Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/poeziya-i-videoigri/

Иля: Защо да викаш,
докато падаш?
Версо: Сън без завръщане
Светлината угасва
Кокто: Бих взел огъня.

Във видеоигрите книгите често функционират като магически предмети: даряват умения или окултни решения на проблеми и катастрофи. Такива книги трябва с кръв и пот да бъдат издирвани из мрачни зандани, подземни лабиринти и крепости, охранявани от отвъдни сили. В поредицата „Древните скрижали“ има и такива книги, но там има и цяла разгърната „световна литература“, в която са представени всички жанрове – художествени или не – и всички народи по тези виртуални земи. Книгите, които са стотици на брой, могат да бъдат намирани, купувани, продавани и – в петата част „Неборъб“ – подреждани в библиотечните шкафове на аватара ни. Те могат да се четат, като допълват знанията ни за света на играта, и понякога наистина си струва да бъдат четени.

В тази игра има и поетически колеж – може да го наречем и певчески в архаичното значение на думата „рапсод“, която обединява музика и слово. За да приемат героя ни в него, ще се наложи да преборим пълчища от задгробни създания и да открием липсващата част от една еда, а тъй като текстът ще се окаже все пак в лошо състояние, ще се наложи и да го допишем…

Накратко, за да оцелява в магически сюжети, на поезията ѝ се налага да полага магически труд. В „Стълбовете на вечността“ например от заклинанията на поета може да излети дракон и да свърши доста полезна работа. Какво се случва обаче, ако напуснем хербаризираната магичност на приказната фантастика и направим стъпка към днешната ни разомагьосана чувствителност, в която мястото на поезията се е свило по кьошетата на „обществата на мъртвите поети“?

Оказва се, че във видеоигрите ще намерим убежища на поезията – в някои случаи ще трябва да ги намерим буквално и точно такива ще са примерите ми тук.

Тайни ключове

Наближавайки финала на „Индика“, играчът безапелационно е пренесен от трето в първо лице – в героинята си Индика. Моментът е напрегнат, тъй като Индика току-що е избягала от затвора и се движи по мрачна кишава уличка. Тя минава покрай човек в очевидно нетрезво състояние, който едва се крепи на крака. Ако спрем Индика за малко до него, ще чуем, че той рецитира стихотворение.

Поради еднолинейната кинематографичност на играта мнозина са се изкушили да заснемат отначало докрай изиграването ѝ. Опитах се да намеря добра версия за приятелка, която не играе, но сред седем-осем (и на руски, и на английски) игрофилма, които прегледах, не намерих нито един, който да е отключил стихотворението. Никой не се е спрял. Всички подминават сгънатия до земята съкрушен човек. Изтръгвано с покъртителни интонации, ту повишавайки глас, ту заглъхвайки, стихотворението невинаги се чува ясно. Да издиря текста се оказа обаче задача само по себе си и ми струва доста усилия. Доколкото успях да установя, то е творба на озвучителя на ролята Сергей Габър.

Стихотворението описва разтеглено във времето падане и като рефрен се повтаря „докато падаш“. Ако трябва да го резюмираме, то ни казва, че падането за някои е полет за други. Стихотворението на руски се изпълнява от озвучителя на Иля, който е вторият важен персонаж в играта. То превежда в думи първите кадри от „Индика“ – и първата задача, която трябва да решим: да преведем силуета на падащо момиченце през златни звездички, като, улучвайки ги, произведем мелодия. Момиченцето (което се оказва фантазия на Индика) сякаш пада, но около него виждаме преобърнати с покривите надолу сгради – може би защото ги виждаме отразени, а може би защото това, което ни изглежда падане, е всъщност полет.

Метафориката на тази първа задача е преведена в текста на стихотворението, като потвърждава двусмисления отворен финал на играта. Може би и двамата герои са паднали (малко след сцената с пияния поет Индика ще се сблъска с Иля, който също е пиян), а може би падането на разговарящата с дявола Индика се е оказало полет, а разговарящият с бога Иля да се е сринал безнадеждно в калта… А може и за двамата да има надежда. А може и за никого да няма надежда и часовниците, които чуваме в последните мигове от играта, да отмерват „времето, което остава“. Стихотворението, колкото повтаря началната сцена с падащото момиченце, толкова и противостои на нейната лекокрилост със своята измъчена, „подземна“, „блатна“ тоналност. Пияният се е сгърчил от другата страна на метална ограда, но като се опитах да заобиколя, за да го срещна, вместо него се натъкнах на друг пиян, вече съвсем изтърколен в снега…

Ключово стихотворение се появява и в „Светлосянка“ и то отново би могло да бъде подминато. Би било задължително намираемо само в естетско-колекционерска линия, чиято задача е събирането на 33 диска с музиката от играта, които дискове след това персонажите могат да си пускат, когато си почиват – тоест задачата е пренебрежима с оглед на сюжета. Числото 33 е значещо за играта по множество начини и отвеждането му към Данте и неговата числова символика е, струва ми се, неизбежно. Въпросното стихотворение звучи на фона на една от песните в играта, съчетавайки гласа на майката Алин, която изпълнява песента, с гласа на сина Версо, който изпълнява стихотворението. Неутешимата скръб на майката по нейния загинал син е в основата на бароковия сюжет на „Светлосянка“, но докато на сюжетно равнище Алин всячески се опитва да задържи сина си във виртуалния „свят на картината“, в тази песен, напротив, тя го призовава да избяга от виртуалния плен и да бъде свободен. Стихотворението, изпълнявано с гласа на Версо, изразява по-скоро невъзможността за такова бягство: любовта е все по-призрачна, рефренът е „светлината угасва“. За него, за тази любов, няма свобода – има край.

Този дует на майка и син, на изпято и оголено от музика слово, действително предлага вход към възела от копнеж и невъзможност, който съставлява бруталната емоционална сила на „Светлосянка“. За разлика от „Индика“, тук стихотворението не е останало незабелязано от колективния nous на играчите: дискутирано е, превеждано е на английски от ентусиасти. Обаче… острова „Бели пясъци“, където дискът може да бъде намерен и стихотворението чуто, и където нищо друго не се случва, аз преживях само като излъчван от белите пясъци глас, рецитиращ стихотворението. Пианото, което го съпровожда, беше изчезнало; песента на Алин беше изчезнала – чувах само стихотворението. Неволно бях възпроизвела разделянето на мелодия от текст, което обрамчва дуета на полет и падане в „Индика“. Сред белите пясъци ефектът на „голото“ стихотворение беше по-малко сантиментален и по мое мнение по-зашеметяващ, отколкото в съчетание с музиката, която все пак чух по-късно. При това въздействието идваше от самия глас, от езика като звук, от ритъма, от диханието, вписано в думите. Нищо конкретно от тези думи не бях запомнила, поради което месеци по-късно се оказах в плен на още една грешка.

Преди да премина към нея, нека повторя тезата си от предходни публикации в „Тоест“:

в игрите не само образът е образдеепространство, но и звукът е деепространствен.

Напълно преднамерено, той е програмиран да бъде част от определена локация или действие, но както двата ми примера демонстрират, и от специфичното движение на играча зависи дали даден звук ще се отвори и с какъв ефект ще се отвори, независимо от относително значителната автономност на музиката на игрите, която може да живее свой собствен живот из концертни зали и на запис, както дисковете в „Светлосянка“ искат да подчертаят.

Грешката е вярна

Тук преминаваме в сферата на сънищата, на собствените или на халюцинациите на ИИ, на форумните импровизации или на интернетските градски легенди. Жан Кокто има стихосбирка със заглавието на играта – „Светлосянка“¹ (първото издание е от 1954 г.). В някакъв момент аз реших – или някъде прочетох – или някъде неточно прочетох, – че едно конкретно стихотворение в този сборник е стихотворението от острова „Бели пясъци“. Не бих се учудила, ако ИИ е подхвърлил тази халюцинация, тъй като издирването на стихотворението от „Индика“ също имаше своите куриозни моменти, когато се наложи да споря, че стихотворението не е изнамереното от ИИ, а ИИ заинатено твърдеше, че е. За жалост, не запазих предложението на машината. Във всеки случай халюцинацията с Кокто, ако е имало такава, е вече ненамираема.

Стихосбирката на Кокто обаче не само предшества заглавието на играта, не само подобно на нея скърби по залеза на поезията, така както играта скърби въобще по залеза на голямото изкуство, но и наистина във въпросното стихотворение сякаш се предлага манифест на играта. Ето го цялото в свободен превод на български:

Кратък е пътят от пламъка до снега,
от червеното до бялото, от бялото до синьото.
Ако пожар изпепели дома ми, какво бих взел?
Бих взел огъня.

Знамена, знамена, сломени от вътрешно поражение,
вие ме затрупвате с дрипите си.
Мъртви знамена, обесени, траурно спуснати,
за това ли отива трудът ни?

Трагедията в играта „Светлосянка“ е предизвикана от пожар, при който Версо загива. Майка му Алин се опитва да го спаси в картина. В играта – с нейните преходи от пламъка до снега и от червеното до бялото и синьото – често стъпваме по победени, стъпкани знамена, особено в една от областите, наречена Забравените земи. В предходните разговори наблегнах върху кахърните аспекти на „Светлосянка“, върху всичките тези траурно сведени знамена като реквием на великата френска цивилизация – най-вече на великото френско изкуство. Двата възможни финала на играта, и двата мрачни, сякаш ни оставят да избираме между реалност без изкуство и изкуство без реалност.

Също така обаче намекнах, че е възможно и позитивно да се погледне на играта като сама по себе си онагледяваща изход с френския си художествен вкус и паметлива естетика: новото тотално изкуство на видеоигрите като превъплъщение на живописта, музиката и скритите ключове на поезията. От пожара

да вземем огъня.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Вера Краузе original https://www.toest.bg/lyubov-v-ada/

„Ергенът“ идва всяка година точно като сезонните алергии и с приблизително същия ефект върху организма. Напролет сервират рози и романтични сълзи по поръчка, наесен пък скандали, за които човек се срамува, че изобщо ги знае. После социалните мрежи избухват с гневни коментари: „Ужас, това повече няма да го гледам.“ До следващия епизод.

С годините зрителите са приели неписан договор с продукцията: едните ще прекрачват грубо границите, а другите ще сядат пред екрана. Това е най-странното постижение на формата.

Погазването на етични норми се е превърнало в зрителско очакване, което от своя страна служи на продуцентите за алиби.

Само че тазгодишният „есенен Ерген“ поставя въпроса докъде може да стигне това алиби. Има основателни причини да не го подминаваме с умора. Защото в ефир участничка говори за самоубийство, друга преживява криза, наложила лекарска намеса, а заплахите за физическа саморазправа стават все по-брутални.

Когато психическата криза стане телевизионен сюжет

В епизодите от 29 и 30 септември 2026 г. една участничка е отчаяна, защото е принудена да спи в стая с петима мъже без нейно съгласие. Тя има порив да напусне предаването, а след това изрича желание за самоубийство. Участничката споменава и начина. По време на сцената не се появява информация къде зрителите, които преживяват суицидна криза, могат да потърсят помощ. Действителното психическо състояние на участничката не може да се установи от телевизионните кадри. Остава неясно дали е просто фраза, или наистина симптом на крайно отчаяние. Но само по себе си изказването е достатъчно тревожно, за да постави въпроса за отговорността на продукцията.

Световната здравна организация има ясни професионални препоръки за медийното представяне на суицидни мисли и поведение. Сред тях са избягването на сензацията, ненужното повторение и конкретизирането на метода за самоубийство, както и предоставянето на информация за достъпна помощ. Изследвания показват, че начинът на медийно представяне може да увеличи рисковете за уязвими хора или обратно – да има предпазващо въздействие.

Тези препоръки сами по себе си не представляват законова забрана. Те съществуват именно за ситуации, в които редакционното решение може да има последствия отвъд непосредствения зрителски интерес. Защо информацията за помощ не е намерила място в монтажното решение?

Няколко дни по-късно друга участничка преживява тежка криза пред камерите. Състоянието ѝ се влошава, тя крещи неистово, че умира. Впоследствие има лекарски екип на терен. Медицинска помощ очевидно е потърсена. Това е важно и трябва да бъде отбелязано. Но остава другият въпрос:

защо момент на тежка криза се превръща в публично зрелище? В една телевизионна продукция камерите могат да бъдат изключени.

Кадрите могат да останат неизлъчени. И в двата случая отговорността не може да бъде прехвърлена върху участниците.

 „Ще ти разбия главата“, или речникът на последния сезон

Психическите кризи далеч не са единствената тревожна особеност. Вербалната агресия между участниците твърде често придобива характер на открита заплаха за физическа саморазправа. Особено тревожна е конкретността на заплахите, които се отправят в ефир. Това не са абстрактни обиди, а подробно описани сценарии на насилие: разбити глави, влачене по пода, насилствено подстригване, затваряне в багажници.

Няма нужда да гадаем дали заплахите биха били изпълнени. Достатъчно е, че са произнесени и излъчени. Разбира се, в риалити телевизията има жанрово очакване хората да се карат и напрежението да ексалира. Заплахата за физическа саморазправа обаче е нещо друго: тя е насочена към тялото на конкретен човек и законът я третира като престъпление, когато може да събуди основателен страх.

Още по-показателно е, че регулаторът вече е изразявал опасения за съдържанието на формата. През септември 2025 г. Съветът за електронни медии (СЕМ) установява нарушения на Закона за радиото и телевизията в „Ергенът: Любов в рая“. В по-късни документи на СЕМ се разглеждат проблемни сцени, включително вербална агресия и расистки коментари. Въпросът за границите на допустимото следователно е поставян и преди. Сходни прояви обаче продължават да намират място в ефир.

Особено показателни са конфликтите, в които личните нападки прерастват в ксенофобия.

Няколко от участничките многократно приписват на украинката в предаването негативни качества, които обясняват с произхода ѝ. Звучат и обобщения, че молдовките и украинките са „ескорти в Дубай“, а „наглите“ украинки трябва да знаят мястото си и да „бъдат по-ниски от тревата“.

Зад обидните стереотипи прозира една по-дълбока претенция за мнима власт: правото да определяш мястото на другия. На един човек се внушава, че произходът и съдбата на бежанец задължава да бъдеш по-тих, смирен, благодарен за мястото, което е „позволено“ да заемеш. Сякаш равноправието е жест на благоволение, който едни могат да окажат, а други трябва да заслужат. Случайността на месторождението става основание за морална присъда, а географията получава правото да определя характера.

Европа познава добре тази логика от миналото, когато нацизмът я превърна в идеология. В телевизионния рай тя се появява в умален, привидно безобиден вид, като поредна реплика с коктейл в ръка край басейна. При това стереотипът за „ескортите“ не е никак невинен, защото омаловажава реалната експлоатация, на която жени от всички страни от бившия Източен блок (вкл. България) нерядко стават жертва.

От персонаж към карикатура

Hurt people hurt people, гласи една популярна формула: наранените хора нараняват. Не знаем какво стои зад нечии крясъци, нито какви лични истории или ескалации, предизвикани от изолирания живот в имението, остават извън кадър. Но когато сезон след сезон се моделират все по-трайни и еднотипни фигури, трудно можем да говорим за непреднамереност на продуцентите.

Парите например отново заемат централно място в представите за любов и партньорство. Една от участничките се самоопределя като „жена трофей“ и почти във всеки епизод подробно излага финансовите си очаквания. Друга, с театрално преувеличен руски акцент, предлага семинари, учудващо дублиращи вече позната „търговска марка“ за такива обучения.

В това саморазбиране има елемент на еманципация. Жените открито заявяват желанията си, определят условията на партньорството и не се извиняват за материалните си претенции. В крайна сметка свободата предполага и правото на личен избор, който не всекиму се харесва или се вписва в дадени очаквания. Странно е обаче, когато независимостта изисква зависимост от платежоспособността на партньора.

Към тази галерия се прибавя и друг добре разпознаваем телевизионен образ: жената, която крещи и обижда вулгарно. Така между „жената трофей“ и „агресивната, вечно готова за конфликт жена“ (а.к.а. „женска злоба“, както се нарича във форуми и синхрони) се наслага все по-траен образ на жената като карикатура.

Тук се проявява и един от най-парадоксалните ефекти на икономиката на вниманието. Публиката може да осъжда видяното и едновременно с това да допринася за разпространението му. Всеки скандален откъс получава нов живот като повод за спор в социалните мрежи. „Ергенът“ продава карикатури. Социалните мрежи ги превръщат в доказателство, че карикатурата е реалност. Голяма част от заплахите от една участничка към друга са наречени „заслужено наказание“.

Обществото получава тревожен речник за отношенията между хората и интернализираната мизогиния.

Няма основание да приписваме на телевизионно предаване отговорност за насилието в обществото ни. Дългосрочно погледнато обаче, екранът може да притъпи ухото към него. Първата агресия смущава, втората звучи познато, а десетата вече е повод за забава. В един момент зрителите не се питат защо някой унижава друг човек пред милиони зрители, защо някой има тежка криза в екранно време, а изпитват тръпка какво ще се случи в следващия епизод.

Най-лесният отговор на тази критика е, че никой не е принуден да гледа. Публиката има избор. Участниците са пълнолетни и доброволно са се съгласили да бъдат снимани. Всичко това е вярно. И нищо от него не отменя редакционната отговорност. Съгласието за участие в телевизионен формат не прави всяко последващо решение на продукцията етично. Телевизионният оператор има власт върху кастинга, условията на снимане, монтажа и разпространението. Тази власт предполага и отговорност. И тук никой не очаква от риалити предаване да преподава уроци по здравословни отношения. Но

от една национална телевизия можем да очакваме поне да различава човешкото страдание от телевизионната атракция.

Защото това, с което сме свикнали, невинаги е това, което трябва да приемаме. И защото най-опасната граница не е тази, която телевизията прекрачва пред очите ни. А тази, която постепенно преставаме да забелязваме.

Темата за психичното здраве е важна за нас. Ако вие или ваш близък минава през трудности и има нужда от психологическа подкрепа в криза, може да се свържете със спешните служби на номер 112 или да намерите специализирани линии за подкрепа за България в сайта Find A Helpline.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tryabva-da-pogovorim-za-smurtnoto-nakazanie/

Предупреждение: Тази статия съдържа детайли, които може да се възприемат като разстройващи.

Какво е отношението ви към смъртното наказание? Ще ви разкажа как се формира моето.

На 5–6-годишна възраст живеех със семейството си в Бенгази, Либия. По онова време диктатурата на Муамар Кадафи беше още в разцвета си. Либия беше икономически доста по-напреднала от България. Помня тъмния и блестящ асфалт на улиците (никога дотогава не бях виждала такъв) и изобилието от западни стоки в магазините. 

Сред нещата, запечатали се в паметта ми от либийския период, са и екзекуциите. Там бесеха хора на площадите и излъчваха това по телевизията. Гледаш си „Пчеличката Мая“ (в Либия пчеличката се наричаше Зина) и в следващия момент – хоп – екзекуция. На площада с бесилото – множество от екзалтирани възрастни и деца. Гледката на отнемането на човешки живот ме разстройваше – всеки път избухвах в плач и дълго време не можех да се успокоя. Ужасяваше ме както фактът, че някой умира, така и реакцията на тълпата зяпачи. Благодарна съм, че баща ми беше твърдо против и ние да ходим да гледаме.

Последната екзекуция в България

е извършена в самия край на тоталитарния период – в началото на ноември 1989 г. Престъпленията на убития чрез разстрел мъж, квалифицирани като диверсия, са серия от саботажи, сред които и повреждане на лифта на Боровец три пъти, защото държавата му пречела да развива частен бизнес като дърводелец.

След промените, още през 1990 г., се налага мораториум върху смъртното наказание, а в началото на 1999 г. то е изцяло премахнато. Няколко години по-късно, през 2002 г., повече от половината анкетирани в проучване на „Алфа Рисърч“ посочват, че са за възстановяването на смъртната присъда. Проучването е част от социален експеримент по идея на Центъра за либерални стратегии. Близо 300 от 1200-те респонденти са поканени да участват в дебат по темата, организиран от bTV, който включва юристи, експерти, но и пострадали от престъпления. В резултат на дискусиите 20% са променили позицията си от за екзекуциите на против тях. Изводът от социалния експеримент е, че обществото може да се вслушва в аргументи, ако такива му се предоставят.

Последното изследване за отношението към смъртното наказание е проведено от „Галъп“ през 2016 г. – близо 20 години след влизането на България в ЕС, където смъртно наказание не се прилага. Точно една трета се обявяват в защита на връщането му, докато близо половината (47%) са против. Но тези резултати са преди консервативния обрат, който започна да настъпва в България през 2018 г. с дезинформационната кампания срещу Истанбулската конвенция.

Смъртното наказание в САЩ и прецедентът с Криста Пайк

В ЕС е в сила пълна забрана на смъртното наказание – по силата на Протокол №13 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, според който то се отменя, и чл. 2, ал. 2 от Хартата на основните права: 

Никой не може да бъде осъден на смърт, нито екзекутиран.

В САЩ обаче смъртното наказание съществува в 27 от 50 щата, макар да не се прилага във всички тях. Американският президент Доналд Тръмп е толкова убеден привърженик на екзекуциите, че още в първия ден от встъпването си във втория мандат отмени наложения от предшественика му Джо Байдън мораториум върху изпълнението им на федерално равнище. Мораториумът на федерално ниво обаче не означава, че смъртни присъди не са се изпълнявали на щатско равнище. Федералното законодателство и щатските законодателства са различни системи, а присъдите на федерално равнище са за по-сериозни престъпления, например тероризъм.

Методите за екзекуция, които се прилагат в САЩ, са смъртоносни инжекции, електрически стол, разстрел, а от 2024 г. за първи път в света се въвежда нов метод – азотна хипоксия.

Смъртното наказание в САЩ стана широко обсъждана тема след неуспешната екзекуция на 50-годишната Криста Пайк.

Пайк е осъдена на смърт в щата Тенеси още преди 31 години, защото на 18-годишна възраст е убила момиче, което според нея е искало да отнеме приятеля ѝ. Въпросният приятел също участвал в убийството, но се „отървал“ с доживотен затвор, защото е бил на 17 години. Още едно момиче е присъствало на убийството, но няма доказателства, че е участвало активно, затова е осъдено само условно.

За Криста Пайк също са налице смекчаващи вината обстоятелства: тя е преживяла нееднократно физическо и сексуално насилие, била е неглижирана като дете, на 12 години е направила опит за самоубийство. Диагностицирана е с няколко психически заболявания: биполярно и тежко посттравматично стресово разстройство и клинична депресия; има вродено мозъчно увреждане, което вероятно е свързано с биполярното ѝ разстройство и с (не)способността ѝ да прави преценка.

Ала нищо от това не променя убеждението на съда, че тийнейджърката трябва да заплати за стореното със собствената си смърт. След множество обжалвания и отлагания екзекуцията е изпълнена на 30 септември 2026 г. чрез инжектиране на пентобарбитал.

Криста Пайк обаче не умира.

И преди се е случвало екзекуция чрез инжекция да е неуспешна, но това е ставало основно защото палачите не са успявали да улучат вена на осъдените. Понеже на медицинските лица е забранено да изпълняват смъртни присъди, затворническият персонал се справя… както може.

През 2009 г. например екзекуторите два часа се опитват да вкарат игла във вените на Ромел Блум и го набождат на 18 места, докато той плаче от болка. Не успяват, а Блум умира 11 години по-късно от ковид, преди да е насрочена нова дата за умъртвяването му. Проблем има и с вените на Клейтън Локет – екзекуторите го бодат от 18:23 до 18:56 ч., вкарват игла дори в слабините му. Минути след като опитът за екзекуция е отменен, човекът умира – от инфаркт.

През 2018 г. бодат болния от лимфом Дойл Хам повече от два часа и така и не откриват вена. След това щатът (Алабама) взема решение да не прави нови опити да го убие. Алън Милър, чиято екзекуция през 2022 г., отново в Алабама, се проваля след часове убождания в търсене на вена, не изважда този късмет. Наказанието му е изпълнено успешно през 2024 г. – това е вторият случай на екзекуция чрез азотна хипоксия. На теория смъртта би трябвало да е бърза и неусетна – осъденият вдишва азот през маска и не усеща, че се задушава, а има чувството, че диша нормален въздух. На практика обаче, умирайки, Алън Милър видимо (според свидетели) се е мъчил.

За разлика от тези случаи, обявени за провалени, екзекуцията на Криста Пайк е изпълнена докрай.

Единственият подобен прецедент е от 1946-та с 16-годишния Уили Франсиз, осъден на смърт чрез електрически стол. Екзекуцията е извършена, но електричеството не е достатъчно силно и момчето остава живо. Върховният съд постановява присъдата да се изпълни отново с аргумента: 

Стават инциденти, за които никой не е виновен.

