Tag Archives: България

Доц. Георги Лозанов: Медиите в момента не са реален бизнес, а все повече разменна монета в други игри

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/georgi-lozanov-interview/

Георги Лозанов е медиен експерт, бивш член и председател на Съвета за електронни медии, доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет, гост-преподавател в НБУ, НАТФИЗ, Пловдивския университет и Националната художествена академия, колумнист в централни вестници и водещ на авторско предаване в Bulgaria On Air.

Преди конкурса за избор на нови генерални директори на БНР и БНТ Венелина Попова разговаря с доцент Лозанов за ситуацията в обществените и частните медии в България.


Венелина Попова: Доцент Лозанов, виждате ли сред допуснатите до участие в конкурса за нови генерални директори на БНТ и БНР кандидати с достатъчно висок обществен имидж и професионална биография за тези тъй важни постове?

Георги Лозанов: Мина времето сякаш, когато се явяваха ключови фигури в обществото и професията за тези места. Сега ситуацията в медиите е доста спорна и трудна, а в някаква степен има и усещане за предрешеност в конкурсите. Ето защо не мога да кажа, че се явява каймакът на българската журналистика. Това далеч не са и някакви особено доходни постове, а са свързани с много отговорност, работа и решаване на трудни проблеми. И всичко това до голяма степен не е много благодарно. Не съм сигурен, че тези места са достатъчно примамливи.

ВП: Е, да, може и да не изглеждат примамливи, но които веднъж са били на тези постове, искат да повторят мандатите си или след време се явяват отново на конкурси, за да ги заемат. Ето, Александър Велев, който е за втори път генерален директор на БНР (1998–2001 и понастоящем), се явява отново на конкурс; както и Валерий Тодоров, изкарал два последователни мандата (2007–2013) на „Драган Цанков“ 4.

ГЛ: Да, обикновено се счита за почти задължително, ако си бил директор на обществената медия, да се явиш отново на конкурс. Защото ако те изберат повторно, това е атестация, че си бил добър директор.

ВП: Като председател на СЕМ Вие ръководихте конкурси за генерални директори на двете обществени медии. И както се казва, изпитахте на гърба си тежненията на властта да влияе върху крайните решения. Може ли да се каже, че сте правил компромиси в избора на генерални директори?

ГЛ: Не, категорично не е така. Като председател на СЕМ не съм се чувствал жертва на някакъв политически натиск. Понякога я имаше принудата на изключително стеснения списък от кандидати. Така в радиото, Бог да го прости, Радко Янкулов беше един компромис. Но аз бих Ви попитал – ако Вие бяхте в СЕМ, кого бихте избрали?

ВП: А изборът на Валерий Тодоров?

ГЛ: Аз не бих казал, че изборът на Валери Тодоров беше попътен на тогавашните управляващи. Но и при него ситуацията беше такава, че нямаше сериозна алтернатива. Най-големият натиск към мен в тези конкурси винаги е идвал от липсата на алтернатива.

По отношение на избора на генерален директор на БНТ – струва ми се, че той е до голяма степен предрешен. Това е един дълъг процес, който в крайна сметка има за цел Емил Кошлуков да заеме поста. Както помните, той трябваше да стане директор още миналия път, но имаше трудности, тъй като не отговаряше докрай на условията. Сега вече отговаря и общо взето, заради съзнанието в обществото, че този избор е за него, затова не се явяват и достатъчно авторитетни кандидати, които да застанат срещу Кошлуков. Така че накрая СЕМ да може да каже: „Ами кого друг да изберем?“ Тези ситуации дават алиби на избора.

ВП: Като експерт как оценявате кандидатурата на Кошлуков? Добра атестация ли е за него досегашната му работа като програмен директор?

ГЛ: Както и да е стоял на предишния конкурс, сега ситуацията е различна, защото още когато влезе в БНТ, той се оказа в своеобразен конфликт на интереси като програмен директор и водещ. През годините е имало и други такива случаи и винаги са се отчитали като конфликт на интереси. И се е търсело решение. Помня, навремето Светла Петрова беше в такава ситуация и тя се съобрази с това, че не могат да се изпълняват и двете роли. Така че сега тези две години са една лоша атестация за Кошлуков. Извън историята със средния пръст, която е по-скоро куриозна, още с влизането си в телевизията той събуди съпротива сред професионалистите вътре и извън БНТ, та даже се стигна до подписки и протести. А от наблюденията си искам да кажа, че когато някой е влязъл в конфликт с професионалната колегия, това никога не свършва добре, рано или късно.

ВП: Още повече че сега, като генерален директор, Кошлуков ще трябва да овладява критичното финансово състояние, в което е изпаднала обществената телевизия.

ГЛ: По отношение на БНТ, която е във фалит и за което и господин Кошлуков е настоял пред СЕМ по време на своя отчет, сега се лансира като много добра тема, за да може той изведнъж да излезе като спасител на телевизията. Тези финансови проблеми се задълбочават с всеки следващ управленски мандат и не може да се каже, че се дължат точно на един определен директор. Затова смятам, че при сегашния финансов дефицит е по-добре да бъде избран доказан мениджър с опит, който да може да управлява медията като предприятие.

ВП: А може би тази ситуация е добре дошла за управляващите, които ще платят дълговете на БНТ – срещу цена, която можем да определим като превиване на гръбнака на медията?

ГЛ: Сговарянето с управляващите по време на конкурс, отправянето на искания към тях да се намесят в телевизията и да решат финансовите ѝ проблеми точно в момента е доста спорно поведение на кандидат за позицията. В такава ситуация е нормално да се изчака да завърши конкурсът, пък тогава да се водят разговори с управляващите, ако това е пътят, който ще избере бъдещият генерален директор на БНТ.

ВП: Днес беше публикуван докладът на Института за изследване на журналистиката „Ройтерс“ към Оксфордския университет. Според него БНР и БНТ са с най-висок резултат по показателя „доверие в информацията“. Има ли пряка корелация между това кой ръководи обществените медии, и доверието в тях, или то се дължи повече на инерция и на работата на журналистите в тези медии?

ГЛ: Няма съмнение, че ако се дължи на някого персонално, то е на журналистите. По-скоро кризите се свързват с ръководството на една медия, а позитивите – с тези, които продължават да работят, независимо от конюнктурите, които се сменят. И затова е много важно поведението на самите колеги вътре. Вие знаете, че в общественото радио, а отчасти и в телевизията, журналистите имат по-голямо основание да оказват съпротива и да бъдат коректив на своите шефове. В частната медия се приема, че собственикът (законът в това отношение не защитава работниците) може да налага своята воля. Докато в обществените медии все пак това не може да стане така директно, макар те да са нереформирани и на директорите да се дава особена власт, и то без разделение на властите вътре в медията. Както е добре известно, сега административните и програмните решения в обществените медии трябва да се вземат от едно и също лице.

ВП: Като човек, който 30 години е работил в БНР, мога да кажа, че упражняването на цензура там е трудно, макар винаги да е имало такива тежнения. Но Вие поставяте важен въпрос за частните медии, където собствениците правят опити да бъде наложена цензура върху неудобните гласове и те да бъдат отстранени от ефир – какъвто пример имаме сега с „Нова телевизия“. Ето, ръководството на телевизията прекрати договорите с журналистките Миролюба Бенатова и Генка Шикерова, а други способни продуценти и журналисти напускат. Тенденцията е очевидно обезпокоителна. Има ли начин според Вас да се реагира срещу такъв тип управленски произвол, какъвто демонстрират собствениците на една от двете големи частни телевизии в България?

ГЛ: Навремето заедно с професор Нели Огнянова успяхме да включим в закона един член, който да защитава работещите в БНР и БНТ, като им дава възможност публично да критикуват ръководството и това да не се смята за нелоялност към медията. И да не могат на това основание да те уволнят. Но това е валидно само за обществените медии и е свързано с много голяма енергия от страна на журналистите, за да могат да се съпротивяват срещу ръководствата, които ограничават професионалните им възможности или се опитват да налагат цензура. В частните медии това не се случва и в известен смисъл има нагласа на обществото, че който плаща, той поръчва музиката. Ето защо собствениците им в това отношение нямат реална пречка да правят каквото им се струва подходящо.

Традиционните медии все по-трудно се издържат сами. И когато влагаш капитал в тях, после искаш насреща някакъв реванш, който да е в сферата на твоя бизнес, в подкрепа на твоите корпоративни интереси и т.н., което, разбира се, деформира журналистическата картина. Това личи и от факта, че за десет години цената на „Нова телевизия“ падна тройно. Преди време тя беше продадена за 600 млн. евро, а сега – под 200 млн. Това показва, че в момента медиите не са реален бизнес. Медиите са все по-малко предприятия, които се издържат от потребителите на информация и съдържание, и все повече стават разменна монета в други игри.

ВП: Така е във фасадните демокрации…

ГЛ: Е, в реалните демокрации също в голяма степен медиите губят тази позиция, която са имали, включително и с независимостта си. Тенденцията е обща и неслучайно стигнахме до това „постистината“ да стане световен процес през 2016 г. Но би могло да има законови механизми за защита на журналистите от собствениците на медиите. И ако отнякъде може да дойде изход, той е в тази посока. Или пък това би могло да стане със силни синдикати, каквито в медиите отдавна няма. Така че практически журналистите в момента са оставени абсолютно на произвола на съдбата, или по-скоро на произвола на собственика.

ВП: Някак си липсва и вътрешна солидарност в гилдията ни, какъвто пример ни дадоха руските медии в подкрепа на арестувания журналист от сайта „Медуза“. Регионалните медии пък са напълно зависими от средствата, които получават от общинските бюджети и държавата. Това не е ли доста обезкуражаващо?

ГЛ: Първо, не бих искал да кажа, че всички медии в България са зависими по един и същи начин, дори разликите не са само между медиите, а между възможностите на отделни журналисти в една медия и на различни територии. В „Нова телевизия“ това беше чисто уволнение – да кажеш на едни разследващи журналисти, че ще бъдат фрийлансъри, защото естествено, че няма как да се прави разследваща журналистика, ако зад теб не стои медията и не те подкрепя. Но същевременно има журналисти и в тази телевизия, като водещите на сутрешния блок, които изпълняват достойно задълженията си.

Какво ще е бъдещето развитие – не ми се иска да правя прогнози, защото едва ли ще са много окуражаващи. Обаче пак казвам, че ситуацията е драматична в световен мащаб. В интернет в момента се разпространява безплатно същото съдържание, което традиционните медии трябва да продават, за да съществуват. Това е вече един невъзможен бизнес модел, а нов още не се е появил. Сега стоим в тази абсолютно разпаднала се ситуация и е много трудно да се намери точката, от която да се тръгне, за да се излезе от кризата.

Заглавна снимка: Bulgaria On Air

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Парите и политиката

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/parite-i-politikata/

Не. Това е честният отговор на въпроса трябва ли партиите в България да получават финансиране от държавния бюджет. Качествата на политическия апарат на демокрацията са публично известни, а ефективността от тяхната работа – лесно измерима: през стандарта на живот, институционалното ниво и публичните услуги, медийната среда и прогреса на България. Нито един от тези показатели не радва, не вдъхновява, не оправдава изхарчените за този политически апарат милиони. На такъв хал сме.

Рисковете от лобистки закони и разплащането с „наши“ фирми чрез обществени поръчки са налице; не можем да разчитаме на контролни органи като Сметната палата и прокуратурата, които да осветят двойното дъно на партийните каси; ниски са нивата на почтеност и интегритет в публичния сектор, превърнат във функция на партийните централи.

Един втръснал, противен и все още пресен пример е разрасналата се при три правителства, обгрижвана от три партии и накрая фалирала Корпоративна търговска банка (КТБ). Омертата за нея ни струва над 4 млрд. лв., които не платиха БСП, ДПС, ГЕРБ, та дори и НДСВ, макар грижливо да я отгледаха. Разходите за съдебното преследване, съдебните заседания, работата на съда и прокуратурата не са в тази сметка.

Тогава защо да им плащаме?

Въпросът за партийните субсидии е част от голямата тема за парите и демокрацията – как ги осветяваме, за кого работят. Политическият апарат на демокрацията в България е компрометиран – не само заради липсата на присъди за злоупотребили политици и високопоставени чиновници, не само заради спорадични разкрития като „Апартаментгейт“ и онзи ремонт на социален дом за над 11 млн. лв., за който социалната министърка Емилия Масларова не беше осъдена. Най-големият грях на този апарат е, че отврати значителна част от българските граждани от политическото, а младите съвсем отчужди – благодарение на комбинацията от алчност, зависимости и ниска компетентност, с които се прослави. Така този „бостан“ бе взет на концесия от хора, чието главно достойнство е притежанието на тази комбинация. А отвратените гласуваха за левче субсидия на референдума на Слави Трифонов.

Погледнете ги. Виждате ли поне един, който да е високообразован, впечатляващо компетентен, може да произнесе смислено слово, без да чете от лист, и е ефективен лидер не само на думи? Трикратният премиер Бойко Борисов е същи пророк, изричайки още през 2002 г.: „По принцип всичко читаво в България работи за частния сектор, в държавния са само кратуни.“ Кратуни, ама „наш’те“… Вие си ги избирате.

Докато кабинетът на Симеон Сакскобургготски (2001–2005) не въведе финансирането на партиите от бюджета в зависимост от получените действителни гласове на избори, партийното строителство и партийно dolce far niente в България се финансираше изцяло от дарения под масата. Така както не се проверяваше произходът на средствата в приватизацията, така не се проверяваше и произходът на парите за партиите.

„Мултигруп“ не просто подкрепяше правителства на БСП, а беше и „коалиционен партньор в някои направления“. Николай Банев (от кюпа на олигарсите, днес в ареста) преди години, когато го наричаха само „бизнесмен“, обясняваше как по молба на покойния вече заместник-председател на БСП Николай Добрев давал пари за заплати на „Позитано“ 20 и за сметки за ток, вода, парно и др. Думите са излишни. Спонсорите на партиите се познават по придобитото. На сметките на Банев се пишат много придобити и затворени предприятия, на сметките на много други – спечелени обществени поръчки и изпълнени некачествено проекти.

