Tag Archives: общество

Фалшът като публична психотерапия

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/falshut-kato-publichna-psihoterapiya/

Фалшът като публична психотерапия

Книгата „Post-Truth“ („Постистина“) на Лий Макинтайър, изследовател в Центъра по философия и история на науката към Бостънския университет, започва с кратък откъс от разговор между журналистката от Си Ен Ен Алисън Камерота и тръмписта Нют Гингрич. В откъса Камерота казва, че САЩ е по-безопасна страна, защото националната статистика на ФБР показва намаляване на престъпността. Гингрич контрира с тезата, че това не е съвсем вярно, защото хората се чувстват по-незащитени. Върнат отново към фактите, той заявява, че ще се довери на усещанията на хората и ще остави на репортерката статистиката на либералните теоретици.

Няколко години по-късно (през 2024 г.), няколко месеца преди поредните предсрочни избори в България, в телевизионно студио един от по-известните коментатори на политическия живот и пламенен защитник на най-голямата партия в страната, след кратък обмен на реплики с водещата заявява: „Ако искаме да се вторачим във фактологията през годините, най-вероятно ще съумеем да го [лидера на най-голямата партия и три пъти премиер – б.а.] опровергаем, но не тя е важната.“

След което българската журналистика, съвсем свободно оставена в бурята на фактите и впечатленията, сменя темата и признанието, че фактологията не е „важното“, оставя проблема да изтлее във вакуума на обществения ни дискурс. Важно е посланието – това, което трябва да се разбира отвъд лъжата. А тя е просто подробност, на която няма нужда да обръщаме внимание.

Дума на всички години

Феноменът постистина придоби по-широка популярност през 2016 г., когато бе обявена за дума на годината на Оксфордските речници заради огромния скок в употребата ѝ спрямо предходната година. Това става неслучайно във вихъра на две кампании – след едната Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ, а след другата във Великобритания се стигна до Брекзит. В месеците на информационни битки и злоупотреби емоциите сякаш бяха избутали фактите в ъгъла и дезинформацията изпревари проверената информация в съзнанието на хората в две от най-големите демокрации в света. 

Дали самият термин е станал моден за ограничен период, или предстои да се закотви в специализирания публичен дискурс, включително в академичния, е отделна тема, но промените в начина, по който употребяваме и създаваме информация, и ефектите от тези промени са съвсем реални. 

Какви са обаче причините все по-често да се обръщаме към усещанията си, а не към фактите, за да търсим истината? 

Надали някой би се наел със задачата да ги посочи изчерпателно, но има някои ясни обществени феномени, които водят до фалшивия избор между обоснованите мнения на едни и личните впечатления на други. Един такъв феномен е базисното недоверие на вторите спрямо първите. В България то се наблюдава директно, но обществото ни изобщо не е изолирано от света, що се отнася до презумпцията за измама, която свободно прилага към определени професионални кръгове. 

Ние не вярваме на експертите, защото повтарят опорките на господарите си и са платени от чужди агенти. Не вярваме на интелектуалците, защото не са свършили работа за пет стотинки и единственото, което правят, е да приказват празни приказки. Не вярваме на лекарите, защото искат да ни пробутат дадено лекарство, за което получават пари. Някои искат и да ни чипират. Тези са най-зли, защото ненавиждат народа си и помагат на по-висши сили да го унищожат.

Ниското доверие към експертността е повсеместно там, където има реална демокрация. На другите места няма значение – там истината има един първоизточник и второ мнение не съществува, поне не задълго. Развитието на по-свободните общества обаче е напреднало до такава степен, че разстоянията между социалните групи стават наистина големи. Измерването на неравенствата показва донякъде тези разстояния, но като се има предвид, че първото, за което мислим в контекста на неравенства, е материалното, то публичното е плоскостта, която разкрива различията много по-нюансирано. Именно там бива изразено това недоверие – в практиките на информиране, в израза на нагласите на различните групи, в гласуването.

Пазарът на мнения в публичността 

Си Ен Ен е първата телевизия, залагаща на бизнес модел, който изцяло се занимава с излъчване на новини. Създадена е през 1980 г. и за три години излиза на печалба – нещо немислимо за американския медиен пазар, където дотогава новините са въпрос на престиж и/или необходимост, а не източник на приходи. А събитията, подхранващи нуждата от непрестанно информиране, изобилстват. Новината сама по себе си обаче не отговаря на въпроса какво се случва. Нито казва експлицитно кой е прав и кой – не. Новината е нещо неутрално, подлежащо на интерпретация. 

Преди появата на „Фокс Нюз“ на сцената излиза радиоводещият Ръш Лимбо, който въвежда прийом, използван в много предавания и до днес – директно включване на зрители в ефир. Предаването му става национално през 1988 г., форматът е коментарен, а възгледите му са консервативни. Така възприеманите за демократични медии намират своята конкуренция в токшоу, което има за цел не да излъчва новини, а да ги обсъжда. И това с прякото участие на Негово Величество Зрителя, който е поставен на недостижимия дотогава пиедестал на владетел на истината.

През 1996 г. е основана и телевизия „Фокс Нюз“ – най-мощният мегафон на американския консерватизъм. Но истинският проблем е в това, че изследване от 2006 г. показва как 68% от историите във „Фокс Нюз“ отразяват лични мнения, докато в Си Ен Ен такива са едва 4%. 

Пазарът решава. Пазарът на мнения в публичността. Недоверието на една голяма част от американците към другите е удовлетворено. Слушателите на Лимбо са филтрирани, гостите във „Фокс“ – също. Партизанщината в медиите се ожесточава, а чистата информация вече няма как да бъде интересна, защото каква е стойността ѝ, ако не бъде положена в контекст и обяснена? Но обяснена не така, че да носи реално разбиране на обществените процеси, а така, че да носи удовлетворение. Да бъде отдушник за психическото напрежение, което усложняващият се свят носи. Да насочи погледа в конкретна посока, да го канализира, защото скоростта, с която се случват нещата наоколо, се увеличава скокообразно, а в това ускоряване (заемам термина от Хартмут Роза) неизбежно някои изостават и/или се объркват. 

Намирането на враг като опит за справяне с тревожността

И тук стигаме до един друг феномен, който оказва влияние върху това как създаваме и консумираме информация. Тревожността е страх, който няма обект. Тя е чувство за напрежение без ясен източник. Просто е там, постоянството ѝ създава с времето ефект, който става все по-труден за вътрешно обработване, и ние трябва спешно да намерим решение, защото ще се взривим. Сякаш най-ефикасно се оказва намирането на враг – източник на напрежението, на страха, на несигурността. Колкото по-добре оформен е врагът, толкова повече спада тревожността. Поне на пръв поглед, докато не се появи нещо ново, което ще трябва да разгледаме под лупа, за да подредим в съзнанието си. 

Но ако обърнем внимание на ефектите от посочването на виновника, ще можем да си обясним, поне в някаква степен, защо съвременните демократични общества, включително българското, формират определени антидемократични нагласи, а някои дори си избират и лидери, които са чиста форма автократи. 

Пропагандата, заливаща българското медийно пространство, злоупотребява именно с такива настроения. Тръгвайки от непосредствените страхове от въвличане във войната между Русия и Украйна, можем да се върнем назад, за да установим, че преди това се страхувахме от COVID-19, преди това – от нестабилността покрай протестите, преди това – от членството в НАТО и ЕС, и т.н. 

Страхът и яростта често са ефект от неразбирането, което се дължи не на глупост, а на един объркан инстинкт, който еволюционно ни е посочвал потенциалната опасност в непосредствената ни среда, за да ни пази. А сега, когато трябва да се справим с обяснението на все повече и все по-сложни обществени процеси, търсим истината на места, които ни дават всички уверения, че ще удовлетворят терзанията ни. 

Страхуваме се от мигрантите, защото не сме виждали такива, но въпреки това предизвикват ярост у нас. Страх ни е от война, защото определена част от елита ни са „войнолюбци“ и им се гневим. Страх ни е за традиционното семейство, защото все по-малко двойки сключват брак, но не си даваме сметка за социално-икономическите фактори за това, а сме насъскани да мразим либерализма и т.нар. джендъри (каквото и да значи това) като плашилото, бутащо българското общество към бездната на демографската катастрофа. В същото време чувстваме, че не просперираме икономически, но наблюдаваме увеличаващото се благосъстояние на определени групи хора. И смятаме това за несправедливо, понякога с пълно право, доколкото е реален факт престъпното акумулиране на богатства в определени кръгове (най-успешни са онези измами, в които има доза истина). 

Но на масата, както изисква Негово Величество Зрителят, имаме всички възможни решения. Тези от левия политически спектър искат да вземат от богатите, за да дадат на бедните. Отдясно се говори за национално капсулиране с цел запазване на култура, бит и автентичност. Трети прикриват запазването на престъпната си власт под фалшивия прагматизъм на една измамна стабилност. Но във всички случаи се изправяме пред враг, който ни мисли злото, и нашият инстинкт е да се фокусираме върху него. 

Подмяната на реалността

В такава ситуация най-големият герой за нас би бил този, който ни посочва врага. Понякога това се случва отвън – популизмът или някой по-обигран коментатор прави точно това. Понякога идва отвътре – убеждението, че сами сме стигнали до ядрото на проблема. Понякога демагогията (например война или нестабилност) ни разказва една проста, ясна и логична теория, която ни помага да разберем кой и как точно ни мисли злото. Комплексността на социалните процеси е минимизирана, а фаровете ни сочат тънката червена линия към острова на изгубеното съкровище. 

В демократичните общества проблемите все по-трудно остават скрити. И това е добре, но засилването на тревожността предпоставя наличието на постоянен стремеж към търсене и елиминиране на причините за тези проблеми. И макар това да е едно наистина благородно начинание, усложняването на обществените взаимоотношения и процеси го прави все по-трудоемко и ролята на експертите става все по-важна.

С проблемите обаче се усложняват и решенията. Поне докато не се появи някой, който да даде простите обяснения, а с тях – и надежда. Месията обръща очи, потвърждава вече наличното знание, нарежда нещата, които не са ни ясни, носи комфорт, отпуска и мотивира. 

Подмяната на реалността се е превърнала в истинска психотерапия за нервния, постоянно бързащ модерен човек. Дали чрез полагането в нов контекст на неща, които сме усещали с кожата си, например при конспиративната теория, или чрез продължаващото потъване в заешката дупка на идеологическия разказ, капанът на тектоничното пренареждане на фактологията става все по-здрав, колкото по-силно искаме да повярваме.

Една обикновена фалшива новина може да бъде опровергана относително лесно, но какво усилие трябва да бъде положено, за да бъде опровергана цяла една подменена реалност, която ни обяснява света, мястото ни в него и ни дава комфорт?

В една от сцените във филма „Телевизионна мрежа“ (1976 г.) бивш водещ на новините в голяма американска телевизия изпада в делюзия и разярен от натрупаното психическо напрежение заради влошаващата се обществена обстановка, призовава зрителите да излязат на прозорците си и да започнат да крещят: I am mad as hell, and I’m not gonna take it anymore! („Бесен съм и повече няма да търпя!“). Освобождаването на напрежението има непосредствен позитивен ефект, но ако не бъде последвано от бързи и съществени промени, които да засилят усещането за справедливост, то остава просто кратък епизод на ентусиазъм. 

Бързи промени в обществото ни не се виждат. Пишейки този текст в деня след поредните предсрочни избори, не мисля, че имаме шанс за нещо такова през следващите месеци, дори години. Сред все по-големи групи от българи обаче ясно се вижда фрустрацията от случващото се у нас и по света. Някои търсят червената линия към пристана на стабилност, други подкрепят агентите на хаоса, които обещават бързи и радикални промени. Трети стоят разочаровани от средата, която не намира смелостта да се погледне в огледалото просто защото не смята, че има нужда. Всички са тревожни и малцина смятат, че това се дължи на нещо, което не им е вече посочено. А ако е посочено, то само яростта им ще го изплаши. 

Вероятно скоро няма да видим масово висящи по балконите българи, които крещят, че са побеснели и повече няма да търпят. Но и малцината, които вероятно биха го направили, ще получат мълчаливата подкрепа на останалите. И ако новинарят от „Телевизионна мрежа“ е изпаднал в състояние на амок и продуцентите на телевизията му създават специално шоу, в което той да изкрещява всичко онова, което си мисли публиката, то за нас е от огромна необходимост да удържим методите си за справяне с напрежението и с реалните проблеми в лоното на фактите и истината, защото при всяко положение попадаме в теоремата на Томас. А според нея интерпретацията на дадена ситуация е в основата на последващото наше действие. Тоест една нереална ситуация може да има съвсем реални последствия, ако сме твърдо убедени, че тя е именно такава. 

Как (не) се печелят демократични избиратели

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-ne-se-pechelyat-demokratichni-izbirateli/

Как (не) се печелят демократични избиратели

Ако резултатите от тези избори не ни харесат, ще има и други, мислят си и избирателите, и политиците в България. Те се отнасят едни към други като към консуматив, който можеш да изхвърлиш след употреба. Докато избирателите обаче имат възможността да си намерят нова партия, от която после да се разочароват, партиите разполагат с една-единствена електорална база – няма как да си създадат други граждани, имащи право на глас. Но не изглежда да го осъзнават.

Колко представителни са резултатите от изборите

До избирателните урни са отишли малко под 1/3 от гласоподавателите. Това означава, че резултатите спрямо всички избиратели са поне три пъти по-ниски от съобщаваните. Защото делът на гласовете за една или друга политическа сила се изчислява спрямо гласувалите, а не по отношение на всички, които имат активно избирателно право.

За да видим в каква степен изборните резултати представят всички български граждани, нека направим едно на пръв поглед странно упражнение – да съотнесем получените гласове не към гласувалите, а към имащите право на глас.

Ако има безспорен победител на тези избори, това е ГЕРБ. „Категоричната“ победа на партията на Бойко Борисов обаче се изразява в няма и 8% от гласовете на всички имащи право на глас. ДПС взема 5% и нещо на националните избори, ПП–ДБ и „Възраждане“ едва минават 4-процентовата бариера. БСП и ИТН вземат около 2%. „Изненадващо“ класиралата се за българския парламент партия „Величие“ – около 1,5%.

Около 17% са достатъчни за формирането на парламентарно мнозинство от 50% плюс един глас, било то явно или на принципа на „патериците“. Такова мнозинство има нелоши шансове да излезе стабилно, защото депутатите от ПП–ДБ, които клатеха лодката, пардон, сглобката, с опитите си да правят дълбоки реформи, по всяка вероятност ще са в опозиция. И току-виж станало така, че с гласовете на 17% се управляват останалите 83% от българските граждани в следващите четири години.

Кой има и кой няма сметка от ниската избирателна активност

Ниската избирателна активност е от полза най-вече за ГЕРБ. Бойко Борисов може да се тупа в гърдите каква победа е постигнала партията му, като пренебрегва факта, че гласовете за нея продължават прогресивно да намаляват.

Щастливи са, разбира се, и в ДПС. И разчитането на твърдия електорат, и контролираният вот водят до толкова по-високи резултати, колкото по-малко хора са гласували. Нямат основание да се оплакват и от „Възраждане“, както и от другите популистки партии, прескочили 4-процентовата бариера – ИТН (иронично, защото задължителното гласуване, което на практика не работи, беше въведено тъкмо след референдума на Слави Трифонов) и особено „Величие“.

За партиите, които не се класират за националния парламент, но получават над 1% от гласовете, има утешителна награда – партийни субсидии. С такива ще разполага само ПП МЕЧ. На ВМРО не ѝ достига съвсем малко, тъй като резултатът ѝ е 0,99%. Без субсидия остават също „Център“ на Васил Божков, „Синя България“ и „Солидарна България“, защото са коалиции и за тях минималният праг е 4% от действителните гласове.

Потърпевши от ниската избирателна активност са най-вече ПП–ДБ и бившият им партньор Зелено движение, който взема по-малко от 0,5% и на двата вида избори – за национален и за европейски парламент. Също и някои по-малки партии с политически амбиции, както и БСП, която не може да мобилизира левите избиратели.

Демократични ценности срещу антидемократични резултати

Най-потърпевши всъщност са партиите, изповядващи демократични ценности, защото разполагат с огромен електорален ресурс, който не успяват да привлекат.

Одобрението за демокрацията като форма на държавно управление в последните години нараства, сочат резултатите от изследване на „Отворено общество“. Докато през 2018 г. 44% от пълнолетните български граждани одобряват демокрацията, а 34% – не, през 2023 г. подкрепата за нея вече е 63%, а неодобрението – едва 19%.

Според изследване на „Алфа Рисърч“ от март 2024 г. пък 60% от избирателите искат България да е в ЕС, а възможността да защитават правата си в Европейския съд по правата на човека в Страсбург и да работят в друга страна членка се оценява положително от над 80%. В същото време българите са критични към редица европейски политики, както впрочем и европейските им събратя.

Разбира се, този демократичен мед не е без някоя и друга капка катран. От изследването на „Отворено общество“ научаваме, че близо половината пълнолетни български граждани биха искали да има не парламент и избори, а силен водач. Също толкова са съгласни да се ограничат за кратко време някои от демократичните права и свободи, за да има ред и сигурност (но този възглед би могъл отчасти да е последствие от пандемията и ограничителните мерки, свързани с нея). И цели 65% смятат, че е по-добре решенията да се вземат от експерти, а не от правителство, дошло на власт след демократични избори.

Накратко, като че на мнозинството от българските граждани им харесва да има демокрация, но много от тях не виждат собственото си участие в нея, а им се ще решенията да се вземат от някой друг – било експерти, било силен лидер. Парадоксът е, че тъкмо участието на хората прави възможна демокрацията. А отказът от участие я подкопава.

Как демократичните партии (не) привличат избиратели

От една страна, имаме избиратели, които поне декларират, че са демократично и проевропейски настроени. От друга страна, имаме демократични и проевропейски партии, за които демократичните и проевропейските избиратели не гласуват. По-конкретно, от 60-ина процента гласуват по-малко от 20%, и то при условие, че броим и избирателите на ГЕРБ и ДПС – партии, които се водят евроатлантически.

Следователно има едни около 40% от гласоподавателите, които се идентифицират като демократични, но не припознават демократичните партии като представляващи техните интереси. Тези 40% са повече от всички гласували на последните избори, взети заедно.

Как подходиха към тези избиратели големите губещи на изборите – ПП–ДБ? С една дума – неадекватно. С малко повече думи – в огромната си част посланията на коалицията бяха насочени най-вече към твърдия ѝ електорат, който обаче все повече се топи. 

Само в „балона“ на ПП–ДБ се намираха хора, които да се радват на „скандалните“ билбордове – с карикатурата с прасето и тиквата и със снимките на Денков, Борисов и Пеевски. Но дори и в този „балон“ настана чуденето: защо коалицията отправя послания, сякаш никога не е управлявала с Борисов и Пеевски? Защо по-скоро не акцентира върху пропутинския завой, който без това компромисно управление можеше да стане необратим?

По традиция от ДБ говорят за необходимостта от правосъдна реформа с думи, които са не особено разбираеми, но затова пък скучни за по-голямата част от населението. Дигитализацията е значима тема за много тънък слой избиратели.

