Tag Archives: общество

Как (не) се боледува и умира по клинична пътека

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-ne-se-boleduva-i-umira-po-klinichna-pateka/

Скандалът между служебния здравен министър Стойчо Кацаров и лекари от болницата за спешна помощ „Пирогов“ раздели общественото мнение на две. Да припомним накратко за какво става дума. Здравният министър уволни директора на „Пирогов“ Асен Балтов малко повече от месец след като Министерството на здравеопазването изнесе информация за стотици „фалшиви хоспитализации“. Става дума за пациенти…

Източник

Бъдещето на Пловдив – между бетонни кутийки и град за хората

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/budeshteto-na-plovdiv/

Повечето хора нямат представа какво е значението на термина „общ устройствен план“ (ОУП) и по какъв начин този стратегически документ влияе върху развитието на дадено населено място. По подобен начин въпросът дали е разумно Общината да тегли заем, за да финансира инфраструктурни, социални или културни инициативи, и по какви критерии да бъдат избрани обектите, остава извън полезрението на…

Източник

Наистина ли се отървахме от национализма?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/naistina-li-se-oturvahme-ot-natsionalizma/

След предсрочните избори на 11 юли мнозина въздъхнаха с облекчение – във втори пореден парламент няма да има националистически партии. Дори животът на 46-тото Народно събрание да се окаже не по-дълъг от този на 45-тото, на пръв поглед резултатите очертават поне три важни тенденции. Първата е, че за крайнодесните ни партии две плюс две очевидно е по-малко от четири. С други думи…

Източник

Единствени в ЕС българските лидери не са обявили дали са ваксинирани срещу COVID-19

Post Syndicated from Иван Радев original https://toest.bg/bg-leaders-vaccine-covid-19/

За шест месеца – от декември 2020 г. до юни 2021 г. – лидерите на всички страни от Европейския съюз обявиха, че са се ваксинирали срещу COVID-19. На всички без една. България. За разлика от европейските си колеги, президентът Румен Радев още не се е решил да предприеме тази стъпка. Поне не публично. Същото важи и за бившия министър-председател Бойко Борисов, както и за служебния премиер Стефан…

Източник

Крещим на света, че имаме нужда от помощ

Post Syndicated from original https://toest.bg/kreshtim-na-sveta-che-imame-nuzhda-ot-pomosht/

Вторник, 13 юли 2021 г. – Здравей! Пиша ти от тайна WiFi мрежа. – Защо тайна? – Прекъснаха ни интернета. Никой няма връзка през мобилни данни на телефона, защото не искат да се публикува това, което в момента се случва. Това е моят вик по улиците на Хавана от днес. – Това ти ли си в аудиото? – Да. Не можем да издържаме повече. Убиват ни от глад. Аз повече не мога така.

Източник

Бизнес фаворити и слугинаж. Лошите навици умират трудно 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/biznes-favoriti-i-sluginazh/

Дали отдалечаването на България от европейските стандарти за демокрация вече изглежда необратимо? Възможно ли е да бъдат приучени институциите да работят по правилата и да не следват едноличната воля на партийните протежета? Какво, ако след „изчегъртването“ на ГЕРБ, корупцията и лошите навици, вкоренявани повече от десетилетие, останат? Когато през 2009 г. Бойко Борисов и ГЕРБ спечелиха изборите…

Източник

Избори по Щастливеца

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/izbori-po-shtastlivetsa/

Психолози твърдят, че на избори хората гласуват по-скоро емоционално, отколкото рационално. А социолозите – че една немалка част от избирателите решава за кого да даде своя вот или в края на предизборната кампания, или в самия изборен ден. Това обаче важи за общества, в които хората не се страхуват кого да подкрепят и не се налага да гласуват под натиск, а законът им гарантира тези права…

Източник

Смяна на личен лекар онлайн. Абсурдистка трагикомедия в три действия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/smyana-na-lichen-lekar-online/

Средата не може да е отчасти достъпна – тя или е достъпна, или не е. Тези думи съм запомнила от първата си среща с Капка Панайотова от Центъра за независим живот. И така си е, както е казал Мечо Пух. Какъв е смисълът например от трамваите с нисък под, ако за да стигнете спирката, трябва да изкачите няколко стъпала? По същия начин си представям и електронната комуникация – тя или е електронна…

Източник

Кой диктува въпросите?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/koy-diktuva-vurposite/

Кой диктува въпросите за разпит на журналисти в хода на едно досъдебно производство? Този въпрос излезе като основен след опита ми да разбера обект на чий интерес са мои коментари и анализи по политически теми. След като дадох гласност на разпита ми в ОД на МВР на 28 юни, на който бях призована като свидетел за мой авторски анализ в „Тоест“, а на 29 юни Полина Паунова излезе с текст по темата в…

Източник

Стегнете се. Пак ни чака преход

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/stegnete-se-pak-ni-chaka-prehod/

Готови ли сте за една лоша и една добра новина? Очаква ни нов преход. Това е лошата новина. Добрата е, че ни очаква нов преход. И тези новини, които всъщност са една, ще натъжат някои от нас, а други ще зарадват – зависи къде по стълбата ни е оставил предишният преход, колко обрушени сме и колко надежда ни крепи. От промените след 10 ноември 1989 г. се очакваше да налеят основите на демокрацията.

Източник

Опит за „респектиране“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/opit-za-respektirane/

Вчера, 28 юни, Венелина Попова беше поканена в полицията да даде показания за свой аналитичен коментар в „Тоест“ от 6 март 2021 г. Не се уточнява срещу кого е образувано досъдебното производство, станало повод за разпита, но е във връзка с търговия на гласове. Не статията ѝ при нас обаче има за фокус тази тема, а нейно разследване за друга медия („За истината“) от 4 април. И именно в едната от…

Източник

Числото е 121

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/chisloto-e-121/

Демокрацията се крепи на събиране и изваждане. Освен на стълбове като правова държава, пазарна икономика и свободни медии. Ако СДС бяха спечелили абсолютно мнозинство на изборите през 1991 г., а не 110 депутатски мандата, нямаше да имат нужда от подкрепата на ДПС – и ДПС нямаше да им забият нож в гърба, сваляйки правителството на Филип Димитров. А може би щяха, но щеше да изисква повече усилия.

