Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/smiana-na-pola-na-detsa/

Не им е лесно на опитните мишки. Подлагат ги на всевъзможни експерименти, при които животинките не само страдат, а и оцеляването им не е гарантирано. От това лято в подобно положение са и децата в България, които принадлежат към групата на ЛГБТИ хората (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора). Както е тръгнало, експериментите с тях ще продължат в най-добрия случай до края на 50-тото Народно събрание. Но с немалка вероятност – и в следващия парламент.

Законът на „Възраждане“ и проектозаконът на ИТН

На 7 август 2024 г. парламентът прие – по предложение на „Възраждане“ – промени в Закона за предучилищното и училищното образование, с които се забранява т.нар. пропаганда на „нетрадиционна“ сексуална ориентация или полова идентичност. Формулировката е толкова широка, че практически включва всякакъв тип изразяване. Защото освен самата пропаганда се забраняват и „популяризирането“ и „подстрекаването“. А всяко нещо, налично в публична среда, каквато е училището, може да се интерпретира като „популяризиране“.

„Нетрадиционната“ сексуална ориентация пък беше дефинирана като „различно от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

Междувременно на 2 август от „Има такъв народ“ внесоха законопроект за промяна в Закона за закрила на детето (ЗЗД). С него се предлага забраната на „излагането, представянето, предлагането или по какъвто и да е друг начин разпространяването“ на „съдържание, което не съответства на разбирането на пол на физическите лица като биологична категория“ на всякакви обществени места, които могат да бъдат посетени от деца. Също и на беседи с подобно съдържание и „реклама на половата идентичност, алтернатива на биологичния пол“ и подобни теми, както и всякакви медицински дейности за промяна на пола на деца. За нарушителите се предвиждат глоби между 300 и 50 000 лв.

В законопроекта на ИТН се предвижда и промяна на Закона за здравето, с която отново се забранява „прякото представяне, рекламата и извършването на медицински дейности с методи или технологии за промяна на биологичния пол на лица, ненавършили 18 години“. От партията на Слави Трифонов предлагат и санкции за нарушителите в Наказателния кодекс – затвор между една и шест години и обществено порицание, както и лишаване от право на упражняване на професията.

ПП–ДБ – едно неизпълнено обещание и два проектозакона

Промените в образователния закон станаха обект на остри критики, след като от варненския клон на „Възраждане“ инициираха репресии срещу местните учители и други педагогически служители, включили се в подписка против измененията.

На 22 август „Продължаваме промяната“ (ПП) даде на избирателите си обещание, че депутатите от партията още следващата седмица ще внесат предложение „за отмяна на „нетрадиционната“ дефиниция [на сексуалната ориентация – б.а.], която реално започна този опасен процес към фашизма в България“. От партията заявиха: 

С действия в парламента, не само с постове, ще противодействаме на черните списъци към българските учители.

Обещаните „действия в парламента“ не последваха – нито през следващата седмица, нито по-късно. На 11 септември обаче депутати от ПП и „Демократична България“ (ДБ) внесоха законопроект за изменение на ЗЗД. Те искат в закона да се включат текстове, че всяко дете „има право на закрила от прилагане на медицински дейности, които целят промяна на фенотипните [тоест видимите – б.а.] и други полови белези на генотипния му пол“, както и на „медицинска, психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие и да осигурят лечение при необходимост“.

Същевременно от ПП–ДБ предлагат и промяна в Закона за здравето: 

Забранява се извършването на медицински дейности за промяна на фенотипните и други полови белези на генотипния пол на непълнолетни лица, освен в случаите, когато съществува сериозна опасност за живота или здравето им.

За неспазване на горното се предвиждат глоби от 30 000 до 50 000 лв., а при повторно нарушение – лишаване от правото да се упражнява медицинска професия за срок от 6 месеца до две години. Финансовите санкции, предложени от коалицията, са далеч по-строги от тези на ИТН, които все пак слагат долна граница от 300 лв. Но ПП–ДБ не плашат със затвор.

Смяна на пола на деца в България не се извършва – нещо, което споменават и от ПП–ДБ в мотивите към предложението си. Тоест поне на пръв поглед идеята е да се забрани нещо, което така или иначе го няма.

Същия ден група от петима народни представители, предвождани от Елисавета Белобрадова, внесоха друг законопроект за промяна на ЗЗД. Те искат в него да влезе и следната алинея: 

Всяко дете има право на защита от политическа пропаганда, неистини и предизборни политически и партийни действия, които предизвикват страх, изолация и самота у детето и се отразяват на семейната среда.

За спазването на това трябва да следят предвидените в закона органи.

Белобрадова огласи инициативата в социалните мрежи с аргумента, че нито в българските училища има пропаганда, нито в България се сменя полът на деца под 18 години. Не става ясно обаче на какъв принцип ще се преценява кои политически действия предизвикват у децата „страх, изолация и самота“. В мотивите не се споменават нито анти-ЛГБТИ поправката в образователния закон, нито предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А те със сигурност са предизвикали „страх, изолация и самота“ у много деца. Така че предложението е по-скоро показен жест, отколкото има някаква практическа стойност.

В ПП–ДБ имат ли общо мнение какво се опитват да забранят?

След предложението на ПП–ДБ за забраната на медицинските дейности за промяна на половите белези, сред ЛГБТИ активистите настъпи разнобой. Докато според едни то е по-страшно и от законопроекта на „Възраждане“ за чуждестранните агенти, други се опитват да убедят критикуващите, че малко трансфобия (омраза към транс хората) е за предпочитане пред много трансфобия, каквато има в предложението на ИТН. Макар нищо да не гарантира, че парламентът няма да приеме някаква комбинация от предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А според трети идеята на законопроекта всъщност е „да се защитават интерсекс децата от принудително генитално осакатяване“.

Интерсекс са хората, чийто пол по рождение не е еднозначен – не като идентичност, а биологично. Разпространена практика до неотдавна (в България – и до днес) е на интерсекс деца и тийнейджъри да се правят – без тяхното съгласие – „нормализиращи“ операции, за да заприличат на момчета или момичета. Това обаче не означава, че те ще се чувстват като представители на пола, в който са насилени да се впишат. 

Съветът на Европа и редица държави признават правата на интерсекс хората. В тях се включва и правото да не бъдат принудително подлагани на медицински процедури. Противното се възприема като „генитално осакатяване“.

Ако човек обаче внимателно прочете мотивите на законопроекта, в тях трудно може да се открие нещо, свързано със защитата от генитално осакатяване на интерсекс деца. В мотивите се изтъква верният факт, че смяна на пола на деца в България не се извършва. Но се споменават „абсурдни, квази-нормативни текстове [вероятно се намеква за предложението на ИТН – б.а.] , с които […] се застрашават правата на децата с редки генетични заболявания и на българските лекари“. Затова, твърди се, предложените промени „запазват правото на здравна и психологическа подкрепа и лечение, в случай на доказана необходимост“.

Кои са децата „с редки генетични заболявания“ и каква е тази „доказана необходимост“? Най-вероятно се имат предвид интерсекс децата, чиито „нормализиращи“ операции се възприемат като „доказана необходимост“.

Това предположение е в синхрон и с публикация във Facebook на депутатката от ДБ Кристина Петкова: 

Вчера внесохме наши поправки в Закона за закрила на детето, провокирани от безумния проект на ИТН, които да гарантират правата на децата при лечение, в случай на доказана медицинска необходимост и да осигурят защита на българските лекари.

Според нея „предложението на ИТН на практика щеше да попречи на хирургичните интервенции при деца с вродени малформации на половите органи“.

Любопитен детайл е, че самата Петкова не е сред вносителите на законопроекта, за разлика от Вяра Тодева, Ивайло Митковски и Даниел Лорер. Тодева и Митковски са единствените депутати от ПП–ДБ, които на първо четене подкрепиха закона на „Възраждане“ против ЛГБТИ пропагандата в училище. Лорер пък заяви по bTV емпирично неверния факт, че „всички в България имат подсъзнателен страх, че говоренето в училище за сексуалната ориентация може да повлияе на децата“. Според него родителите – също като него – се страхували „с какво ще се върне детето му от училище и дали няма да се върне по друг начин, защото са му говорили неща за неговите сексуални наклонности“.

Малко вероятно е основният проблем на тези трима депутати да са интерсекс децата. В мотивите на законопроекта обаче се казва още: 

Много млади хора са изложени на различни социални и културни влияния, които водят със себе си дебата за […] осигуряване на защита на децата и младежите, [за] гарантиране на правото им на физическо и психическо здраве.

Подчертава се и че предложенията „отчитат индивидуалните права, медицинската етика и обществения интерес. Те осигуряват нужната защита на децата срещу влияния и тенденции“.

С тези текстове се правят внушения, че транс хората са станали такива, защото са „изложени“ на „социални и културни влияния“, и затова трябва да бъдат защитени от вредни „влияния и тенденции“. Тоест транс децата са станали такива поради някаква мода – твърдение, което съвременната наука отхвърля.

В този контекст обаче може да се интерпретира и предложението, че детето има право на „психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие“. Ако да си транс е въпрос на „влияние“, тогава укрепването на психологическото развитие ще рече „излекуване“ от въпросното влияние.

Опитите за „лечение“ на сексуалната ориентация или джендър идентичността на хомосексуални или транс лица се наричат конверсионна терапия. Няма доказателства за тяхната успешност, затова пък конверсионната терапия е допринесла за самоомраза, депресия и опити за самоубийство (включително успешни) сред много ЛГБТИ хора. И докато все повече държави я забраняват, Русия я прави задължителна.

Интерсекс активистът, когото законотворците не питат и не чуват

Темата за интерсекс хората е сложна и специфична, а в България тя е и като цяло непозната. Много лекари продължават да смятат, че „нормализиращите“ операции са необходими, а не са принудително генитално осакатяване.

Затова е обяснимо и политици, които не са се задълбочавали в тази проблематика, от най-добро сърце да повярват, че ако интерсекс децата не бъдат подлагани на операция, това ще е опасно за здравето и живота им. И не допускат, че в зряла възраст те сами биха могли преценят дали искат тялото им да притежава външните белези на някой (и на кой) пол. Че могат да изберат да си останат, каквито са – като главния герой в романа на Джефри Юдженидис „Мидълсекс“, или да отложат решението си за неопределено бъдеще – като героинята от тийнейджърския филм Fitting In („Да се впишеш“).

Първият (и почти единственият) интерсекс активист в България се казва Пол Найденов. Той е също така първият интерсекс човек в страната, спечелил дело за промяна на гражданския си пол. „Тоест“ се обърна към него с въпроса дали смята, че предложеният от ПП–ДБ законопроект защитава интерсекс децата, или легитимира принудителното генитално осакатяване.

Според Найденов законопроектът не защитава интерсекс децата, а напротив. За „нормализиращите“ операции той казва, че са „руска рулетка, само че срещу дулото е главата на интерсекс дете“. Защото някой друг решава каква ще е половата му идентичност, и формира тялото му съобразно представите си за „най-доброто“ за детето.

Найденов напомня, че дори според Конституционния съд интерсекс хората имат право сами да определят пола си, което противоречи на принудителните операции на деца. И иронично предлага пластичните операции на тийнейджъри – например на бюст или устни – също да се забранят, защото са вид промяна на видимите полови белези.

