Tag Archives: общество

Няма вече лични съдби, а колективна история*

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/nyama-veche-lichni-sudbi-a-kolektivna-istoriya/

Разразилата се криза на общественото здраве сякаш отвори механизма на света и разкри ръждясалите чаркове, от чиято подмяна зависи устойчивото ни оцеляване.

Делокализацията на производството през последните десетилетия например. Сложните снабдителни вериги, често пъти изградени не в полза на ефективното производство, а на чистата печалба, днес водят до недостиг на медицински маски в САЩ, тъй като повечето от тях се произвеждат в Китай, а безпрецедентното търсене – и политическите маневри на китайците – предвещава месеци закъснение. Отново в САЩ, където здравеопазването е най-скъпо от всички богати развити демокрации (и от години е обект на политически кавги без реални стратегии, въпреки широката подкрепа за реформи), лекарите разчитат на дарения за маски и работят с импровизирана защитна екипировка, която в други времена би провокирала усмивки, но в настоящето причинява гняв, неразбиране, страх.

Друг пример е медийното отразяване, което продължава отровната практика на поставянето на бързината пред съдържанието. Така нареченият „синдром на заглавията“ вероятно ще застигне още повече хора покрай пандемията на COVID-19. Езикът на страха е превзел новинарските емисии и уебсайтове: броячи на жертви „на живо“ мигат в тревожно червено, а пандемията доминира напълно в новинарските емисии и всички останали събития са забравени. Макар разпространението на информация да е важно за справянето с извънредното положение, въпросът за нейното качество и доколко тя е конструктивна за обществото, е валиден не само днес.

Тези два примера са капка в морето, но заедно с останалите имат обща есенция – че се проявяват навсякъде. Никога не сме чувствали по-силно и по-лично свързаността на света. Навсякъде усещането за несигурност преобладава, проблемите си приличат, а въпросът „Какво следва?“ отеква на всички езици.

На кого да вярвам?

В общественото пространство избухнаха едновременно няколко пандемии. Освен тази на вируса, и две други – на експертите, голяма част от които с надменна категоричност или влязоха в пререкание относно държавните политики, или изцяло подкрепиха предприетите мерки; и на псевдоекспертите, които изкараха най-различни лекове – от успокоение коя зодия не я хваща новият вирус, до пиене на витамин С в промишлени количества. Нищо ново, разбира се, макар и неограниченият достъп до информация да създава различно впечатление.

От една страна, позоваването на авторитет е грешна логическа аргументация, от друга – в съвременния силно специализиран свят нямаме друг избор, освен да се доверим на онези, които знаят повече от нас. Масовото поставяне на науката под съмнение от незнаещи е изключително вредно, както става ясно от примера на САЩ. Но сляпата вяра и категоричност вредят също толкова силно – информиран дебат между експерти с подкрепата на обществото е нужен, особено когато става въпрос за безпрецедентен казус.

На 16 март 2020 г. работната група за коронавируса към Imperial College публикува проучване, което прави оценка на ефективността на обществените здравни мерки в борбата с „най-тежкия респираторен вирус от пандемията на инфлуенца H1N1 през 1918 г. насам“. В заключението се казва, че сама по себе си нито една мярка не е достатъчна – те трябва да бъдат приложени заедно, за да се постигне съществен резултат. Учените очертават две стратегии: първата се състои в смекчаване на пандемията, забавяне – но не и тотално възпиране – на разпространението, за да може здравните системи да удържат на напрежението и да се защитят хората в рисковите групи; другият вариант е потискане на пандемията и редуциране на случаите за неопределен период от време.

Всяка от тези политики крие предизвикателства. Оптималната е стратегията на смекчаване: „Комбинацията от изолиране на потенциални случаи, домашна карантина за техните семейства и съжители и социално дистанциране за възрастните и хората в рисковите групи може да намали нуждата от медицинска намеса с 2/3 и да редуцира смъртността наполовина.“ В доклада обаче учените уточняват: „Въпреки смекчаването, пандемията вероятно ще причини смъртта на стотици хиляди и множество претоварвания на здравните системи. Следователно в държавите, където е приложимо, потискането на епидемията остава предпочитана политика.“ Лошата новина е, че този тип интервенция „трябва да продължи до произвеждането на ваксина (вероятно 18 и повече месеца), тъй като разпространението на болестта отново ще достигне високи нива, ако мерките бъдат отслабени.“

В проучването се подчертава, че макар към момента Китай и Южна Корея да са примери за потискане на епидемията в краткосрочен план, дългосрочният ефект остава под въпрос, както и мащабът на икономическите последствия от мерките.

От друга страна, станфордският професор Джон Йоанидис, чиято специалност е изучаването на медицински изследвания, смята, че вземаме сериозни политически решения с вероятно тежки последствия, без да разполагаме с достатъчно данни. „Нуждаем се от по-сигурна информация, за да се насочим към решения и действия от монументално значение и да проследим тяхното въздействие“, заявява той.

Йоанидис също изтъква времето, нужно за създаването на ваксина, както и че последствията от подобна безпрецедентна изолация на една трета от населението на планетата са напълно непредвидими. Според него не можем да разчитаме на данните, с които разполагаме до момента: „Ако вземем предвид ограниченото тестване към днешна дата, някои смъртни случаи и вероятно голяма част от заразяванията с коронавирус се пропускат. Нямаме представа дали не хващаме три или триста пъти по-малък брой от реално заразените. Три месеца след началото на пандемията повечето страни, включително САЩ, нямат капацитета да тестват голям брой хора и нито една държава няма надеждни данни за разпространението на вируса в представителна извадка от населението. Официалният процент на смъртност на СЗО от 3,4% е ужасяващ, но и безсмислен. Пациентите, тествани за коронавирус, са в диспропорция спрямо тези с тежки симптоми и летален край.“

И все пак тя се върти

Щом дори експерти от световна величина не могат да стигнат до конкретни заключения и консенсус, то какво остава за другите? Както притесненията на Йоанидис, така и изводите на учените от Imperial College бяха подети от най-различни медии и политически лица (включително и в България), цитирани извън контекст или обкичени с гръмки заглавия. Сякаш фактът, че светът се прибра навътре към себе си, уплашен и стресиран, срина и последните оскъдни прегради на благоприличието.

Но Земята продължава да се върти. Макар и затворени у дома, ние все още сме тук. И продължаваме да полагаме основите на бъдещето с действията си в настоящето. Разпространението на най-различни конспиративни теории, всяването на паника, превръщането на пандемията в риалити шоу, мрачните или свръхоптимистични предсказания за бъдещето или умуването кой заслужава да живее и кой да умре, не са занимания за убиване на времето; те са проявления на изборите, които правим във време на криза. И разкриват същността ни.

Истината е, че никой не може да каже със сигурност какво ще донесе утрешният ден. Към момента броят на жертвите расте, този на лъжепророците – също. Съществуват обаче и добрите примери, както и възможността да преосмислим настоящите модели с помощта на критичната журналистика, здравословния научен дебат и адекватното политическо лидерство.

Разчитаме на съвестните журналисти да поставят началото на смислените разговори – за диспропорционалното ограничаване на човешки права, за правенето на печалба от животоспасяващи технологии, финансирани от данъкоплатците, за неадекватността на част от законите, приемани по време на криза. Задача на обществото пък е да разбира и изисква тази информация – както и да съзнава нейната цена.

Моделите на финансиране на проучвания и иновации не само в областта на медицината, но и в други така нужни на обществата ни сфери, трябва да бъдат преосмислени и променени – което също предполага обществен разговор. Ролята на технологичните гиганти в обществата ни вече е факт: Марк Зукърбърг и Бил Гейтс може да обединяват усилия за справяне с кризата, но дебатът за ролята на социалните мрежи като източник на информация и най-вече на дезинформация е още по-важен от преди. Контролът, който технологичните гиганти упражняват в настоящата ситуация, надали може да убегне някому.

Шанс за равносметка?

Призивите от болници по целия свят за дарения и помощ, липсата на жизненоважна инфраструктура и технологии, нелоялните практики на работодатели и липсата на работещи на практика социални стратегии в много държави пък поставят въпроса за каква система всъщност допринасяме всички ние, които живеем в общества на все по-изразени неравенства и все по-сериозни икономически сривове. Чувството, че нещо не е наред в архитектурата на времето ни, се засилва.

Проблемите с финансирането на международни организации като СЗО, чиито най-големи донори са САЩ и Китай, води до оцветяването на тяхната реакция в политически нюанси и хвърля сянка върху така нужната им експертност. Политическият дискурс в XXI век пък продължава да борави с идеологиите на предходните столетия, често пречупени през призмата на партийния фанатизъм и манипулация. Тази стратегия работи в мирно време, когато риалитито на политиката е просто поредното развлечение за уморените цинични умове. Но изправени пред проблем от ново естество, ни е трудно да си отговорим как черно-белите имагинерни доктрини на социализма и капитализма могат да се справят с бъдещето, което вече е тук; пандемията от COVID-19 брутално освети зеещата пропаст между идеологията и реалността. Кризите имат този навик.

Независимо обаче от трудните истини, пред които се изправяме и тепърва ще осъзнаваме, e важно да отбележим няколко факта:

Човешкият живот е върховна ценност. Дали политиките и стратегиите ни за справяне с пандемията са били правилни, или грешни, ще покажат бъдещето и множеството проучвания, за които са нужни време, човешки ресурси и надеждни данни, за да се стигне до конкретни изводи. Важното е, че към този момент и с оглед на настоящата информация не сме склонни да плащаме цената на бездействието, губейки хиляди човешки животи. Едва ли е нужно да обясняваме защо това вдъхва огромна надежда. Проучване на Масачузетския технологичен институт показва, че градовете в САЩ, предприели крути здравни мерки по време на пандемията от инфлуенца през 1918 г., са имали по-бърз растеж след края на пандемията. Икономиката ще живее, ако са живи хората.

Дори информационното замърсяване, в което живеем, не успява да доведе до масова негативна реакция – напротив. Може да няма брояч за добри примери, но те са навсякъде. В България хората пазаруват за съседите си, откликът на призиви за доброволци е огромен, преводачи и медици превеждат важни научни материали за пандемията. В много страни в Европа и света хората излизат на балконите си всяка вечер с аплодисменти за здравните работници. Във Франция се организират групи за разговори по телефона със самотни възрастни хора например. Европейската солидарност се засилва – болници в Германия и Люксембург приемат френски пациенти от Източна Франция, където болниците вече изнемогват, а държавите членки помагат с медицински материали и финансова подкрепа.

Някои от ключовите уроци са научени. Компаниите, получили финансова помощ от държавата, няма да могат да изкупуват обратно акциите си с тези средства нито в САЩ, нито във Франция – вратичка, от която мнозина се възползваха по време на кризата през 2008 г.

Разбира се, нереалистично е да си представяме, че финансовите интереси няма да вземат превес и политическите лостове няма да бъдат използвани, за да се извлекат ползи от кризата – това просто противоречи на човешката природа. Но ако изберем умереността пред паниката, човешкото пред инстинктивното, солидарността пред изолацията, съзидателността пред цинизма и критичното доверие пред сляпото отричане или прекланяне пред идоли, имаме шанс да се измъкнем от образа на поколението, което не може да преживее разочарованието, че не живее в блажено, утопично бездействие след края на историята на Фукуяма. И да бъдем достойни автори на своята история.

* Заглавието е заимствано от романа „Чумата“ (1947) на Албер Камю: „Но в действителност тогава, сиреч към средата на месец август, чумата беше завладяла всичко. Нямаше вече лични съдби, а колективна история – чумата и споделени от всички чувства.“ Превод от френски Надежда Станева, изд. „Народна култура“, 1982.
Изображение: Базирано на стенописа „Сътворението на Адам“ на Микеланджело, част от тавана на Сикстинската капела

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проф. Мария Шнитер: „Не трябва да отнемаме свободата на хората да влязат в храм за индивидуална молитва“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maria-schnitter-interview-2/

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая, и като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. (Матей 6:6)

Професор Мария Шнитер е преподавател в Пловдивския университет и първи декан на Философско-историческия му факултет. Работи в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието, има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има множество научни публикации в специализирани български и чужди издания, авторка е на няколко книги.

Венелина Попова разговаря с професор Шнитер за битието на Православната църква в ситуация на пандемия.


Професор Шнитер, пандемията от COVID-19 постави на изпитание и ръководствата на различните вероизповедания в света. Папата затвори всички храмове, а неговата благословия към света Urbi et Orbi ще бъде предавана само по интернет. Гръцкото правителство забрани и неделните литургии, а църквите останаха отворени само за лична молитва. За първи път в историята бяха затворени и двете основни светилища на исляма – Голямата джамия в Мека и Джамията на Пророка в Медина. Но на други места, като Южна Корея например, събирането на големи групи вярващи разпространи заразата. Как да бъде намерен балансът между грижата за душата и грижата за общественото здраве?

Бих добавила към тези примери и ултраортодоксалните евреи в Бостън, които също са отменили всекидневните си молитви в синагогите – всички те се извършват дистанционно чрез различни електронни платформи.

Православната църква има едно решение и то е много древно – става дума за икономѝя. При нея се изхожда от идеята, че Бог е дотолкова милостив към нас, че може да ни прости в случаите, когато не сме в състояние заради нашата човешка слабост, грешност или заради други най-различни причини да изпълним всички изисквания на ритуала. Икономѝята може да оправдае например защо в зимно време при кръщение не се потапя целият човек във водата, както изисква канонът, а само краката и се полива главата – нещо, което често можем да видим в нашите църкви.

Тоест това е някакъв допустим компромис с ритуалните изисквания, който дава възможност да останем още в рамките на канона, но има все пак една долна граница. И мисля, че Православната ни църква се опитва сега да уточни къде е тя, докъде можем да се откажем, докъде можем да стигнем в компромиса си и откъде нататък ние вече бихме поставили под съмнение целостта на църковното общуване с Бога.

И в България се разгоря остра обществена дискусия по този въпрос. В отворено писмо 200 души от различни професии се подписаха за затваряне на храмовете. Вие бихте ли се присъединили към едно подобно искане?

Не, не бих подписала такова писмо. Съжалявам, никога не съм спестявала критиките си към някои решения на Българската православна църква (БПЦ), но в този случай смятам, че митрополитите са взели правилно решение. Ако човек иска да остане вкъщи и реши, че е по-разумно да прояви гражданска отговорност и да се съобрази с изискванията на властта, нищо не му пречи да го направи. Светият Синод достатъчно ясно заяви, че освобождава в някакъв смисъл вярващите от отговорност и от чувството за вина, несъвършенство и грях и по никакъв начин не ги задължава да присъстват на публичните богослужения.

Нека да напомня, че в Пловдив още преди повече от десет години неделните служби от митрополитската църква се излъчват на живо, така че, ако човек толкова много страда, че не може да преживее неделята си без литургията, може да я види по телевизията, нищо не му пречи. Тези възможности са дадени, оттам нататък отказът да се затворят храмовете е точно уцелването на този долен праг на икономѝя – дотам, докъдето можем да стигнем, но нататък не бива.

Като може би трябва да уточним, че говорим единствено за онези хора, които живеят църковно, по каноните на православието, а не влизат в храмовете само по Великден и Коледа?

Точно така. А колко хора спазват стриктно поста, в който сме сега? Струва ми се дори по-малко, отколкото в предишните години, когато той се беше превърнал в нещо като мода, като публична демонстрация на набожност в съчетание с грижа за добрата линия и здраве в началото на пролетта. И какво излиза – че сега хора, които никога не са спазвали поста, не са в храма редовно, не се причестяват и не се изповядват, точно те не могат да се лишат от шоуто, от купона, от това да бъдат всички заедно точно на Цветница, за да си вземат върбови клонки, или на Великден, за да си пренесат огъня у дома. Това са хора, за които християнството е от Великден до Коледа и от Коледа до Великден, но могат в момента с необмисленото си поведение наистина да създадат голям проблем за цялото общество.

Да, защото за малкото българи, които живеят по православните канони на Църквата, затварянето на храмовете би било по-пагубно, отколкото срещата им с коронавируса, нали?

Да, тези хора наистина са малко, но ние не би трябвало да им отнемем свободата да влязат в един храм, макар и за индивидуална молитва или за помен на починал, или за минути на вглъбяване в тишина. Именно в смутни времена имаме най-много нужда от тази отворена врата на храма. Не можем да си представим дори, аз поне отказвам да си представя, че църквите могат да бъдат напълно затворени.

Бихте ли ни посочили случаи от историята, когато са затваряни православни храмове?

Затварянето на храмове е нещо извънредно и официално такива случаи в историята на православието няма. Но у нас затварянето на една църква може да означава и че просто няма кой да я отвори, няма свещеник, който да служи в нея. Аз знам много такива църкви, в които и днес не се служи, защото няма кой. Но това е съвсем различен проблем.

Но много важен. У нас и много манастири са празни и запустели, а монасите се броят на пръсти, за разлика от съседните ни православни страни. Как си обяснявате липсата на този импулс към замонашване? Питам Ви, защото нали тъкмо монасите са тези, които изпросват милост от Бога за народа си?

Да, така е. Кой всъщност е истинският покровител и защитник на българския народ? Това е основателят на монашеството у нас – св. Иван Рилски Чудотворец, а тези дни ние дори не го споменаваме. Молитвите ни би трябвало да бъдат насочени към него – лечителя и един от най-важните български отшелници и закрилници небесни.

А защо няма интерес към монашеството днес, е много тъжна тема. Като пътувам и в Гърция, и в Русия, навсякъде виждам колко живот кипи в манастирите там. Разбира се, той е различен от живота в света, но е интензивен духовен живот, а манастирът е място, където човек отива да търси Бога и буквално да промени своята същност и личност. Затова ми е много странно, че в момент, когато са толкова модерни всякакви търсения и нюейдж идеи, учители и учения, хората избягват традиционния път, който предлага манастирът. Той безспорно е най-трудният и те дори не помислят за него.

Днес свещенослужителите имат голяма отговорност как ще проповядват и как ще настроят собственото си паство. В ситуация на изпитание за всички ни Църквата бе изтикана в една позиция на самозащита, в някакъв ъгъл, където я нападат от всички страни. Аз очаквам Църквата да бъде много по-активна, вижте какво прави папата.

Митрополит Николай Пловдивски написа, че в тези дни на изпитание, изпратено ни от Бога, семействата и домовете стават жива и пълна с благодат домашна църква, гордостта се смирява, останалите грехове отстъпват, а злото се трансформира в добро. А старозагорският митрополит Киприян оправда неучастието в богослуженията на миряните като вътрешна жертва, положена за здравето на останалите вярващи. В същото време в социалните мрежи хората питат колко митрополити слязоха от луксозните си коли, дариха средства, отвориха трапезарии и приюти…

От една страна, аз подкрепям напълно това, което са казали и двамата митрополити – и двамата са напълно коректни в интерпретацията на случващото се. От друга страна, липсата на достатъчно активна социална дейност в средите на БПЦ е отдавнашен проблем и едва ли някой е очаквал, че точно сега нещата ще се променят някак чудодейно.

На мен много би ми се искало сега да видим нашата Църква в нов образ. Сега сме точно във Великия пост – най-тежкия, най-мрачния и труден период на годишния богослужебен кръг, и това е време, когато се очаква всеки от нас да се изправи сам срещу себе си, да види, да си припомни, да се покае за греховете си и да се опита да измоли прошка за тях. И да тръгне към новото, което очакваме с Възкресението – по един нов начин, като един нов човек. Дай Боже, точно така да се случи, защото най-оптимистичните прогнози за епидемията са, че до Великден ще бъде мрачният период и после лека-полека ще дойде просветление. Но аз не се наемам да давам съвети какво трябваше и какво можеше да направи Църквата.

Как бихте определили поведението на властите, например в лицето на генерал Мутафчийски като шеф на Националния оперативен щаб? Имаше ли колизия между призива му християните да не влизат в храмовете и жеста му на преклонение и целуването на иконата, подадена му от патриарха?

Генералът като че ли демонстрира поведение в ситуацията, в която се намира всеки от нас – на кръстопът. От една страна, разумът и всички рационални елементи ни казват да си стоим вкъщи, да не излизаме сред много хора и т.н. От друга страна, един вярващ човек, един християнин наистина не може да отстъпи тогава, когато срещу него е една чудотворна икона. Защото това е шанс за доближаване до отвъдното, а в такива времена като сегашните имаме нужда от такъв шанс, от една допълнителна доза надежда, от добавен лъч светлина. Мутафчийски е прав, когато призовава да си останем вкъщи, и всички разумни хора разбират, че е прав. Но той също така е прав, когато се прекланя пред иконата, защото това е просто един друг свят, друга реалност.

Не го възприемате като ситуация, която свали една лицемерна маска?

Пред Бога човек не може да стои с маска, пред него всички ние сме без маски.

Заглавна снимка: Храм-паметник „Свети Александър Невски“. Фотограф: Dan Lundberg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Социалната дистанция – в епидемиологичен и социологически смисъл

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sotsialnata-distantsiya/

Едно от най-често употребяваните словосъчетания в последните седмици и месеци е „социална дистанция“. Когато ни призовават към нея, искат от нас да си стоим вкъщи, когато е възможно, да не се събираме по групи, да пазим дистанция от 1,5–2 метра от хората, с които се разминаваме на обществени места или с които чакаме на опашка. В този смисъл социалната дистанция си е физическа дистанция. Какво ѝ е социалното?

Първият възможен отговор на този въпрос е, че епидемиологията работи основно с изследването на бактерии, вируси, паразити. Но в полето ѝ влиза и изследването на човешкото поведение, доколкото е свързано с разпространението на заразите. За разлика от реенето на вирусите, поведението на хората в обществото може да се определи като социално.

Ако се обърнем към класическата социология, може да намерим и друго обяснение, макар че епидемиолозите едва ли го имат предвид. Според немския социолог Макс Вебер, сочен за един от „бащите на социологията“, дадено човешко действие е социално, когато е ориентирано по смисъл към други човешки индивиди. Следователно ако аз съзнателно спазвам физическа дистанция, за да предпазя другите или себе си от тях, тази дистанция е социална.