Източник

Среща с вируса… на журналистическия мързел

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sreshta-s-virusa-na-zhurnalisticheskiya-murzel/

Над 80% от българите ходят на луксозни почивки на Бахамските острови. Реалистично ли ви звучи? Не, разбира се. Не само за гражданите на най-бедната страна в Европейския съюз, но и за западноевропейските им събратя, които, дори да имат повече пари, едва ли биха се втурнали вкупом да почиват на едно-единствено място. Представете си сега, че у нас има туристическа агенция…

Източник

За университетските медии и замлъкването на студентите. Разговор с Жана Попова

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/zhana-popova-interview-alma-mater-tv/

Ако името Цветелина Бенчева ви звучи познато, вероятно е от т.нар. „клип със сметанката“ от 2018 г., който предизвика скандал в журналистическите и обществените среди. В него новоназначеният директор на университетската телевизия „Алма Матер“ Башар Рахал призовава студентите да търсят слава чрез медиите и комуникациите, явно забравил (както коментира тогава Полина Паунова), че телевизията е място…

Източник

Красимир Каракачанов в дебрите на дискриминацията

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/karakachanov-v-debrite-na-diskriminatsiyata/

Председателят на ВМРО Красимир Каракачанов е насаждал дискриминационно отношение към ромите. Това гласи решение на Върховния административен съд от 9 юни 2021 г. То е окончателно и отменя решенията на предишните инстанции – Комисията за защита от дискриминация и Софийския административен съд. Новината съобщиха първо от Българския хелзинкски комитет, който е поел правната защита на ромския активист…

Източник

Отново за детската болница 

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/otnovo-za-detskata-bolnitsa/

Автори: Анета Василева, Росица Браткова и Кристина Техова

Въвеждащ текст на арх. Анета Василева

Студентските дипломни проекти у нас обичайно стоят в ъглите на уж голямата архитектура. Приемат се за част от чиракуването по пътя към занаята. Така всяка година стотици проекти се мислят с месеци, но остават достъпни за една шепа хора, далеч от осветеното публично пространство. Това, разбира се, е зле и за образованието, и за обществото. За образованието – защото видимостта увеличава отговорността към крайния продукт, а за обществото – защото пропуска онези архитектурни дипломни работи, които искат и всъщност могат да участват в дебатите на времето ни.

Именно един такъв проект ще ви представим сега – проекта на Кристина Техова за нова Национална детска болница в София, защитен в края на януари 2021 г. в Архитектурния факултет на УАСГ.

Когато през май 2020 г. в „Тоест“ излезе текстът ми „За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове“, смятах, че отдавна има обществен консенсус за това как трябва да се подходи към проблема. В крайна сметка казусът „Нова детска болница“ беше една от темите на 2019 г. и продължи да е актуален през 2020 г., та чак до днес – тема на много статии, подписки, протести и публикации. Не вярвах някой сериозно да мисли, че изоставеният от 30 години строеж в двора на Александровската болница би могъл да покрие изискванията за съвременна болнична архитектура.

Публичен конкурс, събаряне и нов проект или нов парцел и шанс за истински добра архитектура за деца – това бяха все възможни решения отвъд елементарния инженеринг и поредните милиони, похарчени за глупав ремонт. Няколко седмици по-късно имаше и решение на властта: „Събаряме старата сграда, строим нова“, обеща Борисов на среща с гражданската инициатива „ЗА истинска детска болница“. После дойдоха летните протести срещу правителството, есента с втората вълна на COVID-19… и темата „Нова детска болница“ някак заглъхна.

Това е обичайно свойство на важните дебати у нас – някак заглъхват.

А след време внимателно се активират, тествайки издръжливостта на гражданската енергия (като с един друг прелюбопитен казус – съдбата на т.нар. Къща с ягодите в София). Така още в средата на септември м.г. „24 часа“ подготви публиката за възможен финал на сагата с детската болница. „Още 40 години очакване за детска болница?“, реторично попита вестникът. „Днес е крайно време министър Ангелов и поканените от него на дискусия да решат – чисто нова сграда или ползване на скелето от 1987 г. Със сигурност ще има недоволни, но децата не могат да чакат още 40 години за болница“, завършва храбро статията.

Затова ми се иска да държим дебата отворен, включително и с такива проекти като дипломната работа на Кристина. Иска ми се цялото общество да е наясно, че истинска детска болница в България може да има и тя да изглежда по много и най-различни начини – и в никакъв случай не непременно като болница.


Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Росица Браткова, дипломен ръководител

Целта на проекта на Кристина Техова е, на първо място, да се излезе от клишето на функционализма и да се отдаде по-голямо значение на начина, по който архитектурната среда въздейства на обитателите си. Това е толкова по-важно в разглежданата задача, тъй като става въпрос за болни деца, които прекарват значително време в тази среда. Архитектурното решение е резултат и от сериозно проучване на съвременни детски болници в Европа и Северна Америка.

В разработката си Кристина Техова избира павилионната структура на болницата пред коридорната, като основна тема е връзката със заобикалящата природна среда, в това число и контактът с терена. Сградата е комбинация от широкоплощна структура с вътрешни осветителни дворове и павилиони, разделени от по-големи зелени площи. Във всеки павилион се помещава по едно отделение, а топлите връзки между тях и основната сграда са в сутерена и първия етаж. Въпреки голямата обща площ на сградата, мащабът ѝ не превишава допустимото за детското възприятие. За това допринасят разбиването на отделни обеми според функциите, неравномерното разполагане на отворите по фасадите и ажурната дървена облицовка. Покривите са максимално използваеми.

Този учебен проект не бива да се разглежда като реално конкретно предложение за Националната детска болница, а по-скоро като предпоставка за начало на един сериозен обществен дебат за това как трябва да изглежда подобна сграда. Защото при такава мащабна инвестиция, каквато е една съвременна болница, разликата между добрата и посредствената архитектура е финансово пренебрежима (особено като се отчете времевата рамка на целия живот на сградата), но нематериалните ползи от качествения проект са огромни.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Кристина Техова, дипломант

Искам да представя един различен подход към болничната архитектура, в който основен фокус са пациентите, как те се чувстват на това място и как то може да помогне на оздравителния им процес.