Блокаж преди местните избори

Референдумът на екипа на Слави Трифонов постави въпроса за партийните субсидии на масата. Иска ли народът левче на глас – искаме, казаха 2,5 млн. души. Eто ви го, каза три години по-късно Бойко Борисов. А Делян Пеевски и ДПС отвърнаха: изобщо без субсидия и смяна на модела на финансиране от бюджета с такъв от „американски тип“, тоест дарения.

Това ще засегне партиите, които не са на власт, особено преди местните избори, както отбеляза и президентът Румен Радев.

В добавка към намаляване на субсидиите на лев за действителен глас, със законодателното решение от петък партиите и коалициите ще връщат надвзетите субсидии от общо 14,6 млн. лв., но само от 2016 г. насам. Парите ще се удържат от следващите траншове субсидии, а това означава, че преди местните избори партия като БСП например, която отдавна не е във властта и няма как да облагодетелства бизнеси, ще е в затруднено положение. Лидерът на социалистите Корнелия Нинова поиска среща, на която да бъде обсъдено предстоящото намаляване, но ПГ на ГЕРБ ги отряза.

„Хората не приемат както 11 лева за глас, така и нулева субсидия. […] Мнозинството от хората смятат, че намаляването на субсидията на 1 лев няма да спомогне за подобряване на дейността на партиите. Най-голямото очакване на обществото е какъвто и модел на финансиране да се прилага, той да се прилага по начин, по който партиите работят добре и в интерес на обществото“, заяви по БНР Геновева Петрова от „Алфа Рисърч“.

Ето това е.

Партиите би трябвало да използват получените публични средства за политическа култура, обучения, срещи с граждани – тоест да бъдат оползотворени за същинска политическа работа. Не да ги държат на влогове или да ги харчат за почивки, маскирани като обучения в луксозни спа хотели.

След като получават публични средства, трябва да има истинска публичност, но дори не знаем колко е партийният апарат и колко му се плаща, нито какъв е броят на членовете. Създаването на фондация (както са направили от ВМРО), която управлява имотите, замъглява картината за финансовото състояние на партията, тъй като не присъства в отчетите пред Сметната палата. В действителност тези документи са просто отбиване на номера – одиторските доклади не се различават един от друг, в този си вид отчетите за дейността на партиите не вършат никому работа, този на ГЕРБ е като съкратена версия на отчет пред конгрес, а на „Атака“ – като уводна статия.

Черните каси

Досега в България не е имало разкрития, свързани с черните каси на партиите, макар никой да не вярва на официалните суми, които се обявяват, че са изхарчени след всеки избор. Въпреки че и в Германия партиите получават държавно финансиране, периодично избухват скандали за даренията.

Най-големият от тях безспорно е за черните каси на ХДС от 1999 г., избухнал след разкритието, че компанията Тhyssen е платила комисиона за сделка за танкове за Саудитска Арабия. Аферата струваше на канцлера Хелмут Кол почетното председателско място на партията. В България дори не се надяваме, че ще има разкрития за комисиони, свързани с „Цанков камък“ например, които биха коствали мястото на почетния председател Доган, или за АЕЦ „Белене“ и неизгодните анекси.

В Германия имаше и скандали за дарения от собственик на голяма хотелска верига; обвинения към „Зелените“, че получават значителни суми от бизнеси за зелена енергия; към социалдемократите – че автомобилен концерн им е платил, за да прокарат законодателно решение за премия за утилизация на стари автомобили, и т.н.

Който плаща, той поръчва

Ако моделът на финансиране на политическите партии се промени и вместо комбинацията от средства от бюджета плюс дарения се основава единствено на дарения от бизнеси и физически лица, както е в Съединените щати, това ще засегне малките партии. И ще паднат маските на големите.

За бизнеса може и да е по-добре – поне ще осчетоводява средствата, които сега плаща под масата или връща от спечелени обществени поръчки, икономисвайки по този начин от парите за изпълнението на път, саниране или друг проект. Въпросът е обаче дали обществото ще е наясно кога група предприемачи и бизнеси плащат за законодателни решения – и колко. Например когато се повишават изискванията към едни търговци на горива, за да останат на пазара други, по-големи – а по-късно влизането на закона в сила се отлага. Но това е утопия. Дистопията е да гадаем за платените суми.

България не е САЩ, където продължителните политически кампании и липсата на ограничения за разходите увеличават времето, което политиците трябва да посветят на набирането на средства. Според проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) един член на Камарата на представителите на САЩ трябва да отделя средно от 30 до 50% от времето си на ден за набиране на средства. В същото проучване е цитиран Майкъл Тонър, бивш главен съветник на републиканския Национален комитет, който казва по повод кампанията през 2012 г., обявена за най-скъпата в САЩ – близо 6 млрд. долара: „Миналата година американците са изхарчили 7 милиарда долара за чипс. Нима лидерът на свободния свят не струва поне толкова?!“

В Германия, преди да се приемат настоящите финансови правила за партиите, дебатът се води близо 20 години. Как да се финансират политическите партии в България, не е тема, която да приключи след няколкоседмични ожесточени словесни престрелки с решение на парламентарното мнозинство.

Изглежда, че точно това ще се случи.

Заглавна снимка: Pexels

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

14 юни – Световен ден на кръводарителя

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/14-june-world-blood-donor-day/

450 милилитра. Не е много, нали? Тялото възстановява това количество кръв за по-малко от 24 часа. Но дарявайки едва 450 мл кръв, можете да спасите живот.

За съжаление, за кръводаряването важат всички „обичайни“ дарителски проблеми, които срещаме и в другите сфери, а най-вече ниска информираност и ниска активност на потенциалните дарители, ниска дарителска култура. Много хора даряват само еднократно за свои близки и роднини, други се страхуват, че кръводаряването ще навреди на здравето им. В Европа сме на едно от последните места по кръводаряване, с 22 кръводарители на 1000 спрямо 30 на 1000 средно за Европа. Оттам произтича и проблемът с платеното кръводаряване, което на практика представлява отделен икономически отрасъл/бизнес.

Това коментира д-р Бояна Петкова, лекарка и активистка в областта на майчиното и детско здравеопазване.

Често има случаи на дефицит на кръв от редките групи АВ и групите с отрицателен резус-фактор, което понякога води до критични ситуации при нужда от спешно кръвопреливане за даден пациент или при нужда от по-големи количества кръв от дадена група.

Още по-голям е проблемът с регистъра на потенциалните донори на стволови клетки от костен мозък и периферна кръв, което като процедура обичайно е подобно на кръводаряването (с по-дълга продължителност) и съпроводено с изключително малък риск за донора, но по ред причини е крайно непопулярна практика в България. През 2013 г. броят на регистрираните потенциални донори беше 800 души за България, с население около 7,5 млн. души, в сравнение със 100 000 регистрирани донори в Кипър при население около 850 000 души.

За щастие, има и добри практики: усилената активистка работа на bgblood и Българско сдружение „Лимфом“, както и някои неформални обединения на доброволци, като Facebook групата „Безвъзмездни кръводарители с над 1000 членове от цялата страна, които при сигнал се самоорганизират успешно в рамките на минути до часове.

Потърсих хора, които да споделят опита си в това добро дело. Милена П., която заедно с няколко доброволци администрира Facebook групата „Безвъзмездни кръводарители“, разказва за мотивацията си:

Аз дарих за първи път през 2012-та за детенце, по призив в медиите. Повлия ми много добре това, че то се оправи и оздравя. След това дарих за Пламен Горанов (знаете, самозапалването по време на големите протести през 2013-та във Варна), който, за съжаление, не успя… Но оттогава започнах да дарявам 2–3 пъти в годината.

Над 40-годишна възраст обаче идеалните параметри за даряване спадат… Преди ми бяха нужни 3–4 месеца между даряванията, сега – поне 5–6. Затова е много важно човек да започне да дарява в по-млада и активна възраст, когато организмът е здрав, „ври и кипи“, така да се каже… Но за целта трябва да се подобри държавната политика и да се вложат повече усилия в популяризирането на ползите от кръводаряването – и за двете страни. Трябва да има кампании и обучения още в университетите. Това в другите европейски страни е практика. А тук няма кой да каже на младите това и го научаваш постепенно, с опита. Когато вече е малко късно.

В деня, в който разговаряме с Милена, тя научава, че още един пациент, за чието състояние е помогнала, се е възстановил:

„Обикновено близките търсят кръв за пострадал роднина или приятел, но в случая с мен се свърза лекарка, която търсеше за своя пациентка. Проблемът е сериозен, защото действително нямат наличности, особено с минусови фактори. И това е навсякъде, в големи и малки населени места. За щастие, лекарката сега ми писа да благодари на донора от групата и да каже, че пациентката вече е добре, излязла е от интензивното отделение и в близките дни ще я изпишат от болницата.“

Влади М., който дарява кръв от години, обръща внимание на това, че всеки ден около 500 българи имат нужда от кръвопреливане.

Покрай вдъхновяващите истории обаче, неизбежно се натъквам и на отрицателни. Трима души, които пожелаха да останат анонимни, независимо един от друг ми разказват сходни истории. Споделят, че за да бъде извършено кръвопреливане на близките им, е трябвало да осигурят същия брой банки дарена кръв. Свързвам се с лекар, който потвърждава процедурата. Предвид факта, че един човек може да дари едва 450 мл в рамките на няколко месеца, това далеч не е лесна задача за семейството на пациента. Един от тях ми обяснява, че поради липса на време е бил принуден да се обърне към услугите, предлагани на черния пазар за кръв.

Чл. 10. Даряването е хуманен и доброволен акт на милосърдие и човешка солидарност, при който от дарителя безвъзмездно се взема кръв или кръвни съставки.

Из Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането

Решавам да се уверя лично и се отправям с измислена история към градинката пред Националния център по трансфузионна хематология в София, където според източника ми мога да намеря продавачи на кръв. След по-малко от минута към мен се приближава жена от ромски произход, която се отделя от една стояща наблизо група. Тя се опитва да ме успокои и ми казва, че ако ми трябва кръв, може да ми я осигури. Разказвам ѝ, че ми е необходима за след 3 дни и съм дошла, за да разбера каква сума трябва да подготвя. Жената обявява цена от 200 лв. на банка, но допълва, че при над 3 банки е склонна да свали до 180 лв. Паркиращата на отсрещната улица полицейска кола обаче видимо я изнервя и тя прекъсва разговора ни с уговорката да се чакаме на следващия ден на същото място.

Въпреки очевидното нарушение на закона не мога да виня нито една страна по случая – и продавачите, и купувачите са принудени заради лични трудности да вземат участие в черния пазар. Може би единственият начин да спрем търговията с кръв е като даряваме – достатъчно, за да има за всички нуждаещи се.

Когато даряваме кръв, не само помагаме за чужд живот, но можем да повлияем положително и на своя, защото кръводаряването:

  • стимулира производството на кръвни клетки;
  • намалява нивото на желязо в кръвта, което намалява риска от рак и сърдечни и чернодробни заболявания;
  • гори калории;
  • подобрява реакцията на имунната система.

Кръводарители могат да бъдат всички здрави хора между 18- и 65-годишна възраст, преминали през лекарска преценка и изследвания. Даряването на кръв и кръвни продукти при мъжете може да става 5 пъти годишно, а при жените – до 4 пъти годишно, като задължителният интервал между всяко вземане на дарителска кръв трябва да бъде минимум 50 дни. Доктор Бояна Петкова допълва:

Кръводарителят трябва да е здрав и да няма хронични заболявания. Ако кръводаряването представлява потенциален риск за дарителя или приемателя, не се допуска. Най-общо заболяванията, които са противопоказани за кръводаряване, са: инфекциозни (инфекция с ХИВ, преболедуване на хепатит В и С в миналото, сифилис, туберкулоза, остри инфекции), болести на сърдечносъдовата система (високо кръвно налягане, исхемична болест на сърцето, аритмия, атеросклероза, тромбози, клапни пороци и др.), болести на кръвотворната система (анемии, нарушения в статуса на кръвосъсирване), ендокринни заболявания (диабет, болест на Кушинг и Адисон, изразени нарушения във функцията на щитовидната жлеза), автоимунни заболявания за всички органи и системи, чернодробни заболявания, хронични бъбречни заболявания, епилепсия, някои психични заболявания и др.

Освен това има състояния, при които не се допуска кръводаряване – временно, докато трае състоянието, или трайно: бременност, кърмене или при жени в менструалната фаза от цикъла, интоксикация с алкохол или други наркотични вещества, за определен период от време след прием на дадени медикаменти, 6 месеца след кръвопреливане или преливане на биопродукти, 6 месеца след татуировка или акупунктура, извършена извън болнично заведение, определен период от време след завръщане от пътуване в райони, ендемични за тропически болести, и – за много хора изненадващо – късогледство над 5 диоптъра и заболявания на ретината и очното дъно.

Пълния списък с противопоказания за кръводаряване може да видите на сайта на БОДK (Българска организация за доброволно кръводаряване).

Адресите на центровете за кръводаряване, както и информация за актуалните акции може да намерите на сайта на Националния център по трансфузионна хематология.

Дарявайте редовно кръв. 450 милилитра не са много, но за някого могат да бъдат разликата между живота и смъртта.

Заглавна снимка: maxpixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Индустриално замърсяване – данните между 2007 и 2018

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/industrialno-zamyrsqwane/

Една от сочените често причини за мръсния въздух в България е индустриалното замърсяване – ТЕЦ-ове, цехове, автосервизи и прочие. Търсейки информация за тях преди доста години попаднах на регистъра, който ИАОС поддържа. Според европейските изисквания, там се регистрират и подават информация всички инсталации, които замърсяват въздуха, водата, почвата или пренасят опасни отпадъци.

Всяка година там има данни от около 500 инсталации. Съвсем очаквано има сериозни съмнения около подадените данни от някои инсталации, както и дали има въобще някакъв контрол от страна на ИАОС върху коректността им. Знаем добре, че малки цехове, автосервизи и прочие не се регистрират, а произвеждат сериозно замърсяване въпреки изискванията.

Но регистър има, каквото е изискването по закон и редовно решение, до което чиновниците опират като им се наложи, че трябва да се вземат мерки. В никакъв случай не казвам, че данните в него са грешни или безполезни – точно обратното. Според хората в агенцията и запознати как работи индустрията, с които говорих, за голяма част от инсталациите контролират добре и подават коректни данни. Това обаче не е сигурно за всички, което обезсърчава спазващите изискванията и поставя под въпрос работата на всички.