Пол Найденов обръща внимание и на друг проблем във формулировката на проектозакона: „А ако имаме смесен кариотип, кой е генотипният пол?“ „Смесен кариотип“ ще рече, че съществуват хора, чиито хромозоми не са ХХ (жена) или ХУ (мъж), а са в други комбинации, при част от които полът не може да бъде еднозначно определен. 

Разпространеното схващане, че „нормализиращите“ операции спасяват живота на интерсекс децата, Найденов коментира с думите, че „в някакъв извратен смисъл в нашата държава реално е така“. Но има предвид не здравословното състояние на тези деца, а социалната стигма и отхвърлянето, на които са подложени и които съдебните решения, вменяващи „бинарно съществуване на човешкия вид“, и анти-ЛГБТИ законодателството допълнително подсилват.

Мижав, но пък вреден резултат

С предложението си за забрана на несъществуващите операции за смяна на пола на транс деца и легитимиране на съществуващите операции за „нормализиране“ на пола на интерсекс деца от ПП–ДБ се опитват угодят на всички. И на хомофобите и трансфобите, и на ЛГБТИ активистите, и на консервативните, и на либералните избиратели. В тези перманентно предизборни времена те хем се опитват да покажат някаква позиция, хем да не си създават врагове.

Законопроектът обаче прави внушения, че да си транс не е добра идея и че това е въпрос на някакви вредни влияния. Ако той се приеме, интерсекс децата няма да бъдат защитени. За сметка на това транс младежи може да бъдат подлагани на безплодни, но мъчителни „терапии“ за „вкарване в правия път“.

В електорален план ПП–ДБ едва ли печелят нещо с предложението си. След толкова дълга поредица от избори последното, от което имат нужда избирателите, е още хлъзгави, безгръбначни и противоречиви позиции. Политиката е свързана с отстояването на принципи и ценности. Ако се опитваш да се харесаш на всички, накрая може вече никой да не те харесва.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/novata-uchebna-godina-s-vkus-na-totalitarizum-presolen-s-homofobiya/

Тази седмица се навършиха 80 години от преврата на 9 септември 1944 г., който вкарва България за 45 години в групата на тоталитарните социалистически държави. И макар тоталитарният режим да падна преди 35 години, белезите от него още са налице. Тези белези са не само видими, като панелните блокове и спорните паметници на Съветската армия – те са в манталитета, ценностите, институциите. Накратко – в културата.

Културата не се променя с магическа пръчка. Особено трудно се променя образованието. А то, от своя страна, е основен инструмент за възпроизводство на културата.

Хомофобският образователен хаос, който депутатите сътвориха

Новата учебна година ще започне с една голяма крачка към антидемократичното минало (а може би и бъдеще). Става въпрос за поправката в Закона за предучилищното и училищното образование, според която се забранява извършването на „пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“.

Поправката, предложена не за първи път от „Възраждане“, беше приета от парламента на 7 август в спешен порядък и с решаващата подкрепа на ГЕРБ. Двете четения на законопроекта се състояха в един и същи ден, въпреки че обичайната практика е между тях да има поне няколко седмици.

Формулировката е толкова широка, че на практика всичко, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора) в училище може да попадне под ударите на закона. Включително родители, които са в еднополови връзки, учители, които се опитват да се справят с хомофобски тормоз над ученици, или пък ученици, които носят обички в цветовете на дъгата. Или дори тениска с обложката на The Dark Side of the Moon, ако допуснем, че в училището им не знаят за този албум на Pink Floyd.

Изобщо, потенциалът за лов на вещици е огромен. И то без да се има предвид самото учебно съдържание, в което на практика няма теми, свързани с ЛГБТИ. Като изключим учебника по биология за IХ клас на издателство „Анубис“, в който се споменават реалните факти: че в юношеска възраст е възможно „осъзнаването на сексуално влечение към същия пол“, а в зряла – „изграждането на трайни връзки с партньор от другия или от същия пол“.

Преследването на работещи в училищната система впрочем започна още през лятната ваканция с инициативата на варненската организация на „Възраждане“ срещу педагогически специалисти от Варна, включили се в подписката срещу поправката.

Образователна система, която учи да не мислиш

Но и без въведената с поправка в закона цензура българското училищно образование е застинало в ХХ век. И особено в начина, по който късният социализъм идеализира 70-те години на ХIХ век, тоест времето на Априлското въстание и Освобождението на България от османското владичество.

Въпреки че много учители правят всичко по силите си да преподават по начин, адекватен на съвременния живот, самите образователни изисквания предпоставят развитието не на критично мислене, а на възпроизвеждане на понятия, факти и интерпретации. Това е и една от основните констатации след всяко издание на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA). Липсата на функционална грамотност означава неспособност за разбиране и прилагане на наученото.

На изпитите за външно оценяване например учениците трябва да знаят какво значи „метонимия“, „синекдоха“ или „условно наклонение“, но от тях не се иска да могат да ги използват по адекватен начин. Докато в един съвременен учебник по западен език, издаден от съответната държава, от учениците няма да се очаква да знаят дефиницията на условното наклонение, а да го приложат – като например отправят учтива молба („Би ли ми подал чашата?“) или изразят нереалистично желание („Ако имах криле, бих прелетяла над града.“).

Представете си само някой ученик да изложи аргументация защо дадено произведение на Иван Вазов не му харесва. Ако има късмета учителят му да насърчава самостоятелното мислене, ще му се размине. Но със сигурност не е желателно да защитава подобни тези на изпит за външно оценяване.

Същото важи и за каноничните исторически интерпретации. Ако ученикът например се опита да докаже, че на голяма част от българите си им е било добре в Османската империя и не са искали да се освобождават, може да си има сериозни проблеми.

А Вазов си е имал критици, например доктор Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков от кръга „Мисъл“. Тезата, че съвсем не цялото българско население е искало да се освобождава от османската власт, се застъпва от изследователи като Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Днес на Пенчо Славейков, Захари Стоянов и Иван Хаджийски има кръстени училища, но позициите на техните патрони не водят до плурализъм в интерпретациите на учебното съдържание в същите тези училища.

Олимпийско възмущение и гордо бетониране

Бетонирането на литературни, исторически и културни канони логично води до неспособност за критическа дистанция към културно-историческото наследство. Това е предпоставка толкова хора в България да се възмутят от откриването на Олимпиадата в Париж. Присъствието на куиър хора и сцената, погрешно асоциирана със стенописа на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“, предизвикаха най-голямо възмущение. Но за мнозина цялата концепция на откриването си беше скандална. Или най-малкото – неприемлива.

По време на няколкочасовия спектакъл зрителите видяха отрязаната глава на Мария Антоанета да пее, „Мона Лиза“ да се носи по Сена. Децата, плъховете и черепите в парижкото метро са намигване към „Клетниците“ на Виктор Юго и „клоаката на Париж“, която той описва в романа. Това са само малка част от препратките, демонстриращи свободно и иронично отношение към френското културно-историческо наследство.

Представете си сега откриване на хипотетична олимпиада в България, на което се представя как Христо Ботев играе брейк на кораба „Радецки“. Щафетата на олимпийския огън си предават Мунчо, дядо Йоцо и баба Илийца, а копие на „Мома с ябълки“ на Майстора плува по Перловската река. Орфей свири метъл, а тримата глупаци се черпят, сипвайки си гроздова ракия в съдовете от Панагюрското златно съкровище. Дори само мисълта за нещо подобно изглежда светотатствена.

Френската култура, разбира се, е твърде различна от българската и не можем да очакваме нашата да прилича на нея. По-скоро става въпрос за две противоположни нагласи. В единия край е способността да се надсмиваш на всичко, дори на себе си. Включително (и особено) когато се опитваш да се представиш в най-добрата си светлина пред целия свят. В другия край е болезнената потребност да бъдеш велик и да те възприемат сериозно – според собствената ти величава представа за себе си.

Между тези два полюса се разполага пространство на нарастваща (или намаляваща – зависи откъде гледате) способност за критическа дистанция. България обаче все повече се бетонира в героично-сериозния и некритичен полюс. Може да не сме първенци по функционална грамотност, да сме с най-ниските минимални заплати в Европейския съюз и да ходим на парламентарни избори седем пъти за три години, но сме велики и горди.

Междувременно българските ученици се опитват да оцелеят въпреки образователната система. Които от тях могат, ще продължат образованието, а може би и живота си в страни, в които „нетрадиционната“ сексуална ориентация и половата идентичност, „различна от биологичната“, не са обявени за опасност за децата. А в България всеки опит за модернизиране на образователната система ще угасва след поредната обществена истерия в стил „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“.

Post Syndicated from Михаил Ангелов original https://www.toest.bg/nauchni-novini-gastrofuturizum-torove-ot-otpadutsi-i-iznenadi-ot-morskite-dulbini/

Гастрофутуризъм за домашните любимци

Производството на месо във фабрики е една от технологиите, които са като извадени от научната фантастика. Вместо да бъдат отглеждани животни, се вземат няколко клетки, които впоследствие се култивират в биореактори с всички хранителни вещества, нужни за развитието им. Така производството на протеин става по-хуманно и по-щадящо за околната среда. Животновъдството е отрасъл, който консумира големи количества вода както пряко, така и косвено – за отглеждане на фуража, с който се хранят животните.

Отглеждането на самите клетки е сравнително лесно – учените имат опит с инвитро култури от десетилетия. По-трудната задача е имитацията на истинско месо, тъй като то е смес от различни видове тъкани, преплетени по специфичен начин. Изглежда, че точно това препъва стартъп компаниите, които преди няколко години попаднаха под светлините на прожекторите, след като получиха одобрение за продажба на продуктите си в Сингапур и САЩ. В средата на миналата година американската Upside Food обяви първата си продажба в рамките на сътрудничество с ресторанта Bar Crenn, който има звезда „Мишлен“. Освен че това е първата продажба на подобен тип продукт, тя отбеляза и завръщането на месото в менюто на ресторанта след петгодишна пауза.

Съвместната работа не продължи дълго и приключи в началото на тази година. С това ефективно изчезна и възможността за купуване на лабораторно отгледано месо както в САЩ, така и в Сингапур. Според разследване на WIRED вкусът на продукта е бил много добър, но производството му е изключително времеемко и скъпо. Към момента стъпката с отглеждане на многослойна тъкан в биореактор все още не е направена. Поради това компанията се е спряла на подход, който налага култивирането на слоеве клетки в отделни съдове, след което те се комбинират в продукт, наподобяващ пилешка пържола. Освен многото ръчен труд се използва и огромно количество пластмаса за еднократна употреба, а това поставя под въпрос екологичните заявки на производството. Количеството отпадна пластмаса, генерирано при отглеждането на клетките, може да бъде над десет пъти повече от полученото месо.

Предлагането на „пържола“ вместо продукт, наподобяващ мляно месо, като кренвирши и пилешки хапки, е много по-впечатляващо, което обяснява високите цели, поставени от компаниите. Но това може да се окаже проблем за тях, защото обещанията, дадени преди години, най-вероятно няма да се материализират скоро, което може да доведе до натиск от инвеститорите.

