Tag Archives: България

Наказателната политика: на око… и око за око

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/nakazatelnata-politika/

Поредният горещ картоф, метнат от съдебната зала към обществото по случай отразяването на казуса с Джок Полфрийман, успя да събере всички възможни аргументи, включително най-конспиративните. Но една линия прониза целия дебат и тя е, че сравнително рутинното производство по условно предсрочно освобождаване беше въздигнато в нещо извънредно уникално, сякаш затворници не се освобождават предварително никога. Това е и най-тежката присъда за наказателното ни право: липсата на аналитичен и безстрастен поглед, който да се намеси преди окончателния триумф на уличното правосъдие.

Случки без цифри

Коментирането на делото на Полфрийман беше толкова изолирано от многобройните подобни дела, че опитите за сравнение с натрупаната обилна съдебна практика винаги се правеха с уточнението „не съм запознат(а) да има подобен на този казус“. Започнаха да се вадят наслуки отделни съдебни актове в двете посоки, за да се правят сравнения.

Така се открои един елементарен дефицит на системата ни – липсата на надеждна статистика.

Изобщо не се разбра например до каква степен е прецедент затворник да бъде освободен шест години и половина преди изтичане на присъдата. Макар единственото формално основание да е излежаване на поне половината от присъдата, което в случая е изпълнено, необходимата дискусия за правилността на съдебното решение можеше да получи много ясна фактическа отправна точка при обобщени данни за съдбата на тези производства, както и за последиците от тях – например каква част от предсрочно освободените извършват отново престъпления в срока на условно осъждане, останал след решението за освобождаването им. Няма по-добра рецепта за оборване на съмнения в специално отношение спрямо един казус от посочването на обективни факти за това, че казусът е следвал трайната практика.

Но ако има нещо по-лошо от липсата на статистическа картина, то е да се реформира закон без такава. Управляващите ни го демонстрираха за пореден път със „спешните“ промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), чиято цел беше надпревара с окончателното решаване на казуса на Полфрийман, при все че никой никога не е давал публично становище за необходимостта от промяна на закона в тази му част. Тази пожарна намеса, разбира се, отдавна е спряла да изненадва някого. На пръв прочит веднага се сещаме за починалото момче от Враца, случаите на иконописеца Опиц или на пловдивския лекарубийството на русенската журналистка и много други. Това са все имена на герои, употребени по най-площаден начин за политически пиар, а резултатът е промяна на утвърдени правила, засягащи в голяма степен живота и свободата, без никаква професионална оценка.

Стратегията винаги е еднаква: пускане на малко, но достатъчно „сензационно“ парче информация и заливане с мигновена истерия,

след която никой съд не може да бъде оставен да преценява независимо, тъй като е заплашен от медиен и обществен линч независимо от наистина случилото се, а пък експертите бързо се пакетират с толкова много клетви, че изобщо не се стига до обсъждане по същество. Фактите обаче са следните: измененията в наказателното ни законодателство са обратнопропорционални на броя на сериозните и задълбочени изследвания, включително криминологични или социологически, относно причините за престъпността и методите за противодействие отвъд елементарната сламка да се увеличат санкциите в Наказателния кодекс (НК).

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Защо наказваме?

Популярен е случаят с британското общество от 80-те години, когато консерваторите на Тачър използват скептичните настроения и страхове относно увеличената престъпност през изминалото десетилетие, като вкарват в употреба ударния израз „ред и законност“ (law and order) и стъпвайки на него, увеличават мащабно полицейските органи и засилват репресията в законодателството. Резултатът е добре известен: по-високи нива на регистрирана престъпност и постоянни главоболия относно увеличаващия се бюджет на правоохранителните органи и съмнителната им ефективност.

А всеки, който вярва на наказанието като панацея за престъпността, може да се запознае със случая на Георги Енев, по-известен като Жоро Инкасото или Жоро Милионера. През 2012 г. той задигна милион и половина лева от инкасо автомобил в Пловдив, като впоследствие се предаде напълно доброволно и беше осъден на 12 години – напълно нормална присъда с оглед на фактори като чисто съдебно минало и заявено разкаяние за извършеното. Парите не са открити и за тях Жоро продължава да мълчи и до днес. Това, което знаем за неговия престой в затвора, е, че не спира да работи, и така присъдата също напълно законно се трансформира от 12 в 8 години по формулата, че два изработени дни се смятат за три излежани. В допълнение, вече може да се възползва и от възможността за условното предсрочно освобождаване.

Как точно помага затворът в този случай?

Нито парите ще бъдат върнати, нито престъпникът ще се поправи, след като е пресметнал хладно как да излезе най-бързо на свобода, за да може да ги харчи. Същевременно подобен случай няма как да не бъде санкциониран, но санкцията не изглежда да има каквито и да било полезни ефекти. Даже напротив, ако осъденият не тренираше усилено в затвора, най-много да беше пострадал при някое от спречкванията с други осъдени, които настойчиво го питат къде е скрил парите.

Неговото откровено подигравателно отношение към санкциите на наказателното право обаче е илюстрация за една неотменима тяхна характеристика: те никога няма как да са абсолютно адекватни спрямо човека, защото всеки осъден реагира по различен, често неразбираем и напълно индивидуален начин както на престъплението, така и на наказанието. Ако справедливостта се разбира като това престъпникът да изпита същото като жертвата, дори и смъртното наказание не би могло да послужи, защото това е невъзможна цел.

Похабената енергия

Популизмът в законодателството вреди не само с нещата, които прави, но и с нещата, които пречи да бъдат свършени поради ненужно разпиляване на ресурс от обществена енергия и време. Така населението живее с определен дневен ред, зад който висят много по-реалните проблеми на наказателното правораздаване. По отношение на НК те не са свързани толкова с размера на наказанията, колкото с

необходимостта от премахване на мъртви текстове и осъвременяване на други.

Една от тъжно погребаните дискусии е за декриминализирането на активния подкуп. Към момента усещането за корупция е все така високо, но малцина от оплакващите се осъзнават колко сериозен проблем е трудността да се докаже вземането на подкуп, след като предлагането му все още се смята за престъпление. Доколкото има достатъчно аргументи и в обратната насока, а темата е обществено чувствителна, подобни дебати биха канализирали далеч по-смислен обществен диалог, стига да бяха поставяни отговорно от законодателя.

Битовото ниво на дискусиите не позволява да се поставят интересните и модерни (за България) проблеми на наказателното право, от които всички биха имали много по-голяма цялостна полза – например за въвеждането на корпоративна наказателна отговорност, така че да се наказват не само физическите, но и юридическите лица, когато самото юридическо лице извършва престъпни действия. Докато в тази област зейва празнина, последвана от свиване на рамене, в други аспекти уредбата се дублира, какъвто е случаят с гражданската и наказателната конфискация и тяхната странна и необяснима симбиоза.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Същевременно фундаменталният елемент на наказанието е усещането за неговата неизбежност, което значи всеки виновен да е наясно още преди престъплението, че няма да му се размине и вината ще бъде доказана, а не каква точно дамга ще бъде поставена чрез присъдата. От това следва, че по-наболелият проблем с разкриването и доказването на престъпленията е недостатък на НПК, а не на НК, но и това звучи прекалено експертно и далечно, а масовата обществена незаинтересованост дава удобен повод НПК да се ползва като тепих за борба между различните лобита с противоречиви интереси – предимно прокурорски и адвокатски.

Всъщност проекти за кардинална реформа на закона и приемане на чисто нови кодекси не липсват, като някои от тях престояват и в момента из чекмеджетата на парламента. Въпросът е, че те няма как да работят без принципни заявки за провежданата политика, а за разлика от шоу оставките и шоковите промоции на наказания, това изисква управленски хоризонт.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Снегът пак ни изненада: за футболните агитки и шокираната общественост

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/za-futbolnite-agitki-i-shokiranata-obshtestvenost/

Преди няколко години бях в капан. Прибирах се с децата в събота по обед от архитектурна работилница и забравих, че по същото време свършва мач.

Трамваят ни се оказа пленен на кръстовището до метростанцията на стадион „Васил Левски“, ограден от думкащи, псуващи, пускащи бомбички лумпени, които крещяха закани как сега ще идат да бият в някой от бежанските лагери.

Едното ми дете беше на три. Разрева се. Опитах се да клекна до него на средата на трамвая, да го скрия някак да вижда и чува по-малко – забрави. Стояхме така поне 40 минути – ни трамваят може да мръдне, ни някой може да слезе (другите пътници също не рискуваха).

На 40-тата минута бавно се заклати и тръгна. Когато все пак слязохме, отидох при първия изпречил ми се полицай и го попитах:
– Няма ли да направите нещо?
Отговорът беше:
– За какво?

С други думи, ами това е нормално, футболни запалянковци, какви да са? Не му отговорих и сега ме е яд. А трябваше да му кажа:

Вие сте полицай, какъв трябва да сте?

Да, знам я тезата за спорта като заместител на склонността към насилие. Но идеята е заместителят да е самият мач, а не да смятаме, че е нормално някакви хора периодично да погазват правилата на човешкото. Футболът може да е красив, може да сплотява, може да е изкуство, игра. Майка ми е била малко момиченце, когато дядо я е водил със себе си на стадиона.

Да, английските фенове имат лоша репутация, но съм виждала на живо какво правят английските власти по въпроса. През 1996 г. заедно с още пет момичета на университетски обмен се оказах преводачка на мачовете на националния отбор на Европейското първенство в Англия. Организаторите бяха помолили местния факултет по славянски филологии да изпрати хора, а ние тъкмо бяхме подръка.

Превеждах на входа, където трябваше да изземат всякакви опасни предмети, които биха могли да послужат за безредици. На стадиона имаше ред за инвалидни колички и стая за преповиване на бебета. Имаше жени с копринени поли и токчета. Спокойно се прибрах пеша до другия край на работнически Лийдс. Сигурно моят опит е бил случаен, а славата на английските хулигани – не. Със сигурност мога да твърдя обаче, че другаде полицаите не приемат безредиците за нещо нормално.

А ние какво – свикнахме да приемаме като свое задължение това да следим кога има мач, за да се крием. Да предупреждаваме децата си да не са навън по това време и за бога, да внимават да не се облекат в грешния цвят. Защото е „нормално“ тринайсетгодишно момиче да бъде с отекло око, защото е излязло със синя тениска. Свикнахме да е нормално да не искаме полицията да го защити. Да ги спре. Да не питаме защо.

Свикнахме ли, или ни е страх?

Срам ме е, че ни е страх. Не от това, че някакви се държали безобразно по стадионите и някакви чужденци ги видели. Аз не отговарям за действията на всеки с български паспорт, нито пък мога реално да очаквам от себе си да ида да им се изрепча – и те да спрат. Затова си има полиция.

И ето тук е моят срам. Че още ни е страх да изискваме от полицията и въобще от правораздавателните органи да ни пазят – ама наистина, не като в прословутия химн. Да ни пазят така, че да можем да се разхождаме в събота по обед в центъра с децата си. Да си обличаме какъвто цвят искаме фланелки.

И по соцвреме ни беше страх, и през 90-те не ни идваше наум да поискаме да озаптят мутрите, и сега пак е същото. Въпросните агитки си имат лица, имат си ръководители, те не са безизвестни, нито е безкрайно трудно да се издирят. Да, не е нужно цял народ да им бере срама, достатъчно е да ги накаже.

Въпросът е, че някой иронично ни пита: „За какво?“ И ние си замълчаваме.

Усещаме ли как нормализирахме това футболните агитки да са легална форма за събиране на нацита? Усещаме ли как стана нормално на протестите да се изпращат „контрапротестиращи“ от същите тия, дето доста ефикасно ни „страхуват“?

Усещаме, но се правим, че нищо не забелязваме. Защото ако забелязваме, но нищо не правим, няма на кого да се сърдим, че снегът пак ни е изненадал. До непроходимост.

Заглавна снимка: Biso 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще обере гроздовете на гнева

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-shte-obere-grozdovete-na-gneva/

Когато Мая Манолова каза през юли, че ще се кандидатира за кмет на София, „ако я вбесят докрай“, никой не предполагаше, че това ще е единственото, което ще видим в предизборните дебати – колко е бясна. Предвид факта, че всеки ефир излъчва дебати за столицата, нейното кресчендо от корупцията в обществените поръчки, невъзможните тротоари, мръсния въздух, презастрояването, затъналата в 800 милиона дългове топлофикация кънти почти ежедневно. Вече я разкриха, че копира ранния Борисов, който беше казал през 2005 г.: „Ще се кандидатирам за кмет, ако ме ядосат, за да зашлевя шамар на политическата класа.“

Но Манолова е „граждански кандидат“, а гражданите на София са вече много, много ядосани на управлението на ГЕРБ. Тя озвучи проблемите, за които социалните мрежи врат и кипят, комбинирайки парламентарния си опит като „острие на БСП“ и работата на омбудсман.

Обаче твърде много прилича на обикновен зубрач.

Срещу нея борещата се за четвърти мандат Йорданка Фандъкова отчетливо изброява проекти, мерки и постижения. От екипа ѝ са я посъветвали да говори точно така, за да внушава професионализъм и опит на управник на фона на „експеримента“ Манолова – но някак не е убедителна. Отдавна е ясно какво се върши зад миловидния образ на някогашната гимназиална учителка, и състоянието на столицата го потвърждава.

Разбира се, Фандъкова заобикаля подводните камъни в дебатите, като например двете „черни дупки“ – Центъра за градска мобилност, където отиват приходите от синята и зелената зона, и общинското сметосъбиращо дружество „Чистота-Искър“. Презастрояването също ѝ убягва, както и предизвестените победители в обществените поръчки на Столичната община.

Въпреки десетте години управленски опит пролича липсата на парламентарна закалка при Фандъкова.

Тя управлява София в политически комфорт – с партийно мнозинство и апарат, свързан с ГЕРБ. Досега нямаше сериозно съперничество на местни избори и на практика това е първата ѝ сериозна политическа битка. Все пак се опитва да се вклини в словесния поток на Манолова с някоя и друга забележка – например дали има връзка между кандидатурата ѝ и интересите на Христо Ковачки в столичното сметосъбиране.

Дебатите развалиха комфорта на столичната кметица да се появява все в контролирана медийна среда – или в студио, където въпросите са изяснени предварително, или при откриване на някой столичен обект или инспекция, където по традиция изрежда няколко числа и обещава едно-две неща. И всички са доволни.

Никога преди не е имало толкова предизборна глъч, посветена на столицата. Човек остава с усещането, че София има особено, сакрално значение – български Рим, Горната България. Има – поради големия бюджет, високите приходи, сериозните проекти. Перфектна хранителна среда за голяма корупция. Малката е за останалите общини, където въртят дребни схеми за доставки на храна за детските градини, маркировки на улиците, отопление за училищата, някой и друг ремонт, в общи линии – залъгалки. Завземането на толкова ефирно време заради битката за местна власт в столицата обаче е просто доказателство, че управляващите от ГЕРБ се чувстват застрашени.

Вече се чуват прокоби как от София тръгна Борисов и от София ще си тръгне най-напред.

Все пак тук се появиха някакви възможности за промяна на статуквото, докато на национално ниво конкуренцията е (почти) никаква. Реалната промяна се свързва с кандидатите на „Демократична България“ и на „Спаси София“ – арх. Борислав Игнатов и Борис Бонев. Независимо от експертната им подготовка и добри програми, и двамата имат да наваксват откъм политически опит, което е известен минус, тъй като битката за София е политическа битка – и в дебатите си проличава. Добавена стойност за Бонев и „Спаси София“, която като организация тръгна от „Спаси метрото“ и се занимава от години с проблемите на столицата, е, че имат свои победи. Тепърва ще разберем дали като съветници в Столичния общински съвет ще имат такъв успех.

Съвсем ясно е, че появата на евродепутата Ангел Джамбазки като кандидат на ВМРО е подкрепа за големите управляващи от малките управляващи – и ще „подяде“ пая на Манолова. ВМРО доказва лоялност, а Джамбазки – извън популистките послания да се премахнат незаконните „цигански постройки“ и да спрат гей парадите – показва добри политически рефлекси, бърза реакция и адекватни решения за столичните проблеми, използвайки опита си като столичен общински съветник.

Телевизионните дебати не дават представа кой от кандидатите би бил най-ефективен като кмет на София.

Публичното говорене изисква тренинг, развитие на ораторски умения, но тези уроци по актьорско майсторство нямат нищо общо с качествата на управник. Въздействието на телевизията върху политиката е известно отдавна, още от първия телевизионен дебат между кандидат-президентите на САЩ Ричард Никсън и Джон Ф. Кенеди преди 59 години, където ефирът усилва обаянието на усмихнатия и пълен с оптимизъм Кенеди редом до потящия се Никсън.

При добри водещи и ясен регламент обаче дебатите биха били полезни за избирателите, особено лидерски дебати за парламентарни избори. Макар че е известно нежеланието на Бойко Борисов да участва в такива –

той винаги предпочита разговор с един събеседник или по-скоро слушател.

Но вече ще му се наложи да излезе извън зоната на комфорт – зреят гроздовете на гнева.

Заглавна снимка: Bin im Garten

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nasya-kralevska-interview/

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.


Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си „Без заглавие. Рушители и строители на България“ Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Склонни сме да прощаваме на „нашите“ и да си мълчим – така разбираме толерантността“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/kamen-alipiev-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. С нашите събеседници разговаря Александър Детев.

Със или без трудов договор, Камен Алипиев – Кедъра си остава един от най-емблематичните спортни журналисти в България в последните 30 години. Не се сетих за по-подходящ събеседник, с когото да изградим паралелите между кризата на гражданското общество в България и ситуацията с родния спорт. Защото спортът и културата са показатели за физическото и духовното здраве на нацията, а освен това те са основният източник на самочувствие и гордост за един народ.

И да, както многократно ни беше изтъкнато през изминалата седмица, футболни хулигани и расистки прояви има навсякъде. Но опитът за толкова елементарно подценяване на случилото се е лакмус за основния проблем – агресията, расизмът и ксенофобията у нас са очаквани и не шокират никого, защото „тука е така“. С Кедъра говорим за онези момчета на стадиона с качулките и маймунските звуци. За това защо ги виждаме и на протестите срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор и чия жертва са всъщност. Обсъждаме и ситуацията в родния спорт през последните 30 години – развитието или упадъка му. Говорим за тези успехи, които пораждат носталгия и до днес, както и за личностите, които не спират да ни правят горди въпреки всичко.

„Аз имам много свободно време“, ми каза Кедъра, щом го попитах кога е удобно да се срещнем за интервюто. Има и много какво да каже, бих допълнил.


Винаги в такива моменти, свързани с българския футбол, се появяват едни асоциации с 94-та. По темата за 94-та може би всичко е изговорено, но все пак ми се иска да разбера и твоята гледна точка: защо хаосът на 90-те роди онзи успех, а прословутата стабилност в момента води до все по-задълбочаваща се криза в българския футбол?

В хаоса на 90-те имаше още добре работещи футболни школи с много треньори, които обикаляха цялата държава и търсеха младите таланти. Този отбор от 94-та година нямаше да стигне доникъде без 17 ноември 1993 г. (победата на България над Франция на „Парк де Пренс“ с 2:1, която ни класира за Световното първенство в САЩ – б.р.). Ако не беше изключително благоприятното стечение на обстоятелствата там и на другите мачове, този отбор нямаше да се превърне в такава легенда.

Но той имаше и футболисти, които заслужават да бъдат отбелязани. Любо Пенев не можа да играе на Световното първенство, но беше изключително въвлечен. Емил Костадинов… Тогава имахме работещи школи на Левски, на ЦСКА – в ядрото на националния ни отбор бяха хора, създадени в тези школи. Христо Стоичков дойде от Пловдив, но се появи точно когато трябваше, за да може да се изстреля към международна кариера. В този тим нямаше слабо място. Странни характери, както се вижда и до днес, но обединени от Димитър Пенев, който не е завършил квантова механика и няма да вземе Нобелова награда, но очевидно познава играта много добре и беше успял да направи от тези момчета отбор.

Ако говорим за някаква носталгия по миналото, може би единственото нещо, в което загубихме страшно много позиции, е българският спорт, който се правеше с адски много дисциплина и работа и успяваше да селектира талантите, за да излязат те на преден план. Сега голяма част от хората от това поколение ръководят българския футбол, но те сякаш не разбраха, че не може да се лежи само на стари лаври – трябва да се работи. Футболът в световен мащаб се разви изключително много и виждайки дори как изглеждат футболистите от 80-те години в сравнение със сегашните, ни става ясно, че атлетизмът е различен, развиването на телата е различно, да не говорим за тактиката, за работата от най-ранна детска възраст и много сериозното усъвършенстване на талантите.

Ние сме много далече от това. В последните години успехите на българския клубен футбол се дължат предимно на отбори с чужденци, такава е цялостната концепция – много по-лесно е да се взема наготово, много по-трудно е да се гради. Това се отнася за целия български спорт. Не може да се говори само, че няма спорт, защото нямаме пари. В спорта, както и във всичко останало, парите са резултат. Те идват, след като си постигнал нещо.

Предстои да отбележим 30 години от началото на Прехода. Къде в прехода от старата към новата система на развитие на спорта се натрупаха тези дефицити, които продължават да избуяват?

Тези дефицити започнаха да се образуват постепенно, за да се стигне до сегашните натрупвания и до това да нямаме златен олимпийски медал от 2008 г. Просто през всичките тези години направеното в миналото се отричаше тотално. Ако говорим за политическа система, за липсата на свободи, за цензурата – това е ясно, че трябва да бъде отречено и забравено възможно най-бързо. Но моделът на спорта беше разрушен изцяло и година след година се стигна до това жалене.

