Tag Archives: общество

Знамената се скъсаха, дами и господа, езиците – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/znamenata-se-skusaha-dami-i-gospoda/

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Съмнявате се? Когато БНР безпрецедентно спря излъчване в цялата страна в петък, 13 септември, от 6 до 11 часа, поради внезапна „техническа профилактика“, прокуратурата влезе на проверка защо се е случило. От ДАНС ѝ пратили писмо, че така е застрашена националната сигурност, понеже БНР е стратегически обект.

Проверката, разпоредена и на ДАНС, СЕМ и Комисията за регулиране на съобщенията, се ръководи пряко от заместник главния прокурор Иван Гешев, единствения кандидат за главен прокурор. Същият, за когото на журналистка от БНР намекнали да спре да води предавания, докато не бъде избран на поста – тоест до 24 октомври, когато изслушването и изборът ще станат в един ден.

Истината ли търси г-н Гешев, или алиби за невиновност?

Да видим.

Радиото спря заради страх. Страхът на един новоизпечен генерален директор, който се стресна да не би журналисти от „Хоризонт“ да направят неконтролиран „взрив“ в ефир (от тях всичко може да се очаква!) и в 21:16 ч. на 12 септември обяви „профилактика“.

Уплахът му дойде заради реакцията във и извън БНР на новината за внезапното сваляне от ефир на журналистката Силвия Великова и отнемането на нейния ресор – правосъдие. Така тя щеше да стане един мълчалив старши редактор, който няма право да ходи на събирания на Висшия съдебен съвет (ВСС) и на протести срещу кандидата за главен прокурор и да задава с изнервящо постоянство едни неудобни въпроси.

И този човек, наречен Светослав Костов, избран преди малко повече от 2 месеца за генерален директор, очевидно е решил, че ще гарантира своята кожа, кабинет и сигурността на статуквото, като спре БНР. Няма медия – няма проблем. Добре че не държи ядрено куфарче.

Ами ако през тези пет часа се бе случило бедствие, което да налага уведомяване на населението? Но страхът се оказа по-силен от статута на една обществена медия като стратегически обект, с който един генерален директор трябва да е наясно.

Значи ли това, че ако ВСС не избере Гешев, радиото ще спре за цял ден?

„Главанаци, главанаци е точната дума. Имам чувството, че го правят нарочно“, коментира премиерът Бойко Борисов в Русе относно казуса с Великова и обяви, че е разпоредил вчера да бъде спряно „това безобразие“ – иначе като партиен лидер, чрез парламентарната група на ГЕРБ, щял да поиска оставката на Костов. Така премиерът се показа хем дистанциран от скандала, хем спасител на свободата на словото – неговото обаждане върна обратно Силвия Великова в ефир, след като ѝ бе отнет от тези-които-искат-Гешев-за-главен-прокурор. Диагноза за държава, която е на 111-то място по свобода на словото.

А всъщност „главанаците“ са на Борисов и на ГЕРБ продукт. Всички регулатори в държавата възпроизвеждат властовия модел и на практика работят като застрахователни брокери за управленските интереси. За бившия спортен журналист Костов от СЕМ гласуваха Бетина Жотева (квота на президента Плевнелиев), Розита Еленова (квота на БДЦ на Христо Ковачки) и София Владимирова (председател на СЕМ, от квотата на ГЕРБ). Същата „тройка“ избра и Емил Кошлуков да оглави БНТ, въпреки неубедителната професионална биография и протести при влизането му в БНТ през 2017 г. В журналистическите среди е добре известно, че ако искаш да спечелиш такъв пост, предварително трябва да си „поканен“ от управляващите.

СЕМ и парламентът просто легализират поканите.

Протестът пред БНР в защита на свободата на словото, повод за който стана отстраняването на Великова, събра журналисти от много медии и показа, че въпреки „ибрикчиите на щат“ (по Мирела Веселинова, „Капитал“), има общност, ядро от хора, които са готови да защитят колегите си и достойнството и честта да си журналист. Това е добрата новина. За последните десетина дни подобно обединение зад кауза се случва за втори път. Първият бе декларацията, подписана от над 25 медии и десетки журналисти, с която призоваха политиците да спрат да легитимират издания като сайта ПИК – повод за нея бяха публикуваните интимни снимки на приятелката на един от кандидатите за кмет на София.

В своя декларация Асоциацията на европейските журналисти изразява тревогата си за „превратa, който се извършва в журналистическата професия в последните години“, както и че „един от стълбовете на демокрацията – институцията на правото да бъдеш информиран, е тежко увредена“. Случаят със Силвия Великова тества имунната система на българската журналистика – има ли защитни сили, или е тотално блокирана от некомпетентност, поръчки, страх, корупция и сервилност към властта, която и да е тя.

Все още имаме имунитет.

„Хората, които сме тук, защитаваме професията“, заяви Елена Енчева, дългогодишна журналистка, отразяваща съдебната система за сайта DeFacto.bg. За честта на професията пред радиото излязоха и колеги на Силвия, независимо от съгледвачите на шефа на БНР, които да му докладват.

Отнетият (макар и за няколко часа) глас и микрофон на журналистката коства стола на прясно назначения и.д. директор на програма „Хоризонт“ Николай Кръстев. Той подаде оставка, както е редно да постъпи и генералният директор на БНР.

Кръстев пое отговорността и на пресконференция, на която не се яви Светослав Костов, обясни, че не му е въздействано – ама никак – и това е негово лично решение. В своя позиция по-рано ръководството на БНР, тоест Управителният съвет, начело с генералния директор Светослав Костов и подбрания от него състав – юристите Галя Тренчева и Димитър Димитров и журналистите Мария Маркова и Стефан Ташев, споделят становището на Кръстев, че липсва безпристрастност в предаванията и Великова е представяла едностранна позиция. Затова ѝ назначават дубльор в ресора.

В името на плурализма.

Въпросът оттук нататък е чии репортажи ще звучат в ефир и кой – тя или дубльорът, ще отразяват работата на прокуратурата например.

Езиците на журналистите са част от националната сигурност. Несъмнено.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Престъпление и оправдание, или колко ни струват прокурорските грешки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kolko-ni-struvat-prokurorskite-greshki/

Над 5 млн. лв. е платил българският данъкоплатец през 2018 г. за влезлите в сила осъдителни решения срещу прокуратурата. През 2017 г. сумата е била близо 4,4 млн. За сравнение: 4 млн. лв. е бюджетът на Държавна опера в Стара Загора за 2019 г., толкова струва ремонтът на пътната инфраструктура в Добрич, както и ремонтът на храм-паметника „Св. Александър Невски“, а във Велинград за същата сума се строят социални жилища.

За последните десет години сумата, която българите плащат за незаконосъобразни действия на обвинението, е набъбнала значително – през 2010 г. тя е около 1 млн. лв. За осемте години, изминали оттогава, гражданите са платили близо 26 млн. лв. за обезщетения по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Това показва справка в докладите за прилагането на закона и за дейността на прокуратурата и на разследващите органи, изготвяни от самия главен прокурор.

Според специалисти причините за този ръст са две: привличане на лица без достатъчно доказателства за тяхното участие в престъпление, което на свой ред може да се дължи както на прокурорски грешки, така и на образуване на поръчкови производства; и повишаване на компетентността на самите адвокати, що се отнася до воденето на подобни производства.

За цената на ареста, когато се превърне в шоу

На 1 април 2010 г. група мъже с черни маски на главите и якета, на които с бели букви пише МВР НСБОП (Национална служба за борба с организираната престъпност), изкачват стълбите на Военна болница, за да търсят бившия военен министър Николай Цонев – в част от съвместна операция между ДАНС, МВР, Националната следствена служба и Софийската градска прокуратура. Става въпрос за подкуп, казват властите. Мъжете влизат в Клиниката по оториноларингология, откъдето според документите малко по-рано Николай Цонев е изписан след операция на носната преграда. Цонев говори по телефона. „Остави телефона! Ръцете горе! Не мърдай! Белезници!“ Случващото се изглежда като нискобюджетна продукция на Боливуд.

Но не става въпрос за първоаприлска шега, а за съвсем сериозна акция. „Г-н Цонев, ще бъдете обвинен… имате право да мълчите. Ще бъдете обвинен в престъпление корупционно, тъй като сте си абсолютен престъпник… Колеги, като към всеки един престъпник, както трябва – долу на земята!“, чува се гласът на заместник градския прокурор Роман Василев зад камера. Отговаря му твърде ентусиазиран служител: „Разбрано! На колене! На колене!“ Следва насочване на оръжие към тила на Цонев, а на въпрос от негова страна какво престъпление е извършил, отговорът е „Гледай надолу!“. След това е ред на медиите да раздухат станалото – видеоматериалът е предоставен на всички журналисти, докато различни лица от прокуратурата говорят за доблест и успех. Формулата работи безотказно.

В нея обаче има едно финално уравнение, което често убягва на избирателите, следящи в захлас подобни „акции“ пред екраните у дома. А именно – арестът не е краят на един процес срещу дадено лице, а едва неговото начало. В Конституцията на Република България изрично е посочено, че „всеки има право на адвокатска защита от момента на задържането му или на привличането му като обвиняем“ (чл. 30, ал. 4), както и че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ (чл. 31, ал. 3). Същото се гарантира от Хартата на основните права на Европейския съюз (чл. 48).

През ноември 2018 г. става ясно, че шоуто „Цонев“ струва на българските данъкоплатци 100 000 лв. Делото за подкуп, по което „абсолютният престъпник“ е оправдан окончателно още през 2015 г., е фиаско. Софийският апелативен съд заявява, че причинените на Цонев вреди значително надхвърлят обичайните по други подобни дела.

Игра за общественото мнение

В доклада на главния прокурор Сотир Цацаров от 2018 г. се казва, че преобладаващият дял от осъдителните съдебни решения по ЗОДОВ съставляват именно случаи на незаконно обвинение. Докладът гласи още, че „професионалната квалификация на прокурорите от първоинстанционните прокуратури трябва да бъде повишена, за да се сведат до минимум неоснователните обвинения“.

Важно е да се отбележи, че осъдителните решения по ЗОДОВ не са единствено казуси на „невинните“ срещу „лошите“. Дори в случаи, когато законът е на страната на обвинението, некомпетентността при образуване и водене на производство изиграва своята роля.

Изрично се подчертава и необходимостта говорителите на прокуратурите, прокурорите и административните ръководители „внимателно да преценяват в кои случаи и каква информация за разследването да предоставят публично, с оглед презумпцията за невиновност и правата на лицето, срещу което се упражнява наказателна репресия“. Това важи особено в случаите, които са обект на силен обществен интерес.

Макар тези препоръки да се откриват в не един доклад на Сотир Цацаров, очевидно тяхното изпълняване затруднява прокуратурата, тъй като осъдителните решения срещу нея, както и обезщетенията, които държавата плаща, нарастват. Остава само да гадаем дали това е причината в последните два доклада – за 2017 г. и 2018 г. – да липсва точната сума на изплатените обезщетения, която иначе присъства в повечето доклади за последните десет години. Когато изискахме сумите по Закона за достъп до обществена информация, стана ясно, че те надвишават в пъти присъдените обезщетения през последните няколко години.

В решението на Върховния касационен съд от 2015 г., което оправдава Цонев и другите двама подсъдими – Петър Сантиров и Тенчо Попов, се казва, че делото е „емблематичен пример за провокация към подкуп“, инсценирана и проведена от тогавашния следовател Петьо Петров. Кому е нужно?

Със сигурност в действията на прокурори, разследващи органи и съд има огромна доза грешки и некомпетентност, която се дължи на дефицити по цялата верига на системата – от образование до работна етика и натиск от страна на самата система. Ала специално публичните акции имат и друго обяснение – бухалка срещу неудобните и/или лесен инструмент за трупане на точки за властта. Те смачкват репутацията на нарочените лица, уронват достойнството и често водят до пълен кариерен срив за първите, а вторите бързо се издигат в очите на избирателите.

Арестът на Николай Цонев е част от „кръстените акции“ на Цветан Цветанов, който по това време е министър на вътрешните работи. Журналистите тогава проявяват хумор и именуват видеата от арестите „МВР пикчърс“. Цената им днес възлиза на над 1,6 млн. лв.

Тъй като престъплението е много по-шумно пропагандирано от оправданието, в играта за общественото мнение има значение само първата фаза. Месец след ареста на Цонев Цветан Цветанов задминава по рейтинг дори вожда Борисов. А народът? Народът помни арестите, но надали знае колко са осъдените. Или точно колко му е струвал билетът за цирка.

Всяко чудо за три дни

Паметта е къса, независимо дали става дума за казуса с „бебето във фризера“, когато отново Цветан Цветанов си позволи да раздава присъди от трибуната на Народното събрание, а медиите нарекоха лекарите „убийци“; или съсипването на бизнес в случая с дружеството „Голд Лизинг“, което впоследствие осъди прокуратурата за над 800 000 лв. Последният случай беше част от така нареченото разследване „Големият октопод“, което завърши с прекратяване на наказателното производство, тъй като прокуратурата не успя да внесе обвинителен акт. Друга зрелищна операция от 2010 г. – „Медузите“, коства на данъкоплатците общо 90 000 евро, определени от Европейския съд по правата на човека в Страсбург в осъдителното му решение срещу България.

Проблемът е както в действията на прокуратурата, така и в криворазбраната представа на българското общество за това какво означава правосъдие и функционираща независима съдебна система. Уморени от беззаконие и произвол, българите с удоволствие съпреживяват зрелищните акции пред телевизорите, по време на които „лошите“ са унизително наказвани от силната ръка на закона. Виновният трябва да си понесе унижението, считат всички. Ала това, че виновният става виновен само с присъда, е твърде сложно и удобно пропускано. Къде по-лесносмилаемо е първичното риалити правосъдие, което обаче е символ на същия произвол и некомпетентност, които хранят колективното недоволство.

Шоуто трябва да продължи

Отново през април, но през 2018 г., в центъра на София по обвинение за подкуп е арестувана кметицата на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева, която стои с часове пред камерите на медиите, а доказателства се събират в отсъствието на адвокат. От bTV лаконично отбелязват ден по-късно, че „в последните години за такива арести България е осъдена повече от пет пъти в Страсбург“.

През януари т.г. Петко Дюлгеров, подсъдим за посредничеството при предаването на подкупа, се отказва от показанията си и твърди, че те са дадени под натиск. Вероятният нов главен прокурор Иван Гешев заяви, че това е най-големият случай на заловен подкуп в България, докато Държавният департамент на САЩ го посочи като пример за полицейско насилие и унизителен арест. В момента Иванчева е под домашен арест, докато обжалва присъдата от 20 години затвор. Около случая остават множество въпросителни.

Обект на обществено внимание в момента е и „ТАД Груп“, чиито собственик (който е и учредител на ГЕРБ), търговски директор и служител са основни заподозрени лица за теча на данни от системата на НАП, станал известен като #НАПлийкс. Прокуратурата периодично „пуска“ доказателства на медиите, а бърз поглед към тях показва, че представянето на случая често е далеч от етиката. Както при Десислава Иванчева, и тук не можем да коментираме събитията преди окончателното решение на съда. Но няма как да ги следим, без да получаваме дежавю.

Предвид горчивия опит, прокуратурата и разследващите органи би трябвало да са много внимателни в разиграването на престъпление и наказание пред медиите и обществото. Дори да предстои (макар и номинално) избор на нов главен прокурор. Защото тази стратегия често завършва като престъпление и оправдание. А традиционно оставки няма.

Сумата расте и е за наша сметка. Докога? Вероятно докато се научим да помним и да изискваме реално правосъдие вместо правосъдие в риалити формат.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На кладата на политическия цинизъм

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/na-kladata-na-politicheskiya-tsinizum/

Езикът ни изобилства с думи за т.нар. леки жени. Всеки е чувал пияни мъже да подвикват подобни цинизми по улици и ресторанти или по време на семейни свади. И това минава за напълно редно за балканските ни нрави. Но голяма част от този вулгарен езиков арсенал няма форми за мъжки род. Защото езикът изразява нагласите в мисленето и културните стереотипи, а в сексистко общество като нашето малцина биха порицали мъжкия сексуален нагон и задоволяването му с повече от една жена. Що се отнася до темата за женското либидо, върху нея е наложено мълчаливо табу.

Приема се за нормално жената да бъде обект на желание, но не и субект, който може да изпитва полово влечение.

По тази причина всяко престъпване на границите в масовите представи за почтеност предизвиква неодобрение, одумване, осъждане, в отделни случаи даже стигматизиране на жената.

Неприемлива, особено в по-консервативните среди у нас, е и голотата на човешкото тяло. Само допреди няколко десетилетия нудизмът беше забранен в тоталитарната ни държава. Но дори и три десетилетия след нейния разпад нудисткото движение не се радва на добър прием сред българите, за разлика от северните народи, в които то има столетна история и е част от културата. Спомням си, че през 2018 г. предложението да се обособи специален плаж за нудисти в Бургас предизвика скандал сред общинските съветници и комични спорове, стигнали до гротески.

На фона на това в нечия глава се роди гнусната идея да публикува голи снимки и клипове на едно момиче, позволило на своя бивш приятел да ги направи в момент на интимност. С едничката цел да уязви човек до нея днес, дръзнал да се намеси в столичния женски политически гамбит. Замислиха ли се сценаристите на този най-долнопробен компромат, че влязоха в ролята на инквизитори, които изпращат на кладата на общественото мнение една невинна жена?

Какво друго освен груба форма на насилие върху една жена,

е да пуснеш интимните ѝ снимки без нейно съгласие в порнографски сайт с висока посещаемост? А след това да ги изпратиш на семейството и на приятелите ѝ?

Каква е болката, съчетана със срама от нахлуването с ботуши в най-интимния свят на човека, може да каже само жертвата. Защото приятелката на архитект Борислав Игнатов, кандидата на „Демократична България“ за кмет на София, е жертва в истинския смисъл на думата. На политически нищожества и техните пиари. На масовия лицемерен морал. На „почтените“, които обичат да раздават морални присъди, а често нощем ги спохождат мокри сънища. Тъкмо такива като тях четат и се радват на пасквила, публикуван в електронно издание, приличащо по-скоро на вулгарно изписани стени на клозет.

Чудя се къде са сега противниците на Истанбулската конвенция, които крещяха фалшивите си лозунги за запазване на консервативните ценности на българина? Защо не се измъкнат от топлите постели на съпругите или любовниците си, в които никой не е надигал завивките им, и да кажат ясно и на висок глас:

жертва ли е приятелката на архитект Игнатов?

И щеше ли да си позволи подобен тип отмъщение бившият ѝ приятел, подтикнат от неудовлетворени страсти и демонична мъст, ако знаеше, че съдебното възмездие няма да го подмине? Както и знаят ли колко още подобни случаи на посегателства върху беззащитни жени стоят в полицейските папки, без да бъдат разследвани, а насилниците на жертвите – наказани?

Как тези пазители на традиционните морални устои, воини срещу „джендър идеологията“ и хомофоби биха приели публикуването на снимки на гол мъж в различни сексуални пози? Особено ако той се окаже приятел на жена, която се кандидатира за кмет на столицата? О, това не само не би предизвикало морални укори и осъждане. Напротив, би се харесало на всеки бабаит и дори би качило рейтинга на дамата на сърцето му. А моралистите щяха просто да си замълчат и да подминат случая.

Свикнал да гледа сеири, българинът не се вдигна и да отиде на протест нито пред редакцията на жълтия сайт, изпълнил мократа поръчка, нито пред МВР, нито пред прокуратурата, която отказа да се самосезира за извършеното престъпление срещу личността. Не за да защити приятелката на архитект Борислав Игнатов, не.

А собственото си право на личен живот и на граници, които никой няма право да прекрачва.

Най-вероятно мнозина си мислят, че на тях подобно нещо никога няма да им се случи. Но грешат. В държава, която не гарантира върховенството на закона и в която прокуратурата може да бъде използвана като бухалка, е възможно всеки да стане жертва на рекет, измама или отмъщение. И още по-страшно – на политическа поръчка за отстрел. Особено преди избори.

Не очаквам вътрешният министър и прокуратурата, която предоставя на медиите доказателствени материали от досъдебни производства избирателно, да излязат с официална позиция пред обществото откъде жълтият сайт има снимковия материал, използван за компромата срещу кандидата за столичен кмет. Но не вярвам да има наивници, които биха повярвали на версията, че

някой се е ровил месеци наред из стотиците порнографски сайтове и накрая е открил тъкмо снимките, необходими му за изпълнението на мократа поръчка.

И понеже опасността от мракобесието, което надига глава, е голяма, обществото трябва да се организира и да даде категоричен отпор на подобни жалки опити да го манипулират. Като използва правото си да гласува – най-силното оръжие на демокрацията. В противен случай жалката посредственост, овладяла всички властови ресурси и позиции, ще ни прегазва. Един по един. И ще изгони малкото останали млади хора на тази територия, които не желаят да прегърнат даровете на фасадната демокрация.

Това е същата посредственост, която в годините на тоталитарната държава мачкаше интелигентните, свободомислещите, красивите, непокорните, бунтарите. Само от нас зависи ще ѝ позволим ли да ни натика в миша дупка, която ще представя пред света като рай. Време е за битка. Ако все още са ни останали съпротивителни сили.

Заглавна снимка: Maxpixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Джои Ито и помръкналият блясък на чистия ум

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/joi-ito-i-pomruknaliyat-blyasuk-na-chistiya-um/

Sic transit gloria mundi. „Така отминава земната слава.“ С поредица от грешни преценки, приспана съвест и неетични действия (независимо от намеренията). И това застига не само онези, от които обществото иска и трябва да се освободи – хора, концентрирали неимоверна власт и влияние, заплащайки както с човешкото в себе си, така и с безмилостно погубване на човешки съдби, – но и онези, в които сме припознали светлите умове и прогресивни мислители, държащи ключа към красивия нов свят.

В първата седмица на септември Джои Ито подаде оставка като директор на медийната лаборатория на Масачузетския технологичен институт (MIT Media Lab) и се оттегли от управителните съвети на MIT Technology Review, Фондация „Макартър“, Фондация „Джон С. и Джеймс Л. Найт“ и компанията собственик на „Ню Йорк Таймс“, от позицията на гостуващ професор в Юридическото училище към Харвардския университет и от много други постове от подобен калибър.

Името му изчезна от редица официални страници на реномирани институции, сякаш никога не е имал нещо общо с никоя от тях. Име, срещу което стои дълъг списък с признания и титли, сред които: член на „Киберелита“ (сп. Time, 1997), „един от 25-те най-влиятелни хора в Мрежата“ (Business week, 2008), „един от 100-те най-добри глобални мислители“ (сп. Foreign Policy, 2011), носител на наградата за цялостен принос от Оксфордския интернет институт за ролята му на един от водещите световни защитници на свободата в Интернет (2011), член на Залата на славата на SXSW Interactive Festival (2013), член на Американската академия за изкуства и науки, и други.

Профилът на Джои Ито на сайта на Фондация „Найт“ връща грешка за несъществуваща страница

Каква е причината кариерата и репутацията на този дълбоко уважаван човек да се сринат така позорно? Всичко е следствие от разкритието, че Ито е приемал дарения за изследователската си дейност от Джефри Епстийн – човек, срещу когото многократно са повдигани обвинения и е осъждан за сексуални посегателства и трафик на непълнолетни с цел сексуална експлоатация.

Кой е Джои Ито?

Роден в Киото през 1966 година, учил в Токио и САЩ, Джоичи (Джои) Ито е представител на първото поколение, което израства с Интернет. Не завършва образованието си в университетите в Тъфтс и Чикаго, но е удостоен с титлата „доктор хонорис кауза“ от Тъфтс, а през 2018 г. успешно защитава докторат в токийския университет „Кейо“. Името му се свързва с организацията за управление на интернет Icann и повече от дузина онлайн платформи като Flickr, Last.fm, Wikia, Kickstarter и Twitter, в които е ранен инвеститор. Ито е един от пионерите в движението за отворен код (open source), бивш член на борда на Mozilla Foundation и ключова фигура в Creative Commons – организацията с нестопанска цел, на която светът дължи лицензите за свободно споделяне на творческо съдържание.

През 2011 г., на 44-годишна възраст, Ито е избран за директор на MIT Media Lab. От самото ѝ основаване преди повече от 30 години медийната лаборатория се утвърждава като един от водещите хъбове за компютърни науки и иновации в цифровите медии в света и се самоопределя като „антидисциплинарна изследователска общност“, която анализира „по-дълбоките последици от това докъде са ни довели създаването и внедряването на нови технологии“.

