Tag Archives: общество

Мюретата на #НАПЛийкс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/myuretata-na-napleaks/

Bingo! Вашето ЕГН е в данните. Този надпис излезе, след като пуснах десетте числа в търсачката, споделена масово в социалните медии през последните дни – и потвърди, че моите данъчни и осигурителни тайни вече не са тайни.

#НАПЛийкс – пробивът в системите на Националната агенция по приходите, извършен от хакер или хакерска група, доведе до източване на големи масиви от данни. Колко точно? Хакерите твърдят, че са източили 21 гигабайта с милиони записи за граждани и фирми, в т.ч. чуждестранни, а около 50 медии получиха достъп до 11 гигабайта.

Просто „база данни“

Несъмнено споделянето на ЕГН е признак за ниската ми дигитална култура. Но не изпитвам притеснения, че информацията за доходите ми, които не са впечатляващи, за ипотеката, адреса и работодателите ми през последните 10 години е станала достояние на неизвестни. Само раздразнение, че не съм успяла да се разпореждам и печеля от този актив. Със сигурност и аз, като милиони други, съм просто „база данни“.

Разбира се, данните може и да са чувствителни за мнозина – едва ли всеки иска заплатата му да е публично известна, както и имотите и тяхното местонахождение, ЕГН-тата на непълнолетните му деца, платените данъци и др. Ами ако медия или политически противник свери данните с разходите за американски университет за детето с такса от 50 000 долара годишно, нови коли, скъпи почивки и други екстри? Или друг с престъпни намерения реши да ги използва за

рекет, отвличания и зловредни деяния – като например фалшиви пълномощни пред банки, нотариуси и всякакви институции, които използват лични данни…

Само че с подобни информационни масиви разполагат и банките, маркетингови компании, мобилни оператори, фирми за бързи кредити, колцентрове. Списъкът може да бъде продължен. А, да не забравяме телефонните измамници. Някой знае ли откъде клановете си набавят данните и информацията за хората, които изнудват – едва ли си играят на „бели“ и „черни“ хакери, просто плащат, за да пазаруват данни и телефонни номера. Срещу кеш „вътрешен човек“ – чиновник, служител на частна компания или човек от системата на МВР – може да ги осигури. Дори видеотеките в зората на демокрацията изискваха ЕГН и лични данни, когато никакъв GDPR още не съществуваше.

Днес флакони с парфюм, мебели или чифт обувки ни преследват из нета, само защото сме оставили следи при сърфирането си. За тази територия напълно важи максимата: „Всички средства са позволени в името на таргетираните реклами – било то от фирми или политици!“

Изтеклата от НАП информация обаче е особено притеснителна заради фирмите, тъй като дава предимства на конкуренцията с данни за обороти, кореспонденция, брой служители и т.н. Този пробив може да се тълкува и като икономически шпионаж, следователно като нарушение на Закона за защита на конкуренцията.

Но хакерската атака и изтеглянето на толкова голям обем информация може да е само за да се прикрие осигуряване на точно определени данни.

Просто хипотеза. Според добре осведомени източници истинската цел на пробива, осъществен от хакерска група, е била да се добере до „бухалките“ на данъчните, свързани с методиката, по която се прави оценка на риска, проверките и обектите на оценка. Другото е за димна завеса.

Проф. Михаил Константинов, шеф на „Информационно обслужване“, се яви по bTV в опит да изкара цялата работа като разбито мазе, от което са откраднати една-две щайги с компоти. Проникването било в „някакъв сървър на НАП с хаотично кумулирани работни файлове“. Пробита е информационна система на НАП, която те (служителите – б.а.) са си създали и те си обслужват, обяви той.

Читател на „Тоест“ обаче посочи един друг аспект на #НАПЛийкс:

отговорността на медиите.

След като близо десетки медии получават линк с архива от данни, „две от тях – Телевизия „Европа“ и „Нова телевизия“ (и не само – б.а.), излъчват в ефир репортажи, в които ясно се вижда съдържанието на имейла – линк към архива и паролата, за да се отвори“. И интернет, в т.ч. социалната мрежа Facebook, е залят от връзки към репортажите, снимки на съдържанието на имейла и хиляди хора добиват достъп до архива.

Защо тези медии разпространиха данните на всички нас, пита читателят. Ироничният отговор е – защото им е поръчано да са дистрибутори. Верният – саморекламираха се.

Етичният кодекс допуска, че само значим обществен интерес би оправдал подобна медийна намеса в личния живот, а Законът за защита на личните данни прецизира 10 критерия за преценка, при които това да стане.

Къде е Съветът за електронни медии (СЕМ)?

Какво прави СЕМ? С разпространението на линковете е нарушена личната неприкосновеност на милиони българи, която, съгласно чл. 10, ал. 4 от Закона за радио и телевизия, доставчиците на медийни услуги следва да защитават и гарантират. За подобно нарушение законът повелява имуществена санкция.

СЕМ даже не забелязва проблема – и фактът, че е зает със себе си, тъй като се попълваше парламентарната квота, не е извинение. Парламентарната квота впрочем е запълнена с предложената от ГЕРБ (чрез председателя на парламентарната Комисия за медии и култура Вежди Рашидов) Галина Георгиева, с диплома по аграрна икономика от изнесен факултет на УНСС във Враца и успех 3,89. Тази жена с невзрачен медиен опит, предимно административен, ще е един от петимата членове на СЕМ, но едва ли е проблем предвид опита на останалите от медийния регулатор.

Впрочем нейната кариера, както сама обяснява на изслушването в парламентарната Медийна комисия, е стартирала в „Нова телевизия“. Запитана ще успее ли да се абстрахира от политическите интереси на партията, която я предлага, Георгиева отговаря: „Като млад и образован човек за себе си бих могла да кажа, че съм политически неангажирана, но отговорна към ситуацията в страната.“ На въпрос докъде е границата на свободата на словото и що е то, отговорът ѝ е също така подобаващ: „Да, правото се ползва, то е дадено и се ползва. Упражняването му ме връща към въпроса на госпожа Саватева и това е не само Конвенцията за защита на човека, чл. 8 и всичките членове, които описват какъв да е медийният изказ, така че той да е съобразен със ЗРТ или с Директивата. В този смисъл е чисто човешка черта, индивидуална.“ Както и глупостта впрочем.

Комисията за защита на личните данни (КЗЛД),

за чието съществуване мнозина българи научиха покрай #НАПЛийкс, се събуди от институционалната си летаргия. Нейният председател Венцислав Караджов, избран преди време от БСП, съобщи по bTV, че Комисията ще прави проверка в НАП, но след края на разследването.

Иначе какво прави КЗЛД – приема жалби и сигнали от граждани в случаи на злоупотреба с лични данни и пише Стратегия с хоризонт до 2022 г. На среща между НАП и КЗЛД бе договорено Националната агенция за приходите да пусне сайт и приложение, в които всеки ще може да провери дали личните му данни са станали публично достояние при нерегламентираното източване на информация. Няма да е по-рано от десетина дни, а дотогава всички ЕГН-та вече ще са джуркани в търсачката на #MINFINLEAK.

Само че в този случай НАП си затваря очите за GDPR, който гласи, че „когато има вероятност нарушението на сигурността на личните данни да породи висок риск за правата и свободите на физическите лица, администраторът, без ненужно забавяне, съобщава на субекта за данните за нарушението на сигурността на личните данни“. Така че данъчните би следвало да ни уведомят персонално за посегателствата над личните ни данни и за мерките, предприети за защитата им. Но е необходимо и публично обяснение защо НАП не е в критичната национална инфраструктура, поради което не са правени никакви тестове за уязвимост на системите ѝ.

Деструкция на държавата

При всеки скандал виновните трябва да понесат отговорност. Вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов напусна всички постове заради превенция, както се оказа, а тук са уязвени системите на данъчната администрация. Оставката на шефа на американските служби след „Уикилийкс“ не я видяхме, заяви министърът на финансите Владислав Горанов. Само че там нямаше киберпрестъпление и злоупотреба с лични данни, имаше вътрешен човек – редник Челси (Брадли) Манинг, младши анализатор от военното разузнаване, осъден на 35 години затвор за разкриване на разузнавателна информация. Манинг излежа само седем години в затвора, тъй като президентът Барак Обама го помилва въпреки най-голямото изтичане на поверителна информация в историята на САЩ. Вътрешен човек имаше и в скандала с масовото подслушване – Едуард Сноудън от ЦРУ.

Оставките на Горанов и шефката на НАП Галя Димитрова са минимумът за понасяне на отговорността.

Скандалът бе достатъчен, за да промени твърде бързо мантрата за стабилността, която премиерът Бойко Борисов непрекъснато… мантрира. Не сме защитени – нито домовете ни, нито възрастните хора по селата, нито децата от дрогата, нито личните ни данни от злоупотреби с тях. Каква стабилност е това?

Твърде бързо за виновник беше набеден един млад, едва 20-годишен, компютърен специалист – Кристиян Бойков. Прокуратурата го пусна от ареста срещу най-леката мярка – подписка. Преди ден Светлин Наков, който е основател на СофтУни, разви хипотезата, че файлът, сочен от разследващите като улика срещу Бойков, е бил подпъхнат или фалшифициран. Тоест – че Кристиян е мюре. Бойков изглежда като най-удобния виновен, който властта да ни представи, а разследващите – да пречупят, за да изтръгнат признание. Симпатичен поради младостта и гениалността си – и затова някак сме склонни да му простим „лудорията“.

Прекалено лесно обяснение за #НАПЛийкс, твърде го омаловажава. И най-важното – не изисква оставки.

Остава ни да се надяваме, че нито бял, нито черен хакер ще „тества“ за уязвимост системите на някой ТЕЦ – или, опазил Бог, на АЕЦ „Козлодуй“.

Заглавна снимка: © Димитър Механджиев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стоп на по-високите местни данъци – идват избори

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/stop-na-po-visokite-mestni-danutsi-idvat-izbori/

Наближаването на местните избори доведе до видимо затишие на данъчния фронт. През 2019 г. случаите на идентифицирани от Института за пазарна икономика увеличения на ключови местни данъци са едва 8, в сравнение с 41 през 2018 г. и над 60 през 2016 и 2017 г. Този феномен се видя ясно още при предходните местни избори през 2015 г., а повторението му през тази година само затвърди впечатлението за страха на местните власти от покачване на данъците в изборни години.

Въпреки многобройните увеличения в размера на ключови местни данъци, довели до ръст на годишните собствени приходи на общините с близо 400 млн. лв. през 2018 г. спрямо 2015 г., общинският дълг не само не намалява, но и нараства с около 200 млн. лв. в рамките на периода. В края на 2018 г. той вече възлиза на над 1,4 млрд. лв., което е с близо 200 млн. повече от края на 2015 г.

Основни промени в данъчната политика на местно ниво от последните избори насам:

  1. От началото на 2017 г. е дължим годишен патентен данък върху таксиметровия превоз на пътници, като на общините беше разрешено да определят размер между 300 и 1000 лв. По-голямата част от общините избраха минималната стойност, но някои от тях (тези, в които има повече таксита, както и курортните общини) не се посвениха да определят по-висок размер – от 690 лв. във Варна и 750 лв. в Пловдив, през 850 лв. в столицата, до 1000 лв. на година в Созопол.
  2. От началото на 2019 г. беше направена и промяна в начина на изчисляване на дължимия годишен данък върху моторните превозни средства чрез въвеждането на модела на екологичното двукомпонентно облагане, което взема предвид не само мощността на един автомобил и годината на производството му, но и екологичната му категория. Фискалният ефект от тези промени все още не може да бъде оценен, но кой знае какво покачване на собствените приходи на общините не се очаква.
  3. Вече от няколко години общините постепенно променят и начина на изчисляване на таксата върху битовите отпадъци. Определянето ѝ на база данъчната оценка на имотите остава в миналото, а бъдещето принадлежи на честотата на събиране, количеството, местонахождението и вида на контейнерите. Колкото и сериозен приходоизточник да е т.нар. „такса смет“ обаче, тя си остава именно това – такса, предназначена за покриването на дадени разходи. В този смисъл от нея не може и не бива да се търсят чисти приходи за общините, които после да бъдат харчени за каквото реши местната власт.

Причините за сегашното състояние на общинските бюджети са много, поради което ще се спрем само някои от тях:

Местните власти в България поначало разполагат с много по-малка част от публичните средства в сравнение с повечето страни в ЕС. Последните сравними данни показват, че те разпределят около 7% от БВП, което е близо два пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. Подобно на ситуацията в други държави, особено бившите социалистически страни, голяма част от това разпределение е всъщност счетоводна операция в изпълнение на т.нар. „делегирани дейности“. Това са дейности, които държавата „преотстъпва“ на общините, но и за които предоставя на общините съответния ресурс, обикновено на база предварително ясни разходни стандарти (например годишните разходи за всеки ученик в дадена община).

По-важни са собствените приходи на общините. В огромната си част (над 90% в повечето общини) това са приходи от облагането на движимото и недвижимото имущество на гражданите и фирмите. По-малко фискално значение имат данъци като споменатия вече данък върху таксиметровите превози, данъкът за търговия на дребно и туристическият данък. Поради протичащите у нас демографски процеси голяма част от общините всяка година губят част от своята данъчна база, било то поради намаляване на населението – и съответно на броя на МПС-тата или търговските обекти например, – или влошаването на неговата възрастова структура (което има същите, макар и по-слабо изразени косвени ефекти).

Липсата на достатъчно собствени приходи означава, че всякакви по-сериозни (а на места дори и базови) инвестиционни намерения зависят от достъпа до европейски средства и/или благосклонността на текущия състав на Министерския съвет. Всякакви местни политики (включително управлението на общинския дълг) са силно затруднени, което до голяма степен обезсмисля и демократичния процес на местно ниво. В европейската практика най-широко разпространеният начин за заобикалянето на тези проблеми е споделянето на част от постъпленията от преки данъци с общините. Характеристиките на родната икономическа и данъчна среда подсказват, че най-добрият начин това да стане у нас е през данъка върху доходите на физическите лица. Това е не само единственият данък, постъпленията от който не спаднаха дори по време на последната криза (тоест дава възможност за средносрочно и дългосрочно планиране), но е и данъкът, който е в най-тясна връзка със социалните и икономическите процеси на една територия.

В страната има 72 общини, които не отговарят на първоначалния критерий за създаване на община – население над 6000 души. Не е изненадващо, че повечето от този тип общини са изключително немощни както във финансово, така и в административно отношение. Липсата на административен капацитет например спъва дори кандидатстването по различни европейски програми (или води до незадоволителни резултати от реализирането на спечелени проекти, които не успяват качествено да променят средата). В допълнение, необходимостта от осигуряване на съфинансиране на част от европейските проекти означава, че заради липсата на достатъчно собствени средства немалка част от общините теглят заеми, чието покриване се оказва сериозен проблем.

Въведеният през 2016 г. механизъм за финансово оздравяване на общините на практика провокира голяма част от увеличенията на местните данъци, които видяхме през последните няколко години. За да получат безлихвени заеми от държавата, оздравителните планове на много общини включиха както мерки за повишаване на събираемостта, така и стъпки към по-високи данъци, а често и двете. По същество обаче той не реши проблемите в приходната част на местните бюджети (липсата на собствени средства), а се опитва да адресира част от последствията (дефицити и нарастващи дългове), вменявайки вината за състоянието на местните финанси на самите общини вместо на структурата на приходите им.

Лесно решение за всички тези проблеми няма. Дори забравената от поредица правителства децентрализация все пак да се осъществи в най-чистата си форма – преотстъпване на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица, – една значителна част от общините ще продължи да страда от сериозни затруднения. Това важи особено за най-малките от тях, където, поради малкия брой данъкоплатци, ръстът на собствените приходи няма да е достатъчен, за да доведе до реална социално-икономическа промяна. Думите „административно-териториална реформа“ звучат стряскащо, но намаляването на броя на общините може да се окаже не просто логичен, а направо задължителен ход за правителството, което ще получи в пощата резултатите от предстоящото преброяване на населението през 2021 г.

Какво да очакваме

Ако тенденцията от последните 7–8 години се запази, може да очакваме нови неприятни данъчни изненади на местно ниво през 2020 г. Въпреки че всеки от местните данъци си има установени със закон минимални и максимални нива, в рамките на които общините са свободни да лавират, огромната част от тях все още са далеч от максимално допустимите стойности. Натискът за обслужване на натрупаните в миналото дългове, свиването на данъчната база и императивите на механизма за финансово оздравяване на общините са достатъчно силни, за да накарат много от тях да продължат с увеличенията. Това няма да има кой знае какъв ефект върху общата финансова стабилност на общините, нито пък върху техните стимули да работят за създаването на добра бизнес среда и привличането на инвестиции.

Заглавна снимка: Карта на общините в България от Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо се възмутихме чак сега?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/dnk-zashto-se-vuzmutihme-chak-sega/

Когато страстите около кампанията на ДНК (Движение за национална кауза) „Направи го сега“ започнаха да поутихват, е време за един по-хладнокръвен поглед към темата. Кампанията, която трябваше да мотивира младите българи да правят деца, слагайки знак на равенство между бебета и тигани, както и между бременност и силиконов бюст, стана обект на множество критики, пародии и дори на протести.

Защо обаче тези реакции се случват едва сега? Дали до този момент в публичното пространство не се е казвало, че е отговорност на жената да прави деца, за да не загине нацията? Дали на жените не се е натяквало, че „биологичният им часовник цъка“? Дали жената не е била свеждана единствено до ролята си на майка? Дали ДНК за първи път правят кампания за повишаване на раждаемостта?

Може би, ще кажете, този път пошлостта е в повече. Но дали това е така, или по-скоро чувствителността ни по определени теми се е изострила?

Биологичното възпроизводство в името на нацията е въздигнато в приоритет и по времето на социализма, когато в определен период на практика става и задължение, доколкото абортите и контрацептивите се ограничават. През последните петнайсетина години този дискурс е отново актуален. От една страна, вече има възстановяване след икономическата криза от 1996–1997 г., от друга – повече от милион работоспособни хора са емигрирали от страната. И понеже България не ще имигранти, на повишаването на раждаемостта се гледа като на демографска панацея.

Ако преди десетина години една жена си позволеше лукса да каже, че смисълът на живота ѝ не е да стане майка или – още по-страшно – че изобщо не иска да бъде майка, рискуваше да стане обект на обиди и омраза. Според Европейското социално изследване през този период за повече от 70% от българите, независимо от пола, е важно да станат родители. Същото е от значение за едва 16% от финландците. Това не означава, че българите правят повече деца от финландците. Означава, че са свикнали да изповядват ценности, които не превръщат в практически действия.

Защото това гарантира безпроблемен живот още от детската градина. Ако демонстрират какви патриоти са, не е проблем, ако утре емигрират. Ако казват колко важно е да станат родители, за да не загине нацията, не е задължително наистина да станат. А ако станат, това не означава, че няма да пратят децата си да учат (и да останат) в чужбина.

Какво се промени междувременно?

В световен план Доналд Тръмп стана президент на САЩ и това даде тласък на мощна консервативна вълна, която вече се надигаше. Докато двете Ирландии либерализират законодателството си за аборта, немалко американски щати, както и европейски страни като Полша правят стъпки към криминализирането му. Редица ултраконсервативни движения надигнаха глас и се опитват да стават мейнстрийм. Режимът на Владимир Путин въздигна в култ „правото на семейството“ срещу правата на индивидите в него и на практика легализира домашното насилие. Всичко това, съчетано, разбира се, и с хомофобска пропаганда, кулминира в истерията срещу Истанбулската конвенция в някои страни от бившия социалистически блок, включително и в България.

Не на последно място, от 2017 г. се излъчва сериалът „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на Маргарет Атууд, преведен на български като „Разказът на прислужницата“. В него става дума за ултраконсервативна тоталитарна държава, в която абортът и контрацептивите са забранени, а фертилните жени са принудени да раждат деца, които да се отглеждат от семейства от висшата класа. Понякога едно художествено произведение, предназначено за масова публика и поднесено в подходящия исторически момент, може да постигне много повече и за по-кратко време от повечето проекти, организации и активистки акции.

Междувременно в страната ни започнаха да се чуват силни феминистки гласове извън тесните кръгове на активистите, неправителствения сектор и специалистите по джендър изследвания – като пример може да споменем „Майко мила“. Ако отказът от ратифициране на Истанбулската конвенция имаше някакъв положителен ефект, той е, че насилието срещу жени започна да се забелязва повече. Не че преди го е нямало, но сега доброволци и организации започнаха да събират статистики по темата, а медиите – да стават малко по-чувствителни.

Истерията около Истанбулската конвенция, последвана от друга – че държавата ще отнеме децата от родителите им, ако забраним на родителите да ги бият, както и от опитите за дебат и кампания за забрана на абортите, имаше и друг положителен ефект. Вече започна да става ясно, че кръгът на „враговете“ може да се разширява до безкрайност. Че основните „заподозрени“ вече не са само ромите, бежанците, турците и ЛГБТИ хората. Врагове могат да станат и социалните работници, както и организациите, които работят в областта на защитата на децата и жените. Дори и държавни структури като Агенцията за закрила на детето. Врагове могат да станат и жените, които правят аборт или не искат да се размножат за родината. Тормозените деца, които започват да се възприемат като лъжци и предатели на родителите си.

Накратко – във враг може да се превърне всеки, който отстоява правото си на автономен живот без насилие и принуда.

Да се върнем на кампанията на ДНК „Направи го за България“. Тя впрочем се организира от години, тоест от 2016 г., и върви в комплект с масово кръщене на родените в рамките ѝ бебета. Мотото е „За да го кръстиш, трябва да се роди“ – все едно основната цел в живота на всеки човек е знаменитост да му кръсти детето. Реакциите срещу кампанията до тази година обаче бяха пренебрежимо малко, като една от най-смислените идва не от феминистки или „лидери на мнение“, а от авторка в православен сайт. Една автентична, а не патриотарска, религиозно-консервативна позиция, чиято застъпничка си дава сметка, че вярата не трябва да се смесва с националното, както и че семейството не съществува заради държавата.

Както и други забелязаха, начинанието на ДНК не е съвсем оригинално. Елементи от него са заимствани от датската рекламна кампания Do it for Denmark („Направи го за Дания“), която има три издания в периода 2014–2016 г. Въпреки че и тя призовава да се правят деца за родината и че във второто ѝ издание правенето им се обвързва с щастието на майката, която ще стане баба, между нея и българската версия има редица разлики:

  1. В датския случай става дума за рекламна кампания на туристическа фирма. Въпреки че посланието е „за Дания“, целта е потребителите да се убедят, че като ходят на почивка, им се прави повече секс.
  2. В българската кампания „направи го“ ще рече – „направи дете“. В датската “do it” се отнася до правенето на секс. Сексът се представя като нещо хубаво и важно за хората. А ако покрай него се заченат и деца – още по-добре.
  3. Българската кампания е изцяло насочена върху репродуктивността. Жените се предупреждават, че с годините яйцеклетките им намаляват, а мъжете – да не носят тесни панталони, за да не си увредят сперматозоидите. Датската обръща специално внимание на възрастните хора (на които е посветено и третото издание), както и на хомосексуалните. В името на олимпийския принцип, че не е важно да победиш (да направиш дете), а да участваш (да правиш секс).

Битуват мнения, че датската кампания е допринесла за раждаемостта в страната. Руската англоезична телевизия RT дори говори за „бум“ на бебета след нея. Тези твърдения обаче не почиват на сериозни основания.

