Tag Archives: общество

#НитоЕднаПовече: Време е за задълбочен разговор за домашното насилие

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/nito-edna-poveche/

„Една от токсичните ми връзки беше с човек от приятелския ми кръг. Тогава живеех в чужбина, бях далече от семейството си и нямах много приятели. При една от първите ни срещи аз му казах, че не го харесвам и не искам да сме интимни. Той се обърна към мен и заплашително, уж на шега ми каза: „Ще направя така, че да се влюбиш в мен.“ Това ми се струваше абсурдно и естествено, се засмях и не му повярвах“, разказва Л.Б., която познава отблизо домашното насилие и насилието, основано на пола. Историята няма щастлив край: мъжът продължава да ѝ пише и да търси пътища към нея, докато тя не склонява да поддържат контакт. С времето се убеждава, че двамата са влюбени, но той крие връзката си с нея, поставя ѝ условия как да се облича, с кого да се вижда и говори, къде и кога да ходи. Тя обаче няма същите „привилегии“: той идва и си отива, когато пожелае. „Ненавиждах щастливите и безгрижни хора. Мразех всички, които се усмихваха. Виждах смъртта като избавление и единствено решение“, разказва тя.

През последните седмици цяла България бе погълната от убийството на Евгения Владимирова. Медиите отразиха случилото се чрез добре познатия речник на сензацията, който употребиха по-късно и относно пожара в дома за възрастни хора в село Рояк и катастрофата на автобуса на магистрала „Струма“ – за което получиха и предупреждение от Асоциацията на европейските журналисти в България. Бедствията и трагедиите продават. Толкова много, че се считат за основни признаци за новинарския потенциал на дадено събитие, когато журналистите решават кое заслужава отразяване и кое – не. Но фаталният край е един от резултатите на динамики, които продължават с години в семейна среда. Докато съставяхме този материал, поредна жена бе пребита до смърт от своя интимен партньор. А в петък беше погребението на друга млада жена, намерена убита в апартамента си в Хага. Заподозрян е нейният приятел, който се самоуби, преди да бъде арестуван…

Отвъд новинарските определения като „зловеща семейна история“, примесени с кадри възстановки на мъж с качулка, който тегли куфар и го хвърля в полето с царевица на фона на зловеща музика, много неща остават неизговорени. Като че между другото се споменава например, че съпругът на Евгения е имал психологически проблеми (според психолозите изявен нарцисизъм и силна неувереност, а понастоящем – липса на вина за извършеното деяние); виждал е убийството на жена си като решение, в което го е подкрепял баща му, участвал и в системното следене на Евгения приживе; на повърхността Евгения и съпругът ѝ са изглеждали като всяка нормална българска двойка – никой не е подозирал, че те имат такива проблеми.

Хроничните проблеми

По данни на медийни публикации от началото на 2021 г., 15 жени са били убити от близък до тях мъж. Разчитаме на публикации, защото официална статистика за тези жертви в България липсва. Между 2017 г. и 2021 г. има 141 постановени присъди за убийства и опити за убийства на жени. Сериозен обществен диалог за причините, които водят до насилие в семейството, обаче все още няма.

Наскоро от Български фонд за жените изпратиха отворено писмо към новоизбраните народни представители, в което призовават за решение на част от хроничните проблеми, които стигат до фатален край. Много семейства живеят в токсична динамика, в която психическият и физическият тормоз са постоянни. За ефективно овладяване на проблема са необходими кризисни центрове, установяване на официална статистика, както и промени в законовите дефиниции на феминицида и престъпленията, свързани с домашното насилие. И това са само крутите мерки, които трябва да бъдат взети. На България тепърва ѝ предстои осъзнаването на културните и социалните причини, които захранват домашното насилие и насилието, основано на пола.

„В ранните периоди на моя живот (90-те), когато съм била в токсични взаимоотношения, бяха издигнати на пиедестал насилието, беззаконието и корупцията. Беше модерно да си мутра и всички танцувахме пияни в дискотеките на Gangsta’s Paradise. Ние пораснахме в тази среда и тя грубо и безотговорно срина всички човешки ценности. Този модел на живот се представяше като бляскав, лесен, вълнуващ. Като рецепта за мигновено щастие, безкраен купон. Никога не съм си помисляла да се оплача на някого, защото институциите обслужваха (може би в малките градове продължава да е така) интересите на хората с пари и положение“, разказва Л.Б. и допълва:

През 1995 г. бях изнасилена от трима мъже с положение. Спомням си разговора на следващия ден с бащата на най-добрата ми приятелка, който по това време беше депутат и един от най-влиятелните хора. Той каза така: „Мойто момиче, ако повдигнеш обвинение срещу тези хора, не съм сигурен дали ще успеем да те измъкнем жива. Знам, че звучи жестоко, но аз те съветвам да не предприемаш нищо.“ Знаейки колко жени правят този труден избор и днес, се питам: все още ли живеем в 90-те години?

Л.Б. изброява като проблемни институционални и обществени липси, които спомагат за продължаването на модела: на първо време, домашното насилие и изнасилването все още са теми табу в България, които не се обсъждат и от които се извръща поглед: „За жалост, темата все още буди неудобство у аудиторията. Като че ли само като говорим за това, „проклятието“ може да застигне нас или член на нашето семейство, така че по-добре да чукнем на дърво, да кажем „Пази боже!“ и да извърнем глава. Това трябва да се промени! Ние не сме прокажени, просто имаме нужда да излезем от статистиката, да бъдем чути, видени и подкрепени.“

Няма и официална информация и дефиниция какво е насилие и как се определя видът насилие. „Липсват институции и механизми, които да образоват хората, да задават неудобни въпроси, да говорят без страх и срам. Липсват органи, които да подкрепят хора в токсични връзки, да им дадат глас и право да изискват по-добър живот.“

Проблем на жените?

Българските тенденции според медийни публикации се потвърждават от данни по света. Франция разполага с една от най-детайлните бази данни, свързани с домашното насилие и насилието, основано на пола. Според тях 41% от жертвите на убийство в домашна среда са били обект на минимум една форма на насилие, било то физическо или психическо. Насилието, основано на пола, е специфично поради мястото, където се разиграват събитията: ако за мъжете е много по-вероятно да бъдат жертва на убийство изобщо, то жените представляват непропорционално голяма част от загиналите у дома, от ръцете на партньора си или на близки. По данни на СЗО, голям дял от насилието срещу жени се извършва именно от техните партньори. За насилие се считат не само физическите, психологическите и сексуалните атаки, но и прояви на прекомерен контрол например, каквито е имал както бившият приятел на Л.Б., така и съпругът на Евгения.

Но това не е само проблем на жените. СЗО определя като рискови фактори и за двамата партньори ниско ниво на образование, предшестващ опит с насилие (включително над деца или като деца), разстройства на личността, алкохолизъм. Това означава, че в общество, в което насилието над жени е приета, толерирана норма и разпространена практика, живеят много страдащи жени и мъже. Много от културните предпоставки за домашно насилие или насилие, основано на пола, са част от българската действителност: такива са вяра в концепции като „семейна чест“ и „сексуална чистота“, както и убеждението, че мъжете са по-агресивни и с по-високо либидо от жените, затова не бива да се „провокират“ и „дразнят“. Като важна предпоставка за домашно насилие СЗО определя и липсата на законови санкции специфично за такъв вид престъпление.

Когато по медиите се завърти репортаж за поредната трагедия, българите често обсъждат дали някой е „виновен“, или не. Това означава, че у нас все още е широко разпространено вярването, че дадено поведение, смятано за неправилно, оправдава каквото и да е насилие. Същевременно потърпевшите от такъв тип насилие често страдат от физически и психически последствия, които правят излизането от токсичната среда трудно. Възможно е например човекът да се страхува, че тормозът от страна на насилника ще ескалира, ако се потърси помощ; често пъти изобщо липсва ясна преценка за ситуацията. Л.Б. споделя наблюденията от собствения си опит:

Човек, който е в токсични взаимоотношения, е затворен за околния свят. Не го възприема или възприема само малка част от него. Той вярва, че тази токсичност е нормална. Докато се пропива в него, той свиква с нея, както ние свикваме със студа през зимата – температурите постепенно започват да падат и един ден е -10 градуса. 

Много ясен индикатор, че някой е в токсична връзка, е липсата на спонтанност. Такъв човек е винаги предпазлив и няма доверие в хората. И ако рязко и изведнъж му кажете, че отстрани нещата не изглеждат „розово“, в повечето случаи той ще отрече и ще откаже да ви слуша. Вие ще бъдете отбягван, нежелан събеседник, тъй като ровите в дълбоки рани. 

За тези хора е прекалено болезнено погледът на другите да е насочен към техния интимен свят. Там те пазят тайни, които не искат да споделят с никого. Свят, в който те са главни герои в ролята на „жертва“. Тази главна роля, дори и болезнена, е нещо, с което те се идентифицират напълно. Те не могат да си представят себе си извън тази динамика. А и много често насилникът се идеализира. Той е супергерой в техния свят и притежава само добри качества.

Решението

Л.Б. преодолява не само токсичните отношения в живота си, но и зависимостите и психическите проблеми (включително самоубийствени мисли), до които я довеждат те. Като повратен момент в живота си описва среща с човек, който разпознава болката ѝ и я насочва към групи за взаимопомощ. В България съществува гореща линия за пострадали от домашно насилие – 0800 11 977. На сайта на Spasena.org помощ могат да намерят както пострадалите, така и извършилите насилие. От Фондация Emprove пък предлагат план за безопасност, който включва съвети към близки и потърпевши на описаните токсични взаимоотношения. Според техните препоръки например не бива да се съветва човекът да прекратява връзката, а трябва да се изложат максимално ефективно възможностите за подкрепа и да се предостави информация на потърпевшите. Историята на Л.Б. подчертава колко е важно разбирането на близките, но и на обществото, за да се намери решение:

Бидейки в токсична връзка, аз съм губила трезвостта си. Критичното мислене и обективността са липсвали напълно. Все едно нещо ме засмука. Пребивавах често в любовна обсебеност или в състояние на страх, изобщо в състояния, които ме откъсваха от живота. Не можех да преценя кое е добро за мен и кое – не е. Оставях обстоятелствата и хората покрай мен да преценят, да вземат решение. 

В такива случаи близки хора, които ме обичат и познават от години, са ме изкарвали от този унес. Искрената им загриженост и любящо внимание са ме връщали към това, което съм била преди този човек. Тези хора носеха спомена за мен, за моите мечти, за нещата, които обичам. Те ме помнеха в чистия ми вид и когато срещаха новия ми образ, не можеха да ме разпознаят. Разговорите с тях са ме връщали в миналото, карали са ме да се замисля защо съм допуснала някой да ме моделира според своите желания. Тези близки виждаха, че аз се опитвам да живея по правилата на някой друг, и учудените им погледи бяха алармите, които светваха в съзнанието ми.

„Ранното разпознаване е най-добрият начин да се избавите от токсична връзка, да запазите живота си щастлив, самочувствието си – високо, и да предпазите от емоционално и физическо нараняване всеки, замесен в отношения с насилник“, казват от Фондация Emprove. Те водят кампания за разпознаване на ранните признаци на нездравите отношения, а в работата си въвличат и посланици – жени, преживели токсични връзки и насилие. Това е само един от многото примери, които заслужават гласност, тъй като единствено съдържателните разговори по темата ще доведат до по-висока чувствителност на обществото към проблема. И може би ако залагаме на задълбочени дискусии вместо на евтино криминално отразяване, някой ден наистина би било възможно да няма #НитоЕднаПовече.

Заглавна снимка: © Emprove

Източник

Вирусът на радикализма. Зависи ли заболеваемостта от ковид от ценностната ориентация?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/virusut-na-radikalizma/

През септември т.г. германският министър на здравеопазването Йенс Шпан нарече предстоящата есенно-зимна ковид вълна „пандемия на неваксинираните“. Дали обаче тя не е по-скоро пандемия на радикализираните? И съществува ли връзка между споделянето на екстремни политически нагласи и радикални ценности, от една страна, и заболеваемостта от ковид, от друга? Отговори на тези въпроси търсят в своето изследване социални учени от университетите в Йена и Билефелд и епидемиолози от научния център „Хелмхолц“ в Мюнхен.

Поглед върху картата на Германия показва наличието на съществени регионални различия в степента на заболеваемост. Понастоящем в най-гъсто населената провинция Северен Рейн-Вестфалия, в която на една трета от територията на България живеят около 18 млн. души, заболелите от ковид са 274 на 100 000. Същевременно в източната област Саксония с 4-милионно население заболеваемостта е 1192 на 100 000 души, при все че саксонци живеят в по-малки населени места и са значително по-малко мобилни.

Защо в определени райони на Германия заразата от коронавирус се разпространява много по-масирано, отколкото в други?

Някои изследователи намират отговор в историческото разделение Изток–Запад. Според професорката по руски и източноевропейски изследвания в Пенсилванския университет Кристен Гудси съществува местна специфика, която определя слабото ниво на ваксинация и съответно предпоставя по-високата степен на заразяемост и заболеваемост от ковид. Гудси смята, че недостатъчната имунизация срещу ковид се дължи на недоверието в публичните институции, но и в междучовешките отношения, натрупано в посткомунистическия период. А вероятно и в годините преди него – отпечатък върху поколения източноевропейци оставя аварията в Чернобил, твърде дълго премълчавана от тогавашния режим. Именно този скептицизъм обуславя и бързото и лесно разпространяване на фалшиви новини.

Разглеждайки темата от различна перспектива, авторите на германското изследване проследяват какво е влиянието на политическата ориентация на хората, живеещи в определени региони в Германия, върху степента на разпространение на коронавируса. Анализирани са процесите в 401 окръга и окръжни града по време на първите две вълни на ковид пандемията през 2020 и 2021 г. Изследователите установяват, че

особено често се заразяват с коронавирус подкрепящите една определена политическа сила – „Алтернатива за Германия“.

При това независимо от големината на населеното място, което обитават. В региони с по-висок резултат за тази крайнодясна партия на изборите за Бундестаг през 2017 г. заболеваемостта от ковид е значително по-висока. При гласоподавателите на други политически формации такъв ефект не се установява или той не е толкова значим по обхват.

Нещо повече – изследователите проследяват гласуването за други крайнодесни партии назад във времето, когато „Алтернатива за Германия“ още не е съществувала. И установяват, че подкрепилите тези партии на парламентарните избори през 2005 и 2013 г. също се разболяват по-често от ковид в настоящата пандемия. Следователно не гласуването за една конкретна дясна партия, а определена радикална политическа нагласа обуславя по-лесното разпространение на заразата.

Какви са причините?

Според изследователите избирателите на крайнодесните партии са значително по-скептични спрямо институциите на правовата държава. Те показват висока степен на недоверие към принципите на функциониране на демокрацията и са далеч по-податливи на разпространяваните конспиративни теории. Хората с радикални политически нагласи в по-голяма степен изразяват недоверие по отношение на обществените медии.

В затворения свят от идеология и конспирация място за научни аргументи сякаш няма. По време на пандемията обаче точно научното знание и държавните институции имат водеща роля за овладяване на кризата, а качествената и проверена информация има огромно значение за предпазването от зараза. Ниското доверие към тях означава спад в готовността да се следват техните предписания.

В различни изследвания на общественото мнение избирателите на „Алтернатива за Германия“ са по-често склонни да се съпротивляват срещу мерките, налагани от правителството с цел овладяване на пандемията. В много по-голяма степен те са скептични към ваксинацията и участват в протести срещу носенето на маски и затварянето на заведения и магазини. А именно тези фактори обуславят и по-високата заболеваемост от ковид в райони, в които „Алтернатива за Германия“ е предпочитана политическа сила.

Нещо повече, в изследване на фондация „Фридрих Еберт“, проведено в седем европейски държави, се установява, че радикалните организации печелят от страха и несигурността, нараснали по време на пандемията. Те втвърдяват своите позиции и мобилизират допълнително поддръжниците си.

Има ли и други фактори?

Разбира се, далеч не само афинитетът към определена част от политическия спектър има значение за високата заболеваемост от ковид. Фактори като гъстотата на населеното място, възрастта на хората, разликите между малките села и големите градове, икономическата ситуация, мобилността, инфраструктурата на региона, близостта до държавни граници и международният трафик също оказват влияние. Но според авторите на изследването те далеч не са толкова значими, колкото индивидуалната политическа ориентация.

На редица въпроси обаче проучването не дава отговор. Пример: католическият Югоизток в Германия е значително по-силно засегнат от северозападните протестантски провинции.

Доколко религиозната принадлежност оказва влияние върху разпространението на коронавирусната инфекция?

Въпросът не е без значение, още повече когато религиозните норми вървят ръка за ръка с определени по-либерални или по-консервативни интерпретации. Изследване на екип от Мюнстерския университет показва зависимост между религиозния фундаментализъм и високата заболеваемост от ковид. Религиозният радикализъм, също както и политическият, е свързан с отказ от ваксинация, с капсулиране в един доминиращ светогледа интерпретационен модел и с недоверие в научно проверените факти – перфектните условия за разпространение на зараза. Католически и мюсюлмански фундаменталисти наричат пандемията „божествен план“, според който чрез болестта „неверниците“ са наказвани с мъки.

Наред с политическите и религиозните убеждения, основна роля за високата заболеваемост имат и социалните фактори. Хората с по-високо образование и доходи имат далеч повече възможности да се предпазят от заразяване. Те са по-добре информирани, общото им здравно състояние е по-добро, а и по-често разполагат с възможността да работят от дома си. Социалният статус от своя страна оказва влияние върху афинитета към крайни възгледи – по-ниското образование и доходи благоприятстват по-лесното възприемане на радикални послания.

Заболеваемостта от ковид е доста по-висока и при хората с миграционен бекграунд в Германия.

А те едва ли са сред най-верните гласоподаватели на „Алтернатива за Германия“. Причините са свързани именно със социално-битовите условия – мигрантите разполагат с по-малки възможности от средното ниво в Германия. Поради трудности с владеенето на немски език, особено при новодошлите, получаването на адекватна и проверена информация за пандемията невинаги е възможно. Част от новозаселилите се стават жертва на фалшиви новини, публикувани из социалните мрежи. Възможно е по-ниското ниво на ваксинация сред руските мигранти отчасти да се дължи и на антиваксърските послания, излъчвани от държавната телевизия RT, както и на общия скептицизъм към държавните политики. Освен това много от мигрантите упражняват професии, при които преминаването към работа от дома не е възможно.

Наред с това сред част от мигрантските общности са разпространени и радикални политически позиции, които усилват недоверието в институциите и вероятно имат роля за по-ниското ниво на ваксинация. Така например българската крайнодясна партия „Възраждане“, която официално се обявява срещу ваксинацията и спазването на противоепидемични мерки, се радва на одобрение сред мигрантската ни диаспора. Тя получава 6,15% от вота в чужбина на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. – с близо 1,3 пункта повече, отколкото е сумарният резултат на партията. На изборите в Турция през 2018 г. дясноекстремистката Партия на националистическото движение спечели 8% от гласовете на турските имигранти в Германия.

Къде сме ние?

Едва ли има лесни обяснения за ниското ниво на ваксинация и съответно високата заболеваемост от ковид в България. Но със сигурност може да бъдат очертани тенденции в контекста на различните изследвания. И в България има партии, които идеологически наподобяват „Алтернатива за Германия“.

Но защо тогава заболеваемостта у нас е толкова висока, включително сред хора, които не са крайнодесни избиратели?

Отговорът отново може да бъде потърсен не толкова във връзката между разпространението на заразата и принадлежността към една конкретна партия, а в споделянето на определен ценностен хоризонт. Той включва недоверие към институциите, слаба държавност, безкритично приемане на конспиративни теории и неспособност да се разграничават сериозни от манипулативни източници на информация. Вероятно в България избирателите с такъв профил се разпределят между различните партии – дори сред тези, които са далеч от радикалния спектър.

Изследване на „Екзакта Рисърч Груп“, проведено в периода между 29 октомври и 5 ноември 2021 г. сред 1025 пълнолетни български граждани, показва, че поддръжниците на ваксинирането (хора с една, две или три дози, както и планиращи да се имунизират) преобладават сред симпатизантите на „Демократична България“ (70,3%), ГЕРБ (69%) и „Продължаваме промяната“ (55,6%). При ДПС този дял е 49,3%. Противниците на ваксинирането, от друга страна, доминират сред подкрепящите „Има такъв народ“ (56,6%), БСП (52%), ИБГНИ (55%) и „Възраждане“ (75%). Висок е делът им сред негласуващите и сред колебаещите се дали да гласуват (по 63% при двете категории).

Причините за високата заболеваемост от ковид на отделни социални прослойки са с различен характер и те съвсем не се отнасят само до България или Германия. Връзката между заболеваемостта, отхвърлянето на предпазните мерки, приемането на доверие на конспиративни теории и политическите предпочитания е предмет на изследванията и на екипи от САЩ и Австрия. Радикализмът обаче има множество проявления, като той съвсем не се ограничава в политическото поле. Не по-малко значима е цялостната ценностна ориентация на индивидите, както и социалната им изключеност, обуславяща недоверието в институциите на правовата държава и поставяща под въпрос предлаганите от тях мерки за справяне с пандемията. Обвързването на радикализма единствено с определени партийни предпочитания е израз на известна изследователска едностранчивост, която вероятно има своите основания в идеологическите очевидности на авторите на някои от представените тук проучвания.

Във всеки случай заболяването от ковид далеч не е само медицински проблем.

Социалните фактори и ценностните нагласи на отделните индивиди в голяма степен определят доколко са изложени на риск. А това в крайна сметка предопределя и степента на засегнатост на цялото общество от ковид. Съответно ограничаването на разпространението на пандемията означава да се търси лек не само срещу медицинските симптоми, а дори в много по-голяма степен срещу социалните и ценностните дефицити в отделните общества.

Заглавна снимка: Протест срещу ковид мерките, 28 август 2021 г., Лондон © Craige McGonigle / Unsplash

Източник

Що е то „Нов европейски Баухаус“?

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/shto-e-to-nov-evropeyski-bauhaus/

Европейският бюрократичен жаргон е възпитан и убийствено скучен. Свикнали сме да опакова всякакви теми, но думата „архитектура“ рядко досега е била директно намесвана. До есента на миналата година, когато едно от култовите понятия в архитектурната история на ХХ век стана име на нова европейска инициатива.

На 14 октомври 2020 г., в пика на първата голяма есенна вълна на COVID-19, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен излезе в розово сако пред две сини европейски знамена, за да обяви, че справянето с климатичните промени и грижата за околната среда трябва да увлекат и творческите сектори. Трябва ни мост между света на науката и технологиите и този на изкуството и културата. Време е да се създаде „Нов европейски Баухаус“, който да покаже, че „необходимото може също така да бъде и красиво“.

Това беше изненада за всички и в началото никой нищо не разбра. Да, архитектурата, дизайнът и строителството не бяха директно посочени, но как може да наречеш нещо „Баухаус“ и да не е ясно, че архитектурата ще бъде основен играч? Това си мислеха всички, които се опитваха да проумеят какво реално стои зад новата европейска секси фраза.

Какво е „Баухаус“?

Започвам първо с един учебникарски факт. Немската експериментална школа „Баухаус“ е най-влиятелното училище по архитектура и дизайн, което някога е съществувало. За своите кратки 14 години живот (между 1919 и 1933 г.) създаде епоха, променила коренно света, в който живеем и до днес.

„Баухаус“ е продукт на Първата световна война, на авангардите от началото на ХХ век и на развитието на германската промишленост. Както и на последователните усилия да се реформира образованието по приложни изкуства в Германия, за да обвърже изкуства, занаяти, промишлен дизайн и архитектура и да доведе до качествени, удобни и полезни продукти. Баухаус, разбира се, е и абсолютният символ на архитектурния модернизъм.

През 1919 г. архитектът Валтер Гропиус създава „Баухаус“ като обединение на дотогава съществуващите Училище за приложни изкуства и Висше училище за изящни изкуства във Ваймар. Той доразвива идеята за Gesamtkunstwerk („тотално изкуство“) и пише емоционален манифест, в който призовава „да направим нова гилдия, да изтрием класовото разделение и арогантната граница между занаятчии и артисти и заедно да създадем сградата на бъдещето, която ще свърже в едно архитектура и изкуство и ще се издигне в небесата, построена от ръцете на милиони работници, като кристален символ на една нова вяра“.

Защо „нов“ Баухаус?

От самото си начало „старият“ „Баухаус“ се колебае между романтичната идея за единство между изкуствата и ръчните занаяти и утопичната вяра в технологиите и прогреса. Съответно звучи логично „новият“ да се опита от своя страна да обедини екологичните с творческите терзания на нашия ден и да пробва да ги реши под някаква нова форма на сътрудничество.