От ПП имаха и послания, смислени за повече хора. Особено Асен Василев все повтаряше колко са се повишили доходите и пенсиите по време на кратките управления с участието на коалицията. Въпреки че доходите са важна тема за населението на България, която е свикнала да е най-бедната страна в ЕС (напоследък Унгария е тръгнала да я изпреварва), припомняните от Василев факти така и не се превърнаха в чуваеми послания.

За сметка на това избирателят беше занимаван с всекидневието на Кирил Петков в потомственото му жилище в центъра на София. Нещо, което е в състояние да отблъсне повечето потенциални гласоподаватели на ПП–ДБ, а и някои от актуалните (които, обяснимо, не живеят в потомствени жилища в столичния център).

За комуникационния гений, дал идеята за това видео с Петков, би било полезно да се пресели за някой и друг месец в някое градче, в което работните места и институциите зависят от неколцина местни дерибеи, а най-важна за личното и професионалното оцеляване е лоялността към силните. И като се премести, нека е така добър да обсъди идеите си за политическа реклама с хората от града.

Още по-нелепо е видеото с патриотарските дитирамби, изрецитирани от Петков. Ако комуникационния гений на кампанията е решил по този начин да събере малко националпопулистки вот, не му се е получило. Има си автентични представители на жанра, връх в който беше Слави Трифонов, преди предвожданата от него партия ИТН да се сведе до патерица на ГЕРБ. Очевидно и предводителите на „Величие“ се справят добре на това поле.

Пътят към негласуващите

По нищо не личи специалистите, които правят комуникационните кампании на демократичните партии, да се интересуват що за хора са избирателите, в частност – потенциалните избиратели на съответните партии, които обаче не гласуват за тях. За самите демократични политици изглежда по-важно да не засягат определени теми, които се смятат за спорни, отколкото да разберат що за хора са си поставили за цел да представляват.

Да се изследват негласуващите не е нещо невъзможно. Не е и евтино, но е платимо, особено с оглед на залога – политическото бъдеще (и на демократичните партии, и на страната). Вече има отделни изследвания, върху които може да се стъпи.

Различни социологически агенции засягат темата за негласуващите в свои изследвания. Екип под ръководството на психолога Пламен Димитров е съставил психологически профили на икономически активните негласуващи в течение на пет електорални кампании. В края на май т.г. тема на броя на „Капитал“ бяха негласуващите. От екипа на вестника са разговаряли със социолози, а също така са взели кратки интервюта от млади гласоподаватели.

Какво може да направи една партия или коалиция, която иска да опознае по-добре потенциалните си негласуващи избиратели?

  • На първо място – скринингово изследване, за да отдели избиратели, които споделят нейните базисни ценности, но не гласуват.
  • Второ – от тях да подбере участници в групови дискусии (фокус групи) в различни населени места в страната. В дискусиите да се обсъжда например как живеят участниците, какви са основните им проблеми, кое ги спира да гласуват, за каква политика биха дали гласа си.
  • Трето – груповите дискусии да се анализират, да се извадят както общите проблемни области, така и типичните за различните региони и гласоподаватели.
  • Четвърто – да се съставят по-малко групи, но с по-разнообразен профил, с които да се обсъждат евентуални предизборни послания.

Нищо от горното обаче не би имало смисъл, ако демократичните партии не се понаучат да общуват с избирателите си с уважение. Ако не се опитват да ги включват пълноценно в политическия живот, да създават общности около себе си, да вдъхновяват, да делегират отговорности и да поемат отговорност за неуспехите си, да се извиняват, да благодарят.

Най-малкото – да се покажат след изборите, а не да се крият. Така, както се показаха политиците от страните в ЕС, където също имаше избори.

Каква е алтернативата

Отказът от живо политическо общуване, каквото имаше в България след 1989 г., започна да става норма с управлението на Симеон Сакскобургготски, припомня главната редакторка на „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг. Лидерът на ГЕРБ нормализира отказа от участието в политически дебати и интервюта. С течение на времето на практика изчезнаха и следизборните пресконференции. Хората свикнаха Борисов да се включва с видео където и когато той си реши. И монологичните включвания станаха популярни. Това издигна и Слави Трифонов на гребена на вълната преди няколко години, а днес – и „Величие“.

Всичко това е добре за ГЕРБ, доколкото партията все успява да се върне на власт, дори да губи гласоподаватели. Добре е и за ДПС. И за популистите, които се изживяват като велики водачи. Затова просто съобщават „истината“, а не се „принизяват“ да спорят и да отговарят на въпроси. Не е добре обаче за демократичните партии, защото автентичното политическо общуване е в сърцето на демокрацията.

Алтернативата всъщност вече я живеем. Щом сме допуснали в парламента да влезе партия като „Величие“, зад която стоят хора, подозирани не просто в съмнителни дейности, но и че си правят нещо като частна армия. Това е противоконституционно. Но е факт. Станал е възможен, защото демократичното мнозинство в България е допуснало имитационна демокрация, нереформирани служби и куца правосъдна система. А е допуснало всичко това, защото е свикнало с мисълта, че нищо не зависи от него.

Затова вече е крайно време демократичните партии да излязат от елитарното си високомерие. В противен случай не след дълго и малкото демократични избиратели, които искат да гласуват, няма да има за кого. А когато изборите загубят смисъл, вече не живеем в демокрация. А в диктатура. Дали тази диктатура ще направи завой към путинизма като Унгария, или ще имитира евроатлантизъм, е друг въпрос.

Операция „Дежавю“, или как МВР се бори с купуването на гласове

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/operatsiya-dejavyu-ili-kak-mvr-se-bori-s-kupuvaneto-na-glasove/

Операция „Дежавю“, или как МВР се бори с купуването на гласове

Наближават избори и темата за контролирания вот отново е актуална. Значимостта на гласовете, които не са дадени като израз на свободната воля на избирателите, е обратнопропорционална на избирателната активност. А тя все повече намалява – след поредицата от пет гласувания за парламент през последните три години и разочарованията от различните форми на съвместни действия с доскорошни непримирими политически противници.

За да е успешна борбата с контролирания вот, са необходими, на първо място, институции с воля да я водят смело и последователно. Смело – тъй като истинските виновници за наличието на контролиран вот се намират в партийните централи. И последователно – защото е необходима поредица от усилия да се стигне до поръчителите, вината им да се докаже и те да понесат своята отговорност.

Служебното правителство на Димитър Главчев запази вътрешния министър от кабинета на Николай Денков – Калин Стоянов. Стоянов, който беше представен като номинация на ПП–ДБ в разпадналия се ротационен кабинет, се оказа далеч по-близък до ДПС и ГЕРБ. Според резултатите от анализ на Антикорупционния фонд от 2021 г. именно това са двете партии, които имат най-голям дял гласове в т.нар. рискови секции. Затова е важно да се проследи дали и доколко МВР си поставя като приоритет справянето с контролирания вот.

Нова акция със старо име

Още в първата седмица от предизборната кампания МВР даде да се разбере, че се бори с купуването на гласове. На 13 май медиите разпространиха информация за акция „Респект“ в два бургаски квартала с преобладаващо ромско население. Стана ясно, че служители на реда проверяват магазини, продаващи „на вересия“, лихвари, заложни къщи, както и местни лидери и местния криминален контингент, изземват списъци с имена и извършват арести. И смятат да правят подобни проверки в ромски квартали из цялата страна.

На 21 май аналогична акция се проведе и във варненската махала „Максуда“, където полицията арестува повече от 40 души. Ден по-късно силите на реда влязоха и в столичния квартал „Христо Ботев“. От МВР се похвалиха как са открили „наркотици, фалшиви документи, стоки без бандерол и други вещи и предмети“, например оръжия и откраднати автомобили – все неща без ясна връзка с целта на акцията. Но не пропуснаха да повторят онова, което подчертаваха и когато оповестяваха действията си в Бургас и Варна – че цената на един купен глас е между 50 и 100 лв.

Не стана ясно дали името на акцията – „Респект“ – се отнася само до реализацията в Бургас, или важи за цялата страна. При всички случаи обаче онези, които са се спрели на него, не се отличават с особена оригиналност. Въпреки че изборът им предизвиква повдигане на вежди у хората, които си спомнят една акция със същото име отпреди близо двайсет години.

Акция „Респект“ на Румен Петков

През 2005 г. на власт дойде тройната коалиция между БСП, НДСВ и тогавашния мандатоносител ДПС. Вътрешен министър стана Румен Петков. Той обяви акция „Респект“, чиято основна цел беше борбата с организираната престъпност. Като повод за нея се сочеше убийството на банкера Емил Кюлев по-рано същата година.

Акцията на Румен Петков се запомни най-вече с полицейското насилие и с неуспеха ѝ. Скоро след нейното начало полицаи пребиха до смърт в центъра на Благоевград Ангел Димитров – Чората, един от местните тартори. След силен политически натиск и множество обрати делото за убийството на Чората приключи по давност през 2021 г., а петимата обвиняеми не бяха наказани въпреки всички данни за вината им.

Широкият обществен отзвук от убийството на Чората не спря акцията. Служителите на реда упорито „респектираха“ населението, спирайки за проверка всеки, който им се струва съмнителен (примерно, защото е хипи с дълга коса и брада).

Зрелищните демонстрации на активност обаче не спряха нито организираната престъпност, нито показните убийства. През 2006 г. беше застрелян Иван Тодоров – Доктора, друг от хората с прякори. А през 2007 г. го последва Десимир Иванов – бивш бодигард на Георги Илиев, който пък беше убит през 2005 г., малко преди Емил Кюлев. На 7 април 2008 г. при тях в отвъдното се пресели и Георги Стоев бивш борец, превърнал се в писател. Близо седмица по-късно Румен Петков най-сетне подаде оставка. Избраният след това главен секретар на МВР Павлин Димитров обяви край на полицейските акции с гръмки имена.

Други акции „Респект“

Дали защото ерата на Румен Петков се позабрави, или напротив – от носталгия по нея, акция „Респект“ се завърна. Преди парламентарните избори през юли 2021 г. се проведе акция срещу контролирания вот със същото име. Това беше времето на първия служебен кабинет на Стефан Янев, чийто вътрешен министър Бойко Рашков правеше всичко по силите си, за да не се върне ГЕРБ на власт с (към онзи момент) неявната подкрепа на ДПС. Затова неговата акция не се ограничи само в ромските махали, а се опита да намали влиянието и на корпоративния вот с множество проверки във фирми. МВР се похвали с близо 700 арестувани.

В края на 2023 г., по времето на настоящия министър Калин Стоянов, пак имаше акция „Респект“. Полицията обяви, че е претърсила столичния квартал „Христо Ботев“ и е открила сума ти незаконни неща – от храни с изтекъл срок на годност, през лице, склонявано да проституира, до фалшиви банкноти и незаконно оръжие. Поводът за акцията така и не стана ясен.

Така че бургаската акция „Респект“ е поне четвъртата с това име. И както е тръгнало, едва ли ще бъде последната.

Защо все ромските махали са на фокус?

С много малки изключения демонстрирането на борба с контролирания вот се свежда до акции в ромски квартали. Не се иска особена изобретателност органите на реда да намерят нещо подозрително в тях.

Известно е например, че много хора в махалите пазаруват на вересия и си връщат задълженията, когато могат (например когато роднините им, работещи в Западна Европа, им изпратят пари). Логично е продавачите в тези магазини да имат тефтери със списъци с имена и суми, за да са наясно кой колко им дължи.

Известно е също, че в ромските квартали има лихвари. Те разполагат не само със списъци с имена и пари, а някои от тях прибират и лични карти, за да държат собствениците им в зависимост. Дейността им не е законна, но пък е обяснима. Трудно може да се намери банка или друга легална институция, която да отпусне пари на изпаднали в материално затруднение роми от махалите. Дори да не си личи визуално етническият произход, дори човекът да работи, много банки биха отказали кредит веднага щом видят адреса.

Освен това по данни от 2022 г. над 220 000 български граждани нямат документи за самоличност. Това са основно хора от ромски квартали, чиито жилища нямат законен адрес, поради което местната администрация отказва да ги регистрира. Тези хора са лишени от право на глас, както и от всички други права (например на здравеопазване, образование, брак, законна работа), за които са им нужни лични документи. Те нямат дори теоретичната възможност да вземат заем не само от банка, а дори от фирма за бързи кредити. Единствената възможност за тях са лихварите.

Така че ако полицията търси списъци с имена и суми срещу тях, както и незаконно събрани лични карти, знае къде да ги намери. По-трудната задача е да се докаже, че списъците и документите за самоличност действително се използват за купуване на гласове. В редица случаи това може да е така, в други – да арестуват някой човек заради добрината му да продава на вересия. Повече усилия са необходими, за да се стигне до действителните поръчители на търговията с вот.

„Нагоре вече е опасно“

Защо не се стига до действителните поръчители? Експертът по сигурност и борба с престъпността и бивш заместник-министър на вътрешните работи Филип Гунев каза пред „България Он Еър“, че за МВР е най-лесно да се концентрира върху криминалния контингент, защото „нагоре вече е опасно“. Подобно усилие би станало „политически рисково“, защото би стигнало до централите на политическите партии.

Според Калин Славов от „Прозрачност без граници“ „самото купуване на гласове е може би е най-ниското стъпало на изборната манипулация“. Като по-високи „стъпала“ той посочва контролирания вот и клиентелизма.

Контролиран вот означава принуда да се гласува за определена политическа сила или определен кандидат – защото в противен случай човек може да си загуби работата, жилището, да остане без дърва за зимата, да бъде лишен от земеделски субсидии и т.н. Клиентелизмът е достъп до определени блага срещу политическа преданост. Примерно, ако гласуваш за определена партия, ще печелиш обществени поръчки, няма да ти правят ревизия…

Ще увеличим заплатите на университетските преподаватели, ще отпускаме безлихвени кредити на държавните служители – когато тези обещания се дават по време на предизборна кампания, също става въпрос за клиентелизъм. „И всъщност създаването на стабилни клиентелистки кръгове е начинът на успех на българските политически партии“, смята Калин Славов. А „тези клиентелистки кръгове не са така директно уловими в акция на МВР“, допълва той.

Вотът се манипулира и в избирателните комисии. Било от човещинка – да се помогне на някой баче Цено, било заради поръчения отгоре. И пак стигаме дотам, че „нагоре вече е опасно“.

Но МВР все пак демонстрира някаква активност. За разлика от прокуратурата (можем да се сетим само за единични случаи на дребни местни политици, осъдени за купуване на гласове). И особено от ДАНС, които се занимават с какво ли не, освен с реалните заплахи за националната сигурност, сред които е и подмяната на вота на избирателите. Например с „Витоша ски“, с проекта за детска болница и дори с изтичането на информация за матурите по български език.

Дежавю на предизборен расизъм

Независимо кой е на власт, полицейските акции срещу купуването на гласове в ромските махали са толкова подобни при всяка предизборна кампания, че ако телевизиите излъчват репортажи от минали години, може и никой да не забележи.

Освен да „профилактират“ най-ниското звено във веригата, за да не се забъркват по-нагоре, където „вече е опасно“, тези акции изпълняват и друга функция. Те внушават, че ако има манипулиране на вота, виновни са ромите. А това отвлича вниманието от истинските виновници – политическите партии, които са реалните купувачи на гласове.

Преди избори традиционно се нарочват врагове. Този път другите „дежурни плашила“, като етническите турци, ЛГБТИ хората, бежанците и шофьорите, дали положителен полеви тест за наркотици, могат да си поемат глътка въздух. Но за ромите няма почивка.

Така е по-лесно не само за МВР, а и за политическите партии, които намират с кого да си измият ръцете. И за тези, които печелят от контролирания вот. И за конкурентите им, на които е по-лесно да обвиняват „рисковите“ избирателни секции, вместо да намерят подходящи послания, за да мотивират негласуващите да отидат до урните, и така да намалят тежестта на контролирания вот.

Но защо ни е да търсим собствената си отговорност, като си имаме роми?

Ергени и майки: Cherchez la femme

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ergeni-i-mayki-cherchez-la-femme/

Ергени и майки: Cherchez la femme

Каквото и да се случва, в дъното му стои жена. Това е смисълът на френския израз cherchez la femme, който за първи път се появява в творчеството на Александър Дюма-баща. Думите на писателя изразяват широко разпространено убеждение, затова и се превръщат в устойчиво клише. То е в основата на много криминалета, както и на жанра филм ноар (film noir), водещ началото си от френското кино, който изобилства от тъмни кадри, предимно в черно-бяло, и фатални жени.

Принципът cherchez la femme се прилага и като лаическа схема за обяснение на исторически събития. В детската ми глава през 80-те години се беше набило от разговори с роднини, че жените са в основата на всички войни и трагични събития в историята. За Троянската война е виновна Хубавата Елена, Цезар е убит заради Клеопатра, Френската революция е заради Мария-Антоанета. Хитлер пък дошъл на власт, защото жените толкова го харесвали, че изпадали в екстаз от речите му. А подложил евреите на геноцид заради… майка си.

Като заговорихме за майки, за решението как да приключи третият сезон на риалити шоуто „Ергенът“, според общественото мнение е виновна майката на ергена.

Финал ли бе да го опишеш

В последния епизод на шоуто се очакваше ергенът – 28-годишният Александър (Алек) Младенов – да си избере за фаворитка една от двете финалистки. И да каже в сърцераздирателен монолог на отпадналата, че тя е прекрасна и изключителна, но най-добре ще е да намери щастието с някой друг. А на победителката да даде ако не обещание за общо щастие, „докато смъртта ги раздели“, поне надежда за съвместно бъдеще.

Само че Алек предпочете да не си тръгне с никоя от финалистките. Аргументът, който изтъкна, беше, че изпитва силни чувства и към двете и не е способен да направи избор. И че според него не е възможно човек да изпитва любов към двама души едновременно.

На всичко отгоре левентът дори не положи усилието да разговаря лично със съперничките, за да обясни на всяка от тях защо не вижда бъдещето си с нея. Вместо това записа общо видеопослание за двете жени, което те трябваше да изгледат заедно. Така на всяка от тях се наложи да слуша не само колко е прекрасна тя самата, а и да преглъща излиянията колко невероятна и изключителна е конкурентката ѝ.

Шокирани от неочакваната развръзка, двете жени се питаха дали не става дума за лоша шега и накрая Алек все пак ще се появи. Едната схвана реалността доста бързо, но другата отказваше да повярва дори след като се намеси мъж от екипа, за да им обясни ситуацията: „Съжалявам, че го научавате по този начин. Но това е избор, който е направен. Знам, че изглежда безумно. То е безумно, но е това.“ Накрая на двете жени не им остана нищо друго, освен да се прегърнат, за да се утешат взаимно.

Какво каза ергенската майка

Част от регламента на „Ергенът“ е родителите (и евентуално други най-близки хора) на трите финалистки да се запознаят с мъжа, за чието сърце се борят дъщерите им, а в последния епизод неговите родители да се срещнат с двете останали кандидатки. От страната на Александър Младенов дойдоха майка му и сестра му.

След като се запозна с претендентките, майката не спести пред сина си критичното си отношение към тях. Като причини за притесненията си тя изтъкна, че и двете жени са по-възрастни от него (те са на 34 и 36 години) и че едната вече има 7-годишно дете. Тя сподели, че си представя бъдещето на сина си не с такава жена, а с „едно усмихнато, слънчево момиче“, което е „без багаж“, тъй като „една жена, която е имала брак и дете, и опити с други връзки, е много по-обиграна, […] отколкото един мъж на 28 години. […] Защото ти си много чувствителен, много емоционален“.

