изображения, биомаркери, медицински данни на пациенти и използвайки инструменти като конволюционни невронни мрежи* и регресионни модели, той има за цел да създаде персонализации, адаптирани към всеки пациент, с приложение в реалната клинична практика.

Въпреки че ИИ има голям потенциал в областта на медицината, етичната сложност на приложението му изисква допълнителни анализи и доказателства за медицинската му ефикасност и икономическата му стойност, както и създаването на мултидисциплинарни методи за по-широкото му внедряване в клиничната практика.

Персонализирана медицина

Персонализираната медицина е медицински модел, който има за цел да предостави специално разработени стратегии за превенция и лечение. Съветът на здравните министри на ЕС дефинира персонализираната медицина като

медицински модел, използващ характеризиране на фенотипове и генотипове на индивиди (чрез молекулярно профилиране, медицински изображения, информация за начина на живот и др.) за избор на терапевтична стратегия при конкретен пациент в определен период от живота му, за определяне на предразположеност към дадено заболяване, за навременна и целенасочена профилактика.

Персонализираната медицина все още се развива и пред нея стоят много предизвикателства преди пълното ѝ приложение в системите за здравеопазване. Новите генетични технологии, обобщавани с термина „омик“ технологии, позволяват на учените да използват генетичната информация на пациентите, за да определят по-добре правилното лекарство, доза и период на прием. Използването на тези технологии ни доближава по-близо до персонализираната медицина.

Изкуствен интелект

През 1956 г. Джон Маккарти въвежда термина „изкуствен интелект“ на конференция, посветена на компютърните науки в колежа „Дартмут“. По-късно същата година Алън Нюел, Дж. К. Шоу и Хърбърт Саймън създават Logic Theorist, първата работеща софтуерна програма за ИИ.

В най-простата си форма ИИ е област, която съчетава компютърни науки и огромен набор от данни, за да даде възможност за решаване на проблеми. Той също така обхваща част от машинното обучение и дълбокото обучение (machine learning, deep learning), споменавани често, когато става въпрос за ИИ. Тези дисциплини са изградени от ИИ алгоритми, които създават системи, правещи прогнози или класификации въз основа на входирани данни.

Приложение на изкуствения интелект в медицината

В момента ИИ в медицинските среди се използва основно за анализ на изображения от медицински изследвания. Стандартите за използването на ИИ в медицината все още са в процес на дефиниране. Възможността ИИ да бъде от по-значима полза за лекарите, изследователите и пациентите нараства експоненциално. В бъдеще той ще е основна част от цифровите здравни системи, които ще формират и поддържат съвременната медицина.

Моделите на машинно обучение може да се използват за наблюдение на жизнените показатели на пациенти. Докато медицинските устройства от типа на сърдечните монитори проследяват жизнените показатели, ИИ може да събира данните от тези устройства и да извършва анализ с цел търсене на заболявания. Изследванията показват, че ИИ, захранван от изкуствени невронни мрежи, може да бъде също толкова ефективен, колкото лекарите при откриване на симптоми например на рак на гърдата.

Първоначалното синтезиране на лекарства често е един от най-дългите и най-скъпи етапи при разработването на лекарствени продукти. Тук ИИ може да помогне за намаляване на разходите основно по два начина: създаване на по-добър дизайн на лекарства и откриване на нови комбинации от лекарствени препарати.

Къде се срещат ИИ и персонализираната медицина?

Геномиката, биотехнологиите и ИИ поставят отделния пациент в центъра на избора на лечение, създават големи бази данни за анализ и са основата на прецизната медицина

Падането на цената на секвениране на генома, усъвършенстването на биотехнологиите и навлизането на приложенията за смартфони, които проследяват здравето ни, водят до редица предизвикателства в съвременната медицина, свързани с необходимост от допълнително обучение на медицинския персонал и невъзможност за обработване на огромното количество данни. В ролята на помощници влизат алгоритмите за задълбочено обучение, които за кратко време анализират и интерпретират т.нар. big data.

