Tag Archives: общество

Викторина за кандидат-управляващи. Три въпроса

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/viktorina-za-kandidat-upravlyavashti/

Вторачени в хронометъра, който отмерва оставащото време до падането от власт на Бойко Борисов, не вдигаме очи към хоризонта пред идните управляващи. Който и да дойде след Борисов, няма как да знаем дали ще е по-добре за гражданите на България. Подобна увереност може да има само ако промените са необратими в морален план. Такава гаранция едва ли е по силите и на детектор на лъжата. Политиката и политиците не се вълнуват от духовния и нравствен кризис, макар да произвеждат повече нравствен патос, отколкото могат да консумират.

Трудно е да измерим отсега морала на кандидатите за следващото управление, доверявайки се единствено на противостоенето им на Борисов. Няма такава презумпция, че който се бори с „лошите“, значи е „добър“ – това е хипотеза и подлежи на доказване. Преди да позволим на някои от тези хора да управляват, е добре да ги чуем (не по мегафоните) по теми, които не носят идеологически тежести.

№ 1: Пътят към еврото

От юли т.г. България е в Механизма на валутните курсове (ERM II), известен и като „чакалнята за еврото“, и в Банковия съюз. Случи се именно в третия кабинет на Борисов. От 1 октомври първите пет български банки – „Уникредит Булбанк“, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и „Райфайзенбанк“ – ще бъдат пряко надзиравани от Европейската централна банка. Нещо още по-важно – България запазва фиксинга лев/евро (1,95583) до реалното присъединяване към Европейския валутен съюз.

Препотвърждават ли противниците на Борисов този път?

Глупав въпрос, би казал някой – нали присъединяването към еврото произтича от Договора за присъединяване към ЕС, ратифициран от парламента. Факт. Независимо от това – и от факта, че законът за референдумите забранява плебисцити по ангажименти, поети с международни договори, проруската партия „Възраждане“ настояваше за всенародно допитване. Лидерът на БСП Корнелия Нинова говори да не се бърза. И двете партии са от активните участници в протестите.

Президентът Румен Радев също е с колебливи позиции относно присъединяването към еврозоната, които по-скоро подсилват страховете. От една страна, той подкрепя, от друга – задава популистки, но абсурдни въпроси, неизменно гарнирайки изявленията си с примера за Португалия и дълбоката ѝ стагнация след влизането в еврозоната.

„Eвро – да, но трябва да има много задълбочена оценка на риска и много ясни мерки как да минимизираме рисковете за българската икономика“, заяви той през януари м.г. Тази година излезе с тезата правителството да говори „какво правим години след това“ – тоест след влизане в ERM II. „Ще гарантира ли правителството, че това, което прави за нашата икономика, води до нейната конкурентоспособност и устойчивост в еврозоната? Ето там трябва да бъде фокусът.“

Разбира се, правителството (което и да е то) няма как да издаде подобна дългосрочна гаранция,

освен ако не разполага с някоя Ванга подръка, за да провиди всички предстоящи кризи, пандемии, политически рискове в ЕС и пр. В същото време от квотата на президента в Управителния съвет на БНБ бе назначен проф. Николай Неновски – противник на еврото, който дори прогнозира разпад на еврозоната.

Тези позиции са ясни. Ясни са и позициите на политическите сили от протестиращите, които еднозначно подкрепят пътя към еврото. Но има и публично неогласени – какво мислят в партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“, на която социологията отрежда къде второ, къде трето място в бъдещия парламент. Ами движението на Мая Манолова „Изправи се.БГ“ или „Отровното трио“, ако реши да излезе с политически проект?

Важно е тази позиция да бъде изяснена преди избори предвид обявеното от зам.-председателя на ЕК Валдис Домбровскис, че България и Хърватия може да се присъединят към еврозоната най-рано на 1 януари 2024 г. Теоретично това означава, че би могло да стане още в следващия управленски мандат, ако няма отстъпление или застой от постигнатото досега.

№ 2: Затваряне на въглищните централи и тецовете на въглища

Този въпрос от куиза за кандидат-управленци-след-Борисов е от най-трудните. На практика правителствата на ГЕРБ се отказаха от поетапното затваряне на въглищните централи (и на мините, откъдето черпят въглища). През 2030 г. обаче те трябва да затворят, независимо колко мишкува властта, обявявайки се за опозиция на т.нар. Зелена сделка. Нейната крайна цел е през 2050 г. Европа да стане първият климатично неутрален континент и докато други засегнати държави като Гърция, Полша и Чехия подготвят регионалните си планове, единствено България още няма такъв.

Вместо план, властта продължава да дотира под различни форми дейността на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“.

Но ако цените на квотите достигнат прогнозираните 50–60 евро за тон CO₂, при малко над 30 евро сега (и под 8 евро допреди две години), ще е нужно политическо решение и поемане на отговорност, за да спре разхищението на стотици милиони. Резултатът е, че държавните енергийни фирми задлъжняват на „шапката“ си – Българския енергиен холдинг, който пък тегли външни заеми, за да сколаса с наливането на пари.

Какво означава, ако се стигне до затваряне без никаква предварителна подготовка, без планове за алтернативна заетост и без да се използва инструментариумът на Фонда за справедлив преход (като компенсаторни механизми и инвестиционни схеми), който ЕК предлага на засегнатите страни? Спомнете си Великобритания през 1984 г., хвърлена в гражданска война заради 12-месечната стачка на миньорите, променила я завинаги.

Губещите са много. По данни на EURACOAL Market Report 2020 въглищните централи създават 45% от българската електроенергия – повече от АЕЦ „Козлодуй“ с нейните малко над 33%. Удължените лицензи за работа на пети и шести блок на атомната централа изтичат съответно през 2027 г. и 2029 г. Въпреки че за шести блок има шансове да работи и до 2050 г., отсега трябва да има стратегия за новата ситуация, в която ще се озове българската енергетика съвсем скоро. Спирането на мощности налага замяна с други. Дори и АЕЦ „Белене“ да започне да се строи догодина (ако изобщо се случи), до 2030 г. няма да е готова – необходими са поне десет години, толкова е срокът за завършване на проекта.

Към момента проектът за „Белене“ е на ниво информационен меморандум,

съобщи енергийната министърка Теменужка Петкова тази седмица. Следващите етапи са покани за подаване на обвързващи оферти към предпочетени кандидати за стратегически инвеститор, подаване на самите оферти, преговори и избор на инвеститор. А стратегия има – и всъщност е проект на Стратегия за устойчиво енергийно развитие на България до 2030 г. с хоризонт до 2050 г. В нея АЕЦ „Белене“ липсва, както и съдбата на въглищните централи. Запитана защо централата я няма, Петкова отговори на парламентарния контрол в петък, че в стратегически документи няма как да има „конкретика“.

Според информация на EURACOAL 2018 директно в добива на кафяви и лигнитни въглища в България са заети 10 294 души, а в свързаните с тях индустрии – 45 000. Повечето от тези близо 60 000 (тъй като в последните години е публична тайна раздутият щат на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“) са контингент на синдикатите – освен че са ресурс за гласове на ГЕРБ в случая.

Затворят ли топлоелектроцентралите, профсъюзите остават без ударна сила,

ако не броим постъпленията от членски внос. И двата големи синдиката в България – КНСБ и КТ „Подкрепа“, са противници на затварянето на въглищните централи и мините. Химера е в България да се намери политик от калибъра на Маргарет Тачър, който ще се осмели на такова решение през главата на синдикатите. (Освен ако не им обещае „порция“ средства от Фонда за справедливост – например организиране на преквалификацията на съкратените работници и/или програми за алтернативна заетост…)

Без енергийния си бизнес ще остане Христо Ковачки – вторият основен играч след държавата във въглищната индустрия и тецовете на въглища. Синдикатите често вдигаха на крак свои членове, за да бранят централите му, които трябваше да бъдат затворени преди много години заради неспазени еконорми. А Ковачки би се лишил и от възможността да търгува с корпоративен вот в полза на когото му е угодно по избори.

Енергийните бордове традиционно са добра хранилка за управляващата партия. Затова и всеки на власт бърза да подмени членовете им със свои пешки. Големите държавни фирми, като АЕЦ „Козлодуй“, БДЖ, НЕК, „Мини Марица-изток“ и др., са и най-големите възложители на обществени поръчки в страната. Ако мините и ТЕЦ „Марица-изток 3“ бъдат „извадени от играта“, намалява и размерът на порциите.

Най-страшното е обаче как пред очите ни ще загинат цели райони в България –

част от Старозагорско, Бобов дол, Кюстендил, Перник и Симитли. При последните три това означава нов приток на търсещи работа в София, освен обезлюдяване, слаба икономическа активност, неизбежна лумпенизация. Ако тръгнат да търсят работа – добре, но ако тръгнат да търсят справедливост, сблъсъците на протестите това лято ще изглеждат като безобидна драка. Наред с това безработицата и социалното напрежение ще влошат криминогенната обстановка.

Борисов и ГЕРБ така и не събраха политическа воля да подготвят план, да убедят коалиционните си партньори, да комуникират открито стратегията си за Зелената сделка с обществото – и затварянето на въглищните централи поетапно да започне. Едва ли капацитетът и кадровият потенциал на тази власт обаче би бил достатъчен, за да направи модел как би изглеждала икономиката на България след 10 години – и то такава, че да поеме преквалифицирани миньори и енергетици. Но всяко забавяне ще се плати скъпо и прескъпо, предупреди още миналата година в доклад по темата Центърът за изследване на демокрацията, прогнозирайки социално напрежение, финансови рискове за държавната енергетика и увеличени публични разходи.

В интервю за „Офнюз“ евродепутатът Радан Кънев казва:

И трите „Марици“ – двете американски и държавната централа, са отдавна губещи и под една или друга форма получават огромни субсидии от данъкоплатеца. Двете американски – през цената на тока, а държавната – през увеличаване на капитала, тоест през парите на данъкоплатците. Отпадането на този вид енергетика в средносрочен план е задължително и по сега действащите регламенти. То е и икономически неизбежно.

Истинските политици проличават в… неизбежности. Предстои ликвидацията на цял отрасъл в икономиката, а когато това стане, Борисов ще е извън сцената и нито той, нито енергийната министърка Теменужка Петкова ще поемат вината за сегашното шикалкавене.

№ 3: Този въпрос е важен

Заради състоянието на българската демокрация, дефицитите в българското правосъдие станаха нетърпими, а в медиите – вредни за общественото здраве. Изпратени са 29 въпроса към България, по които на 5 октомври в Европейския парламент ще има дебат за състоянието на демокрацията.

Покрай пандемията от COVID-19 дефицитите на българската система за здравеопазване станаха не просто осезаеми, а убийствени. Болниците са много, лекарите – малко, сестрите изобщо не достигат, за специализации са уреждани предимно „наши хора“, патоанатомите за цяла България са под 50, лекарите инфекционисти – около 160. Под 4% от разходите за здравеопазване отиват за профилактика. Животът е кратък в сравнение със средната продължителност за ЕС, измирането – с високи темпове.

Всичко това е така и е от жизненоважно значение. Но по въпроса за реформите политиците обикновено лъжат, извинявайки се с компромиси, коалиционни партньори, обстоятелства, преход и пр. Има обаче един въпрос, по който кандидатите за власт няма как да увъртат.

„Ще поискате ли да бъде разследван Бойко Борисов?“

Заглавна снимка: Museums Victoria

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво да помниш по-напред? Разговор с Палми Ранчев за наследството на 80-те години и българския Преход

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/palmi-ranchev-interview/

Откакто започнаха протестите тази година, се питам как стигнахме дотук. Как се появиха на обществената сцена тези, които днес дълбоко ни отвращават? И кой ги произведе? 

Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Поет, писател, сценарист, боксьор и национален треньор по бокс, моят приятел Палми познава отлично София от нейните най-жалки и безмилостни години. 

Конюнктурата не го обича. Затова вярвам на отговорите му.


„Магурата“, „Бразилия“, „Хавана“, „Синьото“… Днес тези имена не носят смисъл почти за никого. Какво обаче се случваше по тези места в края на 80-те и началото на 90-те – и какво е наследството им днес?

Те са част от живота на няколко поколения, живеещи или пребиваващи в София. Най-общо, те даваха възможност за сравнително алтернативно поведение и мислене. Огромно количество хора се събираха около обяд и привечер край тези малки кафенета – и те се превръщаха в улични салони. Повечето стояха прави, пиеха кафе, разговаряха и имаха усещането, че опитват нещо различно от сухоежбината на соцвсекидневието.

Спомням си „Млекото“, едно от първите подобни места. Не само защото можех да поръчам млечен шейк, тоест нещо различно от бозата и жълтата или червената лимонада. Там например се запознах с писателя Васил Попов. Минавах ли покрай „Колумбия“ или „Кристал“, се оглеждах за Николай Кънчев. Макар и рядко, случваше се да го видя. В „Шапките“ коментираше прочетени книги и последните естетически течения интелектуалният гуру Владимир Свинтила. „Кравай“ беше единственото място, на което пънкарите се чувстваха удобно с необичайните си прически и облекла.

В „Синьото“ се събираха хора от радиото и музиканти. Но и много други. По едно време постоянно присъствие беше Сиси Графинята, която в джазови сетове коментираше и хората около себе си, и международното положение, и основни фигури от ЦК на БКП, без да се интересува от явните и прикритите доносници, които също бяха постоянно присъствие. Там често се срещах с Иван Рембранда, с когото кръстосвахме улиците до късно през нощта.

В „Бразилия“ и „Хавана“ се събираха софийски тарикати, чейнчаджии, комарджии. На почит бяха производителите на пластмасови джунджурии. Обикновено „на възраст“, предприемчиви, те разполагаха с пари. Работеха нелегално или използваха някакви временни постановления, за да организират частните си предприятия. Мнозина от тях влизаха или излизаха от затворите заради тази си активност. Постоянно присъствие бяха и красивите жени. В „Хавана“ се появяваха Георги Джагаров и Венко Христов. Вероятно тогава са ремонтирали ведомствените кафенета и ресторанти на СБП и СБЖ.

Доста по-късно, в началото на размразяването и Прехода, около „Магурата“ се разгърна предприемаческият дух, като още от началото беше заразѐн с милиционерския бацил „за едни може, за други – не“. Най-подготвени за свободен бизнес се оказаха част от някогашните посетители на въпросните кафенета. Трансформацията се извърши сравнително лесно за мнозина от тарикатите и известните улични бабаити, защото се оказа, че са били доносници и сътрудници на някогашната милиция, преименувала се на полиция.

Ако трябва да разплетем възела между спорт, тайни служби и политика, завързан преди трийсетина години, откъде да почнем?

Спортистите, заедно с хората на службите и партийните активисти, още по времето на соца бяха организирани. Сред тях имаше хора с административни постове в партията държава, а и авторитетни личности с качества на водачи и главатари. Организираните им групи скоростно се превърнаха в първите активисти на капитализма. Ама не какъв да е, а техен си – и затова свързан с насилие и проливане на кръв.

Голяма част от истинските спортисти нямаха качества за мутри. Каква мутра ще си, ако целта на живота ти е била да пробягаш сто метра под десет секунди или да скочиш повече от два метра. За всеки престъпник, излязъл от затвора, беше значително по-лесно да влезе в мутренска бригада, отколкото за обикновен или елитен спортист.

Защо синоним на мутрите станаха борците, „борчѐтата“, а не боксьорите?

Борците обикновено са селски момчета, с патриархална ценностна система. Имат уважение към по-старите, по-знаещите и по-можещите. И затова борците бяха по-лесни за управление. В допълнение, доста бивши борци вече бяха станали барети, жандармеристи, обикновени и необикновени (тайни) ченгета.

Докато боксът е предимно градски спорт. Почти всички са индивидуалисти, с изразено чувство за превъзходство, склонни са към анархистични прояви – понякога само защото с един удар могат да разрешат уличните или други такива проблеми. Боксьорите се отнасяха със съмнение и дързост към тези, които се опитваха да ги управляват.

Палми Ранчев тренира боксьори на летен лагер през 2018 г. © ABC Fight Club

Защо бързо забравихме София на престрелките от 90-те?

В началото на Прехода престрелките създаваха чувство на несигурност, на страх и ужас от всекидневния живот. За да бъдат подчинени нарочените за рекет. Да замре всеки опит за самостоятелност. Престрелките бяха и команда към всички недоволни, предприемчиви и активни българи да напускат страната. Междувременно една след друга разстреляха или взривиха най-вироглавите мутри. Останаха сговорчивите, склонните към подчинение и раболепие, ориентирали се към постове в държавните структури. Сега властта им се е увила като питон около всички и всичко.

Отдавна в страната трудно се диша. В подобно положение какво да помниш по-напред. Убитите някога? Или собственото си окаяно положение?

Какво си спомняш от началото на 90-те години? По какво си приличаха „силните на деня“ и „силните на нощта“ в това смутно време? И по какво се различаваха?

През цялото време така наречените „силни на деня“ и „силни на нощта“ бяха ръководени от едно и също място. Притежаваха сходни качества: животинската стръв и алчност за повече пари, собственост, власт. Бяха готови да мачкат, да газят и убиват всеки на пътя си. Спечелването на всички пари и овладяването на цялата власт бяха генералните им цели. Различията между назначените за бизнесмени, банкери, политици и престъпници през цялото време оставаха условни.

Докога комунизмът може да бъде оправдание за ставащото днес, 31 години по-късно? 

Когато отидох за първи път в Швеция, където социалистическата партия управляваше от доста години, се потвърдиха подозренията ми, че у нас никога не е имало социализъм. Комунистическите идеали за равенство, братство и свобода бяха само повод за политически остракизъм на несъгласните. За да сме равни, режеха главите на по-умните или скъсяваха краката на по-бързоходните. Комунизмът е поовехтяла опаковка на някогашната тоталитарна власт, мимикрираща сред либерално и псевдодемократично каканижене.

Къде ти слагаш точката, в която криминалните елити на Прехода безвъзвратно се превърнаха в политически? Кой произведе Бойко Борисов? Кой трябва да поеме отговорност за неговата поява?

Още в началото на Прехода служителите на закона и престъпниците лесно сменяха позициите си. Някога предложих да се създаде Министерство на организираната престъпност. Така ченгетата нямаше да работят до 5 часа̀ в МВР, а после в мутренските групировки. През следващите години заменяемостта протичаше по-интензивно. И на различни нива. Днес си ченге, утре – мутра, после се обявяваш за бизнесмен или ставаш политик. Напоследък политическата позиция най-сигурно гарантира място в разпределението на парите от Европейския съюз. От години имаме милионери, а вече и милиардери, които знаят единствено как се краде.

Настоящият министър-председател е представителна фигура от селектирания елит на Прехода. Алчен и безмилостен, ако той самият не е застрашен. Склонен към всякакви компромиси, стига да му осигуряват печалби и власт. Още в началото показа на кукловодите, че може да бъде слуга, без да се чувства унизен. Макар и да е посредствен във всичко, което изисква познания и умения. През цялото време той беше манипулиран – и манипулираше. На държавните постове беше повече актьор, отколкото реално действащ политик. Правеше всичко името му да стане популярно.

Спомням си как в „Труд“ ми връщаха текстовете, ако съм направил и най-невинна иронична забележка към персоната му. Обясняваха, че после щял да ги скъса от телефонни обаждания. И през цялото време взимаше процент от всеки възможен за рекетиране бизнес. Разширяващият се икономически потенциал разширяваше и периметъра му на влияние, докато напоследък започна еднолично да управлява държавата…

В своята литература ти изследваш маргиналиите и маргиналите на Прехода. Имат ли свой политически потенциал? Или трябва да разчитаме на бавната политизация на протестиращата днес средна класа?

В маргинали у нас се превърнаха тези, които не приеха морала, наложен от управляващия криминалитет, или другите, неиздържалите на промените, съгласили се с материалните и психическите несгоди в търсене на някакво лично равновесие. Учителят около боклукчийския контейнер, безработен или с минимална пенсия, е представителна фигура на Прехода. Вече цели поколения се изхранват от отпадъци. И ако продължим в тази посока, нищо чудно, ако се появи партия на уличните кучета и бездомниците, за да се компенсира обезлюдяването, а и заради общите им източници на живот.

Настоящият политически елит – узурпирал основните държавни постове и позиции, неотговарящи на професионалните му възможности, оформил човешкия си профил сред далавери и измами, следвайки законите на мафиотските зависимости – се състои от некадърници и криминален боклук, вреден и направо отровен при по-нататъшно използване. Протестиращите трябва не само да ги сменят, а буквално да ги изметат.

Какво трябва да помним и какво да забравим, за да имаме шанса да продължим да живеем заедно по тези земи? 

Трябва да запомним всичко от случилото се през тези и подли, и доста мизерни в морално отношение години. И същевременно да го забравим. Както се помни и се забравя скоростно прочетена книга. Ако продължа с книгата като метафора, трябва да влезем в нови сюжети, отговарящи на членството ни в ЕС. Преди всичко: да се отстранят остатъците от бившата Държавна сигурност. И да се потърси отговорност на виновните страната ни да е най-бедната, най-болната и най-бързо изчезващата нация на континента. Има достатъчно младежи – и образовани, и способни, и с чувство за национална отговорност, които могат да измъкнат страната от негативните списъци.

Заглавна снимка: © Фелия Барух за Софийския международен литературен фестивал през 2013 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 


Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Помолих да се легитимират и получих удар по главата.“ За полицейското насилие на 2 септември

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/politseyskoto-nasilie-na-2-septemvri/

„Ще те изнасиля и ще ти отрежа опашката!“ Понеже съм с дълга коса, това ми казаха, след като им повторих, че не съм направил нищо. Заканиха ми се: „Сега ще видиш колко си невинен!“

Това преживява студентът в Софийския университет Мартин Томов в нощта на 2 септември. Разговаряме с него и с друг протестиращ, станал жертва на полицейско насилие – Никола Борисов, и разказите им съвпадат с показанията на десетки други граждани пред журналисти и в социалните мрежи. Към 10 септември повечето от задържаните протестиращи са пуснати поради липса на доказателства. Делото срещу Никола Борисов е отложено по същата причина.

