Tag Archives: България

Още една такава победа – и сме загубени

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/oshte-edna-takava-pobeda-i-sme-zagubeni/

Има eдни упътвания, че трябва да почистиш със салфетка кранчето на чешмата, след като си си измил ръцете. Салфетки обаче няма, а тоалетна хартия изобщо не съм виждал в училище. Преди няколко седмици имаше една ролка, сигурно е била на ученик, който я е забравил. А, да, имаше и едно шише дезинфектант в началото на учебната година…

Из разказ на осмокласник в столично училище

Едва ли някой представител на институциите си е направил труда да обикаля и налага санкции за неспазване на противоепидемичните мерки. Или да глобява стотиците хора без маски по улиците. Така както никой не го беше еня дали заведенията спазват изискванията, въведени през пролетта – до четирима на маса в ресторант.

На война като без война

А сме в състояние на „война“. От март насам министър-председателят Бойко Борисов поне пет пъти употреби това определение за пандемията от COVID-19. Но е възможно най-лошият военачалник. Не защото който и да е 12-годишен може да го бие на стратегически военни игри, а поради неспособността му да управлява кризи, поради страха му да не загуби властта, поради липсата на компетентен управленски екип. Независимо че на заседание на Съвета по сигурността на 11 март т.г. Борисов заяви, че се очаква пикът на болестта да е през септември и трябва да сме подготвени с по-дългосрочни мерки, превенция в действителност нямаше.

На осмия месец след въведеното за първи път извънредно положение през март, когато втората вълна на COVID-19 набира сила, България въведе носене на маски на открито, но не и на закрито в заведенията, чийто капацитет намали наполовина (не че някой ще ги проверява, освен две-три за назидание). И то докато в цяла Европа мерките се ожесточават.

В това време Полша строи временна болница на националния стадион в столицата Варшава с първоначален капацитет от 500 легла и възможност за удвояването им. Швейцария ограничава събиранията, в т.ч. и публичните, до 15 души. Във Франция вечерен час – от 21 ч. до 6 ч. сутринта – се налага за още 38 департамента освен Париж и още осем от най-големите градове. Ирландия стана първата държава в ЕС, която въведе отново пълна карантина за 6 седмици. В Италия са забранени събиранията на едно място на повече от шестима души, а храна в заведенията се сервира до 18 ч.

В Гърция мерките са драстични: забрана за движение от 00:30 до 5:00 сутринта, маски навсякъде, вечерен час за двата най-големи града Атина и Солун, райони под карантина, събиранията са ограничени до 9 души. При това – независимо от факта, че страната се справя значително по-добре от много европейски страни, със своите 28 216 установени случая и 549 починали. За сравнение, в България, която е и по-малка като население, потвърдените случаи на COVID-19 са 34 930, а жертвите са близо два пъти повече от гръцките – 1064.

В средата на октомври ръководителят на европейския офис на Световната здравна организация д-р Ханс Клуге предупреди, че може да са необходими още по-драстични стъпки, и призова държавите и техните граждани да бъдат „безкомпромисни“ в контрола на вируса. Клуге заяви, че коронавирусът се разпространява лесно в домове, закрити пространства и общности, които не спазват мерките за защита. Коронавирусът е петата причина за смъртност в Европа тази година.

Правила срещу немукаетлък

Какво прави впечатление в останалите европейски страни в сравнение с България? След първоначалното стъписване и хаотични действия, вече действат ясни правила – конкретни стъпки при достигане на определени нива на заболеваемост. В съседна Румъния например този месец правителството реши, че ако нивото на разпространение на коронавирус в дадено населено място надвиши 3 случая на 1000 души, тогава местните жители ще трябва да носят маски не само в затворени помещения, но и на улиците. Забранено е провеждането на сватби, кръщенета, годишнини и други празници на закрито.

В Чехия, където наскоро смъртните случаи надхвърлиха 1000, премиерът Бабиш обясни, че ако средният брой на възпроизвеждане се намали до 0,8, мерките ще бъдат облекчени. В момента R-числото, което измерва способността на заразата да се разпространява, е около 1,4. Сега там заведенията са затворени до 1 ноември, публичните събирания са ограничени до шестима души, училищата са затворени.

Във Великобритания премиерът Борис Джонсън въведе тристепенна система за предупреждение, като в районите с най-висок риск от ниво 3 се затварят пъбове, казина, фитнеси, развлекателни центрове. След като сам преболедува COVID-19, Джонсън посвети цялото си изказване пред Генералната асамблея на ООН на борбата с коронавируса и дори начерта план за спасение на човечеството от бъдещи пандемии в пет точки:

• създаване на мрежа от зоонотични изследователски центрове по цял свят;
• разширяване на капацитета за производство на лекарства и ваксини;
• установяване на международно сътрудничество и разработване на система за ранно предупреждение;
• изготвяне на общи протоколи за реагиране при извънредни ситуации;
• премахване на търговските бариери пред доставката на жизненоважни стоки по време на пандемия.

(Спомнете си спекулата с маските и липсата на елементарни предпазни облекла в България през първия месец и половина на пандемията.)

Кой понася удара

Докато европейските лидери и екипите им разработват планове за действие, в България единственият план е в главата на Борисов. Така се стига до абсурда министърът на здравеопазването да разпорежда задължителното носене на маски от 22 октомври на открито, а Борисов да тълкува устно, че всъщност няма да е баш така, а само ако има струпване на хора. За разлика от френския президент Еманюел Макрон, който даде интервю пред медиите, когато обявяваше затягането на мерките, и отговори на въпросите им, Борисов от няколко месеца не се е появявал пред микрофоните на журналистите – дори на услужливите.

Няма публично обявена система, която да отчита спецификата на отделните райони, защото не навсякъде в България пандемията се развива по един и същи начин, нито областите и съответно общините в тях са еднакво осигурени откъм болнични легла и специалисти.

По данни на НСИ концентрацията на лечебни заведения е в София-град и Пловдив, съответно 67 и 34, следват Бургас и Варна – с 20 и 16, в Стара Загора и София-област са по 14, а във Враца, Велико Търново и Пазарджик – по 13. Най-малко са в областите Видин, където са две, а в Силистра и Разград – по три. Известно е обаче, че болните с COVID-19 се хоспитализират основно в държавните и общинските болници, с много редки изключения – в частните.

Най-голямата тежест понасят системите на държавното и общинското здравеопазване и работещите в нея хора. Безхаберието на властта в съчетание с угодничеството към много бизнеси се стоварва точно там. Големият въпрос е как система, която от години изпитва хроничен недостиг на кадри, част от която е в пълно изтощение и заради хоспитализираните, и заради заразените и починали медици, се справя с лечението на останалите социалнозначими заболявания. За България такива са сърдечносъдовите, онкологичните, диабетът и др., смъртността от които е най-висока.

Работещите в болниците медици изнемогват от извънредния труд и вече зачестяват призиви за доброволци, които да помагат в отделенията за COVID-19. Това означава, че има вероятност пределът, отвъд който за лечение изобщо не може да става дума, да бъде достигнат в близките месеци. Чехия например смята да „мобилизира“ студенти по медицина от четвърти и пети курс заради високия брой заразени лекари и сестри.

В същото време се появиха и подозрения, че с бездействието си и с липсата на адекватни мерки Бойко Борисов умишлено води ситуацията към ескалация – до извънредно положение. А извънредното положение, както е известно, отлага избори. Пример: Северна Македония, където предсрочните парламентарни избори бяха определени за 12 април, но се проведоха на 15 юли заради трикратното удължаване на извънредното положение.

Накрая, когато пандемията стихне, вероятно напролет, по съвпадение – вероятно преди редовните избори, Борисов ще каже, че е спечелил войната. А ние ще кажем като Пир: „Още една такава победа – и сме загубени.“

Заглавна снимка: © Атанас Шиников

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Андон Балтаков и битката с вятърните мелници

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/andon-baltakov-i-bitkata-s-vyaturnite-melnitsi/

Генерален директор на обществена медия в България подаде оставка по морални причини. Това е прецедент в медийната ни среда, която не помни някой сам да е поискал да напусне толкова висок пост с множество облаги и възможности.

Този знаков жест на генералния директор на Българското национално радио Андон Балтаков, който има хоризонт от още две години до края на мандата си, предизвика смут и въпроси. Реакция имаше и в Народното събрание, където оставката на министъра на културата Боил Банов поиска напусналият групата на социалистите Красимир Янков, а след това и самата БСП. Балтаков се обяви против политизирането на темата и отказа да влезе в зоната на спекулациите, но отляво в пленарната зала проляха сълзи за свободата на словото в радиото, за която в партията столетница страдат единствено когато са в опозиция.

Като причина за депозирането на оставката си шефът на БНР посочва доклада на министъра на културата Боил Банов, с който се предлага законопроект за изменение и допълнение на Закона за радиото и телевизията и в който, по думите на директора,

одобреният от БНР текст е подменен.

Пред медии той заяви, че е възмутен от липсата на управленска воля за промяна на нормативната уредба, за да се спре политическото вмешателство в радиото, и попита защо стабилността на обществената медия отново се поставя под въпрос и чии интереси трябва да обслужи това. Балтаков недоумява защо работна група от БНР, БНТ, СЕМ и медийни експерти е подготвила един стойностен проект, от който впоследствие са извадени важни текстове, свързани с управлението на обществените медии. „Боил Банов трябва да подаде оставка, защото манипулира един законопроект […], върху който са работили експерти на изключително високо ниво“, коментира той.

За Андон Балтаков въпросът за избора на членовете на Управителния съвет е принципен и затова техните отговорности при вземането на управленски решения трябва да бъдат ясно разписани в закона, заедно с тези на генералния директор. Пред „Хоризонт“ той заяви, че европейските принципи на демокрация са еднакви навсякъде, затова се вбесявал, като чуел, че „в България е така“. Според него „българинът заслужава нещо по-добро“, а обществото иска гарантирано свободни обществени медии.

Андон Балтаков се завръща в България и заема поста на генерален директор на БНР от януари т.г., след дълго пребиваване в САЩ като журналист и мениджър в различни медии. Два месеца по-рано предшественикът му Светослав Костов беше предсрочно освободен от Съвета за електронни медии след скандалите с опита за сваляне от ефир на дългогодишната водеща Силвия Великова и безпрецедентното спиране на излъчването на програма „Хоризонт“ на 13 септември 2019 г.

Оставката на сегашния генерален директор на БНР и мотивите за нея бяха приети от гилдията с голям респект.

Журналисти и служители от радиото застанаха зад своя шеф в отворено писмо, адресирано до президента, премиера, председателката на Народното събрание, посолствата на страните от ЕС, САЩ и Великобритания, както и до медиите. В него те посочват, че в България „отдавна сме свидетели на удобно и съзнателно подменяне на функциите на медиите, унищожаване на голяма част от свободната преса, овладяването на телевизии“.

А предложенията на Министерството на културата за промени в Закона за радиото и телевизията, поставени на обществено обсъждане, гилдията в радиото приема като сериозно отстъпление от волята в България да има силни, обективни и независими обществени медии. Затова тя настоява законопроектът, в който позицията на БНР е манипулирана и подменена, да бъде оттеглен. „Българското национално радио винаги е реагирало остро при всеки опит за подмяна и вмешателство в журналистическата свобода. И сега няма да допуснем медията ни да бъде зависима от политически или икономически интереси и хвърляна в нов колапс“, заявяват в отвореното си писмо работещите в БНР.

Според Диана Янкулова, водеща на обзорното политическо предаване „Неделя 150“ и на „Нещо повече“ по „Хоризонт“, управляващите никога няма да позволят на обществените медии да бъдат финансово независими, защото това е начин на цензура: „Днес викат за свободата на словото, после ще искат да го обяздят.“ Като „неочаквано, но достойно“ определи журналистката поведението на генералния директор, който не желае да се моли за пари. По думите ѝ

Андон Балтаков е реагирал като чужденец и по начин, непознат за българската публичност, защото никой не си е позволявал да каже, че царят е гол.

„Знаем, че у нас е много по-лесно да се жертва един човек, отколкото да се промени политическото статукво“, коментира радиоводещата, която не изключва мнозинството да оттегли законопроекта, ако Борисов се намеси. Янкулова уточни, че не знае какво точно е подменено в проекта на радиото, но е категорична, че финансирането на обществените медии в България отдавна не отговаря на никакви европейски директиви. Както и политическите назначения в Управителния съвет на радиото, чиито членове винаги са представлявали нечии интереси.

Мнението на медийния експерт Весислава Антонова за случая е, че Андон Балтаков се е почувствал предаден, затова е взел и необратимо решение. „В него има натрупано отчаяние от токсичната среда и усещане, че няма подкрепа от институциите и от законодателя. Мисля, че ако оставката му бъде приета, това ще доведе до нова криза в радиото, в което той дойде с амбицията да му помогне. На всички е ясно, че обществените медии трябва да се модернизират. Те не са дигитализирани и затова са загубили модерната си публика“, анализира ситуацията Антонова. Тя е убедена, че един генерален директор има правото да избере членовете на Управителния съвет, с които да изпълнява своята концепция в рамките на мандата си.

Емил Кошлуков, генералният директор на БНТ, коментира пред „Тоест“, че за мнения и коментари по този законопроект са поканени всички институции и тепърва предстои неговото обсъждане в парламента и комисиите. Като голяма стъпка напред телевизионният шеф посочи, че отпада финансирането на час програма, каквото няма в нито една страна от ЕС, и че ще бъде приета методология за реалистично изчисляване на бюджетите в двете обществени медии. Той нарече това „голям пробив“, защото в бъдеще не финансовият министър ще решава коя медия какъв бюджет да има, а промяната на модела на финансиране ще направи обществените медии независими от политиците. Според него в проектозакона на Министерството на културата са отхвърлени добри предложения на работната група, „за които ще продължим да се борим“.

Бетина Жотева, председателката на СЕМ, беше категорична пред „Тоест“, че от Съвета ще дадат отрицателно становище за този законопроект,

тъй като в него не са намерили място предложенията на юристите на медийния регулатор. Тя посочи като много важна необходимостта да отпадне изискването към кандидатите за шефове на БНР и БНТ да имат 5 години трудов стаж, съответно в радио или телевизия, и да се замени с просто 5 години стаж в медии. Според нея сегашните условия за участие в конкурсите не давали възможност на способни млади хора да се кандидатират, а се явявали все едни и същи лица.

Решението на генералния директор на БНР Жотева разглежда в светлината на бавните процеси в България: „Господин Балтаков идва от Щатите и затова има други рефлекси, но ние ще му обясним тези неща.“ Според Жотева шефът на радиото е взел прибързано решение, защото, докато законопроектът мине през обществено обсъждане, през Министерския съвет и парламентарната Комисия по култура, мандатът на Балтаков най-вероятно ще изтече.

Министерството на културата не закъсня с отговора си на оставката на генералния директор.

Според Боил Банов неговото ведомство е било само организатор и координатор на срещите, свързани с изработването на законопроекта. Това предизвика реакцията на Балтаков, който в интервю пред „Дневник“ попита: „Ако са били само пощенска кутия, защо моят законопроект не беше публикуван в неговата цялост? Можем да имаме нов модел на финансиране и стар модел на управление. Очевидно няма воля да се разруши статуквото!“

Съмненията на Андон Балтаков, че радиото може да се изгради като независима обществена институция, са напълно основателни в светлината на отминалите скандални събития в БНР. След като прокуратурата оневини бившия генерален директор Светослав Костов за спирането на „Хоризонт“, година по-късно няма обвинен за това престъпление. А скандалът с политически привкус около свалянето на Силвия Великова от ефир отшумя и остана в страниците на докладите за потъпканата свобода на словото в България.

Превръщането на БНР в истинска обществена медия не минава само през законодателните промени,

свързани с модела на финансиране на медията или с избора на членовете на Управителния ѝ съвет, за които историята показва, че най-често са били марионетки на генералния директор, легитимиращи неговите решения. Това е дълъг процес, в който журналистите не очакват нишан, че могат да се изразяват свободно и да критикуват всички власти, каквато е основната функция на всяка медия, а се борят за това свое право. И гилдията в радиото винаги го е правила. Но незнайно как конформизмът се настани в коридорите на старата къща на ул. „Драган Цанков“ №4, а сиви кардинали поставят директорите в ситуации да се съобразяват с тях – или да си отворят фронт отвътре.

Но тези сюжети остават незабелязани за публиката отвън. БНР, макар и с висок рейтинг, не е онова обществено радио, което искат гражданите. Ето защо трябва са се извърви дълъг път, да отпаднат двойните стандарти в програмно и всякакво друго отношение. Но това не може да направи сам нито един генерален директор, пък бил той и с опит, придобит в медии от модерния свят.

Заглавна снимка: Стопкадър от изслушването на Андон Балтаков пред СЕМ на 20 януари 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тук беше Бойко Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tuk-beshe-boyko-borisov/

Третото правителство на Бойко Борисов се залежа повече от очакваното, но прощалното слово няма да му избяга. В политиката признателност и благодарност се чуват на погребение или при смяна на лидера – като онези думи на Петър Младенов на 10 ноември 1989 г.:

Позволете ми от името на ЦК на Политбюро и лично от свое име да изкажа благодарност на другаря Тодор Живков. Като първи партиен ръководител той разгърна значителна по мащаби дейност за осъществяване на социалистическите преобразувания в страната. За всичко това, изпращайки другаря Живков на заслужен отдих, ние най-сърдечно му благодарим и му желаем още дълги години здраве, бодрост и творческа активност. 

В добрите редакции знаят, че некрологът е жанр, който е задължителен, също като хороскопа и прогнозата за времето. В добрите редакции за знаменитости над определена възраст некролозите са „почти“ готови. За пометените от сцената политици обаче най-добре да им се благодари, докато са още на подиума. После Лета ги отнася. Съвсем сигурно е, че ако срещнете Данаил Кирилов на улицата, последното, за което ще се сетите, е, че е бил депутат и министър на правосъдието. „Тоя някъде съм го виждал…“ – и толкоз.

Бойко Борисов заслужава да получи признание за заслугите си към българската държава и общество сега. Нека първи му ги отдадем.

1. Десетилетието на Борисов промени социалната стратификация на българското общество.

Освен забогателите в Прехода и/или от участие в политиката, формира се и нова страта новобогаташи – от усвояване на европейските фондове. Откакто България получава своя дял от евросредствата, все Борисов е начело на държавата – става въпрос за около 23 млрд. евро на европейските данъкоплатци.

Няма страта средна класа, но има стабилен дял „работещи бедни“ – 12% от всички работещи, или 378 000, по данни на Института за пазарна икономика. Увеличи се миграцията към чужбина, като за най-предпочитаната държава – Германия, заминават над 30 000 годишно.

2. Десетилетието на Борисов успя да наложи норми на обществен морал и собствени етични стандарти, различни от универсалните човешки морални принципи.

Съгласно тях институциите на държавата служат главно за да замитат следите от действията на управляващите или да им издават индулгенции, а прокуратурата – да отстрелва ловуващи в съседство с тях вълци.

Съгласно тях всеки заклел се да служи на Борисов, сиреч да изпълнява разпорежданията му, в т.ч. и кой да бъде „опраскан“, е достоен за висок пост в републиката – министър, председател на Антикорупционната комисия, шеф на финансовия регулатор…

Съгласно тези норми селекцията на кадри на ГЕРБ включва фигури като настоящата председателка на парламента Цвета Караянчева, която не намира за срамно да се даряват стари килими и стари календари. Или други, които не виждат проблем да се събира суджук за премиера. Има всякакви – политически хамелеони като Тома Биков и Спас Гърневски, „тежка артилерия“ като Десислава Атанасова, комбинатори като Лъчезар Иванов и бивши вече депутати, „посадили“ канабис в Държавен вестник.

Съгласно тези норми, довели до трайни дегенеративни изменения на българската политика, партньор по карти може да бъде назначен за министър, друг партньор – да получи данъчен чадър и да е невидим за органите на държавата. Приближени се уреждат с договори за 40 млн. лв., приятелски фирми – за още по-големи. Кой взема поръчки за столичния център, кой – за доставки на варовик за държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“…

Само кучкарят на Борисов си остана кучкар.

3. Десетилетието на Борисов направи видимо задкулисието, което влезе в държавата през официалния вход.

Дори ни го показа в неговите (почти) пълни обеми – и това не са пропорциите на Делян Пеевски, много по-големи са. Задкулисието има своите министри, магистрати, пъпкувало е в министерствата и агенциите – институционализирано е. Така става възможно човек като Ахмед Доган, напуснал политиката с имуществена декларация, в която няма значителни притежания, да се сдобие с полуостров и енергиен бизнес.

Конструираната безконтролна власт на главния прокурор е важен елемент в тази схема. А Борисов се уплаши и така и не посмя да я наруши.

