Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/pazitelkite-na-nerazkazanite-bulgarski-istorii/

„Един обикновен живот на една обикновена жена в една обикновена държава.“ Косата ѝ е вдигната високо, в скута ѝ си почива малко кученце, а тя се усмихва на камерата. Това е Веска Недева, треньорка по аеробика, която и на 72 години не спира да работи. Историята на живота ѝ не звучи никак обикновено: развежда се рано и остава с две деца на две и три години, без работа. Родителите ѝ са толкова ужасени от решението ѝ да се раздели със съпруга си, че отказват да ѝ помагат. Работи тежък физически труд десет дни, боядисва сама детската градина, за да приемат децата ѝ. „Аз бях майка и баща“, казва тя. А след това става нещо още по-страшно: пребита е в собствения си дом. И то от много близък човек. 

Това ли е „обикновената“ история на българската жена? И какво всъщност означава да си жена в България? Няколко жени решават да зададат този въпрос на други жени. „От реакциите им стана ясно, че това е въпрос, който за пръв път чуват и си задават. Бяха изненадани и им трябваше време да се замислят – какво всъщност е да си жена в България?“ 

Именно това е и ядрото на проекта „Пазителки на истории“, който събира непознатите истории на възрастни жени в България. Идеята е на Кристина Сантана, Полин Донахю, Диляна Симеонова и Катерина Василева и получава подкрепата на Българския фонд за жените. Защо обаче женските истории? Какво по-специално има в тях? Готово ли е обществото да ги чуе? Да ги осмисли? И да ги продължи през своята история… 

Неразказаната жена

Това е представата за нашия род като за женски, като за върволица силни, възправяли се поотделно (като пътни знаци по течението на столетието) жени: техните съдби бяха представени в особено едър план, те – ръка за ръка и преливайки една в друга – стояха начело на общата многоглава снимка. Като се замислиш обаче, странно, че всички те са имали съпрузи – върху мъжете от това семейство кой знае защо падаше по-малко светлина, сякаш историята е имала само героини, а героите са ѝ се досвидели. Поколенческата матрьошка май е предопределила приемствеността на единствените дъщери: щом се е получило така, че едната е излизала от другата, освен всичко друго на нея са се падали дарбата и възможността да бъде единственият разказвач.

„В памет на паметта“, Мария Степанова, превод от руски Здравка Петрова

През последната година чета и препрочитам няколко автори, които се занимават с паметта и историята – както индивидуална, така и колективна. Всички са жени, всички са носителки на големи литературни награди, всички са от Източна Европа и при всички писането се отличава с особена дълбочина и многопластовост, липса на сладникава сантименталност, дори стенографски суров поглед към субекта на писане, който често е плод на някаква травма, независимо дали става въпрос за лична, семейна, или колективна травма, например войната. 

Освен това съвсем наскоро за пореден път ми се случи да чуя, че българската авторка Х била написала много хубав роман, много „мъжки“. Замислих се, че българското четящо око все още очаква от женския разказ сантименталност, „чувствителност“ или „чувственост“. Или нещо друго, което прави един роман „женски“ – не познавам сериозен литературовед, историк или читател, който може да даде аргументи какво означава това. От разговори и рецензии обаче става ясно, че мъжете пишат и разказват като всички хора, те имат право на многогласие. Но когато една жена си позволява многогласие, това означава, че тя пише… като мъж. При това положение как историята, разказана от жена, намира легитимност и поле в общество, където дори в културната сфера преобладава такова мислене? Как подобна история може да избяга от етикета „женска история“? Може ли женската история изобщо да бъде взета „на сериозно“? И какво изобщо означава това? И най-накрая, трябва ли женската история да обяснява защо говори именно тя, може би дори само тя, без мъжката? 

„Дядовците, мъжете не са лишени от истории и способност да ги разказват, но те винаги са били човекът, който прави историята и я разказва, а жената винаги е била изолирана от нея“, казва Катерина Василева, една от продуцентките на проекта, журналистка и студентка по политически науки в Софийския университет. Катерина посочва като пример проучване на Красимира Даскалова за изграждането на женския образ в българските учебници по история, където жените са описвани основно в ролята си на съпруги, дъщери и родственици на други мъже, понякога дори без да се споменават поименно. Ето какво четем в проучването: 

„За първи път жените са представени като обществени фигури в уроците за Българското възраждане […] Те са споменати само като създателки и членки на женските образователни общества. Няма споменаване на учителки, които са изключително активни участнички в обществения живот по онова време, въпреки че съществуват достатъчно публикации по този проблем. Учудващо е също отсъствието на всякакъв коментар за участието на жените (като производителки) в домашните индустрии, въпреки че то също е добре документирано. Жените не се появяват дори в урока за всекидневния живот по време на Националното възраждане. Историческият актьор, описан там, е деперсонифицираният и безполов „българин“.“

Катерина Василева подчертава, че именно този социално-исторически поглед (или липсата му) върху жената е определящ нейната позиция като разказвач. „Поради тази традиция много жени са стояли в ъгъла, не са били действащата фигура, но това пък създава възможност за наблюдение, анализиране, защото жената продължава да е част от процесите, просто по-встрани, всъщност по-добрата роля за човека, който иска да събере историята, а после да я разкаже.“ 

Полин Донахю, също продуцентка на проекта и психоложка, е съгласна: „Разбира се, че има мъже, които нямат гласност, но и днес общите тенденции са, че те имат повече поле да говорят.“ Патриархалните традиции в България водят и до полови норми, които ограничават самите мъже от по-емоционални или дълбоки разговори в публичното пространство. Донахю спекулира, че и тази отстраненост от същественото и болезненото позволява на мъжете повече свобода, но в разговор от съвсем друг характер. 

Разбиването на стереотипите и половите роли е в основата на превръщането на разговора от мъжки или женски в общочовешки. „Стереотипите са такива, защото продължава да се мълчи“, казва Катерина. Чрез изговарянето на „женската“ история се приближаваме към неразказаното и неизказаното, а това е важно, тъй като „ние сме направени от тези истории, историите на нашите близки жени“. „В историите на Цветана и Веска виждам дълбока свързаност. Това са истории за всички, защото не са просто истории за политически репресии или за насилие в дома, а истории за справедливост, любов, търсене, непримиримост и смелост“, добавя Катерина. 

Не пренаписвайте след това без нас 

Аз съм учител по история… Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника… Питайте ни, докато сме живи. Не пренаписвайте след това без нас. Питайте…

„Войната не е с лице на жена“, Светлана Алексиевич, превод от руски Боян Станков

Литературата на Светлана Алексиевич (Беларус), Мария Степанова (Русия), Олга Токарчук (Полша) и Оксана Забужко (Украйна) е ключ към паметта на цели поколения източноевропейци, а може би и средство за справяне с травмите на тоталитаризма, патриархата, както и с обърканото съвремие. България още няма своя литературен магнум опус на тази колективна памет и травма. Но проекти, движещи се по ръба на литературата, журналистиката, документалистиката и визуалните изкуства, като „Пазителки на истории“, „Славки приказки“ и „Съседите. Форми на травмата“ сигнализират за ясна тенденция сред младото поколение (и в частност младите жени) не просто да се обръщат назад към миналото, а да търсят неразказаните истории и дори да предлагат своя интерпретация. И да питат онези, които дълго време са мълчали. 

Първата интервюирана „пазителка на историята“ е Цветана Джерманова, която е на двайсет години, когато е изпратена в комунистически лагер. „Не сме героини, но не сме победени“, казва тя и добавя, че са били арестувани, защото са се осмелили да кажат, че с диктатура не се строи свобода. Сред кадрите на режисьорката Маргарита Русева и операторката Валентина Николова има и снимки от Белене. Празните стаи, белите стени и природата биха могли да принадлежат на всяко едно изоставено място. Контрастът между стерилността на пространството и ужаса, за който разказва Цветана, напомня, че когато липсват места на памет, хората остават единствената възможност за съхраняване на историята. 

С Цветана в лагера са затворени над 200 други жени. Една от тях изчезва – забременява от управителя. Не ги наказват, но ги оставят без хляб. „Ако си гладен, ще работиш. Така сам се принуждаваш да работиш“, обяснява тя. На изолираните жени се отказва всякаква храна. Цветана и друга лагеристка ги хранят тайно, но ги хващат и понасят наказание. В лагера тя се разболява и едва не умира – жените я носят на ръце повече от километър. По-късно е затворена в помещение с лагеристки, които боледуват от сифилис. Другите протестират срещу събирането на болни и здрави заедно, което е равносилно на умишлено заразяване. Ръководството на лагера не изпраща писмата на Цветана до мъжа ѝ, а на него казва, че тя не иска да говори с него. И още, и още… Понякога, след като завърши такава история, Цветана се засмива леко, премества тялото си, поклаща глава. Надсмиване над живота по неволя, което ми е познато от разказите на собствената ми баба. Защото само така човек може да надживее ужаса. 

„Най-силното ми впечатление е моментът на пречупването – разказва Полин, която е присъствала на терен по време на снимките. – Когато видят, че са ни интересни неща, които те приемат за скучни, дори казват, че това няма нужда да го разказват. Тогава изведнъж се отварят за много по-дълбоки разговори, на всички очите ни се насълзяват зад камерите, трудно ни е да не се разплачем. В тези моменти се чувствах, сякаш наистина жената срещу мен е свързана с мен, близка е. Когато например разказва как е загубила детето си, между нас се изгражда интимност, така си говорим и се обръщаме едни към други. Те не получават нищо от нас, разкриват се безвъзмездно. И ти дават нова гледна точка към собствените ти проблеми.“ 

Това напомняне за устойчивостта на човешката природа е все по-важно във време на поп психология, дигитална изолация, свръхиндивидуализъм, уелнес диагнози и болезнена чувствителност. Време, в което младите хора се чувстват много, много крехки. Докато разговарям с Катерина и Полин, ми хрумва, че може би характерната ни поколенческа самота се дължи и на отдалечаването от историите на близките, на по-възрастните – дали защото живеем в напълно различни светове, или защото често помежду ни има физически бариери, защото свързаността през екрана не е същата като свързаността на общия дом, на споделения живот.

„Причината тези истории да не се разказват се дължи и на изолацията на възрастните жени, най-самотната социална група в България – съгласна е Катерина. – Самите млади поколения нямат интерес към този тип истории и така се създава култура на мълчанието, просто не си говорим за нещата, които са важни – както в личния ни емоционален свят, така и в социалното, политическото, публичното пространство.“ 

#ПитайБабаСи 

Сега Йенте вижда всичко от птичи поглед […] Странно – мислите ѝ духат из целия регион. Вятър, казва някакъв глас в ума ѝ, който следва да е нейният. Вятърът е погледът на мъртвите, който се спуска над света, от който са дошли.

„Книгите на Яков“, Олга Токарчук*

В опит да изградят отново мост между миналото на бабите си и своето бъдеще, „Пазителките на историята“ отправят предизвикателство към последователите си – да се обърнат към собствената си семейна история, може би дори да я споделят онлайн, използвайки хаштага #ПитайБабаСи. Идеята, че си отива цяло едно поколение, което е преживяло и помни едни от най-страшните години в българската история, намира подобно изражение не за пръв път. От такава мотивация се ръководи например и проектът на Фондация „Софийска платформа“ за истории от Белене. В неговите рамки може да се говори онлайн с оцелели от лагера, сред които е и Цветана Джерманова. 