В третия клип се показва графика, която има за цел да убеди зрителя, че в резултат на кампанията раждаемостта се е повишила. При по-внимателно вглеждане се забелязват детайли, които опровергават това внушение:

Първо, става въпрос за повишаване на раждаемостта с около 1000 бебета на година, което трудно може да се нарече „бум“. Второ и по-важно – кампанията е от 2014 г., а графиката показва данни за повишаване на раждаемостта от 2013 г. Като се има предвид, че една бременност трае 9 месеца, успешността на кампанията би трябвало да се мери най-рано от началото на 2015 г. нататък. Трето, ако още през 2013 г. раждаемостта престава да спада и започва да бележи ръст, много спорно е доколко веселяшките клипове на туристическата агенция са допринесли допълнително за него.

При поглед върху коефициента на раждаемост в Дания за по-дълъг период от време се вижда, че между 2015 г. и 2016 г. той се увеличава всичко на всичко с една стотна (от 1,73 става 1,74, тоест една жена ражда средно 1,74 деца) и се стабилизира на това ниво. Трудно можем да наречем такъв ръст значителен. Ако населението в страната се увеличава, то е поради високото качество на живот и продължителността му, не поради раждаемостта, която е недостатъчна за положителен демографски прираст.

Дания и България си приличат по това, че и двете страни не обичат особено имиграцията и не искат тя да бъде решението на демографските им проблеми. Общо между тях е и че са европейски страни – въпреки значителните разлики в стандарта на живот, и двете принадлежат към богатата и привилегирована част от света.

Разликите между тях обаче са много повече. Ако човек отглежда дете в Дания, няма да се притеснява дали ще може да го запише на детска градина или на ясли. В което и училище да учи детето, ще получи образование на сходно ниво. Улиците и тротоарите са удобни не само за детски колички, а и за известните триколесни велосипеди на датската комуна „Кристияния“, които побират едно пиано или три-четири дечица. Ако детето се разболее, ще получи адекватни грижи. Ако страда от тежко увреждане, държавата ще осигури не само инвалидна количка, а и семеен автомобил, в който да се побира тя. Това са само малка част от нещата, които ще направят живота и на родителите, и на децата удобен и приятен.

У нас мнозина смятат, че именно липсата на подобни условия – или поне на минималните от тях – е пречка за повишаване на раждаемостта. Но ето – датчаните имат всичко и пак не раждат по повече от две деца. Защо?

Всъщност качеството на живот, съчетано с високо образование, е това, което води до намаляване на раждаемостта. Огромната част от световното население продължава да нараства, само в развитите страни се наблюдава обратната тенденция. Когато пред човек има повече възможности, детето се превръща само в една от тях, а не в основната задача на живота му. От друга страна, развитите страни потребяват и многократно повече ресурси от бедните. Има някаква справедливост в това, че популацията им намалява на фона на мизерстващото население по света.

Може би в България все повече хора ще започнат да мислят и по такива теми, а необходимостта от повишаване на раждаемостта ще престане да изглежда нещо толкова самоочевидно. Напорът за ограничаване на права води до развиване на чувствителност към теми, които доскоро оставаха незабелязани. Дано това не е временно явление и дано не остане ограничено във „виртуалните балони“ на хората, които четат публикации като тази.

Заглавна снимка: Стопкадър от клипа „Не се страхувай да станеш майка“, част от кампанията „Направи го сега“ на ДНК

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лун Джан: Китай трябва да се върне на площад „Тиенанмън“

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/lun-zhang-interview/

Един режим, който, за да оцелее, разстрелва младежта, която е отгледал и която се изправя пред него в името на свободата… този режим няма бъдеще.

Франсоа Митеран, 4 юни 1989 г.

В нощта на трети срещу четвърти юни с танкове и бронетранспортьори биват смазани най-големите мирни демонстрации на гражданско недоволство в Китай, които ще останат познати като протестите на площад „Тиенанмън“. Броят на убитите и ранените, повечето от които младежи, не може да бъде определен (според различни източници той варира от няколкостотин до няколко хиляди), защото за китайското правителство този момент никога не е съществувал. Както и за много млади китайци днес. Но методите на режима за заличаване от колективната памет на тази част от китайската история не могат (все още) да бъдат приложени със същия успех спрямо паметта на участниците в протестите, на техните родители и близки.

Пазител на тази памет в Китай е например активистката група Tiananmen Mothers, състояща се от майки на загиналите, които от години се борят за официалното признаване от властите на протестите и кървавото им потушаване и за реабилитирането на паметта на децата им. На много от тези майки режимът не спира да предлага пари, за да „забравят“, а те не спират да отказват.

Именно въпросът докога управляващите в Китай ще успяват да купуват чувството за свобода, за справедливост и достойнство, вълнува и Лун Джан. Когато започват протестите на площад „Тиенанмън“, той е на 25 години и прави първите си стъпки като преподавател в Пекинския университет. Като активен участник Джан отговаря за опазването на реда сред протестиращите. След нощта на репресиите успява да напусне страната и да поиска политическо убежище във Франция. В момента е преподавател по китайска цивилизация и икономика в Университета на Сержи-Понтоаз и автор на множество материали по въпросите за китайската съвременност и геополитиката в Източна Азия. По повод 30-годишнината от събитията бе публикуван и разказът му от първо лице в комикс книгата TianAnMen 1989. Nos espoirs brisés („Тиенанмън 1989. Нашите пречупени надежди“).

В Париж Десислава Милева разговаря с Лун Джан за ситуацията в Китай, за продължаващите в момента протести в Хонконг и за ролята на паметта.






Започвате комикса си с думите: Напуснах Китай преди трийсет години… и въпреки това всеки ден се връщам на площад „Тиенанмън“. Защо избрахте да разкажете своята история днес, и то в този формат?

Имах шанса (или малшанса, зависи от гледната точка) да бъда участник в събития, които бележат историята не само на Китай, но и на света. Рухването на Берлинската стена и на Съветския съюз същата година са до известна степен свързани с протестите на площад „Тиенанмън“. Реших да разкажа за него именно днес, защото смятам, че Китай се доближава до края на един цикъл, започнал със събитията от 1989 г.

От 30 години режимът развива икономически модел, който носи невероятни резултати, но в едно пространство без свобода. Този модел не може обаче да донесе стабилност в дългогодишен план. Имайки предвид икономическото забавяне от последните години, Китай трябва да предефинира проекта за бъдещето на страната и да намери решения на някои от основните проблеми и искания, повдигнати с протестите от 1989-та. Книгата е и моят начин да почета всички онези анонимни младежи, студенти, граждани и да събудя, да реанимирам паметта.

А кои са валидните и днес искания от протестите през 1989 г.?

На първо място: прозрачност. Прозрачност в дейностите на правителството, в това кой, колко и какво притежава. Вие говорите за корупция в България, но в Китай тя е ненадмината. И това създава страшно много проблеми. Необходима е и една независима и прозрачна съдебна система. Обществото трябва да има и публични пространства, в които да може да се изказва и да бъде чуто, като например свободни медии.

В книгата казвате също така, че образът, който Западът си изгражда за този голям бунт, е историческо неразбиране на събитията; че „Пекинската пролет“ няма много общо със западните революционни образи. Как точно трябва да разглеждаме тогава тези събития? Къде е разликата?

Движението, започнало на площад „Тиенанмън“, е следствие на известна либерализация в обществото, започнала след смъртта на Мао през 1976 г. Знаете ли какво представлява Китай по време на Културната революция? Северна Корея, даже и по-лошо. Народът няма никакви права. Със смъртта на Мао започват постепенни промени. 80-те години в Китай са период на известна свобода, на разгорещени политически дискусии сред интелектуалците, едно своеобразно местно Просвещение. Но същевременно започват да излизат на преден план и проблемите на корупцията, на неравенството.

В този контекст се зароди и движението. То бе реформаторски настроено, но мирно, нямаше за цел да сваля режима. Може да се каже, че съществуваше и своеобразен консенсус между двете страни спрямо нуждата от въвеждането на реформи. Но ние, участниците в движението, искахме по-дълбоки, по-цялостни промени. Икономическа реформа например, придружена от изграждането на прогресивни и демократични институции.

Ако това беше революционно движение, още от началото щяхме да използваме насилие, разрушение. А ние направихме всичко възможно да се случи обратното. Аз бях сред отговорниците за поддържането на реда, след като полицията на Пекин най-цинично се оттегли от площада с цел да създаде предпоставки за размирици, а оттам и да легитимира използването на сила от режима. Но с помощта и волята на всички граждани успяхме да запазим мира през първите седмици. Едва когато режимът не се показа склонен на никакви компромиси и обяви военно положение, започнаха да се появяват и лозунги за свалянето му.

Ако реформаторите в партията бяха надвили и избегнали репресиите, Китай днес щеше да се развива много по-добре. Режимът сега е много силен, но и страшно крехък. Това противоречие идва от 1989 г.

Кажете ни малко повече за него.

Съществува много дълбок разрив между държавата и гражданите. Правителството се съмнява във всеки, по всяко време. Страхът е навсякъде. Ще ви дам един много показателен пример. При всяко важно международно събитие улиците на Пекин биват изпразнени, всички са изпратени във ваканция. Коя наистина силна страна прави подобно нещо? Ето го противоречието. Представете си държава, която е в почти непрестанна война със своите граждани.

Не казвам, че част от населението не подкрепя режима. Това е сигурно. Но държавата си купува мира. А това е опасно, защото икономическият растеж не може да продължава вечно. Когато започне да се забавя, рискът от революция се увеличава. Това се случи в Иран през 70-те години, а не толкова отдавна – и в Тунис и Египет.

Същевременно не съществува ли една много упорита пропаганда от страна на режима с цел противопоставяне на идеите за свобода и икономическо развитие? Китайските медии, отразяващи размириците в Хонконг от последния месец, говорят изключително за финансовите загуби на региона. Не доминира ли тази пропаганда сред една голяма част от китайското общество?

В Китай обществото няма никаква представа какво се случва наистина в Хонконг. Една част от населението мисли например, че директорите на големите банки са предатели, манипулирани от Запада. А това, което китайските медии разпространяват като информация на друг език, продължава да е пропаганда, насочена и към чужденците: казва се, че протестиращите целят само дестабилизацията на Хонконг и загубата на средства на техните съграждани.

Както казах и преди, Китай успя да си купи мир с икономически растеж. Това е единствената легитимност на режима. Тези, които се облажват от него, живеят обаче и в непрекъснат страх да не се озоват в затвора. Нещо, което може да се случи много бързо. Има един постоянен конфликт в главите на хората. Мирът, получен по този начин, може да е единствено временен. Едно общество не може вечно да се основава на икономическото измерение. То има нужда и от справедливост. Всеки човек има нужда от чувството за справедливост.

В много бивши страни от Съветския блок продължава обаче да се чува как „при комунистите ни беше по-добре“?

Комунистическият режим има известни предимства. Той е като родител, който непрекъснато се грижи за вас. Но човекът е сложно същество и има нужда от много неща. Това не му пречи да украсява и да прави по-скъпи нещата, които няма. Не съществуват периоди на големи промени без носталгия. Но човек трябва да се научи на свобода и държавата трябва да поеме отговорност за нея. Единственият начин това да се случи и да се продължи напред е чрез силно гражданско общество.

Такова, струва ми се, съществува в момента в Хонконг. На протестите на 16 юни манифестиращите са 2 милиона – на фона на 7,8 милиона население. Как можем да си обясним това масово участие?

В Хонконг гражданското общество винаги е било силно. Днес то търси все повече демокрация и защита на свободата.

Може ли да свържем неговото образуване с идентичността? Според проучване на Хонконгския университет от 2018 г. гражданите на Хонконг се чувстват най-напред хонконгци (8,34 при степен от 0 до 10), след това азиатци, граждани на света, китайци и на последно място – граждани на Китайската народна република (5,91). Как си обяснявате тази специфична идентичност и каква е ролята ѝ в опозицията на Хонконг и Пекин?

Идентичността е ресурс във всяка борба. При управлението на Хонконг от Великобритания гражданите се чувстваха повече китайци. Днес те имат нов „господар“, който на всичкото отгоре се отнася зле с тях, затова и отношението се променя. Идентичността еволюира непрекъснато спрямо контекста.

Може ли тя да повлияе на съдбата, която очаква Хонконг през 2047-ма (годината, в която според сключеното между Великобритания и Китай споразумение Хонконг губи статута си на специален административен район и съответната автономия – б.р.)?

Никой не чака 2047 г., Хонконг умира.

Искате да кажете, че връщането на Хонконг под пълното управление на китайското правителство ще стане много по-бързо?

Хонконг е контролиран от Пекин. Гражданите го знаят и това обяснява чувството на отчаяние, което се усеща в региона. Вече има три самоубийства на младежи в рамките на протестите, започнали през юни тази година. Окупацията на парламента също е в известен смисъл самоубийствен акт, защото всички тези хора са застрашени от затвор. Във всеки тоталитарен режим има нещо патетично, независимо от формата му. Той не може да съществува спокойно. В него има едно непрестанно чудовищно желание всичко да вземе, всичко да погълне.

Същевременно твърдите, че в Китай започва нов цикъл.

Промените в континентален Китай са единствената надежда. Днес Пекин трябва да избира, защото Хонконг продължава да бъде входна врата за две трети от чуждестранните предприятия в Китай. Вече 40 години 54% от чуждестранните инвестиции минават през Хонконг. А в контекста на икономическата война със САЩ, от Хонконг има още по-голяма полза, затова и Пекин изчаква.

Неотдавна политологът и специалист по Китай Жан-Филип Бежа заяви в едно интервю за радио France Culture, че „Хонконг е отново в центъра на бъдещето на китайската политика. От 1890 г. Хонконг е мястото, в което се изгражда една форма на бъдеще за Китай. Днес, въпреки натиска на Пекин, той отново може да се превърне в лаборатория за нови идеи“. Какво мислите Вие?

Той е твърде оптимистично настроен. В известен смисъл съм съгласен с него. От края на ХIХ век Хонконг играе важна роля, той представлява китайската съвременност. Всичко, което се случва в Хонконг, има дълбоко влияние в Китай. Но как си представяте днес Пекин да остави Хонконг да спечели тази битка? Не е възможно. Ако онази марионетка Кари Лам (ръководителката на администрацията на Хонконг – б.р.) оттегли законопроекта за екстрадиция и самата тя се оттегли, това е огромна загуба на авторитет за Пекин и още по-голям риск за развитието на демократичните движения. Не забравяйте също и Тайван. Положението изглежда без изход. Ще видим как ще се развият нещата, в такива моменти на напрежение е трудно да се предвиди, но аз съм по-скоро песимист.

В книгата завършвате историята си с думите, че ако Китай иска да построи мирно и проспериращо бъдеще, трябва да се върне на площад „Тиенанмън“.

Да, в смисъл на искания и реформи.

Ако пътят към площад „Тиенанмън“ не минава през Хонконг, тогава през къде?

Откъде да минем е фундаментален въпрос. Ако китайците са уникален вид хора, които могат вечно да живеят само от материални облаги, тогава аз съм този, който бърка. Но ако те са хора като другите, тогава не виждам как могат да бъдат избягвани безкрайно проблемите, повдигнати от протестите на площад „Тиенанмън“. Всичко може да тръгне отгоре, чрез реформи, или отдолу, чрез бунт.

Не съм сигурна, че голяма част от китайците днес, особено тези от средната класа, имат подобни аспирации.

Защо тогава режимът харчи толкова много средства да поддържа стабилността? Защо са тези усилия да заличи всички следи от 1989-та? „Тиенанмън“ е табу в Китай. Затова и паметта е важна. Тя е необходима, за да помогне на хората в изграждането на съзнание за справедливост.

Връщали ли сте се в Китай след 1989 г.?

Не. Но и никога не съм го напускал.

Заглавна снимка: © Личен архив на Лун Джан

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Панелките: Помирение с историята

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/panelkite-pomirenie-s-istoriyata/

Заговорим ли за държавите от бившия Съветски блок и изобщо за Източна Европа, първата асоциация често е пейзажът на дистопичните панелни блокове, превърнали градовете в гигантски лабиринти от бетон. След разпада на СССР панелките стават обект на интерес за популярната култура. Едно отражение на този феномен са множеството профили в Instagram (например Беспросвет), където носталгици и любители на архитектурата и историята споделят кадри, които понякога изглеждат като от друг свят.

Сред тях е и българката Мария (Мия) Новакова, чийто профил е следван от над 42 000 потребители на социалната мрежа. Много от последователите ѝ се свързват с нея, защото живо се интересуват от историята на панелните блокове:

„Най-честият въпрос, който получавам от чужденци, е: „Къде е това?“ Много хора, които не са се сблъсквали с този вид архитектура на живо, я приемат като нещо интересно и често ми казват, че им напомня на cyberpunk жанра, което според мен донякъде се дължи на цветовете и атмосферата на фотографиите. Случвало ми се е да виждам коментари на хора от Сърбия или Русия например, които мислят, че снимките са правени там. Хората искат да научат повече за историята на панелките или споделят, че им напомнят на нещо, например спомен от детството“, разказва Мия.



Подобен интерес провокира американската архитектка Мегън Луенбърг да остане в България и да се посвети на проучване на панелните блокове, техните жители и ежедневието в едропанелните жилищни комплекси. След дипломирането си в САЩ Мегън се присъединява към Корпуса на мира, откъдето я изпращат в България, в тогава село, понастоящем град Крън, Казанлъшко.

„Влюбих се в живота на село, в България, в културата на гостоприемство*, в хората, в езика… След това се прибрах в Щатите, но исках да се върна и да направя проучвания, тъй като по време на престоя ми в България бях впечатлена от панелките, от това как изглеждаха отвън.“

Мегън решава да кандидатства за стипендия „Фулбрайт“, която получава, за да направи антропологическо и архитектурно проучване на панелките. Така тя се озовава в Пловдив, където снима и Мия. Там се свързва с доц. д-р Добринка Парушева и доц. д-р Меглена Златкова от Пловдивския университет. На този етап Мегън няма представа къде и какво ще проучва, затова просто обикаля из кварталите. Накрая се спира в пловдивския комплекс „Тракия“ и се настанява в най-старата му част.

За повечето българи панелките изглеждат еднакви навсякъде и надали на някого би му хрумнало, че един комплекс може да бъде по-специален от друг. Зад избора на Мегън обаче има конкретна причина:

„Квартал „Тракия“ е третият по големина панелен комплекс в България. Построен е във време, когато архитектите вече виждат грешките, направени в „Толстой“ и „Младост“ в София, и гледат на нещата по-реалистично. Когато „Тракия“ започва да се строи в началото на 70-те години на ХХ век, някои от архитектите се събират и споделят негативното си гледище за панелни комплекси като „Младост“, със сивите монотонни кутии, подредени в решетки и редове. Казват си, че трябва да опитат да направят нещо друго.

Сателитна снимка на ж.к. „Младост“, София

Сателитна снимка на ж.к. „Тракия“, Пловдив

Ако поставите сателитни снимки на „Тракия“ и „Младост“ една до друга, ще видите, че в Пловдив архитектите се опитват да постигнат органичност, да направят извивки в самата сграда. Проектантите от това поколение чувстват отговорност към хората, които ще живеят там. И са тъжни поради факта, че хората преминават от селските къщи*, където имат връзка с природата, в тези монотонни кули. Архитектите гледат на процеса като на загуба на индивидуалността. Предприемат определени стъпки, за да видоизменят панелката, тъй като това е единственият тип жилища, който може да се строи в този период от време с тези пари, за да посрещнат нуждите на растящото население на Пловдив.

Уважавам тези архитекти дълбоко, тъй като те наистина дават най-доброто от себе си, за да станат жилищата по-човешки, макар че много от нещата не са планирани, а са правени на принципа на пробата и грешката. Но те правят нещо, което е невиждано дотогава и което се нарича тракийска панелка или разчупена панелка, тоест композиция от две части на блока, свързани в X или Y модели. Това позволява на панелките да се извиват в различни посоки, вместо да бъдат дълги правоъгълници. Създават се много интересни възможности за начина, по който хората ги обитават и в крайна сметка ги правят свои.“

Разчупеност на апартаментите и блоковете на ж.к. „Тракия“ © Мегън Луенбърг

Разчупеност на апартаментите в блоковете на ж.к. „Тракия“ © Мегън Луенбърг

За разлика от други социалистически държави, на българите е разрешено да бъдат собственици на апартаментите си. „От културна гледна точка българите се гордеят със своята собственост и режимът осъзнава, че няма как да ги изкара от селата и да ги съблазни с „модерния съветски живот“, освен ако не им се гарантира някаква форма на собственост. Хората не стават собственици веднага, но програмата е такава, че те в крайна сметка ще придобият това жилище. Така че това е важен елемент – тези жилища принадлежат на хората.

Това, че много различни хора от различни социални групи отиват да живеят в тези комплекси, е друг фактор. И когато погледнем към българската панелка и я сравним с източногерманската или руската, виждаме едно ниво на лична принадлежност, на собственост, на усвояване на територия, което не се наблюдава другаде. Да, винаги може да обвиним неспазването на законите от страна на местните, но всъщност това е поведение на собственик на дом, горд с това, че може да приспособи жилището си сам. Доц. д-р Добринка Парушева е писала по темата за това как България прилага системата за собственост на апартаментите.“

Мегън прекарва една година в активни проучвания. Разговаря с живеещите в квартала, обядва всеки месец с архитектите, разхожда се, снима и наблюдава живота в „Тракия“. По време на работата си в Корпуса на мира успява да научи български, да се запознае с културата и порядките и това води до бързото ѝ интегриране сред хората, които имат огромно желание да разговарят с нея, вдъхновени от интереса ѝ.

„Освен това през първите шест месеца проучвах архиви и рисувах архитектурата на квартала. Това, което започна да се оформя като резултат, беше една борба между архитектите и жителите. Когато говорим за жилища, винаги имаме онова, което архитектите са заложили като дизайн и неговия контекст: политически, икономически, културен. Но тези сгради надживяват контекста. Към панелките като цяло има две специфични реакции: едната е – толкова са грозни, стари, сиви, монотонни, ужасно е, тези архитекти са толкова нехуманни; или другата крайност – вижте какво са направили обитателите с тези сгради, трябва да има закони срещу това, срамота е.“

Мия Новакова също говори за тези две крайно противоположни мнения във връзка със своето творчество. „Всичко започна, след като снимах за пръв път двайсететажния блок в квартал „Съдийски“, който повечето местни виждат като гротеска, напомняща за авторитарния режим в България. Такова е мнението за панелките като цяло. Разбирам това, всъщност дълго време се стремях да не присъстват в кадрите ми, защото смятах, че ги загрозяват. На фона на къщите и ниските кооперации, които ги заобикалят, панелките стърчат странно и нелепо. Малко като космически кораб от стар научнофантастичен филм, който е кацнал аварийно посред нищото.“




„Трябва да разберем архитектите, които са създали този дизайн с идеята за това как трябва да живее „модерният съветски гражданин“, но и хората, които вярват, че са царе в собствения си дом – „моят дом е моята крепост“ – и утвърждават това по свой индивидуален начин“, казва Мегън.

