Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/gospodut-na-svetovete-izvunzemni-i-islyam/

Като заклет читател на фантастика във всичките ѝ разновидности и жанрове прехвърлям през ума си възможни тематични връзки с вярата в Аллах. Имаше навремето един сериал – „Бойна звезда: Галактика“, римейк на по-стария от 70-те години на миналия век. В него човечеството е почти унищожено от расата на роботите сайлони, които в старата версия на сериала са творение на извънземна раса, а пък в последната – човешко. Интересното е, че в сериала военизираните роботи изповядват религия, която, противно на тази на хората, е строго монотеистична. Е, не се казва точно каква…

В една от любимите ми класики пък – „Хиперион“ на Дан Симънс, нещата стават една степен по-конкретни. Разказът се разгръща през XXVIII век и следва структурата на класическите „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър от XIV век. Един от разказвачите поклонници в романа е полковник Федман Касад, роден на Марс, в етническа група, която все още се определя като палестинци. Първият му сблъсък с радикалния ислям се случва на планетата Ком-Рияд. Името ѝ очевидно събира най-доброто от шиизма и сунизма, доколкото Ком, или Кум, днес е главен шиитски град в Иран, а пък Рияд е столицата на сунитска Саудитска Арабия. Там самопровъзгласил се нов пророк обявява джихад срещу господстващата политическа структура, известна като Хегемонията. Типичен екшън герой от добрите, Касад заявява, че Богът на исляма нито би одобрил, нито би позволил избиването на невинни – тук малко ми напомня на Ясер Арафат, когото гледах през 2001 г. в Дамаск да казва по телевизията, че

ислямът не насърчава убийството на нищо живо.

А вселената на Дан Симънс, колкото и владяна от човечеството, допуска наличието на нечовешки разумни раси. Предимно в миналото.

Ако се приземим обратно на Земята, някои от мрачните фантазии на Хауърд Лъвкрафт също съжителстват с вярата в Аллах или поне с негови последователи. Не се ли пръква зловещият Ал-Азиф („Некрономикон“), този магнум опус на окултната литература, в безумните видения на лудия арабин Абдул Алхазред от Йемен по времето на Омеядския халифат? Отстъпник от исляма, Алхазред се прекланя пред уродливите космически извънземни Йог-Сотот и Ктхулу и под руините на безименен пустинен град открива следи от древни космически раси, отдавна посещавали Земята. А пък смъртта му е описана от историка Ибн Халликан, според чийто разказ лудият арабин е погълнат от невидимо чудовище посред бял ден. Забавното е, че такъв историк действително съществува, живее през XIII век и пише история под формата на биографични речници със справки за живота на изтъкнати мюсюлмани.

Малко по-различен е случаят с „Дюн“ на Франк Хърбърт. Ако и светът на планетата Аракис да е антропоцентричен и извънземни – поне такива, каквито очаква популярната представа („нечовешка разумна форма на живот“) – да не съществуват там, имаме множество населени светове, които се подчиняват на трагичния пророчески образ на Пол Атреидски – Муад’Диб. Всъщност може да гледате на „Дюн“ като на наръчник за религиозната терминология на арабски. Махди, „Напътствания от Аллах“, е едно от прозвищата на Пол Атреидски, но и месианската фигура от края на времето в исляма. Джихад е свещената война (но и „върховно усилие“), водена от пустинните племена на фремените, напомнящи на воините на Пророка от VII век в пясъците на Арабия. Шай-Хулуд, пустинният червей, който произвежда космическата подправка меланж, идва от арабското „Нещо от вечността“ (шай’ хулуд). Лисан ал-гайб на арабски си е „езикът на неведомото“ и фремените го използват като название на пророка си. Примерите са десетки и за моя огромна изненада, когато през 1998 г. попаднах в тукашната арабистика, след като вече бях чел „Дюн“, открих, че доста плътно следват арабския. Една от любимите ми препратки е изразът би-лал кайфа, който фремените използват като „Амин!“. Той пък идва от арабското би-ла кайфа („без [да се пита] как!“), фраза, често свързвана в традиционното мюсюлманско богословие с фигурата на Абу л-Хасан ал-Ашари от IX–X век, който я използва, когато го питат как следва да се приемат и тълкуват Божиите качества в Корана. Ей така, без да се пита как.

Само че това е лесната част от разговора за вярата в Аллах в свят (или светове), където е възможно човешкото и извънземното да споделят една вселена. Защото става въпрос за фантастика. По-голямата част от нея може да носи етикета „научна“, но всички знаем, че става въпрос за фикция. Авторите не са мюсюлмани. Затова и могат да се отдадат на симпатична литературна игра, в която ислямът е вторичен, пък бил той и екзотичен играч. В този смисъл е лесно пластовете на въображаемия разказ да съвместят едновременно разговора за наличието на множество светове, разумен живот извън Земята и сферата на човешкото с едно изцяло въобразено, външно възприятие на мюсюлманския монотеизъм. В несериозността на този подход се крие и неговата безопасност.

Съвсем различно е да запретнем ръкави и да хванем (звездния) бик за рогата. Да надзърнем как мюсюлманите възприемат извънземни разумни форми на живот не през призмата на литературната фикция, а в сферата на религиозния закон (шари‘а), право (фикх) и богословието (калам). А с тях шега не бива. Който смята обратното, може да почете например за традиционните, предписани от Свещения закон, наказания за отрязването на ръката на крадеца в Корана („А на крадеца, мъж или жена, отсичайте ръцете за наказание, защото са присвоили – възмездие от Аллах“, 5:38), за отсъждането на убийство чрез хвърляне на камъни (раджм) по поводи като прелюбодейство. Или за богохулство, подигравка с Пророка, отстъпление (ридда) и оскверняване на Корана, да речем.

Сериозността, с която консервативните мюсюлмани възприемат свещените текстове и тяхната способност да определят дадени поведенчески модели, ясно личи в повлияни от Свещения закон държавни законодателни системи като например тези в Саудитска Арабия, Иран или Афганистан. Тъй че към всяка тема в обхвата на Свещения закон мюсюлманите следва да се отнасят с подобаваща сериозност. А не като Салман Рушди, който от 2022 г. носи върху лицето си (и не само) последствието от пренебрежителното отношение към Пратеника на Аллах, впрочем като далечен отзвук от фетвата на аятолах Хомейни срещу него през 1989 г.

Впрочем дали старите религиозни авторитети имат какво да кажат по въпроса?

Та нали съществуването на небесни тела, оттук и на други светове, е наблюдавано още от древността. Луна. Планети. Звезди. Там сигурно живее някой, тъй както Земята е обитаема от човека. От религиозна гледна точка пък, независимо коя е конкретната религия, е изключително важно да се знае дали приложимата религиозна рамка за човека на Земята би била валидна и за възможните разумни обитатели на небесните тела. В християнството дилемата влече след себе си въпроси около наличието на грях и съответно нуждата от изкупление. И дали Христос на земята е един за всички, включително и за извънземните, или се предполагат множество негови въплъщения?

В исляма съответно проблематична е валидността на Свещения закон (шари‘а) в неговата цялост за евентуални разумни извънземни форми на живот. Иначе казано, опростенчески, не просто дали има междузвездни „малки зелени човечета“, а важи ли за тях правилото за задължителната молитва (салат) пет пъти на ден. Или къде извършват задължителното за всеки мюсюлманин ритуално поклонение (хадж) в светите места на исляма. И дали пък евентуални разумни нечовешки форми на живот могат въобще да бъдат отговорни (мукаллаф) от юридическа гледна точка. Или пък, още една стъпка по-нататък, какво ще се случи с тях в Деня на възкресението (йаум ал-кийама) и какви евентуално ще бъдат Раят и Адът за тях – все сложни, но реални въпроси.

Ето го един философ – Ибн Рушд от XII век, познат ни като Авероес, когото тези дни превеждам. Той като че ли не е толкова скептичен. В своето съчинение за съвместимостта между вярата и разума разгръща доста интересен аргумент в полза на философията. Тя, казва Авероес, помага на хората да научат повече за Свещения закон, тоест за религията. Оттук и да забраниш философските книги е „угнетителство“ (зулм, абе направо зулум, както влиза в български през турски) спрямо най-достойните измежду хората и живите същества. Защото – казва той –

най-изключителните измежду живите същества заслужават признание от най-способните измежду хората – това са по подразбиране философите.

И колкото по-величаво е едно живо същество, толкова по-голямо нечестие е невежеството спрямо него. Съчинението е сред най-известните на Авероес. А тук очевидно говори за „достойни същества“ извън човешкия род. Знаем, че коментаторската традиция схваща тези му думи като обозначаващи ангелите и Аллах. Но може да натиснем педала на спекулацията и да кажем, че ако и Аллах да прозира в текста чрез позоваването на Коран 31:13 („Съдружаването е огромен гнет“), останалите живи същества могат да бъдат от всякакъв порядък. Разумни и достойни за признание. Нали?

И за да не си мислите, че си фантазирам, следва да кажа, че текстът на мюсюлманското Свещено писание не е толкова строго отричащ, колкото веднага и прибързано бихме предположили. Даже си е направо двусмислено благосклонен. Още в първата глава (сура) – „Откриващата“ (Ал-Фатиха), тази, която всеки мюсюлманин трябва да знае наизуст, защото е част от задължителната молитва, Аллах е наречен „Господа на световете“ (1:2). На Него „се подчинява всичко на небесата и на земята, доброволно или по принуда“ (3:83). Той е сътворил не само конете и мулетата, и магаретата „за да ги яздите и за украса“, но и „каквото не знаете“ (16:8). Тъй де, ако „каквото не знаете“ се появява в един и същи стих паралелно със земния добитък, може да се очакват и живи твари там някъде, където никой друг освен Аллах не знае. „Синовете на Адам“ са почетени и предпочетени от Аллах „да превъзхождат повечето от онези, които сътворихме“ (17:70). Със сигурност знаем, че измежду тези, които са сътворени и над които Аллах е предпочел човека, са ангелите и самият Иблис, известен още с прозвището Шейтан. Именно в това се състои и неговият бунт (2:34).

Един от най-любимите ми стихове обаче е 42:29:

И от Неговите знамения е сътворяването на небесата и на земята, и на тварите, които там е намножил. Той е способен да ги събере, ако пожелае.

Може да е неясно, но не е и отричащо. На небесата и на земята според някои тълкувания има твари, които сам Аллах е намножил. И това също не си го измислям. Тук „тварите“ са обозначени с думата дабба в арабския оригинал. Обикновено означава „добитък“, „добиче“. Разбира се, с по-общо значение на „твар“, „живо същество“, па понякога и „звяр“. Като в онези свещени текстове от Корана и Сунната, в които се говори за „Звяра от земята“ (Дабба мин ал-ард, „от земята едно животно“, Коран 27:82), който в края на времето, преди настъпването на Съдния ден, се появява почти като зверовете от виденията на библейския пророк Даниил или Откровението на св. Йоан Богослов.

За да не ме обвините, че нещо притурям върху традицията, има и големи тълкуватели, които мислят като мен. Вземете един Аз-Замахшари от XI век. Името идва от родното му място Замахшар в Иран, само че пътува много, както често правят учените тогава, че по някое време даже се установява в Мека. Толкова е начетен, че носи прозвището „Съсед, Приближен на Аллах“ (Джар Аллах). И в най-известния му коментар на Корана, т.нар. Ал-Кашшаф („Разкриващия“), той разсъждава също върху предполагаемите „небесни добичета“ от стих 42:29. Може ангелите – мир тям! – да се движат като птиците, пише Аз-Замахшари. А пък въобще не е невъзможно в небесата Аллах да е създал някаква небесна жива твар, която да ходи по тях, тъй както хората ходят по земята,

Пречист е Той, който създава различни видове същества, онова, което знаем, и онова, което не знаем!

Тази небесна жива твар си я нарича направо „животно“ (хайауан), откъдето на български е дошло хайван. Разбирайте, голям небесен хайван. Същото мнение се споделя и от друг голям коментатор, Фахр ад-Дин ар-Рази в „Ключове към неведомото“ (Мафатих ал-гайб), като тук „неведомото“ е същото като гайб в Лисан ал-гайб от „Дюн“. И при него откриваме темата за Аллах, който може да е създал „различни видове живи твари (хайвани!), които ходят по небесата така, както хората ходят по земята“. Да удължа и аз още малко интерпретативната нишка: ако в някои тълкувания е възможно „добиче“ (дабба) да обозначава и ангелите, и хората, и не само, то защо хайауан да изключва разумност?

Колегата му Ал-Куртуби („от Кордоба“) от XIII век обаче е по-скептичен. Няма такива неща в неговия коментар. Сигурно защото цитира много ранен коментар, може би първия запазен, този на Муджахид от VII – началото на VIII век, който бил казал, че „добичетата“ от въпросния стих са живи същества и се имат предвид ангелите и хората, и то на земята. Е, не сме оставени съвсем без никакви „извънземни“, доколкото за ангелите също се предполага, че обитават пространството над земята, някъде в небесата. Съществуват и други гледни точки – животните и насекомите в земното небе, гигантски животни в небето, някъде над видимата му част, че дори и животните в Рая.

В Коран 52:4 пък се говори за „посещавания Дом“. Много интересно, в признатия за авторитетен превод на български език от Цветан Теофанов имаме бележката към този стих, че „посещаваният дом“ тук е или храмът Кааба, или „небесното място, което ангелите обхождат“. Бележката е неслучайна, доколкото загатва за споменатите в достоверно предание от Пророка хиляди ангели, които се молят в свято място на небето, подобно на земната мюсюлманска светиня в Мека. Оттук пък и имало популярно предание, че по една свещена Кааба съществува във всяко едно от седемте небеса, където техните жители (ахл) ходят на поклонение. А пък „жителите“ може да бъдат не само ангели, нали? Коментатори добавят още, че „световете“ от Коран 1:2 могат да бъдат огромен брой, като някои предания говорят, че светът на хората и джиновете (не забравяйте, че те не са ангели, имат особен статус и са направени от огън според стих 15:27) е един от тях, ангелите живеят във втори, но извън това има още десетки хиляди, в които само Аллах знае кой живее. В стих 65:12 се добавя допълнителна възможност за други светове. „Аллах е, Който сътвори седем небеса, и от земята – също толкова“ допуска не само небесата да са седем, но и земите.

Ал-Куртуби, колкото и да е консервативен спрямо „небесните животни“, се опира на колегата си от XI век Ал-Мауарди, онзи същия, когото ИДИЛ използва като аргумент за властовата легитимност на Абу Бакр ал-Багдади, просто защото е един от най-известните политически теоретици на исляма. Ал-Куртуби очертава картина, при която седемте земи съществуват, подобно на небесата, една над друга, отделени от огромно разстояние, а във всяка от тях има обитатели (суккан). А пък тълкувателят Ал-Кауаши от XIII век добавя, че тъй както във всяко от небесата има ангели, така и във всяка от седемте земи има създадени хора (ахл), които имат свои собствени чудни качества. Че даже и според предание на Пророка във всяка земя имало по един Пророк като Мохамед, по един Адам, по един Нух (Ной), по един Ибрахим (Авраам) и пр. За всички, които се интересуват повече, по темата има чудесни неща на Шоайб Малик, Йорг Детерман и Парандис Таджбакш¹. За да не останете с впечатлението, че откриваме топлата вода, когато разлистим дебелите средновековни коментари на Корана и Сунната. Макар че откриването на топлата вода в някои квартали на София лятоска си е направо небесно откровение само по себе си.

Ала все пак трябва да сме почтени към изворовия материал, колкото и понякога да ни се ще да си изфантазираме нещо ей така, за забавление, с риск да си навлечем гнева на правоверните. Общото мнение е, че разумните същества във вселената – оттук и такива, които са религиозно задължени и отговорни (мукаллаф) по религиозния закон – са ангелите, хората и джиновете. Измежду тях ангелите и джиновете някак съответстват на дефиницията за „разумен, извънземен (донякъде)“ живот. Оттам нататък не са изключени възможности за наличие на множество светове, населени с техните обитатели, които евентуално да са разумни (оттук и отговорни по Свещения закон). Но както завършва всяко уважаващо себе си изказване в мюсюлманското право, Аллах знае най-добре!

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/poslednata-predavka-dokude-shte-stigne-nikola-tsolov/

На 27 август 2026 г. Никола Цолов стана първият българин, успял да седне зад волана на болид от Формула 1 в рамките на официални тестове. Той направи обиколки на легендарната писта „Енцо и Дино Ферари“ край Имола с автомобил на Racing Bulls – младшия тим в империята на Red Bull. След този исторически момент логичните очаквания са до края на 2026 г. да запише участие и в официална петъчна тренировка по време на състезателен уикенд от световния шампионат. Голямата цел обаче е през 2027-ма да го видим като редовен пилот на стартовата решетка – на самия връх в света на високите скорости.

За хората, които не следят отблизо моторните спортове, може би е трудно да разберат мащаба на това постижение.

България никога не е имала особени традиции в автомобилните пистови надпревари. Историческите изключения са по-скоро в сферата на ралитата – с пилоти от ранга на Илия Чубриков и Димитър Илиев – и много по-рядко в състезанията с болиди с открити колела (open-wheel).

В картинга през годините България е имала талантливи състезатели като Николай Върбицалиев (днес мениджър на Никола), а Пламен Кралев и Владимир Арабаджиев стигнаха до международни серии (съответно GP2 и Auto GP), но носеха по-скоро моментна тръпка на гордост за родните фенове, без реална възможност за пробив на най-високото стъпало. В мотоциклетизма нещата винаги са изглеждали малко по-обещаващо благодарение на успехите със супербайкове на Богдан Николов в миналото и на Мартин Чой днес. Обикновено обаче българските постижения са били в по-нишови дисциплини, като мотокрос, супермото и ендуро, където днес световния си пробив прави Теодор Кабакчиев.

Постиженията на всички тези спортисти заслужават огромно уважение, но значимостта на никое от тях не може да се сравнява с успеха на Цолов.

Никола е състезател в картинга още от дете и бързо става ясно, че границите на страната са тесни за таланта му. Когато започва да кара в Европейския шампионат по картинг, потенциалът му бързо привлича внимание. Двукратният световен шампион във Формула 1 Фернандо Алонсо го кани да карат заедно в маратонска надпревара за издръжливост, а впоследствие му подава ръка, осигурявайки му място в испанската Формула 4, в екипа на Адриан Кампос – мениджър с доказано око за бъдещи шампиони.

Никола доминира напълно в дебютния си сезон във Формула 4 и заслужено си печели сравнения с връстника си Андреа Кими Антонели, който по същото време изпреварва конкуренцията в италианския шампионат. Тук обаче пътищата им се разделят стратегически. Докато Антонели преминава през следващото стъпало – Формула Регионал (FRECA), Никола и мениджмънтът му вземат смелото решение да се хвърлят направо в дълбокото: преход директно към Формула 3 – една от сериите, която подгрява публиката в уикендите, когато има Формула 1.

