Tag Archives: България

Васил Колев: „Може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/vasil-kolev-interview/

Васил Колев е ИТ експерт, част от основния екип на Фондация „Отворени проекти“, която организира ежегодната технологична конференция OpenFest, и е сред ветераните поддръжници на идеята за използване на свободен софтуер и софтуер с отворен код в България и в държавната ни администрация.

Повод да разговаряме с него е петиция, инициирана от български ИТ специалисти след случая #НАПлийкс. Подписалите я призовават за отваряне на кода на държавните софтуерни системи с цел по-висока степен на контрол и прозрачност, съответно по-добро качество и повишена сигурност. Не на последно място, има текст в Закона за електронното управление (чл. 58а, т. 1), който изисква в случаите, когато предметът на една държавна поръчка включва разработване на компютърни програми, те да отговарят на критериите за софтуер с отворен код. Васил е сред поддръжниците на петицията и понеже с него сме колеги и се познаваме от почти две десетилетия, разговаряме на „ти“.


Йовко Ламбрев: Случаят #НАПлийкс провокира различни реакции в обществото и една от тях бе петицията на български ИТ специалисти и разработчици, която призовава за пореден път софтуерът, внедрен или внедряван за нуждите на държавната администрация, да бъде с отворен код. Ти си един от експертите, подкрепили петицията, която е доста емоционална и може би ѝ липсва малко повече аргументация и прагматичност. Би ли споделил своите лични виждания в тази посока?

Васил Колев: Отварянето на кода е първата стъпка. Следващата е да се види от обществото и да се коментира, като се даде гласност на процеса.

Ние всъщност имаме закон, който задължава всичкият нов софтуер, който се пише, да бъде с отворен код – и вече има някакви публикувани неща. В една своя лекция дори споменах единия проект, който е писан зле, без да се знае как се ползва Git, и като цяло е трагичен. Доколкото знам, той не е бил приет от възложителя. Има друг проект, който е правен както трябва, и чак на моменти радва колко прегледно работят хората по него.

Подобно публикуване дава възможност на други хора да помогнат на експертите в системата (а и извън нея) да оценят доколко нещо е добре направено, правилно разписано или трябва да бъде „изведено отзад и разстреляно“. Надеждата ми е, че с повече публикувани така системи по-лесно ще можем да виждаме какво става, да рапортуваме „бъгове“ (програмни грешки – б.р.) и даже да ги оправяме.

Самата петиция би могла да доведе до това целият код, който е бил написан някога за държавата, да стане публичен.

От това има допълнителни ползи – например ако изпълнителят вече не съществува, а трябва нещо да се оправи спешно, процесът се улеснява. От друга страна, да се публикува този код без одит означава да покажем всичките му „дупки“ на някакво количество заинтересувани хора. Аз съм подписал петицията, понеже второто не ме притеснява и тези дупки биват открити така или иначе (както показа и случаят с НАП), а един предварителен одит може да се окаже много полезен.

ЙЛ: Иначе казано, само отварянето на кода на един софтуер не гарантира автоматично по-висока сигурност. Особено ако това е изолирана мярка извън общия контекст. Какво според теб трябва да направи държавата, за да започне да се грижи за киберсигурността на институциите (а оттам – и за тази на гражданите си) като всеобхватен процес, който непрекъснато е в развитие?

ВК: Най-малкото, трябва да има някой отговорен за това. Опитът на индустрията показва, че киберсигурността не е тривиален въпрос, особено ако става дума за ниво държава, където и атакуващите по-често са други държави или силно мотивирани/способни организации.

Вероятният правилен подход би бил итеративен, с взимане на някакви мерки, изпробването им, оценяването на резултата и разширяване/премахване в зависимост от него. Това обаче би бил дълъг, болезнен процес и не очаквам да се намерят много хора, които биха поели отговорност. По-скоро ще има всеобхватни програми/решения, които ще работят частично и ще бъдат замествани пак от такива, които ще работят частично другаде, вместо да се надгражда върху предишното. Ако това се избегне, има някаква надежда да се стигне до работеща система.

ЙЛ: Решаването на проблеми на парче е познат подход не само у нас, но често води до силно неефективно пилеене на обществени средства без видими резултати. Ако се върнем към драмата с Търговския регистър от миналото лято, тогава бяха взети някакви решения, които и до днес не са пуснати в действие. Отделен въпрос е и колко бяха обмислени и дискутирани на експертно ниво. От друга страна, гражданите основателно остават с впечатлението, че това са поредните „пари на вятъра“, които пък, както е практика, са насочени към няколко големи и близки до властта фирми. Мислиш ли, че има място за експертни или консултативни съвети към някои от ключовите структури, например към Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), съставени от външни за организацията специалисти?

ВК: На теория структурата, която трябва да консултира, е точно ДАЕУ. Но вероятно би им било полезно да имат към себе си консултативен съвет, най-малкото защото по никакъв начин не могат да предложат дори близки до конкурентните заплати в индустрията и по неволя начинът да имат подходящи хора е те да са на практика доброволци и да дават от свободното си време. От друга страна,

не мисля, че в момента точно информираност и експертно мнение е това, което липсва – липсва политическа воля и желание за действие в самата администрация,

основно поради страха от това какво следва след евентуална грешка, поради което проектите дори за тривиални неща най-често се дават на външни изпълнители.

ЙЛ: А по отношение на ИТ сигурността? Ако разчитаме на държавна структура по киберсигурност, тя лесно може да бъде вкарана в капана на това да пише „удобни“ доклади след своите одити или да бъде принудена да „затваря очи“. Дали не е крайно време да се формира експертна група по киберсигурност, която да предписва минимални изисквания за ИТ сигурност и динамично да следи за изпълнението им? 

ВК: Има добър пример, идващ от ДАЕУ, за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност. Експертна група би могла в един отворен процес да дава препоръки за изискванията и практиките, но следенето за изпълнението трябва да се осъществява от орган с правомощия, което само по себе си е сложна задача в нашите държавни структури, понеже всеки такъв орган става много удобен за политически натиск.

Има нужда от цялостна рамка (включваща вероятно и някои съдилища) за одит, проследяване на корекциите и ако трябва – изземване на определени функции от ИТ отделите

на несправящите се структури и предаването им на ДАЕУ или контрактор. Най-накрая може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата, който да поеме функциите и да носи отговорност. В момента тази роля се изпълнява от „Информационно обслужване“ АД, но не е добре регламентирана. А те просто са единствената българска фирма с достатъчно ресурси и държавното участие при тях помага за следване (поне донякъде) на националния интерес.

ЙЛ: Случаят #НАПлийкс за пореден път връща общественото внимание върху темата за полезността и смисъла от държавните агенции, звена и структури. След такава криза, особено когато отговорните лица отказаха да поемат политическата и управленската си вина и отговорността за нея, често се случва „покрай сухото да изгори и суровото“. Ти си имал допирни точки с колеги от държавната администрация, които се опитват да правят нещата по правилен начин, и такива ситуации обезценяват незаслужено точно техните усилия. Би ли споделил впечатления? И може би някои позитивни примери, които не се виждат от обществото ни, понеже то няма поглед върху детайлите.

ВК: Без да цитирам имена и без да претендирам за много голям досег с такива хора, мога да кажа, че има и от двата вида – има хора, които искат да си свършат кадърно работата; има и такива, за които е нужен топ, за да ги размърдаш. Не помага и това, че сякаш съществуват екипи, които могат да реагират в извънработно време на проблем, което от своя страна обезсмисля голяма част от всевъзможните мерки, които могат да се вземат на тема сигурност, надеждност на услугите и т.н. Виждал съм дори умишлено пречене да се реши проблем в извънработно време – нещо, което е тотално немислимо в недържавната част на индустрията.

Като добавим към това и нивото на заплатите в администрацията…

Наскоро имаше обява в сайта на ДАЕУ за системен администратор и заплатата беше около 600 лв. Не мисля, че човек с нужната квалификация за това би се съгласил да работи за под 3000 лв., да не говорим за размерите на отговорността в ДАЕУ. Имайки предвид, че заплатите в администрацията поне официално са 5–10 пъти по-ниски, отколкото в индустрията, ми е трудно да си обясня как съществуват и малкото мотивирани хора, които откривам там.

Заглавна снимка: Markus Spiske

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Лична мобилност под наем

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/lichna-mobilnost-pod-naem/

Всеки град си има своите особености като свързаност, терен, натовареност на трафика, разстояния и възможности за придвижване. Тенденцията, особено в Европа, е да се намалява броя на колите в централната част за сметка на публичния транспорт, колелета и прочие.

Напоследък са популярни електрическите скутери под наем. Особено в по-големите градове във Франция, Швейцария и Австрия. В Германия бяха забранени до преди няколко месеца. Веднага след забраната улиците на няколко по-големи града се напълниха с такива.

Най-важното за който и да е такъв транспорт под наем е критичната маса. Имат шанс да са рентабилни единствено в големи градове, където хората се придвижват много и до на средни разстояния. Трябва да има достатъчно скутери, за да можеш да си относително сигурен, че ще намериш такъв като ти трябва и цената не трябва да е много по-висока от публичния транспорт или други варианти за придвижване.

Във Франкфурт веднага след вдигането на забраната по улиците се забелязаха поне 4 марки скутери. Първи бяха TIER и станаха най-популярни. След това дойдоха CIRC и WIND, а от скоро се виждат все повече LIME.

Всъщност, въвеждането им беше споходено от попътен вятър, което може би е било част от плановете им. Точно тогава затвориха значителна част от метро линиите за поредния ремонт, а някои от линиите на автобуси и трамваи бяха разредени и скъсени. Времето на тези ремонти съвпадна нарочно с лятната ваканция на учениците, но въпреки по-малкото хора в града скутерите се радваха на голям интерес.

При претоварени линии на транспорта дойдоха точно навреме да помогнат на хората да се придвижат до работа. Именно така започнах да ги използвам и аз – особено предвид проблемите с градския транспорт, които по принцип има в нашия край на града.

За да се наеме един, трябва да си включиш GPS-а на телефона и да въведеш кредитната си карта. След това ти показва всички скутери в региона, чиито батерии не са изчерпани. Както се вижда на тези снимки, TIER имат доста машини в централната градска част, но и другите добавят постоянно.

Скутер се наема като избереш някой или сканираш QR кода му и натиснеш, че го наемаш. След като стигнеш пак на телефона натискаш, че го освобождаваш. По закон в Германия скоростта им не трябва да надвишава 20 км/ч и тези под наем са ограничени софтуерно на толкова. Като ги караш се усеща колко силно ускоряват докато не стигнат тази скорост. В доста държави има такова ограничение и определено е добра идея. Особено предвид колко са нестабилни. Малко е досадно за колоездачите, защото скутерите често се карат по техните алеи, а с колело обикновено се кара с над 25 км/ч.

Скутерите се паркират обикновено на тротоарите, макар да съм виждал навсякъде, включително захвърлени в храстите или просто така на пътеки за колелета. На първите две снимки ще забележите, че има червени зони. Това са парковете, където също е забранено да се кара и паркира. Освен, че приложението ще откаже да приключите пътуване там, понякога когато съм минавал по границата на парк, скутера е отказвал да ускори, защото е засичал, че е в червена зона. Явно го правят, за да не си навлекат неприятности с общината.

Всъщност, понякога скутерите спират да работят, особено, когато е много горещо. Имаше няколко седмици с над 35 градуса и се усещаше как батериите им прегряват. Тогава просто спират за 10-15 секунди и или се отказваш, или буташ за известно време. Друг проблем е стабилността и размера на гумите. Машинките са тежки и трябва известен опит да се кара, особено толкова близко до колите и автобусите по пътя. За разлика от колелетата, например, изискват много по-равен път лишен от дупки, чакъл и дори малко препятствия. Затова се виждат все повече скутери направо на пътя между колите и вече има пострадали във Франкфурт.

Това означава и че се налага да подбирам пътя, по който минавам, за да избягвам разбити улици. Не минавам, например, по същия път, който бих с колело. Така се удължава пътя и цената. Средно от нас до офиса със скутер ми струва 4 до 4.5 евро. Всички имат подобни цени – едно евро за начало на пътуването и между 18 и 22 цента за минута. В рамките на 3 до 6 евро може да стигнеш до всяка част на централната част.

За сравнение, едно пътуване на градския транспорт в същата зона струва 2.75 евро, а целодневен билет излиза 5.35 евро. С други думи не си струва да се придвижва човек всеки ден с такъв скутер, но е полезно, когато няма друг вариант. Аз, например, съм ги използвал когато не искам да се изпотя по пътя за офиса. Забелязвам, че и доста костюмари ги карат, а преди това не съм виждал толкова много да карат колелета.

Всъщност, другата алтернатива на транспорт под наем я има отдавна – колелетата. Най-известни и масово използвани са тези на Deutsche Bahn. Има още няколко, включително на Visa и LIME, но почти никой не ги използва. Причината е една – тези на DB просто са удобни и са навсякъде.

В града са отдавна и доста хора ги използват редовно. Имам колеги, които пътуват час от съседни градове, оставят колите си на буферен паркинг и после взимат такова колело до офиса, тъй като места за паркиране почти няма, а и са безбожно скъпи. Те си взимат годишна карта от 50 евро и могат да карта колкото си искат. Първите 30 мин. на каране са им безплатни, после струва по евро на час.

Аз използвам колелетата на DB поне 5-6 пъти в месеца и използвам друга тарифа – 3 евро годишна такса и по евро на всеки половин час, включително първия. Общо взето от нас до офиса с колело излиза под тези 30 мин., така че рядко се е случвало да плащам повече от евро на пътуване. На границата съм да има смисъл да си платя годишна карта. И двете тарифи позволяват да се наеме второ колело при същите условия, което е полезно за семейства.

Така колелото излиза много по-евтино от скутерите. Всички колелета имат подобни ценови схеми. Има обаче една голяма разлика между тези на DB и другите колелета и дори скутерите – паркирането. Тъй като червените бяха първите в града и предхождаха останалите с много, отрано се видя, че има проблем. Хората ги изоставяха къде ли не. Няма все още въведено изискване от общината, но след множество оплаквания DB са седнали с властите и са се разбрали сами да се ограничат. Много такива неща в Германия стават полу-формално на принципа „направете нещо, че ако се намесим ще имате сериозен проблем“.

Така от няколко години колелетата на DB се взимат и оставят само на определени стоянки. По-горе в последната снимка съм показал приложението им и къде са стоянките. Те са често на кръстовища, паркове, площади и паркинги за колелета. Ако оставиш колело извън тях, има глоба от 5 евро, защото някой трябва да отиде и да го премести.

Никое от другите услуги за колелета под наем не е въвело обаче такова ограничение и затова може да ги намериш практически навсякъде. Блокират пешеходни пътеки, входове на метрото, заемат места за вързване на колелета и дори паркоместа. Недоволство има, но общината е доста мудна в решението. Критиката обаче се отразява и на бизнеса им – доста хора ги избягват именно, защото не са доволни колко са пръснати. Иронията тук е, че именно същите тези клиенти ги оставят къде ли не, но се отразява върху репутацията на самата услуга.

Подобен проблем има и при скутерите. На няколко пъти за малко съм се пребивал с колело, защото скутер е паднал върху вело-алея. Все по-често се забелязва да блокират пешеходни пътеки и да не позволяват на колички да минат, особено, когато е тясно. Когато се опиташ да ги махнеш пък се включва аларма.

Други градове са се сблъсквали отдавна с такива проблеми. В Париж знам, че са определяни като напаст и протестиращи са ги изхвърляли по кофите. В Австрия на места се забранява да се карат и паркират по пешеходни пътеки. В Швейцария е имало серия от инциденти, включително заради софтуерни грешки. Всъщност, всички скутери изискват преди наемането да потвърдиш, че носиш каска, както е изискването. До сега не съм видял нито един да носи такава, аз включително.

Да се въведе смислена регулация за този тип услуги е много трудно. От една страна искаш да предпазиш както градската среда, така и използващите ги. От друга – да не спреш развитието и конкуренцията между тези услуги. Трябва да започнем да мислим сериозно за тези неща в градове като София, където вече навлизат такива скутери. Мерките взети в други страни на Европа като ограничаване на скоростта и къде може да се кара са добро начало.

JOHANNES EISELE/AFP/Getty Images

Опитът на Китай с колелетата под наем обаче дават притеснителни сигнали. В някои градове там различни startup-и са пуснали стотици хиляди колелета, именно заради нуждата от критична маса, за да е рентабилна услугата им. Така обаче са се образували планини от колелета в паркове и площади, което е накарало общините да плащат огромни суми за изчистването им. Горе се вижда поле с изоставени колелета от такива услуги под наем.

При скутерите има подобен проблем. Заради високата цена на една машина не се изоставят така, че именно тя прави самата услуга икономически неизгодна. В щатите са изчислили, че за да се изплати един такъв скутер, трябва да се наема по 7-8 пъти на ден всеки ден в рамките на поне 3 години. И това е в най-добрия случай. На практика малко оцеляват достатъчно, за да постигнат дори 1/3 от цената си. Причината е, че повечето компании използват готови скутери, които всеки от нас би могъл да купи, но които не са създадени за такова натоварване.

Все пак, в такива startup-и се наливат стотици милиони и макар да губят бързо пари, надеждата е, че ще развият собствена технология за по-устойчиви и по-евтини скутери, за да могат в един момент да са на печалба. До тогава ще има сериозна обращаемост на техниката, а често нямат дори план как да рециклират батериите, което малко по-малко ще стане сериозен проблем, тъй като тези на скутерите се скапват доста по-бързо, за разлика от колите.

Алтернативи като Spark в София са доста добри, но вървят в обратна посока на целта да се ограничи максимално трафика на коли в градската среда. Все пак са за предпочитане пред тези с вътрешно горене предвид какво е замърсяването на въздуха и колко повече дизел се внася в България след забраните в страни като Германия. Именно за този внос законодателя трябва да вземе мерки на национално ниво и то спешно.

Всякакви ограничения за скутерите е добре да стават на местно ниво в контекста на нуждите и проблеми на града. Макар далеч не е от най-сериозните теми за София, например, добре е да говорим и за това преди изборите и преди да стане истински проблем.

По следите на неразказаната история

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/po-sledite-na-nerazkazanata-istoriya/

Паметникът на Съветската армия е многостранен монумент: той е греда в очите на софиянци, ревностно пазен от Руското посолство; прекрасно място за изпращане на символични послания чрез изкуството (например „В крак с времето“); и пропаганден символ, чието премахване отдавна трябваше да е факт, ако живеехме в държава, където взетите решения се изпълняват.

