Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/ne-demokratichniyat-svetoven-red/

Ако обърнем поглед към хода на историята, ще видим, че човечеството винаги се е стремило към система на управление, която да отговаря на вътрешната му потребност за свобода и разгръщане на добродетелите. Възникването на онези идеологии, които отричат свободата или по някакъв начин я потискат, бележи началото на мощни мобилизационни процеси, но в крайна сметка води и до провала на тези политически експерименти. В същото време стремежът към тотална свобода лесно може да се изроди в анархия или дори в нещо по-лошо – утопия, която да накара хората да воюват помежду си, маскирайки справедливостта като правото на най-силния. 

Демокрацията е път към преодоляването на тези недъзи и въпреки че самата тя е плод на много компромиси, си струва да си зададем въпроса защо е необходимо да се борим за нейното оцеляване.

Той стана особено актуален най-вече защото системата на международните отношения пое към нов баланс на силите, при който демократичният лагер се изправя срещу политическо семейство, надхвърлящо далеч стратегическите му ресурси. Сякаш онзи страх на европейците след края на Втората световна война – че СССР може да нахлуе в останалата част от Европа и да я окупира, отново е актуален. Но за разлика от съветските доктрини, планът на новите автокрации да ликвидират демокрацията е много по-изтънчен.

Старата и новата демокрация

Древногръцката концепция за демокрация, макар и много романтична, е ограничена от рамките на полиса, разликата в половете и статуса на робите. В този дух дори думите на Аристотел, че свободата е в основата на демокрацията, изглеждат наивни. От друга страна, за много от съвременните либерали опитът за осмислянето на Бог от Джон Лок – иконата на либерализма, днес би звучал като философски оксиморон. Духът на старата демокрация е неразбираем и несъвършен, защото за човека в Древна Гърция и за поданика в ерата на религиозните войни не е възможно да осмисли напълно какво представлява свободата и как може да я използва. 

Вярно е, че старата демокрация дава на хората частната собственост и правото да избират в какво да вярват, как да живеят и по какъв начин да бъдат защитени от посегателствата на държавата върху достойнството им. Това са хората, които в най-пълна степен разбират какво представлява средната класа и защо тя е единственият път за постигане на висок жизнен стандарт, който е освободен от бремето на държавното планиране и еднопартийния режим. Въпреки тези огромни достойнства старата демокрация се проваля, защото в стремежа си да бъдат максимално свободни хората решават да насочат усилията си не в градивната посока, която предполага тази свобода, а към деструктивния инстинкт на войната. Така загива и европейската мечта – в пепелта на две световни войни, които завинаги променят мисленето на европейците и техните възприятия за демокрацията.

Новата демокрация, възникнала след края на Втората световна война, е белязана от няколко ключови лозунга. Най-важният от тях е „Никога повече“ – лозунгът, който разбива митовете на расовите теории и категорично осъжда пагубните последици от Холокоста. Стремежът към съхраняването на достойнството на всички хора, независимо от етническата група, към която принадлежат, става отправна точка за демокрациите по света да се насочат към създаването на мултинационални държави, чиито конституции да гарантират естествените права и свободи на всички граждани. Фактът, че повечето монарси по света отстъпват – къде доброволно, къде не – пред естествения стремеж на хората да отхвърлят тежестта на колониализма и короната, сам по себе си говори, че свободният гражданин никога повече не би се доверил на един овластен монарх да води неговата война. 

Вторият лозунг категорично отхвърля универсалните претенции на марксизма за призив към т.нар. класова борба, която трябва да унищожи завинаги ценностите, идеите и политиката, за да приведе обществото в състояние на абсолютно равенство. На тази концепция САЩ противопоставят идеята за мощната средна класа, която дава на хората не някакви имагинерни права, писани на хартия, а реалната икономическа свобода да живеят достойно и благосъстоятелно. Дори един от бащите на структурния реализъм – Робърт Джървис, в по-късните си произведения споделя, че Студената война не е никаква дилема на сигурността, а по-скоро сблъсък между две социални системи, в която побеждава по-гъвкавата и по-свободната. Твърдението е доказано многократно както от влиянието, което демонстрира меката сила на Америка в противопоставянето с СССР, така и от глобалното доверие в демокрацията през този исторически период.

Каква тогава беше цената за запазването на тази нова демокрация? По въпроса спорят доста хора. Ако питате пословично известните реалисти, като Джон Миършаймър, Стивън Уолт и покойния Кенет Уолц, САЩ би трябвало да останат свити в западната хемисфера и да не изнасят своя модел на демокрация извън границите си. За обикновения консервативен американец тази хипотеза звучи доста примамливо – нека се фокусираме върху себе си, върху Америка, а останалите да правят каквото искат. Тези пуритани обаче едва ли биха могли да отговорят на въпроса какво щеше да се случи с християнството, ако последователите му не бяха го проповядвали по всички краища на Римската империя. 

Вторият лагер, начело с титани като Франсис Фукуяма, Андрю Моравчик и Джоузеф Най, включва най-големите апологети на идеята САЩ да бъдат културно-политически образец за целия свят. С над 800 военни бази по всички континенти обаче, тезата на неолибералите за меката сила на Америка силно олеква. След като и двете течения се провалиха в отговора на въпроса „А сега накъде?“, нека погледнем в какво се превърна демокрацията през последните няколко години. 

От либерална към цезарианска демокрация

Една от причините за глобалния срив в доверието към демокрацията, както сочи и самият индекс, следва да се търси в средната класа. Това е тема, която се подценява масово от политиците. Но как да възстановим средната класа? Отговорът няма да се хареса на много хора, от които зависи вземането на политически решения, тъй като за това са необходими две условия: обвързването на доходите със средния годишен ръст в държавната икономика и гарантирането на равен достъп до здравеопазване за всички граждани. 

Да възстановиш средната класа и доверието в демокрацията означава да се откажеш от редица привилегии и да приемеш, че имаш същите права, каквито и останалите граждани. На пръв поглед това изглежда страшно утопично, досущ като някаква нова форма на идеализъм, но реално тези процеси са налице в Америка по време на Студената война. Европа от своя страна никога не успява да се възползва напълно от тях, защото европейското мислене полага граници върху политическата култура на европейците, естествено произхождащи от поражението на Германия във Втората световна война.

„Лекарството“, което предлагат някои нови идеологии, като постмодернизма, също не може да се приеме за рационално. Сливането на всички идеи в едно изкуствено цяло или пък насилственото изземване на парите от богатите са експерименти, довели до не една революция в човешката история. Но пък революциите изяждат децата си, а с тях и идеите за работещо общество. 

Тогава какво е да си демократичен политик? В Древна Гърция е достатъчно да си свободен мъж. По време на религиозните войни в Европа – да отхвърлиш тираничния авторитет на абсолютната монархия. За да си демократичен политик днес обаче е нужно нещо повече – да убедиш хората, че можеш да подобриш стандарта им на живот.

Фасадно това може да стане с помощта на популистко говорене или с амбициозни стратегии, които да внушат на избирателите, че е настанало време разделно. Реално обаче това може да стане само с възстановяването на средната класа, което неимоверно ще повиши доверието на хората в демокрацията. Защото ако има някой, който може да докаже, че демокрацията си отива, това обикновено е човек, който винаги акцентира върху икономическата несправедливост в едно общество. Както някога Маркс, чиято идеология вдъхновява създаването на обществено-политическа система, претендираща, че може да бъде алтернатива на демокрациите.

Демократично мислещите хора стават все по-малко не защото не вярват в политическите свободи, които им дава демокрацията, а защото нямат икономическата свобода да ги почувстват.

Лошата новина е, че умножаването на военните конфликти възпрепятства възстановяването на средната класа по естествен път – дилемата е или се въоръжаваш, за да се браниш, или споделяш съдбата на Атина в Пелопонеската война. 

Алтернатива на този модел съществува и тя се състои в китайската визия за синоцентрична глобална икономика, в която Пекин е центърът на тази система, а останалите държави съществуват в трибутарна зависимост от него. На този етап обаче подобна визия се споделя единствено от държави със сходни идеологии, които виждат във възхода на Китай възможност най-сетне да детронират САЩ. 

В случай че приемем възстановяването на средната класа за изгубена кауза, следва да приемем и че демокрацията вече никога няма да бъде същата. Демократичните общества несъмнено ще продължат да бъдат източник на права и свободи, които автокрациите никога не могат да предоставят на гражданите си. Но те повече няма да бъдат същият извор на висок жизнен стандарт и социално спокойствие, на които се радва Западът, докато се бори с СССР. В известен смисъл либералната демокрация е изкушена от това, на което се противопоставя – нейните претенции за универсалност доведоха до изчерпване на стратегическите ѝ ресурси да убеждава хората. Защото ако политическите ресурси и културният профил на меката сила няма как да бъдат изчерпани, то парите за мека сила рано или късно свършват.

Битието на цезарианската демокрация

Ако битието на либералната демокрация произхожда от идеите на автори като Лок и Бърк, то цезарианският тип демократично мислене отразява Платоновото разбиране за идеализъм и Хегеловата диалектика. С промяната на начина, по който демократичният човек приема сигналите на заобикалящия го свят, се променят и неговите стратегически нагласи. Това важи особено много за политиците, които са склонни да виждат заплаха за властта си навсякъде и от всеки. Проектирането на такива студени, геометрични по своя характер реалности пречупва същността на либералната демокрация, редуцирайки я до „повече политическа свобода дори без икономическа“. 

Разделението на бедни и богати (в тази група „по правило“ не попада политическият елит) доста напомня на Платоновата концепция за разделеното общество, което е идеално, защото, както го разбират древните гърци, всеки си знае мястото в полиса. В едно такова общество икономическата свобода постепенно започва да отстъпва място на политическата, която като светоусещане става единственият видим аргумент за валидността на демократичното общество. Можем смело да кажем, че такъв демократичен човек е напълно несвободен, тъй като е част от строго йерархизирано общество, което не разполага с финансовите ресурси да поддържа добър жизнен стандарт. Примерът е прост: няма как да живееш в Пекин, ако не си член на Китайската комунистическа партия (ККП), но пък и не можеш да си купиш апартамент в Манхатън, ако нямаш няколко готови милиона.

В тези условия се създават благоприятни предпоставки за реализирането на хегелианската визия за държавата като върховен носител на морала и разума, разполагащ с абсолютната власт. Доказателствата за това могат да бъдат открити в много демокрации, които залагат на потомствените елити, силните фигури и харизматичните политици, независимо че имат възможност да останат верни на меритокрацията. Самата меритокрация е „осиновена“ в Китай, където ККП легитимира борбата на Си Дзинпин с корупцията с древния принцип на меритократичния подбор в династията Тан. 

Логичният извод от тези трансформации в либералната демокрация е, че хората винаги са я ценили много повече заради икономическите ползи, отколкото заради политическите. Или както възкликва американският президент Удроу Уилсън:

Никой не може да слави Бога или да обича ближния на празен стомах. 

Бурният ръст на левите движения в САЩ, които повдигат въпроса какво става с универсалното здравеопазване в страната и има ли някаква надежда американците най-сетне да се сдобият със социална система, са поредното доказателство, че и най-развитата демокрация в света може да престане да бъде демокрация, ако нейните граждани са принудени да изповядват демократични принципи, без да имат икономически ползи от тях.

И все пак дори най-разочарованите от демокрацията едва ли биха приели тиранична, автократична власт, която обещава (а всъщност изобщо не е в състояние да постигне) по-добър стандарт на живот. Те по-скоро биха потърсили, както става и понастоящем, по-добра форма на управление, но ще останат разочаровани, тъй като максимата, приписвана на Чърчил, продължава да се прилага с пълна сила.

Затова и най-важната трансформация в либералната демокрация днес е промяната в нейната природа, така че тя да запази политическите свободи на хората и естествените им права на цената на тяхното благосъстояние. Цената, която бъдещите поколения ще платят, не е толкова заради войните на политиците или заради възможността човечеството да стигне до ядрена катастрофа, а защото много демократично мислещи хора ще се почувстват излъгани и подведени от това, в което се е превърнала демокрацията. Още по-разочароващо е, че вината за подобен развой не трябва да се търси в някакъв тесен кръг от хора, както твърдят конспиративните теории, а в естествения човешки инстинкт да преследва прагматично своето. 

Властта е много по-стара от политиката и винаги е била приоритет на човека – дори когато се е чувствал най-свободен. В противен случай Доналд Тръмп едва ли щеше да спечели и делегатския, и народния вот в САЩ.

Новите държави и цезарианската демокрация

Предвид гореспоменатите процеси глобалната политика започва да се превръща в съвкупност от политически режими, които могат да се поделят на няколко вида. Първата група обхваща САЩ, другите държави от Петте очи и останалата част от британската общност, които приемат модела „по-добре политически равни, но икономически неравни“. Тези държави вече са се примирили, че либералната демокрация се променя, но все пак са решили да я запазят, препарирайки средната класа с аргумента, че трябва да се противопоставят на автокрациите начело с Китай и Русия. 

Голяма част от американците всъщност отдавна не подкрепят тази политика и считат, че Америка трябва да се погрижи за собствените си проблеми. Но това налага американските политици да се примирят с възможността огромна част от федералните разходи да бъдат преразпределени за здравеопазване и пенсии – политика, която дори Франклин Рузвелт не си позволява по време на Голямата депресия. 

От друга страна, тези държави ценят преди всичко съществуването на политическите свободи като гарант за демократичната си природа. Икономическите свободи все повече се осмислят като ново поколение абстрактни привилегии, за които европейците продължават да харчат пари. Така харизматичната роля на политиците по естествен начин слага край на икономическите свободи в обществото, замествайки ги със силна държава, чиято възможност да влияе върху живота на хората в икономически план не се отличава много от тази на Хобсовия Левиатан. Добрата новина е, че споменатите държави продължават да бъдат най-големият източник на политически права и свободи за хората, а лошата – че в един момент дори и с тях може да бъде злоупотребено.

Европа е вторият пояс от политически режими, които постепенно започват да се променят под влиянието на тези процеси. В Западна Европа либералната демокрация е все още жива, но средната класа е изправена пред срив. Причината е, че европейците рано или късно ще трябва да се превъоръжат, което ще изисква огромни средства за постигането на стратегическа автономия от САЩ. Германия и Франция ще са първите, които по всяка вероятност ще трябва да направят тази стъпка, ако искат европейският проект да оцелее, тъй като алтернативата е ново сближаване с Русия и повторната ѝ интеграция в европейската архитектура за сигурност. 

В Централна и Източна Европа процесите ще се почувстват осезаемо, тъй като ще засегнат качеството на демокрацията и политическите нагласи на гражданите. В такива условия се създават благоприятни предпоставки за нова вълна от популистки послания, които ще са насочени срещу демокрацията и ще имат особен ефект поради горепосочените фактори. 

Географски Централна и Източна Европа граничат с такива режими и най-голямата опасност идва не от възможността за директно посегателство върху националната сигурност, а от опита за разколебаване на доверието в демократичните институции чрез пълна ерозия на крехката средна класа, която успява да се формира в първите години след присъединяването на региона към ЕС.

Последният пояс държави обхваща страните, за които се предполагаше, че могат да се демократизират и по някакъв начин да бъдат интегрирани в демократичните общности. Съдбата на техните граждани ще е най-тежка, тъй като повечето от тези страни ще се върнат обратно към автокрацията поради консолидацията на антидемократичния пояс от държави около Русия. На Сърбия например винаги се възлагат големи надежди за промяна, но в крайна сметка се оказва, че такива перспективи са нереалистични. И все пак идеята за демокрация в тези държави няма да умре, но и няма да се разгърне в доминиращия си вид, както стана в други постсоциалистически страни. 

Редно е да отбележим, че към тази група по никакъв начин не можем да причислим България, тъй като в страната има изградена демокрация, която по-скоро предполага позиционирането ни във втория пояс. В известен смисъл това е дори по-опасно, тъй като изчезването на средната класа у нас напълно ще притъпи сетивата на гражданите за икономическите ползи от демокрацията и ще засили соцносталгията.

В крайна сметка трансформацията на либералната демокрация в цезарианска е необратим процес, освен ако глобален военен конфликт не промени мисленето на хората и не ги накара отново да се фокусират върху мира и благосъстоянието си. Или пък изобщо не изтрие човечеството от лицето на Земята – в такъв сценарий споровете за демокрацията губят всякакъв смисъл, което не значи, че трябва да ги пренебрегваме с аргумента, че това са казуси с второстепенно значение. 

Процесът предопределя и неизбежния разрив между САЩ и Европа, тъй като американците вече са се примирили с промените и са решени да продължат напред, а европейците не са. Примирението на Западна Европа, от друга страна, ще превърне Източна в нов буфер на споделено влияние между Изтока и Запада. Дали Европа ще направи това, зависи изцяло от нагласите на европейските политици и от степента на заплаха от Русия. Затова и унгарският сценарий остава силна вероятност за онези, които предпочетат обвързването със САЩ и приемането на цезарианската демокрация, а останалата част от европейците могат да се опитат да запазят либералнодемократичната си визия на цената на геополитически компромис с Китай. 

И в двата случая това завинаги ще промени европейския проект такъв, какъвто го познаваме днес, тъй като новото геополитическо противопоставяне между Вашингтон и Пекин е вече в ход. И в него Америка няма да щади усилия, за да победи и да съхрани глобалното си лидерство дори на цената на либералната демокрация.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kade-spahte-tazi-nosht-kak-se-zhivee-po-ulitsite-na-sofia/

В края на октомври в София се проведе първото преброяване на бездомни хора в България. То се осъществи от Института за изследване на населението и човека към БАН с подкрепа от Столичната община. Част е от пилотен проект на Европейския съюз за проучване на мащабите на бездомността в Съюза и предприемане на действия за превенцията ѝ. Координатор на проекта за цяла Европа е университетът в белгийския град Льовен. Миналата година е проведено преброяване в 15 града с повече от 200 000 жители, а тази година са включени 35 града в 21 държави, сред които и София. 

Европейският парламент си постави за цел през 2020 г. да сложи край на бездомността в ЕС до 2030 г. В Резолюцията за справяне с нивата на бездомност в ЕС се посочва, че са получени няколко петиции, сигнализиращи за над 4 млн. бездомни и 70% увеличаване на бездомните хора в Съюза през последните десет години. Акцентира се и върху липсата на права на хората без дом, тъй като те нямат достъп до здравеопазване и често са обект на престъпления от омраза.

България също е изготвила Стратегия за намаляване на бедността и насърчаване на социалното включване до 2030 г., която откроява обособяването на нов профил на хората без дом – семейства с деца, млади хора, чужденци. 

Колко са бездомните в България? Няма надежден отговор на този въпрос. Частична и противоречива информация може да се намери в някои медии: за 2022 г. OFFNews споменава, че броят им е 4664, като на 3860 е предложено ползване на социални услуги. В статията се уточнява, че Министерството на труда и социалната политика не води официална статистика за броя на хората без дом. „Дневник“ цитира данни на Агенцията за социално подпомагане, според които от януари до септември 2024 г. са регистрирани 1260 бездомни. Според Нова телевизия обаче това число (1260) отговаря на броя на бездомните за последните девет месеца. 

Как броим бездомните хора?

Преброяването, в което се включих и аз като доброволка, се извърши по определени маршрути. За разработването им са използвани данни от получените сигнали за хора без дом на спешните телефони. През 2024 г. тези сигнали са били 3460, а в контактния център на Столичната община за периода октомври–ноември са постъпили 77, каза пред „Тоест“ Стоянка Черкезова от Института за изследване на населението и човека към БАН и координаторка на проекта в България. Това обаче не означава непременно, че са намерени общо 3537 души без подслон – възможно е за един човек да е имало повече от едно обаждане. Следователно данните не представляват информация за броя на хората без дом. 

Методологията на преброяването откроява шест категории бездомни, като тазгодишното му издание включва само първите три:

• които нямат дом и спят на улицата;
• които нощуват в кризисни центрове;
• които живеят в центрове за временно настаняване;
• живеещи в институции (затвори, психиатрични болници, домове за хора с увреждания, центрове за бежанци и пр.)
• които живеят в несигурни жилища, застрашени от събаряне;
• хора без дом, които живеят при приятели.

Причини за бездомността

Идентифицираните бездомници трябваше да отговорят на въпроси от анкетна карта, свързани с жилищната им ситуация: дали живеят сами, имат ли достъп до жилище, български граждани ли са и ако да, къде са родени, работят ли в момента и как са се озовали на улицата. Респондентите ни посочваха основно семейни или финансови причини за бездомността си. Говорихме с хора, изгонени от роднините си, както и с такива, чийто дом е бил продаден от роднини. Някои бяха загубили работата си, а с това и възможността да плащат наем за квартира. В един случай човекът е изгонен от единствената квартира, която е можел да си позволи, защото хазяйката решила да продаде апартамента. Немалко респонденти посочиха измами – имотни или от работодатели. Един каза, че просто е решил да си направи голяма тренировка с ходене.

Бездомността може да се предава и между поколенията. Това важи с особена сила за хората, израснали в институции, и техните деца. След навършване на 18 години възпитаниците на домовете в общия случай се преместват в т.нар. преходни жилища, където могат да останат, докато си стъпят на краката, но не повече от пет години. Ако не успеят да се включат в обществения и икономическия живот, остават бездомни и търсят подслон в центровете, в които могат да пребивават с години и дори да създадат дете. По време на преброяването са идентифицирани около 500 резиденти в центровете за временно настаняване, като ⅓ от тях са деца, живеещи с родителите си. 

Достъп до здравеопазване на улицата

Повечето преброени твърдят, че нямат здравословни проблеми. В отговор на въпрос на „Тоест“ за видовете здравни грижи, които се предоставят на бездомни и здравно неосигурени лица, от офиса на заместник-кметицата по социални дейности на София Надежда Бачева уточниха, че при нужда разходите по болничното лечение или долекуването на хората без дом се поемат от държавата чрез дирекциите „Социално подпомагане“. На практика обаче самите медицински лица отказват да изпълнят задълженията си, когато попаднат на бездомен човек. 

Стоянка Черкезова разказа, че мобилните екипи на организациите, работещи с бездомни, са споменали за случаи, в които викат линейка, но тя отказва да прибере нуждаещия се с аргумента, че казусът не е за тях. 

Председателката на Управителния съвет на Центъра за хуманни политики Юлия Георгиева сподели, че се е сблъсквала лично с този отказ. Преди години закарала човек в „ужасно състояние, полужив, адски мръсен“ в спешно отделение, откъдето го изхвърлили два часа по-късно. Той починал.

Проблем за повечето бездомни хора е липсата на здравно осигуряване. 

В спешните центрове би трябвало да приемат всеки, без значение какъв е здравноосигурителният му статус. Този принцип е заложен и в Националната програма за подобряване на майчиното и детско здраве, предоставяща възможност за прегледи при гинеколог и проследяване на бременността на здравно неосигурени жени. Елмира Нешева, социална работничка в нископраговия център за хора със зависимости „Розовата къща“ – инициатива на Центъра за хуманни политики, разказа, че в болница „Св. Анна“ с жените се работи за превенция на изоставянето. Целта е да им се предостави възможност да получат нужните умения да се грижат за детето, тъй като здравно неосигурените жени са рискова група. 