При избирането на подходящо място прецених, че предоставеното по наличното задание има няколко недостатъка:

  1. изграждането на още една голяма болница в карето на Медицинската академия не предполага бърз достъп до нея от и извън града поради тежкия трафик около мястото;
  2. петното, отредено за изграждането ѝ, предвижда високоетажна сграда, където децата няма да имат досег с природата и терена, а ще бъдат затворени по етажите и гледката от тях ще бъде към други стари болнични сгради.

Затова избрах терена на „София Ленд“, където:

  1. има бърз достъп до мястото в града, с автобусни спирки и метростанция, и от други градове – поради близостта с бул. „Цариградско шосе“;
  2. намира се на границата между града и гората – предпоставка за добра връзка и с двете;
  3. теренът е достатъчно голям за изграждане на ниска широкоплощна сграда, която да работи като един организъм;
  4. има предпоставки за обособяване на нов „здравен център“ поради близостта до болница „Токуда“ и офисите, които могат да бъдат давани под наем на фармацевтични компании;
  5. самата история на мястото, отнето от гората за създаването на „София Ленд“, който е предназначен за децата – след години забрава то може да бъде възродено и отново да служи на децата, връщайки дори и природата в себе си.

Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница
Национална детска болница

Намирайки се на границата между гората и града, самата сграда пресъздава мястото, където тези две явления се срещат и навлизат едно в друго. Тя представлява дифузна среда, съставена от обеми, проникващи в гората, и множество зелени зони, разпръскващи се между тях. Коридорите в нея не са дълги и тъмни, а добре осветени, отвеждащи погледа ни към зелени вътрешни дворове, минавайки през общи пространства за изчакване и игра. Големият мащаб, който предполага сградата, е разбит на по-малки обеми с разместени прозорци, които създават един малък детски град. Павилионната структура на отделенията създава чувство за дом у децата, а цветните колони им служат за ориентир и са част от детската игра.

Чрез тези изразни средства е представен един свят, който много лесно се възприема от детската психика. Близостта с природата е здраво свързана с оздравителния процес на децата. Основната цел на проекта е пълното бягство от усещането за болница такава, каквато познаваме, като се акцентира на положителното влияние на архитектурната среда върху състоянието на децата и тяхното здраве.

Заглавно изображение: © Кристина Техова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Не може да е кабинетно упражнение.“ Проф. Нели Огнянова за предложените промени в Закона за радиото и телевизията

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nelly-ognyanova-intervew-zrt/

В началото на седмицата в Народното събрание беше внесен нов законопроект на Министерския съвет за изменение на Закона за радиото и телевизията. Измененията предвиждат нов принцип на финансиране на БНТ и БНР. По този повод Венелина Попова разговаря с проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.


Безспорно Законът за радиото и телевизията (ЗРТ) се нуждаеше от изменения и допълнения, които да го синхронизират с европейското законодателството и с новите изисквания на цифровия аудио-визуален пазар. Постига ли тези цели проектът на Министерския съвет, който беше експресно внесен в Народното събрание месец преди закриването му?

През декември 2020 г. България въведе последната ревизия (Директива 2018/1808) на европейското медийно законодателство с изменение на ЗРТ. В технологично отношение законът вече съдържа новите европейски изисквания за цифровите медийни услуги и услуги на платформи.

През март 2021 г. друг проект за изменение на ЗРТ очаква приемане в последните дни преди парламентарните избори. Проектът има две цели според заповедта на министъра на културата: да приведе ЗРТ в съответствие със Закона за публичните финанси (ЗПФ) и да въведе в българското право Съобщението на Европейската комисия за държавната помощ в радиото и телевизията. Както се вижда, предмет е финансирането на обществените медии:

• Съответствието със ЗПФ по разбирането на Министерството на финансите (МФ) в случая се свежда главно до закриване на Фонд „Радио и телевизия“, което министърът на финансите Владислав Горанов иска още от 2015 г., когато подобен законопроект на МФ беше спрян. Сега МФ очевидно не отстъпва, затова се предвижда закриване на фонда.

Съобщението на ЕК за държавната помощ изисква БНР и БНТ да получават толкова финансиране, колкото е необходимо за изпълнението на обществената им мисия. Въвеждането на Съобщението означава промяна на начина, по който се определя финансирането на БНР и БНТ – вместо на принципа на „час програма“ двете медии трябва да се финансират „според обществената мисия“.

Изготвеният текст отговаря на тези две цели. Има проблематични моменти, но те са преодолими.

В Доклада на Министерския съвет по законопроекта е отделено специално внимание на дефинирането на обществената мисия на БНР и БНТ и конкретното определяне на услугите и дейностите, чрез които тя ще бъде изпълнявана. Като експерт виждате ли предложения, които гарантират защитата на обществения интерес и контрола за изпълнението на тази мисия?

Има пълно съгласие за необходимостта да се изостави в миналото принципът на „час програма“. Според изискванията на ЕК първата задача пред всяка държава е да определи защо съществуват обществените радио и телевизия, защо трябва да бъдат финансирани с публичен ресурс – или с други думи, да е определена обществената им мисия.

Законопроектът извършва това. Определянето на мисията е специализирана задача, изискваща познаване в детайли на вътрешната организация на БНР и БНТ. Въвеждането на Съобщението за държавната помощ не може да е кабинетно упражнение. То изисква участие на хора с много опит от БНТ и БНР, както и на експерти от надзорните медийни и финансови органи – което прави законопроекта уникален и труден за изготвяне.

Финансирането на обществените медии е най-добрата гаранция за тяхната независимост. Досега БНР и БНТ получаваха годишни субсидии, гласувани от Народното събрание, но и двете медии се чувстваха ощетени, а тяхната дейност – недофинансирана. Сега бюджетите им ще бъдат определяни на базата на нетните разходи за осъществяване на техните услуги и дейности. Пред „Тоест“ генералният директор на БНТ Емил Кошлуков определи тази формула като по-успешна и по-справедлива. Защо?

Първо, „час програма“ досега има усреднена стойност, записана в тарифа на Министерския съвет. Усреднената стойност не говори нищо за качеството и структурата на предлаганите програми.