За неопитния наблюдател този пропуск може да изглежда като бърз напредък, но разликата е драстична. Формула Регионал служи като мост, където пилотите свикват с по-тежки и по-мощни коли. Скачането от Формула 4 (където автомобилите са с около 160 к.с.) директно във Формула 3 (с 380 к.с. V6 двигател и масивна притискаща сила) е истински шок за тялото и предизвикателство за стила на шофиране.

Първият сезон във Формула 3 е тежък за Цолов и за момент навява спомени за лимита, достигнат навремето от Кралев и Арабаджиев. Никола обаче навлиза в тази състезателна джунгла едва тийнейджър и с минимален опит с такъв тип машини. Първите му точки идват едва в края на неговата дебютна година. В следващия сезон обаче той печели съботния спринт в Княжество Монако – пистата, която се смята за най-големия тест за хладнокръвие и прецизност.

След Монако психологическата бариера пада. Редят се още победи, а за третата си година във F3 Цолов се премества в добре познатия си отбор на Campos Racing и – което е още по-важно – започва да кара с цветовете на академията на Red Bull. Това е същата структура, създала шампиони като Себастиан Фетел и Макс Верстапен.

2025 година се превръща в триумф за Никола Цолов. Той печели основното състезание в Монако със смазваща преднина и след серия от силни уикенди завършва като вицешампион във Формула 3. Първото място може би също щеше да е възможна цел, ако не беше дисквалификацията му в Австрия поради нарушение на строго техническо изискване за дебелината на пода на автомобила , под чийто удар през годините са попадали дори гиганти във Формула 1 като Mercedes, Ferrari и McLaren.

Въпреки изпуснатата титла постижението му осигурява заслужено място във Формула 2. А там Никола започва да плува в свои води от самото начало.

Цолов открива сезона през 2026 г. с победа в основното състезание на коварната писта „Албърт Парк“ в Мелбърн. Добавя към актива си спринта в Маями, отново превзема Монако (за трета поредна година!) и взема реванш на „Ред Бул Ринг“ в Австрия. Черешката на тортата са двете му победи на пистата „Силвърстоун“ във Великобритания. Начело на временното класиране, пред фаворити като Габриеле Мини и Рафаел Камара, Никола Цолов съвсем основателно кара феновете си да мечтаят той да стигне до Формула 1.

Мечта или реален шанс?

Дали обаче мястото на Цолов във Формула 1 е гарантирано? Или за пореден път падаме в познатия български капан да издигаме състезателите си в култ по време на младежките им години, за да ги сринем при първата грешка? Всички помним как Григор Димитров премина през целия спектър от народна любов до язвителни подигравки; как постоянството на Димитър Бербатов в „Манчестър Юнайтед“ беше подлагано на дисекция; или как волейболният ни национален отбор биваше обиждан в социалните мрежи след някой по-колеблив мач само година след като беше посрещнат на ръце след второто място на Световното във Филипините.

Това е горчива особеност на спортната ни култура (а и не само спортната, ако си помислим, примерно, за отношението към DARA, преди да спечели „Евровизия“ и след това) – да се обръщаме срещу своите при първата трудност и да ги хвалим само в дните на триумф. В професионалния спорт на подобно отношение се гледа с лошо око. Смисълът на подкрепата е да бъдеш зад спортиста, когато е трудно. Когато печели, е лесно за всеки.

Никола Цолов е изключителен талант, но дали ще стигне до самия връх не зависи единствено от темпото му на пистата.

Първата причина за високата ми оценка за него е финансовият контекст. Никола започна кариерата си при хронична липса на ресурси – за разлика от конкурентите си. Доколкото мога да преценя от публично достъпна информация, семейството му не е бедно спрямо българските стандарти, но повечето му съперници идват от мултимилионерски фамилии с огромно влияние. Бащата на Кими Антонели е бивш GT състезател с контакти в тази сфера, а синът му беше финансиран от Mercedes още от детска възраст. Ландо Норис и Оскар Пиастри са подкрепяни от изключително заможни семейства, а Йос Верстапен даде на сина си Макс безпрецедентна методическа и материална подготовка. Никола притежаваше неоспорим потенциал от малък, но без намесата на Фернандо Алонсо кариерата му можеше да приключи преждевременно. Алонсо обаче е прагматик – той не влага името и парите си в пилоти без перспектива. Същото важи с още по-голяма сила за д-р Хелмут Марко. Човекът, който ръководи младежката програма на Red Bull, е известен с безпощадния си подход – той без колебание освобождава пилоти и задържа само онези, които вижда като бъдещи световни шампиони.

Втората причина са самите резултати. Доминацията във Формула 4, серията от победи в Монако и фактът, че още в дебютния си сезон във Формула 2 Никола се бори за титлата, го поставят в категорията на феномени като Шарл Льоклер и Джордж Ръсел. Това вече не е просто български пилот, подкрепян от сънародниците си по патриотични подбуди, а един от най-търсените млади състезатели на планетата.

Третата причина е начинът, по който той печели. Макар все още да изпитва леки колебания в чистата скорост за една обиколка по време на квалификация, Никола разви едно от най-ценните умения в съвременния автомобилизъм – той е т.нар. tire whisperer („властелин на гумите“). Никола успява да съхрани структурата и температурата на гумите до съвършенство, запазвайки ресурс за атака в последните обиколки, когато съперниците му вече „се пързалят“. Към това трябва да добавим и изключително агресивния му стил в директните единоборства. Понякога тази агресия прекрачва границата, водейки до контакти и съответно до наказания (често при спорни ситуации), но именно непримиримият характер на Никола го прави опасен за конкурентите му на пистата.

В същото време стартовете в Унгария и Мадрид показаха, че тази непримиримост може да бъде и слабост – нежеланието да се приберат сигурните точки и рискованите маневри за позиции, които не са жизненонеобходими, вероятно направиха интригата за титлата във Формула 2 по-голяма, отколкото можеше да бъде. Това е нормално, когато говорим за млади пилоти под напрежение, но и слабост, която за в бъдеще ще трябва да бъде отстранена, без обаче да се загуби естественият за всеки състезател хъс за печелене на позиции.

Кадровият пъзел във Формула 1

Какво обаче е бъдещето? На всички ни се иска Никола да достигне до Формула 1. Талантът обаче, макар и необходим, сам по себе си не е достатъчен.

Пример за това е Алекс Палоу – пилот с феноменално умение да пази гумите, подобно на Никола. Палоу стана петкратен шампион в американските серии IndyCar, но така и не получи реален шанс за титулярно място във Формула 1 просто защото не попадна в правилната програма в правилния момент.

Най-логичният път за Никола минава през Racing Bulls. За да се освободи място там обаче, Red Bull трябва да пренаредят пилотите си. Дебютантът Арвид Линдблад се представя силно и зад него стои влиятелната британска лобистика в моторспорта. В същото време Лиъм Лоусън прави много силен сезон и уволнението му изглежда слабо вероятно. Някой от тях да бъде повишен с изпращане в основния отбор на Red Bull Racing също е трудна задача, тъй като Макс Верстапен е сърцето на цялата империя, а Исак Хаджар се утвърждава като идеалния втори пилот.

Вариантът Никола да бъде отдаден под наем на друг отбор във Формула 1 е сложен. Red Bull е технически обвързан с Ford за новите си задвижващи системи от 2026 г., докато останалите отбори са свързани с конкуриращи се гиганти като Mercedes, Ferrari, Audi, Honda или General Motors (с марката Cadillac).

Ако Никола спечели титлата във Формула 2, правилата на FIA му забраняват да остане в тази категория. Тогава пред него се разкриват няколко пътя:

1. Резервен пилот във Формула 1: Работа в симулатора на Red Bull, присъствие във всеки бокс и участия в петъчните тренировки. Това го позиционира идеално за неочаквана рокада, но за феновете (а и за самия него) това ще бъде година на пасивно и тягостно очакване.
2. Преминаване в друг елитен шампионат: Временна крачка встрани, която обаче държи състезателния рефлекс буден. Вариантите тук са японската Super Formula (където колите по скорост са най-близо до F1), класът Hypercar в Световния шампионат за издръжливост (WEC) и навлизащата в изцяло нова, по-мощна ера Формула Е.

Преминаване в американския IndyCar изглежда по-малко вероятно – макар шампионатът да е изключително атрактивен, опитът с Палоу показва, че презокеанският преход прави завръщането към Европа и Формула 1 почти невъзможно.

Най-елегантният вариант остава раздвижване на пазара: Лиъм Лоусън да премине в друг отбор от решетката (тъй като шансовете му за завръщане в основния тим на Red Bull са ограничени заради недобрите му резултати през 2025 г.), което отваря свободно място в Racing Bulls. Това е най-реалистичният сценарий Цолов да влезе във Формула 1 още следващия сезон.

Наследството на един специален талант

Каквото и да се случи оттук нататък в тази шахматна партия, направеното от Никола Цолов вече е безпрецедентно за българския спорт. Феновете му дължат подкрепа не само в дните на триумф, но и тогава, когато резултатите не са такива, каквито им се иска.

Преди много години легендарният рали пилот Илия Чубриков издаде мемоарната си книга „От Бичкинята до Монте Карло“, описвайки пътя от родния си край до най-престижното рали в света. Никола Цолов кара на писта, но с трите си победи по улиците на Монако, когато над „Ла Кондамин“ звучеше българският химн, той символично довърши пътя, започнат от бай Илия.

Никола изкачи българския автомобилен спорт на върхове, за които допреди броени години българските почитатели на моторните спортове не са смеели и да мечтаят. И го стори, разчитайки предимно на собствения си талант и характер – което прави цялата история още по-красива. А най-хубавото е, че най-вълнуващите глави от нея може би тепърва предстои да бъдат написани.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ostani-do-kraya/

Концепцията, че майката е не просто обгрижващ възрастен, а източник на обич за бебето или малкото дете и ключов посредник между него и света, е описана научно за първи път през 40-те години на ХХ век. Тогава редица наблюдения на педиатри и психиатри водят до идеята, че дори безупречното задоволяване на медицинските и физиологичните нужди на едно бебе или малко дете не може да предотврати негативите от институционалните грижи и че връзката с обгрижващите възрастни всъщност е неделима част от развитието на детето. Оттогава теорията е изследвана и прецизирана през годините и днес стои в основите на семейно ориентираните грижи, включително в практиките, които насърчават родителското присъствие по време на болнично лечение на деца.

В България обаче все още често нуждата от лечение става причина за разделяне на семейства. Това се превръща в особено сериозен етичен въпрос, когато става дума за продължително лечение или за грижи в края на живота. Причините са сложни и обхващат както остарялата и неподходяща инфраструктура, така и остарелите практики и нагласи. 

Зад всички сложни проблеми обаче стоят човешки истории. В случая – най-тежките, които героите на тези истории са преживели.

Елица*

Срещам се с родителите на Елица пред входа на центъра за настаняване от семеен тип, в който тя живее, а те я посещават почти всекидневно. Носят голяма чанта с вещи – активна гимнастика, играчки, консумативи. Познах родителите отдалеч, макар никога да не ги бях виждала. 

Елица е на две години. Дълго чакано дете от следена под лупа бременност. Ражда се обаче с множество проблеми, които изискват както редица активни медицински интервенции, така и постоянни специални грижи. 

До последно смятахме, че всичко ще е наред. Бяха ни казали само, че може да е с по-ниско тегло. Първия път, когато ми я дадоха, я бяха повили и почти нищо не се виждаше от нея. По-късно я взеха и едва тогава разбрах всичко,

разказва майката. Елица има лицеви изменения, които са добре познати на медицината. На популярен език се наричат заешка устна и вълча уста. Наред с тези иначе решими проблеми обаче момиченцето има аномалии на опорно-двигателния апарат, както и на вътрешните органи, заради които лекарите прогнозират, че ще живее не повече от две седмици. 

„Бяхме в шок“, споделя баща ѝ. 

Двете седмици обаче отминават, бебето преживява животоспасяваща коремна операция и след още известно време, прекарано в отделението по неонатология, социалните препоръчват, а съдът решава официално да изведат Елица от семейството и да я настанят в Център за настаняване от семеен тип. Аргументът е, че там може да се полагат медицински грижи за деца в тежко състояние и момиченцето ще има шанс да наддаде на тегло, да се стабилизира и да се извършат поредица от операции, които да направят живота му възможен. Центърът за настаняване е в друг град, на около 200 км от дома на семейството. „Ходехме да я видим всеки вторник“, припомня си бащата. „Освен един, когато имаше грип. Тогава я видяхме само през стъклото“, допълва майката. 

Докато ми разказват историята си, родителите си играят и паралелно говорят с малката Елица. Тя не изглежда като повечето двегодишни деца. През носа ѝ минава тръбичка – това е сондата, през която се влива специалната медицинска храна. Момиченцето е по-малко, едва около 7 килограма, а ръцете и крачетата му не са развити както на повечето му връстници. 

Но когато баща му говори – тихо и бавно – то го слуша с огромно внимание. 

Питам ги дали ги разпознава. „О, да. И не само това. Преди идвахме вечер след работа, към 5 часа. Сестрите казват, че като наближи този час, започва да се върти“, разказва бащата. „Чака ни“, пояснява майката и започва да закача детето: „За теб говорим, мамо…“

Как си говорят Елица и нейните родители – малък момент на нежност в едно кратко аудио:

Разговорът ни се провежда в центъра за настаняване от семеен тип, в който Елица е преместена преди около година от по-далечния град. Този е само на няколко километра от селото на родителите, а екипът подкрепя семейството да бъде заедно колкото може повече. С активното им съдействие родителите получават разрешение от Отдела за закрила на детето дъщеря им да гостува в семейния им дом. И все пак посещенията на Елица в дома на собственото ѝ семейство са рядкост. Надеждата на родителите е, че дъщеря им ще укрепне достатъчно, за да бъде оперирана и да започне да се храни без сонда – това е пътят ѝ към прибиране у дома. 

„Гледането е тежко“, отбелязва някак неочаквано майката, а бащата допълва: „Проблемът е, че за деца с тежки увреждания няма много варианти – например дневен център, където да можеш да го заведеш през деня… и може би ще бъде много трудно…“ 

Ще бъде много трудно, аз вече съм го осъзнала,

слага точка на емоционалното отклонение майката. Двамата се връщат към практическите въпроси около организирането на операциите на малката Елица. „Това много се проточи, бавно става – споделя баща ѝ. – Просто искаме да си я вземем у дома.“ 

Диана и Ида

С Диана се срещам, за да проведа най-трудния разговор – този, в който родителите си вземат у дома само въпросите и съмненията. Аз задавам твърде малко въпроси – майката има достатъчно. Историята се излива от Диана, сякаш в последните месеци само е чакала някой да бъде там, за да я чуе: 

„Много ми е противоречиво все още усещането дали имам свободата да разкажа за това, което ни се случи, защото имах близначета. И историята с двамата е много различна. Знам, че има родители, които са изгубили единственото си дете, и за тях е още по-тежко. Аз имам и едно по-голямо дете и успявам някак си да разделя тези две вселени. Едната вселена е нашето ежедневие, в което аз имам моите две момчета, за които да се грижа, които да обичам, и мога да функционирам нормално. Другата са моментите, в които мога да притихна, в които съм сама, и тогава преминавам отново през всичко, което се случи. 

Близнаците ми се родиха преждевременно, почти в 34-тата седмица. Малкото ми момиченце Ида се роди първо. Тогава не разбрах, че се е наложило реанимиране – аз чух проплакването и след това я отведоха, без да ми я покажат дори. Минута по късно се появи малкото ми момченце Йоан. Видях го за секунди, след това отнесоха и него. 

Часове по-късно се появи една лекарка, която ми се скара защо съм тръгнала да раждам в тази болница, в която неонатологията не е на необходимото ниво. Трябваше да дам съгласие да извозят малкото ми момиченце към специализирана неонатология с повече възможности за поставяне на сърфактант. След още известно време я доведоха с креватчето, за да си я видя. Това беше първата ни среща, но тя спеше, а аз бях все още на легло, не успях дори да я докосна, преди да я преведат в другата болница. По-късно преведоха и Йоан. 

Близо седмица се обаждах всеки ден за информация. След като ме изписаха, една събота беше, ги видяхме, като тогава не беше ден за свиждане. Мънички ми се сториха, безкрайно най-сладките и красиви бебчета. Дори не ми мина през ума да попитам дали мога да си ги пипна по ръчичките… Просто ги гледахме. 

На следващия ден ми се обадиха. Ида беше получила гърч. След това изпадна в кома. Тази кома продължи пет месеца и няколко дни. 

И така, в първите може би 6–7 дни повечето лекари там подаваха някакъв вид успокоение, че е възможно комата да е и заради успокоителните. След като направихме образно изследване на мозъка обаче, стана ясно, че е пострадал необратимо. И след това за мен започна едно продължително свободно падане в някакво неясно пространство. Сякаш нямах силата да попитам и да ми обяснят малко повече, тоест беше едно такова просто дълго изчакване без яснота на какво мога да се надявам. 

Йоан го изписаха някъде на 40-тия ден. Давам си сметка, че те се опитваха да ги задържат близо един до друг. Тоест наистина имаше някакви неща, които усещах, че правят отвъд медицината, за да има някакво успокоение и за нас като родители, и за тях двамата. Въпреки стъклената преграда на кувьозите се опитвах да давам цялата си обич и знам, че и бебчетата ми го усещаха. 

Лекарите от неонатологията ми позволяваха да оставям малки предмети и играчки в кувьоза – осветени дрешки, икона, играчки, подаръчета за Коледа, музикална парцалена кукла, която Дядо Коледа подари на Ида, ангелче. Разбира се, винаги пакетирани в стерилизиран плик. Опитвах се да бъда най-добрата възможна майка за малкото време, което имахме заедно. 

И обичта беше там. 

Това беше един голям урок по сила и обич, който с малката ми Ида споделихме. Вечер си представях, че я погалвам, че съм до нея и ѝ пожелавам главичката и сърчицето ѝ да са здрави, изпращах обич и знам, че усещаше това.

Ходех на регулярните свиждания два пъти седмично, които са по около час. Тогава и всички други родители на бебенца в отделението са там, а лекарите минават и дават информация. Опитвах се да ходя и още веднъж-два пъти в седмицата в някакви следобедни часове през уикендите например, в повечето случаи са ме допускали. Все пак се съобразявах кой е дежурен лекар, и не стоях дълго.

