Tag Archives: общество

Територия на връзките. Кой е босът – и кой умира прав

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/teritoriya-na-vruzkite/

Как така бизнесмен като Пламен Бобоков, който с няколко SMS-а може да „задвижи“ премиер и президент да му свършат работа, се оказа клиент на прокуратурата? Вероятна хипотеза е, че падна жертва на съперничеството между двамата, тъй като е по-близо до държавния глава. Българската прокуратура ще трябва да се потруди по уплътняване на обвиненията. Засега се оказва източник на толкова много първи новини в емисии, че Васил Божков ще трябва да представи нещо по-интересно от досегашното „Българско лято“, за да я конкурира.

Вероятността управляващите да преследват бизнесмени, финансиращи техни политически противници, е плашеща. Но нека си спомним онези фрази от записа с гласа, досущ като на Бойко Борисов. „Корнела и Радев са големи сладури… Навсякъде приказват, че ти си им основният гръб. Не е приятно.“ „Ти“ евентуално е председателят на Контролния съвет на „Лукойл“ Валентин Златев.

Жанрът „SMS-и“ vs. жанра „Записи“

Засега жанрът „SMS-и“ води пред жанра „Записи“. Защото записите-с-глас-като-на-Борисов не изненадват никого. Дирижира медии – наясно сме. Унижава съпартийци – известно е. С президента са политически съперници – ама разбира се. Вулгарен е – някой съмнявал ли се е? Егото му е голямо – това новина ли е!

Какво обаче да си мислим за премиера на България, когато един от бизнесмените с репутация и особено голям бизнес се обръща към него с „бос“? В разкритите пред bTV тази седмица SMS-и от Пламен Бобоков същият пише на Борисов: „Добро утро, бос! Задава се голям проблем с Либия! Моля те да се видим за 10 мин и ти ще си прецениш!“

От обясненията на Бобоков се разбра, че Борисов си е преценил: обадил се на премиера Файез Сарадж, последвали са и срещи на външната министърка Екатерина Захариева с либийския ѝ колега. Въпреки това разследването за ябълката на раздора – танкера „Бадр“, бе удължено за пети път тази пролет, плавателният съд така и не е върнат на Либия, а досега собствеността му се е сменила поне три пъти.

Излиза, че няма как да развиваш голям бизнес в България, ако нямаш телефонния номер на Бойко Борисов. Но не само неговия. В телефона на Бобоков се оказа и номерът на президентски съветник, и на президента, че и на съпругата на президента. (За вицепремиера и министър на отбраната Красимир Каракачанов се подразбира, защото му е съгражданин от Русе, кум и кръстник на децата му.) Президентът Радев призова прокуратурата да публикува незабавно цялата му чат кореспонденция с Бобоков, тъй като селекцията на обвинението „създава внушения за нещо скрито и нередно“.

Извън опитите да лобира за прокурор, да уреди помилване или българско гражданство, воден от „граждански дълг“ да помага на „стойностни хора“, една основна тема обвързва SMS-ите на Бобоков и до премиер, и до президент – Либия, или по-скоро либийският петрол.

Либийската връзка

Независимо от твърденията на бизнесмена колко добри са отношенията между България и Либия, нещата не стоят точно така. Не само заради делото срещу българските медици в Либия, при което те прекараха повече от 8 години в либийски затвори, обвинени в заговор срещу джамахирията и умишлено заразяване със СПИН на над 400 либийски деца. От времената на социализма между двете държави остават достатъчно неуредени въпроси и проблемът с „Бадр“ е още едно доказателство.

Случаят е достатъчно сложен, но… мирише на петрол. Либия дължи на българската фирма „Булгаргеомин“ милиони заради търговски отношения, възникнали през 80-те години на миналия век покрай две 25-годишни концесии за добив на петрол. Българската държава е инвестирала близо 200 млн. долара, но в крайна сметка не е получила гарантираните по договор 15% от добития нефт. Работата е замразена през 1993 г. Днес „Булгаргеомин“ е вече приватизирана (в орбитата на „Титан“), но дълговете остават – и стават основание за задържането на „Бадр“ в бургаското пристанище.

Правата за концесиите пък се местеха от „Булгаргеомин“ към „Проучване и добив на нефт и газ“ (днес в състава на „Химимпорт“). Най-накрая изтекоха през 2005 г., а българската държава проигра и възможностите да ги продаде. Но през 2011 г. премиерът Бойко Борисов изведнъж обяви, че България ще поиска възстановяване на изгубените концесии за добив на нефт – или получаване на съответните компенсации, „след като се стабилизира положението в джамахирията“. Материалният интерес на България в концесиите се оценяваше преди години на близо 600 млн. долара. Евентуално развитие на сагата с концесиите днес би означавало вече не държавата България да е страна, а частни инвеститори.

От 2011 г. насам обаче Либия е дестабилизирана от гражданска война и засега не е ясно кога окончателно ще приключи конфликтът, в който се включиха и руските наемници от „Вагнер“, и турски сили, изпратени от президента Ердоган. „Вагнеровците“ се бият на страната на ген. Халифа Хафтар, Анкара подкрепя т.нар. правителство на националното съгласие на Сарадж, което е и международно признато. Продължаващият конфликт обаче влияе върху най-важния източник на приходи – добива и износа на нефт, въпреки усилията на шефа на Националната петролна компания Мустафа Санала, известен като един от най-влиятелните хора в Либия. В доклад от февруари 2019 г. на Оксфордския институт за енергийни изследвания е отчетена неговата значимост, но авторите също така отбелязват, че това е и уязвимост за нефтения и газов сектор на Либия – фактът, че възстановяването му трябваше да зависи толкова много от един човек.

Накратко, стабилност в Либия би означавало петрол и приходи за инвеститори. Стабилност обаче скоро няма да има, но в мътни води се лови най-много риба. „Какво ще изгубите Вие?“, запитаха по bTV Бобоков по повод развитието на случая с „Бадр“ и опитите му да повлияе в името на добрите междудържавни отношения (по неговите думи). „Губя възможности“, отговори предприемачът, без да поясни какви. Можем да направим предположения единствено от изречението в SMS-а му: „Либия има 100 пъти по-голям потенциал от Азербайджан (голям износител на нефт и газ – б.р.) например!“

Петролът е необходим за бизнеса на Бобокови, тръгнал от малка държавна рафинерия в Русе, произвеждаща масла. Затова и Пламен Бобоков влага усилия да се сдобие с решение на ВАС още преди публикуването му, да повлияе на развитието на случая с танкера „Бадр“, да пита дали ще се уреди въпросът с българския паспорт за либиец – и изобщо да стане разпознаваема за Триполи фигура. Освен това братя Бобокови имат и други инвестиции в Северна Африка.

Какво прави президентът

А SMS-ите, публикувани от прокуратурата, добавиха нов опозиционен щрих в говоренето на президента. Този път заради сблъсък с БНТ.

Според Президентството в новинарски емисии „По света и у нас“ не е представена пълната позиция на институцията, а само част от нея, при това интерпретирана „манипулативно и с внушения“. Поводът е разпространената на 30 юни от прокуратурата нова серия SMS-и, в които се коментира помилване на затворника Петър Ненов. От „Дондуков“ 2 са възмутени, че БНТ спестила информацията, че „в президентската институция няма и не се е провеждала процедура за помилване на лицето Петър Ненов“. От БНТ отговориха, че имат свободата да избират реда и начина на представяне на новините, водени „единствено от професионалните си критерии“.

Така Румен Радев, който преди две години призова за „повече светлина“ заради тъмното в държавата, консолидира опозиционното говорене. По отношение на кризата от COVID-19 влиза в обувките на БСП, определяйки мерките като неадекватни; по отношение на прокуратурата – че политическото ѝ заиграване е несъвместимо с демокрацията, президентът е досущ като „Демократична България“; критиките му към авторитарния и диктаторски стил на Борисов напомнят тези на Слави Трифонов. Това прави ли го говорител на опозицията, част от която няма парламентарно представителство, а тази, която има, е заета предимно със себе си? Да не забравяме, че както на партиите им предстоят парламентарни избори идната пролет, избори очакват най-вероятно и Радев – идната есен. Резултатът на първите ще предопредели до голяма степен и този на вторите. Въпросът за финансирането на предстоящите политически кампании е от съществено значение.

А обещани срещи като тази с президента на Либерия – бившия професионален футболист Джордж Уеа, няма да помогнат за рейтинг. Може би за финансиране… Един от SMS-ите, изпратени от Бобоков на Prezident – Rumen Radev, гласи: „Привет от Монровия! Сенатът гласува вчера нашата концесия и Приста Порт е вече официален концесионер на пристанище Бюкянън в следващите 25 години! Президент Джордж Уеа много би се радвал да се види и запознае с теб! Ето защо е необходимо и сериозно назначаване на посланик в Нигерия с акредитация в Либерия!“

Бягане с препятствия

Според условията на концесията основният ѝ приоритет е износът на желязо – заради бизнеса в Либерия на най-големия в света производител ArcelorMittal. Освен това правителството получава приходи от 0,25 долара за метричен тон товари и корпоративни данъци за около 145 млн. долара. „Приста Порт Бюканън“ се ангажира да разкрие и 1000 работни места.

Писмо на евродепутатката от БСП Цветелина Пенкова от февруари т.г. обаче разкрива, че са възникнали препятствия при изпълнението на концесионния договор. (Пенкова е най-младият евродепутат на левицата, представител на клуб „Милениум“.) Тя пише до ръководителката на делегацията на ЕС в Либерия Елен Каве за „некоректно и противозаконно третиране“ на европейски инвеститор от либерийските власти и администрация. Според българската евродепутатка, въпреки одобрения концесионен договор, администрацията все още не е предоставила на „Приста Порт Бюканън“ правото да упражнява функциите си на концесионер и да изпълнява инвестиционния проект. „Приста“ има основателни опасения и доказателства, че служители от администрацията на Либерия са замесени в опит да отменят законно проведената процедура, се посочва в писмото.

През декември 2019 г. и Чери Блеър, съпругата на бившия британски премиер Тони Блеър, която представлява законните интереси на „Приста Порт“ според информация в либерийска медия, призова президента Уеа за намеса „поради очевиден застой в Камарата на представителите“. Изглежда, че застоят продължава – поради заплахите на ArcelorMittal, че ще ограничи инвестиционните си намерения в Либерия, тъй като има съмнения, че сделката за „Приста Порт“ е нарушила негови концесионни права на пристанище „Бюканън“.

„Вие наистина ли сте толкова наивен, за да си мислите, че нещата [в България] се случват „по закон“? Чували ли сте, че стават с връзки“, запита Пламен Бобоков водещия на сутрешния блок на bTV Антон Хекимян. А как стават в Либерия – по закон или с връзки? Защото ако са ги направили по закон, излиза, че са големи наивници – макар Либерия да не е България.

„Направо ми е страшно да си помисля какво изпитва обикновеният гражданин в България. Ако нямаш на кого да се обадиш и кой да те препоръча – умираш прав“, каза още Бобоков. Така си е. Босът не вдига на всеки.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Пламен Бобоков в „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тодор Тодоров: „Проектът за АЕЦ „Белене“ няма за цел да се построи централата, а да се източва бюджетът“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/todor-todorov-interview-belene/

Тодор Тодоров е енергиен експерт към екологичното сдружение „За Земята“ и член на Националния експертен съвет по изменение на климата към Министерство на околната среда и водите от 2014 г. Венелина Попова разговаря с него за възобновяването на проекта за АЕЦ „Белене“ и за съпътстващите лъжи, заблуди и манипулации.


Как изглежда днес проектът за АЕЦ „Белене“ в светлината на промененото отношение към ядрената енергетика, на динамичното развитие на енергийния пазар и новите технологии, и на цената, която ще трябва да платят няколко поколения българи за тази централа?

Този проект е морално остарял още преди да бъде реализиран. Според мен през цялото време целта е била не да бъде построена централата, а да бъде източван бюджетът чрез анекси, допълнителни споразумения, договори за консултантски услуги, избор на площадка и пр. Сега, в новата обстановка, свързана с политиката за децентрализация на производството на енергия и със създаването на повече независими потребители и енергийни общности, енергийните мастодонти стават безсмислени. Затова проектът за АЕЦ „Белене“ няма шансове. Новата ядрена централа няма как да бъде конкурентна на либерализирания пазар. Винаги ще се намира по-евтина енергия от тази, която тя би произвела. Към днешна дата според Доклада на банка HSBC цената за построяването ѝ е 10 млрд. евро. Трябва да се добавят и доста други разходи, като тези за хранилище за високорадиоактивните отпадъци.

Как ще коментирате това, че през 2019 г. енергийната министърка Теменужка Петкова обяви пред Европейската комисия, че държавата ще е мажоритарен участник в проекта, а същевременно нас ни заблуждават, че освен с досегашните активи като площадката и реакторите, няма да дадем нито лев повече за проекта?

Аз не знам какви ангажименти е поемала министър Петкова по този проект, но покрай него се казаха изключително много лъжи. Укриваната информация сега научихме покрай писмо на адв. Албена Белянова до ЕК и отговора, който тя получи. От него се разбира, че Комисията е писала на г-жа Петкова през 2019 г. и е обяснила много ясно, че става дума за нов проект, затова процедурите – и за ОВОС, и за лиценза, който трябва да се издаде от Агенцията за ядрено регулиране, – трябва да започнат отново. Но тази информация е била укрита от министър Петкова. А от 2019 г. досега тя продължава да твърди, че ние имаме лицензи, че те са работещи, че докладът от 2007 г. по ОВОС е актуален и пр.

Заблуда е също така, че е създаден консорциум между руската „Росатом“, френската „Фраматом“ и „Дженерал Електрик“ от САЩ. Всъщност има само един меморандум, който няма никаква правна тежест и не обвързва никого. От него става ясно, че френската и американската компания са готови да продадат своята продукция. Но те не са заявили желание да инвестират в проекта, защото са компании производители, а не са инвеститори. Въпросът е, че това беше отново прочетено пропагандно и преиначено по много примитивен начин. Както и лъжата, че всички документи са изрядни и че проектът може да стартира, когато се намери инвеститор. Това пък е заблуда към евентуалния инвеститор, която сега беше разбулена с писмото на ЕК до адвокат Белянова.

За мен всичките тези лъжи, заблуди и преиначавания потвърждават, че целта е да продължи източването на пари по този проект, по който може да се напише учебник по корупция. Включително с участието на министър Петкова, която през 2012 г. като шеф на Агенцията за държавна финансова инспекция установи огромни злоупотреби по проекта – под доклада от проверката стои нейният подпис. През същата година премиерът Борисов пък нарече площадката за бъдещата централа „корупционен гьол“.

ЕК напомня, че при участието на трети страни, които не са членове на ЕС в ядрени проекти, те подлежат на разглеждане в отделна процедура и договорите с тях трябва да бъдат изпратени за преглед от Комисията. Това означава, че дори Южна Корея и Китай да не участват в реализацията на проекта, той би трябвало да мине през тази процедура заради „Росатом“, който към този момент се явява основен инвеститор, нали така?

Разбира се, но това не е голям проблем. Защото ако проектът беше икономически обоснован и доказваше, че е решаващ за енергийната сигурност на страната, щеше да мине през ЕК, както стана с проекта за АЕЦ „Пакш“ 2 в Унгария. Той е със заем от Русия, но беше защитен, защото в него нямаше лъжи в андрешковски стил. Проблемът не е може ли и как може да мине през ЕК. И американска турбина може да се сложи на руски реактор, но това ще оскъпи изключително много изпълнението на проекта и не е ясно дали руснаците ще бъдат готови да загубят 1 млрд. евро, който ще отиде в американската „Дженерал Електрик“. Това ще изисква да се преработи и целият проект, което ще отнеме години.

През последното десетилетие има нарастване с над 50% на БВП на глава от населението и в същото време намаляване на консумацията на електроенергия. Това е нормално и е резултат от мерките за енергийната ефективност и от намаляването на населението. В същото време във всички доклади и анализи още четем колко е необходима АЕЦ „Белене“, и се залагат едни измислени критерии за голям недостиг на енергия, като например, че ще караме един милион електромобили.

Но при положение че нашата електроенергийна система е свързана с европейската, а енергийният ни пазар е интегриран с този в Европа, прогнозите за дефицит на електроенергия и за високата цена, на която ще я купуваме, не са ли фалшиви?

Точно така. Понеже не могат да обосноват АЕЦ „Белене“ като проект, необходим за потреблението в България, защото то е много ниско и продължава да пада, следващата теза е, че централата ще произвежда за износ. Но никъде в стратегиите на съседните страни не е записано, че очакват електричество от АЕЦ „Белене“. Трябва да гледаме още по-напред, защото всичките тези процедури, за които говорим, ще отнемат още години. И няма никакъв смисъл да се инвестират 10 и повече милиарда евро в тези морално остарели реактори, без възможности за реализация на продукцията.

Освен че реакторите отдавна са морално остарели, не е ли необходимо – ако все пак започне изграждането на централата – да се препотвърди и тяхната надеждност, както и да се ревизира целият технически проект? Според министър Петкова той е издържал стрес тестове като във Фукушима, извършени при проверка през 2011 г. Но оттогава досега са минали почти 10 години, това е страшно много време.

Да, но е много важно да се добави, че и самата площадка също е компрометирана, а премиерът я нарече „корупционен гьол“. Водата в гьола измества самата възглавница, върху която трябва да легнат реакторите, тоест там също ще е необходима много сериозна преработка, за да може да се възстанови балансът, предвиден при строежа ѝ. Сеизмичността на региона и допълнителните изисквания за безопасност след Фукушима също поставят под въпрос реализацията на проекта. За мен всички са наясно, че това е невъзможно, но целта е да продължи да се източва бюджетът. Досега съм подавал два пъти заявления по ЗДОИ до НЕК за искане на информация колко струва поддържането на площадката след затварянето на проекта през 2012 г., но така и не ми отговориха, защото били търговско дружество. Обаче същото това търговско дружество взе от бюджета над 1 млрд. лв., за да плати на руснаците реакторите по арбитражното дело.

В интервю за БНТ Богомил Манчев заяви, че отработеното ядрено гориво от АЕЦ „Белене“ ще остане в България в следващите 100 години, но в сигурни контейнери. Това може би трябва да звучи успокоително за публиката?

Няма такива сигурни контейнери, необходимо е хранилище за високорадиоактивни отпадъци, които допреди 5 години се изпращаха от АЕЦ „Козлодуй“ в „Маяк“ (най-големия комплекс за складиране на ядрени отпадъци от цяла Западна Европа) в южната част на Урал. Но руснаците вдигнаха цените неимоверно и износът на отработеното ядрено гориво стана невъзможен. Сега то остава на площадката на централата в Козлодуй. Но това е временно съхранение.

Лъжите на Богомил Манчев са разбираеми, за разлика от тези на правителството и на министъра на енергетиката. Защото това е неговият бизнес, той е основният замесен в схемите с консултантските договори, в нарушението на обществените поръчки и пр. – и аз разбирам това. Но ядрените държави трябва да съхраняват на своя територия високорадиоактивните отпадъци, за което се изисква специална технология. Как си представяте контейнери, които стоят на брега на Дунава? В момента имаме изградено хранилище за ниско- и среднорадиоактивни отпадъци в Козлодуй. Но проблемът с високорадиоактивните отпадъци и отработеното ядрено гориво не е решен нито за АЕЦ „Козлодуй“, нито за бъдеща централа в Белене.

Жив ли е още митът, че ядрените държави са защитени от въздушни удари по време на военни действия?

Последната държава, за която се сещам, е Украйна, в която се водиха доста сериозни военни действия, използва се и артилерия, и бомбардировачи. Затова не знам колко могат да бъдат защитени ядрените централи. Но има и икономическа логика да не се строят нови ядрени централи. При това бурно развитие на ВЕИ технологиите те поевтиняха и вече са достъпни за отделните домакинства. Като прибавим и санирането на жилищата, това намалява с над 40% разхода на електроенергия. Индустриалните предприятия също преминаха на газ, наложи им го пазарът, иначе не биха могли да издържат на конкуренцията. Тогава какви са тези ядрени блокове от по 1000 и 2000 мегавата и за кого ще ги строим?

Какво от истината за този проект остава все още тайна за българското общество и коя е най-голямата заблуда за АЕЦ „Белене“?

Най-голямата заблуда е, че ядрената енергия е чиста, евтина и безопасна – огромна заблуда! Освен това този проект е икономически несъстоятелен. Дори в платения от правителството доклад на БАН, в който имаше над 60 сценария, в повечето строежът на новата ядрена централа беше неизгоден. Да не говорим за Бялата книга на БАН от 1990 г.

Предполагам, че около проекта има и тайни, но аз нямам достъп до документите. Един от тези документи е прословутият Анекс 12, който беше подписан от Красимир Първанов като шеф на НЕК през 2011 г., въз основа на който международният арбитражен съд осъди НЕК да плати над 1 млрд. лв. на „Атомстройекспорт“. Тогава министър на енергетиката беше Трайчо Трайков. Той уволни шефа на НЕК, а премиерът уволни министъра и си взе същия този Красимир Първанов за зам.-министър на енергетиката в третото си правителство. Въпросният зам.-министър подаде оставка през 2019 г. около скандалите с „Апартаментгейт“ заради закупен апартамент на ниска цена, но ощетяването на държавата с над 1 млрд. лв. остана без последици за него. Това е един от многото абсурди и „тайни“ на проекта.

Последно: ще плати ли Борисов политическа цена за това, че пренебрегна геополитическите интереси на евро-атлантическите ни партньори с реанимирането на проекта за АЕЦ „Белене“ и участието ни в „Турски поток“?

Според мен не, защото голяма част от медиите у нас са политически зависими и представят пред обществото една фалшива картина, че това са изгодни проекти за България, че „Турски поток“ е „Балкански поток“ и как чрез него ще се постигне диверсификация на доставките на газ – което не е вярно, защото ще продължава да се получава газ от Русия по същия начин. Обществото все още не е достатъчно информирано и няма как да се информира, след като огромна част от медиите надуват фанфари, включително сега покрай тези лъжи за писмото на ЕК и твърденията на министър Петкова, че имало консорциум и обектът бил с пълен набор от документи, лицензи и т.н. И в този случай огромна част от интервютата с медиите бяха с хора, които твърдяха, че е точно така и да, Великите сили ще ни построят централата.

Мисля, че и Вашингтон, и Брюксел имат достатъчно информация, но едва ли „ще мине метър“ заиграването на Борисов с Русия.

Те имат информация, но не мисля, че стилът на работа на ЕС или на Щатите е такъв, че да се намесят грубо и да ни поставят някой честен и свестен човек начело на държавата. Това е решение на българите – тоест, ако ние приемаме тази огромна корупция и се възхищаваме на опростачването на всичките тези процеси с лъжи на примитивно ниво, пак ще си изберем същите хора. Пак казвам – по причина, че другата информация я няма или е по-трудносмилаема. Защото е по-лесно да кажеш например – ето, руснаци, французи и американци ще ни построят централата, а пък Китай ще плати – отколкото да приемеш реалността, че централа в Белене не трябва да се строи, а площадката трябва да се използва за индустриална зона и да започне да носи пари, а не разходи на бюджета. Това ще бъде чудесна възможност за развитие на бизнес в един от най-бедните региони на Европа.

Заглавна снимка: Затворен блок на АЕЦ „Козлодуй“, 2009 г. © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Образование за хората. Книга като разговор

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/obrazovanie-za-horata/

Какво образование има смисъл за една човешка личност? Ако един град може да се прекрои според човешката мяра, така че да е за хората (по Ян Геел), възможно ли е и образованието да стане за хората? Какво пропускаме, когато мислим образованието единствено спрямо количествени резултати, рейтинги, успеваемост, реализация на пазара на труда?

Неотдавнашното предложение за реформа на висшето образование у нас едва ли идва като отговор на такива въпроси. То целѝ по-скоро икономическа ефективност – например бакалаврите да завършват за три години вместо за четири, защото „в Европа е така“. Това означава повече учебен материал да се обхване за по-малко време, след което младите хора да се гмурнат в професионалния живот. От който да не подадат глава повече от 40 години. Означава, че на преподавателите за пореден път ще се наложи да пренастройват и „оптимизират“ работата си, все едно са в производствен цех, а не в университет.

Да, на много места „в Европа е така“, но какъв е смисълът? Изобщо какъв е смисълът на образованието? В месомелачката на съвременния свят като че няма място за подобни въпроси. Именно те обаче са в основата на книгата на Харалд Леш и Урсула Форстнер Wie Bildung gelingt: Ein Gespräch („Как образованието сполучва. Един разговор“), която излезе тази година в Германия.

Книгата на Леш и Форстнер прилича повече на разговор, отколкото на книга. Тя се състои от няколко диалога, вплетени един в друг. В пролога и епилога разговарят двамата автори. Същинската част се състои от диалози между Леш и философа Вилхелм Фозенкул, както и между Форстнер и математика Алфред Норт Уайтхед. „Дребна“ подробност е, че Уайтхед е… починал през 1947 г.

Преди да преминем към съдържанието на разговорите, редно е да хвърлим светлина върху говорещите.

Харалд Леш е професор по астрофизика в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“, както и професор по философия на природата във Висшето училище по философия в същия град. В Германия той става телевизионна звезда, след като започва да води предавания на научни теми по телевизия ZDF, която продуцира и неговия канал в YouTube. Леш се изказва не само по научни теми, а взема отношение и по различни политически и социални проблеми. Има остри критични позиции за съвременното немско училищно образование и смята, че домашните (по начина, по който обикновено се дават) повече нанасят вреда върху учениците, отколкото им помагат.

Урсула Форстнер е следвала математика и география. Упражнявала е „неинтелектуалски“ професии 13 години, след което е направила пауза, по време на която осъзнала, че иска да учи философия. Във Висшето училище по философия в Мюнхен се запознава с трудовете на Алфред Уайтхед и попада на Харалд Леш, с когото има и други съвместни публикации освен тази книга. Като че Форстнер пребивава в сянката на Леш – в интернет може да се види само една нейна снимка, а почти всяка информация за нея е свързана и с популярния астрофизик. На корицата на „Как образованието сполучва“ впрочем е само снимката на Леш, което е леко тъжно с оглед на обстоятелството, че Форстнер дотолкова добре познава творчеството на Уайтхед, че успява да реконструира диалози с него, в които той се превръща в жив, емпатичен, пълнокръвен участник. Докато на Леш му е по-лесно – той разговаря с жив философ.