Причините за неуспешното изпълнение на наказанието на Криста Пайк тепърва ще се изясняват. Адвокатите ѝ са убедили съда да изиска всички налични доказателства по случая. Но отсега се знае, че екзекуторите и в нейния случай се затрудняват да улучат вените. Опитват с поне седем игли и накрая май не успяват – веществото вероятно не влиза в кръвта на осъдената, а се разтича в тъканите ѝ.

На теория екзекуцията с пентобарбитал би трябвало да е бърза и безболезнена – човек се унася за секунди и дишането спира. Невинаги обаче става така. Криста Пайк усеща не само че многократно я бодат, а и как пентобарбиталът влиза в тялото ѝ. За да остане активното вещество в течно състояние, то трябва да е в силен алкален разтвор. Тоест нещо като белина. Или сода каустик.

Резултатът е болезнено химическо изгаряне. Свидетели на екзекуцията са чули Пайк да казва, че ръката ѝ гори толкова силно, сякаш всеки момент ще избухне.

След като първата доза, вкарана в лявата ѝ ръка, не я убива, прилагат втората в дясната. По закон след неуспех първия път може да се постави нова инжекция, но законът не предвижда друг опит, ако и вторият не е успешен. Час след началото на екзекуцията Криста Пайк е още жива и издава хрипове. Тогава служител на затвора се обажда на „Бърза помощ“ и след известни перипетии (диспечерите първоначално не са били сигурни, че сигналът е истински), жената е откарана в болница.

След няколко дни Криста Пайк се събужда, макар адвокатите ѝ да са били убедени, че е в мозъчна смърт. Пита: „Къде съм и кои сте вие?“ Изгарянията от разтвора с пентобарбитал са сериозни и тя не може да движи ръцете си, не е в състояние и да преглъща. Първоначално е объркана, но бързо се възстановява, започва да става и да се храни. През цялото време е с белезници и под охрана.

В този период регионалният канал на консервативната телевизия FOX в Тенеси задава въпроса колко струва хоспитализацията на „осъдената убийца“ Пайк на данъкоплатците от щата. И прави предположението, че сумата може да е 6000 долара на ден, без да се брои заплащането на охранителите.

За успокоение на данъкоплатците скоро състоянието на Криста Пайк се подобрява дотолкова, че тя е върната в затвора, където е прекарала три от петте десетилетия на живота си. Но продължава да е под лекарско наблюдение.

След неуспешната ѝ екзекуция изпълнението на смъртни присъди в Тенеси е спряно до края на 2026 г. Не е сигурно дали ще има нов опит за прилагане на наказанието ѝ. Адвокатите на Пайк, както и правозащитници и противници на смъртното наказание се позовават на Осмата поправка в Конституцията на САЩ от 1791 г., според която няма да се „изпълняват жестоки и необичайни наказания“. Това, на което е била подложена Пайк, е и необичайно, и жестоко.

Ала силни са и гласовете, според които Криста Пайк заслужава да умре, защото е отнела човешки живот. Сред тях са майката на Колийн Слемър – убитото от Пайк момиче, и сенаторката от щата Тенеси, републиканката Марша Блекбърн. Трябва да имаме предвид, че в САЩ смъртното наказание се радва на високо одобрение – според различни изследвания от последните година-две 52% от американците го смятат за морално приемливо, а 66% го одобряват по отношение на осъдени за убийство.

Екзекуцията като риалити шоу

В разгара на дискусиите за и против смъртното наказание след неуспешната екзекуция на Криста Пайк министърът на войната на САЩ Пийт Хегсет предложи екзекуция чрез разстрел да се излъчва на живо по интернет. Става дума за изпълнението на смъртното наказание на Нидал Хасан, бивш военен, убил 13 невъоръжени военнослужещи през 2009 г. Въпреки че според близо 90% от водещите американски криминолози смъртното наказание не предотвратява извършването на убийства, според Хегсет целта на предаването на екзекуцията онлайн е хората да разберат, „че подобни действия имат сериозни последици“.

Тръмп одобрява планирания за началото на декември 2026 г. разстрел на Хасан, но до този момент не е дал съгласието си за излъчване онлайн. 

Ако излъчването все пак се състои, САЩ, доскорошният „лидер на демократичния свят“, през 20-те години на XXI век ще се нареди до Либия под управлението на Кадафи. И до Афганистан под властта на талибаните.

Съществуват ли хуманни екзекуции?

Идеята за хуманно изпълнение на смъртните присъди е рожба на епохата на модерността. През голяма част от историята на човечеството целта е тъкмо обратната – екзекуциите да бъдат възможно най-мъчителни. Сред прилаганите методи са били стъпкване от слон, изяждане от различни животни – от мравки до крокодили, без да забравяме плъховете и змиите, разпъване с коне, сваряване, изгаряне, погребване на човека жив, набиване на кол, премазване, и още, и още… За разпъването на кръст знаем всички.

Едно от достиженията на Френското просвещение, влязло в употреба по време на Френската революция, е гилотината. Идеята за нея принадлежи на Жозеф Игнас Гийотен, въпреки че не я е изобретил той. Подбудите му били всъщност хуманистични (според мярата на тогавашното време) – той искал смъртта да не причинява страдание, а да настъпва бързо и безболезнено. Всъщност Гийотен бил против смъртното наказание и затова предложил, пак от хуманистични подбуди, осъдените на смърт да бъдат използвани за медицински експерименти вместо убивани. Такива са чудесата на просвещенския хуманизъм.

Обесването е метод за изпълнение на смъртното наказание, който се прилага в Европа и САЩ почти до края на миналия век: в САЩ последното законно обесване е през 1996 г., а от страните, които днес са в ЕС – в Полша през 1988 г. На теория този вид екзекуция би трябвало да подейства мигновено, но на практика се случва процесът да се забави, човек да усеща натиска от въжето и че се задушава, и да изпитва болка.

Екзекуцията чрез разстрел се прилага в някои американски щати (и както стана ясно, на федерално равнище) и до днес. Разстрелът може да бъде в главата или в сърцето. В първия случай, ако всичко е наред, осъденият не би трябвало да усети нищо и смъртта да настъпи мигновено. При прострелване на сърцето смъртта настъпва за секунди. Стават обаче грешки – понякога куршумите не попадат на правилното място, което може да причини мъчителна смърт.

Електрическият стол също на теория би трябвало да убие моментално – преминаването на 2000 волта през тялото би следвало да предизвика незабавна мозъчна смърт. На практика обаче се случва контактът между електродите и тялото да не е добър, човек да усеща как буквално се изпържва, да получава изгаряния и да изпитва задушаване.

Смъртоносните инжекции и азотната хипоксия вече ги обсъдихме. Човек би могъл да си помисли, че всъщност гилотината е най-сигурният метод, а проблемът с нея е естетически – в наши дни търкалянето на глави изглежда варварско. Макар и рядко обаче, има случаи гилотината да засече и осъденият да остане като козела от приказката на Ран Босилек – „клан, клан, недоклан“. Това е преживял например през 1793 г. френският якобинец Жозеф Шалие. Гилотината засякла и накрая се наложило главата му да бъде доотрязана ръчно.

Хуманността в концепцията за смъртното наказание е проблематична не само по отношение на екзекутираните, а и на палачите, както и на цялото общество.

Дори когато екзекуциите се изпълняват посредством машина – например електрически стол или гилотина, хора са отговорни за протичането на процеса. Тези хора не са от камък – те могат да изпитат страх, вина, ужас, да настъпят трайни поражения върху психиката им. Документирани са множество такива случаи.

Но дори да допуснем, че екзекуторите останат непокътнати емоционално и (според собствените си разбирания) морално – държавата има проблем, защото овластява едни човешки същества да убиват други.

Един от основните аргументи в защита на смъртното наказание е възмездието –

тоест че наказанието трябва да е пропорционално на престъплението. Ако се замислим обаче, пропорционалността рядко е достижима. Норвежкият националист Андеш Брайвик, убил 77 души, не може да бъде убит 77 пъти. От друга страна, на смърт в САЩ (а за други страни с диктаторски и фундаменталистки режими да не говорим) са осъждани и хора, които не са убили никого.

В основата на идеята за пропорционалността стои варварският по същество принцип „око за око, зъб за зъб“. Той обаче не може да се прилага последователно – изнасилвачите не биват изнасилени за наказание (поне като официална присъда, а иначе в затворите изнасилвания има), крадците не ги ограбват и т.н. На смъртното наказание обаче се гледа като на възстановяване на справедливостта, въпреки че, ако осъденият е убил някого, смъртта му няма да го върне.

Друг аргумент за смъртното наказание е опасността извършителят да повтори престъплението си, ако излезе на свобода. Този проблем обаче може да се реши с внимателна преценка дали осъденият продължава да е опасен. От друга страна, има извършители на тежки престъпления, включително убийства, които осъзнават вината си и искат по някакъв начин да компенсират щетите – най-малкото като призовават другите да не постъпват като тях. Те не биха могли да бъдат полезни на обществото, ако са екзекутирани.

Най-циничният от аргументите е, че за осъдения се харчат пари на данъкоплатците. Тогава да екзекутираме всички затворници ли? Броят им може да се намали чувствително чрез работещи форми на превенция и социална рехабилитация, не чрез екзекуции.

На 10 октомври се отбелязва Европейският и световен ден за борба срещу смъртното наказание.

Не това обаче е поводът за тази статия. А неуспешната екзекуция на Криста Пайк и дискусиите по този повод, включително в България. Натъкнах се на много коментари как Пайк заслужава да умре. Някои дори разпространяваха конспиративната теория, че тя сама е направила така, че да оцелее – например като е отказала да изяде последното си ястие. Ако беше толкова лесно, всички осъдени на смърт щяха да се изхитряват.

Това, че в България не се изпълняват смъртни присъди, не е гарантирано веднъж завинаги. Затова е важно да започнем да говорим още отсега. Защото, макар да живеем във време, в което фактите и логичните аргументи нямат особено значение, може би хората все още могат да се вслушват – както става и в социалния експеримент на Центъра за либерални стратегии и „Алфа Рисърч“, проведен преди четвърт век. Може и вече никой да не се вслушва в никого. Но ако не говорим, няма да разберем.

Post Syndicated from Павлина Върбанова original https://www.toest.bg/rusizmi-pod-prikritie/

Този път ще започнем нестандартно – с една съвсем кратка анкета.

Анкетата ще бъде активна до 21 октомври.

Темата за русизмите в българския език отдавна е в полезрението и на езиковеди, и на неспециалисти. За съжаление, когато тя се обсъжда от неспециалисти, емоциите са в повече, а научната информация, ако изобщо се взема предвид, е на втори план. Като цяло отношението на обществеността към русизмите е негативно и това е напълно разбираемо.

Опитвайки се по всякакъв начин да се разграничим от Русия, искаме да зачеркнем и руските следи в нашия език.

Нищо ново под слънцето всъщност – подобна реакция е имало през Възраждането срещу турските думи.

В тази и в следващата статия ще се опитам да хвърля повече историческа светлина по темата, без претенцията, разбира се, да я разгледам от всички страни.

В списъка на незаподозрените

В началото е редно да направим теоретичното уточнение, че русизмът не е дума, която ясно се осъзнава като руска и обикновено се сочи с пръст (например считам, касае се, удачен), а изобщо „дума, израз или синтактична конструкция, заимствана от руския език в друг език“¹.

Не бях замислила да ви потопя направо в дълбокото, но каква по-добра илюстрация бих намерила от това, което написах преди малко: „В началото е редно да направим теоретичното уточнение“. Само тук има два ясни русизма, които надали бихте заподозрели – начало и уточнение. Звуковите маркери – наследниците на определени звукове и съчетания на звукове в праславянския език – ни помагат да ги идентифицираме.

Един от тези маркери е застъпникът на малката носова гласна (означавана с ѧ в старобългарски) – в съвременния български книжовен език това е е, а в руския – я или а след мека съгласна². Съответствието на първата дума в старобългарския език е начѧло³ и ако бяхме я наследили направо, без език посредник, тя щеше да бъде начело и да е омоним на наречието начело. Днес обаче употребяваме начало, също и производните началник, начален, в които има несъмнени руски следи.

В думата уточнение виждаме типичната за руския език замяна на гласната ъ с о в корена. Старобългарският корен е -тък- и днес го срещаме в наречието тъкмо и в глаголи като тъкмя, изтъквам, стъквам, стъкмявам. Доста по-често обаче употребяваме точен, точно, точност, даже и точка, ако щете – пак с несъмнени руски следи. След като уточним, че промяната на к в ч не е специфична за руския език (дължи се на това, че някога е имало ь след тази съгласна), можем да направим едно упражнение: в случай че бяхме наследили тези думи направо от старобългарския език, те щяха да звучат и да се пишат така: тъчен, тъчно, тъчност, тъчка.

Други маркери и нови руски находки

Тази статия би разширила обема си поне до курсова работа, ако разгледаме подробно всички звукови маркери и приведем съответните примери, затова ще се ограничим. Един от най-сигурните маркери е голямата носова гласна (ѫ) и нейните наследници: ъ в българския език, у в руския. Вече няколко пъти използвах термина звук – стопроцентов русизъм, тъй като в старобългарския език тази дума е била с облика звѫкъ.

За мен лично е интересно, че руският език е сложил своя отпечатък и върху думата художник (хѫдожьникъ), а трусовете на земята и конският тръс всъщност имат един и същи праобраз – трѫсъ⁴. Във възмущението (възмѫщениѥ – от възмѫтити сѧ) и ругаенето (от рѫгати сѧ) също има доза руска фонетика, както и в блудството (блѫдъ ‘блудство, разврат’, блѫдъныи сынъ ‘блудният син’).

Тук трябва да отбележим, че значението на старобългарските думи в доста случаи се различава от значението, което влагаме в тях днес, например съществителното възмѫщениѥ се е употребявало за морско вълнение или за вода, която се движи, а рѫгати сѧ – за подиграване, присмиване. Все пак ни дели повече от хилядолетие – време, през което тези думи са пребивавали в различна езикова среда и са развили нови значения, а някои от старите са отпаднали. Смисловата връзка с водата обаче се пази в глаголите мътя, размътвам, в съществителното мътилка, където срещаме българския наследник ъ на звука ѫ.

Думата лев също е с променено значение (название на доскорошната ни парична единица) и в нея също има руска следа – е на мястото на някогашната малка ерова гласна (львъ)⁵. Със сигурност знаете, че през Възраждането, а и след това със съществителното лев е назоваван царят на животните. То стои и в основата на прозвището Левски. Други думи с този маркер са ревност (рьвьность ‘усърдие, старание’; ‘завист, омраза’) и възмездие (от мьзда ‘награда’).

Последният маркер, който ще посоча, е застъпникът на праславянското съчетание *dj: в българския език това е съчетанието жд, а в руския – само ж. Избрах този маркер, защото днес редовно употребяваме думата госпожа в официалното общуване. Тя произхожда от старобългарската госпожда и е означавала „господарка“, както господинъ е означавала „господар“. Впрочем предполагам, че и преди да прочетете това, сте знаели откъде произлизат думите, понеже не сте невежи (невѣжда ‘невеж човек’) – още един русизъм.

Странстванията на думите и книгите

За да си починем малко от тази сравнително сложна материя, ще очертаем в най-едри щрихи пътя на думите във времето, за да обясним как и защо са настъпили посочените по-горе промени в тях. Тръгваме от т.нар. класически старобългарски паметници (основно ръкописи и епиграфски паметници), от които е извлечено лексикалното богатство и са съставени речниците на старобългарския език. За жалост, до днес няма нито един открит оригинал на първоначалните Кирило-Методиеви преводи на светите книги. Най-старите ръкописи – споменатите класически старобългарски паметници – са от края на Х и от ХI век.

Нищо не е оцеляло и от някогашната Преславска библиотека. За нейното съществуване има само косвени сведения, които обаче са достатъчни, за да се предполага, че е била богата за времето си и преводаческата и преписваческата дейност в столицата е била покровителствана лично от владетеля (княз Борис, цар Симеон, а по-късно и цар Петър)⁶.

Съществуват различни хипотези как преславските книги са стигнали до Киевска Рус в края на Х век, когато държавата е покръстена. Общоприето обаче е мнението, че всички старобългарски книги, пренесени там, са погинали⁷. Чрез тях се осъществява т.нар. първо южнославянско влияние, което по същество е българско. Преславските преводни произведения и авторски творби познаваме по по-късни преписи, направени на местна почва, в които започват да проникват руски езикови черти, като споменатите по-горе звукови промени. Постепенно се формира руската редакция на старобългарския език – и това е нещо, което почти не се знае от нас, българите:

в началото на руския книжовен език стои старобългарският книжовен език. Дали сме на руснаците не само кирилската азбука, но и основата на тяхната книжнина и на книжовния им език.

По време на Второто българско царство нашата литература преживява нов възход. Търновската книжовна школа и езикът на паметниците от търновски тип упражняват влияние върху руската редакция. То е известно като второ южнославянско влияние. По-късно руската редакция „постепенно се затваря в рамките на каноничната литература и се превръща в т.нар. църковнославянски език“⁸.

Влиянието променя своята посока през Възраждането, когато формиращият се новобългарски книжовен език започва енергично да черпи от църковнославянския и впоследствие от руския език, включително и коментираните по-горе думи.

Този интензивен процес, а и други процеси, по-близки до нашето време, ще проследим в следващата статия, но все пак в края на тази ще актуализирам първия въпрос от анкетата: употребявате ли русизми? ;)

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/bilyana-kurtasheva-smisulut-na-ostaryavaneto-e-da-ni-izvadi-ot-klishetata-na-mladostta/

Въпросите задават Сюзан Зонтаг и Роси Михова

Американската писателка Сюзан Зонтаг (1933–2004), която е авторка и на емблематични есета в областта на литературната критика, философията и фотографията, е от онзи тип хора, които обожават да правят списъци. В своите дневници, публикувани посмъртно през 2012 г., тя разкрива почти агресивната си обсесия от подреждането на думи в колонки. Според психолозите това е нейната защитна поза „en garde“ срещу вселенския хаос – нейното хапче за облекчение в моменти на болка, самоконтрол в моменти на лудост и бистрота на ума в моменти на вдъхновение. Във втората част от тези дневници – „Когато съзнанието е впрегнато в плътта (1964–1980)“, писателката споделя:

Аз оценявам стойностното, аз придавам стойност, аз създавам стойност, аз дори гарантирам самото „съществуване“. Оттук идва и моята непреодолима потребност да правя списъци. Нещата (музиката на Бетовен, филмите, бизнес корпорациите) няма да съществуват, ако не заявя интереса си към тях, като поне запиша имената им.

Изброяванията, които Зонтаг прави в своите записки, са най-различни – поетични, медицински, изповедални, работни, философски. Нейният син Дейвид Риф ги определя като своеобразна „инвентаризация на душата“. Писателката е убедена, че човек се дефинира от това, което консумира и цени, и че личният вкус е нещо много повече от набор естетически и интелектуални предпочитания. И пояснява:

Ние притежаваме визуален вкус, но и вкус по отношение на хората, на емоциите, действията. Съществува вкус в морала, дори вкус в идеите.

Всички тези списъци обаче са създадени от думи. А Зонтаг настоява да гледаме на тях не като на символи и знаци за декодиране, а като на материални неща – всяка дума със свой звук, текстура, тежест, ритъм и физическо присъствие. Точно затова днес обсъждаме списъците на тази забележителна жена с една безспорна познавачка на теорията и практиката на думите – литературната критичка, редакторка и преподавателка Биляна Курташева*. 

Обичате ли да правите списъци?

Да, обичам. А още повече обичам жеста, с който задрасквам някоя задача в тях. Имам и нематериални, „ментални“ списъци, които живеят в главата ми, разнасям ги напред-назад, често с години.

Може би затова Умберто Еко казва, че „ние правим списъци, защото не искаме да умрем“.

Точно така. Списъкът често е мека форма на отлагане. А отлагайки, си казваме: „Има още време, още не съм на финалната черта…“ Затова мразя думата „дедлайн“ (английският е още по-брутален в сравнение с нашето „краен срок“). Като наближи поредният, просто изчаквам тихо да ме отмине. Разбира се, това не минава без душевни терзания, защото работя с текстове, бавя други хора… А и просроченият дедлайн те лишава от усещането за свършена работа. Така че може би най-тормозещият списък е този с крайни срокове в минало време.

Интересно е, че списъкът е едновременно древно, но и модерно, дори постмодерно занимание. Например първите писмени свидетелства на глинените плочки от Месопотамия са на практика счетоводни отчети и инвентарни списъци на домашни животни и стоки. Също редици от думи за обучение на начинаещите писари.

От друга страна, в литературата на XX век списъкът се превръща в жанр. Помислете за списъците на Гео Милев с неговите изведени до абсурд изреждания – в поемата „Септември“, но и преди това в незавършената поема „Ад“: „автомобили / със сто конски сили / мотоциклети / кеби / фиакри / карети…“ Гео прекарва няколко месеца в Лондон през 1914 г., шокът от движението в мегаполиса не го напуска и по-късно, през 20-те, се излива в поемата. Уловил е специфичния момент, когато четиритактовият двигател още се състезава с конете по улиците…

Впрочем моето първо влизане в правенето на литература през 90-те беше под знака на списък. Тогава с Елин Рахнев и Невена Дишлиева започнахме списанието „Аспирин Б“ (после „Витамин Б“), замислено в онези карнавални, луди времена като „списание за литература и блус“. В неговия първи брой излезе нашият „манифест“, оркестриран от Елин. Това беше именно списък, патетичен и ироничен едновременно:

Аз и до днес се чувствам малко неловко – влязох в това посвещение само защото името ми започва с Б. Но продължавам да се самооблъщавам от този ред: „На Борхес и Биляна“. (Смее се.)

Да се насочим към Вашите лични списъци. Можете ли да изброите прилагателни имена, които намирате за особено интересни?

Прилагателните най-бързо се изчерпват и най-лесно се превръщат в кич. Голям майсторлък е да намериш нестандартно, различно прилагателно. Не само такова, което „пасва“, а и такова което „се сбива“ със съществителното, към което се отнася. Например (както Светлозар Игов е забелязал) Пенчо Славейков на едно място употребява фразата „импресионистичен кеф“. Вижте какъв челен сблъсък на епохи, на географии и манталитети…

Но за да не избягам от отговора, ще кажа, че обичам прилагателното „шантав“. Харесва ми чисто фонетично, даже бях изкушена да кажа „шашав“. Харесва ми и защото е по-стара дума, а в същото време е някак cool – съвременна, позитивна, по-скоро комплимент, отколкото обида.

Малко шантаво се получава това, защото в списъка от интересни прилагателни самата Зонтаг включва думата barmy, която в разговорния британски означава точно „шантав, луд“, но по някакъв весел и забавен начин. Кои съществителни имена харесвате?

Когато дъщеря ни Рая беше съвсем малка, измисляхме всякакви скоропоговорки и броилки. Оттогава ми е останала двойката „шибидах и маракуя“. „Шибидах“ по принцип не е моя дума, не ми се налага да я използвам и подозирам, че дълго време не съм знаела какво точно значи. Но ми е приятна. Може би защото не се случва често немска дума да звучи по този източен, екзотичен, ако щете – турско-персийски начин. Така е и с „маракуя“. Нямам особено отношение към плода, но в самите звуци има танц, песен, тяло, животни някакви. А комбинацията от двете думи е направо сюрреализъм в действие.

Има ли думи, които са Ви абсолютно безинтересни?

Тук бих казала „творец“. В годините на късния соц тази дума е била твърде експлоатирана. С нея се е злоупотребявало в речи и лозунги до степен на пълно обезсмисляне. През 90-те настъпи езикова революция и тогава точно тези квазивъзвишени понятия започнаха да звучат нелепо и архаично, някак демоде, но не и винтидж. И днес, когато някой каже „творец“, за себе си вече знам къде стои и политически, и естетически, и всякак.

Като оставим настрана думите, можете ли да изброите неща, които просто харесвате?

Харесвам списъците и правенето им. Харесвам планини – и на живо, и на картинка. Харесвам имената им. Ходили сме навремето с баща ми по задължителните български Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, Витоша, също в Татрите. По-късно с Рая и Георги сме обикаляли из Алпите, включително Доломитите… Това е хубава върволица от имена. Както пее Висоцки, „по-хубави от планините са само планините, в които не си бил“.

И разбира се, харесвам (тази дума е някак недостатъчна) книги – печатни, но не само. Слушам доста книги, докато разхождам кучето Йори. Харесвам хартията във всички нейни разновидности. Заедно с това непрекъснато се налага да се боря с нея, защото домът ни има свойството да акумулира купища хартия – книги, списания, вестници, записки, подсещащи листчета. Все неща, които най-трудно се подреждат и разчистват.