Предпочетен измежду повече от 250 кандидати, Ито идва в момент, в който набирането на средства за финансирането на работата на лабораторията е в затруднение и се явява основен приоритет. Негова е заслугата за връщането на интереса към лабораторията след финансовата криза както от страна на търсещите образование в сферата на компютърните технологии, така и на меценатите, които чрез регулярни дарения в такъв тип институции инвестират в науката и техническия прогрес. Някои от тези меценати обаче печелят парите си по непрозрачен начин и влагат „безвъзмездно“ част от тях с различни мотиви – като например за да реабилитират публичния си образ чрез позитивна публичност или за да създадат мрежа от контакти.

Алчен или наивен?

От кои е Ито, когато е взел дълбоко погрешното решение да приеме многократно дарения от Епстийн? Става дума за около 1,7 млн. долара, от които 525 хил. долара, дарени анонимно на лабораторията, и 1,2 млн. долара за собствените инвестиционни фондове на Ито; както и за посредничеството на Епстийн за уреждането на дарения от други хора на обща стойност 7,5 млн. долара.

През 2008 г. Джефри Епстийн е осъден за първи път на лишаване от свобода, след като се признава за виновен по повдигнатите му обвинения за склоняване на непълнолетни лица към проституция. През 2011 г., когато става директор на Media Lab, Ито е бил наясно с криминалното досие и присъдата на Епстийн. Всички, които от този момент нататък са се озовавали по едно и също време на едно и също място с Епстийн, би трябвало да са знаели що за човек е той. (Е, може би не всички подробности, като например убеждението му, че за да не се пренасели планетата, живеещите в най-голяма бедност трябва да бъдат оставени да умират; или болните му фантазии за трансхуманизъм и евгеника, които е смятал да реализира, като превърне имението си в Ню Мексико във ферма за разплод, използвайки собственото си ДНК.)

На 6 юли т.г. Джефри Епстийн бе арестуван по обвинения за секс трафик на непълнолетни момичета. Месец по-късно е намерен мъртъв в затворническата си килия. Заключението на патолога е, че се е самоубил. Около смъртта му обаче има неизяснени обстоятелства и точната ѝ причина все още се разследва.

Какво обаче е знаел Ито през годините, какви решения е взел по отношение на даренията на Епстийн, с кого се е консултирал и си е сътрудничил в MIT? И къде са разминаванията между твърденията в изявлението му от 15 август т.г. и фактите, за които свидетелстват бивши и настоящи преподаватели и служители на лабораторията, както и водената от него кореспонденция и документи?

Изобличаването

На 6 септември 2019 г. „Ню Йоркър“ публикува разследване по темата на Ронан Фароу – американския журналист, отличен с Пулицър за разгласването на случаите на сексуално насилие на Харви Уайнстийн. Публикацията му хвърля светлина върху взаимоотношенията между Ито и Епстийн (които са били по-интензивни, отколкото ги представя Ито), договорените суми и в някои случаи, конкретното им предназначение. Материалът изобличава подхода към тези дарения, вписани като анонимни, тъй като Епстийн е бил в списъка на MIT на дисквалифицираните дарители.

Ито обаче не е действал на своя глава. На 12 септември президентът на MIT Рафаел Райф оповести първоначалните резултати от започналото разследване за даренията на Епстийн, свидетелстващи за собственото му участие в процедурата. Само няколко седмици след като е заел най-високия пост в института през лятото на 2012 година, Райф е сложил подписа си под стандартно благодарствено писмо до Епстийн. Нещо повече – висшите членове на администрацията са били запознати с даренията, които медийната лаборатория е получила от фондациите на Епстийн между 2013 и 2017 г. Те също са имали своите шансове да преразгледат становището на Ито относно това дали човек с присъдата на Епстийн е подходящ дарител, или не.

Въпреки това Ито не се е ползвал с (негласната) подкрепа на всички – някои служители и изследователи в Media Lab не са били безразлични към участието на Епстийн и са декларирали ясно позицията си. Между тях е Сигни Суенсън – бивша служителка в Media Lab, която се е обърнала към организацията Whistleblower Aid и е един от основните информатори на Фароу. Също и двама изследователи (в т.ч. публикувалият в Medium статия по темата Итън Зукерман), напуснали института след изявлението на Ито от август, в което той се извинява за допуснатата грешка, но не дава заявка, че обмисля оттегляне от поста си. До излизането на статията в „Ню Йоркър“.

Въпросите, които остават

След публикуването на журналистическото разследване и реакциите, които предизвиква, решението на Ито да се оттегли от постовете, които заема, изглежда като единственото възможно. Но то повдига въпроси, които не бива да бъдат оставeни да се разсеят в забравата. Като например: нима само Ито, очевидно по собствена воля, е бил оплетен в мрежата на Епстийн? И защо само той – човек, оценяван толкова високо в продължение на години, получава подобна обществена присъда, чиито потенциални последици изглеждат много по-тежки от тези от присъдата на Епстийн от 2008-ма? Надценен ли е бил?

Надценяван ли е от хора като проф. Лорънс Лесиг, oснователя на Creative Commons и на Станфордския център за изследване на Интернета и обществото, защитник на свободната информация и професор по право и лидерство в Юридическото училище в Харвард, комуто Wired даде прозвището „Елвис на киберправото“?

Лорънс Лесиг и Джои Ито. Снимка: LAI Ryanne

Подобно на Зукерман, Лари Лесиг публикува обширен коментар в Medium, в който обаче заема позиция на убеден защитник на Ито. Самият Лесиг разкри преди време, че е бил жертва на сексуално посегателство като дете, но въпреки това не се е опитал да разубеди Ито да вземе пари от Епстийн, доверявайки се на преценката му, че щедро даряващият финансист е оставил педофилията и всичко останало зад гърба си.

В статията си Лесиг говори за практиките на финансиране на университети и представя класификация на различните видове донори според това как печелят парите си и какви са мотивите им да упражняват филантропия. Той извежда четири категории донори, като поставя Епстийн в третата: хора, които са престъпници, но чието богатство не произтича от престъпленията им (за разлика от четвъртия тип, които са забогатели от незаконни и/или неморални действия). В случай че парите са „мръсни“, анонимността е единственото правилно решение, убеден е Лесиг. А според това, което самият той знае за случая (и което се потвърждава от разследването), администрацията на MIT е дала зелена светлина на Ито именно при условие че дарението на Епстийн бъде анонимно.

Епстийн впрочем е дарявал и на Харвард – суми, които ръководството на университета, за разлика от това на MIT, не възнамерява да върне. Самият основател на Media Lab, архитектът Никълъс Негропонте, обяви, че лично е казал на Ито да приеме парите на Епстийн и че от позицията на онова, което е знаел тогава, отново би постъпил по този начин. Затова и Лесиг задава същия въпрос: защо Ито?

Възникват и още въпроси: къде започва и къде свършва виновността в случаи като този? Къде в мрежата от хора, намиращи се в определени отношения и зависимости, свършва вината на онези, които са били индиферентни или безкритични? Кой и как би могъл да измери тази вина, за да накаже едни и оневини други? Съучастник ли е Лесиг на моралното престъпление на Ито? И по-морални и по-ценни за обществото ли са онези, които критикуват безпощадно и единия, и другия от позицията на хора, които никога не са се изправяли пред подобни решения?

Според Лорънс загубата за MIT в лицето на Ито е огромна. И няма да промени нищо, освен стратегията на онези, които подобно на него са сгрешили и знаят, че могат да изгубят всичко. Те, отделни личности или цели институции, просто ще изчакват бурята да отмине, снишавайки се.

 

Заглавна снимка: Roger Barnett (CC BY 2.0)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сицилиански шприц

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/sicilian-spritz/

Запътвайки се към Сицилия, неизбежно две мисли се появяват в съзнанието: „Сицилия е домът на Коза ностра“ и „Островът е един от най-бедните региони на Италия“. Всъщност е предпоследен по брутен вътрешен продукт на глава от населението. Зад него остава единствено съседният регион Калабрия.

Слабото икономическо развитие на Сицилия може да е доста озадачаващо за мнозина предвид стратегическото разположение и богатата история на острова.






Наистина богатата история на острова

Древните гърци и финикийците пристигат в Сицилия около VIII век пр.н.е. Те създават различни селища, разположени основно по двете крайбрежия: западното – за финикийците, в това число Палермо, и източното – за гърците, за които Сиракуза се превръща в стратегически център. Днес тесните улици в Ортигия, малкото островче, върху което е разположен Старият град на Сиракуза, носят атмосферата, архитектурата и духа на древногръцко селище, в което лесно можеш да си представиш как Архимед се е разхождал преди повече от 2200 години.

Голяма част от забележителностите на средиземноморския остров са спомен за времето на т.нар. Магна Греция – южните брегови райони на днешна Италия, колонизирани от древногръцки заселници. Най-впечатляващата от тях, Долината на храмовете, се намира в градчето Агридженто. Със своите 1300 хектара, върху които са разположени останките на седем храма, Долината на храмовете е най-големият археологически паметник в света.

Храмът на Зевс, който никога не е бил завършен и от който днес е останала малка част, всъщност се смята за най-големия дорийски храм, строен някога (дорийците са едно от четирите основни племена в Елада – б.а.). Според археолозите той е и един от най-големите храмове, изграждани в историята. Повод за неговото построяване вероятно е битката при Химера, кулминация на Сицилийските войни, в които съюзът между градовете държави, наследници на гръцките полиси, надделяват над картагенската войска, водена от Хамилкар I през 480 г.пр.н.е. В края на Сицилийските войни Картаген запазва контрол над северозападните части на острова.

След тази битка Агригентум (днес Агридженто) и Сиракуза затвърждават позицията си на водещи политически, икономически и военни центрове в Сицилия и Средиземноморието като цяло. Всичко това ще се промени по време на Първата пуническа война, която избухва именно на остров Сицилия през 264 г.пр.н.е. Римляните нахлуват в Месина, която се намира в североизточната част на острова (там и до днес се произвежда едноименната бира, която препоръчвам, но да не се отплесваме). Като цяло историята на Първата пуническа война включва предателства, ренегатство и много драма, но краткото заключение е, че след нея Сицилия преминава под контрола на Рим.

В интерес на истината асоциирането на Сицилия с Древен Рим наистина е просто един от многото епизоди от историята на острова. Експлоатирането на древноримски божества, личности, обичаи и архитектурни достижения, типично за повечето туристически части на Италия днес, не се проявява толкова ярко в Сицилия. Разбира се, има и изключения като римската Вила дел Казале в Пиаца Армерина – една от големите забележителности на острова, известна с мозайката и рисунките си.

Столицата на автономния регион Сицилия – Палермо, събира в себе си голяма част от историята на острова и различните култури, които са оставили своя отпечатък на него. Финикийците го кръщават Зиз („цвете“), а гърците го наричат Панормос („закътано пристанище“). Римляните завладяват града по време на Пуническите войни и го управляват над 600 години. Следват остготите, които след половин век биват прогонени от византийците.

Сицилийският емират е създаден през 831 г. от арабите, а Палермо става негова столица. Следващите 200 години бележат период на разцвет. Търговията се развива, а основите на голяма част от културните паметници, които управлявалите след арабите нормани надграждат и които днес са емблемите на града, са построени именно тогава. Сред тях е и Дворецът на норманите.

Другата голяма забележителност, катедралата „Успение Богородично“, разказва историята на кралство Сицилия, основано именно след норманското завладяване на острова през ХI век. В нея днес са погребани множество благородници, сред които Рожер II – първият крал на Сицилия, императорите на Свещената римска империя Хайнрих VI и Фридрих II, императриците Констанс Норманска и Констанс Арагонска и братът на Уилям Завоевателя – Одо.





Коза ностра

Говорейки за историята на Палермо, няма как да не споменем и прословутата сицилианска мафия. Защото именно Палермо е мястото, което се превръща в нейна столица. Както добре знаем, Коза ностра днес е далеч от изчезване, но присъствието ѝ със сигурност не е така всеобхватно и кърваво, както през години на Салваторе Джулиано (легендарния бандит, вдъхновил Пузо да напише „Сицилианецът“).

Всъщност за туристите основно напомняне, че на този остров се заражда легендарната мафиотска организация в края на ХIХ век, е фактът, че търговците активно се възползват от „тъмната“ страна на историята на Сицилия: млада сицилианска двойка, облечена в традиционно облекло… и държаща пистолети; усмихнат готвач, приготвящ традиционните за Сицилия аранчини* или каноли**, на чиято шапка пише MAFIA – това е изобразено на значителна част от магнитите, картичките, чашите и другите сувенири, които може да си купите. Разхождайки се по улиците на града, по сградите може да срещнете и лицата на прокурорите Джовани Фалконе и Паоло Борселино, убити от мафията през 90-те години на миналия век. Техните имена носи и летището на Палермо.

Джовани Фалконе и Паоло Борселино, изобразени върху сграда в Палермо. Снимка: Vater Fotografo

Споменавайки разходки по улиците, по-добре е малките преки в Палермо и във втория по големина град Катания да се избягват вечер. Конфликтите между различни групировки не са изключение, а ниският стандарт на живот води и до по-висока битова престъпност. Темата за мафията и престъпността е много сериозна и дълга, затова ще се спрем на нея в някой следващ материал. Вместо това ще погледнем малко по-хедонистично на Сицилия.

Кухнята, нощният живот и алкохолните напитки

Всеки пътуващ човек знае, че съществува следната корелация: колкото по̀ на юг отиваш, толкова по-високи стават децибелите. И Сицилия не нарушава правилото. Ако излезете късно през нощта по улиците на Палермо и се опитвате да локализирате нощния живот, най-добрият начин за това е да следвате шума.

Площад „Св. Анна“ е сборен пункт на младежите вечер. Наоколо е доста наситено с нощни заведения и барове, но любопитното е, че музика рядко се чува. През топлите месеци на годината хората се събират изцяло на открито и дори да има музика, тя трудно би се чувала между разговорите на стотиците, а понякога и хиляди младежи, които се събират на това място.

В Катания пък нощният живот през лятото е разделен на две части – в малките заведения, кръчми и барове в центъра и в големите партита, които се провеждат на плажовете или в обширни комплекси с басейни в периферията на града. Всъщност повечето дискотеки се преместват именно там през летния туристически сезон, а голяма част от посетителите са американци и англичани.



Ако сте късметлии, някой местен или пък добре запознат турист ще ви посъветва да се насладите на сицилианския шприц. Комбинацията между три части лимончело, две части просеко и една част газирана вода е не само вкусна, но и изключително освежаваща.

Разбира се, както навсякъде в Италия, и тук си заслужава да намерите малък семеен ресторант, в който да опитате домашна паста. Не пропускайте обаче и пекарните, в които се приготвят различни тестени закуски, пици и аранчини, както и пазарите, които са една от емблемите на Палермо и Катания. Дори само разходката през тях си е едно автентично (и шумно!) преживяване.

Най-доброто – за накрая

На първо място, Таормина, където, по мое скромно мнение, ще видите най-впечатляващата гледка на острова, която включва Античния гръцки театър, построен през III век пр.н.е., и бреговете на континентална Италия в далечината. Таормина е наистина красива, дори Марк Нопфлър я възпя през 2015 г. Трябва да спомена обаче, че целият район е популярна туристическа дестинация още от ХIХ век, което се отразява и на цените – особено в сравнение с останалата част на Сицилия, разликата е осезаема.


Моят фаворит в Сицилия обаче е друг. Барокова магия – така може да бъде описана атмосферата в 25-хилядното градче Ното. То, подобно на другите населени места в района на Сиракуза, има древна история, но през 1693 г. е сринато до основи от земетресение. Изграждането му наново го превръща във въплъщение на бароковата архитектура – от градоустройството, през сградите, дори и улиците. Реконструкцията отнема близо 100 години, а резултатът е впечатляващ. В допълнение местните ресторанти предлагат автентична сицилианска кухня, а регионът Вал ди Ното е популярен производител на вино.



Да, Сицилия не блести с чистота, а престъпността е оставила своя тежък отпечатък върху икономиката и развитието на острова, който винаги е бил обречен да изживява тежки катаклизми заради стратегическото си географско положение. Благодарение на него обаче на тези 25 хиляди квадратни километра земя в Средиземно море можем да открием несравнима палитра от култури, истории и цветове.

* Аранчините са типично сицилианско ястие. Те представляват панирани топчета ориз с пълнеж от сирена, месо, спанак или нещо друго.

** Канолите също са емблематични за Сицилия. Вариациите на пържените тестени фунийки с различен сладък пълнеж са безброй.

Заглавна снимка: © Александър Детев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Войната за правата на детето

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/voynata-za-pravata-na-deteto/

Националната стратегия за детето 2019–2030 г. бе отменена в началото на тази година след протести на родители, чиито страхове са подхранвани от невярна информация, циркулираща из интернет още от 2012 година насам. Не бях посещавала Facebook групата „Не на Стратегията за детето…“ от май месец насам, но публикация за пропагандни листовки, пускани в пощенските кутии, отново привлече вниманието ми. Написах името на групата в полето за търсене, но за моя изненада, не открих нищо. Групата сякаш бе изчезнала.

Достъпът ми и до събития, свързани със Стратегията, дори когато не се организират от групата, също е ограничен. Мога само да гадая защо – вероятно серията от материали за протестите през май т.г. не се е харесала някому. Независимо от това протестите продължават, макар и с нови и нови каузи, а с тях продължава и търсенето на истината в блатото на сензацията, страха и гнева.

Стратегия и зрелища – част първа и част втора

Въпросителните около протестиращите

Макар движението да претендира за grassroots генезис (инициирано отдолу, от гражданите) и със сигурност да има своите последователи, които искрено вярват в разпространяваните твърдения, около неговата автентичност остават множество въпросителни.

Групата в социалната мрежа е набъбнала до близо 160 хиляди членове. Създателката, профил с името Христина Рунтова, вече не присъства сред администраторите. Познат профил с име Jennyfer Sidore все още е част от екипа – същият акаунт написа в социалните мрежи през пролетта, че тогавашните протести не са организирани от хората, които виждахме в социалките, без да разкрие кой всъщност стоеше зад майските протестни действия. Това остава без отговор. Настоящата акция „срещу антисемейните закони“ ще се състои пред норвежкото консулство, а зад нея отново стоят групи във Facebook – поне засега.

Трябва да се отбележи, че реално протестиращите родители са значително по-малко от членуващите в групите. От около 100 хиляди членуващи в групата, на протеста в София, на който присъствах през май, имаше едва няколкостотин души. Любопитно е и че самото движение все още няма своите разпознаваеми лица и лидери в реалното пространство, макар да са минали месеци от неговото създаване.

Има и изявен религиозен елемент. Протестите през май преминаха под зоркия поглед на икони, а на сайта на протестиращите (няма информация относно собствениците на домейна, нито лица за контакт в самия сайт) има преводни материали от чуждестранни организации и личности, обявяващи се против абортите, разводите и други граждански права – например материал на LifeSite News, собственост на канадската лобистка организация Campaign Life Coalition, която е против абортите, контрацепцията и сексуалното образование. В същото време протестиращите не са предложили нищо на институциите, нито са изпращали критики и становища.

Кой се страхува от големия норвежки вълк?

Всичко това рисува картина на дезинформация и път към радикализиране на определени кръгове срещу нещо – било то Норвегия, Запада, неправителствените организации или друго, – но не и на търсене на конструктивен диалог и алтернативни решения. Настоящият протест вече не е срещу Стратегията, а срещу „идеологията Барневернет“ и „норвежкото ноу-хау за контрол над гражданското общество в целия свят“.

За норвежката система за закрила на детето разговаряхме още миналата година. Тогава стана ясно, че проблем има и той се състои както от културни, така и институционални фактори.

За съжаление, темата отново се превърна в поле за битки между две крайни групи в обществото. Тези, които вярват на всички истории за лошия западен свят, за норвежците педофили и похитители на деца и за моралния упадък на Европа, срещу онези, които пък смятат, че щом е Западна Европа, а още повече Скандинавия, няма начин да не са прави. Твърде черната срещу твърде розовата представа за света около нас. И двете нямат допирни точки с него обаче.

Това сподели журналистката Капка Тодорова пред „Тоест“. Един бърз преглед на руските публикации по темата тогава показа, че тя активно се експлоатира с цел обрисуване на страховит образ на Норвегия и моралния упадък на Запада.

На 5 септември се проведе пресконференция с обявени „видни юристи и родители от цяла България“. Нямах достъп до събитието с личния си профил във Facebook. Организаторът е профил с име July Shmatko, показващ първа активност през 2018 г., а достъпното съдържание в профила му е основно свързано с тази тема. Единствените две конкретни имена, посочени в анонса на пресконференцията, бяха на Валентин Желев и Александър Желев, представени като публични личности и изобличители на антидетските и антисемейни практики в България, Норвегия и по света.

Разговарях с Александър Желев, който потвърди, че той и баща му Валентин Желев са организатори на пресконференцията, но нямат общо с групата срещу Стратегията във Facebook. Желев живее във Варна, но администрира група за българи в Норвегия. Той потвърди, че познава някои от хората зад групата против Стратегията, с които споделят обща кауза, но не назовава имена. Притеснен е от прекалената намеса в личната сфера на семейството, като самият той казва, че лично е бил потърпевш от мерки, които приема за несправедливи и неоснователни. Александър Желев определя себе си като изследовател, но не провежда своята дейност в академична институция или организация. „Изследовател съм, просто изследвам нещата. Не разполагам с някакви бележки от някой, че съм изследовател“, споделя ми той.

Министерството на труда и социалната политика излезе с позиция срещу „неверните твърдения в публичното пространство“ по повод промените в законодателството в областта на закрилата на детето:

В действащите от 2006 г. текстове, които регламентират основанията за настаняване на дете извън семейството, няма промяна. Както досега, така и след 1 януари 2020 г., подобна временна мярка за закрила ще може да бъде предприета единствено с решение на съда, при това само в много крайни случаи на насилие, неглижиране и нарушаване на интереса на детето (склоняване към проституция, просия, трафик). Последните промени в Закона за закрила на детето не променят действащите от повече от 13 години разпоредби, а само премахват възможността за настаняване в специализирани институции, тъй като до 2021 г. всички домове за деца, лишени от родителска грижа и домове за медико-социални грижи за деца ще бъдат закрити.

Сравнителна таблица между сегашната нормативна уредба и промените в Закона за социалните услуги, респ. Закона за закрилата на детето и Семейния кодекс

Александър Желев не вярва на институциите. „Злото го обличат в красиви дрехи, в една прекрасна опаковка, и ни го приподнасят за добро“, казва ми той. Неговите опасения са, че социалните служби „правят каквото си пожелаят, без оглед на никакъв интерес на детето и семейството“. Според него не е необходимо образование в областта на правото, за да бъдат разбрани законодателните промени. За съжаление, той не успя да предостави на „Тоест“ резултати от своите изследвания, които да илюстрират конкретно и системно „порочните практики“, които го тревожат.

Информационен миш-маш

Исканията на протестиращите често са противоречиви – понякога те се обявяват срещу прекалената държавна намеса в семейните политики, но същевременно искат изземване на функции, осигурявани от неправителствените организации, и поверяването им на държавата.

Александър Желев не успя да ми обясни конкретната методология, по която провежда своите изследвания в областта и как точно получава информацията си. Когато настоявам да разбера повече за процеса, той ми казва, че не желае да води този разговор, защото се чувства критикуван:

Нямам намерение на никого да доказвам нищо. Това, което изкарвам като информация, човек го чувства истина ли е, или не е истина.

За него това, че със свои съмишленици и адвокати е канен да говори пред аудитория, е достатъчно доказателство за работата му. „Дали това е правилно и неправилно, достоверно и недостоверно, е въпрос на това доколко човек е информиран. Нямам никакви претенции да съм последна инстанция или да разполагам с абсолютно точна или конкретна достоверна информация. Това, до което стигам, аз го изкарвам наяве. Някъде е възможно да има недостатъци в информацията, но в общи линии това, което изкарвам наяве, се покрива с истината и практиката го показва“, смята той.