Не трябва да забравяме и още нещо. През 2019 г. светът отбеляза 100-годишнината от основаването на немската школа с мащабни чествания – проведоха се хиляди събития, откриха се нови музеи, имаше безброй изложби, лекции, дискусии, фестивали и архитектурни турове, реставрираха се сгради, създадоха се уеб портали, международни проекти, експериментални театрални и танцови спектакли, написаха се и се издадоха десетки нови книги на тема модернизъм, непознатия „Баухаус“, жените на „Баухаус“, предмодерните влияния върху „Баухаус и прочее. Изобщо Германия положи сериозни и добре организирани усилия да изяви „Баухаус“ като най-голямото немско културно постижение на ХХ век и като най-значимия и влиятелен архитектурен експорт на страната – което е абсолютно вярно.

В резултат думата „Баухаус“ стана адски модна, а идеите на школата – много популярни.

Какво цели „Новият европейски Баухаус“?

Една година и един COVID-19 по-късно името „Нов европейски Баухаус“ стои малко отчаяно. На пръв поглед нова и важна инициатива, която обаче се хваща за едно от малкото останали безспорно положителни неща от миналото, за да пробва да формулира ново, постпандемично бъдеще.

Ключовата дума тук е „устойчивост“. Трябва да сме наясно, че „Новият европейски Баухаус“ е замислен първо и най-вече като допълнение към Европейската зелена сделка. Строителството остава сред най-големите производители на отпадъци в света, циментовата индустрия – с третия най-висок въглероден отпечатък, а според Европейската директива за енергийната ефективност трябва да целим високо енергийно ефективен и декарбонизиран сграден фонд във всяка държава членка и преобразуване на съществуващите сгради в „сгради с почти нулево потребление на енергия“ до 2050 г. Това е огромно предизвикателство и инициативи като НЕБ (както вече стана обичайно да се съкращава „Новият европейски Баухаус“) са замислени именно като медиатори при драматичните промени в застроената среда, които ни предстоят в резултат на Зелената сделка.

Сигурно затова инициативата има лека и неинституционална визуална идентичност – детски черно-бели рисунки на къщи, блокове, хълмове и дървета с хора между тях и цветни петна тук-там. Поддържа изключително дейни профили в социалните медии – особено в Instagram, има активен хаштаг #neweuropeanbauhaus и забележете, няма Facebook.

„Новият европейски Баухаус“ има и доста общ, но пък краткосрочен план за действие. До 2024 г. инициативата трябва да премине през три фази – дизайн, проектиране и разпространение. Първата фаза включва създаване на паневропейска мрежа от съществуващи организации, които вече работят в сходна посока. Втората предлага осъществяването на пет нови проекта в пет различни града в ЕС, които да демонстрират алтернативни възможности: за естествени строителни материали, за енергийна ефективност, за социални намеси и други подобни. А последната фаза предполага начало на активен културен дебат за зеления преход.

През лятото на 2021 г. бяха раздадени и първите награди на конкурса за „Нов европейски Баухаус“, който събра над 2000 проекта и излъчи 20 финалиста. По този повод Bloomberg излезе със статия, озаглавена „Така изглежда зеленото архитектурно бъдеще на Европа“.

В света на архитектурата думата „Баухаус“ по принцип действа като стръв и лови безотказно. Така инициативата успя за кратко време да привлече стотици любители на архитектурния и дизайнерски авангард от всички европейски страни. За тяхно разочарование обаче това засега не е поредната програма, по която просто ще има „някакви нови европари“ за архитектура, градска среда и екология. „Новият европейски Баухаус“ все още работи като платформа, събираща съществуващи организации, проекти, инициативи и възможности в различните страни членки на Съюза. Целта е да се изгради и популяризира оптимистична картина за възможното „екологично и красиво“ бъдеще, което да създаваме заедно.

Опасностите

За „Новия европейски Баухаус“ ще чуваме все повече, включително в България, където инициативата беше открита с една експресна конференция, организирана от Министерството на културата в средата на юли 2021 г. Затова е добре да формулираме отрано възможните опасности.

Първо, както при всяка европейска инициатива, и тук има риск обтекаемите банални формулировки да размият главната идея – а именно да осъзнаем колко сериозни промени предстоят в света на архитектурата и градската среда в резултат от Зелената сделка.

После, добре е да не допуснем клишетата да замъглят здравия разум. Устойчивостта има много измерения, а популисткият greenwashing дебне зад всяко добро екологично намерение. Необходимо е да помним, че енергийната ефективност е важна, но не може да е самоцел. Архитектурата на всяка държава има своя собствена идентичност, културното ѝ наследство – също. И безкритичното формално опаковане на стотици хиляди сгради в еднаква топлоизолация със сигурност не е най-директният път към устойчиво бъдеще, запазило уникалното, автентично многообразие на застроената среда.

Голямото мото на празненствата по случай 100-годишнината на „Баухаус“ през 2019 г. беше Die Welt neu denken – „Да преосмислиш света“. „Новият eвропейски Баухаус“ е опит да се преосмисли един постпандемичен свят в условията на извънредна климатична ситуация и разпадащи се общества, силно скептични към всяка перспектива за някакво общо по-добро бъдеще. На инициативата няма да ѝ е лесно. Но и на Гропиус не му е било лесно през 1919 г.

Заглавна илюстрация: Стопкадър от видеоклип на инициативата „Нов европейски Баухаус“

Източник

Провали ли се социологията?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/provali-li-se-sotsiologiyata/

Безспорен факт е, че прогнозите на социолозите за изхода от парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. не бяха точни. Това не се случва за първи път. И става дума за предвижданията на сериозни и уважавани агенции. Макар напоследък разминаванията в прогнозирания и реалния вот да не са само български феномен – такива случаи имаше и на изборите в Германия, и на тези в САЩ, – нека да видим причините. Някои от тях надхвърлят местния контекст:

Инструментариумът. Въпросът е доколко класическите анкети, независимо дали са „с таблет по домовете“, или „по телефона“, са адекватен на новото време подход за изследване на общественото мнение. Във време, в което Google и Facebook знаят кой номер обувки носим, електоралните социолози продължават да ни задават „едно въпросче“. Дали не е време да се потърсят и други начини за прогнозиране на вота на гласоподавателите и как може да изглеждат те – това са теми на дълъг разговор в професионалната общност. Дано той да се проведе скоро.

Промяна в типа избирател. Младите избиратели от възрастовата група между 18 и 30 години все по-малко се чувстват обвързани и лоялни спрямо една партия. Електоралното им поведение е изменчиво и трудно предвидимо. Решенията точно на тези избиратели, взети през последните дни и дори часове преди изборите, няма как да се предвидят с изследване, направено преди повече от седмица от деня на вота. Ако изобщо е възможно да се прогнозират.

„Спиралата на мълчанието“ – този толкова стар, но и толкова актуален феномен несъмнено слага своя отпечатък. Понятието е въведено през 70-те години на миналия век от германската социоложка Елизабет Ньоле-Нойман от Института за изследване на общественото мнение в Аленсбах. Ньоле-Нойман установява, че индивидите, поради страх от изолация и отхвърляне, подкрепят публично онези позиции, които смятат за „добре приети“ в обществото, и премълчават считаните за „неудобни“ мнения. По отношение на електоралното поведение респондентите, особено в малките населени места, отговарят на анкетьорите това, което мислят, че се очаква от тях. В избирателната урна обаче гласът им отива за друга партия. С тази „спирала на мълчанието“ отчасти беше обяснен неочаквано високият вот за Тръмп на изборите през 2015 г. В контекста на българските избори вероятно мнозина не са счели за престижно да посочат „Възраждане“ или „Продължаваме промяната“ като свой избор и са заявили вот за ГЕРБ или БСП.

Наред с тези фактори е важно да се вгледаме и в специфичните местни проблеми:

Недоверието. Електоралните социолози анализират информацията, която анкетираните им подават. В ситуацията на масово и всеобхватно недоверие, в която се намира българското общество, хората са скептични дори и към анкетьора, който влиза в дома им. Резервирани са и към агенцията, която го изпраща, защото след всяко „непознаване“ на резултата имиджът на самите агенции ерозира. Респондентът няма познанието да различи читавите от некадърните или манипулативните агенции. За него всички са „в кюпа“. Резултатът от това недоверие са масови откази за участие в анкети и заменянето на респондентите с други, „по-словоохотливи“. Перфектната предпоставка за изкривяване на резултата от всяко изследване.

Адресните регистрации. В България официално право на глас имат над 6 млн. души – една нереалистично висока „генерална съвкупност“ от избиратели. Част от тези хора са емигрирали трайно и от десетилетия не живеят в страната. Наред с тях мнозина вътрешни мигранти, преселили се от малки към по-големи населени места, се водят регистрирани на „постоянен адрес“, на който не са стъпвали от години, но на който присъстват в избирателните списъци. Наричат ги с грозното „мъртви души“ и все искат да ги „изчистят“ от избирателните списъци, макар проблемът да е на друго място – в хаоса с адресните регистрации. Резултатът – демографската „тежест“ на някои населени места е подценена, а на други – драматично надценена. Факт, който няма начин да не окаже влияние върху качеството на извадките въпреки всички математически „претегляния“ и „преизчисления“.

Промяна в партиите. В българския политически спектър едва ли има сила, на която да приляга определението за класическа партия, отразяваща интересите на определена устойчива социална прослойка. Част от политическите формации, състезаващи се за представителство в парламента, са нови, нямат утвърден вътрешнопартиен живот, структури по места, твърди и предани електорати. Победителите на последните избори „Продължаваме промяната“ дори не разполагат с офис и формално не са регистрирани като партия, а използваха мандатоносители, за да участват във вота. Гласуването за такива политически сили е толкова „устойчиво“, колкото е един лайк във Facebook – въпрос е не на постоянна и твърда подкрепа, а на моментно настроение. На емоция, а не на рационална калкулация. Улавянето на такъв бързо изменчив вот е огромно предизвикателство.

Гласовете от чужбина. На практика е невъзможно, респективно твърде скъпо, вотът извън България да бъде прогнозиран с количествени методи преди изборите. При около 170 000 гласували зад граница през април и юли т.г., значението на този вот досега не е било решаващо. Но при по-ниска избирателна активност в България (около 40%) и при неочаквано високо участие извън страната (над 225 000 гласа), от които над 88 000 в Турция, както стана на изборите миналата неделя, неговото влияние нараства. Неизмерването на този вот също изкривява предвижданията и обяснява защо при очакваната малка разлика в прогнозните резултати на партиите той води до разместване в крайното им класиране. Проблемът с влиянието на гласовете от чужбина ще стане още по-значим при възможно въвеждане на онлайн гласуване или на друга форма на дистанционно участие в избори. Тогава, поне на теория, ще имаме работа с около милион потенциални гласоподаватели, живеещи постоянно извън страната. Колко от тях ще гласуват при новите условия, е напълно неясно. Във всеки случай на този вот ще трябва да се обърне повече внимание. Въпросът е не дали, а как.

Ситуативни фактори и огромно пренасищане. Досадата от зачестилите през годините масови маркетингови проучвания, преброявания, анкети, обаждания от колцентрове също е фактор. Шансът в една малка по население държава да попаднеш в социологическа извадка е много по-голям. Ако изобщо приемат поредната покана да се включат, част от анкетираните отговарят „каквото дойде“. Не без значение са и ситуативните фактори – пандемията, третите избори за една календарна година и късната есен със съответното студено време обуславят отказите от гласуване в последния момент. Ниската избирателна активност обаче увеличава тежестта на гласовете и в крайна сметка – резултата на партиите.

Обществените очаквания. Живеем в общество с рефлекса на дете, което послъгва, но чака родителите да му кажат „какво ще му се случи“. Общество, което сякаш вкарва електоралните социолози в ролята на гадатели, длъжни да предскажат бъдещето ни. Една невъзможна за изпълнение задача. Защото това, което ще „стане“, всъщност го правим всички ние. И защото социолозите са не само изследователи на обществените процеси, а и участници в тях. Може би забравяме, че най-доброто нещо в живота е неговата непредвидимост и че тенденциите са едно, а решенията – понякога съвсем друго нещо.

Медиите. Разбира се, не всички, но достатъчно много от тях често и безкритично разпространяват до широката публика всякакви „резултати“ от „електоралните проучвания“. Социалните мрежи усилват този ефект. Но именно медии, претендиращи за „професионализъм“, лансират в публичното пространство псевдоагенции с по един човек на щат. Те са тези, които години наред канят в телевизионните студиа откровено компрометирани анализатори, многократно давали грешни или обтекаеми прогнози. По този начин равнопоставят добрите професионалисти с манипулаторите и с откровените фалшификатори. С което допринасят за бавно, но систематично подкопаване на авторитета на електоралната социология. И за затваряне на омагьосания кръг „откази за интервю – замени на респондентите – грешни прогнози“.

Критиката е същностна част от журналистическата професия, но заглавия от типа „Социолозите пак се провалиха“ или „Катастрофата на социологията“, освен че не помагат за решаване на проблема, наливат масло в огъня на недоверието. А то е фундаментална част от проблема. Също както и обобщеното говорене за „социолозите“. Защото, погледнато назад във времето, зад неточните прогнози са стояли конкретни лица. Манипулаторите имат имена, съвестните професионалисти – също. В професионалната общност и едните, и другите са добре познати от години.

Заглавна илюстрация: Marco Verch / ccnull.de

Източник

Непоносимата лекота на партийната политика

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/neposilnata-lekota-na-partiynata-politika/

Третите парламентарни избори за 2021 г. минаха и който се състезавал, състезавал се – народът си има ново управление (или поне потенциал за такова). „Продължаваме промяната“ спечели, „Възраждане“ влезе, ИБГНИ излезе, а при другите в общия случай се подават оставки (или поне сравнително убедително се говори за подаване на оставки). Изключение, разбира се, са голите глави на политическото ни семейство – Борисов и Трифонов, които не могат да ни оставят без себе си. В крайна сметка на Нинова вероятно също не би ѝ го позволил моралът на традиционното семейство и плахо подадената ѝ оставка също ще бъде оттеглена скоро. Сами, достойни за демократични претенции в оставките си, се оказаха наравно Христо Иванов и Красимир Каракачанов.

Трябва да се говори обаче за друго: партиите у нас се водят от една непоносима лекота, от принципа, че веднъж се живее (управлява). Народът, от друга страна, знае, че не само не управлява, но и не живее четири години: живее или по-дълго (не много), а никой не му казва нищо занапред, или – особено насред небивала здравна криза – знае, че може да не доживее и до следващата седмица. Затова лекотата на партийния живот е видимо все по-непоносима за хората. И затова не е случайно, че победителите, както преди 20 години, не искат да се наричат „партия“ (тогава бяха „движение“, а сега са „проект“).

Насред останалата дандания кой колко седалки ще затопли, твърде слабо се чува гробовното мълчание на близо две трети от българските граждани с право на глас, останали без представителство в парламента. Родните партии отдавна забравиха, че първата им работа е да представляват и едва втората – евентуално да управляват. Те са автентично неспособни да проумеят, че всичките им неволи се свеждат до отказа им, вместо да се зверят в докладите на маркетинговите си гурута, наистина да разговарят с гражданите и наистина да търсят решения на техните проблеми на база чутото с хоризонт отвъд съдбовния ден, в който ще стане ясно дали ще се закачат за управлението. Партийните структури по места са офиси за феодални срещи, но не и място, където можеш поне едно кафе да изпиеш и да поговориш за политиката със съмишленици. Затова е вече невъзможно дори с маркетингова помощ да се каже особено ясно коя формация кого представлява. Затова и сега в парламента ще са едните, утре ще са другите, така си текат безбрежно дните и никой не осмисля, че фрагментираният парламент и внезапните възходи, падения и всички турбуленции са продукт на едно дезориентирано общество.

На какви ли циркове не се нагледахме от страна на партиите в хода на това, което формално мина за предизборна кампания. Нови прически и стари гражданства ту скачаха на демагогските влакчета срещу антиковид мерките, ту се правеха, че здравна криза от епохален мащаб като цяло не съществува. Никой не събра смелост и въображение дори да намекне нещо като „Ние ще преведем страната през тази криза“, пък било то и разказано като „за разлика от досегашните“ (за което има обилен материал). Единствените, които демонстрираха постоянство по темата и бяха съответно възнаградени, са „Възраждане“ – нищо че отказът им от управление на епидемията, ако зависеше само от тях, по принцип е равнозначен на стотици мъртви всеки ден не само както е в момента, а до края на света. „Възраждане“ освен това са и единствените, които, въпреки че никога не са разчитали на анти-ГЕРБ еуфорията, се домогнаха до парламента противно на прогнозите, докато други, които разчитаха изключително на тази еуфория, се сринаха главоломно или дори отпаднаха от малкото си едва отвоювани седалки в интервал от няколко месеца (вижте подробния анализ на Винсент Тановски по темата). 

„Възраждане“ са фашистка формация с компрометиран вожд, прокарват дълбоко антисоциални или откровено откачени послания, но за съжаление, са също така и единствените, които систематично бяха сред хората на улицата и по чужбина и ги нахъсваха по значими за тях теми (изпитана стратегия за влизане във властта на ултрадесните от „Атака“ насам). Те могат да бъдат горчив урок: може да експлоатираш витиевати заявки срещу победения си опонент веднъж, втори път, да организираш комисии и да измисляш нови думички за „задкулисието“ и „модела“ на лягане и на ставане, но на третия път ще трябва да се заловиш с политика, пък дори и това да е нейното племенно и истерично подобие. Иначе заслужено отиваш на бунището на историята. (До същите изводи стига и Божидар Колов в анализа си за БНР.)

Българската политическа класа, при всичките си елитни претенции и уповаване на добрите времена на царска „демокрация“ преди 1944 г., не възпита и капчица демократично разбиране – че тези на власт са представители на конкретни интереси и групи хора, а не кукли, рецитиращи хвърковати заклинания, докато им свършат електоралните батерии. Вторачени в драматични борби с „предишните“, с нехайството си кого, защо и дали изобщо представляват, без предложения за социално значим хоризонт отвъд някое и друго леко откъм вируси лято на власт, партиите от години възпроизвеждат не просто огромна маса отказващи да гласуват. (Крайно време е редовият „граждански активен“ мрънкач, на когото негласувалите са му виновни за нещо, да свикне, че „гражданският дълг“ се изпълнява срещу нещо насреща и че ако партиите не го предоставят по никакъв начин и въпреки всяко въображение и грамотност, това е техен провал в представителната демокрация – и толкоз.) 

Нещо много повече: с това си поведение познатите ни партии създават най-страшното, пред което всяка демокрация може да се изправи – инерцията. Като инертните газове: отначало учените ги нарекли така, защото вярвали, че са твърде устойчиви и не реагират с други елементи, не правят съединения. Инертни не са просто негласуващите – не се знае дали и колко съвпадат. Това може да са и хората, които веднъж ще гласуват за „Има такъв народ“, втори път – за „Възраждане“, и трети път – за „Продължаваме промяната“. Например. Но може и да не са. Инертни са хора, които не гледат на гласа си като на начин да защитят интересите си, а по-скоро като на актив, който ще предоставят някому, защото им е симпатичен и го предпочитат на екрана. Неслучайно, съветвани от маркетинга, партиите полагат все по-малки усилия за цялостни и ясно комуникирани предизборни програми и платформи за управление отвъд изборите, а залагат на Facebook статуси и всевъзможни циркове за печелене на лайкове и задоволяване на властническата си суета. 

Извън изборите инертни са хората, които никога в живота си не са защитили интересите си – пред работодателя или пък пред общината например – и никога не са се съюзили със себеподобни, но внезапно избухват да отстояват свободите си от „медицинския фашизъм“ и да развяват знамена. Нещо и някой внезапно ги кара да предприемат действия отвъд работното си ежедневие. Някой им е предоставил убедителен разказ за живота отвъд глупавите партийни боричкания и отвъд драмата кой ще управлява следващата година, две или четири. Някой ги е убедил, че посланията му срещу потисничеството са безкористни. Не знаем кои са тези инертни хора – маркетингът със сигурност не може да разбере, а социологията у нас не би си направила труда. Не знаем и колко са, но имаме основания да смятаме, че стават все повече – непредвидимите електорални настроения и все по-грешните демоскопски прогнози са само един, но много сигурен белег.

Успехът на „Продължаваме промяната“ не бива да се счита и на йота по-солиден от ефимерната „промяна“, под знака на която мина 2021 г. и която те обяздиха. Скоро ГЕРБ и техните щети върху държавата ще бъдат забравени, но пандемиите ще останат факт, редом с всички други кризи и ежедневни унищожения на живия живот на живите хора. Ако партийната политика не се преориентира към базовата си функция на представителство („Продължаваме промяната“ дори не си правят усилието да претендират за това), което истински адресира тези кризи и предлага хоризонти, засилването и разрастването на инерцията ще продължи.

А защо инерцията е най-голямата заплаха за всяка демокрация? Защото демокрацията е проект, в който всички (с право на глас) съучастват. Никой не взема „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев за обществен проект – той е партиен, макар и да се представя за непартиен, и ще последва познатата съдба. Проектите на всички настоящи играчи убедително се изчерпват с това как ще поправят белите на предишните, докато нови и нови бели, несводими до нечия правителствена вина, затрупват народа – глобални кризи, мъчителна ентропия, която живеем и която провинциалната ни държавица дори не успява да осмисли. И народът реципрочно наказва – с все по-непредвидими избори. Когато няма същностен обществен и политически проект и партиите са импотентни, няма и демокрация, защото все повече хора нямат с кого да се свържат, да направят съединение, да мислят и да действат заедно. Когато две трети от замесените нямат проект, в който да вярват, да отстояват, чрез който да се свързват, значи две трети могат по всяко време да отредят всякаква съдба за всички и тя все по-малко ще изглежда като демокрация.

В този смисъл последният изборен резултат е отлична демонстрация на това какво може да донесе бъдещето. От една страна, за пореден път нов и непознат субект е изстрелян на челно място. От друга, сравнително познат, но непомирисвал официална власт субект е вкаран в парламента. Първите предлагат стари фиксове на стари проблеми, датиращи отпреди поне 20 години, и никой не си фантазира, че иначе доста конкретните им управленски задачи, а с това и политическото им битие изобщо могат да се прострат отвъд две години в бъдещето. Вторите се издигнаха буквално от улицата и от това, което представят за съпротива и народовластие, защото отлично и много пъти свирят на най-тънките струни на тъпканото по всевъзможни начини достойнство на хората. Първите споменават думата „демокрация“ веднъж в предизборната си програма. Вторите практически я експлоатират, но нямат реално нужда от нея. Всички останали бележат най-ниския си резултат някога.

Инерцията е обратното на всякаква демокрация, така че е въпрос на време, като във вероятностна теория, да роди автокрация, при която не е нужно хората да се свързват с друг и да вярват на друг освен на водача. През 2021 г. си устроихме мащабна лаборатория по въпроса и резултатите са красноречиви. Ако не през 2022 г., то през 2023 г. или скоро след това, в случай че нищо не се промени, автокрацията ще почука на вратата. Всъщност тя чука настойчиво вече години наред, често с ръцете на опитни в силовите институции хора с гола глава, така че нека да не стоим, изтръпнали от страх кога ще пробие с таран. Защото тя винаги идва така, с таран – не просто с едни избори.

Благодаря на Петър Банков, политолог от Университета в Глазгоу, за редакцията на текста.

Заглавна илюстрация: Фрагмент от американската корица на романа „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера от 1985 г., изд. „Харпър Колинс“

Източник

За да спрем да живеем в лъжа

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/za-da-sprem-da-zhiveem-v-luzha/

В България вече има поколения, които не са живели в тоталитарната държава, не са дишали въздуха ѝ и съзнанието им не е отровено от комунистическата идеология, заменила всички религии. Те не могат да говорят за бившия режим от първо лице, единствено число, защото нямат личен разказ за него.

Тях не са ги карали да рисуват вождовете на революцията, нито да маршируват под звуците на училищния духов оркестър или да скандират „Бе-ка-пе!“, докато манифестират на 9 септември пред трибуните, пълни с местни партийни величия. Те не са се клели да бъдат верни на Партията чавдарчета, пионери и комсомолци. Нито са ги поощрявали да доносничат: отначало за непослушните си другарчета в училище, после за съучениците си, които пушат цигари и разказват вицове за властта, по-късно – и за колегите си в университета, които слушат упадъчна музика или правят опити да уловят през заглушителите гласа на вражески радиостанции, а след това – и да сътрудничат, доброволно или принудително, на тайните служби на режима.

Те не знаят, че партийният билет е бил нещо като „зелен сертификат“ за кариера и за привилегии, които родените в семействата на висшата номенклатура са имали по право. Те не са треперили дали кварталният милиционер с килийно образование няма да ги спре да се запишат студенти само защото майките им са носили копринени чорапи и са отказвали да пеят революционни песни всеки петък в партийния клуб. Нито са били изправени пред дилемата дали да се откажат от свои близки родственици или да ги предадат, за да им бъдат отворени врати, затворени за бащите им. Такива драми те не са изживявали – и слава богу!