Тъй като данните в регистъра са доста непрегледни, преди 6 години направих визуализация, която показва всичко наедно. Може да се разглеждат всички емисии по замърсител, както и отделни инсталации. Повече ще прочетете в тогавашната ми статия.

Тия дни обнових данните до 2018-та и се забелязват няколко интересни неща. Първо – CO2 емисиите практически не се променят през последните 12 години. Също така по-голямата съобщените стойности са на база изчисления, а не измервания. Всичко останали емисии обаче значително намаляват. Замърсяването с ФПЧ (PM10), например, намалява от 18 хил. тона през 2008-ма до 720 тона през 2018-та. Интересно е, че  Хан Аспарух в Исперих, които произвеждат керамични плочи, са отговорни за 10% от това количество и емисиите им са два пъти повече от повечето ТЕЦ-ове.

При серните оксиди също има значително намаление – повече от 10 пъти за 10 години. 90% от тези оценки са на база измервания. Почти половината от 60-те хиляди тона емисии във въздуха миналата година са били от ТЕЦ Марица Изток 2. Още 25% са от Марица Изток 3.

При замърсяването на водите с азот има намаление до 2011-та, но след това остава непроменено. 42% от това замърсяване е съобщено от Софийска вода. При почвите е имало скок между 2011 и 2015-та. В последните 3 има намаление до 27 тона почти изцяло от три компании.

В инструмента може да разгледате подробно какво са съобщили предприятията като замърсяване. С картата може да фокусирате отделна инсталация или географски регион. Ще насоча вниманието само към ТЕЦ Варна, която влезе в новините наскоро. Интересно е, че в последните 4 години изглежда практически е спряла работа. Дори с най-добрите филтри, при каквато и да е работа тези емисии са невъзможни.

Последните данни за случаите на морбили

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/morbili-danni/

Преди три седмици пуснах графиките, с които следя развитието на епидемията от морбили. Тогава критикувах и Министерството на здравеопазването за това, че не са взели достатъчно мерки в последните 10 години, за да не се стигне до тук. В случая не става дума само за пари, а и за инвестиране в хора, организация и превантивна политика.

Всичко това опира до политическо решение и действия на ниво министри и заместник министри. По думите на експерти и онези, които са на първа линия срещу подобни епидемии, системата се държи само защото шепа души не са вдигнали ръце от претовареност и нехайството на ръководството на министерството.

Във всичко това според мен липсва достатъчно видимост. Прозрачността не е въпрос на спускане на заповед, която чиновниците да се чудят как да разшифроват или изпълняват. Не е създаване на поредния регистър или поредния седмичен отчет. Последните помагат, но често са просто отбиване на номера. Затова подадох запитване по ЗДОИ за мерките, които министерството е взело в последните години за превенция на морбили именно в онези квартали и региони, които бяха най-силно засегнати от епидемията преди 10 години и които сами са описали в програмата си за елиминация на морбили като високорискови. Същите са и сред най-засегнатите от сегашната епидемия. Пуснах запитването през новия портал за обществена информация, пък да видим какво ще стане.

Междувременно, се увеличиха на 891 към тази сутрин. За два дни има вече 31 обявени нови случая. Всъщност, когато започнах да пиша този текст още бяха 20. Броят за текущата седмица в графиките не е пълен и се очаква да задмине предходните.

Всички тези данни са от портала за събиране и анализ на данни за МПР. Там се качват доста данни, но ние получаваме само общ брой и разбивка по седмици в графичен вид. Също така обявените случаи се намаляват със задна дата махайки онези, които не са потвърдени лабораторно. Между 16-та и 20-та седмица, например, така са махнати 5 от случите категоризирани като възможни. За същия период е имало други 291 случая, които са потвърдени.

Тъй като ми омръзна да разчитам графиката и да обновявам моите на ръка, написах скрипт, който го прави автоматично. Като натиснете линка, ще се свали CSV файл с случаите актуални към най-рано предишния ден.

За подобна разбивка по възрастови групи и региони може да следите бюлетина на МЗ. До към случай 300 ги следиха и на пресконференции, но сега явно не е толкова интересно за медиите и остана в бюлетина. Случаите обаче растат и скоро ще минат 1000, колкото е средната вероятност за смъртен случай.

Данните от Copernicus са вече в Windy.com

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/copernicus-windy-com/

От години следя различни визуализации на данните за замърсяването. Покрай един нидерлански акаунт следящ данните на Luftdaten, част от мрежата на които са AirBG, попаднах на европейския проект Copernicus. Всъщност, знаех отдавна за него, но не бях запознат с обширните данни, които предоставя свободно.

Накратко, казано, това е мрежа от сателити, които следят различни показатели от атмосферата, правят снимки в почти реално време и събират всякакви данни за замърсяване, бедствия и други събития. Тези данни комбинирани с различни модели за прогнози помагат както да се оцени измеренията на проблемите, така и да се планира по-добре реакцията по време на инциденти.

Ето няколко примера само от последните дни:

Наводненията в Румъния

Пожари в тундрата в Русия

Замърсяване с NO2 в Европа. Вижда се ясно ефекта на корабите.

Последният пример всъщност е визуализация на сайта windy.com, който наскоро добави данните от Copernicus. Има модел за цял свят, но моделът за Европа е най-точен според оценките. Може да избирате всякакви източници на замърсяване и параметри на времето, включително вятър, ниво на атмосферата, където да се покаже замърсяването и прочие. Може дори да създават gif-ове от анимациите.

Данните от Copernicus са си цяло богатство. Тук описвам само наблюдението на атмосферата, но както споменах се използва и при бедствия, наблюдение на земеделски земи, реки, мерки за сигурност, морски региони и прочие.

Моделите за наблюдение на замърсяването обаче са доста добри. Ако ви се чете, имат подробни анализи за сравнение на прогнози с последвалите замервания. Резолюцията не е толкова голяма, че да показва квартал или улица, но може да се използват за следене на замърсяване от ТЕЦ-ове, отделни предприятия и наблюдение на ефекта от мерки за намаляване на емисиите в градовете.

Тези модели и всички данни са свободно достъпни и Windy.com далеч не е единственият или дори първият сайт, който ги използва. До сега обаче намирам, че ги показва най-добре в контекста на други показатели.

Пакетна сделка

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/paketna-sdelka/

Какво обвързва сделката за американските изтребители, предложението за диференцирани ставки по ДДС и старта на процедурата за избор на нов главен прокурор? Те всички минават през договорки между политическите сили, което означава, че ще се търгуват, вероятно в пакет. А щом ще се търгуват, едни ще спечелят, други ще изгубят.

Развръзката и на трите сюжета се очаква наесен. Вероятно тогава парламентът ще гласува междуправителствения договор между България и САЩ за покупката на многоцелевите изтребители F-16 Block 70, по традиция тогава се обявяват параметрите на проектобюджета за догодина и новите данъчни закони, и пак тогава – до 14 ноември, трябва да е приключено с избора на нов главен прокурор.

Предстоят и местни избори, заради които всъщност партии се напъват да заситят избирателите с по-евтин хляб и основни храни, ако ДДС бъде намален от 20 на еди-колко си процента.

Трите акции се развиха и преплетоха след европейските избори на 26 май, затвърдили победата на ГЕРБ, устойчивото второ място на БСП, отслабването на ДПС и фойерверките за ВМРО на фона на останалите националистически формации, затихващи глухо. Също и пробива на „Демократична България“.

Хлебните човеци

В седмицата след вота депутатът от ДПС Делян Пеевски, който избра българското „Съединение“ пред европейското, обяви предложение за 5% ДДС върху хляба, лекарствата, книгите и за десерт – безплатни детски градини. Същите „безплатни детски градини“ ги има в подготвената миналата година програма на БСП „Визия за България“, където също са разписани диференцирани ставки на ДДС за детски храни и стоки, учебници и учебни помагала. А за 5% ДДС за хляба лидерката на социалистите Корнелия Нинова се горещи от миналата година. Сега, без да се сърди за плагиатството, БСП тутакси заяви решението си – внася пакет законодателни предложения както за диференцирани ставки по ДДС, така и за данъчни облекчения за млади работещи семейства и преизчисляване на старите пенсии.

Предвид факта, че големите групи избиратели за двете партии са хората с основно и по-ниско образование и пенсионерите, това на пръв поглед е грижа за насъщните им нужди. На втори – това е евтин популизъм, подобен на хлебните закони (lex frumentaria) в Древния Рим, чрез които „подкупвали“ гражданите, раздавайки им зърно безплатно или по фиксирани ниски цени. Такава законодателна промоция ни предлагат и ДПС, и БСП. Но миналата година управляващите от ГЕРБ също водеха някакви абсурдни преговори с търговските вериги, за да ги… заставят да продават хляба без печалба.

Ако за Римската империя обаче зърното е било особено важно, тъй като е било най-евтината храна, лесна за отглеждане в Средиземноморието, то двайсетина века по-късно е унизително темата за цената на хляба, с малки прекъсвания, да е в дневния ред на държава, която не се нарича Йемен или Сомалия.

Макар да обяви, че правителството няма да променя данъците, нещо в тона на Борисов подсказва, че може да размисли – не по всички искания, не за насъщния, но за книгите може би, защото „образованието ни е приоритет“. Това е нов щрих към лидерския портрет, наред с образите на Строителя, Дипломата, „Меркел на Балканите“, „Симпатягата от Банкя“, вече и на Просветителя. Каза го за първи път от джипа, с който обикаля, почти като влака на Троцки, този символ на Великата октомврийска – „пари за образование не бива да се пестят“.

С един простичък въпрос Борисов разкри демагогията на исканията за диференцирани ставки по ДДС: защо, когато управляваха БСП и ДПС, не го направиха. Наистина защо?

Няма спор, че всички страни в ЕС имат диференцирани ставки по ДДС, България също – 9% в туризма, при хотелското настаняване. Преди евроизборите Гърция намали ДДС за 56 категории основни храни, също върху тока и газа. При състоянието на данъчната администрация в България обаче и недотам похвалната събираемост на данъци, критикувана и от Европейската комисия в доклада за семестъра, спад на ДДС дори с един процентен пункт ще намали приходите в бюджета и ще трябва да се търси друг приходоизточник за компенсация.

Този път от ДПС обаче не изглеждат отстъпчиви и причината за това е отливът на традиционни избиратели, довел до „пробиви“ в общини, където си изнамериха гласоподаватели роми. До местните избори през октомври трябва да се поправят – защото, първо, голяма част от покорния им и сговорчив доскоро електорат побягна към Европа, и второ, вече не е така покорен. Затова този път ДПС иска да раздаде порции и на избирателите, не само на „агите“ – и избра един от най-богатите хора в държавата да ги предложи.

През септември, когато предстои Министерството на финансите да представи основните параметри на бюджет 2019, а по-късно и данъчните законопроекти, ще разберем как са минали преговорите и дали само за „образованието“ ще бъде намален ДДС.

Прости сметки за изтребителите

Междуправителственият договор за изтребителите ще трябва да получи одобрение. През януари т.г., когато 44-тият парламент гласуваше мандат на правителството за преговори със САЩ за бойните самолети, решението бе подкрепено със 130 гласа от 214 гласували – ГЕРБ, ДПС, ВМРО. Важният съюзник е именно Движението за права и свободи.

Съпротивата срещу сделката започна отсега, след като американският Конгрес одобри инвестиционна рамка от 1,673 млрд. долара за продажба на 8 многоцелеви изтребителя и наземно оборудване, което не означава, че ще бъде платена тази цена. Очакванията са тя да е в рамките на 1,1–1,2 млрд. долара. Преговорите се водят между екип на Военното министерство на САЩ и българския, съставен от представители на четири министерства. В края на юни България трябва да получи проект на договор и преговорите ще продължат.

Вече видяхме, че министърът на отбраната Красимир Каракачанов е от лагера на скептиците. Тази седмица, на въпрос може ли да няма сделка, той заяви: „Ако двете страни не намерят приемлива среда, на която да се срещнат, има такъв шанс. Но го оценявам на не повече от 25%.“ Евродепутатът, излъчен от партията на Каракачанов – Ангел Джамбазки, беше по-категоричен, заявявайки, че сделката няма да се осъществи при тази цена. Всъщност на теория такъв шанс може и да има, но практически – едва ли. Няма съмнение, че извън темата за качествата на самолетите, изборът е геополитически и България не може да си позволи сделката да се провали – не просто заради негативите, а защото изпада в друга орбита на влияние.

Опитите страната ни да бъде придърпана към Русия стават все по-настойчиви. В навечерието на пътуването си за икономическия форум в Санкт Петербург президентът Румен Радев даде интервю за ТАСС, в което заяви: „Правителството дава недостатъчно средства за пълно превъоръжаване на българската армия, а това означава само едно – взаимноизгодно сътрудничество с Русия за поддържане боеспособността на наличното въоръжение, включително защото след закупуването на нова техника ще е нужно време за усвояването ѝ.“ В превод това означава нови и нови десетки милиони за ремонт на старите МиГ-ове. България има договор за ремонтите с руската РСК „МиГ“ до 2022 г., когато очакваме и първите доставки на американски изтребители. Активира се и лидерът на „Атака“ Волен Сидеров, който обвърза добрия резултат на ВМРО на евровота – двама депутати, със сделката и също атакува цената. И това е само началото…

Ето защо парламентарната подкрепа за договора е толкова важна – тя е финалът на една близо 15-годишна сага за модернизацията на българските военновъздушни сили и опитите да се провали ще стават все по-агресивни с приближаването на есента. Всъщност сделката би могла да се провали при евентуални предсрочни избори тази година, които да оформят ново мнозинство – но след евровота това също е само теория.

Тази седмица стана известно предупреждението на Вашингтон чрез постоянната представителка на САЩ в НАТО Кeй Хътчинсън, че Турция трябва да се откаже от руската система C-400, ако се надява да получи договорените сто американски самолета F-35. Според Хътчинсън Москва непрекъснато се опитва да отслаби и раздели НАТО, така че Турция не може да има оръжия, предназначени да се противопоставят на американските ракети. Американските дипломати смятат, че планираната покупка ще навреди на способността на Турция да работи с НАТО и може да принуди Вашингтон да наложи санкции на Анкара заради оръжейните сделки с Русия. България е направила отдавна своя избор да е част от този съюз, което значи, че Черно море е неговата източна граница.