За да придаде по-голяма тежест на аргументите си, майката на Алек допълнително го инфантилизира, прибягвайки до авторитета на непоявилия се в шоуто баща и до легитимиране на малко физическо насилие: „Може би с татко ти е по-добре. Той с една дума може да те сложи на място. […] Едно пляскане по врата отзад и си готов. […] Като някое малко детенце“.

И въпреки наближаващата развръзка на риалитито главният съвет на майката беше: „Отпусни си душата, сега не му е времето за крайни решения.“ В края на разговора си с Алек тя каза същото, но по друг начин: „Само те моля да не бързаш. Много те моля.“

Майката – главният виновник?

Както по време на финалния епизод, така и след края му Алек твърди, че не е взел решението да не остане с нито една от кандидатките под влияние на майка си. Въпреки това мнозинството коментари и мемета по темата сочат именно нея като причина за развръзката. Появиха се даже иронични предложения шоуто да стане „Свекърва търси снаха“.

Тези интерпретации не отчитат обаче две важни неща. Първото е, че Александър Младенов е пълнолетен. И макар възпитанието да играе сериозна роля за оформянето на характера на един навършил пълнолетие човек, единствено той е отговорен за постъпките си. Второто – дори да допуснем, че думите на майка му, която отказва да приеме, че синът ѝ е пораснал, са натежали на везните, няма данни тя да е вдъхновила начина, по който ергенът се раздели с финалистките.

Да изоставиш с видеообръщение е най-нелепото в случая, независимо дали става дума за лично хрумване, или за странна приумица на сценаристите. А да си тръгнеш без избраница, ако не си намерил такава, е по-честно от постъпката на ергена от първия сезон Виктор Стоянов, който посочи победителка от немай-къде, а после нямаше връзка с нея.

Именно избягването на личната среща за сбогуване наранява двете кандидатки повече от факта, че не са избрани. Магдалена, която по-трудно приема развръзката, твърди: „Човекът, когото аз познавам, ще се изправи пред мен. Аз съм сигурна, аз го познавам. […] И ще ми каже: да, ти си моят избор [или] не, не си моят избор.“

За разлика от нея, Надежда бързо променя отношението към доскорошния си възлюбен: „За мен това не са мъже. Аз имам син и го възпитавам да уважава жените, да мисли за тях, да мисли за чувствата им.“ Тя казва, че учи сина си, че мъжете трябва „да са достойни като хора. Не защото са мъже или защото други са жени. Просто защото сме хора. И всеки един човек трябва да подхожда човешки към чувствата на другия. Това да се разделиш с някого със съобщение за мен е страхливо. И се надявам моят син да не стане такъв.“

Другите ергенски майки

Майката на пианиста Евгени Генчев, който беше ергенът от втория сезон на риалити шоуто, също стана ноторно известна. Повод за това беше въпросът, който тя зададе и на двете кандидат-снахи: дали, ако имат дъщеря, биха я кръстили на нея – Светла. Това се превърна в повод за такива майтапи, че за някоя и друга седмица направо си беше неудобно да се казваш Светла.

Въпреки че майката на музиканта не хареса чепатата манекенка природозащитничка, която заяви, че не е съгласна дъщеря ѝ да носи името на свекървата, той си избра нея. А една от зрителските критики срещу отпадналата конкурентка беше, че тя твърде много се е опитвала да се хареса на майката. Вярно, че и тя не прегърна идеята дъщеря ѝ да се казва Светла, но изрази готовност името да започва със „с“.

За майката на Виктор Стоянов – ергена от първия сезон, трудно може да се каже нещо укорително. Тя заяви, че не е важно дали одобрява партньорите на децата си, защото те ще живеят с тях, а не тя. Но когато стана ясно, че между него и победителката нищо няма да излезе, жълти медии писаха: „… ергенът се върна при майка си.“ А някои таблоидни сайтове твърдяха, че тя е причината Виктор да участва в шоуто – заради интервю, в което той казва, че майка му го е подкрепила да се включи.

Изобщо – cherchez la femme.

„Ергенът“ като мегафон за сексизма

Когато през 2022 г. беше премиерата на „Ергенът“ за България, се запитах как е възможно да говорим за сексистко риалити, без да ставаме сексисти. След три сезона се вижда – много е трудно. Независимо дали харесваме риалитито, или го критикуваме. Колкото и да не иска човек да проявява сексизъм, самият формат на шоуто е такъв, че се изискват сериозни съзнателни усилия, за да не се подиграеш на някоя жена. За участничките (и за ергенските майки) е проява на висш пилотаж да се държат така, че да не станат за смях. А самият ерген се отървава с минимум имиджови щети, колкото и неуместно или безхарактерно да е постъпвал.

Подобни риалитита затвърждават и мултиплицират доминиращите стереотипи какво трябва да представляват мъжете и жените и какво им е позволено да бъдат. Въпреки че според стереотипа „мъжка дума“ е синоним на достойнство, ако един мъж нарушава своята, за това все ще се намери друг виновник, най-лесно – жена. Докато една жена сама си е виновна за грешките и кусурите.

Тези стереотипи обясняват и защо силните жени в българската политика се броят на пръсти. Както и защо една от тях – председателката на БСП Корнелия Нинова – превърна в основен стълб на политическото си оцеляване борбата срещу правото на жените да бъдат защитени от насилие. Обяснява и омразата и компроматите, които се стоварват върху жена политик от ново поколение като Лена Бориславова всеки път, когато се включи в политическия живот.

Още не знаем кой ще е ергенът в четвъртото издание на шоуто, което си е по същество пазар за булки. Но да му мисли майка му. А кандидатките за сърцето му – те сами са се хванали на хорото.

Заглавна снимка: Стопкадър от последния епизод на „Ергенът“ 3 по bTV. Финалистките тъкмо са научили, че мъжът, за чието сърце се борят, няма да ги удостои с присъствието си.

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kulturata-na-razseyvaneto-i-kapanut-na-dopaminovata-zavisimost/

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Колко време прекарвате на ден пред екрана на телефона си? А пред компютъра? Не, не по работа, а за удоволствие и развлечение или просто така, от скука – както понякога отваряте по навик хладилника, без да сте точно гладни. Едно е сигурно: всички сме станали повече или по-малко зависими от технологиите, които носим в джобовете си. Те са удобство, но също и робство – факт, който някои хора осъзнават, но това ни най-малко не ги притеснява. Защото всички сме в играта – и малки, и големи.

Тед Джоя е авторът на The Honest Broker – блог за музика, книги, медии и култура. Неотдавна там излезе неговата статия „Състоянието на културата“, която повдига някои твърде важни въпроси.

Ще се опитам да резюмирам и преразкажа накратко основните моменти от речта, с чиято помощ искам да обърна внимание върху слона в стаята, който всички се правим, че не забелязваме. 

Културната хранителна верига

В политиката се въртят едни и същи лица и едни и същи приказки. Истинското действие обаче се случва в масовата култура, която се променя с шеметна скорост тук и сега. Тед Джоя казва, че ако културата беше като политиката, щяхме да имаме само два избора: или изкуство, или развлечение.

Много творчески хора смятат, че това са единствените възможности – както за тях, така и за тяхната публика. Или дават на публиката това, което тя иска (работата на артиста), или поставят изисквания към публиката (оттук започва изкуството). Но те грешат. 

Може би е по-добре да разглеждаме творческата икономика като хранителна верига. Ако сте артист или се стремите да станете такъв, реалността ви често изглежда така:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-голямата промяна, случваща се в момента, е раждането на постразвлекателната култура. Развлекателните компании са в беда и отчаяно се опитват да се борят за оцеляването си. Да вземем за пример филмовия бизнес:

Disney е в състояние на криза, защото всичко се свива;

Paramount уволни 800 служители и си търси нов собственик; 

Universal вече пуска филми за стрийминг след само 3 седмици в киносалоните; 

Warner Bros. всъщност прави повече пари, когато не пуска нов филм.

Музиката може би е в най-лошо състояние от всички. Sony наскоро инвестира в каталога с песни на Майкъл Джексън на стойност 1,2 млрд. долара. Нито един лейбъл не би инвестирал дори частица от тази сума в представянето на нови артисти. 

Това повдига очевидния въпрос: с какво ще заменим търсенето на нови развлечения? Отговорът вече е налице. Ето един по-актуален модел на културната хранителна верига през 2024 г.:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Най-бързо развиващият се сектор на културната икономика е разсейването като забавление

Може да го наречете превъртане или скролване, или губене на време. Но това не е изкуство или забавление, а просто непрестанна активност. Като ключовият момент тук е, че всеки стимул продължава само няколко секунди и трябва да се повтаря.

Това е огромен бизнес и скоро ще бъде по-голям от изкуството и развлеченията, взети заедно. Всичко се превръща в TikTok – подходящо име за платформа за бизнес, базиран на стимули, които трябва да се повторят само след няколко тиктакания на часовника.

Facebook, Instagram, YouTube и Twitter възприеха същия модел. Това ще направят и всички останали, които се опитват да забогатеят в социалните медии.

Става дума за нещо повече от горещата тенденция на 2024 г. Тя може да продължи вечно, защото се основава на химията на тялото, а не на модата или естетиката.

Нашият мозък възнаграждава тези кратки изблици на разсейване. Неврохимичното вещество допамин се освобождава и това ни кара да се чувстваме добре – така че искаме да повторим стимула. Отново, и отново, до безкрай.

Цикълът изглежда така:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Това е познат модел за пристрастяване. Едва сега се прилага към културата и творческия свят. И милиарди хора стават неволни доброволци в най-големия експеримент по социално инженерство в човешката история.

Онзи прост модел на изкуство срещу забавление вече не е актуален. Дори разсейването е само стъпало към истинската цел в днешно време — пристрастяването.

Ето я бъдещата културна хранителна верига – преследвана агресивно от технологични платформи, които сега доминират във всеки аспект от живота ни:

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Технологичните гиганти искат да създадат свят на зависими, в който самите платформи ще бъдат дилърите. Пристрастяването е целта. Не го казват открито, но няма и нужда. Всичко е предназначено да привлече и заключи потребителите в цикъл на пристрастяване.

  • Платформите се пренасочват към интерфейси с безкраен скрол, където стимулите оптимизират допаминовата верига.
  • Всичко, което може да ви убеди да напуснете платформата – новина или всяка външна връзка – се наказва брутално от техните алгоритми. Това може да ви освободи от състоянието на зависимост, следователно не може да бъде позволено.
  • Убеждават ви да сложите очила за виртуална реалност, в която ще бъдете погълнати от стимулите. Канят ви да живеете като пасивен получател на измислени преживявания, като роб от „Матрицата“.

Всички изпълнителни директори на въпросните компании знаят за вредите от своята „услуга“, но въпреки това я предоставят. За тях не е проблем. Колкото повече се използва тяхната технология, толкова по-лоши стават всички психически показатели. Въпреки това те продължава агресивно напред, защото никой не иска да губи пазарен дял от допаминовия картел. 

Всичко се прави със специален фокус върху децата

Технологичните гиганти осъзнаха онова, което всеки търговец на дрога отдавна знае: по-изгодно е потребителите да бъдат привлечени, докато са млади. 30% от децата на възраст между  5 и 7 години са в TikTok. От 2010 г. насам статистиките показват непрекъснато влошаване на младежкото психично здраве.

А очилата за виртуална реалност повдигат още повече проблеми – защото пренастройват мозъците на потребителите. Експертите вече говорят за „симулаторна болест“ и това са само физическите симптоми, сред които гадене, световъртеж и главоболие. Представете си психическите изкривявания и последствията от тях. Повишената тревожност и неспособността за задържане на вниманието са вече ежедневие. 

Това е новата култура. И най-впечатляващата ѝ характеристика е липсата на култура или дори забавление – и двете се заменят от натрапчива активност без смислен резултат.

Културата на разсейването и капанът на допаминовата зависимост

Как преследването на удоволствието може да доведе до по-малко удоволствие?

Всичко е геймифицирано. Всичко може да се превърта. Но какво прави това с нашия мозък, с живота ни? С бъдещето?

Колкото повече зависимите разчитат на тези стимули, толкова по-малко удоволствие получават. В определен момент този цикъл създава анхедония – пълната липса на удоволствие от преживяване, за което се предполага, че е преследвано именно за удоволствие. 

На пръв поглед е парадоксално. Може би като защитен механизъм, но нашите мозъци са устроени точно така. В определен момент зависимите все още преследват стимула, но главната цел вече е да избегнат болката от лишаването от допамин.

Какво се случва, когато същото изживяване бъде доставено на всички чрез телефоните? Резултатите са опустошителни. Дори хора, които са смятали, че са имунизирани срещу пристрастяващо поведение, биват унищожени от допаминовия цикъл. Това, естествено, не е чак толкова ново: първо процесът на пристрастяване беше добре изпробван чрез превъртането на стотиците денонощни канали кабелна и сателитна телевизия. „Запингът“ се появи години преди да сложим телефоните в джобовете си. 

Съществува специфичен, необичаен модел на мозъчно активиране, който присъства при хора, които страдат от анхедония (а тя е ключова характеристика на дълбоката депресия, и отсъства при здрави хора). 

През 2024 г. това, което правим за забавление, е да висим на телефоните си. Но то не ни носи щастие. Някои компании привличат хората с опиати. Други – с приложения и алгоритми. Така или иначе, този изключително успешен модел  произвежда зависими хора.

Тед Джоя прави заключение, че това е нашето дистопично бъдеще. Не толкова „1984“ на Оруел — по-скоро нещо като „Прекрасният нов свят“ на Хъксли.

Децата в прекрасния нов свят

Джонатан Хайд е социален психолог в Бизнес училището „Стърн“ към Нюйоркския университет. Той счита, че децата под 16 години не трябва да имат достъп до каквито и да е социални медии, под 12-годишна възраст не трябва изобщо да притежават смартфони, а във всички училища е необходимо смартфоните да бъдат забранени. 

Хайд е автор на книгата „Тревожното поколение“ и твърди, че ако не се опитаме да ограничим връзката на децата с техните телефони, ще бъдем изправени пред идиокрация в пълен комплект с пандемия от психични заболявания. 

Всички сме наясно, че пълна забрана на телефоните под определена възраст звучи крайно и невъзможно за постигане – най-малкото защото технологиите могат да бъдат изключително полезни в образователния процес. Но все пак може би е време да се замислим над опасността от неограничената им достъпност.  

Наскоро гледах филма „Прекрасни дни“ на режисьора Вим Вендерс. Бавен, съзерцателен, аналогов, той се опитва да ни припомни способността да се живее по друг начин, без страха, че ще пропуснем нещо. Млад мъж влезе в киносалона, без да свали слушалките си, и видимо неспособен да разбере какво се случва на екрана, стана с досада и излезе малко преди средата на филма. Такова, изглежда, е реалното състояние на нещата в световната култура през 2024 г. Допаминовият картел задълбочава най-сериозните ни социални проблеми – в образованието, на работните места и в личния живот. Компаниите няма да спрат да правят това, което им носи пари.

Вие обаче можете поне да опитате, направете си тази малка услуга. Излизайте офлайн от капана – поне от време на време, и започнете да забелязвате дърветата, децата, домашните си любимци и хората около вас. Може общуването с тях да се  окаже доста по-интересно и смислено в реалния живот, отколкото онлайн. 

Защо в България има проблем с общите пространства

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-v-bulgariya-ima-problem-s-obshtite-prostranstva/

Защо в България има проблем с общите пространства

Реорганизация на движението по три улици в центъра на София стана повод за спорове и протести, които не стихват вече близо две седмици. На булевардите „Патриарх Евтимий“, „Фритьоф Нансен“ и „Витоша“ велосипедните алеи бяха свалени от тротоарите на пътното платно. По „Патриарх Евтимий“ се обособиха бус ленти и се намалиха местата за паркиране. „Фритьоф Нансен“ стана двупосочен и там пространството за спрели автомобили също намаля. По „Витоша“ паркоместата се увеличиха, но пък колите вече трябва да паркират диагонално и на заден ход.

Идеята и критиките

Промените, одобрени от кмета Васил Терзиев, бяха предложени от „Спаси София“. Според представителите ѝ те са крачка напред в превръщането на София в „град на хората“, както казва известният датски урбанист Ян Геел. В книгата си „Градове за хората“ Геел защитава тезата, че хората са по-щастливи в градове, изградени по човешка мяра, които радват окото и в които им е удобно да се придвижват пеша и с велосипеди. А многото автомобили нито радват окото, нито правят придвижването приятно.

През 2017 г. Столичната община възложи (и плати) на Геел да направи анализ какво може да се подобри в центъра на София. Ръководеният от урбаниста екип представи доклад от 100 страници, с чиито препоръки управлението на Йорданка Фандъкова изобщо не се съобрази. Нововъведенията от началото на май следват някои от тези препоръки, а именно:

  • по-привлекателна пешеходна среда;
  • свободни от препятствия улици, достъпни за всички;
  • изграждане на безопасна и гладка велосипедна мрежа;
  • по-добри условия за велосипедистите;
  • намаляване на трафика в центъра.

Промените обаче срещнаха остра съпротива както от страна на живеещи, така и на неживеещи в района шофьори. Те протестират срещу намалените места за паркиране и промяната на позициите им, което за някои от живеещите в района означава по-дълъг път от колата до дома им. Също и срещу стесняването на някои от пътните платна и новата система за паркиране по бул. „Витоша“ – промени, които според тях са предпоставки за повече задръствания. Причина за недоволството е и че промените са извършени без дебат с гражданите.

Журналист от „24 часа“ направи две експериментални обиколки по новите участъци: първата – по обяд, втората – в час пик, малко преди 18 часа. И двата пъти не попадна в задръстване и не се натъкна на сериозен проблем.

Защо в България има проблем с общите пространства
Снимки: „Спаси София“

Защо има толкова много автомобили

Към 2023 г. регистрираните автомобили в София са около 1 милион. Към тях се прибавят около 100 000 коли на ден, които са регистрирани в други населени места, но влизат в града. Същевременно паркоместата са крайно недостатъчни. Шофьорите паркират, където е възможно, поради което много тротоари в кварталните улички са практически непроходими.

Предпоставките за огромното количество автомобили са комплексни. По времето на социализма се чакаше доста години, за да си купи човек кола. Затова притежанието ѝ е сбъдната мечта. След падането на режима автомобилът става достъпен веднага за всеки, който може да си го позволи финансово. А коли втора ръка могат да се намерят за (почти) всеки джоб.

Същевременно развитието на обществения транспорт силно изостава от увеличаването на мобилността. София е милионен град и макар вече да има метро, придвижването от и до някои райони без автомобил е дълго и неудобно. Освен това много ученици не учат близо до домовете си (което пък е следствие от образователното неравенство и различното качество в училищата), а родителите не могат да смогнат хем да закарат децата си на училище с градски транспорт, хем после да отидат на работа.

Тъй като не навсякъде има обособени трасета за автобусите, тролеите и трамваите, а на някои места наличните бус ленти се „завземат“ от автомобили, става омагьосан кръг – хората се опитват да се справят със задръстванията от коли с… още повече коли.