Като антрополог и архитект тя гледа на архитектурата от това време през призма, която е много различна от обектива на фотографа, но двете се събират в една и съща координата, която Мария обобщава така: „Осъзнах, че тези сгради все пак са част от моя живот и ежедневие и въпреки тяхното минало, те могат да бъдат и мое вдъхновение. Започнах да ги снимам и изобразявам по по-фантастичен начин, с ярки цветове и светлини, обвити в мъгла и облаци, откъсвайки ги от тежката сивота, с която се асоциират. Започна да ми харесва тяхната монолитност и това, че разказват история.“

Съвсем естествено идва въпросът как архитектите са смятали, че трябва да живее „модерният съветски гражданин“, и как всъщност живее модерният българин:
„Започнах да изграждам тази история, като използвах най-голямата стена в апартамента си, която покрих с материали. От едната страна имах гледната точка на архитектите, от другата – на жителите. Имах и директни цитати, след това започнах да ги свързвам и да чертая линии между тях, опитвайки се да разбера как точно хората са приспособили дизайна на архитектите“, разказва Мегън.



„Както в „Тракия“, така и в другите подобни микрорайони, парите са свършили много преди да построят всичко, и то остава недовършено, идеята не е реализирана докрай. Дори зеленината в квартала се дължи на факта, че публичните пространства, планирани за застрояване, така и не са запълнени. Това обяснява до голяма степен неразбирането за това как е било замислено за живот и как в крайна сметка хората живеят и до днес. Например след падането на социализма хората започват да отварят свой бизнес на първия етаж или във входа, където има малко пространство, предназначено за боклука, което никой никога не е използвал. И на тези първи етажи има фризьорски салон, обущар, зоомагазин. Всички услуги, от които хората са имали нужда и са си осигурили сами.“

„Архитектът има своята задача да застрои мястото, но живеещият го прави свое. И имаме беседка, остъклен балкон, променени прозорци, боядисана в друг цвят външна част на апартамента – това са лични креативни процеси. Но в „Тракия“ има нещо специално на фона на всички жилищни проекти, които са провал по цял свят. Нещо, което работи. Дори в моето проучване не успявам да го дефинирам с думи. Хората разчитат един на друг, сътрудничат си един с друг и архитектурата предразполага към това.



Когато даваме примери, трябва да ги гледаме в контекста на регулациите: имаме едностаен, двустаен, тристаен апартамент, като коридорът и всяка стая трябва да бъдат с определена квадратура. Най-голямата промяна за хората е кухненският бокс, защото е неестествено за тях да бъдат сбутани в този малък ъгъл. Но тогава това е смятано за модерно и чисто. Панелката е фрагментирано пространство, наредени кутии. Нищо не може да се премести, защото тези стени са носещи, тоест човек се чувства като в капан от кутии. И естествено, след няколко години в това пространство, хората преместват кухнята на балкона, за да имат повече място. Освен това разчупената панелка е зигзагообразна, с повече пластичност, индивидуалност, но различните части са и с различна височина“, обяснява Мегън. Разчупването е триизмерно: на височина, дължина и ширина. Наоколо се засаждат дървета и зеленина, а пътищата са зигзагообразни и с множество завои, за да се създаде усещане за цялост на комплекса.

„Това обаче създава интересната ситуация, в която балконите на хората гледат един към друг. Защото ако имаш един правоъгълник, прозорците и терасите гледат в две посоки. Но когато сградата върви на зигзаг, терасите гледат една към друга. Което може да изглежда неудобно отначало, но всъщност създава едно пространство на „заден двор“ за клюки и разговори. Например някой следобед аз си стоя на терасата и чувам как някой вика: „Меги, Меги, искаш ли кафе? Идваш ли?“ Една от съседките ми от четвъртия етаж, друга от шестия етаж на съседния вход, въобще – хората постоянно са навън и си говорят, някои пекат на скара и говорят, постоянно има движение, създава се социално пространство. Във входа и на стълбището ситуацията е формална, но на терасите атмосферата е съвсем различна, свободна. Тя изгражда връзките между хората.

След това започват да се строят и беседки в нишите на сградата, където архитектурата на блока създава тези предни и странични дворчета. В беседките мъжете излизат сутрин и пият кафе, преди да отидат на работа. След това жените слизат с децата, после мъжете се връщат за ракия. Тъй като във времето хората е трябвало да се спогаждат един с друг, да преговарят за тези пространства, се създава едно социално измерение. Интересно е човек да изследва места като „Тракия“, където хората създават неща задружно и където съществуват такива пространства; и да ги сравни със селата, където оградите стават все по-високи. Нямам представа дали на разчупената панелка дължим факта, че „Тракия“ е много по-зелен, жив и пълен със събития квартал, отколкото „Младост“, но със сигурност това играе сериозна роля.“






В края на октомври миналата година в. „Сега“ писа, че над 20 000 български жилища се намират в зле поддържани и стари сгради. Още през 2014 г. bTV алармира, че около 2 млн. българи живеят в стари панелки, които масово нямат технически паспорти и се нуждаят от реновиране. Темата със сигурност ще става все по-актуална в идните години, тъй като след 2020 г. първото поколение панелки, за което разговаряме с Мегън, ще станат опасни за обитателите си, ако не бъдат реновирани изцяло.

„Според мен панелките могат да имат бъдеще, но дължината на живота им зависи по-скоро от правилната поддръжка и конструктивното им укрепване, а не от външното и козметично реновиране. Някои от старите панелки в страната са направо опасни за хората, които живеят в тях“, смята Мия Новакова.

„Обядвах веднъж месечно с инженерите на „Тракия“ и постоянно им задавах въпроса кога изтича срокът на сградите – допълва Мегън. – Те се смееха и казваха, че няма краен срок. Разбира се, това не е истина, защото има корозия, тези сгради са изграждани бързо и не са запълвани добре – сега мисля, че това е оправено, но има слухове за хора, които са пъхали вестници в дупките, а това не предотвратява корозията. Знам, че проверяват сградите и структурата.

Най-големият проблем в момента е енергийната ефективност. Едно време е можело да си висиш по потник в апартамента, защото отоплението е било централно например. Процесът на саниране е труден, защото трябва да се постигне съгласие, което почти никога не става. Аз бих била малко тъжна, ако всички сгради се санират в монохромен цвят. Надявам се живеещите да се разбунтуват и да боядисат своята част в ужасно люляковолилаво например или в цветовете на българския флаг“, смее се Мегън.

„Мисля, че в България я има тази традиция – да надцакаш системата, да бъдеш по-умен от системата. Мисля, че да изразиш себе си чрез дома си е здравословно, не е нещо лошо. След като са били потискани толкова дълго от тоталитарното управление, наставлявани какво да правят, това е едно от средствата да кажеш: „Ти на мен ли ще ми кажеш, не, аз на теб!“, допълва тя.

© Мария Новакова

Независимо дали харесваме старите панелни комплекси, или смятаме, че те са грозно отражение на един грозен период от българската история, погледът през очите на хора като Мегън и Мия ни помага да стигнем до основния дефицит, който е на дъното на повечето ни проблеми: опознаването, осмислянето и съхраняването на миналото в цялата му комплексност и цветова гама. Едва ли повечето българи са вниквали в същността на градския пейзаж, който разказва една история за оцеляване, сближаване и запазване на индивидуалността във времена, когато социалистическият човек е бил предпочитан пред личността. И съответно едва ли повечето от нас осъзнават как битовизмите и дребните ежедневни навици и порядки всъщност разказват историята на политически режими и цели отминали епохи.

По този начин панелката се превръща в странна метафора на българското общество в цялата му колоритност. Опознаването и осъзнаването на панелката пък е шанс за помиряване с историята и преход към настоящето, а защо не и към бъдещето.

С работата на Мария Новакова може да се запознаете чрез профилите ѝ в Instagram, Flickr и Society6. Не пропускайте да разгледате и арт инсталациите и проучванията на Мегън Луенбърг (на английски език), както и нейния блог, посветен на „Тракия“.

* Мегън Луенбърг изговаря отбелязаните в курсив думи на български вместо на английски.

Заглавна снимка: © Мария Новакова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проф. Нели Огнянова: Обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nelly-ognyanova-bnt-bnr/

    • Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия.
    • Никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам – защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии.
    • При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор.
    • Европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

През последните две седмици Съветът за електронни медии избра нови генерални директори на БНР и БНТ. Начело на общественото радио застава Светослав Костов, а на телевизията – Емил Кошлуков. По този повод Венелина Попова разговаря с проф. Нели Огнянова, експерт по медийно право и преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“.


Венелина Попова: Тенденцията на отсъствие на интерес към тези конкурси в средите на професионалната гилдия е очевидна и все повече се засилва. Проф. Огнянова, как си обяснявате факта, че липсват достатъчно кандидати с ярки биографии и солиден авторитет? Все пак става дума за институции, които имат важни функции и са натоварени с големи обществени очаквания.

Нели Огнянова: Моето мнение е, че кандидати, които са реално независими, не се явяват на такъв конкурс, защото имат много потвърждения, че нито силното представяне на конкурса, нито силната концепция, нито реалното състезание по време на обсъждането ще доведе до успех. Независимите кандидати имат опит, който показва, че не е важно колко са силни те, а дали имат подкрепа от силните на деня.

ВП: А силните кандидати обичайно не търсят подкрепа от силните на деня…

НО: Независимите кандидати не търсят партийна подкрепа. Те се явяват на състезанието, разчитайки на собствените си възможности. И също така чета, че резултатите са неудовлетворителни, но регулаторът нямал избор. За разлика от парламентарните или от президентските избори, които непременно трябва да завършат с победител, тук процедурата може да приключи и без да има избран, може „да се преиграе“. И ако регулаторът наистина убеди хората в своята независимост, може би участниците в процедурата ще са повече и по-силни.

ВП: Същото твърди и вашият колега доц. Георги Лозанов – че СЕМ няма задължението да избере кандидат от първия конкурс. Същевременно изборът на генерален директор на БНТ изглеждаше предизвестен според мнозина анализатори, в това число и според Вас, и според Георги Лозанов, а този на БНР – силно изненадващ. Влизането на Емил Кошлуков отначало като програмен директор в телевизията напомня начина, по който преди години Поля Станчева влезе в радиото, преди да го оглави. По същия начин Валерий Тодоров, когото тя назначи като директор по радиоразпръскването и директор на „Радио Благоевград“, преди да я наследи на поста. Виждате ли в тази повторяемост някаква схема?

НО: Прилича на сценарий. Депозирането на документи за стаж в телевизия „Алфа“ беше изненадата на миналия конкурс за нас, които не бяхме чували, че Емил Кошлуков е работил като програмен директор в партийната телевизия. Тези документи за стаж позволиха на господин Кошлуков вход в кариерата на генерален директор на обществена телевизия. Сега вече изискуемият стаж за заемане на позицията е налице – и медиите отбелязаха, че трудовият стаж в телевизията на ПП „Атака“ е отпаднал от официалната биография на новия генерален директор на сайта на БНТ.

ВП: А възможно ли е той да покаже друго лице сега, след като вече е назначен – едно друго ниво, друга политика, която да се окаже адекватна на поста, който е висок, важен и към който има много големи обществени очаквания?

НО: Човек запазва способност да се променя. Но нямам очаквания, че господин Кошлуков ще се промени значително. Той получи подкрепа, за да изпълни определени задачи.

ВП: А какви задачи подозирате, че трябва да изпълни?

НО: Очаквам новините и публицистиката да са в стила на воденото от Емил Кошлуков предаване „Още от деня“. То се отклоняваше от стандартите за обществена телевизия и дори за себе си не съм убедена, че господин Кошлуков ги познава. Опасението е, че БНТ по-скоро ще играе пресцентър на правителството и на министър-председателя, отколкото да изпълнява обществената си мисия. Но тази мисия е предмет на съвсем отделен разговор.

ВП: Целият разговор пред СЕМ по време на представянето на Емил Кошлуков мина под знака на финансовата криза, в която е изпаднала БНТ. Според Вас има ли основания да се говори, че вкарването на обществената телевизия в тежка задлъжнялост е част от политика за поставянето ѝ на колене, още повече в контекста на променената собственост на „Нова телевизия“ и на очаквания за сделка и за bTV. Защото на всички ни е ясно, че на практика няма как да бъде отнета лицензията на единствената обществена телевизия, дори и тя да се окаже във фактически фалит. Или законодателството казва друго?

НО: Законодателството изисква България да има обществена телевизия, така че лицензията на БНТ трудно може да бъде отнета. Освен ако, разбира се, държавата не последва примера на Гърция. Тя през 2013 г. се оказа за определен период без обществена телевизия, която впоследствие беше учредена отново. Но на въпроса: никой не е принуждавал ръководството на БНТ да стига до фалит; да взема решения за предавания като „Стани богат“, които сега се оказва, че телевизията не може да си позволи, или за поддържане на най-скъпия възможен формат – спортна програма. Ръководството е имало възможности да вземе мерки за финансово стабилизиране, но не ги е предприело. Предполагам, защото знае от опит, че държавата намира начин да подкрепя проправителствените медии. Доколко начинът съответства на режима на държавната помощ, подлежи на анализ.

ВП: Но аз си спомням добре, че когато Емил Кошлуков стана програмен директор на телевизията, влезе в конфликт с екипа на „Денят започва с култура“ с мотива, че в БНТ трябва да има повече развлекателни и рейтингови предавания. Това е странно, защото обществената телевизия има задължението да предлага новини, публицистика, култура – за останалите формати има комерсиални телевизии.

НО: Гледаемостта е ориентир, но не повече. Рейтингът на предаване в обществената телевизия не следва да е за сметка на ограничаване на плурализма. А намесата по въпроса кои да са участниците в едно предаване, си има име – цензура. По време на изслушването в СЕМ синдикатите зададоха интересни въпроси – и ако числата, изнесени от тях, са верни, за предаването „Пътеки“ се дават 4200 лв., а за предаването за хора с увреждания – 140 лв. При това „Пътеки“ на Деница Гергова или предаването за мистика и конспиративни теории „Новото познание“ на Стойчо Керев едва ли имат принос към реализирането на обществената мисия.

ВП: Емил Кошлуков заяви, че може да поиска или окончателно спиране на рекламите по БНТ и поемането изцяло на издръжката ѝ от държавата, или отпускане на повече рекламно време. Но имате ли обяснение защо обществената телевизия и сега не може да изпълни дори лимитирания си обем от реклами? Това може ли да се окаже също част от съзнателно провеждана политика за отклоняване на рекламите към частните телевизии?

НО: Времето за реклама, предоставено на БНТ, не се използва, което е странно на фона на големия дефицит. Обяснението, предложено от Кошлуков, беше, че телевизията няма достатъчно добър маркетинг, такъв, какъвто имат търговските телевизии. Но аз мога да предложа за обсъждане и друга теза – за връзката между рекламодателите и доверието към медията. Когато телевизията е пристрастна и политически ангажирана, това се отразява върху борбата за вниманието на аудиторията, както и върху интереса на рекламодателите. Когато има проблем с доверието, има проблем и с рекламите.

ВП: Но както виждаме, дори при определена линия на поведение към управляващите, някои телевизии (като „Нова телевизия“ например, дори след като стана собственост на господата Домусчиеви) имат достатъчно много реклами.

НО: Самите собственици на ред търговски медии са хора с друг основен бизнес. Ако говорим за „Нова телевизия“, Домусчиеви имат друг бизнес, освен това представлява интерес възелът „медийна собственост – реклама – спортни права – собственост върху клубовете“. При Борисов се наложи един модел, свързващ бизнесмени, спортни клубове и медии, и не е ясно докрай защо това не представлява интерес за конкурентния регулатор (Комисията за защита на конкуренцията – б.р.).

ВП: Говорим за БНТ и не сме казали нищо за ситуацията в БНР и за новия генерален директор Светослав Костов. Изборът му бе изненада за всички – може би защото го познаваме основно като спортен журналист в „Хоризонт“ и за малко като директор на Радио „София“.

НО: Няма да мога да коментирам избора на господин Костов, защото нямам достатъчно информация за работата му в националното радио. Озадачава първото му кадрово решение на новата позиция – назначението на журналистката, която зае неговото досегашно място. Разбира се, това е в правомощията на генералния директор, но ми се струва, че в обществените медии всеки ход трябва да може да бъде публично добре аргументиран. За да бъде убедителен.

ВП: Добре, ще изчакаме да видим поне какъв управленски екип ще състави Костов. Но можем ли да искаме адекватно финансиране на обществените медии – такова, което да им позволи независима редакционна политика, без преди това да бъде извършена реформа, за която всички говорят, но никой не иска да направи? И без контрол върху разходите на публични ресурси – не само такъв, който да оцени дали новите медийни продукти, които БНТ и БНР въвеждат, изпълняват обществената мисия, за който апелирате Вие в „Неделя 150“, но и такъв, който да предотвратява източване на средства чрез начини като модернизация или технологично обновление на медията.

НО: Адекватното финансиране не е пожелание, това е изискване на Европейския съюз. Въпросът не е можем ли да искаме адекватно финансиране. Въпросът е колко дълго ЕС ще търпи това състояние на финансиране на обществените медии в България, което не е обвързано с обществената мисия, и в този смисъл не знаем дали е адекватно. Така е удобно за всички. За държавата е удобно, защото тя може чрез финансирането политически да контролира обществените медии. За ръководствата е удобно още повече, защото те могат да не си правят труда да обосновават действията си.

Ако се въведе принципът на адекватното финансиране, тогава определянето на размера на средствата, които трябва да получат БНР и БНТ, върви заедно с контрола. Регулирането е много по-сериозно и контролът, както казахте, е не само последващ, но и предварителен. И всеки път, когато на някого му хрумне да въведе скъпо предаване, през което ще изтекат милиони, ще има задължение да го защити, да го обоснове от гледна точка на обществената мисия. Втори въпрос е, че защитата ще е пред медийния регулатор – което налага той да е истински безпристрастен и истински компетентен.

Тук трябва да се каже още, че европейските средства, които отиват по комуникационни програми, не минават през конкурс. Това е нещо, което трябва да се обсъжда, но то не е положение в българския закон, а е оставено така още в директивата. И създава възможност правителството да разпределя средствата между медиите както си иска.

ВП: Обсъжданото предложение в парламентарната Комисия по култура и медии за 5-годишен мандат на генералните директори БНТ и БНР би ли демократизирало управленския процес, или би усложнило отношенията в обществените медии? Защото три години са малко, а пет изглеждат много.

НО: БНР беше представило сравнителна таблица, която показва, че мандатите в обществените медии в ЕС и в рамките на Европейския съюз за радио и телевизия са по-дълги. Идеята е, че един генерален директор за три години няма хоризонта да проведе сериозна реформа или да приложи сериозни мерки. Това по принцип трябва да се подкрепи, но само ако даването на хоризонт пред генералните директори е свързано с граждански контрол. Защото от удължаването на срока не бива да произтича безконтролно време за ръководството на обществените медии. Те са обществени – следователно трябва да се търсят още инструменти за обществен контрол върху ръководството.

ВП: И сега на практика има обществени съвети към двете медии. Но те упражняват ли реален контрол за изпълнение на обществената мисия?

НО: Нямам впечатление, че обществените съвети упражняват ефективен граждански контрол. Смятам, че трябва да се мисли и за други мерки. Защото обществените медии трябва да формират граждани, не само потребители. Хората трябва да намират в съдържанието на обществените медии достатъчно безпристрастна информация, за да могат да правят големите си избори. Големите избори, свързани с демокрацията. Иначе виждаме какви са резултатите.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Огнянова пред PolitkatNet

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За Карола Ракете и „престъплението“ да спасиш живот в морето

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/carola-rackete/

Десислава Микова разговаря с Хайди Садик, която е член на екипажа на кораба Sea Watch 3. Преди две седмици, под ръководството на капитан Карола Ракете, корабът акостира на пристанището на остров Лампедуза с 40 мигранти на борда, без да има разрешение от италианските власти. При слизането от кораба Ракете е арестувана, впоследствие е освободена, но разследването по случая продължава.

Средиземно море от години е най-смъртоносната граница за бежанци и мигранти в света – през миналата година средно по шестима души на ден са губили живота си в опит да я прекосят, сочат данните на Върховния комисариат за бежанците към ООН. Въпреки това миграцията от Африка към Европа продължава да се използва като средство за влияние в политически схватки на национално и европейско ниво. Когато преди две седмици капитан Карола Ракете акостира с кораба Sea Watch 3 на пристанището на остров Лампедуза, тя се оказа въвлечена именно в такава схватка.

След като спасява 42 души от гумена лодка на 12 юни, корабът прекарва 17 дни в открито море, без да получи разрешение от италианските власти да акостира, нито потвърждение за такава възможност от друга държава. Заради влошаващото се състояние на хората на борда, двама от които бяха изведени по-рано по спешност, Ракете взема решение да влезе в пристанището и да не се съобрази със закона на Италия, според който корабите с мигранти на борда са заплашени с глоба от 10 000 до 50 000 евро, ако навлязат в териториалните води на страната без разрешение, а при повторно нарушение – и от конфискация.

Последва арестът на 31-годишната германка, не закъсня и реакцията на италианския вътрешен министър Матео Салвини. Неговата политическа кариера е изградена на основата на твърдите му антиимигранстки позиции, а самият той отчита като една от най-големите си победи указа за криминализирането на корабите с хуманитарни мисии.

Il Capitano срещу La Capitana

„Престъпницата е арестувана. Пиратският кораб е заловен. Голяма глоба за чуждестранното НПО. Всички мигранти са преразпределени в други държави. Мисията е изпълнена“, написа Салвини в Twitter след ареста на Ракете.

„Това е част от голяма клеветническа кампания на хора като министър Салвини, които целенасочено и последователно налагат на спасителите и хуманитарните работници етикети като „престъпници“ и „трафиканти на хора“. Това беше целта на всичко, което се случи по време на тази мисия“, категорична е Хайди Садик, говорителка на Sea Watch, в интервю за „Тоест“.

Тя дава пример със спасителната мисия на италианската брегова охрана отпреди седмица, когато 55 души бяха спасени, този път в италиански води, и докарани отново на остров Лампедуза. „Когато подобни мисии се провеждат в италиански води, няма абсолютно никакъв медиен шум – тогава Салвини няма кого да обвини, защото италианските власти са задължени по същите закони, които следваме и ние. Салвини има нужда от изкупителна жертва – от някого, когото да нарече престъпник и когото да обвини, че съсипва Европа. Затова превърна Карола в свой личен враг. В същото време обаче превърна нея и Sea Watch в лице на съпротивата срещу този курс и срещу токсичната антиимигрантска реторика“, подчертава Садик.

Карола Ракете © sea-watch.org

Това противопоставяне привлече медийното внимание именно заради силния личен елемент – прозвището на Салвини е Il Capitano, което символично го противопоставя на La Capitana Карола Ракете.

Италианският вътрешен министър използва случая да размаха пръст и срещу европейските партньори – заплаши, че ще качи мигрантите на автобус и ще ги стовари пред Посолството на Германия. Словесните му нападки продължиха и след уверението от пет европейски държави, че ще приемат мигрантите от Sea Watch 3.

Откакто Карола Ракете беше арестувана и освободена, още два кораба на неправителствени организации акостираха на Лампедуза – „Алан Кюрди“ с 41 спасени бежанци и мигранти на борда и „Алекс“ – с 65. Около тези новини нямаше нито такъв медиен шум, нито толкова гневни реакции от страна на Салвини, както при случая с Ракете.

Спасяването на хора в беда в морето и европейските политики за справяне с миграционния натиск, от една страна, и интеграцията на имигрантите, от друга, са дълбоко свързани, но по същество различни теми. Недостатъчната солидарност между държавите членки и неспособността за разпределяне на отговорностите през последните години оставят широко поле за спорове, които лесно се търкалят по нанадолнището на популизма.

