Tag Archives: България

Стари изрезки от вестници: Ако можеха стените на Съдебната палата да говорят

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/tova-ne-e-vsichko/

Текстът е публикуван във в. “Вечерни новини”, бр. 16, 24.I.1990 г.


Това не е всичко

Половин истина не означава полуистина, а осакатена истина…Ако можеха стените на Съдебната палата да проговорят…

Според един поовехтял вече политически виц Тодор Живков бил направил изявление, че е готов да предаде милионите си само срещу няколко минути телевизионно време. Щял да съобщи от малкия екран нещо важно, за да спрем да си блъскаме главите над толкова трудния въпрос: как така той, дълбоко неграмотният и впечатляващо посредствен човек, успя да ни управлява няколко десетилетия? Щял да каже също така как и защо са създадени някои от законите и как са ги спазвали тъкмо ония, които са получавали заплати, за да охраняват законността. Виц… А зад всеки виц се крие или някоя мечта на народа, или нелечима болка, или самоирония. Инак народът добре знае, че няма нито лесно, нито скоро да научим имената на всички продажници, които, освен че харизаха душите си, се и самоубица професионално, залъгвайки съвестта си с измамната илюзия, че монархът ще живее над 100 години – колкото е живял дядо му, а дотогава?… И тъй като вицът си е виц, празна работа, някои институции запретната ръкави сами да издирват имена и престъпления. Рубриката “Разкрития на в. “Работническо дело” има благородни цели. Много добре. Не разбирам обаче кое наложи разкритата позорна истина да се поднесе на читателите от авторката Цветана Тошева в осакатен вид. Може би щях да подмина мълчаливо подборката от “абсолютно документални преписки и записки” под заглавие “Върховният съд на НРБ възстанови правдата” (бр. 14 от 14 януари), тъй като тя по същество е без позиция и не казва нищо ново, освен че към броя на репресираните от режима на Живков трябва да се прибави  и името на бившата му снаха. Щях да си мълча, макар да имам сериозни възражения по въпроса за репресията – все пак десетки български интелигенти за наказание бяха изпратени не в Москва като аспиранти (както бившата снаха на Живков), а в затворите и разпитите им бяха провеждани в “покоите” на Главно следствено управление, а не в луксозни вили. Та шях да си мълча, ако същата тази подборка от документи не завършваше с едно необяснимо и с нищо неоправдано предизвикателство в типичен преддесетоноемврийски стил. “Това е всичко” – казва авторката, а това не е всичко! Липсва най-важното. 

След няколко дни Георги Тамбуев направи допълнение към публикацията, с което се опита да заличи грешката на авторката, наричайки предложената от Цветана Тошева осакатена истина “пропуск”. И каза, че ако не бил този пропуск, публикацията щяла да спечели. Възразявам срещу такава квалификация, колега Тамбуев – това не е пропуск. Такава грешка може да допусне само юридически неграмотен човек, а Тошева е юрист и бивш прокурор. Един юрист и бивш прокурор не може да не знае, че не е следствието, което лишава от родителски права. Както и това, че съдът не може да даде ход на дело за лишаване от родителски права без участие на прокурор – прокурорът е защитник на интересите на детето. Е, щом като в съдебната зала е имало прокурор, как така той допусна процес при “строга секретност” – такава процесуална форма не е предвидена в Гражданско-процесуалния кодекс? Как така допусна да се даде ход на делото в отсъствието на “обвиняемия”, обвинен не в какво да е, а в държавна измяна? А правото на защита? Защо Тошева твърди, че не е имало следствие, като в протокола от съдебното заседание съвсем четливо се четат думите на прокурора Атанасов: “Да се даде ход на делото… да се приложат протоколите от разпитите.” А самите протоколи ги няма. Къде са сега? Защо ги няма към делото? Може би защото, ако ги има, щеше да се разбере, че това не са хвърчащи листове, а протоколи от следствени разпити, проведени в резултат не на незаконно, а на законно задържане, разпоредено от Главна прокуратура. Следователно прокуратурата не е непричастна към “събитията”. Веригата е “следствие – прокуратура – съд”, а не “МВР – съд” или “Държавна сигурност – съд”. Кому беше нужно да се щади заместник-главния прокурор Атанас Атанасов и оглавявания от него “наказателен сектор” в институцията. 

Трябва да е ясно: едва след обвинителната реч на прокурора идват думите: “В името на народа…”. Едва след като прокурорът е убедил съда, че изводите на следствените органи са верни, че престъплението е доказано и че извеждането на малкия Тодор и заселването му в САЩ освен че застрашава детето да не бъде възпитано в комунистически морал и нравственост с извеждането му на Запад, е “груба политическа провокация” против НРВ от специалните американски служби. Човек не може да не възкликне: “Браво на българските специални служби” или поне: “Горските американци, не можаха ли да измислят нещо “по-така” за уронване на престижа на режима на Живков? Защо са мислили, че най-голям удар за дядото ще бъде внукът му да не е възпитан в България?…”

Работата е там, че не само делото срещу Мирчевска поражда въпроси. Кой замрази за цяла година следственото дело срещу по-големия внук на Тодор Живков – Тодор Славков, за изнасилване? На този въпрос може да отговори заместник главния прокурор Атанас Атанасов. С чие прокурорско участие (в тандем пак с председателя на Софийския градски съд Михаил Менев) Тодор Живков незаконно осинови внучката си, дъщеря на Людмила Живкова. А две години по-късно беше “осъвременен” Семейния кодекс, за да се даде възможност, вече законно, и на други дядовци и баби от върховете да осиновят внуците си и да им оставят в наследство име, пари, имоти, и надяваха се, власт… И на този въпрос може да отговори само Атанас Атанасов. Както  и на много други въпроси. Ако можеха стените на Съдебната палата да говорят…

Кому беше нужен и реверансът въм Върховния съд? Нима е подвиг, че е обезсилил едно съдебно решение, издадено от един, по смисъла на закона, “некомпетентен съд”. Следователно решение, което никога не е влизало в сила, не би могло да влезе в сила. (Обезсилил го е, а не го е отменил – отменя се нещо, а не нищо. А това дело, юридически погледнато, не е нищо – градският съд не е компетентен да се произнася по дела от такъв характер. А това, че уж го бил иззел от районния съд, комуто е подсъдно, и което му е позволено от закона, това не прави съдебния състав с председател Михаил Менев “компетентен”. По същата причина – изземва се нещо от районен съд, а не нищо, а такова дело в районния съд не е завеждано никога).

И освен това Върховният съд се произнесе след 10 ноември. Щеше ли и преди тази дата да се обезсили (или да отмени) подобно съдебно решение? Мисля, че това ръкопляскане на Върховния съд е по-скоро подигравка с него – известна е неговата “независимост” преди 10 ноември.

Като слушам исканията “Съд за Тодор Живков!” (слава богу, най-после задържан “под стража”), ми се иска да попитам: народе, ти, който справедливо искаш този съд, замисляш ли се над въпроса: кой ще ги съди? Същите ли тези, които газеха през законите, за да се возят в служебни мерцедеси  и да имат по бюрата си “петолъчка”? Същите ли тези, които подготвяха закони, пожелани от вожда, така както готвачите му спретваха манджите – според апетита и настроението му. Същите ли тези, които заличаваха разпоредби, наредби и постановления, нехаресвани вече от Живков, така както чистачките бършеха праха от вещите му. Ако ще са тези, по-добре да няма съд…

Мислех си по едно време да призова колегите журналисти, с които през последните десетина години пишеха “на правни теми”, тоест за безправието и беззаконието, да направим гладна стачка – белким предизвикаме нечия съвест да заговори. После си казах, че е глупаво, след толкова години духовен глас за свобода, сега да гладуваме и физически, за да се отървем от охранените. Затова вместо колегите си, призовавам главнокомандващите  и техните помощници от сферата на правозащитните, правоохраняващите и правораздаващите органи: ако разполагате с достатъчно и по безспорен начин доказани обвинения срещу себе си в предателството срещу законите на НРБ преди 10 ноември, подайте си оставките!

Виолета РИЗОВА

Документалната трилогия на Генка Шикерова „Социалната война”

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/socialna-voina/

Навярно, сте го виждали из мрежата, но си струва да се повтори отново. Този документален филм беше крайно нужен и е жалко, че някой не се е наел да го направи в началото на миналата година преди нещата да стигнат до тук. За жалост това е състоянието на медиите в България, а сам журналист не може да се наеме с такова разследване. Дори сега националните телевизии отказват да излъчат трилогията, въпреки, че им е предоставена безвъзмездно от продуцентите от DNews.

За темата за групата, която наричам „торбаланците“, писах през септември. Прегледах активността, за какво говорят, кои са най-активните членове в ядрото, кой създава съдържанието и какво може да научим от профилите им. От тогава доста от тях бяха „изчистени“ и по-радикалното съдържание беше изтрито. Групата вече се е превърнала в политически активна, а връзките с крайни религиозни елементи и националистическите партии не се крият.

Тук ще намерите списък с всички излъчени части от трилогията, заедно с неизлъчени откъси. С добавянето на последния епизод идната седмица, списъкът ще се обнови.

Крие ли се броят раждания и защо е тъжен Костя?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/broi-rajdaniq/

Отдавна не ми се беше случвало да ми кипва толкова бързо от повърхностно или подвеждащо изказване, но явно беше време. Днес ми изпратиха видео публикувано от Костадин Костадинов от партия „Възраждане“. Ако не знаете кой е – честито. Няма значение всъщност, защото твърденията му относно демографията в България ги чуваме най-редовно. Стандартна практика той и хора с неговите убеждения и капацитет да подменят числа и да рисуват апокалиптични картини. В този случай обаче знам и съм писал многократно какво точно стои зад всяко негово изречение.

Няма да пускам линк към записа, за да не му давам излишно внимание. Лесно ще я намерите в YouTube. Ще започна с основните му идеи, повечето от които е поместил в първата част от записа. След тях развива тези за завладяване, изчезване, конспирации и прочие.

Защо няма водещи негативни новини в началото на годината за намалели раждания? Замислете се – явно данните се крият!

О, разбира се! Наистина тази година не виждаме такива заглавия. Чак не смеех да се зарадвам. Години наред писах на редакциите на основните медии да спрат да пускат евтини сензации на база грешни данни. Всъщност, по едно време се беше стигнало до комичната ситуация, че ражданията всъщност се бяха увеличили, но водещите настойчиво повтаряха за „нов антирекорд“.

Къде е „броячът“ на ражданията? Защо се крие?

Това, което той нарича „брояч“, всъщност е регистърът за ражданията на Министерството на здравеопазването. Именно на него разчитаха журналисти и политици за негативните си послания и стряскащи заглавия. В действителност както многократно илюстрирах тук, регистъра беше не само грешен, но и с непостоянно качество. Събирането на информацията беше оставена на произвола, голяма част се въвеждаше с месеци закъснение, а понякога и самият регистър отказваше да работи.

Години наред призовавах да се спре публичната част, тъй като не върши никаква друга работа, освен да генерира фалшиви новини. Най-накрая го спряха, но беше доста по-отдавна от миналия октомври, когато Костадинов явно е забелязал.

На 2-3-ти януари излизат данните за раждаемостта, смъртността и за емиграцията.

Не. Данните за раждаемостта и други демографски процеси излизат през април, когато НСИ са събрали информация от всички източници. Не, не са му казали „категорично“, че нямат данни и че „може би“ ще ги имат през април. Има си календар и излизат в една и съща седмица от годината всяка година.

МЗ също не са му казали, че нямат информация. Ако се е изтърсил пред портиера или деловодството да търси числа, нормално е да му кажат, че на място ги нямат. За тази цел си има питания по ЗДОИ. Данни обаче имат в НЗОК и по болниците и тази информация вече е събрана. Там обаче има условности, които не очаквам Костадинов да иска или да може да разбере. Най-вече какво се брои, към кой регион, кога и кога се вписва.

Разполага с „техни“ източници, които му казали, че ражданията били 41-42 хиляди през 2019, а за 2018 – над 50 хиляди.

Тук прихнах да се смея. Първо, защото числата са далеч от истината, за което ще разберете след малко. Най-вече обаче, защото като каза 42 хиляди веднага разбрах кой е тайният им „източник“. Това са съвсем публичните отчети на Националният център по обществено здраве и анализи. На страницата си те публикуват различни справки, част от които са за ражданията.

Един от проблемите на Костя обаче е, че са пуснали справки само за първите три тримесечия на 2019-та, т.е. до септември. Ако съберем числата там излизат точно 41828 раждания. За 9 месеца. Ако сметнем обаче за цялата 2018-та излизат 56099 раждания. Не е съвпадение, защото другаде такива оценки няма.

Всъщност, в известен смисъл аз също съм му „таен“ източник, тъй като макар публични, справките на НЦОЗА са достъпни само няколко месеца назад. Тези за 2018-та и назад са отдавна изтрити от сайта им. Затова през ноември публикувах архива си, в който съм ги запазил. Много вероятно е да ги е взел точно от тази ми статия. Явно обаче е прескочил изчерпателните ми предупреждения за ниското качество на данни, че се отклоняват сериозно от реалния брой раждания и че всъщност справките на НЦОЗА отчитат само част от реалните събития.

България е държавата с най-висок „процент“ смъртност в света.

Това тук винаги ме дразни като изказване и то основно, защото не е толкова лесно да се обясни, особено когато отсрещната страна сякаш търси и има нужда да чува такива новини. Написах две статии обсъждащи този проблем – как смъртността не е просто едно число и как всъщност следва да се сравняват държавите, за да има някакъв смисъл.

Накратко – не може да се сравнява смъртността в България и Сирия или Афганистан, защото структурата на населението е коренно различна. С всичките болести и убийства там, смъртността сред хората над 60 навсякъде е много по-голяма. Все едно да сравнявате колко хора страдат от артрит в стар комунистически блок и студентско общежитие. За да има смисъл сравнението, се използва стандартизирана структура на населението, спрямо която се смята както заболеваемостта, така и смъртността. Така виждаме, че България всъщност е в средата на скалата в световен мащаб, но все още доста след останалите страни от ЕС.

Да, общата смъртност може да се използва за сравнение в контекста на намалението на населението, но и там фокусирането само върху тази метрика и само за една година без контекст е подвеждащо. Най-малкото детската смъртност сега у много страни е на нивото на България от преди 50 години. Отделно динамиката на населението през десетилетията обезсмисля всякакви внушения за линейно намаление. Затова и ООН и СЗО отдавна се опитват да въведат ASDR като метрика. Качеството на данните в развиващия се свят обаче е пречка.

Броят на емигриралите няма как да се каже колко е… но е 100 хиляди отгоре на данните на НСИ.

За няколко секунди се успокоих, че ще каже нещо смислено, но бързо се впусна в отвлечени числа без обосновка или почва. Наистина нямаме точна представа колко са емигрантите и наистина има такива, които са все още регистрирани в страната. НСИ обаче не брои населението по адресна регистрация – По нея се изготвят изборните списъци. От там идват ония легенди за 1-2 милиона „мъртви души“.

Всъщност, доста хора сме се опитвали да опишем и картографираме българите в чужбина. Имаше и опити за сензации от данни измислени от Външно. Имаше и измислици повтаряни 100 пъти от министри и шефове на агенции, докато не станаха истина в медиите. Едни националисти като Костадинов се опитаха да говорят и за 6, 7 и 8 млн. българи зад граница в опит да се разшири схемичката им преди да влязат в ареста. Реалността обаче, че при отворени граници и неработеща система за адресна регистрация е невъзможно да се разбере кой точно къде е. Някои и не искат.

Затова опираме до това, което знаем – раждаемостта, смъртността и методологията на НСИ. Няма хора без акт за раждане и смърт. Изваждайки тези числа получаваме около 1.2 млн. българи родени в страната или получили гражданство, които вече живеят някъде другаде. Това е. Къде са точно може само да гадаем.

700 хиляди напуснали страната за 10 години при Бойко. 150 хиляди за една година или повече от жертвите дала България от Първата и Втората световна война.

Чудя се откъде е извадил този това число 700 хил. при условие, че толкова хора не са се раждали, а емиграцията намалява въпреки всичко, което Борисов е сътворил в последните години. Всъщност, сещам се от къде – често при такива сметки „забравят“ да отчетат смъртността и приписват цялото намаление на населението на емиграция. Ще се радвам да сподели източника си все пак.

Тук в никакъв случай не защитавам Борисов и тези около него. В огромната си част хората напускат страната дори не толкова заради финансови проблеми, заради липса на надежда, че нещо ще се подобри към по-добро. Не е обнадеждаващо да плаваш по течението на просперитета в Европа докато кабинета усилено гребе в обратна посока чрез ерозия на демократичните принципи, медийната свобода и върховенството на закона. Обсъжданото в записа обаче няма общо с изброеното, а е първосигнална емоционална въдица с цел атака към другите.

Втората част си е обидна, но за жалост доста типична за реторика като неговата. Да оставим настрана грешните числа, които цитира. За него българите в чужбина са се споминали вече. Не съществуват. Хем призовава хората да се върнат, хем ги има за мъртви. Такова отношение срещам често. Всъщност, немалко хора са напуснали именно заради хора като него. Вчера точно стана дума как познати не биха се върнали, защото националисти от типа на Констадинов ги тормозят и пребиват на улицата, заради това какви са се родили. Може би може да започне с промяна на собственото си отношение срещу цели групи българи, ако иска все пак да направи нещо за страната.

Крият ли се данните и защо се вързваме?

Често се бърка некадърността, мързела и лошата организация със зла умисъл. От последната има премного в институциите ни. Агенцията по околната среда крие суровите данни за замърсяването на въздуха. Прокуратурата крие информация по какво е работил Пеевски и Гешев. Финансовото министерство крие данните за къщите за тъщи и ред други измами. Дела за информация има много и по-често се печелят.

В повечето случаи обаче информацията или я няма, или не става за нищо. Често я има всъщност, но не означава това, което ти се иска. Затова има методологии, но защо са му на човек, като може да си измисли просто число и да пусне гневно клипче в тубата. Точно на база такива измислени числа бяха сензациите за демографията всеки януари, по които милее Констадинов.

Администрацията ни има проблем със събирането на информация и поддържането на качествени регистри. Казвам го отдавна и давам постоянно примери. Това не означава, че всяка статистика, която не ни се нрави е грешна, а всяко число, което не може да ни предоставят на момента се крие.

Броят деца родени и живеещи в страната ще разберем през април и то не защото Костадинов е влетял в нечий кабинет, а защото всяка година излизат по едно и също време. И да, те най-вероятно ще са по-малко от предходната. Няма да са 42 хиляди, а отново над 60. Да, пак ще са по-малко от починалите и емигриралите. За това има много причини, които сме обсъждали тук и ще обсъждаме отново.

Грешно е обаче да се говори с патос и да се гонят евтини сензации. Демографията е любима тема на националистите в цял свят, защото им помага лесно да преекспонират проблеми, да премълчат други и да насочат страха на хората срещу „различните“. Именно това виждаме в обсъжданото видео. Нито родните наци-оналисти са го измислили, нито го прилагат най-успешно. Не означава обаче, че не е също толкова вредно както за обществения дебат, така и за намирането на някакво решение на демографския проблем и дори по-важното – придържането към него отвъд края на мандата.

Тоалетни втора употреба – и хуманитарна катастрофа

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-20-24-january-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

„През 90-те бях в Белгия, тъкмо бяха накарали хората да си сменят тоалетните казанчета – трябвало да събират 4 литра, а не 7–8 литра вода. И те изхвърляха старите казанчета с все тоалетните чинии. Нали се сещаш, Рока-Мока, тогава тука нямаше нищо. С един приятел ги натоварихме в един тир и ги продадохме в България, направо от тира ги вземаха…“ Това ми разказва таксиметров шофьор тази седмица. „Значи, клозет втора употреба“, казвам. „А кой знае, че е втора употреба?!“

Наистина, кой знае – просто неопасни отпадъци.

Rufiti non pericolosi (неопасни отпадъци)

Това е обозначението, поставяно върху много от балите боклук, които се стоварват на черноморските пристанища. Не е сигурно, че това, което пише, е вярно – по документи е така, но все пак нали се горят нейде из България… А проблемът излезе на светло благодарение на акцията на италианската полиция срещу мафията. Но всъщност – благодарение на едно особено либерално към изгарянето на отпадъци законодателство за околната среда, по определението на екоактивиста Петко Ковачев.

Сега българските власти и бизнесът се договарят за нови условия – например специални гранични пунктове, през които да преминават отпадъците за преработка от рециклиращата промишленост. А нови митничари ще има ли? Боклук от Италия отива за изгаряне в топлоцентрали на Христо Ковачки, един от най-големите играчи в енергетиката. Там ще се изгаря и RDF (модифицирани горива, получени от отпадъци) от софийския инсинератор, срещу чието изграждане „Демократична България“ ще инициира местен референдум.

Какво от това, че тази седмица новият екоминистър Емил Димитров спря изгарянето на боклук в ТЕЦ „Бобов дол“, защото централата гори отпадъци, за които поради проблеми с филтрите тя няма разрешително? Докато тръгне заводът в София, „Бобов дол“ със сигурност ще е обзаведен с каквото разрешително е нужно. Все пак Ревизоро гарантира, че топлоцентралата може и да гори отпадъци, но… не замърсява въздуха.

Щом Ковачки не се е появил по медиите, значи с бизнеса му всичко е наред. За последно се яви при Сашо Диков през 2013 г. Друг известен играч в българския бизнес обаче внезапно излезе пред прожекторите, даде интервю и се срещна с фенове на футболен отбор – чудо невиждано.

За кого ще търкате

Новините за нивото на язовир „Студена“ бяха изместени от дилемата за кого ще търкат талончета милиони българи – за Бойко Борисов и Кo. или за Васил Божков и Кo. Рейдването на лотариите в държавен монопол накара Божков да се появи на светло, за първи път от много години, и да говори. Което означава, че се чувства застрашен. Какво ще излезе от това ли? Наградите ще станат по-малки, билетчетата – не така шарени, няма да се печатат в Индия и с тях ще ни мами не друг, а държавата. Няма да има новини като „пристрастена продавачка изтърка и не плати билети за 3500 лева“. Макар че и в държавното тото тази седмица се появи 106-тият милионер – от Разград, спечелил 6 564 060 лв.

В краен случай, ако не се спогоди с Борисов, Божков винаги може да изнесе своя бизнес в Украйна например, където от тази година падна забраната за хазартна дейност, а лотарията бе единствената легално разрешена форма от такъв тип. В България – благодарение на политиците, властите, Държавната комисия по хазарта и лидерското първо място в ЕС по корупция – казината са повече от лавките за дюнери.

Но по-кротко с дюнерите. Председателят на Международната федерация на дюнерджиите Мехмет Мерджан предупреди, че има случаи, в които пилешко месо се обработва с белина и се използва мазнина от сапун.

Хуманитарната катастрофа „Перник“

А в злочестия български град Перник в следващите месеци сапун ще се купува все по-малко. Сапун означава повече вода, а вода градът има за месец. Добре де, за 33 дни, което е почти същото. Но това го каза министърът на икономиката Емил Караниколов, а според кмета Станислав Владимиров водата в язовир „Студена“ ще стигне за 10 дни, тоест до края на месеца.

„Разчитам на природата и вярвам, че тя ще напълни язовира“, каза Караниколов. Е, щом и властта се уповава на Началника, перничани съвсем са я закъсали. Макар тази седмица правителството да одобри отпускането на 25 млн. лв. за строителство на нова инфраструктура, която да докара малко вода от язовир „Белмекен“ до Перник. Похвалиха се, че са намерили тръби чак от Испания. Да поръчат повечко – ще трябва да се сменя водопроводът в Свищов. Преди десетина години са платени 4 млн. лв. за тръби… за поливане, купени от Турция, чрез които се е доставяла вода на 25-те хиляди жители на Свищов. Това е и причината съоръжението нонстоп да аварира.

