Tag Archives: България

Титаномахия или wannabe. Българската битка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/titanomahiya-ili-wannabe-bulgarskata-bitka/

„Векът е разглобен. О, дял проклет: да си роден, за да го слагаш в ред!“ 

Из „Хамлет“ на У. Шекспир, превод Валери Петров

Какво е „титаномахия“? Древногръцки истории за „младши“ богове, които въстават срещу Старшия, синовете убиват Бащата, за да имат свой пантеон. Понякога се налага протагонистът да е скрит за известно време, като Зевс на Крит, докато достигне зрелостта да се бие. Каквото е на небето, това и на земята – развитието, както пише и другарят Ленин, е „борба“ на противоположностите. Така през 1989-та висшата „млада“ партийна номенклатура в България помете „старата“, която не се сещаше да се оттегли доброволно – преразпредели натрупаните през социализма публични фондове и сметки в чужбина и даде старт на Прехода с промяната на собствеността. Да, и нова Конституция, президент и опозиция.

Трийсетина години оттогава и отново започва битка на „младшите“ срещу „старшите“ богове. Силите се групират – срещу ГЕРБ, срещу БСП, срещу ДПС… Всяка от тези системни партии успя да си създаде и достатъчно силни врагове – и сред своите, и сред чуждите. А „младшите“ не искат да са пудели, коалиционна гарнитура, машинки за гласуване – не искат трохи, искат парче от тортата.

ДПС – надолу по склона

„Сега ни предстоят най-важните избори от 1989-та насам, от тях зависи дали и за колко време ще се справим с кризата, създадена от ГЕРБ“, заяви тази седмица лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ при откриването на последната пленарна сесия на 44-тия парламент. Карадайъ прави същото като други „стари муцуни“ – промяната идва и ДПС се опитва да се пребазира в нов лагер. Едва ли ще се получи, от години партията на Доган е в упадък, губи гласове – тоест кметове, депутати и едно място на последните евроизбори.

На парламентарните избори напролет ще изгубят още – срещу тях ще излезе гражданско движение, организирано от бившия земеделски министър Мехмед Дикме, обединяващо всички отцепници от ДПС. Там е Гюнер Тахир, първият излязъл срещу ДПС още по времето на Костов; там са бившият лидер Лютви Местан, бившата „дясна ръка“ на Доган – Касим Дал, и каквото е останало от създадените от тях партии. Макар да не ѝ се възлагат големи надежди, формацията ще ерозира допълнително подкрепата за Движението, което няма да запази сегашното си трето място в парламента. В мотивите на всеки от тези бивши високопоставени депесари да излязат насреща на Сараите има нещо много лично срещу Доган и неговия маниер на управление – и обединението им вече ги прави опасни.

Стереотипът от Прехода за „ДПС – гарант на етническия мир“ вече не е работеща мантра. За българските партии Движението е токсичен съюзник. А за българските турци ДПС не е единственият посредник между тях и властта във всичките ѝ институционални форми, както беше в края на миналия век. Да, ще държат изолираните помашки общности и други райони, където са овладели местната власт, а това значи и лостовете за подкрепа или удари по регионалния бизнес. Но упадъкът е необратим.

Жизненоважният за ДПС въпрос е дали „дълбоката държава“ ще се запази – тоест дали и следващото управление ще е в колаборация с кръга Пеевски–Доган. Така че от коалицията, която ще се сплави след парламентарните избори, и от нейните заявени недвусмислено програмни цели ще разберем дали предстои реална промяна, или само подмяна на съюзниците на Сараите.

БСП – камъните падат

За председателката на БСП Корнелия Нинова парламентарните избори са шанс най-сетне да вкара БСП във властта след повече от десетилетие извън нея. (Правителството на Орешарски и неговата година управление не ги броим.) Така хем ще утвърди правилността на водената от нея политика, хем и лидерската си роля – в нея е от пролетта на 2016 г., потвърдена и с преизбирането ѝ на първите преки избори за председател на БСП.

Със сигурност може да ѝ се вярва, че няма да коалира социалистите с ГЕРБ. Не само защото заяви тази седмица, че „голяма коалиция между БСП и ГЕРБ е невъзможна по морални, идеологически и политически различия“. Тя последователно се освободи от тези членове на ръководството на социалистите, които биха били мост за такава коалиция. Милионерът и почетен консул на Русия в Пловдив Георги Гергов, чиито дупки ГЕРБ позлатиха с парите на данъкоплатците, е само един от тях.

Известно е също, че Нинова не е сред агитката на Делян Пеевски в БСП, макар тази конфронтация да не е така видима. По странно съвпадение социалисти, колабориращи се с Пеевски, са и сред поддръжниците на съвместно управление с ГЕРБ и Борисов – Кирил Добрев например, както и някои от управлявалите в правителството на тройната коалиция.

Изваждането на довчерашни силни от ръководството на БСП конфронтира сериозно Корнелия Нинова с другари с позиции, пари и влияние. Обвиниха я в авторитаризъм, а сред обвинителите се оказа и кметът на Перник Станислав Владимиров, който се обърна на 180 градуса спрямо депутатските си позиции, наричайки я „агресивна, първосигнална и злобна жена“. Изглежда, че някои жестове на управляващите към община Перник са резултирали в поведението на кмета. Бойко Борисов има успеваемост в прикоткване на политически формации или техни членове – мнозина са яли неговите филии с мас.

Освен че от ГЕРБ се опитват да отслабят основния си съперник на изборите (вечния втори от 2009-та насам), БСП е атакувана и от „люспите“, произлезли от нея. Последната е Българската прогресивна линия – „нов ляв политически проект“ на напусналия БСП депутат Красимир Янков. Тръгналите си след президента Георги Първанов социалисти създадоха АБВ, бившата соцдепутатка Мая Манолова също търси гласове отляво с платформата „Изправи се.БГ“ и „Движение 21“ на Татяна Дончева. За разлика от отцепниците от ДПС обаче, шансовете за обединение между всички тях не са големи. Въпреки това ще смъкнат гласове от левицата, която избягва да се коалира с тях.

Какво от това, че се е мобилизирало твърдото ядро – само то ѝ остана на БСП. Факт е, че през изминалите години социалистите не произведоха послания и политики, способни да разширят обхвата ѝ извън консервативния, проруски и до голяма степен антиевропейски настроен електорат. БСП не успя и със силна младежка организация, която да привнесе модерност и прогресистко мислене на „Позитано“ 20, въпреки че в Националния съвет присъстват доста млади лица.

Но сега в БСП вече ги няма бившия председател на партията и настоящ лидер на европейските социалисти Сергей Станишев, министри от кабинета на тройната коалиция като Михаил Миков и Ангел Найденов, а също и Димитър Дъбов, Валери Жаблянов, Атанас Мерджанов и др. Така Нинова си отвори диверсии в тила. Никой лидер на БСП преди нея не си е позволявал такива чистки. Отговорът на въпроса „Къде ще е БСП след изборите“ за Нинова ще е потвърждение или отхвърляне на правилността на политиката ѝ. На последните евроизбори социалистите увеличиха евродепутатите си от четирима на петима. Сега обаче предстоят парламентарни…

ГЕРБ – чао, партокрация

От известно време гражданството бива облъчвано как следващият парламент ще е преходен поради твърде много партии и невъзможност да се състави правителство. Е, и? В наплашеното от пандемия, смърт и изолация общество опасенията от политическа несигурност подклаждат нови страхове – но и желание да се избере познатото (зло). Съществува и вариантът да се върви към ситуация, в която президентът да назначи служебно правителство, а то от своя страна да освети някои грехове на настоящите управляващи. Така след преходния парламент отвратените граждани биха могли да гласуват… по-консолидирано. Теории, разбира се.

Със самодоволното презрение на ГЕРБ към останалите политически сили обаче е свършено. За първи път най-голямата и неизменно първа на избори партия в България от 2009-та насам е застрашена от два политически проекта, които ще изпомпат точно от нейния електорат – „Републиканци за България“ и „Има такъв народ“. Дали ще им стигне, за да прескочат 4-процентовата бариера? На партията на Слави Трифонов със сигурност, защото ползва и други притоци, а за формацията на Цветан Цветанов зависи колко от герберите ще търсят нов (познат) пристан. А това пък зависи от случващото се до 4 април.

Широко коалиционно правителство без ГЕРБ би означавало пропукване на партокрацията, старт за смяна на партийната бюрокрация. България има нужда да се обезпаразити от „калинките“, стига да са налице политическа воля и готовност за спазване на критериите за назначения в държавната администрация и в държавни дружества. Стига също така следващото управление да не наложи с познато безочие свои некадърници, чиято най-голяма компетенция е лоялност към назначилите ги.

„Гишета“ срещу нова икономика

В действителност обаче най-големите противници на ГЕРБ не са опозиционните партии. Най-големите противници са икономически независимите, заетите в новата дигитална икономика, представителите на свободните професии, на малкия и средния бизнес – всички онези извън армията на държавните служители, местните власти и заетите във фирмите, които редовно папкат обществени поръчки. Предизвикателството е тези хора, които искат да живеят в модерна европейска държава с електронни услуги, свободни от диктатурата на „гишетата“ и корупцията, да бъдат спечелени за гласуване. Титаничната битка е тази – между хората на новата икономика и обвързаните със старата икономика и стари правила на играта.

Системните български партии, които не могат да предложат нищо по същество на първите, а дори и да го направят, не знаят как да го реализират, са в процес на полуразпад. Затова е химера внушението, че когато Борисов бъде изваден от властта, ще се възцари Новата държавност на земята българска. За целта, освен изваждане на Борисов и политици от Прехода, е необходимо прибавяне на нови лидери. В състояние ли са новите кандидати за управление на държавата да предложат такива?

Пандемията от COVID-19 катализира тези процеси, прокарвайки разделителни линии между старата и новата икономика. Заради близките социални контакти в предприятия, заведения, хотели, цехове старата икономика понася щети, а хората губят работа. В технологичния свят нещата стоят значително по-добре. Въпрос на време е промените да намерят и политически израз – по-бавно или по-бързо, в зависимост от степента на развитие на съответните държави.

Покрай тези неизбежни трусове винаги гледат да се закачат и стари муцуни, които съзират възможност за персонален политически рестарт. Тези хамелеони нищо ново не са научили, нищо старо не са забравили, просто са в нова опаковка – като Мая Манолова.

Има обаче едно сигурно лепило за управленски коалиции – нарича се европейски средства за усвояване, които този път ще са огромни. Както обяви и самата Европейска комисия – „дългосрочният план, съчетан с NextGenerationEU, ще бъде най-големият пакет от стимули, финансиран някога от бюджета на ЕС. С общо 1,8 трилиона евро ще бъде подпомогнато възстановяването на Европа след COVID-19. Това ще бъде една по-екологична, по-цифрова и по-устойчива Европа“. Само по пакета NextGenerationEU за България са предвидени 7,7 млрд. евро, при това безвъзмездни средства. Общо договорената за страната сума е 29 млрд. евро до 2027 г., близо два пъти повече от средствата за сегашния период 2014–2020 г.

Европейските милиони се оказаха добра спойка за тройната коалиция. Но ние не искаме отново такава, нали?

Заглавно изображение: „Битката между боговете и титаните“ на Йоахим Ютевал (1566–1638)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„По-непоносимо е да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.“ Разговор с адв. Албена Белянова

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/albena-belyanova-interview/

Преди дни Албена Белянова, адвокат от Софийската колегия, внесе сигнал в КПКОНПИ с искане премиерът да бъде разследван за корупция и конфликт на интереси. Повод за това, освен скандалните записи и снимки от неговата спалня, е използването на публични ресурси, като хеликоптери и служебни автомобили, с които за сметка на бюджета Борисов си прави пиар кампания. Сигналът до Антикорупционната комисия е повод Венелина Попова да разговаря с адв. Белянова.


Вашият сигнал предизвика реакции в социалните мрежи, хората Ви аплодират, наричат Ви смела жена, възхищават Ви се. Но на какво разчитате, след като познавате добре институционалната среда в България? Да не би да очаквате чудо и Сотир Цацаров да даде ход на разследване срещу премиера?

Не, не очаквам да бъде извършена обективна и всестранна проверка, но са длъжни да разгледат подадения от мен сигнал. Важното е в такива случаи да сезираме органите. Защото основната цел на властта е хората да бъдат обезверени и да си мислят, че каквото и да направят срещу системата, ще останат нечути. Отказът на прокуратурата да разследва сюжета с премиерската спалня и записите от телефонните му разговори е отказ от правораздаване. Това наистина действа демотивиращо на гражданите и е буквална гавра с интелекта им. Дори само фактът, че скриха името на прокурора, отказал да образува досъдебно производство, доказва, че реална проверка не е извършвана.

Досега държавното обвинение не намери нито едно основание, за да разследва Борисов. Но възможно ли е изобщо да има правосъдие за него, докато е премиер?

Не, не е възможно, но той няма да е начело на изпълнителната власт още дълго. И силно се надявам, че ще дойде моментът, в който ще се намерят прокурори да разследват Борисов. Аз се опитвах да си представя какво би се случило, ако снимки от моя дом със същото съдържание като тези от спалнята на премиера излязат в медиите. Или от Вашия и от дома на всеки, който е критичен към управляващите. Само един пример от последните дни: след като разбиха колата на сестрата на Сийка Милева, говорителката на главния прокурор, в рамките на три дни беше извършено незабавно разследване и бяха повдигнати обвинения за кражба от автомобил. А прокуратурата определи случая като „особено опасен“.

Но ако допуснем чисто хипотетично, че Антикорупционната комисия все пак извърши добросъвестна проверка на Вашия сигнал и докаже, че Борисов е нарушил закона, какви биха могли да бъдат последствията за него?

Силно се съмнявам, че ще се стигне дотам, още по-малко пък до изборите. Освен това проверките на КПКОНПИ се правят така, че да не се разкрие това, за което е подаден определен сигнал. Избираемо се разпитват и свидетели. Затова в моя сигнал за корупция и конфликт на интереси срещу премиера съм посочила и списък на лицата, които биха могли да бъдат призовани и разпитани, за да се стигне до обективната истина. Но нали разбирате, че би било куриозно, след като прокуратурата отказа да образува досъдебно производство, Антикорупционната комисия да изпрати доклад до нея, който да съдържа данни за извършени престъпления от премиера. А и да не забравяме, че доскоро председателят на Комисията беше главен прокурор на републиката, в чийто мандат беше гарантирана недосегаемостта за лицата от високите етажи на властта и приближените им олигарси…

За възрастта си имате завидна кариера, заемали сте високи постове в държавни институции и компании. Е, как тогава човек се отказва от възможността да е част от големите решения и пари в енергетиката и се превръща в критик на проекти за милиарди? Да уточним, че уволнението Ви като зам.-директор на Агенцията за държавна финансова инспекция идва след Ваши сигнали до премиера и до Министерството на финансите за незаконни действия от страна на директора и за упражнявания над Вас тормоз.

Работих 20 години в държавните институции и много често сега си задавам въпроса как е било възможно да не виждам, че държавата ни е овладяна. Живеех в заблуди, че върховенството на закона е на първо място, че имаме държавни институции и че спазваме водещите международни правни документи. Това, което провокира негативните реакции срещу мен, беше противопоставянето ми на определени действия както от страна на служители на Агенцията, така и от страна на нейния директор. Когато тормозът над мен ескалира, подадох сигнали и до Министерството на финансите, и до министър-председателя, но те бяха игнорирани, а аз бях уволнена по преценка на директора на Агенцията. Това отвори очите ми за случващото се в държавата ни, в която на отговорни позиции в администрацията се назначават единствено лоялни към властта хора без необходимия капацитет и експертност.

Понеже сте работили най-дълго в енергетиката, това ли е секторът, през който в годините на Прехода се превъртяха най-много пари от държавата към частни субекти?

Не знам как е в другите сектори, но със сигурност само за проекта АЕЦ „Белене“ са изхарчени милиони за консултантски услуги. Това са тонове хартия и документация, която е била превозвана с камион при преместването на предприятие АЕЦ „Белене“. Затова пък изхарчените средства вече доближават 4 млрд. лв., и то само от рестартирането на проекта през 2002 г. насам. Правителството твърди, че ще го реализира, но всеки инвеститор ще иска да знае с какви активи ще участва българската страна, а оценка на активите все още не е направена – и това не е случайно. Управляващите крият и какво оборудване реално е доставено от руска страна, само от време на време Теменужка Петкова се снима до брезентите, под които не знаем какво има. А платихме 1,2 млрд. лв., които до края на 2023 г. трябва да се върнат от Националната електрическа компания на бюджета. Но това никога няма да се случи.

Каква ще е съдбата на този проект в крайна сметка?

Очаква се Върховният административен съд да се произнесе по жалбата на Христо Иванов и Атанас Атанасов срещу решението на Министерския съвет от 2018 г., с което беше рестартиран проектът. В това дело аз представлявам г-н Атанасов. Но като познавам целия процес от работата ми в Агенцията за ядрено регулиране, през преговорите с руската страна (2012 и 2013 г.) и прекратяването на проекта, както и начина, по който беше рестартиран непрозрачно и при нарушаване на закона, не вярвам, че той може да бъде осъществен сега. А това беше и последният му шанс.

За тези нарушения Вие подадохте сигнал до всички институции в България и до Главна дирекция „Енергетика“ на Европейската комисия.

Да, точно така. Но това, което се случи в края на декември, когато Борисов посети Козлодуй и каза: „Ето на онази поляна ще е 7-ми блок“, още повече ме кара да мисля, че и премиерът, и хората около него са наясно, че е невъзможно проектът за АЕЦ „Белене“ да бъде реализиран. Обаче заради договорки и ангажименти с руската страна Борисов продължава да поддържа жива илюзията, че по проекта се работи.

Според Вас наясно ли са партньорите ни от Брюксел и Вашингтон с двойната игра на Борисов и с неговата обвързаност с руските енергийни интереси?

Да, може би не са наясно само с мащабите, с които са манипулирани, подвеждани, дори лъгани. Защото все пак става дума за уверения, дадени от министър-председател и министър на енергетиката. Имаше един момент, когато „Дженерал Електрик“ се включи в т.нар. процедура за стратегически инвеститор, явно тогава бяха убедили американците, че ще купят турбогенератора от тях. Но после дойде доста по-сериозен натиск от тях да се върви към приключване на „Белене“ и към изграждането на 7-ми блок в АЕЦ „Козлодуй“.

Ще Ви върна малко назад – миналото лято изпратихте писмо до американската посланичка и до специалния съветник за правосъдието и борбата с корупцията на САЩ. В писмото ги призовавате за реални действия срещу корупцията у нас, борбата с която посланик Мустафа посочи като един от основните приоритети по време на своя мандат. Какъв ефект преследвахте с това?

Моето желание беше да кажа на Нейно Превъзходителство Херо Мустафа: „Не ни давайте празни надежди, ако ще продължите да подкрепяте правителството, което допусна „дълбоката държава“ у нас.“ През 2017 г. бях на обучение на тема „Борба с организираната престъпност“ в Европейския център за изследване в областта на сигурността „Джордж Маршал“ в Германия, което се финансираше чрез Американското посолство. Там ни запознаха с механизмите, чрез които се осветяват и разкриват корупцията и организираната престъпност, тероризмът и прането на пари. Непрекъснато ни казваха да не се отказваме, да продължаваме да се борим и да търсим медиите, които са много важни. Но когато после се сблъскаш с реалността и виждаш как тя се разминава с това, на което ни учеха, е нормално у теб да се надигне гняв. Както и желание да покажеш, че не всички българи сме смачкани от стила на управление на Борисов. Защото на практика той обслужва всякакви чужди интереси, но не и националните ни.

Защо ръководството на Народното събрание не внесе за обсъждане кандидатурата Ви за председател на ЦИК, издигната от Граждански форум „Промяна“? И така обществото беше заблудено, че за поста има само един кандидат – избраният Александър Андреев.

И до момента не съм получила отговор на този въпрос, въпреки че се даде достатъчно публичност на случилото се от страна на извънпарламентарните политически сили. Аз бях предварително убедена, че няма дори да бъда изслушана в Народното събрание. Защото човек с моите убеждения и граждански позиции няма как да бъде допуснат до тази трибуна и да каже неща, които не трябва да бъдат чути. Но на такива случаи трябва да се дава гласност, защото хората са облъчвани постоянно с монолозите на Борисов от „джипката“ и с информация от медиите, близки до властта. Силно се надявам, че само така ще си отиде ГЕРБ и всичко, което тази партия олицетворява.

Солови ли са Вашите действия, или зад Вас стои партия или гражданска организация?

Напълно солови са. Получавам силна подкрепа от отделни хора и организации, но вземам решения и действам сама.

Страхувате ли се за семейството и децата си?

Особено в началото получавах предупреждения, че може да ми се случи нещо, даваха ми примери с хора като мен, които са пострадали, имаше опити за провокации от страна на Тошко Тодоров – зам.-председател на Сметната палата, опитваха се да ме притискат и във връзка с адвокатската ми професия и т.н. Но си дадох сметка, че страхът няма да ми помогне. За мен е много по-непоносимо да живея в страх, отколкото да се изправя срещу него.

Бихте ли влезли в листата на някоя партия на предстоящите избори, ако Ви поканят?

Не, не искам да правя политическа кариера. Мисля, че с гражданската си активност съм по-полезна, поне на този етап.

Какви избори очаквате – по-честни или с повече опити за манипулиране и фалшифициране на вота в тази обществена среда и в условията на пандемия с ограничени граждански права?