Успехите в спорта се постигат, когато знаеш какво правиш, когато треньорите са компетентни, а спортистите – отдадени. Ние направихме много грешки. Едната от тях беше още по времето на социализма, когато колективните спортове бяха на втори план заради мисленето на спортните ръководители, които се интересуваха много повече от това дали ще вземат медали, а не дали ще развият колективните спортове като култура на нацията. Женският баскетбол започва своя възход в края на 50-те години, стига до върховете си на Олимпийските игри в Монреал с бронзов медал при първото си участие на олимпиада, сребърни медали в Москва, пето място в Сеул през 1988 г. Женският и мъжкият волейбол също имат успехи. Баскетболът има медали от европейски първенства. Но „прагматичната теория“ на чугунените глави в Централния съвет на Българския съюз за физическа култура и спорт казва: „Един човек – един медал, един отбор – един медал.“ Затова ние ще развиваме борба, щанги, художествена гимнастика, бокс. Не че тези спортове са лоши, но се губи колективният дух.

Страните от бивша Югославия – Сърбия, Хърватия, Северна Македония, Словения, дори Босна и Херцеговина, – всички те развиват чудесен колективен спорт и това им помага да се чувстват обединени. Тези успехи карат хората да се чувстват горди. Хората от бивша Югославия в любимия ми спорт – баскетбола, да не говорим за футбола, волейбола, водната топка и т.н., са едни от най-високо котираните в света. Техните агенти, като Мишко Ражнатович, който има десетки играчи в NBA, са много сериозни професионалисти. Ние сме в периферията и продължаваме да живеем в някакви оправдания. Прецакваме се сами. Допинг скандалите във вдигането на тежести са поредното доказателство за това.

В България статутът на треньора беше много принизен и всеки, който можеше да отиде да работи в чужбина, го направи. Причините са много, това е натрупване на грешни стъпки една след друга, които те вадят от пътя. Спортът трябва да е част от културата на една държава. Като си имал легендарни спортисти, не трябва да ги забравяш, трябва да ги използваш за пример на младите.

Какво последно те зарадва като спортна новина?

Това, че Ивет Лалова се класира за Олимпийските игри в Токио и стана седма на 200 метра на Световното първенство в Доха. За съжаление, дотолкова сме се откъснали от реалността в света на спорта, че славословим за неща, които никой друг освен хората в България не знае. Няма как да обясним на никого, излизайки от Калотина, коя е Станка Златева. Без да искам да подценявам нейните успехи, разбира се.

Освен Григор Димитров нямаме разпознаваем спортен посланик в света. Ивет я споменах. А Григор го правим на нищо, въпреки че това е най-популярният български спортист в обозримото бъдеще и минало, редом със Стоичков и Бербатов. Не ги оценяваме тези неща. За което сме виновни и ние от медиите, но е много трудно да се бориш срещу журналистика, която се превръща все повече и повече в репродуциране на пиар съобщения.

Говорейки именно за това как не можем да оценим нещата правилно, силно впечатление направи отсъствието на първоначална реакция и подценяването на това, което се случи по трибуните на мача на България срещу Англия. Българските медии в случая по-скоро се явяват отражение на обществото, защото реакцията на расистки и агресивни прояви обикновено е „тука е така“. Кога тези граници на допустимото бяха преминати и след кой момент пречупените кръстове, хитлеристките знаци и откровеният расизъм и ксенофобия станаха нещо, което очакваме?

Аз също не мога да ти кажа кога е мината границата. Навремето ходенето на мач в агитките на някой отбор беше едва ли не демонстрация на гражданска позиция. Нас са ни налагали с палки, без да правим абсолютно нищо, само защото се разхождаме след мача по улиците, а това беше някак си недопустимо – да има голяма сбирка от хора по улиците на София.

Ние разбираме толерантността по някакъв странен начин – склонни сме да прощаваме на „нашите“, а също така и да си мълчим за всичко. Всеки така се е свил в собствената си черупка, толкова рядко дръзва да си изкаже мнението, че сме забравили много важни неща. Затова в момента ни е трудно да асимилираме реакцията на британците. Българският национален отбор и български клубни отбори са получавали наказания заради маймунските подвиквания, заради прояви на расизъм и нетолерантност. Това никой не го смята за проблем, то минава, няма човешки жертви – и слава богу, разбира се.

Голяма част от тези типове с голи глави, татуирани свастики и т.н. са много лесно манипулируеми. Те отиват, част от тях дори не се интересуват какво става на терена, свършват си работата. Някои си свършват работата и на протеста срещу назначаването на Иван Гешев за главен прокурор, получавайки пари, за да провокират реалния протест. Тази безнаказаност води до ескалиране на подобни прояви.

Още повече че имаме примери – точно британските запалянковци са част от някои от най-големите трагедии по европейските стадиони. Стана ясно, че това е проблем. След трагедията с „Ювентус“ през 1985 г. всичко беше прекроено – започнаха да им забраняват да ходят по стадиони, вкараха се средства за наблюдение, не остана един ненаказан за действията си. Работи се години наред за това. И ние трябва да осъзнаем тези проблеми. Те няма да се разрешат, като Бойко Борисов каже на Боби Михайлов да си подаде оставката.

Причина или следствие е Боби Михайлов?

Следствие. Той може да бъде винен, че не е направил някои неща, но в никакъв случай не може да бъде смятан за причина за разпада във футбола. Боби Михайлов не беше готов за тази роля според мен.

Спомена протестите. Не сме заклеймили расизма, ксенофобията, неонацизма, но заклеймихме протестите и изразяването на гражданска позиция. Къде виждаш лъча светлина за гражданското общество? И въобще виждаш ли гражданското общество?

Опитвах се да бъда част от това гражданско общество. Виждах много повече обществена енергия през 2013 г., отколкото сега. Много ми е мъчно да го кажа. Това е, защото и ние, които се правим на „умни и красиви“ (без да съм твърдял никога такова нещо за себе си), не разбрахме, че хората имат нужда от убеждаване, от лични разговори, от това да могат да те разберат. Много хора от провинцията, които са вкарани под властта на местните деребеи и се страхуват свободно да си дадат гласа, защото трябва да си пазят хляба, не разбират смисъла на протеста за справедлива правосъдна система, за това да има обективен и политически независим главен прокурор. Ако не им го обясниш лично, ако не намериш правилния подход, тогава може да се сърдиш само на себе си. А онези, които се занимават с пропаганда и за съжаление, владеят голяма част от българските медии, не спят. Те са доста добре организирани. И съответно се постараха всички, които протестират и искат да изявят някаква гражданска позиция, да бъдат компрометирани.

Много е тъжно това за мен. Но очевидно наивността и вярата в светлото бъдеще, които съм имал, не работят. Така че се чувствам доста разочарован от липсата на обществена енергия. Ходих на последния протест; стори ми се, че сме малко хора. Все ми се иска да сме повече – да сме колкото в Румъния или в Гърция.

Кога ще свърши Преходът?

Не знам, трябваше отдавна да е свършил. При положение че доста неща в България все още се ръководят от бивши членове на Държавна сигурност и не беше направена лустрация, скоро може и да не свърши.

Все пак, ако се огледаме и сравним какво е било през 1989 г. и какво е сега, можем да видим много положителни промени. Доста от българските градове изглеждат различно. Има някакъв бизнес, концентриран в София, по-голямата част чужд, който предлага някакви нормални условия за работа на младите хора.

Но аз съм си казал, колкото и грубо да звучи, че има шанс нещата трайно да вървят по възходяща линия, когато родените преди 1989 г. умрем и отнесем в гроба всички опити да бъдем манипулирани десетилетия наред – от детската градина до университета и след това. Тези години на социалистически режим в България са разрушили толкова много от общочовешките неща, върху които е градила тази страна, че стигнахме дотам толерантността, с която са приети арменските бежанци в началото на ХХ век от много по-бедно българско население, да се превърне в омраза към бежанците, които сега могат да стъпят в България, макар и те да не искат да идват тук.

Заглавна снимка: © Петър Димов, „Пощенска кутия за приказки“

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БНР, Костов и мензурата за цензурата

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bnr-kostov-i-menzurata-za-tsenzurata/

Управляващите се пазят да произнесат думата „цензура“, когато говорят за случая с БНР и неговия все-още-генерален-директор, така както потулваха „корупцията“ в „Апартаментгейт“ – купените евтино луксозни апартаменти на поставени високо персони. Сигурно защото Конституцията гарантира, че „печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. Но кой в България вярва на Конституцията, която гарантира и „безплатно ползване на медицинско обслужване“?!

Съветът за електронни медии (СЕМ) започна процедура по отстраняването на Светослав Костов, но не заради опита му да заглуши една журналистка, а само заради спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември. Макар да е ноторно известно, че спирането – a.k.a. „техническа профилактика“ – e злощастно следствие от този опит.

По време на изслушването му от временната парламентарна комисия, създадена пак заради онемелия ефир на БНР, главният прокурор Сотир Цацаров използва думата „принуда“. Принуда, употребена по отношение на генералния директор Светослав Костов (четири лица, които му звънели, за да отстрани журналистката Силвия Великова от ефир и от ресор правосъдие – поне докато не бъде избран Иван Гешев за главен прокурор), принуда по отношение на журналисти (редколегията на „Хоризонт“ разказа за цензура в БНР на среща със СЕМ).

Принудени да принуждават

Всъщност главният прокурор правилно употребява „принуда“. В Наказателния кодекс не съществува престъплението „цензура“. Цензурата бе инкриминирана в проекта за нов НК, внесен преди няколко години в парламента и оспорен от много авторитетни юристи:

Чл. 192. (1) Който противозаконно контролира или ограничава печатни произведения, публични изяви, спектакли или дейността на средство за масово осведомяване, се наказва с глоба от две хиляди до пет хиляди лева. 

(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено от длъжностно лице в нарушение на службата или на функцията му, наказанието е глоба от три хиляди до осем хиляди лева и лишаване от право по чл. 60, ал. 1, т. 1. 

Но пък за принуда наказанието е по-сериозно според действащия НК: вместо глоба – затвор:

Чл. 143. (1) Изм. – ДВ, бр. 50 от 1995 г., предишен текст на чл. 143 – ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Който принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Само че едва ли Светослав Костов ще бъде подведен под наказателна отговорност за „принуда“, макар главният прокурор Сотир Цацаров да съобщи, че ще бъде образувано досъдебно производство за натиск над журналисти. Времената са предизборни, хем за местна власт, хем за нов главен прокурор, затова властта е като захарен памук – мека, сладка и вискозна. А с журналистите от БНР и с шума, който вдигнаха, шега не бива.

Прокуратурата е поискала разпечатки от разговорите на Костов, но съдържанието на разговорите няма да стане известно, само информация кой е звънял. И какво, ако някой от ДПС е звънял на генералния директор на БНР? Може да го е канил на обяд/вечеря в близкия до радиото ресторант „Марая“ например – или в някой друг.

Шибучицата, която се счупи, защото се мислеше за сопа

Няма хипотеза, при която Костов да бъде уличен като цензор. Иначе излиза, че премиерът Бойко Борисов лъже, като казва колко свободни са медиите – критикуват властта „от сутрин до вечер“, карикатурите на министър-председателя са ежедневие, докато в други държави са 2–3–5 пъти в годината. А за 111-тото място по медийна свобода журналистите сами са си виновни…

Няма хипотеза, при която да се докаже, че принудата върху Костов (резонирала в принуда върху журналисти от БНР) е дошла от средите на ДПС и от кръгове, подкрепящи кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. Ще излезе, че ДПС кадрува (и) за шефовете на обществени медии, което би било още едно потвърждение за съюза му с ГЕРБ, но и някак унизително за първата политическа сила и Началника ѝ.

В действителност фигура като Светослав Костов няма как да е Цензорът, а само инструмент; шибучица, която се счупи, защото се мислеше за сопа.

Чл. 5, ал. 2 от Закона за радио и телевизия гласи: „Не се допуска цензурирането на медийни услуги под каквато и да е форма“, но в административно-наказателните му разпоредби няма предвидена санкция, ако се допусне.

Каква да е мензурата за цензурата

Най-големият законотворец по отношение на актовете, свързани с медиите, се оказа творчески колектив на Делян Пеевски & други депутати от ДПС, но регламентирането на цензурата и съответстващите ѝ санкции някак им е убягнало. А и на законотворците като цяло. Точно това ще се случи и сега, когато журналисти от БНР открито поставиха пред СЕМ въпроса за цензурата в тяхната работа.

В действителност цензурата като деяние е значително по-тежко от принудата заради обществената мисия на журналиста – да предоставя информация от публичен интерес. Именно поради тази мисия цензура има и в частните медии. Макар че някои са готови да спорят дали спестяването или неглижирането на неприятна за властта, но важна за обществото информация от „Нова телевизия“ например, която е собственост на едър български капитал, е цензура или редакционна политика.

Цензурата в медиите нанася непоправими вреди, тъй като осакатената по този начин информация формира убеждения, утвърждава позиции, често във вреда на публичното благо, и приучава аудиторията, подобно на „кучето на Павлов“, да търси предимно информация в този цензуриран вид.

Няма по-добър пример от пропагандата, осъществена от тоталитарните режими, особено в бившия социалистически блок и България в това число, когато търсенето на информация, която не бе филтрирана от агитпропа на режима, се наказваше. Ще цитирам някои основни правила от изследването на Ромео Попилиев „Цензурата по време на комунизма“: „1. Висок оптимистичен хоризонт. 2. Творецът да бъде „политик“ – т.е. да следва партийната политика и да бъде здраво обвързан с волята на партията.“ Нима преобладаващите новини в значителна част от българските медии не са макетирани по тези правила 30 години след 10 ноември?

В свое решение №7 от 4 юни 1996 г. Конституционният съд (КС) дава тълкуване на чл. 39, чл. 40 и чл. 41 от Конституцията с цел изясняване на съдържанието на правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява, на правото да се търси, получава и разпространява информация; с цел определяне смисъла на предвидените в конституционните текстове ограничения на тези права. Искането за тълкуване е направено от президента Желю Желев. „[…] свободата на печата и на останалите средства за масова информация се схваща по-скоро като институционална. Акцентирано е върху забраната на цензурата“, казват конституционните съдии в тълкувателното си решение.

Като прокламира изрично – в отделна разпоредба (чл. 40, ал.1) – свободата на средствата за масова информация и въвежда забраната на цензурата, Конституцията прави това не с цел да удостои тези институции (или работещите в тях журналисти) с някаква специална привилегия, която ги отличава от останалите в противоречие с принципа на равенството (чл. 6), а защото смята, че те имат и изпълняват една необходима обществена функция да предоставят информация на обществото като цяло.

В своето тълкувателно решение КС подчертава превеса на печата над останалите медии, даден в Конституцията – факт, който в XXI век изглежда вече малко нелеп, но и подчертава задължението на държавата „да осигури по законодателен път и чрез поведението на своите органи институционална независимост на радиото и телевизията“.

То (задължението – б.а.) е предназначено да защити субективното право на плуралистична информация – както в посоката на огласяване на различни гледни точки, така и обратно: от гледна точка на правото на индивидите и на обществото да бъдат информирани. В този смисъл специален анализ изисква застъпеното в искането разбиране за съществуването на две измерения на свобода на средствата за масова информация: свобода от намеса от страна на държавата и свобода на журналистите от дадено средство за масова информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медия. 

Според следваната тук логика на тълкуването свободата от държавата се предоставя на медиите като такива, за да могат те да изпълняват своите важни функции и отговорности. Тази свобода, естествено, обхваща и свобода от редакторска намеса в посочения по-горе смисъл. Тя е гаранция на правото на личността и обществото да получават пълна, плуралистична, балансирана и точна информация. В този контекст трябва да се разглежда и възможността на журналистите да се ползват от положението си на работещи в публична информационна институция.

И ето ни на 111-то място по медийна свобода след тези чудесни препоръки. Нещо повече – също като в Унгария например, и българските власти започват да прилагат политики на задушаване на критични към властта медии, като насочват публични средства към приятелските и свързаните с определен издател. А по отношение на обществените медии натискът се осъществява чрез монтиране на подходящи и близки до управляващите хора в шефските кабинети.

На един такъв му предстои да си тръгне. След това СЕМ ще избере временно изпълняващ длъжността генерален директор, докато в срок от 3 месеца не избере нов – следователно и нов Управителен съвет. Но дали ще го направи отново по начина, по който избра и Костов? Трудно е за вярване, че човек, вкопчен в поста, въпреки че професионалната журналистическа общност в БНР се обяви срещу него, е избран заради някаква суперконцепция и убедително представяне.

Засега СЕМ следва практиката на премиера Борисов – няма човек, няма проблем. Проблем има. Нарича се цензура. Но и това няма да помогне на ГЕРБ.

Заглавно изображение: Tyler Menezes

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От глупост ли се страхуват ромите за децата си?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ot-glupost-li-se-strahuvat-romite/

Началото на седмицата беше ознаменувано от поредната обществена истерия. Родителите от няколко ромски махали в Сливен, Карнобат, Ямбол, Асеновград, Сунгурларе, а според просветния министър и в София внезапно се уплашиха, че социалните ще им вземат децата, докато са на училище. Обхванати от паника, те нахлуха в училищата и си отведоха децата оттам. Само в Сливен се опразниха две училища.

Последваха бързи реакции. Министърът на образованието опроверга слуха почти веднага, а скоро след това от МОН, Министерството на социалната политика и Агенцията за социално подпомагане разпространиха официални опровержения на тиражираните слухове. И тъй като с бюрократичен език трудно могат да се борят страхове в сегрегирани общности, институциите поеха ангажимент да се сформират екипи от психолози, местни лидери и други специалисти, за да се говори с разтревожените хора по места.

В резултат от масовата истерия в махалите темата за фалшивите новини влезе в централните информационни емисии. А Facebook се напълни с осмиващи коментари за „първобитните цигани“, вярващи на всякакви глупости. И сякаш всички вкупом забравиха, че крушката си има опашка. Целият контекст, довел до паниката, като че изчезна. Ескалиращият от началото на годината публичен дебат се оказа пренаписан – съвсем по Оруел. Няма нищо страшно, никой няма да ви вземе децата, а още по-малко да ги отвлича в Норвегия. Можете спокойно да ги пускате на училище.

Нека си припомним откъде започна всичко.

През януари правителството публикува проект за нова Стратегия за детето. Срещу нея реагираха дежурните консервативни кръгове, които протестираха и срещу Истанбулската конвенция. Ключова фигура беше Александър Урумов, пиар на Военното министерство, политик от ВМРО, агент от ДС с библейския псевдоним Абел и консервативен евангелист. Поводът беше идеята да се забрани физическото наказание на деца.

Освен че покрай Стратегията същите кръгове лансираха и темата за забрана на абортите, медиите се наводниха с „информация“ как социалните ще ви вземат детето, ако го пошляпвате, и с разкази за български родители, чиито деца са отнети в Норвегия. Или пък в Холандия – от чернокожа гей двойка. Карбовски, който лансираше холандската история и който не е ром, всъщност и днес твърди, че хората от гетата са прави и наистина могат да им вземат децата. А по-рано този месец известната от „Шоуто на Слави“ певица Деси Добрева призоваваше за протест пред посолството на Норвегия – заради конспиративната теория, че тамошната система за закрила на децата ще се въведе в България.

В организираните протести против Стратегията за детето участваха преди всичко етнически българи. Понякога към тях се присъединяваха и роми, доколкото „моторът“ на протестите се свързва с евангелски църкви, а в махалите има много такива. Ала не ромите оттеглиха Стратегията. Това стана след лично разпореждане на премиера на България Бойко Борисов, който е етнически българин, доколкото е известно.

Не ромите продължиха протестите въпреки оттеглянето на Стратегията. Не ромите разпространяваха листовки. Не ромите настояваха да се забрани всичко, свързано със сексуалното образование. Не ромските родители разпространяваха декларации, в които пишеше как не позволяват децата им в училище да бъдат включвани в проекти или да попълват анкети. Не ромите разпространяваха слухове, че ако дете попълни анкета в училище или ако спомене, че вкъщи му се карат, социалните ще го вземат. Това го вярват не само родители, а и учители. Не ромите обявяваха дати, от които нататък ще почнат масово да се отнемат деца. Не на последно място – не ромите представяха в медиите тези конспирации като легитимна гледна точка. И не те експлоатират темата предизборно.

Напротив – те са експлоатирани предизборно. Както винаги.

И ако днес институциите и немалка част от водещите медии реагират адекватно, това не може да се каже за времето от началото на годината досега. Нито за целия период от края на 2017 г., когато избухна скандалът около Истанбулската конвенция, до днес. Защото истерията със Стратегията за детето не е нищо друго, освен негово продължение.

Сега прокуратурата ще проверява откъде е плъзнал слухът, довел до паниката в махалите. Заместник-премиерът Томислав Дончев заяви, че чиновник от Министерството на отбраната е свързан с разпространяването на фалшивата новина. Без да спомене директно името му, стана ясно, че има предвид Александър Урумов. Красимир Каракачанов заяви, че е говорил с Урумов, който му казал, че не е виновен. После и самият пиар-агент-евангелист-писател се оправда, че не бил той. По времето на масовата истерия бил в чужбина, бил готов да предостави фейсбука си, за да се види, че е чист.

Разбира се, Урумов едва ли е разпоредил лично махалите да се вдигнат точно този ден. Но той носи немалка отговорност за демонизирането на системата за закрила на детето от месеци насам. И то публично – чрез собствения си блог, в който нарича Държавната агенцията за закрила на детето „Наглите“ и твърди, че тя няма място в отношенията между родители и деца.

Тази проверка на прокуратурата е цинична още преди да е започнала.

Тя едва ли ще е по-различна от проверката за виновника за спирането на БНР, която остана сляпа за политическия натиск върху радиото и в резултат от нея беше санкциониран техническият ръководител, изпълнявал по всяка вероятност чужда воля. Този път най-много някой и друг ромски пастор да пострада. А онези, които генерират обществена нетърпимост към социални работници, неправителствени организации и всички работещи в областта на правата и закрилата на децата, ще продължават да го правят необезпокоявано. Освен ако не се разместват някакви пластове по върховете и не се правят опити да се изхвърлят онези, които досега са били удобни.

