Tag Archives: общество

Двойното дъно на властовите привилегии

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dvoynoto-duno-na-vlastovite-privilegii/

Премиерът на България реши, че е добре властта отново да има своя болница.

И то само година след като поиска болница „Лозенец“ да не се нарича правителствена, защото това го дразнело. Да, но раздразнението му явно вече е преминало и той е размислил – видите ли, било напълно в реда на нещата здравето на най-важните хора в държавата да бъде отново в специален режим на обгрижване. Но въпросното действие трябва да бъде законово регламентирано и съответно финансирано. Затова в бъдеще лечебното заведение за властта ще се определя от Министерския съвет по предложение на здравния министър и ще получава допълнително финансиране от държавата. Но ще бъде от списъка на държавните болници.

Дали „Лозенец“, която неуспешно искаха да превърнат в детска болница, ще си върне статута на правителствена, или ще изберат друга – Военномедицинската академия например, няма особено значение. Проблемът не е коя болница ще бъде избрана, нито дори в това, че държавата ще налива допълнително пари в нея, освен средствата от НЗОК, за да осигури комфорт и високоспециализирана медицинска помощ за висшия ешелон на властта.

Проблемът е, че държавният и политически елит намира това за нормално, а гражданите – за омерзително.

Съвсем пресен е случаят с контузията на Цвета Караянчева по време на пътен инцидент – заради счупена ключица председателката на Народното събрание бе транспортирана до столицата с правителствения хеликоптер, сякаш е душа беряла. Тези хора – от президента и премиера до останалите надолу в йерархията на привилегированите – имат всички възможности да се лекуват, като изберат най-добрата болница, специалисти и медикаменти. И не само у нас. Но това не им стига. Те искат да бъдат едва ли не кастово отделени от „простолюдието“.

В същото време всяка година стотици деца умират от различни редки и тежки заболявания, защото родителите им нямат средства да ги лекуват в чужбина; стотици хора угасват с надежда да получат шанс за живот чрез трансплантация на органи; домове за деца и възрастни с умствени увреждания приличат на концлагери; болници източват касата със скъпи медикаменти, а цените на някои от тях са по-високи, отколкото в други страни по света. Затова приходите на участниците във фармацевтичния пазар от публичния и частния сектор в България достигат милиарди левове (през 2017 г. само продажбите на лекарства по цени на едро, без аптечните надценки от около 15–20%, възлизат на 3,164 млрд. лв.), а разходите за фармацевтични продукти и изделия у нас са 43% от публичните средства за здравеопазване – доста над средното за Европейския съюз.

Хората от властта винаги са получавали специално внимание и грижи не само в правителствената болница. Но такова лечение може да има и всеки простосмъртен, който може да си го плати. Защото здравеопазването в България е превърнато със закон в търговска дейност и никой, поне на този етап, не възнамерява да промени това положение, независимо от недоволството и на пациентите, и на голяма част от лекарското съсловие. Нещо повече – в дните между Коледа и Нова година Министерският съвет е приел поправки, които след гласуването им в парламента ще узаконят доплащанията за болнично лечение. Така ще свалят и последните кожи на недоубитите от болести пациенти.

И понеже разговорът е за привилегиите на властта, особено внимание заслужава „забележителният“ проект на ДПС за промени в Закона за Националната служба по охрана (НСО).

Поправките предвиждат началникът на службата да предлага нови имена в ограничения списък на лицата, които могат да бъдат пазени от държавата, а министърът на финансите да разпише тарифа, по която клиентите на НСО да заплащат охраната си. Тоест сме свидетели на опит да се наложи моделът на публично-частно партньорство в специфичната и важна сфера на националната сигурност.

В края на миналата година бригаден генерал Красимир Станчев, шеф на НСО, също постави въпроса за необходимостта от промени в закона, приет само преди пет години, и посочи, че много от подчинените му служители са демотивирани и обезкуражени – заради възнагражденията, материално-техническото осигуряване и липсата на достатъчно обществена подкрепа за работата им.

Истина е, че НСО не се ползва с високо обществено доверие, въпреки добрите оценки, които службата получава за обезпечаването на сигурността по време на посещения в страната – например това на папата или на държавните глави по време на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Но за това си има причини. Гражданите нямат информация за качеството на кадрите, за техния функционален капацитет и култура и единствените случаи, в които вижда резултатите от работата им, са множеството инциденти по пътищата, които никога не са по вина на държавните охранители. Тяхното арогантно поведение, използваната често без причина звукова и светлинна сигнализация на автомобилите на НСО, притискането и безцеремонното отнемане на предимствата на останалите участници в движението – всичко това създава негативни нагласи на хората към охранителите на властта.

Но най-голямо недоумение и възмущение предизвиква държавната охрана на Ахмед Доган и Делян Пеевски.

Мотивите, че посегателството спрямо тях като лица, свързани с националната сигурност, би подронило, отслабило или създало затруднения на властта, са описани в разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 4 от Закона за Националната служба за охрана. Въпроси за това кой застрашава живота и сигурността на двамата поставят не само гражданите, но и представители на управляващите, като Валери Симеонов. Само че междуведомствената комисия, която решава кои извън определените от закона лица имат право на охрана, не отговори напълно на въпросите на вече бившия вицепремиер. Тя посочи само, че охраната на почетния председател на ДПС датира от 2009 г. Всяка друга информация „би улеснила планирането или извършването на опити за терористични действия или друго посегателство“, се казва в отговора на НСО.

В обществената дискусия сега се включиха и президентът Румен Радев, и бившият шеф на службата ген. Димитър Владимиров – и двамата изразиха категорично мнение, че Ахмед Доган и Делян Пеевски не трябва да имат държавна охрана. Защо тогава управляващите нагнетяват допълнително напрежение и недоволство срещу себе си, като разрешават НСО да охранява един от най-спорните политици на Прехода, както и най-одиозния депутат в Народното събрание? Защо освен частните им охранители, и държавата е впрегнала ресурс да не падне и косъм от главите им? Най-баналният и най-лесен отговор, внушаван и от почетния председател на ДПС, е, че тази прекомерна защита е свързана със запазването на етническия мир в страната, чийто гарант се явява той.

Но Пеевски? Гарант на какво е той и как евентуално посегателство срещу него би застрашило националната ни сигурност?

И дали това не доказва подозренията, че Ахмед Доган и Делян Пеевски са част от руската резидентура в България, която изигра важна роля в прехвърлянето на властта и промяната на собствеността у нас след падането на комунистическия режим?

В началото на Прехода тази резидентура заедно с Държавна сигурност съдейства националното ни богатство да премине в ръцете на няколко десетки комунистически фамилии, а процесът бе съпроводен от кървави показни убийства, включително и политически. А чрез масовата приватизация част от руските активи у нас бяха прехвърлени в компании, управлявани от български мениджъри. Според доклад на Центъра за изследване на демокрацията делът на руските инвестиции в България към 2014 г. е около 10% – инвестиции в стратегически компании, като големите рафинерии, мрежите за продажби и разпространение на горива, газопреносните мрежи и газохранилища и телекомуникационни дружества, тоест говорим за управлението на милиарди левове.

За прокарване на своите геополитически интереси в България резидентурата на Москва не можеше да заложи само на БСП. Затова създаде ДПС като пета колона у нас и като балансьор в българския политически живот. А освен това във всеки момент може да извади етническата карта и да предизвика политическа и управленска криза.

Покушението срещу Ахмед Доган с пистолета играчка бе повод той да бъде отстранен като лидер на ДПС заради изхабяването му и загубата на влияние сред турско-мюсюлманския електорат. А властовият център в партията се премести към офисите на Делян Пеевски, който започна да я управлява като корпорация дори и по време на избори. Задкулисието се погрижи да запази ореола на Доган като философ и политик, който не се занимава със злободневните теми, а прогнозира дългосрочно. Затова всяка година в речите му се вторачват и ги коментират доксан-докус анализатори, политолози и журналисти. Заедно с това почетният председател на ДПС получи и апетитни порции от държавната пица, за която преди години се хвалеше, че раздава.

Доган и Пеевски са видимата част от паралелната власт, която става все по-силна от официалната.

Господарите им очакват от тях да им осигуряват свежи капитали от държавния бюджет и европейските фондове – чрез обществени поръчки, в които участват техни фирми; чрез подаръци от държавата като десетките милиони, които взема тецът на Доган за т.нар. „студен резерв“; чрез големи енергийни проекти и т.н.

За миналото и настоящето на Доган и Пеевски знаят и в Европа, и в САЩ, и в Турция. Неслучайно Турция наложи забрана за влизане на двамата в страната заради заетата от тях „проруска“ позиция, след като Анкара свали руски изтребител, навлязъл във въздушното ѝ пространство. Това бе само поводът, а всъщност Ердоган предприе този ход тъкмо заради зависимостта на Доган и Пеевски от Москва и връзките им с олигархичния руски капитал, който се опита чрез контрабандата на цигари в Турция да разпростре пипалата си и там.

Ето затова Борисов ще пази Доган и Пеевски. И не атентати срещу тях ще разклатят националната ни сигурност, а ако бъде успешен опитът им да овладеят НСО чрез предлаганите от ДПС поправки в закона. Тогава всеки може да се досети какви възможности ще отвори това пред руската резидентура, която води хибридна война от години в България. И далеч не само в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Николай Стайков от 2013 г. 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

И потекоха реки от кръв

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-13-17-january-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Тази седмица в България започна по Достоевски – така и завърши.

Прокуратурата разкри подробности около убийството на 18-годишната Андреа от село Галиче,

открита изнасилена и с прерязано гърло в двора на бедна неизмазана къща, която е родният ѝ дом. „Много жестоко убийство на млад човек по подбуди, които по-скоро са присъщи на животни, а не на хората. Те са на много ниско ниво на човешките потребности“, заяви министърът на вътрешните работи Младен Маринов по повод извършителя – 17-годишен съсед на момичето, завършил само първи клас.

Министърът се е объркал. Да се говори за „зверската“ жестокост на човек е страшно несправедливо и обидно за животните, казва Достоевски. „Звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток“, пише той в „Братя Карамазови“. Добре е министърът на вътрешните работи да чете Достоевски, макар и този автор да не е сред препоръчаната от премиера Борисов литература.

След изнесеното от прокуратурата медиите убиха Андреа още няколко пъти – със заглавия и още подробности. Кръвта ѝ изтичаше от телевизии, вестници и сайтове като в криминале на Тарантино. Колко жалко, че не могат да излъчат самото убийство – не от срам, просто не разполагат със запис.

Взрив във Варна прекъсна червената река. 66-годишен бивш военен и бивш полицай, уволнен заради корупция, взриви панелка в кв. „Владислав Варненчик“

– и така остави без покрив над 30 семейства, тъй като експлозията направи жилищата им негодни за обитаване. За взрива е използвал бензин и пропан-бутан, с което уби невинен човек. Самият той се оказа едната от двете жертви, открити сред останките. Взривът е отмъщението му към жената, която е малтретирал през 24-те години съвместен живот – побоища, психически тормоз, заплахи за убийство. Подпалил е апартамента ѝ – и сам е изгорял в него, докато тя е намерила временно убежище в кризисен център.

Може да звучи по руски, като у Бердяев: „Жената е само вътрешната трагедия на мъжа“, но у нас новината отеква като още един служител на правоохранителните органи, насилник у дома – завършил живота си с поредно насилие над невинни. Защото често от тези среди са мъжете, посегнали на най-близките си – на жени, отказали връзка или решили да ги напуснат. Явно в МВР има някакъв особен метод на подбор, но понеже във Варна няма прерязано гърло, министърът на вътрешните работи не говори за „зверски подбуди“.

Човекът е деспот по природа и му харесва да е мъчител, казва Достоевски. А какво казва Институтът по психология на МВР? Май е време да се заеме с насилниците от системата – достатъчно е да преброим колко от тях в последните десет години убиха жени, семействата си, себе си.

Пожарите продължиха – този път не с експлозия, а с подпалване на родната къща в Ихтиман на известна българска адвокатка.

Ирена Савова е свързана с ключови дела – защитаваше бившата зам.-кметица на столичния район „Младост“ Биляна Петрова, както и бившия председател на Комисията за конфликт на интереси Филип Златанов, нашумял с тефтерчето си; тя представлява държавата и по делата за т.нар. „царски имоти“ и е адвокат на осъдената районна кметица на „Младост“ Десислава Иванчева по делото ѝ в Страсбург.

Преди време неизвестни бяха разлепили некролози с лика ѝ, а в колата ѝ бяха открити проследяващи устройства. Вместо да издирят тези, които я заплашват, прокуратурата и полицията не направиха нищо. „Защо институции допускат да се случва поредица събития с адвокати, които заради изпълнение на служебните си задължения търпят толкова много страдания“, запита Савова по bTV. В нейна подкрепа гневно реагираха от Висшия адвокатски съвет, Софийската адвокатска колегия, Българския хелзинкски комитет. В отворено писмо до главния прокурор директорът на правната програма на БХК адвокат Адела Качаунова го призова да извърши „срочна проверка“ по всички преписки, отнасящи се до инцидентите с адвокат Савова.

Хора като нея би трябвало да пази Националната служба за охрана (НСО), вместо години наред да охранява Ахмед Доган и Делян Пеевски

и да засекретява както причините за тази… „належаща нужда“, така и колко струва тя на данъкоплатците. Сега от ДПС предлагат законопроект – да се плаща за тия услуги по тарифа, утвърдена от министъра на финансите, ама да се вършат под егидата на НСО. Причината е, че правомощията на НСО са много по-големи от тези на частните гардове, които наброяват близо 200 000 – могат да отцепват охраняема зона в близост до охраняемия обект, могат да искат съдействие от „баретите“ – Специализирания отряд за борба с тероризма; могат да извършват обиски и да упражняват сила, включително и с шокови куршуми, електрошокови палки, химически вещества и дори бронирани машини. Нищо от това обикновен гард не може да направи, така че колкото и да си плащат Доган и Пеевски, все ще е малко за услугите на НСО.

Не е добре НСО да се бърка с частна фирма, каза по този повод президентът Радев. Не е, особено след като не достигат пари и ресурси на МВР, за да охранява по-добре сигурността в селата. А там освен лумпени и деградирали от български произход има и от чуждестранен. Като един 63-годишен французин, задържан за блудство с три деца в село Царичино. Миналата есен педофил от Германия бе открит в сливенско гето в компанията на малолетни.

И за да се сгъстят още повече боите, тази седмица проговори жертва на Валиумния изнасилвач –

нидерландец, обвинен в брутално изнасилване на 32-годишна българка по Коледа. Жената е лежала в болница след случилото се заради тежки травми. Оказа се, че има и втора жертва на 38-годишния Йохан-Фредерик Стелингверф – унгарка, насилена два дни преди българката пак в апартамента, който той държал в София. Чак сега прокуратурата поиска задържане под стража, след като за първото насилване бе пуснат под домашен арест.

Подобна мярка за неотклонение бе отказана обаче на бившия вече министър на околната среда и водите Нено Димов.

Апелативният специализиран съд го остави окончателно в ареста по обвинение в умишлена безстопанственост заради водната криза в Перник. Вицепремиерът Красимир Каракачанов, от чиято ВМРО квота е излъчен Димов, все така твърди, че той е „изкупителна жертва“ заради „проблеми, натрупани с десетилетия“. Хайде сега, ами че последното десетилетие управлява Бойко Борисов – тъй че Нено Димов е „козел отпущения“ на несвършеното от Борисов.

Но само с един курбан няма да се размине. В третото си и последно правителство на Борисов ще му се наложи да преживее куп сътресения, каквито не е и помирисвал в първите две.

Перник, който е на драстичен воден режим от ноември, бе сериозно обгазен със серен диоксид не за първи път.

Причината е местната топлофикация, която гори въглища. При всяко предишно обгазяване екоминистър Нено Димов и бившата вече кметица от ГЕРБ д-р Вяра Церовска отричаха това да е ТЕЦ „Република“ на Христо Ковачки и търсеха помощ от МВР, ДАНС и прочие ведомства, за да установят кой трови въздуха. По същия начин криеха от хората и водната криза.

По същия начин и Борисов манкира и не иска да каже публично кога България ще се откаже от въглищните централи, осигуряващи 42% от енергията в страната.

Няма да посмее в свой мандат, известен е страхът му от протести и склонността към съглашателство. Германия вече заяви, че ще го направи до 2038 г.

Според медийни публикации България няма да осигурява подкрепа на тецовете на въглища след 2025 г. Дотогава серният диоксид все така ще замърсява въздуха в Перник и Стара Загора, а държавата ще трябва да проектира алтернативна заетост за над двайсетте хиляди, заети в добива на въглища и в тецовете. Съвсем ясно е, че няма да се справи – такава не осигуриха няколко предишни правителства за работещите в добива на оловно-цинкова руда и на уран, закрит през 1992 г.

България ще получи 458 млн. евро от Фонда за справедлив преход на ЕС, който предвижда помощ за страните да се откажат постепенно от промишлените сектори с най-големи въглеродни емисии. За Полша, където заетостта в добива на въглища е най-голяма, е предвиден най-големият дял – 2 милиарда евро, или 27% от помощите.

Сумата за България не е малка, но основната грижа все пак е на изпълнителната власт. Ако не се вземат мерки, и без това закъснели, огнищата на социално напрежение в България ще изгорят нечия политическа кариера. А протестите на миньорите няма да са кротки като на обезводнените перничани.

И за последно Достоевски. Човек търси не толкова Бога, колкото чудеса. Чудеса няма.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво правим с правото

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/kakvo-pravim-s-pravoto/

През 2019 г. съдебната власт получи необичайно медийно внимание на фона на традиционната си роля на най-тихата от трите власти. Доколкото по дефиниция нейната дейност трябва да се развива по-скоро експертно, затворено и без политически заряд, истинско чудо е колко много дискусии, протести, анализи или просто интернет шеги и мемове се появиха по повод на правосъдието в България.

Еволюцията изяжда децата си

Популяризирането на темата може да се обясни отчасти с обективни фактори – колкото повече се повишават доходите на населението, толкова по-често то може да си позволи да обсъжда неща, които „не се ядат“. Има обаче и причини от субективен характер. Политическият маркетинг превърна правосъдието в евъргрийн, тъй като опозицията получава възможност да трупа точки предвид очевидната липса на смели реформи, а за управляващите диалогът с магистратите не може да се сведе до обичайното запълване на дупки и запушване на недоволни усти. Все пак поне формално съдебната власт е независима и съответно по-опасна или поне „повратлива“. Тази динамика няма да се промени и през настоящата година.

В по-едър мащаб наблюдаваното обсебване на вниманието от правосъдието е като цяло полезно, защото постепенно започва да се схваща, че ефектите от него са видими в целия ни обществен живот, а не са ограничени до бутикови спорове на неразбираем жаргон. Но ако всички Facebook глупости, изписани през 2019 г. по висящи дела (предимно наказателни), могат да се простят като знак за все още незрялото гражданско общество, същественият риск от масово обсъждане на темата се корени именно в нейното преексплоатиране. Отдавна е установено, че

всяко обединяване около популярни послания създава стаден инстинкт,

при който за едно сериозно мнозинство осмислянето на сложните процеси отстъпва пред удобните и предлагани от друг отговори. Макар да е известно, че и през 2020 г. виновни за мнозина ще са прокуратурата и редица други персонализирани субекти, може би си струва да се анализира къде грешат онези с добрите намерения. И то тъкмо заради добрите им намерения – те безспорно са най-важното, но единствено с тях не се печелят битки.

Върховенство на кое?

Каква изобщо е целта на „битката за правосъдие“? Въпросът изглежда излишен, но въпреки това отговорът не е очевиден. Ако се концентрираме върху централния „реформаторски“ апел, той гласи, че липсва върховенство на правото. Звучи ясно, но всъщност е крайно проблематично. При все че може много ясно да се посочат девиации от върховенството на правото, както и да се работи с това понятие, включително като лозунг, то е далеч от невинно. Най-елементарният казус, с който се сблъскваме ежедневно, е

напрежението между несправедливия закон и неписаната несправедливост.

Отвъд научната дискусия по темата, която не е приключила от векове, в България има два цитата, които постоянно се споменават в грижливо подбрани моменти, и тяхната красива словесност някак успокоява съвестите на фона на скучната юридическа материя. Единият цитат има спорно авторство и според него казусът трябва да се сложи на сърцето и каквото каже то, значи е правилно, и после е лесно да се преведе на езика на правото. Другият цитат е от Кристиан Таков и гласи, че правото трябва да се пази дори и от закона.

При цялата им грациозност обаче употребата на тези цитати затваря общността, вместо да я отваря. Те заявяват много ясни твърдения, но не отговарят на последващите въпроси. Неподчинението на закона може ли да бъде добродетел? И ако е така, защо тогава в други случаи се настоява, че законът трябва да се спазва абсолютно строго от всеки и че именно неспазването му е големият ни проблем?

„Правото“, на чието върховенство се настоява, включва и законите, приети от все по-омразния законодател, както и съдебните актове, постановени от все по-омразния съд.

Същевременно, когато те съответстват на усещането ни за несправедливост, всичко е наред. Подобно усещане за лицемерие оставиха някои реакции от миналия януари, когато Върховният административен съд внезапно се превърна в добър герой, защото отмени промените в плана за управление на Национален парк „Пирин“ и бързо се забравиха протестите срещу предходни решения на съда, включително по сходни екологични въпроси. Разбира се, най-нормалното нещо е съдът да бъде критикуван, когато е решил грешно, както и обратното – но подобно двойнствено отношение показва, че дилемите за „правото“ и „закона“ не могат да бъдат решени по окончателен и легитимен начин, и мъдростта е в приемането им като непреодолима дилема.

Кой от кои е?

Освен че съществува проблем с формулирането на послания, липсата на по-дълбоко обществено ангажиране с правосъдните теми се дължи и на комуникационни причини. В изопнатата публична среда, развила се на принципа „наши срещу ваши“, е изключително трудно да се каже нещо, което да не бъде прикачено към някой от „лагерите“. Сред подобна крехкост основен принцип на омаскаряването през 2019 г. стана съешаването с омаскарени лица. И ако за онези, свикнали, че кадрите решават всичко, е нормално да мислят така, как да приемем същото при истински свободните? Факт е, че свободното малцинство в съдебната система и около нея е по-маргинализирано от всякога, а войната срещу него е неравностойна и отвратителна. Но тази война ще приключи със служебна загуба, ако се възприемат същите или сходни методи, включващи нетолерантност към различното мнение, агресия или извънредна кампанийност.

Тук е мястото да се спомене и изборът на теми. Дали прокуратурата да е в изпълнителната или съдебната власт, е безспорно фундаментален въпрос, но също така и абсолютно безплоден към настоящия момент. От Полша до Хонконг може да се научи един и същи протестен урок: протестът срещу овладяването на съдебната система се разпалва най-добре, когато има малко на брой, но конкретни поводи и много ясни и разбираеми контрапослания.

Изобилните нападки също имат по-скоро обратен ефект

и изслушването на Иван Гешев е такъв пример. Процедурата действително беше силно публична, колкото и някои да не искат да го признаят. Но вместо засипване с въпроси и коментари, по-силен ефект щеше да има повтарянето на реторичния въпрос – наистина ли „ЦУМгейт“ е „въпрос на личен живот“, както Гешев убедено смяташе? Обществената енергия не е безгранична и това се потвърди, когато от умора по Гешев се проспа по-опасният избор: на Сотир Цацаров за началник на институция със съмнителни правомощия и битие на границата на конституционно позволеното.

Сложен е и балансът между нормативния фетишизъм и фиксацията върху личности. През 2019 г. наблюдавахме много и от двете, но в крайна сметка общото между тях е, че заявени самостоятелно, се превръщат във форми на утопично мислене. Ако решението на проблемите е в създаването на по-добра правна рамка, как да си обясним, че Европейският съюз заяви, че премахва Механизма за сътрудничество и проверка, който се занимава предимно с видимостта на правната рамка? Ако обаче решението е в назначаването на нови хора, значи се подценяват структурните дефицити, каквито също има.

Операция „Мръсни ръце“

Сред настойчивото призоваване за повече морал се пропуска нещо ключово. Борбата за по-добра съдебна власт е винаги политическа. Разбира се, в нея не участват само партии и не се реализира само политически резултат (стига да е искрена), но правилата на играта са политически.

Понякога впрочем политическо действие е да се запази навреме пространство за протест. Затова платените протестиращи напълно законно бяха заели мястото пред ВСС по време на избора на главен прокурор и неплатените, колкото и прави да бяха, изглеждаха и звучаха „бета“. Достатъчно е да се каже, че Иван Гешев беше най-предполагаемият кандидат (и в действителност единствен, след като скандалите около Пламен Георгиев станаха прекалено много) месеци преди началото на процедурата, но активните действия срещу кандидатурата му започнаха, когато вече бяха обречени поради липсата на своевременен натиск и евентуално издигане на „граждански кандидат“.

Страхът от омърсяване си личи при споменаване на другата чувствителна дума – корупция.

Всеки иска да има по-малко корупция, но какво точно значи това? Да се очаква, че ще има усещане за справедливост без изриване на статуквото, е точно толкова празно и наивно, колкото да се каже, че хората не бива да се обиждат помежду си. Промяната на толкова мащабно ниво изисква да се счупят няколко яйца, по израза на Ленин, включително да се примирим с евентуалното ограничаване на някои граждански свободи, потенциалното „натопяване“ на невинни и други такива. Позитивен резултат ще има, но ще се наблюдава след десетки години.