В „Розовата къща“ оказват помощ на клиентите чрез осигуряване на базовите им нужди, подкрепа за издаване на лични документи, подобряване на житейската ситуация и справяне със зависимостта, подкрепа за здравна помощ, както и чрез обучения за управление на личните финанси и спазване на работен режим. Съдействат и за издаване на свидетелство за ТЕЛК. Средствата, които се получават по ТЕЛК обаче, не стигат за наемане на квартира и се събират няколко души, които живеят заедно и си помагат финансово.

В центровете с приоритет са „семейства с по-малки деца и честно казано, избягват да вземат хора, […] употребяващи наркотици, поради това, че има вероятност те да създадат повече проблеми“, каза още Нешева. 

А защо просто не си намерят работа?

В повечето ситуации човекът, останал без дом, няма контрол над случващото се и се оказва жертва на обстоятелствата, твърди Стоянка Черкезова. Според нея отношението към хора, изпаднали в подобна ситуация, трябва да се изразява в институционална подкрепа. Правилният път е овластяване на човека – да му се даде увереност, че може да се справи и сам, но най-важно е да има покрив над главата си, смята тя. 

На същото мнение е и Юлия Георгиева. Когато нямаш къде да се изкъпеш или да си заредиш телефона, нямаш светлина и храна вечер, но въпреки това успееш да си намериш работа и дори се задържиш на нея – това, по думите на Георгиева, е „героизъм“. Тя обаче посочва и случаи на злоупотреба, в които бездомният човек е останал без лична карта – например защото я е заложил или е открадната. След това със същата тази лична карта е изтеглен кредит или е регистрирана фирма. И когато започне работа, жертвата може да се окаже със запорирани сметки и съдебно преследване, което обезсмисля усилията за легални доходи.

Къде нощуват хората без дом?

Повечето анкетирани нощуват, където намерят – на улицата, пейките, автогарата или жп гарата, във входове на блокове или преддверия на магазини. Един от тях сподели личната си статистика за броя на пейките в парка, в който разговаряхме. Преди били 72, а сега – около 30. И нямало пейка, на която да не е спал. Той разказа, че живее на улицата от 30 години и вечер, освен едно одеяло, ползва за завивка трите си кучета.

Някои от хората, с които разговаряхме, твърдяха, че имат дом. В един случай той се оказа барака с течащ покрив в ромската махала, в друг – изоставена будка, която респондентът наричаше „хралупата“ и споделяше с куче. Живеещите в такива паянтови бараки, в повечето от които няма ток и вода, а покривът тече, също влизат в статистиката на бездомните и се включват в първата категория на преброяването – които спят на улицата.

Проблеми пред настаняването

Някои респонденти имаха достъп до жилище извън София. Според Черкезова се наблюдава движение на бездомни хора към столицата заради възможностите за прехрана и наличието на (по-добри) социални услуги. Достъпът до жилище в други части на страната не означава, че ще имат с какво да се прехранват и да си плащат сметките.

Обикновено ако човек без дом иска да бъде приет в център за временно настаняване, първо трябва да премине през оценка в Агенция „Социално подпомагане“. Пренасочването обаче е по настоящ адрес и ако той не е в София, кандидатурата се отхвърля и от човека се очаква да се прибере някак в родното си място. 

Изгонените от роднини, които все още имат имот на свое име, не могат да кандидатстват за общинско жилище според Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община. Там приоритетно се настаняват семейства. От друга страна, местата в центровете са недостатъчни – 510 легла за цяла София, разпределени между три центъра. До редакционното приключване на статията никой от ръководителите на тези центрове, с които разговаряхме, не се съгласи да даде интервю за „Тоест“.

От офиса на Надежда Бачева казаха, че центровете поддържат комуникация с бюрата по труда или насочват резидентите към услуги за социални помощи, и обещаха, че след обобщаването на данните от преброяването ще се планират конкретни мерки и при нужда капацитетът на центровете ще се увеличи. Споменаха също, че се подготвя „първата стратегия за социални жилища на София до 2040 г.“, чиято цел е да бъдат изградени поне 5000 нови жилища, за да се обхванат най-уязвимите и да се създаде стимул да останат да работят в София.

Що за хора са бездомните?

По време на преброяването срещнахме човек без крайник, друг, който беше изкарал позволените шест месеца в център за настаняване и беше отново на улицата, трети, който се определи като австрийски ирландец, понеже родителите му били австрийски граждани, живеещи в Ирландия. Последният каза, че е бил известно време в дом за деца, лишени от родителска грижа. Двама споделиха, че са лежали в затвор, а един – в психиатрия. Възрастен мъж ни обясняваше къде да отидем да се напием рано сутринта, а друг продаваше книги, за които каза, че са му дадени от разни хора или ги намира до контейнерите. Срещнахме и човек, който се представи за историк, станал жертва на измама. Ровеше в контейнера за отпадъци с ръкавици и отказа да говори с нас.

Бездомни жени е на практика много трудно да се открият. 

Жените са по-уязвима група от мъжете и затова при тях бездомността често е скрита. Дори и да нямат достъп до жилище, успяват да си намерят вариант да останат при приятели или познати. За трите дни, през които се извършваше преброяването, разговаряхме с три, но всички твърдяха, че по принцип имат дом, макар да им се случва да останат без подслон. Две от тях работеха нископлатена работа – едната разнасяше писма, а другата метеше улиците и сподели, че се е случвало да спи навън. Третата живееше в барака с пробит покрив и се грижеше за петте си внучета, а като причина да не работи посочи здравословни проблеми и липсата на лична карта.

Много хора не правят разлика между бездомен човек и просяк. Огромната част от бездомните хора обаче не просят: за трите дни разговаряхме само с двама, които ни искаха пари – те живееха в бараки в ромската махала.

Омагьосаният кръг на бездомността

В седмицата на преброяването са получени много сигнали от „будни“ граждани, както ги определи Стоянка Черкезова, недоволни, че има бездомни хора на гарата. Общинската полиция беше изгонила приютилите се там, като това не е първата подобна акция по наблюдения на БАН от предварителното проучване.

Бездомниците няма къде да отидат и в крайна сметка ще се върнат пак там, откъдето са били изгонени. На Централната гара действително могат да се видят доста от тях. Един от респондентите ни каза, че спи там, когато вали. В края на миналата година на гарата имаше инцидент, при който загинаха четирима души, водещи „скитнически начин на живот“, както беше описано в медиите. Тримата запалили огън в един от вагоните на влак, за да се стоплят, и така избухнал пожар. Впоследствие обаче започна да се води разследване за умишлен палеж.

Трите дни разговори с бездомници показаха колко е лесно да изпаднеш от обществото в рамките на месеци. Резултатите от преброяването ще покажат размерите на проблема, но без качествени услуги и човешки подход в грижата за най-уязвимите то ще си остане още една статистика.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/zhenskoto-zdrave-kato-pazarna-nisha-polzi-i-riskove/

Макар жените да продължават да са недостатъчно представени в клиничните и медицинските проучвания, познанието за женското здраве вече е достатъчно, за да генерира огромен пазар на специфични продукти и услуги. Той е толкова всеобхватен, че започва от чорапите, минава през коучинг, хранителни добавки и технологични приложения и завършва със сложни, радикални и скъпи естетични хирургични интервенции. 

На следващите редове ще разгледаме само тази малка част от него, която е насочена към репродуктивния апарат на жената, доколкото именно той се визира най-често с понятието „женско здраве“. Доколко е коректно да твърдим, че женското здраве се изчерпва със здравето на женската репродуктивна система, би било интересна дискусия, но ще я оставим за друг текст. 

„Менструацията е проблем на момичетата…“, отговаря в час девойка на около 12–13 години, заеквайки. Млада жена разказва как се е наложило да спре да ходи на училище, след като се е сдобила с редовен цикъл, защото това налагало да се преоблича непрекъснато, което няма как да се прави в училище.

Така започва филмът Period. End of sentence, който през 2019 г. взе „Оскар“ за късометражен филм. Историята е вдъхновена от работата на индийския социален предприемач Аруначалам Муруганантам, създал евтина машина за производство на дамски хигиенни продукти. Документалният разказ проследява как тази машина е инсталирана в село близо до Ню Делхи и как местните жени започват да произвеждат достъпни превръзки, да ги продават и така да изграждат собствен малък бизнес. Историята е прелюбопитна, защото за 25 минути успява да покаже как нещо толкова неизбежно като физиологията прави жените подвластни на дълбоки културни табута, образователни и социални неравенства и извънредни здравни рискове. 

Успехът на филма провокира глобален разговор за „менструалната бедност“, която далеч не включва само достъпа до дамски превръзки. Сред условията, от които момичетата и жените се нуждаят, за да бъде защитено фундаменталното им право на менструално здраве, са също достъпът до подходящи хигиенни помещения, до достатъчна, навременна и научно базирана информация и дори до адекватно обучени учители и ръководители на работното място. 

Розовият данък

Period. End of sentence разказва история от развиващия се свят, където дори достъпът до чиста вода не е гарантиран. Изследвания обаче показват, че жените по цял свят – дори в най-благоденстващите държави – си плащат за „удоволствието“ да кървят всеки месец. Някои буквално.

В САЩ например много щати класифицират продуктите за менструация като „луксозни стоки“ и това води до по-високо данъчно облагане, докато изделия като лекарството за еректилна дисфункция виагра често са освободени от данъци.

Отделно, множество други продукти за жени (лосиони, сапуни, дезодоранти, самобръсначки) са по-скъпи от мъжките им аналози. Феноменът е наречен „розовият данък“. 

През 2022 г. в света живеят около 2 млрд. души, които имат менструация.

Това са много пари за хигиенни продукти, но също и много дни, в които не можеш да отидеш на работа поради тежки менструални симптоми, прегледи и медикаменти при усложнения и др. През 2024 г. в свой анализ британската Национална здравна служба изчислява, че ако в Англия се инвестира допълнително по 1 паунд на всяка жена за акушеро-гинекологични услуги, потенциалната възвръщаемост за икономиката се равнява на над 10 паунда чрез увеличена производителност и работоспособност. 

А колко пъти ще родиш в живота си?

Но докато менструацията е събитие, с което жената се научава да се справя още в ранното тийнейджърство и ѝ се налага да го прави ежемесечно десетилетия наред, раждането се случва 1–2 пъти на повечето съвременни жени. 

Уникалността му и големият залог – животът и здравето както на жената, така и на бебето – са благодатна почва за мащабен бизнес, продаващ основно страх и влошено женско здраве. 

Коментарна статия в научния журнал npj Women’s Health на Springer Nature поставя на дневен ред доказано негативните ефекти от комерсиализацията на родилните грижи върху качеството им. Като очеваден лош пример е дадена здравната система на САЩ – от всички развити страни това е държавата с трайно най-висока майчина смъртност, която в близо 80% от случаите се смята за предотвратима.

Като илюстрация на уязвимостта на майките на съмнителни практики, мотивирани от комерсиални подбуди, в статията се посочват високите нива на планови цезарови сечения, обусловени от финансова полза за акушер-гинеколозите и доставчиците на услуги и промотирани като удобни за пациентките.

Авторите подчертават, че е съмнително доколко е етично подхранването на страхове относно рисковете от перинеална травма на майката или от мозъчно увреждане на бебето при вагинални раждания. 

Обратната страна на същата монета е влошаването на достъпността на качествена акушерска грижа за жените, които не могат да си я позволят. През 2019 г. Европейският парламент публикува изследване, посветено на достъпа до акушерска и гинекологична помощ на жените от уязвими групи. Без особена изненада в доклада се изнасят данни, че мигрантките и бежанките, ромските жени и жените с увреждания срещат най-големи затруднения в достъпа до акушерска грижа и това се отразява както върху тяхното здраве, така и върху здравето на децата им.

Сред разгледаните примери е проучване в Италия, включващо 37 000 жени, което показва, че ако една жена е с нисък социално-икономически статус, ниско образование, ако е имигрантка, твърде млада, самотна майка или безработна, това драстично повишава риска да не получи акушерски грижи в първите месеци от бременността си. 

Сравнително изследване на екип от Университета в Копенхаген дава обективен прочит 

къде е България в баланса между комерсиализацията и качеството на майчиното здравеопазване. 

Изследователите предоставят онлайн въпросник на жени от България, Румъния и Молдова, родили между 2015 и 2018 г. От България в изследването се включват 4951 жени, участващи в различни майчински групи в социалните мрежи. Може да се направи обосновано предположение, че именно най-уязвимите групи (без достъп до интернет, без принадлежност към онлайн групи, с ниско образование или в изолирани общности) са слабо представени. Като се има това предвид, от събраните отговори става ясно, че:

• 53% от запитаните са родили с цезарово сечение; 
• 79% са заплащали услуги от джоба си по официални тарифи; 
• 46% са направили неформални плащания; 
• 38% са използвали лични връзки за получаване на грижи. 

Адски е фенси да си в менопауза

Макар комерсиализирането на раждането да изглежда най-фрапиращо, всички аспекти на женскостта са подложени на безмилостен маркетинг и с излизането от фертилната възраст не се освобождаваме от него. Може би сте попадали на някоя от тези суперпозитивни реклами на конференции, уебинари и обучения, които ни открехват как да остареем красиво, да останем активни, да имаме своите най-хубави години след 50-те и прочее. 

Безспорно разчупването на табуто около перименопаузата и менопаузата е добра новина и носи потенциал за по-добро познаване на трудностите, с които жените се сблъскват в този период от живота си, както и с начините за преодоляването им.

Научни и клинични автори обаче настояват за разграничаване между реалните нужди и пазарните интереси. Представянето на менопаузата като неизбежна катастрофа всъщност е същото като разказите за раждането, при което „жената е с единия крак в гроба“. Това усилва тревожността и симптомите, насърчава свръхпотребление на различни средства за „подмладяване“ и отклонява вниманието от по-широки социални решения, каквито могат да бъдат по-добрите условия на труд, гъвкавото работно време и широкият достъп до коректна информация. 

В същото време икономически анализи показват, че менопаузата има реална цена за жените и за пазара на труда (например приблизително 10% среден спад на доходите според нови изследвания за Европа и САЩ), а различният достъп до средства за облекчаване на симптомите – включително до хормонозаместителна терапия – задълбочава социалните неравенства.

Паралелно с медицинския пазар уелнес индустрията развива собствена „менопаузална“ линия: добавки, витамини, храни, чайове, специално бельо, козметика, ароматерапия, коучинг програми, приложения и онлайн „менопауза клиники“ с абонаментни планове.

Журналистическо разследване в The Guardian описва „новия менопаузален пазар“ като място, където към жените се насочват продукти и услуги за стотици милиарди долари, често с неясни или недоказани ползи. Други анализи предупреждават, че много от тези продукти се промотират с изрази като „балансиране на хормоните“ или „детокс на естрогена“ без сериозна научна подкрепа и че жените се оказват обект на силно таргетиран маркетинг в момент на уязвимост.

FemTech – вашите данни са важни за нас

За всеки един от казусите, които обсъдихме по-горе, може да намерите десетки разработени приложения. Поддържайте „женски“ календар, въведете теглото си, ръста си, колко вода пиете на ден, колко калории приемате, колко крачки правите, кога имате студени/горещи вълни, колко е спало бебето днес…

Под FemTech обикновено се разбират дигитални и технологични решения за „женско здраве“ – приложения за следене на цикъла и фертилността, устройства за проследяване на бременността, платформи за асистирана репродукция, менопауза, сексуално здраве, телемедицина и др.

Според пазарни анализи глобалният FemTech пазар се оценява на около 39 млрд. долара през 2024 г. и се очаква да достигне близо 97 млрд. долара до 2030 г. със среден годишен ръст над 16%. Това експлозивно развитие е мотивирано от два на пръв поглед положителни аргумента: 1) „запълване на празнини“ в традиционното здравеопазване, което често игнорира женските нужди, и 2) идеята за „овластяване“ на жените чрез самопроследяване и достъп до интернет базирани грижи. Но изследвания показват, че понякога зад това стои силно комерсиализирана логика.

Анализ на Minderoo Centre към Университета в Кеймбридж показва, че менструалните и фертилитетни приложения събират огромни масиви чувствителна информация – цикъл, сексуален живот, планове за бременност, настроение, тегло, медикаменти – и ги използват в бизнес модели, базирани на продажба на данни и профилиране за реклама. Данните са описани като „златна мина“ за рекламодатели, а потребителките масово подценяват реалната им стойност.

Рисковете от свръхупотребата на технологични решения за здравето ни, за които анализатори алармират, са свързани не само със сигурността на данните, но и с нееднозначното им влияние върху решенията, вземани често от потребителките въз основа на здравни съвети, които не са клинично валидирани или които дори са основани не на наука, а на пазарни подбуди.

Комерсиализацията като форма на прогрес

Комерсиализацията на женското здраве безспорно крие рискове – от подмяна на реални нужди с маркетингови обещания до задълбочаване на неравенствата. Но тя създава и потенциал: фактът, че днес толкова индустрии се конкурират да печелят от менструация, раждане, менопауза или фертилитет дава реален шанс женското здраве да напусне периферията на медицинската наука.

Това означава повече изследвания за динамиката на женското тяло, по-висока чувствителност към нуждите на менструиращите жени, по-широк разговор за усложненията и спецификите, по-голямо уважение към естеството на раждането, повече публичност за менопаузата. Ако този интерес се насочи към устойчиви, научно базирани и по-широко достъпни решения, пазарната динамика може да бъде съюзник, а не заплаха. Самите жени също могат да допринесат за това, като бъдат по-взискателни в изборите, които правят. 

Ето няколко съвета, които заедно с Chat GPT формулирахме за вас в търсене на решения как технологичният и икономическият напредък да работят за нас, а не само ние за тях: 

1. Тялото е ваше, изборът също. Шумът по дадена тема понякога създава натиск да постъпите по точно определен начин, но всяка здравна интервенция трябва да започва с вашия комфорт, информираност и съгласие.
2. Проверявайте научната достоверност. Избирайте продукти и услуги, които се основават на публично достъпни научни данни, а не на сензационни формулировки.
3. Ако имате съмнения, че дадена препоръка се основава на финансов интерес, а не на медицинска целесъобразност, потърсете второ мнение и допълнителна информация. 
4. Информирайте се какви приложения ползвате – по-безопасни са тези, които имат прозрачна политика за данните и поемат ангажимент да не ги продават на трети страни.
5. Опознайте тялото си, не алгоритъма. Приложенията могат да бъдат полезен ориентир, но те рядко са в състояние да диагностицират или прогнозират с точност. Ако нещо ви тревожи, консултирайте се със специалист.

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/elegantnata-igra-sinhronizatsiya-i-rezonans-vtora-chast/

<< Към първа част

Миглена Николчина: Игронаративният резонанс или дисонанс непременно би трябвало да включва и музиката като елемент – всъщност самото название предполага съзвучие или липсата му, тоест основното му значение е акустично. Вие отдавна приключихте с превъртането на „Болдърсгейт 3“ – една игра, която в разнородната си романтическа мощ е всичко друго, но не и елегантна – и дори я обсъждахте вече тук, но аз я играх месеци наред, започвах я с различни аватари, връщах се, преигравах… Така че доста след вас достигнах до мисията, където можем да освободим Надеждата – изтерзано и истерясало момиченце, пленено от демона Рафаел. Героите ми се измъкваха от огнено меле заедно с Надеждата и бяха пред вратата, зад която по всички правила на жанра трябваше да се очаква битката със самия Рафаел. Зад вратата обаче нямаше никой. Празната зала, където пламти сиглата на изхода, събуди у мен надеждата, че някак си сме се измъкнали. В този момент обаче като отникъде се вряза кристално сопрано, което пропя:

Животът, всеки смъртен живот издъхва.

Вклиняването на този отвъдно прекрасен, вещаещ неизбежна смърт глас (изпълняван от оперната певица Мария Анастасова) – тъкмо когато сякаш бях успяла да спася Надеждата – беше толкова непоносимо, че стените на игровото се сринаха и аз, единственият смъртен живот насред виртуалната баталия, се оказах с прегазени защити и бариери, запокитена в реалното.

Какво направих? Свалих си слушалките. Излязох от играта.

Спасих се от реалното в реалното. Няколко такта по-късно емоционалният удар от вокала е снизен и съответно смекчен от злокобно-комедиен речитатив на Рафаел, срещата с когото се оказва неизбежна. Милостиво, битката продължава.

Впоследствие открих, че обикновено вокалът зазвучава след, а не преди появата му. Успях да възпроизведа моя случай след многократни опити. Търсех ефекта вокалът да се отключи преди появата на Рафаел – при невидима противостояща сила гласът на празнотата разбива стената между виртуалната схватка и смъртния живот на играча.

Не се оказа лесно да се отключи този вариант. Някои условия трябваше да бъдат спазени, но и те невинаги проработваха, така че не знам дали ефектът е „заров“, дали е глич, или просто не съм разбрала кой е отключвателят. Тук с пълна сила е валидно твърдението на Матиас Ердбеер, че заснемането не може да предаде ефекта на „образдеепространството“ на играта, към което аз добавям, че това пространство е и „дееакустично“ – особено в този пластичен, „адаптивен“ към действието музикален модел, който Борислав Славов създава.

В „Болдърсгейт 3“ музиката на Борислав Славов е много съществен аспект на играта. Именно за нея Славов получава BAFTA (за саундтрак).

Видеоигрите са тоталното изкуство на XXI век, така както е киното за ХХ век и операта за предходните столетия. Какво още според вас определя успеха на „Лариан“, студиото, разработило играта?

Северина Станкева: Обобщаващо бих казала, че с „Болдърсгейт 3“ „Лариан“ направиха нещо, което изглеждаше невъзможно – третата част на култова поредица, след като се сдоби с огромен бюджет, вдигна летвата за компютърните ролеви игри не като се отклони, а като стъпи на наследството на предходниците си. И в същото време успя да проговори на широка аудитория от играчи. Получи се нещо като касова (ААA) независима игра (пусната на пазара практически като самиздат), което не беше се случвало досега в такъв мащаб. Ще започна с малко история.

Първата част от поредицата излиза през 1998 г. и дава началото на ролевите игри такива, каквито ги познаваме днес, успявайки да преведе правилата и системите на „Подземия и дракони“ във видеоигра. След нея повечето игри с ролеви елементи в различна степен правят същото.

Втората част (2000 г.) разширява възможностите на жанра. Някои от характеристиките ѝ продължават да са негови маркери – например събирането на спътници със свои предистории. Други, за съжаление, така и не се повториха до третата част. Пример за последното е обхватът на сюжетните линии, които са разработени в детайл, но напълно незадължителни. „Болдърсгейт 3“ продължава да не те води за ръка, докато играеш, като в същото време ти дава свобода на всяко равнище, и това е едно от най-добрите ѝ качества. Дава ти и инструментариум, благодарение на който всичко, което измислиш да правиш, едновременно е изпипано технически и се усеща като твое лично откритие.

Третата част, повече от двайсет години по-късно, увеличава допълнително сюжетните възможности, но и добавя аналогично многообразие в игродействието. „Лариан“ са известни с последното – игри като „Божественост“ (Divinity) и „Божественост 2“ (Divinity: Original sin 2) позволяват небивала креативност по отношение на околната среда. Част от тактиката на походовите битки е да използваш подръчното в своя полза – ако искаш да спасиш някой висящ в клетка, можеш да простреляш със стрела въжето, да телепортираш герой вътре в клетката, за да я отключи, да смалиш затворника, за да мине през решетките, да се биеш със стражите, да ги убедиш да го освободят и какво ли още не. Когато към това се добави прекрасната музика, която също звучи, като да се развива процесуално спрямо действията на играча (в „Божественост 2“ всеки герой, включително този на играча, има характерен инструмент, чиято мелодия зазвучава, щом е на ход), се получава страхотен унисон. Така се създава илюзията, че всичко е възможно. Изборите значително започват да се затварят, ако човек иска да играе като злодей, но това е трудно да се избегне в жанра и може би изисква отделен разговор. В „Болдърсгейт 3“ затварянето е поне донякъде сюжетно оправдано, доколкото съдбата на героя разчита на това какви съмишленици ще намери и най-общо казано, на кого може да се довери.

