Tag Archives: общество

Те пораснаха, Преходът – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/te-porasnaha-prehodut-ne/

Автори: Александър Детев и Мария Бабикян

Тя е родена през 90-те. От малка знае, че е дете на Прехода. Само че тя вече порасна – пораснаха мечтите и целите ѝ, както и представата ѝ за света. Само Преходът не порасна. Той си стои там. Или вече го няма? Никой не знае. Когато пита по-големите, те не ѝ дават категоричен отговор.

За малцина Преходът все още дава надежда – надежда, че предстои онзи знаменит момент, в който той ще приключи и слънцето ще изгрее. За повечето обаче Преходът е извинение – за неуспехите, безотговорността, апатията. За трети пък е затворена страница и е време да се погледне напред.

Та… къде е Преходът? Свърши ли, или още си битува около нас? Тя реши да потърси отговорите на тези въпроси в своето семейство.

Дядото

Той е роден през 1932 година. По призвание и професия е морски капитан, обиколил е света и никога не е избягал. Не спира да чете книги и да разказва за живота си през комунизма със спомени, които звучат пресни като вчерашни: „Всички бяха еднакво бедни, аз съм пътувал като капитан на кораб за 2 долара на ден“, спомня си той.

В гласа му личи болката от всички несправедливости на режима. Казва, че е щастлив, че сме се разделили с редица от тях: „Разделих се с радост с гледането на съветски филми задължително два пъти в седмицата. Чакането на безкрайни опашки за продукти, които липсваха, от които хората имаха нужда. А после трябваше да ходиш задължително на манифестация – задължително да празнуваш и почиташ бедността и страха си. Разделихме се със забраната да влизаш в храм. Вече не е задължително членуването в чавдарска, пионерска и комсомолска организация – просто те не съществуват вече.“

После идват промените и раждат ентусиазъм – опияняващ ентусиазъм: „След 10 ноември народът беше въодушевен и изпълнен с очакване за края на комунизма. Бяхме на площадите и скандирахме. Помня го добре: „И преди, и сега БКП е мафия!“, викахме го с цяло гърло, докато думите не започваха да се сливат в едно. Не разочарованието настъпва постепенно – бяхме излъгани.“

Той обича да разказва за живота и натрупаните спомени. Разказва и за бъдещето и описва момента, в който ще усетим, че е дошъл краят на Прехода: „Преходът ще приключи, когато започнат да се провеждат свободни и честни избори. Когато медиите добият свобода – днес големите от тях са купени. Преходът ще свърши, когато усетим, че властите са разделени и съдебната система е независима, макар наскоро разбрахме, че някои свободно отричат тази нужда. Май е време да започнем отначало Прехода.“

Бащата

Той е роден през 1967 година. Убеден демократ, бил е в барикадата на Софийския университет по време на най-големите протести в началото на Прехода. Занимава се с писане. Не е спирал да вярва в бъдещето на България, но смята, че всичко зависи от гражданското общество. Иска да усети отново радостта и вълнението от протестите през 89-та.

Еманацията на пороците на режима преди промените той вижда в първите години след тях: „Днес не се говори за парите на Прехода и тяхната функционална реализация в пряката демокрация. Няма ги документите от БНБ, а те често казват повече от досиетата на Държавна сигурност. Няма ги трагедиите на хора, принудени да бъдат част от ДС. Няма ги инструктажите на Москва за властта у нас. Няма я историята за трагедията на т.нар. Възродителен процес. Нито за масовия фалит на банките и реалните кукловоди“, казва той.

А тежките последици оттогава са все така живи и днес: „Продължава да е налице връзкарството, страхът от властта, усещането, че друг решава вместо теб. Чувството, че всичко е общо. Изолираната истина стана полифония. Усещането за „даденост“ не си е отишло. Комунизмът бе даденост, а днес свободата ни – също.“

Той звучи като песимист, а не е. Не е загубил надежда, макар да знае, че трябва. Защото се чувства предаден и огорчен – че енергията на младостта му е отдадена за ценности, които често изглеждат загубени.

Братът

Роден е през 80-те. Учил е в чужбина и е избрал да се върне в България веднага след приключване на образованието си. Вярва, че политическата сатира има място и у креативните хора, а когато тя е заглушена отгоре на работното място, той става и си тръгва.

На него му е писнало от Прехода. „Преходът свърши много отдавна, но някои хора продължават да се чудят дали е минал, или не, за което имаме колективна вина – така и не скъсахме изцяло със своето социалистическо минало“, казва. И е пределно наясно, че доказателства за това виждаме всеки ден: „Продължава да битува страхът да се говори свободно и публично за политика. Още го има увлечението към политически лидери с популистки изказ. И още е важно „да имаш човек“ тук и там.“

Но му се иска да заровим старите демони. „От нас зависи дали искаме да жалим по миналото си, или да прегърнем настоящето, до което сме стигнали заедно с вдигната глава и поглед напред.“

Тя

Днес управляващите ни плашат с чуждото и непознатото. Народите носталгици са жертви на политически популизъм, който се храни от мистиката на миналото. От това, че то винаги е по-романтично и необратимо. Тъй като децата на 90-те не са преки участници в живота по време на социализма, а и никой не им разказа за него без емоция, те са объркани за своята роля като част от гражданското общество.

Но децата вече отдавна не са малки. Тях трябва да пуснем напред да се грижат за колективната ни посока, защото раните от миналото не са техни.

И след срещите с три поколения остана да я попитаме: Какво разбра, свърши ли Преходът, или още си е тук сред нас?

Тук тя трябваше да отговори. Да обобщи отговорите, които получи. Да създаде една рамка на този разказ, която ще го определи и жанрово. Но как един жанр ще опише всичко? Та нали ако го обобщим, няма да има защо повече да говорим за него? Няма да има причина дядото да разказва. Няма да има повод братът да се ядосва, че все още робуваме на миналото. Няма да има какво да дефинира бащата – борбите и мечтите му.

Така че нека не отритваме съвсем нашия Преход. Нека все пак оценим това колко пъти ни е карал да мислим, говорим, пишем и спорим за него.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Орден „Дружба“ и похищението на Темида в българската прокуратура

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/orden-druzhba-i-pohishtenieto-na-temida/

Не искам да пея дитирамби за 10 ноември 1989-та. Не искам да наричам вътрешнопартийния преврат в БКП, с който вождът, висшите функционери на партията и репресивният ѝ апарат спасиха кожите си и ограбиха националното ни богатство, „начало на демократичните промени в България“. Не искам да ругая т.нар. Преход, защото това удобно сваля личната отговорност и вината на онези, които вместо да платят за престъпленията си, се събудиха за една нощ богати и сякаш преживели тежка деменция, забравиха комунистическите идеологеми, с които промиваха съзнанието на няколко поколения българи. А после бързо влязоха в новите си роли на банкери, бизнесмени и предприемачи.

Днес тоталитарният режим трябваше да е описан в учебниците по история без грим, а споменът за него да е останал само в съзнанието на преживелите го. Обаче 30 години по-късно проявите на авторитаризъм в управлението са толкова явни, че Татяна Дончева – председателка на партия „Движение 21“, предупреди в телевизионно интервю пред журналиста Веселин Дремджиев, че ако ГЕРБ продължава да се докопва до победа на изборите чрез прокуратурата, както се опита в Несебър например, на следващите избори може да има „самоубити“.

Прокуратурата в България позволи на властта да я използва като бухалка срещу своите опоненти – политически и икономически.

Как, освен като репресия, може да бъде определено решението на прокуратурата във Видин, с което беше забранено на лидера на Сдружение „Боец“ Георги Георгиев да пътува извън страната, и то дни преди определената дата за операция в Гренобъл, където е трябвало да стане донор на бъбрек за съпругата си? Подобна мярка е недопустима за обвинения в нанасяне на лека телесна повреда на двама души от екип на телевизия „Канал 3“ по хулигански подбуди, повдигнати на Георгиев – основен организатор на протестите в столицата срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор.

Какво друго, освен репресия, е и решението на прокурор Ваня Ненкова (направена светкавично окръжен прокурор на Видин след поемането на делото срещу лидера на „Боец“) да смени неговия адвокат Николай Хаджигенов със служебен защитник? Ами права е Дончева, с такива способи, могат да окачат и въже на врата на невинен човек. Въпреки че с последното си постановление прокурорката отмени забраната на Георгиев да напуска страната, той не е сигурен, че на 11 ноември няма да бъде спрян на летище София. Възмутен от погазването на закона и репресиите срещу него, Георгиев написа във Facebook, че

„такова мракобесие не е било дори и в най-мрачните времена на комунизма“.

Било е, разбира се, и много по-страшно, особено в първите години след съветската окупация, когато комунистическият режим се налагаше с брутални мерки, масови убийства и репресии на стотици хиляди хора. Но тогава не е имало медии, които да покажат картата на лагерите в България или репортажи за издевателствата в тях, за убитите по границата, за налагането на колективизацията на земята, за ограбването на имуществото на т.нар. „бивши хора“, за тяхната съдба и съдбата на децата им.

Днес управляващите скърцат със зъби срещу медиите, които разкриват позора на тяхното преяждане с власт, кражби, корупция и своеволия в съдебната ни система. Каквото, поне на пръв поглед, е решението на спецсъдията Андон Миталов да свали за пет дни наложената забрана на обвинения в шпионаж Николай Малинов да пътува в чужбина. Разрешението председателят на Национално движение „Русофили“ да отиде в Русия, за да бъде награден от президента Путин, е взето според главния прокурор Сотир Цацаров в нарушение на закона, защото не е поискано първо становището на наблюдаващия прокурор.

Тази очевидна неравнопоставеност на гражданите пред закона и затварянето на очите на Темида за лица с високо покровителство (в случая с Малинов – директно от Кремъл) е ярко доказателство, че целесъобразността може да измести законосъобразността. Нещо повече – след като руският президент връчи орден „Дружба“ на Николай Малинов, чрез своя прессекретар Дмитрий Песков заплаши, че

това „по никакъв начин не може и не трябва да е причина за някакви преследвания“, в противен случай „би имало твърде пагубни последици“.

На първо място, сред мотивите за тази награда е посочен приносът на Малинов за единството на руския свят. Което би трябвало да означава, че Кремъл продължава да гледа на България като на Задунайска губерния, в която Живков не успя да ни превърне, а преди 30 години всички мислехме, че страната ни се откъсва завинаги от руската орбита на влияние. Трудно е да се каже колко точно руснаци живеят постоянно в България днес, макар да се знае, че закупените от тях имоти надвишават 500 000. Така че заедно с русофилите Малинов има базата за реализиране на заветната си идея за промяна на геополитическата ориентация на България и за връщането ѝ в лоното на великата и православна Русия.

Прокуратурата му повдигна обвинения в шпионаж и даде публичност на неговите записки, в които висшият функционер на БСП и бивш издател на вестник „Дума“ дава предложения на московските си покровители как да придобият печелившите отрасли от българската икономика, да създадат телевизия, информационна агенция и сайтове, мозъчни тръстове и партия. Николай Малинов отрича да е получавал пари от руския олигарх Константин Малофеев, който имал бизнес проект за създаване на телевизия в България; но призна, че го е запознал с Цветан Василев. Който въпреки договорките помежду им, го измамил и не го вписал като собственик на ТВ7. Лидерът на русофилите разказа още, че запознанството му с банкера е станало в кабинета на Сергей Станишев, както и че Делян Пеевски бил дясната ръка на Цветан Василев. Но не пожела медиите да го връщат повече към тази тема.

Събрала ли е прокуратурата достатъчно доказателства за обвиненията, повдигнати на Николай Малинов за шпионаж в полза на Русия, не можем да сме сигурни. Но е ясно, че един такъв процес би стопирал развитието на търговските ни отношения и реализацията на общите ни енергийни проекти с руската страна. Още по-малко вероятен изглежда той, след като Путин награди Малинов, влезе в ролята на негов адвокат и заплаши България, с което арогантно наруши правилата на дипломацията и демонстрира незачитане на суверенитета ни на европейска и натовска държава.

„Демократична България“ нарече намесата на Русия във вътрешните ни работи и съдебната ни система безпрецедентна и призова премиера и президента да поискат извинение от Владимир Путин, както и да отменят поканата към него за посещение на страната ни. Обаче и Борисов, и Радев мълчат като комунисти на разпит и ги тресе страх от сянката на Кремъл. Как ще приемат поведението им в Брюксел и Вашингтон, можем да се досетим, но по-важното в случая е, че мълчанието им ги прави да изглеждат като васали на Русия в очите на обществото и на външните ни партньори.

А всъщност преставала ли е България през последните три десетилетия да бъде зависима от Империята на злото, както нарече Роналд Рейгън СССР още през 1983 г.?

Първо, вътрешнопартийният преврат през 1989 г. в БКП стана с благословията на Горбачов и в изпълнение на неговия план за перестройка в сателитни на Съветския съюз държави от бившия Източен блок.

Второ, с указания от Москва близо десетина години преди това у нас започва подготовката за смяната на собствеността и за създаване на опозиция.

Трето, Русия чрез КГБ и подчинената ѝ ДС създаде партии в страната ни, които през годините финансираше и използваше като свой троянски кон в българския политически живот и в Брюксел.

Четвърто, Русия чрез определени политици като Луканов и Доган (и не само) дирижираха разграбването на националното ни богатство и разпределянето му вече като частен капитал, създаването на групировките, мафиотизирането на българския Преход и укрепването на паралелната власт, която няма да позволи да бъде заплашено статуквото.

Да припомним, че първото демократично правителство на Филип Димитров бе свалено от ДПС

и с това беше преустановена започналата лустрация и създаване на устоите на новата демократична държава. Оттогава до днес тя е в сянката на здрача и в ръцете на безродни управници.

Разследване на Антикорупционния фонд разкри връзки между спрения от Европейската комисия и американски конгресмени „Южен поток“ и фалита на КТБ, както и факта, че парите за руския енергиен проект „с висока доза на печалба“ (по думите на банкера Левон Хампарцумян) е трябвало да минат през банката на Цветан Василев. Проектът е бил контролиран от Делян Пеевски, който селектирал и българските фирми в него – свързани с политици, разбира се.

„В хода на разследването не сме установили някакви неща, които да са свързани с господин Пеевски“, твърди наблюдаващият делото Иван Гешев, понастоящем единствен кандидат за главен прокурор. Обаче във внесеното обвинение от 1360 тома името на депутата от ДПС и неговото семейство се споменават нееднократно. В последните месеци преди затваряне на банката нейните директори често говорят за интересите на „групата на семейството“, а има и данни, че Цветан Василев се е готвил за съдебна война с фирмите, свързани с Делян Пеевски.

Николай Стайков от Антикорупционния фонд, който разследва липсващите имена в обвинението за фалита на КТБ, разкрива следи, водещи към руския депутат Александър Бабаков и ролята му като специален пратеник на Владимир Путин за проекта „Южен поток“ в България; към продажбата на „Булгартабак“ – ВИП клиент на банката на Цветан Василев, според когото реално Пеевски е държал 80% от акциите на държавния тютюнев холдинг; споменава се и Външнотърговската банка на Русия (ВТБ), придобила важни активи на КТБ, което банкерът нарича кражба, и т.н.

Тези и други документи и факти хвърлят важна светлина върху преминаването на големи държавни активи в чужди собственици. От тях изплуват подозрения за директни политически протекции, за търговия с влияние и дори за преки плащания към политици от върховете на властта. Обаче нито едно действие по досието на КТБ не показва интерес към подобно разследване. А Иван Гешев беше избран за главен прокурор от същото това задкулисие, за да пази омертата между субектите в Мрежата (по Даниел Смилов) и да осигурява тяхната недосегаемост. Както и тази на политическата върхушка, която гарантира запазването на статуквото.

Същевременно България върви устремено към държава с авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация, която периодично се възпроизвежда през избори със съмнителна легитимност.

Заглавна снимка и вградени видеа: Антикорупционен фонд

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Апокалипсисът идва в 8 сутринта

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/apokalipsisut-idva-v-8-sutrinta/

Обичайна делнична сутрин в столичен квартал. Поемам със спящата на рамото ми дъщеричка към детската градина. На 3 и половина, тя вече не е толкова лека, особено когато е отпусната, затова се придвижваме бавно към тролейбусната спирка на ул. „Йерусалим“.

Освен мен на спирката чака още един човек – жена на средна възраст, която регистрирам само с периферно зрение. Заглеждам билборда, от който до онзи ден ме гледаше един от кандидатите за кмет на район „Младост“. Билбордът вече е със сменена визия – кандидатът е избран за кмет след балотажа. Същият се беше ангажирал с кампанията за преместването на Центъра за лечение на наркозависими до болница „Св. Анна“, срещу който от известно време протестират загрижени за децата си родители.

В София от години работят, без да създават проблеми, още 9 подобни заведения. По официални данни за периода от съществуването на метадоновите програми в България досега броят на хероинозависимите е намалял близо 10 пъти. Малко след началото на учебната година ми бе предложено да подпиша петиция срещу Центъра до „Св. Анна“. Отказах.

Докато разглеждам новата реклама на билборда, в ухото ми прогърмява истеричен женски глас, прозвучава ругатня. Усещам дъха на жената, която вече е до мен и размахва ръце, крещейки в лицето ми.

Защо съм го помъкнала това дете тук, да ми го откраднат ли? Тук ги крадат децата, аз каква съм – шведка някаква?

Залива ме паника. Светофарът е пуснал колоната от коли и те профучават покрай мен, без да мога да привлека нечие внимание дори ако извикам. Да тичам с детето е немислимо.

Забелязвам младо момиче наблизо и без да се замислям за възрастта му и как би могло да ми помогне, правя опит да го повикам за помощ. Първия път нищо не излиза от устата ми, втория – едва чуто „помощ“. Най-после се престрашавам да обърна гръб на крещящата жена, но в следващия момент усещам удар по главата – замахнала е с торбата си, след което ме блъсва на платното и продължава да крещи: „Защо бе?! Защо бе?!“ Дъщеря ми спи все в същата поза; децата имат правото да проспиват случки като тази. Момичето до мен гледа с недоумение. Хващам го за ръка и поемаме заедно нагоре по „Йерусалим“.

Оказва се, че е ученичка в гимназията. Но запазва самообладание, показва разбиране и съчувствие, пита добре ли съм. „Жената е болна. Болна и опасна. И няма кой да ѝ помогне“, обяснявам, опитвайки се да овладея гласа си. Добавям, че освен болна и опасна, тази жена е жертва на дезинформацията, която облъчва всички ни във връзка със Стратегията за детето. По погледа на момичето разбирам, че не знае за какво говоря. Разделяме се – повървели сме стотина метра заедно, а то трябва да поеме в обратната посока; закъснява за училище. Дъщеря ми проспива и останалата част от пътя, събужда се едва когато стигаме до стаята ѝ в детската градина. Контрастът с враждебната среда отвън, през която съм я пренесла, е зашеметяващ.

Вече у дома, обмислям какво мога да направя при такава ситуация – има ли районен психиатричен център в „Младост“, към който да се обърна,

да дам описание, да информирам заинтересованите лица, че жената, била тя неизвестна или известна за тях (разбирайте диспансеризирана), е агресивна. Замислям се агресивна ли е и другата болна жена, която срещам през ден. За разлика от нападналата ме жена, в спокойно състояние другата не се набива на очи. Слаба, все в тъмни дрехи, бих я определила като спретната. Но крещи, как крещи само… Възможно ли е някой без мегафон да надава такива викове, кънтящи сред панелните блокове по всяко време на денонощието? Виждала съм я и на пейките пред входа – седи, хапва нещо, изглежда толкова спокойна. Не е извикала страх у мен. Тревога може би – нащрек съм, видя ли я наблизо. Но не и страх.

След час интензивно търсене на информация в мрежата за това как да процедирам – каква е най-добрата стратегия в ситуации като тази, шокът е отстъпил място пред чувството на безсилие и гняв. Гняв не към тази обладана от демони жена, в чието болно съзнание децата в България се крадат от майките им. А и чии са демоните – нейни или на тези, които обществото ни произвежда и лансира с всички сили и средства? Не мога да изпитвам гняв към един болен човек, независимо какво е можел да ми стори – на мен и на някое от децата ми. Но мога да изпитвам гняв към всички онези, които продуцират психози, на които уязвими се оказват дори уж нормалните, изучилите се, мислещите. Както и към институциите, които не правят достатъчно, за да помогнат на хората в нужда.

Психичноболните и хората със зависимости не могат да решават проблемите си сами. Ала вместо да се търсят решения, като проблем се възприемат самите хора. А ние, „нормалните“, предпочитаме да си затваряме очите, да преминем на отсрещния тротоар и по възможност да избутаме тези хора и проблемите им някъде далеч, по периферията – докато може.

„Психичното заболяване не е личен провал. Всъщност ако може да се говори за провал, той може да бъде търсен в реакциите ни към хората с психични и мозъчни разстройства“,

казва д-р Брюндланд, бивш генерален директор на Световната здравна организация (СЗО) и бивш премиер на Норвегия. „Психичното здраве и благоденствие се влияят не само от личностните характеристики, но и от социалните обстоятелства, в които хората се намират, и от околната среда, в която живеят. Тези детерминанти си взаимодействат и могат да застрашават или предпазват психичното здраве на отделния човек“, казва се в брошурата за психичното здраве за 2019 г. на регионалното подразделение на СЗО за Европа.

110 млн. граждани на Стария континент, или около 12% от населението, страдат от някаква форма на психическо разстройство (зависимостите към субстанции не влизат в този процент, нито заболявания като епилепсия или деменция). Малко над 40% от тях страдат от депресия, която е най-разпространеното психическо разстройство. България се споменава само веднъж в брошурата във връзка с данните за броя на психиатрите на 100 000 души. Ако в Норвегия броят им е 48, а в Полша е 24, у нас са 7.

„Водещият проблем [с психиатричната помощ у нас] е драматичната, катастрофалната липса на кадри. Толкова са малко, че не може да се свърши и минимално необходимото“,

каза и д-р Тодор Толев, ръководил психиатричната болница в Раднево в продължение на 28 години, в интервю за „Тоест“.