Вече беше може би на третия месец, когато видях, че една от сестрите безкрайно нежно и опитно погалва и гушка в кувьоза и другите бебчета, както и моето. И всъщност това беше моментът, в който си дадох сметка, че мога да не подавам само ръчичката, а може би мога да я погаля по главичката. Но разговорът докъде може да стигне контактът помежду ни всъщност никога не е воден. Това може да е моя грешка, мой пропуск. Но просто когато наистина всеки ден по телефона чуваш колко е сериозно положението, се страхуваш да не навредиш. 

Точно на Нова година бяхме с мъжа ми при кувьоза и тогава при нас дойде заместник-директорът на болницата. Имахме ужасен разговор. Той ни намекна, че трябва да решим какво да правим, защото това може да продължи твърде дълго. Че в някакъв момент може да започнат да се образуват декубитални рани и да е много тежко да се гледа. Този разговор не бива да се случва така на никое семейство, на такова място, по този начин… 

Ние всъщност до този момент не бяхме осмислили какво означава „много лоша прогноза“, макар някои от лекарите да бяха опитали да ни намекнат, че в един момент сърчицето ѝ ще се предаде. 

В деня, в който се случи най-лошото, беше обявена някаква грипна ситуация. От отделението ми казаха, че предпочитат да не ходя, но аз настоях, защото бях ваксинирана. 

Всъщност слава богу, че отидох, защото постоях малко по-дълго време. Имаше едно потрепване на очичките, особено когато я погалвах, и мисля, че наистина си беше някакъв вид реакция на душичката, че съм близо до нея. 

Когато отидохме в деня, след като Ида отлетя, всъщност беше първият път, в който я прегърнах. Нещо, от което през цялото време много ме беше страх, и се чудех дали ще намеря силата да го направя. Но всъщност дори не се замислих. Това беше най-правилното и истинско нещо, което можех да направя в този наш път заедно.“

Христо

Никое общество не е изградило система, която да подготвя родителите да погребват децата си, защото това противоречи на естествения ход на живота. Но всичко е много различно, когато тези хора получават подкрепа в процеса,

казва Христо към края на интервюто ни. Той е лекар. Млад лекар, защото в тази професия се учи дълго, затова се остарява бавно. Христо е известен като д-р Христов и е анестезиолог, работи като детски анестезиолог и реаниматор, бил е най-младият координатор по донорство. Говорим с д-р Христо Христов как в една недружелюбна система да се намери балансът между нуждата от медицински грижи и нуждата от родителска подкрепа на децата пациенти, когато липсват условия да бъде откликнато едновременно и на двете. Особено когато тези пациенти са в края на живота си. 

„Аз съм работил в интензивно отделение, където родителите са придружавали детето, и беше много хубаво“, разказва д-р Христов. По думите му, това е по-скоро изключение, тъй като в повечето лечебни заведения нито интензивните отделения са пригодени да посрещнат придружител, нито медицинският екип се чувства спокоен да работи в присъствието на родител. Според анестезиолога липсва опит с тази практика: 

Всъщност родителите са спокойни, защото знаят какво се случва с детето им, какво правим, то спало ли е, яло ли е, боли ли го, тъжно ли е – родителят е там и вижда, и може да бъде от полза за детето си. 

Доверието между родители и медици е компрометирано, смята д-р Христов, и това създава допълнителни пречки. „Много лекари в България не са виждали грижа за пациента вкъщи и не вярват, че такава грижа може да бъде полагана както трябва“, смята той. „Имаше едно дете, което беше престояло в болницата две години – разказва още лекарят. – Колегите бяха осигурили апаратура, с която да може да си отиде вкъщи, но не намираха сили да го изпратят у дома, защото ги беше страх, че вкъщи то ще умре.“ 

Тази история завършва с успешното събиране на семейството. Пътят минава през упорита работа на екипа с родителите, за да се обучат и да могат в своето село, на часове път от лекуващия екип, да отговарят на нуждите на детето си. „Да, това дете ще трябва да влиза в болница. Няма да е лесно. Но ще има качествено време у дома със своето семейство“, убеден е д-р Христов. 

При тежки състояния, когато медицината изчерпи възможностите си за активно лечение и стане ясно, че повече нищо не може да се направи за излекуването на едно дете, фокусът на грижите се измества към неговото семейство. Според д-р Христов, когато едно заболяване е в терминален стадий или е настъпила мозъчна смърт, медиците трябва да бъдат честни с близките, да ги подготвят и да им осигурят време, подкрепа и възможност да прекарат последните си часове заедно в спокойствие и с достойнство. „Имали сме случаи, в които сме чакали някой от семейството да се прибере от чужбина. Или да го обсъдят помежду си, да съумеят да го осмислят и да се сбогуват“, споделя той. 

В много случаи обаче такова време „заедно“ просто няма как да се осъществи пълноценно в нашата система. „Общественият разговор, който липсва, е какво всъщност е в най-добрия интерес на детето, когато медицината не може да го излекува – дали да прекара останалата част от живота си в кувьоз, или в болнична стая, защото това би му осигурило повече дни, или да има по-малко време, което обаче да прекара със семейството си. Този въпрос няма лесен или еднозначен отговор, но за да бъдем честни към семействата, трябва да започнем да го поставяме.“

* Имената на родителите и децата са променени.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vutreshni-ezikovi-pravila-za-vunshna-upotreba-na-vash-risk/

Редовните читатели на „Тоест“, вярвам, са забелязали, че се стараем да поднасяме не само съдържателни, но и езиково издържани статии. Всеки публикуван материал, след като е бил написан от автора, е минал през ума и очите (а понякога и през сърцето) на поне две инстанции – редактор(ка) и моя милост, коректор(ка). В медията зорко следим текстовете да са съобразени с книжовноезиковите норми. Имаме обаче и някои разминавания, които сме уговорили в нашите Вътрешни правила за стил, граматика, правопис и пунктуация.

Стандарти, кодекси, наръчници

Надали е случайно, че световноизвестни медии и информационни агенции като The Washington Post, The Guardian, Der Spiegel, BBC, Reuters имат редакционни/етични кодекси, в които са заложени основни журналистически стандарти за неутралност, проверка на фактите, етично отношение и т.н. Свой редакционен кодекс има и „Тоест“. С прокламирането на тези стандарти – и с придържането към тях, разбира се – медиите се ангажират да бъдат лоялни към читателите, да им предоставят обективна и достоверна информация, но същевременно улесняват работата в самата редакция, предпазват се от съдебни дела и т.н.

Някои медии си изготвят и собствени езикови правила, скрепени в специални наръчници. Сред най-известните примери са Libro de estilo¹ на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times, които съдържат стотици страници. С течение на времето тези справочници са станали авторитетни и служат като ръководство за добър стил на много пишещи хора.

Българските медии като че ли са плахи в това отношение и засега освен „Тоест“ ми е известен само още един сайт – „Нула32“, който е заявил публично своята езикова политика.

Тук също може да се запитаме защо е необходимо да има отделни езикови правила, валидни за дадена медия, особено след като разполагаме с подробната кодификация в БЕРОН. Ето го и отговора в синтезиран вид, даден в наръчника на El País:

Наръчникът по стил не е граматика или речник в общоприетия смисъл. Той е вътрешният правилник на редакцията на определено средство за информация, който се опитва да уеднакви изразни системи и форми, така че медията да добие собствен облик и да улесни задачата на читателя.

И така, две са основните причини или по-скоро цели. По-важна ми се струва втората, защото медиите съществуват, за да са посредници² между събитията и читателите. Затова водещо и за авторите, и за редакторите е старанието информацията да се предава максимално точно, ясно и разбираемо за по-широк кръг хора, за да могат те бързо да възприемат прочетеното³. Основното средство за постигане на тази прагматична цел е езикът. А книжовният език с все нормите и правилата си (нека си сложим ръката на сърцето) е малко или много скован. По-точната дума всъщност е ригиден, защото освен „скован“ означава също „неподатлив или трудно податлив на въздействие“ – и ето го, надявам се, нагледно проявен този стремеж да бъдем разбираеми и за онези хора, които не са срещали чуждата дума.

Бързо, скоростно, моментално

Това е повикът на нашето време. Макар да сме декларирали, че журналистиката в „Тоест“ е бавна, сме наясно, че когато са в интернет, повечето читатели включват поне на четвърта скорост, а в много случаи просто сканират текста.

Едно от нашите правила, съдействащи за по-бързото четене, е, че

собствените имена и заглавията, написани с латиница, са в курсив.

Примери има само няколко абзаца по-горе – „Libro de estilo на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times“. БЕРОН указва в тези случаи да не се използват кавички, защото чуждата азбука разграничава името или заглавието от останалите думи в изречението. В редакцията обаче смятаме, че не е достатъчно, и с курсива сигнализираме, че това е различен код (латински букви) и оригинално име/заглавие.

Въпреки че слятото, полуслятото и разделното писане създават неоправдано много проблеми в реалната езикова практика, ние се придържаме към официалните правила и се разграничаваме от тях само в някои случаи:

1.  Пишем като две думи изразите отгоре надолу, отляво надясно, оттогава досега и под. Според БЕРОН те се пишат като три или четири думи: от горе надолу, от ляво надясно, от тогава до сега. След като читателят е свикнал със слято написаните отгоре, надолу, отляво, надясно, оттогава и досега, когато ги среща употребени поотделно, той би се запитал – и съвсем основателно – защо пък в други изрази се налага да ги разделяме. И защо веднъж ги делим на три думи, а друг път – на четири. Филологическото обяснение сигурно е, че в съчетанието от ляво надясно имаме начална точка и посока (в пространството), а в от тогава до сега – начална и крайна точка (във времето), но уважаеми колеги, постановили тези изключения, наистина ли и в момента продължавате да смятате, че си струват?

2. Пишем винаги страна членка и държава членка, дори и когато се посочва част от коя организация е тя, например:

Позорно е за страна членка на ЕС да подлага руски дисиденти на такъв зловещ кафкиански административен ад.

Според официалните правила страна членка (респ. държава членка), се пише разделно, но ако се добави пояснение – на ЕС, вече членка на ЕС се третира като обособена част и следва да се огради с тире и запетая или с две тирета: Позорно е за страна – членка на ЕС, да подлага… Отново смятаме, че това е ненужно издребняване, защото в резултат текстът се натоварва с препинателни знаци, които по-скоро спъват читателя, отколкото го улесняват при възприемането на информацията. За мен лично обособяването тук изобщо не е задължително.

3. Пишем разделно сложните съществителни с първа част арт – арт инсталация, арт галерия, арт карта, макар че арт не се употребява самостоятелно в българския език и тези думи следва да се пишат слято. Със сигурност четенето се затруднява, когато втората част започва с гласна: артинсталация, артидея, артогледало, затова сме приели разделното писане.

В статиите, публикувани в „Тоест“, се разграничаваме и от официално приетия начин за писане на числителните редни имена с арабски цифри и букви: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, но 5-и, 6-и и т.н. Правилото и всъщност обяснението на кодификатора е, че се пишат тези „букви от края на числителното редно, които не съвпадат със съответното числително бройно“⁴. Добре, за пет – пети, шест – шести и т.н. това важи, но в един – първи, две – втори, три – трети и четири – четвърти сякаш имаме повече несъвпадащи букви. Ако се придържаме строго към това правило, изобщо не можем да напишем първи и втори с арабски цифри, а 3-ети и 4-върти следва да са в този вид.

Затова сме решили да пишем числителните редни имена винаги с последната сричка от думата след дефиса: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, 5-ти, 6-ти и т.н. Факт е, че в езиковата практика това е преобладаващият начин и много хора се изненадват, когато разберат, че в детската градина и в училище са изработвали поздравителни картички за празника на мама с грешен (спрямо официалните правила) надпис: Честит 8-ми март!

Критика приемаме аргументирана (ние също имаме аргументи)

Когато обявяваш, че в практиката си се разграничаваш от някои официални правила и следваш свои, трябва да си подготвен за критика. Получавали сме и ние – например за това, че употребяваме глаголните форми на -л в състава на учтивата форма в мъжки или в женски род ед.ч., като се съобразяваме с пола на събеседника. В интервютата в „Тоест“ може да срещнете правил сте, бихте искала вместо кодифицираните правили сте, бихте искали.

Официалното правило се нарушава често, особено в устната реч, и е едно от най-разколебаните в българския книжовен език. Важно е, че се нарушава не от необразовани люде, а от хора, които иначе имат сравнително висока езикова култура, включително от журналисти в устни интервюта. Обяснението е във факта, че правилото е извънсистемно – всички други имена и причастия освен миналото свършено деятелно (правили) се употребяват в мъжки или в женски род: любезен/любезна сте, уведомен/уведомена сте. В нашата медия сме решили да бъдем по-близо до съвременната езикова практика.

Срещали сме хапливи забележки и относно предпочитанието ни на каталунски и каталунец пред каталонски и каталонец. В БЕРОН формите са дублетни и дори само това е достатъчно, за да не се налага да влизаме в обяснителен режим. Все пак, избрали сме да пишем Каталуния, а не Каталония, тъй като е по-близо до оригиналното име: Cataluña – на испански; Catalunya – на каталунски. След като сме казали А, е редно да кажем и Б – каталунец и каталунски, за да сме последователни.

Това, че Христо Стоичков и спортните журналисти са популяризирали преди години тези форми, както отбелязват критикуващите, не означава, че трябва да ги отречем тотално. Как да каже човекът каталонски или каталонци, като е живял седем години в столицата на Catalunya и е чувал името на провинцията точно в тази форма? Езикът не е само на високограмотните (за каквито често се имаме) – той е обществено явление, а книжовната му форма следва да зачита реалните езикови употреби все пак.

Медиите по презумпция трябва да са актуални, да са в крак със събитията, проблемите и промените в обществото. На тази актуалност в плана на съдържанието би трябвало да съответства и актуална езикова форма. Книжовният език по природа е консервативен и крета след говоримия – не можем да му се сърдим толкова, но можем да го подсетим, че е време за някакви промени.

В „Тоест“ уважаваме книжовните норми и се придържаме максимално близо до тях. Сами може да прочетете нашите вътрешни правила и да прецените в каква степен ревизираме официалните. Вкопчването в кодификацията обаче и придържането към нея на всяка цена ни прави сковани, по-точно ригидни.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/fragmenti-ot-bulgariya-vosuchniyat-levski/

Сряда следобед е, но ловешкият музей „Васил Левски“ е заключен. Безмилостната жега на Дунавската равнина набира сили, въпреки че е едва юни. Сградата е продукт на социалистическата архитектурна школа. Няма информация нито какъв е стилът, нито какво е вдъхновило избора на определени елементи – тя липсва както в самия музей, така и в интернет. Големите прозорци от дясната страна на фасадата са зазидани с тухли от итонг, които се виждат през остарелите решетки. Нещо в композицията напомня на старите възрожденски къщи, а стълбището на верандата се извива към затворен двор, осеян със сухи листа и гниещи вишни от близкото дърво. Харесвам тази сграда. 

Първи фрагмент: музеят

Когато се връщам пред главния вход, уредникът на музея ме е забелязал и отключва вратата. Не го питам защо я заключва, не разменяме думи отвъд поздравите. Той ми продава билет, докато говори по телефона, вероятно с майстор, защото става дума за някаква ограда. След това твърдо отказва нещо на някого от другата страна, който е особено настоятелен. С поглед се разбираме накъде трябва да вървя. Влизам. 

Музеят е част от Регионалния исторически музей в Ловеч. Вечерта съм поканена в регионалната библиотека, но не им казвам, че съм пристигнала рано сутринта. Предпочитам да обикалям из почти празния град, докато във въздуха тежи безвремието на Севера, така познато от летата, прекарани в Лом като дете. Толкова е тихо, че жуженето на пчелите, с които са пълни тежките от цвят липи, се чува ясно из целия град. В музея е хладно, тъмно и сиво – времето сякаш не просто е спряло, а се пази в някакво състояние на хибернация. 

В основната зала зад витрини се помещават множество табели и експонати. Към тях няма никакъв разказ извън номерацията и няколко думи кое какво е. Положени са усилия да са хронологично подредени, но изобилието от информация, снимки, изложени текстове и вещи не е вписано в история. Невъзможно е дори човек да си я разкаже сам. Впечатлението е в най-добрия случай за исторически музей за историци и запознати, не за посетители; в най-лошия – за предмети и табели, събрани на едно място. Витрините и залата са чисти. Зад експозицията, до единия прозорец, някой се грижи за мушката и други цветя. Някой обича този музей. Той обаче не ми разказва история – той ми показва нещо, пред което трябва да преклоня глава смирено, защото е Историята. И това е. 

Втори фрагмент: историята зад историята 

В експозицията на Музей „Васил Левски“, където основен акцент е най-голямата колекция от лични вещи на Апостола, посетителите имат възможност да се докоснат до високите измерения на неговата личност, дело и саможертва и да съпреживеят важни моменти от борбата на нашия народ за освобождение от османска власт и възстановяване на българската държава. По този начин музеят изпълнява мисията на духовен мост между миналото, настоящето и бъдещето. Притежаващ национална известност, музей „Васил Левски“ е част от визитната картичка на града и един от най-посещаваните обекти на Регионален исторически музей – Ловеч.

Това чета в статия на сайта на музея от 2024 г. „Високите измерения“, „личност“, „саможертва“, „духовен мост“, „национална известност“ – типичната орнаментика на езика ми напомня за 70-те и 80-те по същия начин, както и сградата, в чието подземие се помещава паметник на участвалите в Априлското въстание в характерен социалистически стил, от кафяв камък. Последните две витрини са посветени на „народната признателност“; в едната освен българското и копие на Самарското откриваме и руското знаме. 

Гледай народната работа повече от всичко друго, повече от себе си да я уважаваш, 

завършва експозицията с цитат на Левски върху черен мрамор.

Има причина разказът на историята на България да върви през патоса на този език и през „народното“. Именно през 60-те и 70-те години на миналия век става ясно, че комунистическото „светло бъдеще“ няма да дойде толкова бързо и лесно, колкото идеологията обещава. Тогава Българската комунистическа партия усеща умората на населението и загубата си на влияние. В отговор започва мащабна кампания по превръщане на културното и историческото наследство на България в инструмент за влияние и поставя Партията в образа на естествен наследник на „1300-годишната българска държава“. Партията (а и държавата) се превръща в пазител на наследството на Цар Симеон, Христо Ботев, Васил Левски и т.н. 

„Юбилеят“ през 1981 г. се смята от историци и изследователи за най-мащабната (и смея да твърдя, успешна) пропагандна кампания, правена от българската държава по онова време. Издигат се множество паметници, завършен е строежът на НДК. Годината съвпада с 90-годишния юбилей на БКП, както и със 70-годишния на Тодор Живков (чиято дъщеря Людмила е начело на голяма част от културно-историческите пропагандни дейности) и обвързва Първия в държавата с героите на българската история. Социалните науки, сред които и историята, са „реформирани“; историята се „произвежда“ и „практикува“ според партийната линия. Този завой към краен национализъм кулминира в т.нар. Възродителен процес и представянето на периода на османското владичество в изключително негативни краски. 