Вилхелм Фозенкул е професор по философия в Мюнхенския университет „Лудвиг-Максимилиан“. Работил е върху хабилитационния си труд в „Кеймбридж“. Специалист е по етика и теория на действието, както и по философските учения на Уилям Окам, Имануел Кант и Лудвиг Витгенщайн. Смята, че за философията е възможно да се говори и популярно – за широката публика. Участва в множество предавания по радиото и телевизията, нерядко заедно с Харалд Леш.

Алфред Норт Уайтхед е роден през 1861 г. в Южна Англия. Следвал е математика в „Кеймбридж“, където след завършването си е преподавал 26 години, а после се мести в Лондон и получава преподавателско място там. Освен че преподава математика, пише трудове по философия на природата. Има и произведения, посветени на образованието. Бил е професор и в „Харвард“. Уайтхед някак остава в сянката на по-известните си съвременници Лудвиг Витгенщайн и Бъртранд Ръсел. Най-известното от него е афоризмът му, че европейската философска традиция се състои от бележки под линия върху Платон. А книгата на Леш и Форстнер е „бележки под линия“ върху тезите и размишленията на Уайтхед за образованието, които той така и не е превърнал в цялостна теория.

Живо знание за живи хора

Като споменахме Платон, неговото творчество се състои от диалози, защото според древногръцкия философ диалогът може да се използва като метод за стигане до истината. В този смисъл диалогичната структура на „Как образованието сполучва“ е намигване към Платон. Ала за разлика от платоническите диалози, участниците в книгата са равностойни съмишленици, а не се делят на умни и не-толкова-умни, които биват довеждани от умните до разбирането. Те разговарят на понятен език, на моменти направо хъшлашки. Закачат се добронамерено – само за да могат да се разберат в следващия момент по-добре: „Уайтхед изобщо не знае какво е образование“, „Фозенкул и Леш не знаят какво е знание“.

Този привидно несериозен стил е свързан с разбирането на участниците в разговора за това какво би трябвало да бъде образованието. Според тях то не бива да е преподаване на мъртво знание. Кое знание е мъртво? Онова, което няма връзка с живота на учещите. Връзката с живота се схваща обаче много по-различно, отколкото в съвременните представи за прагматично образование, гарантиращо професионална реализация. Живото знание, напротив, е онова, което докосва учениците, което има смисъл в техния жизнен опит. Дори един мъртъв език като латинския би могъл да се превърне в живо знание, ако на изучаващите го се покаже, че в него се съдържат логически структури, с помощта на каквито те подреждат мислите си. Историята е живо знание тогава, когато ни помага да проумеем по-добре настоящето си и мястото си в света. А зубренето на дати с цел те да бъдат възпроизведени на изпита е тъкмо обратното на живо знание.

През тази призма се разглежда и обучението по математика, която повечето ученици мразят, защото я смятат за абстрактна и непотребна. От тях се иска да учат формули и да решават сложни задачи, а резултатът е, че така и не научават за какво е нужна математиката в живота им. Училището произвежда хора, които не са в състояние да сметнат на колко се равнява промоцията от 10% в магазина. И които се подвеждат по рекламата, че една храна е по-евтина, без да забележат, че грамажът ѝ е намален и тя всъщност е поскъпнала. Ако обучението по математика не развива чувствителност към количествените измерения в живота и света, каква е ползата от него?

Затова според дискутиращите за училищното образование би трябвало да важи принципът „по-малкото е повече“. Тоест да се учи само нужното, но пък с разбиране и из основи. И без бързане – човешкият живот става все по-дълъг, работоспособната възраст се увеличава непрекъснато, няма закъде да се бърза. Разбира се, ако искаме образованието да създава личности, а не „тухли в стената“ (по „Пинк Флойд“).

Естественият ритъм на ученето

Следвайки концепциите за образованието на Уайтхед, авторите обръщат внимание и на ритъма на учене – нещо, което също има отношение към живото знание. Защото живото знание е знание за живи хора. Живият човек учи в ритъм, различен от тактовата честота на една машина. И не учи от простото към сложното, както сме свикнали да мислим, а в определени цикли – нещо, което може да се забележи в начина, по който малките деца научават майчиния си език. Първа в цикъла е „романтичната фаза“ – нещо привлича вниманието, става интересно, човек събира впечатления и факти. Във втората фаза човек прецизира и задълбочава възприетото, придава му структурирана форма. В третата вече обобщава наученото и е в състояние да го използва свободно.

За различните учебни предмети тези цикли протичат различно. За дискутиращите е пагубно, че в училище основно внимание се отделя на фазата на прецизиране, която се случва едновременно по всички дисциплини. Вместо да се наблегне на ученето на чужди езици докъм 15-годишна възраст, докогато природните науки да са в „романтичната“ фаза на откритията и експериментите, а чак след това да се обърне по-сериозно внимание на формулите и теориите.

Образование и свобода

Въпреки че образованието се смята за дисциплинираща институция, за участниците в разговора то си струва тогава, когато учениците участват в него толкова свободно, колкото е възможно (с уточнението, че няма как да има училище съвсем без никаква принуда). По-добре се учи, когато има интерес и мотивация, отколкото насила. А за развиването на интерес е от огромно значение да има учители, които умеят да вдъхновяват. Що се отнася до дисциплината, тя е най-ефективна тогава, когато е самодисциплина – когато ученикът полага усилие да усвои нещо, защото вижда смисъл.

Ако свободата е важна в училище, за дискутиращите тя е още по-важна в университета, който по дефиниция би трябвало да бъде пространство на свобода. Място, в което студентите да не се страхуват да развиват въображението си, да се впускат в интелектуални приключения, да изразяват мнение, да рискуват и дори да грешат. Място, в което смисълът е по-важен от оценките. Ала повечето съвременни университети са твърде далеч от това.

В случай че се питате какво е отношението на четиримата главни герои към изпитите, рейтингите и изобщо към конкуренцията в образованието, както може би се досещате, то не е добро. Защото в момента, в който човек трябва да учи за изпит, въпросът за смисъла остава на заден план. А рейтингите мерят абстрактни постижения, не богатството на личността.

Тъкмо развиването на личността е мисията на образованието, която се защитава в книгата.

Какви са характеристиките на образованата личност?

Тук Харалд Леш дава като пример не някой велик ум, а един никому неизвестен майстор бояджия от родното си село:

„Не се е явявал на матура, но е страстен историк и от дълги години обикаля с жена си света, за да види великите археологически символи на човешката история. Той е образован човек за мен. Мъдър е, защото е дружелюбен, човеколюбив и винаги великодушен, и защото знае просто невероятно много за света и за историята. Това означава, че познава себе си в пространството и времето. […] Той си дава сметка, че битието му тук е чиста случайност. Би могъл да се е родил и другаде на света, в Александрия или Буенос Айрес.“

Какво ни показва примерът с бояджията? Образовани са хората, които се ориентират в света и знаят, че той е шарен и не започва и не свършва с тяхната култура. Образоваността предполага желание за разбиране на другия. А не омраза, конфликти и поставяне на граници. Толкова по-зле за образованието, което не ни учи как е възможно да живеем заедно.

В България подобни идеи за образованието изглеждат странно. Тук сме свикнали постоянно да се съизмерваме със страните, справящи се по-добре от нас, и трудно можем да погледнем отвъд оценките и рейтинга. Училищното образование става все по-патриотично, ако изобщо е възможно да стане по-патриотично, отколкото вече е. Но ето – една от последните новини в това отношение е, че в училище се връща добре познатият от времето на тоталитаризма предмет родинознание за първи и втори клас, който трябва да замести дисциплината околен свят. Познанието за света и мястото на човека в него се ограничава до знание за родината.

Ето защо ще е прекрасно, ако в обозримо бъдеще можем да прочетем „Как образованието сполучва“ на български език. Не че държавните глави „ще се плеснат по челата“ и ще реформират образованието заради тази книга – няма да го направят и в Германия. А за да ни напомня, че светът може да бъде и друг. И че въпреки образователната „месомелачка“, и тук има учители и преподаватели, които вдъхновяват. Че има надежда за смисъла.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българският ХIХ век според хербария. Разговор с проф. Марко Шьолер

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/marco-scholler-interview/

Представете си симпатичния, леко комичен персонаж на смахнатия изследовател, готов да нагази в блато с крокодили или да тръгне под стрели и куршуми само защото е мернал лелеяно стръкче от рядка латинка.

Сега си го представете в България през ХIХ век.

Точно за тези географи, геолози, ловци на растения, орнитолози аптекари, романисти, военни кореспонденти, инженери, медици и туристи пише Марко Шьолер, авторът на This Unknown Land („Тази непозната земя“). Книгата е базирана на стотици пътеписи и лични записки на пътешественици от Западна Европа, посетили България, преди да бъде България. Издадена е за първи път преди седмица от ИК „Жанет 45“ и засега е само на английски език.

Зорница Христова разговаря с автора, който е преподавател по арабистика и ориенталистика в Университета в Мюнстер. 


Ако трябваше да пренапишете книгата си като роман, с какво бихте започнали?

(Смее се.) Сигурно ще започна с австро-унгарския ботаник Виктор фон Янка, ловец на растения. Той е идвал в България два пъти, през 1871 г. и 1872 г., обикалял с месеци от Дунава до Кавала и обратно, през Розовата долина, Пловдив, Пиринско – много неща е видял. При това обикалял сам, за разлика от другите, които ползвали водачи, коне, писма или паспорти, за да ги пускат навсякъде… Не, той вървял пеша – конете му били натоварени с растенията, които събирал по пътя. Част от тези растения отпътували с него за Виена, където 20 години по-късно разцъфтели и хората се стичали в Ботаническата градина да ги видят. Самият Фон Янка обаче пътувал трудно, невинаги намирал къде да спи и понякога просто нощувал под някое дърво. На всеки две-три седмици пишел писмо, в което разказвал за премеждията си.

А Вие защо се интересувате от хора като него? Виждате ли връзка между техния интерес към редките растения и своя интерес към редките птици в науката?

Толкова много хора са идвали тук от Германия, Швейцария и особено от Австрия – като естествениците, да речем. Търсели птици, растения, геоложки образувания и т.н. Поне доколкото знам, тяхната история не е разказана никъде. Обикновено говорят за прочутите пътешественици, като Феликс Каниц…

Вие хич не го обичате.

Да, да… Всеки е свободен сам да си прави изводи, но според мен е надувка, стараел се е да се представя като голям изследовател, едва ли не Христофор Колумб на българските земи… Но това не е вярно, много хора са идвали тук преди него, писали са книги, а той идва късно и нищо не е открил в пълния смисъл на думата, просто е писал повече от всеки друг преди него. От друга страна, той се интересувал от култура и политика и бил на страната на славяните, на българите.

Затова и го помнят тук.

Да, не обичал турците, тъй че много от казаното има политически мотиви. Виктор фон Янка пък въобще не коментира културата на българите или турците, не се интересува от това, споменава го само когато пише например: „А, най-добре е да идете в българско село, все ще намерите кой да ви подслони през нощта, а в турските села няма да ви пуснат, за турците къщата е нещо свещено.“

Ние сме свикнали да гледаме на България от ХIХ век като сцена на политически борби, а не като място, където са цъфтели цветя и са бълбукали топли извори. Този контраст личи най-много в онзи епизод, в който един ловец на растения намира търсеното цвете да расте на планински връх, насред купчина бели кости. Удивително е колко различни неща могат да видят двама души в тази сцена.

Да, наистина. Всъщност тези кости са на връх Шипка. Човекът отива там 15 години след битката и костите още си стоят.

А Вие какво мислите за хората, които в този контекст биха обърнали внимание на растенията?

Мисля, че трябва да видим по-широкия контекст. През ХIХ век германците и англичаните (французите – доста по-рядко) обикалят с тази цел света, ходят в Южна Америка и къде ли не. На Балканите идват късно. Защо Фон Янка идва тук? Защото ботаническото изследване на Османската империя е започнало през 1830 г., но след това поне четири десетилетия никой не идвал насам, повечето ботаници изследвали Анадола, Гърция и т.н. А тук територията била свободна.

Част от стремежа да се запълнят белите петна по картата.

Да, не е било конкретно свързано с България: едни ходели в Северна Африка, други – в Азия…

Това е от гледна точка на учените. Но като че ли има и пътешественици с романтични очаквания за Ориента… Впрочем Вие спорите с идеята на Мария Тодорова, че балканизмът и ориентализмът са две различни неща.

Разбира се, че са различни, но според мен думата „ориентализъм“ е толкова обща, че никаква работа не върши. Естествено, че образът на Ориента ще е един спрямо Балканите и друг спрямо Египет, но пък Египет в очите на Запада ще е различен от Истанбул, Френски Алжир и т.н. Мария Тодорова настоява много на междинния статут на Балканите между Запада и Ориента, обаче в текстовете това не личи. Пътешествениците идват от Европа и виждат тук Ориент. Всички казват това. Разбира се, може да не е вярно – знаем, че България по онова време е била доста християнска… Но хората, които са идвали тук, нямали чувството, че се намират между Изтока и Запада. Не това показват текстовете.

Те описват етнически пъстра картина – тази на империята, не на отделната народност.

И разбира се, точно така е било.

Впрочем тези учени публикували ли са находките си в местната преса?

Не. Нямало е къде.

Имало е вестници, списания…

Не. Изобщо не са се интересували от това. Резултатите са изпращани обратно във Виена. Същото, прочее, са правили и в Бавария – и през ум не би им минало да разказват на баварските селяни за откритията си.

Някои биха казали, че това е колонизаторската перспектива – ученият, който привидно работи за чистата наука, но всъщност помага на центъра вместо на мястото, което изследва.

Много често се е случвало така. Земемерите, естествениците и пр. разработвали карта, която колонизаторите после използвали, за да завладеят и владеят въпросната територия. В Северна Америка е така. Тук обаче не е, изследванията не са свързани с колониален интерес. Искали са просто да описват.

А как въобще виждате отношението между наука и идеология сега? Къде е връзката между Вашата книга и новините?

Ха, преди в Германия повечето изучаващи ислямска история бяха германци. Сега повечето са турци и араби. Добре, но когато изучаваш собствената си култура, ти ставаш пристра̀стен. Има такъв стремеж да я изкараш най-великата на света – ние сме били великолепни, открили сме първи Америка… няма значение дали има данни за това. Можеш да го направиш. Можеш да живееш в свят, в който да вярваш в това. Но това не е моят свят.

Не е ли винаги и навсякъде така?

Може и да е навсякъде, но през последните години много се разрасна. И навлезе в академичните среди. А това вече е опасно, защото се губи мярката за истина.

Тези изследователи обаче също идват отнякъде, не са неутрални.

Да, обективността не съществува. Но поне тези, за които разказвам, нямат зад гърба си шовинистично правителство, което да ги подбутва от всеки ъгъл. Лично аз предпочитам да чета анализи на Втората световна война от британски автори, а не от немски. Историята се състои от факти, които всички могат да разглеждат и тълкуват. Но история без факти – това не бива да става. Не бива да има привилегирован достъп до миналото въз основа на съвременните идентичности.

Заглавна снимка: © Манол Пейков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Медиците се нуждаят преди всичко от уважение, а обществото ни – от откровен дебат за проблемите на системата“

Post Syndicated from Кремена Христова original https://toest.bg/nedyalkova-dublekov-interview/

Съвременният минотавър COVID-19 се изправи амбициран и дистопичен срещу живота, политическия ред, икономиката, здравните системи и медицината в света. Той заличи йерархията в социалния и икономическия статус на хората, като разболя политици, пенсионери, бизнесмени, артисти, безработни и отлично заплатени хора. Пандемията постави професионални предизвикателства пред медиците, задавайки им гатанки на физиологично и фармакологично ниво; изпита етичните норми на политиците чрез стратегическата дилема дали да приоритизират икономиката, или живота на гражданите; и не на последно място, измери с лакмусова лента нивото на гражданското ни чувство, изисквайки от всеки от нас да пази както близките си, така и непознати съграждани.

Парадоксално новият вирус инфектира колективната етика на лекарите, като предизвика задочни нападки между колеги, но същевременно върна престижа на професията сред обществото – за първи път от години в новинарския поток историите за лекарите супергерои преобладаваха над наложилия се лайтмотив за „лекарите търговци“ и „лекарите убийци“. Тази част от патогенезата на вируса създаде очакване, че след отминаването на пандемията светът ще се събуди положително различен.

В тази посока е и разговорът ни с двама специалисти по анестезиология и интензивно лечение, които през годините, освен в България, са практикували и във Великобритания, Германия, Франция, Кувейт. Д-р Ралица Недялкова и д-р Брайко Дублеков са семейство лекари. Те познават както хроничните проблеми на българската здравна система, така и последиците от присъдената им в последните години роля – да бъдат буфер между политическите интереси на законодателната и изпълнителната власт, от една страна, и нуждите на пациента – от друга.


По време на операция анестезиолозите обикновено са „зад чаршафа“ и доскоро знаехме по-малко за тях, но покрай пандемията се заговори много за специалността Ви. Какво представлява тя? И какви са разликите между анестезиологията и интензивното лечение?

Д-р Ралица Недялкова: Казват, че работата на анестезиолога е като тази на пилотите – уводът, или приспиването на болните, е като при излитане, със спазване на всички протоколи по „чекиране“ на дихателния апарат, мониторите, ларингоскопите, медикаментите, както и най-важното – съучастието на квалифицирана анестезиологична сестра. Времето на полета е време на анестезията, поемане на контрол над дишането и сърдечната дейност, овладяване на хирургичната травма и готовност във всяка секунда да се реагира адекватно на всяко настъпило отклонение. Накрая е „кацането“, или събуждането на пациента – тогава възвръщаме възможността му да диша сам, да е със стабилни сърдечносъдови параметри, обезболен и в съзнание.

Анестезиологията е работа в екип, усет, знание, опит. Една от малкото специалности, в които всеки помага на колегите си при проблем, без да пита „защо“, „ама трябва ли“, „ама колегата да си се оправя“. Интензивното лечение изисква същите качества – обширни и задълбочени знания за патологичните промени и овладяването. Анестезиологията и интензивното лечение са изкуство, което се учи и се надгражда постоянно.

Д-р Брайко Дублеков: Когато е създадена самата специалност преди години, се оформя като „Анестезиология и реанимация“, а днес думата „реанимация“ е заменена с „интензивно лечение“. Независимо че у нас специалността все още не е разделена, трябва да се има предвид, че анестезиологията и реанимацията, или интензивното лечение, са две различни по своята същност дейности.

Анестезиологията се прилага по време на хирургични интервенции, за да осигури комфорта и сигурността на пациента, като се следят основни жизнени показатели (дишане, хемодинамика, телесна температура и др.) и съответно се коригират до норма при възникнали отклонения. С това се подпомага работата на хирурзите.

Понятието „реанимация“ пък идва от латинския корен на глагола animō и означава „връщане към живот“. Реанимацията представлява комплект от дейности, които се извършват на хора, изпаднали внезапно в критично състояние, като спиране на дишането, на сърдечната дейност или изпадане в клинична смърт. Интензивното лечение е продължителен процес, прилаган както след големи оперативни интервенции, така и при други нехирургични болести, които може да са например неврологични (инсулт), сърдечни (инфаркт) или инфекциозни (COVID-19). Тоест при случаи, когато пациентът не може да използва собствените си компенсаторни възможности и трябва да бъде подпомогнат с механични средства – от проста маска с подаване на кислород до извънтелесна оксегенация на кръвта, която се прави в най-драматичните случаи. Тези грижи за пациента влизат в рубриката „интензивно лечение“.

С настъпването на пандемията и разгорелите се професионални дебати сред медиците се заговори за липсата на съществуващите по-рано дихателни центрове. Бихте ли ни казали каква е тяхната функция и пропуск ли е липсата им за българското здравеопазване?

БД: Назад в годините, когато специалността ни все още беше млада, а апаратурата – оскъдна, имаше дихателен център, който събираше пациенти с дихателна недостатъчност от цялата страна. Постепенно започнаха да се купуват респираторни апарати, сходни на използваните по време на операции, и във всяка болница започнаха да се създават интензивни (или реанимационни) отделения. Тоест отпадна нуждата да се концентрират тези болни на едно място. Освен това концентрацията на болни с дихателна недостатъчност и различен тип основни заболявания за мен е крайно неудачна, защото предполага да се съберат кардиологично болни, инфектирани, оперирани и т.н. А смесването на такива потоци болни е недопустимо за съвременната медицина.

Знаете ли приблизително какъв е броят на пациентите, на които сте дали упойка, от първия Ви работен ден до днес?

РН: Срещата с всеки пациент е събитие и цяла отделна история както за анестезиолога, така и за болния. Поради това ми е трудно да „сведа“ тези хиляди ценни срещи до число.

БД: В болницата в Стара Загора, заедно с още един мой новоназначен колега, като млади ентусиасти започнахме да си правим статистика какви операции и пациенти сме имали. За една година изброихме около 800 анестезии. След това започнах интензивната работа с проф. Чирков, където имах по две анестезии на работен ден, защото те бяха част от дълги сърдечни операции. Това продължи близо 5 години, с около 400 пациенти годишно. В последните 10 години в болниците, където участвам в сравнително по-малки по обем операции, са средно около 80 на месец. Накратко, това са близо 9000 анестезии само за последните десет години.

Работили сте и сте специализирали в България и чужбина. Как бихте оценили нивото на българските анестезиолози спрямо световното ниво?

РН: Специализирала съм по програми в САЩ и Белгия и убедено казвам, че българската школа е много силна и на високо ниво. Имахме невероятни учители, когато започнахме да работим. Колегите ни поемаха като свои деца. После ние започнахме да предаваме опита си. По-новите поколения действащи анестезиолози са изключителни млади хора – четящи, учещи се бързо, отговорни, креативни.

БД: За да отговоря на въпроса, трябва да се върна назад във времето, когато започвах работа, и трима-четирима мои учители, много ярки фигури в медицината, придобили опит и дипломи по анестезиология в Дания, създаваха школата. Те действително поддържаха ниво, имаше сериозни критерии за обучението и за изискванията към професионалистите в тази област.

В последните години, за жалост, обликът на анестезиологията като цяло се изгуби. Специализациите станаха доста проблемни, поддържането на квалификация – също. Поради липса на логистика и финансова обезпеченост няма ежемесечни събрания на специалистите, лекции, презентации, нито единна система на протоколи. Точно наличието на протоколи улесняваше работата ми в Кувейт, където отивах на работа, сменях колегата, който бе по средата на операцията, но аз знаех, че по стандарт той до онзи момент е извършил определени стъпки. Просто със завързани очи влизах и продължавах нататък. Това у нас липсва.

А тази липса частично не се ли компенсира от по-централни протоколи – например на Световната здравна организация, на асоциациите на анестезиолозите и т.н.

БД: Да, но това е вече в зависимост от локалното ниво и волята на всеки ръководител на звено да ги търси и разпространява сред колеги. Няма изискване за това обаче.

Какви оперативни грешки бяха допуснати през годините, след които здравната система не можа да се възстанови?

РН: Това е обширен въпрос. Нещо в модела на здравеопазването е инсуфициентно – не съм убедена, че всички болници трябва да са търговски дружества, тоест да са нещо като мол, в който се продава стока. В момента медицинската грижа е стока и се измерва в клинични пътеки.

БД: Трябва да кажем, че първо, здравеопазването е политика. Второ, здравеопазването е и финанси и икономика. Политика е, защото всичко, което се случва в социалната сфера, се отразява на управляващите. Те са длъжни да участват, контролират и актуализират този процес – за да е добре за техните избиратели.

Здравеопазването е и въпрос на финанси. Много хора смятат, че в Хипократовата клетва е заложено здравеопазването да е безплатно, а това не е вярно. Безплатно здравеопазване няма, просто има различни методи на финансирането му. В социално и икономически развитите държави ресурсът, който се отделя за здравеопазване, възлиза на 8–12,5% от БВП. В България е около 4,4–4,5%. Разликата идва от сивата икономика – недостигът в системата, за съжаление, се компенсира от пациентите под различни форми на доплащане. Защо се получава това доплащане – ами защото болниците имат разходи, те трябва да купуват всичко, бидейки търговски дружества. А знаем, че търговските дружества не могат да работят на загуба.

В момента се очаква болниците да се издържат посредством клиничните пътеки, но определянето на стойността на тези пътеки е неадекватно и липсва реално остойностяване – то прилича на разпределяне на наличния бюджет на порции, без да се базира на реална калкулация колко например са разходите, за да излезе пациентът здрав след болничния си престой. Стига се до административно-чиновническия подход, с който трябва да се реализира една сума пари и тя да се раздели така, че чергата, която е изначално къса, да покрие всичко, което трябва да бъде покрито. Ами, чергата не стига.

Преминаването в режим на търговско дружество на болничната система при неосигурен финансов ресурс е катастрофално. Оттук нататък следва много тежко изкривяване в начина на мислене, защото болниците, търсейки начин да минимизират загубите от своята дейност, измислят механизми, с които да увеличат финансовите потоци под формата на доплащане от пациентите и така да излязат с нулев баланс. Впоследствие някои решават, че могат не само да излизат с нулев баланс, но и да реализират печалба. Опасно е, когато последното започне да става маниер на мислене.

В допълнение, един от най-големите длъжници на българското здравеопазване е държавата, която не изплаща редовно вноските, дължими на Националната здравноосигурителна каса за студенти, ученици, пенсионери, държавни служители и т.н.

Какво трябва да се промени в средносрочна и дългосрочна перспектива по отношение на интензивната грижа в България след края на пандемията, за да стане тя по-надеждна?

РН: Тя и сега е надеждна. Трябва да се мотивират повече млади колеги и сестри да навлязат в специалността. Имам предвид и материално да бъдат мотивирани, за да не се налага да работят на няколко места, а да съсредоточат усилията си на основното си работно място.