Гостите на борда

В екипажа на Sea Watch 3 Хайди Садик е културна медиаторка – човекът, който се грижи за спасените от лодките в Средиземно море, докато се намират на борда на кораба на неправителствената организация. „Аз първа влизам в контакт с тях и играя ролята на мост между нашите гости и нашите партньори, които им оказват помощ както в морето, така и на сушата. Например ако някой е особено уязвим или има нужда от специфична помощ – като малолетните без придружител, – аз предавам тази информация по веригата и се уверявам, че всеки е получил помощта, от която се нуждае“, обяснява тя.

По време на целия разговор тя винаги нарича „гости“ хората, които Sea Watch 3 спасява по време на мисиите си. Изборът на думи не е случаен: „Целият дискурс по темата за миграцията е много политизиран, а и поляризиран. Затова хора, които искат да коментират работата ни в определена светлина, често използват думи като „икономически мигранти“ и „бежанци“ – терминология, която е наситена с определени внушения. За нас обаче такива етикети нямат никакво значение, когато някой се дави. В такъв момент не задаваш въпроси: „Кой си? Откъде си? Икономически мигрант ли си? Бежанец ли си?“ Това са статути, които се дават след продължителни процеси по идентификация и проучване на историите на хората, с разбиране за комплексните мотиви, които са ги накарали да избягат от родните си страни и да търсят сигурност другаде. Като добавим и основния принцип, че абсолютно всеки човек има право на живот, право на свобода на придвижване и право да потърси убежище, това са просто хора. Докато са на борда на нашия кораб, те са ни гости и е наша отговорност да се погрижим за тях.“

Хайди Садик © sea-watch.org

По-голямата част от хората, спасени при последната мисия, идват от държави в Западна Африка. По думите на Садик, всички се оказват заложници на стройната и организирана система за трафик на хора, която функционира в региона. Тя неизбежно води до Либия и накрая до морето. „Много хора са ни разказвали, че практически няма вариант за бягство от Либия, освен по море. Дори да опиташ да пресечеш границата в пустинята на изток към Египет, на запад към Тунис или на юг към Нигер, все оставаш в същата система, не можеш да се измъкнеш от нея. Затова и няма как да избягаш, ако някой реши да те продаде, да те заключи в някой гараж или на гумена лодка. Изправяш се срещу въоръжени хора и групировки, които експлоатират всички, опитали да прекосят Либия“, подчертава Садик и уточнява, че макар и от различни националности, всички хора, спасени при последната мисия, са тръгнали от Либия.

„Когато се притечем на помощ на потъващ кораб или претоварена гумена лодка, първото нещо, което всички ни питат, винаги е дали ще ги върнем обратно в Либия. За тях това е равносилно на смърт и при най-малката вероятност да се върнат там заявяват, че предпочитат да се удавят“, продължава Хайди Садик.

Най-близкото сигурно пристанище

Всеки човек, изпаднал в опасност или беда в морето, трябва да бъде спасен и да получи възможност да слезе на сушата на сигурно място – на най-близкото сигурно пристанище. Изключено е бежанци и търсещи убежище да слизат на пристанища, където техният живот и сигурност ще бъдат застрашени. Тези права са защитени от Международната конвенция за безопасност на човешкия живот на море от 1974 г. и Международната конвенция за търсене и спасяване по море от 1979 г. В тях са обяснени задълженията на екипажите на плавателни съдове, както и на крайбрежните държави по отношение на спасяването. Тези договори се допълват от Насоките за третиране на лица, спасени в морето, публикувани от Международната морска организация.

Хайди Садик подчертава, че всички мисии на Sea Watch се извършват в международни води – извън териториалните (на разстояние 12 морски мили от брега) и прилежащите води (на разстояние 24 морски мили от брега). „Винаги плаваме достатъчно далече от тези две граници. При последната мисия качихме хората на борда на нашия кораб на около 40 морски мили от либийския бряг“, уточнява тя. В извънредни случаи Sea Watch 3 може да извърши спасяване и в териториални води, ако получи нареждане за това като намиращ се най-близо плавателен съд от Координационния център за търсене и спасяване – административен орган във всяка крайбрежна държава, натоварен с отговорността да организира такива мисии.

Натиснете тук за да видите презентацията.

„След спасяването на 12 юни, следвайки международното морско право, се насочихме към Лампедуза като най-близкото сигурно пристанище“, обяснява Хайди Садик. Координацията на спасителната мисия е поета от координационния център на Либия. „Когато поискахме достъп до най-близкото сигурно пристанище, т.нар. Брегова охрана на Либия ни посочи Триполи, което е направо смешно. Абсурдно е, защото на всички е ясно, че там в момента има гражданска война, а и не можеш да върнеш хората на мястото, от което са избягали“, категорична е говорителката на Sea Watch.

Десетки хора загинаха при въздушна бомбардировка на център за задържане на мигранти край Триполи в началото на юли. Това беше повод за нови разкрития за условията на глад, изтезания и робство, в които живеят мигрантите в Либия.

По думите на Садик, организацията получава потвърждение и от италианските власти, че трябва да акостира и свали спасените си пътници в Триполи. „Разбира се, нямаше как да направим това, защото би било престъпление според законите на международното право, които се опитваме да отстояваме“, продължава тя.

Говорителката на Sea Watch обвинява либийската брегова охрана в некомпетентност и изразява недоумение, че Европейският съюз ѝ прехвърля отговорността за спасителните операции по външните му граници. „Бреговата охрана на Либия е финансирана и обучавана от ЕС да извършва незаконно връщане на хора, бягащи от Либия, обратно в Либия“, подчертава тя с нескрито възмущение.

През февруари публикация на авторитетното издание „Политико“ разкри изтекъл вътрешен доклад на Европейската служба за външна дейност, който посочва много пороци в колаборацията на ЕС с властите в Либия, включително участието на обучени от ЕС либийски гранични полицаи в мрежите за трафик на хора. Според заключението в този доклад политиките на ЕС са направили Средиземно море по-смъртоносно.

През последната година (откакто популисткото правителство на Италия встъпи в длъжност) при общо 20 спасителни мисии е отказан достъп до италиански пристанища. Тези случаи не засягат единствено мисии на неправителствени организации, но и търговски и военни кораби, обобщи в началото на юли Марко Бертото, говорител на италианския офис на международната организация „Лекари без граници“. „Повече от 2500 души са били блокирани в открито море за общо 165 дни. Единственият ефект от тази политика е да причини ненужно страдание на мъже, жени и деца, които вече са преживели ужасни неща в Либия“, подчертава Бертото, цитиран от „Ню Йорк Таймс“.

Да не се притечеш на помощ

Sea Watch предупреждава и за други нарушения на морското право, засечени с малките разузнавателни самолети, с които организацията събира информация за лодки в беда. „Когато имаме сигнал за такава ситуация, се изпраща предупреждение до всички плавателни съдове в района, включително и търговски кораби, които често просто не оказват помощ, а ако окажат, връщат спасените хора в Триполи, защото компаниите собственици им казват просто да ги оставят на най-близкото пристанище. Най-близкото пристанище обаче не е сигурно пристанище“, отбелязва отново Садик.

Според нея политиката на Европейския съюз да прехвърля отговорността за опазването на външните си граници към държави в периферията позволява на плавателни съдове да нарушават закона, без да има никакви последствия за тях. „Тези, които би трябвало да следят за спазването на законите, са същите хора, които не искат бежанци и мигранти да акостират в Европа. Ние сме единствените, които разобличават тази практика“, изтъква Хайди Садик и обобщава: „В Средиземно море спасяването на хора в беда – стара моряшка традиция много преди превръщането ѝ в закон – сега се пренебрегва. Сега нормата е да не се притечеш на помощ.“

„В защита на човешкия живот“

Карола Ракете беше освободена от домашен арест само три дни след задържането ѝ. В мотивите за решението си съдия Алесандра Вела подчертава, че „действията на капитана са били в защита на човешкия живот“. Матео Салвини разкритикува решението на съдията в Туитър:„Наложително е да се реформира правосъдната система, да се изберат и насърчат онези, които прилагат законите в Италия, и да се променят критериите за набиране, защото това не е правосъдие в полза на страна, която иска да се развива“, написа вътрешният министър.

Разследването на случая продължава и предстои да се изясни дали и какви обвинения ще бъдат повдигнати срещу Карола Ракете и Sea Watch. „Случаят изобщо не е приключил, макар че съдията изрази много категорично становище, което защитава работата на хуманитарните организации“, подчертава Хайди Садик.

„В решението се коментира също, че указът на Салвини трябва да бъде използван срещу трафиканти на хора. Ние очевидно не сме трафиканти – ние сме организация, която провежда спасителни акции и оперира във вакуума, оставен след оттеглянето на ЕС от отговорност и прехвърлянето на тази отговорност към престъпници. Когато се намесваме, за да действаме според закона, очевидно е, че ще се опитат да ни спрат с всякакви средства“, категорична е говорителката на Sea Watch.

При акостирането на Лампедуза корабът на неправителствената организация влиза в сблъсък с лодка на италианската брегова охрана, който се опитва да му попречи да акостира. Матео Салвини определи това като „акт на война… застрашил живота на служителите на реда“.

„Маневрата беше много, много бавна, а контактът беше минимален. Ничий живот не е бил изложен на опасност. Намерението никога не е било враждебно. Това само показа докъде са готови да стигнат властите, за да попречат на работата ни. Накрая лодката им се помести и ни направи път, което можеше да стане и много по-рано“, коментира Садик.

Как да продължим да живеем заедно?

Когато Карола Ракете слезе от Sea Watch 3 с полицейски ескорт, беше посрещната от хора, които я подкрепиха и похвалиха смелостта ѝ. Имаше обаче и хора, които я освиркаха, наричаха я престъпница, репортери разказват и за призив да бъде изнасилена. В много градове в Европа хиляди хора се събраха, за да заявят подкрепата си за нея и за организации като Sea Watch. В същото време подръжниците на Салвини и антиимигрантските групи в Европа изразиха одобрението си за твърдостта на италианските власти, обединени от общото мнение „Салвини – единственият капитан“, както пишеше на плаката на един италианец.

Случаят със Sea Watch 3 показа колко поляризирани са позициите – не само в италианското общество, но и сред европейците. За пореден път се питам как хора с толкова крайни мнения могат да съжителстват, а и да намират конструктивни решения на все по-сложните проблеми, пред които се изправят. Нищо не е черно-бяло, смята Хайди Садик и разказва за хората, посетили кораба по време на престой в Катания, Сицилия по-рано тази година: „Посетиха ни не само хора, които ни подкрепят. Една жена беше много благодарна за това, което правим. Съпругът ѝ също ни благодари и каза, че е съгласен, че хората в беда в морето трябва да бъдат спасени, но не е съгласен всички те да акостират в Италия. Това е много важен нюанс.“

Докато правото на живот и сигурност на всеки човек не може да бъде поставено под съмнение, критиките спрямо различни миграционни политики и принципи за разпределяне на отговорността между държавите членки в ЕС заслужават внимание и трябва да бъдат обсъждани откровено и ясно.

„Каквито и политически възгледи да имате, нашата молба е да не поставяте под съмнение законите за спасяването на хора в морето – не е приемливо те да умират или да бъдат връщани обратно в Либия, където са заплашени от арести и изтезания“, категорична е говорителката на Sea Watch.

„Надявам се, че сме способни да водим разговор, в който да признаваме различните нюанси и да уважаваме фактите и детайлите, без прибързани обвинения, които лепят върху нас етикета на престъпници“, завършва Хайди Садик.

Заглавна снимка: Гумената лодка с мигрантите при спасителната операция от 12 юни 2019 г. 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеята за обединена Европа: Зараждането

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/ideyata-za-obedinena-evropa-1/

Темата за обединена Европа е изключително актуална и е неразривна част от същината на модерните международни отношения. В същото време корените на концепцията за формиране на макроидентичност сред мултикултурното и силно национално диференцирано общество на Европа могат да бъдат открити още в най-ранното Средновековие, а в частни случаи – дори в Античността. Тя бива наблюдавана във всички по-нататъшни етапи от историческото развитие на Стария континент и както казва Джералд Деланти: „Всяко време преоткрива отново идеята за Европа в огледалото на собствената си идентичност.“

Темата ще бъде разгледана в поредица от три последователни статии. Тази седмица акцентът пада върху зараждането на Идеята и проявленията ѝ до началото на Първата световна война. Причината да обръщаме внимание на развитието на идеята за обединена Европа е същата като тази за изучаването на историята въобще – без нея не можем да осъзнаем настоящето и да се подготвим за бъдещето.

Нима бихме могли да анализираме компетентно Европейския съюз, ако не познаваме неговите корени?

За да могат постоянно воюващите народи на Стария континент, със своето силно изразено национално самосъзнание, да стигнат до идеята за обединение и общност, е необходимо в хода на цялостното им историческо развитие да са присъствали определени консолидиращи елементи. Като предпоставка и обосновка за развитието на политическото съюзяване следва да се разгледа европейската идентичност, която от своя страна се базира на унифициращата същност на общото културологично развитие.

Когато говорим за обединена Европа, особено в ранната ѝ история, трябва да обърнем внимание на трите фактора, формиращи теорията за единните устои: имперската традиция; християнството, латинския език и наследената антична култура и административна структура; единния интелектуален елит. Що се отнася до предпоставките от по-късното развитие на идеята, следва да споменем вече изграденото априорно усещане за единство на Европа, както и стремежът за установяване на мир и баланс на силите.

За най-ранен пример за обединение на Стария континент се счита Римската империя.

Причината, поради която тя се приема за първообраз на идеята, е в нейната същностна структура на единен организъм. В своя разцвет тя е заемала цяла Западна и Южна Европа, югозападната част от Централна Европа и е владяла изцяло Средиземноморието. Така обхватът на Империята (не само териториалният, но най-вече влиятелният) предначертава бъдещите граници на европейската общност.

На 25 декември 800 г., след като завладява цяла Западна и Централна Европа, Карл Велики е коронован от папа Лъв III за първи император на Свещената Римска империя. Императорската корона увенчава дългогодишните усилия на Карл Велики да възроди Imperium Romanum. (Той обаче използва не титлата Imperator Romanorum, а Imperator Christianorum, което предначертава и посоката на следващия етап от развитието на идеята.) Така той ще стъпи на солидните и изпитани основи на Рим, за да изгради върху тях своята нова и усъвършенствана империя.

Карл Велики изгражда административно разпределение, основаващо се на система от графства и маркграфства, отговарящи за местното управление, но подчинени на императора. Въвежда обща повсеместна законодателна, данъчна и монетарна система. Подсигурява политическото единство посредством единна армия и общо събрание. Счита за особено важно за просперитета на империята образователното и културното развитие. Зададените от него направления – административно, политическо и културно обединение – ще се превърнат в основни и на по-нататъшните проекти за обединениeна Европа.

Без съмнение, Средновековието е периодът, който се характеризира с най-силно религиозно влияние,

особено в Западна Европа. Поради тази причина не би могла да се разглежда идеята за обединена Европа към този момент, без да се обърне внимание на един от основните консолидиращи фактори. Макар и разделена на множество кралства, цяла Западна Европа се съобразява с един основен принцип – вярата. Католицизмът се явява в основата на средновековната идея за универсализъм. Кевин Уилсън дори обръща внимание на отъждествяването на Европа с целия християнски свят към XV век (при все взаимната изолация на Изтока и Запада).

Така се заражда идеята за християнски съюз – концепция за обединение на Европа, но не под хегемонията на един монарх, а под споделената власт на местните владетели. Тя има два основни проекта – на Пиер Дюбоа от 1306 г. и на Иржи Подебрадски от 1464 г. И двата се основават на нуждата от противопоставяне на ислямските завоеватели. Предвиждат се общоевропейски съвет/събрание, международен съд, обща армия и дори европейски бюджет.

Хуманизмът импулсира усещането за общност сред европейската интелигенция. Така и се заражда последното направление от границата Късно Средновековие – Ренесанс, а именно създаването на

Res Publica Literaria.

Според поддръжниците на тази теория мултиплицирането на държавите в Европа е неизбежен процес и обединението следва да бъде не политическо, а интелектуално. Това е неинституционализирана общност, която пропагандира завръщане към ранното християнство и мира сред братята християни, за да бъдат силни пред иноверния враг. Тук следва да се споменат имената на папа Пий ІІ, Еразъм Ротердамски и Хуан Луис Вивес.

Към ХVІ в. и особено ХVІІ в. религиозната концепция за Imperium Christianum е заменена от концепцията за Европа като съвкупност от суверенни държави. И ако се върнем към направленията на идеята, това е преломният момент, в който културната насоченост е заменена от политическата. Европейското обединение вече е поставено в контекста на политическо-административни и икономическо-търговските отношения между страните. Като причина за тази промяна на курса следва да се разглеждат Реформацията и последвалият разкол и религиозни войни, респективно нуждата от мир на друга основа.

Първият пример за ново обединение е проектът на Емерик Крюсе – Lenouveau Cynée. Той е опит за съобразяване с обществено-политическата реалност и в това отношение може да се определи като значително по-толерантен от предходните. И в тази връзка толерантността е именно това, на което ще се основе проектът. Провокиран от кръвопролитията поради религиозните различия, Крюсе обявява войната за „върховно зло“, а мира – за „висше добро“. За неговото опазване се предвижда създаването на международна общност. Организацията следва да гарантира религиозна търпимост и вътрешно- и външнополитически мир, както и свободна международна търговия, а за целта – и единна валута.

Grand Design на Максимилиан дьо Бетюн, дук Дьо Сюли, е друг подобен проект. Той предвижда създаване на ненарушимо статукво за европейските граници с цел запазване на мира, установяване на религиозна търпимост и институционална структура.

Оттук нататък идеите за обединение започват лавинообразно да се зараждат с необхватни темпове.

През 1738 г. абат Сен Пиер стига до заключението, че причина за непрестанните кръвопролития в Европа са временните мирни договори. Затова той създава проект за обединение, базиращ се на идеята за „вечен мир“ и дори не използва думата éternel („бидещ през годините“), а perpetuel („безкраен“).

В контекста на евроцентристкото виждане за света Европа започва да се отъждествява с „прогрес“. Това засилва усещането за общност сред интелектуалния елит, в резултат на което се появява идеята за

République des Lettres.

Подобно на Res Publica Literaria, République des Lettres е културно, а не политическо или икономическо обединение, стъпило на споделеното историческо минало на европейците и общия език, за какъвто вече се смята не латинският, а френският.

В този контекст и Монтескьо създава своя трактат De l’esprit des lois („За духа на законите“), в който разглежда политическото единство и административното устройство на Европа като резултат от културното и духовното ѝ развитие в комбинация с някои природни дадености на континента, сравнявайки го с Азия.

Тук се откриват и идеите на трима знаменити философи:

Волтер счита „нашата Европа“ за люлката на развитието на човечеството и проповядва идеите на хуманистичната Res Publica Literaria.

Жан-Жак Русо е критичен към идеите на Сен Пиер. Той смята, че за да се постигне обединението, първо трябва да се направят промени в политическите структури, и изказва теорията си за ползите от радикален федерализъм. За Русо насилственото унифициране на народите и търсенето на общи интереси сред владетелите в името на духовния прогрес не са в състояние да обединят воюващите страни. От друга страна обаче, един въоръжен съюз би гарантирал ненарушаването на сключените договори.

Една от най-значимите идеи за бъдещото достигане до Европейския съюз принадлежи на Имануел Кант. Теорията му „Към вечния мир“ е публикувана през 1795 г. и има оформлението на международен договор. В него Кант говори за суверенността на държавите членки и че те не би следвало да се придобиват една от друга, тъй като не са стоки, а общност от хора; за нуждата от разоръжаване; за опасността от външните дългове; за ненамесата във вътрешната политика и за необходимостта от неводене на войни.

Видно е, че Европейският съюз има изключително дълбоки корени.

Необходимостта от неговото съществуване и част от съвременните му характеристики и механизми са били осъзнати много преди създаването на Европейската общност за въглища и стомана в Париж на 18 април 1951 г.

Поради това, когато днес водим дебати, не бива никога да забравяме, че светът не започва от нас, а ние сме просто поредната бримка на историята.

С благодарности към доц. Даниел Вачков.

Заглавна снимка: Карта на Европа от 1650 г. на известния картограф Вилем Блау. Източник: LunchboxLarry / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клое и колелата, клоуните и културата. Под купола на „Пловдив Каравана“

Post Syndicated from Еми Барух original https://toest.bg/chloe-romera-thomas-quinio/

1.

Когато човек се срещне с изкуството на уличните комедианти, го пронизва чувство на възхищение и завладяваща тъга […] защото изведнъж усеща пълната детска безкористност и куража на актьорите да играят пред случайната тълпа.

Това са думи на прочутия театрален художник Борис Месерер, след като наблюдавал спектакъла „Керван на мира“ преди 30 години в парка на Централния спортен клуб на армията в Москва. Оттам в началото на май 1989-та започва едно знаменателно петмесечно турне, което минава през Ленинград, Варшава, Прага, Западен Берлин, Копенхаген, Базел, Лозана, Блоа и завършва в парка „Тюйлери“ в Париж със спектакъла „Одисей – 89“ в рамките на честванията на 200-годишнината от Френската революция. По време на това пътешествие са изиграни 600 спектакъла, а в цялата авантюра са участвали 200 артисти и техници, 100 транспортни средства, 5 шатри и 8 театрални трупи (4 западни и 4 източни).

Онзи легендарен поход е първият международен, независим, истински европейски културен проект на актьори, които осъществяват своя замисъл въпреки геополитическия контекст – Берлинската стена си е все още на мястото и разделя не просто един град, не само цяла Европа, но и целия свят.

30 години по-късно Берлинската стена я няма. В Европейския съюз членуват 27 държави, инициативата на Мелина Меркури за „европейските столици на културата“ е факт с различна и доста противоречива биография, която най-вероятно не е достатъчно позната на тези, на които тепърва им предстои това изпитание.

Мълвата за пътешествието „Керван на мира“ 30 години продължила да се носи из средите на странстващи артисти и комедианти. Поколението на децата се размечтало това приключение да се повтори, в него отново да участват улични клоуни, илюзионисти, музиканти, акробати, певци и танцьори, които вярват, че изкуството и културата са незаменими, независимо от езика, държавата, националността; че те са истинските посланици на една обединена Европа.

30 години по-късно единственият начин отчасти да се финансира такъв проект се оказва онази идея на Мелина Меркури, наречена Европейска столица на културата.

„Когато Пловдив представи кандидатурата си за Европейска столица на културата, се обърна към Международното обединение на пътуващите театри CITI с молба за подкрепа. И след като градът получи титлата, беше някак очевидно, че ще включат проекта на CITI в своята програма“, разказват артистите от международното обединение.

Те са 200 души от 15 театъра, с 20 камиона, 35 каравани, 10 каруци с коне, тръгнали по различни пътища, за да се срещнат в Пловдив.

„Пловдив Каравана“ е групов проект на CITI – мрежа, която обединява около 60 трупи от различни страни, предимно франкофонски – Франция, Белгия, Швейцария, но и италиански, марокански, унгарски, германски. Различни са театралните стилове – от пътуващи театри с каруци и коне до платноходки и велосипеди – общо е убеждението, че театралният спектакъл трябва да се случва извън салоните,че артистите трябва да отиват при публиката, а не да я викат при себе си; че това е техният начин „мъничко да променят света“.

2.

Наивно ли ви се струва?

Въпроса задава Клое.