Стигнахме до списъка с неща, които не харесвате…

Не понасям насилието – на първо, второ, трето и десетнайсето място. Това е, което, ако можех, бих изтрила от света и от човешката природа. Впрочем то е голям въпрос и по отношение на изкуството. Трябва ли да се описва и показва насилие? Някой би казал: „Трябва, за да се изобличава“, но друг би казал, че така то се и нормализира. Границата е много тънка. Сцените на насилие са най-сигурният начин да „стиснеш за гърлото“ читателя или зрителя, но често той е и най-евтиният.

С годините все повече мисля за границата, до която насилието следва да бъде визуализирано. И ми се струва – малко парадоксално, – че само най-виртуозните писатели и режисьори имат право да оголят агресията. Сещам се за романа „Позор“ (Disgrace) на Джон Кутси, безмилостен и все пак (може би) щадящ и героите си, и читателите. В кулминационната сцена тишината в съседната стая се чува по-страшна от писък.

Казвам тези неща със съзнанието за вътрешно противоречие, защото като човек от 90-те съм почитател на Тарантино. При него стратегията е друга – смесване на бруталност и ирония на най-различни равнища. За мен си остава класическа началната сцена на „Глутница кучета“, където бандитите, които след малко ще направят въоръжен грабеж на банка, водят философски и социално ангажиран спор трябва ли да се дава бакшиш на сервитьорките…

И тук ще се изкуша да кажа нещо за многообсъжданата „Одисея“ на Нолан и защо съм от феновете ѝ. С всички ресурси на блокбастъра той би могъл да удави зрителя в кървища. С напредването на филма осъзнах, че за мен решаващ ще е начинът, по който той ще ни представи падането на Троя. То се случи относително късно, когато зрителите (поне аз) вече дори не го очакваха. А това е пример за фина работа с ритъма на разказа. В крайна сметка падането на града беше съкрушаващо, жестоко, но по един обран, пестелив начин, който те оставя да го доработиш в главата си. Не бяха показани масовите изнасилвания, убийства, обезглавявания – тоест показаха ни ги, без да ни ги показват. И това е важно стилистично и смислово решение.

Вижте какво пише Зонтаг в списъка си с новогодишни обещания: „Искам да се помоля, а не да си обещавам. Молитвата ми ще бъде за храброст. Не просто да събера смелост да бъда лоша писателка, трябва да се престраша да бъда наистина нещастна. Отчаяна. И да не се спасявам, заобикаляйки отчаянието си. Отказвайки да бъда толкова нещастна, колкото всъщност съм, аз се лишавам от теми. Нямам за какво да пиша.“

Зонтаг страда от комплекса на есеиста спрямо романиста. Тя е гениална есеистка, но иска на всяка цена да пише романи, може би оттам и част от самобичуването. Цитатът е силен и категоричен. Аз обаче бих искала да си обещая да не бъда чак толкова категорична. Защото, така както съм колеблива, флуидна, има моменти, в които съм склонна към прекалена твърдост. То е вид самовъзпаляване – човек взема засилка по дадена тема и вече не може да се спре.

Мисля си, че мъжете дори не подозират колко гневна може да бъде една жена на средна възраст. Гневът е категория, която по принцип техният пол отдавна е узурпирал. Това е залегнало в основата на нашия канон и култура: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев…“

Но ми се струва, че има доста гибелен гняв, натрупан и у жените, и то у жените на средна възраст. Той невинаги е насочен навън към някого или нещо. Жените сме абсолютни царици на самоизяждането. Но една жена, като стане на 50, някак изведнъж светът ѝ става ясен. Знам ли, може би се понижават онези хормони, които преди това са ни правили такива симпатичнички, щастливички, лековерни, податливи. И когато това опиянение, подобно на анестезия, се оттегли, настъпва една студена яснота. Променяме се и не съм сигурна, че хората около нас са готови за това. Дори начините, по които се нарича този период, са много показателни – немците го наричат Wechseljahre (години на промяна). В други езици се обозначава като пауза, а ние го наричаме „критическа възраст“. Бих казала, критическа и в смисъла на Кант, без той дори да подозира. Настъпва критика на чистия разум, който не е никак чист, и ние изведнъж проглеждаме за това.

Добре, в тези години на промяна кои са нещата, които възстановяват силите Ви?

Разхождането на куче, също четенето… Да си поговоря с дъщеря ни. Или да си помълча в някой ъгъл на денонощието, да си постоя сама. Изобщо страшно важно е човек от време на време да остава сам със себе си.

Както пише Зонтаг: „Да си сред хора и да си сам е като да вдишваш и издишваш, систола и диастола.“

Както винаги проницателна. Колкото повече напредваме в живота, толкова повече глаголът „дишам“ става важен. А по отношение на тази проницателност бих си позволила да подредя самата Зонтаг в един специален кратък списък: Хана Аренд, Сюзан Зонтаг, Джоун Дидиън – трите големи на американската проза, много различни, но и много сходни в умението да виждат зад кулисите на живота и света.

Дойде ред на списъка с препятствия и трудности. Кои са нещата, които ни спъват и дърпат назад?

Струва ми се, че в живота няма празни ходове. Ето ви пример – баща ми беше инженер, но истинската му страст бе чистата математика. И може би защото не беше успял да я реализира като своя професия, тази задача се прехвърли на мен. Така от детската градина до 11-ти клас в математическата гимназия ходех на математически школи, лагери и олимпиади. Решаването на задачи беше неизменна част от дневния ми режим. Докато накрая събрах кураж и му казах, че искам да следвам философия. В крайна сметка завърших българска филология, но поне научих, че математиката и литературата не са взаимно изключващи се вселени. Макар че на въпроса какво стана с еди-кой-си Ваш студент, един от големите математици отговаря: нямаше достатъчно талант и стана поет. А аз дори и поет не станах. (Смее се.)

Това чудесно се допълва с тезата на съпруга Ви, писателя Георги Господинов, че ние сме всичко, което ни се е случило, и всичко неслучило се също, че понякога неслучилото се е дори по-важно от случилото се.

Да, това е усещане и тема, които пронизват всичките му книги. В тях има нещо окуражаващо, но и нещо съкрушително. Човек никога не знае кога е от second best половината на сбъдването. (Смее се.) Но това е важна мотивация за писането, а и за четенето – да наваксваме откъм неслучило се.

Кажете кой е най-големият Ви интелектуален предразсъдък.

При нас, литераторите, предразсъдъците обикновено са на жанрова основа. Аз обичам фантастиката (от която много сериозни литератори също имат дистанция), но стоя далеч от фентъзито. Независимо от естествената близост между тези два жанра, имам предубеждение, дори високомерие към втория. Струва ми се твърде сладникав, повърхностен и клиширан, за да се нареди до сериозната научна фантастика. От друга страна, вече има много хибридни текстове, чиито автори демонстрират как може да се направи сглобка между фентъзи и фантастика – да речем, още Робърт Шекли и Робърт Зелазни го правят. Съществува дори такова литературно „животно“ като социално-политико-историческо фентъзи, каквото според мен е „Игра на тронове“.

В дневниците си Зонтаг дебатира и някои на пръв поглед странни въпроси. Например коя ръка предпочитате – лявата или дясната?

С удоволствие ще отговоря, защото у мен има лека обсесия на тема ръце. Първо, нямаме особена свобода да предпочитаме, защото природата залага коя ще е нашата по-силна ръка. Аз съм банален десничар. Заедно с това обаче по-силната ръка е по-бързо остаряващата. И при моите собствени ръце това много личи. Моята по-млада ръка е лявата. И затова по чисто естетически причини предпочитам нея.

Ще Ви цитирам дословно отговора на Зонтаг: „Дясната ръка е агресивната ръка, ръката, която мастурбира. Затова за предпочитане е лявата ръка. Тя може да бъде романтизирана, да бъде сантиментализирана.“

Да, виждам връзката. И при мен лявата ръка е някак по-изнежена, щадена, глезена.

Какво означава да си влюбен?

Хм, предполагам, че влюбеността е чувство в потенция. То е яйце, от което не знаеш какво ще се пръкне.

Напоследък по разни поводи и през разни четива попадам на думата „кайрос“. С нея древните гърци обозначават онзи кратък времеви прозорец, когато още не са се случили окончателни неща и всички избори и развръзки са възможни. Влюбването според мен попада точно в това мимолетие. Но пък ако се случи кайросът на влюбването да се сблъска с хроноса, тоест с вече установената темпоралност на подредения живот, това може да е катаклизъм. Не си го пожелавам.

Нека завършим този разговор по секси начин. Каква е тайната на добрия секс?

За мен сексът си остава мегапарадоксът на човечеството – едновременно най-голямото табу и най-натрапчиво нещо в света около нас. Най-наглото и най-уязвимото, с най-крехка граница между удоволствие и насилие. Днес всичко, за което можете да се сетите, трябва да е сексапилно – власт, дрехи, храна, дори краят на нашия разговор.

Но напук на масовата култура, рекламите, социалните мрежи и пр. сексът е по-скоро мозъчно, отколкото телесно преживяване. Или особено късо съединение между мозък и тяло. Впрочем неговата задължителност (на секса) е едно от най-големите клишета. И вероятно това е големият смисъл на зрялата възраст – да ни извади от клишетата на младостта.

Харесва ми дефиницията Ви за секса като късо съединение между тяло и мозък. Тази интерпретация донякъде тича в съседен коридор с отговора на Зонтаг: „Самоуважението. Това е тайната на добрия секс… Да можех само да чувствам към секса това, което чувствам към писането. Че съм проводникът, медиумът, инструментът на някаква сила отвъд мен самата.“

Красиво казано. А красивото има тази склонност да бъде и убедително.

* Биляна Курташева e доцент по теория и история на литературата в Нов български университет. Автор на книгите „По ръба на сравнението. Яворов и „Ролинг Стоунс“ и други не/възможни интертекстове“ и „Антологии и канон: антологийни модели на българската литература“. Била е главен редактор на сп. „Следва“, издание на НБУ за университетска култура, изкуства и хуманитаристика (2001–2020), и на експерименталното списание за литература и блус „Витамин Б“ (1996–1999).

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/uchilishte-za-radikalizatsiya-pod-nosa-na-durzhavata/

Децата да прекарват по-малко време в социалните мрежи и да четат повече книги. Свикнали сме да чуваме съвети в този дух, особено на фона на ежегодните статистики колко малко книги се четат в България. Ала по-важно от количеството прочетени книги е какви са самите те. Има много, които няма да допринесат за развитието на личността на читателите си. А някои книги е по-добре изобщо да не са били написани.

На бюрото ми е отворена книгата на Ален Симеонов „Училище за ловци на педофили“.

Поръчах си я от онлайн книжарница веднага след като научих за петицията за изтеглянето ѝ от пазара. Макар в петицията да са се подписали по-малко от 600 души, книгата бързо престана да се предлага и към днешна дата може да се поръча (срещу 16 евро) само от личния сайт на автора ѝ (не слагам линк към него от етични съображения, но той лесно може да се намери).

Тази скоростна реакция, предполагам, се дължи по-скоро на чувството за самосъхранение у търговците, отколкото на вслушване в аргументите в петицията. След убийството на Георги Кузев от непълнолетни „ловци на педофили“ предлагането на книгата нямаше как да направи добро впечатление.

Издавам тази книга и заради юридическата ми защита и покриването на отсъдените ми глоби,

пише Ален Симеонов в увода. След смъртта на Кузев обаче онова, което е трябвало да послужи като юридическа защита, заприличва на самопризнания, макар и за непряка вина. Разбира се, ако има кой да ги потърси. Група непълнолетни, гаврили се с човек до смърт и снимали се с него, правейки специфичния знак с прегънат палец, който Симеонов е възприел от покойния руски „ловец на педофили“ Максим Марцинкевич, известен с прозвището Тесак. И този знак е не само на корицата на книгата и не само подробно е разяснен в нея, а и заема цялата страница 5.

Отговорност от Ален Симеонов на този етап обаче не изглежда да се търси.

Той самият побърза да се разграничи от тийнейджърите, убили Кузев. Не защото според него животът на мъртвия има ценност, а защото е „безполезно“ да се убива – „педофилите ще се превърнат в жертва“, а извършителите ще влязат в затвора.

Общественото внимание бързо беше изместено първо към пловдивския клон на неонацистката организация „Кръв и чест“ (срещу чийто лидер вече са повдигнати две обвинения – за подбуждане към омраза и дискриминация и за ръководене на група, целяща престъпления на такава основа). И към други скандали, били те нови или претоплени. Ето защо е важно за „Училище за лов на педофили“ да се говори, преди темата съвсем да е потънала.

Какво представлява книгата

Зад „Училище за ловци на педофили“ не стои издателство, но книжното тяло е луксозно. То е с твърди корици, качествена хартия и множество цветни снимки. Съдържа 288 страници с размер 156 на 230 мм. Липсва информация за тиража, така че е трудно да се прецени колко е струвало издаването на книгата. Но тъй като за нея очевидно не са пестени средства, изглежда странно твърдението на автора, че парите от продажбите ѝ ще отиват за покриване на глоба от 5000 лв., която е осъден да плати. Защото който може да си позволи подобно издание, вероятно може да отдели и 2556,45 евро за глоба. По-скоро с този аргумент се сугестират последователите на автора да си купят книгата на своя вдъхновител, смятайки, че така му помагат.

Кой има принос за книгата

На отделна страница авторът изразява признателност „към проф. д-р Йоаким Каламарис, с чието съдействие тази книга се издава“.

Йоаким Каламарис не е професор, макар да се представя за такъв и медиите да го титулуват по този начин. През 2017 г. е избран за доцент във Висшето училище по сигурност и икономика в Пловдив (което от 2025 г. се нарича Академия по национална и информационна сигурност). Той е дошъл от Гърция в България още като студент, останал е в страната и притежава бизнес с недвижими имоти. От 2014 г., макар да е гръцки гражданин, е почетен консул на Уругвай в България. Притежава и фондация.

За Каламарис се знае, че е осъдил прокуратурата заради рекет, на който е бил подложен от покойния Мартин Божанов – Нотариуса. Понякога се изказва по теми, свързани с международното положение (например тук и тук), позициите му по които може да се обобщят така: Путин и Тръмп са големите и силните, а Европа, либералите и Байдън – не.

Редактор на книгата е Еленко Ангелов. Той определя себе си като „психолог, терапевт, писател и отстранител на проблеми“. Спектърът на занятията, с които си вади хляба, е широк – от бодибилдинг и бокс, през психотерапия, та до ораторско майсторство. Всичко това омесено със солидна доза окултизъм и неканонични възгледи за Библията (например че има тайни евангелия за Христос).

Юридически консултант на „Училище за ловци на педофили“ е Станислав Трендафилов, който е и адвокат на Симеонов (про боно, както се споменава в книгата). Той е бил адвокат и на ЦСКА – София, но и след като е престанал да е такъв, проявява ангажираност по теми, свързани клуба.

Макар корицата да прилича на правена с изкуствен интелект, книгата си има и дизайнер – Мила Иванова.

Структура

288 страници звучат впечатляващо, но трябва да се има предвид, че значителна част от тях заемат транскрипти и преразкази на чатове и видеозаписи – както на множество случаи на „лов на педофили“, записи от които са качени и на сайта на автора, така и на интервюта с участието на Симеонов. Доста място заемат и снимките, както и фотокопия от медийни публикации и документи (заповеди за задържане, съдебни решения и пр.). Между тях са коментарите и интерпретациите на автора, разказите му за различни събития, примерно за делата срещу него, и възгледите му по различни теми, юридически анализи и психологически размишления.

Повествованието е като цяло хронологично, с изключение на уводните глави за Джефри Епстийн и Тесак, както и заключението, но на места има разхвърлян вид. Това се дължи както на размислите и теорията, накъсващи разказа, така и на това, че някои теми се засягат по няколко пъти (например за наркотиците), а други остават недоизказани (например за отношението на автора към ЛГБТИ+ хората).

По същество

Въпреки структурните си проблеми книгата като цяло е увлекателно четиво, написано с интелигентност и чувство за хумор. Интелигентността обаче не трябва да се бърка с коректност по отношение на фактите, нито с обща култура. Характерно за мисленето на Ален Симеонов е идентифицирането на фактите със собствената му представа за тях. Като почнем от убедеността му (на което е посветена цяла глава) в недоказаната хипотеза, че Епстийн не се е самоубил, и се стигне до твърдението, че „смятаме“ Южна Корея (тук потребителите на Samsung и феновете на кей-поп музиката повдигат вежди) и Нигерия за „тоталитарни и изостанали“.

Култ към личността

Ален Симеонов създава систематично и последователно култ към собствената си личност. Подобно на религиозен харизматичен водач, той разполага с конкретен разказ за полагането на основите на движението си, започващ така:

Един ден през лятото на 2020 г., разхождайки се с приятели из Банската градина в София, им разказах за социалния проект, който се зараждаше в главата ми.

За изграждането на култа към себе си Симеонов има образец и не го крие – Максим Марцинкевич – Тесак, починал в затвора официално при самоубийство (авторът не поставя под съмнение, че е убит). Дори прилича на някои от снимките на идола си. Той предава без критична оценка факта, че в името на организацията на Тесак „Формат 18“ се съдържат кодираните инициали на името на Адолф Хитлер (А – първата буква от латинската азбука, H – осмата). Самият Ален Симеонов впрочем се е снимал с „Моята борба“ в свое видео с „лов на педофили“. Той пише:

От Тесак осъзнах важността на разпознаваемите символи за една идея: лого, жест, цветова комбинация, посрещане, здрависване. Така се родиха и моите символи – пречупеният палец, който показвам в почти всяко видео, и репликата „Здравейте, скъпи любители на учтивия натиск“.

Пречупеният палец се превърна в същинска енигма за гледалите мои разследвания, а с него ме поздравяват стотици тийнейджъри и хора по улиците […] Този символ идва от Тесак […] Превръща този палец в знак на лова – символ, който заимствах, за да продължа посланието му в един нов контекст.

Важни аспекти на култа, който Ален Симеонов създава към себе си, са, че той по дефиниция винаги е прав и че трябва да е най-отгоре. На едно място в книгата не скрива разочарованието си, че арестът на Бойко Борисов „ще засенчи“ (!) делото срещу 21 „извратеняци“, арестувани благодарение на дейността му. Като че единственият човек, към когото отношението в книгата е почти като към равен, е влогърът Станислав Цанов, топло наричан от него Стан.

С други някогашни съратници отношенията му се развалят. Един от тях е учителят по история Александър Александров от националистическата организация „Общностъ с идеалъ“, когото упреква, че се е опитвал да го въвлече в политическа дейност, а Симеонов държи на партийната си необвързаност. Друг е Васил Димитров от „Младите срещу системата“, който според автора е започнал да събира пари за каузата („лов на педофили“) без негово знание и съгласие.

Отношение към хората

Ален Симеонов раздава оценки на хората от позицията на върховна инстанция. Принципът на оценяването впрочем е доста прост – които го харесват и споделят каузата му, са добри. Които са критични към него и/или каузата, дори ако са добронамерени, са лоши.

Например Радослав Стоянов от БХК и журналистката Пролет Велкова са наречени „безсрамни продажници“, Мария Йотова от NOVA е упрекната за „самочувствието“ си, понеже го е посъветвала да прекрати каузата си, защото заради него „можело някой някъде да убие гей, смятайки го за педофил“. На други, които не са съгласни с него, се подиграва на външния вид или говори за тях снизходително („женица“, „хорица“ и пр.).

Одобряващите Симеонов и каузата му пък са „достойни“ и носители на куп положителни качества.

Що се отнася до отношението към „обектите на лов“, то не е като към хора.

И речникът, който използва по техен адрес, е дехуманизиращ – не само квалификации като „извратеняк“ и „дегенерат“, а и отричащи човешкото у тях определения като „човекоподобно“, „хищник“ и пр. Да не забравяме името на каузата на Ален Симеонов (което впрочем не присъства в книгата, освен в един медиен материал, намерил място в нея) – „Педофилските животи нямат значение“.

Освен това на всеки „уловен“ се измисля някакво унизително прозвище – „невинен лизач“, „любопитно лайно“, „напикан кросдресър“, „миришещия Митко“ и т.н. Всичко звучи много забавно за последователите, повечето от които са деца. И които се формират като личности с убеждението, че има хора, които не са хора, и затова е не само нормално, а и необходимо да се саморазправяме с тях.

Същевременно Ален Симеонов отрича обвиненията, които някои от уловените са повдигнали срещу него – за телесни повреди или за откраднати вещи. Но да не забравяме, че една от целите на книгата е да послужи за защитата му. Склонен е обаче да омаловажава други форми на насилие, например шамари, бръснене на глава и пр. – според него „педофилите“ по дефиниция заслужават подобно отношение и е проява на наглост, ако решат да си търсят правата.

Възгледи

Ален Симеонов избягва да се идентифицира с определена политическа идеология, макар между другото да споделя, че като 16-годишен е бил разпитван в СДВР, защото посещавал „родолюбиви мероприятия“ (за да станат тези мероприятия интересни на МВР, „родолюбивостта“ им ще да е била доста екстремна). Това не е случайно – той смята, че ако каузата му не е ограничена в рамките на национализма, тя ще е по-привлекателна за хора с различни разбирания.

Възгледите му не могат да се определят и като проруски – за „Възраждане“ презрително се изказва, че е смятал привържениците на тази партия за „комунисти и соцносталгици“. Макар да нарича „делото“ си „полезно, патриотично и родолюбиво“ и да цитира политзатворника антикомунист Илия Минев („Ти какво пожертва, за да има и утре България?“), той по-често представя действията си като форма на активност на гражданското общество. А към края на книгата заявява, че „ловът е наднационална кауза на цялото общество“. Твърди, че дейността му не е против институциите, а напротив – целта е „да ги накараме да работят“.

Свеждането на „борбата с педофилията“ до „лов“ обаче изхожда от доста ограничена представа за сексуалните злоупотреби с деца. Тя е насочена само срещу търсещите интимни контакти по интернет с полово зрели малолетни и непълнолетни. Но от вниманието на „ловците на педофили“ напълно са изпаднали теми като сексуалното насилие над малки деца (помните ли случая с учителката в детска градина в Каблешково?), в семейството, в институции. Последните се явяват тема в книгата само веднъж, когато авторът преразказва думи на друг човек, директор на център за настаняване на деца от семеен тип (ЦНСТ), според когото „множество неправителствени организации получават милиони, като се възползват от тези изоставени деца, създавайки подобни ЦНСТ-та“. Тоест за ситуацията на децата в домовете са виновни лошите НПО-та.

Симеонов категорично се противопоставя на предложенията да стане част от „Възраждане“. Твърди, че на организирани от партията протести, на които е присъствал, е имало и „нерези“, които са му признавали за свои сексуални контакти с „малки момичета и тийнейджърки“. Един вид, и във „Възраждане“ има педофили. И въпреки приемането на закона за регистъра на педофилите той е недоволен, че от „Възраждане“ са политизирали темата и че вносителят му в парламента Петър Петров „приписва заслуги на партията си“. Според Ален Симеонов реалните заслуги са си негови и на съратниците му, внесли становища в НС. Изразява разочарование, че регистърът не е публичен (при завършването на книгата той, изглежда, още не е станал такъв).

Като изключим акциите за „лов на педофили“, една от най-разпознаваемите публични прояви на Симеонов е участието му в протеста срещу белгийския филм „Близо“. В книгата си обаче той изразява съжаление за ролята си в събитието, от което са се възползвали от „Възраждане“. И добавя:

Да не говорим, че подобно псевдопротестиране срещу филми поначало не се различава от цензурните и заглушителни практики върху киното в Съветския съюз.

Симеонов не се вписва в националистическите клишета и с възгледа си, че най-добре ще е наркотиците да се легализират. Той смята така:

Дилърите и наркоупотребяващите не са престъпниците, за които законът ги представя, а по-скоро самият закон ги прави престъпници.

Колко сме Ален Симеонов?

Важно място в книгата „Училище за ловци на педофили“ заемат отношенията на автора с институции и техни представители. Той е водил разговори с членове на всички парламентарни групи и ги изброява поименно. Особено внимание заслужават описанията на контактите му с полицията и прокуратурата, които хем го задържат и повдигат обвинения срещу него, хем го хвалят и потупват по рамото (тогавашната ръководителка на Софийската районна прокуратура Невена Зартова например публично изказва благодарност за видеозаписите, в резултат на които са арестувани 21 души). А понякога тези действия вършат едни и същи хора.

Симеонов твърди, че служител на полицията „с отличаваща се националистическа позиция“ и негови колеги са го вербували да лови дилъри на наркотици и да им предава информация за тях, и че се е занимавал и с това известно време.

Но Ален Симеонов се радва на симпатия и подкрепа не само от представители на институции, а и от деца и възрастни с разнообразни ценности и политически убеждения.