БД: Аз обаче не смятам, че ще има възраждане на тази специалност. Може би моментно, но в дългосрочен план нещата ще продължават да бъдат неглижирани. Анестезиологичната дейност и интензивната грижа дори не присъстват като отделна дейност със съответната клинична пътека. Стига се до това, че поради липсата на пътека във финансовия отчет на болницата реанимациите винаги се водят като звена, които генерират загуби, а не приходи.

Доколкото ми е известно, в момента анестезиолозите в страната са 1350. Около 400 от тях са на възраст над 62 години. Близо 300 пък са пенсионери, които продължават да работят. Има малко кандидати за тази специалност. Има хора, които вземат специалността си и отиват да работят в чужбина. Също така би трябвало, макар да е малко вероятно да се случи, да се мисли за промяна в категоризацията на труда, но не толкова за анестезиолозите, колкото за работещите в интензивните отделения. Защото не може в едно интензивно отделение, където схемата на дежурене е 12 часа дневен и нощен труд, да работят хора на по 70 години. Същевременно те не могат да работят друга специалност, нито да се оттеглят на кабинет.

С настъпването на пандемията до нейното преборване медиците ще продължават да са на първа линия в спасяването на обществото. А от каква подкрепа ще се нуждаят те след края на COVID-19?

БД: Авторитетът на хората, работещи в сферата на здравеопазването, се руши години наред. Не знам колко време трябва да мине и дали изобщо той може да се възстанови, защото вече десетилетия хората, които управляват организационно и финансово системата, се опитват да пренесат конфликта от ниво „система – пациенти“ на ниво „работещи в системата – пациенти“. Така че медиците се нуждаят преди всичко от уважение и доверие, а обществото ни – от откровен публичен дебат за проблемите на здравната система и нейната реорганизация и финансиране.

РН: Медиците са устойчиви и морални хора, а интензивистите нерядко виждат и как се случва смъртта, което ги прави мъдри и духовни. Но и те трябват да се грижат за семействата си. Често не могат да приспиват децата си, защото са на нощна смяна, също така трябва да плащат режийните си разходи и храната. Не е редно да не им стига заплатата дори за обичайните ежедневни нужди или за книга, театър, кино.

Напоследък много често задаван въпрос е как ще се „събуди“ обществото, след като пандемията отмине. Какъв е Вашият отговор?

РН: След пандемията, надявам се, ще сме по-добри. Ще живеем простичко, без да трупаме излишно – вещи или его. Ще се радваме на слънцето, луната и тревата. Ще сме проумели, че милиардите, оръжията, агресивността, маниите за величие са глупост. И светът няма нужда от тях!

БД: Ще излезем различни, но е рано да се каже посоката, в която ще поемем. Дали ще доведе до конфронтации между водещи икономики, или до хаос в локален аспект, до диктаторски и икономически режими. Всичко това е обвързано с икономиката и с културата, ценностната система на обществата.

Какво прави един лекар, когато медицинските познания и средства се изчерпят, а борбата за нечий живот не изглежда спечелена? Спори ли с Бог, или се моли?

РН: Познанията и средствата не се изчерпват. Изчерпват се възможностите на организма на заболелия да функционира, защото въпреки усилията ни, физиологичните възможности са ограничени. Иначе, да, спорим с Бог, когато болестта ни победи. И продължаваме борбата. И се молим.

БД: В медицината има такова неписано правило, че дори когато всички стандарти, опит и т.н. са изчерпани и нищо повече не може да се направи, ти продължаваш да извършваш процедурите, сякаш пациентът е перспективен. Докато неговият организъм не се откаже и сърцето му не спре. Ти обаче не се отказваш преди това.

Д-р Ралица Недялкова завършва Медицинския университет в София през 1981 г. Интензивната медицина я привлича моментално, защото ѝ изглежда „космическа“, а в същото време лечението на деца е в сърцето ѝ. Така бързо намира пресечната точка между двете в работата си. Започва работа в Педиатрично отделение на тогавашната Окръжна болница „Света Анна“, а от 1985 до 2019 г. е анестезиолог реаниматор в Детската хирургия на УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“. За своите пациенти казва: „Болните деца са малки ангели с прекършени крила и да им се помогне да полетят отново е велико удовлетворение.“

Д-р Брайко Дублеков завършва Медицинския университет в София през 1979 г. Във II курс се колебае между спешна хирургия и анестезиология, но избира анестезиологията като по-млада интердисциплинарна специалност, в която се работи със съвременна техника и апаратура и с по-широк поглед и допирни точки с останалите медицински специалности. Първото му работно място е Окръжната болница в Стара Загора. Продължава като асистент в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ и в Националната кардиологична болница, след това и в други от водещите ни болници.

Заглавна снимка: Piron Guillaume

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

И статуите имат значение. Повече от едно

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/i-statuite-imat-znachenie/

Паметниците на исторически фигури не са за вечни времена. Но по-често са премахвани не с решения на общински управи и национални органи, както са издигани, а революционно, повсеместно, брутално. Като съборения, запален и хвърлен в езерото паметник на Христофор Колумб в Ричмънд, Вирджиния. Или обезглавената статуя на Колумб в Бостън. Движението „Животът на чернокожите има значение“ разнася искрата на историческия ревизионизъм из целия свят.

Бруталното низвергване на паметници е преди всичко отричане на легитимността на господстващ разказ за миналото.

Който може дори да е в разрез с историческата истина. Колумб открива не Америка, а Бахамите, Куба и още много острови – той никога не стъпва на американския континент. Освен това е убеден, че открива Западна Индия. А всъщност няма нищо за откриване, защото в този „нов свят“ от векове живее местно население, което, не стига че е избивано и поробвано от европейските пришълци, но е и погрешно кръстено индианци.

Чувството за расово превъзходство на белите европейци обаче е било ненакърнимо. Самата претенция за откривателство налага европоцентричната гледна точка върху историята на този континент, а и на всички земи от т.нар. Велики географски открития. Самият Колумб бил жесток расист – като повечето откриватели от своята епоха, – макар че е имало далеч по-брутални расисти мореплаватели от него. Превръща се в национална икона на САЩ едва в края на XIX век. Трудно е да се изброи какво оттогава е наречено на негово име. Поради което

зачеркването му днес би предизвикало огромен трус в националното самосъзнание на американската нация.

А това е все пак нация от преселници и местни. И е политическа, а не етническа нация – американец си, независимо откъде си дошъл, щом си дошъл в Америка и си станал част от местна общност. Но не съвсем – произходът и тук, както в Стария свят, където родословието е предопределяло мястото в социалната йерархия, има съществено значение. Едно е да си наследник на италианци, ирландци или германци – човешкото ти достойнство тогава би било засегнато само на фолклорна основа, като отглас от културни стереотипи в Стария свят, от който си се махнал. Ако обаче си наследник на индианско племе или на доведен от Африка роб, твоето човешко достойнство само привидно е равно на това на потомците на бяла Европа.

Новият свят – почти като Стария

Доктрината „Разделени, но равни“ гарантира правния статус на расовата сегрегация чак до 50-те и 60-те години на миналия век. Практическите последици от която, включително травматичната памет за робското минало и етническото прочистване, и до днес не са преодолени. Затова съвсем разбираемо идва ред ако не на събарянето, поне на преместването на скулптури дори на безспорни исторически личности като президента Теодор Рузвелт. Още като кмет на Ню Йорк той пръв допуска евреи и жени на служба, като военен създава доброволческа кавалерия, в която има и индианци, а като президент кани през 1901 г. на вечеря в Белия дом тъмнокожия, роден като роб преподавател Букър Вашингтон (въпреки огромния негативен отзвук и последвалия пиар гаф на президентската администрация събитието да се отрича).

Проблемът със статуята на Рузвелт, поставена през 1940 г. пред създадения от него Американски природонаучен музей в Ню Йорк, е в

самата композиция.

Рузвелт е на кон, а зад него от двете му страни пеш вървят индианец и афроамериканец. Чудесен пример за това как единството на тази многорасова и многоетническа американска нация се мисли през XX век ако не като превъзходство, то поне като безспорно лидерство на белите (само такива са президенти чак до Барак Обама). Днес обаче самият праправнук на 26-тия президент на САЩ – 77-годишният Теодор Рузвелт IV, казва:

Светът няма нужда от статуи, реликви на друга епоха, които не отразяват нито ценностите, споделяни от личността, в чиято чест са издигнати, нито ценностите на равенството и справедливостта.

Така след многогодишни брожения срещу статуята и тъкмо след убийството на Джордж Флойд и последвалите масови протести управата на музея, с одобрението на кметството, решава да я премести оттам. Въпреки заслугите на Рузвелт за природонаучното дело и въпреки че е бил антирасист – заради „йерархичността на композицията“, внушаваща расово неравенство.

Безспорни и спорни расисти

Съвсем лесен пък е случаят с премахването на статуи на генерали от Конфедерацията, на войници от Конфедерацията в Капитолия, да не говорим за търговци на роби като Едуард Колстън във Великобритания. Но ако прочистването на историята продължи докрай, то трябва да засегне и бащите основатели на САЩ, които са имали роби и не са смятали за принадлежащи към равноправното гражданство представителите на други раси. Нито впрочем и жените.

В Европа също има лесни случаи за премахване на монументи предвид богатото ѝ колониално минало.

Например статуите на белгийския крал Леополд II, безспорен сатрап и експлоататор на Белгийско Конго в края на XIX в. и началото на ХХ в. А измежду безспорните фигури с исторически заслуги сигурно трудно може да се намери такава, която да издържи теста за антирасизъм. Статуи на Чърчил в Лондон и Прага бяха поругани, защото и „спасителят на Великобритания“ е вярвал в превъзходството на бялата раса.

Френският президент Макрон и британският премиер Джонсън обаче побързаха да заявят, че правителствата им няма да толерират вандализъм и корекции на миналото чрез премахване на паметници. Действително така няма да остане почти нищо от историята на Европа – не само на колониална Европа, – защото мнозина са смятали расовото превъзходство за разбиращо се от само себе си. Дори философът на моралния императив, равенството между индивидите и световния мир Имануел Кант, който през целия си 79-годишен живот никога не е напускал родния си Кьонигсберг, е смятал, че населяващите Земята раси могат да бъдат подредени йерархично.

Има обаче и примери за „обратен“ расизъм.

Китайците векове наред са се смятали за най-висши на планетата. Геният Айнщайн пък, който е представител на най-низвергнатата от нацистите арийци раса и който е противник на сегрегацията на чернокожите, се оказва с расистки предразсъдъци спрямо китайците. Активисти в Лестър, Великобритания, пък поискаха да бъде премахната статуята на индийския лидер Махатма Ганди, вдъхновител на лидера на чернокожите Мартин Лутър Кинг, защото като адвокат в края на XIX в. в Южна Африка се изказвал унизително, с колониални изрази на португалците, за местното население и заявявал превъзходството на индийците над чернокожите.

Бели роби?

Особено е положението и на нас, българите, които дълго време описвахме почти петвековното османско владичество като турско робство и мнозина продължават да държат този период от историята ни да се нарича именно по този начин. Сегашната вълна на исторически ревизионизъм обаче застрашава да помете и един от големите застъпници на „поробените българи“ след Априлското въстание – британския политик и четири пъти премиер Уилям Гладстон. На него са кръстени улици и училища в България, но

Университетът на Ливърпул смята да преименува своя сграда, носеща името на Гладстон,

защото семейството му е имало роби, а и той се е изказвал срещу премахването на робството. Стигна се до безпрецедентната реакция на българския посланик в Обединеното кралство Марин Райков, който публикува отворено писмо до ръководството на университета, за да защитава Гладстон, на когото „целият живот и стойност на човек биват съдени единствено въз основа на негово слово, което той произнася в самото начало на кариерата си като 23-годишен депутат“.

Дори и Гладстон да е споделял донякъде широко разпространените тогава представи за превъзходство на бялата раса, самият факт, че защитава българите от османските зверства, показва, че той или не ни смята за роби, или не смята за редно да бъдем роби, бидейки бели – в цивилизования християнски свят робството е оправдано само расово.

Което, разбира се, не ни прави равни на западноевропейците.

Пътешественици, писатели, дипломати, философи още от зората на Просвещението налагат представата за превъзходството на Запада чрез окарикатуряването на Изтока – колкото по̀ на Изток в Европа си, толкова по-бледа е цивилизацията. Свидетелствата за „там“ са обраснали с фикции, предразсъдъци и са всъщност описания на това, което не би искал сам да бъдеш като цивилизован човек. Така е изобретена Източна Европа, която със своята изостаналост и варварство е огледало на цивилизоваността на Западна Европа. (Вж. например Лари Улф. Изобретяването на Източна Европа. Картата на цивилизацията в съзнанието на Просвещението. София: Кралица Маб, 2004.)

Свобода и равенство само за белите

Но не само това – целият останал свят е по-низш и изостанал. Може да изглежда парадоксално, но просвещенското кредо за свобода и равенство върви ръка за ръка с псевдонаучни опити за йерархично подреждане на раси и култури според тяхната ценност и степен на развитие. Идеално оправдание за това докъде се простират границите на свободата и равенството – те са само за бялата, западноевропейска цивилизация, останалите могат да я следват под патерналисткото ѝ крило.

Просвещението легитимира колониализма чак до окончателния разпад на колониалната система през втората половина на миналия век

с претенцията за своя цивилизационна мисия – да опитоми тези диваци, докато бъдат в състояние сами да се управляват и да си дадат свобода и равенство. А дотогава техните ресурси и труд ще служат за увеличаване на благосъстоянието на цивилизованите. През XIX век робският аспект от колониалната експлоатация става все по-неприемлив за цивилизованите. Което не значи, че робовладелството се дава без бой и без изнурителни десетилетни борби и дори войни.

Прогресизъм срещу ревизионизъм

Просвещението е проект за човешки напредък, който включва и идеята за цивилизоване на „недоразвитите“ раси и етноси. Но тъкмо тази идея за прогреса дава възможност на „цивилизованите“ действително да постигнат универсална валидност на свободата и равенството, а не те да са запазена територия само за собствената им бяла раса. Цивилизованите сами забраняват търговията с роби, робството и накрая принудителния, почти робски труд. Робите и сегрегираните се борят за своите права редом с хора от привилегированото население. Изминават цели столетия, в които мисловни нагласи и предразсъдъци еволюират, а активистки движения постигат една по една своите малки победи, за да стигнат до революционен скок.

Ако днес в акции по прочистването на историята – не само с премахване на статуи, но и със забрана на филми, книги, та чак до смяна на името на сладоледа „Ескимо“ – изтрием огромната част от миналото,

идеята за всеобщо равенство няма да има върху какво реално да стъпи

и ще остане само една, незнайно как появила се юридическа и езикова кодификация. Ако в публичната среда останат само статуи на Мартин Лутър Кинг и подобни нему борци за равенство, както и на велики хора в други области, които просто по случайност не са се изказвали по расови въпроси; ако в книгите от предишни времена заменим „негър“ с „афроамериканец“ или изобщо ги забраним; ако Д’Артанян и тримата мускетари политкоректно се играят от европеец, азиатец, афроамериканец и латиноамериканец – то е твърде възможно следващите поколения да заживеят с убеждението, че расовото равенство е дар божий или природна даденост. Защото как то е постигнато исторически, ако в историята са заличени артефактите на борбите за него?

Огромна е опасността да изпаднем в непросветено дивачество. Кант е великан в нашата цивилизация със своя философски гений, не с посредствените етно-расови разсъждения на един лишен от личен опит и неразполагащ с никакви налични по това време биологически и антропологически знания всичколог. Чърчил е великан с огромната си заслуга в битката за своята страна и в победата над нацистка Германия, не с предразсъдъците на един аристократ, опитващ се да спаси колониите на най-голямата империя в нейния залез.

Най-сетне, едноизмерната корекция на миналото трудно може да съжителства с други подобни прекроявания на парче.

Жените например може да поискат премахването на всички статуи на мъже чак до гръко-римско време, защото жените практически отсъстват от по-голямата част от историята – юридически равноправни са на мъжете по-малко от век, а преди това са съществували главно в подчинена на мъжа функция (дори и тази на любовен вдъхновител).

Философът от XII в. Бернар от Шартр изрича крилатата фраза: „Ние сме джуджета, стъпили върху раменете на великани, затова виждаме по-надалеч.“ Нека днес не се превръщаме в джуджетата, съборили снагата на великаните и забили поглед в тревата.

Заглавна снимка: Свалената статуя на Христофор Колумб в Сейнт Пол, Минесота, 10 юни 2020 г. Фотограф: Tony Webster

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как в Германия се опитват да „махнат расите“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-v-germaniya-se-opitvat-da-mahnat-rasite/

През последните седмици в Германия за пореден път се възобнови дебатът за премахването на думата раса от Немската конституция. Става дума за чл. 3 от основния закон на страната, в който се казва, че никой не трябва да бъде дискриминиран или привилегирован по силата на определени признаци, сред които е и расата. Предложението за това е още от 2010 г., а негов инициатор беше Лявата партия. През февруари 2020 г. дебатът се повдигна и от „Зелените“. Поводът беше атентатът в Ханау, при който германец уби 9 души с чуждестранен произход, между които и българин. „Зелените“ отвориха темата отново в контекста на масовите протести, обхванали и Германия, след убийството на чернокожия американец Джордж Флойд от бял полицай.

У нас тази дискусия изглежда екзотично и се вписва в наративи като цензурират „Пипи Дългото чорапче“ и забраняват „Отнесени от вихъра“. За да разберем смисъла на немската дискусия за расите, трябва да я обгледаме от различни страни.

Политическите залози

Не може да се отрече, че протестите след убийството на Джордж Флойд се превърнаха в повод „Зелените“ отново да напомнят за себе си, възобновявайки дебата за расите. По-голямата част от немските граждани намират за правилен начина, по който държавата се справя с коронакризата. А това води до повишаване на одобрението за управляващата коалиция и особено за християндемократите, към които принадлежат ключовите по време на кризата политически лица – здравният министър Йенс Шпан и канцлерката Ангела Меркел. Съответно популярността на „Зелените“, която преди кризата догонваше тази на Християндемократическата партия, започна да се стопява. Разбира се, това не означава, че с дискусията за расите „Зелените“ целят единствено да повишат рейтинга си. Най-малкото защото ангажиментът им по темата датира отпреди това.

Както може да се очаква, Лявата партия потвърди, че стои зад идеята за премахването на думата раса от Конституцията. За идеята са и либералите от Свободната демократическа партия. Също и Социалдемократическата партия, която изпитва трайни проблеми както поради обезличаването си в управляващата коалиция, така и поради факта, че в съвременната постиндустриална Германия на партията ѝ е все по-трудно да определи кои са избирателите ѝ, и да има адекватно послание към тях. Засега християндемократите не заемат позиция, а реагират в стил „ще видим, трябва да го обсъдим“. Единствено от „Алтернатива за Германия“ (АзГ) са твърдо против.

Защо тъкмо националистическата и расистка партия държи недопускането на дискриминация по расов признак да остане в Конституцията? Защото зад предложението за премахването му стои убеждението, че всъщност няма раси. С което от АзГ не са съгласни.

Човешкият геном и корените на дебата за премахването на термина раса

Тезата, че раси всъщност няма, произхожда от научните достижения в областта на генетиката, по-конкретно – на човешкия геном. Въпреки очакванията, че разчитането на генома ще хвърли яснота върху човешките раси, резултатите в това отношение са повече от обезнадеждаващи. Оказва се, че всъщност едва 0,1% от генетичния материал на един човек има нещо общо с това, което разбираме под раса. Само че от анализирането на този 0,1% по никакъв начин не се открояват пет отделни раси. Напротив – наблюдават се плавни различия, в голяма степен зависими от географски и наследствени фактори.

Ситуацията се усложнява още повече от варирането на генетичния материал за различни признаци на това, което се подвежда под понятието раса – коси, очи и пр. И се оказва например, че гените на двама европейци може да имат повече общо с тези на един азиатец, отколкото помежду си.

Всичко това води до идеята, че

расите са социален конструкт.

А на расовите теории все повече се гледа като на нещо остаряло. И най-вече – расистко. Защото концепцията за тях не включва единствено разделението на хората по групи според външни белези, като цвят на кожата. На представителите на отделните раси и на техни подгрупи се приписват определени типологични характеристики на манталитета. Например „чернокожите са престъпници“ или „ромите не искат да работят“. Или „евреите са алчни“.

Думата раса, употребена за хора, влиза в обращение през ХVI в., като оттогава насам расовите класификации къде по-скрито, къде по-явно се опитват да докажат

превъзходството на белия човек.

Както е известно, расизмът по времето на Хитлер довежда идеите за „чиста раса“ до крайност, като се ценят основно „викингски“ тип европейци – с руси коси, сини очи, здрави и пр. И се правят множество изследвания на характеристиките на „еврейската“ и други раси. Известно е до какви чудовищни измерения стигат опитите за прилагане на расизма на практика.

Именно заради това след Втората световна война не само Конституцията на Германия, но и редица международни документи осъждат дискриминацията по расов признак. В наши дни обаче вече може да се забележи омагьосаният кръг в това осъждане –

недопускането на дискриминация на основата на раса всъщност препотвърждава идеята за расите –

с всичко, което следва от нея.

Въпреки твърденията, че науката е отрекла расите, тя не се свежда до генетиката и моментното състояние на развитието ѝ. Ако през ХХI век расовото разделение все още се радваше на одобрението на научните общности, те щяха да търсят потвърждение за него в други клонове на науката. Или да продължават опитите си да „изкарат“ нещо, свързано с расите, от човешките гени. Така както упорито се търсят извънземни и живот на Марс.

Ала съвременната наука не е особено мотивирана да намира доказателства за съществуването на раси, защото

науката не е без връзка с човешките ценности.

През 1990 г. например Световната здравна организация премахва хомосексуалността от списъка на заболяванията. Това става след няколко десетилетия на ЛГБТ активизъм и борба за декриминализиране на хомосексуалността в редица страни по света. Научният извод, че няма раси, също става възможен след дълга борба срещу расовата дискриминация.

Всичко това не означава, че науката се прави „по поръчка“. А само, че е част от човешкия свят и не може да бъде изолирана от него. Както казва българският социолог Георги Фотев, още с тематизацията и проблематизацията се показват ценностни предпочитания към едно или друго. Прозрението на Галилей, че Земята се върти, не би било възможно няколко века по-рано, когато е нямало какво да разклати доминиращия теоцентричен светоглед. Масовите ваксини стават реалност във време, в което човешкият живот се е превърнал в ценност. Ако животът се схваща като страдание, което трябва да се изтърпи, за да отидем в рая, за какво са ни ваксини?

Юридическата страна на въпроса

Идеята за премахването на понятието раса от Немската конституция поражда някои юридически проблеми. Един от тях е, че Германия е ратифицирала редица международни документи, като започнем с Декларацията на ООН и Европейската конвенция за правата на човека, в които понятието „раса“ съществува. И ако то липсва в Немската конституция, Германия ще се окаже в нарушение на международното право.

Друг от проблемите е, че ако понятието отпадне от Конституцията, това е само началото – логичното следствие е то да бъде премахнато и от федералното законодателство, например от Наказателния кодекс.

Само че премахването на думата раса не премахва расизма.

На какво основание ще бъдат съдени извършителите на расистки престъпления, ако расата отсъства от законодателството?

Ако предложението на „Зелените“ се приеме, по всяка вероятност Германия ще инициира и съответните промени в международното законодателство. Дори да допуснем, че те се приемат, това ще отнеме години. Междувременно може да се въведат компромисни варианти – предлага се например „раса“ да се замени с „приписване на раса“. По този начин хем думата се употребява, хем се показва, че с нея не се предпоставя обективното съществуване на расите.

Вкарването в такива юридически главоблъсканици ще остане неразбираемо, ако не отчитаме цялостния смисъл на дебата за думата раса в Германия.

Германия е страната, в която расизмът е доведен до особено чудовищни измерения, кулминирали в изтреблението на милиони човешки същества. Но тя е и държавата, в най-голяма степен приела историческата си вина и положила всички усилия да се развие по начин, контрастиращ с расисткото ѝ минало. Това важи особено за територията на бившата Западна Германия, затова и АзГ има повече избиратели в източните провинции. Като цяло, страната приема за своя историческа мисия да се превърне във водеща в областта на антирасизма и антиксенофобията. Затова не само „Зелените“, а и повечето парламентарно представени партии в страната се солидаризират около символния жест за премахването да думата раса от основния закон.

Не само заради достиженията на съвременната генетика, според която няма раси, а и защото науката отразява равнището на хуманизъм в човешката култура. Да не забравяме, че понятието раса има връзка най-вече с животинските породи и видове. Говорим за расови кучета или расови коне и търсим една или друга порода заради специфични нейни качества – тези кучета са добри пазачи, тези коне могат да участват в състезания, тези крави дават повече мляко, а онези имат по-крехко месо.

Немският дебат е повод да се замислим доколко е проблематично да говорим така за хората.

Заглавна снимка: strassenstriche

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Регина Стоилова: „У нас на екологичното законодателство се гледа като на пречка за инвестиции“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/regina-stoilova-interview/

Депутатът Искрен Веселинов и негови колеги от групата на „Обединени патриоти“ внесоха в Народното събрание законодателно предложение, чрез което с преходни и заключителни разпоредби към Закона за управление на отпадъците се ограничава до една съдебна инстанция обжалването на екооценките на общински обекти с първостепенно значение. От коалиция „За да остане природа в България“ излязоха със становище, в което настояват народните представители да не приемат промените.

Венелина Попова разговаря с адв. Регина Стоилова, която работи с „Грийнпийс“ и „За Земята“, за опитите на властта да ограничи достъпа на гражданите до правосъдие.


Какви са основните промени, заложени в този законопроект?

Този законопроект разширява кръга на проектите, които могат да имат въздействие върху околната среда и ще бъдат подложени на съдебен контрол само от първата съдебна инстанция, тоест премахва се касационното оспорване. Става дума за административни актове, свързани с преценка за въздействието върху околната среда.

По принцип административното правосъдие в България е двуинстанционно. За първи път през 2017 г. се прие, че обекти, които са от национално значение, следва да бъдат разглеждани само на една съдебна инстанция, което от гледна точка на практиката в България означава и само от един съдия, тоест неговото решение ще бъде окончателно. Сега се предлага в обхвата на закона да влязат и общински обекти, обявени за приоритетни от общинския съвет, както и някои проекти, които имат съответния клас инвестиция.