По темата разговарях и с изпълнителния директор на Националната мрежа за децата Георги Богданов. НМД работи с над 76 хиляди деца и 13 хиляди семейства. „Ние сме там, където държавата я няма и където човекът е останал безпомощен, сам и в безпътица. Огромно усилие е да хванеш родителя на детето с увреждане от едно забутано село и да го заведеш в областния град, да му изкараш лична карта, да минеш през системата на ТЕЛК, да съдействаш детето да влезе в училище, да помогнеш на родителите да си намерят отново работа и след няколко месеца или години да видиш, че са си стъпили на краката. Преди 10-15 години нямаше към кого да се обърне човек, на кого да се обади да подкрепи детето или родителя компетентно и професионално. Нашите специалисти работят всеки ден на терен с тези деца и семейства. Знаем какви са проблемите на хората и как да помагаме.“

Относно притесненията на родителите Богданов потвърждава, че детето може да бъде взето от родителите, за да му се окаже спешна полицейска помощ и закрила. Но противно на циркулиращото из социалните мрежи, това става само със съдебно решение. „Понякога и 30 минути са много за едно дете, когато се блудства с него, когато е изнасилвано, карано да проституира, подложено на трафик и системен тормоз. Но това не са еднолични решения и те не стават по анонимни доноси, а след проверки на полицаи, психолози, социални работници и лекари, които работят в екип“, категоричен е той.

Липсата на доверие в институциите

Ние имаме ниско доверие към институциите, а също така и към цялата политическа класа, и като граждани сме много ядосани и недоволни, и то не без основание.

Това казва Георги Богданов, а в разговора ни с Александър Желев се усеща силно именно това недоверие в институциите. Той е загрижен, че не само държавата, но и неправителствените организации се намесват в най-личното на хората – семейната сфера. „Вместо да помагат на хората, започват да ги размотават по бюрократическите им лабиринти и хората се побъркват, не знаят какво да правят“, казва ми той.

Желев изразява съмнение, че българските адвокати са достатъчно компетентни, за да помагат на хората с проблемите, от които той се интересува. „Както хората не знаят какво да правят, така и адвокатите не знаят какво да правят, и социалните служби и другите инстанции си правят с хората каквото си пожелаят – това е така в България без всякакви стратегии,“ убеден е той.

Когато погледнем отвъд крясъците и белия шум, виждаме, че социалната тъкан на българското общество е разкъсана и повечето граждани на страната нямат доверие нито в държавните, нито в неправителствените институции, нито един на друг. Това недоверие ни прави изключително лесно податливи на манипулации от всякакъв вид, независимо дали те са в полза на политически, религиозни или други интереси. Именно затова у нас подобни акции жънат успех.

„Трябва да бъдем отговорни граждани и когато става въпрос за здравето на човешко същество, всички ние – и родители, и професионалисти, да бъдем нащрек и да съдействаме, за да бъде опазен животът и здравето на детето“, споделя Богданов. Неговите думи са символ на най-абсурдното в целия казус – че както наплашените родители, така и структурите, срещу което те са настройвани, имат обща цел – благосъстоянието на децата. Той допълва:

Социалните работници не искат да има деца в риск. За тях също е най-добре детето да бъде при своето семейство, това е най-добрата среда за всеки, стига в дома му да посрещат неговите нужди и то да не страда.

Според родителите, обявили се срещу механизмите за закрила на детето, всяко дете може да бъде считано за дете в риск. Георги Богданов не е съгласен. „За един шамар няма да ти вземат детето. Това, че си накарал детето да ти помогне в градината, да измие чиниите – не е лошо, добре е детето да се учи на труд и усърдие“, категоричен е той. „Но ако си го спрял от училище и го караш да работи по 15 часа на ден на полето или да гледа другите деца, каквито случаи има, това дете е в риск и се нуждае от закрила. Такова е и дете, чиито основни потребности не са задоволени: например то е недохранено, видимо е, че гладува системно; или е затворено, изолирано; или е пренебрегвано от хората, които трябва да се грижат за него; дете, което скита без надзор; което е жертва на сексуална експлоатация или унизителен тежък физически труд.“ Той подчертава изрично, че социалните работници правят разлика между двете ситуации.

Друг проблем в очите на родителите е т.нар. „телефон на доверието“. Георги Богданов обяснява, че този телефон съществува в цяла Европа и на него деца, както и възрастни, могат да търсят помощ и съвет при екстремни ситуации или проблем с дете. „В почти цяла Европа тези телефони се управляват от неправителствени организации и се контролират от държавни институции. В Гърция например детската телефонна линия се управлява от неправителствената организация „Усмивката на детето“. В демократичните страни има дейностти, които са отредени за организации на гражданите, и такива, които са отредени за държавата и бизнеса“, разяснява той. Тоест ако родителите искат по-малко държавна намеса, то неправителствените организации са логичният избор и лост за противодействие на държавен произвол.

Засягаме и друга болна за родителите тема – сексуалното образование. Георги Богданов обяснява, че на първо място, подобно образование помага на децата да се предпазват от сексуално посегателство. Опитът показва, че това се случва както в семейството, така и на улицата и в училище.

„В България годишно се правят около 2000 аборта от тийнейджърки и това е потресаващо“, разяснява Богданов. „Децата се интересуват от темата не по-малко от възрастните, но ние не знаем как да говорим с тях. И те се образоват в интернет. Това води до ранна сексуализация, сексуални контакти и бременности. Дезинформацията до такава степен изкривява истината и реалността, че се говори как 4-годишни деца щели да се учат на мастурбация. Такова нещо няма в нито един документ на Световната здравна организация! Там темата за детската мастурбация е насочена към професионалистите, които трябва да я разпознават като част от нормалното детско развитие и да знаят как да реагират. А не възрастните да връзват децата – каквито случаи има, – да ги бият или унижават, когато станат свидетели на подобно поведение.“

Задънена улица

Фактите нямат сила да убедят уплашените родители. Дезинформацията изпълнява своето предназначение – да повлияе на емоциите, които на свой ред заслепяват разума. И поляризират обществото в две крайности. С правилната доза страх, сензация и гняв дори най-безумната теория изглежда правдоподобна. Макар всички страшни приказки да са лесно проследими години назад до съмнителни сайтове и анонимни форуми, и макар повечето източници, разпространяващи тези твърдения, да са неофициални, без авторство и да не боравят с конкретни доказателства, формулата работи безотказно.

„Ние сме свидетели на една съвършено нова идеология, която се налага, отричайки постиженията в областта на правата на човека. Както Януш Корчак е казал: „Правата на човека започват с правата на детето“. Множество публикации в чуждия печат и в България посочиха двете линии, по които се финансира налагането на тази идеология. От една страна, това са крайнодесни християнски организации, а от друга – пропагандата от Русия, която залива цяла Европа. България не е изолиран остров,“ казва Георги Богданов.

Към края на разговора ни с Александър Желев го питам какво иска лично той с тези протести. „Да се спазва Всеобщата декларация за правата на човека, да се спазва Конституцията на Република България, да няма закони, които да ѝ противоречат и поправки в законите, членове и алинеи, които да противоречат на тези два основополагащи документа“, ясен и категоричен е той. В крайна сметка тогава и двете страни искат едно и също. Проблемът е другаде.

Георги Богданов казва:

Необходимо е да има и масово обучение за всички ни по медийна грамотност и разбиране какво е фалшива новина или изкривена истина и как да се предпазваме от нея. Всеки е свободен да протестира и да изказва своята позиция, но моят апел към родителите е: бъдете критични към информацията, с която ви заливат. Не вярвайте на всичко, търсете и други мнения, информирайте се и не се поддавайте на дезинформация!

Дори за професионалист би било трудно и изключително времеемко да провери съдържанието на една публикация, опровергавайки го твърдение по твърдение – какво остава за обикновения потребител? Георги Ангелов писа за „Дневник“ колко ефективно объркваща е дезинформацията и какви са нейните методи.

Така се оказваме в задънена улица, с гръб към стената. Зад нас се приближава първичната агресия и страх на хора, които нямат време, нито желание да слушат сухи факти. Защото те вече са убедени. Така, както само емоцията може да убеждава – фанатично, крайно, категорично. Социалните мрежи са стероиди за този механизъм. А когато опонентите са аватари, или лесно забравяме, че зад тях стоят хора, с които можем да говорим спокойно, или че е възможно да няма никого и да сме подмамени от дигитален мираж.

Единственият изход е да се обърнем и да разговаряме един с друг, за да достигнем до общата цел – ефективно гражданско пространство, в което гражданите се чувстват добре и имат доверие както един на друг, така и на експертите и институциите. Защото след разделянето на едно общество идва неговото овладяване.

Този път е социалното законодателство и правата на детето. А следващият?

Заглавна снимка: Alexas Fotos

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта (и правата) на колектива

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/za-chestta-i-pravata-na-kolektiva/

Изтичането на лични данни на един гражданин е статистика, но на милиони е трагедия. Тази перифраза преобръща популярната формулировка, приписвана на Сталин. Обратът не е случаен – ако доскоро гражданското правосъдие се е въртяло изцяло около индивида и неговия частен интерес, колективните искове преобръщат уверено тази догма. Все повече и в България, колкото и слабо да се усеща.

Коперниканският обрат в Европа

Колективните искове с право са наричани най-успешният експортен продукт на американската правна система. Докато други типично щатски явления се сблъскват с различния европейски поглед върху правото и съответно няма как да бъдат приложени адекватно, при колективните искове Европа тепърва се учи от американския опит и има защо.

Някои от най-големите успехи с историческа стойност, за които хората не подозират, че са плод на колективно съдебно усилие, включват 206-те милиарда долара, платени от големите цигарени компании за вредите, причинени от тютюнопушенето, както и 20-те милиарда от „Бритиш Петролиъм“ за петролния теч в Мексиканския залив, или 3,4-те милиарда обезщетение, спечелено срещу производителите на силиконови импланти.

Отвъд парите колективните искове се оказват и инструмент за социална реформа –

например сегрегацията в американското образование е премахната до голяма степен след успешен колективен иск от името на чернокожи ученици.

Но как всъщност се дефинира колективният иск? Технически погледнато, това е съдебна претенция, която се предявява от името на повече от едно лице, без да може да бъде определен ясно броят на засегнатите. Тази иначе семпла дефиниция обаче поставя поне два много големи въпроса, заради които големите пари и социални промени от предходния параграф не се пренасят толкова лесно и в Европа. Единият е, че когато някой предявява иск от чуждо име, той (в правен смисъл) действа, без някой да го е упълномощавал. Вторият е подобен, но от друг ъгъл – ако не се търси защита на конкретно нарушено право, значи гражданското право (уреждащо по принцип изцяло частни въпроси) започва да се ползва като инструмент за налагане на общественото благо.

Това предизвиква много сериозни подозрения към легитимацията на защитниците на общественото благо, и по-специално дали не разполагат с твърде голям мандат, който някои критици сравняват с фигурата на „гражданския прокурор“, а за други води до риск от обсебване на даден казус или направо шантажиране. „Коперниканският обрат“ се състои в следното: вече не индивидуалното право оформя процедурата пред съд, а процедурата подчинява правата.

Дяволът в детайлите

През последните повече от десет години Европейският съюз се чуди как да трансплантира хубавата идея, така че да не я лиши от смисъл и въпреки това да не накърни правните традиции на някоя държава членка. Резултатите в това отношение са спорни, като едва миналата година Съюзът предприе по-сериозни действия с предложение за общоевропейска директива за потребителската защита, която включва и модел на колективни искове. Пътят по държави досега е трънлив и колективните искове се саботират или оспорват на различни места – в Италия протестите срещу въвеждането им продължиха две години и накрая доведоха до чисто нов окастрен законопроект, докато в Унгария беше наложено президентско вето през 2010 г.

Същевременно става все по-неудържимо да се отрича ефективността на колективните искове, след като техните предимства, особено в икономически смисъл, са вече добре известни.

Скорошният домашен пример с изтичането на данни от НАП

е достатъчно показателен: трудно може да се приеме, че НАП си е свършила добре работата за гарантиране на сигурността на личните данни на петте милиона български граждани, но ако всеки от тях започне да търси вреди (каквито „оферти“ бързо заляха пазара на правни услуги, за съжаление), тези вреди биха се доказали трудно. А дори да се докажат, размерът на обезщетението няма да бъде дисциплиниращ, така че да се адресират основите на проблема. Защото истинският увреден в случая е всеки гражданин и потребител на електронни услуги, независимо какви точно данни са изтекли за него и как му се е отразил течът. Желаната промяна пък не се постига (само) с пари под формата на обезщетение, платено отново от данъкоплатците, а със задължаването да бъдат извършени конкретни действия в услуга на всички.

Този аргумент може да бъде приложен и в много други сходни ситуации – например при замърсяване на цял град, какъвто е случаят с може би най-популярното висящо дело по колективен иск на

няколко граждански сдружения срещу Столичната община относно мръсния въздух в София.

Достатъчно е да се спомене, че по това дело възникнаха резонни спорове кои експерти ще изготвят решаващите за изхода му становища, защото, ако се образуват множество подобни дела, е лесно да си представим, че няма откъде да се намерят експерти за всички тях. Една от временните победи, които делото вече постигна, пък е, че Общината беше задължена да мие улиците два пъти месечно. Подобна последица не може да бъде постигната в индивидуален процес.

Аритметиката потвърждава ползата от колективните искове. Икономиите на мащаба са очевидни – вместо всеки да прави разноски за защитата си, включително откъм време и друг непаричен ресурс, който не може да бъде възстановен, финансовият риск се поема централизирано, а това позволява разходите да бъдат предвидени по-добре и ограничени. Още повече че когато е заложена съдбата на мнозина, резултатът от съдебното решение може да осмисли дългото чакане за него и би мотивирал хората да се „занимават“ да си защитават правата.

В класическия си вид гражданското правосъдие почива на едно предположение, което е изгубило сила във все повече области на живота – че страните по едно дело разполагат с равностойни обеми от време и пари, за да водят съдебните си спорове. При все повече неравностойни ситуации (предимно между множество потребители и големи компании, но не само), при които има не само асиметрия между страните, но и масовизация и стандартизация на техните отношения,

разрешаването на спорове трябва да бъде също толкова стандартизирано и масовизирано, когато се касае за еднотипни казуси.

Стратегическите съображения също не бива да се подценяват. Обикновено изходът на делото зависи от няколко ключови факта и установяването им по безпротиворечив начин е силно препоръчително. В противен случай има два еднакво нежелани сценария – или всеки съд да започне да решава по различен начин относно едни и същи факти, което е често срещано явление във все по-непредвидимата българска правосъдна система, или неколцина увредени да изнесат тежестта да установят прецедент и всички следващи ищци да се възползват наготово от него (така наречения free riding ефект). Когато делото се води от името на повече хора и има по-голям имуществен или обществен интерес, би могло да се очаква, че съдът би обърнал подобаващо внимание на всички аргументи.

Мишите стъпки и бъдещето на колективните искове

У нас колективните искове са уредени в Гражданския процесуален кодекс от 2008 г. по един сравнително модерен и либерален начин, но въпреки това темата предимно се избягва деликатно. Причините за плахото отношение могат да се търсят не толкова в закона, колкото в липсата на организационни мерки и съответен пазар, както и в превратното тълкуване на някои текстове от страна на съда.

По отношение на преломния въпрос на европейско ниво българският законодател е възприел по-адекватната opt-out система, при която искът работи в полза на всички лица, идентифицирани като колектив (например всички софийски граждани), освен ако някой не иска изрично да бъде изключен от групата. Това дава възможност процесът да тръгне с по-голяма легитимация и да се ползва за по-сериозен натиск спрямо ответника. Въпреки тази положителна страна българският съд все още изпитва проблеми да работи с колектива като отделен субект, до известна степен защото

идентифицирането на засегнатите може да бъде трудна задача, а това е чудесен повод съдът да откаже да даде защита.

Една от съдиите по делото за мръсния въздух например си направи отвод, защото живеела в София и заради това можела да е пристрастна, докато друг колективен иск, придобил медийно внимание – на търговците, засегнати от ремонта на ул. „Граф Игнатиев“, изобщо не беше разгледан по същество, защото търговците страдали индивидуално и всеки трябвало да си търси вредите самостоятелно.

Подобни тълкувания на закона минират прибягването до колективните искове, тъй като от тях си личи как самият съд не желае да разглежда по-сложни дела, макар че те биха спестили многобройни бъдещи процеси. А opt-out системата на практика се обезсмисля заради допълнителните неписани изисквания, които съдът добавя най-вече относно идентифицирането на колектива.

Финансовата изгода е друг необходим елемент,

за да има успешна система на колективни искове. В това отношение Европа и особено България не разполагат с икономическата и правна рамка, за да догонят САЩ. Успехът на американските колективни искове се дължи до голяма степен на минимизирането на рисковете от неблагоприятно решение за колектива.

Причините са няколко: по американското право всяка страна поема разноските си, за разлика от цяла Европа, където загубилият плаща. В Щатите съществуват и така наречените наказателни вреди, които могат да надвишат неколкократно реално претърпените и действат като санкция срещу нарушителя. Адвокатите работят предимно на процент от евентуално присъденото обезщетение, заради което често самите кантори инвестират в колективни искове. Така рисковете за пострадалите са минимални, адвокатите имат огромен стимул да водят дела, а ответниците – да се споразумяват за високи суми.

Същевременно в Щатите има и институции, които в определени случаи подпомагат канторите, когато водят такива дела, и това е развило пазара още повече. На този фон

в българския закон съществува известно противоречие –

от една страна, представители на колектива не могат да бъдат търговски дружества, защото това би противоречало на идеалната цел на самия иск, но от друга, има изискване представителите да могат да понесат тежестите от процеса и да са способни да защитят колективния интерес. Този текст също вече бе използван превратно от съда, когато първоначално беше прекратено делото за мръсния въздух, а за съжаление, той може да бъде ползван и в бъдеще.

След като няма пазар или условия за възникването му, трудно ще се намери и кой да финансира рискови мероприятия, особено с идеална цел. Решението може да дойде отвън, където така нареченото „стратегическо водене на дела“ е развито от години, и затова не е изненада, че се появи публична информация за преговори с чуждестранен фонд относно възможен колективен иск срещу НАП. Идеята е фондът, управляващ средства на европейски и щатски кантори, да поеме финансирането срещу възможността крайното решение да създаде прецедент, който да се ползва и в други държави.

Независимо от това колко периферна тема изглеждат все още колективните искове, в тях е бъдещето на гражданското правосъдие.

И животът, и правото са твърде динамични, за да могат да бъдат спрени с остарели концепции, ненужни регулации или страх от новото. А печеливши от развитието на материята ще бъдем всички ние.

Заглавна снимка: Bin im Garten в Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гори Бразилия

Post Syndicated from Вивиане Вас original https://toest.bg/gori-brazilya/

Помолихме журналистката Вивиане Вас да ни разкаже за пожарите в родината си така, че да разберем защо те се превърнаха в нещо повече от бушуващ огън и одимиха далеч извън Бразилия. Специално за „Тоест“ от Рио де Жанейро.

Превод от испански: Нева Мичева

Амазонската селва е в пламъци. Според природозащитниците виновни са обезлесяването, палежите и разтурването на институциите, които се грижат за екоравновесието. Според бразилския президент Жаир Месиас Болсонаро подпалвачите са природозащитните неправителствени организации, чиито бюджети неговото правителство е накърнило. А според новия министър на околната среда Рикардо Салес пожарите са просто резултат от сухия климат, вятъра и жегата. (Когато кризата стана международна, същият този Салес по спешност постъпи в столичната военна болница с неясно оплакване, а бразилците иронично отбелязаха в Twitter: сигурно се е натровил от пушилката на несвършената си работа.)

В началото на август бразилският Национален институт за космически изследвания (INPE) разкри пред гражданите, че обезлесяването на Амазония се е увеличило с 278% през юли в сравнение със същия месец през 2018-та, а броят на пожарите в Бразилия се е вдигнал с 83% (72 953 огнища, регистрирани до 19 август), като най-сериозно засегната е Амазония. На 11 август американците от НАСА показаха, че пожарите са толкова огромни, че се виждат и от Космоса.

Броят на пожарите в Южна Америка от 2 до 3 септември. Източник: INPE

Да убиеш вестоносеца

Недоволен от оповестените от INPE цифри, Болсонаро обвини Института в лъжа, уволни директора му, физика Рикардо Галвао (който малко преди това нарече поведението на президента „малодушно и подло“ – б.пр.), и нареди да се наеме частна фирма, която да преизчисли данните за обезлесяването. Главната прокуратура се противопостави на правителството и в специално изявление заяви, че благодарение на научното си ниво Институтът за космически изследвания се радва на световен престиж, данните му са безспорни и от неоценима полза за Прокуратурата, по самия си характер трябва да са обществено достояние и не могат да се превръщат в ръжен срещу дейността на INPE.

Още от предизборната си кампания Болсонаро не криеше своето намерение да се постави в услуга на агробизнеса1, каквото и да коства това на природата. През януари се опита да закрие независимото Министерство на околната среда (МОС) и да го слее с Министерството на земеделието (МЗ), но разбуни духовете и се наложи да се откаже. Следващата стъпка беше да ограничи ролята на МОС, като прехвърли подопечната му Агенция по горите към МЗ. Агенцията отговаря за т.нар. Кадастър на селскостопанските земи (Cadastro Ambiental Rural, CAR), който пък регулира собствеността на обработваемите терени и управлява резерватите и другите защитени територии. В крайна сметка стана така, че сега от МЗ зависят пределите и регистрацията на земите на коренното население2 и на киломболите3 – нещо, до неотдавна следено от Националния фонд на индианците (FUNAI) и Националния институт за колонизация и аграрна реформа (INCRA).

„Няма да отпуснем нито сантиметър за индианските и киломболските резервати“, закани се Болсонаро преди изборите. След изборите бюджетите на агенциите, заети със закрилата на близо милион коренни жители в Бразилия, бяха окастрени. Зачестиха новините, че „крадци на земи“4 са си присвоили поредното индианско селище и един от лидерите му е убит…

Агробизнес и агромафия

Някои транснационални корпорации реагираха на вестите за горящата Амазония, като временно спряха да купуват суровини от Бразилия. Производители на дрехи и обувки като Vans и Timberland обявиха, че престават да ползват бразилска обработена кожа. Mowi, най-големият производител на сьомга в Норвегия, обмисля варианти да се откаже от бразилската соя, която ползва за храна на рибата, а многонационалната компания Nestlé заговори за евентуална смяна на бразилските си доставчици на месо и какао.

Притеснен от възможния международен бойкот, агробизнесът в Бразилия поиска от правителството да предприеме нещо против обезлесяването и пожарите. Коалицията за климата, горите и земеделието – организация, събрала предприемачи, еколози, учени и икономисти – публикува манифест, в който заяви, че Бразилия може да бъде лидер в земеделската продукция и опазването на околната среда единствено ако вземе мерки срещу престъпленията в сектора: „Агробизнесът страда от незаконната дейност на банди, която петни репутацията му и увеличава нелоялната конкуренция в средите на производителите…“

Разследвания на Прокуратурата, на Бразилския институт за околната среда и възобновяемите природни ресурси (Ibama) и на полицията разкриха, че огромната част от обезлесяването на Амазония се дължи не на бедните слоеве от населението и тяхната непосредствена нужда от изхранване, както често се твърди, а на криминалните мрежи около крадците на земи, строителната спекула, минната дейност (особено добива на злато) и незаконната сеч, от които се изкарват милиони реали.

В масовото заграбване на територии и в обезлесяването някои едри земевладелци успешно разчитат на помощ дори от държавните структури. Един от най-показателните случаи беше т.нар. операция „Ожуара“, в която Прокуратурата неотдавна уличи 22 души в корупция, създаване на частни въоръжени отряди, изнасяне на секретна информация, пране на пари и участие в престъпна организация в течение на години в щатите Акре и Амазонас.

Пожарите в Бразилия на 2 септември. Източник: INPE

Огън на Г-7

В края на август, по време на срещата на върха на седемте най-могъщи икономики в света (Г-7), френският президент Еманюел Макрон каза, че на събирането на Г-20 през юни Болсонаро явно е лъгал, като е обещал да се погрижи за опазването на околната среда в Бразилия. И се възползва от случая, за да заплаши с нератифициране на мащабното търговско споразумение между ЕС и Южноамериканския общ пазар (Меркосур). Домакинът на срещата в Биариц нарече бразилската селва „наш дом“ и предложи държавите от Г-7 да направят дарения, за да подкрепят Бразилия в справянето с пожарите.