Чавдар Парушев: „Болдърсгейт 3“ е изключително богата на възможности за изобретателност от страна на играча – Северина добре го е описала. Заедно с това преобладаващата част от тях не са направени очевидни, а са оставени на играчите да бъдат откривани.

Едно такова „откритие“ е начинът, по който е зададено да работи физическото тегло в играта, и възможността за атака „метеор“. Може да се увеличи максимално масата на героя – като се натовари с предмети в инвентара, като се преобрази в тежко животно и допълнително изпие еликсир за удвояване на размера – след което от подходящо високо място може да се скочи върху противника с целия така натрупан тонаж. Играта е пълна с такива възможности – отключване на диалог, чрез който се преодолява иначе трудно предизвикателство, печелене на съюзници, справяне с цели лагери от противници (например като се отрови от разстояние питието на гуляещите гоблини чрез заклинание).

Този алгоритъм на изработване на неочаквано решение чрез сръчно комбиниране на игрови ресурси и механики ефективно вади зъбите на иначе тягостната наративна дилема. Внушава от игрово към наративно ниво, че може да се намери трети, четвърти или пети изход от на пръв поглед двурогия избор. В същото време тъкмо този тягостен наратив допълнително подтиква към търсене на нестандартни и неочевидни решения и усилва удоволствието от намирането им за играча чрез вдигнатия залог.

Майсторското съчетаване между разказ и игрова механика във взаимно усилваща роля прави според мен играта толкова успешна.

Миглена Николчина: Но играта е звук, цвят, интерактивна опера, не само разказ и алгоритъм. В много случаи оперните либрета са посредствени, музиката им придава друго измерение. При всичките други качества на „Болдърсгейт 3“ мисля, че и тук се случва нещо такова.

Еньо Стоянов: Струва ми се, че епизодът с пеенето на злодея Рафаел в „Болдърсгейт 3“ работи като своеобразен цитат – то е оперетно, дори водевилно. Прилича на пълнометражните анимации на „Дисни“ от миналото, в които злодеят пее злите си планове, докато неговите помощници му пригласят, а и конфронтацията с него често е с песен. Може би в подобни запявания на героите в оперети, мюзикъли и пр. можем да видим отново нещо „дисонансно“, този път в недигитални медии. Което пък подсказва, че подобни „дисонанси“ всъщност въвеждат нещо като ефектен контраст между форма и съдържание, който не е за пренебрегване и може да се окаже не по-малко въздействащ от резонанса на пълната хармонизация на елементите.

Миглена Николчина: Връзката с „Дисни“ я прави и един оперен певец, когато коментира, пропявайки от време навреме, този епизод. Анализирайки включването на органа, той прави и друга асоциация – със сцената в църквата от трето действие на „Фауст“ на Гуно. Добавя и още по-далечна препратка по повод на акапела пеенето, което толкова ме стресна – свързва го с древногръцкия хор. Ние не знаем как точно е звучал този хор; операта възниква във Флоренция като опит да се реконструира древногръцката трагедия, да се измисли отново заедно с музиката. Във всеки случай подобни коментари демонстрират, че е постигнато това, към което Борислав Славов в множество интервюта казва, че се стреми – музиката му да има самостоятелен живот.

Славов е попаднал на точното място, тъй като характерна особеност на „Лариан“ е амбицията всеки компонент от сглобката на различни изкуства в играта – но и собствено игровият, шахматен и заров компонент – да e отчетливо обособен и на основата на това обособяване да е хармонизиран с останалите. В „Божественост 2“ тази обособеност е още по-отчетлива, особено що се отнася до дикторския текст и театралността на диалозите, които са придружени с ремарки в разгърната на екрана книга. Редица моменти в „Болдърсгейт 3“ постигат като че ли самостоен литературен живот (някои монолози на Карлах, вътрешният монолог на Гейл, ако той ти е аватар, и пр.), но не бих твърдяла, че като цяло литературният текст в тези игри би могъл да съществува самостоятелно. Докато музиката на Славов (той е композиторът и на „Божественост 2“, но „Болдърсгейт 3“ вдига залозите) може.

Северина Станкева: Връщам се към репликата на Еньо – наистина Рафаел е типичният харизматичен и хитър ала Дисни злодей, но това, с което играта впечатлява, е, че е един от многото. Макар и да има обща заплаха, тегнеща над аватара на играча и съмишлениците му (отвлечени от раса, която иска да владее света, като имплантира паразити в мозъците им, a целта на играта е по някакъв начин главният герой да успее да избегне контрола над ума си), тази заплаха се разпръсква в сложни интереси и взаимоотношения. Всеки от спътниците води собствена борба, която се концентрира около специфична антагонистична фигура и може да кулминира в морално падение или напротив – в триумф на личността, като в повечето случаи и двата варианта са разработени с достатъчна емоционална дълбочина и сложност и обемат теми като героизма, отмъщението, гордостта, религиозната отдаденост и др.

Това важи, макар и в по-малка степен, и за аватара на играча. В началото на играта освен собствения персонаж играчът създава и „Посетител на сънищата“, който впоследствие започва да се появява в сънищата и се представя за стожер в мрачния и объркан свят на „Болдърсгейт 3“. Посетителят на сънищата има собствен план и в крайна сметка се оказва лъжец и манипулатор, придобил лика, който аватарът на играча иска да види. Всъщност самият той заразява героите с паразита и е показан в началната сцена да поставя ларвата в очите им. Тук по-скоро имаме пример за резонанс, доколкото създаването на този фалшив облик (макар и да се случва, преди сюжетът да започне) е вписан директно в него и има своите последствия – много играчи например споделят, че в повторните си изигравания съзнателно придават на Посетителя гротесков вид, за да отнемат от обаянието му и да си припомнят истинските му намерения. В този смисъл и в „Болдърсгейт 3“ има нещо елегантно, макар и обхватът ѝ като че ли предварително да го изключва.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/naistina-li-im-puka-za-detsata/

Мой приятел обича да се позовава на стар скеч, пародиращ как всякакъв аргумент може да мине, ако кажеш „заради децата“ и наклониш глава настрани. 

Защо България не ратифицира Конвенцията за борба с насилието над жени и домашното насилие и дори я обяви за противоконституционна?
Заради децата.
Защо в светските училища се забрани говоренето по теми, свързани с ЛГБТИ, но пък задължителноизбираемото обучение по религия вече мина на първо четене в парламента?
Разбира се, заради децата.

Представете си как някой властимащ или популярна личност казва тези неща, мило накланяйки главата си на една страна.

Законодателството срещу педофилията

Думата „педофилия“ влезе в българското законодателство през 2023 г., когато по предложение на „Възраждане“ в Закона за закрила на детето беше предвиден т.нар. Национален регистър за случаите на педофилия. И понеже законодателната промяна беше „заради децата“, тя се прие с огромно мнозинство – едва 17 депутати гласуваха против, а двама се въздържаха.

Нямаше дебат за прецизиране на логическите несъответствия между проектозакона и Наказателния кодекс (НК). Едно такова несъответствие е, че според НК в общия случай са забранени сексуалните отношения с деца под 14-годишна възраст, а в регистъра на педофилите следва да бъдат вкарани всички случаи на сексуални престъпления срещу малолетни (до 14 г.) и непълнолетни (до 18 г.). При това без да има изискване за възрастова разлика между извършителя и жертвата.

Поредното асоцииране на хомосексуалността с педофилията

В края на октомври 2025 г. стана известен случай, в който са замесени дългогодишният председател на Националната пациентска организация (с абревиатура НПО, дублираща тази на неправителствените организации) Станимир Хасърджиев, актьорът Росен Белов, гръцкият модел Анастасиос Михаилидис и бившият френски легионер Симеон Дряновски. Те са обвинени, че са дрогирали насила 20-годишен младеж, държали са го часове наред вързан и са го заплашвали с огнестрелно оръжие. Младият мъж успял да избяга, скачайки от балкона на долния етаж, и се обадил на майка си за помощ.

Този безспорно тревожен (според публично известната информация) случай обаче катализира хомофобски настроения. Въпреки че жертви на принуда, в това число групова, нерядко се оказват и жени. Друг е въпросът, че някой може да е принципно съгласен на нещо (примерно секс), но в представите му то да не върви в комплект с дрога, насилие и заплахи.

Скоро институции, организации и хора започнаха да се отричат от замесените като свети Петър от Христос.

Първо пациентската организация побърза да се разграничи от собствения си председател. Тя изпрати съобщение до медиите с намеци за негови „лични проблеми“, които той пренебрегвал и отказвал да потърси професионална помощ. Затова оперативният екип на организацията напуснал и последвали много беди за нея.

Гръцкият модел пък се разграничи от останалите обвиняеми, твърдейки, че за разлика от тях не е гей. Присъствал е на партитата у Хасърджиев, но въпросната вечер хем нищо не видял, хем се възмутил и си тръгнал (очевидно без да уведоми полицията).

Актьорът Росен Белов беше отстранен и от частната детска театрална школа, където преподава, и от Театър „София“, в който играе.

Историята придоби политически привкус,

след като стана ясно, че школата е била собственост на министъра на културата Мариан Бачев (прехвърлил я на съпругата си при заемането на поста в правителството). Предполагаемо близките му отношения с Белов станаха повод „Възраждане“ да иска оставката му.

„Слава богу, по отношение на работата с децата администрацията няма бележки и притеснения“, заяви Делян Георгиев – кмет на район „Изгрев“, където се помещава театралната работилница. Той обвини културния министър, че се опитва да го сплаши, като му праща нотариална покана.

Бачев определи Белов като „прекрасен професионалист“, добавяйки, че актьорът е пълнолетен и отговаря за постъпките си. Въпреки че професионализмът няма отношение към евентуалната му вина. Той публикува и писмо от родителите на децата в школата, в което изразяват увереност, че тя предоставя безопасна среда на децата им.

Защо децата станаха тема в този скандал, след като на партито, заради което са арестувани четиримата мъже, е нямало непълнолетни? Една от устойчивите хомофобски опорки е асоциирането на хомосексуалната ориентация с педофилията. Разбира се, всичко е „заради децата“. Да не помисли човек, че един районен кмет използва всеки удобен случай, за да си прави актив, или че някой може да има апетити към министерски пост. Или пък към достъпа на една казионна неправителствена организация до ресурси и влияние.

Институционална слепота при сериозни подозрения за педофилия

Съвсем по различен начин реагират кметът на друга община – Поморие, и представители на местните институции при наличието на данни, изискващи сериозна проверка дали е имало реално сексуално насилие над дете. Случаят придоби публичност основно благодарение на журналистическото разследване на Тина Ивайлова за сайта GlasNews (част 1, 2, 3).

Майката на 4-годишно момиченце, което посещава детската градина в град Каблешково (община Поморие), забелязва промяна в поведението на детето, както и следи от насилие, като изпочупени нокти, сякаш отделени от основата.

През януари 2025 г. момичето разказва на майка си, че нараняванията по ноктите са от учителката му в детската градина Мариета Герова. То твърди, че учителката всекидневно го е подлагала и на други форми на физическо насилие, между които настъпване, душене, връзване, събаряне от стола.

Майката вади съдебномедицинска експертиза за ноктите, в която се казва: „Причинено е болка.“ Подава жалба до директорката на градината с копие до общината и местния клон на Държавната агенция за закрила на детето. По думите ѝ, директорката обещава да премести момичето в друга група и да следи дали всичко е наред, само и само да се оттегли жалбата. Майката не оттегля жалбата, а учителката излиза в болнични.

Около началото на март разказите на момиченцето навеждат и на хипотезата за сексуално насилие от страна на Герова. Детето споделя за това и с психотерапевт. Следва нова съдебномедицинска експертиза, която установява разкъсан химен и зарастващи рани в интимната област.

Какви са реакциите на институциите?

Въпреки жалбите и съдебномедицинските експертизи институциите не само не реагират своевременно, а и действат заедно против семейството на пострадалото дете. Директорката на градината Афродита Данданова разполага с вътрешна информация за разследването, до която родителите нямат достъп, и няма да се стигне до дело. Пред скрита камера тя разказва, че на прокурорката ѝ станало „смешно“, и прави внушения, че виновни за насилието са самите родители или хипотетичен любовник на майката:

Те прикриват нещо чрез нашата градина […] „Закрила на детето“ казаха – има нещо тук в семейството. […] То бащата повечето време го нямаше […] Няма един мъж на този свят, нищо не се знае.

Самата учителка отрича и нарича Ивайлова „купен журналист“.

Тъй като според прокуратурата съдебномедицинските експертизи не са взети по правилния начин (макар това да е бил единственият начин, възможен за родителите), те назначават нова, която се провежда чак през септември. На нея, естествено, вече няма рани по химена на детето, който е все така перфориран. Но районната прокурорка на Бургас Мария Маркова заявява:

Не са налице доказателства относно извършване сексуално насилие по отношение на детето. Към настоящия момент няма предявено обвинение.

Не се възприемат сериозно и показанията на детето в т.нар. синя стая. От 4-годишното момиченце, което не познава часовника, се е изисквало да посочи в какъв времеви диапазон са ставали посегателствата върху него.

Отгоре на всичко един ден на внезапна проверка в дома на семейството идват представители на Регионалния инспекторат към МОН, Агенция „Социално подпомагане“ и Общината.

Най-възмутен е кметът на Поморие Иван Алексиев (от ГЕРБ).

Но не от насилието, а от семейството, което търси справедливост, и от журналистката, която дава гласност на случая.

Твърдо защитавам госпожа Данданова и целия колектив на детска градина „Радост“, град Каблешково, както и госпожа Герова. […] Докато в държавата няма критерий за разследващ журналист, за електронна медия, ще се случват тези неща… Съсипаха живота на госпожа Герова, на госпожа Данданова.

Кметът, за когото се смята, че е близък със съпруга на учителката Мариета Герова, е гневен и че случаят е стигнал до парламента, и показва нагледно какво е местен феодализъм:

Не можеш да използваш трибуната на Народното събрание, най-високата трибуна в държавата ни. В тази връзка ще използвам една още по-висока трибуна – а именно трибуната на Община Поморие.

Какво казват експертите?

Чак след излъчването на първата част от разследването на Тина Ивайлова по случая се вдига шум и той е прехвърлен към варненската прокуратура в опит да се гарантира независимо разследване.

В следващите части на материала се представят интервюта с експерти – криминалните психолози Тодор Тодоров и Христина Алексова, Мария Брестничка от „Национална мрежа за децата“, адвокатката по медицинско право Мария Янева и Цветеслава Гълъбова – директорка на психиатрията „Св. Иван Рилски“ в Курило. Според тях е практически невъзможно детето да си измисля какво му се е случило, защото едно 4-годишно момиченце няма съответния опит, за да си въобрази толкова конкретни детайли.

В търсене на изгубената логика

В резултат на натиска, на който са подложени, защото искат насилието върху дъщеря им да бъде разследвано, родителите на пострадалото момиченце продават къщата си и се местят с трите си деца в нов дом другаде. За семейството вече няма място там, където кмет, институции и част от местното население го демонизират. Публичната информация за преживяното насилие ще преследва момичето, където и да иде. Учителката Мариета Герова продължава да е в болнични, а след изтичането им, по думите на поморийския кмет, ще излезе в годишен отпуск.

Контрастът със случая с принудително дрогирания младеж в София е огромен. Участниците в партито бяха арестувани. На младежа и родителите му не се е наложило да излязат от анонимност в името на справедливостта и по този начин си спестяват ретравматизирането. Както и би трябвало да бъде.

Ако търсим логика защо в единия случай е така, а в другия – иначе, трудно ще я намерим. Защото тук няма логика, а феодални отношения в малките населени места, които държавата не се и опитва особено да пребори. Има и „борба с педофилията“ от лицемерна загриженост за децата. Лицемерна, защото при данни за реална педофилия свидетелствата на пострадалото дете не се приемат сериозно. Както и на многото деца от домове и гета, върху които е упражнено сексуално насилие, останало ненаказано. И на всички други, срещу които има посегателства, но те ще останат скрити, защото „какво ще си кажат хората“.

А ние нека си казваме, че всичко е „заради децата“. И за по-сигурно да накланяме глава настрани.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/lyubomir-baburov-chovekut-e-polozhen-v-svoya-razkaz-za-sveta/

Когато преди 15 години Любомир Бабуров стартира платформата Ratio, вярва, че колкото повече информация дава на потребителите, толкова по-полезна би била тя. Днес вече е сигурен, че

на хората са необходими диалог, любопитство и радостта да размишляват по различни въпроси.

Ratio категорично отказва да фаворизира конкретни гледни точки и предлага да говорим „по научни теми на разбираем език“. Вероятно точно тази рецепта прави подкаста иконичен за различни поколения. Все едно дали ще коментира идеи от областта на астрофизиката, еволюцията на технологиите, човешкия геном, струнната теория, или тъмната страна на пчелите.

Етичен акцент поставят и философските разговори между Любомир Бабуров и проф. Стоян Ставру (обособени в серията Vox nihili). В почти 250 епизода двамата водят дискусии и с други гости за едрите хуманитарни търсения – за свободната воля, смисъла, боговете, дълга, справедливостта, злото, идеята за бъдеще.

Научен разговор на достъпен език е концепция, която не разчита на предизвестен успех в нашите времена на небивал интерес към конспиративни теории, подхранвани от фабрики за тролове и фастфуд послания. Именно защото предизвиква аудиторията (а и екипите на подкаста) да напусне зоната си на комфорт. Най-често срещаният маркетингов подход напоследък е куртоазна игра на сигурно, прицелване в таргет, чиито възможности са предварително преценени и предложеното съдържание не рискува да ги надхвърли. Подобен механизъм вещае постоянно, макар и дискретно снижаване на критериите, особено тези на публиката. Спад. Регрес.

Любомир Бабуров обаче винаги е избирал да прави друго – да говори за това, което му е интересно. И да упражнява паралелно няколко различни професии, които му носят различни видове удовлетворение (освен директор и основател на Ratio той е основател на Българския космически клъстър и CSO в Ozone.bg). Признава, че на нещата, които го ентусиазират, трудно казва „не“.

На ръба между XX и XXI век учи новогръцка филология, като едновременно с това прави сайтове и поддържа форуми. Казва, че това е времето, в което почти не е излизал, живял е доста затворено и приятелите му са били в интернет – американци, италианци, германци. Това е и възрастта, в която се запалва по историята на Стария свят („Класика е момчетата да се интересуват от Римската империя“, усмихва се с доза самоирония). Това вероятно е и възрастта на първоначално натрупване на капитал от идеи. Години по-късно той надгражда с книги по философия и популярна наука.

Книгата, която преобърна приоритетите ми, беше „Себичният ген“ на Докинс. Прочетох я цялата и след това я започнах отново, вече по-внимателно и аналитично. В нея има едно преформулиране на света, което показва как би могъл да изглежда той. Как еволюцията през естествения подбор би работила не само на ниво индивиди, а и на ниво гени. Но отчита и липсата на контрол върху цялото. От една страна, е добре аргументирана, от друга – SciFi. След Докинс започнах да мисля повече.

Следват лекциите по физика на Ричард Файнман, а оттам стига до останалите му книги, става фен на начина, по който Файнман се опитва да осмисли собственото си мислене. Впечатлен е от метода на нобеловия лауреат по физика за 1965 г. да си представя абстрактни квантови системи, сравнявайки ги с конкретни предмети – това подпомага интуитивното разрешаване на проблеми, свързани с поведението на системите.

Покрай Файнман открива и други физици, които му въздействат като философи. Шон Карол го поразява с широтата на концепциите си и с отказа си да говори радикално по големите философски теми, например за Аза и съзнанието. Карол е ученият, който твърди, че за различните нива на разглеждане на света около нас има и различни обяснения. „Не можеш да говориш за ниво „човек“, давайки примери от ниво „квантова система“, което не знам дали е вярно впрочем – усъмнява се Любо Бабуров, – но неговият аргумент е, че ако говорим за свободна воля, да речем, тя работи на ниво „съзнание“, но не и на ниво „кварки“. Шон Карол не е съгласен и да се ползва терминология от физиката за социални динамики и процеси например. Други физици пък пишат за липсата на свободна воля. Твърдят, че ние сме [положени] в детерминистична вселена и в нея няма ниво за свободни действия.“

И до днес тези интереси на Любо от Ratio предопределят отправните точки на епизодите със Стоян Ставру – за него казва, че е човекът, с когото си е говорил най-много в този живот. И е благодарен за тези почти осем години разгорещени дискусии.

Виражите им между идеите на Фуко, Достоевски, Платон, Сократ, Шекспир или Агамбен обаче не изключват търсенето на фундаменталните, научно постижими основи на материята.

За мен по-интересното е да се опитаме да интегрираме нещата, които знаем за света около нас. Затова правя Ratio. Тръгвам от основата, че има физичен свят, ние сме в него и той е познаваем. Колкото повече познания натрупваме, толкова повече се променя и начинът, по който размишляваме за него. Големият разговор е за интерпретацията. Окей съм да чувам серия от мнения, които са различни от моето, това дори ме предизвиква да мисля.

Няма как любопитството и хъсът на Любомир Бабуров да размишлява върху по-широка проблематика да не повлияе и върху самоанализа му. Така че стигаме до страховете. Той споделя, че е привилегирован да няма физически страхове и фобии, макар напоследък да отчита, че в самолет се чувства все по-дискомфортно въпреки стотиците часове полети през годините.

Има различни видове страх. Когато бях много млад, живеех в началото на „Раковска“, около Сточна гара. Кварталът не беше много сигурен, беше си направо опасен, в началото на 2000 г. не беше осветен – тогава се страхувах. Екзистенциални страхове обаче имаме всички. Но мога да дам рецепта за минимизирането им: Албер Камю плюс някакво количество физици, които говорят за физическата смърт на Вселената и липсата на свободна воля. Помагат ти да стигнеш до разбирането, че светът се случва наоколо ти и ти нямаш никакво влияние върху него. Просто по някое време ще умреш. Ако междувременно извлечеш нещо и нещо научиш – това е.

Социалните страхове от войни и противопоставяния, разбира се, не подминават никого от нас. Любомир Бабуров споделя, че според него създават фон на тревожност – именно защото житейски имаме нужда да градим около себе си свят, семейство и сигурност.

И тук започват да се отварят въпроси. Какво например се случва в условия на война? Кое е приоритет? Това, което правиш, или близките ти, за които трябва да създадеш условия да не бъдат в опасност? Ако утре има война в България, оставаш или напускаш страната? Много сериозен въпрос е кое ще избереш – публичното или личното. И в двата случая имаш дълг и отговорност. Според мен никой не знае как би реагирал в подобна ситуация. Притеснявам се, че аз бих реагирал първосигнално, че бих останал заради разбирането и амбицията си, че трябва да свърша работа и да направя някакви неща. И от това биха страдали близките ми.