Ако прокурорската проверка не е проформа, тя следва да обърне сериозно внимание не само на Урумов, а и на тези, които месеци наред провеждат дезинформираща кампания, очевидно не без финансиране. Да проучи: кой печата шарените листовки, които се пускат в пощенски кутии и се разлепват навсякъде? Кой организира международен форум под надслов „Отвличане на деца от социалните служби“ и кани ултраконсервативни личности като Габриеле Куби? Къде стои Асоциация „Общество и ценности“ в картинката? Каква е ролята на евангелските църкви в България, които също отрекоха да са замесени, но взеха дейно участие в охулването на Стратегията за детето? Каква е връзката с ВМРО, според които ДАЗД не трябва да съществува? С Карбовски? А с „ловеца на бежанци“ Петър Низамов – Перата?

Впрочем ако някой действително има известно основание да се притеснява, че могат да му вземат децата, това са именно българските роми

и най-вече онези, които живеят в гетата. Не защото ще пристигнат автобуси от Норвегия, които да ги откарат директно от училище. И не защото социалните ще ги отведат под строй. Тези опасения са, разбира се, неоснователни. А защото имат достатъчно основания да не вярват на институциите, както и на политиците, които идват и им обещават разни неща. След всички обещания за узаконяване на къщи, зададе ли се „гореща“ политическа ситуация, идват багерите да ги събарят. След цялото говорене за интеграция и „десетилетието на ромското включване“ продължава да има сегрегирани райони и училища, а ромите нерядко не се допускат в заведения или басейни само заради етноса си. Или не се назначават на работа, дори да имат необходимото образование.

Ако възникне конфликт между българи и роми, в огромната част от случаите ромите излизат виновни – дори когато те са жертвите. Ако българин убие ром, това е „неизбежна отбрана“. Ако чужденец дръзне да защити ром от тълпа ултраси и в мелето един от ултрасите е убит, това не е неизбежна отбрана, а общественото мнение диктува чужденецът да лежи в затвора до живот. Ако училищна директорка заяви, че държавата трябва да отнема децата на ромски родители, които не ходят на училище, това се смята просто за „свобода на словото“. Представете си обаче какво ще настане, ако някой каже това за етнически българчета, чиито родители са отдадени на каузата за домашното образование и смятат, че училището ще им разврати децата. Именно такива са някои от гласовитите противници на Стратегията за детето. А на фона на пропагандата за забрана на абортите лидерът на ВМРО и военен министър Красимир Каракачанов предлага държавата да подлага ромските жени на задължителни аборти и стерилизация. Децата са ценност, но не и ако са ромски.

Е, представете си сега, че сте на мястото на хората от гетата. Кое би ви накарало да повярвате, че слухът за отнемането на децата е фалшива новина? След като знаете, че нито общественото мнение е на ваша страна, нито институциите, нито политиците, нито медиите, нито правосъдието. След като сте свикнали както да ви лъжат, така и да лъжат на ваш гръб. И при положение че почти единствените, които са показали, че вярват във вас, зачитат човешкото ви достойнство и ви мотивират да учите и да работите, са евангелските църкви и пастори във вашата общност.

А именно някои от тях ви уверяват, че социалните ще ви вземат децата от училище.

Затова нека не се присмиваме на ромите, че се поддават на масови психози. Ако сме честни, ще насочим критиката си към онези, които произвеждат психозите и които няма да престанат да го правят въпреки официалните опровержения на институциите от последната седмица. Става дума за чудната, но изненадващо здрава и ефективна сплав от ултраконсервативно християнство (Българската православна църква не отстъпва на евангелските деноминации по поддържането на такива конспиративни теории), путинска пропаганда, национализъм, политически интереси, удобни медии и поръчкови сайтове.

А ромите – те просто отново го отнасят.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Психозата в ромските гета: Игра с огъня

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/psihozata-v-romskite-geta/

Днес всички питат кой провокира психозата в ромските квартали и гета в България, като разпали страховете на хората за техните деца. Прокуратурата и ДАНС издирват конкретните подстрекатели и авторите на злоумишлени видеоклипове и постове, разпространявани в социалните мрежи.

Търсят, ала всички знаят генезиса на проблема –

пропагандата срещу ромите, подклаждана години наред от българските националисти.

През 2011 г. – също преди изборите за президент и местна власт – избухнаха антиромските вълнения в пловдивското село Катуница, съпроводени с етнически сблъсъци, насилие и жертви в цялата страна, осъдени от ООН и ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа). Оттогава отделни криминални случаи с участието на роми разпалват нови вълни на расизъм, ексцесии и полицейски произвол в гетата, но дискусията за провалената ромска интеграция не роди нито една смислена идея освен предложенията на националистите от кабинета „Борисов 3“ за приемане на извънредно законодателство за ромите.

Публичният дебат – първо за Истанбулската конвенция, а след това и за Националната стратегия за детето – и спекулациите, че сред основните им цели е насаждането на „джендър идеологията“ и отнемането на деца от семействата им, родиха нови страхове. Които, съвсем разбираемо, избуяват по-силно в средите на маргинализираните и необразовани групи от населението, най-голямата сред които е ромската. А после подклаждането на тези страхове се оказа лесно, особено в социалните мрежи, където всеки клип, снимка или пост се приемат безкритично.

Масовата истерия, че опасност за децата им дебне отвсякъде, най-вече от социалните служби, обхваща все повече ромските квартали и гета. Независимо от закъснелите опити на управляващите да овладеят паниката и да върнат децата в училищата.

Жителите на старозагорския ромски квартал „Лозенец“ –

10 000 според официалната статистика, а според неофициалната няколко пъти повече – също са силно притеснени и обхванати от психозата. В лицето на държавата и на нейните институции те виждат враг, който заплашва най-важното в тяхната патриархална и силно консервативна ценностна система – детето. Категорично отказват да чуят всякакви аргументи, че разпространяваните слухове са фалшиви, и повтарят, че са гледали клипове в интернет, които показват как полицаи и социални работници отвеждат децата от семействата им.

Млада ромка ме пита защо в Западна Европа има стратегии за семейството, които подпомагат нуждаещите се, а у нас – Стратегия за детето? Казва ми, че не е проста, че може да чете и от години работи в Холандия. Като чула какво става у нас, се ужасила и бързо се върнала, за да прибере детето си, отглеждано досега от нейната майка. „Да вземат децата, дето ги изоставят в домовете, а не от родителите им. Защо в София всички майки протестират? Само да дойдат да ми вземат детето, убийство ще направя“, крещи в лицето ми една от жените, които ме наобиколиха пред малък квартален магазин.

„В тази стратегия казват, че искали да обучават децата от 0 до 4-годишна възраст в сексуално обучение“, вика с изкривено от омраза лице 20-годишна девойка – безработна, въпреки че е завършила, твърди тя, средно образование „с пълно шест“. Гледам я и се чудя какво ли мислят по темата тогава нейните връстници, останали неграмотни. И как биха могли да се справят с чудовищните лъжи за Националната стратегия за детето и за Истанбулската конвенция, разпространявани усърдно, в това число, както се оказа, дори и от високопоставени служители на Министерството на отбраната. Обяснявам на момичето, че това са фалшиви новини, а то ме пита, съвсем намясто, защо тогава медиите не кажат на хората истината, а „по битивито“ показвали такива репортажи?

„Не са фалшиви новини. Вземат ни децата, за да ги изпращат в тази държава – Норвегия.

Там ги давали в семейства от двама мъже или две жени, дето не могат да си правят деца“, разпалено и напълно убедено разказват „примери“ от кварталните мълви насъбралите се участници в уличната дискусия. А жената, върнала се от Холандия, за да си вземе детето, казва на хората, че Норвегия плащала за това на правителството ни много пари.

Попитах ги, като работят в чужбина, не се ли страхуват, че службите там могат също да им вземат децата? Отговорът им беше, че в тези страни никой не ги дели по етноси, тоест убедени са, че тази мярка у нас се прилага предимно спрямо тях. А после разговорът се прехвърли върху условията, в които живеят, липсата на канализация и на други елементарни комунални услуги. И върху действията на местната власт, която и тази година преди избори подготвя събарянето на незаконни къщи.

„Защо кметът не ги узакони, а ще ги събаря? Утре нали децата ни, за които уж толкова са загрижени, ще останат на улицата? И тогава могат да ни ги вземат, нали?“, не спираха да задават въпроси ромите. И твърдяха, че скоро по улиците им пак ще плъзнат като хлебарки представители от всички партии.

„Носят пари с торби – и ГЕРБ, и другите партии, като дойдат избори.

А ние и сега, като други години, ще ги вземем и пак няма да гласуваме за тях“, зарекоха се старозагорските роми.

Пастор Димитър Лучев работи с ромската общност в Стара Загора от години. Пред „Тоест“ той не се ангажира да посочи конкретен виновник за истерията в гетата, но е сигурен, че клаузи от стопираната Стратегия за детето ще бъдат прокарани през други закони. „Когато хората се допитват до мен, им казвам, че много деца трябва да бъдат изведени от средата, в която живеят, защото са жертви на насилие – вербално, физическо, сексуално; има родители с престъпно минало, майки, които проституират, да не говорим за липсата на храна, дрехи или елементарна хигиена. Затова в един момент е нормално държавата да се намеси и да осигури прилични условия за живот на децата, лишени от такива условия“, коментира протестантският лидер и смята, че истерията е резултат от различни репортажи, излъчени по телевизията, с крайностите в Норвегия.

Според него много от ромите имат и информация от първа ръка, тъй като техни близки работят в чужбина. Говори също за отворени писма, които циркулират в общността, макар да не ги е виждал. Обръща внимание и на факта как същите тези хора не казват и дума за трафика на деца за органи в чужбина или за продаването на бебета от майките им в Гърция. По повод връзката между това, което се случва в гетата, и евангелските общности в България, той не изключва да има отделни самосиндикални лидери, които не се допитват до централното ръководство на Алианса на евангелските църкви в България, както правят всички други официално регистрирани пастори, тъй като

„под радара има всякакви дейности“.

Но е категоричен, че нито една от сериозните евангелски деноминации не проповядва отказ от образование, защото интеграцията на ромите е възможна само през училището. Обяснението му е просто: „Християнството е книжна религия, затова без четмо и писмо тя е нефункционална. Има други религии, които могат без свещен текст, ние – не“, казва Димитър Лучев и обръща внимание на факта, че евангелските църкви подпомагат много учебни проекти, центрове за извънучилищна дейност и семействата на деца, които не мотивират децата си да се образоват. „Няма ромски квартал, в който те да не правят свръхусилия да интегрират децата и да ги заведат в училище“, твърди пасторът.

Друг евангелист, пастор Димитър Банев от Казанлък, се връща хилядолетия назад в историята: „По времето на Мойсей (в превод – „изваден“ от водата) в Египет убиваха новородените деца на евреите; като се роди Исус по заповед на цар Ирод, изтребиха до крак всички младенци; а през турско отвеждаха най-здравите ни момчета и ги правеха еничари.“ Така подсъзнателно пасторът вижда заложен този страх за детето в колективната травмирана човешка памет. Той не подкрепя протеста на някои пастори в България срещу Стратегията за детето, защото според убежденията му християните не трябва да се занимават с политика. Разпространението на фалшиви новини и психозата, свързана с отнемането на деца от ромската общност, Димитър Банев коментира като

опит да се настроят ромите срещу ГЕРБ и срещу либералната политиката на управляващите преди изборите.

„В годините на тоталитарния режим преследваха всички вярващи, викаха баща ми (също пастор) в полицията, биеха го, а мен ме притискаха, въпреки че бях отличник“, спомня си единственият пастор в казанлъшкото гето „Кармен“. Сега той проповядва свободно в общността и призовава хората да не се поддават на страхове, а да вярват на държавата.

Има и наблюдатели на процеса на евангелизация на ромската общност, които го определят като своеобразен християнски фундаментализъм, подобен на опитите за радикализация на мюсюлманите в България. Според тях в гетата работят отделни самозвани религиозни лидери, извън полезрението на властите, които отричат светското образование. И когато служители на социалните служби тръгнат из гетата, за да проверяват каква част от децата посещават училище, тези пастори тръбят: „Пазете си децата, идват да ви ги вземат“. А държавата, която мълчаливо толерира евангелизацията на гетата у нас, не вижда този конфликт – на отчуждение на децата от светската образователна система, която според всяка радикална религиозна доктрина е порочна в същността си. Пример за това е изказване на ром от старозагорското село Шейново, който пред представител на неправителствена организация заявил, че няма да пусне седемгодишната си дъщеря на училище, защото

„там щели да я изнасилват и да я направят проститутка“.

„Салезиани на Дон Боско“ е католически монашески орден, който от 1994 г. развива дейност в България. В Стара Загора той изгражда голям образователен център в непосредствена близост до ромския квартал Лозенец. Един от монасите, отец Ярослав, работи от години със старозагорските роми. Той няма отговор на въпроса кой всява смут в душите им и откъде тръгна истерията в гетата, но от опит знае, че тези хора са склонни да вярват на всеки слух и прекалено много следят социалните мрежи, особено Facebook, пълен с фалшиви новини. Откакто развиват дейност на терен, католическите монаси постоянно се сблъскват със страха на хората да пуснат децата си при тях, за да не ги отвлекат в чужбина.

Дияна Димова, ръководителка на Комплекса за социални услуги за деца и семейства в Стара Загора, разказва за премеждията при работата си с ромите в града. „Ние те знаем“, викали някои от тях след нея при посещенията ѝ в квартала и я заплашвали с брадва. Разпознавали я от случаите, когато заедно с полицията и социалните служби отвеждали деца от семействата им. Споменава ужасяващи случаи на насилие над малолетни, които не са само в ромската общност. Всеки ден, твърди тя, получават сигнали за блудства с деца в семействата им.

„Не можете да си представите какво е чувството, което изпитва човек, докато слуша изповедите на тези деца – жертви на сексуално насилие.“

Димова не разбира социалните работници в системата, които са с по няколко магистратури, а работят за по 600 лв. месечно, и се гневи на търпението им: „Досега трябваше сто пъти да са затворили домовете за деца и възрастни хора, да са излезли на улицата и да кажат, че това е нечувано унижение и неглижиране на дейността им.“ Която при това бюрократично отношение на държавата към най-тежките социални групи от населението и проблемите им щеше да е в каменната ера без съпричастността и дейността на неправителствените организации в България, категорична е Димова, която от години работи с бежанци и хора в риск.

Тя се чуди що за държава сме, в която крайните националисти разиграват коня си пред затворените очи на Темида, а за Борисов е важно единствено да запази властта си. И дава като пример за поемане на политическа отговорност поведението на хърватския премиер Андрей Пленкович, който след знаменитата си реч на 11 април 2018 г. в защита на Истанбулската конвенция пред парламента и въпреки многобройните протести в страната успя да обърне общественото мнение и да накара депутатите да приемат закон за ратификацията ѝ.

Какво показва статистиката за прилагането в България на най-крайната мярка за закрила на детето – извеждането му от биологичното семейство?

През 2018 г. общият брой на тези деца е бил 3023, посочва справка на Агенцията за социално подпомагане, поискана от „Тоест“. От тях 231 са били настанени в специални институции; 895 – в центрове за настаняване от семеен тип, временни или кризисни центрове, защитени жилища и приюти; 731 – в семейства на близки или роднини и 1166 – в приемни семейства. През първите девет месеца на тази година от семействата им са изведени общо 2132 деца. Колко от тях са от средите на ромската общност, не можем да посочим, защото АСП не поддържа регистър, в който децата са разделени въз основа на етническа принадлежност, произход или религия.

След фактите следват анализите на експертите. А те трябва да са основа на държавната Стратегия за детето, каквато съществува от 15 години и се обновява на всеки пет, независимо от това какво твърди министър Бисер Петков. Защото без такава стратегия няма как да се планира нито превенцията на изоставането на деца, нито институционалната грижа за тези, които са вече изоставени или изведени от семействата им; нито мерки срещу изкореняването на детската бедност и престъпност или за равен достъп до образование. И още един куп ангажименти на държавата към българските деца.

Само че премиерът, под натиска на общественото мнение, замрази Националната стратегия за детето, а преди това изтегли Истанбулската конвенция от парламента. Така обича Борисов – да отлага, вместо да решава сложни проблеми и казуси. А в това време националисти, „инфлуенсъри“ и радикални религиозни лидери, проповядващи в капсулираните общности на гетата, могат да предизвикат огромни социални сътресения, включително и гражданска война.

Трябва само една искра.

Заглавна снимка: Тунелът към ромския квартал „Надежда“ в Сливен – един от градовете, в които уплашени ромски родители оттеглиха децата си от училищните занятия заради слух, че социалните служби ще дойдат и ще им ги отнемат. В резултат две училища в града бяха опразнени в рамките на един ден. © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Българският преход започна на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/ivaylo-noisy-tsvetkov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Надали има по-добър начин да анонсирам разговора си с Ивайло Нойзи Цветков от това да цитирам любимия му Хайдегер, който казва: „Езикът е домът на истината за Битието“. Започнах тази поредица от разговори, за да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) философски поглед към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е участвал и пряко.

Интересно ми беше да разбера как един човек, за когото висотата на езика и комплексността на изказа са на толкова високо ниво в ценностната система, че с придържането към тях е готов понякога да звучи неразбираемо за мнозина, възприема тенденцията все повече високи постове в държавата да бъдат заемани от хора, които са неспособни да формират дори едно сложно кохерентно изречение. Чудех се не води ли до отчаяние това да се уповаваш на философски тези в общество, в което отказът от популизъм и от опростяване на изказа, поведението, маниерите дори при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, „жълтопаветничество“, платен активизъм или просто отживелица.

След разговора ми с Нойзи със сигурност не мога да заключа, че той е удовлетворен от заобикалящата го среда или от развитието на така бленуваните свобода и демокрация, но ме изненада колко жива е надеждата у него. След тезата, че за да достигне Мойсеевото ни странство своя щастлив завършек, явно трябва да се смени още едно поколение, контрирах с въпроса „Наистина ли решението е да чакаме?“, той категорично ми каза „не“ и колкото и неоптимистично да описваше сегашната ситуация, желанието да се действа все пак се прокрадваше в думите му.


Как се промени начинът, по който създаваме герои и злодеи в нашето общество? Как премина еволюцията на това изграждане?

Аз не наблюдавам кой знае каква еволюция и това е проблемът. Ако не броим дигиталната революция. Същите неща, които ни измъчваха в социокултурен план в късния социализъм, според мен до някаква степен ни измъчват и в момента. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична култура, тоест градивен индивидуализъм по-рядко се наблюдава. Работи се, разбира се, има някаква прогрес в тази посока, но това са дълбоко вкоренени културни кодове, които ние дори за 30 години не можем да избегнем. Това пък съответно се отразява на целия ни светоглед, който е източен от вертикален тип. Като наследници на източни империи или живели в близост, или пък пъшкали под тях, няма как да не сме възприели тоя модел на отношение към властта отгоре надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и съответно вътре в себе си не я смятаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към принципите на Просвещението – един от тях е именно равенството.

Същите неща, които бих ги казал през ноември 1989 г., и сега в някаква степен важат. Ще прибавя само нещо важно – ако в началото, поне на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим демокрация (която тогава още не се наричаше либерална)… Тук ще припомня прибързаната радост на Фукуяма1 за това, че историята е свършила и либералната демокрация е победила – днес виждаме, че все по-малко е така… Та ако тогава това ни беше някаква свръхзадача, дори и на думи, донякъде може да се каже, че сме успели да я постигнем, и то най-вече след 1997 г. Смятам, че т.нар. български преход започна на 10 януари 1997 г., а не на 10 ноември 1989 г. Това бяха едни загубени седем години, които бяха като агония на постсоца или нещо подобно. За съжаление, след това ние не можахме да надградим над първото реално демократично правителство на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за много кратко.)

Правителството на ОДС имаше серия постижения, но разбира се, имаше и много неща, за които също трябва да отговаря. Но ако приемем, че там бяха първите ни истински демократични постижения, то след това някак си не надградихме над тях поради ред девиации не само на мисленето, но и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.

Като дефицит на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие? 

Не може да се персонализира вината. Тук можем да говорим за трупани от векове наред културни кодове, толкова вече вкоренени на рудиментарно ниво в мисленето, че няма как за 30 години да бъдат премахнати. Има как, ако трябва да дадем някаква надежда – ако най-младите, поколението, което сега навлиза в живота, в някаква степен поради космополитността си, поради пак дигиталната революция, се включи. Друг е въпросът за каква част от това поколение говорим и дали те са някаква критична маса. Иначе по отношение на поколенията, които са вече по-възрастни, там се видя, че няма критична маса и че те се оказаха твърде лесно манипулируеми.

Ако отговорът е да чакаме, това чакане вече продължава 30 години…

Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било възможно, основно чрез медиите, съм се опитвал насила да доведа модерността в България. Много често казвам, може би малко пресилено, че всичките тези усилия са били почти пълен провал, гледайки в момента какво е положението….

В никакъв случай не твърдя, че трябва да се чака, но няма необходимото ниво на съзряване за процесите и за това какво трябва да се направи. Необходимото ниво на самоорганизация, което пък е свързано с липсата на нужното ниво на гражданско мислене и гражданска активност, както и съзнанието, че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота. То това е разликата между вертикалния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.

Уж мечтахме за това дълги години, а ето че след влизането в Европейския съюз вече има, за съжаление, едно крайно неприятно разомагьосване на идеята за Европа в съзнанието на повечето българи, особено от средното поколение. Защото те отново поради вертикалното си мислене са очаквали, че ЕС ще е новата власт, която ще дойде, ще им напълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма как да стане. Разбира се, че не трябва да се чака, разбира се, че човек трябва да е проактивен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, обезверен от общия тедиум2.

Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, но и ментални. Една част от тях отново ги градим, а за други сякаш сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които трудно си говорят помежду си. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?

Да започнем оттам, че проектът „Европейски съюз“ е, шеговито казано, каролингски проект3, тоест проект на Франция и Германия, и едва тогава на всички останали. Разбира се, сътресенията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук пак шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно4 мислене – те така или иначе никога не са смятали, че са част от Европа. Те и физически не са, защото живеят на остров. При тях отстоянието е „ние тук“ и „те оттатък, на континента“. Така че това, което се случи, въпреки че беше извършено с една според мен сериозна манипулация, някак си намества Великобритания там, където и тя самата се мисли, че е.