Ние оспорвахме тези промени, защото смятаме, че те противоречат на основни принципи на екологичното законодателство, тъй като става дума за мащабни проекти – може да са магистрали или газификация например, и съответно техният потенциал за негативно въздействие върху околната среда е по-голям. Затова би следвало и контролът върху такива обекти да бъде по-засилен, а ние в България го отслабваме именно за тях.

С тези промени нарушават ли се европейското екологично законодателство и политики?

Самите вносители категорично заявяват, че техният законопроект не противоречи нито на Конвенцията от Орхус, която гарантира на гражданите достъп до информация и до правосъдието по въпроси, засягащи околната среда, нито на правото на ЕС, защото тези нормативни актове не посочват колко съдебни инстанции трябва да има. Това е оставено на вътрешния правен ред.

Европейското и международното екологично законодателство обаче приемат, че достъпът до правосъдие трябва да е ефективен, защото чрез своите права гражданите осигуряват и следят за прилагане на правото за опазване на околната среда. В този смисъл ние считаме, че законопроектът е спорен и противоречи на европейските политики. Защото в България административното правосъдие изначално е двуинстанционно и като се премахва втората инстанция, се премахва и контролът върху правилното прилагане на първата и се осакатява системата.

Примери за тежненията на това управление да ограничава достъпа на гражданите до правосъдие са опитите да се завиши прекомерно таксата за касационно обжалване на решения по оценките на въздействието върху околната среда (ОВОС) и въвеждането на едноинстанционно административно производство по Закона за достъп до обществена информация. Можем ли с чиста съвест да кажем, че и този законопроект на „Патриотите“ е открито лобистки и ще направи инвестиционната среда у нас още по-корумпирана?

Да, това може да се каже със сигурност. В последните години виждаме поредица от законодателни промени, насочени срещу законодателството за опазване на околната среда, които целят да ограничат възможностите на гражданите да упражняват правата си. По този начин значително се намаляват механизмите за контрол върху инвестиционни предложения, които може да имат негативни последици. Вие изброихте някои от законодателните промени, които наистина постигнаха ограничаване на тази възможност. Народните представители открито казват, че тези законопроекти целят ограничаване на жалбите, тъй като се смята, че като подават жалби, гражданите злоупотребят с право – един вид „нека ограничим злоупотребата с право, като премахнем правото“.

Ако изходим от гарантираното в Конституцията равенство на правните субекти и тяхната защита, как Ви изглежда твърдението на вносителите на законопроекта, че у нас се злоупотребява с правата за достъп до правосъдие, което забавя с години реализирането на инвестиционни обекти и така е натрупало загуби за над 1 млрд. лв. и 50 000 работни места?

Това твърдение е популистко. В мотивите не се посочва на какво изследване се базират тези числа и как е преценено, че тези загуби са резултат от злоупотреба с право. Аз бих попитала дали вносителите също не злоупотребяват с правото на законодателна инициатива, като нарушават процедурата за внасяне на законопроект в Народното събрание. Техният законопроект е внесен като предложение към Закона за управление на отпадъците, макар да цели изменение в други закони, няма оценка на въздействието, каквато се изисква, а мотивите са абсолютно голословни.

Злоупотребата с права не се преборва с ограничаване на правото, а с други механизми. Най-важното е институциите да действат бързо и ефективно. Относно инвестиционната среда екологичното законодателство е интересно с това, че при него има балансиране между правото на чиста околна среда и икономическото развитие. Европейското, както и международното законодателство цели да намери този баланс. Затова се въвеждат дефиниции като „устойчиво икономическо развитие“. Защото като унищожим околната среда, вече е късно да изчислим колко струват услугите на екологичните системи и това към момента икономиката не оценява.

Но да се върнем към законопроекта и защо е неправилно това, което казват вносителите – че с него ще се подобри инвестиционната среда, защото жалбите нарушават правото на инвеститорите. Колко време отнема една процедура, едно разрешително и т.н., зависи от администрацията, а не от гражданите.

Както не зависи от гражданите бързината и качеството на съдебния процес.

Точно така. Една жалба не нарушава правото на инвеститора, защото в българското законодателство има възможности за предварително изпълнение и те се използват много често, тоест изпълнява се разрешителното и възложителят си продължава проекта, въпреки че върви съдебен процес.

Така се случи и с изгарянето на отпадъците в централите на Христо Ковачки, нека припомним.

Предварително изпълнение има в ТЕЦ „Бобов дол“ и в „Топлофикация – Сливен“, въпреки че там спорът още не е решен. Така беше и в „Брикел“. Интересен е случаят с „Асарел Медет“, в който от седем или осем години върви предварително изпълнение на Решение по Доклад за ОВОС, въпреки поредицата от съдебни актове, които казват, че има значително замърсяване на водите. Тук сме свидетели на обратния процес – жалбите на гражданите не само не спират възложителя, но до произнасянето на съда той вече е натрупал екологични щети с дейността си. И е интересен въпросът как после той ще ги обезвъзмезди. Това са едни съвсем други въпроси, които популистките мотиви на законопроекта изобщо не отчитат.

Какъв изход бихме могли да очакваме от дела като това срещу дерогацията на ТЕЦ „Марица-изток 2“, заведено от „Грийнпийс“ и „За земята“ в Административния съд в Стара Загора, при евентуално едноинстанционно производство? И не биха ли били обречени всички подобни процеси, които защитават конституционните права за качество на живот на българските граждани, ако този законопроект бъде приет?

Делата за екологични разрешителни са доста тежки и откъм материя, и откъм право. А както вече стана дума, едноинстанционното разглеждане на делата означава, че те се решават само от един съдия в административния съд по местната подсъдност. Затова като се махне касационната инстанция, значително се увеличава както рискът от човешка грешка, така и от натиск върху независимостта на съда – било то обществен, било то пряк. А от правна гледна точка системата на административното правосъдие буквално се осакатява.

Как изглежда този законопроект в контекста на зелената политика на ЕС, на която лидерите залагат още повече след коронавирусната пандемия?

Това, което виждаме в световен мащаб, е осъзнаване на необходимостта от баланс между икономическото развитие и опазването на околната среда. Интересни са и мненията, които свързват кризата от COVID-19 с нарушаването на екосистемите и замърсяването. От това осъзнаване тръгна и разбирането, че излизането от сегашната криза трябва да бъде зелено и устойчиво и че това е една възможност да променим някои остарели и погрешни похвати за развитие.

А също така и остарели доктрини…

Да, но срещаме един силен манифест на неразбиране на тези процеси от страна на нашите управляващи. Ние много ясно показваме, че в България продължаваме да оставаме затворени в XIX век. И на природата все още се гледа само като на ресурс, който можем да усвоим, а на екологичното законодателство – като на пречка да се реализират инвестиционни проекти.

Всъщност това законодателство и конкретно ОВОС са замислени като инструмент за преценка на цялостното развитие на един проект – дали той ще бъде устойчив и дали ще бъде приет от местните хора. Разбирането, че икономическото развитие трябва да се случи много бързо, е погрешно. Но вече започва да се осъзнава, че интересите на инвеститора и на местната общност трябва да съвпадат.

Ще дам пример: преди по-малко от месец изпълнителният директор на ТЕЦ „Бобов дол“ заяви публично, че централата се отказва да гори отпадъци именно заради необходимостта да има такова единство, да има разбиране и добри отношения между централата и местната общност. Тази позиция беше потвърдена с решение на Съвета на директорите, взето на 8 юни. Остава да видим дали централата ще удържи на думата си. Показателно е, че дори инвеститорите разбират нуждата от подкрепата на местната общност, което става чрез приемане, диалог и откритост.

В същото време държавата няма никакво намерение да въвежда зелената политика, особено в енергетиката…

Това е много показателно и страшно притеснително. Този законопроект е само един пример, че управляващите не осъзнават значението на зелената политика и ако щете – на прозрачността и демокрацията, защото те са свързани. Екологичното законодателство разчита много на въвличане на засегнатите във вземането на решения. А ние все повече виждаме едно отделяне, откъсване от демократичния процес; виждаме подход към еднолично вземане на решения и изключване на засегнатите от процесите.

Заглавна снимка: Marcin Jozwiak

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Има място за всички. Разговор с Надя Шабани

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/nadya-shabani-intervew/

Надя Шабани е юрист, директор на Българския център за нестопанско право. Ръководи проекти в различни сфери: застъпничество за разнообразни граждански каузи, социални политики, човешки права, изграждане на публично-частни партньорства и други. Интересите ѝ са в областта на правата на децата и хората с увреждания, равенството пред закона, правото на сдружаване и мирните събирания. 

Марин Бодаков разговаря с Надя Шабани за гражданския сектор по време на пандемия.


Да се опитаме да сравним три „моментни снимки“: гражданския сектор малко преди обявяването на извънредното положение, по време на социалната/физическата изолация и днес, по време на извънредната епидемична обстановка. Какви фини разлики не забелязваме ние, хората извън сектора?

Гражданският сектор всъщност е усилието на хората да намират решения: подпомагане на уязвими лица да се справят с даден проблем, да търсят изход от важни за всички екологични кризи, да поставят удобни и неудобни теми… Затова активността на организациите е толкова голяма, колкото активността изобщо на хората.

В България няколко фактора пречат на гражданската активност да избуи в големи размери – и може да ги обобщим така:

  • хората са разочаровани и не вярват достатъчно, че е възможна промяна в резултат на собствените им действия;
  • от малки нас не ни възпитават – нито в къщи, нито в училище – да сме обществено ангажирани;
  • вероятно последното, което можеш да сториш в една бедна страна, е да се бориш за другите.

Затова и ако преди кризата имаше активност, тя е такава – малко „на въпреки“. Но кризата, причинена от COVID-19, всъщност страшно много увеличи положителната енергия. Съпричастието, солидарността, съчувствието – всички те бяха най-силният и най-добър двигател. Те ни тласкаха напред да излезем като победители, а не като победени от извънредното положение. И самите организации бяха много активни – набираха доброволци, пари, разнасяха хранителни пакети, предпазни материали, грижеха се за хора, останали без внимание. Много от тези истории са записани в „Календара на доброто“.

В „Календар на доброто“ са събрани над 135 истории от малки и големи населени места в България за успешни доброволчески инициативи в помощ на застрашените от кризата от COVID-19 и от нейните последствия. Около идеята се обединяват някои от най-големите мрежи и неправителствени организации у нас: Форум „Гражданско участие“, Българският център за нестопанско право, Националната мрежа за децата, Българският дарителски форум, „НПО портал“, Платформа АГОРА, „WWF България“, Българският червен кръст и TimeHeroes.

Но същото правеха и много неформални мрежи, както и отделни, обикновени хора. Изведнъж нашето поле, на гражданската активност и солидарност, стана огромно и почти всеки присъстваше – ако не с директни практически действия, то поне с изразено съпричастие.

Сега, след кризата, този ентусиазъм започва да спада. Налягат ни посткризисните трудности – много западнали бизнеси, хора без работа и доходи, системи, които не работят добре… Дори безпътица по някои проблеми.

Много важна задача на гражданските организации сега е да се застъпят за по-добри решения за хората във всички сфери, защото кризата ни показа и доста грешки на системите – например липсата на добра организация за достъп до социална подкрепа, трудности в здравеопазването, подвъпросна дигитализация и др.

Усетихте ли промяна на отношението на държавата към НПО сектора по време на най-тежката криза?

Това, което забелязахме, е повече успешни партньорства и ефективни решения в по-малките общности, на местно ниво. Кметовете много естествено привлякоха партньори за съвместно намиране на решения. Има много примери: спешни общи мерки в социалните услуги, осигуряване на храна, компютри и пр.

На национално ниво обаче нямаше много консултации и търсене на всеобхващащи решения. Бяхме свидетели, че по-скоро гражданското участие беше сведено до това кой ще си уреди среща с премиера и ще се застъпи за своите си проблеми, но не се разгърна процес на търсене на общи добри решения.

Жалко е, че българското правителство не вижда този потенциал. Но и удобно пропуска, че всъщност гражданските организации представляват хората и гражданското участие не е въпрос на добра практика, а задължение в условията на демократична и правова държава.

Какви са политическите, културните и медийните предпоставки светът на българските неправителствени организации често да остава невидим за българското общество? И все по-често напоследък да бъде демонизиран? 

Политическите предпоставки са сложни. Да си представим гражданските организации като един от трите гаранта, за да може едно общество да просперира. Трите основни стълба, които пазят неговата демократичност, са: независимата съдебна система, свободните медии и активното гражданско общество. В България имаме проблеми с устойчивото развитие и укрепване и на трите стълба. Съвсем естествено е, че една сериозна част от гражданското общество през последните години е нападана с упреци, че защитава „различните“, че не споделя „българските“ ценности, че вероятно е проводник на чуждестранно влияние.

Всъщност това са атаки срещу всички онези, които говорят смело, които защитават най-уязвимите и на които не им пука да критикуват властта. Докато ни противопоставят обаче, ние пък ще търсим конструктивна дискусия и диалог. Докато ни хулят, ще мислим за тези, които са истински уязвими, и умовете ни ще са заети с това как да им помогнем. Докато се дълбаят пропасти за разделение, ние ще градим общности. Защото знаем, че в едно демократично гражданско общество липсата на свобода за един човек е липса на свобода за всички хора. Че диалогът е начинът, по който се развиваме. Че има място за всички.

Кои са Вашите неподправени герои по време на извънредното положение? И защо? Къде бяха те?

За мен това, което правеха гражданските организации по време на кризата, е нещо съвсем нормално. Нещо, което трябваше да правят: да са на първа линия. Истински обаче ме трогнаха всички онези истории за съвсем обикновени хора, които станаха активисти – помагаха, разнасяха храни, доброволстваха в болници, шиеха маски без пари и ги раздаваха, помагаха на ученици, на съседи, даряваха… Всички тези хора са герои.

Според мен ние, българите, обичаме да помагаме, да чувстваме, че сме част от общност, да намираме решения. Просто трябва да сме по-настоятелни, че и държавата трябва да работи в полза на всеки човек.

Спомням си една история по време на кризата: обсъждахме с един финансов мениджър на компания как да помогне в една от програмите ни за спасяване на социални предприятия, които наемат хора в затруднено положение. И той разказваше как следобед с личната си кола обикаля и разнася разни неща на възрастни хора, останали без близки. И аз реших, че е подходящо да му кажа, че на всички ни е трудно. Тогава той ми отговори, че е супер! Че има възможност да помага, виждаше кризата като уникален шанс – както сам каза, „веднъж в живота“ – да прави неща, които страшно му харесват.

Как се променя мястото на младите хора в НПО-тата? Какво усещат те, а ние – не? 

Младите хора са по-активни от нас, когато бяхме на тяхната възраст. И в това е надеждата, че те ще изградят по-справедливи общества. Наблюдавам младите колеги в офиса, както и стажантите, които имаме не само от България (а често при нас стажуват и млади българи, които учат в чужбина). Всички те са доброволствали още от деца, грижа ги е за природата, чувствителни са към общите теми и сигурна съм – ще имат повече енергия за промяна. Бих им казала: добре дошли сте в гражданските организации! Тук работят, доброволстват и помагат едни от най-талантливите хора в България. И те вярват, че страната ни е хубаво място, пълно с добрина, която заслужава да бъде развивана.

Българският център за нестопанско право и тази година организира конкурса за социално ангажирано изкуство „Граждански будилник“. Творби за участие в него може да се изпращат до 1 юли 2020 г.
Заглавно изображение: ООН срещу COVID-19

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонът на архитектурните биеналета се отменя. А липсват ли ни?

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/sezonut-na-arhitekturnite-bienaleta-se-otmenya/

Горе-долу по това време в една обикновена 2020 година архитектурният свят щеше да пие аперол шприц във Венеция и да обсъжда поредното Архитектурно биенале в обичаен снобски маниер. Щеше да се приказва за изложби, павилиони, кой взе „Златния лъв“, колко много хора има пак, а La Biennale щеше да е темата на абсолютно всички архитектурни колонки по медиите в цял свят.

Не и тази година. Венецианското архитектурно биенале трябваше да бъде открито на 23 май 2020 г. с тема How do we live together? („Как живеем заедно?“) и с куратор ливанеца Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачусетския технологичен институт. Но заради пандемията форумът беше първо отложен за 29 август, а след това отменен и сложен в програмата за май 2021 г., безпрецедентно измествайки Биеналето на изкуствата във Венеция, което пък отиде за 2022 г.

Въпреки скучната тема, относително неизвестния и откровено нехаризматичен куратор, който така и не успя да обясни собствената си тема като хората вече цяла година, всеки, който иска да е в час накъде е тръгнала (макар и препъвайки се) съвременната архитектура, щеше да бъде във Венеция това лято.







Какво му е важното на това Биенале?

От 1980 г. до днес Венеция събира най-доброто от архитектурната мисъл на това най-важно архитектурно шоу в света. 29 държави имат национални павилиони, построени през първата половина на ХХ в. в градините до старите венециански корабостроителници (т.нар. „Джардини“), и правят изложбите си вътре от първото арт биенале през 1895 г. досега. Да притежаваш национален павилион в „Джардини“ е културният еквивалент на място в Съвета за сигурност на ООН, беше написал през 2018 г. главният редактор на Monocle Тайлър Брюле – и е прав.

Първото международно архитектурно изложение във Венеция през 1980 г., с куратор Паоло Портогези и тема The Presence of the Past („Присъствието на миналото“), до голяма степен теоретизира и легитимира архитектурния постмодернизъм на 80-те години на миналия век. По принцип Биеналето във Венеция се възприема именно така – като място за концептуализиране на големи идеи и тенденции отвъд конкретни сгради и лични постижения на отделни архитекти.

Разбира се, и Биеналето мина през ерата на „стархитектите“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), по време на която, независимо каква бе основната тема, посетителите се сблъскваха със самоуверените проекти на шепа до болка познати архитектурни имена. Но този период отмина, а трите последни биеналета – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от „Графтън Архитектс“ (с темата Freespace) вдигнаха летвата много високо. Те бяха много фокусирани и действаха като рупор, който хващаше идеята на куратора и я усилваше в общия хор на всички участници така, че да се чуе по цял свят и да се запомни.

Венеция и останалите

Истината е, че в архитектурата делим ежегодните събития, изложения, фестивали, биеналета и триеналета на две – Венеция и останалите. Неслучайно Венецианското винаги е на четна година, а останалите по-важни – в Чикаго, Сеул, Сао Пауло, Талин, Осло, Лисабон и т.н. – са или на нечетна, или много внимават да се разминат с него. Повечето от тях тепърва има да разместват програмата си, а Талинското биенале дори вече е отложено с една година – за 2022 г.

Всъщност какъв е смисълът от тези биеналетa и особено от такива като Венецианското, в което държавите участват и на национален признак като в някаква архитектурна „Евровизия“? Много хора извън гилдията не разбират защо се вдига толкова шум около този панаир на суетата, а повечето архитекти го възприемат като място за фотогенични архитектурни арт инсталации и просто снимат или гледат картинки. Отделно темата за поредното неучастие на България се повтаря досадно упорито на всеки две години, а след 2019 г. и българското участие на 58-мото Биенале на изкуствата в общественото съзнание се нагнети излишна скандалност около венецианските форуми по принцип.

Венецианското архитектурно биенале обаче е важно, защото провокира архитектите да мислят. Когато кураторите успеят да произведат фокусирани издания като последните три и избегнат хаоса на арт претенцията, тогава тези изложения са особено полезни. Гилдията има нужда да бъде извадена от битовизма на ежедневието и принудена да мисли концептуално за бъдещето (или миналото).






Биеналетата и пандемията

След всичко написано по-горе би следвало Венецианското биенале да липсва. Засега обаче това, учудващо, не е така. Светската суматоха във Венеция изглежда неадекватна в тези постпандемични времена, а множеството алтернативи за споделяне на архитектурна култура, които последните месеци предложиха – свободни лекции в Zoom, свободен стрийминг на интересни дискусии в Instagram и Facebook и прочее – неусетно внесоха доза достъпност, контрастираща на елитаристкия дух, който биеналетата по принцип имат. Напоследък архитектурните форуми са все още тихо, но все по-упорито обвинявани в използването на хиляди неплатени или нископлатени часове културен труд, в чутовен въглероден отпечатък заради няколко часа нетуъркинг и в излишна зрелищност (т.нар. eventification), която някак си не съумява да прибута архитектурата напред.

Затова много ще е любопитно как през 2021 г. на сцената ще се завърне главният играч сред биеналетата. Дали във Венеция всичко ще е пак като преди – с тълпите, двудневните маратони между „Джардини“ и „Арсенале“, оранжевите коктейли, дрехите в черно и бяло, платнените торбички, маратонките New Balance и излишните „непринудени“ разговори? Или Биеналето ще се промени, а оттам – и съвременната архитектурна култура.

Послепис

Този месец архитектурната ни рубрика все още няма да се занимава с темата за хотела, официално познат като „брегоукрепващо съоръжение“ на Алепу, защото тя засега е в полето на разследващата журналистика, а не на архитектурната критика. Но именно подобни големи скандали слагат на дневен ред темите, които най-добрите архитектурни форуми обикновено покриват. Теми като „Архитектура и екология“, „Архитектура, строителство и общество“ – и особено вечната тема „Архитектура, власт и морал“. Всъщност последната би била отлична за един български павилион на предстоящото през 2021 г. Венецианско биенале като подтема на неговата How do we live together?.

Заглавна снимка: Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ – отвъд иронията

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lifestyle-journalism-sofia-university/

Неотдавна активното интернет гражданство намери нова тема за възмущение – магистърска програма на име „Лайфстайл журналистика“. Тя се предлага от Факултета по журналистика и масови комуникации (ФЖМК) на Софийския университет. Обект на критика станаха както съществуването на програмата, така и имената на различни дисциплини, включени в нея – например „Медии и пари“, „Гурме и медии“, „Право и лайфстайл“, „Инфотейнмънт“, „Фешън журналистика“. Сред критикуващите и осмиващите се наредиха писатели, журналисти, професори (авторката на настоящия текст също не направи изключение).

Темата отекна и в медиите. Възмущение изрази и собственичката и издателката на лайфстайл сайта „Момичетата от града“: „Веднага ви казвам – като собственик и издател на лайфстайл медия – никога не бих назначила студент, завършил такава „специалност“. И не защото няма да ми върши работа, най-вероятно ще е полезен. А защото очевидно е човек, който няма други стремежи, а това е тъжно. Още по-тъжното е, че най-големият университет в България изобщо предлага такава специалност на своите студенти. Когато нивото пада не само в медиите, но и в университетите, не остава много надежда.“

От ФЖМК предпочетоха да запазят мълчание и да не реагират на скандала.

Масовото обсъждане на темата възпроизвежда илюзията, че магистърската програма „Лайфстайл журналистика“ е нещо ново.

Лесно обаче може да се установи, че програмата се предлага поне от 2014 г., откогато датира страницата ѝ в сайта на СУ. Файлът с описанието ѝ и учебния план, предизвикал бурно недоволство преди броени дни, е качен преди близо година. От 2018 г. магистърската програма има своя страница и във Facebook, на която могат да се видят и видеоразкази на вече дипломирани магистри. Там става ясно и че последното кандидатстване за програмата е било през януари.

И ако разпространяването на „вайръл“ информация в социалните мрежи е обичайна практика, подчиняваща се на определени психологически механизми, то трудно може да се обясни липсата на проверка на информацията от страна на критикуващите от висотата на „сериозната журналистика“.

След като магистърската програма съществува от години, интересното е защо тя става новина чак напоследък.

През 2014 г. България за първи път изпадна от първите 100 държави в класацията на „Репортери без граници“ за свобода на медиите, заемайки 106-то място, след като предишните две години беше на 87-мо. След това спадът продължава, а в последните години страната ни държи 111-то място.

Редица телевизионни журналисти бяха съкратени или принудени да напуснат. През последните години „Нова телевизия“ се раздели с Анна Цолова, Дарина Сарелска, Виктория Бехар, Силва Зурлева, Миролюба Бенатова, Генка Шикерова, Марин Николов, Лора Крумова, Валдес Радев, Мирослава Иванова, Галя Щърбева, Мария Йотова, Станимира Иванова, Живко Константинов… Подобни процеси текат и в БНТ – Искра Ангелова, Камен Алипиев, Роберт Ковачев, Надежда Московска са само част от журналистите, които бяха освободени.

В същото време не престава натискът върху неудобни за властта медии (от „Дневник“ до bTV), а журналистите нямат увереността, че евентуален случай на насилие срещу тях ще бъде честно разследван. За открития във Варненското езеро труп на журналиста Георги Александров разследващите органи дори от „кумова срама“ не допускат версията за убийство.

В тази ситуация лайфстайл журналистиката постепенно заема все по-големи територии от мястото на сериозната.

За разлика от политическата и разследващата журналистика, тя е далеч по-безопасна. А подвизаващите се в този жанр запазват работата си за къде-къде по-дълго време от колегите си, задаващи неудобни политически въпроси. Политическите предавания са се превърнали в пространство, в което представителите на властта да казват всичко, което искат, без да се притесняват, че водещите могат да ги „хванат“ в противоречие или да поискат допълнителна информация. В „Нова телевизия“ критични журналисти комай не останаха. Учебникарски пример е трансформацията на БНТ във все по-удобно „беззъба“ медия. А предаванията за култура на националната телевизия са под постоянен натиск да се преориентират към лайфстайла, ако искат да продължат да съществуват.

И ако допреди две-три години процесите на „олекване“ на медиите в резултат на натиск върху тях или върху определени журналисти протичаха по-неусетно, в последно време приемат драстични измерения. Особено откакто Домусчиеви купиха „Нова телевизия“, Емил Кошлуков оглави БНТ, а Иван Гешев стана главен прокурор и започна да посочва журналистическите си „врагове“ поименно.

Именно в този контекст магистратурата „Лайфстайл журналистика“ изглежда цинично.

Защото университетът, чийто идеал е академизмът, се оказва част от общия процес на изместването на критичната журналистика от лайфстайла. А отъркването в знаменитости и в силните на деня получава допълнителна легитимност, ако е съпроводено с диплома. Как да не си спомним, че телевизия „Алма матер“, също част от ФЖМК, предлагаше на студентки в минижуп да станат известни (както се оказа – за изненада на немалка част от преподавателите във факултета), като носят на шефа кафе и сметана и се усмихват, докато той ги оглежда отзад.