Общественият транспорт не само в столицата, а и в цялата страна не е добре развит. Пътуването с влак се превръща във все по-голям риск, освен това до много населени места (включително морските курорти, като изключим големите градове – Бургас и Варна) няма влакови линии. Междуградските автобуси са с разнообразно качество, като обикновено нямат тоалетни и пътниците чакат с часове, докато шофьорът спре до някое крайпътно кръчме, където да се облекчат срещу заплащане. А до редица културни и исторически забележителности може да се стигне само с кола.

След 1989 г. инфраструктурните решения, когато изобщо има такива, по-скоро следват стихийните тенденции, отколкото са плод на осъзната политика за градско и регионално развитие. При управлението на ГЕРБ властването на автомобила се превръща във върховна политика. Затова се строят (колко бързо и качествено, е друг въпрос) магистрали, булеварди, кръгови кръстовища – все неща, които улесняват шофьорите.

Дълбоките предпоставки за недоволството от промените

Недоразвитият обществен транспорт в София и буквално занемареният междуградски са само едно от измеренията на пренебрежителното отношение към общите пространства в България.

По време на социализма общото (общественото, колективното, държавното) е издигнато на пиедестал, докато частният интерес е заклеймен като егоистичен. Ако човек каже, че не е колективист, а индивидуалист, може да си има сериозни неприятности. В същото време на всекидневно равнище обществената собственост масово се възприема като ничия. Да крадеш по мъничко от продукцията, която произвеждаш, си е почти в реда на нещата. Стига да не те хванат.

След падането на режима частният интерес вече е легитимиран. Но пък общият е детрониран. Така е и на всекидневно равнище, и на политическо. Пример за политика, фаворизираща частния интерес за сметка на общия, е реституцията „в реални граници“. Така много публични пространства, между които части от паркове, улици и т.н., изведнъж се оказаха частна собственост – проблем, който не е решен и до днес. Той е и една от причините за безразборното презастрояване.

Липсваше политика и за поддръжка на жилищните сгради. И още липсва, като изключим програмата за саниране на блокове, която не е безпроблемна и достъпът до която често е невъзможен. Затова хората и до днес масово си санират фасадите според личните си възможности и естетически разбирания. Същото важи и за ремонта на жилищата – балкона ще го „усвоим“, тези стени ще ги бутнем, ще преместим кухнята в разширената дневна, а освободеното помещение ще бъде детска стая. Независимо дали от толкова реконструкции не се компрометира структурата на цялата сграда.

За сравнение, в Германия например не може дори да си сложите дограма по свой вкус, независимо че сте собственици на апартамента, в който живеете. Защото по този начин бихте променили фасадата на цялата сграда. Да не говорим за бутане на стени и „усвояване“ на балкони. В Италия също фасадите се приемат за част от общественото пространство и всякакви своеволни промени в тях са забранени.

Културните специфики също са сред дълбоките предпоставки за недоволството от промените. Анализирайки концепцията на Ян Геел, архитектката Анета Василева отбелязва, че тя се реализира най-успешно в северноевропейските градове, докато хората в Южна Европа са доста по-привързани към колите си и трудно биха ги заменили за велосипед.

Законът на джунглата

Когато реалността е изградена на принципа „всеки се оправя сам“, печелят най-силните. А измежду участниците в движението най-силни са автомобилите. Сред автомобилите пък най-силни са мощните коли с водачи, които смятат, че правилата не важат за тях, защото многократно са ги нарушавали без последствия. Като Георги Семерджиев.

Най-незащитени са хората с увреждания, затова и в България не сме свикнали да ги виждаме често по тротоарите, придвижването по които и без помощни средства често си е приключение. Пешеходците и велосипедистите са в постоянен риск. Трудно да се изброят трагедиите в София със загинали хора, които са пресичали на пешеходна пътека или дори са били на тротоара. На 8 май например, когато недоволството срещу новата организация на движението беше във вихъра си, се навърши една година от смъртта на годениците Ани и Явор, които бяха блъснати на пешеходна пътека.

От протестите срещу допускането на подобни трагедии обаче не изкристализира масово осъзнаване на необходимостта от промяна на силите между участниците в движението. Искат се по-тежки наказания, камери за наблюдение, по-добра пътна маркировка. При тези мерки обаче се запазва доминантната позиция на автомобилите.

В среда, в която печелят най-силните, е трудно да се води дебат за въвеждането на непопулярни мерки, които са от полза на не толкова силните и не толкова гласовитите участници в движението. Това обаче не е оправдание за липсата на дискусии. Трудно може да се приеме една промяна, колкото и за добро да е тя, ако повечето хора не виждат смисъл в нея. Ако не се научим да си говорим, няма как да се научим и да се уважаваме, споделяйки общи публични пространства.

Редуциране на телесното тегло – воля и/или биология

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/redutsirane-na-telesnoto-teglo-volya-i-ili-biologiya/

Наднорменото тегло – преди и сега

Редуциране на телесното тегло – воля и/или биология

Затлъстяването е свързано с преждевременна смъртност и е сериозна заплаха за общественото здраве, тъй като е причина за голям процент от случаите на заболявания с незаразен характер в световен мащаб, включително диабет тип 2, сърдечносъдови заболявания, хипертония и някои видове рак. Съпътстващите го усложнения, като остеоартрит и сънна апнея, също влошават качеството на живот на хората.

Според данни от NCD Risk Factor Collaboration¹ за 2016 г. почти 2 милиарда възрастни (39% от възрастното население на света) са с наднормено тегло (с индекс на телесна маса (ИТМ) ≥ 25 kg/m− 2), а 671 милиона (12% от възрастното население на света) са със затлъстяване (ИТМ ≥ 30 kg/m−2). Тези данни сочат, че от 1975 г. насам случаите на затлъстяване са се утроили.

В днешно време те продължават да нарастват основно в страните с ниски и средни доходи. При запазване на тенденциите се очаква до 2025 г. около 1 милиард възрастни (20% от световното население) да бъдат със затлъстяване.

Най-очевидните начини за понижаване на телесното тегло и поддържането му в здравословни граници, когато не е налице хронично заболяване, предизвикващо затлъстяване, са:

  • контрол на количеството приемана храна (избягване на преяждане);
  • ограничаване на консумацията на преработени храни, т.нар. джънкфуд;
  • намаляване на обездвижването в ежедневието чрез практикуване на спорт по избор.

Въпреки това хората винаги са търсили лесно и бързо решение на проблемите, по възможност със заобикаляне на трудноизпълними задачи, които трябва да се практикуват за дълъг период.

Семаглутид – действие и приложение

Напоследък като бърз и ефективен метод за драстична загуба на тегло в кратък период се използва приемът на лекарствени продукти, съдържащи семаглутид.

Семаглутидът е глюкагон-подобен пептид-1 рецепторен агонист (GLP-1). Това лекарство понижава нивата на кръвната захар, което се дължи на способността му да имитира човешкия GLP-1. Установено е и че подобрява растежа на бета-клетките на панкреаса, които са отговорни за производството на инсулин. Семаглутидът инхибира производството на глюкагон (хормон, който увеличава освобождаването на складирани въглехидрати от черния дроб, както и синтеза на нова глюкоза).

Защо Оzempic® се употребява за отслабване

Един от ефектите на семаглутида е забавянето на храносмилането и понижаването на апетита, което води до намаляване на телесните мазнини. Семаглутидът влияе върху редуцирането на теглото чрез два ключови механизма: влияе върху центровете за глад в мозъка (в хипоталамуса), като намалява глада и апетита и забавя скоростта на изпразване на стомаха, удължавайки ефективно усещането за ситост след хранене.

Поради това негово свойство през последните две години е широко разпространено използването му под формата на лекарство, известно като Ozempic (Novo Nordisk, Дания). Прилагането му за загуба на тегло с цел подобряване на външния вид (козметичен ефект) е популяризирано в социалните мрежи от редица известни личности, въпреки че лекарството се предлага законно само с рецепта по предписание за пациенти с диабет тип 2.

Въпреки че Ozempic е одобрен само за лечение на диабет тип 2, Novo Nordisk (компанията производител) спонсорира проучвания, показващи, че при хората, които го приемат, телесните мазнини се редуцират. Всъщност семаглутидът е одобрен и като средство за отслабване през 2021 г. от FDA под марката Wegovy. Макар Ozempic и Wegovy да са по същество едно и също лекарство (просто се предлагат в различни дози), в САЩ Ozempic обикновено се покрива от здравната застраховка, а Wegovy – не.

Част от по-рядко срещаните, но сериозни странични ефекти от приема на Ozempic са: възпаление на панкреаса, нарушаване на зрението, ниска кръвна захар, нарушаване на функциите на бъбреците и жлъчния мехур и рак на щитовидната жлеза.

Ozempic не е предназначен за отслабване и дълготрайната му употреба може да доведе до потенциални нежелани последствия, а след спирането му голяма част от загубеното тегло се възстановява. Употребата му не по предназначение влияе и на наличността на лекарството за тези, които наистина имат нужда от него – пациентите с диабет тип 2.

Биология на наднорменото тегло

Въпреки че променената околна среда води до непрекъснатото увеличаване на случаите на затлъстяване, то се дължи и на вродени биологични фактори, чрез които тялото ни реагира на тази среда. Ето защо най-успешният и дълготраен ефект с възможно най-понижени странични ефекти би могъл да се постигне не с приема на „модерни“ лекарства, а с избор на лечение, след като се вземат предвид начинът на живот на пациента, навиците му и неговата генетична предразположеност към поддържане на наднормено тегло и съпътстващите го заболявания.

Затлъстяването се разделя в две категории. Първата е т.нар. моногенно затлъстяване. Унаследяването е по Менделов тип², среща се сравнително рядко, дължи се на делеции (отпадане) на малки или големи части от определени хромозоми или на единични генни дефекти. Втората категория е т.нар. полигенно затлъстяване, известно и като „обикновено“. То се дължи на стотици полиморфизми (варианти в гените), всеки от които оказва сам по себе си малък ефект.

Оказва се, че основен фактор за повишеното телесно тегло, независимо дали е с моногенен, или полигенен характер, са невронните пътища, контролиращи приема на храна.

Гените, кодиращи лептин и неговия рецептор, се идентифицират като вероятните гени на затлъстяването при човека. Това твърдение се доказва, след като през 1997 г. са открити пациенти със затлъстяване и вроден дефицит на лептин. Следват открития за мутации в гена, който кодира лептиновия рецептор, както и други, които определят тежко начало на моногенно затлъстяване.

Откриването на гени, които предразполагат към полигенно затлъстяване, е по-сложна задача. През последните двайсет години са изследвани множество кандидат-гени, свързани с риска от затлъстяване и ИТМ. Последвалите значително по-мащабни изследвания, фокусирани върху целия геном (Genome-wide association studies – GWAS), установяват над 1100 независими варианта, свързани със затлъстяването, в различни гени.

Въпреки големите затруднения при доказването на причинно-следствените връзки между определени генетични варианти и затлъстяването се стига до два неоспорими извода: биохимичният меланокортинов път, в който участва лептинът, е ключов при контрола на апетита; гените, чиито продукти се намират в големи количества в мозъка, имат основна роля при развитието на затлъстяване.

Съществуват терапии за затлъстяване, съобразени с генотипа на пациента. Например прием на рекомбинантен човешки лептин при пациенти с дефицит на лептин, дължащ се на мутация в LEP гена. При пациенти с вроден дефицит на лептин се прилага заместителна терапия, в резултат на която се намалява телесното тегло и се нормализират ендокринните функции.

Какво можем да очакваме в бъдеще?

Съществуват изследвания, които доказват, че имитаторите на GLP-1 се свързват с рецептори в мозъка, които отговарят за пристрастяването като цяло, а не само към храната (наркотици, алкохол и тютюн). Правят се и клинични проучвания за тестване на този вид лекарства при невродегенеративни заболявания. Следващата стъпка е разработването на терапии, имитиращи различни хормони, с които може да се постигне значителен вталяващ ефект.

Идеята за тези нови терапии променя начина, по който се възприема затлъстяването – като хронично заболяване, дължащо се на нашата биология, а не само на слаба воля. Но ключът се крие в думата „биология“ – чрез GWAS се установяват варианти на гените ни, които биха могли да послужат за нови персонализирани терапии. Стратегията да използваме едно и също универсално лекарство или подход при всички пациенти, невинаги е най-подходящият избор, а по-доброто ни разбиране за механизмите на затлъстяване ще ни позволи да преминем към персонализираната медицина при лечението на затлъстяване, метаболитни заболявания и други, свързани с начина на хранене.

1 NCD Risk Factor Collaboration (NCD-RisC) е общност от учени от цял свят, предоставяща актуални данни за рисковите фактори за развитие на заболявания без заразен характер.

2 Менделов тип унаследяване – ген, унаследен от който и да е от родителите, сегрегира в гамети (полова клетка – яйцеклетка или сперматозоид) с еднакво съотношение.

Заглавно изображение: структура на семаглутид. Източник: Wikimedia Commons

Не сте пристрастени към дрога? Помислете пак

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-ste-pristrasteni-kum-droga-pomislete-pak/

Не сте пристрастени към дрога? Помислете пак

Идеята за тази необичайна (в сравнение с повечето ми публикации в „Тоест“) статия се породи като следствие от предишната – за т.нар. борба с дрогата в България. За една тема, която възнамерявах да засегна накратко, накрая не се намери място. След това с редакцията преценихме, че тя заслужава самостоятелно внимание. Темата е: какво разбираме под „наркотици“. Както и под „зависимост“ изобщо. И тъй като вникването в проблема е свързано с поставянето на всекидневни очевидности под въпрос, избрах да пиша в първо лице и да споделя личен опит, вместо да застана на привидно неутрална анализаторска позиция.

Къде съм в картинката

Не пуша и никога не съм пробвала – нито тютюн, нито нещо друго. Не пия и нищо по-алкохолно от боза (не от убеждение, просто вкусът ми е гаден), така че съм нямала възможност да разбера какво е да се напиеш. И наркотици не съм вземала. Освен може би веднъж, когато ми дадоха едно кексче и ми казаха, че от него ще ми стане хубаво. Чак след като го глътнах, схванах какво всъщност са ми казали. Е, никаква промяна не усетих.

От тийнейджърка обаче всекидневно пия чай. Нямаше да мога да напиша никоя от статиите си, без да се подкрепя със силен черен чай. А понякога, когато чаят не е достатъчен, за да влезе мозъкът ми в работен режим, си помагам и с хрупане на какаови зърна. Така направих и днес.

Много хора ми се смеят, когато кажа, че да, не пуша, не пия, не се друсам, но съм зависима от чая. Мой приятел с дългогодишен опит в злоупотребяването с различни наркотици прие твърдението ми сериозно и рече: „Ами чаят е спийд“. „Спийд“ е жаргонно название за наркотиците, които действат стимулиращо – като амфетамините например.

Две понятия за дрога

Когато говорим за дрога, обикновено имаме предвид наркотични вещества, които в повечето случаи законът признава за такива и които са под строга регулация, често са и забранени. Наркотици в този смисъл са например – при всички разлики във въздействието и рисковаността на употребата им – марихуаната, хероинът, кокаинът, амфетамините, LSD-то, разни модерни „дизайнерски“ дроги и пр.

Някои наркотици се промъкват покрай законовите регулации. Като балоните с райски газ, чиято продажба накрая уж беше забранена за непълнолетни, но забраната е широко нарушавана. Или в миналото дишането на лепило „Кале“ заради ацетона в него.

Други наркотици са допустими за използване в медицината, но не се продават свободно – например упойките и лекарствата, изписвани с жълта и зелена рецепта.

В широкия смисъл на думата обаче дрога са всички психоактивни вещества, тоест веществата, които по един или друг начин влияят на съзнанието. От тази гледна точка и алкохолът, и тютюнът са дрога. Но също и кафето, чаят (растението чай, а не отвари от други билки, някои от които впрочем също съдържат психоактивни вещества), захарта, кока-колата, да не говорим за енергийните напитки. И още много съвсем легални храни и напитки.

Наркотици и зависимост

Как се решава кой продукт, водещ до промяна в съзнанието, да се обяви за наркотик и кой – не? Дали критерият е зависимостта, която може да се развие при употребата? Надали – далеч не всички наркотици предизвикват зависимост като хероина. От друга страна, алкохолът и тютюнът могат да доведат до тежка зависимост. Човек се пристрастява и към кафето, чая, захарта и пр.

Освен това зависимостта може да бъде чисто психическа, без да е свързана с физическата консумация на вещество или продукт. Добре известно е например, че човек може да се пристрасти към хазарта. Въпреки това безогледната реклама на хазарт в България беше ограничена едва наскоро. И още е рано да се каже дали и доколко ограниченията ще работят.

Зависимост може да се развие и към неща, смятани за безвредни, а някои дори за необходими и полезни. Свикнали сме да се говори за пристрастяване към компютърни игри, интернет и мобилни телефони или към телевизия. Но зависимостта може да бъде и към работата, секса, спорта и какво ли още не, дори към четенето.

Склонни сме обаче да забелязваме едни форми на зависимост повече от други. Ако някой си гледа само в телефона, това може да се интерпретира като пристрастяване, все едно каква дейност извършва този човек с помощта на телефона. Но ако някой чете книга (стига да не я чете от телефона си), това се смята за достойно за душата. Независимо че и в двата случая става въпрос за еднакво дълбока погълнатост от дейността, принудителното изваждане от която би предизвикало аналогичен дискомфорт.

Антисоциални ли са зависимостите?

Широко разпространено е схващането, че дрогирането, алкохолизмът и изобщо зависимостите са нещо антисоциално. Понякога действително става въпрос за контракултурно бунтарство. В много случаи обаче причината е тъкмо обратната – човек стига до зависимост поради усилията си да се впише в обществото и/или да функционира пълноценно в него.

Това, че не пропуших, беше един от факторите да съм сред аутсайдерите в училище. А понеже и не пия, многократно съм била под социален натиск. „Ама само една чашка няма ли да пийнеш?“ „Няма да чукна наздравица с теб, защото си на безалкохолно!“ Понякога дори съм нямала възможност да откажа да ми сипят алкохол. В един период си бях решила проблема с наздравиците, като лъжех, че в кока-колата ми има водка.

Един бивш колега, който пък не пиеше поради алкохолизъм, от срам да не се разкрие зависимостта му тайно даваше питието си на друг колега, който поради това поглъщаше двойно количество и се напиваше. Друг познат, уволняван заради проблемите си с алкохола, реторично питаше: „Как да ходя на служебни купони, като там се пие?“.

Някои вземат наркотици, за да се справят по-добре с работата си. Не става дума само за представители на творческите професии, като музикантите. Амфетамините могат да допринесат например за по-добра концентрация и работоспособност при хора, на които кафето и чаят не са им достатъчни.

Може би дрогата, свързана с най-голяма стигма, е хероинът. Но няма да забравя разговора си с един здравен медиатор в ромски квартал, който ми разказваше за хероинозависимите мъже от махалата. Попитах го кое ги кара да посегнат към този наркотик. Отговори, че те работят тежък физически труд. Идва някой и им казва, че ако си бият една инжекция, ще имат сили и няма да се уморяват. Първите пъти наистина усещат прилив на сили. После вече става късно.