Не е ясно и какви ще бъдат нагласите към лабораторно отгледаното месо. Според проучване с участници от САЩ и Германия негативните мнения се базират основно на недоверие в технологията и на приемането ѝ за неестествена. Скептицизъм предизвиква и представянето на продукта като „високотехнологичен“. Това най-вероятно се дължи на предпочитанията на повечето потребители храната им да бъде традиционна и „като от едно време“. Донякъде изненадващо, не е установена силна връзка между положителните нагласи към такова месо и ползите от него за околната среда и по-хуманното отношение към животните. Тези резултати показват, че индустрията за синтетично месо трябва да обърне сериозно внимание на маркетинговата си стратегия, преди да започне да убеждава потребителите, че продуктите ѝ са добра алтернатива на конвенционалните.

Но ако някои потребители се мръщят на кренвирши, произведени в епруветка, други са абсолютно непретенциозни и биха ги яли с ентусиазма, с който подхождат към случайно намерени пилешки кокали и парчета дюнер.

Това отваря поле за компании като английската Meatly, която в началото на месеца получи одобрение за продажба на лабораторно отгледано месо, което да се влага в храни за домашни любимци. От компанията обявяват, че първата такава храна ще е кучешка и най-вероятно ще е достъпна за потребителите до края на годината. Произвежданите обеми в началото ще са малки и продуктите с месо от Meatly ще са по-скоро бутикови. Компанията планира да увеличи производството до индустриални количества в идните две-три години, което би трябвало да намали цената им. Рецептата за храните, подобно на много от достъпните към момента, ще бъде смес – около 5% маса от птичи клетки в комбинация с растителни протеини, зърнени продукти и др.

Част от стратегията на компанията е да заложи на оптимизация на всички етапи от процеса, така че да намали възможно най-много разходите. Например специално разработената хранителна среда, в която се отглеждат клетките, е неколкократно по-евтина от обичайно използваните. Също така с изключение на клетките, взети от кокоше яйце и дали начало на производството, в продукта не се влага нищо друго с животински произход.

Така ефективно домашните любимци могат да получат животински протеин без екологичния и морален отпечатък на животновъдството. Въпреки че в глобален мащаб това не е сериозен фактор, в развитите държави не е съвсем така – в САЩ кучетата изяждат почти 18% от животновъдното производство. С напредъка на технологията, ако компаниите успеят да увеличат количествата биомаса, която отглеждат, може този процент да спадне значително, като така домашните ни любимци ще могат да се хранят с етично добито месо.

По-слабо регулираният биотехнологичен сектор е един от малкото успехи, които могат да се припишат на Брекзит. В това отношение Европа е изключително консервативна и както проличава от дебата за генетичните редакции, който се води и в обществото, и в Европейската комисия (ЕК), има риск да изостане в това ключово поле за иновации. ЕК все още няма ясно мнение относно синтетичното месо, но темата вече се обсъжда.

На този фон в края на миналата година в Италия беше приет закон за пълна забрана на отглеждането и продажбата на синтетично месо. Това стана в разрез с европейското законодателство, според което местните закони, които могат да имат ефект върху общия пазар, трябва да минат през одобрителна процедура. Италианският министър на земеделието Франческо Лолобриджида е коментирал, че синтетичното месо застрашава хилядолетните традиции на италианската кухня и животновъдство. В типичния за партиите от десния спектър език той е определил Италия като „първата страна в света, защитена от социалната и икономическа заплаха на синтетичната храна“. Забраната получава значителна подкрепа от животновъдите – сектор, който ще бъде сериозно засегнат, ако тези продукти добият широка популярност.

Предвид настроенията на потребителите, към момента не е ясно кога и дали ще се случи това. Най-вероятно ще се намери баланс между двете мнения, но докато се стигне до този момент, предстоят дълга и разгорещена полемика и немалко технологични предизвикателства.

Торове от отпадъци

Съвременното земеделие би било невъзможно без производството на големи количества торове. В основата си то е базирано на петролната промишленост, което, въпреки че позволява да бъдат изхранени милиарди, има роля за задълбочаването на проблемите с климата. Поради тази причина създаването на нови технологии за производство на торове е поле, в което се инвестират значителни ресурси.

Нова технология може да разшири един от подходите за преизползване на органични отпадъци, които се подлагат на процес за хидротермално втечняване посредством висока температура и налягане с добавяне на вода и основни вещества. Така биомасата се превръща в субстанция, сходна на суров петрол. Изходната суровина може да бъде разнообразна – свински тор, хранителни и растителни отпадъци. Основите на технологията са поставени в началото на миналия век, но оттогава тя е доразвита и усъвършенствана.

При производството на биопетрол се получават и немалки количества замърсена вода, която обикновено се третира като отпадък и се обработва в пречиствателни станции. В нея има хранителни вещества, които не са във вид, пряко достъпен за растенията, но могат да се обработят, така че от тях да се получи тор. Скорошни разработки на Университета на Илинойс в Ърбана-Шампейн показват начини за използването на тази вода, с което се намаляват отпадъците от производството на биопетрол и се дава възможност за създаване на кръгова икономика.

Възможен метод за превръщане на хранителните вещества във водата във форма, подходяща за усвояване от растенията, е използването на микроорганизми, които да обработят сложните молекули до по-прости. Източник на такива микроорганизми би могла да е водата от аквапонните стопанства. Това производство е сходно на хидропонното, при което растенията се отглеждат в течна хранителна среда, но при него в течността се отглеждат и риби. Получената екосистема е добре позната на акваристите – отпадъците, които рибите отделят, както и неизядената храна се обработват от различни бактерии, живеещи в субстрата на аквариума под формата на биофилм. Бактериите в него, незаменима част от азотния цикъл, произвеждат съединения, които подхранват растенията.

Идеята на една от разработките е да се смеси отпадната вода от хидротермалното втечняване с вода от аквапонните системи, като се използва микрофлората в нея, за да освободи хранителните вещества. След изпитването на 32 различни съотношения екипът е установил, че в смес, съдържаща 8% от отпадните води, могат да покълнат семена на маруля – често оглеждано растение в хидропонни системи. Към момента няма показания, че сместа действа като тор в по-късните степени на развитие на растенията, но това не обезкуражава учените. Намаляването на количеството отпадни води, които трябва да преминат през пречиствателни станции, е добро постижение, тъй като помага да се намалят също разходите и енергията за обработката на водите.

Друг възможен подход е използването на гъбата пъстър траметес. С нейна помощ азотсъдържащите съединения се разграждат до прости вещества, като амоняк и нитрати. Само за няколко дни гъбата повишава значително концентрацията на амоняк и нитрати в 5% разтвор на отпадни води от хидротермално втечняване, като нитратите се покачват осем пъти. За оптимизация на реакцията към гъбата са добавени и нитрифициращи бактерии. Те имат свойството да преобразуват амоняка в нитрати, които са предпочитаният азотен източник за растенията. Вследствие на това концентрацията им в разтвора се покачва 17 пъти, което е впечатляващ резултат. От използването на гъбата има и допълнителна полза – тя отделя ензими от групата на лакказите, които имат способността да инактивират различни токсични вещества, съдържащи се в отпадните води.

Ако технологията се развие, така че да може да се използва в индустриални мащаби, това ще позволи изграждането на мощности близо до местата, където се генерират биологични отпадъци, които първо да произвеждат биопетрол с помощта на хидротермално втечняване, а след това от отпадните води от процеса и допълнителни продукти. Така ще се затвори производството и ще се намали необходимостта от транспортиране на отпадните продукти.

Изненада в дълбините

За да съществува многоклетъчен живот на планетата ни, трябва да са изпълнени няколко условия, едно от които е наличието на кислород. 

Макар да сме приели, че „белите дробове на планетата“ са тропическите гори, те не са единственият, а най-вероятно не са и основният източник на кислород в атмосферата. Счита се, че между 50 и 70% от кислорода се отделят от фотосинтезиращи организми, които живеят в Световния океан. Според приетата към момента хипотеза повишаването на концентрацията му в атмосферата се дължи на появата и разпространението на фотосинтезата преди около 1 милиард години. Въпреки че са познати и други процеси, които могат да генерират газа, като разграждане на вода, въглероден диоксид или серен диоксид под влиянието на различни източници на енергия, например електричество или UV лъчи, те обикновено протичат в доста негостоприемни условия.

Ново откритие показва, че в океаните има източник на кислород, за който не сме знаели до момента. Първите наблюдения на феномена са направени още през 2013 г., но тогава учените са решили, че става въпрос за грешка при измерването. След като резултатите продължават да се повтарят, измерванията са повторени и с друг метод. Данните недвусмислено показват, че е открит процес, който може да промени разбиранията ни за възникването на живот на нашата планета и откриването му на други.

Обследвайки полето Кларион–Клипертон, намиращо се в Тихия океан, между Мексико и Хавайските острови, изследователите виждат покачване на нивата на кислород, което не е характерно и не се наблюдава в други области на океана. Тъй като измерванията се правят на дълбочина 4–5 километра, източникът не може да е фотосинтетичен – светлината не прониква на такава дълбочина.

След обсъждане на възможните хипотези учените се спират на полиметалните конкреции, на които тази област е много богата. В тези образувания с размер, вариращ от микроскопичен до около 20 см, се съдържат най-различни метали – кобалт, никел, мед, манган. Процесът на формирането им започва с малко парченце черупка, камък или друг обект, по който започват да се наслояват разтворените в океанската вода метали. В течение на милиони години отлаганията се натрупват и размерът на конкрециите нараства.

Текущата хипотеза е, че благодарение на различните метали в конкрециите те функционират като слаба батерия. Това е потвърдено лабораторно – учените са измерили напрежение, достигащо 0,95 волта. В солената вода на океана за разделяне на водната молекула са нужни около 1,5 волта, колкото е напрежението на батериите в дистанционното за телевизора. И точно както в това устройство, най-вероятно, когато конкрециите са близо една до друга, те се свързват последователно и увеличават напрежението си. Така те работят като своеобразна „геобатерия“, която може да освободи кислорода от водната молекула. Все още не е ясно дали процесът протича като при стандартната електролиза, където освен кислорода се отделя и водород. Възможно е електричеството да действа като катализатор на друг процес, който към момента не ни е известен.

Може само да се спекулира дали този новооткрит източник на „тъмен кислород“, както го наричат авторите, е взел участие в кислородната катастрофа, дала начало на нова биологична епоха на планетата. Но е почти сигурно, че има значение за биологичното разнообразие на океанското дъно, където до момента се смяташе, че кислород постъпва само благодарение на океанските течения.

Освен за нашата планета това откритие може да ни даде информация и за далечните планети, които наблюдаваме и по които търсим форми на живот. Доскоро се считаше, че големи количества кислород в атмосферата могат да бъдат индикация за протичаща фотосинтеза. Подводното откритие дава нов механизъм, който може да повлияе на нивата на кислород в атмосферата на дадена планета, без на нея непременно да има живот, но и по начин, който не пречи на вече съществуващ. Това ще затрудни астрономите, които търсят обитаеми и обитавани планети, въпреки че наличието на кислород е само един от параметрите, с които работят.

Именно поради състава си – оптимален за батерия – полиметалните конкреции са и примамлива цел за извличане от океанското дъно. Няколко компании планират да започнат работа през 2025 г., като според тях експлоатацията на тези ресурси е по-екологична и щадяща за природата, отколкото извличането на руди от земната повърхност. Но работата на океанското дъно по-скоро само ще прикрие щетите, които се нанасят върху биосистемите.