Клое Ромера
Тома Кинио
Брошури и карти
Брошури и карти

Клое и Тома са най-малката от включените в проекта театрални формации. Те тръгнали преди 3 месеца от Франция с два велосипеда, снабдени с подвижно ремарке за техния 4-годишен син Елуан, движили се по протежението на Лоара, Рен и Дунав, пресекли Франция, Швейцария, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватия, Сърбия и пристигнали България. За да са част от „Пловдив Каравана“, за да изживеят това участие преди всичко като човешки опит.

Решихме да тръгнем с велосипеди, защото това привлича хората. Имаш непосредствен контакт с тях, минаваш през малки селища, можеш да спреш и да разговаряш с всеки – това не е възможно, когато си с голям камион или каравана. В продължение на три месеца, когато спирахме, за да пием кафе, да купим хляб или вода, най-малко един човек, а в повечето случаи четирима, петима, десетима се доближаваха до нас и започваха да ни разпитват.

– Откъде идвате?
– 
От Франция.
– Къде отивате?
– В Пловдив.

Никой не беше чувал за Пловдив. И като им казвахме „Пловдив“, те ни гледаха с изцъклени от недоумение очи. Самите ние никога преди не бяхме чували да се произнася името на този град, който се оказа доста голям…

– Какво ще правите там?
– 
Ще се съберем с още двеста пътуващи артисти.
– И защо?
– Защото искаме да докажем на света, че изкуството и културата нямат граници. И че живеем свободни и щастливи и можем да мечтаем.
– А защо се движите с колела?
– Защото имаме екологично съзнание. Добре е, че другите отиват с камиони, защото ние имаме нужда от шатра, за да играем, но това, че някои се движат с велосипеди или с коне, защото има и такива… това вече е повод да се говори за екология.

С всички хора, с които се срещнахме, говорихме за социални проблеми, за политика, за екология. И всички чуха името на Пловдив. Име, напълно непознато във Франция…

3.

Клое е била на две години, когато се е осъществил онзи знаменателен поход от Москва до Париж, легендите за който се разказват и до днес. Нито тя, нито някой друг от музикантите, клоуните и танцьорите, които бяха дошли в Пловдив през юни, не би могъл да има съзнателен спомен за онова време, за смисъла на културата и за границите на свободата в онези години.

Когато „Керванът на мира“ тръгнал из Европа, поканили чешкия театър „Дивадло на провазку“, а негов драматург бил Вацлав Хавел. Дисидентът бил под домашен арест по онова време. Когато актьорите влезли в Чехословакия, решили да намерят най-добрите адвокати, за да го освободят. Всички трупи играли своите представления и събрали приходите, за да платят адвокатските хонорари.

Хавел пише след това, че „Керванът на мира“ е бил нещо като генерална репетиция на Нежната революция.

Годината е 1989-та. Керванът тръгнал от Берлин през септември. Искали да минат през Бранденбургската врата от източната в западната част, но нито едните, нито другите им позволили. А през ноември, когато падна Стената, получили писмо: „Всички препятствия са отстранени, вече може да играете.“

30 години по-късно препятствията и границите са различни. Клоуните и културните оператори – също.

4.

Следва разказът на Клое:

За мен идеята за една социална Европа е прекрасна. Изграждането на мрежи, които да обединяват хората, е смислен, модерен начин за намаляване на отчуждението и стреса, с които живее днешният човек. Такава мрежа е Европейската федерация на велосипедистите, която ни помогна по пътя. Това е чудесен проект, който позволява да се създадат социални връзки: колелата минават пред къщите, хората надничат през прозорците, махат ти с ръка, спираш, поздравяваш, споделяш. Разпитват те – някои от тях никога не са напускали селището си, а ти им разказваш, че пресичаш с колелото целия континент, че от едната страна е Атлантика, от другата – Черно море.

Проектът „Европейска столица на културата“ би могъл да бъде от такава категория – събитие, което създава социални връзки… Но не. Отделят се пари за градовете – било за Марсилия (столица на културата през 2013 г. – б.р.) или за Пловдив, но има огромни проблеми с корупцията и тези пари не е ясно къде отиват. Което е жалко. От момента, в който те включват в програмата и ти дадат определена сума, ти казват: „Оправяйте се.“ Един вид, вече не се интересуваме от вас. Това не помага на града така, както би могло. Защото в идеята има потенциал – ето, тази година ние всички гледаме към Столицата на културата, нека видим заедно какво се случва там. Това е красиво като образ. Само дето европейските институции не го правят така, че да има истински ефект. И въпросите не опират само до финансирането.

(Всъщност малцина знаят, че ЕС участва във финансирането само с 1,5 млн. евро, което се равнява едва на 4% от общия бюджет на проекта „Пловдив – Европейска столица на културата“ според Апликационната книга; по-голямата част трябва да се осигури от общинския и от държавния бюджет, съответно 60% и 26% – б.р.)

Хората от Фондацията в Пловдив са затрупани от работа – има двеста неща, които се случват през годината. Те са малък и неопитен екип, не са свикнали да управляват такъв културен проект. Изобщо не усещаме каквато и да е подкрепа от тяхна страна. Това е очевидно. Всички го споделят. Тъпо е, защото когато човек види колко много артисти и асистенти, озвучители и музиканти, акробати и танцьори са пропътували всички тези километри, за да дойдат тук, си казваш: покажете поне малко отношение към нас.

Знаехме още в началото, че това е лошо организиран проект. Че европейските столици на културата са скапана работа. Някои от нас бяха потърпевши от Марсилия през 2013 г. Там имаше разни битки в ръководството, а онези, които бяха на терен и които вършеха същинската работа, не бяха оценявани по достойнство. Така че когато дойде ред на България – една от най-корумпираните страни в Европа и най-бедната, не можехме да очакваме друго. 

Всички трупи подписват договор с Фондацията в Пловдив. В бюджета ѝ нямаше достатъчно, за да се плати артистичната част. А понеже ние пътуваме с велосипеди, е сложно да се изчисли колко струва преходът. За да получим 2000 евро, трябваше да попълваме тонове документи – да пазим разписки, билети… Така че ние подписахме договор, в който срещу сумата, която трябва да получим, пишеше 0 евро. Малко абсурдно е, но тъй като официално сме част от проекта и точно защото там пише 0 евро, няма пред кого да се отчитаме.

Ние и двамата сме пътуващи артисти и този статут ни позволява да имаме финансова независимост. Всеки от нас печели по 1000 евро месечно и това ни е напълно достатъчно предвид начина на живот, който водим. За такава малка трупа като нашата това е възможно, но не така стоят нещата с големите компании. Не само че не ни се плаща, но тук, в Пловдив, от нас искат да си плащаме за вода, за електричество, за охрана… За наем на терена?! Което е немислимо. Във Франция кметството предоставя всичко това безплатно, освен че и на нас ни плащат. Тук е обратното – това е българската система.

Всички преживяхме моменти на съмнение, на отчаяние, на разочарование. Но на въпроса дали бих направила отново подобно пътуване, отговорът е „да“. Ето защо:

Първата ни среща с българската публика беше в Столипиново и беше незабравимо: много, много, много вълнуващо, защото публиката реагираше изключително живо, много по-бурно от това, на което сме свикнали – аплодираха, смееха се, бяха възторжени по начин, какъвто не бяхме виждали досега. Бяха като гейзер от емоции.

Столипиново е отделна тема – там се срещнахме с публика, която няма навика да вижда какъвто и да е културен проект в своя квартал, а именно това е един от козовете, използвани от Пловдив, за да спечели титлата. Това е най-големият ромски квартал в Европа. Градът е имал нужда от тази титла, за да направи нещо за интегрирането на това население. Само че новата велоалея спира до входа на квартала. Излиза, че това е било претекст… Има непреодолима граница между Пловдив и Столипиново. Столипиново е друг град. Усещането е смазващо.

5.

Същото изпитахме и когато влязохме в страната. След 3800 километра по европейските пътеки, реки и долини, след като си пресичал граници и градове, Северозападна България ти действа като шок – сякаш си в Индия. Има нещо като сегрегация между белите българи и ромите. Доста е жестоко и е доста стряскащо да видиш път, който разделя две различни кръчми – едната е заведението на белите българи, другата – на ромите. Именно там, във Видин, в първия ден, в който влязохме в България, празнувахме рождения ден на нашия четиригодишен син…





Елуан на бретонски означава „светлина“. За него цялата наша авантюра ще остане незабравима – с всички картини, които ден след се сменяха пред очите му. Всеки път, щом пристигнехме някъде, той питаше: „Тук как се казва „добър ден“?“ Два дни по-късно знаеше да казва „добър ден“, „благодаря“… Понякога, като играе, го чувам как брои на чуждия език, и понякога изведнъж пита: „Ама ние на кой език говорим сега?“ Смятам, че е много обогатяващо за едно дете да разбере, че всички сме човешки същества. Веднъж ни попита: „Ама защо всички да не говорим на един и същи език? Ще е много по-просто…“

Нямам отговор на този въпрос, но знам, че всички имаме едно и също сърце и ако сме внимателни едни с други, можем да се разбираме. Детският поглед е супер координатна система за връзки – когато по пътя спирахме в паркове, на пързалки, две секунди по-късно той вече си намираше приятели, а ние започвахме да говорим с родителите. И нямаше значение на какъв език става това.

6.

Ако преди 30 години покрай „Кервана на мира“ е имало екип от документалисти, вероятно е щял да заснеме следната сцена:

Тъй като пътешествието продължило почти половин година, вътре в кервана организирали детска градина. Когато спирали, покривали пода на шатрата със сено и там играели деца от 40 националности. А клоуните гледали как децата си общуват с езика на жестовете, и се учели от тях…

Снимки: © Еми Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС е голям и дезинформация дебне отвсякъде

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/eu-disinformation-report/

В края на май т.г. в 28-те държави членки на Европейския съюз се проведоха деветите избори за Европейски парламент. С рекордна за последните 20 години избирателна активност (почти 51%) бе определен съставът на единствената пряко избираема от гражданите институция на ЕС. Като едно от големите предизвикателства бе посочена

опасността от манипулиране на информацията и респективно на обществения дебат, на чиято база имащите право на глас вземат решение кого да подкрепят.

Достатъчно е да се спомене докладът на Freedom House от 2017 г., според който над 30 държави си служат с различни техники за влияние чрез онлайн съдържание, в т.ч. дезинформация; или да се припомнят мащабите на случая Facebook/Cambridge Analytica, за да стане ясно защо това действително е една най-сериозните заплахи за демократичните процеси в ЕС и в частност за интегритета на проведените през май избори.

Дефинирана като „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да бъде подведена обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“, дезинформацията се привежда в действие по много и най-различни начини. Превземането на акаунти в социалните медии, мащабното внедряване на ботове, „фермите“ за фалшиви новини, микропрофилирането в разпространението на съобщения, касаещи партии или отделни кандидати, чрез незаконна употреба на лични данни, са само част от тях.

Дезинформация се разпространява и чрез традиционните медии, но социалните мрежи са средата с най-ниска защита,

най-слаби правила, както и с предпоставки за усилване на ефекта на информационния безпорядък поради „дефекти в дизайна“ и възприетия бизнес модел. По тази причина ограничаването на дезинформацията неминуемо минава през сътрудничеството с Google, Facebook и Twitter. Трите технологични гиганта едновременно станаха страни по Кодекса за добри практики от септември 2018 г., чрез който се ангажираха с проблема, и в периода януари–май 2019 г. всеки месец докладваха на ЕК за напредъка по предприетите мерки.

Този кодекс обаче е само един от компонентите на комплексната рамка за справяне с проблема, разработена от Европейската комисия и върховния представител на Съюза в плана за действие срещу дезинформацията. Дезинформацията стана обект на засилени координирани мерки от страна на европейските институции и държавите членки през 12-те месеца преди изборите за ЕП, но ЕС припознава и адресира опасността от онлайн дезинформационни кампании, и по-конкретно тези, провеждани от Русия, още през 2015 г., когато е сформирана Оперативната група на ЕС за стратегическа комуникация с Източното съседство (East StratCom Task Force).

Година по-късно е създадена и съвместна (на ЕК и върховния представител) рамка за борба с хибридните заплахи и за укрепване на устойчивостта на ЕС, неговите държави членки и партньорските страни, както и за активизиране на сътрудничеството с НАТО за противодействие на тези заплахи. Оперативната група обаче получава специални ресурси едва през 2018 г., когато ѝ е отпуснат бюджет от 1,1 млн. евро за противодействие на руската дезинформация. (През 2019 г. бюджетът ѝ е утроен и насочен към осигуряването на професионален медиен мониторинг, анализ на дезинформацията и на данните с цел получаване на по-цялостна и по-точна картина на руските кампании.)

Хронология на мерките за противодействие

Хронология на мерките за противодействие. Източник: информационен фиш на Европейската служба за външна дейност

Както се вижда и от горната инфографика, най-много действия, съсредоточени върху проблема за дезинформацията онлайн, бяха предприети през 2018 г. и достигнаха своята кулминация в самия ѝ край с обявения план за действие срещу дезинформацията. През юни 2019 г. ЕК публикува доклад във връзка с изпълнението на плана и ефективността на допълващия го пакет мерки за провеждане на свободни и честни избори за Европейски парламент. Въпреки че не са категорични и еднозначни, първоначалните изводи от доклада са, че предприетите мерки, включващи системни усилия за повишаване на осведомеността на журналисти, проверители на факти, платформи, национални органи, научни работници и членове на гражданското общество, са изиграли положителна роля.

В доклада се посочва, че макар да не е установена отделна трансгранична кампания за дезинформация от външни източници,

събраните доказателства свидетелстват за непрекъсната дезинформационна дейност от руски източници,

целяща популяризиране на крайни възгледи, поляризиране на дебатите на местно равнище, потискане на избирателната активност и повлияване върху предпочитанията на гласоподавателите.

Тя е била свързана с най-различни теми — от поставянето под въпрос на демократичната легитимност на Съюза до стимулирането на разединяващи обществени дебати по въпроси като миграцията и суверенитета. Злонамерени лица са използвали пожара в катедралата „Нотр Дам“ като илюстрация на предполагаемия залез на западните и християнските ценности в ЕС, а правителствената криза в Австрия е приписвана на „европейската държава в сянка“, на „германските и испанските служби за сигурност“ и на други лица, казва се още в доклада.

Анализаторите са установили, че вместо да провеждат широкомащабни операции, дезинформационните агенти се насочват към операции на местно равнище, които са по-трудни за откриване и разобличаване. Според FactCheckEU в периода преди европейските избори е имало по-малко дезинформация от очакваното и тя не е преобладавала в обсъжданията, какъвто бе случаят при последните избори в Бразилия, Обединеното кралство и САЩ.

Въпреки това в доклади от изследователи, проверители на факти и гражданското общество са били идентифицирани

редица примери за широкомащабни опити за манипулиране на поведението на избирателите в поне девет държави членки.

Така например за над 600 Facebook групи и страници във Франция, Германия, Италия, Обединеното кралство, Полша и Испания е съобщено, че разпространяват дезинформация и реч на омразата или че са използвали фалшиви профили, за да повишат изкуствено видимостта на съдържанието на партии или сайтове, които подкрепят.

Трудностите, свързани с достъпа на независими изследователи до данни от платформите, се изтъкват като едно от основните препятствия пред точното оценяване на обхвата и въздействието на кампаниите за дезинформация. В тази връзка ЕК призовава платформите да си сътрудничат с проверителите на факти във всички държави членки, да се погрижат потребителите да могат по-добре да откриват дезинформация и да предоставят реален достъп до данни на изследователската общност.

Както вече стана дума по-горе, през първите пет месеца от 2019 г. ЕК изиска отчетност и съвместно с Групата на европейските регулатори за аудио-визуални медийни услуги анализира действията, предприети от Facebook, Google и Twitter въз основа на месечните доклади, предоставени от тези платформи. Налице е подобряване на прозрачността и контрола върху рекламното позициониране с цел ограничаване на злонамерените практики от типа „кликбейт“ и намаляване на приходите от реклами на лицата, публикуващи дезинформация, осуетено е манипулативното поведение, целящо повишаване на видимостта на съдържанието чрез координирани операции, както и злоупотребите с ботове и фалшиви профили.

Дезактивирани са 3,39 млн. YouTube канала и 2,19 млрд. фалшиви Facebook профила

Google докладва, че е премахнал над 3,39 млн. YouTube канала заради нарушения на неговите политики за спам и използването на чужда самоличност. Facebook е дезактивирал 2,19 млрд. фалшиви профила само през първото тримесечие на 2019 г. и е предприел специфични действия срещу над 1700 (едва 168 от които базирани в ЕС) страници, групи и профили с неавтентично поведение, насочено към държавите от ЕС. Фалшивите и разпространяващи спам профили, засечени от Twitter, са 77 млн. (в световен мащаб).

Това е равносметката от партньорството между ЕС и най-големите онлайн платформи, които заедно със софтуерни компании и органи, представляващи рекламната индустрия, приеха кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. Неговата ефективност ще бъде оценена от ЕК наесен, 12 месеца след началото на изпълнението, а ако резултатите от оценката са незадоволителни, Комисията ще преразгледа саморегулаторния подход и би могла да предложи решения от регулаторен характер.

Специален акцент в доклада е поставен върху системата за ранно предупреждение,

внедрена най-късно от всички изброени по-горе мерки (вж. инфографиката). Създадена с по-дългосрочна цел от тази да допринесе за координацията между държавите членки в навечерието на изборите, когато се очакват „масирани дезинформационни кампании“, тя заработи само месец преди провеждането им. Тогава еврокомисарят по цифровото общество Мария Габриел разясни, че ЕК е решила да даде „свободата на всяка държава членка сама да избере националната си контактна точка в зависимост от това къде тя прецени, че е звеното, което би било най-адекватно за реакция“. Също така едва тогава бе потвърдено, че в България за въпросната контактна точка отговаря вицепремиерът Томислав Дончев.

Въпреки това в доклада на ЕК се изтъква, че системата за бързо предупреждение е доказала своята ефективност и се е превърнала в ключово средство за борба с дезинформацията, поради което и е планирано засилване на сътрудничеството в нейните рамки, включително чрез разработване на обща методология за анализ и изобличаване на кампаниите за дезинформация и по-силни партньорства с международни партньори като Г-7 и НАТО.

Противодействието на хибридните заплахи и киберсигурността са сред областите на сътрудничество между ЕС и НАТО,

а през юни 2018 г. в Шарлевоа, Канада, държавите от Г-7 приеха декларация за защита на демокрацията от чуждестранни заплахи, набелязвайки сходни на предприетите от Европейския съюз мерки, с които да се гарантират „свободата, независимостта и плурализмът на медиите, базираната на факти информация и свободата на изразяване“.

При толкова много планове, пътни карти, стратегии, кодекси, споразумения за сътрудничество и прочее е очевидно, че правовите държави, и в частност тези от ЕС, търсят решение на проблема с дезинформацията онлайн. Доколко работещо е това решение обаче, е много трудно да се изчисли, въпреки че щетите от дезинформацията почти винаги са и материални. Още по-трудно е да се изчисли

до каква степен потърпевша от мерките е свободата на изразяване.

Инструменти като Google Analytics и Facebook Insights измерват почти всичко друго, но не и това…

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Учебници по чувствителност

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/uchebnitsi-po-chuvstvitelnost/

Как се пише историята? Може ли тя да бъде обективна и безпристрастна? Какво да влезе в един учебник по история? Ако в него се застъпват различни гледни точки, това изгражда ли самостоятелно мислене у учениците? Всяка гледна точка ли е легитимна? Авторите на училищни учебници имат ли академичната свобода да пишат каквото им е на сърцето?

Тези и други въпроси изникват покрай дискусиите върху проектите за нови учебници по история за Х клас, които включват уроци за социалистическия режим (предпочитам да използвам „социалистически“ вместо „комунистически“, за да се избегнат спорове от типа „Имало ли е в България и някъде по света комунизъм?“). Стигна се до подписки „против“ и „за“ учебниците.

Ала докато за представянето на социалистическия режим съществуват различни позиции,

има теми, по които трудно можем да си представим „другата гледна точка“.

Какво ще кажете за следното:

Васил Кунчев, известен с прозвището Левски, учил в редица училища и станал дякон. Прекарал известно време на територията на днешните Сърбия и Румъния. Това означава, че в Османската империя никой не му е пречил да се образова на собствения си език, да практикува собствената си религия и да пътува. Умрял на 35-годишна възраст в покрайнините на София.

Верни ли са горните твърдения? Формално – да. Могат ли да влязат в този вид в учебник по история за ученици? Категорично не. Ако някой предложи подобен текст, ще се вдигне скандал до небето. Защо? Защото, макар и не лъжливи, споменатите факти не дават да се разбере какъв е бил животът на Дякона, за какво се е борил, как е загинал. И най-вече – защото противоречат на официалния исторически разказ, в който на Левски се отрежда ролята на национална икона и мъченик.

Нека направим едно сравнение. В проекта за учебник по история за Х клас на издателство „Булвест 2000“ се твърди, че Георги Марков „умира“, след като е получил „ред привилегии“ от комунистическия режим. Формално това е вярно, с „дребната“ подробност, изпусната от авторите на учебника, че Марков, бидейки политически бежанец, е убит от Държавна сигурност, а не си отива от естествена смърт. За разлика от Левски обаче, Георги Марков не е национална икона, а символ на жертвите на социалистическия режим само за хората, според които този режим е бил нещо лошо. Затова и скандалът е многократно по-малък, отколкото би бил в първия случай.

Зад булото на „обективността“ и „фактите“

И двете страни в спора за учебниците за Х клас се позовават на обективността и фактите. Противниците на новите учебници смятат, че в тях събитията от периода на социализма не са представени обективно, тоест са пропуснати или разказани манипулативно важни факти. Според Искра Баева и Евгения Калинова, част от авторския колектив на най-оспорвания от учебниците (този на „Булвест 2000“), както и според техните защитници, обективността представлява показването не само на лошите, но и на положителните страни в един исторически период.

За официалната ни историография все още е табу, че историята не е купчина факти. Фактите в социалния свят и в миналото му са неизброимо много и няма как да бъдат описани в пълнота. Историята подбира и приоритизира едни факти за сметка на други. И прави това на основата на определени ценности. Именно ценностите правят така, че едно нещо да изглежда важно, а друго – не. Не че в един исторически разказ не може да има и откровени лъжи. И не че истината е без значение. Но и категоричната лъжа, и безвъпросната истина винаги се наместват в определени интерпретации на определени факти.

Като самостоятелна наука историята възниква в тясна връзка с национализма. Официалните исторически разкази на различните държави се превръщат в идеологическа рамка за съществуването им. След Втората световна война редица държави начело с Германия радикално сменят основния акцент в историческия си разказ. Той вече не е във величието на собствената държава, а в способността да изграждаме общ свят.

Българският официален исторически разказ обаче още се изгражда на основата на ценностите на национализма от ХIХ век, обогатен с национализмите на 30-те и първата половина на 40-те години на миналия век, социализма (особено късния социализъм) и периода след това. От обучението си по история средностатистическият български ученик остава с впечатлението, че да избодат очите на войниците ти е лошо нещо, но пък да си направиш чаша от черепа на врага и да каниш съюзниците си да пият от нея е проява на величие. В учебниците ни няма място за факти като опожаряването на Анхиало (днес Поморие) през 1906 г., да не говорим за процесите срещу гей мъже по време на социализма.

На какво учат учебниците?

Училищните учебници не са просто академични публикации, както отбелязват и от Института за изследване на близкото минало. Те представят публично валидните към момента на написването им знания. Тъй като училището, най-общо казано, има за задача да подготви учениците за света, учебниците служат за изграждане на представа за такъв свят, в който съответната държава иска гражданите ѝ да живеят.