За разлика от времената на Прехода, задкулисието притежава и цяла група медии, така че всеки „поръчан“ бива удавен в канализацията. Тези убийства са по-лесни от мокрите поръчки на наемни убийци – няма кръв, няма нужда да се убива убиецът, жертвата е и омаскарена същевременно, а освен това се продава като журналистика.

4. Десетилетието на Борисов затвърди митологеми, наложени от тоталитарната държава и нейните служби.

Пример за това са отношенията с Република Северна Македония. От една страна, Борисов твърди, че не иска България да е в ситуация да блокира европейската перспектива на Скопие, от друга, София поставя ултиматум за подкрепата си: без „македонски език“ и претенции за „македонско малцинство“. Германия, която в момента председателства Съвета на ЕС, се надява първата конференция – същинското начало на преговорите – да се проведе през декември.

В България всеки път, когато се спомене „Македония“, изригва по условен рефлекс патриотарска вълна, а в перспективата на еврочленството тези прояви зачестяват. Навремето Божидар Димитров (вече покойник, бивш секретен сътрудник и агент на Първо и Второ главно управление на ДС) редовно казваше нещо обидно – например, че македонското знаме било копи-пейстнато от японското и го наричат „вентилатора“. Сега лидерът на ВМРО и вицепремиер Красимир Каракачанов (агент Иван от Шесто управление на ДС) заплашва „от името на правителството“, че България ще блокира Берлинската конференция през декември. Същият Каракачанов през 2018 г. изразяваше публично съмнения, че Атина и Скопие ще се споразумеят за името на югозападната ни съседка – но те успяха. Сега обявява как България няма да направи компромис, което отново активизира антибългарската реторика.

В отворено писмо известни български учени и общественици призоваха българските управляващи да преосмислят говоренето си за „македонска нация“ и да изоставят митологичното историографско мислене. А Борисов се опитва да угоди на коалиционните си партньори и обществените настроения от типа „ке умрем за Македония“ – предимно в кръчма, пред камера или в домашен запой.

5. Десетилетието на Борисов създаде и свои запазени марки – ниско качество на законодателството, съчетано с тежък лобизъм, и рейдване на бизнеси.

Ниското качество на законите е факт, неизменно констатиран в докладите на Европейската комисия по Механизма за сътрудничество и проверка. Двусмислените текстове в Закона за хазарта – и неговото прилагане, позволили на бизнесмена Васил Божков да не внесе 700 млн. лв. такси в държавната хазна, са от най-ярките лобистки примери.

Закони се правеха, за да убият малки бизнеси, да разчистят пътя на нови или да им дадат непозволени предимства, да премахнат проблеми, които следва да се решават по съдебен път, да попречат на граждани да обжалват, да осигурят повече правомощия за бухалките на задкулисието…

Добре че – както пише американският есеист Джон Гарднър – Вселената отхвърля смъртоносното влияние на пълното еднообразие. Вече не искаме повече от същото.

Разбира се, че в това десетилетие Борисов подари на българските граждани чудесно метро и калпави магистрали. На някоя метроспирка премиерът може да се „подпише“ по типичния български маниер: „Тук беше Бойко Борисов.“

Желаем му заслужен отдих, бодрост и творческа активност.

Заглавна снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Битият си остава бит, или как семейство се озовава над 30 дни в карантина заради бюрократичен хаос

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/covid-19-bitiyat-si-ostava-bit/

„Не, не говорим за онази карантина от март, когато свършиха тоалетната хартия, картофите и пилешкото в супермаркета и когато се чудехме дали може да излизаме с куче или дете навън. Говорим за пълна изолация под формата на домашен арест, при която не можете да излезете в продължение на поне 30 дни под угроза от 5 години затвор и до 50 000 лв. глоба, съгласно заповеди, издадени от Регионалната здравна инспекция – Немезидата на некадърното държавно управление на кризата с COVID-19.“

Така започва своя разказ от първо лице наш читател, който пожела да остане анонимен, и поради това имената на участниците в историята (с изключение на държавните институции, разбира се) са спестени. Защото всичко описано би могло да се случи на всяко средностатистическо семейство с деца в България.


Историята започва в средата на септември, след приключването на летните отпуски, пътувания и ваканции, при които сме решили все пак да дадем шанс на Българското Черноморие. Където впрочем идеята за предпазни мерки заради „чумата на годината“ не съществува.

На 13 септември съпругата ми се почувства зле. Подозрително повишаване на температурата – е, не особено висока, около 38℃, но пък нетипично за човек, който в последните няколко години не е боледувал. Окей, решихме да бъдем социално отговорни и тя звънна на работодателя си. Съпругата ми работи в образователна институция, което прави казуса още по-социално отговорен. Работодателят настоява за тест за COVID-19, разбираемо.

Оттук, оказва се след бърза проверка на обявените от Министерството на здравеопазването телефони, пътищата са два. Или си плащаш теста, или се хоспитализираш за един ден по лекарска преценка, след като отидеш в Спешен център, и там те тестват безплатно. Инструкциите към спешните центрове обаче са, че приемат приоритетно – съжалявам за тавтологията – спешни случаи. А този не изглежда такъв. Решаваме да прежалим сумата и да тестваме „на частно“ в лаборатория. Работодателят даже се съгласява да поеме разходите от съображения за управление на риска.

И хоп, на 14 септември имаме положителен резултат. Член на семейството е с COVID-19. Извън колебанията между „О, боже мой, всички ще умрем“ и „Такъв вирус няма, всичко е соросоидна конспирация“ стоят няколко прагматични въпроса. Първият от тях е:

Какво правим непосредствено сега, днес и утре?

Оказва се, че в РЗИ получават информация за положителните тестове и трябва да реагират. И те реагират. Във вторник, ден след излизането на резултата, оттам се обаждат по телефона, за да „снемат данни на всички контактни лица“. Още тогава става ясно, че според Регионалната инспекция „всички контактни“ са само децата – две на брой. Съпругата ми настоява, че има също така някакъв мъж, евентуално баща на децата, в това домакинство. Не, РЗИ иска само данните на децата.

И така, на следващия ден идват две уморени възрастни дами от Инспекцията, които връчват на място заплашителното Предписание за изолация в домашни условия. В него пише как заразеният член на семейството трябва да бъде изолиран в отделна стая, никой да не припарва до него, отпадъците му да се събират разделно и въобще – всички да забравят, че съществува. Може би от време на време да му пъхат паничка с хляб и вода под вратата на стаята.

А, да. А нарушителите на предписанието подлежат на затвор и глоба. В началото на текста споменах какви са санкциите.

Добре, правилата са си правила. Но в заповедта не пише нищо за мен и за децата – ни за мерки, ни за тестове.

Звъним обратно на лицето, което изначално се обади, за да събере данните на съпругата ми. От него разбираме, че трябва всички да спазваме предписанието.

– Окей, къде пише, че важи за всички, след като в предписанието има данни само на едно лице, няма асоциирани или контактни лица, роднини, съжителстващи, нищо?
– Не, не пише – разбираме от строгия телефонен глас, – но важи за всички.

Да, щом РЗИ казват, така ще е. Няма друга институция, която да звучи по-авторитетно в случая.

– И ако някой от вас вкъщи – продължава Гласът по телефона – се почувства зле, с температура и каквото и да е подозрително нещо, да се обадите!

Добре. Ще се обадим.

Карантината, обявена в заповедта, е с продължителност 14 дни. В документа е вписано 27 септември като крайна дата.

– Какво следва, като наближи тоя срок? – питам Гласа.
– Ами малко преди това ще се обадим, ще дойдем и ще вземем проба на място от заразения, за да установим дали все още е заразен. И съответно ще решим дали има нужда от удължаване на карантината, или не.

Добре. Ще чакаме.

А карантината тече мудно с две деца вкъщи. Моята работа е в сферата на информационните технологии. Съвестно уведомявам работодателя си, който като цяло не се интересува в момента дали работя от плажа, или от вкъщи. Контактен съм, но по същество продължавам да правя същото, което правя през последните десетина години. За мен проблем няма.

Проблемът става чисто социален, когато откриваме, че съучениците на голямото дете започват да го обиждат в общ чат, защото „не е тестван“ и „е заплаха за тях“. Като човек, преживял какво ли не по онлайн форуми, следя с изумление ескалацията на агресията между тийнейджърите. Търпението ми се изчерпва, когато започват да му държат сметка кога с кого е общувал, и да го обвиняват, че „застрашава роднините им“. Е, хубаво. Казусът стига до училищното му ръководство.

Очевидно виктимизацията на болните застига и тийнейджърите. Превръщаме се постепенно в кварталния прокажен.

Нещо като описаните болни в Библията, които трябва да „живеят извън стана“. Оказва се, че хора, които иначе „не вярват във вируса“, са уплашени при риска „да умрат“. „Кожа за кожа“, както се казва в книгата на Йов – пред лицето на представата за непосредствена опасност дори и най-коравият балкански скептицизъм не издържа. Бил Гейтс като архизлодей отстъпва пред невидимата заплаха от вируса, която се материализира в ходещи носители като нас.

Междувременно текат типичните симптоми на карантината. Ядеш повече, спиш колкото се може повече, постепенно загубваш представа за седмичния ритъм на хората навън. Приспособяваш място на терасите на жилището, където децата да излизат, когато времето е хубаво. А времето все още е хубаво, втората половина на септември е наистина слънчева. Стоиш, играеш настолни игри, понякога обядваш на терасата, работиш оттам, навън животът тече.

Остава въпросът кой ти носи храна и други насъщности.

Носят познати, роднини, съседи – който се престраши. Оставят торбите пред вратата на жилището, а ти оставяш плик с пари. Не се виждате отблизо, говорите си понякога през терасата. Включително и с полицаите, които дойдоха веднъж да проверят „дали децата са вкъщи“, след като се обаждали в училището да ги търсят – логично, първото място, на което търсиш карантинирано дете, е в училището, където учи, нали? Искаха да им ги покажем на терасата. Е, показахме ги.

Стои и въпросът кой носи храна и лекарства на хора, които нямат услужливи контакти в мрежата си като нас. На Националния информационен портал пише, че се предоставя услугата „доставка на храна и медикаменти по домовете“. Е, надявам се, че капацитетът на институциите, които го правят, е по-голям от капацитета на служителите на РЗИ (носи се грозният слух, непотвърден, разбира се, че за цяла София инспекторите са петима, обречени с градския транспорт да обикалят по адреси, за да връчват заповеди за изолация).

И се надявам, че по малките населени места доставката на храна и медикаменти наистина се осъществява. Още помня как по време на „голямата карантина“ през пролетта, когато минавах покрай старческия дом наблизо в квартала, възрастните хора стояха по оградата и ме молеха да им купя храна…

Личната лекарка на съпругата ми изпада в шок при новините за нашето семейство и с дни не вдига телефона и не реагира. Накрая успяваме да се свържем и получаваме обещанието, че ще бъде издаден болничен лист. Хубаво, нали така работи здравната система в България. Чакаме. Предписания за лечение обаче няма.

Ситуацията става интересна, когато на 23 септември, девет дни от началото на нашата изолация, аз вдигам температура –

отново не особено висока, под 38℃, но получавам световъртежи и гадене. Добре, социална отговорност, нали съм обещал на РЗИ. Ходещата гражданска съвест решава да се самодокладва.

Звъня на личния си лекар, той даже ми вдига – леко мързелив и много отегчен слуша разказа ми. Дори не ме пита кой съм, как се казвам. Описвам ситуацията, така и така, карантина заради болен член на семейството, всички вкъщи, аз получавам подозрителни симптоми.

– А – казва той, – РЗИ да се оправят. (Ами те добре се оправят, казвам си наум, нямат ядове, аз имам.) Нямат право да ти откажат тест. Отиваш на място там (как, нали уж според РЗИ всички са в карантина под угроза от затвор, глоба и пр.?) и настояваш да те тестват, нямат право да ти откажат.

Е, хубаво. Звъня в РЗИ.

– А, не, няма да Ви тестваме. Така или иначе сте си в карантина, стойте си вкъщи.

Да, разбира се, само че евентуално съм рисков. Обаче без тест и без ограничение. И не съм спешен случай очевидно. Спешните случаи са онези хора, които наистина трябва да бъдат хоспитализирани. Само че РЗИ ми отказват тест, при положение че съм контактен и е твърде вероятно да съм преносител. А мога да отида в бар, кръчма, мол, ако искам, и никой нищо не може да ми каже.

Мантрата на РЗИ е „всеки случай си е индивидуален“ – това е евфемизъм явно на „правим каквото и когато си искаме“.

Добре, решаваме, тъй и тъй сме затворени вкъщи, ще чакаме да наближи краят на предписаната изолация на съпругата ми. Наближава. Даже някъде в края на този срок личната ѝ лекарка най-после успява да издаде болничния лист за 14 дни карантина и да го изпрати по куриер на работодателя на съпругата ми. Малко преди да дойде 27-ми, когато изтича определеният със заповедта срок, звънят от РЗИ.

– Трябва да Ви тестваме – казват сърдитите лели.
– Трябва, да – отговаря съпругата ми. – Нали трябва да дойдете, кога ще дойдете? Ние сме си вкъщи.
– Не, няма да идваме. Имате ли кола? Вие ще дойдете на 26-ти на място в РЗИ, за да Ви тестваме. Ще тестваме и децата.

Момент. 26-ти е един ден преди да изтече заплашителната заповед за изолация. Как така кола, пълна с контактни лица и със сигурност един заразен, ще ходи на място в офиса на РЗИ за тест? Инспекцията очевидно няма проблем да повишава риска от заразяване, докато изисква от хората да нарушат собствените ѝ предписания. И да, както очаквам, сутринта в РЗИ е пълно със семейства с подобни казуси – няколко заразени, няколко негативни, всички тестват на място, събират се, говорят си, минават от помещение в помещение. И всички следват съмнителната заповед за изолация, която не е ясно колко и за кого точно важи. Която впрочем е

единственият разписан документ, който човек получава по време на цялата карантина.

Резултатите от тестовете са отчайващи. Не просто съпругата ми е все още положителна, но и децата дават положителна проба. И сега въпросът е какво става с болничния ѝ лист и с карантината на децата.

Личната лекарка отново изпада в ужас. Нямало процедура, при която след 14 дни болничен заради вируса да се издаде втори болничен. Успяваме чрез познати, които се ориентират по-добре в блатото на администрацията, да разберем, че имало условие в Кодекса за социално осигуряване, според което на родител се полага болничен за гледане на дете в карантина по време на заразна болест (да, отдавна бил там този текст, далеч преди да дойде паникьосаната 2020 г.).

– А, да – казва личната лекарка, – този текст още важи. Добре, ще Ви издам още един болничен.

Започва да тече вторият карантинен период. РЗИ все още не отчита моето съществуване, но пък този път получаваме – няколко дни по-късно – двойна заповед за изолация на двете деца. Тази заповед е до 9 октомври.

А какво се случва с първия заразен в семейството?

Ами след като е дал позитивен тест един ден преди края на официалната карантина, трябва да дойде отново след няколко дни. Къде е определен този срок, колко са тези „няколко дни“ – никой не може да каже. „Еми… след няколко дни“, казват загадъчните гласове от РЗИ, които все тъй упорито напомнят за „ало“ измамници и отказват да се представят с име, защото „ние така или иначе сме много, които отговаряме на този телефон“.

Обаче за работодателя на съпругата ми стои въпросът какво се случва в този междинен период. Тя няма право на болничен заради карантината, но няма и право да излезе от карантина (въпреки че е приключил 14-дневният срок), защото все още е с положителна проба. На фона на това постановеното от Кодекса за социално осигуряване за правото на болнични на родител с дете в карантина идва направо спасително – и за работодателя, и за родителя. Само че човек трябва да знае, че такова условие има, и да изнудва личния си лекар, който упорито твърди, че може да отпусне болнични след 14-тия ден „само след насрочване на специална лекарска комисия“.

Пет дни след положителния тест в края на карантината съпругата ми изкарва най-после негативен резултат. Аз все така си стоя като скрития прокажен в ъгъла на средновековната кръчма. Никой не се обажда, никой не иска да ме тества. Започвам да се чувствам обиден от пренебрежението към мен. Симптомите ми за няколко дни изчезват, като изключим общото чувство на замаяност.

Междувременно месецът приключва, започва следващият.

Децата свикват с общия ритъм, от време на време правят видеоразговори с приятели. Поливаме доматите и цветята в саксиите на терасата. Гледаме филми. Четем. Аз правя така или иначе това, което правя винаги – седя си пред компютъра, говоря по телефона.

От РЗИ, нашата институционална анонимна Немезида, звънят пак. „Елате на 7 октомври за тест на децата.“ За което звънят на големия ми син и го питат дали той е „баща му“. Ами не, не е баща му, не е самопороден. Той си е той, но някъде по веригата вероятно са му записали телефона като телефон на родителя му.

Ами добре. Ще дойдем, пак в нарушение на изричната заповед. Пак същото – кола, пълна с контактни и заразени, пътува из града, стига до сградата на РЗИ, срещаме се с други хора в подобно положение. И пак децата са положителни. Което отново значи удължаване на срока отвъд предвидения 9 октомври, този път за втори тест на 13-ти.

И отново стои въпросът какво се случва с болничните на родителите.

Хубавото е, че работодателят на съпругата ми е толерантен към дългото отсъствие, а пък моята професия позволява да работя отвсякъде. Иначе досега да сме загубили работата си или да бяхме обречени на финансово вегетиране. Все пак личната лекарка и за двата болнични на съпругата ми се забави с около 10 дни при тяхното издаване, което практически означава близо месец с изключително снижен доход, докато от НОИ изплатят съответните суми. От РЗИ изповядват пълна безпомощност на въпроса кой покрива междинния период от края на карантината до повторното тестване и къде точно е дефинирано колко дълъг е този междинен срок. А всъщност безпомощността им е по-скоро безхаберие.

Междувременно човек е научил няколко неща за постковид депресиите, карантините и чувството за виктимизация. Разбира защо след месец вкъщи слънцето навън му пречи. Не иска да се среща с други хора. Не иска да се озовава в големи компании. Започва да сънува много.

На планираното повторно тестване на 13 октомври децата дават негативен резултат. Което значи и окончателен край на едномесечната изолация. Малко по-късно научавам от познат с коронавирус, че също е получил от РЗИ предписание за изолация в домашни условия. Което дори не е прочел и продължавал да щъка свободно напред-назад, че чак съсед го докладвал на полицията. И след цялото преживяване и насред този бюрократичен хаос, неадекватност и безхаберие остава един голям въпрос:

Каква е мотивацията да останеш съвестен и социално отговорен гражданин?

Междувременно научавам от новините, че щяло да отпадне изискването за задължителен PCR тест в края на карантината. Личните лекари щели да могат да издават направления за тестване, критериите тепърва ще се уточняват. Обсъждало се и скъсяването на карантината до 10 дни вместо задължителните досега 14, като се вземали предвид последните, а всъщност доста отдавна въведени предписания на СЗО и особено най-новите данни, че е възможно човек да дава положителен тест, но след 10 дни вирулентността му спада до пренебрежимо, ерго безопасно ниво. Логично, чудесно, явно трябваха няколко месеца – от март досега, – за да се разбере до какво води настоящото администриране на кризата. Но пък „битият си остава бит“.

Утешително е, че след като минеш през тази мелачка, те регистрират официално като „излекуван“. Ако и да не е съвсем ясно кой те е „лекувал“ и как.

Всички снимки са предоставени от читателя.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нова българска социална архитектура

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/nova-bulgarska-sotsiyalna-arhitektura/

Quinta Monroy e особен квартал в чилийския пристанищен град Икуик. Там хората са бедни, близо 100 семейства живеят събрани на едни 5000 квадратни метра, но от 2004 г. насам техните къщи са най-известните социални жилища в света. Наричат се „половин къща“ и представляват поредица от триетажни малки сиви паралелепипеди, широки 3 м и разделени от също толкова широка ивица празно пространство, осигурено само с дървена стълба, която се качва на откритата площадка над партера.


Държавната субсидия била 7500 долара за семейство и стигала точно за половин къща. Но построената половина включва всичко онова, което хората трудно могат да направят сами и с малко пари – кухня, бани, стълби, разделителни стени. А останалата част всяко семейство доизгражда както и когато иска, с колкото пари успее да събере. Но за начало със сигурност всички имат едни 30 квадратни метра, в които да заживеят.

Quinta Monroy е проектът, с който станаха световноизвестни чилийският архитектурен колектив ELEMENTAL и неговият директор Алехандро Аравена, определящи себе си като do tank – искат да действат, а не само да мислят, за разлика от стандартния think tank. Те се опитват да правят проекти в обществен интерес – жилища, публични пространства, детски площадки, паркове, инфраструктура – и до днес са проектирали, освен всичко друго, и хиляди нискобюджетни социални жилища – основно в Чили и Мексико.