По данни на НСИ за 2018 г. броят на болните, намиращи се под наблюдение на психиатричните заведения, отделения, кабинети и амбулатории у нас, е 120 509. Специалистите са 575, психиатричните болници – 12; същият е броят на бившите психиатрични диспансери, преобразувани в центрове за психично здраве. Общият брой на болничните легла е 2225.

Оставяме интерпретацията на данните настрана. Що се отнася до потърпевшите, данни няма. Става дума за хората, чиито близки са болни. Или които съжителстват, например в една кооперация, в един квартал и т.н., с хора с психическо разстройство. Всеки се спасява поединично както може.

Д-р Владимир Сотиров е психиатър с над 20 години практика, член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество. В началото на тази година той публикува на личната си страница във Facebook снимки от столичен психиатричен център, които получиха широко медийно отразяване. Лечебното заведение е било обект на всякакви проверки, които е трябвало да гарантират качеството на здравната услуга.

„Системата практически не съществува, тя се е разпаднала. Повече от половината лечебни заведения не стават за това, за което са предназначени“,

каза в тази връзка д-р Сотиров в интервю за БНР.

Службите за лична и обществена безопасност и охрана са тези, които трябва да поемат случаи като моя, а за целта засегнатото лице трябва да се обади на 112 в момента на инцидента. „Служителите на МВР са овластени и от тях се очаква да се намесват ефикасно в такива ситуации; те трябва да притежават елементарна компетентност да установят естеството на поведението на лицето, срещу което е подаден сигнал, да притежават нужната психичноздравна култура, обученията за които се опресняват на пет години“, обяснява д-р Сотиров, след като се запозна със случая ми.

Полицията има правото да задържи лицето за 24 часа за проверка, като суспендира гражданските му права. Дали трябва да получи лечение, или не, се преценява на следващ етап. Подаването на сигнал е най-важното в случаи като описания и няма нужда лицето, което застрашава интересите и сигурността на другите, да е включено в списък, да е диспансеризирано, за да се предотвратяват престъпления. „Това обаче рядко се случва – трябва някой да сигнализира, а кохезията е слаба, социалните връзки са слаби“, изтъква специалистът.

Какво казва законът?

Според разпоредбите на Наказателния кодекс, по-конкретно чл. 89 от глава ХI „Принудителни медицински мерки“, и раздел II от глава V на Закона за здравето „Задължително настаняване и лечение“ най-тежката мярка – на принудително лечение, се прилага спрямо лица, които вече са имали противообществени прояви – преценката за това е на съда и въз основа на съдебнопсихиатрично освидетелстване, както и спрямо болни, които нямат подобни постъпки, но отказват нужното лечение или според психиатричната експертиза представляват сериозна заплаха за потенциално правно нарушение.

Във втория случай се инициира процедура чрез подаване на сигнал до районния прокурор, който внася предложение до съда за задължително настаняване. Подалият сигнал може да бъде привлечен като свидетел, но той не е страна по делото – такива са държавата и болният. „Това е бавна и тромава процедура, често минават месеци, но работи“, отбелязва д-р Сотиров. Задействането ѝ не компрометира подаването на сигнал за спешна интервенция, в случай че това е необходимо. Ако пък засегнатото лице не подаде сигнал на 112 веднага, какъвто е моят случай, това може да бъде направено в районното полицейско управление.

Какво се случва след това? Какви мерки се вземат, за да се предотврати рецидив в заболяването на психичноболните, след като бъдат освободени от задължителното настаняване и лечение? Каква е грижата за тях? Каква подкрепа получават близките им по време на лечението и след него? Тези въпроси са пряко свързани с намирането на решения за проблемите на психичноболните, а респективно – и на всички потърпевши. Защото публикацията на д-р Сотиров далеч не е единствената, която разкрива ужасяващата действителност на психиатричната помощ у нас. Нечовешките условия, необратимата дезинтеграция и стигмата в обществото оказват своето пагубно въздействие върху болните.

„Защото ти се прибираш и оставаш да гледаш вкъщи в една точка 24 часа в денонощието. Обикновено веднага след като те изпишат, ти си уволнен“,

казва пред БНР психичноболна жена, изпитала на гърба си недъзите на системата. „Нося болничен и на него пише „психично разстройство“, отдолу – подпис и печат. Изхвърчаш на секундата. Ти се озоваваш вкъщи без работа, без приятели. Хората са се разбягали поради нещата, които си правил в психозата си. Няма система, която да те хване и да ти помогне да останеш добре. В някакъв момент ти, по-бавно или по-бързо, отново започваш да вървиш към дестабилизацията и психичната криза.“

„Средата трябва да лекува, да е терапевтична. Болничните заведения трябва да са оборудвани, обезпечени. Хората да искат да се лекуват, защото в противен случай у тях ще има съпротива да потърсят помощ следващия път“, коментира д-р Сотиров. И допълва: „Държавата има много какво да направи, за да пребори стигмата. Да осигури едни нормални човешки условия, тези хора да получат грижа и любезно отношение.“

Попитах го какво според него трябва да се случи, за да се ангажират институциите. „Граждански натиск. Гневни, недоволни граждани, които да оказват натиск за законодателни промени, проверки, доклади.“

И това е, което се надявам да произведе тази история, като я изваждам от частната сфера и я пренасям в публичната. Гняв. Непримиримост. Енергия. Защото демокрацията не започва и не свършва с изборите. Фундамент на демокрацията е свободата, а бих добавила: и дългът да защитаваш своите права и най-вече на тези, които не могат да го сторят сами.

Заглавна снимка: Стена в столичния психиатричен център © д-р Владимир Сотиров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По стъпките на донорската карта

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/po-stupkite-na-donorskata-karta/

Една трета от хората в България са съгласни те или техни близки да станат донори на органи. В същото време три четвърти биха приели на тях или близките им да се извърши трансплантация. Тези данни от изследване на „Алфа Рисърч“ бяха публикувани през седмицата в медиите, за да се популяризира кампания в подкрепа на донорството. В рамките на кампанията Българският червен кръст (БЧК) разпространява 50 000 карти, които хората, съгласни да станат донори, да носят заедно с личните си документи. Здравният министър раздаде по една от тях на членовете на кабинета. Лично премиерът Бойко Борисов се похвали, че си е взел карта, и подчерта смисъла от нея:

Аз съм го направил вече. В България се правят най-модерни операции, трансплантации. Някои говорят, че от предразсъдъци донорството не е изобщо развито в България. Аз бих го поставил въпроса по друг начин – при успешна донорска кампания или операция част от теб продължава да живее. Надявам се тук всеки един да се замисли и ако толкова си мислят какво би се случило, когато дадеш орган, да си помислят чисто егоистично – продължаваш да живееш, не само душата, но и още нещо да продължи да живее.

От петнайсетина години правя спорадични опити да накарам здравната ни система да разбере, че искам да даря каквото мога от тялото си, ако случа на подходяща смърт. „Подходяща“ ще рече мозъчна и възможно по-ранна. Второто условие става все по-неизпълнимо с напредването на възрастта ми, но се надявам все нещо от мен още да става. Тъкан някоя поне. Е, дано поживея достатъчно дълго, но човек никога не знае.

Първоначално настоявах волята ми за донорство да се впише в здравната ми книжка. Тогава тъкмо беше приет Законът за трансплантация на органи, тъкани и клетки, по силата на който несъгласните да станат донори при мозъчна смърт можеха да впишат това в здравноосигурителните си книжки. Аз исках обратното – да се впише, че съм съгласна. Резултатът беше личен лекар в културен шок, който ме представяше на стажантите си, сякаш съм някакво чудо на природата. И едно изречение в здравната ми книжка, което няма правна стойност.

Ето защо, чела-недочела новините за донорската карта, реших, че искам и аз. Веднага.

Още на другата сутрин пристъпих към опити да се свържа с БЧК, за да попитам как да се сдобия с нея. Към 6 ноември на сайта на БЧК нямаше информация за кампанията (появи се по-късно със задна дата). Разгледах оставените телефони за контакт и прецених, че най-подходящо е да звънна на „охрана и информация“. Следват три разговора:

Бодро питам как да си взема донорска карта. Служителката, която следва да отговаря за информацията, не е чувала нищо за такива карти. Казва ми да почакам, за да ме свърже с някого, който може да знае. След няколко минути чувам гласа на друга служителка. Има известен напредък – тя е чувала за картите. Но само толкова. Дава ми телефон на младежкия БЧК, който всъщност се занимавал с кампанията. Звъня. Говоря с мъж, който ми казва, че картите се разпространяват от регионалните съвети на БЧК. Снабдява ме с още един телефон – на Червения кръст в София.

И тук телефонното ми пътешествие приключва безславно. На телефона на БЧК – София никой не вдига. Звъня два пъти през известен интервал от време, след което решавам да отида лично в БЧК и да направя всичко възможно да не си тръгвам оттам без донорска карта. Междувременно научавам (от контакти във Facebook, а не от БЧК), че кампанията дори си има сайт, от който човек може да си разпечата картата и да не се разкарва. И че донорските карти – също като изразената воля в здравната ми книжка – нямат никаква правна стойност. Но съм влязла в режим на упоритост. А и една пластика може да издържи по-дълго от принтирано листче. Все пак ми се иска в близките десетилетия да продължавам да съм на линия.

Адресът на БЧК – София съвпада с този на централния офис. Запътвам се към рецепцията, където веднага виждам… купчина донорски карти. След като лицето, отговарящо за информацията, не беше чувало за картите, възможно ли е на рецепцията да не знаят какво е сложено току на гишето им? Оказва се, че знаят. Две служителки се надпреварват да ми обясняват – ето тука са картите, вземете си.

С карта в раницата и победоносно настроение, час по-късно пристигам на събитие на „Сингъл степ“. Където ме очаква изненада – купчина от донорски карти, по-дебела от тази във фоайето на БЧК. Сред присъстващите е човек от Младежкия червен кръст, който ги е донесъл. Разграбват се, както гласи клишето, като топъл хляб.

И така, вече имам донорска карта. Ала какво от това? Ако изпадна в мозъчна смърт, волята ми няма да струва и пукната пара.

Пише го и на листовката към картата: „Картата няма юридическа стойност! Донорската карта ЕДИНСТВЕНО информира семейството и близките Ви за Вашата воля. Крайното решение дали да станете донор, ще вземат ТЕ, каквото е законовото изискване.“

Законът за трансплантация на органи, тъкани и клетки впрочем стъпва на предпоставката, че изпадналите в мозъчна смърт по дефиниция са съгласни да станат донори. Затова в него подробно се урежда как човек да изрази несъгласието си, но за съгласието няма процедура. И макар в чл. 19 да се казва, че съгласието на близките е задължително условие, ако трупът е на лице под 18-годишна възраст или поставено под запрещение, на практика това важи и за пълнолетните и вменяеми лица, изпаднали в мозъчна смърт. Може би „ключът от бараката“ е заровен в чл. 21, в който е поставено условието задължително да се съобщи на близките на потенциалния донор, а също така да липсва писмен отказ от страна на съпруг, родител, дете, брат или сестра.

Така че законът се завърта в омагьосан кръг.

Ако за непълнолетните и хората под запрещение трябва да има писмено съгласие от страна на близките, за останалите не е нужно да има писмено несъгласие. Ала резултатът е същият. Затова листовката към донорската карта съветва да поговорим с близките си и да споделим с тях мнението си за донорството. Остава ни да се надяваме, ако те не споделят ценностите ни, поне да са разбрани хора и да уважават волята ни. Но не всеки случва на разбрани близки.

Освен това е нормално човек да е съсипан, ако почине някой от най-скъпите му хора. Нормално е да мине през период на отричане, ако мозъкът е мъртъв, но останалите органи все още функционират. Човешко е да не е способен веднага на най-мъдрото и благородно решение. Човек за себе си приживе е способен на по-трезва преценка, отколкото съкрушените близки.

Отвъд отношенията със семейство и роднини и емоционалните сътресения, невъзможността да изразиш волята си за донорство приживе по начин, който да я зачете в случай на смърт, сама по себе си е унизителна. Дори не поради това, че волята ти е да спасиш живота на един или повече хора. А просто защото е твоята воля.

И ако целта на донорските карти е да има дебат за донорството, то в този дебат трябва да се обсъждат възможни промени в закона.

Необходимо е да има работещ начин волята на желаещите да са донори да се зачита. Също така е важно да има регистър не само на несъгласните, а и на съгласните. За да може възможно най-бързо да се установява чии органи или тъкани могат да спасят живота на други хора.

По отношение на съществуването на такъв регистър, а и на всякакви други форми на съгласие има страхове. Например че пациенти ще бъдат нарочно вкарвани в мозъчна смърт, за да им се вземат органите. В страна, в която има канали за търговия на органи, такива притеснения не звучат напълно неоснователно. Още повече че държавата ни не е заслужила особено да ѝ се вярва. Ето защо един открит дебат би следвало да не подминава темата за доверието. Защото общественото доверие може да се окаже в буквалния смисъл на думата животоспасяващо.

Вероятно мнозина се чудят кой би бил толкова луд като мен, че да заявява съгласието си за донорство на органи. Съвсем не съм сама – една трета от хората у нас са съгласни да бъдат донори според цитираното в началото изследване. Още по-важно е, че голямата част от останалите не са несъгласни, а се колебаят. Твърдо несъгласните са едва една пета.

При една кампания, която не се изчерпва с 50 000 пластики, сайт и няколко думи на Бойко Борисов, а трайно вкара темата в дневния ред на обществото и медиите, има немалка вероятност съгласните да станем и повече.

Впрочем и една трета не е малко. Ако има ефективен начин да изразим волята си, липсата на донори в България няма да е толкова драстична. Докато се крием зад мантрата „хората се страхуват“ или „хората не вярват“ и докато товарим съсипаните от скръб близки с цялата отговорност за спасяването на нечий живот, ситуацията с донорството няма да се промени. А ние нямаме гаранция, че в един момент няма да се окажем от едната или от другата страна на донорската ситуация.

Междувременно не ни остава нищо друго, освен да си пожелаем да сме живи и здрави. И да направим каквото зависи от нас, тъй щото възможно повече хора също да бъдат.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Ние сме си добре в опозиция. Под лъскавите прожектори не е много щастливо“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/vasko-krupkata-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

През 2019 г. „Подуене блус бенд“ отбеляза 30-годишния си юбилей. Три десетилетия отбелязваме и от едно друго събитие – падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Съвпадението не е случайно. Групата с фронтмен Васил Георгиев, по-известен като Васко Кръпката, записва завинаги в музикалната история духа на онова време.

„Държавна е земята, отровени полята, замърсена е водата и потисната душата“, гласи началото на култовата песен „Комунизмът си отива“. Следват други емблематични за годините на Прехода песни, като „Ден след ден“ и „Нека бъде светлина“.

Но отиде ли си комунизмът? И ако да, защо все още имаме чувството, че тези на върха продължават с опитите да потискат свободата така, както и през времето, за което пеят „Подуене блус бенд“, „Щурците“, ФСБ, Милена и „Ревю“? Това попитах Васко Кръпката, с когото говорихме за още един юбилей – неговата 60-та годишнина. Отговорът му беше кристално ясен: борбата е вечна. Какво обаче дава мотивация и сила в един двубой, който никога няма да завърши с категорична победа?


Вие станахте на 60, групата стана на 30. Време за равносметка ли е това, или просто повод за още концерти и още музика?

Връщам се назад и виждам много хубави неща. Но чак за равносметки мисля, че е рано, защото за рокендрола 30 години са един миг.

30 години ще отбележим и от 10 ноември. Отговорност ли е да си създал саундтрака на промените?

Ако имаш съвест, е отговорност. Аз се чувствам отговорен. 30 години да ритаме срещу ръжена. 30 години да се бунтуваме срещу съветско-кегебарската демокрация, която тук ни беше наложена с бухалките и с много конспиративни умения от страна на добре подготвените кадри на болшевишката върхушка. Така че борбата като че ли ще бъде вечна.

Освен това припомням последния куплет на „Комунизмът си отива“ – песента, която доста врати ми е затворила, но и доста сърца ми е отворила. Песента, която подарих на промените; песента, която не беше поръчана от нито една партия, само от сърцето ми. Песента, която се превърна в символ:

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

Аз съм го казал още тогава – това е една вечна мисия.

Имаме ли някаква представа докъде сме стигнали по този път, който поехме тогава?

Аз имам представа, защото в последните години обиколих Америка, Европа, ходил съм в Скандинавия, преди няколко месеца бях в Австралия и Нова Зеландия. Обикалям постоянно българите в чужбина и виждам какво сме постигнали, виждам какво сме очаквали и какво не сме. Аз лично съм очаквал да се случат много по-малко неща. Съвсем не съм си представял, че ще мога за 60 лева да отида до Люксембург и да се върна. Нещата, които съм си мечтал тогава, бяха с по-малки измерения.

Това, което основно не се случи, е да бъдат събудени хората, да бъдат по-интелигентни. Стана обратното – едно опростачване, едно приспиване, чалгизиране. Не без мощна медийна атака. В началото на 90-те години имаше свободни частни медии, които започнаха да имат достъп до информация и свободно изразяване. Но в един момент дойдоха с бухалките и ченгесарските медии надделяха. Те прокараха своята линия, а тя е точно тази – за опростачване. Духовността остана на заден план. Аз съм от другата страна и продължавам борбата.

Ще използвам тук метафората от „Ден след ден“, за да попитам – останаха ли тези, които стоят смело изправени срещу бурята?

Малко, но качествени. Дивите цветя растат в сурови условия, но не са изнежени и са по-трайни. И аз вярвам, че ние не сме политически и икономически победители, но сме генетически победители. Защото в учебниците няма да се изучава „На теслата дръжката“ и други подобни, те отиват в забрава. В учебниците някой ден ще се изучават нашите песни – на „Подуене блус бенд“, на Георги Минчев, на Милена. И това е вече факт – две от моите песни са включени: „Нека бъде светлина“ и „100 години рокендрол“. Това са песни точно от средата на 90-те, когато чалгата беше най-толерирана, а както виждате, от нея нищо не остава, остават само свестните неща. Те са културно наследство.

А как изглежда днес сцената за тази музика, да я наречем алтернативна на комерсиалната? В Patches Blues Bar давате сцена на млади изпълнители…

Ние сме си добре в опозиция. Зарадвах се, че песните ми се изучават в учебници, но аз вярвам, че под лъскавите прожектори не е много щастливо. Вярвам, че да бъдеш популярен, да те харесват хората и същевременно да бъдеш ъндърграунд – това е доста висш пилотаж и е много приятно. На мен лично така ми е много добре. Имам и предаване в една телевизия от 11 години. То няма прекъсване за реклами, не е комерсиално. Там също давам поле на млади групи. И смятам, че сцената в България все повече се разширява откъм такава музика.

Давам пример веднага – „Миндя рок фест“ от 10 години в едно балканско село. От един малък фестивал се превърна в голям фестивал. „Цвете за Гошо“, фестивалът в Южния парк, посветен на Георги Минчев, се пълни с десетки хиляди посетители ежегодно от 18 години. Много малки градове, като например Кнежа, имат рок фестивали. Както и Севлиево, Петрич. Има бирфестове – в Стара Загора, в Пазарджик. Има мотосъбори. Тази сцена стана доста наситена и даже има глад за групи. Групи, които да правят качествена музика на български език. Повечето групи, отчаяни от налагането на чалгата, от липсата на сцена, започнаха да правят само песни на английски, което не им носи голяма популярност. Така че сцена има.

В световен мащаб рок музиката все повече отстъпва мястото си на електронната музика. Дори китарата все по-често бива изместена от диджейския пулт. Това опасен процес ли е, губи ли се автентичността на музиката?

Това са нормални неща и аз изобщо не го смятам за опасно. Съвсем нормално е младите хора да търсят нещо различно. Но цялото това нещо, което рокендролът създаде в средата на миналия век – това е една много сериозна култура, която няма как да бъде изместена, тя винаги ще бъде класика. Това, което са направили „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, винаги ще се изучава в учебниците. Междувременно ще има най-различни моди, които ще излизат, ще отшумяват. Ще излизат нови певци, някои от тях ще останат в историята, но повечето ще бъдат модерни само докато не се превърнат в демоде. Ретрото обаче е винаги на мода.

От какво има нужда музикалната сцена днес?

Най-вече от публика. В София има над 45 музикални клуба, което е страхотно. В България имаме две рок станции поне и по БНР има няколко рок предавания. Няма държава, в която съм ходил, освен Америка, в която да има рок станция. Включително Сърбия, Унгария, Чехия, Полша – нямат. Ние имаме и Jazz FM. Изобщо тук тази музика продължава да бъде много популярна и обичана – рок, блус и джаз. Вярвам, че българската сцена ще се намести лека-полека. Но тези 45 клуба в София се пълнят само в петък и събота. И фестивалите имат нужда от още по-добро посещение. Когато има такова, и пазарът ще се увеличи, и всичко ще се намести.

30 години по-късно за каква свобода копнее Васко Кръпката?

В политически план за 30 години управляващите в България не свършиха някои основни неща, от което съм разочарован. Например успяха за една нощ да претопят алтернативния синод и да присвоят частните църкви, които бяха построени. За една нощ с помощта на полицията. Но не успяха да се справят с наркодилърите, с проституцията, с босовете на транспортната мафия, на финансовата мафия. Не ги закачат и в България виждаме интелигентни хора, които ходят с наведена глава, а престъпници – с високо вдигната. Това е нещо, с което ще се боря.

Бях на протестите срещу презастрояването на плажните ни ивици, срещу това, че незаконен бетон на морето може, а палатки не може. Има доста неща, против които да се борим… Но имаме свободата да се борим. Вярвам, че имаме свобода на избор – да гласуваме, да избираме по-интелигентни управници, несвързани със съветската ченгесария. И вярвам, че България лека-полека върви в една хубава посока. Но нещата, срещу които се борим, са вечни. И борбата никога няма да спре.

А кога ще свърши Преходът?

