Tag Archives: България

Заетост на ваксинационните центрове и грешките на всяка крачка до тях

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/zaetost-na-vaksinaciite/

Според изказвания на МЗ за само 24 часа в регистъра на желаещите да се ваксинират срещу коронавирус са се записали над 41 хиляди души. Това несъмнено са доста хора, най-малкото предвид спънките, които немалко имаха.

Доста оплаквания бяха споделени в социалните мрежи за това, че сайтът отказва да приеме личните данни независимо, че са видимо правилно описани. Докато това може да се дължи на проблеми с проверката в ГРАО, каквато видях, че се прави в кода на сайта, изглежда строгостта за изписването е нарочна. От няколко места стана ясно, че се прави като мярка срещу злоупотреби – някой да вписва хора знаейки личните им данни.

Дали това е удачна форма на превенция срещу измами е доста спорно предвид спънките и ядовете, които донесе на хиляди, които многократно се опитваха да се запишат. Моето мнение е, че рискът за злоупотреби в точно този формуляр е малък, а тази мярка повече пречи, отколкото помага. Във всеки случай, при условие, че доста хора имат електронен подпис, който е и единственият начин да си видиш имунизационния картон на същия сайт, можеше при наличие на такъв подпис въобще да не иска всички тези лични данни – прост подпис щеше да е достатъчен.

Разбира се, нищо от това нямаше да е въобще тема на дневен ред, ако имахме електронна идентичност и добре свързани системи в държавната администрация. Това, че трябва да попълваме електронно едни и същи известни на институцията лични данни все едно пишем на ръка документ сочи единствено за липсата на идея какво означава електронно управление. Всъщност, тези недомислици идват почти винаги от самите чиновници като задание. Затова не бих винил изпълнителите конкретно. Още повече, че самият портал изглежда доста добре като функционалност.

Данните за заетостта

Нещо, което забелязах като разглеждах кода му беше, че има интерфейс за проверка на заетостта на имунизационните центрове. Именно този интерфейс се използва, за да показва календара, на който може да се избере дата и час. Такива са възможни между 7 и 21 дни в бъдещето. Отделно в кода на сайта са вложени имената, адреса и координатите на всички центрове в страната.

Тъй като ми се наложи да използвам системата, забелязах, че доста центрове за ваксинация в София са напълно заети за въпросните налични две седмици. Заинтересувах се колко от тези в големите градове имат този проблем. Затова взех данните през публичния интерфейс и направих следната карта. Данните са актуални към обяд на 5-ти март. Може да увеличите картата с бутоните или с двоен клик.

От всички 349 ваксинационни центъра, 10% са напълно заети. Половината от тези са в София. Още 10% от тези в страната са заети между 75% и 99%. Половината са заети под 25% и видимо са предимно в малките градове.

Докато средната заетост за страната е 42%, в София тя е 89%. Забелязва се относително ниска заетост в Пловдив – 54% в 16-те имунизационни центъра. В Бургас е още по-малка – 33% в 15 центъра. Във Варна и Сливен обаче е значително повече – съответно 65% и 71%. Голям брой желаещи спрямо капацитета на центровете им има също в Свищов, Павликени и Стрелча.

Невъзможно е да кажем колко хора са се записали къде, тъй като капацитетът на всеки център е различен. Имаме само заетост като процентен индекс за всеки. Традиционно Министерството на здравеопазването не е особено адекватно в пускане на информация. Ако все пак вземем изказването им за 41 хиляди записани и 42% заетост около същото време когато до казаха, може да си направим извода, че имунизационните центрове имат капацитет от малко под 50 хиляди души на седмица.

Час има, а ваксини?

Тази заетост ни казва единствено кога и къде хората искат да се ваксинират. Не ни казва нито възрастта или пола им, нито каква ваксина са отбелязали, че предпочитат. Това, че са се записали не означава също, че ще има ваксини за тях в уречения ден и час. Както стана съвсем ясно, има проблем с поръчките и доставките на ниво ЕС, а родните институции допълнително са влошили нещата като са поръчали по-малко дори от полагащите ни се ваксини, както и че са заложили в голяма степен на етина и по-лесна за пренасяне ваксина, с която има обаче най-големи проблеми.

Това, което също не виждаме тук е и записалите се при лични лекари, доставките към тях по места, колко са ваксинирани и въобще какви трудности изпитват с информацията и организацията. Тук мога единствено да ви призова, ако сте си поставили вече ваксина, да се отпишете от списъците на личните си лекари, за да не правите и без това нелеката им задача да организират целия процес при себе си.

Тепърва ще видим как ще се развива имунизационната кампания. Според последните данни на ECDC 3% от населението на България е ваксинирано към края на миналата седмица. Това е увеличение от 0.95% две седмици по-рано. Най-забележима е промяната при тези над 6 години – от 0.4% на 3.7%. Най-уязвимите обаче – тези над 80 г. – са покрити доста под средното – 2%.

Това, както и другите данни за ваксинациите ни показват, че с описаните кампании се гони по-скоро статистика в условията на хаос в информацията и организацията. Вместо да се насочват усилията към разбиване на антивакс митовете, приоритетно ваксиниране по домовете на най-възрастните и тези с хронични болести, вместо блъскането на често уязвими и трудноподвижни по опашки, придържане и развиване на оригиналния имунизационен план, виждаме отказ от отговорност и гонене на числа.

Малко от направеното от здравните власти по отношение на ваксините ни доближават до края на ограничителните мерки. Пътят до заветните 80% покритие е дълъг и нищо не показва, че ще стигнем дори половината тази година.

The post Заетост на ваксинационните центрове и грешките на всяка крачка до тях first appeared on Блогът на Юруков.

Великолепната шесторка – и техните ахилесови пети

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/velikolepnata-shestorka-i-tehnite-ahilesovi-peti/

Първичен бульон. Така изглежда в момента българската политическа действителност, гледана от дрон. Кандидат-депутатите, снимките им, слоганите, флаерите, билбордовете, щабовете, пиарите и комуникационните екипи, тайните преговори, сделките за продажба на гласове – всичко кипи и бълбука.

Врящите в супата жаждат за победа, защото, както e известно, краят увенчава делото – и крият колкото могат ахилесовите си пети. За предстоящите на 4 април парламентарни избори нито една от „старите“ партии не е в добра форма, вече са обременени с твърде много товар. На някои от новите пък, както при Чешърския котарак, виждаме само усмивките.

В навечерието на предизборната кампания обаче се случи нещо безпрецедентно в най-новата ни демократична история. Американски сенатори – републиканци и демократи – предупредиха в публично изявление, че отношенията между САЩ и България са изправени пред сериозни предизвикателства предвид предстоящите избори. Това е второ подобно изявление на американска институция след казаното от юридическата съветничка към Американското посолство Джесика Ким за ендемичната корупция в България, която не се лекува с обикновена ваксинация.

Политиците от Вашингтон заявяват, че биха искали да видят по-силни отношения с източноевропейската държава, включително по въпросите на сигурността и енергетиката. Въпреки това „неотслабващата корупция, намаляващата свобода на медиите, политизирането на съдебната система и други заплахи за върховенството на закона създават сериозни предизвикателства пред двустранните отношения между САЩ и България“, се казва в изявлението на председателя на Комисията по външни отношения на Сената Боб Менендес (демократ от Ню Джърси) и един от членовете ѝ – Джим Риш (републиканец от Айдахо).

С наближаването на парламентарните избори през април е наложително правителството на България да защити тези ценности.

Кой може да защити тези ценности?

ГЕРБ, победители без победа

Дори наметнати със сакото на Бойко Борисов, на ГЕРБ пак им личи колко са натежали от пачки, шкембета и патлаци. Ако ще лидерът премиер да нашари страната с инспекции като оверлог, все тая. „Бате Бойко“ го няма. Изпарила се е надеждата от лятото на 2009 г., че идва алтернативата на крадливата тройна коалиция, че идва Голямата промяна. Останал е само етикетът на сакото – че са членове на европейските десни, част от ЕНП. Но като такива те получиха облагите, а гражданите – обрания отново бостан.

За десетилетието, в което управляваше Бойко Борисов, благосъстоянието на българите не отбеляза осезаем прогрес и сме все така последни от всички в ЕС, даже и след последната присъединила се към Общността Хърватия. Потвърждават го статистическите данни за фактическото индивидуално потребление (ФИП), което измерва материалното благосъстояние на домакинствата. През 2019 г. за България този индекс е 58% от средното за ЕС, за Румъния обаче е 78%. За сметка на гражданите се награбиха олигарси и партийната номенклатура на ГЕРБ по примера на Тодор-Живковото БКП.

Сега вече нищо друго не остава на ГЕРБ и Борисов като предизвестени първи, освен да продължат да демонстрират наглост и мускули като батка в чалга клуб. Слабостта им личи в усилието, с което тръбачите им надуват тромпетите си. „Другите говорят, ние работим“, обича да казва Вождът, сочейки багер, фадрома, работник или министър Костадин Ангелов. Борисов вече никого не може да вдъхнови или излъже – но за съжаление, мнозина може да купи. Въпреки това за четвърти мандат няма да му стигнат.

БСП, мишена на приятелски огън

Разбира се, БСП лесно може да бъде уподобена на зелка – или на глава лук, от която се откъсват нови и нови люспи, и накрая Корнелия Нинова плаче. Може да се получи чудно мокюментари, без да стигне славата на „Борат 2“, защото Мария Бакалова няма роля в него. Но работата е там, че преди изборите на 4 април социалистите са оскандалени и напускани от мнозина свои. Подредбата на листите, както и в други партии, взриви страстите, а в БСП доведе до отлив на жива сила по места – правят се отводи от листи за народни представители, напускат дългогодишни членове.

Председателката на социалистите е известна не с диалогичността си, а с твърдостта и склонността си към битки. Но един лидер, който освен с чуждите се бие и със своите като ММА боец, не печели много ходове напред. Разчиствайки партията от несъгласните с нея, Нинова оставя край себе си само верните – досущ като средновековен владетел, обграден с пажове, шутове и виночерпци.

А социалистите се умориха да чакат за място край масата с порциите. Ако и този път БСП остане извън властта, другарите ще накажат своята предводителка, лошо ще я накажат – и за люспенето, а главно за празните ясли.

„Има такъв народ“, партийното шоу

Слави ръга чушки в боба – в случай че някой пита. Това правят Трифонов и компания с кампанията на партията си, наречена „Има такъв народ“. („Ръгай чушки в боба“ се казваше първият студиен албум на „Ку-Ку бенд“ от 1993 г., когато го нямаше „Шоуто на Слави“, а имаше куп талантливи млади хора, които се забавляваха и забавляваха и нас.)

Слави прави партията си така, както ръководи бизнеса си – еднолично и с твърда ръка. Социолози почнаха вече да му предричат бърз разпад поради известни сходства с партията на Царя. НДСВ също „теглеше“ привърженици от всички политически сили с появата си, в това число и от твърдо негласуващите, и след това също така бързо се самозаличи. Царя си остана в двореца „Врана“. А някои от царските юпита направиха бизнес съдружия с Пеевски и Сарайския кръг.

Със сигурност значителна част от кандидатите в листите на „Има такъв народ“ са там не заради принципите на пряката демокрация, заложени в референдума по инициатива на екипа на Трифонов, а заради участие във властта. Вече се появиха писма на гневни координатори на „Има такъв народ“, напускащи точно заради нарушаване на тези принципи.

Досега Слави подиграваше политиците, а сега какво, ще ги имитира ли? Не може да му се отрече, че играе на дълга писта и притежава издръжливостта на маратонец. От лятото на 2015-та насам, когато обяви, че започва събиране на подписи за референдум, в центъра на който бе мажоритарният вот, изминаха близо 6 години. Без да е политик, Слави Трифонов участваше в политиката и сега му предстои да тества дали може да получи част от онези над 2,5 млн. гласа, с които бяха подкрепени исканията му за пряка демокрация. Те, както отбелязва Даниела Божинова от Българското сдружение за насърчаване на гражданската инициатива, са „най-голямото национално усилие за пряка демокрация в България до момента“, а „подобно политическо мнозинство е заставало само зад кандидатурата на Желю Желев за президент“.

Медийната политика на Слави е мълчание – и говорене по даден от него знак единствено на оторизираните пак от него (сценаристи, които са и водачи на листи). Почти като еднопосочната комуникация, която тече от джипката на Борисов. В парламента обаче това може да изиграе лоша шега на Трифонов, защото някои все пак ще се разприказват и без позволение.

Цялата работа с партията не прилича на познатите нам партийни проекти – не само защото няма етикети дали ще е център, ляво, или дясно. Всъщност вече е все едно кой гледа и кой не гледа това шоу, то се пренася в парламента.

ДПС, подгласник на балансьора

От разни високоговорители се чува как ДПС са в суперформа, как ДПС ще са „в много силна поза“ за изборите. На пръв поглед, самосбъдващо се пророчество. Само на пръв поглед. Създадената от Ахмед Доган партия е известна със способността си за мобилизация и регенерация, и с (както го определи лидерът на „Да, България“ Христо Иванов) ограбване на езика на противника с мотото им „Рестарт на държавността“. Но макар да се отърва от Делян Пеевски, зад чиято фигура се криеше и използваше за различни схеми на влияние (в т.ч. и с Борисов), на ДПС това няма да му помогне особено пред избирателите – макар че Пеевски контролираше райони в Югозападна България, населени с помаци. Под вътрешен и външен натиск обаче той се оттегли.

На миналите избори, през 2017 г., партията ДОСТ на Лютви Местан откъсна от Движението 100 479 гласа. Така ДПС получи близо 316 000 гласа, втория най-слаб резултат от 1994 г. насам, когато взе едва 282 711. Самият Местан на тези избори призова своите поддръжници да дадат гласовете си за „Демократична България“.

Сега срещу ДПС се изправят обединени бивши депесари – Мехмед Дикме, бивш земеделски министър в кабинета на Сакскобургготски; Гюнер Тахир, пробвал още при правителството на Костов да разбие монопола на гласовете на българските турци; Орхан Исмаилов, участвал с НПСД в Реформаторския блок; Нуридин Исмаил, кмет на пострадалото от дерайлирала влакова композиция село Хитрино. Колкото и гласове да откъснат от ДПС, ще е удар – дори и да са наполовина на гласовете, които спечели ДОСТ на предишните парламентарни избори. Всъщност толкова е целта – 55 000 гласа, – която сега ДПС си поставя за Кърджали („крепостта на Доган“), където на изборите през 2017 г. беше първа политическа сила, но с едва 38 940 гласа – доста слаб резултат в сравнение с 2014-та, когато получи 59 881.

Новото обединение „Движение за единство на народа“ (ДЕН) си намери партньор в лицето на ГЕРБ броени дни преди началото на кампанията, след като не успя да се споразумее с други политически сили. За българската демокрация това не е добре, тъй като отново капсулира етнически вот, но от друга страна, показва, че сред самия турски етнос в България настроенията отдавна не са еднозначно в полза на Доган. И този процес вече е необратим.

„Демократична България“, трудното единение

Тази необратимост обаче се дължи и на акцията на „Да, България“ на пристанище „Росенец“, показала лятната резиденция на Доган. Ако хилядите избиратели на ДПС, докарани там, за да пазят като пауни султанлъка, не са задали гласно един въпрос, насаме са се запитали: „Как така нашият председател е толкова приказно богат и държавата го пази не само от покушение, но пази и имането му, макар да не е във властта, а за нас не прави нищо?“

Иначе, обединението на либерали и десни, известни в обществото под наименованието „градска десница“, не става лесно. Но за съюза на „Да, България“, ДСБ и „Зелено движение“ предстоящите парламентарни избори са все пак трети пореден вот – след европейските и местните, на които те направиха пробив. Получиха един евродепутатски мандат, своя група съветници в най-голямата община в България – Столичната, както и осем районни кметове.

Изборите на 4 април обаче са голямото предизвикателство, защото ще осигурят очакваното представителство в парламента. Това ще е изпитание за лидерите на трите политически сили в обединението, които за първи път ще тестват синергията си чрез прокарване на определени политики и законопроекти. А на самите избори ще проверят и докъде в гражданството се простира връщането на държавата.

„Изправи се! Мутри вън!“, погражданяването

Къде се дяна ти, любов народна, може и да се питат участниците в тази коалиция на погражданени политици след 4 април. А може и да не се питат. Засега социолозите ги позиционират с единия крак вътре, с другия – вън от 45-тото Народно събрание.

Какво е лепилото за това обединение, освен обещание, че „ГЕРБ и ДПС повече няма да управляват“? Казват ни, че „Изправи се! Мутри вън!“ е „платформа за политическо представителство на обикновените хора“, има и План за неотложна подкрепа на същите тези обикновени хора. А начело на листи са ветерани в политиката като Мая Манолова, Татяна Дончева, Мария Капон и разбира се, Николай Хаджигенов и Арман Бабикян от известното от протестите „Отровно трио“.

Капитализирането на обществения гняв не се случва за първи път. Проблемът е, че при тези политически по своята същност процеси често става така, че едни хора натрупват капитали, а други стават още по-гневни. След толкова парене белким знаем да духаме…

Заглавна снимка: Markus Winkler / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Липсващият Пеевски – и възможната турска следа

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/peevski-izbori-2021/

Историята на Движението за права и свободи не може да се раздели на периоди със и без Ахмед Доган, защото дори като почетен председател на партията той продължава да е нейният стратег – или поне такава илюзия се поддържа пред избирателите му. Без никога да е прекъсвал пъпната си връв с Държавна сигурност и задкулисието, които създадоха него и етническия политически проект ДПС.

Делян Пеевски, който е продукт на същите сили, оплели с мрежите си цялата държава,

за кратък период създаде втори властови център в партията. Този център изземваше все повече от легитимната, макар и формална власт на ръководството ѝ. В условия на избори депутатът бизнесмен прилагаше същата тактика за запазване на електоралната тежест на Движението и ролята му на балансьор в парламента и гарант на етническия мир в страната – една лъжа, тиражирана от Ахмед Доган вече три десетилетия.

Постепенното отърсване на българските турци от страховете на т.нар. Възродителен процес, съзнателно подхранвани през годините от тяхното политическо представителство, ги освобождаваше от задължението да го поддържат и възпроизвеждат постоянно. Докато все повече български мюсюлмани, особено по-младите, преставаха да гласуват за ДПС или подкрепяха някой от алтернативните, но с кратък живот политически проекти,

все по-видим ставаше масовият ромски вот за етническата партия.

Но не защото тя работи с общността за повишаване на нейното образование, а оттам – и на качеството ѝ на живот. Нито защото включва в листите си успели представители на етноса или защото има законодателни инициативи, свързани със закриване на гетата, осигуряване на работни места и социализация на тези хора. Причината е масовата търговия с гласове, която добива все по-големи размери, деморализира демократичния процес и рискува да го изкриви напълно.

Делян Пеевски винаги е имал много номинации от страната и за парламентарните, и за европейските избори. Но съвсем не защото е много харесван тъкмо от електората на ДПС. Тези номинации „отдолу“ са всъщност пълна пародия на демократично издигане на кандидати за депутати. Допреди по-малко от месец от ръководството на партията твърдяха пред медиите, че Пеевски събира много номинации и със сигурност ще бъде част от представителството на ДПС в новото Народно събрание.

После изведнъж стана ясно, че той не само не води, но и не присъства в нито една от листите на Движението.

Всички опити да бъде обяснен този изненадващ ход сега ще бъдат спекулативни. Със сигурност това решение не е само на Мустафа Карадайъ и на централното ръководство на ДПС – или поне не само тяхно. При представянето на водачите пред медиите председателят повтори отново, че тези избори са най-важните за Движението след 1990 г. Но не каза и дума за Делян Пеевски, а остави (както обичат в тази партия) журналисти и анализатори да се оправят сами в лабиринта от догадки.