Странно как Каракачанов е изчислил тези 25%.

И кой ще си го избере

Помежду всички договорки и тайни срещи, които текат, ще се наместят и тези, свързани с фигурата на новия главен прокурор. Де юре политиците нямат думата за кандидатите. Де факто българската традиция при досегашните избори на главен прокурор ни кара да смятаме, че сега просто ще бъдат по-предпазливи в срещите и с повече мерки за сигурност откъм подслушване и следене. Правосъдният министър Данаил Кирилов вече обяви, че няма да номинира кандидатура, което означава, че прокурорската колегия на ВСС има право да излъчи трима кандидати.

Това е и една от особеностите на този избор – пръв след разделянето на ВСС на прокурорска и съдийска колегия с промените от 2016 г. Оптимистите смятат, че така би могло да се получи истинско професионално състезание. Защото всички „демократични“ главни прокурори (след 1989 г.) не са дошли от държавното обвинение. Скептиците са по-скептични от преди. А президентът Радев трябва да подпише указа за назначението му, което значи също договаряне.

Засега е ясно, че процедурата се движи по тайминга на настоящия главен прокурор Сотир Цацаров. Според определените от него срокове, приети единодушно от прокурорската колегия на ВСС, до края на юли трябва да са ясни кандидатурите. На 30 октомври ще стане известно кои от тях са допуснати. На 14 ноември ще знаем името на новия главен прокурор.

За да бъде избран, той трябва да си осигури т.нар. „квалифицирано мнозинство“ – подкрепата на не по-малко от 2/3 от членовете на ВСС. Това означава, че най-малко 17 от общо 25-те членове на Съвета трябва да гласуват за него. Толкова получи Цацаров.

Гореща есен

До развръзката на трите сюжета премиерът Борисов ще инспектира още куп магистрални отсечки.

Впрочем използването на инфраструктурни проекти като агитация и пропаганда е метод, прилаган още в Хитлерова Германия. В изследването Highway to Hitler авторите Нико Фойгтлендер и Ханс-Йоахим Фот доказват, че в периода 1933–1934 г. опозицията на нацистите губи одобрение в цяла Германия, но там, където се строят пътища и магистрали, това става с 60% по-бързо.

Повратният момент идва през август 1934 г., когато Хитлер става и канцлер, и президент, а съсредоточаването на толкова власт в ръцете му е одобрено на референдум. Според изследователите строителството на магистрали има принос за резултатите на референдума, тъй като 10 месеца преди това започват ударно да се прокарват аутобани. В районите близо до магистрали нацистите получават високи резултати. Изследователите обясняват това и с факта, че строителството успява да намали сериозен за Германия проблем – безработицата. В периода 1933–1934 г. тя спада наполовина.

Хитлер обявява своите планове за автомагистрали още с идването си на власт и в следващите 9 месеца започва строежът на първия участък. Пропагандата на режима използва магистралите и като символика – как едно енергично правителство преодолява „демократическата задънена улица“, в която Ваймарската република е оставила Германия.

Но да се върнем на Борисов. Може би този път ще е образованието, а?

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Илиян Василев: „Ще съмне и без специални отношения с руската газова компания“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/iliyan-vasilev-interview/

Илиян Василев е дипломат и енергиен експерт, член на Управителните съвети на Антикорупционния фонд и на Центъра за балкански и черноморски изследвания. От 1997 до 2000 г. е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, а от 2000 до 2006 г. – посланик на България в Русия. Бил е председател на „Делойт България“. В ролята си на енергиен консултант е съветвал няколко български правителства. Пред „Тоест“ Илиян Василев коментира срещата на българския президент Румен Радев в Санкт Петербург с руския му колега Владимир Путин.


Венелина Попова: Отношението на президента Румен Радев към Русия обикновено се определя или като тежнение към евразийския проект, или като разумен прагматизъм. Каква е Вашата оценка за опитите на държавния ни глава да възстанови добрите отношения с Русия? Има ли някакъв резултат от срещата в Санкт Петербург, който да си струва анализа?

Илиян Василев: Не мисля, че има нещо забележително в тази среща. Пълномощията на президента са толкова ограничени, че освен за някаква символика, за друго не можем да говорим. Прагматично погледнато, той повтаря това, което вече е казано от правителството, от премиера или от министъра на енергетиката във връзка с енергийните проекти. Не е ново и настояването на Радев за предоговаряне на по-ниски цени на природния газ, защото цената на „Газпром“ е абсолютно неконкурентна спрямо цените на останалите доставчици и разликата е вече прекалено голяма, за да не бъде забелязвана.

ВП: Румен Радев каза на Путин днес, че България вече реализира първи доставки на втечнен газ от САЩ през Гърция на значително по-ниски цени от руския. Но някои оспорват тези по-ниски цени.

ИВ: Има хора, които отказват да признаят очевидното. Няма за какво да се спори. Има осем или девет газови борси в Европа, всеки може да види цените. Формулата, по която ние вкарваме газ от „Газпром“, е привързана към нефта, а в момента цената му е с над 60% по-висока, отколкото е на борсите в Германия, Холандия, Белгия, Италия и Чехия например.

ВП: На срещата с Владимир Путин българският държавен глава призова българското правителство да не бъде толкова срамежливо и да започне преговори с „Газпром“ за предоговаряне и намаляване на цената на природния газ. В същото време обаче България не е постигнала изискването за диверсификация на енергийните източници. От тази гледна точка разширяването на газопреносната мрежа или изграждането на газоразпределителен център и интерконектори със съседните ни държави, за които Румен Радев говори в Санкт Петербург, имат ли някакво значение, след като ние продължаваме да транзитираме и вкарваме само руски природен газ?

ИВ: Румен Радев е абсолютно прав, защото ние отдавна можехме да предоговорим цената на газа и да вкараме по-гъвкави репери за ценообразуване, за да не висим само с нефтената индексация.

ВП: А защо правителството не го направи?

ИВ: Правителството е в някакъв ступор, защото управляващите залагат на стратегическа игра от гледна точка на това „Газпром“ да транзитира през България големи количества природен газ. И за да не се излагат на риск от възможни усложнения или от излишна скромност ли, не правят очевидни неща, които направиха други страни от Централна и Източна Европа. Но това не е ново. „Булгаргаз“ беше единствената компания, която прие без промени и с „ура“ предложението на руската газова компания за разрешаване на спора с Европейската комисия. Всички други компании имаха резерви и поставиха условия.

ВП: Това не е ли просто стил на управляващите, който работи срещу националните ни интереси?

ИВ: Ами как да не работи против националните интереси? Само за една година заради разликите в цените (примерно между регулираната цена в момента, която е много близко до цената на „Газпром“, и цената на борсите) ние надплащаме между 250 и 300 млн. долара. Тези суми отиват при акционерите на „Газпром“, които тази седмица се похвалиха с най-голямата печалба и дивиденти от четири години насам.

ВП: А тези пари излизат от джоба на българския бизнес и на гражданите…

ИВ: Още по-лошо. Неблагоприятният ефект се измерва не само със сумите, които ние надплащаме, а в това, че тъй като цената на природния газ не е конкурентна на цените, на които се купува, да кажем, в Румъния, Словакия и Турция, от това настъпват вторични вреди – продукцията, стоките, услугите се оскъпяват и там също има негативен ефект.

ВП: Пред Путин Румен Радев обяви проекта за АЕЦ „Белене“ като неизбежен, защото на България са необходими надеждни източници на електроенергия за развитие на промишлеността ни. Как така навремето спрян като ненадежден, абсолютно същият проект стана надежден и беше реанимиран от правителството? И второ – в цял свят модерната промишленост използва за нуждите си все по-малко електроенергия, а ние не вървим в тази посока…

ИВ: Това е големият проблем на нашите хора от върховете, които отиват в Русия – че имат все по-малко теми, които да обсъждат с руските ръководители. Търговията ни е в застой, от десет години не е мръднало нищо.

ВП: Е, Путин говори за ръст от 2,8%, което звучи смешно.

ИВ: Не само че е смешно, но винаги между данните на Росстат (Федералната служба за държавна статистика на Русия) и на българската статистика има разминавания, тоест по-скоро някой е гледал насила да измъкне някоя добра новина. А и нашите компании вече са вдигнали ръце от т.нар. приятелски пазар и предпочитат да работят с по-малки, но сигурни райони, отколкото постоянно да изпитват проблемите на нестабилната валута, на тарифни и нетарифни ограничения и всичко, което е характерно за руския пазар. От друга страна, онова, което Русия внася от България, е също достатъчно тривиално – и президентите, като нямат нещо ново, пак притоплят манджата с АЕЦ „Белене“. И двете страни знаят, че този проект не може да стане, тъй като не е тайна, че още през 2006 г. „Росатом“ заяви, че иска да инвестира, иска мажоритарен дял, не миноритарен,…

По силата на Виенската и Парижката конвенция и по договора за Евратом държавата е ултимативният гарант за всичко, което се прави от частни фирми [в контекста на ядрената енергетика]. Пред света тя е тази, която гарантира безопасната експлоатация, включително и обезщетяването в случай на ядрена авария във всички страни, независимо от собствеността върху съответната АЕЦ. И сега ние знаем, че не можем да дадем на Русия мажоритарен дял, тя пък знае, че не може да инвестира без държавни гаранции, които ние знаем, че не можем да дадем. Лошото е, че сметката расте, сутринта (в четвъртък) тя беше достигнала 3 милиарда и 267 милиона долара.

ВП: Путин заяви, че има резерви за активизиране на двустранните ни отношения. За какви резерви говори руският държавен глава?

ИВ: Има резерви. Примерно собствениците на ТЕЦ „Варна“ преговарят с „Газпром“ за директни договори за реализация на газова централа.

ВП: Говорим за господата Ахмед Доган и Делян Пеевски, нали?

ИВ: Да, те искат да се намесят в посредничеството за руския газ. Има и други проекти с увеличение на газовата консумация, например руската страна отдавна обикаля и оглежда възможността да участва в „Топлофикация София“, но това е повече от същото. Иначе, както виждате, Русия предлага все по-малко внос дори в традиционни области.

ВП: На България, като бивш сателит на Съветска Русия, днес ѝ е трудно да постигне едни прагматични отношения, каквито има, да речем, между Германия и Русия. Не съм убедена и в това, че може да бъде преодоляно както руското имперско високомерие, така и нашите комплекси за малоценност. И отношенията ни да стъпят на здрава основа.

ИВ: Сигурно има и комплекси за малоценност. Но вижте, днес президентът Радев каза нещо, което не е нормално за държавен глава на страна от ЕС, а именно, че правителството ни трябва да преговаря с „Газпром“. Това е разковничето на тоталния анахронизъм, изостаналост и антикварност на българската политика. Отдавна правителствата не преговарят с „Газпром“.

Отделно, докато се мъчим да постигнем конкурентна цена, направихме една много странна сделка с американски газ. Тя тръгва от „Чениър“ – една от известните фирми в САЩ, но за разлика от случая, в който тя изнесе газ за Полша, където вносителят беше полската държавна компания PGNIG, в нашия случай докато природният газ стигне до „Булгаргаз“, премина през една холандска и една гръцка фирма, а след това – и през още един посредник. На всичко отгоре „Булгаргаз“ не обявява открит търг, на който могат всички да се състезават, а просто си решава с кого да сключи договор. И поради тази причина дори и добрата новина за вноса на американски втечнен природен газ не е доказателство, че България иска да разгръща либерализацията и да усилва конкуренцията, тоест много хора да се конкурират за правото да доставят газ.

От другата страна, имате „Газпром“, който никога не се е конкурирал и президентът Радев казва на това отгоре, че правителството трябва да преговаря. Извинявайте, но нека „Газпром“ да участва в търгове, да се бори за българския потребител – и ще съмне и без специални отношения с руската газова компания. Тя се конкурира и на пазарите в Германия, и на пазарите в Западна Европа. Дори в Гърция делът на „Газпром“ падна под 50%.

ВП: Владимир Путин каза ясно на президента Радев, че не може да се намесва в преговорите за цената, на която ние ще купуваме от „Газпром“.

ИВ: Путин е много повече в час, защото от гледна точка на факта, че „Газпром“ е търгувана на борсата компания, ако каже, че той преговаря, това вкарва акционерите в питанката дали преговорите не са политически. С руската газова компания се преговаря на пазарни принципи. Вярно е, че и нефтено индексираните цени са също пазарни, но ние сме избрали някаква друга писта – най-лошата, бих казал. И не „Газпром“ ни е виновен.

ВП: Може ли да обобщим, че срещата между президентите на Русия и България не произведе някаква новина?

ИВ: Абсолютно нищо не може да произведе, защото българо-руските отношения, особено в търговията и енергетиката, не са функция на това какво ръководителите на двете страни ще се договорят, или не. Пазарът определя. Лошото е, че нашите държавни мъже още не могат да приемат, че нещата не зависят от тях. Ще им трябва още време.

ВП: Последен въпрос: президентът Радев каза на срещата си с Путин, че България ще продължи да поддържа старата съветска бойна техника в армията ни до пълното ѝ преоборудване и модернизация. Това в какъв контекст беше казано и какъв смисъл имаше?

ИВ: Ами президентът и той иска нещо да каже, в което да се провиди някаква негова лична намеса, права и възможности. Но проблемът е, че Радев не е първият, който се опитва да се справи с невъзможното уравнение да се ремонтира съветска бойна техника. Досега потрошихме огромни суми за модернизацията на МИГ-29, преди да се изясни, че това просто няма как да стане, защото тези самолети, ако бъдат модернизирани, ще трябва да защитават България от руските самолети.

Разговарял съм с различни хора в Русия и те казват: „Разберете, когато вие сте в друг стратегически военен съюз, няма как да ви ремонтираме техника, която утре може да бъде насочена срещу нас, нали?“ Затова ремонтът на техниката започна да се прави в Украйна, след това се разбра, че не става, след това в Беларус – пак не става. И няма да стане, колкото и господин Радев да обещава. Но аз го разбирам просто по човешки. Отишъл е на среща с един от големите световни лидери и нещо трябва да каже и да се види, че зад думите му стоят възможности. А няма!