Така погледнато, се разбира колко порочно е да се говори за върховенство на „правото“. Няма обективно застинало право, за чиито скрижали да се воюва. Има право, което облагодетелства по-широки и по-тесни слоеве от населението; право, което отдава приоритет на една или друга група от хора (собственици или наематели, работодатели или работници) или решава по различен начин баланса между различни субекти (престъпниците или жертвите им). Има и стриктно, и по-гъвкаво разбиране за правото.

Изглежда контраинтуитивно един файтон от хора да се скарат помежду си, но

липсата на караница доказано обрича на едно и също: различното се оказва много повече от общото.

Роенето, което се наблюдава във всяка реформаторска общност (не само в правосъдието) през последните 30 години се преодолява единствено със стабилни корени и изграждане на групи по интереси вътре в тактическия съюз. В момента „пазарът“ на безкористност е толкова свит, че синдикалните дейци, да речем, не биха тръгнали да водят полемика със защитниците на човешките права само защото всички те искат „върховенство на правото“.

Какво да се прави?

След подобни съмнения отговорите могат да бъдат само откъслечни. Това означава не само че са недостатъчни, а че отделните решения дават резултат само на определено ниво, а не изобщо. В някакъв смисъл е добре да се изостави моралното превъзходство като стратегия, в друг – да се правят невидими усилия, в трети – да се запасим със самоирония. Всичко това не е изчерпателно и няма как да бъде.

И все пак – изглежда, че трябва да се угаси пламъкът на революцията и да се настоява на бавното, сложно и професионално решение.

Независимо от различните разбирания за бъдещето на съдебната власт, тя е толкова неуловим обект на обладаване, защото формира последната преграда, най-устойчивото и в някакъв смисъл консервативното – границата на лудостта на политиците. Фактът, че правосъдието може да извади хората на шествия, е хубава новина, но не е част от решението по същество, защото то е винаги по-скучно и не се корени в „народната воля“.

Ако например се говори за прокуратурата, трябва да се влезе равностойно в дебата за рамките (и съответно спирачките), които разследването поставя на нейната дейност, тъй като реформата в полицейските органи е всъщност по-наложителна от тази в прокуратурата. Ако се говори за корупцията, да се разберем от какво бихме се отказали и къде да пипаме – в материалния или в процесуалния закон… И така нататък.

И накрая – друга една любима история за цитиране е за онзи германски селянин, който се срещнал с произвола на държавата, дошла да му вземе мелницата, и отговорил смело: „Вие може да ми вземете мелницата, но в Берлин има един съдия, който ще отсъди справедливо в моя полза.“ Симптоматично е, че и до днес не знаем името на този съдия.

Заглавна снимка: pxfuel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво всъщност ни казва Австралия

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-vsushtnost-ni-kazva-australia/

Последните прогнози за сезона на пожарите сочат, че той ще започва все по-рано, ще приключва все по-късно и като цяло ще бъде по-интензивен. Този ефект ще се натрупва във времето, но би трябвало да може да се наблюдава към 2020 г.

Съвременните Касандри не са красиви принцеси, прокълнати да бъдат обичани от всесилни богове. Напротив, подобно на Рос Гарноу, един от най-уважаваните австралийски икономисти, те са добродушно усмихнати учени. Цитираните по-горе думи са част от неговия доклад за климатичните промени, публикуван през 2008 г. Гарноу изследва влиянието им върху австралийската икономика и препоръчва политики за справянето с тях. След като чудовищни пожари унищожиха над 3000 дома и продължават да горят на територия от над 7,3 млн. хектара общо (площта на Белгия и Дания, взети заедно), докладът обиколи социалните мрежи, а Гарноу коментира пред австралийската SBS News:

„Чувствам тъга, не бях полезен. Бе ми дадена възможността да говоря на австралийците за този проблем, а аз не успях да ги убедя, че е в наш национален интерес да играем положителна роля в световните усилия за справяне с последствията от климатичните промени. Ситуацията в момента е лоша и ще продължи да се влошава, ако емисиите на парникови газове в атмосферата продължават да се увеличават. В интерес на цялото човечество е бързо да се насочим към [икономически и производствени модели с] нулеви емисии.“

Огненият кошмар в Австралия, нанесъл щети за милиони и поставил неудобни въпроси пред света, е огледало на съвремието не само що се отнася до промените в климата. Той показва как отразяваме и консумираме новини; изобличава политическия лобизъм и присъствието на големия бизнес в кулоарите на властта; и накрая, но не на последно място, ни припомня за борбата на човека със самия себе си и с околната среда, която е създал през последното столетие.

Бял шум – или светът, в който няма истини

Бедствията не са това, което бяха. В романа си „Бял шум“ от края на 80-те години Дон ДеЛило пише, че „eдинствено катаклизмите привличат вниманието ни. Ние жадуваме за тях, зависим от тях. Стига да се случват някъде другаде“. Подобно на бедствието, описано от ДеЛило, и пожарите в Австралия създават своя собствена климатична система.

В наши дни интернет ни позволява не само да се дрогираме с катаклизми, но и напълно да отричаме съществуването им. Дезинформацията се превръща в част от консумирането на новини, от съпреживяването на събития от световно значение. А истината се губи между гръмки заглавия, полуистини и лъжи.

Става ли дума за умишлени палежи? Категорично не.

Съобщение, разпространено в интернет, че близо 200 души са арестувани във връзка с пожарите, е пример за механизмите на дезинформацията, а именно – примесването на реални сурови данни с откровени лъжи.

По данни към 6 януари т.г. на полицията в Нов Южен Уелс, от началото на ноември 2019 г. са повдигнати обвинения във връзка с палежи срещу 183 души, сред които 40 непълнолетни. 53-ма от нарушителите не са спазили пълната забрана за палене на огън на горска територия: сред тях мъж от предградията на Сидни искал да си направи чай, а друг в град Таро – да си приготви храна. И двата огъня са били потушени от пожарникарите. Провинението на 47 души е за изхвърляне на запалена цигара или кибрит на земята. Срещу 24-ма от тези 183 души са повдигнати обвинения за умишлен палеж. Няма преки доказателства, че те да са допринесли за пожарите, обхванали страната. Но изваждането на информацията от контекста и представянето ѝ в определена светлина работи – за съжаление, не в полза на истината.

А дезинформацията тече и в двете посоки.

Австралия в пламъци, снимана от Космоса. 480 милиона убити животни. Спяща коала, положена във ветеринарен кабинет, с лапички, потопени в лекарствена течност – оцеляла е след ужаса. Полет над Австралия сред облаци, които светят като червено-черни въглени. Макар огромна част от тази информация да не е споделена от любители на конспирациите, а от загрижени за света потребители, това не я прави вярна.

Кадърът на горящия континент, за който се твърди, че е сниман от Международната космическа станция, се оказва 3D визуализация на всички засегнати региони в настоящия сезон – не в едно и също време, нито все още горящи. Коалата наистина е оцеляла след пожар… но през 2015 г. Снимката от самолета пък е от Хаваите – на напълно естествен феномен. Що се отнася до унищожената фауна, цитираният мащаб е напълно спекулативен, тъй като не е ясно колко от засегнатите от огъня животни са убити и колко ще оцелеят в дългосрочен план, нито колко ще успеят да избягат от пламъците, но ще умрат впоследствие от липса на храна и вода.

Всичко това не означава, че криза няма, нито че тя се преекспонира. Напротив.

„Пожарите са много по-мащабни от всичко, което сме виждали досега – споделя капитанът на пожарникарски екип в Нов Южен Уелс. – Преди работехме с индекс за опасност от пожари от 0 до 100, на базата на най-унищожителните пожари от 1939 г. Сега редовно пожарите доближават 200 по тази скала. Смятам, че това се дължи на климатичните промени. Научните доказателства са съкрушителни.“

Фактите

А какви всъщност са научните доказателства? Метеорологичната служба на Австралия посочва, че климатичните промени подхранват тези колосални пожари. Не се твърди, че пожари в Австралия никога не е имало, а че метеорологични феномени и модели, които са част от нормалното ни ежедневие, ще стават все по-екстремни вследствие на измененията в климата, провокирани от човешки фактори.

В случая с Австралия и регионите, засегнати от пожарите, се установяват няколко решаващи фактора: количеството валежи в периода преди септември 2019 г. е под средното ниво, което води до засушавания в Югоизточен Куинсланд и в североизточната част на Нов Южен Уелс. Явлението засяга огромни площи – и в двете области има поставени рекорди за най-малко валежи в периода януари–август 2019 г., а коефициентът на опасност от пожари заради сушата е 9 от 10 според доклада метеорологичната служба.

В допълнение, температурите през 2019 г. са по-високи от средните стойности, което затваря порочния кръг. Нов Южен Уелс регистрира рекордно горещ период между януари и август (1,85℃ над средната стойност), а 2019-та за цяла Австралия бе годината с най-високата максимална дневна температура (+1,71℃) и втората след 2016 г. с най-висока средна обща температура (+1,3℃).

Следва и голямата картина.

Климатът на Австралия се влияе от дипола в Индийския океан, чийто ефект се изразява в нередовното колебание на температурите на морската повърхност, при което западната част на океана периодично става по-топла (положителна фаза) и по-студена (отрицателна фаза) от източната част му част. Това явление се наблюдава рядко в две поредни години, както е настоящият случай – положителен дипол през 2018 г. и 2019 г., който допринесе за ниското количество валежи в Южна и Централна Австралия през зимата. Метеоролозите подчертават, че макар индоокеанският дипол да е нормално явление, поведението му се променя вследствие на климатичните промени, като проучванията сочат, че честотата му ще нараства с повишаването на глобалната температура.

Други фактори, като атмосферното налягане, силните ветрове и ниската влажност, допринасят за невероятно сложната и варираща от година на година картина. Що се отнася до дългосрочната прогноза, метеороолозите са категорични: през последните десетилетия опасността от пожари в Австралия стабилно нараства. Най-чувствителни за завишенията са районите в Югоизточен Куинсланд и в Нов Южен Уелс.

Австралийската академия на науките подчерта в официално изявление, че „мащабът на тези пожари е безпрецедентен на световно ниво. […] Научните доказателства сочат, че с прогресивното затопляне на планетата вследствие на човешка дейност ще наблюдаваме повишение в честотата и интензитета на екстремни метеорологични феномени“.

Пожар в района на Грийн Уотъл Крийк, Югозападен Сидни, 6 декември 2019 г. Снимка: Helitak430 (Wikipedia)

Става дума за пари. За много пари

Размиването на дебата в която и да е посока е добре дошло в съвременния свят на властови игри, където често медиите са оръжие, а политическите партии – кувьоз за бизнес интереси. Петролът, въглищата и природният газ продължават да играят основна роля в енергетиката на Австралия, която е най-големият износител на въглища с близо 40% дял от световния пазар. 

За периода 2013–2014 г. индустрията на изкопаемите горива е похарчила 2,3 млн. австралийски долара за политика, а даренията към основните партии са нараснали тройно.

През 2015 г. секторът е отделил близо 4 млн. австралийски долара, за да предотврати амбициозни политики, свързани с климатичните промени.

Международният валутен фонд започна да изчислява стойността на субсидиите на правителствата по света към индустрията – не само като директен финансов трансфер, но и като разлика между цената на горивата и цената, която плащаме под формата на разрушаване на околната среда и вреди върху нашето здраве. От МВФ подчертават, че субсидирането (независимо дали пряко или косвено) е „намаляло значително“ от 2012-та насам, когато е възлизало на 527 млрд. щатски долара, на 296 млрд. през 2016 г. Това се дължи на падането на цената на горивата и на политики, свързани с търговията и износа им.

Според дефиницията на МВФ субсидиите, които Австралия е изплатила на индустрията на изкопаеми горива, възлизат на 29 млрд. щатски долара (42 млрд. австралийски долара).

За сравнение, австралийското правителство обеща да отпусне 2 млрд. австралийски долара за справяне с бедствието.

Вероятно това е причината някои австралийци да отказват да се здрависват с премиера Скот Морисън. Сред тях бе и пожарникар, изгубил дома си по време на борбата с бедствието.

Огледало за света

„Добрата новина е, че вече разполагаме с изобилни доказателства, които да ни помогнат да разберем околната среда, в която живеем, както и да проектираме и изградим бъдещето, което искаме за Австралия. Никога не сме били изправени пред по-важен момент от настоящия, в който трябва да черпим от научните доказателства, за да помогнем в краткосрочен и дългосрочен план на Австралия да се изправи пред унищожителните пожари, които съсипват страната ни и костват сигурността за бъдещето ни. […] Академията е категорична, че отговорът на пожарите трябва да се простира отвъд непосредственото бъдеще“, продължава изявлението на Австралийската академия на науките.

Джеймс Мърдок (синът на медийния магнат Рупърт Мърдок, чиито медии поощряват отричането на климатичните промени в редакционната си политика) разкритикува открито баща си, заявявайки официално, че със съпругата му „са особено разочаровани от продължаващото отрицание сред медиите в Австралия, като се имат предвид очевидните доказателства.“

Въпросът е накъде ще погледне светът. И с кои представи ще избере да живее. Това, разбира се, е без значение, защото реалността продължава да гори. В това е чарът на фактите – те не се променят, независимо какво мислим за тях. Или казано от друг майстор на словото, Георги Божинов:

Гори някъде пожар, ти си викаш: далечко е от мене, к’во да му се бъркам. Па току гледаш – огънят се присламчва и към твоята стреха, облизва я. Тогава и да се бъркаш, и да не се бъркаш – все тая…
Заглавна снимка: Пожарът в Грийн Уотъл Крийк се придвижва към град Яндера, докато полицията евакуира жители му, 21 декември 2019 г. Автор: Helitak430 (Wikipedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кръстословици

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/krustoslovitsi/

Здравей, Нева!

Ще ми бъде любопитно да прочета твои размисли относно общуването. Цял живот се измъчвам, че не съм достатъчно общителна, че не съм непринудена в комуникацията си с другите, че съм скована и скучна. Недолюбвам т.нар. small talk, но и не умея да го прескачам, за да достигна до по-вълнуващ и удовлетворяващ разговор. А обичам да съм сред хора.

Добре че имам общителна сестра да ми „прокарва път“ в близки и далечни компании. От друга страна, осъзнавам, че това ми е попречило да развия тази си способност, наясно съм, че и това се учи! От трета страна (дръж се), често ме мързи да говоря и избягвам срещи, за да не ми се налага…

Чисто и просто не ми остава енергия от толкова опасения как ли се справям… ха-ха, не ми е лесно, знам. А според мен една от основите на хубавия живот е способността да общуваш. Много пътища може да ти отвори, много положителни преживявания да ти донесе! Темата има много нюанси, които няма как да откроя, ще стане прекалено дълго. Това са моите лъкатушещи размишления, надявам се да прочета и твоите!

Боряна

„Вие италианка ли сте, или чужденка?“, пита младежът на съседната седалка, което, макар и да излитаме от Италия, е странен въпрос за самолет. „Аз съм българка, значи вие сте чужденец“, отговарям и се усмихвам, за да види, че не е с лошо. „А откъде сте?“, продължава той. „От България?“, отговарям уж озадачена от недосетливостта му и пак се усмихвам, за да види, че е на шега. Чужденецът също се усмихва, следва бърза размяна на биографичен минимум и пет минути по-късно дружно потъваме в неговото „бартедзàги“, което уплътнява половината ни полет.

Сега, аз може да не съм италианка, но съм италианистка и за мен откриването на „бартедзаги“ от професионална гледна точка е златна жилка. През 1949 г. един милански господин, Пиеро Бартедзаги, започва да съставя кръстословици за La Settimana Enigmistica – седмичник за главоблъсканици, който излиза до ден днешен. Публикува ги четири десетилетия (до смъртта си), винаги на с. 41 и подписани само с „П. Бартедзаги“, и фамилията му става нарицателно за трудна кръстословица. От 90-те години в списанието застъпва синът му Алесандро (той е съвременният автор на „бартедзагита“), а другият му син Стефано става теоретик на ребуси, гатанки, анаграми.

Е, мила Боряна, идната седмица чакам по пощата 400-страничната история на кръстословиците, написана от Стефано Бартедзаги и красиво озаглавена „Вертикален хоризонт“. Дали от моето запознанство с тази материя може да произлезе нещо интересно за някого – нямам представа. Но честно казано, нямам представа и дали нещо смислено произлиза непременно от чието и да било запознанство с химията или икономиката, да речем. Така че си запазвам правото на добро изкарване и на добро очакване. Едно ми е ясно: изключително съм благодарна на Борха и на прошарените си коси за възможността да си говоря с почти всички без някогашното напрежение.

Борха беше прекият ми шеф, докато стажувах в elmundo.es – пращаше ме да събирам сведения по непознати теми на моя кекав испански. Шест месеца плюене в пазвата и леки световъртежи преди всяка мисия – и станах нов човек, скло̀нен да влиза в несвойствени обсъждания и да се наслаждава на случайни събеседници. Възрастта се оказа друг коз – нали си забелязала как най-малките и най-големите някак усещат, че имат право да са извън протокола и да питат по същество, да надничат, където не са ги канили, и да се държат с останалите като с роднини?

Човек не бива да е самотен – на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората дори и ако не искат да го вземат. А ако все пак е самотен, трябва да мине през вагоните. Трябва да намери хора и да им каже: „Ето. Аз съм самотен. Отдавам ви се без остатък.“

Венедикт Ерофеев

Попадала ли си на репортажи за деца, отгледани от животни? Винаги става въпрос за трагични обстоятелства и нещастни съдби: Маугли е само в книгите, Ромул и Рем – в легендите. „Ранното взаимодействие с онези, които се грижат за нас – казва една страхотна статия за установяването на връзки с хората, – може драматично да се отрази на бъдещото ни себевъзприятие, на очакванията ни към другите и на начина, по който обработваме информацията, справяме се със стреса и владеем емоциите си като възрастни…“

Общуването за човека е като дишането – някъде му е леко и радостно, другаде го трови или обръща в бягство, веднъж е привилегия, друг път тегоба, но без него няма как. За самотата специалистите говорят като за епидемия и ускорител на всякакви болести, защото сме „задължително стадни“ и по природа устремени към игри (а игрите искат партньори). И понеже не става въпрос за избор да бъде или да не бъде, единственото, което ни остава, е да потърсим правилната доза и качество общуване за своите потребности…

Както всяка стара дума, „общ“ може да значи много неща, включително противоположни („общата култура“ е нещо, от което се иска повечко, „общите приказки“ – такова, от което е добре по-малко). Струва ми се, че „общ“ в „общуване“ е равносилно на „несам“. И ми се струва, че в трите абзаца на твоето писмо говориш за поне три вида комуникация, за които приемаш, че не ти достига я талант, я енергия, я мотивация. Аз обаче имам някои съмнения.

Ако общителността например е охота за група, за глъч, за постоянно взаимно моделиране и зареждане, защо да я изпитваш в по-малка степен да значи, че си ощетена? Може вече да имаш това, което по-общителните си набавят по своя начин; може да усещаш вкуса на социалната „храна“ по-фино, ако е в по-малки количества… Неангажиращото бъбрене, което разбираме под small talk, често може да е обратното на заедност – то е по-скоро ритуална форма със съдържание главно за пълнеж. Може би не трябва да търсиш в себе си сили да го прескачаш, а събеседници, с които въобще да не минаваш оттам?

Да обичаш да си сред хора не е непременно да обичаш да разговаряш. Понякога общуваме чрез гледане. Чрез мимика. Чрез начина, по който се обличаме; чрез чистотата на мястото, което зависи от нас; чрез цветята на балкона. Чрез оказване на анонимна помощ. Чрез изкуство или наука – през вековете и границите. Чрез неподвижност, покашляне, избор на цвят. Има толкова начини да не сме сами или да изразим себе си… и за всички ще се намерят хора, които да отговорят с ентусиазъм, с враждебност или с обикновен камилски „хръп“.

И там някъде, на хиляди мили оттук, в една южна страна, в една кантора, в една от сградите на тази страна се разнесоха стъпки, отдалечаващи се от телефона. Старецът се наведе напред и притисна слушалката до сбръчканото си ухо, което до болка се напрягаше да чуе следващите звуци. Отваряне на прозорец. „Ах“ – облекчено въздъхна старецът.

Рей Бредбъри

В тази сцена от „Вино от глухарчета“ един бивш военен в инвалидна количка звъни от Щатите на приятел, който знае какво да направи – отива до прозореца и оставя в слушалката да нахлуе град Мексико. И въпреки че всичко в описанието – от телефона до града – е станало възможно благодарение на натрупването и размяната на думи, ето ти общуване без среща и разговор. (Не съм чела романа – помнех само този момент, за който някой ми е разказал. Докато издирвах източника, попаднах на блог, в който една жена на име Лидия отвори прозореца и за мен. Ето ти общуване и без познанство…)

Наскоро прочетох някъде, че свенливостта в общуването може да се тълкува и като нежелание за поемане на отговорност. Всяко отваряне на устата, всяко излизане от очертанията на собствените ни разбирания, всяко привличане на погледите е възможност да се изложим… Ще ти задам един въпрос, който съм си задавала безброй пъти и чак когато взе да ми става смешно да си отговарям, почувствах, че е имало смисъл. Какво е най-лошото, което може да стане, ако ти се прище нещо да кажеш или да изтанцуваш пред хора? Да се покажеш скучна или тромава? Да се разочароват от теб, защото не си по-така или по-иначе? Но как това може да е по-лошо, отколкото да се снишаваш от страх?

Заповядай още малко от собствените ми „тренировъчни“ въпроси относно общуването (най-много да се изложа, но поемам тази отговорност). Длъжна ли си да си интересна? Не. Длъжна си да си почтена. Възможно ли е да изглеждаш и звучиш добре по всяко време и от всички страни? Не. Може би само за онези, които те обичат. Очаква ли се от теб да си спонтанна, бърза и остроумна? Не. Освен ако не се занимаваш с импровизационен театър. Нужно ли е да си дейна, бодра и вездесъща? Не. Достатъчно е да си спокойна и последователна. Трябва ли да се притесняваш и самонаказваш, ако отсреща те погледнат със снизхождение, защото не си доразбрала, или те нагрубят, защото не си угодила? Не. Но честито: вече знаеш с кого да не общуваш.

Напълно съм съгласна, че в основата на хубавия живот е успешното общуване и че способността за това се развива. Несамотата е определяща за здравето ни, обменът с другите – част от естеството ни. Но всеки си има степени и способи – до по-широко общуване не бива да се стига през насилване на даденостите и паническо препускане към неясно какви постижения. Общуването става по-лесно, когато си изясним ние кои сме и какви ни се падат останалите. Ако допуснем, че сме равни и добронамерени, хубавата изненада е, че ще получим многократни потвърждения за правотата си.

Мисля, че човекът има възхитителен потенциал, а съм любопитна, лакома за истории и идеи. Това е двигателят, който ме изкарва от саможивост и срамежливост. Твоят вероятно е друг, но ето една „рампа“, по която да го пробваш: повечето хора са като нас и се боят от същите неща, а нуждата им от топлота или разбиране е сходна. И още една: навън има повече дружелюбност, отколкото в представите ни за навън. И още: ти може би си единственият шанс на даден човек в даден момент да се свърже със света. И накрая: светът ни е дом, а човечеството – семейство, така че имаме и правото, и задължението да се осведомяваме как е.

Тази есен проектът Humans of New York ще стане на 10 години: един младеж с фотоапарат, Брандън Стантън, ходи по улиците, снима минувачи, убеждава ги да му разправят нещичко за себе си и публикува фотография плюс текст онлайн. Отначало е само Ню Йорк, а последователите са няколко хиляди, после Стантън започва да гастролира по същия модел и в чужбина – Мексико, Уганда, Германия, Ирак. В момента над осемнайсет милиона почитатели чакат новите му човешки етюди. Искам да завърша със семплата стратегия на Стантън в заговарянето на непознати по улицата: не се приближавай откъм гърба, гледай да не звучиш заплашително, питай за нещо трудно в живота им. „Колкото повече го правиш, толкова повече се получава.“

Заглавно изображение: „Безкрайното опознаване“ (фрагмент), Рене Магрит, 1963 г.
Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Социалната деменция за мозъчната деменция

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sotsialnata-dementsiya-za-mozuchnata-demetsiya/

Една четвърт от хората се разболяват от деменция. Това е пандемия – значи, ако не си умреш от рака, ще си умреш от алцхаймера. Има и инфаркт, но той е за щастливците.

Тази безмилостна констатация принадлежи на участничка в изследване върху проблемите на хората с деменция и техните близки. То беше осъществено от екип към Фондация „Състрадание Алцхаймер“ (България), а резултатите анализирахме със социолога Венелин Стойчев. Анализът не е официално публикуван. Предоставяме го в „Тоест“ със съгласието авторите.

Доклад от януари 2019 година

В началото на новата година темата за отношението към хората с деменция дойде на дневен ред. Националната омбудсманка Диана Ковачева изнесе данни за дома в Горско Косово, в който за една година са починали 24 души. И ако от дома имат известно основание да твърдят, че високата смъртност е обичайна за хора в напреднала възраст и тежко здравословно състояние, не така стои въпросът с условията за живот на това място. При капацитет от 60 места има само две тоалетни и един душ. Между спалните и административната част е поставена заключена решетка, а алармените бутони над леглата не работят. Изглежда, че от болните не просто се очаква да умрат на това място, а и умират в среда на нечовешко и унизително отношение. Според Социалното министерство обаче нарушения в дома няма.