Едва ли има някой в България, който да не е попаднал в мрежата на историята на възрастен човек – дали във влака, докато чака на опашката, или на спирката на градския транспорт. Дори пред блока, където, ако не ни познаят, винаги ни питат „Чия си? На кого си?“, защото всеки човек се разполага според координатните системи на рода, на съседите, на селото, на града. Дали съвременният начин на живот ще пренапише тези закони? И какви ще са последствията? 

Интервюираните приемат младите хора у дома си като свои. Изпращат ги с подаръци – терлици, домашно сладко. Ефектът на близостта се разпростира и в личния живот на Полин и Катерина. Първата успява да убеди собствената си баба да се включи в проекта, а втората черпи вдъхновение от сближаването с баба си, която ѝ показва дневника си, дори ѝ дава да го прочете и ѝ разказва за голяма любов, която не е дядо ѝ. „Това са истории, които дори майка ми не знае. Кътаме тези истории, от време на време ги споделяме с другите, но недостатъчно. Създава се памет, която може да ни помага, но само ако се предава.“ Може би е възможно да се възползваме от птичия поглед на годините. Или поне това е надеждата на „пазителките“. 

Бъдеще, но не без минало 

Откъде идва, това бих искала да знам, тази неизкоренима надменност спрямо миналото? Това тъпо и упорито, неизкоренимо убеждение, че ние, сегашните, критично и категорично знаем по-добре от тях, миналите. Дали не е от простичкия факт, че познаваме тяхното бъдеще, какво следва? (Нищо добро.) По такъв начин се държим с децата – едновременно взискателно и снизходително. И винаги мислим за хората в миналото – точно както и за децата – като за наивници във всяко едно отношение, от дрехите и косите им до мислите и чувствата им. 

„Музеят на изоставените тайни“, Оксана Забужко*

Бабата на Полин започва да учи английски език на 75 години. „Тези жени намират начин. Това е вдъхновението, което си взимам от тях“, казва Полин. Историята на Цветана Джерманова, на която комунистическата власт забранява да учи, също напомня на момичетата как онова, което днес приемаме за даденост, вчера е било привилегия. Монтажистите Естела Попова и Никола Димов са включили и кадри от досието на Цветана, в което е описано как Държавна сигурност е влизала в дома на жената, как тя, съпругът ѝ и децата ѝ са били системно следени от властта. В трудни и сложни години, в които носталгията и непознаването на историята са взривоопасна комбинация, разказването на тези истории е по-важно от всякога. 

„Пазителките“ се надяват разговорите да продължат. Предстои да излязат всички видеоистории, а на 29 ноември в Столичната библиотека ще има прожекции на откъсите и дискусия по темата с участието на част от интервюираните жени. Катерина Василева споделя, че имат желание да събират още истории, и приканва всеки, който се е почувствал провокиран от проекта, да се свърже с тях. Сред другите им цели е да достигнат и до маргинализираните истории – за т.нар. Възродителен процес, за живота на българските турци, малцинствата. Надяват се да имат възможността да покажат видеата в училища и домове за възрастни. 

„Ние подаваме ръка, от една страна, към самите жени да разкажат историите си, а от друга, към хората на нашата възраст – да се поинтересуват какво се е случило в живота на онези, които идват преди тях – казва Катерина. – Но дори тези истории да приключат само с личния разговор вкъщи, за нас това пак е победа.“

* Последните два цитата са преведени от Йоанна Елми от английските издания на „Книгите на Яков“ (прев. Дженифър Крофт) и „Музеят на изоставените тайни“ (прев. Нина Шевчук-Мъри).

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-koyato-mezhdu-drugoto-e-trans/

Започвам с необичайно езиково уточнение. След моя предишна статия в „Тоест“ получих критични коментари от читатели, които са транс, по отношение на слятото изписване на „транс“ („трансчовек“, „трансхора“ и пр.). Представителите на тази общност са възприели разделното писане (например „транс човек“). На други места съм се съобразявала с разделното изписване. Според коректорката на „Тоест“ Павлина Върбанова обаче правилно е да се пише слято.

Не поставям под съмнение професионализма на Павлина Върбанова – от гледна точка на формалните езикови правила тя е права. Как да постъпя обаче, ако тези правила противоречат на самоидентификацията на една общност? ЛГБТИ+ хората в България са достатъчно потърпевши от юридическите ни закони, за да налагам против волята им и езиковите. Затова на своя отговорност ще пиша разделно.

Друг е въпросът, че кодификатор на правописа е Институтът за български език при БАН, чиито нововъведения понякога са изненадващи (да си припомним как „напът“ изведнъж започна да се пише слято) и според който „джендър“ е обидна дума.

Гладна стачка, която продължава вече 10 дни

Габриела Банкова, транс жена, обяви гладна стачка. Това се случи на 13 ноември 2023 г. Поводът е загубено дело за промяна на гражданския пол, което е завела преди година и половина. Решението подлежи на обжалване, но Банкова е сигурна, че изходът е предрешен. След като през февруари тази година Върховният касационен съд (ВКС) на практика забрани юридическата смяна на пола, която беше възможна в България повече от 30 години, е ясно, че подобно дело няма особени шансове за успех.

Стачкуващата е пред Съдебната палата от 13 ноември 2023 г. През това време валя много дъжд. Имаше и толкова силен вятър, че мъж беше убит от паднало дърво, а съпругата му – тежко ранена. Единственият отрязък от няколко часа, през който не е била между двата лъва, Габриела прекарва в Първо РПУ на МВР. Там е отведена с белезници „за установяване на самоличността“ и след кратък престой е освободена. Тъкмо навреме – преди в същото РПУ по-късно през деня да бъдат докарани футболните фенове, арестувани на протеста против Българския футболен съюз. А ултраси и транс жена в едно и също затворено пространство е животозастрашаваща (за транс жената) комбинация.

Стачката беше отразена от множество онлайн медии. bTV излъчи репортаж в сутрешния си блок, а БНТ – в новините. На сайта на bTV протестиращата жена е представена като „мъж, сменил пола си“, което е обидно и демонстрира неуважение към нейната идентичност.

Случаят намира отзвук и в БНР и „Дарик радио“. С изключение на единични репортажи обаче мейнстрийм медиите, каквито в България са националните телевизии, игнорират факта, че човешко същество повече от седмица излага живота си на риск в центъра на София пред погледа на всички. Това не се смята за тема, заслужаваща систематично внимание и проследяване. На 20 ноември пред Съдебната палата се проведе демонстрация в подкрепа на стачкуващата жена и по повод Деня за възпоменание на жертвите на трансфобията. В протеста се включиха над 100 души, но той не намери място в централните новинарски емисии. БНТ го отбеляза в късните си новини и с кратка дописка без видео на сайта си.

Безрезервна подкрепа и плашещо спокойствие

Срещнах се с Габриела Банкова на третия ден от гладната ѝ стачка. Останах с впечатлението, че с усилие държи очите си отворени. Каза, че не е спала много. Говореше тихо – вероятно както от изтощение, така и поради бактериалната бронхопневмония, която каза, че има. Докато близки и приятели се суетяха около нея, търсейки начин да я предпазят от дъжда, тя коментираше опитите им с иронично снизхождение. Същевременно обаче оценяваше подкрепата, която получава:

Цялото ми семейство, всичките ми приятели, всичките ми колеги, всички хора, които познавам, ме подкрепят изцяло, напълно и безрезервно. Идват всеки ден десетки хора […]. Майка ми прекарва нощите тук с мен, баща ми и брат ми идват, много колеги, мои приятели. Всички хора, които виждате тук, са мои приятели. Аз дойдох тук облечена само с едно яке, нищо друго. Това, което виждате, е една палатка, пълна с провизии. И водата, която използвам, за да оцелявам, ми е донесена от тях.

Ведрият дух на протестиращата е заразителен за околните, макар на пръв поглед да е в необясним контраст с риска за живота ѝ поради гладуването, пневмонията и денонощното седене на открито (нощите си прекарва в тънката палатка, която не спира студа). Ала всъщност в самообладанието ѝ няма нищо утешително – то е дори плашещо. Габриела Банкова излъчва спокойствието на човек, който е наясно с възможните последствия. Прежалил се е. И в известен смисъл вече е от другата страна – не само на пола, а и на живота.

Идентичността като кауза от обществен интерес

Питам стачкуващата жена как да се обръщам към нея и да я представя в статията си, защото не искам да бъда от онези представители на медии, които интуитивно преценяват на кого да говорят на малко име и на „ти“. „Може да ми говорите, както желаете – Габриела, Габи…“ – казва тя. Следващият ми въпрос е как се идентифицира. „Като Габриела Банкова, това е името ми.“ Уточнявам, че имам предвид дали да казвам, че е транссексуална, трансджендър, транс или просто жена. „Аз съм жена, която между другото е транс“, гласи отговорът.

Моля я да ми разкаже повече за себе си, за да усетят читателите, че става въпрос за живота на човешко същество от плът и кръв. Ала за нея е от значение не личността, а каузата: 

Аз не смятам, че има значение коя съм. Смятам, че единственото, което има значение, е, че моите конституционни и човешки права биват нарушени от съда.

Въпросът за идентичността не е просто личен, тъй като човек се идентифицира не само пред себе си, а и пред другите. Затова протестиращата жена не смята личната си карта за валиден документ. „Защото документът, който имам – личната ми карта, – служи за идентификация. Но аз не мога да бъда идентифицирана по него, тъй като не мога да го променя. На него пише неща, които не съответстват на реалността, която хората виждат. Това е документ, който другите хора в обществото не биха могли да идентифицират с мен.“

До какво води отказът от промяна на гражданския пол

Когато става дума за борбата за равни права на ЛГБТИ+ хората, дежурният реторичен въпрос е „Кой им пречи?“. Габриела Банкова споменава само част от проблемите, които е имала, защото името в личната карта не съответства на външния ѝ вид: 

Заплашвана съм и с арест, заплашвана съм по много начини. Отхвърляна съм много често, почти постоянно. Почти във всяко здравно заведение, от години. В градския транспорт, в банки…

Конкретно от лечебните заведения е гонена „с довода, че тази лична карта не може да бъде моя и аз се опитвам да се възползвам от чужди здравни осигуровки“. Поради тази причина ѝ е отказано да се лекува по Здравна каса. Затова и не е получила по обичайния ред антибиотика, който пие заради пневмонията си, а се е снабдила с него от познати, въпреки че вече антибиотици не може да се купуват без електронни рецепти.

Така нарушаването на правата неизбежно води и до нарушаване на правилата, защото хората с нарушени права все някак трябва да оцеляват. Транс лицата не престават да съществуват само защото Конституционният съд (КС) и ВКС реагират като шопа от известния виц при вида на жираф: „Те такова животно нема.“

Гладната стачка на една транс жена за правосъдна реформа

Целта на протеста на Габриела Банкова не е само да се реши проблемът с документите ѝ за самоличност. Не е и просто за правата на транс хората в България, нито дори на ЛГБТИ+ хората като цяло. Тя е стигнала до извода, че нарушаването на правата е резултат от липсата на реформи в съдебната система. А това засяга всички. Затова заявява:

Аз ще продължа тази гладна стачка и ще призовавам през цялото време народа да дойде и да протестира с мен. И да предприемем необходимите действия да реформираме нашата съдебна система. За да може тя да започне […] да спазва гражданските, човешките и конституционните права на гражданите на България, както и на всички хора, пребиваващи в България.