Ала и за това е късно – дори неговото непремахване е нов пласт в историята му. А с историята може да се прави само едно – да се разказва такава, каквато е. И да се помни. Но ние нито разказваме, нито помним. Защото не е интересно, нито сензационно, а се иска умереност, критична мисъл и помирение с миналото. За сметка на това в последно време паметникът е обект на – меко казано – екстравагантни идеи, провокирали още по-интересни дискусии; или повод за определяне къде стои един или друг кандидат-кмет на гражданската опозиция – вечният въпрос дали е „наш“, „ваш“ или „техен“.

Общо взето, това превръща паметника в перфектна метафора за българската действителност. И ако пререканията и лупингите, когато стане въпрос за справяне с историята, са навици на повечето български политици и общественици, то решения на подобни явно сложни казуси са намерени за много по-малко от трийсет години в други държави, където времето всъщност тече напред, а не се върти в спирала към дъното.

Кратко въведение на изток от Запада

Една от първите рожби на Студената война е Германската демократична република. Запознатите с историята знаят, че тя е толкова демократична, колкото и паметникът в София е на армия освободителка. Макар де юре СССР да е задължен да поддържа многопартийна фасада в окупационната зона, в действителност управляват социалистите – разбира се, под зоркото око на Москва.

Оттогава нататък сценарият е сходен: лоялност към Партията означава добър живот, нелоялност – отлъчване и загуба на всякакъв социален статус; безразборно нахлуване на държавата дори в най-тайните кътчета на личната сфера; абсолютно преклонение пред Съветския съюз и неговите идолизирани вождове; централно планиране; бомбардиране с идеологическа пропаганда. Освен чрез образованието и медиите, пропагандата се осъществява и чрез друг особено ефективен метод – символите.

Кажи ми в кои символи вярваш, за да ти кажа кой си

Човекът е социално животно, което обикновено имитира другите, за да задоволи нуждата си от принадлежност към средата. Еволюцията е наградила онези, които са имали силна способност да живеят в групата, пише психологът Елиът Арънсън. Идентичността ни се изгражда не само на базата на взаимодействията със семейството и околната среда, но и според характеристиките на групите, към които се приобщаваме. Националната държава е една от тези групи. Преди Революцията Франция например е мозайка от административни единици, а на стандартизирания в официални документи още през ХVI в. френски език са нужни близо 300 години, за да надвие регионалните диалекти и да се превърне в един от символите на Френската република.

Германската демократична република, Народна република България и останалите съветски сателити знаят добре, че комунистическата идентичност трябва да бъде създадена, наложена и поддържана по сходен начин. През 1970 г. например ГДР обявява „Година на Ленин“, а лицето на вожда е буквално навсякъде – вестници, телевизии, плакати, кина. „Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 г. името на Сталин е споменато над 300 пъти“, пита се Георги Марков в своите „Задочни репортажи“.



В рамките на Договора „Две плюс четири“ от 1990 г. Германия се съгласява да поеме поддръжката и възстановяването на всички съветски военни паметници в страната. Страната също трябва да уведоми Русия, ако реши да променя или разрушава паметници. Това не пречи в Трептов парк да има информационни табели, които поставят монумента в контекст, разказват неговата история и обективно обясняват причините за запазването му днес.

Строежът на паркове, паметници, булеварди и сгради, и още, и по-големи паметници, които представят съмнителна версия на историята, кипи с пълна сила. Преименуват се булеварди и улици, дори цели градове. Разбира се, абсурдите са правило, например софийският булевард „XXV конгрес на КПСС“. През 1954 г. в центъра на столицата изниква Паметникът на Съветската армия, на която режимът лепва много по-приятното „освободителка“, напълно игнорирайки дребната подробност, че преди преврата България е под съветска окупация, а след това Москва буквално поставя свои хора начело на „освободената“ република, които убиват или репресират с години всеки осмелил се да опонира на режима.

Създаването на символи не спира нито в Берлин, нито в София: Трептов парк, „Александерплац“, „Карл Маркс Алее“, ансамбълът от сгради на „Ларгото“, паметникът „1300 години България“. Примерите са безброй, а посланието е ясно – дори градската среда е подчинена на идеологията. Партията е навсякъде.

Какво означава да бъдеш свободен? Да познаваш историята си

Съвсем близо до най-старата част на Берлин, на брега на проблясващата река Шпрее, се намира Музеят на ГДР. Първото нещо, което прави впечатление, когато попаднеш в корема на музея, е присъствието на деца. Ученици, вероятно от прогимназията и гимназията, са насядали на пода в кръг и слушат гидовете на музея и учителите си; или се стрелкат напред-назад, отварят и затварят чекмедженца, натискат бутони и гледат кратки видеа с обяснение. Сред посетителите има и местни, и множество туристи.



Прозорците на музея не са истински, а дигитализирани – през тях виждаш паркирани трабанти, соцсгради и милиционер, който обикаля наоколо. Част от интерактивната визита е типичният за годините на диктатурата апартамент. Нищо не ни е спестено по време на обиколката, която провокира посетителите да надникнат в гардеробите на жителите на ГДР, да отворят шкафчето в банята им, да пуснат телевизора, докато си почиват на дивана в хола им. „Държавна сигурност се опитва да контролира семейните празници, но въпреки това почти всяко семейство се събира и празнува Коледа“, четем на малката табелка, поставена до конфети, балони и картички от времето на социализма.

Запознаването с ежедневието на източногерманците е замислено като активно преживяване, в което гостът на музея открива, чете, отговаря на въпроси. Но информацията, която научаваме, е далеч от повърхностна и весела. Интерактивна игра с тъчскрийн ни кара да направим тест, който показва дали поведението ни в училище би се понравило на партията: Задаваме ли критични въпроси, спорим ли с учителя? Или може би не искаме да издадем съученик, направил нещо нередно? Споделяме ли откровено за какво си говорят мама и татко насаме у дома? Как изглежда циферблатът на часовника, който виждаме по време на новините – с точки или чертички (така може да се разбере дали мама и татко гледат западногерманска телевизия)?



В кухнята на нашето хипотетично източногерманско семейство атмосферата не се разведрява: пресните плодове и зеленчуци трябва задължително да се сушат или консервират, защото не се знае кога пак ще има в магазина – през 1984 г. източногерманците консумират едва 37 килограма пресни плодове на глава от населението, в сравнение с цели 85 кг в Западна Германия. В хола научаваме за цензурата върху литературата и телевизионните предавания, а в портиерната – за това, че много портиери всъщност са били доносници.

В голямата зала малко момче е застанало пред витрина, в която четири кукли механично вдигат ръка, все едно че гласуват. Пред него има екран, на който се появяват различни законодателни предложения от реалния източногермански политически живот. Искаме ли да видим как са гласували „различните“ партии? Четирите кукли вдигат ръка в синхрон. „Планова икономика без план“, гласи друга информационна табела. Млади момичета се редуват и си правят снимка зад „бюрото на другаря“, над което висят портретите на вождовете. „Ела да видиш картата, на която показват колко хора са били подслушвани по телефона“, чува се зад рамото ми.

На излизане от Музея на ГДР държа в ръка справочник, който съдържа цялата информация за експозицията. По-късно ще минем по „Карл Маркс Алее“, внушителния централен булевард на Източен Берлин с характерната архитектура, и ще се натъкнем на друг, неочакван за минувачите музей на открито – номерирани табели пред определени сгради, които разказват тяхната история. Как са се забавлявали източногерманците, кои сгради са били разрушени, за да направят място на светлото социалистическо бъдеще, и т.н. След падането на Стената през 1989 г. сградите по „Карл Маркс Алее“ са в окаяно състояние, тъй като са строени бързо и с евтини материали, научаваме от една от табелите. Федералното правителство на Германия осигурява средствата за тяхното възстановяване. Тръгваме към следващата табела по пътя до Музея на тайната полиция, където ни предстои нова среща с историята.





Голямата липса

Точно година преди разходките из Берлин съм в Музея на социалистическото изкуство в София, където в прожекционната зала се опитвам да разбера защо на посетителите се пуска пропагандно видео без никаква индикация какво всъщност гледаме – никакъв контекст, никаква информация. Просто щастливо махащи манифестанти и от време на време Тодор Живков. Бързо минавам покрай статуите, обхождам малката зала и излизам. Била съм тук и преди, но идвам всяка година с очакването, че този път нещо ще е по-различно. Не е.

Социалистическа София е сред нас, без ние да го знаем. По същия начин, по който живеем социалистическото си минало, ни управляват неговите наследници; повтаряме стари грешки. Изкуствоведката Диана Попова го казва прекрасно – страдаме от „неизговорено, неартикулирано време“. Нейната съименничка, журналистката Диана Иванова, говори за „правенето на музей като акт на храброст“. Колко трудно би било София, а и цяла България, да се обърне към историческото си наследство така, както го прави Германия? Един текст, една табелка – като за начало. Не е трудно. Но както и Иванова пише, става въпрос за централна политика.

Не е случайно, че на фона на трагичните проблеми в местната власт, предизборната дискусия се завъртя около един паметник. Проблемът, който имаме със символите си, е празнословието, в което ги обвиваме. Липсата на визия, позиция, интелигентни решения. Паметникът на Съветската армия е диагнозата на обществото ни – и цял, и съборен; той би бил диагноза и превърнат в герб с камбана, обкичен с патриотарски послания или покрит с дървета. Паметникът е физически символ на онова, което носим в себе си – невежеството и неспособността да разберем собствения си генезис, и лъжите, които си повтаряме, за да отложим тежкото стоварване на истината върху ни с още малко, с още малко… Метастазите на болестта виждаме ежедневно в политиката, образованието, журналистиката и всички други аспекти на обществения ни живот.

Обратно в самолета разлистих гида от Музея на ГДР и попаднах на едно изречение, което се вряза в съзнанието ми: „Статуите [на Ленин] най-сетне имат някакъв смисъл – предупреждение от историята.“ Остава въпросът кога ще излекуваме своята липса на смисъл и ще проумеем, че историята не може да се замаже и разруши; че срамното минало не може да се превърне в повод за гордост и патриотизъм; че покриването е равносилно на пренебрегване на действаща отрова.

Истината трябва да бъде осмислена. В противен случай спиралата на времето продължава да се вие надолу, и надолу, и надолу. В бездната.

© Йоанна Елми

Заглавна снимка: Паметникът на Съветската армия в София (1954). Снимка: Fortepan

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта на прокурора Георгиев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-chestta-na-prokurora-georgiev/

Най-добре прокурорът от Специализираната прокуратура Пламен Георгиев да разруши доброволно и с двете си ръце барбекюто с все сауната върху терасата, която прослави името му повече от делата му на шеф на Антикорупционната комисия (вече бивш шеф от 31 юли, когато парламентът гласува оставката му).

Оказа се, че и втората проверка на инспекторите от столичния район Слатина, приключила преди дни, достигна до същите изводи като първата – навесите на терасата на Георгиев са незаконни, тъй като няма строителни книжа за тях. Ще рече – барбекюто и сауната, които се укриват под навесите, трябва да се разрушат. Пред редовия спецпрокурор Пламен Георгиев сега има две опции – да ги премахне до началото на октомври или да обжалва.

Да ги премахне. Заради честта си на юрист, чиято кариера е все в правоохранителните органи на държавата – започнал като следовател в Столичната следствена служба, после прокурор, заместник-министър на правосъдието, шеф на КОНПИ (впоследствие КПКОНПИ) и сега в спецпрокуратурата. Дефинитивно Георгиев трябва да отговаря на високи морални и професионални критерии, за да заема тези длъжности.

Нима честта на професията може да се замени с килограми цвърчащи на барбекюто кебапчета, кюфтета, карначета и пържолки? Ако предпочете тази трампа, то барбекюто ще остане като мазно петно на прокурорската му тога.

Историята на една тераса

Налага се да я припомним тази история. Вкратце. Тя отдавна се е лепнала за Георгиев като името и презимето му – и е серия от „Апартаментгейт“, скандалът с купените евтино луксозни жилища от лица във властта.

Първо, Пламен Георгиев купува през април 2017 г. жилището и го декларира в имуществената си декларация на стойност 293 374 лева с площ от 156 кв.м и тераска от 48 кв.м. Той си знае защо пропуска да впише другата тераса от 186 кв.м със сауната и барбекюто, независимо че тя фигурира в нотариалния му акт и в ипотеката на банката, отпуснала половината от сумата за покупката.

Второ, няма строителни книжа за барбекюто и сауната – и Георгиев, по онова време коскоджамити шеф на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), е бил наясно с това, когато е купувал тези… фантомни активи на жилище, чиято данъчна оценка е по-висока от продажната цена с близо 200 000 лева. Но не е направил постъпки да ги узакони – сякаш става въпрос за остъклен балкон.

Трето, именно след като избухна „Апартаментгейт“, Столичната община, която също е била наясно с факта, че постройките са незаконни, издаде акт за събарянето им. А един лоялен на ГЕРБ общинар като арх. Влади Калинов, дългогодишен шеф на строителния контрол, се престара и обезсили акта – и изгуби работата си заради това. Какво да се прави, ВИП-барбекюто си е ВИП-барбекю, но ГЕРБ трябва да печели и местни избори в София наесен.

Парадоксално е, че Георгиев се бори да опази барбекю върху тераса, за която упорито твърдеше в началото на скандала, че е покрив и се притежава от всички собственици на жилища в кооперацията. После с половин уста призна, че все пак излаз към нея има само от неговия апартамент.

„Символ на борбата с незаконно придобитото имущество“

… е определение, дадено в становище на клуб „Журналисти срещу корупцията“ в подкрепа на кандидатурата на Пламен Георгиев за председател на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Може и да не го четете – в него за Георгиев пише като за умрял, само най-доброто за „моралните му и етични качества и висок професионализъм“. Към февруари 2018 г., когато е внесено в парламента становището, вече са били изпечени бая кебапчета на незаконното барбекю на терасата, която уж е покрив. Кратко ласкаво становище в негова подкрепа е изпратила и организацията „РискМонитор“.

На 31 юли, когато този компетентен и отговорен според оценките на подкрепилите го държавен мъж напускаше парламента, заяви пред журналисти, че „Апартаментгейт“ бил „измислен скандал“ и са изговорени куп лъжи. Ами защо тогава не съди „лъжците“ – нима не иска да изчисти името си, след като заяви, че НАП е доказала чистотата му?

С приключената проверка на НАП е ново двайсе. Изглежда, за нея е осведомен само Георгиев, защото и към момента, на 12-тия ден, откакто го рече, липсва официално съобщение от институцията. Преди две години от Frognews.bg съпоставиха декларациите на Георгиев пред Сметната палата с предполагаемите му доходи (все пак, заемал е само държавни длъжности) и откриха… да кажем, известни несъответствия. НАП със сигурност имат по-високо ниво на експертност, но докато излезе позицията им по случая, ще трябва да се доверим на Георгиев, че са проверили неговите и на съпругата му доходи за 10 години назад и всичко е окей.

Със или без такава индулгенция от НАП, Висшият съдебен съвет (ВСС) бързо откликна на молбата на Георгиев да се завърне като редови прокурор в Специализираната прокуратура, призвана да работи „срещу корупцията по високите етажи на властта“.

За една твърде голяма база данни – и кой бърка там

А КПКОНПИ остана обезглавена до намирането на нов подходящ шеф, който парламентът да избере наесен. Дано той да комуникира по-добре с държавното обвинение предвид констатациите в годишния доклад за дейността на прокуратурата през 2018 г. Там се открива една многозначителна забележка:

За пореден път повечето териториални прокуратури отчитат като проблем липсата на добра комуникация с КПКОНПИ – подава се информация от прокуратурите до комисията, но не постъпва обратна информация за предприетите действия от нейна страна.

В това сложно изречение има поне две критики към работата на Комисията: първо, „за пореден път“ – тоест явно е практика на председателя Пламен Георгиев да игнорира прокуратурата; второ, прокуратурата захранва КПКОНПИ с информация, но не е ясно какво става с тези данни – за какво се използват и чии информационни масиви попълват, след като Комисията не информира за предприети действия.

КПКОНПИ е същинска съкровищница на информация, предвид факта, че обединява пет структури – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност (БОРКОР) и съответните звена от Сметната палата и ДАНС. Въпрос на време е да разберем правомерно ли се използват тези база данни.

Но що за институция е тази, която си позволява да пренебрегва прокуратурата?! Само такава, чийто началник се ползва от благоразположението на премиера Бойко Борисов.

Безполезната комисия

Вместо да трупа информация, този началник би следвало да проверява „необяснимото богатство“ – това, което правят колегите му в Италия, Ирландия, Великобритания. В тези страни и в България може да бъде прилагана гражданска конфискация, без да е налице влязла в сила присъда по Наказателния кодекс – практика, която се приема нееднозначно в много страни от ЕС.

Идеята за първообраза на КПКОНПИ се роди през 2004 г., когато проф. Георги Петканов, днес покойник, тогава министър на вътрешните работи в кабинета „НДСВ – ДПС“, се завърна от визита в Ирландия и обяви идеята си да присади една тамошна институция на родна земя. В Ирландия тя се нарича Бюро за криминално придобито имущество, в България беше създадена като Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, с щат от близо 300 души.

Тази предтеча на КПКОНПИ се запомни единствено с името на председателя си Стоян Кушлев – но не защото той осмисли съдържателно и действено съществуването ѝ. Царският депутат Кушлев блестеше с ловните си трофеи и страстта към лова и риболова, но също и с огромните заплати, които си гласуваха в комисията – понеже парламентът забрави да сложи лимит и схема, по която да се изчисляват. Но и Кушлев, и Георгиев си приличат по едно: и двамата се изкараха жертви. Според първия – борил се е срещу корупцията в парламента и си платил за това; според втория – станал жертва на олигарси, чиито интереси засегнал.

Един факт – на третата година от конституирането ѝ, през 2008 г., при обсъждане в правната комисия на законопроект, който да увеличи правомощията ѝ, е констатирано, че комисията „Кушлев“ все още не е започнала да отнема имущество. Едва през 2009 г. отчита първи резултати от дейността си – 4 влезли в сила решения на съда за отнемане на имущество в полза на държавата. Излиза, че близо четири години са харчени нахалост милиони на данъкоплатците, за да се хвърли прах в очите на европейските институции как властта се бори с корупцията. Основната причина обаче бе, че законът бе така конструиран, че комисията „Кушлев“ можеше да замразява активите на разследвани от прокуратурата за престъпления, но можеше да ги конфискува само ако се сдобият с влязла в сила присъда.