Апостола на свободата е казал: „Времето е в нас.“ От нас зависи кога ще свърши.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изпълнение на Васко Кръпката

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров
📌 с Любчо Нешков и Николета Атанасова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как прокуратурата „откри“ антисемитизма

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prokuraturata-otkri-antisemitizma/

„Цар Борис нямаше възможност да спасява евреите от Беломорието. Депортацията на враждебно население не е военно престъпление. […] Българският народ не можеше да се противопостави, когато германското командване на Балканите реши, че това враждебно население трябва да бъде депортирано.“

„Навсякъде в европейския континент евреите влизали под кожата на владетелите, подтиквали ги към войни и катаклизми, за да изпаднат в остра нужда от пари.“

„Да поробват другите народи е висша цел на еврействащия световен елит от векове.“

„Като се замисля, кой знае какви майтапчийски снимки сме си правили там [в концлагера в Бухенвалд].“

Чии са тези цитати? Ако читателят не се е сблъсквал с тях досега, ще разбере след малко. По-важното е, че прокуратурата най-сетне реагира на сигнал за антисемитизъм у нас. Сигналът е срещу коментара във Facebook на еколога и кандидат за общински съветник от „Демократична България“ (ДБ) Тома Белев, че „най-евтино са пътували евреите в конските вагони – напълно безплатно“. Автор на сигнала е политикът от ВМРО Александър Сиди, който е евреин. Лично главният прокурор Сотир Цацаров поиска държавното обвинение да се заеме със случая. А кандидатът за кмет на София от тази партия Ангел Джамбазки не пропускаше възможност да обвинява конкурента си от ДБ Борислав Игнатов за това, че в листата му за общински съветници има „антисемит“. И Белев, и ДБ се извиниха за коментара. Въпреки това новоизбраният общински съветник е с повдигнато обвинение и мярка „подписка“.

Ето така известният еколог се превърна в капката катран в кацата с мед на клишето за „най-толерантния народ, спасил своите евреи“ (освен едни 11 хиляди и нещо, ама те са били други евреи, недостатъчно български).

Поводът за коментара на Белев са цените на самолетните билети. В последно време редица европейски екологични партии и организации настояват полетите да се облагат с по-високи такси заради замърсяването на въздуха. Макар че целта му не е да се подиграе на евреите, а да покаже, че евтиното невинаги е нещо хубаво и хуманно, изказването едва ли е подходящо. Ако един политик в Германия каже такова нещо, реакциите вероятно биха били още по-остри.

Но тази ли неуместна шега е мерилото за антисемитизъм в България?

Да се върнем на цитатите. Първият от тях – този за враждебното население – принадлежи на бившия легионер Дянко Марков. Той изрича тези думи през 2000 г. не къде да е, а от трибуната на Народното събрание. Какво следва от това? Нищо. Петнайсетина години по-късно Марков заведе дело срещу целия екип на правозащитния сайт „Маргиналия“ (част от който бях и аз) и членовете на едноименното сдружение за това, че в отворено писмо, публикувано на сайта, е наречен антисемит. След като съдът прекрати делото и обяви членовете на „Маргиналия“ за невинни, легионерът заведе дело лично срещу главната редакторка Юлиана Методиева. Загуби и него, но междувременно обясни на съда, че е голям приятел на евреите, а тези от новоприсъединените български територии били депортирани по един „сравнително човешки начин“. Да уточня – става дума за онези над 11 хиляди, които са пратени на смърт. След всичко това прокуратурата не само не се сезира срещу Дянко Марков, а през 2018 г. той получи медал от Министерството на отбраната по случай 96-годишнината си.

Вторият и третият цитат са на Волен Сидеров. Те се намират съответно в книгите му „Бумерангът на злото“ (2003) и „Властта на Мамона“ (2004). И ако за Дянко Марков все пак из родната „демократична общност“ се водят спорове това за „враждебното население“ антисемитизъм ли е, или става дума за специфична терминология, думите на председателя на „Атака“ няма как да бъдат интерпретирани иначе. Той еднозначно представя евреите като зло, манипулиращо световната история и поробващо народите. Освен това в книгите си твърди, че Холокостът бил „сюжет“, изфабрикуван от контролираните от евреите американци.

Какви бяха санкциите за Сидеров след публикуването на тези откровено антисемитски книги? Никакви. Те бяха в основата на политическия възход на „Атака“ заедно с всевъзможни други форми на омраза и расизъм. През 2010 г. книгите бяха преиздадени. На следващата година от Българския хелзинкски комитет изпратиха отворено писмо до председателката на парламента Цецка Цачева с призив Народното събрание да вземе отношение. Тя отговори, че това не ѝ е в правомощията. Междувременно еврейската организация „Б’ней Б’рит“ сезира прокуратурата. Година по-късно това направи и Комисията за защита от дискриминация. Реакцията на държавното обвинение? Ами… няма такава.

Четвъртият цитат – за „майтапчийските снимки“ в Бухенвалд – е на Валери Симеонов, който произнася крилатата си фраза пред вестник „Сега“ през 2017 г. По онова време той е и заместник-премиер по икономическите и демографските въпроси. Поводът са снимки в поза „Хайл Хитлер“ на Бойко Тенев, заместник-министър в Министерството на регионалното развитие и благоустройството, публикувани от самия него в профила му във Facebook. Злополучният заместник-министър от квотата на „Патриотите“ се видя принуден да подаде оставка, след като оправданията му, че не бил фашист, не свършиха работа. Но за Валери Симеонов, за когото концлагерите са подходящо място да си правиш майтапи, нямаше последствия. Нещо повече – той заплаши да съди вестник „Сега“ с аргумента, че не бил казвал тези думи.

Кой се изказа в защита на Бойко Тенев и Валери Симеонов? Александър Сиди – същият политик от ВМРО, според когото коментарът на Тома Белев е антисемитизъм.

„Аз съм евреин, но член на ръководството на ВМРО и депутат от „Патриотичния фронт“. Да ме наричат фашист е обидно за баба ми и дядо ми, които през 40-те години на миналия век са били товарени във вагони за лагерите на смъртта“, рече той и допълни: „Ние не сме фашисти и не виждам защо Валери Симеонов трябва да си подава оставката.“ Очевидно за Сиди единственият критерий кое е антисемитизъм и кое – не, е неговата лична преценка, понеже самият той е евреин.

Но като че и за прокуратурата важи преценката на Сиди, защото взема под внимание нея, а не сигналите на всичките ни еврейски организации, пращани през годините. Последният пример за това е скорошен. Освен че Сиди сигнализира за коментара на Тома Белев, това направиха и две еврейски организации, само че добавиха и защитата на „Луковмарш“ от страна на Ангел Джамбазки по време на предизборната кампания. Последствия за евродепутата нямаше.

„Луковмарш“ е ежегодното неонацистко шествие, което се провежда година след година, макар и уж забранено, не на последно място поради протекциите на ВМРО. Шествието е в памет на известния с антисемитските си възгледи генерал Христо Луков, убит от комунистите. На него редовно пристигат представители на крайнодесни организации, забранени в редица страни. Това би било достатъчно основание службите да се заинтересуват по-сериозно от събитието. Както и прокуратурата да поиска действителната му забрана – нещо, за което Столичната община досега се оказва безсилна.

Понеже „Луковмарш“ се провежда безнаказано, чуждестранните неонацистки организации знаят, че България е място, където могат да си организират различни събития. Тази пролет например те се срещнаха в София на конференция „Заедно за Европа на отечествата“. Ала ако започнем да изброяваме случаите на неонацизъм (понеже той неизбежно включва антисемитизъм), към които прокуратурата не е проявила интерес, списъкът ще стане нечетимо дълъг.

Антисемитизмът в България е най-вече на равнището на реториката. Част от него е и демонизирането на „соросоидите“ с аргумента, че Джорд Сорос, видите ли, бил евреин.

Свойство на словото на омраза обаче е, че ако остава безнаказано, то може да провокира и по-опасни форми на престъпления от омраза.

Този януари, по време на свещения за евреите ден шабат и дни преди Международния ден в памет на Холокоста, беше счупен прозорец на Софийската синагога. Според еврейски активисти това се е случило, след като дълго време институциите не са завеждали дела за антисемитски инциденти. Медийният интерес към посегателството срещу синагогата приключва с това, че по случая е арестуван 35-годишен мъж. Осем месеца по-късно няма информация за повдигнато обвинение. За разлика от светкавичната реакция по отношение на Тома Белев.

Евреите у нас са малко над 1000 души, но не е невъзможно в някакъв момент те да се превърнат в поредната „мишена“ на „патриотичния“ гняв. Прокуратурата, изглежда, е склонна да взема присърце антисемитизма само тогава, когато има сигнал от ВМРО. Това важи впрочем не само за антисемитизма. „Воеводите“ изиграха немалка роля и в сагата с Джок Полфрийман например. Направо да помисли човек – хипотетично, както казва Любомир Аламанов, – че прокуратурата оказва пряко влияние върху политическия живот в полза на едни и срещу други. Впрочем като се сетим за „съмненията“ на нарочения за бъдещ главен прокурор Иван Гешев в ползата от разделението на властите, вече не е толкова хипотетично.

Ами ако ВМРО е част от проблема с антисемитизма в България? Остава ни да пием по една студена вода.

Заглавна снимка: Мемориал на жертвите от Холокоста, Берлин © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Власт и медии

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vlast-i-medii/

В България медиите са свободни. Свободни да изберат в каква позиция да застанат спрямо властта. Свободни да предоставят ефирно време или място във вестниците и електронните си издания на управляващите за тяхната пропаганда или да представят политиката им през критичния поглед на журналисти, анализатори и експерти. Свободни да приемат заплащане под различна форма от държавата и бизнеса или да го откажат, ако получените средства ги поставят в зависимости – явни или прикрити. Свободни да изберат ролята на слугинаж или на коректив. Всичко е въпрос на избор и никакви компромиси за оцеляване в силно конкурентната среда не могат да бъдат оправдани.

Никъде по света властта не обича медиите. Но има една граница, която политиците внимават да не прекрачат, защото отвъд нея навлизат в територия на плаващи пясъци. Които могат да ги погълнат.

И в България управляващите недолюбват медиите. Но те дори не могат да ги приемат като неизбежното за тях зло, без което демокрацията няма как да съществува. Затова предпочитат медиите да са под контрола на приближените им бизнесмени. А в провинцията местната власт направо си купува комфорта и спокойствието с договори за „информационно обслужване“, потъва в самодоволство и реагира арогантно спрямо всеки критичен глас.

Държавата ни от години се срива в класацията на „Репортери без граници“ по медийна свобода, за да стигне до срамното 111-то място. Обаче премиерът не спира да твърди, че управляващите по никакъв начин не влияят върху редакционната политика на средствата за масова информация. А на критиките в миналогодишния мониторингов доклад на Европейската комисия, че влошената медийна среда е пречка за реформите в съдебната система и за борбата с корупцията в България, Борисов отговори, че у нас всеки подсъдим за часове може да си направи електронен сайт и да започне да се оплаква от липса на свобода на изразяването. „На кого какво е забранено? Олигарх, създал си медия, за да защитава това, което е откраднал, изведнъж ние не трябва да го пипаме този олигарх, който и да е той“, коментира очевидно изнервен от заключенията тогава премиерът, но не спомена имена.

По същия начин реагира Бойко Борисов и след опита Силвия Великова да бъде сменена като репортер при отразяването на протеста срещу номинирането на Иван Гешев за главен прокурор и след свалянето ѝ от ефир, който замлъкна в цялата страна за пет часа.

Но вместо да разсее съмненията за вмешателство и натиск от страна на изпълнителната власт върху управленските решения в БНР, с изказванията и действията си премиерът ги затвърди.

За „пожара“ на „Драган Цанков“ 4 Борисов обвини „главанаците“ и нарече случая в Националното радио саботаж срещу правителството. Само с едно телефонно обаждане възстанови ресора на журналистката от „Хоризонт“ (с която „редовно си честители празниците по телефона“) и заплаши генералния директор, че ще му поиска оставката чрез парламентарната група на ГЕРБ, ако не оправи кашата, която е забъркал.

Сътвореният от Светослав Костов скандал в престараването му да угоди на #Който-го-е-назначил създаде напрежение в обществото и получи отглас и зад граница. Подсили го и арестът на фоторепортера на „Клуб Z“ Веселин Боришев, който прекара цяла нощ в Първо РУ на МВР в София само защото си позволи да снима струпването на полицейски сили преди началото на протеста срещу единствения кандидат за главен прокурор.

Последва безпардонната улична свада в предаването „Референдум“ по БНТ с главен герой Волен Сидеров – с език на омразата и намеса на жандармерия, която трябваше да усмири лидера на „Атака“ и да го изведе от студиото на проваления предизборен диспут. Телевизионното шоу имаше едничката цел да вдигне рейтинга на депутата пред неговите избиратели. А останалите участници в него предпочетоха да го наблюдават ехидно, вместо да осъдят веднага този тип поведение. Направиха го на следващия ден с половин уста министри от кабинета, защото към онзи момент и без да е „златен пръст“ в парламента, Сидеров поддържаше управляващото мнозинство и извън малката коалиция.

Началото на медийната война тръгна още в началото на септември, преди започването на същинската предизборна кампания, с публикации в Агенция ПИК срещу кандидата на „Демократична България“ за кмет на столицата архитект Борислав Игнатов. Жълто-кафявото електронно издание си позволи да атакува грубо и с непозволени и от закона, и от журналистическата етика средства един от опонентите на модела на управление в София и в страната.

След бурната обществена реакция, в която със свои позиции излязоха и партии, и съсловни журналистически организации, премиерът също се включи с коментар, че партията му се отказва от медията като възможна платформа за предизборна агитация: „Той е като скандала с всички други медии. Ние като партия сме дали от партийната субсидия по 10 000 лв. на всички медии на евроизборите. Сега ние не даваме на никой за политическа реклама – така съм разпоредил. ПИК няма да получи пари от нас за следващите избори, ако това питате. Но няма да дадем и на другите медии, защото считам, че много от тях прекаляват в много други сфери. Единственото, което можем да направим и си е наше право, е да не им отпускаме пари за политическа реклама. Точка.“

Какво е последвало от заричането на Борисов след точката – не знаем.

Както не знаем какви пари има в черните партийни каси, на кого и срещу какво се раздават. Пък и ако ГЕРБ не плати, поне легално, на издания като ПИК, има #КОЙ да подхранва машината за клевети и злостна пропаганда срещу опонентите на статуквото. При това с мълчаливата подкрепа на прокуратурата, която не се самосезира нито по този казус, нито по други скандални случаи на медийна война. Затова пък бързо арестува определени кандидати за кметове и общински съветници за купуване на гласове и поиска от ЦИК да свали имунитета на още други, за да им повдигне обвинения.

Атаката на жълто-кафявите медии сериозно обезпокои международната организация „Репортери без граница“. Затова на 17 октомври нейният генерален секретар се срещна в София с президента Румен Радев. Кристоф Делоар призова държавния глава да използва всички свои правомощия и да гарантира свободата на печата в България, попаднала в ситуация, близка до „медийна гражданска война“, която може да се задълбочи с избора на новия главен прокурор.

Две седмици по-късно последва среща, отново в столицата, между българския министър-председател и изпълнителния директор на „Свободна Европа“. След нея във Facebook страницата си Борисов написа: „С президента и изпълнителен директор на „Свободна Европа“ Джейми Флай обсъдихме актуалната политическа обстановка в страната. Разговаряхме за важността на професионалната и независима журналистика. Радвам се, че тази уважавана медия поднови дейността си в България. Нейното присъствие тук е още един знак за доброто сътрудничеството между България и САЩ във всички сфери.“

Зад думите на Борисов прозира балканско дебелоочие, което се прави, че не знае що за медия е Радио „Свободна Европа“, каква роля изигра за развитието и укрепването на демокрацията в посткомунистическите страни от бившия Съветски блок, както и защо 30 години след вътрешнопартийния преврат в БКП и прехода към пазарна икономика в България поднови работата си в страната ни под формата на дигитална платформа с мултимедийно съдържание.

Въпреки лицемерието в думите на премиера и опитите му да се представи за демократ по душа и убеждения, диктаторът в него често надделява и тогава той показва друго лице, „без маска и без грим“. Така в телевизионните си интервюта той реагира остро на всеки неудобен за него въпрос, а не са редки и случаите, когато „респектира“ с остри забележки водещите. Затова и депутати от неговата партия си позволиха същото поведение, за което после платиха политическа цена.

Но Борисов не плаща такава, нито данък обществено мнение.

А сега, когато една от двете големи частни телевизии стана собственост на бизнесмен от България, близък до властта и не без нейна помощ, а другата голяма телевизия предстои да премине в ръцете на един от най-богатите олигарси в Чехия, премиерът все повече се чувства властелин на ефира. Затова и смята за нормално да отговаря избирателно на журналистически въпроси. И да отказва на медии, на които е обиден, какъвто е последният случай с bTV, заради излъчени в деня на изборите репортажи от страната, които според ГЕРБ и ЦИК са нарушили закона.

Асоциацията на европейските журналисти (АЕЖ) излезе със специална декларация, в която се казва, че „като партиен лидер Борисов може да отказва да говори с дадена медия, като премиер – не“. Това поведение на министър-председателя не е прецедент, а по-скоро практика и всеки репортер от страната може да даде примери, в които той просто подминава медиите, които го очакват с въпросите си, или не им отговаря. Защото, по думите му, или не са по темата – например първа копка на магистрала, или не му харесват. Това ме принуди преди време като репортер на БНР да му припомня заявеното сега в позицията на АЕЖ, а именно че щом е приел да бъде премиер, е длъжен да отговаря на журналистически въпроси.

С поведението си Бойко Борисов дава тон и на своите депутати, министри и кметове, затова арогантността и високомерието стана стил на това управление. Поведение, което една немалка част от журналистите, уви, приемат покорно и дори се нахвърлят настървено срещу свои колеги, които дръзват да нарушат премиерския рахат.

Ако това, което се случва в държавата, наистина е медийна гражданска война, тогава и ние трябва да се държим като на война. Възможните изходи от нея не са много – или ще победи диктатурата на силните, или силата на справедливите каузи. Но за такава битка трябва много кураж, солидарност и подкрепата на гражданите.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на BiT от ноември 2017 г. Зададените от журналиста Стоян Тричков въпроси видимо не се нравят на премиера Борисов, който на „ти“ го пита от коя медия е, и заплашва да го съди.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

30 години след промените: Оръжие или щит е микрофонът за журналистите?

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/lyubcho-neshkov-nikoleta-atanasova-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Демокрацията е немислима без свободни медии. Констатация, която на пръв поглед звучи неоспоримо. Която логично доведе до това преди 30 години свободата на словото и изразяването да бъде отвоювана с ентусиазъм и надежда. Но осъзнаваме ли все още нуждата от тези свободи? Отговорът на този въпрос се корени в основните функции и смисъла на журналистиката, които през 2019 г. в България сякаш ни е все по-трудно да дефинираме.

Оръжие или щит е микрофонът? Оръжие, с което да се нападат и заклеймяват инакомислещите и да се циментира статуквото? Или напротив – щит, пазещ журналистите от реваншизъм и цензура? Щит, зад който журналистите могат да зададат неудобните въпроси, които обществените фигури дължат на гражданите, но за които гражданите нямат възможността да потърсят сметка – липсват им трибуната и достъпът до голяма аудитория, нямат експертните познания в дадена сфера или не могат да разчитат на защита, че когато зададат неудобен въпрос, а после бъдат погнати и работата им заплашена, обществото ще ги подкрепи и ще застане зад тях. Само че този договор между обществото и медиите като техен говорител и куче пазач изглежда отдавна изтекъл… Вина за това, разбира се, носят и двете страни.

Но защо стигнахме дотам неудобните въпроси да се считат за проява на лошо възпитание, а препубликуването на пиар материали и задаването на предварително подадени въпроси да се превърне в новата норма? Кои са причините, които доведоха до това, има ли връщане назад, как трябва да изглежда новият договор между обществото и медиите, къде останаха отбранителните сили на журналистиката и със затихващи функции ли са те, обсъждаме с Любчо Нешков – журналист и създател на Информационна агенция БГНЕС, и Николета Атанасова – журналистка в Българското национално радио и водеща на медийното предаване „Мрежата“.


Разговор с Любчо Нешков

Навършват се 30 години от началото на Прехода. През тези три десетилетия как се промени начинът, по който интерпретираме, четем и разбираме новините?

Може да се каже, че съм дете на журналистиката по време на Прехода. Започнах като журналист в началото на 90-те години във вестник „Стандарт“. Денят ми започваше много рано сутринта и приключваше с печатницата, когато излизаха първите броеве на всекидневника. Минах през телевизията и след края на войните (в бивша Югославия; Любчо Нешков става известен с репортажите си, отразяващи кризата в Косово през 1998–1999 г. – б.р.) тръгнах по пътя на създаването на агенция БГНЕС.

Трагична е историята на българската журналистика след промените. И тя е огледало на всичко, което се случва в обществото. Хората вярват ли в съдебната система? Вярват ли в парламента и в законодателната власт? Вярват ли в изпълнителната власт? Отговорът е същият и за журналистиката. Носим ли вина? Гигантска! Кога започна упадъкът? Мисля, че упадъкът на българската журналистика започна някъде с идването на Тройната коалиция.

Репортери без граници са съгласни с Вас, да.

Не съм поглеждал дали моето мнение съвпада с тяхното, но превръщането на журналистиката в пиар на властта започна по времето на Станишев. Това го твърдя категорично. Тогава започна този модел на „информационно обслужване“. Дори не се притесняват и не крият, че има такива договори за „информационно обслужване“. Брутално, вулгарно, срамно. Докъде ще стигне това нещо? Тази система не може повече да функционира по този начин.

Огледайте се около нас какво се случва. Вижте начина, по който се внушава нашето отношението към някои от съседите, без да ги познаваме. Това нещо трябва да се изтрие, много сериозно да се приземят и четирите власти.

А къде е надеждата?

Надеждата в свободата и даването на възможност хората да разгръщат своя потенциал. Срещам хора, на които имам абсолютно доверие, с които подписвам по телефона и чак след няколко месеца на хартия. Не съм обграден от мошеници. Ние не сме народ само от измамници…

Но този негативизъм, това трябва да спре. Не може да тероризирате хората в 7:30 часа, когато се събуждат и още не са си отворили очите, със заклани и пребити. Представяте ли си, ако в Германия така трябва да се събуждат хората? Или в Австрия? Там има такива извращения, че сигурно един месец няма да им стигне за новинарска емисия. Но това не се показва. По този начин вие не образовате собствения си народ, собствените си деца.