Изобщо, дрогирането в името на социалното функциониране е нож с две остриета, независимо дали говорим за „сериозни“ наркотици, алкохол, или за кафе и т.н. Черният чай и какаовите зърна може да ми помагат да работя, но не питайте как ще заспя след това. Има хора, които не могат да заспят без алкохол или приспивателно (в което се съдържат наркотични вещества), след като през деня са изпили сума ти кафета, за да са в състояние да работят.

Разнообразното отношение към дрогите

Причините едни психоактивни продукти и вещества да са легални дори за деца, ползването на други да е възможно при определени условия, а трети да са абсолютно забранени, не са в самите продукти или вещества. Те са културни, политически, религиозни, географски, икономически.

Марихуаната може би нямаше да бъде толкова „демонизирана“, ако от растението коноп не се произвеждаха толкова много продукти, между които плат, хартия, биогориво, строителни и изолационни материали. Съответно криминализирането на конопа е от полза за производителите на „конкурентни“ стоки – памук, за петролната индустрия, дървопреработването и още доста бизнеси. Колкото и абсурдно да е това, защото индустриалният коноп е нещо различно от видовете на растението, които се използват като наркотик.

В САЩ консумацията на алкохол е забранена до 21-годишна възраст, а на открити места е възможна само ако бутилката е скрита в плик. Същевременно лекарите масово предписват лекарства, към които пациентите лесно се пристрастяват. В Германия отношението към алкохола е далеч по-либерално, но до медикаменти, предизвикващи зависимост, се прибягва само ако няма други варианти. Дори след операция на пациента може да се даде само ибупрофен. И да му се обясни, че не е толкова страшно да се научи да понася някаква болка.

В Чили масово се пие чай от кока, а ако сте на голяма надморска височина в Андите, без този чай трудно ще останете в съзнание. В случай че решите да си донесете такъв чай в България обаче, се излагате на сериозен риск. Затова пък тук маковото семе го продават в магазините, но ако си занесете някое пакетче в Сингапур, може да си имате големи неприятности.

За разлика от исляма, християнството разрешава алкохола, а при вземането на причастие консумацията му дори е задължителна. Най-последователни по отношение на психоактивните вещества са мормоните, които забраняват не само алкохола, а и кафето и чая.

Необходимост или конвенция?

Като се замислим, някой, изпил десет кафета, може да представлява сериозен риск за пътното движение поради нервността и прилива на енергия от многото кофеин. Но от законова гледна точка не е извършил нарушение, „надрусвайки се“ с кафе. Друг човек, който страда от епилепсия, не получава припадъци само ако всекидневно приема бензодиазепинови лекарства. Но употребата им ще даде положителен тест за наркотици. Трети може да пие амфетамини, които са му предписани, за да се справя с дефицита си на внимание, който му пречи да шофира безопасно. Четвърти може да причини катастрофа именно защото не си е пил лекарствата от страх да не даде положителен тест.

Подобни парадокси виждаме и в останалите сфери от живота. Злоупотребата с алкохол например може да направи някого много по-агресивен от напушването с трева, но алкохолът се продава свободно в магазините, докато марихуаната е на специален режим дори в страните, в които е легализирана.

Накратко, отношението към едни или други психоактивни вещества, както и правното им регулиране не са пряка функция от тяхното въздействие. Има ред други причини – от културни специфики до корпоративни войни. Без да пренебрегваме корупцията и огромния черен пазар, свързан с производството и разпространението на нелегални субстанции.

Затова, преди да сочим с пръст „дрогираните“, „наркоманите“, „пияните“ или „алкохолиците“, е добре да се опитаме да си дадем сметка за собствените си зависимости. Разделянето на „ние“ и „другите“ е изпитан популистки трик. Но в повечето случаи просто не е честно. И говори за други зависимости.

Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/golyamata-i-malkata-istoriya-v-kontsite-na-kozunaka-s-retsepta/

Продукти: 1 кг брашно, 5 яйца, 200 г захар, 1/2 кг мляко (рецептата е стара, млякото се мери в килограми, премерих го на електронна везна), 40 г прясна или 20 г суха мая (от бързодействащата), ванилия – колкото обичате, 200 г масло. 

Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)

И двете ми баби смятаха козунаците за висш пилотаж и не се престрашаваха да месят, само разказваха за своите баби и майки, които месили, преди да се появят „купешките“. По патос и драматизъм разказите им се равняваха на приказки. В тях бабите бореха козунаци, побеждаваха ги, биеха ги в масата по двеста пъти и най-накрая козунаците се появяваха съвършени, както роклята на царкинята от ореховата черупка – красиво зачервени и обсипани със скъпоценни камъни от захар. 

Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)
Снимка: Йоанна Елми

Започнах да правя опити за козунак в студентските си години. След това дойде и 2020-та, когато много от нас преоткриха удоволствието от забавеното време, което позволява да почакаш нещо да втаса. Козунакът постепенно стана ритуал, повод за мислене на близостта (особено след преместването ми в Щатите) и връзка с онзи Великден, който помня от дете. 

Пресейте брашното и в него направете кладенче. Смесете маята с малко от млякото и оставете настрана. 

През годините с няколко близки приятели изпробвахме най-различни рецепти. При търсене на „козунак“ Google изплюва хиляди, всяка от които е за най-добрия козунак, с най-многото конци, най-автентичния и т.н. Към тях добавяме и многобройни статии, които дават често взаимно противоречащи си съвети как да се избере най-добрият козунак от магазина. Към пробваните козунаци спадат и изядените изобщо, без ние да сме ги приготвили: сред тях са творенията на поне пет различни баби от най-различни краища на страната, няколко известни (хипстърски) софийски пекарни, няма как да пропусна и козунаците, раздадени от ПП ГЕРБ в ж.к. „Тракия“, гр. Пловдив, преди парламентарните избори през 2013 г. (съвсем истинска история, но да не си разваляме празника). Чак тази година обаче открих Рецептата за козунак – такъв, какъвто трябва да е. Споделям я от книгата с рецепти на прабаба ми и баба ми, учебника по домакинство „Календар по готварство“ от 1937 г., допълнена с обяснения. И всичко останало, което ражда търпението да направиш хубав козунак. 

Когато маята шупне, изсипете я при брашното в кладенчето и размесете леко. Оставете настрана. Разтопете маслото и го оставете да поизстине. Разбийте яйцата в купа, докато станат на пяна, около 5–7 минути с миксера на висока степен. Добавете захарта и продължете да смесвате с миксера, докато не се получи хомогенна смес с много балончета. 

Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)

На пръв поглед козунакът не е нещо специално – меси се в Румъния, Молдова, Сърбия и Гърция, по състав и структура е братовчед на италианския панетоне, на френския бриош. Подобно на новогодишната баница или обредните питки, у нас козунакът има особен статус не поради състава си, а поради историята, която може да разкаже за себе си, и историите, които оставя в нас. От ранното детство ароматът му е предвестник на пролет и слънце, по-дълги дни и повече игри навън, спомен за онова стоене до късно и обикаляне около църквата, шарените яйца, дали ти ще си с бореца тази година… Куполът на храм-паметника „Св. Троица“ в едноименния квартал, където съм израснала, се виждаше през все още крехката пролетна зеленина и в годините, когато нямахме възможност да отидем до църквата по една или друга причина, гледах от прозореца как свещите трептят в мрака и след това се пръсват по алеите на парка обратно към домовете. Със сигурност си въобразявам, но тогава целият квартал ухаеше на козунаци. 

Казваме къде шеговито, къде с искрено порицание, че българинът е християнин, който влиза в църква само по Коледа и Великден. Струва ми се обаче, че козунакът дава повод за аргумента, че не традициите принадлежат на празниците, а празниците – на традициите. Символиката на пролетното равноденствие е една и съща навсякъде: възраждане или възкресение, ново начало, събуждане на природата, подготовка за активна земеделска работа и т.н. Правенето на хляб, носенето на огън, приготвянето на храна със специфична символика, празнуването заедно с членовете на общността не са част от църковния канон, а са набор от ритуали, свързани със символиката на равноденствието. Това прави козунака по-скоро част от човешкото, което създава ритуал от нужда за близост до другите и природата извън всякаква намеса на религиозното или идеологическото, които го усвояват впоследствие. Историята не е само в ритуала. Всяка рецепта разказва история – както колективна, така и лична. Голяма и малка. 

Добавете и поизстиналото масло. Продължете да биете с миксера, докато не стане светла хомогенна смес с много балончета. Добавете и млякото, като отново разбъркате по същия начин. Накрая добавете и ванилията.

Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)
Снимка: Йоанна Елми

В преиздадения „Календар по готварство“ от 1937 г. рецептите са групирани по месеци, със сезонни продукти, като „са взети под внимание нашите национални традиции за храненето“. Освен това се казва, че продуктите са съобразени със „скромния“ български пазар. Остава да се чудим дали уточнението е било част от оригинала, или е добавено след 1944 г. И двата варианта са възможни – в първия пазарът може да е скромен поради няколкото национални кризи, нестабилната световна икономика на 30-те години или заради бедността, която както тогава, така и сега е ежедневие за много български домакинства. След идването на комунистите нещата не се променят кой знае колко, разменят се само ролите, и то не на всички.

Има и друг вариант за тази скромност – устойчивостта. Рецептите в книгата са със сезонни продукти, максимум между пет и осем съставки на ястие, включително и подправките, които също са местни, плюс задължителните сол и пипер. Не става въпрос само за регионални гозби, има например и виенски десерти, но всичко следва същия принцип. Традиционните рецепти всъщност изглеждат подозрително… зелени. 

Изсипете брашното в достатъчно голяма тава или купа. Започнете да добавяте по чаша-две/черпак-два от течната смес, като разбърквате отначало с дървена лъжица, а след като започне да се оформя тесто – с ръце. Добавяйте течността постепенно, докато тестото става все по-хомогенно. 

Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)
Снимка: Йоанна Елми

Както много българи, живели в XX в., и баба ми и дядо ми жонглираха със задушеното си в индустриализация и урбанизация земеделско наследство и комунистическата оскъдица. Дядо ми до последно разказваше с носталгия как като деца са пасли воловете по безкрайните полета край Търново; баба ми оплакваше „унищожението на българското село от комунистите“. До известна степен и двамата се помиряваха с неизбежното, което щеше да се случи и без абсурдите на диктатурата – откъсването на човека от природата, от малката общност, от бавното живеене, което е световна и ускоряваща се тенденция от близо два века. 

Успоредно с работата и децата, а после и с внучката, двамата се грижеха за най-различни зеленчукови и овощни градини, затваряха буркани, гледаха животни за месо, яйца и мляко. Отначало защото по магазините често или не е имало достатъчно, или качеството е било много ниско, а след това – по навик и даже от любов. В този смисъл кухнята ни винаги е била скромна, но никога не ми е хрумвало, че храната, която консумираме, не е вкусна или не ни стига. Напротив – днес доматите и чушките, които гледаха баба ми и дядо ми, се продават на тройни цени и с етикет „био“. И тук изобщо не става дума за соцносталгия. 

Градината и животните отнемаха много труд, търпение и ресурси като време и вода за поливане. Време, което все пак са намирали – може би защото не са се карали с никого по цял ден във Facebook. Кухнята им си остана все така простичка. 

Ако всичко върви добре, би трябвало да ви остане около 100 – 200 мл течност. Извадете тестото от тавата, поставете го на плот или маса и почнете да добавяте течността постепенно, като оставяте време да поеме в процеса на месене. Тестото ще става все по-гладко, все по-меко и все по-лепкаво, без обаче да лепи върху плота. Малко залепване и разкашкване при добавяне на течността е нормално, но след това тестото трябва отново да се „събере“ и стегне. 

Ние, техните наследници, живеем много по-различно. „Консервативното небце“ на българина се променя, опитваме все повече храни, традиционната ни кухня излиза в света, светът влиза у нас. В супермаркетите, независимо дали във Франция, Германия, България, САЩ или Нидерландия, сезонното е само спомен. Тази промяна в храненето е огледало на по-големи промени: безпрецедентна технологична революция и промяна в начина на комуникации, отмирането на индустрията и възходът на сферата на услугите, затварянето на няколко поколения в офиси и градска среда, живот и детство, които преминават пред екрани. 

Доста хора в България все още отглеждат някаква част от храната си, но все пак много по-малко от преди. В чужбина обаче има обратна тенденция, особено сред младите – дали заради нарастващата инфлация и високите цени на пресните продукти, дали поради съображения за околната среда, или просто като страничен ефект от пандемията. Културни тенденции като т.нар. cottagecore превръщат подобен начин на живот в своеобразен естетически култ. Разбира се, историята няма как да тръгне назад. Но тези феномени не се появяват случайно. Те са реакция спрямо настоящето.

Тестото е готово, когато започне леко да лепи по плота и стане напълно гладко. Тогава се оставя да втаса – няколко часа на стайна температура, докато удвои обема си, или в хладилника през нощта. Ако втасва в хладилник, тестото трябва да се отпусне няколко часа, преди да се меси втори път. 

Изобилието си има цена, особено когато привидно излиза евтино. Авокадото например се контролира от кървави картели и допринася за изсичането на горите в Амазония. Дори когато не става въпрос за такива драстични случаи, съвременното производство на храна допринася за вредните емисии на парникови газове, дестабилизира местните земеделци, поддържа отровни земеделски практики, наводнява пазара с продукти, пълни с пестициди. Проблемите са много и картината е сложна, но това са някои от по-негативните тенденции, които всички слагаме доброволно в чинията си ден след ден.

Все повече хора в т.нар. развит свят боледуват и умират от изобилие и преяждане. Затлъстяването сред децата е сериозен здравен проблем, включително в България. Качеството на храната се влошава не само поради гореизброените причини, а и поради начините на съхранение, често в найлон и пластмаса, от които в храната се просмукват канцерогенни и увреждащи ендокринната система вещества. Всичко това – преди дори да се разградят до микропластмаси, които поглъщаме и които вече се откриват дори в плацентата на бременни жени. Ако отворим обектива още повече, изобилието от продукти почти винаги води до исторически и съвременни колониални и експлоатационни практики. Историята на храната всъщност е сложната история на света, с всичките нюанси на миналото и съвремието.

След като тестото втаса веднъж, се размесва още един път. На този етап се добавят стафиди, шоколад или каквото друго решите да сложите в него. Оформя се както ви харесва – онлайн има множество начини за заплитане на венци, плитки и т.н. Ако решите, може да намажете фитилите с мармалад, преди да ги заплетете. Козунакът се оставя да удвои обема си още веднъж за час-два на стайна температура. 

Голямата и малката история в конците на козунака (с рецепта)
Снимка: Йоанна Елми

Може би от необходимото време и внимание за месене на козунака, което ражда такива потоци на съзнанието, се е родил митът, че той трябва да се удари между двайсет и пет и двеста пъти (в зависимост от източника) в масата. Поглеждайки от време на време към старата книга с рецепти, си давам сметка, че скромност съвсем не е същото като оскъдица или липса. Че традицията изпълнява своя смисъл не когато се използва за напразни обещания за завръщане към миналото, а за осмисляне на настоящето и евентуално на бъдещето. 

Кое може да си вземем от това минало? Усещането за време и по-смислената му инвестиция в ежедневното? Излизането от виртуалния свят и връщането в света на допира – до почва, до живот, до тесто, до друг човек? Изкуството търпеливо да омесиш нещо, да положиш усилие, да почакаш процесите да втасат, вместо да търсиш бързите въглехидрати на допамина или агресията? Връщането към споделеното и общността? Осъзнаването, че изобилието е дар тогава, когато не е ежедневие и не се превръща в прекаляване и алчност? И може би, някой ден, доброволното ограничаване на безкрайната консумация в името на едно по-добро бъдеще? Скромност?

Хубавите неща стават бавно – същинското месене ми отне около час. Рецептата е простичка, трябва да се внимава, може да бъде и трудна за изпълнение. Разчита се на помощ от инструкциите, но и на усет, на преценка. Козунакът става мек, пухкав и остава мек за дни напред. Не е нито твърде сладък, нито безвкусен. Усилието, с две думи, си заслужава. 

Козунакът се намазва с цяло разбито яйце. Може да се поръси с бадем. Пече се на 175–180 градуса за около 40 минути. След като се извади, се изправя, за да изстине равномерно, или се поставя върху решетка. Яде се топъл, по възможност – с близки. И с благодарност и мисъл за конците на голямата и малката история, от която е направен. 

20 години „борба с наркотиците“. Хроника на корупция и нарастващ популизъм

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/20-godini-borba-s-narkotitsite-hronika-na-koruptsiya-i-narastvasht-populizam/

20 години „борба с наркотиците“. Хроника на корупция и нарастващ популизъм

Младежите, навършили пълнолетие през последните години, нямат спомени от времето, когато е въведена една поправка в Наказателния кодекс (НК), засягаща много от тях. Някои дори не са били родени, когато тя е приета от парламента. През март 2004 г. Народното събрание гласува отпадане на текста в НК, според който не се наказва човек, носещ у себе си наркотик в количество за еднократна употреба.

По онова време правителството беше оглавявано от Симеон Сакскобургготски, а на власт беше коалицията между НДСВ, ДПС и „Новото време“. Председател на „Новото време“ беше днешният директор на БНТ Емил Кошлуков. Именно тази партия инициира криминализирането на еднократната доза. Особено активен в агитацията за законовата поправка беше депутатът Мирослав Севлиевски, затова и тя се запомни като поправката „Севлиевски“.

Какво се твърдеше, а какво стана

„Че някой е решил да напълни затворите с деца, е лъжа, която обслужва наркопазара“, твърдеше преди 20 години Севлиевски. На практика обаче от демократичността на всеки съдебен състав зависеше дали ще наложи ефективна присъда на някого за еднократна доза, или ще намери законова „врътка“, за да го отърве. Имаше случаи на 18–19 годишни тийнейджъри, влезли в затвора за половин цигара марихуана.

Така полицията отчиташе разкриваемост на престъпления, свързани с наркотици, а мрежите за разпространение на дрога си процъфтяваха. Поради това наркотиците продължаваха да бъдат достъпни, а най-уязвими бяха крайните им потребители, които живееха в постоянен страх от репресии. За тези от тях, развили зависимост към определени наркотични вещества, уязвимостта ставаше още по-голяма, защото страхът от преследване намаляваше шансовете им да потърсят и намерят адекватна подкрепа.

Всичко това стана възможно въпреки предупрежденията на множество експерти, лекари, юристи и организации, включително на Националния център по наркомании, че криминализирането на еднократната доза няма да има декларирания ефект, а напротив – ще стане предпоставка за увеличение на корупцията. А адекватната борба със зависимостите, каквато се практикува в европейските държави още по онова време, е свързана не с преследване на зависимите, а с превенция и лечение.

Вместо поука – увеличаване на репресиите

В течение на тези 20 години криминализиране на еднократната доза се правят множество изследвания, според които употребата им сред младите хора у нас се увеличава.

„В България продължава тенденцията на общо увеличение на броя на учениците, употребили наркотици, който влиза в известно противоречие с тенденцията на лек спад в повечето европейски страни, най-вече в употребата на марихуана“, е изводът от годишното изследване за 2011 г. на Националния фокусен център за наркотици и наркомания. По данни на същата организация през 2021 г. 14,7% от учениците от 8. до 12. клас са употребили някога поне едно наркотично вещество.