След кървавите сцени, разиграли се в нощта на „Великото народно въстание“, позицията на властта кристализира в няколко основни аргумента, всичките свързани с опазването на законността и обществения ред. Според старши комисар Георги Хаджиев, директор на СДВР, „цената на постигнатия граждански мир е 80 ранени полицаи“.

Полиция под обстрел

Мартин се присъединява след работа към протеста през входа откъм „Сердика“, където не е проверен от полицията, за разлика от много други протестиращи. Завърта се край трибуната, среща се с няколко групи познати. Определя протеста като събитие със силна енергия, събрало разнородни хора. С напредването на вечерта обстановката се нажежава, полицията е под обстрел.

Видя се много добре кои са хората, които мятаха бомбичките. Млади момчета с маски тип „нинджа“, според мен бяха футболни фенове, имаха си стандартните атрибути – анцузи, шапки… Тази групичка се събираше на едно място, после всеки отиваше в различен край, мяташе нещо по полицията и отиваше малко по-настрани, после се връщаше отново и пак. Това не беше спонтанен процес. Бях шокиран как полицията стоеше като мишена и не предприемаше никакви действия.

Наблюденията на Никола Борисов са сходни. Той е на 32 години, занимава се с производство на мебели и е категоричен, че не подкрепя нито един от организаторите на протеста. Никола е със своя позната на протеста от обяд, с малки прекъсвания. Потвърждава, че напрежението ескалира вечерта:

Дойдоха момчетата, за които всички знаят, че са ултраси. Започнаха да хвърлят бомби. Те се разпознават лесно – с качулки, крият си лицата, стоят отзад, хвърлят, изчезват, връщат се с нови предмети за хвърляне. Смятам, че това не е редно да се случва, и затова се отдръпнахме назад. Не знам защо полицаите един час го търпяха това, чак някъде към 11 без нещо полицията започна да настъпва. Момчетата с качулките вече бяха изчезнали от площада.

Задържане

В един момент се оказах отпред до Археологическия [музей – б.р.], крещях да се спре с хвърлянето на бутилки. Не знам, полицаите явно очакваха ние сами да се справим с провокаторите, а може би в един момент щеше да се наложи.

Така продължава разказът на Никола. Когато полицията настъпва, той успява да каже на своята приятелка да бяга, преди да бъде спънат, повален на земята и четирима жандармеристи да се озоват отгоре му. При задържането е удрян с палки и два или три пъти с ръка, ритан е в главата.




Мартин също се разграничава от провокациите. С негов познат се спречкват с протестиращ, който хвърля павета, и успяват да го озаптят. След сблъсъка вземат решение да се отдръпнат от протеста и се насочват към Народния театър. Прекарват известно време там.

Изведнъж полицията тръгна с бясна скорост към събралите се около Народния театър протестиращи. Видяхме в една от уличките как полицаите налагат момче, което е на земята, и креснахме да не го бият. Те явно ме чуха, защото се обърнаха към мен. Вдигнах ръце и отстъпих назад, но те ме удариха с палка, а след като паднах на земята, ме затиснаха с коляно върху главата и ми казаха: „Давай ръцете, боклук!“

Според закона полицията може да използва физическа сила и т.нар. помощни средства единствено при абсолютна необходимост. Според чл. 85, ал. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи това може да стане при нападение срещу граждани и полицейски органи. Няма доказателства Никола или Мартин да са извършили подобни действия.

Освен това задържаното лице трябва незабавно да бъде запознато с основанието за задържане и предвидената отговорност за това, както и с правата му да обжалва, да получи адвокатска защита, медицинска помощ и да се обади по телефона. И Никола, и Мартин отричат полицаите да са им обяснили защо са задържани, или да са им предложили помощта, която им се полага по закон.

Закараха ме до Партийния дом отзад, на „Дондуков“, където имаше около 30 човека, всички набити като мен – разказва Никола. – Димитър Кенаров беше наблизо и крещеше, че е журналист, срещу което получаваше заяждане от един от полицаите. Познатата ми ме почисти от кръвта и може би за да не ме снимат, бързо ме качиха в един от бусовете и ме закараха в Първо РПУ.

Питах защо ме арестуват, казах им, че не съм направил нищо – споделя Мартин. – След всяко ново подобно изказване единият от полицаите ме удряше в гърба, другият му нареждаше какво да прави. По едно време ги помолих да се легитимират, при което получих удар по главата. След това отново им казвах, че съм невинен, те отговориха, че ще видя колко съм невинен, заплашиха ме с изнасилване и ме обиждаха през цялото време.

В ареста

Мартин не се отказва въпреки обидите.

Продължих да викам, но те ми наведоха главата надолу и ми се подиграваха, единият от двамата каза: „Тука никой няма да ти помогне, само полицаи сме.“ Тогава пак почнаха да ме удрят в гърба и в кръста. Стана ми лошо, свлякох се на земята и ги помолих да изчакат, те ме наричаха боклук и ми казаха да ставам. Влачиха ме от градинката на Народния до Партийния дом.

От интервюто с двамата задържани протестиращи става ясно, че не само вероятно са нарушени техни основни права, но и че им е оказван натиск или полицията се е възползвала от тяхното непознаване на същите права. Никола споделя, че само един от задържаните с него протестиращи е поискал адвокат. По думите му, той самият е сметнал, че не е нужно да търси адвокат за 24-часово задържане.

За разлика от Никола, Мартин е отведен в Девето РПУ, тъй като, по негови думи, в Първо районно не е имало място за задържаните. „Много съжалявам, че не поисках адвокат тогава, защото те ме убеждаваха, че много време ще се бави всичко, ако поискам адвокат. Мислех, че по-лесно ще станат нещата“, казва той. Вкаран е на разпит с четирима полицаи, които снемат показанията му. Към един от тях останалите се обръщат с „началник“.

Началникът пишеше и по едно време стигнахме до момента, в който описвах побоя, казах за заплахите и видях, че началникът записваше „използваха физическа сила“. Аз настоях да се напише това, което бях казал. Той отвърна: „Ми нали го пиша?“, а после каза, че може и да си измислям. Но нали уж вземаха моите показания? Той се ядоса, нарече ме боклук, попита ме дали спазвам закона, каза ми, че заради такива като мен са замервали полицаите, които са хора и също имат деца, наричаха ме боклук, престъпник… Той напусна стаята и след него дойде друг. Повтори се същата случка, той също се ядоса и ми каза: „Ей, момче, аз сега тук ако искам, ще напиша, че си ме изнасилил.“ Другият полицай се обади: „Аз съм му свидетел“, после допълниха да пиша каквото ми казват, иначе ще ми се случи нещо.

Мартин се съгласява да напише каквото му е казано, след което един от полицаите му казва, че не знае какво е бой, и скоро ще види. Макар че е сериозно уплашен, се разминава само със заплахи, преди да бъде пуснат от ареста.


На Никола е предложена медицинска помощ в Първо РПУ, която той приема, но не получава никакъв документ, въпреки че такъв е обещан от страна на следователя на всички задържани. Той има основание да смята, че докато е бил в ареста, телефонът му е бил отключван и преровен. При молба на един от другите задържани да си прочетат обвиненията, отговорът на полицаите на място е, че няма време: „Подписваш или не подписваш.“

Законът – политически лозунг

„Никога не съм толерирал и няма да толерирам превишаването на правомощия и пределите на полицейска сила. Когато има конкретни сигнали, следват проверки и виновните си понасят отговорността.“ Това заяви главният секретар на МВР главен комисар Ивайло Иванов, който поздрави полицията за действията в нощта на 2 септември. Дали множеството свидетелства за злоупотреби ще бъдат разследвани, остава да видим. Опитът дотук сочи в обратна посока: СДВР отказа информация на Българския хелзинкски комитет относно това дали са наложени дисциплинарни наказания на полицаи, превишили правомощията си на 10 юли т.г.

България остава една от страните с най-много нарушения по чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека, като „приблизително всяко пето решение на ЕСПЧ, според което България носи отговорност за нарушения на правата на човека, е за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или липса на разследване по случаи с подобни оплаквания“. Това гласи изследване от 2017 г. на полицейското насилие в седем страни от ЕС, в т.ч. и в България. В доклада се посочват същите проблеми, които Никола и Мартин са изпитали на гърба си в нощта на 2-ри срещу 3-ти септември – ограничаване на достъпа до законните им права и редица процесуални нарушения при задържането и престоя им в ареста.

И ако опазването на обществения ред е безспорно силен аргумент, а върховенството на закона не подлежи на дискусия, важно е да помислим кой задава дефинициите и от каква позиция. Към момента протестите в България се характеризират като мирни в сравнение с европейските протести като цяло, а върховенството на закона у нас е по-скоро политически лозунг, отколкото практика. Или казано по оруелски, някои свине винаги са по-равни от други.

Съдейки по показанията на десетки очевидци, полицията и протестиращите са противопоставени в момент, в който гражданите изразяват демократичното си право на протест и несъгласие с една власт, която на свой ред отвръща с епитети вместо с адекватни решения. Ако това е част от политическата стратегия на кабинета „Борисов“, то говори достатъчно само за себе си.

Засечени бяха нарушения и несъответствия в униформите на полицаите, охранявали протестите. Изпратихме запитване до СДВР и МВР дали е имало наета частна охрана за протестите, ако да – с кои фирми са сключени договори и на каква стойност. На 9 септември, по време на брифинг пред журналисти, началникът на отдел „Охранителна полиция“ в СДВР Радослав Стойчев отрече подобни твърдения.

Опитахме се да разговаряме с представители на полицията, присъствали на протеста на 2 септември. Единият от запитаните полицаи категорично отказа дори при гаранция за пълна анонимност. Другият първоначално се съгласи, но впоследствие получихме информация, че от служителите на реда е било изискано да подпишат декларация да не разпространяват информация за протестите извън изнесеното в официалните брифинги на МВР. Заради риска от дисциплинарно наказание и уволнение, разговорът ни не се състоя.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окопната война на Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/okopnata-voyna-na-borisov/

Окопна война. Изглежда, че в тази фаза навлиза противостоенето между власт и граждани в България: властта се опитва да изрови по-дълбоки траншеи, за да се укрие, а протестиращите не напускат „Триъгълника на властта“ – площада, рамкиран от Президентството, Министерския съвет, а отскоро и Народното събрание. Второто „Велико народно въстание“ се оказа на 64-тия ден от протестите и за разлика от първото „въстание“ на 2 септември, не се окървави, а премина спокойно и без ексцесии, с изпълнен с хора площад.

Въстанията – известно е от историята – не приключват за ден.

А „авторитарните режими не се предават без кръв и бой“, както пише политологът Арцьом Шрайбман в анализ за Беларус, публикуван от Московския център „Карнеги“. Манипулациите и репресиите, извършени от режима на беларуския президент Александър Лукашенко преди изборите с цел сплашване на опонентите и победа, както и „затварянето на всички клапани, през които да излезе протестната енергия“, в един момент я накараха „да излезе със силата на взрив“, коментира Шрайбман.

Европейският дневен ред

България не е Беларус. И ако протестите там са сред най-значимите (по определения на анализатори) събития в постсъветското пространство и дори влязоха в дневния ред на ЕС, българските не успяха. Европейски дипломати дори изразиха подкрепа за протестиращите беларуси, посещавайки носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич в дома ѝ. Независимо че Беларус не е член на Общността. Независимо и че продължаващите трети месец протести в България с искания за оставка на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев бяха отразени от авторитетни западни медии, разкривайки причините за недоволството –

ширеща се корупция, олигархични зависимости в съдебната система, овладени медии.

И в последната оценка на инвестиционния климат в България, изготвена от Държавния департамент на САЩ, се акцентира върху ендемичната корупция (особено в инфраструктурата и енергийния сектор), проблемите с върховенството на правото, бюрокрацията. Европейските фондове, от които България се възползва от 2007 г. насам, са послужили за облагодетелстване на една определена клика, но не и за съществено подобряване на условията и качеството на живот на българските граждани, за да ги доближат до средните нива в ЕС. Те все така са най-бедните, а нацията – най-бързо топящата се.

В Брюксел са напрегнати от растящото напрежение между Турция и Гърция заради газовите сондажи в Средиземноморието, тема и на Срещата на върха на ЕС на 24–25 септември. Но дори и да не бяха, едва ли публично биха коментирали протестите в България. Благоразположението към Борисов, освен на принадлежността му към управляващото политическо семейство на ЕНП, се дължи и на

възможността да се използват добрите му контакти с турския президент Ердоган.

(Освен всичко на територията на Турция все така се намират над 3 милиона мигранти, макар че за първите 6 месеца на тази година броят на преминаващите турско-сирийската граница е намалял почти двойно спрямо същия период на миналата – от 19 812 на 10 257.)

„Следим внимателно…“

Но да припомним, че Брюксел не се намеси и когато в центъра на Прага миналото лято се събраха над 250 000 души с искане за оставка на чешкия премиер Андрей Бабиш заради обвинения в корупция. Нито пък при протестите в Унгария през юли, когато авторитарният режим на Виктор Орбан превзе и последната независима медия. Независимо че управления като тези на Бабиш, Борисов и Орбан разрушават ценности, базови за ЕС – свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, зачитане на човешкото достойнство и правата на човека. (На практика същото прави и режимът на Путин в Москва.)

Тези ценности имат основополагащото значение, но Съюзът не е предвидил ефективни процедури за действие при нарушаването им,

въпреки заложените в чл. 7 от Договора за ЕС. Примерите с Унгария и Полша го показаха. Дори и след твърде дългата процедура да бъде констатирано, че правовата държава е застрашена, налагането на санкции за която и да е страна членка на ЕС изисква единодушното решение на останалите. Подобен консенсус в ЕС, чиято консолидация днес е крехка и по-скоро ситуационна, не е възможен.

Разбира се, Европейската комисия „следи внимателно“ (типичен евробюрократски израз) процесите в страните членки. Така както следи от години и корупцията по високите етажи на властта в България, и безотчетността и безконтролността на главния прокурор. И продължава да следи, както се разбра от изявлението тази седмица на еврокомисарката по ценностите и прозрачността Вера Йоурова, бивша зам.-председателка на партията на Бабиш – АНО („Акция на недоволните граждани“).

„Европейската комисия не може да направи много, ако демокрацията не функционира добре нито „отгоре надолу“, нито „отдолу нагоре“.

Демонстрациите от последните месеци показват колко важно е за хората доброто управление, и ЕК следи внимателно случващото се“, заяви Йоурова на заседание на Комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент. Евродепутати социалисти и политически съперници на ЕНП я обвиниха в зависимости от Борисов заради „връзките му с част от влиятелните групи в този парламент и в ЕС изобщо“. Йоурова отхвърли обвиненията и заяви, че ЕК не е конституционен съд, не е прокурор, нито може да влезе в ролята на арбитър във вътрешнополитически план.

Бялото знаме

Въпросът за 1 милион долара, който си задават всички в България, е: ще успее ли Борисов да се задържи на власт, за да проведе и изборите? Срещу исканията за оставка, честни избори, работещи институции, нормалност и правов ред той вади проект за конституция, уволнява палячовци, които сам е назначил за (поредните) министри, и раздава парите на данъкоплатците. Обяви протестиращите за „мафия“, осигурявайки си алиби да не преговаря с тях. След като не показва желание за диалог, значи не се чувства слаб – така би могло да се тълкува поведението му. Но винаги съществува хипотезата, че когато се реши на такъв, ситуацията може да е променена и вече никой да не иска да преговаря с него.

Обяснимо е, че Бойко Борисов не иска да вдигне бялото знаме. От една страна, това ще навреди на ГЕРБ на следващите избори – и имиджово, и ако с организацията им се заеме служебно правителство. От друга, би било силен удар по егото му – да си отиде свален и низвергнат, вместо да обира лаврите като човека, управлявал най-дълго след кумира си Тодор Живков. Това упорство може да му струва скъпо. Ако „внимателните наблюдатели“ от ЕК решат, че Борисов вече вреди повече, отколкото помага. До този извод могат да стигнат и „наблюдатели“ в България, макар и поради други причинно-следствени връзки.

С кои от протестиращите обаче би могъл да влезе в диалог Борисов?

С „Отровното трио“, Мая Манолова, отец Дионисий, АБВ, Евролевицата и т.н.? БОЕЦ, „Демократична България“? Или с президента, който би могъл да е домакинът на такива преговори, не и страна по тях? Защото опитите на Румен Радев да бъде представен като Водача на „народа“, на „борците срещу мафията“, не са от полза за институционалността. С поведението си президентът не съдейства за излизане от настоящата криза на доверие към управляващите, а за нейната ескалация.

Очевидно е, че протестите предоставят сгоден случай на Радев хем да отмъсти за ударите, които понесе – разследвани съветници, подслушвани телефонни разговори, – хем да налее основите на предизборната си кампания догодина. Заради новия образ е жертвана, както изглежда, и „първата дама“. Дори когато излезе сред протестиращите с вдигнат юмрук, до него беше вицепрезидентката Илияна Йотова. Тишината около роклите на Десислава Радева, оттеглянето ѝ от активна дейност в социалните мрежи и публични прояви я направи невидима – на фона на енергичността ѝ в предишните години.

Ролята на Радев, откакто протестите влязоха в дневния ред на обществото, е дискусионна, освен че е хибридна.

Той хем играе действащ политик, хем обединител на отвратените от политическото. От една страна, изпълнява конституционните си задължения – налага вето на закони, договаря посланици, подписва укази, в т.ч. и за назначението на Иван Гешев за главен прокурор, от друга – нарича управляващите „мафия“ и с призива „Мутри, вън!“ иска оставките им, което не му е работа.

Известно е, че окопната война носи главно жертви, независимо колко смели са войниците, призовани да изскачат в атака от окопите. Борисов разчита на умората и изтощението на протестиращите, но копаейки траншеите си, да не вземе да се закопае сам.

Заглавна снимка: Стопкадър от последното излъчване на живо във Facebook профила на премиера Борисов. „Докато другите само говорят, ние работим“, казва той по време на инспекцията на строителната дейност на автомагистрала „Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият стар Партиен дом

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-star-partien-dom/

„Когато правиш парламент, всеки малък детайл има политическо значение“, казва британският архитект Норман Фостър, когато описва проекта си за Райхстага в Берлин.

Всъщност оригиналният проект, с който през 1992 г. той печели конкурса за ново седалище на Бундестага на обединена Германия, е съвсем различен от добре познатия ни стъклен купол рампа, достъпен за широка публика. Както често се случва с архитектурните конкурси, всичко започва с ентусиазъм и завършва с компромис. В началото Фостър прави стъклен навес, който покрива изцяло старата каменна сграда, стъпва в река Шпрее и засенчва огромна публична пиаца подиум. Старият Райхстаг е маловажна част от цялата композиция – просто спомен от миналото.

После бюджетът е орязан, няколко консервативни депутати се запъват, че изгорелият купол трябва да се възстанови (нищо че от него не е останала и следа и буквалната му реконструкция би била чиста фалшификация), и Фостър прави нов проект – този, който знаем всички. Това е един от най-добрите му проекти впрочем – с идея за прозрачност и контрол на народа суверен над властта плюс екология и технологичност. Именно затова е и един много копиран проект.




В края на август 2020 г. на софийския площад „Александър I“ цари оживление. Чистачки скубят тревата между жълтите павета, мъже стържат ожесточено маркировките за синята зона, коли са блокирали достъпа към източния вход на бившия Партиен дом. Причината? Българските депутати се местят за новия сезон в реконструираната бивша зала „Георги Кирков“ на построения през 1954 г. Дом на Централния комитет на бившата Българска комунистическа партия. След едно бурно политическо лято, от септември българският парламент има вече нова пленарна зала. При това предсрочно.

След като става ясно, че започналата през 2016 г. реконструкция няма да приключи за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г., преместването на депутатите е отложено за края на 2020-та. Общата сума на ремонта ще надхвърли 44 млн. лв., заедно с подписания през април т.г. допълнителен договор за реконструкция на инсталациите и още строително-монтажни работи по фасадите и покрива на сградата за близо 19 млн. лв. без ДДС.

Но да се върнем на Фостър. Архитектурата винаги е политическа, да. Върху някои сгради е по-лесно да хвърлиш паве, отколкото върху други. И Партийният дом в София е от първите – вече 30 години. Въпросът е какво политическо послание отправя самият акт на преместване на парламента на демократична парламентарна Република България в една от архитектурно най-тоталитарните сгради от новата ни история, издържана в класически социалистически реализъм от сталинистки тип. Добре е освен за ремонта, за стъкления купол, за похарчените пари, за европейско синия мокет и системата за гласуване да поговорим малко и за архитектурата на сградата. И изобщо как се стигна до това депутатско местене и какви са архитектурните му проблеми.

Click to view slideshow.

Политическото послание

Идеята за преместване на българския парламент в сградата на бившия Партиен дом е стара и около нея цари учудващо политическо единодушие. Още през 1992 г., по времето на Стефан Савов, част от парламентарната дейност се измества там. През 1996 г., когато на власт е правителството на Жан Виденов, тогавашният председател на Народното събрание (НС) академик Благовест Сендов дори обявява първия архитектурен конкурс за преустройство на бившата зала „Георги Кирков“ – вече преименувана на „Св. София“.