Що се отнася до работата на КПКОНПИ, оглавявана от Георгиев, той не представи отчет за свършената работа при подаване на оставката си. Макар че би било редно да има такъв. Ограничи се с изявление пред журналистите, че „за две години комисията отне 40 милиона лева и това нямаше как да остане без отговор“. Трудно е да приемем думите му на юнашко доверие предвид начина, по който от Комисията представят свършеното – като с една конфискация на имот за 550 000 лева през пролетта, за който истината се оказа по-различна.

Когато избираха Пламен Георгиев начело на КПКОНПИ през март 2018 г., пет извънпарламентарни партии – „Движение Да България“, „Демократи за силна България“, БЗНС, Зелените и ДЕОС, предупредиха в декларация да не се избира човек, който е „политическа проекция на рушителите на българската държавност“. С неговото име се свързват безпринципни и необосновани решения като прокурор и ръководител на КОНПИ, заявиха в декларацията си партиите.

Още не знаем кой ще оглави КПКОНПИ наесен. Двойник на Кушлев, на Георгиев или събирателен образ – все едно. Въпросът е дали да я има изобщо, защото няма нищо общо със справедливостта.

Държава без справедливост е шайка разбойници

Изследователи на държавата и правото често цитират християнския философ Августин Блажени, който казва, че едни и същи норми на справедливост трябва да се прилагат и към поведението на отделния човек, и към действията на държавата. Според него държава, която се отклонява от тези норми, не е нищо повече от банда разбойници. Платон определя справедливостта като върховна добродетел, Аристотел я доразвива като висш социален закон, тъждествен с нравствеността, разсъждавайки върху това, че някои хора по природа са роби и затова са пригодени само за робство.

Но какво става, когато държавата е шайка разбойници, които управляват роби?

В XXI век в държави като България робството не е пранги, глад, бой с пръчки и безпрекословно подчинение, а има далеч по-софистициран израз. Робство е, когато положиш в краката на Лидера свободната си воля и доброволен отказ да си роб на съвестта си. Робите наричат това „партийна лоялност“ и получават в замяна разни кокали и мръвчици от държавната трапеза – положение, заплата и възможност да се сдобиват със свои роби. В резултат държавните институции, които трябва да осигуряват и въздават справедливост, стават оръдия на разбойници, управлявани от роби.

Как да се справим с престъпност, извършвана от тези, на които сме дарили власт чрез избори? Според Тома Аквински невъзможно е да ѝ се въздейства чрез закони, защото те се създават от същите тези властници, тоест шайката разбойници. Дори да премахнем шайката, остават робите ѝ, на които и свобода да им се даде, са научени да служат по робски. И си пазят барбекютата.

Заглавна снимка: Пламен Георгиев за „компроматната война“ за терасата му. Стопкадър от репортаж на „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разговор за медиите в България – без аплодисменти

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/razgovor-za-mediite-bez-aplodismenti/

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

От Института за развитие на публичната среда обобщиха историята на партийното финансиране в България:

  • До 2001 г. дарения с неограничена стойност са могли да правят само физически лица.
  • От 2001 г. се въвежда таван от 30 000 лв. на дарение, но се разрешава и на юридически лица, и на анонимни дарители да финансират политически партии.
  • През 2005 г. се въвежда субсидия от 1,50 лв. на глас, а таванът за физически лица е фиксиран на 10 000 лв., за юридическите лица остава 30 000. Анонимни дарения вече не са разрешени. Три години по-късно се забраняват и даренията от фирми.
  • През 2006 г. партийната субсидия е вдигната на 3,60 лв. на глас, а през 2009-та – на 12 лв.
  • През 2013 г. субсидията е намалена на 11 лв. на получен глас.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансираме към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Lipsva.com, МВР и какво се промени за десет години

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/lipsva-mvr/

Вчера с мен се свърза журналист от Нова телевизия във връзка с един мой стар проект — Lipsva.com. Отговорих на няколко въпроси и част от интервюто беше поместено във вечерната им емисия.

Тъй като този репортаж привлече доста интерес както към сайта, така и към страницата му във Facebook, реших да пусна пълния запис на интервюто. В него обсъждам доста аспекти на работата на неофициалния регистър, комуникацията ми с МВР, защо съм го спрял и защо смятам, че е нужно полицията да има нещо подобно.

На това началник сектор Издирване е отговорил „Наистина има такава идея, но тя подлежи на по-широко обсъждане в МВР“. Това е същият отговор, който получих преди 8 години от тогавашния началник, както и шефа на ГДНП. Не мога обаче да виня конкретния човек — комуникацията вътре в самото МВР е под всякаква критика, самите инспектори се жалваха години наред колко мудно тече всичко и как хората ги е страх да поемат инициатива и да взимат дори решения на ниско ниво.

Всяка промяна идва бавно, ако въобще стане и такъв инструмент в помощ на комуникацията с гражданите просто не им е важен. Страниците на РДВР-тата наистина бяха обновени и уеднаквени, но пръснатите съобщения за изчезнали, неактуалните или изцяло липсващи такива, различната методика на работа и продължаващото „спускане“ на информация специално за познати журналисти продължава. Почти нищо не се е променило откакто пуснах сайта.

В тези статии ще прочетете по-подробно по тези въпроси:

Нещо, което не споменавам в интервюто, е че европейската организация Amber alert, към която се включи България преди 10 месеца, все още посочва социалните акаунти на Lipsva като източник за информация за безследно изчезналите деца в България. Това въпреки, че единственото останало от проекта са няколко скрипта, които събират случаи от Интерпол и пръснатите страници на МВР и ги публикуват в социалките. Не стана ясно как са ги намерили и дали именно полицията им ги е посочила в предварителните разговори.

Ето целия запис с добавени въпросите:

Заради всичко изложено в горните статии, което повтарям и в този запис, не мога да потвърждавам и споделям съобщения за безследно изчезнали, които не идват от официални източници. За жалост такива призиви за помощ има много и доста от тях пишат на страницата на Lipsva във Facebook с молба да бъдат споделени. След като отделих значително време в рамките на 5 години от живота си, нямам капацитета да ги преглеждам и разпространявам, още повече, че сайта е спрян. Те все така става видими на страницата за всички, дори да са споделени от посетители.

За местния вот и едната надежда

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/mestniq-vot/

Във Франкфурт, както и в други големи градове на Германия, има една особена форма на представителност. Може да ги определите като местни съвети, квартални събрания или просто формализирани организации от живеещите там. За тях има избори паралелно с местния вот с огромни бюлетини и дори кампании. За тези неща се харчат милиони от бюджета, с които ефективно се подпомагат местни печатници, но резултатът е особен. Целта на тези съвети, както и на другите заети с въпросите на емигрантите и прочие, имат ролята на емисари пред кмета и общинския съвет – да повдигат въпроси, проблеми и да връщат отговорите на местно ниво. Работата е там, че единственият ефект от цялото това упражнение е чист PR.

На срещите наистина се обсъждат проблеми, обещава се, че ще се говори с кмета и на следващата се или се обяснява, че „ма то сега няма пари“, „ма не е чак толкова зле“, „чакаме одобрение на ремонта“, „така беше по план“, или се обявява като победа нещо отдавна предвидено в общината. Настрана от това, че членовете често са свързани с избраните общински съветници, самата идея на тези съвети е да потушава местното недоволство докато в същото време създава доста силно чувство, че правиш нещо, че гласът ти има значение и се чува.

Именно последното е изключително важно за една демокрация. Не до голяма степен инсценирано, както горния пример, а реално. Няма значение дали говорим на местно или държавно ниво, ако хората не виждат, че гласът в урните или гласът им на улицата има някакво значение и променя нещо, то те най-често ще гласуват с краката си. В една лекция на Иван Кръстев описваше именно този ефект на отворените граници.

Все повече от хората, които най-много имат нужда от промяна заради икономическото, социалното си състояние или средата, в която живеят, са обезверени от демократичния процес и въобще възможността да променят нещата около себе си за всички. И не гласуват, не участват. Вместо това решават да променят нещата за себе си като се преместят. Преди показах как огромен процент от българските емигранти в Германия живеят под прага на бедността. Не малко специалисти с добри доходи в България решават да заминат независимо, че няма да могат да работят на нивото, на което са били до сега и дори да имат същия стандарт, както в България. Причината за избора им е не икономически, а в убеждението, че някъде там ще могат да влияят на средата си повече, отколкото там където са били до сега. Че има по-добър изглед напред дори стъпвайки на по-ниско стъпало в обозримо бъдеще.

В последните месеци и години в България нещата са тръгнали назад. Докато икономиката и доходите се носят по течението на общия подем в Европа, демокрацията, социалното развитие, върховенството на закона и свободата на медиите са се засили надолу. Убедени сме, че гласовете ни нямат значение и затова не гласуваме. Знаем, че законите, етичните кодекси, прозрачността няма значение и същите тия ще крадат, наказват и затварят устата без да се крият.

Действията на кабинета и прокуратурата в последните седмици са показателни за това. Оставки за фатални грешки, некадърност, безпринципни решения и очевидна корупция няма. Нито при лечението на деца, тол системата, пробива на НАП, къщите за гости или евтините апартаменти. Безскрупулността на прокуратурата смесена с некомпетентност и неприкрит реваншизъм водят до още по-дълбоко обезверяване в собствените сили и търпение да промениш нещо, дори с нещо малко като гласа си.

В този смисъл оптимистичният поглед към местния вот след по-малко от три месеца изгледа като хлапашки наивитет. Призивите за гласуване звучат празно. Как да промениш нещо щом всичко е оплетено като свински черва?

Наистина, в Истанбул постигнаха промяна – отнеха властта от човек почти осъществил амбицията си да стане диктатор. Въпреки реториката, с която обличаме тази победа на протестния вот там, спечелилият далеч не е „човек от народа“. Екрем има дълга политическа кариера и далеч не е „аусайдер“ или граждански активист, както го рисуват някои. Това не променя голямата промяна, която донесе със самото си идване, но и показва, че за такава не е нужна само едната амбиция и това да си против статуквото, а да имаш конкретен план и по-важното – личностен и политически капацитет да го изпълниш.

Истанбул обаче е най-вече пример за надежда – нещо се променя. Имахме такива не един или два в последните 10 години, но скоро след това нещата тръгваха още по-надолу. И докато Борисов реже лентички когато астролозите му кажат, че може, а Цацаров и сие натрапчиво отказват да разследват КОЙто би трябвало, младите активни хора на България все повече се обезверяват, че гласът и протеста им има значение.

Местният вот е шанс да се промени това. Докато парламента и правителството са тези, които определят накъде върви държавата, местната власт е тази, която влияе най-пряко и бързо на живота на всеки от нас. Това са тротоари, замърсяване, градини, паркинги, презастрояване, инвестиции, данъци и прочие елементи на градската среда и местната икономика. През местната власт се разпределя учудващо огромен публичен ресурс и се вижда най-бързо някаква промяна или бездействие.

В никакъв случай не казвам, че трябва да въвеждаме съвети като онези във Франкфурт. Има доста неща, които не следва да заемаме от „европата“. Показателни са обаче как се повишава доверието в работата на местната власт и чувството, че гласът ти има значение. В България имаме множество такива граждански инициативи, които критикуват, предлагат и обсъждат. Проблемите идват когато се търси сцепление с местната власт, диалог, търсене на компромис не само с бизнеса, но и между самите граждани и желанията им. Това вече е същинската политика във вида както следва да работи и до голяма степен онова, което виждаме както във Франкфурт и дори Истанбул.

Въпросът е дали ще я видим в София, Пловдив, Варна, Бургас и всяко малко градче и село в България. В повечето навярно не – твърде овладяни са от местни деспоти. В големите градове обаче е възможно. При това не просто смяна на властта с който там обещае добре звучащи неща, а и с възможност да се изпълнят същите и да срещне позициите на поне повечето в града. Защото докато се жалваме от мръсния въздух и тесните тротоари, никой не иска да се стеснят улиците или ограничат колите в центъра. Често не се замисляме колко аспекти на местното управление има отвъд това, което може да снимаме в градската среда.

Възможността, която този местен вот предоставя, е да се покаже, че може да се промени нещо. Това е сигнал толкова нужен на демокрацията ни в момент на институционален произвол, окопаване на олигарси и безотчетност на политици. Един кмет или общински съвет може да изглежда нещо маловажно, но всъщност често влияе много повече и по-пряко на ежедневието ни, отколкото ония в парламента.

Затова в следващите 12 седмици вникнете повече в кандидатите, които се издигат – кои са, какво предлагат, колко са наясно не само с предложенията си, но и със същността на местната влас, какъв е капацитета им да изпълнят обещанията си и какъв сигнал ще изпратят дори със самото си избиране. Ще има много популисти, демагози и протестни кандидати. Трябва да ги премерим и отсеем.

Важното е да разберем, че местния вот има също толкова голямо значение като националния и не следва да минава незабелязан. Иначе гласът ни определено няма да има значение.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Поправка: българи в чужбина споменати в #НАПЛийкс

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/popravka-napleaks/

В последната си статия критикувах НАП за функционалността на услугата, която би следвало да позволи на всеки да провери дали данните му са изтекли в мрежата. В действителност тази проверка не дава достатъчно информация, за да се вземат някакви мерки след положителен отговор, но и практически прави невъзможна проверката от българи живеещи в чужбина.

Част от тази статия правеше твърдение, че ЕГН-то, имената и местоположението на около 100 хиляди българи в чужбина може да бъде намерено в архива на #НАПЛийкс. Това число се базираше почти изцяло на таблицата AEOI_OUT/I_NSSI_PENS_EU.csv. След допълнителна проверка днес открих, че съм направил грешка в обработката на данните.

Картата, която използвах в предишната статия, преди да бъде коригирана.

Таблицата съдържа повторни записи с различни кодове и идентични местоположения. При изолиране на уникални ЕГН-та, броят на засегнатите е в действителност малко над 14 хиляди, а не както първоначално твърдях – 100 хиляди. Това отново е сериозен брой хора, но е значително по-малко от първоначалната ми оценка.

Горе показвам снимка на картата, която бях изготвил на база въпросните данни. Тя практически не се променя, тъй като оригиналните местоположения са същите. Броят българи на тях обаче е по-малък. На база коригираните данните направих карта показваща точните местоположения описани в данните. Докато горната групира емиграцията ни с точност до 50 км. тази тук е до 5 км. или общо казано град или по-голям квартал.

Същинската причина да погледна отново тази таблица, беше да открия на колко от българите в Германия са изтекли данните. Както съм обсъждал преди, диаспората ни в Германия е най-голямата в света и в последните години се увеличи значително.

Както коментирах преди, не знаем колко са актуални данните, а за голяма част от тях не знаем все още и какво означават. Тази таблица обаче показва 33208 записа на 4268 българи, които са отбелязани, че живеят в Германия. Това са 1.18% от емиграцията ни.

Разглеждайки по-подробно по възрастови групи се вижда, че почти всички са над 65 годишна възраст. Това, както и някои от кодовете в таблиците в папката показват, че става дума за пенсии и различни социални плащания. В таблицата има и доста суми и конкретни плащания, но не става ясно дали са такива изплатени в България или суми, които България е превеждала в чужбина.

Сравнение на броя, възрастовата структура и дела на българите живеещи в Германия и тези от тях, чиито данни се намират в изтеклия от НАП архив.

В тази графика съм показал в синьо възрастовото разпределение на цялата ни емиграция към края на 2018-та. В червено е броят на споменатите българи живеещи в Германия в теча на данни по възрастови групи в зелено съм отделил споменатите българи като дял от всички отчетени като живеещи в Германия. Забелязва се, че тези на 85 са дори повече в изтеклите данни, отколкото DeStatis отчита в страната. Това може да се дължи на различно време на отчитане и промяна в населението заради смърт или миграция. В тази възрастова група са около 60 човека, така че такива разминавания са очаквани.

На база на това може да се каже, че данните на голяма част от българите пенсионери в Германия или такива получаващи пенсия от Германия са изтекли. Тази справка отчита само една таблица създадена от НОИ, а не всички данни, които са изтекли от тях. В други папки и таблици се съдържат много други данни, немалко от които са на българи живеещи отдавна в чужбина или емигрирали в последните 10 години.

Поправката в конкретното число, което цитирах в предишната си статия, не променя факта, че трябва да има начин сънародниците ни зад граница да могат да проверяват дали данните им са изтекли, както и всички да знаят какви са измеренията на теча. Само това, което сам научих за тази таблица по косвени сведения показва, че е въпрос на време докато се осмисли всичко и някои недобросъвестни наши съграждани не прибегнат до злоупотреби.

Къде зимуват галинките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kude-zimuvat-galinkite/

Когато „Шоуто на Слави“ изчезне от ефира след 31 юли тази година, работата на един от българските регулатори – Съвета за електронни медии, ще бъде силно редуцирана. Отпада нуждата да следи дали червените точки, обозначаващи опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото и социалното развитие на децата, са на правилните си места.

Със същия успех това би могъл да върши и изкуствен интелект, предвид капацитета от интелигентност на петчленния СЕМ и досегашната му практика и поведенчески подходи.

СЕМ е само един от примерите за „независими регулатори“, които не изпълняват най-важната си функция – да служат на обществото. Българската държавност е обрасла с такива институции, които са камуфлаж за рейдването на властта и политическия контрол, налаган във всички сфери. Това захващане става по два начина – законодателна рамка, която ограничава регулаторите да вършат истинската си работа, и кадри, които да са лоялни и послушни единствено на тези, които са наясно какви нищожества са. Назначилите ги.

„Кучето може да разпознава своя господар. Достойнството на интелекта започва с разделянето на пунктовете на съгласие от тези на различие.“ Цитатът е от книгата на антроположката Мери Дъглас „Как мислят институциите“, където тя разяснява, че „най-фундаменталните решения за справедливостта не се правят от отделни хора, а от индивиди, мислещи във и от името на институциите“. Затова е важно как са изградени държавните институции – не само защото са платени с парите на данъкоплатците, а не на политиците, които ги контролират.

СЕМ, или Който-избира-шефовете-на-БНТ-и-БНР

Формално Съветът за електронни медии регулира радио- и телевизионната дейност, регистрира и издава лицензии и упражнява надзор върху излъчващите се програми, избира и освобождава генералните директори на БНР и БНТ. Стоп. Ето това е. Медийният надзор, който има смешен бюджет и нулев капацитет да следи всички радио- и телевизионни предавания, съществува заради тази едничка цел: да подбере правилните – от гледна точка на управляващите – началници на тези медии. Но тази работа може да я върши и парламентарната Медийна комисия – там поне има повече плурализъм от гледна точка на представените политически сили.