Трудно е обаче да има достоверна статистика, когато става въпрос за нещо стигматизирано и криминализирано, каквото е дрогата. От гражданската инициатива „Един грам живот“ отиват още по-далеч в заключенията си. В края на 2023 г. те твърдят, че по неофициални данни над 70% от учениците в България са пробвали наркотици. Данните са извлечени от анонимни анкети, направени от експерти. Гаранция за тяхната представителност и достоверност, разбира се, няма, но пък няма и официални данни по темата.

На този фон репресиите върху употребилите наркотични вещества се засилват. Обискирането по паркове, градинки и метростанции на хора, които според служителите на реда „приличат“ на такива, които биха употребявали наркотици, не престава. В края на миналата година например полицаи буквално изхвърлиха на пътното платно, по което минават коли, човек, когото се опитват да обискират, понеже чули разговор между трима души, в който се споменава марихуана. А друг от групата арестуваха заради „хулиганство“, но пък заповедта за арест е по друго обвинение – „нанасяне на лека телесна повреда“, понеже ухапал (чудно как) един от полицаите по коляното.

Към тези репресии се прибавят и все по-строги законови санкции, като основният фокус вече пада върху т.нар. пияни и дрогирани шофьори. Преди няколко години се въведе временно отнемане на книжката на лица, шофирали след употреба на алкохол и наркотици, дори да не са извършили престъпление. А от 2023 г. вече се отнема и самият автомобил. Въпреки че по данни на Института за пътна безопасност алкохолът и наркотиците са причина за едва 2,5% от катастрофите с жертви.

Колко е важно значението на понятията (и клишетата)

Представете си, че не сте яли от една седмица. Пиете хапче, на чиято листовка пише, че се приема след хранене. И се чудите защо ви става лошо – нали преди една седмица сте яли, значи го приемате след хранене. Едва ли бихте си помислили подобно нещо, нали? В противен случай бихте имали сериозни проблеми с функционалната грамотност.

Масовите медии използват изразите „пияни и дрогирани шофьори“ и „шофиране след употреба на алкохол или наркотици“ като равнозначни и в масовото съзнание те са се набили като устойчиви клишета. Какво значи обаче „след употреба“? Дали че човекът зад волана е пиян или дрогиран, или просто е пил алкохол или употребил наркотик някога в миналото?

Българското законодателство прецизно уточнява какво означава един човек да кара пиян. Ако алкохолът в кръвта е до 0,5 промила, не се носи нито административна, нито наказателна отговорност. От 0,5 до 1,2 промила следват административни санкции, които се увеличават пропорционално на количеството алкохол в кръвта. От 1,2 промила нагоре отговорността е вече наказателна, тоест става въпрос за престъпление.

За наркотиците обаче няма подобни уточнения. Може да сте изпушили един джойнт преди седмица, действието му отдавна да е изтекло, но тестът пак ще установи, че сте шофирали „след употреба на наркотици“.

Не по-маловажен проблем е, че полевите тестове за наркотици са пословично неточни – те могат да покажат позитивен резултат дори след употреба на легални лекарства, включително такива, които не предизвикват промени в съзнанието – като антибиотици и ибупрофен. Резултатът ви може да излезе позитивен дори ако просто сте си хапнали кифла с маково семе. А докато се изчакат по-достоверните резултати от кръвните тестове, минават месеци.

Затова адвокати като например Силвия Петкова, която води (и печели) дела за санкции за шофьори след фалшиво позитивни текстове, наричат „лудост“ идеята за конфискуване на превозното средство след полеви тест за наркотици. Междувременно отнетите автомобили заради употреба на алкохол и наркотици са над 2500 към 20 март. В някои градове вече няма място за тях, въпреки че държавата е започнала да ги продава.

Две лични истории

Редакцията на „Тоест“ разполага с личните истории на двама души, които показват как репресивността на мерките срещу хората, шофиращи „след употреба на наркотици“, води до увеличаване на корупцията. Запазваме тяхната анонимност, за да ги предпазим. Нека ги наречем Миро и Славчо – в чест на Мирослав Севлиевски.

Един ден Миро кара с колата към работа. Спират го полицаи за проверка. Той е сигурен, че не е извършил нарушение. Но пък е слушал музика и си е „куфеел“ – може поради това да им се е видял съмнителен. Проверяват документите му , багажника и започват да му задават различни въпроси. Питат го дали е ползвал наркотици, като го предупреждават, че ще му направят тест.

„Казах им, че съм пушил марихуана предишната седмица – може би събота или неделя. И те се оживиха, като разбраха тази работа. Започнаха да плашат, че нямало да отида на работа, сваляли ми номерата, отиваме в районното, арестуват ме… И аз им казах: „Добре, отиваме.“ Те обаче продължиха да настояват, че нататък става много лошо. […] „Ако те удари някой, за нищо ще изгориш. Може да не си виновен ти. Виждам, имаш деца, трябва да ги пазиш.“

След като го съветват да „почерпи“ за „доброто отношение“, Миро дава на полицаите всичките пари в брой, които носи у себе си – 90 лв. Чак после се сеща, че са го преметнали – спряла го е обикновена патрулна кола, а само автомобилите на КАТ разполагат с тестове за наркотици.

Ако аз в петък съм бил в Нидерландия и съм пушил джойнт – там това е напълно законно. Прибирам се в неделя. В понеделник ме спират български полицаи на българска територия – аз в нарушение ли съм, или не съм? – пита Миро. – По какъв начин нещо, което съм правил през уикенда и няма никакви последствия върху организма ми, тъй като действието му приключва до няколко часа след употребата, ме прави престъпник?

Историята на Славчо е аналогична. И той карал кола към работа – на връщане от работна среща, с не повече от 20–30 километра в час, спазвайки правилата. 

В 12 на обед в работен ден в един храсталак между къщички на тихо пътче, което излиза на Околовръстното, ме спират полицаи, изскачащи от шубрака. 

Не казват защо го спират, но не пропускат въпроса: „Скоро използвали ли сте наркотици?“ Славчо честно си признава, че е пушил трева през уикенда. За разлика от Миро обаче носи повече пари – 300 лв. Вземат му ги всичките.

Пак минах тънко – успокоява се Славчо, – има хора, които са придружавани до банкомат, за да дръпнат по една хилядарка от сметката си и да ги пуснат по живо, по здраво.

Последствията от репресиите за психичното здраве

Лечението на много заболявания изисква медикаменти, чиято употреба води до позитивен тест за наркотици – не само защото полевите тестове често дават фалшиви резултати, а и защото самите лекарства съдържат вещества, класифицирани като наркотични. Психиатърът Владимир Сотиров, управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“, разказа пред „Тоест“ на какви проблеми се натъква в професионалната си практика заради санкционирането на т.нар. дрогирани шофьори:

„Факт е, че хората се притесняват, когато предписвам лекарства на зелена (бензодиазепини) и/или жълта рецепта (амфетамини), дали това няма да ги застраши, ако ги спрат полицаи за случайна проверка“, казва Сотиров. Според него така състоянието на пациентите му се усложнява: „Възниква още едно притеснение – дори страх – върху притесненията им, с които идват при мен и които аз се опитвам да лекувам.“

Тези притеснения имат основателна причина, а не са само в главите на пациентите. Така се стига до парадокс – в опита си да помогне, предписвайки адекватна терапия, лекарят може да усложни състоянието на пациента. „Аз съм този, който с препоръките си за лечение въвежда допълнителен симптом в клиничната картина“, отбелязва управителят на „Адаптация“.

Психиатърът обръща внимание и на нещо, върху което малко не-специалисти се замислят, а законотворците ни – хич. Понякога състоянието на пациентите представлява по-голям риск от забранените за шофьорите вещества, съдържащи се в лекарствата им:

Симптомите, от които хората страдат, повлияват на тяхното функциониране, включително в ролята им на шофьори, в много по-голяма степен от ефектите на лечението. Даже е обратното – ефектите от лечението целят подобряване на функционирането – включително шофирането – чрез облекчаване или редуциране на симптомите, които го затрудняват. 

Например в някои случаи на пациентите с паникатаки и други тревожни разстройства „практически задължително“ се изписва бензодиазепин. И така се намалява тревожността, която може да повлияе и върху шофирането – „така, както парацетамолът облекчава треската“.

„В общия случай хората използват наркотици по същите причини, поради които използват и всякакви други психотропни лекарства – да облекчат симптоми на тревожност или друго емоционално или психично страдание“, казва Сотиров. Затова той смята, че отношението към хората със зависимости не следва да е като към престъпници, а употребата на наркотици следва да се декриминализира. 

Защото наказателното преследване на употребяващите наркотици прибавя още едно страдание към страданието, наложило употребата.

Много потърпевши, но мижав интерес

На 20 април в София се проведе протест под надслов „Употреба“ не е „въздействие“. Едно от исканията на организаторите беше в НК „след употреба“ да се замени с „под въздействието на“. В мотивите си те обръщат внимание на пренебрежимо ниския дял на смъртността при пътнотранспортни произшествия, причинена поради употреба на дрога, и отбелязват, че рисковете от използването на смартфон при шофиране са далеч по-сериозни. В допълнение се казва и че определени хора редовно биват подлагани на тестове само защото са млади или изглеждат „алтернативно“.

Въпреки хилядите досъдебни производства и стотиците присъди за заклеймяваните като „пияни и дрогирани шофьори“ протестът се проведе при „мижав интерес“, ако използваме думите на певеца Панайот Панайотов. Вероятно част от потенциалните потърпевши са се опасявали да не станат обект на репресии само заради участието си в демонстрацията. Други (и някои от предишните) знаят, че ако постъпят като Миро и Славчо и подкупят полицаите, с голяма вероятност ще се отърват.

Има обаче една категория хора, които смятат, че са над правилата, и живеят с това убеждение. Като Кристиан Николов, причинил смъртта на журналиста Милен Цветков и осъден на 9 години затвор за това. Или Георги Семерджиев, осъден на втора инстанция на 20 години затвор за произшествие, в което живота си загубиха две момичета, минаващи по тротоара в момента на катастрофата. Има още много като Николов и Семерджиев. Те обикновено карат скъпи и мощни автомобили, имат свои хора в полицията или неслучайни родители, или разполагат с други ресурси, благодарение на които могат да живеят в безнаказаност. Поне докато се случи непоправимото.

Именно пробитата и корумпирана система, позволяваща на такива хора да бъдат над закона, е истинският „убиец на пътя“, ако използваме още едно медийно клише. Докато тя не се промени така, че правилата да важат за всички, няма значение дали ще се криминализира и шофирането с 0,5 промила алкохол в кръвта, както предложи МВР преди месец. Или ако пушенето на джойнт дори две седмици преди теста се наказва с доживотен затвор.

Последното май още никой не го е предложил, но натам вървят нещата.

Случаят на съдия Владислава Цариградска, или какво означава да няма правосъдие

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/sluchayat-na-sudiya-vladislava-tsarigradska-ili-kakvo-oznachava-da-nyama-pravosudie/

Случаят на съдия Владислава Цариградска, или какво означава да няма правосъдие

Широко разпространено в България (а и в други страни) е убеждението, че увеличаването на наказанията е превенция срещу престъпността. Затова след всяко тежко престъпление, станало водеща тема в новинарските емисии, се чуват гласове за промяна на Наказателния кодекс (НК) и по-тежки присъди. Някои изразяват носталгия по законите от времето на хан Крум, когато за кражба са се рязали крайници, а националпопулисти като председателя на „Възраждане“ Костадин Костадинов дори искат връщане на смъртното наказание.

Два проблема плюс един

Проблемите с това популярно убеждение са два. Първо, то не почива на реални факти. В изследването на историка Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалните престъпления в България (1944–1989 г.)“ например се доказва, че въпреки ефективното изпълнение на смъртни присъди, умишлените убийства по времето на социализма са дори повече, отколкото в посттоталитарния период.

Второ, въпреки това въпросното убеждение стои в основата на не една и две законови промени. Не поради некадърност на законотворците, а от чист популизъм, достигащ шизофренни висини. Например през 2020 г. отзвукът от катастрофата, при която загина журналистът Милен Цветков, стана повод ГЕРБ да предложи увеличаване на наказанията в НК за шофьори, употребили алкохол или наркотици. Две седмици по-късно партията представи концепция за наказателната политика за пет години напред, в която се казва: „Статистиката ясно сочи, че повишаването на размерите на наказанията не води до намаляване на престъпността.“

Към тези проблеми се прибавя и трети, местен – правосъдната система в България не изпълнява основната си функция да гарантира справедливо правосъдие в съответствие със законите. В такъв случай какво значение има колко строги са те? След като някои извършители на престъпления няма да бъдат осъдени, каквото и да са направили, а някои жертви на престъпления няма да получат не само справедливост, а дори и защита.

Защо е важно да говорим за Владислава Цариградска

Ако правосъдната система не е в състояние да защити един съдия, който просто се опитва да работи както трябва, тя не може да защити никого. Пример за такъв съдия e Владислава Цариградска. Одисеята си тя обобщава в писмо, което на 12 април изпраща до членовете на Висшия съдебен съвет и председателката на Върховния касационен съд, както и до медии. Татяна Ваксберг го обобщава:

Съдийката твърди, че я заплашват със смърт, а хората, които трябва да я защитят, все едно не я чуват. И така пет години.

В този период от пет години, в който се сменят трима главни прокурори, Цариградска работи в Районния съд в Луковит, а след това – в Окръжния съд в Плевен. Първоначално я заплашват Мартин Божанов, известен като Нотариуса, и хора около него, защото тя отказва да решава дела така, както той иска, и да си направи отвод по тях. Божанов дори отправя заплахи към нея в съдебната зала.

Следва компроматна кампания срещу Цариградска първоначално в ПИК, но тъй като съдийката продължава да не се подчинява, компроматите се множат и из други от „пеевските“ медии. Същевременно тя получава и заплахи. През 2020 г. е под охрана за 6 месеца, но охраната си тръгва, а заплахите постоянстват. Цариградска търси правата си в съда, не я държат в течение по хода на делата ѝ, но пък сайтът „Афера“ публикува части от нейни показания – значи се е сдобил с тях от вътрешен на съда човек.

След убийството на Мартин Божанов заплахите не престават, а стават все повече (над 70) и все по-страшни – че ако не „млъкне“, ще ѝ изкормят гениталиите, че съпругът и трите ѝ деца „ще са с бетонирани крака на дъното на язовира“ и т.н. Полицията задържа клошар, който беше обвинен, че е изпращал анонимни заплахи и до различни институции. Тази версия не изглежда реалистична – най-малкото заради упоритата слепота на правосъдната система за случая на Цариградска. А и например защото предупреждение „да се кротне“ идва също от човек на име Веселин Иванов – бивш служител в Дирекция „Публична комуникация“ при главния прокурор.

От средата на февруари 2024 г. Цариградска отново е с охрана, но след смяната на правителството отговорна за охраната в Министерството на правосъдието става представителка на прокуратурата. А прокуратурата години наред упорито отказва да разследва заплахите срещу съдийката. В писмото си Цариградска иска мерки, които да осигурят защита и правото на честно правосъдие както за нея, така и за всеки съдия, който е в подобна ситуация.

Репресии срещу други съдии

Съчетанието от компроматна война и излагане на риск на „непослушни“ съдии не е прецедент, независимо на колко висока позиция се намират те. Лозан Панов, който беше председател на Върховния касационен съд между 2015 и 2020 г., беше редовен обект на компромати в „пеевските“ медии. В писмото си Владислава Цариградска припомня протеста срещу него през 2017 г., който се запомни с одраните агнешки главички. След години Любена Павлова – тогава бъдеща, а днес бивша съпруга на Петьо Петров, известен като Еврото – призна, че е организирала протеста по поръчка на Еврото, чието име нашумя покрай аферата „Осемте джуджета“.

Цариградска припомня и част от перипетиите на съдия Мирослава Тодорова. През 2021 г. Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди България заради дисциплинарни производства срещу съдийката в периода 2011–2012 г. Тя е уволнена през 2012 г., а през 2013 г. е възстановена на работа, но на по-ниска длъжност за една година.

Обвиненията срещу Тодорова са скалъпени, а истинската причина е, че по онова време тя е председателка на Съюза на съдиите в България – неправителствена организация, позволяваща си критични позиции по отношение на правосъдната система. През 2012 г. организацията излиза с остра реакция срещу назначаването на Владимира Янева за председател на Софийския градски съд. На следващия ден Мирослава Тодорова е уволнена.

Затова ЕСПЧ отсъжда, че по отношение на нея е нарушена Европейската конвенция за правата на човека, по силата на която, казано накратко, човек не може да бъде наказван по причини, различни от описаните в закона, по който е наказан. Обвиненията срещу Тодорова са, че бави делата си, но по същество „наложените ѝ санкции са представлявали намеса в упражняването на правото ѝ на свобода на изразяване“.

Янева впрочем също е уволнена през 2015 г. , а после – осъдена условно. Причината е, че е разрешавала незаконно подслушване. Името ѝ беше замесено в редица скандали, свързани с отношенията между политическата власт и прокуратурата – достатъчно е да си спомним за „опраскването“ и „двете каки“.

С това обаче репресиите срещу Мирослава Тодорова от страна на върховете на правосъдната система не престават. През 2019 г. Инспекторатът на Висшия съдебен съвет (ИВСС) публикува онлайн, както всяка година, имотните декларации на съдиите. От всички над 4400 декларации само тази на Тодорова е с незаличени лични данни. Така ЕГН-то, адресът и номерът на личната ѝ карта стават общодостъпни (включително за хората, които е осъдила), както и ЕГН-тата на нейния партньор и непълнолетния ѝ син – в противоречие със Закона за защита на личните данни.

Според ИВСС става въпрос за „пропуск“. Файлът с декларацията на Тодорова е озаглавен NE SE CHISTIIIIIIIIIIIIIIIIII, което навежда на мисълта, че съответната информация умишлено не е изчистена и ИВСС нарочно е изложил съдийката на риск.

Потребност от възстановително правосъдие

Освен че правосъдната система ги репресира, защото имат дързостта да работят съвестно и да имат високи професионални стандарти, между Владислава Цариградска и Мирослава Тодорова има още нещо общо – и двете застават зад принципите на възстановителното правосъдие. Това означава не просто извършителите на престъпление да бъдат наказани, а да имат възможност да компенсират поне отчасти стореното и да помогнат на жертвите.

„Това не значи някой да бъде освободен от отговорност, означава да се намесиш и да подпомогнеш след това съвместното живеене на хората“, разяснява Владислава Цариградска пред „Свободна Европа“. В статия за „Тоест“ съдиите Мирослава Тодорова и Калин Калпакчиев дефинират възстановителното правосъдие като „способ да видиш другия като пълноценно човешко същество“.

Да си представим правосъдна система, в която хората носят отговорност за престъпленията си, но тя не се свежда до изолиране от обществото и издевателства в затвора, а включва сериозни усилия за превъзпитание и възможност за компенсиране на щетите впоследствие.