На 25 януари, събота, перничани пристигат в София на протест и разчитат „на подкрепата и човещината на софиянци“, каза Камелия Радева от инициативния комитет „Спаси Перник“ в „Тук и сега със Светла Петрова“. Животът в миньорския град поскъпва – хората купуват питейна вода, бебетата се къпят с минерална, защото цяла една година няколко министри се правеха, че няма проблем с водата на язовир „Студена“. А сега ще се кара от Рила през софийските водопроводи и ще се харчат милиони на данъкоплатците.

Други 435,8 млн. лв. с ДДС – близо ¼ от бюджета на София тази година, отива в ръцете на фирми, свързани с „Титан“, Румен Гайтански – Вълка и Домусчиеви. Това са много пари – за 2019 г. бяха два пъти по-малко, когато за първи път минаха 200 млн. лв.

Ако перничани се вдигнат заради водата, а софиянци – заради мръсния въздух, и двата града се обединят срещу начина на управление, това ще е голям таран по портите на властта. Не може да се разчита на вота на недоверие на БСП за това. И на БСП не може да се разчита.

В новините тази седмица няма нищо възхитително, ентусиазиращо, обнадеждаващо. Нищо в бъдещето време на нацията. Нищо за бъдещето на нацията, което, оказа се, все повече дебелее, обездвижва се и боледува. Дали поради това министърът на младежта и спорта Красен Кралев настоява повече пари от лотариите да се заделят за спорт? Според сегашните нормативи държавата отпуска между 2 и 3 лв. на дете за тази цел. Нищо и половина.

Този път СЕМ избра професионалист

Нищо и половина се оказа и работата на специалната анкетна комисия в парламента, която, както и прокуратурата, се занимава със спирането на програма „Хоризонт“ на БНР миналата есен. Поне се видя #Кой подкрепя бившия вече генерален директор на радиото Светослав Костов, отстранен с решение на СЕМ.

А БНР от тази седмица е с нов шеф – Андон Балтаков. В интервю той споделя, че не бил сигурен в изхода на конкурса и си купил обратен билет за САЩ. Впечатляваща биография за човек, оглавяващ обществена медия в България – работил в Би Би Си, с магистратура от Йейлския университет, зам.-директор на икономическия екип на „Асошиейтед Прес“, старши директор в Си Ен Ен, работил и като консултант за дигитално и стратегическо планиране в големи компании.

Защо ли няма конкурс и за премиери…

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Божков, Борисов и „Бащицата“

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bozhkov-borisov-i-bashtitsata/

Когато държавата се изправи с цялата си мощ срещу някого, нищо не може да ѝ се опре. Ако иска да се справи с корупцията, би се справила. Ако иска да отнеме нечий бизнес, ще го отнеме.

Цялата държавна машина – от изпълнителната власт до мнозинството в законодателната власт, е задействана да трансформира частните лотарии в държавен монопол.

Васил Божков най-вероятно ще изгуби този бизнес, а в кои медии ще рекламират новите държавни лотарии – можем да предугадим. За да предотврати опит за въздействие чрез феновете на „Левски“ (футболния клуб, който Божков прие да издържа преди година), шефове на фенклуб „Левски-Запад“, който обединява твърдото ядро, били привикани на „профилактична беседа“ в едно РПУ преди седмица. Запознати със случая казаха, че са им връчили и предупредителни протоколи. Да не им минава през ума да правят каквото и да било, в случай че Божков се откаже да издържа „Левски“ с мотива, че няма да разполага с достатъчно средства, ако му вземат лотариите.

Парламентарната опозиция в лицето на БСП и ДПС избягва темата.

Дали защото в 42-рото Народно събрание, при съставения именно от тях кабинет „Орешарски“, бе пробутана законовата промяна, която от 2014 г. насам позволява на Божков законно да плаща по-малко данъци? 250 млн. лв. според сметките на изпълнителната власт. Тези пари биха били платени, ако законът беше различен. Но не е.

Стихнали са и извънпарламентарните сили, сякаш няма такава тема. Също като Пеевските медии.

От становище по войната за хазарта се изплъзнаха и големите работодателски организации. Няма единна позиция, следователно няма да излязат с позиция – това е позицията на Кирил Домусчиев, председател на КРИБ и собственик на „Нова телевизия“. Медията получава 20–25 млн. лв. годишно от реклами на лотариите – сериозна сума, предвид факта, че бюджетът на БНТ например е 70 млн. лв.

Модел „Бащицата“

„Левски“ твърде дълго време се управлява по модел, който ние, феновете, наричаме „Бащицата“. Това повтарят от няколко дни сини фенове по медиите. Гневни, че съдбата на любимия им клуб зависи от благоволението на двама играчи: единият – в политиката, другият – в бизнеса. Единият – „болен левскар“, другият – „болен цесекар“. Повториха го и на срещата си с премиера Борисов в петък, 24 януари, където председателите на четири клуба се явиха в лично качество – и обявиха, че не са готови да поемат клуба.

По модел „Бащицата“ се управляват и другите значими футболни клубове. По традиция от трийсетина години те се разпределят между няколко добре облечени мъже с добри банкови сметки и недотам изяснен произход на капиталите. Ако някой случайно остане без „Бащица“, незабавно му се туря такъв. Всички „Бащици“ са си окей с властта, макар понякога да са фенове на един отбор, а да им се падне друг, бил той и „вечният съперник“. Адвокат Тодор Батков например дълги години управляваше „Левски“, макар да беше цесекар, каквато е ситуацията и при хазартния бос Васил Божков.

„Разпределените“ футболни клубове са компонент от стабилността в държава,

която четвърт век след 1994 г. не помни кабинета „Мултигруп“ и неговия „сламен“ премиер Любен Беров, но помни четвъртото място на Световното по футбол онова лято.

По модела „Бащицата“ се управляват бизнеси, управлява се и държавата. Това не е модел за устойчиво развитие, но е модел на рекламираната от Борисов и ГЕРБ ста-бил-ност. Сега „Бащицата“ начело на държавата е решил, че лотарията ще стане държавен монопол. Странното е, че Борисов, за когото се знае, че не обича преките сблъсъци и конфликти, този път действа така фронтално. Или е действал под външен натиск, или по вътрешна принуда.

За кого ще търкат гражданите

Ако подобна стъпка беше предшествана от обществена дискусия за това дали лотариите да станат държавен монопол и с какъв данък да се облагат, никой не би се изненадал. В африканската държава Кения например през 2019 г. държава и бизнес дискутираха месеци наред размера на налозите. Но в членката на ЕС България, когато преди година и половина вицепремиерът Валери Симеонов предложи за първи път законопроект за ограничаване на рекламата от хазарта, всички, в т.ч. и ГЕРБ, направиха възможното да го „забравят“. А днес се оказа актуална радикалната му идея за отнемането на лотариите в полза на държавата – чрез отнемане на лицензите за тази дейност от частните компании и провъзгласяване на Българския спортен тотализатор за монополист на пазара. Това е не просто непоследователна държавна политика, а липса на всякаква смислена политика.

Работата на държавата е да наложи справедливо облагане, да събира данъците и да създаде конкурентна бизнес среда при спазване на върховенството на правото.

Пет години държавата и по-скоро нейният финансов министър Владислав Горанов, под чиято опека са и Държавната комисия по хазарта, и НАП, и Агенция „Държавна финансова инспекция“ (АДФИ), не само че не забелязва как държавната и частните лотарии плащат различни данъци, но през октомври м.г. се оказва, че дори не контролира продажбите на лотарийни билети. А след 3 месеца следва обрат на 180 градуса.

Държавата мотивира акцията си срещу частните лотарии с доклади на АДФИ, с прокурори и полиция на проверка в Държавната комисия по хазарта, с декларативни изявления на Борисов от Министерския съвет, че ще бъде записано как държавните лотарии няма да се предоставят никому чрез концесия или др. Понеже се промъкна публично предположението, че Делян Пеевски си е харесал (и) този бизнес.

А премиерът рече, че „изрично трябва да бъде вписано, че не може да се отдава на концесия, да се аутсорсва и преотдава, да бъде в забранителния списък за приватизация,

за да може да бъде абсолютно сигурно, че освен държавата никой не може да се занимава с тази дейност“.

Министърът на вътрешните работи Младен Маринов даде доста неубедително и нелогично обяснение защо чак сега се правят проверки в Комисията по хазарта. „Работа се върши, когато сме готови, когато има необходимост, и така работим. Ние не избираме момента, моментът се избира от ситуацията, в смисъл, ако има данни, постъпят данни.“

Очаквано от компанията на Божков – „Нове холдинг“, обявиха, че ще потърсят правата си в съда. „Противоконституционно отнемане на действащ лиценз носи своите правни последствия и потенциални финансови обезщетения в размер на милиарди.“

Според Валери Симеонов, когато държавата стане монополист, ще наложи ограничения за продажбата на билети и по-строг контрол, за да не „разболяваме нацията“ (каза го в предаването „Лице в лице“ по bTV). Дали?

В действителност от огромните приходи за пет години става ясно, че нацията е тежко болна.

Така че, ако действително искат лек, управляващите могат да поставят на обсъждане като цяло темата за хазарта. Например казината да отварят в 22 часа; да се ограничи рекламата само на сайтовете, където може да се играят онлайн хазартни игри; да има по-строги изисквания към хазартните оператори за идентификация на онлайн потребители, които са в зоната на риска. Защо не и изваждане на казината от населените места и обособяването им в крайградски зони? Но Борисов не премахна казината от Студентския град, когато беше кмет на София, камо ли сега.

А и държавата очевидно не иска това. Иска само лотариите, за да пренасочи парите от реклама към определени медии, така както прави с европейските средства например, и да харчи останалото, както винаги е правила – по усмотрение на Борисов и още неколцина приближени. (Разбира се, няма да получава средства в този обем, в който го правят частните лотарии, но и наполовина на 600 милиона да влизат, ще е сериозна сума. Магистрала „Струма“ ще се достроява с пари от бюджета, че и „Хемус“.) Нещо повече – дори Министерството на финансите щеше законно да наложи по-ниското облагане, за което критикува Божков, но ден по-късно се поправи.

Не издържат аргументите, че парите са необходими за спортни проекти на Министерството на младежта и спорта.

Всеки родител в България, който плаща сметките на детето си за спортни занимания, е наясно с нищоправенето в тази сфера. Така че преди да иска, ведомството, управлявано от Красен Кралев, да каже как работят за откриването и подпомагането на спортни таланти, за развитието на детско-юношеския спорт.

Един от резултатите от цялата патаклама е, че човекът, чието име не се споменаваше, за когото не се говореше – и самият той не говореше, излезе пред прожекторите. И дори даде интервю за „Свободна Европа“, макар да не проговори пред медии дори когато за първи път показа част от уникалната си колекция – „Златното руно. Пътят на аргонавтите“.

В крайна сметка Васил Божков няма да изгуби златното си руно. Само лотариите. А в страната, където властват игрите на щастието, все така ще си живеят най-много нещастни хора.

Заглавна снимка: Стопкадър на реклама на „Национална лотария“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„На обществените медии трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Особено в епохата на дезинформацията“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/petko-georgiev-interview/

Петко Георгиев е журналист и един от създателите на култовото през 90-те години радиопредаване „12+3“. През 1991–1992 г. е водещ на обзорното политическо предаване на БНР „Неделя 150“, по-късно – и на публицистичното предаване „Отвъд заглавието“ по БНТ. Съосновател и първи директор е на радио „Витоша“, а през 1994 г. става автор и водещ в българското бюро на радио „Свободна Европа“. Участва в сформирането на Форум „Свободно слово“ и е негов първи секретар. През 1998 г. е един от инициаторите за създаването на Българската медийна коалиция. Понастоящем е директор на Центъра за радио и телевизионно обучение „Промедиа“ и работи като консултант по развитие на новините и по управление на медиите с десетки организации в България, Западна, Централна и Източна Европа, на Западните Балкани, в Близкия изток, Централна Азия и Северна Африка. 

Венелина Попова разговаря с Петко Георгиев по повод избора на нов генерален директор на БНР – за това преодолима ли е кризата в медията и с цената на какви усилия.


През 2019 г. БНР влезе в центъра на общественото внимание с управленския гаф на генералния си директор Светослав Костов. Под натиск, който аудиторията така и не разбра откъде идва – от средите на управляващите или от паралелната власт, се стигна до спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ и до опит за отстраняването на Силвия Великова като водеща на сутрешния блок. Дали този конфликт успя да стане повод за сериозна дискусия какво действително се случва в обществената медия? 

Такава дискусия не се състоя, защото тя щеше да разкрие, че границите между официалната и паралелната власт са абсолютно размити. При един обществен дебат щеше да излезе на показ политическата поръчка, която беше осъществена в радиото и заради която като бушон изгоря предишният генерален директор. А големият разговор винаги се отлага, защото от него няма позитивен изход. Не само колегите в радиото, но и обществото иска да има обществени медии. А управляващите – които и да са те, – колкото повече навлизат в мандата си, толкова повече се опитват да превърнат БНР и БНТ в допълнение към собствените си информационни центрове (в най-добрия случай). За независими професионални медии никога не е ставало дума. За разлика от предишни периоди, сега това се формулира в прав текст – имаме предложение генералните директори на обществените медии да се избират от Народното събрание. Вярно, малко несериозно и подхвърлено, за да предизвика някакъв дебат. Но не си спомням предишни управници да са си позволявали такава наглост.

В последния си анализ „Как да разкараш два милиона слушатели“, публикуван в сайта „Приключението 12+3“, посочвате причините, довели до катастрофалната загуба на аудитория на култовото някога предаване по „Хоризонт“. Не са ли това отговори и на въпроса къде изчезна ентусиазмът на българите от 90-те години, както и защо днес не е възможно на площадите да излязат 100 000 души, обединени от надеждата, че могат да си върнат държавата?

Контекстът е същият. Но ако продължаваме да говорим за радиото, мисля че то по-скоро има принос към по-големия обществен проблем, отколкото ставащото в него да е резултат на цялостната обществена умора и обезверяване. То, както и останалите медии, особено обществените, е призовано от своята природа да изпълнява функцията на среда, в която се формират политики и се обсъждат важни проблеми; среда, в която се генерират идеи за развитието на България в различни сфери. Не съм склонен да виждам медиите като жертва, а по-скоро като част от проблемите в днешното българско общество. Те насаждаха и продължават да насаждат скептицизъм, в най-добрия случай, а в най-лошия – да служат директно на антидемократични цели.

Кои са причините, довели до разделението на журналистите в „Хоризонт“ и до издигането на неколцина от тях в ранг на „сиви кардинали“, с които се съобразява всеки генерален директор, като внимава да не засегне интересите им – както егоистични, така и финансови? Такъв нездравословен професионален климат, естествено, се отразява и на качеството на програмата. Стигна се дори дотам, че за първи път в историята на радиото през 2018 г. журналисти излязоха на протест не за кауза, а за пари – заради което и не получиха обществена подкрепа. 

Не познавам достатъчно специфичните проблеми вътре в радиото, за да мога да бъда някакъв точен ориентир. Но това, което съм казвал и с удоволствие ще повторя, е, че има сериозен проблем от гледна точка на функцията, която радиото изпълнява в част от своите програми. Очевиден е огромният дисонанс и диагнозата е съвършено ясна – години наред е налице неадекватен мениджмънт. Управлението на една обществена медия не е лесна задача, особено в този период, през който минават обществените медии в целия свят. Повечето от тях вече успяха да осъществят този преход, но шокът от загубата на монополната позиция през 90-те години и последвалият шок с развитието на дигиталната среда са неща, на които българските обществени медии реагират с много голямо закъснение, тромаво, в много случаи и неправилно. Липсва визия за това как трябва да се развиват талантите. Липсва цялостна управленска визия.

Опитите общественото радио и телевизия да се овладеят и подчинят никога не са спирали през последните 30 години, както и уволненията на колеги. В този обществен и политически контекст до каква степен има значение кой ще застане начело на БНР? И възможно ли е генералният директор на медията, както и да се казва той, да се еманципира напълно от различни влияния и вмешателства в управленската и редакционната политика на медията?

Разбира се, че няма значение, особено в българския контекст. Но това не означава, че обществените медии са осъдени на закриване и на превръщането им в правителствени радиоточки. Ако започна от по-общия въпрос, няма държава, включително сред нашите съюзници в ЕС, в която властта да не иска да упражнява повече контрол върху обществените медии, отколкото ѝ се полага. Естествена реакция на политиците е да включват медиите в своя инструментариум за постигане и поддържане на обществена подкрепа. Но не е естествено, че липсва организиран и също толкова естествен стремеж на обществото и на професионалната общност – или на това, което е останало от нея – да държи политиците далеч от бутоните на радиото, за да не могат да го спират, както и да му командват програмите.

Колкото до въпроса дали генералният директор може да се еманципира от хората, които са го назначили, не е изключено в някаква минимална степен, но като цяло не можем да очакваме чудеса.

Всички кандидати за генерални директори твърдят, че моделът на финансиране на общественото радио е сбъркан. Но какъв трябва да бъде той, за да гарантира устойчивото развитие на медията без благоволението на властта, от една страна, а от друга – да не позволява източване на публичен ресурс чрез обществените поръчки? И единствено промени в законодателството ли могат да осигурят финансовата и управленската самостоятелност на БНР? 

Финансирането на обществените медии също е в пакета проблеми, които стоят за разрешаване не само у нас. Затова в отделните държави има различни модели, но за мен най-важен е управленският подход към решаването му, който в моите спомени никога не е бил в съзвучие с реалните нужди на обществената медия. На БНР и БНТ и на тяхната абсолютна необходимост от сериозно онлайн присъствие трябва да се гледа като на ключова функция на държавата. Те трябва да се финансират като образованието, здравеопазването, отбраната, особено в епохата на дезинформацията и на умишлената хибридна война, водена от различни държавни и недържавни субекти.

Изграждането, поддържането и развитието на национална медийна среда е жизненоважна тема за една държава. Както се дават пари на полицаи, лекари и учители, по същия начин трябва да се дават пари и на обществените медии. А не генералните директори, като свършат бюджета през март, да са поставени в унизителното положение през април да застанат на червеното килимче пред министъра на финансите и да молят за допълнителна субсидия, какъвто беше случаят с БНТ години наред. За каква независимост и професионално качество на продукцията в обществената медия можем да говорим, когато тя е пряко зависима от хрумванията, добрата воля или липсата на такава у човека, който държи кранчето с парите в държавата? Това крайно безотговорно отношение говори за тотално неразбиране на функцията на обществените медии в една демократична държава.

И в същото време по отношение на заплащането на журналистическия труд в общественото радио има големи диспропорции. Това признаха и някои от кандидатите за генерални директори на БНР, които вече са ръководили медията един или два мандата. Възможно ли е да се премахне този дисбаланс, който създава вътрешно напрежение и разделение сред колегията?

Разлики в заплащането на хора, които се занимават с различни дейности и имат различен принос към създаването и популярността на една програма, трябва да има. Това е нормално, така е в целия свят. Навсякъде в демократичните държави, където не се обсъждат въпроси като бюджетната задлъжнялост, начинът на финансиране или политическата репресия върху медиите, може да видите, че определени ключови фигури от екрана и микрофона получават възнаграждение, което в пъти надхвърля онова, което получават хора, правещи програма на едно по-техническо ниво. Стига то да бъде поставено на абсолютно прозрачни, обективни и професионални критерии

И стига заплащането да не се превръща във финансова репресия спрямо неудобни на властта журналисти, каквито случаи в българските обществени медии не липсват. 

Да, това е другата част на един и същи проблем, много важна при това, но отново е свързана с липсата на адекватен мениджмънт. Аз не познавам медии, където заплатите да се решават на общо събрание на колектива. Вярно е, че има някакво колективно договаряне със синдикатите, но заплащането е основен инструмент за управление на човешките ресурси.

И накрая стигаме до Андон Балтаков – избрания от СЕМ нов генерален директор на Националното радио – eдинствен сред останалите кандидати без управленски опит в БНР, но с достатъчен в известни западни медии. Какви са очакванията Ви от неговия мандат и стигат ли само неговото желание и намерения да осигури редакционна независимост и финансиране на радиото и превръщането му в модерна медия, конкурентна на дигиталния пазар? 

И за трите изброени неща само мога да му пожелая успех. Защото това са нещата, които в стратегически порядък трябва да бъдат направени в радиото. Доколко това ще се реализира, зависи от толкова много условности, свързани с финансирането, с вътрешните структури на управление и с политическата воля. Постигането на конкретни резултати не може да бъде гарантирано само от това, че новият мениджмънт има визия и разбиране какво иска да постигне, тъй като изходната точка не е добра. Затова бих се въздържал от прогноза. Всички знаем какво трябва да се направи, знаем, че обстоятелствата не са благоприятни, остава да видим доколко зад разбирането на новото ръководство стоят реални управленски умения и воля това да се превърне в реалност.

Както и дали ще получи подкрепата на професионалната гилдия вътре в радиото и извън него, а и обществена подкрепа…

Тези неща са свързани. Обществените медии и конкретно радиото са отвъд границата на крайно необходими и много сериозни реформи. А никой не може да ги направи, без да мобилизира вътрешен ресурс и да постави на ключови места хората, които са в състояние да извършат тази реформа и могат потенциално да пострадат или да спечелят от нея. Ако едно ръководство не успее да генерира вътрешна подкрепа за тези реформи, те са обречени. Но отново всичко зависи от управленските умения, които предстои да видим доколко са налице.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Петко Георгиев за предаването „Животът днес“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да го кажем: Насилие, основано на пола

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nasilie-osnovano-na-pola/

Как институциите и обществото говорят за насилието, основано на пола? Доколко изобщо то се разпознава? Какви мерки се вземат, след като станат публично известни случаи на такова насилие?

Две престъпления от началото на 2020 г. попаднаха във фокуса на общественото внимание

В нощта между 10 и 11 януари 18-годишно момиче от село Галиче е убито, изнасилено и ограбено (според други източници първо е изнасилено, после е убито) в дома си. За случая е направил пълни самопризнания 17-годишен младеж от същото село.

В нощта между 12 и 13 януари избухва взрив в апартамент във варненски блок. Загиналите са двама; ранените, между които и няколко деца – 18. След експлозията няколко от жилищата в блока са напълно разрушени, а обитателите на още повече са евакуирани. Вероятният извършител е един от загиналите. Другата жертва е съседка. Повод за престъплението е ограничителна заповед, наложена на мъжа във връзка със сигнал за домашно насилие от страна на жената, с която е живеел на семейни начала. Междувременно жената е намерила подслон в защитено жилище.

Какво знаем за извършителите

17-годишният Аксел Олеков от Галиче е ходил на училище само в първи клас. Родителите му са в чужбина, а някои твърдят, че баща му редовно е упражнявал насилие върху майка му. Според полицията младежът има и предишни криминални прояви, включително е пребил клошар. Смята се също, че е наркозависим.

Съвсем различен е профилът на 66-годишния Веселин Димитров, взривил част от блока във Варна. Той е бивш служител на силовите структури – първо на армията, после на полицията, от която е уволнен заради корупция. По думите на жената, с която е съжителствал 24 години, е упражнявал системно насилие върху нея.

Как се говори за двата случая

Извършителят от Галиче много бързо беше сложен в категорията „изверги“ и описан като „закоравял убиец“. За него се говори предимно с малкото му име – Аксел. Негови съселяни заявяват пред телевизионните камери, че искат той да бъде изселен, ако остане на свобода. Предлагат дори да се изсели цялото му семейство. Множество публикации представят жертвата като красива и като ученичка. Появиха се и упреци към родителите ѝ, че работят в чужбина, затова не са били у дома да наглеждат дъщеря си и да предотвратят убийството. Нищо че момичето е било пълнолетно.