Очаквам да бъдат по-честни, защото много хора се активизираха и заявиха желание да пазят честността на вота, доколкото е възможно. Наясно съм, че статуквото ще направи всичко възможно резултатите от изборите да бъдат манипулирани и за това ще бъдат използвани всякакви инструменти. От поведението на ГЕРБ и желанието им изборите да бъдат насрочени за най-ранната дата виждам, че те ще ограничат директните срещи с избирателите, което ще се отрази негативно върху кампанията най-вече на извънпарламентарните формации. А те нямат и пари за медийна кампания. Но се надявам идеите на политиците и партиите да достигнат до хората най-вече през социалните мрежи. За мен най-важно е кои хора ще попаднат в партийните листи. Затова, с изключение на ГЕРБ, бих подкрепила всяка листа, в която видя имена на почтени политици и експерти.

Заглавна снимка: Адв. Албена Белянова коментира темата за АЕЦ „Белене“ пред Генка Шикерова в предаването „Алтернативата“, 25 юни 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

До Чикагото и назад: Как кемтрейлс и конспирациите за коронавируса се сляха в едно

Post Syndicated from Колектив original https://toest.bg/chemtrails-coronavirus/

Автори: Георги Михайлов, Йоана Шопова, Йоанна Елми

В рамките на два дни, между 18 и 20 декември 2020 г., журналисти, ученици и експерти от различни области, разделени в осем отбора, участваха в хакатона „Здраве на прицел“, организиран от „АЕЖ-България“. Те обединиха сили, за да отговорят на въпроса кой стои зад дезинформационните кампании и какъв е пътят им от социалните мрежи до масовите медии. 

Журито на хакатона в състав Росен Босев, Никола Тулечки, Кристина Христова и Мария Черешева отличи разследванията на три отбора, сред които и този на Георги Михайлов, Йоана Шопова и авторката в „Тоест“ Йоанна Елми. Предлагаме ви да прочетете техния материал.


През последните няколко месеца една отдавна позната конспирация срещна темата за коронавируса. Теорията за химическите самолетни линии – кемтрейлс – се появява в края на 90-те години на миналия век, когато американските въздушни сили са обвинени, че използват военни самолети, за да обгазяват населението с мистериозни химикали. Привържениците на конспирацията защитават подозренията си с факта, че самолетите оставят след себе си необичайни бели линии. В действителност това са кондензационни следи, образувани от сблъсъка между горещата водна пара от двигателите на самолетите с хладния въздух в по-горните слоеве на атмосферата. Въпреки че доводите за самолетните следи като световен заговор отдавна са опровергани, теорията намира привърженици и до днес.

В българската информационна сфера с теорията за кемтрейлс се свързва името на Еленко Ангелов. Той се самоопределя като писател и психолог, води собствени семинари и е участвал в редица телевизионни предавания. Едно от първите видеа с него в интернет пространството е именно интервюто с Ангелов в предаването „На кафе“ по „Нова телевизия“ от 29 юни 2010 г. В рамките на сегмента синоптикът от Националния институт по хидрология и метеорология към БАН Мартин Иванов обяснява причината за белите следи в небето. Еленко представя своите алтернативни доводи, според които Съединените щати се опитват да контролират климата и геоложките процеси на Земята с военните си самолети (в рамките на програмата за високочестотни активни изследвания на полярното сияние HAARP, друга честа мишена на конспиративни теории).

На 15 януари 2020 г. в pan.bg излиза статия, озаглавена „Версия: Опасните кемтрейлс са маркери на климатичното оръжие HAARP“. Текстът е копиран в няколко сайта, включително и в „Блиц“ ден по-късно, макар че pan.bg цитира именно него като източник на статията. Отново в „Блиц“, но през 2018 г. са публикувани статиите „В Италия заснеха на ВИДЕО ясно изразени кемтрейлс“ и „Какво се случва в небето над София?! Мрежата гръмна, развиха се страшни теории!“. Още по-рано, през 2016 г., таблоидът пита: „Тровят ли ни самолетите? Конспирацията кемтрейлс шашка света“, споделена и в pan.bg. Петиция от 2016 г. срещу кемтрейлс събира 161 подписа.

И обвързването на ваксините с кондензационните следи не е новост дори в България. Още през 2016 г. „Блиц“ „предупреждава“, че населението бива пръскано не само с ваксини, но и с литий от самолетите. Макар за някои „откритата биовойна“ да започва едва с началото на пандемията, от „Блиц“ научаваме, че такава война се води от поне четири години.

Фалшивите профили

В България сред активните поддръжници на теорията, че коронавирусът се разпръсква и от самолети, е Facebook потребителят Michael Nikanen. В своя публикация от 11 декември, споделена над 300 пъти, той твърди, че:

1. Няма вирус
2. За да предизвикат „симптомите на к-вид“ пръскат населението с нано-аерозоли
3. Вземат незаконно РНК проби с „тестове“
4. Впоследствие „ваксината“ също ще бъде с РНК (mRNA) и липидни наночастици
5. РНК е транспортна молекула и може да достави нано-частиците до КОНКРЕТЕН АДРЕСАТ – клетка или орган в човешкото тяло. Затова толкова държат на тези тестове.

[Оригиналният правопис е запазен – б.а.]

Профилът е създаден през 2012 г. В него потребителят твърди, че живее във Финландия. В интервал от 8 години (до 18 юли 2020 г.) той публикува само 4 пъти. Първият му пост, свързан с пандемията, е от 29 юли 2020 г. и представлява своеобразно „пророчество“, което предупреждава, че „на 20.09.2020 се предвижда да се затвори почти целия свят“, а хората ще бъдат чипирани и снабдени с ДНК паспорт. В ретроспекция нищо подобно не се случва, дори обратното – България бе системно критикувана за липсата на мерки през есента, а правителството предприе по-сериозни действия едва към края на ноември. В пълен контраст със събитията Michael Nikanen предупреждава, че от 20 септември ще се вземат „задължителни ДНК проби на всички“. От края на юли до момента потребителят публикува единствено дезинформация, свързана с коронавируса, включително еднотипни графични изображения с неверни твърдения, придружени с по една-две снимки.

Изображения с идентичен дизайн и съдържание откриваме и при друг активен по темата потребител – Alexander Traorel / Александър Траоре. Той също твърди, че живее в чужбина – в Обединеното кралство. Подобно на Michael Nikanen, профилът на Alexander Traorel е създаден през 2012 г. и оттогава има няколко поста, свързани основно с футбол. В следващите осем години няма публична активност – до 14 август тази година, когато Alexander Traorel споделя материал от afera.bg, в който се говори за ДНК тестове. От този профил активно се споделят статии от The Bulgarian Times, свързани с пандемията като измама или световен заговор, който цели да зароби човечеството.

Откриваме и трети потребител на име Anita Ivanova, споделящ идентично съдържание. За разлика от първите двама, нейната профилна снимка изглежда истинска, но при търсене установяваме, че е взета от платформа за изображения със свободни права. Акаунтът ѝ е създаден през 2013 г., а като свое местопребиваване посочва Фрайбург, Германия. Няма публична активност до 23 август 2020 г., когато споделя съдържание за събирането на ДНК чрез тестове за коронавирус.

От лятото насам и трите профила публикуват системно единствено дезинформация относно коронавируса.


Мистериозното вещество H9879

На 18 ноември 2020 г. Александър Траоре споделя публикация, в която се твърди, че коронавирусът не съществува. Вместо това населението бива пръскано с веществото H9879, което не успяхме да открием в този контекст в чуждестранни сайтове. Под това каталожно име фармацевтичната компания Merck предлага ензим, участващ в енергийния метаболизъм на клетките. Пет грама от него струват над 200 евро, което означава, че потенциалната му употреба в глобален таен план би била скъпо удоволствие. На някои места конспиративните теории говорят за него като за „химичен елемент“, какъвто просто не съществува.

В една от първите публикации на Александър Траоре, в която се споменава въпросното вещество, виждаме снимка на сигнал до главния прокурор. Сигналът е подаден от лице на име Венцислав Атанасов Ангелов, от чието заличено ЕГН е видима единствено цифрата 6, а като адрес за кореспонденция е посочена ул. „Петко Каравелов“ 8. Търсене на имената и адреса води до „Народна партия истината и само истината“ на Венцислав Ангелов – Чикагото. Името на Ангелов се свързва с участието и подготовката на международен канал за наркотрафик – обвинение, по което е признат за виновен, след като се укрива в продължение на няколко години.

Първото споменаване на въпросното вещество H9879, изглежда, е именно в профила на Венцислав Ангелов – Чикагото, който прави своите „разкрития“ в публикация във Facebook, без да посочва източници на информацията си. Ангелов се обръща към последователите си за финансова помощ и предоставя номер на банкова сметка, твърдейки, че се нуждае от средства за отпечатването на листовки, с които да предупреждава българите за „опасността“.

След публикациите на Чикагото от 14, 15 и 16 ноември 2020 г., на 17 ноември потребителят Michael Nikanen също споделя съдържание, свързано с мистериозната субстанция H9879. От средата на ноември насам на този профил почти ежедневно има нови публикации, често с еднакво съдържание, в които се споменават веществото H9879, пръскано от самолети, и коронавирусът заедно. На 23 ноември The Bulgarian Times за пръв път отпечатва новина, свързана с H9879, и тази новина – също както твърденията на Венцислав Ангелов – се разпространява експоненциално из социалните мрежи.



От средата на ноември насам съединението H9879, за което се твърди, че е разпръсквано от самолетите и така причинява коронавирус, присъства и в трите профила, описани по-горе, в публикации с идентично визуално и текстово съдържание. Между 11 и 14 декември например и тримата публикуват еднаква снимка с текст „Мистерията е разкрита! Няма вирус! Пръскат с нано аерозоли!“, която към момента на писането на текста е споделена общо над 500 пъти, включително в групи като „Обединени за справяне с манипулацията Соvid 19“, „Аз подкрепям доцент Мангъров“ и антисистемни групи срещу правителството, като „Цяла България срещу Бойко Борисов и ГЕРБ“. Голяма част от споделянията нямат висока степен на взаимодействие, тоест основно насищат пространството с информационен „боклук“ и бял шум, спомагайки за цялостното объркване съвместно с друго подобно съдържание.

Друг такъв пример е скрийншот, използван и в статията на The Bulgarian Times, описана по-горе, в който се споменава за коронавируса и аерозолите, както и за мистериозното вещество H9879/H-9879. И трите профила качват изображението между 22 и 28 ноември, като към момента то е споделено над 100 пъти, отново в групи със сходна тематика, сред които фигурират „Измамата Ковид-19“, „ДА ЗАЩИТИМ БЪЛГАРИЯ. (МУТРИ ВЪН)“, „Патриотична група“ и „НАРОДЕН СБОР ЗА БЪЛГАРИЯ“.

Рециклирана дезинформация

Има ли данни теорията да води началото си от чужбина? Материал в „Офнюз“ от пролетта споменава кемтрейлс като причинител на пандемията сред митовете около здравната криза, обобщавайки заключения на Европейската служба за външна дейност. Британският „Гардиън“ съобщава за конспирация в Мексико, която свързва кемтрейлс и коронавируса още през май. Тази теория обаче не се радва на такъв успех в чуждестранните среди, с какъвто може да се похвали възраждането на теорията за чипирането и сливането ѝ с пандемията. В България смесването на кемтрейлс и коронавирус се популяризира през последния месец без еквивалент в англоезичните страни или в Европа. Макар да има няколко публикации на английски език, в които присъства веществото, те са дело на профили, които публикуват и на български.

С оглед на това сценариите може да бъдат два – или има закъснение в конспиративната „мода“ и е трябвало да научим за кемтрейлс и пандемията още през пролетта, или за пръв път сме новатори, прибавили свой злокобен план към световното конспиративно богатство. Остава да разберем.

Този материал е създаден в рамките на хакатона за проверка на фактите „Здраве на прицел“. Другите две отличени от журито разследвания са „От Истанбулската конвенция, та на Измамата ковид-19“ и „Лъжите идват по-бързо от ваксините“. Специалната награда отиде при отбора на Стефка Златарева, учителка по български език и литература, и нейните ученици Ивайло Груев и Виктория Венчева от ПГТ „Проф. д-р Асен Златаров“ – Пловдив, които на практика подготвиха урок, посветен на дезинформацията.
Заглавна снимка: Ria Sopala / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не, няма да има различни лични карти за „родените в чужбина“

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/lichni-karti/

Домусчиев ТВ заедно с куп медии от империята на Пеевски пуснаха дословно съобщение как била приета „специална лична карта за българите родени в чужбина, както и българските общности“ от патрЕотите. Продължават, че било мярка срещу демографската криза, както и имало 5 млн. такива зад граница.

Всъщност, няма нищо общо с „българите родени в чужбина“ и съобщението води до сериозно объркване. Българите родени в чужбина са такива с поне един родител българин. За последните 30 години знаем за малко над 300 хиляди такива. Това са само онези, на които родителите са извадили българско гражданство или сами са възстановили такова на по-късен етап. Те си вадят лесно паспорти като деца заедно с пълноправно гражданство. Вече доколко е трудно да се вадят актовете за раждане съм писал вече тук, тук и тук.

Това, което се говори в аргументите на ВМРО, са хора без българско гражданство, които в последните десетилетия не са намерили пари да им платят за такова, че да стане „по бързия начин“. Новият документ наистина ще важи само за България и има силата на постоянно пребиваване. Създава обаче поредна възможност за корупция за ВМРО, тъй като заобикаля много механизми на проверка. Именно заради последните беше разкрита схемата им за милиони за продажба на гражданство на руски олигарси и албански наркотрафиканти.

И докато аргументите, че щяла да помага на демографията, звучат добре на хартия, няма причини да се смята, че ще е нещо повече от поредната им касичка. Да не говорим, че никой до сега не е успял да покаже от къде идват тези им сметки за 5 млн. етнически българи зад граница. Питах многократно, включително Харалампиев преди да го арестуват за същите неща, които обсъждаме тук. Отказаха ми от контролираната от ВМРО Агенция за българите в чужбина, защото „не им било работа“. Подобни хвъркати твърдения за броя на българите в чужбина чуваме най-редовно – например от КНСБ и от Агенцията за инвестиции.

Така за пореден път използват измислени числа и сензации за демографията, за да създават нови схеми, вместо да оправят една нарочно счупена система за натурализация. Така ДАБЧ става първа и последна инстанция за (про)даване на постоянно пребиваване, прескачайки всички институции, включително ДАНС.

Законопроекта може да прочете тук заедно с всички становища по него. Забавното е, че на няколко пъти, са им казали, че противоречи на европейското законодателство, както и на други закони като този за получаване на постоянно пребиваване. Това не пречи да са го гласували днес на първо четене. Изглежда просто като пиратка за предизборна кампания лишена от смисъл. Дори да се приеме, няма да е повече от корупционна схема докато не ни съдят от ЕК и платим ние глобата от данъците си.

The post Не, няма да има различни лични карти за „родените в чужбина“ first appeared on Блогът на Юруков.

Новото старо ДПС

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/novoto-staro-dps/

Системните партии в България отново ще са преобладаващата част от следващия парламент и бъдещото управление на страната. А за големите, като ГЕРБ и БСП, избори в условия на пандемия и произтичащите от това очаквания за по-ниска избирателна активност носят само ползи. Социолози вече прогнозират представителство на шест партии в бъдещото Народно събрание. И ако е безспорно, че с най-много депутати ще бъдат представени ГЕРБ и БСП, то битката за третата позиция ще бъде между новата формация на Слави Трифонов „Има такъв народ“, която най-вероятно ще заеме нишата на т.нар. Патриоти, и ДПС – традиционния балансьор във всички Народни събрания от началото на Прехода.

Партията на Ахмед Доган, създадена на етническа и верска основа, за което Конституционният съд си затваря очите през всичките тези 30 години, управляваше в коалиции с леви, десни и центристки формации, без това да е създавало проблеми за нейната идентичност. Всъщност изборът на либерална идеология си беше чист камуфлаж за Движението, организирано и управлявано не върху основата на свободата и равенството, а като бизнес формация със силно централизирана йерархична структура. Защото едва ли има друга либерална партия, в чийто устав да е записано, че

„почетният председател на ДПС олицетворява и изразява непреходните ценности и стратегическите цели на партията“.

Ахмед Доган нарече себе си „инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в България“ – арогантно и безпардонно признание, че държавата и нейните институции са напълно зависими от олигархични обвързаности и интереси.

ДПС ще направи всичко възможно, за да запази досегашната си тежест в Народното събрание, макар че и четвъртата позиция няма да обезсили значението ѝ на основен играч на политическата сцена у нас. Въпросът е дали следващата партия, която ще получи мандат да състави правителство, ще покани за коалиционен партньор формация, създадена от ДС и КГБ, или ще предпочете отново задкулисната ѝ подкрепа. Така както се случваше в годините назад и напоследък, когато ДПС като опозиция в парламента подкрепяше управляващите в критични моменти и за определени решения, независимо какво се кълне премиерът или някой от елита на етническата партия.

В първия случай ДПС ще получи своите министерски кресла, и то точно тези, които поиска. Във втория – ще търси подобаващо осребряване на позицията си

от фондовете за реализиране на зелените политики на ЕС, както правеше досега чрез Държавния фонд „Земеделие“, през който минаха най-големите потоци европейски пари.

Неслучайно Мустафа Карадайъ, преизбран за председател на ДПС, в своя доклад на Националната конференция на партията от 12 декември 2020 г. постави акцент върху необходимостта от програма за ускорено и догонващо развитие на държавата и адекватни решения по Зеления пакт на ЕС. В него елитът на либералната партия вижда кокошката, която ще снася златни яйца, и смята да се възползва максимално от огромните финансови ресурси, които ЕК ще отдели за създаването на климатично неутрална икономика. Още през декември ДПС направи своя избор и посочи, че предпочита парадния вход към властта.

В началото на седмицата ДПС избра петима заместник-председатели на партията и членове на Централното оперативно бюро.

Формално с гласовете на Централния съвет на Движението, реално – със санкцията на Доган и Пеевски. Остава въпросът на кого от двамата гласът тежи повече и дали те представляват един и същ властови център в партията. Но подхвърлените публично съмнения, че олигархът постепенно губи позициите си в ДПС, не се потвърдиха, поне от гледна точка на избраните заместници на Мустафа Карадайъ, за които се твърди, че са в близки отношения с Пеевски. Един от тях – Халил Летифов, беше сред най-възторжените вестители на даренията и благодеянията на одиозния депутат в началото на коронакризата и част от екипа, който осъществяваше неговата шумна пиар кампания в медиите.

В приетата на 4 януари 2021 г. политическа декларация на Централния съвет на Движението се казва, че ДПС е гарантирала през годините на Прехода геополитическата ориентация на България, а Ахмед Доган е заложил устойчивите темели на демокрацията и на мирния преход чрез създадения от него български етнически модел.

Тези клишета, повтаряни години наред, не могат да превърнат една лъжа в истина.

А тя е, че в първите години на Прехода Движението за права и свободи имаше облик на прогресивна партия на българските турци и мюсюлмани, репресирани от тоталитарната власт, която посегна на тяхната идентичност със смяната на имената им. Но още при първото дистанционно задействане на ДПС, което свали с гласовете си правителството на Филип Димитров, маските паднаха и настъпи отрезвяване по отношение на илюзиите от кого е създадена и на кого ще служи тази партия.

България не стигна до етнически или верски конфликти при смяната на тоталитарния режим не защото Доган, изграден кариерно от тайните служби, се бе проявил като миротворец. Просто сценарий с проливане на кръв не би позволил на бившите комунисти да организират Прехода, който ги устройваше без лустрация и отнемане на техните позиции и имущество и източения национален капитал. Иначе биха го предизвикали без угризения – със или без помощта на Доган.

През всичките години от създаването си досега

етническата партия експлоатира религиозните чувства на своя електорат за политическа употреба.

Нямаше митинг, възпоменание на жертвите от т.нар. Възродителен процес или друга политическа проява, на която Ахмед Доган и ръководството на партията, депутати и кметове от ДПС да не заставаха на трибуните заедно с главния или с районните мюфтии. Нищо че член 13 (4) от Конституцията забранява използването на религиозни общности и институции, както и на верските убеждения за политически цели.

През годините Доган и елитът на партията създаваха кадри и обръчи от фирми, които да ги захранват. А хората от Пирин и Родопите продължаваха да съществуват в едно предмодерно време, в рамките на натуралните си стопанства и на това, което изкарваха от земеделие и животновъдство. И все повече млади мъже избираха съдбата на икономически емигранти. Въпреки отчуждението си от ДПС, мюсюлманите в България продължиха да гласуват за партията на Доган, която поддържаше живи спомените и страховете им от недалечното тоталитарно минало.

И най-вече защото другите български партии останаха безучастни към съдбата им.

Някои им предлагаха символично участие в листите си за изборите, но никога не се отвориха истински към проблемите на тези хора, много от които продължават да се чувстват част от една забравена и маргинализирана общност. Опит да подаде ръка на изселниците ни в Турция направи Иван Костов, но нямаше управленски хоризонт да реализира идеята си за приобщаване на тези хора.

Днес ДПС открито заявява, че иска да участва във властта и е подготвена за това с кадри, програма, визия и план за развитие на България. Как отеква това в общественото съзнание, можем само да подозираме.

Що се отнася до заявеното оттегляне на подкрепата на ДПС за втори мандат на Румен Радев, то не е новина и може да бъде разчетено като желание на партията да „пристане“ на ГЕРБ в следващото управление на страната, независимо че го определя като некомпетентно и корумпирано. Както и като мълчаливо обещание за мюсюлманския вот на президентските избори. В тази заявка сегашният държавният глава прозря сговор между Пеевски и Борисов.

Във или зад властта, ДПС ще продължава да е фактор в българския политически живот

и да прокарва руски интереси, не задължително винаги тези на Кремъл. В случаи, когато руските и турските интереси в региона съвпадат, както е с проекта „Турски поток“, ДПС увеличава тежестта на своя глас в българския парламент. А Реджеп Тайип Ердоган съвсем съзнателно поздрави ДПС по време на конференцията. Но само и единствено от гледна точка на своите неоосманистки амбиции, за да покаже, че в българския парламент има партия на етническите турци.