Възможно е това внезапно отстраняване на човека, чието име се превърна в символ на паралелната държава, да идва след конфликт между двата властови центъра в партията. Може и да е имало скрита за обществото битка между философа от Сараите и бизнесмена, който се опитва да узурпира цялата власт в партията и да я управлява като корпорация. Може Доган, почувствал заплаха, че ще му отнемат партията, да е реагирал емоционално и прибързано. Но във всички случаи изходът от една подобна битка е в ръцете на онези, които създадоха и Доган, и Пеевски. А оттеглянето на одиозния депутат не означава задължително, че вторият властови център в ДПС е унищожен, защото той управлява обръча от фирми около партията.

Някои анализатори търсят основания за отстраняването на Пеевски в разследването на американския Сенат срещу него

по повод опитите на депутата да наеме лобисти в САЩ, които да подобрят репутацията му пред американските власти, след като срещу него и други лица, свързани с фалита на КТБ, беше образувано дело по закона „Магнитски“ в Окръжния съд на щата Ню Йорк през 2018 г. Не е изключено, но реакцията на Движението изглежда твърде закъсняла. Защото би следвало една такава причина да бъде съобразена още при съставянето на листата на ДПС за европейските избори, а през 2019 г. Пеевски беше на второ място в нея. Макар че след избирането му за депутат в ЕП се отказа да замине за Брюксел.

Затова по-скоро изхвърлянето на Пеевски от листите за парламентарните избори изглежда като задкулисно решение.

Има ли турска следа в последните събития в ДПС?

И възможно ли е те да дават ключа към дешифрирането на неочакваната промяна в отношението на президента Реджеп Тайип Ергодан към партията на българските мюсюлмани?

През 2016 г. господата Ахмед Доган и Делян Пеевски бяха обявени за персони нон грата от турската държава и им беше забранено да влизат в страната. Като причина от Посолството в София посочиха антитурската позиция на Доган по повод сваления руски самолет. Но същинският повод за този краен политически ход беше разбиването на нелегални канали за контрабанден внос в Турция на цигари за милиони евро, произвеждани в „Булгартабак“.

По информация на сайта „Биволъ“, писмо до тогавашната американска посланичка у нас Марси Рийс, получено чрез платформата „Болканлийкс“, разкрива същността на модела „Кой“ и действащото в България престъпно задкулисие. Като основен двигател на тази схема е посочен Делян Пеевски, финансиран от Цветан Василев чрез КТБ, но в писмото фигурирали и имената на Бойко Борисов, на приближени до премиера бизнесмени и на Ирена Кръстева – майката на Пеевски.

Досега не се коментира хипотезата за връзка между отстраняването на Пеевски и затоплянето на отношението на Ердоган към ДПС,

но тя заслужава внимание. Дали на партията на Ахмед Доган е отредено някакво място в плановете на турския президент за реализация на доктрината му за Нова османска държава? Няма как да знаем. Но можем да подозираме, че едва ли Доган и неговите господари споделят националистическите възгледи на Ердоган, които доминират във външната политика на южната ни съседка. Както и че те биха влезли в остър сблъсък с православната доктрина на Русия, която винаги е възприемала България като своя зона на влияние.

За българския премиер Бойко Борисов безконфликтните отношения с Турция са приоритет, защото добрият комшулук с Ердоган му носи бонуси пред европейските лидери и му позволява да се бие в гърдите, че като външна граница на ЕС България спира успешно бежанската вълна. Но по-интересно е друго:

Дали Ердоган би кумувал на една бъдеща коалиция между ГЕРБ и ДПС, която към днешна дата изглежда невъзможна?

И на какви компромиси са готови в двете формации? Ако партията от либералното семейство в Европа иска да влезе отново по легитимен начин във властта, дали ще е достатъчно само да прекъсне напълно връзките си с Делян Пеевски? И да остави Ахмед Доган като заложник в сараите му, откъдето веднъж или два пъти годишно почетният председател да произнася поредната високопарна реч, издаваща душевното му разстройство? Дали обаче в ГЕРБ са готови на такава стъпка и каква политическа цена са склонни да платят за този порочен политически брак?

Това са само хипотетични въпроси, на които утрешният ден ще даде отговор – в зависимост от изхода от тези избори, толкова важни за всички участници в тях.

Заглавна снимка: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Умиранията в България 2010-2021 г.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/smartnost-2021/

Това е просто нова версия на интерактивната графика, която направих през ноември миналата година, но с обновени данни за 2021-ва. Повече подробности как я направих ще намерите в предишната ми статия.

Показва общата смъртност през последните дванадесет години. Дава добра представа за измеренията на втората вълна от коронавирус и жертвите, които донесе със себе си. Полезна е, защото може да се разглеждат различни възрастови групи и пол, както и да се сравнява спрямо населението и в абсолютни стойности.

Разликата с тогавашната е, че данните след 2015-та са взети от новата таблица в Инфостат на НСИ. Тези между 2010-та и 2015-та са все още Евростат. Разликата между двете е, че докато тази на Евростат показва смъртните случаи на българи и чужденци на територията на страната, тези на НСИ показват всички смъртни случаи на българи независимо къде се намират. Разликата между двете е минимална обаче и отклонението не е голямо в предишни години, за да се забележи на графиката.

Имаше критика защо не направят годините да са оцветени различни, за да се вижда по-ясно. Ранна версия на графиката позволяваше това първо с цвят, а после и с прогресивно изсветляване на цветовете. Технически това обаче не позволяваше анимация, както и динамична промяна на представянето. Отделно предпочитах да има градиент показват къде е средното ниво и къде смъртността става голяма. Крайната цел на това представяне не е да даде точни числа, а подобно на първата ми карта с българчетата родени в чужбина да даде обща представа как се развива смъртността в сравнение с предишни години.

Впрочем, може да са ви интересни и графиките, които Reuters пусна на аналогични данни. Използвали са същия принцип като тази горе, но взимат само прекомерната смъртност през 2020-та в сравнение с предишните години. Взели са и по-стари данни, тъй като декември липсва при повечето.

The post Умиранията в България 2010-2021 г. first appeared on Блогът на Юруков.

Селекция 2021. Юруш на перифериите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/selektsiya-2021-yurush-na-periferiite/

„Политиците и пелените трябва да се сменят често – поради една и съща причина.“ Доста разумен съвет от Марк Твен. Тазгодишната селекция за 45-тия парламент, изготвена от 23 партии и 8 коалиции, заявява определени амбиции. Макар обявеното „проветряване“ да не е точно глътката свеж въздух (или чист памперс) за политическата перспектива.

Да не възлагаме прекомерни надежди на листите, след като дотук сме констатирали фундаменталната неспособност на управляващата класа да работи за интересите на обществото. Не че в списъците с кандидат-депутати не се намират и читави хора с капацитет и стратегическо мислене. Шансовете им да надделеят над партийната целесъобразност по съществени теми обаче никак не са големи.

Но какво показва информацията за една или друга листа, която се появява в медиите – големите системни партии са предприели походи за избиратели в нови ловни полета. На езика на политолозите означава, че се борят за перифериите, защото са се свили до твърдите си ядра. На езика на гражданите – напинят се за повече гласове в урните. „Периферията“ е доста обемно понятие. В периферията има всякакви, но главно огромен брой негласуващи: някои – поради отвратеност от политическото и затова алиенирани от процеса; други – гласували за различни партии в различно време; млади хора, които не се интересуват от политика.

Не е лесно да се привличат избиратели от „периферията“, след като там „ловуват“ и други политически сили. Поради ноторно известния факт, че не се четат предизборни програми, а повечето хора гласуват емоционално, партиите разтварят ветрилото на листите. БСП дори ги и подмлади в опит да излезе извън поколенческата си обремененост от избиратели в „третата възраст“ – и заради осъщественото от председателката Корнелия Нинова вътрешно „проветряване“ на „Позитано“ 20.

Само ДПС не пробва с „граждани“, те разчитат на твърдите ядра – и в краен случай ще натаманят с ромски гласове. Впрочем в първоначалната информация за водачите на листи прави впечатление, че гражданина Пеевски го няма – в Пазарджик, запазения му район, води евродепутатката Искра Михайлова.

Ще кълват ли на медици

Изглежда, че любимата рецепта на политическите централи за омесване на листите е партийни функционери начело, политически номади и просто известни – в различни пропорции. Лекари и преподаватели са особено търсени, актьори, както и величини в спорта (бивши и настоящи), и непременно бизнесмени (плащат добре за местата си и могат да издържат партийни офиси). Както се вижда от информацията за листите, всички специалисти в здравеопазването, станали известни покрай пандемията от COVID-19 – било като критици на правителствената политика, било като нейни изпълнители, са намерили място в листите. Коронавирусът е наистина големият политически играч

Макар най-често сменяните министри на Борисов да са в здравеопазването, ГЕРБ са атрактивни за известни имена от лекарското съсловие. В Плевен партията слага начело „граждански водач“ – известния с роботизираните си операции проф. Георги Горчев, почетен ректор на Медицинския университет в Плевен и шеф на местна болница. Горчев участваше и в инициативния комитет за създаването на партията на Георги Първанов – АБВ, а беше и негов съветник. С пари от излишъка през 2007 г. (му) беше купен и медицинският робот „Да Винчи“, с който той беше сертифициран да оперира.

Във Велико Търново ще води министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов. Как ще бъде употребен шефът на Националния оперативен щаб генерал проф. д-р Венцислав Мутафчийски, засега не се знае. (На местните избори с листата на ГЕРБ в столичния общински съвет влезе известният кардиолог проф. Иво Петров.)

Популярността си на публични личности, придобита покрай пандемията от COVID-19, ще оползотворят и други лекари – доц. Атанас Мангъров сe оказа водач на софийска листа от гражданската квота на АБВ, а кандидат за народен представител от засега неназована политическа сила (може би ГЕРБ?) е и пулмологът д-р Александър Симидчиев.

БСП също включи в гражданската си квота известен медик – бившия директор на УМБАЛСМ „Пирогов“ проф. Димитър Раденовски. За втори депутатски мандат начело на листата в Благоевград е проф. Георги Михайлов, бивш шеф на Националната специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания.

Слави избухна

Както прогнозирахме, Слави и компания уцелиха момента да излязат на сцената точно когато ръкоплясканията на публиката станаха френетични, а мълчанието им почна да тежи. Трифонов представи всичко накуп, стегнато и ясно – не водачи, а екипи, не приоритети, а политиките с хората, които смята, че ще ги изпълняват.

От гледна точка на комуникацията това е добър ход, защото е изпреварващ – никоя политическа сила още не е представила идеите си за политики, освен на парче. Началото на предизборната кампания е 5 март, регистрацията на листите приключва дни преди това. А лидерът на „Има такъв народ“ показа всичките си хора, част от които са достатъчно известни. И разбираемо за пандемична ситуация, започна най-напред с имена от здравеопазването: уролога и бивш шеф на Александровска болница д-р Силви Кирилов, кардиолога д-р Николай Драгнев, проф. д-р Андрей Чорбанов, ръководител на Лабораторията по експериментална имунология в Института по микробиология „Стефан Ангелов“ на БАН, д-р Ивайло Христов – хирург, специалист по болничен мениджмънт, участник в мисията в Афганистан.

Други известни имена са бившият директор на НЕК Иван Хиновски, световната шампионка по шахмат Антоанета Стефанова, Мика Зайкова – бивш експерт към КНСБ, и др.

ВМРО го удря на комасация

Някои партии като ВМРО пък се стремят да комасират националистическия вот. Така можем да си обясним прехвърлянето на бившия дипломат, бивш разузнавач и вече и бивш член на БСП Боян Чуков в листата на ВМРО в Сливен (на трето място). Друг негов съпартиец – изключеният от БСП с обвинение заради побой над съпартиец депутат Иван Иванов – също е присламчен като „гражданин“ в листата на ВМРО във Варна. Нещо като „Националисти от сите партии – обединявайте се при нас!“

Лидерът на партията и министър на отбраната Красимир Каракачанов съобщи, че 105 души в листите им са от т.нар. гражданска квота – това е почти половината от всички кандидати. В тях се оказа и актрисата Ернестина Шинова (съпруга на режисьора Андрей Слабаков, който стана евродепутат именно от ВМРО), но и ръководителят на ансамбъл „Българе“ Христо Димитров и Давид Александров от сдружение РОД, многодетен баща и активист срещу Истанбулската конвенция.

Една силно притоплена яхния от патриотизъм и българщина – и „силна ръка“, разбира се, в лицето на бивши антимафиоти и антитерористи като Арлин Антонов (бивш шеф на контраразузнаването и политик от изтлелия Бизнес блок на Жорж Ганчев), ген. Кирил Радев (начело на НСБОП по времето на Иван Костов), Христо Смоленов, който беше и кандидат за евродепутат от ВМРО. Пак в тази квота е и бившият депутат от партията на Яне Янев „Ред, законност, справедливост“ Димитър Чукарски.

Сред „гражданите“ на Каракачанов се появи и човек, когото очаквахме да видим сред „гражданите“ на Борисов – Кузман Илиев, бивш водещ на предаването „Плюс-минус. Коментарът след новините“ по „Нова телевизия“, лансиран в кариерата си от Института за дясна политика. Явно в листите на ГЕРБ се е намерило място само за колегата му от същото предаване Владимир Сиркаров. И двамата са млади, обучени, с развити комуникативни умения и добра визия.

Политически номади

Част от хората в листите са политически номади, слизали от една партия и възкачвали се на друга с непосилна лекота. Добрите комуникатори сред тях винаги намират аргументи, с които да обяснят защо са суингъри в политиката: „Оставам в същия политически спектър“, „Коригираха неприемливите за мен политики“, „Това, което предлагат, е по-близо до моите разбирания“ – или просто нищо не обясняват. Политическото номадство е характерно за незрели или дефектни демокрации; може да го срещнете, освен на Балканите, и в африкански държави.

В годините преди Борисов такива типажи бяха рядкост. Като Христо Бисеров и Йордан Цонев например, изключени от СДС през 2001 г. заради корупция – както обясни тогава Иван Костов, и появили се по-късно в ДПС. Цонев се издигна и до зам.-председател. А председателят на Движението Ахмед Доган преди време обясни трансфера с визията си за ДПС да се превърне в партия, в която съотношението „мюсюлмани–християни“ да е „фифти-фифти“, до ден днешен непостигната мечта.

В десетилетието на Бойко Борисов политическото номадство се превърна в практика. С морков и тояга от първия мандат насам лидерът на ГЕРБ прикотка, опитоми и подкупи доста свои критици. Някои от тях споделиха съдбата на памперсите, като Яне Янев например, на други им предстои. Разбира се, рекрутват се и други. Например Любен Дилов-син, известен някога заради Движение „Гергьовден“, по едно време водещ в телевизията на КТБ – TV7, вече фалирала, ще води листата на ГЕРБ в Бургас – сигурно защото е любител водолаз…

Сега активисти на ГЕРБ – кметове и местни координатори, дори и депутати, вече прескочиха при бившия си съпартиец Цветан Цветанов и неговите „Републиканци за България“. Броят ли се за изменници? Какво толкоз – ако не си при единия шеф, си при другия.

Просто известни

Всички тези хора, с които партиите са нашарили листите си, имат една-единствена цел – да убедят колкото може повече граждани да им дадат своя глас. Водач на листа на проруската „Възраждане“ в Кюстендил е бившата съдийка Румяна Ченалова, известна от скандала „Двете каки“ и онова изявление на бившия френски посланик Ксавие Лапер дьо Кабан за „гнилите ябълки“ в съдебната система. Актьорът Веселин Плачков е начело на листата на АБВ в Пловдив.

БСП засега държи първенството, вкарвайки футболни легенди от „Левски“ и ЦСКА в една и съща листа, отбелязано дори в прессъобщението на „Позитано“ 20 по темата „граждански листи“. Изглежда, че в БСП припознават като гражданин и един от верните си съратници, член на инициативния комитет на Георги Първанов при издигането му за втори президентски мандат – издателя Иван Гранитски.

Въпрос за милион е какви граждани ще доминират в най-гражданската от всички политически сили – родената в „Триъгълника на властта“ коалиция на „Отровното трио“ и „Изправи се.БГ“. Преди време оттам обещаха най-малко 70% от местата в листите им да са за граждани, не за политици. С интерес се очакват листите и на обединението „Демократична България“, в които гражданските активисти преобладават, както и на „Има такъв народ“ на Слави Трифонов.

Ако с нещо са важни тези избори за България, то е, че пандемията от COVID-19 приближи твърде бързо човечеството до вододела, отвъд който едни държави ще успеят в модернизацията, в структурирането на постковид икономика, други ще изостанат безнадеждно. Дали хората, които ни се предлагат, могат да преведат държавата по верния път, или са поредните еднакви плоскоглави човечета, скрити зад високоговорител (помните „Магьосникът от Оз“)?

А граждани в парламента няма, всички са политици.

Заглавна снимка: Mathew Schwartz / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българският ваксинационен план – оцеляват най-приспособените

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-vaksinatsionen-plan/

„Оцеляване на най-приспособения“ – така британският философ Хърбърт Спенсър нарича принципа на естествения отбор, представен в книгата на Чарлс Дарвин „Произход на видовете“. Този принцип е критикуван поради редица причини, не на последно място сред които е логическият кръг, съдържащ се в него: оцеляват най-приспособените, но кои са те? Ами онези, които оцеляват.

Този порочен кръг е единствената „логика“, чрез която може да се „обясни“ ходът на ваксинирането срещу COVID-19 у нас. Кои влизат в определена приоритетна група? Онези, които се ваксинират. Липсата на логически обяснения обаче не означава липса на прагматични обяснения.

Националният ваксинационен план на България включва пет приоритетни групи,

като след тях остават „неприоритетните“ желаещи да се ваксинират. От самото начало определянето на тези групи повдигна определени етически въпроси. Докато в повечето страни на Запад основното чудене беше дали първо да се ваксинират най-възрастните, които са и най-уязвими на вируса, или лекарите на първа линия, у нас възрастните бяха оставени на предпоследно място. Но за това – по-късно.

В течение на имунизационната кампания фазите дотолкова се объркаха, че загубиха всякакъв смисъл. И все пак е добре да ги припомним, за да видим разликата между замисъла и реализацията.

В първата фаза влизат лекарите, зъболекарите, специалистите по здравни грижи, фармацевтите и помощният персонал в здравната система.

Имунизирането на включените в тази фаза протече накратко така: от една страна, желаещите да се ваксинират бяха по-малко от очакваното; от друга страна обаче, не всички, изразили желание, получиха достъп до имунизация. Някои бяха пропуснати, защото например работят в частна практика. Други работещи в частни практики бяха обслужени. Ваксини не стигнаха и до всички лични лекари. И така тази фаза продължи, докато успоредно течаха и другите, което впрочем стана и със следващите фази.

Желаещите да се ваксинират у нас бяха критично малко, не на последно място поради дезинформационната кампания, чрез която безпрепятствено се разпространяват конспиративни теории – било че вирусът е „просто грипче“, било че ваксините са лоши, с тях ще ни чипират и пр. Вместо да поддържат ясна стратегия, управляващите допринесоха за объркващите послания. Било с личния си пример да не носят маски (или да ги носят неправилно), било заради омаловажаването на размерите на пораженията от пандемията у нас, било заради предизборни опити да угодят на този или онзи бизнес.

Във втората фаза влизат потребителите и персоналът на социални институции, педагогическите специалисти и… работещите във ферми за отглеждане на норки.

Откъде се появиха фермите за отглеждане на норки? Решението за тях бе взето заради информацията, че и норките се заразяват с коронавирус и могат да го разпространяват. Но докато за Дания това беше основание изобщо да прекрати производството на палта от норки, у нас се възприе подход, който трудно може да се обясни с друго, освен с това, че собствениците на фермите за норки са сред онези в България, които са „по-равни от другите“.