„Аз избрах какъв да бъде моят стил на живот. Избрах да бъда заобиколена от красота, естетика, блясък, елегантност и изящество. Нещо, което винаги е било част от моята същност, но и което затвърдих напълно в университета благодарение на професор Любомир Стойков, за което съм му безкрайно признателна“ – така изразява благодарността си към магистърската програма, по-точно към един от ръководителите ѝ, водещата от „Канал 3“ Ивелина Кунчева.

Е, щом премиерът се хвали, че „три папи“ са го „галили по главата“, каква по-добра реклама за програмата от щастливата магистърка Ивелина Кунчева, погалена от Ален Делон? В това отношение и проф. Любомир Стойков като ръководител на програмата може да се похвали с личен пример – през 2019 г. той е удостоен с награда от президента Румен Радев, за тоалетите на чиято съпруга Стойков нееднократно е отправял комплименти.

Тази стратегия е хем печеливша, хем приятна и студентите много добре разбират това. Ето защо за обучението по лайфстайл журналистика кандидати няма да липсват. Съответно и преподавателите, предлагащи курсове в него, ще са спокойни, че ще имат достатъчно часове.

Въпреки че можем да видим магистратурата по този начин обаче, това не изчерпва смисъла ѝ. 

Освен че е свързано с обществено-политическия контекст, образованието, включително журналистическото, има и своя вътрешна логика. Критиците на злополучната магистърска програма се държат, сякаш тя е единствената, която се предлага от ФЖМК. Някои от коментарите в социалните мрежи включваха реторичния въпрос защо във факултета няма и магистратури по разследваща или по политическа журналистика.

Всъщност за настоящата учебна година ФЖМК предлага общо 16 магистърски програми.

Сред тях – изненада – има и „Вътрешнополитическа журналистика“, а една от дисциплините в нея е „Разследваща журналистика“. 

Тези факти опровергават първоначалното впечатление, че факултетът едва ли не си поставя за цел да произвежда само лайфстайл журналисти.

Също така, въпреки че е забавно, не е коректно да съдим за смисъла и стойността на една учебна дисциплина единствено по заглавието ѝ, без да сме наясно какво и как се преподава в нея. Ако знаем, че курсът „Право и лайфстайл“ се води от проф. Нели Огнянова, името му няма да изглежда смешно. Защото едва ли някой у нас е по-добре запознат от нея с българското и международното право в областта на медиите, както и с границите между личния живот и обществения интерес. А щом доц. Ясен Бориславов интерпретира връзката между пандемията от COVID-19 и изразяването на нежност през концепцията за цивилизацията на социолога Норберт Елиас, курсът му „Гурме и медии“ обещава да е интересен.

Лайфстайл журналистиката може да бъде смислена и висококачествена

въпреки масовото ѝ профанизиране не само в България. Тя не се свежда само до отъркване в знаменитости и папаращина, а може да включва и изследване на различни култури и субкултури, стилове на живот, изкуство и пр. Възможно е да се прави и с уважение и самоуважение. Дори у нас има читави лайфстайл издания, които отговарят на високи критерии. На журналистите в тях вероятно им е толкова тъжно да чуват думата „лайфстайл“ като обида, колкото на „сериозните“ журналисти, които всекидневно се срещат с убеждението, че журналистиката е „мръсна работа“. Възмущението на издателката на лайфстайл сайта „Момичетата и градът“ от съществуването на магистърска програма по същата тема повдига въпроса дали тя не е интернализирала негативното отношение към попрището си. Иначе не би имала причина да мисли, че преподаването му предлага по-тесни хоризонти, отколкото нейното издание.

А доколкото магистърската програма има за таргет и студенти, които искат да се къпят в блясък, да ровят в „мръсното бельо“ на знаменитостите и да са галеници на властта, това не означава друго, освен че и висшето образование е част от общественото възпроизводство – нещо, което едва ли тепърва научаваме.

От друга страна, от презрителното отношение към програмата „Лайфстайл журналистика“ не следва, че „сериозната журналистика“ може да разчита на подкрепа

от страна на активното гражданство. Протестите в защита на журналисти са рядкост и в тях се включват най-вече представители на гилдията. Най-добре умеят да отстояват правата си чрез протест журналистите от Българското национално радио. Но да помните протести и публични демонстрации срещу отстраняването на знакови телевизионни журналисти? По-вероятно е да се случи обратното – журналисти да бъдат подложени на безмилостна критика както от представители на гилдията, така и от граждани.

Блестящ пример в това отношение бяха реакциите по повод на интервюто на Миролюба Бенатова с оглавяващия Националния оперативен щаб за борба с коронавируса ген. Мутафчийски. Това беше първото телевизионно интервю на Бенатова, откакто „Нова телевизия“ ѝ предложи унизителни условия на работа и тя предпочете да си изкарва хляба, карайки такси. Журналистката е искала да разговаря с представител на Министерството на здравеопазването (МЗ), оттам са я пратили при Мутафчийски. И се получава омагьосан кръг – генералът казва, че тя трябва да пита Министерството, а тя отговаря „оттам ми посочиха Вас“.

Голяма част от коментарите за интервюто бяха унищожителни. 

В тях Бенатова беше представена като садистка, съзнателно изкарваща от кожа жертвата си – един достоен хирург – с въпроси, които не са за него. Въпреки че той символизира властта, а тя е в немилост. Имаше и критики, че интервюто е монтирано, в резултат на което беше публикуван и суровият материал – все едно интервютата не се редактират по принцип.

Интервюто на Бенатова имаше впрочем важно последствие – още на следващия ден МЗ обяви, че болниците нямат право да изискват от пациентите да заплащат тестове за коронавирус при постъпване. Именно за тези тестове беше един от основните въпроси на журналистката. Но тази ѝ заслуга потъна сред канонадата от критики. Въпреки че няма по-голяма победа за един журналист от това разкритията или въпросите му да доведат до практическа промяна.

Каква е поуката от тази история за един млад човек, който обмисля каква магистратура по журналистика да запише?

Задаването на въпроси, които могат да засегнат властта, не е желателно. А представителите на властта имат нежни и раними души, които трябва да се щадят. Далеч по-безобидно щеше да е, ако Бенатова беше питала Мутафчийски много ли му е тежко по време на извънредното положение, спи ли нощем, какви са хобитата му, какво символизират различните му униформи. Така че защо да ставаме разследващи журналисти, като има далеч по-безболезнени форми на професията?

Затова, преди да се присмиваме на ФЖМК, да обвиняваме властта и (само)цензурата в медиите за състоянието на „сериозната журналистика“ у нас, добре е да се замислим ние самите какво правим, за да е медийният ни пейзаж такъв, какъвто искаме.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шехерезада от Дубай, мравчене в ГЕРБ, топло 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-1-5-june-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Какво да кажем за седмицата? Васил Божков все така разказва от Дубай приказки като Шехерезада, но и хвърля по имейл сериозни обвинения; на Черноморието все така строят хотели на плажовете – документално маскирани като подпорни стени; в БСП все така не спират крамолите; испанската полиция пък не спира разследването на „Барселонагейт“.

Но… Националният оперативен щаб спря брифингите (да не се бърка с края на заразата); първи мравки бунтовници в ГЕРБ; държавните бензиностанции получиха зелена светлина от парламента; има огнище на коронавирус в Сърница.

Хиляда и n-тата приказка

Избягалият в Дубай хазартен бос Васил Божков изостави комиксите и се върна към схемите. И при едните, и при другите затаява истина, така както изключи например ДПС от разказа за данъчните промени за хазарта. След като обясни, че управляващите му поискали 20% от печалбата на „Национална лотария“ като такса „спокойствие“, за доказателство представи… данни за теглени суми от личната му сметка. Сега представя отказа си да прехвърли частната лотария на посочен от властта човек като претекст да я национализират (в действителност дейността ѝ беше прекратена).

Между пускането на едната и другата схема под домашен арест излезе неговата приятелка Лиляна Димитрова (ЛиЛана), обвинена, че в съдружие е източила евросредства, продавайки един и същ софтуер на няколко фирми.

Сега идва кулминацията – или голямото плашене. В сигнал до главния прокурор, изпратен по имейл и резюмиран в „Биволъ“, Божков съобщава, че е дал над 60 милиона лева на премиера Борисов и финансовия министър Горанов и е готов да го докаже със свидетели, документи, записи. Министър-председателят публично отрече – не е взел и една стотинка от хазартния бос, само една пура в централата на ГЕРБ, и заяви, че Божков иска да се оневини. През 2016 г. прокуратурата отхвърли молбата на банкера Цветан Василев да бъде разпитан дистанционно чрез видеоконферентна връзка. Как ще действа с Божков – ще видим…

Строежът на Алепу – греда в окото

Един друг разказ също продължава прекалено дълго – как властта удави туризма в Черно море (вместо корумпираните си чиновници). Изглежда, там е най-милото на властта, че и на съдебната система, щом плажовете се бетонираха законно и пак така, в рамките на закона, се разрушават дюни.

„С просто око е видимо, че на плажа в Алепу има хотел“, заяви по bTV вицепремиерът Томислав Дончев. Но чиновниците от строителния надзор имат греда в окото (или плик в джоба) и виждат само… подпорна стена, а не 4-етажен хотел. Пред закона обаче важи какво виждат чиновниците, а не всички останали. Или трябва да им извадим пачките, или гредата в окото.

Защо никой не пита премиера Борисов какво вижда – подпорна стена или хотел? Вместо да командирова служители, защо сам не инспектира на място? Да не би да е заради „Главболгарстрой“, един от любимите строители на Борисов – дъщерна фирма на ГБС е концесионер на плажа и един от тримата инвеститори на строежа. Сега се чака какво ще „види“ прокуратурата. Преди нея Борисов вече се произнесе – в петък вечерта каза в „Панорама“ по БНТ, че подпорната стена ще си остане подпорна стена, а построеното ще стане „чудесно местообитание за птици“. И „най-вероятно курорт няма да има“.

Въпросче към БСП

Лидерска битка или бой през пръстите е кампанията в БСП за избор на нов председател на партията? Насрочен е за 26 септември, а алтернативата на Корнелия Нинова се нарича Кирил Добрев. Социалистите губят не само почва под краката си, но и подкрепа и одобрение. В края на май „Алфа Рисърч“ констатира, че докато опозицията в Европа вдига рейтинг, БСП губи много.

„Нямаме подготвени хора… Тази битка за председател не е необходима. Изкарваме мръсно бельо на показ, но то не обединява, а разделя“, казва пред БНР депутатът от левицата Димитър Стоянов. Участниците в състезанието занимават с уставни и апаратни въпроси обществото, а то не се интересува от това, заявява политологът Борис Попиванов. Не се интересува, така е. А мръсното бельо, което се вее по медиите, изпразва от съдържание всяко усилие на Нинова и левите депутати да се покажат като смислена опозиция.

Това помага на лидерската партия ГЕРБ и Борисов, но и там вече има мравчене – Видин, Плевен… Нормално, за три мандата не могат да нахранят всички, част от недоволните ще отидат в друг мравуняк. Винаги е добре да си подслонен от партия в България, гладен и без пост няма да останеш.

Кой ще оглави ДПК

Кой наистина ще е начело на Държавната петролна компания? Сигурно вече е готов човекът. Сигурно министърът на икономиката Емил Караниколов, към чието министерство ще е ДПК, е наясно. Законопроектът, с който се създават новата държавна фирма и стоте бензиностанции, мина на първо четене в парламента. Толкова голямо одобрение отдавна не е получавал закон на управляващите.

Само соцдепутатът Румен Гечев гласува против него. Председателят на парламентарната Икономическа комисия Петър Кънев (БСП) обаче поздрави публично лидера на НФСБ Валери Симеонов за идеята му част от обемите на данъчните складове да бъдат запазени за определен резерв търговци.

Дали сто държавни бензиностанции могат да принудят монополиста „Лукойл“ и останалите в неофициалния картел да смъкнат цените на горивата? Ще мине поне година, докато разберем.

Казина само в курортите?

Още поне пет години ще минат, докато казината напуснат градове и селца и останат само в курортите, 5-звездните хотели и в селища на не повече от 20 км от граничните пунктове. Това е нов законопроект за промени в Закона за хазарта, внесен отново от Валери Симеонов и депутати от „Обединени патриоти“. Ако бъде приет, това трябва да стане до 2025 г. Впрочем така беше в соца – казината бяха в курортите и големите хотели.

Назовани са курортите, в които ще може да се играе хазарт – Албена, Златни пясъци, Св. св. Константин и Елена, Елените, Слънчев бряг, Дюни, Приморско, Пампорово, Боровец и Банско. Все пак, освен бетона, и хазартът е във визитната картичка на туризма ни.

Сега игралните зали и казината в градове и селца са повече от баничарниците. Симеонов е последователен в аргументацията си и в брандирането си като борец срещу хазартните зависимости. Нали той поиска да се ограничи рекламата на хазарта и частните оператори да не продават лотарийни билети?

В анализ за „Медиапул“ Тихомир Безлов от Центъра за изследване на демокрацията коментира, че „в малките градчета типичен е случаят да нямат аптека, но да имат игрална зала“. Собствениците на тези игрални зали са „местни велможи“, а клиентелата им са „хора с ниски доходи – строителни работници, шофьори, охранители и др.“. По-трудно ще им е да го правят онлайн, дори и част от тях да се пренасочат.

Заразата е тук

Опитите да се намалят хазартно зависимите в България не минават само и единствено през ограничаване на местата, където могат да го правят. Но ограничаването на заразата от коронавирус означава изолация на огнищата. Има ново такова – високо в Родопите, в община Сърница, и се затварят общинската администрация, детски градини, читалища, пенсионерският клуб, петъчният пазар.

Щаба го няма – тоест няма публични брифинги, но хора боледуват. В болницата във Видин почина 77-годишен лекар, върнал се на работа, за да помогне на колегите; в Сливен се разболяха още осем медици, но задължителни PCR тестове за постъпващи в болниците няма и няма да има.

А други тичат за здраве. Снимки на Цветан Цветанов от крос край Дунава показват, че е в добра форма – макар че за партия си трябва маратон. Вицепремиерът и лидер на ВМРО Красимир Каракачанов си е направил своята отдавна, затова сега лежи в окоп и стреля. Е, вече знае, че не е добре да го прави пред камери и фотоапарати. Просто не изглежда героично, а е военен министър. И като войвода не изглежда. Да се учи от премиера – някой да е видял Борисов да стреля залегнал?

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво ни казва Джордж Флойд

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-ni-kazva-george-floyd/

В момента, в който пиша тази статия, САЩ преживява поредно денонощие на размирици след смъртта на 46-годишния Джордж Флойд вследствие на полицейско насилие. Агресивните сблъсъци между протестиращи и полиция намаляват в сравнение с изминалите дни, но заглавията от седмицата са толкова шокиращи, колкото и кадрите: опасения от гражданска война; президент, който разкъсва нацията още повече, вместо да търси помиряване и решения; горящи сгради и автомобили. Социалните мрежи жужат, Китай и Русия бълват дезинформация относно събитията, докато по целия свят хора излизат на демонстрации в подкрепа на чернокожите американци.

За онези европейци, които все още не са уморени от новинарския цикъл и имат лукса да помнят, американските градове напомнят разрухата в Париж по време на протестите на „Жълтите жилетки“ миналата година. Подобно на френските демонстрации, радикализирането на сравнително малка част от протестиращите даде повод за заклеймяване на целия протест от определени политици и обществени групи. Нанесените материални щети и последвалото им инструментализиране изместват фокуса от съществената дискусия. А тя е, че ужасяващата смърт на Джордж Флойд не е уникален случай в САЩ, където полицейското насилие спрямо цветнокожите е хроничен проблем. Нещо повече – последната вълна на недоволство изважда на показ и дълбоки структурни проблеми, които поставят под въпрос обществения договор в САЩ. Такива са исторически наслоените социални неравенства, неразбирането на расизма, но и в по-широк смисъл – правото на протест и правото на държавата да прилага насилие спрямо гражданите си.

„Не мога да дишам“

Осем минути и четирийсет и шест секунди. Толкова време полицаят от Минеаполис Дерек Шовин е натискал врата на Джордж Флойд с коляно. Видеозаписи показват, че Шовин не променя позицията си дори след като Флойд го умолява за това; после арестантът многократно казва, че не може да диша, и накрая изпада в безсъзнание. Шовин, понастоящем обвинен в убийство, остава в това положение около минута след пристигането на парамедиците.

Според властите четиримата полицаи, които виждаме на записите, са извършили редица нарушения при задържането. Срещу Шовин и негов колега има предишни оплаквания за злоупотреба с власт. Сигналът срещу Флойд е във връзка с плащане с фалшива банкнота от двайсет долара, с която той си е купил цигари. Продавачите твърдят, че Флойд е бил в нетрезво състояние, но на записите няма индикации да се държи агресивно с полицаите. Въпросната хватка за задържане с коляно върху врата е разрешена само ако арестуваният е физически неконтролируем и проявява съпротива. В повечето щати тя е напълно забранена.



Не полиция, а армия

Настоящите протести в САЩ имат своя контекст, като различаваме две основни теми: полицейското насилие и расизма спрямо чернокожи. Двете невинаги са свързани. Например в края на XIX в., когато нативизмът и антиимигрантската реторика са насочени към мигриращите от Южна и Източна Европа, по-бедните бели, често живеещи в анклави (днес известни с имена като „Малката Италия“ например), са честа мишена на полицейски тормоз.

Причините за полицейското насилие са многопластови и варират от психологически до политически. Според експерти съществена част от проблема е полицейската субкултура, в която йерархията, конформизмът и взаимната подкрепа са от първостепенно значение. Друг фактор е липсата на съществени реформи в структурите и методите на работа на служителите на реда. Решения за много такива структурни проблеми има, а проучвания сочат, че тяхното ефективно прилагане води до над 50% спад на убийствата, извършени от полицаи. Липсващият елемент е политическата воля за такива промени. Нейното отсъствие се дължи на много фактори – от остарели виждания до липса на средства.

Друг аспект е тежкото въоръжаване на полицията, което я превръща в де факто армия. Когато през 2014 г. 18-годишният чернокож американец Майкъл Браун бе застрелян от полицай във Фъргюсън, Мисури, въпросът за въоръжаването превзе общественото пространство. Специалисти подчертават, че тежкото въоръжаване на полицаи с военна техника не води до спад на престъпленията, но за сметка на това причинява ерозия на доверието между граждани и полиция, създава психологическа представа за две враждуващи страни, като е силно вероятно тези проявления да са най-изострени в отношенията с традиционно маргинализирани малцинства. Шест години по-късно, в разгара на настоящите протести, демократите и републиканците обединиха усилия да се справят с този казус.

Част от тъканта на САЩ

От два и половина до три пъти по-вероятно е жертва на полицейско насилие да бъде чернокож, отколкото бял. Противно на разпространеното убеждение, полицейското насилие не е пропорционално на нивото на престъпността. 99% от случаите, в които полицай е убил човек, приключват без присъда. Макар мнозинството от жертвите на полицейско насилие да са бели (52%), чернокожите жертви са диспропорционално голям дял спрямо населението, по данни, събрани между 2009 и 2012 г. от 17 щата.

Дял на чернокожи американци, убити от полицаи, спрямо населението в съответните щати. Данни за 2019 г. Източник: Statista

Към тези данни се прибавят и исторически наслоявания, които формират културната представа за расата. Историята на чернокожите в САЩ тръгва още от колониалната „триъгълна търговия“, в която основен елемент е търговията с африкански роби и тяхното превозване към Америките. Забраната на вноса на нови роби в началото на XIX в. представлява пречка пред американската икономика, която силно зависи от тях. Белите собственици на роби прибягват до нови брутални методи, например „развъждането“ на роби, тоест насилственото размножаване на чернокожи с цел увеличаване на работната ръка. Моралното обяснение на изброените практики се корени в популярните тогава теории, че чернокожите са представители на по-низша раса, която не може да съществува наравно с белите.

По-късно премахването на робството е в основата на американската Гражданска война, а прокарването на 15-тата поправка, която дава право на глас на чернокожите на хартия, не води до качествена промяна на практика. Фактически дискриминацията продължава, на юг се създават т.нар. „Черни закони“, които целят да запазят статуса на чернокожите като евтина работна ръка, ограничават правото им на глас и ги обричат на много по-тежки базови условия на живот – лоша инфраструктура, некачествено или никакво образование и живот в крайна бедност. Борбата за равноправие през 60-те години на миналия век е донякъде щастливият край на тази история. Но както всеки друг край, тя е само начало.

Тези културно-исторически наслагвания са важни, тъй като те се усещат в живота на чернокожите американци и до днес. В този случай говорим за структурни неравенства на стотици години, като много от тях все още не са адресирани адекватно. Проблемите за чернокожите американци остават същите – липса на достъп до добро образование и базова инфраструктура, които съответно водят до огромна разлика в доходите между бели и чернокожи (например един от основните фактори в натрупването на капитал – наследството, е много по-нисък при чернокожите вследствие на историческите особености) и до по-малка продължителност на живота. Расизмът следователно продължава да е не само културен, но и институционален, което води до огромни разлики в стандарта на живот между черни и бели.


Мръсна политика

Седмица след смъртта на Джордж Флойд щатът Минесота, където се разиграва трагедията, обяви, че започва разследване в полицейските структури в Минеаполис поради наличие на доказателства за системна дискриминация към цветнокожи, в частност чернокожи американци. Междувременно нараства общественият натиск за сериозни мерки, свързани не само със случая „Флойд“, а по-скоро отправени към проблемите, изброени дотук.

Но протестите поставиха на дневен ред въпрос, който занимава европейски страни като Франция от няколко години насам: до каква степен държавата има право да упражнява насилие над гражданите си с цел възстановяване на обществения ред? Държавата разполага с монопол над легитимното физическо насилие (по Вебер), но това не означава в никакъв случай, че насилието, упражнено от държавата, е непременно легитимно.

За да бъде легитимно това насилие, то трябва да е пропорционално на нарушенията в обществения ред и строго определено от закон. Това е проблем, тъй като през изминалите години властовите отношения в САЩ се изместиха от рационални към харизматични, тоест подчинени по-скоро на един лидер, отколкото на строгото спазване на закона. Системата е предразположена към това изначално, имайки предвид силната роля – политическа и символична – на президента в Щатите. Ситуацията не е без прецедент.

Към момента институцията все още побеждава личността: министърът на отбраната Марк Т. Епстър се опълчи на желанието на президента „да дойдат танковете“, казано по нашенски, и заяви, че няма нужда армията да бъде изпращана да потушава протести, които в по-голямата си част са мирни. Епстър каза, че подобни мерки „трябва да се използват само в краен случай, само ако е належащо и ситуацията е бедствена“. Пентагонът се тревожи, че подобен ход би бил фатален за общественото доверие спрямо армията, още повече че 40% от войниците са чернокожи. В отворено писмо до висши военни главнокомандващи генерал Марк А. Майли, началник-щаб на Съвместното командване, предупреждава, че армията се е заклела в служба на Конституцията, която „гарантира на американците свобода на словото и мирни събрания“.


Политическата стратегия на Тръмп е да заклейми протестите като „крайнолеви“, което размива дебата. Макар хиляди да протестират мирно, разбираемо фокусът пада върху разрушителите, които според експерти рядко имат същите мотиви като мирно протестиращите – нормално в ситуация на масов органичен протест, който събира най-различни хора. Нанасянето на материални щети трябва да бъде санкционирано със съответните законови инструменти. Арестите на журналисти и полицейското насилие над мирно протестиращи трудно могат да бъдат определени като пропорционална реакция. Лепенето на епитети на демонстрантите и причисляването им към определена фракция единствено поради тяхното недоволство подхожда повече на диктатура, отколкото на демократична държава.

Това не е първият подобен случай на размирици от такъв мащаб; разликата е, че институционалното разлагане в САЩ е в напреднал стадий. Дотук президентът доказва, че е най-добър в това да разделя обществото, подменяйки с врагомания така жизненоважния за демокрацията диалог между две страни. Но Доналд Тръмп е кьорфишек, той не е в основата на тези разделения и тенденции, а само пореден техен симптом.

Никой не може да каже категорично какъв ще е изходът от протестите. В историята на САЩ подобни бурни сблъсъци са променяли хода на историята, за добро или лошо. В едно можем да бъдем сигурни – Джордж Флойд не е причина, а символ, който събира в себе си множество взаимосвързани проблеми. Остава само надеждата, че нелепата му смърт ще бъде катализатор за истинска промяна.

Заглавна снимка: Вашингтон, 30 май 2020 г. Rosa Pineda

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Младите са бъдещето, уви

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/mladite-sa-budeshteto-uvi/

С клишето „Младите са бъдещето“ има два проблема. Единият е, че може да наведе на мисълта, че старите са миналото, и примерно в разгара на пандемия да започнат да се появяват екстравагантни идеи за това как старците да не ни пречат на икономиката, като така и така са взели-дали. Другият е, че е вярно.

Позволявам си да го твърдя от доста привилегирована позиция. Работя със и за младите хора, в целия спектър от началото на юношеството до ранната зрялост, от вече доста време. И всяка година и на мен ми трепва нещо в душата около 24 май, когато нова кохорта 19-годишни се засилват тържествено по улеите на следващия си живот (защото те и преди са си имали живот, макар това често да не става ясно от речите).

Тази година глобалната пандемия от COVID-19 нямаше как да не засегне и зрелостниците. Тържествата бяха отменени или видоизменени и мнозина се чудят в що за живот навлизат сега тези млади хора. Но както при всичко друго, кризата оголи нерви и в това поле – как живеят младите хора и как си представят живота? Моментът е отличен да се запитаме: ако младите са бъдещето, що за бъдеще се задава? И дали не подсказват, че такова не съществува?

Бъдещето: неравно, но оптимистично?

Едно от забележителните открития в последното изследване „Българската младеж 2018/2019“ на Фондация „Фридрих Еберт“ е, че два от трите най-съществени обществени проблема, които младите хора (14–29-годишни) виждат, са социалната несправедливост и бедността, както и че спрямо предишните издания на изследването (от 1997 г. и 2014 г.) солидарността като ценност се издига значително в класацията на това кое е морално важно. Авторите наблюдават „нарастващо социално и колективно самоосъзнаване“ и отчетливо „споделяне на социални и прогресистки политически ценности“.