През 2006 г. Аравена стана носител на най-голямото отличие в архитектурния свят – наградата „Прицкер“, и през същата година беше избран за куратор на най-важното международно архитектурно събитие – Венецианското биенале. Той направи сигурно най-социално ангажираното биенале в историята. Архитектурата е фронт, научи целият свят след това биенале, а добрата архитектура се печели като битка: срещу политици, регулации, идеологии, закони, материални ограничения, конструктивни проблеми, климат и сурова природа.

Какво общо имат латиноамериканските социални проекти с България?

След няколко седмици в София ще бъдат готови три нови блока, където ще се настанят 51 ромски семейства от квартал „Факултета“. Досега те са обитавали т.нар. Виетнамски общежития в „Красна поляна“ – нискокачествени и гетоизирани постройки, които са изпълнени набързо през 80-те години на миналия век с опасни материали, включително азбест, и които отдавна трябваше да бъдат съборени.

Новите блокове обаче не са просто масово нискобюджетно строителство. Пак са масови и евтини, но са и вид архитектурен експеримент. Използвани са корабни контейнери, по-специално най-големият модел 40-футов контейнер HIGH CUBE, направен от здрава кортенска стомана и осигуряващ достатъчна светла височина от 2,70 м. Доставени са от Гърция, след като са извадени от употреба, но всъщност все още са годни и за плаване. И на всичкото отгоре изглеждат добре.

Жилища от контейнери

С морските товарни контейнери архитектурата експериментира отдавна, особено в някои по-северни европейски страни с големи пристанища. В България това относително евтино и бързо строителство е все още непознато. Сред малкото, които се опитват да рециклират такъв тип модули за повторна употреба, е българското студио „Пам Консулт“. През септември 2016 г. например по негов проект в софийския квартал „Надежда“ беше завършено първото общежитие от контейнери за 30 ученици от 153-то Спортно училище, а няколко месеца преди това – и ресторант Beer Box, направен от точно 4 контейнера и внасящ доза индустриалност край най-натоварения булевард в „Младост“ – „Александър Малинов“.

Новите общежития в квартал „Факултета“ обаче са още една стъпка напред: те не просто компенсират липсващата prefab архитектура у нас, но са и вид социален експеримент – точно като къщите на Алехандро Аравена и ELEMENTAL. И у нас, по примера на Quinta Monroy, използваните 51 контейнера са разделени от свободно празно пространство, запълнено с допълнителна конструкция, за което е осигурена подова настилка, окабеляване и стени от гипсокартон, но довършителните работи са оставени на самите обитатели. Така жилищата стават трансформируеми и многофункционални – може да се добавят нови спални и да се разделят на допълнителни помещения. Проблемът с контейнерите е, че са тесни и дълбоки – около 2,50 м е осевата им ширина, дълбочината е над 12 метра, а прозорците са само в двата края. Това проектантите, логично, компенсират с тоалетни, бани, кухни и шкафове в средата, но да видим как ще работят при дългосрочно обитаване.

Жилища от контейнери

Най-ценното в този проект е именно социалният експеримент. Социалните жилища са все още неглижирана тема у нас, нивото им е ниско, а архитектурните иновации там – рядкост. Сега въпросът е дали шарените рециклирани модули от кортенска стомана ще бъдат припознати и от обитателите на бившите Виетнамски общежития. Вярно, нови са, цветни, чисти, напълно оборудвани и осигуряващи съвсем нормален климатичен комфорт. Но има някаква особена стигма над идеята, че хората се преместват да живеят от нормални, масивни, дори и панелни блокове, в някакви фургони. Наистина, в Амстердам има бутикови хотели от контейнери, в Копенхаген правят плаващи студентски общежития от същите, но това у нас все още изглежда странно. Прието е, че във фургони живеят бежанци, рециклираните строителни материали са некачествени и идеята да преизползваш показва бедност. В реакцията на хората това си пролича.

Но е добре да следим какво ще се случи с тези блокчета и техните жители. Дали наистина ще ги обживеят успешно като бедните обитатели на чилийския град Икуик, или ще ги превърнат в поредната провалена общинска инвестиция. Иска ми се да вярвам, че това би било начало на повече и все по-интересни експерименти в посока на повече и все по-добра социална архитектура у нас.

Жилища от контейнери
Жилища от контейнери
Жилища от контейнери

Снимките и плановете са предоставени от студио „Пам Консулт“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бедна Караянчева, да беше дала килимите в музея на соца!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bedna-karayancheva/

Преди близо 40 години във фоайето на кърджалийския театър нямаше папрат и филодендрон до бюст на Димитър Димов, както е сега – като в канцелария от соца.

Помня, защото бях 16-годишна и два пъти седмично актьорът Ибиш Орханов водеше курсове по актьорско майсторство. Забавно – голямата сцена беше наша, а Ибиш, този талантлив човек, цар на внезапните превъплъщения, ни учеше на етюди и разни трикове. Имаше дарбата да показва как. Жалко, че освен ролята на Джипси във „Всичко е любов“ и няколко по-незначителни, българското кино и театър го изгубиха. До ден днешен не съм сигурна той ли беше на една сергия на Женския пазар през 90-те…

От театъра обаче взехме прожектори за един спектакъл, който правихме с най-големите навитаци от моя клас. Наричаше се „Обетованата земя на слънчогледите“, по стихове на битниците, Петя Дубарова, Уолт Уитман и музика на „Пинк Флойд“.

Истинският културен център на Кърджали обаче беше Домът на културата – на гласовете на оперетата там се възхищаваше Видин Даскалов, имаше отдадени на изкуството хора като диригента на младежкия струнен оркестър Петър Филипов, на танцовия състав – Тодор Момчилов, Иво Папазов е излязъл оттук… Но от години и Домът на културата, и театърът имат нужда от хора с енергия, от повече средства, от декори. Не и от килими…

Когато отглеждаш верноподаници

… Въпреки това председателката на парламента Цвета Караянчева, за която Кърджали е не просто избирателен район, а и място, където е отраснала и основала ГЕРБ, дари килимите на Театрално-музикалния център по случай 60-годишнината му. Така се нарича театърът, тъй като обединява и куклено изкуство, и музикална сцена. Ако директорът Гълъб Бочуков не ѝ беше благодарил публично за постелките трета употреба, никой нямаше да разбере. Но така става, когато отглеждаш верноподаници, а не граждани. Никога не знаеш дали няма да те лекьосат мазно, когато се наведат ниско.

Директорът на театър „Димитър Димов“ в Кърджали обаче благодари – не иронично, както първоначално се усъмниха някои, а съвсем истински. „Убеден съм, че тези уникални килими ще създадат допълнителен уют и неповторима атмосфера в нашия театър“, пише до 44-тия парламент Бочуков.

Актьорът заема поста директор през ноември 2016 г., след няколко конкурса. По онова време Министерството на културата се оглавява от скулптора Вежди Рашидов, родом от Кърджали. (Музикалната сцена носи името на неговата майка – известната изпълнителка на турски фолклор Кадрие Лятифова.) Бочуков явно споделя възгледите на ГЕРБ за изкуството, след като на местните избори през 2011 г. е поставен на 19-то място в общинската листа на партията в Кърджали.

Пошлотията се сгъсти, когато ръководството на театъра, засегнато от коментарите, обясни, че всъщност само̀ е поискало килимите, а Караянчева съдействала. Излиза, че Гълъб Бочуков и компания са замаскирали належащата си нужда като дарителски жест – и публично благодарят за него. Двойна измама. Хем измолили килимчета, хем се подмазали на когото трябва.

bTV показа килимите, тъпкани от хиляди подметки в Министерския съвет и в парламента – с петна, с оръфани ресни, някои от 70-те години на миналия век. Трета употреба за „духа, който властва над материята“ (цитат от Караянчева от поздравителния адрес) е вулгарно. Контрапунктът между високите слова за културата и подаяния във вид на непотребни килими е поразителен. Поне показва къде стои културата в йерархията на потребностите на председателката на българския парламент.

Съдейки по поздравлението – някъде в етера.

… Животът ни е пълен със срещи и сбогувания, със заклинания и откровения, с утопии и мечти. А на сцената те оживяват и узряват, придобиват форма и цвят и изпълват сетивата ни с наслада. Няма друго тайнство, което да ни прави по-добри, по-искрени, по-прозрачни от светлината.

Тези писмена имат висока степен на релевантност към перлите и по-модерния имидж на г-жа Караянчева – къса прическа, елегантни дрехи, но звучат като реклама на холистичен център. Измежду тях е цамбурнат цитат от Ницше, в духа на високите лайфстайл традиции, санким „вие нас за какви ни мислите…“: „Изкуството, според Ницше, ни е дадено, за да не ни убие реалността.“ Всъщност не е реалността, а истината: Wir haben die Kunst, damit wir nicht an der Wahrheit zugrunde gehen. Но така е, когато не се търси оригиналният източник, а се заемат мъдри мисли нейде от интернет.

Да ги осмеем, не да се присмеем

В нормална държава Караянчева и подобните ѝ биха били герои в сатирично шоу – жанр, на който традиционните медии в България са обърнали гръб. Не слагаме в сметката дребните закачки в „Шоуто на Цитиридис“, нито вербалната агресия на някои журналисти, нито езика на омразата в други предавания. Тази липса на остра публицистика на ръба на добрия тон – своенравна, непокорна и критична не по поръчка – запълват карикатуристите, колажите, постовете в социалните мрежи – като на пиар експерта Радослав Бимбалов, посъветвал Караянчева да дари и старите тоалетни чинии от парламента.

(Сещам се, че един таксиметров шофьор ми разказваше как в първите години на Прехода събирал с приятел от Белгия използвани тоалетни чинии и ги продавал тутакси в България. „Качествен фаянс – и добре измити…“)

В творбата си „За простотията“ Радичков пише за едни педя човечета с простотия, голяма колкото черква, но също, че „по-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него“. Хубаво ще гледа, ама дали ще я види.

Точно преди случката с дарените килими се появи видеото от Лом, където Цвета Караянчева по каруцарски – но с перли на врата – кастри от микрофона протестиращите в София: „Отиват, протестират срещу лошия Бойко, качват се на метрото и се прибират вкъщи. Ходи пеша, бе!“ По-късно се опита да извини поведението си с аргумента, че това е партийна сбирка и всички правят така. България е парламентарна република и Караянчева заема най-високия пост в нея – извинението не се приема. Лидерът на управляващата партия може да си позволи такова поведение, председателят на парламента – не.

Няма обективни критерии, по които да бъде измерен персоналният принос на Караянчева за ниския рейтинг на парламента. Ще се изразим политкоректно – никак не е за подценяване. Проблемът не е в нейната непригодност. Предишните председатели на Народното събрание, излъчени от ГЕРБ – Цецка Цачева и Димитър Главчев, също не се отличаваха с кой знае каква компетентност, стил, интелект, но поне пазеха институцията с поведението си. Няколко случки – и грубата цинична фраза за Караянчева, изречена от началника на ГЕРБ в онзи запис, са достатъчни, за да сринат всеки имидж. След тази фраза, както видяхме, тя избра Партията пред достойнството си.

Ако ГЕРБ обаче са тръгнали да даряват употребяван държавен инвентар, да питаме: а нощните шкафчета от резиденция „Бояна“ кога?

Заглавна снимка: Цвета Караянчева председателства Десетата сесия на 44-тото Народно събрание в новата пленарна зала, 2 септември 2020 г. Източник: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Жокерът Слави

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/jokerut-slavi/

В началото на седмицата Георг Георгиев, зам.-министър на външните работи и председател на младежката организация на ГЕРБ, сътвори буря в чаша с вода, като поиска оставката на Иво Христов – депутат от гражданската квота на БСП.

Поводът за скандала беше интервю на Христов пред bTV, в което той определи като „очарователна“ тази черта на българския народ „да гласува за поредния спасител, без да знае какво има вътре като съдържание“. „Както сме го подкарали, нас преди 30 и кусур години ни управляваше Тато, след това дойде Командира, след това Дедо, след това Баце. Следващият пак трябва да бъде някакъв такъв – родителски надзор да осъществява над инфантилното българско население“, коментира той личния рейтинг на шоумена Слави Трифонов и мястото, което социолозите отреждат на неговата партия „Има такъв народ“.

Коментарът на Иво Христов, който в повечето случаи говори публично по-скоро като анализатор, съвсем не е обиден за народа ни, макар да звучи в известна степен политически некоректно от устата на един народен представител. Ще бъде обаче лицемерно и невярно да се твърди, че целокупното българско население има някакво ниво на политическа култура, което му позволява да прави т.нар. информиран избор, когато дойде време да отиде до урните. Обратно, мнозинството избира лидерите си емоционално и само хора с развито гражданско съзнание се интересуват от програмите, идеите и политиките, които предлагат партиите у нас.

Но така се гласува не само в България.

Сигурно за мнозина изборът на милиардера и телевизионен водещ на шоуто „Стажантът“ Доналд Тръмп за президент на САЩ е бил инфантилен. Това трябва ли да обиди нацията със самосъзнанието на най-великата в света? Други биха казали, че преобладаващата част от американците са искали да спрат войните, които САЩ водеше в различни точки по света, затова са предпочели един наглед неуравновесен и неподходящ за Белия дом човек.

В историята има немалко случаи, в които актьори и шоумени влизат в политиката и заемат най-високи постове в държавната йерархия. Преди Тръмп холивудският актьор Роналд Рейгън стана президент на САЩ. През 2016 г. телевизионният комик Джими Моралес беше избран за президент на Гватемала с обещанието да се пребори с корупцията. Към списъка с комици, направили политическа кариера, може да се прибавят имената на Володимир Зеленски – настоящия президент на Украйна, и на Марян Шарец, който не успя да стане президент на Словения през 2017 г., но оглави коалиционен кабинет през 2018 г. Популисткото движение „Пет звезди“ в Италия, участвало в две правителства, също беше създадено от актьор – Бепе Грило, според когото „най-голямата измама на политиката е да ни кара да мислим, че политиците служат за нещо“.

Но да се върнем в България.

Дали очакването на поредния спасител е очарователна черта на народа ни, може да се спори. Но е сигурно, че той търси нови лица на българския политически тезгях – все едно какви, важното е да не са старите партийни муцуни. Затова странното на пръв поглед изключително високо обществено доверие към Слави Трифонов и позиционирането на партията му след ГЕРБ и БСП, отчетени през септември от социологическата агенция „Алфа Рисърч“ като моментни обществени нагласи, може да се окажат тенденция, която да се запази и до изборите, без значение дали ще бъдат предсрочни, или редовни. А обяснението за тази тенденция можем да открием в изявлението на Марян Шарец, направено след първия тур на президентските избори в Словения през 2017 г.: „Ние постигнахме много добър резултат, защото започнахме от нулата.“

„Има такъв народ“ също започна от нулата. Партията на Слави Трифонов беше регистрирана след промяната на първоначалното ѝ име „Няма такава държава“, отхвърлено от съда. Тя не се позиционира в никоя част от политическия спектър, едва ли ще създава структури в страната и ще води организационен живот, подобно на класическите партии.

Нейната трибуна е 7/8 TV,

която прави абсолютно излишни предизборни обиколки из страната и срещи с избиратели, а предавания като „Вечерното шоу на Слави Трифонов“, „Шоуто на сценаристите“, „Студио Хъ“ и техните Facebook страници всъщност заместват традиционната политическа реклама. А един голям концерт на Дългия (стар прякор на Трифонов) и на неговия „Ку-Ку бенд“ на финала на кампанията ще подгрее техните фенове и ще ги екзалтира да отидат до избирателните секции.

Макар и доста поовехтяло към края си, „Шоуто на Слави“ успя да се задържи цели 19 години в ефира на bTV. Неговият създател и водещ обаче остаря в него, поизхаби се и харизмата му залиня. А интервюто му с премиера Борисов в края на ноември 2018 г. може спокойно да се нарече своеобразно политическо харакири, което Трифонов си направи пред очите на многохилядната си публика. Политическо, защото референдумът, проведен заедно с президентските избори през ноември 2016 г. по инициатива на шоумена и сценаристите му, си беше трамплин за политическа кариера. И макар да не успя да прескочи заложената в закона бариера от 51% от имащите право на глас избиратели в България, за да стане вотът задължителен, плебисцитът имаше силен отзвук в обществото.

През трите летни месеца на национални протести срещу премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев

„Има такъв народ“ не бе сред политическите сили, които участваха в организирането и провеждането на всекидневните акции в столицата и страната

и в т.нар. Велики народни въстания. Темата обаче присъстваше – пряко или косвено в различните предавания на 7/8 TV. След обявените резултати на агенция „Алфа Рисърч“ някои медии поискаха да разберат с каква политическа програма и идеи ще се яви партията на Слави Трифонов на предстоящите парламентарни избори.

Пред БНР зам.-председателят на партията Тошко Йорданов коментира, че те няма да отстъпят от своите искания, завени в референдума – за мажоритарни избори в два тура, за намаляване на субсидията на партиите на 1 лв. и за електронно дистанционно гласуване: „Българският народ заяви ясно, че иска да се случат тези неща, затова направихме политическа партия. Отиваме на тези избори, за да реализираме тези три точки от референдума и те да станат закон.“

Според Йорданов „Има такъв народ“ няма да се коалира с трите системни партии ГЕРБ, БСП и ДПС и няма да се самоопределя като лява или дясна, защото тази координатна система е остаряла. Той добави, уж в кръга на шегата, че партията им е „отгоре – над всички“. Сценаристът беше лаконичен и ясен и заяви, че в партията вярват само на международни агенции, които измерват обществените нагласи.

Тук следват важни въпроси и те не са към Трифонов и сценаристите му, а към феновете на шоумена, които са заявили готовност да го подкрепят на парламентарните избори:

Струва ли си да се създава партия с толкова кратка политическа перспектива

и какво ще правят от „Има такъв народ“ след изпълнението на тези три искания, залегнали в референдума? И още: дали на някого от многобройните почитатели на комика, който все по-трудно може да разсмее някого, му е минавало през ума, че Трифонов може да се окаже поредният жокер в следващите избори – и на кого му хрумна идеята да хвърли шоумена в политиката?

Заглавна снимка: Стопкадър от концерта на Слави Трифонов и „Ку-Ку Бенд“ „Има такъв народ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Преброяване на… радикализираните роми

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-radikaliziranite-romi/

„Преброяване на дивите зайци“ е популярна българска комедия от 1973 г. Сюжетът му, накратко, е следният: статистик и младият му помощник са командировани в едно село със задачата да организират преброяването на дивите зайци в областта. За целта са привикани местни жители, които нямат право да откажат, дори да имат по-спешна и по-важна работа за вършене.

Само че никой не знае къде да търси дългоухите скокливци, а още по-малко – как. Въпреки това в главата на статистика всичко е ясно: брои се на квадратен километър, „получените данни се сумират и се нанасят в съответните графи“. Накрая, след всички гръмки лозунги, резултатът е – нито един преброен заек. Което не е пречка всички да хапнат, да се напият и да се повеселят. И най-важното – да отчетат работата за свършена и да си вземат парите.

Този филм е илюстрация на един израз, популярен както по времето на социализма, така и днес:

„Кипи безсмислен труд.“

В наши дни „кипенето на безсмислен труд“ е тясно свързано с „усвояването на едни пари“, които често са публични средства.

Преди няколко седмици МВР се похвали с успешното завършване на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“. Проектът, изпълняван от Института по психология към Вътрешното министерство, е съфинансиран от Оперативна програма „Добро управление“ на Европейския социален фонд и е на обща стойност 3 427 259,08 лв. В рамките му 480 служители на МВР са преминали обучение на тема: „Ранно разпознаване на признаците на радикализация с фокус върху ромската общност“. Сред ключовите теми в проекта са „психологическите“ и „етнорелигиозните аспекти“ в процесите на „радикализация на ромската общност“.

В представянето на проекта, публикувано в началото му, през април 2018 г., се акцентира върху агресивните прояви, а корупцията присъства комай само в заглавието. Така се създава впечатлението, че тя ще да е естествен елемент на агресията. Човек става агресивен и го избива я на радикализация, я на корупция. И когато МВР овладее определени психологични методики за справяне с агресията, ще пребори и корупцията. Не става дума за роми, признаците на радикализация сред които се оказват централна тема на проекта впоследствие. Или може би според визионерите на проекта радикализацията е алтер егото на корупцията. Както контрабандата за главния прокурор Иван Гешев – той все нея споменава, когато го питат за корупцията.

Ромите, за разлика от дивите зайци, е по-лесно да бъдат открити. Няма данни обаче, че радикализация сред тях съществува.

Вероятно именно поради това от Института по психология към МВР насочват усилията си върху ранното разпознаване на признаците на радикализация. Тоест може да не са радикализирани, но ако има опасност да станат, трябва да открием и да спрем това още в зародиш.