Участничката в изследването, с която започнахме, не преувеличава.

Според Световната здравна организация действително на всеки три секунди някой се разболява от деменция, а в недалечно бъдеще една четвърт от възрастното население в света ще е дементно. Ако имате в рода си хора с деменция, шансът вие да сте в тази група се увеличава. В същото време възрастовият праг, при който се проявяват първите признаци на деменция, спада. Както темата за палиативните грижи за деца обаче, и тази за деменцията е почти табу. Въпреки огромните размери на проблема, той остава скрит, капсулиран в частния живот. Резултатите от двете изследвания разкриват впрочем ужасяващи паралели.

Широкото разпространение на деменцията у нас я прави сериозен социален проблем, но в България пациентите с такива дегенеративни заболявания са подминати от здравната политика (доколкото такава изобщо има). Липсата на подкрепа за тях и близките им се проявява във всяка фаза на болестта.

Диагностициране и липса на превенция

На Запад определени изследвания за деменция влизат в задължителните годишни медицински прегледи за пациентите над определена възраст. В Германия например има т.нар. „мемори клиники“. Всеки човек, навършил 60 години, периодично прави тестове, за да се установи дали има проблеми с паметта. В България на усилията на специалистите да се въведат такива практики институциите не обръщат никакво внимание. А дори не става дума за много пари. Не е скъпо например личните лекари да дават на своите пациенти над 60-годишна възраст да попълнят кратък скрининг тест, от който може да се установи има ли проблем, но здравната ни система упорито отказва да въведе дори това.

Как у нас се диагностицира човек с деменция? Като отиде на лекар и му се направят съответните изследвания. Изглежда просто, но не е. За да реши някой да се подложи на подобно изследване, трябва да си дава сметка, че има сериозен проблем. Което означава да допусне вероятността, че с личността му се случват дълбоки и необратими промени. А това не става толкова лесно – преди приемането е нормално да има фаза на отричане, която може да продължава с години. И често отричащият се настройва срещу близките си, които го убеждават да отиде на преглед.

Обикновено до изследване се стига, след като състоянието на болния се е влошило дотолкова, че вече не може да се справя без лекарска помощ.

След като се постави диагноза, идва следващият проблем – в огромната част от случаите диагнозата се съобщава на близките на болния, но не и на самия болен. Сякаш човекът се е превърнал в зеленчук и вече нито разбира нещо, нито има достойнство от момента, в който официално е с деменция.

Според психоложка, интервюирана в изследването, практиката да не се казва диагнозата на болния се е наложила, за да се намали вероятността за „суициден пристъп“. Новината, че имаш деменция, нерядко води до депресия, а понякога и до опит за самоубийство. Все някой обаче трябва да каже лошата вест. Ако лекарите и психолозите отказват да го правят, те прехвърлят цялата отговорност и тежест върху близките.

Друг от участвалите в изследването психолози е на мнение, че съобщаването на диагнозата от лекарите е техен морален дълг, защото в началните етапи на заболяването болните все още са в състояние да вземат самостоятелни решения за живота и наследството си. А близките често са объркани, притеснени и не знаят кой е най-добрият начин да обяснят на болния.

Липса на проследяване на болните

След като на хората с деменция се постави диагноза, логично е да се очаква, че състоянието им ще бъде проследявано от специалисти. Не такава обаче е реалността. Ангажиментът на лекарския екип се изчерпва с диагнозата. Клиничните пътеки, свързани с деменцията, не предвиждат друго. Ако болните пият лекарства, които се заплащат от Здравната каса, на определен период от време минават на прегледи, но те са формални. Всички други консултации с лекари или психолози се заплащат от пациентите и най-вече от техните близки.

Междувременно деменцията прогресира и минава през различни етапи.

С времето болните губят ориентация и се объркват при всекидневни дейности. Затова нараства опасността да се самонаранят или да избягат от къщи. Немалко от тях започват да проявяват вербална и дори физическа агресия, особено ако грижещите се за тях се опитват да ги ограничават заради сигурността им – да им вземат ключовете, да не им позволяват да излизат на балкона, да крият опасни предмети и т.н. За всички тези и много други трудни ситуации няма процедура близките да бъдат подкрепени с насоки или консултации.

Единственият шанс на хората с деменция да получат повече лекарско внимание, без да плащат допълнително от джоба си, е да се съгласят да участват в клинични проучвания на лекарства, които все още не са пуснати в масово производство. Това, разбира се, крие здравословни рискове. Но като се имат предвид безрадостните прогнози за развитие на този тип заболявания, мнозина се съгласяват. Само че няма начин всички болни да бъдат включени в клинични проучвания.

Форми на грижи за хората с деменция

Какви са най-адекватните грижи за хора с деменция? Що се отнася до самите болни, според специалистите най-добре е те да бъдат в домашна среда. Смяната на познатата среда често е свързана с объркване, паника или пристъпи на агресия. На такова мнение са и над половината от участниците в изследването. Повече от 40% от попълнилите количествената анкета смятат, че домашната среда, съчетана с помощ от медицинска сестра, е най-подходяща, а още 14% – че е най-добре грижите вкъщи да се полагат от роднини и близки. Също 14% предпочитат частен дом или хоспис, а близо 9% – държавен.

За голяма част от близките на болните, които участваха в интервютата и груповите дискусии, значително облекчение би било наличието на дневни центрове, където да могат да оставят болните си роднини и в които да има подходящи терапии и занимания. Такъв център е имало по европейски проект, но след изтичане на финансирането е приключила и дейността му.

По отношение на хосписите, включително частните, много от близките, а и някои от интервюираните специалисти имат критично отношение,

макар да споменават и добри примери. Според тях разпространена практика е на такива места хората с деменция да се връзват, упояват и просто да бъдат оставени да умрат. Персоналът нерядко е недостатъчен и се състои от неквалифицирани хора, които не могат да си намерят друга работа, съответно и заплащането е много ниско.

„Аз работих в дом за възрастни хора, където имаше и такива… (с деменция) – имаше и в по-лека форма, имаше и в по-тежка форма. Значи, в този дом, първо, няма достатъчно персонал, условията не са идеални. Хората плащаха голяма сума. Едните бяха вързани и живяха месеци, месец. На вратата имаше реклама на погребалното бюро. Имаше и други, които бяха по-добри – прокурор, инженер-химик, но те бяха непрекъснато под наблюдение, не смееха да ги пуснат да излязат“, разказва една от участничките в изследването.

„Всеки сам се спасява“ и „сандвич генерацията“

Професионалните домашни грижи изискват разходи, които малцина могат да си позволят. Същото важи и за частните хосписи. Пред нямащите достатъчно пари близки, които в повечето случаи са дъщери на болните (по-рядко синове, сестри или братя, съпрузи), стоят възможностите или да пратят човека в деменция в държавен дом, който може да се окаже като онзи в Горско Косово, или да абдикират от отговорност, или на практика изцяло да се посветят на човека с деменция. Когато изберат последното, те не получават никаква институционална подкрепа.

„Обърнах се в Общината към отговарящия за социалните дейности и той с насмешка ми каза: „Ти ще се справиш сама.“ Никой по света не се справя сам“, споделя близка на човек с деменция.

„Аз затова казвам „сандвич генерация“. Възрастните деца, които имат свои семейства и деца, трябва да се грижат и за тях. Те са в много тежко състояние на вземане на такива решения понякога, когато се налага… [тези решения им] костват много емоционални ресурси, чувство на вина и какво ли не. Те трябва да бъдат подкрепени“, казва една от интервюираните психоложки.

Съпричастност и полезни съвети намират в групите за взаимопомощ. Но такива групи се организират на малко места в България. А и често пъти гледането на болния човек възпрепятства участието в тях.

Както грижите за тежкоболни деца, така и грижите за дементни роднини са свързани с жертване на личния живот и загуба на приятелския кръг.

Ето какво споделят някои от близките:

„Мен никой не ме питаше досега как съм, справям ли се, как се чувствам… Извинявам се, че плача, но дори моите роднини, които не са и в София даже, никой не намира за необходимо да ме пита как сме и какво правим. […] Ама аз не искам никой да не пита. Аз затова се извиних, че се разплаках, защото преди това не ми се налагаше никой да ме пита как съм.“

„А, плача си сама. Не искам никой – нито мъжът ми, нито децата ми – да ми казват. […] Пускам си музика, хващам си някаква книга и това е… търсене на спасението. Всеки сам се спасява.“

„Нямаш време да обърнеш внимание на себе си в такъв момент, защото цялото ти внимание, и твоето, и на семейството, е насочено към грижа за този пациент. […] По-скоро после, когато нещата приключат, тогава си даваш сметка за щетите.“

Човек става на камък. Всичко е въпрос на сила на духа, докъде ще издържиш. Няма „не може“.

Освен емоционално, обгрижването на дементни възрастни е тежко и чисто физически. Не е лесно човек, който не може да се справя сам, да бъде местен, къпан и т.н., още повече че понякога болните са и агресивни. Възрастен мъж, грижещ се за болната си съпруга, разказва:

„Тя […] изведнъж реагира много остро и ме бутна, и аз паднах, защото нямам устойчивост с протезата, паднах на кръста, ударих си главата в тоалетката, доста неприятно – шест месеца имах болки.“

Деменцията, самоубийството и евтаназията

Деменцията е заболяване, при което човек постепенно губи не само личността, а според собствените си разбирания – и достойнството си. Болните казват и правят неща, от които в моментите, когато са с бистър ум, се срамуват. Естествено е тази перспектива да изглежда ужасяваща за хората, които са изправени пред нея. За тях е унизителна мисълта, че един ден няма да могат сами и до тоалетната да отидат. Затова депресията, мислите за самоубийство и желанието за евтаназия са често срещани в началните етапи на болестта. След това самокритичността постепенно намалява.

По впечатленията на психоложка, интервюирана в изследването, една от най-разпространените форми на самоубийство сред хората с деменция е отказът от хранене: „Преставаш да се храниш, никой не може да те насили.“

В други случаи болните молят близките, които се грижат за тях, да им помогнат да умрат

и тези молби са изключително болезнени за близките. Не само защото в България това е незаконно. Някои плачеха дори когато разказваха за това:

„Имаше едни такива моменти, в които тя идваше на себе си и ми казваше, понеже ние с мъжа ми сме диабетици: „Донеси ми една спринцовка инсулин.“ Тя се чувстваше вече обречена. […] Това е най-страшното, разбирате ли – безизходицата. […] Но аз не можех да ѝ го дам това нещо, не можех. Цял живот ще нося аз тази болка“, сподели една от участничките в груповата дискусия.

Други от близките принципно допускат варианта за евтаназия на човека, за когото се грижат, но не са сигурни дали биха взели правилното решение:

„Майка ми на моменти съвсем ясничко е казвала: „Убийте ме, омръзна ми всичко това, убийте ме!“ Разбира се, тя ги казва тия думи в момент, в който не мога да се доверя на това решение. Ако наистина сме имали възможността по-рано, преди тя да влезе в тази късна фаза на деменция, вкъщи да го обсъдим, да опишем начина, по който могат нещата да протекат […] – това създава съвсем друга структура, на която човек може да се уповава при нужда.“

Други смятат, че дори решението да е правилно, те самите не са в състояние да умъртвят болния си близък:

„Моята свекърва, която беше също много тежко болна, и единият ѝ син […] дойде, даде ѝ едно хапче, за да не се мъчи. Жената си отиде. Просто за да не се мъчи, нали. И той го признава. Но той е лекар […] Ние бяхме просто шокирани. Но той каза: „Аз така смятам.“ Но не всеки може да си го позволи – не само физически, а и психически. Това е голям шок!“

Някои от близките на хора с деменция споделят или намекват, че са обмисляли собствената си евтаназия или самоубийство, ако ги сполети същата участ:

„Накрая я държаха упоена, през последните години. И затова аз сега изпитвам страх, ужас и се чувствам обречена. Защото не дай си боже да ми се случи, аз просто… Човек трябва да се замисли как да си отиде достойно.“

„Аз за себе си съм взела решение. Не искам да товаря тука аудиторията, но човек за себе си, докато е в съзнание още, може да го направи.“

„Откраднат живот“ и защо е важно да говорим за деменцията

През декември приключи излъчването на осмия сезон на „Откраднат живот“. В него Евгения Генадиева, героинята на Мария Каварджикова, развива деменция. Отначало коментиращите във Facebook страницата на сериала преобладаващо се възхищаваха от качеството на актьорската игра на Каварджикова и от умението ѝ да пресъздаде толкова сложна роля. С развитието на болестта на персонажа ѝ все повече ставаха коментарите на зрители, които се оплакват, че темата ги натоварва.

Реакциите бяха толкова поляризирани, защото с образа на Евгения Генадиева „Откраднат живот“ направи опит да разбие едно табу – табуто върху публичното говорене за хората с деменция и техните близки. В сериала намериха място голяма част от типичните при случаите на деменция теми и проблеми – отричането, агресията, сложният баланс между уважението към болния роднина и грижата за сигурността му, разрушаването на личността, загубата на достойнство, депресията, евтаназията и самоубийството.

А разбиването на табуто е важно, защото деменцията ни засяга пряко.

Ако рискът самите ние да развием тази болест е една четвърт, вероятността да имаме близки с деменция, за които да ни се наложи да се грижим, е още по-голяма. И ако мълчим и заключим страданието в частния живот, публичният ангажимент към хората с деменция няма да се промени. Ще има домове и хосписи, „грижите“ в които се покриват с дефинициите за изтезание и нечовешко и унизително отношение. Ще има представители на институции, които ще продължават да игнорират какво се опитват да им кажат лекари и психолози от десетилетия, като започнем с важността на превенцията. Ще се игнорират предложенията на експертите за съвременни и хуманни форми на грижи и подкрепа.

И ще чуваме за домове като този в Горско Косово отново и отново. По-лошото е, че за повечето от тях дори няма да чуем.

Дано в обозримо бъдеще учените разработят лечение за някои от основните форми на деменция. Докато това стане обаче, перспективата по един или друг начин да бъдем засегнати остава. И дори да има лечение, страданието, старостта и смъртта остават. И е време да започнем да говорим за тях.

Заглавна снимка: Мария Каварджикова и Васил Банов в кадър от сериала „Откраднат живот“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато светът си сменя кожата

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kogato-svetut-si-smenya-kozhata/

Времето: някъде между 1886 и 1888 година. Мястото: унижената от Бисмарк и изолирана от Европа Франция. От републиканския либерален национализъм, родил се стотина години по-рано с Френската революция, е останало много малко; конструктивният период на този национализъм приключва след 1850 г., асимилиран от старите структури на монарси и земевладелци, за които е инструмент за постигане на лични политически цели. Във Франция витае само споменът за демократичните идеали на революционерите републиканци (макар и днес да обвързваме либерализма с демокрацията, те далеч не са еквиваленти). На тяхно място през 80-те години на ХIХ в. национализмът търси своята идентичност или като изолационизъм и реваншизъм, или като колониален експанзионизъм, който под маската на „цивилизоването“ търси икономическа облага.

Нещо повече: от 70-те години на ХIХ в. нататък Европа страда от тежка икономическа криза. Тя обаче е по-различна от селскостопанските кризи през 30-те или 40-те години, когато лошата реколта e била сред причините за недоимъка и избухването на революции, подхранвани от либералните среди. Новата криза носи първите белези на глобализацията и индустриализацията. Но и революции също не липсват: това е златната ера на печатната преса. Информацията е по-достъпна от всякога, а четирите най-популярни вестника във Франция могат да се похвалят с тираж от над милион екземпляра всеки. Съвременната политическа система се ражда вследствие на нарастващите възможности за пътуване и образование, на индустриализацията и нейните предизвикателства (например лошите условия на труд за работниците), на преселването на все повече хора от провинцията в градовете, както и на икономическите кризи и подеми. Тъй като все повече хора имат право на глас (разбира се, все още става въпрос единствено за мъже), се появяват масовите партии;

на мястото на благородниците и земевладелците се формира зародишът на съвременния идеологически спектър.

Тези феномени не протичат изолирано един от друг, напротив. Подобно на магнити, те се привличат или отблъскват. В тези бързо променящи се времена национализмът преминава от ляво вдясно; от идеята за народа, за гражданите като суверен, за националната идея като обединяваща и съзидателна – към националното като превъзходство и омраза към другия, чуждия. Кулминацията, разбира се, е печално позната на всички: две световни войни, милиони загинали. Последствията продължаваме да живеем и днес, макар и често да не си даваме сметка за това.

Но нека за секунда надникнем отново в тази Франция в залеза на ХIХ в. Интелектуалци и политически фигури като Шарл Морас и генерал Жорж Буланже смятат, че Републиката е предала Родината. Отговорът на проблемите на настоящето според тях се намира в миналото: нужно е завръщане към традиционните френски ценности – централизираната власт на абсолютната монархия и морално изкупление на греховете с помощта на Католическата църква. Морас (четен в наши дни между другото не от кого да е, а от идеолога на „културната война“ на алт-райта Стивън Банън) смята, че френската нация е под заплаха от четири страни: протестантите, франкмасоните, евреите и чужденците. Струва си да се спомене, че от другата страна на границата Бисмарк води война с католиците с подобни аргументи.

Генерал Буланже пък е в центъра на вероятно един от първите култове на личността в съвременната епоха. Популярността на „генерал Реванш“, както го наричат, му коства поста на военен министър. Въпреки това той продължава да се радва на подкрепата на работниците, монархистите и католиците в малките и големите градове; държавата е опасно близо до преврат и диктатура през 1889-та. Провалът на пуча се дължи колкото на неорганизираността на Буланже, толкова и на факта, че политическото статукво се обединява в общ фронт, ужасено от популярността на генерала сред масите. Процесът обаче е факт: кризата, експлоатирането на националистическите идеи от страна на пресата с цел големи тиражи, както и политизирането на сериозен брой хора могат напълно да сринат установените механизми.

Превъртаме напред към края на второто десетилетие на ХХI в. В рамките на двайсетина години начинът, по който комуникираме със света, се е променил из основи.

Подбираме новините според предпочитанията си за това как би трябвало да изглежда реалността, удобно забравяйки, че човешката ни природа винаги пречупва събитията през призмата на емоциите и убежденията ни. Вместо вестници и списания консумираме далеч по-фино от психологическа гледна точка съдържание: то мига, невинно и шарено, докато държи юздите на допамина, серотонина и адреналина, правейки ни по-скоро зависими, отколкото информирани. Пътуваме все по-бързо и навсякъде, ала сме все по-отдалечени един от друг, затворени в реален и виртуален сапунен мехур, в чиито стени се отразяват себеподобните, с които избираме да общуваме. Блокирането на инакомислието е рефлекс, бутонът – или на един клик разстояние, или посредством агресия там, където липсват аргументи в реалността. След края на двуполюсната епоха на Студената война ни е все по-трудно да живеем в многополюсен свят, в който разделенията са по-скоро идеологически, отколкото национални. Към този коктейл се прибавят нестабилен пазар на труда, израждане на икономиката в олигополи в световен план и климатична криза.

Традиционно протестиращата Франция е разтърсвана от необичайни бунтове, зародили се в социалните мрежи; синдикатите пък се борят за опазване на държавата на всеобщото благоденствие, без да признават, че обезопасителните механизми на социалната политика често са употребявани злонамерено – включително от самите тях, и в известна степен забавят така нужния прогрес в определени сектори. Във Великобритания на Брекзит – апотеоз на съвременния национализъм и изолационизъм, Работническата партия претърпя най-тежката си загуба от 1935 г. насам. Френските традиционни ляво и дясно бяха сринати с победата на Еманюел Макрон през 2017 г. (негова реална опозиция в момента е крайнодясното на Льо Пен, ако се придържаме към статистиката), а крайнодясното е във възход в цяла Европа. Симбиозата на политика и бизнес в САЩ, започнала през 70-те години на ХХ в., достига невиждани размери; както американците, така и французите заявяват рекордни нива на недоверие към политическата система.

Възраждането на крайния национализъм, инструментализиран от популистите през последните десетина години, не означава по-силна национална държава.

Напротив – разделенията и неравенствата продължават да се задълбочават в развитите страни, а икономическите и политическите проблеми остават неразрешени в основата си. В най-добрия случай се лекуват симптоми, а в най-лошия врагоманията скрива истинските виновници за несигурността и влошаващите се условия на живот, поставяйки на тяхно място най-слабите. На международната сцена декларациите и преговорите си остават символични, а престъпването на граници, смятани някога за червени линии, се превръща в ежедневие. Причината за липса на значими пробиви в международните отношения през последното десетилетие е именно отсъствието на националната държава (забележете, не националистическата), която е градивна единица за мултилатерализма. Когато тя е сведена до кампаниен слоган с цел концентрация на власт и когато реалните проблеми се отричат и вниманието се отклонява в името на консолидацията на тази власт, независимо дали става дума за политика или петрол – в крайна сметка всички губят поравно.

Всички признаци сочат, че се намираме в навечерието на огромна еволюция в политическата и социалната структура. Болежките на ХХI в. няма как да бъдат лекувани с церове от предходните столетия.

Трусовете в политическите системи на най-старите демокрации в света са индикатор за това. Как ще изглежда светът на бъдещето? Такъв въпрос са си задавали философи, дипломати, политолози и историци от ранга на Хенри Кисинджър, Самюел Хънтингтън, Бенджамин Барбър, Ювал Ноа Харари и други. Световете, рисувани от тях, имат нещо общо помежду си: всички те са невероятно сложни и многопластови, а пълното идентифициране с национализма не е достатъчно, за да отрази тези натрупвания. Напротив – те са съвкупност от история, идеология, политически „ген“ и културна идентичност. Последните трудно се затварят в граници; същевременно държавата като структура е единствената, която може да ги осмисли и насочи в положителна посока, поне засега.

Разбира се, подобни промени пораждат страх. У едни това е страхът от новото, независимо дали става въпрос за хора или традиции, политики или професии: страх от онези, чийто език не разбираме; страх за сигурността ни, за сигурността на близките ни; страх, че занаятът ни вече е ненужен, че самите ние сме отхвърлени от света. За други това е страхът, че човешката слабост коства невинни животи, независимо дали говорим за безкрайни военни конфликти, или за давещи се бежанци в Средиземноморието; че ценности като свободата, солидарността и толерантността ще бъдат погубени в името на авторитарна сигурност; че хладнокръвието на времето, нужно за вземане на реални решения за човешкото бъдеще, ще отстъпи пред простотата на агресивната първичност, която ще го погуби.

Само глупаците не се тревожат.

Ако останем верни на архетипните символи, светът е змия, захапала опашката си – уроборос. Историците доказват неговото съществуване с огромно количество данни, които ни показват цикличността на историята, нейния привиден кръговрат. Надеждата е в пътуването през измеренията: кръгът е кръг само в двуизмерната вселена – в триизмерната реалност е вероятно да се окаже спирала. Изправени пред поредния цикъл на промяна, имаме шанс за друга колективна реакция, ако си спомним уроците на миналото.

Какво да правим, когато светът сменя кожата си? Както е казал Оруел, най-успешният начин да унищожиш хората е да отречеш и заличиш собственото им разбиране за миналото. Като за начало – да не допускаме забравата и страха. После, по Твен, да си спомним, че историята не се повтаря, но се римува. От нас зависи каква ще е римата.

Заглавна илюстрация: Уроборос, изобразен в началото на ХVII в. от Майкъл Майер – лекар, алхимик и съветник на римския император Рудолф II. Източник: Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyana-petkova-interview/

Д-р Бояна Петкова е педиатърка и от години се бори за подобряване на майчиното и детското здравеопазване в България. След тригодишни усилия, през 2015 г. основаната от нея Фондация „Макове за Мери“ постигна промяна на Закона за гражданска регистрация, с която мъртвородените деца да не бъдат третирани като биологичен отпадък. Две години по-късно заедно със съмишленици основава Фондация „Ида“, чиято цел е да се изгради система за палиативни грижи за деца в България.

Сега д-р Петкова води друга битка – срещу решението на правителството бъдещата Национална детска болница да се доизгради върху основите на стара сграда, чийто полуразрушен строеж е изоставен преди повече от 30 години, а през 2011-та е определен за премахване от Столична община. Срещу това решение се противопоставиха и от Камарата на архитектите в България, и още над 3000 граждани и организации, подписали отвореното писмо за спиране на обществената поръчка, определена като „недопустим компромис с детското здравеопазване и злоупотреба с общественото доверие“.

С Бояна Петкова разговаря Венелина Попова.


Д-р Петкова, според Вас защо кабинетът упорства и е готов дори да погази закона, за да налее над 95 млн. лева в една компрометирана през годините сграда, която няма как да отговори на изискванията за модерна и функционална детска болница?

Честно казано, по този въпрос можем само да спекулираме. На мен от години ми е трудно да си отговоря защо Министерството на здравеопазването прави едно или друго, което винаги е крайно мистериозно и неразбираемо за страничния наблюдател. Аз никога няма да спра да питам например защо беше закрит Фондът за лечение на деца без никакво логично обяснение. А покрай спекулациите винаги има опасност да изчезнат едни пари. Но дори обществената поръчка за детската болница да се спре на по-късен етап или да се възложи сега, а след това изпълнителят да каже, че там наистина не може да се строи, полученият аванс ще е около 30 млн. лева според нас. Тези пари просто ще потънат някъде.

Три дружества, създадени по Закона за задълженията и договорите, подадоха оферти за изграждане на бъдещата детска болница. Предстои да бъде обявен избраният изпълнител на обществената поръчка. Вие вероятно знаете кандидатите, а може би дори и фаворитът, който ще усвои огромната сума за изпълнението ѝ. Имате ли съмнения около тази обществена поръчка? 