От друга страна, личността на Веселин Димитров (на когото в повечето случаи уважително се споменават и двете имена) не се обкичва с квалификации. Вместо това широко медийно отражение намери негово писмо, изпратено до варненски сайт. В него той се представя като истинската жертва и обвинява жената, с която е съжителствал, и заварения ѝ син. „Тоест“ няма да предостави връзка към това писмо, за да не виктимизираме вторично преживялата домашно насилие жена и нейните близки.

Това, което липсва досега, е гледната точка на тази жена. Като се има предвид трудната ситуация, в която се намира тя, липсата на медиен интерес да бъде чута може да се интерпретира и като зачитане на правото на личен живот и стремеж да не се засилва мъката на човек, пострадал от престъпление. Тази версия обаче противоречи на публичното очерняне на жената. Като се замислим, като че публичното говорене по темата изличава личността на тази жена.

Какви мерки се вземат

Аксел Олеков е арестуван часове след убийството. По този повод главният прокурор Иван Гешев си осигури поредната порция медийно внимание, отивайки лично в Галиче и обявявайки началото на акция срещу „битовата престъпност“. По случая взе отношение и лично премиерът Бойко Борисов. Той разпореди на депутатите да се посъветват с прокуратурата как да променят законодателството (ако разделението на властите тук ви убягва, вината не е нито в настоящата статия, нито във „вашия телевизор“), тъй щото при тежки престъпления непълнолетните да бъдат третирани като пълнолетни. Тоест ако може, да лежат в затвора до живот. По сега действащия Наказателен кодекс (НК) извършител, който не е навършил 18 години, може да получи най-много 12-годишна присъда. А непълнолетните затова са непълнолетни, защото дадена държава преценява, че човек до определена възраст не може да носи пълна отговорност за постъпките си, включително и наказателна.

Това е поредната промяна в НК, инициирана ситуативно и по чисто популистки съображения, без сериозна оценка на въздействието и без анализ на човекоправните проблеми, които тя поражда. Неотдавна беше кампанията против съкратеното производство и намалените присъди при самопризнания. Преди това – за пределите на неизбежната отбрана. В тази връзка адвокатката в областта на човешките права Светла Маргаритова публикува в блога си статистика на промените в НК през последните десетилетия, от която е видно, че те стават все повече:

„Само за миналата година НК е променян 4 пъти, а от създаването му през 1968 г. се наблюдава следната тенденция: за периода 1968–1989 г. (до промените) – 14 пъти е изменян и допълван; от ноември 1989 до 1999 г. – 26 пъти, от 2000 до 2009 г. – 34 пъти; и от 2010 до 2019 г. – 32 пъти. Само част от тези изменения и допълнения са продиктувани от промените в обществено-политическия и икономическия живот и необходимостта от съобразяване на нашето законодателство с международни норми и стандарти. В големия си брой промените, които са извършени в НК през последните години, са все в посока на увеличаване на санкциите и много често – под натиска на общественото недоволство след извършено престъпление, което е станало публично достояние. Това се нарича „ожесточаване на репресията“ на научен език – политика, която в никое общество не е доказала своя успех и ефект.“

Наказателният съдия Мирослава Тодорова коментира искането за засилване на наказателната отговорност на непълнолетните лица и политическото използване на прокуратурата

По отношение на взрива във Варна институциите дни наред дават объркани сигнали. И няма никакви предложения за законодателни промени. Според първоначалната информация едната от вероятните жертви е жената, с която е живял Веселин Димитров – и която в същото време се е намирала в защитено жилище. Факт, за който изглежда странно разследващите да не са били информирани. Мерките, които се съобщават в медиите, са като след природно бедствие. С преживелите взрива говорят психолози, за да им помогнат да превъзмогнат шока; коментира се, че обезщетенията от 300 лв. на апартамент са твърде ниски, за да компенсират щетите.

Като говорим за мерки, важно е и какво би могло да се направи преди престъпленията, а не е направено

Макар Аксел Олеков да е имал и предишни криминални прояви, не се е намерила институция, която да работи с него. При недостига на социални работници, особено в малките населени места, това е логично (което не значи оправдано). Профилът на извършителя впрочем има сходства с тези на извършителите на други престъпления в малки населени места – достатъчно е да си спомним случаите от село Сотиря. Става дума за необразовани, крайно бедни и десоциализирани мъже, оставени на произвола на съдбата.

По-трудно може да се обясни обаче реакцията на полицията във връзка с ограничителната заповед на Веселин Димитров от 6 януари. Макар по закон срокът да се изнесе от жилището да е 24 часа, Димитров обещал да се изнесе „без никакви проблеми“ до 15 януари, тоест в рамките на цели 10 дни. Полицаите предпочели да дадат кредит на доверие на бившия си колега, вместо да изпълнят закона. По този начин той е имал достатъчно време да се оплаче на местни медии и дори да предупреди, че за случая му „скоро ще се чуе“. Както и да се снабди с гориво, с което да осъществи взрива.

Насилието, основано на пола, не е битова престъпност, нито природно бедствие

Това, което отсъства от доминиращите наративи и за двете престъпления, е, че става въпрос за насилие, основано на пола. Излязоха и редица публикации, в които ясно се посочва, че в двата случая става дума за насилие над жени. Тук обаче имаме предвид преобладаващите разкази.

Обещаният от главния прокурор поход срещу битовата престъпност е в унисон с твърденията на разследващите, че основният мотив за убийството и изнасилването на 18-годишната жертва от Галиче е грабежът. Фактът на грабежа обаче няма как да обясни този на изнасилването. Нито да го обезсили. А дори иначе не особено чувствителният ни по джендър теми Наказателен кодекс причислява изнасилването към престъпленията срещу „половата неприкосновеност“ на гражданите. Какво е посегателството срещу половата неприкосновеност, ако не насилие, основано на пола?

Ако варненският блок беше пострадал от земетресение или ако беше гръмнала случайно газова бутилка, пак щеше да има евакуирани и стресирани хора, които се нуждаят от психолог, а може би и жертви и ранени. Но уви – в случая става дума за отмъщението на един мъж за това, че жената, с която е живял близо четвърт век, иска да продължи живота си без него. За да „се чуе“ отчаяният му жест, той е готов да унищожи не само собствения си живот и досегашен дом, но и тези на съседите си. Само си представете, ако взривът беше извършен от ром или бежанец. Как щеше да се говори за трагедията?

Смитането на темата за насилието, основано на пола, се проявява съвсем не само в тези случаи

Да вземем други два от актуалния медиен пейзаж. 8-годишно момченце от ромското гето квартал „Христо Ботев“ в София е обект както на сексуален тормоз от по-големи деца, така и – по всяка вероятност – на сексуална експлоатация от страна на поне един възрастен мъж. На случая се дава гласност, след като децата, упражнили насилие върху момчето, заснемат „подвизите“ си и ги разпространяват в интернет. Тук са навързани множество проблеми – за бедността, сегрегацията и социалното изключване; за достъпа до образование и как (не) се осъществява той; за недостатъчната подкрепа от страна на социалната система. Като се изключи обаче публичното възмущение, че жертвата е дете, пък и момченце, липсва тематизиране на най-важното: Колко е сериозен проблемът със сексуалното насилие върху социално изключените? Защо се случва то?

Няма и смислен разговор по темата за т.нар. Валиумен изнасилвач. Вярно, за него се казва, че е изнасилвач, но той е чужденец – ерго проблемът (според масовото съзнание) не е наш. От нас зависи обаче каква е обществената реакция на престъпленията му. В България все още е широко разпространено мнението, че жените, преживели сексуално насилие, „сами са си виновни“. Още повече ако по собствена воля са отишли в дома на непознат. Тази теза се поддържа дори в статия в женско списание, в която поведението на изнасилените жени се сравнява с неразумността на шофьор, каращ с 200 км в час. За разлика от пътя обаче, изнасилвачът има свободна воля. Именно той решава дали да изнасили, или не.

Големият отсъстващ

Защо по отношение на случаите на насилие, основано на пола, няма адекватни мерки, а доколкото има някакви, те са единствено в посока сплашване и по-строги наказания? Тези реакции са в унисон с цялостната кампания срещу социалната система у нас под надслов „Норвежците искат да ни вземат децата“. Именно социалната система е тази, чиято задача е да се опитва да компенсира дефицитите от различно естество по начин, благоприятстващ предотвратяването на престъпления. Доживотен затвор без право на замяна за всички извършители на престъпление, за да е обществото в безопасност, няма как да се осъществи.

Ако с децата и младежите, които живеят в проблемна среда, не се работи, вероятността да станат насилници като момчето от Галиче или обект на насилие като това от квартал „Христо Ботев“ не е за пренебрегване. По отношение на хората, които упражняват домашно насилие, също са възможни социализиращи мерки. Дебатът по темата в Германия според документален филм на WDR е именно по отношение на необходимостта от повече ресоциализиращи програми за извършителите. Защото има изследвания, според които, ако те участват в индивидуални и групови терапии, вероятността да прибегнат към насилие отново чувствително намалява.

Ето защо имаме нужда от силна и уважавана, а не неможеща да върже двата края и демонизирана социална система. Едва когато го признаем, ще сме в състояние да наричаме престъпленията, основани на пола, с истинските им имена.

Заглавна снимка: pxfuel.com

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За ВиК-то: Теория на оптимиста

Post Syndicated from Радослав Русев original https://toest.bg/vik-teoriya-na-optimista/

Публикуваме изпратения до редакцията текст на Радослав Русев относно добрите процеси във ВиК сектора, които като граждани и потребители на услугата вероятно не знаем и не разбираме в дълбочина. Гледната му точка на експерт от бранша може би ще допълни липсващата част от картината.


Първоначално исках да напиша нещо за комплексните причини за проблемите в сектора. За това как паралелно трябва да се мисли за ресурса (водата), за актива (тръбата) и за състоянието на ВиК дружествата като бизнес единици. Както и за логиката на неразбраната реформа в сектора, за механизмите на финансиране и дългата игра около климатичните промени.

Исках да напиша задълбочен анализ от позицията на информиран вътрешен човек. Но като гледам, слушам и чета цялата помия, която се излива върху ВиК сектора, реших да напиша друг текст. Без претенции за изчерпателност и обективност, даже напротив – преднамерено субективен, дори емоционален. За да се чуят и някои други аргументи. Не защото те са по-важни от анализа на дълбоките проблеми. Не защото хубавите неща са повече от лошите. А защото тези факти и разсъждения също имат място в целия контекст.

По същество в текста искам да посоча пет причини, които ме карат да мисля, че дяволът не е толкова черен за българския ВиК сектор. Сериозно.

Реформата не е завършила, но има смислени промени

За „реформата в отрасъл ВиК“ се говори, все едно е митично същество, което има самостоятелен живот (някъде в мазето на Министерството на регионалното развитие и благоустройството). За нея се използват определения като „закъсняла“, „несъстояла се“, „незапочната“ или в най-добрия случай „незавършена“. Само че реформата е и нещо друго – комбинация от политики, законодателни инициативи, механизми за финансиране. Тя е също така енергия на хора, сблъскване на позиции, решения и тяхното прилагане.

Водата на Перник свърши по много причини. Сред основните са и лошата грижа за т.нар. „довеждащи водопроводи“ (големите тръби от язовира до пречиствателната станция и от нея до входа на градската мрежа), както и неадекватното финансиране в сектора (тоест закъснелите инвестиции в подмяна на подобни довеждащи тръби).

Но ето три неща, които се случиха в сектора през последните 10 години – те не помогнаха на Перник, но ще помогнат на много други градове в страната „да не останат на сухо“:

Бяха направени т.нар. „мастър планове“ – широкообхватни документи с набелязани стратегически приоритети за инвестиции в сектора в цялата страна (завършени докъм 2013–2014 г). След това (към 2018–2019 г.) в 16 области в страната бяха изготвени по-детайлни планове с конкретно набелязани инвестиционни обекти, т.нар. „регионални прединвестиционни проучвания за ВиК“. Изпълнението на тези инвестиции би гарантирало нормално водоснабдяване поне в градовете с население над 10 000 души.

Бяха променени правилата за финансиране по Оперативна програма „Околна среда“ (ОПОС). В новите апликации в тези 16 области акцентът не е така силен върху канализацията и пречистването на отпадъчни води, както в периода 2007–2013 г. Инвестициите във водопроводи са повече. И което е по-важно: ако една голяма агломерация (град над 10 000 души) се водоснабдява от довеждащ водопровод с дължина десетки километри, подмяната на този водопровод се третира като „инвестиция за агломерацията“, тоест подлежи на финансиране с европейски средства. Край на безсмислените малки пречиствателни станции за отпадъчни води. Фокус върху големите населени места. Да, това е в съответствие с Директивата за пречистване на градски отпадъчни води, но е и трезва мисъл за водоснабдяването.

Бяха въведени правила за идентифициране на критичните активи, тяхното описване в регистри и оценка на състоянието им. В периода 2014–2015 г. почти всички регионални ВиК оператори подписаха 15-годишни договори за експлоатация и поддръжка на ВиК активите с т.нар. „областни асоциации“. Едно от ясните задължения в тези договори е именно дейността по управление на активите. В момента в сектора текат (или поне скоро трябва да започнат) процеси по изготвяне на подобни регистри. Областни управители и кметове – те са участниците в асоциациите – контролират този процес, ВиК-тата го изпълняват. Няма неясноти.

Механизмите ги има, процесът на планиране и отговорностите в него – също. Инвестициите, основно по ОПОС, са недостатъчни, но не са незначителни. И поне според мен сега са в голяма степен по-добре насочени.

Технологиите

ВиК секторът рядко е сред обичайните заподозрени за индустрии, които ще бъдат „разтърсени“ от технологиите. Вероятно с основание. Но има значими неща, които променят правилата на играта дори в България. Ще се спра на две: новите материали и разбира се, данните.

Масово български политици и журналисти обясняват как „тръбите са много стари, на по 50–60 години“. Да уточним обаче: водопровод на 60 години не е непременно стар. По света, а и на много места в България има водопроводи и на 100 години, които са в задоволително експлоатационно състояние.

Същевременно в сектора тепърва навлизат нови материали – композитни сплави, полиетилен, ориентиран на молекулярно ниво, антикорозионни покрития и други, които допълнително удължават живота на подземната инфраструктура. Прогнозата ми е, че поне част от закъснелите инвестиции във ВиК инфраструктурата ще се възползват от подобни нови материали и следващият жизнен цикъл на тръбите ще бъде поне с една трета по-дълъг. А тепърва предстои да видим ролята на най-новата генерация материали, например възможностите на графена в пречистването.

Данните, разбира се. Системите за динамичен мониторинг на дебит, налягане и качество на водата, анализът на големи масиви данни и превръщането на този анализ в реални експлоатационни решения са вече тук. Зонирането и динамичните водни баланси не само намаляват загубите на вода, а и спомагат за по-добро клиентско обслужване и удължаване на живота на активите. Подобни проекти се изпълняват на много места в България.

Други технологии, които значително помагат на сектора, са локалните решения за пречистване, географските информационни системи, хидравличните модели също навлизат и стават все по-достъпни. Извличането на вода от въздуха все още е екзотика, но за по-малко от десет години себестойността на кубик обезсолена вода падна три пъти – от 1,50 долара до около 50 цента. Именно технологиите ще поставят пред ВиК операторите изисквания и очаквания, които потребители и регулатори не успяват да наложат. Може да се направят паралели с тежките процеси по преструктуриране на големи европейски енергийни гиганти като RWE, E.ON и др.

Капиталът

Капиталът не спи. И в ситуация на много пари и ниски лихви ВиК секторът предлага една инвестиционна възможност. Откриха го пенсионните фондове в Канада, Великобритания и Австралия, а вече и в САЩ.

В България имаме депозити за над 80 млрд. лв., които в общи линии генерират отрицателна реална доходност на вложителите. Нуждите от инвестиции във ВиК сектора са за 11–12 млрд. лв. Немалка част от тях са не само необходими за осигуряване на услугата, а могат да бъдат структурирани като „инвестиции в спестявания от вода“ на принципа на договорите с гарантиран резултат, популярни в сферата на енергийната ефективност.

Въпрос на време, финансов инженеринг и доверие между участниците в процеса е капиталът и ВиК секторът в България да започнат да си говорят.

Обществените нагласи в контекста на кризата

От поне едно десетилетие колегите в сектора алармираме за изкуствено ниската цена на водата в страната. Имаше години, в които „2 лв. за кубик“ беше политически невъзможна цена. В момента 3 лв. е абсолютно приемлива, стига да няма драми като в Перник. И може би цената за променените обществени нагласи е именно кризата в Перник, колкото и цинично да изглежда.

Разбира се, да принизяваме обществената значимост на темата „вода“ до цената за кубичен метър е несериозно. Именно затова широкият отзвук на настоящата криза е възможност да развием по-добро колективно разбиране по темата и да изискваме отговорно отношение от страна на управляващите далеч преди пресъхването на язовирите.

Най-вече хората

В сектора работят около 17–18 хиляди души. За някои те са електорат, за други – синдикална маса. Помежду си сме колеги. Ситуацията в сектора е трудна: безпаричие, неясни перспективи, обществено неодобрение. Само че в тази среда една немалка част от колегите вършат почти чудеса – оперират сондажи и помпени станции в непристъпни зимни условия, влизат в шахти и колектори с риск за здравето си, дават денонощни дежурства и обхождат планински съоръжения.

„ВиК секторът“ е точно тези хора. Министрите, шефовете на дирекции, съветниците и дори управителите на ВиК дружествата идваме и си отиваме относително често. Гръбнакът са колегите на терен. И успехът на сектора след настоящата криза силно зависи от мотивацията им, от възможността те да бъдат участници в търсенето на решения. Нивото на лична професионална отговорност на тези хора е бяла лястовица във ВиК отрасъла. Хубаво е да го знаем, като ги хулим на общо основание.

Започнах този текст със заявка да е оптимистичен. Не съм сигурен доколко се получи

В професионалните си мечти стигам и по-далече. Описаните по-горе технологии не само ще бъдат въведени, но част от тях ще са български бизнес решения, експортирани на много по-зрели пазари. ВиК специалисти и финансисти ще структурират финансови продукти, които ще носят на вложителите реална доходност, а резултатът от инвестициите ще са по-ефективни водоснабдителни системи…

Предпоставка за всички тези изсилено хубави неща обаче е разбирането и за положителните неща в сектора. Особено когато всички са се вторачили в отрицателните.

П.П. Слагам си задача в календара за 25.01.2025 г.: „Да видя кои от тези пожелания/предсказания са се случили.“

Заглавна снимка: piqsels

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Двойното дъно на властовите привилегии

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dvoynoto-duno-na-vlastovite-privilegii/

Премиерът на България реши, че е добре властта отново да има своя болница.

И то само година след като поиска болница „Лозенец“ да не се нарича правителствена, защото това го дразнело. Да, но раздразнението му явно вече е преминало и той е размислил – видите ли, било напълно в реда на нещата здравето на най-важните хора в държавата да бъде отново в специален режим на обгрижване. Но въпросното действие трябва да бъде законово регламентирано и съответно финансирано. Затова в бъдеще лечебното заведение за властта ще се определя от Министерския съвет по предложение на здравния министър и ще получава допълнително финансиране от държавата. Но ще бъде от списъка на държавните болници.

Дали „Лозенец“, която неуспешно искаха да превърнат в детска болница, ще си върне статута на правителствена, или ще изберат друга – Военномедицинската академия например, няма особено значение. Проблемът не е коя болница ще бъде избрана, нито дори в това, че държавата ще налива допълнително пари в нея, освен средствата от НЗОК, за да осигури комфорт и високоспециализирана медицинска помощ за висшия ешелон на властта.

Проблемът е, че държавният и политически елит намира това за нормално, а гражданите – за омерзително.

Съвсем пресен е случаят с контузията на Цвета Караянчева по време на пътен инцидент – заради счупена ключица председателката на Народното събрание бе транспортирана до столицата с правителствения хеликоптер, сякаш е душа беряла. Тези хора – от президента и премиера до останалите надолу в йерархията на привилегированите – имат всички възможности да се лекуват, като изберат най-добрата болница, специалисти и медикаменти. И не само у нас. Но това не им стига. Те искат да бъдат едва ли не кастово отделени от „простолюдието“.

В същото време всяка година стотици деца умират от различни редки и тежки заболявания, защото родителите им нямат средства да ги лекуват в чужбина; стотици хора угасват с надежда да получат шанс за живот чрез трансплантация на органи; домове за деца и възрастни с умствени увреждания приличат на концлагери; болници източват касата със скъпи медикаменти, а цените на някои от тях са по-високи, отколкото в други страни по света. Затова приходите на участниците във фармацевтичния пазар от публичния и частния сектор в България достигат милиарди левове (през 2017 г. само продажбите на лекарства по цени на едро, без аптечните надценки от около 15–20%, възлизат на 3,164 млрд. лв.), а разходите за фармацевтични продукти и изделия у нас са 43% от публичните средства за здравеопазване – доста над средното за Европейския съюз.

Хората от властта винаги са получавали специално внимание и грижи не само в правителствената болница. Но такова лечение може да има и всеки простосмъртен, който може да си го плати. Защото здравеопазването в България е превърнато със закон в търговска дейност и никой, поне на този етап, не възнамерява да промени това положение, независимо от недоволството и на пациентите, и на голяма част от лекарското съсловие. Нещо повече – в дните между Коледа и Нова година Министерският съвет е приел поправки, които след гласуването им в парламента ще узаконят доплащанията за болнично лечение. Така ще свалят и последните кожи на недоубитите от болести пациенти.

И понеже разговорът е за привилегиите на властта, особено внимание заслужава „забележителният“ проект на ДПС за промени в Закона за Националната служба по охрана (НСО).

Поправките предвиждат началникът на службата да предлага нови имена в ограничения списък на лицата, които могат да бъдат пазени от държавата, а министърът на финансите да разпише тарифа, по която клиентите на НСО да заплащат охраната си. Тоест сме свидетели на опит да се наложи моделът на публично-частно партньорство в специфичната и важна сфера на националната сигурност.

В края на миналата година бригаден генерал Красимир Станчев, шеф на НСО, също постави въпроса за необходимостта от промени в закона, приет само преди пет години, и посочи, че много от подчинените му служители са демотивирани и обезкуражени – заради възнагражденията, материално-техническото осигуряване и липсата на достатъчно обществена подкрепа за работата им.

Истина е, че НСО не се ползва с високо обществено доверие, въпреки добрите оценки, които службата получава за обезпечаването на сигурността по време на посещения в страната – например това на папата или на държавните глави по време на Българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Но за това си има причини. Гражданите нямат информация за качеството на кадрите, за техния функционален капацитет и култура и единствените случаи, в които вижда резултатите от работата им, са множеството инциденти по пътищата, които никога не са по вина на държавните охранители. Тяхното арогантно поведение, използваната често без причина звукова и светлинна сигнализация на автомобилите на НСО, притискането и безцеремонното отнемане на предимствата на останалите участници в движението – всичко това създава негативни нагласи на хората към охранителите на властта.

Но най-голямо недоумение и възмущение предизвиква държавната охрана на Ахмед Доган и Делян Пеевски.

Мотивите, че посегателството спрямо тях като лица, свързани с националната сигурност, би подронило, отслабило или създало затруднения на властта, са описани в разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 4 от Закона за Националната служба за охрана. Въпроси за това кой застрашава живота и сигурността на двамата поставят не само гражданите, но и представители на управляващите, като Валери Симеонов. Само че междуведомствената комисия, която решава кои извън определените от закона лица имат право на охрана, не отговори напълно на въпросите на вече бившия вицепремиер. Тя посочи само, че охраната на почетния председател на ДПС датира от 2009 г. Всяка друга информация „би улеснила планирането или извършването на опити за терористични действия или друго посегателство“, се казва в отговора на НСО.