Сега остава въпросът да видим какво правим с континенталния проект, с разширяването на този проект, защото се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, ако не броим Хърватия, бяха готови. Те според мен и досега не са готови. Ние географски сме в Европа, но манталитетно и като умствен софтуер сме ако не в Ориента, то разкрачени между тези два свята и това не се променя през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани… според мен Европейският съюз, макар и доста силен, не е готов да се разширява. По-скоро ще има вид капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, усещането за мигрантска заплаха и т.н. Вероятно това ще се случи инстинктивно, тъй като предстои някакъв период, в който дори Европейският съюз, този най-модернистичен проект, трябва да премине през период на оцеляване.

Според теб защо в България не се случи този процес на образуване на десни, леви, либерални и консервативни партии, които да се позиционират в политическия спектър? 

Има едно неразбиране на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за индивидуални, следователно то е ляво априори. А ние се наричаме дясно-либералната общност. Това е, защото под „дясно“ в България се разбира ти да си обратното на етатист5, тоест твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както казват в икономиката. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито държавата трябва да се меси твърде много, нито нещата могат да бъдат оставени на естествен пазарен процес. Повечето хора не са длъжни да разбират в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се отправят – дясното трябва да отправя послания за градивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното трябва да е частната собственост, а не толкова свободният пазар, въпреки че и той е важен, разбира се. Дясното трябва да е консервативно – ако не крайно, то донякъде, защото трябва да стъпва върху традициите, религията, семейството, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.

ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски проект, който метастазира в цялата държава. За лявото съм изумен, че така и не се създаде лява партия, която да апелира към младите. На лявото му отива да е по-младо, да иска да променя системата, да търси нови модели за развитие и в крайна сметка да се бори за едно по-справедливо разпределение на благата. В този смисъл БСП също е едно нищо, някакъв кракен, чудовище от миналото, което също не знае какво е. И там е пълно с олигарси. Говоря с отвращение за БСП, така че ще спра дотук.

Накрая да завършим с едно пожелание за теб, България и Европа.

Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е смелост.

1. В книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992) американският политолог Франсис Фукуяма развива тезата, че либералната демокрация е крайната точка на развитието на управленските системи. – Б.р. ↩

2. От англ. tedium – отегчение, монотонност, еднообразие. – Б.р. ↩

3. Династията на Каролингите управлява Франкската империя в продължение на близо три века. В нея попадат териториите на днешна Франция и Германия. – Б.р. ↩

4. От англ. insular – ограничен, тесногръд. – Б.р. ↩

5. Eтатизъм – разбиране, че държавата трябва да се намесва активно в икономиката. – Б.р. ↩

Заглавна снимка: © Евгени Димитров, „Булфото“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

10 пъти когато Урумов е имал общо с истерията покрай стратегията за децата

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/urumov-i-torbalancite/

След скорошните събития на всички стана ясно, че истерията около стратегията за децата е сериозен проблем. Борисов и Дончев обявиха, че са били запознати с проблема, но не стана ясно, защо не са били взимани каквито и да е мерки, включително открита позиция, каквато виждаме чак сега. Дончев сподели и че Александър Урумов – ПР в МО привлечен лично от Каракачанов – е участвал в разпалването на тази истерия. Урумов от своя страна отрече да има нещо общо.

Е, следейки активността му в дори само в основната група на торбаланците, виждаме съвсем друго. Той не само споделя фалшиви новини и разпространява лъжи за практиката на социалните служби и същността на стратегията, но и е един от уважаваните членове на тази групичка.

Преди месец направих анализ на активността на групата и покрай това имам почти всички коментари и кой ги е пускал. Тук съм събрал 10 от дискусиите, в които Урумов е участвал и който не е успял да изтрие. За по-скорошните явно се е сетил, както и отделни коментари от по-старите. Тук съм цитирал два от изтритите.

Вие преценете дали някой му дължи извинение, както сам изисква докато медиите на Пеевски му пригласят.

31 март

1 май

5 май

11 май

15 май

12 юни

(линк) Отдолу съм добавил и няколко по-интересни коментара от тези, които е изтрил.

„Между другото, дойде един емисар да ме сдобрява с този помияр на снимката. И то след това писмо:)Казах му – “като плашите някой с уволнение, първо питайте дали го е страх ”:)И други неща му казах;)Замина си обезкуражен:)“

„“Толерантните” и “дискриминираните”, милите те. Ето какво пишат по адрес на съпротивата срещу техните безумия и срещу хората, които им се противопоставят.Избрани “истанбулски” моменти.“

25 юли

Тройката на Бойко Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/troykata-na-boyko-borisov/

Вкопчен като за последно във властта, премиерът Бойко Борисов прощава ли, прощава всичко на разроилите се коалиционни партньори. Маймунджилъците на Волен Сидеров, клиноведските акции на Красимир Каракачанов, „дисидентстването“ на Валери Симеонов… На тази тройка премиерът разчита за третия си – и вероятно последен – мандат. (Макар да съобщи, че си отива от властта, когато магистрала „Хемус“ е готова, а това прави още един мандат – управляващите току местят края на аутобана от 2024-та на 2023-та и обратно.) Така че дори Сидеров да бе извадил пистолет в БНТ, когато направи цирка в студиото на „Референдум“, щяха да го обявят за временно умопромачение и коалиционното споразумение пак щеше да се запази.

Оприличилата се на дясноконсервативна ГЕРБ управлява за втори път заедно с националисти и ксенофоби.

Партньорство, което в други европейски държави биха отказали. Но скрупули от морално-хигиенни съображения в политиката (особено в българската) не съществуват – въпрос на пиар и медиен контрол е да се докаже обратното. „Ако се смятах за морален, щях да престана да мисля политически“, казва известният френски философ и политолог Реймон Арон.

Към настоящия момент политическата рамка на властта изглежда така – „Атака“ е извън „Обединени патриоти“, но в коалиция с ГЕРБ, макар и без отделно коалиционно споразумение. Не е необходимо. Имат си доверие – в първия мандат на Борисов отношенията им се крепяха на услугите на един „златен пръст“, без документално оформена връзка. И тогава лидерът на ГЕРБ и премиер се правеше, че не вижда какви ги върши Сидеров. Не само Борисов, но и прокуратурата, както и почти всички политически сили го оставяха да се държи разюздано. А когато на 20 май 2011 г. предвождани от Сидеров атакисти окървавиха молитвата пред джамията „Баня Баши“, те бяха там на митинг, разрешен от кметицата на София Йорданка Фандъкова, която след станалото бе „изненадана и притеснена“… че имало прогнози за прояви на нетърпимост.

Гробище за политически любимци

Сидеров няма така лесно да ни отърве от себе си – кани се да направи още някой и друг сеир. Заради решението на УС на БНТ да не бъде допускан до участие в предавания, в т.ч. и в „Панорама“, докато не се извини писмено, Сидеров организира 5-часов протест пред сградата на телевизията, приключил с края на „Панорама“ в 22 часа. Но не успя да стане първа новина във вечерните емисии в петък, макар щурмовият му отряд, по стар навик от предишни нахлувания в НАТФИЗ и други места, се опита да нахълта в БНТ. Забележителното в петъчната му проява е, че за първи път от много време насам е сменил светлите елегантни костюми с черно кожено яке и черна риза – униформа, позната ни от ранните му изяви в политическия театър.

И ако звездата му на галерист тъкмо изгрява, то като политик е време да поеме към гробището за (домашни) политически любимци – тоест към забравата – след ренесанса в ерата „Борисов“ и краткотрайния кабинет „Орешарски“. На евроизборите през май т.г. за „Атака“ гласуваха малко под 21 хиляди души – едва 1,07% от гласовете, докато ВМРО отбеляза възход, спечелвайки двама евродепутати. Едва ли ще се представи по-добре и на местния вот. Няма да помогне разпищолването на Сидеров заради БНТ.

Докато е във властта обаче, „Атака“ ще продължи да ерозира и торпилира всякакви усилия за по-нататъшно европеизиране на държавата,

в услуга на интереси, вредни на националната сигурност. И ГЕРБ, а и не само ГЕРБ, ще се съгласяват с това. Пример отскоро: депутатите от „Атака“, начело със заместника на Сидеров – Десислав Чуколов, предложиха да бъде изключена Българската банка за развитие (ББР) от обхвата на Закона за публичните предприятия. Само депутатите от БСП гласуваха против. Всички останали го подкрепиха. Законът е един от изискваните в съгласувания с Европейската централна банка план за действие предвид заявеното от България намерение за присъединяване към еврозоната. А най-големият клиент на ББР, създадена за подкрепа на малкия и среден бизнес, е Делян Пеевски.

Взаимозависимостта между „Атака“ и ДПС е осветена. Фактът, че „Атака“ предлага удобни за ДПС (и Пеевски) хора във властта, като министъра на икономиката Емил Караниколов и членове на Висшия съдебен съвет, e просто още едно потвърждение. ДПС си партнира с Борисов, а „Атака“ е фасада за още от същото, но дегизирано като коалиционни договорки.

Звездата на Вергина? Не, звездата на Каракачанов

Конкурентът на „Атака“ на терена на националпопулизма – ВМРО, е в апогей и причината не е само залезът на сидеровата формация. Активната кампания на евродепутата Ангел Джамбазки, кандидат за кмет на София, е доказателство за лоялността към ГЕРБ и Борисов. Той ще противодейства на основния съперник на Фандъкова – Мая Манолова, чийто рейтинг заплашва 14-годишната доминация на ГЕРБ в София.

В същото време лидерът на ВМРО, вицепремиер и министър на отбраната Красимир Каракачанов прави всичко възможно, за да осуети българската подкрепа за македонското членство в ЕС.

Ако държи на думата си, би трябвало вече да не е вицепремиер и министър, а ВМРО да е извън коалицията.

В края на септември Каракачанов заяви по Нова телевизия, че ВМРО напуска управлението, ако правителството подкрепи Северна Македония за Европейския съюз. Историкът Каракачанов, разкрит като агент на ДС, писал донесения за Културно-просветен клуб „Гоце Делчев“ и направил политическа кариера от „македонизма“ си, посочи вечните спорове за личността на Гоце Делчев и други исторически препъникамъни, определени като „антибългарска риторика“. Те са безспорен факт и по всяка вероятност още дълго ще останат такива, защото и Скопие има свои „каракачановци“ и „московци“.

На 17 октомври в Брюксел от лидерите на ЕС в Европейския съвет се очаква да вземат решение относно еврочленството на Северна Македония и Албания. Решенията се вземат с консенсус и е достатъчно една държава се възпротиви.

След консултациите, свикани от президента Радев по темата, Борисов обяви, че подкрепа за Скопие ще има, но също и условия. Не би могло да бъде другояче – по време на европредседателството си България издигна като приоритет евроинтеграцията на Западните Балкани.

Да „наказва“ Северна Македония би било отстъпление.

По БНР наскоро Андрей Врабчев от Фондация „Татковина“ отбеляза използвнето на „македонския въпрос“ в България основно за вътрешнополитически цели около избори. „Голям проблем е, че в България Северна Македония не се разглежда в дълбочина и е маргинализирана като начин, по който се говори за нея. Тя се разглежда изключително отделено от реалните процеси на фона на нашите емоционални възприятия от миналото.“

Емоционалните възприятия от миналото са факт, както и прагматизмът – близо 3% от населението на Македония вече притежава български паспорти. А арестуваният за аферата с удостоверения за българско гражданство Петър Харалампиев, бивш шеф на Държавната агенция за българите в чужбина, уреден там от Каракачанов, излезе от ареста срещу гаранция от 100 000 лева.

Но тази миналогодишна история само одраска ВМРО, екипирана в доспехите на българщината отпреди век. Това е и разликата с „Атака“ в комуникацията и посланията към избирателите. Сидеров свири на струните на панславизма и православието и директно ползва опорните точки на руските хибридчици за всяване на съмнения и враждебност към „западното“ и „европейското“, представяйки отношенията с Русия като изконни, „от векове за векове“, а Европа – далечна и чужда.

Каракачанов използва маскировката на „националните интереси“.

Хвърляйки съчки в огъня на историческите свади със Скопие на тема „обща история“, неизменно повтаря как македонците ни използват, за да влязат в ЕС и НАТО, както и изразяваше съмнения, че договорът за името между Гърция и Бивша югославска република Македония ще стане реалност. Но Преспанското споразумение е факт, а Македония ще се присъедини към НАТО, вероятно и към ЕС, въпреки опитите на Москва да попречи на тези процеси, от които България може само да е облагодетелствана.

„Нека всички заедно да кажем „не“ на порнографията в българската политика“, призова тия дни Каракачанов (по повод поведението на Сидеров). Ако избута Сидеров, остава сам на терена на националпопулизма. НФСБ на Валери Симеонов не влиза в сметката – макар и партньор на ВМРО, политическото ѝ влияние е пренебрежимо малко.

Самият Симеонов публично говори не дотам политкоректни работи за ролята и мястото на Цветан Цветанов, за дългата ръка на ДПС, за това, че местният вот може да разклати управляващата коалиция и др. Търпението на Борисов издържа и на тези откровения.

Година и седем месеца до края на мандата.

Заглавен колаж: снимки от wikipedia.org

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БХК – удобният враг преди избори

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/udobniyat-vrag-predi-izbori/

Мечтата на националистите да бъде закрит Българският хелзинкски комитет няма да се сбъдне. Сигналът на ВМРО до главния прокурор за прекратяване на дейността на правозащитната организация заради „недопустима намеса в съдебната система, оказване на натиск върху българските магистрати и извършване на противоконституционна, противозаконна, неморална и открито антибългарска дейност“ ще остане без последствия. Защото този, който си го избра, не желае това.

Нещо повече – премиерът и лидер на ГЕРБ публично заяви, че партията му работи добре с неправителствената организация. „Човешките права, свободата на словото, мисля, че са били символ, който партия ГЕРБ винаги е изповядвала. И затова ние не сме дори и обмисляли подобен вариант“, заяви в ефира на „ТВ Европа“ Бойко Борисов.

И тъй – закриването на БХК в мандата на този главен прокурор не се предвижда.

Как ще реагира неговият наследник, особено ако се казва Иван Гешев, е трудно да се прогнозира. Макар че и той като своите предшественици ще седне в най-овластеното и на практика най-безконтролното място в държавата не за да защитава върховенството на закона, а за да служи на онези, които са го издигнали.

Реакцията на повече от 120 български и чуждестранни неправителствени организации в защита на БХК беше очаквана и логична. Членовете на Платформата за гражданска солидарност (Civic Solidarity Platform) информираха дипломатическите представители и органите на Европейския съюз и Съвета на Европа за посегателството срещу БХК, което те определят и като удар срещу всички неправителствени организации, подпомагащи работата на изпълнителната, законодателната и съдебната власт. А заместник-директорът на „Амнести Интернешънъл“ за Европа Масимо Морати заяви: „Това е безпрецедентен опит от страна на властта да бъдат заглушени независимите и критични гласове в България […] и очакваме главният прокурор категорично да отхвърли искането за закриване на организацията.“

Националистите отдавна виждат враг в лицето на БХК.

По простата причина, че организацията защитава правата на роми, мигранти, бежанци – все стигматизирани от националистите групи, в които те съзират основна заплаха за националната ни идентичност и за благоденствието на обществото ни. Без тези врагове формации като ВМРО, „Атака“, НФСБ, „Възраждане“ и други не биха могли да осъществяват своята политическа дейност. А тя по-скоро би следвало да е обект на прокурорско внимание, особено в случаите, когато лидери и активисти на тези партии издигат призиви за прилагане на извънредно законодателство спрямо ромите например или използват реч на омразата, какъвто бе последният случай с узурпирането на ефира на БНТ от Волен Сидеров.

През годините националистите насаждат нетърпимост в обществото ни не само към БХК, но и към други проекти, финансирани от фондации като „Отворено общество“ или „Америка за България“. Правят го през собствените си и през кафявите медии, но получават подкрепа дори и в големи национални и обществени медии, макар и само от отделни, но ярко разпознаваеми гласове. А в петък депутати от „Обединени патриоти“ обявиха, че внасят поправки в Закона за съдебната власт, с които се забранява финансирането на професионалните организации на магистратите от чужди държави и чужди организации.

Появи се и нова лексика през последните години – „грантаджии“, „соросоиди“, „джендъри“ и други подобни. Тази реторика се опитва да замести липсата на аргументи в публичните дискусии по теми, свързани с дейността на правозащитния сектор и на партии, изповядващи либералните ценности, и да обругае както самите неправителствени организации, така и чуждестранните им донори.

Българският национализъм е свързан генетично с Русия

и винаги е прокарвал нейните интереси в държавата ни. Затова ненавистта му към либерализма – синоним на евро-атлантическата ориентация на България, става все по-силна. И все по-отчетливи тежненията на националистическите партии за забрана на неправителствените организации като БХК, които предоставят правни услуги на хора – жертви на расизъм, дискриминация, полицейски, прокурорски или друг вид институционален произвол, в т.ч. и на съдебни решения.

Официалното обявяване от режима на Владимир Путин на неправителствените организации с външно финансиране за чужди агенти, както и забраната на дейността на „Отворено общество“ в Русия и Унгария (където приеха и специален закон срещу мигрантите) е надежда за националистите, че това може да се случи и тук. Те бленуват да видят стъпкани „безродниците“ и „продажниците“, както наричат активистите на БХК, аплодират държавната политика на Унгария, Полша и Словакия за отказ от прием на бежанци и искат България да се нареди до тях. И на Борисов му се иска да е българският Орбан, ама не смее. Има и защо.

Случаят с Джок Полфрийман ескалира националистическия вой,

а ДС впрегна целия си ресурс (чиито размери едва ли подозираме), за да обругае дейността на магистрати с доказан авторитет и на най-уважаваната правозащитна организация в България. В атаката срещу съдебния състав, определил предсрочното условно освобождаване на австралийския гражданин, и срещу БХК, който работи активно за изграждането на капацитет за съдии и прокурори, се включиха дори академици с досиета в Държавна сигурност. А истерията в социалните мрежи показа уродливата гримаса на безпросветния „патриотизъм“ и стигна дори до закани за публичен линч за тримата съдии и председателя на БХК.

Това, че Ангел Джамбазки написа сигнал до главния прокурор с искане за забрана на дейността на Хелзинкския комитет по време на предизборната си кампания като кандидат за кмет на София, е разбираем ход, срещнал одобрение и подкрепа. Да, той дори може да вдигне с процент-два резултата на евродепутата. Но трайно и дълго насажданите клишета за БХК (днес наред е той, утре ­– други правозащитни организации) в обществото ни е опасна тенденция.

Сред многото лъжи за дейността на БХК е тази, че организацията се застъпва единствено за интересите на ромското малцинство в България

и сред защитените нямало нито един етнически българин. И аз (като Джамбазки) ще кажа, че съм бяла, макар да не виждам в това никакво предимство или привилегия. Но получих, без да търся, подкрепа от правозащитната организация. По време заведеното срещу мен (впоследствие загубено) дело за „клевета“ по искане на Венцислав Драганов – бизнесмен, свързан с ДС и близък на министър Емилия Масларова, наблюдател на продължилия три години съдебен процес беше Юлияна Методиева, тогава главна редакторка на списание „Обектив“, издание на БХК.

Всеки, който познава дейността на организацията, знае, че нейни експерти от години работят за хармонизиране на правосъдното и социалното законодателство.

Без активната позиция на Хелзинкския комитет нямаше да започне процесът на деинституционализация на децата от домовете

и на подобряване на грижите за възрастни хора и хора с увреждания.

Ще припомня на кресливите политици с къса памет, че след скандала, който предизвика показаният във Великобритания филм на Би Би Си, заснет в Дома за деца и младежи с умствена изостаналост в село Могилино, БХК поиска от главния прокурор да разпореди проверка на тези институции в държавата. Тя извади ужасяващи факти за десетки смъртни случаи, недохранване, малтретиране и насилие над деца. Тогавашната социална министърка Емилия Масларова определи филма като пропаганда срещу България и изрече циничната си реплика, че децата в домовете „толкова си могат“.

В тази проверка се видя и истинското лице на българската прокуратура,

която не откри данни за престъпления и не образува нито едно досъдебно производство. Затова БХК заведе дело в Софийския районен съд срещу прокуратурата на Република България за дискриминация на множество деца и младежи с умствена изостаналост, настанени в институции. По него е било постигнато бързо споразумение, че прокуратурата ще провери всички домове. Последвали са досъдебни производства, приключили без обвинителни актове.

Постановленията за прекратяване са били изпращани до Хелзинкския комитет, а неговите юристи са ги обжалвали пред Върховната касационна прокуратура. Това става в мандата на Борис Велчев като главен прокурор. Неговият наследник Сотир Цацаров обаче разпорежда актовете на прокуратурата да не се предоставят на БХК. Това поставя сериозни затруднения пред правозащитната организация, но тя не се е отказала да проследи докрай действията на държавното обвинение.

През 2015 г. БХК поиска от Държавната агенция за закрила на детето да разследва смъртта на 292 деца,

починали в периода от 2010 до 2014 г. в домове за медико-социални грижи. БХК завежда и дела в Европейския съд по правата на човека в Страсбург за шест деца, починали в институции. Делата обаче не са били допуснати за разглеждане, тъй като в тези случаи Комитетът няма правен интерес, коментира за „Тоест“ юрист от организацията. В офиса на Комитета и до днес продължават да постъпват сигнали за малтретирани деца.

Всеки, който би искал да си създаде вярна представа за БХК, би могъл да открие стотици публикации за нейната дейност, най-малко на официалната ѝ страница в интернет. Там могат да бъдат намерени и донорите на организацията – Върховният комисариат за бежанците към ООН, УНИЦЕФ, Европейския съюз, фондациите „Отворено общество“ и ОУК, частни дарители.

Според изследване на Институт „Отворено общество“ за обществените нагласи към речта на омразата в България тя се развива на отделни вълни, които са в пряка връзка с политическата конюнктура, и в различни периоди засяга различни малцинства,

но поддържа в общественото пространство постоянен фон на тревожност и напрежение.