Тоталитарно ли е това и възпрепятства ли изграждането на самостоятелно мнение, както смятат защитниците на спорните учебници? Само по себе си – не. Не е необходимо да се учи, че Земята е плоска, наред с това, че е кръгла, за да не е „тоталитарно“ образованието. Самостоятелно мислене се изгражда със свободата сам да интерпретираш и сам стигаш до решения – нещо, което образователната ни система като цяло не владее. Но да умуваш дали Петър Младенов е казал репликата за танковете, или е говорил за Станко Тодоров (пример от проектоучебника на „Булвест 2000“), не учи на свобода. То може да научи най-много на това, че за тестове няма нужда да се подготвяш, след като можеш да налучкваш. И че верността на отговора е без особено значение.

Друг е въпросът, че в България има изключително строги (и често пъти неадекватни) държавни образователни изисквания за това какво трябва да се учи буквално във всеки урок по всеки предмет за всеки клас. Опитите за осъвременяване (най-вече по политически чувствителни дисциплини като литература и история) водят до скандали от типа на „Махат Ботев от учебниците“. В държави без подобни буквоядски изисквания учениците постигат далеч по-добри резултати. Но липсата им също не би означавала, че в един учебник може да пише всичко.

Впрочем не само училищните учебници изразяват общоприетия дискурс на дадена страна. Това важи с пълна сила например и за тези по чужди езици. От съвременен учебник по немски за чужденци няма как да научите колко велика и прекрасна е Германия. Но все ще се натъквате на теми за опазване на околната среда, граждански активизъм, градска среда и разбира се, пътуване. Защото това са теми, актуални за немското общество. А в курса по френски на напълно неофициалната система Duolingo може да попаднете на изречения, които в курса по немски няма как да съществуват, например: „Разбира се, те са горди със своята култура.“

На какво искаме да учат учебниците?

Ако задача на образованието е да изгражда личности за желания от обществото свят, на какво да учат учебниците ни? Какво искаме българските ученици да знаят за социализма? Кои факти са важни и кои – не толкова?

Тези въпроси са не на последно място политически. Историята не може да се мисли независимо от политиката, а това важи с особена сила за най-новата история. Въпросът към какъв свят искаме да принадлежим, е всъщност политически въпрос.

Ако искаме да принадлежим към общността на държави като Русия, Китай или Северна Корея, тогава ще предпочитаме да подчертаем „добрите“ страни на социализма. Образованието и здравеопазването бяха безплатни, овчето сирене струваше 3,60 лв., а билетчето за градския транспорт – 6 стотинки. За Тодор Живков ще кажем, че „се отличава с умерен стил на управление, без тежки репресии“, и политиката му „има за цел да повиши благосъстоянието на населението“. А „повишаването на жизненото равнище потиска недоволството от липсата на граждански права“ (цитатите са от проектоучебниците). Ами да, като се повишава жизненото равнище, защо са ни права? Хайде стига с тоя либерализъм, който Путин неотдавна обяви за „отживелица“.

Ако не искаме да принадлежим политически към държавите около Русия на Путин, ще настояваме учебниците да бъдат критични към социалистическия режим. Ще се отнасяме към твърдения като „тогава беше евтино и имаше индустрия“ така, както към „по времето на Хитлер са били изградени магистрали и много хубави неща“. Ще искаме да се знае за жертвите на Народния съд, лагерите, изселванията, Държавна сигурност, различните форми на принудителен труд. Да се учи за т.нар. Възродителен процес, както и за престъпното мълчание и лъжите на режима относно аварията в Чернобил. Ще настояваме на учениците да им е ясно какво е представлявала цензурата по онова време, как в определени периоди са били забранени рок музиката, дънките и много неща, които днес им изглеждат напълно безобидни.

Къде искаме да бъдем е не по-маловажно от това къде не искаме.

Ако за нас е важно не само формално, а и духом да принадлежим към Европа, ще настояваме в училище да се учи какво е тоталитарен режим. Че тоталитаризмът е диктатура. И че националсоциализмът и фашизмът също са тоталитарни режими. Няма да твърдим, че всичко, което е антикомунистическо, е добро само защото е антикомунистическо. Няма да идеализираме периода преди 1944 г. за сметка на диктатурата след него (както правят някои от критиците на проектоучебниците по история). Защото макар тогава в България да е нямало тоталитаризъм, е имало пронацистки организации, а страната ни е участвала в двете световни войни на страната на Германия. Ще искаме учениците да знаят какво е причинил режимът на Хитлер, както и че България не е спасила всичките си евреи. И да учат за това по начин, който да създаде у тях чувствителност към правата на малцинствата.

Липсата на публично валидна оценка за периода на социализма е част от общия ценностен буламач, в който са принудени да се изграждат като личности съвременните млади хора в България. В него те се научават да идеализират миналото и да се гордеят с него – за сметка на настоящето; да са националисти, ама ако могат, да емигрират; да мразят малцинствата; да не са политически активни, защото „всички са маскари“.

Няколко урока за периода на социализма в Х клас не биха могли да компенсират цялата неадекватност на образованието и блатистата публична среда. И не, не биха могли да научат младите хора как да направят страната ни по-добро място за живеене. Но ако са подходящо поднесени, те биха могли да създадат известна чувствителност у някои ученици към теми като свобода, вина, отговорност, човешки права и достойнство. Биха им помогнали да разбират по-добре собствения си контекст и семейната си история.

Биха им подсказали какви грешки да не повтарят. А това не е малко.

Заглавна снимка: Abhi Sharma

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На крак, о…

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/na-krak-o/

Може ли протести в България да свалят днес правителство? Не бързайте с отговора. Не последните големи демонстрации на обществено недоволство, събрали хиляди на жълтите павета срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, свалиха кабинета Орешарски, а гърмежът на Корпоративна търговска банка (КТБ) през юни 2014 г. Не протестите за цената на тока свалиха Бойко Борисов през 2013 г., той се самосвали.

За какво се бунтува днес гражданството

Заради ниско заплащане и дългогодишно игнориране на проблеми, плод на нереформирани обществени системи – като протестите на медицинските сестри, на полицаите и надзирателите в затворите, на майките на деца с увреждания.

Заради липса на ефективна съдебна система и контролирано правосъдие, проявявани чрез определени назначения в съдебната система, (без)действия на прокуратурата, оневиняване на компрометирани публични личности.

Заради лоша инфраструктура – пътища, ВиК системи, некачествени ремонти, прекомерно застрояване, нов асфалт.

Заради екологични каузи – в защита на уникалността на българската природа, за чист въздух, които събират и най-многобройна подкрепа.

Заради стратегии и документи – като Истанбулската конвенция и Стратегията за защита на детето, представени като дело на Антихриста, който идва от Запад.

Заради интересите на отделен бранш или бизнес – срещу забраните за тютюнопушене, срещу законовите ограничения за шум и др.

Някои от тези протести постигат целта си, други – не. Зависи колко души засягат и как реагира обществото на тях. Дори и да се ядосаме на неуспешните, след няколко залпа във Facebook се кротваме.

Майстори сме на клавиатурата, не на меча. И после пак от същото – примирение, тихо отчаяние, шумен хейт.

Толкова силно обществено недоволство, като стачките и гражданското неподчинение през зимата на 1996–1997 г. в цяла България, довели до падането на кабинета на БСП, оглавяван от Жан Виденов, няма как да се случи. Да се надяваме, че и подобен катаклизъм също. Носталгираме по големите митинги и демонстрации от зората на демокрацията/началото на Прехода, както родителите ни по „истинската луканка“ и „Eдна българска роза“. Но гневът прекипя, и надеждите също, мечтите изветряха. Проповедниците се охраниха, станаха шутове, политици, консилиери. В страната днес се е възцарила стабилност.

Адептите на ГЕРБ и управлението на Бойко Борисов тълкуват липсата на значимо недоволство като задоволство от добрата власт, създала стабилност, достроила три магистрали, санирала близо 2000 панелки и смазала контрабандата на цигари. Ами затова са адептите – за да пишат панегирици. А възмущение има, и гняв също, няма обществена енергия, която да ги направи видими.

Къде е обществената енергия

Наистина, къде? Преходът я попиля. Част от нас могат да простят разбогатяването на назначените милионери, но не и обезнадеждаването и усещането за детерминизъм на промените.

Липсва критична маса хора. Повече от една пета от населението е на 65 и повече години. Средната възраст в градовете е 42,8 години, а в селата – 46,4 години. Едните са твърде болни и стари, за да стоят дълго време прави, другите – твърде конформисти, за да протестират. Шепата млади са дистанцирани от политическото, както става ясно от резултатите от изборите.

Средната възраст в съседна Турция е с над 10 години по-ниска от тази в България – малко над 30 години, видно по лицата на ликуващите в Истанбул след затвърдения избор на Екрем Имамоглу за кмет на мегаполиса. „Арабската пролет“ бе дело на младите и гневните, „зелената вълна“ на изборите за Европейски парламент също е доминирана от тях.

Къде е България – май последните млади идеалисти загинаха в Априлското въстание преди близо век и половина.

Впечатляващи са многохилядните протести срещу чешкия премиер Андрей Бабиш, чиято оставка искат заради злоупотреби с европейски фондове. Но Чехия е една от страните с най-ниска емиграция в ЕС. Нещо повече – там имигрират хиляди, само за първите 9 месеца на миналата година това са 26 100 души – 43 100 са влезли, 17 000 са напуснали, така че това е резултатът. Само през 2018 г. България е била напусната от 31 159 души, мигрирали в ЕС (общо 1,1 млн. българи са извън страната). И както показва чешката статистика, част от тях са отишли и в Чехия – 1400, а към тях са се присъединили и 8900 украинци, 3900 словаци, 1500 румънци.

Комфортно за българската власт – все повече възрастни и застаряващо население, хората в работоспособна възраст мигрират в други проспериращи европейски държави. В родината оставаме повече от тези, (с)мачканите от тоталитарната държава и възпитавани като страхливци; онези короновани от Прехода свинари; още от новите роби с ипотеки, заеми и деца за отглеждане. Но Борисов вече не се възмущава от човешкия мат’рял, останал тук, както през 2009 г., когато беше кмет на София и пръв по рейтинг.

Такава глина му е нужна.

Някои от недоволните все пак ще получат нещо. Шансът им е, че се възмущават гласовито в година на избори – европейски и местни. Така протестът на медицинските сестри, които получават по 8–9 лева на нощно дежурство и работят през ден по 12 часа, доведе до обещано повишение на заплатите, макар и не на две минимални, за което настояваха. И ако това временно ще потуши недоволството, няма да реши проблема с нереформираната система на здравеопазване, нито откъде ще се вземат още медицински сестри.

За левче на час нощно дежурство вместо сегашните 25 стотинки протестираха на националния си празник 5 юли полицаите и надзирателите в затворите. (По някаква странна ирония на толкова падна субсидията за партиите в останалите 6 месеца от годината.) Излязат ли униформените на протест, получават каквото искат – така в годината на Европредседателството се сдобиха с увеличение на парите си. Но и левчето няма да реши проблема с кадрите – в системата на МВР влизат все повече хора, които просто не стават за полицаи, а комисиите си затварят очите.

По нещо ще бъде подхвърлено и на хората из страната, които искат малко асфалт, пешеходна пътека, обиколен път, редовен транспорт.

Като няма друго, и на това ще са доволни.

В своя труд „Отвореното общество и неговите врагове“ Карл Попър развива идеята, че прогресът идва по пътя на пробите и грешките. Попър осъзнава, че самата демокрация „не трябва да се разглежда просто като лукс, нещо, което дадена страна може да си позволи само след като е стигнала определен етап на развитие. По-скоро самата демокрация е предпоставка за прогреса“.

Ами не прогресираме.

Заглавна снимка: Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Китайското правителство и контролът върху женските тела

Post Syndicated from Шън Къ-и original https://toest.bg/kitay-i-kontrolut-vurhu-zhenskite-tela/

Политиката за ограничаване на раждаемостта е един от най-популярните и най-противоречиви белези на китайските реформи, започнати преди четирийсет години. Въведена през 1979 г. като реакция срещу пренаселеността вследствие донякъде на разбиранията на Мао Дзъдун в духа на много сме, силни сме, тя продължава, с известни изменения и множество условности, и до днес.

Действително тази политика постига целта си за овладяване на тенденцията за пренаселеност, но същевременно предизвиква и множество нежелани странични социални ефекти (по-тежките от тях: неизброими убийства на бебета от женски пол, огромен брой хора без граждански статут, кражби на деца, полов дисбаланс), заради които е постоянен обект на дебати, критики, както и тема в немалко художествени произведения, включително в романа „Утробата“ (2018) на Шън Къ-и, в който се разказва за „четири поколения жени и техните утроби“.

Тук предлагаме коментар на писателката, публикуван на китайски и английски в „Ню Йорк Таймс“ малко след обявяването на последната голяма промяна в политиката през 2015 г.

Надпис на стена

Червеният надпис на стената гласи: „Забраняват се дискриминацията, малтретирането и изоставянето на бебета от женски пол“. Фотограф: David Cowhig

Една сцена отпреди трийсет години стои запечатана в съзнанието ми, колкото и да се опитвам да я прогоня: мъж бута количка обратно към селото си, количката се друса по трапищата, върху нея лежи съпругата му след операция за стерилизация, завита от главата до петите с голям цветен юрган, без да гъкне, като умряла.

Тогава за пръв път изпитах страх, който не ме е напуснал и досега – страх, че някой ден ще свърша също като тази жена, повредена от китайското правителство, твърдо решено да наложи политиката за едно дете. В този момент се заклех за нищо на света да не раждам – ако никога не родя, няма как да ми направят операция за стерилизация.

На 29 октомври 2015 г. ККП обяви, че ще разреши на всички брачни двойки да имат две деца. Приключването на политиката за едно дете обаче съвсем не означава, че правителството ще престане да контролира женските тела и че жените вече ще имат думатащо се отнася до собствените им репродуктивни права.

Виждала съм с очите си как с тази политика се потъпкват човешките права на жените – потъпкване, което вече е сраснато с нея.

През 1997-ма започнах работа в пропагандния отдел на един център за планирана раждаемост (акушеро-гинекологична болница), където отговарях за „повишаване на осведомеността за физическото здраве“. Наблюдението на трескавите дейности в болницата ме направи свидетелка на смайващи сцени. Никога няма да забравя как четирима мъжаги в камуфлажни дрехи завлачиха една ревяща и бореща се жена към операционната, всеки хванал я за един крайник. Тогава в сърцето ми се надигна гневен пламък, но твърде блед, за да му обърна по-голямо внимание. Нямаше закога да разсъждавам върху него, понеже бях заета с работата и със собственото си оцеляване.

Точно по това време сторих нещо, от което ще се срамувам цял живот. За да си спечеля място сред щатния болничен персонал, написах измислена история, в която центърът за планирана раждаемост се възхваляваше като място, уютно като дом. Разказът беше публикуван във вестник и спечели награда на Националната комисия по семейно планиране.

Писала съм и болнични доклади, включващи годишния брой на стерилизациите и абортите. И до днес помня едно стъписващо число:

в един ден само директорът на болницата беше извършил 88 операции за стерилизация.

Тогава нямах представа, че по същото време в цялата страна жените са насилствено подлагани на аборти, стерилизации и поставяне на вътрематочни спирали, а в противен случай срещу тях се предприемат мерки за задържане, изземване на добитък и събаряне на жилища; че на местните управи се спускат норми за глоби, стерилизации и аборти; че жени са отвличани и откарвани в болници, за да бъдат подложени на контрацептивни процедури.

В днешни дни обаче интернет е залят от реклами, насърчаващи раждането на второ дете, които изглеждат като подигравка на фона на скорошната политика, според която „само едно е добре“. Сега обаче голям брой жени вече са с добро образование и стабилен доход и едва ли ще има много желаещи за многодетни семейства. Голяма част от по-възрастните майки пък просто не искат да раждат повече деца, най-вече защото не могат да си го позволят финансово.

Във всеки случай обаче политиката за две деца означава, че

правителството все още има право да се намесва в решенията на жените за собственото им тяло и семейство.

Ами ако някоя двойка иска да има три деца? Или ако някоя жена забременее неволно с трето дете и реши да го запази? В скорошно интервю за вестник „Нов Пекин“ експертът от Националната комисия за семейно планиране Лян Джун-тан заяви, че семейното планиране продължава да е основна държавна стратегия. „Надраждането трябва да се санкционира, за да се защити строгостта на държавните политики.“

Тези така наречени санкции ще продължат да влияят не само върху живота на жените, но и върху живота на безброй втори и трети деца, чиито родители не са могли да си позволят глобите за нарушение. Тези деца ще продължават да са без легално гражданство, което означава, че ще продължават да са лишени от образование, здравеопазване и други социални облаги. За момента нямаме основание да вярваме, че при новата политика всички тези деца ще бъдат признати.

Политиките за семейно планиране оказват влияние не само върху семейния живот на хората. Китайското правителство забранява на неомъжените жени достъп до процедури за асистирана репродукция, като замразяване на яйцеклетки или изкуствено оплождане. Съвсем наскоро актрисата Сю Дзин-лей спомена в интервю, че е замразила свои яйцеклетки в САЩ. Тази дискриминация срещу неомъжените жени едва ли ще се промени и след приемането на политиката за две деца.

Освен всичко, при определянето на политиките си правителството навярно взема предвид и

цялата гигантска система за семейно планиране. Според репортажи в медиите в нея са заети над 500 000 служители,

а глобите за непозволено раждане вече са едно от важните приходни пера на държавния бюджет. Тези служители сигурно ще направят всичко възможно да запазят службата си.

Новата политика е просто неизбежна мярка срещу половия дисбаланс и застаряването на населението в страната, но в същността си тя не се различава по нищо от предишната, тъй като все така не зачита човешкото достойнство и изхожда единствено от интересите на политическата власт. Промяната е твърде малка и идва твърде късно.

Заглавна снимка: Jimmie / Flickr. Надписът гласи: „Семейното планиране облагодетелства държавата и народа“.

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Имало едно време сватби

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/imalo-edno-vreme-svatbi/

Настъпи месец юли, а с него и „сезонът на сватбите“. Но къде между сцените, познати ни от холивудските филми, и „Бяла роза“ се крият изконните български традиции – и останало ли е изобщо нещо от тях? С този въпрос се потопих в дълбините на етнографската литература. Разбира се, трудно е да се отговори еднозначно предвид факта, че в България има 7 етнографски области, а дори в самите тях традициите варират. Затова ще сравним по-популярните традиции, събрани от д-р Невена Даскалова в „От сватба до сватба“.

Нека проследим паралелно две сватби – една от миналото и една от настоящето.

Сватбата започва с нейното уговаряне. И докато днес то става между влюбените, в миналото това решение са вземали родителите. Не е било рядкост момъкът и момата дори да не са се срещали преди венчавката. Момковият баща е отивал в дома на момичето с шише ракия, на което била вързана сребърна пара̀ с мартеничен конец, а датата на сватбата се избирала така, че да не пречи на кърската работа.

Всяка съвременна булка може да ви каже колко е стресиращо да побереш сватба в един ден – как хем да има време за църковния брак, хем за гражданския. Някога достатъчна е била само венчавката. Докато сме още в църквата, прави впечатление и разликата в думите на свещеника. Ако днес той обръща внимание на нуждата от взаимна почит и равнопоставеност между брачните партньори, то в нявгашните му заръки е проличавало схващането, че жената е подчинена на мъжа и основната ѝ роля в семейството е да ражда деца:

„Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза. Синовете ти като маслинени клонки около трапезата.“

Сватбеният ден неминуемо е свързан със силни емоции у булката. Съвременно свидетелство за това откриваме в жаргона, в думи като bridezilla (от англ. „булка“ и окончанието от японското чудовище Годзила – твърде изискваща и обсебваща булка в предсватбена треска) – защото върху днешните младоженки пада сянката на опасността техният специален ден по нещо да се отличи от прилежно събираните с години представи в Pinterest. Фолклорът обаче пази емоционалните страдания на невестите от едно време:

Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
– Прощавай, роде голема,
и ти, рождена майчице,
че аз ще ида далеко,
през девет реки дълбоки,
през девет поля широки,
през девет гори големи,
през девет села в десето.

Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
– Прощавай, роде голема,
и ти, рождена майчице.
Халал ми прави, майчице,
дето си мене носила

девет месеца на сърце
и три години на ръки.

На тебе, майко, оставям,
в градинка ранен босилек:
недей го, майчо, оставя,
ами го често поливай –
с росица сутрин и вечер,
с дребни сълзици по обед.

– Дощерю моя майчина,
ти ми са збираш, торнуваш,
ам мене кому оставаш
утрин ранку да стане,
водица да ми донесе,
огънче да ми накладе,
дворче да ми размете…

– Мале ле, стара мале ле,
оставам си та, мале ле,
на мойта сестра по-малка:
тя ще ти вода дониса,
тя ще ти огън наклада,
тя ще ти двори размита.

Тази и много други песни предават мъката, която е тежала на сърцето на невестата. В един ден е трябвало за пръв път да напусне бащиния си дом и да се изнесе с непознат мъж в чужда къща – предвид и факта, че традиционно булките в миналото са били значително по-млади от днешните.

Според О. К. Волков („Сватбарските обреди на славянските народи“, Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, 1890 г.) обичаят за откупуване на булката е по-скоро балкански, отколкото славянски. И докато днес младоженецът сам отива да си вземе булката от шаферките, които го причакват с обувка, то едно време женихът е разчитал за тази задача на свой приятел. Избраника наричали „заложник“, а неговата задача била да се промъкне незабелязано в стаята на невестата с торба с чифт обувки, червена ябълка, глава кромид лук и сребърна булчинска игла, които да даде на бъдещата съпруга. Забележели ли го обаче, заключвали момата и заложникът трябвало да я откупи.

Разбира се, различно е и облеклото. Бялата булчинска рокля с дантела е носена за пръв път от британската кралица Виктория на нейната сватба на 10 февруари 1840 г.

Картината „Сватбата на Виктория и Алберт“, худ. Джордж Хейтер

„Сватбата на кралица Виктория и принц Алберт“, худ. Джордж Хейтер
Снимка: Уикипедия

Булото пък произхожда още от Древен Рим, където се е наричало flammeum (от латинската дума за огън), и както можете да се досетите, е било червено. Функцията му е била да предпазва от зли сили. В българския обичай булото също е червено, но тук цветът символизира майчината кръв и продължаването на живота. Бялото було става популярно през ХХ в. при трите монотеистични религии и заедно с бялата рокля символизира чистотата и невинността.

Любопитно е, че вечерта преди сватбата и тогава, и днес в дома на момчето са необходими за помощнички моми, чиито родители са живи. Но тъй като времената се менят и ние се меним с тях, някога младите девойки са пресявали брашно, а днес украсяват автомобила, предназначен за младоженците.

В някои от съвременните ритуали също може да открием традиционни корени.

Например булката рита менче, за да ѝ върви по вода, както едно време майката на невестата е поливала пред момичето, когато е напускало дома. Булчинското хоро също е стар обичай, макар днес рядко да се практикува в автентичния му вид. Булката повеждала хорото с букет в ръка, който се поемал от всеки новозахванал се в замяна на пара̀.

Време е за същинската веселба: днес в ресторант, а някога – в дома на младоженеца. Невестата влиза, вървейки по бяло навущено платно, обрамчено с мартеничен конец, за да са здрави и плодовити младите. Някои съвременни младоженци също спазват тази традиция.