Съмнения имаме, нямаме доказателства, затова не искам да навлизам в тази тема. Важно е да се придържаме към фактите, които разкриват незаконни действия. Първо, в Подробния устройствен план на София от 2011 година тази започната и недовършена постройка в двора на Александровска болница е определена за събаряне. А за да се промени ПУП, така че там да може да се строи, трябва да се премине през една процедура, която ще продължи седем-осем години, защото промяната на градоустройството става много бавно.

Второто е свързано с качеството на строежа, започнат преди 40 години. Министерството на здравеопазването твърди, че има експертиза от 2007 година, която никой от нас още не е виждал. Тя е поискана по Закона за достъп до информация и е отказана с мотива, че е много е голяма и трябва да се гледа на място. Но това, което казва архитект Петкана Бакалова, зам.-председател на Управителния съвет на Камарата на архитектите, е, че има два начина за изпитване на бетон – единият е с почукване, другият е лабораторно изследване на проба. Второто не е направено, затова ние ще искаме независима експертиза, най-вероятно извън България, за да докажем, че бетонът не е годен за използване и дострояване на сградата. Ако някой реши да строи там, трябва да се извършат много укрепващи работи, които са скъпи и отнемат време. Тогава аргументът, че ни трябва детска болница бързо, отпада. И решението е да се строи нова сграда.

Другата уловка е, че когато има обществена поръчка за т.нар. инженеринг, строителят определя на архитектите и инженерите параметрите на дейностите и материалите, а не обратно, както е правилно. Такива поръчки нямат таван. Сега е обявена една цена от 95 млн. лева, само че след това ще има анекси към поръчката и вероятно крайната цена ще скочи два-три пъти над заложената първоначално.

Вие затова и настоявате в отвореното писмо обществената поръчка да бъде спряна и да бъде обявен първо конкурс с участието на най-компетентните архитекти, инженери, лекари и медицински технолози при пълна прозрачност на целия процес, а след това да има и нова обществена поръчка. 

Да, това, което искаме първо, е конкурс. За да може хора, които разбират как се строят не просто болници, а детски болници – а в България има такива хора с опит в чужбина – да си подадат проектите. След това да се реши дали да се събори сградата в Александровска болница и да се строи на същото място, или да се избере алтернативен терен и после да се напише задание, което да съобразява всички потребности на съвременната медицина за деца. И едва накрая да се пусне обществена поръчка, а не както сега – каруцата да се поставя пред коня.

Ако вашите условия не бъдат изпълнени, как ще продължите тази битка за правото на децата да получат достъп до най-добри медицински грижи и практики? Защото се оказа, че България е единствената страна в Европейския съюз без национална педиатрична болница.

У нас много обичаме да говорим за децата на България, да правим кампании за раждаемост и какво ли още не. Но когато действително става дума за децата на България, няма никакъв проблем да им направим болница, която дори и да не е опасна, а тя е, най-малкото е проектирана за нуждите на една медицина през 1978 година. Затова ние със сигурност няма да се откажем от битката. Отвореното ни писмо вече събира хиляди подписи. Заедно с това превеждаме цялата документация на английски, за да можем да сезираме европейски органи и институции.

Състоянието на здравеопазването в България не се подобрява, въпреки че всяка година средствата за него се увеличават със стотици милиони левове. Каква е картината при детското здравеопазване и можем ли да правим генерални обобщения от статистиката, която показва, че у нас детската смъртност е два пъти по-висока, отколкото в страните от ЕС? (У нас годишно умират 6,5 на 1000 новородени, докато в ЕС те са 3,6 на 1000.)

Със сигурност можем. Аз съм работила години в специализираната детска болница, която е в много тежко състояние основно заради липса на кадри. Медицински сестри няма в педиатрията, няма и никъде другаде в системата от години. Сега вече има проблем и с лекарите, защото те не искат да работят при тези условия. Разбирам ги напълно, защото напуснах през 2016 година по подобни причини. И не защото не ми е удобна болницата например и защото не желая да получавам ниска заплата. А защото да работиш в тази система означава, че ти подлагаш пациентите си на риск и трябва да живееш по някакъв начин с тази мисъл. И понякога този риск го плащат децата, за съжаление.

Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство. Има програма за подобряване на майчиното и детското здраве и хората, които са я написали, наистина са знаели какво пишат. Чела съм я много пъти и съм участвала в различни срещи за нея. На хартия тя е чудесно разписана, но няма нищо общо със себе си в реалността. От Министерството на здравеопазването казват, че им режат парите за нея, което пък поставя въпроса за приоритетите. От друга страна, и малкото пари, които се дават за тази програма, не се харчат ефективно, а изтичат през обществени поръчки, които се печелят от точно определени хора.

Детското здравеопазване е недофинансирано, проблема поставят и от Българската педиатрична асоциация. Фондът за лечение на деца обаче също не изпълни функциите си да осигури достъп до специализирана медицинска помощ в чужбина за деца, които имат спешна нужда от нея. 

Последният директор на Фонда за лечение на деца, на когото позорно бяха изпратени спецчасти, си вършеше работата много добре. Когато този фонд работеше, нямахме никакви дарителски сметки и кампании. Този човек буквално е спасявал мои пациенти в рамките на три дни. Аз не мога да гарантирам, че е бил изцяло бял и добър, но това, което зависеше от него, се случваше – децата се лекуваха, децата пътуваха, децата оцеляваха, Общественият съвет работеше абсолютно прозрачно. От момента, в който нахлуха във Фонда, първо промениха функцията на Обществения съвет, а след това го закриха, за да не знаем какво се случва в този фонд, после закриха регистъра, така че да не е публичен, и в крайна сметка закриха самия фонд. Сега той е към НЗОК, но непрекъснато има дарителски кампании, каквито прави платформата HelpKarma и не само тя.

Да, след като Фондът беше закрит, родителите на деца с тежки и редки заболявания бяха принудени да откриват дарителски сметки, за да могат да осигурят адекватно лечение за своите деца. Защо се стигна дотук? Защо детското здравеопазване у нас е на този хал?

Тук пак ще навлезем в спекулации. Но ето какво показват фактите. Например Фондът за лечение на деца финансираше много от т.нар. медицински изделия – клапи за хидроцефалия, при ортопедични операции и т.н. Цената на тези изделия у нас не е регламентирана, което означава, че е между 4 и 11 пъти по-висока, отколкото в Европа, защото сме много богати, нали… Когато Фондът започна да плаща, първите клапи бяха по 2000 лева, след пет години изведнъж станаха 8000 лева. По същия начин стои въпросът с ортопедичните импланти. Ако не става дума за нечии финансови интереси, другото разумно обяснение е, че имаме работа с безкрайно некомпетентни хора.

В България става все по-отчайващо и да си пациент, и да си лекар, защото всички сме жертви на нереформираната система, която е превърнала здравето в стока за търгуване. А управляващите, вместо да предложат нов модел на здравеопазване, обърнат към пациента и с уважение към труда на лекаря, прилагат някакви временни мерки, за да потушават протести. А премиерът в популизма си стигна дотам да иска възмездие за починалото тригодишно дете, сякаш живеем в Старозаветни времена. Докъде ще ни доведе това постоянно противопоставяне между пациенти и лекари?

Крайно време е да се спре това противопоставяне и да си дадем сметка, че всички сме от една страна. Освен това всеки лекар някога ще бъде пациент, неговите близки стават пациенти, затова е безсмислено да се обвиняваме едни други. Мисля, че сега това някак си се получава, поне в педиатрията – пациенти и лекари да насочим енергията си натам, където трябва. Защото в крайна сметка нито пациентите могат сами да оправят системата, нито лекарите са в състояние да го направят, ако пациентите като крайни ползватели на услугата нямат изисквания към нейното качество. В битката за детската болница си даваме сметка, че сме от едната страна на барикадата и че може би ще успеем да направим нещо заедно.

Заглавна снимка: От лекцията на д-р Бояна Петкова на TEDxMladostWomen през 2015 година

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нежният разказвач. Из Нобеловата лекция на Олга Токарчук

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/olga-tokarczuk-speech-nobel-prize/

Полската писателка Олга Токарчук получи Нобеловата награда за литература за своето „повествователно въображение, което с енциклопедична страст представя преминаването на граници като форма на живот“. През годините тя е удостоявана и с „Букър“, „Нике“, „При Лор-Батайон“, както и с отличието „Брюкепрайс“, връчвано на личности, „допринесли за разбирането между народите“.

Токарчук е родена в Полша през 1962 година. Учила е психология във Варшавския университет – като едно от вдъхновенията си сочи работата на Карл Густав Юнг. Първата си поетична книга публикува през 1989 г., а първата прозаична – през 1993-та. На български език са издадени нейните „Бегуни“, „Изгубената душа“, „Последни истории“, „Правек и други времена“, „Музика от много барабани“ и „Дом дневен, дом нощен“.

През 2015 г. писателката гостува в България и заяви: „В „Бегуни“ измислих нов начин да разкажа историята – такъв, чрез който да се приближа до хората, които си служат постоянно с компютри, телевизори, Facebook. Това е постмодерен роман. Роман ала Збигнев Бауман. И този начин на писане на роман нарекох съзвезден. Гледаш в небето и виждаш съзвездия…“

Тук предлагаме съзвездие от откъси от Нобеловата ѝ лекция, изнесена на 7 декември 2019 г. в Стокхолм. Превод от английски: Йоанна Елми.

1.

Първата снимка, за която имам съзнателен спомен, е на моята майка отпреди раждането ми. За съжаление, фотографията е черно-бяла, поради което много от детайлите са изгубени, превърнали са се в сиви форми. Светлината е мека и дъждовна, вероятно пролетна – прониква през прозореца и придава на стаята едва доловим блясък. Майка ми е до старото ни радио, от онези със зелено око и две копчета – едно за звука и едно за настройване на станциите. Същото радио по-късно се превърна в най-добрия ми детски другар; от него научих за съществуването на космоса. Всяко завъртане на абаносовото копче насочваше деликатно антената и в обсега ѝ попадаха най-различни станции – Варшава, Лондон, Люксембург, Париж. Понякога обаче звукът заекваше, все едно между Прага и Ню Йорк или Москва и Мадрид приемникът се натъкваше на черни дупки. В тези моменти настръхвах цялата. […]

Когато бях малка, гледах тази снимка и бях сигурна, че мама е търсила мен, когато е включвала радиото. Подобно на чувствителен радар, тя е проникнала в безкрайните дълбини на космоса, опитвайки се да отговори на въпроса кога и откъде ще се появя. Нейната коса и дрехи (голямо деколте тип лодка) издават откога е снимката – началото на шейсетте. Погледът на леко прегърбената жена се рее извън кадъра, вижда нещо, което остава недостъпно за онзи, който гледа снимката по-късно. Като дете си представях, че погледът ѝ е насочен към времето. Нищо не се случва на снимката – тя е кадър на състояние, не на процес. Жената е тъжна, сякаш изгубена в мислите си. Сякаш изгубена.

Когато по-късно я питах за тази тъга – правила съм го повече от веднъж и винаги съм получавала един и същи отговор, – майка ми казваше, че е била тъжна, защото макар още да не съм се била родила, вече съм ѝ липсвала. […]

Тя постави съществуването ми извън времето, в сладкия обсег на вечността. С детския си ум разбирах, че съм много повече, отколкото някога съм си представяла. И дори ако кажа „Аз съм изгубена“, изречението все пак ще започне с „Аз съм“ – най-важната и странна двойка думи в света.

И така, една млада жена, която никога не е била религиозна – майка ми, – ми даде нещо, познато като душа, като ме дари с най-добрия нежен разказвач в света.

2.

[…] Как мислим света и вероятно още по-важно – как го разказваме, е от огромно значение. Неразказаната случка престава да съществува и издъхва. Това е добре познат факт не само на историците, но също (и вероятно основно) на политици и тирани от всякакъв вид. Онзи, който тъче нишките на историята, властва. […]

Живеем в реалност на полифонични разкази от първо лице и сме заобиколени отвсякъде с полифоничен шум. Под „разкази от първо лице“ имам предвид онзи вид история, която тесногръдо се върти в орбитата на нечий Аз, който малко или много директно пише за себе си и чрез себе си. Установили сме, че този тип обособена гледна точка, този глас на Аза, е най-естествен, човешки и честен, макар и лишен от по-широка перспектива. Разказът от първо лице, замислен по този начин, тъче абсолютно уникален мотив, единствен по рода си; той дава усещането за автономност на индивида, за осъзнаване на личността му и неговата съдба. Но предполага и изграждане на опозиция между личността и света, а тази опозиция понякога отчуждава. […]

Лесно е да се припознаем в хора като нас – така между разказвача на историята и нейния читател или слушател се създава нов вид емоционално разбиране, почиващо на емпатията. И това, в самата си същност, доближава и разрушава граници. В романа е лесно да изгубим разделителната линия между Аза на разказвача и Аза на читателя, а тъй нареченият „увлекателен роман“ разчита именно на размиването ѝ: читателят през своята емпатия да се превърне за малко в разказвач. Следователно литературата е поле за обмен на преживявания, агора, където всеки може да разкаже собствената си съдба или да даде глас на алтер егото си. Тя е демократично пространство – всеки може да говори, всеки може да се дари с глас. В нито един момент от човешката история не е имало толкова много писатели и разказвачи. За да се уверим, е нужно просто да погледнем статистиката.

Винаги, когато посещавам книжни панаири, установявам колко от издадените книги в света днес са концентрирани върху Аза като автор. Инстинктът за изразяване може би е също толкова силен, колкото и останалите инстинкти, които спасяват живота ни – и се проявява най-ярко в изкуството. Желаем да бъдем забелязвани, да се чувстваме изключителни. Наративът „Ще ти разкажа историята си“ или „Ще ти разкажа историята на семейството си“, или дори „Ще ти кажа къде бях“ представлява най-популярният литературен жанр в наши дни. Феноменът е широко разпространен и поради причината, че днес разполагаме с универсален достъп до писането и много хора имат шанса (някога запазен за малцина) да изразят себе си чрез думи и истории.

Парадоксално обаче тази ситуация напомня на хор, съставен само от солисти, чиито гласове се надпреварват за внимание: всички пеят едно и също, но се губят един в друг. Научили сме основното, което трябва да се знае за тях, можем да се припознаем в тях и да съпреживеем живота им. Изключително често обаче читателското изживяване е непълно и разочароващо, защото се оказва, че изразяването на авторското Аз не е равнозначно на универсалност. Липсва ни, изглежда, иносказателното измерение на историята. Героят на една притча например е себе си – човек, живеещ в специфични исторически и географски условия, – но все пак се издига над конкретните си особености и се превръща във Всекиго Навсякъде. […]

Вероятно за да не се удавим в множеството заглавия и фамилни имена, започнахме да делим Левиатана на литературата на жанрове, към които се отнасяме като към различни видове спорт, чиито писатели са тренирани атлети. Комерсиализирането на литературата води до разделяне на ниши. […] Все повече и повече жанровата работа е като форма за сладкиш, която произвежда еднакви резултати, чиято предвидимост се счита за качество, а баналността им – за постижение. […]

Инстинктивно винаги съм се противопоставяла на подобни класификации, тъй като те водят до ограничаване на свободата на автора, както и до нежелание да се експериментира и да се престъпват правилата, което е самата същност на творчеството. Нещо повече, те напълно изключват от творческия процес ексцентричността, без която изкуството е загубено. Добрата книга няма потребност да парадира с родова принадлежност. Разделянето на жанрове е резултат от комерсиализирането на литературата, от третирането ѝ като продукт за продажба с цялата съответна философия на превръщането ѝ в марка, на прицелването в определена публика и други подобни изобретения на съвременния капитализъм. […]

Живеем в свят на твърде много противоречиви, взаимноизключващи се факти в битка на живот и смърт един с друг. Нашите предци са вярвали, че достъпът до знание не само ще донесе щастие, благосъстояние, здраве и богатство на хората, но и че ще създаде равноправно и справедливо общество. […] Когато интернет се появи за пръв път, ни се струваше, че тази идея ще бъде напълно реализирана. На Коменски и други философи като него „Уикипедия“, която приветствам и подкрепям, би се сторила осъществената мечта на човечеството – сега можем да създаваме и получаваме огромно количество информация, непрестанно допълвана и обновявана, демократично достъпна от всяка точка на планетата.

Но сбъднатата мечта често води до разочарование. Оказва се, че не сме способни да понесем информационното чудовище, което вместо да ни обединява, да обобщава и да ни освобождава, ни отчуждава, разделя, изолира в малки балони, и така създава множество истории, несъвместими една с друга или дори открито враждебни една към друга, взаимно отблъскващи се.

Нещо повече: интернет, изцяло и необмислено подчинен на пазарните процеси и на монополистите, контролира огромни количества данни, които не се използват като универсално знание, в името на разширяването на достъпа до информация, а обратното, служат преди всичко за програмиране на поведението на потребителите, както научихме от случая с „Кеймбридж Аналитика“. Вместо да доловим хармонията на света, чуваме какофония от звуци, непоносим фонов шум, в който се опитваме отчаяно да различим някоя по-тиха мелодия, дори минимален пулс. Прочутият цитат от Шекспир никога не е бил по-подходящ, той пасва на тази какофонична нова реалност: все по-често интернет е „история, разказана от луд, със много шум и бяс“. […]

Информацията пренасища пространството, сложността ѝ и неяснотите задействат най-различни защитни механизми – от отрицание до изтласкване, дори бягство към семплите принципи на опростеното, идеологическо партийно мислене. Категорията на фалшивите новини поставя нови въпроси относно що е художествена измислица. Читатели, които системно са били мамени, дезинформирани или подвеждани, започват бавно да развиват специфични невротични тикове. Реакцията на подобно изтощение от художественото може би си проличава в огромния успех на нехудожествената литература, която във всеобщия информационен хаос крещи над главите ни: „Аз ще ви кажа истината, нищо друго освен истината!“ и „Моята история почива на факти!“. Художествената литература губи доверието на читателите, тъй като лъжата е опасно оръжие за масово унищожение, макар и примитивно. […]

Животът е изграден от събития, но единствено нашата способност да ги тълкуваме, да ги разбираме и да им вдъхваме смисъл ги превръща в опит. Събитията са даденост, но опитът е нещо неизразимо различно. Опитът, а не събитията, съставлява тъканта на живота ни. […] Изграждането на история се осъществява чрез преход от въпроса „И какво стана после?“ към опита да разберем през призмата на човешкия си опит „Защо се случи именно по този начин?“. Литературата започва тъкмо от това защо, дори ако отговорът отново и отново е просто „Не знам.“ Тоест литературата задава въпроси, на които не можем да отговорим с помощта на „Уикипедия“, защото литературата е отвъд информацията и събитията, обръща се изцяло към нашия опит.

Но е възможно романът и въобще литературата да се превърнат пред очите ни в нещо маргинално в сравнение с други форми на разказване. […] Няма нужда да си водим дневник, докато пътуваме, когато може просто да правим снимки и чрез социалните мрежи да ги изпращаме директно на света, едновременно, на всички. Няма нужда да пишем писма, по-лесно е да се обадим. Защо са ни дебели книги, щом можем да гледаме сериали? Вместо да излизаме с приятели, предпочитаме да играем игри. Да прочетем автобиография? Какъв е смисълът, ако следим живота на звездите в Instagram и знаем всичко за тях.

В наши дни не изображението е най-големият противник на текста, както си мислехме през ХХ век, притеснени от влиянието на телевизията и киното, а едно напълно различно измерение на света, което въздейства непосредствено върху сетивата ни.

3.

Не искам да рисувам апокалиптични картини с разказите си за света. Но често ме притеснява усещането, че нещо липсва; че докато го живеем през екрани и приложения, той става някак нереален, далечен, двуизмерен, странно неописуем, макар и всякакъв вид информация да е лесно откриваема. В наши дни тревожни думи като „някой“, „нещо“, „някъде“, „някога“ могат да носят повече риск от точно определени, категорични идеи, произнесени с пълна убеденост, като например: „Земята е плоска“, „ваксините убиват“, „климатичните промени са пълни глупости“ или „демокрацията не е под заплаха никъде по света“. „Някъде“ някакви хора се давят, докато се опитват да преплуват морето. „Някъде“, в „някакъв“ период се води „някаква си“ война. Капката на всяко съобщение се размива и потъва в океана от информация, разпръсква се в паметта ни, става нереална и накрая се изпарява.

Потопът от глупост, жестокост, реч на омразата и сцени на насилие отчаяно се балансират с всякакви „положителни новини“, които обаче не смогват да обуздаят болезненото впечатление, което ми е трудно да обясня с думи – че нещо не е наред със света. В наши дни това усещане, някога отредено главно за невротичните поети, е епидемия от неопределеност; от всички страни лъха безпокойство.

Литературата е една от малкото сфери, които ни държат близо до суровите факти от живота, защото по природа е винаги насочена към психологическото, фокусира се над вътрешния мисловен процес и мотивите на героите, разкрива техните иначе недостъпни преживявания или просто провокира читателя да им направи своя психологическа интерпретация. Само литературата има способността да ни допусне до дълбините на друго човешко същество, така че да разберем неговите основания, да споделим емоциите и да преживеем съдбата му. […]

4.

[…] От един момент в живота си започваме да гледаме на света фасетъчно, като на сбор от парченца – галактики, които са отдалечени една от друга, а настоящата реалност го потвърждава отново и отново: лекарите ни лекуват по специалности; данъците нямат нищо общо с изриването на снега по пътя, по който караме към работа; обядът ни въобще не е свързан с гигантската животновъдна ферма, а новата ми блуза – с мизерната фабрика някъде из Азия. Всичко е откъснато от всичко останало, без каквато и да е връзка.

За да се справяме по-лесно, ни се дават числа, табелки, карти, груба пластмасова самоличност, която се опитва да ни сведе до малка частичка от цялото, което вече не възприемаме.

Светът умира, а ние не забелязваме. Не осъзнаваме, че той се превръща в сбор от вещи и случайности, безжизнено безбрежие, из което бродим изгубени и самотни, подхвърляни по чужда воля, пленници на непонятна орис, на чувството, че сме пешки в играта на мощните енергии на историята или случайността. Духовността ни или изчезва, или става повърхностна и ритуална. И сме склонни да се увлечем по прости сили – физически, социални, икономически, – които ни движат напред-назад, сякаш сме зомбита. И в такъв свят ние наистина сме зомбита. […]

5.

Цял живот изпитвам силно любопитство към системите на взаимосвързаност и влияния, които обикновено не забелязваме, ала откриваме случайно под формата на изненадващи съвпадения или съдбовни срещи – всички тези мостове, гайки, болтчета и снадки, които проследих в „Бегуни“. Свързването на факти ме очарова, както и търсенето на ред. В същността си, убедена съм, умът на писателя работи чрез синтез и настойчиво събира всички ситни парченца в опит да ги слепи отново в една универсална цялост.

[…] Нека хвърлим поглед назад към едно конкретно събитие от историята на света.

Днес е 3 август 1492 г., денят, в който малката каравела „Санта Мария“ отплава от пристанището в Палос де ла Фронтера, Испания. Командирът на кораба е Христофор Колумб. Слънцето грее, моряци се щурат по пристанището, а хамалите товарят сандъци с провизии на борда. Горещо е, но лекият западен бриз опазва от припадък семействата, дошли да се сбогуват. Гларуси крачат наперено нагоре-надолу по товарната рампа и следят отблизо човешката гмеж.

Този миг, който сега наблюдаваме през времето, води до смъртта на 56 от почти 60 милиона души от коренното обитатели на Америка. По онова време те съставляват около 10 процента от световното население. Без да искат, европейците им занасят смъртоносни „подаръци“ – болести и бактерии, срещу които местните жители нямат имунитет. В допълнение идват и безмилостното потисничество и изтребване. Унищожението продължава с години и променя характера на земята. Дивата растителност превзема напояваните чрез сложна система ниви, където някога са расли боб, царевица, картофи и домати. В рамките на няколко години близо 60 милиона хектара обработваема земя се превръща в джунгла. Възстановилата се растителност поглъща огромни количества въглероден двуокис и така намалява парниковия ефект, което на свой ред води до понижаване на световната температура. Ето една от множеството научни хипотези, които обясняват малката ледникова епоха, която в края на ХVI век води до дълготрайно захлаждане в Европа.

Този малък ледников период променя икономиката на Европа. През следващите десетилетия дългите мразовити зими, прохладните лета и проливните валежи повлияват негативно на реколтата. В Западна Европа малките фамилни стопанства, които произвеждат храна за собствени нужди, страдат от лишения. В Англия и Холандия последиците от застудяването са най-тежки и тъй като техните икономики не могат повече да разчитат на земеделието, започва подем на търговията и индустрията. […]

Усилията, които учените полагат в опитите си да разберат нашата реалност по-добре, водят до извода, че тя е съгласувана, взаимосвързана мрежа от влияния. Тук не става дума просто за „ефекта на пеперудата“ […], а за безкраен брой пеперуди и техните крила, които постоянно пърхат – мощна вълна живот, която пътува през времето. […]

6.

Постоянно си мисля дали е възможно в наши дни да се поставят основите на нова история, която да е универсална, всестранна, всеобхватна, вписана в природата, пълна със съпътстващи значения, но същевременно разбираема.

Възможна ли е такава история, която да разруши мълчаливия затвор на личността, като разкрие по-голям регистър на реалността и покаже взаимната свързаност? Която да успее да застане на разстояние от добре утъпкания, явен и банален център на всеобщо признатите мнения и да погледне на нещата извън центъра, встрани от него?