Как отрано да разпознаем радикализираните роми? Без да имаме задълбочен поглед върху дейностите на проекта, можем само да гадаем. Но нищо не ни пречи да предложим някои варианти:

Например – роми се напиват и се сбиват. Агресията им е ранен признак на радикализация. Друго е, когато етнически българи се напият и се сбият – тогава става дума за битов конфликт.

Или – роми протестират срещу багерите, дошли да разрушат единствените им жилища, вместо да ги посрещат с благодарност. Щом не оценяват, че те и децата им остават на улицата за тяхно добро, защото е опасно да живеят в „незаконни постройки“, значи вървят към радикализиране.

Или – паникьосани ромски родители отвеждат децата си от училище, защото са чули, че социалните ще им ги вземат. Къде са чули? В евангелските църкви в махалите. Тук, значи, освен ранни признаци на радикализация, има и етнорелигиозен момент. Вярно е, че всичко тръгна от кампанията против Стратегията за детето, която пък е продължение на тази против Истанбулската конвенция. Както и че

двигателите на тази кампания не са от ромски произход,

макар и значителна част от тях да са консервативни евангелисти – начело с пиара на Министерството на отбраната Николай Урумов. Стратегията за детето беше оттеглена впрочем именно в резултат на тяхната активност, а не заради родителските страхове в махалите. Но да не помислите, че консервативните евангелисти, които не са роми, са радикализирани – не, те просто знаят кое е най-доброто за децата им, и не искат държавата да им забранява да прилагат върху тях възпитателен бой.

По същия начин – ако роми не искат да си ваксинират децата, това е радикализация. Ако етнически българи не искат – това е право на избор.

А ако ултраси в тийнейджърска възраст се организират да бият показно връстници само защото ги смятат за различни от себе си, това се оценява от експертите като „нормално за възрастта“. А полицията не вижда проблем – може би защото не е обучена. Представете си сега, че ромски младежи се организират да бият публично българи само защото са българи – това ще се сметне не просто за радикализация, а направо за тероризъм.

За да обобщим: търсенето на признаци на радикализация сред ромите е пример

как могат да се усвояват европейски средства, за да се затвърждават етнически стереотипи.

В проекта на МВР се предпоставя, че ромите имат определени психологически и етнорелигиозни характеристики, които ги правят податливи на радикализация. Дори да допуснем обаче, че у нас има някой и друг радикализиран ром, няма никакви основания да се смята, че той се е радикализирал, защото е ром. По същия начин, по който фактът, че има мъже, които извършват сексуално насилие, съвсем не означава, че всички мъже са потенциални изнасилвачи.

Ето защо коалицията на ромски активисти и интелектуалци „Граждани за демократична и правова държава“ реагира с

писмо до четирима европейски комисари,

с копие до представители на множество европейски и български институции и техни подразделения. В него се обръща внимание, че 1,7 млн. евро (колкото е равностойността на проекта в левове) на Европейския социален фонд се използват в противоречие с принципите на Фонда, от който се очаква да се бори с дискриминацията и в резолюция за който е записано, че „не следва да подкрепя действия, които допринасят за сегрегация или социално изключване“.

Авторите на писмото се позовават и на Европейската програма за сигурност 2015–2020 и Директивата на ЕС за борба с тероризма, според които мерките за борба с екстремизма, радикализацията и тероризма не бива да водят до стигматизирането на една или друга социална група. Напротив, те следва да отговарят на европейските ценности и да спазват

принципа за недопускане на дискриминация на основата на редица признаци, между които етнически произход, религия и цвят на кожата.

Авторите припомнят и Рамката на ЕС за национални стратегии за интегриране на ромите до 2020 г., в която пише, че „най-напред държавите членки трябва да гарантират, че ромите не са подложени на дискриминация, а отношението към тях е еднакво с отношението към останалите граждани на ЕС“. И задават въпроси, между които: какво се разбира под „радикализация“ на ромите в проекта, как е обоснована нуждата от обучения по тази тема и най-вече – как изобщо е допуснато да се реализира такъв проект.

В интервю с Ирина Недева за БНР Орхан Тахир, един от авторите на писмото, го коментира така:

„Това, което нас ни притеснява, е, че проектът е насочен към ромската общност. Чрез този проект се внушава идеята, че ромската общност като цяло е радикализирана, тоест тя е опасна, и затова служители на МВР от 16 областни дирекции трябва да бъдат обучавани и това става с пари от европейските фондове. […] 1,7 млн. евро, една доста сериозна сума от този фонд, е използвана, за да се затвърждава дискриминацията и да се създават нови стереотипи срещу ромите в България.“

Според Тахир проектът е знак за промяна в доминиращите стереотипи за ромите: те се разглеждат вече не само като демографска заплаха за България, а и посредством темата за радикализацията –

като потенциална терористична заплаха за националната сигурност на страната.

„Аз твърдя, че има радикализация на политици от управляващата коалиция. Изказванията на Красимир Каракачанов, Джамбазки и други могат да бъдат разглеждани също като форма на радикализация, и то антиромска радикализация“, подчертава той.

Живеещият в Белгия Орхан Тахир споделя, че в тази страна, която има проблеми с радикализацията и дори с терористични актове, се смята за недопустимо тя да се разглежда като проблем на определени етноси:

„От арабски произход [има] хора, които са извършвали такива актове. Но тук, ако някой си позволи да направи, и то белгийското Министерство на вътрешните работи, такъв проект за 1,7 млн. евро, насочен само към арабската общност – мароканската или алжирската общност, и това стане публично достояние, за това са използвани европейски пари, аз ви уверявам, че ще стане такъв скандал, че министърът на вътрешните работи веднага ще бъде принуден да си подаде оставката.“

Както и искането на „Граждани за демократична и правова държава“ за поставянето на ВМРО извън закона, така и тази им инициатива не стана новина у нас. Още повече че писмото им съвпадна с дискусиите около резолюцията на Европейския парламент във връзка с политическата криза в България.

Но това не означава, че то остава без последствия.

Управляващият орган на Оперативна програма „Добро управление“ се е ангажирал да направи проверка на проекта във връзка с посочените в писмото проблеми. Евродепутатът от „Зелените“ Ромео Франц, който е германец и етнически ром, излезе с остра позиция по темата, в която казва: „Ние не сме екстремисти, не сме терористи, ние сме най-голямата и най-дискриминираната етническа група в ЕС и имаме нужда правата ни да бъдат уважавани!“ Няколко дни по-късно 17 евродепутати, членове на Групата по антирасизъм и многообразие в Европарламента, подкрепиха писмо до председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, инициирано от Франц, във връзка със злоупотребата със средства на Европейския социален фонд за разпалване на антициганизъм в България.

Предстои най-важното – позицията на Европейската комисия за проекта на МВР.

Междувременно от края на 2019 г. МВР реализира и друг проект, свързан с ромите и радикализацията, този път финансиран от Норвежкия финансов механизъм: „Подобряване на координацията и диалога между полицията и ромското общество“. И той включва обучение на полицейски служители, но за радикализацията не на ромите, а на отношението спрямо тях: „Обучение на полицейски служители за превенция и разкриване на радикализация, насилствен екстремизъм и реч на омразата, по-специално спрямо ромската общност“.

Този път „от храстите“ може да изскочи някой и друг „заек“. Особено ако изпълняващите проекта знаят къде да гледат, и самите те са способни да разпознават радикализацията. И най-вече – ако имат смелост да погледнат към високите етажи на властта и си дават сметка кой и с каква цел има интерес да насажда омраза към ромите. Но за това, освен изпълнение на дейностите, за да се усвоят парите, си трябва и кураж.

Заглавна снимка: На представянето на проекта „Разширяване експертния капацитет на служителите на МВР за превенция на агресивни прояви в обществото, корупция и радикализация“ през 2018 г. – (отляво надясно) тогавашните главен секретар на МВР Младен Маринов, зам.-министър на вътрешните работи Стефан Балабанов и ректор на Академията на МВР доц. Неделчо Стойчев © МВР

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Имах шанс да помогна на прилеп

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/prilep/

В събота се оказа, че си имаме гостенин. На балкона ни се беше наместил един прилеп. В първия момент се стреснахме, защото бяхме чували, че са опасни. Още повече, че имах подобна среща с гълъб преди доста години, която не свърши много добре. Този обаче си лежеше на стола вместо да виси от някъде, както очаквах. Не знаехме какво да правим и го оставихме така с надеждата, че ще си излети вечерта.

Пуснах няколко снимки в социалките с шега, че ще го сготвим на супа като препратка с теориите, че коронавирусът е тръгнал именно така. Така няколко души коментираха, че най-вероятно е ранен щом се държи така странно и ме насочиха към Bat World Bulgaria. Писах им съобщение, звъннаха ми скоро след това и проведохме кратък разговор за прилепите и какво се прави в такива случаи.

Накратко казано, всички прилепи в България са защитени. Затова не трябва да се нараняват, убиват, местят, хващат или гонят. Намират се на много места в градовете, но не ги забелязваме, защото са активни късно вечер. Не са опасни -- нито изпражненията им, нито самите те. Няма вид в България, който се храни с кръв, така че не пренасят бяс. Всъщност, заради непрестанните кампании по имунизация на дивите животни и домашните любимци, в последните 20 години няма нито един случай на бяс в България. Определени видове в южна Азия са носители и то най-често сред одраскваскване. Тези тук се хранят с насекоми и така всъщност са полезни, защото ни пазят от комари, мухи и други подобни.

Ако намерите прилеп като този, за който има съмнение, че е ранен, може да го хванете и занесете във втеринарна клиника. За целта препоръчвам да пишете съобщение на Bat World Bulgaria или фондация Дивите Животни, за да ви дадат инструкции. В моя случай ми казаха да използвам кърпа или стар чорап като ръкавица и така да го хвана. Въобще не беше доволен и не спря да съска и цъка през цялото време. После го вкарах в кутия за обувки, на която бях направил предварително малки дупки. Внимавате, защото някои кутии за обувки имат по-големи процепи, през които може да излязат прилепите.

След това занесох прилепа така опакован и цъкащ до клиниката на Добро Хрумване в Изток. Там ми записаха личните данни (защото все пак съм хванал диво животно) и ми дадоха номер, с който да получа информация за пациента. Вечерта ми отговориха, че е добре и са го пуснали на свобода.

Цялото това нещо ми отне половин час в неделя. Случайно се оказа, че точно това е и Денят за защита на животните. По този повод дарих малка сума на организацията. Освен, че помага за лечението на тези полезни животни, работи и за образоване на хора като мен. Първият ми импулс определено не беше това, което описах по-горе, но се радвам, че ми обясниха какво да правя и за какво да внимавам. Затова ако срещнете прилеп, не се притеснявайте, не вярвайте на информацията във форумите и статии за други страни, а пишете на Bat World, за да ви помогнат.

The post Имах шанс да помогна на прилеп first appeared on Блогът на Юруков.

Как „прочистването от гейове“ стана мейнстрийм

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-prochistvaneto-ot-geyove-stana-meynstriym/

Пловдив в края на септември 2020 г. Денят е неделя. Група от няколко десетки момчета в тийнейджърска възраст, предимно късо подстригани и облечени в черно, демонстративно преминават по централните улици на града, скандирайки: „Не искам в моя град да има гей парад“ (какъвто впрочем няма) и хомофобски обиди. Самоорганизирали са се в социалните мрежи по идея на 14-годишно момче. Не се намират органи на реда, които да ги забележат и спрат.

И така, необезпокоявани, момчетата нахлуват в парка и започват да се саморазправят с

всички, които „им приличат“ на хомосексуални.

Например с момиче само защото е с къса коса. Нападат и младежите, които се опитват да ги защитят. Замерят ги с яйца и „бомбички“ от брашно, камъни, използват летви и вериги, бият ги, събарят ги на земята, ритат ги.

Според свидетели, застанали с лицето си пред „Нова телевизия“, едно момиче е загубило съзнание, а други са били с наранявания и в кръв. Те разказват, че част от присъстващите деца са се обадили на полицията. Първоначално дошли двама полицаи, които не могли да се справят със ситуацията. Извикали жандармерия, която изгонила нападателите. Но не след дълго те се върнали. Жандармерията дошла отново и пак ги изгонила. Тогава те вкупом се насочили към площад „Съединение“, където обградили група момичета и започнали да ги плюят.

Социалните мрежи изобилстват с клипове и снимки от хомофобската акция. На тях се вижда как се блъскат и заплюват деца, опитващи се да предпазят приятелите си, виждат се и следи от рани. Не ги публикуваме, защото не искаме да усилваме уязвимостта на децата. Но този репортаж, в който лицата на участниците са замъглени, казва достатъчно.

Въпреки че

нападението е показно – случва се посред бял ден и пред много свидетели, полиция и жандармерия,

висшата цел, която прокуратурата си поставя, е да установи кои са участниците в него. Както и кои са свидетелите, част от които междувременно охотно говорят пред медиите. Не се отваря и дума за характера на извършеното от тях.

Докато прокуратурата търси участниците в конфликта, полицията се произнася, цитирана от bTV, че и двете групи са проявили агресия. Въпреки че едните организирано са отишли да се саморазправят с другите, чиято единствена „вина“ е, че по онова време са били в парка или на площада. Или може би че изобщо съществуват.

„Не е имало сбиване, а е имало по-скоро замеряне с предмети – твърди началникът на Второ РПУ в Пловдив. – Няма пострадали други граждани. Няма и сред тях пострадали – няма телесни повреди.“

Полицията следователно, от една страна, не взема под внимание следите от насилие, за които има изобилен доказателствен материал. А от друга, също като прокуратурата, не тематизира

какво всъщност се е случило – а именно хомофобски акт, престъпление от омраза.

Накрая пловдивската прокуратура все пак образува досъдебно производство „за причиняване на лека телесна повреда по ксенофобски и хулигански подбуди“. Привиждането на ксенофобски мотиви буди почуда – все едно, ако някой принадлежи към ЛГБТИ спектъра, той не е българин.

Прокуратурата поддържа версията на полицията за вината и на двете страни в конфликта; според нея нападнатите момичета са искали да се саморазправят и затова са се били въоръжили с пръчки и точилки. По този начин тя маргинализира факта, че хомофобското нападение е предварително планирано с идеята да бъде своеобразен публичен линч. И предпоставя, че нападнатите нямат право на самоотбрана.

С извършителите (тези от тях, които са идентифицирани) работи Детска педагогическа стая. Със сигурност по-добрият вариант би бил да им се помогне да осъзнаят какво са направили, отколкото на деца да се лепне етикетът „престъпници“. Притеснителното обаче е, че

представителите на отговорните институции полагат особени усилия да нормализират акта на хомофобското нападение,

да убедят обществото (съответно и извършителите), че нищо чак пък толкова не се е случило.

В подобен дух говори пред камерата (и пред две от момичетата, свидетели на случилото се) и психиатърът д-р Веселин Герев, който от висотата на професионалната си компетентност обяснява мотивацията на 14-годишния инициатор на акцията така:

В тази възраст момчетата започват да се възприемат като момчета, а момичетата – като момичета. Нормално е, когато има различни от тях, да се прояви нетърпимост. Нормално е 14-годишно момче да прояви такава агресия.

След което изприказва куп нелепости, като например че хомосексуалната ориентация (наричана от него не особено професионално „обратна“) се осъзнавала чак след 25–26-годишна възраст, а понякога и по-късно. Преди имало само „имитация“ на такова поведение.

Поуката за ЛГБТИ хората в Пловдив е, че публичните институции няма да си мръднат пръста за тях, когато са в опасност. Дори напротив – ще изкарат и тях виновни. Междувременно градът е осеян с лепенки с хомофобско и расистко съдържание.

Стикер със зачеркнато знаме на прайда
© Васил Василев

Хомофобията впрочем не се споменава в Наказателния кодекс (НК), което отчасти обяснява странното решение на прокуратурата да търси „ксенофобски“ мотиви. Доколкото изобщо се преследват от закона, хомофобските престъпления се интерпретират не в смисъла на член 162 от НК като „престъпления против равенството на гражданите“, тоест от омраза и поради дискриминация, а просто като хулиганство. Частично изключение правят Софийският апелативен съд (САС) и Върховният касационен съд (ВКС) в свои решения по случая с

убийството на Михаил Стоянов.

В тях хомофобските мотиви на извършителите са изрично споменати: „В съответствие с установените по делото факти, че подсъдимите са предприели нападението над пострадалия по съображения, че представлява лице с различна сексуална ориентация, мотивите и подбудите за действията им могат да бъдат определени като хомофобски, както е приел първият съд“, се казва в решението на ВКС относно присъдата на по-долната инстанция – САС.

Запознатите с историята за убийството на студента по медицина Михаил Стоянов неизбежно са се сетили за нея, научавайки за хомофобската акция в Пловдив. Нека припомним накратко:

През 2008 г., пак в края на септември, Михаил казва на майка си, че излиза да се поразходи. В същото време група младежи отиват „да прочистват парка от гейове“, както сами казват по-късно на полицията, смятайки, че това е легитимен аргумент. Отиват в район на Борисовата градина, „известен“ като „място за срещи между гей мъже“. Виждат минаващия оттам Михаил и решават, че им „прилича на гей“. Бият го, докато умре. После един от тях го пребърква и открадва телефона му. Петдесетина дни по-късно се осмелява да включи придобивката си и тогава телефонът е засечен, а подозренията падат върху него и още един от групата. Двамата са арестувани чак през юни 2010 г.

Некролог на Михаил Стоянов © Светла Енчева

Делото срещу двамата обвиняеми е пример за бавно правосъдие. Присъдата е постановена през 2016 г., а две години по-късно последната инстанция леко я смекчава.

Все пак обаче движението по случая е по-бързо от делото за побоя в трамвай №20 през 2010 г., когато група неонацисти пребиха с метални пръти младежи с леви убеждения, отиващи на митинг в подкрепа на чужденците, и причиниха сериозни телесни повреди на някои от тях. Въпреки че обвиняеми има, десет години по-късно делото така и не е започнало по същество. А тогавашният вътрешен министър Цветан Цветанов се опита да омаловажи нападението, наричайки го „конфликт между леви и десни анархисти“.

Убийството на Михаил Стоянов впрочем е извършено

броени месеци след първия „София прайд“.

През 2008 г. България беше още отскоро в Европейския съюз и се опитваше по всякакъв начин да покаже, че стои зад „европейските ценности“. Тъкмо в този контекст стана възможен и прайдът. По време на първото му издание жандармерията беше многократно повече от участниците. Хомофобите – също. Те на няколко пъти се опитаха да нахлуят в шествието. Не успяха, но пък хвърлиха коктейл „Молотов“, който падна пред активистка, дошла с наскоро роденото си бебе. Арестуваните нападатели бяха над 80 – горе-долу колкото участниците в самия прайд.

С течение на времето властта в България разбра, че критериите за членство в ЕС могат да се изпълняват и само формално, което се отрази, освен на други области, и на правата и защитата на малцинствата. Година след година „София прайд“ се масовизираше, но пък и хомофобията се нормализираше. Неприемането на ЛГБТИ хората се представяше като легитимна гледна точка.

Знаков пример е

медийната кампания за „прочистването“ на Троянския манастир от хомосексуални монаси

с водещата роля на Мартин Богданов, по-известен с псевдонима си Карбовски. В ефира на рейтинговото си телевизионно предаване той „громеше“ разврата в манастира. От името на предаването и екипа му беше и билбордът с надпис „Вън п*д*растите от църквата!“.

Кампанията ескалира до смъртта на предишния игумен на манастира архимандрит Августин, който беше един от главните „обвинени“ в хомосексуална ориентация. Както и до „рейд“ на „айнзац група“ (термини, заимствани от нацистка Германия), организирана от националистически организации, в резултат на който двама духовници са физически принудени да напуснат манастира.

За предаванията си точно през този период (март–май 2014 г.) Карбовски беше отличѐн с голямата награда на журналистическия конкурс „Свети Влас“. Сред членовете на журито, както и сред „кръга интелектуалци“, стоящи зад наградите, имаше ключови авторитети в областта на българската журналистика и култура, като проф. Ивайло Знеполски, Копринка Червенкова, доц. Георги Лозанов.

Хомофобията в България напредваше на приливи и отливи, докато

кампанията срещу Истанбулската конвенция практически я официализира.

Публичният натиск и демонизирането на погрешно разбрания „джендър“ бяха толкова силни, че не се намери политическа формация (отчасти с изключение на „Зелено движение“), която да заеме ясна позиция в подкрепа на правата на ЛГБТИ хората; да включи темата в предизборната си програма; да я дискутира на публични дебати и в медийни участия. Дори отстояващите демократични ценности партии се опасяват, че подобен ангажимент би се обърнал срещу тях, а техни членове ще станат обект на компроматна война поради вменена или реална хомо- или бисексуална ориентация.