Има само един път порочно заченатата партия на Ахмед Доган да изгуби своя електорат и влиянието си сред мюсюлманската общност в страната ни. И той е тази общност да се демократизира по един естествен начин, като намери своето представителство в другите български партии. Но за това е необходимо и те да покажат едно друго ниво на политическа култура.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на Националната конференция на ДПС, проведена онлайн на 12 декември 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сурва на изборите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/surva-na-izborite/

В тази година много неща в политиката ще се правят за първи път – избори както никога досега, предизборна кампания, различна от досегашната, политически послания, съобразени с новите реалности. Само играчите са старите. И не само. Ако човек не знае, че е 2021-ва, новините са като миналогодишните: Бойко Борисов и Румен Радев пак се карат. Този път за датата за избори, кой на кого е ортак – Борисов на Пеевски и Ердоган, Радев на Васил Божков – и кому кога е изгодно да се гласува.

Кое ви плаши повече – да се заразите с COVID-19, упражнявайки правото си на глас, или заплахата за българската демокрация, ако не го упражните? Отговорите на непредставителна анкета сред близки и познати могат да бъдат обобщени така: а) „Ще гласувам, то е ясно“; б) „Българската демокрация си е на един и същи хал и не виждам кой ще я оправи“.

Преувеличени ли са страховете от коронавируса в деня за гласуване, или на президента Румен Радев му е необходимо неоспоримо алиби, за да назначи по-късна дата от 28 март – обявената от самия него в началото на декември? Откакто държавният глава се изпусна необмислено, политическото забълбука: системните партии обявиха, че датата е окей, извънпарламентарните – че е твърде рано и опасно заради пандемията. И президентът започна консултации. След като минаха обещаните – с експертите по здравеопазване, изведнъж той съобщи, че ще се консултира и с ЦИК, и с парламентарните и извънпарламентарните партии, макар първоначално да не ги слагаше в сметката. После ще обяви решението си, което ще бъде облечено в указ не по-късно от 26 януари.

Президентски сметки

Цялото това протакане недвусмислено показва, че Румен Радев ще назначи по-късна дата за избори – вероятно през април. Твърде неубедително държавният глава обясни тази седмица защо на 7 декември е обявил, че вотът ще е на 28 март: „Аз посочих възможно най-ранната дата, за да има организация в работата на институциите, но до момента виждам само обещания. Не виждам законова, организационна и логистична готовност за тези избори.“ Доста пресилено предвид очевидния факт, че едва ли в реално оставащите 14 работни дни на последния месец от годината ще започне подготовката за избори.

От ГЕРБ също контрираха, че Радев иска да се измъкне от обявената вече дата. За премиера и лидер на управляващата партия Бойко Борисов 28 март е окончателният вариант. Парадоксално, но на пръв поглед и по-ранна, и по-късна дата (последната възможна е на 28 май), устройват ГЕРБ. При по-ранна дата се прогнозира ниска избирателна активност – което особено устройва системните партии. При по-късна силата на заразата ще е отслабнала, мерките разхлабени – и това отново работи за управляващите трети мандат. (Разбира се, тук се появява хипотезата за по-висока избирателна активност и фактът, че 50-те лева добавка за пенсионерите са разчетени до март. Обаче Великден тази година е на 2 май, следователно ще има великденски добавки…) Освен това, ако бъдещият 45-ти парламент има трудности да състави правителство, ще продължи да управлява настоящият кабинет, с Борисов начело.

От управляващата партия не без основания заподозряха президента, че по-късната дата е подчинена на интересите му служебно правителство да организира президентските, а защо не и нови парламентарни избори – предвид прогнозите, че следващият парламент може да е „преходен“. Каквито и да са сметките на президента обаче, БСП може да го лиши от тях, отрязвайки му пътя за втори мандат. Лидерката на БСП Корнелия Нинова съобщи, че социалистите ще решават за кандидата за държавен глава след парламентарните избори. Стрестест за Радев. Без системна партия, разчитайки на химера „анти-ГЕРБ“ – нестройно обединение от извънсистемни политически сили, високият му рейтинг няма да издържи. А и той не е прецедент, по традиция президентите са абонирани за високи нива на одобрение. Единственият политик досега, стигнал до балотаж на президентски избори без голяма партия зад гърба си, е Волен Сидеров – на вота през 2006 г. спечели на втория тур 649 387 гласа.

Каквито и да са сметките на значително по-обиграния политически Борисов, нечакани разкрития винаги може да ги объркат. Изобщо, каквито и сметки да се правят сега, те са хипотези, които почиват на хипотези. Не урните решават, а политиците, избрани с тях – и решенията обикновено са функция не на броя на гласовете и принципите, а на спогаждане.

Има ли проблем

Наистина, какво значение има датата на изборите? Все ще е с коронавирус. Щом може да се играе ледено хоро във водите на Тунджа, напук на мерките срещу COVID-19 и без опит дори на полицията да се намеси, какво пречи да има избори през март? Когато и да е, вотът е като при игра в ледена вода – забързан метаболизъм, повишено либидо, повече ендорфини, накрая махмурлук или тежка настинка. И както и в Калофер, униформените се правят, че не виждат нарушенията.

Сериозно. Когато и да е вотът – март, април, май, едва ли е проблем да се осигури здравословна дистанция между гражданите, а бюджетът да плати n броя маски и дезинфектанти за членовете на 12 500 секционни избирателни комисии. Дали тези над 80 000 души може да бъдат ваксинирани е въпрос на планиране и организация, след като вече е известен графикът за вноса на ваксините. Но в плана на Министерството на здравеопазването за ваксинацията – помните, онзи с петте фази – изборната администрация отсъстваше.

Предложения за по-добра организация в изборния ден вече има. График за почасово гласуване и коридори за рисковите групи предложи кметът на Кърджали Хасан Азис (ДПС) в Президентството, където бяха поканени тази седмица представители на Националното сдружение на общините в България.

За гражданите упражняване на правото на глас не е по-опасно от пазаруването в хранителен магазин, което е ежедневие и където спазването на дистанция почти не се контролира. Вече се дискутира кога да отворят заведенията и другите затворени до 31 януари бизнеси предвид обнадеждаващите данни от развитието на пандемията в условията на втори локдаун.

Сериозен е обаче въпросът как ще упражнят правото си на вот карантинираните към момента на вота български граждани с право на глас. По bTV тази седмица омбудсманът Диана Ковачева заяви, че държавата е длъжна да осигури такива механизми – „дали чрез специални секции, часови коридори, или мобилни секции, но това трябва да бъде решено“. От ЦИК на консултации при президента предложиха като вариант мобилни екипи с подвижни урни, както гласуват лицата с трайни увреждания. При 100% заявено желание за гласуване от 70 000 карантирани ще са необходими 1800 екипа, показват техни разчети.

Другият проблем е свързан с гласовете на българите от чужбина, които и бездруго не са много, но този път съвсем ще намалеят. За тях идеята е гласуване по пощата. Отварянето на избирателните секции в чужбина ще бъде съобразено с мерките, които всяка отделна държава предприема срещу COVID-19. Така например ако към датата на гласуване в някоя държава е ограничено правото на придвижване, а там има български граждани, които биха искали да упражнят правото си на вот, и за целта трябва да пътуват до секциите в друг град, как ще стане това?

Председателката на парламента Цвета Караянчева увери тази седмица, че „парламентът има готовност за спешни промени в Изборния кодекс“. Предвид качеството на законодателството обещанието за „спешност“ не успокоява, но надеждата остава в по-широк кръг консултации при евентуални промени на Изборния кодекс.

По данни от социологическо проучване на „Алфа Рисърч“, нарасналите страхове от влошаване на пандемичната ситуация са довели до спад с около 10% в намерението за участие в изборите в сравнение със септември м.г. Но анкетите са проведени през декември, а изборите няма да са днес. Ако има нова вълна на заразата, 43% се колебаят дали да гласуват – срещу 42%, които смятат, че вотът трябва да се проведе в първия възможен момент, тъй като отлагането му било в полза на управляващите.

Колко ще са честни

И ако има надежда, че силата на пандемията може да отслабне напролет – заради ефектите от локдауна и започналата ваксинация, опасенията за честността на изборите са сериозни. Ако извънпарламентарните партии обединят сили – и мрежи от застъпници, шансове има. Засега се очертава „да си пазят изборите“ „Отровното трио“ и „Изправи се.БГ“ на Мая Манолова заедно със Слави Трифонов и неговата „Има такъв народ“. „Демократична България“ създава своя мрежа от застъпници.

Общественият съвет към Централната избирателна комисия излезе със становище, в което набеляза евентуални мерки, в т.ч. и проучване на опита на държави, провели избори в условията на COVID-19.

Изборният кодекс изисква гарантирането от СИК на правата на наблюдатели, застъпници и други категории лица, които имат право да присъстват в изборното помещение на всички етапи от изборния процес. Особено важно е ЦИК да определи правила, които, в условията на COVID епидемия и при спазване на определената от здравните власти дистанция, ще осигурят пряка видимост на тези лица при отваряне на избирателните кутии и установяване на резултатите от гласуването.

За да се гарантира прозрачност на изборния процес, ОС ще предложи на законодателя да предвиди възможност за заснемане и излъчване в реално време на преброяването на бюлетините и установяване на резултатите от гласуването, за да може процесът да се наблюдава безопасно от всички заинтересовани лица, които имат право на това по ИК…

Доминацията на COVID-19 безспорно е най-голямото предизвикателство както пред организацията на изборите, така и за предизборната кампания. Как политиците да достигнат до избирателите си? Колко души ще се престрашат да дойдат в душни зали, слабо отоплени, в малки пенсионерски клубове, заведения? Как ще действат двете най-големи медии в България – bTV и „Нова телевизия“, които вече са с нови чуждестранни собственици?… Онлайн кампаниите никога не са имали по-голяма тежест, както и медиите, но заедно с тях срещите на открито очи в очи не са за пренебрегване – ако времето позволява.

Преди това обаче управляващите и политиците ни дължат гаранции за здравето и гаранции за честност.

Заглавна снимка: Nick Youngson

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За научните класации, контекста и общуването

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-nauchnite-klasatsii-konteksta-i-obshtuvaneto/

В края на изминалата 2020 година БАН се похвали, че 25 учени от Академията са сред първите 2% най-добри учени в света според класация на Станфордския университет. Няколко дни по-късно последва новината, че БАН е научната институция у нас с най-голям брой публикации в базата данни Scopus за периода 2017–2019 г. Собственост на холандското академично издателство Elseviеr, Scopus претендира да е най-голямата база данни, обхващаща цитирания и резюмета на научни публикации, публикувани след анонимни рецензии – тоест нито рецензентите са знаели кои са авторите, нито авторите – кои са рецензентите.

В първия работен ден на новата година и Софийският университет реши да се похвали, че 12 учени от Алма матер влизат в класацията на Станфордския университет. Тогава темата за Станфордската класация се поде от медиите. В зависимост от това коя телевизия гледате, броят на българските учени в класацията варира от 37 до 50.

Наличието на непълна и противоречива информация показва

колко е важно журналистите да стигат до първоизточника на една новина – нещо, което не личеше да е направено в преливащите от гордост репортажи по темата.

На видно място в сайта на Станфордския университет или в новините от последните дни, публикувани там, няма обаче и помен от информация за класация на учените. На английски език в Google излизат новини най-вече от полски и индийски сайтове, изразяващи гордост, че във въпросната класация има полски или съответно индийски учени. Както и в българските новини, линк към въпросната класация липсва, но пък може да се стигне до информацията, че е изготвена в сътрудничество с изследователската организация SciTech Strategies и Elsevier – същите, които стоят зад базата данни Scopus.

Така, конкретизирайки търсенето, стигаме до… статия, публикувана в списание по биология през октомври 2020 г. Тя пък е обновена версия на статия, публикувана в същото списание през август 2019 г.

Именно това се оказва „авторитетната класация на Станфордския университет“ – статия в списание по биология.

Публикацията от 2020 г. има трима автори – по един от всяка организация. От представянето на авторите се вижда, че този от Станфордския университет е свързан с четири негови департамента, три от които медицински и един по метрика. Следователно класацията, публикувана в статията, не може да се смята за официална за авторитетния университет, каквито внушения се правят и от БАН, и от СУ и безкритично се възпроизвеждат от множество медии.

Защо тази класация става новина у нас няколко месеца след публикуването ѝ? По всяка вероятност става дума за пари. Похвалите в сайта на БАН са публикувани скоро след като Министерството на образованието пое ангажимента за увеличаване на заплатите на университетските преподаватели срещу извършване на реформи, а заплатите в БАН не влязоха в сметката. От СУ са решили да не останат по-назад и са наваксали веднага след празниците.

Въпреки че не става дума за официална класация на Станфордския университет, ранжирането на учените в статията и българското участие в списъка заслужават внимание. Защото са показателни за това

как се измерват научни постижения и научна продукция.

Като цяло класацията стъпва на данните от Scopus за 2019 г., но ранжира не броя на цитиранията, а учените, които биват цитирани. Под внимание са взети и други индикатори, като например съавторството и различните позиции на авторство.

Как се получават разминаванията на броя на българските учени в медиите ни? В действителност таблиците със списъци на учени са две – S6 и S7. В S6 класацията се основава на всички случаи на цитиране в научните издания, които влизат в базата на Scopus, а от S7 са премахнати случаите, в които учените са цитирали сами себе си. Със самоцитиранията имената на учените, работещи в български академични институции, са 50 от общо около 160 000, а без тях – 35.

Не става ясно защо в новината на „Нова телевизия“ се говори за 37 учени. 37 е механичният сбор от 25 (колкото са учените от БАН в списъка) и 12 (толкова са колегите им от СУ). Но в класацията присъстват и имената на работещи в други университети. Възможно е и от телевизията просто да са преброили грешно.

При проучване на имената в списъците се вижда, че някои от българските учени в класацията междувременно са починали. Други присъстват не с целите си имена, а с инициали, и при някои самоличността не може да се установи с точност. При филтриране по държава не излизат учени, които може да са българи, но работят в други държави.

С тези уговорки, сред петдесетината учени от български академични институции

присъства само един специалист в областта на хуманитарните и социалните науки.

Това е проф. Иван Христов, преподавател в Богословския факултет на СУ, специалист по християнска и антична философия, преводач от старогръцки. При това присъства и в двата списъка – тоест се класира в първите 2% и без да се цитира сам. Всички останали имена са на специалисти по природни и точни науки.

Класацията включва учени от различни академични области, включително хуманитарни и социални. Защо за хуманитарните и социалните учени от България е почти невъзможно да се „доредят“ до първите 2% най-цитирани академични специалисти? Първият възможен отговор е: ами толкова си могат. С други думи, у нас тези области не са толкова добре развити, колкото природните и точните науки, съответно в тях няма толкова „върхови“ специалисти, а се възпроизвежда посредственост.

Преди да прибързваме с раздаването на присъди обаче, добре е да имаме предвид, че

съществува принципна разлика между науките за природата и науките за културата,

ако използваме тази философска класификация. Точните и природните науки са в много по-малка степен зависими от социалния и културния контекст. Теоремите и формулите са еднакви навсякъде. За възникването и поддържането на различните научни теории има и определени социални предпоставки, както показва френският философ и социолог Бруно Латур в книгата си „Космополис“. Но веднъж приети от научната общност, те стават универсални.

Съществуват и различни образователни системи, в различните държави и академични институции се акцентира повече върху едни теории, школи и изследвания, отколкото върху други. Също така някои материали, организми и пр. са налични в едни страни, а не в други. В България е по-логично например да се изследват саламандрите, а не хамелеоните, защото природата ни не е естествена среда за хамелеоните.

В науките за културата контекстът играе далеч по-голяма роля.

От една страна, питагоровата теорема съществува точно толкова, колкото например и произведенията на Ангел Каралийчев. От друга страна обаче, тя е част от универсалното познание, което се изучава навсякъде, докато не са много хората извън България, които биха се интересували от Ангел Каралийчев. Освен това при социалните и хуманитарните науки в много по-малка степен може да се разчита на строги доказателства, а полето за различни теоретични парадигми, в основата на които стоят различни ценности и идеологии, е далеч по-широко.

Шансът един учен да бъде повече цитиран е толкова по-голям, до колкото по-широка аудитория достига той. В общия случай това предполага публикации най-вече на английски език, понеже този език е най-популярен и шансът за достигане до повече читатели е по-висок. За да бъдат интересни на глобалния читател обаче, учените трябва да се опитат малко или повече да универсализират локалните проблеми, с които се занимават,

да намерят в тях смисъл, надхвърлящ местните специфики.

Редакциите на немалко от англоезичните списания с т.нар. импакт фактор, тоест такива, които влизат в бази данни като Scopus, полагат като основен критерий за научност, че всичко трябва да се доказва възможно най-строго, подобно на точните и природните науки.

Личният ми опит с такова списание е показателен в това отношение. Участвах в авторския екип на статия, в която се представяше индекс за анализиране на резултати по определена тема от Европейското социално изследване. Водещият автор беше разработил индекса, аз го приложих върху данните от изследването и изчислих резултатите. Въпреки че статията беше далеч по-универсална, отколкото контекстуална, анонимните рецензенти възразиха. Аргументът им беше: защо изобщо трябва да се измисля индекс, след като в статистическия софтуер има достатъчно формули, коефициенти и пр.? Статистикът в екипа ни трябваше доста да се потруди с въпросния софтуер, за да докаже, че от него не излизат автоматично резултатите, до които води прилагането на индекса.

Проф. Петя Кабакчиева, социоложка и председателка на Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА), интерпретира този случай позитивно:

„Вие сте осъществили комуникация, която отначало е била проблемна. Но сте ги убедили в сериозността на това, което правите, в резултат на което вашият текст е публикуван в това списание. […] Ние трябва да „блъскаме глави“, както вие сте успели, и да се опитваме да докажем, че има и друга гледна точка.“

След преглед на автобиографиите на част от учените, включени в нашумялата у нас класация, проф. Кабакчиева стига до извода, че повечето от тях публикуват основно статии в международни списания, а в по-малка степен издават книги и учебници: „Списанията предполагат по-бързо научно общуване. […] Когато достигнеш до някакво постижение, много по-лесно е да напишеш една по-кратка статия, в която да го споделиш. И както виждаме, много по-бързо откликват колегите на статия, отколкото на книга. […] Списанията, изглежда, в момента са най-значимите посредници на научното общуване.“

Според нея публикуването на чужди езици и в чужбина е дългогодишна традиция в областта на природните науки у нас. Тя дава пример със списание на френски език, издавано през 20-те и 30-те години на ХХ век от Дружеството на аптекарите в България, и допълва:

„За да искаш да бъдеш чут, трябва да публикуваш на някой от големите езици.

[…] Левият дискурс е, че това е доминация на англоезичните парадигми в науката, на големите езици, което потиска и не се съобразява с малките езици и малките култури. Това било културна хегемония. Аз не мога да се съглася с такава теза. […] В природните науки науката изначално се мисли като универсална. Докато при нас, в хуманитарните и социалните науки, допускаме, че нашата рефлексия носи специфичните особености на средата и трябва да се вглежда в един конкретен контекст, което затруднява универсалните отношения.“

Петя Кабакчиева е против тази интерпретация, защото според нея е важно учените да общуват с колегите си. Тя е убедена, че и локалните изследвания могат да се представят на език, който да е разбираем и отвъд конкретния им контекст, и допълва:

„Ако ние се затворим само в рамките на нашата страна, това е провинциален комплекс.“

В тази връзка председателката на НАОА се позовава на тема от собствената си научна област – ако български социолози и историци твърдят, че тукашната модерност е специфична и различна от западноевропейската, те трябва да се опитат да докажат това на световната научна сцена. Петя Кабакчиева дава пример с историчката Диана Мишкова, която публикува изследвания за модерността, критични към водещите парадигми в тази област, но въпреки това те предизвикват международен интерес и са многократно цитирани.

Цитиранията на произведения на самата Петя Кабакчиева в по-голямата си част включват нейни публикации в чужбина, а не в България. За нея е проблем, че в областта на социалните науки у нас няма широка научна общност, която да чете и да коментира трудовете на членовете си. За нея цитирането е въпрос на култура на уважение към другите представители на дадена научна област, която у нас липсва:

„В България, за съжаление, трябва да кажа, че ние почти не се четем, не се коментираме, освен ако не си в някакъв близък кръг. Това е другият проблем, който е свързан с цитиранията на близки и приятели […], парадигмален кръг или специфична школа, която си се цитира.“

Как стои въпросът с проблеми, които са от локална значимост и не говорят нищо на глобалната публика?

Да вземем например „мъжкото хоро“ на Йордановден. Историкът Стефан Дечев прави изследване на този ритуал и стига до извода, че той се заражда в началото на ХХI век. Или поне няма никакви източници и свидетелства, сочещи за наличието му преди това. Развенчаването на тази „изобретена традиция“, както Дечев я нарича, е важно с оглед на все по-надигащия се през последните години националпопулизъм у нас.

Според Петя Кабакчиева обаче този феномен далеч няма само локална значимост, а „се вписва в по-широкия контекст за ретрадиционализацията, която върви в момента навсякъде, и на започването на преизмисляне на нови традиции, които се полагат като вековни“. „Важно е да се направи сравнение и да се покаже, че това не е само български феномен, а общ тренд в доста страни. И по принцип постмодерното общество с глобализацията започва да ни вкарва в една ретрадиционализация. Това за мен е огромен проблем и е част от по-широкия дебат – глобализация или ретрадиционализация? Отваряне или затваряне? Това [хорото на Йордановден – б.р.] е знак за затварянето“, допълва проф. Кабакчиева.