Петчленката, до която беше редуциран СЕМ в първия мандат на ГЕРБ и Бойко Борисов, се конструира от два центъра на власт – парламента и Президентството. Последното назначение там – на предложената от ГЕРБ Галина Георгиева, неизвестна в средите на журналистите, с диплома 3,89 на бакалавър по аграрна икономика от изнесен факултет във Враца и кариера, която трудно може да бъде определена като медийна – е нагла подигравка с обществените очаквания към СЕМ. Властта в България обаче винаги може да разчита на такива „калинки-галинки“.

Разходи на СЕМ за 2019 г. – 1,67 млн. лв. (Националното бюро за контрол на разузнавателните средства е с приблизително същия бюджет – 1,619 млн. лв.)

Комисията за защита на личните данни. #Квойтуй

Има такъв… регулатор, чийто адрес, даден на сайта му, е сбъркан, установи колега журналист, отишъл да подаде на място жалба срещу изтичането на лични данни от НАП. Това образувание, което действа като гише за прием на жалби и сигнали, не показа признаци на институционален живот при спирането на Търговския регистър. При #НАПЛийкс обаче се събуди, за да каже, че ще глоби НАП.

Всъщност ако приемът на жалби и сигнали мине изцяло онлайн, тази дейност също може да се „възложи“ на изкуствен интелект. Табелата „Комисия за защита на личните данни“ нека си стои – да се отчитаме пред Брюксел, че и България има такава. (Да не се бърка с Държавната комисия по сигурността на информацията, страж на класифицираната информация, с бюджет от 10,042 млн. лв.)

Разходи на КЗЛД за 2019 г. – 2,93 млн. лв.

ДАБЧ – тази касичка още не е затворила

Има ли смисъл от съществуването на Държавната агенция за българите в чужбина? Колкото и пъти да се задава този въпрос, управляващите дори не се опитват да измислят отговор. Никой не вярва, че ДАБЧ е „координиращ орган на правителството за осъществяване на държавната политика спрямо сънародниците по света“. Но орган, от който зависи издаването на български паспорт, тъй като удостоверява български корени – да. Същото може да бъде вменено на дирекция към Министерството на правосъдието. А регистрирането в ДАБЧ на български организации в чужбина по смисъла на Закон за българите, живеещи извън Република България, може преспокойно да се върши от МВнР.

Що се отнася до останалото – Министерството на образованието и науката се грижи и подпомага 361 български училища в чужбина, снабдява ги с книги и учебници. ДАБЧ е просто синекура. За тази цел в бюджета му са предвидени 13,337 млн. лв., като най-голямото перо е за български държавни и неделни училища в чужбина – 11,337 млн. лв.

Всъщност част от работата с българските общности в чужбина може да се възложи и на съпругата на президента – Десислава Радева. Тя бездруго гори от желание за комуникация и за пътувания, ще се впише добре във фолклорните фестивали, които се организират навън. А и в конституционните правомощия на държавния глава е да подпомага външната политика, осъществявана от правителството.

След като ВМРО даде принос за формиране на крехко мнозинство за утвърждаване на сделката за американските изтребители обаче, едва ли ДАБЧ ще бъде закрита. Макар че точно премиерът Борисов пръв заговори за това след шумните арести на председателя ѝ Петър Харалампиев и други служители заради разследване на корупция за незаконно издаване на удостоверения за българско гражданство. Нещо повече – вицепремиерът Каракачанов дори поиска да се възстанови Министерството за българите в чужбина, за да има „сериозен държавен орган“. Междувременно Временната парламентарна анкетна комисия, създадена специално за да проучи схемите в ДАБЧ, още не е излязла с доклад от проверката и изслушванията – въпреки че удължи съществуването си с 3 месеца, до края на юни.

Разходи на ДАБЧ за 2019 г. – 994 000 лв.

Българска агенция за безопасност на храните – опасна за животновъдството

Дори и да умре българското животновъдство, БАБХ и нейните чиновници ще пребъдат. Откакто Националната ветеринарно-медицинска служба премина към БАБХ, създадена от земеделския министър в първия мандат на ГЕРБ – Мирослав Найденов, не е минала година, в която да няма сериозни гафове или сериозни епидемии, с които БАБХ показва, че няма капацитет да се справи. Шап, бруцелоза, чума по дребните преживни животни, инфлуенца по птиците, а сега и африканската чума, която е на път да унищожи целия отрасъл свиневъдство в България. Предупреждението дойде от еврокомисаря по здравеопазването и безопасността на храните Витянис Андрюкайтис в интервю по БНР.

По иронично съвпадение, настоящият шеф на БАБХ Дамян Илиев е бил главен санитарен ветеринарен инспектор. Въпреки несправянето си продължава да е начело на Агенцията, а шанс за махането му едва ли има, тъй като зае поста през 2015 г. като свързан с настоящата земеделска министърка Десислава Танева. Небрежност е проявена в хода на превенцията на заболяването, каза Танева по повод епидемията. Престъпна небрежност, за която българската прокуратура не смята за нужно да се самосезира.

Разходи на БАБХ за 2019 г. – 9,218 млн. лв.

Комисия за финансов надзор

Има две наименования, които, поставени редом до КФН, сриват имиджа ѝ – Корпоративна търговска банка и Застрахователна компания „Олимпик“. Единственото оправдание за КТБ би било, че не само КФН беше като след лоботомия по време на разрастването на банката до четвъртата по големина в страната. И прас! – над 4 милиарда сметка.

След тези фалити как да бъдем спокойни, че институция, която наблюдава пазар с активи за милиарди, върши работата си съвестно и безпристрастно?

Разходи за КФН за 2019 г. – 18,470 млн. лв.

Защо ни е Министерството на икономиката

Списъкът на ненужните може да бъде продължен с… министерства, като Министерството на икономиката и енергетиката например. То преспокойно може да бъде преформатирано на Министерство на енергетиката. А подопечната му Българска агенция за инвестиции също да изчезне от правния и институционален мир. БАИ бе създадена през 1996 г., когато имаше нужда България да бъде рекламирана и презентирана, но днес тя вече е изчерпала основанията за съществуване и издръжка.

През май т.г. стана известно намерението на правителството БАИ и Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) да бъдат обединени в една агенция, която ще отговаря за управлението на публичните предприятия и ще е подчинена на Министерския съвет. Очевидно властта се опитва да отговори на брюкселските критики за управлението на държавните фирми, тъй като се бори за влизане в „чакалнята на еврото“ – ERM II. Да видим дали ще заблуди Европейската централна банка и Брюксел с това манкиране.

Ако липсваше експертност на институциите, тя винаги може да бъде подсилена. Ако имаше някакъв недостиг на средства – също. Само че във вида, в който са – не органи, а рудименти, – те вършат работа единствено на управляващите, все едно кои. Или служат за маски. Но обществото няма никаква полза от това.

Държавна агенция „Електронно управление“

Можем да изброим още институции, които трудно ни убеждават в основанията за съществуването си предвид случващото се в България. Например Държавна агенция „Електронно управление“. Въпреки че България е твърде далеч от е-управлението, Агенцията харчи 32,451 млн. лв. за 2019 г. в името на декларираните цели: „Подобряване на качеството на обслужване за бизнеса и гражданите и повишаване на вътрешната ефективност на публичния сектор; Предоставяне на ефективни електронни административни услуги за гражданите и бизнеса и прилагане на комплексно административно обслужване“, киберустойчивост и пр.

В действителност българските институции харчат немалко пари за информационна сигурност, далеч извън обявените от вицепремиера Томислав Дончев 5 млн. лв. А чл. 55, ал. 1 от Закона за държавния бюджет за 2019 г. утвърждава „целеви текущи и капиталови разходи в областта на електронното управление и за използваните информационни и комуникационни технологии в рамките на бюджетите на бюджетните организации“ на куп ведомства и министерства за общо 119,006 млн. лв. Най-голям дял от тази сума – близо 32 млн. лв., се пада на Министерството на финансите. Но системите на НАП се оказаха твърде уязвими.

Адвокат Александър Кашъмов каза тази седмица по БНР, че държавата трябва да бъде прозрачна за гражданите, това е принципът на демокрацията; в тоталитарната държава гражданите са прозрачни, а държавата е скрита. В пленената държава е още по-лошо – държавата е прозрачна и достъпна за корпоративните интереси, с които е обвързана властта.

За гражданите се маскира.

Заглавна снимка: PollyDot / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият любим главен

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/noviyat-lyubim-glaven/

През седмицата бе издигната кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. За читателя, отдалечен от властовите процеси в обществото, тази номинация изглежда доста солидно – зад нея стоят всички единадесет членове на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, в т.ч. и действащият главен. Преди откриването на самата процедура за избор на наследник на Сотир Цацаров министърът на правосъдието Кирилов заяви, че няма да се ползва от законовото си правомощие да издигне кандидат. Така Гешев изглежда безалтернативен. Но тази доминираща и високо подкрепена кандидатура има диря назад във времето.

На първо място, следите водят към

обезличаването на професионалната организация на прокурорите в България.

За разлика от съдийското съсловие, където съществуват три формации, в прокуратурата остана само Асоциацията на прокурорите, която понастоящем е съвсем неактивна. На общото събрание на организацията през ноември 2017 г. с нейния „рестарт“ се нагърби лично действащият главен прокурор. Затова към днешна дата сдружените прокурори са встрани от дебата, като изключим някои казионни интервюта за близки до Пеевски медии.

За отбелязване е, че дори по времето на Филчев българските прокурори имаха сили и смелост да отстояват позиции дори във формат на организирана съпротива. Но ето как установеното в закона единоначалие за последните седем години се превърна в единомислие. Авторитаризмът си пробива път не само в изпълнителната власт, в една част от съдебната вече се е установил.

Втора по реда си с принос е малката управленска общност на прокурорите, а именно вече споменатата

прокурорска колегия на ВСС.

За да бъде издигната кандидатура за главен са нужни трима души от нейните членове и малко смелост. Не се намериха трима инакомислещи сред десетимата, изключвайки самия Цацаров, който е член на колегията по право. И това си има своите основания – петима от членовете на колегията са политически назначения, за жалост, от една част от тях още при избора им си личеше, че не може да се очаква много. Лошото е, че и обещаващите лица с уж убедителни концепции и поведение не се еманципираха нито от излъчилите ги политици, нито от предишния си ръководител, когато са били редови обвинители.

Подчинението и липсата на собствена воля са взели такъв мащаб, така щото на едно от обсъжданията на законопроекта „Кирилов“, отнасящ се до отстраняването на главния прокурор, една от присъствалите дами произвеждаше основно сумтене. Отправяйки ѝ молба да изкаже своите възгледи за разследването и отстраняването на главния, тя не произведе членоразделна реч.

И това състояние на средата има своето историческо обяснение. Устройството на съдебната власт, в частта прокуратура, поставя редовите прокурори в кариерна уязвимост от главния – веднъж, докато изпълняват функциите си, втори път – ако станат членове на съдебния съвет (спомнете си покойния Камен Ситнилски). Защото дори и като членове на ВСС те остават зависими от властта на главния поради факта, че той може да инициира търсене на отговорност за дейността им преди това и освобождаването им докато са в съвета. Затова беше важно промяна по отношение на колегията на прокурорите да се търси с отварянето на колегията за членове, външни за системата.

Но кандидатурата на Гешев, освен предопределена, на вид е и като предизвестена.

Направата на биография тип „борец срещу корупцията“ започна още с намесата му по изловяването на Иванчева и Петрова. Многочасово продължилият обиск отглеждаше борбения имидж на Гешев и Пламен Георгиев. И докато излезлият в отпуск по корупция шеф на КПКОНПИ Георгиев разви потенциала си в усвояване на незаконни тераси и отпадна от борбата, Гешев продължи. Залавяше по цялата карта на страната контрабандисти, деца терористи и т.н. Не му стигна ресурс да улови някои действащи лица по КТБ аферата, но това е също основно качество – избирателното приложение на дълбочината и силата на закона.

Не бива да ни оставя в почуда и скандално употребеното рекламно време от ефира на БНТ (интервюиращия не споменавам въобще…). То идва да провери способността на кандидата да се бори докрай с политическите врагове на режима,както и способността му за бъдеща политическа коректност. Едно такова поведение като на Гешев пред БНТ е основание за елиминация на кандидата най-малкото от издигналите го, стига да имаха остатъчни професионални и нравствени качества.

Вместо това прокурорската колегия на ВСС публикува ответна декларация

как не би се поддала на политически натиск след протеста на извънпарламентарната опозиция, нападната директно в интервюто. Само че натискът е по-скоро от страна на редовия (засега) прокурор.

Толкова своевременна реакция ВСС (чрез нито една от колегиите си) не проявява, когато трябва да брани съдии и прокурори, обект на оклеветяване от сервилните и притежавани от властта медии. Но когато Гешев атакува от националния ефир, вместо санкция за поведението си от прокурорската колегия на ВСС, получава недължима защита. По агресивния си стил и поведение и Гешев, и членовете на ПК на ВСС умело наподобяват времето на Филчев. Всяко време си има своите ученици и последователи.

И като за финал, докато малцина от адвокатурата се противопоставят на солидната Гешева кандидатура, прокуратурите в София от различни нива изразяват подкрепа, барабар с чистачките и портиерите. Търсите обяснение ли? Лесно е – специализираните съд и прокуратура са финансовите галеници на властта и ВСС – заплати, нови сгради, купуването на влияние се узакони. И ако за спецовете е разбираемо, какво налага и Софийската районна прокуратура да поднася венци и цветя пред кандидата? Предполагам, ще има и още присъединили се в подкрепата си от страната.

Тези действия напомнят по характер две други събития.

Първото – общото събрание на съдиите за избор на членове на настоящия състав на ВСС, на което съдии от ниските нива овладяха изборните комисии.

Второто бе когато се избираше настоящият председател на Върховния административен съд Георги Чолаков. Тогава в строева листа, по време на летните отпуски на върховните съдии, общото събрание на ВАС предпочете него пред алтернативната кандидатура.

При съдиите се минава на стаден строеви принцип, та при прокурорите ли няма? А това вече е повече от опасно.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Готови за разстрел

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/gotovi-za-razstrel/

Две събития погълнаха общественото внимание в последно време. Първото е #НАПлийкс. Второто – единственото предложение за нов главен прокурор в лицето на сегашния заместник на Сотир Цацаров – Иван Гешев. Покрай тях мина и замина новината, че пловдивският лекар Иван Димитров беше оправдан на първа инстанция за това, че е убил Жоро Джевизов, след като е признал вината си. А тази новина ни засяга не по-малко от другите две. Защото става дума за прецедент, последствията от който могат да рефлектират върху всеки един от нас. Както и защото между трите събития не е трудно да се направят определени връзки.

Немалка част от медиите реагираха на оправдателната присъда с нескрито задоволство и със заглавия от типа „Оправдаха доктора, застрелял крадец“, като някои добавят и фактологично невярното „в дома си“. Читателските реакции като цяло са радостни за решението на съда и агресивни към дръзналите да изразят критично мнение. На този фон, макар и по друг повод, кандидатът за нов главен прокурор изразява личното си мнение за делата, завършващи със споразумение:

„Никога не е достатъчно, естествено, че искам доживотен затвор и разстрел, ама разстрелът не е предвиден в България.“

Казусът с анестезиолога Иван Димитров беше засегнат и в предишна публикация на „Тоест“ – за законопроекта за разширяването на обхвата на т.нар. „неизбежна отбрана“. Нека припомним накратко:

Димитров е наблюдавал в продължение на около половин час от прозореца на дома си как Джевизов се опитва да обере гаража му. Не е сигнализирал на полицията. После е излязъл с незаконен пистолет и крещейки, че е от полицията, изпразнил цял пълнител в Джевизов. Отново не се е обадил на полицията, а напротив – опитал се е да прикрие следите си. След като го залавят, първоначално лъже, че убитият е влязъл в дома му, където е било и семейството му, и той е трябвало да защити жена си и децата си. В действителност жена му и децата са били извън къщата в нощта на убийството.

Иван Димитров е анестезиолог, което го поставя на уважавана позиция в обществото. Убитият Жоро Джевизов е ром, рецидивист, говори се и че е бил наркозависим –

съчетава поне три дискриминационни признака.

На всичко отгоре има и прякор Плъха, а плъховете са едни такива вредни животни, които подлежат на убиване. Заглавия от типа на „Докторът уби Плъха“ демонстрират подчертано дехуманизиращо отношение към убития. Един вид, такива не са хора и не заслужават да живеят. Ако пък си анестезиолог, си достоен да убиваш недостойните по подразбиране. А на достойните да облекчаваш болките.

Оправдателната присъда на Иван Димитров е издадена в контекста на приети на първо четене промени в Наказателния кодекс (НК), повод за които беше тъкмо извършеното от него убийство. Според тях се разширява обхватът на т.нар. „неизбежна отбрана“. По силата им няма предели за неизбежната отбрана, когато „нападението е извършено чрез противозаконно влизане в жилището“ или е насочено срещу „живота, здравето, свободата или половата неприкосновеност на отбраняващия се или на другиго и е извършено от две или повече лица, от въоръжено лице или нощем“. А в оценката на въздействието към законопроекта вносителите – част от „Обединените патриоти“, тотално смесват заплахата за живота с посегателствата върху частната собственост.

От което излиза, че който си защитава собствеността, прави това в условията на „неизбежна отбрана“.

В присъдата на Окръжния съд в Пловдив четем, че Иван Димитров е оправдан на основание на чл. 304 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) във връзка с чл. 12, ал. 1 от НК по обвинението по чл. 119 от НК. Нека разшифроваме този юридически лабиринт:

Споменатият член от НПК гласи: „Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление.“

Да се чете: „Оправдаваме го, защото смятаме, че е невинен.“

Според чл. 12, ал. 1 от НК „Не е общественоопасно деянието, което е извършено при неизбежна отбрана – за да се защитят от непосредствено противоправно нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели.“

Чл. 119, по който е обвинен Иван Димитров, казва следното: „За убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, наказанието е лишаване от свобода до пет години.“

Накратко, според обвинението Димитров е превишил пределите на неизбежната отбрана, а според съда – не. Нищо че ал. 2 на чл. 12 на НК уточнява: „Превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападението.“ А да застреляш някого, който изобщо е нямал намерение да те напада, а само да ти обере гаража, трудно може да се определи като неизбежна отбрана.

В сега действащия НК няма хипотеза, при която човек да бъде оправдан за подобно убийство. Ако четем буквата на законопроекта за промяна, там също няма такова нещо. То обаче се съдържа в духа на законопроекта, в който посегателствата върху частната собственост се разглеждат като животозастрашаващи.

Да го кажем направо:

Иван Димитров е оправдан за убийството на Жоро Джевизов заради духа на законова поправка, която още не е приета окончателно и не е влязла в сила.