Проблемите са цивилизационни и заради това, което се случва в областта на науката и на технологиите. Но само формата се променя. Посланията са едни и същи. Това, че има интернет, с нищо не променя хартията отпреди 200 години. Никога насилието, изнасилването, убийството не е било добро. И не интернет е виновен, а системата, която създава условията, за да се пропагандира това нещо. Никога обидата, омразата, измишльотината, таблоидът, жълтото не е било категория в журналистиката. Не може да ми твърдят, че интернет е опропастил журналистиката. Глупости! Напротив, интернет е невероятна възможност за хората да разберат във всеки един момент какво се случва.


Разговор с Николета Атанасова

На фона на медийната тишина, на липсата на въпроси и на празните микрофони, как БНР успя да запази своите отбранителни сили и на изчерпване ли са те?

Аз мисля, че всеки, който е работил някога в БНР, никога не се е съмнявал в отбранителните сили на радиото. Просто такъв е духът вътре. Има нещо, което те прави свободен; така се чувствам там. Навремето един мой учител по радио ми каза: „Няма по-силно нещо от това да говориш и да казваш истината, колкото и да е гадна или пък да те заплашва. Мълчанието и свиването не са рецепта за нищо.“

Колкото до втората част на въпроса – не, не мисля, че са на изчерпване. В радиото нищо не се е променило като дух. Политици, директори, всеки от тях идва със своя мандат, който рано или късно изтича, а журналистите остават там, където са, с името си.

В България през 2019 година в какво намира вдъхновение един журналист?

Установих, че за да водиш едно медийно предаване, което дискутира проблемите на българските и световните медии и начина, по който успяват или не успяват да се справят с работата си, трябва да намериш наистина интересен ъгъл. Търся вдъхновение в други науки. В „Мрежата“ разглеждаме проблемите на медиите и техните зависимости – политически, икономически – през погледа на културолози, политолози, социолози.

Най-големият проблем на журналистиката в момента според мен е, че ние не знаем на кого говорим. Има някакви социологически проучвания за това какъв е рейтингът на някоя телевизия или някое радио, за продажбите на един вестник или посещенията на един сайт, обаче ти не знаеш кой стои отсреща. На кого говориш и какво ще му бъде интересно, от какво ще бъде отегчен.

Като говорим за предпочитанията на аудиторията и това, което тя заявява, че я отегчава, се получава един дисонанс – ако попиташ публиката, тя е отегчена от злободневните политически новини; ако видиш обаче това, което генерира най-много интерес, това са точно тези теми. Същото е и с негативните новини. Негативното съдържание привлича повече внимание.

Това е феномен, за който май трябва да питаме психолозите. (Смее се.) Ако се доверяваме на тези, които се занимават с проучване на човешкото съзнание, то е така структурирано, че много повече би го привлякло нещо злободневно, нещо лошо и скандално. Аз лично обаче не мисля така. Защото залагайки на тази теза, че хората търсят непременно негативното и лошото, медиите представят сюжетите си по сходен начин. Има копи-пейст в медиите: Ние ще представим тази тема по критериите, по които я е направил предишният или по които са ни учили някъде. Ние ще поканим двама души, които да се скарат и да направят шоу. Това е единият начин. Другият е да направим копи-пейст отнякъде, където ни е харесало как е написано. Но те, хората, това вече са го видели. И се отегчават. Казват си „Ох, пак ли това?“ Затова ти казах и в началото: да търсим различен подход към една и съща тема, защото, ако тя е актуална и обществено значима, няма лошо да я изговорим. Важен е подходът към нея.

Знаеш какъв е големият проблем – едни и същи събеседници, едни и същи въпроси, липсата на въпроси. Тук възниква и един голям въпрос, който се дискутира от много време. Дали аудиторията има нужда от задълбочен анализ по една тема, или има нужда от бързото ѝ съобщаване – диагонално и атрактивно. В БНР като обществена медия сме длъжни да даваме всичко. Имам много приятели, които казват: „Кратките форми в радиото са окей, защото не отегчават, но в същото време, ако аз чуя едно добре структурирано предаване, в което се говори интересно по някаква тема, бих слушал и 15, и 20 минути.“

Ще се навършат 30 години от кулминацията на копнежа за една свобода, която включва в себе си и медийната. Какви са твоите наблюдения – за каква свобода копнеят журналистите днес, за каква копнееха през 90-те, за каква са копнели преди това? 

Ако говорим за преди промените, мога да ти отговоря какво мисля по това, което ми е разказано и съм прочела. Благодарение на един страхотен човек, професор Филип Панайотов, който преподаваше „История на българската журналистика“ във ФЖМК. Времената тогава не са били на противопоставяне на „искам свобода“ и „не искам свобода“, а „мога или не мога да кажа нещо; а ако го кажа, ще ме застраши ли, или не“. Според мен целият манталитет на създаването на информация тогава е бил различен. Той е бил поставен под страха и заплахата да не можеш да оцелееш, ако направиш нещо различно. Веднага някой тук ще каже: „Имаше „Всяка неделя“, която си позволяваше да разказва неща от света.“ Да, но има една теория за „Всяка неделя“, че е било за отпушване на клапана. Тоест че самите властимащи са имали нужда от предаване, което да симулира някаква демокрация, някакъв плурализъм.

След това дойде демокрацията. И аз ходих по площадите. Тогава човек имаше чувството, че може да каже всичко. Безнаказано. Това беше опияняващо. Като дързостта на малко дете, което е пораснало, и може да каже на родителите си всичко, от което е било недоволно години наред. След това всичко се пречупи. Появиха се политическите интереси, корпоративните взеха да доминират. Започнаха разцепленията, дори вътре в тези „сини“, на които хората толкова вярваха. И тогава човек губи почва под краката си и вижда, че порочният кръг от едно време никога не е бил разкъсан, като че ли сме имали само някаква илюзия. Това е много тъжна констатация.

Разбирането на свобода все още ли се доближава между различните журналисти. Могат ли те да намират обединение и ако да – къде?

За мен гилдия няма. Няма единство дори за гледните точки и схващанията. Бях на една конференция преди време в голям столичен хотел, посветена точно на свободата на словото. Там имаше представители на вестник „Монитор“, вестник „Стандарт“, както и от „Икономедиа“. Няма защо да крием: има две враждуващи медийни групи в България; за едните се твърди, че са собственост на един депутат, а другите са собственост на един предприемач, там е ясно и никой не се крие. Като погледнеш тези две везни, те къде могат да се изравняват?

Винаги съм се чудила, между другото, когато някой говори за свобода на словото, в какво вярва? За мен свобода на словото е не толкова да мога да кажа какво аз мисля, въпреки че имам позиция, а да мога да поканя хора, които по интересен, обективен – доколкото това също е еднозначно понятие, – но със сигурност аргументиран начин да защитят своите тези. И да оставим тези, които ни слушат, да преценят сами според начина, по който те възприемат света. Толкова е шарен и различен той. Да, има категорични неща. Има гравитация. Доказано е. Земята се върти около Слънцето и около оста си. Тук няма защо да спорим. Но други теми имат нюанси. Свободата на словото е да можеш да дадеш тези нюанси за темите, които са интересни на теб или на хората, които те слушат.

Знаеш ли, всички говорим как живеем в общество, в което имаме достъп до всякаква информация. Че можем да я търсим и получаваме светкавично. И в същото време подценяваме хората, че нямат преценка за ситуацията. И че трябва да подхождаме пропагандно към тях. Не, достатъчно е да казваме нещата такива, каквито са.

Последен въпрос. Кога ще можем да кажем, че Преходът е свършил?

А какво ще правим след това? (Смее се.)

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Училището идва

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/uchilishteto-idva/

Продължаваме темата „Какво всъщност се прави в ромските общности“ и се опитваме да отговорим на въпроса възможна ли е устойчивата промяна. „Столипиново“ беше една от централните теми при кандидатстването на Пловдив за Европейска столица на културата, а прекият досег с един от проектите по нея – Мобилно училище „Столипиново“, ми вдъхва надежда, че промяната е възможна. Дали ще е устойчива? Зависи от това кой и как ще използва успешния опит, дали ще го продължи, дали ще го въведе и другаде, дали ще търси експертността на тези, които са работили на място. В случая залогът е дали новото поколение в „Столипиново“ ще говори български, дали повече деца ще ходят на училище, дали ще придобият умения, с които да са полезни на себе си и всички нас.

„Детската архитектурна работилница“ на Магдалина Ръжева и екипа ѝ от 8 години е едно от най-интересните начинания за деца, случващи се в София. Тя не е само за бъдещи архитекти, а възпитава вкус, интерес към изкуството, развива фината моторика и най-вече умението да търсиш творчески решения на проблемите. Не се изненадвам, че е намерила находчиво решение и на сложния казус с децата, които никога не влизат в класната стая. Нарочно оставих интервюто малко по-дълго – от вниманието, което отделяме на важните въпроси, зависи шансът ни да намерим добър отговор.


Ще започна с въпроса „Защо?“. Ето тук сме на детската архитектурна работилница, която водиш от 2011 г. Няма да те питам защо я почна, то е очевидно, въпреки че основната ти работа е като архитект и би могла спокойно да си стоиш в студиото. Но защо реши да я правиш в „Столипиново“, нали всички смятат, че там контекстът е… труден?

Точно така, труден. Нямах никакъв опит с работа в ромски общности. Преди три години ме поканиха от Фондация „Пловдив 2019“ на международен уъркшоп за събиране на идеи какво може да се направи в „Столипиново“ – преди изобщо да почнат да се подават проекти и пр. Аз това място никога не го бях посещавала и исках да го видя сама.

И това, което ме стъписа… като питах родителите какво обичат да правят децата им, обичат ли да рисуват, отговорът беше: „Ами не, те не ходят на училище. Като отидат на училище, там ще ги научат.“ Всякакъв тип артистични неща, с които нашите деца от малки са свикнали – да рисуват, да режат, да апликират, тези деца въобще не са имали възможност дори да опитат. В същото време виждах как си играят с кашони, правят си къщички, нали повечето от тях са на улицата.

Оттам ми хрумна идеята. Някои от тези деца ходят на училище, някои не – защо да не направим едно мобилно училище в „Столипиново“? След като самите те не искат да отидат, защо да не отиде училището при тях? Родителите много се притесняват за децата си, винаги гледат да са около къщите, не смеят да ги пускат по-надалече. Когато ние отидем при тях, те имат възможност да се включат, да видят какво представлява и че не е нещо страшно.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Казваш, че се страхуват от училището. Защо?

Много сме говорили с родителите. Хубавото е, че докато архитектурната част от екипа ни работи с децата (аз и Анна Калинова сме архитекти, има и доброволци, и студенти по архитектура), много от възрастните любопитстват какво става, и през това време нашите антрополози от „Открити пространства“ (Геника Байчева, Беноа Ребул-Салз) могат да им зададат най-различни въпроси.

Защо не ги пращат на училище? Различни са причините. Някои казват, че нямат пари, а много пъти в клас се искат пари за това-онова. Знам за деца, които нямат дрехи за зимата. Веднъж едно момченце дойде на токчета, с ботушите на баба си при нас в ресторантчето, където ги събирахме, за да не са на студа. Други се страхуват, че някой ще им набие децата, страхуват се от агресия. Трети се притесняват от учителите. Някои не виждат смисъл да го правят.

Имаме няколко момиченца, които са изключително талантливи и се опитваме да говорим с родителите, че имат шанс да учат след осми клас в професионална гимназия и да придобият професия, да научат по-добре български и да се адаптират към средата.

И какво ти казват?

Ами аз се хванах да проуча конкретни учебни заведения, да говоря с учители; една от целите ни е да направим мост между квартала и училищата и да преодолеем това недоверие. Да покажем, че те също искат да помогнат на децата. Вече два пъти канихме учители от най-близкото до квартала училище да дойдат и да работят с нас. И беше страхотен успех, защото родителите видяха на живо какви са тези хора – двама начални, един по рисуване и учителката по математика на пети, шести и седми клас. А и самите възпитатели подходиха по друг начин.

Принципно учителите са си в училище, а родителите са в квартала и много малко знаят какво се случва всъщност в клас. И почват да предполагат – те не се държат добре с нашите деца, те им се карат, те не ги учат на нищо… А в същото време учителите полагат много усилия. Има някакво недоразбиране между едните и другите.

На нас ни трябваше много време, докато ни приемат. Виждат, че идват някакви хора, носят разни работи за децата… Но то много пъти идват хора, правят нещо и си тръгват или оставят дарения. Отначало ни питаха: „Кроасани ли носите? Дрехи ще ни дадете ли?“ Трябваше ни време да им обясним, че ние искаме да им дадем изкуство, да научим децата на определени умения. Вече от две години всяка седмица сме там. Самите родители казаха, че има смисъл от това, което правим. А и децата се промениха. Учим ги на търпение. Атмосферата на упражнението ни сега е много различна от това, което беше в началото.

По какво е различна?

В началото децата буквално ни тестваха, бяха много по-разрушителни, по-малко се концентрираха върху заниманието. Трябва да кажа, че не е лесно да се правят упражнения навън. Има всякакви разсейващи фактори. Работим с от 2–3 годишни до 15–16 годишни деца. За мен е впечатляващо да видя петнайсетгодишно момиче да седи и да рисува заедно с останалите, да оцветява и пр. Случвало се е майки да идват с бебетата си и докато ги държат на ръце, да се включват заедно с децата. Те самите имат необходимост от такъв тип занимания.

Един от най-големите ни успехи с течение на времето е, че имаме помощта и на родителите. В началото те само седяха отстрани и наблюдаваха. Сега вече някои от бабите и майките, които не ходят на работа, се включват да помагат да комуникираме с децата. Някой път ни помагат с дисциплината – повече ги слушат тях, дори да им викнат. Също така помагат на по-малките деца, рисуват… Те самите се забавляват. Много ми се иска да открием сред тях хора с умения и таланти, за да се включат в работилниците като водещи.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Запознахме се с няколко младежи. Има примерно един Тодор, който ни е помагал с децата, искаме да го накараме той самият да води упражнения. Много добър художник, рисувал е по стени на къщи, по каруци, показвал ни е свои модели за татуировки. С него сме си говорили, че би било страхотно да учи другите деца да рисуват, но още не сме го убедили сам да води упражнения. В много други държави имат практика да откриват уменията на хората от квартала и под мотото „Моите родители имат таланти“ да развиват много такива дейности, като талантът може да бъде да сглобиш колело, да правиш палачинки или пък нещо друго, не е казано, че трябва да е точно артистичен.

В момента се чудим как да направим така, че нещата да продължат. Да не се разчита само, че отвън идват някакви хора, които правят някакви неща с децата. Да им се създаде желание… Ние примерно винаги правим кът за четене на книги с най-малките. От самото начало усетихме, че трябва да имаме няколко места; не можеш да кажеш: ти си под петгодишна възраст, няма да участваш. Едно парче плат слагаме на земята, нареждаме книги – това винаги сработва. Има 7–8 деца, които седят и разглеждат книжки.

Има ли възрастен с тях?

Има. Гледаме какви са им интересите, сега напоследък беше за човешкото тяло. Забелязваме, че тийнейджърите вече се интересуват от отношенията между мъжа и жената. Намерихме и такъв тип книжки, за да можем да говорим с тях и на тази тема, без да се притесняват и да правят провокации. С някои от по-големите се разбираме да им оставя през седмицата книжка и когато идваме пак, те ни я връщат обратно. Носим обикновено и топка за децата, които имат нужда първо от някаква физическа активност. В началото почнахме по един начин, после доста бързо променихме самата програма.

Казваш, че има човек с тях да чете. Езиковият въпрос как стои?

Проблем е по принцип, защото повечето от тях всъщност не говорят български, само турски.

А на какъв език четете тогава?

Български. Много често ни помагат по-големите деца, които превеждат на по-малките, или ги учим да свързват примерно дадено животно с името, а децата повтарят. Малко или много, така упражняват различни думи от българския език. Някой път не е свързано с четене на дълга история, а с гледане на картинки със съответната дума или буквички… по-скоро като интерес към книгата и това, което могат да научат от нея. Взели сме различни миниенциклопедии, говорили сме си за камиончета, за професии. Игри за научаване на думи, тип „Къде е зайчето?” и пр.

Начално езиково обучение?

Да. Като сме питали родителите на какво искат да учим децата, българският език е едно от нещата, които изброяват. Защото много от тях самите говорят само на турски, въобще цялата среда е бедна откъм език, няма табели, няма надписи… Аз знам как моите деца започнаха да четат, как гледахме табелките по пътя и малко по малко взеха да разбират, като на игра. Ние решихме да оставяме различни неща, свързани с езика, които да въздействат като фон – като картинки с текст, които лепим на една метална ограда. Например за Гауди, „Саграда фамилия“, „Каза Батло“… упражнението за Гауди беше впрочем голям хит, работата с глина много я обичат. Не знам колко време издържат тези картинки после, но определено събуждат интереса на децата към дадената тема.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Казваш, че 2 години върви проектът. Колко време му остава?

Официално проектът приключва в края на тази година. Само дето никой от нас не иска да спира, защото реално виждаме промяна. В същото време все още не сме готови да ги оставим, без да знаем дали нещата ще продължат да се случват. Това с учителите ми се вижда някакъв вариант за продължение, още повече и с директорите говорихме, че е изключително полезно и за тях, нали се опитват да мотивират учениците да ходят на училище – ходят по домовете, обаждат се на родителите. С неформалната работа в самата махала вече започва да се получава. Така или иначе в момента всички търсим начин да го направим устойчиво.

А мислила ли си как може вашият опит да се предаде някъде другаде? Да не бъде само за тия хлапета от „Столипиново“. Всичко това ми звучи доста различно.

През септември организирахме една международна среща заедно с Fourth World. Имаше хора от София, имаше от Румъния, Сърбия, Белгия, Унгария и Франция. Организации, които работят с ромски общности и въобще с места с крайна бедност. Осъзнах, че ние сме единствените, които действат на улицата. Всички останали или са към някакъв социален център, или си имат място, къща, където децата идват, занимават се и се прибират. Когато имаш затворено място, е съвсем различно – не всяко дете ще дойде. Или родителят трябва да има желание да го доведе, или самият ти трябва да го потърсиш и заведеш. А при нас е много спонтанно – отиваме, отваряме масата и на десетата минута вече са дошли 30 деца. Не си избираме кой да дойде, всеки може да опита, да му се създаде отношение и желание да учи.

Тоест имате или нямате нужда от такъв център?

Различни са нещата. Декември месец нямаше как да си проведем упражненията навън. Беше много студено и намерихме място, където да отидем на закрито. Хубаво беше, че вече от една година родителите ни познаваха и за част от тях нямаше проблем да пуснат децата с нас… Но не всички.

Хубаво е да работят и двата модела, защото иначе няма как да се стигне до всяко дете. И другото е, че когато сме между къщите, родителите ни виждат какво правим с децата и има по-силно участие на общността – когато имаме нужда да се измием, да вземем вода отнякъде… На 17 октомври организирахме празник, решихме с децата да направим много занимания и накрая да се почерпим. Някои родители донесоха безалкохолни, ние направихме баница, имаше хубава музика… Защото вече се познавахме, това наистина има много голямо значение.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Предлагали ли са ти да обучаваш хора, които да правят това другаде? От Фондация „Пловдив 2019“ примерно доколко следят какво става? Доколко имат представа за резултатите от работата?

От Фондацията ме бяха поканили да представя проекта пред група от Австрия, където имат големи места с бежански лагери и комуникацията с децата е по-трудна. Разказах им за нашия опит, бяха наистина много впечатлени.

А самите хора от Фондацията идват ли на занимания?

По-рядко.

Имат ли интерес те да продължат проекта, за да има полза… за „Столипиново“, най-общо казано?

Впрочем в момента има възможност за кандидатстване за средствата, останали от „Европейска столица на културата“. Казаха ни го като възможност за продължаващи проекти. Сега искаме да представим резултатите си в центъра на Пловдив. Защото „Столипиново“ е град в града, много рядко хора от Пловдив влизат в квартала. Няма физическа граница, но има психологическа. Много ми се искаше да направим изложба на някакво централно място – и занимание с деца както от центъра, така и от квартала.

Ще ги пуснат ли?

Единственият ни вариант е с училищата, там можем да го направим наистина организирано. Иначе е много трудно. Бяхме поканили деца на международната среща през септември, на дискусиите, но много малко дойдоха.

Доколко такава изложба би била интересна не само в центъра на Пловдив, а и във „Факултета“ в София примерно?

Първоначалната идея за тази изложба беше автобус – спираме на различни места, отваряме, децата да могат хем да видят какво е направено, хем на всяко едно място, където спрем, да опитат да направят същото. Но много трудно се намира автобус.

Значи можем да отправим някакъв призив в края на интервюто – който има идея откъде може да се намери автобус, да ти се обади.

Другият вариант е да намерим павилион, който може лесно да се разглобява и превозва, и хем нещата да бъдат видими, хем да може около него да се работи. Във всеки случай, пак да се случва в самото място.

Последно, кои от другите неща, които се случваха в „Столипиново“, ти се видяха работещи?

Има видим интерес към програмите, които са свързани с танци; имаше с цирково изкуство – много успешна. Нашите упражнения също винаги приключват с танци.

В момента има определено проблем във връзка с незаконните постройки, защото Общината започна поетапно разрушаване – отначало на незаконни търговски обекти около пазара, но притесненията са, че ще се събарят и къщи. Би работила наистина организация, която да помогне на тези хора да ги узаконят.

А искат ли да ги узаконят?

Искат. Виждам, че имат желание да го направят, но не знаят как. Такъв тип проекти – дали с архитекти, дали с адвокати… Това би била практична помощ.

А и би се намалило доста напрежението и в двете посоки…

И в двете посоки, да, защото правилата ще се изравнят, ако стъпят всички на законова основа.