Междувременно единственият общностен ЛГБТИ център у нас стана обект на серия от нападения. Хомосексуална жена беше пребита в центъра на София, защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж. Поради което ѝ избил два зъба, а трети – почти. А когато тя се обърнала към полицията,

органите на реда поискали от нея да представи избитите си зъби (останали на тротоара след побоя),

защото, ако не били напълно здрави, не можела да претендира за средна телесна повреда. Уловката е, че според НК прокуратурата се самосезира, ако има средна телесна повреда. Ако е лека, пострадалите си търсят правата по частен ред.

В Пловдив пък имаше протести срещу изложбата Balkan Pride – спечелен проект като част от културната програма на „Пловдив 2019“. Целта на изложбата беше да се представят прайд парадите в различни балкански страни, но разбрали-недоразбрали, протестиращите срещу нея се обявиха против „гей парада“ в Пловдив. Стигна се до искания за оставката на председателката на Фондация „Пловдив 2019“. А девизът на Пловдив като европейска столица на културата беше „заедно“.

Започваме и завършваме с Пловдив, но проблемът, разбира се, не е само там. Той е политически и дори не е на национално равнище – достатъчно е да видим аналогичните процеси в Русия, САЩ, Полша, Унгария и други източноевропейски страни. Ала понеже хомофобията е политически проблем, този проблем изисква политически решения. Докато политическите субекти отказват да поемат ангажимент и чакат „хората да станат готови“, ситуацията ще се влошава. И жертвите ще стават повече.

Заглавна снимка: © Васил Василев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ако БСП си събува обувките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-bsp-si-sabuva-obuvkite/

Докато Корнелия Нинова води поредната си пуническа война в БСП, Бойко Борисов ѝ краде електората. Излиза му без пари, защото го прави с нашите пари – трети месец пенсионерите в България, над 2,12 млн. души, получават по 50 лв. към пенсиите си. Офертата е в сила до изборите, след тях (да му мислят как гласуват!) обеща индексация.

Тази предизборна кампания на ГЕРБ ще струва близо 1 млрд. лв. на данъкоплатците, защото месечно се плащат 108 млн. лв. От една страна, е просташко да питаш хората радват ли се на една торба продукти, в която се побират 50-те лева, от друга – не върви да се възрази срещу подаянията заради оскъдицата на пенсионерите.

Отпусканите ежемесечно петдесетолевки напомнят история от известната книга за деца на Джани Родари „Приключенията на Лукчо“ – Дон Домат великодушно подарява на Ягодка обвивка от бонбон, за да я оближе.

– Седем години работя и това е вече третата обвивка от бонбон, която получавам от Ваше превъзходителство.

– Виждаш ли – отговори Домат, – аз съм добър господар. Слушай ме и ще бъдеш доволна.

– Който се задоволява с малко, е щастлив – каза Ягодка и след като се поклони, отиде да си гледа работата…

Купуването – според профила на избирателите

От трета страна (има и такава, да), добавката от 50 лв. е умел политически ход в държава, където пенсионерите са близо една трета от избирателите с право на глас поради демографската криза и миграцията. Купуването на гласове е според профила на избирателите. Преди години в Индия например станаха известни опити за купуване на избиратели с… хероин – в щата Пенджаб, на границата с Пакистан, където търговията с дрога е голям бизнес, а наркоманите – стотици хиляди.

Колко от избирателите на БСП са пенсионери? Близо половината

според демографските профили на „Галъп интернешънъл“ от парламентарните избори през 2017 г., когато за БСП гласуваха 955 490 души. От тях 47,1% са били над 60 години.

Скоро ще стане ясно дали кабинетът на ГЕРБ ще приеме предложението на синдикатите за преизчисляване на всички пенсии с промяна на индивидуалния коефициент, или преизчисляване на половината от тях с дохода от 2015 г., сочено за по-вероятно. Резултатът ще е, че управляващите ще си осигурят гласовете на няколко хиляди пенсионери.

А какво предлага БСП на верните си избиратели? Същото като синдикатите, вместо да говори за смислен план за цялата пенсионна система, в която настоящият втори стълб е с тежка остеопороза от години. В състояние ли са социалистите да произведат подобна дългосрочна стратегия – защото плановете за пенсионните системи са с много дълъг хоризонт, – или ще продължат да пълнят гробището за политици, в което ГЕРБ също имат запазен парцел? Това би означавало реална оферта към икономически активните граждани, които им се изплъзват като избиратели.

Вместо с оферти БСП е заета със скандали и себеанализи.

Но има и друго. С пораженията, нанесени на държавата от тоталитарния режим, както и с последвалото демократичните промени десетилетие, съмненията, че БСП може да е изход след Борисов, остават. Онлайн изданието „Памет“ разкрива трите тайни фалита на България при режима на Тодор Живков – през 1960 г., 1977 г. и 1987 г., и разрухата на българската икономика навръх 10 ноември 1989 г.

Винаги ще се помни, че през зимата на 1997 г. кабинетът на Жан Виденов докара българите до най-ниското равнище на доходи в цялата българска история, както и корупцията при тройната коалиция. Паметно, но не за добро, е и последното управление на БСП, когато тогавашният лидер Сергей Станишев се целуваше с Лютви Местан на Орлов мост, а междувременно се опита да наложи и Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Изтраяни бяха за 14 месеца.

След първия в историята на БКП/БСП пряк избор на лидер, на който Корнелия Нинова победи с 81%, шестима депутати напуснаха парламентарната група на социалистите, петима от тях – и партията. Те няма да станат „двигатели на промени в партията“, както се случи през ноември 1996 г., след писмото на 19-те с искане на оставката на Жан Виденов. Дори защото не са от калибъра на личности като Александър Лилов, Елена Поптодорова, Ивайло Калфин, които бяха сред подписалите, но и защото ситуацията тогава и сега е различна.

Новите независими депутати обаче със сигурност ще излязат по-богати след няколко месеца от 44-тия парламент.

Победителката Нинова обнови Националния съвет, от който излязоха известни имена – начело със Станишев, понастоящем лидер на Партията на европейските социалисти. Същият Станишев и още петима евродепутати на БСП гласуваха срещу резолюция на Европарламента относно отравянето на руския опозиционер Алексей Навални и евентуално нови санкции за Русия. Изглежда, че за лидера на ПЕС е по-безопасно да говори за необходимостта от приемане на Истанбулската конвенция, но не и срещу един „авторитарен до криминалност“ режим.

Събува ли си обувките БСП?

Как БСП дефинира задкулисието

Предвид заявката, че възнамерява да управлява, е важно какви послания излъчват социалистите сега. Септемврийски сондажи на „Галъп“ и „Маркет Линкс“ дават изравнени резултати на ГЕРБ и БСП. Според „Маркет Линкс“ социалистите дори имат незначителна преднина, но главно заради анти-ГЕРБ настроения – не заради политически послания откъм „Позитано“ 20.

Ако Корнелия Нинова си е осигурила спокойствието, необходимо ѝ като лидер, за да поведе БСП към изборна победа, няма извинения да не представи убедителни доказателства, че са социалисти. Но не ъпгрейдната версия на „Визия за България“, която през 2018 г. предизвика единствено недоумение, а нова платформа, съобразена и с предизвикателствата, пред които е изправен светът заради COVID-19. (Защо не и Национален план за усвояване на средствата от Европейския съюз за преодоляване на здравните и икономическите последици от коронавируса, какъвто от ГЕРБ обещаха в края на годината.)

Предвид факта, че докладът за върховенството на закона на Европейската комисия изведе отново болните места на България – липсата на напредък в борбата с корупцията, на контрол върху главния прокурор и на свобода на медиите, то

БСП дължи на избирателите мерки за справяне.

Или смятат да подкрепят промените в Конституцията, които президентът Румен Радев обяви, че ще предложи на следващия 45-ти парламент и засега пази в тайна? Въпросът с приоритет е как социалистите дефинират задкулисието в българската политика – все пак Делян Пеевски се появи при царя и Доган, израсна при Станишев и доби още повече мощ при Борисов.

Дали коалиция с ДПС за трети път е възможна – или с ГЕРБ без Борисов; какво ще правят с партийните квоти във ВСС, от които така добре се възползват; все така ли я тегли Корнелия Нинова към Вишеградската група; какво е за БСП втората линия на „Турски поток“, която Борисов нарича „Балкански поток“, и за интерконектора с Гърция и дела в терминала за втечнен газ в Александруполис; ще продължат ли със същата настойчивост пътя към еврото, или ще го забавят; как ще изпълнят българските ангажименти по Зелената сделка, в т.ч. и затваряне на въглищните централи; имат ли нужда от редизайн отношенията на България с Турция и Русия след ерата „Борисов“; как вижда Нинова българското включване в дигиталната революция…

Само така ще разберем дали БСП наистина си събува обувките – или ще продължи с обещания за пенсионерите и „повече държава в икономиката“ от „Визия за България“.

Обликът на партията също е от значение.

В ГЕРБ например, почти като в дългогодишен брак, в който съпрузите започват да си схождат, всички заприличват на Борисов – по дебелащина, популизъм, интонационно дори. Достатъчно е да чуем „обаятелната“, по определението на Валери Симеонов, председателка на парламента Цвета Караянчева в общение със симпатизанти от Лом.

На кого ни прилича БСП – на младия и с европейска закалка Крум Зарков; на някой от старите лъвове, като бизнесмена и прагматик Петър Кънев; на апаратчици с енергийни интереси, като Румен Овчаров; на опортюнисти, като Кирил Добрев… За всекиго по нещо, но всъщност партията няма своя характерна физиономия, няма индивидуалност на бранд, както биха казали спецове по маркетинг. И социалистически облик си няма. Какво е БСП? „БСП = разруха“ или би могло да се трансформира в „БСП = ново начало“?

Засега виждаме само старите обувки на партията – втръсналите скандали за влияние, липсата на смислени послания, тяснопартийна пропаганда. Но да повторим – как БСП дефинира задкулисието е въпросът, с който да започнем.

Заглавна снимка: PES

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Благодарение на главния прокурор на все повече граждани им стана ясно колко сбъркан е моделът на прокуратурата в България“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-2/

Съюзът на съдиите в България поиска в специално обръщение до Висшия съдебен съвет да направи оценка на публично известни факти относно дейността на главния прокурор и да започне процедура за отстраняването му. Венелина Попова разговаря по темата със съдия Нели Куцкова – бивш председател на ССБ.


Г-жо Куцкова, становището на Вашата съсловна организация не идва след Доклада на ЕК за върховенството на закона в страните членки на Европейския съюз, а го предхожда. Показва ли това устойчива тенденция в оценката на съдийската гилдия в България за работата на главния прокурор?

Съюзът на съдиите изрази своето отношение към Иван Гешев още след изслушването му от Висшия съдебен съвет и преди неговия предизвестен избор като единствен кандидат за поста на главен прокурор. Нееднократно сме сезирали ВСС да вземе отношение и към негови недопустими изказвания. Сегашното ни поименно обръщение към членовете на Съвета, които избраха г-н Гешев, беше обсъдено преди Общото събрание на нашата организация на 19 септември и просто съвпадна по време с Доклада на ЕК.

През юли т.г. и адвокатски колегии от страната поискаха оставките на Иван Гешев и Данаил Кирилов заради погазване на правовия ред и юридическа некомпетентност. Но възможно ли е в този си състав ВСС да отговори на очакванията на вашите две съсловия, които изразяват напълно свободна воля – непостижим лукс за прокурорите в България при това административно устройство на прокуратурата?

Няма да коментирам колегите прокурори, защото и тяхната не е лесна. Законът предвижда такава възможност. Но дори и да се намерят трима души, които да внесат това предложение, аз не съм оптимист, че целият състав на ВСС ще предприеме някакви действия. Но откъде да знае човек, може и да ни изненадат. Нещата се развиват, обстановката в страната е много динамична.

Аз лично съм на мнение, че г-н Гешев не трябва да подава веднага оставка, защото благодарение на неговото поведение на все повече български граждани им стана ясно колко е сбъркан моделът на прокуратурата в България. Все по-ясно се вижда, че тя не е модерна европейска прокуратура, а с остатъци от сталинистката конструкция от времето на социализма. Това има огромно значение и за независимостта на самите прокурори, и за възможността им да предприемат действия по разследване и обвиняване на лица, за които има достатъчно данни за извършване на престъпления, без да чакат благословията на главния или под негово влияние да образуват или прекратяват дела.

В Доклада на ЕК е посочено безпокойството на Венецианската комисия, че главният прокурор все още има значително участие в управлението на съдиите, както и съмнение, че цялостната структура на ВСС може да защитава съдебната независимост от вмешателство и натиск от изпълнителната, законодателната и съдебната власт. Посочени са и опасения за нерегламентирано от закона лобиране и съмнения за прозрачността и предвидимостта на наказателния процес. Това ли са главните причини за ниското доверие от страна на гражданите и бизнеса в независимостта на съдебната ни система? Или има други, по-съществени?

Аз мисля, че за това се изисква дълбок анализ, тъй като съдебната система не е само прокуратурата. Всъщност делата, които се разглеждат в съда, са многократно повече от наказателните. В Доклада има положителна оценка за сроковете, в които се разглеждат административните дела и тези от ВКС, съизмерими с други държави членки по този показател. Работата на съдиите и прокурорите е коренно различна и смея да твърдя, че сред тях има твърде много хора, които си вършат съвестно работата всекидневно и не заслужават отрицателна оценка. Но заради несъвършенствата на управляващия ни орган и неговото нежелание наистина да отстоява независимостта на съда, в крайна сметка има такива резултати.

Поначало редовият гражданин у нас не вярва в институциите, но в последно време хората започват да стават все по-грамотни юридически и да преценяват работата на прокуратурата и на съда и резултатите от нея, но отново в сферата на наказателното право. Останалите дела не са така атрактивни за тях и са по-сложни. Ако се направи обаче едно социологическо проучване за доверието в прокуратурата и в съда по наказателни, граждански, търговски и административни дела, тогава резултатите може би ще са доста по-различни.

Липса на присъди за корупция на високо ниво, недостатъци в електронното правосъдие, опити за натиск върху съдии, които членуват в професионални организации, високи съдебни такси за административното правосъдие са само част от посочените проблеми в съдебната ни система. Въпреки това управляващите приемат Доклада на ЕК като позитивен. Това някакво раздвоение на властта ли е, или нетърпима арогантност, или и двете?

Аз бих се учудила, ако властта заяви: „Докладът е много критичен към нас, ние се засрамваме и ще се поправим.“ Чисто съдийски мога да кажа, че имаше много сериозни възражения за високите такси по административните дела, тъй като това препятства достъпа на хората и на неправителствените организации до правосъдие.

В Доклада, от една страна, парламентът е оценен положително за това, че беше отменена разпоредбата, съгласно която всички съдии, прокурори и следователи трябваше да декларираме членството си в професионални организации, и още тогава получихме критики за тези законови изисквания. Сега те са отменени, но в Доклада е посочено, че въпреки всичко списъкът на членовете на тези организации стои в регистъра и се използва за натиск върху съдиите.

Съюзът на съдиите още от 1997 г., независимо от това кой е бил негов председател, винаги остро е реагирал на всякакви опити съдът да бъде подчиняван, затова си е спечелил име на бунтовна организация, а за някои политици – едва ли не и терористична. Така че да си член на Съюза на съдиите стана опасно. Но аз съм много щастлива да установя, че независимо от смяната на ръководството на Съюза през три години, неговото поведение и борба за отстояване на независимостта на съда не са отслабнали.

Очаквате ли ЕК да продължи мониторинга върху правосъдните системи на България и Румъния?

Тъжно ми е, но очаквам да бъде продължен, това каза вчера и комисар Йоурова. По-скоро не знам как ще се съчетаят двата механизъма: единият – за наблюдение на всички държави членки, другият – само за нас и Румъния. Трябва да можем да се сравняваме с останалите страни от ЕС, защото, както търпим критики в някои посоки, така смея да твърдя, че българското правосъдие в никакъв случай не е по-лошо дори от това в старите държави от ЕС – разбира се, в някои отношения, не във всички.

Изглежда малко дискриминационно България и Румъния да бъдат наблюдавани и в отделен мониторинг, но това е вече въпрос на чувства, а не на здрав разум. По-добре да бъдем наблюдавани и критикувани, та да си приведем системата във вид, който е необходим на обществото, а не за да угодим на ЕС. Дали това ще бъде обвързано с финансови санкции, тепърва ще видим, защото това ще решат органите на ЕС и ще стане бавно.

Последно – прогнозата Ви колко време ще изкара Иван Гешев като главен прокурор?

Не мога да правя такива прогнози. Но дори и да си изкара пълния мандат, се надявам той да съобрази поведението си с критиките на обществото, които стават все повече и все по-силни.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на съдия Нели Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Необходимо, но на парче и неефективно. Велизар Шаламанов за обявеното ново закупуване на самолети F-16

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/velizar-shalamanov-interview-f16/

Велизар Шаламанов е експерт в сферата на отбраната, директор по сътрудничество с потребителите в Агенцията за комуникации и информация на НАТО и бивш военен министър. Венелина Попова разговаря с него за наскоро обявеното от правителството намерение България да придобие още 8 нови самолета F-16 Block 70 и друго високотехнологично оборудване в рамките на проектите за модернизация на Военновъздушните ни сили.


Г-н Шаламанов, как приемате новината, че правителството прави проучване за купуване на още 8 американски изтребителя F-16? Ще Ви припомня, че в коментара си пред „Тоест“ след първата сделка казахте, че на армията ни е необходима цяла ескадрила…

Това всъщност е естествена стъпка. Жалко е, че се поднася като новина, а не е, защото проектът е за общо 16 самолета, които трябва да бъдат купени на два етапа. Естествено, поради липсата на системно и устойчиво планиране ние нямаме достатъчно информация нито за сроковете, нито за финансирането.

Много по-важна е цялостната подготовка за приемането на тези изтребители, както и за бързото извеждане от експлоатация на старите самолети, свързано с доста разходи и голям персонал. Радостното е, че се говори не само за самолети, а и за трикоординатни радари и друга бойна техника, като зенитнокомплексни ракети. Защото новите самолети F-16, със своята електроника, радари и въоръжение, не могат да бъдат интегрирани със съществуващата техника за противовъздушна отбрана.

Да, от всичко, което казвате, действията на кабинета изглеждат последователни. Нормално ли е обаче един премиер, лишен от морална легитимност, чиято оставка протестиращи граждани в България искат вече трети месец, да влиза в подобни преговори с фирмата „Лoкхийд Мартин“, макар военният министър да твърди, че те не обвързват с нищо правителството?

Искам да подчертая, че не е нормално да се говори за такъв тип важни сделки, без да има цялостен план за превъоръжаване и подмяна на старата техника, какъвто би трябвало да има след приключването на Стратегическия преглед на отбраната. Той беше планиран за април, отложи се (заради COVID-19) за ноември.

Начинът, по който се обявяват такъв тип решения, наистина буди съмнения, че техният фокус не е превъоръжаването на армията, а е търсене на някакъв друг тип послания – и за вътрешна консумация, и навън, към стратегическия ни съюзник САЩ. За съжаление, резултатът е придобиване на може би неоптимални способности за повече пари – и то по начин, който не позволява тези способности да допринесат максимална полза. Такава бихме имали при един обмислен план, какъвто бе планът за превъоръжаване от 2014 г., отменен от г-н Борисов.

Въпросът с легитимността също е важен, защото, когато разговаря един силен лидер, получил мандат на избори, с подкрепа в парламента и от обществото, той може да постигне много по-добри условия за България, какъвто е случаят с Полша, Румъния, със Словакия, ако щете. Като мине време и се направи сравнителен анализ, ще видим, че България е похарчила повече пари за по-малко способности и е по-неинтегрирана от другите страни, които споменах.

Независимо че следващите 8 изтребителя може да бъдат купени на разсрочено плащане, държавата ще трябва да вземе нов дълг за тази сделка. Как изглежда той в контекста на външния дълг на България от 35,6 млрд. евро, който е близо 58% от БВП на страната ни? Това не Ви ли се струва като „на гол тумбак чифте пищови“?

Историята показва, че всеки път, когато България се е превъоръжавала, това е било свързано с поемане на външен дълг, тъй като трябва да бъдат инвестирани ударно големи средства. Но това винаги е било свързано с технологично обновление за страната ни и с ясно стратегическо партньорство в сферата на отбраната, което е водило до икономически ползи и развитие. Така че ако тези пари се инвестират по разумен начин, ползата за България ще бъде много по-голяма от тежестите на поемането на един дълг. Но ако парите се харчат така, както до момента се прави – на парче, неефективно, то резултатите няма да са добри.