Трети фрагмент: восъчният Левски

В дъното на изложбената зала стои рошава восъчна фигура на Апостола в леко неестествен разкрач. Нещо повече, Апостолът прилича на Владимир Путин. Първата ми реакция е шок, втората – смях. Търся в Google и откривам, че фигурата е произведена в Санкт Петербург, откъдето е дарение. Минавам през безброй статии за музея, от които разбирам, че и той, както почти всичко в България, е плод на инициативността на шепа хора – дарители, колекционери. 

Чудя се какво ли е да работиш всеки ден в приемната на музея, която е като капсула на времето. Какво ли е изобщо да се грижиш за музей в малък български град, който оживява само през лятото, когато децата се приберат там „на село“; в който всеки минувач може да изброи инвеститорите, които са си тръгнали, фабриките, които са затворили, и чии деца къде в чужбина са заминали? Каква ли заплата взема уредникът на музея, ако заплатата на библиотекар в Народната библиотека не стига и 1000 евро? Какво право имам, питам се, да се смея на восъчния Левски. 

Левски, както и целият ни пантеон от национални герои ни напомнят, отново и отново, как говорим (или не говорим) за история. Почти накрая уредникът ме попита имам ли въпроси, преди да се заговорим за битови неща. Имах, но сигурно не такива, каквито се очакваше. Исках да го попитам за восъчния Левски, за това колко от държавния или общинския бюджет получава музеят, има ли проблеми със съхранението на ценните предмети. Но не попитах – с тревогата и свенливостта на чужденка.

Изначално музеят трябва да е история, която отговаря на въпроси. Снимките на революционери и копието от тефтерчето или ножът на Левски, заобиколен от изкуствени цветя, не са достатъчен отговор. Кой е Васил Левски? Къде и как е пораснал? Кои са местата, където е живял и които са го формирали? А хората, книгите, идеите? Кое го е подтикнало към решението да се бори за каузата за освобождение на България? Какви са били пречките, които е срещал? Разбиран ли е бил революционният му порив от съвременниците му, или тогава, както и сега, промяната е била дело на шепа хора всред съпротивата на всички останали (тук се сещам за онази глава от „Под игото“, изучавана все още в училище, в която Кириак Стефчов напуска изпита, защото „тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово величество султана“)? 

Какви пречки е срещал Левски? Кой и как му е помагал? Кого е вземал за пример? Каква е връзката му с Европа и идеите на Просвещението? Каква е връзката му с Руската империя и нейните амбиции в региона? Как е разсъждавал относно борбите на европейските империи, на които е бил съвременник, и как е виждал българския интерес и държавност в техния контекст (и какво всъщност означава в рамките на тази история неговата идея за „чиста и свята република“)? Какво можем да научим от неговия завет днес – както за родолюбието, така и за отношението ни към властта, която и да е тя? 

Четвърти фрагмент: срутеният зид на етнографския музей 

Когато държавата се намеси в историята, историята се превръща не в разказ и в инструмент за осмисляне на настоящето и миналото, а в религия, пред която човек е длъжен да се кланя, без да разсъждава. По линия на тази удобна дефиниция онзи, който задава въпроси и критикува, е родоотстъпник, враг. Всички регионални музеи и малки места, които посещавам, имат нещо общо помежду си: навсякъде работят хора, които познават историята и се грижат – всеки от тях, както може и разбира – за културното наследство на България. Някои са по-отворени към диалог, други не чак толкова. Проблемът не е в това. 

Проблемът е, че половин век след политизирането на историята все още мислим за нея наизуст и приемаме, че е достатъчно да я поставим зад стъкло и да благоговеем пред портрети. 

Пълното сливане на историческото с националното поражда първична сляпа гордост и задейства защитни механизми, които задушават всеки разговор. 

Към това се добавя недостатъчното финансиране в сектора. Малко по-надолу по улицата свлачище застрашава Eтнографския музей, чиято прекрасна градина се поддържа от чистачката. Служителите разказват, че в Министерството на културата вече половин година си прехвърлят топката административно и никой не иска да плати ремонтните работи. И в Ловеч, и на други места често чувам, че политиците обръщат внимание на културата и историята само покрай избори и празници. 

Когато историята стане плакатна, отношението към нея също е такова. 

На излизане от музея си мисля какво би разбрало едно дете от посещението си. Сигурно ще му е скучно, сигурно ще му се скарат и ще му кажат, че „трябва“ да се държи и да мисли по определен начин. Вероятно ще научи това, което му разкажат родителите му. Такава остава и българската история: безконсенсусна, лична, пречупена през призмата на случайността. Често наблюдавам повечето посетители в местни и етнографски музеи: те просто преминават бързо през вътрешността на музея. Уредничката на етнографския музей се оплаква, че повечето идват само за печата „100 национални обекта“. 

От една страна, историята успешно е превърната в плоската гордост да се възмущаваш от фалшиви новини, че махат Вазов от учебника, без да си чел Вазов. От друга обаче, сме гладни за въвличащ общ разказ, който не следва силна идеологическа рамка, а предава сложността на времената и личностите, които ги градят. Такъв разказ, който дава човешко лице на портретите, обяснява успеха на филми като „Гунди“, на съществуването на проектите на режисьора Максим Генчев и вероятно стои в основата на появата на анимацията за Васил Левски, правена с изкуствен интелект. За съжаление обаче повечето от посочените примери следват бутафорен прочит на историята, защото самото ни мислене за история е изначално повредено. 

Този текст, а и всички, които предстоят, започва с важни бележки над линия. Разказвам и разсъждавам, без да осъждам. След десет години живот извън България пътувам из страната и гледам на всичко от известно разстояние, през сравнението както с детството и юношеството ми в България, така и с всички „чужди“ места, които съм събрала. Старая се това да не поражда презрение, превъзходство, подигравка. Напротив – през средата и хората, които срещам, се опитвам да разбера България такава, каквато е, и така, както мога. Задавам въпроси, слушам, снимам. 

След восъчният Левски ям череши от дървото в двора на храма „Успение Богородично“, в който най-накрая се прави ремонт, за щастие на жената, която се грижи за него. Говорим си за литература в регионалната библиотека, където отново шепа хора движат културния живот на града. На тръгване минавам по Покрития мост на Колю Фичето. Върху фасадата на отсрещната сграда са разлепени няколко портретни снимки на Делян Пеевски, който наблюдава моста и булеварда до него – там е щабът на партията в града. Наблизо е този на ГЕРБ, а на другия ъгъл – на някаква друга партия. Както навсякъде, и тук се смесват монументалните соцхотели, зали и площади, характерните ъгловати паметници, западноевропейското влияние от първата половина на XX век, модерният хаос на неоновите табели и разноцветните изолации. 

Пътят към София е празен, Балканът е безсрамно красив. Докато карам, мисля, че пропаганда или не, кампанията на късния социализъм е последната мащабна държавна работа по изграждането на културните и историческите наративи, от които има нужда едно общество, за да усеща принадлежност, гордост и достойнство и да гледа към някакво бъдеще. И вероятно това липсва на повечето хора, подобно на нещастна любов, която си напуснал, но от която накрая остават добрите спомени. Особено в години на безпътица и восъчни лидери от всякакви цветове.

Във „Фрагменти от България“ Йоанна Елми пътува из страната, гледа, слуша, снима и се опитва да разбере България такава, каквато е. През места, хора, предмети, навици и случки тя сглобява карта на съвременния живот отвъд водещите новини и прибързаните обобщения. Всеки текст тръгва от нещо малко и конкретно, но стига до по-големите въпроси за обществото, паметта и промените около нас. Без туристически възторг, без осъждане и без излишен патос. Просто България такава, каквато я среща по пътя.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyakoi-go-predpochitat-goreshto/

Посред лято е почти непосилно да се мисли и говори за друго освен за жегата – пък било то и на различни езици. Горещините, които наскоро обхванаха Европа, въпреки унищожителните си последствия, поне в това отношение се оказаха доста благодатни – предоставиха ни „гореща“ дума с древна и звездна история, която да разнищим, преди да излезем във ваканция до есента. Това, разбира се, е

la canicule – терминът, с който горещата вълна се нарича на френски, но благодарение на историческите температурни рекорди, регистрирани във Франция това лято, придоби международна известност.

Както се отбелязва в статията Scenes from La Canicule in Paris в The New Yorker от края нa месец юни, точният френски превод на „гореща вълна“ е vague de chaleur, докато la canicule е стар – и според автора „закачлив“ – термин, който просто добре описва днешната климатична криза. Като английски еквивалент на понятието, идващо от латинската canicula (тоест „женско кученце“), статията предоставя dog days – буквално „кучешки дни“.

Изкушаващо е да предположим, че „кучешките дни“ са нещо като антоним на „кучешкия студ“. Оказва се, обаче, че произходът както на canicule, така и на dog days всъщност не е свързан с четирикраките ни домашни любимци (или поне не директно), а (отново) със звездите. И по-точно със съзвездието Голямо куче, известно като Canis Major на латински. Неговата най-ярка звезда (и най-ярката на небосклона изобщо) е Сириус (от старогръцки Σείριος (Seirios), тоест „блестящ, изгарящ“), известна и като Кучешка звезда – Κῠ́ων (Kúōn) на старогръцки и Canicula на латински. Забелязвайки, че през горещите дни на юли и август тази звезда изгрява едновременно със Слънцето, древните гърци и римляни решили, че комбинираната светлина от двете небесни тела причинява екстремните летни жеги.

Ето как изразът „кучешки дни“ първо се появява на старогръцки като κυνάδες ἡμέραι (kynádes hēmérai), оттам калкиран преминава в латински като dies caniculares, а след това се разпространява и в други езици.

В повечето германски езици идиомът също навлиза като калка: освен на английски го срещаме и на немски (Hundstage), холандски (hondsdagen), датски (hundedagene), норвежки (hundedagene) и исландски (hundadagar)¹.

За разлика от тях, романските езици използват за летните жеги латинското наименование на самата звезда, с малки вариации: освен във френски то се употребява в испански и португалски (canícula), италиански (canicola) и румънски (caniculă)².

Латинската заемка съществува дори и в разговорния унгарски (kánikula), където се използва съвсем редовно. Тя също така се среща и в полския (kanikuła), чешкия и словашкия, а даже и в словенския, хърватския и сръбския (kanikula/„каникула“), но там се смята за по-рядка, книжовна и архаична дума. По-често срещаните наименования на горещите дни в тези езици – psie dni (полски и словашки), psí dny (чешки), pasji dnevi (словенски) или pasji dani/„пасји дани“ (хърватски и сръбски) – са калки на dies caniculares, само дето „кучето“ е станало „пес“.

Взетото назаем латинско наименование на Кучешката звезда навлиза също и в източнославянските езици, където обаче претърпява изключително изненадваща трансформация. Оригиналното му значение там постепенно избледнява, а през XIX век бива изцяло подменено. По тази причина в наши дни понятието – „канікули“ на украински, „канікулы“ на белоруски и „каникулы“ на руски – е изключително популярно, но не като определение за жега, а само и единствено със значението „ваканция“. Като доказателство за пълното скъсване на връзката с първоначалната дефиниция и произхода на думата, освен „летние каникулы“ в руския език съществуват и де факто оксиморонните „зимние каникулы“ и „весенние каникулы“.

В българския език Кучешката звезда и кръстените на нея дни се промъкват тук-там, но така и не се установяват като официално наименование за горещините,

които обикновено се наричат просто така – „горещини“. Освен това прозаично наименование, във фолклорната традиция съществува и по-поетичното Горещници, чието значение се припокрива с dies caniculares, но само донякъде. Докато за „кучешките дни“ се смята, че продължават между 30 и 60 дни, обикновено от началото на юли до средата на август (а както видяхме тази година, може да започнат още през юни), датите и времетраенето на Горещниците са строго определени – трите дни между 15 и 17 юли (или между 29 и 31 юли по стар стил), независимо какви са температурите точно тогава. Освен от етнографска гледна точка (заради ритуалите за предпазване от огън и мълнии, които се извършват в тези дни) Горещниците са интересни и от езикова: с алтернативните си имена Блъсъци и Германовци, породени от вярването, че огънят слиза от небето под формата на светкавица, и от почитането на свети Герман като повелител на гръмотевиците.

Като говорим за горещини и кучета, няма как да не споменем друго вносно понятие, което, за разлика от canicule и dog days, се е установило в българския език доста успешно. Това, разбира се, е иконичният хотдог, понякога шеговито превеждан буквално като „горещо куче“³. При него кучешката връзка си е съвсем директна. Смята се, че наименованието hot dog идва от формата на кренвиршите, сходна с външния вид на кучетата от порода „Дакел“ – немските имигранти ги внесли в Америка по същото време като вурстовете, които слагали в сандвичите. Според друга теория сандвичите получили името си поради съмнения, че въпросните вурстове съдържали кучешко месо.

Но в българския език все пак съществува животно, чието наименование споделя латински корен с кучето (canis), макар и да няма нищо общо с него. За моя – а предполагам и ваша – голяма изненада, това е канарчето. Птичката, оказва се, е кръстена на Канарските острови, откъдето произхожда – а не обратното, както аз наивно (като едно същинско канарче) предполагах.

Името на самия архипелаг – Islas Canarias на испански, от Canariae Insulae на латински – в превод наистина означава „Острови на кучетата“. Но докато този факт е неоспорим, то теориите относно това какво точно представляват въпросните кучета, са доста противоречиви. Една от тях цитира римския историк Плиний Стари, който в своята „Естествена история“ от около 77 г. описва експедиция до остров Canaria, кръстен така „заради множеството кучета с огромни размери“, на които се натъкват изследователите. Според други теории древните римляни слагали всякакви страшни морски твари под общия знаменател canes marini („морски кучета“) и всъщност е по-вероятно животните на острова да не са били кучета, а тюлени. В трета версия пък се твърди, че името е заето от берберското племе Canarii, което обитавало острова, впоследствие наречен Gran Canaria и дал името на целия архипелаг⁴. Но все пак, ако съдим по двете кучета, изобразени на герба на Канарските острови, изглежда, че най-надеждна или поне предпочитана версия е тази с реалните кучета⁵.

Размишлявайки върху други думи в българския, които евентуално споделят латинският корен canis, се запитвам дали би могло такова да е прилагателното „кански“. Все пак го използваме подобно на „кучешки“ – с подсилващ ефект и като цветист синоним на „голям“ или „як“. Неговият произход обаче – този път настина – се оказва птичи. Според Българския етимологичен речник, наречието „кански“ произлиза „от каня ‘вид граблива нощна птица‘, поради пронизителния ѝ крясък“ и следва да се използва „само в изразите пищя кански, плача кански“. В по-нова публикация на Института за български език обаче, освен че грабливата птица правилно е идентифицирана като „дневна“, се потвърждава моето предположение, като се отбелязва: „Постепенно употребата на кански в преносното му значение се разширява и то получава значение ‘извънредно голям’“. Като илюстрация в публикацията са предложени следните примери: „кански усилия“, „кански мъки“, „кански труд“, „кански студ“ и др.

По тази логика словосъчетанието „канска жега“ става съвсем приемливо. И дори да не споделя обща етимология със съзвездието Canis Major, двете поне имат сходно звучене.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/galin-popov-resursut-na-grada-e-edno-potentsialut-neshto-razlichno/

През 2012 г. Галин Попов и група съмишленици създават независимото културно пространство ТаМ, което започва да работи като бар със събития, но постепенно се трансформира в лаборатория за общностни инициативи и предлага театър, музикални и киносъбития, литература, архитектура и наука. Във Велико Търново. Днес мястото е емблематично именно с културните и социалните си инициативи, неконвенционалния си подход и цветната публика. Когато Галин Попов измисля концепцията ТаМ, още не осъзнава, че му предстои да създава културни политики локално и по нова формула. Оттогава и досега екипът на сдружението (петима човека) разчита на не повече от 10–15% публично финансиране. Останалата част от дейността им се самофинансира.

Не съм сигурен дали е по-трудно да работиш с държавни институции с неясни инструменти за подкрепа, или да се справяш финансово заедно с други ентусиазирани хора, с които да постигате нещата.

Когато става дума за социална среда, парите не са водещи. Хората са важният ресурс – тези, които имат експертност, артистични таланти, тези, които имат ентусиазма да дойдат във Велико Търново и да споделяме търсенията си. Ако някой ви затвори с 1 милион евро в една стая, социалната ви среда няма да е много лека. Обаче ако в тази стая има хора, с които имате общи теми, всичко ще потръгне.

Според Галин Попов най-важно при всяка инициатива е да бъде изградено ниво на доверие, без значение дали става въпрос за изкуство, бизнес, или образование. Само така отпадат опасенията, че някой може да бъде подценен, използван или иронизиран.

И когато отпадне тази параноичност, работата се върши по много специален начин – с отношение, структурирано и отговорно. Тогава има и резултати.

През 2020 г., малко след локдауна и посред ковид кризата, които сега ни се струват доста отдалечени във времето, стартира фестивалът „48 часа Варуша юг“. Кръстен на името на квартал в Стария град на Велико Търново, фестивалът е мащабно културно събитие, което събира годишно около 15 000 души. Започва благодарение на инициативата „Отворен град“ – европейска концепция, вдъхновена от идеята за овластяване на локалните общности, която се фокусира върху местните жители като най-важните участници в промяната на кварталите. Фестивалът във Велико Търново е вдъхновен от артистичния фестивал 48 Stunden Neukölln, провеждан в един от най-колоритните квартали на Берлин – Neukölln. Немският фестивал също използва изкуството като инструмент за свързване между различни общности.

Дали „Варуша юг“ има манифест във време, в което всички предпочитаме да не правим големи жестове? Да, всяка година. Дали освен програмиране предлага и отворена покана за артисти, които желаят да се включат и допринесат? Да. Дали през изминалата година централната градска артерия на Велико Търново беше затворена и превърната в пешеходна зона, а дошлите от цял свят посетители имаха възможност да избират между 160 отделни събития? Да. 

Между 14 и 16 август 2026 г. ще се състои петото издание на фестивала, което ще бъде „компас, махало между още и достатъчно“, декларират организаторите. И всичко това става не по силата на неотклонно следван план. А защото Галин Попов винаги е вярвал, че културата е средство за сближаване на хората.

Осъзнах, че общността е нещо много флуидно, също и разбирането ни как функционира тя. Ние имаме хора от цял свят, които са ангажирани с нашите активности, припознават нашите ценности и ни помагат. Това невинаги е с финанси – с годините се убедих, че парите са следствие. Нашата работа е свързана с това да създаваме култура и общности, да сме медиатори, а за да има едно нещо успех, някой трябва да вгради сянката си в него. Затова за мен е важна тази пълна отдаденост и фокус върху определено място. И въпреки че имаме много предложения, ние с редки изключения работим само във Велико Търново.