Всичко това моето поколение и поколението на родителите ми го преживяхме –

едни свикнаха, дори обикнаха своеобразното си робство, за да могат да го преживеят по-леко, други останаха вътрешни дисиденти, трети се противопоставяха директно на доктрината и практиката на режима, който не забравяше това никога. И наказваше непокорните. За подобна дързост в първите десетилетия след 9 септември 1944 г. са изпращали хората в лагери или са ги интернирали, за да ги „превъзпитат“. Към моето поколение мерките бяха „по-меки“, но перфидни – за да те смачкат, ако си по-лабилен. Затова след 10 ноември такива хора или ги обземаше ярост, или се усмихваха снизходително, когато чуваха репликата, че всички по време на режима на Тодор Живков сме искали да станем партийни членове.

В годините на „народовластие“ лъжата беше институционализирана и всички лъжеха без угризение. Партийните вождове ни обещаваха светло бъдеще, ама следващата петилетка. Но петилетките се изтъркулваха една след друга, а комунистическия рай, в който всеки щеше да получава според потребностите си и да дава според възможностите си, така и не го построихме. Обществото беше приело лъжата като норма и всички гледаха да я спазват, за да има спокойствие. Имаше и много вицове от онова време, посветени на нея. Понеже сме отново пред избори, ще разкажа един от тях. Радио „Ереван“ коментира ситуацията в България: „Не работят, а получават заплати; магазините им празни – масите им пълни; масите им пълни, а те недоволни; недоволни, а гласуват „за“.“

Трийсет и две години след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. поколенията, живели в бившия режим, имат различен спомен за него, защото едни са опитали жилото, а други – меда му. Различно е отношението им и към безкръвния преход от тоталитаризъм към фасадна демокрация и от държавно-планова към пазарна икономика. Преходът бе планиран и режисиран от бившите комунистически елити, които запазиха властовите си позиции, а с ограбения национален капитал се превъплътиха без никакви идеологически и морални угризения в новите капиталисти.

Този период в най-новата ни история постави много въпроси, на които историците и анализаторите ще продължат да търсят отговори.

Между тях се откроява като по-важен този: как щеше да изглежда днес Преходът, ако не беше заченат в порочно съглашателство на Кръглата маса между БКП и създадения с мълчаливата ѝ благословия опозиционен Съюз на демократичните сили, в който тайните служби внедриха свои агенти, за да го разбият по-късно отвътре?

Или как щеше да се развие демокрацията у нас, ако досиетата на Държавна сигурност бяха иззети веднага след 10 ноември и бяха приети лустрационни закони, които нямаше да допуснат в законодателната, изпълнителната и съдебната власт лица от бившата комунистическа номенклатура и такива, свързани с репресивния ѝ апарат? И щеше ли да бъде възможно тогава създаването на задкулисието и на криминално-икономическия контингент?

А дали щеше Преходът ни да бъде толкова порочен, ако бившият режим десетилетия не беше провеждал политика за превръщане на народа в безлична маса и не беше поругавал религиозните чувства и правото на етническо самоопределяне на големи групи от населението? И ако идеолозите на БКП и тайните ѝ служби не бяха създали партия като ДПС, с внедрена агентура в ръководството ѝ? Щеше ли тогава Ахмед Доган да играе ролята на „човека, който държи ключа към етническия мир в България“ (мит, за който говори и Корман Исмаилов във филма на документалистката Малина Петрова „Държавни тайни“)?

Винаги когато журналисти задават въпроси на политици, излезли от средите на бившите комунисти, за ролята на ДС в Прехода и за несъстоялата се лустрация, те отговорят по един и същи начин –

че това е фиксация само за малка група хора и изобщо не занимава мнозинството българи.

Да, вярно е, че тази тема е непозната на няколко поколения. Тя отсъстваше в учебниците им по история и едва ли е била обсъждана в голяма част от семействата, за които основните цивилизационни ценности едва ли са били по-важни от грижата им за оцеляване. Темата не беше във фокуса на обществения дебат, а за създаването на институт за националната памет, какъвто съществува под различни форми във всички страни от бившия Източния блок, така и не беше постигнат политически консенсус.

Днес не само сме в навечерието на поредните президентски и предсрочни парламентарни избори, не. Ние сме в състояние на война. И тази с вируса все пак имаме шансове да я спечелим, макар и с много жертви. По-страшната е необявената война, която водим от години. Тя не е просто между протестните и системните партии, тя е война на хората, които не са се отчаяли и предали, срещу мафията и паралелната държава. Затова в неделя трябва да изберем на коя страна сме. Длъжни сме да участваме. Ако не искаме да продължим да живеем в лъжа. Това не е просто публицистичен патос, а преживяна опитност. Повярвайте.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia

Източник

Как протече тестването на децата? Трима родители разказват

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-proteche-testvaneto-na-detsata/

С класната на децата ми си говорихме как може родителите да се страхуват, че някой ще краде ДНК-то на децата ни. Тя, с прекрасно чувство за хумор, каза: „Не разбирам защо едно и също ДНК някой трябва да го краде два пъти в седмицата, месеци напред.“

Това споделя с мен художникът Правдолюб Иванов вечерта на 10 ноември, след първия учебен ден, в който децата от I до IV клас, чиито родители са дали съгласие те да бъдат тествани за COVID-19, се връщат на училище. Иванов е доброволствал около час и разказва, че всичко е преминало бързо и без спънки. Щадящите антигенни тестове се прилагат в училище от учители и доброволци, в зависимост от преценката на училището. Най-важните въпроси за процеса може да прочетете обобщени в статията на Елица Симеонова за „Свободна Европа“.

Подобно на ситуацията около Стратегията за детето, потребители онлайн изразиха различни притеснения – от такива, че тестовете биха могли да бъдат травмиращи за децата им, до съвсем необосновани конспирации, че тестовете всъщност служат за други цели. Отново както и през 2019 г. протестите на живо са значително по-малобройни от активността онлайн, а последни данни сочат, че около 60% от родителите са съгласни децата им да бъдат тествани в училище.

В първия ден от тестването социалните мрежи се напълниха с отзиви на родители доброволци, като преобладаващият тон е, че децата се тестват бързо и безпроблемно и се радват да се върнат на училище. Зададох пет въпроса на няколко родители, участвали в процеса. Жулиета Мандажиева има две деца в столичното 139-то основно училище. Теодора Г. е майка на второкласник в 51-во СУ „Елисавета Багряна“. Кристина Д. пък има третокласник и четвъртокласник в 73-то СУ „Владислав Граматик“.

Как протече тестването на децата?

Жулиета: Бързо, организирано и забавно, защото децата гледаха на процедурата като на една обикновена формалност. Приятна е тяхната компания и отстранеността им от целия излишен шум, който предхождаше така желаното от тях връщане към нормалния им ритъм.

Теодора: Тестването протече много спокойно и за моя изненада – доста бързо. У част от децата имаше някаква форма на тревога, но по-скоро от това, че е нещо ново, а не от самото тестване. Разбрахме се, че за всички ни е ново и безпокойството е съвсем нормално. Бяхме четирима родители доброволци, класната и 22 дечица. Държа да кажа, че бяха помислили за вариант, в който няма доброволци, и бяха осигурили двама души (до които ние не стигнахме). Оказа се, че има деца, които вече са правили теста, те не само се справиха, но и показваха на „колегите“ по чин. При нас тестовете са с пликче и това се оказа всъщност най-сложният момент… Просто трудно се отваря и се държи, за да се осъществи плюенето. Другите елементи от процеса са удобни. Деца от II клас нагоре ще се справят, но ще им трябва поне три-четири пъти помощ – дотолкова, че да запомнят последователността на действията.

Кристина: Ден преди началото на присъственото обучение класният ръководител ми се обади с молба да дойда в училището в 7:30 ч. за инструктаж. На всички родители доброволци и на учителите беше обяснена процедурата по тестване. Раздадоха материали на всеки класен ръководител (чували за боклук, тестове, ръкавици, шлемове, маски). Отидохме в класната стая в 07:50 ч., обяснихме процеса на децата. Помолихме ги да не стават от чиновете си и да не махат маските, докато тестването не приключи. Раздадохме на всяко дете найлончето, в което трябва да даде слюнкова проба. След това родителите и класният ръководител минахме през всяко дете и чрез апликатора нанесохме пробата върху теста. Записахме точния час, за да може да бъдат измерени точно 15 минути, преди да се отчете резултатът. След изтичането на необходимото време нямаше нито един положителен тест, така че прибрахме боклука в предназначените за това чували и оставихме децата да започнат учебния процес в 08:20 ч., както е по програма.

Какво е преобладаващото отношение на другите родители към процеса?

Жулиета: Преобладаващо положително, като към необходима стъпка. Най-важното е животът ни да продължи и да правим каквото трябва, отчитайки обстоятелствата, за да може всеки да се чувства на мястото си и във функцията си. Децата – сред приятелчета и съученици, образовайки се в подходяща за тях среда, ние – на работа. Извънредностите са ясни, но трябва да се адаптираме и да продължим въпреки тях, както са правили и нашите родители, баби и дядовци.

Теодора: От 26 деца в класа родителите на 23 бяха за тестване. Затова мисля, че отношението е повече от положително. Ако плюенето в пликче е цената за присъствено обучение – ние сме готови. В крайна сметка има поколения, които са преживявали войни… И не са спирали да учат (поне под някаква форма). Явно поколението на нашите деца ще живее в условията на пандемия. 

Кристина: Нямаше конфронтации, родителите бяха спокойни, с желание да помогнат и с предложения как процесът може да върви по-леко. В класовете на децата ми вече има организация за график, защото около десетина родители изявиха желание да помогнат. 

А какво е отношението на учителите?

Жулиета: Положително, като към необходимост, за да продължи пълноценният учебен процес, придружен от общуване и взаимодействие на децата със себеподобни. Съгласно Закона за предучилищното и училищното образование обучението е само елемент от образованието и това отговаря и на реалността. Другите два елемента от изключително значение за развитието на подрастващите са социализацията и възпитанието. Те няма как да се осъществят в изолация. Тя трябва да бъде само при конкретна доказана нужда и максимално кратка.

Теодора: Доколкото имам контакти с учители, различни от класната, в нашето училище са много положително настроени. Не съм чула реплики, че това не им е работа или че не са „лаборантки“. Но в обкръжението ми имаше и подобни случаи (става дума за преподаватели в началния курс).

Кристина: Първоначално имаха притеснения как ще протече процесът като организация, но смятам, че след първото тестване отношението е позитивно, защото процедурата е лесна и не е натоварваща за децата и за учебния процес.

Има ли ясни насоки какво се прави в случай на положителен тест?

Жулиета: Да. Той е същият като в Германия. Същият, както ако детето го заболи корем по време на час. Тестът се слага в отделна кутия, обаждат се на родителя, детето изчаква в медицинския кабинет или в друго помещение, където да е топло и удобно (аз бих му дала нещо да си разглежда или чете), и отива на втори тест в лаборатория. Ако тестът е отрицателен, детето се връща в училище, ако е положителен – стои си вкъщи като всички, докато премине съответният карантинен период, след което се връща обратно. Това не е първото инфекциозно заболяване в историята на човечеството. 

Теодора: В 51-во СУ има ясен протокол – ученикът се изолира в специална стая (в нея има телевизор – ако се наложи по-дълго да чака детето, му се пуска филм). Там изчаква родител. Прави се PCR и в зависимост от резултата класът се карантинира или не.

Кристина: Беше ни обяснено, че при наличие на положителен тест класният ръководител ще звънне на членове на ръководството (зам.-директор, педагогически съветник), които ще помогнат за внимателното извеждане на детето от час. Ръководството на училището изрично обясни, че при наличие на положителен тест ситуацията трябва да бъде обсъдена спокойно и без да се създава стрес за децата. Детето се извежда от час, на родителите се позвънява и те имат отговорността да отидат да тестват детето в лаборатория за потвърждаване на резултата, за да се види дали детето ще трябва да бъде поставено под карантина.

Какво според Вас липсва в процеса? Как може да бъде подобрен той?

Жулиета: Аз смятам, че след известно време на адаптиране бихме могли да преминем към тестове, които позволяват самотестване на децата, хайде, да речем, от трети клас. Щом немските деца могат, можем и ние

Теодора: Аз не мисля, че нещо липсва – има тестове, бяха осигурени ръкавици и дезинфектанти. Мисля, че трябва да сме търпеливи с децата и че в някакъв момент те ще се справят с тестването и сами.

Кристина: Може би ще е полезно да има повече информация какво се случва с класа, ако едно дете е с положителен тест, потвърден от лаборатория. Ако има някакви проблеми в сегашния процес, те идват от отказа на конкретни родители или учители да тестват. Поне първоначално ще е полезно МОН да осигурява помощ на локално ниво, в случай че в дадено училище има затруднения процесът да бъде организиран. Личното ми мнение е, че процесът протече спокойно и продуктивно и за първи път в рамките на пандемията се даде възможност на МОН, учителите, директорите, родителите и децата да работят заедно, което помага за усещането за сплотеност и засилва чувството за лична и обществена отговорност.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БНТ за двата вида тестове за ковид при учениците

Източник

Дарителството за непопулярни каузи: три случая

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/daritelstvoto-za-nepopulyarni-kauzi-tri-sluchaya/

Даренията в България бележат ръст. Това е равносметката в доклада на Българския дарителски форум (БДФ) за 2020 г.

В сравнение с предишната година повече са дарявали и фирмите, и частните лица. Единствено при фондациите се наблюдава спад през последните две години. Даряващите компании са по-малко като брой, но пък отделяните от тях суми са по-големи. От БДФ смятат, че това се дължи на мобилизиращия ефект на кризите. Пандемията от ковид е по същество криза и заради това социалната солидарност нараства. Въпреки скандала с платформата „Хелп Карма“, който заплаши изгражданото дълго време и с много усилия доверие в дарителството у нас.

През изминалата година фирмите са били най-склонни да оказват финансова подкрепа за здравеопазване (43%), образование и наука (42%) и социална подкрепа (36%). Фондациите – за социална подкрепа (27%), образование и наука (25%) и култура и изкуство (21%), а отделните хора – за социална подкрепа (61%), здравеопазване (56%) и при бедствия и аварии (16%). Човешките права не се радват на особен интерес от дарителите – едва 3% от компаниите, 7% от фондациите и близо 6% от анкетираните частни лица са им оказали подкрепа.

Има детайли обаче, върху които анализът няма как да хвърли яснота.

Първо, по всяка вероятност размерът на даренията от частни лица, както и броят на индивидуалните дарители далеч надвишават установените стойности. Могат да се „уловят“ даренията, които са декларирани пред НАП или които са направени чрез обаждания, есемеси или създадените за целта платформи. Тук обаче не влизат преводите по банков път, чрез PayPal, Revolut и пр., ако не са чрез дарителска платформа или не са декларирани пред НАП. Нито даряването на вещи или доброволен труд. Немалко дарители не желаят данъчни облекчения, а действат според библейския принцип „едната ръка да не знае какво прави другата“.

Според Красимира Величкова, директорката на БДФ, в публичното пространство има например много кампании за лечение на хора, за които се предоставят лични средства, ала за тях „няма как да има точна статистика, няма как да се проследят отчетността и прозрачността им“. Дори тогава, когато кампаниите са стриктни и когато зад тях застават публични личности.

Освен това сферите на подкрепа са повече или по-малко условни.

Да вземем например човешките права. На пръв поглед те са недолюбвани от дарителите. Но нека се замислим – колко са строго правозащитните каузи (и съответно акции), които се финансират от дарения? Една от тях е „София прайд“. В отговор на въпрос на „Тоест“ Величкова слага в тази група кампанията на БХК „Подкрепи ПРАВАта си“, Фонда за артистични проекти на жени, създаден от Българския фонд за жените, и безплатната специализирана линия за пострадали от насилие на Алианса за защита от насилие.

В същото време обаче част от даренията за други сфери може да имат правозащитни мотиви. Ако отделяте пари за хора с увреждания например, вероятно го правите, защото смятате, че те имат право на достоен живот. Инвестирането в образованието на ромите е свързано с убеждението, че те имат право на равен достъп до образование. Хората, които не искат в страната им да има бежанци, не биха предоставяли хуманитарна помощ за тях. Валидно е и обратното – артистичните проекти на жени например имат отношение и към културната сфера. А подкрепата на пострадалите от насилие може да се възприема и като социална.

Някои дарителски каузи се радват на по-голяма популярност от други.

Типичен случай са кампаниите за събиране на средства за лечение на болни деца. Също и кампании, провеждани със съдействието на най-гледаните телевизии – като събирането на капачки с благотворителна цел например, също и дарителските акции по Коледа и Великден. Широко отразявани кризисни събития също пораждат вълна на съпричастност. Вече споменахме пандемията от COVID-19, но може да добавим и наводнения, пожари, свлачища и прочее.

От другата страна са кампаниите, свързани с трудни и непопулярни каузи. Често пъти върху тях има стигма. „Хайде сега, ще подкрепям наркозависим, гей, ненормален, престъпник?“, представя Величкова масовата обществена реакция.

„Когато говорим за трудни каузи, може да дефинираме трудността в няколко посоки – обобщава директорката на БДФ. – Трудни каузи са тези, които носят провокация и нямат обществен консенсус, но трудни са дори и такива, на пръв поглед „по-стандартни“ каузи, свързани с грижа за възрастни хора, с бездомни, с хора с психична болест или интелектуални увреждания, с интеграция на бивши затворници – те нямат приятно лице в повечето случаи, трудни са за понасяне, за обговаряне. Също непопулярни са и по-абстрактни каузи в периферията на общия интерес – свързани с демокрация, демократични ценности, с добро управление, участие в процеси на вземане на решения – дарителят трудно си представя резултата и е по-скептичен.“

Нека разгледаме три „непопулярни каузи“, които обаче имат успешни дарителски кампании. Най-скорошната от тях е

кампанията за възстановяването на общностния ЛГБТИ център Rainbow Hub.

На 30 октомври т.г. група от десетина неонацисти, предвождани от кандидат-президент, нахлуха в ЛГБТИ центъра и унищожиха почти цялото имущество. Организациите, стопанисващи Хъба, призоваха за събиране на средства за възстановяването му. Десетина дни по-късно събраните средства са около 50 000 лв., а сумата продължава да нараства.

„Ооо, не, абсурд! Досегашните ни кампании за подкрепа на ЛГБТИ хора в неравностойно положение не са събирали повече от 1000–2000 лв. Гледаме числата и все си мислим, че сигурно някъде има грешка. Ако не бяха стотиците съобщения, които идваха с даренията, щеше да е съвсем нереално“, отговаря Мануела Попова от Фондация „Билитис“, която е сред стопанисващите центъра, на въпроса дали са очаквали толкова силна вълна на съпричастност.

Частните дарители надхвърлят корпоративните стократно – около 400 от даренията са индивидуални срещу едва 4 фирмени. В същото време като стойност фирмената подкрепа е близо 30% от събраните средства. Това означава, че корпоративните дарения са средно по около 3750 лв., а индивидуалните – приблизително по 87,50 лв. Неформалната група „Феминистки мобилизации“ също допринася за кампанията, рисувайки тематични тениски и предоставяйки ги срещу дарения.

Отделно от това ЛГБТИ организациите имат обещана подкрепа от неправителствени организации, средствата от която ще отидат за психологическа подкрепа на работещите в Rainbow Hub. Защото „реално не са само материални щетите“, казва Попова през смях, макар да е ясно, че в психическите щети няма нищо смешно. Но активистите, присъствали на нападението, отказват да се възприемат като жертви, нито искат другите да ги смятат за такива.

Отзвукът от хомофобската акция в международните медии също допринася за събирането на средства. В деня след потрошаването на центъра например в него идва непознат хетеросексуален французин. Споделя, че иска да остави „малко пари“, защото е разбрал какво се е случило. След това идва на протеста и държи плакати заедно с активистите.

Въпреки неочаквано силната подкрепа от непознати и познати обаче, не всичко около Rainbow Hub е розово.

Активистите нямат сигурността, че в обозримо бъдеще ще продължават да обитават това място. Още от нанасянето на общностния център в частния апартамент в центъра на София, където се намира в момента, той е многократно вандализиран, основно чрез хомофобски лепенки по вратата. Част от съседите се настройват срещу Хъба – било защото те самите са с хомофобски нагласи, било защото се опасяват, че децата им или те самите може да станат косвени жертви на влизащите във входа националисти. Следват подписка, жалби в общината, проверки… Затова активистите са „на тръни“, че всеки момент може да им се наложи да се изнесат.

Социална кауза ли е възстановяването на Rainbow Hub, или правозащитна? От една страна, става дума за социална подкрепа – събиране на средства за възстановяването на общностно пространство на уязвима група. От друга страна обаче, вълната на съпричастност има силно антихомофобски характер. Тя не би била възможна, ако с нападението над центъра границата на търпимост към хомофобията не беше прекрачена.

Друга успешна кампания, свързана с недотам популярна кауза, е

събирането на средства за изгорялата къща на бежанско семейство преди почти година.

Впрочем спорно е дали каузата е точно непопулярна, защото семейството определено е популярно – става въпрос за иракчаните Линда Ауанис и Фреди Бениамин. Тя е председателка на Съвета на жените бежанки в България, а той е собственик на популярното ресторантче „Ашурбанипал“ в близост до Женския пазар. И все пак – на фона на многото болни деца, дарителски акции за справяне с пандемията и всички кампании, които традиционно се активизират по Коледа – това е семейство на възрастни бежанци.

В резултат на кампанията, инициирана от „Мулти култи колектив“ (МКК), към началото на април е събрана респектиращата сума от 128 500,79 лв., чек с която е връчена на семейството. И това са само парите, постъпили по сметката на организацията, без да се брои директната помощ от много хора от страната и чужбина, оказана на семейството, уточнява Бистра Иванова от МКК.

Желанието на Фреди е да не получава финансова подкрепа даром, а да си я изработи. Затова предлага желаещите да изпращат пари срещу ваучери за консумация в ресторанта му. Запазена е обаче и възможността за „чисти“ дарения. Равносметката е – чистите дарения са 54 818,26 лв., а ваучерите са за 73 682,53 лв., като върху тази сума фирмата на Фреди е внесла 9% ДДС, уточнява Иванова.

В дарителската кампания се включват над 1300 физически лица, фирми и неправителствени организации, като физическите лица са около 90%. Освен това „десетки хора предложиха и дариха на семейството дрехи, обувки, мебели, електротехника, посуда, козметика, играчки, още толкова предложиха временен подслон (стая в собствения им дом или втори дом за безвъзмездно ползване)“, разказва Иванова и добавя: „Също така десетки хора предложиха и доброволен труд – за разчистване на опожарената къща и двора, както и за изграждане на новата къща.“

Защо кампанията за подкрепа на Линда и Фреди се оказва толкова успешна?

Една от предпоставките за това е, че къщата им изгаря в периода преди Коледа, когато хората и без това са традиционно по-склонни да даряват. Факторът „Коледа“ се явява обаче „нож с две остриета“ – от една страна, дарителството се активизира, от друга, даряващите не могат да „огреят навсякъде“ и се налага да приоритизират каузите, които се предлагат.

Фактор е и че МКК има опит в благотворителни каузи и в представянето на чужденци и бежанци в позитивна светлина. И все пак Бистра Иванова признава, че като интеграционен експерт с десетгодишен опит е била изключително изненадана от мощната вълна на подкрепа.

Може би ключът за разбирането на успешността на кампанията са думите, с които са съпроводени част от даренията. Те са толкова много, че от МКК ги събират в книжка и ги връчват на Линда и Фреди заедно със сумата. В примерите, предоставени на „Тоест“, двамата са описани като „светли хора“, „прекрасни хора“, които „години наред помагат на мнозина“, „милите Линда и Фреди“. Фреди е описан като „невероятен човек“, „топъл и забавен“, чиято храна „стана известна далеч извън България“.

Така че вероятно кампанията не би била толкова успешна, ако ставаше дума просто за семейство бежанци, а не за това конкретно семейство, което е популярно и обичано.

Съвсем не такъв е обаче случаят с каузата на Розовата къща.

Хората, за които е предназначена Розовата къща, не са възприемани като светли, прекрасни, топли, забавни или помагащи. Напротив – мнозинството би извърнало поглед от тях на улицата. Публичните институции също са им обърнали гръб. Защото става дума за хора със зависимости, които са буквално изпаднали от обществото. Много от тях нямат не само работа, а и дом, няма къде да се изкъпят и какво да ядат. Някои са и неграмотни. За сметка на това пък по правило имат куп придружаващи заболявания.