Колкото и да е важно общуването и споделянето за науката обаче,

стойността на един учен не се измерва с брой цитирания.

За Петя Кабакчиева нашумялата у нас класация, въпреки че не е от името на Станфордския университет, както беше тиражирано, все пак е проява на международно признание. От друга страна, броят на цитиранията сам по себе си не е свидетелство за научно качество. Новината на „Нова телевизия“ за класацията беше представена с гордото твърдение, че в нея наш учен е изпреварил Нобелови лауреати. Без да се съмняваме в стойността на постиженията на учения, подобна теза е най-малкото пресилена.

„Трудно се оценява качеството на дадена публикация. […] Любопитното е, че част от цитиранията са, така да се каже, негативни. В тази класация по цитируемост може да влязат и много слаби неща, защото са толкова безумни, че всички ги цитират“, казва проф. Кабакчиева.

Затова е добре да имаме предвид, че макар и не без значение, този опит за класиране на учените не е съвършен. Както по всяка вероятност не биха били съвършени и други класации, опитващи се да вкарат научните постижения във всички възможни области в калъпа на формални и математически измерими критерии. Но пък от друга страна, именно тези формализми са повод да се замислим, че

науката е не на последно място общуване и споделяне – две много човешки неща.

А общуването и споделянето са възможни, поне до известна степен, въпреки културните различия. Българските културни специфики не са попречили на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров да станат учени от световна величина, подчертава Петя Кабакчиева. Произведенията на Георги Господинов се превеждат на множество езици. А говоренето за наука ще е по-смислено, ако тематизира повече общуването и споделянето, отколкото рейтингите.

Заглавна снимка: Статуи в близост до Станфордския университет. Източник: pixy.org

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

История и статукво. Разговор със Стефан Дечев 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/stefan-detchev-interview/

На корицата на „Скритата история. Полемики“ (София: изд. „Парадокс“, 2020) четем следното:

Поместените в настоящия сборник статии са писани от позицията, че е необходима цялостна преоценка на българската историческа парадигма, въпреки съпротивата на консервативното или по-скоро инертно националистическо статукво, отгледано най-вече в изолацията на „късния комунизъм“. Просто назря моментът да бъдат зададени определени въпроси: Възможно ли е нашите исторически категории, понятия, цялостното ни възприятие за отминалата реалност да са просто погрешни? Дали не са неадекватни наблюденията ни за миналото, четенето на изворите, с които разполагаме, общата национална рамка, в която мислим това минало, образованието ни и „очилата“, които то ни поставя? Дали пък нашите собствени идеи за миналото не са продукти на историята в даден отрязък от време, в който се е случило да живеем ние или нашите учители? Можем ли да направим решителна крачка напред, без да хвърлим светлина върху съществуващите конфигурация и йерархични зависимости? В този смисъл някои от текстовете, без да представляват сами по себе си революционни открития или да засягат цялата професионална общност, бяха посрещнати със съпротива от немалка част от нея.

А полемичните статии вътре, публикувани първоначално в „Либерален преглед“ и „Маргиналия“, носят заглавия като „По повод на едно предаване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“ (Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)“, „Да се остави историята на историците! Но на кои?“, „За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“, „Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история?“, „За българските и македонските учебници, за удобния и неудобния оригинален език“, „Истини, лъжи и тайни от микроисторията на Българската 1968-ма“…

С историка и автор на книгата Стефан Дечев разговаря Марин Бодаков.


Как оценявате днес, когато Вашите текстове са събрани в книга, развоя и изхода от стартираните от Вас полемики? Какво се промени?

Тези полемики според мен имат успех сред няколко групи в нашето общество. На първо място, това е хуманитарната интелигенция и интелигенцията като цяло, която усещаше през последните най-вече около две десетилетия, че нещо не е наред с предлаганите от професионалните историци знания за миналото, предназначени за популярна консумация. На второ място, мисля, че нараства самоувереността на онзи кръг от все още малцината професионалисти историци, които осъзнават, че повече така не може. На трето място идват критично мислещите представители на най-младото поколение историци. Засега те мълчат или изказват подкрепа с деликатни жестове. Надявам се, макар и с известно закъснение, там да са един ден най-сериозните промени. Иначе статуквото е готово да си служи с „млади родолюбци“, които да громят омразните му „соросоиди“ и „либерали“. Но това е очаквано и безинтересно.

Какви обяснителни модели на терена на историята, какъв понятиен речник Ви помагат да се чувствате в съгласие със себе си, своевременен?

Задължително разбирането за България и българската нация като продукти на определено историческо развитие, в което има и куп случайности, които са довели до съвременните реалности. Разбирането за „националната история“ като интелектуална конструкция, като само един, но далеч не най-убедителния и адекватен начин да се разкаже миналото. Поставяне под съмнение на наличието в предмодерната епоха на общност, която се самоосъзнава като „български народ“. Задължително е нужно разбиране за нацията и националната идентичност като модерни явления, както и просветено разбиране за расата, пола и сексуалността. И не на последно място, разбирането за културен трансфер, който следва цялата човешка история и поставя под съмнение самото идеологическо разбиране за „национални традиции“ и „национална култура“.

Обичайно тайните ни карат да се чувстваме по-живи. Срамът ни кара да се усещаме живи. Затова ли таят и крият историците? И каква е динамиката между тайна и лъжа в психологията на историографите? Дали Вашите реакции пропукаха омертата?

В продължение на вече над пет десетилетия за българските историци и за Историческия факултет на Софийския университет е на практика невъзможен разговорът за тримата студенти историци, протестирали с позиви срещу българското участие в агресията на Варшавския договор срещу Чехословакия. А самото пък мълчание дори е доукрасено и с лъжи, които искат да направят съвсем други хора истинските дисиденти и реформатори. Истината е обаче, че събитията в Историческия факултет от 1968 г. са повратни за обръщането на историческата колегия към национализма на „късния комунизъм“ и сътрудничеството с Държавна сигурност от началото на 70-те насетне. Затова и досега като цяло има едно желание да се пази тайна и да се крие професионалното съучастие на историците и основните исторически институции в страната в политиката на асимилация на мюсюлманите и турците в България, известна като „Възродителен процес“, както и в етническото прочистване, известно като „Голямата екскурзия“ през 1989 г. Господството на определено ценностно разбиране за функциите на историята направи възможно и последното съучастие с налагането на вето на преговорите на Република Северна Македония за членство в Европейския съюз, на практика заради отказ на държавата да приеме една-единствена българска история до 1944 г.

Моите реакции, както и тези на мои съмишленици историци, само донякъде пропукват това, което Вие наричате „омертата“. Историците в огромното си мнозинство продължават по утъпканите пътища най-вече заради едно съчетание от професионална инерция, леност, запазване на сигурност в една йерархизирана институция и съхраняване на професионална сигурност в едно общество, което от десетилетия е свикнало с този разказ. Историците на статуквото обаче продължават здраво да контролират редица лостове – евросредствата за наука, МОН и програмите по история, рубриките за история в главните телевизии.

Големият полски поет Ришард Криницки има стихотворение под заглавието „Никого да не раня“: „Не от срам, / а никого да не раня, / понякога прикривам бедността си. Понякога // така постъпваме и с истината.“ Какво трябва да помним, за да продължим да живеем заедно? И какво трябва да забравим от миналото, за да продължим да живеем заедно?

Съучастията на историците в горните престъпления задължително трябва да се помнят и да имаме оценка за това. По принцип високият български наратив изобщо не си дава сметка, че в нашата страна освен етнически българи живеят и други хора. Той също не си дава сметка, че начинът, по който се разказва историята, нейният патос, няма нищо общо с реалните животи и всекидневието на хората, живели по нашите земи през предходните столетия. Да не говорим, че историите на роми, евреи, гърци, арменци и т.н. най-често изобщо не присъстват, те са определено скрити от разказа.

Не мисля, че нещо трябва да забравяме, но със сигурност трябва да спрем да се изживяваме единствено като жертви на другите.

Какво се случва с българския историк, щом влезе във властта? А щом го поканят в медиите? Какви конформни модели наблюдавате?

Когато историкът влезе във властта, той започва да възпроизвежда наученото. Ако говорим за последното ни правителство, това е видимо. Той знае, че има 13 века българска история на единен български народ и грешки, случили ни се след 1944 г., които, намирайки се в политиката, гледа да поправи. По същия начин преди години се поправяше грешката с преминаването в миналото на хора от християнството в исляма. Сега пък нежеланието на македонската страна да приеме българския наратив резултира във ветото. Същото е и в смесената историческа комисия – националната идентичност се мисли за вечна и неизменна, а националният исторически разказ – за свещен, който трябва непременно да се брани. В момента се очаква македонската страна да се яви на изпит по история, правен по конспекта на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ.

От Вашата книга научаваме за вината на историците. Но дали те не следват и произведените от литературата митове за националната история? Каква е вината на литераторите, щом в училище стихотворения, разкази и романи се представят като извор на исторически факти? И „вина“ ли е думата?

Да, литературата много често предхожда историята в граденето на митове и дори го прави много по-убедително. Огромното мнозинство от историците са скучни. Днес повечето митове са дело на българската литература и вече на българското кино. Историците са повече „подгряваща група“ или „беквокали“. Като цяло мисля, че историци и филолози са еднакво консервативни и абонирани за романтичния национален разказ. Дори и в момента около развитието на българо-македонския спор виждаме, че да речем, представителите на езикознанието са като че ли доста по-консервативни или поне поравно консервативни с историците.

Ако разполагахте с властта да организирате учебния план на специалността „История“ в дадено висше учебно заведение у нас, какви негови концептуални основи ще заложите? 

Ще има повече интердисциплинарност в цялостното обучение. В момента най-големите началници на „историческия фронт“ наред с „либерал“ употребяват като мръсни думи „културолог“ и „социолог“. Като цяло ще има въвеждащи курсове по теория и практика на историческото познание. Ще има курсове за съвременни тенденции в развитието на историческата наука по света. Ще има 20 задължителни книги, белязали историята като познание, които задължително трябва да бъдат прочетени от всеки студент. Ще бъде поставен под съмнение самият наратив за национална история. Много задълбочено ще се работи върху естеството на средновековните държави и домодерните общества, както и по проблема за тогавашните идентичности. Ще има ново разбиране за нация, раса, идентичност, пол, историография и т.н. Ще има курсове за злоупотребите с историческото познание, включително и в България. Ще има дисциплини, които ще проследяват връзките между науката история и историята в медиите, между историографията и историческите романи, между историографията и киното. От образованието по история ще излизат в крайна сметка критично мислещи хора, с хуманистичен светоглед и уважение към законността и човешките права.

Стефан Дечев завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“, специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Специалист е по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета „Комплутенсе“ в Мадрид и в Грацкия университет. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) и Who are Our Ancestors? Race, Science and Politics in Bulgaria 1879–1912 (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското. Мрежи на национална интимност (XIX–XXI век)“ (2010). Преподавател е в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Референт на множество международни форуми, сред които в университетите в Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.
Заглавна снимка: Възстановка на битката край Върбишкия проход, 26 юли 2008 г. Фотограф: Klearchos Kapoutsis

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бацилите като серийни убийци

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2021/seriini-ubiici/

‍ Вирусолозите: Открихме серийния убиец. 拾 Искаме да предпазим обществото.

 Атенуирани ваксини: Ето, показваме ви серийния убиец, но е онемощял и вързан. Знаем, че тук има поне минимална сигурност, така че вероятността да избяга е нищожна, но дори тогава не би стигнал далеч.

 Инактивирани ваксини: Ето, показваме ви отрязаната му глава, за да се научите как да го разпознавате. Добре е заключена, видимо не може да избяга, но някои все пак може да се стреснат от гледката. Молекулни ваксини: Няма да ви показваме нищо, но ще пуснем сред вас запознати с него, които да ви предупреждават. Най-вероятно ще се спогодите с тях.

 мРНК ваксини: Няма да ви показваме нищо от убиеца. Ще ви дадем обаче подробен чертеж на шперца, с който влиза с взлом при жертвите. Така ще може да си го направите сами и да го разучите. Ако видите някого с такъв шперц, знаете какво да правите. Рисковете включват порязване на хартията на чертежа.

嵐 Антиваксъри: О, не. Не ни трябват такива неща. Вярваме, че всеки има нужда да се сблъска с подобни серийни убийци. Е, от кога е имало такива и сме си добре, а и е важно за развитието на детето да се сблъска с убийци и да се научи по естествен начин как да се защитава от тях. Да не говорим, че повечето деца не са от типа на жертвите, които тоя предпочита, така че за какво е врявата? Още повече, че мислим, че са силно преувеличени твърденията колко е бил жесток – просто си е играел с тях. Всичко това е голяма конспирация – едни само искат да правят пари, за да разпечатват, показват и да плашат децата. Представяте ли си как ще се отрази на детското съзнание грозната гледка на снимка на един престъпник? Далеч по-добре е да го срещне на живо!

The post Бацилите като серийни убийци first appeared on Блогът на Юруков.

Прибързаната ми радост за дърветата на Стара Загора

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/sztrees/

Наскоро попаднах на новина, че Стара Загора са публикувал карта показваща дърветата в града с информация за точното местоположение, вида и състоянието им. Темата ме вълнува от доста време и дори обмислях как може да се crowdsource-нат тези данни. Точно това направиха и от ZaraLab не направиха такова. Повече за него, както и защо е ограничено до Стара Загора ще намерите при Жустин.

Това, което ще пуснаха от общината на Стара Загора обаче няма общо с данните събрани от доброволци. Това, което ме зарадва е, че са направили сносна карта, на която може да се намери информация за доста дървета. Първата ми реакция беше изключителн положителна, защото реших, че най-накрая ще мога да направя визуализация по подобие на тази, която New York има от години.

Това и ще видите тук. Показва видовете дървета в различен цвят. Цели по-скоро да даде обща представа, а не информация за отделни обекти. Подобна е идеята и на картите на сградите, където през юни включих също Стара Загора. Може да отворите интерактивна версия на тази карта, ако кликнете на снимката.

Оказва се обаче, че практически нищо ново не е направено, освен една карта със стари непълни данни. Пак е похвално, че е събрана тази информация и са се опитали да я представят по добър начин, но в голяма степен е безполезна.

Дори на пръв поглед сравнявайки със стателитни снимки повече от половината дървета в града липсват, също както и цял един парк. Отделно, информацията за почти 38% от дърветата е събрана през 2007-ма година, т.е. е на 13 години. За това време те е много вероятно да са променили състоянието си или да са отрязани. Други 48% са записани през 2014 и 2015-та. За 7% нямаме информация кога са въведени, но съдейки по номерата са също на поне 5 години. Едва за 106 дървета или 1.8% е въведена информация в последните 3 години.

Опитах се да се свържа с хората работещи по проекта преди празниците. Фирмата изпълнител не си вдигаше телефоните. От общината обещаха да ми отговорят през януари. Отношението на всички, с които се свързах лъхаше на отбиване на номера.

С това се изпари първоначалният ми ентусиазъм за тази карта. Още повече, че данните видимо не бяха в отворен формат, въпреки изискването към такива системи според закона. Затова се наложи да ги отворея. Може да ги свалите тук.

Направих си труда да направя и карта с възможности за филтриране по вид, състояние и прочие. Мисля, че само годината на въвеждане липсва. Пускам данните независимо, че ги смятам за не особено полезни предвид колко са стари и непълни. Все пак, по подобие на справките от НЦОЗА, където пуснах подобни предупреждения, може да са полезни за някого.

Независимо от критиката ми изложена тук, все пак следва да се отбележи, че Стара Загора е една идея по-напред от другите градове в това отношение – поне имат някаква публикувана информация в някакъв смислен вид. Това без съмнение е и заслуга на натиска от активни граждани и примера на частни инициативи. Последното е напомняне на всички нас, които искаме това да се случи и другате и този път да е полезно.

The post Прибързаната ми радост за дърветата на Стара Загора first appeared on Блогът на Юруков.

Трите думи на годината

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/trite-dumi-na-godinata/

Ако за България 2020 година може да се изрази с три думи, те биха били коронавирус, протести, Божков. Може и в обратен ред. И ако скандалите около дубайския изгнаник стихнаха, коронавирусът и протестите няма да си тръгнат и през 2021-ва. А хората по света никога не са си били по-близки, без бариери, заличени от заразата и гражданско недоволство, породено от едни и същи причини – мерките срещу COVID-19.

Някой иска ли Божков да се върне

На 17 февруари т.г. Министерството на правосъдието съобщи, че е изпратило искане за екстрадиция от Обединените арабски емирства на обвинения – вече в 21 престъпления – хазартен бос. Неуважено и досега. Недосегаемият за всяка власт скоропостижно напусна България с частния си самолет, айфона и близък приятел – официалния собственик на ФК „Левски“ Георги Попов. В родината останаха най-близките му, но и най-милото му – колекцията от ритони, иззети от държавата заедно с хиляди още антични предмети.

Невидимият публично допреди година „предприемач, колекционер и един от най-големите работодатели и данъкоплатци в България“ (така е описан на страницата си във Facebook) реши да дебютира като инфлуенсър. Отвори профили във Facebook и Instagram, пусна няколко компрометиращи записа от телефона си, няколко видеа – и после всичко замря. Обещаната от него партия със смешното име „Българско лято“ все така не е учредена, макар и обещана лятоска. Това трябваше да е политически проект, с който да спре „хунтата“, но от самото начало си личеше, че е блъф. Освен активност в социалните мрежи, която в днешно време е задължителна за всяка организация, „Българско лято“ не дава други признаци на живот и дори сайтът му е недостъпен заради проблеми с протоколите за сигурност.

Но дори и да набере учредители сред бившите служители на хазартните фирми, на партия „Българско лято“ ще ѝ трябват лица – свежи и различни от втръсналите мутри. Нахалост пропилени пари за проект, брандиран като „партията на Божков“. Затова, като много други, Васил Божков чака изборите, надявайки се да се споразумее с политически сили, с които се е договарял и в миналото, а защо не и с тазгодишни партньори.

Смяна на управленския елит с друг обаче ще отнеме от образа на „боец от съпротивата срещу ГЕРБ“, какъвто хазартният бос гради, откакто избяга в Дубай. Лаврите са за другите, той ще си остане с обвиненията – защото главният прокурор Иван Гешев остава. Каквито и… заслуги да има Божков към системните партии, политиците не обичат да им се напомня, че трябва да връщат услуги, още повече от хора с тежки обвинения. (В противен случай собственикът на КТБ Цветан Василев нямаше да е на днешния си хал, предвид хората от куп партии, търкали прага на кабинета му, домогвайки се до… ами до неща, каквито някои предпочитат да държат в нощни шкафчета, офшорни сметки или кутии за обувки.)

Протести, протести, протести. И сега какво?

Няколкомесечните протести не успяха да свалят третото правителство на Бойко Борисов, нито главния прокурор Иван Гешев. Постепенно от тях остана повече дим, отколкото огън, и след летния ентусиазъм дойде време за политическите сметки – кой с кого и как ще се явява на редовните парламентарни избори, засега очаквани след три месеца. Основателно някои извънпарламентарни опозиционни партии дават да се разбере, че споразумявания са възможни след прескачането на бариерата за парламента – и на принципна основа.

От „Има такъв народ“ на Слави Трифонов обявиха, че ще се явят сами на изборите. Макар и да не беше активен участник в протестите, партията на шоумена – според всички социологически проучвания – без съмнение влиза в 45-тия парламент, капитализирайки най-много от гражданското недоволство. Дори има шансове да е сред първите три политически сили. За останалите няма да е лесно – никога досега не е имало толкова партии на входа на парламента с потенциал да прескочат 4-процентовата бариера.

От хилядите, скандирали „Оставка!“ на пл. „Независимост“, за политици се кандидатират отново познати лица. Бившата депутатка от БСП, бивш омбудсман и бивш кандидат-кмет за София Мая Манолова с гражданското си движение „Изправи се.БГ“ и едни от инициаторите на протестите – т.нар. Отровно трио, вече обявиха заедност. Очаква се да ползват партийната регистрация на Движение „България за гражданите“ – поне това им е останало на ДБГ. През лятото от Триото настойчиво призоваваха партиите да не яхват протестите и „гражданското“ да води, но сега вече играят на терена на политическото.

В навечерието на Бъдни вечер ще стане известно дали Триото ще се редуцира в Дуо след изявление във Facebook на скулптора Велислав Минеков, че напуска, ако няма обединение на извънпарламентарната опозиция. (Парламентарната в лицето на БСП и ДПС изглежда доста по-консолидирана…) Тази седмица и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов обяви по bTV, че не предвиждат предизборни коалиции с никого, тоест не преговарят с Манолова и Триото. Обединение няма да има – разочарованието и омразата към Борисов не е лепило за коалиции. А избори в края на март и локдаун до 31 януари стесняват възможностите за динамична предизборна кампания и протести, които да нахъсат избирателите. Освен ако не се намери „Росенец 2“.

Системните партии не са притеснени от гласуване през март – подразбиращата се ниска избирателна активност напълно ги устройва. За повечето извънпарламентарни опозиционни сили обаче това е смъртна заплаха и сега надеждите са в президента, който да преразгледа идеята си за вот на 28 март. Разбра се, че през януари Румен Радев ще се консултира с ЦИК и здравни експерти (не е ясно кои), преди да обяви която и да е дата в конституционния срок между 28 март и 28 май. Провалът за създаване на евентуална анти-ГЕРБ коалиция преди парламентарния вот намалява и шансовете на Радев за втори президентски мандат.