В тази система Мартин Божанов не е оръжие за кални поръчки, докато стане неудобен и съответно бъде убит, а просто далавераджия и имотен измамник. След като е осъден и излежава намален срок на присъдата си, защото се съгласява да премине през рехабилитационна програма, той се свързва, с посредничеството на медиатор, със свои жертви и им помага. На единия прави ремонт в дома, който преди се е опитал незаконно да отнеме. На друг помага да си отвори кафене, понеже има опит в това. И той е жив и доволен от живота си, и потърпевшите са компенсирани, и правосъдната система си е свършила работата.

Ще си кажете: проблемът не е, че нямаме възстановително правосъдие, а че и това правосъдие, което имаме, не работи справедливо и не успява да гарантира справедливост дори за онези, които го практикуват. Прави сте, знам. От друга страна обаче, ако една система не функционира, може би трябва да бъде конструирана по друг начин. И след като по-строгите наказания така и така не дават желания ефект, защо да не пробваме с добро?

Водещо изображение: Владислава Цариградска в студиото на „Здравей, България“ по Нова телевизия

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ksenofobsko-nasilie-s-predizborno-politicheski-privkus/

Ксенофобско насилие с предизборно-полицейски привкус

„Нямам намерение да се самоубивам. Ако умра, трябва да знаете, че те са ме убили.“ На 1 април получих лично съобщение с тези думи от саудитския бежанец Абдулрахман ал-Халиди, интервю с когото „Тоест“ публикува на 11 март. Уви, не беше лоша шега – Ал-Халиди действително се страхуваше за живота си, след като предишния ден е бил пребит от полицаи, както твърди, в центъра за задържане в Бусманци. Това е един от няколкото случая на насилие над бежанци в рамките само на няколко дни. Как се стигна до тази вълна от насилие и как бежанците пак се превърнаха във врагове?

Отново се задават избори. А в предизборна ситуация по традиция определени политически сили и властови центрове имат нужда от враг, върху когото да се фиксира вниманието, за да се отклони погледът на обществото от реалните проблеми и нередности, за които същите тези политически сили и властови центрове носят отговорност. При липса на реален враг той винаги може да се конструира. Ето няколко примера.

Някои дежурни „врагове“

За дежурни врагове в предизборни периоди са били нарочвани ромите, които „продават гласовете си“, като по този начин остават в сянка политическите сили, които редовно купуват гласове (не само ромски). Или изселените по времето на т.нар. Възродителен процес етнически турци, заклеймени като „изборни туристи“, когато се връщат по родните си места да гласуват.

През 2017 г. председателят на националистическата партия Национален фронт за спасение на България Валери Симеонов, по онова време вицепремиер по икономическата и демографската политика, отиде на границата, за да попречи лично на български турци да упражнят правото си на глас. Тогава той удари възрастна жена така, че тя падна на земята. После се похвали в ефира на bTV, че е „избутал не само тая възрастна баба“, която определи като „изключително нагла“, а още десетина души – „почти един рейс“. И че това е донесло гласове за партията му.

ЛГБТИ+ хората също често се оказват предизборни врагове, като агресията срещу тях се усили след пропагандната кампания срещу Истанбулската конвенция. Само през 2021 г., през която три пъти се състояха парламентарни избори, случаите на хомофобска агресия бяха толкова много, че е трудно да бъдат изброени. Националисти нападнаха първия прайд в Бургас, организираха акции срещу представяне на книги и филмови прожекции в Пловдив и София, вандализираха клуб The Steps, облепиха превозни средства и улични стълбове с хомофобски лепенки. „Защитници на семейството“ разпространяваха невярна информация за ЛГБТИ+ хората. Кулминацията беше, когато група, предвождана от Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлу в общностния център „Рейнбоу хъб“ и го изпотроши, а самият Станков удари активистка.

От 2014–2015 г. и бежанците са сред обичайните предизборни врагове. Преди парламентарните избори през октомври 2022 г. те отново бяха нарочени за „плашила“, редом с лихварите в ромските махали и „дрогираните шофьори“.

Актуалният „враг“ – бежанците

В момента, в който премиерът Николай Денков подаде оставка съгласно споразумението за ротация на кабинета и още преди да стане публично ясно, че ротацията няма да се състои, а ще се ходи на избори, бежанците внезапно пак станаха враг. Политици и медии заговориха за „мигрантска криза“, каквато всъщност няма, и създадоха истерия заради четири случая – в поне два от тях бежанци няма, в поне три няма пострадал български гражданин и в нито един няма сериозно пострадал човек. В два от случаите българи нападнаха чуждестранни студенти. В третия бежанци бяха снимани как се гонят в близост до общежитието на Агенцията за бежанците в квартал „Овча купел“. Четвъртият случай се оказа конфликт между две групи заради гадже. В едната от групите е имало сирийски младеж.

Тези случки, в три от които пострадалите са всъщност чужденци, бяха използвани за разпалване на ксенофобски настроения. Организираха се протести пред бежански центрове – например в „Овча купел“ и в Харманли. Протестиращите искат центровете да се охраняват от полиция и ако може, да не виждат никакви бежанци, защото ги възприемат като заплаха, макар нищо да не са им направили.

От МВР хем отрекоха, че има „мигрантска криза“, хем министър Калин Стоянов използва случая да повтори искането на предшественика си за над 1000 нови гранични полицаи. В това искане беше подкрепен от председателя на ГЕРБ Бойко Борисов и съпредседателя на ДПС Делян Пеевски. Стоянов разпореди и жандармеристи с пушки да охраняват публичните места, където има „хора с различен произход“, каквото и да означава това.

На 28 март пък полицията извърши „внезапна проверка“ на спазването на реда в трите бежански центъра (от отворен тип) в София. Поводът за нея не стана ясен, но пък новинарските емисии излъчиха кадри как служители на реда с маски на лицето и каски (защо ли?) влизат в общежитията, в които има и жени с малки деца, и проверяват кой спазва вечерния час и на кого са му изрядни документите.

На същата дата – 28 март – ксенофоби пребиват поне трима бежанци. И една българка – защото е жена на един от тях. До метростанция „Мизия“, в близост до центъра на ДАБ в „Овча купел“, група напада две момчета с вид на деца. И гордо публикува в интернет видео на „подвига“ си. В друга част на София ксенофоби пребиват афганистанския бежанец Джавед Нури и жена му. На 31 март Абдулрахман ал-Халиди е пребит в Бусманци.

Побоите над Джавед Нури, жена му и бежанците в „Овча купел“

Нури бяга от Афганистан в България преди 20 години. Тогава е още непълнолетен. Първият му досег с българската земя е болезнен в буквалния смисъл – каналджиите го хвърлят от влака и той губи съзнание. Въпреки доказателствата, които представя, че семейството му е преследвано, не получава бежански статут. Прекарва години затворен – първо в центъра за задържане в ж.к. „Дружба“ (вече несъществуващ), а после и в Бусманци – и под постоянната заплаха да бъде депортиран. Нервите му не издържат и той решава да се самоубие. Самозапалва се, но оцелява.

През 2008 г. го освобождават и той се озовава на улицата, тоест на голата поляна пред центъра в Бусманци. Тогава го прибира у дома си писателят Иван Кулеков, който от години се застъпва за него. Скоро младежът се изнася на квартира, защото не иска да е в тежест на никого.

След много години и не по-малко перипетии Джавед Нури получава легален статут. Успява да устрои живота си, има жена, която го обича, приятели, работа, дом. Лошото е останало зад гърба му и той възприема България като рай. До 28 март т.г., когато, по думите на Мария Черешева, „неговият рай се превърна в ад“. Тогава група младежи напада него и жена му с аргумента „от майната си сте дошли“. Удрят ги с тръби, хвърлят камъни по тях. На Нури му разрязват пръст. Цялата му длан е в кръв.

Това е впрочем вторият път, когато му раняват пръст. Още когато е бягал от Афганистан, преследвачите му са отрязали парче от един от пръстите му.

Полицията не приема сигнала на афганистанския бежанец за побоя. Задейства се чак когато се обажда жена му, която е българка. Нещо повече – когато полицията пристига, първо обвинява него.

Джавед Нури и жена му си търсят ново жилище, защото не се чувстват в безопасност.

В деня на побоя срещу Джавед Нури и жена му група напада двама млади бежанци в „Овча купел“. Във видеото, което нападателите правят и публикуват в интернет, се чува „Вие к’ви сте?“ и „Where are you from, бе?“. Битите изглеждат деца и с нищо не са предизвикали агресията срещу себе си. „Свободна Европа“ разговаря с едно от пострадалите момчета – Али от Сирия, на 20 години. Той разказва, че това е вторият път, когато го нападат, и пита дали има някакви права.

За побоя над двамата младежи има задържани, но никой не държи самия Али в течение за това. Опитал се е да подаде жалба, но са го отпратили, защото „няма преводач“.

Побоят над Абдулрахман ал-Халиди

На 31 март саудитският бежанец Абдулрахман ал-Халиди прави нещо, което, както разказва пред „Тоест“, е правил и преди, но до този момент е нямало проблем – дава храна на едно семейство, чиито членове също са затворени в Бусманци: „Хранех ги със спагети [в оригинал – noodles, б.а.]. Правил съм го и преди без никакъв проблем, защото те постят заради Рамазана. Но само този ден полицията реши да ме спре, да ми забрани. След това имахме спор [с полицая] и към него се присъедини още един [полицай]. После отвориха вратата, закараха ме до тоалетната и ме биха там.“

От аудиосъобщението, което ми оставя, не става ясно колко точно са били полицаите, но във Facebook той уточнява, че са били трима. Добавя и че са го били, докато загуби съзнание. Когато се е свестил, те още са го биели. Започнал да плюе кръв.

В аудиосъобщенията, в които разказва това, Ал-Халиди звучи притеснено. Но не толкова плашещо, колкото на 1 април, когато се записва, за да ми каже, че е бит по лицето и тялото и че изпитва „изключителна болка“.

В продължение на няколко дни саудитският бежанец иска да бъде прегледан, за да има доказателства за побоя. Накрая го закарват в болницата на МВР, където е с белезници и не му позволяват да има придружител.

На 4 април Дирекция „Миграция“ към МВР заявява, че саудитецът всъщност се е самонаранил. „Казах го! – коментира той, препращайки към поста си, че не иска да се самоубие и ако умре, значи е убит. – Може би ще ме убият и ще кажат, че е самоубийство! Удивен съм от тази безочлива лъжа! О, Господи, спаси българския народ от тези власти!“

Няма данни за конкретен повод за побоя над Абдулрахман ал-Халиди. Но на следващия ден (1 април) във Върховния административен съд се разглежда делото за бежанския му статут. Тогава е организирана и поредна демонстрация в негова защита.

Междувременно още през януари съдът разпорежда незабавното освобождаване на Ал-Халиди от Бусманци и нарежда на ДАБ да го премести в общежитие със свободен достъп. И макар в съдебното решение да пише, че то не подлежи на обжалване, близо три месеца по-късно той още е в центъра за задържане.

Ролята на МВР

Във всички тези случаи МВР най-малкото не реагира адекватно. Не се задейства по сигнала на Джавед Нури, а когато пристига, обвинява него. Не държи в течение за разследването Али, а той не е допуснат да подаде жалба. Излиза с неправдоподобната версия, че Ал-Халиди се е самопребил.

МВР трудно признава случаи на полицейско насилие и по отношение на български граждани, какво остава за бежанци. Разривът между Калин Стоянов и Николай Денков настъпи именно защото първият отказа да поеме отговорност за насилието от страна на полицейски служители по време на протеста срещу вече бившето ръководство на БФС, ескалирал до безредици.

В предишната си статия зададох въпроса каква е целта на бутафорната активност на МВР в последно време. Две от предположенията ми бяха свързани с предстоящите предсрочни парламентарни избори. Жандармеристите с пушките по улиците могат да „дисциплинират“ определени групи избиратели, а насажданият в обществото страх може да се канализира в желаната електорална посока и да отвлича вниманието от реалните проблеми.

Вече има едно неизвестно по-малко – ясно е, че Калин Стоянов ще бъде вътрешен министър и в служебното правителство, чиято основна задача ще е организирането на изборите. Той беше министър и на последните местни избори, които ще останат в историята с много нередности и рекордно количество невалидни бюлетини.

Колкото по-бутафорна става активността на МВР обаче, толкова по-реални са потърпевшите от нея. Бежанците са удобна жертва, понеже са беззащитни. А и повечето си мълчат от страх, не са гласовити като Нури и Ал-Халиди. Но покрай „дежурните врагове“ потърпевши могат да се окажат и всички, които са неудобни. Дори главният секретар на МВР, на когото пресцентърът на Министерството не позволил да участва в телевизионно предаване, за да се защити от обвиненията, отправяни срещу него в публичното пространство.

Абдулрахман ал-Халиди призовава Бог да спаси българите от властите. За разлика от Саудитска Арабия обаче, в България има свободни избори. Поне в степента, в която не са манипулирани. Властите са резултат от избора на хората. Конструирането на врагове притъпява личната отговорност. А цената на цялата бутафория се измерва в кръв. Днес бежанска, вчера и утре – българска.

Въоръжена бдителност по никое време

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/vuoruzhena-bditelnost-po-nikoe-vreme/

Въоръжена бдителност по никое време

На 6 март 2024 г. кабинетът „Денков“ подаде оставка, а на 25 март, след оттеглянето на ГЕРБ от преговорите с ПП–ДБ, номинираната за премиер Мария Габриел се отказа от кандидатурата си. Какво очаквате да върши един вътрешен министър в оставка в периода, когато още не е ясно ще има ли правителство и ако да, ще бъде ли той министър в него? Най-логично е просто да се грижи подопечното му министерство да осигурява реда. Вместо това министърът в оставка Калин Стоянов демонстрира свръхактивност, свързана със сериозен човешки (и потенциално – финансов) ресурс. И бутафорно присъствие.

Кой беше министър Калин Стоянов?

Макар официално всички министри в кабинета на Николай Денков с изключение на Мария Габриел да бяха номинации на ПП–ДБ, с времето стана ясно, че това не е точно така. Един от министрите, за които се разбра, че са по-скоро предложения на ГЕРБ, беше именно Калин Стоянов. Кой всъщност стои зад него, излезе наяве след протеста против тогавашното ръководство на Българския футболен съюз на 16 ноември 2023 г. Този протест прерасна в масови безредици, а полицията приложи неоправдано насилие в опит да го овладее. Срещу протестиращите беше използвано водно оръдие. Бяха бити и невинни хора, които дори не са участвали в протеста, просто са минавали в района или са пиели бира в заведение наблизо.

Заради този случай на масово полицейско насилие, както и заради това, че МВР не е създало организация, която да предотврати ескалацията на напрежението, от ПП–ДБ поискаха оставката на Калин Стоянов. Премиерът Николай Денков дори заплаши, че ще си подаде оставката, ако министърът не осъди полицейското насилие.

Стоянов обаче отказа да сдаде поста с аргумента, че не иска да е „изкупителна жертва на дългогодишните проблеми в МВР“. Тогава от ПП–ДБ обявиха Стоянов за министър на ГЕРБ и ДПС, а Мария Габриел го защити, като заяви, че той „отстоява принципите за нулева толерантност към насилието“.

От този момент нататък от ГЕРБ ревностно бранят Калин Стоянов, макар да не признават, че той е бил тяхна номинация. В брифинга, на който Мария Габриел заяви, че се отказва от премиерския пост, тя изтъкна като един от аргументите за решението си, че от ПП–ДБ са искали смяната на вътрешния министър.

Два не-повода, две активизирания

В този контекст, в междувремието от оставката на Денков до безславния край на мандата на Мария Габриел, Калин Стоянов на два пъти активизира силите на реда по „поводи“, които всъщност не бяха поводи.

Първият не-повод бяха четири инцидента между 6 и 8 март, които не бяха свързани с насилие от страна на чужденци към българи. Жители на родопското село Храбрино взеха чуждестранни студенти по медицина за бежанци и ги подложиха на граждански арест. Други чуждестранни студенти пък бяха нападнати от български тийнейджъри на 8 март насред столичния булевард „Витоша“. На същата улица през нощта на 6 срещу 7 март имаше бой между две групи младежи, едната от които съставена от млади мъже с арабски произход. Както стана ясно впоследствие, двете групи са се познавали и конфликтът вероятно е бил заради момиче. А кандидати за убежище от общежитието на Държавната агенция за бежанците в „Овча купел“ бяха заснети на 8 март вечерта как се карат и се гонят помежду си.

Тези дребни инциденти, в два от които насилниците са българи, но няма сериозно пострадал български гражданин, станаха повод за катализиране на поредната ксенофобска истерия и протести пред бежански центрове. Реакцията на вътрешния министър беше двойствена. От една страна, той подчерта, че няма увеличение на случаите на нарушение на реда с участието на чужденци, за разлика от закононарушенията, извършени от непълнолетни. От друга страна, Калин Стоянов използва случая да въведе засилени мерки за сигурност… заради чужденците, които определи като „хора с различен произход“:

„Засилваме полицейското присъствие в централната градска част и в райони, където има събиране на хора с различен произход, както и около центровете за настаняване на Държавната агенция за бежанците. В централната част на столицата екипите ще са съвместни от СДВР и на общината, а край центровете за бежанци ще патрулират полицейски служители.“

Стоянов също така повтори заявката си, дадена на 8 март, да инициира законодателна промяна, в резултат на която да се назначат още 1260 гранични полицаи. Ако това стане, ще бъдат отделени немалко средства за МВР, което е известно с раздутия си щат. Предложението за откриване на работни места за такъв брой полицейски служители по границите впрочем не е оригинално негово – преди година същото число споменава тогавашният служебен вътрешен министър Иван Демерджиев.

Вторият не-повод беше атентатът в Москва от вечерта на 22 март, при който бяха убити близо 140 души, отишли на рок концерт, а повече от 180 – ранени. Отговорност за него пое фракцията на „Ислямска държава“ – „Хорасан“. Русия обаче обвинява Украйна, която категорично отрича връзка с терористичния акт.

Засега няма публично известни данни България да е в опасност след този атентат. На 23 март обаче МВР излезе с прессъобщение, в което се казва, че министър Калин Стоянов е разпоредил „засилени мерки за обезпечаване на сигурността и спокойствието на гражданите на територията на страната. Полицейски патрули и жандармеристи, оборудвани с дългоцевно оръжие, ще патрулират в градските зони и ще съблюдават за реда и за гарантиране на безопасността“.

Не се споменава поводът за изкарването по улиците на сили на МВР, въоръжени с пушки. Вместо това просто се съобщава, че то е „с оглед предотвратяване на нарушения на обществения ред и повишаване на бдителността“.

Театрална сигурност

След двете решения на Калин Стоянов за увеличаване на полицейското присъствие могат да се видят служители на реда най-вече в района около бул. „Витоша“ и НДК, край молове, както и около бежански центрове. Жандармеристи видимо се шляят из центъра на София, някои от тях си пушат, но пък са с тежки униформи и с големи, страшни автомати.

Като се изключи тази показност, на много места в страната и дори в столицата полицията на практика отсъства там, където е нужна. Има столични квартали, в които хората може с години да не видят полицай, като изключим някой и друг катаджия, скрит в храстите. Но пък служители на реда традиционно се навъртат по паркове и градинки и обискират хора, които им приличат на такива, които биха пушили трева. Понякога стоят на изходите на метростанциите и спират за легитимация минувачи, чиято външност им изглежда съмнителна – например мъже с дълги коси и бради или с вид на чужденци.