Често пъти децата, играещи ролята на „примамка“ в „лова“, правят това със съгласието на родителите си, които са убедени, че по този начин допринасят за борбата срещу сексуалната злоупотреба с малолетни и непълнолетни. Каузата „да хващаме лошите и да караме институциите да си вършат работата“ действително звучи достойно за душата.

За одобрението на „лова на педофили“ допринася и фактът, че е трудно залавяните мъже да не предизвикат антипатия, ако не и по-остри негативни емоции. Съдържанието на чатовете им с представящите се за 13-годишни деца е възмутително и често пъти откровено гнусно. Мнозина биха поискали „такива да си получат заслуженото“.

В България разбирането за ценността на човешкия живот и човешкото достойнство не е широко разпространено.

В училище се набива в главите на децата колко е важна саможертвата за родината, но не и че всички хора са еднакво хора. Тук дори не става дума за емпатия (която също е дефицитна по нашите ширини), а за базисен рефлекс за основите на съвременната демокрация. Заради същия този рефлекс например Норвегия не предприе популистки мерки срещу масовия убиец Андеш Брайвик.

Ако смятаме, че дадени човешки същества са изроди, нехора, защото правят лоши неща и/или притежават отблъскващи характеристики, тогава Ален Симеонов е прав. Което пък отваря широко вратата за саморазправа с „нехората“. А тя лесно може да стигне до линч и до физическо унищожение. Това е радикализация, маскирана като гражданска активност.

Но ако сме отворили кутията на Пандора и с лека ръка обявяваме някои хора за изроди, чийто живот и достойнство нямат значение, в следващия момент „изродите“ може да се окажем ние, както вече са разбрали от собствен опит децата, били Кузев до смърт.

А може би го е разбрал дори и самият Ален Симеонов.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/uchilishte-za-radikalizatsiya-pod-nosa-na-durzhavata/

Децата да прекарват по-малко време в социалните мрежи и да четат повече книги. Свикнали сме да чуваме съвети в този дух, особено на фона на ежегодните статистики колко малко книги се четат в България. Ала по-важно от количеството прочетени книги е какви са самите те. Има много, които няма да допринесат за развитието на личността на читателите си. А някои книги е по-добре изобщо да не са били написани.

На бюрото ми е отворена книгата на Ален Симеонов „Училище за ловци на педофили“.

Поръчах си я от онлайн книжарница веднага след като научих за петицията за изтеглянето ѝ от пазара. Макар в петицията да са се подписали по-малко от 600 души, книгата бързо престана да се предлага и към днешна дата може да се поръча (срещу 16 евро) само от личния сайт на автора ѝ (не слагам линк към него от етични съображения, но той лесно може да се намери).

Тази скоростна реакция, предполагам, се дължи по-скоро на чувството за самосъхранение у търговците, отколкото на вслушване в аргументите в петицията. След убийството на Георги Кузев от непълнолетни „ловци на педофили“ предлагането на книгата нямаше как да направи добро впечатление.

Издавам тази книга и заради юридическата ми защита и покриването на отсъдените ми глоби,

пише Ален Симеонов в увода. След смъртта на Кузев обаче онова, което е трябвало да послужи като юридическа защита, заприличва на самопризнания, макар и за непряка вина. Разбира се, ако има кой да ги потърси. Група непълнолетни, гаврили се с човек до смърт и снимали се с него, правейки специфичния знак с прегънат палец, който Симеонов е възприел от покойния руски „ловец на педофили“ Максим Марцинкевич, известен с прозвището Тесак. И този знак е не само на корицата на книгата и не само подробно е разяснен в нея, а и заема цялата страница 5.

Отговорност от Ален Симеонов на този етап обаче не изглежда да се търси.

Той самият побърза да се разграничи от тийнейджърите, убили Кузев. Не защото според него животът на мъртвия има ценност, а защото е „безполезно“ да се убива – „педофилите ще се превърнат в жертва“, а извършителите ще влязат в затвора.

Общественото внимание бързо беше изместено първо към пловдивския клон на неонацистката организация „Кръв и чест“ (срещу чийто лидер вече са повдигнати две обвинения – за подбуждане към омраза и дискриминация и за ръководене на група, целяща престъпления на такава основа). И към други скандали, били те нови или претоплени. Ето защо е важно за „Училище за лов на педофили“ да се говори, преди темата съвсем да е потънала.

Какво представлява книгата

Зад „Училище за ловци на педофили“ не стои издателство, но книжното тяло е луксозно. То е с твърди корици, качествена хартия и множество цветни снимки. Съдържа 288 страници с размер 156 на 230 мм. Липсва информация за тиража, така че е трудно да се прецени колко е струвало издаването на книгата. Но тъй като за нея очевидно не са пестени средства, изглежда странно твърдението на автора, че парите от продажбите ѝ ще отиват за покриване на глоба от 5000 лв., която е осъден да плати. Защото който може да си позволи подобно издание, вероятно може да отдели и 2556,45 евро за глоба. По-скоро с този аргумент се сугестират последователите на автора да си купят книгата на своя вдъхновител, смятайки, че така му помагат.

Кой има принос за книгата

На отделна страница авторът изразява признателност „към проф. д-р Йоаким Каламарис, с чието съдействие тази книга се издава“.

Йоаким Каламарис не е професор, макар да се представя за такъв и медиите да го титулуват по този начин. През 2017 г. е избран за доцент във Висшето училище по сигурност и икономика в Пловдив (което от 2025 г. се нарича Академия по национална и информационна сигурност). Той е дошъл от Гърция в България още като студент, останал е в страната и притежава бизнес с недвижими имоти. От 2014 г., макар да е гръцки гражданин, е почетен консул на Уругвай в България. Притежава и фондация.

За Каламарис се знае, че е осъдил прокуратурата заради рекет, на който е бил подложен от покойния Мартин Божанов – Нотариуса. Понякога се изказва по теми, свързани с международното положение (например тук и тук), позициите му по които може да се обобщят така: Путин и Тръмп са големите и силните, а Европа, либералите и Байдън – не.

Редактор на книгата е Еленко Ангелов. Той определя себе си като „психолог, терапевт, писател и отстранител на проблеми“. Спектърът на занятията, с които си вади хляба, е широк – от бодибилдинг и бокс, през психотерапия, та до ораторско майсторство. Всичко това омесено със солидна доза окултизъм и неканонични възгледи за Библията (например че има тайни евангелия за Христос).

Юридически консултант на „Училище за ловци на педофили“ е Станислав Трендафилов, който е и адвокат на Симеонов (про боно, както се споменава в книгата). Той е бил адвокат и на ЦСКА – София, но и след като е престанал да е такъв, проявява ангажираност по теми, свързани клуба.

Макар корицата да прилича на правена с изкуствен интелект, книгата си има и дизайнер – Мила Иванова.

Структура

288 страници звучат впечатляващо, но трябва да се има предвид, че значителна част от тях заемат транскрипти и преразкази на чатове и видеозаписи – както на множество случаи на „лов на педофили“, записи от които са качени и на сайта на автора, така и на интервюта с участието на Симеонов. Доста място заемат и снимките, както и фотокопия от медийни публикации и документи (заповеди за задържане, съдебни решения и пр.). Между тях са коментарите и интерпретациите на автора, разказите му за различни събития, примерно за делата срещу него, и възгледите му по различни теми, юридически анализи и психологически размишления.

Повествованието е като цяло хронологично, с изключение на уводните глави за Джефри Епстийн и Тесак, както и заключението, но на места има разхвърлян вид. Това се дължи както на размислите и теорията, накъсващи разказа, така и на това, че някои теми се засягат по няколко пъти (например за наркотиците), а други остават недоизказани (например за отношението на автора към ЛГБТИ+ хората).

По същество

Въпреки структурните си проблеми книгата като цяло е увлекателно четиво, написано с интелигентност и чувство за хумор. Интелигентността обаче не трябва да се бърка с коректност по отношение на фактите, нито с обща култура. Характерно за мисленето на Ален Симеонов е идентифицирането на фактите със собствената му представа за тях. Като почнем от убедеността му (на което е посветена цяла глава) в недоказаната хипотеза, че Епстийн не се е самоубил, и се стигне до твърдението, че „смятаме“ Южна Корея (тук потребителите на Samsung и феновете на кей-поп музиката повдигат вежди) и Нигерия за „тоталитарни и изостанали“.

Култ към личността

Ален Симеонов създава систематично и последователно култ към собствената си личност. Подобно на религиозен харизматичен водач, той разполага с конкретен разказ за полагането на основите на движението си, започващ така:

Един ден през лятото на 2020 г., разхождайки се с приятели из Банската градина в София, им разказах за социалния проект, който се зараждаше в главата ми.

За изграждането на култа към себе си Симеонов има образец и не го крие – Максим Марцинкевич – Тесак, починал в затвора официално при самоубийство (авторът не поставя под съмнение, че е убит). Дори прилича на някои от снимките на идола си. Той предава без критична оценка факта, че в името на организацията на Тесак „Формат 18“ се съдържат кодираните инициали на името на Адолф Хитлер (А – първата буква от латинската азбука, H – осмата). Самият Ален Симеонов впрочем се е снимал с „Моята борба“ в свое видео с „лов на педофили“. Той пише:

От Тесак осъзнах важността на разпознаваемите символи за една идея: лого, жест, цветова комбинация, посрещане, здрависване. Така се родиха и моите символи – пречупеният палец, който показвам в почти всяко видео, и репликата „Здравейте, скъпи любители на учтивия натиск“.

Пречупеният палец се превърна в същинска енигма за гледалите мои разследвания, а с него ме поздравяват стотици тийнейджъри и хора по улиците […] Този символ идва от Тесак […] Превръща този палец в знак на лова – символ, който заимствах, за да продължа посланието му в един нов контекст.

Важни аспекти на култа, който Ален Симеонов създава към себе си, са, че той по дефиниция винаги е прав и че трябва да е най-отгоре. На едно място в книгата не скрива разочарованието си, че арестът на Бойко Борисов „ще засенчи“ (!) делото срещу 21 „извратеняци“, арестувани благодарение на дейността му. Като че единственият човек, към когото отношението в книгата е почти като към равен, е влогърът Станислав Цанов, топло наричан от него Стан.

С други някогашни съратници отношенията му се развалят. Един от тях е учителят по история Александър Александров от националистическата организация „Общностъ с идеалъ“, когото упреква, че се е опитвал да го въвлече в политическа дейност, а Симеонов държи на партийната си необвързаност. Друг е Васил Димитров от „Младите срещу системата“, който според автора е започнал да събира пари за каузата („лов на педофили“) без негово знание и съгласие.

Отношение към хората

Ален Симеонов раздава оценки на хората от позицията на върховна инстанция. Принципът на оценяването впрочем е доста прост – които го харесват и споделят каузата му, са добри. Които са критични към него и/или каузата, дори ако са добронамерени, са лоши.

Например Радослав Стоянов от БХК и журналистката Пролет Велкова са наречени „безсрамни продажници“, Мария Йотова от NOVA е упрекната за „самочувствието“ си, понеже го е посъветвала да прекрати каузата си, защото заради него „можело някой някъде да убие гей, смятайки го за педофил“. На други, които не са съгласни с него, се подиграва на външния вид или говори за тях снизходително („женица“, „хорица“ и пр.).

Одобряващите Симеонов и каузата му пък са „достойни“ и носители на куп положителни качества.

Що се отнася до отношението към „обектите на лов“, то не е като към хора.

И речникът, който използва по техен адрес, е дехуманизиращ – не само квалификации като „извратеняк“ и „дегенерат“, а и отричащи човешкото у тях определения като „човекоподобно“, „хищник“ и пр. Да не забравяме името на каузата на Ален Симеонов (което впрочем не присъства в книгата, освен в един медиен материал, намерил място в нея) – „Педофилските животи нямат значение“.

Освен това на всеки „уловен“ се измисля някакво унизително прозвище – „невинен лизач“, „любопитно лайно“, „напикан кросдресър“, „миришещия Митко“ и т.н. Всичко звучи много забавно за последователите, повечето от които са деца. И които се формират като личности с убеждението, че има хора, които не са хора, и затова е не само нормално, а и необходимо да се саморазправяме с тях.

Същевременно Ален Симеонов отрича обвиненията, които някои от уловените са повдигнали срещу него – за телесни повреди или за откраднати вещи. Но да не забравяме, че една от целите на книгата е да послужи за защитата му. Склонен е обаче да омаловажава други форми на насилие, например шамари, бръснене на глава и пр. – според него „педофилите“ по дефиниция заслужават подобно отношение и е проява на наглост, ако решат да си търсят правата.

Възгледи

Ален Симеонов избягва да се идентифицира с определена политическа идеология, макар между другото да споделя, че като 16-годишен е бил разпитван в СДВР, защото посещавал „родолюбиви мероприятия“ (за да станат тези мероприятия интересни на МВР, „родолюбивостта“ им ще да е била доста екстремна). Това не е случайно – той смята, че ако каузата му не е ограничена в рамките на национализма, тя ще е по-привлекателна за хора с различни разбирания.

Възгледите му не могат да се определят и като проруски – за „Възраждане“ презрително се изказва, че е смятал привържениците на тази партия за „комунисти и соцносталгици“. Макар да нарича „делото“ си „полезно, патриотично и родолюбиво“ и да цитира политзатворника антикомунист Илия Минев („Ти какво пожертва, за да има и утре България?“), той по-често представя действията си като форма на активност на гражданското общество. А към края на книгата заявява, че „ловът е наднационална кауза на цялото общество“. Твърди, че дейността му не е против институциите, а напротив – целта е „да ги накараме да работят“.

Свеждането на „борбата с педофилията“ до „лов“ обаче изхожда от доста ограничена представа за сексуалните злоупотреби с деца. Тя е насочена само срещу търсещите интимни контакти по интернет с полово зрели малолетни и непълнолетни. Но от вниманието на „ловците на педофили“ напълно са изпаднали теми като сексуалното насилие над малки деца (помните ли случая с учителката в детска градина в Каблешково?), в семейството, в институции. Последните се явяват тема в книгата само веднъж, когато авторът преразказва думи на друг човек, директор на център за настаняване на деца от семеен тип (ЦНСТ), според когото „множество неправителствени организации получават милиони, като се възползват от тези изоставени деца, създавайки подобни ЦНСТ-та“. Тоест за ситуацията на децата в домовете са виновни лошите НПО-та.

Симеонов категорично се противопоставя на предложенията да стане част от „Възраждане“. Твърди, че на организирани от партията протести, на които е присъствал, е имало и „нерези“, които са му признавали за свои сексуални контакти с „малки момичета и тийнейджърки“. Един вид, и във „Възраждане“ има педофили. И въпреки приемането на закона за регистъра на педофилите той е недоволен, че от „Възраждане“ са политизирали темата и че вносителят му в парламента Петър Петров „приписва заслуги на партията си“. Според Ален Симеонов реалните заслуги са си негови и на съратниците му, внесли становища в НС. Изразява разочарование, че регистърът не е публичен (при завършването на книгата той, изглежда, още не е станал такъв).

Като изключим акциите за „лов на педофили“, една от най-разпознаваемите публични прояви на Симеонов е участието му в протеста срещу белгийския филм „Близо“. В книгата си обаче той изразява съжаление за ролята си в събитието, от което са се възползвали от „Възраждане“. И добавя:

Да не говорим, че подобно псевдопротестиране срещу филми поначало не се различава от цензурните и заглушителни практики върху киното в Съветския съюз.

Симеонов не се вписва в националистическите клишета и с възгледа си, че най-добре ще е наркотиците да се легализират. Той смята така:

Дилърите и наркоупотребяващите не са престъпниците, за които законът ги представя, а по-скоро самият закон ги прави престъпници.

Колко сме Ален Симеонов?

Важно място в книгата „Училище за ловци на педофили“ заемат отношенията на автора с институции и техни представители. Той е водил разговори с членове на всички парламентарни групи и ги изброява поименно. Особено внимание заслужават описанията на контактите му с полицията и прокуратурата, които хем го задържат и повдигат обвинения срещу него, хем го хвалят и потупват по рамото (тогавашната ръководителка на Софийската районна прокуратура Невена Зартова например публично изказва благодарност за видеозаписите, в резултат на които са арестувани 21 души). А понякога тези действия вършат едни и същи хора.

Симеонов твърди, че служител на полицията „с отличаваща се националистическа позиция“ и негови колеги са го вербували да лови дилъри на наркотици и да им предава информация за тях, и че се е занимавал и с това известно време.

Но Ален Симеонов се радва на симпатия и подкрепа не само от представители на институции, а и от деца и възрастни с разнообразни ценности и политически убеждения.

Често пъти децата, играещи ролята на „примамка“ в „лова“, правят това със съгласието на родителите си, които са убедени, че по този начин допринасят за борбата срещу сексуалната злоупотреба с малолетни и непълнолетни. Каузата „да хващаме лошите и да караме институциите да си вършат работата“ действително звучи достойно за душата.

За одобрението на „лова на педофили“ допринася и фактът, че е трудно залавяните мъже да не предизвикат антипатия, ако не и по-остри негативни емоции. Съдържанието на чатовете им с представящите се за 13-годишни деца е възмутително и често пъти откровено гнусно. Мнозина биха поискали „такива да си получат заслуженото“.

В България разбирането за ценността на човешкия живот и човешкото достойнство не е широко разпространено.

В училище се набива в главите на децата колко е важна саможертвата за родината, но не и че всички хора са еднакво хора. Тук дори не става дума за емпатия (която също е дефицитна по нашите ширини), а за базисен рефлекс за основите на съвременната демокрация. Заради същия този рефлекс например Норвегия не предприе популистки мерки срещу масовия убиец Андеш Брайвик.

Ако смятаме, че дадени човешки същества са изроди, нехора, защото правят лоши неща и/или притежават отблъскващи характеристики, тогава Ален Симеонов е прав. Което пък отваря широко вратата за саморазправа с „нехората“. А тя лесно може да стигне до линч и до физическо унищожение. Това е радикализация, маскирана като гражданска активност.

Но ако сме отворили кутията на Пандора и с лека ръка обявяваме някои хора за изроди, чийто живот и достойнство нямат значение, в следващия момент „изродите“ може да се окажем ние, както вече са разбрали от собствен опит децата, били Кузев до смърт.

А може би го е разбрал дори и самият Ален Симеонов.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/6-razduvki-za-varnenskoto-lyato-2026/

През лятото край морето има много надуваеми елементи – пояси, дюшеци, топки, лодки и т.н. Затова си позволявам да определя жанра на наблюденията и разсъжденията си за отминалия туристически сезон във Варна като „раздувка“. Думата беше популярна едно време, преди всички да заговорят за наратива. Раздувките ми нямат претенции да са прецизен анализ, а и така се случи, че това не беше най-активното ми лято, но все пак някои детайли от този ключов сезон за варненския живот си заслужава да бъдат изтъкнати. 

1. Нямаше туристи 

Е, как да има?! Вече всеки си е купил апартамент във Варна, нормално е хотелите да останат празни. Нормално е и ресторантите да останат празни, защото е по-лесно и по-евтино, като имаш кухня, да си сготвиш нещо лятно и свежо там, вместо да рискуваш с непроверени откъм обслужване и меню заведения. 

Разбира се, този довод е по-скоро шега, но в нея има доза истина, особено ако говорим за родните туристи, както и за чужденците, които са инвестирали в имот край морето ни. А последните не са никак малко.

Истината е, че в началото на лятото Варна изглеждаше поразително пуста, каквато не сме я виждали от много време. В края на сезона министърът на туризма, т.нар. представители на бранша и всички, чиято задача е да внасят спокойствие в обстановката, заявиха, че първоначалният кошмарен спад е компенсиран и резултатите са в крайна сметка като през миналата година. 

Спирането на чартърните полети от Германия, за което така и не стана ясно как е допуснато и по чия вина се е стигнало до него, лиши курортите ни от около 120 000 германци, които винаги са били гръбнакът на сезона.

Отсега се водят преговори за възстановяване и гарантиране на тази ключова транспортна връзка за следващото лято. Проблемът обаче трябва да отвори дебат за алтернативни варианти на системата, по която работи туризмът ни вече десетилетия. Големите групи от германски пенсионери, които прииждаха край Варна още от май, преди дори да се е стоплило морето, вече са минало. Туризмът ни трябва да се модернизира, но това, изглежда, не става твърде бързо.

2. Храната

Последното издание на кулинарното риалити MasterChef преди две години беше спечелено от варненката Марианна Александрова. Както се оказа, тя не искаше просто телевизионна слава, а си беше поставила по-амбициозна цел – да изгражда специфична варненска кулинарна идентичност. Александрова е преподавателка в Колежа по туризъм, изследва стари готварски традиции и намира рецепта за паста с миди във вестник от 1896 г. Според нея тъкмо това ястие може да стане хит на оригиналната „варненска“ кухня.

В колко варненски ресторанти се предлага паста с миди ала XIX век, признавам си, не знам. Но едва ли са много. На теория цялата идея да има варненско ястие, което да е като запазена марка за града, е супер.

На практика обаче храната започва да се превръща в ахилесовата пета на преживяването „почивка във Варна“.

Доста хора се възмутиха от цените на един обяд или на една вечеря край морето, но според мен това не е основният проблем. Проблемът е в качеството както на продуктите, така и на приготвянето им. И дори не е необходимо да опитвате – достатъчно е да помиришете.

Над пристанището и покрай Морските бани във Варна и това лято доминираше една миризма – не на море и водорасли, а на прегоряло олио и непочистени скари. Това е положението, това е реалната кулинарна варненска идентичност, колкото и да не ни се иска.

3. Боклукът

Варна никога не е била толкова мръсна, колкото това лято. Вярно е, че всяка година, когато градът се напълни с туристи, контейнерите започват да преливат. Този път обаче не беше само това. Метачките изчезнаха от улиците на града през юни и се появиха пак едва в края на август, без ясна причина за липсата им. За миене на улиците изобщо не говорим – такава дейност нямаше. Между плочките на тротоарите и покрай бордюрите поникнаха всякакви бурени, които никой не се погрижи поне веднъж да бъдат разчистени. Изобщо, да ходиш с джапанки или със сандали по варненските улици това лято си беше предизвикателство, защото не знаеш какво ще настъпиш.

Имаше обаче и друго явление, доста гнусно и срамно – празни контейнери и разпилени около тях отпадъци.

Видео, публикувано в социалните мрежи, показа причината за това безобразие. На кадрите се вижда мъж с жълта жилетка, който не просто оставя торба с отпадъци до контейнера вместо в него, а изсипва отпадъците на улицата. Напълно съзнателно. А при въпрос защо го прави, той обяснява, че така му е наредено от някой си „Мишо от „Хепи“. Всичко това – в самия център на града, до емблематичния хотел „Черно море“.

Привърженици на кмета Благомир Коцев твърдят, че подобни саботажи се правят най-редовно, буквално от първия ден на мандата му. Честно казано, не вярвах да е вярно, докато не видях въпросните кадри. Колко трябва да мразиш кмета, за да замърсяваш съзнателно града си с цел да злепоставиш Коцев? Нямам отговор на този въпрос. И не вярвам, че някой може да има разумен довод за тази свинщина. По-лошото е, че не личи по нищо на органите на реда да им пука за това, да не говорим да установят и накажат виновните.

4. Фестивалите

Когато слизате към морето по централното стълбище към Морските бани, попадате на тераса, на която е написано „1926“. Това е годината, когато баните са завършени и Варна по същество става истински курорт – пет години след официалното обявяване. В същата година започват и Народните летни музикални тържества – първият български фестивал, днес познат като Международния музикален фестивал „Варненско лято“. Почитателите на класическата музика коментират, че тази година изданието му е било подобаващо за 100-годишнината. Но колко привлекателна е класическата музика за един съвременен турист?

Въпреки че през лятото във Варна постоянно има някакви събития с фестивален характер, мнозина твърдят, че културният календар на града е твърде рехав. Това може да звучи парадоксално, но всъщност показва една очевидна липса – на голям поп или рок фестивал като тези в Пловдив.

Варна остана и това лято без световни звезди, което навява усещане за провинциалност. 

На този фон неуспешната кандидатура на града за домакин на „Евровизия“ не трябва да изненадва никого. От самото начало се знаеше, че Варна няма зала за 10 000 души – основно изискване за прословутия конкурс. Какво решение ще получи този проблем, е въпрос, на който трябва да отговори държавата – подобен обект не може да бъде изграден само с местни усилия.

5. Нож за украинците

Да се върнем към надуваемите летни предмети, с които започнах тези „раздувки“. Малко неочаквано това лято в морето на Офицерския плаж се появи аквапарк. Казвам „неочаквано“, защото да разположиш съоръжение за деца точно на мястото, където пробите за чистотата на водата са все на ръба на допустимото, не е много логично. Но след като концесионери, наематели, контролни органи и в крайна сметка клиентите на атракциона не виждат проблем в това, няма какво да коментираме. 