Според нея проблемът е, че „в момента съдът не е разделен от останалите власти“ и не може да ги контролира ефективно, защото е зависим от тях. Тя не дава конкретен пример за това, но собствената ѝ ситуация доказва тезата ѝ. В резултат от политически експлоатираната кампания срещу Истанбулската конвенция КС, който е най-висшето съдилище, излезе с две абсурдни решения. Първото е, че Конвенцията противоречи на Конституцията, защото според нея има само два биологични пола (макар в Основния закон да не пише нищо по въпроса). Второто – че според Конституцията полът има само биологичен смисъл.

Решението на ВКС, според което българското право не предвижда възможност за смяна на пола на транс лицата (въпреки че това се е случвало с десетилетия), следва логиката на КС, който пък следва логиката на пропагандната кампания.

Една от идеите на Габриела Банкова за правосъдна реформа е съдиите, прокурорите, депутатите и другите „държавни администратори“ да могат да носят наказателна отговорност за решенията, които вземат. Защото от тези решения зависят съдбите на цели групи хора, които понякога с десетилетия не могат да получат справедливост и са лишени от права.

Правосъдна реформа без човешки права?

Габриела Банкова иска не само да говори на хората, дошли да я видят, но и да ги слуша: „Ще чакам народа да дойде при мен, да обсъждаме, да обясня моите проблеми, да чуя проблемите на другите хора и заедно да започнем да предприемаме действия по това, което всички знаем – че тази съдебна система отдавна, от десетилетия се нуждае от тотална реформа.“

Дългогодишните борци за правосъдна реформа обаче не дават знак да са забелязали гладната стачка на жената пред Съдебната палата. Няма реакция нито от страна на партиите в състава на коалицията ПП–ДБ, която съществува в името на правосъдната реформа, нито от неправителствени организации и изявени активисти в областта на правосъдието. Нито от страна на юристите, които полагат усилия реформата да се осъществи.

Борците за правосъдна реформа поставят акцент върху необходимостта от институционални промени, например контрол върху дейността на главния прокурор и промяна на структурата на Висшия съдебен съвет. Човешките и гражданските права рядко са във фокуса им. Доколкото изобщо ги забелязват, то е при случаи като полицейско насилие, липса на достъп до информация или корупционно-криминални афери. Идеята някой например да предложи планираните изменения в Конституцията да включат отмяна на текста, че бракът е само между мъж и жена, граничи с фантастиката.

Само че правосъдните системи на демократичните държави се базират на основните права на личността – на човешко достойнство, личен и семеен живот и т.н. Те се потъпкват далеч не само по отношение на ЛГБТИ+ хората и представителите на други дискриминирани групи. Системното нарушаване на правата, както това става с дискриминираните групи, обаче провокира представителите на тези групи да забележат връзката между безправието и дефектното правосъдие.

Една транс жена гладува от десет дни, за да се състои важният обществен разговор за връзката между правосъдието и правата. Залогът е животът ѝ.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/schupenoto-pravosudie-i-prekurshenata-humannost/

„Не искаме убийците сред нас.“ „Един човешки живот не струва 5000 лв.“ Тези лозунги можеше да се видят на протеста срещу освобождаването на Пламен Владимиров под гаранция от 5000 лв. Едва 20 дни по-рано освободеният беше осъден на доживотен затвор на първа инстанция, защото заедно със сина си Орлин е планирал убийството на снаха си Евгения. После лично е превозил и изхвърлил трупа ѝ. След това и двамата в продължение на цял месец хладнокръвно са поддържали лъжата, че жената е излязла и не се е прибрала.

Основанието за освобождаването под гаранция е тежкото здравословно състояние на Пламен Владимиров. Освен сериозните си хронични заболявания той е и с оперативно отстранен анус. Българските затвори не са места, където хората със сериозни здравни проблеми могат да получават адекватна терапия. От правозащитна гледна точка, макар и съучастник в убийството на снаха си, Владимиров-старши заслужава хуманно отношение – само защото е човек. Концепцията за правата на човека обаче ерозира поради двойните стандарти в правосъдието.

Сред най-важните условия една правосъдна система да бъде справедлива е тя да действа еднакво в аналогични случаи. А българското правораздаване е твърде избирателно – както спрямо подсъдимите и осъдените със здравословни проблеми, така и по отношение на размера на гаранцията. Ето само няколко от безбройните примери, които показват как правосъдието може за едни да играе ролята на инквизиция, а към други да е толкова толерантно, че чак липсващо.

Правосъдието като инквизиция

Помните ли унизителния арест на бившата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева и заместничката ѝ Биляна Петрова по обвинение, че са взели подкуп? Те останаха в ареста 8 месеца въпреки влошеното здравословно състояние на Петрова и на майка ѝ, за която тя полага грижи. Гаранцията за Петрова беше 8000 лв., а за Иванчева – 10 000. Двете бяха ту зад решетките, ту под домашен арест в продължение на три години, след което бяха осъдени на затвор. Междувременно Иванчева роди и беше отделена от детето си, за да изтърпи присъдата си. Тя заведе дело срещу Сливенския затвор заради липсата на животоспасяващи лекарства и стоматологична помощ, което моментално се оказа прекратено.

Певицата Лиляна Деянова (известна като ЛиЛана) пък остана в ареста четири месеца въпреки непоносимите болки в гърба си, претърпял три операции. Тя беше арестувана заедно с брат си и техен съдружник по подозрения, че са злоупотребявали с евросредства и в контекста на обвиненията срещу хазартния бос Васил Божков, на когото се смята, че е била приближена. Гаранцията на ЛиЛана беше цели 40 000 лв.

Иванчева, Петрова и Деянова никого не са убили, нито са причинили телесна повреда. Обвиненията срещу певицата досега не са доказани, а въпреки присъдата за бившата кметица и сътрудничката ѝ общественото мнение така и не се убеди във вината им.

Правосъдието като отсъствие

Само срещу подписка обаче се отърва от ареста Начо Пантелеев, и то едва 24 часа след задържането си. Той е обвинен, че е причинил смъртта на футболния треньор Ферарио Спасов с автомобила си, който е карал със 150 км/ч. Пантелеев, който е шофьор от малко повече от година, но има скъпа кола, се е хвалил в социалните мрежи как развива скорост от… 268 км/ч. В първите часове след инцидента дори не му беше отнета книжката и не му беше забранено да напуска страната.

Печално известен е случаят с Васил Михайлов, син на пернишкия прокурор Бисер Михайлов – все е освобождаван от ареста, независимо колко хора е пребил и колко е заплашил. А когато Михайлов-баща беше задържан заради сигнал за насилие над жена си, която отрече той да ѝ е посегнал, не се намери прокурор, който да оспори освобождаването му. Въпреки че според Наказателния кодекс средната телесна повреда, каквато според медицинската експертиза е нанесена на жената, трябва да се разследва дори ако жертвата не настоява за това.

Списъкът може да продължава още дълго и назад във времето. Да си припомним само т.нар. братя Маргини, които бяха обвиняеми в подготовка на три убийства. Преди да бъдат окончателно оправдани през 2012 г., различни здравословни причини ставаха основание я за отлагане на делата, я за излизането на някого от тях под гаранция.

Неусетният път към дехуманизацията

Тези двойни стандарти засилват у обществото – и особено у близките на жертвите – чувството за несправедливост на правосъдието. То от своя страна допълнително подкопава и без това крехкото доверие в съдебната система. Честите протести срещу тази или онази присъда, мярка или срещу липса на наказание допринасят за една все по-устойчива нагласа, че общественото мнение знае по-добре от съда как да отсъжда той.

Когато общественото мнение е на страната на жертвите на престъпление, справедливостта обикновено изглежда като възможно най-строгото наказание. Щом няма смъртна присъда, то нищо по-малко от доживотен затвор без право на замяна. Извършителите на престъпления се приравняват с онова, което са извършили. Личността на причинилите нечия смърт се свежда до „убийци“, все едно дали са отнели човешки живот планирано, спонтанно, или пък по непредпазливост. А редуцирането на група хора само до една тяхна (негативна или смятана за негативна) характеристика е един от признаците на дехуманизацията.

„С какво този човек може да бъде полезен на обществото? С кое? Не знам. Ако може някой от вас да ми отговори. И двамата с какво могат да бъдат полезни? С нищо.“ Думите са по адрес на Орлин и Пламен Владимирови и принадлежат на Иво Найденов, който е адвокат на семейството на убитата Евгения.

С работата си като компютърен специалист Орлин Владимиров е можело да продължи да бъде полезен на обществото, ако не беше заловен. Баща му също вероятно притежава някакви качества, с които би могъл да има принос. Но това не означава, че те не следва да понесат своята отговорност. Смисълът на присъдата не е, че те са безполезни, а че са извършили престъпление.

Престъпление и изкупление

Съдбата на баща, син и внук Владимирови е история за токсичната мъжественост. Баща, за когото е толкова в реда на нещата една жена да бъде следена и убита, ако е „излязла от правия път“, че помага на сина си и в следенето, и в убийството. Малко момче, което цял живот ще трябва да се справя с травмата, че баща му е убил майка му с помощта на дядо му.

Токсичната мъжественост е тема и на филма на Марк Фостър от 2001 г. „Балът на чудовищата“. Баща, син и внук – потомствени палачи, възпитани в презрение към жените. Внукът не преживява бащиния натиск да бъде „корав мъж“. Бащата се опитва да изкупи вината си, като прекъсва веригата на токсичната мъжественост и се влюбва във вдовица на затворник, когото е екзекутирал. Започва да се учи на емпатия. Жената разбира, че той е изпълнил смъртната присъда на мъжа ѝ, и намира сили да му прости. Справедливостта е постигната – не с наказание, а с катарзис, изкупление и тръгване по нов път.

Да си представим възможен свят, в който Орлин Владимиров действително се разкайва за стореното и решава да направи нещо полезно. Той започва да записва в затвора лекции за вредата от токсичната мъжественост, предназначени за ученици и младежи с проблемно поведение, като се позовава на собствения си опит. След време получава възможност и лично да се среща с младите хора, за да ги убеждава да не станат като него.

Да си представим и че Начо Пантелеев или някой като него постъпва по аналогичен начин – убеждава младите шофьори да карат внимателно и да не се държат като бабаити, разказвайки им за последствията от своята фатална грешка.

Всъщност има такива случаи, макар и не в България. Германецът Хенри Оливер Якобс например е лежал 19 години в затвора за убийство, но днес се е посветил на превенцията на насилието и престъпността. И споделя собствения си опит в интервюта.

Трудно представимото възстановително правосъдие

Идеята за възстановителното правосъдие отива дори още по-напред. То се основава на схващането, че традиционното правосъдие не прави обществата по-добри, нито лежането в затвора намалява престъпността. Ала ако извършителите на престъпления и техните жертви (или близките на жертвите) успеят да се видят едни други като човешки същества и пострадалите дадат шанс на извършителя, той би могъл да направи нещо полезно за тях, вместо да стои зад решетките.

Така пострадалите ще са получили някаква смислена компенсация, а не само удовлетворение от факта на наказанието. Извършителят ще е получил втори шанс, а обществото ще е станало една идея по-хуманно.

В България е трудно да си представим това като разпространена практика именно поради дехуманизиращото отношение към престъпниците. Действително, за някои от тях е трудно да предположим, че преживяват катарзис. Например Орлин Владимиров и баща му с цялото им хладнокръвие, с което лъжеха и променяха версии – не изглежда много реалистично те от днес за утре да съжалят и да станат нови хора. И все пак не можем да знаем със сигурност какви предстои да бъдат.