Второ, при този начин на определяне на размера на финансирането обществените медии имат интерес да се развиват екстензивно, с все повече и повече програмно време, за да получават все по-голямо и по-голямо финансиране. Всички сме чували въпроса „Как е възможно да имаме повече програми, а да не получаваме по-голямо финансиране?“. Възможно е: никой не е длъжен да финансира все повече програми. Ще се финансират тези услуги, които са необходими за изпълнение на обществената мисия.

Трето, финансирането се определя според програмното време, но медийното съдържание не е само в линейните услуги (програмите). Нелинейните услуги и онлайн съдържанието на сайтовете на БНР и БНТ в момента не се финансират от държавата. А трябва. По-голямата част от аудиторията има интерес или скоро ще има интерес точно към това съдържание, което не се финансира по модела на „час програма“.

Има и формална причина: първото съобщение за държавната помощ е от 2001 г. – вярно, тогава България е преговаряща държава, но от 2007 г. е член на ЕС. А едва сега, 20 години по-късно, се създава текст, който да постави финансирането в съответствие с тези изисквания.

Защо се предлага от закона да отпадне Фонд „Радио и телевизия“? Само защото той през годините така и не успя да бъде създаден, или има и други съображения?

Според МФ заличаването на фонда е императивно изискване на ЗПФ.

Въпреки общественото недоволство срещу идеята мандатите на генералните директори на двете медии да бъдат удължени от три на пет години, това предложение влиза в законопроекта на Министерския съвет. Съответства ли то на практиката в европейските обществени медии и какво гарантира в повече този удължен управленски мандат?

Съответства. Сравнителният анализ потвърждава наличието на по-дълги мандати в Европа. Личното ми мнение е, че по-дълга перспектива може да се дава чрез комбинация от кратки мандати с възможност за преизбиране (така би имало контрол поне при всяко преизбиране). Дългите мандати, съчетани с гаранциите за ненамеса в работата на медиите, имат потенциал да бетонират в управлението лица, които се оказват неспособни за тази позиция. А по повод недоволството ще кажа все пак, че закон не се готви с оглед на конкретни лица – законът трябва да предвиди какво е добро и работещо по принцип.

От разгорещената публична дискусия през есента стана ясно, че има други идеи за управлението на БНР и БНТ и за избора на членовете на СЕМ. Включени ли са тези идеи в сегашната версия на законопроекта?

Частично. В проекта са включени разпоредби, свързани с управлението на БНР и БНТ. Не се включват предложения за нов брой, състав и начин на формиране на регулатора. Не защото такава дискусия не е необходима. Но законопроектът има точно определени цели и разконцентрирането може да доведе до включване на екстравагантни разпоредби, да забави драматично изготвянето му и при лош късмет – да го потопи.

Има ли шанс законопроектът да мине през комисиите в Народното събрание и да бъде гласуван поне на първо четене?

В последните дни има много разнопосочни сигнали, разбързването на Министерския съвет е последвано от двукратно отлагане на първо четене в парламентарната Комисия по културата и медиите. Очакването за лош късмет става все по-основателно.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на проф. Огнянова в предаването „По острието“ на Калоян Константинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българският ваксинационен план – оцеляват най-приспособените

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-vaksinatsionen-plan/

„Оцеляване на най-приспособения“ – така британският философ Хърбърт Спенсър нарича принципа на естествения отбор, представен в книгата на Чарлс Дарвин „Произход на видовете“. Този принцип е критикуван поради редица причини, не на последно място сред които е логическият кръг, съдържащ се в него: оцеляват най-приспособените, но кои са те? Ами онези, които оцеляват.

Този порочен кръг е единствената „логика“, чрез която може да се „обясни“ ходът на ваксинирането срещу COVID-19 у нас. Кои влизат в определена приоритетна група? Онези, които се ваксинират. Липсата на логически обяснения обаче не означава липса на прагматични обяснения.

Националният ваксинационен план на България включва пет приоритетни групи,

като след тях остават „неприоритетните“ желаещи да се ваксинират. От самото начало определянето на тези групи повдигна определени етически въпроси. Докато в повечето страни на Запад основното чудене беше дали първо да се ваксинират най-възрастните, които са и най-уязвими на вируса, или лекарите на първа линия, у нас възрастните бяха оставени на предпоследно място. Но за това – по-късно.

В течение на имунизационната кампания фазите дотолкова се объркаха, че загубиха всякакъв смисъл. И все пак е добре да ги припомним, за да видим разликата между замисъла и реализацията.

В първата фаза влизат лекарите, зъболекарите, специалистите по здравни грижи, фармацевтите и помощният персонал в здравната система.

Имунизирането на включените в тази фаза протече накратко така: от една страна, желаещите да се ваксинират бяха по-малко от очакваното; от друга страна обаче, не всички, изразили желание, получиха достъп до имунизация. Някои бяха пропуснати, защото например работят в частна практика. Други работещи в частни практики бяха обслужени. Ваксини не стигнаха и до всички лични лекари. И така тази фаза продължи, докато успоредно течаха и другите, което впрочем стана и със следващите фази.

Желаещите да се ваксинират у нас бяха критично малко, не на последно място поради дезинформационната кампания, чрез която безпрепятствено се разпространяват конспиративни теории – било че вирусът е „просто грипче“, било че ваксините са лоши, с тях ще ни чипират и пр. Вместо да поддържат ясна стратегия, управляващите допринесоха за объркващите послания. Било с личния си пример да не носят маски (или да ги носят неправилно), било заради омаловажаването на размерите на пораженията от пандемията у нас, било заради предизборни опити да угодят на този или онзи бизнес.

Във втората фаза влизат потребителите и персоналът на социални институции, педагогическите специалисти и… работещите във ферми за отглеждане на норки.

Откъде се появиха фермите за отглеждане на норки? Решението за тях бе взето заради информацията, че и норките се заразяват с коронавирус и могат да го разпространяват. Но докато за Дания това беше основание изобщо да прекрати производството на палта от норки, у нас се възприе подход, който трудно може да се обясни с друго, освен с това, че собствениците на фермите за норки са сред онези в България, които са „по-равни от другите“.

Ваксинирането на хората в социални институции мина неусетно и при наличието на малко желаещи.