От близо век обаче в социологията под социална дистанция се разбира нещо съвсем различно: колко близо или далече хората допускат до себе си представителите на едни или други социални групи. През 20-те години на миналия век американският социолог Емъри Богардус предлага 7-степенна скала за измерване на социалната дистанция, която впоследствие претърпява множество вариации. Скалата на Богардус се използва за измерване на равнището на дискриминация най-вече на основата на етнос, раса или религия, но и по други признаци.

У нас един от изследователите на социалната дистанция от дълги години е социологът Алексей Пампоров. В книгата си „Социални дистанции и етнически стереотипи за малцинствата в България“ той представя най-известните варианти на скалата на Богардус, както и множество критики към тях. Ето една от най-популярните вариации на скалата:

  1. Бихте ли сключили брак с …?
  2. Бихте ли имали като постоянен приятел …?
  3. Бихте ли работили рамо до рамо в един офис с …?
  4. Бихте ли живели в съседство с няколко семейства …?
  5. Бихте ли имали … просто като познати, с които да разговаряте?
  6. Бихте ли оставили … да живеят извън квартала ви?
  7. Бихте ли оставили … да живеят извън страната ви?

Съществуват и версии на степените на социална дистанция, които се опитват да им придават физически измерения – например разстоянието между един човек и брачния му партньор е нула метра, съкварталецът е на един километър, а онзи, чиято смърт човекът желае – на 100 000 километра, образно казано.

Как ще модифицираме скалата на Богардус, зависи от това какво се опитваме да разберем. Класическият ѝ вариант например не дава яснота за статусните разделения. Наскоро публикувано изследване на „Алфа Рисърч“ под ръководството на проф. Евгения Иванова използва версия на скалата, която компенсира този недостатък. От резултатите става ясно, че близо 18% от пълнолетните етнически българи у нас, които са православни, неопределящи се в религиозно отношение или атеисти, биха имали ром за колега. И само 3% – за шеф. Дистанцията и с брачния, и със сексуалния партньор е нула метра, но има сексуални партньори, с които мнозина не биха искали да се покажат пред обществото – секс работници, хора от същия пол, транссексуални, хора от друга раса и т.н. В този смисъл липсата на физическа дистанция не означава липса на социална.

Как пандемията от новия коронавирус се отнася към социалните дистанции в социологическия смисъл? Дали потвърждава старите и създава ли нови?

Не може да се отговори прецизно на тези въпроси, без да се направи изследване. И без изследване обаче могат да се откроят някои стари и нови разделения и дискриминационни нагласи.

Първата дистанция, която епидемията донесе със себе си, е спрямо китайците. И спрямо хората от азиатски произход, чиито черти приличат на китайски. Причината за отбягването на китайци и други азиатци е ясна – самият вирус тръгна от Китай. Само че страхът от китайци бързо се еманципира от истинската опасност и заживя собствен живот.

Хората започнаха да ги отбягват – първо в азиатски страни като Тайланд и Малайзия, не след дълго дори в САЩ. И то дълго преди САЩ да започне да предприема каквото и да е за овладяване на заразата. Особено ако и кашлят, независимо от какво кашлят. И независимо че например огромната част от хората в китайските квартали в САЩ не са били в Китай от години. Множество китайски ресторанти и магазини останаха празни. И до ден днешен хората, които приличат на китайци, са масово отбягвани в много страни, въпреки че вече всеки може да е заразен. За това немалка роля изигра и етикирането на вируса като „китайски“ – расистки стереотип, експлоатиран и от Доналд Тръмп.

Пандемията засилва дискриминацията към традиционно сегрегирани и живеещи в крайна бедност социални групи. Липсата на достъп до хигиенни средства, а понякога дори до течаща вода и сапун често се интерпретира като вина на членовете на съответните групи – липса на хигиенни навици, култура и т.н. И те се възприемат като потенциални преносители на зараза.

Как коронавирусът повлия на социалните дистанции в България?

У нас с развитието на епидемията се затвърдиха някои стари дискриминационни нагласи, а се усвоиха и нови.

Предразсъдъкът „бежанците пренасят зарази“

В края на февруари коронавирусът все още не се беше разпространил особено извън Азия (като изключим единични случаи в някои страни и по-тревожната ситуация в Италия). Този период съвпадна с решението на президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган да отвори границите към Европа за бежанците на турска територия. Хиляди бежанци се стекоха предимно към гръцката граница.

За българската нямаше много желаещи – било поради договорки между нашата и турската държава, било защото бежанците си бяха „научили урока“, че у нас няма да получат добро отношение. Въпреки това традиционният страх „да не ни залее бежанска вълна“ и предубеждението, че „бежанците пренасят зарази“, успешно се съчетаха с новия страх от коронавируса. Сам премиерът Бойко Борисов заяви: „Налагаме тежки процедури за влизане и излизане от страната заради коронавируса. Представете си да почнат да влизат и излизат стотици хиляди мигранти. Това не можем да си го позволим.“

Ромите: обичайните заподозрени

При все че за разпространението на коронавируса допринесоха пътуващи хора с всевъзможна етническа принадлежност и социален статус, у нас вината бързо се хвърли върху завръщащите се от гурбет роми.

Евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки лансира версията, че съпрузите, станали двете първи жертви на вируса в България, са се заразили на „циганско празненство“. Той използва случая, за да предложи да се затворят ромските квартали с аргумента: „Тaм живeят cтoтици хoрa в лoши битoви уcлoвия, бeз възмoжноcт дa cпaзвaт дoри eлeмeнтaрни хигиeнни нoрми, кaмo ли зaвишeнитe прeдвид пaндeмиятa. Нeмaлкa чacт oт прибрaлитe cе поcлeднитe cедмици oт Итaлия и Иcпaния бългaри живeят имeннo тaм.“

Версията на Джамбазки за „циганското празненство“ така и не беше доказана. Но още на другия ден прокуратурата даде благословията си гетата да се завардят с контролно-пропускателни пунктове.

Китайците: новият враг

Естествено, глобалният страх от китайците не подмина и страната ни. У нас той прие и институционално-репресивна форма, макар и инцидентна. Формалният повод беше същата съпружеска двойка, уж заради която бяха „наказани“ и ромските махали. Отнякъде се появи информация, че синът на починалата жена, който впрочем не е заразен с коронавирус, работел на базара „Илиянци“.

Всъщност мъжът работи не на базара, а на гарата със същото име. Въпреки това прокуратурата разпореди масирана акция… на базара „Илиянци“. Голяма част от магазините бяха затворени за нарушения, нямащи нищо общо със санитарно-хигиенните норми. Работещите бяха питани дали си носят трудовите договори и здравните книжки. Каква е връзката с китайците? Една трета от работещите на този базар са китайци, както услужливо подчертава „Нова телевизия“.

Стигматизиране на кашлящите

Сухата кашлица е един от основните симптоми за COVID-19. Кашлицата освен това спомага и за разпространението на вируса, ако кашлящият е без маска. Не всеки, който кашля обаче, е с коронавирус. Но вече всеки кашлящ на обществено място може да стане обект не само на лоши погледи, а и на агресия.

В началото на март например пътуващи в софийското метро изхвърлили от влака възрастен мъж, защото кашлял. И се опитали да дезинфекцират вагона със собствени усилия. Въпреки обясненията му, че има алергична астма, и въпреки че извадил помпичката си, за да си впръсне лекарство.

В заключение: ще възникне ли социална дистанция спрямо мобилните?

Живеем в глобализиран свят на усилена миграция и мобилност. Същевременно в книгата си „От миграция към мобилност: политики и пътища“ проф. Анна Кръстева обръща внимание върху статистическия факт, че хората, които мигрират, са едва 3% от световното население. Те са хората, които имат най-добри житейски шансове. Останалите 97% не напускат родните си места дори за екскурзия или командировка. Като се замислим – ако не бяха тези 3%, вирусът щеше да си остане в Китай. И за останалата част от света нямаше да е проблем дали в Ухан ядат прилепи.

Днес наблюдаваме трансформация, при която мобилността, която до съвсем скоро беше един от основните символи на социално благополучие, се превръща в заплаха. Има много страни – сред тях и немалко от „първия свят“, – в които или от които ако се връщаш, трябва да стоиш под карантина. Някои държави забраниха изобщо да се влиза и да се излиза от тях. Вече е рисковано не само да пътуваш в друга държава, а и да излезеш от вкъщи. Движението на хора става подозрително само по себе си, правилни са покоят и уседналостта.

Дали здравословната дистанция към мобилността ще прерасне в дискриминация и омраза към мобилните и мигриращите? Дали се задава времето на уседналите? Дали секторът на туризма ще се превърне в новото зло?

На този етап става ясно, че много страни не могат да се справят без миграция. Поне – без сезонни работници. Да използваш някого обаче не означава да не го мразиш. Представителите на групи, които изпитват социалната дистанция в социологическия ѝ смисъл на гърба си, знаят това най-добре.

Заглавна снимка: Kate Trifo

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Маслини, или блус за края на света

Post Syndicated from Етгар Керет original https://toest.bg/etgar-keret-maslini/

Светът е пред края си, а аз ям маслини. Отначало идеята беше да е пица, но когато влязох в супера и видях празните стелажи, ми просветна, че нито тесто ще ме огрее, нито доматен сос. Попитах жената на бързата каса, възрастна госпожа, която си скайпваше през телефона с някого на испански, а тя отговори, без да вдига очи от дисплея. Изглеждаше съкрушена.

– Всичко изкупиха – промълви, – останаха дамски превръзки и туршии.

На рафта с туршиите се мъдреше самотно бурканче с маслини с чушлета вместо костилки, любимият ми вид.

Докато се върна на касата, жената вече се обливаше в сълзи.

– Като топла питка е той – каза, – милото ми внуче. Никога повече няма да го видя, никога повече няма да си подуша момченцето или да го гушна.

Вместо да отговоря, оставих буркана на лентата за покупки и от джоба си извадих петдесетачка.

– Няма нужда – казах, като видях, че не посяга да вземе банкнотата, – не ми трябва ресто.
– Пари ли? – подсмръкна тя. – Светът всеки момент ще свърши, а вие ме занимавате с пари. Какво по-точно да ги правя?

Свих рамене.

– Много ги искам тези маслини. Ако петдесет не стигат, готов съм да платя каквато кажете цена…
– Прегръдка – прекъсна ме разстроената касиерка и отвори обятия. – Цената е една прегръдка.

Сега си седя на балкона вкъщи, гледам телевизия и ям сирене с маслини. Зор видях да изнеса телевизора отвън, но щом сме я докарали дотука, най-добре да посрещна края със звездно небе и евтина аржентинска сапунка. Върви 436-ти епизод и нямам представа кой кой е на екрана. Те са красиви, те са емоционални, те се надвикват за нещо си на испански. Субтитри няма, така че е трудно да се разбере какво всъщност викат. Затварям си очите и се пренасям при касиерката в магазина. Когато се прегърнахме, аз се постарах да се смаля и да стана по-топъл, отколкото съм обикновено. Постарах се да ухая така, сякаш ей сега съм се родил.


Етгар Керет
Фотография от балкона на автора
© Шира Гефен

Няма нищо по-старо от вчерашния вестник, твърдят патилите журналисти, за които всяка публикация трябва да съдържа днешна новост. Понякога обаче няма нищо по-зло от злободневието, така че, когато седнахме да подготвим няколко бързи въпроса за израелския писател Етгар Керет, решихме те да не са актуални. За да не остареят до утре, когато и да е утрето.

Вече десета година Етгар е свой и в България – тук са издадени почти всичките му книги („Момичето на хладилника“, „Изведнъж на вратата се чука“, „Седем добри години“ и др.), срещите му с читателите на живо са редовни, интервютата за българския печат – десетки. Преди две години той ни гостува задочно в Литературен флашмоб, за който прочете в оригинал историята „Хранителната стойност на сънищата“. „Маслини…“ е най-новият му разказ – още топъл и публикуван досега само в италианския вестник „Кориере дела сера“.


Какво беше първото Ви голямо откритие в детството?

Фактът, че мога да си измислям неща. Способността да си въобразявам едно или друго, което не се е случило в действителност, направо ме отвя. Затварях си очите и се опитвах да си представям несъществуващи животни или да фантазирам цветове – това ме караше да се чувствам една идея по-малко маймуна и една идея повече Бог.

Кога открихте себе си като човека, който сте сега (и кой е този човек)?

Май не ми се ще да обличам в думи този, който съм, дори да можех да го направя. Защо да се фокусирам върху дефиницията на моята личност, вместо просто да бъда?

Какво беше най-голямото Ви откритие, свързано с писането?

Онази зона, в която си едновременно и автор, и персонаж. Усещането, че не си нито реален, нито измислен, те хвърля в безтегловност – сякаш се носиш в открития космос.

Какво бихте искали да откриете, ако отпуснете въображението си в този и онзи свят?

Струва ми се, че ако човек знае точно какво иска да открие, най-вероятно вече го е открил.

Какво е най-неочакваното Ви откритие от последните дни?

Цял живот ме е било страх от скуката и съм препускал насам-натам колкото се може по-бързо, само и само да се отърся от нейното ужасяващо и отвлечено бреме. За последните няколко седмици открих, че незнайно как, дори нищо да не правя, то не съществува. Да, още се боя от това нищо да не правя, но когато наистина нищо не правя, въобще не ми е скучно.

Попита и преведе: Нева Мичева
Заглавна илюстрация: © Люба Халева, специално за „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/diktatura-i-demokratsiya/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Заглавно изображение: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По буквите: Багряна, Гьоте, Сноудън

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/bagryana-goethe-snowden/

От човек до човек, с нова книга в ръка – ходенето по буквите продължава. Всеки месец Марин Бодаков представя по три нови литературни заглавия. И пита с какво точно тези книги ни променят.

„Аз обичам самата любов“ на Елисавета Багряна

съставителство и предговор Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров, художник Кирил Златков, София: изд. „Колибри“, 2020

Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?

Това е финалът на стихотворението „Стихии“ от стихосбирката на Елисавета Багряна „Вечната и святата“, публикувана през 1927 г. Днес, в ситуация на извънредно положение и карантина, в тази легендарна строфа още по-силно проектираме копнежа си по свобода и движение.

Но има и друга Багряна. Вечната и святата се е превърнала в „Светлосенки“. Годината е 1977-ма. Откъде идва стихотворението In memoriam в тази книга? Представете си Багряна сама. Крачи по 30-километров плаж. Може би е преди закуска. Може би е след вечеря. Спокойна, сама, тя крачи по утъпкания пясък, без да усеща никаква опасност. Това е Латвия. Край морето децата събират при отлив кехлибарени зърна. „Северните хора са други – не са емоционални, а са малко по-резервирани“, споделя Багряна пред проф. Иван Сарандев няколко години по-късно. Самата тя вече е по-резервирана. Уталожена. Прояснена. Преживява могъщ отлив – но е все така магическа.

На масите в латвийския писателски дом всички останали са прозаици. Само Ейжен Веверис е поет. Затова двамата ще се хранят заедно. Той пише политическа поезия. Дебютирал е на 70 години със стихосбирката „Садете рози в прокълнатата земя“. Преживял е четири хитлеристки концлагера. „Като неговите стихотворения за войната не бях чела“, казва в литературната анкета Багряна. И започва да го превежда. Превежда стихотворения, в които се разказва как заповедта звучи не „Да се разстрелят!“, а „Да се изведат между боровете“…

Аз познавам тези латвийски борове. Познавам и тези плажове. От едната ти страна е Даугава или Лиелупе, или Вента, а от другата – Балтийско море. Крачил съм по тях десетилетия по-късно. Но изобщо не съм подозирал за връзката на Багряна с тези земи и води, камо ли за Веверис. Той самият не дочаква да види публикацията на своите стихотворения на български, а се е надявал.

И затова Елисавета Багряна пише In memoriam. Това не е първият ѝ реквием. На страница 34 в „Аз обичам самата любов“ съставителите са избрали част от Requiem, посветен на Боян Пенев. Но и този е прекрасен. Като късната, безкрайно овладяна Багряна. Тук го няма първичния взрив на ранното ѝ творчество. И заради стихотворения като посветения на Веверис реквием мечтая някой да напише продължение на „Младостта на Багряна“, но този път със заглавие не старостта, а „Великата самота на Багряна“. Ето как завършва реквиемът за Веверис:

А вечер, изминала пътя до края
и вече поела
отвъдно сияние,
ще гледам как залеза гасне полека…
И все тъй ще търся
човека в човека.

Но тебе, поета, приятеля-брат
не ще срещна вече на този свят.

Ще млъкна за тези конкретни стихове. За тях по-добре да се мълчи. Прочее, съвсем случайно попаднах на това стихотворение. Разтърсих се в други книги – и открих колко много истории има зад него. Зад всяко едно стихотворение в „Аз обичам самата любов“ има купища пътеписи на сърцето. Моля, продължете след мен детективската литературна игра. (А стихотворенията на Веверис в превод на Багряна открих в сп. „Септември“, бр. 11/1975 – стихове в почит към хората, които, „ако паднат, падат така, както падат камбани – / изпълвайки докрай долините / с ехтене“.)

Две неща трябва задължително да отбележим:

Дължим благодарност на Людмила Димитрова и Людмил Димитров, задето с подбора си деавтоматизираха поезията на Багряна – и редом с буйната река на ранните ѝ стихотворения представиха и мъдрото море на късната ѝ лирика, с неговите очарователни мъртви вълнения. Те са едно и също. Само дето всички виждат реката.

За оформлението на „Аз обичам самата любов“ е използван шрифтът Bagryana, създаден от Кирил Златков специално за целите на изданието.

Кой като Багряна!

„Чиракът магьосник“ на Й. В. Гьоте

превод Любомир Илиев, илюстрации Сотир Гелев, поредица „Детски шедьоври от велики писатели“, София: изд. „Лист“, 2020

Майстор ли е Йохан Волфганг фон Гьоте? И кои са неговите чираци?

През 1832 г. студент от Мюнхен моли в писмо Гьоте да оцени стихотворенията му. Поетът получава немалко такива молби от млади автори, но в този случай искреният тон го подтиква да напише своя „Доброжелателен отговор“. В него казва: „… музата съпътства наистина с готовност живота, но съвсем не умее да го напътства.“ И за да е сигурен, че сме разбрали, че поетическите усилия са не цел, а резултат от живота на автора, на финала Гьоте слага четиристишието:

Момко, знай от ранна младост:
там, духът ни где се рее,
музата те следва с радост,
но да води не умее.

А в „Няколко думи до младите поети“, публикувани след смъртта му през 1833 г., Гьоте казва, че не е бил учител никому. По-скоро е освободител на младите поети. „Да се обявяваме за свободни е голяма дързост; защото с това обявяваме, че искаме да овладеем себе си, а кой може това? Пред моите приятели, младите поети, аз се изказвам по този повод по следния начин: сега вие всъщност нямате норма, вие трябва сами да си я дадете; питайте се само при всяка поема дали тя съдържа нещо преживяно и дали това преживяно ви е извело напред.“ (Всички тези цитати са по превода на Страшимир Джамджиев.)

Да се върнем в 1797 г., когато Гьоте написва „Чиракът магьосник“. Та какво ни разказва тази кратка поема: чиракът най-после е сам, иска да се изкъпе, но го мързи – и ще използва магията на майстора, за да напълни вода… Но от главата му се изпарява вълшебното слово, с което да преустанови действието на магията, преди да се удави… Добре че се появява майсторът, който в крайна сметка казва:

Духове да призовава
само майсторът умее.

„Чиракът магьосник“ е само една от творбите в първото академично издание на Гьотевите произведения, което съдържа 143 тома. Но е легендарна! Можем ли да я прочетем през отношението на майстора Гьоте към неговите чираци поети? Той обаче, доколкото може да му се доверим, не е имал чираци…

И чиракът, и майсторът за него са вътрешно състояние на духа. Вътре в себе си, посредством самонаблюдението, преминаваш от чирак към майстор – и ако като чирак знаеш вълшебните думи за начало на магията, само като майстор можеш да сложиш нейния край. Иначе предизвикваш бедствие. И още: самонаблюдението води до мярката, а без мярка няма магия. Ако ти сам не се трудиш, магията с нищо няма да ти помогне. Още по-малко пък боят…

Това не е първият превод на „Чиракът магьосник“. В превода на Владимир Мусаков в началото чиракът казва:

Ех, останах най-накрая
сам без стария магесник!
С духовете както зная
ще се разпореждам днеска.

Признавам, че предпочитам превода на Любомир Илиев, в който чиракът изобщо не е невинен. Чуйте го как приказва:

За магьосника накрая
време бе да се разкара.
Ще си служа както зная
със магията му стара.

Тук Илиев е по-остър и в сравнение с превода на Радой Ралин: „Ето – майсторът-магесник най-подир оттук се махна.“

Нашето време без авторитети е точно тук, в превода на Илиев, когото познаваме и като автор на най-добрия превод на „Фауст“… Попитах го каква е връзката между тези две произведения – и как тя го извежда напред. Ето какво ми отговори големият преводач:

„Общият знаменател между двете творби е геният на Гьоте. Когато пише „Чиракът магьосник“, той едва-що е започнал „Фауст“ и ще го приключи чак след повече от половин век. Това обаче не пречи и в баладата да проличи изумителното му майсторство, изисканият му стил, философската му вглъбеност, умението му да се превъплъщава. Затова подходих към нея с абсолютно същото благоговение, както навремето към „Фауст“. За мен двете творби са напълно равноценни, колкото и 98 стиха да не са равни на 12 111. Още повече че „Чиракът“ не е писан за деца. Но децата, че и възрастните много могат да научат от него!“

Млади поети, чели ли сте Гьоте?

Натиснете тук за да видите презентацията.