На депутатите им е тясно в старата сграда на пл. „Народно събрание“ №1, завършена през 1885 г. по проект на сръбския архитект от български произход Константин Йованович и впоследствие придобила статут на паметник на културата от национално значение. Имат нужда от повече помещения за кабинети, за заседания на парламентарните комисии и всякакви други съпътстващи дейности. Логично е трите власти да се съберат в „Триъгълника на властта“ – така се печели време и място.

Всичко това са прагматични аргументи. Само че сградите на народните събрания – изненада – по принцип са символни и всяка тяхна промяна е и политически акт, осъзнат или не. Новата сграда на националното събрание на Бангладеш в Дака например е проектирана от големия Луис Кан през 70-те, завършена е през 1982 г. и казва едно: „Вече сме независима държава. Искаме нова сграда от световен архитект, с която да преборим колониалното си минало.“ Берлинският Райхстаг не просто казва, а крещи: „Искаме символ на нова, обединена Германия, превъзмогнала миналото.“

А новата пленарна зала на българския парламент? Е, тя е прагматична: „Имаме много квадратни метри неизползвана държавна площ в една масивна сграда в центъра след одържавяването на имотите на бившата комунистическа партия. Защо да не ги използваме?“

Четири архитектурни конкурса

След първия конкурс за нова пленарна зала, който потъва в хаоса на хиперинфлацията и протестите от зимата на 1996/1997 г., идеята за преместването е подхващана от три други Народни събрания, доминирани от най-различни партии. Съответно са проведени общо четири архитектурни конкурса: вече споменатият първи през 1996 г., при мнозинство на БСП (Демократична левица) и председател на НС Благовест Сендов; втори през 2003–2004 г., при мнозинство на НДСВ и председател Огнян Герджиков; трети през 2008–2009 г., при мнозинство на БСП (Коалиция за България) и председател Георги Пирински; и четвърти през 2011 г., при мнозинство на ГЕРБ и председател Цецка Цачева.

Всеки път нуждата от преместване в сградата на бившия Партиен дом е аргументирана чисто прагматично и никога – като политическо послание. Архитектурните резултати от конкурсите са сами по себе си любопитни. Задачата е едновременно лесна и трудна. Лесна – защото не е кой знае какво предизвикателство да превърнеш една зала за 800 души в зала за 240. Трудна – защото Партийният дом е сграда на кофти място, с труден достъп и натрапчива естетика. А бившата зала „Георги Кирков“ е и тъмна, огромна и с изключително характерни детайли.

Конкурсът на Сендов от 1996 г. е спечелен от арх. Борис Камиларов – един от популярните проектанти на обществени сгради от времето на социализма. В екип с Цанко Хаджистойчев и Михаил Соколовски е правил театри, културни домове и Операта в Стара Загора, заедно с много други сгради. Той замята стъклена завеса с герб върху неокласицистичния мастодонт на Ларгото и скрива миналото – със стъкло.


Камиларов е класиран пръв и на втория конкурс от 2004 г. – сред само трима участници, единият от които обаче е популярният швейцарски архитект постмодернист Марио Бота в екип с работещия в България италианец Раймондо Флакомио. Бота е класиран последен, но той прави най-драматична промяна на площада в сравнение с всички конкурси преди и след това. Западната фасада на сталинисткия дворец е избита, заменена е със стъклена пресечена призма, върху която растат дървета, а сградата е отворена към площада. Всъщност Бота разбива ансамбъла на Ларгото и прави тотално нова сграда. Герджиков обаче не съумява да се споразумее с него (харесвал най-много неговия проект, но бил доста скъп). Във всички случаи до реализация така и не се стига, тъй като малко след края на конкурса победителят Борис Камиларов умира.

В този период и сините депутати от ОДС подкрепят преместването и смятат, че промяната на бившия Партиен дом трябва да се превърне в символ на демокрацията в България. Те обаче настояват за международен конкурс. Такъв, за съжаление, няма. Дори Марио Бота участва чрез архитектурното студио „Панидея“ на Раймондо Флакомио.

Проекти за нова пленарна зала, конкурс 2008–2009. Източник: parliament.bg

През 2008 г. тогавашният председател на НС Георги Пирински променя правилата на играта. Той обявява трети конкурс за нова пленарна зала в бившия Партиен дом, но чисто нова и разположена във вътрешния двор, а бившата зала „Георги Кирков“ да бъде запазена непроменена. Получават се 17 предложения, отново само български – повечето от които правят цилиндри с горно осветление или стъклени куполи ала Норман Фостър. Победителите тук са двама – „Тилев Архитекти“ и „Ателие Серафимов Архитекти“. А конкурс, който завършва с двама победители, е изпитана рецепта за провал. 

И така стигаме до четвъртия и последен конкурс, обявен през 2011 г., вече по времето на ГЕРБ и председателката на НС Цецка Цачева. Проектите са 11, а победител е „Никонсулт“, по чийто модифициран през годините проект е направена и реконструкцията, която виждаме в репортажи и снимки в последните няколко дни. „Никонсулт“ и арх. Владислав Николов променят наклона и пропорцията на залата, подпъхват отдолу втора зала за пресконференции, премахват стария стоманобетонен таван с гипсовите орнаменти и правят стъклен покрив (не купол). Главният вход от запад е украсен със стъклена козирка и герб.

Журито отправя следните две препоръки към победителя. Едната е да не пипа западната фасада, защото тя е „завършена, симетрична и балансирана композиция, към която трудно може да се добави нещо ново“. И втората – да не пипа тавана на зала „Св. София“, защото той е постижение за българската архитектура и би било добре да се запази. Освен това отварянето и остъкляването, макар и атрактивни, са „предпоставка за сериозни експлоатационни проблеми“.

Интересно е, че всички препоръки на журито са най-добре изпълнени в класирания втори проект на „Тилев Архитекти“, които правят най-деликатна намеса в залата и общо взето, запазват почти всичко вътре. Защо тогава проектът на „Тилев Архитекти“ не е класиран на първо място – остава мистерия.

Новата зала

През дългите години между 2011 и 2020 г. проектът на Владислав Николов е променян няколко пъти. Козирката на входа пада. Неутралните цветове в интериора са заменени с натрапчиво „европейско“ синьо – може би защото сините мокети и седалки мигновено ликвидират спомена за старите конгреси на ЦК на БКП. Стъкленият покрив обаче остава и осъществяването му наистина унищожава един от най-впечатляващите зални тавани в българската архитектура.

Промененият наклон на залата деформира пропорциите, а ордерът изглежда нелепо без цокълна част. Отделно, както навсякъде в новата българска архитектура, и на тази вече най-представителна зала в републиката ѝ липсва детайл. Неслучайно във всички колажи през последните дни се правят сравнения между трибуните в старата пленарна зала и в новата реконструирана зала „Св. София“: зад едните има дъбова ламперия с богат детайл, зад другите – плоскости в кафяво.

Забавни са коментарите за акустиката на залата. А тя наистина е добра и изказванията на депутатите кънтят като на конгрес. За отбелязване е фактът, че зала за 800 души с отлична акустика е превърната в депутатска говорилня в град, който се опитва да направи нова концертна зала за симфонична музика от бившето трамвайно депо на бул. „Мария Луиза“. Но приоритети.

Два въпроса

И сега да се върнем към двата основни въпроса, които това преместване поставя:

1. Какво е политическото му послание? 

Защото можеше да има, при това няколко. Ако бившият Партиен дом беше променен чрез тотална реконструкция, това би показало липса на каквато и да е връзка с предишния режим – тоест радикално изтриване на травматичната памет. Ако залата беше третирана като културно наследство, това би показало желание да живеем в мир със собствената си история. Настоящият проект не прави нито едно от двете. Само заменя качествен архитектурен детайл с ремонтаджийска ширпотреба.

2. Какво правим с предишната сграда?

По-банална функция от музей надали може да се измисли. А и София е пълна с музеи на нещо си в сгради със съвсем друга функция. Сградата на старото Народно събрание е паметник на културата – архитектурен, строителен и исторически. Той беше жив и функциониращ паметник, от най-добрия вид. Построен с една определена функция, която изпълнява до края на юли 2020 г. Сега го правим просто обвивка – да, музейна, но не по-малко празна. А това е едно подчертано ретроградно отношение към културното наследство в съвременния град.

Фостър обича да повтаря, че новият Райхстаг показва четири важни и взаимосвързани неща: Бундестагът е демократичен форум, историята трябва да бъде четена с разбиране, властта не бива да е изолирана от обществото и околната среда трябва да се пази. Колко е тъжно, че и четирите липсват в новата сграда на българския парламент.

Заглавна снимка: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На училище по време на пандемия – за и против

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Волтовата дъга на носталгията

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/voltovata-duga-na-nostalgiyata/

Здравей, Нева,

Ти също пътуваш често и се завръщаш ту у дома, ту в друг любим град, но случвало ли ти се е да се завърнеш някъде, където до болка ти липсват хората, имаш ограничено време и се налага да приоритизираш с кого точно да се видиш и кога, да правиш планове, да игнорираш други, които не са толкова близки…

Понякога, въпреки че съм казала на всички, че се връщам, се получава така, че трябва да напомням за себе си на хората, да ги ръчкам. Аз знам с кого мога да се видя вечер, през деня или само уикенда, а някои са апатични, отново ме питат докога съм тук, пишат твърде късно, което отлага виждането до следващото ми връщане.

Винаги си идвам с огромното желание да видя всички, за мен това е събитие, а понякога приятелите, затънали в ежедневието си, едва се сещат за мен. Натъжава ме и ме кара да се съмнявам дали да се обадя следващия път и да се чудя защо така се получава. Ти как мислиш?

dete

България е страна на емигранти. Ако носталгиите, копнежите и разните неудовлетворения покрай този факт имаха материално изражение, държавата сигурно щеше да прилича на кълбо от мятащи се, искрящи волтови дъги. Тези, свързващи детства на село с родителства на чужд език; не съвсем споделимо за едни минало с не съвсем обяснимо за други настояще; приятели тук с приятели там, които никога няма да образуват един дружески кръг. Твърде много емоции са това, твърде всеобхватна „семейна“ травма, за да не се отрази някак на дори най-мирните и некасаещи я ситуации.

Ако си траен емигрант или повечето време си на път, твоето присъствие където и да било, е отсъствие тук, в матрицата, в гнездото, в изходната точка, в породилата те ситуация. Във всеки момент тече нещо, което би трябвало (според всички плюс теб самата – колкото и да си убедена, че имаш право да бъдеш, където смяташ за добре) да е част от твоя живот, но от което си далеч. „Тебе те няма“, ако ще да развиваш най-полезната за родните си място и хора дейност; ако ще всеки друг вариант да спъва благоденствието ти; ако ще да си близка с най-отзивчивите и невинящи те хора.

Докато ядеш диня в мястото, където си избрала да живееш, по света някой прохожда, друг умира, изнасят се лекции, гледат се театрални представления, играе се на федербал, боядисват се стени, вдигат се революции и няма как да бъде другояче. Но има едно място – там, където си избрала да не живееш, – в което всичко случващо се е белязано от твоето неучастие и твоето ядене на диня другаде е някак в ущърб на прохождането, умирането и боядисването. Както и да го оборваме с разумни доводи и пораснали съждения, подобно неучастие съдържа доза вина.

Човекът е създание със съзнание, а съзнанието постоянно нещо мери и окачествява, и не се справя със задачите, които си поставя, затова е склонно към гузност. В България може и да няма достатъчно агресивна религия, която да насажда първородни грехове, или достатъчно нагла диктатура, която да вменява абсурдни задължения, но ето: тази почти мистична вина заради възможната близост, осуетена от емиграцията, успешно върши същата работа. Всички имаме роднини, съученици, съседи, любими и приятели, които са се преселили извън обсега ни (или са останали извън обсега ни, когато сме се преселили ние); всички имаме линии на общуване, които са рязко прекъснати или непоносимо накъсани (повече, отколкото другаде; повече, отколкото сме възпитани да мислим, че е нормално; повече, отколкото сме в състояние да тушираме и поддържаме). И всички страдаме малко или много от тази даденост, която, боя се, все още не отчитаме в цялата ѝ огромност.

Скъпо dete, разбирам тъгата, почудата и несигурността ти в това, което би трябвало да е главно източник на удоволствие: отдавна чаканите срещи с твоите хора. И ми се струва, че едно от средствата за справяне с този тип тревоги е да се замислиш над величината и болезнеността на емиграцията за България. Когато заживяваш другаде, неволно хлътваш във вече дълбоко изровени коловози: тези на гастрольора в живота на близките си, тези на човека във вечен оправдателен режим, тези на гарантираната недостатъчност. Много по-голямо е от отделната личност и причинява страдание от много преди ти конкретно да решиш да се изнесеш нанякъде. Затова и няма как да превъзмогнеш или да си обясниш цялото само в твоята отделна ситуация и с твоите лични средства. Част сме от масово явление; пукнатината минава през нас – когато го знаем, дискомфортът от определени избори или ограничения може да се поуталожи…

Била съм и в положението на човека, който чака с нетърпение великото лятно завръщане на приятелите от далечните чужбини и е готов всичко да размести за едното виждане и да не настоява за второ… и в това на човека, който се дразни, че трябва да е на пълно разположение на онзи, който му дава само един шанс. В положението на човека, който се явява след дълго отсъствие и носи подаръци и истории за радост на останалите… и в това на човека, който се явява и установява, че нито го чакат, нито го чуват. В положението на човека, който като теб се старае от малкото време да изкара много смисъл и стройно да подреди приоритетите си… и в това на този, който попада в групата на игнорираните по необходимост, на другия, който забравя датата на нечие отпътуване, и дори на онзи, който прескача единствената възможна среща от години, защото го е натиснал битът. Затова да кажа отново: по-голямо и старо е от нас и ако решим да го възприемаме драматично, ще си патим.

Вярвам, че всички форми на свободно движение и разселване по планетата са от полза за човечеството и са нужни на индивида; нямам съмнение в смисъла от миграцията. Но нямам и съмнение в специфичните поражения, които тя нанася там, където я предизвиква икономическа или друга принуда; там, където умовете още не са я приели за вид нормалност, а телата нямат възможност да се убедят колко е естествена. В България например. Хубаво е да го виждаме, за да не се тормозим лично за общите положения.

Съчувствам на желанието ти да се организираш възможно най-ефикасно и на фрустрацията от независещите от теб сривове, защото отдавна се боричкам с нея. Да речем, че в момента при мен следното дава приличен резултат (но с уговорката, че за най-любимите съм винаги готова да зарежа правилата). Ако много искам да се видя с някого, много настоявам. Това може да е неприемливо в делника и с бегли познати, но с приятели в странство е разбираемо. Правя срещите си тет-а-тет, а не в група, за да изкарам възможно най-много съдържание от тях и да се насладя най-пълно на събеседника си. Гледам да предвидя за всяка не по-малко от 3 ча̀са, да не определям повече от 2 на ден и да не запълвам повече от 3 последователни дни с наситени виждания (какъвто и да е капацитетът ти за общуване, идеята е да го планираш по начин, подобен на този, по който се планира трудът, и да си склонна да преглътнеш някои несполуки, типични за трудовия ден). Старая се да не влагам много допълнителен смисъл в срещите, преди да са започнали – така ако не се състоят, съжалявам по-малко и бързо мисля за алтернативи. И последно: ако с някого системно не ми се получават уговорките и самите разговори, си правя необходимия извод – че не сме си чак толкова нужни. Което не е непременно лошо.

Процес на наместване е, dete. Същият екзистенциален процес, в който непрестанно се опитваме да овладеем разминаването между това, което искаме, и това, което може да бъде; между това, което сме научени да очакваме, и това, което е. В него помага да напомняме на далечните за себе си и извън „времето за свиждане“ – чрез изпращане на картички, книги, вести в течение на цялата година, чрез обаждания и кафе във видеочат, чрез намисляне на излети или приключения заедно (били те и виртуални). Едно сериозно приятелство не вирее без допълнителни „захранвания“; едно блицвиждане през лятото няма как да понесе тежестта на очакванията и потребностите от останалите сезони.

Предполагам, че най-скъпите ти хора не изчезват задълго от твоя хоризонт, все едно къде си или са, и че с тях нещата се получават ведро и естествено. Може би поуката от трудните завръщания е в това: да видим с кои от близките ни времето и пространството са второстепенен детайл, и да наблегнем на връзките с повече лекота и по-малко вина.

Заглавно изображение: Част от серията „Хемограми“ (1998) на каталунския фотограф и мистификатор Жоан Фонткуберта (1955). Това, което прилича на глазирана керамична рибка, е всъщност капка кръв от приятел на автора с инициалите Р.Л. „Може ли да се вярва на фотографията? – пита се Фонткуберта в едно интервю. – Аз никога не съм ѝ вярвал. Както и никога не съм имал вяра на думите. Важното е в какъв смисъл са произнесени думите и с какво намерение е направено изображението… Въпросът не е дали може да се вярва на фотографията, а на фотографа.“
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Моля ви, не ме бийте!“ Разказ от нощта на 2 септември

Post Syndicated from original https://toest.bg/protest-02-09-2020/

„Запазете спокойствие! Запазете спокойствие! Освободете периметъра! Не нападайте полицията!“

Тези призиви звучат от платформата пред Президентството в нощта на 2 септември. Хора с черни маски на лицата и качулки на главите хвърлят пиратки, бомбички, павета и бутилки по полицаите пред сградите на Народното събрание и Министерския съвет.

На площада сякаш има два различни протеста. Пред БНБ българските знамена се веят над усмихнати лица. Протестиращите обсъждат какво би станало, ако правителството все пак не подаде оставка; защо ДПС предлагат експертен кабинет; какво ще стане с протестите в следващите дни… От страната на Народното събрание и Министерския съвет хора с черни маски и качулки ходят нервно между протестиращите. Събират се на групи. После внезапно тръгват в някаква посока.

В подножието на платформата към един от организаторите на протеста се приближава жена:

– Спрете ги! Да не хвърлят повече бомби и павета по полицаите.
– Как да ги спрем? От сутринта мислим. Не можем да сложим пропускателни пунктове на протеста. Агитките и провокаторите влизат безпрепятствено! Може да ги спре само полицията, ако ги проверява, когато идват на площада.

Click to view slideshow.

Друг човек казва: „Мен ме провериха полицаите – искаха ми личната карта и ми пребъркаха раницата, когато влизах на площада, записаха ми дори данните. Интересно е как тези с маските са внесли бомбите при такива проверки. Освен ако полицаите са знаели защо тези хора влизат на протеста, и въпреки агресивния им вид просто не са ги спирали. Изниква въпросът: кого и как пазят полицаите?“

Чуват се гърмежи от бомби, но зад платформата на ораторите на протеста не се вижда добре какво се случва на предна линия. Жената казва: „Тези провокатори цял ден нападат полицаите, но после се дърпат назад и пред тях остават другите протестиращи. Затова сутринта имаше толкова много обгазени невинни хора. Полицията също се опитва да си върши работата. Те също са хора и имат праг на търпимост. Цял ден ги обиждат и хвърлят по тях какво ли не. Все едно част от протестиращите си го търсеха.“

В този момент от платформата някой извиква: „Бягайте! Идва водното оръдие! Полицията настъпва!“ Чува се нещо като корабна сирена. Хората хукват към фонтана и близкото заведение пред Президентството. Движим се под натиска на тълпата. Избутват ме към кафенето. Мъж казва: „Ако използват водно оръдие, това ще е новост за Борисов, с която ще влезе първо в карикатурите, после в историята.“

Полицаите се подреждат на ъгъла на ул. „Съборна“ и ул. „Леге“. Една част от тях са разположени покрай стената на жилищна кооперация.

Някой отваря прозорец, развява българското знаме, след това излива вода върху полицаите.

Протестиращите са разделени на две групи в тази част на протеста. Едните са до градинката на Народния театър, другите изпълват ул. „Леге“. Хората с качулките и маските излизат пред останалите протестиращи и започват отново да хвърлят бутилки и бомби по полицаите. Обиждат ги. Чува се команда по радиостанциите и полицаите подгонват протестиращите към градинката на Народния театър. Събарят тичащ мъж до едно дърво. Свит е на топка. Те са върху него. Той им говори нещо, но е заглушен от телата им.

Продължавам да вървя покрай стената на една от сградите. Полицаите настигат и мен. Виждат журналистическата ми карта. Един ми нарежда: „Стойте зад нас, за да не ви ударят с нещо, и пазете дистанция.“ Спирам зад полицаите. По гърбовете на някои от тях има размазани и засъхнали следи от яйца.

Протестиращите са изблъскани в градинката. Скандират и свирят с тромби от тъмното. Полицаите са срещу тях. Прегрупират се и образуват „костенурка“ с щитове над главите си. Дели ги тясна улица.

Към полицаите отново политат обиди, бутилки и бомби. Около 60 души са. Един от тях издава заповедите и крещи: „Бутилка! Щит отпред!“ – и всички вдигат щитовете. „Бомба! Залегни!“ – всички полицаи клякат под щитовете. В краката ми се пръскат хиляди стъкла. Въздухът мирише на барут. Гърмежите са оглушителни.

Полицаите атакуват градинката, от която летят бомбите и бутилките. Внезапно всичко утихва. Седя под навеса на една сграда и чакам. Минути по-късно полицаите започват да излизат от тъмната градинка с арестувани хора, които държат под мишниците. Нито един от арестуваните не беше с черна маска и качулка на главата.