Възстановителното правосъдие може да бъде възприето от едно общество, ако то е способно да направи базисното допускане, че човекът е повече от това, което е извършил или което му е причинено. Ето защо най-голямата пречка пред наличието на реално възстановително правосъдие е дехуманизиращото отношение. А в България хуманността като че ли става все по-дефицитна.

Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/vseki-ima-pravo-na-obrazovanie/

Във втората част от поредицата за ранното забременяване разказахме какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст. В тази част ще проследим дали и как може да се върне към образованието, след като роди. „Тоест“ разговаря със социални работнички от Русе и Пловдив, с педагогическа съветничка от Сливен и със специалистка по политики за децата.

Свободно падане

Кой е отговорен, когато едно дете отпада от образователната система на 14 години? Най-лесното е да кажем, че семейството не смята образованието за ценност и няма интерес към него. Но това би значило, че виждаме децата и тяхното благополучие само като отговорност на родителите, а не като обществена отговорност. Пламена Николова е част от екипа на Националната мрежа за децата (НМД), където от години отговаря за формирането на приоритети в политиките за деца и активното застъпничество пред институциите. Според нея отпадането от училище не е само семеен или само обществен проблем, а по-скоро стои някъде по средата, защото интересът какви ще са бъдещите граждани на тази страна, е общ.

От 2018 г. у нас съществува Механизъм за междуинституционално сътрудничество, който се опитва да проследи какво става с отпадащите от училище деца. Макар в механизма да участват ключовите институции, работещи с деца – образователни, социални, здравни и общински власти, Пламена е категорична, че продължава да има проблем с установяването на това колко, как, къде и защо деца отпадат от училище.

Отваряме една голяма скоба – отпадането е проблем, засягащ не само младите майки. 

Децата не се чувстват съпричастни към случващото се в училище. Средата е неподходяща за голяма част от тях. С изключение на имагинерния идеален ученик, системата не успява да отговори на нуждите на всички останали, синтезира опита си Пламена. 

Както отбелязахме в предишните части на поредицата, данни, които да ни дадат нюанс каква част от хилядите отпаднали са напуснали класната стая поради забременяване, няма.

Как се връща едно момиче в училище?

Един донякъде невидим източник на подкрепа за младите майки и техните бебета са социалните услуги и работници из цялата страна. „Тоест“ разговаря с Надежда Стойчева, социална работничка в комплекс за социални услуги за деца и семейства към русенското сдружение „Еквилибриум“, и Савина Митрашкова, също социална работничка, работеща в звено „Майка и бебе“ в Пловдив.

Главната цел на подобни структури е да се помогне на жени в риск да се справят и да не изоставят бебетата си. Освен с продукти за бебето, помощ при отглеждането му и осигуряване на подслон при нужда, подобни социални услуги съдействат на младите майки с кандидатстване за социални помощи и търсене на общинско жилище. Дори по-важно, помагат на момичетата да продължат образованието си или да си потърсят работа.

Що се отнася до връщането в училище, Надежда разказва, че тя и колегите ѝ посещават всяко училище, за да проведат срещи с директори и заместник-директори и да бъдат в помощ на младите жени, като ги информират за изискванията, които трябва да покрият.

Една от пречките, с които се срещат при записването, са сроковете. Редовната форма е често непосилна, защото майката трябва да полага грижи за детето си, но записването задочно е възможно само през септември, 20 дни преди началото на изпитната сесия. Надежда разказва, че дори младата майка да се чувства подкрепена, често мотивацията ѝ не е огромна и ако е говорено с нея през март, а училището не може да я приеме тогава, тя трябва да чака до септември, което често е силно обезкуражаващо. Надежда споделя и че „някои училища се плашат от бюрокрацията и бумащината, защото, ако тя отново спре да ходи на училище, трябва да я търсят и да се опитват да я връщат, и като цяло нямат доверие към нея“. Въпреки това опитът ѝ е, че повечето училища работят усилено да върнат децата в клас.

Друга значителна спънка са малките населени места. „Имаше желание от няколко млади майки да се върнат, но училищата са малки и не разполагат с достатъчно учители. Съответно нямат задочна форма на обучение и въпреки желанието на директорите е невъзможно.“ Иначе казано, ако една жена, прекъснала училище, пожелае да се върне към образованието, тя трябва да се запише в големия град. Това обаче често е невъзможно заради грижи за бебето, липса на финанси или липса на подкрепа от роднините, които не искат да я оставят да пътува далече сама.

Савина Митрашкова подчертава, че освен медиацията с училища, психологическата помощ също е изключително важна. „Голямо значение има нагласата на обществото към тези момичета. Приемаме ли, че на 15 години са станали майки, или по-скоро ги гледаме с критика? Според мен е второто. Общата нагласа е, че се гледа с обвинение към момичето, забременяло в ранна възраст. Няма разбиране и липсва подкрепа от обществото. А пък в училищата имаме представители на цялото общество и си представям какво е, без да броим частните случаи на учители, които се борят за тези деца“, разказва Савина. Тоест когато говорим за невъзможност за връщане в класната стая, в тежест са не само бюрократичните процеси – отношението от заобикалящите и нивото на подкрепа са не по-малко важни.

Според Савина не става въпрос единствено за ефектите от раждането и отглеждането на бебето, а за сложен процес, който започва от ранното детство и засяга начина, по който пораства едно момиче. За да няма желание да се върне в училище, това е свързано и с ниска самооценка и липса на самоувереност. „В моята практика ми се е случвало момиче да желае да изкара шофьорски курс, но да няма нужната степен на образование, за да го направи. Толкова ѝ е ниска самооценката, че не вярва, че може завърши дадения клас и да изкара курса.“ Звено „Майка и бебе“ в Пловдив работи усилено именно в посока тези момичета да бъдат подкрепени и насърчени да вярват в себе си.

Сегрегация по български

Но въпросът не е само дали можеш да се запишеш в училище, а в какво училище ще учиш. По данни от проучване от 2020 г., представено от център „Амалипе“, водещата ромска организация у нас, над 330 училища в България са сегрегирани. Това включва както общообразователни училища, така и професионални гимназии.

Причините за сегрегацията не са обект на този текст, но не можем да не разгледаме какви са последиците върху мотивацията на един ученик да продължава образованието си в такава среда. Савина Митрашкова смята, че системата не окуражава ромските деца да продължават да учат и трябва да се работи за повече подкрепа. Не е рядкост учителите в сегрегираните училища да не пишат отсъствия, макар децата реално да липсват. Те присъстват в образователната система, но практически ги няма. Ако на никого не му пука дали ти си там, защо на теб да ти пука и да искаш да продължаваш образованието си в тази среда, особено ако си дете, чието семейство не поставя образованието високо в приоритетите си.

Говорейки си за сегрегация, трябва да подчертаем важността на местната власт за образователните институции. „Изключително важно е Общината да развива истински политики за образование по десегрегация. Не може МОН да отиде например в Добрич и да каже как да не си сегрегират училищата“, смята Пламена Николова от НМД. Кремена Георгиева, педагогическа съветничка в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ в Сливен, също подчертава ролята на различните местни институции отвъд училището. Кремена разказва, че макар да има наложени глоби, не е изключение от правилото те да са в резултат на лична преценка, защото една глоба е антиреклама за местната власт в малките населени места.

Като успешен пример за десегрегация „Амалипе“ и НМД дават Габрово. Макар ромското население там да е сравнително малко, също е имало „ромско“ училище. Чрез обединени усилия на Общината, Регионалното управление на образованието и център „Амалипе“ училището е затворено, а учениците са преразпределени към други училища. Осигурен е транспорт за децата, за които е проблем да посещават различни образователни институции поради отдалечеността си от тях. 

Женската действителност

Една от основните тези в предишните части на поредицата беше, че ранната бременност не е етнически феномен. Тогава защо си говорим за образователната сегрегация на ромите в България? Защото тя е сред факторите, които правят ромската жена в пъти по-уязвима от отпадане от образователната система в сравнение с една етническа българка. Всичко това се утежнява от предразсъдъците в самата ромска общност, от бедността и чувството за безнадеждност.

Макар хората, с които говори „Тоест“, да посочват, че в повечето случаи на ранна бременност става въпрос за момичета от ромски произход, тук отново обръщаме внимание, че страната ни продължава да е първенец в ЕС по аборти и че всяка трета бременност у нас завършва с аборт. Абортът и ранното раждане са част от един конкретен проблем – липсата на сексуално и здравно образование и култура. И този проблем засяга всички, но има различни проявления.

Базирайки се на опита си в Русе, Надежда добавя, че не може да се каже, че само в ромската общност има тийнейджърки, които не знаят как да се предпазват от забременяване. „Все още в много семейства сексуалната култура е табу. Забелязваме го и в български семейства, но просто не до такава степен както в ромските“, допълва тя. Ако в ромската общност не е прието да се направи аборт и затова момичетата раждат, то етническите българки, които забременяват като тийнейджърки, в повечето случаи правят аборт и продължават живота си, доколкото е възможно.

Важен фактор, свързан с културните особености, е стойността на образованието като ценност за женската действителност в ромската общност. Или иначе казано, каква е ролята на мъжа и жената в общността. Надежда дава пример с това, че продължаването на образованието на момчетата е насърчавано често дори само поради факта, че за изкарването на шофьорска книжка е нужен завършен Х клас. Подобни са схващанията и на други места в страната. „Жената не може да е независима, тя трябва да бъде зависима от мъжа, той е този, който кара кола, ходи на работа и изкарва пари“, казва Савина Митрашкова за разбиранията в ромската общност. Би било невъзможно да си говорим за образованието на едно момиче и пречките пред него, без да се отбележат и тъкмо тези патриархални виждания, които ограничават образователните възможности на младите жени в България.

Загубеното доверие

Социалните услуги са единствената опора за момичетата, които нямат подкрепа от възрастните в семейството, от общността или от училището. Но както знаем, социалната дейност е в незавидно положение по отношение на човешкия ресурс и на обезпечаването на самите работници. Наблюденията на Пламена Николова сочат, че има цели общини в България, в които един социален работник отговаря за 60 до 90 случая. Това практически означава следното: извършването на същинска социална работа, при която се проследява и подкрепя едно семейство, е невъзможно.

Личният пример е най-ценният инструмент за връщането на едно момиче в училище, смятат всички експерти, с които разговаряхме. Срещите с неформални лидери от общностите в по-малките населени места, с лекари, пастори, хора, осигуряващи сезонна работа, са важни, защото такива личности успяват да достигнат с посланията си до децата. Също и публични фигури. Кремена си спомня скорошното гостуване на певицата Роксана в училището, в което работи, и нейния разказ за житейския ѝ път и трудностите, през които е преминала като майка тийнейджърка. При всички положения разговорът с човек с подобен на твоя произход, но постигнал нещо, на което се възхищаваш, е многократно по-полезен от безпредметното размахване на пръст от обществото.

В училището в Сливен, където работи Кремена, децата са между 350 и 380, като по нейни думи има не повече от десетина ученици, които не са от ромски или турски произход. В този случай съвместните дейности с „Амалипе“ също са източник на вдъхновение за децата, защото, посещавайки събития на центъра из страната, те виждат успели хора от своите общности и имат основание да вярват, че също биха могли да постигнат успех, ако учат.

„Смятам, че за превенция на ранните бракове е по-важно да се работи с родителите, отколкото с децата“, категорична е Кремена. Ако родителите решат да спрат бременната си или току-що родила дъщеря от училище, нещата, които един педагогически съветник като Кремена може да направи, са малко.