В пилотно изследване на ефекта от извличането на подобни конкреции е установено, че образуващите се облаци от седимент имат голямо влияние върху водните обитатели. Година след приключване на събирането броят на плуващи животни в находището спада с 43%, а в зоните около него – с 56%. Най-вероятно тези места стават неподходящи за хранене и животните ги отбягват. С новото откритие, че конкрециите могат да бъдат и голям източник на кислород, щетите върху екосистемите може да се окажат пагубни и в океана да се създадат своеобразни „мъртви зони“. Това най-вероятно ще има каскаден ефект, който ще се отрази както на водните, така и на земните обитатели.

С оглед на рисковете над 800 учени и специалисти от 44 държави са подписали петиция, в която призовават да се спрат сегашните планове за извличане на материал от океанското дъно. Проблемът беше засегнат и в публицистичното предаване Last Week Tonight. Въпреки че в океаните има материали, които могат да осигурят производството на батерии в следващите десетилетия, употребата им може да се окаже изключително късогледо решение, което да допринесе допълнително за ускоряване на климатичните промени и за загубата на екосистеми и видове, които дори още не сме открили.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-peevski-shte-se-prepune-v-elektorata-na-dps/

Само преди месец ДПС изглеждаше големият победител на изборите. Да държи спечелилата най-много гласове партия ГЕРБ в пълна зависимост и да измести от второто място враговете си от ПП–ДБ – какво повече би могъл да иска съпредседателят на ДПС Делян Пеевски? 

Само едно нещо – цялата власт. 

Еднолично. Да „стъпи на врата“ на почетния председател Ахмед Доган и да обезсмисли другия съпредседател Джевдет Чакъров. На всички да е ясно, че той командва.

Защо постигането на тази цел се обърка още в началото, ДПС се разцепи и от втора политическа сила стана четвърта, а Пеевски загуби контрол върху повече от половината си депутати? Та за влиянието му върху изборните резултати, службите и силовите структури, правосъдната система, регулаторите, медиите и какво ли още не се носят легенди! За него не е проблем да си служи с компромати, заплахи, натиск върху непослушните и награди за послушните. Веднага след изборите хора на всевъзможни публични позиции започнаха да бъдат отстранявани и сменяни с удобни за него. И изведнъж всичко се обърка.

Не „тихо и отзад“, а шумно и отпред

Куриозът е още по-голям на фона на факта, че от самото си създаване през 1990 г. ДПС е, както гласи клишето, незаобиколим фактор в политиката. С изключение на единични периоди, повече от три десетилетия Движението къде скрито, къде явно участва във властта. Това става не без помощта на капитала на бившата тоталитарна „Държавна сигурност“ (ДС), който по времето на Прехода се превръща от политически в икономически, ако използваме терминологията на френския социолог Пиер Бурдийо.

Независимо от размерите на задкулисната му власт, до 49-тото Народно събрание в публичното присъствие на ДПС имаше мяра. Както беше казал Бойко Борисов по времето, когато се представяше за критик на Движението, „ДПС действа тихо и отзад“. Случаите, когато Ахмед Доган публично даваше да се разбере колко много зависи от него, се брояха на пръсти и затова се помнят и до днес. Например интервюто му от 2005 г. в „Шоуто на Слави“, от което тръгна крилатата фраза за „обръчите от фирми“, които си има всяка партия. В него той казва още:

Ако мислите, че моите възможности са по-малки от на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик. През последните 15 години сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са… или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка.

Известното изказване на Доган от 2009 г., в което той заявява „Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата“, е направено пред симпатизанти на ДПС и не е предназначено за широката публика.

Пеевски сложи край на умереното и в известни периоди опитващо се да е невидимо публично присъствие на ДПС, заставайки шумно и отпред и опитвайки се да реабилитира имиджа си чрез правителството на Николай Денков. Той демонстративно участваше в срещите на „некоалиционните партньори“ ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, даваше изявления пред медиите от името на „сглобката“, държеше се като последна инстанция.

През ноември 2023 г. Пеевски стана председател на парламентарната група на ДПС, а в края на февруари 2024 г., с благословията на Доган – и съпредседател на партията. За другия съпредседател Джевдет Чакъров обаче не се чуваше много, а за Пеевски скоро започна да се говори като за „председател“.

Точката на пречупване и защо се стигна до нея

След като ДПС стана втора политическа сила на изборите на 9 юни 2024 г., Делян Пеевски започна да разчиства всичко, което му пречи – и извън ДПС, и вътре в партията. Докато стигна до един от бащите си (по думите на банкера в изгнание Цветан Василев) – Ахмед Доган. Там вече удари на камък. ДПС се разцепи на два лагера – на Пеевски и на Доган. Първоначално лагерът на Пеевски изглеждаше по-могъщ, но ден след ден той оредява все повече за сметка на този на Доган.

Защо Пеевски изглежда във все по-слаба позиция, след като той, по думите на познавача на ДПС Михаил Иванов, „дава парите“, в което „му е силата“? Много може да се спекулира какви залози има Пеевски и какви Доган, като се почне от връзките с ДС и контрола върху службите. Отвъд цялото задкулисие обаче създателят на ДПС разполага със залог, до който санкционираният по закона „Магнитски“ политик никога няма да има достъп. Става въпрос за гръбнака на електората на ДПС – българските турци и помаци.

Делян Пеевски има опит с „нетрадиционния“ електорат на ДПС. Той се състои от различни групи, чийто вот може да се контролира по един или друг начин – от директно плащане, през по-фини форми на подкупване, та до разнообразни форми на натиск. Става дума не само за ромски избиратели, но и за земеделски производители, чиито субсидии зависят от това за кого ще гласуват, за работещи в предприятия, на които им се казва коя е „правилната“ бюлетина, ако искат да си запазят работата, за хора, които ще останат без дърва за огрев, ако не гласуват за ДПС, и т.н.

Този подход Пеевски разпростира върху всички сфери, върху които има влияние – политика, институции, бизнес, медии и т.н. И опитът го е научил, че с купуване, натиск и манипулиране може да получи каквото иска. Има някакви наивници и партийки, които протестират срещу него и правят опити да ограничат властта му, но не знаят с кого си имат работа. Затова трудно може да му дойде до ума, че традиционният електорат на ДПС е по-сериозен проблем от протестиращите наивници.

Какво крепи гръбнака на ДПС

В арогантността си Пеевски не отчита най-важното – за традиционния електорат на ДПС то се символизира от Ахмед Доган. Този факт не е случаен, той е дълбоко свързан с травмата от т.нар. Възродителен процес – етническото прочистване, провеждано от края на 1984 до 1989 г. Тогава са сменени имената на над 800 000 български турци и мюсюлмани (включително покойници). Около 320 000 са насилствено изселени в Турция. Стотици са вкарани в концлагера „Белене“. Протестите, потушавани с танкове и бетеери, вземат и жертви, между които и бебе.

За много от българските турци Доган е герой, защото, макар да е бил агент на ДС, по времето на Възродителния процес се дистанцира от службите и става лидер на нелегална организация на българските турци. Затова е осъден на десет години затвор. Амнистиран е след падането на режима – през декември 1989 г.

От създаването на ДПС до днес това е партията, която претендира, че пази българските турци и мюсюлмани. Опитите да се създаде нейна алтернатива – като НДПС на Гюнер Тахир и ДОСТ на Лютви Местан – не могат да постигнат устойчив успех.

От какво ДПС твърди, че пази българските турци и мюсюлмани? От мнозинството на етническите българи, което очевидно не ги харесва и не ги приема особено. От евентуален нов „възродителен процес“. От външна гледна точка този страх може и да изглежда необоснован, но той съвсем не е такъв за хората, преживели травмата.

Повече от 30 години ДПС се представя като „пазител на етническия мир“, който, както се грижи за правата на турците и мюсюлманите в България, така е и гарант пред българското мнозинство, че те няма да се радикализират. Затова партията на Доган има сметка от разпалването на етническо напрежение, за да затвърждава ролята си на гарант – и пред българите, но най-вече пред електората си, който да има достатъчно поводи да се страхува.

Националистически партии, които да експлоатират страховете на електората на ДПС, не липсват. Като се почне от „Атака“, която протестираше срещу новините на турски език, докато на неин митинг през 2010 г. се стигна до подпалване софийската джамия. Като се мине се през ВМРО и председателя на НФСБ Валери Симеонов, който наби изселничка в Турция, дошла в България да упражни правото си на глас, и после я нарече по телевизията „нагла“. И се стигне до „Възраждане“ – звездата на нейния председател Костадин Костадинов изгря с антитурска реторика против учебници по родинознание, в които не пишело достатъчно подробно как е обесен Левски.

И представете си сега – застава един етнически българин начело на ДПС и заявява, че той е бъдещето, демонстрирайки, че Доган е миналото. Как традиционният електорат на партията би могъл да приеме такава промяна? Че това прилича на „възродителен процес“ отвътре – на отнемането на единствения сигурен пристан, с който българските турци и мюсюлмани смятат, че разполагат.

И ако Пеевски си мисли, че може да купи или да сплаши тези избиратели, дълбоко греши. Това са хора, които помнят – било лично, било чрез колективната памет – как идентичността се отстоява пред дулата на танкове.

Отговорността на мнозинството и на демократичните партии

Ясно е защо в класическия си вид ДПС (т.е. ДПС на Доган) има сметка българските турци и мюсюлмани да живеят капсулирано и в страх. Както и че с националистическите партии играят играта от филма на Чарли Чаплин „Хлапето“ – националистите „рушат“, ДПС „поправя“. Всичко това обаче нямаше да е такъв проблем, ако не бяха толкова разпространени ксенофобските нагласи както в обществото, така и сред демократичните партии.

Повече от 30 години след края на Възродителния процес учебните програми по история и литература продължават да са изградени върху идеологемата за „лошите“ турци, които са „клали“ българите. Без да се прокарва ясна разлика между Османската империя и съвременните турци и без да се отчитат достатъчно детайлно различните периоди и многообразието през тези пет века, през които българските земи са били част от империята. Всеки призив за по-съвременен поглед към учебните програми води до истерии от типа на „махат Ботев/Вазов“ и „фалшифицират историята“.

Дори за представителите на т.нар. демократични партии антитурските клишета са нещо естествено, което те експлоатират политически, или най-малкото, не му се противопоставят решително. От скандиранията по митинги „Турци сте!“, през приказките за „сарая“ на Доган, „завзел българска територия“, представянето на охранителите на почетния председател на ДПС като „башибозуци“ и „заптиета“, та до системното нежелание за приобщаване на българските турци и мюсюлмани.

Пред „Свободна Европа“ Михаил Иванов разказва за многократните си опити през годините да съдейства на български турци и мюсюлмани да се присъединят към демократични партии, които в общия случай водят до неуспех – поради липса на желание и интерес от страна на партиите.

Затова не е реалистично да очакваме традиционният електорат на ДПС да приеме присърце приоритетите на демократичните партии за борба с корупцията и правосъдна реформа. С корупция или без корупция – тези хора не са приети като равностойни в българското общество. А идеята за правосъдна реформа не включва възстановяване на историческата справедливост за тях.

Наскоро се разбра, че документите по делото за Възродителния процес са унищожени, защото съдът ги сметнал за „неважни“. Този акт свежда вероятността жертвите на етническото прочистване да получат справедливост практически до нулата. Какво казаха демократичните партии по тази тема? Нищо.

Краят на Пеевски

От гледна точка на демократичните партии и техните избиратели Пеевски е като Доган, само дето е по-арогантен и безцеремонен и между другото, е етнически българин. От позициите на традиционния електорат на ДПС обаче Пеевски има повече общо с представителите на „българските“ партии, отколкото с Доган. Той не само етнически не е от тях, но се опитва да завземе ДПС със сила, без уважение към историята им, контекста, културата, травмите.