Присъствието на патрулиращи полицейски служители е необходимо – както в една европейска столица, каквато е София, така и в по-малките населени места. Както за предотвратяване на престъпления, така и в помощ на гражданите – например да бъде упътен някой, да се реагира бързо и адекватно, ако друг се почувства зле или е в безпомощно състояние, и т.н. За всекидневната дейност на един патрулиращ полицай пушка не само не е нужна, а и би могла да затрудни навременната му реакция.

Поуки от международния опит

На 13 ноември 2015 г. в Париж е извършена серия от терористични атаки, в резултат на които са убити близо 130 души. Като реакция тогавашният президент Франсоа Оланд обявява извънредно положение. Временно са затворени границите и е обявен вечерен час, а по улиците излизат въоръжени военни. Скоро границите се отварят, а вечерният час се отменя, но военните по улиците остават.

Присъствието на военни с автомати обаче не предотвратява атентата в Ница на следващата година, навръх 14 юли – националния празник на Франция. Тогава камион се врязва в множество, събрало се на крайбрежната алея да наблюдава фойерверките, и над 80 души са убити.

Когато настоящият президент Еманюел Макрон встъпи в длъжност, той остави патрулиращите въоръжени военни. И до днес те може да се видят най-вече в групи по четирима край гари, молове и другаде, където има масово струпване на хора.

Въпреки продължаващото на практика 9 години извънредно положение Франция продължава да е в постоянен риск от терористични атаки. Един от последните случаи беше през есента на 2023 г. в училище, в което бивш ученик от чеченски произход уби учител и двама ученици.

След всеки подобен случай Франция повишава предупреждението за опасност и мерките за сигурност. Повиши ги и след атентата в Москва от 22 март.

Нека впрочем видим и самата Русия. Атентатът в Москва беше допуснат, макар в страната вече почти всеки да е под подозрение, че е „екстремист“, и човек не може да протестира дори с бял лист на улицата. В Русия, където арестуват момичета заради това, че са били с обеци в цветовете на дъгата, терористи с големи пушки и запалителни вещества безпрепятствено могат да влязат в концертна зала и да извършат масово убийство.

Съвсем различен е подходът на Германия. В края на 2016 г. в Берлин камион се вряза в коледен базар. Дванайсет души бяха убити. В страната обаче не беше въведено извънредно положение, а канцлерката Ангела Меркел заяви, че не желае хората в Германия да живеят „парализирани от страха от злото“, а иска да бъдат „свободни заедно и отворени към света“.

Животът в Германия видимо си продължи като преди. Сериозната работа за сигурността на гражданите се вършеше в голяма степен от разузнаването, което успяваше да предотврати някои планове за терористични актове в зародиш. В страната все така се провеждат коледни базари, но често се слагат (така, че да не се набиват твърде много на очи) препятствия, които да попречат на превозно средство да се вреже в хората.

Каква е целта на бутафорията?

Като се има предвид колко е пробита системата ни за национална сигурност, наивно е да се мисли, че с изкарването на жандармеристи с автомати по улиците може да се предотврати терористичен акт. А никой не казва, че има непосредствена опасност от такъв. Тогава защо вътрешният министър в оставка Калин Стоянов предприема показни акции?

Като се има предвид, че се задават избори, този, който владее МВР, в голяма степен има влияние върху районите с контролиран вот, както и върху ромските махали. Присъствието на въоръжени сили на реда може да сплаши когото трябва. Изборите обаче ще се проведат при служебно правителство. Няма гаранция, че Калин Стоянов ще е министър в него.

По-реалистично предположение е с тези акции да се цели насаждане в обществото на страх от някаква надвиснала неясна опасност. Изкарването на тежковъоръжени патрули по улиците не толкова вдъхва сигурност, колкото усещането, че щом са там, значи има от какво да бъдем пазени. Този страх може да се канализира по отношение на чужденците, както и стана в началото на март, или да се нарочи (и) друг враг. И да се насочи в желаната електорална посока.

Канализирайки обществените страхове, подобни акции имат функцията да отвличат вниманието от действително сериозните проблеми. Като „изгубената“ пътна карта за един газопровод и трите милиарда, които България е харизала на Русия за изграждането му. Газопровод, който заобикаля Украйна, което пък после развързва ръцете на Русия да я нападне. Или сериозните проблеми в прокуратурата. Или „Магнитски“. Теми, от които да се отвлича вниманието – бол.

А може би на министъра в оставка Калин Стоянов просто му харесва да демонстрира груба сила – това го кара да се чувства значим. При всички хипотези накрая отговорът може да се окаже обидно прост.

Как думата „мигрант“ стана дехуманизираща

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-dumata-migrant-stana-dehumanizirashta/

Как думата „мигрант“ стана дехуманизираща

С наближаването на европейските избори някои политически сили се нуждаят от враг, за да мобилизират избирателите си. От внезапно изникналата без реално основание ксенофобска истерия в началото на март тази година може да се предположи, че основният набелязан враг за предстоящата предизборна кампания ще са чужденците. За да разберем как се създава определено отношение към дадена група хора, е важно да разбираме какъв език се прилага спрямо тази група.

По какво си приличат думите „мигрант“ и „джендър“? И в двата случая те масово се използват в смисъл, различен от този, който експертите в съответните области влагат в тях. И в двата случая превратните употреби на термините са дехуманизиращи за определени групи хора. Но докато манипулативният смисъл на „джендър“ е ограничен в определени държави, религиозни общности и политически кръгове, този на „мигрант“ е придобил по-широка популярност.

Ето защо, когато неотдавна българските медии съобщиха, че чужденците в общежитието на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) в квартал „Овча купел“ са мигранти, а нападнатите чуждестранни студенти в село Храбрино и на столичния булевард „Витоша“ не са, изглеждаше ясно за какво става дума. Абсурда видяха комай само онези, които разбират от миграционни изследвания.

Какво казват теориите за миграцията?

„Миграционни изследвания“ е интердисциплинарна академична област. Тя съдържа елементи от социологията, статистиката, демографията, географията, историята, правото и др. Съществуват различни теории за същността на миграцията. В книгата си „От миграция към мобилност. Политики и пътища“ проф. Анна Кръстева, международно призната експертка в областта, пише: „Най-разпространеното определение за миграцията е движение на хора извън границите на страната за повече от една година [курсивът мой – б.а.].“

Кръстева обръща внимание на множеството форми на миграция. Има и циклична миграция – например на сезонните работници или на пътуващите за известни периоди при роднини или интимни партньори и др. Според нея миграцията дълго време се е мислила като „стрелки“ – промяна на мястото на пребиваване веднъж и завинаги, докато тя все повече прилича на „спагети“ – тоест хората заминават, връщат се или се заселват на нови места.

Хората, които мигрират, са мигранти. Мигранти са и над един милион българи, заселили се в чужди държави, както и българските сезонни работници в чужбина. Проф. Марина Лякова, която преподава миграционни изследвания в Германия, прави мащабно изследване на трите основни периода на миграция на българите в тази страна от началото на социализма до наши дни. То е публикувано в книгата ѝ „Възпирана, прикрита, невидима. Миграция и мобилност от България към Германия“ (на немски език).

Миграция и мобилност са различни неща. Туризмът, командировките и краткосрочните специализации са форми на мобилност, не на миграция. Затова се говори за „мобилност на учените“, а не за „миграция на учените“.

И какво излиза? Според най-разпространените миграционни теории чуждестранните студенти са мигранти, защото следването им продължава няколко години. А чужденците, залавяни на българо-турската граница или във вътрешността на страната, както и повечето от обитателите на общежитията на ДАБ не са мигранти, защото са в страната по-малко от една година.

По отношение на хората, които бягат от родните си страни, се използват най-общо определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“. Търсещите убежище са онези, които кандидатстват за легален статут, докато думата „бежанци“ се използва за онези, които вече са получили статут, но често включва и търсещите убежище. Юридически обаче термините „статут на бежанец“ или „статут на убежище“ означават доста по-конкретни неща, освен това съществуват и други названия за хората, търсещи спасение в друга държава.

Какво казва българското законодателство?

Две основни институции регулират статута на чужденците в България. Това са ДАБ и Дирекция „Миграция“ на МВР. ДАБ решава на кого да се даде (или да не се даде) убежище, и предоставя подслон на онези, които изчакват решението ѝ и нямат средства да се издържат сами. Дирекция „Миграция“ урежда (или отказва да уреди) статута на пребиваване на чужденци, дошли в България, за да работят, учат, да се съберат със семействата си и т.н. И депортира (или затваря в центрове за задържане) чужденци без легален статут.

Няколко закона уреждат престоя на чужденци в България, като най-важните от тях са Законът за убежището и бежанците, Законът за чужденците в Република България и Законът за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства. В нито един от тях не присъства думата „мигрант“.

Нека се спрем по-подробно върху Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), защото той се отнася до онези чужденци, които масово се асоциират с „мигранти“. По силата на този закон България предоставя на чужденци три типа закрила – убежище, международна закрила и временна закрила.

ЗУБ се позовава на Конституцията, че статут на убежище предоставя президентът. Президентската институция пък делегира това право на вицепрезидента, към когото е сформирана Комисия по предоставяне на убежище. Трудно можем да се сетим за случай, в който вицепрезидентът да се е възползвал от това си право и въпросната комисия да е свършила нещо.

Останалите видове закрила са в компетенциите на ДАБ. Международната закрила включва статут на бежанец и хуманитарен статут. Статутът на бежанец е за чужденци, които имат основания да се опасяват от преследване (например заради политическите си възгледи, религията или националността). Хуманитарният статут е предназначен за лица, които не отговарят на условията за бежанци, но все пак животът им е под заплаха – поради войни, конфликти или други причини от хуманитарен характер.

За разлика от международната закрила, която се предоставя или отказва за всеки отделен случай, временната закрила се отнася за цяла група хора. Принадлежността към съответната група е достатъчно основание за получаване на статут. Единственият случай на предоставяне на временна закрила в България е този с украинските бежанци.

Кой е легален и кой не е?

Отразявайки случаите, използвани за провокиране на ксенофобски настроения в началото на март, някои медии представиха чуждестранните студенти като „легално“ пребиваващи, за разлика от търсещите убежище в общежитието на ДАБ. Ала и едните, и другите са в България легално. Как тогава се стига до подобни внушения?

Институциите (най-вече МВР) често наричат търсещите убежище „незаконно“ или „нелегално пресекли границата“. Този език се използва и от политици, възприема се и от медиите. Така се създава впечатлението, че тези хора пребивават в България без правно основание и са, както е разпространено да се казва, „нелегални мигранти“. Вече стана ясно, че те не са мигранти в класическия смисъл на думата, но всъщност и нелегални не са. Защо?

Ако един чужденец премине границата без разрешение, но поиска убежище, след като се предаде на властите или е заловен от тях, ДАБ трябва да започне производство за предоставянето на някой от описаните по-горе видове статут за този човек. Докато очаква ДАБ да се произнесе, чужденецът пребивава легално. В общежитията на ДАБ (като това в „Овча купел“) са настанени точно такива хора.

Незаконното преминаване на границата е най-разпространеният начин човек да потърси убежище, а за бягащите от много държави и конфликтни райони е и единственият възможен. Никой няма да им даде виза, за да избягат. И в този случай единственото изключение, което българската държава (и ЕС) прави, е за украинските бежанци. По време на т.нар. Възродителен процес пък Турция временно отваря границите си за депортираните от България около 300 000 етнически турци.

Дори ако кандидатстващите за статут получат отказ, те могат да решат да обжалват или пък да започнат ново производство, прилагайки нови обстоятелства към своя случай – като Оксана и Елена от Русия, с които разговаря „Тоест“. Или да кандидатстват за убежище пред президента. В тези случаи престоят им в страната продължава да е законен.

Едва ако всички варианти са изчерпани, търсещият убежище може да се окаже без легален статут. Без статут впрочем може да останат и чужденци, дошли в България на друго основание, например работа, образование или брак. Това е възможно да се случи, ако например основанието им за пребиваване престане да е валидно или ако не си подновят документите навреме.

Как се промени значението на думата „мигрант“?

Някъде до 2015–2016 г. думата „мигрант“ не се използваше в настоящия си смисъл на „бежанец“ или „нелегално пребиваващ чужденец“, а се употребяваше най-вече в експертни кръгове. В България бежанците и търсещите убежище бяха наричани или „бежанци“, или неправилно „нелегални имигранти“, или още по-неправилно – „нелегални емигранти“. Имигрантите са чужденци, които се заселват в една държава не защото бягат, а по други причини, а емигрантите са представители на местното население, които напускат страната си, за да се заселят другаде.

Промяната на значението на думата „мигрант“ в публичния език настъпи в контекста на т.нар. криза с търсещите убежище през 2015 г. Мнозинството от тях бягаха от Сирия заради кървавите конфликти в тази страна, имаше и бягащи от Афганистан, както и от други страни.

Първоначално не се говореше за мигрантска криза, а за „бежанска вълна“, „бежанска криза“, „наплив на бежанци“, „бежанско бреме“. От онзи период е и известният лозунг Refugees welcome („Добре дошли, бежанци“). Постепенно думата „бежанци“ започна да се измества от „мигранти“, а кризата от бежанска стана „мигрантска криза“.

Роля за тази промяна изиграха не само някои европейски политици и гласове, критично настроени към търсещите убежище, а и политиката в САЩ и американски медии като Reuters, пишещи за Европа, чиито новини масово се превеждат от българските медии. Промяната всъщност съвпадна с политическия възход на Доналд Тръмп, който спечели изборите за президент на САЩ в края на 2016 г. Неговата реторика се характеризира с ксенофобски патос, а едно от основните му предизборни обещания, което той отчасти изпълни, беше изграждането на стена по границата с Мексико.

„Мигранти“ от Близкия изток и Африка, но „украински бежанци“

Замяната на определенията „бежанци“ и „търсещи убежище“ с „мигранти“ на пръв поглед е неутрална, каквото е и самото понятие. Обаче тази неутралност се оказва привидна. Когато говорим за бежанци, е ясно, че имаме предвид хора, които бягат от нещо. По същия начин търсещите убежище са загубени без това убежище.

Думата „мигранти“ обаче няма такива конотации – човек може да мигрира по всякакви причини. С употребата ѝ по адрес на хора, които бягат от война, конфликти или преследване, се създава впечатлението, че те всъщност нямат основателна причина да бягат. Така се налива масло в ксенофобския дискурс, че тези хора нахлуват неканени в европейските страни, за да затрудняват социалните им системи и да бъдат заплаха за местното население.

В определянето на бежанците като „мигранти“ има и скрит расизъм. В този си нов смисъл думата „мигранти“ се асоциира предимно с бежанци от Близкия изток и Африка, повечето от които са с цвят на кожата, различен от бял. Много от тях идват от страни, в които ислямът е доминиращата религия. Накратко, те се отличават от местното европейско население по външен вид и по култура.

Замисляли ли сте се защо украинските бежанци са наричани именно бежанци, а не „украински мигранти“? Със самия израз се предпоставя, че те имат основателна причина да избягат от страната си и заслужават да им се даде убежище. За разлика от бежанците от Близкия изток и Африка, повечето украинци са със светъл цвят на кожата. Преобладаващата религия в страната е християнството. Те са близки до европейците както по външен вид, така и по култура.

Езикът, който неусетно дехуманизира

Важно е как използваме думите, защото чрез тях възприемаме света. Австрийският философ Лудвиг Витгенщайн казва, че границите на езика ни означават границите на света ни. Ако възприемаме бягащите от преследване, войни и конфликти като „мигранти“, които влизат в страната „незаконно“, е малко вероятно да им дадем убежище и да ги приемем в обществото си. Наричайки ги по този начин, ние предпоставяме, че те не са толкова ценни като хора, колкото сме ние, и ни е безразлично дали ще оцелеят.

Това е форма на дехуманизация. Журналистката Татяна Ваксберг определя дехуманизацията като „представянето на група хора не като сбор от индивиди, а като аморфна маса, несъвместима с обичайните човешки черти и неспособна на човешки чувства“. Тя предупреждава, че дехуманизацията е последният етап преди физическата разправа с тази група. Спрямо търсещите убежище в България от Близкия изток физическата саморазправа е разпространена практика – като се почне от отношението на границата, където много от тях са бити, ограбвани и връщани насила в Турция от граничари.

Тук трябва да се отбележи, че България е външна граница на ЕС и иска да бъде пълноправен член на Шенгенското пространство, а ЕС трудно може да приеме всички, които искат да се спасят в него. Затова поставя условие пред България да ограничи „мигрантския натиск“. Това обяснява както преминаването към привидно неутралния дискурс за „мигрантите“, така и насилието по границите ни, масовите откази за предоставяне на статут, нехуманното отношение към бежанци, затворени в центрове като този в Бусманци.

Тъй като обаче става дума за хора, ограничаването на достъпа им до убежище следва да е свързано с осъзнаване на моралната цена, която се плаща. Затова говоренето за бежанците и търсещите убежище като за „мигранти“ е опасно – то не само е неграмотно от академична гледна точка, а и приспива моралните ни сетива.

„Между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията“. Защо България иска да експулсира саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/mezhdu-chuka-na-koruptsiyata-i-nakovalnyata-na-byurokratsiyata/

„Между чука на корупцията и наковалнята на бюрокрацията“. Защо България иска да експулсира саудитския дисидент Абдулрахман ал-Халиди

Той е 30-годишен баща на две деца, който иска да осигури приличен живот на семейството си и лечение на ослепяващия си син, да учи готварство и да рисува. Вместо това повече от две години е затворен в центъра за задържане в Бусманци (с официалното име Специален дом за временно настаняване на чужденци). От 7 февруари има издадена заповед за депортирането му в Саудитска Арабия, където най-малкото, което го заплашва, е затвор. А може и да го сполети съдбата на друг саудитски дисидент – Джамал Хашоги, който беше убит.

Отказът на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) да предостави убежище на Ал-Халиди е споменат в годишния доклад на Държавния департамент на САЩ за човешките права в Саудитска Арабия през 2022 г.

Принудителното задържане на Абдулрахман ал-Халиди за толкова дълъг период е в нарушение не само на ратифицирани от България международни документи, между които Женевската конвенция за статута на бежанците и Европейската конвенция за правата на човека, а дори и на българския Закон за убежището и бежанците, по силата на който търсещите закрила може да бъдат настанени в център от затворен тип „за възможно най-кратък срок“. В края на 2009 г. Съдът на ЕС в Люксембург постановява максималният срок за принудително задържане на бежанци да е 18 месеца. Повод за решението е друг случай на задържан с години чужденец в България – Саид Кадзоев.

С призив да се спре депортирането на Абдулрахман ал-Халиди излязоха множество личности и организации, между които Българският хелзинкски комитет, правозащитната организации „Хюман Райтс Уоч“ и „Амнести Интернешънъл“, Комисията за международни отношения на Сената на САЩ, специалният докладчик за защитниците на човешки права на ООН, генералният секретар на Световната организация против изтезанията и др. На 7 март в София се проведе демонстрация в негова подкрепа.

„Тоест“ разполага с решението на ДАБ за отказ за предоставяне на закрила на Ал-Халиди и може да потвърди, че в него действително пише това, което