„Лично досие“ на Едуард Сноудън

превод от английски Юлия Чернева, София: изд. „Егмонт“, 2020

Когато през 2011 г. четях книгата на Илия Троянов и Юли Цее „Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права“ (прев. Пенка Ангелова, изд. „Елиас Канети“, 2010), от глупост смятах, че това са раздути параноични глупости на двама много амбициозни писатели. Днес, когато вадя същата книга от рафта и я поставям на масата до „Лично досие“ на Сноудън, водещата новина в моя социален балон гласи: „Полицията получи безконтролен достъп до телефони и интернет връзки“ – и вероятно почти всички предчувстваме, че това е свързано далеч не само с извънредното положение…

Къде е мястото на легендарния Едуард Сноудън във всичко това? През 2013 г. той аргументирано обяви, че правителствата нарушават правото на неприкосновено лично пространство на всички, като надзирават нашите комуникации. Че терористичната заплаха е алиби за тотално следене, което има неизчислими последици върху живеца на демокрацията изобщо. По това време Сноудън беше високопоставен агент на Агенцията за национална сигурност на САЩ. Но имаше съвест.

Когато в Хонконг Ед Сноудън оповестява пред журналисти шокиращите данни за дигиталния контрол над нищо неподозиращото население, последното, в което можем да го обвиним, е суетност и високомерие. В документалния филм на режисьорката Лора Пойтрас „Гражданин Четири“ от 2014 г. ясно чуваме как Сноудън цели да насочи вниманието на медиите и обществото не към самия себе си, а към престъплението на държавата, която чрез подслушването всячески е потъпкала Конституцията.

В „Лично досие“, пет години след филма, Сноудън ни съобщава своите мотиви да направи този напълно рационален жест. Аз поне чета неговата автобиография като методична история на съвестта. Но и на предпазливостта, защото Сноудън разсъждава много внимателно какви точно мерки трябва да предприеме, за да защити максимално своите близки, журналистите, истината изобщо.

Книгата е много увлекателна и проходима

дори за дигитален невежа като мен. Сноудън не е патетизирал своя образ на изобличител. В неговите действия има непретенциозна момчешка чистота и порядъчност, колкото и „Уолстрийт Джърнъл“ да говори за юношеска арогантност. Няма широки хоризонти. Има готовност да понесе каквото се наложи, но да защити правото на интимност, на тайна… Правото на общество, ако щете. Той, разбира се, не го казва така приповдигнато. Но има идеали.

А идеалите имат цена. Резултатът е, че след „Лично досие“ САЩ заведоха ново дело – заради нарушени споразумения да не издава информация за специалните служби. Сноудън не им бил предоставил ръкописа за преглед и одобрение.

Прочее, книгата на Сноудън идва у нас в особен момент. Извънредното положение заради коронавируса ни поставя една може би фалшива дилема –

да избираме между „Свобода или смърт“ и „Живот или смърт“.

Отговорът на Сноудън става още по-ясен чрез „Лично досие“. Докато го четях, хвърлих едно око и на „Сноудън“ на режисьора Оливър Стоун – и една реплика се вряза в съзнанието ми: да си патриот не значи да подкрепяш властта. А и пред корпоративния интерес на „Уолстрийт Джърнъл“ предпочитам да препрочета Цветан Тодоров, който в „Непокорни“ (прев. Нина Венова, изд. „Изток-Запад“, 2017) се занимава и със стеснителния Сноудън, като го сравни с високия глас на – забележете – Солженицин:

„Общото между двамата е тяхната готовност да заплатят скъпо правото да използват свободата на словото и да кажат пред света онова, което знаят, че е истина: свързва ги и това, че загрижеността им за справедливостта надделява над желанието да живеят в удобство и спокойствие.“

Е, не само специалните служби събират данни за нас. И ние събираме данни – в библиотеките и книжарниците. Дори прекаляваме с тях, но…

… Но през 1926 г. Сергей Айзенщайн, разказва Марек Биенчик в „Прозрачността“ (прев. Милена Милева, изд. „Сонм“, 2019), иска да заснеме филм в един прочут хотел, в който стъклото е използвано като основен строителен материал. Неговият приятел Айвър Монтегю споделя идеята на филма:

В голяма сграда се вижда всичко наоколо, пред вас, зад вас, под, на диагонал, под ъгъл, във всички посоки, освен ако погледът ви се натъкне на килим, писалище, картина или някакъв друг предмет. „Добре“, казвах аз, обаче хората всъщност нищо не виждат, защото и на ум не им идва да гледат. […] Когато обаче бъдат принудени да гледат и си дадат сметка, че самите те са изложени на всеобщо обозрение, обзема ги подозрителност, искат да бягат, превръщат се в стреснати воайори.

Айзенщайн е искал да покаже, че в среда на крайна прозрачност животът замира незабележимо, бавно, но безпощадно. И Биенчик приподписва ето това твърдение – „невъзможност да се продължи, без да се разруши стъклената къща“.

Е, Едуард Сноудън направи всичко необходимо, за да продължим. И изобщо – да продължи Животът.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Цветята не са само черни, или умерен оптимизъм в рамките на мечтата

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://toest.bg/tsvetiyata-ne-sa-samo-cherni/

Настоящият текст е публикуван в първия брой на сп. „Свема“, март 2017 г. Препечатваме го с позволението на списанието, защото, макар и написан много преди цялата настояща глобална и локална ситуация, има връзка с уроците, които да извлечем от нея. 

„Никога не съм си представял, че светът ще спре поне за малко, както се случва сега. Надявам се това пренапрегнато време да създаде пространство за преосмисляне, за анализ на условията, в които живеем, за изучаване на миналото и настоящето, за да не се върнем към бъдеще, което вече познаваме до болка. Ако написаното ви се стори оптимистично наивно, то не е от липса на черногледство, а от инстинктивно желание за промяна“, написа Стефан Иванов, когато препрочете текста си. 


Исках да пиша за нищото. Не за Нищото, което изяжда света на Фантазия в книгата и филма „Приказка без край“. Не за него. А за другото Нищо. За добрия близнак, който люлее и кърми въображението. За празното време, в което мислите текат без посока, а сенките са дълги, макар и да е припек. За свободното време, в което образите се реят като есенни листа в градина и едновременно с това дърветата цъфтят. За моментите, в които спонтанността е първична. Клати си краката, лови мухите, влизат ѝ за кратко в главата и ги пуска. След малко пак. И няма конфликт. Няма драма.

В началото животът е наужким. Разиграваш като в тениса на корт. Учиш се, тренираш и опитваш. Не се играе за точки. Не се състезаваш. Загрявка, тренировка, спаринг и смях. Душ и обяд вкъщи. И след това, години по-късно, става сериозно. Отмяташ задачи и трупаш десетки табове в браузъра. Олеква ти, като натиснеш хикса на всичките. Отлагаш отговорите на имейлите, забравяш уговорки. Времето не ти стига. Умората те поглъща. Без значение кой си. Известявания за имейли, бюрокрация, аларми за крайни срокове, администрация, списъци с неотметнати задачи, презентации, преговори и програми за координация на колективни начинания.

Почти не познавам човек, който да не е умопомрачително зает.

Да не е претрупан или заровен. Или заробен. За някои това е болест. Казват, че на разположение няма лесни решения или лечение. Всичко, което се знае, е, че губим способността да живеем истински човешки живот. Камю казва да си представяме Сизиф щастлив. Понякога това е трудно.

Попитах приятели какво е свободното време за тях. Помолих ги да мислят за периода преди бърнаута, ускорението, списъците, потреблението, проектите, услугите, ангажиментите и истерията на задълженията. Да мислят за свят, в който времето е спряло. Часовниците са без стрелки и това не е кошмар от филм на Бергман. Времето си е навреме и не е пресякло улицата в неизвестна посока. За общество, в което битът не е изял битието. Преди империята от опасения и боязън да е завладяла часовете. Когато трудовата преизподня, изнемогата и изнудването на икономиката са били далечни измислици.

Не си средство и все още си цел.

Преди да преживееш четиринайсет дни без почивка или година без ваканция. Преди да имаш само трите свободни часа от осем до единайсет вечерта. Преди спокойствието да е кът. Преди метаморфозата ти в свещ, която гори от двата края. И има достъп до забавяне. Тишината е достижима. И нищо не липсва на желанието. И има време за обстоен приятелски разговор върху разликите между двата вида играещ човек – homo ludens и playboy.

Един приятел каза, че това е всеки миг, който е откраднат за съзерцание, за досег със собствена или чужда мисъл. За уют с майка и сестра. За четене, картина или филм. За откъсване от водовъртежа и недодяланото скалъпване на дните.

Сетих се за следобедите с детското по телевизията. Мравките по плочите в двора. Патиците, кокошките, козите и овцете на село. Пея им и баба ми ме лъже, че така дават повече мляко. Слънчевата вода при другата баба, компотът от ягоди, рулото с бисквити, орехи и крем. Парченцата шоколад, разпределяни пестеливо, стоят на горен рафт в мазето. Бисквитите с фъстъчен крем, които дядо ми купува. Свирукането му и разказите за Втората световна. В гората търси подпалки, а аз играя на нинджи и хайдути, на самураи и полицаи, магьосници и рицари. Мятам шишарки и пръчки, крещя заклинания, късам паяжини и всеки път виждам табелите по дърветата да не се пали огън.

За друг приятел свободното време е инвариант на неделната невроза. Величина, която остава неизменна при преобразования. Празнота, защрихована със страхове. Напомни, че хората със свободни професии нямат свободно време. Трети сам си зададе въпроса преди колко години е бил свободен. Като дете. Или до края на гимназията. Или всъщност веднага след падането на Стената и 10 ноември. За четвърти това е момент само за себе си. Когато мислите се носят сами нанякъде, вместо да се налага да ги впрягаш и шибаш като кон в безсмислена гонка.

Проверявам дефиницията за свободно време. То не е ядене или сън. Трябва да съдържа свобода и избор. Да е време заради самото време.

Торстайн Веблен преди 170 години казва, че това е „непродуктивно консумиране на време“. През ваканционния август преди петдесет и две години ситуационистите твърдят, че това е илюзорна свобода. Икономически и социални сили присвояват ресурс от индивида и му го продават обратно като стоката, известна като „свободно време“. Първо работиш дневната си работа, а после работиш като клиент. Като таргет или потребител. Не като човешко същество, което с трудност се опитва да си припомни подробностите, изписани с дребен шрифт. Важни подробности като душата, ако я има, или че сърцето продължава да не е хартиено, дигитално или от пари. И не е в лаптопа или интернет.

Леността е днешен икономически грях. Била е и религиозен. Но отрудено ли е било Средновековието? Според някои медиевисти не е точно така. Тогава е имало средно 114 почивни дни през годината. Към тях трябва да се прибавят и съботните следобеди. Плюс така нареченият „син понеделник“, когато препилите не отиват на работа в началото на седмицата, а чак във вторник или сряда.

Безсмислието и скуката идват и от това, че повечето от нещата, които правим, не са от значение. Но незначителното може да променя.

Бездейното мечтаене често е същностно за това, което правим.

Времето, определено за разтуха, се променя от едно общество до друго. Антрополозите казват, че в обществата на ловците събирачи има значително повече свободно време, отколкото в по-сложни общества. Високата цивилизация е трескава и оживена, докато така наречените примитивни общества са сред най-незаетите хора на Земята. Сторили са се на колонизаторите изключително мързеливи и глупави. Съвременният садомазохизъм е за предпочитане.

Преди 47 години, малко преди смъртта си, също във ваканционния август (като ситуационистите – съвпадение?), Теодор Адорно пише текст за свободното време. В него говори как то е оковано за противоположността си и е цинична пародия на самото себе си. За него несвободата завладява целия живот. Днес немалко (не)свободни хора знаят това. Знаят, че развлеченията могат да бъдат обикновени и задължителни притурки към работния живот.

Същината на свободното време е да предложи отдих и възстановяване на силите, за да се работи повече.

То е просто още едно нещо, което е монополизирано в свят без идея за алтернативи.

Според Дейвид Фостър Уолъс сме учени как се става индивид, с консумирането и покупката на масови продукти. Заради гледане и четене на ефектни, мощни, лесни за възприемане, манипулативни културни продукти, новини и реклами. От бутилка кока-кола или бира до дом и всекидневие. Оазисът от време в система, изградена от посредници, е напълно изяснен и картографиран. В свободното време се прави това, това и това. Несъгласните също са пазарна ниша. Хората се култивират да станат фетиши на себе си. Удовлетворените желания стават скучни. Но има нови артикули. Порочни кръгове, в които няма спасение.

Без въображение изчезват възможностите. Отива си насладата и независимата отговорност да се измисля и разказва. Да се открива. Да има изненада, непозната земя или континент в денонощието. Това е отнето. Дълг, който няма да се изплати. Няма Международна банка на въображението, която да отпусне безлихвен заем. Едно дърво е изкоренено. Активност, която е заблудена спонтанност. Трудно и болезнено е да се погледне в лицето колко малко достъп има до промяна. Успокоително е да не се гледа встрани. Свободното време е сенчесто продължение на работата. Не е отклонение. Според Адорно хората знаят това. Знаят какво стои зад удоволствията. Не знаят какво трябва да се случи, за да се превърне свободното време в свобода.

От монолога в „Боен клуб“, че не си работата и парите си, минаха двайсет години. От монолога в „Трейнспотинг“ за избора на живот, работа, кариера, семейство и телевизор вместо хероин минаха двайсет и три години. Едно от малкото неща, които са се променили, освен нови медии, Уикилийкс, нови финансови кризи, Сноудън и нови конфликти, е, че Анжела Недялкова играе в продължението на „Трейнспотинг“. И че Елиът от Mr. Robot хакна най-голямата световна корпорация в опит да изличи дълговете на човечеството.

Всичко останало е постарому. Ако глобалната икономика няма растеж 3% на година, ще изпадне в криза.

Ако икономиката не се удвоява на всеки 20 години, ще потъне. Икономическото въображение се адаптира към търсенията и плува в буря от трилиони, дългове, кредити, заеми, лихви и увеличение. И няма никакво желание да се променя. Човек продължава да е в шизофренична ситуация. Не само в „Боен клуб“ или Mr. Robot. Между работата, себе си и човешката роботизация. Между съучастие, лъжа, пластмаса и дневна светлина. Между това, което може или иска да бъде, и затвора на света.

Финалният кадър на „400-те удара“, полуавтобиографичния дебют на Трюфо, е бягство. Четири минути галоп. Спасение от надзора и наказанието в изправителното училище. Малкото момче Антоан тича. Безкраен бяг до морето. С появата на водата започва музиката. Антоан достига брега и спира. Отдръпва се от вълните и върви към камерата. Кадърът замръзва. Камерата се приближава. А сега накъде? Трите букви за край, FIN, изплуват пред момчето като решетки.

В първа глава на „Алената буква“ Хоторн нарича затвора „черното цвете на цивилизованото общество“. След като завършва колеж, той се връща обратно в майчиния си дом. Като Керуак? Като Барт? Като себе си? Затваря се в стаята си и според легендата не излиза цели дванайсет години. Писал е. Някои казват, че писателят не притежава личен живот. Където и да е, той всъщност не е там. Хоторн гледа назад към тези години като период на приказна изолация и самота, прекарана в призрачна стая. Биографи твърдят, че този период от живота му е бил по-малко уединен, отколкото той си спомня. Имал е срещи, играл е карти и е ходил на театър.

В „Алената буква“, пред затвора, пред вратата на „черното цвете“, расте буен розов храст.

Четенето, писането или просто културата – според Збигнев Херберт, който в една особено тежка година си продавал кръвта, за да допълва доходите си – трябва да помагат на хората. Да ги отрезвяват и да ги будят. Грижата за вниманието била като естествена молитва на душата. Ако все още има душа. Ако някога е имало. В стихотворението „Черна роза“ той дава съвет:

… духни
в малката флейта на въображението
изведи цветове
от черната
роза
като спомен
от изгорелия град.

Вкъщи винаги се е чело и е било по-скоро тихо. Най-вероятно никога няма да достигна броя на изчетените страници на майка ми, баща ми или брат ми. Не заедно, а поотделно. Колкото и да четях тайно в час под чина. Приказките за делфини на майка ми си остават най-вълшебната литература, която съм чувал.

Сънувах как с баща ми бяхме редовни клиенти на една книжарница. В нея освен стари и антикварни книги се продаваха понита и коне. При всяко посещение питах дали има кон за под 2000 лв. Първия път ми показаха създание, което беше с пера, човка и гребен. Беше като хищен динозавър с размери на жребец. Казах, че е кокошка. Съгласиха се, че е с такива предци и е специална порода. Когато вече бях останал сам в книжарницата, попитах за същото. Продавачка изникна зад гърба ми и почна да ми се кара: „Ние не сме виновни, че сте беден! Какво само ни занимавате! Кон, та кон, стига вече!“ Изплаших се и се събудих. Разказах съня на приятел. Той ми каза, че някъде Елиас Канети цитира една племенна мъдрост, според която богатството е в броя книги и в броя коне.

Днес, повече от век след Веблен и половин век след Адорно и ситуационистите, е все така банално, зло и очевидно, че неолиберализмът създава реалност, в която хората са сведени до икономическа стойност и активност.

Всяка човешка дейност се третира като пазар.

Институциите, включително и държавата, все по-често работят като корпорации. Логиката се прилага и при дейности, които нямат връзка с генерирането на богатство. Любов, образование, срещи и физически упражнения. И те се управляват в съответствие с правилата на пазара. Хората са третирани като единици човешки капитал. Те трябва постоянно да се грижат и да надзирават стойността си, защото икономическият баланс няма да е възможен. Везните ще се наклонят. Растежът няма да е достигнат и системата ще се срути.

И е лесно да се вцепениш. Да възприемеш настоящето и бъдещето като неизбежно нещастие. Да загубиш способността си да разбираш, да загубиш ума и дума и да не проумяваш. Трудно е да създадеш нова връзка със себе си и със света. Понякога по-добре е да потърпиш, да чакаш да мине или просто да изчезнеш.

„Хипернормализация“ е тазгодишният и най-нов филм на документалиста Адам Къртис. Той разказва история за свят, който е управляван от корпорации и е в стабилност благодарение на политиците. Историята започва през 1975 г. с фискалната криза в Ню Йорк и възникването на идеята, че финансовите системи биха могли да управляват обществото. Кризата е такава, че до края на десетилетието един милион души напускат града. Население, което се възстановява за повече от двайсет години. Сурова среща с финансова криза, която е и духовна.

Понятието „хипернормализация“ е взето от книгата на Алексей Юрчак „Всичко беше завинаги, докато вече не беше“ (2006). Малко преди Съветският съюз да се срути, всеки в Блока е знаел, че системата се проваля, но никой не е могъл да си въобрази алтернатива на статуквото. Политици и граждани се примиряват с преструвката за функциониращо общество. С течение на времето тази заблуда става самоизпълняващо се пророчество и лъжата е приета от всички като реална и единствено възможна истина. Юрчак нарича именно този ефект „хипернормализация“.

Какво е днешното черно цвете? Не е едно, а цял букет.

Образование и правене на кариера в брутална конкуренция. Живот в състезателен егоизъм и краен индивидуализъм, защото уморените коне ги убиват. Побеждавай, за да те уважават и да спечелиш. Без да е ясно какво точно. Безкрайни игри или лотарии по телевизията подхранват невъзможни стремежи като реални възможности. Политиката е шоу. Консумация изпълва социалната празнота. За мнозина диалогът е единствено букви върху екран, от който искаш още един епизод, статия, клип или чат. Изолацията не се лекува и когато консумираме себе си. Социалните медии не помагат. Някои имат повече харесвания, приятели и последователи.

За съжаление, социалната и физическата болка се обработват от едни и същи невронни вериги. Буквалната самота и емоционалната изолация танцуват макабрен танц под ръка с депресия, самоубийство, тревожност, безсъние, страх и заплашителност. Те не са сами. В убийствения хоровод са и деменцията, високото кръвно налягане, сърдечните заболявания, инсултите, намалената устойчивост към вируси. Самотата е сравнима с пушенето на 15 цигари на ден. Повишава риска от преждевременна смърт с 26%. Това е, защото тя увеличава производството на кортизол, хормон на стреса, който потиска имунната система и влияе на паметта. Самите условия за възможност да се погрижиш за себе си са безмилостни. Други черни цветя? Изяждането на света. Разрушаването на природата. И пак – епидемия от хора в ъглите и (само)ненавист. Липса на любов или прегръдка. Непоносима болка.

В „1984“ на Оруел розовият храст е преспапие. Стъкло с формата на полусфера.

В центъра му е предмет, напомнящ роза или морска анемония. Оказва се, че е корал. В един момент главният герой си представя, че повърхността на стъклото е небесният свод, обвил миниатюрен свят, и че той е в него. Заедно с леглото, масата, часовника, а коралът е неговият живот и животът на жената до него, които са запечатани за вечни времена в сърцето на кристала. Това е, преди някой да го вземе от масата и да го разбие в каменната плоча на камината. Преди късчето корал да се изтърколи на килима. Миниатюрна розова топчица. Като захарна розова пъпка от торта. Мъничък розов храст, който с лекота може да бъде унищожен.

Не само Маркс признава, че въпреки минусите си, капитализмът е създал изобилие. Той, изглежда, е смятал, че капиталистическият начин на производство ще може да бъде отхвърлен, но плодовете му по някакъв магичен начин ще се запазят. Това се оказа невъзможно. Поне засега.

Целта на бъдещето е пълна безработица, за да можем да играем. Ето защо трябва да унищожим настоящата политико-икономическа система.

Прилича на казано от вярващ в утопия – марксистка, анархистка или друга, – но не е точно така. Това са думи от интервю с Артър Кларк от 1969 г. Година след събитията от 68-ма и излизането на „2001: Космическа одисея“. Може би е прав. Още преди 70 години той се оказа прав за сателитите. Самата геостационарна орбита се нарича „орбита на Кларк“.

Преди 40 години той прогнозира появата на интернет, масовите компютри, Скайп, имейла, Гугъл, мобилните телефони и триизмерните принтери. Дано е прав и за това. Той предвижда, че през 2040 г., скоро след като „универсалният репликатор“, ползващ нанотехнологии, е усъвършенстван, всеки обект, колкото и сложен да е, ще може да бъде създаден. Диаманти или гурме ястия ще могат буквално да се правят от кал. Или от нищо. Селското стопанство и промишлеността ще са прекратени. Заедно с работата като цяло. Ще има взрив в изкуствата, културата, спорта и образованието. Това е розовият храст на Кларк. Магическа пръчка, заредена с оптимизъм и надежда.