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борисов в ролята на народен трибун

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/borisov-kato-naroden-tribun/

Аферим, машала, ашколсун, Борисов! Може да го кажеш на български: „Много добре“, „похвално“, „браво“, ама експресията не е същата. С новия законопроект за партийна субсидия от един лев лидерът на ГЕРБ отново влезе в ролята си на народен трибун, който раздава справедливост.

И с един удар постигна няколко цели.

На първо място, ще събере огромно одобрение за партията си, която, въпреки че победи на евроизборите, остава с разклатен имидж след имотните скандали. А на Борисов тази стабилизация му е крайно необходима месеци преди местните избори и след изгонването на Цветан Цветанов, който трябваше да ги организира.

На второ място, законопроектът ще тушира напрежението около надвзетите субсидии, а разследването на виновните ще отиде в десета глуха. Въпреки че скандалът засяга не само ГЕРБ, а и останалите партии, които са се възползвали мълчаливо от преразпределението на гласовете и парите, основният отговорник остава правителството, и по-точно Финансовото министерство. Защото „по закон финансовият министър отговаря за методиката на отчитането. У нас се нарушават закони. Никой не прави разчет, никой не търси сметка. Бюджетът се нарушава, за да се прави пиар“, както коментира пред bTV финансистката Христина Вучева.

На трето място, освен че отне венеца на Слави Трифонов като говорител на онеправданите, Бойко Борисов реагира светкавично и на обявените публично намерения на Делян Пеевски ДПС да работи за намаляване на ДДС върху хляба, лекарствата и книгите. С изявлението си в парламента в четвъртък сутринта, че яденето и пиенето ще продължават да се облагат както досега, а „за книгите може да направим да няма данък, защото на нас образованието винаги ни е било приоритет“, премиерът сложи крак на възможни бъдещи преговори на ДПС с останалите партии за постигането на консенсус по темата. А със спестените от партийната субсидия милиони левове лидерът на ГЕРБ обеща да строи детски ясли и градини

и така излезе с една обиколка напред в популистката надпревара, маскирана като социална.

Борисов коментира пред журналистите мотивите за внесения нов проект за субсидиране на партиите и попита: като стане един лев субсидията на глас, „как ще се оправят партиите следващите години, как ще плащат на изборите, как ще плащат на социолози, политолози“? Една реплика заслужава особено внимание и тя е, че „ще стане накрая като в Чехия и много други страни – милиардерите и олигарсите да станат премиери. Няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените“.

Очевидно Борисов е проумял или някой му е подсказал тази тенденция в Движението за права и свободи, което Делян Пеевски управлява като акционерно дружество – противно на Конституцията, Закона за партиите и на всякаква логика. В довчерашната етническа формация, позиционирана в лявоцентристкото политическо пространство, има очевидно стрес и напрежение от трансформациите в нея. До такава степен, че са изпратили на АЛДЕ имената на Илхан Кючюк, Филиз Хюсменова (която дори не беше в листата на ДПС за евроизборите) и Искра Михайлова като депутати в новия Европейски парламент. Борисов се закани, че няма да търпи повече върху ГЕРБ да се упражнява който и да било.

С което призна неволно (а може би не), че

няма да има задръжки да използва дори и законодателството за укрепване и защита на собствената си партия.

Може да сме сигурни, че партийната субсидия от юли ще е един лев, както обеща народният трибун в кулоарите на парламента. Защото ако не подкрепят предложението на управляващата партия, останалите ще си направят публично ритуално политическо харакири. Новата субсидия няма да разклати ГЕРБ, защото има достатъчно натрупан ресурс, възможности да оперира с бюджета и да си прави партиен имидж с неспиращата пропаганда на Борисов, че строи магистрали, пътища, мостове, метростанции, училища и детски градини; че намира инвеститори, които на голи поляни издигат заводи, сякаш това не е част от основните задължения на едно правителство.

А и всички компании и фирми на държавна хранилка ще дават рамо на ГЕРБ по време на избори. Няма да е силно затруднена и притеснена и БСП, която също не разчита само на партийната субсидия за своите кампании. Лев за избирател вече разгневи ДПС АД, макар те също да имат обръчи от фирми; ще постави в неравностойно положение малките партии и ще увеличи пряката им зависимост от техните дарители.

Всъщност реално ще се отвори пазар за купуването на партии от олигарси със съмнително натрупан капитал.

Така че това, за което пророкува Борисов, може се случи в бъдеще, и то не само с една политическа формация. Още по-опасна е тази тенденция в една фасадна демокрация със слаб граждански сектор и общество, което мрази политиците и не е съгласно да плаща дори и лев за издръжката на партиите.

Ако проектът бъде гласуван и стане закон, а новата субсидия влезе в сила от юли, резултатът може да проличи още на местните избори. Още повече че предстои всички партии да върнат в бюджета парите от надвзетите субсидии. Без промяна в Изборния кодекс малките партии на практика ще останат изцяло без или със силно редуциран достъп до медиите, през които основно минава кампанията за всички избори. Изявите на ГЕРБ и ДПС ще бъдат осигурени безпрепятствено и ако е необходимо – дори и даром в онези медии, които притежават чрез подставени лица, или в такива, които властта поднесе на новите им собственици на тепсия.

С промяната на размера на субсидиите в предизборната надпревара, която в България никога не е феърплей, ще влизат с приблизително равен старт единствено двете системни партии. И третата, представлявала 30 години турско-мюсюлманското малцинство, зад която винаги ще прозират маските от задкулисието.

От нея започва един обратен процес на завръщане в БСП – партията майка, матрицата на част от политическите формации на Прехода.

Засега това са предимно представители на изселническата организация „Балгьоч“ в Бурса. Те ще получат скоро партийните си билети, изпратени от Георги Кючуков, член на НС на БСП от Кърджали. В града, смятан за най-голямата крепост на ДПС, зам.-председателят на основната партийна организация в Бурса Невен Максимов сподели (след като получи партийния си билет), че за него левите идеи и ценности винаги са били над всичко. Както и че столетницата е единствената партия с реална лява алтернатива на либералните десни идеи в България.

Тези процеси засега остават извън фокуса на общественото внимание, защото медиите ги подминават. Може би неслучайно. Но те във всички случаи ще променят степента на влияние на тези три системни партии в обществото ни, а оттам – и целия политически пейзаж. Особено след като Борисов затвори кранчето на партийните субсидии.

Ще бъдат особено интересни и остри дебатите в Народното събрание по този законопроект. На заседание в четвъртък на Парламентарната комисия по бюджет и финанси, която прие на първо четене правителственото предложение за намаляване на държавната субсидия за партиите от 11 на 1 лев,

БСП не гласува – с мотив, че не желае да участва в цирковете на управляващите. А от ДПС се обявиха срещу проекта,

защото според Йордан Цонев от 2001 г. били на твърдата позиция, че бюджетът, а не мутрите, олигарсите и сивата икономика трябва да финансира политическите партии.

Предстоят нови битки, които ще свалят маски. Или ще извадят нови.

Заглавна снимка: © ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евгений Кънев: „Трябва да ни свързва общата представа за бъдещето, не за миналото“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evgeni-kanev-interview/

Живеем в интересни времена. Политиката в Европа и в САЩ претърпява дълбоки промени. Множество държави оформят бъдещите си цели спрямо проблеми и въпроси, свързани с изкуствения интелект, монопола на технологичните гиганти, трансформацията на икономиката, заплахата от технологичното превъзходство на Китай, справянето с климатичните промени.

В България обаче времето сякаш е спряло. Бойко Борисов обикаля позанемарени български села, където се снима със своите избиратели. Все още се строи магистрала „Струма“, Делян Пеевски обещава евтин хляб, ДПС се бори със „зелени октоподи“, а обществото се страхува от норвежците, докато поредните независими журналисти са подложени на натиск.

Евгений Кънев

България може много повече, ала всяка следваща година е пропиляна възможност за конструктивна промяна и развитие. Това коства много в един все по-бързо развиващ се глобален свят. Държавата ни има все по-малка тежест както в Европа, в чиято периферия остава, така и в света. Защо реалността у нас изглежда по този начин? Кой печели от това? Възможно ли е страната ни да бъде част от глобалните промени, вместо тепърва да наваксва пропуснатото? По тези и други въпроси за настоящето и бъдещето разговаряме с доктора по икономика Евгений Кънев.


Йоанна Елми: Днес човечеството е изправено пред предизвикателства, които нямат прецедент в историята. Вие често говорите за възхода на изкуствения интелект, климатичните промени, нуждата от трансформация на икономиката, живота ни в един все по-глобален свят. В България обаче не си говорим за тези неща, те не са тема и повечето българи са далеч от тези проблеми. Според Вас защо е така?

Евгений Кънев: Допускам, че отговорът се крие в дейността на един човек, в това с какво се ангажира неговото мислене. Когато мнозинството от хората в България са затворени в някакви битови, социални кутийки и се опитват да решават казуса на оцеляване, допускам, че не им е до това да се мъчат да разбират големия свят. Ако вземем пирамидата на Маслоу, хората, които оцеляват ден за ден, дори не се интересуват от съседите си. Това е едно от обясненията.

Нашият Преход създаде едно от най-големите социални разслоения в Европа и според мен това се поддържа умишлено, тъй като е известно, че когато хората са заети със задоволяването на базовите си нужди, това е първо в интерес на онези, които могат лесно да ги управляват, и второ, няма условия за развитие на демократично общество. Науката доказва, че за да има устойчива демокрация, трябва да има устойчива средна класа. В България тя е в зародиш и е нестабилна. Когато има криза, голяма част от тази средна класа също започва борба за оцеляване.

Всичко това го казвам, тъй като е свързано с кръгозора и мисленето на човека. Едва когато има доходи, за да задоволява първичните си нужди, индивидът започва да осмисля процесите, от които е част. Това е моето обяснение защо толкова трудно в България прониква мисленето по отношение на глобалния свят, къде сме ние в него и най-вече защо възприемаме всичко като някаква екзистенциална заплаха от външния свят. Защото не можем да си го обясним. Когато има невежество, невежеството ражда страх, страхът ражда гняв, гневът – омраза.

ЙЕ: Как се излиза от този цикъл, за да посрещнем това, което се задава на световния хоризонт?

ЕК: Изключително трудно. Самата политическа класа е заинтересована да поддържа статуквото, защото е по-лесно управляемо. Дори да идват нови политици, те са принудени по някакъв начин да влязат в това русло, в мисленето, обувките и стилистиката на електората, за да получат гласове. И после трудно се променя този наратив. Аз не очаквам да стане скоро през политиката. По-скоро, както всяка промяна в България, това ще стане под силно влияние отвън.

Тук има няколко хипотези. Едната е по отношение на пръчката и моркова от Европейския съюз, в зависимост от развитието на самия ЕС. Например ако искаме да получаваме финансиране от еврофондовете, трябва да има върховенство на закона. Това е едната линия. Другата е геополитическата, където също има знаци в това отношение. Колкото по-важна става България в геополитически план за САЩ конкретно, толкова по-голям шанс има за промяна. Турция, която винаги е била ключов съюзник на Америка и на НАТО в региона, е доста несигурен партньор в днешни времена и това засилва значението на страни като България и Румъния, които са в съседство.

Всъщност Румъния е доста по-напред по отношение на американското влияние, защото има по-малка агентура на трета държава, която пречи на всичко това. Въпреки че сме от 15 години в НАТО, нямаме закупено нито едно западно оръжие и продължаваме да наливаме милиони в поддръжката на руските оръжия. Това може би ще се промени, ако преговорите за закупуването на американската ескадрила самолети продължат успешно.

Макар и тези процеси да звучат абстрактно, те задават дневния ред в България. Още повече че съществуващата власт в момента все повече се компрометира; тя не е устойчива, не може да продължи във времето. Това е знак на надежда, че може би ще има промяна в България в идващите години. А ако се промени политиката, това ще даде много възможности и за хората тук, и за тези, които са в чужбина, да се върнат. Разбира се, това е в контекста на позитивно развитие в глобален аспект, тъй като ние сме брънка от голямата верига събития, от битката на ценности в света. Нищо не е вечно, както историята показва.

ЙЕ: В своя реч от 1932 г. президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт казва, че икономиката на страната се нуждае от дълбока трансформация, тъй като е уязвима към злоупотреби, и трябва да бъде променена така, че да работи в полза на обществото. В наши дни все по-често чуваме призиви за подобно реформиране на капитализма в западните държави с оглед на нарастващите неравенства и монополите, създали се през последните десетилетия. Има ли шанс България да бъде част от този нов капитализъм?

ЕК: Този цитат е в интересен исторически контекст, по времето на първата вълна на глобализацията – разширяването на вноса от други страни, заради което пък се закриват много работни места и се стига до големи конфликти. Когато има свободен капитализъм, което в определени исторически периоди е изключително важно за бързото развитие на индустрията, това води до много важни социални промени, но също и до концентрация на капитал. Тази първа вълна продължава и след Първата световна война, като в Европа именно тя е причината за войната. Следва разбиването на монополите в САЩ в началото на ХХ в., където благодарение на робуването на тезата за laissez-faire, за ненамеса на държавата, има банкова криза и фалират множество банки, а това води до Голямата депресия.

Мисленето, което присъства в речта, е, че държавата трябва да се намеси, когато капитализмът не работи. И всъщност това е теорията на Кейнс, приложена като икономическа политика. Резултатът е закон, който през 1936 г. забранява на инвестиционните банки да извършват търговски операции, тоест разделя много ясно търговските и инвестиционните банки. Този закон важи до 1999 г., когато при Клинтън се отменя забраната за търговско банкиране от инвестиционните банки и ето че седем години по-късно имаме нова катастрофа. Когато няма държавна регулация в определени насоки, казано е дори от Адам Смит, това води до саморазрушение на капитализма поради концентрация на капитал.