А заради липсата на осъдителни присъди за престъпления, свързани с расова, етническа и религиозна омраза, все по-малко хора знаят, че речта на омразата е престъпление. Затова намалява и одобрението за наказателно преследване на политици и журналисти, които използват публично реч на омразата, както и на проявите на агресивен национализъм.

В обществена среда, която не само има търпимост към вербалната агресия, но дори я поощрява (особено в социалните мрежи), не може да има смислен разговор за политики, идеи и ценности. Напротив, той става невъзможен и абсурден, когато изключват микрофони на журналисти или ги свалят от ефир, а политици „превземат“ студиата на обществени медии, за да надъхат избирателите си с омраза.

Заглавна снимка: DDP

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Една прояждана от корупция и скандали страна няма как да е притегателна за образованите българи“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/georgi-toshev-interview/

Преход. Малко са думите в модерния български език, натоварени с толкова силна емоция и толкова различни конотации. Да, в последните три десетилетия България е демократична държава с плуралистична политическа, обществена и медийна среда. От 15 години е член на НАТО, а от 12 – и на голямото европейско семейство. Българите се възползват както от свободата на движение, което Европейският съюз им гарантира, така и от свободата от чужди зависимости, осигурени от военните ни и политически партньори и най-вече от статута ни на суверенна държава. На хартия всичко е точно така, но колко от вас, четейки последните три изречения, повдигнаха вежди, тръгнаха да казват „но…“, провидяха наивност в написаното?

Далеч съм от илюзията, че „на Запад“ оазисът на свободата и липсата на корупция са категорични и несъмнени. Достатъчно време съм бил „на Запад“, за да знам, че не е така. Но къде се крият разликите? Онези разлики, които ни карат да сме най-неудовлетворени, най-бедни, най-скептични. Бягайки от мантрата на „всички са маскари“ и уличните квазинаучни обяснения за „сбърканото ДНК“, ми се прииска да дам думата на доказани имена в различни сфери как обясняват изминатия път и неизкоренените и до днес проблеми и дефицити от миналото в своята зона на познания и работа. Като водещ на подкаста „Паралели и меридиани“ имах възможността да задам на журналисти, актьори, музиканти въпроса „Докъде стигнахме?“ – в политиката, в медиите, в културата. Отговорите на някои от тях ще ви припомним в следващите няколко седмици, в навечерието на юбилейния 10 ноември.

Българите в чужбина – най-големите чуждестранни инвеститори в България и главните виновници за демографската криза в страната. Това са основните етикети, които се лепят на сънародниците ни, решили да напуснат страната временно или за постоянно, за да търсят поминък, образование, спокойствие, свобода или справедливост зад граница. Българите в чужбина са поне толкова многоцветни и различни, колкото и тези в страната. Затова трудно можем да говорим всеобхватно за тях в един текст, камо ли пък във въведение на интервю. Но един български журналист е посветил голяма част от професионалния си път, разказвайки техните истории.

Георги Тошев е създател на телевизионните предавания „Другата България“ и „НепознатиТЕ“, автор е на книги и филми. Говорим с него за българите зад граница, а аз тайно се надявам да разбера дали в мисията му да събере и разкаже техните истории не прозира и търсенето на един плам и копнеж за свобода – пориви, които в България все по-често изглеждат изпаднали в летаргия. Интересно ми беше да го попитам и за другата му страст – да представя житейския и професионален път на големите. Онези, прославили страната ни, и онези, които са ни обединявали с творчеството си. Защото в последните години сякаш съществува тенденция на поляризиране и компрометиране на всепризнати авторитети. А накъде върви една държава без компаси – морални, професионални, духовни?

В последните двайсетина години разказваш историите на българите зад граница. Как се промениха те през тези две десетилетия?

За всичките тези години съм се свързал с над 7000 българи, от които съм заснел около 3500. Това са много различни като профил българи – напуснали родината през 50-те и 60-те години на миналия век; напуснали много по-отдавна, още с корабите, тръгнали към една непозната земя, каквато е била Аржентина в началото на ХХ век например. Мотивацията на българите при един отворен пазар също се променя. Много често тя е свързана просто с оцеляването. Защото цели села и градове в България продължават да се изхранват предимно от онези, които имат късмета да работят някъде извън нея.

Казвам го с голяма горчивина, както с голяма горчивина отбелязвам, че тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна през последните няколко години, тъй като държавата се оказа мащеха за тях. Не е тайна, че големите инвеститори напускат България. Икономиката в никакъв случай не може да бъде наречена бързо развиваща се. Така че една прояждана от корупция и скандали във вътрешнополитически, а и във външнополитически план страна няма как да е притегателна за образованите българи, за онези, които биха били полезни на България със знанията, опита и контактите си. Ето защо тенденцията на завръщащи се българи рязко спадна и днес има нова вълна на напускащи българи, които са доста отчаяни – тръгват си цели семейства. Част от тях са хора с добри доходи в България, с добро образование; хора, които отиват да работят под професионалния си ценз дори, само и само за да бъдат в едно по-уредено общество.

Така че разнолики и разнопосочни са пътищата на българина навън и навътре в България. Ние имаме тотално непознаване от страна на държавата на психиката на заминаващия българин в различните социални групи, в които той може да бъде подреден. В Агенцията за българите в чужбина обикновено работят хора, които нямат никакво познание как битува и как прогресира или регресира българинът извън България. Защото профилът му отдавна е много динамичен.

Не се ли разгръща един нов потенциал – не само на прославящия родината си успял българин в чужбина, но и на тези, които благодарение на модерните технологии, въпреки че живеят на хиляди километри, са много активни в българския обществен живот, защитават каузи в България, следят новините, имат позиция и мнение?

И не могат да гласуват пълноценно в повечето случаи… Споровете продължават – доколко и как да бъде дадено или по-скоро отнето правото на българите в чужбина да упражняват своя вот, дори и електронен. Но това е друга тема.

Да, прав си. Новите комуникации ни позволяват да бъдем активни в страната, на която винаги ще принадлежим, независимо къде живеем и от колко години. От една страна, това е добрата новина, защото поддържа обществения ни статус, поддържа мисленето ни и не на последно място – езика ни. Това обаче е крайно недостатъчно, защото се отнася само за малка част от българите в чужбина. Всички знаем какво показва статистиката за гласуващите зад граница. Това, което получаваме като резултати и активност от чужбина, е… да не казвам под статистическата грешка, но доста неудовлетворително, за разлика от например италианци, гърци и руснаци и начина, по който те се включват, особено в избори с правото си на вот.

Иска ми се да вярвам, че младите българи, които по една или друга причина не живеят в България, по-активно ще се включват в българския обществен живот, но повечето, с които се срещам, са изгубили всякакъв интерес към вътрешнополитическите събития в родината си. Те дори не гласуват, а биха могли да променят съществено вота и в българския парламент да има една доста по-многообразна политическа картина.

Някои българи поеха по пътя към чужбина през тези 30 години, но цялото ни общество пое по един път, по който сякаш не знаем докъде сме стигнали. Твоята оценка каква е?

Мисля, че сме в началото на пътя. Работя върху един документален проект, посветен на тази промяна. Заедно с Алексения Димитрова имаме достъп до американската гледна точка чрез архивите на пет големи организации в Америка, които след давност от 30 години се разсекретяват.

Начинът, по който протича Преходът в България – защото той продължава, не е приключил, – е много спорен и много различен от прехода в други източноевропейски държави. От една страна, съм щастлив, бих казал и горд, че той е безкръвен. От друга страна, Държавна сигурност, по начина, по който присъства на всички нива във властта и в медиите в България, е една голяма въпросителна към бъдещето на този Преход. Докато не стане ясно и веднъж завинаги не се реши проблемът с принадлежността към Държавна сигурност, няма как България да се нареди там, където според мен ѝ е мястото. Не става въпрос за лов на вещици, а за ясни правила кой и как участва в публичния живот в България. Как се управляват медии, как се разпределят капитали, кой стои зад тях. Защото и скандалите в България в момента са следствие на този бавен, несигурен, фалшифициран Преход.

Макар че не искам да е така, според мен са необходими поне още 30 години, за да видим истината. Да направим някаква обективна оценка на процесите, които са започнали в България. Това, което виждам в американските архиви, съпоставяйки ги и с българските, е, че има доста голяма доза случайност на много от историческите факти в българския Преход, особено в първите години. Има много незнание, налучкване на пътя. Но в последните години има абсолютно втвърдяване. До ден днешен в голяма част от основните политически и обществени структури виждаме присъствието на смъртоносната хватка на Държавна сигурност. Това е нещо много притеснително. Нещо, което, за съжаление, нито едно правителство не успя да реши по категоричен, макар и болезнен начин. А сянката на Държавна сигурност е навсякъде.

Тоест откровеният и ясен разговор за миналото е пътят към едно по-добро бъдеще, така ли?

Според мен този разговор е задължителен; той е закъснял, но трябва да бъде много искрен. Трябва политическа и обществена воля веднъж завинаги да се изясни кой и как може да управлява държавата. Не говоря въобще за политика – за център, ляво и дясно. Говоря за основни морални казуси, които трябва да бъдат решени в българското общество, за да може хората да се успокоят и начисто да започне граденето на новата история на България. В момента където и да побутнеш, излизат скелетите на миналото, и то на най-мракобесното минало. Ние говорим, че вече са минали 30 години от началото на Прехода, а системата продължава да функционира като едно време. Единственото ми успокоение е, че го има Европейския съюз – колкото и да е раздиран от противоречия, той е коректив. От друга страна, има Америка, от трета – Русия. НАТО. В този относителен четириъгълник ние можем все пак да имаме някакъв коректив.

А дали не липсва и самочувствието за този разговор?

Мисля, че самочувствието е нещо, което всеки един от нас изгражда на базата на собствения опит и собствения морал. Проблемът е, че понякога подобен дебат не може да се осъществи. Аз се радвам, че медията, в която работя в момента, е възможно най-свободната. Но в различни етапи от живота си също съм бил задушаван или съм се автоцензурирал, защото медиите не са били достатъчно свободни. Това е моят опит. В политиката не съм бил, за да мога да нося някаква отговорност там. Но съм бил в медиите и нося отговорност, че разговора самият аз не съм го провел докрай със себе си.

Какво ти дава надежда?

Ежедневните срещи, пътуванията, това, че в крайна сметка в днешния свят може да се служи с истината. Днес много по-малко безобразия могат да бъдат скрити. Не само, но и заради социалните медии. Всеки един от нас би могъл в собственото си ежедневие да заяви истината и да бъде достатъчно спокоен, че няма по-силно нещо от нея, независимо от цената, която плащаме – загуба на работа, изолация, компромати, – в крайна сметка истината рано или късно подрежда. Подрежда живота и човека, който се е осмелил да стигне докрай, казвайки истината. Това са много трудни граждански актове, на които не всеки от нас е способен. И аз не знам доколко съм способен да стигна докрай, но вярвам, че времето е вече разделно, че светът, в който живеем, е много краен и човек трябва да реши за себе си от коя страна застава – от светлата или от тъмната.

Разказваш историите на големите успели българи – у нас и по света. Уважаваме и признаваме ли авторитетите си?

И да, и не. Пътувам из страната и виждам колко много българи, наричам ги тихи и невидими, помнят, имат сетивата и чувствителността да преживяват своите герои, чувстват се пренебрегнати от медиите и цялата тази безпардонност, която шества в публичния ни живот. Но те знаят мястото на онези личности, които са безспорни. Много е важно да изграждаме у себе си и у близките си съзнанието за памет, защото живеем във време на безпаметност и да си спомняш днес е привилегия. Част от моята много скромна задача като журналист, освен да разказвам историите на новите герои като Соня Йончева и Галин Стоев, които ме вдъхновяват, е да се връщам назад и да припомням за онези българи като Невена Коканова, които винаги ще останат, защото по един много свой и много почтен начин са се разписали в най-новата история на България. За политици няма да си спомняме, уверявам ви.

И последен въпрос – кога ще свърши Преходът?

Преходът е нещо, което аз харесвам, не се страхувам от него. Бих поставил така въпроса – кога този фалшив Преход ще се превърне в настоящо изпитание за всички нас, в което ще се включим активно и в което ще вярваме? В момента всички сме абдикирали от Прехода. Той не ни занимава. Виждаме го само в мигове на онова битово отчаяние, за което говори Иван Хаджийски преди много години в „Оптимистична теория за нашия народ“…

Мисля, че много скоро ще има точка на кипене. И тя ще помете всички онези фалшиви герои, които се мъчат да ни се представят за настоящи. И няма да говорим за „Апартаментгейт“, а за ценностите на времето. Нов морал би направил възможен един същностен, истински Преход. Преход, в който няма статисти, а участници. И много ми се иска аз самият, който в последните години се чувствам повече като статист, отколкото като участник в този Преход, да бъда по-активен. Защото помня, защото съм гневен, защото съм щастлив и горд, когато трябва, но най-вече защото продължавам да виждам, че промяната е възможна.

Заглавна снимка: © Фелия Барух

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

1989-та през европейското историческо наследство. Къде е България?

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/1989-europeana-bulgaria/

Случила ли се 1989-та в България?

Случила ли се е, ако няма кой да си спомня и да разказва за нея? Защо не знаем как да назовем 10 ноември – Ден на края (на комунизма) или на началото (на Прехода)? Защо тази дата като че ли все повече се изпразва от съдържанието, което влагахме… преди? И защо не сме ѝ издигнали паметник – паметници на противоречиви събития и личности, без обяснителни бележки, стърчат накъдето и да се обърне човек. Защо няма къде да я пипнем, видим и помиришем – музей на комунизма, с все края му, у нас така и не се появи, макар от години да се говори за него. Още по-малко вероятно е да построим мост, пък бил той и символичен, скромен. Мост „10 ноември“ над Перловската или Владайската река например.

И така, с всяка изминала година 1989-та става все по-абстрактна, а веществените доказателства за нея, разпилени нейде по знайни и незнайни тавани, капсули на времето и универсални указатели на ресурси в мрежата, за които някой трябва да плаща хостинг, избледняват като образа на Марти Макфлай от собствените му снимки.

*

Кане Танака е студент последна година в Училището по юридически и политологични изследвания към Токийския университет, в специалност „Европейска политическа история“. Възнамерява да пише дипломна работа на тема падането на желязната завеса и в тази връзка прави предварително проучване на динамиката на политическите процеси във всички бивши комунистически държави през съдбоносната 1989 година. Танака не е бил в Европа, но е гледал европейски документални продукции и търси допълнителни ресурси онлайн, които да го пренесат в онази действителност, която му е напълно чужда – не само защото се е случила на другия край на света, а защото той дори не е бил роден по това време.

През институционалните сайтове на Европейския съюз Танака се озовава в платформата за европейско културно наследство Europeana и по-конкретно в колекцията Europeana 1989, където открива над 7000 файла – предимно фотографии, предоставени от осем държави. Тук могат да се открият дигитализирани страници от вестници, пощенски картички, купони за храна, банкноти, книги, плакати, агитационни листовки, снимки на дрехи, значки, лични документи, знамена, телефонни апарати, радиокасетофони, грамофонни плочи и всякакви други битови предмети. Най-голям принос за колекцията има Германия с над 5500 файла. Останалите малко над 20% са поделени между Полша, Унгария, Чехия, Румъния, Литва, Латвия и Естония.

Кане Танака е отличник – знае, че през 1989 година е паднал комунистическият режим в още една държава, станала по-късно член на Европейския съюз. Къде е България?

Натиснете тук за да видите презентацията.

Да, през 1989-та българските граждани нито събарят физическа преграда, отделящата ги от свободна Европа, подобно на унгарците или немците; нито изграждат жива верига по протежение на 675 километрa, хванати за ръце, подобно на жителите на Прибалтика; нито пък прибягват до крайна форма на физическо насилие като румънците, които навръх Коледа осъдиха на смърт и екзекутираха публично семейство Чаушеску – може би най-идиосинкратичната реликва от сталинистките времена.

„Наистина в България т.нар. дисиденти бяха изключително малобройни (и поради това безсилни), а „народът“ нямаше куража, както в Полша, Чехословакия и Унгария, да си поиска свободата от фалиралите просъветски администрации сам. Това обаче не означава, че комунизма у нас и в Източна Европа „отмениха“ Горбачов и Андропов. Той чисто и просто рухна, спомина се, оставяйки ни куп ментални и материални руини“, пише в поредната си статия по темата в портал „Култура“ Калин Янакиев. Озаглавена „Кой ни освободи от комунизма през 1989 г.?“, публикацията на проф. Янакиев е своеобразна негова реплика на мнението на Валери Найденов за процесите, довели до падането на режима у нас, според чиято постистинна теория „Москва ни освободи и от фашизма, и от комунизма“.

Значи за 1989-та и 10 ноември все пак се говори и пише, та даже горните два примера са доказателство, че (поне привидно) у нас медиен плурализъм има?

„През ноември 1989 г., в деня след падането на Берлинската стена, Политбюро принуди г-н Живков да подаде оставка „по здравословни причини“. Имаше масови улични демонстрации и през декември 1989 г. беше създаден Съюзът на демократичните сили (СДС), организация от групи, противопоставящи се на правителството. БКП направи отстъпки. Параграфите в Конституцията, утвърждаващи политическия монопол на БКП, бяха отменени; БКП се преименува на Българска социалистическа партия; беше съставено правителство от Андрей Луканов, а опозицията участва в дискусии на „кръгла маса“.“

Това е абзацът, посветен на 1989-та, в тематичния брифинг „България и разширяването на Европейския съюз“ от 2000 г., изготвен от Генералната дирекция по изследванията към Европейския парламент и публикуван в оригиналния уебсайт на ЕП за разширяването на ЕС.

България вече е член на Европейския съюз, когато през 2008 г. стартира първият прототип на Europeana с около 2 милиона записа.

Europeana е европейска платформа за многоезичен онлайн достъп до цифровизирано културно съдържание от цяла Европа, създадена по инициатива на Европейския съюз и финансирана от механизма Connecting Europe и министерствата на културата (и образованието) на държавите членки на ЕС. Целта на дигитализирането и централизирането на европейското културно наследство, освен да бъде по-надеждно съхранено, е да бъде по-достъпно за изучаващите го. Същевременно както в началото, така и 11 години по-късно, организацията на съдържанието в Europeana е неинтуитивна и за аудиторията е трудно да се ориентира какво и къде (например в коя колекция) може да намери.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Днес Europeana събира на едно място повече от 57 млн. дигитални обекта (книги, вестници, фотографии, кинематографични и аудио-визуални произведения, архивни документи, музейни експонати, архитектурни и археологически ценности и т.н.) от над 3500 музея, библиотеки, архиви и галерии от 36 държави в Европа.

От тези 57 млн. единици едва 131 988 минават през „ситото“ при търсене по ключова дума „България“, а от тях само 60 000 са предоставени от български източници –

в т.ч. агрегатори и отделни институции като Централната библиотека и Института за изследване на изкуствата към БАН, Националната библиотека и отделни регионални библиотеки, Института за балканистика с център по тракология и др.

Съхраняването на културната памет и историческо наследство и дигитализирането на културното съдържание са сред шестте приоритета на културната политика на България, включени в Стратегията за развитие на българската култура за периода 2019-2029 г. А „засиленото участие в различни европейски инициативи, свързани с културното наследство, една от които е дигиталната библиотека Europeana, е маркирано в актуалното състояние на Програма „Опазване на движимото културно наследство“ към 2011 г. в предходната Стратегия. Създаването на регистър на движимите културни ценности е едно от изискванията на Закона за културното наследство, но „процесът по дигитализация на музейните фондове като цяло значително изостава спрямо другите сектори поради липса на обучени експерти и най-вече липсата на финансов ресурс“, отбелязва се още в работния документ за развитието на българската култура през следващите 10 години.

Преди пет години нито една българска институция нe прояви интерес към кампанията на Europeana и не направи усилието да събере и публикува на едно място визуални, текстови или звукови спомени от българската 89-та.

„За съжаление, макар че България категорично беше в нашия списък, по онова време не съумяхме да намерим българска институция, която да е способна или да иска да се присъедини към нашите инициативи. Този проект вече официално е приключен, а #remember1989 не представлява формално многостранно сътрудничество по същия начин, както предишния проект Europeana 1989“, каза за „Тоест“ Ад Поле, старши координатор проекти в Europeana.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Инициативата #remember1989 стартира през август 2019 г. Поканени за участие са „хора, които се интересуват от тази тема и поддържат блог или са активни в социалните медии“, които чрез своите публикации с хаштаг #remember1989 в Twitter, Facebook, Instagram или изпращайки текст на адрес [email protected], „ще допринесат за по-добро разбиране на 1989 г. и събитията от тази година“. Една част от тях ще бъдат обобщени в публикация и промотирани чрез профилите на Europeana в социалните мрежи, като до момента в страницата на инициативата няма българско участие. Предложени са и седем примерни въпроса, на които участниците в инициативата да се опитат да отговорят чрез своите публикации:

„Какво означават събитията от 1989 г. за теб? Как си спомняш 1989-та – беше ли участник или наблюдател? Живееш ли/живял ли си в държава, която е видяла как комунизмът пада? Какво означава това за теб? По какъв начин те засяга 1989-та? Какво е твоето икономическо състояние, образование, политически възгледи, социален живот, празници? Какви ефекти от 1989-та все още усещаме днес? Каква роля играеха изкуствата и културата през 1989-та? От твоя гледна точка какво трябва да се помни за 1989-та? Как го помним днес?“

*

Кане Танака се колебае какви изводи може да направи от пълното отсъствие на България от Europeana в контекста на 1989-та. Решава все пак да потърси блогове по темата. Не без помощта на Google Translate, защото никой от сайтовете, изброени по-долу, няма версия на английски, а още по-малко на друг език.

Така се озовава в сайта „Изгубени в прехода“ на фоторепортера Георги Георгиев – Джони, където са публикувани повече от 50 000 снимки, документиращи периода от 1971 до 2010 г., тоест преди, по време на и след промените. В него е обособена отделна категория от 20 галерии със снимки от 89-та, най-вече от протестни шествия и митинги през ноември и декември, но и от алтернативния форум на „Екогласност“ в читалище „Петър Берон“ през октомври.