През последните години няколко компании работят по въвеждането на ИИ в медицината. Google има изследователски клон, свързан с ИИ, който работи по проекта DeepMind Health. Идеята е да се събират и анализират данни от медицински досиета, за да се подобрят медицинските услуги. Google участва и в съвместен проект с фондацията на клиниката по очни болести Moorfields NHS Foundation Trust. Moorfields споделят с DeepMind един милион анонимни резултата от изследвания с очен скенер, придружени с информация за здравословното състояние на очите на пациентите и наличието на очни заболявания.

IBM работят по програмата Medical Sieve, насочена към радиологията и кардиологията. Идеята им е в бъдеще радиолозите да разглеждат само най-комплексните случаи, при които е необходимо човешко наблюдение. Компанията Deep Genomics работи върху търсенето на модели в големи бази данни от генетична информация и медицински досиета. Целта е установяване на мутации и връзката им с определени заболявания.

Въпреки ползите от внедряването на ИИ в персонализираната медицина, алгоритмите може да не са достатъчно ефективни при поява на нови, неописани странични ефекти от лекарства или новоустановена резистентност към дадено лечение. Изкуственият интелект трябва да е средство за помощ на лекаря, а не е предназначен да замени традиционната връзка лекар–пациент. Отменяйки лекаря в някои рутинни, повтарящи се моменти от работата, ИИ би могъл да предостави възможност на медиците да обръщат по-задълбочено внимание на пациентите си, което безспорно ще подобри връзката помежду им. Подобни задачи може да се делегират на ИИ само при условие че остане безопасен, регулиран и достатъчно ефикасен като средство за усъвършенстване на здравеопазването.

Етична рамка при използването на ИИ в медицината

Повдигат се редица етични въпроси, свързани със събирането и обработката на данни на пациентите в една система на здравеопазване, която теоретично би могла да се управлява от ИИ. Как ще се гарантират поверителността и сигурността на информацията? Пациентите трябва да са информирани как ще бъдат използвани техните данни от ИИ приложения, и е редно да им се предостави възможност за отказ.

От друга страна, нужно е работещите в здравеопазването да са добре запознати с новите отговорности, които биха носили при възникване на грешки в процесите на съхраняване и споделяне на данни, получени чрез ИИ. Освен това здравните специалисти трябва да оценяват критично препоръките, дадени от инструментите с ИИ. И не на последно място, медиците следва да бъдат откровени с пациентите си относно използването му в здравеопазването.

В САЩ съществува закон за преносимост и отчетност на здравното осигуряване, който определя стандарти за поверителност и сигурност на здравните данни на пациентите. Американската администрация по храните и лекарствата също има свой набор от разпоредби, осигуряващи регулация на начина, по който софтуер, включително приложения с ИИ, се използва в здравеопазването. Европейският съюз е въвел Общ регламент за защита на данните (GDPR), включващ правила за обработката на данни на пациенти с инструментите на ИИ.

Индивидуален vs. популационен подход

Напредъкът на персонализираната медицина заедно с навлизането на ИИ в здравеопазването цели внедряване на индивидуален подход за контрол на заболявания в замяна на настоящия популационен подход. Персонализираната медицина, ИИ и подробната информация за болестните състояния представляват значителен шанс за намаляване на разходите при използването на универсален подход в общественото здраве.

Предимствата, които са предоставени от ИИ моделите за анализиране на обширна, сложна биомедицинска информация, имат огромен потенциал за ускоряване на израстването и развитието на генетичната медицина. Въпреки това трябва да бъдат преодолени многобройни препятствия, в случай че ИИ оправдае високите очаквания за революция в геномната медицина.


* Конволюционна невронна мрежа – мрежова архитектура за deep learning, която се учи директно от данни, като се премахва необходимостта от ръчно извличане на функции.