И все пак Розовата къща успява да се издържа в огромна степен от дарения вече близо две години и половина. Със спасяването на единствения нископрагов център за хора със зависимости у нас се заема Центърът за хуманни политики в лицето на Юлия Георгиева, която има дългогодишен опит в работата с наркозависими.

Голямата част от даренията са от частни лица, а фирмите са активни най-вече по празници, разказва Георгиева пред „Тоест“. Най-големите еднократни корпоративни дарения са по около 1000 лв. „Частните дарения също скачат по празници“, допълва тя.

Георгиева не се ангажира да пресметне размера на получаваната помощ в пари, защото някои от аспектите ѝ са трудно измерими. Дарители доставят също така дрехи, обувки, хигиенни материали. Не може да се пресметне и стойността на топлата храна, която Розовата къща предоставя по два пъти на ден. Тя се готви от ресторанта CoKitchen, който върши това на доброволни начала. От Центъра за социални политики покриват само стойността на продуктите, които не са в състояние да осигурят. Ресторантът си плаща дори тока, необходим за приготвянето на храната.

На въпроса защо не слага и ресторанта в групата с корпоративните дарители, Юлия Георгиева отговаря през смях: „Има едни хора, които ти вече ги броиш като партньори, като хора, с които работиш, а не точно като дарители. И аз действително не мога да изчисля каква сума те даряват на практика. И те не са го изчислявали.“ Розовата къща е единственото място в България, което предоставя храна на нуждаещите се толкова редовно, подчертава тя. Другаде, където се предоставя храна, тя е достъпна веднъж или два пъти в седмицата.

Работещите в Розовата къща подкрепят изпадналите от обществото хора със зависимости в редица отношения.

Там те могат не само да се нахранят, изкъпят, изперат и стоплят, а и да получат правна помощ от адвокатката Наташа Добрева, която върши това безвъзмездно в малкото си свободно време. От началото на годината екипът е помогнал на поне 36 души, повечето от които без здравни осигуровки, да започнат лечение срещу хепатит С, а на някои е съдействал дори да тръгнат на работа. Центърът предоставя и помощ за започване на лечение срещу ХИВ, консултации за социални и психични проблеми, съдействие при издаването на лични карти…

И въпреки че даренията на средства, вещи и труд са устойчиви, Юлия Георгиева е убедена, че екипът всъщност върши работата на държавата, защото такава социална услуга следва да е отговорност на публичните институции. Проблемът, уточнява Георгиева, не е, че няма желание, а че след приемането на Закона за социалните услуги няма нормативна рамка. И Столичната община не е обявявала конкурси за социални услуги повече от година. Поради липсата на нормативна рамка, свързана със Закона за социалните услуги, той на практика не може да работи.

„Фактът, че две години и половина ние оцеляваме само от дарения, показва, че има хора, които са склонни да даряват за непопулярни каузи и са способни да приемат подобна услуга в общината си и в общността, в която живеят – подчертава Георгиева. – В нашата сфера това е прецедент, аз не съм имала толкова големи очаквания.“

Да се опитаме да обобщим. Как е възможно непопулярни каузи да станат успешни?

Кампанийните дарителски каузи, каквито са тези за Rainbow Hub и за Линда и Фреди, със сигурност са по-лесно изпълними от изискващите редовни постъпления като Розовата къща, която обаче също успява да се издържа от дарения. Периодът преди Коледа или Великден също помага, но не може да е основното обяснение.

Опожареният дом на Линда и Фреди и погромът върху Rainbow Hub са „примери за такъв тип кризисни, взривяващи пространството ситуации и това е своеобразен „спусък“ за дарителите да реагират“ – така смята Красимира Величкова, но допълва: „Има потенциал обаче, ако хората, дарили за подобни каузи, са видели смисъл и полза от дарението си, останали са удовлетворени от отчетността и прозрачността на кампанията, да станат постоянни дарители за тях.“ Според нея „популярността“ на една или друга кауза е нещо относително и се променя с времето: „Ако преди повече от пет години на Юлия от Розовата къща някой ѝ беше казал, че ще намира пари от дарители, тя нямаше да повярва.“

Директорката на БДФ призовава организациите и активистите да не се обезсърчават, че каузите им са непопулярни, а да се борят за тях: „Част от проблема е един друг аспект, отнесен към организациите и хората, които работят за такива „непопулярни“ или трудни каузи – те самите предпоставят, че за техните каузи и организации трудно се намират дарители. В общия случай са прави, това са по-трудно разпознаваеми каузи. Но те не бива да се отказват, нужно е да разказват за това, което правят, да апелират за подкрепа, да правят опити да набират съмишленици и средства.“

Със сигурност има каузи, които днес, тук и сега не могат да се увенчаят с успешна кампания. Но докато не се опита, няма как да се разбере дали „нашата“ кауза е от тях. А ако след неуспех не се повтаря опитът отново и отново, няма как да разберем дали обществото пораства.

Заглавна снимка: Nadir sYzYgY / Unsplash

Източник

Да надхитриш смъртта. Разговор с авторите на „Последният дар на човека“

Post Syndicated from Мартин Касабов original https://toest.bg/posledniyat-dar-na-choveka-interview-s-avtorite/

За съжаление, не можем да спасим всички. Но в някои случаи можем да победим смъртта, да я надхитрим. Когато починалият стане донор и в смъртта си дари живот на други хора. Това е последното добро нещо, което човек може да направи на тази земя. Няма по-възвишено и благородно нещо.

Когато реализираш донорска ситуация, осъзнаваш, че смъртта не е краят. Че и в нея може да има надежда и утеха. Надежда за реципиента, че ще живее нормален живот. Утеха за близките на донора, че там някъде част от него е все още жива.

Д-р Сибила Маринова,
координатор по донорство

Думите на д-р Маринова са включени в интерактивния разказ за донорството на органи в България „Последният дар на човека“. Проектът на Александър Николов и Димитър Панайотов обхваща над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в повече от 15 населени места. В продължение на повече от шест години двамата снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. С младите документалисти разговаря Мартин Касабов.


За донорството често се говори с числа и данни. Вие сте избрали да разкажете за хората, които стоят зад тях. Безвъзмездно, чрез подхода на „бавната журналистика“. Това не се случва често у нас. Как се роди проектът и откъде взехте пример за оформянето му като интерактивен разказ?

Димитър: „Последният дар на човека“ се роди от само себе си – като естествено продължение на нашия професионален път. А темата, за огромно съжаление, ни откри сама.

Двамата се интересуваме от подобен тип журналистика още докато бяхме студенти: аз – в Софийския университет, а Александър следваше фотожурналистика в Лондон. През 2015 г., тъкмо когато и двамата завършихме бакалавърските си степени, се случи инцидент с брата на Сашо – Георги. Той почина на 21 години от мозъчен кръвоизлив и стана донор на органи. Месец по-късно двамата със Сашо записахме една и съща магистърска програма – „Е-Европа“ на проф. Нели Огнянова. Програмата е интердисциплинарна, но с важен акцент върху медиите. Именно там се зароди и идеята да създадем документален проект, посветен на Георги и на донорството на органи.

Всъщност „Последният дар на човека“ започна като чисто учебен и експериментален проект. По-късно и двамата защитихме магистърските си тези на негова основа. Така че може да се каже, че той първо беше реализиран на теория, и то много задълбочено, а едва след това – и на практика.

Вдъхновявахме се от пионерите в този тип дигитална и мултимедийна журналистика, а именно The New York Times, TIME, The Guardian, носители на награди като „Пулицър“ и World Press Photo. Жанрът е нов и дори си има рождена дата – 20 декември 2012 г., когато излиза Snow Fall на NYT. Поради своето естество този жанр изисква много ресурси и до ден днешен не се практикува у нас. „Последният дар на човека“ е може би първият подобен български проект в такива мащаби.

Трябва ли лично да се сблъскаме със загуба или някой близък да се нуждае от трансплантация, за да се поинтересуваме от проблема с донорството у нас? Пораснали ли сме достатъчно като общество, за да помислим за другия въпреки себе си?

Димитър: За съжаление, явно трябва. Както сме написали в самия проект – ние всички се правим, че този проблем не съществува, защото си мислим, че такова нещо никога няма да се случи на нас или на хората, които обичаме. Реалността обаче е различна. Хиляди хора в България, в пъти повече от официалния списък, се нуждаят от нов орган. Десетки хиляди не са го дочакали, а на още десетки хиляди тепърва ще им се наложи да чакат.

Всъщност има хора, които се интересуват от темата и са провели този разговор. Но те са малко. Срещали сме се с много нуждаещи се от нов орган, малцина от тях признават, че преди да им се наложи, са мислили по този въпрос. Животът изведнъж е превърнал донорството на органи – нещо, за което са чували с половин ухо по телевизията – във фундаментална тема в тяхното съществуване. Често обаче тогава е твърде късно.

По-голямата част от обществото остава сляпа и глуха за проблема с донорството в България. А от нас не се изисква много – да проведем кратък, макар и труден разговор с близките си. Разговор, който скоро ще бъде забравен и няма да окаже влияние на живота ни, но в правилния момент ще изникне в спомените на хората, от които зависи решението за донорство. Този разговор може да спаси живота на четирима души.

Александър, първата глава е посветена на брат ти Георги. Историята е силно емоционална, освен с всичко друго, и с думите на майка ви, която въпреки загубата разграничава своя син от тялото му. Силен характер, доверие в науката, съчувствие – какво трябва да притежава човек, за да отвори сърцето си и да дари?

Александър: Универсалното качество, което обединява всички, дарили органите на свой близък, е преди всичко добротата. Всички донорски семейства в България са добри хора и са го направили единствено на базата на своите разбирания и убеждения. До този извод стигнахме след разговорите ни с координатори по донорство от цялата страна. Често ги питахме за причините, поради които някой дарява или отказва да дари, опитвахме се да изградим профил на двата типа хора. Мислехме, че основно образованите са склонни да направят този жест, но сгрешихме напълно. Оказа се, че нито социалното положение, нито етническата принадлежност, нито вярата, нито интелектуалният капацитет имат значение, когато човек е добър.

Относно брат ми – всички осъзнаваме, че телата ни са нещо преходно, че всяка личност е малкото камъче, което гради или спъва развитието на обществото. Именно вярата във взаимната помощ бе една от причините, поради които го направихме. Направихме го и заради Георги. Много малко хора могат да спасят пряко човешки живот, и то само на 21 години.

… И така смъртта на Георги се превръща в живот. Същата вечер, на 20 септември 2015 г., е транспортиран със самолет в София, където се извършват четири трансплантации – на два бъбрека, на черен дроб и на сърце. Преждевременната смърт на едно 21-годишно момче и волята на неговите близки дават надежда не само на четири други човешки същества, но и на техните семейства.

Из „Последният дар на човека“

Какви са основните предразсъдъци? Един от лекарите споделя, че е чувал като аргумент „Ами какво ще кажат комшиите?“. Към това със сигурност можем да прибавим суеверията, религиозността и недоверието в науката, които са пуснали дълбок корен у нас и избуяват още повече сега, по време на пандемията.

Димитър: Най-големият предразсъдък е тоталното недоверие в съвременната медицина, наука и особено в българската система на здравеопазване. Оказва се, че фактори като религията са по-скоро с второстепенно значение. Хората масово си мислят „как ще ги прецакат“ или „какво ще си кажат другите“. Ако трябва да сме откровени – можем ли да ги виним? Цялата ситуация с българската трансплантология е еманация на обществото и здравеопазването ни като цяло. Тази тема неслучайно е толкова важна в западните държави. В нея има от всичко. Медицина. Емоция. Философия. Вяра. Емпатия и човешка добродетел. Политика и логистика. Всички сфери на живота се обединяват в едно. Затова един бърз поглед към нея е достатъчен, за да се постави диагноза по много наболели за обществото ни въпроси.

Истина е, че хората не вярват в здравната система и лекарите, но нима нямат право? Медиите непрекъснато тръбят за най-скандалните случаи на злоупотреби, корупция, отвратително отношение и условия по болниците, каквито със сигурност има много. Но не по-малко са и белите лястовици – лекари, които въпреки всичко се борят за живота ни, защото това е тяхното призвание.

Не искам да звучим цинично и самият факт, че създадохме този проект, показва, че все още вярваме в обществото ни и че намираме смисъл да говорим. Но истината е, че имаме много път да извървим, преди да осъзнаем, че най-доброто, което можем да направим за себе си, е да мислим за другия. Това е един вид благороден егоизъм – помисли за другия, за да помисли и той за теб. За съжаление, все още сме далеч от този етап. И дори сме поели по обратния път. Самият факт какво се случва в момента в България по време на най-голямата здравна криза в новата ни история показва това. Страната ни е на първите места по смъртност от ковид в света и всеки ден у нас умират стотици хора. Всеки вече познава някой починал от ковид. Но това не само че не ни трогва и обединява като общество, но и сякаш изкарва най-лошото от нас. А в такъв случай какво остава да говорим за донорство…

България изостава. През 2019 г. у нас са извършени едва 53 трансплантации. Ако запазим сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да се помогне на всички чакащи към днешна дата. Това не е статистика, която може да бъде „излъгана“. Какво е отношението на властта към проблема с донорството у нас?

Димитър: Истината е, че най-големите проблеми на донорството у нас са именно политически и административни, а не медицински или социални. Макар много българи да отказват да дарят, не са малко и онези, които се съгласяват. Имаме достатъчно добри специалисти и лекари, които да извършват трансплантациите и да се погрижат за пациентите след това. В това отношение също има проблеми, но те са свързани с малкия брой трансплантации – колкото повече има, толкова по-рутинна ще става дейността за лекарите и толкова по-успешни ще бъдат операциите.

За съжаление, политическата мотивация за повишаване на трансплантациите у нас е нулева. И честно казано, тук не може да обвиним едно правителство или една политическа сила. Независимо кои са били на власт до момента, постигнатите резултати са сходни и се дължат единствено на ентусиазма на хора, които са в системата. По-скоро българската трансплантология, доколкото я има, се реализира не заради политиците, а въпреки тях.

Проблемите са много, но основният е липсата на адекватна подкрепа от страна на властите. Помощ в организацията, достойно заплащане и мотивиране на екипите, които извършват трансплантации и донорски ситуации, както и на тези в самите болници. Трансплантологията не е приоритет – тя е поредната брънка в една система на здравеопазване с много проблеми. Това е особено валидно в условията на глобална пандемия и национална катастрофа.

В третата глава разказвате за координацията и оперативната намеса при донорска ситуация, която е „10% медицина и 90% организация“. Разполагаме ли с бърза и адекватна система, на която да имаме доверие, че ефективно ще направи всичко възможно органите да спасят човешки живот?

Александър: Разполагаме, да, и самият факт, че се реализират донорски ситуации, макар и недостатъчно, показва ясно, че организацията работи. Въпросът е екипите да имат повече мотивация, за да реализират повече донорски ситуации.

В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия. Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват… но всичко това са догадки. В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в личните чувства на хората, не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и близките са абсолютно убедени, че това трябва да направят. 

Д-р Валентин Маринчев, координатор по донорство
Из „Последният дар на човека“

Запознати сте, вярвам, с донорските карти, за които се оказа, че нямат юридическа стойност. Гласът на човека се чува, но в крайна сметка роднините решават какво да стане с тялото му. Мислите ли, че има полза от картите в този им вид?

Александър: Донорските карти се появиха като част от кампанията на Министерството на здравеопазването „Да! За живот!“. Въпреки че те наистина нямат юридическа стойност, смятаме, че помагат или могат да помогнат по два начина. От една страна, да бъдат поводът, който да провокира разговор по темата в семейството, а от друга – ако волята на донора не е споделена с близките му, при инцидент самата карта може да насочи близките за мнението, отношението и желанието на пациента по темата.

От какво се нуждаем? От адекватна държавна политика и от емпатични сърца може би? Достатъчно ли ще е, ако повече хора имат самосъзнанието да дарят, или това е само началото?

Александър: Да започнем от самосъзнаването и склонността да даряваме – това би било прекрасно начало. Защото можем да обвиняваме властите, политиците и лекарите. Но промяната не се прави от масата или от гневни коментари в социалните мрежи. Промяната настъпва и зависи от самите нас.

Как можем да помогнем на „Последният дар на човека“?

Димитър: Най-вече ако споделите и разпространите историята. Нашата цел е за проекта и за донорството да се говори повече. Подобно на „Тоест“, ние също се опитваме да развием модела на гражданско финансиране за качествено медийно съдържание. Затова, който желае, би могъл да ни подкрепи с дарение в „Платформата“.

В деня, в който мама разписа документите и всички формалности, които бяха нужни, разбрахме, че сърцето е трансплантирано. Тогава нещо стана в мен… сякаш… той си е жив, но в някой друг. Това, което аз харесвам като мисъл, е, че винаги животът и смъртта са част от една и съща история. Двете взети заедно правят един нов живот…

Алена Терзиева
Из „Последният дар на човека“

Заглавна снимка: © Александър Николов

Източник

Шест въпроса за правата и здравните мерки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid-19/

    • Нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. Налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували.
    • В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред Административния съд.
    • Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи.
    • Не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия.
    • В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“.
    • Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности, като фундаменталните права – на живот и на здраве.

България продължава да е на челните места в света по смъртност от ковид на глава от населението. В страната продължава и разпространението на невярна информация, свързана с ваксините и заболяването като цяло. Йоанна Елми провери дали мерките, свързани с ограничаване на заболеваемостта, са в нарушение на правата на гражданите, както и дали наистина никой не носи отговорност за здравето на хората при прилагане на ваксина. По тези и други въпроси тя разговаря с адвокат Мария Шаркова, специалистка в областта на медицинското право.


Нарушават ли т.нар. зелени сертификати определени права – граждански, човешки, както твърдят техните противници? 

Всяка мярка трябва да е пропорционална на целите, които иска да постигне. Следователно въвеждането на зелен сертификат не би било редно, ако няма заплаха за общественото здраве (например няма или са много малко случаите на COVID-19 и няма причина да се счита, че ще нарастват). Една мярка също не се смята за пропорционална, ако съществува по-умерена регулация: ако чрез въвеждане на зелен сертификат може да се ограничи броят на хоспитализираните и починалите, то затварянето на хората в домовете им за определен период или масовото спиране на работата на различни обекти не би било пропорционално.

Всяка мярка следва да е предвидима. Именно тук беше допусната грешка при налагането на сертификатите у нас, защото въпреки предвидимостта и предотвратимостта на тази вълна в сегашните ѝ размери се забеляза едно доста дълго бездействие от страна на здравните власти, което доведе до необходимостта в даден момент рязко да се въведат ограничителни мерки. Макар отдавна да се знаеше, че точно в този учебен период ще има увеличение на случите, не се взеха здравни мерки за безопасното провеждане на учебния процес, като явно се е разчитало на онлайн обучението. Едва сега (сякаш се е случило нещо неочаквано и непредвидимо) Министерството на образованието и науката и Министерството на здравеопазването решиха, че ще въвеждат изследвания за учениците и персонала в училище, едва сега започна обсъждането на регламент по този повод и едва сега се закупуват медицински изделия за целта. Това е особено видима демонстрация на безотговорност. 

Нарушават ли тези мерки правата ни? Няколко важни аргумента защо отговорът е „не“. Първо, в конкретния случай определянето на различните групи е научнообосновано – доказано е, че ваксинираните и преболедувалите в рамките на определен срок са много по-безопасни за обществото. За тях рискът да се разболеят и да предават инфекцията е изключително малък. Второ, възприети са средства за доказване на преболедуване, които са утвърдени от науката – като вид изследване и срок. Тоест нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. И това няма никаква връзка с въпроса дали ваксината е препоръчителна, или е задължителна. Трето, налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували – те могат да си правят изследвания. Тук е важно да се регламентира ясно и конкретно кои хора имат право на безплатни тестове, кои следва да доплащат или изцяло да заплащат тестовете си, като освен това тестовете трябва да са достъпни, тоест да не се създава прекомерно неудобство, което да е непреодолимо. В много държави се въведе изискване само за ваксинация без възможност за изследване като условие за работа на някои места, за достъп до университети и прочее.

Въвеждането на определени мерки спрямо неваксинирани хора и тези, които нямат имунитет, за целите на защитата на здравето и живота на обществото не представлява забранена дискриминация, нито засяга недопустимо правото на личен живот.

Говорите за пропорционалност на мерките спрямо ситуацията. България е държава, в която често се злоупотребява с власт по много параграфи, което до някаква степен обяснява масовото недоверие и реакцията спрямо мерките. Как могат обикновените граждани (тоест не-прависти, в това число и журналистите) да преценят кога една мярка е пропорционална и кога – не? 

Масовото недоверие се дължи на демонстрираното в хода на епидемията институционално безсилие и използването на епидемията в предизборни схватки и спорове. В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред съд, който да прецени дали тя не засяга нечии права. Съответно ако ги засяга, дали това е в рамките на позволеното, допустимо засягане с оглед постигане на целите на тази мярка. Тъй като противоепидемичните мерки се налагат от МЗ или от директорите на регионалните здравни инспекции със заповеди, които са общи административни актове, те подлежат на обжалване пред Административен съд – София-град.

Освен това аз смятам, че гражданите трябва да бъдат информирани, а не манипулирани. Добре е предприетите мерки да се разясняват, като тук голяма роля имаме и ние – юристите, вие – журналистите, както и органите, налагащи тези мерки. За жалост, живеем в условия на епидемия от популизъм и фалшиви новини, разпространявани под формата на „друга гледна точка“, и тази задача е много трудна.

Един от основните аргументи на противниците на ваксинацията е, че никой не носи отговорност при поява на странични ефекти. Истина ли е това? С какви инструменти разполага българският гражданин по принцип и в специфичната ситуация с ваксините, за да потърси правата си като пациент и реципиент на лечение или медикамент? 

Една от големите грешки на МЗ при въвеждането на ваксинопрофилактиката срещу COVID-19 беше оглушителното мълчание по този въпрос, който има своя много ясен отговор. Това доведе до множество спекулации, интерпретации и дори абсурдни твърдения.

Отговорността, която възниква при поява на нежелани постваксинални реакции, не е по-различна от отговорността при поява на нежелани реакции при употреба на който и да е лекарствен продукт, но ето – никой не пита: „Ако изпия този аспирин сега и получа тежка реакция, кой ще отговаря?“. Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи. Изпълнителната агенция по лекарствата има много проста и лесна за употреба система за докладване, като всеки човек има право да докладва за такава реакция.

Отговорността при нежелани реакции се определя след анализ на причините за възникването на такава реакция и причинно-следствената ѝ връзка с поставянето на ваксината (или приема на съответния лекарствен продукт): дали се дължи на неправилно поставяне, неспазване на изискванията за безопасност, неправилно транспортиране и съхраняване, възникване на нежелана реакция извън кратката характеристика на продукта и т.н.

Тук е мястото да поясня, че не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия. Производителите носят отговорност, но в определени случаи държавите следва да ги обезщетят, ако самите компании заплатят обезщетение на пациент. На мен не ми е известен нито един случай до този момент на заведено дело по повод реакция след поставяне на ваксина срещу COVID-19.

Следва да подчертаем обаче, че както при всеки прием на лекарствен продукт, и при ваксинирането пациентът носи риска от възникване на тези нежелани реакции, които са описани надлежно в кратката характеристика. Това е така, защото при всяка медицинска дейност, включително ваксинопрофилактиката, когато се съгласим с ползите от дадено лечение или медикамент, поемаме и рисковете, с които сме запознати.

Въвеждането на изисквания за ваксинация не е нова практика. Такива изисквания например има при имиграция или дори посещение в друга държава. Може би да обясним защо това не нарушава индивидуалното право и каква е правната логика на подобна мярка? 

Да, това е вярно. Най-известният пример е с въведената ваксинация за жълта треска като условие за достъп до някои държави съгласно Международните здравни правила на Световната здравна организация. Въвеждането на задължителни ваксинации не представлява недопустима намеса в правото на личен живот, като тази теза беше потвърдена от Европейския съд за правата на човека по делото „Вавричка и други срещу Чехия“, тъй като ваксинирането се въвежда в отговор на належаща обществена нужда, доказана е тяхната безопасност и ефикасност и изискването е пропорционално на преследваната цел.

Къде е границата между индивидуалния избор и гражданските задължения, между личната и колективната свобода?

Съвсем скоро подготвях една статия за сп. „Адвокатски преглед“, отразяваща практиката на американските съдилища по отношение на ваксинопрофилактиката. На широката публика не е известно, че първите съдебни спорове, касаещи този проблем, са възникнали още в началото на миналия век. През 1902 г. в щата Масачузетс пастор повдига въпроса за съответствието на задължителната ваксинация с 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, която постановява равенство пред закона. Още тогава Върховният съд на САЩ приема, че при определени условия, свързани със запазване на общественото здраве, може да се ограничават определени права и свободи, тъй като здравето и животът на хората имат превес в подобна ситуация (и тогава е имало тежка епидемия с много смъртни случаи). Впоследствие и до днес съдилищата в САЩ се позовават на този прецедент, когато разглеждат спорове, свързани с ваксинопрофилактиката и произтичащите от нея последици. Това включва скорошни казуси, като забраната да се посещава университет от неваксинирани студенти или по повод изискването на болниците към техния персонал да бъде ваксиниран.