Предложението вбеси Болсонаро, който отхвърли даренията като „милостиня“. Това ужаси губернаторите на засегнатите от пожарите щати, един от които заяви в прав текст, че Бразилия не е в положение да „хвърля пари на вятъра“. В резултат на острата реакция Болсонаро обеща да приеме даренията на Г-7, но само ако Макрон му се извини… и междувременно оскърби съпругата му в социалните мрежи, като подигравателно сравни хубостта ѝ с тази на своята… В Twitter американският президент Доналд Тръмп охотно защити своя бразилски колега, а сънародниците на Болсонаро побързаха да се извинят за създадения от него конфуз с хаштага #DesculpaBrigitte – „Прощавай, Брижит!“. (Това не попречи на Пауло Гедес, министър на икономиката в правителството на Болсонаро, на 5 септември да се върне към „темата“ и публично да нарече Брижит Макрон „наистина грозна“ – б.пр.)

Суверенитет и взаимозависимост

Амазония е най-голямата тропическа гора в света и съдържа най-голямото биоразнообразие. Със своите близо 5,5 милиона квадратни километра селвата се простира на територията на Бразилия, Перу, Колумбия, Венесуела, Еквадор, Боливия, Гвиана, Суринам и Френска Гвиана. Амазонската гора може и да не е точно „белият дроб“ на планетата (роля, изпълнявана от водораслите в океаните), с какъвто погрешно я сравни Макрон, но продължава да бъде неин „климатик“. Разтапянето на полярните шапки е една от последиците именно от нейното съсипване. Освен това въздушните маси, идещи от селвата, действат като „летящи гори“ – техните облаци поливат насажденията далеч извън самата Амазония и зареждат реките и водните басейни в Бразилия и региона. Сега, заради пожарите, саждива пелена се стеле над Сао Пауло и превръща деня в нощ.

Болсонаро си послужи с предложението на Макрон, за да развее знамето на национализма и да заговори за бразилското право да се разпорежда по свое усмотрение с Амазония, но неговите съграждани се разкъсват между тази идея за суверенитет и другата, която отчита глобалната ни взаимосвързаност. Едно допитване на Atlas Político сред 2000 души между 29 и 31 август установи, че 51% от бразилците са убедени в логиката на това други страни да имат думата в политиките на местното правителство в Амазония. Нещо повече: 42,8% от участниците смятат, че Бразилия заслужава търговски санкции заради обезлесяването. Почти половината – 45,8%, не се съмняват, че правителството на Болсонаро е виновно за разширяването на обезлесените зони, но не по-малко – 47,5%, са на противоположното мнение. В едно обаче бразилците са съгласни: кои са преките отговорници за пожарите – 83,1% от попитаните искат задържането на крадците на земи, а 81% са против работата на мините и обезлесяването в природните и индианските резервати.

Екоцид

В началото на август, когато един журналист попита Болсонаро как според него може да се съвмести икономическият растеж със съхраняването на околната среда, президентът предложи бразилците да „акат през ден“ (да, точно с тази инфантилна лексика, неочаквана у военен и у президент – б.пр.). Шегичката не допадна на всички.

Изправени пред шеметното изпепеляване и обезлесяване на Амазония, група бразилски адвокати, специализирани в областта на човешките права и екологичното и международното право, внесоха в Международния наказателен съд в Хага сигнал за екопрестъпление на Болсонаро срещу човечеството. Тезата на юристите е, че с бездействието си спрямо пожарите и с решенията си относно околната среда бразилският президент носи отговорност за най-голямата щета, нанесена на Амазония през 2019 г.

И все пак: защо Болсонаро?

На втория тур на изборите през октомври 2018 г. 147,3 милиона бразилци имаха правото и задължението да изберат президент: 39,2% от гласувалите (57 797 847 души) се спряха на капитана в оставка от бразилските въоръжени сили Жаир Месиас Болсонаро от Социаллибералната партия, а 32% (47 040 906) предпочетоха кандидата на Работническата партия, адвоката и икономист Фернандо Адад. Невалидните бюлетини бяха рекорден брой – цели 29% (42 400 000). Тоест 55,1% от валидните гласове бяха за Болсонаро, но в действителност Бразилия беше разделена и неудовлетворена от възможностите за избор.

Второто име на новия президент, който държи да се представя като християнин, е буквално „Месия“, но в него няма и помен от Месията. Президентската му кампания се състоеше в замерване на обществото с камъни: спорни изказвания против жените, чернокожите, индианците и хомосексуалните. С дебелашки шеги Болсонаро си спечели подкрепата на най-консервативната, най-мачистки настроената част от населението. С обещания да улесни продажбата и притежаването на оръжия се хареса на изморените от престъпността граждани, зажаднели сами да въздават справедливост. Зарече се да се пребори с корупцията на предишните управления чрез трудови реформи и привлече предприемачите. Прие евангелизма (протестантите евангелисти са най-бързо растящата християнска група в Бразилия), с което допадна и на радетелите на вярата…

С две думи: Болсонаро, подобно на Тръмп в САЩ, успешно приложи формулата на тройното „б“ (boi, bala, Bíblia – „говедо, куршум, Библия“, тоест да се хареса на най-консервативните кръгове: едрите животновъди и поборниците за повече оръжия и религия в делника на обикновения човек – б.пр.). Армейското му минало допадна на носталгиците по военната диктатура, които видяха в неговата фигура възможност за „ред и прогрес“5 за страната в криза. Други бразилци, разочаровани от последните леви правителства, гласуваха „наказателно“ за скандалния капитан, когото приеха за по-малкото зло.

Сподвижниците на Болсонаро съумяха да манипулират и социалните мрежи. В Бразилия 29% от гражданите са функционално неграмотни, тоест изпитват затруднения в разбирането на писаното слово, макар на практика да умеят да четат. Средният бразилец лесно вярва на почти всичко, което попада пред очите му под формата на добре съчетани снимка и текст. Затова именно, със своите 120 милиона потребители в страната, WhatsApp се превърна в комуникационен канал от решаващо значение по време на изборите и Федералната полиция разследва ред подвеждащи съобщения, лансирани именно през тази платформа. Един репортаж на вестник Folha de S. Paulo разкри, че бразилски компании са подписали договори на стойност до 12 милиона реала (ок. 2 625 600 евро), за да финансират масовото разпръскване на съобщения, като така са копирали стратегията на „Кеймбридж Аналитика“ с Facebook в кампанията на Тръмп през 2016-та.

1. Агробизнесът. Тази област от икономиката предполага тясно взаимодействие на трите сектора: първичния (земеделието), вторичния (преработването на суровините) и третичния (транспорта и продажбата на земеделските продукти). Включва и инвестициите във всичко, което прави възможно или по-лесно изпълнението на необходимите дейности – биотехнологии, метеорология, климатология. Бразилия е най-големият световен износител на кафе, захар, захарна тръстика и пилешко месо, втора е в експорта на говеждо и четвърта в продажбата на свинско.

Агробизнесът търпи критики главно в две направления: екологическо и социално-икономическо. Природозащитниците го обвиняват в безразборната експанзия на обработваемите земи за сметка на защитените територии и в замърсяването с пестициди, торове и други токсични препарати. Социалната критика (вж. например Движението на земеделските работници без земя, MST) е уместно насочена към факта, че агробизнесът спъва адекватното разпределение на земята: в Бразилия има голям брой латифундии (стопанства с гигантска площ, принадлежащи на отделни личности или семейства) – наболял проблем, нерешен още от времената, когато страната е била португалска колония. – Б.а.↩

2. Коренното население. Преди „срещата“ си с европейците ок. 1500 г. коренното население на Бразилия обхваща близо 2000 племена. Когато Колумб пристига в Америка и решава, че е попаднал в Източна Индия, думата „индианци“, както се знае, започва да се употребява за назоваване на жителите на Новия свят. Сред приноса на тогавашните индианци в днешния ни живот е например одомашняването на юката и други местни култури, като царевицата, батата, пипера, кашуто, ананаса, фъстъка, папаята, тиквата, боба. От тях колонизаторите заимстват употребата на хамака и ежедневното къпане – нещо непрактикувано от европейците през XVI век.

Според преброяването на населението от 2010 г. понастоящем 817 000 бразилци се определят като индианци. Едно лингвистично изследване установи, че все още има 188 живи коренни езика, говорени от около 155 000 души. През 2007 г. FUNAI съобщи, че в Бразилия съществуват 67 племена, невлизали в досег с останалото човечество и особено уязвими – най-големият брой в света. За нещастие, съдбата на индианците в Бразилия е несигурна и конфликтите, които ги заобикалят, само се множат. Те още се борят за права над земите, които обитават, и за достойно, независимо от държавата съществуване. Битуващата идея е, че са „неспособни“ да се оправят сами и трябва да бъдат администрирани отвън, но истината е, че именно държавата се е доказала като неспособна да осигури правата им такива, каквито са заложени в Конституцията от 1988 г. – Б.а.↩

3. Киломболите. Почти четири века продукцията на Бразилия зависи от експлоатацията на труда на коренните жители и на робите, докарани от Африка от европейските колонизатори. Робството на индианците е официално премахнато в края на XVIII век, докато това на африканците трае чак до 13 май 1888 г. Дотогава, когато черните роби успеят да избягат, те се събират в малки селища, наричани „киломбо“ (от „канибò“ на езика тупи-гуарани – „онзи, който много бяга“).

В съвремието под „киломбола“ се разбира всеки потомък на поробените чернокожи, живеещ в селски и градски общности, за които е типично земеделието за собствени нужди и силната културна обвързаност с африканското минало. Има над 15 000 киломболски общности, разпръснати из цяла Бразилия, които още се борят за правото да притежават земите си, признато им в Конституцията. – Б.а.↩

4. Крадци на земи. На английски терминът е land grabbing, „заграбване на земя“, но в бразилския португалски се използва любопитното grilagem – някога измамниците си присвоявали чужда земя с помощта на фалшиви документи за собственост, оставени да „отлежат“ в кутия с щурци (grilos), от чиито екскременти и нахапвания хартията пожълтявала и се състарявала. Отнемането на земи от държавата или от бедните чрез насилие или подправени книжа и до ден днешен е типично явление във вътрешността на Бразилия, особено на север и в Средния запад. – Б.а.↩

5. „Ред и прогрес“ е девизът в центъра на бразилското знаме, но не само: под името „диктатури на реда и прогреса“ са известни редица проблемни режими в Латинска Америка от края на ХIХ и началото на ХХ век. – Б.пр.↩

Заглавна снимка: НАСА

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Време за книга

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/vreme-za-kniga/

През август помолихме нашите читатели и автори да препоръчат книга и да разкажат в няколко изречения защо тя е важна и трябва да бъде прочетена от повече хора. Ето някои от предложенията, събрани под хаштаг #времезакнига.


„Фактологичност“ на Ханс Рослинг

с Ула Рослинг и Ана Рослинг Рьонлунд, прев. Боян Костов, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Йовко Ламбрев: „Сякаш всички имаме болезнена нужда от повече оптимизъм за бъдещето и по-реална преценка за настоящето, която иначе много често е оформена от легенди, заблуди, остарели възприятия и нагласи. Книгата провокира да се обърнем със свеж и трезв поглед към света около нас. Поглед, подплатен с данни и факти вместо с внушения от предишни поколения, митологеми от историята или незнайно как утвърдили се с времето погрешни възприятия и разбирания. Има нужда от повече гласове, които да повтарят, че алтернативни факти няма. Алтернативните факти са най-обикновени лъжи.“

*

A Short Course in Intellectual Self-Defense на Норман Баяржон

на английски, изд. Seven Stories Press (2008)

Зорница Христова: „Книгата е като наръчник на гъбаря в информационната ера, помага да определиш кое парче информация, стигнало до теб, е ядливо – и кое има подвеждащ език, кое се базира на зле проведено проучване, кое е написано с оглед на зависимостите на медията, как се манипулират статистики и пр. Написано ясно и разбираемо.“

*

„21 урока за 21-ви век“ на Ювал Ноа Харари

прев. Мариана Шипковенска, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Димитър Механджиев: „Ако ме попитат за една книга, която да се прочете, винаги казвам „Sapiens: кратка история на човечеството“ на Ювал Харари. Но днес Харари има нова книга – „21 урока за 21-ви век“, в която се разглеждат основните въпроси на близкото бъдеще: екология, биотехнологии, изкуствен интелект, война, имиграция, демокрация…

Винаги когато чета Харари, имам чувството, че до този момент съм бягал, гледайки в краката си. Харари ме кара да погледна напред – накъде отивам аз и накъде отиваме ние като общество, като цивилизация, какво искаме от себе си и света около нас. Двойно дестилирана мъдрост.“

*

„Цената на безсмислието“ на Георги Данаилов

изд. „Абагар“ (2012)

Иглика Иванова: „С широко отворени очи и изключителен в способността си да прави значими социални обобщения, големият български драматург Георги Данаилов е оставил наследство, което става толкова по-ценно, колкото по-пошло и изпразнено от съзидателна цел и недвусмислени поводи за оптимизъм е настоящето, в което някак си трябва да оцеляваме. Увеличаваме неимоверно шансовете си, ако сме наясно с инстинктите си, включително онези, които са проекция на националната ни психология, и ги подчиним на интелекта.“

„Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм, или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това.“

*

„Портретът на моя двойник“ на Георги Марков

изд. „Сиела“ (2018)

Йоанна Елми: „Книгата съдържа в себе си едноименната повест плюс още две – „Празното пространство“ и „Санаториумът на Д-р Господов“, където ще разпознаете пиесата „Да се провреш под дъгата“ – историческа за Марков. И трите повести режат безпощадно тъканта на българската действителност, с цялата завист, простащина, фалш и малодушие, които задушават цял един народ.

Може да си повтаряме, че в един свят на мерзавци и на нас е простено да бъдем такива. Ала накрая, когато се появят онези, на които не може да отнемем или проиграем най-ценното – тяхното достойнство и техните способности, полудяваме – защото само честният и смелият човек е необходим човек. А ние просто сме „разнообразявали уличната картина“.

Георги Марков рисува портрета на нашия двойник. Какво ще видим, когато завършеното платно се обърне към нас?“

*

„Граница“ на Капка Касабова

прев. Невена Дишлиева-Кръстева, ИК „Жанет 45“ (2017)

Мария Бабикян: „Капка Касабова ушива един много скъпоценен пачуърк с иглата на магическия (сюр)реализъм, а за конец ползва дъха на всички, изминали няколко крачки по нашите земи, усетили и жилото, и меда. Капка пише за прозрачния, почти невидим воал граница, който докосва България, Турция и Гърция. Мога да усетя уханието на помашките сватби, жарта на нестинарките, цигареното кафене, в което бежанците търсеха спасение, обезлюдените ни селца и вкуса на сълзите ни.“

*

„Стамболов. Биография“ на А. Х. Биман

прев. Вълко Шопов, изд. „Сиела“ (2019)

Радослав Василев: „Книгата описва много от динамиката между русофили и русофоби в края на ХIХ век. Тази книга си заслужава вниманието, тъй като дава яснота по фундаментални въпроси и зависимости при формирането на българската държава.“

„В Стамболов ние виждаме един силен човек, който пази дома си. Посред заговори и съзаклятия, заобиколен с неверни приятели и с явни врагове, често той трябвало да удря бързо и силно. И когато удрял, ръката му била наистина тежка. Най-доброто оправдание на неговата политика е фактът, че противниците му, които дойдоха на власт, като осъждаха тая политика, сега пак нея следват, доколкото могат.“

*

„Сред руснаците“ на Колин Таброн

прев. Маргарит Дамянов, изд. „Вакон“ (2017)

Георги А. Ангелов: „Невероятно описание на Русия и СССР през 80-те години на ХХ век. Пътепис, народопсихология и смазваща култура. Чудесен превод и редакция.“

„Страх ме е от Русия, откакто се помня. Когато бях момче, огромната ѝ територия властваше над картата, която покриваше стената на класната стая. Спомням си, че беше оцветена в бледозелено и беше изкривена от проекцията на Меркатор, така че нейните тундри задушаваха половината свят. Там, където другите страни – Япония, Бразилия, Индия – се надвикваха с въображаеми аромати и цветове, Русия излъчваше само тишина и изглеждаше някак непълна…“

*

The Fire Next Time на Джеймс Болдуин

на английски, изд. The Dial Press (1963)

@alamkara: „Прочетох я тази година и бях удивена колко модерно и актуално звучи, макар да е писана през 60-те години на миналия век. Изключително убедено, безмилостно, но и сърцато писане за най-грозните страни на човека, за структурното насилие и потисничество, които пораждат привидно безкраен цикъл на омраза и агресия; и въпреки че гласът на Болдуин кънти от справедливите обвинения, текстът е пропит с вяра в човешкия потенциал и състрадание.“

*

„Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис

прев. Милена Попова, ИК „Жанет 45“ (2010)

Анелия Костова-Бозгунова: „Книга епос, в която един човек търси себе си и своята полова идентичност през историята на три поколения от своето семейство, през половината земно кълбо, пламъците на Смирна, възхода и падението на Детройт.

„Биологията ти дава мозък. Животът го превръща в разум.“

Това четиво не е за пуритани или хора, които се шокират лесно. Но книгата е голяма, и не просто като брой страници – написана е от човек, който борави брилянтно с думите. Истинско езиково пиршество и великолепен превод на български.“

*

Educated на Тара Уестоувър

на английски, изд. Random House (2018)

@pmihova: „Горещо препоръчам тази автобиографична книга на Тара Уестоувър. Нейният път е от седмо дете на крайни мормони, без свидетелство за раждане, никога неходила на училище – до доктор в Кеймбридж. За религията периферно плюс семейна динамика и еманципацията чрез образование.“

„Всичките тези години на работа и учене бяха с цел да отвоювам за себе си тази единствена привилегия: да виждам и изживявам повече истини от тези, дадени ми от баща ми, и да използвам тези истини, за да конструирам собствения си ум. Стигнах до извода, че способността да оценяваш много идеи, много истории, много гледни точки, беше в основата на това да се самоизградиш...“

*

„Моята орис“ на Паринуш Сании

прев. Людмила Янева, ИК „Жанет 45“ (2014)

Thought Tourist: „Обикновено подхождам с дълбоки съмнения към подобни заглавия. „Моята орис“ звучи като евтина сензация с драматични елементи, но имайки предвид, че авторката е чакала няколко години одобрение за публикуване на книгата от Министерството на културата в Иран и вероятно се е наложило да редактира многократно текста, за да получи разрешение, не ѝ се сърдя толкова за избора.

Книгата е изповед на една жена за най-съдбоносните случки в живота ѝ, обхващащ периода преди, по време на и след Ислямската революция на аятолах Хомейни. За книгата си Паринуш Сании разказва, че е искала да сподели историята на цяло поколение ирански жени, които неочаквано са се оказали в турбулентни времена. „Моята орис“ според личните ми критерии не е литературно изящен роман, но пък е добър ориентир за силата на традициите, за невъзможното пречупване на предразсъдъците и за липсата на свободен избор на жените в консервативните общества.“

*

China Dream на Ма Дзиен

на английски, изд. Counterpoint (2018)

Антония Начева: „Още в предговора авторът пише:

„Тираните на Китай никога не са се ограничавали само да контролират човешкия живот: винаги са се опитвали да влязат в човешкия мозък, за да го премоделират отвътре. Китайската мечта е още една красива лъжа, съчинена от държавата, която цели да изтрие мрачните спомени от съзнанието и да ги замени с щастливи мисли. Десетилетия на индоктриниране, пропаганда, насилие и неистини оставиха китайците толкова изтръпнали и объркани, че хората загубиха способността да различават факт от измислица. Те преглътнаха лъжата, че лидерите на партията са допринесли за икономическото чудо на страната, а не нископлатените работници.

Бесният консумеризъм, окуражен през последните трийсет години, заедно с напомпания национализъм, лежи в сърцето на китайската мечта и превръща китайците в пораснали деца, които са нахранени, облечени и забавлявани, но нямат никакво право да помнят миналото и да задават въпроси. Но работата на писателя е да проучи тъмнината и преди всичко – да каже истината.“ 

Харесва ми свирепостта, която е втъкана в повествованието на Ма Дзиен. Той пише така, сякаш светът утре ще свърши – дръзко, смело и безкомпромисно. „Китайска мечта“ е съвсем кратък, но важен роман. Той е творческото отражение на една отчайваща действителност, която съвсем скоро, със смяна на поколенията, може да бъде упоена и забравена завинаги. Дано успеем в близко бъдеще да го четем и на български.“

*

„Педро Парамо“ на Хуан Рулфо

прев. Емилия Ценкова, изд. „Народна култура“ (1976)

„Дотук бяхме – ѝ казах. – Нямам сили за повече.“ И си отворих устата, за да си тръгне. И тя си тръгна. Усетих как в ръцете ми пада връвчицата от кръв, с която беше закачена за сърцето ми.“

Нева Мичева: „Така една от героините разказва как е отпратила душата си, в „Педро Парамо“ на мексиканеца Хуан Рулфо. Книгата е писана преди 65 години и Габриел Гарсия Маркес не крие, че от нея е заимствал ключа към „Сто години самота“. В 120-30-страничния роман „Педро Парамо“ (напомня ми за моите любими стихосбирки „Антология на Спуун Ривър“ и „Стихотворенията на Сидни Уест“) всички са мъртви, а прозата се чете като поезия (от разтърсващата).

Чета Рулфо на испански, затова и преводът на цитата е мой, на коляно, но книгата е излизала на български поне два пъти и може да се намери на старо в „Книжен пазар“… Не само може, но и трябва, мен ако питате: това е едно от големите литературни произведения на ХХ век и – без да плаши, мами, шантажира емоционално или накъртва с красивички думи – просто и ясно общува със смъртта, тоест и с живота.“

*

„Вечерята“ на Херман Кох

прев. Мария Енчева, изд. „Колибри“ (2014)

Георги Грънчаров: „Сигурно сте срещали някоя от онези книги, които започват уж тривиално, с обикновена житейска ситуация, разказвана дори с твърде много обстоятелственост, а неусетно изсмукват въздуха от помещението и създават вакуум, който те държи в напрежение до самия край…

Покрай темата за едно убийство изплуват умело дозирани въпросителни от дневния ред на съвременното общество – модата на осиновяванията на деца от Третия свят, толерантността, последният писък по гурме ресторантите с био, органик и собствена фермерска продукция, разбирането за историята и жертвите. Херман Кох е сътворил истинска бомба с часовников механизъм, тиктакането на който може да разтърси моралната ценностна скала на всеки читател.“

*

„Бегуни“ на Олга Токарчук

прев. Силвия Борисова, изд. ICU (2019)

Емилия Милчева: „Тази книга е като кълбо конци, дръпнеш някой и тръгнеш нанякъде. Олга Токарчук бяга, връща се, пътува във времето, но главното – не спира пътешествието. Ако спреш – умираш, ако се успокоиш – умираш, ако не питаш – умираш.“

„Нощният мозък е Пенелопа, която през нощта разнищва старателно изтъкания през деня килим на смислите. Понякога това е само една нишка, понякога са повече; сложният орнамент се разлага на началата си – вътък и основа; вътъкът отпада, остават правите успоредни линии, щрихкодът на света.“


Заглавна снимка: © Susan Yin

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Горящи китайци

Post Syndicated from Чън Циу-фан original https://toest.bg/goryashti-kitaytsi/

Ако има нещо неизменно в света, това е промяната. Така американският учен Бъртън Уотсън обобщава духа на китайската историография в биографичната книга за историка Съма Циен.

Това отношение към времето изглежда естествено битуващо в най-старата жива цивилизация. „Китайците не срещат никакви пречки при попиването на нови технологии и начини на живот“, пише Ю Хуа. Може би най-доброто доказателство са последните четири десетилетия, през които страната се преобразява и преобразява – до неузнаваемост и без обозрим завършек.

След 1978 г., когато Дън Сяопин инициира реформите, с които изважда Китай от икономическата кома на „Културната революция“ и започва преход от планова икономика към свободен пазар, за две десетилетия страната се превръща във фабриката на света, а за още две – във втора световна икономика и лидер в технологичните изследвания и нововъведения.

На този фон през последните години се надига вълна от научнофантастична литература. Развивана от шепа ентусиасти в продължение на десетилетия, напоследък тя навлиза твърдо в китайския мейнстрийм, а постепенно се налага и като един от малкото успешни културни износи с автори като Лиу Цъсин и Хао Дзин-фан, които въобразяват възможни бъдещи посоки на промяна в китайското и въобще човешкото общество вследствие на развиващите се технологии. 