И въпреки Конституцията на България, според която всеки има право на живот, а посегателството върху човешкия живот се наказва като най-тежко престъпление.

Ако по-горните инстанции потвърдят решението на пловдивския Окръжен съд, ще легитимират този опасен прецедент. Това означава, че вече ще бъде комай разрешено да се убиват хора само защото: са се опитали да извършат кражба от нечия частна собственост; са се оказали в чужда частна собственост – дори и да не са искали да извършат престъпление, посмъртно няма да могат да докажат това; принадлежат към дискриминирани и стигматизирани социални групи – роми, наркозависими, престъпници, бездомници са само малка част от тях.

Апропо, по едно от обвиненията – за притежание на незаконно оръжие – Димитров е признат за виновен и осъден условно на две години лишаване от свобода. Значи може да убиваш безнаказано, само че трябва да го правиш със законно оръжие.

Разбира се, при условие че в очите на обществото си достоен, а убитият не е. Ако доктор влезе в къщата на ром и ромът го убие, едва ли ще разчита, че ще може да пледира за неизбежна самоотбрана.

Извод? Скоро можем да очакваме стъпки към облекчаване на режима за притежаването на оръжие.

Ако смятате, че за вас лично няма опасност, грешите. Обхватът на „недостойните“ може да се разширява до безкрайност и нямате никаква гаранция, че един ден няма да се озовете в него. Само си представете:

  • Искате да върнете стока в магазин, от магазина отказват. Вие спорите. Охраната ви застрелва, а после изкарва, че това е станало при неизбежна отбрана – застрашили сте нечия частна собственост (магазина).
  • Единственият начин да отидете на даден плаж е да минете по път, който е частна собственост. Застрелват ви.
  • Чувате скандал у съседите. Заради виковете имате основание да предположите, че става дума за домашно насилие. Звъните, за да предотвратите извършването на престъпление. Както е набрал на жена си, съседът ви застрелва – опитали сте се да влезете в имота му, точка.
  • Вие сте на гости, скарвате се с домакините и те ви застрелват. Достатъчно е после да кажат, че сте влезли в имота им без тяхно съгласие.
  • Да не говорим за всички професионалисти – социални работници, длъжностни лица, журналисти и пр., в чиято работа влиза да ходят на място, за да проверяват сигнали за проблеми.

При перспективата да си имаме нов главен прокурор, който изразява съжаление, че в България разстрелът „не е предвиден“,

ще е доста лесно въздаването на този тип „справедливост“ да се прехвърли върху гражданите.

А те да започнат да „прочистват“ населението от онези, които им се виждат недостойни. Или които просто им пречат, или ги дразнят. Като се има предвид и че същият кандидат за главен прокурор смята  отстояващите разделението на властите за „десни екстремисти“, трудно ще е да се надяваме на справедливо правосъдие, което да възпира потенциални бъдещи извършители да изпълняват смъртни присъди по собствена преценка.

Защото в една държава без разделение на властите съдът е просто функция на силните на деня и на популизма. И защото в България никой не е над главния прокурор. Както казва съдийката Мирослава Тодорова пред bTV, ние „живеем на цикли, които се измерват в това кой е главен прокурор. Тоест социалната динамика се измерва на седем години. Прокуратурата се превръща в основен политически фактор, запълва всякакви дефицити“.

Скандалът с изтичането на лични данни на над пет милиона български граждани от НАП показва, че ако държавата не опази гражданите си, на практика у нас няма кой да ги защити. Въпреки българското и европейското законодателство за защита на личните данни. Той показва също, че е много лесно всички да се окажем засегнати. А реакцията на властта (с активното участие на Иван Гешев) – че презумпцията за невинност не струва пукната пара.

Това са само наченките на духа на времето, в което се очертава да живеем през следващите (поне) седем години. И в което

няма как да бъдем сигурни дали, кога, за кого и защо може да се превърнем в поредните „плъхове“ за отстрел.

Заглавна снимка: Vitabello

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Чума преди избори

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/chuma-predi-izbori/

Какво още трябва да ни се сполети на тази територия, за да разберем, че нямаме държава? Миналата година проплакаха стопани на овце и кози в Странджа, чиито животни бяха унищожени, без да е доказана по неоспорим начин чума по дребните преживни животни в региона. Тази година африканска чума по свинете заплашва да унищожи целия сектор в животновъдството. Миналото лято бяхме свидетели на срив в данните на Търговския регистър, това лято – в масива на НАП.

Разбира се, за всичко държавната администрация намира оправдания. Българската агенция за безопасност на храните обвини за разпространението на африканската чума по свинете стопаните с животни, отглеждани в задния двор; за пробива в системата на НАП Иван Гешев – зам.-главен прокурор и единствен засега претендент за поста на Сотир Цацаров, уличи българска фирма в кибертероризъм и повдигна обвинения на трима, а собственикът на фирмата бе обявен за издирване с европейска заповед за арест, макар той сам да обяви, че другата седмица се завръща в България и не се страхува да застане пред правосъдието. А като капак на всичко в четвъртък дойде и последната лоша новина за това, че ЕК отново е предявила иск срещу България пред Съда на ЕС във връзка с лошото качество на въздуха – и то пак заради безхаберието на държавната администрация.

Вместо да се оттегли в очакваната лятна ваканция, властта ще трябва да гаси пожарите, обхванали държавата. Най-страшният и най-труден за овладяване е този с африканската чума по свинете. Вицепремиерът Томислав Дончев, който оглавява и Централния епизоотичен съвет към Министерския съвет, беше категоричен в интервю за предаването „Още от деня“ по БНТ, че правителството ще се справи със ситуацията, въпреки че политиците в България „генерират недоверие към институциите“. И едва тогава, по думите му, щяло да стане ясно дали някой ще поеме отговорност с подаване на оставка.

Оставки, оставки, ама тя, банката за кадри на ГЕРБ, се опразни, щом премиерът назначи повторно за земеделски министър Десислава Танева. Тя пък предварително и публично свали от себе си цялата отговорност за разпространението на чумата по свинете в страната с коментар за недостатъчната превенция на болестта. Същото направи и вицепремиерът Дончев, който оневини държавната администрация, ерго – и себе си, за пламналата зараза и обвини стопаните на прасета от задните дворове. Но пропусна да каже най-важното –

какви мерки е предприела държавата за овладяване на болестта, регистрирана още през късното лято на 2018 г. във Варненското село Тутраканци.

По същото време в съседна Румъния вече имаше над 1000 огнища на африканска чума и бяха убити над 300 000 животни. И българските ветеринарни власти са знаели това, но очевидно не са предприели никакви мерки, или поне не ефикасни. Дончев не обели и дума защо държавата досега не е облекчила процедурата за регистрация на стопанства от типа „заден двор“, за да легализира отглеждането на животни по този начин. И да гарантира възмездяването им в ситуации като сегашната, в която властите гледат злощастно и се чудят какво да правят.

На опозицията ѝ е леко около врата и препоръчва чешкия опит за справяне с проблема: жандармерия, спецчасти, снайперисти, нощно наблюдение… Но едва ли щеше да го приложи, ако топката беше в нейното поле и трябваше да унищожава стопанства преди избори. Вицепремиерът Дончев проплака, че е необходимо съдействие и подкрепа на властите за овладяване на ситуацията. Но не чухме как самите те убеждават собствениците на нерегистрирани прасета, че трябва да бъдат убити, за да се спре пренасянето на заразата, за каквото настоя по БНР и еврокомисарят по безопасност на храните Витянис Андрюкайтис. Според него

властите трябва да влязат във всяка къща и да разяснят на хората мерките срещу болестта, иначе България е изправена пред огромната опасност да загуби цялото си свиневъдство.

Само че едва ли еврокомисарят знае, че българите не вярват на държавата си, още повече след като разбраха, че овцете и козите в Странджанско станаха курбан бадева. Пък и не е ясно кой ще ѝ съдейства да проведе тази кампания. Държавата не може да мобилизира дори ветеринарите на частна практика, след като често се държи с тях като мащеха и нерядко бави заплащането на имунизационно-профилактичната дейност, която те извършват. Няма как да се очаква активност и от кметовете на селата, които вече са на практика в предизборна кампания и със сигурност ще внимават къде и как стъпват.

Освен бездействието, коментар заслужават и действията на властта. Например със загробването на убитите свине. Качено във Facebook видео показва мястото, където са заровени евтаназираните животни в бургаското село Зидарово – на 200 метра от центъра му и в непосредствена близост до реката, чиито води се вливат в Черно море. А на метри от трупната яма се виждат захвърлени гащеризоните на обезпаразитявалите санитарната зона.

Ситуацията с болестта се проблематизира допълнително и от липсата на действащи екарисажи, които да унищожат останките от хилядите животни, заразени с вируса на африканска чума. Защото тяхното загробване, въпреки уверенията на властите, според експерти може да се превърне в екологична катастрофа при неспазване на всички процедурни норми. В четвъртък граждански протест спря евтаназията на 40 000 прасета в индустриална ферма в село Бръшлен, Русенско, защото санитарните власти не одобриха избраната зона за загробването им.

Очевидно, поне към днешна дата, правителството не може да овладее разпространението на заразата и нови огнища на болестта бяха регистрирани в Плевенска и във Великотърновска област – и на двете места вирусът е изолиран в малки стопанства с по около 30 животни.

Дали секторът у нас ще претърпи огромни сътресения и загуби, или ще бъде напълно разбит, днес никой не би се наел да прогнозира. Също и какви компенсации ще получат индустриалните ферми и регистрираните малки лични стопанства. Останалите собственици на животни, отглеждани в задния двор, ще пият по една студена вода. Или както правят вече мнозина от тях, ще напълнят буркани за зимата с месо от „преждевременни свински погребения“, както обичат да наричат коленето на прасета по Коледа у нас. А за хиляди животни, които ще бъдат умъртвени с газ (което според регламентите е хуманен начин), едва ли някой ще пророни сълза. Няма да има и мелодраматични телевизионни репортажи от страната, защото малкото прасе, уви, не предизвиква у населението същото умиление като едно козле или агне.

Ветеринарни лекари, които вече не желаят да излизат в публикации с имената си, коментираха пред „Тоест“, че

в момента сме свидетели на тотален разпад на държавността и на пълно чиновническо безхаберие и безсилие –

и по отношение на програмите за превенция на силно заразните болести, и по отношение на мерките за ограничаването и овладяването им. Те не са убедени, че ще бъдат покрити и всички щети на собствениците на малки стопанства. Не са чували властите да имат и стратегия за справянето с дивите прасета, които се явяват естествен резервоар за разпространение на вируса. Не е предприето дори най-елементарното – да забранят лова им. Не е ясно и доколко държавата се е доверила на експертността на български учени от областта на ветеринарната медицина за справянето с проблема; със сигурност за чумата по дребните преживни животни те не бяха потърсени – може би съвсем съзнателно, за да не разкрият огромната манипулация, на която беше подложено обществото ни и която стана причина за масовото убийство на овце и кози в Странджа.

Не съм сигурна, че обществото ни, състоящо се от предимно месоядни, е наясно с това как ще рефлектира епидемията върху бюджета на всяко семейство (извън кръга на вегетарианците), когато килограм свинско месо поскъпне двойно на пазара. Затова до края на лятото, когато повече от месото вървят узото, морските дарове и пресните салати, голяма част от българите няма да приемат проблема като драматичен, нито ще скочат да събарят правителството заради надвисналата над сектора катастрофа.

Юли ще завърши с конгреса на БСП на 27-ми на Бузлуджа, на който, както всяка година, социалистите ще поискат властта, но наесен вероятно пак ще им се изплъзне – един бог знае. Лятото се оказа щедро и за енергийни босове като Христо Ковачки и Ахмед Доган, които отново получиха лъвския пай от 52-та милиона лева на Електроенергийния системен оператор за поддържането на т.нар. студен резерв. А политическата суматоха около кампанията за местните избори през октомври може да измести фокуса от започналите граждански протести срещу кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор на републиката.

И като гледа човек какво се случва на тази територия, му идва или да си грабне куфара и да се измете оттук, или ако вече се е примирил със съдбата си, да седне и да си налее една. Обаче има и други решения, които водят към изпитания – лични и общностни. Въпрос на избор.

Заглавна снимка: Amber Kipp

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

НАП признава за 1% от изтеклите лични карти и изключва българите в чужбина от проверката

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/nap-nehae/

Най-накрая НАП пусна справка, с която да проверим дали са позволили личните ни данни да изтекат в мрежата. Оставаме на страна, че им отне повече от седмица, а други услуги със същото ниво на информация се появиха 48 часа след теча. Предполагам, че са проверявали измеренията на проблема.

Проверката става на check.nra.bg и освен ЕГН изисква и мобилен телефон. Това, изглежда, е идеята им за някакво ниво на сигурност и защита на личната информация. Това обаче е абсурден метод, но явно единството, което им е хрумнало при липсата на електронна идентификация и сигурен начин администрацията да общува с нас. Както каза Божо, причината да я няма е, че вече три години проекта се бави.

Облаче ле бяло…

Друг проблем обаче е, че тази проверка може да се използва почти изцяло само от хора живеещи в България. За сънародниците ни зад граница е практически неприложима, тъй като може да нямат или да не могат да използват български номер където се намират. А данните на десетки хиляди българи зад граница могат да се намерят в теча. Освен декларациите на някои от тях, се вижда например, че са декларирали отказ от здравни права. На някои има целия им адрес в страната и в чужбина. Само в таблицата AEOI_OUT/I_NSSI_PENS_EU.csv има над записи с ЕГН, име, местоживеене в чужбина с точност до пощенски код и друга информация за над 100 хиляди наши сънародници.

Тук съм показал къде се намират те. Виждаме, че почти всички са в Европа, което може да е заради спецификата на данните в конкретната таблица. Не съм включил около 100-тина с грешни пощенски кодове, както и още няколко хиляди, чиито точни адреси намерих. Всяка от тъмните точки показва между няколко стотин и няколко хиляди българи засегнати от #НАПЛийкс.

Интересното на тази карта е, че е навярно най-точната карта на концентрацията на емиграцията ни. Не съм показал точното местоположение от данните на тия 100 хиляди записа. За целите на тази статия съм ги групирал по региони с радиус от 50 км.

НАП признава за 1% от личните карти

Дори в страната обаче проверката на НАП не е особено полезна. Това, което дава като информация е дали ЕГН-то ти присъства в теча или не. Нито дава представа какви са измеренията на проблема лично за теб, нито дава съвети.

Все пак след вълната от критика снощи, пуснаха няколко съвета днес като допълнение на списъка от сряда. В тях за пореден път обясняват, че всъщност нямало нужда да се сменят личните карти или друг повод за притеснение. В тях твърдят, че данните от личните карти на само 189 българи са станали публично достояние. Днес добавят, че поне 50-тина от тях са били вече уведомени за проблема.

В действителност, в базата данни виждаме десетки хиляди номера на лични карти и паспорти. Само в таблицата GAMON/PLAYER.csv се виждат 19420 български лични карти, които са издадени в последните 9 години и следователно би трябвало да са валидни. След проверка на няколко от тях се вижда, че има както невалидни, така и вече сменени.

Надявам се, че НАП са направили именно такава проверка и затова твърдят, че само 189 или под 1% от хората с изтекли номера на лични карти са в риск. Не се съмнявам, че ще отговорят така. Ако е вярно обаче, това означава, че цялата концепция на регистрирането в сайтовете за хазарт е сбъркана, щом над 99% от хората слагат невалидни данни. Всъщност, записите във въпросната таблица са над 45 хиляди и голяма част от другите са въвели измислени числа в полето за личната карта. Очевидно никой не проверява, за да са толкова сбъркани собствените им данни. Забелязват се и дузина номера на паспорти от Германия.

И к’во като ми пратиха SMS?

Номерът на заявката беше закрит от автора.

Тази седмица писах пуснах текст в Майко Мила за измеренията на проблема и какви мерки може да вземе всеки от нас. Общо взето – почти нищо не може да направим. Най-важното е това, което НАП също посочиха след статията ми – банки, мобилни оператори и други компании да са бдителни и да внимават в идентификацията на клиенти.

Това, което НАП обаче настояват е, че проблем с личните карти почти няма и хората в риск ще бъдат уведомени лично. В данните обаче виждаме друго. Затова бих препоръчал на всеки, който е въвеждал такава информация в сайтове за хазарт и все още е със същите лични документи, да се замисли.

За жалост, справката на НАП не изпълнява основната задача, за която следваше да бъде създадена. Въпреки всички съображения, които изтъкнах, другите „частни“ услуги правеха същото, а в случая на Биволъ – дори повече. За жалост, те са вече свалени. Проверката на НАП отговаря на въпроса дали данни са изтекли, но не и какво следва от това, което е същественото. Какви мерки могат да вземат хората? Дали домашния им адрес, доходите, роднините, заемите и/или договорите им са изтекли?

В този смисъл проверката пусната от НАП е малко повече от отбивана на номера, а доста хора, къде на шега – къде на сериозно се усъмниха, че НАП така не само събират телефонни номера, но има риск и тези данни да изтекат. Показателно е, че хората имат повече доверие на Биволъ и дори анонимни услуги, отколкото на Министерството на финансите. Нищо в това разследване или досегашната работа на институцията под ръководството на Горанов не ни кара да мислим нещо различно.

Лични данни – това звучи гордо!

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/nap-danni/

Този текст беше публикуван първо в Майко Мила на 22-ри юли. Дискусията по него може да проследите и на страницата им във Facebook.


Има
един лаф – „Документ – това звучи
гордо!“ Препратка е към свеждането
на същността на индивида до номера и
подпечатани листа хартия. До преди 100
години това отношение към човека се е
смятало за нецивилизовано, но с
конфликтите, индустрията и глобалното
село, което създадохме, всичко се променя
– въвеждат се паспорти, данъчни номера,
визи и прочие. Днес всеки от нас е просто
серия от числа – ЕГН-то, личната карта,
банковата сметка и съдържанието ѝ,
кредите и сроковете им, имотите и колите,
покупките в мола, списъкът с приятели
във Facebook и историята на търсене в Google.

Повечето от тези данни са тривиални, но други определено не бихте искали да стават публични. Е, миналата седмица разбрахме, че доста от тях вече са независимо какво искаме. Архивът от източената база данни на НАП съдържа ЕГН-та, номера на лични карти, облагаеми доходи, имоти в България и чужбина, коли, заеми и плащанията по тях, договори и плащания от фирми и друга информация за милиони българи. За мнозинството от нас има само няколко записа от данъчните декларации, но други се споменават стотици пъти.