Галин е роден във Велико Търново, учил е в града, бунтувал се е в него. Казва, че е бягал от училище и е идвал да се разхожда в красивия квартал „Варуша“. Тогава е мислил, че ако ще остава да живее в Търново, трябва да си купи къща именно в старата част. По онова време не се е чувствал емоционално свързан с културните процеси, доколкото те са му се стрували доста затворени и капсулирани. В непокорния си период след завършване на училище се отдава на търсене, пътува почти всеки уикенд, за да посещава музикални или театрални събития. През лятото има шанса да си позволи по-дълги бягства – месеци в Берлин, Пловдив, Карадере, на стоп из Родопите.

Всичко това в годините, в които хората още не пътуваха много, за да отидат на концерт или изложба, или поне не хората от моята социална среда. В по-честия случай ходеха на гурбет. Тогава ми хрумна идеята да ползвам контактите, които съм създал, и да инвестирам пари в това определен артист да дойде в Търново.

Докато не настъпи моментът, в който да си кажа: ако аз си изкарвам парите в България и ходя да ги харча в Западна Европа, за западноевропейците ще е двойно по-изгодно да дойдат за интересно събитие тук. Ресурсът на града е едно, потенциалът един град да бъде разпознат на международно ниво е нещо друго.

Казва, че не е бил амбициозен и не е правил дългосрочни планове. Но винаги се е интересувал от музика, театър и от връзката между различните видове изкуства. Има късмета първите 28 години от живота си да прекара в търсене, включително и на себе си. 

Режисьорът Младен Алексиев беше човекът, който пръв ми каза, че трябва да се занимавам с културен мениджмънт. Фокусът ми винаги е бил тук и много неща в българския контекст, които през годините са ми се стрували като негативи, вече разбирам, че са позитиви. 

Преди години при нас беше френски диджей, наполовина българин. След събитието беше решил да пътува, за да види баба си в Стара Загора. Започнах да се извинявам, че с влака ще отнеме минимум 3–4 часа. Неговата гледна точка обаче беше: няма лошо, виж сега, от жп гарата си купувам билет само за около 5 евро. Разбира се, влакът закъсня и аз се чувствах много неудобно. Неговата гледна точка обаче беше: седим си тук до релсите, говорим си, толкова е спокойно. С времето аз започнах да чувствам, че живея не на лошо, а на екзотично място. Тази екзотика вече не ме ядосва, не се срамувам и имам желание да я споделям с все повече хора откъде ли не.

Котвата, която обаче наистина помогна да не ме отнесе гълфстриймът нанякъде, беше моята среда в Търново. Красивата архитектура също. И не на последно място – възможността да започнем от нулата, тук нямаше развити пространства, платформи или културни структури, които да се интересуват конкретно от съвременно изкуство.

Общността, която прави фестивала „Варуша юг“, е група от съмишленици. Те всъщност действат като колония, като общ организъм, в който някои отговарят за графичния дизайн, други курират определени програми, има майстори, които се справят с битовите дейности, доброволци. Координаторите на фестивала в последните години са също част от тази мрежа от хора.

Ние сме хоризонтална структура, изслушваме се, опитваме се да свържем различни гледни точки. Нямаме стандартните екипни срещи – може с часове да обсъждаме някакви дребни детайли, но може и цяла седмица да нямаме време да си обменим и дума, просто всеки е зает със своите задачи и работата върви.

Колкото до независимото пространство за култура и социални инициативи ТаМ, от което започва всичко, днес то се помещава в сградата на бившия Клуб на дейците на културата – самата локация е архитектурен паметник. Първото им събитие е през 2021 г., кинопрожекция е и за да се състои, отново им помага колективният дух – ток им дават съседите с помощта на вездесъщите разклонители. Така проекторът в градината е включен, лампичките също. Магията започва. Днес пространството може да бъде наето за парти или за събитие и Галин неведнъж е наблюдавал колко стъписани са хората, че барът и всичко остава на тяхно разположение. Гласуваното доверие често ги връща, вече като вярна публика. И в ТаМ, и на летния фестивал „Варуша юг“.

Преди време при нас лектор беше Гюнер Гюнерсон, чийто дядо е отворил първата галерия за съвременно изкуство в Исландия. Тя е била наричана „Гнездото на лошото изкуство“. Ние също бяхме припознати бавно. В началото публиката на бара беше от едни и същи седемдесет-осемдесет човека, хората бяха подозрителни към нас. В момента сме фестивалът, който привлича най-много аудитория в града. Може да е за един уикенд, но тези хора стават видими, имат споделено преживяване, имат своя общ ритуал. И те са лица на една нова култура – ходят на архитектурни лекции, искат децата им да посещават работилници, готови са да чуят музика, която никога преди това не са чували.

Силният интерес и посещаемост прави екипа на сдружението разпознаваем и за общинските власти. Институциите не могат да бъдат променени с война и конфронтация, смята Галин. Единственият път е да впрегнем всичката си енергия и любов, за да изградим алтернативи, които са събирателни за големи групи хора.

Институциите са така устроени, че трябва да намерят начин да обхванат едно ново за обществото движение, иначе са застрашени да бъдат сменени. Откакто осъзнах това, работя по-спокойно. Затова, когато съберем хора за някакъв общностен процес, ги молим да не говорят за две неща – за институциите и за пари. Нека видим какво ние можем да направим, какво искаме да направим.

Самият релеф на града според него спомага за изграждането на микрообщности. Велико Търново не разполага с големи зали или площади, но пък в по-малките локации хората по естествен път си стават по-близки. Архитектурата и начинът, по който един град е планиран, предлагат различни условия за жителите си. С това всъщност се съобразяват и културните оператори като Галин Попов – с възможността да създават, вярвайки в свободния дух. И убедено вървейки срещу инерцията на познатото.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/sudiya-miroslava-todorova-nie-sme-otgovorni-za-vsichko-koeto-si-spestyavame/

Въпросите задават Грегъри Сток и Роси Михова

През вече далечната 1987 година американският биофизик Грегъри Сток преживява нещо като Големия взрив. Той публикува своята „Книга на въпросите“ (The Book of Questions) и неочаквано за самия него тя светкавично се превръща в световен бестселър. Нейната популярност се разширява до неподозирани мащаби и я задържа цели 60 седмици в класацията на най-четените книги на The New York Times. Това е времето, когато в Белия дом и Кремъл са Рейгън и Горбачов, Берлинската стена и Световният търговски център си стоят непокътнати, един приличен мобилен телефон тежи около килограм, а дигиталните фотоапарати, интернетът и разчитането на човешкия геном са само работни проекти в главите на мечтатели. 

С една дума, всичко е различно. Но и всичко е същото. Хората се борят с парични и семейни проблеми, с любовта, загубата, изкушението и страха. Познават предателството. Търсят смисъл и удовлетворение.

Затова и въпросите от тази книга, публикувана преди 40 години, са същите умоблъсканици, които ни стряскат и днес. На нейните страници авторът описва изцяло измислени, дори абсурдни ситуации, като всяка от тях ни поставя пред някаква хипотетична дилема. От нас се очаква да направим избор, който неизбежно е свързан с морален компромис. Така скритият въпрос, който всеки път задава Сток, всъщност е един: каква цена сме склонни да платим за желанията и убежденията си?

Подобни дилеми, но съвсем не хипотетични, се решават ежедневно на едно обширно бойно поле – това на правото. Битката, поне на теория, винаги е за доброто и справедливостта. Но доброто само по себе си също е вид компромис – то е онзи фин баланс между възмездие и милост, наказание и опрощение, закон и право.

Точно затова се изкушихме да поканим за разговор по въпросите на Грегъри Сток не друг, а съдия Мирослава Тодорова*.

Да започнем с нещо леко: ако можехте да придобиете способност или качество, за което се възхищавате на някой друг, какво бихте избрала?

Да бъда по-умела в преодоляването на ожесточението между хората. Да стеснявам тежките разломи помежду ни, които поставят под риск самия фундамент на обществения договор. Защото се опасявам, че вече е уязвено не само доверието към институциите, но и това между хората. Те не се изслушват, не се чуват, те остават вкопани в изначалните си представи, предубеждения, суеверия и заблуди. А това е рецепта за крах във всички социални сфери.

Искам да кажа, че неспособността да разбираме другия и да изграждаме връзки помежду си не само ни приближава опасно близо до правния нихилизъм. Те също ни отдалечават от надеждата за чисто човешко щастие. Именно отчуждението е един от основните ресурси за всяка човеконенавистна индустрия. И в този смисъл бих искала да имам това майсторство да подхождам с разбиране – без пренебрежение, без снизхождение, а още по-малко с гнусливост – към гледни точки, които ми се струват непоносими.

Ако имахте кристално кълбо, в което да видите истината само за едно от следните три неща – Вас самата, живота или бъдещето, то какво бихте искала да узнаете и защо?

Бих избрала истината за бъдещето. Аз съм любопитна и ми се струва, че по природа съм изследовател. Искам да разбера какво ще произтече от настоящия момент. Например какво ще се случи с човешкия мозък? Какви ще са поколенията, които ще са изцяло формирани в дигитална среда и ще задоволяват голяма част от потребностите си виртуално? Дали все още ще умеят да пишат ръкописно? Какъв ще бъде човекът и неговият свят? Доколко изкуственият интелект ще премахне необходимостта от физическа намеса на човека? Дали това ще направи хората прекалено лениви? Ще носят ли те отговорност за дължимите усилия, които си спестяват? Защото в крайна сметка ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.

И ако полето, в което има роля човекът, се стеснява, то как ще предефинираме самото понятие за общност? Как ще контролираме нарастващия риск от безотговорно поведение и злоупотреба с ИИ? Как ще управляваме риска от предоверяване в технологии, които предлагат да ни заместят във вземането на решения? Предизвикателствата пред човечеството ще са вече от съвсем друг порядък. И аз искам да знам какви ще са последиците от нашите действия и бездействия сега. И как и дали хората ще се справят.

Позволете от футурологията да Ви върна към фантазията. Представете си, че в къщата Ви избухва пожар. След като спасите семейството и домашните любимци, може да спасите още само едно нещо. Какво би било то?

Имам много ценни за мен неща и всички те са свързани с любимото ми убежище – изкуството. Струва ми се обаче, че няма да взема нищо. Може би това показва, че съм някакъв отчаян персонаж, но мисля, че всичко, което ми е истински важно, е вече в главата ми. Огънят не може да ми го отнеме.

Макар че това може би не е най-честният отговор. Навярно, без да се усетя дори, ще тръгна с мобилния си телефон, защото той така или иначе е навсякъде с мен. А в паметта му се съхраняват много неща – дори детските снимки на майка ми.

Бихте ли се съгласила да станете по-непривлекателна физически, но в замяна на това да бъдете значително по-интелигентна?

Не. Не бих искала нито да съм по-грозна в полза на интелигентността, нито да съм по-глупава, но по-красива. Самата амбиция да бъдем такива, каквито не сме, ми е чужда. Не бих казала, че тя ме отблъсква, когато я наблюдавам у другите, но провокира у мен известно съчувствие. Защото е симптом на някакъв болезнен вътрешен дефицит и усещане за несигурност. Това, разбира се, не означава, че моето самочувствие е от железобетон, но поне въпросът за класациите и за това как се съотнасям по разни показатели спрямо останалите, не ме занимава.

Аз мисля, че едно от големите изпитания и големите лични постижения на човека е да постигне хармоничен баланс между това, което автентично мисли и изпитва, и начина, по който го изразява чрез външния си вид. По отношение на външността ние правим с годините това – рисуваме автопортрета си.

Бихте ли убила невинно животно със собствените си ръце, ако това е единственият начин да се нахраните?

Ще ми се да кажа: не. Обаче в това би имало доза лицемерие, при положение че приемам някой друг да убива вместо мен, а аз да купувам разфасовките с месо в магазина. Освен това не съм сигурна, че в определена ситуация аз самата няма да го направя. Имам предвид, че си давам сметка за тъмната страна, която всеки от нас носи.

Нали си спомняте онази потресаваща сцена в „Огледало“ на Тарковски, когато майката преодолява градската си изтънченост, губи невинността си и сама обезглавява петела, за да нахрани децата си? Никога няма да забравя онази нейна горчиво победоносна, дори макабрена полуусмивка накрая. И онази мрачна решителност, с която обръща очи към камерата и към всеки от нас.

Така че изпитанията на съдбата, а също и нашата тъмна страна могат да ни поставят в ситуация, в която собствената ни атавистична сила за съпротива и оцеляване ще ни изненада.

В обичаен неделен ден десетки хиляди души посещават Лувъра. Представете си, че терорист заплаши да унищожи или всички посетители на музея, или всичките му колекции. Вие трябва да решите кое от двете да спасите. Кое бихте избрала?

Това за мен е проклет въпрос. Защото аз наистина обичам изкуството. Конкретно в Лувъра имам поне няколко любими неща, за които ще страдам много, ако бъдат погубени. Но няма нищо по-важно от хората. Ще спася хората.

Тук ще вляза в ролята на адвокат на дявола и ще защитавам обратната теза, за да внеса елемент на спор в иначе хармоничния ни разговор. Индивидуалният живот е преходен. Всички посетители така или иначе след няколко десетилетия ще умрат. Но загубата на събраното в Лувъра би било в известен смисъл „лоботомия“ на човешката култура, и то за сметка на бъдещите поколения. Ако смъртта на хората е биологично неизбежна трагедия, то смъртта на изкуството не е ли цивилизационна катастрофа?

Цивилизационна катастрофа е загубата на памет. Но да, незавидна ще бъде участта на оцелелите, които ще трябва да изградят мост към бъдещето. Те ще трябва да измислят как да разкажат на децата и внуците за това, което е изгубено безвъзвратно. При всички положения обаче не бих се колебала – изкуството се създава за хората, независимо какво мислим и говорим за стремежа на творците да постигнат абсолютното. Надчовешки или извънчовешки ценности и радости не съществуват.

Като стана дума за паметта, амнезията бива два вида: при едната губите паметта си за минали събития, а при другата вече не можете да формирате нови спомени. Ако паднете лошо и трябва да страдате от едното или другото, кое би било по-страшно?

Имам аргументи в полза и на двата възможни отговора. От една страна, човек интуитивно се хваща за миналото – за съкровените неща, които е преживял и които формират неговата идентичност. Ние сме сума от нашите преживявания и загубата на памет за тях е вид психологическа смърт. А има и друго – всеки от нас е изгубил близки на сърцето му хора. И е вярно това клише, че те са живи, докато в нас е жив споменът за тях. Да се откажем от спомените си означава да ги изоставим и в известен смисъл – да ги умъртвим завинаги.

И все пак аз споделям идеята, че най-високата възможност да бъдем себе си се свежда до това да сме добри хора. А добрият човек е възможен само ако приеме несигурността и неопределеността на това, което идва… ако не издига стени около себе си и успява да събере кураж да живее открито, тоест незащитено. С ясното съзнание, че го чакат разочарования, наранявания и дори разрушение. Противното обаче – защитната отбрана или пък просто живот на безопасна дистанция от другите – води до загуба на същинските човешки достойнства: доверие, чувствителност, мекота, крехкост. Ако загубиш тях, ако бягаш непрекъснато от всяка потенциална болка, ти се превръщаш в призрак, който броди единствено из крепостните стени на най-голямото си поражение. Изборът да се живее в миналото е някакъв такъв тип самозащита.

И в този контекст и от тази отправна позиция готовността да забравиш всичко, което е било, помирението със собствената нетрайност и чупливост и приемането на нуждата да се конструираш изцяло наново е нещо, което ме привлича.

Представете си, че можете да предотвратите само едно от следните три събития: земетресение в Чили, което би убило 40 000 души; самолетна катастрофа на софийското летище, която би погубила 200 души; или автомобилна катастрофа, в която би загинал най-близкият Ви приятел. Кое бихте избрали?

Това е почти като избора на Софи от филма на Алън Пакула, който по същество е абсолютно непоносим и нерешим. Знаете, там на входа на концлагера искат от майката на две малки деца да избере кое от тях да живее, защото, ако не избере, ще умрат и двете. Софи прави саморазрушителен, но в същото време съвсем рационален избор да предпочете детето, което има по-големи шансове да оцелее – защото е по-голямото дете, защото е русо момче и защото говори немски. Но дали това е разумен, макар и жесток компромис, или е най-големият родителски грях?

Ако съм честна пред себе си, мисля, че това, което е по силите на човека, е да спаси тези, които са му реално близки и никога не могат да бъдат просто статистика. И оттам насетне да носи до края на живота си вината, че не е успял да направи нищо за останалите. Дори законът предпоставя, че не може да изискваме от никого да уличава най-близките си. Например законът не налага родител да предаде детето си, ако знае, че то е извършило престъпление. И тук моралният резон едва ли се нуждае от специална защита дори в нашето време с неговата криза на самопонятните неща. Защото човешката близост е в основата на основата на всичко човешко и общностно.

И все пак правим уговорката, че тук говорим за живота на много близки хора, на най-скъпи на сърцето същества. Ако не е така, този въпрос няма отговор. Не може да е вярно решение, в което избираме да пожертваме един човешки живот, за да спасим друг или милион други. Бройката няма значение. Всеки човек е носител на вътрешноприсъщата стойност на човешкото достойнство. А това значи – и на правото за автономно управление на собствената съдба. От Просвещението насам ние сме се съгласили, че човекът винаги е цел и е недопустимо да бъде използван като средство в преследване на други цели. Това означава, че не можем да претегляме относителната тежест на един човешки живот срещу тази на друг. Иначе казано, няма значение дали човекът е болен, стар или несимпатичен. Защитата на всеки човешки живот е еднаква.

Ако можехте да прекарате една година в пълно щастие, но след това да не помните нищо от преживяното, бихте ли го направила?

Нямам съмнение, че бих го направила. Може би това идва пак от нагласата ми на изследовател. Бих искала да знам какво наричат абсолютно щастие, как се преживява, как и дали би ме променило, дори след това да не помня нищо.

Аз пък бих избрала обратното. Защото за мен споменът за щастие е по-важен от самото щастие, тъй като точно той след това ни пренася на гръб през нещастието. Ако не помня нищо от тази щастлива година, то за мен тя е напразно пропиляно време живот.

А аз го преживявам по друг начин. Да, би било жалко да не помня нищо и да не мога после да го споделя и разкажа. Но от друга страна, смятам, че ако има тази възможност, човек задължително трябва да се възползва от нея и да се гмурне в радостта. Защото щастието е това – способност да преживяваш радост. А радостта не е просто смях и веселие. Радостта е сериозно нещо.