Паралелно обаче „протичат процеси на социална стратификация, които във все по-голяма степен разделят“ богатия център от бедната периферия. Това е вероятно неизбежно в страната, заемаща челното място по подоходни неравенства в Европейския съюз. Бедността и съответно осезаемостта на неравенствата са традиционно запазени за хората по социалните и географските периферии – многодетните семейства, самотните родители, самотните възрастни, „дълбоката провинция“, гетата, – а никоя от тези групи не е особено представителна за младите. Тоест, дори и младите да са чувствителни към икономическите неравенства в различните им измерения, самите те традиционно не са най-засегнати от тях или имат повече възможност „да им избягат“. Освен това с израстването идва и икономическата независимост – все пак по последни данни на НСИ всяко трето дете в България живее в риск от бедност за поредна година, което не е така за всеки трети младеж.

„Българската младеж“, както и други изследвания през годините, демонстрира, че социално-икономическите неравенства биват възпроизвеждани и подсилвани в училище и в университета. Може би това е сред факторите за повишаването на социалната чувствителност на младите, особено като се има предвид, че практически никакви усилия не се полагат за преодоляване на проблема.

Същевременно, в сравнение с преди пет години, оптимизмът за бъдещето сред младите е нараснал и като най-оптимистична възраст се очертава гимназиалната. Нещо повече: младите в България се отличават силно от общото население по (иначе малко странния) показател „преживяване за щастие“. По последни данни, докато българите като цяло са първи по нещастие в Европа, младите българи са най-често щастливи сред връстниците си на континента – „цели“ 18%. Да не би само младите да се определят като щастливци и оптимисти и какво изобщо означава това?

Самотно, отчуждено и несигурно?

Една от тенденциите, на фона на които оптимизмът и „щастливостта“ са необясними, е засилващото се чувство за самота и отчуждение сред младите хора. Възможно свидетелство за тях се открива в доклада от този месец на Световната здравна организация върху поведенията на 11–15-годишните, свързани със здравето. Медиите, разбира се, се фокусираха върху сензацията и морализаторството, като изведоха на преден план нивата на консумация на алкохол и цигари, употребата на канабис и ранните сексуални контакти. Малцина обърнаха внимание, че здравето отдавна не се мисли само физиологически и че юношите в България са на последните места по възприета емоционална подкрепа както от семействата им, така и от връстниците им. Докладът сигнализира за отчетливо влошаване на психичното благополучие на младите хора както в хода на последните години, така и с увеличаването на възрастта на изследваната група. Един от всеки четирима споделя, че се чувства изнервен, раздразнителен или че има трудности със заспиването поне веднъж седмично.

Друг вид отчужденост подсилва вероятността, ако усещане за щастие и някакъв оптимизъм за бъдещето съществуват, те да са изключително индивидуално мислени. По отношение на политиката младите хора в целия регион (поне т.нар. поколение Z) ценят демокрацията повече от предишното поколение, но същевременно изпитват огромно недоверие към официалните институции и смятат, че гражданските им права – например на мнение и на протест – са силно ограничавани. Със сигурност това е сред основните причини (макар и далеч не единствената) за изключително ниските нива на политическо участие под каквато и да е форма. За всичко това свидетелства както изследването на „Фридрих Еберт“, така и скорошен доклад на „Отворено общество“.

Трето обстоятелство, спрямо което оптимизмът и щастието започват да изглеждат съвсем като пренебрежимо и нетрайно явление, е трудовата реализация. Изследването „Българската младеж“ установява, че макар, общо погледнато, безработицата да не се свързва със страха, който е предизвиквала преди години, двата водещи фактора за намиране на работа според младите хора са късметът и произходът, тоест все неща, които нямат връзка с личните усилия. Тези, които искат да емигрират, макар да намаляват като процент, са мотивирани не просто от желание за по-добър живот, а от желание за по-добър живот, диктуван от ред и предвидимост. Излиза, че вероятно само една-две несполуки в реализацията дели 16–19-годишните от скъсване с оптимизма и щастието.

Национал-социално?

„Ромите са ясно обособени, с отчетливо най-ниски стойности от всички“, се среща често като извод в изследването „Българската младеж“. И действително това се отнася и за безработицата и трудовата реализация, и за образователните възможности, и за достъпа до възможности за пълноценно оползотворяване на свободното време, и за какво ли не.

В този план не изглежда солидарността да играе някаква роля. В скорошно проучване на Центъра за изследване на демокрацията над 70% от 14–19-годишните в България споделят мнението, че ромите са вражеско население, срещу което трябва да се прилагат изключително силови мерки. Нещо повече – от десетте страни в нашия регион, в които паралелно е проведено изследването на Фондация „Фридрих Еберт“, българските младежи са с осезаемо най-изявени националистически вярвания. 91% се гордеят, че са българи, а цели 65% смятат, че ще е по-добре, ако страната е населена само от етнически българи. И докато първото число може да бъде обяснено с до известна степен безобиден или за някои дори положителен патриотизъм, то съчетано с второто, насочва към драстично нарастване на националистическото чувство. Историята е красноречива, че всеки път, когато социалното неравенство и напрежение се съчетаят с властващ национализъм, изходът е катастрофален. А с националистите, трайно настанили се в управлението на страната, катастрофата става съвсем обозрима.

А кризата?

За данните и методологиите зад тях може да бъдат направени много уговорки вероятно. Но основната и незаобиколима уговорка сега е, че кризата с пандемията от COVID-19 много бързо направи тези данни неактуални. Ще отнеме време, докато ефектите ѝ се консолидират и осмислят, и още повече време да бъдат качествено измерени. Но и сега има индикации, че кризата по-скоро оголва и подсилва съществуващите проблеми, отколкото създава нови.

В скорошния си доклад СЗО ясно посочва, че изведените данни могат да служат за отправна точка в разбирането на тенденциите насред кризата. Да си спомним ниската подкрепа, която юношите чувстват от семейството и връстниците си, и ето: експресно проучване на Софийския университет показва, че младите са най-гневни по време на извънредното положение по-рано тази пролет, но са същевременно и най-несклонни да търсят помощ. Изследване на „Юрофаунд“, посветено на различни измерения на справянето на хората с пандемията, установява, че цели 20% от европейците под 35-годишна възраст са се чувствали самотни през цялото или повечето време за последните две седмици преди поставянето на въпроса, на фона на едва 4% в предкризисното време.

В икономически план нещата също съвсем не са розови. От Международната организация по труда предупреждават, че е много вероятно младите да бъдат непропорционално засегнати от кризата по една много проста причина: по-склонни са да се ангажират в сектора на услугите и/или във временни и несигурни условия на труд – все предпоставки за оставане без работа след удара на пандемията. Данни на PISA и коментарът им от икономиста Димитър Събев в началото на годината навременно подчертаха, че тази склонност е абсолютно налична при българските младежи.

Младите са бъдещето, уви

На младите като хора, разбира се, нищо им няма, и с това заглавие не целя да раздавам морални присъди. И да си бъдещето нямаше да представлява проблем само по себе си, щеше може би дори да бъде светлото предизвикателство, което звучи от речите, адресиращи младите, ако не беше един определен факт. А именно, че не е особено вдъхновяващо да ти се повтаря, че си нещо, което го няма и за което никого почти не го е грижа.

Защото бъдещето за вече няколко поколения не е политически и обществен проект, а просто куха дума за посочване на някакво време. И без за пореден път да се цитира Фукуяма, е известно, че се намираме в най-добрия от всички възможни светове и че „бъдещето е сега“. В този смисъл повече от всякога преди, за сега излизащите от училище посланието „ти си бъдещето“ трудно може да значи друго освен „прави същото, което правим всички, само че повече, макар и то да си няма посока и смисъл“.

Трябва да сме честни и да кажем, че не съществува обществен проект, който тези млади хора да поемат. Предполагаемо позитивните проекти са само на принципа „повече от същото“ и нито са в състояние да мобилизират, нито пък се радват на някакъв консенсус – например „да сме повече европейци“ (каквото и да значи това). Можеше един такъв проект да е поне негативен, тоест какво да се предотврати – например екологичният колапс, – но възрастните са твърде заети да спорят дали той изобщо е истина и дали не следва да имаме десетки други приоритети. Някои млади, от инициативи като „Петъци за бъдеще“ например, се опитват да формулират такива проекти от своята автентична позиция, но упоритото им маргинализиране в публичността е по-скоро потвърждение на тенденцията за отсъствие на визия за обществото и бъдещето.

Като се има това предвид, две явления са напълно закономерни. Първото е вече посоченото недоверие към властта и отказът от съществена политическа (в смисъл на гражданска) дейност. Дори и да е съзряла известна социална и екологична чувствителност, тя не успява да се превърне в общо политическо действие и институционалната среда, както виждаме, прави всичко възможно това да не стане. Ако трябва всеки да открива, осмисля и доказва каузите си съвсем сам, без да може да се причисли към някакво живо и значимо политическо тяло, потенциалът за пълноценно гражданско действие винаги ще е разпилян и ще остава привилегия на по-просветените, които могат да си позволят да го реализират. А да събират капачки и да раздават храна по Коледа за мнозина остава върхът на гражданското действие, уви – който е обикалял страната малко повече, го знае.

Второто явление е, че когато няма водещи и осмислени общественополитически проекти, тези, които се артикулират като подразбиращи се, неизбежно ще надделеят и ще интерпретират реалността. У нас, както в много други страни, това е национализмът, съчетан с идеята за добрия гражданин потребител. Не е нужно да се тормозя с бъдещето, когато е достатъчно тук и сега да съм разумен консуматор и по възможност предприемач, и горд българин, но по възможност и европеец. Но не от вчера идентичностите заместват политиката и дори най-претенциозни анализатори и платформи упорито насърчават това. Например че е важно новите млади да се чувстват европейци, но се мълчи по въпроса какво значение има това за обществото след години и защо то следва да ги интересува.

Така че, изглежда, младите все така са бъдещето, но просто като живо свидетелство за отсъствието му в обществото като цяло. Затова нека не им вменяваме отговорности, които просто няма как да поемат, и да не ги съдим, че трябва да се справят със завещаните им недъзи. Нека по-скоро ги насърчим да генерират онези идеи, проекти и мобилизации, от които и те са лишени, но от които отчаяно се нуждаем всички. А те неизбежно започват с въпроса „Какво общество искаме?“.

Заглавна снимка: Jodage / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кадри от Правец, кокаин и ритони

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-25-29-may-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Под стряхата България тази седмица ври и кипи като водопад. Не Ниагарски, а роден, наш, Крушунски. Къде се изгуби коронавирусът? Ами ген. проф. д-р Венцислав Мутафчийски? Затиснаха ги новите арести на прокуратурата, нови количества заловен кокаин, нови разкрития за убийства – и за ритони. COVID-19 вече не е първа новина: има все повече излекувани и все по-малко заразени, а ген. Мутафчийски вече се появява в костюм на пресконференциите на Националния оперативен щаб. 2020-та, година четвърта от третия мандат на Бойко Борисов.

Това екоминистерство ли е…

… или лавка за уреждане на мръсни бизнеси? Зам.-министърът на околната среда и водите Красимир Живков – в схеми за отпадъци, в момента е в ареста, където са и видните предприемачи братя Бобокови. Според прокуратурата Живков действал като регулировчик за вноса (и износа) на тонове боклуци, насочвайки бизнеса към определени фирми. По тези схеми Бобокови се разследват за престъпления срещу околната среда и данъчни измами в особено големи размери.

Същият Живков е подписвал на два пъти и графици за ползване на вода от пернишкия язовир „Студена“, когато положението е било критично. Заради водната криза в Перник през януари бе арестуван и обвинен в умишлена безстопанственост екоминистърът Нено Димов. След близо 2 месеца го пуснаха под домашен арест. А водният режим в Перник ще отпадне до месец, обеща друг министър.

Заместник-министърът не е някоя герберска „калинка“, това е човек състоятелен, със завиден произход от фамилия, пред която премиерът Бойко Борисов благоговее. Родственик на Тодор Живков – баба му била първа братовчедка на Тато, родом е от Правец, откъдето е и един дългогодишен партньор на Борисов на белот. Само тези няколко условия са достатъчни да се издигне и замогне в България, все едно при БСП или ГЕРБ. Пред БНР тия дни вицепремиерът Томислав Дончев не успя да се сети от коя квота е Живков – на ГЕРБ или на „Обединени патриоти“. Ами ако е от квотата на Борисов? Това би обяснило и временната амнезия на Дончев.

Изглежда, че на върха на МОСВ „проспиват“ и водната криза в Перник, и вноса на съмнителни боклуци на съмнителни места. При тия пристъпи на апнея не са усетили и зловонието, изпускано във Варненския залив от спуканата тръба за фекални води. За изграждането ѝ отговорност носи МОСВ, сключило договора със строителя SFELINOS S.A. през 2011 г., по време на първия кабинет на ГЕРБ и Борисов. А тръбата си тече от миналото лято, но за премълчаването министърът на околната среда Емил Димитров вини Община Варна. Къде са били Басейновата дирекция и местната РИОСВ? Сигурно за риба.

Където е текло, пак ще тече

И текат – пратки с кокаин. За има-няма четири месеца в София бяха заловени близо 900 кг – повече от половин тон в кашоните с лайм през февруари и 320 кг в „Студентски град“ тази седмица.

Според експерта от Центъра за изследване на демокрацията Тихомир Безлов „има опит да се възстановят каналите за разпространение на наркотици“. Потвърждава се информацията на Службата на ООН за контрол на наркотиците и предотвратяване на престъпленията, че Eвропа е била наводнена с кокаин въпреки пандемията. Наркобароните се възползвали от факта, че вносът в Европа на плодове, зеленчуци и други хранителни продукти от Южна Америка е сред малкото сфери, незасегнати сериозно от епидемията. Европейската служба за борба с наркотиците отбелязва в доклад за 2019 г., че България е транзитна страна за доставка на наркотици за Западна Европа и Близкия изток.

А в МВР да мислят за по-правдоподобни обяснения от това, че автомобилът с белия прах в „Студентски град“ бил спрян за „случайна проверка“. Случайна проверка може да има на някой с флешове и расти, у когото да открият цигара джойнт. Не и на кола с пакети кокаин в багажника.

И докато гражданинът – собственик на колата, влиза в ареста, на други им предстои да излязат – с гривна. Спецсъдът реши Арабаджиеви да са под домашен арест. Задържаха ги в Испания на 7 март м.г. и оттогава са все зад решетките.

Австралиецът Джок Полфрийман обаче окончателно остава на свобода, тъй като Върховният касационен съд отказа да възобнови делото, с което предсрочно е освободен. Осъден на 20 години за убийството на Андрей Монов, той излежа 12 и бе освободен предсрочно миналата есен. Вече няма пречка да се завърне в родината си. Но се оказва, че има – МВР му е попречило да се качи на самолет за Австралия, съобщи самият Полфрийман във Facebook. От Вътрешното ведомство неохотно са се задействали след запитвания на журналисти.

Далеч от родината

Други едва ли ще могат да се върнат в родината – не искат, а и не ги пускат. В Сърбия отново отложиха делото за екстрадиция на Цветан Василев, някога собственик на Корпоративна търговска банка (КТБ). И така шеста година Белград не дава банкера на българските съдебни власти. Не е ясно какви са намеренията и на Обединените арабски емирства относно екстрадицията на хазартния бос Васил Божков, поискана в началото на март.

Колкото и свободни да са в тези чужди държави и все едно в какъв лукс тънат, те вече нямат специалния статут на ВИП, с какъвто се ползваха в България. Там са обикновени богати хора. Не се отнасят към тях с преклонение, никой не им се подмазва – освен сервитьорите, които чакат бакшиш, никой не поддаква и никой не показва, че се страхува от тях. Депресиращо е усещането довчера хората да са шепнели името ти, а днес никой да не те разпознава.

В пореден пост в социалната мрежа Божков обяви, че ритон от колекцията му от антични предмети, конфискувана от властите, се е появил за продан. От Националния исторически музей, където се съхраняват предметите му, отговориха, че ритонът е под видеонаблюдение 24 часа в денонощието. Записите ще бъдат изпратени в съда, за да се докаже, че обвиненията са несъстоятелни.

А на Васил Божков бяха предявени 7 нови обвинения (освен предишните 11) – за подбудителство към четири убийства и опит за изнасилване. Според прокуратурата той е ръководил организирана престъпна група за убийства и изнудвания.

По време на парламентарния контрол пък се разбра и че Държавната комисия по хазарта (ДКХ) е оказвала дългогодишна подкрепа на няколко големи оператора в бизнеса – „Еврофутбол“, „Евробет“, „Ню Геймс“ и „Национална лотария“. Утвърждавала е частично „нищожни“ правила, по които са оперирали фирмите на Божков и на довчерашните му партньори, а днес свидетели срещу него – братя Найденови. Разбра се още, че при 4000 проверки на ДКХ и НАП така и не са открили онези липсващи 700 милиона държавни такси, които сега търси министърът на финансите Горанов от Божков.

В оная „паметна записка“ от миналото лято Божков иска от бизнесмена Кирил Домусчиев да му осигури „пълен съпорт“ от ДКХ. Какъв по-голям съпорт от гореописания?

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Демокрацията не приключва само до урната

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/demokratsiyata-ne-priklyuchva-samo-do-urnata/

В момента, в който гражданин каже за държавните дела: „Какво ме засяга това?“, държавата е загубена.

Жан-Жак Русо

Ако потърсите „пряка демокрация“ в Google, ще попаднете на няколко типа резултати. Едни я представят като панацея за настоящата демократична криза. Други я критикуват като инструмент, с който управляващата класа легитимира трудни решения, но ограничава промените само дотам, докъдето е удобно. Трети пък твърдят, че пряката демокрация е невъзможна, освен в общества утопии (поне представени като такива от авторите), където съществува силна политическа традиция за тази практика.

Разговорът за пряката демокрация е важен, на първо място, поради безпрецедентното обществено недоволство от демократичната форма на управление такава, каквато я познаваме днес. И то не е напълно безпочвено. Истината е, че настоящата ни представителна демокрация е далеч от идеята на древногръцката δημοκρατία, или „управление на народа“; изборът именно на представителна демокрация в този ѝ вид в края на XVIII в. не е случаен и отразява идеята, че най-добрите трябва да водят останалите в името на общото благо.

Класически пример за поддръжници на тази идея са федералистът и четвърти президент на САЩ Джеймс Мадисън, както и Еманюел Жозеф Сийес, който изиграва основна роля за раждането на Френската република. И двамата противопоставят представителната демокрация на пряката с твърдото убеждение, че политиците трябва да бъдат професионалисти, които да търсят златното сечение на различни интереси.

На практика, разбира се, това остава идеал: историята доказва, че „най-добрите“ е синоним на „най-привилегированите“, а общото благо е отдавна развенчано като политически мираж. Едва ли има българин, който смята, че депутатите в парламента са есенция на най-висша мъдрост и компетентност например.

Така излиза, че повече от двеста години по-късно тази философска и политическа концепция за властта е остаряла, а представителните демокрации са се оплели между идеалите на теорията и суровата реалност на (модерната) практика. От това печелят всякакви популизми, които пък залитат в другата крайност – тирания на масата, която в ерата на дезинформацията се ръководи повече от страсти, отколкото от размисли. Пряката и делиберативната демокрация дават възможност за среща по средата, където най-вероятно се намира и истината.

Швейцарска утопия?

Когато говорим за пряка демокрация в България, обикновено цитираме швейцарския модел. По-точна дефиниция за швейцарската демокрация е полупряка демокрация: задължително е провеждането на референдум при промяна в Конституцията, но не и при законодателни изменения.

Швейцарската система разрешава организирането на референдум след гражданска петиция, събрала над 100 000 подписа. Това „политическо право“ е гарантирано от Конституцията. Референдумът е задължителен за смятаните за спешни федерални законодателни проблеми например, за останалите той може да бъде иницииран. Актуално в контекста на епидемията от COVID-19: макар представителните институции да си запазват правото да гласуват закони в извънредно положение, на гражданите е предоставен конституционен механизъм, който позволява отхвърлянето на въпросните „извънредни“ закони.

Въпреки че тази структура предполага гражданско участие, това не означава, че то непременно е факт. Избирателната активност в Швейцария се движи около 45%. Страната е на последните места в повечето класации по процент граждани, които гласуват. Специалистите, изучаващи швейцарския феномен, говорят за „уморен избирател“ и посочват две причини: честотата на гласуване и сложността на процеса. Не само че гласоподавателят няма време да си „почине“ между циклите на гласуване, но и е изправен пред избори, които често са неясни и трудно различими. „Сложните формулировки“ са сред основната причина младите швейцарци да не гласуват.

Но данните заслужават по-комплексен прочит. Макар че четвърт от швейцарците системно гласуват, а друга четвърт – обратното, останалата част от избирателите често упражняват правото си на глас основно по въпроси, които ги вълнуват. Експерти изтъкват, че така се осигурява здравословно цялостно ниво на участие в демократичния процес, което може да се сравнява с това в останалите развити страни. Ако вземем предвид този факт, полупряката демокрация по-скоро работи въпреки проблемните звена.

Примери от Франция и Ирландия

Референдумът далеч не е единствената форма на пряка или полупряка демокрация. Френският политолог Лоик Блондьо подкрепя идеята за „делиберативна демокрация“, която се състои отчасти в интегрирането на гражданите в законодателния процес. Делиберативната демокрация работи в хармония с представителната демокрация, изграждайки структури, които да включват гражданите в политическия процес. Във Франция такива примери са граждански съвети и работилници, бюджети с участие на гражданите и онлайн консултации с тях по различни въпроси.

Гражданските съвети представляват органи, независими от политическата власт и съставени от жителите на определен квартал или област. Те участват с традиционните местни органи в „градски договор“, чрез който се реализират проекти в градската среда съвместно с централизираната държавна власт, местна власт и други партньори. Целта на гражданските съвети е да гарантират зачитането на различните гледни точки на гражданите и да представят интересите им редом с икономическите и политическите интереси, които неизменно съпътстват всеки проект.

Във френския град Реймс например четири квартала, които попадат в рамките на нова програма за градско обновление за периода 2015–2020 г., участват във формулирането и прилагането на градските политики посредством гражданските съвети. Друга интересна характеристика на този съвет е, че част от членовете му се избират на произволен принцип (от представителна извадка на населението, но с равен брой мъже и жени), а останалите са представители на асоциации или местни активисти. Дейността на съветите се финансира от съответната община, а при нужда членовете могат да поискат допълнителни информационни материали или разговори с експерти по определена тема.

Парижкият бюджет с гражданско участие пък позволява на жителите на столицата да се произнесат относно харченето на 5% от инвестиционния бюджет. Сумата се равнява на половин милиард евро. Гражданите предлагат проекти и решения, които се обсъждат и подлежат на оценка, след което се реализират. Сред осъществените предложения откриваме реставрация на културно наследство, освежителни дейности по спортни терени, ремонт и разширяване на тротоари, озеленяване, обезопасяване на публични пространства, създаване на нови зелени пространства…

Още по-смел е ирландският пример на Гражданското събрание. Създадена след предизборно обещание през 2016 г. и трета по рода си подобна инициатива, Гражданското събрание се задължава да разгледа пет важни за ирландското общество теми: абортите, фиксирания изборен мандат, референдумите, застаряването на населението и климатичните промени. По тези въпроси трябва да бъдат изготвени подробни доклади, които задължително се разглеждат от парламента. Членовете на Гражданското събрание се избират на произволен принцип сред представителна извадка на ирландското общество. Председател на Събранието е бившата върховна съдийка Мери Еленор Лафой.

Гражданското събрание заседава през уикендите, общо 12 пъти между октомври 2016 г. и април 2018 г. По време на срещите гражданите изслушват презентации на медицински лица, професори по право, представители на британската здравна система (ирландките масово пътуват до Великобритания, където абортите в първите три месеца от бременността са разрешени), както и дебати на доктори на науката, които подкрепят едната или другата гледна точка. Цялата информация продължава да бъде достъпна в интернет и до днес. Всеки от членовете на Събранието получава и допълнителни информационни материали. Впоследствие членовете заседават и стигат до цялостно решение, след което представят своя доклад.

Много хора пропускат факта, че именно Гражданското събрание играе основна роля за референдума за либерализиране на абортите през 2018 г.

Няма идеално решение

Когато пряката или делиберативната демокрация не работи, причината обикновено се крие в това, че ефективността им зависи най-вече от традиционната представителна власт, която изгражда тяхната рамка. Първото и основно условие за включване на гражданите в политическия процес е политическата воля за промяна.

Не е задължително саботажът да е очевиден: властта може да конструира механизъм за пряка или делиберативна демокрация по такъв начин, че той да бъде на практика неефективен или загуба на време; тя може да дава възможност на гражданите да участват в процеса, но да не им предоставя финансова подкрепа, например покриване на разходите за път и храна или някакъв вид заплащане. Друг вариант е осигуряването на невярна информация, промотирането на псевдонаука или умишлено скриване на факти, които са важни за дискусионния процес. Най-накрая, но не на последно място, властта запазва правото си да слага етикет „консултативен“ на подобни процеси и да си затваря очите за неудобни решения.

Аргументът, че подобни инициативи не биха работили в България, е несъстоятелен. Той почива на широко разпространено обществено убеждение, че българският гражданин е „с нещо по-долу“ от швейцарския, ирландския и т.н. Дефицити в образователната система и различни нива на образование и политическа култура има навсякъде. Не само че гореизложеното твърдение работи в полза на политическото статукво, но и задълбочава нежеланието на българина да бъде актьор в собствения си политически, а оттам и обществен живот. Подобни теории, които предполагат уреждане на обществото според съществуващи привички и митологеми, а не съобразно стремежа към подобряване на средата, обричат българския социум на застой в собствените му слабости.

Делиберативната и пряката демокрация биха постигнали и нещо друго, силно необходимо на българското общество – свързаност и съгласуваност на експертната общност и гражданския сектор с останалата част от обществото. През последните години важни разговори за социалното законодателство, градската инфраструктура и здравето (както и много други) се водят с крясъци и дезинформация, а обществото е системно настройвано срещу онези, които всъщност работят в негов интерес.