Ratio като инициатива всъщност изпълнява функциите на необходимо, мечтано, стойностно пространство за създателя и екипа си. Но също така подкастът и форумите (на 8 ноември предстои есенното издание) разчитат на значими, влиятелни лектори, а и сами имат реномето на престижна платформа за научни разговори.

Затова и стигаме до авторитетите.

Сложна тема е, ние сме разсъждавали върху нея със Стоян Ставру неведнъж. От една страна, тук имаме генеалогия – редица хора, които са размишлявали по даден проблем, и отделно имаме тяхното собствено ниво на експертност. Не знам дали в момента е заради технологиите, или идеологиите, но днес всички си вярват, че знаят всичко. За съжаление, „авторитет“ звучи почти като мръсна дума. През това, което ние правим, се опитваме да покажем важността на хората, които знаят за какво говорят. Не вярвам обаче, че ще можем да противодействаме на загубата на доверие в авторитетите.

Информацията в момента е твърде дифузна и може да бъде взета от различни източници, вместо като предишните поколения да отидем при конкретен специалист – лекар, инженер, физик. Да, професионално те са с променливо качество, защото са хора, но имат своето ниво на експертност. Сега питаме ChatGPT.

И понеже интелигентният човек обглежда и процесите, и себе си със спасителното чувство на дистанцираност, Любо от Ratio може да си позволи капка шеговит самоанализ: „Аз съм класическият пример за човек, който не е станал специалист. Имам много интереси, правя добре много неща, но не съм тесен специалист по нищо.“

Усещането на Любомир Бабуров за гранулиран свят, за пъзел от микросветогледите на отделни групи хора, ни води до човека, който винаги е бил положен в собствения си разказ за света. „В момента просто разказите са много – казва той. – Консумираме брутално количество информация, а гладът за информация си е същият.“

Споделя, че той също намира време да слуша подкасти – когато шофира и когато ходи пеша. Напоследък следи българските „Дневен ред“, „Телевизия по радиото“ и „Говори интернет“, подкаста на Сам Харис, както и култовия Very Bad Wizards. И понеже дори хора, жонглиращи с различни ангажименти като него, успяват да си вземат кратък отпуск, през август Любо е изслушал дългите шестчасови епизоди на историка Дан Карлин за Първата световна война.

Буквално дни преди есенното издание на Ratio Forum, свързано с екосистемите, си позволявам да извадя от контекста на програмата една фраза: Какво се крие под повърхността.

Ние няма да казваме неща, които са скрити – те са пред очите ни, но не ги виждаме или ни е страх от тях. Обикновено имаме някаква интерпретация за света наоколо, имаме приоритети. И в този смисъл, надявам се под повърхността при мен да има наченки за разбиране на света, да бъда адекватен, да допринасям за нещо стойностно. Да предизвиквам размисъл и заедност. Позициите ни често са доста по-гъвкави, отколкото си мислим, имаме опцията да се променяме и да се вкарваме в правилните обстоятелства.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Евгения Тонева original https://www.toest.bg/domovete-za-detsa-mezhdu-institutsionalnoto-nasledstvo-i-choveshkoto-litse-na-grizhata/

Едно от най-традиционните български неща е грижата за чуждо дете, сякаш е твое. Преди век и половина това се е наричало храненичество: дете да се отглежда в друго семейство, без да губи връзка със своите родители и роднини. Без законодателство, без формалности – просто грижа. По-късно, когато държавата поема ролята на „по-добрия родител“, възникват домовете за деца, чрез които тази естествена загриженост се институционализира. В опита си да реши по структуриран, стандартизиран начин сериозни социални проблеми, държавата създава нов – как да отгледаш здраво, силно, отговорно и съзнателно дете, без да се свързваш с него по автентичен, човешки начин.

Кратка история на домовете за деца в България 

Първите сиропиталища в страната ни са създадени в началото на ХХ век в подкрепа на децата, останали без родител, без покрив над главата си или без храна в тежките периоди около войните и националните катастрофи. Тези институции са изградени и управлявани изцяло от граждански инициативи, т.нар. благотворителни дружества. В началото на 40-те години в страната има 18 сиропиталища, в които живеят около 1200 крайно нуждаещи се деца.

Скоро след 1944 г. благотворителните дружества са ликвидирани. Съществуващите институции за детска грижа са национализирани и всякакъв официален граждански ангажимент към тяхната дейност става незаконен. След като държавата поема управлението, дейността им е не просто реорганизирана, а започва да се подчинява на нова, различна логика. 

В Решение на Централния съвет за обществени грижи и възпитание на детето към БКП още през 1948 г. се изтъква, че въпросът за оцеляването и отглеждането на децата е приоритетен за народната република и затова „на детето следва да не се гледа вече като на принадлежност и бреме за семействата, а като на бъдещ член на обществото и държавата“ (ако не е упоменато друго, акцентите тук и по-нататък са на авторката), за който последната се ангажира да положи съответните правилни грижи. 

Този въпрос е от особена важност, но не защото детето се разглежда като ценност само̀ по себе си, 

а защото неговото възпитаване има отношение към добруването на обществото, в което от всеки отделен член се очаква да се реализира пълноценно според социалистическата идеология и морал. Аргументите са, на първо място, както обикновено, демографски: повече деца значи повече членове на социалистическото общество. 

Освен въпроса за количеството обаче, стои и този за качеството. Социалистическата идеология и морал предполагат също, че детето може да бъде „бреме“ както за собственото си семейство (ако е родено извън нормата, извънбрачно, с увреждания, още едно гърло за изхранване, но и непокорно, „трудно“ – все неща, които биха попречили на останалите от семейството да са пълноценни членове на обществото), така и за цялото общество (ако порасне като нефункционален, не-полезен възрастен негов член). 

Заимствайки модела, развит със същата цел в Съветския съюз, социалистическата държава се заема да реши чрез „домове“ проблемите при отглеждането на децата, които смята за социално значими. В духа на цитирания по-горе документ, тези институции са добро решение. Те осигуряват място за живот на деца, лишени от адекватни родителски грижи. Но също така помагат на семействата – родителите се освобождават от ежедневните грижи за „трудни деца“ в условията на интензивна индустриализация. При това, както се твърди, в домовете децата получават от държавата професионални грижи, които са по-добри от тези вкъщи.

Видове институции за деца

Изграждането на мрежата от специализирани институции започва с домове за бебета – познатите домове „Майка и дете“, които целят основно намаляване на високата детска смъртност в ранна възраст, поемайки грижата за бебетата вместо бедните и неграмотни техни майки. После – седмични ясли и детски градини (откъдето децата се прибират вкъщи само през почивните дни), домове за деца и юноши, за деца с увреждания (различни видове), общежития и интернати към специализирани учебни заведения. След по-малко от 20 години вече работят над 150 дома с повече от 14 000 деца в тях. 

Най-многобройни са домовете за деца и юноши, в каквито са преобразувани и бившите сиропиталища. В „Ръководство за възпитателна работа в домовете за деца и юноши“ от 1970 г. четем, че това са „държавни възпитателни заведения за деца и юноши от 3- до 19-годишна възраст, на които липсват условия за правилно отглеждане и възпитание в семействата“. Задачата на домовете е подрастващите да получат добри материални условия за живот и „правилно развитие“, в което централно място заема възпитанието, и то „в комунистически дух“. По-конкретно – „любов към ПАРТИЯТА, ПРАВИТЕЛСТВОТО и преданост към СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ“, според същия Правилник (акцентите са на оригинала).

Правилното възпитание се реализира колективно, тъй като се смята, че изграждането на личността е възможно само чрез колектив. 

Всекидневието трябва да се подчинява на строго установен режим и правила, вдъхновени от възгледите на съветския педагог Антон Макаренко. Режимът обхваща всички дейности – учение, труд, почивка и забавления – и изрично цели да се ограничи свободното време, за да се предотврати търсенето на всякакви занимания извън дома и контрола на възпитателите. Така институцията се оказва не просто място за живеене, а изолирана от външния свят система, която работи за изграждане на дисциплинирани и идеологически правилно ориентирани личности. 

Домовете за деца с увреждания поемат грижата за неподлежащите на стандартно възпитание. Децата с по-леки нарушения в развитието се насочват към интернати към специализирани училища, а тези с по-тежки – към институции, изградени на регионален принцип. На родителите, насърчавани активно да настаняват децата си в тях, те са представяни като места, където децата получават медицински и терапевтични грижи, по-подходящи за тяхното състояние в сравнение с грижите в домашна среда. На практика обаче професионализмът на персонала често е формален, а самите домове, намиращи се под управлението на Социалното, а не на Здравното министерство, се намират в малки и отдалечени населени места. 

Изследователи на този тип институции смятат, че те са инструмент за осъществяване на целенасочена политика на изолация: ясен е стремежът за „скриване“ на девиантността, характерен за социалистическата концепция за социална хигиена. 

Чрез физическото изолиране на децата с увреждания държавата поддържа илюзията за общество без „инвалиди“. 

Ежедневието и в тези институции също е стриктно организирано и подчинено на следването на режим, а обитателите им правят всичко заедно, често при пълна липса на лично пространство и вещи. Във все още съществуващите след 2010 г. такива домове, които самата аз съм посещавала по онова време, децата нямаха собствени дрехи – облеклото беше общо.

Децата с увреждания после се превръщат във възрастни с увреждания, за които също са създадени множество институции на същия принцип и със същото предназначение. На всеки, достатъчно смел да се докосне до изкривената, зловеща реалност в тях, препоръчвам наскоро издадения фотоалбум на Антоан Божинов „Излишни“. В него са събрани фотоесета от посещения в домове за деца и възрастни в Северозападна България през 80-те и 90-те години. Сборникът завършва със статия на психиатъра д-р Владимир Сотиров за историята на възникването и проблемите на социалните домове за възрастни хора в страната. Темата е особено интересна в контекста на общественото внимание към „домовете на ужасите“ през 2025 г.

Домът за деца като тотална институция 

Институциите за грижа за деца са замислени и функционират не просто като места, които осигуряват подслон, сигурност, топлина – с каквито асоциираме думата „дом“, – а като технология за управление на социални проблеми. Социалистическата държава се заявява като по-компетентна от родителите да поеме грижата за всяко „трудно“ за отглеждане и възпитание дете. Така тя решава свои идеологически въпроси и „се справя“ – но чрез прикриването им – с големи структурни предизвикателства, като бедността, уязвимостта и уврежданията. Логиката е, че ако страданието е невидимо, то не съществува. 

Това прикриване се представя като акт на грижа, но под повърхността се трупат нерешени проблеми, а броят на домовете и децата в тях расте. Качеството на „грижата“ също толкова естествено намалява. Фокусът, доколкото изобщо е бил другаде, се измества върху спазването на режима, контрола, отчетността, а в крайна сметка – върху управлението на самите институции, финансирането на които става все по-оскъдно. 

„Тотална институция“ е концепция, развита от канадския социолог Ървинг Гофман през 60-те години въз основа на изследователската му работа в психиатрии. 

Гофман описва един тип затворена система, в която животът на обитателите е регулиран от установен режим, а едни и същи елементи от ежедневието се изпълняват от всички заедно, в група, в рамките на едни и същи пространства и под надзора на персонала. Това създава илюзията, че хората, настанени в такива заведения, са абсолютно еднакви. При нормални обстоятелства хората влизат в различни социални роли, казва Гофман, и си взаимодействат с другите по различни начини вкъщи, на работа, в градския транспорт, в киното, но в институциите начинът на живот не предполага това. Затова и институциите вредят.

Домовете за деца в България от времето на социализма напълно отговарят на характеристиките на тоталната институция.

Всъщност те са създадени, за да бъдат именно това. Границата между индивидуалното и колективното в тях е почти напълно заличена в името на „удобството“ много деца да бъдат едновременно и ефективно обгрижвани, възпитавани, дисциплинирани. При това те са изолирани от останалия свят, така че както неестественото ежедневие, така и проблемите, довели до попадането им в домовете, остават невидими. 

Помислете си за следната сцена, позната на поколения българи: 30 малки деца седят на гърнета в детската градина – заедно, в едно помещение, в определен момент от деня. Това е съвършено неестествена ситуация от гледна точка на физиологията, но напълно нормална от гледна точка на удобството – трябва да е „подредено“, така че двама възрастни да са в състояние да се справят с всички тези деца. Сега си помислете, че докато за повечето от нас това е било просто един неприятен момент от деня в детската градина, ежедневието на децата в домовете е низ само от такива моменти.

Тоталните институции са страшни не само заради фиксацията върху контрола и прикриването на социалните проблеми, а най-вече защото неизбежно дехуманизират както обитателите, така и персонала си. 

В тях хората са лишени от човешко лице, от индивидуалност и автономия. Те са просто части от един механизъм, който работи основно по поддържането на собственото си функциониране. В дома детето престава да бъде личност със свои нужди и емоции и се превръща във „възпитаник“, а възпитателят – в съблюдател на правила. Това положение притъпява емпатията, която при други обстоятелства би възникнала спонтанно, и обезличаването става норма.

Обезличаването и изолацията водят до стигма. Обществото започва да гледа на децата от домовете като на „други“, „различни“, „повредени“, „опасни“, без да се задълбочава в историите им и да ги третира като отделни човешки същества. Самите домове се превръщат не само в отражение на страха от „другото“, намиращото се „извън нормата“, но и го възпроизвеждат, като със самото си съществуване затвърждават нагласата, че социалните проблеми са решими чрез изолация, строг режим и дисциплина. 

15 години след обещанието за деинституционализация

В статията си за реформата на домовете разказах за деинституционализацията, която трябваше да гарантира, че всяко дете ще бъде отглеждано в среда, максимално близка до семейната. Днес, 15 години след обещанието за тази реформа, в навечерието на изтичането на срока за осъществяването ѝ, почти всяка четвърта от уж новите социални услуги за грижа се намира в сграда, в която в миналото е имало дом. 30 от тях – за над 350 деца – се намират в села или малки градове с население под 5000 души. Други 25 услуги – за още 300 деца – са създадени в такива населени места като част от плана за деинституционализация. При общ капацитет на всички услуги приблизително 3400 места това означава, че 

20% от местата за настаняване на деца в малките групови домове, с които разполага държавата в момента, са в села и градчета със затихващи функции. 

За общинските администрации, които управляват малките групови домове, те са актив: социални дейности за отчитане и възможности за осигуряване на заетост, финансирани при това от държавния бюджет. За децата от близо и далеч, които се озовават там обаче, те носят предимно познатите от миналото изолация и стигматизиране.

Натрупаните през последните няколко години критични анализи на резултатите от реформата насочват вниманието към факта, че 

дори и в малките групови домове, които не са в сградите на стари институции и/или в отдалечени населени места, няма сигурна семейна среда. 

Въпреки значително подобрените материални условия и претенцията, заявена в официалното наименование на малките групови домове – „центрове за настаняване от семеен тип“, – нагласите и отношенията в тях следват институционална логика, а не логиката на правата. Обитателите са твърде много, за да получават индивидуално внимание, а персоналът се състои предимно от недостатъчно квалифицирани и недобре заплатени служители, което предполага възпроизвеждане на старите модели. В ежедневието всичко се върти около реда и правилата. Децата разполагат с малко време извън центровете и с нищожно количество собствени пари и вещи, което допълнително засилва социалната им изолация, кара ги да се срамуват от връстниците си и създава рискове да станат жертви или извършители на престъпления. 

В много от новите малки домове за деца с увреждания пък институционалните практики, които противоречат на принципите за зачитане на човешкото достойнство, продължават да са ежедневие. Режимът остава еднакъв за всички, децата нямат право на избор в ежедневието си, личните им предпочитания не са от значение, поведението им се контролира с наказания, а понякога и с медикаменти. 

На този фон

най-големият проблем си остава липсата на осезаема промяна в нагласите към държавната грижа и ползвателите ѝ. 

Именно от това произтичат най-сериозните негативи за децата. Стари или нови, домовете продължават да бъдат „затворените системи“ от миналото, асоцииращи се с нелицеприятни тайни и социални проблеми, за които хората предпочитат да не знаят; на децата се гледа с подозрение и резерви, а често те са и откровено дискриминирани. Донякъде парадоксално, тези негативни нагласи засягат дори децата, които растат в приемна грижа. 

Как системата да престане да произвежда аутсайдери 

Всяка година около 200 навършващи пълнолетие млади хора в България напускат малките групови домове и приемната грижа. Началото на самостоятелния им живот рядко е леко. Причината е не само че държавата не им осигурява нужната подкрепа след излизането от системата. Помощта, която се предлага, и то съвсем отскоро, се изчерпва с минимални средства за първите три месеца и понякога с логистична подкрепа за настаняване в общинско жилище или за намиране на някаква първа работа. 

Истинският проблем е, че децата не са подготвени за реалността извън системата за грижа и носят травми от живота си в нея. 

В домовете те порастват не защитени, а уязвими. Без възможности да развият социалните умения, които се формират естествено чрез доверие, право на избор и лична отговорност, те се оказват изложени на рискове навън, в истинския свят. В приемната грижа това не е така. Но и там най-често порасналите деца застават на прага на самостоятелния си живот без капка вяра във възможностите и потенциала си, без амбиции, без мечти. Стигмата ги следва, където и да отидат.

Ако искаме системата за грижа да изгражда млади хора, уверени в собствената си стойност, способни да развиват талантите си и мотивирани да работят здраво за бъдещето си, тя трябва преди всичко да се освободи от институционалната логика и нагласи, които все още я движат. Да престане да се грижи приоритетно за собственото си функциониране и да се отвори към света навън, за да позволи децата да бъдат видени и третирани като истински хора, а не като проблеми, които трябва да се държат под контрол.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/istoriyata-na-snezha-i-frants-razgovor-sus-svetoslav-draganov/

Светослав Драганов е режисьор, сценарист и продуцент, член на Европейската филмова академия и председател на Гилдия „Режисьори“ към СБФД. Преподава кино в Нов български университет. Автор е на документални и игрални филми, отличаващи се с човечност, наблюдателност и деликатно чувство за хумор, сред които „Живот почти прекрасен“ (2013) и „Смирен“ (2022). В работата му личи интерес към личните съдби, през които се отразяват по-големите обществени и исторически промени.

„Снежа и Франц“ е документален филм за любов, изкуство и свободата да живееш отвъд границите. Чрез богат архив от любителски филми, писма и фотографии Светослав Драганов разказва историята на една двойка – българката Снежа и австриеца Франц, чиято връзка прекосява време, разстояния и политически разделения. Филмът е нежно размишление върху паметта, избора и цената на независимостта. Той е част от по-широк проект, в който киното и визуалното изкуство се преплитат в обща любовна и художествена хроника.

Премиерата на „Снежа и Франц“ е на 3 ноември 2025 г. от 18:30 ч. в Дома на киното в София. Изложбата „Снежа и Франц“ в галерия „Райко Алексиев“ може да се види от 4 до 15 ноември, 17–20 ч.

Казвате, че от години сте мечтал да направите филм за леля си и чичо си. Какво се промени у Вас като човек и като режисьор, за да сте готов да разкажете тази история именно сега?

Винаги съм се възхищавал на чичо ми по някакъв начин. Като на човек, който все потегля към нови приключения. Особено като открих, че е снимал и филми в края на 90-те, началото на 2000-те години, когато едната ми братовчедка ги беше прехвърлила на VHS. После открих и други филми, които стояха в едно мазе. Най-интересното за мен се крие в тази еволюция, че аз всъщност винаги съм искал да направя филм за Франц. Постепенно фокусът се измести и към леля ми, към Снежа – тя е „обикновеният човек“, който седи и чака, докато Франц обикаля света.

Франц какви приключения е имал? С какво се е занимавал?

Той е бил наистина много спортен тип. От малък кара ски в Тирол. Почва да се занимава с катерене, прави експедиции, които стават все по-екстремни и по-екстремни. През 1967 г. семейството му пътува до Турция, отиват на море, и минават през България на връщане. Отбиват се в Слънчев бряг, където по онова време е имало и къмпинг. Леля ми тогава за първи път отива сама на море, при най-добрата си приятелка, която е в Несебър. Там в един ресторант се запознават с Франц. Те са танцували, а най-добрата приятелка – Юлия, е знаела немски и е превеждала, за да могат да си говорят.

Какво се случва след това?

Почват да си пишат. Той идва в България, пламва любов. Но след това Снежа е приета да учи в Москва, в текстилен институт за дизайн на дрехи. Тя заминава през 1968-ма за пет години. След това се връща и отново пламва епистоларната любов. Пишат си писма, всъщност тя ги пише пак с помощта на Юлия, която превежда. После двамата се събират, женят се и леля ми заминава за Австрия.

Имала ли е някакви проблеми да замине?

Тя е била с държавна поръчка и е трябвало да плати 6000 долара, за да може да замине за чужбина. Или да работи тук шест години, или да плати тези пари. Това са били вариантите. Леля ми работи почти една година и събират тази сума от приятели. Франц от своя страна идва до България със ски оборудване, щеки, обувки. Напълнил е догоре един ситроен, за да продава тук – тогава у нас е имало дефицит на такива неща. Даже веднъж му разбиват колата в София и го ограбват.

Желязната завеса като че ли е работила само за нас?

Да, тя е работила само за хората от Изтока. Ние не сме могли да пътуваме, но те са могли да идват и да оставят шилингите, марките, доларите си. Има един много интересен рекламен филм за Черноморието, в който се казва: „Заповядайте в България, тук валутният курс е перфектен. Харчете с кеф!“ След като се женят официално, леля ми вече също може да идва. Те даже са идвали заедно.

Франц разказвал ли Ви е за приключенията си?

Чичо ми почина през 1987-ма, а аз не говорех немски. Той беше чудо. Най-хубавите ми снимки от детството са негови, защото са цветни. Проявявал ги е, копирал ги е и ги е пращал по пощата. Това са много ценни спомени.

С какво се е занимавал той?

Намирал си е работа, която да му позволява да пътува. Живели са в Иран преди революцията, около 1977 г. Занимавал се е с почви, бил е микробиолог и е специализирал в това как неплодородната почва да се направи плодородна. После е работил и в Кабо Верде, където е изследвал как и защо вулканичната почва на тези острови е толкова плодородна. Бил е алпинист и катерач. Започва с алпинизъм – според мен заради Райнхолд Меснер, който е бил, а и сега е голяма поп звезда в Австрия и немскоезичния свят. Меснер издава книга за всяко пътешествие, появява се по медиите. В един момент чичо ми се отказва от алпинизма и почва да пътешества. Тогава и в Австрия има глад за хора, които да разказват на обикновения човек за местата, които са посетили. Та той е правил такива сказки. С леля ми са пътували, тя е събирала парите от билети за вход. А чичо ми се е подготвял, снимал е филми, имал е и диапозитиви, за да разказва за посетените места.

Има ли негови книги?

Да, има една издадена книга – „Памир 81“, самиздат. Това е книга за изкачването му на Исмаил Самани (7495 м), известен по онова време като връх Комунизъм, най-високия връх в бившия Съветски съюз. Книгата е много интересна, защото е и социологическа, не е само за катеренето. Това е дневник на пътешествието му плюс наблюденията му на света и живота там и в Москва.

Разкажете за пътуването до Кабо Верде.