Сред най-обсъжданите научнофантастични писатели в момента е и Чън Циу-фан, предприемач и бивш служител в китайския клон на Google. Следващото попълнение в поредицата ни „Китай отвътре“ е негово есе, написано на китайски в края на 2018 г. и публикувано на английски в брой 7 на списанието за технологии Logic.


Всяка година в края на aвгуст корозивната пръст на пустинята в щата Невада посреща хиляди поклонници, наричащи себе си горячи. С каравани, частни самолети или причудливи карнавални камиони, те пристигат в Блек Рок Сити – града, който съществува само девет дни в годината. Има артинсталации, целонощни рейв партита и всевъзможни други събития: от йога и медитация, през уроци по садомазохизъм и оргии, до демонстрации на изкуствен интелект и какво ли не. Тук не съществуват търговски транзакции – с пари можеш да си купиш единствено лед и кафе, всичко останало се разменя свободно или се предоставя безвъзмездно. Можеш да получиш хляб и пиене дори срещу прегръдка или песен.

Това е легендарният фестивал „Горящият човек“ – едно колективно утопично представление. Тазгодишната му тема е заимствана от заглавието на сборника на Айзък Азимов от 1950-та „Аз, роботът“. Обсъждат се всякакви етични проблеми за отношенията между роботите и хората, сякаш като отклик на глобалната мания по изкуствения интелект.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Навярно именно темата е привлякла множество китайски предприемачи и инвеститори от технологичната сфера. От предишни репортажи за „Горящият човек“ се вижда, че на сухото езеро са идвали Лари Пейдж, Джеф Безос, Марк Зукърбърг и Илон Мъск – все хора, възприемани от китайските технологични предприемачи като герои на нашето време. Освен това много предишни участници са отдавали успехите на собствените си проекти на вдъхновението, получено от „Горящият човек“. Не може да не се отбележи, че това съвършено сливане на тотемна почит и утилитаризъм е нещо доста китайско.

Заедно с приятели от цял свят тази година и аз станах горяч новак. Макар и да бях запознат с десетте принципа на фестивала, съвсем друго беше лично да изпитам особеното усещане за ред, произтичащ от безредието – изживяване, възможно най-далеч от живота в китайското общество с неговите всевъзможни правила и строг контрол. Трябваха ми цели няколко дни, за да съумея да се потопя в него и да започна да се радвам на „технохипи веселието“.

Не можех да сдържа любопитството си към всичките китайски предприемачи и инвеститори, долетели с чартърни полети чак дотук. Сред тях имаше участници в предприемачески лагери, организирани от китайски интернет гигант, както и 70 основатели на компании, доведени от водещо китайско дружество за рисков капитал, което беше инвестирало в техните стартъпи. Предварително наета компания им беше подготвила скъпи климатизирани капсули с огромни запаси от храна, питейна вода и алкохолни напитки, а в един от лагерите имаше дори зала за караоке.

Натиснете тук за да видите презентацията.

В първите дни обаче тези разточителни за един традиционен горяч удобства стояха неизползвани, докато на четвъртия ден нашите китайски гости не запристигаха със закъснение. Доколкото разбрах, най-скъпото място е струвало 20 000 долара, при положение че обикновеният билет за фестивала е само 425 долара.

Разбира се, непасващите на фестивала привилегированост и консумеризъм са проявявани и преди от елита на Силициевата долина, заради което не са му спестявани критиките. Разликата е, че голяма част от китайците като че ли изобщо не познават фестивала, а повечето от тях дори нямат интерес да разберат и уважат така наречения дух на горяча. Те гледат на фестивала или като на извънзаконен терен за лов на сексуални стимули, или като на поредното ваканционно селище за установяване на бизнес контакти, при което внасят определени чужди привички, особено китайски.

И така виждаме следните сцени: повечето хора лежат в климатизираните си капсули, пият студени питиета и играят на телефоните си (дори да няма сигнал); представят се с титли от сорта на „изпълнителен директор“; снимат чуждите голи тела без разрешение; извършват вербален сексуален тормоз върху горячи от другия пол под формата на покани за „оргийната шатра“; отказват да споделят храната си и дори наричат другите горячи „сервитьори“; отказват да вземат участие в колективни трудови дейности; организират предприемачески лагери на територията на фестивала; хвърлят си боклуците и плюят по земята, и т.н.

Въпреки че друга група китайци, повечето милениали, се стараеха да им обяснят принципите на фестивала (радикално приемане, даряване, декомерсиализация, самообновление, себеизразяване, принос към общността, гражданска отговорност, неоставяне на отпечатък, активно участие и непосредственост), опитите им оставаха почти без резултат.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Този елит, представителен за новата епоха на китайския научно-технологичен подем, сякаш е еманация на по-големи енергии в обществото. Поведението им ме подсети за няколко скорошни случая, които предизвикаха разпалени реакции в Китай.

На 7 август 2018 г. основателят и изпълнителен директор на китайската търсачка Baidu Ли Йен-хун публикува в социалната мрежа WeChat мнение относно слуховете за завръщането на Google на китайския пазар: „Ако Google решат да се върнат в Китай, ние имаме пълната самоувереност отново да се изправим срещу тях и отново да ги победим.“ Публикацията предизвика остри ответни реакции заради качеството на търсене и фалшивите реклами в Baidu. Преди две години студентът Уей Дзъ-си почина вследствие на лечебни процедури срещу рак в клиника, промотирана в търсачката. Акциите на Baidu се сринаха с 15%, а в момента фалшивите медицински реклами продължават да излизат като резултати в очакване на поредната жертва.

На 25 август едно двайсетгодишно момиче от провинция Джъдзян беше изнасилено и убито от шофьор на Didi (нещо като UberPool и Lyft Line). Причината за силния обществен гняв този път беше, че това е вторият подобен случай за платформата в рамките само на 100 дни. Като първо голямо приложение за споделено пътуване Didi остава с множество неразрешени проблеми с уязвимостта – в продуктовия дизайн, шофьорската пресявка и клиентското обслужване. На всичкото отгоре излезе наяве и изказването на бивш директор на компанията, в което той говори за планувания продукт като за „секси социална платформа“. Заради огромния обществен отпор Didi реши временно да свали услугата за споделено пътуване, за да извърши необходимите промени, но това нямаше как да спре потребителите, които масово деинсталираха приложението.

Третият експлозивен случай стана точно по време на „Горящият човек“. Ли Цян-дун, основателят на технологичния гигант за електронна търговия JD.com с пазарна стойност 310 млрд. долара, беше обвинен в сексуално посегателство в САЩ, при което акциите на JD.com паднаха от 31,30 долара на 31 август до 26,95 долара на 7 септември, изпарявайки по този начин 43 млрд. долара от пазарната стойност на компанията. Макар и това да не беше свързано с реалните услуги на предприятието, случаят възбуди общественото въображение и предизвика колективни критики към новата богаташка класа на китайските технологични предприемачи.

Натиснете тук за да видите презентацията.

През последните двайсет години китайската технологична индустрия се изстреля устремно нагоре. Понятия като „вълча природа“, „дивашко израстване“, „интелектуален ъпгрейд“, „нискоизмерен удар“ (заето от прочутия научнофантастичен роман на Лиу Цъсин „Трите тела“) са непрекъснато в устите на китайските предприемачи. Те приличат на откривателите на Новия континент – представят си, че са глутница вълци насред Монголското плато, които могат да се преборят за оцеляване и победа единствено чрез кръвопролитие, плячкосване и териториално разширение.

Обективно погледнато, тези предприятия действително дадоха огромен тласък на технологичния прогрес на Китай, а и на целия свят. В един неоповестен доклад от изследване на Китайския институт за икономическо развитие се вижда, че между 1995 и 2015 г. близо 85% от всички китайски инвестиции в технологични развойни дейности са направени от частни предприятия, а не от правителството, което далеч надвишава процентите в страни като САЩ, Англия и Франция, където те варират между 50 и 60%.

В повечето китайски градове вече почти няма пари в брой – всички плащания се извършват през телефоните и дори уличните продавачи на печени батати имат картонена табела с QR код. А заради дългогодишното отразяване в масмедиите технологии като изкуствен интелект, виртуална реалност, генетични тестове и блокчейн вече са дълбоко внедрени в умовете на обикновените хора.

Китайците са луди по новите технологии, вярват в тях, разчитат на тях и изцяло, дори прекомерно се възползват от удобствата, произлизащи от тях. Същевременно обаче лесно забравят възможните негативни ефекти, например намесата в личното пространство и заблудите вследствие на отклонения в данните.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Преди няколко хиляди години Джуандзъ е казал: „Да ползваме нещата, вместо да бъдем ползвани от тях“, с което простичко е изразил презумпцията си за властовите отношения между човека и материалната цивилизация. Традиционната китайска идея за „извличане на мъдрост от вникването в същината на нещата“ обаче така и не поражда модерна научна мисъл.

Въпросът за отношенията между хората и технологиите влиза в полезрението на китайците едва през последните четирийсет години (след реформите и отварянето през 1978-ма). Що се отнася до усъвършенстването на регулациите на правно и политическо равнище, това се случва постепенно през последните двайсет години, и то само заради скоростното развитие на технологиите в страната. А заради липсата на такива регулации повечето китайски технологични предприятия все още са много изостанали в етично отношение, нямат и желание за саморефлексия по този въпрос.

Когато обаче пазарната среда се насити и стотиците милиони потребители натрупат повече опит и разбиране за технологиите, китайските компании ще трябва да платят цената за своята незрялост. В същото време активната намеса на правителството, изразяваща се в нови закони и регулации, ще продължава все повече да затруднява технологичните компании. Например стриктният контрол върху интернет игрите, наложен тази година от правителството, косвено доведе до смайващия срив от 1,2 трилиона хонконгски долара в пазарната стойност на Tencent.

Натиснете тук за да видите презентацията.

При все това технологичното предприемачество продължава да е най-съблазнителната област. В нашия лагер имаше двама предприемачи, съответно от Пекин и Ханджоу, които бяха дошли на фестивала в търсене на вдъхновение за новите си начинания.

Господин Мяо, който не беше много на „ти“ с английския, денем се размотаваше със „Sapiens. Кратка история на човечеството“ на Ювал Ноа Харари, вечер се поклащаше неловко на рейв партитата и всеки ден се връщаше с нови открития и впечатления: „Има будка за целувки, където всеки може да се целуне с непознат!“ На основаната от него платформа за местни услуги ѝ предстоеше излизане на северноамериканския пазар и тук той търсеше някакво културно единение.

Господин Ян пък беше инженер в една от най-нашумелите китайски платформи за кратки клипове. Той си въобразяваше, че „Горящият човек“ представлява някакво огромно TED Talk събитие, съответно преживяваше разочарование след разочарование: „Онези не обсъждат „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман, а наистина вярват, че светът е голяма дъска!“

Въпреки че господин Мяо и господин Ян по всяка вероятност са си заминали от фестивала разочаровани, вярвам, че изживяването ги е накарало да се позамислят за отвореността и толерантността. Първият постепенно прие идеята, че хората могат да се разхождат голи или да се целуват с непознати, ако желаят. А вторият се сприятели с един съсед, който черпеше с марихуанови бисквити, после се разговори с друг, който се оказа ИТ специалист.

На фестивала се нaтъкнах и на няколко основатели на част от водещите китайски технологични компании. Те вече имаха по-задълбочени размисли. Уан Сяо-чуан от търсачката Sogou ми каза: „В тази утопична комуна можем да изпитаме изгубените или изкривените в цивилизованото общество културни ценности и принципи. Всеки от нас си отнася част от тях обратно и те му помагат да е по-креативен и по-силен в ежедневния си живот.“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В последната нощ на фестивала беше запалена „Галактика“ – огромната дървена структура, наподобяваща междузвездна мъглявина, наричана още „Храмът“. По традиция множество горячи поставят вътре снимки или предмети, свързани с техни починали близки, придружени с възпоменателно послание, които също изгарят в огъня. Всички насядахме върху пустинните пясъци, надигнали глави към възвисяващите се пламъци и необятния космос. Сякаш се върнахме в праисторическите времена и също като предците си копнеехме да се свържем с божествата и с духовете на мъртвите, за да прогоним самотата си.

На фона на пламъците някой се провикна: „Thank you, Larry!“ Последваха го още хора, които просълзени завикаха същото. Те отдаваха почит на родоначалника на всичко това, Лари Харви, споминал се през тази година. В една своя реч от 98-ма той казва: „Това е един реален аналог на киберпространството, но и не е съвсем същото, тъй като липсват анонимността и опосредстваността на интернет. Мястото свързва хората един с друг… Светът се променя с главозамайваща скорост и тук се учим на необходимите умения за оцеляване. Става дума за радикално себеизразяване и радикална самодостатъчност.“ Точно това усетих през осемте дни.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Постройките се разглобиха, арт инсталациите се демонтираха, караваните си заминаха – пустинята придоби изначалния си вид и Млечният път се появи отново на небето. Групи горячи доброволно обикаляха пясъците, за да дооберат човешките отпадъци. И най-миниатюрното стъкълце трябваше да се отнесе. „Не оставяй следа.“

А в китайския лагер група младежи разпалено обсъждаха надеждата си догодина да се въведе система за отсяване, така че да се допускат само хора, които действително споделят ценностите на фестивала и носят горящия дух в себе си. Те изразиха желание да издигнат арт инсталация и лагер, въплъщаващи автентичната китайската култура, така че всички горячи с интерес към Китай да могат да се потопят в нея.

Съгласие. Тази дума изникваше непрекъснато в разговора им. Тя представлява уважението към другите хора, общности и култури. Може би китайските предприемачи понякога ще се присещат за нея след завръщането си в родината и може би ще внедрят това уважение в бъдещите си продукти и услуги, така че технологиите да обслужват по-добре всеки отделен човек. А може би съм твърде голям оптимист.

Ще се върна ли догодина, питам се. Мисля, че да. Понеже най-добрият начин да се промени бъдещето е да се превърнеш в част от него. А аз бих желал да стана по-добър китайски горяч.

Снимките са стопкадри от краткия филм на Phantom Aerial Productions и от видеото на Galactic Seabass за фестивала „Горящият човек“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Домашният Танатос

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/domashniyat-thanatos/

Здравей, Нева!

Слизам си на спирката и си вървя към нас. В далечината ясен и отчетлив мъжки глас споделя на някого по телефона (предполагам) колко време бил стоял в тоалетната и как имал, цитирам, „уникален запек“. И така пак се сетих за проблема с храносмилането на част от модерното човечество. И как, въпреки че нашата храносмилателна система обработва огромно разнообразие от храни, ние все пак успяваме да я повредим.

Малко преди да се кача на автобуса, открих рубриката ти и се ентусиазирах да ти пиша. А какво по-добро начало на моето писмо от темата със запека. Само че аз ще направя следното уточнение. За физическия запек не ми е интересно да говорим, интересен ми е психическият – как се справяме с преяждането с информация. На мен лично малко ми дойде нагорно. Пак ще ти пиша да ти споделя и други неща. Засега това от мен.

Поздрави и зрели плодове!
К.З.

„Есхатология“ е една от думите, които никога не съм сигурна дали ще употребя правилно, затова винаги първо я поглеждам в речника, след което не я употребявам. С нея, да го кажем така, се нарича начинът, по който определена култура си представя края. Например: като умрем, ще влезем обратно в кръговрата на природата с всеки свой атом; или като умрем, според заслугите ще попаднем в рая или в ада; или като умрем, ако не сме били почти съвършени, ще се родим отново (не задължително като хора) за пореден опит да си оправим кармата.

Когато за първи път чух как на испански наричат вулгарните шеги или изрази, в които има газове и изпражнения – escatológicos, – дори не успях да се учудя: пак нещо не съм разбрала, казах си, и отидох да погледна в речника. Испанската фонетика не търпи нечисто „с“ в началото на думите и прави от схема – ескема, от спринт – еспринт и от Стоичков – Естойкоф, затова, оказа се, скатологията (наука, разбиране за изпражненията) на испански е зазвучала като есхатологията: и двете са escatología. А аз и досега не мога да се отърва от усещането, че скатологичното говорене на хората съдържа нещо есхатологично, а есхатологичните перспективи на човечеството – нещо скатологично. Покрай твоето писмо, К.З., ми хрумва, че бидейки край на цикъл, всяко ходене по голяма нужда е всъщност малко напомняне за Края. Мрак, разложение, финално гравитационно устремяване към земята. Домашен Танатос.

„Мама бе потресена от предложението на Лари да кръстим палетата Пикльо и Посерко, но всички започнаха да ги наричат така и те си останаха с тези имена…“

Из „Моето семейство и други животни“, Джералд Даръл
(прев. Огняна Иванова)

Разбирам, че телесният аспект не те интересува, но ми се ще да се спра на говоренето за него, което е малко по-различно. Чувала съм да казват, че за филолога нямало мръсни, криви думи – всички били равни пред окото му: където едното съществително, там и другото, същото и с прилагателните. Знаеш ли на какво ми прилича това? На типичния довод в полза на свободния достъп до оръжия: „Няма лоши оръжия, има лоши хора.“ Ама разбира се, че има лоши оръжия и мръсни думи, кого заблуждаваме? Съществуването, възжелаването или притежаването на нещо, чието единствено предназначение е за секунди да отнема живота и целостта на десетки хора, няма как да е изцяло невинно. И няма достатъчно кротък и мил контекст, който да уталожи изцяло беса, заложен в псувнята на майка, прилагателното „лайнян“ и специфичната употреба на глагола в „да ти пикая на…“

Думите притежават фантастичното качество не просто да регистрират наличието на нещо, но и да го овладяват (точно назованата емоция, да речем), да го променят (лъжата, художественото въображение), да го призовават. Всеки средночувствителен човек – ей така, както си седи в автобуса – може да настръхне от споменаването на момент от детството, на тежка болест, на любим сладкиш. Думите бележат парчета от реалността, буквално ги заместват. Едно от основните им предназначения е да направят възможно оперирането с фактите в тяхно отсъствие, така че който борави с думите, борави с реалността. Разбира се, че да наречеш някого „свиня“ или да му се заканиш с „Ще те смачкам!“ не променя физическата му форма. Но променя отношенията и отваря врати към техни по-долни етажи.

За мен непознатият, който тръби по телефона за своя запек, е толкова „естествен и приемлив“, колкото един ексхибиционист в парка. Не по-различен от онзи, който зарязва публичната тоалетна в безобразен вид или с разкрачен седеж заема по половин седалка от съседните в транспорта. Някой, който насила вкарва своята телесност в мястото ми за дишане. Сещаш ли се за онзи бисер на глобалния фолклор, който гласи: „Мненията са като задниците – всеки си има“? Смешен е, защото събира горето с долуто и отнема от сериозността на ситуацията. Жалко, че не е и верен. Не всеки има мнение. Само задникът е гарантиран тук и нито в него, нито в приключенията му има нещо „уникално“, тъкмо обратното. Затова именно е толкова впечатляващо, когато срещнем човек, който има и мнение, и всичко необходимо, за да си го създаде.

„Да си спомним, че етимологично „псувам“ на осетински означава „отходно място“, т.е. псуването е символична дефекация. […] Разцветът на псувнята във времето на Прехода отговаря на периода на първоначално натрупване на капитал, на чалга обществото с неговите мутри и мутреси, на липсата на авторитети или на отречените авторитети. Табутата падат, обществото се профанизира и псуването се възприема едновременно като форма на протест, на отрицание, на превъзходство и на свобода. Псувнята процъфтява в общества с обърната скàла на ценностите, каквото, за съжаление, е нашето.“

Из „Еротични нецензурни фолклорни изрази в съвременно обращение“,
Татяна Цанкова („Еротичното в историята“)

Знам, че искаш да говорим за пренасищането с информация, но ето нà, не мога да се отдалеча от началото на писмото ти. Мисля, че то ме уцели в някаква стара интровертска мъка по минимума лична територия, в която друг да не призовава неканен чужди гледки, звуци или аромати. Има ред неизбежни ситуации, когато мирисът на уморена подмишница или на прясно повръщано са разбираемо следствие от всевалидни причини. Какво обаче е неизбежно, всевалидно и разбираемо в умирисването на повечето разговори? Елегантността не вони. Цивилизацията – също: пътят ѝ, при все естествените си криволичения, върви доста право в посока, обратна на вонята. Никое овладяно и замислено за общо ползване пространство не търпи смрад. Защо това да не важи за пространството на думите?

Първото, което прави онзи, който иска да те унижи, пороби или унищожи (като се започне с училищните насилници и непочтените опоненти и се свърши с лагерите на смъртта), е да те сведе до сàмо тяло. Или даже част от тялото: ти си утроба, ти си работна ръка, ти си мутра, ти си нищо. Забравѝ „Мисля, следователно съществувам“, забравѝ „горници“ и „надстройки“, история, фантазия, дискусия, личност, финес, култура. Тялото е най-видимо уязвимата част от нас, мястото на непосредствен, материален, моментално нарушим контакт със света и с другите. За какъв дявол някой ще иска свеждането до това да му се случва и в мирно време, без принуда? Дори животните и растенията не се равняват само на физическия си носител, камо ли хората. Говоря за нарочното стесняване на хоризонта, за доброволната бедност на езика, за грозноговора (пак), за неуважението, което е, в крайна сметка, да се натрапваш на останалите.

Против телата нямам нищо против: те са наша базова даденост, толкова възхитително съвършена при цялата си крехкост; толкова достойна за обич и разбиране във всичките си форми. Против съм те да се ползват като тарани за насилствено проникване в мира на другите. Твоето тяло е моя грижа само по наша договорка. А и за всяко нещо си има място и време. Японската книжка „Всички акат“ е световен хит сред родителите с малки деца и аз живо приветствам тези има-няма 30 страници с фъшкии, гремки и курешки. Галерия „Тейт“ с право се гордее, че притежава една Merda d’artista (кутия с „лайната на артиста“) – прочутата закачка на Пиеро Мандзони с превземките в изкуството.  Намирам за много полезна неаполитанската пернакия – пърдящ звук с уста, възможно най-кратката форма да се разкритикува нещо възмутително (може да я чуете минута и 43 секунди след началото на тази славна филмова сцена, в която комикът Тотò изразява с нея отношението си към двама кресливи фашисти).

Merda d’artista. Пиеро Мандзони (1933–1963) затваря 90 метални кутии с нещо вътре и на няколко езика указва следното на етикетите им: „Лайната на артиста. Съдържание: 30 г нето. Прясно съхранени. Произведени и опаковани през май 1961 г.“ Една от тези кутии в момента върви на цени над 200 000 евро.

Както зверски ми е омръзнало в погледа ми да се навират – от драсканици по стени и рекламни пана до „смели“ сцени във филми – първични и вторични полови белези и ни в клин, ни в ръкав да слушам позовавания на техните функции, така съм във възторг от делото на английската фотографка Лора Додсуърт например. В нейните фотографии на мъжки и женски гениталии, придружени със съответните истории, има просветителство и човещина – защото в тези неща стандарт не съществува“… и защото е идиотско да научаваме прости истини за себе си и останалите от недомлъвки вкъщи, хихикане на улицата, абстрактни анатомични чертежи или отровени извори като порното. Мисля, че е наложително през подходящи канали да трошим вехти табута като менструацията или раждането, остаряването или болестите; да обменяме опит, да (се) информираме, да дресираме слоновете в стъкларските магазини. Струва ми се хубаво и нужно всичко, свързано с тялото или съзнанието за тялото ни, да подлежи на почтително обсъждане, артистично отражение или комично преувеличение. Това обаче винаги е свързано със свободен избор.

Рано пиле рано пее. Късното си дупце дèре.

Из великолепния речник на Найден Геров

В сферата на народното или на семейното говорене малко закачлива грубоватост може да е добре дошла – „блажни гатанки“, силни сравнения, пиперливи добавки. Какво по-изразително от „дупе и гащи“, „да си изпърдиш късмета“, „пече ми се яйце на задника“ (както виждаш, К.З., придържам се към асоциативната пътека, започната от твоя човек с телефона). В балканското село на баща ми наричат плода на шипката „сърбогъзка“, което успява едновременно да ме умили и разсмее; от майка ми съм научила „патешки дрисък“ – превъзходно описание на жълто-зеленикавия цвят. Помита ме простичката ефикасност на сръбското „Не сèри“ вместо „Стига глупости“. Но силните подправки не бива да се сипват с черпак.