Имам няколко въпроса, които не са от книгата на Грегъри Сток, но са също донякъде „проклети“. Ако научите, че преди повече от век вашият прапрадядо е обрал и убил някого, трябва ли днес да компенсирате неговите вече далечни потомци?

Този въпрос поставя темата за това доколко сме функция на биологията, на унаследените гени, на миналото и ако щете – на някаква идея за съдба. Бих възприела подобна среща като шанс да разбера повече за себе си, за семейството и родителите си, и оттам – за собствения си характер и природа.

На хората, чиято семейна история злощастно се е оплела преди век с моята, бих се опитала да помогна. Но ще го направя не като задължение на потомка на престъпник, а като човек, който е научил за тяхната болка или нужда и има възможност да направи нещо сега.

Но ако окрупним този въпрос и го разгледаме като обществен казус: трябва ли да носим отговорност за нещо – било то робство, геноцид или друга историческа несправедливост, с което нямаме никаква връзка, освен че сме от същата религия, националност или етнос като извършителите? Къде свършва индивидуалната отговорност и започва колективната вина?

Аз вярвам в силата и значението на контекста. Ние носим отговорност за себе си, за това, което сме тук и сега. Неуместно е да се опитваме със съвременния аршин да прекрояваме миналото и да проектираме върху него разбиранията си за добро и зло. Няма как да съдим хора, които преди векове са били просветители и основатели на университети, за това, че са били и робовладелци, a не либерални демократи. Не можем да оценяваме Средновековието например с критериите на модерността, нито пък да наслагваме върху настоящето моралните щампи на миналото.

Изобщо идеята, че можем да се превръщаме в съдии на всичко – на миналото, на прародителите си, на интимни отношения, в които държавата дори няма място, на мен ми се вижда също толкова разрушителна, както и опасността от тоталитарен режим. Това са опасности от един и същ порядък.

Бихте ли подкрепила закон, който позволява на жертвите на престъпление сами да избират наказанието за извършителя, вместо това да се решава от държавата?

Не. Това би било абдикация от един от фундаментите на нашата цивилизация. По принцип наказателният процес възниква като защита на обвиняемия от това да бъде убит с камъни от тълпата на площада. В пика на страданието си хората смятат, че отмъщението ще им донесе удовлетворение и душевен мир. Но се оказва обратното – ожесточението ескалира. Камъните не помагат.

А целта на правосъдието е да помогне на хората да продължат да живеят заедно дори след невъобразимо тежък разрив в техните отношения. Пострадалите имат нужда от разкриване на истината за това какво се е случило, от рехабилитация, от сигурност и подкрепа, от ясен знак, че се отнасяме с разбиране и уважение към страданието им, за да могат да преработят травмата и да намерят сили да продължат нататък. Превръщането им в централни обвинители или палачи води само до задълбочаване на тази травма, а понякога – и до човешки разпад.

Същевременно човекът, извършил престъпление, ще се поправи само ако му бъде оставен достоен изход и ако се отнасяме с доверие към способността му оттук нататък да води порядъчен живот. Достойнството е последното убежище на обречения на наказание и е добре всеки колега съдия по наказателни дела да приеме осъзнато това положение.

И накрая – ако трябваше да татуирате на ръката си послание към себе си, какво би било то?

В случай на пълна амнезия бих искала да видя нещо, което да ми подскаже коя съм всъщност. Знам какво е то, но няма да си го татуирам, защото не искам да стане достояние и на други хора.

Ако обаче говорим за послание към себе си в смисъл на окуражаване и подкрепа, то се сещам за един стих на Рилке, от който често имам нужда:

Кой говори за победа? Да устоим, това е всичко.
(Wer spricht von Siegen? Überstehn ist alles.)

* Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Тя е известна със своята непримиримост към политическата намеса и зависимостите в съдебната система, както и с отстояването на основните граждански права като кауза в полза на държавността. През годините съдия Тодорова плаща висока цена за своите професионални позиции: уволнена е от Висшия съдебен съвет, а след като съдът я възстановява, отново е наказана. Впоследствие Европейският съд по правата на човека в Страсбург постановява по заведеното от нея дело, че е нарушено правото ѝ на свободно изразяване на мнение.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/shansut-na-edin-varnenski-brutalizum/

След като в последните месеци написах няколко текста, пълни с горчиви и песимистични констатации за родния ми град, сега реших да напиша нещо оптимистично и положително за Варна. А това, да ви призная, никак не е лесно…

Скандалът с „незаконния град“ Баба Алино за момента леко е затихнал, но големите драми там тепърва предстоят, когато започнат делата и някой тръгне реално да събаря нещо повече от оградата. Междувременно се появяват нови сигнали за имотни и строителни далавери, но десант на министри заради тях не се очаква, защото едва ли ще донесат политическия ефект, който се търси на първо място.

Семейната фирма на кмета Благомир Коцев ще трябва да плати близо 200 000 евро на държавата, защото е ползвала без правно основание две поляни в Морската градина. Решението беше окончателно потвърдено от Върховния касационен съд. Коцев обаче реши да гледа положително на нещата и заяви, че това само доказвало, че прословутите беседки около семейния ресторант „Хоризонт“, заради които тръгна делото, са законни. Кметът обаче няма как да отрече, че той е ръководил бизнеса в периода, за който фирмата е глобена, преди да се качи на политическата сцена първо като областен управител, после като кмет. А това поставя неудобния въпрос за разделението между кмета Коцев и бизнесмена Коцев – въпрос, който просто няма как да получи някакъв позитивен отговор. 

В Общинския съвет боричкането между фракциите стигна до такова ниво, че две седмици преди Деня на Варна – 15 август, големият концерт за празника е пред провал. Така че варненци може и да не видят съгражданката си Дара да пее на най-голямата сцена точно в годината на нейния тотален триумф. Е, то няма да сме варненци, ако не си причиним сами нещо такова.

На всичко отгоре напоследък се заговори за „забавяне“ на пазара на недвижими имоти – биещото сърце на градската икономика – и това създава сериозна тревога. А новият туристически сезон тръгна зле и не е ясно дали това ще се компенсира до края на лятото, което както винаги ще се изниже неусетно и по-бързо от очакваното. 

Но! Когато търси, човек намира положителното и оптимистичното дори в цялата тази каша. 

Добрата новина за Варна, която открих, е свързана с една мистериозна сграда в центъра на града, буквално на метри от Общината. Тя е опасана с висока ограда, през която трудно ще надникнеш, защото е подсилена с ламарина. В двора ѝ сега има буйна растителност и тя също пречи да се види постройката, която иначе е отличен екземпляр на бетонната архитектура от епохата на социализма. 

По онова време градската легенда гласеше, че под сградата има тунели, които я свързват с Партийния дом (сега Община Варна) и от които веднага ще излязат бронетранспортьори, „ако стане нещо като в Полша“. 

Генералното консулство на СССР, а после на Руската федерация във Варна стои празно и лишено от дългогодишните си функции на практика от средата на 2022 г. Тогава почти всички негови служители начело със самия консул бяха обявени за персоне нон грате. През 2024 г. сградата е прехвърлена от областния управител за управление от Общината. 

Първоначално местната власт беше решила, че там трябва да се отвори детска градина. Впоследствие обаче стана ясно, че реконструкцията за тази цел ще струва доста. За сметка на това обаче бившето консулство предоставя отлични условия за културен център, за което не е необходима кой знае каква инвестиция. Даже напротив, каквато и да е интервенция е нежелателна и по-скоро ще навреди на сградата, обясни за „Тоест“ директорката на общинската дирекция „Култура и духовно развитие“ Светослава Георгиева. 

Според нея бившето Руско консулство е образец на архитектурния стил брутализъм, към който се забелязва подчертан интерес в последно време. Сградата е запазена почти в оригиналния си вид от 1979 г., когато е построена по проект на арх. Георги Саваков, а големият скулптор Евгени Баръмов добавя акцент с пластичната композиция на фасадата и с други свои произведения. 

Акустични тавани, мозайки и дъбов паркет – примерите за социалистически лукс са оцелели през десетилетията непокътнати, а като имаме предвид, че навремето те са правени за „братушките“, изработката им със сигурност е „първо качество“, както се казваше тогава. Осветлението, което е специално проектирано за мястото, също е запазено в оригиналния си вид. Без да има такъв статус, бившето консулство е на практика архитектурен паметник на една епоха, която все още вълнува хората и в никакъв случай не бива да бъде забравяна.

Социализирането на сградата като център за култура и изкуство е планирано още тази есен, каза директорката на общинската културна дирекция. Едно от хубавите последствия е, че Галерията за графично изкуство, която пази изключителната колекция на Варненското международно биенале на графиката, най-сетне ще намери адекватен и достоен дом, какъвто досега все не се откриваше. Освен това залите на дипломатическата мисия, по думите на Светослава Георгиева (самата тя е художничка), са идеални за изложби на съвременно изкуство, за камерни и експериментални концерти, за прожекции и като цяло за разтоварване на останалите пространства за култура във Варна, които откровено изнемогват от години.

Естествено, без стискане на палци няма да се мине. 

Както по всички варненски въпроси, не трябва да се радваме на една добра идея, преди да я видим реализирана. Според официалния си статус Генералното консулство на Русия във Варна не е „закрито“, а „временно затворено“. И освен това сградата не е станала общинска, а само е дадена за управление на местната власт от държавата. 

На фона на все по-обърканата външно-вътрешна политика, демонстрирана от новите управляващи, нищо чудно на някоя умна глава в управляващото мнозинство да ѝ хрумне да „пази“ вече бившето консулство с убеждението, че „руснаците ще се върнат“. 

Подобна хипотеза може да изглежда пресилена и твърде песимистична, но нека напомним, че все пак говорим за Варна – града, в който и най-невероятните сценарии се оказват възможни, особено ако са в ущърб на обществения интерес.

Аз лично имам блед спомен, че в детството ми, като пионерче, с класа са ни водили на посещение в Съветското консулство. Смътно си спомням, че може да съм бил там в ранните си репортерски години – или в края на миналия век, или в началото на този. Но така или иначе помня усещането си за мястото. То притежава атмосфера на стилна строгост и вдъхва особено страхопочитание, някак си налага да се държиш по-дисциплинирано. Може би в съзнанието ми е била жива градската легенда за бронетранспортьорите в тунелите отдолу и затова съм се усетил така.

При всички случаи обаче съм любопитен да видя сградата отворена, изпълнена с изкуство и културен живот. Сигурен съм, че много варненци също биха я посетили с интерес – най-малкото защото е изкушаващо да разгледаш нещо, което е в сърцето на града, а десетилетия е било пълна мистерия. 

Планът на Общината е хрониката на бившето Руско консулство да бъде показана и разказана в новия център за изкуство и култура, така че да се превърне в постоянен и нагледен урок по история. А такъв е нужен, защото спомените на тези, които сме живели в соца, започват да избледняват, а новите поколения оформят виждането си за този исторически период от източници, които почти задължително са размътени от откровена политическа пропаганда, без значение в каква насока. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/oshte-edna-tuhla-v-stenata/

Защо този човек не ни пусна?

Петгодишният Елиас задава въпроса на майка си, след като двамата са спрени още на входа на басейн в Луковит. Обяснението е, че местата са запълнени, но докато стоят отвън, други хора продължават да влизат и излизат. Майката Ирена е убедена, че причината е ромският им произход и по-тъмната кожа. По-късно пред друг басейн детето се разплаква от страх, че отново няма да бъде допуснато. Ирена подава жалба до Комисията за защита от дискриминация, а организацията Romalo, разказала за случая, не получава отговор от собствениците на басейна. 

Елиас вече е научил един от първите уроци на сегрегацията – че има места, до които може да не бъде допуснат заради това как изглежда. Децата от другата страна на входа също научават, че разделянето на хората по етнически признак е нещо обичайно, което не изисква нито обяснение, нито възражение. Така предразсъдъците се възпроизвеждат по-лесно.

Същият механизъм действа и в образованието. Когато ромските и българските деца растат и учат отделно, едните губят достъп до по-добра езикова и образователна среда, а другите – възможността да познават свои връстници извън наследените стереотипи.

Именно в училище започват да се натрупват последиците от това разделение. Те не се изчерпват с различните сгради или квартали. Сегрегацията влияе върху езиковото развитие на децата, върху очакванията от тях, върху качеството на преподаването и в крайна сметка – върху шансовете им за образование и професионална и житейска реализация. Това са процеси, които се наслагват и трудно могат да бъдат преодолени по-късно.

Разговорът с експерта Огнян Исаев от „Тръст за социална алтернатива“ очертава четири от най-важните препятствия пред децата в сегрегираните училища: езиковата бариера, ниските очаквания от учениците, неподготвеността на системата да работи в многоезична среда и липсата на последователна държавна политика за десегрегация. 

Българският език – първата бариера

Първата бариера често се оказва езикът. Много ромски и турски деца тръгват на училище с желанието да учат, но още от първия учебен ден трябва същевременно да усвояват нов език, защото българският не им е майчин, и нови знания чрез него. Ако тази разлика не бъде преодоляна навреме, тя започва да се натрупва година след година. 

„Езиковата компетентност има няколко измерения – казва Огнян Исаев. – Първото е чисто комуникативното: да можеш да си поръчаш вода, кафе, да попиташ къде е тоалетната… След това идва функционалното ниво – да владееш езика дотолкова, че да учиш чрез него, да разбираш понятията. И чак накрая – да можеш да възпроизвеждаш знания чрез езика.“ 

Тоест не става дума само да говориш български, а да можеш да мислиш, да разбираш и да учиш чрез него. Детето може спокойно да разговаря с приятелите си на български, но да не разбира условието на задачата по математика или текста в учебника по природни науки. Така то започва да изостава не защото няма способности, а защото още не владее добре езика, на който се преподава. 

„До 2020–2021 г. този проблем изобщо не беше в радара на МОН и ние положихме доста усилия, за да влезе“, казва Исаев. Учителите се подготвят да преподават на деца, които вече владеят български език, а не на такива, за които е втори. Когато след войната в Украйна в училищата влязоха хиляди украински деца, проблемът, че системата ни не може да интегрира никого, стана видим. Трудности срещат и децата от български произход, които се завръщат от чужбина.

Според Исаев езиковата подкрепа не може да се изчерпва с часовете по български език. Тя трябва да присъства във всеки предмет, защото всяка нова дума в учебника по история, биология или математика е едновременно езиково и учебно предизвикателство. А когато тази подкрепа липсва, всяка следваща учебна година увеличава изоставането.

Проблем е отношението към майчиния език на детето. Вместо да бъде възприеман като езиков капитал, ромският или турският в повечето случаи се разглеждат като пречка. Ако някой каже „български като втори език“, националисти инструментализират проблема с цел политически дивиденти. 

Изследвайки образователния процес на децата от ромски произход в Европа и в България в периода 1945–1990 г., проф. Христо Кючуков пише, че през 50-те и 60-те години на миналия век сегрегираните училища ограмотяват децата на официалните езици на страните, където живеят, и „подпомагат установяване на своеобразна международна ромска интелигенция“. Но той отбелязва и че започват процеси на насилствена асимилация в Европа, а и в България. 

За ромските деца няма часове по ромски език като майчин, както това е осигурено за децата от други малцинства. В България до 1972 г. турските и арменските деца са имали право да изучават майчиния си език по 4 часа седмично… Вестниците на ромски език, ромският театър, открит през 50-те години, са закрити през 60-те.

В първите години след демократичните промени обаче Кючуков е поканен в МОН, за да разработи всичко необходимо за въвеждането на ромския език като майчин в българската училищна система. През 1993 г. е публикуван ромски буквар в 100 000 екземпляра. По това време, по данни на проф. Кючуков, общият брой на ромските деца от I до VIII клас в българските училища е бил 123 000 (сега всички деца, родени в България през изминалата година, са повече от два пъти по-малко). Близо 10 000 от тях са изучавали ромски език.

Докато двуезичието обаче се възприема като проблем, а не като ресурс, българското образование ще продължава да губи част от потенциала на децата от етносите.

„Да танцуват и играят – повече не могат“

Езиковите бариери са началото. След тях идва друг, много по-трудно преодолим проблем – ниските очаквания, не само на учителите, но и на самите деца. 

Изкарали сме ниски оценки – ами изкарали сме толкова, толкова си можем. Има я и стигмата върху самите учители – това са циганските учители, циганското училище и така нататък. И учителите, и директорите интернализират това, а през тях и децата: „Могат да танцуват и играят, повече не могат.“ 

Така Огнян Исаев описва нагласата, която често се изгражда у ромските ученици още в началното училище. Те отрано разбират какво се очаква от тях – не да кандидатстват в езикови гимназии, да станат лекари, юристи, инженери, а най-много да покажат талант в песните и танците на училищния празник.

Тези очаквания рядко се изричат директно. Те личат в примирението със слабите резултати от националното външно оценяване (НВО) – последици от сегрегацията.

В училищата, в които учат предимно ромски деца, средният резултат на НВО в VII клас е едва между 9 и 12 точки по математика и между 10 и 15 точки по български език и литература от максимални 100 точки. За сравнение, средните резултати за страната са около 40 точки по математика и около 50 по български език.

Сходна картина показва и международното изследване PISA. Учениците от семейства с по-нисък социално-икономически статус изостават средно с две до три години в знанията и уменията си по математика, природни науки и функционална грамотност спрямо своите връстници.

Според Огнян Исаев обаче тези данни често се тълкуват погрешно. Самото понятие „социално-икономически статус“ не означава само ниски доходи. То включва и фактори като образованието на родителите, езиковата среда у дома и достъпа до културни ресурси. „Децата не изостават заради майчиния си език или заради своя етнос – подчертава той. – Те тръгват на училище с различен социален и културен капитал.“

Този капитал не се измерва само с пари. Той включва книгите вкъщи, разговорите с родителите, това дали детето чува български език всеки ден, дали има човек, който да му помогне с домашните, дали вижда хора като себе си в учебниците и в училищната среда. Именно тези натрупани предимства или липсата им започват да влияят още преди първия учебен ден.

Детето постепенно започва да вижда себе си през очите на възрастните. Ако никой не очаква от него високи резултати, след време и то самото престава да ги очаква.

Според Исаев това е една от най-тежките последици на сегрегацията. Тя не само ограничава достъпа до качествено образование, но и стеснява хоризонта на възможното. Когато около едно дете няма хора с висше образование, лекари, адвокати, инженери или предприемачи, то трудно може да си представи, че самото то би могло да стане такова. Мечтите му не изчезват изведнъж – те просто постепенно се смаляват.

Сегрегацията надживя Прехода

Огнян Исаев разказва, че в Югославия например съхранението и развитието на етническата идентичност е било позволено – издавали са се книги на ромски език, песни, така просперира например известният Шабан Байрамович. 