Румен Радев и неговите семейства

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/rumen-radev-i-negovite-semeystva/

Румен Радев и неговите семейства

Какво ще си помислите, ако прочетете следното поздравление: „От нашето семейство към вашето ви желаем мир, просперитет, здраве и щастлива Нова година“? Най-правдоподобното предположение е, че членовете на едно семейство отправят пожелание към членовете на друго. В случая обаче поздравяващите са обединени в „нетрадиционно семейство“ от двама мъже и една жена. Става дума за президентката на Унгария Каталин Новак, сръбския президент Александър Вучич и българския му колега Румен Радев.

Новогодишното изявление на тримата президенти е публикувано в първия ден на новата година на унгарския президентски сайт и в профила на Новак в X (бившия Twitter). След края на работния ден на 2 януари се появи в съкратен вид и на страницата на българския президент.

Изявление, пълно с общи фрази и някои странности

Тримата държавни глави се определят като „мрежа на приятелски настроените към семейството президенти“, макар три елемента да са твърде малко, за да може да се говори за мрежа. Може би защото „мрежа“ звучи по-авторитетно от „триъгълник“. Целта на общото им изявление е да обърнат „внимание върху важността на семействата в съвременния свят“.

Президентите определят семействата като „фундамент на обществото, източник на нашите ценности и на силата на нашите нации“ и „най-важната институция в нашите общества“. Това напомня известното клише от времето на социализма – „семейството е основната клетка на обществото“. Папа Йоан Павел Втори е казал почти същото, определяйки семейството като „първата и жизненоважна клетка на обществото“.

Любопитен детайл е, че според тримата президенти семейството може дори да намали заплахите от промяната в климата. Как конкретно става това – не дават отговор. Интересно как например семейство с два автомобила се отразява по-благотворно на климата от двама несемейни индивиди, придвижващи се с обществен транспорт.

В изявлението отношението към семействата прилича на отношение към човешки същества – те „заслужават закрила, помощ и признание от страна на държавите и обществата“. Обърнато е внимание и на жените, които трябва да имат възможност „да се развиват едновременно като майки и професионалисти“.

Предистория на изявлението

За какво им е на трима президенти да излизат навръх Нова година със съвместна декларация за важността на семейството? В съобщението на сайта на българския президент се казва, че изявлението им е инициирано още през септември 2023 г. – „по време на президентска среща на върха по демографските въпроси в Будапеща“, в която участва и Радев.

Въпросната среща впрочем не е точно „президентска“ – високопоставените политици в нея не са толкова много. Освен тримата автори на новогодишното изявление на нея присъства и премиерката на Италия Джорджа Мелони, както и вицепрезидентът на Танзания Филип Исдор Мпанго. Сред участниците са също министри от Казахстан, Турция, Катар, Мароко и Бахрейн, както и председателката на парламента на Азербайджан. Прави впечатление проруската ориентация на повечето политически участници.

Интелектуалното „светило“ на събитието е канадският консервативен мислител Джордан Питърсън. На срещата присъстват множество представители на религиозни организации, християнски фундаменталисти, радетели за т.нар. семейни ценности. Включително противници на аборта и контрацепцията и на борбата срещу насилието над жени. И разбира се, на правата на ЛГБТИ+ хората.

За семейството, но против ЕС… и против българската политическа власт

Защо висшите политици от ЕС, уважили срещата в Будапеща през септември, са само от три държави – Унгария, Италия и България? Подобно говорене за семейните ценности е характерно за евроскептичните ултраконсерватори, както и за режима на Владимир Путин. В основата на ЕС са правата на човека, докато говоренето за права на семейството поставя личността в подчинено положение. И обезценява хората, които по една или друга причина нямат семейство.

Премиерът на Унгария Виктор Орбан е известен с проруската си ориентация, поради която постоянно е в конфликт с ЕС, а президентката на страната Каталин Новак следва неговата политика. Същата ориентация изповядва и сръбският президент Александър Вучич, освен това Сърбия не е в ЕС. Подписвайки се под съвместно изявление с Новак и Вучич, Румен Радев се позиционира редом с най-големите евроскептици и путинисти в Европа.