Смисълът да се ваксинират учителите е децата да могат да се върнат в училище. Защото за тях това е особено важно – както от образователна, така и от психологическа гледна точка. Важно е и за родителите им, които освен със собствените си професионални задължения се оказват натоварени и с несвойствени задачи и работата им се затруднява заради децата вкъщи.

Като „педагогически специалисти“ бяха ваксинирани обаче не само учители в училища, а и университетски преподаватели, нищо че преподават онлайн. Както и работещи в някои езикови школи. Да не забравяме и непедагогическия персонал в училища, университети и пр. И докато много от представителите на тази група не проявиха интерес да се ваксинират, до други, заявили желание, ваксини не стигнаха, например до някои частни училища.

В третата фаза са участващите в „поддържане на функционирането на основни за обществения живот дейности“.

Ваксинационният план не пояснява кои са тези основни дейности, нито кои хора отговарят за функционирането им. На практика тук бяха включени огромна част от работещите каквото и да е – в публичния сектор, в частни фирми, хора, членуващи в професионални организации, и кои ли още не. Някои фирми, организации и пр. са получавали покани да се включат в имунизирането, други сами са проявили инициатива, след като са подочули, че това е възможно. Покрай включените в тази фаза започнаха да се ваксинират и техни близки с аргумента, че и без това желаещите са малко.

Когато стана ясно, че и програмистите влизат в третата фаза, общественото търпение стигна до границите си. Защото в голямата си част програмистите са млади хора и много от тях имат възможност да работят от вкъщи. А в същото време възрастните и болните, които са най-уязвими, са изтласквани все по-назад в „приоритетите“.

Четвъртата фаза включва (по-точно трябваше да включва) хората на и над 65-годишна възраст, както и тези с хронични заболявания.

С кои хронични заболявания – до последно не беше ясно. Който се опитваше да получи отговор, обаждайки се на някой от официално предоставените телефони, удряше на камък – или дава заето, или ви казват, че сте звъннали на грешното място, и ви препращат от институция на институция и от отдел на отдел. Или ви казват да питате личния си лекар, който също няма информация. Друг въпрос е, че и сред личните лекари има противници на ваксините и някои от тях активно разубеждават пациентите си, които искат да се имунизират. Освен това не всички в България имат личен лекар.

Чак на 18 февруари, когато имунизирането в тази фаза вече започваше, бяха публикувани в насипен вид препоръки на 13 медицински експертни съвета. Логично би било те да послужат за основа на политическо решение кои хронично болни да се ваксинират приоритетно, но уви. Институцията прехвърли цялата тежест за решенията на личните лекари, които освен това до последно не получаваха инструкции как точно да осъществяват масовата ваксинация.

В петата приоритетна група би трябвало да влизат представителите на уязвими групи,

чиито условия и начин на живот създават повишен риск от заразяване. Кои са тези уязвими групи – на този етап не се знае. И няма яснота дали някога ще разберем, както и дали изобщо ще се стигне до тази група.

Всички на бананите, пардон, на ваксините

Неяснотите още около четвъртата фаза се обезсмислиха, когато изненадващо за всички премиерът обяви отварянето на т.нар. зелени коридори – свободно ваксиниране в определени болници. Първоначално идеята беше от тях да се възползват включените в четвъртата група, без да се налага да минават през личните си лекари. Което пък обезсмисли прехвърлената им отговорност да преценяват кой да се ваксинира и кой – не.

На практика обаче зелените коридори се превърнаха във ваксиниране на всички желаещи. Така вместо етичният въпрос кои граждани са „приоритетни“ да се реши на държавно равнище, той беше прехвърлен на съвестта на хората. Които бяха поставени пред

моралната дилема –

дали да прередят възрастни и болни, но да допринесат с каквото могат за колективния имунитет, или да изчакат имунизирането на по-уязвимите от тях, което може да се отложи за неизвестно бъдеще, като междувременно липсват достатъчно желаещи да се ваксинират.

За да направят избора си по-лесен, някои усвоиха идеологическото оправдание на отговорните за протичането на имунизацията у нас – че всъщност възрастните и хронично болните също се ваксинират, никой не им пречи да го правят. Ваксинират се обаче, ако са в достатъчно добро здраве, за да си позволят да чакат прави с часове. Или ако получат информация къде в даден момент се чака по-малко. В първите дни на зелените коридори на места се чакаше по три часа, а температурите бяха малко над нулата. Отношението към ваксинирането на възрастните и болните у нас може накратко да се илюстрира с известните социалистически лозунги –

„Съветският болен – най-здравият болен“ и „Спасяването на давещите се – в ръцете на самите давещи се“

Онези, които са толкова възрастни и/или болни, че не могат да чакат на опашка за ваксина посред зима, остават за неопределено бъдеще. Ваксинирането на трудноподвижните хора е още по-усложнено. Някои районни здравни инспекции нямат рампи за инвалидни колички, често пъти кабинетите на личните лекари не са на партера, почти навсякъде у нас средата не е пригодена за хора с увреждания и пътят до ваксинационния пункт се оказва недостъпен.

За да се реши този проблем, от отдавна се обещават мобилни екипи, но в периода на зелените коридори мобилните екипи получиха друга функция – да стигат до населени места, където няма кой да извършва имунизирането. Така изведнъж

териториалният обхват на ваксинирането измести значимостта на приоритетните групи.

Защо изведнъж стана важно да се ваксинира не само всеки, който иска, но и навсякъде? Защото на практика вече сме в предизборна кампания, а навсякъде има избиратели. Бойко Борисов ходи да оглежда как върви ваксинирането по села и паланки по същия начин, по който осветлява с присъствието си строежа на магистрали. И по същия начин се опитва да създава впечатлението, че всичко се развива по най-добрия възможен начин. Че България е едва ли не световен шампион във ваксинирането.

А защо тогава не се помисли за ваксинирането на пенсионерите, нали те също са избиратели? Ами за тях има парични добавки. Заради което според правителството, изглежда, те трябва да са благодарни, вместо да искат на всичко отгоре и да се ваксинират. Междувременно много лични лекари алармираха, че до тях ваксини или не стигат, или стигат много по-малко от поръчаните количества. А личните лекари са онези, от които се очакваше да „изнесат на гърба си“ четвъртата фаза.