В първите години след демократичните промени обаче има някакво развитие по темата за ромското образование. След 1989 г. известният като Мануш Романов, но роден като Мустафа Алиев основател на Демократичен съюз „Рома“ е избран за депутат във Великото народно събрание и е един от 39-мата, които не подписват новата Конституция. Романов, режисьор и фолклорист, настоява училищата в гетата да бъдат закрити въпреки възраженията на ромите. 

„Казвал е, че няма значение, че ромските родители ги искат тези училища; само и само да угодим на ромските родители, не трябва да осакатяваме децата“, обяснява Исаев. По думите му родителите често използват аргументи като „то ни е близо, то ни е в махалата, къде ще ходи сега“, а и някои от тях се страхуват, че детето им ще бъде подложено на тормоз и насилие, ако бъде записано в училище извън махалата. 

Те на първо място слагат сигурността на детето, но не виждат, че го лишават от базова възможност да се социализира и да върви напред заедно с връстниците си. Макар че познавам няколко случая на роми, мигрирали в чужбина, защото децата им са били тормозени. Един от тях ми разказа, че в момента в класа на сина му имало деца от различни страни и раси и това никого не впечатлявало,

разказва експертът от „Тръст за социална алтернатива“.

В годините на Прехода първите опити за десегрегация идват не от държавата, а от граждански организации с подкрепата на Фондация „Отворено общество“. Началото е поставено във Видин, където деца от квартал „Нов път“ започват да учат в училища в града, като получават транспорт и допълнителна подкрепа, за да наваксат пропуските си. Моделът по-късно е приложен и в Стара Загора, Пазарджик, Пловдив, Плевен и други градове и доказва, че работи. В навечерието на Десетилетието на ромското включване държавата създава към МОН Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, но така и не превръща десегрегацията в последователна национална политика. 

Според Огнян Исаев една от причините е, че десегрегацията не е възприета като дългосрочен процес, а постиженията са плод на ентусиазма и усилията на неправителствени организации и активисти. Много от сегрегираните училища са сред най-големите в страната – с по над 1000 ученици и съответно с най-големи бюджети. „Не можеш просто да преместиш 1000 деца в училища в центъра на града“, казва той. 

Решението не е само в транспорта, а и в повишаването на качеството на образованието в тези училища, така че те да станат привлекателни и за деца извън квартала. 

Готово ли е Просветното министерство да се промени за различните деца, да обучава на емпатия учителите, за да приемат различната култура – или се съпротивлява?

Майчиният език, етносът, мястото, където живееш, не са неща, които децата избират, но въпреки това са наказвани заради тях. 

Според Огнян Исаев промяната няма да дойде само с преместването на деца от едно училище в друго. Тя изисква различна подготовка на учителите, повече езикова подкрепа, повече емпатия към различните култури и готовност училището да се променя според нуждите на учениците, а не учениците да бъдат принуждавани да се нагодят към една система, която не ги вижда. Именно с тази идея организацията му е обучила над 1000 учители по програмата „Заедно в пъстър свят!“, разработена след войните в бивша Югославия за работа в мултикултурна среда. 

Сегрегацията не започва с отказа на входа на басейна и не свършва с ниските резултати на матурите. Тя започва с очакванията, които обществото има от едно дете, още преди да е прекрачило училищния праг. И ще продължи, докато образователната система приема различието като проблем.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/karlovi-vari-2026-zhivoti-lyubovi-smisli/

„Живот“, „любов“ и „смисъл“, казват някои, нямат форма за множествено число в българския език и всеки, който ги рони и брои, принизява Живота, Любовта и Смисъла. Тях не закачаме, отговаряме други, тях оставяме за Човека и Всемира. Което обаче не пречи да отчитаме факта, че Животът, Любовта и Смисълът имат толкова частни изражения, колкото са възможните (съчетания от) хора, епохи и култури. Та стига окрупняване – има нещо текезесарско в него, нещо униформено и строево.

Един кинофестивал, където целият свят идва да разказва за преживяванията си (често колкото по-специфични, толкова по-универсални), е идеалното място за припомняне на екзистенциалната пъстрота. И след като в предишния материал от Карлови Вари споменах за скептичното си отношение към дванайсетте тазгодишни претенденти за Кристалния глобус, днес идвам да изкажа възхита от дузина творби от програмата за 2026-та, в които животи, любови и смисли триумфално се множат и процъфтяват на екрана и в умовете на зрителите след прожекцията.

По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.

Наградените в „Проксима“

От филмите, включени в „Проксима“ (втория състезателен раздел на карловарската програма), сва̀рих да гледам едва половината. Но ето че два от тях мощно ми върнаха вярата и в изкуството, и в себеподобните: „Почти цял човек“ на Ефтимис Косемунд-Санидис и Lover, not a Fighter на Мартина Бухелова (за целите на материала ще го наричам „Гальовник, не бунтовник“, вдъхновена от култовата книга на Ромен Гари и оригиналното заглавие Milovník, nie bojovník). Първият (копродукция с България) справедливо беше отличен за режисурата си, а вторият получи голямата награда на „Проксима“. И двата са уверени пълнометражни дебюти, и двата – за любов. Стратегията и поезията им обаче е твърде различна.

„От нас двамата сега ще стане цял човек… почти“, казва Калиопи, една от героините на Косемунд-Санидис, когато двамата с Илиас, главния герой, изгубили контрол над половината от телата си, започват да правят любов. Илиас е пристигнал неотдавна на острова (разбира се, че е остров, когато е Гърция и всичко започва на корабна палуба), за да предяви правата си на наследник. Наследството се оказва не каквото е очаквал; негодуванието му към наскоро починалия почти непознат баща се трансформира в интуитивно разбиране; островът с тучната си, звучна, напираща природа похищава стъпилите на него и ги препъва и премащабира. Болестта, видяна като органична част от живота, както и опияняващият ритъм на ставащото, което ни най-малко не се старае да се обясни на зрителите, камо ли пък да им се хареса, са част от многото достойнства на този труден за обобщаване разказ. Свръхблизки планове, Шубертово импромптю, женски хор от оплаквачки, мъжки „хор“ от техници в битка със странностите на местното електричество, непредвидим диалог и темпо, вдъхновено (по думите на автора) от „Уморените коне ги убиват, нали?“… Приключение на края на света.

„Гальовник, не бунтовник“ с радост бих сложила до „Преди изгрева“ на Линклейтър – малко бижу, което ще се съхрани през десетилетията. Жалко само, че един словашки филм никога няма да получи отзвука на каквото и да било от същия калибър от Щатите. Комичен, сърдечен и забележително умел в подбора и подредбата на детайлите, той е за двама влюбени на изхода от юношеството, все още по детски пластични и нежни. Андрей и Миша са първи приятели и добри хора, които опитват да се разберат – сами себе си и помежду си. Фонът е обикновен словашки квартал; второстепенните герои са първокласно очертани (от бабата на Андрей до морското свинче на братовчед му), а там, където би могло да стане грозно, авторката тъче изящно със загатвания и елипси. В „Преди изгрева“, в който двама млади хора се срещат във влака, слизат във Виена и цяла нощ си говорят по улиците ѝ, момичето казваше: „Мисля, че ако има някакъв Бог, то той не е нито в теб, нито в мен, а в ей това малко пространство помежду ни. И ако има някаква магия в този свят, то тя сигурно е в опита ни да разберем някого, който споделя…“ В „Гальовник, не бунтовник“ Бог и магията са щедро налични.

 Документалните

„Ако гълъбите станат златни“ е също първи филм, но в Карлови Вари дойде вече с две награди от последното „Берлинале“. Авторката му – Пепа Лубояцки от Прага (която твърди, че не се е стремила към киното и плановете ѝ са романови), прави обзор на травмата на семейството си със собствения си глас, видеоматериали от последните години, домашен архив и малко ИИ анимация: алкохолизъм, хронично насилие, редувано с отсъствие, опити за спасение, безсилие. „Били ли сте някога в траур по още жив човек?“, пита. Разказът ѝ се върти около по-големия ѝ брат Давид, с отбивки към двама от братовчедите им – всички зависими и живеещи на улицата („гълъбите“ от заглавието, към които рядко някой поглежда с добро). Да, но благодарение на френетичното темпо, чувството за хумор и неугасващото детинско обожание на Пепа към батковците ѝ, от тези дадености някак се е получило не опело, а ярко изригване на човеколюбие. Това е spoken word в екранна форма и в него има колкото информация и болка, толкова и бунт и наслада.

В два часа разговори със засегнати и специалисти и посещения в съдебната зала „Нашата земя“ на Лукресия Мартел представя казуса „Чокобар“. През 2009 г. невъоръженият 68-годишен Хавиер Чокобар е застрелян от трима бели мъже в спор за мъничкото земя, останала на племето му чусчагаста. Това е пореден епизод от агресията на пришълците от Европа в Аржентина спрямо местното население (сведено в момента до има-няма 3% от цялото): отначало директно изтребление, а после системно изтласкване и заглушаване. „В мига, в който се съгласим на диалог, вече губим“, казва един от „индианците“ – смразяващо твърдение: изходните позиции на белите и коренните жители са толкова различни, че равнопоставеното общуване е невъзможно. Материалът, с който борави Мартел, е суховат за преглъщане, но тя вещо го прави разбираем дори за най-незапознатите.

(Съжалявам, че не успях да гледам спечелилия наградата на публиката „Бара Базикова: 50 години от живота на една жена“ на Хелена Тршещикова, солидна документалистка, която познаваме от „София Филм Фест“ и Master of Art – вж. „Форман срещу Форман“. Бара е любима на чешката публика рок певица с красив глас и несъмнено интересна съдба.)

Полунощните

На чешки „ужасен“ (úžasný) е „чудесен“ и описва „Дух в килията“ на Джоко Ануар точно толкова добре, колкото и в българското си значение. Сценаристът, режисьор и монтажист Ануар е на 50 години, има 12 филма и 5 от тях са на ужасите, като „Дух в килията“ е първата му хорър комедия. Премиерата ѝ беше в Берлин, а правата за разпространението ѝ са откупени за 86 страни – дано нашата е една от тях. Действието се развива в Индонезия – страна с огромно население, площ и културно разнообразие, проядена от корупция. Млад журналист, който току-що е ходил на своя глава да отрази престъпното изсичане на поредната вековна гора, неволно донася оттам в редакцията един сърдит дух, изгубил дома си, който – както става ясно съвсем скоро – налита по най-кървавия начин на най-гневния човек в околностите. Когато журналистът по погрешка попада в затвора сред много, ама много гневни мъже, нещата стават наистина страшни… и на места неистово смешни.

„Дух в килията“ беше част от малката подборка жанрово кино Afterhours, предназначена за късните часове на фестивала. Ще ми се да спомена още две от заглавията в нея. В „Долината на усмивките“ на Паоло Стриполи (приличен хорър опит, при все клишетата и сценарните шупли) в планинско селце едно момче с прегръдка лекува скръбта. Местните жители са пристрастени към обятията му, а драматичният обрат идва с проумяването, че способността му е по-скоро демонична, отколкото ангелска: „… той премахва мъката, но така унищожава Бог… защото Бог е в мъката.“ А в „Джим Куийн“, анимационна приумица на Никола Атан и Марко Нгуен, епидемия от „хетероза“ превръща парижките гей мъже в хетеросексуални – тук шегите не са възможно най-изобретателните, но доста ефикасно се илюстрира смущаващата привързаност на повечето от нас към опаковката (не към съдържанието) на нещата.

„Канските“

Тази година в деветте си дни и десетте си раздела карловарският фестивал представи над 130 пълнометражни произведения, та е важно да уточним, че всеки репортаж от мястото включва само порция от заложеното от организаторите. И то допълнително ограничена от личния вкус и случайността. Ако например бях успяла да се преборя с тълпящите се колеги от пресата за достъп до „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу („Златна палма“ 2026) или да стигна навреме за „Жълти писма“ на Илкер Чатак („Златна мечка“ 2026), ако не бях гледала още на „София Филм Фест“ възхитителния „Мълчаливият приятел“ на Илдико Енеди (с награди от миналогодишната Венеция), сега непременно щях да пиша и за тях. Но тъй като стана другояче, по-долу следват възторзи за ето тази троица от последния Кан…

Ще се преструвате, че сте били мъже, а не деца, и вашите роли във филмите ще се изпълняват от Франк Синатра или Джон Уейн, или други очарователни войнолюбиви дърти мръсници. И войната ще изглежда просто чудесна, и затова ще имаме още много войни. И в тях ще се бият деца като децата на горния етаж…

Тези яростни думи на една майка в самото начало на „Кланица 5, или кръстоносният поход на децата“ (Кърт Вонегът, прев. Владимир Филипов) сякаш са чути и осъзнати с болезнена яснота от Люкас Донт („Момиче“, „Близо“), който в третия си филм „Страхливец“ изнася извън кадър командващите (и въобще възрастните), йерархиите, битките и типично екранния героизъм, за да се съсредоточи в един мъничък фрагмент от задкулисието на Първата световна, в детинските лица на момчетата, хвърлени в ада от „войнолюбиви дърти мръсници“, и в техните лични перипетии. Резултатът е безумно красив за гледане и вълнуващ за съпреживяване, а Донт е майстор: излизам от прожекцията и под клепачите ми е не епична батална сцена, а наситеният миг, в който главният герой затваря очи и си представя отрупано с ябълки дърво.

И още: „Всеки път“ на Зандра Волнер (победител в раздела „Особен поглед“) е история за нелепа злополука и чувство на вина, която съумява да предаде пищящия ужас от внезапната загуба на близък чрез едно меко, поетично, освобождаващо полудяване. А новото от разказваческия тандем Родриго Сорогойен и Исабел Пеня („Добичета“) е забележителен танц със саби между две силни личности, в който баща (фамозен режисьор) се опитва да привлече отдавна изоставената си дъщеря (не съвсем сполучила актриса) за новото си начинание. Да, по описание „Любимо същество“ доста прилича на „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер, но историята е по-стегната и отива другаде, а образите на Хавиер Бардем и Вики Луенго са по-интересни от тези на Стелан Скарсгард и Ренате Рейнсве. И макар на първо гледане двамата да приличат на тежък нарцисист и свита жертва, те постепенно се изпълват с нюанси, тоест с живот.

Към свободата

„Различията си приемаха с нежност“, казва глас зад кадър в „Жюл и Жим“ (1962), прочутия филм на Трюфо, в който двама приятели и магнетична млада жена образуват любовен триъгълник, изпълнен с приповдигната веселост и обречен на драматично разпадане. Същата е и постановката в „Птици, сираци и безумци“ (1969) – трима се срещат в развалините на неназована война и се щурат заедно до трагичната развръзка (думите са по-малко, гротеската – повече и сравненията обикновено вървят по линията Фелини и Ходоровски). Веднага след премиерата си филмът е „арестуван“ (реабилитацията идва 20 години по-късно), а на автора – словака Юрай Якубиско, е забранено да прави пълнометражно кино чак до 80-те.

Хаотичен, претенциозен („Щастието е бяла къща…“) и на места неволно жесток към хора и животни, „Птици, сираци и безумци“ е спорно велик, но безспорно любопитен. За 60-тото издание на фестивала в Карлови Вари той беше избран и представен от легендарната актриса в главната роля Магда Вашарьова (дългокосата Маришка в „Подстригване“ на Менцел и Маркета Лазарова в едноименната творба на Франтишек Влачил). „Всяка пролет на заседание в Пражката крепост [другарите] от ЦК на ЧКП гледаха този филм – каза тя, – за да си припомнят, че подобна свобода на художеството, мисълта и светогледа никога повече не бива да се допуска…“

Е, десетилетия по-късно ЧКП е статия в Уикипедия, а свободата, за щастие, продължава да не се дава лесно.

 Авторката благодари сърдечно за подкрепата и приятелството на Хелена и Милан Русеви от Карлови Вари.

Post Syndicated from Димитри Захов original https://www.toest.bg/vasil-levski-i-tarikatlukut/

„Бизнес идея. Дай да направим филм за Левски. Киното, знам, че е скъпо, но виж к’во приложение намерих. Пишеш му к’во искаш с думи и ти прави видео. Срещу не’кви къси кинти месечно. Смятай. С това ще го направим. И ще кажем, че е с кауза. Билети може да не продадем, но слушай – ще пишем на всяка фирма в България! Ще го представим като благотворителност и ще им искаме по 500 евро, защото просвещаваме децата. Кое не е гениално?“ 

Представям си, че нещо такова се е чуло в главата на някой от членовете на рап-бизнес дуета „Зипо и Слаш“ наскоро. Те са продуценти на „Агенти на времето: Васил Левски“ – филм за историческата личност, чийто трейлър изглежда напълно генериран от изкуствен интелект. Сюжетът представя Апостола, който, бидейки връзка между миналото и настоящето, мотивира група деца да пазят историческата памет. Авторите на продукцията я описват на сайта си (който впрочем също има всички признаци на генериран с ИИ) като „първия български анимационен филм със световен потенциал“. Те твърдят, че филмът вече е привлякъл над 100 корпоративни партньора. Обявената дата на излизане в кината е 11 септември 2026 г.

Тази продукция кара лентата на Максим Генчев за Левски да изглежда като холивудски шедьовър, правен с грижа и обич. И също ни кара да си зададем сериозни въпроси за границата между бизнес и кино.

Нищо от това не е изкуство, а още по-малко благородна кауза.

На 8 юли дистрибуторът „Александра Филмс“ публикува трейлър, който не съдържа нито едно име на автор, режисьор или аниматор, тъй като вероятно всички се казват Чатджи Пити. 

В него чуваме роботизирани гласове, зле синхронизирани с героите, и виждаме един специфичен, лъскав псевдо-Pixar-ски стил, който ИИ моделите обичат. Забелязват се и характерни неточности, например промени във фона в последователни кадри и сериозни разлики в плавността на движенията в различните сцени, както и разминаване между обект и фон. 

Веднага след анонса се надигна публично недоволство – редица медии критикуваха филма, а над 5000 души подписаха петиция „Забрана на филми създадени изцяло с изкуствен интелект в българските кина“. Това накара „екипа“ зад продукцията да публикува „официална позиция“, която още в увода си вкарва… хомофобия:

Съвременната световна анимация свободно представя най-различни теми, ценности, семейни модели и романтични отношения, включително любов между хора от един и същи пол. Приемаме това като част от творческата свобода на създателите, но искаме да дадем възможност на българските деца да гледат българска анимация, която да носи български морално и семейни ценности.

В критичния дискурс около филма в интернет изобщо не е засягана тази тема. В петицията няма искане Левски да бъде куиър. Изглежда, целта на създателите му е просто да се позиционират като герои в нишата на консервативните родители и учители, чиито мнения оказват влияние върху децата. 