Започнах с този случай, защото той отразява една традиция в правоприлагането, която продължава да се счита за разумна и справедлива в днешните условия. В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“ (както шеговито напоследък се използва този израз). Например когато желаем да шофираме с неразрешена скорост, застрашаваме не само нашия живот, но и живота на околните. В контекста на общественото здраве такива примери могат да се дадат с използването на антибиотици, тъй като безразборният им прием води до антибиотична резистентност, която застрашава не само конкретния пациент, но и цялото общество. Или пък спазването на стриктна хигиена от членовете на персонала на лечебните заведения не е въпрос, засягащ само „Моето тяло – мое решение“, защото неспазването на правилата за антисептика води до възникване на вътреболнични инфекции, застрашаващи живота на пациентите.

Правото на личен живот – например дали да посетя бар, да пътувам и прочее, включително правото на труд, не са абсолютни права, които да са гарантирани в пълен обем, постоянно и независимо от ситуацията. Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности като фундаменталните права – на живот и на здраве. Нека обясня с пример: мой близък с онкологично заболяване на активно лечение с химиотерапия не може да бъде ваксиниран поради моментното си състояние. Негов близък, който се грижи за него, не се ваксинира, защото не желае. В резултат на това болният беше заразен с COVID-19 и впоследствие почина. Тук се вижда директният ефект, който решението на един човек да не се ваксинира има върху живота и здравето на друг уязвим човек.

Изглежда, че у нас нямаме добра гражданска култура за припознаване на този баланс. Какви са Вашите препоръки в тази насока? Необходими ли са образователни инициативи, кръгли маси с граждани и подобни? 

По време на тази епидемия се проявиха някои отчайващи дефицити на нашето общество. Отчайващи, защото в условията на епидемия солидарността и грижата за другите са от особена важност, съответно още по-силно изпъкват егоизмът, крайният индивидуализъм и липсата на усещане за принадлежност към дадена общност. Наблюдавам и доста парадокси – например хора, които са против абортите, внезапно вдигат лозунга „Моето тяло – мое решение“; хора, използващи езика на омразата по всякакви поводи, включително срещу граждани с различна сексуална ориентация, изведнъж започват да говорят за „медицински фашизъм“.

За съжаление, този хаос се използва – къде умело, къде не чак толкова – от политиците, които демонстрираха тежка безотговорност в хода на епидемията и поставиха кариерните си интереси над здравето на хората. Да, нашето здраве несъмнено е наша отговорност, но осигуряването на общественото здраве е колективно дело, в което участват всички. А политиците небрежно прехвърлиха това върху отделните граждани. Необходими са много усилия от всички сектори, за да се преодолеят всички тези дефицити.

Заглавна снимка: © Марта Божикова

Източник

Измирането на българското племе

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/izmiraneto-na-bulgarskoto-pleme/

Българското племе измира така, както индианците от двете Америки са измирали от чума, шарки, туберкулоза и куп инфекциозни заболявания, донесени от европейските завоеватели. С тези темпове на смъртност – по-високи от средната за Европа, комбинирани със слабата раждаемост – колкото европейската,

прогнозата, че през 2050 г. българите ще наброяват около 5,8 милиона, ще се окаже силно надценена.

Тези модели са правени отпреди появата на COVID-19. Тогава още никой не знаеше, че България ще се окаже твърдината на антиваксърите, на чипираните с конспиративни теории умове, които бранят възгледите си с настървението на гонче. Тези хора пълнят реанимациите и леглата в ковид отделенията и умират с коронавирус – но с недокоснати от ваксините тела и умове. Фактите: починалите през октомври 2020 г. са били 429, за този октомври са 3036. Седем пъти повече. А само за първите пет дни на ноември вече са 756.

Лесно е да се дренират блата, не и човешки умове, затлачени от фалшиви новини. Целенасоченото бомбардиране с поток от такива новини за кратко време постига силно „заблатяване“. Ваксините бяха пуснати за масова употреба от началото на 2021 г., но дезинформацията срещу тях започна още по време на пандемията. Според научно изследване от май 2021 г. в периода от 31 декември 2019 г. до 30 ноември 2020 г. са идентифицирани 637 съобщения, свързани с ваксината срещу COVID-19, в 52 държави: 91% са били слухове и 9% – конспиративни теории. От 578 слуха 36% са свързани с разработването на ваксини, наличността и достъпа до тях, 20% – със заболеваемостта и смъртността, 8% – с безопасността, ефикасността и приемането, а останалите са други категории. От 637 съобщения 5% са верни, 83% са неверни, 10% са подвеждащи и 2% – силно преувеличени.

Любопитното е, че на картата към изследването, показваща възприемчивостта към дезинформация и слухове в различните държави по света в изследвания период, България е оцветена в светло – тоест е незасегната. Това означава, че ако правителството на ГЕРБ беше започнало смислена кампания още миналото лято в полза на ваксините като единствения (и до този момент) способ за справяне с пандемията и нейните последици,

България нямаше да е залята от дезинформация и да е на последно място в ЕС по ваксинирани.

Но третият кабинет на Бойко Борисов не си мръдна пръста за такава кампания – нито миналата година, нито до 11 май т.г., докато управляваше. Нещо повече – даде публичност и легитимност на скептици за ковид мерките и противници на ваксинацията, като инфекциониста доц. Атанас Мангъров, създавайки, макар и за кратко, Медицинския съвет, в който той участваше. Мангъров, завеждащ отделение в Инфекциозната болница, смяташе, че през септември 2020 г. няма да има втора вълна от COVID-19, а тази година продължава да сее съмнения във ваксините. Освен че не се е ваксинирал, публично заяви, че задължителната ваксинация е фашизъм, и поведе протести срещу ваксинацията, в които се включиха проруските партии „Възраждане“, АБВ и др.

Със слабата информационна кампания на Борисов от „Има такъв народ“ се оправдаха, че са подценили опасността от коронавируса. Признанието дойде снощи от кандидат-депутата на ИТН Любомир Каримански в предаването „Панорама“ по БНТ: „Осъзнахме нашата отговорност, че може би подценихме в началото този вирус… Информационната кампания беше изключително объркана и подчинена на егото на премиера Борисов.“ С Борисов и наследството му в здравеопазването си изми ръцете и Мая Манолова от „Изправи се БГ! Ние идваме!“. Социалистът Георги Свиленски видя вината на всички партии в провала да се състави правителство, което да управлява пандемията. Христо Иванов от „Демократична България“ припомни как от коалицията бяха поискали средства за комуникационна кампания, каквито не бяха одобрени, и призова „от високата трибуна“ на предаването за „доброволно, убедено и информирано“ ваксиниране.

Но както миналата, така и тази година обществените медии продължават да дават трибуна на такива хора, засилвайки скепсиса към откритията на науката в борбата с коронавируса – немислимо в Германия например или в обществения британски медиен конгломерат Би Би Си. Кодекс за обществено отговорно поведение на медиите е необходим за процеси като пандемията, хуманитарни бедствия и др., но дори и да не се осъществи за всички медии, за издържаните със средства на данъкоплатците би трябвало да е задължителен. Американската корпорация YouTube e отстранила над 900 000 видеа, свързани с опасна или подвеждаща информация за COVID-19 от февруари насам.

Докато в обществените медии на развитите демокрации дезинформацията за ваксините се обсъжда по здравословен начин, в българското медийно пространство доминират два формата – на кресливите диспути на привърженици и противници на ваксините или на едноличното говорене на някого от двата лагера. Инфодемията от фалшиви новини, опаковани като базирани на истина и доказателства, се е разляла навред.

Нивото на ваксинация в България – 22,5% от населението със завършен ваксинационен цикъл, – е далеч от това в някои африкански държави, като Сейшелските острови (77,5%), Мароко (59,3%), Тунис (38,4%), и малко по-високо от това в Република Южна Африка (21%), Зимбабве (17,4%) Лесото (16%) и Руанда (15,5%). Там също отчитат зловредното влияние на дезинформацията и фалшивите новини, включващи освен известното по цял свят чипиране на Бил Гейтс чрез ваксините и виновника за ковид – 5G, но и африканска специфика: че ваксините ще се използват за убиване на африканци като част от мощен план за контрол над населението на Черния континент. (Впрочем във Великобритания също отчитат, че съпротивата и нежеланието за ваксинация са най-силни при чернокожите заради различни страхове, в т.ч. религиозни и страх от стерилност.)

Дори „албанските реотани“ са загрели по-бързо от българските – там ваксинираните са 31,3% от населението.

За племето и мишките му

Българите измират като племе, но водачите им се държат не като вождове, а като типични политици, тоест като мишки. Те кротуват в политическите централи, не говорят за ваксините, за да не разсърдят избирателите антиваксъри, които са мнозинство. Те говорят високо само когато решат да критикуват политическия си съперник, че е допуснал твърде много смърт от COVID-19. Така телата на починалите се превръщат в медийно пушечно месо в предизборна кампания, която става все по-долнопробна.

Заради пъзливостта на политиците да не изгубят избиратели умират хора.

Миналия декември това правеше президентът Румен Радев, когато жертвите на коронавируса стигнаха 221 на 1 декември. Сега е ред на бившия премиер Бойко Борисов, нарекъл Радев „българоубиец“ заради най-високия пик на починали от началото на пандемията – 310 на 2 ноември. И Борисов, и Радев и назначеният от него здравен министър Стойчо Кацаров уверяваха и уверяват, че държат под контрол пандемията. Но нито тогава, нито сега се намират факти в подкрепа на уверенията им. Хаотични мерки, вземани ad hoc, препълнени болници и хора, умиращи от ковид, но и от ненавременни и адекватни здравни грижи.

За близо 20 месеца не се намери лидер от „партиите на статуквото“ или от „партиите на промяната“, или от която и да е партия изобщо, който последователно, твърдо и на висок глас да говори за необходимостта от ваксинация, да призовава и да следва тази линия по време на цялата предизборна кампания, не само чрез спорадични възклицания. А тези партии ще излъчат правителство след изборите на 14 ноември, което да се справя с пандемията още от първия си ден. Какво ще правят – ще отменят изискването за зелените сертификати, ще отворят молове, фитнеси и кръчми, ще върнат децата в училище без тестове, защото сред българските учители има съпротива да ги правят? Или точно обратното? „Тихо, тихо, да не сърдим избирателите…“

Несправянето на служебния министър на здравеопазването Стойчо Кацаров обаче не тежи само на неговите плещи. Решенията за мерките за справяне с пандемията не са еднолични, те са отговорност на цялото правителство – на първо място, на неговия премиер Стефан Янев и на президента, който го е назначил. Без съмнение, всички решения на Кацаров са съгласувани с Янев, а оттам – с президента. Така че липсата на противодействие на инфодемията от COVID-19 и липсата на навременни мерки са свързани и с тяхното съгласие или несъгласие за едно или друго действие.

Всички опити на генералите от резерва Янев и Радев да запазят дистанция са от малодушие и предпазливост

заради предстоящите избори. Като военни едва ли са се крили зад гърба на войниците си, но като политици им е по-лесно да го направят и да не поемат своя дял от отговорността.

През януари т.г., когато държавите получаваха първите пратки с ваксини, президентът на Република Южна Африка Сирил Рамафоса заяви, че ваксинацията ще бъде най-амбициозната програма в историята на страната. В своето новогодишно слово за идващата 2021 година българският държавен глава Румен Радев говори за много неща – за трудната година, пандемията (без да спомене думата „коронавирус“), изтощените лекари, но повече говори за протестите и „антимафиотския консенсус“. Нито веднъж не спомена за ваксините – като призив или подкана – и тогава, и по-късно. Имаме нужда от лидерство, каза Румен Радев в полунощ на 31 декември 2020 г.

Имаме. Лидерите, две крачки пред строя, моля.

Заглавна снимка: Ralf Steinberger / Flickr

Източник

Слонът в стаята и как (не) се говори за него

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/slonut-v-stayata/

Ако имате достъп до средства за масова информация, малко вероятно е да не сте научили за нападението на неонациста Боян Станков – Расате над ЛГБТИ център на 30 октомври. Но да припомним накратко:

Точно преди седмица десетина мъже и жени, предвождани от кандидата за президент Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлуват в общностния център Rainbow Hub, който се намира в центъра на София. Станков удря активистката Глория Филипова, която се опитва да спре нападателите. С викове „Извикайте полиция!“ и хомофобски обиди националистите изпотрошават имуществото на центъра – мебелите, техниката, дори кухненската печка. Накрая, разказва ударената жена, кандидатът за президент вади нож. С него разрязва гумите на електрически скутер.

Това е поредната хомофобска акция за последната година и нещо, но определено най-стряскащата. Защото кандидат за президент, притежаващ имунитет в това си качество, инициира опустошаването на частно пространство. Защо? От омраза. И защото вярва, че омразата му към ЛГБТИ има обществена легитимност. В противен случай не би търсил по подобен начин публично внимание в разгара на предизборната кампания. Да не забравяме, че Rainbow Hub е един от двата общностни центъра на ЛГБТИ хората у нас (и единственият напълно некомерсиален). Ето защо атаката e не просто към тази частна собственост, а към общността като цяло.

„Слонът в стаята“ е, че в 

България се извършват престъпления от омраза към ЛГБТИ хората. Тази омраза придобива все по-внушителни размери.

„Какво е станало всъщност? Две маси и три рафта от IKEA“, коментира Боян Станков нападението в студиото на „Нова телевизия“. Преди водещият Виктор Николаев да го изгони, Боян Станков успя да добави и че е „нормално“ да стават подобни посегателства, защото, един вид, ЛГБТИ хората сами са си виновни.

Защо медии изобщо канят в студиото заподозрян в престъпление, докато нападнатите са интервюирани на улицата, е отделен, макар и немаловажен въпрос. По-важното в случая е свеждането на случилото се до потрошаване на мебели.

Националистическият кандидат-президент всъщност много добре знае какво говори. Той е наясно, че няма да бъде съден за престъпление от омраза, защото

престъпленията от омраза по хомофобски и трансфобски подбуди не са включени в Наказателния кодекс.

Впрочем десетина дни преди „рейда“ в общностния център ЛГБТИ активисти внесоха петиция, подписана от над 8000 души, за включването на този тип престъпления в НК. Докато това предложение не се узакони, извършителите на престъпления срещу ЛГБТИ хората ще бъдат съдени (доколкото изобщо стигат до съд) за повреждане на имущество, за телесна повреда, за убийство… Но мотивът ще бъде „хулигански подбуди“, а не омраза. А съдът няма да се интересува от преживяното от потърпевшите. Както и от останалите ЛГБТИ хора, за които случилото се е ясен сигнал за заплаха. Ще се интересува най-вече от остойностяването на материалните щети, все едно изобщо не става дума за човешки същества. Именно заради това е много важно

как институциите и политическите субекти реагират на случилото се.

Защото от тях зависи престъпленията по хомофобски и трансфобски подбуди да бъдат признати за престъпления от омраза наред с тези по расистки или ксенофобски подбуди. А от това как темата се обговаря в разгара на предизборната кампания, можем да правим хипотези каква ще бъде съдбата ѝ в следващия парламент.

Прави впечатление абсолютната липса на реакция от страна както на служебния кабинет на Стефан Янев, така и на отделните министри. Нито премиерът, нито вътрешният министър Бойко Рашков, нито правосъдният Иван Демерджиев коментираха нападението. Същото важи и за президента Румен Радев. Мълчание запази и Столичната община. Ако човек се информира от институционалните прессъобщения, в първите дни след атаката в Rainbow Hub нямаше как да разбере, че такова нещо се е случило.

Първата институция, която реагира, беше прокуратурата.

За да каже (в лицето на говорителката на главния прокурор Сийка Милева), че Софийската градска прокуратура, която е компетентна по случая, ще реши какво да се прави. Да не помисли човек, че поради централизираната структура на институцията всичко зависи от Иван Гешев. Тази реакция е в пълен контраст с маниера на Гешев лично да се ангажира с локални проблеми, например да посещава ограбени възрастни хора по селата или да се среща с пловдивския продавач на чорапи Митко, ударен от собственик на заведение.

По-късно прокуратурата все пак повдигна обвинение за хулиганство, тоест „непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, които се отличават с изключителна дързост“. Въпросните непристойни действия са, че Станков и хората с него „започнали да крещят, да събарят мебели и да пръскат стените със спрей“. Дни по-късно към мотивите се добави и причиняване на лека телесна повреда.

Втората институционална реакция беше на Централната избирателна комисия. Тя моментално и единодушно свали кандидатпрезидентския имунитет на Станков, след като получи картбланш от прокуратурата.

Третата реакция беше арестът на Боян Станков. След като от обвинението съобщиха, че не могат да намерят националиста, докато той непрекъснато дефилираше по медиите, полицията успя да го задържи на излизане от Българската национална телевизия, предоставила му трибуна да сее омраза в ефир.

Как (не) реагираха участниците в предизборната надпревара?

Първият коментар на политическа партия дойде от „Продължаваме промяната“. Подчертавайки, че позицията им е официална, от партията квалифицират нападението като вандализъм и заявяват: „Всеки български гражданин, независимо от пол, религия, убеждения, физически или психически ограничения или сексуална ориентация, трябва да бъде защитен и сигурен в своя дом и офис и неговата личност и имущество не могат да бъдат обект на посегателство.“ Исканията на партията са:

Да бъде направено необходимото от българските власти за незабавно снемане на имунитета на предводителя на тази банда!

Да бъдат незабавно арестувани и обществото да бъде публично запознато с действията срещу останалите членове на тази организирана престъпна група!

На пръв поглед позицията изглежда принципна и категорична. При по-внимателно вглеждане се вижда обаче, че сексуалната ориентация се изрежда наред с други дискриминационни признаци, без да стане ясно за какво точно е била атаката. Нито става ясно какъв център е атакуван. А сред исканията липсва криминализиране на престъпленията от омраза по хомофобски и трансфобски подбуди.

Коалицията „Демократична България“ не излезе с обща позиция.

Позицията на „Зелено движение“ обаче включва онова, което в изявлението на „Продължаваме промяната“ липсва – че става дума за престъпление срещу ЛГБТИ общността и че има нужда от законодателна промяна:

Крайно недопустимо е подобен тип хомофобски нападения да продължават да се случват в страна, която е част от Европейския съюз, и за пореден път затвърждава мнението ни, че Наказателният кодекс трябва да се измени и допълни, за да включва той престъпления от омраза по хомофобски и трансфобски мотиви!

Отделно, членове на „Зелено движение“ публикуваха в социалните мрежи собствени коментари, осъждащи атаката. Сред заявилите своята позиция са и двамата съпредседатели на партията, единият от които – Владислав Панев – дори посети Rainbow Hub и дари 1000 лв. за възстановяване на щетите.

За контраст, позицията на „Да, България“ може да се преведе като „как да кажем нещо, без да кажем нищо“. В нея се говори за „ескалираща кампания по планирана агресия“, тормоз, вандализъм и физическо насилие. От кумова срама се споменава и името на общностния център. Но изобщо не става ясно заради какво е въпросната „планирана агресия“ и че тя е срещу ЛГБТИ общността. В социалните мрежи се появиха иронични коментари, че със същите думи от партията могат да осъдят и вандализиране на сладкарница. Отделни членове на „Да, България“, като Теодор МихайловМихаил Паргов, Манол Пейков и други, публикуваха доста по-конкретни коментари. Включи се и гражданската кандидатка на „Демократична България“ Елисавета Белобрадова.

ДСБ очаквано запази мълчание. В лично качество евродепутатът и бивш председател на партията Радан Кънев обаче публикува пост, в който каза всичко важно – определи случилото се като престъпление от омраза, примесено с политическо насилие, подчерта култивирането на нетърпимост в публичното ни пространство и призова за промяна в НК. Неговият съпартиец от Варна Павел Попов също излезе с осъдителна позиция за нападението и добави, че правото на щастие е всеобщо и равно, затова той ще се застъпва за въвеждането на институцията на гражданските съюзи, която да изравни правата на всички двойки. Попов завършва позицията си с препратка към Предизборната декларация на „София прайд“ с надеждата, че броят и разнообразието в политическата принадлежност на подписалите ще се увеличават.

От ГЕРБ не излязоха с официална позиция.

Председателят на партията Бойко Борисов се изказа по темата в първо лице, множествено число: „Осъждаме нападението на офис на ЛГБТ с бито момиче от някакъв кандидат-президент! Недопустимо е да бъдат нападани различни хора и да им се посяга физически! Осъждаме всякакво насилие и виновните трябва да си понесат отговорността.“

Думите на бившия премиер звучат, меко казано, странно от неговата уста. Не само защото под „всякакво насилие“ Борисов очевидно няма предвид побоите над протестиращи, прилагани от собственото му правителство. А защото именно по време на съвместното управление на ГЕРБ и „Патриотите“ хомофобията у нас стана мейнстрийм. За да не се разпадне управляващата коалиция, Борисов допусна кампанията срещу Истанбулската конвенция и всичко, което последва от нея. Освен това още през 2010 г. той показа, че хомофобията не му е чужда, заявявайки: „В ГЕРБ мъжете обичат жени, а жените обичат мъже.“

Атаката в ЛГБТИ центъра за пореден път изведе наяве сериозни напрежения в БСП.

Ръководството на партията и особено председателката ѝ Корнелия Нинова, както е известно, са яростни врагове на всичко, различно от „традиционното семейство“. Дотолкова, че борбата с „джендър идеологията“ беше обявена за решаващо условие за участието на столетницата в евентуална бъдеща коалиция.

На този фон някои партийни членове излязоха с позиции, осъждащи нападението. Повечето от тях, като Кристиан Вигенин и евродепутата Петър Витанов, вероятно искрено искат БСП да бъде лява партия от европейски тип. Изглежда искрена и позицията на Велислава Дърева, поставяща престъпленията от омраза срещу ЛГБТИ хората в контекста на фашизма и Луковмарш. Присъединяването на бившия зам.-председател на партията Кирил Добрев към тази група обаче буди почуда, като се има предвид, че той е страстен борец срещу „джендър идеологията“, почти колкото Нинова. Възможно е позицията му да е част от откритата война, която води с нея.

От „Има такъв народ“ не коментираха нападението. Нито от ДПС,

макар евродепутатът Илхан Кючюк да е председател на АЛДЕ, партията на европейските либерали.

„Изправи се БГ! Ние идваме!“ също не излезе с позиция по темата, въпреки че Мая Манолова, в качеството си на бивш омбудсман, би следвало да има понятие от човешки права. От коалицията с коментари се разписаха „дежурните заподозрени“ Николай Хаджигенов и Виктор Лилов, чиито позиции в защита на ЛГБТИ хората са ясни от години. А самият Лилов е единственият открито хомосексуален човек у нас, кандидатиращ се за публични длъжности (първо за кмет, после за депутат).

Агресията в Rainbow Hub осъди и общинският съветник от „Спаси София“ Борис Бонев.

От участниците в президентската надпревара отношение към нападението взеха единствено Лозан Панов и Мария Касимова-Моасе.

По-точно, кандидатката за вицепрезидент Мария Касимова-Моасе публикува във Facebook спонтанно емоционално есе по темата, което по-късно беше припознато и споделено от Лозан Панов като „нашата позиция, изказана от Мария“. В него освен всичко останало се казва:

Така започва фашизмът, приятели. Със саморазправа с онези, които някой си е определил като „грешка в системата“. Днес е срещу сексуалността. Срещу цвета на кожата. Утре ще е срещу някого, защото е куц, сляп, глух или на инвалидна количка. После ще е срещу жените, които не са родили деца, а след това и срещу жените по принцип. Ще е срещу възрастните, срещу дементните и психично болните. А накрая срещу онези с кафяви или зелени очи, срещу „прекалено“ високите или „прекалено“ ниските, срещу слабите или срещу дебелите…

Нападението имаше и международен отзвук. То беше осъдено от единайсет посолства у нас, както и от комисарката на Съвета на Европа по правата на човека. Темата беше отразена и в чуждестранни медии – като немския вестник Tageszeitung и френския Le Monde.

По-важно обаче е как реагират нашенските институционални и политически субекти. На този етап равносметката е по-скоро песимистична – дори да има обвинение, арест и политически позиции, в мнозинството от реакциите

атаката не се разпознава като престъпление от омраза към ЛГБТИ хората.

Изключенията са една партия – „Зелено движение“, която обаче е част от коалицията „Демократична България“ и в последните два парламента имаше едва по четирима депутати, – отделни политици от различни партии и една кандидатпрезидентска двойка (Панов и Моасе).