 

Снимки: © Магдалина Ръжева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Второ дете през 1980-та

Post Syndicated from Лу Мин original https://toest.bg/kitay-vtoro-dete-prez-1980/

В поредицата ни „Китай отвътре“, която започнахме по случай 40-годишнината от реформите през 1978 г., досега обърнахме внимание на това колко внезапно осезаеми са промените, какви пропасти създават те, колко странно е чувството от последвалите проблеми и колко адаптивни се оказват китайците към всичко ново. Продължаваме с мемоарното есе на писателката Лу Мин, което по свой начин потвърждава всичко това.

Малко промени са се отразявали така пряко върху живота на обикновените китайски семейства, както политиката за семейно планиране, с която през 1979 г. се забранява раждането на повече от едно дете в семейство (с определени изключения). С текста на Лу Мин продължаваме темата, която започнахме със статията на Шън Къ-и.

Може би е уместно преди това да се изведе бележката, че описаните по-долу последствия не са предизвикани изцяло от политиката сама по себе си, а до голяма степен от прилагането ѝ в силно патриархална система, чиито дефекти се усилват след 1978 г., когато започва възвръщането към конфуцианските патриархални ценности, противно на тенденциите от времето на Мао Дзъдун.

В рамките на тази система предпочитанието към мъжко потомство е разбираемо в символното си значение като продължение на рода, но навярно по-важното в случая е чисто материалното и прагматично равнище – според традиционните разбирания омъжената жена вече не е част от родното си семейство (оттук и поговорката „Омъжената щерка е плисната вода“) и така единствено мъжете носят отговорността да издържат родителите си до смъртта им.

След въвеждането на политиката тези обстоятелства предизвикват огромен брой аборти, нелегални раждания и убийства на деца от женски пол, заради което четирийсет години по-късно половият дисбаланс в Китай е все по-очевиден и притеснителен. Според последния Световен доклад за половите неравенства например в страната съотношението между родени момчета и момичета е най-голямо в света – 115 момчета на всеки 100 момичета.


Положението на мама в семейството ни не беше високо и отношенията ѝ със свекърва ѝ не бяха от най-добрите основно защото дядо, баба, татко, а и мама – всички до един искали момче, както било и в останалите семейства. За жалост, аз съм се родила момиче. И макар че баба много ме обичаше, все пак нещата били далеч от идеалното – като единствен син татко сам носел отговорността за продължението на рода Лу. Затова мама решила да поеме риск и да забременее пак. Риск, защото наскоро била въведена новата държавна политика „Само едно е добре“.

През 1980-та политиката за семейно планиране била въведена едва наскоро и селските жени, както и мъжете зад тях още нямали намерение да играят по свирката на властите. В крайна сметка какво толкова можело да се случи? Най-много да ги глобят. А ако вземе че се роди момче, глобата напълно би си струвала. Освен това жените от поколението на баба, все с по пет-шест деца, знаели разни странни „тайни белези“, които издавали пола с точност в 70–80% от случаите: денем или нощем рита бебето, объл или изострен е коремът, вдлъбнат или изпъкнат е пъпът, може ли да се навежда бременната, по бузите ѝ има ли лунички, с кой крак прекрачва прага… Ако белезите за момче са налице, семейството направо приготвя глобата с надеждата, че ще спечели облога за син и внук.

Навремето мама всъщност събрала немалко точки, особено по критерия „бременните с момчета не могат да се навеждат“ (даже дрехите се налагало да пере на масата). Следователно си струвало да се опита. Проблемът бил, че последиците не се изчерпали просто с глоба – тя била народен учител, а за хора на обществена позиция крайната мярка била отстраняване от длъжност, при това не след раждането, а още преди това. Малко след като на мама започнало да ѝ личи, един ден отишла на работа и заварила друг учител на подиума вместо нея. Същия ден била отстранена със забрана да преподава в други училища.

Всъщност по това време секретар на районния комитет бил племенник на баба. Семейното планиране обаче било линия с високо напрежение – ако някой управник допуснел престъпване на закона в своята територия, щял на мига да се сбогува със службата си.

Така че секретарят на райкома, племенникът на баба, дошъл у дома с половинчата усмивка, подал цигари на баба ми, при това не какви да е, а „Дациенмън“, и най-мило я наричал „лельо“. Баба поела цигарите, сложила ги на една страна, взела си бамбуковото наргиле и забълбукала с него. Не след дълго у нас надошли председателката на женския съюз, директорът на училището, бригадният командир – събрала се голяма навалица и всеки новопристигнал внасял още по-голяма тежест в ситуацията.

Уволнението на мама било неоспоримо. Засегнат обаче щял да бъде и дядо, книговодителят на производствената бригада, наричан от всички Книговодителя Лу, който по цял ден тракал със сметалото, оправял книжата на бригадата, а често помагал и на съседите със сметките от продажбата на тофу и какво ли не, затова и се ползвал с голямо уважение в селото. „Щом искаш внук, не можеш да останеш Книговодителя Лу!“ След това съобщили, че последствия щяло да има и за татко, инженер в центъра на провинция Нандзин…

Стъпка по стъпка ситуацията ставала все по-сериозна, като в кулминация на война – колкото повече се изостря конфликтът, толкова по-ясно става разположението на силите. В действителност нямало никакво съмнение кой ще излезе победител – резултатите от сблъсъците между личен или семеен интерес и производствената бригада или по-висока институция били предизвестени. Единственият въпрос бил какви стъпки да предприеме губещата страна оттам нататък.

Това била и основната цел на посещението – „идейна обработка“. Засипали рода ни с похвали, заизреждали всичките му заслуги (не без преувеличения), в най-общи линии ставало дума за следното: „И от двете страни на рода ви не сте обикновени семейства, имате служители на високи позиции, хора на държавна издръжка, висшисти, затова и степента ви на осъзнатост и мирогледът ви трябва да са над средното ниво.“ Големи и малки слушали огорчено, като първо само клатели глави, но после взели да кимат. Съумели някак да удържат силно възбуденото си честолюбие и мълчаливо дали съгласието си.

Поражението в такъв момент не било срамно, напротив, всички съселяни можели да разберат – нито щели да решат, че в семейството сме малодушни, нито щели да сметнат, че секретарят на райкома се е отнесъл твърде безмилостно със собствената си леля. С оглед на това, че плодът вече бил голям, двете страни седнали приятелски и заобсъждали подробностите. Условията били много добри – на следващия ден в осем сутринта щял да дойде бригадният трактор да отведе мама до градската болница за аборт. Същевременно от услугите на трактора щели да се възползват и две други бременни жени от селото. Те били в различни стадии на бременност и следователно се налагали различни процедури за аборт, но все пак идването на трактор било толкова голяма рядкост, че се наговорили да хванат заедно „държавната кола“ и да се подложат на „семейно планиране“.

Но действителната причина семейството ми да се съгласи да отстъпи всъщност не била семейната чест или натискът за отстраняване от длъжност на роднини. Имало една скрита подробност. Няколко дни по-рано една баба акушерка мернала отдалеч мама, по това време бременна в осмия месец. Бабата мигом пребледняла, настигнала я на бегом и тихичко ѝ казала: „Госпожо Уан, голяма работа! Бебето в корема ти се е преобърнало и сега си личи! Момиче е!“ Какво представлявали бабите? Те носели опита на миналото, били изродили безчет бебета, притежавали задълбочени познания относно всички кодове и логически дедукции, свързани с бременността. Може да се каже, че били най-меродавните ултразвукови скенери. Щом бабата казвала, по-добре било да се откажат.

Всички фактори сочели към един безконфликтен завършек: смъртта на второто бебе. Привечер обаче ситуацията претърпяла драматично развитие… Малко след седем часа̀, още по светло, дали заради внезапно освобождаване на натрупаното напрежение, дали заради умората и болката от мисълта за загубата на бебето, или пък просто защото Господ решил да си направи майтап, мама изведнъж я заболял коремът, скоро прокървила и водите ѝ изтекли. Бебето се родило преждевременно. Сестричката ми излязла голяма късметлийка – явно не искала да свърши като парче плът в операционната и се появила цяла и здрава в света.

Но какъв свят бил това – свят, който се колебаел дали да я посрещне с радост, или с тъга. Защо се оказала тя, а не той? Цялата стая застинала. Мама разказваше, че не попитала нищичко, само от мъртвешката тишина и от бездиханните хора ѝ станало пределно ясно, че бабите никога не грешат в предсказанията си. В същия миг припаднала. Тогава съм била на седем, бутала съм се в краката на хората и с цялото си невежество съм питала: „Какво се роди? Какво се роди?“

На следващата сутрин в осем петлите и кокошките вече били станали, а селяните били излезли на нивите, когато от пътя се чуло бръмченето на трактора. Трактористът даже не изгасил мотора, направо се провикнал: „Госпожо Уан!“ Една съседка край пътя се разсмяла: „Няма какво да се хабиш! Госпожа Уан няма да ходи! Жената роди!“ „Какво роди?“, веднага се загрижили другите бременни в трактора, все едно ставало дума за собствените им деца. Гласовете им треперели насред утринната мъгла.

Тъй като мама все пак се съгласила да пометне, преждевременното раждане било определено като резултат от несубективни и непредотвратими фактори. Окончателното решение на ръководството било да не ѝ се отнема преподавателската позиция и да продължи да е народен учител, но понеже второто дете все пак представлявало „тежък товар“ за страната, глобата трябвало да се плати. Колко? 56 юана. Месечната заплата на мама била 14 юана, значи общо четири заплати, горе-долу 10 000 юана днешни пари. Може да се каже, че това наказание било справедливо. И до днес се шегуваме със сестра ми: „За 56 юана – толкова.“ А сега се замислям, че зад решението сигурно е имало и голяма доза съпричастност – малко ли изстрада семейството, през какво ли не мина, съгласили се бяха да абортират детето. И накрая – пак момиче.

Ако се беше родило момче, ситуацията сигурно щеше да е коренно различна. След четири-пет години един наш съсед, много инатлив и непримирим, твърдо реши да има второ дете и взе че удари джакпота: роди им се пълничко момченце. В онази година политиката за семейно планиране беше навлязла в най-ожесточения си период, постоянно ловяха нарушители, а глобите достигнаха 2000 юана – страшна за времето си сума. Онзи пък напук си кръсти детето Шуан-циен (двойно хиляда). Макар че това беше чиста провокация към властите, пазарлъкът му мина успешно и накрая плати само няколкостотин юана.

Мама винаги е била човек със силна воля, но всичко това я разстрои и отчая до краен предел, очите ѝ постоянно бяха червени от рев, появиха се мисли за самоубийство. По това време аз бях втори клас в началното училище, където тя преподаваше. Всеки ден след часовете колегите ѝ, тоест учителите ми, ме подканяха по-скоро да се прибирам вкъщи: „Отивай да кажеш на майка си да се грижи за себе си и по-скоро да се върне на работа. Най-важното е да си запази службата.“ И така, всеки ден търчах към къщи. Това не продължи дълго, тъй като скоро сестричката ми взе да се хили широко, тогава очите на мама най-после изсъхнаха и тя ѝ отговаряше с майчина усмивка. След 56-те дни майчинство тя тръгна на училище с люлката. Не смееше да закъснее и една минута, за да не ѝ отнемат пак правото да е „народен учител“.

Историята не свършва дотук. След около седем години, през 1987-ма, мама пак забременя, този път неволно. Политиката на семейно планиране вече беше масово приета в селата – хората не се колебаеха, не се препираха и не се терзаеха, всички бяха единодушни, стари и млади веднага се съгласяваха: „Няма да го запазим.“ Мама беше много заета, понеже трябваше първо да приключи с изпитите в края на учебната година, после с работата по нивата ни, така че, когато ѝ остана време за аборта, вече беше в седмия месец. И имаше някои сигурни белези, че този път е момче.

На следващата година дядо почина от болест, а след още една – и татко. Когато баба оплакваше покойния си син, каза нещо, което ми направи впечатление: „За няма и четири години семейството ни загуби трима мъже.“ Отне ми известно време да проумея, че траурът ѝ включваше и нероденото ми братче. До края на живота си тя не остави мечтата си да има внук.

Заглавна снимка: KatteBelletje / Flickr. На левия плакат текстът гласи: „Взех сертификат за едно дете“. На десния: „Отзовете се на призива всяка двойка съпрузи да ражда само едно дете!“

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Местни избори и човешки права

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mestni-izbori-i-choveshki-prava/

На пръв поглед местните избори са свързани с локални проблеми. От друга страна, те винаги са залог за разпределението на силите в „голямата политика“. И както на местно, така и на национално равнище кампаниите са свързани с теми, по един или друг начин засягащи човешките права. Какви са дебатите (и липси на дебати) в кампанията за местните избори през 2019 г., имащи отношение към правата на човека? В тази статия ще представя по-значимите от тях.

Права на етническите малцинства

Етническото противопоставяне е едно от основните средства за предизборна мобилизация у нас. Обичайният враг са ромите, нерядко и турците.

Редица теми в местните избори привидно са етнически неутрални, но на практика не са. Например проблемът с мръсния въздух в частта му за битовото изгаряне на отпадъци. Когато се обещава как ще се санкционира строго отопляването чрез изгаряне на боклуци, между редовете се подразбира, че то се практикува най-вече в ромските махали. Малко са кандидатите обаче, които публично признават, че този проблем е свързан и с крайната бедност, така че трябва да се предложат алтернативи, преди да се налагат санкции. Аналогична е ситуацията със „събарянето на незаконни постройки“.

Някои от изтърканите от повтаряне предизборни етнически сюжети са следните:

Става някакъв конфликт, в който са включени роми или престъпление, извършено от ром. „Съвсем случайно“ минути след събитието на място пристига патриотичен кандидат. Организират се масови протести срещу „ромската престъпност“. Покрай това се събаря поредната порция единствени жилища на роми. Друг „дежурен“ скандал е, ако някой води предизборна агитация на турски език. Както и че българските изселници в Турция, запазили българското си гражданство, си „позволяват нахалството“ да гласуват. Преди две години Валери Симеонов упражни физическо насилие върху жена на границата, защото е дошла да упражни правото си на глас. После рече, че била нагла.

Спрямо общия шаблон настоящите избори се отличават с оригиналност. Този път ромският скандал беше свързан с разпространяването на слух, че ДАЗД ще отвлича ромски деца от училище. Ромските училища в редица махали в страната се опразниха за ден-два. А вината за координираната акция се търсеше най-вече в „ромската неграмотност“ и евангелските пастори от църквите в махалите. Макар произходът на истерията с отнемане на деца, която се вихри у нас вече над половин година, да няма нищо общо с ромите.

Екстравагантността на тазгодишната кампания не свършва дотук. Този път обвинен в агитация на турски език беше кандидат на… националистическа партия. Националисти пък обвиниха еколог в антисемитизъм заради негова безспорно неуместна, но не и съзнателно антисемитска реплика. В същото време един от водещите им кандидати се изказва в защита на неонацисткото шествие „Луковмарш“.

Националистически партии не пропуснаха да си направят пиар и на гърба на Северна Македония, като за пореден път демонстрираха и че управляващата коалиция се крепи на тях. След тяхно настояване България прие позиция за допускането на страната до преговори за членство в ЕС, която може да се обобщи така: ще си дадем благословията, ако си признаят, че не са македонци, а са българи.

Права на децата

Обикновено „детските“ теми в местните избори се изчерпват най-вече с осигуряването на места в яслите и детските градини и сигурността по пътищата. През 2019 г. обаче децата станаха залог в масираната кампания за промяна на ценностния дневен ред в България, чиито главни постижения дотук са обявяването на Истанбулската конвенция за противоконституционна и оттеглянето на проекта за нова Стратегия за детето. Разбира се, истерията „лошите норвежци ще ни вземат децата“ се експлоатира политически и служи за мобилизиране на електорат. За това свидетелстват и шествията „в защита на семейството“, организирани дни преди изборите.

Цялата тази активност налага в общественото пространство възгледа, че детето не е самоценна личност, а е собственост на родителите си. Че не трябва да има институции и организации, които да го защитават от насилие и злоупотреба, както и че сексуалното образование е зло.

Темата дотолкова разпали популистки страсти, че нито една политическа сила не си позволи да излезе с официално становище, че става дума за умишлено дезинформиране на населението. Така докато едни трупат предизборни дивиденти и си осигуряват медийно отразяване, останалите се снишават, докато отмине бурята – по стария почин на Тодор Живков.

Права на жените

Тътенът на истерията срещу Конвенцията на Съвета на Европа за борба с насилието над жени и домашното насилие, известна като Истанбулската конвенция, продължава да отеква и да се отразява на политическия дискурс в България. Насилието над жени е неудобна тема. Има комай само една предизборна програма, в която насилието над жени е тема и се предлага местната власт да изгражда кризисни центрове.

Ала правата на жените бяха засегнати в кампанията най-вече чрез компромати. Жълто-кафяви медии се опитаха да компрометират кандидат за кмет на София, публикувайки снимки на приятелката му, пуснати в интернет от неин бивш партньор. Така нареченото „порно за отмъщение“ (revenge porn) като инструмент в предизборната борба не е прецедент у нас – през 2015 г. излизат наяве кадри от видеозапис на 15-годишната дъщеря на кандидат за общински съветник от Кърджали.

Кандидатка за Общинския съвет в Перник пък се прочу с разголените си снимки. Ако търсите информация за нея, трудно ще се ориентирате тя на коя партия или коалиция е кандидатка и трудно ще намерите снимки, на които е облечена.

Междувременно кандидат за кмет на столицата и общински съветник от маргинална националистическа партия се появи на предизборен плакат гол. От това не произтече новина. Ала когато една от основните претендентки за кметското място в София се снима с него (и двамата – облечени), се завихри скандал. Издигналата го партия обвини кандидатката, че хем си прави предизборен пиар с тази снимка, хем става за резил. Поуката е, че мъжката голота петни не мъжа, а жената.

Накратко: предизборната кампания илюстрира ниския праг на чувствителност и високия праг на търпимост към насилието над жени. Защото сексуалните компромати са не на последно място именно насилие.

Права на ЛГБТИ хората

През 2015 г. Виктор Лилов стана първият открит гей в България, кандидатирал се за публична длъжност – кмет на София. Това не донесе политически позитиви нито за него, нито за партията му, която първо го избра за свой председател, после го изключи, а след това се самозакри. Четири години по-късно партиите, коалициите и кандидатите са далеч по-предпазливи. Още повече че междувременно се разрази „джендър“ истерията, довела до засилване на хомофобията в България.

В кампанията за местни избори тази година няма нито едно послание, което да е в подкрепа на ЛГБТИ хората. За сметка на това националистически кандидати за кметове се надпреварват да обещават как ще забранят „София прайд“. А един от тях твърди, че другият бил гей не само за да си спечели малко медийно внимание, а и за да разколебае хомофобския електорат на конкурента си.

Изобщо – на тези избори хомофобията е политическа валута.

Права на хората с увреждания

Един от ключовите проблеми на градската (а и селската) среда в България е недостъпността за хора с увреждания. Неотдавна живеещият в САЩ преподавател по журналистика Христофор Караджов направи експеримента да се разходи с инвалидна количка в София. И установи, че не може да се справи без чужда помощ, а понякога и с няколко помощници е трудно – например когато част от количката пропадне в дупката между перона и влака на метрото. А в Калифорния Караджов живее, гледа куче, кара автомобил и ходи на работа сам, въпреки че е парализиран от кръста надолу.

През септември трима от кандидатите за кмет на София приеха поканата на организации на хора с увреждания и техни близки да изминат кратко разстояние в центъра на града, седнали на колички. Това показва ангажиране с темата поне на популистко равнище. И все пак почти няма предизборни програми, в които достъпната среда да е приоритет. Достъпността така и не може да се пребори да стане водеща тема в кампанията за местни избори. Междувременно хиляди хора в България ще продължават да живеят приковани в домовете си. Защото, макар и тук-там да се прави по някой скосен бордюр, както казва Капка Панайотова от Центъра за независим живот – една среда не може да е отчасти достъпна. Или е достъпна, или не е.

Права на чужденците

През 2015 г. темата за бежанците в България беше политически актуална. И съответно – експлоатирана в предизборната борба. Днес бежанци в България почти няма, а бежанските центрове са почти празни. Ала междувременно нахлуването на Турция в Сирия и атаките срещу кюрдите повдигнаха темата за нова бежанска вълна. И ето че тази седмица дежурните националисти излязоха с призиви да се затворят бежанските центрове, като по този начин за пореден път си осигуриха медийно отразяване посредством омраза.

Правата на чужденците намериха отражение в кампанията и във връзка със случая с Джок Полфрийман. Въпреки че темата засяга (освен самия Полфрийман) най-вече съдебната система, това не попречи на националистически партии, които участват в предизборната борба, да организират митинги с настояване австралиецът да бъде върнат обратно в затвора. Което пък засилва у гласоподавателите убеждението, че „българската кръв“ (по думите на съдия Вероника Имова от Висшия съдебен съвет) е по-ценна от кръвта на един чужденец.

Казусът с Полфрийман отваря и сериозния въпрос за правото на справедлив процес. Но това е тема, повече свързана с избора на главен прокурор, отколкото с местните избори.

Право на изразяване

Кампанията за местните избори съвпадна по време със страстите около избора/назначението на Иван Гешев за главен прокурор и в друго отношение – скандала около отстраняването на Силвия Великова от ефир и спирането на програма „Хоризонт“ за няколко часа. И ако това няма пряко отношение към изборите, то позицията, в която медиите ни са поставени или сами се поставят, има.

От една страна, медиите носят отговорност за „ретранслирането“ на едни послания и заглушаването на други. От друга страна, правото на участниците в предизборната кампания да кажат нещо на избирателите си има финансово изражение. Който си плати повече, той ще бъде повече отразяван. Това важи включително за „обществената“ БНТ, в която всяко отразяване в рамките на кампанията, с изключение на предизборните дебати, се заплаща. А до дебатите телевизията допуска когото прецени (аргументирайки се със съмнителни резултати на социологическа агенция).

Разбира се, редно е да има критерии за медийно отразяване, ако не искаме да се върнат времената на безкрайните и абсурдистки „предизборни студиа“ – тогава можеше да видим мераклии за политици, които са като че извадени от филм на Дейвид Линч или „Монти Пайтън“. Но когато основният критерий е финансов, няма как да очакваме смислен политически дискурс.

Интересно дали ще доживеем време, когато предизборните кампании няма да разчитат основно на омраза и дискриминация, а на идеи, в основата на които стоят правата и достойнството на човека. Но това зависи от изборите, които правим днес. Не само в „тъмната стаичка“.