Преди двайсет години в Болоня гледах една от най-тачените тогава трупи за експериментален театър – „Сочиетас Рафаело Санцио“. Представлението се казваше „Генезис“ и беше впечатляващо, но след толкова време от него ми е останало само онова, което искрено възненавидях: писъците. По някое време в звуковата му картина бяха включени човешки вопли, които буквално побъркаха тялото ми – има такива честоти и продължителности, които отключват примитивната ти нужда да тичаш да (се) спасяваш. Знаех, че съм на театър, знаех, че е условност, знаех, че никой не страда, и все пак цялото ми същество се гърчеше. За мен говоренето, което не си мери думите, е къде по-тихо, къде по-силно крещене. Грубите думи неслучайно се знаят като такива: те служат за груби ситуации. Нещо повече, те създават груби ситуации, а неутралните замърсяват с излишен шум. Лъжат като овчарчето, дето вика за помощ, когато няма нужда. Говоря и за ругаенето, и за обиждането, и за откровениченето, от което тръгнахме…

К.З., обещаваш, че ще пишеш пак, а аз ти благодаря и обещавам, че ако ми разкажеш повече за твоите виждания за информационното преяждане и психологическия блокаж от него, ще се постарая да отговоря на това, вместо почти неволно да го илюстрирам. Дотогава: здраве и радостни срещи!

Заглавна снимка: Адриа̀ Гарсия. Класическият каганè (caganer – „серач“) е дребна фигурка на каталунски селянин с бяла риза и смъкнати панталони, който се облекчава – обичаят е да се слага по краищата на рождественската възстановка на поклонението на влъхвите. Идеята е да посмали всеобщата тържественост и да вкара елемент на човещина – така де, в храстите на всяка ситуация на този свят някой тихо клечи с гол задник… В днешно време, подобно на матрьошките и други традиционни кукли, caganers вече се намират във всякакъв облик: на политически и религиозни дейци, на актьори, спортисти, певци, на герои от филми (от смърф до Чубака), на Мона Лиза или Салвадор Дали…

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От „Примаверии“ 50 до „Артекс“ и обратно

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/ot-primaverii-50-do-artex-i-obratno/

Букурещ е превзет от туристи. И от протести. В Малкия Париж, както наричат кичозния стар център на града, трудно се разминават бекпекъри, пешеходци, скутери, тротинетки, велосипеди. Докато протестиращите скандират „Долу правителството!“, туристите обикалят кръчмите в центъра.

Кръчмите са първи в списъка на предпочитанията. На второ място е фамилната къща на Чаушеску, за посещенията в която туристическите агенции препоръчват минимум 24 часа предварително записване. И чужденци, и румънци искат да видят как е живял един от най-проклетите диктатори от ерата на соца. И да направят паралел с начина, по който дошлите след него управляват наследството.

За чужденците домът на улица „Примаверии“ 50 ще остане вероятно една от абсурдните илюстрации на късния социализъм. За местните… за тях ще стане дума малко по-нататък.

© Еми Барух

Ако приемем, че домът на семейство Чаушеску в Букурещ е обобщен образ на разгула по времето на соца, в този образ попадаме и ние, и чехите, и унгарците – всеки със своята специфика, разбира се. Разликите са в мащабите и са известни само на онези, които могат да намерят София на картата и не бъркат Букурещ с Будапеща.

По времето на соца, а и след него публичният образ на страните от региона е сложно съставно от експортен микс и местни добавки. Преди 1989 г. Румъния е единствената страна от социалистическия лагер, която води курс на относителна независимост от Съветския съюз; не участва в инвазията в Чехословакия през 68-ма година; поддържа дипломатически отношения с Европейския съюз. С това за известно време Чаушеску печели симпатиите на Запада.

Същият Чаушеску налага драконовски контрол над информационните медии, а неговата тайна полиция Секуритате се превръща в нарицателно за едни от най-зловещите преследвания на всеки опит за свобода на словото.

Чаушеску забранява контрацептивите и абортите, което води до нарастване на смъртността сред родилките и новородените и безпрецедентен ръст на децата с малформации или физически и психически заболявания, много от които изоставяни в сиропиталища. Според изследователите на режима броят на изоставените деца по време на Чаушеску е близо 100 000.

През 80-те години в Румъния не се правят тестове за СПИН на кръводарителите – Елена Чаушеску инструктира Министерството на здравеопазването, че СПИН е въпрос без значение за страната. Това заедно с използването на нестерилни игли за кръвопреливане води до заразяването на повече от 10 000 деца с вируса ХИВ по време на режима.

Зловещият култ към личностите на „великия водач“ Николае и „любимата майка на народа“ Елена е съизмерим само с култа към Сталин. За да бъде изплатен външният дълг на Румъния, „водачът“ и „майката“ обричат на глад и мизерия своите поданици, като лишават населението от елементарни средства за оцеляване.

Мегаломанията на Елена и Николае Чаушеску, чийто почерк не е изчезнал и днес, води до унищожаването на стотици исторически сгради, паметници и църкви и до прекрояването на една пета от центъра на града. В Букурещ се намира втората най-голяма сграда в света след Пентагона, а в момента се строи най-голямата православна катедрала в света.

Басейнът с олимпийски размери © Еми Барух

© Еми Барух

За хората от едно отиващо си румънско поколение Елена и Николае Чаушеску са минали през живота им като чума. Не като тази, която румънските туристи пренасят напред-назад според Борисов. А по-различна. Опустошителна за всичко, което се изправи по пътя ѝ. Животът на диктатора и съпругата му приключва с екзекуция, излъчена по телевизията – днес всеки може да я види в YouTube, може да чуе и разказа на един от екзекуторите.

Представям си как пострадалите от диктаторската двойка са се наслаждавали на въпросното видео, в което има голяма доза варварщина. Вероятно са го гледали и децата, и внуците на самите Елена и Николае.

Децата и внуците не са отговорни за безобразията на родителите. Но как се живее, ако носиш фамилия, която милиони свързват с най-мрачните години на своята младост?

Ей такива работи си мислех, докато слушах разсеяно екскурзовода в дома на улица „Примаверии“ 50 в Букурещ, където Елена и Николае Чаушеску са обикаляли самотно 80 стаи, бани, будоари, салони, басейн с олимпийски размери, зимна градина и тераси над 12-те подземни тунела за бягство. Екскурзоводът обяснява оскъдни факти за бита на обитателите, отговаря мъгляво на въпроси, въздържа се от препратки и аналогии. Уточнява, че „тук Елена и Николае Чаушеску не са допускали дори роднините си“.

Докато преминаваме от апартамента на единия син в апартамента на другия, гидът ни сочи поредица от изящества: муранско стъкло, френски копринени тапети по стените, мебели в салон, стил „Луи XVI“, мозайки, тераси… Домът на Чаушеску изобилства от тераси – различни от софийските, без барбекю и сауна за шестима, както в прочулия се тризонет, но ако спазим пропорциите, може дори да сравняваме. Не размера на имането, а онова, което оставяш като следа и памет за начина, по който си минал през този живот.

Баня в къщата на Чаушеску © Еми Барух

Домът на Чаушеску представлява еклектика на безсрамието. Тяхното приключва преди 30 години. Днес безсрамията са различни. Социалните мрежи и дроновете ги декомпозират всеки ден пред очите ни.

Всяко безсрамие носи белезите на своята епоха.

Децата и внуците не са отговорни за безсрамието на родителите. Отговорност на родителите е да минат през своя живот така, че децата да не бъдат смазани от наследството. Било то златни бидета в баните на улица „Примаверии“ 50, ВИП асансьор в София за онези, които решават чия папка с данни да “ne se chistiiiiiii”, или генерално консулство във Валенсия като награда за угодничеството.

Опитвам се да си представя как след 30 години, когато преходната слава на онези с ВИП терасите и асансьорите отдавна ще е угаснала, когато самите те може вече да не са сред живите, как внуците им ще разглеждат разгулната безсмисленост на грандоманския им шик.

Може да продължим с паралелите – както на тема корупция, така и на тема прокуратура.

В Букурещ десетки хиляди протестират срещу опитите на управниците да минират пътя на Лаура Кьовеши към Европейската прокуратура и да отслабят правосъдната система в борбата с корупцията.

В Букурещ, на улица „Примаверии“ 50 – ако приемем този адрес за нарицателно на безсрамието, краят е известен. На нашата улица краят остава за нас.

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Васил Колев: „Може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/vasil-kolev-interview/

Васил Колев е ИТ експерт, част от основния екип на Фондация „Отворени проекти“, която организира ежегодната технологична конференция OpenFest, и е сред ветераните поддръжници на идеята за използване на свободен софтуер и софтуер с отворен код в България и в държавната ни администрация.

Повод да разговаряме с него е петиция, инициирана от български ИТ специалисти след случая #НАПлийкс. Подписалите я призовават за отваряне на кода на държавните софтуерни системи с цел по-висока степен на контрол и прозрачност, съответно по-добро качество и повишена сигурност. Не на последно място, има текст в Закона за електронното управление (чл. 58а, т. 1), който изисква в случаите, когато предметът на една държавна поръчка включва разработване на компютърни програми, те да отговарят на критериите за софтуер с отворен код. Васил е сред поддръжниците на петицията и понеже с него сме колеги и се познаваме от почти две десетилетия, разговаряме на „ти“.


Йовко Ламбрев: Случаят #НАПлийкс провокира различни реакции в обществото и една от тях бе петицията на български ИТ специалисти и разработчици, която призовава за пореден път софтуерът, внедрен или внедряван за нуждите на държавната администрация, да бъде с отворен код. Ти си един от експертите, подкрепили петицията, която е доста емоционална и може би ѝ липсва малко повече аргументация и прагматичност. Би ли споделил своите лични виждания в тази посока?

Васил Колев: Отварянето на кода е първата стъпка. Следващата е да се види от обществото и да се коментира, като се даде гласност на процеса.

Ние всъщност имаме закон, който задължава всичкият нов софтуер, който се пише, да бъде с отворен код – и вече има някакви публикувани неща. В една своя лекция дори споменах единия проект, който е писан зле, без да се знае как се ползва Git, и като цяло е трагичен. Доколкото знам, той не е бил приет от възложителя. Има друг проект, който е правен както трябва, и чак на моменти радва колко прегледно работят хората по него.

Подобно публикуване дава възможност на други хора да помогнат на експертите в системата (а и извън нея) да оценят доколко нещо е добре направено, правилно разписано или трябва да бъде „изведено отзад и разстреляно“. Надеждата ми е, че с повече публикувани така системи по-лесно ще можем да виждаме какво става, да рапортуваме „бъгове“ (програмни грешки – б.р.) и даже да ги оправяме.

Самата петиция би могла да доведе до това целият код, който е бил написан някога за държавата, да стане публичен.

От това има допълнителни ползи – например ако изпълнителят вече не съществува, а трябва нещо да се оправи спешно, процесът се улеснява. От друга страна, да се публикува този код без одит означава да покажем всичките му „дупки“ на някакво количество заинтересувани хора. Аз съм подписал петицията, понеже второто не ме притеснява и тези дупки биват открити така или иначе (както показа и случаят с НАП), а един предварителен одит може да се окаже много полезен.

ЙЛ: Иначе казано, само отварянето на кода на един софтуер не гарантира автоматично по-висока сигурност. Особено ако това е изолирана мярка извън общия контекст. Какво според теб трябва да направи държавата, за да започне да се грижи за киберсигурността на институциите (а оттам – и за тази на гражданите си) като всеобхватен процес, който непрекъснато е в развитие?

ВК: Най-малкото, трябва да има някой отговорен за това. Опитът на индустрията показва, че киберсигурността не е тривиален въпрос, особено ако става дума за ниво държава, където и атакуващите по-често са други държави или силно мотивирани/способни организации.

Вероятният правилен подход би бил итеративен, с взимане на някакви мерки, изпробването им, оценяването на резултата и разширяване/премахване в зависимост от него. Това обаче би бил дълъг, болезнен процес и не очаквам да се намерят много хора, които биха поели отговорност. По-скоро ще има всеобхватни програми/решения, които ще работят частично и ще бъдат замествани пак от такива, които ще работят частично другаде, вместо да се надгражда върху предишното. Ако това се избегне, има някаква надежда да се стигне до работеща система.

ЙЛ: Решаването на проблеми на парче е познат подход не само у нас, но често води до силно неефективно пилеене на обществени средства без видими резултати. Ако се върнем към драмата с Търговския регистър от миналото лято, тогава бяха взети някакви решения, които и до днес не са пуснати в действие. Отделен въпрос е и колко бяха обмислени и дискутирани на експертно ниво. От друга страна, гражданите основателно остават с впечатлението, че това са поредните „пари на вятъра“, които пък, както е практика, са насочени към няколко големи и близки до властта фирми. Мислиш ли, че има място за експертни или консултативни съвети към някои от ключовите структури, например към Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), съставени от външни за организацията специалисти?

ВК: На теория структурата, която трябва да консултира, е точно ДАЕУ. Но вероятно би им било полезно да имат към себе си консултативен съвет, най-малкото защото по никакъв начин не могат да предложат дори близки до конкурентните заплати в индустрията и по неволя начинът да имат подходящи хора е те да са на практика доброволци и да дават от свободното си време. От друга страна,

не мисля, че в момента точно информираност и експертно мнение е това, което липсва – липсва политическа воля и желание за действие в самата администрация,

основно поради страха от това какво следва след евентуална грешка, поради което проектите дори за тривиални неща най-често се дават на външни изпълнители.

ЙЛ: А по отношение на ИТ сигурността? Ако разчитаме на държавна структура по киберсигурност, тя лесно може да бъде вкарана в капана на това да пише „удобни“ доклади след своите одити или да бъде принудена да „затваря очи“. Дали не е крайно време да се формира експертна група по киберсигурност, която да предписва минимални изисквания за ИТ сигурност и динамично да следи за изпълнението им? 

ВК: Има добър пример, идващ от ДАЕУ, за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност. Експертна група би могла в един отворен процес да дава препоръки за изискванията и практиките, но следенето за изпълнението трябва да се осъществява от орган с правомощия, което само по себе си е сложна задача в нашите държавни структури, понеже всеки такъв орган става много удобен за политически натиск.

Има нужда от цялостна рамка (включваща вероятно и някои съдилища) за одит, проследяване на корекциите и ако трябва – изземване на определени функции от ИТ отделите

на несправящите се структури и предаването им на ДАЕУ или контрактор. Най-накрая може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата, който да поеме функциите и да носи отговорност. В момента тази роля се изпълнява от „Информационно обслужване“ АД, но не е добре регламентирана. А те просто са единствената българска фирма с достатъчно ресурси и държавното участие при тях помага за следване (поне донякъде) на националния интерес.

ЙЛ: Случаят #НАПлийкс за пореден път връща общественото внимание върху темата за полезността и смисъла от държавните агенции, звена и структури. След такава криза, особено когато отговорните лица отказаха да поемат политическата и управленската си вина и отговорността за нея, често се случва „покрай сухото да изгори и суровото“. Ти си имал допирни точки с колеги от държавната администрация, които се опитват да правят нещата по правилен начин, и такива ситуации обезценяват незаслужено точно техните усилия. Би ли споделил впечатления? И може би някои позитивни примери, които не се виждат от обществото ни, понеже то няма поглед върху детайлите.

ВК: Без да цитирам имена и без да претендирам за много голям досег с такива хора, мога да кажа, че има и от двата вида – има хора, които искат да си свършат кадърно работата; има и такива, за които е нужен топ, за да ги размърдаш. Не помага и това, че сякаш съществуват екипи, които могат да реагират в извънработно време на проблем, което от своя страна обезсмисля голяма част от всевъзможните мерки, които могат да се вземат на тема сигурност, надеждност на услугите и т.н. Виждал съм дори умишлено пречене да се реши проблем в извънработно време – нещо, което е тотално немислимо в недържавната част на индустрията.

Като добавим към това и нивото на заплатите в администрацията…

Наскоро имаше обява в сайта на ДАЕУ за системен администратор и заплатата беше около 600 лв. Не мисля, че човек с нужната квалификация за това би се съгласил да работи за под 3000 лв., да не говорим за размерите на отговорността в ДАЕУ. Имайки предвид, че заплатите в администрацията поне официално са 5–10 пъти по-ниски, отколкото в индустрията, ми е трудно да си обясня как съществуват и малкото мотивирани хора, които откривам там.

Заглавна снимка: Markus Spiske

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да се отлепиш от земята

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://toest.bg/x-challenge-park/

Някога…

През 80-те години на миналия век улицата все още представляваше своеобразен „пул“ (вж. различните значения на английската дума pool – „вир“, „басейн“, но също „резерв“ и „резервоар“, „фонд“ и „форма на сдруженост“), в който оглаждахме ръбовете си в летните сблъсъци помежду си, учехме се на рицарство, преживявахме първите предателства, опипвахме границите на свободата, доколкото такава ни беше дадена от родители, училище, обществен строй…

Игрите ни бяха с прости и грапави имена – народна топка, жмичка, ръбче, рибар и рибки, топчета, фунийки, дама, стражари и апаши. Колелата ни бяха най-често „балканчета“, макар че всички мечтаехме за BMX; кънките ни тежаха и убиваха. Пред екраните се задържахме не повече от час и нещо на ден – толкова траеха сумарно всички детски предавания по двата съществуващи телевизионни канала.

През 90-те възможностите за игра навън и изобщо културата на отдиха (и за малки, и за големи) се развиха с шеметна скорост. Появиха се нови и нечувани до този момент спортове, около които се завихриха субкултурни, контракултурни, ъндърграунд и прочее общности, споени от споделени интереси, моди, ценности. Но популярността на също толкова скоростно навлизащите видеоигри (във всичките им форми) бързо взе превес. Печелившата и изключително атрактивна формула на виртуално и затова привидно обезопасено участие, съучастие и състезателност в една визуално плътна и сюжетно наситена среда предложи бързи бягства и лесни идентификации за играчи от всякакви възрасти.

Много от родителите стимулираха заниманията с видеоигри, които по естествен начин и без никакво насилие изолираха децата от рисковете на „улицата на Прехода“. „По-добре геймър, отколкото…“ е реплика, която продължавам да чувам и до днес от мои връстници, вече родители на тийнейджъри. Но сякаш покрай успокояващата мисъл, че детето си е вкъщи, подръка, пред очите ни и играе, забравяме, че съществуват и други „спасителни“ възможности.

Отвътре навън

Завръщането навън – на улицата, сред природата, сред реални приятели, връстници, партньори, съотборници, опоненти, а не сред профилни снимки и аватари, е труднопостижима задача, особено при едно отговорно родителство, целящо да минимализира риска, за което разчита на понякога смущаващи форми на контрол. Затова създаденият преди три години в Царево X Challenge Park е пример за място, което не просто тренира умения и забавлява, но и предлага чудесна среда за общуване, едновременно максимално естествена, но и по ненатраплив начин охранявана.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Идеолог и създател на парка е Веселин Деспотов, едно пораснало момче, чието щастливо детство се свързва с къмпинг „Арапя“, палатките и караваните, водните спортове и скейтборда. Сега, петнайсетина години по-късно, той сбъдва мечтата си да организира за децата място в природата, където с помощта на инструктори да упражняват любимите си спортове – скейтборд, кънки, колоездене, сърф и пр.

Към Веселин се присъединява Ави Барух, чиято страст са именно кънките. А самият терен – чудна гора в рамките на Царево – е предоставена на X Challenge Park от Общината под формата на дългосрочна концесия. И така в продължение на три години, с много ентусиазъм и работа, сред боровата прохлада в т.нар. парк „Катеричките“ израстват: професионален пул за скейтборд, кънки и BMX, трасе за планинско колоездене, висяща въжена градина, още една въжена миниградина и тролей за най-малките посетители на парка, училище по сърф и още любопитни атракции.

Инфраструктурата също е забележително решена. Принципът, който следва всяка отделна „фасета“, съставляваща парка, е минимална намеса в средата. Уютен и сенчест палатков и караванен лагер с оборудвана лятна кухня, красиви и функционални санитарни помещения и пералня. Топла вода и електричество. Супербърз безжичен интернет.

Натиснете тук за да видите презентацията.

В центъра на гората се намира и бистрото „В парка“, където готвач от Израел (с опит в ресторанти със звезди Мишлен) е обучил местните готвачи да „четат“ разкрепостено шопската салата, таратора и пържените картофи, без менюто да звучи луксозно и претенциозно. Изобщо целият парк излъчва послание за природосъобразност и скромност. Всичко е красиво и някак смирено в средата, защото в известен смисъл именно средата е главният герой в цялата картина. Кемперът, в който живее Ави, е на 39 години, но със соларния панел на покрива и извършените подобрения изглежда напълно „в час“ с концепцията на парка; много от атракциите – рампи, люлки и др. – са изградени от рециклирани пързалки и катерушки от времето на соца. X Challenge Park е може би единственото място в Царево, където храната се сервира в биоразградими съдове, а боклукът се събира разделно.

И макар че целият екип е „навън“ от май до края на септември, големите промени, които стават в този парк, са „вътре“ и „отвътре“ – радост без консумация, общуване и общности без калкулиран интерес, израстване и порастване всеки ден.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Ollie-хоп!

Един от основните трикове в скейтбординга – ollie – представлява отлепване от земята без докосване на дъската. Кратък миг на излитане, който променя перспективата. Окрилява. Но също така има чисто прагматична цел – преодолява препятствия по терена – неравности, височини, дупки.

X Challenge Park прави същото, което и „оли“ – носи огромна радост, но и развива чувствителност към проблемни зони, в които повечето институции се препъват, пропадат и дори фатално катастрофират. От самото си създаване паркът като магнит привлича децата от близката ромска махала. С помощта на Facebook общности Веселин и Ави им осигуряват кънки и безплатно ползване на всички атракции, но и ги ангажират да помагат в поддръжката на парка. В момента децата са навсякъде из гората – плевят, почистват, изхвърлят боклук, учат се да свирят на китара… и са богове на борда и на кънките! Някои от тях вече участват в истински състезания и – като талантливия Темелко – печелят почитатели и приятели далеч отвъд пределите на Царево.

Заедно с децата, които прекарват лятото на лагер в парка, местните момчета и момичета два пъти в седмицата присъстват на тематични прожекции под боровите дървета. На голям надуваем екран гледат образователни филми за опазването на природата и за възникването и развитието на практикуваните от тях спортове в различни страни. И така стават част от един по-голям свят.

Свят, в който заедно с Веселин и Ави се учат да скачат, да се приземяват и да летят.

© X Challenge Park

Снимки: © X Challenge Park

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По следите на неразказаната история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/po-sledite-na-nerazkazanata-istoriya/

Паметникът на Съветската армия е многостранен монумент: той е греда в очите на софиянци, ревностно пазен от Руското посолство; прекрасно място за изпращане на символични послания чрез изкуството (например „В крак с времето“); и пропаганден символ, чието премахване отдавна трябваше да е факт, ако живеехме в държава, където взетите решения се изпълняват.

Ала и за това е късно – дори неговото непремахване е нов пласт в историята му. А с историята може да се прави само едно – да се разказва такава, каквато е. И да се помни. Но ние нито разказваме, нито помним. Защото не е интересно, нито сензационно, а се иска умереност, критична мисъл и помирение с миналото. За сметка на това в последно време паметникът е обект на – меко казано – екстравагантни идеи, провокирали още по-интересни дискусии; или повод за определяне къде стои един или друг кандидат-кмет на гражданската опозиция – вечният въпрос дали е „наш“, „ваш“ или „техен“.

Общо взето, това превръща паметника в перфектна метафора за българската действителност. И ако пререканията и лупингите, когато стане въпрос за справяне с историята, са навици на повечето български политици и общественици, то решения на подобни явно сложни казуси са намерени за много по-малко от трийсет години в други държави, където времето всъщност тече напред, а не се върти в спирала към дъното.

Кратко въведение на изток от Запада

Една от първите рожби на Студената война е Германската демократична република. Запознатите с историята знаят, че тя е толкова демократична, колкото и паметникът в София е на армия освободителка. Макар де юре СССР да е задължен да поддържа многопартийна фасада в окупационната зона, в действителност управляват социалистите – разбира се, под зоркото око на Москва.

Оттогава нататък сценарият е сходен: лоялност към Партията означава добър живот, нелоялност – отлъчване и загуба на всякакъв социален статус; безразборно нахлуване на държавата дори в най-тайните кътчета на личната сфера; абсолютно преклонение пред Съветския съюз и неговите идолизирани вождове; централно планиране; бомбардиране с идеологическа пропаганда. Освен чрез образованието и медиите, пропагандата се осъществява и чрез друг особено ефективен метод – символите.