Да не забравяме и че тези реакции (или отсъствие на реакции) се появяват в контекста на скорошното Решение на Конституционния съд, че полът е само биологичен, а за транссексуалните лица е най-добре да се отдадат на размножаване, за да борят демографската криза. И докато друго решение на този съд – за гражданството на Кирил Петков – отвори дебата за промяна на Конституцията, то основният ни закон се приема за свещена крава, когато става въпрос за ограничаването на правата на ЛГБТИ хората.

От друга страна, щурмът на Боян Станков имаше и неочаквано позитивен ефект.

„Слонът в стаята“ най-сетне започна да се забелязва.

Видя се, че обществената търпимост към хомофобията и трансфобията все пак има известни граници. И когато те се преминат, все повече медии представят адекватни репортажи по темата. Институциите, които по принцип са почти слепи за този тип престъпления, едва ли биха се задвижили, ако не беше силният обществен отзвук. През последната седмица ЛГБТИ хората у нас срещат непозната досега съпричастност – за броени дни се събраха над 33 500 лв. от дарения за възстановяването на Rainbow Hub.

Като теглим чертата, накрая може да се окаже, че вместо да „извади очи“, Боян Станков е „изписал вежди“.

Заглавна снимка: © Васил Василев

Източник

Ако познавахме будителите си

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/ako-poznavahme-buditelite-si/

Спомням си, че когато бяхме деца, около 1 ноември винаги някой се опитваше да ни продаде нещо. В училище идваха най-различни хора: един сканирал и принтирал цитати от тефтерчето на Левски и ги лепнал на картон, който се отваря като хармоника; друг направил карти с картинки от Рибния буквар. Купих нещо само веднъж, сигурно още се търкаля някъде из чекмеджетата. Това е останало в детското ми съзнание от 1 ноември. И сърдитите портрети, които ни гледаха отвисоко във всяка класна стая. Есенно време някой се сещаше да ги позабърше – за празника.

Почитането на будителите като че ли винаги е било в две крайности: от профанната екзалтация на хора с националистически възгледи до пълното отвращение от такива проявления. Изобилието от текстове, призиви и патос е натоварващо. Венците, също както на 19 февруари и 2 юни, вехнат бързо.

Кои са народните будители,

питам Google. Едно след друго изскачат имена, които почитаме, и истории, които обаче не съм толкова сигурна, че разбираме. Ето Васил Априлов например – роден в Габрово, израснал в Москва, следвал в Брашов и Виена, живял основно в Одеса, описван като просвèтен деец и основен застъпник за българското образование през възрожденския период. Или Любен Каравелов – изпратен да учи в Одрин, живял в Москва, Белград, Букурещ… Граждани на света, върху чийто гръб днешните националисти вероятно биха се упражнявали в популизъм.

И двамата, между другото, починали от туберкулоза. В България болестта върлува жестоко и е отнела живота на не едно голямо име (сред будителите – и на Раковски), разбираемо тя е и основен герой в националната ни литература. Спасяваме се с ваксина, разработена от жена в средата на ХХ век – д-р Сребра Родопска. Българската ваксина е създадена за около година на базата на френски разработки. Д-р Родопска е будител по всички критерии, но тя принадлежи към друга категория – тази на забравените.

Ето така историята за будителите преминава от едно в друго, в трето, и не просто препраща, а оглушително отеква в настоящето. По настояване на Васил Априлов друг будител и просветител – Неофит Рилски, е изпратен в Букурещ, за да вземе пример от гръцките училища и да създаде помагала за българското образование. Неофит Рилски е част и от феномен, обхванал цяла Европа по онова време – превеждането на религиозни текстове на езика на народа, който език с раждането на държавата става национален. Просвещението и националните движения водят до издаването на първите граматики, което у нас също дължим на Неофит Рилски. Но тази дейност не е самородна, нито самоцелна – тя е част от интелектуалния обмен и взаимен пример на редица европейски просветители.

Преминавайки през историята, човек открива, че тя всъщност има човешко лице.

И някак това е по-важно от слепия култ, защото историята ти говори като добър приятел: често пъти ти дава съвет, а още по-често те успокоява, че и преди така е ставало, че и това ще мине. Например по повод 25-годишния си творчески юбилей през 1895 г. Вазов бива обявен за народен поет, четем на сайта „Българска история“. Това изобщо не се харесва на кръга „Мисъл“, който включва Пенчо Славейков, Пейо Яворов, д-р Кръстьо Кръстев и Петко Ю. Тодоров. Думите на Пенчо Славейков като нищо могат да бъдат объркани със съвременното възмущение… от каквото и да е изкуство:

Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унищожение… Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметта на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни – простата, наивната песен… А тези стихове [на Яворов] са отбрана храна: за какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца… на горделивия в своето душевно убожество филистер?

Ако познавахме будителите като личности, освен в ежедневните дрязги, може би щяхме да знаем и други неща. Най-напред, че онези събития, които днес помним като героичен ключ към свободата и обособяването на България като национална държава, всъщност представляват борбата на шепа идеалисти, обречена на провал – колкото от обстоятелствата, толкова и от несъгласията помежду им и от собствения им народ. През 2021 г. в България се провеждат три поредни парламентарни избори поради разделението и неспособността на българските политически сили да постигнат компромис в името на общото добруване. Историята в този случай не просто се повтаря – тя цикли.

„Нашият политически пазар, който на пръв поглед е със свръхпредлагане – кой ли не е отворил сергия с каузи, идеи, ценности, платформички, – реално е дефицитен пазар. Няма го онзи тип политически продукт, който да изведе България от множеството кризи, в които тя се оказва едновременно“, каза преди дни пред „Дневник“ социологът Живко Георгиев.

Като че ли именно това най-много липсва при непознаването на будителите – вярата, че малкият човек може да има големи идеали.

Ето какво пише Алеко Константинов в свое писмо от 9 септември 1896 г.: „Колко е опошлена сега борбата!… А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.“ Не само българите, а като че ли и целият свят е вкопчен в една отиваща си епоха, всеки от нас убеден, че сам не може да постигне нищо, докато ежедневно гледаме как светът се променя от шепа хора – повече с алчност, отколкото с идеали, повече със студено калкулиране, отколкото с внимателно планиране.

В такава среда виреят недоверие, омраза, реактивност. Но хроничните проблеми на света, които са пред очите на всички ни, са твърде сложни и неразбираеми. Усещаме, че нещо не е наред, живеем го, но не можем да си го обясним. Тук на помощ идва конспирацията, която предлага много по-архетипни, апетитни, приказни обяснения, които са и по-икономически рентабилни: не засищат, нито предлагат решения, но разпалват и плашат достатъчно, че да се връщаш за още и още. И макар да споделя болежките на света, България е някак уникална в своето пиянство – по Вазов, – характеризиращо времената ни. Като че след политическата свобода така и не е дошла духовната – по Каравелов:

Когато се той [българският народ] освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то ще бъде свободен политически; а когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно.

И този 1 ноември ще дойде и ще премине, ще се окуражаваме, вдъхновяваме, ще се обръщаме с гордост към портретите, ще се преситим с няколкото напълно откъснати от своя контекст цитата. Ще почитаме икони, зад които стоят непознати за нас хора. Неслучайно гордостта ни е креслива – трябва да я уплътним поне с шум, за да не се чуе как кънти на кухо.

Пореден тъжен текст, ще кажете, но всъщност в целия този хаос има някаква надежда. Че въпреки дребнотемията, пререканията, разделенията, въпреки човешкото в човека, накрая историята отсява доброто. Че заставането на правилната страна има значение, дори в малцинство. Че ако умеем да разграничаваме между памет и сляпо поклонение, между идеята като пример и идеята като пропаганда, символите имат силата да променят. Към по-добро. И рано или късно – към духовна свобода.

Заглавна снимка: JLCA / Wikimedia

Източник

Професия учител

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/profesiya-uchitel/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Кои са българските учители? Какво ги мотивира да практикуват една от най-значимите за обществото професии? Пред какви пречки са изправени днес и как могат да ги преодолеят? В опит да разбере повече за учителската професия в наши дни, Йоанна Елми се обърна към експертите Нели Кочева и Петко Иванов от организацията „Заедно в час“.


Кой решава да стане учител в България днес?

Отговаряме на базата на 12-годишния опит на „Заедно в час“ с програмата „Нов път в преподаването“, която позволява на хора с висше образование и опит от различни сфери да поемат своя път към учителската професия. През тези години за програмата са кандидатствали над 20 000 души и сред тях виждаме няколко групи.

Една от тях включва студенти по педагогика, които търсят подкрепа, практически опит и насоки. Подготовката, която те получават в университета, е главно теоретична, а практическата част и реалният опит от класната стая са по-ограничени. Студентите, които са избрали кариера в преподаването, осъзнават, че чрез допълнително обучение и подкрепа в първите две години от тяхната работа като учители ще навлязат много по-бързо в професията и ще бъдат полезни на своите ученици. Чрез програмата се научават не само как да преподават, но и как да управляват груповата динамика, да изграждат култура на класната стая, да развиват умения на ХХI век и емоционална интелигентност у учениците, как да приспособяват преподаването си, когато децата в клас са на различно ниво, и т.н. Пред тези предизвикателства младите учители се изправят още в първите месеци на своята работа.

Други студенти пък идват от най-разнообразни специалности – право, международни отношения, различни технически специалности, архитектура, лингвистика, журналистика и т.н. Въпреки че са избрали други специалности за следването си, при тях се откроява силното желание да работят с деца и да започнат своя професионален път на място, където работата им ще има измеримо въздействие върху другите. Освен желание да бъдат учители и да подобрят образователната система, нерядко тези кандидати споделят, че като учител развиваш много професионални качества, които след това са ти полезни, независимо в коя сфера ще продължиш своя път.

Има и отдавна завършили хора с дългогодишен професионален опит, както и такива с образование и опит в чужбина. Хората от непедагогическите среди търсят социалния елемент в преподаването – работа, която носи смисъл и допринася с нещо за бъдещето на обществото. Много от тях са проследили на практика как образованието е в основата на всичко, включително и на развитието и успеха на различни бизнеси и професии. Всяка година имаме и българи, които в учителската професия виждат мотивация да се завърнат в родината и да предадат на децата опита си от други места. Те често използват чуждите езици, които владеят на високо ниво и чрез които са способни да отворят много нови врати и възможности пред учениците.

Вярно ли е, че днес никой не иска да бъде учител?

По-скоро не. През последните 2–3 години се наблюдава ясна тенденция на повишаване на интереса към учителската професия. Програмите за бакалавър, магистър и допълнителна учителска квалификация в университетите за повечето специалности са запълнени. Разпределението на този интерес обаче е неравномерно. Много хора са се ориентирали към това да преподават в началния етап, докато специалности като математика и физика не се радват на такъв интерес. В същото време нуждите на училищата са по-скоро пропорционални – търсят се учители както за началния етап, така и по различни науки и предмети. През последните години именно длъжностите за учители по точни науки най-трудно се попълват.

Защо някой би искал да стане учител в България?

Хората, които избират учителската професия, рядко са стимулирани от материалното. Въпреки това можем да кажем, че увеличението на заплатите в сферата на образованието се отрази положително на интереса към професията. В много региони учителската заплата е близка до средната работна заплата, а това премахва една бариера, която спираше хората да се насочват към професията.

Поемането на транспортни разходи или разходи за наем, допълнителните възнаграждения и дни на платен годишен отпуск също оказват своето положително въздействие върху това хората да избират преподаването за професионалната си реализация. В последната година стабилността на работната позиция също е важен фактор, най-вече за хора, които са работили в сектори, засегнати от пандемията и от различните наложени мерки.

Повишеният интерес към професията в момента спомага и за това да има учители и в по-малките и отдалечени населени места. Директорите вече не срещат същите трудности като преди години, когато за някои позиции нямаха никакви кандидатури. Надяваме се това да се задържи като тенденция и след пандемията, а учителите, започващи сега работа в такива училища, да решат да продължат да се развиват там.

Можем ли да кажем, в духа на предстоящия празник на народните будители, че за да бъдеш учител, духовното е толкова важно, колкото и материалното?

Смело можем да твърдим, че огромна част от учителите избират професията и се развиват в нея, водени от огромната грижа към децата. Това са хора, които осъзнават и носят отговорността за развитието на своите ученици. Когато срещнат трудности или са разколебани в своята мотивация, често именно тази отговорност ги задържа в професията. Това не е работа, в която всеки лесно може да те замени, камо ли по всяко време. Ти си учителят на твоите ученици, те разчитат на теб и не можеш просто да ги оставиш по средата на учебната година. Важна е емоционалната мотивация – силното чувство на отговорност и привързаност към учениците.

Друг фактор е професионалната общност и подкрепа – от колегите ти в училище, от твоя директор или от други учители по твоя предмет в дадено населено място или регион. Учителите, които получават професионална подкрепа и се чувстват като част от общност, по-рядко напускат системата.

Пред какви пречки са изправени учителите в ежедневието?

Колкото и удовлетворяваща да е учителската професия, често ежедневието на учителите е изпълнено със стрес и напрежение. Изграждането на умения за ефективно справяне с предизвикателствата на професията е ключово за учителите по всяко време, но последната година и половина като че ли извади тази нужда наистина на преден план. В старанието да се адаптират много бързо към постоянно променящите се изисквания и среда, да си свършат качествено работата, да помогнат и на хората около тях, някои учители „забравят“ или не приоритизират нуждата да обърнат внимание и на себе си, да се погрижат за своето благосъстояние.

А как трябва да се грижат учителите за себе си?

В „Заедно в час“ през последните години обръщаме много по-сериозно внимание на темата, защото професията и системата могат да бъдат наистина изтощаващи и изискват целенасочени усилия в посока на грижа за себе си дори когато хората влизат много мотивирани. Това е и един от големите ни научени уроци за последните 12 години. В обученията и подкрепата на участниците в програмите ни включваме разговори, ресурси и пространство за споделяне, които да помагат на учителите редовно да мислят не само за работата, за учениците и как да бъдат ефективни, но и за собственото си физическо и психическо здраве, как да бъдат щастливи и да имат време за близките си, за своите любими занимания.

За да се справят с т.нар. бърнаут (от англ. burnout – „прегаряне“), учителите трябва да обръщат внимание на комбинация от пет основни елемента: физическо здраве (сън, физическа активност, здравословно хранене); професионална удовлетвореност (реализация в професията, финансова независимост); интелектуално израстване (работа със смисъл, достъп до разнообразни възможности за самоусъвършенстване); социален живот (позитивни взаимоотношения и разбирателство с околните); емоционално здраве (изпитване на позитивни емоции и емоционален контрол).

Ясно е, че не всякога е възможно да се отделя време за всички тези елементи, но като цяло на тях все още не се обръща необходимото внимание, и това води до „прегаряне“ и напускане на системата.

Какво още може да провокира един учител да напусне системата?

Според официалните данни основно се наблюдава тенденция за по-голям брой напускащи в групата на начинаещите учители. Едно от големите предизвикателства пред системата в момента е задържането на учителите в първите им години на работа. Текучеството на начинаещите учители е голямо, а в същото време броят на педагозите, които сега започват кариерата си, се увеличава. След първите три години в професията е много по-вероятно учителите, които са останали в системата, да продължат работата си в нея. Опитът ни показва, че именно структурирана подкрепа в този период от преподаването е ключов за задържане на учителите дългосрочно в системата.

Със сигурност липсата на мотивация играе роля, но зад нея обикновено стои друга, по-дълбока причина. Силната умора, липсата на време за „презареждане“ или конкретни стъпки и методи за преодоляване на предизвикателствата, пред които се изправят, също и недостатъчната подкрепа може да доведат до това един силно мотивиран преподавател, който е започнал работа с много енергия, да се разколебае в решението си дали това е професията за него.

За да не се стигне дотам, много важни са умението за самонаблюдение и нагласата за постоянно учене. Това е една от професиите, в които е необходимо учене през целия живот, адаптиране към нуждите на учениците и развиване на уменията за ефективно преподаване. Успешните и мотивирани учители следят резултатите от работата си, търсят обратна връзка от децата, родителите, колегите и директора си, както и сами анализират доколко са постигнали заложените цели за даден урок или период от време, какво могат да направят, за да бъде времето с учениците им възможно най-полезно и добре използвано.

Кои са тежките системни проблеми, пред които са изправени учителите?

Един млад учител има нужда от възможност да разгърне целия си потенциал и новаторските идеи, с които идва. Често обаче той се сблъсква със закостенели разбирания и норми в системата, които му пречат да направи това и в крайна сметка го демотивират. Такива разбирания и норми са например силно централизираната учебна програма и учебен план, стремежът към изпълнение на нормативи вместо на дейности в името на учениците, съпротивата на част от колегите към иновативни и нови методи в образованието.

Освен това всяко училище има своите правила, норми на поведение и работа. Затова е ключово новите учители да получат качествена подкрепа както за вписване в колектива, така и за естеството на работата. Учителите от програмата „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“ например имат ментори през първите две години, които им дават обратна връзка за преподаването, помагат им да развият силните си страни и да преодолеят трудностите. Това е практика, която оказва голямо влияние върху мотивацията на новите учители и желанието им да останат в системата.

И последно, но не по-малко важно – въпреки целенасочената политика за увеличение на учителските заплати през последните години, в големите населени места заплащането на учителите все още не е конкурентно на това в други сектори, особено що се отнася до учителите по математика, чужди езици и природни науки. В същото време средната работна заплата също расте, а за заплатите в сферата на образованието няма ясен по-дългосрочен план. Сега имаше увеличение, но какво може да очакват учителите след 2, 5, 10 години? Необходимо е да се създаде и комуникира ясен план и в това отношение.

Как трябва ние като общество да се погрижим за учителите си?

На първо място, трябва да се уверим, че привличаме към професията и подбираме хора с нужната мотивация, нагласи и базови умения, за да бъдат успешни учители. Необходимо е да има ясни критерии извън наличието на диплома, знания по предмета и учителска правоспособност, които да подпомогнат директорите да избират правилните хора за своя екип. Да се създаде компетентностен модел (профил) на успешния учител и уменията, които той трябва да притежава, за да е максимално полезен за своите ученици. Пример за такива умения са организираност и планиране, нагласа за постоянно учене, аналитични умения, емоционална интелигентност, вътрешна мотивация за реализиране в учителската професия и др.

След подбора е необходима цялостна стратегия и ясен план за подкрепа на всички новопостъпващи учители в системата. В момента на много места липсва програма или практика за въвеждане на новите учители в работата и колектива. Тя трябва да включва работа с ментор/наставник, подкрепа от професионални учебни общности, допълнителни обучения, регулярни разговори за набелязване на области за професионално развитие. Има нужда и от преосмисляне на системата за кариерно израстване на учителите, така че тя да включва ясни очаквания за резултатите от работата на учителя и съответни стимули при постигането им.

С две думи, важно е да има цялостен подход за привличане, подбор, обучение, подкрепа и задържане на учителите в системата. Защото те са едни от първите – и най-важните – будители, с които се срещат децата.

Заглавна снимка: Учителката Цветомира Цветанова от програмата на „Заедно в час“. Стопкадър от видеоклип на организацията

Източник

Защо не може да имаме всичко

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-ne-mozhe-da-imame-vsichko/

Има една хубава стара английска поговорка: You can’t have your cake and eat it – не можеш хем да си запазиш сладкиша, хем да го изядеш. Когато го изядеш, вече нямаш сладкиш. Смисълът на поговорката е, че човек не може да има всичко. Всеки път, когато упражняваме свободния си избор, осъществяваме една възможност за сметка на останалите. Получаваме нещо, но и нещо губим. Ако отидем на почивка в Гърция, не може по същото време да бъдем на почивка в Испания. Ако си купим лаптоп, се разделяме с паричната му стойност. А ако го вземем на изплащане, ще го платим на по-малки порции, но пък с лихвите.

Аз например съм направила съзнателния избор да нямам шофьорска книжка. Съответно нямам и кола. В резултат на това не търся къде да паркирам, не се занимавам със сини зони и винетки, не чакам с часове в КАТ за подновяване на документи, не се редя за годишен технически преглед, не съм непрекъснато нащрек да не блъсна някой пешеходец.

Ала изборът ми е свързан и с редица ограничения.

Ползвам основно обществен транспорт, а не навсякъде е удобно, че и възможно да се стигне с него. Мъкна тежки пазарски торби. Вървя по разбити тротоари (където изобщо ги има и не са заети от коли). Вали ме дъжд и сняг, газя локви, ходя в поледицата, чакам по спирки, на които няма къде да се скриеш от лошото време или от силното слънце.

Представете си обаче, че хем нямам книжка, хем карам кола. Така де – защо само хората с шофьорски книжки да имат право да карат кола? Това е дискриминация! По този начин се ограничава човешкото ми право на социален и културен живот! И на потребление! Как да отида до онзи хубав ресторант на брега на язовира, до хипермаркета в индустриалната зона или да посетя тракийската гробница „Голяма Косматка“, ако не се намери кой да ме закара с кола?

Аз не вярвам в шофьорските книжки! И в Правилника за движение по пътищата не вярвам.

Как човечеството е оцеляло хилядолетия без шофьорски книжки? На хан Аспарух да не би някой да му е искал книжка, когато е дошъл на кон да завладее българските земи? Дядо ми цял живот си караше каруцата на село – без тапии и правилници. Ако му трябваше книжка, щеше да си остане без каруца, защото той не можеше да чете, камо ли да познава пътните знаци.

Освен това не сте ли гледали репортажи за корумпирани автоинструктори? Добре известен факт е, че шофьорските книжки се дават срещу пари. Мен ме е учил да карам кола Пешо, който също няма книжка. Него пък го научил баща му, който винаги сядал зад волана поне на две ракии – така бил по-спокоен и държал волана под контрол. Така че не разбирам защо е забранено човек да кара след употреба на алкохол. Може да караш пиян и да не предизвикаш катастрофа, а и много катастрофи се правят от хора, които не са били пияни. Голяма част от катастрофите се правят от хора, които имат книжки.

Да, вярно е, че Пешо блъсна онази баба и внучето ѝ.

Ама те си вървяха по средата на улицата. Той откъде да знае, че тази улица била пешеходна? И сега, представяте ли си, искат да го съдят за причиняването на тяхната смърт! Как може да се докаже, че именно травмите от удара с колата са причина за тяхната смърт? Според мен те не са починали от травмите, а със травмите. Бабата беше стара, с бастун, сигурно е имала куп придружаващи заболявания – остеопороза, високо кръвно, диабет… Направо си беше с единия крак в гроба. Детето пък беше дебело. Затлъстяването е рисков фактор. А и не можеше ли да са по-пъргави и да направят път, като чуят колата?

Всеки умира рано или късно. Никой от нас не знае кога му е писано да умре. То си е божа работа. Трябва да се научим да приемаме смъртта като нормална част от живота, вместо все да търсим виновни и отговорни. Страхът от смъртта и желанието на всяка цена да се защитим означават, че имаме проблем с психичното здраве. Животът е риск. Между сигурността и свободата аз избирам свободата. Имам право да живея така, както искам. Да ме наказват за това е дискриминация и фашизъм!

Ако някой действително говори такива неща, ще решите, че е опасен социопат, нали?

Логиката на съпротивата по отношение на ваксинирането срещу COVID-19 не е принципно различна. Когато една инфекция се предава толкова лесно от човек на човек, става дума не само за личен избор, а и за социална отговорност. Човек има избор дали да се ваксинира, или не, но е отговорен към другите. И ако настоява да не подлежи на никакви ограничения, ги излага на риск. Последствията от това са смъртоносни.

Жители на Айтос вече повече от месец протестират, след като баща и двете му малки деца починаха, блъснати от камион, а 17-годишен младеж е с тежки травми. В същото време отново сме на едно от челните места в света по смъртност от COVID-19. Ако си представим починалите от вируса като участници в движението,

това са поне по два 50-местни автобуса (понякога по три, четири и повече) на ден, пътниците в които губят живота си.

В същото време наблюдаваме циничен отказ от лична отговорност. В социалния дом в село Добромирка например близо половината обитатели са заразени с COVID-19 от неваксиниран член на персонала. И докато при ваксинираните сред заразените няма симптоми на болестта, шестима от неваксинираните умират. На този фон директорката на дома твърди:

Изключено е да се говори за неглижиране на хората. При една такава висока възраст и при хора, които са със сериозни придружаващи заболявания, просто няма как нещата да се разминат.

И нито дума за това как всъщност са се заразили обитателите, чиято смърт можеше да се избегне, ако персоналът се беше ваксинирал.

Да, има случаи, макар и малко, и на ваксинирани жертви на вируса. Това са предимно хора с проблеми в имунната система – като бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл. Някои не могат да се ваксинират поради сериозни медицински противопоказания (но тези противопоказания са много по-малко, отколкото масово се смята у нас). А децата до 12-годишна възраст не подлежат на имунизиране.