Танака попада на статия, в която се споменава за инициативата „Аз живях социализма“ – „пространство за разказване на спомени и истории, видяно, чуто, преживяно от времето на социализма“, създадено от Фондацията за нова култура и Българското общество за индивидуална свобода по идея на журналистката Диана Иванова, психиатъра Румен Петров, писателя Георги Господинов и журналиста Калин Манолов. „Аз живях социализма“ стартира като страница в интернет през 2004 г. и просъществува до 2009 г., като все още е достъпен през архиватора Wayback Machine. За тези пет години в него са публикувани повече от 200 истории. 171 от тях са включени в едноименната книга, съставена от същите четирима инициатори.

За 1989-та и процесите, довели до падането на комунизма у нас, разказва и журналистът Христо Христов в поредица от статии („Как се стигна до 10 ноември 1989 г.“ – част 1, част 2, част 3, част 4), публикувани в сайта „Държавна сигурност“ („независим специализиран сайт за чисто минало и прозрачно настояще“).

Създателите на емблематичното радио предаване „12+3“ по програма „Хозиронт“, което прави своята премиера на 4 януари 1989 г., на свой ред се връщат към годините на началото, за да представят своя прочит на историята на предаването и на България от „драматичните времена на края на комунизма и началото на демократичните промени“ в проекта Приключението „12+3“. Автори на историите, поместени там, са създателите на предаването, първите му водещи и редактори: Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев, Галина Спасова, Гита Минкова и Маргарита Шапкарова.

*

Значи българската 1989-та все пак е опредметена. И дигитализирана.

Но това не променя факта, че я няма там, където ѝ е мястото – в общия европейски разказ за края на разделението и началото на интеграцията. Според служител на една от независимите културни институции, които доставят съдържание в Europeana, сред причините за маргиналното присъствие (0,21%) на българско културно наследство в платформата е фактът, че това съдържание не се монетизира, нито е ясно кой и как впоследствие използва предоставените чрез нея материали.

Според Филип Димитров обаче „мнозина българи в неудовлетвореността си се самоунижават, като отказват да се чувстват това, което са“, тоест европейци. Преди няколко дни бившият премиер на България каза, че онези, които „ги тегли към балканска неопределеност – онова, което достойните българи още през XIX век са отхвърляли“, работят „целенасочено, за да стимулират такива чувства, и едновременно с това разказват небивалици за времето на комунизма“. И предупреждава, че на младите хора, които не са живели през онова време, „комунистическото минало им се привижда с всичко, което имат днес, благодарение на демокрацията, плюс някакви твърдени „удобства“, които били загубени“.

Именно с тях трябва да говорим за 1989-та – за българската 89-та в късния следобед на „Есента на нациите“, в който България бе извадена от кувьоза на комунизма и започна да диша свободата.

Заглавна снимка: Lee / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да регулираш иновация

Post Syndicated from Грета Мандова original https://toest.bg/da-regulirash-inovatsiya/

Как се придвижваме в града зависи от редица фактори: качеството на градската среда, надеждността и бързината на обществения транспорт, метеорологичните условия или принадлежността ни към определена демографска група. Тези фактори правят поведението ни предвидимо и мотивират формулирането на дългосрочни цели, свързани с градската мобилност.

По презумпция това е сфера, която не търпи импровизации. Докато архитектурата и дизайнът допускат творческа свобода при решаването на функционални проблеми, проектирането на транспортни мрежи почива изключително на статистически проучвания и се аргументира с данни.

Карта на транспортната мрежа в София © Morphocode

Установено е например, че повечето хора са склонни да вървят около 5 минути до най-близката спирка на градския транспорт. Това определя стандартния интервал от 400 метра между повечето автобусни спирки.

Аналогично, ограниченията на скоростта в централните части на редица градове целят да повишат шанса на всеки пешеходец да оцелее при евентуален инцидент с автомобил: ако колата се движи със скорост от 30 км/ч, вероятността пешеходецът да оцелее е 90%; при скорост от 45 км/ч шансът намалява с 40%.

Добрите практики в мобилността се доказват емпирично, а зад статистиката понякога се крие човешки живот.

Какво се случва обаче, когато в сфера, чиято основна цел е да осигури ефективно и безопасно придвижване за всички граждани, се появи нов феномен? Две неща: от една страна, възниква конфликт, от друга – потенциал за подобряване на достъпността.

Явлението микромобилност създава условия и за двете.

Данните – големият актив

Думата „микромобилност“ навлиза в обращение през 2017 г., когато Хорас Дедиу я използва за първи път, за да опише споделени превозни средства с тегло под 500 кг. Макар терминът да обхваща различни двуколесни, често е нарицателно за електрическите тротинетки, които вече навлязоха и в София. Първи на българския пазар се появиха Lime. Почти успоредно с тях стартираха Bird, а отскоро по улиците на града оперира и българският вариант на услугата – Hobo.

Данните, които агрегират международните компании като Lime и Bird, са сред най-големите им активи. Всяко пътуване с електрическа тротинетка е ценен източник на информация и предоставя данни за начална и крайна точка на маршрута, изминато разстояние, продължителност и др. Това позволява на операторите да следят местоположението на всяко превозно средство, да изчисляват цената на единично пътуване, да следят разпределението на тротинетките в града и да оптимизират услугата си. Подобни масиви, агрегирани в градове от цял свят, представляват огромно конкурентно предимство и позволяват извършването на мащабни проучвания в сферата на градската мобилност.

Интерактивна карта на позволените места за каране на тротинетка в Портланд
Източник: Бюро по транспорт на Портланд

Информацията, генерирана от потребителите на електрически тротинетки, е още по-ценна за градската администрация и за звената ѝ, отговарящи за мобилността. Тя дава ясна картина как жителите на града ползват тротинетките, и е основа за анализ на пригодността на съществуващата велосипедна инфраструктура за този тип услуги. Данните позволяват на града да следи дали операторите спазват договорените условия за лимит на броя на тротинетките и дали са паркирани на предвидените за това места.

Обменът на данни при публично-частни сътрудничества от подобен мащаб гарантира защитата на обществения интерес и е най-сигурният начин за осъществяване на контрол върху частната страна.

MDS

Интересно е да разгледаме практиката в градове, които имат по-голям опит с микромобилността. Макар в Европа придвижването на две колела да е по-разпространено, електрическите тротинетки се появяват първо в САЩ в края на 2017 г. Според доклад на американската Асоциация на службите по градски транспорт (NACTO) на територията на страната през 2018 г. са извършени над 38,5 млн. пътувания с тротинетки под наем. Това се равнява на близо 46% от общия брой пътувания в сферата на споделената микромобилност.

Лос Анджелис е големият иноватор по отношение на обмена на данни, свързани с услугите за микромобилност. Градът разработва специален стандарт, наречен MDS (Mobility Data Specification). Това е спецификация за обмен на данни, фокусирана върху електрическите тротинетки и велосипеди. Тя дефинира приложно-програмен интерфейс (API) и стандартизира обмена на информация между градската администрация и фирмите, предоставящи услуги за споделена микромобилност.

MDS позволява на публичната страна да проверява в реално време общо колко тротинетки оперират по улиците на града, как са разпределени и дали зоните за обслужване се спазват от операторите. Например ако дадена тротинетка продължително време е оставена извън обозначените за паркиране места, градската управа може да подаде сигнал към частния си партньор и да проследи дали заявката се изпълнява. Ако градът провежда целенасочена политика за насърчаване на използването на тротинетките като довеждащ транспорт в определени райони, обменът на данни позволява да се следи дали в тези зони има необходимия брой тротинетки, и при нужда да се изисква разполагането на допълнителни.

MDS дефинира широк набор от „състояния“ и „събития“, свързани с функционирането на всяка тротинетка, които могат да бъдат агрегирани и филтрирани според различни критерии. Впоследствие тези данни позволяват да се извършва детайлен анализ, който да спомогне за въвеждането на нови регулаторни механизми.

Да подредим хаоса

Рисковете от въвеждането на споделените електрически тротинетки са свързани с липсата на регулация и произтичащия от това хаос. На много места услугата навлиза, без да са формулирани ясни последствия за операторите при нарушаване на условията, договорени с публичните им партньори.

Регулацията в САЩ има значителна преднина не само по отношение на обмена на данни. След бурния старт на тротинетките в Калифорния следва период на преосмисляне и въвеждане на ясни правила. Лос Анджелис забранява тротинетките за кратко, а в началото на 2019 г. градската управа задължава всички фирми да кандидатстват за едногодишно разрешително, което регламентира в детайли условията на сътрудничеството. Операторите са длъжни да отговарят на определени критерии, зададени от Департамента по транспорт. Това включва и заплащането на едногодишна такса в размер на 20 000 долара, както и на допълнителна такса от 130 долара за всяка тротинетка.

Обучение по безопасно каране на тротинетки. Снимка: Бюро по транспорт на Портланд

Подобни процедури са въведени не само в Лос Анджелис. Анализ на консултантската фирма Remix, обхващащ 17 града в САЩ, показва, че с изключение на един, всички са въвели някаква такса за доставчиците на услугата – под формата на годишен лиценз или такса за единично превозно средство. Проучването включва градове като Чикаго, Хюстън, Остин, Сиатъл и Портланд. Средствата, генерирани по този начин, се ползват за покриване на разходите по програмата за микромобилност в съответния град и се инвестират в изграждане на нова инфраструктура или подобряване на съществуващата.

В Портланд например всяка тротинетка от парка на компанията е обложена с 80 долара такса, която операторът трябва да плаща в рамките на пилотния период. Към това се добавят 0,25 долара за всяко извършено пътуване, като тази такса е динамична и зависи от местоположението на тротинетката – целта е да се стимулира предоставянето на услугата в определени части на града.

В процедурата за издаване на разрешително за оператори на електрически тротинетки в САЩ са регламентирани и други важни въпроси: лимит на общия брой тротинетки; зони на обслужване; паркиране; конкретни мерки, които операторът да предприеме, за да ангажира широката общественост.

Какво се случва в София

Услугите за споделено ползване в София функционират в рамките на пилотен проект със срок от 12 месеца. В този процес Столичната община е представлявана от звеното „Зелена София“ към Асоциацията за развитие на София. В интервю за dir.bg координаторката на проекта Елица Панайотова обяснява, че „Общината няма договор с компаниите и не получава никакъв наем“. Съвместните цели и задълженията на двете страни са формулирани в меморандум.

© Грета Мандова

Меморандумът регламентира накратко и условията за обмен на данни, като задължава партньорите на Общината да предоставят детайлен годишен доклад, както и месечна справка за маршрутите, извършени с електрически тротинетки. Уточнено е също, че данните трябва да бъдат анонимизирани и предоставени в машинночетим файлов формат.

Навлизането на новите споделени услуги е добра възможност за Столичната община да попълни оскъдните данни, с които разполага, за състоянието и интензитета на ползване на веломрежата. Въпреки това за периода на пилотния проект не се предвижда въвеждането на стандарти като MDS, а ще се разчита на обобщени справки.

От „Зелена София“ обясниха, че рамката, използвана от Лос Анджелис, е добър пример, който може да послужи в бъдеще. На въпроса дали до момента е имало обмен на данни с някоя от компаниите, от организацията уточниха, че такъв е осъществен с Lime. Предоставеният месечен доклад отчита няколко индикатора: начални и крайни точки на пътувания, локации с ниско търсене, брой пътувания, осреднено време на пътуванията и брой потребители. Практиката в други градове показва, че броят на индикаторите, необходими за подробен анализ, е значително по-голям.

© Грета Мандова

Услугите за споделена микромобилност в София ще създадат естествен натиск за подобряване на велосипедната инфраструктура. В това отношение вече е отбелязан напредък с обособяването на паркоместа за тротинетки и велосипеди. За съжаление, столицата разполага с едва 60 км велоалеи, а състоянието им е добре обобщено в доклад на „Визия за София“:

Много малко са велосипедните трасета, които са наистина удобни, безопасни, комфортни и атрактивни за велосипедистите. Твърде много са конфликтните точки с автомобилния трафик.

Състоянието на веломрежата в София е една от основните пречки за реализирането на големия потенциал на микромобилността като довеждащ транспорт. Като добра алтернатива за придвижване на къси разстояния тротинетките могат да разширят обхвата на обществения транспорт в слабо обслужените от него зони. Това обаче изисква целенасочена политика за въвеждане на услугата в подобни райони и адекватна велосипедна инфраструктура, които да стимулират повече хора да оставят личния си автомобил.

Цената за придвижване с тротинетка също е сравнително висока за стандарта на София.

Да си представим например, че искате да стигнете бързо от пилоните на НДК до входа на Южния парк. Краткото разстояние от 1,7 км е подходящо за тротинетка, а по маршрута има обособена велоалея, което е допълнителен стимул. С тротинетка на Bird ще стигнете за около 10 минути и ще платите за услугата 4,20 лв. Ако паркирате тротинетката на обозначените в приложението паркоместа, ще получите поощрителен бонус от 50 ст. за това, че не затруднявате излишно движението на пешеходците.

Маршрута може да изминете и с трамвай – значително по-евтино, но много по-бавно. Близо 10-те минути престой на спирката на НДК и пътуването с трамвай №6 или №1 отнемат около 20 минути. За същото време с умерен ход ще стигнете пеш до парка, при това безплатно. Такси едва ли ще ви качи за толкова кратък пробег, но ако намерите услужлив шофьор, вероятно ще ви излезе по-евтино, отколкото да се качите на тротинетка.

Карта, сравняваща различни методи на придвижване © Morphocode

Електрическите тротинетки са несъмнена иновация в начина ни на придвижване. За град като София, който има системен проблем с чистотата на въздуха, услугите за споделена микромобилност в комбинация с бърз и удобен градски транспорт са част от мерките, необходими за гарантиране на устойчиво развитие в дългосрочен план. Междувременно предстоящата зима и промените в Закона за движение по пътищата ще внесат повече яснота за бъдещето на услугата в града ни.

Заглавна снимка: Кръстовище в Чикаго. Източник: Департаментът по транспорт на Чикаго

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Когато обсъждаме Грета Тунберг

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kogato-obsuzhdame-greta-thunberg/

Не, в тази статия няма да прочетете отговор на въпроса дали Грета Тунберг е права в думите и действията си, или не. Темата е за аргументите, с които много хора оспорват не точно тезите ѝ, а по-скоро публичното ѝ присъствие.

Грета Тунберг е с аутизъм/синдром на Аспергер

Аутизмът има неизброимо много прояви и степени. Затова често пъти се говори не просто за аутизъм, а за аутистичен спектър. Синдромът на Аспергер също варира по вид и по сила. При него интелектуалните способности не са засегнати, дори напротив – не е рядкост хора с Аспергер да проявяват по-развита интелигентност от повечето „нормални“ хора. И за Алберт Айнщайн се твърди, че е бил с този синдром.

Грета Тунберг, разбира се, не е Айнщайн, но фактът, че е със синдром на Аспергер, не може да бъде сериозен аргумент срещу нещата, които казва. Да, хората с Аспергер са склонни да фиксират цялото си внимание върху определени теми и светът на практика да се изчерпва с тях. Самата шведска тийнейджърка си дава сметка, че може би точно заболяването ѝ я е направило чувствителна към темата за екологичното бъдеще на планетата. Да, хората с това заболяване често имат проблеми със социалното си общуване.

Но да казваме „Какво да я слушаме, тя е с аутизъм“ е несериозно. Освен това е дискриминиращо. По този начин отказваме правото на огромна група хора да участват в публичните дебати само защото са с психическо увреждане. А да наричаме поведението ѝ „гретенизъм“, както правят някои, е уронване на човешкото достойнство.

Да, мнозина биха предпочели всички „луди“ да са затворени някъде, тъй щото да не се виждат от „нормалните“. А не някой от тях да им „набива канчето“ по телевизията. Това изкарва „нормалните“ от зоната им на комфорт. Но хората с психични заболявания също са част от социалния свят и имат право да се включват в него, доколкото състоянието им позволява това.

Грета Тунберг се цупи/не е красива

Да, Грета Тунберг не прилича на фотомодел. Не се гримира и рядко се усмихва. Не си прави модерни прически, а навсякъде се появява с коса, просто сплетена на една или две плитки. Обикновено гледа сърдито или направо гневно.

Критиката към външния вид обаче се прави от хора, които свеждат съдържанието до опаковката. Ако шведското момиче изглеждаше като кинозвезда или поп идол, това нямаше да направи думите ѝ по-верни. Как изглеждаш няма отношение към това какво казваш.

Присмиването на външността на Грета съдържа и сексистки елемент. Макар понякога и физическите характеристики на мъже да стават обект на подигравки, това се случва много по-често по отношение на жени. От тях се очаква не само да са като излезли от модно списание, а и да са кротки и усмихнати – всичко, което младата шведска активистка не е.

От друга страна, и на красивите и нагласени жени не им е лесно. Тях пък не ги възприемат сериозно именно защото са такива. Изобщо – и да се цупиш, и да се усмихваш, и да се гримираш, и да не се гримираш, няма угодия.

Мястото на Грета е в училище!

Мнозина смятат, че вместо да се занимава с активизъм, едно 16-годишно момиче трябва да ходи на училище. Често пъти това убеждение е свързано с непознаване на образователната система на скандинавски страни като Швеция и Дания. Там е напълно нормално тийнейджър на около 16-годишна възраст да си вземе една година пауза от училище. Знам го от свои шведски и датски приятели, чиито деца точно така постъпиха. През времето, когато не учи, младият човек не си губи времето, ами работи, занимава се с доброволческа или друга дейност.

Това е нормална фаза от порастването, а не драма или отпадане от училище, както би се възприело в България. „Щом иска, нека прекъсне училище за една година, но ще му се наложи да работи. Осигуряваме му храна и покрив над главата, но няма да му давам пари, за да си купува марихуана“, рече спокойно датският ми приятел по адрес на сина си, който следващата година се върна в училище и го завърши. В Швеция впрочем 99% от населението има гимназиално образование – нещо, за което България може само да мечтае. Така че и Грета едва ли ще остане без гимназиална степен.

Другият елемент на този аргумент е, че ролята на децата е да учат, а не да се занимават с активизъм. Това може да се каже впрочем за всички – защо еди-кои си протестират, а не работят, не си гледат семействата и т.н. Още Иван Хаджийски обръща внимание, че повечето хора са възприемали революционерите, участващи в борбите за независима българска държава, като „безбитници“. Тоест като хора, които, вместо да работят и да създадат дом и семейство, са тръгнали да гонят дивото.

Не трябва да я възприемаме сериозно, тя е просто едно дете

Както психичното увреждане, така и възрастта сама по себе си не може да е доказателство дали някой е прав, или греши. Разбира се, познанията на Грета Тунберг не могат да се сравняват по дълбочина с тези на учени, които от десетилетия се занимават с екологични проблеми. Това обаче не ги прави автоматично неверни.

Упрекът „Тя е дете“ освен това отрича правото на непълнолетните да се занимават с граждански активизъм – така, както го разбират. Тийнейджърите, които излизат от училище веднъж седмично, за да се включат във вдъхновените от нея климатични стачки, наречени „Петъци за бъдеще“, също търпят критики.

След по-скоро консуматорски настроеното поколение на милениълите идва вълна от млади хора, които са социално активни още от деца. Докъде ще доведе активността им и в какво ще се трансформира, тепърва ще видим. Но това, че децата отказват да се възприемат просто като обекти (на възпитание, на образование, на закрила), а се опитват да вземат бъдещето си в свои ръце, заслужава най-малкото интерес, а не пренебрежение.

Горкото дете!

Тук акцентът не е толкова върху „дете“, колкото върху „горкото“. Това е изпитана практика – човек да представя омразата или страха си към някого като съжаление или снизхождение. Омаловажаването поставя унижаващия в господстваща позиция в собствените му очи.

Доколко обаче Грета Тунберг има за какво да бъде жалена? Ако на 16-годишна възраст сте една от най-популярните личности в световен план, срещате се с държавни глави, говорите пред ООН и ви номинират за Нобелова награда, за съжаление ли сте? Да, разбира се, славата може да създаде трудности в човешкия живот, особено ако е дошла в крехка възраст. Деца звезди като Дрю Баримор или Маколи Кълкин знаят това от личен опит. Но няма гаранция, че при всички случаи е така. Ако известността е свързана с кауза, каузата мотивира. Гражданският активизъм е различен от шоубизнеса.

„Горкото дете“ се отнася и до психичното увреждане на Грета, което вече обсъдихме по-горе. Съжаляването на хора с увреждания е просто едно от лицата на дискриминацията. Друго измерение на израза е, че на Грета може да ѝ се случи нещо лошо, да пострада поради активизма си. Та поради това – нека я ожалим предварително. Такава нагласа е цинична. Ако има опасност, тя трябва ясно да се посочи, вместо да кръжим като лешояди около потенциалната жертва.

Грета Тунберг е използвана/зад нея стоят други сили

Това е всъщност най-силният аргумент срещу шведската екоактивистка. Той впрочем изглежда основателен – доколкото не може да се отрече, че има сили и бизнеси, на които активността на Грета им е добре дошла. Производителите на зелена енергия например.

Каквото и да направи човек обаче, то винаги е свързано с някакви интереси. Нещо повече – самото човешко познание не е независимо от интересите. Още в края на 20-те години на миналия век социологът Карл Манхайм публикува труда си „Идеология и утопия“, в който обосновава тезата, че всяко познание е или идеологично, тоест опитва се да защити статуквото, или утопично – бори се за промяна на статуквото. В началото на 90-те британският философ Стивън Тулмин публикува книгата „Космополис: скритата програма на модерността“. В нея той разказва, че когато Исак Нютон оповестил теорията си за гравитацията, тя се възприела добре в богати градове като Лондон и Париж, но не и в работническите Манчестър и Клермон-Феран. Защо? Ами защото работниците идентифицирали себе си с инертната материя, която по силата на гравитацията стои отдолу. И това не им харесало.

Ако и теоретичната физика може да стане обект на борещи се интереси, какво да кажем за екологията, мерките по отношение на която засягат не само огромната част от бизнесите, а и всекидневния живот на хората?