Ваксинирането на хората в социални институции мина неусетно и при наличието на малко желаещи.

Смисълът да се ваксинират учителите е децата да могат да се върнат в училище. Защото за тях това е особено важно – както от образователна, така и от психологическа гледна точка. Важно е и за родителите им, които освен със собствените си професионални задължения се оказват натоварени и с несвойствени задачи и работата им се затруднява заради децата вкъщи.

Като „педагогически специалисти“ бяха ваксинирани обаче не само учители в училища, а и университетски преподаватели, нищо че преподават онлайн. Както и работещи в някои езикови школи. Да не забравяме и непедагогическия персонал в училища, университети и пр. И докато много от представителите на тази група не проявиха интерес да се ваксинират, до други, заявили желание, ваксини не стигнаха, например до някои частни училища.

В третата фаза са участващите в „поддържане на функционирането на основни за обществения живот дейности“.

Ваксинационният план не пояснява кои са тези основни дейности, нито кои хора отговарят за функционирането им. На практика тук бяха включени огромна част от работещите каквото и да е – в публичния сектор, в частни фирми, хора, членуващи в професионални организации, и кои ли още не. Някои фирми, организации и пр. са получавали покани да се включат в имунизирането, други сами са проявили инициатива, след като са подочули, че това е възможно. Покрай включените в тази фаза започнаха да се ваксинират и техни близки с аргумента, че и без това желаещите са малко.

Когато стана ясно, че и програмистите влизат в третата фаза, общественото търпение стигна до границите си. Защото в голямата си част програмистите са млади хора и много от тях имат възможност да работят от вкъщи. А в същото време възрастните и болните, които са най-уязвими, са изтласквани все по-назад в „приоритетите“.

Четвъртата фаза включва (по-точно трябваше да включва) хората на и над 65-годишна възраст, както и тези с хронични заболявания.

С кои хронични заболявания – до последно не беше ясно. Който се опитваше да получи отговор, обаждайки се на някой от официално предоставените телефони, удряше на камък – или дава заето, или ви казват, че сте звъннали на грешното място, и ви препращат от институция на институция и от отдел на отдел. Или ви казват да питате личния си лекар, който също няма информация. Друг въпрос е, че и сред личните лекари има противници на ваксините и някои от тях активно разубеждават пациентите си, които искат да се имунизират. Освен това не всички в България имат личен лекар.

Чак на 18 февруари, когато имунизирането в тази фаза вече започваше, бяха публикувани в насипен вид препоръки на 13 медицински експертни съвета. Логично би било те да послужат за основа на политическо решение кои хронично болни да се ваксинират приоритетно, но уви. Институцията прехвърли цялата тежест за решенията на личните лекари, които освен това до последно не получаваха инструкции как точно да осъществяват масовата ваксинация.

В петата приоритетна група би трябвало да влизат представителите на уязвими групи,

чиито условия и начин на живот създават повишен риск от заразяване. Кои са тези уязвими групи – на този етап не се знае. И няма яснота дали някога ще разберем, както и дали изобщо ще се стигне до тази група.

Всички на бананите, пардон, на ваксините

Неяснотите още около четвъртата фаза се обезсмислиха, когато изненадващо за всички премиерът обяви отварянето на т.нар. зелени коридори – свободно ваксиниране в определени болници. Първоначално идеята беше от тях да се възползват включените в четвъртата група, без да се налага да минават през личните си лекари. Което пък обезсмисли прехвърлената им отговорност да преценяват кой да се ваксинира и кой – не.

На практика обаче зелените коридори се превърнаха във ваксиниране на всички желаещи. Така вместо етичният въпрос кои граждани са „приоритетни“ да се реши на държавно равнище, той беше прехвърлен на съвестта на хората. Които бяха поставени пред

моралната дилема –

дали да прередят възрастни и болни, но да допринесат с каквото могат за колективния имунитет, или да изчакат имунизирането на по-уязвимите от тях, което може да се отложи за неизвестно бъдеще, като междувременно липсват достатъчно желаещи да се ваксинират.

За да направят избора си по-лесен, някои усвоиха идеологическото оправдание на отговорните за протичането на имунизацията у нас – че всъщност възрастните и хронично болните също се ваксинират, никой не им пречи да го правят. Ваксинират се обаче, ако са в достатъчно добро здраве, за да си позволят да чакат прави с часове. Или ако получат информация къде в даден момент се чака по-малко. В първите дни на зелените коридори на места се чакаше по три часа, а температурите бяха малко над нулата. Отношението към ваксинирането на възрастните и болните у нас може накратко да се илюстрира с известните социалистически лозунги –

„Съветският болен – най-здравият болен“ и „Спасяването на давещите се – в ръцете на самите давещи се“

Онези, които са толкова възрастни и/или болни, че не могат да чакат на опашка за ваксина посред зима, остават за неопределено бъдеще. Ваксинирането на трудноподвижните хора е още по-усложнено. Някои районни здравни инспекции нямат рампи за инвалидни колички, често пъти кабинетите на личните лекари не са на партера, почти навсякъде у нас средата не е пригодена за хора с увреждания и пътят до ваксинационния пункт се оказва недостъпен.

За да се реши този проблем, от отдавна се обещават мобилни екипи, но в периода на зелените коридори мобилните екипи получиха друга функция – да стигат до населени места, където няма кой да извършва имунизирането. Така изведнъж

териториалният обхват на ваксинирането измести значимостта на приоритетните групи.

Защо изведнъж стана важно да се ваксинира не само всеки, който иска, но и навсякъде? Защото на практика вече сме в предизборна кампания, а навсякъде има избиратели. Бойко Борисов ходи да оглежда как върви ваксинирането по села и паланки по същия начин, по който осветлява с присъствието си строежа на магистрали. И по същия начин се опитва да създава впечатлението, че всичко се развива по най-добрия възможен начин. Че България е едва ли не световен шампион във ваксинирането.

А защо тогава не се помисли за ваксинирането на пенсионерите, нали те също са избиратели? Ами за тях има парични добавки. Заради което според правителството, изглежда, те трябва да са благодарни, вместо да искат на всичко отгоре и да се ваксинират. Междувременно много лични лекари алармираха, че до тях ваксини или не стигат, или стигат много по-малко от поръчаните количества. А личните лекари са онези, от които се очакваше да „изнесат на гърба си“ четвъртата фаза.

Ако ваксинирането „на юруш“ успя да постигне нещо, то е да създаде впечатлението, че много хора искат да се ваксинират, щом чакат с часове на опашка за това. Което пък подейства на някои от колебаещите се – щом народът се блъска за нещо, значи има защо. Насред тази ваксинационна еуфория обаче

ваксините изведнъж взеха че попривършиха. И правителството се изненада, а зелените коридори бяха поставени в режим на изчакване.

За създадения дефицит беше обвинена компанията „Астра Зенека“, която не е доставила част от поръчаните ваксини. За проблема с „Астра Зенека“, който е общ за целия Европейски съюз, обаче се знаеше от седмици. Отделен въпрос е, че за някои от имунизираните с „Пфайзер/Бионтех“ и „Модерна“ се оказа, че на този етап няма втора доза. За което пък „Астра Зенека“ не носи никаква вина.

И така тези, които разчитаха, че ще разполагат с лукса да избират с коя ваксина да се имунизират, не знаят кога изобщо ще имат шанса да се ваксинират с каквото и да е.

Като теглим чертата, въпреки демонстративната гордост на правителството от хода на имунизирането,

България продължава да е на последно място в ЕС по дял ваксинирани.

Междувременно заразените стават все повече – и като относителен дял, и като брой. Доказано починалите от COVID-19 надхвърлиха 10 000, без да броим починалите от усложнения, след като са били отчетени като „оздравели“, загубилите битката с вируса, при които той не е доказан с тест, както и жертвите на претоварената поради пандемията здравна система.

Икономистът Евгений Кънев обръща внимание върху плашещата статистика, че населението на България е едва 0,08% от световното, но пък жертвите на вируса са 0,4% от починалите в глобален план. На този фон се задава отваряне на заведенията и игралните зали, а след месец, в навечерието на изборите – и на нощните клубове.

Ако по нещо България води, то вероятно е по дял на имунизираните, които не попадат в никоя приоритетна група. Но са имали здраве и късмет да се вредят.

Заглавна снимка: Mufid Majnun / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Покриване на проблемите в градската среда

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/gradska-sreda/

Много може да се каже за проблемите и липсата на решения за тях в градовете ни. София се откроява в това отношение не само като най-голям и натоварен град, но и този с най-лоша инфраструктура. Провалът е непропорционален на парите, които се изливат в града за ремонти и обновяване и в голяма степен се дължат на смесица от нехайство, липса на организация и контрол и нарочно затваряне на очите в полза на свързани интереси.

Тук ще ви покажа един пример за това. Преди две седмици – на 13-ти февруари – минавах покрай парка пред националния стадион и забелязах, че един от билбордовете е закрепен странно. Вместо нитовете, за които имаше място в основата, бяха заварили малки планки и занитили тях с болтове аналогични на тези, с които закрепих люлката на дъщеря си. Цялото това изпълнение беше силно раждясало, заварките видимо се люпиха, а планките бяха силно изтънели. Снимах проблема с идеята да подам сигнал по-късно.

24 часа по-късно в неделя ток уби дете пред УМБАЛ „Свети Иван Рилски“ заради оголен кабел вързан по аналогично аматьорски безотговорен начин за ограда. Отворих пак снимките ми от билборда и забелязах, че и там има същия проблем – кабел, който просто е бетониран в земята и виси свободно в основата на колоната. Бях подал вече сигнал в портала на Софийска община. Пуснах снимките във Facebook и в коментарите стана дума, че кабелът дори не е правилния вид за тази употреба.

Направих си труда да потърся в историята на Google Street View как е изглеждал въпросния билборд през годините.

Тук виждате през 2012 завинтен правилно за земята билборд.
През 2015-та билбордът е сменен, но пак е завинтен.
През 2018-та същия е вече с бетонирана основа.
През август 2019-та вече е в сегашния си вид със стърчащия кабел.

Това означава, че поне година и половина билбордът е стоял така заварен за земята. Дори през август 2019-та се вижда сериозна ръжда по планките.

Не открих разрешението за поставяне или каквато и да е документация за обекта в регистрите на направление Архитектура и градоустройство на СО. Не изгледа да има и предписания по него или заповед за премахване. Няма регистър на преместваемите обекти в София, нещо, което отдавна призоваваме да бъде направено. С оглед на скорошния трагичен случай става ясно колко спешно е нужно това, заедно с регистър на всички подобни елементи като шахтите и улеснена процедура по премахване на обекти.

След кратко търсене в мрежата открих, че собственик на билборда, поне според сайта им, е Джей Си Деко Имидж АД или търговското им име JCDecaux Image. Имат над 400 такива билборда само в София. Дали го притежават в последната година и половина не мога да кажа, но определено продават рекламно пространство на него. Докато търсех собственика, всъщност, се натъкнах на учудващо голям брой такива съоръжения в града. Виждаме ги постоянно, но като ги видиш нашарени на картите си даваш сметка колко абсурдно пренаселени са градовете ни визуално. Това разбира се е просто още един пример за лошото управление на града и инфраструктурата му.

Конкретния билборд обаче е не само загрозяващ, но и опасен. Затова подадох сигнал с надеждата, че ще бъде обезопасен, правилно поставен или в най-добрия случай – махнат. 4 дни след сигнала ми обаче резултатът е съвсем друг.

Просто са скрили това, което има отдолу. Не знам дали са го направили от общината или собственика. Все още си седи така. Кабелът продължава да си стърчи. Планките си остават полу-заварени и силно корозирали, а всичко това пази от погледите на досадни граждани с няколко занитени ламарини. Очакването явно е да се забрави случая поне докато не падне билборда.

Доста проблеми в градската среда се решават така – замазват се, покриват се, бетонират се набързо само и само да се скрият от поглед докато не се разцепи или пропадне улицата, не падне фасада или покрив и някой не умре в процеса. После отново се правят заявки, правят проверки, мълчи се кой е отговорен и кой не си е свършил работата.

Истината е, че проблемът, както във всяка организация публична или частна, идва от най-отгоре. Когато ръководството не дава пример не само с действията си, но и с отношението към такива проблеми, няма как надолу да обръщат внимание на критичните неща, а какво остава на важните детайли. Отделно липсата на последствия. С години работа на дребно, обслужване на схемички, наместване на калинки и липса на обща идея какво се случва с градовете ни, местните администрации практически са вдигнали ръце от подобни проблеми. Това обезверява хората и дава все по-малко надежда, че ще бъде обърнато внимание на подобни сигнали, а още по-малко, че градската среда ще върви към по-добро. Особено в София.

The post Покриване на проблемите в градската среда first appeared on Блогът на Юруков.

За запетайката и българското проклятие

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-zapetaykata-i-bulgarskoto-proklyatie/

Проклятието на България не се нарича „Ахмед Доган“, както обяви в едни други години Иван Костов. Проклятието на България е безмерната, отчайваща липса на контрол. Това е резултатът от корупция – на всички нива на властта, непотизъм – на всички нива на властта, бездушие – на всички нива на властта. Ние всички сме едновременно съучастници и жертви на това проклятие, просто едни умираме бавно, до живот, а други ги убива внезапно срутила се сграда или паднала лампа в тунел, или некачествен асфалт, оголен кабел под улична шахта, взрив на работното място…

Когато кръвта на жертвите опръска новините, сценарият е един и същ. Опозицията преграква от обвинения към управляващите, а управляващите: a) търсят „бушон“, комуто да стоварят вината; б) произвеждат новина, която да „потопи“ труповете в края на емисиите; в) започват безсмислени действия, имитация на усилия да се поправи злото. Например общините почват да правят регистри на опасните сгради (след като се срути сградата на столичната ул. „Алабин“ през 2007 г., убила две момичета) или на всички водни съоръжения (след скъсаната стена на яз. „Иваново“ през 2012 г., заради която загинаха десет души, а много къщи от село Бисер бяха потопени – защото никой не се сети да евакуира хората от селото, което бе на пътя на водата).

Новата жертва

Шестнайсетгодишното момче, което загина на място, вървейки по столичния булевард „Иван Гешов“, е новата жертва в този дълъг списък на ненаказани безчинства. А за смъртта му ще се окаже виновна една… запетайка. Не вярвате?

Людмил стана жертва на оголен кабел, водещ към павилион(и), които де юре не работят и не трябва да са там, но де факто функционират години наред. Има ток за обект, който няма право да работи – но токът е пуснат от енергото срещу служебна бележка. И тече по кабел, прокаран в нарушение на всякакви правила, в т.ч. и за безопасност.

Струва си да се припомни същественото от обясненията на замесените – ЧЕЗ, Столичната община, район „Триадица“, болница „Св. Иван Рилски“ (на чиято територия е павилионът с кабела, убил Людмил).

ЧЕЗ пуснали ток срещу служебна бележка, подписана със запетая от главния архитект на район „Триадица“ Иван Шишков. Кабел не са пускали. Не е тяхна работа да знаят кой обект е законен и кой – не.

УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ няма нищо общо с този трагичен инцидент, лаконични са от болницата.

Столичната община провери и съобщи, че всичките пет павилиона на мястото са незаконни – за нито един няма удостоверение за въвеждане в експлоатация. Трите на тротоара са поставени с документи от район „Триадица“. За другите два павилиона на територията на болницата, до единия от които стига кабелът убиец, още през 2018 г. от предишната районна администрация констатират, че са незаконни, и започват процедура за премахването им. Констативните актове са изпратени в Дирекция „Общински строителен контрол“ за издаване на заповеди за премахване. Дирекцията открива пропуски в актовете и ги връща за поправка в район „Триадица“, за да ги издаде коректно. До този момент коригирани констативни актове не са представени. От местната администрация твърдят, че не са получили отговори от болницата и от областния управител, каквито не са необходими, за да продължи процедурата по премахването. Пратено е писмо до район „Триадица“ спешно да приключи тази процедура и да започне премахването им. Обясненията са на кметицата Йорданка Фандъкова (ГЕРБ) и на главния архитект на столицата Здравко Здравков.

В район „Триадица“ не знаели за преписката за премахване на павилионите. Разбрали, че я има, след смъртта на момчето. Оказа се, че главният архитект на района Иван Шишков ще подаде оставка – за нея съобщи районният кмет Димитър Божилов („Демократична България“). Шишков работи там от времената на ГЕРБ – от 2008 г., бил е и архитект на Банкя, родния град на премиера. Поради липсата му на пресконференцията не се разбра дали е знаел, че има преписка от 2018 г. да се премахнат павилионите. Не стана ясно и как така, след като в районното кметство не знаели за преписката, са поискали информация през 2019 г. от областния управител и от болницата относно процедурата за премахване на павилиона.

През 2011 г. за някакъв период арх. Шишков не бил на работа и затова удостоверението, въз основа на което ЧЕЗ пуснали тока на злополучния павилион, било подписано със запетайка. Според районния кмет Божилов „кой я е подписал [бележката], каква е връзката и каква е съпричастността на този документ, ще констатират разследващите органи“. Под негово ръководство такива бележки не се издавали, защото „тяхната правна стойност е равна на нула“.

(Всъщност това е законово уредено и няма нужда от разследващи органи, в кметството трябва да знаят – или Шишков е упълномощил някого да го замества в негово отсъствие с писмена заповед, или ако не го е направил – някой друг по старшинство е поел функциите му и това също се знае.)

Главният архитект подава оставка, макар да не е подписал, казва кметът на район „Триадица“ и допълва, че това е морална постъпка, а Шишков е професионалист. Всъщност подписал е – със или без запетайка, институцията в лицето на районното кметство е гарантирала, че поставеният вече павилион може да получи ток. Фактът, че не е въведен в експлоатация, е изпуснат. За ЧЕЗ важни са подписът и печатът на районното кметство.

Ето как една запетайка се оказа фатална. Ако го нямаше това удостоверение, нямаше да има и павилион, защото без ток няма как да работи. Ако някакъв чиновник някога, преди години, беше взел решение да не подписва, защото не му е било там мястото на павилиона, нито е било разрешено да работи, Людмил щеше да е жив. Всъщност нямаше – щеше да се намери друг да подпише, в България винаги се намира…

Спомнете си „Амнезия“. Дискотеката в Студентски град, пред която беше пребит до смърт 20-годишният студент Стоян Балтов, беше обявена като „временен преместваем обект“. Благодарение на архитекта на район „Студентски“ – и на липсата на контрол от страна на Столичната община, в която по онова време кметуваше Бойко Борисов, и неговия главен архитект Петър Диков. „По наши данни заведението „Амнезия“ дори не е официално отваряно. Има възможност да бъде изцяло премахнато“, каза Диков през декември 2008 г., когато загина Балтов и имаше протести. После се надигнаха гласове Студентски град да стане кампус, да се махнат казината, нощните клубове и изобщо имаше идеи, Борисов навъсен даваше пресконференции, в парламента се разшумя. Накрая – нищо. Дойде изборното лято на 2009-та.

Наемът на „Амнезия“ (наистина съборена по-късно) беше 200 лв. на месец по договор от 2006 г. Павилионите на „Гешов“ са плащали по… 100 лв. месечно, съобщи в свое видео по темата Борис Бонев от „Спаси София“, общински съветник от Столичния общински съвет. Пазарните цени са поне пет пъти по-високи.

Цинизъм и безчовечност

Политиците са същински чакали – хранят се с мърша. Смъртта на Людмил отприщи парламентарни призиви от БСП Борисов да се яви в Народното събрание и да даде обяснения, лицемерно красноречие, искания за оставка на Фандъкова, от една страна, обвинения към Божилов, от друга. „Корупцията и беззаконието отнемат човешки живот“, заяви социалистът Христо Проданов в пленарната зала. Но и по времето, когато левицата управляваше, нещата не бяха по-различни.