Големият проблем с надуваемия аквапарк се оказа друг – че се управлява от украинци.

Антиукраинските настроения във Варна са дълга и сложна тема, но този път грозните изстъпления в социалните мрежи бяха надминати от нещо още по-грозно. В средата на август елементи от аквапарка бяха срязани и се наложи да бъде затворен, за да се отстранят щетите от вандалския акт. 

Екипът на аквапарка съобщи това във Facebook със съжаление и откровено учудване от случилото се. Вместо някакво съчувствие и нормално осъждане на вандализма, съобщението беше последвано от масов хейт и откровена ксенофобия. Коментари от типа „Махайте се, отивайте си в Украйна“, „Вземете си аквапарка и си го закарайте в Одеса“ бяха най-меките. 

Честно казано, като варненец изпитах истински срам от тази реакция. Почти толкова, колкото от кадрите със съзнателното изсипване на боклук до контейнерите. И този път органите на реда не показаха някаква амбиция да разследват, да установят извършителя и евентуалния поръчител на безобразието и да го накажат.

6. Син кит

В самия край на лятото, в топлото начало на септември (най-хубавото време да си варненец или да посетиш града), на входа на Морската градина се появи огромен син кит в реални размери – 28 метра дължина. Надуваемото животно стана сензация буквално за часове. Оказа се, че поставянето му е част от форум на морски експерти, чиято тема беше избягването на инциденти между големите морски бозайници и корабите. 

Децата подскачаха и се радваха, възрастните снимаха, та снимаха с телефоните, а в социалните мрежи… Е, там пак беше касапница! „Това ли измислихте?! От това ли има нужда Варна? Позор!“ – такъв беше основният тон на коментарите, буквално стотици, може би хиляди. 

И тук вече престанах да се срамувам и възмущавам от масовия хейт и просто се натъжих. Какво се случва с варненци, моите мили съграждани? Наистина ли такова е масовото им мнение, или става въпрос за някаква целенасочена тролска атака? 

Ако китът беше червен, розов или кафяв, щяха ли да му се зарадват? Или щяха да го нарежат, ако някой беше пуснал слуха, че китът е украински? 

Варна преминава през период на криза, която няма да завърши с края на този летен сезон – това е очевидно. Ясно е също, че без отговорността и съзнателните усилия на гражданите си т.нар. Морска перла няма да стане по-приветливо и приятно място. Но изглежда, варненци напоследък са ангажирани предимно с това да не харесват. Да не харесват и да не правят нищо, бих добавил. 

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/6-razduvki-za-varnenskoto-lyato-2026/

През лятото край морето има много надуваеми елементи – пояси, дюшеци, топки, лодки и т.н. Затова си позволявам да определя жанра на наблюденията и разсъжденията си за отминалия туристически сезон във Варна като „раздувка“. Думата беше популярна едно време, преди всички да заговорят за наратива. Раздувките ми нямат претенции да са прецизен анализ, а и така се случи, че това не беше най-активното ми лято, но все пак някои детайли от този ключов сезон за варненския живот си заслужава да бъдат изтъкнати. 

1. Нямаше туристи 

Е как да има?! Вече всеки си е купил апартамент във Варна, нормално е хотелите да останат празни. Нормално е и ресторантите да останат празни, защото е по-лесно и по-евтино, като имаш кухня, да си сготвиш нещо лятно и свежо там, вместо да рискуваш с непроверени откъм обслужване и меню заведения. 

Разбира се, този довод е по-скоро шега, но в нея има доза истина, особено ако говорим за родните туристи, както и за чужденците, които са инвестирали в имот край морето ни. А последните не са никак малко.

Истината е, че в началото на лятото Варна изглеждаше поразително пуста, каквато не сме я виждали от много време. В края на сезона министърът на туризма, т.нар. представители на бранша и всички, чиято задача е да внасят спокойствие в обстановката, заявяват, че първоначалният кошмарен спад е компенсиран и резултатите са в крайна сметка като през миналата година. 

Спирането на чартърните полети от Германия, за което така и не стана ясно как е допуснато и по чия вина се е стигнало до него, лиши курортите ни от около 120 000 германци, които винаги са били гръбнакът на сезона.

Отсега се водят преговори за възстановяване и гарантиране на тази ключова транспортна връзка за следващото лято. Проблемът обаче трябва да отвори дебат за алтернативни варианти на системата, по която работи туризмът ни вече десетилетия. Големите групи от германски пенсионери, които прииждаха край Варна още от май, преди дори да се е стоплило морето, вече са минало. Туризмът ни трябва да се модернизира, но това, изглежда, не става твърде бързо.

2. Храната

Последното издание на кулинарното риалити MasterChef преди две години беше спечелено от варненката Марианна Александрова. Както се оказа, тя не искаше просто телевизионна слава, а си беше поставила по-амбициозна цел – да изгражда специфична варненска кулинарна идентичност. Александрова е преподавателка в Колежа по туризъм, изследва стари готварски традиции и намира рецепта за паста с миди във вестник от 1896 г. Според нея тъкмо това ястие може да стане хит на оригиналната „варненска“ кухня.

В колко варненски ресторанти се предлага паста с миди ала XIX век, признавам си, не знам. Но едва ли са много. На теория цялата идея да има варненско ястие, което да е като запазена марка за града, е супер.

На практика обаче храната започва да се превръща в ахилесовата пета на преживяването „почивка във Варна“.

 Доста хора се възмутиха от цените на един обяд или на една вечеря край морето, но според мен това не е основният проблем. Проблемът е в качеството както на продуктите, така и на приготвянето им. И дори не е необходимо да опитвате – достатъчно е да помиришете.

Над пристанището и покрай Морските бани във Варна и това лято доминираше една миризма – не на море и водорасли, а на прегоряло олио и непочистени скари. Това е положението, това е реалната кулинарна варненска идентичност, колкото и да не ни се иска.

3. Боклукът

Варна никога не е била толкова мръсна, колкото това лято. Вярно е, че всяка година, когато градът се напълни с туристи, контейнерите започват да преливат. Този път обаче не беше само това. Метачките изчезнаха от улиците на града през юни и се появиха пак едва в края на август, без ясна причина за липсата им. За миене на улиците изобщо не говорим – такава дейност нямаше. Между плочките на тротоарите и покрай бордюрите поникнаха всякакви бурени, които никой не се погрижи поне веднъж да бъдат разчистени. Изобщо, да ходиш с джапанки или със сандали по варненските улици това лято си беше предизвикателство, защото не знаеш какво ще настъпиш.

Имаше обаче и друго явление, доста гнусно и срамно – празни контейнери и разпилени около тях отпадъци.

Видео, публикувано в социалните мрежи, показа причината за това безобразие. На него се вижда как мъж с жълта жилетка, който не просто оставя торба с отпадъци до контейнера вместо в него, а изсипва отпадъците на улицата. Напълно съзнателно. А при въпрос защо го прави, той обяснява, че така му е наредено от някой си „Мишо от „Хепи“. Всичко това – в самия център на града, до емблематичния хотел „Черно море“.

Привърженици на кмета Благомир Коцев твърдят, че подобни саботажи се правят най-редовно, буквално от първия ден на мандата му. Честно казано, не вярвах да е вярно, докато не видях въпросните кадри. Колко трябва да мразиш кмета, за да замърсяваш съзнателно града си с цел да злепоставиш Коцев? Нямам отговор на този въпрос. И не вярвам, че някой може да има разумен довод за тази свинщина. По-лошото е, че не личи по нищо органите на реда да им пука за това, да не говорим да установят и накажат виновните.

4. Фестивалите

Когато слизате към морето по централното стълбище към Морските бани, попадате на тераса, на която е написано „1926“. Това е годината, в които баните са завършени и Варна по същество става истински курорт – пет години след официалното обявяване. В същата година започват и Народните летни музикални тържества – първият български фестивал, днес познат като Международния музикален фестивал „Варненско лято“. Почитателите на класическата музика коментират, че тази година изданието му е било подобаващо за 100-годишнината. Но колко привлекателна е класическата музика за един съвременен турист?

Въпреки че през лятото във Варна постоянно има някакви събития с фестивален характер, мнозина твърдят, че културният календар на града е твърде рехав. Това може да звучи парадоксално, но всъщност показва една очевидна липса – на голям поп или рок фестивал като тези в Пловдив.

Варна остана и това лято без световни звезди, което навява усещане за провинциалност. 

На този фон неуспешната кандидатура на града за домакин на „Евровизия“ не трябва да изненадва никого. От самото начало се знаеше, че Варна няма зала за 10 000 души – основно изискване за прословутия конкурс. Какво решение ще получи този проблем, е въпрос, на който трябва да отговори държавата – подобен обект не може да бъде изграден само с местни усилия.

5. Нож за украинците

Да се върнем към надуваемите летни предмети, с които започнах тези „раздувки“. Малко неочаквано това лято в морето на Офицерския плаж се появи аквапарк. Казвам „неочаквано“, защото да разположиш съоръжение за деца точно на мястото, където пробите за чистотата на водата са все на ръба на допустимото, не е много логично. Но след като концесионери, наематели, контролни органи и в крайна сметка клиентите на атракциона не виждат проблем в това, няма какво да коментираме. 

Големият проблем с надуваемия аквапарк се оказа друг – че се управлява от украинци.

Антиукраинските настроения във Варна са дълга и сложна тема, но този път грозните изстъпления в социалните мрежи бяха надминати от нещо още по-грозно. В средата на август елементи от аквапарка бяха срязани и се наложи да бъде затворен, за да се отстранят щетите от вандалския акт. 

Екипът на аквапарка съобщи това във Facebook със съжаление и откровено учудване от случилото се. Вместо някакво съчувствие и нормално осъждане на вандализма, съобщението беше последвано от масов хейт и откровена ксенофобия. Коментари от типа „Махайте се, отивайте си в Украйна“, „Вземете си аквапарка и си го закарайте в Одеса“ бяха най-меките. 

Честно казано, като варненец изпитах истински срам от тази реакция. Почти толкова, колкото от кадрите със съзнателното изсипване на боклук до контейнерите. И този път органите на реда не показаха някаква амбиция да разследват, да установят извършителя и евентуалния поръчител на безобразието и да го накажат.

6. Син кит

В самия край на лятото, в топлото начало на септември (най-хубавото време да си варненец или да посетиш града), на входа на Морската градина се появи огромен син кит в реални размери – 28 метра дължина. Надуваемото животно стана сензация буквално за часове. Оказа се, че поставянето му е част от форум на морски експерти, чиято тема беше избягването на инциденти между големите морски бозайници и корабите. 

Децата подскачаха и се радваха, възрастните снимаха, та снимаха с телефоните, а в социалните мрежи… Е, там пак беше касапница! „Това ли измислихте?! От това ли има нужда Варна? Позор!“ – такъв беше основният тон на коментарите, буквално стотици, може би хиляди. 

И тук вече престанах да се срамувам и възмущавам от масовия хейт и просто се натъжих. Какво се случва с варненци, моите мили съграждани? Наистина ли такова е масовото им мнение, или става въпрос за някаква целенасочена тролска атака? 

Ако китът беше червен, розов или кафяв, щяха ли да му се зарадват? Или щяха да го нарежат, ако някой беше пуснал слуха, че китът е украински? 

Варна преминава през период на криза, която няма да завърши с края на този летен сезон – това е очевидно. Ясно е също, че без отговорността и съзнателните усилия на гражданите си т.нар. Морска перла няма да стане по-приветливо и приятно място. Но изглежда, варненци напоследък са ангажирани предимно с това да не харесват. Да не харесват и да не правят нищо, бих добавил. 

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

Средновековните извори, особено от външни нам култури, имат особена динамика. На пръв поглед изглеждат непроницаеми, езикът е тежък, сух, често са сложни, витиевати, с множество скрити препратки, особено към текстове, които читателите следва да знаят по подразбиране. Няма бележки под линия, няма обяснения. Но с това се свиква и носи особено удоволствие, почти като да чоплиш тиквени или слънчогледови семки. За непосветените изглежда скучна повторяема дейност. Ала за нейните адепти носи огромно удовлетворение както веднага, така и с натрупването в дългосрочен план. И често пъти, особено когато става въпрос за Корана и Сунната, изворите осмислят събития от съвремието. Тъй де, откъде иначе човек може да разбере защо вече споменатата в предишната част ИДИЛ нарича списанието си „Дабик“?

Съвременните възгледи също не са еднозначни. Ето този любопитен читател отправя запитване към портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения и работи: „Искам да Ви запитам относно въпроса за извънземните.“ Има ли ги споменати в Корана и Сунната? Ако не, откъде идвал тоя израз „извънземни същества“, което на арабски тук е буквално „космически същества“ (ка’инат фада’ийа). Запитването става още по-интересно: какво мислят религиозните авторитети за твърденията, че извънземните са създали човека подобен на тях чрез ДНК технологии, че те са помагали на фараоните да построят пирамидите, че те са силата, довела до съществуването на човека, и в крайна сметка как изглеждат? Дали изображенията, които намираме по мрежата, са истински, или са изфантазирани, за да убедят хората, че извънземни съществуват?

Мисля, че питането е достойно за едновремешния вестник „Психо“ или сходния му днес „Феномен“, който често си купувам, за да си сверя конспиративно-окултния часовник. Но както обичам да казвам, в мюсюлманското право и богословие срамен въпрос няма. Все пак става дума за съвършения Свещен закон на Всевишния. Там трябва да има отговор на всичко.

Отговорът е изненадващо разкрепостен, още повече че това е катарското министерство. Онзи, който е създал човека, и го е изваял че после му е и вдъхнал живот – тоест самият Аллах, – е способен да създаде и извънземни. Свещеният Коран е посочил, че има същества, които не са били известни на човечеството по времето на Пророка, ролята на научните открития, както и че за всяко нещо има определено време, което ще настъпи. Аргументът е вече цитираният от мен текст в Коран 16:8: „[Сътвори] и конете, и мулетата, и магаретата – за да ги яздите и за украса. И сътвори Той каквото не знаете“; „Всяка вест си има определено време и ще узнаете“ (6:67), и вече известното ни знамение за „небесните добичета“ (42:29), където, пояснява богословът, терминът дабба според някои религиозни учени обозначава създания, различни от ангелите, тъй като Всевишният прави разлика между онова, което е дабба, тук „твар“, и ангелите в самия Коран: „На Аллах се покланя в суджуд всичко на небесата и всяка твар по земята, и ангелите – без да се големеят“ (16:49).

Ако трябва да бъда донякъде критичен, тук нашият превод ми се вижда излишно рестриктивен и прокарва определено тълкувание. Защото арабският оригинал не ни казва точно „всичко на небесата и всяка твар на земята“, а по-скоро „всяка твар на небесата и земята“ (ма фи с-самауат уа-ма фи л-ард мин дабба). А пък суджуд, както е известно в мюсюлманската ритуална практика, е покланянето с чело до пода и ако бях един средновековен богослов като Ибн Таймия от XIII век например, щях да разсъждавам върху това как небесните твари, които не са ангели, а очевидно са нещо друго, свеждат чело до земята, какво тяло имат, колко и какви крайници, стави, имат ли глава, дали е повече от една, въобще как се извършва този жест на ритуално поклонение от чисто механична гледна точка.

Но да оставим тази спекулация за друг път и да продължим с катарската фетва на Министерството. Нали е важно какво казва религиозният истаблишмънт. На базата на тези текстове, твърди богословът, „хората на знанието“, тоест религиозните учени, или поне някои от тях, твърдят, че няма пречки да съществуват други „вселени“ или „светове“, без да е напълно сигурно, доколкото свещените текстове подлежат на тълкуване. Ала не си мислете, че това разкрепостено тълкуване се простира благосклонно върху окултно-конспиративните теории за сътворението на човека от извънземен разум чрез ДНК манипулация. Това допускане е откровена безсмислица. Та не е ли самият Аллах създател на човека според писаното „Сътворихме Ние човека от подбрана глина“ и т.н. (Коран 23:12)? За фараоните и извънземните позицията е по-мека, била тя и скептична – няма категорично доказателство за подобно, хм, строително сътрудничество (по мое четене), та и е правилно мюсюлманите да не се вдават много-много в разсъждения в тая посока.

Подобни позиции, с много сходна коранична основа, се застъпват и от други популярни богослови, ето например един Ясир Кади, богослов от САЩ, в онлайн канала му. Той преповтаря почти буквално старите аргументи, че и се опира на вече споменатия Ибн Таймия, който пък разсъждава върху възможностите за безкрайни творчески актове на Аллах, които, разбира се, включват и други светове. А ако това е така, логично е мюсюлманите да се вълнуват от съвременни дискусии, свързани с доказателства за извънземни, мислени през феномена на неидентифицираните летящи обекти.

И тук се натъкваме на една от пресечните точки между американската администрация и религиозните мюсюлмани. Защото, както видяхме, няма религиозно противоречие ходжата или всеки един религиозен мюсюлманин да допуска, че в произшествието в Розуел, САЩ, от 1947 г. например има зрънце истина. Сигурно и от гледна точка на вярата „няма лошо“, както се казва на арабски (ла ба’с), да се мисли и за нашенската Царичина дупка от 1990 г., когато български военни копаят в търсене на извънземни край София по указанията на екстрасенси. Не съм попадал обаче на тукашно мюсюлманско размишление по въпроса. Търсенето ми онлайн на комбинация от „извънземни“ и „Главно мюфтийство“ ме препраща към Отдел „Външни отношения“ на Мюсюлманското вероизповедание. Но не външни на Земята, или поне засега. Сигурно някой ден може да е другояче, ако тълкувателите на Корана в полза на космическите пришълци се окажат прави.

През 2017 г. излязоха данни, че Пентагонът използва десетки милиони долари „черни пари“ от военния бюджет за проучване на свидетелства за НЛО в рамките на програма за идентифициране на заплахи за въздушното пространство. Както отбелязва и Sapience, американски мюсюлмански институт за проучване на връзката между религията и науката, тези разкрития наливат наново вода в мелницата на интереса към извънземните. Според института

може да се прокара връзка между наблюдаваните прояви на НЛО и споменатите в ислямската традиция джинове.

Тези паралели вървят по няколко линии. На първо място, характеристиките при описанията на двата феномена – странни същества, които променят формата си, летящи, неестествено движещи се обекти. Второ, измамата като основна тема и в двата случая. И в разказите за НЛО, и в старите истории за джинове имаме елемент на заблуда и оптически илюзии. Трето, разказите за отвличания. И накрая, сходствата при случаи, свързани с обладаване, т.нар. стопаджийски ефект (hitchhiker effect) – след отвличане и посещение на извънземни човек носи остатъчни ефекти от него. След като веднъж срещнеш съществата от друг пласт на реалността, те оставят следа върху теб. Не се ли загатва и същото в текста на Корана: „Които изяждат лихвата, не ще се изправят, освен както се изправя някой, когото сатаната поваля от лудост“ (2:275), където се допуска възможността дяволът да доведе някого до безумие?

Тук трябва да направим и важно терминологично уточнение. Вместо „извънземен“ (extraterrestrial) някои учени използват термина „криптоземен“ или „скритоземен“ (cryptoterrestrial), доколкото той обозначава не живот, придошъл от пространства извън Земята, а по-скоро феномен, наличен на Земята, но със скрит произход. И това, твърди авторът на статията, веднага напомня за света на джиновете. Защото едно от значенията на арабския корен дж-н-н, от който идва думата, е свързано със скриване, укриване, покриване. Честно казано, ако бях мюсюлманин, и аз веднага щях да припозная джиновете като основни виновници за НЛО феномените. Не ми трябват „зелени човечета“. Е, ако може, да не изхвърляме и „небесните добичета“ с неясни атрибути от небесата.

Арабският онлайн инфлуенсър Manetho The Writer посвещава почти четиричасово предаване на „черните пари“ на Пентагона, обсъжданията на НЛО в американската администрация и връзката с възможни срещи с извънземни. Епизодът се нарича „От Конгреса до джамията: мюсюлманското право за извънземните“ и представлява подкаст с различни участници и материали. Има всичко – от протоколи на изтеклите документи от Пентагона и записки на Конгреса в САЩ, през детайлни описания на наблюдавани НЛО, споменаване на Розуел и други подобни събития, та чак до богословски обяснения по някоя от по-горните линии на разсъждение, текстове от Корана и Сунната и пространни разсъждения относно приложимостта на ислямското право относно възможните извънземни.

Докато слушам смесицата от арабски диалекти и книжовен кораничен език, от чисто любопитство се питам друго. Свързано е с визуалното възприятие на извънземните. Клишираният образ на извънземното на Запад е известен – голяма, удължена, яйцевидна глава, големи очи, тънко тяло, високо или ниско, фини крайници, нещо като известните „сиви същества“. Но историческите изображения на джинове в старите мюсюлмански ръкописи нямат нищо общо с това. Обикновено ги изобразяват мускулести, с човешка или животинска глава, често пъти с рога, зъбати, понякога имат крила. Това не са падналите ангели от християнството. В исляма такива няма. Даже архизлодеят на Корана – Иблис, е джин, пише го в Коран 18:50: „И когато рекохме на ангелите: „Сведете чела пред Адам!“, те се поклониха, освен Иблис. Той бе от джиновете…“ Вижте ги например тук в стари ръкописи… Та, чудя се, дали има истории за среща на съвременни мюсюлмани с извънземни, които да пресичат културните граници. Например да ги отвличат не зъбати и крилати джинове, а хуманоиди с яйцевидни глави. Е, да не насилваме историческите и културните особености. Пък и да не забравяме, че ако има „небесни твари“, които са разумни и от време на време избират да се явят на хората, те могат или да приемат различна форма, или съответните култури да ги възприемат според собствените им понятийни условности.

Но докато дослушвам подкаста, един от участниците изплюва камъчето. Колкото и да се спекулира около възможните обязаности на обитателите на Космоса – например как се женят, как извършват ритуално умиване и прочее (покрай всичко зачудвам се и как ли се обрязват), – се стига до признание. Мюсюлманската ритуалност в Свещения закон е изградена около идеята за централна роля на човечеството. Няма мърдане. И Коранът, и Сунната, и мюсюлманското право важат най-вече за него. Тоест продължавам същата нишка на разсъждение. Ако си нарушил „границите на Аллах“ (Коран 4:13) и ти се полага наказание свише, което никой не може да промени – като отрязването на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, камшици за алкохол например, – няма голямо значение дали другите разумни същества във вселените на „Господа на световете“ подлежат на същото. Свещеният закон може да е всеобхватен, но не е безогледен. В него си има приоритети. И извършеното от хора в сферата на човешкото безспорно е един от тях.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam-produlzhenie/

<< Към първа част

Средновековните извори, особено от външни нам култури, имат особена динамика. На пръв поглед изглеждат непроницаеми, езикът е тежък, сух, често са сложни, витиевати, с множество скрити препратки, особено към текстове, които читателите следва да знаят по подразбиране. Няма бележки под линия, няма обяснения. Но с това се свиква и носи особено удоволствие, почти като да чоплиш тиквени или слънчогледови семки. За непосветените изглежда скучна повторяема дейност. Ала за нейните адепти носи огромно удовлетворение както веднага, така и с натрупването в дългосрочен план. И често пъти, особено когато става въпрос за Корана и Сунната, изворите осмислят събития от съвремието. Тъй де, откъде иначе човек може да разбере защо вече споменатата в предишната част ИДИЛ нарича списанието си „Дабик“?

Съвременните възгледи също не са еднозначни. Ето този любопитен читател отправя запитване към портала за фетви на катарското Министерство на религиозните дарения и работи: „Искам да Ви запитам относно въпроса за извънземните.“ Има ли ги споменати в Корана и Сунната? Ако не, откъде идвал тоя израз „извънземни същества“, което на арабски тук е буквално „космически същества“ (ка’инат фада’ийа). Запитването става още по-интересно: какво мислят религиозните авторитети за твърденията, че извънземните са създали човека подобен на тях чрез ДНК технологии, че те са помагали на фараоните да построят пирамидите, че те са силата, довела до съществуването на човека, и в крайна сметка как изглеждат? Дали изображенията, които намираме по мрежата, са истински, или са изфантазирани, за да убедят хората, че извънземни съществуват?

Мисля, че питането е достойно за едновремешния вестник „Психо“ или сходния му днес „Феномен“, който често си купувам, за да си сверя конспиративно-окултния часовник. Но както обичам да казвам, в мюсюлманското право и богословие срамен въпрос няма. Все пак става дума за съвършения Свещен закон на Всевишния. Там трябва да има отговор на всичко.