От това, че има интереси обаче, не следва, че Грета Тунберг е марионетка в ръцете на влиятелни кукловоди. Който твърди обратното, трябва да го докаже. Ако се намерят факти, че на момичето е платено, за да имитира активизъм, че му е обещано нещо и т.н., редно е те да излязат наяве.

Освен това противниковата страна също има мощни интереси – на петролната и автомобилната индустрия например, на животновъдите, производителите на изделия от пластмаса и т.н. И се случва да произвежда крупни манипулации, една от най-актуалните от които е т.нар. „Дизелгейт“.

Твърдението, че Грета е употребявана, вторично обезсмисля всеки опит за граждански активизъм и за протест. Забелязали ли сте, че конкретно в България за каквото и да тръгне да протестира човек, все се намира някой да го обвини, че зад него стоят някакви интереси, че е платен, че целите му са различни от декларираните? По този начин се омаловажава смисълът на протеста.

Последно, но не и по значение – подобни обвинения са дълбоко конспиративни. Те внушават, че отделният човек нищо не може да промени, че всичко зависи от някакви сили там, горе. Кои – не се споменава. „Те“ определят правилата на играта, „ние“ сме просто пионки.

Как да се води дебатът?

Ако всички тези аргументи не доказват, че Грета Тунберг греши, те не доказват и че е права. Дебатът следва да се води в експертното поле, а не с аргументи ad hominem. Редица учени твърдят, че шведската тийнейджърка изразява това, което те от десетилетия се опитват да обяснят. Разбира се, възможно е всички те да са пристрастни към екологията. В такъв случай други учени трябва да се опитват да ги опровергаят. Да, никой не може да спре в дискусията да участват и обикновени хора, които се чувстват засегнати било от климатичните промени, било в професията или всекидневието си поради екологични мерки. Не могат обаче да бъдат изключени от участие и децата, които ще живеят с последствията от днешния начин на живот, и хората с увреждания. Изобщо – всички имат право да участват в дискусията.

Стига да не обсъждат Грета Тунберг, а това, което тя казва.

Заглавна снимка: Грета Тунберг пред Европейския парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

НЗОК и болните деца – 6 месеца бюрокрация

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/nzok-i-bolnite-deca/

Измина повече от три месеца от статията ми критикуваща НЗОК и работата им по заявленията за лечение на деца. В седмиците след това си разменихме любезности, чиновниците се разбързаха да въвеждат липсващи данни и да придвижват документи, а новите данните показаха само, че нещата са били дори по-зле, отколкото предполагахме.

Минаха почивните юли и август и реших да проверя какво се е променило. Ако трябва да съм честен, струва ми се, че намаляха кампаниите за събиране на пари. Това, разбира се, е строго субективно, защото може просто да са били заравяни в стената ни под тоновете новини за скандали, корупция и пошлост, която ни залива.

Не се чу обаче почти нищо за този аспект на работа на касата. Донякъде това е странно предвид колко шум се вдигна тогава и какви проблеми се видяха, особено покрай смърта на едно дете. От друга страна, както знаем добре, всяка буря у нас идва и отминава, за да даде път на следващата. А следващата беше скандалът с НАП. Явно сега пак чакаме да умре поредното дете, за да се сетим, че има НЗОК и проблемите тлеят в нея.

Данните

За да разбера какво се случва, се обръщам отново към регистъра с данните за лечение на деца. Както описах подробно в последната статия по темата, както и всички предишни, с тези данни има редица проблеми. Анализът тук и графиките са само толкова точни, колкото е въведеното от чиновниците в касата. Това важи както за отбелязване на дейности и дати, така и дали случаите са приключени, оттеглени или неактуални. Презумпцията следва да бъде, че щом на сайта на касата все още пише, че близките следва да гледат именно регистъра за движението по заявленията, то информацията следва да е вярна и навременна. Същото повториха в многобройни прессъобщения.

Все пак, предвид, че регистърът е доста нескопосан и създаден като формат за друг вид процеси и административна структура, доста от информацията бива въвеждана в свободен текст. Всъщност поне половината от датите за одобрени заявления и дейности по тях е именно в полето „коментари“. Затова се наложи да обработя заявленията и да извлека липсващата информация на ръка. Това предполага грешки, но надали колкото намерих в данните, които имаха повече от 3 месеца да оправят.

Предвид тези условности, ето няколко бързи числа:

  • НЗОК има подадени и вписани в регистъра 734 заявления за 6 месеца работа
  • 402 или 54.8% са приключени. От тях всички освен 7 са одобрени.
  • Средното време от подаване до одобрение на заявление е било 36.3 дни
  • Увеличава се времето, което отнема да се вземе становище от експерти – от средно 2.2 дни през 2018-та на 10.3 дни откакто НЗОК пое нещата
  • От „наследените“ от фонда заявления, 146 са били прехвърлени в края на март. 48 от тях са били решени в до края на юли и още толкова – в последните два месеца. Средно е отнело 50 дни да се реши едно такова заявление.

Добрите новини

Нека започнем с нещо положително. След като пуснах статията си и докато НЗОК всякак се опитваше да отрича всичко, чиновниците им трескаво триха записи, въвеждаха и поправяха. За две седмици вече изглежда бяха изчистили нещата, защото добавяха само нови заявления. Тази активност беше ясно различима когато гледаме всички данни в публичния по закон регистър наедно, а не отделни записи, както могат близките.

Сега виждаме, че същото продължава. Тук съм показал този аспект от качеството на работа на чиновниците в касата за тези 6 месеца. В синьо се виждат данните, с които направих първия си анализ на 19-ти юни. Всяка колона показва брой записи по седмица на подаване. В черна точка съм отбелязал именно тази дата. В червено са записите добавени в двете седмици след статията ми. Вижда, че над две трети са добавени със задна дата, често над месец след като са подадени. Това означава, че родителите не са откривали в регистъра входящия номер, за който са чакали решение от над месец.

През юли и август обаче се забелязва, че въвеждат само навременна информация. Има доста промени по стари заявления, но това е защото не са решени все още. Вижда е и доста по-малко приети заявления през август. Може само да спекулираме за причините, но надали е защото децата имат по-малка нужда от скъпоструващо лечение през почивните месеци. Възможно е обаче да е затруднена диагностиката, получаването на офери и прочие през този период заради отпуски у нас и в чуждестранни клиники.

Тук показвам отново колко заявления са били подадени през последните две години към фонда и след това в касата. През март има голям пик, за който получих отговор от касата, че е всъщност пренесени стари заявления от фонда. Вижда се, че има доста подадени през юни и юли, както и че много от тях остават нерешени. От друга страна се вижда, че има много по-малко откази, което е хубаво.

Друго положително нещо е броят решени заявления. Докато в предишната графика показвах колко са подадени през всеки месец, тук показвам колко са били решени за всеки месец през последните две години. Вижда се, че отбелязват доста одобрени решения, особено през юли. Това означва, че по-малко залежават продължително. Също, поне съдейки по този един параметър, изглежда имат капацитет поне да вземат решение по тези случаи.

Лошите новини

Тук обаче има едно голямо „обаче“. Както споменах, регистърът като структура на данните отговаря на други вътрешни процеси. НЗОК след като вземе решение за одобрение, прави препоръка за заповед за одобрение. След заповедта следва заповед за плащане и плащане. В регистъра за повечето „привършени“ случаи може да съдим само по решението с предполжение за одобрение. Макар тези записи да са маркирани като „одобрени“, често липсва индикация дали и кога е пусната документално заповедта и кога всъщност са преведени парите. Това е малък, но важен детайл, защото в малкото случаи, в които това е отбелязвано, се забелязва забавяне от седмици между формалното одобрение и заповедта за превод или самия превод. Това сочи към допълнителни бюрократични проблеми и ненормално бавна комуникация между отдели вътре в самата каса.

Да оставим това настрана и да вземем най-ранната възможна дата, в която родителите са разбирали, че всъщност детето им ще има шанс да живее. Дори тогава нещата не изглеждат добре. Почти нищо не се е променило от май и юни. Все още средно се чака над месец. През август има малко подобрение като са одобрявали заявления подадени средно 36 дни по-рано. Това обаче може да се обясни с малкото взети решения и то предимно в началото на месеца.

В предишната графика виждаме отново голямото време, което се е чакало за становище от експерти. В тази тук съм показал известните дейности извършени по месеци. Отново трябва да предупредя, че не всички дейности отнемат еднакво време – пращането на писмо е сигурно половин час,а взимането на становище – няколко дни. Също така, някои от дейностите са отбелязани само в коментарите. Има страшно много написани писма напред назад, например, за отговор на които се чака с дни и седмици.

Все пак дори само от въведеното в правилните колони виждаме, че се търси много повече мнение на експерти и несравнимо повече се връщат документи към близките на болните деца. Не отбелязват също да търсят епикриза или подходяща болница – съдейки по коментарите, това се прави чрез пращане на писма до близките. Има немалко сигнали от чакащи отговор, които са били карани да събират документи из болници и лекари – нещо, което касата следва да иска по служебен път или да има вече.

Всичко това се води до сериозно забавяне на решенията на касата. Макар да има повече такива в последните няколко месеца, те са изключително бавни. Тук се вижда, че одобреното финансиране в рамките на седмица остава под средното на това по времето на фонда. Същото важи и за решенията в рамките на месец. Затова вече повече от половината заявления вече получават отговор след над месец чакане. По-точно, това са 51.6% от заявленията като през 2018-та фондът е оставят само 17.3% от родителите да чакат толкова много.

Работи се по случая, какво толкова искате?

След статиите ми през юни и разменянето на реплики през медиите, реших да попитам НЗОК какво всъщност правят. Направих го по ЗДОИ през новия портал за целта. Препоръчвам го, впрочем. Получих отговор към края на юли. Отне им доста повече от законовото изискване и не отговориха на всички въпроси, но все пак отговориха нещо.

В отговора си казват, че пикът от заявления през март са прехвърлени автоматично от фонда и подалите заявление не са били натоварени с допълнителна бюрокращина. Такива са били 146 случая и „всички са разгледани“. Както описах преди, това „разглеждане“ не означава, че случаите са получили своето одобрение или че парите са преведени. Означава, че са били погледнати и нещо е свършено по тях. Всъщност, според данните в регистъра им към този момент, само 95 от тези 146 прехвърлени са решени. При това средно е отнело 50 дни са решаването им и то само защото смятаме датата на прехвърляне, а не оригиналната дата на подаване на заявлението към фонда. От тези 95 решени половината са били решени в първите три-четири месеца, а останалите – в последните два.

Казват също, че 279 заявления са били подадени от началото на април до края на юни към касата и всички са били разгледани. Отново „разгледани“ не означава много. Данните в регистъра показват 299 подадени заявления и 207 решени – т.е. около две от всеки три са получили одобрение.

Индикация за това, че „разгледани“ не означава „детето ще получи лечение“, е и друг техен отговор. Казват, че към 19 юли са издали 198 заповеди за одобрение, от които 48 са за заявленията прехвърлени от фонда. С други думи, за почти четири месеца са приключили работа по една трета от „наследените“ заявления и половината от тези подадени директно към тя. От останалите нерешени, 4 са били върнати от ВАС след обжалване на откази, 7 не са били приключени, защото са липсвали документи и две заявления са оттеглени от родителите. С останалите стотина известни към онзи момент не става дума какво се е случило.

Не знаят как се справят

Отговарят , че нормативно срокът за решаване на един случай е 14 дни и комисията имала ежедневни заседания. Известни са им само две жалби за забавени преписки, за едната от които е било установена, че е неоснователна, защото заповедта била издадена в рамките на 13 дни. Отговарят, че срокът от 14 дни се спазва. Това е повече от странно, тъй като според собствения им регистър, дори ако смятаме само записите с правилно попълнена информация, излиза, че решенията отнемат средно над два пъти този срок.

Смут буди и другият им отговор – че не правят анализ на ефективността на работата си и сравнение с тази на фонда за лечение на деца. Като основна причина посочват, че правилникът и начинът на работа е бил различен между фонда и касата. Това е вярно, но не отменя възможността и нуждата за сравнение между най-важният за децата показател – времето от подаването на заявление до положителен отговор стигнал до родителите. За това отговарят, че не е сравнимо, защото изискването за фонда било между 30 и 45 дни, а при фонда – 14 дни. Непонятно ми е какво общо има това с каквото и да е.

Показах ясно горе обаче, че не само може да ги сравним по този показател, а и че значително са увеличили бюрокрацията и времето нужно да се предостави финансиране за критично важни лечения. При това няма индикации за подобрение въпреки критиката към касата, срещите на министерството с пациентски организации и заявките на министъра. Явно именно този изводи са истиснката причина да не правят такъв анализ.

Чакаме следващото обещание

Накрая потвърждават нещо, което беше ясно отдавна – че регистъра е публичен и не съдържа лични данни. Не е ясно обаче защо са спрели лесната възможност да се обследват всички данни и се налага хора като мен с помощта на доброволци да губим толкова време да ги разглеждаме и търсим. За пореден път заявиха, че подготвят изграждането на нов регистър, но индикации за това липсват.

Всичко това води до един извод – касата не е била готова да поеме работата на Фонда за лечение на деца и след първоначален хаос, са заложили на тежко бюрократична процедура, която бави случаите значително повече от преди. Дори след критиката и обществения натиск малко се е променило, а качеството на данните в регистъра, макар и въвеждани вече сравнително навреме, е все още ниско и не позволява прозрачност на процедурите и изискуемата по закон възможност да си съставим мнение за работата им.

Присъда: Нечовеци без право на замяна

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nechovetsi-bez-pravo-na-zamyana/

Каква е връзката между доживотния затвор без право на замяна, проекта за отмяна на съкратеното производство при тежки престъпления, разширяването на статута на неизбежната самоотбрана и австралиеца Джок Полфрийман? Чисто логически и юридически особена връзка няма. Или поне я няма там, където я привижда общественото мнение, умело направлявано от влиятелни кукловоди. Връзка обаче има, ако проследим, че крещящите гласове по тези теми са твърде сходни, а често пъти са и едни и същи.

Парадоксално, тя се основава не само на липсата на логическа и юридическа връзка, а и на социална – на сериозни разкъсвания в социалната тъкан у нас.

След като убийството с цел защита на личния имот се превърна в „неизбежна самоотбрана“, дойде ред на темата за отмяната на съкратеното производство при тежки престъпления и премахването на алтернативи на доживотния затвор без право на замяна в такива случаи.

Повод за отключването на обществена енергия по темата беше изнасилването и убийството на 7-годишно момиченце в сливенското село Сотиря. Тъй като заподозреният в убийството е направил пълни самопризнания, по сега действащото законодателство може да бъде съден по съкратена процедура. А присъдата му да бъде намалена с една трета спрямо наказанието, което би получил, ако не се беше признал за виновен. Хората от село Сотиря обаче настояват за доживотен затвор без право на замяна. Експлоатиран политически и подхванат от медиите, този казус катализира обществена енергия. Към подписката за промяна на Наказателния кодекс се присъединиха над 15 000 души.

Някои юристи предупреждават, че отмяната на съкратеното производство крие редица рискове, като например делата да се точат с години и до справедлива присъда да се стига трудно или никак. Депутати предлагаха облекчаването на наказанието да не се отмени напълно, а да се намали размерът му. Но главният прокурор Сотир Цацаров взе участие в заседание на Правната комисия на парламента и

буквално каза на депутатите как да гласуват. След което те моментално взеха че промениха позициите си.

Това беше първият път в разстояние на броени дни, когато прокуратурата демонстрира на практика убеждението на единствения кандидат за нов главен прокурор Иван Гешев, че разделението на властите е екстремистка идея. Вторият път беше във връзка с условното освобождаване от затвора на австралиеца Джок Полфрийман и се отнася до разделението вътре в съдебната власт. Опитвайки се да отмени съдебен акт, прокуратурата за пореден път демонстрира, че държавното мнение стои над съда, който би трябвало да е безпристрастен по дефиниция – нито обвиняващ, нито защитаващ.

Случаят с Полфрийман е качествено различен от този в село Сотиря. При него, първо, няма самопризнания, съответно и съкратено производство. Австралийският гражданин през цялото време настоява, че е невинен. Второ, няма и редуциране на присъдата, а

трансформиране на ефективната присъда в условна след изтичане на определен срок.

Не само обществото обаче не вижда същностните разлики между тези случаи, а и водещи политици и представители на съдебната власт. Казусите се сливат в едно – „злодеите“ не трябва да са на свобода, а мястото им е зад решетките. До живот.

Историята с Джок Полфрийман трябва да бъде припомняна отново и отново, защото доминиращите разкази за нея са силно дезинформиращи. Някои аспекти от случилото се са превърнати почти в табу. Повече информация може да се научи от статии на чужди медии, например тази в „Гардиън“. На български език е достъпен превод на публикация в „Шарли Ебдо“ отпреди няколко години, в която за информационните табута се говори открито.

Историята с Полфрийман отвъд дезинформацията

19-годишният Джок Полфрийман пристига в България в т.нар. gap year („празна година“ между училището и университета, която младежите често прекарват в чужда страна). Според „Гардиън“ става свидетел, а и жертва на редица нападения. Вероятно поради това се въоръжава с нож. В края на декември 2007 г. в центъра на София вижда група от петнайсетина ултраси, гонещи двама роми. Групата се нахвърля върху единия от тях. Австралийският младеж се намесва – размахва ножа и казва на ултрасите да се махнат. Те го нападат. Събарят го на земята, налагат го с метални пръти и го замерват с парчета бетон от близкия строеж. Той се опитва да се отбранява.

Близо дванайсет години след инцидента Полфрийман не престава да твърди, че не помни какво точно се е случило. И когато полицаите му казали, че е убил студента по право Андрей Монов и е ранил друг човек, той първоначално помислил, че го правят, защото искат подкуп. Няма категорично доказателство, че това е истина. Има доказателство обаче, че след мелето австралиецът е бил с тежко комоцио, а това прави версията му правдоподобна.

Първоначално ултрасите дават показания за случилото се през онази нощ, които са в унисон с версията на Полфрийман.

Има и видеозапис от улична камера. Изглежда очевидно, че чужденецът е действал при неизбежна самоотбрана. Не след дълго обаче ситуацията се обръща на 180 градуса. Ултрасите оттеглят показанията си, а раненият от тях завежда дело срещу Полфрийман. Видеозаписът мистериозно се поврежда. Адвокатът на австралиеца твърди, че именно проучването на този запис го е убедило в невинността на клиента му. От нападнатите роми впрочем няма и следа. Никой не знае какво е било състоянието на бития от тях. Та кой би се загрижил за двама „цигани“?

Защо се случва този обрат? Защото убитият младеж има неслучаен баща.

Това е психологът Христо Монов, близък до МВР и до министъра на здравеопазването (в чиято сграда се съхранява мистериозно повреденият видеозапис). И не на последно място – агент на Държавна сигурност. Няколко години след смъртта на сина си той става депутат от БСП и се прочува с репликата „интернет лумпени“ по адрес на протестиращите срещу правителството на Пламен Орешарски.

И така, с ченгесарски методи, обществото бързо е убедено, че Джок Полфрийман е злодей, изверг, нападнал без причина български патриотични младежи и убил студент по право. Осъден е на двайсет години затвор.

В затвора австралиецът се опитва да бъде полезен. Основава първата по рода си у нас организация за правата на затворниците, полага доброволчески труд. Научава български и успява да завърши висше образование. Награждаван е много пъти, но и много пъти е наказван заради борбата си за правата на лишените от свобода и срещу корупцията в затвора. След като синдикална лидерка в частна болница може да бъде уволнена заради синдикалната си дейност, не може да се очаква, че един затворник няма да има проблеми.

Каквото и да направи Полфрийман, то се представя пред обществото като проява на върховна наглост и цинизъм.

Дори когато осъжда България в Страсбург заради отношението към него в затвора и дава присъдената сума на родителите на убития Андрей Монов – като част от обезщетението от 400 000 лв., което трябва да плати. Когато негова съгражданка го номинира за правозащитната награда на Българския хелзинкски комитет (БХК) „Човек на годината“, върху БХК се изсипва огромна вълна от агресия и организацията оттегля номинацията му. И до ден днешен обаче, въпреки многобройните опровержения, обществото е убедено, че номинацията е дело именно на БХК.

Съдебният състав, постановил условното освобождаване на Полфрийман, публикува мотивите си. Въпреки това върху съдиите се упражнява натиск на всякакви равнища – публичен, политически, правен. Христо Монов почти директно заплашва Полфрийман с убийство:

Ако съдът реши да освободи австралиеца, ще се съобразя с това решение и ще се върна към други кодекси на човешки взаимоотношения – като Стария завет. Око за око, зъб за зъб, нищо че съм на 60 години. И аз съм служил в специалните части и си спомням някои неща.

Младежката организация на ВМРО изпраща сигнал до Инспектората на Висшия съдебен съвет против съдиите, постановили условното освобождаване на Полфрийман с твърдения, че те са действали „под натиск“. От ВСС по същество подкрепиха сигнала. След това самият главен прокурор заръча на съда делото да започне отначало, понеже… част от съдебния състав бил свързан с БХК. Вярно е, че Калин Калпакчиев, който е председател на съдебния състав, е носител на наградата на БХК „Човек на годината“, както и че Весислава Иванова е участвала в изготвяне на годишен доклад на организацията. По тази логика обаче самият Сотир Цацаров в качеството си на съдия, преди да стане главен прокурор, не би трябвало да гледа дела, свързани с МВР, тъй като е награждаван от ведомството и дори е получил като подарък пистолет от него.

Калин Калпакчиев впрочем е председател на Съюза на съдиите – обичайно „неудобна организация“, тъй като е една от малкото, които възразяват срещу безграничната власт на главния прокурор. Очернянето на Калпакчиев се явява пореден удар върху организацията, която реагира с протестно писмо.

Цялата сага с Джок Полфрийман показва как съдбата на един човек може да стане залог на множество интереси – лични, властови, политически.

Как фактите, доказателствата, професионализмът и здравият разум престават да имат значение, а на тяхно място идват популизмът, компроматите, шантажът и директните заплахи. Как има натиск за приемане на законодателство, което да позволява произволни тълкувания – според личността на извършителя и жертвата и според политическата конюнктура.