За моя радост, литературата по някакво чудо е запазила правото си на всякакви ексцентричности, фантасмагории, провокации, пародии и лудост. Мечтая си за поглед от високо и разностранни перспективи, през които контекстът да се разпростира отвъд границите на очакваното. Мечтая си за език, способен да изрази и най-смътното предчувствие; за метафора, която да преодолява културните различия, за такъв жанр, който да е просторен и дързък, но същевременно обичан от всички читатели.

Мечтая си и за нов разказвач – в четвърто лице, – който да не е просто граматическа величина, разбира се, а да обхваща гледната точка на всеки от героите и от друга страна, да прекрачва отвъд хоризонта на всеки от тях; да вижда повече и да има по-широки възгледи, а също и да не е подвластен на времето. О, да, смятам, че този разказвач е напълно възможен.

Чудили ли сте се някога кой е този вълшебен разказвач от Библията, който заявява на всеослушание: „В началото беше Словото“? Кое е лицето, което описва създаването на света, първия ден, когато хаосът е отделен от реда; кой следи „сериала“ за произхода на Вселената, кой чете мислите на Бог, познава съмненията му и уверено нанася върху хартията невероятното изречение: „И видя Бог, че това е добро“? Кой е този, който знае какво мисли Бог?

Като оставим настрана теологическите съмнения, можем да считаме фигурата на този мистериозен, нежен разказвач за свръхестествена и важна. Негова е гледната точка, перспективата, откъдето всичко може да бъде видяно. […]

7.

Аз пиша художествена литература, но тя никога не е напълно измислена. Трябва да почувствам всичко вътре в себе си, когато пиша. Да позволя на живите същества и на предметите, които се появяват по страниците ми, да преминат през мен. […]

Ето как ми служи нежността: тя е изкуството на въплъщението, на споделянето на чувства и оттам – на безкрайното откриване на прилики. Да създаваш истории означава постоянно да вдъхваш живот на хилядите малки парченца от света, каквито са човешките преживявания, ситуациите, през които хората преминават, техните спомени. Нежността придава личен характер на всичко, с което се свързва, и му дарява глас, пространство и време да съществува, да бъде изразено. […]

Нежността е най-скромното проявление на любов – онази, която не откриваме в Светото писание, в която никой не се кълне и която никой не цитира. Тя няма специални емблеми или символи, не води до престъпления, не предизвиква завист. Тази любов се появява всеки път, когато погледнем отблизо и внимателно друго човешко същество, нещо различно от собствения Аз.

Нежността е спонтанна и безкористна, тя преминава отвъд емпатията. Тя е съзнателно, макар и може би леко меланхолично споделяне на обща съдба. Нежността е дълбока емоционална загриженост към друго същество, към неговата крехкост, неповторимост, липса на защита срещу страданието и влиянието на времето. Нежността долавя връзката помежду ни, приликите и сходствата ни. Тя е призма, през която светът изглежда жив, естествен, взаимосвързан, готов за сътрудничество със и зависещ от самия себе си.

Нежността към всеки извън самите нас е градивото на литературата, базовият психологически механизъм на романа. Благодарение на този вълшебен инструмент, най-изтънчения способ за човешка комуникация, преживяванията ни могат да пътуват през времето и да достигат до онези, които все още не са родени, но някой ден ще се върнат към написаното от нас, към историите, които сме разказали за себе си и за света си.

Нямам представа какъв ще бъде техният живот и кои ще са те. Често мисля за тях с чувство на вина и срам. Климатичната и политическата криза, из които се мъчим да си проправим път сега и на които се стремим да се противопоставим, за да спасим света, не са дошли от нищото. Често забравяме, че те са следствие не просто на някакъв независещ от нас обрат или съдбовна случайност, а на ред твърде конкретни ходове и решения – икономически, социални, включително религиозни, обусловени от дадения мироглед. Алчността, неуважението ни към природата, егоизмът, липсата на въображение, безкрайната надпревара и липсата на отговорност принизяват света до състояние на предмет, който може да бъде разпарчетосан, използван и унищожен.

Затова вярвам, че трябва да разказвам историите си, сякаш светът е живо същество, което се оформя пред очите ни; и сякаш ние сме малка, но същевременно могъща част от него.

Заглавна снимка: Стопкадър от речта на Олга Токарчук при приемането на Нобеловата награда за литература на 10 декември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Социалната ни система в момента не просто е в застой – тя колабира“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/diana-dimova-interview/

Диана Димова е председател на Фондация „Мисия Криле“ и директор на Комплексния център за социални услуги в Стара Загора, който за 14 години е подкрепил над 6000 деца и жени в риск и семейства с трудности. В сектора Диана работи от 21 години по различни проекти с уязвими групи, през последните 6 години – и с бежанци, търсещи закрила в България.

Венелина Попова разговаря с Диана Димова по повод отхвърлянето на ключови документи в сектора и отложеното въвеждане в действие на Закона за социалните услуги, както и за институционалното безсилие на държавата да се справи с агресията на групи от обществото срещу това законодателство.


Вашата фондация е сред 56-те граждански организации, подписали отвореното писмо по повод намеренията на кабинета да отложи влизането в сила на Закона за социалните услуги от 1 януари 2020 г. След фиаското, което претърпяха важни документи като Истанбулската конвенция и Националната стратегия за детето, вие сте сериозно разтревожени, че може да се стигне до срив в системата. Защо? Нали имаме работещо социално законодателство? Или пробойните и недостатъците в него са толкова големи, че подлагат на риск функционирането на целия сектор?

Към нас непрекъснато се присъединяват нови и нови неправителствени организации, обезпокоени от поредната истерия около поредния ключов документ в сферата на подкрепата за децата и семействата. Тя идва от същите тези групи, които се опитват да дестабилизират и подронят доверието към усилията за реформиране на сектора. През последните пет години се обсъждат различни концепции, но този закон, приет през февруари тази година, е експертен и засяга съществени промени в социалната система, която в момента не просто е в застой – тя колабира. Има нерешени и отлагани с години проблеми, има цели райони, в които услугите са недостатъчни, частични или липсват напълно. Има нужда от сериозна реформа, а този закон поставя интегрирано проблемите и представя тотално нова концепция в подкрепа на семейството и на децата.

През май премиерът Борисов заяви: „Национална стратегия за детето 2019–2030 няма! На социалния министър възлагам сутрин като стане, на обед и вечер да прави брифинг и да казва, че такава стратегия няма.“ И обеща да възстанови диалога по този важен документ евентуално след изборите в неистерична обстановка. Но сега не само че не спази обещанието си, а смени и социалния министър. Новият пък е на път да спре и закона, за да угоди на малкия коалиционен партньор в кабинета. Как бихте коментирали отношението на премиера, който дава тон на цялата правителствена политика и подменя министри с лекота, за да спре уличните протести?

Именно в това се корени причината на ескалиращото напрежение през последните три години. Управляващите категорично следва да защитават базисните ценности на европейската демокрация, към които ние сме се приобщили, и независимо от цената, смело да бъдат заявявани и прокарвани политики, които да променят реалността, да водят до реформи. Социалната сфера има нужда от спешни реформи, а Законът за социалните услуги вдига още повече летвата на организациите, които предоставят тези услуги, и това трябва да бъде казано ясно и недвусмислено. Защото се разкрива и нова агенция, която ще следи за качеството на социалните услуги, отделна от Държавната агенция за закрила на детето; поставят се еднакви изисквания и към общините, и към неправителствените организации, които ще предоставят услуги; общините стават водещи в насочването на уязвими групи граждани към социални услуги, а не както сега отделите за закрила на детето. Това са базисни неща, които не се знаят, а за закона се говори съвсем друго, което е недопустимо.

Създаването на нова агенция панацея ли е за подобряване на качеството на предлаганите социални услуги в държавата?

Проблемът е в бюрократизирането на системите и институциите. А Агенция за качеството на социалните услуги трябва да има, за да може да се гарантират няколко неща. Първо – по-добър достъп до услугите на всякакъв тип граждани, като се направи национална карта на тези услуги, която да отговаря на потребностите и на демографския профил на населението. На второ място е акцентът върху ефективността, тоест как тези социални услуги да бъдат предлагани по най-добрия начин за конкретния човек, защото всеки един от нас може да попадне в труден период от живота си и държавата трябва по места да гарантира осигуряването на подкрепа за този човек, като запази неговото достойнство. На трето място, това е гъвкавостта и ефективността на тези публични ресурси, насочени към уязвимите групи.

В обществото ни има насадено недоверие към работата на бюрократичните институции. Но кажете кой и с каква цел насажда тези страхове у хората и защо Българската православна църква се включи в общия хор на омразата срещу неправителствените организации и отрицанието на мерките, предвидени за закрила на детето в този закон.

Нямам точно обяснение, непрекъснато обсъждаме с експерти, анализатори и колеги това, което се случва в страната. Обезпокоени сме, защото зад патриотичната и религиозната обвивка прозират дълбоко патриархални модели и стереотипи, които излизат на преден план в тези протести. Това е големият проблем. Ние имаме още много да се борим с нашите предразсъдъци и разбирания за мястото на жената в семейството, за правата ни върху децата, за да се приобщим към европейското разбиране за тези сложни взаимоотношения вътре в семейството и да придобием една нова идентичност, основана на базисните ценности на демокрацията.

Затова ние призоваваме за пореден път и настояваме Законът за социалните услуги да влезе в действие незабавно и да се премине към разработването на подзаконовата му нормативна уредба. В противен случай социалната система в България е изправена пред пълен срив. Трябва да е много ясно, че това ще се случи скоро. И управляващите трябва да спрат да се подвеждат от злонамерените атаки срещу важните нормативни актове, свързани със социалната политика за семейството и отношенията в него.

Имате ли обяснение за тази истерия, обхванала една част от обществото, което припознава неправителствените организации като врагове на българското семейство?

Става дума за открита реч на омраза и правораздавателните институции следва незабавно да се самосезират. Ако не, ние предвиждаме завеждането на колективен иск за насаждане на омраза и разделение в обществото. В последните три години сме свидетели на безпрецедентна атака срещу неправителствените организации, социалните работници, приемните родители; бяхме обявени за врагове на народа, вкарани в черни списъци, получаваме заплахи, нападат офисите ни, а институциите не правят абсолютно нищо да спрат тези изстъпления.

Срещу кого бихте завели този колективен иск?

Срещу конкретни лица, които използват езика на омразата в социалните мрежи – те имат имена. Сериозно сме обезпокоени от техните призиви към физическа саморазправа с нас, с децата и близките ни. Това, което се случва сега, е чудовищно, а отношение от страна на институциите няма и затова сме силно притеснени. Утре ще има някакъв друг закон, някаква друга причина…

В отговор на страховете на хората, че у нас ще се развихрят чужди неправителствени организации, които ще започнат да отнемат масово децата от родителите им, посочвате, че откакто България членува в ЕС, нито един регистриран частен доставчик на социални услуги от Съюза и от Европейското икономическо пространство не е заявил желание да предоставя такъв тип услуги в нашата страна. Защо тогава гласът ви остава нечут от улицата и без отзвук от страна на институциите, които би следвало да знаят истината?

Това е точно така. Европейски организации също могат да предоставят социални услуги у нас, но това, както се вижда, не е атрактивно и благоприятно и затова няма желаещи. Така че заплахата, че някой от Европа ще дойде и ще ни вземе децата, е пълна измислица. Притеснителното е по каква причина управляващите продължават вече трета година да позволяват такива ключови документи (Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Законът за социални услуги) да разделят обществото. Всички искаме най-доброто за семействата и децата и това трябва да е ясно. Не бива да допускаме да се спекулира с толкова деликатни и лични теми като семейството и отношенията в него.

Понеже целият неправителствен сектор днес в България е обруган и сатанизиран, кажете от колко години работите в публично-частното партньорство в този сектор и биха ли могли държавата и общините да се справят с тежките проблеми в него без вашата подкрепа и активна дейност?

Неправителствените организации предоставят социални услуги в България още от 1993 г. за едни от първите уязвими групи – бездомните и най-вече бездомните деца. 3000 до 5000 души – цяло едно поколение – заради липсата на закони и институции израснаха по улиците като непълноценни възрастни и продължават да имат проблеми и досега. И именно гражданските обединения бяха първите, които ги подкрепиха.

От 2006 г. започнаха опитите в 10-те най-големи общини на България за делегиране на социални услуги към неправителствени организации като външни доставчици. Накратко да обясним предимствата: те са по-близо до хората, привличат допълнителни ресурси, борят се за по-високо качество на услугите, ползват се с повече доверие сред гражданите и т.н. Така че организациите имат безспорно своето място, те предлагат много адекватни решения на проблемите и този тип публично-частно партньорство е успешен модел, който и самите общини припознават.

На всички, които имат съмнения или застават активно срещу закона, ще кажа, че например Община Русе е възложила всичките си социални услуги на външни доставчици. Това е добър пример за взаимодействие между държавата, местните власти и гражданите. Нека да се чуе и мнението на общините, а не само да слушаме псевдопатриотични движения и религиозни фундаменталистки общности.

Заглавна снимка: Диана Димова на дебата относно Националната стратегия за детето 2019–2030, проведен в Стара Загора през май т.г. Стопкадър от видеорепортаж на „Загора Нюз“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Изоставените деца на България стават изоставени възрастни

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/izostavenite-detsa-na-bulgaria-stavat-izostaveni-vuzrastni/

Британската журналистка Кейт Блюет отново посети България. И анонсира новия си филм за институциите за хора с увреждания, озаглавен „Скритите деца на България“. В него се проследява историята на някогашните деца от „дома“ в село Могилино. Думата „дом“ е в кавички, защото тези места са тъкмо обратното на онова, което един истински дом следва да бъде.

Първият филм на Блюет по темата – „Изоставените деца на България“ – предизвика международен отзвук и изигра сериозна роля за процеса на деинституционализация на „домовете“ за деца в България след първоначалните негативни реакции у нас. Тогавашният президент Георги Първанов заяви, че филмът „не е направен с любов към България и е щрих от антибългарска кампания“. А социалната министърка Емилия Масларова произнесе по отношение на умиращите от неглижиране и глад човешки същества крилатата си фраза „тези деца толкова си могат“. Дванайсет години по-късно журналистката от Би Би Си се опитва да установи доколко успешен е този процес.

Резултатите от проверката не изненадват онези, които са следили темата през годините. В голямата си част т.нар. деинституционализация се изразява в следното – децата и възрастните с увреждания се преместват в „центрове от семеен тип“. Разликата със старите „домове“ е, че тези центрове са по-малки. В общия случай те са симпатични къщички, построени със сериозно външно финансиране. Проблемът обаче, както отбелязва и Кейт Блюет в интервюто пред Надежда Цекулова за „Свободна Европа“, е, че зад лъскавата фасада стои същият стар и неквалифициран персонал – съответно и предоставяната „грижа“ не е напреднала особено.

Проследявайки съдбите на част от вече порасналите деца, които е заснела в първия си филм, Блюет установява, че равнището на грижи зависи не от повишаването на общите стандарти, а от личността на директорите на „центровете от семеен тип“. Ръководителката на един от тях има собствено дете с увреждане, затова отношението там е професионално и живеещите в този център могат да се развиват – макар и в тесните граници, отредени им от институционализирането.

На други места обаче почти единствените грижи за обитателите са да бъдат нахранени, облечени, изкъпани. А основното им занимание – поради липса на други стимули – е да се клатят напред-назад. Което все пак е по-безопасно от блъскането на главата в стената, което малките и големите обитатели на институциите също масово правят. За тези хора се мисли посредством диагнозите им – „този има шизофрения, този има епилепсия, и толкоз“, отбелязва Кейт Блюет пред „Свободна Европа“.

16-годишно момче с аутизъм, етикетирано като „агресивно“, споделя пред журналистката, че проблемът му е липсата на контакт с младежи на неговата възраст. А една от порасналите героини на „Изоставените деца на България“ прекарва живота си в нищоправене и отбелязва регрес, макар да е минала през професионално обучение за шивачка.

Призивът на филма, както и на организацията Disability Rights International, с чието съдействие той е създаден, е, че настаняването на деца с увреждания в институции трябва да престане веднага. Вместо това трябва да се направи всичко възможно, за да се отглеждат децата в семейна среда.

Защо това обаче не става? Известна яснота по темата може да добием от

три филма на Миролюба Бенатова.

Два от филмите, излъчени преди година, са по темата за „домовете“ за възрастни с умствени увреждания. Единият е конкретно по темата за изтезанията върху психично болните, а другият – за изолирания и скрит от обществото живот, на който са обречени. Но тъй като изолацията и изтезанията вървят ръка за ръка, и в двата филма става дума за разнообразни форми на изтезания. Най-циничното е, че изтезаваните се наричат „потребители“. Защото такива се водят официално – „потребители на социални услуги“.

Не, не иде реч за побои или изнасилвания. Изтезанията в тези институции не се правят с цел да наранят „потребителите“ им. Просто персоналът… толкова си може. За 600 лв. заплата бруто (а след удръжките – под 500) с такава тежка работа се заемат (с малки изключения) не професионалисти, а хора, които не могат да си намерят друга работа. Затова понякога „трудотерапията“ се изразява в метене на двора, а „арт терапията“ – в гледане на черно-бели индийски филми или достъп до фитнес тренажор (когато вратата на стаята за „арт терапията“ изобщо е отключена).

Като говорим за отключване – заключват се и баните. Защото „потребителите“ искат да се къпят, пълнят ваните и хабят водата. Или защото не искат да се къпят – защо им е тогава достъп да баня? Държат се заключени и хора с аргумента, че са агресивни. За да докаже тезата си, персоналът пуска един от тях, а той бърза да отиде в общото помещение, за да общува с останалите. А за отключилите е недопустимо, че човекът сам си ходи по коридора…

В началото на 2015 г. Бенатова пък представя филм по друга, но свързана с предишната тема – порасналите деца с увреждания, отглеждани вкъщи, и съдбата на родителите им. Какво става, когато родителите решат да не оставят децата си в институция? Тези родители са принудени на практика да се откажат от себе си, за да се посветят изцяло на децата си. За това те не получават никаква институционална подкрепа, а когато децата станат пълнолетни, губят и нищожното финансиране за тях. Един пълнолетен човек с тежко умствено увреждане обаче не става способен да се грижи за себе си, съответно бремето за родителите не намалява.

Ситуацията е аналогична на тази с липсващите палиативни грижи за деца, за която разказахме в „Тоест“. Впрочем отчасти и групите на родителите и децата в единия и в другия случай съвпадат. Разликата е в това, че не всички тежкоболни деца страдат от умствени заболявания. И че когато има очаквана намалена продължителност на живота, се очаква в обозримо бъдеще децата да умрат. Но това невинаги се случва. Понякога непоносимо болните деца стават непоносимо болни възрастни. Филмът на Бенатова дава добра представа какво означава „непоносимо“.

Трите филма на Миролюба Бенатова за хората с увреждания съдържат впрочем далеч по-брутални кадри от последния на Кейт Блюет. Защо тогава не предизвикаха скандал?

Защото нямаше международен натиск. Важното е „да не излагаме България пред хората“. Докато проблемите остават „в задния ни двор“, можем да продължаваме да се правим, че не ги виждаме. И ако Бенатова остана без работа, не беше заради тези си разследвания, а защото задаваше неудобни политически въпроси.

Аналогично, и вече бившият социален министър Бисер Петков едва ли беше принуден да се раздели с поста си заради новия филм на Кейт Блюет. Или поне няма нищо, което да свидетелства в тази посока. По-вероятни причини за отстраняването му са застъпването за социалните работници и майките на деца с увреждания, както и усилията на министерството му да противостои на популизма, опитващ се да зачеркне буквално цялата социална сфера у нас „в името на традиционното семейство“ – от подкрепата за децата в риск до предоставянето на социални услуги от неправителствени организации.

Апропо Кейт Блюет продължава да е журналистка в Би Би Си, а Миролюба Бенатова днес си изкарва хляба като… шофьор на такси.

Деинституционализацията в контекста на борбата срещу социалните услуги

Дванайсет години след първия филм на Кейт Блюет за институциите за деца с увреждания в България ситуацията не се е променила качествено, затова пък самата България вече е друга. Новият ѝ филм се появява в контекст, в рамките на който той би могъл да бъде използван по начин, неподозиран от самата Блюет. Как?

Патосът на британската журналистка е, че децата с увреждания трябва да бъдат отглеждани в семейна среда и в общността. Ако родителите им не могат да вършат това, следва да се намерят подходящи приемни родители. В същото време в България има масирана кампания срещу всички форми на закрила на детето, а в последно време – и срещу Закона за социалните услуги.

Според християнскофундаменталистките двигатели на кампанията (същите, които произведоха истерията срещу Истанбулската конвенция и искат да се забранят абортите) никой не трябва да се меси на семейството в отглеждането на децата – нито държавата, нито неправителствени организации.

Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров.

Не социалните услуги, а именно липсата им и ниското качество на съществуващите са причина за ситуацията на децата и възрастните с увреждания у нас.

Затова не е достатъчно просто да се забранят „домовете“ и „центровете от семеен тип“. Това няма как да стане, ако на родителите не се предостави достатъчно подкрепа в грижата за болните им деца – например помощ по домовете, дневни центрове, хосписи за временно настаняване, психологическа подкрепа и средства, достатъчни за достоен живот. А това са все социални услуги.

Докато у нас не се въведат читави услуги за хора с увреждания, ще има институционализирани болни деца, които ще стават институционализирани болни възрастни. Защото у нас почти никой не желае да бъде приемен родител на болно дете, какво остава доброволно да приеме в дома си болен възрастен. Ще има жертвали целия си свят родители на тежко болни деца, които ще стават отказали се от всичко родители на тежко болни възрастни. А когато родителите вече ги няма, съдбата на преживелите им деца ще бъдат отново… институциите.

Всъщност това иска да каже и Кейт Блюет – качеството на живот на малките и порасналите изоставени деца е въпрос на политика.

Политиката не се прави от семейството – тя би трябвало да е в негова подкрепа. Докато я няма, ще продължаваме да държим хората с увреждания скрити и да се сърдим на онези, които ни ги показват.

Заглавната снимка е илюстративна. Източник: piqsels

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеи за площад „Света Неделя“: От транзитно движение към градски живот

Post Syndicated from Явор Иванов original https://toest.bg/ploshtad-sveta-nedelya-renovirane/

В сърцето на Мексико сити се намира „Пласа дел Сокало“ – площад, който с впечатляващите 240 х 240 метра подобава на един от най-големите градове в света. Но голямата площ сама по себе си не е свойство, което допринася за приютяването на пълноценен градски живот. Не една анекдотична снимка показва скупчени в редица хора, криещи се в игловидната сянка на пилона в средата му, докато извън нея огромният площад пустее. Това е следствие, разбира се, от особеностите на климата в Мексико, където сянката е по-желана от слънцето в по-голямата част от годината. Поуката от този прост пример е, че начинът, по който хората използват едно пространство, е наука сама по себе си – и то наука, която може би предоставя най-ценния показател за успехите и неуспехите на архитектурата.

През 1999 г. живеещият в Мексико белгийски артист Франсис Алис заснема 12-часов филм, с който проследява движението на хората по сянката на пилона на „Пласа дел Сокало“

В сърцето на София, Ларгото също е тема на етюд, който поражда подобни изводи. Със своите монументални мащаби, непропускливо, еднообразно покритие и все още интензивно автомобилно движение това парче от града няма качествата на градски център. За да разберем причините, си струва да се запитаме отново: къде, ако въобще някъде, се скупчват хората?

На този и на други (риторични) въпроси търсиха решения финалистите в конкурса за новия облик на площад „Света Неделя“. Отговорите им изплуваха на повърхността на общественото внимание в края на миналата седмица и породиха вълна от полемика. Но сякаш най-добрата новина дори не е в победата на екипа на световноизвестния архитект Максимилиано Фуксас, която създаде прецедент в историята на конкурсите в роден мащаб, а по-скоро в богатството на идеи на различните екипи, някои от които заслужават повторен прочит.

Птичи поглед към проекта на студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com

Формулата на „Фуксас“

Проектът на студио „Фуксас“ със своята ясна визия безспорно е най-запомнящият се сред финалистите. Откроява се прецизното проучване на българския контекст и предпочитания: а именно желанието в идеалния център да се създаде нещо неслучайно и емблематично. Желание, което при несбъдване оставя публиката силно разочарована, както неотдавнашните събития около ремонта на „Граф Игнатиев“ доказаха. Неслучайна е и фотогеничността на проекта от птичи поглед: фотографията с дрон е пословична за начина, по който архитектурата се възприема и получава публичност в обществото ни.

Една от трудностите при проектирането на голям площад, парадоксално, е неговата откритост, защото в нея, както на „Пласа дел Сокало“, така и в Ларгото, поначало няма разнообразие. Архитектите трябва да създадат кътчета, които да приютяват хората, но същевременно да запазят площада отворен и цял. За целта е необходимо да дефинират чрез архитектурата си различни условия. Тук проектът на студио „Фуксас“ използва класически принцип: геометрична мрежа, в която са разположени различни елементи – дървета, навеси, фонтани и пейки. Така с една настилка едновременно се постига непрекъснатост на пешеходното пространство и в нейните рамки се обособяват пространства с човешки мащаб. Този прост, но прихващащ окото подход определено е най-силната карта на проекта и нещо, което го откроява от другите участници.