В обществената дискусия сега се включиха и президентът Румен Радев, и бившият шеф на службата ген. Димитър Владимиров – и двамата изразиха категорично мнение, че Ахмед Доган и Делян Пеевски не трябва да имат държавна охрана. Защо тогава управляващите нагнетяват допълнително напрежение и недоволство срещу себе си, като разрешават НСО да охранява един от най-спорните политици на Прехода, както и най-одиозния депутат в Народното събрание? Защо освен частните им охранители, и държавата е впрегнала ресурс да не падне и косъм от главите им? Най-баналният и най-лесен отговор, внушаван и от почетния председател на ДПС, е, че тази прекомерна защита е свързана със запазването на етническия мир в страната, чийто гарант се явява той.

Но Пеевски? Гарант на какво е той и как евентуално посегателство срещу него би застрашило националната ни сигурност?

И дали това не доказва подозренията, че Ахмед Доган и Делян Пеевски са част от руската резидентура в България, която изигра важна роля в прехвърлянето на властта и промяната на собствеността у нас след падането на комунистическия режим?

В началото на Прехода тази резидентура заедно с Държавна сигурност съдейства националното ни богатство да премине в ръцете на няколко десетки комунистически фамилии, а процесът бе съпроводен от кървави показни убийства, включително и политически. А чрез масовата приватизация част от руските активи у нас бяха прехвърлени в компании, управлявани от български мениджъри. Според доклад на Центъра за изследване на демокрацията делът на руските инвестиции в България към 2014 г. е около 10% – инвестиции в стратегически компании, като големите рафинерии, мрежите за продажби и разпространение на горива, газопреносните мрежи и газохранилища и телекомуникационни дружества, тоест говорим за управлението на милиарди левове.

За прокарване на своите геополитически интереси в България резидентурата на Москва не можеше да заложи само на БСП. Затова създаде ДПС като пета колона у нас и като балансьор в българския политически живот. А освен това във всеки момент може да извади етническата карта и да предизвика политическа и управленска криза.

Покушението срещу Ахмед Доган с пистолета играчка бе повод той да бъде отстранен като лидер на ДПС заради изхабяването му и загубата на влияние сред турско-мюсюлманския електорат. А властовият център в партията се премести към офисите на Делян Пеевски, който започна да я управлява като корпорация дори и по време на избори. Задкулисието се погрижи да запази ореола на Доган като философ и политик, който не се занимава със злободневните теми, а прогнозира дългосрочно. Затова всяка година в речите му се вторачват и ги коментират доксан-докус анализатори, политолози и журналисти. Заедно с това почетният председател на ДПС получи и апетитни порции от държавната пица, за която преди години се хвалеше, че раздава.

Доган и Пеевски са видимата част от паралелната власт, която става все по-силна от официалната.

Господарите им очакват от тях да им осигуряват свежи капитали от държавния бюджет и европейските фондове – чрез обществени поръчки, в които участват техни фирми; чрез подаръци от държавата като десетките милиони, които взема тецът на Доган за т.нар. „студен резерв“; чрез големи енергийни проекти и т.н.

За миналото и настоящето на Доган и Пеевски знаят и в Европа, и в САЩ, и в Турция. Неслучайно Турция наложи забрана за влизане на двамата в страната заради заетата от тях „проруска“ позиция, след като Анкара свали руски изтребител, навлязъл във въздушното ѝ пространство. Това бе само поводът, а всъщност Ердоган предприе този ход тъкмо заради зависимостта на Доган и Пеевски от Москва и връзките им с олигархичния руски капитал, който се опита чрез контрабандата на цигари в Турция да разпростре пипалата си и там.

Ето затова Борисов ще пази Доган и Пеевски. И не атентати срещу тях ще разклатят националната ни сигурност, а ако бъде успешен опитът им да овладеят НСО чрез предлаганите от ДПС поправки в закона. Тогава всеки може да се досети какви възможности ще отвори това пред руската резидентура, която води хибридна война от години в България. И далеч не само в България.

Заглавна снимка: Стопкадър от видео на Николай Стайков от 2013 г. 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

И потекоха реки от кръв

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-13-17-january-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Тази седмица в България започна по Достоевски – така и завърши.

Прокуратурата разкри подробности около убийството на 18-годишната Андреа от село Галиче,

открита изнасилена и с прерязано гърло в двора на бедна неизмазана къща, която е родният ѝ дом. „Много жестоко убийство на млад човек по подбуди, които по-скоро са присъщи на животни, а не на хората. Те са на много ниско ниво на човешките потребности“, заяви министърът на вътрешните работи Младен Маринов по повод извършителя – 17-годишен съсед на момичето, завършил само първи клас.

Министърът се е объркал. Да се говори за „зверската“ жестокост на човек е страшно несправедливо и обидно за животните, казва Достоевски. „Звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток“, пише той в „Братя Карамазови“. Добре е министърът на вътрешните работи да чете Достоевски, макар и този автор да не е сред препоръчаната от премиера Борисов литература.

След изнесеното от прокуратурата медиите убиха Андреа още няколко пъти – със заглавия и още подробности. Кръвта ѝ изтичаше от телевизии, вестници и сайтове като в криминале на Тарантино. Колко жалко, че не могат да излъчат самото убийство – не от срам, просто не разполагат със запис.

Взрив във Варна прекъсна червената река. 66-годишен бивш военен и бивш полицай, уволнен заради корупция, взриви панелка в кв. „Владислав Варненчик“

– и така остави без покрив над 30 семейства, тъй като експлозията направи жилищата им негодни за обитаване. За взрива е използвал бензин и пропан-бутан, с което уби невинен човек. Самият той се оказа едната от двете жертви, открити сред останките. Взривът е отмъщението му към жената, която е малтретирал през 24-те години съвместен живот – побоища, психически тормоз, заплахи за убийство. Подпалил е апартамента ѝ – и сам е изгорял в него, докато тя е намерила временно убежище в кризисен център.

Може да звучи по руски, като у Бердяев: „Жената е само вътрешната трагедия на мъжа“, но у нас новината отеква като още един служител на правоохранителните органи, насилник у дома – завършил живота си с поредно насилие над невинни. Защото често от тези среди са мъжете, посегнали на най-близките си – на жени, отказали връзка или решили да ги напуснат. Явно в МВР има някакъв особен метод на подбор, но понеже във Варна няма прерязано гърло, министърът на вътрешните работи не говори за „зверски подбуди“.

Човекът е деспот по природа и му харесва да е мъчител, казва Достоевски. А какво казва Институтът по психология на МВР? Май е време да се заеме с насилниците от системата – достатъчно е да преброим колко от тях в последните десет години убиха жени, семействата си, себе си.

Пожарите продължиха – този път не с експлозия, а с подпалване на родната къща в Ихтиман на известна българска адвокатка.

Ирена Савова е свързана с ключови дела – защитаваше бившата зам.-кметица на столичния район „Младост“ Биляна Петрова, както и бившия председател на Комисията за конфликт на интереси Филип Златанов, нашумял с тефтерчето си; тя представлява държавата и по делата за т.нар. „царски имоти“ и е адвокат на осъдената районна кметица на „Младост“ Десислава Иванчева по делото ѝ в Страсбург.

Преди време неизвестни бяха разлепили некролози с лика ѝ, а в колата ѝ бяха открити проследяващи устройства. Вместо да издирят тези, които я заплашват, прокуратурата и полицията не направиха нищо. „Защо институции допускат да се случва поредица събития с адвокати, които заради изпълнение на служебните си задължения търпят толкова много страдания“, запита Савова по bTV. В нейна подкрепа гневно реагираха от Висшия адвокатски съвет, Софийската адвокатска колегия, Българския хелзинкски комитет. В отворено писмо до главния прокурор директорът на правната програма на БХК адвокат Адела Качаунова го призова да извърши „срочна проверка“ по всички преписки, отнасящи се до инцидентите с адвокат Савова.

Хора като нея би трябвало да пази Националната служба за охрана (НСО), вместо години наред да охранява Ахмед Доган и Делян Пеевски

и да засекретява както причините за тази… „належаща нужда“, така и колко струва тя на данъкоплатците. Сега от ДПС предлагат законопроект – да се плаща за тия услуги по тарифа, утвърдена от министъра на финансите, ама да се вършат под егидата на НСО. Причината е, че правомощията на НСО са много по-големи от тези на частните гардове, които наброяват близо 200 000 – могат да отцепват охраняема зона в близост до охраняемия обект, могат да искат съдействие от „баретите“ – Специализирания отряд за борба с тероризма; могат да извършват обиски и да упражняват сила, включително и с шокови куршуми, електрошокови палки, химически вещества и дори бронирани машини. Нищо от това обикновен гард не може да направи, така че колкото и да си плащат Доган и Пеевски, все ще е малко за услугите на НСО.

Не е добре НСО да се бърка с частна фирма, каза по този повод президентът Радев. Не е, особено след като не достигат пари и ресурси на МВР, за да охранява по-добре сигурността в селата. А там освен лумпени и деградирали от български произход има и от чуждестранен. Като един 63-годишен французин, задържан за блудство с три деца в село Царичино. Миналата есен педофил от Германия бе открит в сливенско гето в компанията на малолетни.

И за да се сгъстят още повече боите, тази седмица проговори жертва на Валиумния изнасилвач –

нидерландец, обвинен в брутално изнасилване на 32-годишна българка по Коледа. Жената е лежала в болница след случилото се заради тежки травми. Оказа се, че има и втора жертва на 38-годишния Йохан-Фредерик Стелингверф – унгарка, насилена два дни преди българката пак в апартамента, който той държал в София. Чак сега прокуратурата поиска задържане под стража, след като за първото насилване бе пуснат под домашен арест.

Подобна мярка за неотклонение бе отказана обаче на бившия вече министър на околната среда и водите Нено Димов.

Апелативният специализиран съд го остави окончателно в ареста по обвинение в умишлена безстопанственост заради водната криза в Перник. Вицепремиерът Красимир Каракачанов, от чиято ВМРО квота е излъчен Димов, все така твърди, че той е „изкупителна жертва“ заради „проблеми, натрупани с десетилетия“. Хайде сега, ами че последното десетилетие управлява Бойко Борисов – тъй че Нено Димов е „козел отпущения“ на несвършеното от Борисов.

Но само с един курбан няма да се размине. В третото си и последно правителство на Борисов ще му се наложи да преживее куп сътресения, каквито не е и помирисвал в първите две.

Перник, който е на драстичен воден режим от ноември, бе сериозно обгазен със серен диоксид не за първи път.

Причината е местната топлофикация, която гори въглища. При всяко предишно обгазяване екоминистър Нено Димов и бившата вече кметица от ГЕРБ д-р Вяра Церовска отричаха това да е ТЕЦ „Република“ на Христо Ковачки и търсеха помощ от МВР, ДАНС и прочие ведомства, за да установят кой трови въздуха. По същия начин криеха от хората и водната криза.

По същия начин и Борисов манкира и не иска да каже публично кога България ще се откаже от въглищните централи, осигуряващи 42% от енергията в страната.

Няма да посмее в свой мандат, известен е страхът му от протести и склонността към съглашателство. Германия вече заяви, че ще го направи до 2038 г.

Според медийни публикации България няма да осигурява подкрепа на тецовете на въглища след 2025 г. Дотогава серният диоксид все така ще замърсява въздуха в Перник и Стара Загора, а държавата ще трябва да проектира алтернативна заетост за над двайсетте хиляди, заети в добива на въглища и в тецовете. Съвсем ясно е, че няма да се справи – такава не осигуриха няколко предишни правителства за работещите в добива на оловно-цинкова руда и на уран, закрит през 1992 г.

България ще получи 458 млн. евро от Фонда за справедлив преход на ЕС, който предвижда помощ за страните да се откажат постепенно от промишлените сектори с най-големи въглеродни емисии. За Полша, където заетостта в добива на въглища е най-голяма, е предвиден най-големият дял – 2 милиарда евро, или 27% от помощите.

Сумата за България не е малка, но основната грижа все пак е на изпълнителната власт. Ако не се вземат мерки, и без това закъснели, огнищата на социално напрежение в България ще изгорят нечия политическа кариера. А протестите на миньорите няма да са кротки като на обезводнените перничани.

И за последно Достоевски. Човек търси не толкова Бога, колкото чудеса. Чудеса няма.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ревизоро в годината на Плъха

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/revizoro-v-godinata-na-pluha/

… И какво, ако прясно избраният министър на околната среда и водите не е експерт в областта – важно е кого не трябва да закача премиерът Борисов. А с това Емил Димитров Симеонов, брандирал се с прякора Ревизоро, е съвсем наясно.

Там, откъдето е тръгнал – Движение „Гергьовден“, са такива, знаещи. От известно време Ревизоро е паркирал във ВМРО, от чието име е втори мандат депутат от Шуменския избирателен район. Но все пак „Гергьовден“ и ВМРО бяха партньори и за изборите през 2001 г., и в КТБ коалицията „България без цензура“ през 2014 г. – заедно с едни земеделци за пълнеж. Това е друго качество на „гергьовденци“ – флуидни са. Ако в началото вървяха заедно със Слави Трифонов, днес си партнират с ГЕРБ за избори.

Димитров надделя над други две кандидатури на ВМРО –

на зам.-председателя на партията Искрен Веселинов, лидер на парламентарната група на „Обединените патриоти“, и на настоящия зам.-министър на екологията и водите Николай Кънчев. Според парламентарни слухове Веселинов е бил отхвърлен, тъй като на негово място е щял да влезе човек на „Атака“ от листата на „Патриотите“, а партията на Волен Сидеров сега е извън парламентарната група, макар и във властта. Кънчев, също кадър на ВМРО, който никога преди това не е работил в сферата на екологията, отговаря за управлението на отпадъците, а МВР в момента води разследване за вноса на боклуци от Италия – бизнес, в който участва и мафията. Оказа се, че Кънчев разписал вноса на ония 25 тона отпадъци, складирани в Плевен.

Потвърждава се практиката да се използват коалиционни партньори за ракета носител на кандидати за министри, зад които стоят надпартийни обръчи и интереси – както беше случаят с Нено Димов, чиито корени не са от ВМРО, и министъра на икономиката Емил Караниколов, номиниран от… „Атака“. Така при евентуален публичен фал коалиционният партньор обира негативите – заедно с дежурното оправдание за „политическото лице“.

„Политическо лице“

Този израз от политическата лексика, камуфлажна по своето естество, е един от най-безсрамно откровените. Той е не просто снизхождение, а оправдателна присъда за всичко, което смята и предстои да извърши новият министър. Той е „лицето“ на всичко, което обществото не вижда и което „приятелските медии“ и завладени институции не позволяват да вижда: задкулисните договорки, коалиционните споразумявания, „услугите“, офшорните сметки, назначенията на „калинки“.

За разлика от много други „политически лица“, които са управлявали – в т.ч. и от предшественика си Нено Димов, Емил Димитров притежава едно важно умение (освен че е добър игралец на народни танци) – комуникативен е. Също като Бойко Борисов, и при него не е важно какво прави, а какво ни говори, че прави. Не защото е ходил на курсове по креативна комуникация и импровизация, може си го. На това му вродено умение се дължи и наложеният бранд, че е „борец с корупцията“. В парламента, при избора му за министър, се похвали, че е извадил на светло част от сивата икономика като ревизор и шеф на митниците, обясни, че ще бъде „администратор“, а „никой друг освен премиера не може да реши кризата с водата на Перник“.

Бенгалски огън

Също като Борисов, с когото се познават от правителството на НДСВ–ДПС, и той е майстор на конспиративните внушения и умело ги използва. Достатъчно е да се прочетат доминираните от Аза му „Митнически дневници“ – трилогия, въпреки че заемаше поста директор на Митниците при кабинета „Сакскобургготски“ едва половин година. Тогава той също беше външен за системата човек и неуспял кандидат-депутат от коалицията „ВМРО–Гергьовден“. В типичния си припрян стил, който понякога се бърка с курназлък, Емил Димитров обикаляше на нощни мисии с джипа си и със своята заместничка Богдана Джонова – негово персонално назначение, за да бори контрабандата – и ръсеше закани. Първите му няколко дни на поста се помнят с голяма серия уволнения и странни преназначавания, които според коментарите тогава прочистват системата от едни кръгове в услуга на други (свързвани с „Мултигруп“, сред подпомагащите царя и НДСВ) и връщат „основните каналджии по митниците“.

Припомнянето какво свърши Емил Димитров, когато е бил назначен в сфера извън преките му компетенции и професионален опит, илюстрира как се справя в непозната среда и с неприсъщи задължения. Резултатът може да бъде метафорично представен чрез пиротехническите ефекти на „бенгалския огън“ – пукот и краткотраен блясък.

Сега вероятно си е взел поуки.

Няма да обикаля язовирите, нито да прелита с хеликоптер над тях – МВР и ДАНС проверяват обемите на комплексните и значими язовири по разпореждане на главния прокурор Иван Гешев. Въпреки че те са 53 на брой и се следят пряко от МОСВ чрез Дирекция  „Управление на водите“ и четирите Басейнови дирекции. Но някак по-така звучи, като се каже, че МВР и контраразузнаването се правят на нивомери.

Няма да се занимава с боклуците, защото премиерът Бойко Борисов поиска едногодишен мораториум за вноса им. Целта е в това време да се проверят горивните инсталации, да се види дали те затварят устройствата за видеонаблюдение и дали спазват т.нар. „дълбок ОВОС“, обясни по БНТ бившият екоминистър и настоящ депутат от ГЕРБ Ивелина Василева. През това време текат разследвания на вноса на боклук, а наред с това съдът задължи МОСВ да обяви публично кой какви отпадъци е внесъл в България през 2017 и 2018 г., след като първоначално Изпълнителната агенция за околна среда и водите отказа тази информация на „Капитал“.

Ревизоро няма да се занимава и с вецовете, защото Борисов възложи на министъра на икономиката да провери каква питейна вода ползват.

И изобщо… няма никакво значение как ще се казва министърът на околната среда и водите

в третото правителство на Борисов – дали Кънчев, Димитров, или когото изтегли папагалът от шапката с имена. Евдокия Манева, екоминистър в кабинета на Иван Костов и заместник-министър в първото правителство на Борисов, заяви по БНР, че е стъписана от решението за Ревизоро:

Помислих си, че това е някакъв ход да се закрие Министерството на околната среда и водите. След това погледнах с оптимизъм на това предложение и си казах, че Емил Димитров е човек с много широк спектър на подготовка – от хореография до лобизъм за видни олигарси (чрез един закон за горивата през 2018 г. – за „Лукойл“ и Валентин Златев , чрез друг – за братя Домусчиеви и др. – б.а). Може би това е нестандартното решение в състояние на криза.

Нестандартно решение в кризисна ситуация, с която правителството няма как да се справи,

е наистина Емил Димитров. Той ще закърпи комуникационно положението до падането на този кабинет, което изглежда все по-вероятно да се случи тази година. Такава роля игра некомпетентната като министър на здравеопазването Десислава Атанасова, която довърши мандата на предишния – д-р Стефан Константинов, в първия кабинет на Борисов. Сега обаче водната криза в Перник, сушавата зима, която се очертава, и мръсният въздух са за „ГЕРБ и Ко.“ като четвъртия конник на Апокалипсиса.

Макар Емил Димитров така да е създал мита за Ревизоро, че в медиите след избора му се появиха заглавия като „Ревизоро подхвана язовирите и водната криза“ – това няма как да стане, защото не знае откъде да ги подхване.

Но винаги може да изиграе едно граовско.

Заглавна илюстрация: © Александра Димитрова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво правим с правото

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/kakvo-pravim-s-pravoto/

През 2019 г. съдебната власт получи необичайно медийно внимание на фона на традиционната си роля на най-тихата от трите власти. Доколкото по дефиниция нейната дейност трябва да се развива по-скоро експертно, затворено и без политически заряд, истинско чудо е колко много дискусии, протести, анализи или просто интернет шеги и мемове се появиха по повод на правосъдието в България.

Еволюцията изяжда децата си

Популяризирането на темата може да се обясни отчасти с обективни фактори – колкото повече се повишават доходите на населението, толкова по-често то може да си позволи да обсъжда неща, които „не се ядат“. Има обаче и причини от субективен характер. Политическият маркетинг превърна правосъдието в евъргрийн, тъй като опозицията получава възможност да трупа точки предвид очевидната липса на смели реформи, а за управляващите диалогът с магистратите не може да се сведе до обичайното запълване на дупки и запушване на недоволни усти. Все пак поне формално съдебната власт е независима и съответно по-опасна или поне „повратлива“. Тази динамика няма да се промени и през настоящата година.

В по-едър мащаб наблюдаваното обсебване на вниманието от правосъдието е като цяло полезно, защото постепенно започва да се схваща, че ефектите от него са видими в целия ни обществен живот, а не са ограничени до бутикови спорове на неразбираем жаргон. Но ако всички Facebook глупости, изписани през 2019 г. по висящи дела (предимно наказателни), могат да се простят като знак за все още незрялото гражданско общество, същественият риск от масово обсъждане на темата се корени именно в нейното преексплоатиране. Отдавна е установено, че

всяко обединяване около популярни послания създава стаден инстинкт,

при който за едно сериозно мнозинство осмислянето на сложните процеси отстъпва пред удобните и предлагани от друг отговори. Макар да е известно, че и през 2020 г. виновни за мнозина ще са прокуратурата и редица други персонализирани субекти, може би си струва да се анализира къде грешат онези с добрите намерения. И то тъкмо заради добрите им намерения – те безспорно са най-важното, но единствено с тях не се печелят битки.

Върховенство на кое?

Каква изобщо е целта на „битката за правосъдие“? Въпросът изглежда излишен, но въпреки това отговорът не е очевиден. Ако се концентрираме върху централния „реформаторски“ апел, той гласи, че липсва върховенство на правото. Звучи ясно, но всъщност е крайно проблематично. При все че може много ясно да се посочат девиации от върховенството на правото, както и да се работи с това понятие, включително като лозунг, то е далеч от невинно. Най-елементарният казус, с който се сблъскваме ежедневно, е

напрежението между несправедливия закон и неписаната несправедливост.

Отвъд научната дискусия по темата, която не е приключила от векове, в България има два цитата, които постоянно се споменават в грижливо подбрани моменти, и тяхната красива словесност някак успокоява съвестите на фона на скучната юридическа материя. Единият цитат има спорно авторство и според него казусът трябва да се сложи на сърцето и каквото каже то, значи е правилно, и после е лесно да се преведе на езика на правото. Другият цитат е от Кристиан Таков и гласи, че правото трябва да се пази дори и от закона.

При цялата им грациозност обаче употребата на тези цитати затваря общността, вместо да я отваря. Те заявяват много ясни твърдения, но не отговарят на последващите въпроси. Неподчинението на закона може ли да бъде добродетел? И ако е така, защо тогава в други случаи се настоява, че законът трябва да се спазва абсолютно строго от всеки и че именно неспазването му е големият ни проблем?

„Правото“, на чието върховенство се настоява, включва и законите, приети от все по-омразния законодател, както и съдебните актове, постановени от все по-омразния съд.

Същевременно, когато те съответстват на усещането ни за несправедливост, всичко е наред. Подобно усещане за лицемерие оставиха някои реакции от миналия януари, когато Върховният административен съд внезапно се превърна в добър герой, защото отмени промените в плана за управление на Национален парк „Пирин“ и бързо се забравиха протестите срещу предходни решения на съда, включително по сходни екологични въпроси. Разбира се, най-нормалното нещо е съдът да бъде критикуван, когато е решил грешно, както и обратното – но подобно двойнствено отношение показва, че дилемите за „правото“ и „закона“ не могат да бъдат решени по окончателен и легитимен начин, и мъдростта е в приемането им като непреодолима дилема.

Кой от кои е?