Отговорът е изненадващо разкрепостен, още повече че това е катарското министерство. Онзи, който е създал човека, и го е изваял че после му е и вдъхнал живот – тоест самият Аллах, – е способен да създаде и извънземни. Свещеният Коран е посочил, че има същества, които не са били известни на човечеството по времето на Пророка, ролята на научните открития, както и че за всяко нещо има определено време, което ще настъпи. Аргументът е вече цитираният от мен текст в Коран 16:8: „[Сътвори] и конете, и мулетата, и магаретата – за да ги яздите и за украса. И сътвори Той каквото не знаете“; „Всяка вест си има определено време и ще узнаете“ (6:67), и вече известното ни знамение за „небесните добичета“ (42:29), където, пояснява богословът, терминът дабба според някои религиозни учени обозначава създания, различни от ангелите, тъй като Всевишният прави разлика между онова, което е дабба, тук „твар“, и ангелите в самия Коран: „На Аллах се покланя в суджуд всичко на небесата и всяка твар по земята, и ангелите – без да се големеят“ (16:49).

Ако трябва да бъда донякъде критичен, тук нашият превод ми се вижда излишно рестриктивен и прокарва определено тълкувание. Защото арабският оригинал не ни казва точно „всичко на небесата и всяка твар на земята“, а по-скоро „всяка твар на небесата и земята“ (ма фи с-самауат уа-ма фи л-ард мин дабба). А пък суджуд, както е известно в мюсюлманската ритуална практика, е покланянето с чело до пода и ако бях един средновековен богослов като Ибн Таймия от XIII век например, щях да разсъждавам върху това как небесните твари, които не са ангели, а очевидно са нещо друго, свеждат чело до земята, какво тяло имат, колко и какви крайници, стави, имат ли глава, дали е повече от една, въобще как се извършва този жест на ритуално поклонение от чисто механична гледна точка.

Но да оставим тази спекулация за друг път и да продължим с катарската фетва на Министерството. Нали е важно какво казва религиозният истаблишмънт. На базата на тези текстове, твърди богословът, „хората на знанието“, тоест религиозните учени, или поне някои от тях, твърдят, че няма пречки да съществуват други „вселени“ или „светове“, без да е напълно сигурно, доколкото свещените текстове подлежат на тълкуване. Ала не си мислете, че това разкрепостено тълкуване се простира благосклонно върху окултно-конспиративните теории за сътворението на човека от извънземен разум чрез ДНК манипулация. Това допускане е откровена безсмислица. Та не е ли самият Аллах създател на човека според писаното „Сътворихме Ние човека от подбрана глина“ и т.н. (Коран 23:12)? За фараоните и извънземните позицията е по-мека, била тя и скептична – няма категорично доказателство за подобно, хм, строително сътрудничество (по мое четене), та и е правилно мюсюлманите да не се вдават много-много в разсъждения в тая посока.

Подобни позиции, с много сходна коранична основа, се застъпват и от други популярни богослови, ето например един Ясир Кади, богослов от САЩ, в онлайн канала му. Той преповтаря почти буквално старите аргументи, че и се опира на вече споменатия Ибн Таймия, който пък разсъждава върху възможностите за безкрайни творчески актове на Аллах, които, разбира се, включват и други светове. А ако това е така, логично е мюсюлманите да се вълнуват от съвременни дискусии, свързани с доказателства за извънземни, мислени през феномена на неидентифицираните летящи обекти.

И тук се натъкваме на една от пресечните точки между американската администрация и религиозните мюсюлмани. Защото, както видяхме, няма религиозно противоречие ходжата или всеки един религиозен мюсюлманин да допускат, че в произшествието в Розуел, САЩ, от 1947 г. например има зрънце истина. Сигурно и от гледна точка на вярата „няма лошо“, както се казва на арабски (ла ба’с), да се мисли и за нашенската Царичина дупка от 1990 г., когато български военни копаят в търсене на извънземни край София по указанията на екстрасенси. Не съм попадал обаче на тукашно мюсюлманско размишление по въпроса. Търсенето ми онлайн на комбинация от „извънземни“ и „Главно мюфтийство“ ме препраща към Отдел „Външни отношения“ на Мюсюлманското вероизповедание. Но не външни на Земята, или поне засега. Сигурно някой ден може да е другояче, ако тълкувателите на Корана в полза на космическите пришълци се окажат прави.

През 2017 г. излязоха данни, че Пентагонът използва десетки милиони долари „черни пари“ от военния бюджет за проучване на свидетелства за НЛО в рамките на програма за идентифициране на заплахи за въздушното пространство. Както отбелязва и Sapience, американски мюсюлмански институт за проучване на връзката между религията и науката, тези разкрития наливат наново вода в мелницата на интереса към извънземните. Според института

може да се прокара връзка между наблюдаваните прояви на НЛО и споменатите в ислямската традиция джинове.

Тези паралели вървят по няколко линии. На първо място, характеристиките при описанията на двата феномена – странни същества, които променят формата си, летящи, неестествено движещи се обекти. Второ, измамата като основна тема и в двата случая. И в разказите за НЛО, и в старите истории за джинове имаме елемент на заблуда и оптически илюзии. Трето, разказите за отвличания. И накрая, сходствата при случаи, свързани с обладаване, т.нар. стопаджийски ефект (hitchhiker effect) – след отвличане и посещение на извънземни човек носи остатъчни ефекти от него. След като веднъж срещнеш съществата от друг пласт на реалността, те оставят следа върху теб. Не се ли загатва и същото в текста на Корана: „Които изяждат лихвата, не ще се изправят, освен както се изправя някой, когото сатаната поваля от лудост“ (2:275), където се допуска възможността дяволът да доведе някого до безумие?

Тук трябва да направим и важно терминологично уточнение. Вместо „извънземен“ (extraterrestrial) някои учени използват термина „криптоземен“ или „скритоземен“ (cryptoterrestrial), доколкото той обозначава не живот, придошъл от пространства извън Земята, а по-скоро феномен, наличен на Земята, но със скрит произход. И това, твърди авторът на статията, веднага напомня за света на джиновете. Защото едно от значенията на арабския корен дж-н-н, от който идва думата, е свързано със скриване, укриване, покриване. Честно казано, ако бях мюсюлманин, и аз веднага щях да припозная джиновете като основни виновници за НЛО феномените. Не ми трябват „зелени човечета“. Е, ако може, да не изхвърляме и „небесните добичета“ с неясни атрибути от небесата.

Арабският онлайн инфлуенсър Manetho The Writer посвещава почти четиричасово предаване на „черните пари“ на Пентагона, обсъжданията на НЛО в американската администрация и връзката с възможни срещи с извънземни. Епизодът се нарича „От Конгреса до джамията: мюсюлманското право за извънземните“ и представлява подкаст с различни участници и материали. Има всичко – от протоколи на изтеклите документи от Пентагона и записки на Конгреса в САЩ, през детайлни описания на наблюдавани НЛО, споменаване на Розуел и други подобни събития, та чак до богословски обяснения по някоя от по-горните линии на разсъждение, текстове от Корана и Сунната и пространни разсъждения относно приложимостта на ислямското право относно възможните извънземни.

Докато слушам смесицата от арабски диалекти и книжовен кораничен език, от чисто любопитство се питам друго. Свързано е с визуалното възприятие на извънземните. Клишираният образ на извънземното на Запад е известен – голяма, удължена, яйцевидна глава, големи очи, тънко тяло, високо или ниско, фини крайници, нещо като известните „сиви същества“. Но историческите изображения на джинове в старите мюсюлмански ръкописи нямат нищо общо с това. Обикновено ги изобразяват мускулести, с човешка или животинска глава, често пъти с рога, зъбати, понякога имат крила. Това не са падналите ангели от християнството. В исляма такива няма. Даже архизлодеят на Корана – Иблис, е джин, пише го в Коран 18:50: „И когато рекохме на ангелите: „Сведете чела пред Адам!“, те се поклониха, освен Иблис. Той бе от джиновете…“ Вижте ги например тук в стари ръкописи… Та, чудя се, дали има истории за среща на съвременни мюсюлмани с извънземни, които да пресичат културните граници. Например да ги отвличат не зъбати и крилати джинове, а хуманоиди с яйцевидни глави. Е, да не насилваме историческите и културните особености. Пък и да не забравяме, че ако има „небесни твари“, които са разумни и от време на време избират да се явят на хората, те могат или да приемат различна форма, или съответните култури да ги възприемат според собствените им понятийни условности.

Но докато дослушвам подкаста, един от участниците изплюва камъчето. Колкото и да се спекулира около възможните обязаности на обитателите на Космоса – например как се женят, как извършват ритуално умиване и прочее (покрай всичко зачудвам се и как ли се обрязват), – се стига до признание. Мюсюлманската ритуалност в Свещения закон е изградена около идеята за централна роля на човечеството. Няма мърдане. И Коранът, и Сунната, и мюсюлманското право важат най-вече за него. Тоест продължавам същата нишка на разсъждение. Ако си нарушил „границите на Аллах“ (Коран 4:13) и ти се полага наказание свише, което никой не може да промени – като отрязването на ръката на крадеца, пребиване с камъни за прелюбодейство, камшици за алкохол например, – няма голямо значение дали другите разумни същества във вселените на „Господа на световете“ подлежат на същото. Свещеният закон може да е всеобхватен, но не е безогледен. В него си има приоритети. И извършеното от хора в сферата на човешкото безспорно е един от тях.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33-vtora-chast/

<< Към първа част

Северина Станкева: Наред с руините, които говорят за отминали епохи и които обсъждахме в края на предишния разговор, има и съвсем буквални отломъци, които се натрупват. Когато героите излизат от града си Люмиер, те се оказват заобиколени от останките на предишните експедиции. Ако в Люмиер изтриването се осъществява много романтично с червените листенца и превръщането в пепел, които спомена, то извън него смъртта има точно обратния вид. Няма изтриване, телата се вкаменяват там, където са загинали. Остават и се трупат едни върху други. Има места, на които играчът трябва да се катери по тях. Един от основните въпроси отново е: какво да правим с това натрупване, с разпада? Как се продължава нататък? Независимо дали разглеждаме разпада като личната история на персонажите (това семейство, чиито връзки са много сложни), или като цивилизационен упадък. Какво да правим с отломките, на които сме свидетели? Да стъпим върху тях, да ги оплакваме, да се бунтуваме? Героите се опитват постоянно да надскочат ситуацията си, да се справят по някакъв нов начин с наследството, което заварват. И в първата половина на играта изглежда, че това наследство е героично преодолимо. В последна сметка се оказва поредното завъртане на все същия омагьосан кръг, повторение на музикалната тема.

Миглена Николчина: Огромна култура е залегнала в правенето на „Светлосянка“. Ще дам още една следа, която ми се струва важна именно в този ракурс. В някои от текстовете на песните, които – както стана ясно – са много красиви, е използван окситански, езикът на Южна Франция, езикът на трубадурите, на куртоазната култура. Това са големите поети на Късното средновековие, от които нишката води към Данте и изобщо към новите европейски литератури. Вкарването на окситански в контекста на играта ми се струва още една податка, че тук ние се занимаваме по някакъв начин с целия обхват на френската култура и цивилизация, с всичко онова, което тя е създала – между окситанската поезия и голямата живопис от първата половина на XX век. В играта подчертано преднамерено са представени всички изкуства.  Има например един остров, на който нищо не се случва. Всичко там е бяло и се чува глас, който чете стихотворение. Безплътен, излъчван от пейзажа, превърнат в пейзаж, бял като празен лист…

И всичко това го намираме в руини. Намираме го в красиви, живописни руини, често пъти увиснали в небето, непризнаващи гравитацията, но така или иначе – руини. Последното, което ще добавя към тезата си, е името на града. То не е Париж, въпреки че навсякъде виждаме знакови за Париж сгради и места, включително Айфеловата кула. Името е Люмиер. Люмиер значи „светлина“. Париж е наричан Град на светлината, но също така, в множествено число (което не се чува на френски), това е френската дума за Просвещението. Така че имаме окситанското наследство – началото, Средновековието,  трубадурите, които са от Южна Франция, откъдето са и основните създатели на играта. Труповете из „забравени земи“, за които говориш – дали са от Вартоломеевата нощ, от Френската революция, от други сътресения? Забравени са земите. Има го Просвещението в самото име на града. Просвещението е общоевропейски процес, но Париж е люлката му. Имаме този XIX век, чиято опашка хващаме с разпадането на Бел епок, с „гомажа“… Като разбрах, че се нарича гомаж това изчезване, веднага се досетих, че персонажите са нарисувани.

Северина Станкева: Да, това беше първото ти впечатление, което ми сподели – дали героите не са нарисувани.

Миглена Николчина:  Играта доста дълго отлага осъзнаването, че персонажите обитават „света на платното“. Всъщност сюжетът със своята затвореност в семейната драма също би могъл да бъде привлечен към този реквием на френската цивилизация. С такъв сюжет чисто биологически играта изключва продължение. В картината – да! В картината би могло да има продължение, но извън нея като че ли не. Всичко, което по някакъв начин се доближи до това инцестно семейно ядро, е обречено на изчезване.

Северина Станкева: На мен ми се иска да се върнем към темата за разрухата и разпада. Разказът на това семейство за самото себе си се разпада, умножава се в течение на цялата игра. Същинската ѝ част като че ли започва там, където играчът и героите смятат, че трябва да завърши – с победата над художничката. Оказва се, че тя е крепителка, не разрушителка – всъщност бащата Реноар иска да изтрие платното, а обратното броене е нейният начин да отложи колкото е възможно това. След победата експедицията се завръща в Люмиер, макар и изгубила главния си герой Густав, с когото играта започва, но като същински принцип на реалността бащата се появява и изтрива всичко и всички. След като майката (художничката) е прокудена от платното,  започва битка между баща и дъщеря. Дъщерята дори написва „Тате, пръждосвай се“ (Papa, va t’en) на заплашителния монолит, на който в началото на играта се помества обратното броене.

От своя страна нарисуваните герои, за които тук едва ли ще остане време да говорим, а също са много интересни, трябва да се справят със статуса си на такива. Включително с обстоятелството, че за тях смъртта не е толкова категорична, колкото са (и сме) смятали. Густав, уж представен като главен герой в началото на играта, е убит още в първо действие – много смел ход сам по себе си; не се сещам друга игра да отстранява протагониста си толкова бързо, отвъд обстоятелството, че смъртта му е първата – на пръв поглед, а всъщност поредната – загуба на брата. Или загуба на поредния брат.

Семейството се множи на страшно много герои. Всеки негов член си създава рисувани образи на останалите – двойници. Двойниците образуват собствени взаимоотношения, копие и оригинал постоянно сменят местата си и това разпръскване е невъзможно да се фиксира около какъвто и да било стабилен център. Остава въпросът откъде произлиза всичко това. Има „реален“ факт, който впоследствие функционира като център – синът е умрял, жертвайки се, за да спаси сестра си в пожар, – но оттам насетне е много трудно на играча да прецени на кого от героите да вярва.

И двата края са изключително противоречиви. Изборът е между гледната точка на рисуван герой, който знае, че всъщност не е „истински“ човек, но застава на страната на реалността, и „истински“ човек на страната на фикцията. Първият (Версо, брат, създаден от майката ) смята, че трябва да се изправим срещу трагедията ребром, което практически значи да изтрием самия него и целия свят на Люмиер. Тоест фикционалният герой иска да изтрие света на фикцията. Реалният човек (Алисия, влязла в платното под алтер егото Маел), за когото този свят е убежище, иска обратното – да изтрие за себе си реалността, да се претопи във фикцията. Всъщност няма обективно верен отговор, той зависи от перспективата, а и двете възможности са ужасно мрачни. Защото всеки от тези герои, макар че застава на страната, на която не би трябвало да застане, с това повтаря точно грешките, които иска да избегне. Истинската героиня се превръща в майка си, става новата художничка повелителка на платното, а изображението на брата действа като самия брат, жертвайки се, за да спаси сестра си, и с това разрушава цял свят.

Миглена Николчина: Няма правилен изход, защото играта показва историческата безизходица, липсата на изход. И това е ужасяващото в нея. Все пак има светлина в края на тунела. Ще го предложа, както го виждам, макар и с доза ирония. Преди всичко не става съвсем ясно защо и от  кого е подпален пожарът, в който е загинал братът. Донякъде се разбира, че има гилдия на художниците, към която принадлежат персонажите. Пък имало някаква гилдия на писателите и те взели че подпалили къщата на художниците. В духа на моите изкуствоведски хипотези шегата ми е, че това не е гилдия на писатели в точния смисъл (ако нечий дом е тежко опожарен през последните стотина години, това е домът на поезията), а е гилдия на концептуалистите, които вече не рисуват, а развиват теоретични концепции, към които прикрепят някакви, така да се каже, подпалвачества.

Така или иначе, някой е подпалил дома на Реноар. (Между другото, срещу реалния художник се разгаря някаква доста нелепа кампания в годините преди правенето на играта – движение да бъдат премахнати картините му от музеите.) Но да се върна към завършека на играта. И двата края изглеждат по различен начин мрачни. В единия край братът и сестрата оцеляват, като остават в света на платното. Сюжети за оставане или озоваване във виртуален свят има много, но тук това е свят на живопис, на живописната картина, на живописното платно. Тази разлика много се хареса на колегите ни играчи, които, разбира се, виждат този свят върху монитор. Българската дума живопис тук ми се вижда по-богата на смисъл от френската или английската – тя предполага изобразяването като нещо живо, като изписване на живота…

В другия случай рисуваният брат загива заедно с рисувания свят на Люмиер. Само сестрата се връща при майка си, баща си и другата си сестра в „истинския“ Париж, но Париж е показан като гробище. Братът в реалния свят е мъртъв, сестрата е обезобразена от пожара, не може да говори… Затова, ако бихме могли да гледаме оптимистично на случващото се, аз го намерих в изречение на една от нарисуваните героини, която ще изчезне, ако се избере вариантът с връщане в реалността. Тя казва на Версо, нарисувания брат, че Маел, нарисуваната версия на сестрата, ѝ е обещала – тъй като въпросната героиня никога не е виждала истинския свят – да го нарисува в друго платно в центъра на платното. Тоест има обещание реалността да се появи като картина в картината, в още едно ниво на виртуалност, но това вече да бъде големият реален свят.

За сравнение, когато играх „Принципът на Талос“ (The Talos Principle), направо се скъсах от старание, за да изведа аватара си, който е робот във виртуален свят, към унищожения реален свят. Играта дава опция да останеш в илюзията, наивно вярвайки ѝ, или като един Бодхисатва да останеш съзнателно в нея, но най-трудният финал е да излезеш от илюзорното в грозната действителност. Там обаче това последното го исках. Усещането беше, че има надежда, има работа, която можеш да свършиш. В „реалния“ финал на „Светлосянка“ не виждам такава надежда.

Така че ето какво е моето позитивно заключение. Великото френско изкуство, което правеше Париж център на света, може би вече е в миналото. То не може да се повтори, не може да бъде спасено, както казваш ти, но може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена. Затова за мен игрите са кауза на едно ново изкуство, на нови възможности, които можем да разгръщаме оттук насетне.

Когато с теб проведохме разговор за „Светлосянка“ пред публиката на „През девет земи“, един от слушателите се намеси, за да каже, че е асоциирал името на града с братята Люмиер, които дават начало на кинематографията точно в този период. Един вид, живописта е поставена под въпрос от киното и дилемата е дали сме готови да приемем кинематографията като ново начало, или трябва да браним живописта като такава.

Съгласих се с него. Със сигурност трябва да се има предвид и това. През 1905 г. се случват изненадващо много неща в киното, включително френският филм „Есмералда“, базиран на „Парижката Света Богородица“ от Юго: ето че отсъстващата катедрала се появява при такава връзка! За да превъртим отново времето, Франция е първата страна, в която започва да се пише сериозно за видеоигрите – във френското списание за кино Les Cahiers du Cinéma. Там за първи път (доколкото аз знам) се печата сериозна критика за видеоигри с идеята, че това е ново изкуство. Французите бяха много силни през 90-те години с видеоигрите си, после малко заглъхнаха, а сега, изглежда, се завръщат с пълна сила.

Северина Станкева: Да, този коментар е много уместен, доколкото при видеоигрите се срещат – поне в академичен план, но мисля, че не само – същите стереотипи и нагласи, които навремето са съпътствали появата на киното („как може да говорите за това, това е за панаири, не е изкуство“), а преди това и на фотографията. Това представя една историческа линия на неприемане на новите форми на изкуство, която е ясно проследима и винаги стъпва на едни и същи основания. Иначе в играта има и преминавания от цветно към черно-бяло, които също си струва да се обсъдят, доколкото не следват плътно дихотомията реалност–платно. Има много неща в тази игра – аз само веднъж съм я преполовила, пак ще я играя, вече с оптиката на твоето изкуствоведско тълкуване. И пак ще говорим.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Миглена Николчина original https://www.toest.bg/krasota-i-katastrofa-v-svetlosyanka-ekspeditsiya-33-vtora-chast/

<< Към първа част

Северина Станкева: Наред с руините, които говорят за отминали епохи и които обсъждахме в края на предишния разговор, има и съвсем буквални отломъци, които се натрупват. Когато героите излизат от града си Люмиер, те се оказват заобиколени от останките на предишните експедиции. Ако в Люмиер изтриването се осъществява много романтично с червените листенца и превръщането в пепел, които спомена, то извън него смъртта има точно обратния вид. Няма изтриване, телата се вкаменяват там, където са загинали. Остават и се трупат едни върху други. Има места, на които играчът трябва да се катери по тях. Един от основните въпроси отново е: какво да правим с това натрупване, с разпада? Как се продължава нататък? Независимо дали разглеждаме разпада като личната история на персонажите (това семейство, чиито връзки са много сложни), или като цивилизационен упадък. Какво да правим с отломките, на които сме свидетели? Да стъпим върху тях, да ги оплакваме, да се бунтуваме? Героите се опитват постоянно да надскочат ситуацията си, да се справят по някакъв нов начин с наследството, което заварват. И в първата половина на играта изглежда, че това наследство е героично преодолимо. В последна сметка се оказва поредното завъртане на все същия омагьосан кръг, повторение на музикалната тема.

Миглена Николчина: Огромна култура е залегнала в правенето на „Светлосянка“. Ще дам още една следа, която ми се струва важна именно в този ракурс. В някои от текстовете на песните, които – както стана ясно – са много красиви, е използван окситански, езикът на Южна Франция, езикът на трубадурите, на куртоазната култура. Това са големите поети на Късното средновековие, от които нишката води към Данте и изобщо към новите европейски литератури. Вкарването на окситански в контекста на играта ми се струва още една податка, че тук ние се занимаваме по някакъв начин с целия обхват на френската култура и цивилизация, с всичко онова, което тя е създала – между окситанската поезия и голямата живопис от първата половина на XX век. В играта подчертано преднамерено са представени всички изкуства.  Има например един остров, на който нищо не се случва. Всичко там е бяло и се чува глас, който чете стихотворение. Безплътен, излъчван от пейзажа, превърнат в пейзаж, бял като празен лист…

И всичко това го намираме в руини. Намираме го в красиви, живописни руини, често пъти увиснали в небето, непризнаващи гравитацията, но така или иначе – руини. Последното, което ще добавя към тезата си, е името на града. То не е Париж, въпреки че навсякъде виждаме знакови за Париж сгради и места, включително Айфеловата кула. Името е Люмиер. Люмиер значи „светлина“. Париж е наричан Град на светлината, но също така, в множествено число (което не се чува на френски), това е френската дума за Просвещението. Така че имаме окситанското наследство – началото, Средновековието,  трубадурите, които са от Южна Франция, откъдето са и основните създатели на играта. Труповете из „забравени земи“, за които говориш – дали са от Вартоломеевата нощ, от Френската революция, от други сътресения? Забравени са земите. Има го Просвещението в самото име на града. Просвещението е общоевропейски процес, но Париж е люлката му. Имаме този XIX век, чиято опашка хващаме с разпадането на Бел епок, с „гомажа“… Като разбрах, че се нарича гомаж това изчезване, веднага се досетих, че персонажите са нарисувани.

Северина Станкева: Да, това беше първото ти впечатление, което ми сподели – дали героите не са нарисувани.

Миглена Николчина:  Играта доста дълго отлага осъзнаването, че персонажите обитават „света на платното“. Всъщност сюжетът със своята затвореност в семейната драма също би могъл да бъде привлечен към този реквием на френската цивилизация. С такъв сюжет чисто биологически играта изключва продължение. В картината – да! В картината би могло да има продължение, но извън нея като че ли не. Всичко, което по някакъв начин се доближи до това инцестно семейно ядро, е обречено на изчезване.

Северина Станкева: На мен ми се иска да се върнем към темата за разрухата и разпада. Разказът на това семейство за самото себе си се разпада, умножава се в течение на цялата игра. Същинската ѝ част като че ли започва там, където играчът и героите смятат, че трябва да завърши – с победата над художничката. Оказва се, че тя е крепителка, не разрушителка – всъщност бащата Реноар иска да изтрие платното, а обратното броене е нейният начин да отложи колкото е възможно това. След победата експедицията се завръща в Люмиер, макар и изгубила главния си герой Густав, с когото играта започва, но като същински принцип на реалността бащата се появява и изтрива всичко и всички. След като майката (художничката) е прокудена от платното,  започва битка между баща и дъщеря. Дъщерята дори написва на заплашителния монолит, на който в началото на играта се помества обратното броене: „Тате, пръждосвай се“ (Papa, va t’en).