Цинизъм е да се превръща нечия смърт в аргумент в предизборна битка, още повече когато вече се надига напрежение в ромския квартал „Факултета“. Момчето е от ромски произход. Хората от квартала блокираха улица в София и поискаха оставките и на Фандъкова, и на районния кмет Божилов, спряха за малко и влака през квартала. От тези искри може да се разгори голям огън (особено с чужда помощ) и не се знае кого ще подпали той. Настървени политици, изострена обстановка – предизборната кампания на практика тече от месеци и мнозина политици нямат морални и етични задръжки да използват смъртта на дете, за да разпалят размирици. Царицата на патетиката Мая Манолова вече се изока във Facebook, че Общината, кметът и държавата са екзекутори.

През февруари 2017 г. греда от лампа в тунел „Ечемишка“, неремонтиран от 1985 г., падна и уби в автомобила ѝ 64-годишна жена. Конструкцията е била корозирала, пътните шефове са знаели, но не са си мръднали пръста. Тогава обаче тази смърт, също преди избори, не предизвика такъв отзвук.

През октомври 2014 г. управляваше служебен кабинет, когато в завод за утилизация на мини в Северозапада загинаха при взрив 15 души. Обществото не изглеждаше кой знае колко потресено, въпреки това, което излезе наяве. Че и преди е имало други сериозни инциденти и пострадали хора. Че на работниците не е било осигурявано дори защитно облекло. Че са получавали 240 лв. заплата, когато минималната беше 340 лв. Системни нарушения, констатирани от инспекцията по труда. Мълчание на синдикатите, на служба „Контрол на общоопасните средства“ към МВР. Всички обвинени по-късно бяха до един оправдани.

Затова, така и така не четете предизборните програми, не ги четете и сега. Не си струва. Коалициите след изборите и услугите, които политиците трябва да връщат, ще ги обезсмислят. И се молете някоя запетайка да не сложи без време край на дните ви – с българското проклятие всичко е възможно.

Заглавна снимка: Artem Maltsev / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Невъзможното публично пространство. Улица „Съборна“ и други епизоди в търсене на града за хората

Post Syndicated from Павел Янчев original https://toest.bg/ulitsa-suborna/

Текстът е част от поредица публикации в сътрудничество със Съюза на урбанистите в България по повод десетата годишнина от създаването му. С помощта на специалисти от областта ще представим „болежките“ на българските градове, а оттам ще се опитаме да открием заедно как да превърнем околната си среда в едно по-добро място за живот.

Има една малка 200-метрова улица в центъра на София, която се превърна в повод за още един важен разговор за качеството на градската среда. Това е „Съборна“. Ако тръгнете по нея от площад „Света Неделя“, ще видите магазини, ресторанти, кафенета, след това още магазинчета и накрая, след като подминете Археологическия музей и Българската народна банка, ще стигнете до Градската градина. Защо, ще си кажете, трябва да се пишат новини и статии за тази улица, няма ли София по-големи проблеми? Особено ако не сте от София, вероятно ще се чудите защо медиите, вместо да коментират проблемите и на другите градове, са се вторачили в центъра на центъра на София и занимават за пореден път с него цялата държава.

Конкретният повод

Улица „Съборна“ беше направена (почти) изцяло пешеходна с решение на Столичния общински съвет в края на юни 2020 г. Това решение следваше няколко прогресивни общински стратегии, предвиждащи освобождаване на центъра на града от транзитен трафик и ограничаване на автомобилната зависимост. Измежду тях е докладът за центъра на София, изготвен през 2017 г. от Ян Геел, датския урбанист и пионер в разработването на стратегии за градска среда с човешки мащаб. Решението беше малка, но логична стъпка в посока на препоръките на Световната здравна организация, които много градове скоростно приложиха още след началото на първото затваряне заради пандемията от COVID-19, а именно

увеличаване на пешеходните пространства и пространствата за велосипеден транспорт.

Решението срещна недоволството на граждани, живеещи и работещи на „Съборна“. Като се има предвид трансформацията на Копенхаген, Амстердам, Барселона, Истанбул (да не споменаваме Венеция или други италиански градове), аргументите им звучат ексцентрично – не може да се живее и работи без паркоместа на улицата, заведенията и магазините ще загинат без автомобилен достъп, пешеходната улица заличава бизнеса. Те започнаха да търсят медийно и политическо внимание с цел да се възстанови предходната ситуация: ул. „Съборна“ да бъде отново огромен паркинг. След известно време, през декември 2020 г., Транспортната комисия към СОС все пак взе решение да възстанови автомобилното движение и паркирането по „Съборна“. Скоро се очаква и решението на Общинския съвет.

Улица „Съборна“ преди и след краткотрайната трансформация © Димитър Механджиев

В София все още е трудно да се живее без автомобил. Въпреки строителството на три метролинии в последните 20 години, Столичната община не успява да догони автомобилизацията на населението и личното превозно средство остава предпочитан транспорт в града с дял от над 30%, почти наравно с градския транспорт. Общината не успява да осъществи и достатъчно алтернативи за велосипеден транспорт, велоалеите остават несвързани, а наскоро дори беше премахната велоалея по бул. „Александър Пушкин“ в квартал „Бояна“ след протест на родители, че не могат да паркират автомобилите си пред кварталното училище. Наземните линии на градския транспорт не достигат определени квартали и не са синхронизирани достатъчно с новите линии на метрото и променящите се траектории на движение – новите квартали, офисни и търговски дестинации.

За всички тези пропуски безспорно отговорността е на Столичната община.

Това, което не може да се отрече обаче, е, че в централната зона около „Съборна“ вече са вложени милиарди левове публични инвестиции в две пресичащи се метролинии, четири трамвайни линии, подземен паркинг. Тази изградена инфраструктура със сигурност играе голяма роля не само за алтернативите за придвижване, но и за покачването на цените на жилищата и успеха на бизнесите в района. Би било разбираемо недоволството, ако се отнемат паркоместа от някой краен квартал, където хората наистина не могат да се придвижват ефикасно без автомобил. Но това далеч не е случаят около „Съборна“.

Пешеходната улица и качеството на живот

Пешеходната улица в България (абсурдно, но факт) често е знак за провинциалност – нещо, което го има в малкия град, но е „неподходящо“ за големия. Метрополисът означава фучащи автомобили, клаксони, висока скорост, бързащи хора, а тези, които ходят пеша, са просто безделници. И обратното – в малкия град има спокойствие, място за пешеходно движение, зелени пространства.

Ако някой иска пешеходство, велоалеи или зеленина, да иде да живее на село, казват любителите на техническия прогрес. Тези клишета продължават да живеят своя живот и да бъдат преповтаряни и днес в отговор на кампаниите за градска среда с човешки мащаб. Те продължават да делят хората на „селяни“ и „граждани“ въпреки безспорната необходимост от качествени жилища, здравословна среда, инфраструктура и работни места на лесно преодолими разстояния за всички. Не е чудно, че тези разбирания все още намират почва, след като политиците много рядко се престрашават да тръгнат с решителни действия за насърчаване на пешеходството.

Качественият живот рядко се състои в това да бързаш стресиран и закъсняващ за поредната среща

или да прекарваш часове от деня си в автомобил, включително за да отидеш до парка. И все по-често означава да имаш чист, широк и ремонтиран тротоар, на който да могат да се разминат две детски колички. Означава да имаш чист и безопасен парк близо до дома ти, където да тичаш и спортуваш, да се разхождаш с приятелите или децата си. Да работиш близо до там, където живееш, без значение каква е професията ти. Всички изброени неща не се изключват взаимно, но има много по-голям смисъл за здравето и благоденствието на повечето хора да притежават равен достъп до добре поддържана градска среда с човешки мащаб, отколкото до възможности за луксозен „живот на скорост“.

Големият експеримент, наречен „всеки да може да се вози на автомобил, за който има пространство и паркомясто на всяка улица“, се очертава като огромен провал. Няма достатъчно място в града, ако всеки реши да се качи в автомобил. Не само в София, а навсякъде по света. От друга страна, пешеходната улица е това пространство, което ни дава спокойствие далеч от автомобила и в близост до градския живот. Там, където може да се придвижваме и разхождаме, без да трябва да обикаляме в търсене на пешеходна пътека или подлез. Там, където не трябва да сме вкопчени в децата си, защото може да ги помете кола. Където сме хора сред други хора, без да трябва да се борим за пространство с двутонни машини. Където възрастните хора могат да се придвижват спокойно, без да бъдат лишавани от достойнството си от припиращ автомобил.

Пешеходната улица повишава качеството ни на живот и достъпа ни до здравословна среда, заедно с площада, парка, чистия наземен градски транспорт, културната и социалната инфраструктура.

Първата пешеходна улица в България е обособена във Враца през 1974 г. Това е проектираната от архитект Иван Делев част от бул. „Никола Войводов“ – отсечка, наричана още „Пробива“. Само врачани могат да се произнесат за истинския успех на тази улица в подобряването на качеството на живота им. По времето на първата пешеходна улица във Враца, „Гран Плас“ в Брюксел вече е превърнат в огромен паркинг, а „Новият Арбат“ в Москва е един от най-широките централни булеварди в града. Когато всички метрополиси на изток и запад от България са заливани от автомобилен трафик, българските градове са конструирали пешеходни улици в центровете си – Русе, Варна, Ямбол, Пазарджик, Бургас, Плевен, Пловдив… списъкът е дълъг. По пешеходните улици на тези градове търговията винаги е процъфтявала.

Пешеходната улица на Враца. Снимки: L rachev / Wikimedia

Управите в по-малките градове на страната са се опитвали да внесат прогресивна промяна в централната част, вероятно виждайки лавинообразното настъпление на автомобила. София, от друга страна, още през 70-те години на миналия век започва да гони блясъка и скоростта на метрополиса – многолентовите булеварди „България“ и „Цариградско шосе“, мечтите за подземните транспортни коридори и метролиниите. Странното е, че София като че ли все още продължава да гони същия идеал и днес, през 2021 г., въпреки извоюването на ул. „Пиротска“, ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Витоша“ от автомобилите.

Няколко други случки

Преди известно време в София се появи амбициозен проект за преустройство на бул. „Патриарх Евтимий“, където на мястото на паркоместата да се обособят велоалеи и да се възвърне част от „зелената“ слава на този булевард. Свързан проект за ул. „Фритьоф Нансен“ предвиждаше съкращаване на паркоместата за сметка на нова и важна за града двупосочна тролейбусна връзка, като неговото изпълнение беше само частично реализирано. Също така се появи и проект за намаляване на скоростта на движение по ул. „Иван Вазов“ в центъра, обособяване на места за сядане и повече зеленина. „Иван Вазов“ е продължението на тази „зелена“ алея, която можеше да свърже площад „Света Неделя“, ул. „Съборна“ и Градската градина с Княжеската и Борисовата градина.

Улиците „Съборна“ и „Иван Вазов“ могат да бъдат част от пешеходен маршрут между пл. „Света Неделя“, Градската, Княжеската и Борисовата градина © Проект „Трансформация на улица Съборна

За съжаление, и в трите случая жителите на съответните места възроптаха срещу евентуалната загуба на паркоместа около жилищата си и тези проекти не се осъществиха.

Ако оставим на всеки отделен жител или на всяка малка мобилизация на граждани да реши големите проблеми на града – ужасните задръствания, смъртоносно мръсния въздух, разпокъсаните и превзети от автомобили тротоари, площади и паркове – това никога няма да стане. Всеки ще защитава нуждата да паркира автомобила пред дома си, без да осъзнава, че задължението да си осигури паркомясто е негово собствено, на собствения му имот. Общината никога не е била задължена да осигурява паркоместа на гражданите, които фактически приватизират общи пространства. Тя е призвана да осигурява общи блага, в което се изразява смисълът от нейното съществуване.

От друга страна, София среща трудности при създаването или освобождаването на публично пространство от автомобила и осигуряването на достъп на пешеходците. Улици в новите квартали на града остават върху частни неотчуждени терени, нови сгради се оказват без улици, без тротоари, без вода или канализация, паркове остават заключени в хватката на реституирани през 90-те години терени, а непременната печалба от земята остава основна цел на собствениците. Разбира се, последното е за сметка на реализирането на качествено публично пространство и осигуряване на високоценени общи блага.

Отговорността за здравословната обществена среда

Всички ние – архитекти, урбанисти, ландшафтни архитекти, строителни инженери, геодезисти, еколози, геолози, социолози, хуманитаристи и не на последно място, политици, занимаващи се с развитието на града, селищата и територията – имаме една задача: да обединим усилия, за да предоставим здравословна и качествена среда за живот на всички, независимо от техните възможности. Но за тази цел в центъра на политическите усилия трябва да се поставят големите териториални и световни проблеми, каквито са промяната в климата и адаптацията към нея, въглеродният отпечатък на градовете, достъпът до здравословна среда, чист въздух, публични пространства, качествени жилища и социална инфраструктура.

Няма как да се борим с тези проблеми, освен чрез прилагане на подходящи решения във всеки малък или по-голям проект. Няма как да се решат, ако търсим и намираме само краткосрочни политически дивиденти, бърза печалба и привилегии за избрани. Тази отговорност носят общинските съветници на София, когато отново дойде време да гласуват за бъдещето на ул. „Съборна“. Но и когато поставят основите на всеки нов проект за улица, булевард, площад, парк или друго публично пространство.

Авторът благодари на Васил Маджирски, Ирина Мутафчийска, Ангел Буров и Мадлен Николова за полезните коментари по текста.

Заглавно изображение: Улица „Съборна“ след краткотрайната трансформация © Димитър Механджиев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Книгата като обект. Два кратки разговора с Райчо Станев и Манол Пейков

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/knigata-kato-obekt-interview/

Райчо Станев подготвя, а Манол Пейков ще издаде скоро едно прелюбопитно издание – за българските книги с твърди корици през социализма. (Докато пиша това изречение, се сещам, че чак десетата ми книга е с твърди корици – и още не съм сигурен дали я заслужавам.) Говорим за „Книгата като обект“ на издателство „Жанет 45“. И през тази „предстояща книга“ (по Бланшо) – за какво ли още не…


Райчо Станев, оформител: „Те със сигурност не изчезват“

Подготвяш своеобразна история на книгите с твърди корици от епохата на държавния социализъм у нас… 

„История“ може би не е най-подходящото жанрово определение. Тази книга е резултат от 10-годишно проучване и по-скоро показва конкретни примери от общата картина – не изобщо книгоиздаването на социализма, а добри практики от тогава. Разглежда многообразието на поредиците и тяхното оформление. Ще представя 12 поредици, разпределени между 6 издателства – и общо 140 заглавия с техните твърди корици, форзаци, авантитули, титули и обложки. Ще представя селекция на шестима оформители на поредици, както и ценния труд на илюстратори, художници и художествени редактори. Всички издания ще бъдат разгледани с уважение, въпреки близката дистанция от време, защото са част от по-голямата история.

По отношение на проблемите, наложи се да съкратя една много красива, но за сметка на това силно идеологическа поредица. Тя би дала прекалено ярка политическа окраска: трудна за овладяване задача, с която не бих се ангажирал.

Обобщения за социалистическия дизайн и книжното оформление, без да се произнася политическа присъда, вече са правени. Тоест в моята работа по тази книга няма нищо толкова ново или необичайно. Добри практики в тази посока са Visual Cut Bulgaria на Андреан Нешев и „Анонимният известен“ за Стефан Кънчев от Магдалина Станчева. Има и много научни трудове по темата, достъпни предимно в академичните среди.

Ако можеше да избереш да чиракуваш при прочут художник, майстор на книги в България, при кого би отишъл? Защо? Можеш ли да се ограничиш само в едно ателие?

Мога да кажа кое ме е впечатлило най-много, докато работех над тази книга – и това са Библиотека „Приключения и научна фантастика“ на Борис Ангелушев в издателство „Народна младеж“ и „Световна класика“ на Иван Кьосев в издателство „Народна култура“.

Практическата част на нещата обикновено се учи в движение, докато работиш и реализираш. Постоянството тук е ключов момент. Понякога ти идва да захвърлиш всичко и да започнеш нещо коренно различно, но като мине малко време и всичко се поуталожи – виждаш смисъла… и продължаваш. Малко по малко, крачка-две, и така, докато дойде време да го изведеш. Този процес изисква търпение, концентрация; трудно ми е да го опиша, защото е по-скоро преживяване някъде между логиката и интуицията.

Какви модели на комуникацията между писател и художник наблюдаваш? 

Разговорът – и то на живо – е най-доброто, което може да се даде като модел на комуникация между тях двамата. Техниката, в т.ч. в условията на пандемия, помага, но тя изисква дисциплина и умения, за да може да се запази същото качество на комуникация, както при живия разговор.

А какво е мястото на художествения редактор в процеса? 

Да вижда общата картина, като не забравя и конкретиката. Да свързва отделните звена и да следи за синхронизацията на материалите, за да може крайният продукт да има ритъм и хармония.

Познавам автори, които предпочитат да ги наричам дизайнери на книги, а не техни художници.

С теб и друг път сме засягали тази тема. Аз пак ще обобщя с термина оформители, без да се опитвам да слагам етикет.

Изчезват ли твърдите корици днес?

Със сигурност не. Просто изчезват от едно място и се появяват на друго, ново, понякога съвсем неочаквано място.







Манол Пейков, издател: „Те са неминуема заявка за дълговечност“

Какво е съвременното състояние на българското книгоиздаване, ако го погледнем през това за коя книга като издател ще избереш твърди корици?

Твърдите корици невинаги са за предпочитане пред меките. През 50-те години на миналия век „Сити Лайтс“ на Лорънс Ферлингети прави своеобразна революция в американското книгоиздаване, известна още като „революцията на меките корици“. Поетичните сбирки, които издават, се продават за долар парчето. Изключителната им достъпност, съчетана със способността им да улавят духа и нерва на епохата, превръща някои от тях в зашеметяващи бестселъри – „Вой“ на Алън Гинзбърг например или „Кони Айлънд на разума“ на самия Ферлингети достигат милионни тиражи и променят мисловните нагласи на цяло едно поколение.

За мен меката корица винаги е била символ на лекота и достъпност. Харесвам книги с меки корици. Харесвам как пасват в ръката ми, харесвам липсата им на претенция. В твърдата корица има неминуема заявка за дълговечност, а в литературата последната дума има времето. Затова винаги съм смятал, че твърдите корици са запазена територия за класиците – както и за някои по-специфични енциклопедични и/или илюстровани издания.

Българското книгоиздаване в момента е в добро състояние. Броят на действащите издателства непрекъснато нараства. В зрелия социализъм общият им брой в България е бил 27; днес са над 1000. Броят на издадените заглавия през последните години е по-голям от всякога. Нарастват – макар и бавно – и ставките на преводачите, оформителите, редакторите и коректорите. Заради мизерното заплащане в края на 90-те и началото на този век загубихме за литературата цяло едно поколение български преводачи. Но ми се ще да вярвам, че това е на път да се промени, че българският литературен пазар най-сетне започва да навлиза в период на зрелост. (Появата на все повече книги с твърди корици – чието изпълнение е времеемко, трудно и скъпо – също е безспорно свидетелство в тази посока.)

Ако перифразирам проф. Алберт Бенбасат, кога тялото на книгата се превръща преди всичко в стока – и кога е преди всичко дух?

Винаги съм се възползвал от всеки възможен форум, за да утвърждавам ролята на малките издателства в българския литературен живот. За мен те са едновременно хлябът и солта му.