Жестът на Радев има и вътрешнополитически смисъл – той е поредният „камък“ в борбата му със законодателната и изпълнителната власт в България, които са с проевропейска ориентация. Посредством поредица от служебни правителства Радев провеждаше своя собствена (пропутинска) политика, далеч надхвърляща правомощията му. Това стана причина парламентът да ограничи президентските правомощия, приемайки промени в Конституцията. За тях той сезира Конституционния съд.

Practice what you preach

Изразът practice what you preach („практикувай това, което проповядваш“) няма точен аналог на български, макар корените му да са в Библията. В Евангелието на Матей (23:3) Христос предупреждава последователите си да не правят като книжниците и фарисеите, които не постъпват според това, което проповядват (на английски: for they do not practice what they preach). В синодалния превод този контекст се губи – съответният пасаж е „те говорят, а не вършат“.

Двама от „семейството“, подписало новогодишното изявление, са като книжниците и фарисеите според Христос. Александър Вучич и Румен Радев защитават семейните ценности, но самите те са се развели с първите си съпруги и са сключили втори брак. Което не им пречи да декларират, че „семейството е най-добрата среда за отглеждането на деца“.

Кое семейство защитава Радев?

Румен Радев се развежда с жената, от която има две деца, и се жени за Десислава Радева, която от своя страна има предишен мъж и едно дете. През 2016 г., по време на президентската кампания преди първия си мандат, той споделя възгледите си за семейството в интервю за сайта „Епицентър“. „Винаги съм избирал да живея в истина“ – казва той пред Валерия Велева и допълва: „… за мен е важно да бъда в хармония със себе си, с чувствата и с усещанията си.“ Отбелязва и че никога не е „тикал напред семейството си“, защото все е бил зает с „изключително динамични, тежки и отговорни неща“.

На въпроса как децата са приели раздялата на родителите си, Радев отговаря: „Те са умни деца, за тях е важно мама и татко да бъдат щастливи. Когато родителите са щастливи, и децата са щастливи. И най-вече спокойни.“

Очевидно в личния си живот българският президент поставя собственото си щастие и професионалните си приоритети над семейството, а децата нямат друг избор, освен философски да приемат ситуацията и да приспособят собственото си щастие към това на родителите си.

Единството на коя нация олицетворява Радев?

Най-важната функция на президента според Конституцията е, че той „олицетворява единството на нацията“. Това е и функцията, която Румен Радев в най-голяма степен не изпълнява, не пропускайки повод да се конфронтира с правителството и парламента и провеждайки собствена външна политика.

Заставайки зад новогодишното изявление в подкрепа на семейните ценности, българският президент внася разделение и в обществото. По данни на Националния статистически институт родителите на 60% от децата, които се раждат в страната, не са сключили брак. Ако прибавим разводите, извънбрачните връзки, родителите, които работят в чужбина и отглеждат децата си по интернет, ще излезе, че делът на „традиционните“ семейства всъщност никак не е голям.

Но какво ли се учудваме – като се има предвид, че подписвайки декларация в защита на семейството, Румен Радев не олицетворява дори себе си, не можем да очакваме да олицетворява българската нация.

Защитата на семейството като форма на противопоставяне

С лицемерното си отношение към семейството Румен Радев всъщност много ясно показва какво стои зад цялата идеология на „защитниците на семейството“. Тяхната цел не е подкрепа на „здравото“ семейство – без разводи, изневери, предбрачен или извънбрачен секс. Те противопоставят семейството на правата на жените и правата на ЛГБТИ+ хората. За тях не е важно дали Румен Радев се е развеждал, нито дали жени са пребивани, убивани и нарязвани с макетни ножчета. За тях е важно хора от един и същи пол да нямат право да се женят, да не могат да отглеждат деца, да няма сексуално образование. И изобщо – ако може, без либерални „лигавщини“, като права на човека.

Накратко: тази идея за семейството се противопоставя на демократичните ценности. А това няма много общо с реалните семейства. Но пък има общо с диктаторските режими.