Когато си намира работа в Кабо Верде за една година, той взема семейството си. Праща ги със самолет заедно с една от сестрите си, защото децата са малки. А той трябва с другата сестра да кара до Дакар със старата си кола „Опел Рекорд“. В един момент колата се чупи в Африка и те я качват на влак. Идеята е все пак колата да стигне до Дакар – важното е не те самите да се доберат дотам, а те заедно с колата. Когато пристигат, намират кой да я ремонтира, оправят я и продължават към океана. После остават в Кабо Верде. Това е най-хубавият период от съвместния им живот. Една година заедно, без той да мърда никъде, без да обикаля и да търси приключения. Рай. След като се връщат, леля ми и братовчедките ми остават във Виена, а той поема с лодка по Нигер.

Как фокусът Ви се премести от Франц към Снежа?

Фокусът ми се насочи и към двамата. Как леля ми се справя с неговите екстремни ситуации. Голяма част от филма е за смъртта му и как тя я преживява. Как трябва да се промени, да стане глава на семейството. И това е само върхът на айсберга.

Ако можеха сега да гледат филма заедно, какво мислите, че биха си казали един на друг след прожекцията?

Основният проблем при правенето на филма беше огромната травма на моите братовчедки. Те страшно много обичат баща си, с когото са прекарвали приказно време – играли са си, спортували са, правили са походи. Тези моменти са били много ценни за тях. След като той умира, им е отнето нещо безценно. И затова никак не искаха някой да се рови и да го показва. Трябваше много време да убеждавам тях и леля ми да влязат в тази история така, че да я споделят с външни хора. От друга страна, той е снимал непрекъснато, писал е, искал е да разкаже за тази част от живота си. Най-интересното е, че в книгата „Памир 81“ има включено писмо – „Едно кратко писмо по една дълга тема“. В него той обяснява, че не бяга от тях, че иска да намери себе си, но по някакъв начин, пътувайки, ги намира. Много е поетично и честно. Тези неща са го занимавали точно толкова, колкото самите пътешествия. Анализирал е как егото му и желанието му да пътува могат да наранят най-близките му хора. И как, наранявайки ги, да им обясни защо го прави. Имал е желанието да разкаже своята версия и истина.

Какво Ви казаха леля Ви и братовчедките Ви, след като гледаха филма?

Едната ми братовчедка участва във филма и това е много силен момент. Другите две казаха, че ако не им хареса филмът, няма да мога да ползвам кадрите с тях. Ние сме много близки и това е тяхно право. Беше страшно преживяване да им покажа филма. И впоследствие беше много хубаво, защото получих разрешението им. Дори сега, на премиерата, всички те ще дойдат в София. Леля ми, трите ми братовчедки, сестрите на Франц и други роднини.

Ще има ли събития освен филма?

Ще има изложба и за първи път в едно пространство – в галерия „Райко Алексиев“, ще бъдат изложени заедно Франц с неговите филми и Снежа с нейните текстилни релефи и текстилни абстрактни картини. След филма ще могат да се видят като допълнение нещата, които са показани на екрана, а и физически ще могат да се пипнат. След прожекцията ще отидем до галерията. Голяма част от работите са направени от Снежа след смъртта на Франц. Тя преработва цялата си травма и изобщо техните взаимоотношения в тези произведения. Георги Дончев, един от композиторите на филма, ще направи музикален пърформанс. Изложбата ще е вечерна, ще може да се гледа от 17 до 20 часа. Няма да бъде отворена през деня.

Как Снежа се е справяла в Австрия?

Като се е върнала от Москва, е работила в ЦНСМ – Центъра за нови стоки и мода. В Австрия забременява, ражда двете близначки, пътуват с Франц в Иран. В един момент решава да прави тези „текстилни релефи“, както ги наричат заедно с Франц. Той ѝ помага. Има някаква симбиоза между двамата. Чичо ми не е бил такъв тип – „ти стой вкъщи, аз ще пътувам“. Той иска да прави каквото иска, но по някакъв начин държи да ѝ даде и на нея възможността да прави каквото ѝ се иска. На леля ми винаги ѝ е било трудно да напише концептуалните си текстове, защото, когато правиш изкуство, трябва да опишеш какво искаш да кажеш с него. Тя е трябвало да го напише на немски, обаче немският ѝ не е бил толкова добър. Затова Франц е писал тези текстове. Много е тъжно, че точно когато нейната кариера на артист започва да върви нагоре, той… След смъртта му тя няколко години просто е в тотален стрес и скръб. Спира въобще да се занимава с изкуство. Най-истинските ѝ работи се появяват няколко години след смъртта му, когато отново почва да работи и да преработва и допълва тези произведения. Най-силните всъщност не ги е и продавала, прекалено лични са били. През 90-те години леля ми прави доста добра кариера в Австрия. Тя никога не е имала изложба в България. Сега ще е за първи път.

А за Вас какво събитие е този филм?

Имаше два варианта. Да го направя много артистичен, защото има страхотен и ефектен архив. Или да го направя така, че да разкажа тази история, както трябва да бъде разказана – коректно и човешки. Идеята ми беше да оставя пространство за хората, които участват, да не влагам толкова режисьорската си гледна точка. Да не играя много с естетически амбиции, а по-скоро да направя нещата етически акуратни.

Как реагират хората около Вас на филма?

Една позната го гледа и каза: „Снежа нещо не ми харесва.“ Тя очаквала в края на филма Снежа да се разбунтува, да отрече из основи тази любов. Леля ми всъщност вижда и тази перспектива, но пази това, което е било между тях двамата, иска то да остане ненакърнимо.

А Вие ще тръгнете ли скоро към нови приключения и какви ще бъдат те?

Правя няколко филма. Скоро ще излезе филм, който продуцирам, за едно малко село близо до Дунава. Режисьорката Елена Стойчева отива там и селото се отваря за нея. Опитват се да я засмучат, да я направят кметица, да се ожени за местно момче. Много любопитен филм. Скоро ще излезе и филмът ми за Мария Статулова, с която много се сближихме покрай „Смирен“. Правя филм и за Babyface Clan, за групата и за цялото това поколение. Занимавам се и с нов игрален проект също. Продуцирам и дебютния филм на един колега, Лазар Иванов, млад режисьор – пак документален. Той е на 28 години и прави филм за баща си, а баща му е мой приятел от 90-те години, много интересна фигура от ъндърграунда. Дойде времето, когато децата ни откриват родителите си, които са малко странни хора.

Филмът „Снежа и Франц“ и едноименната изложба са създадени с подкрепата на: Cineaste Maudit production, Контраст филм, Right Solutions, Sonus, Програма „Творческа Европа МЕДИА“, ИА „Национален филмов център“, Филмов архив на града и провинцията Виена, БНТ, Столична община, Национален фонд „Култура“, Австрийски културен форум, хотел „Кооп“, КиноКлас, Дневник и винарна „Типченица“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/elegantnata-igra-sinhronizatsiya-i-rezonans-purva-chast/

Миглена Николчина: Съществуват игри, които, по липса на по-добро хрумване в момента, бих определила като „елегантни“. Това са игри, които притежават следните три качества: липса на излишества, съзвучие между отделните компоненти, чар – все качества, които не изискват сложна игрова механика и биха могли да се постигнат с минимални технически средства. Ще дам пример с една игра от 1999 г. – „Дракан: Орденът на пламъка“ (Drakan: Order of the Flame), за съжаление, ненамираема днес. Визията, разказът, музиката са в съвършена хармония помежду си и с игровата механика. Голяма част от действието е полет и битки на момиче, което е свързано в „една душа“ с дракон – усещането за простор, волно реене, свобода при пределната простота на всички елементи е забележително и честно казано, мисля, че по-късни и много по-амбициозни игри все още не могат да се мерят с него. Такъв тип постижения са според мен изцяло артистични, при все че тази артистичност предполага и точно намерена мяра в съчетанието с игровата механика.

Навремето такъв тип съвършенство притежаваше българската анимация. Понякога се чудя защо този талант не го виждам – може би греша – транспозиран в сферата на видеоигрите. Питам ви обаче дали такъв вид „лудонаративен резонанс“ е възможен само в малките авторски игри („индита“), дали лудонаративният дисонанс няма своя особена елегантност и въобще как стои темата за формално съвършенство в рамката на дебатите около лудонаративния дисонанс?

Николай Генов: Понятието за „елегантна игра“ ми звучи особено сполучливо с оглед на дебатите, които спомена, защото то предполага не просто една механична комбинация на множество компоненти, а нещо повече – естетическата им синхронизация.

Първоначално – с възникването на изследователското поле – игрите се мислят в противоречие. Вече многократно сме се позовавали на Аарсет и лудолозите с техния теоретичен поход срещу наратологията, затова няма да се връщам към основите на този конфликт; посочвам го само за да изтъкна предположението, че поне оттук можем да проследим по-внимателно практиката да мислим компютърните игри „на парче“, като съставени от парчета. В най-общия случай, или в най-едър план, говорим за механика и разказ, но има редица други аспекти, които не получават достатъчно внимание.

През 2007 г. Клинт Хокинг – в свой блог пост – прави критически коментар на играта „Биошок“ и използва понятието „лудонаративен дисонанс“ оценъчно, с негативен знак; две от парчетата в „Биошок“ (BioShock), изглежда, не съвпадат и така възниква противоречие между „посланието на играта“ и да речем, практиката на нейното изиграване; между вложения смисъл и геймплея. От една страна, се говори за свободна воля, от друга, съществува разказвателна принуда, която противопоставя личния интерес на безкористността – решението да извлича безскрупулно АДАМ няма пряко отношение към революцията, към която протагонистът неизбежно се присъединява.

Аз не съм убеден, че по принцип лудонаративният дисонанс следва да се приема като недостатък на една игра. Напротив, смятам, че това е похват, който може да произвежда редица интересни ефекти, което сякаш постепенно се осъзнава като предимство и дори стратегия. А в последните десет години вече все по-често се говори и за обратния ход, за един огледален метод на произвеждане на ефекти – за лудонаративен резонанс, чиято крайна форма можем да впишем в твоята идея за „елегантна игра“.

Впрочем както лудонаративният дисонанс е натрупал редица противоречиви значения през годините, така и може да бъде сегментиран, разчленен на микросинхронизации, като например резонанс (или съвпадение, припокриване, съзвучие) между намерението и резултата, действието и историята, образа и пейзажа, случката и звука (и музиката), управлението и движението и т.н. По този начин ще имаме конкретни видове хармонизации, които ще можем да набелязваме и проследяваме при всяко отделно заглавие.

За да приключа, ще кажа, че компютърните игри в крайна сметка са динамични конструкции, плаващи плоскости, които втъкават и употребяват разнородни противоречия, разминавания и сближавания с цел да произведат действителни ефекти. Може би си струва да мислим, че те са онова „между“, което остава накрая, след като продуктът е вече готов.

Чавдар Парушев: Интересно, че мислейки си за игри с чар, добро съзвучие между отделните компоненти, формиращи усещане за добра мяра, се сещам и за две игри от 1999 г. Явно силна година на такива заглавия. Първата игра е „Човек сянка“ (Shadowman) – тя черпи елементи от западноафриканската религия вуду за целите на сюжета си. И по-конкретно мотива за общуване с мъртвите и особената пропускливост на границата между отсамното и отвъдното. За целите на игровата интрига тъкмо тази граница е застрашена и в необходимост от удържане и защитаване. Повече от 25 години по-късно още си спомням проиграването на първата мисия в играта. Безцелното лутане из игровото пространство в търсене на проход в скала, мистичен портал или някакъв друг физически вход към земята на мъртвите в играта. Не мога да кажа колко време съм се лутал, но такова нещо не намерих. Затова пък мен ме намери глутница кучета с достатъчно остри зъби, за да разрешат загадката, пращайки ме в земята на мъртвите по традиционния начин. Тази първа моя смърт в играта, необходима, за да може сюжетът да продължи, e вероятно първата ми собствена среща с лудонаративния резонанс, за който говорим.

Днес този елемент на вписване на игровата механика на многото животи и възможността да се започне отначало, изначално присъща на игрите и като сюжетен елемент, е нещо утвърдено и често използвано. За играенето на „Човек сянка“ този елемент беше освен нещо ново, също и органичен начин играта веднага да научи играча на едно от важните си правила – да търси в действия входове към иначе недостъпни пространства. Също да се връща назад и да опитва отново. Действия, без които играта не може да бъде изиграна докрай.

Друг пример за елегантно вписване на механиката на виртуалното безсмъртие на играча и неговия аватар предлага „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment). Главният персонаж, чийто контрол поема играчът, не просто не може да умре, но да разбере защо не може да умре, кой или какво му е дало това безсмъртие, е основен залог и двигател за разгръщането на цялата история на играта. Не можейки да умре, персонажът не може и да се събере в един-единствен живот, а е принуден да върви и да събира парчетата от пръснатите си предходни въплъщения, понякога постъпки, понякога хора, понякога парчета от собственото си тяло, постоянно и натрапчиво преследван от въпроса… какво може да промени природата на човек?

Еньо Стоянов: Разбира се, темата за възможните дисонанси и резонанси на игрите е въпрос, засягащ идеята за тяхното единство и цялост. Каквото и единство да се предполага за тях, то никога не е просто предварително дадено, то се изработва в ход, процесуално, както при направата им от дизайнерите, така и по време на игра. Това ще рече, че опитът с игрите винаги непосредствено е опит с някаква част, а не с цяло, можем дори да кажем, че цялото се появява едва след отдръпване от играта. Но функцията на тези „парчета“, с които пряко взаимодействаме, е променлива, не е веднъж завинаги фиксирана за всички игри поначало. Нещо повече, те сами са композиция от други парчета.

Има игри, които „разказват“ само с механиката си. В „Братя: Приказка за двама синове“ (Brothers: Tale of Two Sons) темата за „братството“ и „синовния дълг“ е разгърната само чрез действията, достъпни на играча при управлението на двамата герои (например по-големият брат е по-силен, затова може да помага на по-малкия при пресичането на бездни или при изкатерване на стръмен терен и играта не продължава без оказване на подобна помощ).

В игрите от типа „отворен свят“ музиката допринася за добавяне на разказвателен оттенък към действията на играча и показваната му история. Когато постепенно героят на играча разкрива дигитално генерирания свят с навигацията си през него, обикновено звучи музика с идилична минорна мелодика, внушаваща почуда; щом обаче в околността на героя се прояви противник, музиката става отчетливо мажорна, дори маршова. И в двата случая извършваното действие (опознаване на света през навигация, въвличане в конфликт) и историята (търсене на приключения, борба с врагове) са „в резонанс“ със задействаната музикална тема и асоциираната с нея информация, която получава играчът. 

Примерът с музиката подсказва и нещо повече – ролята на интерпретацията, която пресява опита с различни компоненти по време на игра. Музиката сама по-себе си не носи послание и смисъл, определени нейни форми са „полепнали“ със значения поради редовна употреба в специфичен смислов контекст. Дори при „Братя: Приказка за двама синове“ играта вече насочва интерпретативно към своята тема чрез заглавието си, преди да я разработи в нямата си механика. Всъщност при игрите има две интерпретативни инстанции и те могат непредвидимо да се съгласуват или да тръгнат в разходящи посоки – играта интерпретира механичните действия на играча с интерфейса по относително строго кодиран от дизайнерите начин във формата на онова, което му показва на дисплея. Играчът от своя страна също интерпретира показаното му в светлината на културни кодове, които привнася в този процес. Оттук игрите се оказват сложно отворени, незавършени и неподдаващи се на завършване, недопускащи затваряне във финално единство.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/anatomiya-v-ogledaloto-estetichnata-meditsina/

Като тийнейджърка се смущавах, че бюстът ми е малък, а носът ми е голям. Живях някак (всъщност доста добре) с „невероятните“ си дефицити и след повече от две десетилетия, тъкмо когато започнах да съществувам в хармония с тия си неравности, четирийсетте ми донесоха нови тревоги – бръчки, отпускане на кожата, пигментни петна. 

Всяка сутрин, докато се мажа с крем пред огледалото, се питам искам ли да изглеждам на 25. Няма да ви занимавам с отговора, защото би издал личните ми пристрастия. 

Най-близкото обкръжение на американския президент – и мъже, и жени – има сходни лицеви белези: високи, твърди и препълнени скули, опъната кожа, повдигната линия на косата, пълни устни, добре оформени вежди, широки бадемовидни очи, силна челюст, тесен нос и много бели зъби.

Не ги е избирал по хубост. 

Няколко месеца след встъпването на Тръмп в длъжност американските медии започнаха да забелязват (и да разказват), че ключовите членове на администрацията му – както и самият Тръмп – си приличат твърде много. Това не е случайно, а причината не е тайна – всички си правят естетични корекции с идентично задание. 

Лицето „Мар-а-Лаго“

Лице „Мар-а-Лаго“, наречено на имението на Тръмп в Палм Бийч, „се отнася до разпознаваемо съчетание от черти на лицето и пластични корекции, често моделирани по характерния външен вид на Иванка Тръмп“, казва пластичният хирург Матю Дж. Никиел пред изданието HuffPost. 

Постигането на този вид обикновено включва комбинация от хирургични процедури и инжекционни манипулации – фасети, ботокс, лифтинг, операция на клепачите, лазерни процедури и поставяне на филъри. Първоначалното им прилагане струва десетки, понякога дори стотици хиляди долари, а след това е необходима и скъпа поддръжка. Въпреки високата цена моделът се разпространява светкавично и сред поддръжниците на движението MAGA. Лицето „Мар-а-Лаго“ може да се разглежда като част от „по-широки усилия“ за „налагане на строги полови норми“ върху последователите на американския президент с „естетика, която – подобно на политиката на Тръмп – е нелепо директна“, пише лявото издание Mother Jones. 

Тази история ми попадна преди време и признавам, шокирах се, че човек може по политически причини да се подложи на серия инвазивни и потенциално рискови процедури, които поставят под въпрос нещо толкова лично, като идентичността му.

Огледалце, огледалце от стената…

Причините, каращи човек да се стреми да изглежда по определен начин, обаче са неизброими.

През последните години в развития свят модата на фрапантните естетични намеси е подложена на преосмисляне в средите на артистичните елити, които преди десетилетия изглеждаха „привилегировани“ в достъпа си до естетични корекции. Иконата на силиконовия бюст Памела Андерсън например не само махна силикона преди две десетилетия, а в момента преживява своето творческо прераждане именно във фокуса на новия си имидж „без грим“ (makeup-free). Темата за правото на жените (и на мъжете, но тази рубрика не се занимава с тях) да остареят достойно става все по-ключова за Холивуд. 

В същото време обаче естетичната медицина става все по-достъпна и по-масова. Последният доклад на Международната общност на естетичните пластични хирурзи сочи общ ръст от 40% между 2020 и 2024 г. на хирургичните и нехирургичните процедури. Операцията на клепачите за първи път е най-често срещаната хирургична процедура през 2024 г. (благодарение на ръста си при мъжете), замествайки липосукцията, която остава втора, уголемяването на гърдите, корекцията на белези и ринопластиката. Най-популярните нехирургични процедури са слагане на ботулинов токсин (и при жените, и при мъжете), поставяне на хиалуронова киселина (филър), обезкосмяване, нехирургично стягане на кожата и химически пилинг. Държавите шампионки по брой процедури в света са САЩ, Япония и Бразилия, а в Европа водят Германия и Турция, като Турция е сред световните лидери по брой на чуждестранните пациенти. 

В България не се поддържа официална статистика за пазара на естетични услуги. По улиците на българските градове, в българските риалити формати и понякога дори на представителни постове в българските институции обаче достатъчно често се срещат жени, а и мъже с драстични естетични намеси, така че можем да сме уверени в принадлежността си към тези световни тенденции. Изследване на екип на Медицинския университет в София, фокусирано върху клиентите на един център за естетична медицина в София, показва, че възрастовото разпределение в този център не се разминава драстично със световните данни за ползвателите на такива процедури. Клиентите под 18 г. са под 2%, още 14% са до 25-годишна възраст. Преди да повдигнете вежди многозначително, нека отбележим, че сред отчитаните процедури е и лазерното обезкосмяване, и можем да спекулираме, че то добавя клиенти в най-младия сегмент.

„Коя е най-красива на Земята?“

„Младите хора в България днес нямат добри модели, върху които да изградят идентичност“, казва психоложката Александра Петрова за англоезичното издание 3seaseurope.com в статия, посветена на причините за масовото разпространение на естетичните процедури у нас. Според нея, ако прекалено уголемените устни или други части на тялото на човек са успешно позиционирани в социалните мрежи и будят интерес, тогава много бързо се губят балансът и границите и е лесно човек да поиска подобни устни например. Психоложката смята, че младите хора често виждат приказката за Пепеляшка във фантазиите си, свързани с промяната на външния вид – ако отговарям на определени критерии за красота, принцът ще ме забележи, ще танцуваме цяла нощ и след това ще сме щастливи до края на дните си. 

Образно казано, но схващате идеята.

Разбира се, в истинския живот рядко става точно така, а и както видяхме от статистиката, младите всъщност са един сравнително малък дял от ползвателите на естетичната медицина. 

Мотивите на хората за промяна на външния им вид се изследват от десетилетия, а бумът на естетичните процедури в последните години повишава интереса и към тези изследвания. Някои от тях потвърждават интуитивни хипотези – проучване на екип от University College London през 2012 г. например установява, че по-вероятно е на козметична операция да се подложи човек с ниска самооценка, ниска удовлетвореност от живота, ниско самооценена физическа привлекателност, висока консумация на медии и слаби религиозни убеждения. Или казано по-просто, хората, които не се чувстват добре в кожата си и са недоволни от живота си, са по-склонни да обмислят хирургична промяна на външния си вид, особено ако това често присъства в медийните послания и ако не са религиозни.

В ново проучване от юни тази година международен екип се допитва до над 800 жени от Бразилия, като основните групи са разделени на подкрепящи и на отхвърлящи естетичните процедури. За жените с по-високо ниво на образование, разведени, с по-високи доходи и по-сериозни страхове от остаряването има по-голяма вероятност да се подложат на естетични процедури за лице.

Зад тази социологическа находка стоят психологически явления, стари колкото човечеството – хората се страхуват от остаряването и смъртта, искат да бъдат харесвани и приемани и да принадлежат към общност (за предпочитане – успешна). През последните години обаче към тези стари страхове и към проявленията им в различните епохи се присъединяват технологичният бум и възможността да модифицираме собствения си образ през филтрите за изображения в различни приложения и социални мрежи. Това явление добавя към традиционното влияние на ролевите модели нов недостижим стремеж – да приличаме на едно дигитално модифицирано и частично анимирано аз.

Британското издание The Guardian посвещава редица статии в последните години на този феномен и на все по-често свързваното с него телесно дисморфично разстройство (body dysmorphic disorder) – натрапчиво усещане, че реалното тяло е дефектно. Основната идея, която се налага, е, че филтрираният ни дигитален образ ни създава изкривени очаквания как трябва да изглеждаме, за да се възприемаме положително.

Филтрите за красота в социалните мрежи постепенно променят не само как изглеждаме онлайн, а как възприемаме собственото си лице, обяснява Ракел Джонс в статията „Това аз ли съм? Грозната истина за разкрасителните филтри“ (Is that really me? The ugly truth about beauty filters). Джонс описва как невинните на пръв поглед функции за изглаждане на кожата или за уголемяване на очите създават нов визуален стандарт, с който все повече хора започват да се сравняват в реалния живот. Психоложката Джесика Фардоули предупреждава, че колкото по-недостижим е този стандарт, толкова по-дълбоко се подкопава самочувствието, и няма достатъчно изследвания какви могат да бъдат дългосрочните последици. 