От
променливите и противоречиви изказвания
на НАП и Горанов и от самото съдържание
на архива може да предположим, че е
хакната база данни, в която различни
служители са копирали цели таблици от
други институции и са си правили справки.
Ако системите на администрацията бяха
наистина свързани, ограничавани и
наблюдавани – както следва да бъде в
едно електронно управление – това нямаше
да е нужно и щеше да има ясен контрол
кой до какви данни и кога има достъп. В
случая обаче са се пренасяли ей така
записи заедно с въпросните лични карти
и плащания по заеми и са ги зарязвали
така. Това също означава, че информация
е разпокъсана, отчасти стара, отчасти
навярно неточна. Трудно е да се провери
и осмисли такъв масив, но повярвайте ми
– въпрос на време е.

Тук
отново доста хора биха махнали с ръка
подавайки ухо на успокоенията идващи
от ефира, че било малък теч и всъщност
не е проблем, защото някои неща така или
иначе били в нета отдавна. Течът въобще
не е малък, но е вярно, че сме много
лежерни с данните си. Онова приложение
за състаряване на снимки е пресен пример
– освен, че собствениците имат пълни
права над образа ви, те имат всичките
ви контакти и в голяма степен какво сте
правили в социалните мрежи. За някои
навярно изтичането на тази им история
би било дори по-страшно от публикуването
на ЕГН и доход. Да знае някой обаче, че
сте коментирали нездравословно много
по групите на мамите в София, не позволява
вземе заем от ваше име. С данните на НАП
има шанс.

„Лични данни – това звучи гордо!“ би каза пиесата днес. Вече няма нужда друг да има личната ви карта, за да вземе заем – достатъчно е да знае какво пише в нея. Такива истории има от 10-тина години, макар да чуваме само за онези, които са хванати. Разбира се, това е престъпление и то не ново, но течът на НАП го прави толкова по-лесно и то срещу стотици хиляди в страната. Банки, мобилни оператори и други компании разчитат на същите лични данни, за да дават информация по телефона и да правят промени по сметки и договори – например да пратят нова банкова карта на сменен адрес. Улеснени са и по-тривиалните заплахи като телефонните измами, изнудванията и обирите. Знаейки кой колко доходи има и къде живее е безценна информация в такива случаи.

Ако
се следва закона и вътрешните правила
на институции и компании, този теч на
данни не би следвало да навреди на почти
никого. Ако наистина се следваха обаче
теч въобще нямаше да има, а ей го на.
Затова е важно да сме бдителни. Банки,
мобилни оператори и други трябва да
затегнат контрола над идентификацията
на клиентите си и да не разчитат само
на няколко откъслечни числа. Това навярно
ще създаде неудобство за някои, но ще
спести главоболия и загуби.

В
личен план може да направим малко, тъй
като ЕГН-то не може да се смени, а данните
за доходи и заеми са вече в публичното
пространство. За жалост няма до сега
търсачка, която еднозначно да покаже,
че е изтекъл номера на личната ви карта
(може би тази на Бивол). Съмнявам се, че
и обещаната от НАП ще дава такава
информация. Все пак, ако се притеснявате,
не е лоша идея да я смените. Също така,
включете известяване със SMS за промени
навсякъде, където е възможно – банкови
сметки, имотен и търговски регистър.
Говорете и отново с роднини – особено
по-възрастните – да не вярват на телефонни
обаждания и тем подобни с искания за
пари докато не се свържат с вас лично.

Този теч не е първият, няма да е и последният в България. Не се ограничава до тази агенция или дори само публичната администрация. Нито е голям в световен мащаб, нито е най-обширния. Обстоятелствата около него обаче показват колко плачевно е състоянието на информационната ни инфраструктура. Горанов започна вече да подлага клатещия си стол с извинението, че това бил едва ли не вроден дефект на електронното управление.

В
действителност, една от причината да
се случи е именно работата на парче и
блокирането на нужните мерки за електронно
управление от редица министри, включително
Горанов. Прекият ефект от политиката
му е, че сегашното състояние на електронните
услуги се различава слабо от аналоговата
чиновническа идилия. Да, за по-малко
неща се кланяме на гишета, но отново има
струпани папки с лични досиета на
граждани по коридорите на държавни
институции и селски кметства. Вече не
са на хартия, а дигитални, но сигурността
им е същата. Това не е електронно
управление, а екселска бюрокращина –
същият манталитет като папките в
коридора, но след изхарчени няколко
милиарда евро.

Мюретата на #НАПЛийкс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/myuretata-na-napleaks/

Bingo! Вашето ЕГН е в данните. Този надпис излезе, след като пуснах десетте числа в търсачката, споделена масово в социалните медии през последните дни – и потвърди, че моите данъчни и осигурителни тайни вече не са тайни.

#НАПЛийкс – пробивът в системите на Националната агенция по приходите, извършен от хакер или хакерска група, доведе до източване на големи масиви от данни. Колко точно? Хакерите твърдят, че са източили 21 гигабайта с милиони записи за граждани и фирми, в т.ч. чуждестранни, а около 50 медии получиха достъп до 11 гигабайта.

Просто „база данни“

Несъмнено споделянето на ЕГН е признак за ниската ми дигитална култура. Но не изпитвам притеснения, че информацията за доходите ми, които не са впечатляващи, за ипотеката, адреса и работодателите ми през последните 10 години е станала достояние на неизвестни. Само раздразнение, че не съм успяла да се разпореждам и печеля от този актив. Със сигурност и аз, като милиони други, съм просто „база данни“.

Разбира се, данните може и да са чувствителни за мнозина – едва ли всеки иска заплатата му да е публично известна, както и имотите и тяхното местонахождение, ЕГН-тата на непълнолетните му деца, платените данъци и др. Ами ако медия или политически противник свери данните с разходите за американски университет за детето с такса от 50 000 долара годишно, нови коли, скъпи почивки и други екстри? Или друг с престъпни намерения реши да ги използва за

рекет, отвличания и зловредни деяния – като например фалшиви пълномощни пред банки, нотариуси и всякакви институции, които използват лични данни…

Само че с подобни информационни масиви разполагат и банките, маркетингови компании, мобилни оператори, фирми за бързи кредити, колцентрове. Списъкът може да бъде продължен. А, да не забравяме телефонните измамници. Някой знае ли откъде клановете си набавят данните и информацията за хората, които изнудват – едва ли си играят на „бели“ и „черни“ хакери, просто плащат, за да пазаруват данни и телефонни номера. Срещу кеш „вътрешен човек“ – чиновник, служител на частна компания или човек от системата на МВР – може да ги осигури. Дори видеотеките в зората на демокрацията изискваха ЕГН и лични данни, когато никакъв GDPR още не съществуваше.

Днес флакони с парфюм, мебели или чифт обувки ни преследват из нета, само защото сме оставили следи при сърфирането си. За тази територия напълно важи максимата: „Всички средства са позволени в името на таргетираните реклами – било то от фирми или политици!“

Изтеклата от НАП информация обаче е особено притеснителна заради фирмите, тъй като дава предимства на конкуренцията с данни за обороти, кореспонденция, брой служители и т.н. Този пробив може да се тълкува и като икономически шпионаж, следователно като нарушение на Закона за защита на конкуренцията.

Но хакерската атака и изтеглянето на толкова голям обем информация може да е само за да се прикрие осигуряване на точно определени данни.

Просто хипотеза. Според добре осведомени източници истинската цел на пробива, осъществен от хакерска група, е била да се добере до „бухалките“ на данъчните, свързани с методиката, по която се прави оценка на риска, проверките и обектите на оценка. Другото е за димна завеса.

Проф. Михаил Константинов, шеф на „Информационно обслужване“, се яви по bTV в опит да изкара цялата работа като разбито мазе, от което са откраднати една-две щайги с компоти. Проникването било в „някакъв сървър на НАП с хаотично кумулирани работни файлове“. Пробита е информационна система на НАП, която те (служителите – б.а.) са си създали и те си обслужват, обяви той.

Читател на „Тоест“ обаче посочи един друг аспект на #НАПЛийкс:

отговорността на медиите.

След като близо десетки медии получават линк с архива от данни, „две от тях – Телевизия „Европа“ и „Нова телевизия“ (и не само – б.а.), излъчват в ефир репортажи, в които ясно се вижда съдържанието на имейла – линк към архива и паролата, за да се отвори“. И интернет, в т.ч. социалната мрежа Facebook, е залят от връзки към репортажите, снимки на съдържанието на имейла и хиляди хора добиват достъп до архива.

Защо тези медии разпространиха данните на всички нас, пита читателят. Ироничният отговор е – защото им е поръчано да са дистрибутори. Верният – саморекламираха се.

Етичният кодекс допуска, че само значим обществен интерес би оправдал подобна медийна намеса в личния живот, а Законът за защита на личните данни прецизира 10 критерия за преценка, при които това да стане.

Къде е Съветът за електронни медии (СЕМ)?

Какво прави СЕМ? С разпространението на линковете е нарушена личната неприкосновеност на милиони българи, която, съгласно чл. 10, ал. 4 от Закона за радио и телевизия, доставчиците на медийни услуги следва да защитават и гарантират. За подобно нарушение законът повелява имуществена санкция.

СЕМ даже не забелязва проблема – и фактът, че е зает със себе си, тъй като се попълваше парламентарната квота, не е извинение. Парламентарната квота впрочем е запълнена с предложената от ГЕРБ (чрез председателя на парламентарната Комисия за медии и култура Вежди Рашидов) Галина Георгиева, с диплома по аграрна икономика от изнесен факултет на УНСС във Враца и успех 3,89. Тази жена с невзрачен медиен опит, предимно административен, ще е един от петимата членове на СЕМ, но едва ли е проблем предвид опита на останалите от медийния регулатор.

Впрочем нейната кариера, както сама обяснява на изслушването в парламентарната Медийна комисия, е стартирала в „Нова телевизия“. Запитана ще успее ли да се абстрахира от политическите интереси на партията, която я предлага, Георгиева отговаря: „Като млад и образован човек за себе си бих могла да кажа, че съм политически неангажирана, но отговорна към ситуацията в страната.“ На въпрос докъде е границата на свободата на словото и що е то, отговорът ѝ е също така подобаващ: „Да, правото се ползва, то е дадено и се ползва. Упражняването му ме връща към въпроса на госпожа Саватева и това е не само Конвенцията за защита на човека, чл. 8 и всичките членове, които описват какъв да е медийният изказ, така че той да е съобразен със ЗРТ или с Директивата. В този смисъл е чисто човешка черта, индивидуална.“ Както и глупостта впрочем.

Комисията за защита на личните данни (КЗЛД),

за чието съществуване мнозина българи научиха покрай #НАПЛийкс, се събуди от институционалната си летаргия. Нейният председател Венцислав Караджов, избран преди време от БСП, съобщи по bTV, че Комисията ще прави проверка в НАП, но след края на разследването.

Иначе какво прави КЗЛД – приема жалби и сигнали от граждани в случаи на злоупотреба с лични данни и пише Стратегия с хоризонт до 2022 г. На среща между НАП и КЗЛД бе договорено Националната агенция за приходите да пусне сайт и приложение, в които всеки ще може да провери дали личните му данни са станали публично достояние при нерегламентираното източване на информация. Няма да е по-рано от десетина дни, а дотогава всички ЕГН-та вече ще са джуркани в търсачката на #MINFINLEAK.

Само че в този случай НАП си затваря очите за GDPR, който гласи, че „когато има вероятност нарушението на сигурността на личните данни да породи висок риск за правата и свободите на физическите лица, администраторът, без ненужно забавяне, съобщава на субекта за данните за нарушението на сигурността на личните данни“. Така че данъчните би следвало да ни уведомят персонално за посегателствата над личните ни данни и за мерките, предприети за защитата им. Но е необходимо и публично обяснение защо НАП не е в критичната национална инфраструктура, поради което не са правени никакви тестове за уязвимост на системите ѝ.

Деструкция на държавата

При всеки скандал виновните трябва да понесат отговорност. Вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов напусна всички постове заради превенция, както се оказа, а тук са уязвени системите на данъчната администрация. Оставката на шефа на американските служби след „Уикилийкс“ не я видяхме, заяви министърът на финансите Владислав Горанов. Само че там нямаше киберпрестъпление и злоупотреба с лични данни, имаше вътрешен човек – редник Челси (Брадли) Манинг, младши анализатор от военното разузнаване, осъден на 35 години затвор за разкриване на разузнавателна информация. Манинг излежа само седем години в затвора, тъй като президентът Барак Обама го помилва въпреки най-голямото изтичане на поверителна информация в историята на САЩ. Вътрешен човек имаше и в скандала с масовото подслушване – Едуард Сноудън от ЦРУ.

Оставките на Горанов и шефката на НАП Галя Димитрова са минимумът за понасяне на отговорността.

Скандалът бе достатъчен, за да промени твърде бързо мантрата за стабилността, която премиерът Бойко Борисов непрекъснато… мантрира. Не сме защитени – нито домовете ни, нито възрастните хора по селата, нито децата от дрогата, нито личните ни данни от злоупотреби с тях. Каква стабилност е това?

Твърде бързо за виновник беше набеден един млад, едва 20-годишен, компютърен специалист – Кристиян Бойков. Прокуратурата го пусна от ареста срещу най-леката мярка – подписка. Преди ден Светлин Наков, който е основател на СофтУни, разви хипотезата, че файлът, сочен от разследващите като улика срещу Бойков, е бил подпъхнат или фалшифициран. Тоест – че Кристиян е мюре. Бойков изглежда като най-удобния виновен, който властта да ни представи, а разследващите – да пречупят, за да изтръгнат признание. Симпатичен поради младостта и гениалността си – и затова някак сме склонни да му простим „лудорията“.

Прекалено лесно обяснение за #НАПЛийкс, твърде го омаловажава. И най-важното – не изисква оставки.

Остава ни да се надяваме, че нито бял, нито черен хакер ще „тества“ за уязвимост системите на някой ТЕЦ – или, опазил Бог, на АЕЦ „Козлодуй“.

Заглавна снимка: © Димитър Механджиев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Убийството на политическия плурализъм

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ubiystvoto-na-politicheskiya-pluralism/

Намаляването на държавната субсидия за партиите в България от 11 на 1 лв. беше легитимирано като изпълнение на волята на суверена, която бе изразена в националния референдум през 2016 г., проведен по идея на шоумена Слави Трифонов. Тогава 2,5 млн. българи гласуваха за партийна субсидия от 1 лв., а предложението беше коментирано от управляващата ГЕРБ като популистко. То не получи подкрепа и при обсъждането на резултатите от допитването в Народното събрание в края на 2016 г., когато депутатите от „Реформаторски блок“ Мартин Димитров и Петър Славов поискаха да бъде въведен таван на партийната субсидия (какъвто има и в Германия) в размер на 1,6 млн. лв. за всяка отделна партия или коалиция. Ако тяхното предложение беше прието, през 2017 и 2018 г. партията на премиера Борисов щеше да получи не повече от 1,40 лв. на глас вместо сегашните реални 13,23 лв.

Близо три години по-късно ГЕРБ внесе в Народното събрание предложението за 1 лв. субсидия и с гласовете на ДПС узакони новия размер на държавното финансиране на партиите. Тук е важно да се уточни, че според поправка в чл. 26 (1) от Закона за политическите партии

размерът на държавната субсидия за един получен действителен глас се определя всяка година със Закона за държавния бюджет на Република България.

Тоест ако догодина мнозинството в парламента реши, субсидията от 1 лв. може да бъде променена отново. И така на практика се оказа, че с приетите промени в законодателството ГЕРБ утвърди порочния модел #Кой и с това застраши плурализма на политическия живот в България, защото държавата се оттегля от задълженията си да осигурява равни права за участие в политическия живот.

Субсидия от 1 лв. на глас ще доведе до лимит на демокрацията в България. Защото малките партии ще бъдат лишени от реално участие в политическия живот и в изборите в страната. Тази идея беше открито подкрепена от Георги Марков – депутат от гражданската квота на ГЕРБ, който безпардонно декларира, че не желае да издържа с данъците си малки политически формации извън Народното събрание: „Защо трябва да хрантутим партиите с 1%, за да да се каращисват, да влизат като Реформаторския блок и да става лудница в парламента?… Аз не ща да хрантутя с моите данъци партията ДСБ, която уби СДС! Не заслужават такава награда.“ Ако така мисли на глас един бивш конституционен съдия, призван да защитава устоите на демократичната държава, то какво да очакваме от онова мнозинство от 2,5 млн. българи, които са убедени, че партиите паразитират върху гърба на обществото и затова е най-добре да не получават дори никакви пари от държавата. Защото всички са маскари и „овде е таква велика корупциjа“!

Президентът наложи вето и върна в парламента за ново разглеждане законовите промени, които разрешават финансиране на политическите партии с дарения

от юридически лица и еднолични търговци с мотивите, че измененията уронват конституционните устои на българската демокрация и ще направят партиите зависими от бизнеса. Румен Радев е убеден, че демократичното управление е поставено под въпрос, когато партиите и техните кандидати носят отговорност не пред гражданите, а пред своите дарители.

Финансирането на партиите е различно в различните държави. Но навсякъде, дори в развити демокрации като Германия, Великобритания или САЩ например, то има връзка с политическата корупция. Възможността бизнесът да спонсорира политическите партии в България, узаконена от ГЕРБ и ДПС със законодателните поправки, създава зависимости, ограничени от ЕС с Регламент 1141/2014 относно статута и финансирането на европейските политически партии и фондации. В пълните си мотиви за наложеното вето президентът Румен Радев посочва още, че не е ясно как българският парламент отговаря на европейските изисквания на Препоръка на Комитета на министрите в Съвета на Европа относно общите правила срещу корупцията при финансирането на политическите партии и предизборните кампании. В нея се посочва, че държавата трябва да осигури подкрепа за политическите партии на базата на обективни, справедливи и разумни критерии.

Очевидно е, че гласуваните промени в законодателството ни не са съобразени нито с Регламента на ЕС, нито с Препоръката на Комитета на министрите.

Нещо повече, те създават условия за укрепване на вече установената мека форма на тоталитаризъм, прикрит зад маската на фасадната демокрация у нас. И без някогашния чл. 1 от Конституцията на НРБ от 1971 г. цялата изпълнителна власт на централно и местно ниво в България е в ръцете на една партия вече десет години. Затова ГЕРБ може да си позволи да съществува дори и без държавна субсидия. Както и ДПС, което никога не е функционирало като същинска политическа формация.

Още преди години Ахмед Доган – сега почетен председател на Движението и крупен бизнесмен – заговори за обръча от фирми, които захранват партията, създадена в противоречие с действащата Конституция на България. А днес ГЕРБ и ДПС узакониха порочния модел на финансиране на партиите, което ни прави по-близки до демокрациите от латиноамерикански тип. На сговора между двете партии неслучайно е присъствал и Делян Пеевски, който се върна в Народното събрание, защото, както сам заяви в началото на този парламентарен сезон, предстоят важни законодателни промени. Върна се при това като мажоритарен акционер в ДПС и негов фактически, макар и нелегитимен лидер.