„Целият граждански сектор е под прицел.“ Разговор с Георги Богданов

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tseliyat-grazhdanski-sektor-e-pod-pritsel-razgovor-s-georgi-bogdanov/

„Целият граждански сектор е под прицел.“ Разговор с Георги Богданов

Гражданският сектор в България върши незаменима работа в сфери, в които държавата отсъства. В същото време той е обект на множество очернящи кампании. След активното мероприятие срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, примката около неправителствените организации се затегна още повече. Натискът върху тях и представянето им в негативна светлина обаче не са от вчера. Думата „соросоиди“ (по името на основателя на Фондация „Отворено общество“ Джордж Сорос), която е негативно обобщаващо название на представителите на неправителствените организации, циркулира в публичното пространство от поне двайсетина години.

За проблемите, перспективите и потенциала за справяне на гражданския сектор разговаряме с Георги Богданов, който е изпълнителен директор на Националната мрежа за децата (НМД). Тя обединява повече от 130 организации и активисти. В основата ѝ стои убеждението, че детето е човешко същество и има права. „Това е толкова просто, но и много сложно за възприемане“, казва Богданов и пояснява привидното противоречие: „У нас се счита, че детето е малко същество, което трябва да бъде послушно, благодарно и да си знае задълженията. Но животът не е такъв. Ако караме децата ни да слушат и да възхваляват възрастните, ние възпитаваме хора, които в бъдеще няма да са способни да се справят с проблемите си.“

Георги Богданов, както и представителите на 120 граждански организации бяха част от предаването „Властта на гражданите“, което се излъчваше по „Дарик радио“ през последните четири години и се реализираше в рамките на проекта „Какво можем заедно“. 

Невидимите трудности зад видимите успехи

В равносметката на НМД за 2023 г. присъстват над 30 значителни постижения. Но Мрежата има както успехи, така и неуспехи, смята Георги Богданов. Според него един от проблемите пред гражданския сектор е, че в България трудно се разбира естеството на застъпническата работа. „Зад една промяна в законодателството се работи с години, като например последните промени от декември 2023 г. в Семейния кодекс.“ Става дума за поправката, даваща възможност на осиновените хора по-лесно да открият биологичните си родители. Tази промяна, по думите на вносителите, засяга над два милиона души – не само осиновените, осиновителите и биологичните родители, а и техните близки и роднини.

Друга победа е извоювана за по-кратко време, но с не по-малко усилия. Преди две години, когато пандемията от COVID-19 започва да отшумява и противоепидемичните мерки се разхлабват, заведенията и магазините се отварят, но не и училищата. „Тоест децата можеха да се шляят в моловете и да ходят на ресторант, но не и в училище“, припомня Богданов. Тогава от НМД са поканени на пресконференция от тогавашните министри на здравеопазването и на образованието, които нямат обща позиция дали учениците да се върнат в класните стаи. Въпреки че преди това от организацията са провели десетки разговори с двамата поотделно, убеждавайки ги, че България трябва да постъпи като другите европейски страни – да осигури бързи тестове и децата да тръгнат на училище.

„Пресконференцията закъсня с около половин час, но там буквално си крещяхме“, разказва директорът на НМД. Накрая спорещите страни стигат до консенсус и заедно отиват на пресконференцията, където обявяват, че ще се закупят експресно бързи тестове. „И от следващата седмица в училище влязоха над 520 000 деца.“

Причини за кампаниите срещу гражданския сектор

НМД е сред основните обекти на кампаниите срещу НПО сектора, а самият Георги Богданов е „герой“ на не едно и две очернящи мемета. Хейта по свой адрес възприема философски: „Аз съм един от лидерите на най-голямата гражданска организация в страната и е естествено да съм най-атакуван от пропагандата.“ Това не означава, че се примирява с клеветите по свой адрес – напротив, води дела срещу шестима души и една телевизия. Някои от тях печели, други губи. Загубите отдава на обстоятелството, че клеветите в интернет са „изключителна новост“ за българските съдилища – въпреки множеството експертизи, които се извършват в тази област. „Съдебната ни практика е доста ограничена в тази посока, но аз съм въоръжен с търпение и знам, че битката ще е дълга.“

Според изпълнителния директор на НМД обаче по-притеснителното е, че „целият граждански сектор е под прицел, защото той е част от демократичното развитие на страната“. Това превръща НПО-тата в мишена на крайнодесни политически формации и фундаменталистки религиозни организации.