Момковата майка посреща младите в дома след венчавката с три босилкови китки, вързани с червен конец, и свещ, с които танцува пред и около нововенчаните. На входа тя им дава по три хапки от сватбения колак (обреден хляб) и ги благославя:

„соль и ляб да солите, да се не делите“.

Силно се отличава сватбената трапеза. Докато в настоящето младоженците се стремят да изненадат гостите си с пищни и изискани ястия от цял свят, то преди векове свекървата слагала на масата предимно боб (самостоятелно или пък със зеле) и булгур. Различна е била храната за кумовете. Всъщност тяхната роля е била доста по-значителна. От деца на момичетата се е заръчвало, когато се омъжат, да стоят прави пред кумовете си, поклон да им правят и ръка да им целуват. А в деня на сватбата за кумовете се поставя синийка с колак, печена кокошка и котле с вино.

И тогава, и сега край сватбената трапеза е време за подаръци. Но невинаги булката само е получавала – в миналото тя е поднасяла дарове. Най-напред и най-щедро дарявала кумовете, свекъра и свекървата, а сетне поднасяла по нещо и на всеки един от сватбарите. Момичетата изработвали чеиза още като деца. На жените поднасяли престилка, а на мъжете – риза.

След като младоженката поднесе даровете си, пристойницата (така наричали една от омъжените сватбарки, на която била поверена ролята) се приближава към нея и я поучава за първата ѝ брачна нощ. Обличат ѝ нова бяла риза и така пристъпва в брачната постеля. Това е най-стресиращият момент за момичето, защото

сватбарите чакат да видят дали тя е „неначената“.

Ако не е, счита се, че това носи нещастие на цялото село. За наказание връщат невестата на баща ѝ върху магаре, седнала с лице към опашката му. Това е притеснителен момент и за момчето, тъй като, ако се сакани много, може да решат, че е „завързан“, тоест направена му е магия и трябва да го впрегнат да оре с ярема.

Сюблимният момент от сватбата се увенчава с пукот – днес от заря, а някога от изстрел на пушка от младоженската стая, който сигнализира, че невестата е целомъдрена. Тогава сватбените веселия продължавали с още по-голяма сила, а пристойницата изнасяла окървавената бяла риза пред сватбарите. Деверите отивали с подсладена ракия при бащата на булката и поздравявали родата, че са отгледали „хубава мома“.

Младоженците оставали в стаята, а празненството продължавало без тях цяла вечер.

Всички останали елементи, които са намерили място в съвременния сватбен ритуал (както по-атрактивните, като сватбения „Менделсон“, пететажната торта, шампанското, хвърлянето на букета/жартиера, така и привидно местните, като чупенето на погача над главите на младоженците и гадаенето на пола на първородното дете по бялото и червеното цвете в менчето) всъщност нямат корени в изконните традиции.

И сватбата, като всичко около нас, е плод на глобализацията – в което няма нищо лошо, разбира се. Защото именно така днешното брачно тържество става толкова изпъстрено с разнообразни традиции, колкото шарени са били престилките, с които едно време са се венчавали невестите.

Заглавна снимка: Пощенска картичка с българска сватба от Дебър през първата половина на ХХ в., неизвестен автор. Източник: Държавна агенция „Архиви“, Уикипедия

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От дискриминация към дехуманизация – в малки стъпки

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ot-diskriminatsiya-kum-dehumanizatsiya/

Чухте ли за директорката на норвежко училище, която заявила, че българските деца трябва да бъдат отнемани от семействата им? А че норвежкият министър на образованието е защитил нейната „свобода на словото“? Ето точните думи на директорката: „Мисля, че държавата трябва да бъде по-строга в това децата да не остават в такива семейства. Защото децата, оставайки и приемайки модела на семейството си, вече са загубени. Те просто повтарят този модел и нищо не може да се направи.“

Всъщност… малко ви излъгах. Вярно е, че тези думи са казани по адрес на български деца. Но не от норвежка директорка, а от българска. Ако беше норвежка, със сигурност тази история вече щеше да е обект на всенародно възмущение и протести. А децата, за които става въпрос, действително са български граждани. Единствената подробност е, че са етнически роми.

Цитираните думи принадлежат на инж. Катя Ценева, директорка на ботевградската професионална гимназия „Стамен Панчев“. Директорката и гимназията ѝ станаха герои в ефира на bTV преди седмица заради проверка, извършена в училището и констатирала нередности и много отсъстващи ученици. Също и заради слабия успех на учениците на матурите – средно 2,87. От репортажа може да се стигне до извода, че той е по инициатива на училищното ръководство – гимназията и учениците ѝ са описани като жертви, а Регионалното управление на образованието (РУО) е в положението да се оправдава.

Катя Ценева прави крилатото си изказване как държавата трябва да отнема от семействата им ромски деца (които представляват голяма част от учениците в собственото ѝ училище), в интервю за местния вестник „Ботевградски вести“ на 30 април 2019 г. Дава интервю и в местна телевизия. Пред вестника тя наговаря и други неща. Например че ромските деца не ходят на училище поради „психология на етноса“. Че родителите им живеят „в първобитна обстановка“ и за тях образованието е „безкрайно далеч“. „Те дори не знаят за какво децата им ходят на училище. Знаят само, че някой ще даде едни пари, без да разбират за какво става дума“, твърди директорката.

Според нея ромските ученици в Ботевград и в частност в поверената ѝ гимназия не са „деца в риск, става дума просто за изгубени за образованието деца“. „Тези ученици са изпуснали материал, няма какво да ги привлече в класната стая“, убедена е тя. И чудейки се как другите страни се справят с ромските деца, дава идеята в България те да бъдат отнемани от семействата им.

Всичко това директорката твърди единствено на основата на етническата принадлежност на учениците си. А това е дискриминация в чист вид. И е обида за всички роми, сред които има редица лекари, журналисти, юристи, експерти в различни области, хора на изкуството и пр.

Според закона дискриминацията представлява неравно третиране на основата на определени признаци, между които е и етносът, а ръководителят на една обучаваща институция носи отговорност, ако в нея се допуска дискриминация. Значи инж. Катя Ценева прави двойно нарушение – и с изказванията си, и с това, че ги прави в качеството си на училищна директорка. Българските институции обаче явно не четат Закона за защита от дискриминация, макар директорката на професионалната гимназия да е убедена, че е преследвана заради изразените си позиции във вестника и в местната телевизия.

В началото на юни т.г. сайтът Botevgrad.com препечатва статия от „Ботевградски вести“ с бомбастичното заглавие „Наказват директорка заради интервю“. Става въпрос за цитираното по-горе интервю с Ценева. „И сега за това си мнение, изказано публично, Катя Ценева ще получи наказание. […] Сякаш не живеем в 2019-та, а в 1984 година!“, възмущава се анонимният автор на статията.

Няма никакво доказателство за верността на заглавието и съдържанието на публикацията освен твърдението на директорката, че училището ѝ е подложено на поредица от проверки заради интервюто, което е дала, а целта е тя да бъде наказана за думите си. Всъщност проверките в гимназията са за друго. Те се извършват, защото има данни, че голяма част от учениците не стъпват в училище.

Може ли все пак инспекциите да са свързани с интервюто? Ами не, защото са започнали доста преди то да бъде дадено. Това става ясно от отговора на ръководителката на РУО за София-регион Росица Иванова. Тя уточнява, че още през февруари на директорката е наложено наказание „забележка“, защото при четири проверки в гимназията са констатирани много отсъстващи ученици. В един от случаите не присъстват почти ¾ от тях, в другите – около и над половината. След наказанието са извършени още четири проверки, а положението не се е променило особено. Средното присъствие на учениците в гимназията е към 40%.

По отношение на интервюто Росица Иванова коментира единствено, че твърдейки как само 50% от ботевградските ученици ходят на училище (което според нея не отговаря на истината), Ценева се изказва от името на всички директори в Ботевград и на РУО, без да е получила разрешение за това.

От „Ботевградски вести“ интерпретират думите на Иванова буквално: проблемът с интервюто е, че Катя Ценева не е поискала разрешение от РУО за него. Според тях гимназия „Стамен Панчев“ няма други проблеми освен въпросното интервю. Те задават на министъра на образованието Красимир Вълчев и на председателката на Синдиката на българските учители Янка Такева въпроса дали е редно да се наказва училищен директор заради публично изразено мнение.

Министър Вълчев отговаря: „Така, както ми задавате въпроса […], със сигурност трябва да кажа: не е редно. Но не съм запознат с конкретния случай в детайли. Може би наказанието не е само за това. Трябва да го проверя, вероятно има и други нарушения. Ще го проверя.“

Отговорът на министъра е коректен с оглед на липсата на информация към момента на даването му. Обещанието да провери обаче не води доникъде, най-малкото – до установяване на дискриминационно говорене.

Според синдикалистката Янка Такева не е редно да се наказват директори заради медийни изяви, но има правила в МОН, според които за медийните си изяви училищните директори трябва да уведомяват РУО, а учителите – директорите. Тя не обещава да провери случая, няма и данни да го е направила. Но се произнася, че не е редно да има наказание, като се аргументира: „Как ще разбере обществото, ако ние – учителите и директорите, не говорим за проблемите в образованието?“

Да обобщим: и според Красимир Вълчев, и според Янка Такева няма никакъв проблем какво говори един училищен директор. Каквото и да каже, това е въпрос на свобода на словото. Според ръководителката на РУО за София-регион, която за разлика от предишните е проследила медийните изяви на Катя Ценева, единственият проблем е директорът да не говори от името на всички образователни институции в общината.

Ала ако мислите, че тези реакции са от толерантност към чуждото мнение и зачитане на правото на изразяване, грешите. Какво ще стане, ако един директор на гимназия заяви в интервю, че трябва да се учат по-малко Ботев и Вазов и повече съвременни автори? Или – още по-страшно – че училището трябва да се бори с джендър стереотипите? Дали министърът на образованието отново ще каже, че санкционирането заради изразяване на мнение не е редно?

В случая става въпрос не за свобода за словото, а за системно незабелязване на дискриминацията. Незабелязване, защото онези, които би трябвало да я забележат, вероятно са също толкова дискриминационно настроени, колкото ботевградската училищна директорка. Затова нещата, които тя казва по адрес на ромите, им изглеждат нормални – просто „мнение“. А проблемът според тях е единствено в отсъствията.

Само че между мнението на директорката и отсъствията на учениците ѝ има връзка. Дискриминационните нагласи водят до дискриминационни действия и до цинично отношение към професията. Убедена, че от ромските младежи не става нищо, че те са „изгубени за образованието деца“, Катя Ценева не е и мотивирана да полага усилия екипът ѝ да ги привлече и задържи в класната стая. За нея това биха били сизифовски усилия. Защо да търкаляш камък нагоре по склона, който отново ще се спусне в ниското, ако може просто да не го търкаляш? Защо да се опитваш да си вършиш работата, като така и така ще вземеш държавна субсидия за всеки записан ученик? Защо да си търсиш поприще, в което виждаш смисъл, след като и на това получаваш заплата? Само да не са проверките, които развалят комфорта.

Случаят с тази професионална гимназия изобщо не е изолиран. Всеизвестен факт е, че в България има множество сегрегирани училища, включително и професионални гимназии. Също така се знае, че в немалка част от тези училища на практика не се учи нищо. Само че и институциите, и общественото мнение прехвърлят вината за това върху „психологията на ромския етнос“.

Дискриминационното отношение към ромите в България е достигнало такива размери, че в разгара на протестите срещу Стратегията за детето не става скандал от това, че една училищна директорка предлага държавата да отнема деца от семействата им. Според общественото мнение българските родители имат правото да си бият децата и никой не може да им се меси, защото децата им са си техни. Няма никакъв проблем обаче да се отнемат деца, ако са ромчета, дори родителите им да не ги бият.

Следващата стъпка на дискриминацията се нарича дехуманизация. Мнението на директорката за „първобитността“ на ромите съвсем не е първата, нито най-плашещата проява на дехуманизиращо отношение към ромите. През 2014 г. например Валери Симеонов ги нарече „озверели човекоподобни“. Днес той е част от управляващата коалиция, а през 2019 г. съдът го оправда за изказването. След като за управляващите политици може, защо за училищните директори да не може? И защо министърът на образованието да забелязва?

Не, България не върви към институционализиране на дискриминацията към ромите. Тя у нас отдавна е институционализирана, особено в образованието.

България върви към институционализиране на дехуманизацията.

Заглавна снимка: Wokandapix

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво означава рекордно ниската безработица

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/kakvo-oznachava-rekordno-niskata-bezrabotitsa/

Според последните данни на Евростат коефициентът на безработица у нас достига рекордно дъно от 4,5% през април 2019 г., което е с близо 2 процентни пункта под средното ниво за Европейския съюз (6,4%) и с над 3 процентни пункта под средното ниво за еврозоната (7,6%). Сравнението на безработицата у нас и в останалата част от ЕС през последното десетилетие показва ясно чувствителността на родния пазар на труда към икономическия цикъл. Нещо повече – като малка и отворена икономика страната ни се намира в сериозна зависимост от социално-икономическото състояние на основните ни търговски партньори.

Инфографика

Източник: Евростат

Така към средата на 2019 г., вече можем с увереност да заявим, че икономиката се намира в състояние на пълна заетост. Това означава, че безработицата е ограничена до два от своите три компонента – структурен (лицата, чиито умения не отговарят на изискванията на пазара на труда) и фрикционен (намиращите се в преход между две работни места). Третият компонент – цикличният (обхващащ лицата, останали без работа заради състоянието на икономиката), е на практика сведен до минимум. В момента той съществува дотолкова, доколкото намаляващото значение на отделни икономически дейности за родната икономика (като производството на някои видове текстилни и кожени изделия) води до продължаваща загуба на наети в тях лица. Традиционно ниското ниво на образование и квалификация на доскоро наетите в тези сектори обаче само по себе си придава значителни структурни характеристики на тази група безработни.

На регионално ниво картината е малко по-пъстра. Според годишните данни на НСИ за 2018 г. 18 от 28-те области на страната са регистрирали рекордно ниво на заетост на населението на възраст 15–64 години. Често дискутираната разлика между Северна и Южна България обаче остава видима, като в долната половина на класацията на 28-те области намираме 10, които са на север от Стара Планина, включително трите области с най-ниска заетост – Разград, Враца и Монтана. Различията се задълбочават през първото тримесечие на 2019 г., когато цели седем области в северната част на страната отбелязват спад на заетостта. Това са Видин, Плевен, Монтана, Враца, Добрич, Силистра и Търговище. На юг минимален спад има само в столицата, но пък този спад не изглежда притеснителен на фона на рекордните по принцип 75,6% заетост, регистрирани през миналата година.

Общото подобрение на трудовия пазар продължава да личи и от динамиката на възнагражденията. Последните данни за средната брутна заплата показаха ръст от 12,2% (от 1077 лв. през първото тримесечие на 2018 г. до 1208 лв. през първото тримесечие на 2019 г.). Въпреки че тези данни са повлияни в немалка степен от увеличаването на минималната работна заплата (от 510 на 560 лв.) и от увеличаването на максималния осигурителен доход (от 2600 на 3000 лв.), продължаващото повишаване на броя на работещите показва, че водещ несъмнено е „чистият“ ефект от по-доброто състояние на икономиката. Иначе казано, въпреки по-високата цена на труда, бизнесът продължава да наема хора. Уточнението е важно, защото близката история помни и обратния процес – в началото на последната криза на трудовия пазар средната заплата в страната „растеше“, тъй като работата си губеха предимно по-нископлатени работници от строителството и преработващата промишленост.

Дотук добре, а сега накъде?

Ниската безработица означава, че българската икономика е изправена пред такъв недостиг на работна ръка, с какъвто до този момент никога не се е сблъсквала. Това е проблем, добре познат на голяма част от останалите страни членки на ЕС, чието решение неминуемо минава през отварянето на националния пазар на труда. Това е и една от основните причини правителството от близо две години да предприема стъпки в посока облекчение на вноса на чуждестранни работници, макар и с не особено впечатляващи резултати. Абсурдните опасения на противниците на тази идея, че ще бъдем залети от трудови мигранти, които ще ни вземат заплатите, не се потвърдиха. На този етап скромен положителен ефект се вижда най-вече по отношение на сезонната заетост, а причината е проста – българският бизнес се конкурира за тези работници с почти всички останали страни членки на ЕС.

Прогнозите за забавяне на икономиката, а и на пазара на труда през 2020 г., засега не се потвърждават от данните. Това не означава, че всичко е розово, дори напротив. Споменатите вече проблеми с образованието и квалификацията на част от безработните, както и липсата на кой знае какъв напредък в политиките по преквалификация и обучение поставят един трудно преодолим естествен долен праг на безработицата, пък бил той и рекордно нисък. Не трябва да забравяме, че въпреки (отново) рекордната икономическа активност в страната, резерв от неактивни лица все още има (включително младежи), а коефициентът на безработица не отчита тяхната „липса на заетост“ като „липса на работа“, тъй като те не търсят активно такава възможност.

Упорито високата безработица в част от смесените и пограничните райони, както и в северозападната част на страната показва, че все още съществуват компактни клъстери от общини, които остават изключени от общия подем в икономиката. Предвид факта, че сегашният възходящ икономически цикъл рано или късно ще приключи, неспособността на местните пазари на труда да генерират работни места в благоприятните условия през последните няколко години чертаят мрачни перспективи за бъдещето. В голяма част от тези райони икономическите предизвикателства имат обясними причини, най-често от демографски характер, но не са малко и примерите за общини, в които причините за липсата на напредък са свързани с обратими на теория фактори. Такива са образованието на работната сила (включително на бъдещата), инфраструктурната свързаност, осигуряването от страна на местната власт на оптимална бизнес среда с цел привличане на инвестиции.

По принцип пазарът на труда реагира с известно забавяне на промените в икономическата конюнктура. На този етап по-голямата част от показателите за състоянието на икономиката остават стабилни, поради което евентуална смяна на курса едва ли ще настъпи преди края на 2019 г. В тази ситуация на трудовия пазар по-интересно е не дали и колко нови работни места ще бъдат създадени, а дали и как ще продължи промяната в структурата на заетостта в страната. Постепенно се наблюдава преориентиране на работната сила от икономически дейности с ниска добавена стойност (и съответно ниско ниво на заплащане) към по-перспективни отрасли, макар и не с темпове, които можем да определим като задоволителни. Тук работа имат и правителството (привличане на инвеститори и подобряване на средата), и бизнесът (промяна на моделите), и самите работещи (подобряване на уменията и активно поведение на пазара на труда).

Заглавна снимка: Randy Fath

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато хубавият син Дунав не е точно син

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/kogato-hubaviyat-sin-dunav-ne-e-tochno-sin/

Денят на река Дунав се отбелязва на 29 юни от 1994 г. насам, когато 11 държави и Европейската общност подписват в София Конвенцията за опазване на река Дунав. Това е празник на една от най-големите речни системи в Европа, на хората и дивата природа в нейния регион. За първи път се чества в България през 2004 г. Акцентът в този ден пада върху екологията, а изводите се правят лесно с преглед на медийното съдържание от началото на годината:

  • юни 2019 г. – „4,2 тона пластмаса ежедневно стигат до Черно море по Дунав“ (24 часа); „Слаб улов заради високите води и замърсяването на Дунав“ (БНТ);
  • май 2019 г. – „Дунав с най-високо ниво на замърсяване с антибиотик от изследваните европейски реки“ (Гардиън); „В област Видин забраниха къпането в река Дунав. Водите в посочения участък, където е градският плаж на Видин, се класифицират като лоши“ (БНР);
  • април 2019 г. – „Русенската екоинспекция установи тревожно замърсяване на Дунав“ (bTV);
  • февруари 2019 г. – „Предприятие изпуска мръсни води в река Дунав“ (БНТ).

Отправихме въпроси към Басейнова дирекция „Дунавски район“ (БДДР) към Министерството на околната среда и водите относно периодично отразяваната в медиите информация за замърсявания по река Дунав.

От БДДР отговориха, че „не споделят мнението, че са налице чести екологични проблеми в района на река Дунав“,

следват изискванията на европейското законодателство и извършват постоянен мониторинг на качеството на водите на реката. А Планът за управление на речните басейни (ПУРБ) се актуализира на всеки шест години, като се обменя информация с Румъния и крайната оценка на състоянието се съгласува между двете страни.

„Към момента резултатите от извършените анализи не показват превишения от стандартите за качество на околната среда в българския участък на реката. […] Като цяло за периода от първия ПУРБ (2010 г.) до момента се наблюдава подобрение на качеството на река Дунав по всички показатели, по които се извършва оценка на състоянието“, твърдят от БДДР. Те признават, че са налице „случаи на инцидентни локални замърсявания на водите на реката от преминаващи плавателни средства (разлив на масла/нефтопродукти, изхвърлени трюмни води и др.)“, но „БДДР предприема своевременно мерки по провеждане на контрол за установяване на замърсяването, в т.ч. планиране на допълнителен проучвателен мониторинг. До момента не са установени трайни замърсявания и влошаване на състоянието на водите на р. Дунав вследствие разлив на нефтени продукти“.

От БДДР уточняват, че чрез използването на международната онлайн система за ранно предупреждение при аварии в басейна на река Дунав, която сигнализира за рисковете от трансгранично замърсяване на водата или надвишени прагови стойности на опасни вещества, от 2015 г. до момента е регистриран само един инцидент, свързан с потъване на кораб в река Дунав преди българския участък от реката. „Предвид получената по системата информация, че потъналият кораб е бил натоварен с торови препарати, БДДР своевременно организира учестен едногодишен мониторинг на водите на р. Дунав с цел своевременно откриване на евентуално замърсяване. За периода на мониторинг не бяха отчетени завишени стойности на наблюдаваните показатели.“

Според екоактивисти от град Русе обаче в Дунавския район често има замърсявания (при това не само на водите), като по техни наблюдения обикновено източникът е индустриален. „Съществен елемент за опазване на чистотата на водите, в т.ч. на р. Дунав, е прилагането на принципа „замърсителят плаща“ чрез заплащане на такси за замърсяване от титулярите на издадени разрешителни за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води и чрез прилагане на административнонаказателни мерки съгласно действащото законодателство“, отговарят от БДДР. Въпросът е доколко тези мерки се прилагат ефективно…

А какво могат да направят гражданите, за да подпомогнат опазването на реката?

„Интегрираното управление на водите е дейност, която не зависи само от определени институции и организации – тя зависи от всички – от гражданите, общините, бизнеса, чрез действията и отношението им към опазването на водите, в това число и река Дунав. […] Налице е тенденция за повишаване на интереса и активността на граждани от всички възрастови групи в подобни кампании, организирани или подпомогнати от БДДР – например „Да изчистим България заедно“, регионални инициативи за почистване на бреговете на р. Дунав, акции от програмата на международния проект Waste Free Ocean, информационни и образователни кампании, насочени към опазването на водите.“

И екоактивистите призовават гражданите да се отнасят отговорно към боклука, който създават. Те обръщат внимание и на факта, че по поречието на Дунав се намират четири защитени зони и  реката е дом за множество защитени видове (като дунавската есетра, чиято популация е под закрилата на WWF от 2014 г., и морския орел, който е част от Червената книга на България, както и други видове).

Екоактивистите подчертават, че опазването на Дунав следва да бъде приоритет на всички 18 държави, чиито територии обхваща частично или напълно басейнът на реката, защото

екологичното състояние на района оказва влияние не само върху застрашени видове,

но и върху икономиката (посредством риболова), както и върху здравето на стотиците хиляди хора, живеещи по бреговете на втората по дължина река в Европа.