От своя страна нарисуваните герои, за които тук едва ли ще остане време да говорим, а също са много интересни, трябва да се справят със статуса си на такива. Включително с обстоятелството, че за тях смъртта не е толкова категорична, колкото са (и сме) смятали. Густав, уж представен като главен герой в началото на играта, е убит още в първо действие – много смел ход сам по себе си; не се сещам друга игра да отстранява протагониста си толкова бързо, отвъд обстоятелството, че смъртта му е първата – на пръв поглед, а всъщност поредната – загуба на брата. Или загуба на поредния брат.

Семейството се множи на страшно много герои. Всеки негов член си създава рисувани образи на останалите – двойници. Двойниците образуват собствени взаимоотношения, копие и оригинал постоянно сменят местата си и това разпръскване е невъзможно да се фиксира около какъвто и да било стабилен център. Остава въпросът откъде произлиза всичко това. Има „реален“ факт, който впоследствие функционира като център – синът е умрял, жертвайки се, за да спаси сестра си в пожар, – но оттам насетне е много трудно на играча да прецени на кого от героите да вярва.

И двата края са изключително противоречиви. Изборът е между гледната точка на рисуван герой, който знае, че всъщност не е „истински“ човек, но застава на страната на реалността, и „истински“ човек на страната на фикцията. Първият (Версо, брат, създаден от майката ) смята, че трябва да се изправим срещу трагедията ребром, което практически значи да изтрием самия него и целия свят на Люмиер. Тоест фикционалният герой иска да изтрие света на фикцията. Реалният човек (Алисия, влязла в платното под алтер егото Маел), за когото този свят е убежище, иска обратното – да изтрие за себе си реалността, да се претопи във фикцията. Всъщност няма обективно верен отговор, той зависи от перспективата, а и двете възможности са ужасно мрачни. Защото всеки от тези герои, макар че застава на страната, на която не би трябвало да застане, с това повтаря точно грешките, които иска да избегне. Истинската героиня се превръща в майка си, става новата художничка повелителка на платното, а изображението на брата действа като самия брат, жертвайки се, за да спаси сестра си, и с това разрушава цял свят.

Миглена Николчина: Няма правилен изход, защото играта показва историческата безизходица, липсата на изход. И това е ужасяващото в нея. И все пак има светлина в края на тунела. Ще го предложа, както го виждам, макар и с доза ирония. Преди всичко не става съвсем ясно защо и от  кого е подпален пожарът, в който е загинал братът. Донякъде се разбира, че има гилдия на художниците, към която принадлежат персонажите. Пък имало някаква гилдия на писателите и те взели че подпалили къщата на художниците. В духа на моите изкуствоведски хипотези шегата ми е, че това не е гилдия на писатели в точния смисъл – ако нечий дом е тежко опожарен през последните стотина години, това е домът на поезията – а е гилдия на концептуалистите, които вече не рисуват, а развиват теоретични концепции, към които прикрепят някакви, така да се каже, подпалвачества.

Така или иначе, някой е подпалил дома на Реноар. (Между другото, срещу реалния художник се разгаря някаква доста нелепа кампания в годините преди правенето на играта – движение да бъдат премахнати картините му от музеите.) Но да се върна към завършека на играта. И двата края изглеждат по различен начин мрачни. В единия край братът и сестрата оцеляват, като остават в света на платното. Сюжети за оставане или озоваване във виртуален свят има много, но тук това е свят на живопис, на живописната картина, на живописното платно. Тази разлика много се хареса на колегите ни играчи, които, разбира се, виждат този свят върху монитор. Българската дума живопис тук ми се вижда по-богата на смисъл от френската или английската – тя предполага изобразяването като нещо живо, като изписване на живота…

В другия случай рисуваният брат загива заедно с рисувания свят на Люмиер. Само сестрата се връща при майка си, баща си и другата си сестра в „истинския“ Париж, но Париж е показан като гробище. Братът в реалния свят е мъртъв, сестрата е обезобразена от пожара, не може да говори… Затова, ако бихме могли да гледаме оптимистично на случващото се, аз го намерих в изречение на една от нарисуваните героини, която ще изчезне, ако се избере вариантът с връщане в реалността. Тя казва на Версо, нарисувания брат, че Маел, нарисуваната версия на сестрата, ѝ е обещала – тъй като въпросната героиня никога не е виждала истинския свят – да го нарисува в друго платно в центъра на платното. Тоест има обещание реалността да се появи като картина в картината, в още едно ниво на виртуалност, но това вече да бъде големият реален свят.

За сравнение, когато играх „Принципът на Талос“ (The Talos Principle), направо се скъсах от старание, за да изведа аватара си, който е робот във виртуален свят, към унищожения реален свят. Играта дава опция да останеш в илюзията, наивно вярвайки ѝ, или като един Бодхисатва да останеш съзнателно в нея, но най-трудният финал е да излезеш от илюзорното в грозната действителност. Там обаче това последното го исках. Усещането беше, че има надежда, има работа, която можеш да свършиш. В „реалния“ финал на „Светлосянка“ не виждам такава надежда.

Така че ето какво е моето позитивно заключение. Великото френско изкуство, което правеше Париж център на света, може би вече е в миналото. То не може да се повтори, не може да бъде спасено, както казваш ти, но може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена. Затова за мен игрите са кауза на едно ново изкуство, на нови възможности, които можем да разгръщаме оттук насетне.

Когато с теб проведохме разговор за „Светлосянка“ пред публиката на „През девет земи“, един от слушателите се намеси, за да каже, че е асоциирал името на града с братята Люмиер, които дават начало на кинематографията точно в този период. Един вид, живописта е поставена под въпрос от киното и дилемата е дали сме готови да приемем кинематографията като ново начало, или трябва да браним живописта като такава.

Съгласих се с него. Със сигурност трябва да се има предвид и това. През 1905 г. се случват изненадващо много неща в киното, включително френски филм „Есмералда“, базиран на „Парижката Света Богородица“ от Юго: ето че отсъстващата катедрала се появява при такава връзка! За да превъртим отново времето, Франция е първата страна, в която започва да се пише сериозно за видеоигрите – във френското списание за кино Les Cahiers du Cinéma. Там за първи път (доколкото аз знам) се печата сериозна критика за видеоигри с идеята, че това е ново изкуство. Французите бяха много силни през 90-те години с видеоигрите си, после малко заглъхнаха, а сега, изглежда, се завръщат с пълна сила.

Северина Станкева: Да, този коментар е много уместен, доколкото при видеоигрите се срещат – поне в академичен план, но мисля, че не само – същите стереотипи и нагласи, които навремето са съпътствали появата на киното („как може да говорите за това, това е за панаири, не е изкуство“), а преди това и на фотографията. Това представя една историческа линия на неприемане на новите форми на изкуство, която е ясно проследима и винаги стъпва на едни и същи основания. Иначе в играта има и преминавания от цветно към черно-бяло, които също си струва да се обсъдят, доколкото не следват плътно дихотомията реалност–платно. Има много неща в тази игра – аз само веднъж съм я преполовила, пак ще я играя, вече с оптиката на твоето изкуствоведско тълкуване. И пак ще говорим.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam/

Като заклет читател на фантастика във всичките ѝ разновидности и жанрове прехвърлям през ума си възможни тематични връзки с вярата в Аллах. Имаше навремето един сериал – „Бойна звезда: Галактика“, римейк на по-стария от 70-те години на миналия век. В него човечеството е почти унищожено от расата на роботите сайлони, които в старата версия на сериала са творение на извънземна раса, а пък в последната – човешко. Интересното е, че в сериала военизираните роботи изповядват религия, която, противно на тази на хората, е строго монотеистична. Е, не се казва точно каква…

В една от любимите ми класики пък – „Хиперион“ на Дан Симънс, нещата стават една степен по-конкретни. Разказът се разгръща през XXVIII век и следва структурата на класическите „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър от XIV век. Един от разказвачите поклонници в романа е полковник Федман Касад, роден на Марс, в етническа група, която все още се определя като палестинци. Първият му сблъсък с радикалния ислям се случва на планетата Ком-Рияд. Името ѝ очевидно събира най-доброто от шиизма и сунизма, доколкото Ком, или Кум, днес е главен шиитски град в Иран, а пък Рияд е столицата на сунитска Саудитска Арабия. Там самопровъзгласил се нов пророк обявява джихад срещу господстващата политическа структура, известна като Хегемонията. Типичен екшън герой от добрите, Касад заявява, че Богът на исляма нито би одобрил, нито би позволил избиването на невинни – тук малко ми напомня на Ясер Арафат, когото гледах през 2001 г. в Дамаск да казва по телевизията, че

ислямът не насърчава убийството на нищо живо.

А вселената на Дан Симънс, колкото и владяна от човечеството, допуска наличието на нечовешки разумни раси. Предимно в миналото.

Ако се приземим обратно на Земята, някои от мрачните фантазии на Хауърд Лъвкрафт също съжителстват с вярата в Аллах или поне с негови последователи. Не се ли пръква зловещият Ал-Азиф („Некрономикон“), този магнум опус на окултната литература, в безумните видения на лудия арабин Абдул Алхазред от Йемен по времето на Омеядския халифат? Отстъпник от исляма, Алхазред се прекланя пред уродливите космически извънземни Йог-Сотот и Ктхулу и под руините на безименен пустинен град открива следи от древни космически раси, отдавна посещавали Земята. А пък смъртта му е описана от историка Ибн Халликан, според чийто разказ лудият арабин е погълнат от невидимо чудовище посред бял ден. Забавното е, че такъв историк действително съществува, живее през XIII век и пише история под формата на биографични речници със справки за живота на изтъкнати мюсюлмани.

Малко по-различен е случаят с „Дюн“ на Франк Хърбърт. Ако и светът на планетата Аракис да е антропоцентричен и извънземни – поне такива, каквито очаква популярната представа („нечовешка разумна форма на живот“) – да не съществуват там, имаме множество населени светове, които се подчиняват на трагичния пророчески образ на Пол Атреидски – Муад’Диб. Всъщност може да гледате на „Дюн“ като на наръчник за религиозната терминология на арабски. Махди, „Напътствания от Аллах“, е едно от прозвищата на Пол Атреидски, но и месианската фигура от края на времето в исляма. Джихад е свещената война (но и „върховно усилие“), водена от пустинните племена на фремените, напомнящи на воините на Пророка от VII век в пясъците на Арабия. Шай-Хулуд, пустинният червей, който произвежда космическата подправка меланж, идва от арабското „Нещо от вечността“ (шай’ хулуд). Лисан ал-гайб на арабски си е „езикът на неведомото“ и фремените го използват като название на пророка си. Примерите са десетки и за моя огромна изненада, когато през 1998 г. попаднах в тукашната арабистика, след като вече бях чел „Дюн“, открих, че доста плътно следват арабския. Една от любимите ми препратки е изразът би-лал кайфа, който фремените използват като „Амин!“. Той пък идва от арабското би-ла кайфа („без [да се пита] как!“), фраза, често свързвана в традиционното мюсюлманско богословие с фигурата на Абу л-Хасан ал-Ашари от IX–X век, който я използва, когато го питат как следва да се приемат и тълкуват Божиите качества в Корана. Ей така, без да се пита как.

Само че това е лесната част от разговора за вярата в Аллах в свят (или светове), където е възможно човешкото и извънземното да споделят една вселена. Защото става въпрос за фантастика. По-голямата част от нея може да носи етикета „научна“, но всички знаем, че става въпрос за фикция. Авторите не са мюсюлмани. Затова и могат да се отдадат на симпатична литературна игра, в която ислямът е вторичен, пък бил той и екзотичен играч. В този смисъл е лесно пластовете на въображаемия разказ да съвместят едновременно разговора за наличието на множество светове, разумен живот извън Земята и сферата на човешкото с едно изцяло въобразено, външно възприятие на мюсюлманския монотеизъм. В несериозността на този подход се крие и неговата безопасност.

Съвсем различно е да запретнем ръкави и да хванем (звездния) бик за рогата. Да надзърнем как мюсюлманите възприемат извънземни разумни форми на живот не през призмата на литературната фикция, а в сферата на религиозния закон (шари‘а), право (фикх) и богословието (калам). А с тях шега не бива. Който смята обратното, може да почете например за традиционните, предписани от Свещения закон, наказания за отрязването на ръката на крадеца в Корана („А на крадеца, мъж или жена, отсичайте ръцете за наказание, защото са присвоили – възмездие от Аллах“, 5:38), за отсъждането на убийство чрез хвърляне на камъни (раджм) по поводи като прелюбодейство. Или за богохулство, подигравка с Пророка, отстъпление (ридда) и оскверняване на Корана, да речем.

Сериозността, с която консервативните мюсюлмани възприемат свещените текстове и тяхната способност да определят дадени поведенчески модели, ясно личи в повлияни от Свещения закон държавни законодателни системи като например тези в Саудитска Арабия, Иран или Афганистан. Тъй че към всяка тема в обхвата на Свещения закон мюсюлманите следва да се отнасят с подобаваща сериозност. А не като Салман Рушди, който от 2022 г. носи върху лицето си (и не само) последствието от пренебрежителното отношение към Пратеника на Аллах, впрочем като далечен отзвук от фетвата на аятолах Хомейни срещу него през 1989 г.

Впрочем дали старите религиозни авторитети имат какво да кажат по въпроса?

Та нали съществуването на небесни тела, оттук и на други светове, е наблюдавано още от древността. Луна. Планети. Звезди. Там сигурно живее някой, тъй както Земята е обитаема от човека. От религиозна гледна точка пък, независимо коя е конкретната религия, е изключително важно да се знае дали приложимата религиозна рамка за човека на Земята би била валидна и за възможните разумни обитатели на небесните тела. В християнството дилемата влече след себе си въпроси около наличието на грях и съответно нуждата от изкупление. И дали Христос на земята е един за всички, включително и за извънземните, или се предполагат множество негови въплъщения?

В исляма съответно проблематична е валидността на Свещения закон (шари‘а) в неговата цялост за евентуални разумни извънземни форми на живот. Иначе казано, опростенчески, не просто дали има междузвездни „малки зелени човечета“, а важи ли за тях правилото за задължителната молитва (салат) пет пъти на ден. Или къде извършват задължителното за всеки мюсюлманин ритуално поклонение (хадж) в светите места на исляма. И дали пък евентуални разумни нечовешки форми на живот могат въобще да бъдат отговорни (мукаллаф) от юридическа гледна точка. Или пък, още една стъпка по-нататък, какво ще се случи с тях в Деня на възкресението (йаум ал-кийама) и какви евентуално ще бъдат Раят и Адът за тях – все сложни, но реални въпроси.

Ето го един философ – Ибн Рушд от XII век, познат ни като Авероес, когото тези дни превеждам. Той като че ли не е толкова скептичен. В своето съчинение за съвместимостта между вярата и разума разгръща доста интересен аргумент в полза на философията. Тя, казва Авероес, помага на хората да научат повече за Свещения закон, тоест за религията. Оттук и да забраниш философските книги е „угнетителство“ (зулм, абе направо зулум, както влиза в български през турски) спрямо най-достойните измежду хората и живите същества. Защото – казва той –

най-изключителните измежду живите същества заслужават признание от най-способните измежду хората – това са по подразбиране философите.

И колкото по-величаво е едно живо същество, толкова по-голямо нечестие е невежеството спрямо него. Съчинението е сред най-известните на Авероес. А тук очевидно говори за „достойни същества“ извън човешкия род. Знаем, че коментаторската традиция схваща тези му думи като обозначаващи ангелите и Аллах. Но може да натиснем педала на спекулацията и да кажем, че ако и Аллах да прозира в текста чрез позоваването на Коран 31:13 („Съдружаването е огромен гнет“), останалите живи същества могат да бъдат от всякакъв порядък. Разумни и достойни за признание. Нали?

И за да не си мислите, че си фантазирам, следва да кажа, че текстът на мюсюлманското Свещено писание не е толкова строго отричащ, колкото веднага и прибързано бихме предположили. Даже си е направо двусмислено благосклонен. Още в първата глава (сура) – „Откриващата“ (Ал-Фатиха), тази, която всеки мюсюлманин трябва да знае наизуст, защото е част от задължителната молитва, Аллах е наречен „Господа на световете“ (1:2). На Него „се подчинява всичко на небесата и на земята, доброволно или по принуда“ (3:83). Той е сътворил не само конете и мулетата, и магаретата „за да ги яздите и за украса“, но и „каквото не знаете“ (16:8). Тъй де, ако „каквото не знаете“ се появява в един и същи стих паралелно със земния добитък, може да се очакват и живи твари там някъде, където никой друг освен Аллах не знае. „Синовете на Адам“ са почетени и предпочетени от Аллах „да превъзхождат повечето от онези, които сътворихме“ (17:70). Със сигурност знаем, че измежду тези, които са сътворени и над които Аллах е предпочел човека, са ангелите и самият Иблис, известен още с прозвището Шейтан. Именно в това се състои и неговият бунт (2:34).

Един от най-любимите ми стихове обаче е 42:29:

И от Неговите знамения е сътворяването на небесата и на земята, и на тварите, които там е намножил. Той е способен да ги събере, ако пожелае.

Може да е неясно, но не е и отричащо. На небесата и на земята според някои тълкувания има твари, които сам Аллах е намножил. И това също не си го измислям. Тук „тварите“ са обозначени с думата дабба в арабския оригинал. Обикновено означава „добитък“, „добиче“. Разбира се, с по-общо значение на „твар“, „живо същество“, па понякога и „звяр“. Като в онези свещени текстове от Корана и Сунната, в които се говори за „Звяра от земята“ (Дабба мин ал-ард, „от земята едно животно“, Коран 27:82), който в края на времето, преди настъпването на Съдния ден, се появява почти като зверовете от виденията на библейския пророк Даниил или Откровението на св. Йоан Богослов.

За да не ме обвините, че нещо притурям върху традицията, има и големи тълкуватели, които мислят като мен. Вземете един Аз-Замахшари от XI век. Името идва от родното му място Замахшар в Иран, само че пътува много, както често правят учените тогава, че по някое време даже се установява в Мека. Толкова е начетен, че носи прозвището „Съсед, Приближен на Аллах“ (Джар Аллах). И в най-известния му коментар на Корана, т.нар. Ал-Кашшаф („Разкриващия“), той разсъждава също върху предполагаемите „небесни добичета“ от стих 42:29. Може ангелите – мир тям! – да се движат като птиците, пише Аз-Замахшари. А пък въобще не е невъзможно в небесата Аллах да е създал някаква небесна жива твар, която да ходи по тях, тъй както хората ходят по земята,

Пречист е Той, който създава различни видове същества, онова, което знаем, и онова, което не знаем!

Тази небесна жива твар си я нарича направо „животно“ (хайауан), откъдето на български е дошло хайван. Разбирайте, голям небесен хайван. Същото мнение се споделя и от друг голям коментатор, Фахр ад-Дин ар-Рази в „Ключове към неведомото“ (Мафатих ал-гайб), като тук „неведомото“ е същото като гайб в Лисан ал-гайб от „Дюн“. И при него откриваме темата за Аллах, който може да е създал „различни видове живи твари (хайвани!), които ходят по небесата така, както хората ходят по земята“. Да удължа и аз още малко интерпретативната нишка: ако в някои тълкувания е възможно „добиче“ (дабба) да обозначава и ангелите, и хората, и не само, то защо хайауан да изключва разумност?

Колегата му Ал-Куртуби („от Кордоба“) от XIII век обаче е по-скептичен. Няма такива неща в неговия коментар. Сигурно защото цитира много ранен коментар, може би първия запазен, този на Муджахид от VII – началото на VIII век, който бил казал, че „добичетата“ от въпросния стих са живи същества и се имат предвид ангелите и хората, и то на земята. Е, не сме оставени съвсем без никакви „извънземни“, доколкото за ангелите също се предполага, че обитават пространството над земята, някъде в небесата. Съществуват и други гледни точки – животните и насекомите в земното небе, гигантски животни в небето, някъде над видимата му част, че дори и животните в Рая.

В Коран 52:4 пък се говори за „посещавания Дом“. Много интересно, в признатия за авторитетен превод на български език от Цветан Теофанов имаме бележката към този стих, че „посещаваният дом“ тук е или храмът Кааба, или „небесното място, което ангелите обхождат“. Бележката е неслучайна, доколкото загатва за споменатите в достоверно предание от Пророка хиляди ангели, които се молят в свято място на небето, подобно на земната мюсюлманска светиня в Мека. Оттук пък и имало популярно предание, че по една свещена Кааба съществува във всяко едно от седемте небеса, където техните жители (ахл) ходят на поклонение. А пък „жителите“ може да бъдат не само ангели, нали? Коментатори добавят още, че „световете“ от Коран 1:2 могат да бъдат огромен брой, като някои предания говорят, че светът на хората и джиновете (не забравяйте, че те не са ангели, имат особен статус и са направени от огън според стих 15:27) е един от тях, ангелите живеят във втори, но извън това има още десетки хиляди, в които само Аллах знае кой живее. В стих 65:12 се добавя допълнителна възможност за други светове. „Аллах е, Който сътвори седем небеса, и от земята – също толкова“ допуска не само небесата да са седем, но и земите.

Ал-Куртуби, колкото и да е консервативен спрямо „небесните животни“, се опира на колегата си от XI век Ал-Мауарди, онзи същия, когото ИДИЛ използва като аргумент за властовата легитимност на Абу Бакр ал-Багдади, просто защото е един от най-известните политически теоретици на исляма. Ал-Куртуби очертава картина, при която седемте земи съществуват, подобно на небесата, една над друга, отделени от огромно разстояние, а във всяка от тях има обитатели (суккан). А пък тълкувателят Ал-Кауаши от XIII век добавя, че тъй както във всяко от небесата има ангели, така и във всяка от седемте земи има създадени хора (ахл), които имат свои собствени чудни качества. Че даже и според предание на Пророка във всяка земя имало по един Пророк като Мохамед, по един Адам, по един Нух (Ной), по един Ибрахим (Авраам) и пр. За всички, които се интересуват повече, по темата има чудесни неща на Шоайб Малик, Йорг Детерман и Парандис Таджбакш¹. За да не останете с впечатлението, че откриваме топлата вода, когато разлистим дебелите средновековни коментари на Корана и Сунната. Макар че откриването на топлата вода в някои квартали на София лятоска си е направо небесно откровение само по себе си.

Ала все пак трябва да сме почтени към изворовия материал, колкото и понякога да ни се ще да си изфантазираме нещо ей така, за забавление, с риск да си навлечем гнева на правоверните. Общото мнение е, че разумните същества във вселената – оттук и такива, които са религиозно задължени и отговорни (мукаллаф) по религиозния закон – са ангелите, хората и джиновете. Измежду тях ангелите и джиновете някак съответстват на дефиницията за „разумен, извънземен (донякъде)“ живот. Оттам нататък не са изключени възможности за наличие на множество светове, населени с техните обитатели, които евентуално да са разумни (оттук и отговорни по Свещения закон). Но както завършва всяко уважаващо себе си изказване в мюсюлманското право, Аллах знае най-добре!

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/poslednata-predavka-dokude-shte-stigne-nikola-tsolov/

На 27 август 2026 г. Никола Цолов стана първият българин, успял да седне зад волана на болид от Формула 1 в рамките на официални тестове. Той направи обиколки на легендарната писта „Енцо и Дино Ферари“ край Имола с автомобил на Racing Bulls – младшия тим в империята на Red Bull. След този исторически момент логичните очаквания са до края на 2026 г. да запише участие и в официална петъчна тренировка по време на състезателен уикенд от световния шампионат. Голямата цел обаче е през 2027-ма да го видим като редовен пилот на стартовата решетка – на самия връх в света на високите скорости.

За хората, които не следят отблизо моторните спортове, може би е трудно да разберат мащаба на това постижение.

България никога не е имала особени традиции в автомобилните пистови надпревари. Историческите изключения са по-скоро в сферата на ралитата – с пилоти от ранга на Илия Чубриков и Димитър Илиев – и много по-рядко в състезанията с болиди с открити колела (open-wheel).

В картинга през годините България е имала талантливи състезатели като Николай Върбицалиев (днес мениджър на Никола), а Пламен Кралев и Владимир Арабаджиев стигнаха до международни серии (съответно GP2 и Auto GP), но носеха по-скоро моментна тръпка на гордост за родните фенове, без реална възможност за пробив на най-високото стъпало. В мотоциклетизма нещата винаги са изглеждали малко по-обещаващо благодарение на успехите със супербайкове на Богдан Николов в миналото и на Мартин Чой днес. Обикновено обаче българските постижения са били в по-нишови дисциплини, като мотокрос, супермото и ендуро, където днес световния си пробив прави Теодор Кабакчиев.