Едно момче умолително крещи: „Нищо не съм направил. Дори не бях на протеста.“ Друг: „Моля ви, не ме бийте!“

 

 

Около 10 арестувани с белезници зад гърба са принудително седнали с кръстосани крака до стената на БНБ. Полицаите правят плътен щит с телата си около тях. Не ги бият. След малко ги изправят и повеждат нанякъде. До мен е застанала полицайка. Питам я дали не се притеснява от това, което вижда и прави. „Притеснявам се. И аз съм човек. Нямам право да говоря с Вас.“

Връщам се на ъгъла на улиците „Леге“ и „Съборна“. Среща ме клошар, който тегли два куфара на колела, пълни с бутилки. „Ултрасите ли биха?“ Не знам какво да му отговоря, а бях там.

Полицията е изградила две редици, които преграждат пътя към Президентството. Хората с маските и паветата ги няма. Протестиращите са се доближили до полицаите и се опитват да говорят с тях.

Казват им, че протестират срещу корупцията и мафията в България и нямат нищо против органите на реда. Полицаите мълчат.

Приближава ме Нестор Арсенов, астрофизикът, когото биха на конференцията на ГЕРБ. Наметнал е на раменете си българското знаме. Обут е в сандали, единият му пръст е наранен. Питам го не се ли страхува пак да ходи на протестите след предишния побой. Казва ми: „Трябва да съм тук. Дори бих повикал още малко: „Оставка!“

– А ако те набият пак?
– Възможно е, но ако добие гласност, си струва, защото трябва да се знае какво става тук.
– Какво става?
– Маргарет Тачър е казала: „Общество не съществува, а само личностни интереси.“ Когато го чух, ми се стори много тъпо, но все повече започвам да го вярвам. Тъжно е, че протестираме за благото си и за бъдещето на България, а се оказва, че дори между протестиращите няма единство.

До нас е застанал друг мъж. Слуша ни и казва:

Освен личностни интереси съществуват и организирани интереси. Има общества, които успяват да балансират между личностните и организираните интереси. Нашата надежда е в това, че имаме политическо представителство, иначе кой би прокарал личния интерес на хората тук.

Проблемът е в това, че властта позволяват на хора като Пеевски, Домусчиеви и т.н. да са похлупакът над държавата. Това трябва да постигнем – хора като тях да не успяват да налагат дневния ред на всички нас, както става сега, и то силово чрез държавата. С обществения ни договор с държавата ние ѝ даваме правомощия да не позволява такива неща, но тя го позволява. За съжаление, успехът ни никак не е гарантиран.

Кой, мислите, даваше заповеди на полицаите да атакуват? Те търпяха цял ден и бомбите, и бутилките. В един момент тръгнаха срещу провокаторите и другите протестиращи. Бил ги ръководел шефът на МВР. А на него кой му даваше командите по телефона? Кой реши в кой точно момент полицаите да атакуват протестиращите?

Никой не може да ме убеди, че това не са политически решения. Защото да тръгнеш срещу хората и да ги вкараш в тъмните градинки без камери не е решение на точно този полицейски началник.

На друг е решението, но той се крие от хората вече дни.

Заглавна снимка: Протестът през деня на 2 септември 2020 г., София © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не протестите ще съборят Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-protestite-shte-suboryat-borisov/

Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Никога не насилваш от любов.“ Колажи срещу фемицида

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/collages-feminicides/

„Трябва да се действа едновременно бързо и прецизно. Затова обикновено сме три или четири. Едната от нас намазва стената с лепило, втората поставя отгоре листовете един по един, третата слага върху тях нов слой лепило, а четвъртата следи какво се случва наоколо – дали не приближават полицаи или агресивно настроени минувачи. Накрая правим снимки на готовия колаж и ги пускаме в социалните мрежи.“

Това разказва Алис, която участва в лепенето на колажи в парижкото предградие Монтрьой. Точно преди една година нов вид послания започват да се появяват по стените на частни и обществени сгради в множество френски градове. Почти винаги са изписани с черни букви, всяка от които изпълва стандартен лист А4, залепени по дължината на стената или според условията на пространството. Посланията на тези колажи – далеч повече от размера на буквите – правят подминаването им почти невъзможно:

„Тя го напуска, той я убива“, „Татко уби мама“, „Какво искаш за Коледа? Мама да е жива“

По-зловеща от самите послания изглежда статистиката, която води до появата им в края на август 2019 г. Когато 29-годишната Маргьорит Стерн публикува в социалните мрежи призив за масово лепене на послания срещу фемицида и насилието над жени,

във Франция средно на всеки 48 часа една жена е убита от партньора си.

За четирите месеца, които остават до края на годината, броят им ще достигне 152. След призива на Стерн само за няколко седмици по парижките стени са залепени над 400 колажа. В други френски градове, като Лион, Нант, Страсбург, Монпелие, Тулуза, Ница и Бордо, постепенно се сформират самостоятелни групи. След още няколко седмици колажи се появяват и в други държави – Великобритания, Белгия, Германия, Испания, Италия, Португалия, Полша, Мексико и дори Сирия.

Instagram и Twitter са основните социални мрежи на неформалното движение. Освен снимки на залепени послания, на профилите на всяка от местните групи може да се открият и подробни наръчници за лепене – от това какво лепило да се използва и как то да бъде смесено, на кои стени е по-добре да се лепи, до това как да се реагира в случай на агресия от страна на минувачи или на полицията. В месеците на изолация заради пандемията от COVID-19, когато излизането от дома е разрешено само по строго определени причини, социалните мрежи придобиват още една функция.

Колажите от материални се превръщат във виртуални

и са „залепяни“ по емблематични сгради и паметници, като Пантеона, Айфеловата кула, Министерството на вътрешните работи, обелиска на площад „Конкорд“, „Мулен Руж“ и др.

Профилът на всяка от местните групи служи и като помощно средство в борбата срещу насилието над жени, особено в периода на изолация. Докато обажданията за домашно насилие се увеличават двойно през април т.г. – 10 000 спрямо 5000 през април 2019 г., в профилите на групите за колажи започват спонтанно да се разпространяват обяви за търсене на временен подслон за жертвите. Често на тях отговарят други жени, които по време на карантината са избрали да живеят при семейството или партньора си и отстъпват свободното си жилище.

Въпреки че отдавна следи инициативата и я подкрепя, Алис не се включва веднага. Една от причините са погледите на другите, на колеги и приятели.

Като кажеш на някого, че участваш, отношението му към теб рязко се променя. Често чуваш някой да подхвърля: „А, значи тя лепи…“ Но покрай организацията на един фестивал се запознах с Рива Гершанок, една от общинските съветнички в Монтрьой. Тя съвсем открито ни говореше за своето участие в колажите. Може би защото Монтрьой е един от малкото градове, които избраха официално да подкрепят движението.

Още в средата на октомври 2019 г., след едно от общинските заседания, в които участва и Гершанок, управлението на града (с кмет Патрис Бесак от PCF – Френската комунистическа партия) излиза с официално изявление в подкрепа на монтрьойската група за колажите. То завършва с думите: „Тъй като смятаме, че послания като „Не се удря от любов“ са от общ интерес и в съответствие с ценностите и ангажиментите, поети от общинските съветници и служби, Монтрьой се ангажира да не съставя актове на активистите и да не премахва колажите, които имат за цел да насочат общественото внимание към фемицида.“


„Дълго време бях феминистка само в главата си. Виждах неща, които ме дразнеха, шокираха, които с дни ме ядяха отвътре. Когато станах част от групата за колажи в Монтрьой, намерих много други момичета, с които мога да говоря по тези теми. В момента сме стотина в WhatsApp канала на групата и често дискутираме по всякакви въпроси, свързани с феминизма. Всичко е неформално и спонтанно. Каквато е и самата група. Тя беше създадена в Instagram от Лола, която е само на 16 г., и от една нейна приятелка, а майка ѝ Лейла им помага. По никакъв начин не сме обвързани с групата в Париж и не координираме действията си с нея. Всяко момиче може да предложи послание, което иска да залепи, а излизанията обикновено стават, след като някоя от нас е пуснала съобщение от типа: Хей, утре вечер мисля да ходя да лепя в 20 ч. Кой иска да се включи?

За Алис, която преподава френски на чужденци към Общината на Париж, феминизмът не може да бъде само „бял“ и на френски език. „Дълго време феминизмът беше определян единствено от бели жени от хубавите квартали в Западна Европа. Но коя съм аз, че да казвам на някоя жена, че не е феминистка само защото носи воал? Понякога си говорим за това с някои от моите ученици. Веднъж споменах и колажите и предложих на тези, които имат желание, да съставят послание на своя език, което след това да залепим. Да прочетеш нещо на майчиния си език може да предизвика много по-дълбок ефект и да създаде усещането, че си по-малко сам в държавата, в която живееш, с проблемите, които имаш.


Колажи

Така се раждат колажи на испански, италиански, сръбски, кюрдски и български. „Да обичаш ≠ да убиваш“ избира да напише 27-годишната българка Мина, която от три години живее в Париж. Тя е търсила кратко и силно послание, което да изразява по особено красноречив начин най-крайната форма, до която може да стигне домашното насилие. Отношението ѝ към темата се оформя, докато работи на нощни смени в хотел и наблюдава множество сцени на насилие, прекъсвани единствено от полицията.

В един момент започнах да се питам колко други случаи на насилие не могат да бъдат прекъснати по този начин. Мисля, че всички имаме някаква роля в това, което се случва около нас. Ако не правиш нищо, е все едно, че се съгласяваш. Когато Алис ни спомена за колажите, си казах: „Ако мога да започна този разговор за някой друг, защо да не го направя?“ Най-важното е да има разговор. Да се ангажираш с дадена кауза често изглежда плашещо, защото си мислиш, че трябва да направиш някакъв голям, радикален жест. Но всичко започва с малки стъпки – да се информираш, да се образоваш. Виждам този колаж като малката стъпка, която аз мога да направя.

През лятото на 2019 г. Маргьорит Стерн също започва с малка стъпка. Първите колажи, които лепи сама по стените в Марсилия, носят основно имената на жени, убити от партньорите им. Идеята за разширяване на инициативата идва с преместването ѝ в Париж. Новите послания, кратки и въздействащи, както и изборът на визуалната идентичност – черни букви на бял фон, са директно повлияни от опита на Стерн като член на Femen. Феминистката активистка група е особено известна с провокативните си масови акции (като тази на парижкото гробище „Монпарнас“), в които участничките, обикновено голи до кръста, протестират с изписани по гърдите им искания и послания.

За лингвистката Мари-Ан Паво посланията на колажите могат да бъдат разпределени в четири големи категории. „Може да започнем с тези, които имат най-универсален, активистки характер – като „Тяхната омраза, нашите мъртви“, „Революцията на жените наближава“ или „Убийства на жени навсякъде, справедливост никъде“. Втората категория има по-конкретен адресат – другите жени. Към нея спадат послания като „Ние всички сме героини“, „Улицата ни принадлежи“, „Вярвам ти“ или „Ти не си сама“. Към третата спадат посланията, насочени този път към мъжете. Сред тях са „Изнасилвачо, убиецо, насилнико, твой ред е да се страхуваш“, „Подсвиркването не е комплимент“, „Примирението не е съгласие“, „Спри да я биеш, негоднико“.“



Четвъртата категория според Мари-Ан Паво е вероятно тази, която спира най-много погледи. И най-дълго човърка съзнанието. Едно от тези послания стои няколко седмици залепено до киното на централния площад на Монтрьой: „Емили, на 34 години, завързана жива за релсите, прегазена от влака“ (т.нар. TGV – високоскоростен влак, който се движи със средна скорост 300 км/ч). Подобни са също: „Виржини, убита на 23 март 2020 г. от бившия си партньор пред очите на децата им – на 10 и на 13 години“ и „Лорена Куаранта, 27 г., сицилианска медицинска сестра – удушена от приятеля си, който я обвинява, че го е заразила с коронавируса“.

За този тип колажи, които засягат паметта на жертвата и детайлите по убийство, Алис е категорична: „Лепим ги единствено по искане на семейството. Близките са тези, които се свързват с нас и ни дават посланието. Уважението към жертвите е основен принцип при колажите. Другият много важен принцип е да се избягва стигматизацията на мъжете. Не лепим колажи, в които се правят обобщаващи заключения, като Мъжете са…

Освен че изваждат жертвата от анонимните статистики и ѝ дават глас в публичното пространство, за Мари-Ан Паво посланията са и директна критика към медийния език, използван при отразяването на този тип убийства.

Тези колажи са пълната противоположност на евфемизмите, които използват журналистите – като „семейна драма“ или „убийство от любов“. Думите може да шокират, но е за добра кауза. От една страна, убийството от „страст“ не се наказва толкова строго, колкото например предумишленото убийство, а от друга – минимизира в очите на обществото самия акт.

Във Франция критиката към медийния език придобива все по-голяма гласност в последните години. Блогове като Les mots tuent („Думите убиват“) събират и изобличават заглавията и съдържанието на статии, в които се използват подобни евфемизми. „Съпруг запалва жена си пред очите на децата им. За La voix du Nord става въпрос за любовна история. Вие сериозно ли? Насилието НЕ Е романтично“ гласи един от постовете им в Twitter. Вестникът отговаря: „Имате право и се извиняваме. Статията беше свалена, и нещо повече – в момента редакцията ни работи върху начина, по който да отразява домашното насилие. Благодарим ви за бдителността.“ Журналистическият колектив Prenons la une пък съставя наръчник в помощ на журналистите, които пишат за насилието над жени.

„Това, което все още трудно се приема от мъжете и от обществото като цяло, е идеята за убийството на жена само защото е жена, въпреки че това отдавна е доказано от социолози и психолози. Затова и систематичната употреба на думи като „фемицид“ е съществена за промяната на манталитета“, допълва още Мари-Ан Паво. Понятието, което е и част от наименованието на колажите на френски – collages féminicides, влиза официално в речника Le Petit Robert през 2015 г. Неговата дефиниция е: „Убийство на жена или момиче на полова основа.“ В речника е допълнено, че терминът е юридически припознат в много държави от Латинска Америка. Въведено във френския език от социоложката Диана Рюсел в средата на 70-те години на миналия век, понятието се смята за измислено от американската писателка Керъл Орлък, за да озаглави своя книга, посветена на убийствата на жени.


„Едно от наследствата на феминистката борба е, че жените си връщат публичното пространство“, твърди Ан Шарлот Юсон, специалистка по въпросите на социалната справедливост. За Алис и много други момичета в групата именно това се случва благодарение на колажите. Усещането за свобода, за присъствие, за сила и видимост е един от мотивите да продължават да лепят. Но основният е нуждата от промяна. Или както гласи един от колажите,

„Ще спрем да лепим, когато спрете да ни убивате“.

Заглавна снимка: „Никога не насилваш от любов“ © Десислава Милева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Технологията като епична поезия. Разговор с писателя Кен Лиу

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/ken-liu-interview/

Бивш софтуерен инженер, корпоративен адвокат и правен консултант, понастоящем Кен Лиу е един от най-забележителните американски фантасти – единственият писател, чието произведение е печелило три от най-големите награди за фантастична литература в една година (през 2012 г. разказът му „Хартиената менажерия“ получава „Хюго“, „Небюла“ и „Уърлд Фентъзи“), както и единственият автор с награди „Хюго“ и като писател, и като преводач („Трите тела“ от Лиу Цъсин).

Дебютният му сборник „Хартиената менажерия и други разкази“ бе публикуван на български от издателство „Еуниката“ през 2017 г. в превод от английски на Тодор Кенов. В разказите си Лиу разработва актуални идеи и въпроси за бъдещето, забърква неочаквани жанрови комбинации и никога не забравя нежното и детайлно отношение към личните изживявания на персонажите (особеност, която ми допадна още при първия ми досег с неговото писане – разказа „Грешка в един бит“). Скорошният прочит на сборника ме подтикна да потърся автора за по-обстоен разговор, не без надеждата, че ще видим и другите му книги на български, включително съвсем прясната „Скритото момиче и други разкази“.

Разменихме си десетина имейла в продължение на три дни, като Кен Лиу ми изпращаше повечето си отговори в промеждутъците на родителстване.


Един повтарящ се сюжетен елемент, който се разиграва разнообразно във Вашите разкази, е културното кръстосване. Въпросът е огромен, съзнавам, но какви са според Вас неговите ефекти, значения и потенциал в днешната реалност?

Струва ми се, че „културното кръстосване“ често се възприема като нещо, което се случва на малък брой хора. Реално то е част от опита на всеки. Замислете се как разговаряте с познатите си от гимназията. Думите, акцентът, регистърът, езикът на тялото, темите и препратките същите ли са като тези, които използвате в разговорите с колегите си? Със служителите си? С приятелите си по хоби? В родния си град ли живеете? Последователите ви в Twitter биха ли ви разпознали в реалния живот?

Всички непрекъснато преработваме кодове, сменяме маски, настройваме идентичности. Всички сме носени през времето от прогреса и се пръскаме по краищата на земята в търсене на възможности. Самата идея за фиксирана култура, към която принадлежим, е утешителна илюзия, носталгичен мит, който със сигурност вече не е верен (и може би никога не е бил). Така че чрез фокуса върху културното кръстосване на всички нива моите разкази просто обръщат внимание на най-универсалното изживяване в модерността.

Изкуствен интелект, телесни подобрения, безсмъртие, симулации – част от Вашите разкази изследват свят, в който хората доброволно предават своето тяло и ум на технологията в замяна на по-добър контрол върху живота и реалността. Трансхуманизмът въпрос на разграничение между усъвършенстване и изчезване ли е?

Трансхуманизмът е с нас, откакто изобщо разсъждаваме по въпроса какво е да си човек. Във „Федър“ Платоновият персонаж Сократ разказва за египетския бог Тевт, създателя на писмеността, чието изобретение е критикувано от цар Тамуз с аргумента, че то ще „причини забрава в душите на учещите“ и ще им предостави не истината, а само привидност. Действително тези, които се приучат да се осланят на писменото слово, губят някаква съществена част от себе си. Стават по-малко човеци. Това навярно е най-ранният записан случай на тирада срещу технологията, която „разлага мозъците ни“. С минимални изменения същата може да се приложи към Уикипедия, аудиокнигите, образователните телевизионни програми, виртуалната реалност и всякакви други нови медии и технологии, свързани по някакъв начин с познанието.

Писането е технология, която ни е променила из основи. Повечето от нас са официално образовани и извършваме голяма част от мисловната си дейност на графолект – „трансдиалектен език, формиран на основата на силна обвързаност с писмеността“ (по думите на Уолтър Дж. Онг), например стандартен английски, съвременен стандартен мандарин, съвременен стандартен арабски… И тази познатост на езика ни пречи да видим колко много ни е променила писмеността. Ние не разсъждаваме като предграмотните хора. Много проявления на писмения език, като например технически наръчници, съдебни решения, договори, дори романи, които са писани повече за окото, отколкото за ухото, действително може да са практически непонятни при прочит на глас – романистите, които възнамеряват да пишат специално за пазара на аудиокнигите, трябва да овладеят отличителен набор от трикове, който не е нужен на традиционните писатели.

Повече или по-малко човеци сме ние спрямо предграмотните си предци? Трансхора ли сме в сравнение с тях? Смислен ли е изобщо този въпрос? Ако не, защо? Ако да, как? Каква точно е ролята на писмеността като технология в дефинирането на нашата човечност? Смятам, че е важно разказите ми, които се въртят около съвременните технологии за изменение на тялото и ума, да бъдат контекстуализирани. Ние изобщо не сме спирали да си задаваме въпроси за технологията. И този неспирен стремеж да отговорим на неотговоримото може би е едничкото качество на човечеството, което не се поддава на трасцендентност.

В една Ваша лекция казвате, че историята не е ориентир за бъдещето. Същевременно в писането си показвате силен интерес към историята, например в „Литеромант“, „Всички вкусове“ и особено в „Човекът, който сложи край на историята: документален филм“. Какви са приликите между изследването на миналото и на бъдещето?

Дълги години работих в сферата на технологиите – първо като софтуерен разработчик, а впоследствие като консултант по патентни дела, което налагаше да се специализирам в историята на технологиите. В резултат придобих разбиране за огромната роля на шанса в историята ни.

Когато погледнем назад във времето, не е възможно да устоим на човешката склонност към сглобяването на миналите събития в наратив, който утвърждава собствената ни позиция като любимците на историята, като заслужили победители, като същества с морално превъзходство над предците си. Предубежденията на оцелелите, заблужденията вследствие на разказа и неспособността ни да видим неизвървените пътеки ни изкушават да смятаме, че историята се е развила по единствения възможен начин, че победилите народи и държави са заслужили трофеите си, че колонизаторите действително са били „по-добри“ по някакви начини.

Реалността, разбира се, е съвсем различна. Колкото повече задълбавам в историята, толкова по-ясно виждам колко случайна, произволна и абсолютно безсюжетна е тя. Победителите най-често изобщо не са заслужавали да победят, а страданията на жертвите не са били „необходимо зло“, както един американски сенатор заяви безсърдечно.

Това не е зов за отчаяние. Също както настоящето ни не е неизбежно заключение на вкоренен в миналото разказ, така и бъдещето е пластично и отворено, а не предначертан резултат от непредотвратими, безлични социоикономически течения, на които безуспешно се противопоставяме. Неправдите на миналото може да хвърлят дълга сянка върху настоящето, но от всички нас зависи да се борим за по-справедливо и по-милостиво бъдеще.

Като споменахте неправдите на миналото, в разказите си често засягате забранени истории. Какво Ви влече да се занимавате със случаи като Инцидент 228 или Отряд 731 във фикцията си? Литературата има ли роля в запазването на спомените, които част от човечеството умишлено тика към забрава?