Заглавна снимка: Josh Appel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Алчността и солидарността винаги ще са в битка. Свободата и потисничеството – също“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-vodenicharov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Камен Воденичаров доби популярност в едни от най-трудните години за страната ни. Години, в които стана ясно, че копнежът за свобода не означава едно и също за всички – едни искаха свободата да се развиват, работят и говорят свободно, други – да забогатяват и да концентрират власт и влияние, освободени от всякаква отговорност. Едни копнееха за старото време, други искаха възмездие за него, трети избраха да не прекарат живота си тук, чакайки нещо да се случи, и потърсиха реализация на мечтите си в чужбина.

Този дискурс създаде и музика. НЛО пееха „Ех, Канада“, Камен Воденичаров записа „Не съм избягал“. Днес Камен разказва, че песента никога не е била укорителна към емигриралите. Дори напротив. „Не усещаш ли сега, където и да си, че ти си тук – не си избягал?“ Попитах го как вижда българското общество в страната и в чужбина днес – къде са повече тези, които са избягали. Попитах го и за комедията, за онези образи, които тогава заклеймявахме като порочни, респективно осмивахме и иронизирахме: успяхме ли да заличим част от тях, или напротив – те станаха част от статуквото и днес дори не ни правят впечатление.

Участвал си в „Каналето“ и „Ку-ку“ – културни феномени от средата на 90-те, донесли много смях в едни тежки времена. Кога е по-лесно да се прави комедия – тогава или днес?

Струва ми, че през 90-те години беше по-лесно да се прави хумор. Имаше повече ярки образи, хората бяха много чувствителни и много по-искрени. Днес, вследствие като че ли на кризи, на медии, на социални мрежи, уж сме по-отворени, но ми се струва, че се случва обратното – хората са се капсулирали и са станали малко лицемерни. Върна се от социализма едно много тъпо нещо – едно пишем във Facebook, друго говорим в приятелския си кръг. Което не е готино.

Социалните мрежи ли са виновни, или те са просто една платформа и отражение?

Мисля, че те са платформата. Още повече че са замислени с позитивната идея да свързват хората, да правят мост между различни държави и пространства, ако щеш и времена. Но се оказа, че те станаха оръжие в ръцете на много лоши хора – на хора, които се занимават с пропаганда, с промиване на мозъци, с промяна на общественото мнение. И съвкупността от много фактори доведе до тези процеси. Но със сигурност гледането очи в очи, усмивката, която е божествено дело, и стремежът на хората да общуват наистина свободно ще наклонят категорично везната и тези ужасяващи негативни опити няма да успеят.

През ноември предстои да отбележим три десетилетия от онзи прословут пленум на ЦК на БКП. Как се промени комедията през тези 30 години?

Слава богу, комедията се развива, и то в посока да бъде по-европейска, по-интернационална. Всеки народ има свой специфичен стил на общуване, на смях. Свикнали сме да се майтапим, че има някои немски смешки, при които трябва да те ощипят, за да се засмееш. От друга страна, ти много добре знаеш колко е трудно да преведеш български виц – на немски, на английски, на френски, и да те разберат правилно. Но хуморът се развива и го има в пантомимата, в комедия дел арте (италиански комедиен жанр, основаващ се на импровизацията – б.р.) благодарение на много млади хора, а и колеги на наша възраст, които работят и по света.

А иначе в България всички хумористични шоу програми по телевизията някак си останаха на нивото на някакви стари смешки и стари формати, които не са смешни никому, затова все повече малки форми и интересни хора си пробиват път през социалните мрежи и през другите начини на комуникация. Традиционните медии са абсолютни пътници, особено с този мениджмънт, който имат – на пазене на едно средно статукво и на поддържане на средна скорост. Когато караш дълго време на втора, двигателят ти прегрява и спира.

Промениха ли се персонажите, които осмиваме?

Със сигурност има и много нови персонажи, които подлежат на ирония, на сатира, на осмиване. Но като цяло типажите са си едни и същи. В българската народопсихология още от времето на Алеко Константинов и на различни писатели и карикатуристи си личи, че има типажи, които си остават подобни.

Преди три десетилетия си представяхме, че за 7–8 години ще сме доста по-далеч от мястото, в което се намираме в момента. Мислехме си, че всичко ще се промени. Че за съвсем кратко време ще достигнем стандарта на народите, които са се развивали свободно в Централна и Западна Европа и които са достигнали един по-добър начин на живот и на общуване. Оказа се обаче, че на нас ни трябва много време и много пространство. Неслучайно в Библията е казано, че трябва да минат 40 години, за да измрат и последните, които познават робството. Нашата малка и клета държава на 140 години (защото това, че сме на 1300 години, е хубава историческа легенда, реалната българска държава е от 1878-ма) е преминала през ужасяващи неща. И особено този брутален отпечатък на комунизма и на промиването на мозъци все още доста ни тежи и ще трябва да мине доста време, докато се промени.

Тези промени отвориха вратите на много българи да заживеят на Запад. Ти пътуваш доста, срещаш се с българските общности – как ти изглежда публиката в чужбина?

Първо, аз съм щастлив да видя – тъй като много мои роднини, близки, съученици живеят в Европа, Съединените щати и Канада, – че за тези години българите по света се стабилизираха, намериха себе си, адаптираха се, голяма част от тях са на добри позиции, развиват бизнеса си, обучават децата си добре, борят се да бъдат в първите редици. Често си говорим, че нашата публика е в Европа и в Щатите. Имам предвид тези хора, с които можем да си говорим само с едно намигване, с един поглед или една усмивка. Намирам българите, които живеят по света, за доста по-откровени, по-емоционални и по-искрени. Поне така ми се струва от сцената и от времето, в което след това си общуваме с тях. Много се радвам, че доста българи (разбира се, не всички, но няма как да са всички) се развиват добре и са намерили своята нова родина.

И накрая: кога ще свърши Преходът?

Няма да свърши. Това е постоянен процес. Частната инициатива, свободната воля, конкуренцията, находчивостта, иновациите, образованието – понякога бавно, друг път мигновено – ще раждат нови форми на собственост и нови лидери в различни сфери. Глупостта, наивността, мързелът и шансът също дейно участват в този процес. Собственикът на видеотека от 1994 г. отдавна прави нещо друго. Жълтите таксита в някои градове в Щатите вече ги няма. Uber им завърши прехода… Земята край Банско вече не е собственост на местните жители. Те я продадоха… Някои тъпи „олигарси“, получили наготово блага от бруталния грабеж на държавата от БКП, вече са в затвора, други са на път, трети – под земята… За тях Преходът приключи! Алчността и солидарността винаги ще са в непрестанна битка. Свободата и потисничеството – също.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Каталуния сред гумени куршуми

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/catalunya-sred-gumeni-kurshumi/

Втора поредна седмица продължават гражданските протести в Каталуния, предизвикани от произнесените присъди над политиците, съдействали за организирането на референдума за независимост преди две години. Обвиненията в измяна не бяха доказани и отпаднаха, но тежките продължителни наказания (всяко между 9 и 13 години затвор) бяха присъдени за предизвикване на размирици и злоупотреба с обществени средства. Парадоксално е на фона на изключително мирния характер на каталунското движение за независимост и болезнените спомени за полицейското насилие от 1 октомври 2017 г. над гласоподавателите, в т.ч. и възрастни хора. Това нямаше как да не възпламени каталунците – при това не само тези, които лелеят за независимост.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Няма да забравим. Никога, никога.“

Веднага след произнасянето на присъдите хиляди откликнаха на призива на едно от най-новите граждански формирования „Демократично цунами“, което координира хората децентрализирано чрез Twitter, канал в Telegram и собствено мобилно приложение. Летището „Ел Прат“ край Барселона бе блокирано за повече от 10 часа, което наложи отмяната на повече от 100 полета. Полицията разпръсна блокадата с груба сила. Многохилядни манифестации се проведоха до късно през нощта из централните улици на Барселона и други каталунски градове. Демонстрациите продължиха и през следващите дни, като имаше и инциденти.

В четвъртък полицията допусна крайнодесни неонацистки групи да се сблъскат с протестиращи на две места в Барселона, а в петък, след грандиозна обща стачка, изкарала над половин милион души по улиците през деня, безредици и сблъсъци със силите на реда в нощта срещу събота доведоха ситуацията до хаос. Някои протестиращи са замеряли служители на реда с камъни, бутилки и раници. А полицията използва сълзотворен газ и стреля по хората с гумени куршуми (с приблизителна големина на тенис топки), които са забранени в Каталуния от години, но бяха използвани както през 2017 г., така и сега.

Четирима демонстранти през последните дни са загубили око заради гумени куршуми.

Двама души са в критично тежко състояние в болница: единият е полицай, а другият – протестиращ. След петъчната нощ службата за спешна медицинска помощ в Каталуния обяви, че е обслужила 182 пострадали, от които 18 полицаи.

(Предупреждение: Видеото съдържа сцени на насилие!)

„Междувременно в Барселона: невиждано полицейско насилие над протестиращи.“

На площад „Уркинаона“ в Барселона беше арестуван и фоторепортерът на вестник „Ел Паис“ Албер Гарсия, докато снимал арест на друг демонстрант. Журналистът бе освободен на следващия ден, след като свидетели оспориха обвиненията срещу него, че е ударил служител на силите за сигурност. Полицейското насилие и атаките срещу журналисти бяха критикувани в декларация на комисаря по човешките права в Съвета на Европа Дуня Миятович, в която се цитират 37 посегателства над журналисти.

Испанската полиция обискира и жилището на Гонсало Бойе, адвокат на бившия премиер на Каталуния Карлес Пудждемон и на други бивши каталунски министри. Това предизвика реакция на Европейския център за конституционни и човешки права в Берлин (ECCHR), с която бе сезиран специалният представител за правата на човека към ООН. Тезата им е, че репресиите срещу адвоката целят дискредитирането му. В подкрепа на Бойе реагира и Едуард Сноудън.

Едва през уикенда напрежението започна да стихва, въпреки че хилядите хора по улиците на Каталуния и многолюдните демонстрации на солидарност в други области на Испания не намаляха. През отминалата втора седмица на непрестанни протести инцидентите са по-малко и демонстрациите протичат далеч по-спокойно.

Диалог между политическата власт в Каталуния и тази в Мадрид обаче няма.

Испанският премиер Педро Санчес упорито отказва дори да разговаря по телефона с каталунския си колега. А при посещението си на ранен полицай в барселонска болница демонстративно пренебрегна ранените демонстранти с извадени очи, които лежаха в същата болница.

Юлияна живее в Испания вече повече от четвърт век и се смята за каталунка от 2005 г., когато решава да се установи в Барселона. Била е на няколко демонстрации през последните дни и споделя наблюденията си за полицейското насилие от лична гледна точка. Според нея винаги разговорите на хората и полицията са били на по-висок тон, но палежите на контейнери и барикадите са дело на малки групи, които нямат общо с огромните тълпи демонстранти.

„Стоят отстрани, появяват се и изчезват бързо, а в два случая, когато манифестанти успяха да ги обкръжат и изолират, те бяха „спасени“ от полицейски патрули. Любопитно е също и че се появяват там, където снимат журналисти. На демонстрацията по бул. „Меридиана“, на която бях в петък например, е имало 550–600 000 души и нито един инцидент. Но в четвъртък привечер видях това, което описват и някои местни медии:

групи младежи с франкистки знамена да слизат от богаташките квартали „Бонанова“ и „Сариа̀“, полицията ги обкръжава, но като ескорт, а не за да ги арестува.

И когато стигат „Грасия“, се разпръсват на малки групички, за да „ловят индепендисти“. Полицията и Мосос (каталунската регионална полиция – б.р.) не ги възпрепятстват, нито спират, идентифицират, нищо такова.“

Според Юлияна подкрепата за Каталуния нараства и уточнява: „Не подкрепата за независимостта или за върлите ѝ защитници, а солидарността с хората, изразявана все по-видимо с многобройни мирни манифестации в Мадрид, Валенсия, Андалусия, Сан Себастиан, Билбао. Въпреки полицейските репресии и там – особено в Мадрид и Билбао, където е имало бити и ранени от полицейски палки демонстранти. Все повече хора открито подкрепят референдумите, свободното манифестиране и т.н. Макар и една част да искат да постигнат независимост, друга голяма част просто имаме граждански искания и нуждата да предупредим, че Испания се превръща в авторитарна, нискокачествена „демокрация“, която все повече потиска гражданите за сметка на абсолютно безочлива, но доста рафинирана и добре прикрита политическа корупция.“

Нейното мнение е, че политиците съзнателно нагнетяват разделение, за да спечелят по-радикалния вот, но това се обръща срещу тях. И едно от доказателствата е, че през последните две години и след три парламентарни избори не успява да се сформира управляваща коалиция. А в държава, в която 25% от работещите са под прага на бедността, това е политически безотговорно.

Според Юлияна изходът е в мирна политическа чистка на всичко възникнало след смъртта на Франко и последвалите амнистии.

Лиз Кастро е американка, която живее със семейството си в Барселона. През 2013 г. издава на английски и испански език сборник есета „Какво става с Каталуния?“ (книгата е преведена и на български език – б.р.). Лиз не крие симпатиите си към движението за независимост.

С нея коментираме, че в сравнение с преди две години правителствата в Мадрид и в Барселона са други, но разлика в отношенията помежду им няма. Според Лиз ситуацията е даже по-лоша, защото правителството на Педро Санчес само на пръв поглед изглежда отстъпчиво и диалогично, но в действителност не прави нищо. Обещанието на Санчес, че ако стане премиер, първото нещо, което ще направи, е да се обади на Карлес Пудждемон и да започне диалог, не е спазено, нито пък сега приема обажданията на новия премиер на Каталуния – Ким Тора.

Лиз заключава, че Испания се страхува, и обяснява защо: „Демонстрациите през тази седмица, организирани до голяма степен органично, но от десетки различни групи, се оказаха невъзможни за контрол и вероятно няма да спрат скоро. Показват ниво на предизвикателство, каквото не сме виждали след референдума от 1 октомври 2017 г. Много каталунци също са изморени от собственото си правителство, което не изглежда способно на полезна реакция или да поведе гражданите. Затова обикновените хора отново поемат нещата в свои ръце, настоявайки да имат думата за собственото си политическо бъдеще. Каталунците са много находчиви, много активни, много мобилизирани и много упорити. И им е писнало да не бъдат чувани.

От суровите присъди научихме, че законите в Испания не се прилагат еднакво, а следват политически зависимости, затова нямаме стимул да ги следваме.“

Според Лиз Кастро полицейското насилие не е случайно. „Полицаите са инструктирани да всяват страх и вярват, че са над закона. Заплашват младежите с убийства, с изтезания, използват една и съща снимка като доказателство, за да обвинят шестима различни души. Има задържани без присъда и без възможност да излязат под гаранция. Американец е бил задържан само защото си е поискал знамето, след което е обвинен в тероризъм, джихадизъм и трафик на хора и сега е заплашен от екстрадиране. А всичко това е наистина жалко, защото повечето хора са доста разумни и просто искат да могат да гласуват. В една демократична държава това е разумно очакване.“

Въпросът ми дали насилието на полицията не е провокирано от самите демонстранти, искрено я ядосва: „Мисля, че истинските провокации са тежките присъди над нашите лидери, които винаги – и имам предвид наистина винаги – са настоявали за абсолютно ненасилствено движение за независимост. И мисля, че по-голямата част от населението е съгласна с тази стратегия. Видяхме как полицията повдига обвинения на млади хора, които седят спокойно на земята – това ми се струва много провокативно. Виждали сме полицаи да насочват пушките с гумени куршуми директно към хората. Това също ми изглежда много провокативно. Искрено мисля, че Испания би искала ние, каталунците, да допуснем насилие, за да могат да ни смажат. Само така знаят да действат. И това е единствената територия, на която ще бъдат по-силни от нас. Докато не проявяваме насилие, те не могат да победят.“

Питам Лиз каква е стратегията сега и дали разчитат на помощ отвън? Отговаря ми, че целта им е да накарат Испания да преговаря и че настояват за политическо решение, което вероятно трябва да има три части: оттегляне на испанската полиция от Каталуния, освобождаване и амнистия за всички политически затворници и обвиняеми и накрая договорен референдум за независимост на Каталуния. „Само така можем да продължим напред. Имаме нужда хората по света да оказват натиск върху своите правителства да не приемат испанското отношение към мирно протестиращите.

В условията на демокрация е позволено да се мобилизираме, да протестираме и да искаме промени в правителството. Това не е престъпление и не може да бъде престъпление.

Би било полезно, ако други хора и техните правителства притиснат Испания да седне на масата за преговори и да изслуша жалбите на Каталуния. Един от основните хаштагове в Twitter е #SpainSitAndTalk.“

Според Лиз Кастро подкрепата сега е много по-голяма от преди две години, защото голяма част от хората казват: „Не знам дали искам Каталуния да е независима, но не можеш да пребиеш съседите ми, че искат да гласуват.“ Кой иска да живее в страна, в която хората са в затвора за десет или повече години за провеждане на референдум? Или за участие в мирна демонстрация?

Питам събеседничката си какво мисли за т.нар. „тихо мнозинство“, за което се твърди, че е против независимостта, но тя отговаря, че има по-скоро „тихо малцинство“ и доказателство за това са гласовете, които събират на изборите от 2012 г. насам, както и малките демонстрации, които са успели да организират. И допълва: „Често ще видите оценки за подкрепа на независимостта в масовите медии, които се колебаят около 50%, но всъщност никога не сме имали официален референдум (без полицейски саботаж). И има значение как задавате въпросите. Ако попитате хората в неофициална анкета или по телефона, не е същото, както ако ги питате на официален референдум. На въпрос: „Ако Каталуния и Испания са добри съседи, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“, ще получите много различен отговор в сравнение с въпроса „Ако ви изгонят от Европейския съюз, ако сте потопени в икономически хаос, ако има гражданска война или животът ви е заплашен, бихте ли искали Каталуния да бъде независима?“. Това е краен пример, но разбирате идеята.“

„Каталуния има икономика в размер на 200 милиарда евро и множество (некаталунски) икономисти настояват, че тя е напълно способна да съществува самостоятелно. Би желала дори да продължи да подкрепя Испания. Така че въпросът е дали можем да работим за решение, което е в полза на всички и отразява желанията на населението, а не само на един вкоренен (и често корумпиран) политически елит.“

Накрая питам Лиз дали хората в Каталуния като убедени привърженици на ЕС се чувстват предадени от европейските институции? И тя твърдо заявява: „Да, каталунците бяха изключително разочаровани от ЕС. На 2 октомври 2017 г., когато мнозинството в Европейския парламент застана на страната на Испания и заяви, че полицейското насилие пред урните по време на референдума е „вътрешна работа“, хората тук бяха шокирани. Не вярваха, че Европа ще ни обърне гръб. Когато Доналд Туск обеща преговори, ако се въздържим да обявяваме независимост, а после се отметна, хората отново бяха разочаровани. Имаше много европейски представители, които се застъпиха за Каталуния и на които ще бъдем вечно задължени. Те са истински демократи. Но много повече са онези, които са ни загърбили. Много каталунци смятат, че Европа не е нищо повече от клуб от държави, които защитават държавите, но не и народа. Европейският парламент и Съветът на Европа правят сериозна грешка, като не защитават демокрацията, свободата на изразяване, свободата на събранията и политическата свобода в Каталуния.“

Днес следобед в Барселона е свикана голяма демонстрация, а утре, 27 октомври, се навършват две години от едностранното прокламиране на независима република Каталуния в тогавашния каталунски парламент.

Заглавна снимка: © Нева Мичева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Уличното изкуство като огледало на обществото

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://toest.bg/ulichno-izkustvo-kato-ogledalo-na-obshtestvoto/

В свят на затрупване с информация за обществени бедствия, натоварващи сетивата ни, Джо Каслин има по-различен подход – чрез улично изкуство той се задълбочава в чувствителни теми, които често са табу в нашето съвременно общество. Сюжетите му отразяват и противопоставят трудностите и ежедневието в Ирландия. Детайлните рисунки с молив, принтирани в голям формат, се преплитат със сгради и привличат вниманието към силата на публичното изкуство. Попитахме го за значението на изкуството, както и за образованието и пречките в тази област.

Творба на Джо Каслин

В някои от работите си говорите за това как младите мъже в Ирландия са потиснати да споделят своите емоции, които на свой ред се възприемат като признак на слабост. Нещо подобно се случва и в България. Как се борите със стигмата на емоциите чрез изкуството?

Моето мнение е, че гледането на художествени творби, ангажирането с изкуството или създаването му помагат на индивида да се справи и да реагира на напрежението в живота. Уличното изкуство има способността да се намеси в ежедневието и да провокира емоционална реакция. Трайно установените патриархални норми потискат мъжете да говорят за това как се чувстват. Не че тези чувства не съществуват и при тях, просто не се споделят толкова и това е токсично. Ако моето улично изкуство може по някакъв начин да стимулира отзвук или наистина да предизвика разговор, тогава имам чувството, че тази стигма в някаква степен се разрушава.

Творба на Джо Каслин

Един от най-интересните аспекти на работата Ви е фактът, че сте и учител. Колко е важно обществото да инвестира в образованието в областта на изкуството, особено в по-напреднала възраст, когато то не се счита за приоритет?

Идвам от много пристрастно пространство, тъй като самият аз предоставям отговор на този въпрос. Виждам с очите си отплатата на художественото образование всеки ден, виждам я в по-голямата част от сегашните над три хиляди ученици, на които съм преподавал през последните десет години. Визуалната грамотност, решаването на проблеми и експериментирането са в основата на голяма част от съвременния ни свят и в начина, по който бъдещите поколения ще общуват помежду си. Задължително е да въоръжим това поколение с възможност първо да се справи с емоциите си и след това да процъфти. Изкуството, което винаги е играло роля да документира и да обяснява безбройните култури на тази планета, едва ли ще загуби ефекта си с моята генерация.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Често съвременното изкуство се възприема като „западна ценност“ и някои източноевропейски страни трудно го оценяват безпристрастно. Как правим изкуството по-разбираемо за онези, които се чувстват далеч от него?