Като превенция на психичното ни здраве и риска да се опитаме с естетични корекции да поправим в тялото си проблеми, възникнали в психиката, от Австралийското психологическо дружество препоръчват психосоциална оценка на хората, желаещи да се подложат на козметична процедура. Целта е да се идентифицират пациентите, които са неподходящи за такава интервенция по причини отвъд физическото им състояние, например нестабилно емоционално състояние, телесно дисморфично разстройство или други психиатрични проблеми. 

Как започва всичко?

Естетичната хирургия възниква през XIX в. в контекста на възможностите на тогавашната медицина за възстановяване на лица и крайници след травми, изгаряния, инфекции или вродени дефекти. Тази ѝ функция, макар по-малко фамозна, остава ключова и до днес. Когато говорим за жени, най-честата асоциация (и нужда по линия на пластичната хирургия) е реконструкцията на гърда след операция при рак на млечната жлеза.

В България не е ясно точно колко от пациентките, претърпели мастектомия (частично или цялостно отстраняване на млечната жлеза), се подлагат на реконструктивна операция. Както и по много други въпроси, и по този официална статистика липсва. В САЩ например над 40% от жените, които преминават през лечение на карцином на млечната жлеза, включват и реконструктивна хирургия във възстановяването си. Международно проучване сред над 800 хирурзи от 79 държави обаче установява, че различията в практиките в отделните страни са много големи – изводите им сочат, че над 1/3 от хирурзите извършват до 10 реконструктивни операции на година, а други 20% извършват над 50. 

Национални особености

Макар склонността ни да драматизираме националното си положение чрез споделяне на клипчета от „Ергенът“ (който иначе „никой“ не гледа) да се е превърнала в част от изконните ни ценности, всъщност бумът на интереса към естетичните процедури и проблемите, които го пораждат (и които предизвиква впоследствие), очевидно не са уникални за страната ни. Все пак е добре да знаем къде се намираме, когато правим избора си дали и какви разкрасителни процедури да предприемем. 

Адвокат Вили Костадинова обръща внимание, че пропуски в регулацията на естетичните процедури в България създават допълнителни рискове и нужда от проверка. „На първо място, масово хората не знаят, че всяка процедура, при която се прониква в тялото, е инвазивна, което означава, че може да се извършва само от лекар“, обяснява тя за „Тоест“.

Това включва поставянето на филъри и на нерезорбируеми конци, инжектирането на ботулинов токсин и други процедури, които в момента безконтролно се извършват от хора с квалификация за козметици или фризьори. „Тези процедури са скъпи за клиента и бързи за извършване, което привлича професионалисти от много широк спектър да желаят да ги предлагат“, обяснява адв. Костадинова. По думите ѝ обаче, квалификация за подобна дейност имат не просто лекарите, а лекарите с точно определени специалности.

Това са само дерматолозите и пластичните хирурзи, както и специалистите, чиято специалност е свързана с локацията, на която се прилага дадената процедура. Например акушер-гинеколозите имат квалификация да поставят филъри в интимната област.

Особено внимание трябва да се обръща на прилагането на ботулинов токсин, което според международните изследвания е сред най-популярните процедури. „В България все още човек може сам да си закупи отнякъде ботулинов токсин и да отиде да му го приложат в някой салон за красота. А това е медицинско изделие – както личи и от самото му име „токсин“, – което изисква квалификация и наблюдение“, подчертава адв. Костадинова. 

С други думи, макар в набора си от народни мъдрости да имаме и тази, че „красотата иска жертви“, то добре е към жертвите да се пристъпва след внимателно обмисляне, събиране на информация и консултиране с различни специалисти. 

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-bez-bronya-novi-primeri-za-muzhestvenost-ot-motornite-sportove/

Преди точно десет години в Moto Grand Prix (MotoGP) – най-високия клас от световните шампионати по мотоциклетизъм – се състоя може би най-спорната развръзка на борба за титлата, която този спорт е виждал. Испанецът Хорхе Лоренцо спечели последния кръг от шампионата за 2015 г. на пистата „Херес“. Младият шампион от предишната година Марк Маркес, известен с агресивното си управление на мотоциклета, този път кара пасивно зад него през цялата надпревара и го остави да спечели. Това позволи на сънародника му да събере необходимите точки, за да вземе титлата пред легендата Валентино Роси. По-рано през сезона между Роси и Маркес имаше няколко спорни ситуации, които доведоха до удар в предпоследния кръг за Голямата награда на Малайзия, а оттам – и до наказание за Роси, принуден да тръгне последен на пистата във Валенсия. Така италианецът изгуби последния си шанс за десета титла и в него остана горчивият вкус, че е бил измамен от съперник, намесил се в чужда битка.

В миналото подобни борби не са били рядкост. Формула 1 помни катастрофите между Ален Прост и Аертон Сена в края на 80-те, грозните обиди на Нелсон Пике по адрес на Найджъл Менсъл, ударите на Михаел Шумахер срещу Деймън Хил през 1994 г. и Жак Вилньов през 1997 г. През 2021 г. подобни искри прехвърчаха между Макс Верстапен и Люис Хамилтън, които се блъснаха свирепо два пъти – във Великобритания Люис изпрати Макс в болница, а в Италия колата на Верстапен се покатери върху автомобила на съперника си. 

Тези сблъсъци не са нещо изненадващо.

Високите скорости са арена на свирепа битка между горди мъже, искрите от която понякога се разпалват до пожари. През последните години обаче се наблюдава отчетлива промяна в начина, по който пилотите се борят и общуват помежду си. Състезатели от ново поколение като Оскар Пиастри във Формула 1 и Хорхе Мартин в MotoGP реагират на конфликтните ситуации по различен начин, а примерът им изглежда заразителен и води до омекване дори у предишното поколение асове като Маркес и Верстапен.

Това е интересно по две причини. На първо място, стои въпросът за ролевите модели, които момчетата – основна аудитория на този тип състезания – получават. Доста се говори в последно време за лошия пример, даван от инфлуенсъри като братята Тейт – неонацисти, налагащи груб мачизъм, според който мъжете никога не плачат, а жените са само обект на желанието им. Но матрицата, залагана например в съвременни холивудски продукции, също не работи – мъжките образи системно изглеждат като кръгли глупаци. А съветът, че трябва да си чувствителен, да си позволяваш да плачеш и да показваш уязвимост, макар и правилен, може да предизвика т.нар. криндж сред много от момчетата. Да ги накара да се чувстват неловко, да блокират и в най-лошия случай – да бягат към другия модел.

Втората причина е, че дисциплини като Формула 1 и MotoGP са изключително конкурентни и в името на победата участниците в тях биха променили моделите си на поведение, които водят до влошаване на резултатите. Всяка десета от секундата е от значение, всеки излишен грам води до забавяне и заради това пилотите поддържат завидна спортна форма. Но през последните години става все по-ясно, че психическото състояние на участниците е също толкова важно. Пилот, който не е в добро емоционално състояние, ще губи време и увереност. Работа на отбора е да направи така, че състезателят да се чувства добре. Само тогава той може да изяви най-доброто, на което е способен.

Промяната

Важно е да се отбележи, че в първоначалната си форма моторните спортове са били арена на джентълмени и споменатите по-горе серии от инциденти са били немислими. Причината за взаимния респект е високата степен на опасност, при която и най-малката грешка може да завърши със смъртен случай. Ето защо нечистото каране на Сена предизвика потрес у сър Джеки Стюарт, чийто провокативен въпрос за техниката на бразилеца породи знаменития отговор, че ако един пилот не се възползва от пролука в защитата на съперника, значи не е състезател. Сена караше във време с подобрена сигурност – за съжаление, не толкова, че да предотврати гибелта му във фаталната катастрофа на пистата „Имола“ през 1994 г. Преди състезанието той е бил необичайно разстроен и в мрачно настроение заради смъртта на колегата си Роланд Ратценбергер в квалификацията – чувствал се е като в капан, който в крайна сметка се оказва смъртоносен.

Но по онова време не е съществувала грижа за емоционалното здраве. В спомените си световният шампион от 1996 г. Деймън Хил споделя, че след смъртта на баща си е получил като подкрепа половин час разговор в училище. През този период психологическа подкрепа за такива ситуации почти не се е предлагала. В резултат съпругата му споделя, че при запознанството им той ѝ се сторил един от най-тъжните хора на света. Да покажеш уязвимост, след като си се озовал в спорта, означава да си спечелиш подигравки; да си приятел с конкурента си на пистата е било трудно въобразимо. Чак след като Ален Прост се отказва от спорта, Сена разбира колко привързан е бил към своя съперник. Вечерта преди последния си старт той му се обажда по телефона, за да му каже, че липсва на всички.

В наши дни обаче спортът е променен. Ландо Норис и Макс Верстапен на няколко пъти имаха тежки удари помежду си, но въпреки това запазиха приятелството си, създадено покрай споделената им страст към виртуални състезания. Отношенията между Хорхе Мартин и Франческо Баная в MotoGP останаха топли въпреки оспорваните им битки за титлата. Нещо повече – пилотите са все по-склонни да споделят за трудностите, през които преминават, и получават съчувствие, а не присмех от колегите си.

Примерът на младите

През последните години Ландо Норис е смятан за един от най-бързите пилоти в своя спорт и редовно участва в битките за победата. Известен със силната си емоционалност, той често си казва всичко пред микрофоните. В случай на грешка е критичен към себе си, понякога стига до самобичуване. Дори харесва постове в социалните мрежи, в които е иронизиран или подиграван. Заради тези му особености световният шампион от 1980 г. Алън Джоунс казва, че той „няма качествата на шампион“. Ръководителят му в тима на „Макларън“ Зак Браун обаче не е съгласен. Той твърди, че е нормално за „мъжкар“ като Джоунс да разсъждава така, тъй като се е състезавал в друго време. Но според него Ландо просто изкарва от себе си негативните емоции и после става по-силен. Той не се срамува да покаже уязвимост, нито пък да се занимава с дейности, които се смятат за непривични за автомобилен състезател и му печелят подигравки онлайн. Норис не крие и интереса си към модата – наскоро участва във фотосесия, очевидно направена с мисъл и за момичетата, които е успял да привлече към публиката на Формула 1.

Съотборникът му Оскар Пиастри е също толкова интересен случай. Често е наричан Ледения и е сравняван с финландеца Кими Райконен, но спокойствието на австралийския състезател е от съвсем друг тип. Израснал в женско царство с няколко сестри, Оскар е смятан за човек, който е научил много от начина, по който жените се справят с кризисни моменти. Затова се въздържа от агресивни реакции дори когато нервите му са изопнати докрай. Пиастри споделя, че не е безчувствен – просто не вижда смисъл да се отдава на гнева и не смята, че това би му помогнало.

Ако Оскар е леден, то Хорхе Мартин – шампион за 2024 г. в MotoGP – е неговата огнена противоположност. Темпераментният испанец с гореща кръв признава открито как след първата си победа е направил грешката да се отдаде на пиене и купони – нещо, което много млади мъже правят, когато се главозамаят. Затова такъв положителен пример за откровеност има значение. Мартин не крие, че е приел много тежко загубата си от Баная през 2023 г. и буквално се е сринал психически, поради което е потърсил подкрепа от психолог, който му е помогнал да се изправи на крака и да спечели през следващата година.

Важно е да се отбележи, че гореспоменатото поведение не прави тези пилоти съвършени. По-скоро ги освобождава от очакването да бъдат такива. Те са признали, че са само хора, а емоциите са част от човешкото. Така оказват влияние дори върху „батковците“ си.

Омекването на големите шампиони

Макс Верстапен е пилотът, който на пръв поглед носи старомодната агресия на Сена и Шумахер. Това кара много фенове да му се възхищават и да смятат, че той е като вълк в кошара сред останалите си съперници. Нидерландецът наистина е безкомпромисен на пистата и избухва в гняв в радиовръзката с инженера, когато нещата не вървят добре. Но в същото време е внимателен с феновете си деца и се отнася с топлота и грижа към Пенелопе – детето на съпругата си Кели от предишния ѝ брак с друг състезател. Вярно е, че е прям и носи в себе си наследството на токсичния си баща Йос Верстапен, лежал в затвора за домашно насилие. В него обаче има и много от майка му Софи Кумпен, което смекчава характера му – може би затова Макс стана шампион във Формула 1, а Йос не стигна и до победа в състезание от най-престижния шампионат в света на високите скорости. 

Верстапен-младши също така помага на млади геймъри, като Крис Лулъм, като им осигурява средства да пренесат уменията си и на истинската писта. Всъщност доброто отношение към по-младите колеги е запазена марка и на асове като Фернандо Алонсо и Люис Хамилтън. Вероятно то е съществувало и сред звездите на миналото, но акцентът върху него не е бил толкова силен, особено в медийното пространство.

Еволюция се наблюдава и при испанския ветеран Марк Маркес. След като доминира в спорта с мотоциклет на „Хонда“ и беше близо до рекордите на Роси, той се контузи тежко през 2020 г. и се възстановяваше дълги години, като отново и отново претърпяваше мъчителни падания, приближили го до отказване от състезаването. Едва през 2025 г. успя отново да се изкачи върха. При спечелването на титлата коленичи и се разплака пред видеоретроспекция, показваща огромните мъки, през които е преминал – операциите, рехабилитацията, провалите. Близките му споделиха колко сълзи е пролял през тези години, а и той не скри това. Може би най-красноречивият знак за промяната у него дойде след състезанието за Голямата награда на Индонезия, когато бе съборен на пистата от съперника си Марко Безеки (наричан още Без) и при инцидента отново получи тежка контузия. Скоро след това испанецът се обърна към феновете си с молба да не атакуват Без, защото никой не предизвиква такава катастрофа нарочно. Огромна разлика спрямо пилота, намесил се преди десет години в битката между Роси и Лоренцо заради наранена гордост.

Моторните спортове остават дисциплина, в която основна остава жаждата за победа.

Това вече се видя на няколко пъти през този сезон във Формула 1, където иначе примерните Ландо Норис и Оскар Пиастри допуснаха леки контакт между автомобилите си, нещо – което вероятно ще се случва отново, колкото повече наближава финалът на сезона. Но както и в случая с битката между Норис и Верстапен преди година, имаме основания да вярваме, че емоциите ще останат на пистата и около дните на състезанията, а няма да ескалират в трайните вражди, познати от миналото. Защото историите на тези състезатели показват, че днес мъжествеността не е това, което беше. Тя включва и умението да губиш, да приемаш помощ от съперниците си и да им предлагаш своята. 

Тези неща впрочем не са запазена марка само на мъжете. И представляват, казано на езика на моторните спортове, смяна на една по-висока предавка.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-day-bozhe-uchilishteto-da-stane-interesno/

Промените в Закона за предучилищното и училищното образование минаха на първо четене в парламента със забележително мнозинство. На 8 октомври за тях гласуваха повече от ⅔ от народните представители – 169. Въздържаха се 28 (21 от ПП–ДБ и 7 от „Величие“), а против бяха трима от ПП–ДБ – Кристина Петкова от ДСБ, Надежда Йорданова от „Да, България“ и Явор Божанков, депутат от гражданската квота. Изглежда, от ПП–ДБ са предпочели (с три изключения) да не заемат твърда позиция по тема, която разделя обществото. Дори бившият премиер Николай Денков и Елисавета Белобрадова, които внесоха алтернативни законопроекти, гласуваха с „въздържал се“.

Освен въвеждането на предмет добродетели и религия, който е хем противоконституционен, хем има потенциала да навреди на психичното здраве на подрастващите, една от мерките в законопроекта, целящи да вкарат учениците в правия път, е

забраната на мобилни телефони в училище.

Подобно ограничение, било то пълно, или частично – например смартфоните са забранени само за по-малките или са разрешени за образователни цели – съществува и в други страни. Но България е от малкото държави наред с Южна Корея, която го въвежда със закон.

Човек може да остане с впечатлението, че образователният министър Красимир Вълчев вижда в мобилните телефони въплъщение на сатаната. Пред bTV той заяви, че те „пречат на образуването на префронталната част на мозъка“, и се позова на изследване (без да посочва източник), според което са по-вредни от алкохола. В отговор на въпрос на водещата от bTV министър Вълчев каза още, че би инициирал обществена дискусия за забрана на социалните мрежи за деца до 15-годишна възраст.

Да оставим настрана чуденето колко ли хора се въргалят в канавките, плетат език и крайници или ги избива на агресия, защото са пристрастени към мобилните си устройства, и дали те са повече от алкохолиците. Да се абстрахираме и от въпроса как ще се реши кои социални мрежи да се забранят, след като децата винаги могат да започнат да използват други канали за комуникация и забавление. По-важното питане е как забраната може да допринесе за повишаване на качеството на образованието.

Преоткриване на хартията

Ако не могат да си цъкат по телефоните, на учениците ще им се наложи да се върнат в клас към добрата стара хартия – учебници, тетрадки, помагала. Ще повиши ли това концентрацията и мотивацията им, ако им е скучно в час?

Този въпрос събужда у мен спомени от детството ми. Когато ходех на училище, мобилни телефони нямаше. Не бях от учениците, които създаваха проблеми с дисциплината, но ако не ми беше интересно, никаква сила не можеше да ме принуди да внимавам в час. Това се отразяваше върху последните листове от тетрадките ми, които бяха все изпокъсани и издраскани. Изпокъсани – защото с приятелите ми от класа (при това те не бяха много) си разменяхме бележки. Издраскани – защото често, преструвайки се, че пиша, си рисувах.

Мой съученик имаше далеч не толкова срамежлив подход към рисуването (когато то не е в час по изобразително изкуство). Веднъж сътвори картина върху целия чин. В отговор на реакцията на шокираната учителка той невинно попита: „Ама госпожо, не Ви ли харесва?“ Произведението му си го биваше впрочем. И ако си мислите, че съученикът ми е непрокопсаник, понеже е увредил училищното имущество, бързам да ви опровергая. Той още тогава знаеше какъв иска да бъде – кинооператор. И стана.

Но да се върна на хартията.

Освен да служи за бележки и рисунки, от нея може да се правят и фунийки, които да летят надалеч. Също и корабчета, жерави, изобщо забраната на телефоните може да доведе до възход на оригамито.

Учебниците пък могат да бъдат „разкрасявани“. Аз не го правех от уважение към книгите, но доста от момчетата изографисваха учебниците си с първични и вторични полови белези, особено върху снимките на древни статуи.

В цитираното интервю Красимир Вълчев изразява притеснението си, че в социалните мрежи децата виждат неща, които не трябва. Дали преди да има Instagram, Snapchat и TikTok, пък и преди ерата на интернет, децата са били защитени от неподходящо съдържание? По мое време все някой домъкваше порнографско списание в класната стая. Или голи снимки. Имаше и едни химикалки с жени, на които им падаше банският, когато ги обърнеш.

Дори преди 1989 г., когато в България подобни неща не се продаваха, се намираха съученици, чиито татковци са се снабдили с тях, защото са пътували в чужбина или защото познаваха някого, който е пътувал.

Ренесанс на аналоговите активности

Спомням си за още много неща, които се вършеха в училище, когато нямаше мобилни телефони. Доколкото ми е известно, поне някои от тях се практикуват и до ден днешен. А ако смартфоните са забранени, може да се очаква, че за компенсация учениците ще се занимават по-често с такива дейности.

Най-безобидното, макар и вбесяващо за повечето учители аналогово занимание в час е разговарянето. Според разбирането за дисциплина в България, което не се е променило от времето на социализма, от учениците се очаква да стоят като препарирани, освен ако изрично не им се разреши да вземат участие. И ако дори само се осмелят да попитат нещо съседа си по чин, рискуват да отнесат някоя забележка.

Говоренето в час може да е с различен интензитет на звука – от шепнене до крещене. Когато целият клас крещи, това се чува през няколко етажа.

Следващата аналогова активност, неприемлива според тукашните разбирания за дисциплина, е мърдането. И то има степени на интензивност – може да варира от щракане с химикалката или невротично шаване на крайниците, до ставане, разхождане в класната стая, търчане, хвърляне на саксии и други предмети, бой… Въображението ми е бедно, за да опиша всички възможности.

Един ученик може и просто да излезе от класната стая без разрешение и да отиде, където поиска. Може впрочем и изобщо да не се появи в училище.

Справяне с тормоза, насилието и педофилите?

Сред причините да се иска забрана на мобилните телефони или на достъпа до социални мрежи за деца до определена възраст са, че те нерядко се използват за тормоз, разпространяване на компрометиращи снимки и видеа с малолетни и непълнолетни и че интернет улеснява достъпа на педофили до жертвите им.

Виртуалната среда действително има свойството да увеличава мащаба на тормоза и насилието и да разширява периметъра за рисковете. Но тези неща се случват онлайн, защото съществуват и офлайн.

По време на ученичеството ми имаше разнообразни форми на тормоз. Остракиране на определени ученици и изолиране на всеки, който дръзне да общува с тях, подигравки, обиди, заплахи, разпространяване на невярна или компрометираща информация са само част от ужасиите, за които се сещам.

А физическото насилие? Заплюване, блъскане, хвърляне на дъвки в косата, препречване на пътя, бой (индивидуален или групов). Тук не включвам случаите, в които учители са ни удряли или са ни дърпали ушите. Още помня с ужас един директор, който, когато видеше дете да тича по коридора, започваше да го налага.

И сексуалното насилие не беше изключение –

като се почне от подвиквания, вербално унижение на сексуална основа и неприлични предложения, мине се през известното „обарване“ и се стигне дотам, че веднъж шест-седем момчета от класа се опитаха да изнасилят съученичка, която бяха завлекли в мъжката тоалетна. Сред тях беше дори кроткият симпатяга, с когото седяхме на един чин.

И ако си мислите, че поне педофилия е нямало в училището ми – уви, имаше. Смяташе се за срамно да се говори за тези неща, така че не знам какво са преживели другите, но мога да споделя личен опит. Един учител ме гонеше из класната стая през междучасието в опит да ме прегърне, канеше ме на гости и искаше да си говори с мен за секс. Друг ме галеше по гърба в час, докато гледаше как се справям с писмените упражнения.

А портиерът на училището веднъж ме притисна до физкултурния салон, рецитирайки „Зайченцето бяло“. За този случай поне се осмелих да разкажа. Нямаше последствия – портиерът остана на работа години след като завърших. Но да се учудвам ли, след като в наши дни при наличие на данни за сексуално насилие над 4-годишно момиченце в детска градина, месеци по-късно случаят дори не е стигнал до съда?

А как би могло да бъде

Образованието няма да стане по-добро, ако го върнем в аналоговата ера. Дори да се забранят мобилните телефони в училище, ако на учениците им е скучно и не виждат смисъл, пак ще има проблеми с дисциплината. И тези проблеми няма да се решат с наказания. Няма как образованието да стане интересно на децата, ако то няма връзка с техния свят.

Представете си сега, че мобилните телефони се използват в час, за да се състезават учениците кой най-бързо ще реши определена задача. Или да дават отговори на поставен въпрос, които се появяват на интерактивната дъска, щом се изпратят. Или да гласуват по дадена тема. Или да потърсят информация, която да представят в клас. Или да сравнят доколко достоверни са генерираните от изкуствен интелект данни за някоя личност.

Дали в тези случаи телефоните ще разсейват учениците, или напротив – ще стимулират активността им и ще ги приобщават към образователния процес?