Всичко това доказва не безсмислеността на ваксинирането, а напротив – че е изключително важно всички, които могат, да се ваксинират, за да предпазят и останалите. Държавите, които са успели да постигнат това, вече се връщат към нормалния живот. А у нас децата за пореден път преминават към онлайн обучение, което пък ще затрудни работата на родителите на тези под 12-годишна възраст.

Цинично е нежелаещите да се ваксинират да се изкарват дискриминирани.

Още повече – да се сравняват с евреите по времето на нацизма. Евреите са изпращани на смърт единствено заради етническата си принадлежност. Не е същото, като да не можеш да посетиш заведение или мол без сертификат, като при това антигенният тест любезно ти се покрива от нашите данъци, а ти си плащаш само за пробата, ако не искаш да се ваксинираш.

В България има дискриминация, но тя е другаде. Роми не биват допускани до обществени басейни, защото са роми. Хомосексуални са тормозени и бити, защото „не ми пречат, но не искам да ги виждам“. Хората с увреждания нямат достъпна среда, поради което техни близки посвещават целия си живот на това да им помагат. Жертвите на домашно насилие не получават адекватна подкрепа. От 23-ма кандидати за президент за изборите на 14 ноември 2021 г. само четири са жени.

В Закона за защита от дискриминация има описани 17 дискриминационни признака, но излагането на другите на риск не е сред тях. Според Европейския съд по правата на човека в Страсбург задължителното ваксиниране не е нарушение на човешките права, защото представлява защита на здравето и правата на другите. И в чл. 35 от Конституцията на Република България е записано:

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

А ваксините срещу COVID-19 дори не са задължителни. Имаме избор да се тестваме; не се налага да се ваксинираме и ако може официално да се удостовери, че сме преболедували. Може и просто да ограничаваме социалния си живот и потребителското си поведение. А ако работим с болни хора и с представители на уязвими групи, нямаме никакво оправдание да не се ваксинираме.

Крайно време е да разберем, че не може да имаме всичко. И че безотговорността е смъртоносна.

Заглавна снимка: © Yorgos Karahalis

Източник

Архитектурата и властта – предизборно

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitekturata-i-vlastta-predizborno/

След по-малко от месец предстоят поредните парламентарни избори в България, този път комбинирани. Архитектурата обикновено е само мизансцен на предизборния разговор у нас – той се провежда в безлични заседателни зали, размятат се интериори на спални, дизайн на легла и скандални нощни шкафчета, както и еленски рога в ловни резиденции. Най-много някой да се сети да възпали отново темата за комунистическите паметници. Или да хвърли малко яйца по бившия Партиен дом.

Архитектурата обаче може да каже много повече за властта, която я поръчва и обитава. А също така и за обществото, което избира тази власт. Но как?

За този текст съм избрала три архитектурни епизода, които ще разкажа последователно.

Изложбата

Килната Бранденбургска врата, залят в червено Мавзолей на Георги Димитров, обърнат наопаки бивш Партиен дом, задраскан от голямо синьо-червено петно. Едрите живописни платна свеждат шаблонната архитектура на властта до геометрични абстракции.

Това е изложбата „Сградите в нас“, специално замислена за пространствата на софийската галерия „Структура“, по думите на автора Иво Бистрички и кураторката Мария Василева. Нас, хората, ни няма обаче в изложбата – всички места на картините са тотално обезлюдени. Ние сме отвън, наблюдаваме платната и се опитваме да разпознаем кои са сградите и защо им се случва точно това. Очевидно е желанието да се покажат отчуждението на съвременния човек и деформираният начин, по който индивидът общува с властта чрез пространствата. А какво става, ако и пространствата са деформирани?





Работното заглавие на изложбата, споделя Бистрички, е било „Власт“. Всъщност именно избраните сгради са най-интересни за един архитект. Защо точно тези, беше първият въпрос, който си зададохме, когато група архитекти влязохме в галерията. Виждаме всъщност купчина туристически атракции – Триумфалната арка в Париж, Партенона в Атина, Капитолия във Вашингтон, Бранденбургската врата в Берлин и някакъв софийски соц. Все места, обичайно гъмжащи от хора, но тук пусти и без детайл, безадресни.

Още нещо – търсени са сгради с отчетлив неокласицистичен език, с ордери, арки, колонади. Усещането за тоталитаризъм е много силно. Всяка от тези картини може да служи за корица на ново издание на „1984“, но всъщност не всички пространства са тоталитарни от архитектурно-историческа гледна точка. Забавното е, че неокласиката е любим стил както на енциклопедистите от епохата на Просвещението (заради идеалите на републикански Рим примерно), така и на диктаторите от XX век (Хитлер и неговата мечта за нов Берлин – Welthauptstadt Germania, или „Световна столица Германия“). Неокласиката е едновременно изразно средство на социалистическия реализъм и символ на красотата за съвременните британски консерватори, като покойния сър Роджър Скрутън. Всъщност най-подходящият архитектурен стил за размисли върху отношенията на човека с властта.

Инсталацията

Темата на националните павилиони на Архитектурното биенале във Венеция през 2014 г. беше Absorbing Modernity 1914–2014. Инсталацията в немския павилион беше перфектната метафора за разказване на историята чрез пространство.

Макет в мащаб 1:1 на изящната модернистична вила (бунгало) на западногерманския канцлер от 1964 г. (т.нар. Kanzlerbungalow в Бон) беше буквално вписан във фашистката неокласическа архитектура на немския национален павилион, реконструиран през 1938 г. Видни от пръв поглед бяха разликите в пропорциите, далеч по-скромните, но пък щедри пространства, усещането за отвореност, достъпност и човешки мащаб на бунгалото.

„Ще научите много повече за мен от тази сграда, отколкото от която и да е моя политическа реч“, казва канцлер Лудвиг Ерхарт, който поръчва сградата на архитект Сеп Руф и е нейният пръв наемател. През последвалите години – до обединението на Германия – това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Това е представителната дневна на ФРГ, която присъства всяка вечер по телевизията. Следвоенният модернизъм като символ на демокрацията.




Концертната зала

Именно затова е много важен архитектурният образ, с който властта решава да се припознае по принцип.

През септември 2021 г. се проведе затворен концерт на руския диригент Валерий Гергиев в зала „България“ под патронажа на Румен и Десислава Радеви с цел набиране на средства за нова музикална зала на България. Инициативата на Фондация „Богария“ е промотирана от 2017 г. като възвишена кауза „градеж на нова филхармония в центъра на София“, на „нов, великолепен Храм на духа“ – основание и източник на заслужена „радост и гордост на днешните и бъдещите поколения на Отечеството“. Новата зала трябва да е „нищо по-малко от величествена, нищо по-малко от великолепна“, твърдят патетично инициаторите в специалния сайт за проекта. Оказва се, че в представите си за новата филхармония те се вдъхновяват от „немодернистичните, класически линии в архитектурата“, от „изяществото – като онова на филхармонията в Барселона“, от „великолепието – като на базиликата „Сакре Кьор“ в Париж“.

Българският президент например живее също в тип модернистично бунгало – вила „Калина“ в Бояна, но от онзи регионален, неонационален модернизъм на късния соц. Вярно, далеч не е толкова отворено и достъпно като демонстративната немска вила от 1964 г., но все пак е сграда с отчетливо модерен език. Интересно тогава дали той осъзнава с какъв архитектурен консерватизъм се е забъркал с публичната си подкрепа за иначе достойната за уважение инициатива за нова концертна зала в София?

Също така е много интересно на чисто хипотетично ниво каква нова сграда би поръчал следващият президент на България за резиденция на властта. Какъв би бил идеалният архитектурен символ на политическата власт в България днес? Неокласически консерватизъм, постмодерна еклектика, прогресивен модернизъм или просто националистически хибрид? И тогава пак ще анализираме властта и обществото, което избира тази власт.

Заглавна снимка: От изложбата „Сградите в нас“ на Иво Бистрички © Галерия „Структура“

Източник

Новите тимуровчета

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/novite-timurovcheta/

Отрасналите през социализма помнят т.нар. тимуровски команди, вдъхновени от книгата от 1940 г. на съветския писател Аркадий Гайдар „Тимур и неговата команда“. В романа се разказва за Тимур и приятелчетата му, които много искат да се бият на фронта. Но понеже са още деца, компенсират невъзможността да се включат във войната с вършене на добри дела за хората от града – например пренасяне на покъщнина и цепене на дърва. В България тимуровските команди, макар и незадължителни, бяха проява на политическа правилност. „Тимуровчетата“ ходеха да си говорят със самотни възрастни хора или пък почистваха междублоковите пространства.

В наши дни в страната ни също има форми на самоорганизация на деца.

За разлика от тимуровските команди, те не са инспирирани отгоре. Поне не съзнателно. И все пак са израз на официалните ценности, в които биват възпитавани младите хора. Учебните програми по литература и история, една от основните задачи на които е да формират светогледа на учениците, възпроизвеждат идеалите от националноосвободителните борби в края на ХIХ век. Тези идеали са станали толкова естествени за много поколения, че дори не се замисляме за посланията на ключови произведения. Във Вазовия текст на „Тих бял Дунав“ например Христо Ботев заплашва „с гол в ръката нож“ капитана на кораба „Радецки“. Капитанът просто си върши работата, но за един революционер от ХIХ век е достойна постъпка да заплаши невинен човек с оръжие, за да постигне целта си. И дори да го убие, както постъпва например Македонски от „Немили-недраги“ (отново на „класика на българската литература“ Иван Вазов) с един влах.

Проблемът не е в самите произведения – те носят духа на своето време. Нито в историческите събития. А в канонизираните им интерпретации, които са напълно неадекватни на съвремието. Ако сте подрастващ човек в България, какво виждате? От една страна, има минало с герои, които са проливали кръв и са жертвали живота си. От друга – настояще с нестабилна политическа система, институции, на които не може да се разчита, престъпност, която нерядко остава безнаказана. Към това се прибавят политически и медийни послания, демонизиращи едно или друго малцинство – ромите, ЛГБТИ хората, „джендъра“, бежанците, хората с психични проблеми…

И ако искате да бъдете полезни на обществото, следващата крачка е да започнете сами да раздавате справедливост.

Независимо дали действията ви са законни, или не. Та нали ако революционерите ни се бяха придържали към закона, нямаше да има националноосвободителни борби? А ако получавате и публични похвали за действията си, вместо да ви се обясни, че те са нередни, давате пример на други деца и тийнейджъри да раздават справедливост, тъй както я разбират.

През септември „Нова телевизия“ излъчи абсолютно безкритичен репортаж за едни нови „тимуровчета“, поставили си за цел… да ловят предполагаеми педофили. 17-годишният „Тимур“ кръщава инициативата си „Педофилските животи нямат значение“. Заигравката с името на движението „Животът на чернокожите има значение“ (Black Lives Matter) едва ли е случаен – пред сайта „Война и мир“ младежът с бръсната глава споделя, че се идентифицира като националист. Той представя правилните според него прояви на национализъм така:

Прояви на национализъм са почитането на българските герои, почистването на улици, доброволното записване в армията и отиването на фронта, ловът на педофили и даже спортуването, четенето на книги и абстиненцията от алкохол, цигари и наркотици – всичко, което по един или друг начин води до усъвършенстването на нацията, обществото и неговите единици, тоест индивидът като биологично същество и личност.

Дейността на групата „Педофилските животи нямат значение“ е да се примамват в сайтове за запознанства възрастни от уж 13-годишни деца. Когато отидат на среща с въпросните деца и се запътят с тях към място, където биха могли да извършат сексуални действия, се появява водачът на групата, който поставя заподозрения в педофилия „на мястото му“. Как? Като го разпитва и го подлага на разнообразни унижения, например – залива го с жълтеникава течност (може би урина), бръсне му главата… Всичко това се снима с камера и се излъчва в социални мрежи.

Пред „Нова телевизия“ младежът споделя, че целта му не е физическото унищожение на педофилите, а съсипването на живота им – публичното им дискредитиране, разбиването на семействата им. Той твърди също, че от полицията са го съветвали да пребива заловените, тъй като органите на реда били безсилни. Защото според Наказателния кодекс се санкционират само вече извършени сексуални престъпления с деца, а не намерението за тяхното извършване.

Репортажът показва младежите като герои, компенсиращи безсилието на институциите.

Не се търси мнението на експерти, като юристи, специалисти по наказателно право или правозащитници. А проблем има. И според Всеобщата декларация за правата на човека, и според Конституцията на България никой не може да бъде подлаган на унижение. А Наказателният кодекс, макар и несъвършен, се основава на определени принципи, например че не може да бъдеш наказан просто защото си мислил да направиш нещо. Склоняването на малолетни към сексуални действия, разбира се, е проблем, но криминализирането му би следвало да стане в резултат на сериозен професионален дебат, а не кампанийно, както беше с „неизбежната отбрана“.

Не след дълго медиите разпространиха похвална информация за група непълнолетни младежи от Стара Загора. Момчетата, също с бръснати глави, са заловили заподозрян в извършването на катастрофа, причинила смъртта на моторист. За тази цел те са разчитали на мрежа от познати, чрез която са стигнали до бивш собственик на колата, блъснала моториста. Той им дал координатите на човека, на когото е продал автомобила си, който пък им дал телефона на следващия собственик, тоест заподозрения. Младежите предали този номер на КАТ, след което се обадили на заподозрения. Разказват, че той сам им е казал къде се крие. Тогава събрали хайка от десетина души, заловили го и се обадили на полицията.

Всяка стъпка от тази история буди въпроси. Как хора, които продават автомобилите си, предоставят личните данни на купувачите на ученици вместо на полицията? Защо учениците решават сами да заловят заподозрения, вместо да оставят това на органите на реда? Как така заловеният първо си е признал всичко и е казал на момчетата къде се крие, а после е бягал от тях и е отричал?

Защо полицията разчита на тийнейджърски самоинициативи, вместо да си свърши работата?

Вместо това старши комисар Николай Колев, ръководител на МВР – Стара Загора, хвали момчетата и им обещава награда: „Постъпката е изключително достойна. Аз се радвам, че в нашия град расте едно поколение от младежи, които проявяват такива добродетели. Използвам случая да им благодаря за съобразителността, смелостта. […] Така че наградата, поемам ангажимент, ще бъде осигурена от министерството, което представлявам.“

Всъщност момчетата дори не са търсили медийно внимание, просто са искали да направят нещо, което смятат за правилно и полезно. Вместо добронамерено да им се покаже обаче, че в действията им има проблем, те биват героизирани. Репортерката на bTV ги нарича герои и ги пита дали се смятат за такива. Посланието на репортажа е, че такива младежи трябва да служат за пример.

Защо обаче има проблем?

Дори и несъвършено, законодателството на една демократична страна, каквато (въпреки кусурите ѝ) е България, поставя рамка на това, което бива да се прави, и го отделя от онова, което не бива. Къде е границата на чувството за справедливост, ако законите не се спазват? Кога тя прераства в омраза и саморазправа?

Ако деца и младежи подлагат на унижения и сами ловят „лошите“, за което получават похвали и награди, не е ли логично да започнат да линчуват и да екзекутират? Все в името на справедливостта. Да не забравяме, че и терористичните актове се извършват от чувство за справедливост – от сляпа вяра в някоя идеология и от убеждението, че тя стои над законите и правилата, над човешкото достойнство и човешкия живот.

Впрочем линчуването и екзекутирането от страна на младежи в името на собственото им разбиране за справедливост се практикува у нас.

Да си припомним децата, решили да прочистят пловдивския парк от връстници, които „им приличат“ на хомосексуални. Преди 13 години в София пък беше убит студентът по медицина Михаил Стоянов, а младите извършители посочили като легитимна причина за нападението срещу него това, че им е заприличал на гей.

Да се върнем отново към последните седмици. Пак в Пловдив ученик е пребит, след като е отказал да си купи от съученици учебници, защото вече си има. Аргументът за побоя над него бил, че говори „с глас на обратен“. Според побойниците е справедливо, значи, да пребиеш някого, защото от гласа му можеш да направиш предположение за сексуалната му ориентация.

Може би пак чувството за справедливост е причина за друга случка, ангажирала вниманието на медиите напоследък: първокласник е бил пет дни в кома след побой, нанесен му от седмокласничка. Като причина за агресията се сочи, че малчуганът по погрешка влязъл в женската училищна тоалетна вместо в мъжката. В дискутирането на случая от плевенското село Бреница, наречен от bTV „нелеп инцидент“, се намесват какви ли не аргументи.

Бащата на първокласника е бил уговарян от общината да не дава публичност на побоя, защото сме в предизборна кампания.

Ръководството на училището го упреква, че руши авторитета на образователната институция. Бащата бива обвиняван дори че търси справедливост, след като не живее с детето си, защото с майка му са разведени. За избягване на следващи подобни случаи се предлага първокласниците да ходят до тоалетната, която се намира в училищния двор, само с придружител.

В цялата тази говорилня на заден план остава най-важното – какви са мотивите за побоя. Седмокласничката и първокласникът са съседи, растели са и са играели заедно. Ако действително причината за неочакваната агресия от страна на тийнейджърката е влизането на момчето в женската тоалетна, вероятно според нея то е нарушило едно табу. И е решила да му даде урок… само че не си е преценила силите.

Демонизирането на мъжете, влизащи в женски тоалетни, е основен елемент от трансфобската реторика – че ако позволим на биологични мъже да се идентифицират като жени, те ще влизат в дамските тоалетни, за да тормозят сексуално „истинските жени“. Подобни аргументи се развяваха в публичното пространство покрай кампанията срещу Истанбулската конвенция. Такива послания стигат до младите хора и може да доведат до агресия, от която накрая всички да са изненадани.

Ето защо героизирането на саморазправящи се деца и тийнейджъри е изключително опасно.

Вместо да ги дават за пример, медиите, институциите, учителите, специалистите трябва да покажат защо раздаването на справедливост по собствено усмотрение е недопустимо. А с младежите трябва да се работи и да се говори – с разбиране и с търпение. Да се говори защо е важно да се спазват правилата, макар и несъвършени. Какво означава човешкото достойнство и защо всеки го притежава, включително и „лошите“. Защо не е страшно, че хората са различни, изглеждат, говорят, мислят или обичат различно. Защо насилието не е решение.

По традиция у нас причините за детската и младежката агресия се търсят в семейството. Това безспорно е по-лесно от вглеждането в проблематичността на публичните послания, които достигат до младите хора. Нямаме право да вменяваме на децата мисията да решават проблемите, с които ние, възрастните, не се справяме. И учудването и възмущението, когато го правят по начин, който е отвъд границите ни на допустимост, не ни оправдава. Никак.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Тимур и неговата команда“ (1940)

Източник

Предизборно плашене с хиперинфлация

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/predizborno-plashene-s-hiperinflatsiya/

През един септемврийски ден с почуда осъзнавате, че ваши възрастни близки са започнали панически да се презапасяват. Купуват трайни хранителни стоки, като консерви, олио, захар, ориз, боб, брашно. Настояват да ви дадат поне няколко опаковки макарони и консерви с домати, дори да не обичате нито едното, нито другото. Защото можело да ви потрябват. На учуденото ви питане на какво се дължи това странно поведение, отговарят с контравъпрос – как не сте забелязали, че цените се вдигат непрекъснато? Всеки ден хлябът е с нова цена. Всичко поскъпва, ще стане страшно! Ще се повтори Виденовата зима!

Чудите се дали на близките си да вярвате, или на собствения си опит. Да, някои неща действително поскъпват – например пресните плодове и зеленчуци, но така е от години. След локдауните поради пандемията от COVID-19 чувствително са се повишили цените в заведенията. Но любимото ви кисело мляко например си е с една и съща цена от години, освен когато се предлага с намаление. Както други стоки, които си купувате редовно. Може би с възрастните ви близки просто си купувате различни неща?

Или някой предизборно манипулира хората и се опитва да всява паника?

С тези чудения в главата сядате да гледате новините по телевизията. И що да видите – ВМРО е изпълзяло от забвението си и организира протест. Този път не срещу бежанците или гей хората, а срещу… високите цени. И не щеш ли, скоро след това попадате и на думите на бившия премиер Бойко Борисов, че ако Румен Радев отново стане президент, ни чака нова Виденова зима, която „сега ще е Румен-Радевата“. Брей, казвате, си, хипотезата, че става дума за политическа манипулация, може и да излезе вярна.

Да припомним накратко. Като „Виденовата зима“ е известен периодът в края на 1996 и началото на 1997 г. По онова време премиер беше Жан Виденов от БСП. България влезе в спирала на неконтролируема хиперинфлация. Ако не си бяхте купили нещо сутринта, вечерта то струваше двойно. Заплатата на професор в Софийския университет стана около 7 (седем) щатски долара. Фалираха банки, раздавали „лоши кредити“, единици станаха „кредитни милионери“, а голяма част от хората в България не можеха да си позволят стоки от първа необходимост. След масови протести правителството на Жан Виденов падна. Беше въведен валутен борд с цел налагане на финансова дисциплина, като левът беше „вързан“ за германската марка. Бордът продължава и до ден днешен, но марки вече няма, така че левът е зависим от еврото.

Отвъд субективността на личните впечатления, вдигат ли се цените?

Да, някои цени се повишават, като започнем от тези на горивата и електричеството. Ситуацията е такава не само в България, а в целия Европейски съюз и е свързана с прехода на ЕС към екологична енергия (т.нар. Зелена сделка) и повишаването на таксите за въглеродните емисии. Към това се прибавя и недостигът на газ, който Русия отказва да доставя на ЕС през Украйна, по всяка вероятност за да принуди Европа да приеме газопровода „Северен поток“. В България рекордно поскъпва токът за бизнеса и индустрията, което очаквано ще доведе и до повишаване на цените на редица стоки и услуги. Твърде вероятно е и електричеството за бита да стане по-скъпо.

Освен това много бизнеси, пострадали в периода на пандемията, повишават цените, за да компенсират поне отчасти загубите. Това се усеща особено силно в сферата на услугите и на местата, където има повече търсене – например в големите градове и курортите. Ако в някое обезлюдено и не особено популярно за туристите градче все още може да хапнете навън „на народни цени“, сметката в средностатистически софийски ресторант би излязла горе-долу колкото в някой от по-скъпите за живеене немски градове. А в случайно заведение в Несебър може да се „изръсите“ почти колкото на аналогично място в Швейцария (като изключим, че в Швейцария бихте случили на друго ниво на хигиена и обслужване).

Едно от последствията от пандемията е и глобалният недостиг на чипове. До него се стигна, след като значителна част от световното население премина към онлайн образование или работа, което доведе до купуването на огромно количество електроника (предимно лаптопи и таблети) в рамките на доста кратък период. Производителите на електроника обаче не бяха в състояние да осигуряват толкова големи количества, които да задоволят търсенето, още повече че и нормалната работа на индустрията беше затруднена от пандемията. В резултат покупката на евтин компютър с прилични характеристики стана почти невъзможна задача. Недостигът на чипове засяга дори производството на автомобили. И макар пикът му вече да е поотминал, ако не е спешно да си купувате компютър, по-добре е да поизчакате поне година.

Известна инфлация е неизбежна и поради огромното количество средства, които ЕС отделя за борба с последствията от пандемията.

„Наливането“ на пари логично води до това, че те започват да струват по-малко от преди, тоест с тях може да си позволите по-малко неща. Но в подобна ситуация на криза това се оказва най-безболезненият начин да се спасят не само цели икономики, а и животът на много хора, които иначе биха изпаднали в крайна бедност и безизходица.

Специално за България, освен европейските средства за справяне с пандемията, бяха повишени и редица социални разходи. Започна се с добавките от 50 лв. за пенсионерите, които правителството на Бойко Борисов въведе като антикризисна мярка. Мярката всъщност беше популистка и предизборна. Въпреки че като цяло пенсиите у нас са нечовешки ниски, пенсионерите не са социална група, която търпи преки икономически загуби от пандемията. За сметка на това обаче съставляват голяма част от избирателите. В ситуация на избори след избори никое управление не би рискувало да премахне тази мярка. Служебното правителство на Румен Радев и 46-тото Народно събрание успяха да стигнат до по-устойчиво решение за повишаването на пенсиите, така че минималната пенсия за трудов стаж да надхвърля официалния за България праг на бедността. Покрай това предизборно се повишиха и други социални разходи, например за втората година на майчинството.

Водят ли всички тези фактори до инфлация? Да. Има ли обаче риск от хиперинфлация? Не.