Съвременното изкуство често ми се губи и на мен и това е окей. Дълбочината и дъхът на изкуството се разширяват всеки ден от колегите художници. Нещо подобно се очаква от художниците. В крайна сметка ние сме творчески същества… Невинаги мога да хвана нюанса на всяко произведение в съвременното изкуство, но човешката ценност е това, което мога да оценя. Дори импресионистите са изпитвали огромна трудност да спечелят уважение, когато са сложили началото на движението си.

Творба на Джо Каслин

Най-новата Ви творба „Доброволците“ (The Volunteers) намеква за емоцията на „безкористното даване“ във времена на бедствие. Как бихте описали днешния свят; изгубено и тъмно ли е, или се опитваме да разгърнем трудни и предизвикателни теми?

Набедени сме да вярваме, че днешният свят е изгубен и тъмен, с много помрачени и дори „оранжеви на цвят“ лидери. Аз обаче избрах да видя светлината. Само миналата година станах свидетел на група ирландски тийнейджъри, които събраха цяла общност, натрупвайки 22 000 подписа под петиция, за да променят местно решение на правителството. За да спасят 14-годишния си приятел и семейството му от депортация. Да, изправени сме пред много трудни и предизвикателни теми, но заедно сме по-силни. Всеотдайността е много по-силна характеристика от егоизма.

Според Вас каква трябва да бъде ролята на изкуството в нашето общество днес и как трябва да се развива то от идващото поколение?

Изкуството е умение и език, който надхвърля всички култури. Участниците – както професионалисти, така и любители – трябва да бъдат почитани и ценени. То ще продължи да играе неразделна роля за напредъка на човечеството, тъй като ние проектираме, променяме, създаваме и преосмисляме нашия свят и неговото съдържание към по-добро.

Как можем да насърчим свободата на изразяване на едно силно потиснато общество?

Забележително изкуство е създавано и във времена на потисничество и самовластие. Да, то ще бъде смекчено до известна степен, но посланието на творбата ще бъде ясно въпреки компрометираната среда, в която е създадена. Това само по себе си ще направи изкуството по-съществено, по-биографично и наистина по-могъщо. Реагирането, насърчаването и финансирането на тази творческа дейност е изключително важно за всички нас.

Благодарим на Александра Димитрова за помощта при интервюто.

Ако искате да видите Джо Каслин, може да посетите симпозиума на „Мелба“ на 9 ноември в зала 6 на НДК  в София.

Снимки: © Джо Каслин

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Наказателната политика: на око… и око за око

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/nakazatelnata-politika/

Поредният горещ картоф, метнат от съдебната зала към обществото по случай отразяването на казуса с Джок Полфрийман, успя да събере всички възможни аргументи, включително най-конспиративните. Но една линия прониза целия дебат и тя е, че сравнително рутинното производство по условно предсрочно освобождаване беше въздигнато в нещо извънредно уникално, сякаш затворници не се освобождават предварително никога. Това е и най-тежката присъда за наказателното ни право: липсата на аналитичен и безстрастен поглед, който да се намеси преди окончателния триумф на уличното правосъдие.

Случки без цифри

Коментирането на делото на Полфрийман беше толкова изолирано от многобройните подобни дела, че опитите за сравнение с натрупаната обилна съдебна практика винаги се правеха с уточнението „не съм запознат(а) да има подобен на този казус“. Започнаха да се вадят наслуки отделни съдебни актове в двете посоки, за да се правят сравнения.

Така се открои един елементарен дефицит на системата ни – липсата на надеждна статистика.

Изобщо не се разбра например до каква степен е прецедент затворник да бъде освободен шест години и половина преди изтичане на присъдата. Макар единственото формално основание да е излежаване на поне половината от присъдата, което в случая е изпълнено, необходимата дискусия за правилността на съдебното решение можеше да получи много ясна фактическа отправна точка при обобщени данни за съдбата на тези производства, както и за последиците от тях – например каква част от предсрочно освободените извършват отново престъпления в срока на условно осъждане, останал след решението за освобождаването им. Няма по-добра рецепта за оборване на съмнения в специално отношение спрямо един казус от посочването на обективни факти за това, че казусът е следвал трайната практика.

Но ако има нещо по-лошо от липсата на статистическа картина, то е да се реформира закон без такава. Управляващите ни го демонстрираха за пореден път със „спешните“ промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), чиято цел беше надпревара с окончателното решаване на казуса на Полфрийман, при все че никой никога не е давал публично становище за необходимостта от промяна на закона в тази му част. Тази пожарна намеса, разбира се, отдавна е спряла да изненадва някого. На пръв прочит веднага се сещаме за починалото момче от Враца, случаите на иконописеца Опиц или на пловдивския лекарубийството на русенската журналистка и много други. Това са все имена на герои, употребени по най-площаден начин за политически пиар, а резултатът е промяна на утвърдени правила, засягащи в голяма степен живота и свободата, без никаква професионална оценка.

Стратегията винаги е еднаква: пускане на малко, но достатъчно „сензационно“ парче информация и заливане с мигновена истерия,

след която никой съд не може да бъде оставен да преценява независимо, тъй като е заплашен от медиен и обществен линч независимо от наистина случилото се, а пък експертите бързо се пакетират с толкова много клетви, че изобщо не се стига до обсъждане по същество. Фактите обаче са следните: измененията в наказателното ни законодателство са обратнопропорционални на броя на сериозните и задълбочени изследвания, включително криминологични или социологически, относно причините за престъпността и методите за противодействие отвъд елементарната сламка да се увеличат санкциите в Наказателния кодекс (НК).

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Защо наказваме?

Популярен е случаят с британското общество от 80-те години, когато консерваторите на Тачър използват скептичните настроения и страхове относно увеличената престъпност през изминалото десетилетие, като вкарват в употреба ударния израз „ред и законност“ (law and order) и стъпвайки на него, увеличават мащабно полицейските органи и засилват репресията в законодателството. Резултатът е добре известен: по-високи нива на регистрирана престъпност и постоянни главоболия относно увеличаващия се бюджет на правоохранителните органи и съмнителната им ефективност.

А всеки, който вярва на наказанието като панацея за престъпността, може да се запознае със случая на Георги Енев, по-известен като Жоро Инкасото или Жоро Милионера. През 2012 г. той задигна милион и половина лева от инкасо автомобил в Пловдив, като впоследствие се предаде напълно доброволно и беше осъден на 12 години – напълно нормална присъда с оглед на фактори като чисто съдебно минало и заявено разкаяние за извършеното. Парите не са открити и за тях Жоро продължава да мълчи и до днес. Това, което знаем за неговия престой в затвора, е, че не спира да работи, и така присъдата също напълно законно се трансформира от 12 в 8 години по формулата, че два изработени дни се смятат за три излежани. В допълнение, вече може да се възползва и от възможността за условното предсрочно освобождаване.

Как точно помага затворът в този случай?

Нито парите ще бъдат върнати, нито престъпникът ще се поправи, след като е пресметнал хладно как да излезе най-бързо на свобода, за да може да ги харчи. Същевременно подобен случай няма как да не бъде санкциониран, но санкцията не изглежда да има каквито и да било полезни ефекти. Даже напротив, ако осъденият не тренираше усилено в затвора, най-много да беше пострадал при някое от спречкванията с други осъдени, които настойчиво го питат къде е скрил парите.

Неговото откровено подигравателно отношение към санкциите на наказателното право обаче е илюстрация за една неотменима тяхна характеристика: те никога няма как да са абсолютно адекватни спрямо човека, защото всеки осъден реагира по различен, често неразбираем и напълно индивидуален начин както на престъплението, така и на наказанието. Ако справедливостта се разбира като това престъпникът да изпита същото като жертвата, дори и смъртното наказание не би могло да послужи, защото това е невъзможна цел.

Похабената енергия

Популизмът в законодателството вреди не само с нещата, които прави, но и с нещата, които пречи да бъдат свършени поради ненужно разпиляване на ресурс от обществена енергия и време. Така населението живее с определен дневен ред, зад който висят много по-реалните проблеми на наказателното правораздаване. По отношение на НК те не са свързани толкова с размера на наказанията, колкото с

необходимостта от премахване на мъртви текстове и осъвременяване на други.

Една от тъжно погребаните дискусии е за декриминализирането на активния подкуп. Към момента усещането за корупция е все така високо, но малцина от оплакващите се осъзнават колко сериозен проблем е трудността да се докаже вземането на подкуп, след като предлагането му все още се смята за престъпление. Доколкото има достатъчно аргументи и в обратната насока, а темата е обществено чувствителна, подобни дебати биха канализирали далеч по-смислен обществен диалог, стига да бяха поставяни отговорно от законодателя.

Битовото ниво на дискусиите не позволява да се поставят интересните и модерни (за България) проблеми на наказателното право, от които всички биха имали много по-голяма цялостна полза – например за въвеждането на корпоративна наказателна отговорност, така че да се наказват не само физическите, но и юридическите лица, когато самото юридическо лице извършва престъпни действия. Докато в тази област зейва празнина, последвана от свиване на рамене, в други аспекти уредбата се дублира, какъвто е случаят с гражданската и наказателната конфискация и тяхната странна и необяснима симбиоза.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Същевременно фундаменталният елемент на наказанието е усещането за неговата неизбежност, което значи всеки виновен да е наясно още преди престъплението, че няма да му се размине и вината ще бъде доказана, а не каква точно дамга ще бъде поставена чрез присъдата. От това следва, че по-наболелият проблем с разкриването и доказването на престъпленията е недостатък на НПК, а не на НК, но и това звучи прекалено експертно и далечно, а масовата обществена незаинтересованост дава удобен повод НПК да се ползва като тепих за борба между различните лобита с противоречиви интереси – предимно прокурорски и адвокатски.

Всъщност проекти за кардинална реформа на закона и приемане на чисто нови кодекси не липсват, като някои от тях престояват и в момента из чекмеджетата на парламента. Въпросът е, че те няма как да работят без принципни заявки за провежданата политика, а за разлика от шоу оставките и шоковите промоции на наказания, това изисква управленски хоризонт.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Снегът пак ни изненада: за футболните агитки и шокираната общественост

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/za-futbolnite-agitki-i-shokiranata-obshtestvenost/

Преди няколко години бях в капан. Прибирах се с децата в събота по обед от архитектурна работилница и забравих, че по същото време свършва мач.

Трамваят ни се оказа пленен на кръстовището до метростанцията на стадион „Васил Левски“, ограден от думкащи, псуващи, пускащи бомбички лумпени, които крещяха закани как сега ще идат да бият в някой от бежанските лагери.

Едното ми дете беше на три. Разрева се. Опитах се да клекна до него на средата на трамвая, да го скрия някак да вижда и чува по-малко – забрави. Стояхме така поне 40 минути – ни трамваят може да мръдне, ни някой може да слезе (другите пътници също не рискуваха).

На 40-тата минута бавно се заклати и тръгна. Когато все пак слязохме, отидох при първия изпречил ми се полицай и го попитах:
– Няма ли да направите нещо?
Отговорът беше:
– За какво?

С други думи, ами това е нормално, футболни запалянковци, какви да са? Не му отговорих и сега ме е яд. А трябваше да му кажа:

Вие сте полицай, какъв трябва да сте?

Да, знам я тезата за спорта като заместител на склонността към насилие. Но идеята е заместителят да е самият мач, а не да смятаме, че е нормално някакви хора периодично да погазват правилата на човешкото. Футболът може да е красив, може да сплотява, може да е изкуство, игра. Майка ми е била малко момиченце, когато дядо я е водил със себе си на стадиона.

Да, английските фенове имат лоша репутация, но съм виждала на живо какво правят английските власти по въпроса. През 1996 г. заедно с още пет момичета на университетски обмен се оказах преводачка на мачовете на националния отбор на Европейското първенство в Англия. Организаторите бяха помолили местния факултет по славянски филологии да изпрати хора, а ние тъкмо бяхме подръка.

Превеждах на входа, където трябваше да изземат всякакви опасни предмети, които биха могли да послужат за безредици. На стадиона имаше ред за инвалидни колички и стая за преповиване на бебета. Имаше жени с копринени поли и токчета. Спокойно се прибрах пеша до другия край на работнически Лийдс. Сигурно моят опит е бил случаен, а славата на английските хулигани – не. Със сигурност мога да твърдя обаче, че другаде полицаите не приемат безредиците за нещо нормално.

А ние какво – свикнахме да приемаме като свое задължение това да следим кога има мач, за да се крием. Да предупреждаваме децата си да не са навън по това време и за бога, да внимават да не се облекат в грешния цвят. Защото е „нормално“ тринайсетгодишно момиче да бъде с отекло око, защото е излязло със синя тениска. Свикнахме да е нормално да не искаме полицията да го защити. Да ги спре. Да не питаме защо.

Свикнахме ли, или ни е страх?

Срам ме е, че ни е страх. Не от това, че някакви се държали безобразно по стадионите и някакви чужденци ги видели. Аз не отговарям за действията на всеки с български паспорт, нито пък мога реално да очаквам от себе си да ида да им се изрепча – и те да спрат. Затова си има полиция.

И ето тук е моят срам. Че още ни е страх да изискваме от полицията и въобще от правораздавателните органи да ни пазят – ама наистина, не като в прословутия химн. Да ни пазят така, че да можем да се разхождаме в събота по обед в центъра с децата си. Да си обличаме какъвто цвят искаме фланелки.

И по соцвреме ни беше страх, и през 90-те не ни идваше наум да поискаме да озаптят мутрите, и сега пак е същото. Въпросните агитки си имат лица, имат си ръководители, те не са безизвестни, нито е безкрайно трудно да се издирят. Да, не е нужно цял народ да им бере срама, достатъчно е да ги накаже.

Въпросът е, че някой иронично ни пита: „За какво?“ И ние си замълчаваме.

Усещаме ли как нормализирахме това футболните агитки да са легална форма за събиране на нацита? Усещаме ли как стана нормално на протестите да се изпращат „контрапротестиращи“ от същите тия, дето доста ефикасно ни „страхуват“?

Усещаме, но се правим, че нищо не забелязваме. Защото ако забелязваме, но нищо не правим, няма на кого да се сърдим, че снегът пак ни е изненадал. До непроходимост.

Заглавна снимка: Biso 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nasya-kralevska-interview/

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.


Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си „Без заглавие. Рушители и строители на България“ Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Склонни сме да прощаваме на „нашите“ и да си мълчим – така разбираме толерантността“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-alipiev-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. С нашите събеседници разговаря Александър Детев.

Със или без трудов договор, Камен Алипиев – Кедъра си остава един от най-емблематичните спортни журналисти в България в последните 30 години. Не се сетих за по-подходящ събеседник, с когото да изградим паралелите между кризата на гражданското общество в България и ситуацията с родния спорт. Защото спортът и културата са показатели за физическото и духовното здраве на нацията, а освен това те са основният източник на самочувствие и гордост за един народ.

И да, както многократно ни беше изтъкнато през изминалата седмица, футболни хулигани и расистки прояви има навсякъде. Но опитът за толкова елементарно подценяване на случилото се е лакмус за основния проблем – агресията, расизмът и ксенофобията у нас са очаквани и не шокират никого, защото „тука е така“. С Кедъра говорим за онези момчета на стадиона с качулките и маймунските звуци. За това защо ги виждаме и на протестите срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор и чия жертва са всъщност. Обсъждаме и ситуацията в родния спорт през последните 30 години – развитието или упадъка му. Говорим за тези успехи, които пораждат носталгия и до днес, както и за личностите, които не спират да ни правят горди въпреки всичко.

„Аз имам много свободно време“, ми каза Кедъра, щом го попитах кога е удобно да се срещнем за интервюто. Има и много какво да каже, бих допълнил.


Винаги в такива моменти, свързани с българския футбол, се появяват едни асоциации с 94-та. По темата за 94-та може би всичко е изговорено, но все пак ми се иска да разбера и твоята гледна точка: защо хаосът на 90-те роди онзи успех, а прословутата стабилност в момента води до все по-задълбочаваща се криза в българския футбол?

В хаоса на 90-те имаше още добре работещи футболни школи с много треньори, които обикаляха цялата държава и търсеха младите таланти. Този отбор от 94-та година нямаше да стигне доникъде без 17 ноември 1993 г. (победата на България над Франция на „Парк де Пренс“ с 2:1, която ни класира за Световното първенство в САЩ – б.р.). Ако не беше изключително благоприятното стечение на обстоятелствата там и на другите мачове, този отбор нямаше да се превърне в такава легенда.

Но той имаше и футболисти, които заслужават да бъдат отбелязани. Любо Пенев не можа да играе на Световното първенство, но беше изключително въвлечен. Емил Костадинов… Тогава имахме работещи школи на Левски, на ЦСКА – в ядрото на националния ни отбор бяха хора, създадени в тези школи. Христо Стоичков дойде от Пловдив, но се появи точно когато трябваше, за да може да се изстреля към международна кариера. В този тим нямаше слабо място. Странни характери, както се вижда и до днес, но обединени от Димитър Пенев, който не е завършил квантова механика и няма да вземе Нобелова награда, но очевидно познава играта много добре и беше успял да направи от тези момчета отбор.

Ако говорим за някаква носталгия по миналото, може би единственото нещо, в което загубихме страшно много позиции, е българският спорт, който се правеше с адски много дисциплина и работа и успяваше да селектира талантите, за да излязат те на преден план. Сега голяма част от хората от това поколение ръководят българския футбол, но те сякаш не разбраха, че не може да се лежи само на стари лаври – трябва да се работи. Футболът в световен мащаб се разви изключително много и виждайки дори как изглеждат футболистите от 80-те години в сравнение със сегашните, ни става ясно, че атлетизмът е различен, развиването на телата е различно, да не говорим за тактиката, за работата от най-ранна детска възраст и много сериозното усъвършенстване на талантите.

Ние сме много далече от това. В последните години успехите на българския клубен футбол се дължат предимно на отбори с чужденци, такава е цялостната концепция – много по-лесно е да се взема наготово, много по-трудно е да се гради. Това се отнася за целия български спорт. Не може да се говори само, че няма спорт, защото нямаме пари. В спорта, както и във всичко останало, парите са резултат. Те идват, след като си постигнал нещо.

Предстои да отбележим 30 години от началото на Прехода. Къде в прехода от старата към новата система на развитие на спорта се натрупаха тези дефицити, които продължават да избуяват?

Тези дефицити започнаха да се образуват постепенно, за да се стигне до сегашните натрупвания и до това да нямаме златен олимпийски медал от 2008 г. Просто през всичките тези години направеното в миналото се отричаше тотално. Ако говорим за политическа система, за липсата на свободи, за цензурата – това е ясно, че трябва да бъде отречено и забравено възможно най-бързо. Но моделът на спорта беше разрушен изцяло и година след година се стигна до това жалене.

Успехите в спорта се постигат, когато знаеш какво правиш, когато треньорите са компетентни, а спортистите – отдадени. Ние направихме много грешки. Едната от тях беше още по времето на социализма, когато колективните спортове бяха на втори план заради мисленето на спортните ръководители, които се интересуваха много повече от това дали ще вземат медали, а не дали ще развият колективните спортове като култура на нацията. Женският баскетбол започва своя възход в края на 50-те години, стига до върховете си на Олимпийските игри в Монреал с бронзов медал при първото си участие на олимпиада, сребърни медали в Москва, пето място в Сеул през 1988 г. Женският и мъжкият волейбол също имат успехи. Баскетболът има медали от европейски първенства. Но „прагматичната теория“ на чугунените глави в Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт казва: „Един човек – един медал, един отбор – един медал.“ Затова ние ще развиваме борба, щанги, художествена гимнастика, бокс. Не че тези спортове са лоши, но се губи колективният дух.

Страните от бивша Югославия – Сърбия, Хърватия, Северна Македония, Словения, дори Босна и Херцеговина, – всички те развиват чудесен колективен спорт и това им помага да се чувстват обединени. Тези успехи карат хората да се чувстват горди. Хората от бивша Югославия в любимия ми спорт – баскетбола, да не говорим за футбола, волейбола, водната топка и т.н., са едни от най-високо котираните в света. Техните агенти, като Мишко Ражнатович, който има десетки играчи в NBA, са много сериозни професионалисти. Ние сме в периферията и продължаваме да живеем в някакви оправдания. Прецакваме се сами. Допинг скандалите във вдигането на тежести са поредното доказателство за това.

В България статутът на треньора беше много принизен и всеки, който можеше да отиде да работи в чужбина, го направи. Причините са много, това е натрупване на грешни стъпки една след друга, които те вадят от пътя. Спортът трябва да е част от културата на една държава. Като си имал легендарни спортисти, не трябва да ги забравяш, трябва да ги използваш за пример на младите.

Какво последно те зарадва като спортна новина?

Това, че Ивет Лалова се класира за Олимпийските игри в Токио и стана седма на 200 метра на Световното първенство в Доха. За съжаление, дотолкова сме се откъснали от реалността в света на спорта, че славословим за неща, които никой друг освен хората в България не знае. Няма как да обясним на никого, излизайки от Калотина, коя е Станка Златева. Без да искам да подценявам нейните успехи, разбира се.

Освен Григор Димитров нямаме разпознаваем спортен посланик в света. Ивет я споменах. А Григор го правим на нищо, въпреки че това е най-популярният български спортист в обозримото бъдеще и минало, редом със Стоичков и Бербатов. Не ги оценяваме тези неща. За което сме виновни и ние от медиите, но е много трудно да се бориш срещу журналистика, която се превръща все повече и повече в репродуциране на пиар съобщения.

Говорейки именно за това как не можем да оценим нещата правилно, силно впечатление направи отсъствието на първоначална реакция и подценяването на това, което се случи по трибуните на мача на България срещу Англия. Българските медии в случая по-скоро се явяват отражение на обществото, защото реакцията на расистки и агресивни прояви обикновено е „тука е така“. Кога тези граници на допустимото бяха преминати и след кой момент пречупените кръстове, хитлеристките знаци и откровеният расизъм и ксенофобия станаха нещо, което очакваме?

Аз също не мога да ти кажа кога е мината границата. Навремето ходенето на мач в агитките на някой отбор беше едва ли не демонстрация на гражданска позиция. Нас са ни налагали с палки, без да правим абсолютно нищо, само защото се разхождаме след мача по улиците, а това беше някак си недопустимо – да има голяма сбирка от хора по улиците на София.