Парадоксът е, че тези, които искат Борисов да си отиде незабавно, сега ще му осигуряват не просто първи изкаран докрай мандат, а и по-дълъг. Дали обаче не-готовата-за-избори извънпарламентарна опозиция си дава сметка, че посланията догодина ще трябва да са различни от вдигнати юмруци, „Мутри, вън!“ и „На оружие, братя“? Ако сега някои политици може да си позволят да замълчат по теми като отношенията със Северна Македония, след 31 декември мълчанието по други остри теми ще ги остави пред вратите на парламента.

Но от извънпарламентарните сили партията на Цветан Цветанов – „Републиканци за България“, не пропуска да огласи свои позиции по темите на деня. От призив за промяна на становището на правителството за членството на Северна Македония в ЕС до критика как така „Турски поток 2“ бе готов за почти три години, а интерконекторът с Гърция, макар и не така мащабен, се бави от 12 години.

Коронавирус – смърт и предизвикателство

Остатъците от енергията на протестите бяха пометени от същото, което разруши предишната нормалност – COVID-19. За България 2020-та завършва с твърде много смърт. С резултат от 915 умирания на 1 милион население доближаваме САЩ, където данните сочат 956 на 1 млн. души – независимо че Съединените щати са първи в света по разходи за здравеопазване на глава от населението (10 224 долара по данни за 2017 г.), а България е на последните места (664 щ. долара за 2017 г.). Ние се представяме значително по-зле и от Румъния и Гърция, както и от Турция с нейните 205 починали на 1 милион население. По-зле от България на Балканите са само Северна Македония и Босна и Херцеговина – и в двете държави починалите на 1 милион население надхвърлиха 1000.

Кой иска да слуша за мафия и корупция, когато политическата и здравната система не просто се огънаха, а се счупиха от кризата? И ако счупените парчета от първата може да изхвърлим на сметището с демократични и честни избори, здравеопазването не просто ще трябва да се поправи – трябва да се трансформира. „Как?“ е въпросът към всички участници в изборите, който не търпи мълчание, нито общи приказки.

Протести ще има и през 2021 г., но те най-вероятно ще бъдат предизвикани от засегнатите от кризата и локдауна. Подпомагането на бизнеси и компенсациите заради щетите от коронавируса не може да траят вечно. За повечето европейски държави ограничителните мерки продължават, така че черната серия в туризма – и зимен, и летен – ще продължи, а бизнес пътуванията и конгресният туризъм ще се ограничат до крайност. Това означава тежки времена за хотелиерите и ресторантьорите, независимо от 9% ДДС до края на 2021 г. Ще бъдат засегнати и бизнеси, които зависят от близък физически контакт на работещите. Стотици медии по света например вече затвориха редакционните си офиси и извършиха съкращения.

Догодина ще се усетят в значителна степен последиците от намалелите приходи в хазната. Какви решения се предлагат – нов дълг, по-високи данъци, по-ниски данъци, съкращения на публични разходи, вече повишени от гласуваните добавки към пенсии и по-високи заплати за полицаи, лекари, преподаватели, чиновници…

След като всички непрекъснато повтарят, че нищо няма да е същото, разбира се, че в това „нищо“ влиза и политиката. Не може да продължава да се прави от същите хора по същия начин. Кризата ускорява движението към зелена икономика – и да, Зелената сделка на ЕС ще помогне. Но знаят ли кандидат-политиците как, или се канят единствено да „усвоят“ милиони евро за нов бум на ВЕИ мощности, както са се сетили в ДПС? Как да бъдат най-ефективни европейските средства от спасителния план за 750 млрд. евро?

Един от уроците на COVID-19 е, че трябва да сме много по-взискателни към качествата на хората, които избираме да ни управляват. Самоуверените автократи и нахъсаните некомпетентни популисти, които сме търпели в предишни времена, сега просто нямат място.

Политиките за възстановяване след кризата от пандемията са различни за всяка държава и зависят от капацитета на управляващите, тяхната ангажираност с проблемите и интегритета им. Думата на 2021 г. за България е избори.

Заглавна снимка: Kelly Sikkema / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мисловните лупинги в търсенето на радикализация сред ромите

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/mislovnite-lupingi-v-turseneto-na-radikalizatsiya/

Представете си, че държавна институция на Северна Македония реализира проект, в рамките на който е предвидено изследване на македонците. Екипът идва в Югозападна България и анкетира хора, които се идентифицират като етнически българи, турци или помаци. Въпреки това в доклада се твърди, че анкетираните всъщност са македонци, независимо как се определят. А от резултатите от изследването се правят изводи за гражданите на Северна Македония въобще.

Какво ще стане, ако се случи нещо такова? Огромен скандал, разбира се. Но ако изследване към проект, ръководен от българска институция, постъпва аналогично по отношение на ромите, се оказва, че проблем всъщност няма. Това става ясно от решение, изпратено от Управляващия орган на Оперативна програма „Добро управление“ (УО на ОПДУ) до коалицията „Граждани за демократична и правова държава“. То е в отговор на сигнал на ромските активисти и интелектуалци от коалицията по повод проект на МВР с фокус върху ранните признаци на радикализация на ромската общност у нас. В свое възражение към решението коалицията посочва редица сериозни проблеми в анализите по проекта, които са ѝ изпратени допълнително.

В предишната публикация по темата наивно допуснах, че ромите е по-лесно да бъдат открити, отколкото дивите зайци. Оказва се, че в конкретния случай съм сгрешила. Според доклада, изготвен от агенция „Тренд“, на която е възложено изследването на терен, анкетираните роми „посочват, че са турци“. А в наръчника по проекта се уточнява, че т.нар. „турски цигани“ не се самоопределят като роми. Веднага възниква логичният въпрос:

как тогава изследователите решиха, че са роми, въпреки че се идентифицират като турци? Отговор няма.

От агенцията неявно предпоставят етноса на анкетираните и именно поради това не полагат усилия да се опитват да го докажат. По всяка вероятност просто са идентифицирали анкетираните с кварталите, в които живеят и които минават за „ромски“. Освен това те не само пренебрегват правото на самоидентификация на анкетираните, а и впоследствие прехвърлят изводите си от изследването върху всички роми в България. Това е само малка част от цялата поредица мисловни лупинги, извършени от агенция „Тренд“ в работата по проекта. Голямата част от тях е концентрирана в изработения от агенцията наръчник.

В началото му се разглежда понятието радикализация, представят се негови типологии и теории върху тази тема. Говори се за основни типове екстремизъм – десен, политико-религиозен, ляв и еднокаузов (тоест свързан с конкретна кауза), както и за различни фактори, благоприятстващи радикализацията и тероризма. Огромната част от примерите, които се дават обаче, са свързани с ислямски екстремизъм и тероризъм, а основания за това не са посочени.

И когато се стига до темата за културно-историческите особености в България,

съвсем неусетно предметът се е стеснил до мюсюлманите, турците и ромите

(наричани понякога от авторите на наръчника „цигани“). И макар в анализа да се отчита, че капсулирането на част от тези общности не е без връзка с негативното отношение на българското мнозинство към тях и с многообразните форми на дискриминация, на които са подлагани, радикализация се търси единствено в тези общности.

След като са посочили „заподозрените“, от „Тренд“ правят пространна типологизация на различни видове радикален ислям, чиято стойност само експерти в тази сфера биха могли да преценят. Читателят неспециалист остава с впечатлението, че в исляма има много страшни течения.

Следват цитати от неназовани експерти по темата за радикализацията, голяма част от които не са свързани с исляма, но пък съдържанието на които не е взето под внимание в цялостния анализ, акцентиращ върху исляма. Например:

Другият фактор, това е вече микросоциалният фактор – този тесен кръг от хора около всеки един човек. Той може да бъде предпоставка дотолкова, доколкото вече радикализирани хора могат пряко да влияят върху отделния индивид. И ние това го наблюдаваме най-вече в хулигански групи, запалянковци, защото по нашата дефиниция, между другото, радикализацията не е само дясна, лява, политическа или религиозна – тя е и спортно хулиганство.

В същото време изследователите твърдят, че „в проведените дълбочинни интервюта се регистрира висока степен на запознатост на експертите с изследваната проблематика“, с което

неявно се поставят в привилегированата позиция да раздават оценки колко точно запознати с предмета си са експертите.

После в наръчника идва място на резултати от изследване сред 247 бежанци и други чужденци (на места неправилно наричани „емигранти“), проведено в центровете към Агенцията за бежанците и центровете за задържане към Дирекция „Миграция“ на МВР. Защо точно сред тях? Отговор отново няма. Но пък изборът точно на тази група е прекрасна илюстрация на стереотипа, че бежанецът, ерго, е потенциален терорист или поне радикализиран мюсюлманин. Макар две трети от анкетираните да посочват, че тъкмо от тероризма бягат. За сметка на това изследователите демонстрират съмнение в отговорите, отново предпоставяйки, че те знаят най-добре как стоят нещата.

Няма да се спираме подробно на изследването на бежанците, за да обърнем по-голямо внимание на анкетата „сред представители на етнокултурните общности в страната, идентифициращи се религиозно и културно с мюсюлманското вероизповедание“.

От „Тренд“ са разработили специален индекс за измерване на равнището на „политически радикализъм“. За целта са подбрали различни индикатори. Например дали анкетираните казват, че не са доволни от живота си в България, дали чувстват, че спрямо тях се извършва несправедливост, дали често се засягат и обиждат от определени теми. Също и дали намират живота без опасности за скучен и смятат ли, че нещата в България трябва да се променят из основи или че „лошите разбират само от сила“. Индикатори са също дали според анкетираните всички политици, които сега управляват, трябва да бъдат сменени и дали искат сегашната система да се разруши и на нейно място да се изгради нова.

По логиката на социологическата агенция ще излезе, че и българското правителство проявява признаци на радикализъм –

самият премиер беше предложил „рестарт на системата“, а коалиционните партньори „Обединени патриоти“ предлагат законопроекти, с които да се легитимира използването на насилие (например този за „неизбежната отбрана“). А понякога и сами проявяват насилие – като Валери Симеонов, който наби възрастна жена, за да ѝ попречи да упражни правото си на глас, или Ангел Джамбазки, който замеряше протестиращите пред централата на ВМРО с пиратки.

Затова резултатите от този индекс нямат смисъл, освен ако се съпоставят с такива от контролна група от християни и етнически българи, отговарящи на същите въпроси. Само така може да стане ясно дали критичността на изследваните мюсюлмани има различни специфики от тази на мнозинството. Ала контролна група в изследването не е предвидена.

И въпреки че според изследването едва 2% от анкетираните проявяват симпатии към „Ислямска държава“, а нито един от тях не е идентифициран като ром,

от „Тренд“ пак са намерили начин да видят в ромите радикалистка заплаха.

Каква? Ами често се засягат. И с колкото по-ниско образование са, толкова по-обидчиви стават. А ако анкетираните не отговарят според калъпа на очакванията на агенцията, авторите на анализа просто решават, че те не казват истината: „За съжаление, много от интервюираните не отговарят обективно на въпроса. Макар че тези интервюта са анонимни, те не вярват на това.“

Изследваните мюсюлмани са питани и какво е отношението им към Българската православна църква, а авторите на наръчника се учудват, че близо половината от тях не могат да преценят. Интересно какви щяха да бъдат резултатите, ако православните българи бъдат питани за Главното мюфтийство.

Прелюбопитен е начинът, по който

„Тренд“ вкарва качествени елементи в количественото изследване, без да си прави труда методологически да обоснове този ход.

Така от значение за анализа са не само отговорите на анкетата, а и конкретният начин на поднасянето им. Например в доклада се казва: „По въпрос №18 някои турци и българомохамедани с тих глас посочваха, че са „мюсюлмани“, а ромите подчертаваха това с висок глас и самочувствие. Този въпрос заслужава по-голямо внимание и проучване.“

Има признаци, че анкетьорите са използвали и качествения метод наблюдение с участие (известен и като включено наблюдение), който също не е описан, а още по-малко обоснован. Което не пречи от наблюденията да се правят изводи като: „… в началото на ул. „Бъндерица“ има група, която пие кафе, бира. Или има хора, които извършват дребна търговия. Те наблюдават всяко движение и някъде предават тази информация.“ А наративът, който в началото на наръчника и доклада е формално-аналитичен, към края съдържа чудати изблици в първо лице.

Най-сериозният мисловен лупинг обаче си остава

генерализирането на изводите за ромите в резултат от изследването на хора, които не се идентифицират като такива.

И което е още по-опасно – внушението от тези изводи, че ромите са склонни към радикализация. Освен това се предпоставя, че дори ромите, които не се определят като мюсюлмани, рано или късно ще се ислямизират: „В Североизточна България ромите са християни и се самоопределят като роми. При тях процесът на ислямизация се намира на по-ранен етап и затова не се регистрира все още.“

Накратко, както се обобщава във възражението от „Граждани за демократична и правова държава“:

Макар резултатите на „Тренд“ да се базират на анкети единствено от Пловдивска и Пазарджишка област, обученията, организирани от бенефициента, са обхванали общо 480 служители на МВР от Североизточна, Югоизточна, Централна Южна, Югозападна България и Софийска област. А на МВР се препоръчва да състави „карта на ромите в България“. 

Защо са необходими на МВР толкова подробни данни относно броя, религията, самоопределението на ромите, лидерите им в страната? Нима всички роми в България са уязвими към радикализация и трябва да бъдат наблюдавани от МВР, понеже са роми? По какъв начин това кореспондира с изследването на „Тренд“ и с целите и задачите на проекта, одобрен от УО на ОПДУ? Как от превенция на радикализацията се стига до „Карта на ромите в България“?

Възражението на групата ромски активисти е по отношение на безкритичната реакция на представителите на оперативната програма, които твърдят, че проектът на МВР не е дискриминационен:

„Тъкмо напротив, главната обучителна цел е: преодоляване на негативните стереотипи и предразсъдъци спрямо ромите като фактор, който би могъл да затрудни (и дори да блокира) ефективното и безпристрастно изпълнение на професионалните задължения от страна на полицейските служители. Темата за радикализацията сред ромското население се отнася единствено до ромски общности, локализирани в определени населени места или региони в Република България, при част от представителите на които емпирично се наблюдава преминаване към радикални форми на ислямско вероизповедание.“

Добрата новина е, че след възражението на ромската коалиция Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ ще започне нова проверка на струващия 3,4 млн. лв. проект на МВР. Тя няма да ревизира резултатите от старата, която е окончателна и не може да бъде „обжалвана“, но ще се основава на новите аргументи, съдържащи се във възражението. Ще е изненада, ако резултатите от нея са по-различни от тези на предишната, особено докато настоящото управление продължава да е на власт. Има обаче и международни институции и съдилища, които по-добре разбират какво е дискриминация.

Междувременно нека пожелаем на МВР и на агенция „Тренд“ да потърсят радикализма там, където действително го има.

Заглавна снимка: © Пейо Попов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Детето като обект, детето като залог

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/deteto-kato-obekt-deteto-kato-zalog/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. Не, това не е статията отпреди две седмици, въпреки че започва по същия начин. Тъй като пропагандата на ВМРО наистина не знае почивка, съществува силна вероятност да има повод за публикация с такова начало във всеки брой на „Тоест“ – чак до парламентарните избори на 28 март 2021 г. Дали от наличието на повод следва, че на ВМРО трябва да му се обръща толкова внимание, е друг въпрос. Този път обаче темата е важна, защото се засягат правата на децата. Затова Георги Богданов от Националната мрежа за децата реагира с остра публикация във Facebook, озаглавена „Коледни подаръци“ от ВМРО за децата на България!.

„Като цяло този законопроект не следва интересите на детето и е в пълно противоречие както с българското право, така и с международното право“, коментира Богданов пред „Капитал“ и пояснява: „Ние нямаме реформа в системата за грижата към хората, особено за най-уязвимите хора, и всичко това е нападнато от едни пропагандни тези, като тази, че детето е подчинено на своето семейство и аз мога да си правя с детето каквото си поискам. Това е абсолютно недопустимо от гледна точка на международното право, защото детето не е собственост на никого.“

Субект ли е детето?

Във Факултативния протокол към Конвенцията на ООН за правата на детето за процедурата по комуникация изрично се споменава, че детето е „субект на права и човешко същество с достойнство и развиващи се способности“. И без това уточнение в основата на Конвенцията стои предпоставката, че детето притежава характеристиките на субектността – достойнство и ценност на личността, права и интереси. Именно защото детето като субект е същевременно в зависимо положение, правата му се нуждаят от специална защита. Тази предпоставка стои в основата на законодателството за закрила на децата изобщо.

Участващата в управляващата коалиция партия ВМРО обаче приема за очевидна даденост, че детето не е субект. Партията твърди това в публикацията на сайта си, с която анонсира предложението си за промени в Закона за закрила на детето (ЗЗД), без дори да сметне за нужно да подкрепи тезата си с аргументи:

„За нас фокусът винаги е бил и трябва да остане върху семейството и детето в неговия център. Детето не е отделен субект и това трябва ясно да залегне във всички нормативни актове, които касаят материята.“

Как се наричат нещата, които не са субект? Обект. Ако детето не е субект, остава да е обект.

А представата за един обект, който е в центъра на кадъра, се асоциира с натиск. В законопроекта на ВМРО този натиск се изразява в абсолютизиране на волята на родителите да решават какво да се случва със и на децата им. Това се прави в името на „правото на родителите да налагат собствени морални и ценностни принципи при отглеждането на децата“. По този начин националистическата партия продължава линията си от кампаниите си срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Според „войводите“ всички тези документи си поставят за цел подмяна на „ценности, които за българското общество са съкровени и не подлежат на дебат“.

От ВМРО не казват кои са „съкровените ценности“, но от законопроекта им може да се направят определени изводи в тази посока.

Първото, което прави впечатление в предложението за промени в ЗЗД, е фаворизирането на „биологичните родители“.

В него става дума за „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държавата“. Къде са в тази картина осиновителите, които по закон също са родители, макар и не биологични? Същото може да попитаме и за съпрузите, които по силата на Семейния кодекс се водят по презумпция бащи на дете в определени случаи, когато то биологично не е тяхно.

Осиновителите не са случайно пропуснати в законопроекта при изброяването на свързаните с детето лица, които имат някакви права. Вносителите му явно допускат, че това са едни лоши хора, на които не им се полагат права, а единствено подлежат на контрол. Според тях контролът е необходим при процедурите за осиновяване, а в случаите на международно осиновяване – и върху „правилното развитие на децата“ чак до навършване на пълнолетието им. Според ВМРО осиновяването трябва да е крайна мярка, към която да „се пристъпва след изчерпване на всички останали мерки за закрила по този закон“.

По тази логика е за предпочитане едно дете да живее при биологичните си родители, които не го искат или нямат капацитета да се грижат за него, да бъде институционализирано до пълнолетието си, да гастролира при различни приемни родители, но не и да бъде осиновено.

Защо ВМРО не харесва осиновителите, можем само да гадаем. Може би в съзнанието на партийните законотворци те се асоциират с гей двойки, които искат насила да отнемат български деца от любящите им семейства. Въпреки че любящите семейства не дават децата си за осиновяване.

Обективирането на децата в законопроекта е доведено до такава крайност, че те буквално могат да бъдат завещавани като вещи от родителите си.

Просто така – с нотариално заверена декларация. Без съдебни решения и изобщо – без никакъв контрол от страна на държавата, в контраст със строгия контрол, който се предвижда при осиновяването. Така излиза, че според ВМРО децата могат да бъдат осиновявани само в краен случай, но пък няма проблем да попаднат в ръцете на някой чичо, който ги изнасилва, само защото биологичните им родители така са преценили.

Не поставя ли това децата в риск? Вносителите на законопроекта, изглежда, не възприемат сериозно понятието „дете в риск“, защото смятат, че тези деца нямат нужда от специална закрила. Дори предлагат да се релативизира отношението към упражняването на физическо насилие върху деца. Според тях при прояви на физическа агресия трябва да се вземат предвид „нуждите на възрастта“ на детето. Какво означава това? Ами може би че в различна възраст децата имат „нужда“ от различен вид бой. Примерно: ако са още бебета – само пошляпване по дупето; ако вече са проходили – може и шамарчета; а ако ходят на училище, вече влизат в употреба коланът и точилката.

В същото време, ако някой иска да съобщи за дете в риск, трябва да представи „писмена декларация за истинност“ и да е в състояние да докаже сигнала си, ако не иска сам да стане обект на съдебно преследване.

И разбира се, всичко това се предлага в името на „добрите нрави и общоприетия морал“.

С други думи – което е общоприето, е добро. Ако е общоприето да третираш децата си като собственост, така и трябва да бъде, а всякакви опити за ограничаване на злоупотребата с деца се разглеждат като неприемливи. Затова ВМРО използва и този законопроект, за да се опита да си разчисти сметките с неправителствените организации, работещи в областта на закрилата на децата. В него на практика се забранява дейността на доброволците и НПО-тата в тази сфера. Така освен семейството, разбирано като „биологичните родители“, единствено държавата остава натоварена с тази работа. А „способностите“ на българската държава да подкрепя ефективно представители на уязвими групи са международно известни – като започнем от нечовешките условия в домовете за изоставени деца, хора с увреждания, психиатрии и прочее институции.

Това са само част от предложенията на ВМРО за промени в ЗЗД, но философията на законопроекта е ясна. Така законът се превръща не в такъв, който защитава децата, а в щит на семейството, и то конкретно – на биологичните родители на детето. На самите деца им остава да бъдат залог в отношенията между родителите си и семейните борби между тях. Скорошният случай с убийството на двете деца в Сандански показва колко далеч може да стигнат тези борби, когато няма адекватна и навременна закрила. На този фон предложението на ВМРО изглежда още по-цинично. Но то показва, че

децата са превърнати в залог не само на семейни, но и на политически борби.