Предвид чувствителността на темата за ранното забременяване, има и по-позитивно ориентиран подход за комуникация. Кремена споделя, че трябва да се работи с родителите не само когато се появи някакъв проблем, а и да им се показват хубавите неща, които се случват на децата им в училище, както и техните успехи. Каненето на родители на открити уроци е възможен начин за приобщаването на семейството към училищния живот. В гимназията, от чийто екип е част Кремена, такива уроци има често, за да се даде възможност на родителите да дойдат, да видят и да започнат да ценят повече образованието. Тя е категорична, че ролята на ръководството на училището е изключително важна.

Когато привличаме родителите като партньори, всъщност повишаваме доверието. Наясно сме, че екипът на училището пръв трябва да подаде ръка на родителите и да ги приобщи, защото без тях няма как да се справим, колкото и да работим с децата.

Действията и бездействията на институциите засягат децата по-силно от всяка друга група в обществото. В България няма национална програма или политика, насочена към подкрепата на училища, за да могат те от своя страна да подкрепят млади майки. Създаването на подобна програма би било признание, че проблем има и образователната система се е провалила в опита да докаже на тези жени, на техните семейства и общности, че има смисъл да продължат образованието си.

Решението не се изчерпва с прехвърляне на цялата тежест върху училищата, защото те нямат инструментите да върнат децата в час. „Когато родителят не желае да осигури присъствието на детето си в училище, каквито и мерки да измисли всяко училище, те няма да проработят. Пишем писма до „Закрила на детето“ или до кметовете, когато видим, че някое дете много отсъства, търсим съдействие от различни институции, чиито представители могат да се срещнат и да поговорят с родителите, за да опитат по някакъв начин да им въздействат“, разказва Кремена Георгиева.

Думите на Пламена Николова от НМД допълват това. Според нея истинската превенция на отпадането от образованието е пресечна точка между социалната и образователната работа. Училището може да извърви пътя донякъде, но в същото време и то трябва да бъде подкрепено от социалната система за закрила, ако има насилие или бедност в семейството, които да възпрепятстват една млада жена да учи.

Въпреки всички пробойни в системата Кремена е категорична, че с много бавни стъпки нещата се променят. Тя работи в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ от 21 години и разказва, че допреди 10 години не е имало момичета от определени населени места със завършен 12 клас. Днес това вече не е така. Като на шега добавя, че и самите педагогически съветници и учителският колектив се учат в движение, защото няма училище за работата, която вършат. „Ние се борим за всяко дете, защото знаем, че всяко дете е човешка съдба и всеки има право на образование“, завършва тя. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/ima-li-pravo-palestina-na-literatura/

„Литпром“: диалог през литературата“, четем на едноименния сайт на германската асоциация на професионалисти в сферата на издателския бизнес, журналистиката, литературните науки и критиката.

Следващо съобщение, малко по-долу: 

Поради войната, започната от „Хамас“, причинила страдание на милиони израелци и палестинци, организаторът „Литпром“ реши да отмени церемонията по връчване на наградата „ЛиБературпрайс“ […] 

Носителката на въпросната награда? Адания Шибли, палестинска писателка, чиято дискусия в рамките на Франкфуртския панаир на книгата също бе отменена („Литпром“ се финансира частично от германското правителство, Франкфуртския панаир на книгата и други организации). 

Първото прессъобщение на „Литпром“ от 13 октомври гласеше, че авторката сама е изявила желание събитията да не се състоят. Но по-късно Шибли отрече и заяви, че ако възможността ѝ е била предоставена, е щяла да се възползва и да инициира разговор за ролята на литературата във време на жестокости и болка. Следват протестни писма от издателите на Шибли в САЩ и Великобритания, както и отворено писмо срещу решението, подписано от над 350 писатели, редактори, литературни агенти и издатели, сред които нобелистите Абдулразак Гурна, Ани Ерно и Олга Токарчук, авторите Колм Тойбин, Олга Равн и други.

„Същият панаир, който отмени церемонията на Шибли, беше критикуван за включването на крайнодясното издателство Antaios, както и за гостуването на членове на „Алтернатива за Германия“ (AfD), написа в есе босненската писателка Лана Басташич. 

Докато артисти и писатели биват заглушавани заради предполагаем антисемитизъм, истинският неонацизъм се завръща с крайнодесните AfD, които печелят местни избори, a опитни политици обмислят варианти за сделки с тях.

Разговор за ролята на литературата и конфликта между Израел и Палестина нямаше. Но се появиха задължителните лагери „за“ и „против“, безпочвени обвинения в антисемитизъм, истински антисемитизъм, също толкова истинска омраза към палестинците… Решението на Франкфуртския панаир е още по-интересно в контекста на провелия се преди шест месеца Книжен панаир в Лайпциг, на който голямата награда получи руската писателка Мария Степанова (украинската общност, а и други протестираха това решение). Никой не сметна за нужно да „търси други формати“ за награждаването на Степанова, която не живее в Русия, но пише на руски и е рускиня. Необходима ли е отмяната на Шибли? И какви глобални тенденции биха могли да обяснят това решение? 

Кой се страхува от Адания Шибли? 

Родена в Палестина през 1974 г., Шибли живее между Йерусалим и Берлин, говори шест езика и е авторка на романи, пиеси, разкази и есета. Преподава философия и културология в Бирзейтския университет в Палестина.

Награденият ѝ в Германия роман Minor Detail („Незначителен детайл“*) не е преведен на български. Действието в него се развива през лятото на 1949-та, година след т.нар. Накба, или Палестинската катастрофа, когато са унищожени около 500 палестински села, а над 700 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си. Катастрофата е следствие от сложни събития в контекста на Плана на ООН за разделяне на териториите на Палестина.

„Незначителен детайл“ се основава на истински случай – историята на млада бедуинка, изнасилена от израелски военни. Читателят прекарва няколко горещи дни през 1949 г. с войниците, които „прочистват“ пустинята от арабите. Другата сюжетна линия е в настоящето, където героиня на име Рамала търси исторически сведения за престъплението. Чрез двете линии пред читателя се разкрива абсурдният свят на болка без начало и край, без смисъл, неизбежна. Всъщност болката е такава, каквато е и в живия живот.

Да го пишем ли това (сега)? 

Адания Шибли не е маргинален глас, не е пропагандаторка, не поддържа терористи. Във Великобритания романът ѝ се издава от независимото издателство „Фицкаралдо“, чиито автори печелят Нобеловата награда вече няколко поредни години. През 2020 г. книгата е финалист за престижната американска Национална литературна награда, а през 2021 г. е в дългия списък за Международния „Букър“. Получава признание от критиците на New York Review of Books, Guardian, New York Times, Words Without Borders и редица други издания. 

Друг роман на Шибли разглежда събитията по време на Гражданската война в Ливан, свързани с убийствата на палестински бежанци и ливански шиити в Сабра и Шатила. Действието се развива през 1982 г. в Бейрут, тогава окупиран от Израел. Книгата We Are All Equally Far from Love („Всички сме еднакво далеч от любовта“) пък изследва ограниченията на живота под окупация, физическата и психическата клаустрофобия, емоционалната парализа. „Когато човек живее на място, което му се струва като наказание за неизвършено престъпление, от много ранна възраст започва да си задава трудни въпроси относно простички идеи като справедливост – или нейното отсъствие“, казва Шибли пред LitHub. 

Спомням си как два пъти ме разпитваха членове на израелското разузнаване, които искаха да знаят за какво пиша. Когато казах, че са истории за нещастна любов, те изгубиха всякакъв интерес към мен.

Няма книга, няма проблем 

Франкфуртският панаир на книгата е най-големият панаир по брой представени издатели. Смятан е за най-важният книжен панаир в света. Не е преувеличено да се каже, че това е литературен макет на света. Тази година „Литпром“ дава наградата на Шибли заради „безкомпромисно написаната ѝ творба, която разказва за силата на границите и за онова, което жестоките конфликти причиняват и правят с хората“. След 7 октомври обаче Израел, Палестина и светът осъмнаха различни. Адания Шибли ли е виновна за това? Справедливо ли е „наказанието“ нейният глас да бъде погълнат от взривовете на бомбите на „Хамас“ и Израел? 

„Добрата литература ни показва сложността на живота, който не може да влезе в тесни идеологически рамки, било то леви или десни. И обратното – слабата литература следва идеологически схеми и не се различава особено от манифест“, коментира случая за „Тоест“ писателят и журналист Димитър Кенаров. 

Точно тук е и трагедията в днешно време – може би в което и да било време. Хората, които мислят по-сложно за живота (независимо дали се занимават с писане, или с нещо друго), не са особено популярни.

В есето си „Крахът“ от февруари 1936 г. Франсис Скот Фицджералд пише, че „проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш“ (превод от английски Рада Шарланджиева). Всъщност „Крахът“ се занимава с разпадите – както големите исторически, така и вътрешните разпади. Двата процеса, разбира се, са взаимносвързани. 

А XXI в. е време на разпади: разпадат се обществата ни, демокрациите ни, способността ни да общуваме; пандемията разби на пух и прах увереността, че сме победили смъртта и че можем да предскажем бъдещето; разпадна се и идеята, че Студената война или която и да е война има еднозначен край… Разпада се и планетата. Какво друго във време на разпади, ако не литература, тоест разговор, съпреживяване? Пълната противоположност, разбира се – война. 

„Циничното възползване от ужасите, причинени от насилието на „Хамас“, за да се обявят всички палестински гласове за нелегитимни, е част от кампания за ограничаване на пространството за емпатия, мисъл, дебат и истина“, коментира журналистката Урсула Линдзи, покриваща теми, свързани с Близкия изток, в свое есе за Washington Post. Но тенденцията за „отмяна“ на литературата не принадлежи на Франкфурт. Тя е естествен рефлекс, придобит след поне десетилетие публична реактивност. 

В книгата си Professing Criticism: Essays on the Organization of Literary Study („Професия критик: есета върху организацията на литературната наука“) Джон Гилъри, американски литературен критик и професор в Нюйоркския университет, разглежда идеологическите борби и културните войни около литературния канон – например кои автори трябва да се четат и кои да се забранят, защото например от определена гледна точка са расисти, евгеници и т.н. 

В западните метрополиси борбата за многообразие в учебния план се оказа много по-лесна от реалното осигуряване на многообразие сред учениците и още по-лесна от налагането на многообразие в университетските среди и администрации. Западната „висока култура“ стана лесната битка на движението за деколонизация. 

Изливаме гнева си от неспособността да поправим несправедливостите и неравенствата в настоящето върху мъртвите автори, разсъждава Гилъри. Но ако литературата (на миналото), която не отговаря на нечии морални стандарти в настоящето, наистина бъде премахната, спряна от изучаване, забранена, заглушена – нима това няма да доведе до изкривена представа за историята, а оттам и за реалността? Не би ли се случило същото и с изтриването на палестинските, руските гласове? Не на онези, които насърчават насилието (тук не става въпрос за пропаганда, а за литература), а които изговарят травмите, довели до него, и то отвътре? 

„Тези, които проблематизират черно-белите идеологически модели (свобода–робство, цивилизация–варварство, Европа–Азия, Украйна–Русия, Израел–Палестина), се оказват в доста сложна ситуация. Никой не обича сложните неща“, смята и Кенаров. 

Към тази сложност се стреми Гилъри, който пише: 

Искаме студентите ни да се интересуват от другостта, включително от хора, които са различни от тях, но и нещо повече – искаме да се интересуват от цели светове другост и непреодолими различия. 