Кажи ми в кои символи вярваш, за да ти кажа кой си

Човекът е социално животно, което обикновено имитира другите, за да задоволи нуждата си от принадлежност към средата. Еволюцията е наградила онези, които са имали силна способност да живеят в групата, пише психологът Елиът Арънсън. Идентичността ни се изгражда не само на базата на взаимодействията със семейството и околната среда, но и според характеристиките на групите, към които се приобщаваме. Националната държава е една от тези групи. Преди Революцията Франция например е мозайка от административни единици, а на стандартизирания в официални документи още през ХVI в. френски език са нужни близо 300 години, за да надвие регионалните диалекти и да се превърне в един от символите на Френската република.

Германската демократична република, Народна република България и останалите съветски сателити знаят добре, че комунистическата идентичност трябва да бъде създадена, наложена и поддържана по сходен начин. През 1970 г. например ГДР обявява „Година на Ленин“, а лицето на вожда е буквално навсякъде – вестници, телевизии, плакати, кина. „Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 г. името на Сталин е споменато над 300 пъти“, пита се Георги Марков в своите „Задочни репортажи“.



В рамките на Договора „Две плюс четири“ от 1990 г. Германия се съгласява да поеме поддръжката и възстановяването на всички съветски военни паметници в страната. Страната също трябва да уведоми Русия, ако реши да променя или разрушава паметници. Това не пречи в Трептов парк да има информационни табели, които поставят монумента в контекст, разказват неговата история и обективно обясняват причините за запазването му днес.

Строежът на паркове, паметници, булеварди и сгради, и още, и по-големи паметници, които представят съмнителна версия на историята, кипи с пълна сила. Преименуват се булеварди и улици, дори цели градове. Разбира се, абсурдите са правило, например софийският булевард „XXV конгрес на КПСС“. През 1954 г. в центъра на столицата изниква Паметникът на Съветската армия, на която режимът лепва много по-приятното „освободителка“, напълно игнорирайки дребната подробност, че преди преврата България е под съветска окупация, а след това Москва буквално поставя свои хора начело на „освободената“ република, които убиват или репресират с години всеки осмелил се да опонира на режима.

Създаването на символи не спира нито в Берлин, нито в София: Трептов парк, „Александерплац“, „Карл Маркс Алее“, ансамбълът от сгради на „Ларгото“, паметникът „1300 години България“. Примерите са безброй, а посланието е ясно – дори градската среда е подчинена на идеологията. Партията е навсякъде.

Какво означава да бъдеш свободен? Да познаваш историята си

Съвсем близо до най-старата част на Берлин, на брега на проблясващата река Шпрее, се намира Музеят на ГДР. Първото нещо, което прави впечатление, когато попаднеш в корема на музея, е присъствието на деца. Ученици, вероятно от прогимназията и гимназията, са насядали на пода в кръг и слушат гидовете на музея и учителите си; или се стрелкат напред-назад, отварят и затварят чекмедженца, натискат бутони и гледат кратки видеа с обяснение. Сред посетителите има и местни, и множество туристи.



Прозорците на музея не са истински, а дигитализирани – през тях виждаш паркирани трабанти, соцсгради и милиционер, който обикаля наоколо. Част от интерактивната визита е типичният за годините на диктатурата апартамент. Нищо не ни е спестено по време на обиколката, която провокира посетителите да надникнат в гардеробите на жителите на ГДР, да отворят шкафчето в банята им, да пуснат телевизора, докато си почиват на дивана в хола им. „Държавна сигурност се опитва да контролира семейните празници, но въпреки това почти всяко семейство се събира и празнува Коледа“, четем на малката табелка, поставена до конфети, балони и картички от времето на социализма.

Запознаването с ежедневието на източногерманците е замислено като активно преживяване, в което гостът на музея открива, чете, отговаря на въпроси. Но информацията, която научаваме, е далеч от повърхностна и весела. Интерактивна игра с тъчскрийн ни кара да направим тест, който показва дали поведението ни в училище би се понравило на партията: Задаваме ли критични въпроси, спорим ли с учителя? Или може би не искаме да издадем съученик, направил нещо нередно? Споделяме ли откровено за какво си говорят мама и татко насаме у дома? Как изглежда циферблатът на часовника, който виждаме по време на новините – с точки или чертички (така може да се разбере дали мама и татко гледат западногерманска телевизия)?



В кухнята на нашето хипотетично източногерманско семейство атмосферата не се разведрява: пресните плодове и зеленчуци трябва задължително да се сушат или консервират, защото не се знае кога пак ще има в магазина – през 1984 г. източногерманците консумират едва 37 килограма пресни плодове на глава от населението, в сравнение с цели 85 кг в Западна Германия. В хола научаваме за цензурата върху литературата и телевизионните предавания, а в портиерната – за това, че много портиери всъщност са били доносници.

В голямата зала малко момче е застанало пред витрина, в която четири кукли механично вдигат ръка, все едно че гласуват. Пред него има екран, на който се появяват различни законодателни предложения от реалния източногермански политически живот. Искаме ли да видим как са гласували „различните“ партии? Четирите кукли вдигат ръка в синхрон. „Планова икономика без план“, гласи друга информационна табела. Млади момичета се редуват и си правят снимка зад „бюрото на другаря“, над което висят портретите на вождовете. „Ела да видиш картата, на която показват колко хора са били подслушвани по телефона“, чува се зад рамото ми.

На излизане от Музея на ГДР държа в ръка справочник, който съдържа цялата информация за експозицията. По-късно ще минем по „Карл Маркс Алее“, внушителния централен булевард на Източен Берлин с характерната архитектура, и ще се натъкнем на друг, неочакван за минувачите музей на открито – номерирани табели пред определени сгради, които разказват тяхната история. Как са се забавлявали източногерманците, кои сгради са били разрушени, за да направят място на светлото социалистическо бъдеще, и т.н. След падането на Стената през 1989 г. сградите по „Карл Маркс Алее“ са в окаяно състояние, тъй като са строени бързо и с евтини материали, научаваме от една от табелите. Федералното правителство на Германия осигурява средствата за тяхното възстановяване. Тръгваме към следващата табела по пътя до Музея на тайната полиция, където ни предстои нова среща с историята.





Голямата липса

Точно година преди разходките из Берлин съм в Музея на социалистическото изкуство в София, където в прожекционната зала се опитвам да разбера защо на посетителите се пуска пропагандно видео без никаква индикация какво всъщност гледаме – никакъв контекст, никаква информация. Просто щастливо махащи манифестанти и от време на време Тодор Живков. Бързо минавам покрай статуите, обхождам малката зала и излизам. Била съм тук и преди, но идвам всяка година с очакването, че този път нещо ще е по-различно. Не е.

Социалистическа София е сред нас, без ние да го знаем. По същия начин, по който живеем социалистическото си минало, ни управляват неговите наследници; повтаряме стари грешки. Изкуствоведката Диана Попова го казва прекрасно – страдаме от „неизговорено, неартикулирано време“. Нейната съименничка, журналистката Диана Иванова, говори за „правенето на музей като акт на храброст“. Колко трудно би било София, а и цяла България, да се обърне към историческото си наследство така, както го прави Германия? Един текст, една табелка – като за начало. Не е трудно. Но както и Иванова пише, става въпрос за централна политика.

Не е случайно, че на фона на трагичните проблеми в местната власт, предизборната дискусия се завъртя около един паметник. Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме. Липсата на визия, позиция, интелигентни решения. Паметникът на Съветската армия е диагнозата на обществото ни – и цял, и съборен; той би бил диагноза и превърнат в герб с камбана, обкичен с патриотарски послания или покрит с дървета. Паметникът е физически символ на онова, което носим в себе си – невежеството и неспособността да разберем собствения си генезис, и лъжите, които си повтаряме, за да отложим тежкото стоварване на истината върху ни с още малко, с още малко… Метастазите на болестта виждаме ежедневно в политиката, образованието, журналистиката и всички други аспекти на обществения ни живот.

Обратно в самолета разлистих гида от Музея на ГДР и попаднах на едно изречение, което се вряза в съзнанието ми: „Статуите [на Ленин] най-сетне имат някакъв смисъл – предупреждение от историята.“ Остава въпросът кога ще излекуваме своята липса на смисъл и ще проумеем, че историята не може да се замаже и разруши; че срамното минало не може да се превърне в повод за гордост и патриотизъм; че покриването е равносилно на пренебрегване на действаща отрова.

Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.

© Йоанна Елми

Заглавна снимка: Паметникът на Съветската армия в София (1954). Снимка: Fortepan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Хронология на хонконгските протести

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/hong-kong-protesti/

Започва се с едно убийство. През февруари 2018 г. хонконгска двойка заминава на пътешествие в Тайван за празника на влюбените. След няколко дни 19-годишният мъж удушава 20-годишната бременна жена в хотела, натъпква я в куфар, изминава петнайсет станции с метро и хвърля трупа ѝ в случайни храсти. Едно от първите му действия след завръщането му в Хонконг е да изтегли 19 000 хонконгски долара от банковата карта на жертвата.

След сигнал от родителите на жената и разследване на хонконгската полиция мъжът е задържан на 13 март. Признава се за виновен, но е осъден само на 29 месеца затвор по обвинения за финансово престъпление на територията на Хонконг. Убийството е извършено в чужда юрисдикция (заради което хонконгската прокуратура няма право да заведе дело по този случай), а Хонконг няма споразумение с Тайван за екстрадиране на престъпници. И няма как да има при сегашното законодателство, което

изрично изключва Централното народно правителство и правителството на коя да е друга част от КНР от възможните юрисдикции, с които Хонконг може да си разменя престъпници.

На 12 февруари т.г. родителите на жертвата свикват пресконференция, на която призовават да се допълнят законите, така че с Тайван да може да бъде сключено съответното споразумение. Процедурата се задвижва още на следващия ден. Взема се решение поправките да позволят размяната на избягали престъпници и правната взаимопомощ с „всяка друга юрисдикция“, с която Хонконг подпише споразумение. Като основание по време на дискусионния панел в Легко (Законодателния съвет, или хонконгския парламент) се споменават множество случаи на престъпници, избегнали наказателно преследване заради тази пролука в законодателството.

Проектопоправката обаче среща възражения от различни граждански и професионални организации, които скоро прерастват в най-мащабните протести в новата история на града.

Защо така

И Тайван, и Хонконг официално са китайски територии с (донякъде) независимо управление. Както гласи Основният закон (хонконгската конституция, влязла в сила на 1 юли 1997 г. при предаването на града от Великобритания обратно на Китай), макар и да е „неразделна част от Китайската народна република“ (член 1), Хонконг се ползва с „висока степен на автономност“ (член 2). Това е така нареченият

модел „една държава, две системи“, при който територията има статут на специален административен район на КНР с право на самоуправление във всички области, с изключение на отбраната и външната политика.

Така, въпреки че формално са части от едно цяло, на трите територии им е необходимо специално споразумение за сътрудничество в областта на правосъдието. Споразумение, което не е лесна работа.

Също като Тайван, Хонконг от десетилетия е терен за две конфликтни енергии – пропекински и пронезависими. Когато през 1997-ма английската колония е върната на Китай, политическата атмосфера в нея се запазва – и до ден днешен хонконгци притежават много повече права и свободи от гражданите на народната република. Същевременно обаче обществото е непрекъснато нащрек за намеса от страна на Централното китайско правителство. КНР е пословична с потъпкването на човешките права и свободи, които гражданското общество в Хонконг бдително и ожесточено брани. Подозрения за такива посегателства вече са предизвиквали не един и два големи протеста в автономния район.

Показателно в това отношение е и въпросното изключване на правителството на КНР от законите за правна взаимопомощ. По този повод се свързах с Джулиана Лиу, редакторка в онлайн медията Inkstone, базирана в Хонконг и наскоро блокирана в континентален Китай. В отговор на чуденката ми как изобщо подобно изключване е попаднало в хонконгски закон, тя обясни, че по време на написването му двете легални системи са били още по-раздалечени от сега, а Китай не е бил толкова могъщ, че да упражнява влияние, особено преди Олимпийските игри в Пекин през 2008 г., когато се е опитвал да си докара добър фасон пред света. „Нямало е начин хонконгците да склонят на такова нещо.“

Имат ли основания притесненията на протестиращите, че проектопоправките са приплъзване на невидимата ръка на Пекин към политическата независимост на Хонконг?

Може би. Опасенията са, че страна, в която дисидентите по подразбиране са смятани за престъпници, ще злоупотреби с наличието на такъв закон, за да изисква екстрадиране на политически неудобни хонконгски активисти в Китай, където те ще попаднат в многократно компрометираната китайска правосъдна система. Това ще подрине свободата на словото в Хонконг, който полека ще се изчисти от продемократични гласове и с времето ще бъде плавно асимилиран от Пекин.

Но… Още в дискусионния панел на Легко на 15 февруари т.г., далеч преди започването на масовите протести, се посочва, че и при новия вид на закона ще бъдат отказвани „изисквания [за екстрадиция] във връзка с престъпления от политически характер“ и „изисквания, свързани с личности, срещу които има предубеждения и наказателно преследване въз основа на тяхната раса, религия, националност или политически мнения“ – положения, които са включени и в съществуващите в момента закони.

Но… Притесненията на протестиращите остават заради наличието на член 23 от Основния закон, част от който гласи: „Хонконгският специален административен район въвежда собствени закони, с които да забрани предателството, отцепването, подмолните и подривните дейности спрямо Централното народно правителство.“ Това засега е само член от конституцията без никакво законово покритие, но вероятността за въвеждане на такова виси във въздуха. Първи и единствен засега опит за прокарване на свързан закон е направен през 2003 г., но той приключва бързо след масови протести и оттегляне на проекта от тогавашния главен администратор Тунг Чи-хуа, който впоследствие подава и оставка.

Но… В обяснителна статия в блога на хонконгското правителство се прави доуточнението, че в закона поначало се съдържа следното условие: за да бъде екстрадиран заподозрян, деянието му трябва да се счита за престъпление и в двете страни, а свободата и правото на лично, медийно, издателско и научно изразяване са изрично защитени от член 27 на Основния закон, който гарантира също свободата на шествия и демонстрации и правото на стачкуване. Освен това по закон екстрадициите няма как да се осъществяват по усмотрението само на един човек – всеки случай се разглежда от състав, който преценява основателността на изискването.

Но… остава член 5 от Основния закон, според който „социалистическите политики няма да бъдат въведени в Хонконгския специален административен район и предишната капиталистическа система и начин на живот ще останат непроменени за 50 години.“ Това ни връща към вероятността Пекин да следва тих план за постепенно завладяване на Хонконг до 2047 г., което прави свободолюбивата част от местното население свръхчувствителна към всеки зачатък на подобна тенденция.

Очевидно е, че ситуацията е доволно усукана. И както при всяка политическа ситуация, всичко е основно въпрос на гласово надмощие. Какви гласове се чуват в случая?

Кой какво казва

Още преди масовите улични шествия хонконгското правителство опитва да обясни, че зад проектопоправките категорично не стоят скрити политически цели, като все пак изразява отвореност към всякакви разумни възражения. Въпреки че в следващите месеци Легко изслушва множество предложения, след което обсъжда и написва обстоен проект за допълнителни поправки и ограничения при изискванията за екстрадиране, в началото на юни хората излизат на улиците.

След началото на протестите настоящата главна администраторка на Хонконг Кари Лам остава твърдо зад предложението. В някакъв момент тя сравнява себе си с майка, която не бива да угажда на всяка прищявка на децата си – това вбесява протестиращите, предизвиква появата на плакати с надписи „Кари Лам не ми е майка“ и допълнително нагнетява положението. Впоследствие, на 9 юли, Лам обявява предложението за „мъртво“, но все пак не го оттегля официално. През това време шествията вече са прераснали в панполитически протести с различни искания. Започват и мащабни стачки – професионални и общи, – които затрудняват все повече нормалното функциониране на града.

От своя страна правозащитните организации държат да е ясно, че в случая не става дума за „дупка“ в закона, както твърдят някои китайски коментатори и Централното правителство. Китайските юрисдикции са съвсем целенасочено и умишлено изключени от закона, както се посочва в обяснителния документ на адвокатската колегия Hong Kong Bar Association, тоест досегашното законодателство е плод на съзнателен стремеж към правна независимост. Поради това

много от противниците на предложението в този му вид предлагат в закона да бъде включен само Тайван и след екстрадицията поправките да бъдат незабавно отменени.

Що се отнася до обикновените протестиращи, техният образ трудно може да бъде обобщен, затова реших да тръгна в обратната посока – към конкретното. По линията „приятел на приятел“ се свързах с хонконгка – да я наречем Лили, понеже не желае да използвам истинското ѝ име от притеснение, че това може да ѝ навлече някаква санкция, например при пътуванията ѝ в континентален Китай. С Лили общуваме по Telegram, приложението за криптиран чат, което е предпочитаната платформа за организиране на протестите и което, навярно неслучайно, точно в деня на едно от най-мащабните шествия – 12 юни, засича атака, идваща от Китай.

(Апропо, ограничаването на достъпа до интернет с цел предотвратяване на масови събирания и мониторингът на онлайн платформи са редовни стратегии на китайското правителство в борбата му срещу инакомислещите, затова и приложения като Telegram са блокирани на континента, а информацията за протестите е пресята през много ситна цедка. В този смисъл Хонконг се отразява значително по-лесно от Китай – аз лично не смея да разпитвам китайските си приятели в тамошното приложение WeChat от страх да не им навлека неприятности.)

Лили ми разказа, че протестиращите продължават да излизат на улиците дори след „смъртта“ на проектопоправките – основно заради опасението, че е застрашена законността в Хонконг. Възмутени от безотчетността и пренебрежителността на властите към народа и обезсърчени от икономиката, която не разпределя справедливо благата,

те желаят да „защитят свободата си“, да запазят неприкосновеността на модела „една държава, две системи“ и да осигурят „по-добро бъдеще за младите“.

Конкретните искания на протестиращите са пет: 1) официално оттегляне на проектопоправките; 2) отмяна на етикетирането на протеста от 12 юни като „бунт“; 3) сваляне на криминалните обвинения от всички протестиращи; 4) независимо разследване на употребата на сила от полицията; 5) въвеждане на всеобщи преки избори на главен администратор и членове на местния парламент.

В момента главният администратор се избира веднъж на пет години от „широко представителна“ комисия от 1200 членове, назначавани от Централното правителство, което заявено не допуска пронезависими кандидати в хонконгската власт и дава осезаем превес на представителите на търговската сфера. Парламентарната система в Хонконг пък е така устроена, че гражданите избират само 40 от 70-те депутати. Поради тази причина продемократичните партии са винаги малцинство в Легко, въпреки че на всички избори от 1997 г. насам печелят повече гласове – това е, защото останалите 30 места са запазени за представителите на различни индустрии, които са зависими от благоразположението на Китай. И макар чл. 68 от Основния закон да гласи, че крайната цел е всички членове на местния парламент да бъдат избирани от гражданите, това така и не става вече 22 години.

Според Лили протестите като цяло са мирни, но малцинството буйни демонстранти е по-забележимо и оставя по-силно впечатление. Сблъсъци с полицията, нахлуване в Легко, хвърляне на яйца по административното представителство на Централното правителство, изписване на обидни към Китай надписи върху стените, заливане на китайския герб с боя, хвърляне на китайското знаме в морето – всичко това се случва и произвежда ефекти в няколко посоки. От една страна, озадачава и отблъсква подкрепилите първоначалните протести – част от тях не разбират защо младежите продължават да излизат на улиците след постигането на целта, а други смятат, че такива действия само дискредитират протестите и подстрекават властите да ги прекратят насилствено. От друга страна, дава основание на китайското и хонконгското правителство да заклеймят протестите като размирици.

И от трета страна, дава храна на китайските медии. За да се уверя, че новините за протестите наистина се цензурират и изкривяват в Китай, както твърдят множество западни издания, отворих китайската търсачка Baidu (Google е блокиран), въведох „Хонконг“ на китайски и прекарах около час в четене и гледане на новини в казионни медии като CCTV News, People’s Daily, Sina Weibo, Global Times… Не смея да правя обобщения на базата на такава малка извадка, но лингвистичната и визуалната реторика на първите пет-шест репортажа е сравнима с по-гръмката част от медийната среда в България: непълнота на информацията, избирателно фактологизиране, тенденциозно тълкуване, тоталитарно етикетиране.

Борави се повече с емоция, отколкото с интелект, повече с призиви, отколкото с информация, повече с обвинения, отколкото с факти.

Подобно на ситуацията с тукашните новини за промяна в учебните програми например, набляга се на шепата шок вместо на кофата същина – в случая се говори само за „екстремисти“ и „радикални демонстранти“, които причиняват размирици, нападат полицаи и нарушават обществения ред. В първия половин час от ровенето си не попаднах на нито един репортаж, в който дори да се споменават причините и исканията на протестиращите – остава впечатлението, че това са просто безпричинно избеснели бунтари, което разбираемо предизвиква вълни от негативни коментари по посока Хонконг. А изобилието от конспиративни теории, откровени фабрикати и спекулации, поднесени като факти, засега ще оставя настрана.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Парите или свободата

Струва си обаче да се отбележи една отчетлива нишка в много от статиите. Наблюдатели на Китай посочват, че правителството използва икономическия растеж като оправдание за занемаряването на индивидуалните права. Тази позиция се усеща особено силно при отразяването на хонконгските протести – много от репортажите на пекинските и хонконгските пропекински медии наблягат на финансовите последствия от шествията, а някои се занимават обширно и изключително само с това, измервайки протестите единствено в пропуснати икономически ползи.

Въпросът „парите или свободата“ изглежда актуален от десетилетия. Някои автори са категорични, че „Китай не би имал толкова впечатляващо икономическо развитие, ако лидерите му бяха принудени да спазват правилата на демокрацията и правото на свободно изразяване“. Същевременно в една от малкото подробни и аналитични статии на китайски език, на които попаднах (публикувана в личен блог, не в официална медия), авторът извежда тезата, че причините за настоящото забавяне на хонконгската икономика и икономическата безпътица пред хонконгските младежи са именно демократичните свободи, с които местните граждани толкова се гордеят. Увлечен в емоцията си обаче, няколко абзаца по-късно той твърди, че икономическият подем на Хонконг през 80-те и 90-те години няма много общо с демократичната система.

Тогава може би е също толкова валидно твърдението, че икономическият подем на Китай няма много общо със социалистическата система. Логичният въпрос след това леко противоречиво съждение е:

необходимо ли е наистина идеологическо противопоставяне между просперитет и свобода? Общества като Хонконг и Тайван по-скоро показват, че двете са възможни едновременно.

Несъмнено в Китай битува убеждението, че свободата не пълни стомаха. Масата хора се интересуват много повече от цените на жилищата, образованието на децата и здравеопазването, отколкото от политическата свобода. Много обикновени китайци трудно проумяват защо са недоволни хонконгците, които са отколешен техен модел за благоденствие. На места протестиращите са сравнявани с червеногвардейците от гладните времена на „Културната революция“ – не само заради неотстъпчивостта си, но и заради хаоса, който предизвикват и който може да върне беднотията.

Може би тук все пак има нещо по-важно от парите, но то не е свобода, а точно обратното – вярност към по-висшестоящия, към по-компетентния. Свободата всъщност никога не е била на особена почит в Китай, като дори прочутите на Запад философии на Лаодзъ и Джуандзъ поначало са контракултурни явления. В един от най-харесваните коментари под гореспоменатата блог публикация се твърди, че демокрацията всъщност представлява безотговорност от страна на елита – само 0,1% са компетентни да вземат решения за страната, което не означава, че останалите не я обичат, просто нямат такива способности. И се дава пример с Брекзит.

Това ми напомня за едно мемоарно есе, в което китайка разказва как съобщава на майка си, че отива в САЩ, за да бъде свободна. Отговорът на майката е: „Свободна? И какво ще правиш с тази свобода?“

Тези сантименти изглеждат валидни и за друга част от хонконгците, покриващи диапазона от неутрални до антипротестни и пропекински настроения. Като цяло те са водени от същите съображения: запазване на стабилността и ненамеса в политиката. Тази група е многопрофилна и включва младежите, които по време на протестите пускат снимки на вечерята си в Instagram; търговците, които са в общи линии неутрални, но все пак биха предпочели оборотът им да не спада с 90% за деня заради поредното шествие; бандата биячи, която на 21 юли нападна протестиращите с щанги; състава на хонконгско училище, който организира церемония по издигане на китайското знаме по време на лятната ваканция; и активистите, които смятат, че заради политическите провокации Хонконг може да загуби автономността, предоставена и уважавана досега от Централното правителство.