Не харесвам инструменталистките оправдания за литературата. Идеята, че тя е (или трябва да е) инструмент в услуга на някаква политическа програма, е изключително опасна и крие риска да я превърне в пропаганда. По-скоро мисля, че разказвачеството е поначало политическо. Вместо да служат на някаква политическа цел, самите истории са изразителни политически действия. Те могат да са актове на съпротива, утвърждаване, надаване на глас или упражняване на власт. И понеже аз съм се ангажирал да противостоя на колониалното мислене и централизираната власт, разказите ми са по необходимост въплъщение на политическите ми ангажименти и поставят върховната неприкосновеност на свободата в конфликт с тълпите и диктаторите.

За мен жанровата литература се занимава с отклоненията от общоприетите норми на реалността. В свят, в който темповете на промяна стават все по-бързи, бихте ли казали, че отклонението е (и навярно винаги е било) нормата, следователно жанровата литература е продуктивен начин за възприемането и обработването на реалността?

Харесва ми тази формулировка. Напомня ми за старата сентенция, че единственото постоянно нещо е промяната.

Честно казано, никога не съм си поставял съзнателна цел да пиша в определен жанр. По-скоро стилът ми се състои в това да структурирам историите си около буквализирана метафора – вземам някоя идея, която обичайно се обсъжда метафорично, правя я буквално истинска в света на разказа и изследвам последствията от тази осезаема промяна в реалността. Примерно, говорим метафорично как си личи какво ще излезе от някое дете по дадена играчка или предмет, с който то си играе – затова в „Промяна на състоянието“ изследвам свят, в който душата е предмет, раждащ се заедно с човека, и така всички трябва някак да се нагодят към съдбата, предписана им от съответния предмет. Понякога буквализирането на метафорите се случва посредством технологиите и някои читатели класифицират тези разкази като „научна фантастика“. Ако такива етикети са им полезни, радвам се, но не мисля за тях, докато пиша.

Какъв обаче е смисълът от буквализирането на метафори? Нека първо разгледам научнофантастичната страна на въпроса. Не смятам, че научната фантастика има много общо с предсказването на бъдещето – в това отношение тя не се е справяла особено добре досега. Може би някои фантасти наистина си мислят, че предсказват бъдещето, но лично за мен това никога не е представлявало цел или интерес. Аз не пиша дори за „възможно бъдеще“ (което за мен е изсмукано понятие) – много от моите разкази включват бъдеще, което е умишлено, величествено „невъзможно“.

По-скоро си мисля, че това, което научната фантастика постига – или поне това, което аз се опитвам да постигна с моето писане, – е да поставя лупа над реалността на сегашния момент с всичките наши надежди и страхове. Като извлича латентни тенденции, увеличава видимостта на възникващи модели и извежда актуални иновации до логичния им завършек, научната фантастика действа като висококонтрастен филтър, който осветява и подчертава определени аспекти от нас и обществото ни – и добрите, и лошите. По този начин неща, които в реалистичната литература бихме подминали като твърде очевидни или твърде абстрактни, стават осезаеми в спекулативните, въображаеми светове.

С други думи, това не е много по-различно от технологията, доколкото тя служи за увеличаване на потенциала на човешката природа. Метафорите са крехки и подвеждащи, но също така и неизбежни.

Чувал съм мнения, че научната фантастика и фентъзито са два противоположни жанра, като първият е истинският и сериозният начин за ангажиране със света, а вторият не е нищо повече от бягство от реалността. Как тези два разказвателни режима се сливат във Вашето писане?

Както вече споменах, тъй като не обръщам особено внимание на разграничаването между жанровете, в писането ми често се сливат научнофантастични и фентъзи техники. Няколко примера: разказът „Наслука“ (адаптиран в епизод на анимационния сериал „Любов, смърт + роботи“ на Netflix), „Демонът на Максуел“ (в който старият мисловен експеримент служи за основа на твърдофантастично фентъзи) и „Династията на Глухарчетата“ (епична фентъзи поредица, в която героите са инженери вместо магьосници).

Според мен технологията притежава много фентъзи елементи. В крайна сметка тя е нашата версия на космогонична митология (на модерния свят) и епична поезия. Разказваме истории за Стив Джобс и Илон Мъск както за древните герои. Младите си мечтаят за Силициевата долина и как „огъват Вселената“ с клавиатура и поялник. Големият разказ за технологията е изкусителен, вълнуващ, фантастичен. Същевременно фентъзито като разказвателен режим пасва много добре на историите за технологии. Разказите за откривателство, за изпитания, за инженерно усъвършенстване и трансцендентност са поетични и красиви. Все пак инженерите са същинските светостроители и има логика историите им да се разказват в епичен стил.

Заглавна снимка: © Li Yibo

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Конституцията и какво може(ше) да бъде

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/konstitutsiyata-i-kakvo-mozheshe-da-bude/

Американският професор Брус Акерман въвежда термина „конституционен момент“, за да обясни онова трайно обществено настроение, когато една конституция се превръща в нещо различно от писания текст. В резултат от интензивни дискусии и повишена чувствителност моментът налага промяна на действащия основен закон. Вероятно най-важният принос на тази теория е, че показва как, за разлика от обичайната законодателна посока,

в конституционното право движението е много по-често отдолу нагоре.

Успешните конституции (например на САЩ или на ЮАР след апартейда) са стартирали с постепенно разширяващо се недоволство сред населението, което еволюира в политически консенсус и накрая се фиксира в промяна на нормативния акт.

Потенциалната конституционна енергия

Самият факт, че анонсът за нова българска конституция беше приет толкова сензационно, говори достатъчно за липсата на конституционен момент у нас – особено в съзвучие със срамежливия отказ от поемане на отговорност за авторството ѝ. Недалеч във времето и пространството един от верните министри на полския президент Анджей Дуда намеси именно доктрината за конституционния момент като основание за преразглеждане на тамошния основен закон. Но неумението на Борисов да бъде дори авторитарен лидер си личи по това, че

и към толкова консервативна тема подхожда с типичното си „всичко минава“,

вместо да се опита да се позове на някаква историческа необходимост от реформа на сега действащия текст.

Независимо от липсата на необходимост, която вече беше обилно коментирана, и отвъд критиките към предложения проект, време е да се говори и за възможните алтернативи. Ползата от подобни обсъждания е именно в провокирането на конституционния момент, когато някогашните блянове ще се превърнат в правилни и необратими решения именно защото са осъзнати и приети от максимално много граждани – независимо дали в евентуалното бъдещо Велико народно събрание, или в следващо обикновено.

От магистрати за магистрати

Втренчването в конкретни имена като източник на проблеми нито е адекватен и модерен начин за водене на политика, нито може да доведе до структурни реформи в затворена система като съдебната. Затова и всяко обсъждане на нейното преустройство налага предварителните уговорки, че определени общества като българското винаги ще бъдат по-корумпирани – независимо от либерално-демократичните опити за изравняване на стандартите и процедурите. Както и че

смяната на един служител, бил той и главен прокурор, няма да доведе до никакъв траен резултат.

Постоянното натякване за разделението на властите обаче налага да се повдигне въпросът как си представяме това разделение в конституционно отношение, за да се избегне още по-досадното контраклише, че „трите власти не са разделени с китайска стена“. Вече стабилният емпиричен опит с дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС), непознат на авторите на Конституцията от 1991 г., както и анализът на конституционните реформи от 2015 г. показват нещо категорично: нито квалифицираните мнозинства за избор на членове на ВСС от парламентарната квота са пречка пред политическите договорки, нито разделянето на Съвета на съдийска и прокурорска колегия доведе до позитивен развой.

Същевременно общото между представителите на смелото реформаторско малцинство магистрати в последните няколко издания на ВСС е, че са

все съдии, избирани от професионалната квота.

Те обективно нямат причина да се страхуват за професионалното си израстване, тъй като са избрани със свободен и пряк вот, а и обикновено се намират в зенита на кариерата си. Ето защо се поставя въпросът за наличието на парламентарна квота изобщо в сегашния ѝ вид. Страхът от „капсулиране“ на системата, каквото и да значи това, е пресилен – особено след като за толкова години не е имало успешно „декапсулиране“ с помощта на представителите, избрани от парламента.

За избора на членове на ВСС може да се следват различни модели – например с квалифицирано мнозинство от членове на професионалната квота (в съотношение 2:1, да речем) или пък испанският модел, при който представителите на Съвета се избират от законодателя, но от предварително подбран от магистратите списък, така че да няма възможност в него да попаднат лица без интегритет – нещо, което би помогнало в държава като България, където управляваните много по-добре от управляващите знаят кой заслужава доверие в редиците им. Достатъчно е да си зададем въпроса

какви обстоятелства налагат един магистрат изобщо да влезе в полезрението на действащите партии, за да бъде издигнат от тях за член на ВСС.

При всички положения обаче е време да се разбере, че светлината на прожекторите може само да изгори съдебната система. Хората в нея имат нужда да бъдат оставени на мира да си вършат работата – нещо, което правят с по-голям успех, отколкото анонимните депутати, независимо дали 120, или 240 на брой. Няма логика тогава да не разполагат с по-сериозен контрол върху собствената си съдба.

Необходимата децентрализация

Предложената от „Демократична България“ идея главният прокурор да се избира от парламента или пък романтичният сюжет за изваждане на прокуратурата от съдебната власт няма да помогнат на системата. Защото дори и сега главният прокурор отказва да поеме отговорност, когато му скимне – с превърналата се в класическа фраза „наблюдаващият прокурор решава“, – та какво остава партиите да поемат отговорност за избора си. Още повече че сегашната зависимост на политиците от папките на Гешев може да се превърне в зависимост на евентуалния главен прокурор с реформаторско сърце от политиците, които легитимно ще могат да го свалят от власт, когато той реши да активира папките.

Обединеният антипрокурорски фронт, за съжаление, често пречи на реформите – по две причини.

Първата е, че всяка клетва към прокуратурата, придружена с мълчание по отношение на съда, е форма на двоен стандарт и подклаждане на вътрешно напрежение. Ако съдът е толкова невинен, хората нямаше да са недоволни от правосъдието генерално, включително по граждански дела, където прокуратура не участва. Втората и по-важна причина е, че подобна позиция е лишена от емпатия към отделния прокурор, който може и да има принципната възможност да образува разследване срещу главния прокурор, но продължава да е обект на „методически надзор“, на произволни решения за командироване или местене в йерархията и т.н. А критикуващите не си дават сметка, че в човешки и битов план никой не би се подложил на подобен излишен риск.

Ето защо ако в Конституцията има да се пипа по въпросите на прокуратурата, това трябва да е свързано не толкова с мнимото и вечно изплъзващо се ограничаване на властта на главния прокурор, а с възлагането на власт на всеки отделен прокурор в институционален аспект, включително чрез изграждане на прокуратурата по почина на съда – всяка прокуратура като отделно юридическо лице. С уговорката, че част от тези промени не налагат задължително конституционна реформа (зависимостта на прокурорите е скрепена предимно с разпоредбите на Закона за съдебната власт),

на конституционно ниво е възможно да се предвиди по-широка автономия на прокурорите от горестоящите,

както и отмяна на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, което поне на книга би трябвало да ограничи печалните акции на прокуратурата за решаване на кризата с коронавируса или против спекулата с цените на лекарствата. Тези епизоди бяха оправдавани именно с въпросната разпоредба, която в очите на прокуратурата дава мандат за намеса в практически всички обществени отношения, колкото и отдалечени да са те от функцията по ангажиране на наказателната отговорност.

Разширената автономия значи и много по-ясно дефинирана отговорност за внесените обвинителни актове, което би въвело най-сигурния стандарт за отчетност. Практиката показва, че репресивната машина на прокуратурата се сблъсква с множество оправдателни присъди, но остава проблемът с шоу арестите и ефектите, свързани с тях – съсипано здраве, репутация и бизнес. Пътят към търсенето на индивидуална отговорност в бъдеще, включително чрез прочистване на гнилите ябълки от системата, изисква да се сложи край на флуидното състояние на тази институция, чиято дейност се ползва с привилегии спрямо други конституционно защитени права, но не може да бъде пипната, когато ги нарушава несъразмерно.

Разкраченият президент

Широка легитимност без реална власт. Това е накратко българският президент в момента. Еуфорията от началото на Прехода (или по-скоро опитите за компромисно и безкръвно трансформиране на властта на бившите комунисти) допусна това противоречие, но то стана осезаемо в следващите години, когато президентската фигура се оказа толкова силна, колкото личностните качества и щения на съответния президент, както и съответната политическа конюнктура. Системата от конституционни разпоредби оставя неясен отговор

защо редица важни откъм власт постове се разпределят без пряк и всеобщ избор, докато избраният от потенциално милиони граждани осъмва с крехки и половинчати правомощия.

Пътищата може да са и в двете посоки – засилване на правомощията на президента или пък премахване на прекия му избор, като въпросът е важен с оглед на оценката на целия демократичен процес: искаме ли да намаляваме изборите, или не; колко центъра на власт допускаме да има и т.н. В един друг парламентарен живот дискусиите в Народното събрание биха могли да са достатъчни за легитимиране на законодателната воля. В един друг партиен живот президентът би трябвало да се намеси дори ако е избран от партията, която прави лошотии. Но и двете са пожелания в България. Затова при моментното състояние на демокрацията президентската институция има самочувствието на прекия избор да надава опозиционен вой.

Самият факт, че без особени усилия Румен Радев спечели лесни точки с няколко обречени налагания на вето, доказва, че

президентът може да се развие на конституционно ниво като една от малкото възможни алтернативи на едноличната власт –

например ако му се даде право на законодателна инициатива или блокиращо вето. Иначе защо е този пряк избор за президент? Квалифицирано парламентарно мнозинство за неговото назначаване би спестило същите пари, както намаляването на броя на депутатите.

А как работи Конституцията?

Безспорно най-голямата форма на популизъм по темата е заиграването с индивидуалната конституционна жалба. Плясването ѝ в проекта на управляващите без никакъв разработен механизъм за пускане в действие е много удачна метафора на целия им труд – по-добре да има по нещо за всеки, независимо дали и как ще работи, но да се имитира „добър слух“.

Популизмът се корени в това, че всеки инструмент на овластяване на „народа“ повдига темата за нивото на неговата правна култура. В същото време всяко допълнително правомощие на институциите – в случая на Конституционния съд (КС) – подлага под съмнение досегашната им работа и дали заслужават подобно доверие. Принципните позитиви на индивидуалната жалба са много, но до голяма степен увисват без съответните детайли. Негативите обаче са конкретни и недвусмислени: забавяне на правосъдието, подозрителни критерии за допустимост и дори липса на ясен обхват –

абсолютният минимум е да се разберем дали ще може да се атакува норма от закон, или всеки акт на публичната власт.

Важно е да се каже, че такива решения са в много по-малка степен юридически, отколкото политически. Защото в случая става дума за един отчетливо либерален инструмент, чиято злоупотреба може да бъде използвана като довод за ограничаване на други индивидуални свободи, понеже „не сработват“. Така ненадейната поява на „новата“ конституция поне може да послужи като инструмент за политизиране и формиране на идеологически полюси при законотворчеството – нещо, което в дългосрочен план е далеч по-решаващо дори от това какво точно ще пише в евентуалната бъдеща конституция.

Докато локумът с индивидуалната жалба тепърва ще се разтяга, един по-осезаем проблем не е адресиран ни най-малко от представения проект и той касае действието на самите конституционни норми:

дали при констатация на противоконституционен закон даден съд може да не го приложи,

тъй като единствено КС може да реши кой закон противоречи на основния. Въпросът не е никак реторичен и по него се водят не само теоретични спорове, но е развита и противоречива съдебна практика, още повече че приемането на противоконституционни закони се превърна в ежедневие.

Инструментът, който би могъл да се въведе съвсем елементарно чрез изменение на чл. 150, е всеки български съдия, а не само членовете на върховните съдебни инстанции, да може да повдига въпроса за противоконституционността до КС. Освен че ще възвърне логиката в обхвата на правомощията на съда (все пак няма ограничения кой може да сезира Европейския съд при съмнения за приложимия закон), той ще спомогне и за равенството между отделните магистрати, което също остава пренебрегнато като проблем на системата.

Въпросът е и кардинален за самото писане на конституцията: ако тя действително има непосредствено действие, нейните автори биха могли да си позволят

разписване на повече конкретни текстове, чиято отмяна чрез закон би била невъзможна.

Мечтите са безплатни, но от тях спомен не остава. Идеята, че изобщо ще се обсъжда свикването на Велико народно събрание, и то сред политическа, здравна и икономическа криза, доскоро също звучеше, меко казано, като мечта. Видно е, че управляващите използват като основна защитна тактика масовото униние, фокусирано върху мнимата липса на алтернатива. Затова дискутирането на алтернативи трябва да започне максимално рано и да се развие, преди да е станало късно. Обратното броене започна.

Заглавна снимка: pxfuel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Участието в обществения разговор е част от длъжностната характеристика на учения

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitar-iliev-interview-pismo-prepodavateli/

Димитър Илиев е доктор по старогръцки език и главен асистент във Факултета по класически и нови филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Той е също така автор и инициатор на отвореното писмо на университетските преподаватели, които подкрепят исканията на протеста за оставка на кабинета „Борисов 3“. С него разговаря Венелина Попова.


Оригиналното писмо на преподавателите

Миналия петък 30-ина университетски преподаватели стартирахте подписка за оставка на правителството. За няколко дни се присъединиха още над 90 Ваши колеги, а сега вече има и нова подписка – на над 230 учени и специалисти от БАН, които в своето отворено писмо правят дисекция на корумпираното управление. Ще бъде ли пресилено, ако наречем тази реакция на академичната общност в България бунт срещу автократично-мутренския стил на управление? И как ще обясните този своеобразен феномен?

Да, списъкът на подкрепилите писмото преподаватели се актуализира постоянно с нови имена от различни институции. Към момента на нашия разговор подписите са вече над 120. Освен представители на различни български висши училища (СУ, НБУ, УАСГ, УНСС, МУ – София, НАТФИЗ, МУ – Варна, ПУ и др.), отвореното ни писмо подкрепиха и преподаватели от Университета на Северна Каролина, Университета на Торонто и Университета по приложни науки в Хамбург. А появата на сходна позиция, подкрепена от колегите от БАН, показва, че в нашата прослойка има сравнително широка подкрепа за исканията на протеста, и това е окуражаващо.

Въпреки това има хора, които дори принципно да подкрепят изразената в двете писма позиция, не биха се ангажирали с активно присъединяване към нея по различни причини – от притеснение да заявят публично мнение до скептицизъм относно ползата и смисъла от такива жестове. Но според мен смисъл винаги има, независимо колко масов е откликът. Когато интелигенцията в едно общество е политически активна и изразява открито своята позиция, това е добре за обществото като цяло. Не разбирам защо у нас някак през годините се оформи виждането, че хората на мисълта би следвало да са аполитични и да обитават някакви стерилни селения на духа отвъд злобата на деня, която е недостойна за вниманието им.

Тази погрешна нагласа, от една страна, маргинализира допълнително представителите на тези прослойки у нас, които и бездруго като че ли не се радват на толкова голям публичен престиж, колкото би трябвало, и не са приоритет в политиката на нито едно управление. От друга страна, изключването на учените, интелектуалците и артистите от обществения разговор с нищо не помага за подобряването на неговото качество и адекватност. А участието в този диалог и формулирането на кохерентен разказ какво се случва в обществото и накъде трябва да върви то, според мен влиза, така да се каже, в длъжностната характеристика на учения.

Мисля, че през целия Преход за първи път университетски преподаватели се изправят открито с имената си срещу властта – жест, който трябва да бъде аплодиран. Сред тях виждаме личности, които и досега са изразявали публично своите позиции. Но как мислите – има ли риск за бъдещото кариерно развитие на участниците в подписката?

Не за пръв път университетски преподаватели протестират и открито искат оставката на властта – това се случи и при управлението на кабинета „Орешарски“, случвало се е и в началото на т.нар. Преход, да не се връщаме към дисидентството на учени и интелектуалци по времето на режима преди 10 ноември 1989 г. В историята му все още има недостатъчно проучени и неизвестни на широката публика страни, макар и, за съжаление, България никога да не е била като Чехословакия на Лудвиг Вацулик и Вацлав Хавел.

Колкото до риска за професионалното развитие – наистина не искам да мисля, че в ХХI век в страна от Европейския съюз можем да си позволим да мислим в такива категории. Ако сме стигнали дотам – или по-точно сме се върнали пак там, където вече сме били, – това означава, че нуждата от активна съпротива е още по-належаща. Съществува ли опасност за кариерата ти на учен по съображения, различни от научните, значи борбата срещу това е въпрос на самосъхранение и трябва да се мисли като единственото разумно поведение, а не като извънреден акт на героизъм.

Освен това не обичам героичната патетика, придружаваща настоящите и всички предишни протести у нас през последните години. Правилната нагласа според мен е, че протестираш, защото не можеш да не протестираш – просто ти си такъв и ситуацията, в която си поставен, е такава. Но не защото очакваш от това да произтече нещо за теб – било то награда или мъченичество. Една малка щипка отрезвяващ здравословен цинизъм винаги е добре дошла в такива моменти, понеже героиката бързо изхабява, а това е маратонско бягане, не кратък спринт с мигновена победа.

Като човек, който се занимава с Античността, не гледате ли с ирония на постоянното повтаряне на историята?

Иронията може да бъде спасителна в напрегнати моменти като настоящия. Няма как историята в някаква степен да не се повтаря, но човешката природа, откакто имаме писмени свидетелства и те ни дават да разберем какво са мислили и чувствали хората в отдавна отминали епохи, очевидно не е претърпяла съществено развитие през хилядолетията.

Най-ироничното за мен обаче не е връщането много назад в историята, а сравнението с предишната протестна вълна от 2013 г. Недоволните тогава понесохме много критики, че работим за връщането на Бойко Борисов на власт. Днес ситуацията е сходна, но позициите на политическите играчи са разменени и други критици се опитват да вкарат протестиращите в оправдателен режим, че не работят за интересите на БСП, Мая Манолова или евентуален политически проект на Румен Радев.