В американската среда, която влияе върху целия западен свят, амбицията на Гилъри и амбивалентността на Фицджералд са подложени на изпитание. Трудно е да се мисли сложно в свят на политика на идентичностите, където човек не е изграден от истории, а е еднолинеен сюжет, който се развива или не според определени критерии. И който може да бъде прекъснат, редактиран и дори изтрит от публичното пространство. Подобни тенденции се наблюдават както в левия, така и в десния политически спектър.

Без литература няма разговор

Това не е експертен анализ по въпроса Израел–Палестина. Социалните мрежи превръщат привилиегированите да живеят далеч от света на жестоките конфликти, в които реална смърт застига истински хора, в кризисни запалянковци, заемащи една или друга страна, викащи за една или друга смърт, понякога единствено в името на това да бъдат чути гласовете им. Про- или антиваксър? Консервативен или либерален? Комунист или фашист? Русофил или русофоб? Кой заслужава да умре повече – палестинец или израелец? Страшно е, когато светът се преживява в бинарности. Страшно е и другото – когато изберем моралния релативизъм: в него няма зло, което да заслужава осъждане. 

Това е текст за литературата, която – когато е добра – помага да преодолеем всичко: политиката, хюбриса, пропагандата, говорещите глави, социалните мрежи и първосигналното, мненията, фоновия шум… За да се върнем към съществените, съвсем реални проблеми. Към човешкото. Защото ако сме способни да зачеркнем цели групи хора (а и тяхната литература, техния разговор), вече сме загубили частица от човечността си. Така се продължава и цикълът на жестокост. Литературата остава сред редките антидоти срещу тези отрови, както казва Милан Кундера.

Романът е пространство, в което моралното порицание временно се отменя. Тази отмяна не означава, че на романa му липсва морал; именно тя е неговата моралност. Моралността, която застава срещу неизкоренимия човешки навик да съдим светкавично, непрестанно и всички; да съдим, преди да сме разбрали, както и в отсъствието на разбиране. От гледната точка на мъдростта на романа тази трескава готовност да се съди е най-омразната глупост, най-гибелното зло. Не че романистът изцяло отрича, че моралната присъда е легитимна. Той просто отказва да я постави в романа. 

А че романът на Шибли е литература, която приканва към разговор, доказват множеството международни признания. Включително от хората, които „отмениха“ писателката. Именно заради тази отмяна, заради страха от нещо неопределено, нямахме шанс да чуем разговора за Израел–Палестина през литературата. Но предстоят няколко участия на Шибли, които може би ще ни дадат другите истории на Палестина – не на терора и вендетата; не на западняците, за които това е поредната криза, която ще преживеят в риалити формата на социалните мрежи и с която ще смажат стрелките на моралния си компас в съответните посоки, разбира се, на всеослушание; а на хората, които живеят тази история. Които са направени от тази история. Които единствени могат да я разкажат. И единствени имат силата да я променят.

Независимо дали авторите избират да говорят за определени събития, или да стоят встрани от тях, добрата литература се занимава с много просто нещо: животът (човешки, но не само) като основна ценност, казва Димитър Кенаров. „Литературата може да бъде всякаква, дори в най-ужасните моменти от историята. Важното е изкуството да бъде смело и свободно, независимо какъв подход или тема ще избере. Адорно казва, че не може да има поезия след Аушвиц, но всъщност поезия е имало и ще има винаги.“

В интервю за New York Times, публикувано ден преди завършването на този текст, израелският писател Едгар Керет каза някои от нещата, които изредихме и тук: за бинарния свят, за хляба и зрелищата, за болката, която е захапала опашката си. 

Преди доста време написах есе за New York Times, в което казах, че не харесвам етикетите „про-Израел“ или „про-Палестина“ […] Тоест ако си „про-Израел“, значи си за бомбардирането на деца в Газа? Идеята ми е, че реалността е сложна, и за мен най-важна е отговорността към човека. Когато виждам как хората гледат ужасната трагедия, разиграваща се тук, все едно е надпревара кой ще излезе по-голяма жертва, в която подкрепяш единия отбор и не ти пука за другия, емпатията става много, много избирателна. Виждаш само едната болка. Отказваш да видиш другата. 

Превърнала ли се е реалността в арената на Колизея? А социалните мрежи – в скамейките, от които осъждаме чуждите борби и решаваме кой е достоен да говори, да живее и кой не? Отменянето на легитимни гласове не разплита възлите в реалността, дори напротив. Защото в тази реалност хората не са аватари – те кървят, умират, губят близки, мразят и убиват съвсем наистина. Когато откажем да проведем трудния разговор, оставаме само с насилието. Защото времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори. На кого позволяваме? От чие име? А как слушаме? От това зависи най-малкото дали ще останем хора.

*Всички преводи в текста са на авторката Йоанна Елми, освен там, където е изрично посочено друго.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/suzdadoha-sintetichen-choveshki-embrion-sega-kakvo/

Периодът до 14-тата седмица от живота на ембриона е известен сред учените като „черната кутия“ на човешкото развитие. Законите и етичните норми позволяват лабораторните изследвания само в рамките на този времеви отрязък. С помощта на синтетично създадени ембриони можем да извлечем много повече информация за началните процеси на развитие, като се елиминира необходимостта от използването на истински ембриони.

Ембрионално развитие при човека

Ембрионалното развитие започва с оплождането. От уроците по биология в училище знаем, че това е процесът на обединяване на женската и мъжката гамета (половите клетки) – яйцеклетка и сперматозоид. Дали възниква естествено в репродуктивната система на жената, или с помощта на т.нар. асистирана репродукция извън човешкото тяло, резултатът е формирането на структура, наречена зигота. Когато жената е в период на овулация, се отделя една яйцеклетка във фалопиевите тръби (или повече – в случаите на двуяйчни близнаци). Оплодената яйцеклетка (зиготата) се придвижва към матката и започва да се дели до образуването на бластоцист.

Бластоцистът е съставен от две групи клетки, изграждащи вътрешната (еритробласт) и външната му част (трофобласт). Той е обграден от защитен слой по време на развитието си, наречен зона пелуцида (zona pellucida), подобна на черупка на яйце. Клетките от външната страна са разположени под това покритие и в следващите стадии образуват плацентата и обграждащите я тъкани. Клетките във вътрешността се превръщат в различните тъкани и органи на човешкото тяло.

При човека клетките на бластоциста се делят бързо в първите няколко дни от развитието преди имплантирането му в матката. След това обвивката се разрушава и освобождава бластоциста, който се придвижва през фалопиевите тръби и се имплантира в матката на десетия ден. Когато бластоцистът стигне до финалните стъпки на имплантиране, той се превръща в ембрион. Развиват се структури като уста, долна челюст, гърло. По това време започват да се формират също кръвоносната система и сърцето. Развиват се ушите, ръцете, краката, пръстите и се оформят очите. На този етап главният и гръбначният мозък вече са формирани, а храносмилателната система и сензорните органи тепърва започват да се развиват. Първите образувани кости лека-полека заместват хрущяла.

Между 10-тата и 12-тата седмица на бременността ембрионът преминава към последната фаза на развитие – фетус. Органите продължават да се развиват и растат и фетусът се превръща в бебе на осмия месец. Към края на бременността през деветия месец бебето реагира на стимули, може да движи цялото си тяло и започва да му става тясно.

Стволови клетки

Стволовите клетки са уникални заради възможността си да се превръщат в различни видове специализирани клетки. Всички органи в човешкото тяло водят началото си от ембрионалните стволови клетки (ESC). ESC са полезен инструмент за изучаването на комплексните механизми, участващи в развитието на специализирани клетки и на органни структури.

Стволовите клетки могат и да се самообновяват. Те могат да се реплицират много пъти, за разлика например от нервните или мускулните клетки. Деленето на стволовите клетки бива два вида: симетрично и асиметрично. При симетричното се получават две дъщерни стволови клетки, а при несиметричното – една стволова и една диференцирана.

Как стволови клетки остават в недиференцирано състояние, вълнува немалка част от учените, които се занимават с изследвания на ембрионалното развитие, стареенето, регенеративните процеси и др. От друга страна, стои въпросът какво предизвиква една стволова клетка да се превърне в определен специализиран вид клетка. Част от сигналите, които провокират този процес, са фактори (най-често различни видове хормони), секретирани от заобикалящите клетки, физически контакт със съседни клетки и определени молекули в микросредата.

Синтетичен модел на човешкия ембрион

По-рано тази година изследователи от научния институт „Вайцман“ публикуваха статия, описваща създаването на първия човешки синтетичен ембрион. Техният модел на ембрион е създаден от стволови клетки без участието на яйцеклетка и сперматозоид. Изкуственият ембрион се развива до 14-тата седмица и изглежда като перфектния пример по учебник. Ембрионът се намира в клетъчна култура. Част от изследването включва и провеждане на тест за бременност чрез вземане на проба от средата, в която „живее“ ембрионът. Тестът е положителен, тъй като създаденият ембрион освобождава характерните за този период хормони.

Изкуственият ембрион успява точно да имитира структурите, характерни за ранните етапи на ембрионалното развитие. За да постигнат това, учените използват определени химични стимули, с които подканват стволовите клетки да се превърнат в точно определен вид диференцирани клетки: епибласт (който накрая се превръща във фетус), трофобласт (който образува плацентата), хипобласт (който образува хориона) и екстраембрионален мезодерм. Избрани са 120 от тези клетки в определено съотношение и са събрани в едно. Само малка част от тази смес започва самостоятелно да се подрежда, диференцира и разраства, докато накрая не заприличва на копие (ненапълно съвършено) на истински човешки ембрион.

Учените от екипа описват феномена като „изключително фина архитектура“. Но за какво ни е всъщност да имитираме природата? Надеждата на учените е, че този тип модели ще позволят да се изяснят конкретните механизми, чрез които се формират органите в човешкото тяло, а също така да се подобрят инвитро процедурите за оплождане. Друго приложение е тестването на лекарства, за да се провери дали приемането им е безопасно по време на бременност.

Етика на научните изследвания с човешки ембриони

За момента научните изследвания с човешки ембриони и клетъчни линии от ембрионални стволови клетки са етично и законово приемливи при спазване на определени правила и стандарти за работа. Общо правило, прилагано в много страни, е научните изследвания с участието на човешки ембриони да се провеждат само до 14-тата седмица от развитието им.

Въпреки това ембрионалните модели технически и законово не са истински ембриони и не подлежат на същите закони. Тук стои въпросът дали е редно да се правят опити за създаване на технология, с която изкуственият ембрион да може да расте и след 14-тата седмица, с цел да научим повече за началните стадии на човешкото развитие. Учените тепърва разработват нови правила за работа със синтетични ембриони. Тези модели биха позволили да се изяснят причините за често срещаните загуби на бременността в най-ранния етап на развитието на ембриона, както и за епигенетични, генетични и хромозомни болести.

Заглавно изображение: Човешки ембриони в ранен стадий на развитие. Източник: Flickr.com

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/slyapoto-petno-za-fashizma-vlyavo/

През изминалите седмици България е в обичайната си за последните години ситуация – в предизборна кампания. И по стар обичай либералнодемократичните избиратели (неточно слагани под общия знаменател „десни“) се карат и люспят, дерейки ризи. Едни не могат да преглътнат родата на кандидата за кмет на София Васил Терзиев. Други (и част от първите) – наличието на кандидат за общински съветник в листата на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и „Спаси София“, който преди е бил от ВМРО. А за известния с хомофобските си възгледи бургаски кандидат-кмет Константин Бачийски ДБ така и не постигнаха съгласие с ПП, затова издигнаха собствена кандидатура – на Димитър Найденов.