Редица изследвания и журналистически материали показват, че основните ядра на тези идеологически кампании идват от две основни гнезда. Едното е Кремъл, а другото – крайни религиозни организации, базирани в САЩ и Европа. Няма как тези атаки да не достигат до нас, които сме пазители на демокрацията и на съвременните достижения на научната и прогресивна общност. 

Той вярва в плурализма и затова не смята, че е лошо, че едни от най-изявените врагове на НПО-тата също са регистрирани като НПО-та. Изпитва обаче нетърпимост към налагането на страхове в обществото, прибягването до лъжи и „изкривени истини“, създаването на „обществени страшилища“ като „джендъра“, „соросоидите“ или „норвежците“:

Пропагандата и дезинформацията налагат тези глупости, за да насаждат страх, омраза и ненавист към други хора от обществото. Тези НПО-та си имат своите методи на работа. Те са против Стратегията, против „джендъра“, против ваксината, против маската… И като ги запиташ: „Вие за какво сте в крайна сметка, какво искате?“, те нямат ясен отговор.

Друга причина за очернянето на сектора е, че той се застъпва за прозрачност и спира корумпирани или „глупави“, по думите на Богданов, сделки на държавно равнище. Той дава пример с изоставения строеж в двора на Александровска болница, „където щяха да се изхарчат най-малко 100 млн. лв., предназначени за детската болница“.

Последствия от поредицата кампании срещу НПО сектора

Кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги се насложиха една върху друга и по този начин увеличиха ефекта си. „Беше много тежък период за НМД и за нас като секретариат“, признава Георги Богданов, но в същото време вижда и позитивен ефект – днес секторът е много по-подготвен от преди. Неуспехите в началото според него се дължат на това, че нито гражданският сектор, нито журналистите са били подготвени за тези кампании, „а политиците бяха като втрещени и не знаеха какво се случва и откъде идва това“.

Още при първата истерия срещу „джендъра“ Богданов е наясно, че следващите в списъка са детските организации и изобщо правата на децата. „Само след по-малко от година започна атаката срещу Стратегията за детето. Слабият кабинет на Борисов по социалните въпроси не успя да удържи атаката срещу Стратегията за детето, а коалиционният партньор ВМРО се възползва от това. Днес ВМРО ги няма на политическата сцена, но ние вече четвърта година нямаме Стратегия за детето, въпреки че по закон трябва да имаме.“ Що се отнася до Закона за социалните услуги, подложен на атака „от същите тези пропагандни НПО-та“, той още не може да заработи пълноценно, макар да е „един от най-модерните закони в страната ни“.

За НМД няма пряко негативно последствие от пропагандните кампании, смята директорът ѝ, но негативите са за децата и семействата в България – до степен родители да извеждат децата си от училище, за да не ги откраднат. Докато някои хора „продължават да се страхуват някой да не дойде да им вземе децата и да ги занесат към Норвегия или пък да не вземат да им сменят пола в училище, докато са в клас“, се губи ценно време. През което биха могли да се направят далеч по-смислени неща – „да се решават проблеми с бедността, изоставянето, биенето и малтретирането на деца, продължаващото ниско качество на образованието ни, липсата на медицински храни за деца и възрастни и пр.“

Последиците от кампаниите са и цивилизационни. Те отдалечават обществото от достиженията на съвременния свят. „Някои хора у нас са загубили вяра в иновациите, в научните открития на човечеството, знанието и достигнатите общочовешки ценности. Днес се вярва, че ако едно човешко същество има права, то на друго са му отнети, а е доста по-просто. Всеки човек се ражда с права, защото е човешко същество – и точка. Никой на никого не взема нещо. Ако някой човек има права, той ги има, защото просто е човек като всеки друг“, казва Богданов и призовава „да сме много по-активни граждани, да отстояваме правата си, да не се отказваме от тях и да сме политически грамотни“.