Затова при следващи избори те едва ли ще подкрепят едно ДПС на Пеевски. Той ще си остане с контролирания вот, който може да му стигне да влезе в парламента, но вече няма да е същият „незаобиколим фактор“.

Обвързаностите на Пеевски със службите, прокуратурата, съдебната система и т.н. също не са даденост. Те имат смисъл само тогава, когато са скачени с политическа власт. Ако политическата роля на Пеевски олекне, „задкулисието“ ще си намери друго свързващо звено.

Междувременно в този период на нестабилност за ДПС демократичните партии имат рядък шанс поне да се опитат да подадат ръка на традиционния електорат на Движението. Дали ще припознаят този шанс и дали ще се опитат да направят нещо по въпроса, е друга тема.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/zashto-e-vazhno-da-znaem-kakvo-sa-prionite/

Прионите са протеини, които могат да съществуват в две форми – нормална и с променена структура (погрешно нагъната). Прионите с погрешно нагъната форма имат свойството да променят структурата на нормалните приони.

Няколко приона с променена структура могат да образуват популация, което има смъртоносни последици. Грешно нагънатият PrP прион води до фатални невродегенеративни заболявания при хора и животни. Прионите с променена структура са инфекциозни агенти – малко количество от тях може да зарази и унищожи цял организъм.

Приони – нормална и инфекциозна форма

Клетъчният прионен протеин (PrPC) присъства във всички ядрени клетки, въпреки че се произвежда главно в невронни клетки. При хората PrPC се кодира от PRNP гена, който е локализиран на късото рамо на хромозома 20.

PrPC има невропротективни функции, участва в невротрансмисията, в определянето на съдбата на стволовите клетки (в какъв вид зрели клетки ще се превърнат) и в редица други процеси. Прионът може да съществува в две триизмерни състояния: физиологична форма (нормална) и т.нар. изоформа, наречена скрейпи прионен протеин – PrPSc. 

Тази форма на приона е инфекциозна и води до редица заболявания, като скрейпи при овце („луда овца“), хронично изтощение при елените, известно като заболяването „зомби елен“, спонгиформна енцефалопатия по говедата („луда крава“), а при човека – болест на Кройцфелд–Якоб (CJD), фатална фамилна инсомния и синдром на  Герстман–Щрауслер–Шайнкер. Погрешното нагъване на PrPC в амилоидогенната изоформа PrPSc е ключово патогенно събитие при прионните заболявания, които могат да бъдат с генетичен характер, инфекциозни (чрез заразяване) или спорадични (при случайно образуване на патогенната форма). 

Анормалните изоформи се натрупват в мозъка, което води до образуването на амилоидни плаки. Подобен механизъм за образуване на амилоидни плаки е добре установен при невродегенеративни заболявания, като болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, амиотрофична латерална склероза, фронтотемпорална деменция и болест на Хънтингтън.

Какви представляват прионните заболявания

Повечето човешки прионни заболявания са спорадични (85%), следвани по честота от генетичните (10–15%) и накрая са придобитите прионни заболявания вследствие на консумация на замърсено говеждо месо или от замърсени неврохирургични инструменти (~1%). Диагнозата на човешката прионна болест се постига чрез оценка на клиничната картина, изключване на други потенциални причини и използване на определени диагностични тестове, които могат да подскажат наличие на заболяването. 

Изследването на цереброспинална течност също се използва за диагностициране на прионна болест. Ядрено-магнитният резонанс е полезен и има диагностична чувствителност 70–95% и специфичност приблизително 98% за спорадичен CJD в зависимост от приложените критерии. 

Генетично прионно заболяване се установява чрез откриване на патогенен вариант в PRNP гена, а спонтанно възникналият CJD се диагностицира чрез разпознаване на известни рискови фактори, например трансплантация на роговица. Освен че играят ключова роля в генетичните прионни заболявания, вариациите в PRNP последователностите също са важни за спорадични и придобити прионни заболявания.

Пътят към лечението на прионните заболявания

Тези заболявания се срещат изключително рядко, но за тях няма лечение и винаги завършват с летален изход. Важно е да бъдат изследвани, за да се предотвратят епидемии, причинени от консумация на заразено месо от селскостопански животни.

Годишно има между един или два нови случая на 1 милион души, предимно при хора над 60-годишна възраст. Търсенето на лечение на прионните заболявания започва още през 1982 г., когато неврологът Стенли Прусинър от Калифорнийския университет в Сан Франциско идентифицира инфекциозните приони като причина за невродегенеративни заболявания. 

В последното рандомизирано, контролирано от плацебо клинично изпитване, фокусирано върху прионните заболявания, се използва вече тествана стратегия при други невродегенеративни болести: фрагмент от синтетична ДНК, наречен антисенс олигонуклеотид (ASO), който може да достигне до мозъка чрез инжектиране в гръбначния мозък и да унищожи информационната РНК (иРНК), съществена за производството на протеин, причиняващ заболяването.

ASO в новото изпитване, произведен от Ionis Pharmaceuticals и наречен ION717, е насочен към иРНК, кодираща нормален прионен протеин, без който не може да възникне неправилно нагънатата форма. Две други компании имат за цел да премахнат нормалния прионен протеин чрез различни методи. Sangamo Therapeutics разработва т.нар. протеинови цинкови пръсти (ZFP), пригодени да се свързват с ДНК на пациента и да спират експресията на гена за приони. Те ще бъдат доставени като ДНК, кодираща цинкови пръсти, опаковани в безвреден вирус и приложени като еднократна интравенозна инжекция. Междувременно Gate Bioscience разработва перорално лекарство, което ще блокира производството на прионен протеин в мозъчните клетки.

Какво да очакваме в бъдеще

Извършването на генетично изследване винаги трябва да се обсъжда със засегнатите от прионна болест семейства, независимо от наличието нa фамилна анамнеза. Има няколко възможности, препоръчителни за хора в риск, които желаят да имат биологични деца без PRNP мутации. 

Извършването на генетичните тестове може да се увеличи, ако пациентите вземат участие в предстоящи клинични изпитвания. Генетичните подходи към лечението може да се използват за предотвратяването или забавянето на клиничното начало при носители на мутации и за лечението на пациенти със симптоматично заболяване. Генните терапии имат за цел да намалят PrPc с цел премахване на субстрата за превръщане на прионите в патогенни форми. Необходима е още работа, за да се оцени как генетичните терапии могат да повлияят на човешките прионни заболявания.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Лина Кривошиева original https://www.toest.bg/v-tursene-na-nadezhda/

Чрез камерата си надничам зад слънчевите усмивки на тези деца и се чувствам като страничен наблюдател на един капсулиран свят. Ще разкажа за своите впечатления такива, каквито ми се стовариха при първата обиколка на квартал „Надежда“ в град Сливен, за

историите, скрити зад усмивките на децата.

Темата за ромските малцинства може би създава дискомфорт у мнозина по разнообразни причини – без значение дали сме леви, или десни. Иска ми се още в началото откровено да заявя, че аз самата съм генерално невежа по отношениe на ромската култура. Макар да имам добри намерения, не се срещам ежедневно с тази тема. И именно това се оказа важно за разгръщането на историята. За мен ромите бяха почти невидими, преди да обиколя села, къщи и семейства в Северна и Южна България. Благодарение на тези срещи, си дадох сметка, че

Невидимостта на ромите е следствие от наследствената бедност, която води до категоричното им отчуждаване и заличаване от обществения живот.

През 2022 г. пристигам в Сливен и веднага ме превеждат през „тунела“. Това е една от двете основни връзки на града с квартал, ограден с бетонна стена. Прекосявайки жп подлеза, се озовавам в непозната за сетивата ми среда. Преобладаващата архитектура в самото начало на квартала ми се вижда позната – 2-3-етажни постройки от редени тухли без мазилка. Често собственост на по-заможните в квартала.

Маршрутът ни прекарва през различните класови разделения в това принудително капсулирано общество. Навлизаме по-дълбоко в квартала и всичко ми се струва все по-чуждо. Липсата на дървета и зеленина, изпочупената настилка, постепенно обедняващите къщи. В началото ми е трудно да погледна хората – опитвам се да имам неутрално поведение, но се чувствам видимо непринадлежаща на махалата. Започват да ни следват деца и това успокоява забързаната ми мисъл. Въпреки видимите ни различия проявяваме интерес едни към други. Именно това ще се окаже причината по-късно да напиша този материал.

Улиците се стесняват дотолкова, че едва минава кола. Сблъсквам се с все по-бедна обстановка и се чудя как е възможно цялата среда да деградира на всеки следващ завой –

липсващи настилки, прозорци и врати, електричество, канализация… оскъдни постройки, ако изобщо могат да се окачествят като постройки.

Децата около нас са вече над 15 и ни следват с шумен интерес. Тук-там се спираме и се снимаме, но много възрастни ни гледат особено подозрително. Стигаме до крайната източна част на квартала, където отчаянието ми бележи връхната си точка. Последната улица ни отвежда до голямо сметище, в което сред боклуците разпознавам бебе в ръцете на майка. С нея се поглеждаме за кратък миг. Дори не мога да асимилирам сцената, на която съм свидетел. Вдигам камерата, снимам.

От 2022 г. насам посещавам квартала няколко пъти и участвам в редица мероприятия, организирани специално за децата по покана на Росица Кратункова и Ливиа Отал – съоснователки на Фондация „За Надежда“. Роси и Ливиа ми разкриват смисъла зад поведението на малките (а понякога дори и на възрастните). Още на първото събитие някои от децата ме запомнят – аз тях също. Тъй като имаме значителни културни и социални разлики (аз не знам кои са Фики, Роксана, не слушам популярна музика, говоря със сложни за тях думи, като „предпочитам“ и „пространство“), се опознаваме по един емоционален и интуитивен начин – танцуваме, смеем се, играем, говорим си за съвсем елементарни на пръв поглед неща, тоест обръщаме си внимание.

Да пораснеш в махалата няма нищо общо с начина, по който съм пораснала аз например. При всеки сблъсък с тази действителност си давам сметка, че говорим за една комплексна система от заобикаляща среда, здравеопазване, възпитание, общностно отглеждане, сигурност, култура, отношения и вероятно още много други неща, които пропускам.

Професията, за която момичетата мечтаят, е фризьорка или маникюристка, а момчетата искат да вземат книжка, за да карат кола. За някои от децата постигането на тези неща се оказва особено трудно. Често споделят, че искат да завършат образование, но циничката в мен понякога се пита дали не го казват само защото ние искаме да го чуем.

Управлението почти ги е изоставило (освен ако не броим сметището като „ресурс“ за поминък на най-бедните). В махалата действат собствени правила – има казино на мястото на читалище, което Общината продава през 2017 г., няма аптека, тротоарите са рядкост, зеленината също, първата детска площадка беше открита едва през 2023 г. на гаровия парк до квартала благодарение отново на НПО. Според изследвания на УНИЦЕФ България бедността и занемарената градска среда могат да доведат до недохранване и липса на основни условия за игра и развитие, което има дългосрочни негативни ефекти върху здравето и развитието на децата. 