Обвинения във фашизъм отляво

Въпреки хетерогенността на либералнодемократичните избиратели, въпреки несъгласията и конфликтите помежду им, те биват обвинявани във „фашизъм“ от млади активисти, идентифициращи се като леви. Но не „леви“ като председателката на БСП Корнелия Нинова. Става въпрос за хора с далеч по-демократични убеждения от нея. Те са за равни права на ЛГБТИ+ хората, жените, дискриминираните малцинства, бежанците и са против национализма и расизма. От тези позиции обвиняват не само „десните“, а и „либералите“ и „центристите“, че всъщност не са против „фашистите“ и никога не им се противопоставят.

С тези активисти е практически безпредметно да се спори, защото все се изплъзват. Когато им се посочат античовешките практики през тоталитарния период в България преди 1989 г., например т.нар. Възродителен процес или съдебните дела срещу хомосексуални хора, те казват, че онзи режим всъщност не е бил ляв. В същото време се възмущават от критиките срещу тоталитарния период, определяйки ги като „пещерен антикомунизъм“ и изтъквайки аргументи от типа на този, че по време на социализма жените са получили право на глас наравно с мъжете. 

Отскоро, за да изразят възмущението си, левите активисти използват определението „антикоми“. Втората част на думата идва не от названието на областта Коми в Северозападна Русия, а е умалително за „комунизъм“, дошло през английския език. За тези активисти „Времеубежище“ на Георги Господинов например е „антикоми“ роман.

Предизборната коалиция на БСП и „Атака“, за която не се говори

Младите леви активисти са за Истанбулската конвенция и не одобряват антиджендър патоса на председателката на БСП Корнелия Нинова. Но за разлика от либералните избиратели, не си дерат ризите по време на предизборна кампания, критикувайки Столетницата, а вместо това продължават да обвиняват десните, либералите и центристите във фашизъм. За тях не изглежда да е особен проблем, че зад Ваня Григорова, кандидатката на БСП за кмет на София и оглавяваща листата за Общинския съвет, стои и партията на Волен Сидеров „Атака“.

В сравнение с фашистките послания на „Атака“ и лидера ѝ Волен Сидеров, ВМРО и дори „Възраждане“ направо бледнеят. Самото име на партията идва от вестник „Атака“ – орган на основаната през 1932 г. Националсоциалистическа българска работническа партия. Волен Сидеров е автор на две книги с откровено неонацистки и антисемитски характер – „Бумерангът на злото“ (2002 г.) и „Властта на Мамона“ (2004 г.). България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), защото е отказала да види антисемитизма в първата книга.

По останалите теми Сидеров е също толкова дискриминационно настроен, колкото и „фюрерите“ на останалите партии с неонацистки уклон в България. Като кандидат за кмет на София през 2019 г. той обещаваше да забрани „София прайд“. Незабелязването на антиромските му позиции е докарало на България друга присъда от ЕСПЧ. През 2011 г. протест на „Атака“ срещу новините на турски език ескалира до подпалването на софийската джамия „Баня Башъ“ по време на петъчната молитва. Впрочем и заради това България е осъдена от ЕСПЧ.

Генезис на фашистките елементи в БСП

Топлите връзки на БСП с неонацистки (или както левите активисти казват, фашистки) политици и практики съвсем не започват с управлението на Корнелия Нинова, която понякога е обвинявана, че всъщност не е лява, заради връзката между възхода на кариерата ѝ и правителството на Иван Костов. Нинова обаче е начело на БСП от 2016 г., а Сидеров беше „златният пръст“ на подкрепяното от партията правителство на Пламен Орешарски още през 2013 г.

Връзката между БСП и фашизма всъщност е далеч по-дълбока и исторически вкоренена. Тя произтича от самите характеристики на тоталитарната система начело с БКП, от която БСП така и не се е еманципирала. Характеристики, довели до античовешки практики и национализъм, принципно не толкова различни от режима на Хитлер. В България кулминацията на този процес е етническото прочистване на няколкостотин хиляди турци през 80-те години на ХХ век.

Самоидентификацията на социализма като антифашизъм пречи на режима да забележи фашистките/нацистките елементи в самия себе си. Това води не само до безкритичност, типична за диктатурите, а и до дълбоко неразбиране в постсоциалистическите страни на измеренията на режима на Хитлер. Неслучайно крайнодясната германска партия „Алтернатива за Германия“ намира по-широк прием във федералните провинции на бившата ГДР.

Социалистическият антисемитизъм

В страните от бившия Източен блок липсва културата на неприемане на антисемитизма, която е методично възпитавана на Запад след края на Втората световна война. Социалистическото образование представя фашизма по-скоро като радикална форма на капитализма (поради което и избягва термина „националсоциализъм“). За убитите евреи се учи, но на фона на всички числа и жертви за назубряне няколко милиона повече нямат особен смисъл.

В учебниците по история обаче не се учи за антисемитизма в СССР. И тук не става дума за критичното отношение на социалистическия режим към Държавата Израел и слагането на знак за равенство между ционизъм и милитаризъм. През 1952 г. по нареждане на Сталин са екзекутирани 24-ма интелектуалци евреи, което остава в еврейската история като „Нощта на убитите поети“. На следващата година същото се случва с лекари, обвинени в държавна измяна.

И един съветски виц от 80-те

Един евреин отишъл на сбирка на националистическата организация „Память“ („Памет“), понеже чул, че членовете на организацията не харесват сънародниците му, и решил да ги попита защо. Когато разбрали какъв е, те го спукали от бой още преди да си е задал въпроса.

– Но защо? Защо ме биете? – успял да попита накрая той, плюейки кръв.
– Защото вие, евреите, разпънахте Христос! – бил отговорът.

Освен любопитен, евреинът бил и упорит. Решил, че щом вече са го набили, ще може спокойно да си поговори с тях и да ги убеди, че евреите не са лоши хора. Затова пак отишъл. Нахвърлили му се още щом го видели на вратата.

– Вече ме бихте заради Христос. Сега за какво? – попитал той, когато успял да си поеме въздух.
– Ами децата в Палестина?

Във вицовете обикновено има и трети път, така е и в този. Както можете да предположите, евреинът отново отишъл на сбирка на „Память“, отново ял бой и си задал въпроса. Този път отговорът бил:

– Защото вие, евреите, потопихте „Титаник“!
– Разбирам за Христос, разбирам за Палестина, но какво общо имат евреите с „Титаник“? – попитал недоумяващият евреин.
– А името Айсберг да ви говори нещо?

Вицът си е виц, но организацията „Память“ е истинска. Тя възниква в СССР през 1980 г. и въпреки антисемитските и монархистките си елементи така и не е забранена, а членовете ѝ разполагат с доста голяма за онези години свобода на изразяване. Смята се, че е създадена със съдействието на КГБ. Организацията продължава съществуването си чак до 2021 г. Освен антисемитизъм проповядва и православен фундаментализъм и логично е на страната на Русия при окупацията на Крим и Донбас.

„Невидимият“ либерален активизъм

След тази историческа ретроспекция да се върнем там, откъдето започнахме. Твърдящите как либералите и центристите не се противопоставят на фашистите, не забелязват както фашизма вляво, така и противопоставянето му от страна на личности и организации с либерална насоченост.

А либерални хора може да се видят на протестите срещу „Луковмарш“. Правозащитни и други неправителствени организации, както и техните лидери са постоянна мишена от страна на неонацистки групи. Под особен натиск бяха по време на кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.

През 2016 г., в разгара на т.нар. бежанска криза, председателят на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев беше бит в центъра на София. В края на 2014 г. 10 от 11-те членове на сдружението „Маргиналия“ бяха дадени на съд заради отворено писмо, в което Дянко Марков, обявил във Великото народно събрание евреите за „враждебно население“, е наречен „антисемит“. Делото беше прекратено поради липса на престъпление, но после беше съдена лично главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева. В края на 2018 г. съдът окончателно я оправда.

Новото ляво – без политическо представителство, но с наследство

„Нови леви“ в България има поне от 15-ина години. Млади хора, повечето с възможност да учат на Запад, където са попили западняшкото университетско левичарство и са го приложили върху българския постсоциалистически контекст. През всички тези години те страдаха за липсата на истинска лява политическа алтернатива в България. Но така и не създадоха свое политическо представителство. Вместо това заставаха я зад кандидатката на БСП за евродепутат Достена Лаверн, я зад Ваня Григорова, когато се кандидатира за независим евродепутат през 2019 г., я зад Мая Манолова и Татяна Дончева.

Вместо политическо представителство, чиято липса оплакват, „новите леви“, които вече не са толкова нови, създадоха нещо друго. Те успяха да произведат поколение от още по-нови леви, които нямат съзнателни спомени от социализма (повечето са родени след края му). За сметка на това обаче са индоктринирани в прости идеологически схеми, които изповядват с религиозен плам. За тях по дефиниция всичко либерално е неолиберално, което е капитализъм, който пък е фашизъм. И патриархат.

Важността на нюансите

Непрекъснатото взаимно ръфане не се отразява добре в електорален план на и без това рехавия либерален слой. Представителите му се карат не само за кандидатите и листите за местните избори, а в последно време и за войната в Израел. Комай няма тема, по която да имат едно „официално“ мнение, а все се съмняват и търсят нюансите, докато левите ги етикетират като фашисти, а консервативнодесните – като комунисти.

Ала макар от електорална гледна точка това поведение да е контрапродуктивно, то поне е знак за демократичност. Различни позиции може да се отстояват единствено в ситуация на свобода. Затова всеки тоталитаризъм започва от дисциплинирането на мисълта. В наши дни по-важна от опозицията между ляво и дясно е тази между либерално/демократично и авторитарно/недемократично.

Ето защо е крайно време разговорът какво е ляво и какво е дясно, да напусне учебникарските клишета и да се видят сложните преплитания между тях, които клишетата скриват. Но за да се забелязват нюансите, е необходимо да има базисно равнище на самокритичност.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/prispiven-dvuboy-lipsvashtite-temi-v-debata-mezhdu-vasil-terziev-i-anton-hekimyan/

През последните години все по-рядко се състоят дебати между основните кандидати за дадена изборна длъжност. Това се случва поради нежеланието на някои от претендентите да влизат в директен словесен сблъсък с опонентите си. Преди година неочакваната поява на съпредседателя на „Продължаваме промяната“ на предизборна дискусия в студиото на bTV дори предизвика скандал. Затова дебатът по „Дарик радио“ между кандидатите с най-голям шанс да станат кмет на София – Васил Терзиев и Антон Хекимян – сам по себе си е добра новина.

Въпреки това и въпреки че беше замислен със структурата на боксов мач в 15 рунда по три минути (от които се състояха 14), дебатът можеше по-скоро да приспи слушателя или зрителя, отколкото да го накара да се чувства като на спортно състезание. И не произведе водещи новини. Но тъй като по всяка вероятност един от участниците в него ще бъде „лицето“ на столицата през следващите най-малко четири години, струва си да обърнем внимание какво казаха Терзиев и Хекимян. И най-вече – какво не казаха.

Пешеходно движение и достъпна среда

Достъпната среда изцяло липсваше от дебата. За тротоари ставаше дума само във връзка с качеството на ремонтите. Ако някое извънземно слушаше дискусията, можеше да остане с впечатлението, че в София хората се придвижват с коли, обществен транспорт, велосипеди или тротинетки, но никой не ходи пеша, никой не бута бебешка количка и няма хора с увреждания.