Интегрирането на подобни механизми би насърчило диалога, би постигнало така необходимия баланс на властите и най-вече би върнало на демокрацията най-атрактивното ѝ качество, което я отличава от авторитарната и тоталитарната доктрина – свободата на избор и вземане на решения за собствената среда и живот. Цената е време, усилия и развиване на способност за разговор. Политическата цена за онези, които умишлено бавят промяната или злоупотребяват с публични средства, е още по-висока. Но резултатът обещава доближаване до красивата идея за „общо благо“ – не като политическо обещание, а като практика.

Заглавно изображение: „Атинската школа“ от началото на ХVI век на италианския ренесансов художник Рафаело 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Хората са това, което трябва да преодолеем.“ Проектът „Дау“

Post Syndicated from Савина Петкова original https://toest.bg/dau-project/

Дау е прякорът на Нобеловия лауреат по квантова физика Лев Давидович Ландау (1908–1968) и причината неспециалисти да знаят неговото име е провокативният гигантски проект на съвременния руски режисьор Иля Хржановски.

392 000 прослушвания, 40 000 костюма, 12 000 кв.м снимачна площадка (най-голямата в Европа), 400 герои, 10 000 статисти, 40 месеца снимачно време, 700 часа записи на лента, 14 филма.

Първите неща, които човек разбира за „Дау“, се измерват в числа, и то зашеметяващи. Това изброяване неслучайно краси първата страница на брошурата, която се раздава на журналистите преди премиерата на „Дау. Наташа“ на тазгодишното „Берлинале“. Филмът е част от престижната официална селекция на кинофестивала и впоследствие печели „Сребърна мечка“ за операторско майсторство.

Залогът в огромните размери, заключени в тези безглаголни изброявания, е за величие, за монументалност, за невъзможна забрава, а проблемът на подобни грандомански мултимедийни проекти е тъкмо в риска те да се сгънат сами в собствената си претенция.

Проектът отбелязва началото си през 2007 г., като в най-ранната си фаза представлява биографична екранизация за самия Ландау. В процеса на кастинг обаче (който се извършва повсеместно из цяла Русия) идеята на режисьора се разраства до интердисциплинарен микс от кино, научна дейност, пърформанс, духовни търсения, експериментални подходи към литературата и архитектурата. Така през 2009 г. украинският град Харков става дом на Института „Дау“, който представлява филигранна реплика на съветски научни институти от периода 1938–1968 г.

Екипът на Хржановски построява тази снимачна площадка, която става местожилище на стотици, приели „ролята“ на съветски граждани. Мястото се превръща в капсула на времето, която поддържа над десетилетие илюзията за живота „там и тогава“, като мнозина от обитателите са избирани по съветското им минало – бивши агенти на КГБ „стават“ отново агенти, учени „играят“ физици. За повечето „герои“ времето е спряло и единственото, което се изисква от тях, е години наред да живеят, сякаш са в миналото на Съветския съюз.

Точна информация за това как се е осъществявал режисьорският контрол върху „влизането“ и „излизането“ от роли, не се предоставя. Всъщност всички участници са подписали споразумения за конфиденциалност и екипът даде първите си (и оттам насетне спорадични) интервюта едва през 2011 г. Малцина са журналистите, имали привилегията да се докоснат лично до света на „Дау“, но всички отбелязват, че консистентността на този „отминал“ свят е строго охранявана (думи като CGI, Google и пр. са забранени в института и намесването на външния свят води до парични глоби).

Рязкото откъсване от хронотопа на настоящето на пръв поглед предоставя възможност за пълно потапяне и опознаване на травматичното минало отвътре, което пък би могло да даде възможност за задълбочена критика на това минало.

Този похват в киното може да изглежда обоснован, но теорията и практиката в проекта „Дау“ се разминават по няколко, при това етично проблемни начина.

На първо място, всеобхватността на творбата размива границите между реалност и фикция. Това, разбира се, е позната провокация, на която разчита съвременното изкуство, особено в неговите хибридни форми – между художественост и документалистика или между различни медиуми, които позволяват участие на публиката. Изобщо, идеята е трансгресивна. Зад всеки акт на посочване на границите с оглед на тяхното преминаване стои някакъв тип бунт. Така залогът от естетически се превръща и в политически, а изкуството граничи с идеология.

Дотук добре, проектът на Хржановски е преди всичко предизвикателство. Провокативно е и сдържането на информация, както и всички недомлъвки, които мистифицират процеса на работа: не е ясно дали е имало сценарий, каква е била ролята на режисьора изобщо, нито дали участниците е трябвало да импровизират – и тук нещата придобиват по-заплашителни краски.

На второ място, когато изходната точка на филмите (като финален резултат на проекта) е работата с непосредственото – с хора, които не са актьори, с реалния им живот вместо със сценарий, – тогава езикът, с който си служим, за да описваме творбата, не може да остане същият, удобен и конвенционален. Затова и ще става дума за термини в кавички: „герои“, „наратив“, „сюжет“, „символ“ – защото заявката за всеобемаща реалност анулира претенцията за художествена измислица, която приютява отработения набор от термини.

Езикът на критиката служи за медиатор между изкуството и света, но в случая с „Дау“ това се оказва нефункционално.

Немалко кинокритици обявиха публично, че традиционната форма на филмовата рецензия не може да обхване нито „Дау. Наташа“, нито 6-часовия „Дау. Дегенерация“, който също беше показан в Берлин. Още повече когато се вземе предвид определен набор от условия по работата върху продукцията – например спонсорството от руския олигарх Сергей Адониев, увисващите без отговор въпроси около бюджета и 12-годишните трудови договори на участниците, безкрайното количество алкохол, което „героите“ консумират във филмите, – идеята за колаборация и екипна работа остава под въпрос. Когато границите са размити, а Хржановски изрично държи на това, думите, с които боравим, за да опишем положението, трябва да са точни, ясни и недвусмислени.

Режисьорът от своя страна дава пример за обратното. В дискусия на живо с журналистката Дана Линсен и млади участници в академията Berlinale Talents Хржановски не се посвени да си послужи с уклончиви изрази, към които прибягваше при всеки директен въпрос относно #MeToo и отговорността на твореца към уязвимостта на екипа си – изрази като „опасна игра“, „трудно е“, „нужно е побутване“ или „(желание) да се отиде отвъд живия живот“. Подобна абдикация от творческа отговорност личи още в статията на бивша продуцентка от екипа на проекта Албина Ковальова, която повдига изключително важните въпроси за насилието не само спрямо жените, които понасят истински сексуален тормоз и изнасилвания, но и спрямо по-уязвимите групи – като  бебета (въпрос, по който скоро се повдигнаха и правни обвинения) и хора с увреждания, както и спрямо животни (да, има убийства на екрана).

Опитът за извикване на истински емоции, които не са изиграни от професионални актьори, е честа практика в киноиндустрията, но е важно да се запитаме с каква цел. Разбира се, изкуството като поле на красивото, на естетическите съждения, както знаем от Имануел Кант, следва да бъде описвано по критерия „целесъобразност без цел“, но дали това означава да изрежем етическия въпрос?

В традиционните, далеч по-скромни кинопродукции дори интеракциите между непрофесионални актьори да останат непосредствени (без сценарий, импровизирани), околната среда трябва да бъде контролирана. Примери за това могат да бъдат консултанти психолози зад кулисите, симулиран секс или имитация на опияняващи субстанции. „Дау“ изобилства както с несимулиран секс, така и с изблици на насилие и реки от алкохол. На въпроса на Линсен дали е имало психолози, ангажирани с психичното състояние на „актьорите“, Хржановски отвръща с въпрос:

„А какво изобщо означава някой да е психолог?“

С подобни приплъзвания между естетическото и етическото „Дау“ заявява претенцията си да създаде друг свят. Но за Хржановски не е достатъчно това да бъде паралелен свят на художествената измислица, напротив – неговият подход приляга повече на социален експеримент, отколкото на филмова продукция (заглавия като „Апокалипсис Дау“ и „Сталинисткото шоу на Труман се роят, сравненията със Станфордския затворнически експеримент – също). Това е експеримент, който изследва упражняването на контрол и разпускането му, а съдържанието на този свят сякаш няма значение.

Визуализацията на подобни динамики може (и е добре) да достигне висок „шок фактор“, а претенцията за критически поглед към миналото може да отмие всеки срам. Все пак, ако обвивката ти е етически провокативна, а съдържанието ти е свързано с травматичното минало на ХХ век, кой пръв би хвърлил камък срещу старателното изследване на тези травми?

Нали „така е било тогава“…

Важно е обаче да не отпада въпросът за съдържанието, макар и фо̀рмата му да изглежда безпроблемна. Филмите, които понастоящем са достъпни онлайн за всеки платежоспособен зрител, са естетически издържани – заснети са с вниманието на търсеща, динамична камера „от ръка“, която се врязва в най-интимните моменти на „героите“, цветовете са стерилни и носталгични, а монтажът поддържа ангажиращ ритъм, независимо от дължината на конкретния филм (забележително, шестте часа на „Дау. Дегенерация“ са привлекателно уютни).

И все пак, противно на идеите за автономността на творбата, в този случай контекстът е от ключово значение. Границата, която разделя изкуството от реалността, тук разделя симулирания допир от изнасилването, боята от кръвта. В пресконференцията след „Дау. Наташа“ обаче режисьорът изрази възмущението си от журналистите, които „се опитват да бъдат по-морални от хората, които са взели участие в проекта“. В свят, в който (сякаш типично по руски) няма истина, а истини, всичко може да бъде истинно. Подобни техники за дезинформация, скептицизъм и мистификация в случая работят в полза на маркетинг стратегията на проекта.

„Дау“ е капан, в който попадаме, пише Стефан Гончаров в рецензията си от Берлинале. „На практика руснакът просто се опитва да шокира и/или респектира зрителя, който или бива отвратен от порнографията и изтезанията (на прожекцията киносалонът доста се поизпразни), или занемява пред ужаса на мрачната сталинска действителност и изпада в телешки възторг от титаничните размери и грандиозни претенции…“

Освен това „Дау“ е 14 филма и хиляди квадратни метри изкуствен свят, разрушен до основи. „Дау“ е още хиляди хора, върнати в живота им след години назаем. „Дау“ е и разфасовани животни, Марина Абрамович в няколко кадъра, руски космизъм и проекции за дълголетието на СССР след 2020 г.

В невротичното търсене на историческа правдивост и репродукция личи парадоксалната истина за отношенията абстрактно–конкретно и реалност–фикция. В стремежа към съвършена имитация вече се роят абстракции. Затова и проблемът с всичките числа, с които Хржановски се гордее, е, че разпръскват авторовата отговорност в абстрактна колективност и колкото по-големи са числата, толкова по-трудно измерима е тя. Хвалбата с хилядите (герои, квадратни метри, аналогови ленти) отмества позицията на единицата на почти не-обходимо разстояние – но човешкият живот е тъкмо това едно, което остава етически необходимо.

Заглавна снимка: Кадър от филмовия проект „Дау“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор с Георги Господинов малко преди шест вечерта

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://toest.bg/georgi-gospodinov-vremeubezhishte-interview/

Спомняте ли си филма на Ларс фон Триер „Меланхолия“? Спомняте ли си онази студена, синкаво-златиста, не съвсем реална светлина, която струи от екрана и създава усещане за катастрофичност? През подобен филтър продължих да виждам света много часове след като затворих последната страница от новия роман на Георги Господинов „Времеубежище“ – мрачна и безкомпромисна книга. В нея любимото на писателя следобедно слънце прехожда в тревожен сумрак, а остатъчната светлина е оскъдна и насъщна, крехко оръдие за оцеляване.

Ако перифразирам един от любимите си моменти в романа, светлината ни се дава като че ли, на първо място, за да пропъждаме зверовете, чудовищата, всичко онова, което изригва от мрака на приспания разум. Именно от тази зона на тревожност излиза и първият ми въпрос към Георги Господинов, позоваващ се на негово предишно заглавие – „Апокалипсисът идва в 6 вечерта“.


Колко е часът в романа „Времеубежище“? Не наближава ли 6? Има ли още време и място за надежда?

Часът винаги е 6 без 5. Като стане 6, няма да можем да го коментираме. Първият ден на апокалипсиса е обречен да остане вън от медиите, което е хубава ирония. И струва ми се, едно четене и с ирония би могло да ни спаси от известна претенция. Доста от прочелите вече романа ми казаха, че са се смели много на отделни части. Та така, апокалипсисът може да е и доста смешен понякога.

Един стар твой „познайник“, Гаустин – герой, с когото си заедно от много години и много страници, – се завръща във „Времеубежище“ доста променен. Вече не е съвсем лесно да му симпатизираме… И разказвачът е сякаш объркан, накърнен, поставен пред изпитание, за което бягството в миналото като че ли не е решение. Питаме се, опитваме се да си припомним дали сме получили някакво предупреждение за този обрат в предишните ти книги. Или нещо се е случило в света извън литературната хартия? Откъде идва Гаустин в новия ти роман? Какво се е случило в света му, в нашия свят?

Всъщност Гаустин се появи за първи път като автор на епиграф към стихотворение в „Черешата на един народ“. Написах три стиха, които нито можех да продължа, нито ми стояха някак в моето писане, бяха като от друго време. Тогава реших да останат като епиграф и съчиних Гаустин, който да ги подпише. Един ден пред Народната библиотека видях проф. Богданов, който излизаше оттам и тръгна към мен. „Не открих такъв Гаустин от ХIII век – каза той, – цял следобед съм го търсил“. Беше много хубаво и разбрах, че Гаустин се е родил. После той мина в разказите, в „Естествен роман“ го нямаше, прескочи направо във „Физика на тъгата“ като леко страничен герой. Във „Времеубежище“ взема нещата в свои ръце.

Всъщност той винаги е бил леко странен и отместен във времето. Непринадлежащ е думата, която го описва най-добре. Такива хора никога не са съвсем топли. И все пак „Физика на тъгата“ е мястото, в което леко демоничното у него започна да се проявява. Последната среща с Гаустин в предишния роман е, когато разказвачът го вижда на едно летище, облечен в бяло шейсетарско поло с вдигната яка и четящ „Тайм“ от 1968-ма. Гаустин тогава не разпознава приятеля си. Това е първият знак. Във „Времеубежище“ Гаустин ще се появи тъкмо с това поло и списанията от 68-ма. Като всеки човек с обсесия, в него дреме чудовище. Но смея да кажа, че през цялото време той се бори с това и в повечето случаи успява да го овладее. За разлика от капитан Ахав в „Моби Дик“, Гаустин е движен от добро намерение поне до средата на книгата. Да направиш от миналото дом, в който губещите памет се чувстват в синхрон с времето, което тече в тях – това е началната идея.

Но във „Времеубежище“ се появява и един друг герой, повече трикстер, или обърнат двойник на Гаустин – Демби. Дилърът на минало. Него познавам по-отблизо. Гаустин е в някакъв смисъл надвременен, чезнещ непрекъснато, не можеш да бъдеш истински приятел с него. В този смисъл на част от въпроса ти – зад него не стои опитът ми с колеги и читатели. В самото начало негов далечен прототип беше човек, който все така продължавам да обичам. Демби е друг, тук има реални хора, с него можеш и да си приятел, ако му простиш номерата.

А можеш ли наистина да простиш номерата на „приятел“ като Демби? Имам усещането, че в този „лес тъмен“, в който разказвачът (в известна степен протагонист на автора) стъпка по стъпка навлиза, няма вълшебни помощници, а по-скоро лъжегерои, лъжливи претенденти. Неслучайно накрая разказвачът и главен герой в романа е сам с остатъка думи и световете, капсулирани в тях. Но тези светове имат все по-малко общо с настоящия, с бъдещите.

Много хубаво го казваш, може би накрая вълшебните помощници се оказват лъжливи или това е смъртта на вълшебните помощници. Но и двамата, Гаустин и Демби, са били невинни някога. Всички сме били невинни някога. Когато имаш споделено минало с някого, е много трудно – поне за мен, поне за разказвача – да се разделиш с тези хора. Защото разделяш минало, живи отрязъци от време. „Миналото се свири само на четири ръце, единствено на четири ръце.“ И в някакъв смисъл Гаустин и Демби помагат в това изсвирване на миналото.

Клиниките за минало – метафори за несправянето ни във и със настоящето, но и за изтощения ни и инертен захват на личните и общите ни истории и биографии. Ако и в романа да са дистопични конструкти, струва ми се, че в едно близко бъдеще тези клиники са неизбежни. 2020-та е трудна година за целия свят. Какво би променил, за да се връщат хората от бъдещето в тази част от своето минало без страх и тревога? Изобщо какво променят писателите в света?

Твърде скоро съвсем няма да са метафори. Подобен вид клиники, без да се наричат така и не в такава степен посветени на миналото, започват да се появяват. Психиатър, който отива на работа с ретро мотор, изведнъж забелязва, че неговите пациенти с проблеми с паметта започват да се въртят около мотора и оживено да си спомнят някакви неща, свързани с този модел и с времето, от което е. Подобни случаи се описват все по-често в последните години. Гаустин развива, уголемява тази идея до цели денонощни места за минало, изградени в дадено десетилетие, после до градове, докато се стигне до държавите на миналото.

Мисля, че е само въпрос на време да имаме скоро цели градове в 1968-ма, да речем, или в 50-те години на миналия век, където ще започнат да приемат не само пациенти с деменция и алцхаймер, а и хора, отчаяни от настоящето. Докато Гаустин правеше това, още не подозирахме за бъдещата пандемия. Сега вирусът, струва ми се, съвсем ще спеши ситуацията. И този роман, който е уж леко дистопичен, ще трябва да се чете като реалистичен. Ние вече сме в миналото.

Инсталацията FUTURE CANCELLED на Георги Господинов в софийската галерия „Кредо Бонум“ през 2018 г.
© Личен архив

А какво от миналото на България (а и на Европа) смяташ, че най-застрашително се реставрира, оценностява, преживява в настоящето?

Само по себе си миналото е прекрасно нещо, аз съм първият, който ще се бие за правото на минало. Но правото да помниш това минало, да го разказваш и мислиш. Миналото е добро за спомен и убийствено, ако се опиташ да живееш отново в него. Можем да видим тази реставрация по посока на здравата ръка и изобретяването на враг, насаждането на омраза към другия, който все ни е виновен. Това се връща на политическо и всекидневно ниво в цяла Европа. Неслучайно в книгата едната ключова година е 1939-та.

У нас нещата имат, разбира се, своите специфики. Кроткото нищонеставане на късния социализъм в едно проядено от подозрения общество се ашладисва с доведена до кич новонагласена патриотарщина. Това е накъсо, което наблюдаваме в последните години.

Все пак България продължава да бъде изненадваща страна за живеене. Вижда се в специалната глава, посветена ѝ във „Времеубежище“. Защо искаш (и продължаваш) да живееш в България? Защо не искаш да живееш в България (и от време на време успяваш да го постигнеш)?

Защо искам да живея в нея? Защото пиша на този език и ми е радостно да го говоря, да влизам надълбоко в него, да си играя с думите, да търся смисъл, да слушам как го говорят – тези от града, тези от югоизтока, тези от северозапада, младите и старите, да бълбука наоколо, това е такъв кеф, такава радост. Защото, като писател, тук са моите читатели от трийсет години, когато издадох първата си книга. Тук са неколцината останали приятели. Тук е цялото ми минало и по-голямата част от живота ми. Затова където и да съм бил, винаги съм се връщал. Признавам, че всеки път съм имал колебания дали да не остана някъде другаде. Много е смешно, че като наближи време да се връщам, един стар приятел от филологията неизменно вдига телефона и ми казва: да не си посмял да се върнеш. И всеки път не го слушам.

Да отвърна и на втория въпрос: защо не искам. Има два стиха на Далчев: „Врази ти стават старите другари / и опустява медлено света.“ Има и на Геров: „Да си самотен в този град, / където всичко е нетрайно, / където хората дружат / без искреност, без скръб, без тайна.“ Има и на Яворов – че тук убиват директно с топора… Знаеш ли, като четем българските поети от миналия век, ние, кой знае защо, ги четем като канонични холограми, като нереални хора без тела. Тези хора всъщност са страдали и са се чувствали самотни и чужденци като всички нас. Твърде малко неща са се променили в България екзистенциално.

Случвало се е на всеки острото усещане, че в един момент интригата надделява над смисленото. Губиш мотивация, свикваш да правиш нещата ей така, усещаш враждебност. Преценяваш дали да посветиш остатъка от дните си да се бориш с омразите, или да спестиш тази енергия за нещо смислено. И накрая разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да обърнеш гръб и да си тръгнеш. И ако можеш, да продължиш да вършиш онова, което вършиш. Средата е толкова тясна, че ако някой кихне, заразява всички. Толкова тясна, че ако някой оклевети друг, това виси и трови въздуха, скапва и всява страх. Разговорът е спрял.

Мислех, че всичко, което ни се стовари с този вирус, ще ни накара поне да започнем да си говорим – смислено, дълбоко, сериозно. Не стана. Как се развива толкова голямо его при толкова малко реални неща, които сме свършили… Накрая ще останат само книгите, филмите, картините. То е като да намериш лекарство, което ще е лечебно за друг, но в това е смисълът. А ти ще си умреш от свойта рана, както пише Вутимски в едно прекрасно стихотворение.

Какво четеше, докато пишеше „Времеубежище“? Епиграфите и цитатите в романа вероятно дават следи, но все пак те са част от художествен текст и в този смисъл имат спекулативна (в добрия смисъл) роля.

Когато започнах да мисля и чета около този роман, бях за година в Нюйоркската библиотека. И човек се поддава на обсесиите си към книги, усетих как поръчвам безразборно, една книга водеше към друга и общо взето, нищо от това, което четох там, нямаше пряка връзка с романа. Но там е такъв рай от книги и ръкописи, че е неизбежно.

Четох дневници на хора от Втората световна, записки на деца от онова време, то беше свързано и с една друга идея за роман, който остана за после. Четох и гледах ръкописи на Одън, той влезе във „Времеубежище“. Препрочитах „Вълшебната планина“. Четох като Гаустин стари вестници, „Ню Йорк Таймс“ от 30-те и 40-те може да се чете безкрайно. Трябваше да вляза по-дълбоко в темата за алцхаймера, болести на старостта, нови терапии. Това отне доста време. Четох много поезия, както си личи и от епиграфите. Трябваше ми поне година и нещо четене, преди да седна да пиша.

А доколко съвпадаше и се разминаваше прочетеното през последните години с местата, на които живя? Как лекуваш среза между прочетената, написаната и живяната реалност?

Започнах в Ню Йорк, но истинското писане беше в Европа. Живях близо до една геронтологична клиника на Хелиосщрасе в Цюрих, която пък беше близо до къщата на Макс Фриш, после се върнах в София и не написах нито ред, завърших романа с редакциите в Берлин. Част от тези места влязоха в романа. Като пишеш, неизбежно идва това особено и леко налудно пресичане между прочетено, написано и живяно. Има моменти, в които ходиш по улиците на един град, но си съвсем на друго място и в друго време. И в главата ти текат съвсем други разговори. Затова самотността на този занаят е абсолютно оправдана. Нямате какво много да си говорите с писател, който пише романа си, той не е много там, където е. Разсеяността е само следствие на друг вид концентрация.

Не знам как се лекува това, този срез. Мисля, че не се лекува. След края на една книга обикновено изпадаш в дълго безвремие. Някои го наричат депресия, особен вид тъга, не знам, но има нещо такова.

В едно свое есе Сюзан Зонтаг пише, че „времето съществува, за да не се случва всичко едновременно… а пространството съществува, за да не се случва всичко на теб“. Не е ли това обаче проклятието на писателското „времеубежище“ – като че ли всичко се случва на теб, всичко се случва сега, а в крайна сметка, веднъж отпечатана, книгата ти се превръща в убежище за други, не и за теб?

Да, и Филип Ларкин казва в един прекрасен стих, който сложих между епиграфите: „Ако не са дните, в какво ще живеем.“ Но дните и месеците са човешко изобретение, Гаустин по-скоро вярва, че има само един ден и една нощ и те се повтарят вечно. Всъщност апокалипсисът не е краят на света, както си го мислим, а краят на времето. И по-точно онзи момент, в който времената се смесват и всичко се случва сега. Така става накрая в романа.

Права си, че всеки от нас, докато пише, е такъв съд на смесващи се времена, всичко се случва в теб. Затова накрая си малко опустошен и както казваше дядо ми, вън от пътя. Между този роман и предишния ми има почти десет години, трябва известно време, за да се върнеш. Но веднъж излязла, книгата си има наистина свой живот. В други стаи и други градове, убежище за други хора, които никога няма да срещнеш. Е, понякога срещаш – и това са наистина щастливи моменти. Хората ти разказват какви истории са имали с твоята книга. Но най-често книгата е там, където не сме. И това не е толкова лошо. Някой ден, ако има време, ще разкажа какво се случва подир сенките на една книга. Трябва да призная известно щастие и късмет в срещите си с непознати читатели.

А какво е да си известен писател в днешна Европа на свръхоценностяване на тясната експертност, на опасно фосилизиране в националното, на ускорена носталгия по миналото, която в едно свое интервю Иван Кръстев определя като симптом на застаряващото население?

Не знам. Трябва да питаме Джулиан Барнс, Иън Маккюън, Орхан Памук, Петер Надаш или Олга Токарчук… Предполагам, че е голям кахър. Срещал съм и петимата, но познавам повече Олга Токарчук и от разговорите ни мога да кажа, че това е човек, който и преди наградата е бил под натиск, политически провокации, беше атакувана от консервативни кръгове в Полша за позициите си. Ако си придобил публичност поради книгите си, какъвто е случаят с писателите, а не поради някакъв пост или институция, трябва да продължиш да имаш каузи и позиция. Включително да помагаш на по-млади автори, на хора в нужда, да си готов да понесеш всичко, което това ще ти донесе.