Малките издателства по правило разполагат с крайно ограничени ресурси – както финансови, така и човешки, – но винаги правят нещата с огромна любов. И почти винаги ги правят не заради печалбата, а заради смисъла. В дадена година може да издадат една-единствена книга, но всеки елемент от тази книга – превод, редакция, оформление, илюстрации, хартия, печат, подвързване – е огледан и отгледан с огромна грижа и внимание. И нерядко една такава книга представлява по-значим принос към българската литературна съкровищница от сто други заглавия, издадени на педал и между другото, с цел високи тиражи и бърза печалба.

За да не бъда разбран погрешно, нека обясня: когато говоря за „малки“ издателства, говоря не толкова за размер, а за следване на определен тип философия. Това е онази философия, според която човек става издател, за да превърне в реалност онова, за което мечтае като читател. Тя е фенска, домашна, некорпоративна – и в известен смисъл дори антикорпоративна.

Корпоративизирането на книгоиздателския бранш по правило упражнява натиск за превръщането на книгата в стока като всяка друга – вместо от имената на авторите и качеството на заглавията, политиката на издателството се диктува единствено от последния ред на екселския файл. Този подход обаче също крие своите клопки.

В книгата си „Изкуството да си издател“ големият италиански писател Роберто Каласо, прекарал по-голямата част от живота си като служител в легендарното италианско издателство „Аделфи“, разказва как при поредното разместване на пластовете начело на издателството застава човек, който се интересува единствено от финансовите резултати. Колкото и да е парадоксално, стремежът му да управлява издателството като редово производствено предприятие се оказва пълно фиаско.

„Издателската дейност е единствената, която не се подчинява на класическите закони на финансовото управление“, отбелязва Каласо (цитирам по памет). Защото тя е своеобразна алхимия – зависи от едно почти магическо съчетание на обстоятелства, като личния вкус на издателя, неговите интереси и преценка, харизмата му, личните и публичните му контакти, хората, които си избира за сътрудници и партньори, и още безброй други крайно субективни фактори. При отсъствието на въпросното уникално съчетание от качества, дори и управлявано по най-ефективния начин, издателството губи най-важното, с което разполага – вниманието и отдадеността на своите почитатели. Вследствие на което всичко останало чисто и просто губи смисъл.

Заглавна снимка: © Райчо Станев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Данни за българите в Германия за 2019

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/bg-de-2/

Традиционно пускам данни за диаспората ни в Германия. От една страна имам най-големи наблюдения за тази страна. От друга обаче данните изглежда са най-точни. Поне така мислих докато не открих, че всъщност имат сериозни разминавания.

Миналия април описах как дори статистическата служба на Германия публикува две числа – от адресните регистрации и от имиграционните. Германия се слави с това колко са стрикти относно адресните регистрации. Наистина, не може да направиш много неща в страната, ако не си сменил адресната си на даденото място. Гонят те, ако смениш квартирата и има солени глоби. Немалко обаче се регистрират фиктивно, за да им тече „пребиваване“. Отделно има и такива, които работят на черно и не се водят никъде. Имиграционните пък следят потокът от визи, пътници и други данни, за да оцени мигрантите. След приемането ни в ЕС от 2007-ма обаче оценката за българите става все по-трудна, особено при отворени граници. Отделно, че не са си ревизирали данните от поне 16 години.

Имайки това предвид, числата, които ни се предоставят варират силно. Според имиграционните – данните, които най-често виждаме да се цитират, българите в Германия в края на 2019-та са били 360170. Според адресните регистрации – 342211. Разликата е близо 18 хиляди души – толкова, колкото и за 2018-та. Това, което може би може да се каже е, че българите в страната са се увеличили с 23 хиляди.

Освен тях 1990 българи са получили германско гражданство – с 160 повече от предходната. Напомням, че заради силното увеличение на диаспората в последно време, в рамките на следващите 5-6 години 238 хиляди българи ще имат право на натурализация.

От гледна точка на доходи и образование малко се е променило спрямо предходната година. Съветвам ви да прочетете описанието ми от тогава. Интересното е, какво се е случило през 2020-та. Според анализ на декларациите за влизане в България, няколко стотин хиляди наши сънародници са се върнали заради пандемията. Колко от тях са заминали отново е трудно да се каже все още.

Както и предишни години, обнових картата показваща разпределението на българите по общини. Може да прегледате и съотношението им спрямо населението. Вижда се забавяне на нарастването на диаспората ни. Това не може да се обясни с натурализациите. Данните показват също толкова пристигащи през 2019-та, но и повече заминаващи си. 2020-та ще е доста различна, но няма да знаем още дълго време – DeStatis публикува данните с почти година закъснение.

Източник: DeStatis

The post Данни за българите в Германия за 2019 first appeared on Блогът на Юруков.

Избори 2021: заявления за гласуване в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/izbori2021-zaqvleniq/

Преди точно три дни ЦИК пусна електронния формуляр за заявления за гласуване в чужбина. Минути след това Да, България пусна на страницата си линк със съвети как да се гласува. Много доброволци и организации призоваха също българите в чужбина да подават такива заявления, за да бъдат отворени повече секции. Именно благодарение на подготовката и няколкото паралелни информационни кампании на последните се стигна до рекорден брой заявления още в първите часове.

Съвети за заявленията

Скоро след началото пуснах мейл с инструкции на около 2000 активни българи зад граница, които се бяха абонирали за новини на портала Glasuvam.org. Ето ги накратко:

  • Заявления се подават до 9-ти март 2021 електронно на сайта на ЦИК
  • В електронния формуляр се попълват данните точно както са по лична карта, включително адрес и име на кирилица. Точният адрес е чужбина не е задължителен – достатъчно е да се посочи град
  • От списъка с местата може да изберете близко до вас място или да добавите ново. На тази таблица или тази карта се виждат по-добре къде са.
  • Силно препоръчително е да подкрепите откриването на вече добавено място, за да няма множество близки с по няколко заявления и никое от тях да не стане секция. Ако добавяте ново, напишете името на града на кирилица или точно както се изписва на местния език
  • При подаване на заявление в чужбина бивате отписвани от списъка в България. Подайте такова заявление единствено, ако знаете, че ще гласуват извън България
  • Ако сайтът откаже заявлението, проверете името си в този списък. Там ще има информация за причината и грешката, която са открили. Обикновено е заради изписване на имената или адреса по лична карта.
  • При проблем със заявлението пишете на [email protected]

Друг важен момент е, че може да се подава заявление и да се гласува с изтекли лични документи. Според Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, лични документи изтекли между март 2020 и края на януари 2021 остават валидни. В този смисъл всеки с така изтекъл документ може да ги използва за изборите. Вече потвърдих, че електронният формуляр за заявленията ги приема.

Активността до сега

Скоро след споделянето на линка на формуляра в социалните мрежи заваляха заявленията. В първите 90 минути имаше 450 заявления, а за по-малко от ден – 5000. Към този момент са вече 15000 и растат бързо. Вече има събрани поне 60 заявления за 64 секции извън дипломатическите ни представителства.

В светлосиньо се виждат заявленията на час през първите дни на кампанията през 2017-та. В синьо са тези подадени сега.

Тази активност е учудваща предвид онова, което сме видели на предишни избори. По време на европейските имаше общо 8673 заявления. Тогава предупредих, че има сериозен проблем с активността. При предходните парламентарни през 2017-та имаше около 45 хиляди заявления за всички 4 седмици от кампанията по събиране. Сега минахме една трета от тях за само три дни.

Горната графика е част от динамичната таблица, с която следя събирането на секциите. Полезен инструмент е да се види къде колко секции има събрани и къде има нужда от още гласове. Направена е именно с цел да е в полза на организиращите такива секции по места.

Обновява се на всеки 5 минути изтегляйки данните от таблицата на ЦИК, изчиствайки и обработвайки ги в разбираем формат. Същите данни ще видите и на картата, която пускам вече години наред със заявленията. Тя ще бъде последвана от карта със секциите, когато станат известни.

Рискът от „размиване“ на заявленията

Един от редовните въпроси, които изниква, е за загубата на заявления. Това се случва, тъй като ЦИК позволява в заявлението да се въведе място за гласуване в свободен текст. Така се стига до записи като „някъде около спирката на…“. Така от една страна не може да се определи точното място на някои искания, а от друга, прекален точното описание на други може да ги пръсне из покрайнините на някой град, да не са достатъчни за никоя една точка и секция да няма.

Причината за свободния текст е, че това беше възможност, за която много настояваха в самото начало, когато електронният формуляр беше въведен. Ползата от това е, че доброволци и организации могат да координират усилията за секция на точно определено място. Ако ЦИК определя в кои градове може да се подава заявление, това практически спира подобни инициативи на желаещи да се организират.

Все пак, преди да може всеки от нас да избере възможността „въведи сам“, му се показват всички добавени до онзи момент места. Така първо има избор да ги подкрепи. Имаше известни проблеми в тази част от формуляра на ЦИК, като някои градове бяха с объркани държави. Това беше обаче бързо поправено и не доведе до загуба на гласове. Имаше кратък период днес, в който самият формуляр спря да се отваря, но и това беше решено бързо. Самият факт, че някой го забеляза показва каква голяма активност наблюдаваме в момента.

Наистина, има риск да се изгубят някои заявления, но според анализите ми до сега в огромна част от случаите организацията на секции близо до общностите ни е била успешна. Именно затова винаги още преди началото на кампанията съветваме желаещите да гласуват в чужбина да се поинтересуват кой организира секция в близост до тях и да се включат като доброволци по възможност. Картата горе също помага в тази насока.

Отделно, от ЦИК също обединяват някои заявления при видимо еднакви места изписани различно. Това се прави с изрично решение на комисията и помага да се съберат дори желаещи заявили да гласуват близко един до друг.

Същинското откриване на секции

Основната цел на кампанията е да даде основание да се отворят секции на места, където има голяма концентрация на българи. Докато в консулствата и посолствата това ще стане автоматично, на други места се налага местните общности да организират всичко, включително комисии, помещения и наеми.

Събирането на достатъчно заявления за едно място предполага, но не задължава ЦИК да отвори секция там. Освен някои ограничения в ИК, възможно е приемащата страна да не разреши, както и да липсва организационен капацитет за целта. Под последното се разбира, че няма достатъчно официални лица да участват във всяка секция. Това обаче е доста рядко.

По-голям риск за секциите обаче представлява течащата пандемия. Изискванията за социална дистанция, затваряне на заведения, училища и клубове, както и ограничения в придвижването може да направят трудно и дори невъзможно да се организират секции на някои места. Това може да е и проблем за дипломатическите ни представителства, където традиционно липсва достатъчно място и може да се отворят по-малко секции с по-малко урни, отколкото на предходни избори.

Самото гласуване ще бъде допълнително затруднено – задача, с която се заемаше активно ЦИК до сега с въвеждането на все по-объркващи и сложни бюрократични спънки. Струпването на хора пред секциите ще създаде проблем с местните власти, а изискванията за разстояние ще забави гласуването на всеки отделен човек. Затова е още по-важно да има повече секции на повече места – за да се избегнат многочасовите опашки, които наблюдавахме в градове като Берлин, Лондон и Франкфурт.

Следващи стъпки

Важно е да се свържете с приятелите и роднините си в чужбина и да ги призовете да подкрепят откриването на секции близо до тях. Една важна тънкост в тези заявления е, че с подаването им се отписвате от списъците в България. Тези, които се притесняват, че ще се злоупотреби с вота им могат така да си гарантират, че това няма да стане. Важно е обаче да знаете със сигурност, че ще гласувате в чужбина на 4-ти април, тъй като след заявлението няма да може да упражните правото си на глас в страната.

От друга страна, подаването на заявление за една секция в чужбина не означава непременно, че трябва да гласувате именно там. Може на избраното от вас място да няма открита секция. Дори да има обаче, може да отидете в която и да е друга, за да гласувате там. Просто попълвате декларация, че не сте гласували другаде и ви добавят в списъка. Внимавайте обаче, защото данните от списъците в чужбина се проверяват и следват санкции при многократно гласуване.

Тепърва е научим за планираните противоепидемични мерки по време на вота. Ще изпратя отново подробности на всички абонирали се в Glasuvam.org. Междувременно все още може да се свържете с местното българско дружество или консулство, за да се присъедините като доброволец в организирането на вота. Може да се запишете и като защитник на Ти Броиш, за да имате възможност да присъствате при броенето и да подсигурите, че няма да има случайни или умишлени подмени.

The post Избори 2021: заявления за гласуване в чужбина first appeared on Блогът на Юруков.

НЗОК и тежко болните деца – две години по-бавно и навярно по-скъпо

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/nzok-dve-godini/

Подсещаме се за Националната здравноосигурителна каса единствено при поредния скандал и за жалост имаме премного поводи за това. Последно преди две седмици в отговор на запитване от парламента, Министерството на здравеопазването изнесе определени данни за разгледаните случаи и изплатени пари за лечение на деца.

Отговорът на запитването ще намерите тук. В него твърдят, че информацията била публична и наистина част от нея ще се намери в отчетите им тук. Също толкова вярно е и че изтриха набързо отчетите от предишни години. Така става трудно сравнението не само колко пари се изплащат, а и къде отиват тези пари.

Бърз поглед върху стари изказвания и сегашните числа се забелязва сериозно намаление в парите изплатени за лечение в чужбина и непропорционално много повече за България. Смущаващо повече пари се наливат в български болници при аналогичен брой пациенти. Точни данни обаче отново нямаме, но се надяваме скоро да предоставят исканата информация, за да може да разберем къде и колко пари са дадени.

Това, което имаме все още като данни е броят на случаите и колко от тях са решени. Започнах този анализ веднага след като НЗОК пое функциите на бившия Фонд за лечение на деца. Три години по-рано бях направил подобен преглед на тогавашните данни. След критиката ми към НЗОК те се опитаха по подобен на сегашния начин да подвеждат с числата. След това многократно обновявах тези анализи, последно през ноември покрай скандала с HelpKarma показваш колко неефективна е работата с лечението на деца.

Извеждането и изчистването на данните е трудоемко, участват няколко доброволци и все още е пределно ясно, че НЗОК прави всичко възможно да направи тези анализи възможно най-трудни. Направиха заявка още преди две години, че ще сменят регистъра и ще направят такъв, който не само помага на родителите на такива деца да кандидатстват за помощ и реагират при търсене на информация по-бързо, но и ще дава по-голяма прозрачност на работата им. Това не се случи и все още използват старата система.

Няма да повтарям отново условностите. Ще ги намерите в предишния ми текст по темата. Отново в сиво съм отбелязал периода преди НЗОК и се базират изцяло на информацията, която подават на родителите и нищо повече. Мога само да отбележа, че има подобрение в навременното въвеждане и отбелязване кога случаите са одобрени или отказани, какви документи липсват, както и че по-малко се използват коментарите в свободен текст, за изписване на бюрократичните стъпки. Това не означава, че са намалели, както ще видим по-долу. Означава само, че чиновниците са свикнали да работят с въпросния сайт.

Числата накратко

  • 309 нови заявления от ноември насам. От тях 60% са одобрени, 4 или 2.1% са отказани, а останалите 38% са оставени без разглеждане или чакат
  • За цялата 2020-та г. е имало 1508 заявления. 84% от тях са одобрени, 1.8% са отказани, а 239 или 14% още чакат.
  • Средно през 2020 е отнемало малко над месец да се реши един случай – 32 дни. От тях средно 6 дни е било търсенето на мнение от експерти. Почти цялото останало време е било бюрокрация, обмяна на писма между институции и връщане на документи на родителите за корекции
  • 37.8% от завършилите случаи през 2020 са чакали повече от месец. За последните 3 месеца това число скача на 59%

Подробно в графики

В следващите графики виждате обновения поглед над информацията, които НЗОК показва на всеки един от родителите на болните деца.

Първата показва колко заявления са подавани по месеци и какъв е резултатът от тях. Забелязва се сериозно повишение на заявленията през 2020-та след края на май. Повечето са одобрени в даден момент. Голяма част от тези в жълто или без решение, са всъщност прекратени по различни причини. Забелязва се, че има доста повторни заявления за продължаващо лечение, което може да обяснии част от увеличението.

Следващата графика показва кога са одобрявани въпросните заявления. Пиковете са през октомври по някаква причина. Отново има голямо забавяне през месеците на първата вълна от коронавирус.

Следната графика показва не броя, а времето отнело да се достигне едно решение към момента, в който е взето. С други думи, исканията одобрени или отказани през януари 2021-ва са чакали средно 40 дни. В червено се вижда времето при експерти. То не се е променило спрямо времето на фона. Запазва се тенденцията на значително забавяне заради бюрокрация като то остава двойно спрямо преди НЗОК да поеме функциите.

Тук виждаме по-подробно разбивката по извършени дейности. Гледаме броя, а не колко време са отнели. За последното нямаме обстойна информация. Някои, като изпращането на писмо става бързо докато чакането за отговор или чакането на становище отнемат дни. Виждаме, че повече се търсят становища и значително повече се връщат документи за поправка на документи. Именно последното отнема много повече време.

Тук се вижда разбивка пак по време. Този път показвам каква част от родителите са чакали колко за взетото решение. Така виждаме, че през януари почти половината родители са чакали над месец. Това е тенденция, която също виждаме да се засилва докато тези получили отговор под седмица остават малко.

И на последно място показвам карта, която показва приблизително колко документи са „застоявали на бюрата“ на НЗОК. Показва колко искания за финансиране са чакали за решение към дадения ден, но не повече от 30 дни. В действителност са повече от показаното, но има и такива отхвърлени без разглеждане.

Вижда се така по-добре драстичното забавяне на разглеждането и трупане на работа. При това не се е променило особено в последните месеци, а напротив – засилва се.

Отново бавно и скъпо

Ако може да обобщим наученото от работата на НЗОК в последните почти две години, то е именно това – леко подобрение в документацията, но все още сериозно и неоправдано забавяне и затруднения за родителите на болни деца. Затова все още се срещат много кампании за събиране на пари и немалко измами и скандали покрай тях.

Това се случва неизменно, когато администрацията не си върши работата. Надяваме се в скоро време да получим повече прозрачност, макар и по трудния начин с ЗДОИ, за парите, които са изплащали в България и чужбина, както и разбивка по болници и то в последните няколко години. Така ще може да разберем дали при непроменен брой болни деца е имало промяна в поведението на касата, решенията за лечение и използване на ситуацията за облагодетелстване на определени дружества.

The post НЗОК и тежко болните деца – две години по-бавно и навярно по-скъпо first appeared on Блогът на Юруков.

Румен Радев, волният ездач

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/rumen-radev-volniyat-ezdach/

О, да, президентът Румен Радев постъпи тактически правилно, като пръв се самономинира – принуждава БСП да го подкрепи, ще – не ще. О, да, президентът Румен Радев иска да разшири анти-ГЕРБ съпротивата, консолидирайки я около себе си. О, да, Румен Радев иска да играе по-голяма от отредената му конституционна роля – също като акушерката на тройната коалиция Георги Първанов. 

Всяка от тези констатации в действителност се сблъсква със сериозни препятствия и Радев рискува да си остане с големите надежди, а Десислава Радева – с гардероба с дизайнерски рокли. 

Има ли избор БСП?

На пръв поглед изглежда, че президентът е поставил „Позитано“ 20 на колене със заявката, че ще се бори за втори мандат заедно с вицепрезидентката Илияна Йотова. Направи го еднолично, тъй като Йотова отсъстваше от пресконференцията заради съобщение, че е с COVID-19. Нямаше изненадани – изненадата дойде от факта, че президентът се номинира сам. 

Макар да имаше една особена… спонтанност на подкрепата за Радев. Най-напред го „издигна“ партийна организация на БСП във великотърновското село Леденик. Ето как: 

По предложение на делегатите от основна партийна организация „Доверие“ в село Леденик за подкрепа на Румен Радев за втори президентски мандат и даване на висока оценка за неговата работа през изминалите пет (всъщност са четири – б.а.) години. Предложението беше подкрепено от конференцията на БСП във Велико Търново с 86% от гласувалите делегати. 