Моята лична цел е: ако може, да излезем от това зацикляне между двете неизбежни политически алтернативи в лицето на настоящото голямо българско „дясно“, което не е особено дясно, и казионното българско „ляво“, което също не е никак ляво.

Вие сте представител на едно поколение, израснало на границата на две епохи в България, което сега е в най-креативния период от живота си – все още сте млади, много от вас са високообразовани, не ви липсва и житейски опит. Готови ли сте да поемете управлението на страната в свои ръце?

Неизбежно е представители на моето поколение рано или късно да започнат да влизат във властта и това всъщност вече се случва. Дали ще се справим с управлението на държавата по-добре, или по-зле от поколенията, които вече са отминали зенита си, ми е трудно да прогнозирам. Тъкмо фактът, че сме израснали на границата на две епохи, може би ни дава ценно предимство – знаем достатъчно добре какво е да живееш в тоталитарен режим, видяхме как се разместват обществените пластове в периода на т.нар. Преход, преживявали сме глад и недоимък, лъгани сме достатъчно много. А днес сме в състояние да се възползваме пълноценно от предимствата на новите технологии и информационното общество, защото времето, в което израснахме, ни даде възможност да придобием достатъчно дигитална грамотност.

Лошото е, че част от предимствата, които изброих по-горе, могат да бъдат разчетени и като травми. По-младите все още нямат нашия опит, но не са и обременени с нашите травми. От друга страна, те имат пред себе си достатъчно време да развият свои собствени травматични симптоми, защото времето, в което са израсли, на пръв поглед по-спокойно и благополучно от нашето, също крие своите тъмни страни, които може би ние не разбираме достатъчно добре.

За разлика от 20-годишните, които отрицават партиите изобщо, Вие знаете, че няма друг легитимен начин да се участва в избори. Не Ви ли притесняват, да не кажа отчайват социологически проучвания, които дават преднина на партии като тази на Слави Трифонов –поредния политически популистки проект еднодневка?

Не съм много сигурен доколко политическият скептицизъм е изключителна отличителна черта само на днешните 20-годишни. Дефицитите в публичния дебат, отчасти свързани и с ниското ниво на медийна свобода у нас, водят до залитане в лесни, но изцяло погрешни посоки. Има много какво да се желае от гражданската и политическата култура на всички поколения. Както интелигенцията, така и политиците, които претендират да са автентична опозиция на статуквото и изразител на протестната енергия, дължат на обществото формулирането на достатъчно смели и същевременно достатъчно осъществими антисистемни, но не популистки решения.

Слави Трифонов е поредният проект, създаден да отвлича и канализира протестен вот и да бъде патерица в някое бъдещо коалиционно управление на някоя от големите партии на статуквото. Но той е само върхът на айсберга. Повече ме притеснява това, че много хора виждат изход от създалото се положение в неща като намаляване на броя на депутатите, премахване на партийните субсидии, ново Велико народно събрание и подобни. Днес изразител на подобни спорни идеи е Слави, утре за такъв може да бъде назначен някой друг.

Не е ли неизбежно след следващите избори, независимо дали ще са предсрочни или редовни, да влезем в една спирала от избори, докато се създадат нови политически субекти, които не са свързани със старите системни партии и могат да предложат нови идеи и нов политически хоризонт за България?

Това е развитие на нещата, което ми се искаше да беше станало реалност още след оставката на Пламен Орешарски през 2014 г. За съжаление, протестната енергия се уталожи, част от недоволните припознаха в Реформаторския блок своето представителство и започнаха да чакат неговите депутати и министри да убедят Бойко Борисов в належащата необходимост от реформи. Заради тази наивност изгубихме време, но по-добре нещата да се случат късно, отколкото никога. Процесът трябва да се катализира, докато автентичното гражданско представителство с нагласа за дълбоки реформи не получи решаваща подкрепа на избори. Дотогава продължавам да твърдя, че всяко управление у нас е заченато в грях и протестите срещу него по дефиниция и по подразбиране са правилни и заслужаващи подкрепа, независимо от тактическите и стратегическите подробности (защо еди-кои си протестират рамо до рамо с вас, какво ще стане после и прочее).

Има ли риск енергията на този протест да бъде изразходвана напразно или да бъде насочена в грешна посока?

Такъв риск винаги има във всеки протест, но съществува и възможността протестният натиск да доведе до действия на властта, които да го подхранят отново. Тактиката на управляващите доскоро беше да се опитат да оставят протеста да се изчерпи от само себе си. Но видимо изнервени, те започнаха да реагират и действат неособено адекватно. Това окончателно делегитимира настоящата коалиционна конфигурация и оставките оттук насетне са само въпрос на време. Дали те ще дойдат като пряко следствие от протестните действия, или от други събития, които тези действия косвено са провокирали – предстои да видим.

Заглавна снимка: © Димитър Цанков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Спрете финансирането на нашата мафия.“ Протест пред посолството на Германия в София

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/protest-pred-germanskoto-posolstvo/

На 12 август, 35-тия ден от началото на антиправителствените протести в България, се проведе акция пред посолството на Германия в София под надслов „Масово затваряне на очи“.

Click to view slideshow.

Комикс „Мащехата и Винету“ / Борисов: „Шефовете ми от Кремъл и българските ДС олигарси Ви благодарят за подарените милиарди. Парите свършиха, ще има ли още?“ / Меркел: „Ще има още много, Бойко! Но внимавай мигрантите все така да стоят далече и да тече повече руски газ към Европа. Иначе ми е все тая какви ги вършите там долу!“ © Тихомира Методиева – Тихич

Протестиращите се събраха пред германското представителство у нас, за да попитат „защо вече едно десетилетие една от водещите сили в Европейския съюз толерира очевидната организирана престъпност в нашата управленска класа в лицето на Бойко Борисов и неговите правителства, както и на свързаните с тях структури в съдебната система“. В описанието във Facebook събитието също се казва:

Искаме да знаем как се съвместяват претенциите за върховенството на закона, които съпътстват всяка европейска директива към България, с широко затворените очи на европейския политически елит за техните „партньори“ от ГЕРБ.

„Спрете финансирането на нашата мафия“ © Тихомира Методиева – Тихич
„Политическата корупция е ненакърнима. Да бъде уважавана и пазена е задължение на цялата власт на държавата“ (заигравка с чл. 1, ал. 1 от Конституцията на Германия – в оригиналния текст вместо „политическа корупция“ е „човешкото достойнство“) © Тихомира Методиева – Тихич
„Изцяло сте вътре, а не просто зрители“ (от популярен през 90-те години рекламен слоган на спортния канал DSF) © Тихомира Методиева – Тихич
„Надяваме се, че няма да ни спрете европейските средства, ако не е вашето момче“ © Тихомира Методиева – Тихич

Организаторите изрично подчертават, че протестната акция се разграничава от противниците на Европейския съюз. „Ние искаме да подкрепим пълноценното израстване на България в демократичните ценности на Европа и очакваме от европейските лидери да заемат критична позиция и да поемат отговорност.“

© Тихомира Методиева – Тихич

По-рано в сряда временно управляващият посолството на Германия у нас Йорк Шуграф заяви по повод обявения протест, че е „напълно естествено гражданите в Европейския съюз да се възползват от правото си на свобода на изразяване и мирен протест“, но „решенията за политическото бъдеще на България се вземат само в България“.

Фотогалерия: © Тихомира Методиева – Тихич. Превод от немски: Донка и Чило Попови

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Началото на края на един диктатор

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/nachaloto-na-kraya-na-edin-diktator/

В неделя, 9 август, в Беларус се проведоха редовни президентски избори. Александър Лукашенко, често наричан „последният диктатор в Европа“, остава вкопчен в поста, който задържа вече 26 години с цената на масови репресии и погазване на човешките права. След безпрецедентна предизборна кампания с многохилядни опозиционни демонстрации, съобщението за победа на Лукашенко с 80% подкрепа изведе хиляди хора на улицата още в малките часове на 10 август. Мирните протести бяха посрещнати от тежковъоръжени полицейски части. В столицата Минск и в други градове се стигна до сблъсъци.

„Гражданите намират такива резултати за обидни за тяхното чувство за реалност“,

казва Арцьом Шрайбман, политически анализатор от Минск, с когото разговаряме няколко дни преди вота.

Но реалността в Беларус сега е различна – за първи път действащият президент се изправи срещу реална опозиция в лицето на 37-годишната домакиня Святлана Циханоуская. Бившата учителка без никакви амбиции за политическа кариера се превърна в емблема на опозиционното движение в страната, след като съпругът ѝ – популярният влогър Сяргей Циханоуски – не беше допуснат да се кандидатира за президентския пост и бе арестуван на 29 май, а тя обяви, че поема щафетата.

Режимът на Лукашенко се разправи предварително и с другите двама сериозни опозиционни кандидати – Виктар Бабарика също беше арестуван, а Валерий Цапкала напусна страната след отправени заплахи срещу семейството му. Когато на 14 юли обаче Циханоуская успя да се регистрира в Централната избирателна комисия, до нея застанаха съпругата на Цапкала – Вераника, и началничката на кампанията на Бабарика – Мария Калесникава. До участие бяха допуснати още трима кандидати с маргинална подкрепа.

Стопкадър от видеоизявление на Вераника Цапкала, Святлана Циханоуская и Мария Калесникава (отляво надясно)

„Циханоуская е последният символ на надежда за промяна на тези избори“,

обяснява Шрайбман и подчертава, че успехът на кампанията ѝ се състои в това, че се фокусира върху един-единствен въпрос: дали гражданите подкрепят президента Лукашенко, или не. „Тя практически събра целия протестен вот. Не става дума за идеологии, а за промяна на системата. С това много универсално послание тя успя да задържи опозиционния електорат обединен и не допусна разсейване на протестния вот“, допълва анализаторът.

Затова и присъдените ѝ от официалната статистика 10% подкрепа бяха възприети като фалшива новина и предизвикаха протести. Самата Циханоуская отхвърли обявените резултати от изборите и заяви:

„Вярвам на собствените си очи – мнозинството беше с нас.“

В понеделник тя внесе в Централната избирателна комисия жалба срещу резултатите, а във вторник стана ясно, че е напуснала страната и е отишла при децата си в Литва. Държавният граничен комитет също потвърди заминаването ѝ. От екипа на Циханоуская съобщиха, че е била принудена от властите да напусне, след като не е имало връзка с нея в продължение на няколко часа в деня след изборите.

Протестите в страната продължават второ денонощие. Един човек е загинал при сблъсък между протестиращи и жандармерия, десетки са ранените от звукови гранати и гумени куршуми, които силите за сигурност използват срещу демонстранти. Свидетели разказват, че журналисти са били под прицел въпреки специалните опознавателни жилетки.

Барикади в близост до търговски център „Рига“ в Минск

Европейският съюз осъди насилието над мирни демонстранти и поиска повторно и прецизно преброяване на бюлетините, като не изключи налагането на нови санкции срещу режима в Минск.

Неочакваната опозиция

„Бих предпочела да пържа котлети, отколкото да участвам в надпреварата за президент“, заявява Святлана Циханоуская на един от митингите по време на предизборната си обиколка из Беларус, мобилизирала безпрецедентна подкрепа за опозицията.

Обаянието ѝ се крие именно в образа на обикновена жена от малък град, добра майка, съпруга и дъщеря, която открито заявява, че не иска власт, но ще се бори за властта от любов – заради арестувания си съпруг. Това обяснява пред „Тоест“ Анастасия Илина, доктор по социология с дългогодишен журналистически опит, която следи изборите в родината си от съседна Полша.

„Хора, които са били сковани от страх толкова години, изведнъж се поставят на нейно място, представят си как се чувства тя, и си казват: ако тя има куража да направи това, какво бих могъл да направя аз?“, допълва Илина.

Заради заплахи за сигурността им, в седмиците преди изборния ден Циханоуская изведе майка си и двете си деца от Беларус със съдействието на Литва и международни правозащитни организации. Арцьом Шрайбман също смята, че тази ситуация мобилизира мнозина да подкрепят опозицията:

Когато няколко жени се захващат с политика въпреки рисковете за семействата си и репресиите срещу съпрузите и колегите си, хората изпитват неудобство да останат мълчаливи вкъщи.

Опозицията в лицето на една жена, с екип от други жени, изпълва с допълнителна символика борбата срещу патриархалната диктатура на Лукашенко, който твърди, че „Конституцията на Беларус не е за жени“. „Освен силното послание, което докосва женската част от гласоподавателите, това поставя в неудобно положение властите и органите на реда, които осъзнават, че репресиите над жени представляват много по-голям репутационен риск“, коментира Шрайбман.

Click to view slideshow.

„Няма значение дали си мъж, или жена – да имаш политически възгледи в Беларус е опасно“,

категорична е младата активистка Вика Андрухович, завършила политически и социални науки в Европейския хуманитарен институт във Вилнюс, Литва, известен още като „беларуския университет в изгнание“. „Най-лошото е, че това носи рискове за близките ти, а властите винаги те атакуват чрез близките ти“, допълва тя.

Опозиционните демонстрации из цялата страна събират десетки хиляди граждани. В предизборния митинг на 30 юли в Минск се включват около 63 000 души – най-големия политически митинг в Беларус от разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Анастасия Илина разказва, че в родния ѝ Брест, край границата с Полша, се събират повече от 20 000 души, въпреки че самата Циханоуская не присъства.

„Съпругът ѝ Сергей набра популярност с влога „Страна для жизни“ („Страна за живот“ – б.р.) в YouTube, в който даваше думата на хора от цялата страна. Той пътуваше и говореше с тях. Демонстрациите на опозицията много приличат на неговия влог – предоставят възможност на хората да говорят. Те ненавиждат режима и веднага щом застанат пред микрофона, разказват историите си без страх“, обяснява беларуската журналистка от Варшава.

Опозиционен митинг в Минск на 30 юли 2020 г.

Арцьом Шрайбман обаче не смята, че страхът от репресиите на режима е изкоренен. „Властите все още разполагат с достатъчно репресивни инструменти да потушат недоволството на улицата. Такава е суровата реалност – репресиите могат да бъдат ефективен метод за овладяване на протести. Ако президентът продължава да „храни“ лоялните си поддръжници и силите за сигурност, те ще поддържат властта му. Не е възможно да се прогнозира колко дълго би могло да продължи това, защото ще подложи на тест общественото търпение, а никой не може да каже докъде се простира то“, обяснява политическият анализатор.

Репресиите зад фасадната демокрация

Режимът на Лукашенко вкара репресивния си апарат в действие още в началото на предизборната кампания през май – освен известните политически фигури, повече от 2000 души са били арестувани през последните три месеца. Данните са на правозащитната организация „Вясна“, която от 1996 г. подкрепя задържани по време на граждански протести в Беларус.

Министерството на вътрешните работи съобщава за 3000 задържани в изборната нощ, 1000 от които в Минск. Според информация на „Вясна“ полицията използва прекомерно насилие, сълзотворен газ, гумени куршуми и водни оръдия срещу протестиращите в столицата. Няколко граждани са настанени в болница с наранявания от шумови гранати. Съобщава се и за един загинал, прегазен от полицейски ван, който се е врязал в протестното множество.

Данните от месечните доклади на организацията за състоянието на човешките права в Беларус красноречиво показват методите, с които си служи режимът на президента Лукашенко. Към юли 2020 г. в страната има 24 политически затворници, а само на 14 и 15 юли по време на мирни демонстрации в различни части на страната са задържани над 420 души, включително заради внесени петиции за освобождаване под гаранция на един от опозиционните кандидати.

„За първи път в историята на Беларус репресиите започнаха преди изборите, а не след тях“, подчертава Арцьом Шрайбман.

„Никой не очакваше, че тази предизборна кампания ще бъде белязана от толкова репресии и насилие и в същото време – от толкова висока активност и граждански интерес. Именно заради появата на сериозни кандидати властите реагираха по брутален начин, погазвайки много човешки права“, коментира за „Тоест“ юристката Енира Браницкая от беларуската правозащитна организация Human Constanta.

Тя посочва примери за нарушаване на правото на мирно събрание с намесата на полицията в множество демонстрации. Стотици граждани са станали жертви на произволни арести. Масово не е зачитано правото на свободно изразяване, нито правото на справедлив съдебен процес – за онези, за които все пак е имало съдебен процес. Много от задържаните разказват за нечовешко отношение и дори изтезания в арестите.

„Един опозиционен активист, който получи административна мярка за задържане за 15 дни, ще прекара в ареста общо 90 дни, защото полицията е съставила протокол за друго нарушение и го е изпратила на съд, който пък е решил в отсъствието на обвиняемия да го остави за още по-дълго в ареста. Това е много честа практика“, обяснява Браницкая.

В този контекст се разигра и странният случай със задържането на 33-ма руснаци

от частната паравоенна организация „Вагнер“ в курорт край Минск дни преди изборите. Лукашенко обвини Москва, че подготвя провокации, и наложи още по-стриктни ограничения на събиранията на хора на публични места, докато проправителствени гласове се опитаха да обвържат случая с арестувания Сяргей Циханоуски.

Според анализатори позицията на Лукашенко е била изненадваща и за Кремъл, предвид изключително близките отношения между Русия и Беларус, практически условната граница между двете държави, както и партньорството им като основателки на Евразийския съюз. Арцьом Шрайбман обаче припомня, че Александър Лукашенко е отправял не една агресивна критика към Москва в миналото. Само преди година той разкритикува Русия, че се опитва да погълне Беларус чрез т.нар. интеграция, а назад в годините е отправял и обвинения в „държавен тероризъм“ при нарушение на газовите доставки.

„Той е много емоционален и непрекъснато прави подобни изявления – това е част от стратегията за преговори. Напоследък обаче отношенията между двете държави стават все по-прагматични и противоречията нарастват“, коментира анализаторът.

Анастасия Илина подчертава, че често първите задържани на антиправителствените демонстрации са журналистите – за да се предотвратят излъчванията на живо.

„Брат ми, който работи като репортер, беше сред арестуваните в един от първите подобни случаи“, споделя тя. „Най-важният въпрос за журналистите и наблюдателите, които работят в чужбина, не е резултатът от вота – него така или иначе го знаем предварително. Важният въпрос е дали ще имаме интернет връзка“, коментира Илина седмица преди изборите.

Нейните опасения се оправдаха напълно – в изборния ден и след това в много части на Беларус интернет връзката е спряна, съобщава се и за прекъсвания на тока в някои части на Минск.

Алтернативното преброяване

Проблемът с информационното затъмнение не засяга само медиите, а затруднява и работата на онлайн платформата ZUBR. Това е инструмент с генерирана от гражданите база данни за вота в Беларус и целѝ да представи по-реалистична картина спрямо правителствените екзитполове, тъй като независимите социологически проучвания са забранени. Платформата съдържа данни за целия апарат, който провежда изборите – от Централната избирателна комисия до членовете на секционни комисии по места. Целта на създателите му е да се бори за прозрачни и честни избори.

„От една страна, призоваваме гласоподавателите да посочат своя вот и дори да споделят снимка на бюлетината, с която са гласували. Така ще се опитаме да представим по-реалистични числа, защото изборните данни обикновено се фалшифицират от правителството“, обяснява Вика Андрухович. Тя е част от екипа от над 40 доброволци, които разработват и поддържат ZUBR от Вилнюс.

В началото някои програмисти от екипа работят от Минск, но за изборите всички са се събрали в литовската столица от съображения за сигурност.

„Много е опасно да работиш по такъв проект от Беларус. Все още имаме партньори и наблюдатели вътре в страната, но към момента доста от тях са арестувани и е много трудно да поддържаме актуални статистики“, обяснява Андрухович три дни преди вота. Домейнът на платформата е регистриран в Индия, за да бъде затруднено евентуалното му превземане.

„От друга страна, призоваваме всички независими наблюдатели да се регистрират и да докладват за нарушения на секционните избирателни комисии, включително имената на конкретните хора, които нарушават закона“, допълва тя.

Анастасия Илина не е изненадана от данните за нарушенията – като кандидат на местните избори в родния си град Брест през 2001 г. и като наблюдател на президентските избори през 2006 г. тя е видяла с очите си как работят механизмите на режима. „Тъй като ползват различни урни за предварителния вот и вота в последния ден, най-често подменяха съдържанието на урната с предварителния вот. В последните години обаче просто пишат каквото трябва в протоколите, независимо от бюлетините“, разказва тя.

Илина отбелязва, че е от ключово значение дали секционните комисии ще се подчинят на спуснатите от правителството заповеди. Комисията в една столична секция обаче публикува протокол, който рязко противоречи на официалните данни и разкрива голяма преднина за Циханоуская – с 1989 гласа срещу 255 за Лукашенко.

Диктатор без подкрепа

„Проблемът не е просто в това, че Лукашенко получава все по-малко подкрепа – проблемът е, че това вече е видно за всички. Ето защо действията на властите се възприемат като мерки на непопулярен лидер, който се опитва да се задържи на власт на всяка цена, а това ядосва опонентите му още повече“, коментира политическият анализатор Арцьом Шрайбман.

Само преди два месеца никой не би прогнозирал толкова изненадващо развитие на предизборната кампания в Беларус. „За първи път Лукашенко губи подкрепата на обикновените хора, губи своите гласоподаватели. Само за две седмици те заобичаха Святлана Циханоуская. За всички тези години тя е първият политик, който успява да спечели любовта на толкова много хора“, посочва Анастасия Илина и допълва, че този феномен трябва да анализират не толкова социолози, колкото психолози.