Представете си, че в училище има сексуално образование и часове по емоционална интелигентност. Че децата учат къде са границите им и къде са границите на другия, как да общуват, без да се нараняват, как да не допускат омраза и дискриминация, кога да казват „не“… Дали това няма да спомогне за намаляване на случаите на тормоз, насилие и сексуални злоупотреби – както онлайн, така и в реалния живот?

Българската образователна система обаче, парадоксално, се опитва да се справи с дефицитите си чрез регрес.

Легитимиране на хомофобията чрез забрана на „пропагандата“, разделение между учениците и възпитаване в догматично мислене чрез часове по религия, засилване на демотивацията чрез забрана на телефоните, хаотични промени в учебните планове и изпитите, заплахи, наказания, дисциплинарни мерки.

Към това можем да прибавим и мерките, ограничаващи децата и извън училище – идеите да се забранят социалните мрежи до 15-годишна възраст и да се налагат още по-големи наказания, ако вечерно време непълнолетни са навън без родителите си.

Имам предложение. Защо да се въвеждат ограничения на парче? Направо може да се забрани използването на интернет, излизането от вкъщи без родител и всякаква информация, свързана със сексуалните отношения, до навършването на пълнолетие. След това младите хора трябва възможно най-бързо да влязат в конституционните си социални роли. Момчетата да се оженят (единственият път, когато думата „мъж“ се споменава в Основния закон, е във връзка с брака) за момичетата, които пък да родят. Така на абитуриентския бал, вместо да крещят числата от 1 до 12, завършващите училище ще дундуркат бебета.

А след няколко години децата им на свой ред ще влязат в образователната месомелачка, която ще е все така неадекватна на живота им и фиксирана в дисциплинарните мерки. 

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/da-prevedesh-pari-po-zarukata-na-allah-produlzhenie/

<< Към първа част

Къде са старите религиозни основания на хауала? 

Все ще да има такива. Ще кажете, че механизми, подобни на системата хауала, съществуват и извън предвиденото от мюсюлманския свещен закон. Практиката може да се проследи до Южна Азия или Индия, подобни неща се срещат и при еврейските финансови системи, откриват се и в Античността. Както казва и библейският класик Еклисиаст, син Давидов: „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“ Ала дори и да откриваме сходни механизми за парични преводи в други нормативни системи извън шариата, сега нас ни интересуват строго мюсюлманската мотивация и основания.

Нали така казва и Аристотел. Възможно е да имаме едни и същи следствия, породени от различни причини. Това не отменя каузалната връзка между тях. Или пък е възможно да има привидна корелация между два феномена, без непременно единият да бъде причинен от другия. Доста подхлъзващ сценарий, изнервящ всички анализатори. А е възможна и практика, оправдана от по-късна нормативна рамка, израснала на базата на практиката, която просто я описва и превръща в правило, казано на прост език. Модерният човек обича този тип подход. Щом нещо съществува и всички го правят, значи като цяло е „нормално“, ерго може да се превърне в „норма“.

Или пък най-класическият, желан религиозно-правен сценарий по шариата: практика, породена от устойчива отвъдна рамка извън човека или общността. Която рамка е удържана от Самия Съдия (Ал-Хакам), Правещия равносметка (Ал-Хасиб), Свидетеля (Аш-Шахид) на цялата вселена , т.е. Аллах. Обаче със сигурност, мисля си, ще да има някаква религиозна норма, на фона на която се разгръща хауала и с която се обосновава. 

И тук личното ми прозрение идва, докато прехвърлям други текстове по различен повод. В това е част от красотата на работата с оригинални извори на арабски, някои от които в ръкописи. Тръгваш да четеш съчинения за традиционното мюсюлманско образование и религиозните училища, а пък намираш достатъчно материали за възпитанието чрез чепика и тоягата. Възнамеряваш да обогатиш знанията си за педагогиката, а пък намираш неща, писани за глупците и брадите им. Обработваш „огледала за владетели“ – литература, която съдържа напътствия към управляващите, а пък откриваш предписания как се пие вино в двора на везира от XI век, по време на династията на Абасидите.

И сега се случва нещо подобно. Чета Авероес от XII век, чието арабско име всъщност е Ибн Рушд. Може би го познавате предимно като философ. Ако сте учили арабистика в България, е много вероятно по време на часовете по история на арабската философия да сте се сблъсквали с неговото съчинение за отношението между вярата и разума, философията и свещения закон. Ако сте учили история на философията пък, ще го познавате от съчиненията на Тома от Аквино, който го нарича просто „Коментатора“ на философа, който е самият Аристотел. 

Само че Ибн Рушд по професия не е бил философ. Философията, както бихме казали днес, му е била хоби. Заядлив философски инфлуенсър без социални медии, противоречива личност, без много лайкове, че даже от време на време са му горили книгите. Покрай всички други неща е работил като кадия – мюсюлмански съдия. На него принадлежи маститата компилация по сравнително право, озаглавена с гръмко звучащото „Началата на авторитетния тълкувател и крайната прицелна точка на онзи, що се стреми“. Това, разбира се, е мой забавен превод на нещо, които сигурно може да се преведе много по-сухо и сбито. Но така или иначе, предаването на заглавията на старите арабски съчинения винаги ще си остане предмет на отделно разсъждение в областта на преводаческата теория и практика.

Самият Ибн Рушд твърди, че пише този сборник, за да събере на едно място казуси – предмет на ислямското право, като изложи различните гледни точки върху тях. Затова и си позволява да разсъждава за яденето на конско месо или месо от муле например. За пиенето на различни видове ферментирали напитки. За употребата на възбранени от Свещения закон неща, ако има абсолютна необходимост. За брака. За прелюбодейството. Обхватът на религиозната регулация е много широк. Дори не може да си представите колко, преди да разлистите наръчниците по фикх, т.е. по мюсюлманско право. Ако пък можете да ги разлистите на арабски, толкова по-добре. И там някъде,

посред правни казуси за финанси, Авероес списва кратък раздел за хауала.

За него изглежда напълно нормално да обсъжда темата. Хауала, казва той, си е напълно изрядна транзакция (му‘амала сахиха), при която се обменя дълг. За Гешев незаконно – за Аллах изрядно. Защото самият Пророк от VII век по нашенското летоброене е казал в своето Предание, че ако богатият се забави да изплати пари, то това е „угнетителство“. На арабски е зулм, откъдето идва и нашето золум през турски. Да не си изплащаш парите, при условие че имаш възможност, е золум. Това, убеден съм, важи за всички, по всяко време, независимо от културата. А ако някой от вас, продължава Пророкът, бъде насочен за изплащане на дълга му към някой богат, да приеме. 

Ето това е нормативното основание за практиката. И Ибн Рушд разсъждава при какви условия транзакцията е валидна. Много бързо се открива откъде е разказът за живота на Пророка, превърнал се в мюсюлманското основание за съществуването на този финансово-икономически механизъм. Със сигурност го има в сборника с авторитетни предания на Пророка, съставен от Ал-Бухари през IX век. Той съдържа раздел, свързан с пренасянето на дълг от един човек към друг. И да, там терминът е хауала. Там са и думите на Пророка, с които се занимава Авероес от финансово-правна гледна точка. Но в същия раздел на сборник с предания на Ал-Бухари има и друг текст, по-обширен. И той върви така.

Докато съратниците на Пророка седели веднъж с него, внесли починал човек. Мохамед трябвало да отслужи погребална молитва. Преди това обаче Пратеникът на Аллах запитал дали този човек е бил длъжник. Отговорили му, че не. А дали бил оставил някакво богатство? Не, казали приближените. Тогава Пророкът отслужил молитвата. Сетне внесли друг починал. Преди да произнесе погребалната молитва, Пророкът отново задал същия въпрос. Този път му отвърнали, че има дългове. А дали бил оставил богатство? Да, три динара, оказало се. Мохамед отслужил молитвата. Накрая донесли трети мъртвец. Оставил ли е богатство? Не. Има ли дългове? Да, отвърнали, дължи три динара. Тогава Пророкът отказал да се помоли и накарал останалите да се помолят за него. 

И тук идва интересният момент с прехвърлянето на дълга. 

Абу Катада, известен съратник на Пророка, казал: „О, Пророче на Аллах! Помоли се за него, а аз ще поема неговия дълг.“ 

Лоша работа е да умреш длъжник, отказват ти застъпничеството на Пратеника на Аллах на земята. „Чисти сметки – добри приятели“, казва народът по нашите земи. Ала също и „Никой нищо не е занесъл на оня свят“. Само че тук явно не важи съвсем. Защото дълговете ти те следват и отвъд. Могат да възпрат Пророка да се застъпи за теб.

А когато нещо се намира в Сунната, вероятността то да породи разсъждение относно приложението му на практика е много голяма. Кой е онзи, който прехвърля дълг. Към кого се прехвърля. Какво означава „богат“ по смисъла на преданието. Дали веднъж поръчана, транзакцията няма някаква давност във времето. Какви са условията за всеки участник, за да бъде призната операцията за легитимна по смисъла на религиозния закон. Съществуват ли позволени и непозволени употреби. Какви са практическите механизми за осъществяване на операцията. Как може „брокерите“ впоследствие да си уредят сметките. 

Няма мърдане. Авероес не си измисля. Не открива топлата вода. Пророкът е казал това, което е казал, далеч преди съвремието на съдията от Кордоба. Но неговата цел е да събере тълкуванията, за да може една такава финансова транзакция да бъде максимално изрядна и да улесни работата на колегиума. Та така и въпросът за регулацията на хауала може да бъде открит в повечето стари наръчници по право, където се говори за пари. 

А за да не си помислите, че всичко това е прашасала теория, имаме и днешни нормативни разсъждения по въпроса. И то не от шейховете на терористични организации, а от съвсем легитимни авторитети. Вижте например египетското Главно мюфтийство. Какво било значението на преданието „отлагането на плащането от богатия“? Отговорът е доста типичен за официалните казионни дискурси и се отличава с дипломатичност. Лошо е богатият да не плаща задължението си, но пък може да има моменти, когато богатият да се окаже способен. Ама бил възпрепятстван в конкретен момент… Тогава това не е „угнетителство“ (въпросният золум) и не е грях. Между другото, отговорът съдържа позоваване на такива титани на правото, като имам Ан-Науауи от XIII век и Ибн Абд ал-Барр от XI век, за да си набави допълнителна легитимност. 

Сайтът за фетви, спонсориран от Министерството на религиозните дарения и ислямски дела в Катар, също предоставя интересен коментар. Дали хауала е утвърдена практика в Корана, пита читател. Не, не е, гласи авторитетният отговор, няма го в Свещения Коран. Но е утвърдена от Сунната и консенсуса на богословите, а това, трябва да отчетете, са основни стълбове на мюсюлманското право. Следователно така може да придобие и практически измерения. Също като друго запитване. „Имам пари при един човек – казва читател, – ала той не може се изплати.“ Питащият иска да си купи кола втора употреба. Тогава длъжникът му казва: плати колата в брой, а пък аз ще преведа остатъка, който не ти достига, към продавача. И тогава, гласи отговорът на богослова, имаме класически случай на хауала, т.е. пренос на задължение от един човек към друг.

Така излиза, че обратът в настоящия мисловен експеримент, който ни води от България през ИДИЛ и Авероес до Пророка Мохамед, не е чак толкова изненадващ. 

Хауала не е непременно „подземна система“ с криминален привкус, както нашумява в тукашните медии.

Подобно на понятието фетва (ар. фатуа), което може и да става популярно покрай „Сатанински строфи“ на Салман Рушди и да си мислим, че значи „смъртна присъда“, но реално означава „мнение на религиозен авторитет“ по даден въпрос. И този въпрос може да бъде всякакъв, включително и свързан с позволените начини за посещение на тоалетната. 

Тук ситуацията е сходна. Хауала може да бъде напълно легитимен механизъм в сложната структура на ислямските финанси. Начин да избегнеш мъкненето на тежки торби със златни динари и сребърни дирхами по Пътя на коприната. Метод да прехвърлиш събраните пари от данъци в Османската империя към централната хазна. Средство да пратиш пари на баба си в Танжер, за да си плати сметките. Но да, в хауала е заложен потенциал за избягване на официалните международни канали за превод на пари, включително и по въобразената в случая ос Пазарджик–Кандахар. А за какво ще преведеш пари, си е твоя работа. Естествено, ако трябва да сипя сол в раната, от една отвъдна, свише удържана шариатска гледна точка, най-добре ще е да бъде за борба (джихад) „по пътя на Аллах“ (Коран 2:218). Особено след като така и така си поел риска на вратата ти да похлопа някой бивш, настоящ или бъдещ главен прокурор… Поне да си струва. 

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/beli-pulnomoshtni-za-cherni-dni/

Преди трийсетина години застрахователна агентка разяснявала на моя роднина ползите от застраховката „Живот“. „Ако настъпи застрахователното събитие…“, започнала агентката. Роднината ми я прекъснала насред изречението с въпроса кое е „застрахователното събитие“. „Ами ако умрете“, бил отговорът. Възмутена, роднината ми станала и си тръгнала: „Ще ми казва тя на мене, че ще умра!“

Ако и вие като тази ми роднина не искате да ви се напомня, че сте смъртни и може да ви сполети тежко увреждане на здравето, тук е мястото да престанете да четете. Защото ще става дума за смърт, тежки болести и прочее неприятни сценарии.

Ако обаче за вас е важно да знаете как да се погрижите за най-близките си хора, в случай че се споминете или излезете от строя, и как да направите така, че волята ви да бъде изпълнена, тази статия е за вас.

„Да, човекът е смъртен, но това не е най-страшното. Лошото е, че той понякога е внезапно смъртен, това е неприятното!“, казва героят от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Може да се поспори дали внезапната смърт е по-неприятно нещо от продължаващите с години палиативни грижи, особено на фона на данните, че ¼ от хората вероятно ще развият деменция. Възможни са и други неочаквани сценарии.

Ето два примера как всичко може да се обърка

Мой познат почина. Той беше изразил волята си как да се постъпи с тленните му останки, но не я беше оформил с необходимите юридически атрибути. Човекът, който имаше право да реши дали да се съобрази с последната му воля, беше майка му. А тя не приемаше факта, че синът ѝ е гей. Дори след смъртта му. Затова не само не изпълни желанието му какво да се направи с тялото, ами не допусна партньора и приятелите му, които го обичаха такъв, какъвто е, да се простят с него.

В подобно положение може да се окаже човек не само ако е мъртъв гей, а и ако е хетеросексуален и жив. И то не само в България. Мой скъп приятел от друга европейска страна тъкмо се беше събрал отново с дългогодишната си приятелка и ми пишеше колко е щастлив… а след няколко месеца научих, че лежи в болница в много тежко състояние, след мозъчна операция. Право на достъп до него има само майка му, която отказва всякаква информация на партньорката и на приятелите му. Така че не мога да ви кажа дали този човек, на чийто блестящ ум съм се възхищавала близо 20 години, днес изобщо знае кой е.

Въпроси, на които да си отговорим

Идеята на тази статия не е да ви плаша, а да дам идеи как човек може да защити себе си и близките си, ако различни ситуации станат реалност. Като начало можем да се опитаме да си отговорим на следните въпроси:

В случай на смърт:

• Какво искам да стане с тленните ми останки?
• Кой и как искам да ме наследи?

В случай на неспособност да се грижа за себе си:

• Кой да има право да получава медицинска информация за мен?
• На кого имам доверие да решава дали лечението ми да се продължи, или прекрати, дали да ме оперират, интубират и пр.?
• Кой да има достъп до парите ми?
• Кой да може да се разпорежда с договора ми с телекомуникационната компания, с битовите ми сметки, да подава декларации от мое име и т.н.?

В България много хора не се женят: някои – защото са в хомосексуални връзки и нямат право, но повечето просто не вярват в институцията на брака. Родителите на близо две трети (61,9%) от родените през 2024 г. деца не са женени. Ако единият партньор почине, а семейното жилище е на негово име, другият може да бъде изгонен от законните наследници на половинката си.

Ако живеете в брак, ситуацията е една идея по-лека – в общия случай поне няма да имате грижа за наследството си. Съпругът или съпругата ви има правото да получава информация за вас в болницата и да взема решения в критични ситуации. Ако не сте в брак, решенията се вземат от най-близките ви роднини. И в двата случая обаче никой не получава автоматичен достъп до финансите ви, договорите ви за телефон, ток, вода и прочее, ако сте на легло и не сте в състояние да се разпореждате с тях.

Съществуват различни начини да подсигурите себе си и близките си

Човек може да остави например имуществото си на най-близките си хора (в случаите, когато няма автоматично да ви наследят – било изобщо, било както вие искате) по два начина – със завещание и дарение (във втория случай е желателно да си запазите т.нар. вещно право на ползване). При дарение обаче получателят плаща данък, а при завещание плаща само ако не ви е близък роднина. За разлика от дарението обаче, завещанието по-лесно може да се оспори – още повече че някои ваши роднини имат запазени части от наследството ви. Затова е добре човек да се погрижи завещанието му да е юридически изпипано, за да се сведат до минимум рисковете някой да го оспори.

Всички останали въпроси, зададени по-горе, може да се уредят с пълномощни. Може да предоставите достъп до парите си и с банкова карта, но той ще важи само докато изтече срокът на валидност на картата.

Тук не засягам сериозната тема за родителските права. Ако те са неуредени (например единият родител не фигурира в акта за раждане на детето, нито го е осиновил), проблемът може да се реши само по съдебен път. Съдът обаче може и да откаже да ги присъди. А ако родителите са еднополова двойка, понастоящем в България няма начин този, който не е биологичен родител и не е осиновител, да получи права върху детето, каквото и участие да е вземал в отглеждането му. Не е разрешено и двама души от един пол да осиновят дете.

Доверие, доверие, доверие

Когато даваме пълномощно на някого да се разпорежда с парите ни или да взема съдбовни решения за живота и смъртта ни, желателно е да го познаваме достатъчно добре. Винаги има доза риск – случва се някой, на когото сме вярвали безусловно, да не оправдае доверието ни. А и връзки се разпадат, бракове се разтрогват.

Съществува вариант да оттеглим пълномощното си, но той не е безпроблемен. На първо място, упълномощеното лице трябва да разбере за оттеглянето. Ако междувременно обаче то е прехвърлило апартамента ни на свое име и е избягало с парите ни, ще е трудна задача да го намерим, за да го уведомим. Изобщо, лесно е да се ожените и може да е много трудно да се разведете. Така е и с пълномощните.

Възможно е и да направите пълномощно, което е за определен срок и/или само за конкретни неща – например някой да има право да получава информация за вас в болницата, но да няма достъп до банковите ви сметки. Или да може да сключи една имотна сделка от ваше име, но не и да придобие семейния ви дом. На теория може да предоставите пълномощно и при определени условия – примерно, тежка болест. Но после упълномощените ще трябва да доказват здравословното ви състояние, а това е трудна задача, понякога невъзможна – особено ако става въпрос за деменция.

Колко генерално е генералното пълномощно?

Да допуснем, че в живота ви има човек, на когото основателно имате пълно доверие, че няма да злоупотреби, а ще се погрижи за вас и ще се съобрази с волята ви, ако например се разболеете тежко, не можете да плащате сметки и т.н. Може би и вие като мен сте чували словосъчетанието „генерално пълномощно“ и ще решите, че е добра идея да снабдите въпросния човек с него.

Да си призная, до неотдавна си представях въпросното генерално пълномощно като нещо съвсем просто и кратко: Аз, долуподписаната еди-коя си, упълномощавам лицето еди-кое си да ме представлява навсякъде и във всичко. Заверявам при нотариус – и готово.

Да, ама не. В пълномощното всичко трябва да бъде описано възможно най-подробно. Затова е добре човек да изреди всички места, където би имало нужда от пълномощно, и да уточни какво точно може да прави упълномощеното лице във всяка една ситуация. Например в болница – да получава информация, да взема решения за продължаване, прекратяване или вида на лечението ви, да има достъп до медицинската ви документация и т.н.

Добра идея е да се консултирате с юрист

Опитът на позната дългогодишна адвокатка например я е научил, че много институции и фирми държат да видят собственото си име в пълномощното. Затова е желателно в него да изредите конкретни телекомуникационни компании, водоснабдителни, топло- и електроразпределителни дружества, общински администрации и изобщо каквото се сетите (с риска, че все може да забравите нещо). Ако междувременно някоя компания смени името си, може само да се надявате, че служителите ѝ няма да се заядат.

Юридическата помощ е важна и за оформянето на структурата на завещанието, както и за използването на определени ключови фрази, за които неспециалист трудно ще се сети сам. Добре е например в прав текст да кажете, че лекарската тайна не важи пред упълномощеното лице. Ако пък искате да ви кремират след смъртта ви, желателно е да подчертаете, че давате изричното си съгласие за това.

Ако пълномощното е безсрочно, то важи и ако си смените личната карта и/или адреса, вписани в него. Не е изключено обаче някой да се заяде, че данните не отговарят.

Банките са отделен случай – повечето изискват специални пълномощни

За да избегна непрекъснатото повтаряне на упълномощител и упълномощено лице, ви представям двама души с полово неспецифични имена – Тони упълномощава Краси. Ако Тони състави генералното пълномощно по всички правила, спомене в него банката си и го завери нотариално, по всяка вероятност банката няма автоматично да го признае. Различните банки си имат свои критерии за пълномощното, но при всички случаи е желателно да разполагат с него предварително, а не то да им се представи чак когато има нужда от това.

По-долу обобщавам личния опит на няколко души с три различни банки. Тъй като става дума за конкретни случаи, информацията за правилата на тези финансови институции може и да не е изчерпателна.

Пощенска банка изисква Тони и Краси да се явят заедно в неин клон. Тя има свои вътрешни пълномощни, които се вкарват в системата ѝ и не са нотариално заверени. Възможно е Тони да представи и нотариално пълномощно. В такъв случай плаща такса от 5 лв. за достъп до базата данни на нотариусите, а Краси трябва да носи пълномощното със себе си, ако се наложи да го използва.

Тони и Краси трябва да отидат заедно и в Обединена българска банка, която също има свои вътрешни пълномощни. Те съдържат дълъг списък, в който Тони трябва да отбележи за какво упълномощава Краси и за какво – не. Ако Тони обаче иска да даде на Краси достъп до депозитите или инвестиционните си фондове, пълномощното трябва да се завери нотариално.

Първа инвестиционна банка разполага с различни модели пълномощни, от които Тони да избере подходящото, да го попълни и да го завери нотариално. И Краси може да занесе пълномощното в банката, но ще трябва да плати такса, а ако го направи Тони, е безплатно. Не се изисква и двамата да отидат заедно в клона, но ако Краси не е клиент на банката, ще трябва да представи копие от личната си карта.

Ако Тони разполага с банков сейф обаче, пълномощното за достъп на Краси до него може да се издава по съвсем различен ред от обичайните пълномощни на съответната банка.

Защо банките си имат собствени правила и не може просто да им представите нотариално заверено генерално пълномощно, колкото и подробно да е то – не знам. И не ми се вижда редно да сте заявили волята си по юридически коректен начин, а определени частни фирми да решат, че това не е достатъчно. Но все пак банките са подобрили практиките си в сравнение с 2019 г. – поне тези, за които имам информация, не изискват ново пълномощно всяка година. А служителите им казват, че преиздаване не се налага, ако си смените личната карта.