Един позабравен политик от Прехода – Александър Томов, направи подписка за втори мандат на президента от името на Движение за промяна. 

Но БСП не изглежда толкова безпомощна. Ноторно известно е, че никой в България не може да спечели президентски мандат без системна партия зад гърба си. Високият рейтинг, с какъвто по традиция и без особени усилия се сдобиват президентите, не е равнозначен на гласове в урните. Разбира се, че БСП има избор – и може да не подкрепи Радев. Така най-вероятно няма да спечели и кандидатът, когото ще издигне, тъй като гласовете на социалистите ще се разцепят. Но и Румен Радев няма да спечели. Лидерката на социалистите Корнелия Нинова ще понесе критики, но тя, по всичко личи, има вкус към битките. А и като единственият председател на столетницата, избран на преки избори, може да си го позволи. 

С незначителна партия зад гърба си („Нова България“?!) – или две-три от такъв калибър, Радев ще изглежда неубедително. Дори инициативният комитет, който ще издигне кандидатурата му за втори мандат, да включва „дейци“ от цялата палитра – академици, генерали, професори и просто известни. От друга страна, социалистите едва ли ще се съгласят структурите им да изнесат на гърба си втора за годината предизборна кампания, а да свирят втора цигулка в обединение от партии зад кандидатурата на Радев. 

Корнелия Нинова препотвърди по-ранната си позиция – решението за Радев ще е след парламентарните избори. Подкрепа сега ще разфокусира кампанията за парламентарните избори, а така БСП не губи нищо – президентът бездруго е опозиция на управляващите, следователно за предстоящите на 4 април избори неговото противостоене би подсилило гласовете срещу статуквото. В действителност, бавейки подкрепата за президента, Нинова му помага. Бойко Борисов и ГЕРБ неизменно пакетират Радев и БСП в едно, а така той би могъл да тества възможна ли е „мощна политическа алтернатива“. Радев говори за нуждата от такава на 1 февруари: 

Ако това не се случи, може да се стигне до поредните пазарлъци между партии и поредния мандат на грабеж и застой. Предвид патовата ситуация в новия парламент може да се стигне до правителство на задкулисието под благовидния предлог национално спасение или експертно правителство, или други формулировки. 

За политическия възход на Румен Радев е по-изгодно да има втори парламентарни избори, нов изблик на протестна енергия – и разбира се, така желания служебен кабинет. По bTV тази седмица евродепутатката Елена Йончева също заяви, че „едно служебно правителство ще направи ревизия на всички корупционни сделки“. Това би било най-доброто „подгряване“ за президентските избори. Сигурно затова Радев отсега предрича, че всякакъв експертен кабинет би бил „правителство на задкулисието“. Бързате, г-н президент, бързате.

Пълководец на анти-ГЕРБ съпротивата?

Миналогодишните протести наредиха президента в първите редици на „борци срещу задкулисието“. Не беше трудно. Нужно беше нахлуване на прокурори на „Дондуков“ 2, което предизвика хората да излязат, а после при тях излезе и президентът с вдигнат юмрук. „Отровното трио“ призоваваше и бдеше протестите да не бъдат „яхнати“ от партии. Вече си имаха ездач от Президентството… 

Словата на Румен Радев за правовата държава, срещу корупцията и липсата на върховенство на закона, за проблемите със свободата на словото се чуват най-ясно и отчетливо поради позицията му на държавен глава. Така той някак естествено иззе територия от лидерите на извънпарламентарната опозиция, особено на градската десница, използвайки и тяхната реторика. Стратегически. Ще излезе, че президентът (за чието избиране помогнаха гласовете на ДПС; който не посмя да назове Пеевски като част от „дълбоката държава“ и се опълчи на главния прокурор едва когато бяха накърнени интересите му) е „най-голямата заплаха за авторитарното управление на Борисов“ – така се привижда на Елена Йончева например.

А всичко останало някак се потопи.

Руският разузнавач от резерва Решетников, неговите маньоври в България и участието му в първата номинация на Румен Радев, позицията на президента срещу Истанбулската конвенция, прокремълските му изяви… Сега държавният глава проявява „меко русофилство“ и повече сдържаност. Човекът, който преди година и половина се обявяваше за преки доставки на газ от Русия чрез газопровод, който да излиза пряко на Българското Черноморие (нов „Южен поток“), тази седмица запита защо Бойко Борисов неглижира интерконекторите от десетина години, а закопа 3 милиарда в „Турски поток 2“. 

Истинският тест за Румен Радев ще са промените в Конституцията. Ако спази думата си, би трябвало да ги внесе в следващия 45-ти парламент – освен ако не смята да протака до евентуален 46-ти парламент наесен и евентуалното си преизбиране. По тези законодателни промени ще се разпознае дали президентът е автентичен, когато говори за върховенство на правото, борба с мафията и „Мутри, вън!“, или е подставено лице на паралелната държава. Разбира се, може да се допусне хипотеза за промяна. Например председателят на ВКС Лозан Панов, чийто мандат изтича тази година, също бе номинация на статуквото през 2015 г., а изборът му – определен като „предрешен“. Днес Панов е на страната на реформаторите и в битка със статуквото, на което всъщност дължи поста си.

Кой оплеска всичко

Съветниците на президента обаче се оказаха слабите му места. Кажи ми кои са съветниците ти – и ще ти кажа какъв политик си. Президентският съветник по правни въпроси и антикорупция Пламен Узунов, публично известен от разговорите с бизнесмена Пламен Бобоков, изгря в нова афера. Този път нещата са по-сериозни от чатове – става въпрос за обществена поръчка за 290 джипа, извършена по време на служебния кабинет на Радев през пролетта на 2017 г. и Узунов, тогава служебен министър на вътрешните работи. Заради обжалвания сделката е сключена по време на третото правителство на Борисов. 

Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) е разследвала случая в периода между юли 2018 и декември 2020 г. и е открила нарушение в промяна на тръжните условия, извършена от МВР – вместо високопроходими автомобили са избрани от друг клас (SUV). Според изявление по БНТ на генералния директор на ОЛАФ Виле Итала повечето от джиповете SUV са произведени през 2013 и 2014 г. и няколко години са били на склад. 

„Не всички от тези автомобили могат да се използват за охрана на граници в насечен терен без проходими пътища, каквито са изискванията“, обясни Итала. ОЛАФ препоръчва България да върне близо 6 млн. евро в бюджета на Брюксел, тъй като средствата са безвъзмездна финансова помощ от фонд „Вътрешна сигурност“ за закупуване на превозни средства за нуждите на МВР. 

Българската прокуратура побърза да съобщи за доклада на ОЛАФ на 2 февруари, веднага след като Румен Радев обяви номинацията си за втори мандат.

Материалите от Европейската служба за борба с измамите са обединени с материалите по дело, свързано с разследване на възможна търговия с влияние. По него вече са обвинени двамата президентски съветници Илия Милушев и Пламен Узунов, информирана е и Европейската прокуратура.

Президентството отрече и настоя за „пълното изсветляване не само на тази съмнителна доставка на автомобили за МВР от правителството на Бойко Борисов, но и за проверка на изразходваните милиарди левове през последните години, включително в случаите, когато обществени поръчки не се провеждат изобщо“. Изразходваните милиарди безспорно се нуждаят от разследване, но не може да се отрече фактът, че името на Пламен Узунов е в доклад на Европейската служба за борба с измамите. Още от 2017 г. се появяват публикации, че Узунов е свързан с кръга „Пеевски“, но Радев не ги е коментирал. 

Повече от президент?

Да играеш първи ход може и да е предимство в шахмата, но в политиката невинаги е така. Битките на президента тепърва предстоят и тази втора кампания няма да е като първата, когато той се носеше на вълните на възхищението от стройния генерал летец, тръгнал от хасковското село Славяново. Необходими са усилия – да убеди левите, че е техният човек, да привлече и гневните на ГЕРБ. За президента парламентарните избори са репетиция за президентските. На анти-ГЕРБ терена обаче той няма да е сам – заради балотажа. 

Останалите претенденти за „Дондуков“ 2 още не са известни, твърде рано е.

Този път партията на Борисов може да изненада с различна от тяснопартийната кандидатура на Цецка Цачева, предложена за конкуренция на Радев. По всяка вероятност свои кандидати за президент ще издигнат и „Има такъв народ“, „Демократична България“ и др. Без съмнение, изходът ще се реши на втори тур. Затова са и усилията на Радев – да бъде припознат като борец срещу статуквото, срещу мафията и корупцията и от избиратели от други политически семейства. Отдавна е разбрал, че ще му трябват повече гласове извън семейството на „левите“. За тази цел ще е необходимо да даде повече доказателства от настоящата вербализация. 

Иначе на думи, знаем, борбата с мафията е лесна, също като любовта в попфолка. Мая Манолова, Румен Петков, Александър Томов също борят мафията…

Заглавна снимка: Румен Радев © Президентството на Република България

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БСП не е готова за голямата крачка

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bsp-ne-e-gotova-za-golyamata-krachka/

Има твърде различни хора в БСП, има лобита, хора с различни мнения – това не е минус. Обединението около нещо общо е големият майсторлък на лидера. Единственото нещо, което може да ни обедини, са добри идеи и политики. Засега не виждам този разговор да е съществен. За жалост, засега разговорът продължава да бъде на ниво лични нападки, жълти манипулации, лъжи за опонента, като това цели да го очерни. Това вреди на БСП.

Думите са на Корнелия Нинова в интервю пред „Капитал“ дни преди 49-тия конгрес на партията, който я избра за свой лидер. В същото интервю тя заяви, че социалистите биха управлявали с ГЕРБ само ако победят на изборите и БСП е първа политическа сила. Годината е 2016-та.

През март 2017 г. БСП не успя да спечели парламентарния вот, а председателката поиска от Националния съвет вот на доверие заради изборната загуба – и го получи с пълно мнозинство, без нито един глас „против“ или „въздържал се“. На пленума социалистите обсъдиха и възможността за широка управленска коалиция с ГЕРБ, но я отхвърлиха категорично.

Четири години по-късно партията столетница отново се стяга за бой, както призовава „Интернационалът“ – световният химн на комунистите, социалистите и анархистите.

Но макар и да изглеждат стегнати, червените редици съвсем не са дружни.

Колкото и да отричат напрежението между опонентите на Нинова, които се явяват враговете с партиен билет, и преторианците на лидерката, наричани от Велислава Дърева „корнелианци от последния ден“, то съществува и ще проличи още по-ясно от резултатите на изборите. Защото с крайните си действия, като отлъчването на Георги Гергов от БСП, председателката си отвори фронт в тила и превърна довчерашен свой поддръжник в отявлен противник. Съвсем не е изключено комунистът трето поколение и първо поколение олигарх да работи активно в предизборната кампания срещу Нинова.

Едва ли може да се очаква на тези избори да работи активно за Нинова и кметът на Перник Станислав Владимиров, който я нарече „агресивна, първосигнална и злобна жена“, нетърпяща чуждо мнение и критика, както и други организации в страната, недоволни от политиката на председателката.

С промяната на Устава на партията на последния конгрес, с която се ограничи възможността социалисти да бъдат народни представители повече от 12 години (с изключение на председателя),

още на предишните парламентарни избори бяха отстранени знакови фигури в БСП.

Тази до голяма степен положителна тенденция позволява в парламента да влязат и млади хора, макар като относителен дял те да са значително по-малко, отколкото са лицата на статуквото. Така Крум Зарков, един от най-активните критици на управляващите, ще води русенските социалисти и в тази предизборна кампания, а 27-годишната Петя Михалевска беше избрана да оглави кърджалийската листа. Потомствената социалистка (дъщеря на Димчо Михалевски) смята, че най-младите са длъжни да надигат глас, за да ги чуе капсулираното партийно ръководство.

Все пак младостта в политиката не е нито порок, нито задължително предимство, още по-малко при сблъсъка на идеи и послания в една кампания. Така например Александър Симов от средното поколение в БСП и втори мандат народен представител още като млад социалист показа далеч по-ортодоксални възгледи от старите си другари в партията.

Но въпреки частичното подмладяване на червените листи в страната, от тях не личи стремеж на Нинова и ръководството на партията към промяна,

а по-скоро… имитация. Иначе в тях нямаше да има трима сътрудници на Държавна сигурност, независимо за кои служби са работили, или лица с висящи наказателни производства и с недобра репутация в регионите си. Нинова се хвали, че избраните за водачи на листи са хора с експертност в различни сфери, но ако трябва да излъчи от тях министри в един бъдещ кабинет, доминиран от БСП, със сигурност лидерката ще бъде затруднена.

Не е ясно и как председателката би обяснила на редовите социалисти от Велико Търново защо предпочете Явор Божанков за водач на листата пред Весела Лечева, подкрепена в специално писмо от кметове и председатели на партийни структури от региона. Или защо не съобрази волята на габровските социалисти, гласували доверие на Кристина Сидорова, а спусна за водач на листата автомобилния състезател и шампион на България Крум Дончев. Вероятно примерите не се изчерпват с посочените два.

Корнелия Нинова показа, че ѝ липсва именно „големият майсторлък на лидера да обединява“.

Защото четири години след като застана начело на БСП, тя още не е успяла да намери онова, което би събрало различните фракции и интереси в столетницата. А големият разговор отново не е за идеи и политики, а остава на нивото, което не задоволяваше председателката, преди да поеме кормилото на партията.

Идеите и политиките за промяна в развитието на страната бяха заложени във „Визия за България“, която БСП прие в началото на 2019-а. Две години по-късно социалистите се явяват със същата програма на предстоящите парламентарни избори. Само че през тези две години настъпиха събития, които промениха хода на историята не само в национален или тясно регионален аспект. Така в основния документ на червените

липсва „визия“ как, ако те спечелят изборите, ще управляват кризата, породена от коронавирусната пандемия.

Как ще управляват икономиката, залагаща все повече на дистанционната работа и на роботите, които в следващите 20 години ще заместят човешкия труд в много сфери. Последното според прогнози на анализатори ще доведе до безработица, социални вълнения, дори революции.

БСП не само няма идея как ще посрещне предизвикателствата на следващото десетилетие, през което ще станем свидетели на глобални промени в политиката, финансовите и борсовите пазари, икономиката и екологията. В програмния ѝ документ, който се съмнявам, че са чели и половината от членовете на партията, за приоритетите в сектор „Енергетика“ – структуроопределящ отрасъл на икономиката, е заложено изграждането на АЕЦ „Белене“ с минимум 51% участие на държавата, обратно изкупуване от държавата на ЕРП-та на пазарен принцип, възстановяване на газовия коридор с Русия в съответствие с европейските правила и т.н. А за въглищните централи от комплекса „Марица-изток“, които според Зеления план на ЕС предстои да бъдат затворени в следващите години, социалистите предвиждат подкрепа с цел „максимално удължаване на живота им, както и на въгледобива“.

Най-вероятно Корнелия Нинова и нейните подгласници в партията разчитат, че вълната на общественото недоволство от мафиотизираното управление на третия кабинет на Борисов ще „налее вода в тяхната воденица“. Но дълбоко в себе си сами не вярват. Не само защото социологията не измерва подобна тенденция в последните проучвания на обществените нагласи. А защото БСП не е нито лява, нито модерна партия. Защото не се е отказала от комунистическото си минало и не го е осъдила. Защото не призна пагубната роля на ДС за българския Преход, за раждането на мафията от средите на бившите тайни служби, за несъстоялата се демокрация и разцъфтяващия авторитаризъм.

Това са основните причини българският избирател да не вижда нюансите в образите на Нинова и Борисов – двете лица на една и съща монета.

Защото Борисов е толкова десен, колкото е лява Нинова. Защото и двамата са излезли от една матрица.

Председателката на БСП оглави листата в Пловдив и се кани да влезе в титаничен сблъсък с Бойко Борисов. Разбира се, ако той приеме хвърлената му ръкавица и реши най-сетне да приеме мъжка битка с червената лидерка, за каквато тя самата го призова преди време от парламентарната трибуна. Колкото и да се заричат обаче, двамата биха се взели накрая, вместо да водят „мъжка битка“.

Заглавна снимка: © PES / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Докторът от Иран, законите и хората

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/abdullah-zargar/

Може би вече сте научили за иранския лекар, който вече не може да бъде директор на общинската болница в Исперих, след като е бил такъв осем години. За проблема се заговори още в края на миналата година, но през последните седмици случаят е обект на нарастващ медиен интерес.

Доктор Абдулах Заргар не може повече да бъде директор на болницата в Исперих, защото не е български гражданин. Така казва законът. Хиляди граждани се включват в подписка до Президентството, в която се настоява лекарят да получи българско гражданство. Оттам отговарят, че здравеопазването и кадровата политика са постоянен ангажимент на институциите, а не „резултат от кризисни акции“.

Като се имат предвид обществените настроения в полза на лекаря, желанието на Румен Радев да се харесва на хората и заявката му за втори мандат, е вероятно Абдулах Заргар да получи българско гражданство. С това частният проблем ще се реши, но структурният ще остане.

Кой закон нарушава постът на д-р Заргар и защо гражданството му става проблем чак сега –

това не става ясно от повечето новини по темата. А именно там е заровен „ключът от бараката“. В Закона за лечебните заведения липсва изискване, че управляващите една болница трябва да са български граждани. Напротив, дори се уточнява какви документи да представят членовете на управителните органи на едно лечебно заведение, в случай че са чужденци.

Както нерядко се случва в законодателството ни, част от регулацията на една област може да се намира в закон, който не се отнася пряко до нея. Например може да се направи опит споделеното пътуване да се криминализира в… Кодекса на търговското корабоплаване. В конкретния случай става дума за Закона за публичните предприятия. Той се отнася за дружествата с повече от 50% държавно или общинско участие, каквито са и общинските болници. В чл. 20 от него пише, че членовете на управителните органи на публичните предприятия може да са български граждани, граждани на Европейския съюз или на страните от Европейското икономическо пространство (ЕИП).

Законът за публичните предприятия беше приет през есента на 2019 г., след консултации с Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Наличието на такъв закон беше важно условие, за да бъде приета България във валутния механизъм ERM II, известен като „чакалнята на еврозоната“. Целта му е да се осигури прозрачност на публичния сектор и да се прекратят практиките на различни форми на конфликт на интереси, злоупотреби и пр. В резултат страната ни влезе в т.нар. чакалня, но

скоро след приемането на закона започна и неговото смекчаване под различни форми, включително чрез промени на други закони.

Въвеждат се изключения, облагодетелстващи определени компании (например железопътните и Българската банка за развитие), и се правят опити за премахване на забраната заемащи висши държавни постове да влизат в управлението на публични дружества.

Една от промените засяга и болниците – премахва се забраната членове на управлението им да работят в тях като лекари. Като се има предвид недостигът на лекари в България, особено в малките населени места, тази промяна е смислена. Любопитен детайл е, че тя става точно по времето, когато се популяризира проблемът с гражданството на д-р Заргар. Предложените изменения на закона обаче не предвиждат граждани на трети страни (тоест такива, които не са част от ЕС и ЕИП) да могат да управляват лечебни заведения.

Напорът за промени в закона впрочем се засилва напоследък, защото според Правилника за прилагането му голяма част от новите правила, които се въвеждат с него, влизат в сила от 2021 г. Това важи и за гражданството на членовете на управителни органи на болници.

Ето защо директорът на болницата в Исперих, който осем години е заемал поста си законно, изведнъж вече няма това право.