Когато разказах на приятел за визиите на Артър Кларк, но без да казвам името му, той ми сподели, че му звучи като казано от някой от днешните технологични идеолози. Илон Мъск например, но смесен с Дъглас Адамс. И продължи с това, че според него в момента хората, които са погълнати от работата, си играят. И то си играят много сериозно, съвсем се самозабравят даже. Ще е светло бъдеще, в което обстоятелствата и средата не те потапят и не те насочват толкова тясно в една предопределена игра. Неизбежна е фазата на крайно отцепване и отричане на настоящите механизми и правила.

Защото ако днес някой измисли такава машина, още утре тя ще влезе в динамиката на текущата ситуация. Ще има състезание кой да я произвежда и кой да разработи пазара.

Рационално погледнато, единственото решение според него е, ако има „безкрайни“ блага. Ако рязко и веднъж завинаги никой не трябва да мисли какво да яде, какво да пие и къде да се прегледа и лекува. И има достатъчно наистина евтина енергия. Другите неща ще последват от само себе си след време, защото лостът, който сега се използва като морков за прелъстяване, няма да го има и хората ще си насочат мислите на други места.

Рана Дасгупта в края на септември 2016 г. анализира безработицата на бъдещето, в което голяма част от работата е поета от роботи. В тази връзка е необходимо някой да си представи нови начини за осмисляне на живота. Нови взаимоотношения с пари, политика и природа. Нови видове човешка цел. Идеите, които укрепват и запазват капиталистическите общества в ХIХ и ХХ век, идват от религията и литературата. В момента отново сме в дълбока нужда от някакво ново „духовенство“, което да зареди идеите ни и да даде нови ориентири на вътрешния компас. Пазарите не могат да направят това.

За Дасгупта светът е изразходил моралните постижения на миналото и е в морален дефицит. Предстои му крах на смисъла.

Значението е на път да умре. И сме изправени пред близко бъдеще, в което големи групи от образовани и квалифицирани хора ще бъдат структурно безработни. Вместо да гледаме на това като на проблем, трябва да го видим като отговор. Дасгупта вижда решението в лицето на бъдещите милиони, чиито умове няма да са претоварени от всекидневен труд. Не е ясно как ще бъде възможно да се създаде ново „духовенство“ извън религиозно покровителство. Но е ясно, че трябва да преосмислим какво е „работа“, и макар скоро за мнозина да няма да има никаква работа, все пак ще има толкова много работа за вършене. В розите на Дасгупта няма рана или страх. Налична е воля за смисъл.

Два месеца по-късно Илон Мъск имаше изявление, в което каза, че голяма част от работата в бъдещето ще бъде в ръцете на компютри или роботи и като стъпка в правилната посока ще е необходимо да бъде въведено нещо подобно на безусловен базов доход. Това със сигурност ще наложи самата култура в Щатите и в света да се промени. Най-малкото защото най-популярната работа сред белите необразовани мъже е шофьор. Когато масово навлязат коли и камиони, които не се нуждаят от водач, шофьорите ще бъдат на своеобразен екзистенциален ръб с не особено розово бъдеще. Поне засега.

Сънувах, че богатите на общо събрание решават да се откажат да спазят клетвата за дарение на всичките си пари, която са положили. Милиардерите не искат да се лишат от тях след смъртта си. Един по един те умират. Полицията не може да открие нищо необичайно. Всички 500 най-богати в света загиват в рамките на година. И в завещанията си даряват всичко на различни филантропски каузи. Оказва се, че са избивани. Зад това стои единственият български милиардер. Прикрит алтруист. Той е последен в списъка и е убит от своите хора, които не знаят, че са негови.

Хийни казва, че в един смисъл полезното действие на поезията е нулево. Нито едно стихотворение не е спряло танк. В друг смисъл е безгранично.

Ако в началото е словото, то можеш да си кажеш, че може и да е другояче. Според Йейтс поезията се опитва да съдържа едновременно реалност и справедливост. Поезията може да не се моли и да не е временна. Тя може да е праг, а не пътека. Едно винаги доближавано или напускано стъпало, край което читател и писател изпитват по различен начин опита да бъдат едновременно призовани и освободени. За Шели поетите са непризнатите законодатели на света. Поезията може да се замени с което и да е друго изкуство. Или просто с въображение.

Екатерина Йосифова пише:

Четящият стихотворение
сутрин
в леглото
около осем минути
става, прави каквото там трябва, излиза
и добре понася другите часове.

Човекът със свободно време ли е това?

Бъдещето прилича на притчата от „Жертвоприношение“ на Тарковски за мъртвото дърво, което трябва да бъде поливано всеки ден в продължение на три години, за да се съживи. Колко ли трябва да бъде поливано човечеството, за да стане розов храст, а не черно цвете?

Въображението може да донесе не само красота и утеха, но и надежда, че цената да не се самоунищожим може да бъде платена. Надеждата може да пусне корен към смисъла, той да се разклони към идея, от която да поникне желание, бъдеще и промяна. Друг букет. Нова глина. Различен дух. Бяла съдба.

Мечтата е грудката или семената, от които да изникне чудо. С него времето ще се отключи. Хората ще се отключат и ще влезем в ден, за който не сме предполагали.

Казано по друг начин, това е като сцената, в която д-р Стрейндж, хванат във времево повторение, упорито отново и отново, и отново, и отново умира, но отказва да бъде победен, а с него и човечеството. Или казано по трети начин – от 8 бита ще стане 256 и пиксел по пиксел ще се изгражда картината, в която както дистопията, така и антиутопията са измислици от миналото. И „Последен шанс“, финалната част на „Пътищата на свободата“ на Сартр, най-сетне е довършена. Последната възможност не за остров, а за обща планета и за живот извън нея не е пропиляна.

Заглавна снимка: Hal Ozart

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Великденът на коронавируса

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-23-27-march-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Не е много ясно кое е провокирало човека да започне да се движи изправен – експлозии на свръхнови, забързали еволюцията му, или Вселенски разум, но днешната пандемия застопори съвременния човек в дома му. Без особена двигателна активност, освен до хладилника и по клавиатурата на компютъра. През ноември м.г. Световната здравна организация предупреди в доклад, че повечето подрастващи не спортуват, не се движат особено и липсата на физическа активност вреди на здравето им. Днешната пандемия от COVID-19 обездвижи милиони хора по света, които все пак комуникират благодарение на дигиталния век и достъпните технологии.

Поставените под принудителна карантина са като онези, дето са ги пуснали с мярка за неотклонение „домашен арест“. И понеже не може да им сложат електронна гривна (от средата на м.г. вече се използват и в България), в Закона за извънредното положение разрешиха на МВР да получава трафични данни без предварителен съдебен контрол за нарушителите на карантината. Освен „законодателната немарливост“ при подготовката на текстовете, ИТ специалистът Божидар Божанов констатира и още нещо: „Процесите се изпълняват от хора, а хората имат началници, страхове, слабости. В ситуация на млада демокрация, след тоталитарен режим, без изградени традиции, изкушенията за злоупотреби с най-разнообразни цели, в т.ч. политически, не са малки.“

В България има достатъчно примери за изкушили се да злоупотребят с власт. Особено власт, дадена на кариеристи. Какво да се прави, както казва Радичков, „Бог е благословил мухата с безкрайно нахалство“. А мярката за трафичните данни дори не е временна.

Временно е само спирането на парламентарната дейност. 44-тото Народно събрание реши да заседава само при необходимост. От БСП, единствените несъгласни с това, извадиха патетиката, като лидерката Корнелия Нинова заяви: „Парламентарната република временно се отменя и се суспендира Конституцията на България.“ Всъщност за известно време социалистите се лишават от трибуна и опозиционни изяви, но какво пък – нали си имат телевизия. Ето, и Парламентът на Обединеното кралство се разпуска дори за повече – 4 седмици, а вигите и телевизия си нямат.

Премиерът Бойко Борисов съжали, че Народното събрание не е взело решение да мине в онлайн режим, както работят Европарламентът, Европейският съвет, правителството. БСП не се съгласиха – те могат да пазят демокрацията само от трибуната в пленарната зала… Е, президентът ще я пази дори когато БСП не могат. Впрочем една от темите, по които нападаха властта, вече не е актуална. Вода от водосбора на язовир „Белмекен“ потече тази седмица в Перник и облекчи водния режим, който остава само за през нощта.

Операция „Жива вода“ се подготвя и за част от бизнеса под формата на схемата 60/40 – ще рече, че държавата ще поеме за максимум 3 месеца 60% от заплатите на служителите на засегнатите фирми, а работодателят се задължава да изплати останалите 40% и осигуровките. За целта са приготвени над 1 млрд. лв., а кои бизнеси и професии ще получат помощ и по какъв механизъм, решава Тристранният съвет. Очаква се над 1 млн. работници от близо 100 000 фирми да бъдат подпомогнати. Ако това е истина, ще се възползват малко по-малко от половината наети на трудов договор в България, които по данни на националната статистика за 2019 г. са 2,2 млн.

Мярката е предвидена в Закона за извънредното положение, публикуван вече в Държавен вестник и претърпял известна редакция тази седмица след президентското вето. От него отпаднаха два текста – за фиксиране на цените и наказателно преследване за невярна информация. По повод първия, предложен от БСП, бившият министър на финансите Милен Велчев заяви, че ако не е замислен като лобистка поправка в интерес на търговците на горива, наистина „чупи тъпомера“. Много щеше да ги облагодетелства точно тях фиксирането на стоките на цени, равни на средноаритметичните, на които са предлагали същите продукти през последните три месеца преди въвеждането на извънредното положение. Тоест вместо горивата да поевтинеят заради сриването на цената на петрола под 30 долара за барел, щяха със закон да си стоят заковани над 2 лв. на литър. Е, вече започнаха да спадат. Тази добра новина дойде в момент, в който пътуванията са само в краен случай.

Други „добрини“ си намериха говорители. Като споменатите поименно дарители тази седмица – в началото ѝ шефът на Националния оперативен щаб ген. Мутафчийски назова поименно депутата Делян Пеевски като голям дарител, осигурил към оня момент общо 800 000 лв. за борбата с коронавируса. Ден преди това премиерът съобщи за дарените от бизнесмена Кирил Домусчиев лекарства. Днес вече списъците на тези, дали лични или служебни средства за борба с епидемията, са публикувани в няколко медии.

Единствено дарителите знаят истинските подбуди, поради които даряват. Едни – заради гузна съвест и страстното желание да се „откупят“, други – поради добрата реклама, необходима им за самите тях или компаниите, трети „перат“ имидж и нищо не е по-добро за целта от кауза за доброто. Мнозина обаче го правят, защото наистина вярват, че помагат и така трябва – сред тях и деца, дарили спестени пари, и добротворци, останали анонимни.

Даренията вървят, но и първите големи съкращения – също. Оръжейната компания „Арсенал“ съкращава близо 2000 от общо 9-те хиляди работещи. Най-големият работодател в производството на автомобилни компоненти – „Язаки България“, временно спира работата и на трите си завода с над 5600 работници. Това е само началото. Стотици хиляди гастарбайтери и други без постоянна работа се завърнаха и този път ще останат, поне на първо време. Терминал 2 стана вход, а доскоро беше изход. Страхуват ли се хората и колко далеч може да ги отведе страхът им? Но за демоскопите е по-удобно да мерят не опасенията, а възхитата от генералите. Мутафчийски се радва на по-голямо доверие от Борисов – 89% срещу 73 на сто.

Генералът се справя по-добре и с обяснението на различията между трите вида тестове, които се използват в пандемията – PCR тестовете, тези, при които се търси антиген, и известните като бързи тестове. Разбра се, че държавата се подготвя за масов скрининг на населението, който ще се прави на няколко етапа.

„Епидемията в България още не е започнала. Ще имаме такъв Великден тази година, че ще го запомним“, предрече ген. Венцислав Мутафчийски.

Наясно сме, генерале, наясно сме.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Извънредните мерки и тънката линия на човешките права

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/tunkata-linia-na-choveshkite-prava/

Борбата с пандемията от новия коронавирус е свързана с ограничаване на немалка част от човешките ни права – такива, каквито сме свикнали да имаме. Сред засегнатите ни права са тези на личен и семеен живот, на свободно придвижване и събиране с други хора, на труд, медицинско обслужване, културен живот. В различните държави ограниченията на правата са с различен обем и строгост. Разликите зависят не само от тежестта на епидемията, но и от местното законодателство, политическите традиции и характеристиките на обществото в съответната страна.

Неотдавна Европейската комисия призова усилията за овладяване на пандемията да се полагат при спазване на човешките права. Дни преди това правосъдният министър Данаил Кирилов лансира идеята за времето на извънредното положение да се дерогира (тоест да не се прилага) Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). До момента това са поискали още Армения, Грузия, Латвия, Молдова и Румъния. На този етап страната ни не е внесла официално искане за дерогация на ЕКПЧ. Юристи обръщат внимание, че ангажиментите на България относно човешките права са заложени и в Конституцията, но тя не е променена или отменена с оглед на извънредното положение.

И така, без претенции за изчерпателност – ето някои от правата ни, които в по-голяма или по-малка степен са ограничени в името на овладяването на пандемията.

Правото на живот е най-основното човешко право. Всички рестрикции, налагани, за да се ограничи и забави пандемията, целят именно запазването на живота на възможно най-много хора. Но колкото и парадоксално да изглежда, понякога в името на живота се отнема и се жертва живот. На някои места в Китай например хората, отклонили се от карантината или неспазващи наложените санитарни мерки, бяха заплашени със смъртно наказание. В Италия, поради претовареността на здравната система, по-възрастни пациенти масово са обречени на смърт, за да имат шанс по-младите. Подобни са перспективите и за България при нарастване на броя на заразените в тежко състояние.

Гарантирането на правото на живот е свързано и с правото на защита от дискриминация. Представителите на дискриминирани и маргинализирани социални групи имат по-ниски шансове да бъдат адекватно предпазени и лекувани. Освен по възраст, пандемията предизвиква пряка или непряка дискриминация и по други признаци.

Пряка дискриминация по етнически признак е например завардването на ромските махали с контролно-пропускателни пунктове, определени от прокуратурата като „населени с лица от различна етническа принадлежност“. Посланието на тази мярка е: те не са равноценни човешки същества, на дисциплината им не може да се разчита, затова нека се заразяват помежду си, но да не заразяват нас. Междувременно не само в много от гетата се спазват мерките за сигурност, доколкото това е възможно при лоши битови условия и бедност, а на места ромите се самоорганизират, за да защитят своето здраве и това на други хора.

Шансовете за защита на правото на живот на изпадналите в крайна бедност и бездомност принципно не са високи, но по време на пандемията те намаляват още повече. Едно, защото тези хора имат по-малки възможности да се защитят от заразяване. Второ, защото грижата за тях рязко секва. Ако за повечето хора да се хранят навън е удоволствие, което временно са загубили, най-бедните и бездомните разчитат изключително на социалните и на солидарните кухни. А те също нямат право да функционират, както и заведенията за хранене. По този начин абсолютната забрана на общественото хранене се явява непряка дискриминация на тази група хора.

Мерките за ограничаване на заразата засягат пряко и правото на личен живот, което се оказва в силна връзка с правото на свободно придвижване. В условията на принудителна изолация много хора нямат възможност да бъдат с членове на семейството си, с партньори, близки и приятели. Не само почивките и екскурзиите в чужбина вече изглеждат мираж, ами в редица държави е на практика невъзможно да се придвижиш от една част на страната до друга.

В Китай рестрикциите бяха доведени до крайност, като имаше множество семейства, членовете на които със седмици не са могли да се съберат, защото са били в различни квартали в момента на блокиране на съответните райони. В Индия е наложена пълна забрана за излизане за 3 седмици – за цялото 1,3-милионно население.

В страни като Италия и България излизането от вкъщи е забранено освен при строго определени поводи. У нас те са сведени основно до отиването на работа и до хранителния магазин или аптеката, както и разхождането на кучето.

Във Франция разходките и индивидуалният спорт на открито бяха ограничени до един час на ден и един километър отдалеченост от дома.

В свое обръщение по телевизията германската канцлерка Ангела Меркел подчерта, че чистият въздух е необходимост. Затова разходките в Германия не са забранени и парковете не са затворени. Трябва обаче да се спазва определена дистанция между минувачите. Хората, които живеят заедно, имат право и да излизат заедно. Ако не – има ограничение да бъдат максимум по двама.

Неприкосновеността на личния живот е важен аспект от правото на личен живот. Ако се заразим от коронавирус обаче, личният ни живот изведнъж престава да е толкова неприкосновен. От нас се изисква да дадем информация за хората, с които сме се срещали, и за местата, на които сме били. Това не е особен проблем за хората, които нямат какво да крият. Но онези, които имат тайни, са пред моралната дилема да избират между неприкосновеността на личните си отношения и общественото здраве.

Проследяването на местоположението ни също е намеса в неприкосновеността на личния ни живот. В България е допустимо без съдебно решение МВР да изисква от мобилните оператори данни за местоположението на лица, които са нарушили карантината. Подобна е ситуацията и във Франция. В Китай и редица азиатски страни, както и в Израел контролът на местоположението по време на епидемията обхваща на практика всички. В Полша се използва и лицево разпознаване. В Германия, Австрия и САЩ локализирането на местоположението се използва единствено за статистически цели и е анонимизирано. Немският институт „Робърт Кох“, предоставящ официалните данни за разпространението на вируса в Германия, дава гаранции както за анонимизирането на данните, така и за ограничения срок на проследяването.

Особено са засегнати правото на труд и възнаграждение на труда. В настоящия период цели професии изчезват за времето на мерките на ограничаване на епидемията. Засегнати са всякакви бизнеси – както огромни концерни, така и малки фирми и хора със свободни професии. Сред първите пострадали бяха фирмите за круизни пътувания. Огромни загуби търпят туристическата и транспортната индустрия, заведенията, фризьорските и козметичните салони, цели сектори от търговията, производството и множество други сфери. Милиони хора са в принудителен неплатен отпуск, а безработицата рязко нараства. Различните правителства предлагат различни по обем и форма мерки за подкрепа на засегнатите хора и фирми. В настоящата ситуация обаче няма как те да бъдат достатъчни, а и често са закъснели.

Поради претовареността на здравните системи, както и поради високия риск от заразяване в лечебните заведения е силно ограничено и правото на достъп до здравеопазване. В редица страни, включително и България, достъп до медицинска помощ имат почти единствено спешните случаи. Ако раждаме или има риск да умрем или да загубим орган, състоянието ни е спешно. Ала ако имаме силна болка в зъба например, за нас ситуацията е спешна, но от гледна точка на закона не е. И е спорно доколко в условията на извънредно положение ни се полага помощ.

Съществуват редица медицински състояния, които не са спешни, но са свързани с болка и/или страдание, а някои и с влошаване, ако не се лекуват. Сред тях са множество хронични заболявания. Срокът на протоколите и рецептите на хронично болните беше удължен, но немалко от тях имат нужда от редовно проследяване, а някои – от започване на лечение или от корекцията му. Липсата на профилактични прегледи увеличава риска от развиване на редица социалнозначими заболявания.

Някои страни ограничават и правото на изразяване и информация по теми, свързани с коронавируса. Ли Уън-лян, първият лекар в Китай, съобщил публично за новия вирус, е принуден да подпише писмо, че „разпространява фалшива информация, която сериозно нарушава обществения ред“. Не след дълго самият медик умира от COVID-19. В Пловдив студент по медицина от Бангладеш беше арестуван, а областната прокуратура образува досъдебно производство срещу двама лекари – все за всяване на „паника“, „тревога“ и разпространяване на „фалшиви новини“ във връзка с коронавируса. „Прегрешението“ на лекарите е, че са казали, че болницата им няма готовност да лекува пациенти с COVID-19 и работещите в нея не разполагат с предпазни средства. А икономистът Владимир Каролев е с обвинение не само за нарушаването на карантината си, но и за „заблуждаващи публикации в социалните мрежи“, в които изразява съмнение в ефективността на мерките срещу заразата.

Покрай тези казуси ВМРО за пореден път лансира идеята си за криминализиране на „фалшивите новини“. Предложението не успя да влезе в закона за извънредното положение заради ветото на президента Румен Радев. ВМРО обаче не се отказва и се опитва да прокара идеята си чрез промяна в Закона за радиото и телевизията. Ако предложението бъде прието, държавата ще има контрол върху всички медии и интернет сайтове, и то не само за срока на извънредното положение. И Съветът за електронни медии ще бъде абсолютната инстанция, която ще решава коя информация е истинна и коя – фалшива.

Усилията за овладяване на епидемията у нас възпрепятстват и правото на справедлив процес. Съдилищата в България са затворени за периода на извънредното положение (който е много вероятно да бъде удължен). Отлагат се почти всички дела – административни, граждански и наказателни. Прави се изключение единствено за „неотложните“, ала кое дело е неотложно, е сложно за дефиниране. Междувременно едни хора например не могат да се разведат, други са в ареста в очакване да бъдат осъдени или оправдани, трети не получават разрешение на имотни, служебни или други спорове.

Отлагането на делата нямаше да бъде такъв проблем, ако прокуратурата не проявяваше хиперактивност. Само досъдебните производства срещу нарушители на карантината са повече от 120. Обвинените за „фалшиви новини“, за които вече споменахме, са трима. Досъдебните производства „валят“ отвсякъде. Включително точно насред извънредното положение прокуратурата внесе обвинителен акт срещу ученик, който в началото на миналата година е убил баща си, за да спаси майка си от него.

Така, при отсъствието на съд, пред който адвокатурата да защитава клиентите си, се нарушава правото на всеки човек да бъде смятан за невинен до доказване на противното. Защото съдебната система на практика се свежда до прокуратурата. Което е особено притеснително с оглед на факта, че прокуратурата демонстрира и намеса в законодателната (предлагайки законови промени и съветвайки депутатите как да гласуват) и изпълнителната власт. Медиите и обществото бързо свикнаха, че е нормално не полицията, а прокуратурата да арестува. А вече не са рядкост и медийните внушения, че тя завежда съдебни дела, въпреки че реално става дума за досъдебните производства. Ако прокуратурата започне да издава и присъди, кръгът ще се затвори.