Реакцията на Пекин

За разлика от китайските медии, Централното китайско правителство се оказва по-интелигентен проводник на настроения, бил той и очевидно пристра̀стен. То заговаря последно насред кашата, спазвайки принципа на ненамеса във вътрешните работи на Хонконг, едва след силното ескалиране на насилието между протестиращи и полиция и най-вече след появата на провокации от рода на издигането на знамето на Хонконг от колониалния му период, което се приема като същинска подмяна на идеята зад протестите, недопустимо деяние, призоваващо към отцепване и независимост.

Официалното правителствено изявление внася глас на разума сред отровната медийна среда: протестите са мирни, а проявите на крайност са изключения, които, разбира се, правят по-голямо впечатление;

умоляват се журналистите да разграничават обикновените от радикалните демонстранти и да не позволяват колективният образ на хонконгците да бъде „отвлечен“ от малцина екстремисти.

Бюрото по въпросите на Хонконг и Макао, което се намира в Пекин и принципно не дава публични изявления дори по време на предишни протести, на 29 юли свиква единствената си пресконференция за последните две десетилетия. Говорителят Ян Гуан с мек, но хладен тон напомня, че „насилието е насилие“, „престъплението е престъпление“ и че същността им не се променя, независимо с каква цел се използват.

Сред официалните гласове обаче има и такива със съмнителен и привидно произволен характер. Миналата седмица говорителката на Министерството на външните работи на КНР Хуа Чун-ин заяви в прав текст, че зад протестите стоят САЩ, без да предостави никакви доказателства. Това се случва на фона на разиграваща се търговска война между двете страни. Същото твърдение се чува и от други официални китайски и хонконгски органи. Според тях

определени външни сили се възползват от разликата в управленческите системи, за да влошат отношенията между Китай и Хонконг,

превръщайки автономния район в арена на международна битка, терен за противопоставяне срещу Централното правителство, пионка за манипулации. Свързаните статии, които прочетох, докато пишех този текст, не предоставяха убедителни доказателства за тези обвинения, но показаха очаквани антиамерикански сантименти сред коментиращите.

При почти ежедневно използване на сълзотворен газ и гумени куршуми за разпръскване на тълпите от страна на полицията, напоследък се заговори за възможността от силова намеса от страна на китайската армия. Такава все пак се оценява като малко вероятна заради евентуалните международни последици за реномето на Китай и заради уроците от „Тиенанмън“ преди 30 години. Все пак на 31 юли Народоосвободителната армия изневиделица публикува клип, показващ хонконгските военни части в действие и очевидно в пълна готовност за реагиране в извънредни ситуации, просто като демонстрация на военна сила, която в Китай е традиционен извор на идентичност, гордост и чувство за мощ.

В момента китайската страна все още запазва самообладание, но тонът осезаемо се втвърдява. В емисия на централния новинарски канал от 6 август краткото съобщение относно Хонконг е изцяло с предупредително-заплашително съдържание. Всъщност това отношение е зададено от самия Си Дзинпин, който е безцеремонен по темата за китайските периферни райони. В първата си реч след преизбирането му за държавен председател на 17 март 2018 г. той говори за

Тайван, Макао и Хонконг като неотлъчни части от Китай, където китайското правителство ще засилва „националното самосъзнание и патриотичния дух“.

„Нито един сантиметър земя от нашата велика родина не подлежи и не може да подлежи на отделяне от Китай.“ Наскоро Си Дзинпин обяви, че единството на Китай и Тайван ще бъде опазвано на всяка цена, ако трябва – със сила.

Ако не друго, Китай поне създава впечатление, че държи ситуацията в ръце. Показва сила, готовност, категоричност, но и търпение, както във философиите на някои бойни изкуства, в които е по-важно да притежаваш силата, отколкото да я използваш. Доколко наистина има такава при положение на забавяща се икономика, застаряващо население, криза с мюсюлманските малцинства, засилващ се международен натиск, търговска и технологична война със САЩ, не е съвсем ясно, но аз лично не бих я подценявал.

Хонконгски коментатори напоследък подсказват, че протестиращите трябва да се научат на диалогичност, иначе рискуват да се превърнат в това, срещу което протестират. И че е препоръчително да се потърси широк консенсус в политическото управление, бил той и незадоволителен за част от по-радикалните хонконгци, за да се излезе безаварийно от кризата. Запознати с темата китайски интелектуалци пригласят на това настроение, като пишат, че исканията на протестиращите са нереалистични и незначителни (не може например да се свалят обвинения от човек, действително нарушил закона, само защото е протестиращ), и призовават по-скоро да се разграничат продемократичните от пронезависимите активисти, да се накажат извършителите на престъпления по силата на закона и да се възобнови диалогът с Пекин.

Междувременно продължават мирните демонстрации с искания за правителство, което работи за политическите и икономическите интереси на града. Развръзката предстои.

Снимки: Studio Incendo / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Танц отвъд пола, нормите и разделенията

Post Syndicated from original https://toest.bg/rianto-tants-otvud-pola-normite-i-razdeleniyata/

Индонезия е екзотична, далечна, примамваща. Днес най-голямата мюсюлманска държава в света пази стари културни традиции и фолклорни ритуали, с които радва туристите наравно със зашеметяващата си природна красота. Чакани с нетърпение и изпълнявани с отдаденост векове наред, сега някои от тези традиции и практики са причина за смъртни заплахи и цензура. Особено когато се отнасят до възприемането на пола, тялото и сексуалността – една като че ли всеобща разделителна линия. Става дума за ленгер, танца на съблазняването от остров Ява, в който мъже представят и женски образи.

Филмът Memories of My Body на режисьора Гарин Нугрохо, един от най-известните филмови творци от Индонезия, разказва за сложния път на именно един такъв танцьор – Джуно, чийто персонаж е вдъхновен от забележителния хореограф Рианто. Самият Рианто участва в продукцията като разказвач. Историята проследява живота на Джуно от детството, когато опознава мъжествеността, женствеността и различната сексуалност, през дискриминацията и насилието, с които се сблъсква, до политическите репресии в страната през 60-те и 80-те години на миналия век. Това е опасното съвремие на един пъстър танц, съпроводен от красиви костюми и звуците на екзотични музикални инструменти, но потиснат от религиозни догми и предразсъдъци.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Успехи навън, проблеми у дома

Макар че попадна в селекцията Horizon на Филмовия фестивал във Венеция и взе награда за най-добър филм, Memories of My Body не пожъна успех в Индонезия. Точно обратното – продукцията стана обект на остри критики от консервативните среди и беше забранена за разпространение в два региона на страната през май. Властите препоръчаха филмът да бъде преработен, тоест осакатен, а онлайн тръгна петиция за забрана за излъчването му по кината.

Последваха заплахи към режисьора, защото рекламирал „сексуални отклонения и ЛГБТ ценности“, с което нарушил обществения морал и представлявал „опасност“ за младите хора. Самият Нугрохо отказа да редактира своето произведение и коментира пред Variety, че няма да се поддаде на „уличното правосъдие“.

Рианто – цената на успеха, въпреки всичко

Рианто живее и работи в Токио, докато същевременно гастролира на престижни сцени по света. Пътят му тръгва от родното село Банюмас в югозападната част на остров Ява. Той е роден в скромно селско семейство и прекарва детството си в бамбукова колиба. Никой от роднините на бъдещия хореограф не се занимава с изкуство. Рианто се влюбва по детски и искрено в танца, откривайки свободата и красотата в движението.

Танцувал като за последно всеки път, щом чуел музиката от телевизора на съседите. Останалите деца често му се подигравали за „женствените“ по техните думи черти и редовно му се налагало да влиза в женски образи, имитирайки известни личности. Четвърто от шест деца, Рианто скоро се сблъскал с очакванията да напусне училище, за да помага на своите родители на оризовите полета. Той обаче отказал да прекъсне образованието си – първо в техникум, а след това в танцово училище, за което тайно подал документи.

Срещу ангажимента да гледа десетте кози на семейството си Рианто получил обещание за нов матрак, тъй като дотогава спял на земята. По-късно една от сестрите на танцьора ще роди именно върху новия матрак, докато Рианто печели първите си награди и стъпва смело на съвременната сцена за изпълнителски изкуства, за да възроди една отиваща си традиция – танца ленгер.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Табу, умножено по милиони – един и същ танц, две коренно различни гледни точки

Ленгер всъщност произлиза от местен явански диалект и означава „да осъзнаваш“, „да помниш“. Индонезия е страна на религиозни крайности, страна на суфисти и привърженици на арабската версия на исляма, но също и страна на будисти, хиндуисти и местни общности. И макар днес ленгер да изглежда скандален, размивайки границата между полове и идентичности, то във вековете назад танцът е имал съвсем друго значение.

Легендата разказва, че дъщерята на крал Брауиджая избягала, защото трябвало да се омъжи за пълководеца Прабу Клоно. Кралят дал нареждане за издирване на непокорната принцеса. Мнозина се включили – имало какво да спечелят. Съгласно дворцовата заповед, ако я намерел мъж, той щял да се омъжи за принцесата. Ако я намерела жена, тя щяла да бъде призната за нейна сестра. Времето минавало без резултат. Двама претенденти останали накрая – Прабу Клоно и Джоко Кенбанг Кунинг. Първият разчитал на военна сила, а вторият имал по-различна тактика.

Стражарите на Кунинг обикаляли страната, преоблечени в женски дрехи – те танцували от място на място, надявайки се да открият принцесата. Славата им се разнесла, всички говорели за техния танц. За да ги види, принцесата напуснала убежището си. И я разпознали. Прабу Клоно обаче също разкрил скривалището ѝ. Двамата мъже трябвало да решат спора в директен сблъсък. Кунинг спечелил дуела и сърцето на дамата, а на пищната им сватба танцували новия танц – ленгер.

Усъвършенстван с поколения, днес ритуалът живее нов живот със своите метаморфози и предизвикателства. За едни танцът е връзка с Бог, за други – демонстрация на сексуалното желание, за трети – сватбен и празничен ритуал за забавление. За Рианто, най-известния представител на Индонезия и участник на важни танцови форуми по целия свят, ленгер е нещо повече.

Рианто е работил с известния британски хореограф Акрам Кан и участва в проекта SoftMachine на режисьора от Сингапур Чой Ка Фаи, но паралелно развива уникалния си артистичен глас и стил, вдъхновен от наследството на своята общност в централната част на Ява. Обратно в Банюмас, хореографът създава спектакъла МЕДИУМ, за да отправи послание.

В МЕДИУМ той показва как тялото и умът могат да се откъснат от наложените стереотипи, догми и предначертания – същите тези, които шестват и днес. Той овладява противоположни енергии – мъжката и женската, разума и транса – и разрушава границите между тях. Вплитайки на сцената съвременни танцови техники и опияняващите движения на ленгер, Рианто намира свободата.

Както пише изданието Witness: „Вероятно ние, също като Рианто, очакваме собствените си метаморфози.“

Гледайте МЕДИУМ на 22 септември в Дома на културата „Борис Христов“ – Пловдив, в рамките на ONE DANCE WEEK 2019.

Заглавна снимка: © Wannes Cre. Всички снимки са любезно предоставени от организаторите на фестивала

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Въоръжената Америка на Тръмп

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/vuoruzhenata-america-na-trump/

На 3 август 2019 г. мъж, въоръжен с полуавтоматично бойно оръжие, открива огън в търговския център „Уолмарт“ в Ел Пасо, Тексас. Убити са 22 души, ранени – 24. Малко преди да произведе първия изстрел, убиецът от Ел Пасо е публикувал манифест в един от форумите на платформата 8chan, която бе спряна на 5 август; в него 21-годишният тексасец е изразил омраза към латиноамериканските имигранти и се е оплакал от „латиноамериканското нашествие в Тексас“. По-късно при задържането му той е заявил, че е искал да застреля „колкото може повече мексиканци“ (по това време в „Уолмарт“ е имало между 1000 и 3000 души).

По данни на изследователския център Pew 13% от имащите право на глас на президентските избори в САЩ през 2020 г. са латиноамериканци – най-многочисленото етническо малцинство в САЩ днес, следвано от чернокожите американци, които са 12,5% от гласоподавателите. Белите гласоподаватели са малко под 67%. В своя манифест стрелецът от Ел Пасо предупреждава, че латиноамериканското население ще превърне Тексас и други щати в „крепости на демократите“, което ще позволи на партията да спечели предстоящите президентски избори: „Те са подстрекателите, а не аз. Аз просто защитавам страната си от културно и етническо подменяне в резултат на нашествие.“

Доналд Тръмп: „Не можем да позволим на всички тези хора да завладяват нашата Страна. Когато някой дойде, ние трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го връщаме там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата миграционна политика и с Реда и Закона. Повечето деца идват без родители…“

Доналд Тръмп: „Нечестната Хилъри иска да ви отнеме правата по Втората поправка. А ще бъдат ли отнети оръжията и на нейната тежко въоръжена бригада от Тайната служба? Едва ли!“

Отново на 3 август мъж, въоръжен със законно придобита лека полуавтоматична пушка, тип ArmaLite AR-15, .223 калибър, модифицирана и снабдена с пълен барабанен пълнител за 100 патрона, отне живота на 9 души в Дейтън, Охайо, в рамките на половин минута, преди да бъде застрелян от полицията.

За тези 30 секунди 24-годишният мъж е изстрелял 41 патрона, 14 от които улучили целта. Общо ранените вследствие на стрелбата са близо 30. Сред убитите е 22-годишната Мегън – най-младата от жертвите, сестра на убиеца. Информацията до момента е противоречива, но стана известно, че още докато е бил в гимназията, стрелецът от Дейтън е имал влечение към насилието, като е съставял списъци с момчета, които иска да убие, и момичета, които да изнасили. Мотивите за действията му през нощта на 3 август все още не са разкрити.

Установено е, че в своя профил в Twitter убиецът се е представял като „аниме фен, метъл и левичар“, който „отива в Ада, откъдето не смята да се връща“; демонстрирал е подкрепа към войнственото антифашистко движение „Антифа“, като е споделял негови постове, както и такива, изразяващи екстремно лява идеология. В деня на масовата стрелба той е препубликувал съобщение, в което се казва, че „милениълите имат послание за поколението на Джо Байдън: побързайте и умрете“, както и съобщения, изразяващи подкрепа за сенаторите, кандидати на Демократичната партия за изборите за президент догодина – Бърни Сандърс и Елизабет Уорън.

Въпрос на зрелище

„През изминалите 48 часа САЩ изгубиха по ужасяващ начин 34 души в резултат на масови стрелби. За кои да е 48 часа ние също така губим средно по 500 души, които стават жертва на медицинска грешка; 300, които умират от грип; 250, които се самоубиват; 200, които загиват в пътни инциденти; 40, застреляни с огнестрелно оръжие. Често нашите емоции откликват повече на зрелище, отколкото на данни“, написа популярният американски астрофизик и директор на планетариума към Американския музей за естествена история Нийл Деграс Тайсън в Twitter, където го следват над 13 млн. души. Неговата активност обикновено е свързана с представяне на интригуващи научни факти, разбиване на митове и изтъкване на неиздържани от научна гледна точка елементи от популярните научнофантастични филми.

Отново в рамките на 48 часа, през които по описаните от Тайсън причини биха загинали над 1200 американци, без това според него да предизвика съществена реакция у хората просто защото смъртта им не е била зрелищна, горното съобщение генерира над 300 000 харесвания, над 150 000 коментара и близо 90 000 препубликувания; разразилата се конфронтация бе широко отразена от американските медии. Сред многото смислени критични коментари има такива, които на свой ред се опират на статистиката, като демонстрират, че съпоставянето на числа не може да бъде самоцел, не е достатъчно и всъщност може да създаде изкривена представа.

„Няма как един-единствен човек да направи 500 медицински грешки. Няма как един човек да причини 200 фатални инцидента по пътищата. Няма как един човек да извърши 200 самоубийства. Няма как един човек да извърши 40 убийства с пистолет. Един мерзавец с мощна пушка уби 20 души в Ел Пасо. Виж ш***ната разлика“, казва се в най-харесвания коментар под публикацията на Тайсън.

Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението (по А. Чехов)

В медийния спектакъл на 45-тия американски президент Доналд Тръмп на сцената от самото начало виси не просто пушка, а десетки милиони огнестрелни оръжия, които вече са или могат да станат притежание на всеки американец над 18-годишна възраст, покриващ критериите за това. На практика такъв е всеки жител на САЩ, който е роден или е станал гражданин на страната и не попада в една или повече от деветте категории хора, на които според закона е забранено да имат оръжие (по същество такива с криминални простъпки, зависимости и/или психически отклонения). Със съответното разрешително в някои щати същите тези хора придобиват правото не само да притежават оръжие, което да съхраняват в дома си и/или да носят открито, тоест по видим за околните начин, а да го носят със себе си на публични места (в някои щати дори в банки, на борда на самолет и в правителствени институции) скрито от хорските погледи.

Статистически погледнато, на всеки американец с право на глас (около 246 млн. души на изборите през 2020 г.) се пада най-малко по едно огнестрелно оръжие (между 265 млн. и 390 млн. общо са оръжията), което отрежда на САЩ първо място в света по този показател. На второ, далеч назад, е Йемен със средно 55 оръжия на 100 души. В действителност не всеки, който би могъл да си купи оръжие от близкия магазин срещу 400 долара и попълнена в рамките на около 5 минути декларация, притежава такова, но пък и никой не знае точния брой на оръжията, нито на собствениците им. Затова не са малко онези, които имат по над 40 огнестрелни оръжия – това са т.нар. суперсобственици, на които и две дузини пушки и пистолети не са достатъчни.

Според проучване, осъществено през 2015 г. от изследователи от „Харвард“ и Североизточния университет, оръжие имат около 22% (тоест близо един на всеки четирима) от американците, като половината от споменатите по-горе 265 млн. оръжия са собственост на едва 3% от пълнолетните граждани на страната (7,7 млн. души).

Колекциите на някои от въпросните суперсобственици наброяват 140 отделни оръжия.

Застъпниците за правото не просто да притежаваш оръжие, а цял склад с пушки и пистолети и съответните муниции и аксесоари, сравняват страстта към това имущество с купуването на обувки – и един чифт е достатъчен, но кой се задоволява с толкова? Мотивите на суперсобствениците са най-различни – за някои притежанието е свързано основно с усещането за сигурност и необходимостта от отбрана, други са се посветили на лова, трети просто обичат да колекционират. Обстоятелството, че милиони хора притежават законно по над дузина оръжия, които могат да носят открито на публични места без необходимостта от специално разрешително, затруднява значително профилирането на онези от тях, които планират да използват арсенала си за масови убийства.

Оръжията са налице, остава да се намери причина за използването им. Да, вероятно не всеки си купува пистолет с презумпцията, че е готов да отнеме човешки живот, само защото според някои „е за предпочитане да бъдеш съден от дванайсетима, отколкото да бъдеш носен от шестима“. Но причини очевидно се намират, ако се върнем към статистиката, спомената от Тайсън:

загиналите от огнестрелни оръжия в САЩ са средно 100 души на денонощие, или 36 000 годишно; ранените – около 100 000.

По данни на Gillfords Law Center повече убийства стават в щати, в които е по-лесно да си купиш оръжие. От началото на тази година инцидентите, свързани с оръжия, са над 33 000, загиналите – близо 9000, а броят на масовите стрелби, за каквито се смятат случаите с най-малко четирима простреляни (в това число не влиза стрелецът, в случай че бъде убит) – 255. Това прави по повече от един случай на масова стрелба на ден, като само в рамките на осем дни над 100 души загинаха при пет масови стрелби, включително и двете от 3 август. Масовата стрелба в Ел Пасо се нарежда сред 10-те най-кръвопролитни в съвременната история на САЩ. А 2016-та се откроява като годината с най-много масови стрелби – 382.

Стопкадър от репортаж на CBSN

Може ли речта на омразата да подтикне към физическо насилие от омраза?

Колко поляризация може да понесе едно общество, преди недоволството да прерасне в нетърпимост? Кой и с какви средства ще може да спре изявата на тази нетърпимост, когато част от изпитващите я вече не се задоволяват със статуси в социалните медии и постове във форуми като 8chan или 4chan? Когато същите хора имат на разположение законно придобити огнестрелни оръжия и свободата да купуват още, а нямат задръжки да ги използват срещу хора. И когато собственият им президент им говори на езика на омразата. 

Ан Епълбаум: „Въпросът е кога ще започнем да говорим за тукашния тероризъм на белия супремасизъм по същия начин, по който говорим за чуждия, джихадистки тероризъм. Това са тясно свързани идеологии, разпространявани чрез интернет, усилвани от политиците екстремисти. И двете се нуждаят от сходен отговор.“

Речта на омразата обхваща много форми на изразяване, които по различни причини разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават ненавистта, насилието и дискриминацията срещу дадено лице или група хора. Речта на омразата представлява сериозна опасност за сплотеността на едно демократично общество, за защитата на правата на човека и върховенството на закона. Ако бъде неглижирана, тази реч може да доведе до актове на насилие и конфликти в по-широк мащаб. В този смисъл речта на омразата е крайна форма на нетърпимост, която допринася за престъпленията от омраза. И защото това е така,

свободата на изразяване не е абсолютна.

Съществуват различни режими на ограничаването ѝ, подчинени на баланса с други права. В САЩ тази свобода е обект на Първата поправка, а чрез съдебната практика е установен режим на много висока степен на защита. Същевременно нерядко точното дефиниране на дадена реч като реч на омраза е трудно, а още по-трудно е да се оцени какъв е рискът дадено изявление или друг начин на изразяване да подтикне към реално насилие.

Реч на омраза може да бъде чута и в традиционните медии, макар да са регулирани, но в много по-голяма степен се употребява и размножава в социалните мрежи. При тях има определени правила за ползване, те самите са страни по различни кодекси, като тези на ЕС за езика на омразата и срещу дезинформацията, но не са обект на регулация в това отношение. Там съдържанието е в такива количества, че не може да бъде обхванато от модераторите, а изкуственият интелект далеч не е толкова съвършен, както личи от употребата му за контрол върху порнографското съдържание или срещу нарушаването на авторското право.

Неминуемо от значение е и кой говори.

Когато това е крайнодесният конспиративен теоретик и радиоводещ Алекс Джоунс, неговите канали за комуникация във Facebook, Twitter и YouTube биват закрити поради многото примери за употреба на „език на дехуманизиране срещу имигранти, мюсюлмани и транссексуални хора, както и за прославяне на насилието, които са в нарушение на политиката за речта на омразата на съответните компании“.

Когато обаче говори президентът на САЩ, който сам заяви след избирането си, че е спечелил благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, налагането на подобни мерки става трудно, ако не и невъзможно. Проверителите на факти от Snopes опровергаха информацията, разпространена в социалните медии (и не само), че от страницата на президента в Twitter са свалени всички негови съобщения, съдържащи думата „нашествие“. Нещо, което лесно може да бъде проверено от всеки без особени затруднения.

Натали Мартинес: „Според рекламния архив на Facebook от май 2018 година насам Тръмп е реализирал около 2200 рекламни кампании, в които се говори за „нашествие“. Бърз преглед показва, че сякаш всички те се отнасят до имиграцията.“

Разбира се, Тръмп съвсем не е единственият политик популист, който се издигна именно защото яхна вълната на омразата, изолационизма и връщането на предишно величие, макар че гласът му се чува най-силно – поради факта, че едновременно е най-наблюдаван от медиите и има повече последователи в Twitter от всеки друг действащ политик. И хората едва ли са станали по-податливи на такава реторика от преди – те просто са медийно неграмотни в един почти изцяло медийно опосредстван и виртуализиран свят, в който информация, мисинформация, дезинформация, пропаганда, търговски съобщения и т.н. са достигнали необозрими размери и светлинна скорост на разпространение.

Стопкадри от документалния филм за „Кеймбридж Аналитика“ The Great Hack

И ако на Острова това говорене и ефектът на мегафона на социалните медии произведе Брекзит, то над САЩ, където всеки може да си купи пушка дори онлайн, е надвиснала сянката на терора.

Заглавна снимка: © Fibonacci Blue

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.