Ортопедът д-р Абдулах Заргар буквално е спасил болницата, която никой друг не е желаел да управлява. Не само е успял да подобри финансовото ѝ състояние, но и лично е пътувал до близките села, за да преглежда хора, които не могат да стигнат до града, и то безплатно. А би могъл да направи кариера и в някоя по-богата страна. Той владее седем езика, завършил е медицина в Русия, специализирал е във Великобритания, Германия, Франция, Турция и България. Преди е работил във Варна, както и в голяма болница край Манчестър.

Пред bTV лекарят споделя, че е избрал България, защото тук се чувства нужен – в страната ни много хора на практика нямат достъп до лекар. Според него не само хората в Западна Европа, а и тези в Иран са по-заможни от българите и съответно имат по-добър достъп до медицинска помощ. Освен това тук се чувства у дома си. Впрочем много хора от Близкия изток и Северна Африка намират българите по-близки по манталитет от хората в Западна Европа. Въпреки че много от сънародниците ни ги възприемат като „ислямски нашественици“.

Какви са причините със Закона за публичните предприятия да се въведат ограничения за гражданството на лицата, които участват в управлението им? Това можем само да гадаем, тъй като

в мотивите към законопроекта гражданството изобщо не е тема.

Парламентът напълно немотивирано и интуитивно-националистически е приел, че щом става дума за дружества с държавно или общинско участие, те трябва да се ръководят от българи. И понеже ЕС ни задължава да третираме гражданите му, както и тези на ЕИП като български граждани (с малки изключения), трябва да се включат и те.

Струва си обаче да се запитаме: колко лекари чужденци от ЕС и ЕИП изобщо биха дошли да работят в държавна или общинска болница в България, а и да я ръководят? Наблюдава се обратният процес – български медицински специалисти масово заминават в страни като Германия или Швейцария, защото там заплащането и условията на работа са многократно по-добри. А в България от десетилетия идват студенти и специализанти по медицина от Африка и Близкия изток, немалко от които продължават професионалния си път в страната ни. Като се има предвид недостигът на специалисти в страната ни, България следва целенасочено да ги стимулира, вместо немотивирано да слага таван на професионалното им развитие.

Според Марина Лякова, доктор на социологическите науки и изследователка на миграцията, работеща в Германия,

„да се пропилява такъв ресурс е недалновидно и е израз на политическо късогледство“.

Лякова разказва, че в Германия се наблюдава тъкмо обратната тенденция: „През последните години в Германия има цялостна промяна по отношение на набиране на квалифицирани кадри. Под „квалифицирани“ се разбират не само завършилите висше образование, а всеки човек, който има професионална квалификация. Особено внимание се обръща на медицинските професии, тъй като в Германия има остър недостиг на лекари, медицински сестри, санитари и грижещи се за болни и стари хора. Съществуват национални и регионални правителствени програми както за набиране, така и за интегриране на медицински работници. Също и специални програми за медицинско образование на бежанците, дошли в страната през 2015 г.“

Изискванията за директори на болници в Германия са различни в отделните федерални провинции, освен това има значение какъв тип е самата болница. От управляващите болници към големите религиозни организации „Каритас“ и „Диакони“ се очаква да са съответно католици или протестанти, уточнява изследователката на миграцията, но ограничения за гражданството им няма.

Доктор Абдулах Заргар заслужава българско гражданство.

И ако го получи, това следва да бъде именно защото заслужава. Защото изпълнява критериите да стане гражданин на страната ни и е допринесъл много за нея. А не по милост, за да запази поста си.

Директорът на болницата в Исперих впрочем е кандидатствал за гражданство още през 2015 г., когато не е съществувал правен проблем с поста му, но е получил отказ. Защо? Защото България трудно предоставя гражданство на хора, които не твърдят, че са с български произход. Или които не си платят достатъчно. Особено ако идват от определени държави. И докато достъпът до българско гражданство се е превърнал в бизнес, от него са изключени чужденци с действителни заслуги за страната ни.

Още по-важно е обаче да се премахне безсмисленото законово ограничение пред чужденците да заемат управленски постове в болници. И в публични предприятия изобщо.

Защото проблемът на д-р Заргар не е негов личен, нито зависи от него. Той е резултат от неадекватното ни законодателство.

През 1992 г. над 25 000 жители на Словения изведнъж се оказват нелегални. Те са изтрити без предупреждение от публичните регистри единствено на основание, че са били граждани на бивша Югославия, но не и на Словения. Така са превърнати в чужденци без документи, в лица без гражданство в собствената си страна. С всички последствия от това – остават без работа, образование и осигуровки, без достъп до медицинска помощ, до банковите си сметки и до всичко, за което се изисква документ за самоличност. Ако излязат от Словения, вече не могат да влязат в нея.

Минават 10–15 години, докато „изтритите граждани“, както става известна тази група хора, успеят да възстановят правния си статус. Но продължават да имат редица проблеми, например не могат да съберат стаж за пенсия, тъй като са нямали право да работят. И се надяват да получат справедливи компенсации за всички злини, които словенската държава им е причинила.

Казусите с „изтритите граждани“ в Словения и с д-р Заргар са аналогични, макар първият, разбира се, да е далеч по-драстичен. Но той трябва да се помни като предупреждение –

докъде може да стигне бездушната бюрократична машина на едно националистическо законодателство.

И то в демократична страна, без да броим тоталитарни системи като националсоциалистическата или социалистическата.

Днес става дума за директорите на болници, но няма гаранция, че след поредните законодателни промени някоя група български граждани няма да се окаже извън закона. Впрочем такива вече има – например хора, чиито жилища не се узаконяват, поради което не се водят на никакъв адрес, поради което нямат лични карти, поради което са на практика лица без гражданство. Добре ще е, ако случаят с д-р Заргар ни накара да се замислим, че проблемът не е в хората, а в нечовешките закони.

На 5 февруари, малко след редакционното приключване на тази статия, научихме добрата новина, че е подписан вицепрезидентският указ, с който се предоставя българско гражданство на д-р Абдулах Заргар.
Заглавна снимка: © МБАЛ – Исперих

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой е следващият Пеевски

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-e-sledvashtiyat-peevski/

Когато Пеевски бъде оттеглен, кой ще е фирмената табела на „дълбоката държава“? Кой ще държи „ядреното куфарче“ с компроматите, кой ще натиска копчетата за шантаж, ще задейства технологиите за отнемане на бизнес, прокурорските поръчки, определени съдебни решения? Слуховете, че си тръгва, вървят от поне две години. А лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви още през април 2016 г., че „Пеевски си отиде, Пеевски напуска страната“ – но Пеевски просто прехвърляше бизнеси към офшорки. И все така е депутат от ДПС в четири парламента от 2009-та насам.

Макар председателят на ДПС Мустафа Карадайъ да заяви по БНТ преди малко повече от месец, че „ролята на г-н Делян Пеевски в ДПС не подлежи на съмнение“, съмнение има. От известно време с просто око и с помощта на Търговския регистър се вижда как той кешира успешно активите, с които се сдоби от тройната коалиция насам, и всичко, до което се добра след контролирания взрив на Корпоративна търговска банка.

С медиите обаче се раздели най-накрая –

финалът на сделките за вестниците му и „Нова телевизия“, в която умишлено бе „приобщена“ и телевизия „Канал 3“, официално приключи през януари. А тишината около фигурата му от известно време контрастира с шума около Ахмед Доган – лятната му резиденция в „Росенец“ и свързаните с нея нарушения, ТЕЦ „Варна“, проекта за разширение на пристанището към централата. Появилото се между двамата напрежение през 2017 г. бе потушено, но Пеевски отдавна е много повече от функция на Сараите, а разполага и с по-голям властови ресурс.

Какво би станало, ако…

Звездата на Пеевски се издигна нависоко през 2013-та – годината, в която Ахмед Доган реши да се оттегли от оперативното управление на ДПС и стана почетен председател. През юни (пет месеца след паметната VIII Национална конференция на Движението, на която НСО едва опази жив младежа, насочил газов пистолет срещу Доган) Сергей Станишев и други свързани със сарайския кръг решиха да предложат Пеевски за шеф на Държавна агенция „Национална сигурност“. Броени дни преди парламентът да го гласува, към ДАНС (контраразузнаване + дирекция срещу прането на пари) беше придадена и мощната ГДБОП. Пак по идея на БСП и ДПС, респективно на Станишев и Лютви Местан.

Така ДАНС ставаше най-мощният ударен отряд

с правомощия да арестува, разследва – същинско лазерно оръжие в ръцете на Пеевски и кръга, поставил го на шефския стол.

Избухналите протести и оттеглянето на Пеевски беляза началото на края на кабинета „Орешарски“ и провали третия опит на ДПС да се върне официално в управлението. А името „Пеевски“ вече беше известно на цяла България, не само в определени среди. Но какво от това? Пак човек от същия кръг оглави ДАНС. А „успелият млад мъж“ вече се беше добрал до „Булгартабак“, имаше група контролирани от него медии, печатница, големи проекти, като Lafka например, финансирани с парите на КТБ, както и бизнес с млечни продукти и други предприемачески начинания. Тук му е мястото да припомним, че КТБ се захранваше основно с пари на държавната енергетика и държавните транспортни фирми, така че

ние като данъкоплатци имаме принос в пеевщината.

През август 2014 г. Румен Овчаров обвини Борисов, че е „вкарал в играта“ за „Южен поток“ фирми, свързани с Делян Пеевски и Цветан Василев. В онези времена Пеевски и Василев не бяха врагове, каквито са днес, а партньори в коалиция по интереси. Именно по време на управлението на Бойко Борисов бизнеси на Пеевски станаха най-големите клиенти на държавната Българска банка за развитие, разкри „Капитал“ – с около 250 млн. лв. заеми. Впрочем самата банка от 2017 г. е с принципал Министерството на икономиката, оглавявано до юли м.г. от свързвания с Пеевски и ДПС Емил Караниколов. (Той беше един от тримата министри, отстранени заради Пеевски.)

През 2017 г. изданието за разследваща журналистика „Биволъ“ изчисли колко тежи Делян Пеевски – 1,5 млрд. лв. А година по-рано същата медия пресметна, че свързани с депутата от ДПС фирми са сключили договори за над 733 млн. лв., близо 60% от които са евросредства. Въпреки едно старо обещание Борисов така и не извади Пеевски от обществените поръчки.

Ето как вместо конкуренция, прозрачност и качество, обществените поръчки генерират корупция, която подхранва олигархичните зависимости, развращава администрацията, а заради ниското качество на изпълняваните обекти понякога води до човешки жертви.

Какво остава от Пеевски

Lafka фалира, остатъците от „Булгартабак“ бяха продадени, млечният бизнес – също (продуктите „Лакрима“ и Frezco), ИПК „Родина“ си намери купувач, Полиграфическият комбинат беше прехвърлен на иракчанин с български паспорт, стар ортак на Пеевски, както го определи „Банкер“. Една от най-големите вериги за битова техника – „Техномаркет“, се контролира от дубайска офшорка. А Пеевските медии обърнаха палачинката още преди финализирането на сделките за тях и посредствената пропаганда вече я няма. Разгърнете „Монитор“ например и ще се убедите как от страниците му е изчезнал анонимният хейт срещу няколко определени личности, доскоро цветисто оплювани – за сметка на тривиални новини.

И макар извън тях да има и други вестници и сайтове, които охотно обслужват интересите на Пеевски и свързаните с него кръгове, никога няма да е същото. Медиите наистина са власт и фактът, че Делян Пеевски бе принуден да се раздели със своите, е сигурен знак за промяна.

Властта си в съдебната система обаче най-младият български олигарх едва ли ще пусне така лесно.

Точно тази битка и нейната развръзка са в ръцете на следващото управление – зависи от правителството, което ще имаме след парламентарните избори. Действията му ще покажат дали ни готвят следващия Пеевски, или ще има действителни реформи. Състоянието на българското правораздаване вече изнервя особено евро-атлантическите партньори, тъй като отслабва България като брънка от общността и я прави лесна мишена за външно влияние. Кой иска ерозиран съюзник – неговите слабости стават слабости и на другите партньори.

Подобна оценка направи тази седмица правната съветничка към Посолството на САЩ в България и бивша федерална прокурорка Джесика Ким. Тя бе изпратена преди година от Вашингтон със задачата да помага за борбата с корупцията в България, а изявлението, което направи на дискусия на Атлантическия клуб за върховенството на закона, е далеч от дипломатично. „Липсва политическа решителност за борба с корупцията в България, а корупцията е опасна за националната сигурност, защото прави държавите по-уязвими на външно влияние“, заяви Ким. Това е директна критика към властта на Борисов.

За разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация. Това е заболяване, което изисква продължително лечение, усилия и воля. Отчетността започва от българските лидери – във всяка партия и на всяко ниво – с подкрепа на принципа, че никой не е над закона, включително самите те.

Определени стъпки в посока накърняване на независимостта на съдебната система са отслабили способността на България да води наказателно преследване за корупция по високите етажи. Като се добавят олигархическото влияние, случаите на конфликт на интереси, злоупотребата с държавни ресурси и липсата на медийна независимост, човек разбира защо България остава държавата с най-високи нива на корупция в ЕС.

Американската посланичка Херо Мустафа не говори по този начин, но един друг посланик преди нея – Джеймс Пардю (2002–2005), ще бъде запомнен с твърде прям език, особено по отношение на тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Така че критичните наблюдения на Джесика Ким се вписват по-скоро в неговата стилистика. Но това, което каза тя, може да се прочете и в доклад на Държавния департамент от миналата есен, в който един от акцентите е корупцията по високите етажи на властта, особено при разпределението на обществени поръчки и еврофондове.

Публикуваният тази седмица индекс за възприятие на корупцията за 2020 г. на Transparency International показва, че България отново е с най-лош резултат в ЕС, подобрявайки с незначителната една точка предишния си сбор. Компания ѝ правят Румъния и Унгария, но Гърция показва подобрение.

В страните с голяма корупция ножицата между бедни и богати винаги е голяма, а в България тя продължава да се разтваря, констатира и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. Въпреки че отдавна се стреми към членство в ОИСР, от доклада става ясно, че усилията на страната ни в борбата срещу корупцията и престъпността не са достатъчни, необходими са реформи в образованието и реална интеграция на най-голямата малцинствена група – ромите.

Така че дори Борисов и ГЕРБ да не са в следващото правителство, дори и Пеевски да го няма в парламента, това не значи нищо.

Просто добро начало. Корупцията се е просмукала до фундамента на държавата, а съдебната система и правоохранителните органи са безучастни. Нима смяната на правителства попречи на Пеевски да получи от властта каквото си поиска – или на Цветан Василев да привлече повече публични средства в банката си? Съвсем не.

Затова и са смешни „закачките“ между Борисов и президента Радев на тема „Пеевски“. Премиерът уличи държавния глава, че „Шиши“ му наредил служебния кабинет. „Аз не познавам Шиши, но премиерът му даде поръчки за милиарди“, реагира президентът. Той не за първи път атакува с темата за обществените поръчки – и през 2018 г. каза същото, питайки Борисов и за общи бизнес интереси с Пеевски. Случи се, след като в интервю по bTV Борисов заяви: „В Президентството има един човек, който пише речите на Радев. Един медиен човек, помня го още от BBT – телевизията на Пеевски.“ Изглежда, е забравил, че и личната му пиарка Севделина Арнаудова беше кадър на тази телевизия…

Впрочем Джесика Ким отбеляза, че ролята на главния прокурор, въпросите за неговата отчетност и как да му бъде търсена наказателна отговорност не са единствените проблеми на правосъдната система в България и борбата с корупцията. От значение са и начинът на сформиране на Висшия съдебен съвет, липсата на независимост на съдебната система, липсата на независими медии, взаимозависимостта на властите.

Това са проблемите, констатирани неизменно и от Брюксел, но системните партии в лицето на ГЕРБ, БСП, ДПС демонстрират единодушно упорство не да променят, а да укрепят зависимостта на съдебната система. И да предлагат мимикрия на реформи. Присъствието на някоя от тези партии в следваща коалиция минира същинските реформи. Ако ги е страх пък от „дълбоката държава“, дали няма да се намери група смелчаци за експертно правителство, чиято единствена задача ще е да прочисти оборите? Със сигурност има такива – компетентни и смели. Проблемът е кой ще им даде правомощия да извършат този подвиг.

„Пеевски“ не е продукт на ДПС, той е консенсусна инвестиция.

Неговото богатство и влияние произтичат именно от преразпределението на публични средства и активи, осигурени му от хората на власт. Те го направиха корпулентен и значим и всеки опит да бъде отстранен ще предизвика трусове по върховете на властта. Нали помните, че той държи ядрено куфарче с компромати… Съюзниците обаче няма от какво да се страхуват.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Държава на паралелните реалности

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/durzhava-na-paralelnite-realnosti/

Ако питате Борисов, „сега сме като оазис“. Това сравнение му дойде на езика в отговор на националния протест на ресторантьорите, които настояват за незабавно отваряне на бизнеса им. В деня на протеста двама вицепремиери – Деница Сачева и Томислав Дончев, се появиха като тежка артилерия във вечерните коментарни предавания на bTV и БНТ, за да подкрепят тезата на Борисов и на здравния министър, че правителството умело ръководи пандемията и постига изключително добри резултати въпреки приемливите и не толкова строги мерки.

По време на продължаващото вече 11 месеца извънредно положение премиерът ни показваше от джипа си ширналите се магистрали, които го умиляват и изваждат поетични образи от дълбините на душата му, докато прелялата чаша на търпението ни към корупцията и липсата на морал в управлението и на еднакво правосъдие за всеки се изливаше по улици и площади месеци наред с искане за оставка на мафиотизираната власт.

Не знаем какви точно миражи се привиждат на премиера и каква паралелна реалност обитават той и онези, които е благоволил да допусне до златния чучур на европейските фондове, но

реалността за милионите българи е съвършено различна, а статистиката измерва тъкмо нея.

Според Евростат България продължава да е най-бедната страна в Европейския съюз и с най-ниска продължителност на живота, а всеки българин над 65-годишна възраст има поне по едно хронично заболяване. Публичните разходи за здравеопазване са се увеличили значително, но тяхното равнище все пак остава сред най-ниските в общността, докато директните доплащания от пациентите у нас са най-високите. По-голямата част от парите за здравеопазване отиват за лекарства и болнична помощ, като 40% от всички разходи са за лекарствени продукти и са най-високите в ЕС по този показател.

В края на ноември страната ни излезе на първо място по смъртност от COVID-19 в Европа. Това е цената, която платихме за нереформираната ни система с амортизирана база в лечебните заведения и с липсата на медикаменти, консумативи, в много голяма степен – и на персонал, основно на медицински сестри. Нямаше и как да е другояче, при положение че в България на 100 000 души се падат по 5,2 болници, докато в ЕС те са средно по 2,9. Това не пречи всяка година да се откриват нови клиники, с които Националната здравноосигурителна каса сключва договори. Но стане ли дума за оптимизация на тази система, което би повишило и качеството на лечение и обслужване на пациентите, се изваждат популистки мотиви, че това ще ограничи достъпа на бедните до здравеопазване.

Досега коронавирусната пандемия в България е взела 8973 жертви,

сочи Единният информационен портал за COVID-19, който отчита само починалите в болница. В същото време в съседна Турция до 29 януари 2021 г. са регистрирани 25 605 починали от вируса, но при 12 пъти по-голямо население от нашето. Актуалното състояние, според което сме на 16-то място по брой на заразени и на 5-то място по смъртност от COVID-19 в ЕС към края на януари, може и да изглежда на Борисов оптимистично. Но да не забравяме, че и в началото на пандемията бяхме в подобна ситуация, която след лятното отпускане стана драматична.