Накрая искам да подчертая, че когато парите се харчат по линия на FMS (програмата за чуждестранни военни продажби на САЩ), то в много голяма степен добрите практики и гаранциите идват от американската страна. Така че при всички положения това е добро решение и по-добър начин да бъдат похарчени тези пари, отколкото да изгърмят в банка като КТБ или в магистрала, която след това трябва да се ремонтира.

На 27 септември швейцарците одобриха на референдум купуването на нови изтребители. А Борисов и коалиционните му партньори стартират проучвателна процедура без мандат от Народното събрание и въпреки че друг парламент и друго правителство ще решават при какви условия ще се купуват самолетите. Защо е това бързане от страна на един премиер, чиито дни във властта са преброени?

Гласуваният проект е за 16 изтребителя и е утвърден първият етап от осем, така че реално такъв отворен мандат има. Съвсем друг е въпросът, че не се процедира по такъв начин при такова фундаментално превъоръжаване. Това е моето мнение. А това, че е обявено стартиране на разговори и събирането на информация, е много далеч от сключването на договори.

Искам отново да посоча, че в голяма степен това (както и изгонването на руски дипломати) е по-скоро пропаганда, информационна кампания, и не е свързано с взето решение на базата на стратегически анализи и ясна визия. Очевидно е, че когато едно правителство и премиер си отиват, и то не с одобрението и благодарността на гражданите, не може да се очаква стратегически пробив.

Експерти коментират, че с обещанията си за купуване на нови изтребители и друга бойна техника Борисов всъщност прави отчаяни опити да умилостиви САЩ, които подготвят санкции спрямо участниците в „Северен поток 2“ и „Турски поток“. Защото според държавния секретар Майк Помпео това не са търговски проекти, а основни инструменти на Кремъл за разширяване на зависимостта на Европа от руската енергия и за подкопаване на трансатлантическата сигурност. Всъщност през всичките години на своето управление Борисов не се ли опитва да „тъче на няколко стана“, което в геополитиката рядко може да бъде успешно, да не кажа никога?

За мен най-важно е какво е мнението на българското общество. Трябва да свикнем, че политиката зависи от визията на лидера, но лидерите ги избират гражданите. Днес нещата едва ли могат да бъдат коригирани, защото ние получаваме повече от същото, както казахте – едно неособено красиво балансиране и пропаганда.

Голямото предизвикателство пред българските граждани е – ако искат наистина да има ново начало, което да позиционира България като нормална западна страна в свободния свят – да избират лидери и политици, които имат интегритет и са последователни; които имат визия и са открити към гражданите; които преследват тази визия в консултации, а не задкулисно.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Велизар Шаламанов в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо всеки път си говорим едно и също като изчезне човек?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/lipsva-loop/

Когато спрях да поддържам Lipsva.com преди няколко години, описах подробно защо не може да допринесе нищо повече към издирването на безследно изчезнали. Основната причина беше в липсата на координация или активност от МВР. В крайна сметка единственото, което се случваше е да ме канят на интервюта при всеки нашумял случай да обяснявам едни и същи нещо. Ако само това е ефектът, то няма смисъл.

11 години по-късно малко се е променило в работата на МВР. Разликата е, че се случва един или два пъти на година да говоря някъде по темата. Приемам поканите, за да маркирам именно тази липса на напредък. Пред 2019, например, по Нова Телевизия говорих за същите неща. Преди това говорих за Amber, а по-късно как въпреки заявките на НСБОП тази възможност не се използва.

Миналата седмица ме поканиха да говоря по БНТ по същите теми. Имахме дълъг разговор, както обикновено записах клип маркирайки основните проблеми. Споменаха, че ще участват и хора от системата -- бивши и настоящи.

В отговорите си посочих както причините да създам Lipsva, така и проблемите, които доведоха до това да го спра, но по-важното -- да няма напредък в работата на МВР с обществото, организации и въобще комуникацията в публичното пространство по темата. Ключов момент тук са структурните проблеми в системата, които не позволяват на служители на ниски, а дори на средни нива, да взимат елементарни решения. Авторитарното ръководство, грешните стимули, корупцията по висшите етажи, липсата на отчестност и сбърканото кадруване са довели до там, че редовите служители нямат нужните инструменти, свобода на решения и в голяма степен ресурси да си вършат работата.

Съвсем нормално е едно такова интервю да бъде монтирно, за да се впише в разговорите с други участници. Затова е съвсем очаквано част от казаното от мен и други да бъде отрязано. Част от проблемите бяха маркирани от други, като например Тодор Тодоров, която сам е бил част от системата на МВР до 2012-та.

Това, което напълно беше обърнато с главата обаче, беше критиката към МВР. Докато Тодоров говореше само за лошата работа на отделни служители, от моите думи беше останала само критиката за системата Amber от последните години. В действителност посочих как редовите служители правят каквото могат с малкото свобода и ресурси, които им се предоставят, а системите проблеми са причината да няма напредък. Още натоявам и че е важно да се показва, че голяма част от случаите се решава, че служителите в голямата си част си вършат съвестно работата и че това е важно както за комуникацията им с близките, така и с потенциалните свидетели. Вместо това се продължава да се мачкат служителите служебно и по медиите, а да се спестява всичко на висшите етажи.

Тези системни проблеми имат корени още от соца, но в огромната си част налагането на авторитарен контрол и ограничаване на ниските нива в МВР беше въведено по време на Цветанов като министър. Точно тогава започна работа Lipsva, точно тогава хора в системата проявиха интерес и имах срещи със заместник министри, началници на сектори и прочие и точно в рамките на мандата му видях как всички се затварят и започва да ги е страх да взимат решения. Към 2012-та вече прекият канал за комуникация практически не съществуваше и беше дадено да се разбере как вече ще работи полицията. Тодор Тодоров е бил част от системата на МВР през същия период и е станал свидетел на същите тези проблеми. Би следвало да ги посочи, също както и времето, за което датира собствената му критика.

Разбира се, всеки журналист има свобода да определя целите и насоката на своите репортажи. В случая БНТ с редакционната си политика е маркирала случаи през времето и разкази на близки. Тук не следва да имам критика. За мен обаче е важно да се кажат и причините за тези проблеми. Иначе се връщаме към същия затворен кръг, в който се потварят едни и същи лични драми при поредното изчезване и просто се дава ефирно време на определени хора.

Затова, също както при предишни интервюта, пускам целия запис, който дадох на БНТ. Сами може да видите кои части са подбрали и какво допълвам след това.

Тук ще намерите и репортажа на БНТ.

The post Защо всеки път си говорим едно и също като изчезне човек? first appeared on Блогът на Юруков.

8% намаление на абортите… може би

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/namelenie-aborti/

Пускам тези числа с големи уговорки за източника на информация. Макар доста политици и самото Министерство на здравеопазването да го цитират редовно, доста е под изискванията ми за качество. В случая обаче това са единствените данни, които имаме. Повече за проблемите със здравната статистика писах през май.

Та с тази уговорка, според НЦОЗА за първата половината на 2020-та има 8.3% намаление на вероятността една жена да има аборт в България спрямо същия период на 2019-та. При абортите по желание намалението е с 1158 случая или 16.3%, но тези по медицински показания са скочили с 429 случая или 47.5%. Спонтанните са намалели с 6.4%. При всички числа приемам 2.36% намаление на жените в страната в разглежданите възрастови групи, каквато беше разликта между 2018-2019 г.

Дори контролирайки за спад в населението, очаквано е да има намаление в броя абортите. Виждаме го всяка година. Темата обаче е редовна спирка и източник на сензации за националисти, кафяви медии, религиозни секти и други шарлатани и затова рядко чуваме тези числа. Такова голямо намаление обаче има две обяснения, които най-вероятно поравно допринасят за виждания ефект.

На първо място неизменнен фактор е COVID19. Промените в работата на болничните заведения са повлияли както на решението да се прави аборт, така и дали и как се отчита. Самата криза накара много да избягват търсене на здравна помощ. В огромна степен това е сериозен проблем, негативното ехо от който ще виждаме години напред и трудно ще се различни от трайните здравни последици от преболедуването на коронавируса – особено при сърдечното здраве. При аборите навярно някои жени или не са се решили, или са нямали достъп до възможността за аборт. Последното също може да създаде здравни проблеми, тъй като предполага и липса на достъп до АГ помощ и наложителни интервенции.

Това не означава, че същия брой жени не са направили аборт. Силното ограничаване на работата на болниците може да е накарало много жени да търсят „алтернативни“ решения, които поставят живота и здравето им в риск. Няма адекватна статистика за нелегалните аборти, още повече по тримесечия. Общите оценки през годините са за не повече от 20% от официлния брой, но не може да кажем колко са били конкретно през последните 6 месеца.

Това, което виждаме, обаче е значително увеличние на тези по медицински показания. Това отново може да се препише като ефект от кризата, тъй като доста АГ специалисти са писали аборти по желание като спешни интервенции, за да заобколят наложените ограничения преди няколко месеца. Така докато между 2018 и 2019-та виждаме намаление от около 4% в наложителните аборти, сега виждаме почти 50% увеличние.

Тук отново засягаме проблемите в отчитането, липсата на контрол, непостоянство на методологията и ниското качество на данните на НЦОЗА и Министерството на здравеопазването като цяло. Това е и второто обяснение за сериозният спад в абортите. Голямото намаление на спонтанните аборти, например, в улика именно за това.

Разбира се, това не означава, че нямаление няма въобще – напротив. Означава просто, че не може да си вадим генерални изводи само въз основа на тези числа. Всичко, което описах дотук са предположения на база работата ми с подобна информация, опита ми от данните специално на НЦОЗА и разговори с хора в системата. За жалост, не само, че няма изгледи да се подобри здравната статистика, но и се разтурва това, което преди е работило добре, като например раковия регистър.

Ниското качество на данните, разбира се, няма да попречи на знайни и незнайни стожери на нацията, традициите и религията да рисуват апокалиптични карти и да настояват за правото на обществото да диктува какво може и не може една жена да прави с тялото си. Всъщност, както винаги голяма част от твърденията им ще бъде измислица и дори няма да си направят труда да четат малкото налична статистика, тък като ги оборва.

The post 8% намаление на абортите… може би first appeared on Блогът на Юруков.

Евфемистични депортации

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/evfemistichni-deportatsii/

Една от темите, които не заглъхват през последните два месеца, е за депортациите на чужденци от България по политически причини, чиято законосъобразност е, да кажем, съмнителна. Първоначално оставена без особено внимание на фона на протестите за оставката на премиера Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев, тази тема постепенно ескалира, докато не прерасна в международен скандал. Как се стигна дотам? И как да се ориентираме в морето от твърдения, опровержения и интерпретации?

На 15 юли се навършиха четири години от опита за преврат срещу режима на Реджеп Тайип Ердоган в Турция. За него той обвини политическия си опонент Фетуллах Гюлен, след което последваха гонения срещу т.нар. „гюленисти“, към които беше причислен много широк кръг от хора. Голяма част от тях не бяха последователи на Гюлен, а просто светски настроени хора, сред които доста интелектуалци, учители и университетски преподаватели. В този контекст през август 2016 г. България предава на Турция бизнесмена Абдуллах Бююк, а няколко месеца по-късно – през октомври – още седем турски граждани, преследвани заради „гюленизъм“.

Нови разкрития около депортациите на „гюленисти“

В контекста на годишнината от тези събития журналистът Димитър Ганев публикува в „Клуб Z“ журналистическо разследване по темата (първа частвтора част). Той се е добрал до секретни документи на турските власти, според които

премиерът Борисов и тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров лично и охотно са съдействали за депортирането

на Бююк и „гюленистите“ в Турция. След това за бежанците става на практика невъзможно да влизат в България през Турция (влизането им в Гърция от Турция обаче е все така по-лесно). А в самото начало на кризата от COVID-19 България получава подарък от Турция: тестове за вируса, ръкавици, маски, предпазни облекла – все неща, така дефицитни в онзи период. Подаръкът е направен ден след като Ердоган заплашва, че Турция вече няма да спира търсещите убежище в Европа и ще отвори за тях границите си с Гърция. Границите с България останаха все така непристъпни.

Скоро след разкритията на Ганев журналистката Генка Шикерова публикува в „Свободна Европа“ материал на основата на интервю с един от седемте депортирани, пожелал да остане анонимен, и припомня историята на Бююк. Мъжът разказва как е пристигнал в България, бягайки от Турция, но е бил принуден да подпише документ, че не иска адвокат, преводач и убежище. И скоро след това е депортиран на основание… че не е поискал убежище. Същото се е случило и с останалите му сънародници, с които е бягал.

В затвора в Турция мъжът е подлаган на разнообразни изтезания, включващи електрически ток и опити за изнасилване с полицейски палки.

Според Александър Кашъмов, адвокат на седемте депортирани, „има данни за незаконно задържане и предаване на седемте турски граждани“. Не са спазени например сроковете на обжалване.

Мистификациите около случая „Бююк“

Казусът с Абдуллах Бююк е по-различен. Турският гражданин има успешен бизнес в родината си – компания за интернет услуги, в която работят петдесетина души. Още към края на 2015 г., когато гоненията срещу последователите на Гюлен се ожесточават, той се мести в България и се опитва да продължи бизнеса си тук. Турция е поискала неговото екстрадиране, но българският съд два пъти отхвърля искането с аргумента, че то е политически мотивирано. Бююк подава молба за политическо убежище в Президентството.

Скоро след това с него се свързват служители на българското разузнаване,

които твърдят, че идват „от името на президента“. Те го съветват да кандидатства за бежански статут към Агенцията за бежанците, тъй като Президентството ще отхвърли молбата му.

Тук отваряме малка скоба. В България президентската институция (по-конкретно – вицепрезидентът) може да предоставя политическо убежище. Може, но на практика почти никога не го прави. А Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която е към правителството, предоставя на кандидатите за убежище бежански или хуманитарен статут. Кандидатстването за убежище пред Президентството и пред ДАБ са различни процедури.

И така, агентите предлагат на Бююк помощ срещу информация – искат той

да се внедри сред гюленистите в България и да им докладва какво се случва. Той отказва. Не след дълго е депортиран в Турция.

Според тогавашната вътрешна министърка Румяна Бъчварова причината за депортирането е чисто формална – документите на бизнесмена са били с изтекъл срок на годност. Това повтарят българските власти и до ден днешен. (Всъщност паспортът на Бююк е нарочно анулиран от турските власти – за да бъде поставен в уязвимо положение.) Този аргумент обаче няма как да е валиден поне по две причини:

Първата е, че има две решения на българския съд, отхвърлящи искането за депортацията на Бююк. Втората е, че към момента на принудителното си извеждане от страната турският гражданин е бил в процедура по предоставяне на убежище към ДАБ.

Докато е в процедура, той не е нелегален и не може да бъде депортиран. Независимо дали има документи за самоличност.

Всъщност голяма част от кандидатите за убежище нямат документи – не може да се очаква страната, от която бягаш, да ти поднови паспорта.

След депортирането на Бююк са иззети компютрите и сървърите на фирмата му. Те са му върнати чак в края на 2019 г., но луксозният му автомобил „Рейндж Роувър“, останал в България, няма същия късмет. На подадения сигнал за незаконно придобито имущество бизнесменът получава отговор в смисъл: вярно, че друг човек кара колата ви, но той всъщност ви я пази.

Случаят с Абдуллах Бююк и „гюленистите“ привлече отново общественото внимание не толкова заради публикациите в „Свободна Европа“, а защото стана 

обект на журналистическо разследване на авторитетния немски вестник „Шпигел“,

публикувано на 11 септември и носещо силно критичното заглавие „Как българският премиер Борисов се превърна в слуга на Ердоган“. Един от петимата в екипа, работили по темата, е същият Димитър Ганев, който два месеца по-рано публикува разследването по темата в „Клуб Z“. И документите, и фактите, изнесени от „Шпигел“, се покриват с вече оповестените от Ганев – да, има данни Борисов и Цацаров активно да са съдействали на режима на Ердоган за депортациите. „Шпигел“ подчертава, че предаването на Бююк на турските власти е извършено незаконно и в противоречие с два пъти потвърденото решение на българския съд.

По тези теми българските власти не са особено разговорчиви

Те обвиха в мълчание депортациите на турските граждани през 2016 г. Видяха се принудени да говорят едва след като Турция се похвали, че България ѝ е върнала „гюленисти“. На сегашните публикации на Ганев и Шикерова представители на държавата също не реагираха. Статията на „Шпигел“ обаче вдигна международен шум. До този момент премиерът, изпаднал в състояние на ескейпизъм покрай протестите за оставката му, не е реагирал.

Сотир Цацаров обаче разпространи позиция,

според която на срещата с турския посланик той (Цацаров) е поддържал становището, че ново искане от страна на Турция за екстрадирането на Бююк не е допустимо. Бившият главен прокурор цитира аргумента на Румяна Бъчварова, че Бююк е депортиран заради невалидните си лични документи, не екстрадиран (тоест не е върнат на Турция по нейно искане).

При това положение или турските секретни документи, или Сотир Цацаров не казват истината. Но и без това противоречие твърденията на бившия главен прокурор не са убедителни. Както вече стана ясно, депортирането на човек, който е в процедура за предоставяне на бежански статут, само защото няма документи за самоличност, не е законно. Освен това е трудно да се обясни защо един човек е бил депортиран, ако и съдът, и прокуратурата са били против. Защото от Дирекция „Миграция“ на МВР са се объркали? Или по лично решение на премиера?

Депортация, която „не е депортация“, и полово сношение, което не е секс

В разгара на скандала около депортациите на турски граждани през 2016 г. се разбра, че има и нова. Първо историкът Георги Зеленгора съобщи във Facebook, че 39-годишният Селахатин Юрюн е принудително върнат в Турция. Това е станало дни преди делото му за бежански статут на 29 септември. Юрюн е активист на лявата прокюрдска Демократична партия на народите и бивш кандидат за кмет на град Улудере. Впоследствие тази информация беше споделена от евродепутата от БСП Иво Христов.

Пред вестник „Сега“ адвокатката на Юрюн Валерия Иларева потвърди новината за депортирането на клиента си, а в Софийския административен съд действително е насрочено дело за статута му на 29 септември. То е образувано, защото турският гражданин е обжалвал първоначалния отказ на ДАБ за предоставяне на бежански статут. Разбирайки, че клиентът ѝ е отведен от служители на Дирекция „Миграция“, Иларева подава спешно искане за спиране на евентуалната му депортация до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, но Юрюн е върнат на Турция още същия ден.

Скоро след вдигането на шум около случая „Юрюн“ от МВР реагират с прессъобщение. „Във връзка с публикации в онлайн издания, съдържащи манипулативни внушения за незаконни действия на служители на Дирекция „Миграция“ – „експулсиране“ и „депортация“ в Република Турция на турски гражданин, МВР категорично заявява, че те не отговарят на истината“, твърдят от Вътрешното министерство. Според тях става дума не за експулсиране или депортиране, а за „връщане до страната по произход“. Защо? За да се спази Споразумението за реадмисия между ЕС и Република Турция. МВР твърди, че Юрюн е с отказан статут на бежанец, и не създава впечатление да е информирано за предстоящото дело по обжалване на отказа.

Нека дешифрираме прессъобщението. Твърдението, че някой е върнат в родината си, защото има споразумение за реадмисия, е все едно да ви вкарат в затвора с аргумента, че има Наказателен кодекс. С други думи, независимо от факта на споразумението, е важна конкретната причина. Освен това

има ли „връщане до страната на произход“, което не е депортация?

Миграционни юристи, с които „Тоест“ се консултира, уточняват, че в английския език термините „депортиране“, „експулсиране“ и „принудително връщане“ (deportation, expulsion и forced return) са синоними. В езика на българското миграционно право има един нюанс – „депортиране“ и „принудително връщане“ са синоними, а за експулсиране се говори, когато има заплаха за националната сигурност. Юрюн не е върнат в родината си по своя воля, макар МВР евфемистично да не споменава това изрично. Да се твърди, че не е депортиран, а е върнат в страната по произход, е все едно да се каже: не е вярно, че сме правили секс, напротив – извършихме полово сношение.

Съпартиецът на Юрюн – Хишар Узсой, депутат в турския парламент и член на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, се изказа по случая далеч по-остро, цитиран от bTV:

„Това е тотално незаконен случай на международно пиратство. Българските власти се държат като гангстери.“

Според него прессъобщението на МВР показва, че „тази държава и правителството са тотално банкрутирали. Нещо, в което е замесено Министерството на правосъдието, а Министерството на вътрешните работи да не е наясно – това е като виц“. По информация на Узсой, Юрюн вече е в затвора в Одрин.

Впрочем българската държава има традиции в използването на евфемизми, когато става въпрос за принудителни мерки по отношение на чужденци. Центровете за задържане например, които на английски се наричат просто detention center, у нас са „Специален дом за временно настаняване на чужденци“. Естествено е незнаещите за какво става дума, да си помислят, че тези „специални домове“ са форма на социална услуга, а не места за отнемане на свободата.