Ако ваксинирането „на юруш“ успя да постигне нещо, то е да създаде впечатлението, че много хора искат да се ваксинират, щом чакат с часове на опашка за това. Което пък подейства на някои от колебаещите се – щом народът се блъска за нещо, значи има защо. Насред тази ваксинационна еуфория обаче

ваксините изведнъж взеха че попривършиха. И правителството се изненада, а зелените коридори бяха поставени в режим на изчакване.

За създадения дефицит беше обвинена компанията „Астра Зенека“, която не е доставила част от поръчаните ваксини. За проблема с „Астра Зенека“, който е общ за целия Европейски съюз, обаче се знаеше от седмици. Отделен въпрос е, че за някои от имунизираните с „Пфайзер/Бионтех“ и „Модерна“ се оказа, че на този етап няма втора доза. За което пък „Астра Зенека“ не носи никаква вина.

И така тези, които разчитаха, че ще разполагат с лукса да избират с коя ваксина да се имунизират, не знаят кога изобщо ще имат шанса да се ваксинират с каквото и да е.

Като теглим чертата, въпреки демонстративната гордост на правителството от хода на имунизирането,

България продължава да е на последно място в ЕС по дял ваксинирани.

Междувременно заразените стават все повече – и като относителен дял, и като брой. Доказано починалите от COVID-19 надхвърлиха 10 000, без да броим починалите от усложнения, след като са били отчетени като „оздравели“, загубилите битката с вируса, при които той не е доказан с тест, както и жертвите на претоварената поради пандемията здравна система.

Икономистът Евгений Кънев обръща внимание върху плашещата статистика, че населението на България е едва 0,08% от световното, но пък жертвите на вируса са 0,4% от починалите в глобален план. На този фон се задава отваряне на заведенията и игралните зали, а след месец, в навечерието на изборите – и на нощните клубове.

Ако по нещо България води, то вероятно е по дял на имунизираните, които не попадат в никоя приоритетна група. Но са имали здраве и късмет да се вредят.

Заглавна снимка: Mufid Majnun / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Денонощието на Ели Визел. Разговор с Калоян Праматаров

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kaloyan-pramatarov-interview-elie-wiesel/

Ако често се навърташ в книжарниците, няма как да не забележиш увеличаването през последните две-три години на фикционални четива с Аушвиц в заглавието… До тях обаче, като свежа изворна вода, се появиха и два тома от лагериста от Аушвиц и Бухенвалд Ели Визел – „Нощта“, в нов превод, и „Зората“… 

Как се пише за света след Аушвиц, след като си преживял Аушвиц? Този въпрос ме човъркаше преди разговора с поета Калоян Праматаров, в чийто превод от френски излизат двете книги на родения в Румъния писател с унгарско-еврейски корени. Може ли изобщо лагерът да е поука? 


„Зората“ е втората книга на Ели Визел, която ти превеждаш на български език – след „Нощта“, публикувана през 2020 г. На какво се дължи трайността на твоя преводачески ангажимент към носителя на Нобеловата награда за мир през 1986 г.?

Приех предизвикателството преди всичко заради многопластовия отговор на Визел в трилогията „Нощта“, „Зората“ и „Денят“ за това какво става с човешката ти същност, когато си жертва, когато си принуден да станеш палач в името на една идеология и когато трябва да се справиш с паметта за травмата. Ярки, промислени, запомнящи се страници, които с малко думи изграждат образа на една страшна действителност, в която Историята, творена от човеци, смила в мелницата си други човеци. Впечатляваща илюстрация на баналността на злото (по Хана Аренд).

Благодарение на кои свои качества според теб Визел успява да избегне опасността неговите творби да се превърнат в плосък плакат – и те израстват в могъщи живописни платна?

Струва ми, че силното въздействие на описаните картини идва преди всичко от ненакърненото чувство за мяра. Картините са предадени с няколко щриха, дребен детайл, описание на вопъл, мирис, цвят, отронена дума, запомнен поглед, жест, нечий образ. Минимализмът в това отношение само засилва драматизма на реалностите, които Визел описва. Авторът не героизира, не търси високия слог за ненакърнимата човешкост, напротив – гради образи на уплашени, неразбиращи, трудно оцеляващи хора, загубили вярата си в Бог, любовта, благородството, надеждата, дори чувството за синовен дълг, забравили за прошката, непреживели травмите си.

В „Зората“ има един покъртителен образ, предшественик на вече популярното „Аз сме“: разказвачът осъзнава, че в себе си съдържа всички онези хора, които някога са го формирали – и ако той убие своя враг, всички те ще станат убийци. Каква е чуваемостта според теб на това послание в свят, който поставя директивата да бъдеш само себе си, да станеш само себе си?

Всеки носи в себе си множеството хора, които са го изградили. Светът не почва и не свършва с нашата уникалност, напротив – трайността му се основава на приемствеността между поколенията и повторяемостта на манталитетите. И не е само личен проблем, ако не съзнаваш откъде идваш, кой си и накъде отиваш. Така както да знаеш само един език, означава да не знаеш никакъв език, по същия начин да си уверен, че си или трябва да бъдеш единствено себе си, означава да не познаваш себе си.

Ти си историк по образование, изследовател на древни погребални практики. Не мога да не те попитам за твоята интуиция как се променя мястото на омразата като двигател на човешката история…

Всъщност променят се само културно-географските топоси и имената на хора, общности и държавни строеве, омразата си остава – тук бих възкликнал заедно с Левинас: „Все същата омраза към Другия човек!“ И не е нужно да споменаваме Палестина, Близкия изток, антициганизма, възраждащите се национализми, неонацизма, расизма, ксенофобията и пр. Всеки бегъл преглед на съдържанието на интернет форумите е достатъчен, за да видим как се зачита човешкото достойнство и колко лесно избликва омразата.

Дали е двигател на човешката история: не и в наши дни, когато – искаме или не – глобализацията е налице и ние сме принудени да живеем и да се съобразяваме с този глобален свят. 

Днес литературата е арена на сблъсък между фикцията и антификцията. Къде в него остава паметта? Защо герой, преживял Бухенвалд и Аушвиц, е готов да убие своя нов враг, този път английския окупатор на палестинските територии – и защо иска да го опознае, преди да го убие? Зъб за зъб ли е смисълът на историята? И вече въпрос към теб като към поет: какво да правим с токсичната въображаема част от историята; с историческия разказ, който не почива на факти?