През седмицата в студиото на „Нова телевизия“ доц. Ангел Кунчев предупреди: „В момента 10 души у нас заразяват 5–6 души, а във Великобритания 10 души заразяват 27. […] Концентрацията на новия вариант на вируса в горните дихателни пътища е между 10 и 100 пъти по-голяма, което прави възможността за заразяване 10 пъти по-голяма.“ Ако се доверим на националния здравен инспектор, това означава, че радостта на премиера ще бъде краткотрайна. И Венцислав Мутафчийски, ръководител на Националния оперативен щаб, беше категоричен, че медицинската общност не споделя политическото решение за либерализиране на мерките по време на извънредната ситуация, обявена до април. А то, без съмнение, е заиграване с общественото мнение преди избори.

Макар че вече близо една година всеки ден медиите ни атакуват психологически с информация за броя на изгубилите битката с COVID-19,

далеч по-страшна е общата смъртност в България, а по този показател страната ни отново оглавява черната статистика в света.

Според World Population Review коефициентът на смъртност у нас е 15,433 на 1000 души от населението. Данните са от февруари 2020 г., още преди да бъде обявено извънредното положение заради пандемията. А по данни на Националния статистически институт в края на годината средният коефициент на смъртност вече е 17,8‰. И така от шесто място в света (в периода 2012–2014 г.), при управлението на две поредни правителства на ГЕРБ и Бойко Борисов България излиза на челно място в тази класация.

Само за пример: през 2019 г. у нас са починали близо 108 000 души, тоест изчезнал е един средно голям град. И то при положение че едва 6 от всички градове у нас имат население над 100 000 души. Тази тенденция продължава и през 2020 г. (над 123 000 починали), а само за първите две седмици на януари тази година регистрираните смъртни случаи са близо 5000! Продължава и демографската катастрофа, резултатът от която е намаляване на населението с повече от 2 млн. души за 30 години, а прогнозата е до края на века да се свие с още 3 милиона.

Пандемията и извънредните мерки в света умножиха богатството на най-богатите хора на планетата и създадоха нови милиардери, главно в сферата на онлайн продажбите, високите технологии и фармацевтичната индустрия. В България за една година властта също пръсна милиарди, които потънаха в корупционни схеми. По същия начин чрез допълнително финансиране на здравната ни система за пандемията изтекоха десетки и стотици милиони левове. А кризата и извънредната ситуация се оказаха пир по време на чума за управляващите, олигарсите и обръчите от фирми около тях.

Те наистина обитават паралелна действителност, и не само в България.

Видяхме двореца на Путин в Геленджик, чийто формален собственик е неговият сват Николай Шамалов, по информация на „Гласът на Америка“. Но докато богатството на света се съсредоточава в ръцете на малцина и расте непрекъснато, 850 милиона души гладуват, а десетки хиляди умират от глад всеки ден.

У нас 2 милиона души, или 35% от населението, живеят под прага на бедността и в това положение са не само пенсионери, но и работещи хора. Управляващите не спират да се хвалят как по време на последния си мандат са увеличили минималната заплата и пенсия, но в обществото ни няма усещане за благоденствие, солидарност и емпатия към безпомощните и самотните, към хората с физически и умствени проблеми.

Напротив, България устойчиво продължава да е на дъното сред страните в ЕС в Индекса за възприятие на корупцията за 2020 г. на международната антикорупционна организация Transparency International, като този път дели това място с Унгария и Румъния. Авторите на изследването посочват, че връзката между усещането за по-високи нива на корупция е свързано и с коронавирусната пандемия и непрозрачното изразходване на огромен публичен ресурс.

COVID-19 не е само здравна и икономическа криза. Това е корупционна криза. И то такава, която засега не успяваме да управляваме“,

коментира ръководителката на организацията Делия Ферейра Рубио. И Джесика Ким, специална съветничка по въпросите на правосъдието към Посолството на САЩ в България, заяви по време на дискусия, организирана от Атлантическия клуб в четвъртък, че „за разлика от глобалната пандемия от COVID-19, корупционната ендемия на България не може да се лекува с единична или двукратна ваксинация“.

За корупционна ендемия в държавата ни говорят отдавна наблюдатели, дипломати, неправителствени организации, но това не стряска обитаващите корупционния оазис български управници. Напротив – те продължават да трупат милиони в офшорни сметки и златни кюлчета в нощните си шкафчета. И спят блажено, със заредени пистолети до възглавниците си. Тяхното блаженство не е застрашено от никакви изследвания, доклади и препоръки. Единствената заплаха са българските избиратели, които на 4 април ще имат думата.

Заглавна снимка: Кадър от Въпреки натиска на партньорите ни от ЕС и САЩ, единствено вотът на българите на 4 април е в състояние да обърка плановете и да застраши спокойствието в корупционния оазис на днешните български управляващи, твърди Венелина Попова.видео от YouTube канала на премиера, озаглавено „Борисов: БДЖ вече разполага с най-добрите локомотиви в света“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възможните секции в Германия за избори 2021

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/izbori2021-sekcii-germaniq/

Наскоро Външно обявиха, че по предложение на български организации и активисти в Германия са предложили 38 града, където да има секции за предстоящите избори. Девет от тях са посолството, консулства и почетни консулства. В някои от градовете ще има повече от една секция.

Ако бъдат одобрени, това ще увеличи в пъти броя на секциите спрямо предишните избори. При последните парламентарни, например, имаше едва на 8 места. На тази карта виждате всички предложени места. В лилаво съм отбелязал онези, за които със сигурност ще бъде разрешено, тъй като има дипломатически представителства.

Въпросът е до колко ще помогне това на сънародниците ни там да гласуват. За вотовете през 2014-та и 2015-та направих карти показваща каква територия ще покрият тези секции. Тогава отбелязах радиус от час и половина пътуване с кола. Същото ще покажа по-долу, но като начало нека вземем предвид, че сме в условията на пандемия.

Достъп до секциите

В момента в Германия има забрана на места да се пътува на повече от 15 км. от мястото на живеене освен по работа и по здравни причини. Гласуването за избори на чужда държава не спадат към изключенията. Подобни мерки бяха вече удължени вече до средата на февруари. Ако бъде разширен обхвата на засегнатите региони, въведени още по-строги мерки, каквито заявки има и удължени до или въведени наново покрай католическите великденски празници, може изборите да бъдат засегнати.

Тук взимам най-лошия вариант и на карта отбелязвам зоните от 20 км. около секциите, от които съгражданите ни биха могли да стигнат до секциите и да гласуват при наличие на по-строги мерки.

Следващия въпрос е колко българи живеят на тези места и колко извън тях. Използвайки картата, която създадох на база официалните данни от адресните регистрации през 2018-та, наложих тези 20-километрови зони. Вижда се, че градове и общини с най-много българи са почти покрити. Около над 65% от българите обаче няма да могат да стигнат до секциите.

Ако няма такива ограничения, което е по-вероятно, тогава покритието на секциите изглежда както на следващата карта. Вместо 20-километрови зони тук съм отбелязал зони, в които на гласоподавател биха му трябвали 30, 60 или 90 мин. път с кола или публичен транспорт, за да стигнат до секция. Колкото по-тъмен е цвета на зоната, толкова на по-близо има секция.

Отново слагайки тези зони върху картата с гъстотата на диаспората ни виждаме, че по-голямата част от Германия е покрита. Това означава, че около 90% от сънародниците ни в Германия ще имат достъп до изборни секции, ако са готови да пътуват до час и половина.

Капацитет на секциите

Достъпът обаче е едно нещо, а възможността е съвсем друго. Докато и на предишни избори много хора се стичаха към секциите, огромните опашки отказваха много повече да гласуват.

Трудно е да се определи колко са българите в Германия. Дори данните на статистическата им служба се разминават значително. Може да кажем обаче, че между 260 и 280 хиляди пълнолетни българи са живели в страната до преди година. Поради кризата този брой е почти сигурно намалял към средата на 2020-та, но няма ясни оценки колко от върналите се в България са заминали отново вече или ще го направят до изборите. Към тях също може да добавим още до 20 хиляди, които са с двойно гражданство.

Част от опашката пред старата сграда на консулството във Франкфурт на изборите през 2016-та.

Нека приемем долната оценка от 260 хиляди души и вземем оптимистичните 45 секции в Германия. Максималното, което е изпълнимо в една секция при идеална организация са 1500 гласували. Дори при такива идеални условия, че мога да гласуват максимално 25%. Гледайки средния брой гласуващи на предишни избори с всички административни усложнения и проблеми създадени от ЦИК, по-реалистично е да се каже, че едва 10% ще могат да гласуват.

В условията на пандемия дори тази прогноза е силно завишена, тъй като секциите също както и самите немски власти ще наложат по-сериозни изисквания за предотвратяване на струпвания. Според каквото хумне на конкретните германски чиновници, това означава, че може да откажат повечето секции, за да няма струпвания там, или да ги разрешат, за да има по-малко струпване на няколкото места. В самите секции обаче възможност да гласуват ще имат забележимо по-малко от преди.

До тук не сме обсъждали желанието на хората да гласуват. Това не може да го оценим с данни. Може да си представим обаче какво би останало от това желание след презрителните коментари идващи от кабинета и особено националистическите партии. Беше дадено ясно да се разбере, че не желаят да улеснят гласуването и предпазят здравето в условието на пандемия на стотици хиляди както в страната, така и в чужбина. Отделно отказаха, да повишат доверието във вота и усложнят значително възможностите за вмешателство в броенето. За последното поне може да помогнем като станем наблюдатели и следим за спазването на изискванията в секциите.

Какво да направим?

  • Все още има възможност да се разреши излъчването на броенето на живо. Това ще става едва след като се пусне последният глас и ще е възможно в почти всички секции, особено когато има наблюдатели. За целта трябва да се продължава с усилията да се убедят властимащите да направят нужната промяна в правилата на ЦИК.
  • Запишете се като наблюдател на Ти броиш независимо дали сте в страната или в чужбина.
  • Абонирайте се за новини за вота в чужбина.
  • Ако сте в чужбина и искате да помогнете с огранизацията, свържете се с местната българска организация или се свършете с най-близкото консулство, за да се включите като доброволец или част от комисията
  • Следете инструкциите на ЦИК и подайте заявление за гласуване на настоящ адрес, ако се налага
  • Гласувайте рано, спазвайте дистанция и носете маска през цялото време

The post Възможните секции в Германия за избори 2021 first appeared on Блогът на Юруков.

Христо Иванов и как политическото гето на ДПС може да бъде разбито

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/hristo-ivanov-interview-rosenets-2/

За сюжета „Росенец“ и разплитането на руската връзка в него, за ролята на Ахмед Доган като почетен председател на българското задкулисие, за ДС и политическото гето, в което са натикани българските турци и мюсюлмани Венелина Попова разговаря със съпредседателя на „Демократична България“ Христо Иванов.


В поредното си видео от плажа пред лятната резиденция на Ахмед Доган казвате, че от това как ще завърши сагата „Росенец“, зависи статутът на почетния председател на българското задкулисие. Няма ли обаче риск темата да зацикли и да изгуби своята острота и значимост, особено след като спря да произвежда скандални новини за медиите? И това сякаш пролича при отразяването на последната Ви акция…

Има всякакви рискове, но аз продължавам да настоявам, че тази тема е важна, както и всички други, които сме повдигнали. Затова тази работа – връщането на статута на Доган към статута на всеки друг български гражданин – трябва да бъде довършена, а колко медии ще ме отразяват и как ще реагират гражданите, в крайна сметка това е тяхно решение. Ние не можем да пренебрегваме факта, че в България има каста на хора, които са недосегаеми и извън закона. И да не наложим законността поне спрямо един от тях, а Доган е, тъй да се каже, почетният председател на тази каста. Това е нашата проста задача и от нас зависи дали ще успеем да я свършим. А дали медиите отразяват темата, кога ще я отразяват, колко енергия имат и кое им е важно, са само комуникационни съображения.

Нека Ви припомня, че фактологията около „Росенец“ е известна още от 2016–2017 г. – от журналистически разследвания, които също не се отразяваха, нали така? Аз смятам, че си изпълнявам задълженията на човек, поел ангажимент да представлява една конкретна демократична общност, която очаква да се борим срещу тази каста на недосегаемите. Между другото, Борисов се появи тези дни на брифинг, отговори на всякакви дребни въпроси, но никой не го попита коя е Мата Хари. Не мога да се ангажирам с отговор на въпроса защо в България дори медии, които не могат да се оплачат от липса на свобода, просто нямат хъс.

Разследващите журналисти от няколко медии свършиха работата на прокуратурата и осветлиха важни подробности около собствеността и изграждането на „летните сараи“ на Доган. Но не се ли пренебрегва руската следа в сагата „Росенец“? И ако се тръгне по нея, докъде би могла да ни доведе тя?

Аз не съм я пренебрегвал. Както знаете, ние водим дела срещу НАП да ни предостави ревизионни актове, от които се надяваме да разберем колко е реалният данък от стартирането на „Лукойл-България“ досега. Руската връзка в този анклав е истинската причина да бръкнем в тази рана. И ако тази връзка се пренебрегва, то е от други участници в медийния пейзаж, не от нас.

Ако тя бъде достатъчно осветена, ще стигнем до това, което вече знаем – че българската посткомунистическа властова конструкция, така наречената „дълбока държава“, има своя генезис в Държавна сигурност и клановете по върховете на БКП, които винаги са били в орбитата на руските и съветски имперски интереси. Ще стигнем и до въпроса как Ахмед Доган попадна в затвора през 80-те години, как излезе оттам герой, как продължи да бъде изключително близък със следователя от ДС Ангел Александров, който би трябвало да е главният му враг, ако го е вкарал в затвора, а стана негов приближен. И на практика осигури ключовите кадри, които се превърнаха в лейтенанти на Доган в правосъдието. Знаем още, че Делян Пеевски и Петьо Еврото са селектирани от Ангел Александров, а и доста активисти от ръководството на ДПС са също от този кръг…

Определихте съюза между ГЕРБ и ДПС като срамна тайна в българската политика. Защо? И има ли нужда Борисов да възседне фадромата и да даде старт на събарянето на яхтеното пристанище на Доган, когато цялата държава работи за интересите на почетния председател на ДПС, при това в нарушение на законите, какъвто е не само случаят с морските му сараи.

Точно това се опитваме и ние – да превърнем „Росенец“ в лакмус на именно това положение на нещата в държавата. Защото въпросът не е в конкретното пристанище само по себе си. Въпросът е, че този сюжет много добре показва как държавата, която през последните 10 години формално се управлява от ГЕРБ, обслужва Доган, все едно той е нейният реален господар. По същия начин стоят нещата с ТЕЦ „Варна“, с удълбочаването на плавателните канали във варненското пристанище пак в полза на Доган – все теми, с които ние сме се занимавали и ще продължим да се занимаваме.

Конференцията на ДПС, на която Ахмед Доган беше заплашен с пистолет, прие специален член – 9А в Устава на Движението, който регламентира правата на почетния председател, а действащият всъщност се явява негова функция. Като юрист познавате ли друг такъв прецедент в политическа партия и всъщност Доган като почетен председател не е ли в ролята на Кръстника?

Напълно сте права. Тази роля не следва от никакви формални нормативни основания. Нарекох Доган „почетен председател на задкулисието в България“, защото той е най-ярката демонстрация, че в държавата ни човек може да няма никакъв политически и юридически статут и въпреки това да концентрира огромна власт. Тя може да принуди едно управление, което номинално заявява, че на изборите се явява срещу теб, да те обслужва така, все едно неговите институции са ти личен персонал. В личността на Доган и в неговия статут се вижда на практика, че центърът на властта в България е изместен от публичния процес към една сенчеста територия. А в нея един кръг хора на фамилен принцип вземат решения какво да правят с нас, с нашите пари, с нашите данъци.

Имате ли отговор на въпроса защо при лятната акция за защита на Доган и резиденцията му в „Росенец“ докараха от другия край на България автобуси с помаци от Пирин и Родопите, когато ДПС в Бургаска област има над 2000 души членска маса?

Честно казано, не съм се замислял и нямам отговор на този въпрос, но при всички положения беше грешка, защото хората останаха шокирани от това, което видяха. Макар сюжетът „Росенец“ да не беше нов за медиите и те да бяха показвали сараите от по-далечно разстояние, всъщност тези хора не знаеха, че техният скромен философ и почетен председател д-р Ахмед Доган живее в просташки разкош и тъне в такова необяснимо богатство. Затова мисля, че този шок нанесе удар върху подкрепата за ДПС, чийто ефект тепърва предстои да видим.

Иначе сцената, която беше аранжирана там, имаше за цел да създаде една нова „Катуница“ ­– и това са думи на Мустафа Карадайъ. Идеята беше да се съберат на едно много тясно място и в голяма жега българи, от едната страна, а от другата – представители на мюсюлманското малцинство, емоцията да ескалира и да се стигне до конфронтация. Всичко това беше организирано с помощта на българската полиция, ръководена непосредствено от човек, който после беше направен министър на вътрешните работи. Това фактически беше една незаконна операция на жандармерията в нарушение на Наказателния кодекс, защото имаше за цел да създаде предпоставки за етническо напрежение.

И на този фон, когато хората, които бяха насъсквани да се противопоставят, се събраха на плажа и влязоха в контакт едни с други, не възникна никакво напрежение. Така че дори да е имало такива планове, те се провалиха. Защото накрая хората пяха заедно химна, обединени от идеята за една законност за всички в тази страна.

Не е ли време, вместо да се повтарят отново и отново неуспешните опити за създаване на алтернативна етническа партия в България, политически формации като „Демократична България“ да се отворят за българските турци и помаци? В противен случай те ще бъдат принудени да продължат да гласуват за ДПС и агентите на ДС в листите му, за да бъдат политически представени…

Време е и ние отправяме послание за това, че сме готови. Но не през някоя формация, която желае да влезе в конкуренция с ДПС за статута на друг монополист на етническия вот, макар и в някаква временна коалиция с нас, а напротив – редом с българските граждани, независимо от своя произход, да участват в политическия процес. Трябва да покажем, че в България няма нужда от гета. Така че ние сме готови и мога да кажа, че работим за това. Въпросът е до каква степен тези общности са готови да се откажат от своите лидери и техните претенции да ги представляват.

За тази идея е необходима волята и на останалите партии, дори и тези на статуквото. В противен случай българските турци и мюсюлмани ще останат в политическото гето на ДПС. Както няма да успеем с интеграцията на ромите, докато те продължават да живеят в гета…

Напълно съм съгласен с Вас и моят призив е към всички лидери на такива формации, които в момента сензационно представляват тези избиратели – да не се опитват да изместят Доган от неговата роля на монополист на етническия вот. „Демократична България“ е готова да отвори своите листи и структури за дългосрочно сътрудничество и интеграция. Въпросът е дали хората, които в момента представляват политически тази общност, са готови да станат мост за този процес, или просто искат да се наместят в ролята на Доган.

Ще продължи ли Делян Пеевски да организира изборите в ДПС като търговска сделка, както през последните години? И очаквате ли в кампанията да бъде хвърлен огромен паричен ресурс за купуване на гласове?

Мисля, че нищо няма да се промени, докато в парламента няма мнозинство от всички опозиционни формации, които да имат готовност да започнат разграждането на тази икономическа и властова империя тухла по тухла, защото тя има своята конструкция.

Нито Борисов, нито Пеевски, нито Доган ще се откажат сами от своята власт. Естествено, колкото по-сериозна е заплахата за тях, толкова по-крайни ще бъдат те. И никой не бива да си прави илюзии, че ако не бъдат конфронтирани, може да се постигне някакъв успех в битката срещу тяхната империя. Напротив, те правят още от същото, с още по-голяма сила и докогато може. Но дори и някога Делян Пеевски да бъде отстранен, ако не бъдат сменени структурите на властта, на негово място ще бъде назначен друг. В момента обаче той е непоклатим и всякакви схеми и новини за неговото оттегляне са силно преувеличени.

Заглавна снимка: Христо Иванов на антиправителствен протест в София, 3 септември 2020 г. © Ивайло Мирчев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.