Не че това е новина, но е редно периодично да се припомня, че това е смисълът и на кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, че и срещу Истанбулската конвенция, която уж пак отчасти „в името на децата“ беше демонизирана. Заради политически интереси години наред буксува и реформата в областта на детското правосъдие, която би гарантирала достъп до съд на децата, които са в конфликт със закона и са лишени от свобода. Понастоящем те на практика са лишени от правна защита, което Европейският съд по правата на човека в Страсбург определя като нарушение на правата им.

За съжаление, в борбите на големите най-уязвимите са и най-големите потърпевши. Ето защо е необходимо да има ефективни механизми за тяхната защита. Но когато борещите се големи са и представители на властта, хоризонтът пред уязвимите е… безнадеждност. Поне докато управлява такава власт.

Заглавна снимка: Caleb Woods / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-големият политически играч

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nay-golemiyat-politicheski-igrach/

Колкото и да са големи амбициите на политическите играчи, каквито и ресурси да хвърлят в предизборната кампания, има един незаобиколим фактор – COVID-19. Каквото и шоу да ни предложи премиерът и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов, гражданите ще го претеглят по справянето с пандемията от COVID-19. Каквито и обещания да дадат втурналите се към парламента, ще трябва да ги рационализират в посока на мерки за възстановяване от кризата с коронавируса и реформиране и укрепване на здравната и социалната система на първо място.

Изборите ще са в края на март, каквото обосновано предположение направи този, който ги насрочва – президентът Румен Радев. Държавният глава вече обяви, че ще са на 28 март 2021 г., когато изтича и мандатът на 44-тото народно събрание.

Минус едно Панагюрище през ноември

Така епицентърът на предизборната кампания се измества отсега – дори и да се появи компромат, който да нажежи страстите повече от чекмедже на нощно шкафче, пълно с едри купюри и кюлчета. Подобно злепоставяне обаче отстъпва пред офанзивата на COVID-19. Обществото е разделено не по идеологически оси, а „за“ или „против“ по-строги мерки, „за“ или „против“ носене на маски, „за“ или „против“ ваксините. България е вече на второ място в Европа по относителен дял спрямо населението на починали от заразата – 27,5 на 100 000 души е показателят за средната 14-дневна смъртност.

Борисов никога не коментира такива негативни факти – зацапват картинката на магистралите и струпаните по селските площади посрещачи, скандиращи името му. А министърът на здравеопазването проф. Костадин Ангелов е изобретателен в обясненията за високия брой починали от коронавирус. През ноември твърдеше, че се дължи на неспазване на мерките, през декември – на самолечение, късно потърсена помощ (!!!) и съпътстващи заболявания с акцент върху сърдечносъдовите.

Но каквото и да обяснява Ангелов, кризата не се ръководи от медийните внушения на министъра, нито от Бойко-Борисовите измишльотини, като „Излизаме от пандемията, свиквайте!“. В действителност данните за смъртността го опровергават – не излизаме, дори не се мярка светлина в далечината. От какво умират българите освен от COVID-19? Защото през този ноември, по данни на националната статистика, са починали 15 964 души, докато за същия месец през 2019 г. смъртността е била 8115 – увеличението е почти двойно.

Официалните данни за починали от коронавирус за миналия месец са 2681 – това са умрелите с PCR тест. Със сигурност сред останалите 13 283 починали през ноември има болни от COVID-19, които никой не е изследвал и диагностицирал; има хора със социалнозначими заболявания, които са се влошили, тъй като здравната система е впрегната да даде отпор на пандемията и те не са потърсили лекар от страх да не се заразят – или не е имало възможност да им бъде оказана навременна помощ.

Всички тези отговори са верни, а всичките тези смърти се пишат на сметката на управляващите. България със своите 368 болници е сред първенците в ЕС – 5,2 на 100 000 души. Но също така е и сред първите с най-висока смъртност – не само от коронавирус, а като цяло. Вторачени в числата за заразени, излекувани и починали от COVID-19, през ноември си е отишъл един град с населението на Панагюрище.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е гротеска.

Пандемия, ваксинация, избори

От януари политическата ситуация е съвсем различна, управляващите вече не се борят за оцеляването си ден за ден. Бюджетът е обнародван в Държавен вестник, има някакъв план за ваксинация, очакват се първите ваксини. След като президентът се произнесе за избори на 28 март, остава да издаде и указа на 28 януари.

Все още има време Борисов да подаде оставка – до края на годината. Така би избегнал тежките зимни месеци, които предстоят – опасността от „счупване“ на здравната система заради препълнени болници и натиск от нуждаещи се от хоспитализация; още повече починали. Разбира се, това означава или нов кабинет в рамките на този парламент, или служебно правителство на президента, на което да бъде прехвърлен не просто горещ картоф, а горяща система. Бойко Борисов е известен с „изсулването“ си от властта в момент, в който му запари под краката. Така би предотвратил и пускане на нови компромати. Аргументи за оставката ще се намерят: „Сега вече мога да си тръгна – не когато ми искаха оставката, а сега, когато съм си свършил работата. Пандемията е под контрол, идват ваксините!“

Доставката на първите 125 000 дози ваксини на Pfizer-BioNTech се очаква през януари, съобщи тази седмица министър Ангелов пред парламентарната Здравна комисия. Това означава, че в края на месеца може и да започне ваксинацията на медиците. Според Националния план за ваксинация те са предвидените във фаза 1. Общият брой на всички е 243 000, от които лекарите са ⅛. Ваксините ще стигнат за около 60 000 души, тъй като се поставят по две дози. Ваксинирането на предвидените в следващите четири фази български граждани зависи от това дали ще има редовни доставки на ваксини. Зависи обаче и от създадената от властта логистика и физическите възможности на малко над 4300-те общопрактикуващи лекари да поемат ваксинациите на повече от 1 милион души, освен профилактиката, която извършват, грижите за пациентите и изпращането им при нужда в болнично заведение, и останалите имунизации.

Както пандемията, така и ваксинацията са огромни предизвикателства за всички правителства по света, на които се наложи да променят бизнес модели, да пренасочват процеси, да преразпределят нови отговорности и като цяло да излязат извън бюрокрацията. За българските управляващи, чийто капацитет не надхвърля разпределянето на обществените поръчки и публични блага – и съответстващата им подялба на комисиони, да вземат ефективни мерки и измислят добър план са херкулесови подвизи. Техният modus operandi не включва подвизи.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е попфолк.

А високите цели кога

Пандемията от COVID-19 успя да заглуши и възгласите на протестиращите за оставка на Борисов и главния прокурор Иван Гешев, така силни през лятото. Във времена, в които хората са не просто изплашени, а ужасени от възможността да загубят живота си, свои близки, работа, перспективи, трудно ще бъдат разгневени от голямата корупция, липсата на справедливост, състоянието на съдебната система. Следователно – необходими са нови послания, а също и програми за реализирането им. Това, което в Световния икономически форум наричат преминаване от отговор към възстановяване и готовност на лидерите „да създадат нова и по-добра нормалност“. Ние видяхме какъв отговор на пандемията даде третото правителство на Борисов – и едва ли ще е от полза за държавата да даде и рецептата за възстановяване за следващите поне две години, след като заразата стихне.

Още през април т.г. в Harvard Business Review формулираха предизвикателството така: „Лидери, имате ли ясна визия за посткризисното бъдеще?“ Според статията всеки лидер в следващите месеци трябва да посвети между 10% и 20% от работното си време, за да изследва и прогнозира къде иска да е неговата организация, когато кризата премине. За по-добро онагледяване авторите дават пример с ръководител на университет, който е наясно, че онлайн обучението ще е неделима част от обучението в близко бъдеще. Това означава нови модели на преподаване и ако преди кризата те са предпазливо разработвани, сега вече са приоритет. Така че работата на ръководството на университета е да програмира какви онлайн курсове да въведе през есента на 2021 г., как да го направи – да разработи съответни програми, да ги интегрира с конвенционалните предложения, да наеме подходящи хора, да тества част от тези програми още през тази учебна година… С две думи: да мисли напред.

Президентът Радев и Стратегическият му съвет се опитаха да формулират някакви високи цели в третата, последна част на проекта за Национален стратегически документ. Значителна част от него е посветена на критики към „порочния модел на управление“, нуждата от отчетност на всяко ниво на управление и от реформи, които да овластят гражданите. Разсъждавайки за най-важния ценностен приоритет в следващите десетилетия, президентският екип обявява, че това трябва да е „действителното материално и духовно добруване на българина“.

„Преосмислената ценностна основа на дългосрочното национално развитие води към ясна и реалистично формулирана Национална стратегическа мисия, определена на основата на основополагащи национални ценности, на първо място от гледна точка на запазването и развитието на националната ни идентичност.“ Означава ли това, че националната идентичност трябва да е политически проект?! Във времена на европеизация и глобализация нужно ли е подобна фиксация върху националното, както препоръчва президентският документ, вместо повече критичност и обективност към историческата наука, която го формира.

„Въвеждане на нормативни гаранции за отчетност, отговорност и откритост в модела на управление“, „по-ефективен контрол и по-строги санкции за корупция и злоупотреба с власт“ и др. в действителност не означават нищо друго, освен една от основните ценности на Европейския съюз – върховенство на правото.

За Българското възраждане мисия е било националното просвещение. За българското общество днес върховенството на правото е жизненоважната мисия.

И в този контекст Борисов с джипка шоуто е излишен.

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сделка или не

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sdelka-ili-ne/

Пет години след подписването на Парижкото споразумение за климата световните лидери все още не са се споразумели как да бъдат постигнати целите на този документ, основната сред които е намаляването на вредните емисии в атмосферата. Европейската комисия иска да ръководи този процес на преминаване към нисковъглеродна икономика, като предлага 55-процентно намаляване на парниковите емисии спрямо равнищата от 1990 г. и постигане на „въглеродна неутралност“ до 2050 г.

Някои държави от Източна Европа – като Полша, Чехия и България – първоначално обявиха тази цел за въглеродна неутралност до 2050 г. за невъзможна. Но на заседанието си през октомври Европейският съвет все пак постигна съгласие, че целта трябва да се преследва колективно от всички държави членки, като се насърчават справедливостта, солидарността и разходната ефективност при постигането ѝ. А по време на последното заседание в Брюксел премиерът ни заяви, че България може да постигне предложеното от ЕК намаляване на парниковите емисии. Това, че Бойко Борисов променя често позицията си, не е изненада за никого. Изразената политическа воля обаче не стига, ако не е подкрепена със съответните мерки и действия на управляващите у нас.

А какво всъщност направиха те, за да покажат, че страната ни е готова за преход към нисковъглеродна икономика?

На 30 октомври т.г. българското правителство представи за обществено обсъждане (с краен срок до 29 ноември) Национален план за възстановяване и устойчивост на страната ни през следващия програмен период. След това трябва да го изпрати като първа чернова в ЕК до края на тази година.

В своя план управляващите предлагат различни проекти в четири основни стълба. Единият от тях – „Зелена България“ – трябва да осигури с 4,5 млрд. лв. такова управление на природните ресурси, което позволява да се задоволяват текущите нужди на икономиката и обществото при запазване на екологичната устойчивост. Но в плана е очевидно как „управляващите бягат от темата за въглищата като от слона в стаята“, коментира пред „Тоест“ Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“.

В документа няма нито дума за въглищните централи и топлофикациите,

затова пък в Програмата за енергийна ефективност в сградния фонд са предвидени 3 млрд. лв., за дигитализацията на Енергийния системен оператор (ЕСО) – 551 млн. лв., и други 848 млн. лв. за подобряване на състоянието и модернизация на хидромелиоративната инфраструктура в страната. В „Зелена България“ е заложено и създаването на Фонд за декарбонизация. С него най-вероятно правителството възнамерява да финансира прехода към нисковъглеродна икономика, без да е ясно с какви средства ще оперира той.

В общественото обсъждане на Националния план за възстановяване и устойчивост след COVID кризата със свои мнения се включиха десетки агенции, институти и организации. От „За Земята“ определят документа като „пожелателен списък с изброени добри практики, което го прави просто един шаблон, една заготовка,

60 страници есе на стойност 12 млрд. лв.“.

Организацията предупреждава правителството, че щом в основни документи залага на въглища, газификация и икономически абсурди като АЕЦ „Белене“ и АЕЦ „Козлодуй“, страната ни може да изгуби парите, осигурени от Брюксел.

Сходна е и позицията на Института за енергиен мениджмънт, според която е подценен приоритетен сектор като енергетиката – ключов фактор за постигането на посочените цели, и то в ситуация, която предполага точно обратното политическо и държавническо отношение.

Асоциацията на индустриалния капитал в България възразява срещу наливането на огромен ресурс в енергийна ефективност и предлага 2,5 млрд. лв. да бъдат пренасочени в насърчаването на зелени технологии. От Центъра за изследване на демокрацията са категорични в становището си, че трябва да се закрият тецове, които не отговорят на изискванията на европейското екологично законодателство.

А планът трябва да дефинира конкретни финансови инструменти,

които да подпомогнат индустриалното преструктуриране на въгледобивните региони, преквалифицирането на съкратените работници и създаването на нови индустрии и пазари.

Коалиция „За да остане природа в България“ критикува управляващите, че планът им е бил предложен за обществено обсъждане без какъвто и да е консултативен период, докато в останалите страни членки дискутират от половин година националните си приоритети. „Затъмнението е индикатор, че това е план на държавната администрация, но не и на цялото общество“, категорични са в мнението си от коалицията.

Също толкова категорична е позицията и на коалиция „Зелен рестарт“, според която в плана има много неизяснени съдържателни положения и редица пропуснати възможности. А именно от него на практика зависи как ще бъдат използвани над 12 млрд. лв. допълнителни директни инвестиции от ЕС в страната ни през следващите 6 години. И дали България ще се възползва от възможността за осъществяване на дълго отлагания зелен рестарт.

От европейския Фонд за справедлив преход към климатична неутралност България може да получи 2,7 млрд. евро.

Те биха имали позитивен ефект, ако бъдат инвестирани и насочени правилно, с разписани планове за развитието на засегнатите региони, а не средствата да бъдат разпилени към възможно най-много области, което ще намали ефекта там, където е най-необходим.

България е с 3,6 пъти по-голяма енергоемкост и въглеродна интензивност спрямо страните в ЕС и преходът към кръгова икономика няма да бъде никак лесен, признават управляващите. Обаче нямат нито един документ за въглищата и за това как ще се извърши декарбонизацията на индустрията ни, за разлика от други европейски държави като Германия например, която предвижда 40 млрд. евро за справедлив преход на въглищните региони с краен срок до 2038 г.

България няма дори план за развитие на икономиката ни на въглищата, на базата на който трябва да се извърши и реформата за пълна либерализация на енергийния пазар. Това означава, че крайният хоризонт за нас е 2025 г. Дотогава държавите в общността ще могат да подпомагат мощностите на въглища – после те може да продължат да работят, но само на пазарен принцип. На този етап не е ясно дали след изтичане на договорите с държавата на двете американски централи в енергийния комплекс „Марица-изток“ те ще могат и ще искат да продължат да работят, без електроенергията им да бъде изкупувана на преференциални цени.

Със сигурност обаче най-голямата енергийна мощност – държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“ – ще потъне.

Всъщност справка в междинния финансов отчет на дружеството за първите 9 месеца на тази година показва, че тя вече е потънала в задължения и съществува единствено благодарение на финансовите инжекции на своя принципал – Българския енергиен холдинг.

Централата иска петгодишно отсрочване на 350 млн. лв. кредит към БЕХ, а общите ѝ задължения вече са за над 1,1 млрд. лв. Най-големият разход остава закупуването на въглеродни емисии. През деветмесечието за тях централата е платила 184,7 млн. лв. С вноските към Фонд „Сигурност на електроенергийната система“ и за достъп до електропреносната мрежа общият размер само на тези разходи е 206 млн. лв. В същото време през отчетния период централата има отрицателен финансов резултат преди данъци в размер на 183,2 млн. лв.

На този фон ръководството на ТЕЦ „Марица-изток 2“ продължава да поддържа огромен персонал при силно намалено производство на електроенергия, но така е при всяка „държавна хранилка“. Средната работна заплата в дружеството е над 2000 лв., а за заплати, осигуровки и други социални придобивки през 9-те месеца са платени 82,7 млн. лв.

Централата продължава да издържа и старозагорския футболен клуб „Берое“.

До септември разходите за първодивизионния отбор са 5,5 млн. лв. И макар затварянето на най-голямата топлоелектрическа централа в страната да изглежда неизбежно, поне на този етап правителството няма да се самосвали с мерки, които биха извадили миньори и енергетици на улицата. Затова управляващите тупат топката и не предприемат никакви мерки за преструктурирането на икономиката ни и за преминаване към нови производства.

Много въпросителни има и около бъдещето на енергийния пазар. Преди окончателната му либерализация обаче трябва да се направи оценка за адекватността на енергийните ресурси, за търсенето и предлагането и да се прецени разполага ли страната ни с конкурентни мощности, които могат да заменят такива като ТЕЦ „Марица-изток 2“. Но така или иначе до 2025 г., докато е разрешено да се използва механизмът за капацитет като преходен инструмент, трябва да се премине към нови нисковъглеродни производства.

Правителството залага на средствата, предвидени за България от Фонда за справедлив преход, и на териториалните планове за Старозагорски, Пернишки и Кюстендилски регион, които трябва да бъдат изготвени от консултанти, избрани от ЕК. От политически съображения предвид предстоящите избори

управляващите са определили повече от тези три региона, въпреки опасността от разпиляването на ресурсите и риска целите на диверсификацията да не бъдат постигнати.

Решенията как да се излезе от въглищната икономика трябва да се вземат на ниво регионални и местни власти – така поне е записано в регламента на Фонда за справедлив преход, – както и с участието на бизнеса, неправителствения сектор, гражданите и особено най-потърпевшите от промяната, като миньорите и енергетиците.

Зелената сделка дава големи шансове на държавите, които трябва да извършат прехода към икономика без въглища. Но за това се изискват дългосрочни, отговорни и често непопулярни решения и действия. Правителствата, които си правят „сметки без кръчмаря“ и предпочитат да оставят на другите след тях да вадят горещите кестени от огъня, този път могат да останат излъгани в очакванията си да осъществят сделка, ама не баш зелена. Или да бъдат пометени от останалите без работа и препитание хора на наемния труд.

Заглавна снимка: ТЕЦ „АЕС Марица-изток 1“ и ТЕЦ „Брикел“ в Гълъбово, обл. Стара Загора © Анастас Търпанов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бейби-бум или спад заради COVID19 – първи сигнали едва догодина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/rajdaniq2020/

Във връзка с разнопосочните съобщения за бейби бум в някои родилни и очакваното общо намаление на раждаемостта в развития свят като ефект от несигурността покрай тази криза, искам само да припомня, че всяко твърдение в една или друга посока е просто спекулация.

Колкото и да е странно, нямаме надеждна система за следене на ражданията и който и да е източник на данни в рамките на годината е ненадежден. В това число включвам справките на НЦОЗА от НЗОК и злощастния регистър за ражданията. Единствено може да разчитаме на статистиката на НСИ, която ще получим през април. До тогава всичко са мисловни упражнения и сензационни заглавия.

Отделно, ако разчитаме на мисловни упражнения и познания по биология, следва да предвидим, че какъвто и да е ефект от кризата ще се види едва през през първата половина на 2021, когато изтичат 9 месеца от ограничителните мерки и сериозните последствия за голяма част от бизнеса.

Ако гледаме исторически, през октомври и ноември всъщност има спад в ражданията преди пик през декември. Това виждаме следейки средните стойности за последните 20 години. Отбелязал съм и границите на минималните и максималните стойности. Съдейки по няколко отделения и дори един месец е много подвеждащо. Най-малкото ситуацията с болниците сега предполага, че случаи се пренасочват между болници и недостига на медицински персонал води до концентрация на такива.

The post Бейби-бум или спад заради COVID19 – първи сигнали едва догодина first appeared on Блогът на Юруков.

QAnon: Всички пътища водят към световния заговор

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/qanon-vsichki-patishta-vodyat-kam-svetovniya-zagovor/

На 21 септември 2019 г. Facebook потребител с името Гиллар Анастасова Румяна споделя следната информация: „Върховният лидер на Иран Али Хаменей и президентът на САЩ Доналд Тръмп са двама служители на семейството на Ротшилд (сатанински Червен щит)… Много от вас знаят, че е въпрос на публично достояние, че всеки път, когато Доналд Тръмп фалира като бизнесмен, той е бил обезпечен от Ротшилдови.“

Година по-късно същото лице, но паралелно с още два други профила – Rumiana Prokopenko и Румяна Гиллар – е един от най-запалените последователи на конспиративната теория QAnon и президента Тръмп, когото вече не нарочва за част от сатанински заговор, а възхвалява като спасител на човечеството.

Click to view slideshow.

Румяна е изключително активна онлайн. В най-използвания от трите ѝ профила във Facebook преброявамe над 70 поста само на 15 ноември 2020 г. Публикациите ѝ са популярни както в групи като „Българска народна армия – БНА“, така и в други, политически неоцветени и свързани с духовни теми, като „По вектора на времето“ например. Сред тях се среща QAnon съдържание, а има също и анти-COVID постове, в които преобладават познатите наративи за злодея Бил Гейтс и вируса като умишлена стратегия за подчиняване на човечеството. Съдържанието, споделяно от Гиллар/Прокопенко, намират широк отзвук в групи срещу ваксините и семейните политики, включително такива, свързани с протестите срещу Стратегията за детето през 2019 г.

Профилите на Румяна надали са част от зловреден заговор за размиване на обществения дебат, но проследяването им разкрива как фалшивите новини и конспирациите заливат интернет, рециклират се и се променят, така че да отразяват важни настоящи социални проблеми. Антисистемната жилка на QAnon се харчи в групи срещу премиера Бойко Борисов и управлението на ГЕРБ, преплита се с недоволството срещу здравните политики, свързани с коронавируса, и вероятно е доходоносна за множество интернет сайтове, които разчитат на кликове и внимание, за да генерират приходи.