Познавайки контекста, хлапетата се усмихват невинно и в същото време носят в себе си нещо, което не виждаме, не знаем и за което можем само да гадаем. Вече нерядко зад усмивките им се прокрадват онези тъмни истории, които съм научила, откакто ходя там. 

Някои от децата никога не са виждали море, не са се качвали на планина, нямат чисти дрехи, дрехи въобще, обувки, да не говорим за редовен достъп до храна или играчки. Някои от тях нямат близост и обич. Не са развили фина моторика. Иначе казано, те нямат детство, възможност за достоен живот, нито равен старт.

Затова пък имат наследствена бедност.

Обречени са от самото си раждане да повтарят модела на своите родители, като с всяко поколение се отдалечават от знанието на предишното. Ниското образование и безработицата са основни фактори, водещи до бедност в България. Безработните с начално или с по-ниско образование са особено уязвими, като рискът от бедност при тях надвишава 80%.

Фактите и числата изглеждат толкова истински в очите и усмивките на тези деца и толкова студени и безразлични, написани с мастило на хартия (или пиксели на екран). Дали ако ги наречем „български деца“, реакцията на гражданите ще е много по-категорична и остра? Реторичен въпрос. 

Децата формират следващото поколение. Възрастните формират децата.

На фестивала на 1 юни 2024 г. се доближавам още повече до живота на децата. Този ден е за тях. Те могат да пеят, да танцуват, играят и лудуват, да се смеят, да мечтаят, а не да гледат по-малките си братя и сестри, да работят заедно с родителите си, да чистят чужди къщи за пари.

По време на едно от посещенията установявам, че дете, което намирам за особено умно и прозорливо, се оказва една от жертвите на сексуално насилие от британския гражданин Даниел Хъл. Няма да забравя небрежния и травмиращ за мен разказ на Ливиа, докато пием кафе, гледайки отдалеч джип с множество деца, струпани около него. Наскоро самите те го нарекоха пред мен „лошия човек“. 

Кой е Даниел Хъл?

През 2016 г. британските власти го издирват, тъй като по време на дело за обвинения в сексуална експлоатация на деца и разпространение на детска порнография в интернет е бил освободен под гаранция. По това време се укрива в България, но е екстрадиран, след като е издадена европейска заповед за ареста му. Получава 15-месечна присъда, но е пуснат предсрочно и отново пристига в България, нарушавайки британските закони, които му забраняват да напуска страната. Според тези закони той е трябвало да се регистрира по постоянно местожителство и да се впише в регистъра на сексуалните насилници след излизането си от затвора.

Въпросният насилник насилва толкова отдавна, че някои от жертвите му вече са пораснали и имат свои деца. Фондация „За Надежда“ тропа на вратите на всички институции, за да намери начин 14-те семейства – официални жертви на педофила от второто дело срещу него, да получат справедливост. Звучи обещаващо. 

Истината обаче е, че всички съдии в Сливен отказват да поемат делото и да съдят Хъл за посегателство над деца, макар този път да има още по-солидни доказателства. И Даниел продължава да проповядва любов към Бога като самопровъзгласил се пастор, този път от ареста. Но най-вече, подобно на много насилници,

той търси отчаяни хора, чието доверие може да спечели лесно и бързо.

Ситуацията е толкова банална, че чак ми е неудобно. Сякаш несъзнателно отказваме да повярваме, че има жертви на такива схеми. В 90% от случаите насилниците са хора, на които жертвите имат доверие. Насилието се случва както в богати и заможни семейства, така и в бедни, сменят се просто инструментите на действие. Даниел знае от какво да се възползва най-добре – от безнадеждността и бедността на своите жертви. Затова им строи бани, къщи, плаща им животоспасяващи операции, води децата на екскурзии. На 20 юни получавам съобщение от Росица и Ливиа, че поредният съдия е отказал да разгледа делото.

Връщайки се към „наследствената бедност“ – онова, което ме преследва в историите на тези семейства, – бих искала да намеря за себе си отговор на някои въпроси, поставяйки се на мястото на самите хора:

Ще получа ли трудов договор на някое работно място? А как да отида на работа, ако няма кой да ми гледа децата? Ако не виждам надежда и ако съм жертва на физическо и в някои случаи на сексуално насилие? Ако теми като равнопоставеност, зелена сделка, климатични промени и здравеопазване не ме достигат – та аз дори нямам достъп до канализация?! Ако лекари ми отказват консултация как да гледам детето си, а учители не искат да ми преподават? Ако хората по улицата не желаят да ме погледнат, защото предпочитат да се справят с проблема, като си представят, че ме няма? 

Как да не допусна тази среда да ме изгради и промени? Как да се измъкна от нея? Как да намеря Надежда?

---

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/obiknoveni-hora-pri-neobiknoveni-obstoyatelstva/

Картина първа. Кфар Аза

Чаша от дома на Ливнат Куц

Кфар Аза е единият от двата най-брутално пострадали кибуца от терористите на „Хамас“. Последните къщи са на 2 км от границата с Газа.

Тук са живели най-младите жертви, много от които са били убити, а къщите им – подпалени. Това е едно от най-тъжните места в кибуца.

Сиван Елкабетс и Наор Хасиди са били на по 23 години. Живели са 7 години заедно. Два дни след погрома майката на Сиван отива в онова, което е останало от къщата ѝ. И започва да снима: шкафа, петната от кръв, книгите, дрехите, леглото, плюшената кукла. Закачва снимките на верандата и поставя отпред надпис: „Това се нарича изложба. Тук действителността надхвърля всяко въображение.“

Движа се между развалини. От време на време се чуват изстрели. Това не прави впечатление на никого.

Видимите последици от погрома са толкова ярки, че са превърнали тази територия в място на мрачно поклонение. 

Скъсаните сенници, тръстиковите щори, парцаливите пердета се поклащат от време на време. Стряскащо е нещо да мърда под тези мъртви покриви.

Сред развалините се мотаят кучета.

„Това не са нашите кучета – ми казва моят водач. – Нашите бяха избити при първия рейд. Тези дойдоха след това от Газа. Сега живеят тук.“

В Израел във всяко жилище, във всяка сграда, във всяка къща има защитена стая – изолирано помещение, изградено от стоманобетон, със специално удебелени запечатани прозорци и укрепен вход, който може да защити хората от взрив на ракети. Такива има и в Кфар Аза. Но много от тях са без врати, защото предназначението им е да пазят от бомби. Никой не е допускал, че жива сила ще се появи на прага им. 

Именно описанието на откритото от специалните отряди ZAKA в стаите убежища попълва най-мрачните страници в докладите на разследващите.

ZAKA е най-голямата израелска неправителствена организация, занимаваща се с търсене и спасяване на хора при различни инциденти и катаклизми. Те са на разположение денонощно и работят в тясна връзка с всички спешни служби и специални сили. Оперират в Израел, но са вземали участие в спасяването на хора след терористични атаки в целия свят (Истанбул, Момбаса, Таба).

Парамедиците в организацията са обучени и да прибират грижливо останките от мъртвите, включително тяхната кръв, за да може починалият, макар и отишъл си от неестествена смърт, да бъде погребан в съответствие с еврейския религиозен закон. Повечето членове на организацията са ортодоксални евреи, които работят като доброволци.

Седмици наред те е трябвало да ровят земята, да стържат стените, да лъскат повърхностите, да претърсват околността, да изрязват тъканите, за да премахнат всяка капка кръв, полепнала, проникнала, попила в територията на престъплението. 

Показват ми тези следи: дупки, ямки, процепи; остъргани стени, изрязани дюшеци, замазани подове. И се питам: какво, като кръвта я няма?…

Обитателите на Кфар Аза са евакуирани. Техните къщи зеят разхвърляни, клюмнали, потънали в прах. Стоят като съхнещи вътрешности на предишен живот. 

Останките от някогашното селище са се превърнали в мемориал на ужаса, на трагедията, потопила неговите обитатели.

На някои веранди е поставен надпис с молба към посетителите да не снимат вътре. Но не всички са достатъчно чувствителни към факта, че газят личното пространство на наранени хора. 

Има нещо притеснително и воайорско в това обикаляне между къщи, в които следите от предишния живот са толкова подробни, а той е поставен на пауза.

Кфар Аза привлича посетители. И екипите, които описват и съхраняват документи за това местопрестъпление, бързат. Нирит Шалев-Халифа, която ръководи отдела за визуална история в Яд Бен-Цви, изследователска и образователна институция, базирана в Йерусалим, се опасява, че „тук ще се развие сувенирна индустрия и е възможно важни предмети да изчезнат“.

Нямаше я наоколо, за да я питам какво събират хората, когато посещават такова място? Къде съхраняват „сувенира“ и как го обозначават: „Чаша от дома на Ливнат Куц, станал жертва на варварите от „Хамас“?

Продължаваме нататък.

Към останките от фестивала „Супернова“.

Картина втора. „Супернова“ 

Бягай, Дин, бягай!

От кибуц Урим помня парка с разпилените в зеленината къщички, големия басейн със странна форма, една просторна трапезария, в която ядох най-вкусния хумус на света, и дървеното бунгало за тийнейджърите, които си живееха там, далече от родителските погледи, в тази защитена територия на юношеството. Беше феноменално откритие за мен, пристигнала от комунистическа България на гости на Изи – един от българските евреи – основатели на кибуца, от голямата някога кюстендилска фамилия Барух. 

Кибуц Урим е основан на 6 октомври. Това е ден, в който се празнува.

На 6 октомври, на 12 километра от кибуц Урим, 76 години по-късно отново се празнува. Започва тържество на „Приятели, любов и безкрайна свобода“ – „Супернова“ рейв парти, което ще се окаже най-кървавото рейв парти в историята на рейв партитата.

Следваща сутрин ще започне най-голямата терористична атака в историята на Израел.

* * *

На 7 октомври 2023 г. в 6:29 сутринта се чуват първите ракети от ивицата Газа, насочени към околните населени места. Под прикритието на ракетния обстрел въоръжени мъже от „Хамас“ пробиват барикадите на границата и нахлуват в Израел. Втурват се през земеделските площи по шосе 232 към паркинга до кибуц Ре’им, където е организиран рейв фестивалът.

Терористите блокират пътя от север и от юг. Нахлуват между хората и започват касапницата. Над 3500 души са обкръжени от три страни. Тежковъоръжените мъже откриват стрелба по хората. 

Преследват бягащите с часове, пресичат пътя на колите, подпалват ги заедно с хората в тях, стрелят с бойни оръжия, хвърлят гранати в бомбоубежищата, избивайки всички потърсили спасение зад бетонните стени. И не питат евреи ли са, тайландци ли са, друзи ли са, или унгарци. 

* * *

Дин Теслер е застанал до снимката на своя най-близък приятел Бар Куперщайн. Гледа над главите ни. Зад него има стойки с още много снимки. И пилони със знамена.

Мястото е равно. Сухо. Прашно.

Прилича на гробище без надгробни плочи. 

Дин се чуди как да започне: 

Не снимайте мен. Снимайте тези, които вече ги няма.

Прави пауза.

Вие виждали ли сте онзи видеоклип с хората от Нова, които тичат в полето? Клипът, който стана вайръл? Ако сте го гледали, значи сте видели и моя приятел. Бар Куперщайн…

Прави пауза. 

Бар е парамедик. С него бяхме охрана на партито. Аз съм този, който го извика тук, за да изкараме малко пари през уикенда.

Прави пауза.