Васил Терзиев спомена недостъпността на подлезите единствено в контекста на това, че с децата си се придвижват с тротинетки. Но ако той може да слезе от тротинетката си и да я повдигне, макар да се оплаква, че возилото тежи 25 кг, работещият в САЩ преподавател по журналистика Христофор Караджов няма как да слезе от количката си нито за да преодолее подлез, нито за да влезе в голяма част от магазините, заведенията, институциите, хотелите, домовете – и изобщо в сградите, които имат всевъзможни прагове и стълби, но нямат рампи. Достъпността отсъстваше и от темата за обществения транспорт.

Презастрояване

Презастрояването е един от основните проблеми в София. То е концентрирано предимно в южните и източните квартали и постоянно става повод за протести. Тази тема обаче напълно отсъстваше от дебата. Стана дума само за небостъргачите, които и според Терзиев, и според Хекимян трябва да се изграждат в определени райони.

Една от основните градоустройствени идеи за спиране на презастрояването на юг и изток е да се инвестира в застрояването на северните квартали. Но в дебата северните квартали присъстваха най-вече с необходимостта от транспортното им свързване. И според двамата кандидати Кремиковци трябва да стане комбинация между жилищна и индустриална зона, но не обвързаха тази тема с презастрояването.

Корупция

Корупцията също е един от основните проблеми на София, а и на дългогодишното управление на ГЕРБ. Разбираемо беше, че Антон Хекимян избягваше тази тема. Но и Васил Терзиев прояви голяма деликатност в това отношение. На непрекъснатите твърдения на опонента си, че за едно или друго има нужда от повече пари, той не постави ребром въпроса къде изчезват парите, а се изразяваше доста по-меко – говореше за течове на средства, необходимост от контрол, преструктуриране, черни списъци на фирми.

Хекимян от своя страна прехвърляше проблемите или върху централната власт, или върху най-ниското равнище – работниците, които трошат павета. И го удряше на чувства – „с възмущение съм гледал как се чупи паве“. На което Терзиев отговори: „А аз с възмущение седя и слушам как не се поема никаква отговорност за това, което се случва толкова години.“

Социални услуги

В дебата често ставаше дума за училища и детски градини, една от темите беше здравеопазването. Хекимян спомена, че е необходимо да се изградят хосписи за възрастни хора. Като изключим това, според двамата кандидати за кмет на София, изглежда, няма бездомни, жертви на домашно насилие, хора със зависимости, деца в риск и изобщо всякакви групи, които се нуждаят от подкрепа и на които местната власт би могла да помогне.

Общото впечатление беше, че в София живеят комай само деца и… работещи мъже плюс споменатите от Хекимян възрастни хора, за които не се предвиждат други възможни форми на подпомагана от Общината грижа, освен да бъдат пратени в хоспис. Той спомена един път и „уязвимите групи“, без да конкретизира. За жени стана дума само веднъж, и то в качеството им на майки – доскорошният директор на новините на bTV каза, че училищата и детските градини са важни, за да „се върнат майките по-скоро на работа, ако имат такова желание“.

Сегрегация

От дебата човек не би могъл да научи, че в София има компактни гета. Един от въпросите на водещия Константин Вълков беше какво мислят двамата кандидати за премахването на незаконно построените къщи. От отговора на Хекимян се видя, че той дори не схваща за какво става дума – според него, ако въпросната постройка става за нещо, тя може да се ползва за… общински дейности. Според Терзиев разрушаването на незаконните къщи трябва да се прави „много внимателно“, като преди това обитателите им се настанят другаде, защото „това са човешки съдби“.

Но наличието на обширни райони в столицата, в които публичната власт на практика не присъства, освен когато събаря единствените жилища на хората, не изглеждаше да се забелязва от кандидатите. В програмата на „Спаси София“ – част от коалицията, издигнала Терзиев – темата е детайлно разработена. Има дори раздел за необходимостта да се предоставят служебни адреси на хората без лични документи (огромната част от които живее точно в гетата), за да може да им се издадат такива документи. В това отношение той, изглежда, не си беше научил урока.

„София прайд“, „Луковмарш“, футболни агитки

И двамата опоненти избягваха да влизат в разделящи обществото теми, а и водещият Константин Вълков не им задаваше въпроси в тази посока. Такива теми са например „София прайд“, „Луковмарш“, както и отношението към футболните агитки, когато проявяват агресия и нарушават обществения ред.

По първите две теми Васил Терзиев беше отговорил още през юли на среща с граждани в район „Витоша“. Според него „имаме нужда от „София прайд“ – мирно събитие, на което се събират много хора с деца“, „Луковмарш“ по-скоро не трябва да се провежда“. Позицията на Хекимян по тези теми не е известна. По време на дебата обаче той каза, че по спорни теми трябва „да се допитаме до хората“. По тази логика излиза, че мнозинството трябва да решава дали едно дискриминирано малцинство да излезе на шествие за равни права.

И според двамата Националният стадион трябва да се премести извън центъра, за да се избегне струпването на твърде много хора в централната част на града, когато има мач. Не проблематизират обаче футболното хулиганство. Вместо това Терзиев предпочита да се бори с графитите.

Туристи и чужденци

Един от „рундовете“ в дебата беше озаглавен „Екология, туризъм и възможности пред София и Витоша“. Темата за туризма обаче беше сведена на практика изцяло до Витоша. Никой от кандидатите не открои като нещо важно, че в столицата идват и туристи. Не само централният бюджет, на който Хекимян непрекъснато се позоваваше, а и туристите са източник на приходи за града. Само веднъж Терзиев спомена „имайки предвид как се развива София като туристическа дестинация“ във връзка с това, че е за връщането на Uber. Но не стана ясно нито какво е имал предвид, нито как се развива София в тази посока.

Освен че идват като туристи, в София и живеят чужди граждани. Някои работят, други учат, трети са бежанци или търсят убежище, четвърти идват по семейни или любовни причини… От дебата не пролича основните кандидати за кмет на столицата да си задават въпроса какъв град е или би трябвало да бъде София за чужденците. Като започнем от ориентацията по улиците и обществения транспорт, минем през (не)разбираемостта на публичните услуги и стигнем до гостоприемността и ксенофобските нагласи.

Образование

И Терзиев, и Хекимян откроиха като свой основен приоритет образованието. Но парадоксално, аудиторията така и не разбра какво е образованието за тях и защо го смятат за важно. Говоренето им по темата се ограничи върху изграждането на детски градини и подобряването на материалната база (най-вече спортната) в училищата и училищните дворове. Не стана ясно и какво друго може да направи местната власт за образованието, освен да осигурява материална база.

Общи впечатления от представянето на Хекимян и Терзиев

От двамата кандидати Васил Терзиев демонстрира по-голяма подготвеност. Това не е учудващо, защото той се готви за поста от месеци, а и разполага с експертността на „Спаси София“ и „Екипът на София“. Той например с точност отговори на въпроса на опонента си колко струва един общински полицай. Знаеше колко километра велоалеи са изградени, и коригира Хекимян, че липсващите места в детските градини не са 2000, а пет пъти повече.

По-добрата подготвеност обаче не е гаранция за успех, защото Антон Хекимян има по-сериозен опит в говоренето и отправя послания, подходящи за повече групи хора. Дежурният отговор, който даваше на почти всички критики на опонента си, може да се обобщи като „кой ще ни даде пари“. Въпреки рекордния бюджет на София според кандидата на ГЕРБ всеки проблем може да се реши с повече пари. А ако парите липсват, виновни са от ПП. В един случай вината според него е в реституцията, но никога – на дългогодишните управляващи от ГЕРБ.

Хекимян „съобщи“ и невярната информация, че миналата година от ПП са искали да се разреди градският транспорт на София и да се повиши цената на билетите. Терзиев реагира с учуден поглед и не намери отговор. След кратка проверка на фактите може да се установи, че всъщност става дума за интерпретация на Йорданка Фандъкова. В началото на 2022 г., когато на власт беше кабинетът на Кирил Петков, тя поиска от централния бюджет допълнителни средства заради повишените цени на горивата и предупреди, че ако те не бъдат отпуснати, ще се стигне до това, което спомена Хекимян.

И двамата кандидати за кмет на София неизбежно правят връзка с основните си професионални роли. ИТ предприемачът Васил Терзиев се позовава на опита си в управлението на големи бюджети и екипи, привличането на инвестиции, включително и за София. За Хекимян е важно, че като журналист той е бил „близо до хората“. Интересен детайл е, че за него част от журналистическата му работа е просто да представя информация – той поне три пъти казва как е решавал „проблемите на хората“. А това трудно се връзва с претенцията му за обективност, защото, за да решиш кой е достоен за помощ, трябва да си взел страна.

Дефицит на визионерство

През 2007 г. Мартин Заимов беше първият кандидат-кмет на София, който имаше цялостна и съвременна визия за развитието на града като модерна европейска столица. От него много избиратели (включително и авторката на този текст) научиха какво е компостер. Както и че не само автомобилното движение е от значение. Но визионерството не му донесе успех – той получи близо 18% от гласовете, а Бойко Борисов, който тогава беше на върха на популярността си, спечели още на първи тур.

Дванайсет години по-късно, през 2019 г. Борис Бонев излезе не само с цялостна и съвременна визия за развитието на София, а и с програма, разработена в някои отношения до най-дребните детайли. Но и той не постигна успех, а взе по-малко от 11% от гласовете, не на последно място защото не беше подкрепен от политически субект.

Днес, четири години по-късно, изглежда, не е време за смело визионерство, колкото и Васил Терзиев да повтаряше в дебата, че обича да мечтае. Както каза една млада архитектка, „който и да стане кмет, няма да разбира нищо от градоустройство“. Зад Терзиев поне стои експертността на „Спаси София“ и „Екипът на София“, които имат, общо взето, сходни виждания за развитието на града. А зад Хекимян има само още от същото.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bitkata-za-demontazha-na-mocha-e-bitka-za-bulgariya-razgovor-s-valentina-marinova/

Защо най-големите паметници в основните градове на България прославят чужда армия? Армия, която с убийства и изнасилвания на цивилни е окупирала страната ни преди 79 години. В София, Пловдив, Бургас и Варна няма по-мащабни паметници от тези на Съветската армия. Идеите за техния демонтаж започват още в началото на 90-те, но до момента (с едно изключение) нямат успех.

През март 2023 г. Столичният общински съвет взе решение да демонтира Паметника на Съветската армия (ПСА) в центъра на София, известен и като Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА). Гласуването беше съпътствано от протест на проруски партии. Няколко месеца по-късно партия „Левицата“ създаде палатков лагер пред паметника с намерението да спре наближаващия демонтаж. Тези действия на отделни политици в защита на спорния монумент бяха причината в спора да се намесят и футболни фенове, които настояваха ПСА да бъде демонтиран възможно най-скоро.

Към датата на интервюто паметникът е опасан с метална ограда и скеле. Специалисти вече обследват плочите и фигурите, за да се подготви преместването. Липсва яснота как и къде ще бъдат прехвърлени скулптурните композиции, а също и какво ще запълни опразненото място в сърцето на Княжеската градина. Що се отнася до срока, в който се планира демонтажът да бъде завършен, засега от Общината и от областната управа не се ангажират с конкретна дата. Областният управител на София Вяра Тодева обаче каза, че това няма да стане до края на годината.

Попитах Валентина Маринова, създателка на сдружение „Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София“, за реакциите на гражданското общество срещу монумента, за липсата на политическа воля той да бъде демонтиран, за връзката между историческите лъжи и войната на Русия в Украйна и за въпросите, на които трябва да си отговорим като суверенна нация.