Евфемизмите и формалните, но неверни аргументи имат за цел да прикрият, че в случаите на депортиране на турски граждани в разрез с правото и съда става въпрос за

сериозни политически зависимости.

В резултат на предаването на „неудобните“ турски граждани режимът на Ердоган, който създава проблеми на цяла Европа, не ги създава на България. От друга страна, ако страната ни откаже да ги предаде и още повече – ако им даде легален бежански статут, ще признае по този начин, че смята управлението в Турция за недемократично. А това неизбежно ще има последствия.

Услужливото поведение на България спрямо съседката ни подклажда националистическата антитурска реторика. Затова е важно да се уточни, че

подобно отношение страната ни има не само към Турция, а и към Русия.

В случаите с руски граждани става въпрос не толкова за депортации, колкото за отказване на убежище. Броени дни след публикацията на „Шпигел“ „Свободна Европа“ разпространи информация за руския опозиционер Евгений Чупов, преследван в родината си, на когото ДАБ е отказала бежански статут.

Чупов е подкрепял кандидат за депутат, приближен до Навални. Задържан е, докато разнася предизборни листовки, и срещу него са заведени две дела – както е типично в Русия, за други неща. Идвайки на почивка в България, той решава да остане и да потърси убежище. Отказът на България идва, докато Алексей Навални е в берлинска болница, отровен с новичок, а прокуратурата все така не иска да разследва случая с отравянето на българския оръжеен бизнесмен Емилиян Гебрев със същото химическо оръжие.

Казусът с Чупов не е прецедент. У нас вече е позабравен случаят с руския художник Олег Мавромати,

пристигнал в България още през 2000 г., малко преди Русия да го обяви за общонационално издирване. Поводът за гоненията срещу него е, че като радикален артист Мавромати снима филм, в който наистина е прикован на кръст, а на гърба му е написано с нож: „Аз не съм Божият син“. Това разгневява фундаменталистко-православна организация, която завежда дело срещу него по известния член 282 от руския Наказателен кодекс – за накърняване на религиозните чувства и разпалване на междурелигиозни и междуетнически конфликти.

В онези години режимът на Путин е далеч по-либерален, отколкото днес, а дуетът „Тату“ е на върха на славата си, и то с държавни протекции (днес всяка форма на „демонстриране на хомосексуалност“, още повече между деца, се преследва от закона). И все пак държавата използва крайни религиозно-патриотични организации за собствените си цели, така че се впряга в преследването на Мавромати.

Художникът престоява в страната ни около 12 години. През това време се сменят трима президенти и четири правителства. Мавромати получава последователни откази за убежище – и от Президентството, и от ДАБ. Сагата му приключва с това, че изтича давността на „престъплението“ му и Русия се отказва да го преследва.

Този случай показва, че

недаването на убежище на чужденци от определени държави не е „специалитет“ на правителството на Бойко Борисов.

ДАБ традиционно е склонна да дава статут на хора от едни държави, а на други отказва на основание, че в родината им няма война. Въпреки че когато става дума за политическо преследване, трябва да се преценява всеки отделен случай. Строго погледнато, тази практика не е и само българска. Страна от ЕС например няма как да предостави убежище на гражданин на Съюза. Както и на хора от други държави, управлението в които се смята от ЕС за демократично.

Проблемът е обаче, че поради политически и икономически зависимости се признават за демократични режими, които подлагат опозиционно настроените си граждани на гонения, изтезания, затвор и убийства. Колкото по-силна е зависимостта и колкото по-слаби са реакциите на гражданското общество, толкова повече съответната страна си затваря очите и е готова да действа безскрупулно. Както България с турските опозиционери.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Възраждане на руската доктрина за България

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vuzrazhdane-na-ruskata-doktrina-za-bulgaria/

В България се обсъжда възможността за създаването на нова проруска партия. Новината за политическия проект на Николай Малинов научихме първо от агенция ТАСС в Деня на независимостта, което ѝ придава допълнителен нюанс. А в първите коментари бъдещата партия бе определена като „пропутинска“ и „прокремълска“.

Основания за това, разбира се, има.

Точно преди година лидерът на Движение „Русофили“ бе обвинен от българската прокуратура в шпионаж в полза на Русия, беше му наложена мярка „парична гаранция“ в размер на 50 000 лв. и му беше забранено да напуска страната. Въпреки това през октомври 2019 г. съдията от Специализирания наказателен съд Андон Миталов разреши на Малинов да пътува до Русия, за да получи лично от президента Владимир Путин орден „Дружба“ за „принос в укрепване на единството на руската нация“. А руското Външно министерство със заплашителен тон предупреди българските власти да се въздържат от стъпки, които могат да поставят под въпрос положителната динамика на двустранните отношения.

Тогава София преглътна този тон, но реакцията от страна на САЩ не закъсня, при това безпрецедентна. В специално изявление държавният секретар Майк Помпео обяви, че съдия Миталов е първият български служител, санкциониран от Щатите за участие в корупция, въпреки че у нас той никога не е бил разследван за подобни обвинения. Единственият аргумент на Държавния департамент бе, че „в качеството си на длъжностно лице Миталов е участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“.

Дали американските служби са разполагали с повече информация за подобно сериозно обвинение? И дали тя е била предоставена на българските партньорски служби?

Шпионската сага с руски дипломати продължава и до днес, а скандалът с Малинов бе коментиран надълго и нашироко в българските медии. Той бе и сред темите, обсъждани по време на посещението на Сотир Цацаров и Иван Гешев през октомври 2019 г. в САЩ. Но и до днес държавното обвинение мълчи за хода на разследването срещу председателя на Движение „Русофили“. Когато скандалът бе във фокуса на медийното внимание, бяха осветени връзките на Малинов с генерал Леонид Решетников и с руския олигарх Константин Малофеев. Отношенията си с тях лидерът на „Русофили“ не само не отрече, а ги определи като приятелски. Пак тогава той обяви как ще изглежда неговият бъдещ политически проект, както и с какви средства ще реализира целите му.

Доклад на Центъра за изследване на демокрацията, представен през януари т.г. във Вашингтон, разкрива механизмите за руско влияние в страни от Централна и Източна Европа след 2014 г. Според анализа

Русия е създала непрозрачна мрежа от икономически и политически връзки с местни олигархично-политически елити в региона,

които Кремъл използва за влияние и пряко вмешателство в националната политика на държавите. И резултатите от завършилите наскоро парламентарни избори в Черна гора са пример за това.

Москва не е спирала да работи за промяна и на евро-атлантическата ориентация на България, но след влизането ни в чакалнята на еврозоната Путин е на път да изгуби геополитическата битка в нашата част от Балканите. За него вече не е достатъчна подкрепата на периферни партии като „Атака“, АБВ или „Възраждане“, нито тази на системни партии като БСП и ДПС, които лансират руските енергийни проекти и икономически интереси в България, но като част от големите политически фракции в Европейския парламент са принудени за защитават прозападната и атлантическата ориентация на страната ни.

Руският президент не може да разчита в онази степен, в която си е представял, и на Румен Радев, който не успя да осуети дори сделката за американските изтребители. Затова е решил да играе с открити карти и да заложи на политическия проект на Николай Малинов, зад който прозират сенките на Решетников, Малофеев и Александър Дугин – идеолога на неоевразийското движение, което събира голяма подкрепа в съвременна Русия.

В ефира на bTV Малинов заяви, че

новата партия ще се нарича „Възраждане на отечеството“. Оказа се обаче, че в Регистъра на политическите партии формация със същото име съществува.

Тя е регистрирана от Софийския градски съд на 11 февруари 2010 г. с фирмено дело 606/2009 г. Най-вероятно Малинов ще използва нейната регистрация, като извърши само промени в устава и ръководството на партията.

Дали тя ще успее да се яви на изборите и да намери място в следващото Народно събрание, е твърде рано да се прогнозира. Но ако този пропутински политически проект е консултиран с важните фигури на българското задкулисие, изглежда вероятно той да бъде успешен. А това ще доведе до преформатиране на политическото пространство и до колизии между партии, които ще се борят за един и същи електорат. Без значение дали се самоопределят като леви, десни, или центристки, те ще трябва да препотвърдят ясно своята позиция по отношение на геополитическата ориентация на България. За някои това може да бъде свързано със загуба на част от идентичността им, а оттам и със загуба на избиратели, за други може да доведе до вътрешни битки.

Освен сред русофилските среди у нас, проруският проект ще търси поддръжници и сред увеличаващите се евроскептици

заради кражбата на милионите от еврофондовете и за това, че България продължава да е най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. Българите са гневни и заради безразличието на ЕК и на лидерите на европейските държави към протестите срещу корумпираната върхушка у нас, олицетворена от Борисов и Гешев.

„Възраждане на отечеството“ ще прокламира славянската идея, близостта в езиците и културата ни, ще разчита на исторически митологеми и особено на православието. Под натиска на руския патриарх, който подхранва избуялите руски имперски амбиции, българският клир ще проповядва близостта на двата православни народа, които трябва да поддържат братските си връзки и чувства.

Ако партията на Николай Малинов стане център на политически формации, гравитиращи около идеята за промяна на геополитическата ориентация на България, то

изглежда логично да има и обединение на партиите, изповядващи евро-атлантическите ценности.

В този контекст заявеното от Цветан Цветанов намерение да обедини дясното в България може да не звучи толкова самонадеяно и в известна степен смехотворно, както днес. Може да се окаже, че САЩ са очаквали подобно развитие на политическия процес у нас и отговарят на проекта на Николай Малинов с проекта на Цветан Цветанов, приел американската доктрина за България. Така че без някой да е подозирал, в следващото Народно събрание може да възникне необходимостта да се създават коалиции по тази разделителна линия.

И тогава няма да бъде изненада за никого, ако се окаже, че „Републиканци за България“, „Демократична България“, ГЕРБ и други партии трябва да си партнират, колкото и абсурдна да изглежда днес тази хипотеза. Защото партиите от другата страна на тази разделителна линия ще се опитат да отворят отново дебати по важни теми като членството ни в НАТО или приемането на еврото, за да ни отклонят от сегашната ни геополитическа орбита с всякакви средства. Това ще постави бъдещето на страната ни на карта. И тогава ще трябва да се направи избор – най-важният за няколко поколения българи напред.

Заглавна снимка: Награждаването на Николай Малинов с орден „Дружба“ от руския президент Владимир Путин, 4 ноември 2019 г. Източник: kremlin.ru / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Това е просто грип

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://toest.bg/tova-e-prosto-grip/

Тенисистът Григор Димитров, спортният министър Красен Кралев, телевизионният водещ Ути Бъчваров, анестезиологът и радиоводещ Мирослав Ненков, депутатът Хасан Адемов, фолкпевиците Галена и Деси Слава. Това са само част от известните личности у нас, които публично разказаха за боледуването си от COVID-19. Сред тях има различни случаи – хора, боледували тежко и дори лекувани за определен период в реанимация, и други, прекарали заболяването без никакви или с леки симптоми. Общото им послание е, че вирусът не бива да се подценява, а едно от най-честите определения, използвано от възстановилите се от болестта, е, че тя е „странна“.

В световен мащаб, а и у нас обаче продължава да вирее съмнението в сериозността на COVID-19. Има и хора, които все още не вярват, че вирусът съществува.

Новият вирус е като сезонен грип – дезинформация или оптимизъм

Често протичането на COVID-19 се сравнява с това на сезонния грип. В самото начало на пандемията подобни твърдения преобладаваха, а социалните мрежи и форумите изобилстваха от таблици и графики с броя на загиналите от глад, катастрофи, рак и грип. Данните се ползваха като доказателство колко нерелевантни са строгите ограничения, въведени в борбата срещу заразата, и като довод, че няма нужда от паника. Както по света, така и в България, лидери и експерти на най-високо ниво поддържаха тезата, че SARS-CoV-2 причинява обикновен грип и мерките за овладяването му не бива да бъдат по-различни от тези при сезонните епидемии.

Интерактивната графика по-долу илюстрира добре, макар и не докрай прецизно, защо сериозността на болестта не трябва да се подценява.

През януари Световната здравна организация (СЗО) обявява епидемията от COVID-19 за извънредна ситуация в областта на общественото здравеопазване от международно значение. Към тази дата болестта действително е на последно място като причина за смърт сред близо 20 изброени, в които дори не са включени най-масовите „убийци“ на населението на земята – исхемична болест на сърцето, инсулт, хронична обструктивна белодробна болест, алцхаймер. Липсата на пряко усещане за заплаха от новата болест и съвсем реалистичните страхове от по-стари и популярни зарази правят тезата за „обикновеността“ на вируса близка, желана и изглеждаща достоверно. За кратко.

Респираторно заболяване ли е COVID-19

Въпреки първоначалните хипотези, че SARS-CoV-2 е поредният коронавирус, предизвикващ сезонно респираторно заболяване, след значителните проблеми с лечението на тежко болните науката потърси отговорите в други посоки. Поредица от изследвания установиха, че вирусът всъщност може да засегне всеки орган, включително кръвоносната система. Теорията, че COVID-19 е по-скоро възпаление на съдовата система (васкулит), а не респираторно заболяване, беше популяризирана у нас най-вече от пулмолога д-р Александър Симидчиев, чиито медийни изяви по темата получиха широк отзвук. Той и други медицински експерти положиха усилия да изградят представата за болестта като „лека“, „респираторна“ и „сезонна“.

Въпреки всички научни доказателства обаче сравнението със сезонните респираторни заболявания продължава да циркулира като легитимна гледна точка дори в професионалния дебат по темата. Сред основните аргументи на защитниците на тази теза е, че известните досега данни за разпространението и смъртността от това заболяване приличат повече на тези на грипа, отколкото на тежки инфекции като рубеола и морбили например. Един от защитниците на тезата у нас е председателят на Центъра за защита правата в здравеопазването д-р Стойчо Кацаров, който от самото начало на пандемията акцентира върху несъразмерния според него отговор срещу заразата, който създава по-големи рискове от самата болест.

Специфичното за тази трактовка е, че тя стъпва на верни факти и поставя действията на официалните власти не само у нас, но и в целия свят под въпрос – и така звучи като аргументирана и логична критика. Тази теория, която често предлага превратна интерпретация на числата, пропуска един ключов детайл – в основата на агресивните мерки срещу разпространението на SARS-CoV-2 от самото начало на кризата стои не това, което световната наука знае за вируса, а това, което не знае за него.

„Леталитет“ и „тежко протичане“

Колко от заразените с новия коронавирус се разболяват тежко? А колко умират?

Изчисляването на тези два параметъра e един от факторите, които могат да дадат отговор на въпроса за сериозността на дадено заболяване. Вирусът ебола например буди изключителна тревога, тъй като само тазгодишният епидемичен взрив е убил около половината от засегнатите, а през годините смъртността варира между 25 и 90%.

Все още е трудно да се направят прецизно подобни калкулации за разпространението, тежестта и смъртността на COVID-19, тъй като заболяването е ново. В началото на август СЗО публикува научно писмо, в което подробно обяснява принципа за определяне на смъртността на дадено заболяване. Учените обясняват, че се наблюдават два различни коефициента – IFR (infection fatality ratio), който показва съотношението на броя починали към общия брой заразени, и CFR (case fatality ratio), или леталитет, който отразява броя починали към броя доказани случаи. Заради различията при изчисляването на двата коефициента се говори за „смъртност“ от под 0,1% до над 25%.

От друга страна, самото изчисляване на евентуалния брой заразени е резултат от допускания и предположения, а не точна сметка. За да онагледи този проблем, сайтът Our World in Data публикува диаграма, включваща данни от Съединените щати за доказаните случаи на коронавирус и оценка за истинския брой на заразените според четири от най-използваните математически модели. Вероятността реално заразените да са много повече от доказаните е видима и в четирите модела. По въпроса колко точно са заразените и как болестта се развива във времето обаче, моделите предлагат напълно различни резултати.

В не един научен материал се отбелязва, че трябва да се отчетат значителните разлики на възрастова основа, заради които осредняването на леталитета също би довело до некоректни изводи.

За „тежко протичане“ на COVID-19 може да се говори при определени медицински критерии, разписани от международните професионални организации. Един от най-ясно разпознаваемите от неспециалистите симптоми е дихателната недостатъчност. Все още липсва категоричен научен консенсус по отношение на риска от тежко протичане на заболяването, тъй като освен по възрастови групи, разлики се отчитат и при наличието на други фактори – като съпътстващи заболявания – и дори според държавата.

Въпреки всички условности, в скорошна публикация в медицинското издание The Lancet се прогнозира, че вероятно около 4% от световното население е заплашено от тежко протичане на COVID-19, като при мъжете рискът е два пъти по-висок (6%), отколкото при жените (3%). Делът на уязвимите групи е най-голям в страни със застаряващо население, африкански държави с високо разпространение на ХИВ/СПИН и малки островни държави с широко разпространение на диабет. Ключов фактор при оценката на риска се оказва наличието на диабет и хронични бъбречни, сърдечносъдови и респираторни заболявания.

На този етап от развитието на пандемията математическите модели не могат да дадат точни отговори. Но изминалите девет месеца от началото на коронакризата бяха достатъчни, за да покажат, че тревогите около новото заболяване може да се окажат дългосрочни.

Свидетелства за боледуване, продължаващо по 10–12 или над 15 седмици, се появяват в различни краища на света. Такива случаи бяха документирани и от световните медии и описани в социалните мрежи. Науката също потвърди някои от дългосрочните усложнения, причинени от COVID-19, и отхвърли други. Въпреки че научихме много за коронавируса от началото на пандемията насам, много от въпросите, засягащи хода на заболяването, все още нямат отговори.

Така наличната към момента информация за дела на смъртните случаи и на хората, които оцеляват след тежко протичане на болестта, може да се окаже недостатъчна за цялостна оценка на тежестта на заболяването. Едно обаче е сигурно – става все по-трудно да впишем COVID-19 в графата „лека настинка“.

Дългосрочните ефекти на COVID-19 и защо е важно

Една от най-престижните болнични вериги в Съединените щати – Mayo Clinic, наскоро публикува статия, в която обобщава на достъпен език най-сериозните доказани към момента дългосрочни усложнения на COVID-19. В материала се посочва, че повечето от боледувалите се възстановяват напълно в рамките на няколко седмици. Но при други – дори такива с леко протичане на заболяването, симптомите не отминават дори след първоначалното възстановяване. Най-често те продължават да страдат от умора, кашлица, задух, главоболие, болки в ставите. Екипът на Mayo Clinic изрежда и кои са уязвимите органи и системи – сърце, бели дробове, мозък, кръвоносна система.

Опровергава се и първоначалното убеждение, че здравите млади хора не са толкова застрашени от заболяването. Изследването на леките случаи е особено предизвикателство за медиците, тъй като много от пациентите съобщават за продължителни прояви на някои симптоми, дълго след официалното си излекуване.

Заради недостатъчната, а на места и липсваща диагностика обаче проследяването и изучаването на усложненията често е възпрепятствано. Например анкета, направена в Холандия, разкрива, че почти три месеца след появата на първите симптоми, 9 от всеки 10 души съобщават, че имат проблеми с извършването на обикновени ежедневни дейности. 1622 души със съмнение за коронавирус са участвали в проучването, но 91% не са били хоспитализирани, а 43% изобщо не са били диагностицирани от лекар.

В изследване на Кралския колеж в Лондон се предполага, че едва 52% от преболедувалите във Великобритания са оздравели за по-малко от 13 дни. Проучването включва както тежки случаи, лекувани в интензивно отделение, така и хора, прекарали заболяването у дома с леки симптоми. Друго английско проучване, публикувано в специализираното издание за неврология Brain, докладва за увреждания на нервната система, причинени от COVID-19, като някои от усложненията не са свързани с това дали болестта е протекла леко, или тежко.

Изследвани са хора, при които болестта не е дала никакви респираторни симптоми, и неврологичните разстройства са били първият и единствен симптом на COVID-19. Документирани са случаите на 43 души на възраст между 16 и 85 години с различни форми на мозъчно увреждане вследствие на прекараната инфекция.

През лятото репортаж на британската телевизия Sky News разказва за болницата в италианския град Бергамо, един от най-засегнатите от заразата райони в световен мащаб. Местните лекари проследяват състоянието на хората, лекувани от COVID-19 в най-тежките седмици на епидемията през март и април. Психоза, безсъние, бъбречна болест, гръбначни инфекции, инсулти, хронична умора и двигателни проблеми са сред най-сериозните усложнения, останали след излекуването на пациентите, споделят италианските лекари пред телевизията. Те подчертават, че според тях става дума за системна инфекция, която засяга всички органи в тялото, а не за респираторно заболяване, както се смяташе в началото на пандемията. Проактивното издирване на пациентите е провокирано от предишно малко проучване, което сочи, че над 87% от пациентите страдат от поне един симптом, който не отминава дори след като болните се смятат за излекувани.