Постиженията на всички тези спортисти заслужават огромно уважение, но значимостта на никое от тях не може да се сравнява с успеха на Цолов.

Никола е състезател в картинга още от дете и бързо става ясно, че границите на страната са тесни за таланта му. Когато започва да кара в Европейския шампионат по картинг, потенциалът му бързо привлича внимание. Двукратният световен шампион във Формула 1 Фернандо Алонсо го кани да карат заедно в маратонска надпревара за издръжливост, а впоследствие му подава ръка, осигурявайки му място в испанската Формула 4, в екипа на Адриан Кампос – мениджър с доказано око за бъдещи шампиони.

Никола доминира напълно в дебютния си сезон във Формула 4 и заслужено си печели сравнения с връстника си Андреа Кими Антонели, който по същото време изпреварва конкуренцията в италианския шампионат. Тук обаче пътищата им се разделят стратегически. Докато Антонели преминава през следващото стъпало – Формула Регионал (FRECA), Никола и мениджмънтът му вземат смелото решение да се хвърлят направо в дълбокото: преход директно към Формула 3 – една от сериите, която подгрява публиката в уикендите, когато има Формула 1.

За неопитния наблюдател този пропуск може да изглежда като бърз напредък, но разликата е драстична. Формула Регионал служи като мост, където пилотите свикват с по-тежки и по-мощни коли. Скачането от Формула 4 (където автомобилите са с около 160 к.с.) директно във Формула 3 (с 380 к.с. V6 двигател и масивна притискаща сила) е истински шок за тялото и предизвикателство за стила на шофиране.

Първият сезон във Формула 3 е тежък за Цолов и за момент навява спомени за лимита, достигнат навремето от Кралев и Арабаджиев. Никола обаче навлиза в тази състезателна джунгла едва тийнейджър и с минимален опит с такъв тип машини. Първите му точки идват едва в края на неговата дебютна година. В следващия сезон обаче той печели съботния спринт в Княжество Монако – пистата, която се смята за най-големия тест за хладнокръвие и прецизност.

След Монако психологическата бариера пада. Редят се още победи, а за третата си година във F3 Цолов се премества в добре познатия си отбор на Campos Racing и – което е още по-важно – започва да кара с цветовете на академията на Red Bull. Това е същата структура, създала шампиони като Себастиан Фетел и Макс Верстапен.

2025 година се превръща в триумф за Никола Цолов. Той печели основното състезание в Монако със смазваща преднина и след серия от силни уикенди завършва като вицешампион във Формула 3. Първото място може би също щеше да е възможна цел, ако не беше дисквалификацията му в Австрия поради нарушение на строго техническо изискване за дебелината на пода на автомобила , под чийто удар през годините са попадали дори гиганти във Формула 1 като Mercedes, Ferrari и McLaren.

Въпреки изпуснатата титла постижението му осигурява заслужено място във Формула 2. А там Никола започва да плува в свои води от самото начало.

Цолов открива сезона през 2026 г. с победа в основното състезание на коварната писта „Албърт Парк“ в Мелбърн. Добавя към актива си спринта в Маями, отново превзема Монако (за трета поредна година!) и взема реванш на „Ред Бул Ринг“ в Австрия. Черешката на тортата са двете му победи на пистата „Силвърстоун“ във Великобритания. Начело на временното класиране, пред фаворити като Габриеле Мини и Рафаел Камара, Никола Цолов съвсем основателно кара феновете си да мечтаят той да стигне до Формула 1.

Мечта или реален шанс?

Дали обаче мястото на Цолов във Формула 1 е гарантирано? Или за пореден път падаме в познатия български капан да издигаме състезателите си в култ по време на младежките им години, за да ги сринем при първата грешка? Всички помним как Григор Димитров премина през целия спектър от народна любов до язвителни подигравки; как постоянството на Димитър Бербатов в „Манчестър Юнайтед“ беше подлагано на дисекция; или как волейболният ни национален отбор биваше обиждан в социалните мрежи след някой по-колеблив мач само година след като беше посрещнат на ръце след второто място на Световното във Филипините.

Това е горчива особеност на спортната ни култура (а и не само спортната, ако си помислим, примерно, за отношението към DARA, преди да спечели „Евровизия“ и след това) – да се обръщаме срещу своите при първата трудност и да ги хвалим само в дните на триумф. В професионалния спорт на подобно отношение се гледа с лошо око. Смисълът на подкрепата е да бъдеш зад спортиста, когато е трудно. Когато печели, е лесно за всеки.

Никола Цолов е изключителен талант, но дали ще стигне до самия връх не зависи единствено от темпото му на пистата.

Първата причина за високата ми оценка за него е финансовият контекст. Никола започна кариерата си при хронична липса на ресурси – за разлика от конкурентите си. Доколкото мога да преценя от публично достъпна информация, семейството му не е бедно спрямо българските стандарти, но повечето му съперници идват от мултимилионерски фамилии с огромно влияние. Бащата на Кими Антонели е бивш GT състезател с контакти в тази сфера, а синът му беше финансиран от Mercedes още от детска възраст. Ландо Норис и Оскар Пиастри са подкрепяни от изключително заможни семейства, а Йос Верстапен даде на сина си Макс безпрецедентна методическа и материална подготовка. Никола притежаваше неоспорим потенциал от малък, но без намесата на Фернандо Алонсо кариерата му можеше да приключи преждевременно. Алонсо обаче е прагматик – той не влага името и парите си в пилоти без перспектива. Същото важи с още по-голяма сила за д-р Хелмут Марко. Човекът, който ръководи младежката програма на Red Bull, е известен с безпощадния си подход – той без колебание освобождава пилоти и задържа само онези, които вижда като бъдещи световни шампиони.

Втората причина са самите резултати. Доминацията във Формула 4, серията от победи в Монако и фактът, че още в дебютния си сезон във Формула 2 Никола се бори за титлата, го поставят в категорията на феномени като Шарл Льоклер и Джордж Ръсел. Това вече не е просто български пилот, подкрепян от сънародниците си по патриотични подбуди, а един от най-търсените млади състезатели на планетата.

Третата причина е начинът, по който той печели. Макар все още да изпитва леки колебания в чистата скорост за една обиколка по време на квалификация, Никола разви едно от най-ценните умения в съвременния автомобилизъм – той е т.нар. tire whisperer („властелин на гумите“). Никола успява да съхрани структурата и температурата на гумите до съвършенство, запазвайки ресурс за атака в последните обиколки, когато съперниците му вече „се пързалят“. Към това трябва да добавим и изключително агресивния му стил в директните единоборства. Понякога тази агресия прекрачва границата, водейки до контакти и съответно до наказания (често при спорни ситуации), но именно непримиримият характер на Никола го прави опасен за конкурентите му на пистата.

В същото време стартовете в Унгария и Мадрид показаха, че тази непримиримост може да бъде и слабост – нежеланието да се приберат сигурните точки и рискованите маневри за позиции, които не са жизненонеобходими, вероятно направиха интригата за титлата във Формула 2 по-голяма, отколкото можеше да бъде. Това е нормално, когато говорим за млади пилоти под напрежение, но и слабост, която за в бъдеще ще трябва да бъде отстранена, без обаче да се загуби естественият за всеки състезател хъс за печелене на позиции.

Кадровият пъзел във Формула 1

Какво обаче е бъдещето? На всички ни се иска Никола да достигне до Формула 1. Талантът обаче, макар и необходим, сам по себе си не е достатъчен.

Пример за това е Алекс Палоу – пилот с феноменално умение да пази гумите, подобно на Никола. Палоу стана петкратен шампион в американските серии IndyCar, но така и не получи реален шанс за титулярно място във Формула 1 просто защото не попадна в правилната програма в правилния момент.

Най-логичният път за Никола минава през Racing Bulls. За да се освободи място там обаче, Red Bull трябва да пренаредят пилотите си. Дебютантът Арвид Линдблад се представя силно и зад него стои влиятелната британска лобистика в моторспорта. В същото време Лиъм Лоусън прави много силен сезон и уволнението му изглежда слабо вероятно. Някой от тях да бъде повишен с изпращане в основния отбор на Red Bull Racing също е трудна задача, тъй като Макс Верстапен е сърцето на цялата империя, а Исак Хаджар се утвърждава като идеалния втори пилот.

Вариантът Никола да бъде отдаден под наем на друг отбор във Формула 1 е сложен. Red Bull е технически обвързан с Ford за новите си задвижващи системи от 2026 г., докато останалите отбори са свързани с конкуриращи се гиганти като Mercedes, Ferrari, Audi, Honda или General Motors (с марката Cadillac).

Ако Никола спечели титлата във Формула 2, правилата на FIA му забраняват да остане в тази категория. Тогава пред него се разкриват няколко пътя:

1. Резервен пилот във Формула 1: Работа в симулатора на Red Bull, присъствие във всеки бокс и участия в петъчните тренировки. Това го позиционира идеално за неочаквана рокада, но за феновете (а и за самия него) това ще бъде година на пасивно и тягостно очакване.
2. Преминаване в друг елитен шампионат: Временна крачка встрани, която обаче държи състезателния рефлекс буден. Вариантите тук са японската Super Formula (където колите по скорост са най-близо до F1), класът Hypercar в Световния шампионат за издръжливост (WEC) и навлизащата в изцяло нова, по-мощна ера Формула Е.

Преминаване в американския IndyCar изглежда по-малко вероятно – макар шампионатът да е изключително атрактивен, опитът с Палоу показва, че презокеанският преход прави завръщането към Европа и Формула 1 почти невъзможно.

Най-елегантният вариант остава раздвижване на пазара: Лиъм Лоусън да премине в друг отбор от решетката (тъй като шансовете му за завръщане в основния тим на Red Bull са ограничени заради недобрите му резултати през 2025 г.), което отваря свободно място в Racing Bulls. Това е най-реалистичният сценарий Цолов да влезе във Формула 1 още следващия сезон.

Наследството на един специален талант

Каквото и да се случи оттук нататък в тази шахматна партия, направеното от Никола Цолов вече е безпрецедентно за българския спорт. Феновете му дължат подкрепа не само в дните на триумф, но и тогава, когато резултатите не са такива, каквито им се иска.

Преди много години легендарният рали пилот Илия Чубриков издаде мемоарната си книга „От Бичкинята до Монте Карло“, описвайки пътя от родния си край до най-престижното рали в света. Никола Цолов кара на писта, но с трите си победи по улиците на Монако, когато над „Ла Кондамин“ звучеше българският химн, той символично довърши пътя, започнат от бай Илия.

Никола изкачи българския автомобилен спорт на върхове, за които допреди броени години българските почитатели на моторните спортове не са смеели и да мечтаят. И го стори, разчитайки предимно на собствения си талант и характер – което прави цялата история още по-красива. А най-хубавото е, че най-вълнуващите глави от нея може би тепърва предстои да бъдат написани.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ostani-do-kraya/

Концепцията, че майката е не просто обгрижващ възрастен, а източник на обич за бебето или малкото дете и ключов посредник между него и света, е описана научно за първи път през 40-те години на ХХ век. Тогава редица наблюдения на педиатри и психиатри водят до идеята, че дори безупречното задоволяване на медицинските и физиологичните нужди на едно бебе или малко дете не може да предотврати негативите от институционалните грижи и че връзката с обгрижващите възрастни всъщност е неделима част от развитието на детето. Оттогава теорията е изследвана и прецизирана през годините и днес стои в основите на семейно ориентираните грижи, включително в практиките, които насърчават родителското присъствие по време на болнично лечение на деца.

В България обаче все още често нуждата от лечение става причина за разделяне на семейства. Това се превръща в особено сериозен етичен въпрос, когато става дума за продължително лечение или за грижи в края на живота. Причините са сложни и обхващат както остарялата и неподходяща инфраструктура, така и остарелите практики и нагласи. 

Зад всички сложни проблеми обаче стоят човешки истории. В случая – най-тежките, които героите на тези истории са преживели.

Елица*

Срещам се с родителите на Елица пред входа на центъра за настаняване от семеен тип, в който тя живее, а те я посещават почти всекидневно. Носят голяма чанта с вещи – активна гимнастика, играчки, консумативи. Познах родителите отдалеч, макар никога да не ги бях виждала. 

Елица е на две години. Дълго чакано дете от следена под лупа бременност. Ражда се обаче с множество проблеми, които изискват както редица активни медицински интервенции, така и постоянни специални грижи. 

До последно смятахме, че всичко ще е наред. Бяха ни казали само, че може да е с по-ниско тегло. Първия път, когато ми я дадоха, я бяха повили и почти нищо не се виждаше от нея. По-късно я взеха и едва тогава разбрах всичко,

разказва майката. Елица има лицеви изменения, които са добре познати на медицината. На популярен език се наричат заешка устна и вълча уста. Наред с тези иначе решими проблеми обаче момиченцето има аномалии на опорно-двигателния апарат, както и на вътрешните органи, заради които лекарите прогнозират, че ще живее не повече от две седмици. 

„Бяхме в шок“, споделя баща ѝ. 

Двете седмици обаче отминават, бебето преживява животоспасяваща коремна операция и след още известно време, прекарано в отделението по неонатология, социалните препоръчват, а съдът решава официално да изведат Елица от семейството и да я настанят в Център за настаняване от семеен тип. Аргументът е, че там може да се полагат медицински грижи за деца в тежко състояние и момиченцето ще има шанс да наддаде на тегло, да се стабилизира и да се извършат поредица от операции, които да направят живота му възможен. Центърът за настаняване е в друг град, на около 200 км от дома на семейството. „Ходехме да я видим всеки вторник“, припомня си бащата. „Освен един, когато имаше грип. Тогава я видяхме само през стъклото“, допълва майката. 

Докато ми разказват историята си, родителите си играят и паралелно говорят с малката Елица. Тя не изглежда като повечето двегодишни деца. През носа ѝ минава тръбичка – това е сондата, през която се влива специалната медицинска храна. Момиченцето е по-малко, едва около 7 килограма, а ръцете и крачетата му не са развити както на повечето му връстници. 

Но когато баща му говори – тихо и бавно – то го слуша с огромно внимание. 

Питам ги дали ги разпознава. „О, да. И не само това. Преди идвахме вечер след работа, към 5 часа. Сестрите казват, че като наближи този час, започва да се върти“, разказва бащата. „Чака ни“, пояснява майката и започва да закача детето: „За теб говорим, мамо…“

Как си говорят Елица и нейните родители – малък момент на нежност в едно кратко аудио:

Разговорът ни се провежда в центъра за настаняване от семеен тип, в който Елица е преместена преди около година от по-далечния град. Този е само на няколко километра от селото на родителите, а екипът подкрепя семейството да бъде заедно колкото може повече. С активното им съдействие родителите получават разрешение от Отдела за закрила на детето дъщеря им да гостува в семейния им дом. И все пак посещенията на Елица в дома на собственото ѝ семейство са рядкост. Надеждата на родителите е, че дъщеря им ще укрепне достатъчно, за да бъде оперирана и да започне да се храни без сонда – това е пътят ѝ към прибиране у дома. 

„Гледането е тежко“, отбелязва някак неочаквано майката, а бащата допълва: „Проблемът е, че за деца с тежки увреждания няма много варианти – например дневен център, където да можеш да го заведеш през деня… и може би ще бъде много трудно…“ 

Ще бъде много трудно, аз вече съм го осъзнала,

слага точка на емоционалното отклонение майката. Двамата се връщат към практическите въпроси около организирането на операциите на малката Елица. „Това много се проточи, бавно става – споделя баща ѝ. – Просто искаме да си я вземем у дома.“ 

Диана и Ида

С Диана се срещам, за да проведа най-трудния разговор – този, в който родителите си вземат у дома само въпросите и съмненията. Аз задавам твърде малко въпроси – майката има достатъчно. Историята се излива от Диана, сякаш в последните месеци само е чакала някой да бъде там, за да я чуе: 

„Много ми е противоречиво все още усещането дали имам свободата да разкажа за това, което ни се случи, защото имах близначета. И историята с двамата е много различна. Знам, че има родители, които са изгубили единственото си дете, и за тях е още по-тежко. Аз имам и едно по-голямо дете и успявам някак си да разделя тези две вселени. Едната вселена е нашето ежедневие, в което аз имам моите две момчета, за които да се грижа, които да обичам, и мога да функционирам нормално. Другата са моментите, в които мога да притихна, в които съм сама, и тогава преминавам отново през всичко, което се случи. 

Близнаците ми се родиха преждевременно, почти в 34-тата седмица. Малкото ми момиченце Ида се роди първо. Тогава не разбрах, че се е наложило реанимиране – аз чух проплакването и след това я отведоха, без да ми я покажат дори. Минута по късно се появи малкото ми момченце Йоан. Видях го за секунди, след това отнесоха и него. 

Часове по-късно се появи една лекарка, която ми се скара защо съм тръгнала да раждам в тази болница, в която неонатологията не е на необходимото ниво. Трябваше да дам съгласие да извозят малкото ми момиченце към специализирана неонатология с повече възможности за поставяне на сърфактант. След още известно време я доведоха с креватчето, за да си я видя. Това беше първата ни среща, но тя спеше, а аз бях все още на легло, не успях дори да я докосна, преди да я преведат в другата болница. По-късно преведоха и Йоан. 

Близо седмица се обаждах всеки ден за информация. След като ме изписаха, една събота беше, ги видяхме, като тогава не беше ден за свиждане. Мънички ми се сториха, безкрайно най-сладките и красиви бебчета. Дори не ми мина през ума да попитам дали мога да си ги пипна по ръчичките… Просто ги гледахме. 

На следващия ден ми се обадиха. Ида беше получила гърч. След това изпадна в кома. Тази кома продължи пет месеца и няколко дни. 

И така, в първите може би 6–7 дни повечето лекари там подаваха някакъв вид успокоение, че е възможно комата да е и заради успокоителните. След като направихме образно изследване на мозъка обаче, стана ясно, че е пострадал необратимо. И след това за мен започна едно продължително свободно падане в някакво неясно пространство. Сякаш нямах силата да попитам и да ми обяснят малко повече, тоест беше едно такова просто дълго изчакване без яснота на какво мога да се надявам. 

Йоан го изписаха някъде на 40-тия ден. Давам си сметка, че те се опитваха да ги задържат близо един до друг. Тоест наистина имаше някакви неща, които усещах, че правят отвъд медицината, за да има някакво успокоение и за нас като родители, и за тях двамата. Въпреки стъклената преграда на кувьозите се опитвах да давам цялата си обич и знам, че и бебчетата ми го усещаха. 

Лекарите от неонатологията ми позволяваха да оставям малки предмети и играчки в кувьоза – осветени дрешки, икона, играчки, подаръчета за Коледа, музикална парцалена кукла, която Дядо Коледа подари на Ида, ангелче. Разбира се, винаги пакетирани в стерилизиран плик. Опитвах се да бъда най-добрата възможна майка за малкото време, което имахме заедно. 

И обичта беше там. 

Това беше един голям урок по сила и обич, който с малката ми Ида споделихме. Вечер си представях, че я погалвам, че съм до нея и ѝ пожелавам главичката и сърчицето ѝ да са здрави, изпращах обич и знам, че усещаше това.

Ходех на регулярните свиждания два пъти седмично, които са по около час. Тогава и всички други родители на бебенца в отделението са там, а лекарите минават и дават информация. Опитвах се да ходя и още веднъж-два пъти в седмицата в някакви следобедни часове през уикендите например, в повечето случаи са ме допускали. Все пак се съобразявах кой е дежурен лекар, и не стоях дълго.

Вече беше може би на третия месец, когато видях, че една от сестрите безкрайно нежно и опитно погалва и гушка в кувьоза и другите бебчета, както и моето. И всъщност това беше моментът, в който си дадох сметка, че мога да не подавам само ръчичката, а може би мога да я погаля по главичката. Но разговорът докъде може да стигне контактът помежду ни всъщност никога не е воден. Това може да е моя грешка, мой пропуск. Но просто когато наистина всеки ден по телефона чуваш колко е сериозно положението, се страхуваш да не навредиш. 

Точно на Нова година бяхме с мъжа ми при кувьоза и тогава при нас дойде заместник-директорът на болницата. Имахме ужасен разговор. Той ни намекна, че трябва да решим какво да правим, защото това може да продължи твърде дълго. Че в някакъв момент може да започнат да се образуват декубитални рани и да е много тежко да се гледа. Този разговор не бива да се случва така на никое семейство, на такова място, по този начин… 

Ние всъщност до този момент не бяхме осмислили какво означава „много лоша прогноза“, макар някои от лекарите да бяха опитали да ни намекнат, че в един момент сърчицето ѝ ще се предаде. 

В деня, в който се случи най-лошото, беше обявена някаква грипна ситуация. От отделението ми казаха, че предпочитат да не ходя, но аз настоях, защото бях ваксинирана. 

Всъщност слава богу, че отидох, защото постоях малко по-дълго време. Имаше едно потрепване на очичките, особено когато я погалвах, и мисля, че наистина си беше някакъв вид реакция на душичката, че съм близо до нея. 

Когато отидохме в деня, след като Ида отлетя, всъщност беше първият път, в който я прегърнах. Нещо, от което през цялото време много ме беше страх, и се чудех дали ще намеря силата да го направя. Но всъщност дори не се замислих. Това беше най-правилното и истинско нещо, което можех да направя в този наш път заедно.“

Христо

Никое общество не е изградило система, която да подготвя родителите да погребват децата си, защото това противоречи на естествения ход на живота. Но всичко е много различно, когато тези хора получават подкрепа в процеса,

казва Христо към края на интервюто ни. Той е лекар. Млад лекар, защото в тази професия се учи дълго, затова се остарява бавно. Христо е известен като д-р Христов и е анестезиолог, работи като детски анестезиолог и реаниматор, бил е най-младият координатор по донорство. Говорим с д-р Христо Христов как в една недружелюбна система да се намери балансът между нуждата от медицински грижи и нуждата от родителска подкрепа на децата пациенти, когато липсват условия да бъде откликнато едновременно и на двете. Особено когато тези пациенти са в края на живота си. 

„Аз съм работил в интензивно отделение, където родителите са придружавали детето, и беше много хубаво“, разказва д-р Христов. По думите му, това е по-скоро изключение, тъй като в повечето лечебни заведения нито интензивните отделения са пригодени да посрещнат придружител, нито медицинският екип се чувства спокоен да работи в присъствието на родител. Според анестезиолога липсва опит с тази практика: 

Всъщност родителите са спокойни, защото знаят какво се случва с детето им, какво правим, то спало ли е, яло ли е, боли ли го, тъжно ли е – родителят е там и вижда, и може да бъде от полза за детето си. 

Доверието между родители и медици е компрометирано, смята д-р Христов, и това създава допълнителни пречки. „Много лекари в България не са виждали грижа за пациента вкъщи и не вярват, че такава грижа може да бъде полагана както трябва“, смята той. „Имаше едно дете, което беше престояло в болницата две години – разказва още лекарят. – Колегите бяха осигурили апаратура, с която да може да си отиде вкъщи, но не намираха сили да го изпратят у дома, защото ги беше страх, че вкъщи то ще умре.“ 

Тази история завършва с успешното събиране на семейството. Пътят минава през упорита работа на екипа с родителите, за да се обучат и да могат в своето село, на часове път от лекуващия екип, да отговарят на нуждите на детето си. „Да, това дете ще трябва да влиза в болница. Няма да е лесно. Но ще има качествено време у дома със своето семейство“, убеден е д-р Христов. 

При тежки състояния, когато медицината изчерпи възможностите си за активно лечение и стане ясно, че повече нищо не може да се направи за излекуването на едно дете, фокусът на грижите се измества към неговото семейство. Според д-р Христов, когато едно заболяване е в терминален стадий или е настъпила мозъчна смърт, медиците трябва да бъдат честни с близките, да ги подготвят и да им осигурят време, подкрепа и възможност да прекарат последните си часове заедно в спокойствие и с достойнство. „Имали сме случаи, в които сме чакали някой от семейството да се прибере от чужбина. Или да го обсъдят помежду си, да съумеят да го осмислят и да се сбогуват“, споделя той. 

В много случаи обаче такова време „заедно“ просто няма как да се осъществи пълноценно в нашата система. „Общественият разговор, който липсва, е какво всъщност е в най-добрия интерес на детето, когато медицината не може да го излекува – дали да прекара останалата част от живота си в кувьоз, или в болнична стая, защото това би му осигурило повече дни, или да има по-малко време, което обаче да прекара със семейството си. Този въпрос няма лесен или еднозначен отговор, но за да бъдем честни към семействата, трябва да започнем да го поставяме.“

* Имената на родителите и децата са променени.