Основателни са тревогите на мнозина анализатори, че с приетите законодателни промени (ако останат в сила и след повторното им разглеждане в парламента)

бизнесът ще налива пари основно в големите партии и най-вече в управляващата.

Защото историята на част от бизнеса в България показва, че той винаги е съществувал на гърба на държавата, която и днес се явява най-големият работодател в България. Това дава основания на експерт като Христина Вучева да посочи, че „немалка част от представителите на работодателските организации и бизнес елита у нас смятат за нормално държавният бюджет да се счита за паричен фонд, с който се разпорежда едноличният собственик на акциите на голяма корпорация“. А се пренебрегват „смисълът и съдържанието на бюджета като еманация на конституционните права на хората и произтичащото от това законово регламентиране на изразходването на тези средства“.

Тази философия, уви, споделят не само представители на българските „предприемачи“, но и една голяма част от българското общество, което по тази причина е напълно безразлично към начина, по който се изразходват средствата, натрупани от неговите данъци. Както не може да разбере и размера на катастрофата, предизвикана от хакерската атака в базата данни на НАП например. По същите причини нямаше и следа от гражданска реакция, когато премиерът публично обоснова предложението си за промяна на държавната субсидия за партиите с думите: „Много се наслушахме на популизъм. Ще стане накрая като в Чехия и в много страни милиардерите да са и премиери – няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените. Затова […] вкарваме закон за 1 лв. партийна субсидия. Да видим тогава как ще се оправят партиите на следващите избори, как ще плащат, как ще плащат на социолози и политолози.“

Всъщност какво се крие зад думите на Борисов?

Първо, че с промените във финансирането на партиите ще се промени изцяло принципът на равнопоставеност на политическите субекти в битката за властта, и в нея ще могат да участват само системните партии. Малките ще се самозакрият или ще трябва да предлагат подкрепата си на големите по време на избори срещу трохи, които те ще им подхвърлят от трапезата на бизнеса. Един вид, ще заприличат на фирмите подизпълнители на големите корпорации. Които я им платят, я не – въпрос на кеф. За сравнение, германското законодателство предвижда достъп до държавно финансиране за сравнително широк кръг политически партии заради ниската бариера на необходимата електорална подкрепа, а целта е да бъдат намалени неравенствата между големите и малките формации. Де е Германия – де е България?

Второ, бизнесът ще бъде захранван с обществени поръчки и публични средства само срещу задължението да спонсорира управляващата партия. Не че и досега част от стойността на тези поръчки не отиваше в черните партийни каси и банковите сметки на лица от върховете на властта или че бизнесът не беше рекетиран от държавата, за да си плаща „данък спокойствие“. Но сега това ще бъде легитимирано законно. И ще засили тежестта на корпоративния вот и без особен натиск от страна на бизнеса към работниците. Защото за всекиго ще е ясно, че работа ще има за лоялните към властта фирми.

Трето, не е ясно как ще бъде осъществяван ефективен контрол върху даренията, особено в условията на сива икономика, в която има оборот на мръсен капитал в размер около 30 млрд. лв. Ясно е само, че зависимостта на бизнеса от Партията ще бъде много по-голяма, отколкото обратната. Зависими от даренията на юридически и физически лица ще се окажат останалите парламентарни партии, които ще бъдат използвани с лобистки цели, при това без да имаме действащ закон за лобизма. И в САЩ набирането на средства от дарения е един от важните стълбове на предизборната надпревара, но при строг филтър за пари с неясен произход.

Четвърто, отваря се широко вратата на задкулисието да прокарва свои политически проекти и да издига свои кандидати в изборите. По този начин ще бъде извършена уродлива подмяна на политическото представителство, а една голяма част от гражданите ще останат непредставени в Народното събрание и в местните органи на самоуправление.

Пето, частните медии в подобна обществена и политическа среда ще стават все по-зависими от парите на бизнеса, обществените – все по-ограничавани от държавната субсидия и все по-малко свободни, а в предизборните кампании – и с намордници. Това ще направи дебата в тях за политики, идеи и ценности все по-труден, да не кажа невъзможен.

Ако приемем, че ветото на президента върху законодателните промени, свързани с финансирането на партиите у нас, бъде отхвърлено в Народното събрание, което е повече от логично в сегашната му конфигурация, ще видим първите резултати от сговора между ГЕРБ и ДПС още на местните избори през октомври. Тогава според закона трябва да е ясно кой е ял, кой е пил и за чия сметка. Трябва, ама надали…

Заглавна снимка: MrPanyGoff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Стоп на по-високите местни данъци – идват избори

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/stop-na-po-visokite-mestni-danutsi-idvat-izbori/

Наближаването на местните избори доведе до видимо затишие на данъчния фронт. През 2019 г. случаите на идентифицирани от Института за пазарна икономика увеличения на ключови местни данъци са едва 8, в сравнение с 41 през 2018 г. и над 60 през 2016 и 2017 г. Този феномен се видя ясно още при предходните местни избори през 2015 г., а повторението му през тази година само затвърди впечатлението за страха на местните власти от покачване на данъците в изборни години.

Въпреки многобройните увеличения в размера на ключови местни данъци, довели до ръст на годишните собствени приходи на общините с близо 400 млн. лв. през 2018 г. спрямо 2015 г., общинският дълг не само не намалява, но и нараства с около 200 млн. лв. в рамките на периода. В края на 2018 г. той вече възлиза на над 1,4 млрд. лв., което е с близо 200 млн. повече от края на 2015 г.

Основни промени в данъчната политика на местно ниво от последните избори насам:

  1. От началото на 2017 г. е дължим годишен патентен данък върху таксиметровия превоз на пътници, като на общините беше разрешено да определят размер между 300 и 1000 лв. По-голямата част от общините избраха минималната стойност, но някои от тях (тези, в които има повече таксита, както и курортните общини) не се посвениха да определят по-висок размер – от 690 лв. във Варна и 750 лв. в Пловдив, през 850 лв. в столицата, до 1000 лв. на година в Созопол.
  2. От началото на 2019 г. беше направена и промяна в начина на изчисляване на дължимия годишен данък върху моторните превозни средства чрез въвеждането на модела на екологичното двукомпонентно облагане, което взема предвид не само мощността на един автомобил и годината на производството му, но и екологичната му категория. Фискалният ефект от тези промени все още не може да бъде оценен, но кой знае какво покачване на собствените приходи на общините не се очаква.
  3. Вече от няколко години общините постепенно променят и начина на изчисляване на таксата върху битовите отпадъци. Определянето ѝ на база данъчната оценка на имотите остава в миналото, а бъдещето принадлежи на честотата на събиране, количеството, местонахождението и вида на контейнерите. Колкото и сериозен приходоизточник да е т.нар. „такса смет“ обаче, тя си остава именно това – такса, предназначена за покриването на дадени разходи. В този смисъл от нея не може и не бива да се търсят чисти приходи за общините, които после да бъдат харчени за каквото реши местната власт.

Причините за сегашното състояние на общинските бюджети са много, поради което ще се спрем само някои от тях:

Местните власти в България поначало разполагат с много по-малка част от публичните средства в сравнение с повечето страни в ЕС. Последните сравними данни показват, че те разпределят около 7% от БВП, което е близо два пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. Подобно на ситуацията в други държави, особено бившите социалистически страни, голяма част от това разпределение е всъщност счетоводна операция в изпълнение на т.нар. „делегирани дейности“. Това са дейности, които държавата „преотстъпва“ на общините, но и за които предоставя на общините съответния ресурс, обикновено на база предварително ясни разходни стандарти (например годишните разходи за всеки ученик в дадена община).

По-важни са собствените приходи на общините. В огромната си част (над 90% в повечето общини) това са приходи от облагането на движимото и недвижимото имущество на гражданите и фирмите. По-малко фискално значение имат данъци като споменатия вече данък върху таксиметровите превози, данъкът за търговия на дребно и туристическият данък. Поради протичащите у нас демографски процеси голяма част от общините всяка година губят част от своята данъчна база, било то поради намаляване на населението – и съответно на броя на МПС-тата или търговските обекти например, – или влошаването на неговата възрастова структура (което има същите, макар и по-слабо изразени косвени ефекти).

Липсата на достатъчно собствени приходи означава, че всякакви по-сериозни (а на места дори и базови) инвестиционни намерения зависят от достъпа до европейски средства и/или благосклонността на текущия състав на Министерския съвет. Всякакви местни политики (включително управлението на общинския дълг) са силно затруднени, което до голяма степен обезсмисля и демократичния процес на местно ниво. В европейската практика най-широко разпространеният начин за заобикалянето на тези проблеми е споделянето на част от постъпленията от преки данъци с общините. Характеристиките на родната икономическа и данъчна среда подсказват, че най-добрият начин това да стане у нас е през данъка върху доходите на физическите лица. Това е не само единственият данък, постъпленията от който не спаднаха дори по време на последната криза (тоест дава възможност за средносрочно и дългосрочно планиране), но е и данъкът, който е в най-тясна връзка със социалните и икономическите процеси на една територия.

В страната има 72 общини, които не отговарят на първоначалния критерий за създаване на община – население над 6000 души. Не е изненадващо, че повечето от този тип общини са изключително немощни както във финансово, така и в административно отношение. Липсата на административен капацитет например спъва дори кандидатстването по различни европейски програми (или води до незадоволителни резултати от реализирането на спечелени проекти, които не успяват качествено да променят средата). В допълнение, необходимостта от осигуряване на съфинансиране на част от европейските проекти означава, че заради липсата на достатъчно собствени средства немалка част от общините теглят заеми, чието покриване се оказва сериозен проблем.

Въведеният през 2016 г. механизъм за финансово оздравяване на общините на практика провокира голяма част от увеличенията на местните данъци, които видяхме през последните няколко години. За да получат безлихвени заеми от държавата, оздравителните планове на много общини включиха както мерки за повишаване на събираемостта, така и стъпки към по-високи данъци, а често и двете. По същество обаче той не реши проблемите в приходната част на местните бюджети (липсата на собствени средства), а се опитва да адресира част от последствията (дефицити и нарастващи дългове), вменявайки вината за състоянието на местните финанси на самите общини вместо на структурата на приходите им.

Лесно решение за всички тези проблеми няма. Дори забравената от поредица правителства децентрализация все пак да се осъществи в най-чистата си форма – преотстъпване на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица, – една значителна част от общините ще продължи да страда от сериозни затруднения. Това важи особено за най-малките от тях, където, поради малкия брой данъкоплатци, ръстът на собствените приходи няма да е достатъчен, за да доведе до реална социално-икономическа промяна. Думите „административно-териториална реформа“ звучат стряскащо, но намаляването на броя на общините може да се окаже не просто логичен, а направо задължителен ход за правителството, което ще получи в пощата резултатите от предстоящото преброяване на населението през 2021 г.

Какво да очакваме

Ако тенденцията от последните 7–8 години се запази, може да очакваме нови неприятни данъчни изненади на местно ниво през 2020 г. Въпреки че всеки от местните данъци си има установени със закон минимални и максимални нива, в рамките на които общините са свободни да лавират, огромната част от тях все още са далеч от максимално допустимите стойности. Натискът за обслужване на натрупаните в миналото дългове, свиването на данъчната база и императивите на механизма за финансово оздравяване на общините са достатъчно силни, за да накарат много от тях да продължат с увеличенията. Това няма да има кой знае какъв ефект върху общата финансова стабилност на общините, нито пък върху техните стимули да работят за създаването на добра бизнес среда и привличането на инвестиции.

Заглавна снимка: Карта на общините в България от Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Защо се възмутихме чак сега?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/dnk-zashto-se-vuzmutihme-chak-sega/

Когато страстите около кампанията на ДНК (Движение за национална кауза) „Направи го сега“ започнаха да поутихват, е време за един по-хладнокръвен поглед към темата. Кампанията, която трябваше да мотивира младите българи да правят деца, слагайки знак на равенство между бебета и тигани, както и между бременност и силиконов бюст, стана обект на множество критики, пародии и дори на протести.

Защо обаче тези реакции се случват едва сега? Дали до този момент в публичното пространство не се е казвало, че е отговорност на жената да прави деца, за да не загине нацията? Дали на жените не се е натяквало, че „биологичният им часовник цъка“? Дали жената не е била свеждана единствено до ролята си на майка? Дали ДНК за първи път правят кампания за повишаване на раждаемостта?

Може би, ще кажете, този път пошлостта е в повече. Но дали това е така, или по-скоро чувствителността ни по определени теми се е изострила?

Биологичното възпроизводство в името на нацията е въздигнато в приоритет и по времето на социализма, когато в определен период на практика става и задължение, доколкото абортите и контрацептивите се ограничават. През последните петнайсетина години този дискурс е отново актуален. От една страна, вече има възстановяване след икономическата криза от 1996–1997 г., от друга – повече от милион работоспособни хора са емигрирали от страната. И понеже България не ще имигранти, на повишаването на раждаемостта се гледа като на демографска панацея.

Ако преди десетина години една жена си позволеше лукса да каже, че смисълът на живота ѝ не е да стане майка или – още по-страшно – че изобщо не иска да бъде майка, рискуваше да стане обект на обиди и омраза. Според Европейското социално изследване през този период за повече от 70% от българите, независимо от пола, е важно да станат родители. Същото е от значение за едва 16% от финландците. Това не означава, че българите правят повече деца от финландците. Означава, че са свикнали да изповядват ценности, които не превръщат в практически действия.

Защото това гарантира безпроблемен живот още от детската градина. Ако демонстрират какви патриоти са, не е проблем, ако утре емигрират. Ако казват колко важно е да станат родители, за да не загине нацията, не е задължително наистина да станат. А ако станат, това не означава, че няма да пратят децата си да учат (и да останат) в чужбина.

Какво се промени междувременно?

В световен план Доналд Тръмп стана президент на САЩ и това даде тласък на мощна консервативна вълна, която вече се надигаше. Докато двете Ирландии либерализират законодателството си за аборта, немалко американски щати, както и европейски страни като Полша правят стъпки към криминализирането му. Редица ултраконсервативни движения надигнаха глас и се опитват да стават мейнстрийм. Режимът на Владимир Путин въздигна в култ „правото на семейството“ срещу правата на индивидите в него и на практика легализира домашното насилие. Всичко това, съчетано, разбира се, и с хомофобска пропаганда, кулминира в истерията срещу Истанбулската конвенция в някои страни от бившия социалистически блок, включително и в България.

Не на последно място, от 2017 г. се излъчва сериалът „Историята на прислужницата“ по едноименния роман на Маргарет Атууд, преведен на български като „Разказът на прислужницата“. В него става дума за ултраконсервативна тоталитарна държава, в която абортът и контрацептивите са забранени, а фертилните жени са принудени да раждат деца, които да се отглеждат от семейства от висшата класа. Понякога едно художествено произведение, предназначено за масова публика и поднесено в подходящия исторически момент, може да постигне много повече и за по-кратко време от повечето проекти, организации и активистки акции.

Междувременно в страната ни започнаха да се чуват силни феминистки гласове извън тесните кръгове на активистите, неправителствения сектор и специалистите по джендър изследвания – като пример може да споменем „Майко мила“. Ако отказът от ратифициране на Истанбулската конвенция имаше някакъв положителен ефект, той е, че насилието срещу жени започна да се забелязва повече. Не че преди го е нямало, но сега доброволци и организации започнаха да събират статистики по темата, а медиите – да стават малко по-чувствителни.

Истерията около Истанбулската конвенция, последвана от друга – че държавата ще отнеме децата от родителите им, ако забраним на родителите да ги бият, както и от опитите за дебат и кампания за забрана на абортите, имаше и друг положителен ефект. Вече започна да става ясно, че кръгът на „враговете“ може да се разширява до безкрайност. Че основните „заподозрени“ вече не са само ромите, бежанците, турците и ЛГБТИ хората. Врагове могат да станат и социалните работници, както и организациите, които работят в областта на защитата на децата и жените. Дори и държавни структури като Агенцията за закрила на детето. Врагове могат да станат и жените, които правят аборт или не искат да се размножат за родината. Тормозените деца, които започват да се възприемат като лъжци и предатели на родителите си.

Накратко – във враг може да се превърне всеки, който отстоява правото си на автономен живот без насилие и принуда.

Да се върнем на кампанията на ДНК „Направи го за България“. Тя впрочем се организира от години, тоест от 2016 г., и върви в комплект с масово кръщене на родените в рамките ѝ бебета. Мотото е „За да го кръстиш, трябва да се роди“ – все едно основната цел в живота на всеки човек е знаменитост да му кръсти детето. Реакциите срещу кампанията до тази година обаче бяха пренебрежимо малко, като една от най-смислените идва не от феминистки или „лидери на мнение“, а от авторка в православен сайт. Една автентична, а не патриотарска, религиозно-консервативна позиция, чиято застъпничка си дава сметка, че вярата не трябва да се смесва с националното, както и че семейството не съществува заради държавата.

Както и други забелязаха, начинанието на ДНК не е съвсем оригинално. Елементи от него са заимствани от датската рекламна кампания Do it for Denmark („Направи го за Дания“), която има три издания в периода 2014–2016 г. Въпреки че и тя призовава да се правят деца за родината и че във второто ѝ издание правенето им се обвързва с щастието на майката, която ще стане баба, между нея и българската версия има редица разлики:

  1. В датския случай става дума за рекламна кампания на туристическа фирма. Въпреки че посланието е „за Дания“, целта е потребителите да се убедят, че като ходят на почивка, им се прави повече секс.
  2. В българската кампания „направи го“ ще рече – „направи дете“. В датската “do it” се отнася до правенето на секс. Сексът се представя като нещо хубаво и важно за хората. А ако покрай него се заченат и деца – още по-добре.
  3. Българската кампания е изцяло насочена върху репродуктивността. Жените се предупреждават, че с годините яйцеклетките им намаляват, а мъжете – да не носят тесни панталони, за да не си увредят сперматозоидите. Датската обръща специално внимание на възрастните хора (на които е посветено и третото издание), както и на хомосексуалните. В името на олимпийския принцип, че не е важно да победиш (да направиш дете), а да участваш (да правиш секс).

Битуват мнения, че датската кампания е допринесла за раждаемостта в страната. Руската англоезична телевизия RT дори говори за „бум“ на бебета след нея. Тези твърдения обаче не почиват на сериозни основания.