Освен че съществува проблем с формулирането на послания, липсата на по-дълбоко обществено ангажиране с правосъдните теми се дължи и на комуникационни причини. В изопнатата публична среда, развила се на принципа „наши срещу ваши“, е изключително трудно да се каже нещо, което да не бъде прикачено към някой от „лагерите“. Сред подобна крехкост основен принцип на омаскаряването през 2019 г. стана съешаването с омаскарени лица. И ако за онези, свикнали, че кадрите решават всичко, е нормално да мислят така, как да приемем същото при истински свободните? Факт е, че свободното малцинство в съдебната система и около нея е по-маргинализирано от всякога, а войната срещу него е неравностойна и отвратителна. Но тази война ще приключи със служебна загуба, ако се възприемат същите или сходни методи, включващи нетолерантност към различното мнение, агресия или извънредна кампанийност.

Тук е мястото да се спомене и изборът на теми. Дали прокуратурата да е в изпълнителната или съдебната власт, е безспорно фундаментален въпрос, но също така и абсолютно безплоден към настоящия момент. От Полша до Хонконг може да се научи един и същи протестен урок: протестът срещу овладяването на съдебната система се разпалва най-добре, когато има малко на брой, но конкретни поводи и много ясни и разбираеми контрапослания.

Изобилните нападки също имат по-скоро обратен ефект

и изслушването на Иван Гешев е такъв пример. Процедурата действително беше силно публична, колкото и някои да не искат да го признаят. Но вместо засипване с въпроси и коментари, по-силен ефект щеше да има повтарянето на реторичния въпрос – наистина ли „ЦУМгейт“ е „въпрос на личен живот“, както Гешев убедено смяташе? Обществената енергия не е безгранична и това се потвърди, когато от умора по Гешев се проспа по-опасният избор: на Сотир Цацаров за началник на институция със съмнителни правомощия и битие на границата на конституционно позволеното.

Сложен е и балансът между нормативния фетишизъм и фиксацията върху личности. През 2019 г. наблюдавахме много и от двете, но в крайна сметка общото между тях е, че заявени самостоятелно, се превръщат във форми на утопично мислене. Ако решението на проблемите е в създаването на по-добра правна рамка, как да си обясним, че Европейският съюз заяви, че премахва Механизма за сътрудничество и проверка, който се занимава предимно с видимостта на правната рамка? Ако обаче решението е в назначаването на нови хора, значи се подценяват структурните дефицити, каквито също има.

Операция „Мръсни ръце“

Сред настойчивото призоваване за повече морал се пропуска нещо ключово. Борбата за по-добра съдебна власт е винаги политическа. Разбира се, в нея не участват само партии и не се реализира само политически резултат (стига да е искрена), но правилата на играта са политически.

Понякога впрочем политическо действие е да се запази навреме пространство за протест. Затова платените протестиращи напълно законно бяха заели мястото пред ВСС по време на избора на главен прокурор и неплатените, колкото и прави да бяха, изглеждаха и звучаха „бета“. Достатъчно е да се каже, че Иван Гешев беше най-предполагаемият кандидат (и в действителност единствен, след като скандалите около Пламен Георгиев станаха прекалено много) месеци преди началото на процедурата, но активните действия срещу кандидатурата му започнаха, когато вече бяха обречени поради липсата на своевременен натиск и евентуално издигане на „граждански кандидат“.

Страхът от омърсяване си личи при споменаване на другата чувствителна дума – корупция.

Всеки иска да има по-малко корупция, но какво точно значи това? Да се очаква, че ще има усещане за справедливост без изриване на статуквото, е точно толкова празно и наивно, колкото да се каже, че хората не бива да се обиждат помежду си. Промяната на толкова мащабно ниво изисква да се счупят няколко яйца, по израза на Ленин, включително да се примирим с евентуалното ограничаване на някои граждански свободи, потенциалното „натопяване“ на невинни и други такива. Позитивен резултат ще има, но ще се наблюдава след десетки години.

Така погледнато, се разбира колко порочно е да се говори за върховенство на „правото“. Няма обективно застинало право, за чиито скрижали да се воюва. Има право, което облагодетелства по-широки и по-тесни слоеве от населението; право, което отдава приоритет на една или друга група от хора (собственици или наематели, работодатели или работници) или решава по различен начин баланса между различни субекти (престъпниците или жертвите им). Има и стриктно, и по-гъвкаво разбиране за правото.

Изглежда контраинтуитивно един файтон от хора да се скарат помежду си, но

липсата на караница доказано обрича на едно и също: различното се оказва много повече от общото.

Роенето, което се наблюдава във всяка реформаторска общност (не само в правосъдието) през последните 30 години се преодолява единствено със стабилни корени и изграждане на групи по интереси вътре в тактическия съюз. В момента „пазарът“ на безкористност е толкова свит, че синдикалните дейци, да речем, не биха тръгнали да водят полемика със защитниците на човешките права само защото всички те искат „върховенство на правото“.

Какво да се прави?

След подобни съмнения отговорите могат да бъдат само откъслечни. Това означава не само че са недостатъчни, а че отделните решения дават резултат само на определено ниво, а не изобщо. В някакъв смисъл е добре да се изостави моралното превъзходство като стратегия, в друг – да се правят невидими усилия, в трети – да се запасим със самоирония. Всичко това не е изчерпателно и няма как да бъде.

И все пак – изглежда, че трябва да се угаси пламъкът на революцията и да се настоява на бавното, сложно и професионално решение.

Независимо от различните разбирания за бъдещето на съдебната власт, тя е толкова неуловим обект на обладаване, защото формира последната преграда, най-устойчивото и в някакъв смисъл консервативното – границата на лудостта на политиците. Фактът, че правосъдието може да извади хората на шествия, е хубава новина, но не е част от решението по същество, защото то е винаги по-скучно и не се корени в „народната воля“.

Ако например се говори за прокуратурата, трябва да се влезе равностойно в дебата за рамките (и съответно спирачките), които разследването поставя на нейната дейност, тъй като реформата в полицейските органи е всъщност по-наложителна от тази в прокуратурата. Ако се говори за корупцията, да се разберем от какво бихме се отказали и къде да пипаме – в материалния или в процесуалния закон… И така нататък.

И накрая – друга една любима история за цитиране е за онзи германски селянин, който се срещнал с произвола на държавата, дошла да му вземе мелницата, и отговорил смело: „Вие може да ми вземете мелницата, но в Берлин има един съдия, който ще отсъди справедливо в моя полза.“ Симптоматично е, че и до днес не знаем името на този съдия.

Заглавна снимка: pxfuel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стари изрезки от вестници: Славчо Трънски за личността и управлението на Живков

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/stari-izrezki-slavcho-transki/

Текстът е публикуван във в. “Учителско дело”, бр. 49, 29.XI.1990 г. Повече за Славчо Трънски ще прочетете в desebg.com.


Изказване на народния представител Славчо Трънски през XI сесия на Народното събрание

Другарки и другари народни представители, 

Поставен е въпросът пред Народното събрание за освобождаването на Тодор Живков от поста председател на Държавния съвет. Ако до вчерашния пленум някой е имал съмнение дали да му благодари и пожелае щастливи старини, то след изказванията на редица другари, които разкриха неговия истински лик на ръководител, у никого не ще остане съмнение, че той заслужава такава чест. 35 години той стои на кормилото на партията и държавата и 35 години тормози нашата икономика с какви ли не концепции, реорганизации и най-различни измишльотини. 35 години той насажда последователно и настойчиво командно-бюрократични методи, обявява съвсем произволно и ненаучно етапите на социализма, наричайки ги ту зрял, ту реален, ту толкова развит, че родил две Българии, а ние сега виждаме, че няма нито една – каквато сме искали и мечтали. Груб волунтаризъм, безпределна самонадеяност, високо самочувствие и редки пръсти – ето с какво се характеризира неговото дългогодишно ръководство. Ние тепърва ще разберем как са вземани решение за строителството на заводи-гиганти, за които са изразходвани милиарди, тепърва ще чуем за неговите методи на ръководство, за недопустимите подходи на човек от този ранг, как е противопоставял един на друг своите колеги, как е налагал своето мнение, как е премахвал неудобните или тези, които е подозирал, че ще му вземат мястото. Свидетел съм на много неща и аз. 

Неведнъж през целия команден състав на Българската народна армия той е унижавал министъра на народната отбрана ген. Добри Джуров, наричайки го въшкар, как изгони от ЦК на партията, а сетне и от Народното събрание др. Р. Григоров, защото той се осмели да изрази несъгласие с неговото неудачно предложение за издигане на длъжност секретар на ЦК по селското стопанство не агроном, а минен инженер, защото се беше влюбил в него, а само след няколко години го разлюби и го извади от ЦК; как обруга Стоян Михайлов, за да го извади от ЦК.

В последно време той не можеше да се владее и често губеше равновесие. Толкова беше уверен в своята несменяемост, та на три пъти подхвърли в ЦК, че баща му живял 105 години, с други думи – мислете му, няма скоро да умра.

Малко са ръководителите в света, които си издигнаха приживе паметник, а нали е хитрец, уж от скромност нареди на милицията да вдигне паметника от родното му село. После се разбра, че го е вдигнал не от скромност, а защото не го е харесал. Тази фалшива скромност се разкрива на всяка крачка. Погледнете колко са трудовете му – те дори не могат да се преброят. Какво са Достоевски, Балзак, Вазов при световноизвестния “писател” Тодор Живков  и жалко е, че неговият послушник Любомир Левчев не го прие за член на Съюза на писателите – това е голям пропуск. Няма кътче на света, където да не са издадени. Но, разбира се, за издаването им плаща не някой друг, а българския народ. При това плаща валута за най-фина хартия и най-скъпа подвързия. Може да запитате – кога ли го пише? Имате право. Пише ги колектив от 20-ина души, а той само се подписва. Стана практика отчетни доклади от ЦК за пленуми или конгреси, върху които са работили по няколко десетки души, да се отпечатват като негови лични доклади, а следователно и негови трудове, но, разбира се, това не би могло да става, ако нямаше такива блюдолизци като Милко Балев, който пак за сметка на държавата се разхождаше по целия свят, за да донесе на автора лично първия екземпляр. Може спокойно да запитаме имат ли съвест тези хора, или нямат?

Едно време цар Фердинад, а сетне и синът му Борис са имали всичко на всичко 4 резиденции – Варна, Кричим, Боровец и Евксиноград. А колко има нашият цар, когото сме направили герой на България  и на социалистическия труд, и от скромност, видите ли, не пожела да му се присвои и трето геройско звание. Сега Тодор Живков има не по-малко от 30 резиденции и ненапразно хората се шегуват, че по резиденции на глава от населението България е на първо място. Поне да се използват! А те стоят с години и чакат или президента, или някой гостенин, за да преспи, а разходите по поддържането им си вървят. Вчера направих предложение на пренума на ЦК да се помисли за най-рационалното им използване, защото и най-богатата държава не постъпва така. И още нещо – резиденция “Евксиноград” при цар Борис беше отворена за посещение  и много ученици са видели как живее царят, а днес Еквсиноград е недостъпен за туристи и други посетители. Да не говорим пък за ловните стопанства. Почти цяла България е превърната в резервати, в които ловува президентът, и естествено е той да има най-богатата колекция от сърнешки и еленови рога и свински зъби, и който не ги е видял, да отиде в Ловно-рибарския съюз да ги види. Пита се кога намира този човек време и дебели книги да пише, и концепции да разработва, и на лов да ходи, и речите да си готви? Станал е смешен и със своите докладни записки до Политбюро. Минат не минат няколко месеца и следва докладна. Ще попитате: толкова ли неговите другари не му дават възможност да се изкаже в Политбюро, та им пише докладни записки? Сигурно такава обстановка е създал, такъв стил е въвел. Нашият президент е майстор, страшен майстор на реорганизации.  И съсипа България с тези чести реорганизации. Ама че някаква организационна структура още не е изявила своите хубави и лоши страни – няма значение, и ако днес е предложил някаква огранизационна структура, след като преспи, му хрумва друга, отменя старата и въвежда нова. Не ми е ясно защо другарите в ЦК му уйдисваха на акъла, защо му позволяваха да разваля добри организационни форми, за да прави неудачни и непригодни. Ние в България сме станали за смях пред другите страни с тези реорганизации. Но и тук се майсторлък и шопска хитрост. Хем нищо съществено да не правим, хем да се създава впечатление, че правим нещо ново и голямо. 

Другари и другарки, народни представители, аз много се съмнявам дали той искрено желае и се стреми към преустройство. Сигурно си спомняте неговата докладна записка до Политбюро от 4.II.1987 г. Основната нишка, която пронизваше писмото, бе, че ние с Априлския пленум сме извършили преустройство, следователно няма какво да преустройваме и за първи път той каза, че ще правим преустройство, когато бе на посещение в Китай. Моля, ако греша, да ме поправите, но мисля, че така беше. Помня това писмо, защото сътрудниците в съветското посолство бяха в паника – какво става, защо така? И аз съчиних оправдание: “Че какво пък, рекох, нека, има и такива страни, които да са стабилни, за да помагат на тези, които се преустройват.”

Нашият президент е страшно злонамерен човек и преследва до дупка. И аз съм му сърбал попарата. И нещо още по-лошо, опитвал се е да вбива клин между мен и най-близките ми бойни другари. Той не веднъж инценираше сложни обстановки около мен и когато нещата идваха до моето разпъване на кръст, той се явяваше в ролята на мой спасител. Нали всичко трябваше да е негова заслуга, негово дело. Той не търпеше и не можеше да търпи край себе си хора, които са имали по-голям актив от неговия и които са по-полулярни от него. Най-характерно за неговия стил  и подход е старата мисъл – “разделяй и владей”. Той не само, че противопоставяше хората един на друг и подпираше най-верните нему, но и забележеше ли някои от апарата на ЦК много да се сближават, той незабавно ги разгонваше. Страхуваше се очевидно от преврат. В стила му бе да създава такива ситуации, че накрая да дойдат работите до него. Той да ги реши – да се подчертае, че именно той, а не друг го е решил. Пак благодарение на неговия душеприказчик Милко Балев. Ето как изкуствено се създаваше ореол около неговата личност. И все беше недоволен от написаното от него в мемоарната литература. Недоволен бе от Веселин Андреев и го подгони; недоволен беше и от Добри Джуров, недоволен бе и от Петър Илиев и все за това, че малко са написали за него, че не са изтъкнали особено силно неговата роля и личност. Такъв ненаситен и жаден за слава е нашият досегашен президент. Беше време, когато издателствата не печатаха мемоарна книга, ако в нея не е изтъкната и особено подчертана ролята на Тодор Живков. Зная, че мнозина се поддаваха на това. Известно ми е, че негови бойни другари от отряда “Чавдар”, желаейки му добро, са ходили при него да му внушат по другарски, че Милко Балев не е чистоплътен човек, че той срива неговия авторитет и са отправяли призив да се освободи от него, но вместо да се вслуша в техните призиви, ги постави в крайно трудно положение. И това е обяснимо. Кой сече дясната си ръка? Кой убива душеприказчика си, своя образ и подобие?  

Другарки и другари, нашата страна беше много близко до обстоятелството до стане наследствена социалистическа република. Към това Тодор Живков се стремеше с всички сили. Знаете, че той направи член на Политбюро дъщеря си, а преди около два месеца разбута един отдел в ЦК, за да направи от него три, единият от които за неговия Владко. Е, сигурно е мислил най-напред да го направи зав. отдел, следващия скок – или секретар на ЦК, или направо член на Политбюро. И това пак благодарение на блюдолизците, някои от които бяха в Политбюро и Секретариата, а други в Държания съвет.

Ние всички имаме деца и всеки родители милее за децата си. Затова и разбирам неговия стремеж. Но трябва да има пипе, да има качества. И все пак вълнува ме въпросът – какво научихме от нашия президент и с какво ще го запомним? С оглед да се увековечи личността на Живков и фамилията му се разсипаха луди пари за Правец. Помня, едно време той разказваше как Хрушчов при едно негово посещение го питал: “Тодоре, ти направили ли нещо в селото си?” Живко отвърнал: “Не съм”. “Е, това ти е грешката” – рекъл Хрушчов. Но Тодор Живков бързо поправи грешката си и превърна Правец в дворец и втора столица на България начело с неговия монумент. Че нали заради увековечаването на фамилията бе и създаването на фондацията “Людмила Живкова”, която се предава по наследство, и “Знаме на мира”, и “Камбаните”, и много други неща. Целта е всяка вечер по телевизията да се чува фамилията Живкови. На всичко това шопът би казал: “Боже, боже, аз ли се криво молих, или ти ме криво разбра”.

Сега се носят най-различни разговори около фондацията “Людмила Живкова”. А следствието на Живко Попов и други задържани от органите на МВР и минали през съда показва, че тази фондация е давала възможност на мнозина да натрупат големи богатства. Ето защо предлагам да се създаде партийно-правителствена комисия, и ако трябва да остане да съществува, да се запушат всички канали, през които биха изтичали средства. Освен това през тези дни чуждите радиостанции излъчиха съобщение, че Владимир Живков (Владко) е проиграл в някаква столица на комар няколко милиона долара. Да се провери вярно ли е това и ако е вярно, да се провери чии са тези пари – негови, таткови или народни, и да се потърси съдебна отговорност.

Известно ви е, че през годините 1948-1952, или както го наричаме период на култа, от органите на МВР бяха задържани десетки комунисти, между тях много бивши партизани, сред които и аз.  Тези другари бяха подложени на нечуван физически и морален тормоз. Това дойде до знанието на Политбюро и Владимир Поптомов пое инициативата да се създаде комисия до Политбюро, която да надникне в следствието. Но на 1 май 1952 г. др. Поптомов почина и Тодор Живков, използвайки отсъствието на Поптомов, приписа заслугата за създаването на тази комисия на себе си. Нали мъртвите не могат да говорят, той обра славата и за това, и за много други неща. Той съчини версията, че в навечерието на 9-и септември е оглавил някакво оперативно бюро, което осъществило въстанието. Това нещо се оспори преди известно време от другарите Антон Югов, Георги Чанков и Цола Драгойчева в доклад до ЦК, като казват, че такова бюро не е имало.

И така благодарение на подлизурковците всичко се свързва с името на Тодор Живков – и въстанието, и победата, и строителството на социализма. Но ще се вдигне завесата, ще се научи истината. Ще се научи истината и защо на Бузлуджа в мемориала наред с Д. Благоев е направен берелеф  от мозайка и на Тодор Живков. Но на него не му неудобно от едно такова превъзнасяне и приравняване със световноизвестни исторически личности. Напротив, той се чувства много добре редом с Дядото и Георги Димитров. Обяснението е, че той бе всьо и вся, хората се стараеха да му угаждат и свързваха едва ли не цялото съществуване на България от основаването и до днес с неговата особа и се разтапяше от задоволство, когато го наричаха “стратег” и “архитект на априлския период”, когато изтъкваха неговия “почерк”, че, виждате ли, само той може да вижда новото, само той може да прозре бъдещето, а сега и ние виждаме докъде доведе България  това негово ясновидство. Добре е, другарки и другари, че ни се отдава възможност да му кажем тия неща, когато е жив и е сред нас, да чуе и се убеди във фалша и своето божество. И когато говорим за тези неща, ние същевременно напомняме и на новия председател на Държавния съвет, и на другите другари да бъдат внимателни, да не се поддават на хвалби суперлативи, защото подхалимите си нямат друга работа, освен да хвалят и да превъзнасят, защото са сигурни, че от това ще имат лична полза.

Другарки и другари, народни представители. Това, което казах, е само една малка част от онова, което трябва да се каже за Тодор Живков, за неговия стил и живот.

Съгласен съм той да бъде освободен от поста председател на Държавния съвет, поддържам предложението да бъде избран за поста председател на Държавния съвет др. Петър Младенов и поддържам всички останали предложения за назначения и ще гласувам за тях.

Борисов и приятели

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/borisov-i-priyateli/

Борисов и приятели официално откриха на 8 януари газопровода „Турски поток“. Не че Борисов може да покани Путин, Ердоган и Вучич на барбекю и белотче в къщата в Банкя, но те го смятали за свой приятел, „както и за приятел на Тръмп и на Брюксел“. И макар приятелите да си вярват, единственият премиер сред трима президенти в Истанбул занесе на Путин снимки как върви строителството на втората линия на „Турски поток“, и го попита на руски език дали са го информирали за това:

„Вам сказали как мы строим?“

Едва ли руският президент разчита на тази информация. Съществуват сателитни снимки, икономически шпионаж и български „братушки“ – може и в обратен ред. На същия 8 януари във Facebook профила на българския министър-председател е публикувано кратко съобщение как мы строим. И информацията за готовата част от „Турски поток 2“ в България не звучи като от хеликоптера, на който се качи Борисов на 2 януари, за да покаже от птичи поглед още една магистрала – този път за газ. На 2 януари „150 км бяха готови“, шест дни по-късно вече „се работи на няколко участъка с обща дължина 150 км“. Съществена разлика – и дори не се съобщава колко километра са окончателно завършени.

Какво всъщност има да се строи от българското продължение на „Турски поток“, което единствено Борисов и другите от властта упорстват да наричат „Балкански поток“, а повечето български медии също не смеят да пречупят волята на премиера. За всички останали – ЕС, САЩ, Москва и чуждестранните медии – това, което се строи в България, е втората линия на „Турски поток“, предназначена да транзитира 15,75 млрд. куб. м газ годишно към Сърбия и Унгария, за която са предназначени над 6 млрд. кубика. Първата линия, която доставя руско синьо гориво за турския пазар, е за същите количества – 15,75 млрд. куб. м.

Българската част се състои от три участъка: построените през октомври м.г. 11 км от турската граница до компресорна станция „Странджа“; готово трасе от спрения от 1 януари Трансбалкански газопровод от компресорна станция „Странджа“ до компресорна станция „Нова Провадия“ (край Варна), което е около 160 км и може да се използва и за реверсивни доставки; строящото се трасе от „Нова Провадия“ до границата със Сърбия, което е близо 464 км.

Ако 150 от 464-те км наистина са готови, това би значело, че тръбата ще е факт много преди края на май. Но те не са. Доста неубедителен резултат за проект, чиито строителни дейности са стартирали в средата на септември м.г.

В Сърбия, където строи „Газпром“, трасето е готово, но ще трябва да изчака окончателното приключване от българската страна, което няма да стане през май. А Борисов склони сръбския президент Александър Вучич да нарича тръбата „Балкански поток“.

Кой превари, той завари

Това е и обяснението за бързането на проекта. В състезанието за газовите пазари на Европа който пръв построи газова инфраструктура, ще има думата при доставките. На този пазар вече има нови играчи – доставчиците на американски втечнен газ (LNG), чиито цени са по-ниски от тези на руския природен газ и от който България закупи около 430 млн. куб. м, близо една седма от годишното си потребление. Дори Борисов отбеляза, че американският газ е с 10% по-евтин от руския, и заяви, че директно с американски компании производители ще се опитат да договорят изгодни цени.

На пазара е и Южният газов коридор, чрез който европейски страни ще получават каспийски газ, а България – 1 млрд. куб. м азерски газ годишно, когато е готова газовата връзка с Гърция. Срокът за нея е тази година. Проблемът за Южния газов коридор обаче е липсата на достатъчно газ. Има и още един „играч“ – газът от Средиземноморието, който EastMed ще доставя един ден, но засега тръбата, която среща отпора на Турция, е само проект. Ердоган даже завърши речта си на откриването на „Турски поток“ в Истанбул с предупреждението: „Нека не превръщаме Средиземно море в море на конфликти…“ Така че на този етап реалният конкурент на руския газ е американският втечнен газ. За да идва през тръбите, необходими са терминали за регазификация.

И ето че в деня, в който Борисов замина за Истанбул, за да завърти демонстрационния вентил на „Турски поток“, правителството прие едно дългоочаквано от американска страна решение: „Булгартрансгаз“ ЕАД става акционер с 20% от капитала в проектната компания Gastrade S.A., която изгражда терминала за втечнен природен газ край Александруполис. Синьото гориво ще се доставя през интерконектора с Гърция.