В момента ние сме свидетели на четвъртата вълна, която е донякъде и реакция на третата. Опит за връщане на работните места обратно в развитите страни от Азия, но тази вълна няма да успее заради технологиите. Вече има последваща вълна, различна от идеята на едно място да се произвежда, а на друго да се потребява, както беше досега. Вече е по-важно да си близо до клиента, който е не само в развитите страни, а навсякъде.

Това е най-голямото предизвикателство: новите технологии, които продължават да концентрират богатство в малко ръце и оставят много хора с ограничено или никакво препитание. Този процес унищожава средната класа в развитите страни, подкопава демокрацията и дава храна (точно както преди стотина години) на популистите и националистите. В това няма нищо ново.

По-трудно е да се каже какво може да се направи. Защото, от друга страна, технологиите са възможност за по-слабо развитите страни да догонят по-силните, както Китай вече демонстрира. Друг е въпросът дали страна като България може да го направи. Има такива тенденции. Например у нас често се подчертава изтичането на квалифицирани кадри към развитите страни, но пък ако не беше точно четвъртата вълна, където имаме глобализация на услугите, нямаше да задържим толкова хора в нашите аутсорсинг центрове, където привличаме и квалифицирани чужденци.

Все по-трудно ще бъде да даваме оценка на ставащото през държавно-националната рамка. Защото ако направим един по-задълбочен анализ, ще видим, че голяма част от брутния продукт на България се прави от чужди компании. Голяма част от технологиите са внос, те работят за развитите пазари и ако ги нямаше тях, нямаше да развиваме нищо. Трудно е да се каже, че ние само даваме, а нищо не получаваме.

Моето виждане е, че както исторически се е създала националната държава в резултат на еволюция – първо племена, след това етноси, след това по-големи регионални общности, – този процес по никакъв начин не спира, ЕС е чудесен пример за това. Друг е въпросът, че хората си мечтаят как нещата ще се връщат в националните граници. Благодарение на развитието на технологиите, икономиката, взаимовръзките и социума националната държава отмира. Все по-малко значение ще има, ако не друго. Технологиите създават възможности за нов тип общности. Те може да са виртуални, но често стават и реални. Това е шанс за България, която трябва да даде възможност на хората да се развиват, и тогава много емигранти ще се върнат в страната и тя ще бъде приятно място за живеене.

ЙЕ: Вотът в Европа също се раздели по новите линии на глобализацията – на спечелилите и загубилите от нейните процеси. Тези разделения не са в рамките на националната държава, а по-скоро в една нова икономическа реалност; именно затова имаме чувството, че едно и също се случва по цял свят. България продължава да бъде най-бедната държава в Европа. Това подхранва точно този тип дискурс, който Вие споменахте – завръщане към славното минало, соцносталгия, популизъм, някакъв нов т.нар. консерватизъм, имащ много малко общо с идеите на традиционния консерватизъм. Как преодоляваме този проблем у нас? Как може загубилите от глобализацията да бъдат по-малко от спечелилите?

ЕК: Ако говорим за близкото бъдеще, тук вече има изградена нагласа, която е положена още при комунизма, и това не може да се промени. Невежеството, за което говорихме, се подхранва и експлоатира безмилостно. Податливо е на всякакви митове и легенди и се управлява чрез тях. Така се управляват и изборите, когато и медиите също са контролирани. Защото ти не можеш да пробиеш и да кажеш, че нещо не е истина, никой не ти дава такава възможност. Управляващите са като ветропоказател – гледат къде хората се възмущават. Никой дори не си прави труда да прояви държавническо мислене, да сложи рамки, в които нещо може или не може да се случва. Предпочитаме да скрием проблемите, да ги заметем под килима в името на някакви краткосрочни политически резултати. Алтернативните медии се опитват да коригират частично този проблем – сред по-образованите хора, тъй като тази информация липсва в казионните медии. Така че в краткосрочен план промяната е трудна.

В дългосрочен план – образованието. Няма как да се реши този проблем, ако хората нямат критично мислене. Ако не можеш да свързваш фактите и да правиш изводи от тях. Третият вариант е да има такива геополитически промени, че България да се напълни с мислещи хора, които имат други интереси и друго отношение към политическия процес. Затова е толкова важно да има по-силна Европа, по-силна Еврокомисия, по-силен Европарламент. Това е смисълът на демокрацията – има правила и ред, защото не може мнозинството да прави каквото си иска просто защото е мнозинство. Когато има правила, това е благословия за икономиката, защото дава хоризонт, възможност за планове, за развитие. Не може без перспектива да правиш икономика, когато се лашкаш между крайности и имаш нестабилно управление, което е ветропоказател и може да променя закони нонстоп.

ЙЕ: Като споменахме „крайности“ – има тенденция в България лявото и дясното да се превръщат в инструменти за изграждане на идентичност, в определящ фактор за това каква е личността. Същевременно както лявото ни, така и дясното имат различна политическа традиция от тази в западните държави. Не остаряват ли тези разделения в един глобален свят, в който проблемите ни вече са други?

ЕК: Абсолютно остарели са, но както при други примери, представящи връщане към миналото, същото е при дясното и лявото. Ако някой от самото начало на Прехода се е идентифицирал като десен и 30 години е живял с тази идея, той не може да проумее, че това са координати в една система, която в момента е застрашена и почти не съществува. И че е много по-важно да се възстановят принципите на системата и тогава да търсиш координати и съюзи. Спорил съм често с хора, които държат на номинални признаци, че нещо е „дясно“, а реално дясното у нас се разбира като съюз с олигархията, за да може да не е държавно, да е частно. И частното в действителност се подхранва от държавата, чрез кражба.

Дясното и лявото имат смисъл в политически системи, в които има върховенство на закона, има свободи, хората са информирани за това какво се случва с техния живот, могат да направят рационален избор… Тези неща се обезсмислят, когато ти си притиснат до стената, оцеляваш, пък някой ти говори за дясно и ляво. И отново опираме до проблема с мисленето – липсата на критично мислене, надграждането на причинно-следствени връзки, когато ги няма; всичко е емоция. Затова големият проблем на истинската десница в България е, че понеже тя произлиза от интелигентни хора, се опитва да обяснява рационално процесите и се чуди защо няма успех.

ЙЕ: Как виждате България след 50 години?

ЕК: Надявам се, че след 50 години това, което ще свързва българите помежду им, ще е общата им представа за бъдещето, не за миналото.

Заглавна снимка: Matthew T Rader

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво ни казват заплатите по общини

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/kakvo-ni-kazvat-zaplatite-po-obshtini/

Данните за нивото на заплащане в 265-те общини на страната по принцип не се публикуват от НСИ, поради което дебатът за регионалните различия в заплатите често приключва на областно ниво. Това води до някои изкривявания на представата за нивото на заплащане в регионите, основно поради факта, че някои области, като Пловдив и Стара Загора, включват в състава си както сравнително богати, така и редица по-бедни общини. Добър пример е една иначе напълно вярна констатация, която може би сте срещали – от 2015 г. насам София (столица) е единствената област, в която средната заплата е по-висока от средната за страната.

Погледът към картата по-долу, която представя средните брутни месечни заплати на ниво община през 2017 г. (последната, за която са налични официални данни), разкрива редица важни нюанси на заплащането в българските региони. Предвид увеличението на средната заплата за страната с 9,4% през 2018 г., показаните на картата стойности са със сигурност по-ниски от нивата в момента (дори в общините с най-ниски заплати), но дават достатъчно добра база са сравнения и изводи.

Основни изводи от прегледа на данните

  • Гръбнакът на българската икономика (повечето общини в обхвата на областите София – Пловдив – Стара Загора – Бургас) е ясно видим и на тази карта. Може да прокараме мислена линия между Драгоман и Бургас почти без да минем през територия на община, в която средната брутна заплата е под 800 лв. В Северозападна България, пограничните и смесените райони виждаме обратното: клъстери от общини в червено, където средната брутна заплата е под 700 лв. месечно, а в много случаи – дори под 650 лв. В страната има редица общини, в които разликата между средното и минималното заплащане е пренебрежима (за 2017 г. минималната работна заплата беше 460 лв.). Такива са Кочериново (528 лв.), Ковачевци (555 лв.), Бобошево (562 лв.), Неделино (543 лв.), Антоново (584 лв.) и други.
  • Най-високо е средното заплащане в общини със силно развита енергетика или добивна промишленост, като Челопеч (2178 лв.), Козлодуй (1790 лв.), Раднево (1657 лв.), Гълъбово (1610 лв.) и Пирдоп (1562 лв.). Следват Девня (1442 лв.) и Панагюрище (1285 лв.), като между тях се позиционира и Столичната община с 1433 лв.
  • Сравнително скромното седмо място за столицата не трябва да изненадва запознатите с разликите в заплащането в различните икономически дейности. Например въпреки че средното брутно възнаграждение през 2018 г. в ИТ сектора (2495 лв.) и финансовите и застрахователните дейности (1794 лв.) е по-високо от това в добивната промишленост (1538 лв.) и в енергийния сектор (1784 лв.), заетите в тях лица в столицата формират много по-малка част от една много по-многобройна работна сила, отколкото заетите в добивната промишленост и енергетиката в по-малките общини.
  • Ниското ниво на заплащане в повечето курортни общини е следствие както от традиционно ниското средно заплащане в сектора на хотелиерството и ресторантьорството (700 лв. на месец през 2018 г., най-ниското от всички икономически дейности), така и от с неотчитането на реалния размер на възнагражденията.

Тъй като икономическите процеси често надхвърлят административно определените географски граници на общините (да не говорим за областите), не е изненадващо, че средното ниво на заплащане в някои от периферните на големите градове общини е всъщност по-високо. Основна заслуга за това има преработващата промишленост. Необходимостта от подходящи терени за разполагане на производствените мощности тласка инвеститорите извън големите градове и особено в посока вече наложили се и обособени индустриални зони, характеризиращи се с добра инфраструктурна свързаност.

Така именно промишлеността се налага като водещ сектор, който спомага за по-хармоничното разпределение на възможностите за заетост и съответно получаване на по-добри трудови доходи на територията на страната. Макар тези тенденции да не могат да окажат влияние върху стандарта на живот във всички региони, е видно, че се наблюдава постепенна дисперсия (разпростиране) на производствени мощности на по-голяма част от територията на страната, особено в преработващата промишленост.

Един от основните двигатели на процеса е нарастващият недостиг на труд в много райони на страната, като тук става дума както за количествените (брой работници), така и за качествените измерения на този недостиг (умения на наличната работна сила). Важен е и ефектът на постепенно повишаващите се заплати в общините, където търсенето на работна ръка е високо, а нейната наличност – сравнително ограничена. Това води до естествен пазарен натиск за увеличаване на възнагражденията с цел запазване на броя на наетите и/или привличането на нови служители.

Някои работодатели в преработващата промишленост, които по една или друга причина не могат да устоят на този конкурентен натиск, се виждат принудени да търсят алтернативни локации за своите производства, особено когато става дума за нови инвестиции. Освен подходящи терени и инфраструктура, важен фактор е достъпът до свободна работна ръка, която може да бъде ангажирана на цена, съответстваща на възможностите на предприятието. В по-дългосрочен план този процес води до по-хармонично разпростиране на преработващата промишленост на територията на страната, осигурявайки повече възможности за заетост и за част от населението в по-отдалечените и бедни общини.

Накрая идва мястото на една много важна бележка. Данните за нивото на брутната заплата в дадена област или община не отразява непременно нивото на доходите на местното население. Причината за това е огромният брой на ежедневните трудови мигранти – лицата, които работят и получават заплатата си на едно място, но живеят на друго. Последната официална информация за броя им е от вече далечната 2011 г., когато те са оценени на малко над 400 000 души. От тях 237 000 души всеки ден излизат от границите не само на своето населено място, но и на общината и областта, в която се намира то.

Класическият пример в това отношение е, разбира се, ежедневната трудова миграция между общините в обхвата на област Перник и Столичната община, но същите процеси протичат между Пазарджик и Пловдив, както и между повечето от другите водещи икономически центрове и тяхната периферия. Дори бегъл поглед към картата подсказва обаче, че интензивна ежедневна трудова миграция се наблюдава и в обратната посока – от по-големи към по-малки общини. Такъв е потокът от работещи по направленията Враца – Козлодуй; Варна – Девня; Пловдив – Марица; Карлово – Сопот; и Стара Загора – Раднево/Гълъбово.

Нови данни за ежедневната трудова миграция ще имаме едва след публикуването на резултатите от Преброяване 2021. Предвид подобрената инфраструктурна свързаност на страната и успешния пример с развитието на индустриални зони като „Тракия“ и „Божурище“ имаме всички основания да очакваме повишаване на броя на ежедневните трудови мигранти въпреки продължаващия спад на населението на страната.

Заглавна снимка: © Инфограф

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да, България и прайда

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/dabg-i-praida/

Попаднах на доста призиви към обединението Демократична България и Да, България в частност да подкрепи официално парада утре. Видях и доста възмущение, че това не се е случило до сега. Най-вече от хора, които подкрепят усилията, каузата, гласуват, призовават да се гласува и прочие.

Ако разгледате написаното от учредителите на Да, България, доста от което най-вероятно сте попаднали вече, ще забележите, че повечето подкрепяме парада и каузата в цялостта му, а доста от станалите – в една или друга степен. Разбирам защо това не е достатъчно, след като политическо движение не излиза с позиция. Не е достатъчно, наистина.

Не мога да говоря от името на Да, България, защото нямам този мандат. Мога да изкажа само лично мнение, което навярно няма да се приеме от доста критикуващи, а и от някои от членовете. Надявам се обаче да го разберете.

Да, България в същността си започна и все още е до голяма степен партия от личности. Всяка от тях – активна, със своите каузи, идеи, желания, борби. Повечето са публично познати именно с тези си каузи и това, което са постигнали по тях. Движението се роди в общото усещане, че всички тези каузи имат пресечни точки и се сблъскват в еднакви стени, от които страдаме всички и които дърпат страната назад. Също от общото разбиране, че има нужда да се работи на политическа основа за събарянето на тези стени и разширяването на допирните точки. Сред тези са неработещата съдебна система, медийна среда, регулаторни органи и прочие.