Човек има право и да не бъде подлаган на изтезание, както и на нечовешко и унизително отношение. Въпрос на тълкуване е дали и доколко ограниченията заради коронавируса в различни страни водят до нарушаване на тези права. Ако медиите тиражират информация, че срещу някого е повдигнато обвинение, а този човек няма възможност да се защити и да получи справедлив процес, това унизително отношение ли е? Ако например семейства, в които има скандали и насилие, са затворени в домовете си със седмици и месеци, това изтезание ли е? Ако някой изпитва непоносимо физическо или психическо страдание, но няма достъп до медицинска помощ или лекарства, това нечовешко ли е? Къде е тънката граница, отвъд която мерките за опазване на живота ни могат да подкопаят основните принципи, върху които се крепи човешкото ни достойнство?

След овладяването на епидемията светът ни няма да е същият. Не само защото ще са нужни години на икономиката да се възстанови. А защото вече ще знаем, че нямаме по подразбиране много неща, които за поколения наред са били даденост. Да отидеш на среща. Да се видиш с приятели, да изпиеш едно кафе навън или просто да вървиш по улиците, гледайки минувачи и витрини на отворени магазини. Да отидеш на лекар или зъболекар. Да пътуваш. Да се качиш в претъпкано средство на градския транспорт. Да докосваш други хора.

А може би ще сме свикнали с някои липси и ограничения и вече ще ги смятаме за правилни или естествени. Това би означавало, че неусетно сме приели да живеем в диктатура. Дали ще се установят диктатури, зависи от силата на отделните граждански общества. От хората в тях зависи да не забравят кои са базовите права и свободи, които имат.

Какво не трябва да изпускаме от поглед в България:

Кои законови промени, приети заради извънредното положение, ще продължат да действат и след отмяната му? Засега такива са например измененията в Наказателния кодекс, налагащи по-строги наказания за отклонилите се от карантина. Такива биха били, ако се приемат, и промените в Закона за радио и телевизия, криминализиращи разпространяването на „фалшиви новини“. Както и много други законови изменения, прокарани уж между другото.

Най-важното обаче, за което трябва да държим очите си отворени, е дали ще сме свидетели на масово бягство от свободата и дали диктатурата няма да се е оказала по-уютна от човешките права.

Заглавна снимка: Dimitri Karastelev

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Психиатърът Тодор Толев: „За 150 милиона години еволюция човекът се е научил да се справя с всякакви ситуации“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dr-todor-tolev-interview-coronavirus/

Тодор Толев е известен български психиатър, доктор на медицинските науки. Ръководил е психиатричната болница в Раднево от 1987 г. до пенсионирането си през 2015 г. Създател е на първото „защитено жилище“ за хора с психични разстройства през 1988 г. Понастоящем е главен редактор на „Българско списание за психиатрия“ – издание на Българската асоциация по психиатрия.

За последствията от настоящата извънредна ситуация на пандемия за човешката психика с д-р Толев разговаря Венелина Попова.


Доктор Толев, в условията на пандемия от COVID-19 увеличава ли се интензивната тревожност у хората, поставени в социална изолация?

Като всяко нещо, зависи от гледната точка. Пандемията е епидемия с планетен обхват. Аз, откакто съм човек, такова нещо не помня. От друга страна, всеки един от нас е имал множество случаи, когато е бил изправен пред различни ситуации на опасност и се е справял с тях психически.

Каква е приликата и разликата между сегашната ситуации и всички други, в които сме попадали? Общото е, че пред нас стои някаква заплаха, а тревожността е защитната ни реакция. Разликата е, че в други ситуации всеки реагира сам за себе си, защото те са индивидуални, могат да са семейни и много рядко групови. Едно е човек да се безпокои за последици от дадена болест, която е специално за него, или да е хипохондричен, да кажем, на тема сърдечносъдови инциденти, докато в настоящия случай ситуацията е всеобща и сюжетът е еднакъв за всички. Вижте как гледната точка променя нещата – усещането, че това е еднакво за всички, в едно и също време, по един и същи начин, създава усещането за уникалност.

А като психична технология на справяне, нещата са еднакви – човек посреща заплахата такава, каквато е, и реагира така, както може. Тревожността е като музикалността – всички я имат, но не в еднаква степен. Става дума за защитно-приспособителна реакция с поне 150 милиона години давност, за еволюционни способности на човека да се справя с безчет ситуации.

Какви реакции провокира страхът в човека?

Разсъждавам за конспиративното мислене, което е нещо като защитна технология на човешката душевност, на мозъка. Когато попаднем в ситуация на заплаха с неизвестен размер и неизвестен край, ние сме склонни да се опитаме да си я обясним, да намерим връзката между причина и следствие – това е каузалното мислене. А в ситуация като сегашната конспиративните теории се развихрят. Те са любопитни сами по себе си, защото са продукт на нашия опит да се справяме с тревожни ситуации, които крият заплаха. С тях човек намира някакво обяснение и има чувството, че е защитен от неизвестността.

От друга страна, хора, споделящи една и съща конспиративна теория, се възприемат като сплотени и при тях настъпва явление, сходно на реакцията на овцете, които при заплаха се скупчват по-плътно в стадото – „да бъда един от всички, един от многото“. Има и още един защитен елемент – чрез такова мислене човек добива усещането, че увеличава престижа си, защото по този начин той заявява на околните: „Аз знам това, което ти не знаеш!“ А знанието води до власт и до чувство за сила. В ситуации на несгоди конспиративното мислене много остро се засилва.

По отношение на сегашния сюжет главните герои са китайците и американците. Американците казват: „Това е китайски вирус“ и по този начин се себезаявяват, че са солидарни с Америка. Но друга част от човечеството казва, че това е американско биологично оръжие, като се позовава на историята на Щатите, когато чрез различни инсценировки те са намирали претекст за започване на някаква война. Руснаците този път останаха някак в сянка. Това всъщност е отражение на делението „ние“ и „другите“. Ние сме добрите, онези са лошите, ние ги заклеймяваме, като аргументираме отношението си с някаква теория.

Имаме и разделяне на управлявани и управляващи и сега масово се шири теорията, че чрез пандемията финансовата олигархия на планетата търси начини да си намери алиби за предстоящата криза, с която да доограби онези, които нямат, и богатите да станат още по-богати, а бедните – още по-бедни.

Ако пандемията продължи, както и наложеното в много страни извънредно положение, може ли да се очаква увеличаване на психичните разстройства и на самоубийствата, тъй като социалната изолация предшества депресиите и суицидните мисли и намерения, или по-скоро, когато е заплашен животът на човек, автоматично се задейства неговият инстинкт за самосъхранение?

Човекът е еволюирал прекалено дълго, за да бъде незащитен. Такъв тип събития не увеличават честотата на психичните разстройства. Има много ценни изследвания, които показват, че след голяма война, след пребиваване в концентрационен лагер или в други подобни ситуации броят на засегнатите не е голям, тоест няма доказана такава причинно-следствена връзка. Тогава се включват други форми на психологическа защита, самоубийството не е такава форма.

Освен конспиративното мислене и „конформиране“ със стадото, има и фаталистично мислене или „каквото съдбата каже“, но това е друга опера. Има цяла апокалиптична, катастрофична „белетристика“. Но психичната болест е разстройство във функционирането на органи или на цяла система. И някак си е много голям скокът между едно социално явление, колкото и дълготрайно да е то, и психичното разстройство. Като помислим сериозно, броят на пострадалите от коронавируса към сегашния момент е много по-малък от броя на жертвите от транспортни злополуки, обаче напрежение около броя на катастрофите няма, нали?

Паниката ли е причина за засиленото търсене и купуване на оръжие в САЩ след избухване на епидемията от COVID-19?

Те са си такъв народ, затова си купуват оръжие. Има психологически изследвания, които наблюдават в случай на бедствие – да речем пожар – кой какво ще изнесе от горящото жилище. И се оказва, че хората гравитират към различни неща, но не всеки на първо място би изнесъл децата си, което е жалкото. И ето, в ситуация, в която не знаят какво да правят, американците купуват пищови – това им е културално присъщо.

А тоалетна хартия купуват масово навсякъде по света и това ми е много интересно. Има известна логика – човек еволюционно е настроен против мръсотията в буквалния смисъл на думата, защото е установил, че между нея и здравословните проблеми има много близка връзка. Тоест човекът, както и котката, е чисто същество.

А за американците излезе виц, че си купували оръжие, за да си пазят тоалетната хартия.

Възможността хората да общуват чрез мобилните си устройства и социалните мрежи разтоварва ли напрежението, или обратно – противоречивата информация и апокалиптичните прогнози го засилват, особено през медиите?

Имам особено отношение към социалните мрежи. Мобилните устройства, например телефоните, са приспособления, с които да се чуваме, когато не можем да се виждаме. Но това е заместител на нормалното общуване. Лошото е, че днес прекалено много хора обърнаха подредбата и смятат общуването през социалните мрежи за най-важно, а то не е пълноценно физиологично общуване. При нормалното еволюцията е оголила човешкото лице, за да се вижда мимиката, и трябва да има очен контакт – докато в социалните мрежи това не е необходимо.

От сума ти бозайници само човеците и маймуните имат неокосмено лице, за да се вижда мимиката, и само те имат мимическа мускулатура. Което означава, че за общуването от ключово значение е виждането. Затова когато говорите с някого, а той гледа някъде встрани, усещате как нещо в общуването започва да се чупи, което понякога е с ранг на психиатричен симптом. Така че ако социалните мрежи заменят нормалното общуване, толкова по-зле за общуващите. Те трайно ни насочват към сурогат, вместо към автентичното.

Да Ви върна отново на въпроса как ще се отрази изолацията за по-дълъг период от време на хората, които и без това започнаха да губят способността си за нормално общуване?

Дали е вредно това затваряне, е пак въпрос на лична преценка. На мен никога не ми е харесвало, когато хората се мотаят насам-натам, защото и излизането, и екскурзиите се превърнаха в част от потребителския спектър. Хората пътуват не за да си починат, не за да се разведрят, а просто за да се покажат и да се снимат тук и там. Това са едни, общо казано, неконструктивни привички, които е хубаво да изчезнат.

Искате да кажете, че сега природата поставя нещата по местата им?

Винаги ги поставя и всичко онова, което не върви в общата, в правилната посока, отпада.

Как оценявате поведението на управляващите елити – и у нас, и по света, в управляването на кризи, каквато представлява и пандемията от коронавируса?

Те гледат единствено да си запазят властта. Няма елит, който в такъв момент да зареже основната си грижа.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Карантина на две скорости

Post Syndicated from Десислава Милева original https://toest.bg/karantina-na-dve-skorosti/

„Изведнъж всекидневието ни стана различно, странно, непонятно. Животът ни се преобърна. Разкажете го първо на себе си, а после и на онези, които в бъдеще ще ви четат и ще се опитват да разберат далечните времена на коронавируса“, съветва италианският писател Роберто Феручи студентите си по творческо писане. „Всеки трябва да го стори“, продължава препоръките си той на страниците на френския всекидневник Le Monde

Ето че дневникът – един почти „екзотичен“ и позабравен в демократичните общества жанр – днес получава шанс за свой нов златен век.

Във Франция неговото възраждане започна официално във вторник, 17 март, когато в страната влязоха в сила новите, по-строги мерки за изолация. Вестници, списания, радиа и онлайн медии намериха набързо своя писател, който всеки ден да води из страниците и честотите им своя „дневник на изолацията“. Други автори, без да чакат подобна покана, публикуваха своите записки където намериха за добре. Ако почти математически доказуемо е, че писател плюс изолация е равно на дневник, то в страна, в която литературната гилдия наброява повече от 100 000 души, опитите най-вероятно ще се увеличат. 

Качеството и художествените им заслуги настрана – тези първи „дневници на изолацията“ се оказват свидетелство за епохата, която преживяваме в момента. Първоначално публикуването им предизвика възмущение и критики в социалните мрежи до степен, че продължението им за момент стана съмнително. „Неморални“, „гротески“, „подигравка“ са някои от определенията, които придружаваха онлайн споделянето на дневниците. Може би защото насред меланхоличните пейзажни описания изведнъж лъсна фактът, че класовите неравенства тежат още повече по време на криза.

Докато четем носителката на престижната литературна награда „Гонкур“ Лейла Слимани в Le Monde, Мари Дарийосек в Le Point, докато слушаме певицата Лу Доайон на честотите на France Culture, става ясно, че времето на Оруел с идеята за „общо благоприличие“, както и на Сартр с призива му децата на буржоазията да се обединяват с работниците – с други думи, времето на писателите, които „слизат“ на улицата – отдавна си е отишло. 

Днешното положение изглежда по-скоро като поредна версия на криворазбраната Мария-Антоанета.

„Неделя. Напускаме Париж с колата в 23 часа̀. Мъжът ми ще работи от вкъщи, родителите ми са в Страната на баските (регион между Франция и Испания – б.р.), където се намира къщата от детството ми: дезертираме преди официалните разпореждания“, започва хрониката си Мари Дарийосек. По-нататък тя пише: „Иска ми се те (децата) да вкусят от това, което ме занимаваше мен като дете тук: отегчението. Тоест мечтанието… За момента по-малката свири на китара в подземния етаж. Две сърни пасат трева в изоставената ни градина. 14 часа̀. Скриваме в гаража колата с парижки регистрационен номер и изкарваме старата. Усещам, че не е добре да караш с едно 75, залепено за задника (регистрационен номер на Париж – б.р.)… Отиваме да видим морето.“ 

А дневникът на Лейла Слимани започва така: „Тази нощ не успях да заспя. От прозореца на стаята си наблюдавам изгрева по хълмовете. Заскрежената трева, липовия цвят, който напъпва. От петък, 13 март, съм на село, в къщата, в която прекарвам всеки уикенд от години насам. Трябваше да намерим решение, за да избегнем децата да се срещат с майка ми. Разделихме се, без да знаем след колко време ще се видим. Майка ми остана в Париж, а ние заминахме.“ 

Писателката продължава да разказва: „Тази сутрин давам уроци на децата и за момента пазим спокойствие. За да им обясня принципа на изолацията, им казвам, че това е малко като в „Спящата красавица“. За да не умре принцесата, като си убоде пръста, феите са решили да я приспят, нея и близките ѝ, за 100 години. Ние също ще трябва да си починем, да си останем у нас и един ден като принца, който спасява принцесата с целувка, и ние ще можем да се целунем отново.“

А запитана от журналиста на френското радио за условията ѝ на изолация, изпълнителката Лу Доайон развеселено отговаря, че за нея като творец това е обичайно положение и не ѝ пречи, но „усеща, че за много други това може да се окаже сложно“. Други творци направиха сродни изказвания по страниците си в социалните мрежи или в медиите. Но независимо от добрите си намерения, 

не усилват ли те „аурата“ на творческата изолация и не създават ли по този начин един криворазбран случай на Мария-Антоанета?

И той е, че в изолацията може да има нещо романтично. Почти като при героите на Джовани Бокачо от „Декамерон“, които бягат от разяжданата от чума Флоренция (нареждайки на слугите да приготвят багажа), за да се скрият в „дворец с голям и хубав вътрешен двор“, около който „се редували полянки и прелестни градини“. „Мисля си за някои приятели, шестима в тристайно жилище“, добавя все пак в края на хрониката си Мари Дарийосек, посочвайки реалността на повече от 1,2 милиона души в Париж и региона. Тази на кибритените кутийки, чиито наеми струват повече от половин минимална заплата, с душ-кабина в стаята и обща тоалетна на етажа. И пълзящи навсякъде хлебарки. Реалност, от която бягството не е толкова лесно, а в изолацията в нея няма нищо романтично. 

Отново математически, вероятността описаната реалност да засяга част от тези 100 000 декларирани автори изглежда сравнително голяма, като имаме предвид че през 2016 г. заплащането им е достигнало най-ниското си ниво от 1979 г. насам, а 44% от тях живеят в района на Париж. Ако разглеждаме средните месечни доходи, се оказва, че 

10-те процента най-добре платени автори печелят 9 пъти повече от 10-те процента най-ниско платени (500 евро)

според същото проучване на Националния център на книгата. Затова сравнително по-малко романтични, но далеч по-показателни за трудностите на писателската професия биха били дневниците на онези последни 10%. Стига да приемем, че от подобна публикация в момента има какъвто и да било смисъл.

В края на първата за Франция седмица на строга карантина още една свързана с вируса полемика стана причина да се заговори за литература – дали книжарниците са „търговски обекти от първа необходимост“. В четвъртък, 19 март, министърът на икономиката Брюно Льомер заяви пред France Inter, че обмисля въпроса за отварянето на книжарниците. Предишния ден на официалната страница на синдиката на книжарите бе публикувано изявление със заглавието: 

„Ако продажбата на книги в книжарница не е „от първа необходимост“ за живота на нацията, тогава защо продажбата на книги от Amazon или в супермаркета е?“

Изявлението завършва така: „Продължаването на поръчките и получаването на книги чрез мрежата на хипермаркетите или Amazon е санитарна ерес и нелоялна конкуренция и призоваваме правителството да сложи край на това.“ Въпреки изключителната крехкост на книжния сектор във Франция, много от независимите и малки книжарници обаче отказаха категорично да отворят при каквито и да било условия или да осигуряват доставки по домовете. Същевременно в края на седмицата на френската и италианската страница на Amazon се появи следното мистериозно съобщение:

„Дейността на Amazon продължава, но съобразно моментната ситуация ние даваме предимство на онези продукти, от които клиентите имат най-голяма нужда. Някои други продукти може да са временно неналични, а сроковете за доставка – по-дълги от обичайните.“ Кои са тези други продукти, не става ясно никъде, а компанията отказва да даде на медиите евентуален техен списък. За момента остава възможна поръчката на книги, а времето за доставка без Amazon Prime е изчислено на девет дни. 

Американският гигант стана обект на критики и по повод условията на работа в цеховете си във Франция, където броят на работниците на едно място достига 3000 души. Трудността да се спазва препоръчаната дистанция от 1 метър между служителите и подозренията за заразени обаче не успяха да затворят складовете. Нещо повече, за да се справи със скока в броя на поръчките, 

Джеф Безос обяви наемането на допълнителни 100 000 работници и временно увеличение на заплатата с 2 долара или 2 евро на час (валидно до края на април) в САЩ и Европа.

И докато изолацията продължава, някои „дневници“ – като този на Лейла Слимани – смениха рязко тематиката. „Ден трети“ обръща внимание на проблема за достъпа до книги в затворите, където от 17 март са забранени посещенията на близки и всички съпътстващи дейности. „Това е тройно наказание за затворниците – предупреждава пред Arte писателят Рене Френи, който от години работи с лишените от свобода, – те са в момента 72 000 при налични 55 000 места. Посещенията са тяхното бягство три пъти седмично. Оттам влизат чистите дрехи и оттам влиза най-вече марихуаната. Затворът без трева е като склад с експлозиви. 80% от затворниците пушат. Пазачите го знаят и го позволяват, защото тревата приспива затворниците вечер.“

След размириците в италианските затвори от последните седмици и след първия смъртен случай на заразен с коронавирус във френски затвор (Fresnes), по стените на парижките предградия се умножиха графитите, призоваващи за освобождаване на всички затворници. Как френското правителство смята да се справи с експлозивността на подобна ситуация, е все още неясно. 

А ако тези първи опити за „дневници на изолацията“ се провалят някъде, то е най-вече в разказа на универсалното през личното.

Онова универсално, което бе така скъпо на Сартр: „За интелектуалеца универсалността не е даденост, а трябва непрекъснато да се създава.“ Защото когато канят тези автори, медиите не търсят ли именно универсалността на доброто и злото, на мъката и радостта, която само творците са способни да създадат? И която във времена на тревоги може да послужи като универсален лек? 

Но същевременно дребнавият егоизъм, малките изключения от общото правило, двойните стандарти, неспособността да осмислят момента и да го превърнат в нещо надхвърлящо тяхната собствена личност не правят ли въпросните автори на дневници повече като нас, отколкото сме склонни да си признаем? 

И в този смисъл те не са ли ни безкрайно познати?

Заглавна снимка: Hannah Olinger

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Смелостта идва от затвора

Post Syndicated from Ляо И-у original https://toest.bg/smelostta-idva-ot-zatvora/

В последния годишен доклад на Института „Кейто“ за личните, гражданските и икономическите свободи в света Китай заема 126-то място от 162 оценени държави. Правозащитниците в страната са чести обекти на репресии, с най-отчетлив пример Лиу Сяо-бо, който през 2010 г. става Нобелов лауреат за мир, докато е в затвора за „подриване на държавната власт“.

Заглушаването на дисидентските гласове отвътре е една от причините за наличие на особено гласовита китайска дисидентска диаспора, част от която са известни творци като Ай Уей-уей и Ма Дзиен. Сред тях е и Ляо И-у – излежал присъда заради участието си в демонстрациите на площад „Тиенанмън“ през 1989 г., той е сред острите критици на китайския комунистически режим и поддържа виждането, че сегашната политическа система в Китай следва да се нарича не „социализъм с китайски характеристики“, а „капиталистическа диктатура“.

Като следващо попълнение в поредицата ни „Китай отвътре“ публикуваме превод на негова реч, изнесена на Международния ден на човешките права на 10 декември 2018 г. в Берлин, където в момента живее.


Винаги съм казвал, че смелостта ми и изобщо всичко мое идва от затвора – това е разликата между мен и другите китайски писатели. В затвора изтърпях всякакви мъчения и направих два опита за самоубийство, но започнах да пиша тайно, а един осемдесетгодишен монах ме научи да свиря на флейта, под чиито звуци прозрях, че „свободата идва от душата“. Именно свободната душа на човека е естественият враг на диктатурите и чак тогава – политическите му възгледи. Но най-важното е, че само ако си изпитал ужаса и мъката на несвободата и изтезанията, ще можеш да се отдадеш изцяло на борбата за свободата на другите и да я възприемеш като своя вяра.