„Една от целите на националната кампания за 29 юни е да напомни какво може да прави всеки един от нас за опазването на река Дунав и за околната среда. Това са стъпки, които всички ние можем и трябва да правим в ежедневието си, например да не изхвърляме отпадъци в реките и по бреговете им; да мислим за ефективното използване на водните ресурси и да пестим водата в ежедневието си. Всичко това са малки стъпки, които без много усилие може да прави всеки от нас, но ефектът от тях върху река Дунав, водите и околната среда би бил значителен“, допълват от БДДР.

И макар институциите да са категорични, че чести замърсявания на реката няма (въпреки че медиите и активистите твърдят друго), нашата отговорност като граждани е да ценим това природно богатство и да следим за неговото опазване.

Честит Ден на река Дунав!

Заглавна снимка: Dennis Jarvis

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Фиктивни дебати, фиктивни съвети

Post Syndicated from Борислав Ганчев original https://toest.bg/fiktivni-debati-fiktivni-suveti/

Миналия петък, 14 юни, в Министерството на правосъдието се проведе дебат на междуведомствената работна група за процедурата по разследване и отстраняване на „тримата големи“ в съдебната система – главния прокурор и председателите на върховните съдилища. Стана ясно обаче, че предложените от правосъдния министър Данаил Кирилов промени в Наказателно-процесуалния кодекс не гарантират независимо разследване на главния прокурор, а дават възможности за натиск върху двамата председатели на съдилищата. По време на дебата голяма част от участниците се оказват незапознати с предложенията и настояват за втора среща за обсъждане, а на една от отправените забележки към законопроекта министърът отвръща, че критикуващият има фикция към главния прокурор“. По-късно се поправя на фиксация.

Сега обаче ще обърнем внимание на друго нещо, което действително се превърна във фикция:

Консултативния съвет по законодателството към 44-тото Народно събрание.

Още преди половин година председателят му проф. Огнян Герджиков поиска Съветът да бъде закрит, защото „номиналното му съществуване е безсмислено“. Причината: никой не се допитва до членовете му в законодателния процес и поради „резерви към качеството на приеманите актове“ те не желаят имената им да се свързват с тези актове. Звучен шамар по амбициите за качество на законодателния продукт.

Забърканата отвара от управляващите, целяща да създаде убеждение у гражданите, че законите се изработват, консултират или поне доизпипват от безпрецедентната колаборация на водещи юристи във всички направления на правната наука, престана да действа след развалящото магията заклинание на председателя на Съвета. Писмото на проф. Герджиков повдигна въпроса дали Консултативният съвет по законодателството не се превърна в поредната привидна активност, която прикрива бездействие или действие, различно от това, което изглежда да се осъществява. Писмото беше подхванато от медиите и получи необходимата изява, която обаче извеждаше на преден план само скандалността. Въпросите как и защо се стигна дотук обаче останаха без анализ.

Жертва на своята мащеха?

Несполуката със Съвета вероятно се корени в това, че идеята за него бе прокарана от председателя на Народното събрание Димитър Главчев, а наследницата му Цвета Караянчева се оказа в ситуацията да работи с този орган. Дали завареното дете е станало жертва на недолюбващата го мащеха?

Ако това е така, възникват редица генерални въпроси, свързани с управленската политика на ГЕРБ (и в коалицията им с „Патриотите“). Къде остава приемствеността между самите кадри на ГЕРБ (и двамата председатели са несъмнено такива)? Възможно ли е г-жа Караянчева и съветниците ѝ да не отчитат юридическия капацитет на Съвета и да не искат да се възползват от него? Може ли личната визия на първия сред равни (какъвто е председателят на Народното събрание) да превръща в ненужен орган току-що формиран висококвалифициран съвет? Защо работата му не се провокира от Правната комисия, от отделни депутати?

Недостатъчен капацитет?

Пълноценният анализ изисква на преден план да се постави и може би най-очевидният възможен отговор за неизползване на Съвета – съмнения или убеждения в липсата на качества на неговите членове.

Веднага би следвало да се посочат имената на част от субектния му състав и техният научен, практически и административен потенциал. За онагледяване може да се направи почти случайно изброяване: Огнян Герджиков – професор по търговско право в СУ, бивш председател на 39-тото Народно събрание, служебен министър-председател (2017); Сашо Пенов – професор по данъчно и финансово право и бивш декан на Юридическия факултет на СУ, бивш съветник на президента Георги Първанов; Анелия Мингова – професор по граждански процес в СУ, бивш депутат (2001–2007) и член на Висшия съдебен съвет (2007–2012); Даниела Доковска, адвокат и преподавател в СУ, бивш председател на Висшия адвокатски съвет. Не бива да се подминава и постигнатият баланс – хора на науката, хора от практиката, практикуващи преподаватели. Комбинацията дава възможност на Съвета да има сериозна практическа насоченост, да може да вижда проблемите в законодателството и да дава решения от различни аспекти. Нещо, от което законодателният ни процес така или иначе страда.

Но тъй като капацитетът на Съвета винаги би могъл да бъде поставен под съмнение, възниква въпросът: ако това е причината да не се използва, то защо не се предприемат персонални промени? Впрочем ротацията на един подобен орган не би следвало да е обидна или неприемлива за нейните членове, а дори задължителна.

Забавяне на законодателния процес?

Възможно обяснение, което може да е в унисон и с позицията за сериозния капацитет на Съвета. Първо – колективен, респективно тежък за работа орган. Второ – силни личности с конкретна, непроменима визия и натоварена програма.

В тази хипотеза е добре да се разгледа законодателният процес не като „бързина на всяка цена“, а по-скоро като устойчиво и последователно прокарване на политики. Защото в лутанията в различни коалиции, между оставки и предсрочни избори минаха десетина години (с леки прекъсвания) на управление на една и съща партия – достатъчен период за въвеждане и усъвършенстване на програми в различни области.

Основният проблем, спиращ сериозните чуждестранни инвестиции (наред с корупцията и тежката бюрокрация), е непредвидимостта на законодателния процес и многобройните законодателни промени, които водят до несигурност и увеличават административната тежест. При този сценарий акцентът трябва да се постави върху това в каква степен следва да се използва Съветът. Определено не е добре всеки закон да минава през него. Очевидно целта на Съвета е да съдейства за същностните промени във важните закони, с което това допускане за неизползването му да олеква доста сериозно –

именно важните закони никога не бива да се правят и поправят на килограм,

те трябва да са еманация на политическата визия на управляващите.

Ясно е, че изброяването може да продължи до безкрай. Както е ясно, че все някаква причина за провала на работата на Съвета има. В своите изяви проф. Герджиков минимизира искането си до простото наглед сваляне на имената на членовете на Съвета от сайта на Народното събрание. Дори това обаче не е направено до днес – цели шест месеца след заявлението. Така казусът става по-скоро морален и това дали ще има Консултативен съвет по законодателството, е просто една подробност.

Заглавна снимка: © Мирослав Николов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Паметник на патриотарския кич

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pametnik-na-patriotarskia-kich/

Йоханес, немски турист, се разхожда из София. Някъде отвисоко се разнася камбанен звън. Йоханес се оглежда да види къде е църквата. Ала вместо църква съзира нещо като огромен паметник. На върха на стабилен постамент стои шарена фигура, която няма нищо общо със строгия му стил. Фигурата, решена в златисто, червено и зелено, изобразява няколко митични същества, напомнящи на лъвове, украсени с корона и клонки. Златистото от десния лъв се е пообелило и отдолу се вижда нещо бяло. Йоханес не може да определи дали бялото е пластмаса, или е гипс. На постамента забелязва надпис на кирилица. Сканира го с телефона си и с функцията за автоматичен превод прочита Bulgarien über alles. Немският турист гледа втрещено: „Къде попаднах?!“

Тази история още не се е случила. Но може да се превърне в реалност, ако се осъществи последната идея за бъдещето на Паметника на Съветската армия – идея, която циркулира из интернет тази седмица и вече има доста последователи. Авторът ѝ Борислав Игнатов не е случаен патриот, а архитект. И не просто е архитект, ами е председател на Камарата на архитектите в България.

В какво се състои идеята на арх. Борислав Игнатов? В профила си във Facebook той публикува своята мечта – ако стане кмет на София, да превърне Паметника на Съветската армия в монумент „България над всичко“. За тази цел той предлага да се демонтира скулптурната композиция на върха на паметника и на нейно място да се постави гербът на България – двустранен, за да се вижда и от откъм Софийския университет, и откъм парка. И цветен, както става ясно от приложената визуализация на идеята. Вътре в герба да има камбана, която да бие на всеки кръгъл час „в светлата половина на денонощието като възрожденските часовникови кули“. На изображението се вижда и надписът „България над всичко“ на горната част на постамента. Според председателя на Камарата на архитектите е възможно монтажът да се извърши в рамките на един ден. Той предлага за реализирането на идеята да не се харчат публични средства, а тя да се осъществи с дарения от граждани, фирми и общински съветници, както и с „безплатен организационен труд на доброволци“.

Каква е целта на предложението? Според автора му „хората трябва да се чувстват свободни и горди със себе си и страната си“. Затова той твърди, че е много важно „да се постави символично начало на ново Българско възраждане“.

Чисто юридически няма пречки за осъществяване на идеята. Има две неизпълнени решения на Столичния общински съвет за демонтирането на Паметника на Съветската армия – от 1992 и 1993 г. А през 2015 г. Министерството на отбраната излезе със заключение, че паметникът не е военен мемориал по смисъла на Закона за военните паметници. Причините досега мемориалът да не е демонтиран или трансформиран са от политическо естество. Те са свързани със зависимостта на България от Русия, както и с липсата на преработване на социалистическото минало у нас.

Ако човек не е путинофил и ако смята, че социалистическото ни минало заслужава критична (пре)оценка, какъв е проблемът с идеята на арх. Борислав Игнатов? Проблемите са всъщност много и могат да бъдат обособени в поне три групи – естетически, технически и ценностни.

Естетически проблеми

Независимо дали на човек му харесва и дали приема ценностно Паметника на Съветската армия, той е издържан в определена художествена стилистика. Изработен е от гранит, бронз и мрамор и е в сиво-черната цветова гама. Слагането на герб отгоре в поне пет цвята (златисто, бяло, зелено, червено и нещо като сиво) изглежда по-карикатурно и от инсталацията „В крак с времето“. За нея поне беше ясно, че е провокация, пък това е с претенцията да е сериозно.

От какви материали да бъде изработен цветният герб? Този въпрос очевидно не е от решаващо значение за архитекта. Но ако се прави нещо представително, то не трябва да изглежда като евтин камуфлаж. Нито цветовете да избелеят или да се обелят, контрастирайки по този начин с дълговечността на остатъка от сталинистката композиция отдолу. Свикнали сме през последните години архитектурните проекти да изглеждат по-добре от реализациите си. Но ако още проектът изглежда кичозно, какво да очакваме от изпълнението му?

Една камбана е на мястото си в църква. На часовникова кула също може. Но камбана на върха на паметник в тумбест двустранен герб? Не само шарено, а и звъни. Само дето не свети като очите на Самуил от злополучния паметник. Всъщност кой знае, няма да се учудя, ако реализацията на идеята включва и светещи лъвове.

Технически проблеми

Борислав Игнатов предлага идеята му да се осъществи с дарения и доброволчески труд. В такъв случай кой ще носи отговорността за качеството на изпълнението? За сигурността на хората, които ще демонтират композицията с шмайзера и ще монтират двустранния герб и камбаната? Те също ли ще са доброволци, или ще са професионалисти?

Без човек да е професионален архитект, може да изпита определени съмнения в заявката, че е възможно цялата процедура да се изпълни в рамките на един ден. Вероятно би трябвало да се наеме кран. Но скулптурна композиция, която стои на мястото си непоклатимо вече 65 години, няма да се помести с едно просто повдигане. Ще се изискват сериозни усилия, за да се махне. Да си припомним, че мавзолеят на Георги Димитров не можа да бъде взривен от първия път. А взривяването е много по-примитивно действие от един внимателен демонтаж, по време на който не бива нищо да се разруши.

Сериозна работа ще изисква и монтажът на герба и камбаната, тъй щото резултатът да е стабилен и да не падне върху нечии глави. Все пак около паметника се събират много млади хора, играят деца…

Въпросът за материалите е важен, защото не се отнася само до естетиката, а и до трайността, респективно – до сигурността. В контекста на „качеството“ на ремонти като този на „Граф Игнатиев“ или на нелепото „консервиране“ на разкопките на Сердика, което вече се руши, човек си задава въпроса не само как ще бъде закрепена патриотичната шарения, а и от какво ще е направена. Да не стане така, че отломки от лъвове и корони да се посипят върху Княжеската градина. Да не говорим за камбаната.

Впрочем като стана дума за камбаната, кой ще я бие веднъж на всеки кръгъл час? Човек или машина? Ако е човек, дали ще се катери час по час на върха, или ще дърпа въже, спуснато от герба до земята? Ако в герба се вгради механизъм, той ще изтрае ли повече от окото на Самуил (онова от двете, което угасна първо)?

Ценностни проблеми

Особено проблематична е идеята на председателя на Камарата на архитектите в България на ценностно равнище. Той иска „хората да се чувстват свободни и горди със страната си“. Кои хора? Предполага се, българите. А според него хората, които не са българи, важни ли са? Питам, защото Игнатов предлага да се сложи надписът „България над всичко“ на паметника и изобщо – целият монумент да се нарече така. България над кое всичко? Над Еверест? Над другите страни и хората в тях? Над човешкия живот?

Които се прехласват по лозунга „България над всичко“ или не си дават сметка, че той е заимстван от Deutschland über alles, или смятат това за незначителен детайл. Или са откровени неонацисти. И в трите случая обаче нямат оправдание. Защото историята на Втората световна война би трябвало да ни е научила какви са последствията, когато една държава постави себе си „над всичко“. И за другите, но и за държавата. Германия си е научила урока добре и там такова легитимно предложение на председател на камара на архитектите не може да има. Ако се случи, този човек скоропостижно ще се раздели с поста си, а вероятно и с кариерата си. Може да бъде подведен и под отговорност.

А какво означава да се чувстваме „свободни и горди със страната си“? Според Ерих Фром има два вида свобода – свобода „за“ и свобода „от“. Заменяйки фигурата на съветските окупатори с българския герб, Борислав Игнатов вероятно има предвид „свободни от руското влияние“. А не например свободни, за да създаваме живота си такъв, какъвто искаме да бъде.

По същия начин стои въпросът с „горди със страната си“. Гербът и националистическите лозунги може да са източник на гордост тогава, когато настоящето не е. Когато не участваш в създаването на свят (общество, град, държава и т.н.), с който имаш основания да бъдеш горд. Тогава на мястото на дефицита на читаво настояще идва идеализираното героично минало. Затова и Игнатов мечтае за „ново Българско възраждане“. Още малко да каже „време ни е за Възраждане“, но пардон, това беше лозунгът на русофилската партия „Възраждане“ на Костадин Костадинов, а идеята за мемориала „България над всичко“ е очевидно русофобска.

Трансформация на паметници без трансформация на историческата памет

Може ли да разчитаме, че демонтирането или трансформацията на паметници ще доведат до такова преосмисляне на миналото, каквото нито политическата, нито образователната ни система не са направили за три десетилетия? Писах по темата още през 2011 г., но днес тя продължава да е също толкова болезнена. Междувременно остатъците от паметника „1300 години България“ пред НДК бяха премахнати, за да се изгради на тяхно място римейк на мемориал на Първи и Шести пехотен полк от 1934 г. Тоест един национализъм смени друг – на мястото на национализма на късния социализъм дойде национализмът от времето на възхода на Хитлер. Това не доведе до преоценка на социализма. Само дето сума ти архитекти и леви активисти се изказаха против демонтирането на остатъците, а лъвът, поставен на тяхно място, получи подигравателното прозвище „котьо“.

Какво ще се промени за българските граждани (като изключим една шепа антикомунисти и русофоби), ако на мястото на шмайзера се инсталира герб с камбана, без да има обществено разбиране какво символизира Паметникът на Съветската армия? Без оценка на факта, че в социалистическа България е имало концлагери? Без ясно и категорично осъждане на т.нар. Възродителен процес, кулминирал в изгонването на над 300 000 български турци от страната? И на фона на това, че днешните младежи разбират какво е Чернобил (ако изобщо разберат), от американски филм, а не от учебниците или от родителите си, и смятат, че „при соца е било по-добре“?

Докато няма преоценка на историята ни, сме осъдени да пребиваваме в кич. В кича на идеализираната история, която величае „славното ни възрожденско минало“ или през призмата на национализма на късния социализъм, или през тази на национализма преди 1944 г., но без да се отказва от социалистическите исторически клишета. Този кич е като проекта „България над всичко“: шарен и шумен, но отвътре – кух.

Заглавно изображение: Стопкадър от видеовизуализацията на арх. Игнатов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Онова, което остава“: Фотографската изложба на Алберто Гандолфо

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://toest.bg/onova-koeto-ostava-izlozhba-alberto-gandolfo/

Според данни, предадени от „Форбс“, всяка минута потребителите в интернет гледат 4 146 600 видеоматериала в Youtube. Публикуват 510 000 коментара по Facebook, 46 740 снимки в Instagram и 456 000 туита. Изпращат 16 млн. текстови съобщение и 156 млн. имейла. В търсачката на Google се извършват 3,6 млн. търсения. Скоростта на производство и потребление на информация създава натрапчива илюзия за достъпност и информираност, при която вчерашните новини се оказват отчайващо безинтересни и ненужни. Дори клишето, че „няма нищо по-старо от вчерашния вестник“ загубва актуалност като принадлежащо към архаичен и муден медиен пейзаж.

Проекти като този на Алберто Гандолфо обаче отправят напълно различен призив. Изложбата на италианския фотограф гостува в България в рамките на фестивала „Фотофабрика“, под заглавие „Онова, което остава“ и ни напомня за новините, които не искаме да си спомняме, след като преживеем шока от тях. Историите, които никой не иска да проследи, освен ако не е непосредствен участник или потърпевш в тях. Фотографът работи по проекта от 2017 г., като проследява развитието на хора, станали жертва на престъпление, и техните роднини след появата им в медиите. За разлика от „Фотоевидънс“, изображенията се отличават с дискретност и не предават толкова графично стъписващата история зад тях. Но „мракът зад тях“ намира друг израз: всяка от фотографиите е съпътствана от дълъг разказ за упорито и изтощително пътешествие в търсене на справедливост.

На входа на изложбата ме посреща широкоформатна снимка на ръце, придържащи книга. Не се интересувам толкова от техниката зад снимката. Фотографът трябва да еманципира себе си и своята публика от скучния разговор за светлочувствителността на фотографската медия, размера на кадъра, отвора на блендата, фокусното разстояние на обектива, скоростта на затвора и експозицията. Но загадката на изскачащите от тъмнината ръце веднага ме грабва.

Мариза Фиорани държи дневника на дъщеря си Марчела © Алберто Гандолфо

И тази загадка е брутално разбулена: ръцете са на Мариза Фиорани, майката на Марчела, чието тяло е открито обезобразено от удари с камъни в гора близо до Бриндизи, Италия. Марчела е наркозависима, прекарала известно време в криминалните среди. След като решава да разкрие пред полицията подробности относно подземния свят, е екзекутирана от мафиотската организация в Пулия. Но Марчела записвала всичко за организираната престъпност в дневник, който се пази до днес от майка ѝ. Мариза решава да популяризира случая в различни училища в Италия, въпреки че убийството на дъщеря ѝ не e разследвано от прокуратурата. Историята придобива допълнителен релеф и от контраста в размера между снимките – широкоформатните кадри по стените се редуват с малки, като че ли излезли от инстантна камера снимки, дискретно подредени около текста на разказите.

Мариза Фиорани © Алберто Гандолфо
„Сред най-вълнуващите моменти от нейната борба е символичният жест на Денис Коско – свидетел на правосъдието, който след смъртта на своята майка Леа Гарофало, причинена от организацията „Ндрангета“, ръководена от съпруга ѝ, моли Мариза да приеме наградата Ambrogino d’oro, присъдена ѝ от град Милано. През март 2018 г. община Сициано, провинция Павия, решава да назове улица на името на Марчела ди Леврано. Името ѝ се споменава всяка година в Деня на възпоменание и ангажираност с невинните жертви на мафията.“

Паметуването на човешкото страдание се въплъщава в друг, сходен наратив – този за Аугуста Скиера и Винченцо Агостино. Те са родителите на полицая Нино, убит заедно с бременната си съпруга в атентат близо до дома им. Съдебната битка след убийството е съпроводено от съмнителни версии, неясни доказателства и изчезване на документи. Първоначалната версия за убийство от ревност (per motivi passionali) е отхвърлено и магистратите започват да търсят мотиви в  разследванията, върху които Нино Агостино е работил, свързани с отношенията между мафиотските лидери на „Коза Ностра“ с институциите и полицията.

Аугуста Скера и Винченцо Агостино © Алберто Гандолфо
„Семейството винаги е поддържало тезата, че синът им е бил убит, защото е разкрил връзки на мафията със служители на полицията и моторизирания полицейски отряд (Squadra Mobile) в Палермо.“

След смъртта на Нино родителите подемат битка в търсене на истината за убийството на сина им, която продължава почти трийсет години. Аугуста умира през февруари 2019 г. Винченцо не се е бръснал от деня на убийството на сина им, тъй като се заклева, че няма да го направи, докато убийците са на свобода.

Продължаващият разказ, разгръщащ се отвъд момента на личностната трагедия, намира изражение и в един друг дневник, този път изчезнал – на магистрата Паоло Борселино, убит в атентат в Палермо през юли 1992 г., малко след убийството на неговия колега и приятел Джовани Фалконе.

Салваторе Борселино © Алберто Гандолфо
„Салваторе е по-малкият брат на Паоло, италиански магистрат и член на създадената през 80-те години на миналия век в Палермо Координационна антимафиотска група (Poolantimafia). Паоло, заедно с петимата агенти от охраната си, е убит в атентата на улица „Д’Амелио“ в Палермо на 19 юли 1992 г.“

След смъртта му неговият брат Салваторе основава граждански комитет „19 юли 2009“ по повод 17-тата годишнина от убийството и организира първия поход „Червени бележници“. Името на инициативата идва от бележника на Паоло, в който той записвал информация и с който не се разделял никога. След покушението този бележник изчезва. Въпреки засвидетелстването на ангажимент към търсене на истината от страна на представители на държавата, последният процес по разследване на покушението не посочва виновни. А днес Салваторе продължава да се бори за разкриването на поръчителите на атентата и привлича вниманието към борбата срещу организираната престъпност и връзката ѝ с държавните институции.

Организираната престъпност не е единствената тема, на която Гандолфо обръща внимание – откриваме снимков материал и разкази, посветени на правото да избереш свободно да прекратиш живота си; на нещастни случаи и институционално безсилие; на подозрения в инсценировка на самоубийство, съмнителна смърт при арест; на борбата за контрол върху кръвта, използвана при кръвопреливания.

Като че ли не е нужно човек да познава писаното от Ролан Барт за фотографията и отношението между текст и изображение, за да бъде провокиран да забави оборотите на личния си информационен поток. И да усети, че отвъд нас, скрито за нас, но трагично и неотменимо, винаги ще битува онова, което остава. Изложбата продължава до 7 юли в галерия „КО-ОП“ на бул. „Янко Сакъзов“ №17. Препоръчвам я на всеки, който иска да постави на изпитание способността си за емпатия и да се подложи на въздействието на сплавта от текст и изображение.

Заглавна снимка: © Николай Димитров

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.