Да, България не е хомогенна политически и идеологически. При толкова дейни и активни хора има силни мнения и твърди позиции. Има разделителни линии както във всяко общество. Това е същността на политическия процес – да намериш обща основа, на която да се стъпи и гради. Затова търсим консенсус по всички принципни въпроси. Изнурителен процес е, но е такъв, който следва да се случва в цялата политическа система, ако имахме нормален демократичен процес.

За жалост, прайдът е един въпрос, по който няма консенсус. Това е разочароващо за много, също както и за мен. Това е една разделителна линия, по която се работи. Разделителна линия е и в обществото и затова е важно да има прайд – за да говорим по нея. Да се покаже, че „не е вече ок“ и тормозът е ежедневие за някои. И не, не смятам, че трябва да има консенсус, защото става дума за човешки права. Не смятам и че трябва да чакаме обществото „да съзрее“ по темата, защото отново става дума за човешки права. Не смятам, че мъжеството ми или брака ми или тези на който и да е било ще бъдат наранени от това да се махне единственото споменаване на „мъж“ в Конституцията. Не смятам, че един закон ще промени хомофобията и трансфобията заложена в обществото ни, но и не смятам, че това е причина да не се правят промени за намаляване на дискриминацията.

Други не смятат така – поне не по всички точки. Пример за това е позицията на Радан, с голяма част от която съм съгласен. Има хора, с които не съм съгласен по не една и две теми, с които бих работил за прогрес по допирните ми точки. В Да, България има хора, с които сме се псували, които са ме блокирали и с които все пак работим и ще работим заедно конкретно в посока на допирните ни точки. Основните, които ме засягат, са корупцията и съдебната власт, но те далеч не изчерпват целите на движението.

Не мисля да правя компромис с позицията си за прайда и не смятам, че някой следва да прави такъв. Не смятам, че липсата на консенсус е оправдание и липсата на позиция за прайда следва да се приема от който и да е било „само щото другите послания звучат добре“. Да, България е изградена обаче от личности, доста от които се борят за каузите си и много споделят тази кауза. Ще ги видите на парада утре. В Да, България призоваваме винаги да се гласува за личности, а не за номерца; да се подкрепят личности, а не лидери; да се чете, разбира, дискутира и търси, а не да се гласува дежурно. Да, България съзрява все повече, отдавна има свое лице, местни организации, позиции и видимост. Възмущението от отказа да се позиционира по една или друга тема е основателно, но не означава, че не може да намерите подкрепа сред тези от нас в националния съвет или сред членовете на Да, България, които да работят за вас.

Не мога да ангажирам който и да е с това си мнение и не целя да ви убедя, че е липсата на позиция на Да, България е ок. Не е ок. И не мога да обещая, че ще се промени догодина, защото далеч не зависи само от мен. Но има достатъчно сред членовете, които са готови и вече действат на политическо ниво за тази кауза. Мога само да помоля да ни помогнете да намерим обща основа за работа и по тази тема.

Голямото чистене

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/golyamoto-chistene/

Европейските избори минаха и настъпва голямото чистене на „къщичките“ преди местния вот наесен, ознаменувано вече с две лидерски оставки – една временна и една завинаги, съответно на председателя на БСП Корнелия Нинова и на втория човек в ГЕРБ Цветан Цветанов. Временна – защото Нинова се надява да спечели отново, завинаги – защото Цветанов излиза от политиката.

Прекият ефект върху българските избиратели от вота за европейски депутати не е голям – във вътрешното потребление са се влели няколко милиона лева. От тях 3,3 милиона са дадени на медиите, но освен тях има пари за бензин, пари за купуване на гласове (които никоя политическа сила не би признала), пари за събития, почерпки, билбордове и всичко, съпътстващо предизборна кампания в България.

Сега ще хвърчат пух, перушина и глави, за да може през септември да видим нови хора в листите. Но ако в партия като ГЕРБ това ще подейства укрепващо и благотворно, в БСП пукнатините ще се превърнат в разломи. Предстои горещо лято, но същинското затопляне ще дойде с първите сметки наесен, когато ще се усетят поскъпналите (поради „международни причини“) ток и парно. Пукотевицата от 26 май ги покри.

ГЕРБ. Борисов даде тон

Победата на ГЕРБ укрепва партията и улеснява чистките, обещани от Борисов ден след изборите и започнали с операция „Цветанов“ (прогнозирана от „Тоест“ в миналия брой). „Някои организации или ще ги разформировам, или наново ще ги правя. В Добрич и Плевен ще чистя всичко до корен. Там можете да бъдете сигурни“, заяви премиерът и партиен лидер. Обновлението ще засегне и кметовете на ГЕРБ – част от тях няма да са кандидати наесен. В аванс, още преди да им бъдат поискани, някои обявиха оставките си – като областния координатор на Добрич и депутат от ГЕРБ Пламен Манушев. (В Добрич БСП би ГЕРБ.) Естествено е да се очаква прочистване и в „районите на Цветанов“ – Велико Търново, Благоевград, но не и масово, защото трябва да се печелят избори.

Докато местните структури са замръзнали в тревожно очакване, както подобава на добрия маркетинг, Борисов не прекъсна след 26 май „инспекциите“, а продължи да навестява строителните работи и дори излъчва видео от управлявания от него джип.

Така поддържа оптичната илюзия, че се движи непрекъснато и държи волана (буквално и преносно). Оптичните илюзии са важни в политиката, колкото и в картините на Дали, където може да видите лебед, който да се окаже слон.

„Лебеди, отразяващи слонове“ (1937) на Салвадор Дали

Едва ли може да се вярва на Борисов, че след като изкара мандата, ще даде път на младите в политиката – тоест че предстои да се оттегли. В България реалността е такава, че Борисов и власт станаха синоними. Няма Борисов – няма власт. Няма власт – няма порции за ГЕРБ. Това напомня за един призив на президента Георги Първанов от 2011 г.: „Смятам, че ние, поколението политици на Прехода – онези, които бяхме или сме лидери от времето на Прехода, трябва да подготвим своето оттегляне от върха – не рязко, не революционно…“ Оказа се твърде дълго сбогуване.

Впрочем обувките на Цветанов ще са доста големи за Томислав Дончев (едно от имената, които се спрягат за нов заместник-председател на ГЕРБ) или за когото и да е друг „млад“. Борисов не търси силен втори, а заместник-председател(и), за да бъде сменен фасонът на партията, помръкнал от имотните скандали. Дончев е удобен – рядко е достатъчно категоричен в мненията и оценките си и обикновено преразказва в трето лице събитията, които коментира. В същото време е млад, съвременен, образован и… безопасен за Борисов, каквито са останалите двама заместници – кметовете на София и на Бургас Йорданка Фандъкова и Димитър Николов. Тепърва ще се решава какви да са промените, които трябва да са факт до юни-юли.

След като лидерът на ГЕРБ ясно заяви, че възнамерява да изкара третия си мандат, това означава, че за местните избори ще има поголовно отстраняване на изгърмелите по места бушони – заради прекалено дълго властване и натрупани негативи – и замяната им с нови, с чисти ръце и чисто нови апетити. София е друга работа и нищо чудно и тук Борисов да изненада, като вместо миловидната „Данчето“ Фандъкова, извади наесен нов кандидат.

ГЕРБ държат почти цялата местна власт, но на тези избори може да ги изненадат пробиви във възлови областни центрове, където някои от кметовете бяха Цветанов избор. Затова лидерът на ГЕРБ може да приложи асиметричен подход.

БСП. Пак свади, пак разделителни линии

При социалистите също ще има чистки – вероятно след конгреса, макар да не мина предложението на лидерката Корнелия Нинова за свикване на конференции там, където партията се е представила най-зле, за да бъдат избрани нови ръководства.

След второто място на евровота – но също така и един депутатски мандат повече – Нинова подаде оставка. На 16 юни, ден след Черешова задушница, социалистите свикват конгрес. Форумът трябва да реши как ще се избира новият председател – чрез преки избори от цялата партия или от делегатите на конгреса, за което настоява опозицията на Нинова. Самата тя ще се бори отново за висшия партиен пост.

С невъоръжено око се вижда, че вътрешната опозиция в БСП е групирана около фигурата на бившия председател и настоящ лидер на ПЕС Сергей Станишев. Другарят капиталист Георги Гергов, Георги Пирински, Михаил Миков… изобщо кубизмът доминира партията, която винаги е изглеждала на няколко фасети, само дето това не изглежда вече демократично. Просто вътрешен канибализъм в борбата за власт и икономическо влияние.

„Плачещата жена“ (1937) на Пабло Пикасо

Забавно е как на 26 май, след края на изборния ден, Станишев, който (също като Делян Пеевски от ДПС) води собствена кампания, коментира, че „БСП не е била единна и е водила паралелни кампании на всички свои кандидати“. Резултатът е разделение между твърдите избиратели на партията. Констатацията му за прекалено многото загубено време във „вътрешни разправии“ преди кампанията е вярна, но същото е на път да се случи и преди местните избори.

Сега „групата на Нинова“ и „групата на Станишев“ имат две седмици, за да си осигурят колкото може по-голям брой делегати за конгреса. Развръзката на 16 юни ще предопредели до голяма степен и битката за лидерство. За избиратели и идеи и дума не става.

ДПС. Наказания ще има, ама…

Поставяйки за цел 430 000 гласа, почетният председател на ДПС Ахмед Доган получи със стотина хиляди по-малко, както и минус един мандат – трима евродепутати вместо досегашните четирима. В опит да компенсира намалението на гласове в традиционни свои „крепости“, ДПС заложи на ромския вот.

Това е поредното доказателство, че силата на Движението отслабва от избори на избори и макар ДОСТ отдавна да са обезличени като политически съперник, „своите“ се отдръпват от партията. Това е бавен процес, но върви. Намалелите гласове са и заради хилядите български мюсюлмани, които са на гурбет в чужбина, а пък много от изселниците, прибрали се в България да карат старини, не разчитат на управителите на Сараите за бизнес, работно място или друг интерес. Затова местните избори са от особено значение за ДПС – да не загуби общини, които държи, защото това ще намали облагите, и да преутвърди значението си на приносител на гласовете на българските мюсюлмани. Докато го позволяват.

„Изкуството на живеенето“ (1967) на Рене Магрит

Кампанията за евроизборите обаче потвърди, че Пеевски, вторият в листата след лидера на ДПС Мустафа Карадайъ, е наличен. Тя дори го „вкара“ за втори пореден работен ден (от общо три за последните 2 години) в 44-тия парламент. Разбира се, че той няма да изостави бизнеса в Дубай и контрола върху обръчи от фирми в България, за да е депутат в Европейския парламент. По-скоро ще иде в Ербил…

Макар в ДПС да е надделяло „колективното решение, че е по-нужен в България“. И той доказа тази належаща нужда още тази седмица, предлагайки диференцирана ставка по ДДС от 5% за хляба, лекарствата и книгите. По традиция ДПС се свързва не с популистки, а по-скоро с лобистки законодателни промени. Фактът, че са решили да предложат намаление на ДДС (патент досега на социалистите), означава, че вече са сериозно загрижени за спечелването на избирателите си, които попадат в социално най-ощетените групи. Ако предложи обаче и повишаване на данъчните ставки за хазарта, ще повярваме повече в социалната депесарска чувствителност.

По-вероятно е обаче оставането на Пеевски да е свързано с големи инфраструктурни проекти, като строителството на газопровода, част от „Турски поток“ до Сърбия например и неговото трасе. Ако, разбира се, Брюксел даде гаранции за тръбата.

ВМРО си намери своя Сидеров

Два мандата, от които нито един със сигурност не се дължи на харизмата на лидера на ВМРО и министър на отбраната Красимир Каракачанов. Няма сила, която да измери относителната тежест на водача и евродепутат Ангел Джамбазки в спечелването им. Но е факт, че на първото си самостоятелно явяване на избори ВМРО спечели цели два мандата – за Джамбазки и за известния главно с пушенето си Андрей Слабаков.

Досега на избори партията винаги е била в коалиция с друга/други политически сили – била тя „Гергьовден“, Съюзът на свободните демократи, БЗНС или „братята по оружие“ НФСБ и „Атака“. Свръхамбициозният Джамбазки, чиято кампания започна отрано, успя да изведе ВМРО до резултата от 7,36%, което им отрежда четвърто място. (Макар на предишните евроизбори да дължи мястото в ЕП на Николай Бареков и парите на Цветан Василев.) В същото време независим кандидат като осъдената за корупция бивша кметица на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева получи по-висок резултат от „братята“. След като не успяха да стигнат до съгласие за общо явяване, успехът на ВМРО раздразни останалите. Властта обаче дотолкова ги е развратила, че са готови да останат заедно, скрепени във взаимната си неприязън – и служене на Борисов. И кому-то ещё.

„Путин спасява Русия“ (2013) на В. Маматказин

Особено раздразнен се показа лидерът на „Атака“ Волен Сидеров, а атакистката телевизия „Алфа“ отиде още по-далеч с компромати срещу Джамбазки, свързани с неговата сексуална ориентация.

„Трябва да ви кажа, че много се стряскам, когато ме заплашват хора, за които не е ясно точно каква е тяхната сексуална ориентация, аз затова предложих всички кандидати за евролистите да обявят каква е тяхната сексуална ориентация, но да го кажат, за да не бъдат изнудвани с това. Когато г-н Джамбазки каже нещо, се разтрепервам от страх, но той не е мой тип“, заяви по bTV Сидеров.

Всъщност Джамбазки е точно негов тип. Копие на ранния Сидеров, макар и без кожената тужурка, но със същия плам и патос, преди да обикаля за граждански арести, да обискира клекшопове и да налита на молещи се мюсюлмани. Нищо чудно амбициите на новия Сидеров да се простират и до президентските избори, както беше и с лидера на „Атака“. Разбира се, има и известни отлики между двамата, дребни като в картинките „Открийте десетте разлики“. Например Сидеров е отявлен русофил, а Джамбазки се старае да не му личи, защото „днес е времето да се отстоява ясно, любезно, но твърдо българският национален интерес“.

Така че изгря новата звезда на националистите. А „революционерът“ Сидеров умря, но пък изкуството спечели – галериста Сидеров. В това се превръщат патриотичните политици на старини. Обикновените патриоти метат канцеларии.