В своя недовършен труд „Апология на историята, или занаятът на историка“ Марк Блок, бащата на школата „Анали“, признава: „Добрият историк прилича на човекоядеца от приказката. Той знае, че неговата плячка е там, където мирише на човешко месо.“ Историята е знание за хората – за хората от миналото, за хората от настоящето и заради хората от бъдещето. А там, където има хора, има и памет. Ние разказваме за и заради тези хора – все едно дали обговаряме пейзажа, сечивата, надгробните могили, архивните документи, градската архитектура или който и да е артефакт, или пък обследваме манталитетите и описваме нечий конкретен бит…

Границата между достоверното и недостоверното е твърде тънка, а понякога и твърде субективна в тези разкази-прочити, защото и историкът е плод на своето време и чете историята посвоему. Исторически разкази, които преди години са ни се стрували напълно достоверни, може да се окажат неверни с натрупването на нови факти и артефакти, на нови свидетелства и въобще знания. Смяната на господстващата в обществото идеология също променя разказите и може би тъкмо тогава те стават токсични, когато идеологията взема връх над историческата добросъвестност и желанието за разбиране. Литературата също се осланя на разказа, но в нея пристрастието не само е насърчавано, а и задължително.

В случая с Визел – героят му в „Зората“ е привлечен в „Движението“, успяло да превърне Обетованата земя в земята на страха, залогът е: „Свободата на Израел, бъдещето на Палестина.“ За пръв път той чува еврейски разказ, в който евреите не треперят, от човека, който го вербува: „Ние водим свещена борба… срещу англичаните.“ И осланяйки се на този разказ, напълно приема всички решения на ръководството на Движението, включително възложената му задача да стане екзекутор на пленения английски офицер. Но вън от принадлежността си към Движението, героят на Визел не е изгубил човешката си същност, тъкмо като човек той отива да се срещне с онзи, когото трябва да екзекутира призори, с Другия човек.

Какви стъпки и стъпчици трябва да предприемаме, за да не допуснем завръщането на концентрационните лагери?

Да помним миналото, да забелязваме, да разпознаваме признаците, малките знаци в общата насока на поведение: днес непремерено изказване от парламентарната трибуна, утре изявление в пресата, вдругиден надпис върху стена, после хвърлен камък срещу някого, на следния ден побой… Да се опитваме да разберем Другия, преди да го съдим, и да се взираме по-внимателно в лицето му, което ни казва: „Не убивай!“ – в пряк и преносен смисъл.

След документалната „Нощта“ и фикционалната „Зората“ ще продължиш с „Денят“, третата книга? Може ли литературата изобщо да промени нещо в кръговрата на страха и насилието?

Приех да преведа цялата трилогия на Визел. В случая литературата има катарзисен ефект. И страхът, и състраданието заради преживяното насилие присъстват и в трите книги. Дали те водят до очистване от тези чувства? Дали карат читателя да се замисли и да погледне с други очи на собствения си живот и на мястото си в света? Много се надявам да е така.

Заглавно изображение: Калоян Праматаров с двете книги на Ели Визел от издателство My Book

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За запетайката и българското проклятие

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-zapetaykata-i-bulgarskoto-proklyatie/

Проклятието на България не се нарича „Ахмед Доган“, както обяви в едни други години Иван Костов. Проклятието на България е безмерната, отчайваща липса на контрол. Това е резултатът от корупция – на всички нива на властта, непотизъм – на всички нива на властта, бездушие – на всички нива на властта. Ние всички сме едновременно съучастници и жертви на това проклятие, просто едни умираме бавно, до живот, а други ги убива внезапно срутила се сграда или паднала лампа в тунел, или некачествен асфалт, оголен кабел под улична шахта, взрив на работното място…

Когато кръвта на жертвите опръска новините, сценарият е един и същ. Опозицията преграква от обвинения към управляващите, а управляващите: a) търсят „бушон“, комуто да стоварят вината; б) произвеждат новина, която да „потопи“ труповете в края на емисиите; в) започват безсмислени действия, имитация на усилия да се поправи злото. Например общините почват да правят регистри на опасните сгради (след като се срути сградата на столичната ул. „Алабин“ през 2007 г., убила две момичета) или на всички водни съоръжения (след скъсаната стена на яз. „Иваново“ през 2012 г., заради която загинаха десет души, а много къщи от село Бисер бяха потопени – защото никой не се сети да евакуира хората от селото, което бе на пътя на водата).

Новата жертва

Шестнайсетгодишното момче, което загина на място, вървейки по столичния булевард „Иван Гешов“, е новата жертва в този дълъг списък на ненаказани безчинства. А за смъртта му ще се окаже виновна една… запетайка. Не вярвате?

Людмил стана жертва на оголен кабел, водещ към павилион(и), които де юре не работят и не трябва да са там, но де факто функционират години наред. Има ток за обект, който няма право да работи – но токът е пуснат от енергото срещу служебна бележка. И тече по кабел, прокаран в нарушение на всякакви правила, в т.ч. и за безопасност.

Струва си да се припомни същественото от обясненията на замесените – ЧЕЗ, Столичната община, район „Триадица“, болница „Св. Иван Рилски“ (на чиято територия е павилионът с кабела, убил Людмил).

ЧЕЗ пуснали ток срещу служебна бележка, подписана със запетая от главния архитект на район „Триадица“ Иван Шишков. Кабел не са пускали. Не е тяхна работа да знаят кой обект е законен и кой – не.

УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ няма нищо общо с този трагичен инцидент, лаконични са от болницата.

Столичната община провери и съобщи, че всичките пет павилиона на мястото са незаконни – за нито един няма удостоверение за въвеждане в експлоатация. Трите на тротоара са поставени с документи от район „Триадица“. За другите два павилиона на територията на болницата, до единия от които стига кабелът убиец, още през 2018 г. от предишната районна администрация констатират, че са незаконни, и започват процедура за премахването им. Констативните актове са изпратени в Дирекция „Общински строителен контрол“ за издаване на заповеди за премахване. Дирекцията открива пропуски в актовете и ги връща за поправка в район „Триадица“, за да ги издаде коректно. До този момент коригирани констативни актове не са представени. От местната администрация твърдят, че не са получили отговори от болницата и от областния управител, каквито не са необходими, за да продължи процедурата по премахването. Пратено е писмо до район „Триадица“ спешно да приключи тази процедура и да започне премахването им. Обясненията са на кметицата Йорданка Фандъкова (ГЕРБ) и на главния архитект на столицата Здравко Здравков.