Повечето от причините за повишаването на цените не са вътрешни, а са било на европейско, било на световно равнище. Повишаването на социалните разходи у нас със сигурност има най-малък дял в това. Да, България можеше да положи повече усилия за преминаване към зелена енергия и осигуряване на алтернативи за заетите в неекологичните производства. Но това са проблеми, които в една или друга степен се наблюдават в цяла Европа и решаването на които отнема не една и две години. Да, страната ни можеше да предложи по-адекватни компенсации на засегнатите от пандемията бизнеси и домакинства, вместо средствата за това да потънат в избрани джобове. Всичко това обаче не омаловажава факта, че настоящият период на инфлация, която е вероятно тепърва да се усеща повече, е на наднационално равнище. Парите ни се обезценяват в известна степен не просто защото цените в България растат, а най-вече защото има аналогични процеси в ЕС, а левът, както знаем, е „вързан“ за еврото.

Поради същата причина обаче опасността инфлацията да прерасне в хиперинфлация клони към нула. За разлика от 90-те години, България вече не е сама, а е част от ЕС, а и валутата ѝ не е независима. БНБ няма правото да печата толкова пари, колкото управляващите пожелаят. За да се стигне до хиперинфлация, тя трябва да обхване целия ЕС, а това едва ли ще се случи. ЕС разполага с достатъчно механизми, за да не допусне финансовата ситуация напълно да излезе от контрол, което буквално би го взривило. Да, по всяка вероятност излизането от кризата няма да е лесно и бързо. Но поне ще е в определени граници на поносимост.

Виденовата зима обаче е травматично място в колективната памет на българското общество.

Бившите коалиционни партньори в лицето на ГЕРБ и „Патриотите“ много добре знаят това. Ето защо Бойко Борисов прави внушения, че може да се повтори зимата на 1996–1997 г. Години след това БСП беше символ на хиперинфлация. Част от тези внушения включват факта, че Жан Виденов беше от БСП, а президентът Румен Радев, който е съставител на служебното правителство, е избран с подкрепата на „столетницата“. Борисов нееднократно е заявявал, че служебното правителство е еднолична диктатура на президента. Подчертавайки връзката му с БСП, той представя хиперинфлацията като нещо неизбежно, ако Радев бъде преизбран. Макар днес ситуацията да е коренно различна от тази преди четвърт век.

Предизборните инсинуации обаче изобщо не са невинни, защото влияят не само на електоралното, а и на икономическото поведение на избирателите. Всяването на страх, че се задава хиперинфлация, може да доведе до реална паника. А тя – до дефицити на определени стоки в магазините и с немалка вероятност – до вдигането на цените поне на някои от тях. След като в първата фаза на пандемията и уж разумните германци изкупиха тоалетната хартия, дезинфектантите, по-евтините консерви и някои други стоки, с което предизвикаха сериозен дефицит, какво остава за доста по-лесно поддаващото се на пропаганда българско население?

Свикнали сме у нас предизборните кампании да се провеждат на гърба на определени уязвими групи – ромите, бежанците, ЛГБТИ хората, децата и т.н. Затова често не забелязваме, че те се провеждат и на гърба на мнозинството, експлоатирайки неговите уязвимости. А после всички теглим последствията. Плашенето с хиперинфлация прекрасно показва как сме използвани за политически цели, като се паразитира върху травмите и страховете ни. Предизборната кампания ще свърши след ноември, а ние трябва да положим усилия да продължим да живеем и след това – с възможно по-малко поражения.

Заглавна снимка: Moscow-Live / Flickr

Източник

Извън усвояването, съответствието и поносимостта. Оптимистично за ВиК отрасъла

Post Syndicated from Радослав Русев original https://toest.bg/optimistichno-za-vik-otrasula/

Има един сектор в икономиката ни, който рядко генерира положителни новини. По-рядко дори от енергетиката, здравеопазването и образованието, където проблемите са наистина дълбоки. Става дума за водоснабдяването и канализацията, накратко ВиК, като в тази абревиатура влиза и все по-важният (и скъп) компонент „пречистване на отпадъчните води“.

В бранша често цитираме две неприятни азбучни истини: 1) хората се сещат за ВиК-то най-вече когато водата спре, и 2) никой не знае как точно се сформира месечната му сметка за вода, но знае, че е „много висока“ и че „сега пак щели да увеличават цената“.

Ако потребителските нагласи са само една от гледните точки, то нека чуем какво казват и „отговорните институции“. Тук преобладаващите термини са „усвояване“, „съответствие“ и „поносимост“:

„Усвояването“ е процентът от средствата по Оперативна програма „Околна среда“ (ОПОС), тоест колко сме прибрали от ЕС спрямо заложения бюджет, без особено значение за какво сме ги похарчили…

„Съответствието“ е процентът изградени пречиствателни станции за отпадъчни води в градове над 2000 души – нищо че вече имаме областни градове с трайно нарушено питейно водоснабдяване, тоест обективно по-значими инвестиционни приоритети. „Тука водата от чешмата пиете ли я?“ е чест въпрос по тези места.

А „поносимостта“ е съотношението между сметката за вода на едно домакинство и нетния му разполагаем доход за същия период.

И не че тези неща нямат значение (особено последното), но вторачени в клишетата, като че ли забравяме базовите неща – да има вода, тя да става за пиене, да строим качествени тръбопроводи и резервоари с дълъг живот, да прилагаме съвременните технологии и секторът като цяло да е интересен и смислен за 20-те хиляди души (и още поне толкова подизпълнители), пряко ангажирани в него.

Настоящият момент

Нека погледнем и по-тясната конюнктура – какво става във ВиК сектора в края на 2021 г.

Регулаторът (КЕВР) разглежда бизнес планове и тарифи за следващия регулаторен период 2022–2026 г., тоест предложения за инвестиции и нови тарифи.

Навлизаме в новия 7-годишен рамков период на ЕС (2021–2027), но във ВиК отрасъла големите инвестиции по ОПОС за периода 2014–2020 г. тепърва ще се осъществяват заради закъснели подготвителни дейности.

Трети пореден за годината нов парламент ще предлага законодателни промени, като „цената на водата“ е обичаен сюжет за парламентарна активност. Пример: за краткия живот на последния парламент по темата бяха направени три различни законодателни предложения от различни парламентарни групи.

Междувременно рязко повишените цени на електроенергията буквално обричат на фалит част от дружествата, които имат висока консумация на електричество (Добрич, Шумен, Разград, Сливен и други, в някои от които тя може да достигне 50% от всички месечни разходи).

В тази ситуация е логично ВиК отрасълът да не генерира особено положителни новини.

Защо дяволът не е толкова черен

Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.

Ницше

Че пред отрасъла има пропаст, има. Но дали е толкова черна и дълбока, до голяма степен зависи и от аршина на взиращия се. Наскоро говорих с външен за сектора чуждестранен експерт, който смело обобщи: „Абе, не че нямате проблеми, ама какво толкова мрънкате – вода имате (като ресурс в природата), повечето ви големи градове даже си имат язовири, скъпите съоръжения (сондажи, резервоари, станции, довеждащи водопроводи) са изградени, инженерите ви ги знаят по цял свят.“ И е доста прав…

Несъмнено и двете позиции (песимистичната и оптимистичната) имат своите основания. Ако си управител на ВиК дружество и на бюрото ти има непосилна сметка за електроенергия, чийто падеж наближава, логично е да виждаш пропаст. Ако си ВиК консултант или проектен ръководител, който се прибира от Северна Африка или Близкия изток, е лесно да кажеш, че „това не са сериозни проблеми“.

Както обикновено, истината е някъде между двете крайни позиции, но не непременно по средата. Личната ми позиция е, че реалното положение е много по-близко до розовата част на спектъра, поне в сравнение с наистина проблемните сектори в икономиката и обществения живот в България. И ако нещата останат дългосрочно зле, то основната причина е в нашата колективна глупост, алчност и късогледство, а не толкова в климата, бедността и старите тръби.

Какво може – и защо сега

Дори за най-черногледите ни сънародници е ясно, че в момента България има шанс да направи крачки в положителна посока, при това в различни области на обществения живот и икономиката. Бавно и от третия път, но вероятно по Коледа ще имаме ново правителство – и то натоварено със справедливи очаквания за промени.

Във ВиК отрасъла, както навсякъде другаде, е хубаво да внимаваме какво си пожелаваме, защото най-често то се сбъдва. И ако си пожелаем повече „усвояване“, да сме наясно, че това е нещо различно от „чиста вода за пиене“. Някъде тук е време тази статия да завие към няколко предложения. Без претенции, че това са най-важните (или пък спешни) приоритети пред сектора, но те ще ни отклонят от опасното и излишно вторачване в бездната.

  • Да свържем отрасъла с големите теми

От поне десетина години всевъзможни класации (например ежегодната класация на World Economic Forum) поставят водата в топ 3 на световните рискове. Отскоро обаче започват да се виждат някои интересни възможности, които надхвърлят секторната тематика, тоест идентифицират се ВиК решения на проблеми от други сфери на живота. Няколко конкретни примера:

Анализ на отпадъчните води с цел откриване на вируси и бактерии (т.нар. epidemiological surveillance). Тази тема придоби огромна популярност около многобройните проекти за проследяване на разпространението на новия коронавирус и неговите мутации. Истината е, че от години е разпространена технологията за откриване на огнища на други вируси и патогени (причиняващи хепатит, полиомиелит и др.), на прекомерна употреба на опиоиди и антибиотици, и други. Редица страни – Австрия, Холандия, Португалия, Великобритания – въведоха наблюдението на отпадъчни води като основен елемент в националните си планове за управление на пандемията. Вероятно променената Директива за пречистване на градските отпадъчни води (в момента тече обществена консултация) ще наложи подобен мониторинг като задължителен стандарт за страните членки на ЕС.

Гъвкаво управление на консумацията на електричество. Особено в условията на рязко поскъпнала електроенергия ВиК дружествата гледат на доставчиците (включително на т.нар. балансиращи групи) като на основна заплаха. Част от истината е обаче, че ВиК операторите и техните контролни зали могат да бъдат най-добрият приятел на енергийните търговци, като предоставят частична възможност за гъвкаво управление на консумацията. Повечето ВиК дружества разполагат с резервоари, които играят ролята на буфери, тоест потреблението на електричество от сондажи и помпени станции може да бъде интелигентно премествано поне с няколко часа, което да помогне на търговците на електроенергия да управляват своите баланси – ситуация, от която и двете страни могат да спечелят.

Използване на пречистени отпадъчни води за напояване. Идеята не е нова и се прилага в страни със сух климат, включително в Южна Европа (Испания, Португалия и др.). Технологично изглежда просто, но както обикновено, дяволът е в детайлите – да се оставят ли полезни елементи (фосфор и азот) във водата при пречистването, каква дезинфекция да се използва, какви са другите рискове, подходящите поливни култури и т.н. Посоката обаче е ясна и постепенно отпадъчните води (а и утайките) ще стават все по-ценен ресурс за селското стопанство.

Посочените примери са установени практики в редица страни. В ограничен формат подобни пилотни проекти са изпълнявани и у нас, като голяма част от необходимата експертност е налична. Тези примери показват как ВиК секторът помага за попълването на сериозни дефицити в сферата на общественото здраве, енергетиката и селското стопанство, а междувременно решава свои проблеми и генерира приходи. Едно побутване от страна на държавата или браншовите организации – Министерството на регионалното развитие и благоустройството, „Български ВиК холдинг“, Българската асоциация по водите, Съюза на ВиК операторите – ще даде необходимия начален тласък.

  • ВиК секторът като среда за развитие на високи технологии

Водоснабдяването и канализацията са известни като отрасъл с критично ниско, бавно и неадекватно навлизане на технологиите. В по-широката рамка на т.нар. ютилити индустрия експертите в бранша обикновено се шегуваме, че технологиите най-напред навлизат в комуникациите, десетина години след това – в енергетиката, а евентуално след още десет – и при нас.

Тезата е особено вярна в България, но точно сега имаме добър шанс секторът да се превърне в среда за създаване и развиване на високи технологии, а не само да бъде поле за прилагането им. Два са основните фактори за тази възможност: 1) наличието на активна и растяща екосистема от ИТ компании, които жадуват за възможността да прилагат т.нар. интернет на нещата (IoT), анализ на големи масиви данни (big data) и други високотехнологични решения в реална среда, и 2) обективното наличие на огромни масиви неизползвани до момента данни във ВиК отрасъла – за клиенти, активи и процеси.

Накратко: ВиК дружествата са перфектната среда за пилотни проекти на иновативни компании или единични изследователи. Интерес съществува, успешни примери също не липсват, но една заявена държавна подкрепа (или поне позволение) може много да помогне – при това без излишно субсидиране, а изцяло на пазарен принцип. И сега български компании предлагат в чужбина ВиК решения (системи за мониторинг, софтуер, аналитични модули), базирани на пилотни проекти в България. Този прохождащ модел може да стане норма на работа.

  • Повече свобода за експертите

Предвид пословично консервативния сектор с презюмирано високо ниво на корупция, не е пресилено да се каже, че организационната среда в отрасъла е токсична. Чак е учудващо как млади инженери, химици и биолози продължават да постъпват на работа в провинциални ВиК дружества за заплати, по-ниски от тези на касиер в хипермаркет. Но го правят. Било за стаж, било от младежки идеализъм.

Представете си обаче, че институционалната шапка над всички ВиК дружества – „Български ВиК Холдинг“ – създаде програма (не инцидентен проект), в рамките на която ежегодно се одобряват и финансират по няколко десетки предложения, идентифицирани и управлявани от вътрешни за системата кадри. Представете си, че всеки районен началник, главен енергетик или старши лаборант може да предлага решения, с които да се подобри и оптимизира експлоатацията, да се спестят разходи и да се постигне широка полезност за обществото. Именно така ще се задържат в сектора младите инженери, химици и биолози – та дори при заплати, по-ниски от тези на касиер в хипермаркет. (И именно подобни проекти биха им проправили пътя и към по-високи заплати.)

ВиК отрасълът в България може много повече. Първата ни задача обаче е да си го поискаме това много повече. Да си го представим, да го нарисуваме, да го обсъдим помежду си. Политическото и оперативното ръководство на сектора, регулаторът и браншовите организации, както и цялата широка общественост са част от този дебат.

Заглавна снимка: Manki Kim / Unsplash

Източник

Ние според преброяването

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nie-spored-prebroyavaneto/

На 7 септември започна 18-тото поред преброяване на населението и жилищния фонд в България. Преброяванията у нас водят началото си от 1881 г. – отпреди 140 години. За новосъздадената българска държава е било от съществено значение да е наясно колко и какви хора живеят на нейната територия. През годините въпросите, включени в анкетните карти за преброяването, са се променяли в съответствие с държавните приоритети, юридическите норми, спецификата на човешките отношения и господстващите идеологии.

Какво включват въпросите в преброяването, как са структурирани те и дали изобщо да има преброяване, зависи от множество фактори. В Германия например от десетилетия преброяването не включва цялото население, а е комбинация между интегриране на данни, събирани от различни институции, и доброволна извадка от населението.

Как нашата държава (в лицето на Националния статистически институт) възприема хората, които живеят в България през 2021 г.? Каква е представата за човека и човешките отношения, въплътена в актуалната анкетна карта за преброяване на населението?

Отделният човек е не на първо, а на последно място във въпросника.

Въпреки че въпросът колко хора живеят в България е далеч по-важен от въпроса в колко сгради се разпределят те, структурата на анкетната карта се разгръща от общото към частното. Мястото на хората идва след описанието на сградите, жилищата и домакинствата. Логиката на въпросника (и съответно софтуерът на онлайн варианта му) изисква такъв подход: има сгради, в тях – жилища, в жилищата – домакинства, в домакинствата – хора.

Тази подредба може да се възприеме и като чисто формална, но е показателна за светогледа в една държава, за която е естествено в ценностно отношение да поставя човека на последно място – след институциите и формалните правила. У нас училището е по-важно от учениците, клиничните пътеки – от болните, семейството – от членовете му и т.н.

Като плюс може да се отбележи, че НСИ все пак взема под внимание в анкетата съществуването на бездомни хора. Също и на хора с увреждания – в анкетата са включени въпроси, свързани с достъпната среда до жилището.

Тъй като ни интересува как е представен човекът във въпросника, ще преминем директно към раздела „Домакинства“. В самото му начало се набива на очи инструкция към преброителите, онагледена с лазещо бебе:

Ако не беше акцентът, човек би могъл да си помисли, че смисълът на това предупреждение е да не се вписват в картата бебета, родени след 6 септември 2021 г. Ала не, идеята е просто да не се забравят децата и бебетата. Може би такава инструкция не е излишна в общество, в което децата не се смятат за „истински“ хора, следователно е логично просто да бъдат пропуснати – като несъществени подробности. Да си припомним, че кампанията, довела до отмяната на Стратегията за детето, изхождаше от предпоставката, че детето не е личност и няма права.

Най-важно е обаче в какъв ред се броят членовете на домакинството. Задължително е да се започне от неговият „глава“. Въпреки че като домакинство се дефинират хората, които живеят заедно и споделят общи разходи, независимо дали са юридическо/фактическо семейство, или не. Ако съквартиранти решат да поделят помежду си разходите си за храна и средства от първа необходимост, те пак се водят домакинство и трябва да изберат кой от тях е главата. Ако пък човек живее сам, трябва да посочи себе си като глава на едночленното си домакинство.

Без глава не може.

Кой е „главата на домакинството“? Тук от НСИ дават два възможни отговора, които не е задължително да съвпадат: това е или „лицето, което членовете на домакинството определят за такова“, или „което осигурява основните средства за съществуване“. Ако например дъщерята носи най-много пари вкъщи, това не я прави автоматично „глава“.

НСИ обаче очевидно изхожда от патриархални стереотипи, затова си представя нещата простичко и ги обяснява с картинка: ако Иван е мъжът в семейството, Мария е неговата съпруга, а Анна – общата им дъщеря, от само себе си е ясно, че Иван е главата на домакинството.

Може би официалната ни статистика наследява „главата на домакинството“ от времето, когато жените в България не са имали право да гласуват. Метафората за главата всъщност идва от Библията. В Посланията си към коринтяните и ефесяните апостол Павел скицира своеобразна йерархия на главите – мъжът е главата на жената, Христос е главата на мъжа, Бог-Отец е главата на Христос. Жената не само не е глава на никого, а трябва да покрива (поне с косата си) и собствената си глава.

В съвременното българско право няма антропоморфни метафори като глави, вратове и други телесни части – нито на домакинствата, нито на семействата, нито на жените. Нещо повече – според Конституцията „съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството“ (чл. 46, ал. 2). Така че докато Конституционният съд търси аргументи да отговори на въпроса дали само биологичният пол е конституционен, много по-лесно е да се докаже, че

изискването на НСИ за глава на домакинството е противоконституционно.

Ако сте сключили в чужбина брак с лице от същия пол, не може да отбележите това в анкетната карта. Преброяващите се електронно виждат съобщение, че в България бракът е само между мъж и жена. Възможно е обаче да впишете еднополово партньорство, ако живеете с партньора си. Тъй като това е засега единственият начин поне част от ЛГБТИ хората у нас официално да се заявят като такива, Фондация GLAS разработи сайт и засне клип, посредством които да убеждава съжителстващите с хора от същия пол да посочат връзките си.

Когато стигаме до описанието на конкретните лица в раздела „Население“ обаче, става ясно, че хората са или мъже, или жени. Не се допуска дори възможността да се затрудняват да отговорят. Ако се преброявате електронно и вече сте посочили ЕГН-то си, не може да се впишете с пол, различен от този по документи – системата отправя предупреждение, че полът не отговаря на ЕГН-то ви.

Семейното положение според анкетната карта бива юридическо и фактическо. И докато юридическото е ясно, фактическото буди въпроси. Възможните варианти са: да не сте в брак или в съжителство, да сте в брак или да сте в съжителство без брак. Няма опция обаче да сте във връзка с човек, с когото не съжителствате.

Бракът си е брак обаче, независимо дали брачният ви партньор примерно работи в чужбина, или пък сте фактически разделени. Така че целта на описването на „фактическото семейно положение“ остава неясна. Ако става дума за съжителство, то вече е описано в частта за домакинството. Но ако от НСИ се опитват да установят действителния статус на обвързаност на преброяваните, предложените алтернативи са крайно недостатъчни.

Патриархалните стереотипи на авторите на анкетната карта проличават и в това, че

въпросът „Имате ли живородени и/или осиновени деца?“ се задава само на жени.

Вероятно целта на този въпрос е да се проследи най-вече раждаемостта на жените. Но дори не се допуска възможността (която поне на теория в България съществува, макар на практика рядко да се допуска) мъж да осинови дете или сам да отглежда осиновено дете. (Възможността трансмъж да роди е твърде екзотична идея за нашите ширини, която едва ли би хрумнала на екипа на НСИ, работил по анкетната карта.) Другият любопитен детайл в този въпрос е, че той се отнася само за жени на 12 и повече години. Ако момиче под 12 години има живородено дете, защо статистиката да не отчете този факт?

Въпросите, свързани с етническата принадлежност и майчиния език, допускат само един вариант за отговор. От какъв етнос са децата, чиито родители имат различна етническа принадлежност? В анкетната карта се уточнява: „Етническата група е общност от лица, близки по произход, бит, култура и език.“ Това обаче не ти помага да определиш етноса си, ако си примерно с баща етнически българин и майка нигерийка. Същият е проблемът с майчиния език. В България има не само деца от етнически смесени връзки, но и деца от традиционни за страната ни етнически общности, които проговарят едновременно и български, и езика на другата етническа група.

Във вариантите за отговор на въпросите за етноса и майчиния език, както и в тези за религията, се забелязва една на пръв поглед козметична, но всъщност много съществена промяна – опцията „не се самоопределям“ е заменена с „не мога да определя“.

Възможно е човек да не се самоопредели не защото не може, а защото не иска. Който например е агностик, съзнателно не определя дали е религиозен, или не. Ала според логиката на въпросника самоопределението очевидно не съществува – има еднозначни обективни факти за всеки човек, които той може или не може да определи.

На въпроса за грамотността дори няма вариант „не мога да определя“, макар че в конкретния случай не би било излишно. В хартиената карта не се дава дефиниция за грамотност, но онлайн анкетата обяснява пространно:

Грамотен е всеки, който може да пише, да чете текст и да извършва прости аритметически операции – събиране, изваждане, умножение и деление.

За неграмотно се счита лице, което не може да чете и да разбира смисъла на написаното и не може да напише кратко изложение на ежедневните си дейности. Лице, което умее да чете и пише само цифри и собственото си име, трябва да се счита за неграмотно. Също така неграмотно е лице, което умее да чете, но не може да пише, и лице, което умее да прочете и напише само няколко заучени фрази.

При такава формулировка някои преброявани биха се запитали дали самите те са грамотни, ако не схващат изцяло смисъла на разяснението на този въпрос или ако не могат да разделят наум 23569 на 27. Отделен въпрос е, че така и хората с дислексия се приравняват с неграмотните.

Начинът, по който се установява миграционното поведение на преброяваните, също не е безвъпросен.

Според анкетната карта временно присъстващи лица са тези, които пребивават в жилището, където са преброени, по-малко от една година. С такъв изследователски инструментариум няма как да се „уловят“ хората, завърнали се в България, докато трае пандемията, защото са имали възможност да работят онлайн. За много от тях това е продължило повече от година, което не означава, че няма да се върнат в момента, в който от тях се поиска да упражняват професията си присъствено. Не могат да се „уловят“ и онези, които са се прибрали за постоянно, но преди по-малко от година. Също и работещите и учещите в България за няколко години, след което ще се върнат в родната си страна (същото важи и за българи в чужбина).

През септември и в началото на октомври, когато се провежда преброяването, много сезонни работници не са се прибрали и съответно няма да могат да бъдат преброени. Както и хора, които са извън страната поради командировка, гостуване и т.н. Те не могат да се преброят и електронно, защото това е възможно само от България. Затруднение представлява и кодът от електронното преброяване, който физически трябва да се предаде на преброителите – още едно „чудо“ на електронното ни управление.

Да обобщим.

Според въпросника за преброяването през 2021 г. човек е или мъж, или жена дори ако е интерсекс, тоест ако биологичният му пол не може да се определи еднозначно. Мъжът е главата на домакинството, но пък децата са си на жената. Мъжете не осиновяват, а момичетата под 12-годишна възраст не могат да раждат. Детето е нещо, което е лесно да бъде пропуснато в качеството му на част от населението. Не съществуват хора със смесена етническа принадлежност, нито билингви (хора с два първи езика). Самоопределение не съществува – ако не се определяте еднозначно, значи не сте способни да схванете обективната истина за себе си. Ако по-малко от една година живеете някъде, значи сте „временно присъстващи“, а ако периодът е повече от година, сте за постоянно.

Некоректно формулираните въпроси и варианти за отговор неизбежно ще доведат до неточни резултати. И след преброяването пак няма да сме наясно от колко и какви хора се състои населението на България. По-сериозният проблем е, че на базата на тези резултати ще се правят анализи, ще се изработват политики и ще се вземат решения, от които ще има практически последствия. А накрая ще се чудим откъде ни е дошло.

Източник