Било е 6:30 сутринта. Звукът от първите ракети се е смесвал с бийта на електронната музика. Дори не са разбрали, че това не е част от диджей сета. Докато някой не е изключил колоните.

Когато видяхме, че от Ре’им идват ранени, потеглихме веднага натам. Повечето бяха в тежко състояние, простреляни в краката, в стомаха, кървяха отвсякъде. Бар започна веднага да ми казва какво да правим – вземаше клони от земята, сваляше дрехите на ранените и правеше турникет. Правехме турникет след турникет, може би 20 или 30 пъти. Качвахме ранените на атевето и ги докарвахме обратно тук. 

Сочи празното пространство зад себе си. И продължава:

Не беше най-умното решение. Трябваше да ги закараме до Патиш. Но тогава не знаехме това, което знаем сега. Докарвахме ги до линейката и се връщахме за нови ранени.

Тогава се задават джиповете, които се носят към тях от Бе’ери. 

… И започна стрелбата. Бар ми изкрещя: „Върни се към партито!“ И двамата бяхме охрана на „Нова“, но нямахме оръжие. Беше около 8:30 – 8:40 и аз побягнах насам. Той реши да остане и това беше последният път, когато го видях.

Стреляше се отвсякъде. Започнах да изпращам местоположението ни на приятели с молба за помощ. Един от тях написа: „Там, където сте, има много, много терористи, трябва да избягате.“

Събрах група от десетина души и започнахме да бягаме към реката. Придвижвахме се на прибежки: от храст на храст, от прикритие до прикритие, от скривалище в скривалище. Стреляха по нас през цялото време.

След час – час и половина ни пресрещна друга въоръжена банда. Беше съвсем близо, може би на 50–60 метра. И пред очите ми хората от моята група започнаха да падат един след друг.

Продължавах да тичам, бях останал сам, чувах как куршумите свистят на метри от мен, и бягах, и бягах, и бягах…

Не помня колко време мина, преди да стигна до два кактусови храста. Скочих в единия и се скрих. 

Стоях там до 7 вечерта, най-дългите девет часа в моя живот. 

Всяка секунда беше като цяла вечност. 

Изпращах на приятели есемеси, опитвайки се да обясня къде съм, без да знам къде съм. Продължавах да чувам стрелбата, виковете на хората, колите, моторите, крясъците „Аллах акбар!“. 

В един следобед видях зад мен сянка на терорист. Помислих, че това е краят. И направих последното видео в моя живот. Разплаках се, изпратих есемес на по-големия ми брат. Написах му, че го обичам и че ще умра. Същото написах и на майка ми и в два часа и двайсет и четири минути – това никога няма да го забравя – батерията на телефона ми умря.

Малко след това видях трима терористи да доближават моя храст. Приех смъртта. Затворих очи. Знаех, че ще ме убият. Достатъчно беше да погледнат наляво и да ме видят между листата. По някакво чудо това не стана. 

Изгубих представа за времето. Нямах вода. Започнах да халюцинирам. Щом затворех очи, виждах плачещи хора, които търсят помощ. Виждах терористи. Усещах миризма на изгоряло, бях убеден, че бълнувам. Казвах си: „Дийн, намериха те и ще те изгорят жив.“ Чудех се дали да се оставя да ме изгорят жив, или да изляза от храстите и да се бия с тях.

Трябва да е било пет-шест следобед, когато чух: „Полицията е, полицията е!“ Говореха на иврит. Но не беше възможно полицията да вика „Ние сме полицията“, когато терористите стрелят наоколо. Не трябваше да мърдам и не мърдах. 

Започна да мръква, ставаше все по-тъмно. Чух шум от хеликоптер. Излязох и започнах да викам за помощ, но той отмина. 

Стана съвсем тъмно. Не можех да стоя повече в храстите.

Бях напълно изгубен, не знаех къде съм, нямах телефон. 

Започнах да се моля, както не го бях правил никога дотогава.

И побягнах отново. Предпочитах да умра по пътя, но да не стоя повече там.

Тичах, тичах, тичах и това, което виждах около мен, бяха безжизнени тела, запалени коли, смазани хора… 

После в далечината просветнаха фарове. Развиках се: „Помогнете! Помогнете!“ Не знаех на кого викам. Не знаех дали не са терористи.

Отговориха: „Ние сме ЦАХАЛ, ние сме IDF.“ Всъщност можеха да ме убият.

Виках: „Не стреляйте, аз съм охранител от „Нова“.

Доближиха ме двама командири от IDF, дадоха ми вода. Дадоха ми телефон, обадих се на майка ми: „Мамо, аз съм жив.“ 

Обадих се на приятели. 

Войникът ме попита искам ли да се върна, откъдето бях дошъл, и да търсим още оцелели.

Когато приближих моето скривалище, видях, че близкият храст е почти напълно изгорял. Значи не бях халюцинирал. 

Не намерихме нито един жив човек.

Тогава усетих страх. Помолих ги да ме изведат оттам. Отидохме до бензиностанцията в Урим, където вече беше дошла армията.

* * *

На 7 октомври „Хамас“ публикува видеото, на което се вижда Бар Куперщайн, легнал по корем, с ръка зад гърба. Оттогава за него не се знае нищо.

* * *

При тази атака на „Хамас“ са осакатени, обезглавени, изнасилени, изгорени, заклани и застреляни 364 от присъстващите – гости, организатори, персонал, полицейска охрана и медицински екип. Отвлечени са 40 души.

* * *

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати!“ Този вик обвинение скандират от улица „Каплан“ до Площада на заложниците. Протестите са срещу премиера Нетаняху, обвинен в умишлен бойкот на преговорите. Вече девет месеца.

Картина трета. Места убежища

Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата.

Орна Гранот и Ая Бар Хаим ме чакат в едно кафене преди поредния протест на „Каплан“. Носят знамена и други протестни атрибути. 

Орна Гранот е изследователка и преподавателка, ръководи библиотеката за илюстрации в Израелския музей в Йерусалим. Мястото, в което най-често може да я намерите, е отделението за деца, където има „суперкниги, илюстрирани от български художници“. 

Орна е куратор на всички изложби в библиотеката. А книгите са подредени не по автори или по заглавие, а според това кой е художникът им.

Със себе си е довела Ая Бар Хаим – приятелка на дъщеря ѝ Нога, защото… „Нали ще си говорим за места убежища“, ми казва по телефона, без да обяснява повече.

В Израелския музей в Йерусалим Орна Гранот отговаря за колекцията от книги от цял свят.

Когато всичко това започна, най-важните екземпляри бяха взети и прибрани долу в скривалище. Но постепенно започнахме отново да работим. И беше много вълнуващо за мен, когато видях родители и деца да се връщат. Защото отвън ти се струва, че всичко се е променило, но когато те влизат в библиотеката и виждат, че нещата са си същите, това за тях става място убежище. И ти дава усещането за смисъл на това, което правиш.

Ая Бар Хаим е 16-годишна ученичка, членува в „Лийд“ – организация, чиято мисия е да открива и развива лидерския потенциал на тийнейджъри. 

След 7 октомври заедно с приятелите си тя създава мрежа за търсене на места убежища за тези, които са загубили всичко след терористичната атака на „Хамас“.

Орна Гранот: Събудихме се от сирените. Бяхме в шок. Имам братовчедка, с която съм израснала. Казва се Ясмин. Тя живее в кибуц Урим, а брат ѝ е в Нир Оз, на по-малко от 7 км от границата.

В 10:10 на 7 октомври ѝ писах:

Скъпа Ясмин, надявам се че си ОК. Добре дошла си у нас и ако мога да направя нещо, казвай. Прегръдки.

В 10:13 тя отговори:

Не, не сме ОК.

После ми препрати съобщение от брат си:

„Яси, застреляха Шахар, застреляха цялото семейството.“ 

И продължи:

Мисля, че брат ми, жена му и всички там са убити.

Следващото съобщение е:

Изгарят къщите, навсякъде са.

Писах ѝ един или два пъти: 

Къде са децата?

Тя отговори: 

Подпалили са къщата им. Те са в убежището. 

И така, още в десет сутринта разбрах какво се случва. Братовчед ми и неговото семейство са били в защитената стая. Братът на жена му, майка ѝ и цялото семейство са били убити. Братовчед ми е държал вратата на защитената стая. Не знаехме дали могат да излязат. Вечерта поделение от армията е стигнало до Нир Оз и ги е спасило. 

Около четвърт от всички жители на Нир Оз са били убити, отвлечени или тежко ранени. Тези, които са оцелели, няма къде да се върнат.

Чувствахме се безпомощни, бяхме потресени.

Още на следващия ден дъщеря ми Нога започна да работи с Ая в една спонтанно организирана група за помощ. В стаята си имаше дъска, през цялото време беше на телефона и попълваше формуляри. Като я попитах какво става, тя каза: „Помагам на хората да си намерят дом.“

Ая Бар Хаим: Събудихме се от сирените. Започнахме да слушаме новините, но не знаехме нищо. Тогава писах в WhatsApp групата на организацията „Лийд“ и започнах да събирам хора, които искат да помагат. Не знаехме с какво можем да сме полезни, нито какво се случва в този момент. 

Беше ранният следобед на 7 октомври. Армията още не беше стигнала до кибуците. 

Разпространихме две форми за попълване в Google – за хората, които искат да помагат, и за хората, които имат нужда от помощ. Вечерта получихме стотици отговори. 

Предлагахме да приготвяме храна, да гледаме деца, да помагаме на възрастни, но бързо разбрахме, че онова, от което се нуждаеха повечето, беше да намерят безопасно място, място убежище, където да отседнат.

Започнахме да събираме информация за конкретните нужди, както и информация от хора, които разполагаха с места за настаняване – хотели, къщи, апартаменти на собственици извън страната, готови да ги предоставят на пострадалите. Нашата работа беше да свържем едните с другите. Първата седмица успяхме да помогнем на около 300 семейства.

Така инициативата започна и стана вайръл. 

През първия месец не ходихме на училище. Бяхме постоянно на телефона и разменяхме информация. В края на всеки ден провеждахме онлайн срещи, за да научаваме какво се случва. После продължихме на смени, редувахме се. Разбрахме, че ни е нужна помощ. Правихме това в продължение на пет месеца.

Орна Гранот: Те бяха готови да дадат всичко от себе си и да стигнат до онези, които имат нужда от тях. В тази организация ги бяха обучили да откриват проблема, да намират решение, да изследват терена, да са в състояние да действат, когато не знаят какво ще им сервира следващият ден. Да работят в условия на несигурност.

Кметството ги потърси, армията ги потърси. Искаха от тях да помогнат за обучението на децата от кибуците, защото имаше много мобилизирани учители резервисти, но нямаше къде да се организира това.

Ая Бар Хаим: Човек трябва да си даде сметка, че когато помага на някого, има ограничени ресурси, които може да използва, че енергията му също е лимитирана. Невинаги можеш да отговориш на очакванията. И често пъти трябва да си кажеш: това е най-доброто, което мога да направя. И да си ОК с това, а не да истеризираш.

Орна Гранот: Преди всичко си даваш сметка какво представлява Израел извън твоята комфортна зона. Налага ти се да говориш с религиозни, с хора, които не са родени тук, с руски емигранти… А е и фрустриращо. 