Всичко това – в контекста на Европа. За щастие, тук да си популярен не значи да не пишеш сложно и смислено, затова обичам Европа. Имената, които изброих горе, не са лесносмилаеми. Дали това се дължи на стари, или млади читатели, може да се дискутира също. Но предполагам, така е и другаде. Вижте известните американски писатели днес – Джонатан Франзен, Дейв Егърс, Дженифър Игън. Да не говорим за отишлите си Роберто Боланьо или Кларис Лиспектор (ако влезем в други езици) – при тях известността изобщо не е синоним на лесно писане и лесно четене.

Георги Господинов с полската писателка и носителка на Нобеловата награда за литература Олга Токарчук
© Личен архив

Напоследък превеждам мемоарните записки на Силвия Плат, част от по-голям том, съдържащ кратката ѝ проза. От описаното ежедневие на двамата поети – Плат и Хюз – става ясно, че в определен период от живота си те отглеждат и продават нарциси, за кратко се посвещават на пчеларство и пр. И то сякаш не единствено по финансови причини… Има ли нещо, което мечтаеш да правиш освен писането, нещо „нелитературно“, в което би се впуснал с – така да се каже – писателски ентусиазъм?

Не знаех, че са правили и това, чакам с нетърпение да чета. Значи оттам това знание в стихотворението с кошера.

Ами аз отдавна съм си казал, че един ден искам да бъда градинар и пчелар. Дядо ми беше градинар, баща ми също сега има прекрасна градина. Помня как баба ми мамеше пчелата майка с роя и викаше „Мааать – Мать – Мааать“. Някога писах, че тя ще да е била последният жив човек на земята, говорил индоевропейски. Ако не друго, всеки, който се е посветил на писането, истински се е посветил, го чака жестока самота, и той трябва да се научи да живее с нея. И да се спасява в реални неща. Градинарството е едно от тях. Неслучайно имаше един луд градинар в „Естествен роман“. Като селско дете знам как се копае, как се правят лехи, как се садят домати и чушки, садил съм черешови дървета с дядо ми. Бих опитал пак. Това си мечтая. Ще трябва да си намеря двор и къща. Ако пчелите дотогава не изчезнат съвсем.

Значи писателите и поетите, казваш, са по-скоро от страната на Авел? Ами Каин? Какво според теб предизвиква завистта и ревността на един съвременен Каин в свят, в който учим децата си от самото им раждане, че конкуренцията, всекидневното състезаване с другите и със самия себе си е въпрос на оцеляване, движеща сила, базисно гориво?

Не бях се замислял, но сигурно има и от страната на Авел, и от тази на Каин. А най-вероятно всеки от нас в някакъв момент от съществуването си е бил Каин, в друг – Авел, убиецът и убитият, вървящият подир стадото и останалият при земята. Тези неща могат да се случат и в един човешки живот. Любимият ми Борхес има една късна кратка притча за това как много години по-късно Каин и Авел се срещат и Каин моли ужасѐн да му бъде простено. А Авел отвръща: ти ли ме уби, или аз теб, вече не помня. Значи наистина си ми простил, отвръща Каин.

Всеки е изпитвал завист, аз също. Въпросът е да намериш онази точка на преобръщане, или философския камък, който превръща завистта към другия в радост. При мен това стана с редакторската работа, която имах в продължение на 25 години в „Литературен вестник“. Виждаш, че някой е написал един страхотен ред или цяло стихотворение. Имаш по-малко от секунда, в която да избереш – ще му завидиш ли, или ще си кажеш: ами това е толкова хубаво. Искам и аз да го направя така, че и по-хубаво. Най-трудно е тези, които са в едно поле, пишещите в случая, да разберат, че другият не им е враг и нищо не може да им открадне – нито таланта, нито славата, нито хубавото стихотворение или роман. Тогава вместо състезание имаме взаимно вдъхновяване и окуражаване. Тогава чак имаме и истински литературен процес, общуване, „изкуството на разговора“, по Цветан Стоянов, тогава се чува онзи „веселий на работата шум“, по Вазов.

Какви четива препоръчваш на дъщеря си Рая? Какви четива ти препоръчва тя? Вслушвате ли се във взаимните си препоръки? Кои са книгите, в които се срещате?

Рая вече чете много повече от мен. На нейните години аз също четях повече от себе си днес. Признавам го с голямо неудобство. Ангелът на непрочетените книги непрекъснато кръжи около мен. На възрастта, в която е, тя чете Мери Шели, Джейн Остин, „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд… Препоръчва ми ги заедно с Хари Потър и книгите на Джералд Даръл. Обещал съм ѝ, че ще започна с Даръл. Иначе се срещаме в романите на Ерих Кестнер например. Сега ѝ препоръчах Лермонтов с „Герой на нашето време“. Като гимназист съм чел тази книга поне седем пъти. Но в крайна сметка всеки сам си стига до книгите.

Писателят с дъщеря си Рая © Катерина Калваджиева

Мислил ли си за какво ще бъде следващата ти книга, ако все още ни остава някакво време до 6 вечерта?

Не знам. Вероятно романът за страховете, който отложих, пишейки този. Или нещо съвсем различно.

Заглавна снимка: © Дафинка Стоилова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Държавният бензин – като нафтата на БДЖ. И паднали ангели

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-18-22-may-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

И сега като падне голямото строителство на обявените 100 държавни бензиностанции… защо и „Джи Пи Груп“ да не получи част от тях. Нали строеше такива на „Лукойл“, когато шеф беше Валентин Златев. Може пък с колонките за горива да ѝ се получи по-добре от плочките на „Графа“. 

Бъдещите 100 бензиностанции няма да са играч за подценяване на пазара на горива на дребно. Макар в България да има свръхдостатъчно – 1971, докато в Австрия са 1651, в Чехия – 1201, в Унгария – 995… В момента най-голямата верига бензиностанции в България с над 220 обекта е на руската компания „Лукойл“, която е и производител на горива, държи и над 70% от данъчните складове. Накратко, „Лукойл“ е господар и командир на пазара. (На OMV са 92, на Shell – 102, и т.н.). Държавната петролна компания обаче ще вземе под свое управление базите на Държавния резерв за съхранение и обновяване на резервите на петролни и енергийни продукти, повечето от които сега също държи „Лукойл“.

За какво изобщо ни е КЗК

Защо ѝ трябва на властта да излиза на пазара като икономически субект? „Държавата ще купува горивото, но ще го продава на реални пазарни стойности“, заяви тази седмица министърът на икономиката Емил Караниколов. Излиза, че държавата не е в състояние чрез Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) да регулира пазара, за да няма картелни споразумения между големите играчи, обединени в Българската газова и петролна асоциация. Ако КЗК не се справя, най-добре да я закриват. Проверките и налаганите от време на време глоби не вършат работа, а просто имитират дейност.

Ако искаше да разбие доминацията на „Лукойл“, властта можеше да се ограничи до държавния резерв. А и вече увеличи контрола върху руската компания, след като разпореди да отдели и регистрира като отделни складове шестте си бази, свързани с нефтопровода. Но разпределението на близо 2 милиарда за саниране се услажда, а Държавната петролна компания ще е къде-къде по-голяма баница. После почва краденето, държавният бензин е като нафтата на БДЖ – общ, следователно пълнете тубите.

Вървят едни лозунги и закачки

Ей така и при социализма всичко беше „общо“. А щом е общо, хората просто си вземаха своето: не е кражба да крадеш от държавата, нали е на всички. Партийната номенклатура – от задгранични дружества и големи строежи, продавачите – от сиренето и салама, готвачите – от продуктите в кухнята, кой откъдето свари… А президентът Румен Радев гарантира, че няма да се краде – ако той ни управлява. И премиерът социалист Жан Виденов не крадеше, но какво от това – кризата през 1996–1997 г. е неразделна от неговото име. Виденов беше най-младият премиер, но дори и кадърът на проф. Александър Лилов не беше лозунгар като Радев. Държавният глава да внимава с тия изявления, че няма да намери партия, която да го подкрепи, ако ще рейдва изпълнителната власт.

Президент и премиер се държат като съпрузи, които са си втръснали, и ядно си подхвърлят през медиите разни изречения. Първият обвини Борисов, че управлението му сее смърт, той пък отговори, че са бебета и не спря дотук. „Имaтe рядък шaнc дa ви упрaвлявaмe c мoитe кoлeги, зaщoтo, aкo ви упрaвлявaшe кoлeгaтa Рaдeв, тoй щeшe дa поcтъпи, кaктo поcтъпихa Путин, Бoриc Джoнcън, щяхa дa измрaт хoрa.“ За COVID-19 или за хунта говори Бойко Борисов?

Паднал ангел или whistleblower

Защото от Дубай хазартният бос Васил Божков заяви, че „България се управлява от хунта“. Допреди 4–5 месеца, когато още имаше офиси, лотария, колекция антики и ФК „Левски“ – и нямаше 11 обвинения, Божков не говореше като аватар на Корнелия Нинова. Предишната позиция на недосегаем му е пречила да види колко несправедлива е съдебната система. Но от базата си на паднал ангел вече говори за мутри в управлението, прокуратура бухалка и Делян Пеевски.

Къде беше Божков на протестите срещу Гешев за единствен кандидат за главен прокурор?! А какво би споделил за ерата „Филчев“… Нищо няма да сподели. Най-много да пусне още някой SMS, анкета – или снимка. Но един министър на финансите на царя, финансиран и от Божков, оцеля въпреки снимка на яхта в Монако с известен контрабандист. При първия кабинет на Борисов бяха „изпуснати“ и серия разговори, но въпреки това той управлява с трето правителство.

Като разобличител Васил Божков не е особено убедителен. След като години наред си живял в сенките на слуховете, на гардовете си и на митовете за персоната си, под светлината на прожекторите никак не е комфортно. Дори и да смениш черната тениска с бяла риза и да си играеш със сърцата на сините фенове – макар че „големият футбол в България отдаде богу дух преди двайсетина години“.

Сега в сапунката, която върви от Дубай през Facebook, Божков обяви левскаря футболист Наско Сираков за получател на акциите на „Левски“. Име, което се подгрява от няколко дни. To be continued… Дали дубайският сериал ще прекъсне за лятна почивка? За новия сезон ще се наложи сценаристите да проявят повече фантазия и да включат повече диалози. През лятото обаче може да се пусне чатбот, който да комуникира с потребителите от името на Божков.

Тенът на премиера – реклама на туризма

Някой в България дали проверява футболните клубове за пране на пари и източване на ДДС? Същият въпрос се отнася и за хотели и заведения. С готвената за одобрение в парламента ставка от 9% ДДС за ресторантьорите, контролът на данъчните трябва да е като слънцето, въздуха и безплатния шезлонг за всяко живо същество.

Когато си представим тази картинка, до шезлонга, освен данъчен, неизменно изниква и министърката на туризма Николина Ангелкова в блузка на флорални мотиви. Може ли Ангелкова да не рекламира българския туризъм? Премиерът например винаги може да каже пред камери, че тенът му е от родното Черноморие.

Засега предложението на „Патриотите“ да има ваучери за всички на първа линия в борбата с пандемията, които да почиват не само в държавните бази, удря на камък. Местата в държавните бази са около 15 000, а близо 13 700 души, работещи на първа линия, получиха по 1000 лв. Здравните работници ще отидат в почивни бази на Министерството на здравеопазването, полицаите – в тези на МВР, те и сега имат това право, този закон е абсурден, заяви лидерът на НФСБ Валери Симеонов. Така е – държавата премества едни пари от един джоб в друг. Виж, би имало смисъл, ако базата на Министерския съвет в Евксиноград например се отдели изцяло за хората от първа линия. Но едва ли…

А пчелите умират, хора, пчелите умират. Убиват ги отровите на земеделците и на никого това не пречи.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Непосилното милосърдие. Борбата на един детски социален център

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neposilnoto-milosurdie/

Може ли една социална услуга да се помещава в жилищен имот? Необходимо ли е съгласието на съседите, за да се осъществява тя? Възможна ли е интеграцията на едно малцинство, ако то не съжителства с мнозинството? Това са само част от въпросите, които поражда казусът с Центъра за обществена подкрепа във варненския квартал „Владислав Варненчик“, който се ръководи от сдружението „Милосърдие за теб“.

Какво представлява центърът на „Милосърдие за теб“

Социалният център се посещава от деца между 4 и 15-годишна възраст. Огромната част от тях са ромчета. В него те получават подготовка за училище, помощ за уроците, имат възможност да се занимават с театър, да ходят редовно на зъболекар, да се консултират с психолог. Голямата част от тези деца са първото поколение в рода си, което е грамотно. Много от най-малките не знаят български и никога не са напускали гетото, преди да започнат да посещават центъра. Всички, които са в училищна възраст, ходят на училище.

Повечето от децата отиват в центъра по желание на родителите си, които искат да им дадат по-добри перспективи от тези, които са имали те. Но има и деца, които са преживели насилие, изоставени са от родителите си, били са жертви на трудова експлоатация.

„Нашият център осигурява вече три години достъп на всички деца до ежеседмична дентална програма. Всяка седмица група от максимум десет деца посещава зъболекар. Децата преодоляха своите страхове и с желание престъпваха прага на кабинета. Дори привлякоха своите приятели, които не са потребители на социални услуги при нас, към посещение при зъболекар“, разказва за „Тоест“ Силвия Бакалова от „Милосърдие за теб“.

Центърът дава възможност на децата за първи път през живота си да отидат на почивка, да бъдат доброволци, като помагат в ремонта на старчески дом, да изнасят театрални представления и дори да правят късометражни филми. Те участват в коледен концерт, организиран от Община Варна, и печелят втора награда в категорията „Социални центрове“ на Варненския пролетен фестивал.

През февруари 2019 г. немската благотворителна организация Christusträger-Waisendienst, която финансира „Милосърдие за теб“, купува апартамент на партерен етаж в жилищен блок, където да се нанесе центърът. Имотът е на 50 метра от ромската махала на „Владислав Варненчик“.

„Аз лично съм работила като учител в 100% сегрегирано училище четири години, вече 11 години работя в ромската общност на квартал „Владислав Варненчик“. Опитът ми показва, че ако децата не се изведат от своята общност за поне една трета от времето на едно денонощие, то дефицитите се задълбочават и трудно можем да поемем по пътя на промяната“, твърди Силвия Бакалова. И се аргументира: „Ако нашите усилия не са да изведем децата от тяхната така наречена „зона на комфорт“, то ние никога няма да постигнем максимална промяна в позитивна насока за тях… Именно затова като ръководител смятам, че нашият център трябва да бъде извън общността, наблизо, за да се чувстват децата и родителите спокойни и сигурни, но все пак и мотивирани за промяна.“

С новото място започват и проблемите за социалния център

Стремежът на „Милосърдие за всеки“ да изкара ромските деца от сегрегираната среда се сблъсква с нежеланието на представителите на етажната собственост. Към тях се присъединяват и живеещи в два съседни входа. Те настояват, че за да се извършва подобна дейност, трябва да се промени предназначението на имота и той да престане да бъде жилищен. Уловката е, че по силата на Закона за етажната собственост, за да се смени предназначението на един имот, е необходимо съгласието на съседите. Които категорично не са съгласни.

Според Силвия Бакалова причината за това несъгласие е дискриминационното отношение към ромчетата, които посещават центъра. Тя изпрати на „Тоест“ снимка на вратата на входа, която е във видимо лошо състояние, с думите „за да видите, че най-големият проблем в случая надали са ромските деца“ (вж. заглавната снимка на статията).

В документите, с които „Тоест“ се запозна, никъде няма пряко изговорено антиромско отношение. В протокол от Общо събрание на етажната собственост от 13 март 2019 г. обаче е записано следното (оригиналният правопис е редактиран):

„По-голямата част от собствениците от етажната собственост изразиха мнения, че не желаят във вх. 18 да се развива социална дейност, защото същата е обвързана с постоянен достъп в сградата на всякакви външни лица, които ще създават за тях и семействата им безпокойство, по-голямо от обичайното. Също така разкриха, че имат притеснения относно лошото влияние, което биха могли да окажат ползващите въпросната социална услуга върху техните малолетни и непълнолетни деца.“

Живеещите във входа предпоставят, че децата, които посещават центъра, за да учат, да се занимават с изкуство и доброволчество, да ходят на зъболекар, могат да окажат лошо влияние.

„Протоколчикът сам е изписал, че се страхуват от лошото влияние на децата ни над техните. За съжаление, той не се съгласи да протоколира, че не искат заради краста и въшки, които ще дойдат от нашите деца“, добавя Силвия Бакалова. Тя предлага да изгради вход с външна стълба към апартамента, така че децата да не влизат директно във входа. Етажната собственост и с това не е съгласна. В цитирания протокол пише, че предложението за външен вход не се приема „предвид мотивите и притесненията“ за дейността на социалната услуга.

Районният кмет на „Владислав Варненчик“ – Николай Костадинов от ГЕРБ – е регистриран по постоянен адрес в същия вход

Пред „Тоест“ той предложи друга аргументация на казуса със стълбата: „Пътят да се направи тази външна стълба е много дълъг, защото трябва отстъпено право на строеж от страна на Общината, но тя не може да го направи без съгласието на етажната собственост. Ние тъкмо си бяхме направили градинката. Колкото и малка да е, все пак е нашата градинка. Тъкмо си я бяхме направили и тя точно там иска да направи стълба.“

Администрацията на район „Владислав Варненчик“ извършва няколко проверки на социалния център по сигнали на съседи. Проверката от 11 март 2019 г. установява, че в апартамента се извършва ремонт, но без да се допуска силен шум и с прекъсване във времето между 14 и 16 часа. На 13 януари 2020 г. в апартамента са се провеждали занятия с пет деца. Не е представен документ за промяна на предназначението на имота, а удостоверение и лиценз за извършване на социални услуги, които според администрацията са валидни за предишния адрес на центъра.

От протокола от проверката на 24 януари 2020 г. научаваме, че родителите на пет деца между четири и шест годинки ги водят в центъра, в който с тях се работи „в посока интеграция и социализация и превенция от отпадане“. Предписанията са да се обсъди достъпът на външни лица във входа на общо събрание на етажната собственост, като решението от него стане задължително, и да се представи документ за промяна на предназначението на апартамента, който да се води като център за обществена подкрепа.

През март 2019 г. кметът на „Владислав Варненчик“ Николай Костадинов представя становище на главния юрисконсулт на района, което може да се обобщи така: според допълнителните разпоредби на Закона за устройството на територията жилищата са предназначени за жилищни нужди, а ако нещо се ползва за друго, то трябва да се смени предназначението му. Юрисконсултът твърди, че дейността на центъра е обществено обслужваща и поради това предназначението на имота трябва да се промени от жилищно в обществено обслужващо.

Въпреки протестите, проверките и становищата социалният център продължава дейността си до март тази година, когато временно затваря заради пандемията от COVID-19. На 14 май Силвия Бакалова получава писмо от заместник-кмета на Варна Тодор Иванов, че социалният център е в нарушение, защото не е сменено предназначението на имота. И че това е основание да се издаде заповед за забрана на ползването му, като се прекъсне подаването на електричество, вода и отопление към него. Така центърът няма да може да продължи дейността си. „Милосърдие за всеки“ ще си търси правата в съда.

Обществено обслужване ли са социалните услуги

Кои са обществените услуги? Такива са например администрацията, учебните заведения и детските градини, болниците, медицинските, културните и религиозните центрове и т.н. В разговора си с „Тоест“ районният кмет Николай Костадинов два пъти употреби „детска градина“ по адрес на социалния център.

Изразът „обществено обслужване“ се употребява най-вече когато става дума за определен тип имот, сграда или строеж. Социалните услуги от своя страна не са обвързани с изисквания за тип сграда или имот. Според Закона за социалните услуги, чието влизане в сила в края на миналата година беше отложено до първи юни, те могат да се извършват в домашна или специализирана среда, както и да бъдат мобилни. Могат да се предоставят и в училища, детски градини или ясли, от което следва, че една детска градина не е социална услуга.

В отговор от юли 2019 г. на запитване на Силвия Бакалова от Агенцията за социално подпомагане (АСП) твърдят: „Социалната услуга ЦОП [център за обществена подкрепа] е услуга в общността и може да се предоставя в част от жилищна сграда (апартамент, офис), без да е необходима промяна на статута на обекта в сградата като обект с обществено предназначение.“

Отново в отговор на Бакалова от Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) подчертават, че по смисъла на Закона за социалните услуги те не са обслужващи дейности.

Има социални услуги впрочем, които масово се осъществяват в жилищни сгради – кризисни центрове за пострадали от насилие или трафик например. Ако за тях се иска съгласието на етажната собственост, това би компрометирало защитеността на социалната услуга.

Поне четири общински имота в район „Владислав Варненчик“ са със статут на жилища, но са предоставени за безвъзмездно ползване на три неправителствени организации и на общинската Дирекция „Социални дейности“, става ясно от писмо от Дирекция „Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ на Община Варна от юни миналата година. Следователно практиката невинаги е да се променя предназначението на имота, когато в него се извършва социална дейност.

За проблемите със социалния център Силвия Бакалова обвинява районния кмет Николай Костадинов, а той – нея

Всеки от тях казва, че другият се държи агресивно. Тя смята, че той е повлиял на съседите да се настроят срещу центъра. Костадинов отрича да е оказвал влияние или да е използвал поста си:

„Когато видях, че става дума за нещо агресивно, арогантно, и знаех, че със сигурност по някакъв начин ще рефлектира върху поста, който заемам, просто на последните събрания дори не съм присъствал. Освен това мерките, които тя казва, че ние сме взели, аз като кмет на район не съм взел абсолютно никакво репресивно решение по отношение на тях. Нито някакво наказание. Няколко пъти колегите са ходили, и то защото са получили сигнал от страна на етажната собственост. И реакцията е била такава, каквато при всеки един случай или казус. Не знам дори дали те са знаели, че отиват в нашия вход на проверка. После вече са разбрали. Но в момента, в който са получили сигнала, те реагират всеки път по един и същи начин. Има сигнал – моментално се отива на проверка.“

Районният кмет твърди, че дори когато иска, не е в състояние да повлияе на съседите си: „Когато ставаше въпрос за санирането, вече бях станал кмет. И ми беше изключително трудно тези хора да ги агитирам, че това е нещо хубаво за нас, въпреки кампаниите, които вървяха. А сега? Ситуацията с какво е по-различна? […] Камо ли пък да имам такова влияние върху тях, каквото тя се опитва да изкара. Аз съм, в интерес на истината, най-пасивният от етажната собственост, и то защото в крайна сметка се оказа, че това ще повлияе на това, което работя.“

Според него е грешка на Бакалова, че не е поговорила предварително с обитателите на входа, за да разбере дали има смисъл да купува апартамент за целите, които си е поставила. Тя казва, че се е консултирала с юрист преди покупката и според него няма законово изискване за съгласието на собствениците във входа нито за закупуването на имот, нито за развиването на социална дейност: „Сами разбирате, че съгласието е непостоянна величина, на която не можем да се осланяме, за да мотивираме своя финансиращ орган да инвестира средства. Всяка продажба на имот във входа би могла да разруши съгласието, а така също всеки човек може да смени по всяко време мнението си.“

Съвсем скоро след купуването на апартамента обаче Силвия Бакалова се е срещнала с живеещите във входа и ги е поканила да посетят социалната услуга на стария ѝ адрес, за да научат повече за дейността ѝ. Според нея на тази среща Костадинов е заявил, че когато услугата е била на предишния си адрес, е имало жалби срещу нея.

„Тоест“ не разполага с доказателства кой какво е казал, но редакцията получи официална кореспонденция между двамата. Бакалова подава заявление с искане за информация дали има подадени сигнали за нарушения срещу социалния център по времето, когато той се е помещавал на стария си адрес. Отговорът на кмета е, че не са постъпвали такива сигнали.

Личен конфликт или структурни проблеми?

Измамно лесно би било да се вземе страна в този конфликт, в зависимост дали сме на страната на организациите, работещи за интеграцията на ромите, или на хората, които не искат да се смущава спокойствието във входа им. Зад взаимните обвинения прозират много по-дълбоки проблеми.

Първият проблем е самовъзпроизвеждането на сегрегацията. Очаква се от ромите да се интегрират, но без да се смесват с мнозинството на етническите българи. Не само жителите на този вход гледат с подозрение на ромските деца. Едва 17,7% от етническите българи у нас биха приели да имат роми за съседи. Да си припомним колко родители изтеглят децата си от училища и детски градини, защото в тях има ромчета, колко роми не са назначавани на работа само заради етническия си произход, макар че притежават необходимата квалификация. Присъствието на антиромската партия ВМРО в управляващата коалиция не допринася за преодоляване на тази ситуация.

Не по-малък проблем е и законовият хаос по отношение на социалните услуги. Законът за социалните услуги понастоящем не действа, но в него така или иначе не е уточнено какви социални услуги в какви типове имоти могат да се осъществяват. А правилник за прилагането на закона няма. Този въпрос не е регламентиран и в Закона за социалното подпомагане, който до неотдавна обхващаше и социалните услуги, нито в правилника към него. Според Закона за устройството на територията жилищата са за живеене.

Предоставянето на социални услуги в имоти със статут на жилища е не само разпространена практика, а и според редица институции, освен АСП и ДАЗД, то е напълно законно. През 2019 г. „Милосърдие за теб“ печели финансиране от Фонд „Социална закрила“ на Министерството на труда и социалната политика, за да оборудва новозакупения апартамент, в който се помещава центърът. От ДАЗД извършват и проверка в центъра на новия адрес, а заключението от нея е, че предоставяната услуга е на много високо ниво. В течение на конфликта с етажната собственост „Милосърдие за теб“ получава подкрепящи писма от Регионалното управление на образованието – Варна, от Дирекция „Образование и младежки дейности“ на Варненската община, както и от три училища. Всичко това едва ли би било възможно, ако дейността на социалната услуга беше незаконна.

В същото време една успешна социална услуга може да бъде прекратена, ако по отношение на нея има недоволство. Кампанията срещу законодателството в областта на социалните услуги е предпоставка за допълнителен правен вакуум, защото въпросите, които се отнасят до тази област, не се уреждат законово. Тези проблеми може да се преодолеят, ако има политическа и законодателна воля, каквато понастоящем липсва.

А междувременно дискриминацията и сегрегацията може да се осъществяват напълно законно. Дори без да се говори за роми, а като се използват формални аргументи като предназначението на един имот. И всичко да е точно, както се пее в песента.

Заглавна снимка: © Силвия Бакалова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.