Зад филма стоят реални: сценарий, драматургия, режисьорски решения, визуална разработка, монтаж, музика, озвучаване, постпродукция и финален човешки творчески контрол. Изкуственият интелект е инструмент в производството, а не автор или заместител на творческата отговорност,

твърдят създателите на филма. Подозрително е обаче, че два месеца преди неговата премиера все още не знаем името на режисьора, взел съответните решения, а познаваме само продуцентите-рапъри-боксьори-предприемачи. Освен това едва ли някой безпристрастен зрител, притежаващ базова способност да разпознава ИИ, би определил озвучаването в трейлъра като реално, което автоматично превръща тази част от становището в лъжа.

На всичко отгоре инициаторите на филма тепърва си търсят сценарист. „Много добър сценарист – както се казва във видеообявата, – който е готов веднага, веднага да се включи в едно предизвикателство.“

Като допълнение към официалната позиция Стоян Стоянов – Слаш публикува и своя собствена:

Всички лелки и чичаци, които живеят в XX век, много ви се моля, оставете детските филми на децата. Вие нямате думата.

Алекс, който започва петицията срещу филма, сподели с мен, че е на 16 години. По мои наблюдения, вълната с критики към филма е водена от представители на Gen Z – поколението, което (заедно с милениълите) сме гледали най-много анимации по кината. Истина е, че вече не сме хлапета, но вероятно все още не попадаме в категория „лелки и чичаци“.

Как се финансира филмът?

„Кино Академия за Таланти“ (оригиналният правопис е запазен – б.р.) е продуцентската компания на дуото. Техните предишни „доказани успехи“ са филмите „Русалки“, „Мърда Бойз – Махленска класа“ и „Един грам живот“. Искаше ми се това да е списък с измислени заглавия, но не е – вторият филм наистина съществува, а първият е инфлуенсърска продукция, счупила рекордите за родна премиера в боксофиса. Въпреки подчертано сексуализирания хумор в предназначеното за деца произведение, а може би тъкмо заради него. 

В сайта си за филма „Агенти на времето: Васил Левски“ Зипо и Слаш се опитват да привлекат „партньори“, които да дарят средства, за да бъде прожектирана лентата на деца безплатно. В официалната си позиция те пишат: 

Възможността компании да осигуряват БЕЗПЛАТЕН достъп до филма за деца, включително за деца в неравностойно положение, е допълнителна социална инициатива, а не основният финансов модел на продукцията и смятаме това за отговорно социално поведение. 

Представители на бизнеси в страната обаче алармират в социалните мрежи, че от екипа на филма се свързват по телефона с български фирми, използвайки данни от Търговския регистър. Представят им каузата като възможност за популяризиране на образа на Левски по по-достъпен начин и за възпитаване на родолюбие у най-младите. Предлагат им различни ценови пакети за даряване на средства за благотворителна прожекция в училище по техен избор. 

Корпоративната социална отговорност е нещо важно и полезно, но в този случай според мен става въпрос за опит за злоупотреба с добронамереността на фирмите. По дефиниция подобни средства би трябвало да се използват за дарения за социално отговорни каузи и благотворителност. Тук обаче говорим просто за предварително закупуване на билети – 500 евро за 70 билета е стойността на най-малкия дарителски пакет – за частни прожекции на филм, създаден с ИИ. С помощта на този пакет може да се мотивират 70 деца да мислят повече за миналото ни, но може и да не се мотивират – по-вероятно е просто да се подиграят с филма, тъй като е ИИ продукция с качеството на brainrot клипче. 

Освен това, ако съдим по досегашната практика на продуцентите, само няколко месеца или дори седмици след кинопремиерата филмът ще бъде качен в YouTube. Това ще позволи на всяко училище и всеки родител да го пусне на децата си, без да се налага фирми да плащат минимум по 500 евро. 

Кои са Зипо и Слаш?

Първият ми сблъсък с тези имена беше преди десетина години, когато беше модерно да се подиграваш на Сузанита – дъщерята на Орхан Мурад, тогава още непълнолетна. В едно популярно видео двамата рапъри се хвалят, че са имали интимни отношения с нея, когато е била на 14 години, което тя не отрича. И очевидно не се срамуват от видеото, защото качват откъс от него в собствения си YouTube канал. Те са родом от Стара Загора и са известни с парчета като „Кварталът на богатите“, „Допамин“ и „Дай му, мамо“. Въпреки опитите си да се брандират като „новото поколение рапъри“, които носят костюми вместо дънки, една от най-популярните им лирики, която припомнят наскоро, е „два чифта цици, шмъркат наркотици, карам AMG, авери с BMW осмици“.

В днешно време фокусът им се е изместил от музиката към бизнеса. Впечатление прави профилът на Стоян Стоянов в Instagram. В свое видео той изразява позицията си по отношение на съгласието в отношенията между мъж и жена: 

Мъжът, който пита жената, чака потвърждение. Този мъж вече не е мъж, той е оставил избора в женските ръце. Този мъж, който вече не е мъж, той не иска да рискува, няма да е успешен нито с жените, нито в бизнеса. 

От видеата му става ясно, че освен с продуцентство се занимава и с други дейности, като продажба на парфюми и недвижими имоти. Част от клиповете му започват с „Ако искаш да правиш по 4–5–6 хиляди евро на месец…“ и завършват с „пиши ми“. Въпреки тези примамливи обещания публикациите му обикновено се „радват“ на мижав интерес – коментарите се броят на пръсти, а броят на харесванията е скрит. 

Това е перфектното олицетворение на интернет hustle културата. Манталитет на стремеж към бързо забогатяване, при който няма никакво значение какво точно правиш, стига да го брандираш като успех в Instagram. Искаш да си известен с това, че си богат (и известен). Днес продаваш парфюми, утре – апартаменти, а вдругиден – Васил Левски. Всичко е просто поредният side hustle¹, а понятия като занаят и стойност на труда са подробности.

ИИ в анимацията и киното

Навлизането на ИИ в киното е актуална тема не само у нас. През юни 2026 г. Google и филмовото студио A24 сключиха неексклузивно партньорство на стойност 75 млн. долара за съвместно разработване на ИИ инструменти за киното. Изследователи от Google DeepMind ще си сътрудничат с творческите екипи директно на снимачната площадка, за да тестват технологии като видеогенератора Veo и нов асистент за разкадровки (storyboards). Много фенове и автори изразиха разочарование поради опасенията, че намесата на ИИ ще подкопае репутацията на A24 като бастион на автентичното авторско кино.

Друг интересен казус е този от 2025 г., когато Ейдриън Броуди спечели „Оскар“ за ролята си на Ласло Тот в „Бруталистът“. Оказва се, че по време на постпродукцията е използван генеративен ИИ (софтуерът Respeecher), за да се изглади унгарският акцент на част от актьорите, включително и на Броуди. Това става ясно едва след връчването на наградите и кара критици и фенове да се запитат дали отличието е заслужено. 

​(Да, вече и в актьорското майсторство има допинг скандали.)

Филмите, генерирани стопроцентово от ИИ, също започват да навлизат. Тази година на филмовия пазар в Кан (Marché du Film) беше представен Hell Grind – 95-минутен приключенски екшън, изцяло генериран от ИИ. Той е дело на стартъпа Higgsfield AI, който го е създал само за две седмици с бюджет от 500 000 долара (като 80% от сумата е отишла за изчислителна мощност), за да демонстрира софтуера си за поддържане на визуална последователност между кадрите. За постигането на реалистична визия е използвано изключително детайлно задаване на текстови команди (средно по 3000 думи на кадър).

Подобни филми не се приемат добре от кинообщността, но често постигат успех в боксофиса. Въпреки ниската си оценка от 1.9/10 в IMDb, китайският анимационен филм Chong Ju Zhi Lu (2025), генериран изцяло с ИИ, досега е събрал приходи от 2 млн. долара. В него обаче ИИ анимацията почти не може да бъде различена от класическата, нещо, което изобщо не може да се каже за трейлъра на „Агенти на времето: Васил Левски“.

Публичното поведение на Иво Андонов от Temu и Мегаум, прощавайте, Зипо и Слаш, предизвиква асоциации с английската дума grifter, която е синоним на дребен тарикат или шмекер. Това е човек, който разчита на тънки измами, схеми или „врътки“, за да печели. Надявам се никога да не се превърна в нещо такова – да пропагандирам „ценности“ като сексизъм и хомофобия и да ценя високия марж на печалбата повече от националните герои.

Такива експерименти следва да бъдат наказани от зрителя –

крайно време е да покажем, че обществото има гръбнак. Най-добрият начин за това е да се дава гласност на ситуацията, за да разберат повече хора какво се случва, и да изразят категорична позиция. Така и по-малко от фирмите, на които продуцентите на „Агенти на времето: Васил Левски“ звънят, ще станат жертва на сладкодумието им и ще повярват в „добрата кауза“. И разбира се, по-малко хора ще купят билети и ще гледат филма. В системата, в която живеем, единственият начин да накараме хора като „създателите“ на този „филм“ да се откажат е, като го направим непечеливш. Подобни бизнес идеи са добри на хартия, но в реалността наглостта има граници, които трудно можеш да прекрачиш, без да разгневиш хората.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/iskate-li-detsata-vi-da-uchat-zaedno-s-romski-detsa/

За първи път държавен орган призна, че една община не просто допуска, а поддържа сегрегация в училище, и задължи кмета да предприеме действия срещу нея. 

Общината е Самоков и според решението на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) кметът д-р Ангел Джоргов е нарушил чл. 5 от Закона за защита от дискриминация по признака „етническа принадлежност“, като не е предприел действия във връзка със сегрегация на ученици от първи клас в две основни училища – „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. 

Под това решение от 5 май, с което „Тоест“ разполага, са се подписали и тримата членове на КЗД: Наско Атанасов, Елка Божова и Иво Христов (понастоящем вицепремиер, отговарящ за човешкото развитие). 

На сайта на КЗД решението не е публикувано.

По данни за 2020 г. на Центъра за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“ в България има 335 сегрегирани училища, 185 от които са общообразователни, а останалите – професионални гимназии. Това е близо 14,2% от всички училища в България.

Правилата за прием в детски градини и училища, които разделят децата по етнически признак, съществуват в много общини. Досега институциите обясняваха сегрегацията с кварталите (което означава ромски гета), със свободния избор и решенията на родителите, с демографията. Но за първи път държавен орган приема, че отговорността носят конкретна община и нейният кмет. 

Като член на независим регулатор, избран от квотата на президента, Иво Христов е подкрепил извода на КЗД по казуса. Като вицепремиер той носи политическата отговорност дали този принцип ще намери място в политиката на правителството. Това е национална тема – ромите са третата етническа група в България с 4,4% дял от населението, по данни от преброяването през 2021 г., и Христов разполага с власт и възможности да постави проблема в дневния ред на „Прогресивна България“. 

Как започва всичко?

В сигнал на Фондация „Саворе“, подаден от председателя ѝ Христо Николов, се описва как в Самоков години наред действа система, която възпроизвежда етническото разделение още при записването на децата в първи клас. Според сигнала не става дума за случайно струпване на ромски ученици в едно училище, а за последици от начина, по който Общината е организирала училищния прием.

По думите на жалбоподателя, Общината използва училищните райони така, че ромските деца от определени квартали да се насочват основно към „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. В същото време в останалите училища в града учат почти изцяло деца от български произход. Родителите от ромски произход, които искат да запишат децата си в друго училище, често срещат отказ с аргумента, че не попадат в съответния район.

В сигнала се посочва още, че формално критериите за прием изглеждат еднакви за всички, но реалният ефект е различен. Именно чрез районите за обхват и правилата за записване се възпроизвежда разделението между училищата, което според фондацията представлява етническа сегрегация.

Първата институционална реакция е, че проблем няма. След проверка Регионалното управление на образованието – София-област стига до заключението, че приемът е организиран законосъобразно, и не установява сегрегирани училища в Самоков. До противоположен извод стига по-късно КЗД.

Колко входа има българското образование?

Майка ми е родена през 1946 г. и ми е разказвала, че в училището, в което е учила през 50-те години, е имало българи, роми и турци. Но училището е имало два входа. През единия са влизали българските деца, а през другия – ромските и турските. Децата са играли заедно, но са учили в различни класни стаи, вероятно и по различни програми.

Тази история разказва Огнян Исаев от Тръста за социална алтернатива, който проучва темата за сегрегацията в образованието. Процесът започва много по-рано от комунистическия режим и продължава през различни исторически периоди, а някои факти са в пълно противоречие с днешното клише, че ромите не ценят образованието. 

„Още в края на XIX и началото на XX век в България съществуват етнически училища – гръцки, турски, арменски и еврейски. Те се самоиздържат чрез съответните религиозни и общностни организации. След 20-те години на XX век държавата постепенно централизира образователната система и започва да въвежда единни стандарти, като обучението преминава на български език, а майчиният език остава като учебен предмет.“

До началото на ХХ век голяма част от ромите в България са мюсюлмани и затова посещават турските училища. След Балканските войни и последвалите спогодби между България и Турция голяма част от турското население напуска страната и много турски училища започват да се закриват. Затова още през 20-те години ромската общност в София предприема организирани действия, за да отвори собствено училище. За целта обаче трябва да създаде своя мюсюлманска вероизповедна община, защото тогава училищата се управляват именно чрез такива общности. 

Те събират подписи, организират се и искат регистрация, но от мюфтийството им отказват. Обжалват, но съдът потвърждава отказа. Така ромската общност остава без възможност да има свое училище, каквато са имали други етнически общности по онова време. Впоследствие започват да записват децата си в българските и в останалите турски училища, като на места дори се налага да се самоопределят като турци. 

Следващите десетилетия обаче показват различна история – не за липсата на желание за образование, а за различните форми, в които държавата организира достъпа до него. 

Формирането на големи трайно обособени ромски квартали в България улеснява образователната сегрегация. Гетата са едни от най-устойчивите форми на пространствено разделение в страната. 

След 1944 г. държавата създава училища в ромските квартали с цел да ограмоти ромското население, тъй като тогава делът на неграмотните роми на възраст между 15 и 59 години надхвърля 81%; 1,5% са с основно образование и едва 0,03% – със средно или висше . 

През 80-те години делът на неграмотните роми вече е спаднал на 11%, с основно образование са 40%, а със средно и висше – близо 5%. (Но при преброяването през 2011 г. се установява, че неграмотното население се е увеличило на 21,8%, макар че и другите показатели са нараснали.)

Според Исаев вместо училищата в ромските квартали по-късно да бъдат трансформирани, им е възложена нова функция – да дават базова грамотност и да подготвят работници за фабриките, земеделието и животновъдството. „Хора, които реално не могат да продължат нито към средно, нито към висше образование.“

Правозащитникът прави важно разграничение между грамотност и образование:

Често се казва, че по време на социализма не е имало неграмотни хора. Това донякъде е вярно. Четивната и писмената грамотност са били сравнително високи. Но функционалната неграмотност е огромна. Хората могат да четат и да възпроизвеждат текст, но много често не разбират смисъла му.

Сегрегацията обаче не се изчерпва само с отделните училища, а и с поставяне на диагнози.

„По данни от изследване на проф. Илона Томова от 1995 г. всяко трето ромско дете учи в специално училище, а в помощните училища делът на ромските деца надхвърля 50%. Нерядко това са били напълно здрави деца, чиято единствена причина да попаднат там е етническият им произход“, казва Огнян Исаев. 

В своята статия „Социални фактори, подкрепящи процеса на приобщаващо образование на ромските деца“¹ проф. д.н. Христо Кючуков разказва как са били поставяни диагнози на ромски деца поради невладеене на български език. Неговият спомен датира от 80-те години на миналия век, когато е бил учител в родния си град Провадия, а всичките му ученици са били от ромския и турския етнос.

Много ромски деца идваха в първи клас без никакви знания по български език. Медицинска комисия в училището проверяваше знанията им по български, преди да постъпят в първи клас, и обикновено им се поставяше диагноза „лека умствена изостаналост“ поради невладеене на българския език. На родителите се даваха препоръки да изпратят децата си в „училища за бавноразвиващи се ученици…“

Тази практика продължава и след демократичните промени и е описана и от други автори². През 1997 г. в България има 299 „специални училища“ от различен вид с 27 148 деца, повечето роми. В изследването „Отпадащите роми“ се посочва, че в Словакия повечето ученици в училищата за деца с умствени и физически увреждания също са роми, както и в Чехия. В Румъния има 246 такива „специални училища“, а броят на децата е 48 237, повечето роми. В Унгария в редица региони до 90% от учениците в такива училища също са роми.

Така невладеенето на официалния език и специфичната социокултурна среда се превръщат в психически проблем и белязват хората завинаги. 

Последиците от изпращането на напълно здрави деца в „специални училища“ се усещат и днес, посочва Огнян Исаев.

Тези хора вече са на 50 и повече години. Искат да завършат средно образование, за да станат по-конкурентоспособни или просто да получат шофьорска книжка. Но дипломите им са с качествени, а не с числови оценки и няма нормативна пътека, по която да се върнат в общообразователната система. Имали сме конкретен случай в Ботевград. Проверявахме как тези хора да бъдат оценени наново, за да се установи, че никога не са били деца със специални образователни потребности. Оказа се, че такава процедура в МОН практически няма.

По думите му, сегрегацията не е останала в миналото, а просто е променила формите си.

„В началото на Прехода говорим за около 60 сегрегирани училища в ромските квартали и между 60 и 100 сегрегирани образователни институции общо. Днес вече говорим за около 200–220 сегрегирани училища.“ Сред тях вече не са само училищата в ромските квартали. „Най-новата тенденция са т.нар. обединени училища. Законът ги създаде, за да могат децата в малките населени места да стигнат поне до първи гимназиален етап. Само че в някои градове, където има достатъчно средни училища, те започват да се превръщат почти изцяло в ромски училища.“

Като пример Исаев посочва Стамболийски, а Самоков определя като друг показателен случай. Според него подобни процеси вече се наблюдават и в София, където обединени училища също се превръщат в училища почти изцяло с ромски ученици.

Последните налични национални данни също показват мащаба на проблема. Към 2020 г. в България има 930 училища с концентрация на ученици от уязвими групи. От тях 185 се намират в населени места, където има и други училища на същото образователно ниво, тоест съществува реална алтернатива, но концентрацията продължава да се възпроизвежда.

След повече от век няма различни входове към училището за децата от различни етноси и социални групи. Но практиката с отделните входове се е трансформирала в райони за обхват, правила за прием и административни решения. Дали етническите българи биха искали децата им да учат заедно с ромски деца? Решението на КЗД поставя друг въпрос: дава ли държавата изобщо равен шанс това да стане?