Според правителственото прессъобщение „проектът е идентифициран от Групата на високо равнище за газова свързаност на Централна и Югоизточна Европа (CESEC), както и от Европейската стратегия за Енергиен съюз“.

„Булгаргаз“ ще участва в обвързващата фаза на процедурата по пазарен тест за резервиране на капацитет от терминала, като резервира от 300 млн. до 500 млн. куб. м на година за 3 до 5 години. Проектният капацитет на терминала е за 5,5 млрд. куб. м. Правителството е „пропуснало“ детайла на колко възлиза новата инвестиция. „Капитал“ се позовава на прогнозни сметки на Gastrade S.A., че терминалът ще струва общо 370 млн. евро, което означава, че българската част от инвестицията трябва да е около 74 млн. евро.

Съвсем не е случайно, че чаканото от месеци решение идва точно в деня, в който бе дадено началото на Стратегическия диалог САЩ–България, съвпаднал с визитата на Борисов в Истанбул. Една от първите приветствани от Вашингтон договорености бе именно за решението за включване в терминала край Александруполис и резервиране на капацитет. Очакват се доставчици от САЩ, Катар, Израел, Алжир, Кипър.

Само че продължението на „Турски поток“ през България, на входа с Турция и на изхода към Сърбия, е резервирано преимуществено от руски доставчици („Газпром“ и негово прокси), като са оставени едни 10–20%. „Булгартрансгаз“ умишлено не казва колко е резервирал „Газпром“ и колко – регистрираната в Швейцария MET Group. И ето че петият липсващ на церемонията в Истанбул – премиерът на Унгария Виктор Орбан, даде пример. Авторитарният критик на ЕС реши… да спази европейските енергийни изисквания – Унгария разрешава само 50% от тръбата да бъдат заделени за руски газ, останалите са за алтернативни доставчици, в случая румънски. Това е едно от условията, на които да отговарят новите газопроводи в ЕС, което не бе спазено при спрения проект „Южен поток“, разчетен на двойно по-голям капацитет от „Турски поток“ и предвиден да стига до Австрия и Италия.

Печеливши и губещи

„В рамките на един ден бяхме с геостратегическите ни партньори САЩ, бяхме и с нашите съседи. И с всички сме постигнали разбирателство и проекти, които носят просперитет“, заяви след завръщането си от Истанбул премиерът Борисов. Така е, проектите носят просперитет: за едни – повече, за други – кой знае колко. За „Булгартрансгаз“, който се е нагърбил с финансирането на „Турски поток 2“, известен и като „Балкански поток“, рисковете са големи при осигуряване на нужните над 3 милиарда лв. По БНР Пламен Димитров от Българското геополитическо дружество заяви, че „става въпрос за рискова инвестиция – около 3,5 млрд. лв. с лихвите по кредита и ДДС“. Това е повече от целия собствен капитал на „Булгартрансгаз“, подчерта той. Според него операцията изглежда рискова и „по-скоро няма да излезе сметката“. По БНТ тази седмица експертът Христо Казанджиев също изтъкна, че проектът е икономически неефективен за България.

Най-големите опасности да не излезе сметката са две – евентуални санкции от „приятеля Тръмп“ и липса на достатъчно големи обеми газ за транзитиране, приходите от които биха осигурили изплащане на кредитите. Липсата на газ е по-малката от двете беди. Опасността втората тръба на „Турски поток“ да се окаже полупразна е фактът, че Турция купува все повече втечнен газ. Според Пламен Димитров това означава, че част от доставяния по първата тръба руски газ може да бъде пренасочен през България. Турция е вторият най-голям пазар на втечнен газ в Европа, разполага с 4 терминала и поради ниските му цени в момента е активен купувач. Няма транзит – няма транзитни такси. А за тази година те ще бъдат скромни, предвид късото разстояние, на което България транзитира газ за Гърция и Северна Македония от първата линия на „Турски поток“, и основателните съмнения колко газ и изобщо ще текне ли по т.нар. „Балкански поток“.

А се задават и санкции. Уж властта беше спокойна, че американските санкции засягат само евентуални нови тръби към „Турски поток“ по морското дъно. А дали няма да ударят финансирането? От „Булгартрансгаз“ не казват каква част от осигурените кредитни средства е с руски произход – скоро ще разберем дали това няма да се окаже проблем.

Eдно интервю по БНР тази седмица – на заместник държавния секретар на САЩ Дейвид Хейл, хвърля светлина, или по-скоро мрак, върху газовата магистрала през България. „Съединените щати са против втората линия на газопровода „Турски поток“, предназначена за доставки на газ за Югоизточна Европа през България, тъй като я разглеждат като геостратегически проект на Русия“, казва Хейл. Всъщност Вашингтон винаги е бил против и още в края на 2018 г. Унгария и нейните съседи бяха предупредени да я отхвърлят. Хейл трябваше да води американската делегация, която Борисов прие на 8 януари, преди да отпътува за Истанбул, но не дойде. Извиниха отсъствието му с напрежението в Иран, но причината е именно истанбулската визита. Недипломатичната прямота на Хейл означава, че най-вероятно санкции за прекръстения в България „Турски поток“ ще има. Дори и Борисов да се обади на „приятеля Тръмп“.

Стабилността започва да се пропуква. Няма да е първото правителство, паднало заради руски газ.

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Водна криза, боклуци и мръсен въздух за политическа употреба

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vodna-kriza-boklutsi-mrusen-vuzduh/

Във всяка нормална държава след криза, подобна на тази в Перник, правителството щеше да е свалено. И то не с парламентарен вот на недоверие, какъвто БСП подготвя за четвърти път срещу коалиционния кабинет на ГЕРБ и „Обединените патриоти“. Такова правителство щеше да бъде пометено от бунта на оставените без вода стотина хиляди граждани. Българите, свикнали да търпят всякакъв управленски произвол, преглътнаха и това. И не излязоха на масови протести, за щастие на Борисов, който се ужасява от уличния натиск. За да го предотврати, той изпрати полицейски подкрепления в града с обяснението, че униформените щели да помагат за справянето с проблема. Вярно, жители на три пернишки села блокираха пътя към Кулата, но не с искане за отмяна, а за въвеждане на воден режим! Така щели да са сигурни, че поне няколко часа в денонощието ще имат достъп до течаща вода, без значение дали мътна, или бистра.

Днес без вода са перничани, утре наред са жителите на Ботевград.

Проверка на службите и на прокуратурата трябва да установи виновните лица за водната криза в Перник, която е на път да се превърне в заплаха за националната сигурност. Разследването трябва да даде и отговор на въпроса дали вецът на Васил Златев – и баща на бизнесмена Валентин Златев – е причината за загубите на големи водни обеми от язовир „Бебреш“, както и дали организирана престъпна група от ВиК дружеството в Ботевград е ощетявала държавната хазна за милиони левове със знанието на неговия кмет. Разследването трябва да разкрие още и дали водата в язовира, строен някога за индустриални нужди, има необходимите качества за питейна вода, както и дали смеските, с които се почиства магистрала „Хемус“, се оттичат към него, а оттам – и в градските чешми.

След проверка, разпоредена от Сотир Цацаров, пернишката Окръжна прокуратура обяви, че министрите на околната среда и на регионалното развитие „са нанесли щети и вреди за човешкото здраве, като не са направили необходимото, за да бъде избегната кризата с водоснабдяването на града“. Не е изненада, че новият главен прокурор Иван Гешев прехвърли разследванията за безпрецедентната водна криза на Спецпрокуратурата и ги взе под свой надзор.

В четвъртък прокуратурата проведе в Министерството на околната среда и водите (МОСВ) показна спецакция в стил „Гешев“,

а министър Нено Димов бе отведен за разпит и по-късно бе задържан с полицейска заповед за 24 часа. Шумните арести в България обаче невинаги водят до понасяне на наказателна отговорност. А в нашата съдебна практика не са единични случаите, в които се повдигат негодни обвинения към лица от списъка на недосегаемите и впоследствие те излизат сухи от съдебната зала. Затова едва ли има много ентусиазирани граждани от кризисната пиар акция на Иван Гешев.

Задържането на Нено Димов, което неговият колега в Министерския съвет Красимир Каракачанов нарече „показно убийство“, освен повод за добър старт на новия главен прокурор, е и в услуга за самия Борисов, защото му развързва ръцете да смени министъра, без да създава проблеми с коалиционните му партньори. Акцията безспорно има за цел и да демонстрира активността на службите и прокуратурата пред новия надзорник на правосъдната ни система в Посолството на САЩ у нас.

Кризата с водата в продължаващата суха зима заплашва да обхване и други региони в страната, които вече са с режим.

Със средства от Оперативната програма „Околна среда“ в много градове бяха изпълнени договори за водни цикли. Въпреки това дружествата в страната продължават да отчитат загуби по мрежата от над 50%. Дали водата изтича в земята само от компрометираните водопроводи, или тече в ромски махали, без да се отчита и плаща – това са много сериозни въпроси, но защото са политически некоректни, по тях властта си мълчи. Мълчи се и за масовите кражби на вода в страната, особено по селата, а едва сега бе поставен на дневен ред и въпросът за необходимостта от централизирано управление на ВиК дружествата.

И така, вода няма, въпреки това цената ѝ расте, и то най-много в регионите, които са на режим. Затова всеки абонат на ВиК би могъл да оспори по съдебен път огромните загуби на вода и би спечелил дело срещу операторите. Само че у нас гражданите нямат културата да защитават правата си в съда, а ги спира и недоверието към правораздавателната ни система. Затова пък ще продължат да си плащат безропотно все по-високата цена за питейна вода, която повечето хора даже и не пият заради съмнителните ѝ качества на много места у нас.

Към тенденцията за тревожно намаляване на водните обеми в язовирите се добавя и строителството на малки вецове по поречията.

Репортажът на журналиста Александър Файст „Как България унищожава своите реки“, спечелил злато в категорията „Природа и околна среда“ на филмовия фестивал WorldFest в Хюстън, показва как с пари от ЕС у нас са изградени 270 водни централи, като някои от тях са в територии по „Натура 2000“, нарушавайки закона. Най-голямата сред тях е „Цанков камък“, но добивът на енергия от нея е относително малък. Тези вецове имат незначителен дял от произвежданата в страната електроенергия, но нанасят непоправими щети на пълноводните ни реки, за да осигурят печалба на своите собственици. А правителството е одобрило изграждането на още 300 такива централи. Подобни минивецове заплашват последните свободно течащи реки и потоци в Европа. Около 3000 централи от Словения до Гърция са планирани или вече се строят, а концесии за хора, близки до властта, съсипват природата на Балканите, пише „Дойче Веле“.

Сред мотивите за вота на недоверие, който БСП ще внесе на 20 януари в Народното събрание, е и лошото качество на въздуха, предизвикано от огромните количества боклук, внасян у нас от Италия и страни от Третия свят. Въпросният боклук се изгаря не в специални инсинератори, а в котлите на тецове и топлофикации, собственост предимно на бизнесмена Христо Ковачки.

Реакцията на хората и срещу мръсния въздух е толкова вяла, че изобщо не стряска никого –

нито местната, нито централната власт, нито олигарсите, които печелят от този бизнес, който често е свързван с мафията. Причината за липсата на гражданска съпротива срещу редовното замърсяване на въздуха от тези горивни инсталации не е една. На първо място е страхът, че ако бъдат закрити тецовете, както настоява Европейският съюз, в обозримо бъдеще мнозина ще останат без работа, още повече че правителството няма стратегия за развитието на индустрията ни след етапа с въглищата. На второ място отново е страхът, този път от местната власт, която в повечето случаи си партнира явно или задкулисно с олигарсите, които използват боклука като суровина, заместваща поетапно въглищата като гориво. Така на практика се оказва, че хората предпочитат хляба пред алтернативата да живеят в чиста среда. А олигарсите – по модела на италианските мафиоти – осигуряват препитание на местните общности, но изискват послушание от тях.

Дали в България се внасят опасни отпадъци, трябва да се произнесат разследващите органи. Но и тези, които се внасят за изгаряне, са източник на вредни емисии в околната среда. Затова Административният съд в Стара Загора определи като неправилно решението на РИОСВ да издаде разрешително на ТЕЦ „Брикел“ за експериментално изгаряне на отпадъци без Оценка за въздействие върху околната среда. Делото беше заведено от организацията „За Земята – достъп до правосъдие“. „Грийнпийс“ оспорва по съдебен път и разрешителното за горене на отпадъци в ТЕЦ „Бобов дол“, а съдът задължи МОСВ да предостави информация за вноса на отпадъци в България през 2017 и 2018 г. на вестник „Капитал“.

Тук е мястото да припомним, че в началото на 2018 г. доклад на „Грийнпийс България“ на тема „Финансовите мини“ освети феномена „Христо Ковачки“ в българската енергетика и дейността на 19-те му дружества, определени като „въглищната мрежа“ на олигарха. Въпреки че към края на 2016 г. те имат натрупани задължения за повече от 1,112 млрд. лв. и не отговарят на нормите на новото европейско екологично законодателство, дружествата продължават да работят. Нещо повече – Ковачки и Доган си поделят парите от държавата за т.нар. „студен резерв“ на енергийната ни система.

Две години след публичното оповестяване на доклада, прокуратурата не се е самосезирала и не е започнала разследване

защо държавата субсидира с данъци групата на Ковачки, вместо да получава корпоративен данък от функционирането на дружествата му. Не разследва и кой лобира за интересите на енергийния бос и позволява старите му и амортизирани централи да продължават да работят, вместо отдавна да са закрити. А сега вече и да изгарят боклуци, за да спестяват огромните средства за въглеродните квоти и да увеличават печалбите си за сметка на околната среда и здравето на хората.

След публикации в няколко медии относно трафика на боклуци и изгарянето им у нас, МОСВ предложи за обществено обсъждане Проект за изменение и допълнение на Наредбата за предоставяне на информация за дейностите по отпадъците, както и на реда за водене на публични регистри. „Грийнпийс“ и „За Земята“ вече оповестиха становището си по предлаганите промени, които според тях имат за цел да прикрият скандалните разкрития, но не и да решат проблема.

За привидното раздвижване на институциите говори и фактът, че въвеждането на задължителната Национална информационна система „Отпадъци“ (НИСО) се очаква чак през 2021 г., коментира Дарита Заричинова от „За Земята“. Според тези екологични организации няма и утвърдена методика за вземане на проби и анализи за установяване на съдържанието на отпадъците. Това позволява опасни отпадъци да бъдат етикетирани и декларирани пред митническите служби като неопасни, а изгарянето им след това да предизвиква тежки екологични вреди.

Държавата отново се опитва да имитира активност за спазване на европейското законодателство,

в случая на Регламент 1013/2006, свързан с превоза на отпадъци. В писмено становище до МОСВ от Управителния съвет на Българската стопанска камара изразяват безпокойство, че предлаганите промени на практика ще доведат до завишаване на административните задължения на изрядните оператори, без да се намали нерегламентираният внос на отпадъци от оператори в сивия сектор.

Пореден, обречен на неуспех вот на недоверие е политическият отзвук от кризата с водата и въздуха. Това обаче не е пречка пред парламентарната опозиция да поиска отговорност от управляващите за цялостната им политика или за политиката в отделните сектори. Министър Нено Димов вече подаде оставка. Но това няма да разреши водната криза. А и смяната на министри не е от особено значение, защото, както знаем, те са по-скоро марионетки в коалиционния кабинет „Борисов 3“. Големият въпрос е докога държавата ще продължава да бъде оплитана в задкулисни зависимости и интереси, на които обществото е заложник, а управлението – просто параван…

Заглавна снимка: Стопкадър от Пенко Русев 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Социалната деменция за мозъчната деменция

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sotsialnata-dementsiya-za-mozuchnata-demetsiya/

Една четвърт от хората се разболяват от деменция. Това е пандемия – значи, ако не си умреш от рака, ще си умреш от алцхаймера. Има и инфаркт, но той е за щастливците.

Тази безмилостна констатация принадлежи на участничка в изследване върху проблемите на хората с деменция и техните близки. То беше осъществено от екип към Фондация „Състрадание Алцхаймер“ (България), а резултатите анализирахме със социолога Венелин Стойчев. Анализът не е официално публикуван. Предоставяме го в „Тоест“ със съгласието авторите.

Доклад от януари 2019 година

В началото на новата година темата за отношението към хората с деменция дойде на дневен ред. Националната омбудсманка Диана Ковачева изнесе данни за дома в Горско Косово, в който за една година са починали 24 души. И ако от дома имат известно основание да твърдят, че високата смъртност е обичайна за хора в напреднала възраст и тежко здравословно състояние, не така стои въпросът с условията за живот на това място. При капацитет от 60 места има само две тоалетни и един душ. Между спалните и административната част е поставена заключена решетка, а алармените бутони над леглата не работят. Изглежда, че от болните не просто се очаква да умрат на това място, а и умират в среда на нечовешко и унизително отношение. Според Социалното министерство обаче нарушения в дома няма.

Участничката в изследването, с която започнахме, не преувеличава.

Според Световната здравна организация действително на всеки три секунди някой се разболява от деменция, а в недалечно бъдеще една четвърт от възрастното население в света ще е дементно. Ако имате в рода си хора с деменция, шансът вие да сте в тази група се увеличава. В същото време възрастовият праг, при който се проявяват първите признаци на деменция, спада. Както темата за палиативните грижи за деца обаче, и тази за деменцията е почти табу. Въпреки огромните размери на проблема, той остава скрит, капсулиран в частния живот. Резултатите от двете изследвания разкриват впрочем ужасяващи паралели.

Широкото разпространение на деменцията у нас я прави сериозен социален проблем, но в България пациентите с такива дегенеративни заболявания са подминати от здравната политика (доколкото такава изобщо има). Липсата на подкрепа за тях и близките им се проявява във всяка фаза на болестта.

Диагностициране и липса на превенция

На Запад определени изследвания за деменция влизат в задължителните годишни медицински прегледи за пациентите над определена възраст. В Германия например има т.нар. „мемори клиники“. Всеки човек, навършил 60 години, периодично прави тестове, за да се установи дали има проблеми с паметта. В България на усилията на специалистите да се въведат такива практики институциите не обръщат никакво внимание. А дори не става дума за много пари. Не е скъпо например личните лекари да дават на своите пациенти над 60-годишна възраст да попълнят кратък скрининг тест, от който може да се установи има ли проблем, но здравната ни система упорито отказва да въведе дори това.

Как у нас се диагностицира човек с деменция? Като отиде на лекар и му се направят съответните изследвания. Изглежда просто, но не е. За да реши някой да се подложи на подобно изследване, трябва да си дава сметка, че има сериозен проблем. Което означава да допусне вероятността, че с личността му се случват дълбоки и необратими промени. А това не става толкова лесно – преди приемането е нормално да има фаза на отричане, която може да продължава с години. И често отричащият се настройва срещу близките си, които го убеждават да отиде на преглед.

Обикновено до изследване се стига, след като състоянието на болния се е влошило дотолкова, че вече не може да се справя без лекарска помощ.

След като се постави диагноза, идва следващият проблем – в огромната част от случаите диагнозата се съобщава на близките на болния, но не и на самия болен. Сякаш човекът се е превърнал в зеленчук и вече нито разбира нещо, нито има достойнство от момента, в който официално е с деменция.

Според психоложка, интервюирана в изследването, практиката да не се казва диагнозата на болния се е наложила, за да се намали вероятността за „суициден пристъп“. Новината, че имаш деменция, нерядко води до депресия, а понякога и до опит за самоубийство. Все някой обаче трябва да каже лошата вест. Ако лекарите и психолозите отказват да го правят, те прехвърлят цялата отговорност и тежест върху близките.

Друг от участвалите в изследването психолози е на мнение, че съобщаването на диагнозата от лекарите е техен морален дълг, защото в началните етапи на заболяването болните все още са в състояние да вземат самостоятелни решения за живота и наследството си. А близките често са объркани, притеснени и не знаят кой е най-добрият начин да обяснят на болния.

Липса на проследяване на болните

След като на хората с деменция се постави диагноза, логично е да се очаква, че състоянието им ще бъде проследявано от специалисти. Не такава обаче е реалността. Ангажиментът на лекарския екип се изчерпва с диагнозата. Клиничните пътеки, свързани с деменцията, не предвиждат друго. Ако болните пият лекарства, които се заплащат от Здравната каса, на определен период от време минават на прегледи, но те са формални. Всички други консултации с лекари или психолози се заплащат от пациентите и най-вече от техните близки.

Междувременно деменцията прогресира и минава през различни етапи.

С времето болните губят ориентация и се объркват при всекидневни дейности. Затова нараства опасността да се самонаранят или да избягат от къщи. Немалко от тях започват да проявяват вербална и дори физическа агресия, особено ако грижещите се за тях се опитват да ги ограничават заради сигурността им – да им вземат ключовете, да не им позволяват да излизат на балкона, да крият опасни предмети и т.н. За всички тези и много други трудни ситуации няма процедура близките да бъдат подкрепени с насоки или консултации.

Единственият шанс на хората с деменция да получат повече лекарско внимание, без да плащат допълнително от джоба си, е да се съгласят да участват в клинични проучвания на лекарства, които все още не са пуснати в масово производство. Това, разбира се, крие здравословни рискове. Но като се имат предвид безрадостните прогнози за развитие на този тип заболявания, мнозина се съгласяват. Само че няма начин всички болни да бъдат включени в клинични проучвания.

Форми на грижи за хората с деменция

Какви са най-адекватните грижи за хора с деменция? Що се отнася до самите болни, според специалистите най-добре е те да бъдат в домашна среда. Смяната на познатата среда често е свързана с объркване, паника или пристъпи на агресия. На такова мнение са и над половината от участниците в изследването. Повече от 40% от попълнилите количествената анкета смятат, че домашната среда, съчетана с помощ от медицинска сестра, е най-подходяща, а още 14% – че е най-добре грижите вкъщи да се полагат от роднини и близки. Също 14% предпочитат частен дом или хоспис, а близо 9% – държавен.

За голяма част от близките на болните, които участваха в интервютата и груповите дискусии, значително облекчение би било наличието на дневни центрове, където да могат да оставят болните си роднини и в които да има подходящи терапии и занимания. Такъв център е имало по европейски проект, но след изтичане на финансирането е приключила и дейността му.

По отношение на хосписите, включително частните, много от близките, а и някои от интервюираните специалисти имат критично отношение,

макар да споменават и добри примери. Според тях разпространена практика е на такива места хората с деменция да се връзват, упояват и просто да бъдат оставени да умрат. Персоналът нерядко е недостатъчен и се състои от неквалифицирани хора, които не могат да си намерят друга работа, съответно и заплащането е много ниско.

„Аз работих в дом за възрастни хора, където имаше и такива… (с деменция) – имаше и в по-лека форма, имаше и в по-тежка форма. Значи, в този дом, първо, няма достатъчно персонал, условията не са идеални. Хората плащаха голяма сума. Едните бяха вързани и живяха месеци, месец. На вратата имаше реклама на погребалното бюро. Имаше и други, които бяха по-добри – прокурор, инженер-химик, но те бяха непрекъснато под наблюдение, не смееха да ги пуснат да излязат“, разказва една от участничките в изследването.

„Всеки сам се спасява“ и „сандвич генерацията“

Професионалните домашни грижи изискват разходи, които малцина могат да си позволят. Същото важи и за частните хосписи. Пред нямащите достатъчно пари близки, които в повечето случаи са дъщери на болните (по-рядко синове, сестри или братя, съпрузи), стоят възможностите или да пратят човека в деменция в държавен дом, който може да се окаже като онзи в Горско Косово, или да абдикират от отговорност, или на практика изцяло да се посветят на човека с деменция. Когато изберат последното, те не получават никаква институционална подкрепа.

„Обърнах се в Общината към отговарящия за социалните дейности и той с насмешка ми каза: „Ти ще се справиш сама.“ Никой по света не се справя сам“, споделя близка на човек с деменция.