Ние разбираме толерантността по някакъв странен начин – склонни сме да прощаваме на „нашите“, а също така и да си мълчим за всичко. Всеки така се е свил в собствената си черупка, толкова рядко дръзва да си изкаже мнението, че сме забравили много важни неща. Затова в момента ни е трудно да асимилираме реакцията на британците. Българският национален отбор и български клубни отбори са получавали наказания заради маймунските подвиквания, заради прояви на расизъм и нетолерантност. Това никой не го смята за проблем, то минава, няма човешки жертви – и слава богу, разбира се.

Голяма част от тези типове с голи глави, татуирани свастики и т.н. са много лесно манипулируеми. Те отиват, част от тях дори не се интересуват какво става на терена, свършват си работата. Някои си свършват работата и на протеста срещу назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, получавайки пари, за да провокират реалния протест. Тази безнаказаност води до ескалиране на подобни прояви.

Още повече че имаме примери – точно британските запалянковци са част от някои от най-големите трагедии по европейските стадиони. Стана ясно, че това е проблем. След трагедията с „Ювентус“ през 1985 г. всичко беше прекроено – започнаха да им забраняват да ходят по стадиони, вкараха се средства за наблюдение, не остана един ненаказан за действията си. Работи се години наред за това. И ние трябва да осъзнаем тези проблеми. Те няма да се разрешат, като Бойко Борисов каже на Боби Михайлов да си подаде оставката.

Причина или следствие е Боби Михайлов?

Следствие. Той може да бъде винен, че не е направил някои неща, но в никакъв случай не може да бъде смятан за причина за разпада във футбола. Боби Михайлов не беше готов за тази роля според мен.

Спомена протестите. Не сме заклеймили расизма, ксенофобията, неонацизма, но заклеймихме протестите и изразяването на гражданска позиция. Къде виждаш лъча светлина за гражданското общество? И въобще виждаш ли гражданското общество?

Опитвах се да бъда част от това гражданско общество. Виждах много повече обществена енергия през 2013 г., отколкото сега. Много ми е мъчно да го кажа. Това е, защото и ние, които се правим на „умни и красиви“ (без да съм твърдял никога такова нещо за себе си), не разбрахме, че хората имат нужда от убеждаване, от лични разговори, от това да могат да те разберат. Много хора от провинцията, които са вкарани под властта на местните деребеи и се страхуват свободно да си дадат гласа, защото трябва да си пазят хляба, не разбират смисъла на протеста за справедлива правосъдна система, за това да има обективен и политически независим главен прокурор. Ако не им го обясниш лично, ако не намериш правилния подход, тогава може да се сърдиш само на себе си. А онези, които се занимават с пропаганда и за съжаление, владеят голяма част от българските медии, не спят. Те са доста добре организирани. И съответно се постараха всички, които протестират и искат да изявят някаква гражданска позиция, да бъдат компрометирани.

Много е тъжно това за мен. Но очевидно наивността и вярата в светлото бъдеще, които съм имал, не работят. Така че се чувствам доста разочарован от липсата на обществена енергия. Ходих на последния протест; стори ми се, че сме малко хора. Все ми се иска да сме повече – да сме колкото в Румъния или в Гърция.

Кога ще свърши Преходът?

Не знам, трябваше отдавна да е свършил. При положение че доста неща в България все още се ръководят от бивши членове на Държавна сигурност и не беше направена лустрация, скоро може и да не свърши.

Все пак, ако се огледаме и сравним какво е било през 1989 г. и какво е сега, можем да видим много положителни промени. Доста от българските градове изглеждат различно. Има някакъв бизнес, концентриран в София, по-голямата част чужд, който предлага някакви нормални условия за работа на младите хора.

Но аз съм си казал, колкото и грубо да звучи, че има шанс нещата трайно да вървят по възходяща линия, когато родените преди 1989 г. умрем и отнесем в гроба всички опити да бъдем манипулирани десетилетия наред – от детската градина до университета и след това. Тези години на социалистически режим в България са разрушили толкова много от общочовешките неща, върху които е градила тази страна, че стигнахме дотам толерантността, с която са приети арменските бежанци в началото на ХХ век от много по-бедно българско население, да се превърне в омраза към бежанците, които сега могат да стъпят в България, макар и те да не искат да идват тук.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БНР, Костов и мензурата за цензурата

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bnr-kostov-i-menzurata-za-tsenzurata/

Управляващите се пазят да произнесат думата „цензура“, когато говорят за случая с БНР и неговия все-още-генерален-директор, така както потулваха „корупцията“ в „Апартаментгейт“ – купените евтино луксозни апартаменти на поставени високо персони. Сигурно защото Конституцията гарантира, че „печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. Но кой в България вярва на Конституцията, която гарантира и „безплатно ползване на медицинско обслужване“?!

Съветът за електронни медии (СЕМ) започна процедура по отстраняването на Светослав Костов, но не заради опита му да заглуши една журналистка, а само заради спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември. Макар да е ноторно известно, че спирането – a.k.a. „техническа профилактика“ – e злощастно следствие от този опит.

По време на изслушването му от временната парламентарна комисия, създадена пак заради онемелия ефир на БНР, главният прокурор Сотир Цацаров използва думата „принуда“. Принуда, употребена по отношение на генералния директор Светослав Костов (четири лица, които му звънели, за да отстрани журналистката Силвия Великова от ефир и от ресор правосъдие – поне докато не бъде избран Иван Гешев за главен прокурор), принуда по отношение на журналисти (редколегията на „Хоризонт“ разказа за цензура в БНР на среща със СЕМ).

Принудени да принуждават

Всъщност главният прокурор правилно употребява „принуда“. В Наказателния кодекс не съществува престъплението „цензура“. Цензурата бе инкриминирана в проекта за нов НК, внесен преди няколко години в парламента и оспорен от много авторитетни юристи:

Чл. 192. (1) Който противозаконно контролира или ограничава печатни произведения, публични изяви, спектакли или дейността на средство за масово осведомяване, се наказва с глоба от две хиляди до пет хиляди лева. 

(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено от длъжностно лице в нарушение на службата или на функцията му, наказанието е глоба от три хиляди до осем хиляди лева и лишаване от право по чл. 60, ал. 1, т. 1. 

Но пък за принуда наказанието е по-сериозно според действащия НК: вместо глоба – затвор:

Чл. 143. (1) Изм. – ДВ, бр. 50 от 1995 г., предишен текст на чл. 143 – ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Който принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Само че едва ли Светослав Костов ще бъде подведен под наказателна отговорност за „принуда“, макар главният прокурор Сотир Цацаров да съобщи, че ще бъде образувано досъдебно производство за натиск над журналисти. Времената са предизборни, хем за местна власт, хем за нов главен прокурор, затова властта е като захарен памук – мека, сладка и вискозна. А с журналистите от БНР и с шума, който вдигнаха, шега не бива.

Прокуратурата е поискала разпечатки от разговорите на Костов, но съдържанието на разговорите няма да стане известно, само информация кой е звънял. И какво, ако някой от ДПС е звънял на генералния директор на БНР? Може да го е канил на обяд/вечеря в близкия до радиото ресторант „Марая“ например – или в някой друг.

Шибучицата, която се счупи, защото се мислеше за сопа

Няма хипотеза, при която Костов да бъде уличен като цензор. Иначе излиза, че премиерът Бойко Борисов лъже, като казва колко свободни са медиите – критикуват властта „от сутрин до вечер“, карикатурите на министър-председателя са ежедневие, докато в други държави са 2–3–5 пъти в годината. А за 111-тото място по медийна свобода журналистите сами са си виновни…

Няма хипотеза, при която да се докаже, че принудата върху Костов (резонирала в принуда върху журналисти от БНР) е дошла от средите на ДПС и от кръгове, подкрепящи кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. Ще излезе, че ДПС кадрува (и) за шефовете на обществени медии, което би било още едно потвърждение за съюза му с ГЕРБ, но и някак унизително за първата политическа сила и Началника ѝ.

В действителност фигура като Светослав Костов няма как да е Цензорът, а само инструмент; шибучица, която се счупи, защото се мислеше за сопа.

Чл. 5, ал. 2 от Закона за радио и телевизия гласи: „Не се допуска цензурирането на медийни услуги под каквато и да е форма“, но в административно-наказателните му разпоредби няма предвидена санкция, ако се допусне.

Каква да е мензурата за цензурата

Най-големият законотворец по отношение на актовете, свързани с медиите, се оказа творчески колектив на Делян Пеевски & други депутати от ДПС, но регламентирането на цензурата и съответстващите ѝ санкции някак им е убягнало. А и на законотворците като цяло. Точно това ще се случи и сега, когато журналисти от БНР открито поставиха пред СЕМ въпроса за цензурата в тяхната работа.

В действителност цензурата като деяние е значително по-тежко от принудата заради обществената мисия на журналиста – да предоставя информация от публичен интерес. Именно поради тази мисия цензура има и в частните медии. Макар че някои са готови да спорят дали спестяването или неглижирането на неприятна за властта, но важна за обществото информация от „Нова телевизия“ например, която е собственост на едър български капитал, е цензура или редакционна политика.

Цензурата в медиите нанася непоправими вреди, тъй като осакатената по този начин информация формира убеждения, утвърждава позиции, често във вреда на публичното благо, и приучава аудиторията, подобно на „кучето на Павлов“, да търси предимно информация в този цензуриран вид.

Няма по-добър пример от пропагандата, осъществена от тоталитарните режими, особено в бившия социалистически блок и България в това число, когато търсенето на информация, която не бе филтрирана от агитпропа на режима, се наказваше. Ще цитирам някои основни правила от изследването на Ромео Попилиев „Цензурата по време на комунизма“: „1. Висок оптимистичен хоризонт. 2. Творецът да бъде „политик“ – т.е. да следва партийната политика и да бъде здраво обвързан с волята на партията.“ Нима преобладаващите новини в значителна част от българските медии не са макетирани по тези правила 30 години след 10 ноември?

В свое решение №7 от 4 юни 1996 г. Конституционният съд (КС) дава тълкуване на чл. 39, чл. 40 и чл. 41 от Конституцията с цел изясняване на съдържанието на правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява, на правото да се търси, получава и разпространява информация; с цел определяне смисъла на предвидените в конституционните текстове ограничения на тези права. Искането за тълкуване е направено от президента Желю Желев. „[…] свободата на печата и на останалите средства за масова информация се схваща по-скоро като институционална. Акцентирано е върху забраната на цензурата“, казват конституционните съдии в тълкувателното си решение.

Като прокламира изрично – в отделна разпоредба (чл. 40, ал.1) – свободата на средствата за масова информация и въвежда забраната на цензурата, Конституцията прави това не с цел да удостои тези институции (или работещите в тях журналисти) с някаква специална привилегия, която ги отличава от останалите в противоречие с принципа на равенството (чл. 6), а защото смята, че те имат и изпълняват една необходима обществена функция да предоставят информация на обществото като цяло.

В своето тълкувателно решение КС подчертава превеса на печата над останалите медии, даден в Конституцията – факт, който в XXI век изглежда вече малко нелеп, но и подчертава задължението на държавата „да осигури по законодателен път и чрез поведението на своите органи институционална независимост на радиото и телевизията“.

То (задължението – б.а.) е предназначено да защити субективното право на плуралистична информация – както в посоката на огласяване на различни гледни точки, така и обратно: от гледна точка на правото на индивидите и на обществото да бъдат информирани. В този смисъл специален анализ изисква застъпеното в искането разбиране за съществуването на две измерения на свобода на средствата за масова информация: свобода от намеса от страна на държавата и свобода на журналистите от дадено средство за масова информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медия. 

Според следваната тук логика на тълкуването свободата от държавата се предоставя на медиите като такива, за да могат те да изпълняват своите важни функции и отговорности. Тази свобода, естествено, обхваща и свобода от редакторска намеса в посочения по-горе смисъл. Тя е гаранция на правото на личността и обществото да получават пълна, плуралистична, балансирана и точна информация. В този контекст трябва да се разглежда и възможността на журналистите да се ползват от положението си на работещи в публична информационна институция.

И ето ни на 111-то място по медийна свобода след тези чудесни препоръки. Нещо повече – също като в Унгария например, и българските власти започват да прилагат политики на задушаване на критични към властта медии, като насочват публични средства към приятелските и свързаните с определен издател. А по отношение на обществените медии натискът се осъществява чрез монтиране на подходящи и близки до управляващите хора в шефските кабинети.

На един такъв му предстои да си тръгне. След това СЕМ ще избере временно изпълняващ длъжността генерален директор, докато в срок от 3 месеца не избере нов – следователно и нов Управителен съвет. Но дали ще го направи отново по начина, по който избра и Костов? Трудно е за вярване, че човек, вкопчен в поста, въпреки че професионалната журналистическа общност в БНР се обяви срещу него, е избран заради някаква суперконцепция и убедително представяне.

Засега СЕМ следва практиката на премиера Борисов – няма човек, няма проблем. Проблем има. Нарича се цензура. Но и това няма да помогне на ГЕРБ.

Заглавно изображение: Tyler Menezes

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От глупост ли се страхуват ромите за децата си?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ot-glupost-li-se-strahuvat-romite/

Началото на седмицата беше ознаменувано от поредната обществена истерия. Родителите от няколко ромски махали в Сливен, Карнобат, Ямбол, Асеновград, Сунгурларе, а според просветния министър и в София внезапно се уплашиха, че социалните ще им вземат децата, докато са на училище. Обхванати от паника, те нахлуха в училищата и си отведоха децата оттам. Само в Сливен се опразниха две училища.

Последваха бързи реакции. Министърът на образованието опроверга слуха почти веднага, а скоро след това от МОН, Министерството на социалната политика и Агенцията за социално подпомагане разпространиха официални опровержения на тиражираните слухове. И тъй като с бюрократичен език трудно могат да се борят страхове в сегрегирани общности, институциите поеха ангажимент да се сформират екипи от психолози, местни лидери и други специалисти, за да се говори с разтревожените хора по места.

В резултат от масовата истерия в махалите темата за фалшивите новини влезе в централните информационни емисии. А Facebook се напълни с осмиващи коментари за „първобитните цигани“, вярващи на всякакви глупости. И сякаш всички вкупом забравиха, че крушката си има опашка. Целият контекст, довел до паниката, като че изчезна. Ескалиращият от началото на годината публичен дебат се оказа пренаписан – съвсем по Оруел. Няма нищо страшно, никой няма да ви вземе децата, а още по-малко да ги отвлича в Норвегия. Можете спокойно да ги пускате на училище.

Нека си припомним откъде започна всичко.

През януари правителството публикува проект за нова Стратегия за детето. Срещу нея реагираха дежурните консервативни кръгове, които протестираха и срещу Истанбулската конвенция. Ключова фигура беше Александър Урумов, пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, агент от ДС с библейския псевдоним Абел и консервативен евангелист. Поводът беше идеята да се забрани физическото наказание на деца.

Освен че покрай Стратегията същите кръгове лансираха и темата за забрана на абортите, медиите се наводниха с „информация“ как социалните ще ви вземат детето, ако го пошляпвате, и с разкази за български родители, чиито деца са отнети в Норвегия. Или пък в Холандия – от чернокожа гей двойка. Карбовски, който лансираше холандската история и който не е ром, всъщност и днес твърди, че хората от гетата са прави и наистина могат да им вземат децата. А по-рано този месец известната от „Шоуто на Слави“ певица Деси Добрева призоваваше за протест пред посолството на Норвегия – заради конспиративната теория, че тамошната система за закрила на децата ще се въведе в България.

В организираните протести против Стратегията за детето участваха преди всичко етнически българи. Понякога към тях се присъединяваха и роми, доколкото „моторът“ на протестите се свързва с евангелски църкви, а в махалите има много такива. Ала не ромите оттеглиха Стратегията. Това стана след лично разпореждане на премиера на България Бойко Борисов, който е етнически българин, доколкото е известно.

Не ромите продължиха протестите въпреки оттеглянето на Стратегията. Не ромите разпространяваха листовки. Не ромите настояваха да се забрани всичко, свързано със сексуалното образование. Не ромските родители разпространяваха декларации, в които пишеше как не позволяват децата им в училище да бъдат включвани в проекти или да попълват анкети. Не ромите разпространяваха слухове, че ако дете попълни анкета в училище или ако спомене, че вкъщи му се карат, социалните ще го вземат. Това го вярват не само родители, а и учители. Не ромите обявяваха дати, от които нататък ще почнат масово да се отнемат деца. Не на последно място – не ромите представяха в медиите тези конспирации като легитимна гледна точка. И не те експлоатират темата предизборно.

Напротив – те са експлоатирани предизборно. Както винаги.

И ако днес институциите и немалка част от водещите медии реагират адекватно, това не може да се каже за времето от началото на годината досега. Нито за целия период от края на 2017 г., когато избухна скандалът около Истанбулската конвенция, до днес. Защото истерията със Стратегията за детето не е нищо друго, освен негово продължение.

Сега прокуратурата ще проверява откъде е плъзнал слухът, довел до паниката в махалите. Заместник-премиерът Томислав Дончев заяви, че чиновник от Министерството на отбраната е свързан с разпространяването на фалшивата новина. Без да спомене директно името му, стана ясно, че има предвид Александър Урумов. Красимир Каракачанов заяви, че е говорил с Урумов, който му казал, че не е виновен. После и самият пиар-агент-евангелист-писател се оправда, че не бил той. По времето на масовата истерия бил в чужбина, бил готов да предостави фейсбука си, за да се види, че е чист.

Разбира се, Урумов едва ли е разпоредил лично махалите да се вдигнат точно този ден. Но той носи немалка отговорност за демонизирането на системата за закрила на детето от месеци насам. И то публично – чрез собствения си блог, в който нарича Държавната агенцията за закрила на детето „Наглите“ и твърди, че тя няма място в отношенията между родители и деца.

Тази проверка на прокуратурата е цинична още преди да е започнала.

Тя едва ли ще е по-различна от проверката за виновника за спирането на БНР, която остана сляпа за политическия натиск върху радиото и в резултат от нея беше санкциониран техническият ръководител, изпълнявал по всяка вероятност чужда воля. Този път най-много някой и друг ромски пастор да пострада. А онези, които генерират обществена нетърпимост към социални работници, неправителствени организации и всички работещи в областта на правата и закрилата на децата, ще продължават да го правят необезпокоявано. Освен ако не се разместват някакви пластове по върховете и не се правят опити да се изхвърлят онези, които досега са били удобни.

Ако прокурорската проверка не е проформа, тя следва да обърне сериозно внимание не само на Урумов, а и на тези, които месеци наред провеждат дезинформираща кампания, очевидно не без финансиране. Да проучи: кой печата шарените листовки, които се пускат в пощенски кутии и се разлепват навсякъде? Кой организира международен форум под надслов „Отвличане на деца от социалните служби“ и кани ултраконсервативни личности като Габриеле Куби? Къде стои Асоциация „Общество и ценности“ в картинката? Каква е ролята на евангелските църкви в България, които също отрекоха да са замесени, но взеха дейно участие в охулването на Стратегията за детето? Каква е връзката с ВМРО, според които ДАЗД не трябва да съществува? С Карбовски? А с „ловеца на бежанци“ Петър Низамов – Перата?

Впрочем ако някой действително има известно основание да се притеснява, че могат да му вземат децата, това са именно българските роми

и най-вече онези, които живеят в гетата. Не защото ще пристигнат автобуси от Норвегия, които да ги откарат директно от училище. И не защото социалните ще ги отведат под строй. Тези опасения са, разбира се, неоснователни. А защото имат достатъчно основания да не вярват на институциите, както и на политиците, които идват и им обещават разни неща. След всички обещания за узаконяване на къщи, зададе ли се „гореща“ политическа ситуация, идват багерите да ги събарят. След цялото говорене за интеграция и „десетилетието на ромското включване“ продължава да има сегрегирани райони и училища, а ромите нерядко не се допускат в заведения или басейни само заради етноса си. Или не се назначават на работа, дори да имат необходимото образование.

Ако възникне конфликт между българи и роми, в огромната част от случаите ромите излизат виновни – дори когато те са жертвите. Ако българин убие ром, това е „неизбежна отбрана“. Ако чужденец дръзне да защити ром от тълпа ултраси и в мелето един от ултрасите е убит, това не е неизбежна отбрана, а общественото мнение диктува чужденецът да лежи в затвора до живот. Ако училищна директорка заяви, че държавата трябва да отнема децата на ромски родители, които не ходят на училище, това се смята просто за „свобода на словото“. Представете си обаче какво ще настане, ако някой каже това за етнически българчета, чиито родители са отдадени на каузата за домашното образование и смятат, че училището ще им разврати децата. Именно такива са някои от гласовитите противници на Стратегията за детето. А на фона на пропагандата за забрана на абортите лидерът на ВМРО и военен министър Красимир Каракачанов предлага държавата да подлага ромските жени на задължителни аборти и стерилизация. Децата са ценност, но не и ако са ромски.

Е, представете си сега, че сте на мястото на хората от гетата. Кое би ви накарало да повярвате, че слухът за отнемането на децата е фалшива новина? След като знаете, че нито общественото мнение е на ваша страна, нито институциите, нито политиците, нито медиите, нито правосъдието. След като сте свикнали както да ви лъжат, така и да лъжат на ваш гръб. И при положение че почти единствените, които са показали, че вярват във вас, зачитат човешкото ви достойнство и ви мотивират да учите и да работите, са евангелските църкви и пастори във вашата общност.

А именно някои от тях ви уверяват, че социалните ще ви вземат децата от училище.

Затова нека не се присмиваме на ромите, че се поддават на масови психози. Ако сме честни, ще насочим критиката си към онези, които произвеждат психозите и които няма да престанат да го правят въпреки официалните опровержения на институциите от последната седмица. Става дума за чудната, но изненадващо здрава и ефективна сплав от ултраконсервативно християнство (Българската православна църква не отстъпва на евангелските деноминации по поддържането на такива конспиративни теории), путинска пропаганда, национализъм, политически интереси, удобни медии и поръчкови сайтове.

А ромите – те просто отново го отнасят.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.