Добрата новина е, че интеракцията с подобно съдържание остава ниска, освен ако не е споделена от известна личност като Мартин Карбовски например. Лошата е в самото количество на подобна информация, която се бълва в социалните мрежи.

Click to view slideshow.

Какво е QAnon

От появяването си през октомври 2017 г. в платформата 4chan, анонимният потребител Q (оттам и името на конспиративната теория QAnon) прави множество гръмки предсказания. Оттогава насам президентът Тръмп винаги е на броени дни от извършването на мащабни арести, свързани с тайните елити педофили от „дълбоката държава“. Макар че бяха предвидени за ноември 2017 г., тези събития все още не са се случили.

Прогнозите, за които твърди, че се базират на секретна информация от високо ниво, се публикуват в т.нар. Q-drops – кратки съобщения. В съобщение #34 от 2 ноември 2017 г. се предупреждава, че „в идните няколко дни без съмнение ще разберете, че ще си върнем великата държава (земята на свободните) от злите тирани, които искат да ни навредят и унищожат“, поради което президентът ще въведе извънредно военно положение срещу гражданското неподчинение в защита на „дълбоката държава“ и ще активира системата за спешни комуникации (EBS), за да се избегнат „фалшивите медии“. Нищо такова не се случва.

В съобщение #647 от 31 януари 2018 г. потребителят Q заявява: „Утре е Денят на Свободата. Утре. Денят на Дните“, отново без да е ясно за какво става дума. В съобщение #796 той предупреждава за терористичен атентат в Лондон около 16 февруари 2018 г. Също като други събития, и това не се сбъдва.

Пандемията: блюдото на Петри за конспирации

Въпреки множеството провалени предсказания, теорията набира популярност в Европа към края на 2019 г., като се адаптира към съответния местен политически контекст. Според доклад на медийните анализатори от NewsGuard, първите френски акаунти, разпространяващи конспирацията, са създадени между март и юни т.г., по време на първия локдаун във Франция. В Италия теорията се появява през лятото на 2019 г., но групите се множат в периода между февруари и май 2020 г., който отново съвпада с пандемията. В Германия (европейската държава, в която конспирацията е най-разпространена) и Великобритания профили с QAnon съдържание съществуват от 2018 г.

„Конспиративният светоглед, който е в ядрото на QAnon – най-вече идеята, че тайни правителства се опитват да наложат нов световен ред, – намира благоприятна почва през последните месеци. Пандемията роди множество подобни теории, включително че здравната криза е част от план, наложен от световните елити – начело с Бил Гейтс, – да бъде ваксинирана по-голямата част от населението“, пише още в доклада на NewsGuard. 

Популяризиране в България

В България теорията също набира сила през пролетта на 2020 г. Едно от първите споменавания на американската конспирация е в статия от 22 април на сайта pogled.info, в която се твърди, че вирусът е създаден от „дълбоката държава“, за да попречи на преизбирането на американския президент Доналд Тръмп. Като автор е посочен Владимир Прохватилов, чието име се открива в проправителствени руски медии като gazeta.ru и fondsk.ru, които често са източник на дезинформация, а преводач е В. Сергеев. Статията представлява мешана скара от новини и вече опровергани твърдения относно пандемията.

QAnon присъства и в инцидента, при който загина журналистът Милен Цветков. Българските медии разпространяват новината, че 22-годишният Кристиян Николов, обвинен за причиняването на катастрофата, е употребявал адренохром. Медиите заемат директно от речника на конспирацията (включително и БНТ). В края на април Lentata.com развива темата за „дрогата на елита“ в пространен текст. Според QAnon „елитите“ участват в „добиването на адренохром“, при което адреналинът се извлича от детска кръв, за да се получи психоактивното вещество. В действителност адреналинът се синтезира в човешкото тяло в надбъбречните жлези, но може да бъде извлечен изцяло изкуствено в лабораторни условия, като получаването на адренохром от него е тривиално, след окисление. Едно потенциално приложение на адренохрома е в производството на медикаменти за кръвоспиране.

През май „Дойче Веле“ разказва за навлизането на QAnon в Германия, а материалът е препубликуван в „Дневник“. Няколко дни по-късно, на 18 май, своя първи материал по темата публикува в „Труд“ и един от основните поддръжници и разпространители на теорията у нас – Борислав Цеков. Към юли голяма част от българските медии отразяват акцията по премахване на конспиративните профили от социалните мрежи.

Твърденията на QAnon са абсурдни за повечето читатели, но предизвикват силни емоции, което пък носи трафик. Пример за това са медии като БЛИЦ, които препубликуват както материала на „Дойче Веле“ (но с подменено заблуждаващо заглавие), така и статиите на Борислав Цеков. Нагледен пример за конспирациите като източник на популярност е хасковската eTV, чиито видеа обичайно събират няколко десетки харесвания, докато клип за коронавируса като план на елитите да подчинят света е споделен над 5100 пъти в социалната мрежа и е гледан над 260 000 пъти към момента на написването на тази статия.

Със стари познайници – нова конспирация

QAnon превзема и обичайните гнезда на конспиративното мислене. Сайтът The Bulgarian Times публикува своя QAnon наръчник“ това лято. На сайта няма информация за собственост, нито етичен кодекс, но се посочва, че макар страницата да се „старае да поддържа вярна, точна и актуална информация“, това „не изключва възможността инцидентно да възникнат обективни несъответствия и пропуски“, като „thebulgariantimes.com не носи отговорност за субективните възприятия и интерпретация на точността, пълнотата и полезността“ на информационните си ресурси.

През юни QAnon теорията се появява и в ufobg.com, свързан с Петър Симеонов и проф. Лъчезар Филипов (чиято оставка от Българската академия на науките е поискана през 2017 г. от научната общност), където оттогава са индексирани 32 публикации, съдържащи думата „кабал“, част от Q-теориите. Материалите за COVID-19 също говорят за елитно съзаклятничество.

Съществува тенденция конспиративните теории да преливат едни в други. Така и QAnon, започнала през 2017 г. като случаен пост в 4chan, се адаптира към здравната криза и намира място в същите платформи, които традиционно разпространяват антиевропейска и антизападна реторика, наред с други безпочвени твърдения.

QAnon публикациите се споделят основно във Facebook групи като: „Укриваните тайни“, „България и Русия – дружба от векове за векове“, „За присъединяване на България към Евразийския съюз и СССР“, „Българи против ваксината“, Национална група „Децата на България“, „Да запазим българското семейство“, „Българска народна армия – БНА“, „Без партии и политици“, „Строго секретно НЛО извънземни конспирации Бог Вселена тайни и загадки“, „Против джендър образованието в училищата“ и други.

Click to view slideshow.

Общото между тях е, че служат като форум за изразяване на антисистемни гледища, недоверие към установената институционална власт и медиите и за разпространение на „алтернативни“ теории. QAnon предлага лесен наратив, който представя врага като част от „дълбоката държава“, срещу която просветените – в случая Доналд Тръмп – се борят. В България Бойко Борисов, президентите Плевнелиев и Радев, както и лидерът на опозицията Христо Иванов са представяни като част от „дълбоката държава“.


Координирана дейност? Надали

Макар профилите на Румяна Прокопенко/Гиллар на пръв поглед да носят характеристиките на фалшиви акаунти, наличната ни информация сочи, че случаят не е такъв. Според избирателните списъци г-жа Прокопенко съществува и живее в Силистра, а историята ѝ в социалните мрежи показва, че е отколешна любителка на конспиративни теории. Към момента на публикацията тя не е отговорила на молбата ни за разговор, а допитване до живеещи в града не помогна да разберем с какво се занимава и откъде получава информацията, която разпространява. Единственият ѝ съгражданин, заявил, че я познава, отказа да бъде цитиран в този материал.

Румяна Прокопенко/Гиллар споделя преведени от руски език материали, като преобладават публикации от канала в Telegram „Теория большого шока“ (ТБШ), активен от лятото на тази година, с описание „информация от вътрешни лица, теории и новости, важни новини“. ТБШ публикува основно съдържание, свързано със САЩ, въпреки че YouTube каналът със същото име и лого, регистриран през януари 2020 г. и активен от 6 месеца насам, е базиран в Казахстан. ТБШ разпространява както съдържание, свързано с QAnon, така и теориите за чипирането с ваксини, за коронавируса като контролирана атака и подобни.

Click to view slideshow.

И ако социалните мрежи изобилстват с профили, подобни на този на Румяна, зад които стоят хора, вероятно искрено вярващи и уплашени от информацията, която получават, то едва ли е съвпадение, че въпросното съдържание е проследимо до проруски и рускоезични източници и се радва на внимание основно в групи с такава насоченост. Руската стратегия за експлоатиране на вече съществуващи разделения и слаби звена в държавите, които вижда като идеологически противници, е практика и исторически факт. Най-голямото предимство е очевидно: вярващите разпространяват, добавят и адаптират съдържанието към собствения си контекст напълно безплатно, а медиите и каналите, които публикуват такова съдържание, пък заработват своята печалба успешно в платформи като YouTube или чрез добре известни кликбейт механизми.

Какво е решението?

Един от парадоксите в разследването на дезинформация е, че всяко споменаване на конспирациите ги популяризира. Според проучване на Pew Research в САЩ от март т.г., въпреки че QAnon е теория, популярна сред крайнодесни маргинални кръгове, и е категорично насочена срещу „либералните елити“, демократите са по-запознати с нея от републиканците. Анализът посочва, че е „по-вероятно хората, които се информират за изборите и политиката основно от „Ню Йорк Таймс“ (59%), MSNBC (49%) или NPR (39%), да потвърдят, че са чули или прочели поне нещо за QAnon“.

Проверителите на факти не могат да смогнат с огромното количество информация, която бълват множеството разпръснати източници, макар често пъти тя да е толкова логически неиздържана и абстрактна, че едно търсене в Google да изглежда достатъчно. Но дори това не помага – сайтовете често не посочват собствениците си и конкретни автори, съдържанието се рециклира от множество медии и се легитимира чрез препубликации, а връзката с потребители като Румяна Гиллар и установяването на нейните източници и професионална позиция е трудна задача. Към това се прибавят и психологическата нагласа да търсим съдържание, което потвърждава вече съществуващите ни предразсъдъци, слабата медийна грамотност в България, легитимирането на основните източници на дезинформация от политическата власт, както и алгоритмите на социалните мрежи, които с готовност снабдяват с още от същото.

През 2007 г., малко преди появата на Facebook и шест години след атентатите от 11 септември, група американски учени измерват нагласите към конспиративната теория, че 9/11 е дело на американското правителство и администрацията на Джордж Буш. Профилът на вярващите в конспирации е: по-склонни да четат таблоиди, блогове и форуми; по-бедни и по-вероятно принадлежащи към ниските слоеве на обществото. Основното откритие обаче е, че вярата в конспирацията отразява политическите разделения в САЩ – демократите са по-склонни да обвинят Буш в чудовищен заговор, отколкото републиканците. Учените заключават, че „вярата в конспиративни теории вече е нормална част от политическите конфликти в Съединените щати“. Тринайсет години по-късно практиката е глобализирана.

Ако успеем да погледнем отвъд възмущението и емоцията, разцветът на QAnon в локални условия ни насочва към няколко основни проблема – рекордно ниското доверие в институциите (според „Евробарометър 2020“ 75% от българите не вярват на парламента, а 71% – на правителството); дефицитът на образованието в сфери като медийната грамотност и критичното мислене; нестабилната икономическа, политическа и социална среда, която подхранва такива теории.

В Европа традиционните медии все още се ползват с най-голямо доверие сред обществото, а социалните мрежи – с най-ниско. В България, където традиционните медии се ползват като инструменти за политическа пропаганда, ситуацията е огледална и доверието в интернет е без еквивалент в ЕС, а социалните мрежи са едно от основните места за политическа организация.

Източник: EBU

Докато тези наболели проблеми не бъдат разрешени, всички пътища ще водят към световния заговор. И както в случая със Стратегията за детето – последствията, за разлика от теориите, могат да бъдат съвсем истински.

Заглавна карикатура: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Отвъд грижата. Разговор с Валентина Христакева за състоянието на психиатриите у нас

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/valentina-hristakeva-interview/

След проверка в три държавни психиатрични болници и в три от социалните домове за хора с интелектуални затруднения и психични разстройства в страната ни, в свой доклад Комитетът за предотвратяване на изтезанията към Съвета на Европа призова България да прекрати физическото малтретиране на пациентите и обитателите на тези заведения и незабавно да преустанови срамната практика на използване на вериги за ограничаване на движението на хората. Венелина Попова разговаря с Валентина Христакева, изпълнителен директор на Фондация „Глобална инициатива в психиатрията – София“, за състоянието на психиатричните болници и социалните заведения у нас.


Представям си цивилизационния шок на проверяващите при вида на веригите с катинари в Държавната психиатрична болницата в Царев брод и в социалния дом в Куделин. Как бихте обяснили на делегацията от Комитета за предотвратяване на изтезанията, че това е възможно да се случи в ХХI век в европейска държава?

Става въпрос за различни неща: едното е по отношение на социалните услуги, другото – по отношение на здравните. По отношение на социалните услуги големият проблем е в липсата на визия. Там стигмата играе много лоша шега, защото, за да можеш направиш такава голяма реформа, се иска политическа воля, намерения, изразени в национални и стратегически документи и бюджет. Ако това по отношение на социалните услуги е налице, то липсващото е възможността да се види отвъд грижата. За тези хора първо трябва да се мисли, чисто концептуално, като за хора, които имат нужда не от грижа, а от подкрепа, за да живеят независимо и достойно. Трябва да повярваме, че живеещите в тези институции могат да се справят. В началото ще имаме проблеми, ще има кризи – това се видя при детската реформа. Но трябва дългосрочен план за това какво се случва отвъд грижата. Големите институции ще се закрият рано или късно, но ако само преместим хората, без да променим отношението към тях, това ще означава да имаме много повече на брой малки институции. Сигурно ще повишим качеството на живот на тези хора, но те няма да имат права като всички останали.

Как е в Европа или в САЩ например?

Ами няма лесни решения. Там никога не са били докарвани до това състояние, в което сме били ние, а Преходът задълбочи проблема. Институциите си останаха пълни с много хора, които започнаха тежко да се увреждат заради това, че живеят изолирани и в много лоши битови условия. А щетите са толкова големи, че едва ли ще можем да ги поправим. Такъв ужасяващ геноцид по отношение на хората с психически разстройства и интелектуални затруднения в Европа след Втората световна война не е имало.

Как изглеждат психиатричните заведения през очите на хора като Вас?

Психиатриите са наистина в ужасно състояние. Социалните услуги носят повече надежда, но не могат да функционират изолирани. Давам пример с нашата фондация. Ние подкрепяме хора от общността, но ако те започнат да се влошават, се налага да влязат в болница. А когато комуникацията с психиатрията е скъсана изцяло, ние не можем да направим този терапевтичен договор с нея, който нашият клиент изисква. Защото за да партнира на лечението, той трябва да може да се довери. Това означава, че каквото сме договорили с него, трябва да се случи и в реалността. И то се случва, докато той е наш клиент, но в психиатричната система отношенията са други и лечението понякога се превръща в акт на насилие. И затова следващия път човекът няма да влезе в болницата доброволно. Виждаме как са описани психиатричните болници в този доклад, а и от наши клиенти чуваме ужасяващи неща за системен бой, връзване, унизително и нечовешко отношение към личността, липса на партниране.

Това отношение според мен е въпрос на манталитет, а не е само резултат от ниското заплащане на персонала. Защото и повече да му дадат, отношението ще е пак такова, освен ако за някого грижата за подобни хора не се е превърнала в кауза.

Да, точно така. Със сигурност не е само въпрос на пари, защото в социалните услуги парите са дори по-малко, отколкото в здравеопазването. Това е въпрос на визия, на рефлексия, на мениджмънт, ако щете. Отношението би могло да е така организирано, че да е зачитащо хората и тяхното достойнство.

В здравната система има проблем, свързан с парите. Но не защото няма пари, а защото финансовите договори никога не са обвързани с резултатите за конкретните пациенти. Това политическо говорене, че няма пари в здравеопазването за хората с психични заболявания, не е докрай вярно. Голяма част от психиатрите са добре платени от различни източници (частни практики, участия в изследвания), но реално това не рефлектира върху качеството на грижата за най-уязвимите и бедни хора. Гарантираните субсидии за държавните болници и липсата на обвързаност с резултати за конкретни хора водят до загуба на интерес да се инвестира в развитие на добри практики.

В психиатричните болници често ли се използват пациенти, на които се изпитват нови лекарства?

Да, болниците са бази за клинични изпитвания. Големият проблем би дошъл за пациента, ако той не разполага с подкрепяща мрежа – няма семейство, не ползва социална услуга и практически е в тотална зависимост от психиатричната болница като институция. В такива ситуации гаранциите за това, че човекът е взел адекватно информирано съгласие да участва в подобно лечение, са неустойчиви и дават поле за много интерпретации и тревоги. Как можеш да откажеш да се включиш, когато ти практически живееш в болницата от години? Давам ви пример с болницата в Ловеч. Ние имаме негативен опит като организация с включването на наши клиенти в т.нар. програми за лекарства – влошават се, биват спирани от посещения на дневните услуги, особено когато започнем да търсим повече информация какво и защо се случва.

По принцип медикаментите за психични разстройства трябва да се предписват и приемат много внимателно…

С въвеждането на новата генерация лекарства се промени качеството на живот на хората с такива диагнози, затова е важно касата да плаща за тях. Но големият проблем при тестването им е начинът, по който се партнира със самия пациент и с хората, които го подкрепят. Много важно е човек да следи състоянието си и да съобщи, ако то се промени към по-лошо. Често една психиатрична криза струва на човека толкова много, че трудно може да бъде възстановен.

А какво означава един психичноболен човек да даде информирано съгласие? Той винаги ли е в състояние да разбере какъв точно документ подписва?

Означава да разбира както естеството на това, което му се предлага, така и последиците. Означава и да се съгласи, след като е разбрал тази информация. Разбира се, човек може да изпадне в състояния, при които не може да даде информирано съгласие, и това не важи само за полето на психиатрията. Обикновено това се случва в спешните състояния. Когато говорим обаче за включване в някаква форма на клинично изпитване, нещата стоят различно. За етичните аспекти на начина, по който се извършват изпитванията, трудно се говори или изобщо не се говори. Но все някога трябва да се започне.

Казвате, че лошо се управлява цялата психиатрична помощ?

Психиатричната помощ се управлява лошо на всички нива. Няма лидерство, няма интерес, има сериозна финансова зависимост. Виждаме как един стратегически документ за реформа в психиатричната здравна сфера не може да бъде приет и финансиран, защото в т.нар. професионална гилдия няма двама психиатри на едно и също мнение. Няма и браншова организация, която да води този процес по читав начин. Има тежко, много тежко морално корумпиране, няма попълнение в психиатрията, защото младите лекари психиатри отиват да работят в чужбина при добри условия.

Какво предизвиква тази морална деградация, за която говорите? Може би лекарите свикват със страданието и започват да стават безразлични, дори циници?

Липсва визия и споделена ценностна система. Когато нямаш подкрепа, нямаш екип, не можеш да направиш никаква промяна. Всяко лидерство се нуждае от подкрепа. В професионалната гилдия няма такъв консенсус по отношение на реформата. Досега от Българската психиатрична асоциация не е излязъл нито един стратегически документ по отношение на това какво трябва да се промени в системата, което означава, че те директно съучастват в разрухата ѝ. Пример – в голяма част от психиатриите живее една огромна група хора, които са хронично боледуващи. А когато те са в сравнително добро състояние, няма интерес да бъдат пуснати, защото ги използват за почистване на помещенията и друга санитарна дейност. Ако ги освободят, е по-вероятно всички тези легла да бъдат заети от по-тежки случаи, от трудни за овладяване хора, които са в кризи и в други сериозни ситуации. Институционалната комуникация със социалните услуги е еднопосочна (от страна на услугите) и ако я има, тя е благодарение на конкретни психиатри, които ги е грижа за пациентите им. Като организация, която работи с психиатриите, можем да потвърдим това. Поне за София и Ловеч.

Да се върнем на доклада на проверяващите от Съвета на Европа. Имате ли очаквания той да изиграе ролята на някакъв катализатор за промяна?

Аз съм изключително щастлива, че излезе този доклад. Защото той може да бъде инструмент държавата ни да бъде санкционирана, а това е единственият начин нещо да се промени. Ние ще способстваме за разпространението на документа, защото това не може да продължава така. Не може проверяващите да са го изпратили до Министерството на здравеопазването и да са поискали отговор и коментар в рамките на един месец, а здравните власти да не реагират изобщо, сякаш посочените в доклада проблеми не ги засягат. И не могат да се оправдават с COVID кризата, защото тя не е предизвикала този феномен.

Как държавата да стимулира психиатрите да се променят, какво може да направи? Да даде заплати по 15 000 лв. в психиатриите ли? Колко да платиш на един човек да направи реформа, когато той е добре в това състояние на сектора? Може ли държавата да промени ценностната система и морала на тези хора? Без подкрепа никой няма да се захване сам, защото ще бъде атакуван отвсякъде от своя бранш. За да стане това, този човек трябва да излезе и да каже: вижте докъде я докарахме, ние сме насилници и т.н. Но това не е възможно, защото психиатрите са част от проблема и няма как те да го решат. Истински се надявам да бъдат взети сериозни мерки от страна на Здравното министерство и омбудсмана, а прокуратурата да повдигне обвинения.