Изглед към църквата „Света Неделя“ / Студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com

Хладен прием предизвика обаче отношението на „Фуксас“ към историческите пластове на площада. От студиото предлагат да се отстранят дърветата, които опасват църквата „Света Неделя“, за да се създадат по-далечни гледки към сградата. Ключова част от заданието беше в новото пространство да се интегрира археологията, разкрита пред хотел „Балкан“ (бивш „Шератон“), и тук решението на студиото е да се постави стъклен под. В същото време мнозинството финалисти залагат на вкопаване на площада. Асоциациите с предишните фази на ремонта на Ларгото правят тази част от заданието деликатна и не е съвсем изненадващо, че идеята за още един подлез с археология под стъклен покрив не успя да се приземи меко.

Стъкленият под, под който ще бъдат изложени археологическите пластове на площада / Студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com

На кръстопът

Критичният подход на всички международни финалисти към ситуацията с автомобилния трафик през Ларгото е силно обнадеждаващ поглед в едно бъдеще, в което пешеходците са поставени на първо място в проектирането на градската инфраструктура. Въпреки някогашното стесняване на пътните платна на площад „Независимост“, до днес той остава преди всичко един излишно голям пътен възел. Макар и пресичащите се артерии отчасти да съвпадат с оригиналната улична структура на Сердика, тази приемственост с античното градоустройство едва ли бива оценена от прозорците на преминаващите коли. А скоростта като качество на пространството е важно, както обяснява известният урбанист Ян Геел в „Градове за хората“, защото в „бързото“ пространство хората не спират, а просто преминават.

Победилият проект например предвижда затварянето на автомобилния достъп от „Цар Освободител“ както към новото пешеходно пространство около „Света Неделя“, така и по булевард „Мария Луиза“ към Халите. Така се създава второ пешеходно пространство пред ЦУМ, като двете се свързват на едно ниво с пешеходна пътека.

Подходът на класираните на второ място архитекти от обединение AI Architects обаче е дори по-смел: предлага се изцяло затварянето на кръстовището и така пространството от площад „Света Неделя“ до Халите се поставя в една непрекъсната пешеходна повърхност. Същевременно единственият проект, който не предвижда съществени промени за автомобилното движение, е и единственият, създаден от български екип – този на „Конкурент-90“.

Визията на AI Architects за затваряне на автомобилните артерии и отварянето на пешеходните. Източник: svetanedelya.com

Поглед назад към неотдавнашния конкурс за площад „Александър Невски“ показва, че амбициозните предложения не са застраховани отвъд конкурсната фаза. Там пешеходното пространство на спечелилия проект около храм-паметника впоследствие беше жертвано в името на паркоместата на синята зона. В този смисъл, за всяко добро намерение на архитекта е нужна воля в Общината (или поне липса на активно противодействие), която да доведе смелите предложения до изпълнение. И все пак единодушието на тази международна общност от архитекти създава усещане, че ако досега решенията за градската среда са диктувани по инерция, то е време за промяна.

Високо- и нискотехнологични навеси

„Високотехнологичните“ навеси на Фуксас. Източник: svetanedelya.com
Площад „Славейков“ – хора, чакащи в сянката на градската библиотека, а не на новоизградените навеси © Явор Иванов

Нуждата от сянка е присъща не само за Мексико сити, но и за София в топлата половина от годината. По тази причина проектът на студио „Фуксас“ компенсира премахването на дърветата около „Света Неделя“ с „високотехнологични“ навеси, които, освен че ще събират дъждовна вода за поливане на зелените площи, ще имат контакти за зареждане на мобилни телефони. Но както знаем от новооткрития площад „Славейков“, навесите, които се очакваше да подслонят книжния пазар, сами по себе си не създават нови възможности за използване на пространството. И също като тези – не предлагат сянка.

Визията за залесен площад „Света Неделя“ на студио „Вилмот“. Източник: svetanedelya.com

Далеч по-нискотехнологичен, но и загрижен за кислородния запас на града е подходът към предоставянето на сянка на френското студио „Вилмот“, което заема пето място в конкурса: чрез дървета. Във визията на архитектите му площадът е под платно от дървесна растителност, която създава едновременно навес и интимност, будещи асоциации със зелените пространства в Париж – като цветния пазар на Ил дьо ла Сите или градините на „Пале Роял“.

Този подход, привичен и за българския урбанистичен диалект, е използван в отговор на климата по нашите ширини в продължение на векове: от сенчестите дворове на възрожденските къщи на Стария Пловдив до междублоковите пространства на панелните жилищни комплекси, като столичния „Изток“. И макар скромността на проекта да не печели точките на журито, то поне в простотата на доказания опит не остава съмнение за неговата удачност.

Оранжерията в Ларгото, предложена от AI Architects. Източник: svetanedelya.com

Друг акцент, свързан с гъсто озеленяване, е предложението на AI Architects за превръщане на пространството под стъклените куполи на Ларгото в оранжерия. Макар и да не се вписва в темата на Древна Сердика, това е едновременно духовит и достъпен начин да рационализираме постфактум пространствата, които сме създали в недалечното минало, без да знаем защо.

От формулата към непредвидимото

Общественият фокус, разбираемо, е върху победителя, който ще бъде поканен да подготви работен проект за Общината. А за нея този проект и реализацията му през настоящия мандат ще бъдат възможност за изкупление за провала на „Граф Игнатиев“. Възможност от голям мащаб, каквато няма да се появи повторно.

Конкурсите обаче са просто преходна част от работата на архитектите. За кратко време и с ограничена връзка с евентуалния клиент те трябва да подготвят не няколко половинчато работещи варианта, а само един, който да изглежда убедителен и завършен. Често това е плод на минутни решения и пропуските са не опасност, а даденост: те просто биват умело скрити в представянето.

Затова и най-значимият резултат от конкурса е съвкупността от различни идеи, които са се родили за това кратко време. Макар и в този процес да има победител, като архитект още в университета научаваш, че дори да си най-добрият, не бива да си позволяваш да се влюбиш в собствения си труд. Винаги има много повече в работата на другите, от която можеш да се учиш.

А може би най-важният урок за един архитект идва тогава, когато хората се нуждаят от нещо съвършено просто като сянката, а тя се окаже оскъдна. Сред не-архитектите битува схващането, че ни трябва въображение, за да рисуваме и скулптираме форми. Вероятно помага, но далеч по-ценно въображение е способността да си представиш пълнокръвния живот в местата, които описваш, с неговите нужди и желания. Иска ми се да кажа, че знаем правилните отговори и формули, но истината е, че в процеса сме въоръжени единствено с модели, сравнения и собствените си сетива. А успехите и неуспехите на местата, които създаваме, стават ясни едва след като бъдат населени от хора: тогава в тях се случват истории, които ние с нашите илюстрации не бихме могли да разкажем.

Заглавна снимка: Изглед към храма „Света Неделя“, без съществуващите дървета / Студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Корупция, конспирации, предразсъдъци: Кинонаградата „Лукс“ за 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/lux-film-prize-2019/

Наградата

В Европейския съюз си разменяме основно финансови средства, политически стратегии, икономически решения и като че ли по-рядко – истории. Познаваме статистиката, но не и ежедневието си; чуваме за повече едри решения, отколкото виждаме дребни детайли; приближаваме се бързо, но се приобщаваме бавно. Един от институционалните опити да се намали този дисбаланс между макро- и микрообщуването ни е ежегодната филмова награда „Лукс“, основана през 2007 г. от Комисията по култура и образование на Европейския парламент.

Като единствена награда, гласувана от политици, очевидно тя се концентрира повече върху съдържанието, отколкото върху художествените качества на филмите – според регламента си „Лукс“ отличава произведения, които илюстрират универсалността на европейските ценности и разнообразието от култури и повдигат теми, които насърчават обществения дебат върху процеса по европейския строеж. Чести мотиви в подбираните през последните години филми са кризите на малцинствата, били те етнически, социални или сексуални; сблъсъците между култури; терзанията на непривилегированите; премеждията на личността, увредена от системата… В последната категория могат да се впишат и двата български участника досега – „Урок“ и „Слава“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов.

Накратко процедурата по присъждането на наградата е следната. Комисията по култура и образование на ЕП назначава специална група от филмови дейци (продуценти, програматори, критици и т.н.), която всяка година избира десет филма, (ко)продуцирани от някоя от 28-те членки на Европейския съюз или Исландия, Албания, Норвегия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Филмите са документални, игрални или анимационни, с дължина над 60 минути. Десеторката се обявява на фестивала в Карлови Вари през юли, след което през септември във Венеция членовете на групата обявяват трите финалиста. Оттам нататък победителят е в ръцете на членовете на ЕП – през следващите два месеца всичките 751 евродепутати могат да изгледат филмите в специална зала в Парламента и да гласуват за фаворита си, който се обявява в края на ноември.

Междувременно ЕС спонсорира превода на трите отличени филма на 24 езика, както и филмовите дни „Лукс“ – прожекции в различни градове в страните членки, като тази година в инициативата участват киносалони в София, Пловдив, Бургас, Варна, Плевен, Стара Загора, Благоевград и Търговище.

Финалистите

И през 2019 г. финалната тройка е доволно шарена – в общия контекст на европейската интеграция са поставени филми със съвсем различна география, тематика и стилистика.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Испанско-френската копродукция Кралството“ на Родриго Сорогойен прави опит за задълбаване в големия проблем с отклоняването и присвояването на земеделски субсидии в Европейския съюз, в частност в Испания. Макар че разказът следи отблизо един-единствен участник, политика Мануел Лопес-Видал, множеството странични персонажи, в комбинация с бързото темпо на разказването и напрегнатата електронна музика, пораждат главозамайване, което не спира до края. Така през цялото време остава чувството, че все нещо не сме разбрали – както за ситуацията, така и за хората. Това прави филма труден за гледане, но може би верен на намерението си да изобрази или поне да пресъздаде усещането за задкулисна схема с невъобразими мащаби.

В крайна сметка може би тъкмо корупцията, а не Мануел, е главният герой във филма. С развитието на историята и ние, и самият Мануел осъзнаваме, че той е само малка брънка в една ужасно оплетена система, особено когато системата изведнъж решава да се отърве от него и да го принуди да опере пешкира.

На запознатите със сходните случаи в българското пространство някои детайли навярно ще се сторят интересно познати, например наличието на тайни тефтери с инициали или изпращането на провален партиен кадър на висока служба в чужбина, докато „темата започне да писва на медиите“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още по-усукан разказ предлага документалният Нерешеният случай „Хамаршьолд“, копродукция на Дания, Норвегия, Швеция и Белгия. В своето шестгодишно проучване датският журналист и режисьор Мадс Брюгер се връща към самолетната катастрофа, в която през 1961 г. загива тогавашният генерален секретар на ООН Даг Хамаршьолд. Филмът разглежда смъртта му като вероятно предумишлено убийство, а по средата прави остър завой и поема по дирите на все още недобре забравената конспиративна теория, че в средата на XX в. СПИН е разработен като биологично оръжие за унищожението на чернокожите в Африка.

С поставянето на себе си в центъра на собствения си филм Мадс Брюгер извежда и самия процес на разследването на преден план – ексцентричната му персона и увлечението му по ровичкането правят от филма вълнуващо пътешествие между съмнителни типове и странни документи. Меракът му си личи от всяка сцена и наистина е увличащо да разследваме плетеницата от тайни заедно с него. В случая обаче играта на разследващ журналист си остава само игра. Въпреки всичката свършена работа равносметката е, че събраните от Брюгер материали не стигат по-далеч от „един човек каза“, не разкриват повече от няколко мръсни гардероба (истина, да, но нужна кому?) и не предлагат задоволителна подплата за никоя от теориите.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Далеч по-ясен в повествованието и посланието си е Господ съществува, името ѝ е Петруния“ на северномакедонската режисьорка Теона Митевска, тазгодишната носителка на наградата „Лукс“. Копродукцията на Северна Македония, Белгия, Словения, Франция и Хърватия разказва едно денонощие от живота на Петруния, 32-годишна безработна историчка, която в обърквацията си след особено неуспешно интервю за работа се мята с дрехите в реката и хваща богоявленския кръст.

Тази случка (според някои минувачи – незначителна дреболия, според централните новини – безпрецедентен скандал) отприщва поредица от показателни ситуации, разказани от Митевска с лекота, убедителен сценарий и добре вместени хумористични отдъхвания. Виждаме ксенофобията сред младите, цинизма у полицията, безпомощността на журналистиката, разрива между поколенията, бавната борба на разума, правото и закона срещу предразсъдъците („Нарушила съм правило на Църквата, но не и закон“), закостенялостта на обществената норма („Ако следваме само традициите, никога няма да постигнем прогрес“), неуредените отношения между църковните и държавните власти („Ако съм нарушила църковните правила, какво правя в полицията? Ако съм нарушила законите, какво прави попът тук?“)… Всичко това показва колко неподготвено е обществото за дискусии в посока към постигането на цивилизационен консенсус, докато все пак редките моменти на широта и топлина дават надеждата, че такъв е възможен.

Ефектите

Според информационната брошура за наградата, изготвена от Генерална дирекция „Комуникация“ на ЕП, „Лукс“ (от латинската дума за светлина) цели да осветява филми, които илюстрират търсенето ни на отговори, както и нуждата ни от утеха в трудни времена; които ни карат да осъзнаем своята действителност, както и тази на другите; които ни помагат да разберем живота на съседите си и ни приканват да си зададем въпроси относно идентичността си.

При подходяща настройка тази рамка може да ни предизвика да гледаме историите не като чужди, а като наши. Така познавателната функция неусетно става самопознавателна, ако действително направим малката, но важна стъпка, при която Испания, Дания, Северна Македония и т.н. претърпяват фината трансформация от „те“ към „ние“.

Наред с културно-просветителския ефект, тази дейност на ЕП разширява показването на европейските филми извън държавата на продуцирането им – необходимо усилие на фона на неблагоприятната за това пазарна среда. А и понякога въпросите, повдигнати във филмите, не остават само в прожекционната зала, а се прехвърлят и в заседателната.

Ще завърша с няколко забележки по повод превода на филмите. При всяка от трите прожекции в Дома на киното, които посетих, в началото на финалните надписи виждахме информацията, че субтитрите са изготвени от лондонската компания „Суб-ти“. Възлагането на тази задача на професионалисти, разбира се, е чудесно. Преводът обаче по всички разбирания и закони е авторска дейност и моето очакване е да се отдаде заслуженото на човека или хората, изпълнили тази нелека задача. Бих искал да знам например на кого точно да държа сметка, че в испанския и северномакедонския филм хвърчаха каруцарски ругатни на поразия, а в българските субтитри най-мръсното, което прочетохме, беше „курва“. Съзнавайки, че преводът на вулгаризми е немалко предизвикателство, засега ще оставя настрана дискусията за автоцензурата и пуританизма в българското преводачество, която иначе си струва да се проведе.

В момента в сайта на наградата се събират зрителски гласове за трите финалиста. Фаворитът на публиката за 2019 г. ще бъде обявен догодина на Фестивала в Карлови Вари, заедно с огласяването на следващия дълъг списък от десет филма.

Заглавна снимка: от сайта на Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не избягвам нищо. Разговор с писателката Ким Тхуи

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kim-thuy-interview/

Канадската писателка от виетнамски произход Ким Тхуи e родена през 1968 г. в Сайгон. През 1979 г. бяга заедно с родителите си от Виетнам с лодка – и се установява в предградие на Монреал. Работи като шивачка, преводачка, адвокатка… Днес живее в Квебек и е фокусирана изцяло върху своето писане.

Ким Тхуи е представена у нас с романите си „Ру“ (2012) и „Ман“ (2015), преведени от Анна Ватева за издателство „Колибри“. Сред основните теми на писателката са историческите травми на паметта, взаимодействията между културите и езиците, любовта и самотата.


Какъв е образът на историческото и политическото време във Вашето творчество? Промени ли се собственото Ви усещане за времето, когато от Сайгон се преселихте в Квебек?

Имах една-единствена версия – тази на Южен Виетнам. Пристигането ми в Квебек ми даде дистанцията от родната страна и тази дистанция ми предостави една по-глобална версия, по-пълна картина и по-задълбочено разбиране на положението.

Каква беше най-голямата илюзия на комунистите, които Ви прогониха от родината? И какво е тяхното наследство в съвременен Виетнам?

Най-голямата мечта на комунистите беше независимостта на Виетнам. Вярно, че Виетнам е обединен и независим от почти 45 години. Но дали успя да се измъкне от силното влияние на Великите сили? И все пак комунистите заличиха границата, която беше разцепила Виетнам на две. Днес хората от Севера и Юга разговарят. Бих казала дори, че оттогава се появиха и много любовни истории.

Как Вашата героиня бежанка и най-вече Вие самата виждате бежанските потоци, които опасват днес света?

Изразът boat people беше създаден, за да обозначи виетнамците, които бягаха от страната си. Никога не съм си и помисляла, че тази дума може отново да бъде използвана, за да обозначи хора, които минават през същите премеждия като виетнамците. Историята се повтаря, и то след толкова кратко време. Което означава, че никога няма да се научим. Харесва ни да повтаряме една и съща история: да съборим Берлинската стена и да построим нова в Палестина… За жалост, днешните бежанци не срещат същото разбиране и съчувствие като виетнамците. Никой вече не излиза на улицата, за да протестира срещу войната. И малцина пишат за причините, които стоят зад бягството на мигрантите. Смятам, че въпросът за мигрантите ще бъде решаващ за бъдещето на нашата цивилизация.

Как се променяше през годините за Вас значението на думите мир и война?

Стават все по-комплексни и по-сложни за обяснение. Мирът е толкова тих, невидим и неосезаем, че е трудно да се покаже несравнимата му красота и да бъдат убеждавани хората в неговата основополагаща и незаменима ценност. Едновременно с това войната впечатлява с гръмогласните образи на добри и лоши герои, все едно е видеоигра.

Може ли литературата да съхрани онази част от историята, която не намира място в класните стаи?

Учебниците по история говорят за колективно преживяваното, а литературата – за личното. Идеално погледнато, са нужни и двете – голямата история и малките истории, разказани от колкото може повече гласове. Защото богатството е в многочислеността на гласовете, тъй като те приличат на онези точки от една рисунка, които трябва да се свържат, за да се появи целият образ. Колкото повече точки има, толкова по-богат ще бъде образът.

Какво е културното значение на майката във виетнамското общество? В „Ру“ героинята Ви подготвя своите деца „за падането“, в „Ман“ тя има цели три майки…

Виетнамската майка е котвата на семейството. Често тя отговаря за парите, което значи истинската власт. Тя е отговорна също и за възпитанието на децата. Бащата може да дава вид, че е върховната институция. Но в ежедневието майката формира децата.

„Ман“ показва отношението между западната и югоизточноазиатската норма за интимност. Между любящата откритост и саможертвената сдържаност. Как оценявате като писател това отношение? А като жена?

Съществуват много начини да изразим обичта си към някого. Те се променят според обстоятелствата и културите. Понякога се получават недоразумения между две различни култури, тъй като става дума за две различни кодови системи. На Запад някой може да сметне, че майка ми е слаба или подчинена, защото не се разпорежда. А тя е желязна дама! Просто не използва същите социални кодове. Тези разлики създават плодотворна почва за писане. Колкото до едновременно източната и западната жена у мен, имам усещането, че мога да обичам два пъти повече.

Ман означава тази, която няма какво повече да желае. Защото вече има всичко – или защото вече е загубила всичко? Кой е добрият отговор?

Ман нищо не е изгубила, защото нищо не е получила. Именно затова тя няма очаквания от собствения си живот и от живота като цяло. Просто приема съдбата такава, каквато ѝ е отредена. Следва нишката на живота без очаквания и въпроси.

Кои чувства могат да се изразят чрез готвене на храна за другия?

Когато готвя за някого, му дарявам първо и най-вече своето внимание. Избирам ястие, което се харесва или което носи откритие за човека или хората, които ще храня… Смятам, че рагуто е в категорията comfort food, защото в това ястие се съдържа време. Човекът, който го опитва, вкусва времето.

Как виетнамската култура е формирала Вашия литературен стил? Като творец кои конфликти избягвате – и кои Ви привличат неудържимо?

Опитвам се да не избягвам нищо. Историята на хората ме интересува. Човешките същества ме притеглят и запленяват. Не мога да им устоя. Мога да се почувствам хипнотизирана от преживелиците както на собственичката на странноприемницата, в която спя, така и от тези на някой президент на застрахователна компания. Намирам дори начин да удължавам разговорите, както например с помощта на обяда, който приготвих на озеленителите, дошли да работят в двора ми…

Писателката ще вземе участие в седмото издание на Софийския международен литературен фестивал (9–15 декември 2019 г.). Почитателите на Ким Тхуи имат възможността да се срещнат с нея на 11 декември, сряда, между 18 и 19 ч., на фестивалната сцена в Мраморното фоайе на НДК.
Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от френски: Зорница Китинска
Заглавна снимка:
© Jean-François Brière

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Амнезията като държавна политика

Post Syndicated from Йен Лиен-къ original https://toest.bg/amneziyata-kato-durzhavna-politika/

Идеологическият контрол над словото е характеристика на китайския комунистически режим още от началото му през 1949 г. В поредицата ни „Китай отвътре“ вече засегнахме въпроса за цензурирането на историята с текста „Китайска мечта“ на Ма Дзиен, който е един от по-яростните поддръжници на възгледа, че прикриването на историята води до повторение на престъпленията.

Продължаваме темата със статия на Йен Лиен-къ. Макар и писана през 2013 г., тя звучи още по-актуално в момента, когато „регламентираният обхват“ на позволеното говорене осезаемо се стеснява – чрез засилен контрол над журналистите, стриктно следене на онлайн дейностите, мащабно блокиране на чужди сайтове и редица други мерки. За разлика от Ма Дзиен и подобно на Ю Хуа, авторът не е точно дисидент – макар и несъгласен с политиките на китайското правителство, той все още живее в родината си и много от неговите текстове се разпространяват безпроблемно там. Не и този.

I

През март 2012 г. на среща в Хонконг шведският китаист Турбьорн Луден ми разказа, че докато бил гостуващ професор в Хонконгския градски университет, попитал присъстващите четирийсет студенти от континентален Китай дали знаят за 4 юни и дали са чували за Лиу Бин-йен и Фан Ли-джъ. Студентите само се спогледали мълчаливо.

Веднага си спомних за една хонконгска преподавателка, която ми беше споделила как веднъж попитала студентите си от континентален Китай дали знаят, че по време на така наречените „три години природни бедствия“ 30 до 40 милиона китайци умират от глад. Въпросът ѝ смълчал всички, а насреща ѝ се появили изражения на изненада и съмнение, сякаш от университетската катедра хонконгската преподавателка открито фабрикува китайската история и атакува процъфтяващата им родина.

След като поговорихме за това, с професор Луден седнахме в един тих виетнамски ресторант и дълго време си разменяхме безмълвни погледи. Оттогава държавната забрава – този китайски проблем, който отдавна се обсъжда само под сурдинка – се заби като клин в главата ми, постоянно се сещам за нея и върволици свързани въпроси галопират като конница от паметта ми към площада на собственото ми угризение.

Дали наистина китайските деца, родени през 80-те и 90-те, които в момента са на 20–30 години, са забравилото поколение? Кой ги е накарал да забравят? По какъв начин го е постигнал? Каква отговорност носим ние от помнещото поколение за тяхната забрава? За да се изяснят тези въпроси, думата „забрава“ може би не е най-точната, тъй като тя означава естествено изчезване на миналото от паметта. Докато тук говорим по-скоро за

избирателно отхвърляне на реалността и историята, един вид принудителна амнезия.

Историята и реалността, миналото и сегашното биват безследно забравени. Винаги сме смятали, че историята и човешката памет в крайна сметка ще надделеят над временното забвение и ще се завърнат при истината, а в действителност се случва точно обратното. Днес в Китай амнезията е надделяла над паметта, фалшът е победил истината, а скалъпването на факти осъществява връзката между история и логика. Със смайваща скорост избирателната памет отхвърля дори неща, случили се пред очите ни днес, за да останат от тях само разни откъслеци, които се запазват в обществото, в живота и главите на хората, без обаче някой да е наясно дали са факти, или лъжи.

II

От 1949 г. досега страната ни e погълната от революция. Чрез нея се създава всичко – политическата власт, историята, реалността. Какво се помни и какво се забравя, се избира от държавата и се превръща в революционен похват, който постепенно и последователно се прилага и налага. Всичко от историята на феодалните времена вече не се споменава, понеже, разбира се, е феодално и деспотично. Синхайската революция също е далеч, от нея е останало само името на Сун Ятсен, при това свързаните с него събития и детайли избирателно се изтриват от учебниците по история. Това важи дори за Военния период (1916–1928) и Съпротивителната война срещу Япония (1937–1945), които са още живи в спомените на по-възрастните хора – кои партии, армии и личности са проливали кръвта си на фронта, се помни и забравя избирателно.

След 1949 г. целият народ е поведен от устрема на един човек към яростен градеж, при който кампаниите продължават войната, а революцията замества производството. Едни от първите кампании са т.нар. „трите анти“ и „петте анти“ от 1951 и 1952 г. (съответно срещу корупцията, прахосничеството и бюрократизма и срещу подкупите, укриването на данъци, кражбите на национални богатства, злоупотреба с обществени средства и бюрократизма). И понеже поставят основата за националната трагедия „антидясно прочистване“ през 1957 г., те и антидясната кампания, която и до днес много хора си спомнят с ужас, са насилствено пренесени от хранилището на паметта в склада на амнезията.