В третия клип се показва графика, която има за цел да убеди зрителя, че в резултат на кампанията раждаемостта се е повишила. При по-внимателно вглеждане се забелязват детайли, които опровергават това внушение:

Първо, става въпрос за повишаване на раждаемостта с около 1000 бебета на година, което трудно може да се нарече „бум“. Второ и по-важно – кампанията е от 2014 г., а графиката показва данни за повишаване на раждаемостта от 2013 г. Като се има предвид, че една бременност трае 9 месеца, успешността на кампанията би трябвало да се мери най-рано от началото на 2015 г. нататък. Трето, ако още през 2013 г. раждаемостта престава да спада и започва да бележи ръст, много спорно е доколко веселяшките клипове на туристическата агенция са допринесли допълнително за него.

При поглед върху коефициента на раждаемост в Дания за по-дълъг период от време се вижда, че между 2015 г. и 2016 г. той се увеличава всичко на всичко с една стотна (от 1,73 става 1,74, тоест една жена ражда средно 1,74 деца) и се стабилизира на това ниво. Трудно можем да наречем такъв ръст значителен. Ако населението в страната се увеличава, то е поради високото качество на живот и продължителността му, не поради раждаемостта, която е недостатъчна за положителен демографски прираст.

Дания и България си приличат по това, че и двете страни не обичат особено имиграцията и не искат тя да бъде решението на демографските им проблеми. Общо между тях е и че са европейски страни – въпреки значителните разлики в стандарта на живот, и двете принадлежат към богатата и привилегирована част от света.

Разликите между тях обаче са много повече. Ако човек отглежда дете в Дания, няма да се притеснява дали ще може да го запише на детска градина или на ясли. В което и училище да учи детето, ще получи образование на сходно ниво. Улиците и тротоарите са удобни не само за детски колички, а и за известните триколесни велосипеди на датската комуна „Кристияния“, които побират едно пиано или три-четири дечица. Ако детето се разболее, ще получи адекватни грижи. Ако страда от тежко увреждане, държавата ще осигури не само инвалидна количка, а и семеен автомобил, в който да се побира тя. Това са само малка част от нещата, които ще направят живота и на родителите, и на децата удобен и приятен.

У нас мнозина смятат, че именно липсата на подобни условия – или поне на минималните от тях – е пречка за повишаване на раждаемостта. Но ето – датчаните имат всичко и пак не раждат по повече от две деца. Защо?

Всъщност качеството на живот, съчетано с високо образование, е това, което води до намаляване на раждаемостта. Огромната част от световното население продължава да нараства, само в развитите страни се наблюдава обратната тенденция. Когато пред човек има повече възможности, детето се превръща само в една от тях, а не в основната задача на живота му. От друга страна, развитите страни потребяват и многократно повече ресурси от бедните. Има някаква справедливост в това, че популацията им намалява на фона на мизерстващото население по света.

Може би в България все повече хора ще започнат да мислят и по такива теми, а необходимостта от повишаване на раждаемостта ще престане да изглежда нещо толкова самоочевидно. Напорът за ограничаване на права води до развиване на чувствителност към теми, които доскоро оставаха незабелязани. Дано това не е временно явление и дано не остане ограничено във „виртуалните балони“ на хората, които четат публикации като тази.

Заглавна снимка: Стопкадър от клипа „Не се страхувай да станеш майка“, част от кампанията „Направи го сега“ на ДНК

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Панелките: Помирение с историята

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/panelkite-pomirenie-s-istoriyata/

Заговорим ли за държавите от бившия Съветски блок и изобщо за Източна Европа, първата асоциация често е пейзажът на дистопичните панелни блокове, превърнали градовете в гигантски лабиринти от бетон. След разпада на СССР панелките стават обект на интерес за популярната култура. Едно отражение на този феномен са множеството профили в Instagram (например Беспросвет), където носталгици и любители на архитектурата и историята споделят кадри, които понякога изглеждат като от друг свят.

Сред тях е и българката Мария (Мия) Новакова, чийто профил е следван от над 42 000 потребители на социалната мрежа. Много от последователите ѝ се свързват с нея, защото живо се интересуват от историята на панелните блокове:

„Най-честият въпрос, който получавам от чужденци, е: „Къде е това?“ Много хора, които не са се сблъсквали с този вид архитектура на живо, я приемат като нещо интересно и често ми казват, че им напомня на cyberpunk жанра, което според мен донякъде се дължи на цветовете и атмосферата на фотографиите. Случвало ми се е да виждам коментари на хора от Сърбия или Русия например, които мислят, че снимките са правени там. Хората искат да научат повече за историята на панелките или споделят, че им напомнят на нещо, например спомен от детството“, разказва Мия.



Подобен интерес провокира американската архитектка Мегън Луенбърг да остане в България и да се посвети на проучване на панелните блокове, техните жители и ежедневието в едропанелните жилищни комплекси. След дипломирането си в САЩ Мегън се присъединява към Корпуса на мира, откъдето я изпращат в България, в тогава село, понастоящем град Крън, Казанлъшко.

„Влюбих се в живота на село, в България, в културата на гостоприемство*, в хората, в езика… След това се прибрах в Щатите, но исках да се върна и да направя проучвания, тъй като по време на престоя ми в България бях впечатлена от панелките, от това как изглеждаха отвън.“

Мегън решава да кандидатства за стипендия „Фулбрайт“, която получава, за да направи антропологическо и архитектурно проучване на панелките. Така тя се озовава в Пловдив, където снима и Мия. Там се свързва с доц. д-р Добринка Парушева и доц. д-р Меглена Златкова от Пловдивския университет. На този етап Мегън няма представа къде и какво ще проучва, затова просто обикаля из кварталите. Накрая се спира в пловдивския комплекс „Тракия“ и се настанява в най-старата му част.

За повечето българи панелките изглеждат еднакви навсякъде и надали на някого би му хрумнало, че един комплекс може да бъде по-специален от друг. Зад избора на Мегън обаче има конкретна причина:

„Квартал „Тракия“ е третият по големина панелен комплекс в България. Построен е във време, когато архитектите вече виждат грешките, направени в „Толстой“ и „Младост“ в София, и гледат на нещата по-реалистично. Когато „Тракия“ започва да се строи в началото на 70-те години на ХХ век, някои от архитектите се събират и споделят негативното си гледище за панелни комплекси като „Младост“, със сивите монотонни кутии, подредени в решетки и редове. Казват си, че трябва да опитат да направят нещо друго.

Сателитна снимка на ж.к. „Младост“, София

Сателитна снимка на ж.к. „Тракия“, Пловдив

Ако поставите сателитни снимки на „Тракия“ и „Младост“ една до друга, ще видите, че в Пловдив архитектите се опитват да постигнат органичност, да направят извивки в самата сграда. Проектантите от това поколение чувстват отговорност към хората, които ще живеят там. И са тъжни поради факта, че хората преминават от селските къщи*, където имат връзка с природата, в тези монотонни кули. Архитектите гледат на процеса като на загуба на индивидуалността. Предприемат определени стъпки, за да видоизменят панелката, тъй като това е единственият тип жилища, който може да се строи в този период от време с тези пари, за да посрещнат нуждите на растящото население на Пловдив.

Уважавам тези архитекти дълбоко, тъй като те наистина дават най-доброто от себе си, за да станат жилищата по-човешки, макар че много от нещата не са планирани, а са правени на принципа на пробата и грешката. Но те правят нещо, което е невиждано дотогава и което се нарича тракийска панелка или разчупена панелка, тоест композиция от две части на блока, свързани в X или Y модели. Това позволява на панелките да се извиват в различни посоки, вместо да бъдат дълги правоъгълници. Създават се много интересни възможности за начина, по който хората ги обитават и в крайна сметка ги правят свои.“

Разчупеност на апартаментите и блоковете на ж.к. „Тракия“ © Мегън Луенбърг

Разчупеност на апартаментите в блоковете на ж.к. „Тракия“ © Мегън Луенбърг

За разлика от други социалистически държави, на българите е разрешено да бъдат собственици на апартаментите си. „От културна гледна точка българите се гордеят със своята собственост и режимът осъзнава, че няма как да ги изкара от селата и да ги съблазни с „модерния съветски живот“, освен ако не им се гарантира някаква форма на собственост. Хората не стават собственици веднага, но програмата е такава, че те в крайна сметка ще придобият това жилище. Така че това е важен елемент – тези жилища принадлежат на хората.

Това, че много различни хора от различни социални групи отиват да живеят в тези комплекси, е друг фактор. И когато погледнем към българската панелка и я сравним с източногерманската или руската, виждаме едно ниво на лична принадлежност, на собственост, на усвояване на територия, което не се наблюдава другаде. Да, винаги може да обвиним неспазването на законите от страна на местните, но всъщност това е поведение на собственик на дом, горд с това, че може да приспособи жилището си сам. Доц. д-р Добринка Парушева е писала по темата за това как България прилага системата за собственост на апартаментите.“

Мегън прекарва една година в активни проучвания. Разговаря с живеещите в квартала, обядва всеки месец с архитектите, разхожда се, снима и наблюдава живота в „Тракия“. По време на работата си в Корпуса на мира успява да научи български, да се запознае с културата и порядките и това води до бързото ѝ интегриране сред хората, които имат огромно желание да разговарят с нея, вдъхновени от интереса ѝ.

„Освен това през първите шест месеца проучвах архиви и рисувах архитектурата на квартала. Това, което започна да се оформя като резултат, беше една борба между архитектите и жителите. Когато говорим за жилища, винаги имаме онова, което архитектите са заложили като дизайн и неговия контекст: политически, икономически, културен. Но тези сгради надживяват контекста. Към панелките като цяло има две специфични реакции: едната е – толкова са грозни, стари, сиви, монотонни, ужасно е, тези архитекти са толкова нехуманни; или другата крайност – вижте какво са направили обитателите с тези сгради, трябва да има закони срещу това, срамота е.“

Мия Новакова също говори за тези две крайно противоположни мнения във връзка със своето творчество. „Всичко започна, след като снимах за пръв път двайсететажния блок в квартал „Съдийски“, който повечето местни виждат като гротеска, напомняща за авторитарния режим в България. Такова е мнението за панелките като цяло. Разбирам това, всъщност дълго време се стремях да не присъстват в кадрите ми, защото смятах, че ги загрозяват. На фона на къщите и ниските кооперации, които ги заобикалят, панелките стърчат странно и нелепо. Малко като космически кораб от стар научнофантастичен филм, който е кацнал аварийно посред нищото.“




„Трябва да разберем архитектите, които са създали този дизайн с идеята за това как трябва да живее „модерният съветски гражданин“, но и хората, които вярват, че са царе в собствения си дом – „моят дом е моята крепост“ – и утвърждават това по свой индивидуален начин“, казва Мегън.

Като антрополог и архитект тя гледа на архитектурата от това време през призма, която е много различна от обектива на фотографа, но двете се събират в една и съща координата, която Мария обобщава така: „Осъзнах, че тези сгради все пак са част от моя живот и ежедневие и въпреки тяхното минало, те могат да бъдат и мое вдъхновение. Започнах да ги снимам и изобразявам по по-фантастичен начин, с ярки цветове и светлини, обвити в мъгла и облаци, откъсвайки ги от тежката сивота, с която се асоциират. Започна да ми харесва тяхната монолитност и това, че разказват история.“

Съвсем естествено идва въпросът как архитектите са смятали, че трябва да живее „модерният съветски гражданин“, и как всъщност живее модерният българин:
„Започнах да изграждам тази история, като използвах най-голямата стена в апартамента си, която покрих с материали. От едната страна имах гледната точка на архитектите, от другата – на жителите. Имах и директни цитати, след това започнах да ги свързвам и да чертая линии между тях, опитвайки се да разбера как точно хората са приспособили дизайна на архитектите“, разказва Мегън.



„Както в „Тракия“, така и в другите подобни микрорайони, парите са свършили много преди да построят всичко, и то остава недовършено, идеята не е реализирана докрай. Дори зеленината в квартала се дължи на факта, че публичните пространства, планирани за застрояване, така и не са запълнени. Това обяснява до голяма степен неразбирането за това как е било замислено за живот и как в крайна сметка хората живеят и до днес. Например след падането на социализма хората започват да отварят свой бизнес на първия етаж или във входа, където има малко пространство, предназначено за боклука, което никой никога не е използвал. И на тези първи етажи има фризьорски салон, обущар, зоомагазин. Всички услуги, от които хората са имали нужда и са си осигурили сами.“

„Архитектът има своята задача да застрои мястото, но живеещият го прави свое. И имаме беседка, остъклен балкон, променени прозорци, боядисана в друг цвят външна част на апартамента – това са лични креативни процеси. Но в „Тракия“ има нещо специално на фона на всички жилищни проекти, които са провал по цял свят. Нещо, което работи. Дори в моето проучване не успявам да го дефинирам с думи. Хората разчитат един на друг, сътрудничат си един с друг и архитектурата предразполага към това.



Когато даваме примери, трябва да ги гледаме в контекста на регулациите: имаме едностаен, двустаен, тристаен апартамент, като коридорът и всяка стая трябва да бъдат с определена квадратура. Най-голямата промяна за хората е кухненският бокс, защото е неестествено за тях да бъдат сбутани в този малък ъгъл. Но тогава това е смятано за модерно и чисто. Панелката е фрагментирано пространство, наредени кутии. Нищо не може да се премести, защото тези стени са носещи, тоест човек се чувства като в капан от кутии. И естествено, след няколко години в това пространство, хората преместват кухнята на балкона, за да имат повече място. Освен това разчупената панелка е зигзагообразна, с повече пластичност, индивидуалност, но различните части са и с различна височина“, обяснява Мегън. Разчупването е триизмерно: на височина, дължина и ширина. Наоколо се засаждат дървета и зеленина, а пътищата са зигзагообразни и с множество завои, за да се създаде усещане за цялост на комплекса.

„Това обаче създава интересната ситуация, в която балконите на хората гледат един към друг. Защото ако имаш един правоъгълник, прозорците и терасите гледат в две посоки. Но когато сградата върви на зигзаг, терасите гледат една към друга. Което може да изглежда неудобно отначало, но всъщност създава едно пространство на „заден двор“ за клюки и разговори. Например някой следобед аз си стоя на терасата и чувам как някой вика: „Меги, Меги, искаш ли кафе? Идваш ли?“ Една от съседките ми от четвъртия етаж, друга от шестия етаж на съседния вход, въобще – хората постоянно са навън и си говорят, някои пекат на скара и говорят, постоянно има движение, създава се социално пространство. Във входа и на стълбището ситуацията е формална, но на терасите атмосферата е съвсем различна, свободна. Тя изгражда връзките между хората.

След това започват да се строят и беседки в нишите на сградата, където архитектурата на блока създава тези предни и странични дворчета. В беседките мъжете излизат сутрин и пият кафе, преди да отидат на работа. След това жените слизат с децата, после мъжете се връщат за ракия. Тъй като във времето хората е трябвало да се спогаждат един с друг, да преговарят за тези пространства, се създава едно социално измерение. Интересно е човек да изследва места като „Тракия“, където хората създават неща задружно и където съществуват такива пространства; и да ги сравни със селата, където оградите стават все по-високи. Нямам представа дали на разчупената панелка дължим факта, че „Тракия“ е много по-зелен, жив и пълен със събития квартал, отколкото „Младост“, но със сигурност това играе сериозна роля.“






В края на октомври миналата година в. „Сега“ писа, че над 20 000 български жилища се намират в зле поддържани и стари сгради. Още през 2014 г. bTV алармира, че около 2 млн. българи живеят в стари панелки, които масово нямат технически паспорти и се нуждаят от реновиране. Темата със сигурност ще става все по-актуална в идните години, тъй като след 2020 г. първото поколение панелки, за което разговаряме с Мегън, ще станат опасни за обитателите си, ако не бъдат реновирани изцяло.

„Според мен панелките могат да имат бъдеще, но дължината на живота им зависи по-скоро от правилната поддръжка и конструктивното им укрепване, а не от външното и козметично реновиране. Някои от старите панелки в страната са направо опасни за хората, които живеят в тях“, смята Мия Новакова.

„Обядвах веднъж месечно с инженерите на „Тракия“ и постоянно им задавах въпроса кога изтича срокът на сградите – допълва Мегън. – Те се смееха и казваха, че няма краен срок. Разбира се, това не е истина, защото има корозия, тези сгради са изграждани бързо и не са запълвани добре – сега мисля, че това е оправено, но има слухове за хора, които са пъхали вестници в дупките, а това не предотвратява корозията. Знам, че проверяват сградите и структурата.

Най-големият проблем в момента е енергийната ефективност. Едно време е можело да си висиш по потник в апартамента, защото отоплението е било централно например. Процесът на саниране е труден, защото трябва да се постигне съгласие, което почти никога не става. Аз бих била малко тъжна, ако всички сгради се санират в монохромен цвят. Надявам се живеещите да се разбунтуват и да боядисат своята част в ужасно люляковолилаво например или в цветовете на българския флаг“, смее се Мегън.

„Мисля, че в България я има тази традиция – да надцакаш системата, да бъдеш по-умен от системата. Мисля, че да изразиш себе си чрез дома си е здравословно, не е нещо лошо. След като са били потискани толкова дълго от тоталитарното управление, наставлявани какво да правят, това е едно от средствата да кажеш: „Ти на мен ли ще ми кажеш, не, аз на теб!“, допълва тя.

© Мария Новакова

Независимо дали харесваме старите панелни комплекси, или смятаме, че те са грозно отражение на един грозен период от българската история, погледът през очите на хора като Мегън и Мия ни помага да стигнем до основния дефицит, който е на дъното на повечето ни проблеми: опознаването, осмислянето и съхраняването на миналото в цялата му комплексност и цветова гама. Едва ли повечето българи са вниквали в същността на градския пейзаж, който разказва една история за оцеляване, сближаване и запазване на индивидуалността във времена, когато социалистическият човек е бил предпочитан пред личността. И съответно едва ли повечето от нас осъзнават как битовизмите и дребните ежедневни навици и порядки всъщност разказват историята на политически режими и цели отминали епохи.

По този начин панелката се превръща в странна метафора на българското общество в цялата му колоритност. Опознаването и осъзнаването на панелката пък е шанс за помиряване с историята и преход към настоящето, а защо не и към бъдещето.

С работата на Мария Новакова може да се запознаете чрез профилите ѝ в Instagram, Flickr и Society6. Не пропускайте да разгледате и арт инсталациите и проучванията на Мегън Луенбърг (на английски език), както и нейния блог, посветен на „Тракия“.

* Мегън Луенбърг изговаря отбелязаните в курсив думи на български вместо на английски.

Заглавна снимка: © Мария Новакова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.