Както всяко друго ново явление, и тази болест формира свой собствен речник. Описаните по-горе случаи получават общото наименование long COVID, или на български – „дългопротичащ ковид“. Понятието възниква спонтанно, тъй като в държавите с масово разпространение, като Великобритания и САЩ, се появяват много пациенти, съобщаващи за продължително неразположение, които много дълго време не са тествани. Понятието е възприето и от медицинската общност, като в началото на септември престижното научно издание British Medical Journal дори организира уебинар за специалисти със съвети как да диагностицират и лекуват пациенти с „дългопротичащ ковид“.

Сериозно, но не безнадеждно

Данните за много пациенти с дългосрочно проявяващи се симптоми в условията на липсващо специализирано лечение мотивират специалистите да търсят алтернативни решения за тези случаи. Репортаж на Си Ен Ен от Международния конгрес на Европейското дружество по белодробни болести съобщава за изследване, което дава надежда за по-бързо възстановяване с помощта на точна двигателна и респираторна рехабилитация. Любопитен детайл е, че рехабилитацията повлиява позитивно дори върху психо-неврологичните симптоми, като депресия и тревожност.

Не трябва да забравяме обаче, че далеч не всички въпроси около COVID-19 са получили своите отговори и не е изключено изследванията по темата отново да променят разбирането на медиците за същността на заболяването, неговия ход и лечение.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Викторина за кандидат-управляващи. Три въпроса

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/viktorina-za-kandidat-upravlyavashti/

Вторачени в хронометъра, който отмерва оставащото време до падането от власт на Бойко Борисов, не вдигаме очи към хоризонта пред идните управляващи. Който и да дойде след Борисов, няма как да знаем дали ще е по-добре за гражданите на България. Подобна увереност може да има само ако промените са необратими в морален план. Такава гаранция едва ли е по силите и на детектор на лъжата. Политиката и политиците не се вълнуват от духовния и нравствен кризис, макар да произвеждат повече нравствен патос, отколкото могат да консумират.

Трудно е да измерим отсега морала на кандидатите за следващото управление, доверявайки се единствено на противостоенето им на Борисов. Няма такава презумпция, че който се бори с „лошите“, значи е „добър“ – това е хипотеза и подлежи на доказване. Преди да позволим на някои от тези хора да управляват, е добре да ги чуем (не по мегафоните) по теми, които не носят идеологически тежести.

№ 1: Пътят към еврото

От юли т.г. България е в Механизма на валутните курсове (ERM II), известен и като „чакалнята за еврото“, и в Банковия съюз. Случи се именно в третия кабинет на Борисов. От 1 октомври първите пет български банки – „Уникредит Булбанк“, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и „Райфайзенбанк“ – ще бъдат пряко надзиравани от Европейската централна банка. Нещо още по-важно – България запазва фиксинга лев/евро (1,95583) до реалното присъединяване към Европейския валутен съюз.

Препотвърждават ли противниците на Борисов този път?

Глупав въпрос, би казал някой – нали присъединяването към еврото произтича от Договора за присъединяване към ЕС, ратифициран от парламента. Факт. Независимо от това – и от факта, че законът за референдумите забранява плебисцити по ангажименти, поети с международни договори, проруската партия „Възраждане“ настояваше за всенародно допитване. Лидерът на БСП Корнелия Нинова говори да не се бърза. И двете партии са от активните участници в протестите.

Президентът Румен Радев също е с колебливи позиции относно присъединяването към еврозоната, които по-скоро подсилват страховете. От една страна, той подкрепя, от друга – задава популистки, но абсурдни въпроси, неизменно гарнирайки изявленията си с примера за Португалия и дълбоката ѝ стагнация след влизането в еврозоната.

„Eвро – да, но трябва да има много задълбочена оценка на риска и много ясни мерки как да минимизираме рисковете за българската икономика“, заяви той през януари м.г. Тази година излезе с тезата правителството да говори „какво правим години след това“ – тоест след влизане в ERM II. „Ще гарантира ли правителството, че това, което прави за нашата икономика, води до нейната конкурентоспособност и устойчивост в еврозоната? Ето там трябва да бъде фокусът.“

Разбира се, правителството (което и да е то) няма как да издаде подобна дългосрочна гаранция,

освен ако не разполага с някоя Ванга подръка, за да провиди всички предстоящи кризи, пандемии, политически рискове в ЕС и пр. В същото време от квотата на президента в Управителния съвет на БНБ бе назначен проф. Николай Неновски – противник на еврото, който дори прогнозира разпад на еврозоната.

Тези позиции са ясни. Ясни са и позициите на политическите сили от протестиращите, които еднозначно подкрепят пътя към еврото. Но има и публично неогласени – какво мислят в партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“, на която социологията отрежда къде второ, къде трето място в бъдещия парламент. Ами движението на Мая Манолова „Изправи се.БГ“ или „Отровното трио“, ако реши да излезе с политически проект?

Важно е тази позиция да бъде изяснена преди избори предвид обявеното от зам.-председателя на ЕК Валдис Домбровскис, че България и Хърватия може да се присъединят към еврозоната най-рано на 1 януари 2024 г. Теоретично това означава, че би могло да стане още в следващия управленски мандат, ако няма отстъпление или застой от постигнатото досега.

№ 2: Затваряне на въглищните централи и тецовете на въглища

Този въпрос от куиза за кандидат-управленци-след-Борисов е от най-трудните. На практика правителствата на ГЕРБ се отказаха от поетапното затваряне на въглищните централи (и на мините, откъдето черпят въглища). През 2030 г. обаче те трябва да затворят, независимо колко мишкува властта, обявявайки се за опозиция на т.нар. Зелена сделка. Нейната крайна цел е през 2050 г. Европа да стане първият климатично неутрален континент и докато други засегнати държави като Гърция, Полша и Чехия подготвят регионалните си планове, единствено България още няма такъв.

Вместо план, властта продължава да дотира под различни форми дейността на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“.

Но ако цените на квотите достигнат прогнозираните 50–60 евро за тон CO₂, при малко над 30 евро сега (и под 8 евро допреди две години), ще е нужно политическо решение и поемане на отговорност, за да спре разхищението на стотици милиони. Резултатът е, че държавните енергийни фирми задлъжняват на „шапката“ си – Българския енергиен холдинг, който пък тегли външни заеми, за да сколаса с наливането на пари.

Какво означава, ако се стигне до затваряне без никаква предварителна подготовка, без планове за алтернативна заетост и без да се използва инструментариумът на Фонда за справедлив преход (като компенсаторни механизми и инвестиционни схеми), който ЕК предлага на засегнатите страни? Спомнете си Великобритания през 1984 г., хвърлена в гражданска война заради 12-месечната стачка на миньорите, променила я завинаги.

Губещите са много. По данни на EURACOAL Market Report 2020 въглищните централи създават 45% от българската електроенергия – повече от АЕЦ „Козлодуй“ с нейните малко над 33%. Удължените лицензи за работа на пети и шести блок на атомната централа изтичат съответно през 2027 г. и 2029 г. Въпреки че за шести блок има шансове да работи и до 2050 г., отсега трябва да има стратегия за новата ситуация, в която ще се озове българската енергетика съвсем скоро. Спирането на мощности налага замяна с други. Дори и АЕЦ „Белене“ да започне да се строи догодина (ако изобщо се случи), до 2030 г. няма да е готова – необходими са поне десет години, толкова е срокът за завършване на проекта.

Към момента проектът за „Белене“ е на ниво информационен меморандум,

съобщи енергийната министърка Теменужка Петкова тази седмица. Следващите етапи са покани за подаване на обвързващи оферти към предпочетени кандидати за стратегически инвеститор, подаване на самите оферти, преговори и избор на инвеститор. А стратегия има – и всъщност е проект на Стратегия за устойчиво енергийно развитие на България до 2030 г. с хоризонт до 2050 г. В нея АЕЦ „Белене“ липсва, както и съдбата на въглищните централи. Запитана защо централата я няма, Петкова отговори на парламентарния контрол в петък, че в стратегически документи няма как да има „конкретика“.

Според информация на EURACOAL 2018 директно в добива на кафяви и лигнитни въглища в България са заети 10 294 души, а в свързаните с тях индустрии – 45 000. Повечето от тези близо 60 000 (тъй като в последните години е публична тайна раздутият щат на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“) са контингент на синдикатите – освен че са ресурс за гласове на ГЕРБ в случая.

Затворят ли топлоелектроцентралите, профсъюзите остават без ударна сила,

ако не броим постъпленията от членски внос. И двата големи синдиката в България – КНСБ и КТ „Подкрепа“, са противници на затварянето на въглищните централи и мините. Химера е в България да се намери политик от калибъра на Маргарет Тачър, който ще се осмели на такова решение през главата на синдикатите. (Освен ако не им обещае „порция“ средства от Фонда за справедливост – например организиране на преквалификацията на съкратените работници и/или програми за алтернативна заетост…)

Без енергийния си бизнес ще остане Христо Ковачки – вторият основен играч след държавата във въглищната индустрия и тецовете на въглища. Синдикатите често вдигаха на крак свои членове, за да бранят централите му, които трябваше да бъдат затворени преди много години заради неспазени еконорми. А Ковачки би се лишил и от възможността да търгува с корпоративен вот в полза на когото му е угодно по избори.

Енергийните бордове традиционно са добра хранилка за управляващата партия. Затова и всеки на власт бърза да подмени членовете им със свои пешки. Големите държавни фирми, като АЕЦ „Козлодуй“, БДЖ, НЕК, „Мини Марица-изток“ и др., са и най-големите възложители на обществени поръчки в страната. Ако мините и ТЕЦ „Марица-изток 3“ бъдат „извадени от играта“, намалява и размерът на порциите.

Най-страшното е обаче как пред очите ни ще загинат цели райони в България –

част от Старозагорско, Бобов дол, Кюстендил, Перник и Симитли. При последните три това означава нов приток на търсещи работа в София, освен обезлюдяване, слаба икономическа активност, неизбежна лумпенизация. Ако тръгнат да търсят работа – добре, но ако тръгнат да търсят справедливост, сблъсъците на протестите това лято ще изглеждат като безобидна драка. Наред с това безработицата и социалното напрежение ще влошат криминогенната обстановка.

Борисов и ГЕРБ така и не събраха политическа воля да подготвят план, да убедят коалиционните си партньори, да комуникират открито стратегията си за Зелената сделка с обществото – и затварянето на въглищните централи поетапно да започне. Едва ли капацитетът и кадровият потенциал на тази власт обаче би бил достатъчен, за да направи модел как би изглеждала икономиката на България след 10 години – и то такава, че да поеме преквалифицирани миньори и енергетици. Но всяко забавяне ще се плати скъпо и прескъпо, предупреди още миналата година в доклад по темата Центърът за изследване на демокрацията, прогнозирайки социално напрежение, финансови рискове за държавната енергетика и увеличени публични разходи.

В интервю за „Офнюз“ евродепутатът Радан Кънев казва:

И трите „Марици“ – двете американски и държавната централа, са отдавна губещи и под една или друга форма получават огромни субсидии от данъкоплатеца. Двете американски – през цената на тока, а държавната – през увеличаване на капитала, тоест през парите на данъкоплатците. Отпадането на този вид енергетика в средносрочен план е задължително и по сега действащите регламенти. То е и икономически неизбежно.

Истинските политици проличават в… неизбежности. Предстои ликвидацията на цял отрасъл в икономиката, а когато това стане, Борисов ще е извън сцената и нито той, нито енергийната министърка Теменужка Петкова ще поемат вината за сегашното шикалкавене.

№ 3: Този въпрос е важен

Заради състоянието на българската демокрация, дефицитите в българското правосъдие станаха нетърпими, а в медиите – вредни за общественото здраве. Изпратени са 29 въпроса към България, по които на 5 октомври в Европейския парламент ще има дебат за състоянието на демокрацията.

Покрай пандемията от COVID-19 дефицитите на българската система за здравеопазване станаха не просто осезаеми, а убийствени. Болниците са много, лекарите – малко, сестрите изобщо не достигат, за специализации са уреждани предимно „наши хора“, патоанатомите за цяла България са под 50, лекарите инфекционисти – около 160. Под 4% от разходите за здравеопазване отиват за профилактика. Животът е кратък в сравнение със средната продължителност за ЕС, измирането – с високи темпове.

Всичко това е така и е от жизненоважно значение. Но по въпроса за реформите политиците обикновено лъжат, извинявайки се с компромиси, коалиционни партньори, обстоятелства, преход и пр. Има обаче един въпрос, по който кандидатите за власт няма как да увъртат.

„Ще поискате ли да бъде разследван Бойко Борисов?“

Заглавна снимка: Museums Victoria

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Дебатът за машинното гласуване

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/debatut-za-mashinnoto-glasuvane/

Изборният кодекс е променян 18 пъти в последните няколко години и постоянната ябълка на раздора е машинното гласуване. На предсрочните парламентарни избори през март 2017 г. машинен вот не се състоя – нито в България, нито в чужбина. Тогава Централната избирателна комисия реши да отстрани единствения участник в обявената обществена поръчка – фирма „Лирекс БГ“, и прекрати процедурата за доставката на 12 500 машини. Този изход бе предизвестен, защото поръчката беше обявена твърде късно, на 14 февруари, и то след решение на Върховния административен съд, който постанови, че машинно гласуване трябва да бъде осигурено във всички секции в страната.

Три години по-късно сме изправени пред същата ситуация. Веселин Тодоров, председателят на Съвета на директорите на „Сиела Норма“ АД, в коментар за „Тоест“ посочи, че ако поръчката не бъде обявена до края на септември, съществува риск отново машинният вот да бъде провален. Фирмата, която досега е печелила обществени поръчки, възложени и от Министерския съвет, и от ЦИК, не би участвала в търга и не би рискувала десетки милиони левове, ако времето за изпълнението на поръчката не е достатъчно. „Защото на нас ни плащат само ако изборите бъдат успешно проведени“, твърди Тодоров.

Според социолога и бивш говорител на ЦИК Цветозар Томов минималният срок, необходим за изпълнението на една такава голяма поръчка, е четири месеца. Непрекъснатата промяна на правилата той нарече „изключително порочна тенденция“, освен това

„машините нищо няма да решат, защото имаме дълбоки дефицити в изборния процес“.

Всеки път, когато законодателят започне да променя правилата на изборите, е ясно, че целта не е технологично подобряване на процеса, нито гарантиране на честността на вота. И при това отваряне на Изборния кодекс липсват предложения, свързани с изчистването на избирателните списъци от т.нар. мъртви души или с промени в начина на отчитане на гласовете, които изборните експерти смятат за ключови. Вместо това управляващото мнозинство в парламента фокусира вниманието си отново върху начина на гласуване и прие окончателно, че това ще става и с хартиени бюлетини, и с машини.

Решението, подкрепено и от „Воля“, предизвика остри реакции от страна на опозицията в лицето на БСП и ДПС. А президентът Румен Радев заяви, че ще наложи вето, защото според него с тези промени в Изборния кодекс се запазва възможността за манипулиране на вота. Имаше и екзотични предложения, които бяха отхвърлени – като това изборите да продължат 48 часа, вместо да бъде съкратен изборният ден.

Към днешна дата не е ясно дали ще може да се гласува машинно във всички секции в страната с над 300 души избиратели. Защото все още не е обявена процедура по ЗОП за избор на фирмата, която трябва да изпълни обществената поръчка за доставка на машините за вота. Не е ясно и дали те ще се наемат, или ще бъдат закупени. Няма да бъде изненада за никого, ако ЦИК предпочете отново „Сиела Норма“ сред кандидатите, но за каквито и да е предположения и коментари е рано, защото все още не е ясно колко и кои ще са евентуалните кандидати за тази поръчка.

Не се знае и дали е възможно ЦИК да обяви обществената поръчка, без Комисията да има легитимен председател.

Предишният – Стефка Стоева, подаде оставка заради несъгласието си с кабинета, че ЦИК, освен с организацията на изборите, трябва да се занимава и с доставката на устройства за машинно гласуване във всички секции. А ресорният вицепремиер Томислав Дончев няколко пъти отклонява поканата за среща с членовете на Комисията. Затова и някои издания излязоха със заглавия като „Търси се председател камикадзе“ и „Никой не иска да оглави ЦИК“.

До 15 септември, последния срок за представяне на кандидатури в комисията за избор, не беше внесена нито една номинация, макар че според Анна Александрова – шеф на Правната комисия в парламента, ГЕРБ имала кандидати за поста. В четвъртък ДПС обяви, че започва консултации с останалите парламентарни партии за оставката на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева заради бездействието ѝ по отношение на правилата и съвместимостта за избор на ръководството на ЦИК.

Колко и кои фирми ще участват в процедурата за внос на машини за гласуване, ако такава бъде обявена навреме, предстои да разберем. По-интересен е въпросът лобира ли някой за „Сиела Норма“ в средите на управляващите, за да има тя очаквания да получи за пореден път поръчката за внос на машините – този път над 13 000. Затова е необходим голям паричен ресурс от десетки милиони левове, с които, по думите на Веселин Тодоров, фирмата им разполага.

От евроизборите през 2014 г. досега машинно гласуване е имало експериментално в не повече от 500 секции в страната

и винаги устройствата за тях са били наемани. А изпълнител на обществените поръчки винаги е била „Сиела Норма“. Последния път тя извърши внос на 3000 машини за евроизборите през май 2019 г. Според Тодоров тяхната фирма е избрана с единодушие от комисията по търга, защото офертата им отговаряла на всички условия и предложената цена била в рамките на отпуснатия бюджет. На въпроса ни дали имат лоби в средите на управляващите, председателят на Съвета на директорите на фирмата отговори, че са им възлагани толкова поръчки от различни институции, защото „трябва да сме били най-добрите и най-опитните. А може би и заради добрата симбиоза между нас и „Смартматик“, най-добрата фирма в света“.

Обществената поръчка през 2014 г. за внос на устройствата за машинно гласуване „Сиела Норма“ печели в консорцуим с регистрираната в Нидерландия „Смартматик холдинг“. Тя според справка на компанията PrivCo – водеща в проучването на собствеността и финансите на големи частни международни компании, е част от офшорна структура с неясни собственици. Данни на Департамента за обществена информация на САЩ сочат, че 88% от акциите на компанията са в ръцете на четири известни венесуелски фамилии – Муджика, Пинате, Анцола и Масса. А системите за машинно гласуване, разработени от компанията за избори в Белгия и Филипините, винаги са били съпроводени със скандали.

Веселин Тодоров обяснява, че е по-добре машините да бъдат закупени, вместо да бъдат наемани, защото ще могат да се използват между 12 и 15 години не само за избори, но и за референдуми – и това ще направи машинното гласуване по-евтино. Гаранция за сигурността и честността на вота давали четири системи, независими една от друга. Изискванията за софтуера били той да е предварително изготвен и заложен в машините, а после настроен според стандарта, определен от ЦИК. Според Тодоров този софтуер е система, тествана в десетки държави по света, използва се в САЩ, Бразилия, Белгия и в други страни и е малко вероятно точно у нас да даде дефект. През май 2019 г. машините са били сертифицирани от математици от Софийския университет и БАН, сега е предвидено сертифицирането да бъде извършено от Института за стандартизация и Института по метрология. Председателят на Съвета на директорите на „Сиела Норма“ не можа да се закълне, че гарантира 100-процентова защита на софтуера.

Как ще се отчитат резултатите от вота, е по-важният въпрос. Защото ако комисията трябва да съставя един общ протокол от ръчното и машинно гласуване, това ще отвори възможност за манипулации на вота и за множество грешки, волни или неволни. А оттам ще доведе и до опорочаване на целия изборен процес.

В тъй наречения дебат за промените в Изборния кодекс станахме свидетели на пошъл политически театър.

Той ни показа ДПС в ролята на защитник на машинното гласуване, а Карадайъ с присъщата си патетика обвини от парламентарната трибуна Бойко Борисов, че умишлено е наредил на ГЕРБ да създаде хаос с изборния закон. Хамид Хамид пък обяви, че премиерът подготвя манипулации и фалшификации на вота. Това поведение има за цел да заблуди малко подготвената публика, че етническата партия на Ахмед Доган иска честен вот, гарантиран от машинно гласуване.

Доган и Пеевски разиграват този театър, защото знаят, че без хартиени бюлетини те не само няма да са трета политическа сила в следващия парламент, но е възможно да получат драматично нисък вот, което ще им отреди места в задната част на парламента. А Борисов и ГЕРБ се поставиха сами в унизителната ситуация да зависят от Доган и Пеевски, Каракачанов и Симеонов. И Марешки. Съвсем заслужена политическа съдба.

Заглавна снимка: Morning Brew 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.