Аз се провалям почти във всичко, освен в писането. Например моят приятел, четирикратно осъжданият Лиу Сяо-бо, беше убит в килията си на 13 юли 2017 г. въпреки всичките ни усилия да го спасим. Впоследствие съпругата му Лиу Ся беше пусната да замине за Германия, обаче цената за това беше жестока.

Но всичко скоро ще бъде забравено – Китай продължава да е най-големият капиталистически пазар в света и търговската война със САЩ и непрекъснатите вълнения лека-полека изличават спомена за Лиу Сяо-бо и Лиу Ся. Този профанен и безмилостен свят не се нуждае от мъченик като него, който да прекара живота си в затвора, за да поведе родината си към демокрация. Наясно съм с всичко това. Наясно съм, че макар и вече да има достатъчно много записи, трябва да продължавам да пиша – също както преди повече от две хиляди години Платон записва философския дебат в килията на Сократ преди смъртта му. Ако Платон не беше оставил тези думи, Сократ щеше да бъде заличен от времето, а смъртта му щеше да е една все по-далечна загадка, която нямаше да ни вълнува както сега.

Да, аз написах „Четвърти юни: Моите свидетелства“ и „Куршуми и опиум“, две свързани книги за жертвите на клането на площад „Тиенанмън“, много от които умряха, а още толкова бяха съсипани от затворите – макар и в крайна сметка да излязоха навън, те попаднаха в един по-голям затвор без стени, в който смъртта е за предпочитане пред живота.

„Интернет ще свали диктатурата, маркетизацията ще породи демокрация“ – тези думи на един известен американски политик съвпаднаха с гледището на тогавашния президент Бил Клинтън и така през 2001 г. Китай беше допуснат в Световната търговска организация, при това в режим на най-облагодетелствана нация.

Двайсет години по-късно не интернет свали диктатурата, а диктатурата се възползва безцеремонно от западните интернет технологии, за да установи пълен контрол над Китай – независимо къде се намираш, ако си дисидент, ще бъдеш обект на постоянно подслушване и следене; в хотелите, на гарите и летищата лицето ти ще бъде автоматично разпознавано от компютрите и телефоните на полицията; банковите ти транзакции и публикации в интернет ще бъдат записвани и всичката тази информация по всяко време може да се използва като доказателство за престъпление срещу държавата. Ето така свободният пазар и интернет, измислени и непрекъснато подобрявани от Запада, ефективно помогнаха на диктатурата.

Но всичко това се оказва предизвикателство и пред западната демокрация. В Китай например съществува „огнена стена“, чието прескачане с цел посещение на чуждестранни сайтове е нелегално и се преследва от полицията; в западните държави няма такава защитна стена, но почти всички китайци в чужбина, както и чужденците с интерес към Китай свободно ползват социалните мрежи WeChat и Weibo, телефоните Huawei и т.н., без да са наясно, че по този начин се излагат на следене. Ако направиш някое екстремистко, подигравателно или друго съмнително подривно изказване, администраторите на WeChat ще ти отправят предупреждение за премахване на профила, случва се дори направо да го премахнат – така ти временно изчезваш, а е възможно да навлечеш неприятности и на семейството и приятелите си в Китай. Много дисиденти около мен използват WeChat и неволно приемат контрола на диктатурата.

Диктаторите развяват знамето на международната борба с тероризма, за да извършват насилствено промиване на мозъците на милиони уйгури в концентрационни лагери, и прегръщат интернет технологиите, за да отнемат свободата на свободния свят.

Затова днес аз, един писател сред дисидентите, отказвам да използвам китайски смартфони и да инсталирам китайски софтуер, освен това публикувам произведенията си само в демократичен Тайван и в западните страни. По-важното обаче е да не се свивам, да не замлъквам, да продължавам да се боря за свободата на другите и от тази борба с много загубени битки да черпя ентусиазма, необходим ми за документирането на тази епоха.

Оттук нататък възнамерявам да напиша още книги и в отминаващата история провалът да стане победа.

„1984“ е отчайваща книга, но самото ѝ написване дава надежда.

Заглавна снимка: Ляо И-у на поетическия фестивал в Ерланген, Германия, 2011 г. Фотограф: Amrei-Marie
Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Право на отговор на проф. Калин Янакиев

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/pravo-na-otgovor-kalin-yanakiev/

По повод публикуваната на 21 март т.г. в „Тоест“ статия на Светла Енчева „Православен фундаментализъм по време на пандемия“ получихме кратка бележка от проф. Калин Янакиев, в която той изразява несъгласие с частта от текста, в който е споменат, а именно: 

„Дори авторитетният професор по културология Калин Янакиев, чийто анализ на Истанбулската конвенция беше противоположен на позицията БПЦ по темата, се включи в общия хор от защитници на силата на вярата: „Онези, които смятат, че причастието със светите тайни е с тялото и кръвта Христови, за тях е безумно, че нафората и виното, както и съсъдите, в които се съхраняват, могат да пренасят зарази. Подчертавам, че това се отнася за вярващите.“ Според проф. Янакиев на богослуженията могат да се заразят онези, които имат малка или никаква вяра…“

Публикуваме писмото на проф. Янакиев до редакцията, а нашият коментар е в края на текста.


Приписаното ми от журналистката Светла Енчева е наполовина абсурд, наполовина изкривяване на мисълта ми, която преди около петнадесетина дни (т.е. преди разразяването на епидемията), доколкото си спомням, изказах в интервю за Радио „Пловдив“. Абсурдно е да ми се приписва объркване на Тялото и Кръвта Христови с „нафората и виното“. Ако журналистката не ги различава, то аз ги различавам много добре. Никога не съм изказвал мисъл, че на богослуженията могат да се заразят онези, които имат малка или никаква вяра. Напротив, в интервюто (във втората му част) критикувах подобни изказвания на наши митрополити, без да споменавам имена. Смятам причисляването ми към „фундаменталистите“ за смешка, защото вече не знам между двата острастени лагера какъв съм собствено: либерал ли, или консерватор.

Уважаеми проф. Янакиев,

С цялото ни уважение към Вас, молим да обърнете внимание на следното:

В частта на текста на Светла Енчева, в която сте споменат, има сложен линк към интервюто Ви пред БНР от 12 март 2020 г., озаглавено „Който има вяра и не се бои, може да отиде на църква“. Цитатът в кавички е копиран 1:1 от текстовата версия на въпросното интервю. Тук искаме да Ви поднесем извинения – наш е пропускът, че не сверихме казаното от Вас в аудиозаписа на БНР, а разчитахме на текста на колегите, който, признаваме, не е дословен. Вие всъщност казвате:

„Ходят онези […], за които причастието със светите тайни е причастие с тялото и кръвта Христови и поради тази причина е изключено, безумно те да пренасят зараза, както съсъдите, в които те се съхраняват и от които се подават. Пак подчертавам – на вярващите!“

В това интервю Вие също казвате: „Който иска, който има вяра, който не се бои, да отиде. Който има слаба дори вяра, който съвсем няма вяра, въобще няма нужда да ходи и да се изкушава. Поради тази причина аз просто не виждам защо трябва да бъде фиксирано общественото внимание върху това, че Православната ни църква е решила да не отменя… правилно е решила да не отменя богослуженията.“

И също: „Който търси упование само по празници, най-добре е да не пристъпва в момента, в който за него по-голямата опасност е коронавирусът.“

А към края на интервюто повтаряте, че за Вас разпореждането на Светия синод е разумно, защото става въпрос за институция, в която се ходи доброволно.

Само че, проф. Янакиев, дали вярващите ще се заразят по време на служба, не е проблем единствено на вярващите. Те не живеят на самотен остров, а заедно с останалите – маловерници и неверници, както ги наричате в интервюто пред БНР. Ето защо въпросът дали има опасност вярващите да станат преносители на заразата, е от обществен интерес. А иронията защо невярващите изобщо се интересуват от темите за службите в Църквата, е неоправдана.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Доброто е тук 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/dobroto-e-tuk/

На всички се е случвало – насред лична трагедия се оглеждаш и си направо изумен, че светът просто продължава да съществува. Днес обаче сме в ситуация на пандемия и се срещаме за пръв път с непознатото усещане целият свят да е до такава степен обединен около общ проблем. Гледаш намалелия поток пешеходци през прозореца и знаеш, че с всеки от тях днес поне за момент сте се притеснявали за едно и също.

Известно време прехвърчаха мнения, че това ще раздели хората, но напротив –

изглежда, че ги обединява.

Естествено, ситуацията става богата почва и за фалшиви новини или продаване на псевдонаука, но много хора се организират, даряват, подкрепят, разпространяват проверени данни. Нека погледнем към тази част от новините – защото ги има, а и защото в момента всички се нуждаем от ободряване.

Впрочем именно новините са особено важни: информацията е спасителна, когато е чиста – и опасна в противен случай. Затова да започнем оттам, че в сайта covidresource-bg.org доброволци превеждат на български научни статии за коронавируса в помощ на специалисти и широка публика.

Културните институции пък реагираха на затварянето на физическите си адреси с отваряне на онлайн достъп.

Още в неделя, на 8 март, когато Министерският съвет обяви забрана на културни събития, от Софийската филхармония изпратиха прессъобщение, че ще излъчват концертите си онлайн. Правят го и в момента. Световните сцени също отварят достъпа: от Metropolitan Opera в Ню Йорк стриймват безплатно представленията си след регистрация на сайта им.

Междувременно театрите „Възраждане“ и „Алма Алтер“ играят пред камера и можеш да ги посетиш безплатно онлайн. „Сфумато“ погледнаха в друга посока – към архивите си. Започнаха с „Апокриф“ от 1997 г. и ще продължават да качват по едно представление със свободен достъп всяка седмица. Софийската опера също пуска линкове към свои минали представления. Онлайн се включват и театрите например във Варна и Казанлък.

Подобни институции имат архиви, в които е просто жалко, че не може да се зарови всеки. Мисля си и за колекциите на галериите: отдавна например Tate дават възможност да разгледаш онлайн богатия им списък с произведения и дори да направиш уговорка да видиш нещо на живо. Дано след като шумът се върне по улиците и събитията започнат да осветяват залите, да видим подобна щедрост от архивите и на тукашни институции.

Впрочем колкото и да сте щастливи, че има как да „отидете“ от дивана на постановка или концерт, си представям колко несравнимо по-радостни са тези, които от години стоят вкъщи – например хората с увреждания.

А технологиите ги има. Нищо ново не е открито сега с кризата, освен желанието и нуждата да се използват.

Кой друг се учуди колко бързо организираха онлайн обучение за учениците в страната? Интересно дали системата ще остане и по време на бъдещите грипни ваканции? А как безпроблемно се оказа, че може да се работи от вкъщи при куп бизнеси, които преди това са държали служителите им да скролват Facebook задължително в офиса, понеже най-важното е да си седиш на бюрото? За някои неща сме вече достатъчно пораснали.

Ако имате активен профил в социалната мрежа за книги Goodreads, вероятно сте получавали съобщения с въпрос дали искате да прочетете безплатно е-книга, обикновено самиздат, срещу честното си ревю. Много хора вярват, че в това има голям търговски смисъл. Сега издателство „Артлайн“ предлага безплатни електронни книги (без да ви пита за ревю); от „Нике“ пък подготвиха свободен за сваляне сборник от разкази на Йордан Радичков с красива корица.

Куп спортни инструктори пуснаха безплатни тренировки – на български следете програмата на BB Team; лондонските Psycle осигуряват цели класове на живо. В социалните мрежи се намират и още уроци за тяло, но в различна посока – готвачите Джун и Рене Йошида обявиха, че ще правят готварско шоу за лесно домашно готвене.

Стигаме до нещо, което може и да не е свръхизобретателно, но винаги ще има смисъл – хората даряват.

Докато някои поставят условия, а други вдигат цени, се намират и такива, които виждат възможност да помогнат истински. В една история например се случва щастливо домино с дарения: когато Мартина Радева решава да даде безвъзмездно дезинфектанти на болници, фирмите за доставки и транспорт ги закарват, без самите те да искат да им се плати. „Доброто е заразно“, както казва тя.

Доброто се разпространява бързо и в други браншове: шивашки фирми произвеждат и даряват маски. Във Facebook страницата си „Ейнджъл Бейби“, които иначе произвеждат детски чувалчета и дрехи, разказаха за десетте си работни дни, в които ушиват и даряват 2920 предпазни маски.

Ако докато четете, ви застига енергията да се включите, започнете например оттук: „Свободна Европа“ пусна списък, който лесно свързва доброволци с нуждаещи се. TimeHeroes подават плакат, който помага да бъдеш съсед герой на възрастните хора в блока.

Да гледаш през прозореца и да знаеш, че с минувача пред теб имате нещо общо, е преобръщащо съзнанието ти усещане. Всички тези неща, добрите новини, създаването на нов вид онлайн общност, възможността да помагаш – носят силен заряд и енергия. Търсете го.

Заглавна снимка: Castells, или човешки кули – стара каталунска традиция, символ на силата на обединението. Източник: Община Сабадел

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Православен фундаментализъм по време на пандемия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/pravoslaven-fundamentalizum-po-vreme-na-pandemiya/

„Светът, който познавахме, рязко стана светът от вчера…“ Така писателят Георги Господинов резюмира новата ситуация, в която основната и почти единствена световна тема е новият коронавирус. А централният въпрос е как да организираме живота си в условия на извънредно положение и ограничения от всякакво естество, каквито само допреди месец-два не можехме да си представим.

Ситуацията на пандемия не само преобръща всекидневието, а и ограничава редица човешки права, и то – без (голяма част от) правозащитниците да възразяват срещу това. Освен, разбира се, когато се извършват злоупотреби и ограниченията се използват за цели, различни от опазването на общественото здраве, или когато са непропорционални на риска.

Днес не можем да се позоваваме безусловно не само на правото си на публично събиране или на свободно придвижване, а дори на правото на личен и семеен живот. Ако член на семейството ни е в болница, не можем да му отидем на свиждане. Ако сме в карантина, близките ни не могат да ни посетят. В момента на много места по света хората не могат и да сключат брак.

Правозащитният адвокат Михаил Екимджиев обърна внимание, че според Конституцията правото на личен живот не може да бъде ограничавано дори с извънредно положение. Чл. 32 от основния ни закон определя личния живот като „неприкосновен“. Затова Екимджиев твърди, че налагането на санкции в тази посока трябва да е предшествано от конституционни промени. Ограниченията и санкциите обаче вече са факт и без такива промени.

На фона на всички ограничения и самоограничения рязко контрастира поведението на Българската православна църква (БПЦ).

На 10 март ловчанският митрополит Гавраил заяви, че великденските служби у нас ще се провеждат така, както всяка друга година. Защо? Защото за разлика от другите видове събрания, църковните богослужения и литургии са тайнства. Това за митрополита е достатъчно основание, че по време на тях човек не може да се зарази с коронавирус:

„По никакъв начин, никога не се е предавала и разширявала зараза в църкви, където се извършват тайнства! Никога не е имало епидемии в църквата. Те са прекратявали своето действие“, рече митрополит Гавраил, според когото най-вероятно въпросът за доказателството на това твърдение би бил свидетелство за липсата на вяра. А вярата е най-важна, ако не искаш да се заразиш:

Специално за това, че се причестяваме с една лъжичка, за мен няма никаква опасност. За това говори историята на Църквата. При най-страшни епидемии хората са се причестявали и никога по този начин не се е разпространявала никаква епидемия и зараза. Затова няма нужда да се опасяваме, когато ходим на богослужение. Там никога зарази няма да се предават. Сега, ако на някой човек вярата му е слаба, това е друго нещо.“

Уви, тези твърдения не са лично мнение на духовника, а се поддържат от БПЦ, поради което не само великденските служби, а и обичайните богослужения се провеждат както досега – с целуване на икони и вземане на причастие от една и съща сребърна лъжичка без дезинфекция. На места иконите се забърсват с препарат. Или поне тези икони, които няма да се повредят от дезинфекцията.

И при все че мерките за сигурност се затягат почти всекидневно, Църквата пребивава в безвремие. Единствено русенският митрополит Наум призова за повече съзнателност от страна на миряните и свещениците и за избягване на прекия контакт, като целуване на ръце и икони и вземане на причастие от обща лъжица в църквите. Имунизиращата сила на вярата защити и депутатът от ДПС Йордан Цонев, който заяви:

„Не е опасно, защото ние, вярващите, знаем, че светите тайнства, които ще поемем днес, са свети тайнства и в тях не може да има вирус и няма как да се предава зараза. Празна е вярата ни, ако не вярваме в Светото причастие и че то може да бъде източник на зараза. Аз ще се причастя днес с общата лъжичка, защото искрено вярвам, че това е за спасение.“

Дори авторитетният професор по културология Калин Янакиев, чийто анализ на Истанбулската конвенция беше противоположен на позицията БПЦ по темата, се включи в общия хор от защитници на силата на вярата:

Онези, които смятат, че причастието със светите тайни е с тялото и кръвта Христови, за тях е безумно, че нафората и виното, както и съсъдите, в които се съхраняват, могат да пренасят зарази. Подчертавам, че това се отнася за вярващите.“

Според проф. Янакиев на богослуженията могат да се заразят онези, които имат малка или никаква вяра. По тази логика 46-те членове на Протестантската църква в Южна Корея, заразени с новия коронавирус по време на служба, са имали проблеми с вярата. Също и над 1000 души, разболели се след четиридневно мюсюлманско поклонение в Малайзия. Или „грешката“ им е, че не са били православни.

Светият синод все пак се почувства длъжен да направи нещо във връзка с пандемията. Той публикува на сайта си окръжно писмо, съдържащо… молитви „при зарази и епидемии от особено заразни и смъртоносни болести“, които да се четат по време на богослуженията. Така вярващите бяха „имунизирани“ с помощта Света Проскомидия, Великата Ектения и Сугубата Ектения.

Междувременно дори Ватиканът отмени публичните богослужения. В България това направиха протестантските и католическите църкви, както и джамиите, а от Главното мюфтийство изрично призоваха възрастните и болните хора да не ходят на джамия. Православната църква на съседна Гърция отложи за неопределено време всички служби и ритуали, при които има събирания на хора, включително сватбите и кръщенията. Няколко дни по-късно и вселенският патриарх призова църквите по света да спрат богослуженията. Ала БПЦ упорства и се уповава на вярата, както беларуският диктатор Лукашенко – на водката и карането на трактор. Единственото смекчаване на позицията е, че пловдивският митрополит Николай освободи вярващите от епархията от „задължението“ да ходят на литургия и призова най-възрастните да не посещават богослужения.

Безотговорното поведение на Светия синод е всъщност по-малкият проблем. Сериозният проблем е, че

публичните институции допускат мерките за сигурност при пандемия да не се прилагат от БПЦ.

Към вярата на хората следва да се подхожда с респект, не с присмех. Вярата на папата и на вселенския патриарх обаче едва ли е по-слаба от тази на Светия синод. Ако участващите в богослужения живееха на самотен остров, нямаше да е проблем да изпитват силата на вярата си с вземане на причастие от обща лъжица и изобщо – както намерят за добре. Евентуалните случаи на зараза и смърт биха могли да се интерпретират със слабата вяра на жертвите. Но доколкото посещаващите православни служби споделят общ свят с всички останали, Църквата носи отговорност и за невярващите. Грижата за другите е не само важен християнски постулат – тя е същината на превенцията. Именно поради това държавата е длъжна да изиска БПЦ да спазва същите предпазни мерки, както и останалата част от обществото.

Би могло да се възрази, че подобно ограничаване на Църквата е противоконституционно. Като доказателство биха могли да се приведат чл. 13 от Конституцията, според който вероизповеданията са свободни и религиозните институции са отделени от държавата, както и чл. 37, ал. 1: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними.“

Да се сложи временна забрана на определени дейности обаче не означава да се пречи на свободата и избора на вероизповедание.

А и неслучайно започнахме с човешките права и ограничаването на правото на личен живот, което също е конституционно гарантирано.

В ал. 2 на чл. 37 от основния закон изрично се конкретизира: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“ В този смисъл публичните служби по време на пандемия определено могат да се интерпретират като заплаха за общественото здраве.

Гражданската активистка Десислава Христова иска мерките против разпространението на вируса да се прилагат и от БПЦ.

Затова на 15 март тя подава сигнал до Столичната районна здравна инспекция (РЗИ), като използва електронния формуляр за сигнали на сайта. В сигнала си тя прилага линк към репортаж на bTV за службите в църквата „Св. Александър Невски“ след обявяването на извънредното положение у нас.

„В понеделник, 16 март, около 11 часа, се свързаха с мен от РЗИ и казаха, че са се опитали да говорят с БПЦ, […] опитали са по всякакъв начин да обяснят ситуацията, но от БПЦ са решили да не се съобразят“, разказа тя пред „Тоест“. „Ние нищо не можем да направим“, казала служителката и е отговорила положително на въпроса на Христова дали решението да се спрат църковните служби е политическо.

Десислава Христова не спира дотук: „Затова се консултирах с различни познати и реших, че въпреки дефицитите все още живеем в светска държава и тя трябва да се намеси. Наистина вярвам, че всеки е добре да може да намери упование в каквото намери за добре в тези времена, но не може да се връщаме във времената на Средновековието и да поставяме религията над мерките, предписани от експерти, лекари, Световната здравна организация и т.н.“ Христова подчертава, че

социологическите проучвания показват високо доверие към Църквата, поради което тя носи отговорност пред обществото.

Ето защо активистката инициира отворено писмо, адресирано до президента Румен Радев, председателката на Народното събрание Цвета Караянчева, министър-председателя Бойко Борисов, председателя на Националния оперативен щаб и началник на Военномедицинска академия Венцислав Мутафчийски, патриарх Неофит и кметицата на София Йорданка Фандъкова.

В писмото, подкрепено от 200 лекари, експерти, граждани и активисти, се призовава за използване на всички инструменти на светската държава, за да се преустанови присъствието на миряни на богослуженията. Ето част от него:

„Във времена на изпитание, в каквото се намираме в момента, религиозните институции трябва да предложат упование, сила и вяра в предприетите мерки и да подпомогнат усилията на светската държава в борбата с пандемията. Наместо това поведението на Българската православна църква директно уронва престижа, подкопава доверието в институциите и саботира предприетите безпрецедентни действия.