„Аз затова казвам „сандвич генерация“. Възрастните деца, които имат свои семейства и деца, трябва да се грижат и за тях. Те са в много тежко състояние на вземане на такива решения понякога, когато се налага… [тези решения им] костват много емоционални ресурси, чувство на вина и какво ли не. Те трябва да бъдат подкрепени“, казва една от интервюираните психоложки.

Съпричастност и полезни съвети намират в групите за взаимопомощ. Но такива групи се организират на малко места в България. А и често пъти гледането на болния човек възпрепятства участието в тях.

Както грижите за тежкоболни деца, така и грижите за дементни роднини са свързани с жертване на личния живот и загуба на приятелския кръг.

Ето какво споделят някои от близките:

„Мен никой не ме питаше досега как съм, справям ли се, как се чувствам… Извинявам се, че плача, но дори моите роднини, които не са и в София даже, никой не намира за необходимо да ме пита как сме и какво правим. […] Ама аз не искам никой да не пита. Аз затова се извиних, че се разплаках, защото преди това не ми се налагаше никой да ме пита как съм.“

„А, плача си сама. Не искам никой – нито мъжът ми, нито децата ми – да ми казват. […] Пускам си музика, хващам си някаква книга и това е… търсене на спасението. Всеки сам се спасява.“

„Нямаш време да обърнеш внимание на себе си в такъв момент, защото цялото ти внимание, и твоето, и на семейството, е насочено към грижа за този пациент. […] По-скоро после, когато нещата приключат, тогава си даваш сметка за щетите.“

Човек става на камък. Всичко е въпрос на сила на духа, докъде ще издържиш. Няма „не може“.

Освен емоционално, обгрижването на дементни възрастни е тежко и чисто физически. Не е лесно човек, който не може да се справя сам, да бъде местен, къпан и т.н., още повече че понякога болните са и агресивни. Възрастен мъж, грижещ се за болната си съпруга, разказва:

„Тя […] изведнъж реагира много остро и ме бутна, и аз паднах, защото нямам устойчивост с протезата, паднах на кръста, ударих си главата в тоалетката, доста неприятно – шест месеца имах болки.“

Деменцията, самоубийството и евтаназията

Деменцията е заболяване, при което човек постепенно губи не само личността, а според собствените си разбирания – и достойнството си. Болните казват и правят неща, от които в моментите, когато са с бистър ум, се срамуват. Естествено е тази перспектива да изглежда ужасяваща за хората, които са изправени пред нея. За тях е унизителна мисълта, че един ден няма да могат сами и до тоалетната да отидат. Затова депресията, мислите за самоубийство и желанието за евтаназия са често срещани в началните етапи на болестта. След това самокритичността постепенно намалява.

По впечатленията на психоложка, интервюирана в изследването, една от най-разпространените форми на самоубийство сред хората с деменция е отказът от хранене: „Преставаш да се храниш, никой не може да те насили.“

В други случаи болните молят близките, които се грижат за тях, да им помогнат да умрат

и тези молби са изключително болезнени за близките. Не само защото в България това е незаконно. Някои плачеха дори когато разказваха за това:

„Имаше едни такива моменти, в които тя идваше на себе си и ми казваше, понеже ние с мъжа ми сме диабетици: „Донеси ми една спринцовка инсулин.“ Тя се чувстваше вече обречена. […] Това е най-страшното, разбирате ли – безизходицата. […] Но аз не можех да ѝ го дам това нещо, не можех. Цял живот ще нося аз тази болка“, сподели една от участничките в груповата дискусия.

Други от близките принципно допускат варианта за евтаназия на човека, за когото се грижат, но не са сигурни дали биха взели правилното решение:

„Майка ми на моменти съвсем ясничко е казвала: „Убийте ме, омръзна ми всичко това, убийте ме!“ Разбира се, тя ги казва тия думи в момент, в който не мога да се доверя на това решение. Ако наистина сме имали възможността по-рано, преди тя да влезе в тази късна фаза на деменция, вкъщи да го обсъдим, да опишем начина, по който могат нещата да протекат […] – това създава съвсем друга структура, на която човек може да се уповава при нужда.“

Други смятат, че дори решението да е правилно, те самите не са в състояние да умъртвят болния си близък:

„Моята свекърва, която беше също много тежко болна, и единият ѝ син […] дойде, даде ѝ едно хапче, за да не се мъчи. Жената си отиде. Просто за да не се мъчи, нали. И той го признава. Но той е лекар […] Ние бяхме просто шокирани. Но той каза: „Аз така смятам.“ Но не всеки може да си го позволи – не само физически, а и психически. Това е голям шок!“

Някои от близките на хора с деменция споделят или намекват, че са обмисляли собствената си евтаназия или самоубийство, ако ги сполети същата участ:

„Накрая я държаха упоена, през последните години. И затова аз сега изпитвам страх, ужас и се чувствам обречена. Защото не дай си боже да ми се случи, аз просто… Човек трябва да се замисли как да си отиде достойно.“

„Аз за себе си съм взела решение. Не искам да товаря тука аудиторията, но човек за себе си, докато е в съзнание още, може да го направи.“

„Откраднат живот“ и защо е важно да говорим за деменцията

През декември приключи излъчването на осмия сезон на „Откраднат живот“. В него Евгения Генадиева, героинята на Мария Каварджикова, развива деменция. Отначало коментиращите във Facebook страницата на сериала преобладаващо се възхищаваха от качеството на актьорската игра на Каварджикова и от умението ѝ да пресъздаде толкова сложна роля. С развитието на болестта на персонажа ѝ все повече ставаха коментарите на зрители, които се оплакват, че темата ги натоварва.

Реакциите бяха толкова поляризирани, защото с образа на Евгения Генадиева „Откраднат живот“ направи опит да разбие едно табу – табуто върху публичното говорене за хората с деменция и техните близки. В сериала намериха място голяма част от типичните при случаите на деменция теми и проблеми – отричането, агресията, сложният баланс между уважението към болния роднина и грижата за сигурността му, разрушаването на личността, загубата на достойнство, депресията, евтаназията и самоубийството.

А разбиването на табуто е важно, защото деменцията ни засяга пряко.

Ако рискът самите ние да развием тази болест е една четвърт, вероятността да имаме близки с деменция, за които да ни се наложи да се грижим, е още по-голяма. И ако мълчим и заключим страданието в частния живот, публичният ангажимент към хората с деменция няма да се промени. Ще има домове и хосписи, „грижите“ в които се покриват с дефинициите за изтезание и нечовешко и унизително отношение. Ще има представители на институции, които ще продължават да игнорират какво се опитват да им кажат лекари и психолози от десетилетия, като започнем с важността на превенцията. Ще се игнорират предложенията на експертите за съвременни и хуманни форми на грижи и подкрепа.

И ще чуваме за домове като този в Горско Косово отново и отново. По-лошото е, че за повечето от тях дори няма да чуем.

Дано в обозримо бъдеще учените разработят лечение за някои от основните форми на деменция. Докато това стане обаче, перспективата по един или друг начин да бъдем засегнати остава. И дори да има лечение, страданието, старостта и смъртта остават. И е време да започнем да говорим за тях.

Заглавна снимка: Мария Каварджикова и Васил Банов в кадър от сериала „Откраднат живот“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Текстил“ – списанието без манифест. Разговор с Петя Хайнрих и Георги Гочев

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/tekstil-magazine-interview/

Какво според вас е значимото от традицията на литературните списания у нас? От какво се учите – и от какво се отдалечавате?

Петя Хайнрих: Визуално и като съдържание литературно списание „Текстил“ има свой собствен облик. Като процедура на създаване, общуване с авторите и редакторите, пресяване на текстовете, избор и подреждане то се опира на традицията и опита на списание „Но Поезия“ – най-стриктния ми учител, чиято смърт неотдавна обявих, струва ми се, преждевременно. За разлика от „Но Поезия“, чийто фокус беше предимно поезията, „Текстил“ разширява жанрово границите, дава възможност да попаднем на литературни текстове, отдалечени от поетическото – това е за мен ново предизвикателство. В същото време поезията си остава литературният гръбнак и на това издание.

Георги Гочев: Аз съм израснал в малък провинциален свят, в който родителите ми си набавяха широта и усещане за динамика най-вече с вестници и списания. Първо, като малко дете, четях „Пиф“, „Дъга“ и съветското списание „Миша“, после, като тийнейджър – „Браво“, „Попкорн“ и накрая „Егоист“, а като студент – „ЛИК“, „Съвременник“ и „Сезон“. Не знам дали и доколко тези списания са ми повлияли, но съм сигурен, че правенето на списание ми изглежда най-естественото на света, защото дълго време съм бил страстен читател на списания.

Петя, ти живееш в Дюселдорф. Какъв е съвременният немски опит в областта на литературните и културните медии, който би приложила в „Текстил“?

ПХ: Те са толкова разнолики, че трудно може да се открие друго общо между тях, освен самата литература. Всеки приятелски кръг с идея и литературна амбиция има свое издание. И с основание – в литературните списания става съдбовната среща на невинността на читателя с новото. Срещата с такава богата и избуяваща литературност може би е възпитала у мен сдържаността да не отхвърлям на първо четене странно изглеждащото, да се замислям за основанията защо се пише така, кой пише така, на какъв жизнен опит съответства такова писане, с какви литературни течения се свързва или какво превъзмогва.

Корица на първия брой на сп. „Текстил“
Илюстрация: Дамян Дамянов

Как обаче виждате актуалния български медиен пейзаж, в който се появява „Текстил“? И как се отнасяте към предизвикателства като разпространение и абонамент, като имаме предвид и доминацията на социалните мрежи в България? 

Петя Хайнрих: „Текстил“ се появява сред традиционно беден на литературни издания медиен пейзаж в България. Това не ни носи никакво предимство. Напротив. Когато няма реална конкуренция на издания и идеи, всеки наш опит за ново и по-добро спрямо самите себе си изглежда като движение в празнина. За мен би било радостно събитие нарояването на литературни списания. Едва тогава можем да говорим за диалог и за очертаване на специфичен литературен профил. В ситуация на нищета ние сме принудени да дадем място за изява на всяка добра литература, от експерименталната до традиционни и по-малко интересни опити. А що се отнася до разпространението, то винаги е било трудно – в настоящия момент списанието се разпространява от издателството на Нов български университет, което подкрепи нашия проект. Оставам с надеждата, че и съвместната ни работа ще осигури бъдеще на изданието.

Социалните мрежи не представляват пречка пред хартиените издания. Това са различни медии. Целта на литературното ни списание е не борбата за внимание, а привличането на най-добрите литературни текстове. Литературата в социалните мрежи живее в сега, на другия ден нов литературен балон се е вдигнал на повърхността, там текстовете на деня дори само визуално изблъскват вчерашните надолу и навън към периферията на вниманието. Едно хартиено литературно списание би трябвало да има други цели. То застъпва миналото (традицията на списанието като форма), преминава през днешното (деня на самото отпечатване на книжката), като фиксира една литературна ситуация, и после съществува в статична форма до своя смислов разпад и до физическия разпад на книжното тяло.

Най-ценното, което даваме на авторите, не е широка публика – нея могат с няколко ловки движения да си уловят в социалните мрежи. Ние им даваме рамка и контекст, в които произведенията им да заемат мястото си с достойнство, да тежат, да са важни повече от десет секунди. Ние публикуваме с уважение към литературността и естетиката, към смелостта да се пише и експериментира. Социалните мрежи са вълнуваща среда, те просто са нещо съвършено друго. Социалните мрежи изпитват глад за публика, а литературното списание би трябвало да изпитва глад за силни нови текстове.

ГГ: Активни медии има там, където има изпълнени две предпоставки: динамичен живот, произвеждащ събития; и свят, в който не всеки човек има пряк достъп до всичко. В свят като днешния, в който всичко е принципно достъпно и животът на всеки човек е събитие, медиите естествено залиняват. Не знам дали си даваме добре сметка, но огромното количество списания и вестници по времето на социализма беше и механизъм за удовлетворение на естествената нужда от събития и по-широк свят в едно принципно скучно и ограничено в себе си общество.

Конкретно списанията обаче са странен плод от брака между вестника и книгата. Нито вестник, нито книга, но и двете едновременно. Тяхното място по принцип е неясно: на сергията, където се продават вестници, или в книжарницата. Е, „Текстил“ ще се продава по книжарниците, което е и следствие от факта, че ще излиза два пъти годишно – през декември и през юни. Защо два пъти годишно? Защото, общо взето, това е ритъмът и на българската литература, в която има нещо мило традиционно. Когато разбираш писането и четенето като почивка от други дейности, те естествено се разполагат в лятото и зимата.

Какви са характеристиките на аудиторията, към която се стремите? 

ПХ: „Текстил“ е за всички любопитни хора, които искат да се запознаят как се пише днес на български. И за всички, които пишат или не се осмеляват. Водещата нишка е литературата.

ГГ: Петя е отговорила много точно и аз само ще разкажа нещо. Преди години в подлеза на Софийския университет имаше един продавач на книги, който държеше книжарница с форма на буркан. В този „буркан“ имаше великолепни книги, но като питаш за цената, онзи отговаряше: „Абе, не е за тебе.“ Целта не беше да продава книги, а да ги държи в своеобразния буркан. За съжаление, отношението на много редактори на списания и вестници към тяхната публика е като на този продавач. Ние не искаме да създаваме естетически буркан, пълен само с високостойностни текстове, а нещо живо, което ще бъде достъпно и няма да отблъсква още отдалеч. Нямаме нужда от съзерцаване, от „Това не е за теб“; имаме нужда от четене.

Затова и нямаме манифест. Не защото не можем да напишем един умен манифест, а защото манифестът е ограждане на територия, което води до самотуване и пазене на литературния буркан. Е, може да е пълен с Езра Паунд, но пак си е буркан.

Как ще селектирате литературните „новини“, за да станат те медиен факт в списанието?

ПХ: Тъй като списанието излиза два пъти в годината, литературните новини трябва да са издържали няколкомесечната проверка на времето или поне да са с потенциала да оставят следа. „Текстил“ не би трябвало да разчита на новини; за новини има други бързи медии – радио, телевизия, социални мрежи, блогове. Най-голямата новина е добрият литературен текст.

ГГ: А той е рядка новина.

Изследователското клише гласи, че идеологията на една културна медия се разпознава преди всичко чрез нейния критически отдел. Каква критика да очакваме от „Текстил“?

ПХ: В самото начало на списанието всичко предстои, всичко е изтласкано в бъдещето. Бих си пожелала литературната критика, която се появява в „Текстил“, да има преди всичко широк хоризонт. Да поставя българските литературни текстове сред съвременната литература от цял свят. Тъй като българска литература днес се пише на различни географски места, с най-разнообразен жизнен опит, езикът на литературата е проникнат от разнообразни чужди езици, смесват се стилове, естетики. Критикът, който се осмелява да се изправи и да разчете такава литература, би било добре да наднича извън теснината на родното и битовото. Бих си пожелала такъв критик да подхожда с литературна страст към текстовете и с развързан език.

ГГ: Аз пък си пожелавам жанрово по-чиста критика. В България критиката масово е или просто по-дълъг етикет към книгата, или курсова работа по литературна теория, или лична саморазправа – понякога директна, понякога софистицирано прикрита под формата на някакво есе. Функционалната критика е тази, която разбира, че критикът не е нищо друго, освен един идеален читател, който е образец за другите как трябва да четат. Критикът трябва да е функция на читателите на книги в една страна, а не на биографичните си преживявания или на ролите си като търговец и университетски преподавател.

Може ли да очакваме от списанието да следва академичния ритъм на хуманитаристиката в Нов български университет? 

ПХ: Литературно списание „Текстил“ излиза под нашата редакция – ние сме триото Георги Гочев, Дамян Дамянов и Петя Хайнрих. То е плод на общия ни труд, съдържанието и визуалният облик отразяват личните ни разбирания за литература и илюстрация, извънакадемично. Ролята на НБУ обхваща само логистиката. Благодарна съм за тази подкрепа повече, отколкото ми се струва уместно да обсъждам това тук. Но е факт – без навременно подадената ръка от страна на университетското издателство списанието нямаше да съществува. В този смисъл „Текстил“ е независимо като визия и съдържание от академичния ритъм на НБУ, но е зависимо от готовността на НБУ да се грижи списанието да стигне и до най-отдалеченото кътче, на което някой има нужда от българска литература.

ГГ: В случая НБУ е не толкова в ролята на режисьор на списанието, колкото на негов продуцент. Какво означава това? Най-простичко, че целта е не да се представя НБУ в неговия вътрешен живот – макар че аз съм свързан дълбоко с този университет и с вътрешния му живот, – а да подпомага и организира представянето на значими сфери от българската култура. Една такава значима сфера е литературната ни диаспора, с чиито представители от много години общува Петя. Днес в чужбина се пише една от най-хубавите български литератури, но за съжаление, тези хора живеят разпръснато и всъщност не образуват нещо цяло. Списанието ще бъде платформа и за тяхното събиране.


Кои според вас са „ударите“ в първия брой на „Текстил“?

ПХ: Че първи брой е отпечатан и е факт. Нима това е малко? Но и всеки от авторите, чиито текстове са намерили място в първия брой на списанието, заслужава благодарността на редакцията за доверието към нас и към начинанието. Списанието може да е само толкова силно, колкото силни са текстовете в него. В началото всичко е още в полето на изпробването. Започнахме няколко рубрики, които се надяваме да продължат. Едната от тях е „Храбрият шивач“, която ще даде място за текстове по острието на добрия вкус, опити, езикови игри. „На закачалката“ окачваме книги, към които бихме искали да насочим вниманието на читателите. „Зигзаг“ е рубриката на литературния пътешественик, в която ще разказваме за места, реални и нереални, свързани с литературата. В първия брой Зигзагът ни отвежда към Берген и норвежката литература. Имаме и материал за поезията в Instagram.

ГГ: Уважавам всеки един автор и текст в списанието и не го казвам куртоазно. Но все пак за мен „ударите“ са два. Единият е есето на Антоан Асенов за приспивните песни. „Удар“ е, защото е написано в един висок и изтънчен стил, с поглед към голямата световна култура на Пруст, Хайне и Монтен – все неща, които аз първо несъзнателно, а после и съзнателно съм се отказал да следвам в собственото си писане. Виждам у този автор как аз самият можех да пиша, ако бях продължил в една определена посока. Другият „удар“ е разказът на Ю Хуа, преведен от Стефан Русинов. Един от най-силните, изненадващи и отлично написани разкази, които съм чел през последните години. Ще добавя и малкия фрагмент за музиката от последната, недовършена книга на моя учител – Богдан Богданов. Знаех за тази книга, но прочетох нейната партитура – защото не е останала точно книга, ами партитура – за пръв път именно покрай правенето на нашето списание.

Не мога да се въздържа – какви обстоятелства могат да разплетат тъканта на вашето списание?

ПХ: При всички обстоятелства, по примера на Пенелопа, през деня ще плетем, а през нощта ще разплитаме. Защото в момента, в който нашата тъкан е завършена, няма да има смисъл да продължаваме. Да се отразява литературата е бягане на дълги разстояния в променящ се пейзаж. То е процес, няма нищо готово. Всеки брой е отворена врата към следващия.

ГГ: Веднага отговарям: ако се скараме помежду си. Това списание възниква от приятелството ни с Петя и Дамян, от доверието, което имаме помежду си. Ще се разплете, ако това доверие изчезне.

Неотдавна преведохте заедно Архилох. Ако той можеше да види/прочете „Текстил“, как според вас щеше да реагира?

ПХ: Един истински Архилох и пет пари не дава за писаното слово. В един фантазмен диалог с този великолепно своенравен поет и родственик по дух го чувам как прави на пух и прах начинанието със списание. Виждам го как се превива от смях, как ни се подиграва, как изстрелва жлъчни ямби. Как плюе на цялата работа. Чувам го да ме обвинява в предателство на поезията. И е прав. Не ме смущават обвиненията и подигравките на Архилох – аз също бих заела неговата позиция. И както виждате, заемам я. Каква по-добра съдба от тази – един Архилох да те вземе на подбив и да обругае начинанието ти, то това си е вид благословия.

Чувам се как му казвам, че може да размени един „Текстил“ за щит, макар да смятам, че това е лоша сделка – винаги бих предпочела щита. И двамата се смеем. Чувам се да му казвам, че е груб мъжкар и непоносим самохвалко и че един талант не е достатъчен, талантът няма да го спаси, ще го спасят цитиранията през вековете, често незаслужени. Смее се. Най-добрите му песни така или иначе няма да оцелеят, ще оцелее само повторението. Смее се още повече. В защита на Текстила го уверявам, че писаното слово може да пренесе парчета от собствените му песни през времето, блясък на щит, картина от кървава река, кичур коса с дъх на мирта. Парчета, казваш, отвръща той и се чеше по рунтавата глава. Парчета от песни, счупено копие? Да, то е като да докоснеш Необуле по ръката. Реално неосъществимо, но се държим така, сякаш се е случило.

Едно списание е нещо като кола, натоварена с мехове с текстове на дълъг път. Нещо като трайност. Нещо като опит за игра с трайното, да не кажа вечност, защото вечността е работа на боговете. Притрябвала ми вечност, в която нещата се повтарят, и то счупени, ще каже той и ще махне с ръка. Вечни са кръвта, калта и въшките. И чудесата все пак – като мрак по пладне насред разбунено море, нали? Ние нали не вярваме в поезията, но сме обречени на нея? Като ти дават лира, не те питат. Но името „Текстил“ ми харесва, ще подхвърли. Това е нещо, за което можеш да се хванеш.

ГГ: Превели сме заедно и „Медея“. Знаете, инструмент на нейното отмъщение е една прекрасна дреха, напоена с отрова. Да внимаваме какво платно изпращаме на читателя, това би ни казала Медея. Нейната реакция ми е по-интересна от тази на Архилох.

Снимки: © Списание „Текстил“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

10 пъти по-нисък риск за рак на шийката на матката с ваксина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/hpv-vaksina/

10 години след началото на имунизационната програма срещу ЧПВ в Шотландия виждаме предварителните резултати. Сред първите имунизирани момичета, които днес са вече на 25, случаите на среднотежка и тежка цервикална дисплазия са намалели с 88%. Това е предраково състояние, което често се развива в рак на шийката на матката на по-късна възраст. Сравнението горе е спрямо момичета от същата възрастова група 8 години по-рано, които тогава не са били ваксинирани.

Покритието на ваксината довело до това намаление е било 90% сред момичета на 13 години и 65% при по-възрастните момичета. Забелязвало се и намаление на случаите на предракови образувания дори при неваксинирани момичета, тъй като при това ниво на имунизация общата заболеваемост е намаляла – т.н. обществен или стаден имунитет. Това повтаря наблюденията в Австралия, които са вече на път да почти да елиминират ЧПВ сред младите.

За сравнение, в България през 2013 и 2014-та година, когато започва програмата, покритието на ЧПВ ваксината е съответно 24% и 19%. През следващите години пада до 2.7% и 0.7% заради силната антивакс кампания, която виждаме до ден днешен. Резултатът е, че все още всеки ден умира по една българка от рак на шийката на матката и има тенденция на увеличение.

Забележете, че ваксината използвана тогава в Шотландия е само за двата основни щама – 16 и 18. Същата както в България. Да, ваксината не е „срещу рак“, а предотвратява с висока ефективност „само“ два от стотиците щамове на ЧПВ. Те обаче са отговорни за над 75% от новообразуванията конкретно при шийката на матката и в държавите приложили програми и успешно преборили се с антивакс истерията се вижда вече десетократно намаление на опасните случаи сред младите. Показани са и като безопасни и са оборени с реални данни всички твърдения, че водели до МС и автоимунни заболявания.

Новите ваксини с 4 и 6 щама дават дори по-добри резултати, включително при момчетата, където случаите на рак на меките тъкани не са също сериозен, но често подценяван проблем. От тази година в Шотландия вече се поставят и на момчетата и виждаме подобни мерки във все повече държави. От скоро последните използват и 4-валентната ваксина.