После идват Големият скок, Голямото претопяване на стомана, впоследствие Китай навлиза в така наречените „три години природни бедствия“, после са десетте години на Културната революция, която възбуди целия свят. Абсурдите, жестокостите и масовостта на тези събития са толкова стъписващи, че

хората не смеят, не могат и не искат да се връщат към грозното лице на миналото и да предоставят на следващото поколение историческата истина.

Избирателното забравяне продължава и след обявяването на реформите и отварянето. Нито дума не се споменава за всички безсмислени жертви, дадени от Китай и Виетнам по време на безумната война в края на 70-те. Не се задават въпроси и за гоненията с цел възстановяване на обществения ред през 1983 г., при които безброй хора са вкарани в затвора с обвинения за вандализъм заради целувка на улицата, а други са екзекутирани заради кражби от бедност.

И разбира се, студентското движение „4 юни“ от лятото на 1989 г., приключило със стрелби, кръвопролитие и смърт, се помни и до днес от целия свят и множество платформи на паметта постоянно излагат факти от събитието. Само не в страната на самото му случване, където хората и децата, увлечени във възторга от икономическия растеж и държавния възход, или го чувстват далечно и чуждо, или са го забравили почти напълно.

Какво още? Всичко, което става в последно време: неразследваната мащабна епидемия от СПИН вследствие на кръвопродаване в средата на 90-те; редовните срутвания и газови експлозии в нелегалните мини; отровни пелмени, отровно сухо мляко, отровни яйца, отровни морски храни, отпадъчно олио, канцерогенни плодове и зеленчуци, насилствени аборти заради политиката за семейно планиране, безразборното събаряне на сгради в градовете и селата, незаконното и неетично отношение към тъжителите срещу липсата на справедливо правосъдие

Всичко негативно, което по някакъв начин петни образа на страната и на властовите структури, бива скорострелно превърнато в дим и прах от държавната амнезия.

Тази амнезия не е болестно състояние или поведенческа специфика на всички хора, а необходимост на държавното управление и социалната система. Най-ефикасният метод за нейното прокарване е налагането на идеологически рестрикции над всички канали за продължение на паметта – нежеланото съдържание се изтрива и забранява във всички вестници, списания, телевизии и сайтове, във всички исторически книги, учебници, литература и всякакви други места за писмено съхранение на памет.

Тези методи не са запазена марка на една държава – натискът върху словото съществува във всяка страна с авторитарна власт. Обичайно властта първо принуждава паметливите интелектуалци да замълчат и да забравят, след което амнезията естествено се предава и на останалите хора. Така следващото поколение вече не знае нищо.

Историята бива съвършено пренаписана.

III

Принудителната амнезия представлява вид изнасилване, мачистко поведение, което всъщност не е нещо невиждано. Подобно е на някои животни в природата, които ожесточено бранят собствената си територия, защото от това зависи оцеляването им. Авторитарната власт трябва да налага принудителна амнезия върху историята и реалността, за да запази крепкостта си.

В днешен Китай обаче проблемът не може опростенчески и обобщенчески да се припише на властта,

важно е да се държи сметка и на доброволно подложилите се на амнезия интелектуалци.

Ето по това се различават интелектуалците в Китай и в други страни. Ако говорим само за писатели, белият терор в бившия Съветски съюз например също цели запазване на авторитарната диктатура чрез метода на забравата, конкретно чрез „литературна инквизиция“, но резултатът е появата на писатели като Булгаков, Солженицин, Пастернак и Рибаков. В „Книга на смеха и забравата“ Милан Кундера изследва как властта вреди и отнема паметта на държавата и народа. В „Трилогия на близнаците“ Агота Кристоф взема най-мрачните спомени на нацията и ги полага върху най-слънчевите места. Тяхното писане не е толкова отпор срещу властта и системата, колкото възстановяване и лечение на паметта.

А Китай… Китай вече не е същият като отпреди трийсетина години, когато приличаше на днешна Северна Корея, затворил плътно всички врати и прозорци към светлината. В днешен Китай едното крило на прозореца (икономиката) е отворено към света, а другото (политиката), поради необходимостта от контрол над обществото, е затворено. Под здравия идеологически похлупак полуотвореният прозорец е под постоянен надзор. И докато никой не може да надзирава държавната идеология, държавната идеология винаги и навсякъде надзирава устите и писалките на интелектуалците. Същевременно обаче нищо не може да спре вятъра и слънчевите лъчи да влизат от външния свят през открехнатото крило. А това създава усещане за реформи, отваряне и просвета.

Всички китайски специфики на паметта и забравата се намират именно в този полуотворен-полузатворен прозорец. За паметта и забравата законът няма никакъв смисъл и съществува само на име – той не защитава нито свободата на словото, пресата, издаването и писателското въображение, нито правото на памет на хората, които не желаят да забравят. За всичко това се разчита единствено на просветеността, морала и настроението на управниците. Така че отвореният прозорец не е толкова резултат от мисленето на интелектуалците, колкото благосклонност от страна на властта в процеса на отварянето.

Ако сума време си стоял в тъмен затвор и най-после ти открехнат леко прозореца, за да ти влиза светлинка, нима ще имаш право да поискаш да ти отворят вратата?

Така избирателната памет непрекъснато влиза и излиза през открехнатото крило, а каквото обезателно трябва да се забрави, остава завинаги отвън. Това е животът на днешните китайски писатели и интелектуалци, готови да приемат обстановката на принудителна амнезия и да пишат в рамките на регламентирана, подбрана памет. Tази готовност е колективен компромис на интелигенцията, съгласие за взаимно разбирателство след масовото изоставяне на паметта. Оправданието е, че сега поне вече имаме въздух за дишане, така че няма нужда да правим безсмислени жертви за бъдещето.

Друга причина за съгласието и одобрението на амнезията е наличието на награди и санкции. Независимо дали си писател, преподавател, историк, или социолог, просто не гледай натам, накъдето не ти е позволено да гледаш; възпявай това, което трябва да възпяваш; не пиши за това, което трябва да се забрави; представяй си само това, което властта, историята и реалността имат нужда да измисляш, обработваш и създаваш – и тогава ще бъдеш възнаграден с власт, слава и пари. В противен случай ще получиш пренебрежение или забрана.

В тази страна парите имат безподобната сила да затварят усти и да пресушават писалки.

Ден след ден и година след година това спомага за възпитаването на забрава по навик и на съмнение относно съмнението. Съмняващите се винаги са наказвани, а готовите да повярват в лъжата, фалша и измислицата, тези, които не се съмняват, че под черното има ослепително бяло, прибират всички награди.

Сред стратегиите за осъществяването на държавната амнезия в китайски стил може да се каже, че принудителността е обща за целия свят, докато компромисите и наградите са специфични за днешната китайска реалност. Преди повече от трийсет години Китай използваше въжета и вериги, за да се разправи с журналистите, които отказват да забравят, а днес щедро раздава огромни суми за поощрение на онези, които правят компромиси с паметта си. Ако погледнем литературата, в Китай няма нито една частно учредена награда, почти всички конкурси и призове са партийни и държавни. Така че всички награди за литература, изкуство, журналистика и култура се раздават отново в рамките на амнезията и избирателната памет. Не казвам, че те до една са нечестни и незаслужени, а само че позволяват на човек да твори и да мисли в тези рамки. И че единственото условие да успееш и да се сдобиеш със слава и награди е да работиш в регламентирания обхват.

IV

Наскоро в Китай излезе седемтомният роман на шведския писател Шел Еспмарк „Времето на забравата“. В първия том „Забрава“ се разказва как главният герой напълно изгубва и после търси спомените за първата половина от живота си. Това е нещо като иносказание и предсказание за китайската държавна амнезия. В процеса на забравата първо националната ни памет изчезва от историята, после всички истини изчезват от реалността, накрая, също като разказвача в „Забрава“, всеки китаец с памет губи спомените за собствения си живот, за близките си, за любовите и омразите си, за радостите и мъките си.

Властта и обществото се надяват хората под тяхното управление (във всички области, от всички прослойки и от всякакви среди) да са с коефициент на интелигентност колкото четири-петгодишни деца. Ще им се да управляват страната, както учителите в детските градини гледат децата – като им кажеш да ядат, те ядат; като им кажеш да спят, те спят; като им кажеш да си играят, те излизат на сцената с невинни усмивки и големи червени цветя в ръце и влагат собствените си емоции в написаните от някой друг песни и пиеси. За постигането на тази цел е наложително помнещите да забравят, а изразителните да мълчат, за да може следващото поколение да израсне с чисти мозъци като празни листове, които очакват да бъдат изрисувани.

Така цялата страна може да се превърне в огромна детска градина.

Но както във всяка детска градина винаги се намира някое непослушно хлапе, което прави каквото си иска, а не каквото учителят казва, така и в тази страна има интелектуалци и писатели, които не желаят да забравят. Те се борят да се чуе гласът им, борят се крилата на въображението им да следват пътя на душата, на съвестта и на изкуството, да прелитат над регламентираните творчески зони и да стигат до кое да е кътче на историята и реалността.

Паметта не е единствен критерий за оценка, но е най-ефективното мерило за зрелостта на една държава, партия и нация. Затова и все не се отказвам от наивната си писателска фантазия да се продължи мечтата на стария китайски писател Ба Дзин и не само да се построи музей на Културната революция (неосъществена и досега идея, за която вече дори не се говори), а на площад „Тиенанмън“ в Пекин, най-обширния и най-посещавания площад в света, да се вдигне паметник на националната забрава, върху който да се издълбаят всички наши болезнени спомени: антидясното прочистване, Големият скок, трите години глад, десетте години Културна революция, студентското движение от 89-та и пр., и пр. национални катастрофи. Да се запишат на най-видния площад, за да видят всички китайци и чужденци, че вече сме достатъчно зрели, подобрени, толерантни, самокритични и паметливи. Вече смеем да помним.

Единствено такъв паметник би бил наистина велик, възхитителен и примерен за всички по света.

Заглавна снимка: © Личен архив на Йен Лиен-къ
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

TikTok – пясъчникът на китайската цензура

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/tiktok/

Чували ли сте за TikTok? Попитайте децата – те най-вероятно са там. Това е eдно от предпочитаните от тийнейджърите приложения, което по популярност и време, прекарвано в консумация на съдържание, догонва утвърдени платформи като YouTube и Instagram. Зад него не стои нито Google, нито Facebook или някой от останалите технологични гиганти, базирани в Силициевата долина. То е собственост на китайската компания ByteDance, в която SoftBank инвестира 3 млрд. щатски долара през 2018 г. – и която според американското правителство застрашава националната сигурност на САЩ.

И все пак: какво е TikTok и с какво е толкова привлекателен за децата?

Създадено с основното предназначение да бъде интересно и да се ползва от подрастващите, най-вече от тийнейджърите, дизайнът на това приложение е кроен изцяло по мярката на тази възрастова група. В този смисъл успехът му сред потребителите под 18-годишна възраст, които никога не са били особено привлечени от Facebook, а през последните четири години систематично „мигрират“ от социалната мрежа на Марк Зукърбърг, никак не е случаен. А създателите на TikTok, или по-точно на неговия прототип Musical.ly (за това малко по-нататък) и на китайския му еквивалент Douyin, заслужават признание за това, че явно разбират нуждите и предпочитанията на младото поколение по-добре от своите конкуренти.

TikTok предоставя на потребителите лесни за използване и комбиниране инструменти за създаване на кратки видеоклипове (между 3 и 60 секунди), в т.ч. филтри и ефекти, както и огромна библиотека с откъси от популярни песни, които да послужат за саундтрак или които децата могат да изпълняват на плейбек.

Произвежданата по този начин продукция се „излива“ в океан от видеоклипове с потенциална аудитория от над половин милиард души.

Показването на клипчета не е ограничено само до кръга с контакти, което увеличава шанса за постигане на „виралност“ (от англ. viral – вирусен; в социалните мрежи има значение на съдържание, което предизвиква висок интерес и се разпространява бързо между потребителите чрез споделяне).

Предвид възрастта на средностатистическия тиктокър, не е изненадващо, че повечето клипчета имат основната цел да забавляват и демонстрират талантите на своите създатели; едни танцуват, други правят смешни физиономии, трети се замерят с торти, четвърти правят номера на приятелите си или се търкалят по пода (за справка – предизвикателството на Джими Фалън с хаштаг #tumbleweedchallenge). Сериозните теми и активизмът са доста по-слабо застъпени, но периодично стават „вирални“ именно клипове, свързани с глобалното затопляне, опазването на околната среда, насилието, дискриминацията, неравенствата, хомо- и трансфобията и др.

 

 

Е. и М. са ученици в седми клас в столично средно училище. Тя е на 12, той на 13. На въпроса колко души в класа им имат TikTok, отговарят: „Почти всички.“ А колко имат Facebook? „Двама-трима души. Преди бяха повече, а тези, които още ползват, имат профили, за да общуват с родителите си.“ По-активен от двамата е М., а профилът на Е. не е публичен – тя заснема клипчета, които не са видими за никой друг, освен за нея – „просто за забавление“. Казва, че е попадала на видеа, свързани със социални теми – показват се във фийда ѝ, тъй като са придобили популярност. В класа на четвъртокласника Н. има няколко момичета, които също използват приложението.

Съгласно правилата за ползване на социалната мрежа минималната възраст на потребителите му е 13 години,

а профилите на лица под 18 години следва да са одобрени от родител или настойник. В началото на 2019-та обаче Федералната комисия по търговията (FTC) наложи на TikTok рекордна глоба в размер на близо 6 млн. долара във връзка с установено незаконно съхраняване на информация за лица под 13-годишна възраст в нарушение на Закона за защита на онлайн неприкосновеността на децата (COPPA).

Макар възрастовата група 16–24 г. да съставлява 41% от потребителите на приложението, а най-популярният профил да е на 17-годишната американка Лорън Грей с над 35 млн. последователи, в тази социална мрежа пребивават и десетки милиони възрастни. В TikTok се изявяват американски знаменитости като Кейти Пери, Рийз Уидърспуун, Уил Смит, скейт легендата Тони Хоук… Както и една немалка част от редакцията на „Уошингтън Поуст“.

Към днешна дата активните потребители на TikTok са над 500 млн. души (повече от тези на платформи като Reddit, Pinterest, Twitter, Linkedin, Snapchat) от 155 държави, а броят на свалянията на приложението надхвърли 1,5 млрд. За сравнение, на Instagram му отне шест години, за да достигне същия брой активни потребители, а на Facebook – близо четири.

Приложението стартира в Китай през 2016 г. под името Douyin – версия, предназначена само за тамошния пазар, в която съдържанието на публикациите задължително преминава през филтрите на китайските власти. Година по-късно социалната мрежа се клонира в ориентирания към световните пазари TikTok. Средното време, което потребителите прекарват в платформата на ден, е 52 минути, което също е важен показател от гледна точка на рекламодателите и инвеститорите (макар че на този етап TikTok, за разлика от Douyin, не монетизира от платена реклама, а от екстри, които потребителите могат да купуват директно през приложението).

Нито технологичните компании в Силициевата долина, нито американските власти могат да останат безразлични към обстоятелството, че

над 26 милиона от активните месечни потребители на китайската платформа са американски граждани,

като само през първото тримесечие на годината броят им се увеличи с над 13 млн. души, 60% от които са под 24-годишна възраст. Това е най-сваляното приложение в App Store и Google Play (с общо над 110 млн. сваляния в САЩ), а пазарната му оценка, обявена през октомври 2018 г., е 78 млрд. долара. Наред с TikTok, ByteDance притежава най-популярния агрегатор на новини в Китай (Toutiao) и се подготвя за първично публично предлагане на акции в Хонконг в началото на 2020 г.

Рязкото увеличаване на броя на потребителите на TikTok на западните пазари през 2018 г. си има своето обяснение, a именно придобиването от ByteDance на базираната в Санта Моника, Калифорния, социална мрежа Musical.ly и преливането на около 100 млн. регистрации от едната в другата платформа. Tази сделка за 1 млрд. долара и фактическите последици от нея дават половината отговор на въпроса защо през последните няколко месеца

експанзията на този китайски продукт се гледа под лупа от американското правителство и е обект на журналистически разследвания и от двете страни на океана.

В началото на ноември стана ясно, че Комисията по чуждестранни инвестиции в Съединените щати (CFIUS) към Министерството на финансите стартира т.нар. „преглед с оглед на националната сигурност“ във връзка с придобиването на Musical.ly. Тази сделка предизвиква опасения за прехвърляне на данните на американските потребители на сървърите на ByteDance в Пекин. Има опасения и за нарушаване правото на свобода на изразяване (цензура на постове по политически теми). Задействането на процедурата стана, след като лидерът на демократите в Сената на САЩ Чък Шумър и сенаторът от Републиканската партия Том Котън поискаха разследване на рисковете, които TikTok представлява за национална сигурност. В писмо до директора на националното разузнаване двамата изразяват тревога и от евентуална чуждестранна намеса в американската политика чрез пропагандни кампании, реализирани с приложението.

Малко по-рано този месец изпълнителният директор на TikTok Алекс Жу заяви в интервю за „Ню Йорк Таймс“, че Китай няма юрисдикция над съдържанието в приложението и че данните за потребителите не се споделят нито с китайските власти, нито дори с ByteDance. По официална информация данните на всички потребители на платформата се съхраняват във Вирджиния, САЩ, с резервни копия на сървъри в Сингапур. Запитан какво би направил, ако лично Си Дзинпин поиска от него да премахне определено съдържание в TikTok, Жу твърди, че би отказал. Същевременно анонимен източник, запознат с информацията, събрана от CFIUS, разкри, че

Жу вече е пряко подчинен на изпълнителния директор на ByteDance в Пекин, а не на заемащия аналогична длъжност в Douyin.

За да оперира дадено приложение на китайския пазар, то трябва да бъде проверено и одобрено от китайското Министерство на индустрията и информационните технологии и да се съобразява със строгите норми на китайските власти. Това означава, че единственото съдържание, което е достъпно за китайските потребители, трябва да представя китайското правителство в положителна светлина и да отговаря на определени морални норми; а всичко, което намирисва на бунт и може да се тълкува като неуважение към партията или проява на анархизъм, бива филтрирано.

Пример за това е премахването от Douyin на всяко съдържание, в което се споменава Прасето Пепа, тъй като в Китай образът на британския анимационен герой се асоциира с т.нар. „шъ хуей жън“ (shehuiren) – понятие, което се използва за представители на подривни субкултурни течения (като синоним на гангстери, хулигани).

Каква е причината в TikTok да има толкова малко видеоклипове, свързани с протестите в Хонконг, които доминират във водещите заглавия на международните издания от месеци,

питат се и от „Уошингтън Поуст“, и републиканският сенатор Марко Рубио. Месец преди писмото на Шумър и Котън той също поиска от CFIUS да направи проверка за усвояването на Musical.ly, след като именно CFIUS осуети продажбата на MoneyGram на китайската компания Ant Financial и принуди друга китайска компания да се откаже от контрола над приложението за гей срещи Grindr. В тази връзка Рубио написа в Twitter, че „всяка платформа, собственост на компания в Китай, която събира огромни количества данни за американците, е потенциална сериозна заплаха за нашата страна“. Критик на TikTok, разбира се, е и Марк Зукърбърг, който през 2018-та пусна неуспешен клонинг на TikTok, наречен Lasso, и също е на мнение, че китайският социално-медиен експорт налага цензура върху потребителите си извън Китай.

Според вътрешни документи, придобити от „Гардиън“, в които са описани правилата на модериране на съдържанието в TikTok, видеоклипове, в които се споменават теми табу в Китай, като протестите от 1989 г. на площад Тиенанмън, тибетската и тайванската независимост и духовната практика Фалун Гонг, подлежат на цензуриране. Бивш модератор на съдържание за платформата обаче твърди в интервю за „Ню Йорк Таймс“, че

мениджърите в Съединените щати са инструктирали модераторите да скриват видеоклипове, които включват всякакви политически послания или теми, а не само тези, свързани с Китай.

От ByteDance изтъкват, че тези правила, съгласно които цензурираното съдържание може да бъде премахнато или показването му да бъде ограничено само до потребителя, който го е създал, вече не са валидни. Те са били актуализирани през май, преди началото на настоящите протести в Хонконг, и действащите сега не се отнасят за конкретни държави или проблеми. Основната цел на строгите правила в началото е била приложението да се използва предимно за забавление, но с разпространението на TikTok в световен мащаб е направена преоценка на подхода към съдържанието и са наети местни служители „с разбиране за нюансите на всеки пазар“, казва се още в коментара на ByteDance.

За цензура върху съдържанието и по-конкретно върху постове, свързани с китайската политика, свидетелства актуален случай с блокиране на профила на американска тийнейджърка. В няколко последователни клипчета, „замаскирани“ като демонстрация на поставяне на изкуствени мигли, 17-годишната Фероза Азис обвинява Китай за затварянето на уйгури (тюркска народност, обитаваща Северозападен Китай) в „концентрационни лагери“ и призовава да се повиши осведомеността за „следващия Холокост“. За съдбата на хилядите уйгури, задържани против волята им, индоктринирани и измъчвани в мрежа от лагери в северозападната китайска провинция Синдзян, светът научи от съвместно разследване на 17 медии, в т.ч. The New York Times, Le Monde и El Pais. Преди да бъдат свалени, постовете на тийнейджърката са изгледани повече от 9 млн. пъти.

Представители на TikTok взеха отношение по случая, твърдейки, че профилът на Фероза е бил блокиран не поради критиката ѝ към Китай, а защото с друг свой профил в приложението, достъпван от същото устройство, е нарушила правилата за ползване, включвайки изображение на Осама бин Ладен в свой пост. Впоследствие от платформата се извиниха на Фероза Азис за случая и по-специално за премахването на клиповете поради „човешка модераторска грешка“.

Проблемът с непрозрачността на модерацията на съдържание и на алгоритмите, чрез които се филтрират и „курират“ постовете в приложението, не се ограничава само до тази социална мрежа.

Същото важи за личните данни на потребителите, използването им за т.нар. профилиране и насочване на платени съобщения, включително и политическа реклама. Това, което отличава TikTok от Facebook, Instagram или Twitter, е аудиторията – предимно деца, и китайското ДНК на тази платформа. От това какви мерки ще бъдат взети за защита на цифровите и човешките права и за повишаване на медийната грамотност на потребителите на TikTok, зависи до голяма степен в каква среда ще растат, общуват и изграждат култура на участие, гражданска ангажираност и критично мислене новите поколения.

Хубаво е да се говори с децата. Вкъщи, в училище, чрез съобщения, ако щете (някои предпочитат). Спокойно и с разбиране, но най-вече – с искрен интерес към това, което ги вълнува, и с уважение към начина им на изразяване и взаимодействие с останалите. Да се гледа на TikTok като на следващия „Син кит“ е нелепо и неправилно. Също така неправилно е да се възприемат тийнейджъри на 15–16 години като твърде незрели, за да бъдат въвлечени в по-сериозни теми като политическото потисничество, цензурата, погазването и понякога трудните баланси на основните човешки права.

Заглавно изображение: pxhere

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Стефан Левашки: „Малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависи техният личен просперитет и живот“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-levashki-interview/

Стефан Левашки е уважаван юрист и доскорошен председател на Адвокатската колегия в Пловдив. На форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ в София през 2018 г. той получава наградата „Адвокат правозащитник“ за това, че поема безплатно защитата на Любомир Данчев – бездомника, обвинен в умишлен палеж на пловдивския тютюнев склад през лятото на 2017 г. Венелина Попова разговаря с адвоката за избора на Иван Гешев за главен прокурор и за това необходима ли е промяна в Конституцията и в прокуратурата като част от съдебната система.


Г-н Левашки, Вие бяхте един от първите юристи в страната, обявили се публично срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор. Сега, след подписването на указа за назначаването му от президента, как очаквате да се развият събитията в държавата? Означава ли това край на протестите и на всяка надежда за промяна в правосъдната ни система?

Очакванията ми са, че немноголюдните протести в столицата и почти епизодичните тук-там в страната ще заглъхнат. Нашето общество, за съжаление, се интересува повече от това коя е новата мис България, отколкото кой ще е главен прокурор в следващите седем години. Много малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависят не само демократичните процеси, но и техният личен просперитет и живот. Една малка част от адвокатската общност и от съдийското съсловие няма да изостави надеждата за промяна в правосъдната система, но за членовете на обществото ни искрено се надявам, че няма да стигнат до протести чак след личен сблъсък с репресивните органи на държавата.

От гледна точка на върховенството на закона наистина ли държавният глава нямаше друг полезен ход и защо не отговори на очакванията на обществото да поиска тълкувание от Конституционния съд за избора на първите трима в съдебната ни система? Мислите ли, че той е бил подложен на натиск и заплаха от импийчмънт, ако не подпише указа за Гешев?

Президентът Радев имаше полезен ход още при първоначалното връщане във Висшия съдебен съвет на кандидатурата на Гешев за главен прокурор, сезирайки Конституционния съд с питане по отношение на процедурата за избора му, тъй като законът не е достатъчно ясен в тази му част. Не съм политолог и не мога да отговоря какви са причините президентът да не го направи. Не знам дали е бил заплашван с импийчмънт и дали му е оказван натиск. Знам само, че двама бивши български президенти нарушиха вече някои процедури и по този начин повлияха на съответните обществени процеси – президентът Стоянов с отказа си да връчи мандат за съставяне на правителство на БСП в лицето на покойния Николай Добрев* и президентът Плевнелиев при избора на Венета Марковска за конституционен съдия.