В район „Триадица“ не знаели за преписката за премахване на павилионите. Разбрали, че я има, след смъртта на момчето. Оказа се, че главният архитект на района Иван Шишков ще подаде оставка – за нея съобщи районният кмет Димитър Божилов („Демократична България“). Шишков работи там от времената на ГЕРБ – от 2008 г., бил е и архитект на Банкя, родния град на премиера. Поради липсата му на пресконференцията не се разбра дали е знаел, че има преписка от 2018 г. да се премахнат павилионите. Не стана ясно и как така, след като в районното кметство не знаели за преписката, са поискали информация през 2019 г. от областния управител и от болницата относно процедурата за премахване на павилиона.

През 2011 г. за някакъв период арх. Шишков не бил на работа и затова удостоверението, въз основа на което ЧЕЗ пуснали тока на злополучния павилион, било подписано със запетайка. Според районния кмет Божилов „кой я е подписал [бележката], каква е връзката и каква е съпричастността на този документ, ще констатират разследващите органи“. Под негово ръководство такива бележки не се издавали, защото „тяхната правна стойност е равна на нула“.

(Всъщност това е законово уредено и няма нужда от разследващи органи, в кметството трябва да знаят – или Шишков е упълномощил някого да го замества в негово отсъствие с писмена заповед, или ако не го е направил – някой друг по старшинство е поел функциите му и това също се знае.)

Главният архитект подава оставка, макар да не е подписал, казва кметът на район „Триадица“ и допълва, че това е морална постъпка, а Шишков е професионалист. Всъщност подписал е – със или без запетайка, институцията в лицето на районното кметство е гарантирала, че поставеният вече павилион може да получи ток. Фактът, че не е въведен в експлоатация, е изпуснат. За ЧЕЗ важни са подписът и печатът на районното кметство.

Ето как една запетайка се оказа фатална. Ако го нямаше това удостоверение, нямаше да има и павилион, защото без ток няма как да работи. Ако някакъв чиновник някога, преди години, беше взел решение да не подписва, защото не му е било там мястото на павилиона, нито е било разрешено да работи, Людмил щеше да е жив. Всъщност нямаше – щеше да се намери друг да подпише, в България винаги се намира…

Спомнете си „Амнезия“. Дискотеката в Студентски град, пред която беше пребит до смърт 20-годишният студент Стоян Балтов, беше обявена като „временен преместваем обект“. Благодарение на архитекта на район „Студентски“ – и на липсата на контрол от страна на Столичната община, в която по онова време кметуваше Бойко Борисов, и неговия главен архитект Петър Диков. „По наши данни заведението „Амнезия“ дори не е официално отваряно. Има възможност да бъде изцяло премахнато“, каза Диков през декември 2008 г., когато загина Балтов и имаше протести. После се надигнаха гласове Студентски град да стане кампус, да се махнат казината, нощните клубове и изобщо имаше идеи, Борисов навъсен даваше пресконференции, в парламента се разшумя. Накрая – нищо. Дойде изборното лято на 2009-та.

Наемът на „Амнезия“ (наистина съборена по-късно) беше 200 лв. на месец по договор от 2006 г. Павилионите на „Гешов“ са плащали по… 100 лв. месечно, съобщи в свое видео по темата Борис Бонев от „Спаси София“, общински съветник от Столичния общински съвет. Пазарните цени са поне пет пъти по-високи.

Цинизъм и безчовечност

Политиците са същински чакали – хранят се с мърша. Смъртта на Людмил отприщи парламентарни призиви от БСП Борисов да се яви в Народното събрание и да даде обяснения, лицемерно красноречие, искания за оставка на Фандъкова, от една страна, обвинения към Божилов, от друга. „Корупцията и беззаконието отнемат човешки живот“, заяви социалистът Христо Проданов в пленарната зала. Но и по времето, когато левицата управляваше, нещата не бяха по-различни.

Цинизъм е да се превръща нечия смърт в аргумент в предизборна битка, още повече когато вече се надига напрежение в ромския квартал „Факултета“. Момчето е от ромски произход. Хората от квартала блокираха улица в София и поискаха оставките и на Фандъкова, и на районния кмет Божилов, спряха за малко и влака през квартала. От тези искри може да се разгори голям огън (особено с чужда помощ) и не се знае кого ще подпали той. Настървени политици, изострена обстановка – предизборната кампания на практика тече от месеци и мнозина политици нямат морални и етични задръжки да използват смъртта на дете, за да разпалят размирици. Царицата на патетиката Мая Манолова вече се изока във Facebook, че Общината, кметът и държавата са екзекутори.

През февруари 2017 г. греда от лампа в тунел „Ечемишка“, неремонтиран от 1985 г., падна и уби в автомобила ѝ 64-годишна жена. Конструкцията е била корозирала, пътните шефове са знаели, но не са си мръднали пръста. Тогава обаче тази смърт, също преди избори, не предизвика такъв отзвук.

През октомври 2014 г. управляваше служебен кабинет, когато в завод за утилизация на мини в Северозапада загинаха при взрив 15 души. Обществото не изглеждаше кой знае колко потресено, въпреки това, което излезе наяве. Че и преди е имало други сериозни инциденти и пострадали хора. Че на работниците не е било осигурявано дори защитно облекло. Че са получавали 240 лв. заплата, когато минималната беше 340 лв. Системни нарушения, констатирани от инспекцията по труда. Мълчание на синдикатите, на служба „Контрол на общоопасните средства“ към МВР. Всички обвинени по-късно бяха до един оправдани.

Затова, така и така не четете предизборните програми, не ги четете и сега. Не си струва. Коалициите след изборите и услугите, които политиците трябва да връщат, ще ги обезсмислят. И се молете някоя запетайка да не сложи без време край на дните ви – с българското проклятие всичко е възможно.

Заглавна снимка: Artem Maltsev / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.