От гледна точка на един външен и независим наблюдател изглежда парадоксално как при случая на Полфрийман неизбежната самоотбрана изобщо не е тема, а друг, хладнокръвно застрелял човек, след като го е наблюдавал половин час, и то без да е бил нападнат, да бъде оправдан поради „неизбежна самоотбрана“. Изглежда парадоксално как защитата на имота може да бъде по-важна от защитата на човешки същества, нападнати заради етническия си произход. Как едни еднозначно биват обявявани за изверги, а други – за светци.

В казуса с Полфрийман, в този от село Сотиря и в други, които се свързват с инициативата за доживотен затвор без право на замяна за всички „опасни престъпници“, на преден план излизат родителите на жертвите. И обществото бива убеждавано, че един родител има изконното право да иска мъст за убиеца на детето си. Заканата на Христо Монов как ще иска „око за око, зъб за зъб“ за сина си, дойде броени дни, след като друг баща – на убитата Вероника Здравкова от Велико Търново, каза пред камерата на bTV:

Заявявам, че ще убия убиеца на дъщеря си. Предварително си признавам. И моментално ми се намалява присъдата още отсега.

Това изказване може би е реторическа фигура – демонстрация какво представлява съкратеното производство. Има проблем обаче и той не е в бащата на убитата млада жена, а в това, че да заявиш публично, че ще убиеш убиеца на детето си, изглежда нещо легитимно. И че за единствено правилно решение в такива случаи се смята доживотният затвор без право на замяна. Не за друго, а защото няма смъртна присъда. Но ако се стигне до масови протести за връщането ѝ, не е ясно дали парламентът няма да се поддаде на популисткия натиск. Нищо че сме в Европейския съюз.

Разбира се, нормално и човешко е един родител да страда за загубата на детето си и да иска справедливост. Но когато справедливостта се сведе до желание за мъст, родителството също се свежда до нещо – до инстинкт. Инстинкта го имат обаче и животните. Човекът е способен да съобразява обстоятелства и да си постави граници. И да се опитва да прави света по-човешки.

Как е възможно това, ако твои близки са жертви на тежко престъпление или ако ти си жертва? Възможно е, ако в обществото има базисното убеждение, че хората са еднакво важни. Независимо дали става дума за Андрей Монов, или за убития от пловдивския лекар Жоро Девизов. Убитите преди десет години момчета в дискотека „Соло“ впрочем също имат родители. Бащата на извършителя обаче се оказва по-важен, понеже е депутат от БСП. Обвиненият Илиян Тодоров се укрива в чужбина от десет години, а случаят е почти забравен.

В България все още е екстравагантна идеята за възстановителното правосъдие.

Тя се състои в следното – ако престъпникът отиде в затвора, жертвите и близките им не стават по-щастливи от това. Но той би могъл да се опита да направи нещо полезно за тях – разбира се, ако се прецени, че това не представлява опасност и ако засегната страна е съгласна. Ако двете страни са в състояние да си говорят, това е важна крачка за преодоляване на травмите на пострадалите.

И ако си мислите, че жертвата по дефиниция трябва да иска мъст, ще ви изненадам да кажа, че една от най-активните пропагандаторки на възстановителното правосъдие у нас е жена, преживяла групово изнасилване и едва оживяла след него. Казва се Галина Лачева. След като тя знае, че и онези, от които е пострадала, заслужават да им се даде шанс, защото са човешки същества, близки на жертви също биха могли да стигнат до този извод. Стига първичните реакции да не се превръщат в политика и законодателство, а хората без подходящи близки да бъдат обявявани за нечовеци. Без право на замяна.

Заглавна снимка: Стопкадър от късометражен филм за случая „Полфрийман“ на JourneymanTV 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нели Куцкова: „Съдът трябва да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview/

Нели Куцкова е български съдия с високо обществено признание, бивш член на ВСС, инициатор за създаването на Съюза на съдиите в България и негов втори председател. В служебния кабинет на Стефан Софиянски е зам.-министър на правосъдието, а през 2001 г. е кандидат за вицепрезидент на Петър Стоянов. Тя е сред инициаторите за създаването на Правна инициатива за образование и развитие – неправителствена организация, работеща в сферата на съдебната реформа и върховенството на закона.


Венелина Попова: Госпожо Куцкова, случаят „Полфрийман“ се разви лавинообразно, ескалира обществено напрежение, истеризира се и започва да прилича все повече на публичен линч срещу съдиите, подписали определението за условното предсрочно освобождаване на австралиеца. Кой според Вас организира този опит за погром на правораздаването в България и за подчиняване на независимата съдебна система?

Нели Куцкова: Въпросът трябва да се раздели на две. От едната страна е мъката на родителите и тяхното възмущение, защото трагедията им е огромна. Дори когато бащата твърди неверни факти, на него всичко му е позволено, защото това е един съсипан от мъка човек. Но тази разбираема и човешка реакция на близките бе яхната, за да бъдат ударени публично доказани съдии. Те са постановявали актове по много подобни случаи и не само те, защото условното предсрочно освобождаване съществува от 1968 г. Но никой не си е направил труда да анализира колко от освободените в срока на изпитание са извършили или не друго престъпление.

Като гледам кои се възползваха от случая, за да нападнат съдия Калпакчиев – изявен критик на статуквото, който винаги е отстоявал независимостта на съдиите, – виждам една злоупотреба с мъката на хората. Прави грозно впечатление и фактът, че се опитват да отделят третия член на състава – Виолета Магдалинчева, чудесен съдия и уважаван от нас колега. Но понеже тя е дъщеря на представляващия Висшия съдебен съвет (ВСС) Боян Магдалинчев, се внушава, че е била на особено мнение, въпреки че тя отрече това и многократно заяви, че съдебният акт е постановен единодушно. Искам да кажа, че ако има особено мнение, то се отразява в съдебния акт с мотиви. Атаката се съсредоточи не само върху Калпакчиев, но и върху колегата Весислава Иванова. Тя също има активна позиция, когато става дума за правото на съдиите да решават делата по закон и по вътрешно убеждение, а не в съответствие с конюнктурните обществени настроения, понякога съвсем умишлено подклаждани от някои политици.

ВП: Всички си позволяват на висок глас да обсъждат този случай, без дори да са прочели мотивите на съда и без всякаква юридическа компетентност. Кажете като съдия нарушен ли е по някакъв начин законът в случая и има ли основания да се твърди, че председателят на Софийския апелативен съд Калин Калпакчиев е трябвало да си направи отвод, защото има конфликт на интереси?

НК: Аз прочетох какви са мотивите в искането на главния прокурор за пристрастност и свързаност с Българския хелзинкски комитет. Мога да кажа, че ако тези съдии си бяха направили отвод на това основание – че са имали някакви контакти, каквито всички имаме с най-различни неправителствени организации по повод наши професионални форуми, – щяхме да им се смеем и да кажем, че са се страхували от делото и са се чудили как да се отърват от него. Защото, няма да крия, има случаи, в които колеги съдии, като видят, че могат да берат много ядове с някое дело, намират поводи да се отведат. Това е неприемливо, защото, щом си станал съдия и си се хванал на хорото, си длъжен да го играеш.

ВП: Ако тъй нареченото обществено мнение, манипулирано от политици и медии, иска мъст за Полфрийман, то как да си обясним „крещящото неуважение“ на главния прокурор Сотир Цацаров, по неговите собствени думи, към конкретния съдийски състав, както и позицията на съдиите от ВСС, в която се говори за „усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта“?

НК: В нашите среди е известно, че Калин Калпакчиев в качеството си на член на ВСС многократно е влизал в спор с главния прокурор и затова очевидно не е любимец на Сотир Цацаров. Освен това съдия Калпакчиев е председател на УС на Съюза на съдиите в България (ССБ). А ССБ от създаването му през 1997 г. досега, независимо кой го ръководи, винаги е бил организация, която си е позволявала да критикува управляващите, които и да са те. И всеки път, когато са се опитвали да смачкат съда – мога да посоча за пример Цветан Цветанов, който като вътрешен министър четеше присъди от телевизора, – Съюзът на съдиите винаги е реагирал остро. Тази съсловна организация е трън в очите на много хора, които имат интерес от това да има послушен съд, и сега им дойде дюшеш да я атакуват чрез един изявен съдия.

ВП: Случаят „Полфрийман“ най-вероятно в бъдеще ще се преподава на студенти в юридическите факултети като пример за грубо погазване на правото и опит на изпълнителната власт да подчини съдебната. Защото един иначе обичаен случай на условно предсрочно освобождаване на затворник беше използван от всички политици, дори и с предизборни цели. А дали пък този всеобщ хор на недоволство не търси отклоняване на общественото внимание и енергия от тъй важния избор на главен прокурор?

НК: И това трябва да се вземе предвид. Въпреки че въпросът не е юридически, но съдия Калпакчиев и много други от нас сме изразявали становище, че кандидатурата на господин Гешев не е подходяща за длъжността главен прокурор. Вие сте свидетели как се събираха подписи в негова подкрепа (и в МВР, и в ДАНС), и ако това за прокуратурата е нормално, подкрепа от хора, които се занимават с политика, вече е недопустима. Не съм политолог, но изглежда твърде правдоподобно това, което Вие казвате – че стана много удобно един от критиците на Гешев да бъде публично заклеймен. Същото се случи и в БНР, където Ваша колега беше свалена от ефир – както стана ясно, защото не е угодна на кампанията на Гешев.

ВП: Да, тези случаи безспорно кореспондират помежду си. Организираната от статуквото, от агенти на ДС и слуги на задкулисието атака срещу съдебната система поставя обществото ни пред голямо изпитание – да приемем да ни поставят на колене или да се противопоставим на олигархията и паралелната власт, които се разпореждат в държавата зад маската на фасадната демокрация? Затова е добре да кажем: стигат ли само усилията на хората вътре в системата срещу този порочен избор на главен прокурор?

НК: За мен е много важно обществото да бъде информирано, защото то не познава дебрите на нашата правосъдна система и лесно може да бъде манипулирано. Аз познавам много хора извън системата, които имат здраво усещане и преценка и те не са във възторг от избора на Иван Гешев за главен прокурор, защото с много свои изказвания той успя да ги възмути. Но е лесно да заблудиш общественото мнение, като използваш случаи като този с Полфрийман. Ясно е, че хората съчувстват на близките на убития младеж, но тези, които злоупотребяват с него, страх от Бога нямат ли?

ВП: След като Инспекторатът към ВСС не може да ревизира съдебни актове, защо преписка по случая „Полфрийман“ беше изпратена до него, с каква цел?

НК: Това е друг голям въпрос, защото и по Конституция, и по Закона за съдебната власт, и по международните стандарти висшите съдебни съвети са орган, който трябва да защитава независимостта на съда. Разбира се, когато съдия е допуснал нарушение, този ВСС има власт да му наложи наказание. В случая съдийската колегия на ВСС реагира като Пилат Понтийски. Те просто препратиха до Инспектората някакво искане за уволнение на съдиите, и пак, забележете – на двамата, а не на тримата. Аз наистина не искам да съм на мястото на членовете на Инспектората, защото не знам как те ще ревизират един съдебен акт и могат ли да открият някакви етични нарушения за доказани съдии? Но целта е друга – да се използва случаят, за да затворят устите на критиците.

ВП: Има ли според Вас нужда да се намеси и президентът и да поиска промяна в Конституцията, за да се извърши реформа в съдебната система? Защото тези тежнения на изпълнителната власт да сложи юзда на съдебната система не са от вчера, нали?

НК: Да, разбира се, през годините това се е случвало нееднократно и не един и двама политици са се опитвали да сложат юзда на съдебната система. В случая тя вече не може да разчита на подкрепа на независимостта си дори от собствения си орган, в който има съдии, избрани лично от нас. Затова колеги от Софийския градски съд подготвиха едно обръщение към обществото, което сигурно ще бъде огласено скоро. Сега то се подписва от колегията и в страната. [Междувременно писмо до гражданите, подписано от близо 300 съдии, беше публикувано в четвъртък вечерта след вземането на настоящото интервю – б.р.]

Eдинственото, на което можем да разчитаме, е неманипулираното и разумно обществено мнение. Защото всеки човек, когато опре до съд, иска съдията му да е независим, а не да се плаши, че някой може да нареди на съдията как да реши делото. Тук нямам предвид само наказателните дела, те са едва една четвърт от разглежданите в съдилищата. Законът изглежда по един начин в очите на хората, които не са засегнати от него, и по друг, когато са страна в даден процес. Затова въпреки всичките кусури на съдебната ни система и на недостатъците, които имаме като съдии (защото и ние сме живи хора), е много важно съдът да бъде подкрепен в съпротивата му срещу влияния и вмешателство в работата му.

Промяната в Конституцията е много сериозен въпрос, но аз не бих си позволила да давам препоръки на президента. Конституционните промени се обсъждат от години, но става дума за много сложна процедура, защото трябва да се свиква Велико Народно събрание по определени въпроси и трябва да се преодоляват много юридически пречки. От промяна, по мое лично мнение, определено има нужда. И мисля, че ако президентът предприеме такава акция, това би било един исторически акт от негова страна.

ВП: Кои са наложителните промени в Конституцията?

НК: На първо място, статутът на Главния прокурор, който се оказва най-могъщата фигура в държавата. Той има повече власт от всички и е по-недосегаем от всеки друг. Трябва да се почне оттам. А самите процесуални закони, които се променят кръпка по кръпка на коляно, създават голяма опасност да се сътвори правен хаос. Ние, които ги прилагаме, виждаме това всекидневно и често се чудим какво точно е имал предвид законодателят.

ВП: В обществото ни има нагласи, те се виждат и в социалните мрежи, че Лаура Кьовеши като главен прокурор на ЕС едва ли не ще внесе ред в националното ни правосъдие. Имат ли правно основание подобни настроения?

НК: Лаура Кьовеши може да се занимава само с престъпления спрямо европейските фондове и бюджет. Освен това дори един европейски прокурор да образува наказателно дело срещу български гражданин, то ще се гледа от националния съд и затова е много важно той да е наистина независим и безпристрастен и да не се поддава – било то на уличен или друг вид натиск.

1. Предсрочното освобождаване предполага влязла в сила присъда. То не представлява помилване, нито ревизиране на присъдата, нито намаляване на наказанието. Наказанието продължава да бъде с продължителността, с която е наложено с влязлата в сила присъда. Последицата е, че изпълнението му няма да бъде приключено в условията на затвор. Освобождаването от неизтърпяната част на наказанието е под условие – с изпитателен срок, в който осъденият не трябва да извърши друго умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода. Ако условието не бъде изпълнено, осъденият изтърпява и остатъка на наказанието си. […]

2. Конкретното предсрочно освобождаване не е изключение. Само в деня на съдебното заседание Софийският апелативен съд е постановил още два такива съдебни акта. От 1968 г. досега са постановени десетки хиляди предсрочни освобождавания. Наказателният кодекс допуска предсрочното освобождаване след фактическо изтърпяване на половината от наложеното наказание, в случай че осъденият не е извършил престъплението в условията на опасен рецидив. Това, което съдът следва да прецени съгласно чл. 70, ал. 1 от Наказателния кодекс, е дали осъденият е „дал доказателства за своето поправяне“. Тази преценка е законно правомощие на съда и се прави въз основа на доказателствата по делото и тяхното правно значение.

3. След като съдебният състав на Софийския апелативен съд единодушно е упражнил свое законно правомощие, никой няма легитимно основание да настоява той да реши делото по начин, който не съответства на вътрешното му убеждение, формирано въз основа на закона и доказателствата по делото. Противното е „улично“ правосъдие, което няма нищо общо с върховенството на правото, не гарантира равенството на всички хора пред закона, не носи справедливост, нито умиротворение.

4. Призивите за линч и саморазправа със съдебния състав са абсолютно недопустими. Те водят до опасна ескалация на напрежението и накърняват сигурността и личната неприкосновеност на съдиите. Те застрашават справедливия процес, и то не само по сходни дела – защото се насажда впечатлението, че на съда може да се въздейства извънпроцесуално, ако бъде физически уязвен.

Из писмото на близо 300 съдии от цялата страна до българските граждани (акцентите са на редакцията)

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю на Нели Куцкова в „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако ДПС си търси говорител, Костов е насреща

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-dps-si-tursi-govoritel-kostov-e-nasreshta/

Ако ДПС си търси говорител, най-добре да вземе Светослав Костов, все-още-шеф-на-БНР. Той умее да мълчи. След броени седмици, иска – не иска, ще е бивш шеф на БНР и все така ще мълчи кой се е обаждал да му оказва натиск за отстраняване на журналистката Силвия Великова от ефира на „Хоризонт“ и ресор правосъдие.

Разбира се, „ейчарите“ на ДПС може да му се обадят, в случай че говорителката на парламентарната група на Движението Велислава Кръстева, оглавила листата за общински съветници в Плевен, влезе в Общинския съвет. И се откаже от депутатското място и поста на говорител.

Ще разберем след местните избори на 27 октомври дали слухът за тази договорка с ГЕРБ ще се окаже верен.

А дотогава Костов, както и подбраният от него Управителен съвет ще трябва да са напуснали БНР, освен ако гендиректорът не се барикадира в кабинета си. Съветът за електронни медии (СЕМ) му даде срок до края на следващата седмица да депозира оставката си – или ще започне процедура за предсрочно прекратяване на мандата му в периода 7–11 октомври. Решението бе взето от четирима от петимата членове на СЕМ, Бетина Жотева беше в отпуск. Основанията са публично известни – отстраняването на Великова и спирането на БНР на следващия ден за 5 часа под претекст за техническа профилактика. Костов даде отпор, определяйки като „тяхно мнение“ позицията на председателката на СЕМ София Владимирова, че „доверието в БНР може да се възстанови само с оставката на генералния му директор“. Но на следващо заседание за освобождаването му ще са необходими три гласа от петчленния медиен регулатор.

Само за една седмица СЕМ радикално промени мнението си за оставката на Костов – от „няма законово основание“ до „доверието на СЕМ в ръководството на БНР е изгубено“. А Владимирова звучеше като един по-мек вариант на премиера Бойко Борисов, нарекъл ръководството на радиото „главанаци“ заради избухналия скандал. За да се осмели да обяви искане за оставка, преди още да са известни резултатите от проверката на прокуратурата, разпоредена заради спирането на „Хоризонт“, СЕМ очевидно има разрешение „свише“.

Та нали едни и същи трима души от Съвета, в т.ч. Владимирова, избраха и Костов, и шефа на БНТ Емил Кошлуков преди близо 3 месеца?

Прокуратурата е получила становищата, които искаше от ДАНС, Комисията за регулиране на съобщенията и СЕМ, но продължава да мълчи – също като Костов. Да не би той да чака знак оттам?

Във Facebook доц. д-р Светлана Божилова, преподавателка по телевизионна журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“, написа: „Толкова много пропиляна професионална и човешка енергия заради действията на генералния директор на БНР. Има системна грешка при избора на генерални директори на обществените медии. На дневен ред е устройствен закон за обществените медии и промяна в законодателната рамка, свързана и с начина на конституиране на СЕМ (избиран на квотен принцип от политическите сили – б.а.). Време е за дебат – професионален и обществен.“

В типичния си стил обаче – с оставки, властта предпочита да замита под килима същинските проблеми и възможността за дебати и създаване на стандарти за работата на обществените медии. Дискусията означава и че трябва да се намери разрешение на проблемите,

а така управляващите просто свеждат всичко до една персона – тази на сгафилите гендиректори.

В действие влезе и отработеният механизъм с временните анкетни комисии, който напълно устройва парламентарно представените политически сили – той дава възможност на БСП да се прави на опозиция, на ГЕРБ да се покажат като отговорни(ци), а на всички заедно – да имитират дейност за пред публиката. Броени часове преди решението на СЕМ парламентът прие два акта, свързани с БНР – създаде временна анкетна комисия, която да проучи фактите и обстоятелствата, свързани с прекъсване на излъчването на програма „Хоризонт“ на БНР, и възложи на Сметната палата да извърши одит на радиото, което е с дефицит от 4 млн. лв.

Вероятно Костов ще бъде извикан на изслушване от комисията и вероятно някой от членовете ѝ ще го попита кой му се е обаждал, както е споделил с Великова.

Лесно е да познаем, че той все така ще мълчи. Неговото мълчание е застраховката му за оцеляване на някой друг пост.

Макар невинаги да е достатъчно. Невзрачният и запомнен единствено с тефтерчето си за „опраскване“ Филип Златанов, бивш шеф на Комисията за конфликт на интереси, замина нейде в странство след изтичането на условната му присъда. Костов (който впрочем има някаква визуална прилика със Златанов) ще бъде запомнен като най-краткотрайния шеф на БНР.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Протест в защита на свободата на словото, под мотото „Да дадем сигнал“, организиран от Асоциацията на българските журналисти на 26 септември. Работещо радио символично се прехвърля от ръка на ръка от сградата на БНР до телевизионната кула © Мария Милкова

Ако бъде направен какъвто и да е опит Светослав Костов да бъде закрепен на поста, протестите на журналистите ще продължат. Тази седмица в жива верига пред радиото се наредиха стари и млади колеги, обединени от една-единствена кауза – да спрат посегателствата върху медийните свободи. Протест имаше и в деня, в който бе спрян „Хоризонт“, още на следващия ден след опита да бъде извадена Силвия Великова от ефира и да ѝ се отнеме ресор правосъдие.

Липсата на стандарти за редакционна политика на обществените медии, които да са публично известни, са също част от проблема, ако не и половината от него. Тези на британската обществена медия Би Би Си са известни и достъпни за всеки желаещ да научи принципите и механизмите, по които работят медията и нейният екип. Без тях и без независим СЕМ ще разчитаме на някакви хора, попаднали в ръководства на обществени медии, да се упражняват на тема „плурализъм“. А неизвестни за обществото лица ще се обаждат и ще натискат персони като Костов, които дори нямат достойнството да си тръгнат, след като са се провалили.

Така де, ако ДПС си търси говорител, Костов да кандидатства с мълчанието си.

Заглавна снимка: Alex Blăjan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.