Избори по време на пандемия

Александър Лукашенко демонстрира краен нихилизъм по отношение на пандемията от COVID-19, като не наложи никакви мерки за ограничаване на заразата и препоръчваше на народа си да пие водка и да ходи на сауна, за да се предпазва от коронавируса. Дори футболното първенство на Беларус продължи да се играе, и то пред публика, през цялото време. Според официалните данни в страната до този момент има регистрирани около 70 000 заразени и 600 починали от коронавируса, но редица наблюдатели гледат на тези данни с голяма доза скептицизъм и смятат, че реалната ситуация е много по-сериозна. В същото време режимът използва именно пандемията като мотив да ограничи достъпа на международни наблюдатели до изборния процес в страната.

Докато играе хокей на лед в началото на март, когато пандемията настъпва в Европа, Лукашенко заявява: „Тук няма коронавирус, не го виждам да лети наоколо.“

„Беларусите от години са много изморени от тази система, но пандемията повлия и на по-възрастното поколение. Хората усетиха несигурност заради нежеланието на режима да се опита да ги предпази“, обяснява юристката Енира Браницкая. „Много хора оцениха подхода на Лукашенко като пренебрежителен и бяха искрено фрустрирани от поведението му“, смята и Арцьом Шрайбман, който припомни, че пандемията заварва Беларус в края на 10-годишна стагнация – все фактори, които изкарват на улицата дори доскорошни поддръжници на президента.

Има ли връщане назад

Макар че ситуацията в Беларус се развива според прогнозите за манипулирани изборни резултати, големи протести и брутален отговор на силите за сигурност, на прага на своя шести мандат президентът Лукашенко се намира в неудобна ситуация и нов контекст. Заради безпрецедентната политическа активност сред гражданите огромен брой хора разбраха от личен опит как работи системата. „В предишни години това чувство се споделяше от ограничен кръг хора от опозицията, от журналисти, от средната класа – докато сега стана повсеместно, а този личен опит трудно ще бъде заличен“, обяснява Шрайбман.

Тези хора са както от новото поколение, което използва алтернативни канали за информация и има естествен порив за участие в обществения живот, така и от по-възрастните поколения, уморени и разочаровани от 26-годишния авторитарен режим. „В моята страна ще има промяна. Дори да не стане на тези избори, имаме надежда, че няма да се наложи да чакаме още пет години. Президентът изглежда паникьосан и определено няма образа на победител“, смята журналистката Анастасия Илина.

Енира Браницкая не вярва, че промяната в Беларус ще дойде чрез избори. „Интересно е, че толкова много хора поискаха да защитят правата си. Ако тази енергия се задържи и те продължат всеки ден да се борят за правата си, един ден ще узреем за друг тип избори“, надява се тя.

„Да заема позиция – за мен това е отговорност като гражданин и като човек. Защото това, което се случва в Беларус, е нечовешко – категорична е Вика Андрухович. – Гражданите на Беларус заслужават честно правителство, което ги уважава. Хората с мнение не бива да се чувстват застрашени. Децата им заслужават да растат в свободно общество и да не се налага да минават през това, през което минаваме ние днес.“

Заглавна снимка: Александър Лукашенко през 2014 г. Фотограф: Okras

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Десет аргумента срещу протеста – и защо са несъстоятелни

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/10-argumenta-sreshtu-protesta-i-zashto-sa-nesustoyatelni/

1. Протестът е малоброен

Всеки път, когато Франция е блокирана в разгара на пореден ожесточен протест, французите се шегуват, че винаги има две различни числа за броя на стачкуващите – едно на полицията и едно на синдикатите. Това важи за повечето протести, разбира се: организаторите твърдят, че се събират хиляди, а онези, срещу които са насочени недоволствата – че са няколкостотин. Някои организатори ангажират доброволци, които да броят преминаващите протестиращи. Не ни е известно обаче това да е правено до момента в България.

От „Свободна Европа“ се запитаха как точно се броят протестиращи, затова се свързаха с английския професор и експерт по управление на тълпи Кийт Стил. Пред медията той представи подробно разяснение на методиката на преброяване. По негова сметка на 16 юли само в София са протестирали между 20 000 и 30 000 души.

2. Протестът няма ясни искания и не предлага алтернатива

Към момента протестиращите искат оставката на премиера Бойко Борисов, на правителството и на главния прокурор Иван Гешев. Поради широкия спектър от нагласи, които протестът събира ведно, има и други, индивидуални искания.

Конкретна алтернатива и мерки предложи извънпарламентарната коалиция „Демократична България“. За мнозинството от протестиращите алтернативата е не смяна на управляващата партия, а реформа на целия модел, който позволява съществуването на порочни практики, независимо кой от хомогенната управляваща политическа класа е формално на власт. Водещи са исканията за съдебна реформа и отчетност на главния прокурор, както и сериозни мерки за борба с корупцията.

3. Протестът е организиран и платен

Потвърждения за организирани протести безспорно има, например митингът на ГЕРБ в подкрепа на властта, на който хора бяха привикани и докарани с автобуси от цялата страна. „Задължително е присъствието на народни представители, общински съветници и общински координатори“ и „Квотата за Самоков е 80 човека!“, гласят съобщенията към местните клубове на партията.


Както казва за протеста един бизнесмен, изявяващ се като жертва на системата, която доскоро хранеше: „Всеки иска да го яхне.“ Доколкото можем да вярваме на записите, разпространени от прокуратурата, Васил Божков е сред яхащите. Други политически лица – като Мая Манолова и дори Корнелия Нинова, която „докара“ Бузлуджа на жълтите павета – се опитаха да се превърнат в лица на протеста. Имаше и опити за провокации, на които протестиращите не се поддадоха.

Голяма част от лозунгите на протеста категорично сочат за осъзнаване на властовите обвързаности в държавата и за отказа на протестиращия българин да се превръща в техен инструмент. А да се спекулира, че протестиращите са платени от тъмна задкулисна сила, не е нещо ново. Това е част от всеки протест и реплика на всеки политик, изправен срещу обществено недоволство. През 2013 г. именно Мая Манолова (тогава от БСП) заяви, че протестът е „нова форма на временна заетост“, за която плащат „едни други хора“.

Политическите машинации и опитите за инсталиране на провокатори в протеста също са неделима част от политическите игри. Но както показват журналистите Миролюба Бенатова и Иво Божков в репортажите си на живо, не е трудно да се различи автентично протестиращият от човека, докаран на манифестация.

И накрая, но не на последно място, заклеймяването на десетки хиляди протестиращи като платени, без да се посочват каквито и да е доказателства, е класически пример за логическа грешка: безспорно съществуват зайци и безспорно някои зайци са черни, но това не може да служи като аргумент, че всички зайци са черни.

4. Протестът иска да върне комунистите на власт

Премиерът Бойко Борисов е бивш член на БКП, отказал да напусне партията след промените. Също така е бил и телохранител на Тодор Живков. Заместник министър-председателят по обществения ред и сигурността и министър на отбраната Красимир Каракачанов е бивш сътрудник на Шесто управление на Държавна сигурност. Депутати с агентурно минало има във всички политически формации в управлението.

Но само миналото не е аргумент. Показателни са и настоящите политики на ГЕРБ: от връщането на плана за АЕЦ „Белене“ до държавните бензиностанции и ВиК, национализация на разпространението на вестници и на хазарта – списъкът е дълъг. Приликите между БСП и ГЕРБ – много.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен примера по-горе за организирани митинги в подкрепа на властта, налице са и практики, които подхождат повече на Северна Корея, отколкото на държава членка на ЕС. Преди броени дни Бойко Борисов посети новооткрит завод край Враца, където бе посрещнат с ръкопляскания и благодарности. За посещението са били уведомени само привърженици от местните структури на ГЕРБ. Не само че на журналистите бе отказан достъп до завода, за да отразят визитата, но по-късно критичният репортаж на „ТВ Враца“ е свален от сайта и YouTube канала на медията.

Иначе казано: няма как да се върне онова, което никога не си е отивало.

5. Протестът е в подкрепа на президента

Всеки масов протест събира хора с различни гледища и политически симпатии. Характерното за настоящият е, че е „шарен“ – виждаме представители на т.нар. градска десница, на гражданския сектор, на леви формации, подкрепящи Мая Манолова или Румен Радев…

Въпреки това голяма част от протестиращите се разграничиха от личността на президента. Несъгласието на гражданите е принципно и е насочено към грубото противоправно погазване на президентската институция от страна на главния прокурор Иван Гешев.

© Мария Бабикян

6. Протестират само „жълтопаветниците“ в София

Според проучване на „Галъп“ към 30 юли 59% от българите подкрепят исканията за оставка на премиера и на главния прокурор. Протести има в множество градове в страната – като Пловдив, Русе, Варна, Бургас, Велико Търново, Стара Загора. Съвсем логично е протестите да са най-интензивни в градовете, особено в столицата, където живеят най-много хора и се намират ключовите институции. В големите градове са концентрирани икономически, човешки и политически фактори, които си взаимодействат и играят основна роля във формулирането на граждански искания. Единственият подходящ отговор на опорката, че протестират само граждани, е:

Всеки е гражданин, независимо от местоживеенето и социалния си статус, а протестът е изконно право на всеки активен член на обществото.

© Огнян Цветков

7. Протестът противопоставя „елита“ срещу „народа“

Опорката за „жълтопаветниците“ и „елитите“ болезнено прилича на аргумента за „умните и красивите“ протестиращи, създаден от журналистката Велислава Дърева в статията ѝ за в. „Дума“ от 2013 г. по време на протестите срещу правителството на Пламен Орешарски. През 2020 г. защитниците на ГЕРБ впрягат същата реторика.

Настоящият протест обединява хора с всякакви политически пристрастия, цели и искания, от всички възрасти и сфери. Общото между тях е непоносимостта към модела, който корумпира всяка власт, без значение каква е нейната номинална идеологическа принадлежност. Исканията на протестиращите за равнопоставеност, справедливост и правова държава по никакъв начин не са елитарни – те се споделят от всеки българин, независимо от неговата политическа, етническа или социална принадлежност. И ако бъдат изпълнени, всички ще живеят по-добре.

Изкуственото създаване на подобно противопоставяне не е новост: всяка властова структура разчита на разделението между хора със сходни проблеми, които биха представлявали заплаха, ако се обединят. Може би една от най-страшните прояви на този феномен е Народният съд след 9 септември 1944 г., а Георги Марков описва делението на „наши“ и „ваши“ подробно в своите „Задочни репортажи за България“.

8. В криза сме, идва зима, оставете ги да работят, без това редовните избори са след 7–8 месеца

Обективно погледнато, световната ситуация действително е тежка: изправени сме пред глобална здравна и икономическа криза, която няма прецедент в съвремието. Но също толкова обективно погледнато, България продължава да няма никакъв план за справяне с тази криза във всичките ѝ измерения. Европейските помощи бяха получени без конкретни планове за тяхната инвестиция; парите в държавата продължават да се раздават „на порции“ и най-вече на думи. От изказванията на премиера се разбира, че мерките се изработват и предлагат в рамките на един уикенд. За подкрепящите властта, които казват, че в случай на оставка България ще рухне, въпросът е само един: „А какъв е планът сега?“ Конкретен отговор няма.

Още преди протестите България изведнъж отхлаби всички мерки срещу разпространението на новия коронавирус, което доведе до скок на заразените. Едно от оправданията бе да бъде спасен българският туризъм, но това така и не се осъществи поради липса на цялостна стратегия. Редица държави въведоха отново карантина за пристигащите от България, а фактът, че страната ни е сред рисковите места в Европа, едва ли предразполага чуждестранните туристи към ваканция на Черноморието.

Бъдещето ще е тежко за България, така или иначе. Но наистина ли изход от кризата може да намери единствено властта, която влоши ситуацията с коронавируса, пословично строи с дефекти, системно злоупотребява с еврофондове, от години отказва да извърши здравна реформа и т.н., и т.н.? Да, ако питате самата власт.

9. Протестират лумпени, които създават анархия

Остроумните лозунги, усмихнатите млади и стари лица, креативните начини за изразяване на гражданско несъгласие, отказът за участие в провокации, забележки сред самите протестиращи относно езика на омразата и дискусиите как точно трябва да протече протестът – нищо от това не влиза в дефиницията за анархия. Още по-малко протестиращи, които, вместо да рушат – чистят.

Участниците в протеста методично не се поддават на провокации и не проявяват агресия към органите на реда. Или както каза аниматорът Теодор Ушев:

В последните години, по чиста случайност, се озовавах на места, където хората отстояваха човешките си права. Каталуня, протестите на „жълтите жилетки“, BLM. Сега в София. Искам да кажа, че българските протестиращи са най-кротките и възпитани протестиращи в света. Както и това, че българската полиция са най-търпеливите, любезни и добронамерени полицаи в света. Всичко това – напук на провокациите, езика на омразата и епитетите, с които управляващите постоянно нагнетяват напрежението. Насилието е в речника на политиците, не по улиците.

10. Протестите пречат на движението по улиците и на останалите работещи граждани

Целта на всяко протестно действие е смущение на обичайния обществен ред. Това смущение може да е от по-лек характер, например чрез организиране на пърформанси, флашмоб и подобни техники за привличане на вниманието; или чрез демонстрации и евентуално блокиране на ключови транспортни възли, така че общественото внимание да се насочи към каузата. Целта на протеста не е да създава положителни емоции, а да провокира информирана дискусия и качествени промени, които често са трудни, когато става въпрос за властови игри.

Идеята е, че когато един обществен проблем стане особено наболял, ежедневното спокойствие в краткосрочен план отстъпва пред риска от влошаването на обществения живот в дългосрочен план. И малко дискомфорт сега ще ни извоюва едно по-комфортно бъдеще утре.

Какво би се случило, ако българските протестиращи бяха толкова решителни, колкото са в Западна Европа и САЩ например? Във Франция „жълтите жилетки“ обсаждаха ключови пътни възли, а стачките на железниците миналата зима блокираха цялата страна в продължение на повече от месец. През 2016 г. хиляди жени в Полша отказаха да работят в знак на протест срещу абортите. През 2019 г. 40 000 германски фермери докараха тракторите си пред Бранденбургската врата заради промени в земеделската политика на правителството, блокирайки Берлин. Още примери има от Лондон, САЩ, Унгария

В демократичните държави протестите не са новост. Не е и новост опитът на властта да насъска българите помежду им с аргумента, че едните пречат на другите. Защото ако всички заедно поискат нормалност, правителството и целият властови апарат вероятно ще трябва да си отидат. Не за друго, а защото именно те май пречат.

Заглавна снимка: © Димитър Цанков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Политическата реч между безсмислицата и полезния популизъм. Разговор със Стефан Попов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/stefan-popov-interview/

Стефан Попов е професор по философия и социология в НБУ и директор на Института за публични политики „РискМонитор“. Неотдавна излезе книгата му „Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (изд. Нов български университет, 2020). В нея той аналитично разглобява популярни езикови конструкции и защитава тезата, че всекидневният политически език е зарeден с безсмислици, с твърдения, които в същината си са напълно семантично празни.

Йовко Ламбрев разговаря със Стефан Попов за новата му книга, но интервюто търси допирни точки и с актуалните вътрешнополитически теми, които трудно могат да бъдат подминати.


Корицата на книгата „Животът на кухите фрази“Каква е Вашата дефиниция за безсмислица? 

„Безсмислица“ не е просто нещо глупаво, както често се изразяваме във всекидневния език – казваме „Не говори безсмислици“, но имаме предвид „Не дрънкай глупости“. Безсмислицата е важно понятие в съвременната философия на езика. Тя се свързва с ранния Витгенщайн, но може да се проследи до Кант, двама от най-големите мислители на модерността.

Накратко, безсмислицата е езикова форма – фраза, изречение, твърдение, дори система от твърдения, – на която не отговаря никакъв факт, обект, никакво състояние на нещата. Тя е така изградена, че създава привидност за значение, но всъщност не се отнася до нищо. Обичайно такива фрази са противоречията. Когато казваме „дървено желязо“, назоваваме точно това – нещо невъзможно. Друга форма са тавтологиите, които сякаш съобщават някаква информация, а всъщност нищо не казват – например „метално желязо“ е подобна безсмислица, отделена още при Кант.

Забележителна характеристика на съвременния политически живот е степента, в която в него доминира този тип фундаментални безсмислици. Например „война срещу терора“ е класическа безсмислица. Също и други програмни изрази, като „антикорупция“, „организирана престъпност“, „популизъм“, както и някои характерни български фрази с висока популярност, например „етнически модел“ или „твърд електорат“. Също и серия идеологически изрази от 90-те години на миналия век, като „национален капитал“, който, ако е национален, не е капитал, а ако е капитал, не е национален.

Безсмислени ли са метафорите на политическата реч?

Метафората никога не е безсмислена, доколкото функционира като метафора. Съвременната философия на езика клони към това да отъждествява метафората с работата на езика изобщо (за разлика от традиционната лингвистика, която вижда в нея специфична фигура). Така в известен смисъл метафора е самият език, той е работа по пренос на смисъл и разширяване на смисъл.

В политическата реч всичко е допустимо, а говоренето има статус на речево действие, което няма как да е безсмислено. Съвсем друг е въпросът, ако свободните метафори, с които си служи всяко политическо говорене, започнат да се буквализират, да бъдат разбирани като названия на действителни предмети, процеси, проекти и пр., тоест да претендират, че функционират като рационални схеми за бъдещи действия в управлението. Тогава те изискват една критическа инспекция за валидност. „Изискват“, доколкото самите претендират за рационалност.

Фразата „война срещу терора“ има подобна злочеста съдба. „Война“ се употребява като свободна метафора за мобилизация, решителност, упорита кампания, воля и пр. В САЩ често се водят някакви „войни“ – срещу престъпността, срещу „Коза ностра“, срещу дрогата и какво ли още не. Но когато „война срещу терора“ се схване буквално, тероризмът започва да се мисли по логиката на войната – търси се територия, граници, държави, армии и пр. Неоконсерваторите около Джордж Буш-младши така натурализират метафоричните значения и нахлуват в Ирак, където водят реална война в един класически смисъл по Клаузевиц. Но това не е акция срещу „терора“, самият тероризъм с нищо не е засегнат в резултат на войната в Ирак. Напротив, ислямският фундаментализъм намира в действията на САЩ допълнителна мотивация.

В това е голямата вреда от кухите фрази, които до един момент функционират като свободни метафори, но може да бъдат превърнати в програми за действие. Разбира се, тази промяна в статуса е стара история. Такъв е хилядолетният Райх, идеята за равенство при комунизма и т.н. Политическото така работи, то употребява езика и го насочва в произволни посоки. За съжаление, голяма част от съвременните програмни изрази – като „добро управление“, „човешка сигурност“, квалификацията „популист“ и други – функционират по аналогична схема.

Книгата Ви излиза в интересен от историческа гледна точка период – криза в управлението на държавата, воюващи институции, а улиците са изпълнени с протестиращи граждани. В последните години сякаш беше наложено едно особено плитко политическо говорене. Дали и то няма принос за всичко, което става напоследък? Не сме ли свикнали твърде много с кухите фрази?

Кухи фрази в смисъл на общо „празноговорене“ е характерна черта на политическото изобщо, на политическата реч. Нейната цел не е да съобщава истини, а да набави власт на говорещия. Ако истините набавят власт – тоест тежат на избори, носят гласове, – тогава политическата реч се рационализира, става по-чиста, рефлективна и отговорна. В развита, рационализирана среда, която традиционно асоциираме със Западна Европа, тази тенденция е по-силна. Но това е по-редкият случай. Масовата демокрация тласка напред изискването да се говори просто.

Дотук добре: трябва да се говори ясно, това означава просто. Но по-нататък – налага се да се говори все по-популярно и дори инфантилно или откровено примитивно (като чуем реч на Хитлер или Мусолини, не ни се вярва, че е възможно). Така радикалното опростяване води до това политическата реч да възпроизвежда говоренето на риалити шоу, на маркетинг и реклама на прах за пране или паста за зъби, на елементарна съблазън. Този тип празнота не е непременно фундаментална безсмислица, а просто бръщолевене или омайване на слушатели със забавно говорене.

Протестите също не са имунизирани, но в това е отчасти чарът им; те са негативни кампании срещу нещо, затова в тях е допустимо всякакво говорене. Не е така при формиране на представителство, това вече е – по идея, така ни се иска да е – политически отговорна форма.

В книгата си казвате, че политиците не трябва да забравят и ролята си на преводачи, разяснявайки експертните теми на обикновен език, за да стигат посланията им до хората. Иначе казано – полезната страна на популизма. Тогава политическите метафори не са ли полезен инструментариум в този контекст?

Да, тук границата понякога е много деликатна. Когато кажеш, че държавата не се управлява добре, имайки предвид определени аспекти в управлението, казваш нещо разбираемо, критично, по идея отговорно. Но когато от тази критика скочиш няколко нива нагоре в абстракциите и решиш да сглобиш самостойна, амбициозна, при това универсална програма за „добро управление“, правиш една трансформация, която обикновено води до прахосване на ресурс, човешко време, финанси и грешни посоки в политики.

Разбира се, политическото говорене е мощно метафорично, дори в по-тесния и по-традиционен смисъл на думата „метафора“. Политикът трябва да възбуди въображението на хората, те да привидят в него общо бъдеще. Това не става с експертни изказвания или научни програми. Става с поезия, с поетически език. Тази поезия може да бъде агресивна, политически некоректна, със силен утопичен момент, с настоятелна моралистична патетика, силно драматична и каква ли не. Но това не е речта на конкретните политики, които са рационални действия в управлението. Това е речта на политическото и директната амбиция към овластяване.

Моята критика е чувствителна към тази граница: важно е доколко едно политическо говорене целѝ мобилизация или върши терапевтична работа, както е „войната срещу терора“, и доколко се приема като проект и програма за буквално изпълнение.