С едно наум за бъдещето

„Ние безгрижно тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме“, пише Блез Паскал в своите „Мисли“. Каква по-точна метафора на живота? Ако човек непрекъснато мисли, че е смъртен и какви неприятни неща очакват него и скъпите му хора, всекидневието ще се превърне в кошмар. Отказът да си дадем сметка за тези перспективи обаче може да доведе до куп проблеми.

Все пак има начини екзистенциалният ужас от смъртта, болестите и злополуките да бъде поне в известна степен опитомен. Един от тях е да се опитаме да направим каквото зависи от нас, за да се погрижим за себе си и близките си, докато е време. С ясното съзнание, че не можем всичко да предвидим. Не знаем дори дали слънцето ще изгрее утре. Но междувременно можем поуспокоени да продължим да се радваме на живота.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/da-prevedesh-pari-po-zarukata-na-allah/

Някои явления и практики, колкото и да са гъвкави спрямо контекста, като че ли проявяват удивителна устойчивост в исторически план. Протягат пръста си през вековете към нас. Ако сте чели „Името на розата“ от Умберто Еко, може да си го представите. Ето например, ако тук съм в ролята на един инфлуенсър или корпоративен коуч, мога да ви припомня историята за задните части на коня. Знаете я, върти се из социалните медии и свързва измеренията на конската задница с космическата програма и совалката в САЩ. 

Според тази история широчината на оста между колелата на древноримските колесници се определяла от широчината на задниците на два бойни коня. Впоследствие стандартът за ширина на оста залегнал в определянето на широчината на междуосието на британските фургони и каруци. Това пък определило и разстоянието между релсите на британските, а после и на американските железници. Оттам и транспортната инфраструктура, включително размерът на тунелите, са определени от този стандарт. Което пък на свой ред диктува размера на ракетоносителите на космическата совалка в американската програма. 

Ето, твърди историята, конските задници имат решаваща роля в дизайна на една от най-напредналите технологии, познати на човечеството. 

Тази история, разбира се, носи белезите на изкуствено украсено и напомпано представяне, чиито фактологични недостатъци могат да бъдат разгледани като предмет на отделно упражнение в стила на предаването „Ловци на митове“. Днес обаче съм решил да ви напомня за нещо по-прагматично в исторически план. Нещо, което не е толкова познато. Не е и толкова инфлуенсърско, с привкус на жълтевина, но пък има връзка със съвремието и би могло да се мисли като злободневно.

Нека сега прибегнем до мисловна спекулация и се опитаме да направим връзка между трафикантите на бежанци през България, ИДИЛ, бившия главен прокурор Иван Гешев, философа от XII век Ибн Рушд, известен при нас като Авероес, и самия Пророк на исляма, „прекрасния образец“ за човечеството – Мохамед. 

Знам, че за много от нашите съвременници възможността нещо, писано през седмото столетие по нашето летоброене, да породи размисъл някъде около дванайсетото столетие, което пък да продължи да се обговаря и практикува до днес, е скандална. Да, знам и че прокарването на паралели между на пръв поглед толкова раздалечени исторически и културни реалии може да изглежда, като да насилваме мисловния процес. Но пък защо да не го насилим – може да излезе нещо забавно или полезно. А и в класическата мюсюлманска образователна литература се казва, че невинаги става „со кротце, со благо“. Там при „акуширането“ на мисловния процес, известно в средите на философите като сократическа майевтика, пръчката и чепикът са незаменими помощници. 

Да започнем с по-скорошните свидетелства. 

В началото на юни тази година Европол излезе с интересна новина. След координирана акция под ръководството на българските власти е разбита криминална мрежа, която се занимава с трафик на предимно сирийски мигранти от Турция към Западна Европа. Според информацията от Европол всеки, който иска да стигне по този канал нелегално от Сирия до Европейския съюз, плаща сума, възлизаща на около 8500 евро. Обикновено мигрантите дават между 2000 и 2500 евро, за да бъдат превозени от Сирия до Турция. След няколкомесечен престой в Турция те плащат между 5000 и 6000 евро, за да влязат в Европейския съюз.

Връщаме се малко по-назад и четем прессъобщение от 2023 г. на Министерството на финансите на САЩ и тяхната служба за контрол на чуждестранните активи. САЩ и Турция предприемат съвместни действия, за да прекъснат финансирането на ИДИЛ. Защото, съгласете се, всичките канали, по които вече бившето образувание, издигащо претенции за халифат по смисъла на ислямския свещен закон (шари‘а), продава археологически паметници, за да се самофинансира, няма как да са прозрачни. Но са реални.

През 2019 г. пък в България са задържани шестима души за финансиране на тероризъм, които се занимават с изпращане на коли за продажба в Близкия изток. От тях петима са сирийци, твърди се в нашенските медии, а една – българска гражданка. Нейната задача според арабиста проф. Чуков, когото често гледаме тези дни покрай войната в Газа, е да търси посредници и купувачи, а останалите участници способстват за транспорта на автомобилите.

Какво е общото между тези няколко новини?

Имах един английски директор от Нюкасъл, който на подобен въпрос винаги отговаряше с „много“. И толкова. Това беше много дразнещо. Може да направим лесно формални паралели. Например по какво си приличат Земята и портокалът? По кръглата форма. По какво си приличат мюсюлманското религиозно училище (мадраса) и западният университет? И двете са образователни институции, възникнали в Средновековието. По какво си приличат Коранът и Библията? Ами и двете са свещени писания. Но както казваше и друга моя бивша шефка от Венецуела в духа на корпоративното клише, „Хора, нека сравняваме ябълки с ябълки“.

Естествено, може да кажем, че става въпрос за дейности отвъд позволеното от закона. Това е лесна аналогия. Може да кажем, че става въпрос и за транснационални криминални мрежи. Това също не е трудно да се заключи. Може да ги свържем и с Близкия изток. Не е толкова интересно. Но тук предлагам да мислим за тях през нещо по-конкретно, не толкова отвлечено. Проблемът за прехвърлянето на парите. Нали не си представяме как сирийските бежанци прилежно попълват платежно нареждане със сумата от 8500 евро, на което в основание за превода пише: „Такса трафик Сирия–ЕС“? Или пък някой си британски търговец на исторически старини превежда няколко десетки хиляди долара от банковата си сметка на получател на име Абу Бакр ал-Багдади, халиф, в Рака, Сирия, с основание „Трансфер покупка на антична статуя“? 

Затова си има друг механизъм, много удобен и достатъчно непрозрачен. За него ислямското право и практика са измислили термина хауала. И за него не е нужна формална банкова система.

Хауала на арабски идва от тройния корен, съставен от буквите ха’-уау-лам. Обозначава неща като „прехвърляне“, „трансформация“, „превръщане“, „преобръщане“.

Почти като „джуркането“ на делата и „превъртането на файловете“ на бившия правосъден министър Данаил Кирилов. Оттук и паричен „трансфер“, но не точно. Защото в терминологичното си значение според теорията и практиката на мюсюлманското право и финанси означава следното.

Да речем, че съм Хасан, новоприел исляма български гражданин от ромската махала в Пазарджик, който възприема себе си като част от глобализираната мюсюлманска общност (умма) по света. Използвам социални медии, ходил съм на курс по класически арабски, Коран, Сунна и право (фикх) в Йордания, смятам традиционния ислям в България за невернишки, защото мюсюлманите в България пият ракия и ядат свинско, и имам своя мрежа от международни контакти. Искам да изпратя пари на Ахмед, преподавател в религиозно училище (медресе) в Кандахар, Афганистан, за да купи нови корани или да финансира кухня за бедни, т.нар. имарет, откъдето идва и името на втората джамия в Пловдив – Имарет джамия. Или пък искам да пратя пари за калашници, произведени в Казанлък, за благочестивата духовна борба и върховно усилие (джихад) на талибаните срещу неверниците от САЩ на терен. 

Тогава тук в играта влиза фигурата на Муса от Пазарджик, примерно. Известен в неформалните среди като хауаладар, т.е. посредник на хауала. Брокер. Агент. Отивам при Муса и му казвам, че искам да пратя 250 долара на Ахмед в Кандахар. 

А Муса, представете си, върти пари от малък бизнес – магазин за халално месо и млечни продукти. (Като онзи на входа на махалата в Пазарджик, в който преди няколко години под пластмасовия часовник с цитат от сура 112 на Корана попитах продавачката: „Имате ли телешки дроб?“ А тя ми отговори: „Имаме, даже е от теле!“) Но междувременно въобразеният за целта на примера Муса се оказва изпечен международник. Познава друг хауаладар в Кандахар на име Мустафа. Давам 250 долара на Муса и му казвам кодова дума. Пращам кодовата дума и на Ахмед. Муса се свързва с Мустафа и му казва кодовата дума. Ахмед отива при Мустафа и срещу кодовата дума получава 250 долара. За услугата се плаща и малка комисиона. 

След това се оказва, че Муса дължи на Мустафа 250 долара. И тъй като са добри познати, знаят се от много години, изяли са много хумус, пилета и дюнери заедно, си уреждат задълженията когато и както могат по линията Пазарджик–Кандахар. Няма реален физически трансфер на пари. Доверието е определящо. Защото Муса и Мустафа поддържат контакти с други свои „колеги“ в Мумбай, Карачи, Истанбул, Кайро, Маракеш и на още десетки други места. Няма следи, няма запис от превода. Най-много някой тефтер на хауаладар да съдържа в таблица бележки за кодови имена на клиенти, други колеги, дати, часове, суми. Да речем, „Абу Мазен (кодовото име за Мустафа от измислената ни история), 6 октомври 2025 г., 250 долара“. 

А как хауаладарите после ще си уредят сметките, си е тяхна работа. Дали по някое време в неопределеното бъдеще ще си пращат пари в плик, пъхнати между страниците на Корана по поща, дали ще втъкнат банкноти в замразен телешки шол, по камили, гълъби, патици (като във филма „Мисия Лондон“), или пък ще действат с нормален банков трансфер с основание „превод“ по друг повод, дали единият ще купи на другия стоки или услуги на съответната стойност – не ни интересува. И Хасан от Пазарджик, и Ахмед от Кандахар не ги интересува. Точно както в момента, в който пиша този текст, не ме интересува как работят софтуерът на текстообработващата програма, сървърите на социалните мрежи, операционната система на мобилния ми телефон или мрежата SWIFT за междубанкови операции. 

Така работи международният обмен на пари според традиционната система на хауала. Типичен пример за трансфер на парично задължение. А това, както е ясно от горния спекулативен и анекдотичен пример, отваря пространство за много транзакции на тъмно и за пране на пари. Примерите са безброй – вижте само доклада на службата по наркотици и престъпления към ООН от 2023 г. за търговията с наркотици в Афганистан¹.

Хауала дори попада в полето на академичните занимания на самия (вече бивш) главен прокурор на България Иван Гешев.

През 2020 г. той, тогава докторант по международно право и отношения, заедно със съавтор Николай Марин, публикува статията „Системата „хавала“ – между обичайното право и организираната престъпност“. След като е предпочетено хавала, другото разпространено четене на оригиналното арабско хауала, „брокерите“ се превръщат в хаваладари. Любопитно е, че практиката е сравнена с блокчейн технологиите и биткойн заради децентрализацията, връзката тип потребитeл-към-потребител и анонимизацията на транзакцията. Дава се пример с разкриването през януари 2019 г. на мрежа от лица, които участват в хауала „за прикриване на особено тежки престъпления“. Това се смятало за първия сблъсък на правозащитните органи с явлението, и то в контекста на организираната престъпност. Като утежняващо обстоятелство се отчита фактът, че по този начин се предоставяла логистична подкрепа на терористични организации. Очевидно е, че така се нарушават не само банковото законодателство, законите за кредитните институции, за плащането в брой и за пренасянето на парични средства през граница. Затова и практиката е определена като „явление с висока степен на обществена опасност“. 

Признавам си, изпитвам известни трудности да мисля за бившия главен прокурор в неговото чисто академично амплоа, но пък с любопитство изчитам докторантската му публикация. 

Очевидно България като транзитна територия по пътя между Близкия и Средния изток и Западна Европа предполага интерес към темата за паричните потоци в нейните актуални аспекти. Според Гергана Йорданова, автор на монография по въпроса², хауалата си е хауала, че и сиренето е с пари. Ако трябва да поиграем с българската поговорка, може да използваш първото, за да си купиш второто. И не само сирене. В случай че искаш да почерпиш приятелче или да помогнеш на роднини, нещо като петолевка в картичка по „Български пощи“ (не го правете), също може да използваш хауаладар. Това според българската изследователка попада в категорията „бяла хауала“ – издръжка на домакинства, образование, лечение, помощ за мигранти, светски, религиозни събития, поклонение (хадж), милостиня, издателска дейност. Всички онези случаи, при които може да се докаже законен произход и предназначение на парите. Но в този „Ин-Ян“ на шариатските транзакции е логично да очакваме и „черната хауала“. Там нещата загрубяват. Туристически услуги, агенции за самолетни билети, търговия с автомобили, таксита, лизинги, обмен на валути, трафик на хора, органи, търговия с бижута и наркотици³. 

Но стига думскролинг. Този хубав термин, който обозначава нашата слабост ненаситно да превъртаме злокобно съдържание на екрана на устройствата си. Не искаме да дълбаем твърде много в горещите аспекти на хауала. За тях са писали и продължават пишат други авторитетни гласове, че даже, както се видя, и бивши главни прокурори на България. Очевидно е, че хауала попада в полезрението на законодателството, на дейностите по превенция на прането на пари и така привлича вниманието на властите. Но нека оставим злободневието настрана. Предлагам да отстъпим няколко крачки назад във времето. 

Къде са старите религиозни основания на хауала?

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/violeta-martinova-tam-kudeto-nyamashe-puteki-nie-napravihme-putishta/

Повечето хора свързват розовия цвят с надежда и деликатност. В областта на социалните услуги обаче са тема, по която положението никак не е розово. В България има един-единствен нископрагов център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол – и това е Розовата къща.

Тя предоставя защитена среда (в рамките на работното време), подслон, храна, топла напитка, пералня, баня, дреха, подкрепяща комуникация или консултация с психолог, както и базови медицински грижи за зависими хора, които живеят в лоши битови условия, а често са и бездомни.

Философията на този подход е, че специалистът отива при човека със зависимост, предлагайки базови услуги – предотвратяване на инфекции, обучение за рискове, вместо да чака зависимият сам да потърси лечение.

Целта е да се съхрани здравето на хората, докато достигнат етап, в който са готови за лечение.

От началото на 2025 г. филиал на Розовата къща има и в Пловдив. Психолог и основен двигател е Виолета Мартинова – и макар да не обича да застава в светлината на прожекторите, именно тя сформира екипа. Филиалът заработва почти мигновено, в момента го посещават около 50 души, тъй като е на познато място. Община Пловдив предоставя на екипа малка сграда, в която е имало център за работа със социално уязвими хора още през 2003 г. Организацията тогава е една от първите в България, които започват да предлагат услуги за намаляване на вредите (Harm Reduction) сред употребяващи наркотици. „Големият бум“ на хероинозависими избухва в средата на 90-те, а държавата се оказва напълно неподготвена да реагира. Обществените нагласи към зависимите хора са крайно негативни и отхвърлящи, стигмата се прехвърля дори върху социалните работници. Едва напоследък ангажираните с проблема забелязват промяна, може би защото все повече хора лично се сблъскват с факта, че никой не е застрахован, че всеки би могъл да бъде здраво хванат в капана на наркотици, алкохол или хазартна зависимост.

„Нашите хора“ нарича Виолета Мартинова всички, които посещават Розовата къща.

И когато ретроспективно поглежда към над двайсетгодишния си стаж, признава, че нашето общество все още не е готово да приеме зависимостите като хронично заболяване (каквито са диабетът, хипертонията, исхемичната болест на сърцето и др.).

Като специалисти от помагащи професии полагаме доживотни грижи и подкрепа за хората с т.нар. социалнозначими и хронични заболявания, но очакваме тези, страдащи от зависимости, да се справят без същата грижа и подкрепа – „защото сами са си го причинили“. Имаме държавни метадонови програми, но не и достъпни програми за психосоциална рехабилитация. Разчитаме, че хората ще се справят сами. Укоряваме ги. Да, те са избрали да опитат наркотици. Но нека не забравяме, че част от тях са започнали във време, в което информацията беше силно изкривена и не особено достъпна. Да, те са експериментирали. След това обаче наркотикът започва да говори вместо тях.

Виолета Мартинова не е работила в център за зависими единствено в интервала между 2019 и 2024 г., когато е част от корпоративния свят. После ѝ се обажда Юлия Георгиева от Розовата къща в София, споделя, че „нашите хора в Пловдив“ имат нужда от дом, и ѝ предлага да се върне – на същото място, където е започнала като млад социален работник, отново на ул. „Пламък“.

„Където е трудно, ние сме там“, обосновава своя етичен избор Виолета.

Ако нямаш безусловното приемане на тези хора, които са в труден етап от живота си, не можеш да отделиш тяхната личност от измененията, които са част от зависимостта им. Между нас има много ценни, много човешки разговори.

Виолета Мартинова и екипът на Розовата къща с изненада установяват, че получават подкрепа от различни хора. Вярват, че промяната в отношението към зависимите се дължи на информираността:

Хората направиха важни допускания. Осъзнаха, че към зависимостите можем да прибавим хазартната, зависимостта от устройства, пазаруване или храна. В началото зависимостта започва като нещо, което ти носи удоволствие. При наркотиците много бързо тя те лишава от собствената ти воля.

Какво обаче прави държавата? Виолета е категорична:

Държавата разчита основно на субституираща терапия – метадон или друг вид заместване, което е изключително недостатъчно, защото това е само част от лечението. Да, този тип лечение е необходимо, но хората са оставени без възможност да научат или актуализират базови социални и трудови умения. А те тепърва трябва да изградят навици, за да бъдат в състояние да продължат живота си. Разбира се, нашите хора ще продължат да бъдат хронично болни, но им трябва система от умения, за да се адаптират. За един тесен сегмент заместващата програма ще остане единствената възможност, но за повечето има смисъл от подкрепа за интеграция в обществото, за да водят пълноценен живот.

Това, което пропускаме всъщност, е, че физиологично е допустимо човек дълго време да бъде на медикаментозна терапия, но не е необходимо. Необходимо е да му бъде предложена алтернатива, за да се научи да организира ежедневието си и да изгради базови социални умения.

Понякога обаче става въпрос и за конкретна битова грижа.

Розовата къща е нашият малък оазис. Ние успяваме с много малко средства да предложим тесен сегмент от услуги. Но на фона на това, че няма нищо друго, нашите хора са благодарни. Част от зависимите живеят без дом. Когато видиш бездомен човек, който е гладен, зависим и в момент на криза, той изглежда много различно от човека, който е изкъпан и преоблечен. Тук, при нас, някой ще му помогне да се подстриже и избръсне, ще му предложи набор от чисти дрехи и обувки.

Съществуващата социална подкрепа в България обаче е обвързана с адресна регистрация, тоест за бездомните такава помощ априори е недостъпна.

Това, което ние можем да им предложим, е да бъдат прегледани при нас, защото те често са с тежки, страховити рани, гангренозни рани и абсцеси. Имаме медицинска сестра, която прави превръзки, и през лятото наистина спасихме няколко живота. Имаме и джипи, което следи състоянието на нашите хора.

Повечето посещаващи Розовата къща зависими са над 40-годишни, но има и млади хора, особено от ромската общност, които са потенциални жертви. Често децата на наркозависими са живели в изключително трудни условия и без равен старт в живота са обречени да последват съдбата на родителите си.

Виолета Мартинова и колегите ѝ се сблъскват с наистина тежки човешки съдби.

Розовата къща е място, на което нашите хора няма да бъдат съдени и те добре го знаят. Ние си даваме сметка, че не вървят по пътя, който на нас ни се иска, но трябва да се съобразим с факта, че всеки един от тях има собствен ход, собствено темпо. Да бъдем назидателни и да им обясняваме как трябва да спрат и колко увреждат здравето си… това не работи.

Дали Виолета Мартинова успява да се абстрахира от случаите, с които се сблъсква ежедневно? Дали успява да излезе от Къщата, да заключи вратата и да не мисли по казусите до следващия ден? Тя казва, че се е научила.

Когато съм в Розовата къща, горя на сто процента, но след края на работното си време имам и други ангажименти. Открих, че това работи при мен. Истината е, че иначе е доста изчерпващо. И психологически погледнато, трябва да получавам някаква емоционална награда.

Затова Виолета има също индивидуална практика с клиенти. А времето, в което е работила корпоративна работа, ѝ дава възможността сега да консултира хора от висшия мениджмънт и да води групи по справяне с работа в екип, комуникативни трудности, мотивиране на персонал, описание и картографиране на бизнес процеси и др. Смяната на различни амплоа вероятно е спасителна, самата тя я назовава „за момента работещ механизъм, в който виждаш различни светове“.

Каузата ѝ (която тя деликатно и дисциплинирано нарича „работа“) я среща с трудни съдби, със счупени човешки същества, понякога с невъзвратимото. „Приех, че не мога винаги да помогна. Когато съм подала ръка и отсреща не я приемат, трябва да уважа избора.“ Това ѝ върши работа и в личния живот.

Обществото ни зрее за това да приема различните. Бавно, но ние сме доста консервативни, така че очевидно това е нашето темпо, Но днес, благодарение на дарители, ние успяваме да изхранваме 45–50 човека, които бяха отчаяни. Притеснителното е, че трябва да успеем да подсигурим това и занапред, защото броят на хората, които се нуждаят от нашите услуги, е доста стабилен, а разчитаме основно на дарения за всички режийни разходи. Надяваме се през 2026 г. да получим финансиране през програма на Министерството по труда и социалните грижи, за да можем да осигурим устойчивост на предлаганите в Розовата къща грижи и услуги.

Работата в Розовата къща е крайно специфична, насочена към тесен социален сегмент и хората в екипа не се стараят да шумят около нея. Напоследък обаче осъзнават, че не е лошо за обществото да бъдат озвучени подобни услуги. Ако споделят, че имат нужда от конкретна помощ, това всъщност дава възможност на хората да допринесат. Да откликнат. Лично. Затова и Виолета Мартинова е благодарна на Юлия Георгиева, която от години стои зад каузата на Фондация „Център за хуманни политики“ и която публично оповестява ежемесечно дейността на Розовата къща.

В гласа на Виолета Мартинова има звънливост и вяра. Точно тя и хората от екипа ѝ, които работят със социално най-уязвимите – парадоксално, – намират основания да вярват в човешката способност за съчувствие и съпричастност. В хуманността на дело.

Бяхме писали, че имаме нужда от огледало, и получихме 4 огледала,

споделя тя и – сигурна съм! – двете чуваме знаковата стойност на казаното.

Виолета завършва „Социални дейности“ преди малко повече от двайсет години и с ентусиазъм се хвърля в първата си работа отново тук, на същото място на ул. „Пламък“ №2. След това надгражда образованието си с психология. В момента завършва специализация по когнитивно-поведенческа психотерапия, а втора година учи фамилна психотерапия. Като дете е искала да стане лекарка, по-късно родителите ѝ я съветват да избере правото. По някакъв начин сегашните ѝ дейности съчетават и двете.

Изборът да посветя голяма част от времето си на Розовата къща е емоционален. Харесвам предизвикателствата – те ме държат в кондиция, карат ме да се променям, да търся решения. Разликата от преди, когато бях заета само с корпоративна работа, е, че сега мога да избирам в кои проекти да участвам, както и методите и подходите, с които да работя.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.