Умишленото обезкървяване на гражданския сектор

Гражданският сектор в България е слаб, защото не намира подкрепа и няма среда, в която да се развива, смята Георги Богданов. Според него е необходима държавна регулация, подкрепяща дарителството и доброволчеството, както и намалени данъчни ставки за тези дейности, но това не се случва: 

Ами ние повече от 15 години един Закон за доброволчеството не можем да приемем, който да дава право доброволец да бъде командирован, да има дневни и пр. За промени в данъчните закони да сте чули да се прави нещо за насърчаване на дарителството? Аз лично не съм.

Усилия за намаляване на местните данъци и такси също липсват, но пък „имаме дневни центрове за деца с увреждания, които плащат по 6000 лв. годишна такса смет – колкото един мол.“ Към това се прибавя недостигът на финансиращи програми, а европейските средства се разпределят основно между публичните институции.

„Така този сектор е оставен обезкървен и на колене. И ми кажете – как той би се справил с една очерняща кампания, която е добре финансирана, добре организирана и подготвена да води битка срещу граждански организации, които се грижат за бити жени и деца, за хора с увреждания или за пострадали от онлайн тормоз?“, пита реторично Богданов, а заключението му звучи мрачно: 

Много организации се закриха в страната ни, гражданските активисти са уморени, а като цяло обществото е апатично. И това е целта на политическата класа. Няма грижа за гражданското общество в България.

Проблемът с „Българската Коледа“ като огледало на проблемите на гражданския сектор

Според Георги Богданов положението в България е „доста сбъркано“. Той дава пример с президентската кампания „Българската Коледа“, в рамките на която се събират дарения за финансиране на болнични отделения, деца с увреждания и т.н. Тази кампания е „сбъркана“, тъй като работата на държавата е да се погрижи за тези неща, вместо да кара гражданите си да правят дарения за дейности, които следва да се извършват с парите от техните данъци.

„Очаквам един ден да дойде моят президент на България, който ще сложи край на „Българската Коледа“, размечтава се Богданов. Той е съгласен и с междинен вариант – този бъдещ президент да продължи инициативата, но да я трансформира така, че „да има смисъл за развитието на гражданския сектор, благотворителността или друга кауза, която да развива обществото. А не да даваме пари за болнично отделение. Защото пари за здравеопазване има, но те не се харчат ефективно и целесъобразно“.

Политиците и държавниците следва да осъзнаят, че трябва да подкрепят инициативността и гражданското действие, да дадат възможност на сектора да се развива, вместо да правят псевдокампании, смята директорът на НМД. А това не може да стане без по-добра правна рамка и по-широк достъп до европейско финансиране – гражданските организации не са търговски дружества и се нуждаят от финансиране, защото не работят на печалба.

Само ако са изпълнени тези условия, „гражданският сектор ще изгради своя авторитет и ще има възможност да работи за граждански каузи много по-свободно и целеустремено“.


Проектът „Какво можем заедно“ се изпълнява от Фондация „Дарик“, Фондация „Четиридесет и две“ и Фондация ПАЦЕП с финансова подкрепа, предоставена от Фонд „Активни граждани България“ по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Основната цел на проекта „Какво можем заедно“ е обществеността да се запознае с хората, които работят в граждански организации, да разбере какво стои зад усилията им, каква е тяхната мотивация и какви са успехите им.
Тази статия е публикувана с финансовата подкрепа на Фондация „Дарик“, Фондация „Четиридесет и две“ и Фондация ПАЦЕП в рамките на проекта „Какво можем заедно“.
„Целият граждански сектор е под прицел.“ Разговор с Георги Богданов