Защитавате тезата, че популизмът не е еднозначно оцветен в моралния спектър. Колко невидима е границата между примитивния и „елегантния“ популизъм? И какви са рисковете?

Моята концепция за популизъм е развита на базата на предварителна критика на квалификацията и обвинението в популизъм. Най-съществено е да се знае, че тук има либерален парадокс. Либералната нагласа днес би настоявала на универсално право на глас за всички, безусловно. Това е добре, такава е и вътрешната логика, по която се развива идеята за правата от хиляда години насам. Те не признават външни ограничения. Но универсалните граждански и политически права водят до масовизиране на демокрацията.

В масовата демокрация популизмът е неизбежна възможност, той е неин продукт. В популизма няма нищо недемократично. Тъкмо обратното, той е безусловна демокрация в буквален смисъл – демокрация, над която не се поставя никакво ограничение, всеки и всички са участници. И трябва да си даваме сметка, че при тези условия популизмът не е характеристика на един или друг смахнат политик, интригант, фалшив магьосник, пореден Волен Сидеров или нещо подобно, което се схваща като отклонение.

Съвременната демократична политика е подложена на тежка и ускорена профанизация – това е практика, наблюдава се навсякъде. При такива условия популизмът се оформя като устойчива ситуация. И обратно: който решително не приема и бяга от популистката ситуация и нейните императиви за комуникация, има ниски шансове за успех в политическата сфера. Това, което казвам, не е нито съвет, нито одобрение – то е по-скоро тъжна констатация. Но зад нея стои концептуалното условие, че демокрацията е в основата си популистка – такава е била в Атина, после много повече в Рим, а днес това е цикъл, особено след разпадането на двуполюсния модел.

Споделяте ли тезата, че напоследък поляризацията в обществото ни (и сякаш не само у нас) е твърде остра, а оценките за едно или друго – твърде черно-бели? Общуването с клишета не опростява ли прекомерно разговора помежду ни? Как да върнем значението и смисъла на нюансите?

Клишетата са за това – да опростяват и да чертаят графични картини. Но аз не мисля, че в България цари поляризация. Напротив, има спокойно приемане на процеси на криминализация на държавата. ГЕРБ управлява над десетилетие. Парламентът има малък брой предвидими партии, основно три. Тежките дефекти на конституционната система деформират институциите, но хората подминават това. Бойко Борисов май е най-дълго управлявалият премиер в историята на страната ни в несоциалистически режим. Съдебната система е в перманентна криза и скандали, но и това не влияе на избори. Има много фактори за поляризация, но редки избухвания на протестни движения. България има силни протести през 1990 г., през 1996–1997 г., след това през 2013–2014 г. и сега. Каква толкова поляризация? При това протестите са мирни и по-спокойни в сравнение с други места по света.

Куха фраза ли е „градска десница“?

Съвременната политика е градска работа, така че „градска десница“ е порядъчно безсмислена конструкция поради тавтологията в нея. Тя сякаш обозначава привидно конкретна десница, а именно градската. Но „селска десница“ няма – нещо, което съм разказал с известна доза ирония в книгата – в главата за аграрните партии.

В България обаче се има предвид едно културно различаване. Традиционният градски човек – най-вече в София, но и в Пловдив, Варна и т.н. – се смята за непредставен. Той смята, гласно или повече неявно, че държавната власт е завзета от една слабо еманципирана простащина. И не е далеч от истината. Равнището на съвременния политик на власт, особено силно при ГЕРБ, е обидно за образования градски човек. В този смисъл аз разбирам израза като скрито културно дистанциране.

Той има и по-пряк полемичен смисъл – традиционното дясно не приема ГЕРБ за автентична дясна партия. Към подобна полемика можем да се отнасяме многозначно, има различни аспекти в нея. Преди всичко ГЕРБ не може да бъде квалифицирана като обикновена традиционна партия, та да говорим за нея в термини ляво–дясно. ГЕРБ е партия на властта и без властта от нея нищо няма да остане. Подобно беше положението с НДСВ.

Каква част от днешната криза според Вас се корени в конституционния модел? И къде виждате решението на проблемите, свързани с прокуратурата и безконтролната власт на главния прокурор?

Конституцията наглед е документ на позитивното право – нещо писано, четат го посветени. Но не е така. В нея са заложени няколко дефектни конструкции, които в разумна среда биха били коригирани без отлагане.

Първо, има неимоверна диспропорция между директния избор на президент и неговите представителни функции. Второ, съдебната власт е объркана – тя е пасивна и не е точно власт, тъй като властите са сили, те инициират, действат, изпълняват, експанзивни са. Трето, прокуратурата не е ограничена от нормалните за светската държавност механизми за контрол. Четвърто, режимът на служебно правителство всъщност сменя парламентарния с временен президентски модел – това е крайно нередно и има ред злокачествени следствия. Пето, идеята за Велико народно събрание е абсурдна, тя блокира конституционния процес и връща държавата в предмодерни, теократични форми.

Що се отнася конкретно до прокуратурата, тя не е съдебна власт, а в Конституцията е определена така. Няма основание обвинението да се смесва със съда. Но това е общ, концептуален въпрос за отношението между властите. По-важни са контролните механизми, формирането на мандата, възможността за импийчмънт и т.н. Тези въпроси имат различни и доста оспорвани решения. Затова водещата идея трябва да се сведе до контролните механизми, а не да се пита постоянно за структурни въпроси. Номинално прокуратурата може да бъде навсякъде, може и да се заличи от Конституцията, тъй като не е класическа трета власт – такава е само съдът.

Ако се върнем към сегашната политическа ситуация, напомня ли Ви тя с нещо на 90-те години на ХХ в.? И къде намирате важните разлики?

Общото е, че има енергия, има порив. Но днес няма ясен проект, няма я голямата надежда. Дори протестът и най-оптимистичните му участници не си въобразяват, че страната ще бъде излекувана от основните си дефекти в сферата на институциите. Протестните движения сега имат по-нисък утопичен коефициент. От друга страна, днес е много по-ясно какво трябва да се направи, каква схема на държавност е нужна. Но няма големи надежди, че ще се структурира силен субект, който да я осъществи.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Стефан Попов в предаването „Денят с Веселин Дремждиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Филип Лхамсурен, философът на обикновеността

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/filip-lhamsuren-interview/

Когато преди седмици се запознах с Филип Лхамсурен в Родопите, изобщо не подозирах, че той е внук на монголски министър-председател, че майка му Ганханд е уважавана художничка и преподавателка по изкуства. Нито че този загадъчен полубългарин-полумонгол е автор на цели три книги. В тях Филип описва живота си на ловец на вълци в монголските степи, препраща към времената си в Чуждестранния легион и приключенията в най-дивите места на Азия.

Филип тук ще ме поправи: не диви, а живи. Поредно доказателство, че честният човек е смел. И че буквално има своя собствена азбука.

Вече в София, докато търсехме къде да седнем пред НДК, установих, че за мнозина Филип е звезда. И че изобщо не иска да бъде такъв.

Повод за този разговор е последната му книга – „Прегръдката на Амазония“ (изд. „Книгомания“, 2020), в която Филип разказва как в рамките на шест месеца изминава сам 5575 км през амазонската джунгла с кану, велосипед и пеш. Третият човек, който успява да го направи. Но за него са важни други неща, не публичността, не рекордите. Говорил съм с настоящи и бъдещи нобелисти, с фигури от световна величина, но днес този неподправен разговор е един от най-важните.


Ще започна направо: каква е разликата между самозабравянето в природата и самозабравянето тук, в това, което за удобство наричаме цивилизация?

И на двете места трябва да внимаваш. В природата самозабравянето моментално става смъртоносно, докато в града имаш време дори да му се наслаждаваш, докато бавно потъваш. Градът е патерица. Неговите условия за живот позволяват едновременно да си паднал и да си жив – поне чисто физически. Въпреки че и в природата всяко животно може да се самозабрави след любовен акт… и да бъде изядено. Ако не внимаваш, винаги има някой, който очаква да сгрешиш.

Този процес е много нужен, защото те буди. Когато у човек ги няма тези първоздани реакции, той следва моди, които всъщност не му помагат да разгърне потенциала си. Според мен човекът има прекалено много избори в града и това води до застой и до невъзможността да оползотворява живота – като дух вътре в себе си. Природата ми помага да се държа по прост и обикновен начин. И така не си губя времето.

Чувстваш ли се абсолютно равен с всички нейни обитатели – както с кръвосмучещите насекоми, така и с пумата?

Не се чувствам равен. Аз съм различен. Това го разбираш много добре още в началото – защото идваш от града и си един, малко или много, градски човек. Да, знаеш повече от другите обитатели, но веднага трябва да разкъсаш връзката си с града и с неговата култура, със сантимента към близките… Трябва да забравиш тази идентичност, за да можеш да живееш по-дълго в природата. В началото си най-уязвим.

Всеки път наново ли забравяш своята идентичност?

Абсолютно. Градът е удобен за нас и е нормално, колкото и да си в час с природата, да си загубил представа за нейния ритъм. Ти си живееш в друг ритъм – на човек в града или в планината, защото туризмът пак е свързан с битовото общуване и случване. Така че в началото няма как да си като другите в природата – трябва да мине време, за да се разградят всички симптоми, които имаш…

Защо симптоми? Да ги наречем „защити“?

Аз ги наричам симптоми, защото, ако са защити, тогава ще „задърпам“ повече… Не гледам каква е „гадна“ природата, ама защо заваля сега, защо съм гладен… Просто съм приел всичко това – в началото душата ми се вайка, после нещата се слягат, успокояват се. Трябва си време да свикнеш – на мен по-малко, но все пак в този период си най-уязвим.

Като махнем целия сюжет на пътуването – къде тръгваш, през какво преминаваш и пр., – твоята нова книга е разказ за абсолютно базисни неща, за основата на живота. Започнах да си мисля за такива въпроси: Какво е да си мъж? Какво е да си баща? Какво е да си приятел? Какво е да си единак?… Защото думата „единак“ се появява неведнъж в текста. Не съм чувал никого да казва, че е единак. Всеки, дори и силно интровертен, се старае да го прикрие.

Не можеш да прикриваш очевидното. Самото прикриване изисква допълнителни усилия – предпочитам да съм открит и да понасям удари, на мен така ми харесва. Много пъти са ме съдили, че съм сам, но всеки човек има вътрешна структура, която си знае и следва; тя е негова. Защо да я променя заради друго? Това е силната ми страна – ако не силната, то водещата. Това си е моята страна. Първо, такъв ми е духът, второ – такава ми е кармата, и трето, обстоятелствата в живота са ме направили такъв. Да съм с хората, да съм със света, да наблюдавам, но да не давам мнение за него. А по-скоро да го прокарвам през себе си, да го осъзнавам и да се опитвам да разбера нещата колкото може по-обективно.

Мен ме интересуват и двете воюващи страни във всяка ситуация, така да се каже – „цялата картинка“. Трябва да си малко или много саможив, за да можеш да се залепиш към нещата, без да ставаш повече от тях. Защото ако се залепя с цяла партия еколози, то значи ние вече диктуваме на природата… Или пък ако се лепна с цяла партия хора, правим политика… и така нататък. Свободата на човека, който се опитва да разбере всичко, не е самоцелна. Аз харесвам и хора, които с други хора могат да направят нещо.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, това ме връща към въпроса ми: саможив баща и саможив приятел – как се случва това? Очевидно се случва при теб, и то успешно.

Хората в живота ми имат нужда от мен. И аз – от тях. Те са достатъчно зрели, за да оценят, че един индивид е истински такъв, какъвто е в своята сила и свобода. По същия начин и аз се съобразявам с тяхната свобода. Няма дилема.

Добре, но ако изведнъж при теб се появи човек, който каже: „Филипе, искам да чиракувам при теб, научи ме как да пътувам навън и вътре във себе си.“ Как ще реагираш?

Доста хора се появяват, но скоро си проличава дали между нас има химия. Аз не мога да бъда учител, защото също съм ученик на живота. По-скоро хората идват и ако не минат някои изпити на живота, няма как да се случат нещата. Плюс това, за мен не е окей да идват, защото че съм написал три книги или съм направил еди-какво си и очакват нещо кой знае какво да им покажа. Те гледат този в книгата или във филма, а аз съм жив човек. Не искам да ме гледат и да затаяват дъх; като кажа нещо, да ми попиват всяка дума. За мен това е грозно.

Какви обстоятелства предизвикват това объркване?

Когато хората мислят, че ще научат нещо велико. Велико няма, всичко е нещо обикновено, което трябва да осъзнаеш и да отработиш за себе си. То е въпрос на лично мъжество, човек сам за себе си да се осъзнае и тогава да върви накъдето иска. Аз не вярвам в това да буташ някого, за да успее. Трябва да има вътък в човека и затова той не може да дойде и каже: „Дай ми ръка – как да стана такъв?“ С вътрешните процеси не става така, трябва ти да си почнал да работиш и да чуваш. Иначе става една любовна възхита, която сигурно е добре в ролевите отношения учител–ученик, но според мен учителят трябва да разочарова ученика, за да може той да расте.

Колко време си прекарвал сам, абсолютно сам?

Не съм го броил. Достатъчно много, особено когато бях дете или тийнейджър. Тогава да си сам е равно на малка смърт, но на мен още тогава ми харесваше. Като дете ми се струваше много да съм един или два дена сам, а като тийнейджър с месеци съм бил сам, така че за мен това е окей. Дори ми е по-лесно, защото ми е интересно да съм сам. Светът винаги има какво да предложи, винаги има какво да разбереш, върху какво да мислиш, какво да опиташ.

Аз се чудех: доколко да оцелееш не значи да станеш цялостен, компактен, да се събереш и да си достатъчно безстрашен, да чуеш всичките си противоречия… или не е така?

Самият живот е свързан с оцеляването, а не с отпускането, удоволствията и т.н. Хората, които оцеляват, са много близко до самия живот. Е, някои нямат образованието да го оценят – и просто сляпо оцеляват. Но ако имаш акъл и образование, виждаш нещата далеч по-многопластово.

Да си ниско долу е предимство, защото си близо до живота. Когато това е така, не ти трябва да стигаш до таваните на живота, към които се стремят нормалните хора с нормалния си начин на живот. Защото накрая винаги научаваме, че истинският успех са здравето и да имаме любящи хора до нас. Това е най-важното, независимо колко сме успели в живота – финансово, кариерно… Аз мога да се задоволя с това, а много хора не могат. Така че проповядвам някаква философия на обикновеността. Мъдрост на обикновеното. Нещо такова. Не е нищо особено. Старците по селата си го говорят същото…

Направи ми страхотно впечатление тази тотална тяга към трудността, която да ти покаже кой си.

Ами не, аз не я възприемам като трудност или като някакъв мазохизъм, по-скоро то е част от нашия живот и колкото повече отричаш нещо фундаментално в него, толкова по-назад се връщаш в развитието си. Така че трябва да прегръщаш смело както радостта, така и трудността и състраданието. Те са наравно. Аз не ги гледам като пречки, а като задължителни компоненти, защото зад тях стои еуфорията, радостта от това, че си жив, че си го преживял това нещо.

Кога си се усещал най-силно жив?

В природата, когато всичко зависи от мен. Аз не качвам осемхилядници, където няма никаква форма на живот и си свързан директно с кислорода, а ако свалиш ръкавиците си, оставаш без ръце. Докато в природата ти обикаляш земята с голи ръце, там живеят много видове… и ти можеш да живееш… Искам да кажа, че условията примерно на джунглата и на нормална надморска височина са условия, при които човек е способен да живее. Днес го наричаме оцеляване, но всъщност точно това е живеенето, дори и да е свързано с лов. Живеенето не е свързано с атлетизма, какъвто го има при алпинизма например.

Пишеш, че си ловец без оръжие. Какво значи това?

Това е честната игра. Човек е измислил огнестрелното оръжие, за да ловува за кеф – това не го разбирам. Да се ходи на лов е разхищение. Но когато си гладен, ти имаш правото да ловуваш, ако знаеш как да го правиш. И когато си много гладен, винаги намираш начин, защото това е вроден инстинкт. И е честна игра спрямо животните. Оръжието е проблем – винаги. Като имаш оръжие, винаги трябва да го използваш. Ако имаш проблем с хора, в момент на ярост може да извършиш нещо, което не би искал да извършиш.

Ти внушаваш кротост и смирение. Но зад кротостта обикновено седи гняв, ярост. Къде отива този гняв?

Отива в творчеството. В опознаването. Бях достатъчно гневен като млад и видях, че е деструктивно – и това е една от причините, поради които се върнах към природата. С този гняв не можех да живея в града. Постигах с лекота професионални успехи, но това да гониш нещо, което не е твое, не е окей… този гняв се събираше. Бях недоволен от себе си. Бързо коригирах нещата. Този гняв сега се е превърнал в страст. Страст, която имам, откакто съм се родил – да обичам зеленото, да обичам да съм навънка. Всеки има някакви негативи и трябва да знае как да ги рециклира. Това е моят начин да ги рециклирам. И така, спокоен съм, защото съм дисциплиниран и защото знам, че няма нужда да се показвам. Не обичам да се показвам, обичам да премислям и да действам.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Какво беше за теб – в чисто екологичен план – най-изненадващото наблюдение в Амазония?

Беше ясно какво щях да видя, но да го почувствам е друго. В един момент се бях принизил до съзнанието на животно – имам способността да влизам в тази роля, това е моята роля. Исках да се откажа на няколко пъти, бях изгубил смисъл в човешкия живот по едно време… Хората ми викат: „Добре, като знаеш, че в Амазония има престъпност, защо го правиш…“ Но където и да отида, аз предварително ги сънувам нещата. Където и да отида, вече съм бил там и вече съм преживял нещата, но на живо е много по-интензивно. Те наистина те опустошават отвътре и от тази разруха се изправяш лека-полека. С дисциплина успях да разбера, че ще продължа да следвам плана и на последния етап отново ще вляза в девствена гора. Че точно това ще ме излекува.

Макар че нямах никакъв стимул да влизам там, бях отслабнал много и нямах психиката да оцелявам още месец – в девствена гора, което се води най-трудното. Вече бях загубил себе си, не можех повече. Уплаших се в това емоционално състояние да преплувам Амазонка и взех моторна лодка, което не е честно по моите правила, обаче ми трябваха някакви патерици, с които да отида до отсрещния бряг. От опит знаех, че в един момент просто щях да се изкефя, че съм там. То така и стана – с всяка стъпка, колкото повече навлизах навътре. Там беше друга история. И това беше награда, то всъщност ми съхрани психиката – тези хиляда километра в джунглата сам. Много ми хареса и даже не исках да излизам на Атлантическия океан, нямах много голямо желание, но трябваше просто да приключим, защото вече бях доста зле физически, имах проблеми с краката…

Но душата ми искаше да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да продължа пак обратно. Това е невероятно: да си сам в джунглата и да вървиш… Много мизерно чувство е, но мен ми харесва. Не знам как да го обясня.

А защо го описа в книга?

Винаги пиша, когато пътувам. Имам нужда да пиша. Когато съм сам, не си нося книги за четене или игри. Като човек, който анализира, мога да видя нещата обективно наоколо, но не мога да видя себе си. Когато дисциплинирано пиша тези дневници всяка вечер, аз съм като психоаналитик на самия себе си – виждам, ако влизам в депресия или ако твърде много си вярвам, че съм подготвен, или каквото и да е.

Препрочиташе ли това, което си писал преди седмица-две?

Да, абсолютно. Това е единствената литература, която притежавах, и когато препрочитам едно и също нещо, го виждам от различни гледни точки и по този начин коригирам крачките си, защото крачките на мисленето помагат за крачките на действието и поемането на решения. Все едно си ходех с един психолог. За мене тия писаници са жизненоважни, аз не ги пиша за после, когато ще излезе книга. Първият читател съм аз. Имам нужда от тази литература, за да се спася. Това ми помага да се коригирам. Аз така функционирам.

Винаги – това не се е случвало само в амазонската джунгла, а още когато бях млад, майка ми почина и аз не знаех какво да правя. Не че не знаех, оцелявах, обаче се чувствах самотен, защото светът не беше добро място. Слънчев ден, който всъщност е студен. Само пишейки, аз дишам – за мене писането е дишане. След този момент вече си е истинска документалистика, която съм писал там, и после тук само редактираме.

Аз и до ден днешен не се усещам като писател – просто каквото се случи, каквото усещам, това ще пиша, нямам нужда да се напъвам, просто гледам да кажа това, което е важно за мен.

Всеки разказ за страха не е ли и разказ и за любовта и приятелството?

Ами понякога страхът си е само страх, а другата му страна е нерешителност или оправдание… За любовта си трябва смелост или лудост.

Как ще продължиш оттук насетне?

Както винаги. Продължаваш, без да знаеш какво е, не знаеш колко още напред имаш. По същия начин си продължавам – колкото повече се качваш нагоре, толкова по-опасно става. И по-безсмислено, разбира се.

Защо безсмислено?

Защото човек се задълбочава в това, което прави. Нормално е с годините да се задълбочава, но това не значи, че неговите хора разбират дълбочината, те винаги хващат само какъв е цветът на колата, с която се движи. И е малко обезкуражаващо. Много хора в днешно време не знаят твърде много неща. Твърде информирани са, твърде интелигентни са в белия свят, но не прилагат основни морални принципи. Само на приказки е всичко: знаят колко провинции има в Китай и какви националности, обаче не и прилагане на основни принципи. Не казвам, че съм по-напред от другите, но това в личен план за един индивид винаги е обезкуражаващо. Но не значи, че трябва да спираш и да се връщаш обратно, просто трябва повече да дълбаеш. Така е устроен животът.

Снимки: © Личен архив на Филип Лхамсурен

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.