Посещението на църковни служби, особено от възрастни наши сънародници, би ги изложило на риск, който може да се окаже фатален, и сме дълбоко притеснени, че представители на БПЦ не признават този факт.“

Каква е реакцията на институциите по отношение на отвореното писмо? Никаква.

Сред адресатите на писмото има трима генерали, но очевидно на никого не му се влиза в конфронтация с БПЦ. Междувременно главният прокурор Иван Гешев нарежда ареста на студент от Бангладеш и гражданин от Варна за разпространение на непотвърдена информация за заразени от коронавируса, но не вижда „фалшиви новини“ в твърденията, че сребърните лъжички не пренасят вируси и че който вярва колкото и както трябва, не се заразява.

В ситуация на все по-затягащи се извънредни мерки – има часове за пазаруване за хора в различни възрасти, забраняват се разходките в парковете и се говори за вечерен час – демонстрирането на заучена безпомощност по отношение на БПЦ изглежда необяснимо. На въпрос на журналисти докога ще работят храмовете в България, ген. Мутафчийски отговори, че към ръководителите на Църквата се отправят „вербални послания“, но не може да има намеса в работата ѝ.

Слепотата на институциите ни за опасното и безотговорно поведение на БПЦ повдига въпроса:

Ако БПЦ е независима от държавата, това означава ли, че и държавата е независима от нея?

Все повече факти свидетелстват за отрицателен отговор на този въпрос. Преди години журналистката Татяна Ваксберг обърна внимание, че макар България да се води светска държава, от 2001 г. насам патриархът присъства на първите заседания на всеки нов парламент, а Румен Радев е третият поред президент, който се заклева в негово присъствие. Позицията на БПЦ се взема предвид, когато Църквата възразява срещу Конвенцията на ООН против насилието над жени и домашното насилие, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, както и срещу сексуалното образование например.

В началото на годината Светият синод внесе в МОН свои учебници, по които да се преподава вероучение в училищата. Нищо че по закон образованието е светско. Държавата не се сеща, че образованието е светско и когато се строят параклиси в дворовете на училища и университети.

Така, бавно и неусетно,

БПЦ, която ревностно отстоява независимостта си от държавата, я завзема все повече и повече.

И когато последствията от това излизат от контрол, държавата с цялата си репресивна мощ няма куража да реагира.

А предстои период, наситен с църковни ритуали, събиращи много хора. На Цветница се освещават върбови клонки, което изглежда сравнително безопасно. На Разпети петък обаче се целуват последователно плащаница, символизираща тялото на Христос, евангелие и кръст. После се лази под масата. След това има литийно шествие, по време на което събралите се обикалят църквата. Всеки един от тези ритуали носи висок риск от зараза. В нощта на Великден в църквите се събират големи множества от хора. Великден и Гергьовден освен това са свързани с клане на агнета и курбани, общи трапези и общи съдове. Все ситуации, благоприятни за обостряне на пандемията. Макар те да са след обявения край на извънредното положение, вирусологичната ситуация в страната едва ли ще е станала много по-оптимистична.

Религиозният фундаментализъм се различава от нормалната религиозност по това, че не познава граници и иска всичко да е под негов контрол. Проникването на БПЦ в държавата вече е опасно за живота. В буквалния смисъл на думата. Ако не се вземат мерки, цената ще се измерва в човешки жертви.

Заглавна снимка: Ralf Steinberger / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На второ четене: „Мама и смисълът на живота“ 

Post Syndicated from Севда Семер original https://toest.bg/mama-i-smisulut-na-zhivota/

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Мама и смисълът на живота“ на Ървин Д. Ялом

превод от английски Владимир Молев, изд. „Колибри“, 2016

Когато американският психиатър Ървин Ялом публикува най-известното си днес заглавие „Палач на любовта“ (на български преведено от Ангелин Минчев, изд. „Хермес“, 2014), това става само първата му книга с „терапевтични истории“. „Мама и смисълът на живота“ е също със случаи, извадени от практиката му, и отново разказани не от масивното бюро на лекаря, а с лекота като в игра на федербал: той елегантно хвърля към теб идея или въпрос, които трябва да уловиш и да му върнеш. Затова и е такова удоволствие да се чете, дори да не си професионалист в полето му.

А има и друго: преди време в различен книжен клуб бях препоръчала на жена, която се готвеше да стане психоаналитик, тъкмо излязлата на английски книга на Сузи Орбах със случаи от нейната практика (тя е само един от авторите, навярно вдъхновени поне донякъде от Ялом). След време жената се върна и ми каза, че е била ужасена от моята препоръка: както обясни, книгата прекрачва всички установени граници между клиент и терапевт, а и самата авторка постоянно се дразни от клиентите си или безсрамно признава пред читателя грешките си в сесиите.

Тя е права, разбира се. Няма начин да запазиш непокътната връзката терапевт–пациент  и едновременно с това да напишеш книга, която да носи удоволствие на непрофесионалиста. В „Мама и смисълът на живота“ за Ялом е важно да сложи читателя в дланта си и да го очарова, което минава през пълна искреност и дълбаене в собствените чувства на автора: той се описва с всичките си грешки, фрустрации, скука, агресия и предразсъдъци. Интересно, че така ти става някак доста по-приятен.

Книгата започва с много личен разказ за сложната връзка с властната му майка през нещо, в което няма как да скриеш силата на чувствата си: Ялом описва подробно свой болезнен сън с нея. Тя показва гордостта си, като разнася навсякъде публикуваните му книги, но синът ѝ е наранен, че тя така и не ги прочита. Докато той обаче я обвинява, че никога не го е разбрала, тя убедително го осъжда за съвсем същото. Този най-кратък разказ дава името на целия сборник. Във всички случаи нататък ще става дума за големите екзистенциални въпроси и как отношенията с най-близките ги оцветяват, изкривяват или изваждат на показ.

Следват три други истории, в които Ялом нерядко съвсем човешки се чуди как да подходи. Разбираш защо е искал да пише за тези случаи – едва ли всички други, минали по конец, го държат буден с часове.

Първо ни запознава с Паула, жена с рак, с която започват групи за подкрепа. Темата за смъртта е тук, но и тази за намирането на смисъл. Паула всеотдайно помага на всеки, дори на Ялом, към когото обаче насъбира гняв с тежестта и твърдината на голям камък.

В следващия разказ „Южняшка утеха“ пък той провежда групова терапия в психиатрично отделение, докато на заден план, далеч от погледа на пациентите, слушат група специализанти. Ялом-учителят се появява често и в самата книга – ако я четеш като професионалист, на места буквално е извадил съвети, подходящи за клиентите ти. В груповата терапия обаче самият той има какво да научи: външно се показва умел и умен аналитик, докато вътрешно скърби по починалата си майка и мечтае да се сгуши в прегръдката на пациентката си Магнолия.

По-късно ще остане със съмненията, че собствената му суетност ѝ е навредила, но в крайна сметка се разбира, че на нея ѝ е помогнало нещо напълно неочаквано за него и за теб като читател. Ялом-авторът добре разбира силата на изненадата, когато ни е описвал подробно точно какво трябва да помогне на пациента, а накрая той или тя откриват за смислено нещо различно. Това е истинско захарче в края на разказа, което те кара да усетиш процеса жив. И странно – дори когато осъзнаваш този писателски трик, той някак неизменно продължава да работи.

В „Кратък курс по висш пилотаж в терапията на скръбта“, следващата част от книгата, се срещаме с Ирен: ранната смърт на нейния брат е предопределила живота ѝ, карайки я да стане хирург, а сега тя ще трябва да се справи и с нелечимото състояние на мъжа си. Ирен, също като останалите персонажи, е магнетичен и вълнуващ образ – дори тайно да я смяташ за неприятна личност, искаш да я опознаеш и да прекарваш повече време с нея на страницата.

В последните две истории Ялом запретва ръкави; дошло е време истински да се забавлява. Той се гмурка в пълните измислици, основани само донякъде на реални негови случаи, като неочаквано вкарва и фантастични елементи. Пише ги с такава лекота, че усещаш как е летял през страниците, което кара и теб да четеш по друг начин. Преводачът е уловил добре ритъма на Ялом (макар че понякога ме сепваше изборът на думи като „урожай“ и „възглавки“), но ми се щеше и коректорът да беше също толкова внимателен – грешките са малко, но се набиват на очи, например „лъжи“ е написана на едно място с „а“.

Ясно е, че влизаш в книгата и с надеждата воайорското подслушване към сесиите на непознати да помогне на теб самия. За да не се чувстваш накрая изтощен и дехидратиран от игра на федербал с по-здрав партньор, Ялом влага навсякъде чувство за хумор и елегантна техника, но не забравя основната си цел: да ти разкаже една добра история.

Заглавна илюстрация: © Елена и Лина Кривошиеви

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Вместо коронавирус: КОБРА, бащи и синове и асиметрични услуги

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-9-13-march-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Какво се случва тази седмица ли? Важни неща.

Имаме – или по-скоро ще имаме КОБРА; имаме обявено извънредно положение; имаме попълнени от Националната агенция по приходите данъчни декларации; имаме пуснат под гаранция от 1 млн. лв. Божков-син и оставена за постоянно в ареста Божкова секретарка. Имаме и очаквания за по-евтини стоки заради силния спад на цените на петрола на международните пазари, но по-вероятно е да се намери ваксина за коронавируса, отколкото да поевтинеят храните.

Няма да има камери в акцизните складове обаче.

КОБРА ли

КОБРА е COBRA и е абревиатура (Cabinet Office Briefing Room) – така във Великобритания наричат правителствения комитет за спешни случаи, който заседава при извънредни ситуации. Присъстват министри, шефове от полицията, разузнавателните служби и всички онези, чието присъствие е необходимо – според премиера. Конкретният състав на комитета се определя според случая.

Нещо подобно се канят да направят и в България, но все пак различно – с конкретен състав и при конкретно упомената спешност, каквато е заплахата от тероризъм. С промяна в Закона за противодействие на тероризма се предлага създаването на междуведомствено контратерористично звено, в което да участват органи и структури на прокуратурата, МВР, контраразузнаването, както и цивилната и военната разузнавателна служба (Държавна агенция „Национална сигурност“, Държавна агенция „Разузнаване“ – ДАР, Служба „Военна информация“), както и Министерството на отбраната и Агенция „Митници“.

Редно е да има и представители на Националната служба за охрана – предвид факта, че НСО охранява и „лица, свързани с националната сигурност“. Противодействието на терористични, хибридни атаки и асиметрични заплахи (с последните допълват дейностите на ДАР) е свързано с националната сигурност. Но така или иначе, държавните гардове не са включени. Тях ги оставят да свалят медицински сестри от первазите. Макар че един от клиентите им – почетният председател на ДПС Ахмед Доган, има какво да каже за асиметриите.

Дали българската КОБРА ще заседава и заради коронавируса? Това си е извънредна ситуация, заради която вече сме в извънредно положение – засега за един месец, до 13 април. Извънредното положение означава ограничения, на първо време – на свободата на придвижване и пътуване. Наред с това полицията и жандармерията ще могат да отвеждат принудително в изолирани здравни заведения всеки, комуто бъде наложена карантина. Предвидена е и глоба от 5000 лв. за нарушителите на карантината. И какво от това? Чл. 355 от Наказателния кодекс предвижда година затвор или пробация за такъв тип нарушения при епидемия със смъртни случаи. Само дето не се намират органите, дето да го приложат.

Синът отговаря ли за бащата?

Преди 85 години, през декември 1935 г., Сталин произнася фразата: „Сын за отца не отвечает“. Това се случва на среща на съветското партийно ръководство с изявени с трудовите си успехи комбайнери. Един от тези хора става и казва: „Аз съм син на кулак, но ще се боря за делото на работниците и селяните, за построяването на социализма“. След което Първият отговаря с тази прочута впоследствие реплика.

Тази седмица Апелативният специализиран съд прие, че няма доказателства синът на Васил Божков – Антон, да е участвал в организираната престъпна група, ръководена от баща му, а само е помагал за изпирането на пари. Предоставените доказателства са… извлечения от имотния и търговския регистър, според които той е управител и съсобственик наравно с баща си в „Инфра холдинг“ АД, а капиталът на дружеството е формиран от кредитиране и вземания със свързани фирми, собственост на Васил Божков.

Историята на най-успелия млад мъж в България, по-успял от Антон Божков, показва такива връзки и между майка и син, но на една друга прокуратура това не се стори престъпно.

Евтини горива, а цените – същите

Ето това е асиметричен подход. Петролът спадна под 40 долара за барел – чак до 34–35 долара, руският газ за България поевтинява със задна дата от 5 август 2019 г., а стоки и услуги си седят на същите цени. Тъкмо анализатори се зарадваха на евтиния газ и прогнозираха растеж – и пандемията изтри всички надежди. Валят обещания – до края на март с 10–15 стотинки на литър може и да поевтинеят бензинът и дизелът. Може. За по-евтиния газ още не са се разбрали в изпълнителната и законодателната власт как би могла да се осъществи компенсацията на потребителите. Засега мислят.

Тази задача (както и мисленето) е особено трудна за столичната „Топлофикация“. От една страна – тя е най-големият потребител на природен газ в България, над 36% от доставяния руски природен газ. От друга – дружеството е най-големият длъжник на „Булгаргаз“ – с 200,5 млн. лв.

И докато текат мисловните процеси, ГЕРБ отложи монтирането на видеокамери в складовете за горива, алкохол и цигари. Изведнъж управляващите се сетиха, че мярката трябва да се съгласува с Европейската комисия. Заради което депутати от ГЕРБ внесоха поправка в Закона за акцизите и данъчните складове. Така на практика управляващите тупат топката и бавят въвеждането им поне с година – след като законът бъде приет, Министерството на финансите ще трябва да изчака отговора от ЕК, после има два месеца, за да определи в правилник към закона как ще се събира информацията от камерите.

Чий е монополът в акцизните складове? Преди време дойде отговорът на този въпрос. „Официално „Лукойл“ притежава 40% от бензина в акцизните складове, но с подставени лица този процент достига до 85–90 на сто“, заяви енергийният експерт Васко Начев по БНТ през 2018 г. Година по-рано, благодарение на упорството на двама бивши депутати от Реформаторския блок – Мартин Димитров и Петър Славов, отговорът стана известен. Общо 92% от собствеността на данъчните складове за горива в България са концентрирани при „Лукойл Нефтохим“ и „Лукойл България“. Първоначално Министерството на финансите отказа да отговори, но двамата заведоха дело и го спечелиха на последна инстанция във Върховния административен съд.

Време е Борисов и ГЕРБ да спрат с обслужването на „Лукойл“. Впрочем тия услуги симетрични или асиметрични са?

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Коронавирусът и икономиката. Разговор с Евгений Кънев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/evgeni-kanev-interview-coronavirus/

Венелина Попова разговаря с доктора по икономика Евгений Кънев за негативните влияния, които пандемията от коронавирус ще окаже върху икономиките на страните в Европейския съюз и върху еврото.


Световната здравна организация вече обяви пандемия, предизвикана от коронавируса. Каква е вашата краткосрочна прогноза за случващото се? 

Моята прогноза, за съжаление, не е добра. Очаква ни продължение на пандемията, защото имаме изключително заразен вирус с много дълъг инкубационен период, който затруднява неговото ранно откриване. А това подготвя почвата за експлозия, както се случи в Китай, Иран, Италия. Затова само страните, които успеят да приемат по-рано адекватни мерки, най-вече по посока на ограничаване на пътуванията и на социалните контакти, ще имат най-добрите възможности да пресекат пандемията в ранната ѝ фаза.

Бихте ли градирали заплахите за икономиката от разпространението на заразата? 

От една страна, вече имаше причини за световна икономическа рецесия, тъй като все още се намираме в най-дългия някога икономически цикъл на възход, който през юли миналата година подобри рекорда от времето на Бил Клинтън. Имаше много анализи и прогнози, че тази година светът най-вероятно постепенно ще навлезе в рецесия предвид както дължината на цикъла, така и заради търговската война между САЩ и Китай, напрежението в Близкия изток, Брекзит и т.н. От друга страна, се намери и повод – коронавирусът, който ускори процеса на рецесия. Затова според мен световната икономика няма скоро да се върне към растеж просто защото в момента всички са поставени под огромно напрежение – и не само икономическите, но и политическите системи, доколкото всички те трябва да отговорят на потребностите на хората.

Реално погледнато, в очакване на самото заболяване има паника и парализа в икономическия живот. Това ще доведе до рецесията, която – поне статистически – още не е факт. Но аз очаквам данните, които ще излязат за първото тримесечие – ако не в цял свят, то поне в най-развитите икономически страни, особено в Италия, да отчетат силно негативни резултати. Оттук нататък не може да се гадае как ще протекат процесите, зависи колко дълго ще продължи пандемията и дали ще се ограничи нейното разпространение, или тя ще обхване целия свят. Ако тя продължи и през лятото, както твърдят експерти, това ще доведе до много тежка икономическа и политическа ситуация навсякъде.

2020 година от гледна точка на неограничените технологически възможности за информационен обмен не е нито 1969-та, когато пандемията от хонконгския грип причини смъртта на 1 млн. души по света, още по-малко 1918–1920 г., когато от т.нар. испански грип загиват около 40 млн. души. Мислите ли, че е възможно да се прикриват истинските размери и човешките жертви от разпространението на епидемията с цел да не се предизвиква паника на пазарите? Допускате ли и обратната хипотеза – да се преувеличава опасността, за да се преразпределят пазари?

Не вярвам в конспиративни теории и според мен разговорът не може да бъде експертен при тези допускания. Факт е, че положението в няколко страни е изключително тежко, факт е и че пандемията ще продължи да се разпространява, защото почти навсякъде са се забавили мерките за превенция. Прави впечатление, че нито един от заразените в България не е бил в чужбина. Така че според мен по-скоро се подценяват реалните размери на проблема.

Искам да обърна внимание защо е глобално въздействието на този вирус. Аз съм сигурен, че коронавирусът не е толкова смъртоносен, но той не може да се съпоставя на базата на жертвите, които са вземали други видове грип в миналото, защото тогава сме имали съвършено различен тип икономика. Тя е била в рамките на нациите и когато е имало епидемия в една държава, край нея са били засегнати най-много още пет-шест други страни. Сега заради глобализацията целият свят е ефективно заразен и дори това да не води до милиони жертви, самата парализа, която причинява опасността от пандемията, ще доведе най-вероятно до огромни загуби. И със сигурност – до рецесия.

Във Facebook пишете, че една от първите мерки на правителството на Италия бе да спре временно плащанията на бизнеса и гражданите по техните дългове към банките. И припомняте, че след подобен призив на Климент Вучев, министър от кабинета на Жан Виденов през 1996 г., в България последва срив на банковата система, фалит на 16 банки и хиперинфлация. При положение че Италия няма собствена валута и – за разлика от САЩ и Япония – не може да обезценява дълга си чрез печатницата на централната банка, какви последици може да има това върху еврото? 

Загуба на доверие. И тъй като Италия е в еврозоната, подготвяните в момента мораториуми ще окажат тежко въздействие не само върху банките, но и върху компаниите, които реално предоставят стоки и услуги. Пакетът от мерки включва мораториум и върху плащанията за ток, вода и различни режийни разходи, което ще доведе до усложняване на положението на тези доставчици, защото те от своя страна няма да могат да изплащат задълженията си.

Дори да има съответно ограничени гаранции, които да им позволят да вземат заеми от банките, въпросните банки веднъж трябва да предоставят кредити на всички тези бизнеси, а от друга страна – да не си получат плащанията по съответните лихви и главници по заеми, които им дължат всички тези дребни бизнеси и физически лица. Тоест италианските банки, които и без това са в най-лошо положение в еврозоната и имат проблемна капиталова адекватност, ще влошат още повече положението си. И дори да получат помощ от Европейската централна банка, което най-вероятно ще стане, както и от структурните фондове на ЕС и на еврозоната, ситуацията няма да се подобри, защото самите банки ще бъдат в тежко финансово състояние спрямо капитала, който имат в момента.

Дори и ЕС да застане зад Италия, е трудно да се предвиди как ще се развият събитията. Защото, освен всичко останало, и самата Италия има да плаща около 100 млрд. евро годишно публичен дълг и тези пари трябва да се изкарат отнякъде. В началото те ще бъдат заеми, защото в условия на рецесия брутният вътрешен продукт пада, а постъпленията в бюджета намаляват или спират. Това води до бюджетен дефицит, а той се пълни със заеми. Така те ще продължат да растат и не е изключено тези 100 милиарда да нараснат до много по-голяма сума за обслужване. Ако в един момент дългът спре да бъде обслужван, може да се стигне до ситуация, подобна на гръцката.

Макар да не очаквам такъв сценарий в близко бъдеще, всичко зависи от това колко ще продължи пандемията. Ако е два месеца, има шанс нещата да се удържат, но ако този период продължи повече от три-четири месеца, не мога да предвидя как ще се реши казусът, освен със свръхзадлъжнялост и мораториум върху плащанията.

Може ли очакваната рецесия да доведе до рязък спад на стандарта на живот в богатите страни и до нови социални сътресения? 

Ще има големи брожения в страни като Италия, защото при тези огромни задължения няма как да се поддържа сегашният стандарт на живот. В един момент, за да изплува икономиката и да има растеж с такива темпове, че държавата да може да изплаща дълговете си, съм убеден, че ще трябва да се посегне на спестяванията, заплатите и пенсиите, както стана в Гърция. А помните, че там дори на референдум отхвърлиха помощта на ЕС и мерките, които кредиторите бяха предложили като програма. Но въпреки всичко тя трябваше да бъде изпълнена, защото друг начин икономиката да изплува просто няма. Ако Италия реши да напусне еврозоната, каквито съвети се чуват, една огромна част от заема на държавата трябва да се изплати веднага, тоест реално пак трябва да се мине в режим на оцеляване на нацията. Дори да се изплаща само главницата, която годишно е сигурно от порядъка на стотици милиарди, тези пари все трябва да дойдат отнякъде.