У нас едни хора уж се борят срещу стратегии и ваксини. Уж децата пазели, а всъщност ги обричат на 10 пъти по-голям риск от определени видове от рак и други предотвратими болести. Същите пускат конспиративни теории, че имало превенция срещу рака, но се криел. Виждаме, че има всъщност, поне отчасти и става ясно кой всъщност пречи на хората да се предпазят.

Изследването може да свалите тук или в журнала. Кратко описание има и в тази статия. Може да разгледате и националната стратегия 2017-2020, която описва проблемите и какво смята да прави Министерство на здравеопазването по въпроса. Целите им са красноречиви: „Възходяща тенденция в постигнатия ваксинален обхват“. Т.е. носене по течението.

Думи и образи: 14 рисувани книги от 2019 година

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/14-risuvani-knigi-2019/

Не особено популярният доскоро жанр на книгата с картинки видимо набира сила в България и с издаденото през последното десетилетие вече спокойно може да се зареди една бутикова книжарница.

Тези специфични книги, в които рисунките са на всяка страница и носят поне толкова разказвателна тежест, колкото думите, са все още луксозна стока, но те предоставят на най-малките хора първи лесен достъп до света на историите, захранват ги с различни естетически усещания и подходи към реалността, показват им вълнението от научаването на нещо ново при всяко разгръщане на страница, а повторните прочити им дават така необходимото чувство за овладяна частичка от Вселената. На по-големите от нас пък те могат да доставят моменти на тихо съзерцание, да ни напомнят за наличието на добре заровена нежност, да ни предават дълбоки послания с прости думи. Но преди всичко те са повод за близост, радост и разговори между малки и големи.

Ето четиринайсет добри повода от тази година, почти двойно повече от миналата:

Явора

думи и рисунки Лори Никълс, превод от английски Радостина Николова Пеева-Михова, издателство „Мармот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В света на Явора всяко малко нещо е голямо и съществено: лежането, танците, снежният бой, всеки момент край нейния явор. От една страна, дните ѝ са безметежни и повтарящи се, но от друга, сезоните се сменят, дървото и самата тя растат, Явора става кака, поема отговорност – и всичко това с едно очарователно приглушено изумление. По подобие на класѝка на рисуваната книга Езра Джак Кийтс (например в неиздаваната му на български The Snowy Day), Лори Никълс се отнася към персонажа си с нежност, умилително чувство за хумор и внимание към малките детайли, за да се разкаже една тиха история за ежедневната поезия на израстването.

*

Тайната на Черната скала

думи и рисунки Джо Тод-Стантън, превод от английски Александър Маринов, издателство „Дакелче“

Натиснете тук за да видите презентацията.

В най-приключенската от книгите в този списък момиченцето с изследователски дух Ерин Пайк се промъква непозволено в лодката на майка си и се отправя на страшно пътешествие, което я отвежда насред шеметни морски пейзажи. Там, в мистериозните и красиви водни дълбини, се оказва, че страшното е всъщност просто непознато и съвсем не опасно – стига само да го погледнем непредубедено и с любопитство.

За отбелязване е перфекционизмът, с който издателство „Дакелче“ работи от създаването си миналата година – като започнем от безкомпромисния подбор на книгите, минем през визуалната адаптация и полиграфията и приключим с превода, доусъвършенстван с научни консултации и безупречна коректорска работа. Не са за изпускане и образователните им книги „Еверест“, „Дърветата“ и „Море“, които също излязоха през годината.

*

Уини и Уилбър. Удивителната тиква

думи Валъри Томас, рисунки Корки Пол, превод от английски Милена Милева-Фено, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Голяма част от детското изживяване се води от принципа „да направя нещо си, пък да видя какво ще стане“. И може би затова много от класическите детски истории (примерно на Астрид Линдгрен) се движат от симпатичната комбинация между приключенски дух и безразсъдство. Това са две от основните черти и на скандално самобитната вещица Уини, която забърква смехотворни каши с вълшебната си пръчка и постоянно вкарва ленивия си котарак Уилбър в излишни перипетии. Историята за уголемената тиква е разказана с пищните, детайлни, живи илюстрации на Корки Пол, които могат да се разглеждат и обсъждат до безкрай.

През тази година „Таймлайнс“ издаде още „Ден на динозавъра“ и „Градинско сафари“ от поредицата за Уини и Уилбър. От 1987 г., когато е поставено нейното начало, са продадени повече от седем милиона екземпляра в световен мащаб.

*

Съчко

думи Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод от английски Мария Донева, издателство „Жанет 45“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за пръчката, която принудително се отдалечава от семейството си и търси път обратно, е поредното упражнение на Доналдсън и Шефлър върху изпитаната формула за приказка: 1) нещо изкарва главния герой от обичайната му среда; 2) по пътя си той преминава през поредица от еднотипни нелепи ситуации; 3) накрая с хитрост или помощник се връща в началното положение, но обогатен от приключението. В случая премеждията на Съчко, нарисувани с типичната за Аксел Шефлър фина комичност и умишлена наивност, могат да послужат като напомняне, че съществата, които срещаме по пътя си, всъщност си имат собствено пътешествие.

Това е петата книга на авторското дуо, която излиза на български, а в края на годината се появи и шеста – „Къде е мама?“.

*

Язовецът и самотният дъб

думи и рисунки Ива Сашева, издателство „Бегемот“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Като един от първите входове към света на другите, рисуваните книги често се занимават с теми като приятелство, споделяне, помагане и загриженост към различния – все важни ориентири за навигацията в реалността. Но има и едно друго време, което е не по-маловажно за личността, и с него се занимава книгата на Ива Сашева – времето на самота. В този малък разказ не се случва много, вниманието е по-скоро върху ситуацията, състоянието и характера на язовец, който пази уединението си и прекарва голяма част от дните си в тихо съзерцание на околните пейзажи. Изрисувана с подобаващо усещане за простор, това е сдържана история за отдръпнатото наблюдение.

В свое интервю Ива Сашева, която през годината публикува и сборника с илюстрирани истории „Необичани играчки“, цитира Оскар Уайлд: „… но по-често той биваше сам, чувствайки по някакъв начин остър инстинкт, който беше почти предчувствие, че тайните на изкуството се изучават най-добре в уединение и че Красотата, подобно на Мъдростта, обича самотния поклонник“.

*

Заек и Мечка. Хапещ нападател или нов приятел

думи Джулиан Гоф, рисунки Джим Фийлд, превод от английски Петя Гуламали, издателство „Таймлайнс“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Поредицата за Заека и Мечката, която започна българския си живот миналата година, заявява отчетливо и плодотворно присъствие с потенциала си да предразполага към размисъл и разискване на стари теми с нова актуалност – под забавните размени между леко неадекватните горски обитатели обичайно има история за сблъсък между две непознати същества, а оттам – и на две непознати култури. В случая проследяваме процеса от неразбиране и страх, през опознаване и приемане, към приобщаване и сприятеляване на странно животно, което гризе дърветата в гората.

Това е четвърта книга от поредицата, а през годината излезе и „Летяща закуска в атака се впуска“.

*

Зайчето ме изслуша

думи и рисунки Кори Доерфелд, превод от английски Даниела Атанасова, издателство „Хермес“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Тази проста история на важна тема също се движи по познат и обичайно добре приеман от най-малките разказвателен модел – случва се извънредна ситуация и на всяка следваща страница се представя нов опит за разрешаването ѝ. „Зайчето ме изслуша“ предлага разни подходи към въпроса как да се отнесем с разстроен приятел – въпрос, на който и много възрастни не сме сигурни как да отговорим. Първото не сработва, второто не сработва, третото не сработва… докато накрая ситуацията не се откучи. Освен забавление, милите опити на най-различни животни да утешат ядосания Тейлър и смешните им разсърдени физиономии при неуспех предоставят много посоки за разговор и възможност за споделяне на собствени чувства.

*

Сто жаби

думи и рисунки Евгения Войнова, издателство „Давид“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Евгения Войнова е една от малкото български авторки, които постоянстват в сферата на книгите с картинки, а наскоро създаде и собствено издателство. Новата ѝ книга е забавно гротескна история в рими за една симпатично суетна жаба, която пак и пак се кипри с прическа, гримове, маникюр и какво ли не, за да се хареса на своите деветдесет и девет „почитатели“. Обаче все нещо не ѝ се получава, докато накрая осъзнава, че външността далеч не е най-важният фактор в отношенията ѝ с близките. И тогава: „Почувства се така красива, съвсем по жабешки щастлива!“

*

Ана Ана. Шампиони в разхвърлянето

думи Доминик Рок, рисунки Алекси Дормал, превод от френски Десислава Йорданова, издателство „Пурко“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Добродушната пакостливост е в основата и на осмата история за Ана Ана и нейните плюшки, която излиза на български. Чаровно глуповатите персонажи показват как може да е весело и в тясно пространство, като минават през всички стадии: скука, дивеене, прекаляване, сръдня, помиряване, игра. Една от ценните особености на тази поредица е склонността на Ана Ана да се ядосва на немирните плюшки и да избухва, което реалистично показва как в обичта има място и за яд, стига той да не преобладава.

По-рано през годината излезе и друга книга от поредицата – „Излет до морето“, а издателство „Пурко“ публикува и образователната книга за любовта и секса „Всичко, което не се осмелявате да питате… родителите, учителите и дори приятелите си“.

*

Честър

думи и рисунки Аяно Имаи, превод от английски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Историята за избягало куче, която използва добре познатата разказвателна схема напускане–скитане–завръщане–преоценка, е ценна и заради изящните си рисунки – сред малкото в този списък, които не са излезли под европейска или американска четка. Излазът до различни естетики е съществен за формиране на жив поглед и гъвкав ум, а конкретно рисунките на Аяно Имаи се отличават със светла тоналност и емоционална приглушеност, което винаги е свеж полъх насред устойчивата у нас заблуда, че само яркостта и натрапливостта могат да импонират на децата.

*

Защо не цъфтиш?

думи и рисунки Катарина Мацурова, превод от чешки Радостина Николова, издателство „Робертино“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Освен различни визуални възпроизвеждания на реалността рисуваните книги предлагат и разнообразие от разказвателни подходи. Интересна е статичната перспектива, която е използвана в „Защо не цъфтиш?“ – гледната точка не се променя почти през цялото време и с всяка отгърната страница наблюдаваме действията в едно и също пространство. В случая виждаме един огромен морков и различните му употреби под и над земята. Забавно, странно и поучително е да наблюдаваме как мечето отгоре и зайците отдолу гледат едно и също нещо, но тъй като не го виждат в цялост, го възприемат съвсем различно.

*

Котаракът в чизми

думи Ким Кюн Ва (по приказката на Шарл Перо), рисунки Габриел Пачеко, превод от френски Емилия Масларова, издателство „Лабиринт“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Класическата приказка за подмолния котарак, който помага на смотания си несретен господар да се замогне и разбира се, да се ожени за царската щерка, е представена в нова визия от мексиканския художник Габриел Пачеко. Рисунките му са едновременно изящни и зловещи и създават усещането, че зад видимото се крие много повече невидимо.

Издателство „Лабиринт“ продължава работата си по представяне на класически приказки, илюстрирани от интересни съвременни художници, като тази година излязоха „Красавицата и Звяра“, „Робин Худ“, „Островът на съкровищата“.

*

Включи нощта

думи Рей Бредбъри, рисунки Мира Мирославова, превод от английски Десислава Сивилова, издателство „бгкниг@“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Единствената книга в този списък, която съчетава текст на чужд писател с илюстрации на българска художничка, е приказна история за един от най-старите човешки страхове. Рисунките на Мира Мирославова са интересно съчетание между шарена сладост и уклон към абстрактното и чудесно показват на какви ексцесии сме способни, за да избягаме от страховете си – момчето е изобразено да се обгражда с какви ли не лампи, включително гигантски като гардероб. Докато в някакъв момент излиза, че колкото повече гоним страховете си, толкова повече ги засилваме. И има само един начин да ги преборим.

*

Доброто яйце

думи Джори Джон, рисунки Пийт Осуалд, превод от английски Симона Калева, издателство „Таралеж“

Натиснете тук за да видите презентацията.

Едно възможно свойство на добрата литература е да заравя важни въпроси под увлекателна история. Било то абсурд, комедия или екшън, интересно ни е какво се случва, или просто се забавляваме с нелепостите, докато въпросът неусетно се внедрява някъде в ума ни и си върши някаква негова там работа. В случая под смешната история за яйце, чиято доброта не пасва добре в кофти обкръжението му, стои въпросът за намирането на подходяща настройка за съществуване сред себеподобни.

Сходна тема се разглежда и в друга книга на издателство „Таралеж“ от тази година – „Напълно НормаНлен“.

*

Чудесно е, че се появяват все повече рисувани книги, същевременно е важно да отбележим, че явно нещата все още не са идеално плавни, тъй като немалка част от издателствата, които направиха сериозни заявки през последните години, излязоха от тази ниша. За щастие, се появяват нови ентусиасти, които успяват да изпъстрят всяка година с рисувани истории, но те очевидно имат нужда от повече подкрепа, а за целта жанрът има нужда от повече обговаряне и разбиране. Все още например не е практика тези заглавия да се отделят в собствен сегмент в книжарниците и сайтовете, което би помогнало за разпознаваемостта им.

Редно е да се повдигнат и няколко притеснения относно настоящата издателска картина: прави впечатление например недостигът на български истории и почти пълната доминация на англоезичните. Може би това е и причината повечето от горепосочените издания дори да не отбелязват от какъв език е преведен текстът, сякаш всичко чуждо е по подразбиране английско или пък това изобщо не е важно. Така че едно уместно новогодишно пожелание в това отношение би било за още повече разнообразие, повече български истории и повече отношение към този измамно малък жанр.

Снимки: © Стефан Русинов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyana-petkova-interview/

Д-р Бояна Петкова е педиатърка и от години се бори за подобряване на майчиното и детското здравеопазване в България. След тригодишни усилия, през 2015 г. основаната от нея Фондация „Макове за Мери“ постигна промяна на Закона за гражданска регистрация, с която мъртвородените деца да не бъдат третирани като биологичен отпадък. Две години по-късно заедно със съмишленици основава Фондация „Ида“, чиято цел е да се изгради система за палиативни грижи за деца в България.

Сега д-р Петкова води друга битка – срещу решението на правителството бъдещата Национална детска болница да се доизгради върху основите на стара сграда, чийто полуразрушен строеж е изоставен преди повече от 30 години, а през 2011-та е определен за премахване от Столична община. Срещу това решение се противопоставиха и от Камарата на архитектите в България, и още над 3000 граждани и организации, подписали отвореното писмо за спиране на обществената поръчка, определена като „недопустим компромис с детското здравеопазване и злоупотреба с общественото доверие“.

С Бояна Петкова разговаря Венелина Попова.


Д-р Петкова, според Вас защо кабинетът упорства и е готов дори да погази закона, за да налее над 95 млн. лева в една компрометирана през годините сграда, която няма как да отговори на изискванията за модерна и функционална детска болница?

Честно казано, по този въпрос можем само да спекулираме. На мен от години ми е трудно да си отговоря защо Министерството на здравеопазването прави едно или друго, което винаги е крайно мистериозно и неразбираемо за страничния наблюдател. Аз никога няма да спра да питам например защо беше закрит Фондът за лечение на деца без никакво логично обяснение. А покрай спекулациите винаги има опасност да изчезнат едни пари. Но дори обществената поръчка за детската болница да се спре на по-късен етап или да се възложи сега, а след това изпълнителят да каже, че там наистина не може да се строи, полученият аванс ще е около 30 млн. лева според нас. Тези пари просто ще потънат някъде.

Три дружества, създадени по Закона за задълженията и договорите, подадоха оферти за изграждане на бъдещата детска болница. Предстои да бъде обявен избраният изпълнител на обществената поръчка. Вие вероятно знаете кандидатите, а може би дори и фаворитът, който ще усвои огромната сума за изпълнението ѝ. Имате ли съмнения около тази обществена поръчка? 

Съмнения имаме, нямаме доказателства, затова не искам да навлизам в тази тема. Важно е да се придържаме към фактите, които разкриват незаконни действия. Първо, в Подробния устройствен план на София от 2011 година тази започната и недовършена постройка в двора на Александровска болница е определена за събаряне. А за да се промени ПУП, така че там да може да се строи, трябва да се премине през една процедура, която ще продължи седем-осем години, защото промяната на градоустройството става много бавно.

Второто е свързано с качеството на строежа, започнат преди 40 години. Министерството на здравеопазването твърди, че има експертиза от 2007 година, която никой от нас още не е виждал. Тя е поискана по Закона за достъп до информация и е отказана с мотива, че е много е голяма и трябва да се гледа на място. Но това, което казва архитект Петкана Бакалова, зам.-председател на Управителния съвет на Камарата на архитектите, е, че има два начина за изпитване на бетон – единият е с почукване, другият е лабораторно изследване на проба. Второто не е направено, затова ние ще искаме независима експертиза, най-вероятно извън България, за да докажем, че бетонът не е годен за използване и дострояване на сградата. Ако някой реши да строи там, трябва да се извършат много укрепващи работи, които са скъпи и отнемат време. Тогава аргументът, че ни трябва детска болница бързо, отпада. И решението е да се строи нова сграда.

Другата уловка е, че когато има обществена поръчка за т.нар. инженеринг, строителят определя на архитектите и инженерите параметрите на дейностите и материалите, а не обратно, както е правилно. Такива поръчки нямат таван. Сега е обявена една цена от 95 млн. лева, само че след това ще има анекси към поръчката и вероятно крайната цена ще скочи два-три пъти над заложената първоначално.

Вие затова и настоявате в отвореното писмо обществената поръчка да бъде спряна и да бъде обявен първо конкурс с участието на най-компетентните архитекти, инженери, лекари и медицински технолози при пълна прозрачност на целия процес, а след това да има и нова обществена поръчка. 

Да, това, което искаме първо, е конкурс. За да може хора, които разбират как се строят не просто болници, а детски болници – а в България има такива хора с опит в чужбина – да си подадат проектите. След това да се реши дали да се събори сградата в Александровска болница и да се строи на същото място, или да се избере алтернативен терен и после да се напише задание, което да съобразява всички потребности на съвременната медицина за деца. И едва накрая да се пусне обществена поръчка, а не както сега – каруцата да се поставя пред коня.

Ако вашите условия не бъдат изпълнени, как ще продължите тази битка за правото на децата да получат достъп до най-добри медицински грижи и практики? Защото се оказа, че България е единствената страна в Европейския съюз без национална педиатрична болница.

У нас много обичаме да говорим за децата на България, да правим кампании за раждаемост и какво ли още не. Но когато действително става дума за децата на България, няма никакъв проблем да им направим болница, която дори и да не е опасна, а тя е, най-малкото е проектирана за нуждите на една медицина през 1978 година. Затова ние със сигурност няма да се откажем от битката. Отвореното ни писмо вече събира хиляди подписи. Заедно с това превеждаме цялата документация на английски, за да можем да сезираме европейски органи и институции.

Състоянието на здравеопазването в България не се подобрява, въпреки че всяка година средствата за него се увеличават със стотици милиони левове. Каква е картината при детското здравеопазване и можем ли да правим генерални обобщения от статистиката, която показва, че у нас детската смъртност е два пъти по-висока, отколкото в страните от ЕС? (У нас годишно умират 6,5 на 1000 новородени, докато в ЕС те са 3,6 на 1000.)

Със сигурност можем. Аз съм работила години в специализираната детска болница, която е в много тежко състояние основно заради липса на кадри. Медицински сестри няма в педиатрията, няма и никъде другаде в системата от години. Сега вече има проблем и с лекарите, защото те не искат да работят при тези условия. Разбирам ги напълно, защото напуснах през 2016 година по подобни причини. И не защото не ми е удобна болницата например и защото не желая да получавам ниска заплата. А защото да работиш в тази система означава, че ти подлагаш пациентите си на риск и трябва да живееш по някакъв начин с тази мисъл. И понякога този риск го плащат децата, за съжаление.

Детското ни здравеопазване през последните 15 години не е било приоритет на нито едно министерство и на нито едно правителство. Има програма за подобряване на майчиното и детското здраве и хората, които са я написали, наистина са знаели какво пишат. Чела съм я много пъти и съм участвала в различни срещи за нея. На хартия тя е чудесно разписана, но няма нищо общо със себе си в реалността. От Министерството на здравеопазването казват, че им режат парите за нея, което пък поставя въпроса за приоритетите. От друга страна, и малкото пари, които се дават за тази програма, не се харчат ефективно, а изтичат през обществени поръчки, които се печелят от точно определени хора.

Детското здравеопазване е недофинансирано, проблема поставят и от Българската педиатрична асоциация. Фондът за лечение на деца обаче също не изпълни функциите си да осигури достъп до специализирана медицинска помощ в чужбина за деца, които имат спешна нужда от нея. 

Последният директор на Фонда за лечение на деца, на когото позорно бяха изпратени спецчасти, си вършеше работата много добре. Когато този фонд работеше, нямахме никакви дарителски сметки и кампании. Този човек буквално е спасявал мои пациенти в рамките на три дни. Аз не мога да гарантирам, че е бил изцяло бял и добър, но това, което зависеше от него, се случваше – децата се лекуваха, децата пътуваха, децата оцеляваха, Общественият съвет работеше абсолютно прозрачно. От момента, в който нахлуха във Фонда, първо промениха функцията на Обществения съвет, а след това го закриха, за да не знаем какво се случва в този фонд, после закриха регистъра, така че да не е публичен, и в крайна сметка закриха самия фонд. Сега той е към НЗОК, но непрекъснато има дарителски кампании, каквито прави платформата HelpKarma и не само тя.

Да, след като Фондът беше закрит, родителите на деца с тежки и редки заболявания бяха принудени да откриват дарителски сметки, за да могат да осигурят адекватно лечение за своите деца. Защо се стигна дотук? Защо детското здравеопазване у нас е на този хал?

Тук пак ще навлезем в спекулации. Но ето какво показват фактите. Например Фондът за лечение на деца финансираше много от т.нар. медицински изделия – клапи за хидроцефалия, при ортопедични операции и т.н. Цената на тези изделия у нас не е регламентирана, което означава, че е между 4 и 11 пъти по-висока, отколкото в Европа, защото сме много богати, нали… Когато Фондът започна да плаща, първите клапи бяха по 2000 лева, след пет години изведнъж станаха 8000 лева. По същия начин стои въпросът с ортопедичните импланти. Ако не става дума за нечии финансови интереси, другото разумно обяснение е, че имаме работа с безкрайно некомпетентни хора.

В България става все по-отчайващо и да си пациент, и да си лекар, защото всички сме жертви на нереформираната система, която е превърнала здравето в стока за търгуване. А управляващите, вместо да предложат нов модел на здравеопазване, обърнат към пациента и с уважение към труда на лекаря, прилагат някакви временни мерки, за да потушават протести. А премиерът в популизма си стигна дотам да иска възмездие за починалото тригодишно дете, сякаш живеем в Старозаветни времена. Докъде ще ни доведе това постоянно противопоставяне между пациенти и лекари?

Крайно време е да се спре това противопоставяне и да си дадем сметка, че всички сме от една страна. Освен това всеки лекар някога ще бъде пациент, неговите близки стават пациенти, затова е безсмислено да се обвиняваме едни други. Мисля, че сега това някак си се получава, поне в педиатрията – пациенти и лекари да насочим енергията си натам, където трябва. Защото в крайна сметка нито пациентите могат сами да оправят системата, нито лекарите са в състояние да го направят, ако пациентите като крайни ползватели на услугата нямат изисквания към нейното качество. В битката за детската болница си даваме сметка, че сме от едната страна на барикадата и че може би ще успеем да направим нещо заедно.

Заглавна снимка: От лекцията на д-р Бояна Петкова на TEDxMladostWomen през 2015 година

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.