Помня как Нога ми казваше почти истерично: „Не мога никъде да намеря място за едни хора – пет деца и котка, и куче…“ Защото с течение на времето от SOS вариант за спешен подслон хората започват да си дават сметка, че трябва да намерят нещо по-трайно. А когато търсиш по-дългосрочно решение, си много по-изискващ, не може да се местиш постоянно. 

Най-удивителното за мен беше, че хората, които пишеха и звъняха, не знаеха с кого говорят, търсеха в отчаяние място убежище и не знаеха, че тези, които се опитват да помогнат, са деца, че тази отговорност лежи на плещите на тийнейджъри.

Ая Бар Хаим: В началото на март затворихме оперативната стая. Сега ходим само на училище. 

Орна Гранот: Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата. Защото трябва да отидем в защитената стая. И аз имам тази вманиаченост – да организирам обувките. Това е моят механизъм да знам, че имам контрол върху момента. Може би е дребно и смешно, но подреждането на обувките е моето място убежище.

* * *

Тръгваме за протеста. Преди да се разделим, Орна ще каже:

Ако днешните 17–18 годишни имат енергия да се заемат с невъзможни задачи като това да намерят места убежища за всички пострадали, дори без някой да го е искал от тях, може би все пак има надежда.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/izrael-i-palestina-nito-da-govorish-nito-da-mulchish/

Тъй като всичко казано по темата за Израел и Палестина може да има негативни последствия, започвам с уговорката, че тази статия изразява личните ми позиции. А не тези на редакторите на „Тоест“, които може да не са съгласни както с мен, така и помежду си. Затова моля авторите на бъдещи критики да ги насочват лично към мен.

Защо е тази статия

Напоследък „Тоест“ е обект на остри критики заради няколко статии, свързани с темата за Израел и Палестина. Редакцията е обвинявана в ционизъм, псевдолиберализъм, защита на геноцида, както и че ѝ се плаща да подкрепя позициите на Израел. Повод за критиките са най-вече анализът на Искрен Иванов за политиката на Бенямин Нетаняху и поредицата от материали на Еми Барух, от които към момента на написване на настоящия текст са публикувани два: интервю с писателя Етгар Керет и репортажът „Раната Израел“.

Към това се добавят и упреци заради липсата на реакция от редакцията във връзка с публикуването на отворено писмо до организаторите на „София прайд“, осъждащо присъствието на представители на Посолството на Израел и на еврейската организация „Шалом“ на прайда.

Атаките срещу „Тоест“ не се случват във вакуум. Те са малка част от проявите на крайно изострените отношения между произраелските и пропалестинските лагери – далеч не само в България. Това е конфликт, който взема неочаквани имиджови жертви освен физическите.

Така например през май т.г. „Шалом“ отне на главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева наградата „Шофар“ за противодействие на антисемитизма, ксенофобията и езика на омразата, връчена на редакцията на правозащитния сайт през 2018 г. През последната седмица пък същата организация плюс още няколко изпратиха писмо до собственика на „Икономедиа“ по повод повтаряната от години шега на журналистката от „Капитал“ Полина Паунова, че иска да се ожени за богат възрастен евреин. Тази шега те определиха като проява на антисемитизъм.

В сегашната крайно напрегната ситуация най-безопасно е човек да си мълчи, въпреки че може да бъде обвиняван и за мълчанието си. Ала колкото повече умерените гласове мълчат, толкова повече се чува само крещенето на радикалните. Докато в един момент буквално не почнем да се избиваме с доскорошни приятели и съюзници. Затова се връщам към думите на Стивън Хокинг: „Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.“ Колкото и да е трудно и колкото и неприятни да са последствията.

Всичко ли е контекстът?

„Контекстът е всичко“, обича да повтаря южноафриканският комик Тревър Ноа. Един от примерите, които той дава в тази връзка, е как едно и също изречение може да бъде или да не бъде проява на расизъм – зависи кой и защо го казва. Изречението е „Африка спечели Световната купа“. То се отнася до факта, че доста от играчите в националния отбор на Франция, който спечели Световното първенство по футбол през 2018 г., са от африкански произход. Когато това изречение се изрича от бели националисти, то е расизъм. Но казано от хора с африкански произход е проява на радост и гордост.

Има ли обаче контекстът граници? Участниците в разговор с Еми Барух за влиянието на снимките от войните върху въображението споделят различни позиции. Философът и писател Тодор Тодоров изглежда съгласен със Славой Жижек, който твърди, „че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст“. „Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията“, смята обаче поетът и културолог Кирил Василев. Тази позиция, изглежда, се споделя и от самата Еми Барух, която критикува „контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора“.

Да контекстуализираме, без да релативизираме, не е лесна задача. Още повече, че неизбежно стоим на една или друга ценностна позиция, която се опитваме да оправдаем. Моралната тежест на престъпленията може да се релативизира както от пропалестински, така и от произраелски позиции. Но пък без контекст изобщо не е ясно за какво говорим. Трудното е, реконструирайки контекста, да се опитваме да отделяме фактите от оценките.

Упражнение по контекстуализиране

Нека започнем с няколко цитата извън контекста, за да видим после какво е неговото значение:

Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя [Палестина – б.м., С.Е.] и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление.

Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви?

„Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население.

Тези цитати, взети сами по себе си, няма защо да не се харесат на пропалестинските читатели, а някои от произраелските може да се подразнят от съдържанието им. Но, изненада – първите два са от интервюто на Еми Барух с писателя Етгар Керет, а третият – от репортажа ѝ „Раната Израел“. Все статии, заради които „Тоест“ получи упреци в „ционизъм“ и т.н.

Ето как контекстът променя всичко. Изглежда, самият факт, че определени публикации показват вътрешни гледни точки за Израел, предизвиква гняв у определена група читатели, независимо колко критични към политиката на Израел са статиите. Щом не се крещи за „геноцид“, желанието за разбиране секва.

Същата липса на желание за разбиране се наблюдава и по отношение на статията на Искрен Иванов, която представлява анализ на политиката на Израел, без да ѝ дава морални оценки. Що се отнася до споменатото по-горе отворено писмо – в „Тоест“ няма практика да се публикуват отворени писма.

Второ упражнение по контекстуализиране… и една прахосмукачка

Преминавам към другите два примера, които споменах в началото – отнемането на наградата на Юлиана Методиева и отвореното писмо срещу Полина Паунова.

Абсурдът с отнемането на наградата на Юлиана Методиева е двоен. По-малкият абсурд е, че редом с нея от наградата си е лишен заради антисемитизъм и вече бившият журналист от БНР Петър Волгин, който стана евродепутат от листата на националистическата партия „Възраждане“. Антиизраелските позиции на Волгин са следствие от проруските му. Що се отнася до Методиева, тя е дългогодишна правозащитничка, която не може да остане безразлична пред големия брой цивилни жертви сред палестинското население. Така както не остават безразлични и множество правозащитни организации.

По-големият абсурд е, че точно Юлиана Методиева беше съдена в продължение на близо четири години от вече покойния бивш легионер Дянко Марков, който се обидил от определението „антисемит“ в отворено писмо, публикувано в „Маргиналия“. Въпреки че от трибуната на Великото народно събрание е нарекъл евреите „враждебно население“, оправдавайки депортацията им.

Методиева беше съдена първо редом с екипа на „Маргиналия“ (част от който бях и аз), после и лично – заради статията ѝ „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят“. В този контекст получи и наскоро отнетата ѝ награда от „Шалом“. Съдът я оправда окончателно в края на 2018 г.

Що се отнася до Полина Паунова, шегата ѝ как иска да се омъжи за богат евреин в преклонна старост би могла да се интерпретира като проява на лош вкус, ако не беше специфичният контекст на възникването ѝ. А той е, че журналистите, критични към властта (сред които е и Паунова), представителите на неправителствени организации, правозащитниците и гражданските активисти от дълги години са упреквани, че са „соросоиди“. Тези упреци идват от хора, които къде със скрит, къде с явен антисемитски патос демонизират личността на основателя на „Отворено общество“ Джордж Сорос.

Шегата на Паунова прилича на заигравка тъкмо с тези обвинения в „соросоидство“ и в този смисъл е имплицитна критика на антисемитизма. Щом така и така я упрекват във връзки със Сорос, който е богат възрастен евреин, тя казва, че иска да намери такъв, който действително да я направи богата (понеже Сорос не го е направил). Преди години и аз се бях пошегувала в подобен дух – че Сорос ми е купил прахосмукачка.

Препъникамъни и неподходящи компании

Крайните пропалестински и произраелски позиции в България, слепи за контекстите, не са изолирано явление – такива има на глобално равнище. Те са впрочем и сред факторите, разклащащи устоите на европейската идентичност. Която след Втората световна война е изградена върху един основен принцип: никога повече.

Из градовете на почти цяла Германия човек може да се натъкне на т.нар. Stolpersteine, или „препъникамъни“. Това са павета с месингово покритие, върху които е гравирана информация за убити евреи. Всяко паве съдържа името само на един загинал човек. Такива „препъникамъни“, каквито вече има над 100 000, са поставени в трийсетина страни, но огромната част от тях е в Германия. И както си върви, човек се натъква на някой от тях и се сепва: „Никога повече.“

Това отказват да разберат радикалните пропалестински гласове, които упрекват Германия и други западни държави, че не прекъсват дипломатическите си отношения с Израел. Някои от тях дори отричат правото на съществуване на Държавата Израел. В тази компания някои са по чисто правозащитни съображения. Други са мюсюлмани или имат приятели мюсюлмани, затова е обяснимо, че преобладаващо срещат и подкрепят такива позиции. Много от тях познават жертви на конфликта или техни близки. Трети, четвърти и пети са проруски, леви и/или анархисти, някои от които винаги са говорили срещу Израел и за „геноцида“ в Газа дори когато е нямало и намек за геноцид. Някои са си откровени антисемити. Да не забравяме и ислямските терористи.

От другия лагер също има правозащитни гласове на хора, борещи се систематично срещу антисемитизма. Както и евреи и техни приятели, които са познати или близки на жертви на терора на „Хамас“. Но и хора, които безкритично оправдават всички действия на Държавата Израел и наричат „антисемитизъм“ всяка критика срещу нея, дори от своите съмишленици. Има и такива, които подкрепят евреите, защото мразят арабите и изобщо мюсюлманите. И крайни консерватори (и еврейски, и американски, че и някои европейски), и религиозни фанатици (и еврейски, и християнски).

И сред двата лагера има типажи, в чиято компания едва ли бихте искали да бъдете. Но ще ви причислят към някоя от тези компании (или и към двете) дори ако се опитате да изкажете умерено мнение. А вие ще се чудите кога – и дали – отново ще бъдете рамо до рамо с доскорошните си приятели и съюзници. Особено ако сред тях има и евреи, и араби. И каква форма ще е придобил светът ви след тази поредна криза.

Отсъстващата мъдрост. И едно стихотворение.

В тези времена много ми липсват мъдрите думи на Емил Коен. Ще ми се да знам какво би казал той, който хем се идентифицираше с еврейския си произход, хем не свеждаше човешките права до групите, към които самият той принадлежи.

Не смея да гадая и какво би казал Марин Бодаков. Изпитвам силно желание да го попитам, но уви. Сещам се за едно негово стихотворение, с което ще завърша. Не за да оправдавам с авторитета на Бодаков всичко, което написах по-горе и за което отговорна съм само аз. А за утешение за онези, които също като мен не знаят дали в тази ситуация е по-правилно да говорят, или да мълчат.

Мимоходом манифест

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.