Проблемът е, че това, което ще се случи в Италия, няма как да не повлече много други икономики. Защото – като начало – доверието в еврозоната и в еврото ще падне много ниско, ще последва и обезценяване на общата европейска валута спрямо други основни валути, ако еврото изобщо оцелее… Защото има вариант, при който богатите държави на север могат да решат да напуснат еврозоната, за да не допуснат пренасяне на „заразата“ и при тях. При този изключително лош сценарий може да се стигне и до разпускане на еврозоната, но аз го намирам за краен и възможен само при много големи катаклизми. За мен по-скоро Италия ще бъде като воденичен камък на цялата еврозона, което ще удари инвестициите и доверието в еврото и ще доведе до относително обедняване на европейците спрямо американците и швейцарците, което, от своя страна, ще се отрази и на търговските баланси между тези страни.

Като прибавим и последиците от новата бежанска вълна, сценарият става още по-черен.

Проблемите са кошмарно големи и затова трябва всички да се обединим. Без солидарност политическите и социалните последици от тази криза ще бъдат много тежки.

Данните на НСИ за вноса и платежния баланс на страната за 2019 г. и за растежа на БВП предизвикаха скандал в парламента, който стигна и до Евростат. Какъв ще е неговият ефект върху България и как преценявате този скандал в контекста на лошите Ви икономически прогнози? 

Реално ефектът е имиджов, което натежава допълнително върху и без това силно разклатеното доверие в страната ни доколко достоверна е информацията, която предоставят официалните ни власти. Защото няма как да има грешка от 3 млрд. лева. Но дори и без пандемията от коронавируса доверието в страната ни е изключително ниско. Реално и за правосъдната система, и за Шенген, и за еврозоната се борим за едно и също нещо – за доверие. Но ако грешката е вярна и растежът ни е 1, а не 3%, както твърдят управляващите, сега той ще бъде ударен допълнително с намаляването на икономическата активност. И бездруго нивото на инвестиции в държавата е изключително ниско и разчитаме основно на износа на стоки и услуги, който крепи икономиката.

Германия, която има проблем с притеснения износ към Китай, е ударена лошо, а тя е наш основен търговски партньор, Италия – също, така че ние няма как да задържим нивото на износа. Това най-вероятно ще доведе до съкращаване на работници, което важи не само за износа, но и за вътрешния пазар, тъй като парализата, която обхваща София и страната, води до намаляване на оборотите и аз очаквам съкращения още през април. Зависи докога бизнесът ще може да издържи да плаща заплати на хора, които не са пълноценно заети.

Има ли България експертен и управленски ресурс да се справи с кризата? Или една пандемия може да направи това, което опозицията не успя десет години? 

Със сигурност потенциалът е изключително нисък: вижда се как тичаме след събитията и през последните десет години винаги е било така. Аз се надявам да имаме късмет и коронавирусът да не удари толкова тежко икономиката ни. От това зависи каква ще бъде социалната и политическа реакция на българите, както и ще настъпят ли – и какви по-точно – промени в управлението на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Евгений Кънев в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Картичка от червената зона

Post Syndicated from Мартина Паренти original https://toest.bg/kartichka-ot-chervenata-zona/

Най-лесно се помнят трудните думи – колкото по-странни, толкова по-незабравими. Една от първите, които научих на италиански, беше untore. Идва от глагола „мажа“ и означава човек, който мацва зловредна смес на нечия врата и с това му докарва чумата… Така поне вярват в Милано през 1630 г., когато славният ломбардски град е връхлетян от епидемията – четвърт от населението му се прощава с живота си и обвинението в „мазане“ става достатъчно основание за смъртно наказание. Четири века по-късно Милано отново осъмна под карантина. С тази разлика, че в днешните трудни времена ­– с разбираема неувереност в началото и все повече решимост сега – се търси не мистичен виновник за черната смърт, а конкретен способ за груповото оцеляване.

Да обобщим: от момента, когато в китайския град Ухан се заговори за непознат „грип“, който заразява бързо, удря в дробовете и е особено опасен за хора на възраст или с вече разклатено здраве, до 11 март, когато СЗО обяви плъзналата из 114 страни болест за пандемия, минаха малко повече от два месеца. Първият установен случай на коронавирус в Европа беше във Франция, но дотук най-тежко пострадаха италианците: месец и нещо след първото засичане на болестта у двама китайски туристи в Рим заразените са вече над 15 000, починалите – над 1000. За да спре бурното разпространение на вируса, Италия обяви всичко в пределите си за „червена зона“ и от тази седмица си самоналожи специална дисциплина.

Учебните заведения са във ваканция до 3 април. Ресторантите, басейните, дискотеките, панаирите, турнирите и всички места/събития с публика или навалици се затварят/отменят (църковните също, включително сватбите и погребенията). Хората са призовани да си стоят вкъщи (и задължени, ако имат висока температура или дихателни затруднения) – излизанията трябва да са само за продукти, лекарства и нетърпяща прекъсване работа. Изискването е домът, кварталът, градът, провинцията и държавата да се напускат само по форсмажорни причини. Полицията проверява, глобите са до 206 евро, арестът – до 3 месеца. Да, може да си разхождаш кучето. Не, не бива да вечеряш у приятели.

Помолих Мартина Паренти, приятелка от Милано, да ни разкаже какво минава през ума ѝ в тези особени дни.

Нева Мичева

 

Интерактивна карта на коронавируса
13 март 2020 г., положението с коронавируса в Европа на интерактивната карта на света, изработена в университета „Джонс Хопкинс“

„Новака го различаваш веднага, защото в часа на открито препуска насам-натам по цялото каре. Тича, все едно се бори с ледения вятър, все едно, ако остане на място, ще се вкамени, ей тъй изведнъж ще замръзне по средата на двора. Старите обаче, дето са в затвора от години, крачат бавно – знаят, че имат да избутват дълги часове и е най-добре да я карат полека, без излишна възбуда.“

Това ми каза един стар затворник преди години, посред напеченото от слънцето каре във Волтера, след представлението на Трупата от Крепостта, в която всички актьори са с присъди, а затворът е театралната сцена със своите килийни сценографии, залостени метални порти и пареща през лятото циментова настилка. Цяла година очакват срещата си с публиката – няколко часа, в които външният свят прекъсва изолацията им…

Е, в така наречената „червена зона“, която обхвана цяла Италия, май всеки се оказа новак. Рязко откъснат от приятели, роднини, познати. Затворен между четири стени. На 23 февруари правителството преустанови дейността на училища, театри и кина. На 7 март Милано – жизнен, благодатен град, щедър на култура, фестивали и всякакви световноизвестни събития – беше „запечатан“. На 10 март нов декрет блокира и страната.

Казаха ни просто да си стоим вкъщи.

Наредиха ни да не излизаме, освен ако не е за храна или до аптеката. Всъщност в момента малцина ходят на работа – снабдени с удостоверение, което да оправдава придвижването им дотам. Мнозина направиха нужното, за да работят в уединението на домашния си „офис“, от разстояние и защо не по пижама. Този вирус поразява общностите, значи най-важното е да спрем да се срещаме. Край на прегръдките, happy hours, ръкостисканията и потупванията по рамото. Разделяме се за поне три седмици.

И изведнъж възбудата на един народ, свикнал да жонглира с работни ангажименти, семейни задължения и вечерни срещи с приятели, попада в плен. Отначало нещо шетаме от една стая в друга, за да се чувстваме все още активни. След известно време обаче сме принудени да забавим темпото. Защото изведнъж вече няма закъде да бързаме и няма неотложни срокове. По-добре да се насладим на прехода от спалнята до хола, да се задържим пред картините по стените, да послушаме музика или да се отдадем на дребните детайли – да изпразним чекмеджето от джунджурии; да сменим батериите на любимата говореща кукла на детето.

Дори радиостанциите скоро ще ни напуснат и ще минат на стари записи. А списъкът с нещата, които трябва или не трябва да се правят, всеки ден се удължава с нови забрани и ограничения. Остават само виртуалните мегдани, пълни с предложения и съвети как да убием цялото това нежелано „свободно“ време. Един записва подкаст по „Декамерон“, друг се опитва да прави театър в YouTube, трети ритмично подава идеи как да занимаваме най-малките, защото вече и в парка не може да се ходи.

Навсякъде из градовете и по прозорците изникват съобщения – от лепящи се листчета до цели транспаранти, – на които се чете:

„Всичко ще бъде наред.“

Те са изненадващо ободрителни. Въпреки своя патос в духа на Yes We Can, ни карат да усещаме, че все още сме заедно, макар и да не се виждаме. Че светът все още съществува, макар и да е под домашен арест. Защото най-трудното е да овладеем тревогата си. В подобни моменти имаме един полезен ход: да сме добре. Болниците са пред колапс и е важно освен телата, главите ни също да са в ред. Социалните мрежи са двуостър инструмент за поддържането му – да, отлични са за компания, но и преливат от псевдоновини, фалшиви аларми и покъртителни апокалиптични видения.

Бележка с надпис „Всичко ще бъде наред“
© Вероника Питеа

Сред най-полезните предложения са сякаш тези за четива – реалността понякога невероятно се доближава до литературната измислица и определени книги внезапно добиват ново значение. „Декамерон“ е начело на класациите. Всички се чувстваме малко като групата младежи, оттеглили се на село да си разправят истории, докато навън върлува бубонната чума. Истината е, че случващото се в момента има страхотен литературен потенциал. Даже по-скоро вече по някакъв начин е написано или разказано. Озовали сме се в сюжет. Трябва само да изберем какъв да е. Мисълта, че сме част от по-голямо повествование, може да ни помогне да се ориентираме към завършек. Щастлив по възможност, разбира се.

Жозе Сарамаго навярно най-добре пасва на даденостите.

Откакто не бива да се събираме, за да си разправяме истории, Бокачо не е това, което беше: десетима в едно помещение вече не е вариант, дори да отстоим на по два метра. Останахме насаме със съжителите си. И „Слепота“ е идеалната книга за случая: свят, в който лека-полека всички мистериозно започват да виждат само млечна белота и биват изолирани в нещо като лазарет, където старите социални динамики скоро се възобновяват, жестоко изострени от факта, че всичко е наедно – жертви и палачи, командващи и командвани, правила и нарушения.

Броят на болните расте главоломно, по същия начин деградират обстоятелствата навън. Страхът от заразата предизвиква непремерени, даже налудни действия. Всеки ден в този своеобразен затвор пристигат нови попълнения. Докато накрая надзирателите не напускат лагера или сами не губят зрението си: портите се отварят и пускат всички на свобода. Когато държавата се срива, рухват и бариерите, делящи болните от здравите, престъпниците от почтените граждани. Накрая, без причина, всички оздравяват и се връщат към предишния си живот. Така, както е дошла, болестта си и отива.

„Мисля, че не сме ослепели – казва на финала един от главните герои, – мисля, че сме слепи. Слепи, които виждат. Слепи, които виждайки, не виждат.“ И в устата остава горчилка. Когато мнозинството се сблъсква с епидемията, у него се обажда не доброто, а тъкмо обратното, развилнява се злото. Инстинктът за самосъхранение надделява над всяка форма на алтруизъм и съчувствие. Паниката ражда чудовища. И когато извънредното положение се превръща в делник, чудовищата не изчезват, а се организират. Но ние още не сме чак там, за щастие. Това е просто роман.

А коронавирусът не е чума. Може да се прояви в лека форма. Да мине без симптоми. Да отшуми незабелязано. И все пак хората взеха да дават признаци на униние. Затворниците се бунтуват; купувачи щурмуват супермаркетите, при все че няма недостиг на провизии; магазини пускат кепенците. Все по-трудно ни е да не мислим, че ще стане по-зле, че още не сме стигнали дъното. Че проблемът не е вирусът сам по себе си, а всичко, което отприщва.

Страхът от болестта е по-лош от самата болест.

И дори най-разумните рискуват да се отчаят от нарастващите трудности и притеснителните новини.

Едно е сигурно: от това преживяване няма да излезем по-добри. Нито по-мъдри. Веднъж щом оздравеем, ще се върнем към старите си привички и редовните си грешки в тъпия, лишен от самосъзнание подтик да се повтаряме. Винаги сме били слепи, но никога не сме си давали сметка за това. И няма как да не изглежда, че тази зараза сякаш е възмездие. Не е нужно да навлизаме в божествени провидения и наказания, достатъчно е да отчетем крехкостта на идентичността и убежденията си, на начина си на живот и мястото си в света.

Поетесата Марианджела Гуалтиери в стихотворение, посветено на сегашната ситуация, пише:

Ето какво ще ти кажа –
трябваше да се спрем.
Знаехме си, че трябва. Чувствахме
как неистови искаме да са
дните ни. Вечно в едно и в друго.
Всичките вън от себе си.
Всеки час да изстискаме.
Трябваше да се спрем,
само че не успявахме.

Може пък този гигантски СТОП, изписан с огромни букви, да не е кулминацията на едно бедствие, а валът, удържащ лавината, която от доста време се е юрнала надолу?

Превод от италиански: Нева Мичева
Заглавна снимка: „Всичко ще бъде наред“ – листче, залепено пред миланския театър „Фонтана“. Надписът на плаката отдолу гласи: Chiamata alle arti – игра на думи, която замества „оръжия“ (armi) с „изкуства“ (arti) и вместо „призовка за война“ изпраща „призовка за изкуства“ © Надя Фиорио

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Да не дойде чичо доктор!“ Смазването на неродената детска болница

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/natsionalna-detska-bolnitsa/

Вече месеци наред медицински специалисти, архитекти, родители, правозащитници и активисти се борят за съвременна детска болница. Те искат новата национална детска болница да се изгради според актуалните стандарти на педиатрията. Това ще рече на първо място да се поставят интересите на малките пациенти. Болницата да е светло, приветливо и модерно място, в което към децата да се отнасят като към хора. Да е предвидено легло за родител до леглото на детето, да има помещения за учене и за игра, зала за културни събития.

Участниците в инициативата са категорично против в национална педиатрия да се превърне строежът в двора на Александровската болница, започнат през 1980 г., изоставен от десетилетия и определен за събаряне през 2011 г. Аргументите им са много: сградата е опасна, както твърдят и от Камарата на архитектите, в нея няма предвидени аварийни изходи, архитектурата ѝ е отпреди 40 години и не отговаря на днешните стандарти за болница. А заданието за реконструкцията ѝ възпроизвежда системните проблеми на настоящите педиатрични отделения (има и ключови отделения, които в проекта дори не са предвидени), вместо да предложи модерно и цялостно решение за лечението на деца.

Въпреки активната кампания в социалните мрежи и въпреки че за съвременна детска болница са се подписали вече над 11 500 души, идеята не среща широк обществен отзвук и до неотдавна проблемът беше де факто невидим за повечето медии. И то дълго преди коронавирусът практически да измести всички други теми. Протестът против адаптирането на разрушаващия се строеж получи все пак медийно отразяване, а министър Ананиев изрази готовност да се срещне с представители на протестиращите. За самата среща съобщи комай само БНР.

„Не ни е важно да ни е светличко и красивичко“

От разказа, публикуван на Facebook страницата на протестиращите, може да се съди, че отношението към тях на срещата с представители на Министерството на здравеопазването (МЗ) е било пренебрежително. Въпреки че в инициативата има лекари и архитекти, позицията е била, че те са представители на „общественото мнение“, тоест „не са експерти“. Били са прекъсвани с реплики като „Кои сте вие, бе?“ и „Ти що се обаждаш?“.

Подобно институционално високомерие изглежда странно с оглед на поведението на правителството във връзка с всевъзможни протести против „джендъра“, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, в които съвсем реално не участват експерти. Наскоро цяла програма за сексуално образование беше временно спряна единствено поради твърденията на една жена, чието дете дори не е включено в програмата. В тези случаи институциите реагират по начин, по който да удовлетвори протестиращите именно заради важността на „общественото мнение“.

Ако се замислим обаче, можем да открием логика в реакцията на МЗ. Протестите на „разтревожени родители“ срещу Истанбулската конвенция и Стратегията за детето, искащи по същество ограничаване на правата на жените и децата, са върхът на айсберга на организирана кампания. У нас те имат политическа подкрепа в лицето на коалиционния партньор ВМРО.

А искащите съвременна детска болница си нямат „гръб“.

Напротив – те се противопоставят на съществуващи финансово-политически интереси. Понеже единствено с такива интереси може да се обясни упорството да се реконструира остарелият строеж, което би било финансово по-неизгодно от изграждането на изцяло нова сграда. И макар сред протестиращите да има педиатри и архитекти, те не са „правилните“ педиатри и архитекти, поради което експертността им се принизява до „обществено мнение“.

Още един елемент от срещата в МЗ заслужава специално внимание. От екипа на министъра са подчертали, че „не ни е важно да ни е светличко и красивичко“, и са упрекнали представителите на инициативния комитет, че искат детска болница „като във Франция и Англия“. Че какво лошо има в желанието за такава болница?

Не можем да отговорим на този въпрос, без да имаме яснота каква е социалната роля на болницата у нас.

Болницата като травма и като дисциплинираща институция

На Facebook страницата ЗА истинска детска болница са публикувани редица разкази на хора за драматичните им преживявания в болница, когато са били деца. Ето какво споделя журналистката и поетеса Яна Пункина:

„Когато се свестявам, е нощ. В стаята мирише на напикано […] Опитвам се да стана от леглото, но се оказвам завързана. Минава ми мисълта, че ако се опитам да викна сестра, ще събудя другите деца в стаята и ще ми се карат. Криво-ляво се отвързвам, ставам и тръгвам към тоалетната. Куцам. […] Основно рева, защото докторите са ме излъгали и родителите ми не са били с мен, когато съм се събудила. Не знам колко съм спала на пода в коридора и не помня някой да ми е обяснявал в какво състояние ще се събудя след упойката.“

Разказът на живеещата в Лондон Мария Спирова също не се различава особено от филм на ужасите, а има и други публикувани истории в този дух.

Не мога да се „похваля“ с травматични детски болнични спомени – когато лекарите са ме тръскали надолу с главата, защото не съм давала признаци на живот, съм била твърде малка, за да помня. Бях на три-четири годинки обаче, когато родителите ми прекратиха опитите си да ме пращат на логопед. Щом пристъпех в кабинета, започвах да плача неудържимо. Кабинетът с многото си шарени картинки всъщност ми харесваше, логопедката беше мила. Надавах рев единствено поради… бялата ѝ престилка – символ на всичко най-страшно за мен. С неизбежността на древногръцка трагедия белотата ѝ кулминираше в ужаса от нощните ми кошмари – спринцовката. Заради бялата престилка на логопедката и до днес не мога да произнасям правилно р и л.

„Ако не слушаш, ще дойде чичо доктор с голямата спринцовка!“

Така възпитаваха децата от моето поколение. По този начин родители, баби и дядовци възпроизвеждаха идеята на големия френски философ и социален мислител Мишел Фуко за болницата като дисциплинираща институция, редом с училището и затвора. От болницата по дефиниция се очакваше да е място, където да е страшно и гадно, но да трябва да търпиш.

Фуко умира през 1984 г. – четири години след началото на строежа в двора на Александровската болница, който днес властта иска да превърне в национална педиатрия. Оттогава насам отношението на световната медицина към болестта и болниците значително се променя. Пациентът се схваща вече не като пасивен обект на манипулация (думата „пациент“ идва тъкмо от „пасивен“, „понасящ“), а като личност, чието достойнство стои на първо място. Болниците следва да бъдат пространства, в които пациентът е човек.

Девет години след началото на строежа в София – в края на 1989 г. – е приета Конвенцията на ООН за правата на детето. Съвременните стандарти за лечение на деца отчитат важността на правата на малките пациенти да бъдат с най-близките си и да учат. В тях влиза и възможността децата да могат да играят и да се лекуват на място, където да се чувстват добре. Не само от уважение към личността им, а защото и това има значение за оздравяването.

Четири десетилетия след 1980 г. представата за болниците у нас обаче не се е променила особено.

А съответно с нея не са се променили и болниците – с малки изключения. Много от тях са в състояние на физически полуразпад. Банята и тоалетната към всяка стая понякога са лукс, а в други случаи са такива, че е по-добре да ги няма. В отделението по изгаряния в „Пирогов“ например на цял етаж няма баня, а единствено тоалетни и мивки в коридора. Предполага се, че ако си си изгорил крака, не ти трябва да си миеш главата.

Дори там, където материалните условия са добри, няма гаранция за зачитане на достойнството на пациентите. Човещината не е рядкост в болниците ни, но тя е нещо, което зависи от личността на медицинските специалисти, а не е въпрос на стандарт. И макар че тази ситуация нагнетява напрежение между лекари и пациенти, нерядко стигащо и до физическа агресия, до промяна на цялостната концепция за това що е болница и що е пациент, у нас не се стига.

Защото „тука е така“.

За голяма част от населението да ти е гадно в болницата е нещо в реда на нещата. Защо тогава на децата да им строим болница, в която да им е „светличко и красивичко“? Това изглежда като някакъв излишен лукс. Или като да се борим да построим летяща чиния.

Подобно е отношението и към инициативата за съвременна родилна грижа, която си поставя за цел жените да не бъдат подлагани на изтезание по време на раждането. Да не бъдат обиждани, натискани по корема, принуждавани да раждат в поза, която не им е удобна, и т.н., а вместо това да се следват съвременните акушерски стандарти. За много жени е в реда на нещата раждането да е ужасно преживяване, за което по-късно да разказват с гордост и умиление, както мъжете разказват за казармата.

Докато възпроизвеждаме мантрата „тука е така“ обаче, ще продължаваме да се отнасяме към себе си и към децата си като към втора категория хора. „Светличкото“, „красивичкото“, хуманното и съвременното ще е някъде другаде, не и при нас. Не защото нямаме пари да го осъществим, а защото сме с нагласата, че не ни се полага. Не ни се полага да се отнасят към нас като към хора, не ни се полага да сме в добри условия, а щом не се полага на нас, не се полага и на децата ни. Които деца не само заради липсата на добри финансови перспективи ще заминат от България, когато пораснат. А за да живеят някъде, където ще бъдат приемани за много повече от пасивни обекти, подлежащи на дисциплиниране.

Заглавна снимка: Старият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.