Преди години филмът на Би Би Си за Дома в село Могилино провокира реформа в грижата за децата…

Да, със сигурност днес грижата за децата е по-добра. Не най-добрата, но по-лоша от това, което беше, не можеше да бъде. Затова, ако сме си научили уроците, ще внимават да не се повторят същите грешки и с възрастните. Но за жалост, май точно това се случва.

С какво трябва да се започне сега, защото в тази сфера не може да се действа като на пожар?

Трябва независими външни органи да започнат наблюдение в психиатриите и да се направи цялостна оценка на психиатричната помощ. Трябва да се направи сериозно одитиране по отношение на правата на пациентите в психиатриите и да се въведат гаранции за спазването им. Световната здравна организация има един инструмент – QRT, който задава много ясни стандарти какво трябва да е отношението към хората с увреждания. Този инструмент трябва са се въведе във всяка психиатрия, но за това е нужна подкрепа от Министерството на здравеопазването.

Трябва да има независим орган, който непрекъснато да прави мониторинг на психиатриите. Това е работа на прокуратурата по принцип, но тя не влиза там. Необходим е един вид специален омбудсман за затворените институции, който да следи за спазването на човешките права, но и да може да санкционира. В психиатриите няма външни наблюдатели, а свидетелите са „ненадеждни, болни хора“. Затова трябва да има независим инструмент за наблюдение и той да се въведе спешно. Необходимо е психиатриите да бъдат отворени и в тях да бъдат допуснати външни организации.

Трябва да има и безусловен регламент как на един човек, настанен в психиатрия, могат да му бъдат защитени правата. Чрез експертизите си в съда психиатрите имат абсолютната власт да наклонят везните по отношение на задължителното лечение и от болниците се излиза само с решение на съда. Съдът определя колко време трябва да е престоят, на базата на психиатричната експертиза, често написана от лекар в заведението, където ще бъде настанен пациентът. Ако човекът няма близки или адвокат, не може сам да обжалва решението и в 99% от случаите влиза за задължително лечение. Това е мярка, равна на задържане, на основата на една оценка от психиатър в заведение, където пациентът ще бъде настанен. Стига в нея да е написано, че този човек е опасен за себе си. И тези присъди, така да ги нарека, понякога са по половин година.

Но някои хора с психични разстройства наистина се влошават и стават опасни и за останалите…

Да, най-вероятно защото тези хора не са били лекувани и не им е оказана социална подкрепа. Тяхното състояние се влошава дотолкова, че някои дори правят опити за самоубийство. Може да има и проявена агресия към другите, но за да се докара до психиатрична криза, първите му симптоми не са били открити – дали защото човекът не е имал близки или роднини, или защото, като се почувствал зле, е отишъл и е поискал да бъде настанен в психиатрията. А оттам му отговарят, че щом разбира, че не е добре, значи не е за психиатрия, и го връщат обратно – също като Йосарян в „Параграф 22“.

Можем ли да кажем, че хората с психически разстройства са пълноценни, когато са в добро състояние?

Ако имат подкрепа в ремисия, те са добре функциониращи и могат да упражняват контрол над болестта си. Затова, ако се влошат, те познават симптомите си и търсят помощ, но често, както казах, им я отказват с различни аргументи.

В Здравното министерство имат Стратегия за психичното здраве. Тя мина общественото обсъждане и сега трябва да бъде внесена в Народното събрание за гласуване. Бюджетът е огромен – около 600 млн. лв. В нея за заложени инфраструктурни промени, но за да се предложат истински реформи в системата, трябва да бъдат ангажирани всички, които имат отношение към психичното здраве (системите на социалните услуги, образованието, правосъдието). Много се говори за строителство, за ремонти, за база, но когато имате нова база със стар персонал, резултатът е като този в Царев брод, където сега откриха веригите и разбрахме какво е отношението към пациентите. Казвам всички тези неща, защото не трябва да се мълчи за тях. Това ще се отрази върху нашите пациенти, когато трябва да бъдат хоспитализирани. Става все по-трудно, но трябва да се признае, че царят е гол.

Заглавна снимка: Toa Heftiba / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Малкият разказ прощава. Разговор с Капка Касабова 

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/kapka-kassabova-interview/

„Към езерото“ на Капка Касабова e монументална творба за войната и мира на Балканите, за четири поколения жени от едно и също семейство, за емиграцията… И разбира се, за пътя на авторката към Охридското езеро в собственото ѝ съзнание – и смутните води на паметта и завръщането. По повод българското издание на книгата с писателката разговаря Марин Бодаков.


Първо „Може би Естер“ на Катя Петровская, после „В памет на паметта“ на Мария Степанова, днес „Към езерото“… Смятате ли, че налице е отчетлива вълна произведения, които преработват биографичната и автобиографичната памет? Ще добавя: източноевропейската памет…

Да, и не е случайно, че се появяват такива книги сега. Тази преработка е вид алхимия, за която колективно сме готови. При преливането на малкия и големия разказ, личното и колективното, сурово житейското и художественото в най-добрия случай се получава златна сплав. Това е антидот на монолитните и монотонни версии на миналото, настоящето и изобщо на живота, които ни сервират някои официални инстанции, чиято цел е „разделяй и владей“ – и тези версии са точно това, което е водило в миналото до катаклизми и травми.

Всички сме наследници на тези травми. А разказването, осмислянето, алхимизирането на семейните истории, отношенията и безбройните криволичещи пътища, каквито има във всеки род, всеки балкански град и село, са начин да осмислим и облагородим колективната си реалност. Не само личната. В „Към езерото“ разнищвам истории за патриархалността, емиграцията, конфликта, отношенията между жени и мъже, жени и жени в семейството – това са интимни събития с колективно измерение. А нациите са като семействата – психиката им е преплетена по начин невидим, но всеприсъстващ.

Три жени от семейството на писателката: (отляво надясно) майка ѝ Диана Атанасова, баба ѝ Анастасия Бахчеванджиева и леля ѝ Татяна Бавчанджиева*, Св. Наум, 1965 г. © Личен архив на Капка Касабова

Сега си дадох сметка, че изброих само имена на жени, жени от едно и също, моето собствено поколение. Ако генерализирам, женска работа ли е грижата за паметта? А и Вие се движите по следите на своята майка…

Жените като цяло са по-добри слушатели, а култивирането на паметта, особено колективната, изисква вслушване в живи гласове. Ето какво казва Светлана Алексиевич, гигант на съвременната художествена и нехудожествена литература, чиито прегради всъщност тя премахва блестящо: „Влюбена съм в самотния човешки глас. Той е моята голяма страст.“ И нейните шедьоври са изплетени от тези самотни гласове, разказващи истинската история, истинския живот – и смърт. Аз също най обичам да слушам как някой на някакво вълшебно място ми разказва потресаваща история по своя си неповторим начин. Това е моята муза. Но за мен най-важни са духът на мястото, опознаването на психогеографската му конкретика, вслушването в самите места и техните пазители. За мен това започва с проучването на терен.

И друго: езикът предава паметта, а пламъчето и на двете по традиция се съхранява от жената. Затова когато срещам в Турция потомци на изселени от България, Македония и Гърция помаци, които още говорят останки от българския език, ми казват, че са го научили от майка си и баба си. Моята майка и охридската ми баба са ми предали почти всичко, свързано с езика и паметта (родова, емоционална, литературна, естетична, психогеографска), което ме е тласнало към попрището на писател.

Ще остана още на този случайно появил се в съзнанието ми терен, на който Вие сте заедно със Степанова и Петровская. Те, московчанка и киевчанка, пишат за своето еврейство и за своята еврейска травма. И се запитах: по какво македонската травма в българското колективно подсъзнание и еврейската травма си приличат…

Да, интересен паралел. Еврейската травма и епос са трайно вписани в световната литература. Балканската не е. Една американска авторка от еврейски произход, която ме интервюира, ми каза чистосърдечно: „Не съм си мислила, че и другаде има такава травма като при нас (тоест евреите). А се оказва, че всички травми си приличат.“ Същевременно, както е казал Толстой, всички щастливи семейства си приличат, а всички нещастни семейства са нещастни посвоему.

Ако трябва с една дума да се обясни българо-македонската травма, тя може би е „граница“. Всъщност „граница“ е синоним на абсолютно всяка балканска травма. „Граница“ в нашата балканска история е филм на ужасите, състоящ се от една дума. А най-опасните и трудно преодолими граници са в главите на хората. Те се посаждат там от определени политически сили, ползващи езика като оръжие. Веднъж посадени, физическите граници след време падат и природата ги разгражда, но това става много по-трудно в повредените глави и сърца на хората.

Баба ѝ Анастасия в ориенталско облекло, Охрид, 1943 г. © Личен архив на Капка Касабова

Как виждате Вие жанровата динамика в коктейла на собствената си книга: пътепис, дневник, автобиография, спомен… Някога Вера Мутафчиева ми беше препоръчала в тези неспокойни времена да третираме историята като литература и разбира се, литературата като история… Усещахте ли съблазън заради логиката и четивността на разказа да поетизирате достоверността му, да го дописвате? Кога нонфикшънът изневерява с фикцията?

С „Дванайсет минути любов“, „Граница“, „Към езерото“ и следващата ми книга „Еликсир“ аз постепенно създавам един канон на своеобразна хибридна художествена документалистика, като всяка книга е различна.

Но не се налагат изневери в посока фикция и нонфикшън. Самият материал, който намирам, е толкова стъписващо, безобразно богат, че няма нужда от привнасяне на специални ефекти. Имам силно развит нюх към местата, които таят богатства. Това е част от моя поетичен и разказвачески инстинкт – отрано надушвам еманацията на едно място. А после самото място диктува формата. Това е голямата тръпка на правенето на изкуство – вечно да търсиш, а това търсене всеки път е ново, перфектната форма за перфектното съдържание.

Може ли малкият човешки разказ да поправи и върне към истинността Големия исторически и политически разказ? И още: как устният разказ на Вашите герои се превръщаше във Вашия писмен – и къде бяха предизвикателствата в това? Наложи ли се преработка за българския читател?

С историка по религиозна живопис и експерт по скалните езерни църкви Гоце Ангеличин-Жура в Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

За българското издание имаше някои добавени локални подробности, които за българския и изобщо за балканския читател ще са от интерес. Добавих и цяла една глава – „Канео“, в която описвам старото рибарско селище на Охрид в контекста на една 100-годишна снимка на родовете на баба ми. В тази снимка е запечатана историята на Охрид от ХХ век – тоест на Македония и България, но интересното е до каква степен в нея присъстват и Албания, и Гърция.

Вплитането на гласове в основния разказвачески глас, моя глас, е нещо, което развих в „Граница“. Наложи се от условията, в които работех – полеви, така да се каже. Не може винаги да се записва, докато някой насред гората ти разказва нещо, пък и понякога е по-добре да не се записва, защото така се помни есенцията. Преливането на устна с писмена реч и изобщо потокът на паметта, езика, емоцията на разказващия и моето собствено осмисляне на преживяното като слушател и после като писател – това е процес на алхимия, който се получава добре само когато оставиш егото си малко встрани и дадеш път на музиката на тази конкретна ситуация, място, човек и истина.

Най-разтърсващите за мен страници в „Към езерото“ са свързани със свадата около откъсването на един еделвайс, който се оказва, че не е еделвайс. И как българите отиваме в Македония и късаме, грубо късаме… Защо наричате Македония фантомна болка – Вие, която сте свързана с нея? Защо аз съм наричал Македония преди трийсетина години фантомна болка?

Защото Македония е разрязана на три парчета след Първата световна война. Защото безброй семейства (като нашето) са разрязани от граници, а майки са осакатявали синовете си в краката, за да не ги пратят на война срещу братовчедите и братята им. Защото тези граници и последвалите масови емиграции, бежанци и размени на население са били операции без упойка, а и политиката на разделението, която следва Втората световна война – и в Македония, и в България, – е граница в главите на хората.

Всичко това носим в себе си, на психоемоционално ниво, дори когато не го знаем. И тази фантомна болка ни кара да се държим по начин, който психолозите наричат „травматично поведение“. Това, което българското правителство причинява на Македония в момента, е неосъзнато травматично поведение. От него може само много да загубим – и нищо да не спечелим.

Затова, както ми каза онзи планински водач от едно охридско село (с когото се качих на връх Галичица и се скарахме, после се сдобрихме в главата „Планина на костите“): „По-нежно късай това цвете, то нищо не ти е направило.“

Казвал съм: „Адът – това са роднините.“ Докато четях „Към езерото“, си мислех: „Чистилището – това са роднините.“ Гъмжащо чистилище… Как мислите, прав ли съм? 

Смея се. Всъщност заявлението на Сартр („Адът – това са другите“) е гранично заявление. Другите, видени като различни от нас, от другата страна – и проблемът е в тях. А адът – това често пъти сме си ние самите. В този смисъл роднините са някакво отражение на нас самите – и ние сме тяхно отражение. И можем наистина много да научим в това чистилище.

Със Славче Шейхова от последното дервишко теке на Охрид
© Личен архив на Капка Касабова

Ако не бяхте написала „Граница“, щяхте ли да напишете „Към езерото“? Също така, ако не сте живяла в Нова Зеландия, а днес – в Единбург?

В книгата има една глава – „Пътища“, в която се говори за мистичния суфизъм, където понятието път, или тарика, е основно. Пътят е основна тема на книгата. Препънатият път бе главна тема в „Граница“. Всички пътища започват от езерото или водят към езерото. Тоест пътят ми върви непрекъснато и инстинктивно към извора – в търсене на местата, хората, самотните гласове, музиките, които ме притеглят като сирени. В това има и личен, и артистичен риск, но друг начин за мен няма.

В предишния ни разговор употребихте израза „жива история“. Казвате, че живата история е на границата. Днес българските власти не допускат Македония да влезе в Европейския съюз… Как оценявате този факт в нашия спор за миналото? Какво трябва да сме прочели и преживели, за да са готови малко от малко за този спор?

Може би друга дума, обясняваща българо-македонската травма, би била „шизофрения“ – разделянето на едно цяло на отделни фрагменти, които спорят. Най-лудият най-много настоява да е прав, на всяка цена. Цената в случая е прекалено висока: бъдещето на Македония и отношенията между двете държави и хората им.

Една от моите теми в „Към езерото“ е, че историята не е нещо заковано в миналото, а по-скоро, както бащата на историята Херодот го е знаел, това е самият поток на времето и човешките съдби, преплетени с географията. Историята – това не е само Гоце Делчев. Това сме ние, днес. Аз, ти, моите прекрасни братовчеди и лели в Охрид и по света, които се борим за един нормален живот в ненормална обстановка, допълнително разклатена от политици с краткосрочни лични интереси. Имаме далеч по-голяма отговорност и по-голям дългосрочен интерес от това какво правим сега на ближния си, защото то е същото като това, което правим на себе си. А сега нашите съседи и роднини имат нужда от европейско членство.

Големият разказ не може да съществува извън своята конфликтност, казват спокойните историци. Какво не може да съществува в малкия разказ? 

Догма, егоцентричност на разказването, теза и антитеза, осъждане. Особено осъждане. Малкият разказ прощава.

Скалната църква на остров Мали град, Преспа, Албания
© Личен архив на Капка Касабова

„Борбата да се наричаш със собственото си име, да говориш майчиния си език, да пишеш буквите на азбуката си, борбата за миналото, за настоящето, за децата ти, за гробовете на мъртвите ти – тази борба, която се предава от поколение на поколение необработена и допълнително изострена до шизоидност, борба между братовчеди и сестри, тази борба е самата дефиниция на болест. Системна болест: когато цялата система, цялото семейство, заболява.“ Може ли литературата да е лекарство?

Ако не можеше, нямаше да я пишем, четем, помним, превеждаме, публикуваме, разпространяваме, да лягаме с нея като с талисман векове и понякога дни след като е писана. Изобщо изкуството може да действа като балсам, но в езика – в самотния човешки глас, който разказва себе си дори когато няма думи – има нещо особено силно.

И последен цитат – от самия финал на книгата: „Всичко е едно. Нека не го забравям, нека не позволяваме на никого и нищо да ни разделя с граници. Трагедията ни е именно в това враждебно разпокъсване. Започва като умствена нагласа и се превръща в съдба. Това е трагедията на нашето семейство от народи, които тъпчат този божествен полуостров, тази прелестно разстлана Земя, тъпчат като армия от ослепени войници отпреди хиляда години, търсeщи покой. Нека намерят. Простете им, простете ми, простете ни, и нека си простим. Страхът ни направи луди и скърбящи.“ Върна ли Ви тази книга към радостта от съществуването? 

О, да! Главните герои на тази книга са езерата. Всичко останало е преходно. Радостта идва от тях. Невъзможно е да видиш Охридското езеро и да не усетиш дълбока радост. Радостта на единния, на съвършения принцип, на който е основан самият живот.

Капка Касабова е автор на романи, поезия и художествена документалистика. „Улица без име“ (изд. „Сиела“, 2008), „Дванайсет минути любов“ (изд. „Сиела“, 2013) и „Граница“ (изд. „Жанет 45“, 2017) са част от по-известните ѝ книги. През 2017 г. „Граница“ печели наградите „Солтер“ и „Станфорд-Долман“ за книга на годината, през 2018-та – наградата „Найеф Ал-Родан“ на Британската академия, а съвсем наскоро – и френската награда „Никола Бувие“. Книгата е номинирана и за американската National Circle of Critics Award. Касабова пише за The Guardian, The Economist и други британски и американски издания. През 2019–2020 г. е в журито на американската Neustadt Prize.

Последната ѝ книга „Към езерото“ (превод от английски Невена Дишлиева-Кръстева, Пловдив: изд. „Жанет 45“, 2020) предстои да излезе всеки момент, но предварително може да бъде поръчана онлайн. На 11 декември (петък) в 20 ч. Капка Касабова ще се включи в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Разговорът с нея ще се излъчи на живо във Facebook страницата на форума, а впоследствие ще бъде качен и на неговия YouTube канал.

Бахчеванджиеви и Бавчанджиеви са различни форми на едно и също фамилно име, като първата е стандартна българска, втората – македонска. Има и сръбска форма (Бащовански), и охридска (Башчанджиеви).
Заглавна снимка: Капка Касабова при църквата „Йоан Богослов“ в рибарската махала Канео, Охрид. „За мен тази монохроматична фотография има символично значение, свързано с баба ми, която много обичаше Канео и има снимка на точно това място, черно-бяла, от 40-те години“, споделя писателката. Фотограф: © ТД

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Едни (не)отворени данни за язовирите

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/opendata-qzoviri/

Вече два пъти споделям данни, които съм събрал, но нямам време да обработя и използвам. Първия път беше през 2017-та с отчетите искани по ЗДОИ от всички РЗИ в страната относно проверките и глобите за пушене в заведенията. Другите данни пуснах през 2018-та и съдържаха информацията от регистъра за жертвите от войните, в които сме участвали през 20-ти век, но представена в машинно-четим вид.

Днес пускам данни, които събрах в последните дни. За разлика от предишните не съм се отказал да обработя тези и да ги представя в разбираем вид. Смятам обаче, че са важни и ги пускам веднага свободно в случай, че някой иска да ги използва. Докато информацията в тях е вече налична в мрежата, тя е трудна за намиране и използване.

Първият ресурс идва от дневния бюлетин на МОСВ за състоянието на язовирите в страната. Ще го намерите на страницата на министерството. От няколко дни се публикува и в профила на @GovAlertEu:

Тъй като бюлетинът е във PDF формат, числата в него не може да се използват свободно. Не се и публикуват в машинно-четим формат на сайта им или в портала за отворени данни. Затова свалих всички доклади от началото на май, когато е започнал бюлетина и ги свалих в по-лесна за обработване таблица. Може да я свалите тук. Колоните са същите, както таблицата след трета страница. Това, което липсва като информация е класификацията по цвят кои язовири са предназначени за питейни, кои за напояване и кои за производство на енергия.

Другият източник са гаранциите за възобновяема енергия. Те се издават от Агенцията за устойчиво енергийно развитие и ще намерите в регистъра им. Той всъщност е обновен в лесен за търсене и филтриране формат и е прекрасно, че позволява сваляне на справките. Преди седем години беше просто една Excel таблица пълна с грешки, която тогава свалих и показах в интерактивен инструмент. Сега извадих в таблица всички гаранции за енергия на ВЕЦ-ове заедно с произведената енергия по месеци. Може да я свалите тук. Това, което не е удобно е, че няма разбивка по дни кога точно е произведена тази енергия, за да може да съпоставим с изпускане на вода от язовирите.

Друг липсващ елемент, който се опитам сега да събера, е информация кои ВЕЦ-ве са на и надолу по течението на кои язовири. С други думи изпускане на вода от кои язовири би помогнало на кой ВЕЦ точно да произведе повече ток и колко повече. Така може да направим относително точна преценка намаление къде е докарало какви пари на кого. В таблицата виждаме имена на фирми и точни периоди и количества енергия. Тук може би ще е полезен този регистър, но трябва да се изчистят имената, да се вземат координатите и да се съпоставят ВЕЦ-ове с язовири. За доста от гаранциите се вижда, че нямат схема на подпомагане. Затова, макар, че нямаме информация как са продадени и в кой конкретен ден, може да използваме интервалите на спот цените за дадения месец за приблизителна оценка.

Ако някой има идея как може да съберем лесно информация в табличен вид кои от тези язовири имат ВЕЦ-ове надолу по течението и доколко изпусканията на вода ще увеличи производството им, ще се радвам да сподели. Аналогично, ако някой има поглед над сферата и иска да сподели какви проблеми може да има с конкретните справки и разбирането ни за тях. Също, както преди, може да използвате данните по какъвто и да е начин, тъй като са публична информация. Ще се радвам да споделите резултатът в коментарите.

Снимки от Tama66 и pxhere.

The post Едни (не)отворени данни за язовирите first appeared on Блогът на Юруков.