Кресливо малцинство ли са хората, които протестираха месеци наред срещу кандидатурата на Иван Гешев? И защо тази кауза не събра повече обществена енергия?

Не бих нарекъл елита на българската юридическа общност кресливо малцинство. Малцинство – за съжаление, да, но по-скоро немълчаливо, а не кресливо. За разлика от дирижираната и оказвана под строй и по списък подкрепа за единствената кандидатура за главен прокурор от страна на многобройните прокурорски и полицейски трудови колективи, издържана в най-добрия стил от едни други, уж вече позабравени времена, протестиращите мои колеги юристи, а и присъединилите се към тях граждани спореха аргументирано, изказваха различни тези и критични мнения, а не спуснати опорни точки. За съжаление, неразбирането на изключително важната роля, която изпълнява фигурата на главния прокурор, на неограничените му правомощия, пълна безотчетност и липса на всякакъв контрол върху дейността му води и до липсата на обществен интерес към този избор.

Румен Радев заяви публично, че ще започне широка дискусия за промяна на Конституцията. Имаме ли нужда от нов модел, от нова идея за устройство на държавата и обществото, или само от някои промени в основния закон на страната? И най-важното: готово ли е обществото ни за това?

За съжаление, очаквам, че публично заявената от президента Радев широка дискусия за промяна на Конституцията, доколкото въобще се състои, ще се превърне в поредната говорилня без реални резултати. Няма как истински промени в Конституцията, нов модел за устройството на държавата и обществото да се осъществят без избор на Велико Народно събрание, а в момента не личи да има политическа воля и готовност за свикването му сред водещите политически партии в страната. Обществото ни категорично нито е подготвено, нито има какъвто и да е интерес към сериозни промени в държавното устройство.

С назначаването на Сотир Цацаров за шеф на КПКОНПИ и на Иван Гешев за главен прокурор гарантирана ли е недосегаемостта на политическия елит от правосъдие?

На пръв поглед изглежда гарантирана с тези назначения. Общото мнение е, че за още седем години се бетонира невъзможността за наказателно преследване за различните престъпления, извършени по време на Прехода, с оглед изтичането на давността им. Мисля си обаче, че е напълно възможно, почувствали се недосегаеми и работещи в добър тандем, Гешев и Цацаров да се еманципират и да се обърнат срещу сегашните си покровители или поне срещу някои от тях. Помним отношението на прокуратурата към водещи фигури от ПП ГЕРБ за краткото време, през което не бяха на власт.

Да вземем за пример „Апартаментгейт“. Всички данъчни проверки, извършени по имотния скандал, са приключили и са докладвани на прокуратурата, но тя мълчи. Защо? Както изглежда, и този скандал няма да завърши с повдигане на обвинения срещу лица от високите етажи на властта…

Аферата „Апартаментгейт“ послужи по-скоро за вътрешнопартийно разчистване на сметки в управляващата партия. Прокуратурата явно не съзира съставомерни по смисъла на Наказателния кодекс действия на основните участници в нея и едва ли ще се стигне до наказателно преследване.

В България няма баланс между властите, но по въпроса за това, че прокуратурата трябва да е извън изпълнителната власт, има консенсус. Но и сега държавното обвинение е под контрола на онези, които избират главния прокурор, а прокуратурата продължава да работи по съветски модел, като силно централизирана и пирамидална структура. Възможно ли е да бъдат променени организацията и дейността на държавното обвинение така, че да бъде гарантирана неговата независимост от политически и други влияния?

Въпросът за мястото и ролята на прокуратурата е твърде многопластов, за да се отговори еднозначно. Познати са различни модели. Моето мнение е, че държавното обвинение трябва да бъде изведено извън съдебната власт. Защото при сегашния модел, взет от съветското право, прокуратурата не е доказала, че е напълно еманципирана от изпълнителната власт и от политическите партии в страната, както по закон би следвало да бъде.

* Всъщност президентът Петър Стоянов връчи проучвателен мандат на БСП за съставяне на правителство, като декларира, че се надява този мандат да не бъде изпълнен. Но когато на 4 февруари 1997 г. все пак БСП състави проектокабинет, той не го внесе за гласуване от Народното събрание (където социалистите имаха мнозинство), а вместо това свика Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), където след преговори и натиск от всички останали политически сили БСП оттеглиха предложението си и върнаха мандата – б.р.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на награждаването на Стефан Левашки на форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Интелектуални инфлуенсъри

Post Syndicated from Огнян Касабов original https://toest.bg/intellectual-influencers/

Единбург – северната Атина. Шотландската столица си избира този бранд след небивалия разцвет на науките, познат ни като Шотландското просвещение от XVIII век. Най-натрапващата се прилика между двата града днес е, че са заплашени да паднат жертви на съвременния overtourism. Ρожба на евтините полети и Airbnb, прекомерният туризъм е само едно от пъстрите проявления на т.нар. gig economy, най-новата форма на капитализма, на свой ред родил се на гордия Албион през същия този XVIII век.

Тази година Шотландската национална библиотека организира чудесна изложба, ознаменуваща 300 години от онази славна епоха. Влизаш и веднага се озадачаваш: над познавателната карта на сложните интелектуални връзки между различните просвещенци те посреща недвусмисленият надпис „Интелектуални инфлуенсъри“.

Интелектуални инфлуенсъри

Иронията е очевидна. Ситуацията нагледно демонстрира доколко се е променила реалността около онова, което именно от Просвещението насам наричаме „публична сфера“. Тогава учените мъже (да, почти само мъже) са се обръщали към свободната преценка на четящата публика или дори на човечеството – един акт, поне като идея стремящ се да бъде максимално отворен и включващ. Съвременният инфлуенсър, напротив, таргетира добре преценени групи потребители с послания, целящи да продадат продукт или да моделират нагласи.

За да си послужим с друго стереотипизиращо клише: шотландците са прочути с чувството си за хумор. То не беше подминало кураторите на изложбата. Така например избраният том от първото издание на прочутата „История на Англия“ от философа Дейвид Хюм беше разгърнат тъкмо на епизода с екзекуцията на Чарлз I. Намигване към консерватизма на ужасения от това деяние Хюм или към сегашната политическа ситуация на Острова?

Умните изложби не излагат артефакти или портрети – те оживяват предметите, идеите и хората от отминали времена. Със сигурност жив е приятелят на добрия Хюм, най-известният днес представител на Шотландското просвещение – Адам Смит. Първият теоретик на капитализма, основоположникът на съвременната икономическа наука. Уви, подобен живот е твърде често някак призрачен. Великите умове могат да станат бледи сенки на себе си в ръцете на идните поколения, които понякога свеждат мислите им до няколко клиширани идеологеми. Нещо повече,

насочвани от невидима ръка да съдействат за една цел, която съвсем не е влизала в техните намерения, значимите учени създават съдържание за интелектуалните упражнения на бъдещите инфлуенсъри.

Съдбата на стария Смит е въплъщение на тази донейде меланхолична истина. Сред онези, които промотират любимите си идейни продукти, призовавайки неговия дух, ще срещнем два типа. Първият е твърде интелектуално несъстоятелен, за да му отделяме много време и място, но все пак няма как да не го споменем. Това са либертарианците.

Човек трябва или изобщо да не е чел „Богатството на народите“, капиталния труд на Смит, или да е изключително недобросъвестен, за да твърди, че според шотландеца пазарът може да се саморегулира, а още по-малко – че може да даде основата на пълноценен обществен модел. Смит наистина е против държавното управление на икономиката, но съвсем ясно подчертава, че оставен сам на себе си, пазарът има тенденцията да образува олигополи, да декласира и маргинализира големи групи от хора и да създава куп други несправедливости. Затова според него добрата работа на капиталистическата икономика зависи от умната държавна регулация.

На пазара на идеите обаче излиза и втори тип интелектуални инфлуенсъри: този на моралистичните либерали. Те четат не само „Богатството на народите“, но и основополагащата за социалнополитическата мисъл на шотландеца „Теория на нравствените чувства“. Съответно

те знаят, че за Смит в основата на човешката мотивация стоят емпатията и чувството за достойнство – и затова припомнят, че отговорното капиталистическо общество не бива да ги неглижира.

Подобен текст публикува неотдавна Даниел Смилов в „Дойче Веле“. В него той ни подканя да размислим как ли би коментирал Смит съвременна Източна Европа 30 години след началото на Прехода. Той предполага, че за философа икономист обезпокоително би било сравнително печалното състояние на онова, което можем да наречем с малко старомодния, но значим израз „гражданска добродетел“ или „обществен морал“.

На изток вече изградихме институциите на либералната демокрация и на пазара, но така и не успяваме да ги оживим със съдържание, идващо от едно будно демократично съзнание, и с политическо действие, което да не бъде само пропазарано, а и в достатъчна степен солидарно. Защо това е така, се пита Смилов.

Наследството на Шотландското просвещение действително може да ни помогне да отговорим на подобен въпрос. Защото една от характерните черти на това интелектуално движение е как осмисля морала и политическия живот във взаимовръзката им с икономиката и социалните разслоения.

Последното е от ключово значение. Ако бяхме чели Смит по-внимателно, както призовава Даниел, нямаше да си позволяваме да твърдим, че нашите общества са „по-богати и успешни от когато и да било в историята си“. Щяхме да знаем, че богатството и успехът не са абсолютни стойности, а функции на разделенията и неравенствата както вътре в обществото, така и между близките една на друга страни. А от възприятията за тези неравенства идват и чувствата за (не)справедливостта в даденото общество и за съпринадлежността с него. Да чуем самия Смит:

Няма съмнение, че не може да процъфтява и да бъде щастливо едно общество, далеч по-голямата част от членовете на което са бедни и нещастни. Освен това справедливостта изисква онези, които хранят, обличат и осигуряват жилища за целия народ, да получават такъв дял от продукта на собствения си труд, че сами да бъдат сносно нахранени, облечени и осигурени с жилище.

Този пасаж използвахме с Ваня Григорова и Ивайло Атанасов като мото на доклада ни за последствията от 10 години плосък данък в България. Ето, някои от институциите ни също не са по „западен“ модел: структурата на данъчната ни система прилича по нещо на тази в Русия, по друго – на тази в Туркменистан. И това, разбира се, не е заради някаква „ориенталщина“, а заради десетилетия радикално пропазарна пропаганда.

Резултатът от тази и други политики: държавата в ЕС с най-високи нива на подоходни, образователни и културни неравенства и разбира се – с най-голям процент бедни. Богатството на народите твърде често не е богатство за народа и България е чудесна демонстрация за това. Когато образованието постоянно бива „оптимизирано“ и „приспособявано към потребностите на бизнеса“ (както диктуват въпросните пропазарни възгледи), се създават предпоставките именно за продължаващото декласиране и лишаване от умения на хората от по-ниските социални слоеве – процеси, така силно критикувани от Смит. За достъпа до здравни грижи не е нужно да добавяме.

В тази ситуация да се хвърля някакъв морален укор върху обществения дух и съпричастност е най-меко казано неподобаващо. Както отбелязва другият голям Адам на Шотландското просвещение – историкът и протосоциолог Адам Фъргюсън, установяването на икономическата рационалност като централен принцип в обществото може лесно да доведе едновременно до затъпяването на огромното мнозинство и разглезването на един отбран елит.

Процесите в днешния капитализъм правят този елит все по-тесен. Този процес няма нищо общо с някакви предполагаеми източноевропейски пороци в обществения морал.

Просто в някои страни от нашия регион дерегулацията достигна впечатляващи размери, които Западът се налага вече да догонва. Но и там лидерите на новата икономика, стремяща се да колонизира общество и държава, са точно обратното на образци за солидарност. Всички знаем за потресаващите условия на труд не само сред обикновените складови работници, а и сред белите якички в Amazon.

Някои от думите на Смит наистина може да звучат пророчески за постсоциалистическите общества. Но това е до голяма степен така и защото те са писани в епохата на „дивия“ капитализъм, неограничен от бариерите на социалната политика – подобен на който виждаме да се възражда днес. Да не забравяме: шотландските просвещенци, подобно на нас, са съвременници на един голям преход. Тогавашна Шотландия се преобразява от „традиционно“ в пазарно общество, с всички съпътстващи сътресения.

Това е времето на травматичните разчиствания в планините на шотландския Север, но и в останалата част на страната. След като земята се превръща в инструмент за печалба, огромни маси хора са принудени да се струпат в индустриализиращите се градове, други емигрират отвъд океана, трети просто измират. Разбира се, през това време апологетите на извършващото се тръбят как британското общество е по-богато и по-успешно от когато и да било в историята си. И да укоряват простолюдието за разпуснатите му нрави. Но общественото разслоение преминава в противопоставяне и не след дълго, през XIX век, ще се превърне в противоборство.

Прочутият „Опит върху историята на гражданското общество“ на Фъргюсън заключава с разсъждение за тиранията, потискаща политическото и икономическото въздигане на голямото множество и водеща до социална дезинтеграция. Това може да бъде доминацията на самозабравилата се държавна власт, както и не по-малкият деспотизъм на икономическите сили. Добре знаем как между тях е съвсем възможна и симбиоза: олигархията. Нека спрем да се самозалъгваме, че тя е само източен патент.

Но с обществената развала, пише Фъргюсън, идва и разомагьосването: рухването на легитимността на дотогавашните властови структури.

Хората в завладяната държава осъзнават, че няма какво да губят, освен живота си, и излизат на открит бунт.

Това все по-често се наблюдава по цял свят – от „жълтите жилетки“ във все по-антисоциалната Франция, през размириците в неолибералното Чили, до възраждането на синдикалното движение в Съединените щати.

През това време интелектуалните инфлуенсъри продължават да маркетират вълшебната сила на свободната икономика и да уверяват своите последователи, че всичко е в общи линии готино, особено пък ако можехме чудодейно да добием малко по-висок обществен дух. Те надали си дават сметка, че в определен аспект са прави: по-силният обществен дух наистина означава повече солидарност, но това ще доведе не до друго, а до събарянето на сегашната система.

Заглавна снимка: Първото издание на „Богатството на народите“ от Адам Смит © Огнян Касабов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво пък толкова – 2026 г.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3441

Годината е 2026. Текат дискусии по избора на нов главен прокурор. Единственото предложение е Делян Пеевски.

За малка част от обществото темата е важна – правомощията на главния прокурор и структурата на са непроменени от 91г насам, а злоупотребите на предишните главни прокурори са известни на тази малка част от обществото.

Организират се протести. Протестът около ВСС е малък, като в по-слънчевите сутрини се събират около 500-600 души, в т.ч. Йоло Денев. Разбира се, има организиран контрапротест, на който са докарани нищо неподозиращи хора за по 50 лева.

Националните медии отразяват протестите някъде назад в новините – „два протеста днес в София – един за и един против новия главен прокурор“. Няколко онлайн медии все пак отбелязват, че единият протест е с неясна организация и съмнителни участници. По-близките до Пеевски медии правят захаросан очерк на неговата биография и опита му в съдебната система.

Появяват се няколко дълбокомислени статии за системните проблеми с препратки към падането на комунизма и грешките, които са допуснати още тогава. Разбира се, провалът на „лидерите на дясното“ е незаменима част от аргументацията.

„Дясното“ поне от известно време е обединено, но все не успява да достигне до масовия избирател и остава със 7-8% на парламентарни избори, което му дава възможността да е заглушен от фоновия шум дразнител.

Във Фейсбук дебатът се ограничава до това дали е трябвало протестът е да сутринта или вечерта; дали трябвало да е граждански или организиран от партии; дали пеенето на революционни песни е проява на лош вкус; защо едикойси не е бил или е бил на протеста. Заражда се възмущение защо толкова се акцентира върху външния вид на Пеевски и това ли е най-големият проблем? „Така не се прави“, „аз откога ви казах“, „няма лидерство“ и „пропиляхме шансовете“ са сред най-често използваните коментари.

Участници и наблюдатели се разделят по осите дали протестът е партиен или граждански, дали някой не го е яхнал, защо никой не поведе гражданите и дали не трябва „най-накрая да се спре в тия мирни протести и да им покажем, че това не се трае“.

Разследващи журналисти откриват поредната схема на властта, при която Пеевски е печелил обществени поръчки, но това някак си остава маловажно.

Отстрани, фенклубът на управляващите и други придали си важност коментатори с перспектива за някое постче, омаловажават и иронизират всеки дребен детайл от протеста и неговите участници, като в същото време с достатъчно медийно покритие обясняват как той Пеевски може и да не е добър главен прокурор, но всъщност виновни за това не са управляващите.

Някой пише меланхолична статия за това колко зле ще са нещата след още седем години.

Няколко групи интелектуалци в рамките на месец и половина публикуват манифест, харта и призив за нов обществен договор. Други групи интелектуалци не са точно съгласни, че точка три е толкова важна. Новият обществен договор така и не се материализира.

Филчев, Цацаров и Гешев дават по две-три дълги интервюта в национален ефир, в които обясняват за професионалните и етичните качества на Пеевски. В две трети от интервютата атакуват опозицията.

Няколко дни след гласуването във ВСС президентът Борисов подписва указа за назначаване на Пеевски и заявява пред медиите „ами те прокурорите си го избраха, явно има качества. А Христо Иванов като е толкова против, да не я беше предлагал тая реформа“.

На мнозинството от хората им е омръзнала отдавна тая тема, Пеевски е достатъчно де-демонизиран за толкова години. Много от тези, на които някога им е пукало, или са си тръгнали, или вече не следят темата. Държавата криволичи в развитието си, икономическият растеж е скромен, но достатъчен, за да няма обществени сътресения. Системните проблеми се задълбочават, но някой друг ще ги мисли.

Обществените поръчки си текат към „наши хора“, посредствеността във властта е константа, ежемесечните скандали в следствие на микс от корупция и некадърност са нормална част от пейзажа. Пеевски е уредил да усвои поръчки покрай АЕЦ Белене и Южен Поток, които някак все още не са истински започнати, но „стратегически важни“ и поглъщат по някой консултантски милион.

В задната част на протеста няколко души обсъждат усещането, че се въртим в кръг. Че правим същите когнитивни грешки, че падаме в същите капани. Че не сме успели да изградим нужния социален капитал, че не сме се научили да работим заедно за общи цели, че не сме разбрали, че въртенето ни в кръга ще продължи да бъде незначително за историята.

После прокапва дъжд и хората се разотиват. Навън е студено, а градският транспорт е все по-нарядко. Тихо е. Но и някак спокойно. Какво пък толкова, че Пеевски ще е главен прокурор.

Подаръци ще има за всички от сърце…

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/podarutsi-shte-ima/

Всички заедно можем да тананикаме известната коледна песничка в очакване на новогодишните празници, блажено упоени от всенародното „благоденствие“ по нашите географски ширини. За него трябва да сме благодарни на Бащата на народа, който мисли за всички ни и никого не забравя.

Ето, мизерстващите пенсионери, да ме прощават управляващите за вербалното ми своеволие, ще получат коледна добавка по 40 лева и ще могат да си ги похарчат с кеф: ако искат – да си купят пуйка, ако искат – да ги дадат на внучето, ако искат – да си ги скрият под дюшека и да ги хвърлят после на ало-измамниците, изборът си е техен. Затова държавният бюджет ще отдели бол пари – над 50 млн. лв. Много са, ще си рече човек, и няма да сбърка, защото на тази милост ще се зарадват над 1,3 млн. души, чиито пенсии са под 363 лв.

В същото време държавните служители ще получат под различна форма като 13-та заплата ДМС (допълнително материално стимулиране) и т.нар. коледни премии, чийто размер дори не можем да подозираме за някои високи позиции в администрацията или съдебната система например. Но няма да залитаме в сиромахомилство, пък и нали искахме да премахнем уравниловката в доходите при социализма, която пак беше само за всеобща употреба и не засягаше елита на властта.

Беден през следващата година ще е всеки с доходи под 363 лв., изчисли кабинетът „Борисов 3“.

А официално се очаква бедните през 2020 г. да са около 1,7 млн. души. Различни обаче са изчисленията на Националния статистически институт. Те показват, че без помощите, плащани от държавата, 43 на сто от населението е обречено да преживява в бедност. Това според професор Христина Вучева се дължи на високия дял на приходи в бюджета от косвени данъци – около 70% за тази и следващата година. А експерти от Международния валутен фонд и от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие го приемат като риск за увеличаване на неравенството, особено в страни като нашата – с висок процент на заплашени от бедност.

На фона на тези мрачни прогнози в бюджета на Държавното обществено осигуряване е заложена минимална пенсия от 234 лв. Малкият коалиционен партньор в управляващото мнозинство и синдикатите поискаха тя да стане 250 лв. В следващите дни Валери Симеонов, избран за зам.-председател на Народното събрание, очаква в Политическия съвет да обсъдят как да изпълнят предизборните си обещания, без да съборят бюджета на държавата. Социалистите пък настояват за преизчисляване на пенсиите, което от ГЕРБ определят като популизъм. А от ДПС коментират, че този бюджет не решава нито един от наболелите проблеми на социалната система, както и че ножицата между старите и новите пенсии все повече се разтваря, за разлика от други европейски пенсионни модели.

Какво се оказва на практика, извън всички политически и икономически аргументи „за“ и „против“, увеличаването на пенсиите?

Реалността показва, че за да оцелеят, 60% от пенсионерите в България трябва да разчитат на подкрепа от своите деца, независимо дали те живеят и работят тук, или в чужбина. В противен случай не им остава нищо друго, освен да се надяват на божията милост, докато смъртта ги посети. И ги освободи: тях – от тегобата на нерадостните старини, правителството – от задължението да им плаща макар и мизерни пенсии. Да разчитат в страдалческите си старини (каквито обикновено имат мнозинството от българите) на съпричастност от сънародниците си, за хората от третата възраст е химера. А дарителството, доколкото изобщо е развито в обществото ни, е в полза на страдащи от тежки заболявания деца, а не на хора, които изживяват последните дни от живота си. Напълно закономерно при това. Но докато българската държава е обърнала гръб на възрастните, в Япония разработват ново поколение роботи, които ще помагат в грижите за все по-застаряващата нация.

Основният аргумент на управляващите, че пари за увеличаване на пенсиите няма, е, че все по-малко работещи издържат все повече пенсионери. Обаче в задълженията си към пенсионната и здравноосигурителната система работещите в България са неравнопоставени. Защото държавата поема изцяло осигурителните вноски на военнослужещи, полицаи, пожарникари, разузнавачи, служители в НСО, съдии, прокурори и следователи, съдебни изпълнители и всички останали държавни служители. Нещо повече – същите тези привилегировани съсловия получават от държавата правото да се пенсионират значително по-рано, някои с близо десет години по-малък осигурителен стаж от останалите. Затова една немалка част от тях крепи статуквото във властта и няма да прояви солидарна загриженост нито за бедните пенсионери, нито за хората с увреждания, нито за изоставените в институции деца и възрастни или за бедстващите бежанци.

Солидарността е част от гражданската култура на една нация.

Като общество ние, уви, много рядко проявяваме солидарност в подкрепа на социални искания или на граждански каузи. Оставяме всяко съсловие да се справя с проблемите си само̀. Протестираха учители, медицински сестри, майки на деца с увреждания – и всички се сблъскаха като в стена с едно и също безразличие. По същия начин самотни в протеста си срещу Иван Гешев останаха хората, които знаят каква цена ще платим всички за избора на този главен прокурор.

Затова всяка битка за гражданска кауза в България изглежда предварително обречена на фона на тоталното недоволство на масите срещу политиката на управляващите елити и корупцията къде ли не по света. У нас управляващите елити „успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумната ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни, и други такива забележителни политически битки“, пише културният антрополог Ивайло Дичев в свой анализ за „Дойче веле“. Неспособни на съпротива се оказахме дори срещу произвола на управляващите, които под натиска на корпоративния капитал бяха готови да посегнат на най-елементарните ни граждански права, като правото на болест.

Тази търпимост към всяко обществено зло, корупция и злоупотреба с власт обяснява защо на България ще са необходими между четири и пет десетилетия, за да достигне средните за Европа темпове на икономическо развитие и доходи на населението, докато страни като Румъния, Литва, Латвия, Естония и други от бившия Съветски блок са далеч преди нас. Затова каквито и мерки да предприемат управляващите, няма да спрат изтичането на интелект и работна ръка в чужбина. Образованите млади българи напускат страната си не само защото не могат да постигнат стандарта на живот, който им предлагат в други страни по света – не. Те си отиват, защото тук нямат условия за равен старт и гаранции, че кариерното им развитие ще зависи единствено и само от техните способности, предприемчивост и почтеност. Те знаят, че да се прави тук наука е непрестижно занимание, а бизнесът се развива в несигурна икономическа среда с много регулации, административни пречки и съдебна система, която не гарантира равенство пред закона. Както и в условия на

принудително сговаряне със силните на деня или още по-лошо – на рекет от тяхна страна.

Перспективата пред България е нерадостна, поне в този политико-икономически контекст, в който интересите на мафията и на управляващите съвпадат. И в обществена среда, в която корупцията, потъпкването на граждански права и свободата на изразяване се приемат с търпимост и безразличие, а медиите на паралелната власт внушават, че демокрацията е вредна и че само силна авторитарна власт може да възстанови върховенството на закона и да изпрати олигарсите зад решетките. С такъв главен прокурор, министър на правосъдието и бъдещ шеф на КПКОНПИ, политическият елит в България си осигурява недосегаемост поне за следващите 7 години. И хоризонт за още напред.

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.