„Демократична България“. Пътят към алтернативата минава през София

За разлика от първите три сили, „Демократична България“ няма да прави чистки, тук предизвикателствата са други. Преди ден евродепутатът на ДБ Радан Кънев отбеляза трудната победа на формацията. „С под 4000 гласа успяхме да прескочим бариерата, много тежък успех“, каза той.

В Европейския парламент Кънев ще е евродепутат от групата на Европейската народна партия (ЕНП). Ако това е общо решение на формацията, означава присъединяване към групата, в която са още ГЕРБ, СДС, (почти изчезналото) Движение „България на гражданите“ и партията на Кънев – Демократи за силна България. Нe и „Да, България“, нито Зеленото движение – останалите две политически сили в ДБ, споила дясноконсервативни и ляволиберални. И оттук също произтича предизвикателството да изглеждат като едно цяло. Засега синергията между трите формации – ДСБ, „Да, България“ и Зелено движение, не е напълно осъществена, което пролича и в кампанията за европейските избори.

„Звездна нощ“ (1889) на Винсент ван Гог

Добрият резултат в София, където ДБ е трета, е потенциална възможност да влезе в състезанието за кмет на столицата, освен за своя група в Столичния общински съвет. Това безспорно е битка, по-голяма от европейските избори, но си струва. София е бастионът на ГЕРБ – Борисов започна политическата си кариера оттук – и изглежда непревземаема. Затова фигурата на кандидата за кмет и неговият политически профил би следвало да е въпрос на по-широко проучване извън тяснопартийните решения и при отчитане на спецификата на гласувалите за „Демократична България“ в София. (Нека не подценяват Борисов, който, както споменахме, също може да изненада с различен кандидат.)

Поради липсата на добре структурирана мрежа в страната, за „Демократична България“ ще е най-добре да съсредоточи сили за местните избори в няколко големи града. Предизвикателство ще е да запазят единството си предвид факта, че за втори път в Европейския парламент ще отиде представител на ДСБ. Светослав Малинов, избран от Реформаторския блок и в действителност от почти същите избиратели, също бе от основаната от Иван Костов партия. Голямата битка тепърва предстои.

Заглавна снимка: © Мирослав Николов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„От Батак съм, чичо“, или тенденциите, които евроизборите показаха

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/batak-i-tendentsiite-na-evroizborite/

Странна работа са изборите. А мотивите за гласуване никога не са съвсем ясни нито на социолозите, нито на политолозите, защото са колкото логични, толкова и ирационални. Спомняте ли си онзи виц от времето на соца, който обобщава образно живота в тоталитарната ни държава: не работят, а получават заплати; магазините им празни, масите им пълни; недоволни, а гласуват „за“. Е, днес има една съществена разлика – магазините са пълни, но на доста хора масите са празни. И днес сме недоволни от политическото ни представителство и управляващите, но мнозинството от избирателите подкрепиха отново статуквото и системните партии.

По странен начин и партиите тълкуват своето представяне на избори. В приключилия преди дни вот за Европейския парламент

управляващата партия ГЕРБ излезе победителка, нищо че губи близо 75 хиляди гласа

в сравнение с резултата си на евроизборите през 2014 г. и получава доверието на едва 10 на сто от гражданите с право на глас у нас. Тези малко над 600 хиляди българи са предимно членове на партията и техните семейства, представители на държавната и местните администрации, както и на фирмите, които печелят големите обществени поръчки и усвояват милионите от еврофондовете. При това Борисов разшири електоралната подкрепа за партията си, като включи на избираеми места в листата Асим Адемов, който му донесе десетки хиляди гласове от турско-мюсюлманската общност, и Александър Йорданов от СДС – партията, която с името си даде на ГЕРБ повече нова легитимност, отколкото десни гласове.

Но премиерът много добре осъзнава печалността на тази победа и предчувства, че тенденцията на спад на доверие към партията му през следващите години може да се засили. И затова ще се опита да я задържи, като продължи да се освобождава от изхабените и дискредитирани лица в ГЕРБ. Като Цветан Цветанов например – втория човек в партията, когото изпрати с благодарности в забвение. Едноличният самодържец на властта ще потърси сметка и от кметовете на общини, в които партията изгуби евроизборите от БСП. И най-вероятно ще ги подмени с нови лица на местните избори тази есен. Но на фона на тоталната корупция, бедност и социално изключване на огромни групи от обществото, той все по-трудно ще убеждава обществото, че партията му има сили за постоянно самопречистване. Омерзението от бруталната употреба на властта девалвира и ерозира общественото доверие в ГЕРБ и цялата политическа система, затова краят на това управление не е далеч. А първият тест за това в какво организационно здраве е партията без Цветанов ще бъдат изборите за местна власт през октомври.

БСП изгуби битката с ГЕРБ за Европейския парламент,

но взе 50 хиляди гласа и един депутатски мандат повече в сравнение с 2014 г. И е единствената партия, вдигнала резултата си на сегашните евроизбори.

Можеше ли столетницата да не претърпи поредния крах? Разбира се, за него ѝ помогнаха фактори като вътрешната опозиция в партията; изборът на лицата в листата и подредбата ѝ, и напрежението около включването на Сергей Станишев в нея; лошата тактика или по-скоро липсата на такава в предизборната кампания; кресчендото в обсъждането на имотните скандали и неприятният фалцет (преминаващ към фалшив тон) на посланията, отправени от Нинова и Йончева към обществото; „прегряването“, както го наричат самите социалисти, от превъзбудата от предвкусването на властта и т.н.

Но дори БСП да беше направила много по-успешна кампания с умерени послания и тон, тя пак нямаше да спечели тези избори. Просто защото си остава посткомунистическа партия, приела цялото наследство на БКП като свое, отрекла се с половин уста от тоталитарното си минало и идеология и горда с постиженията на режима на Тодор Живков, който управлява България 33 години, заедно с нейния партиен апарат и репресивни служби. Не можаха да припознаят БСП като изразител на техните очаквания за по-социална Европа и една голяма част от българите, които живеят на ръба на оцеляването със заплати и пенсии, които ни държат стабилно на последното място по доходи в ЕС. Затоваикономистката Ваня Григорова заяви в интервю по БНР след вота, че ако БСП беше направила заявки за такъв тип политика в бъдещия европарламент, тя щеше да я подкрепи и не би се явила като независим кандидат в тези избори. И тук неизбежно възниква въпросът за процесите, които ще се развиват в тази партия и за необходимостта от появата на нова политическа формация в център-ляво, която да запълни този вакуум.

Най-интересно е представянето на ДПС на тези избори.

Партията запази позицията си на трета политическа сила, но електоралната ѝ подкрепа намалява с около 60 хиляди гласа, затова ще изпрати в новия Европейски парламент трима вместо четирима депутати, които излъчи на изборите през 2014 г. Създадена като проект на Москва и на ДС, за да неутрализира влиянието на демократичните партии в годините на прехода върху българските турци и мюсюлмани и да монополизира техния вот, днес, 30 години след насилствената смяна на имената на това население и прогонването на над 300 хиляди души в Турция, партията на Ахмед Доган губи влияние сред електората си. И основната причина за това е, че младите хора от етноса не са наследили страховете на своите бащи и дядовци от т.нар. Възродителен процес, които ДПС съживява периодично и винаги с манипулативни цели.

Останалите партии и политици у нас (с изключение на Иван Костов) така и не видяха протегната ръка на българските турци, които искаха през годините да се еманципират от Доган и от създадената от него партийно-религиозна клика. На тези избори беше регистриран голям отлив на гласове за ДПС от турско-мюсюлманската общност в България и нулев интерес от страна на изселническата ни общност в Турция. И една от най-важните причини за това е присъствието на одиозния Делян Пеевски в листата. В същото време в нея без свое представителство останаха регионите, определяни като бастиони на Ахмед Доган и партията му, което няма как да не е разгневило актива в Кърджали и Делиормана и да не е се отразило на резултатите от етническия вот.

Мустафа Карадайъ и Делян Пеевски се отказаха да бъдат евродепутати с мотива, че искат да дадат шанс на младите в листата. И затова изпращат в следващия Европарламента 63-годишната Искра Михайлова, бивша министърка на околната среда и водите в кабинета „Орешарски“, и Атидже Алиева-Вели – зам.-шефка на Държавния фонд „Земеделие“, отговаряща за прилагането на Програмата за развитие на селските райони, с която бяха финансирани скандалните къщи за гости. Тези лица бяха избрани не от Доган, а от Пеевски, който вече разпределя порциите в държавата със санкцията на задкулисната власт, която го създаде.

Този контекст прави разбираемо и предизборното извинение на Доган към българските турци, част от които вече няма да намират политическо представителство в ДПС. Защото след тихия преврат в партията, на практика тя се оказа овладяна от олигархичния кръг, от същите обръчи от фирми, които Доган създаде, а сега те му отнеха властта, като го компенсираха с един ТЕЦ. Сега Движението за права и свободи ще се опита да се легитимира като партия с нов профил, като независима от етническия вот, а всъщност ще се развива като корпоративно-политически хибрид от латиноамерикански тип, което ще разврати още повече и без това нездравата политическа среда в България.

С тактиката си да се обърне към най-маргиналните и социално слаби групи в обществото, освен да си осигури между 300 и 400 хиляди гласа на избори, Пеевски търси и нов имидж както за партията, така и за себе. На тези избори либералната формация стана трета политическа сила в региони без етнически турци. А в други, като Пазарджишка област, изпревари по резултати БСП. В община Батак например ДПС е безспорен победител с 1419 гласа. В Пещера етнически турци са гласували за БСП, а в Септември – етнически българи за ДПС. Фактически в България етническият вот е разбит, а ДПС чрез модела #Кой започва за измества БСП от традиционната ѝ роля на социална партия. С една дума, отрочето е почнало да подяжда майка си. И ако успее да си гарантира тази подкрепа и в бъдеще (включително и с купен вот и законодателни инициативи като намаляването на ДДС върху хляба и лекарствата), не е изключено в бъдеще партията да стане втора политическа сила в България, а Ахмед Доган да остане само спомен и брошка на ревера на Пеевски и генерал Решетников. Тази тенденция е най-важната, откроила се на тези избори, и заслужава специален анализ и внимание.

Националистическия вот на 26 май (два пъти по-нисък, отколкото през 2014-та) обра ВМРО.

Основно заради гръмката антиромска и антибежанска риторика на Каракачанов, Джамбазки и техните подгласници, която напълно измести от фокуса Волен Сидеров, Валери Симеонов и техните партии, които едва спечелиха по един процент и малко. Провали се и другият претендент за този вот – Веселин Марешки, който като лисицата, на която гроздето е кисело, рече, че остава в нашия парламент, защото българите го искали тук.

Градската десница успя да изпрати Радан Кънев в Европарламента чрез „Демократична България“, като премина изборната граница с под 0,20%.

На ръба, както се казва, въпреки злостната и клеветническа кампания, организирана срещу коалицията от олигархията и нелегитимната власт в България. Това е безспорен успех, макар резултатът в сравнение с вота, който събра Реформаторският блок на предишните евроизбори, да е по-нисък. Но не може да бъде основание за особена гордост, защото рисковете ДБ да се превърне в малка бутикова партия на избраници (по подобие на други десни формации) без шансове да управлява, са големи. Затова трябва да намери нови коалиционни съюзници и да разшири електоралната си база, и без това малка в страни като България.

На настоящите избори за Европарламент е регистрирана най-високата избирателна активност от изборите през 1994 г. насам.

В Германия и Дания има увеличение отнад 10%, в Испания – над 20, в Австрия – близо 15 на сто спрямо предишните избори през 2014-та. Дори в Обединеното кралство, което се кани през октомври да излезе от ЕС, има ръст, макар и минимален. Положителна е тенденцията и в страните от бившия Съветски блок, където традиционно към европейските избори има слаб интерес. В Унгария, Полша и Румъния ръстът на избирателната активност спрямо предишните евроизбори е между 14 и 21 процента, а в Словения, Словакия и Хърватия, които остават в класацията зад България, активността се е повишила между 4 и 10 на сто.

У нас 66 на всеки 100 души с избирателни права не са се доверили на политическата класа и не са участвали в изборите.

Дали това е класически протестен вот, или е друга тенденцията, да кажат социолозите. Фактите са такива. И те показват загуба на представителство за политическата класа. Показват отвращението на българите към този „елит“ и нежелание повече да го възпроизвеждат с гласовете си.

Ще се акумулира ли достатъчно гражданска енергия за промяна, ще покаже времето. Ще е победа за демокрацията, ако обществото се самоорганизира и създаде само̀ нов политически проект. Всеки друг, появил се с акуширането на чужди държави и служби, може да свали от власт една партия. И да я даде в ръцете на друга. Но това ще бъде поредният политически фарс във фасадната ни демокрация.

Заглавна снимка: Стопкадър от пресконференция през 2014 г., когато Делян Пеевски обявява, че се оттегля от евродепутатското място и пита кой ще му се извини на него

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Инспектор Борисов по хълмовете на времето*

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/inspektor-borisov-po-hulmovete-na-vremeto/

Премиерът Бойко Борисов седна зад волана и извади рейтинга на ГЕРБ от калта. Броени дни преди европейския вот четири социологически агенции дадоха преднина на управляващата партия пред основния ѝ противник БСП. Според „Алфа Рисърч“ ГЕРБ са си върнали преднината пред БСП, „Афис“ и „Медиана“ измериха разлика от 1–1,3% в полза на Гражданите за европейско развитие на България, „Екзакта“ – малко над 5%.

След един месец струйно поливане с „новини“ за рязане на ленти и инспекции на отсечки, в играта „Стани богат с ГЕРБ“ вече трудно улучваме верния отговор на въпросите „Има ли частен асансьор апартаментът на Цветан Цветанов?“ и „Колко е голяма терасата на Пламен Георгиев?“.

Инспекциите на Борисов са съвпаднали с предизборната кампания най-вероятно поради… хубавото време, което позволява на правителствените кортежи да правят на ден по две инспекции, а понякога инспекция + рязане на лента + спонтанни срещи с граждани бойколюбци.

„Искаш да бъдеш такъв – тренирай!“
Плакат от 1951 г., СССР, художник: В. Корецкий

„Инспекциите“ са софистицираният израз на „събитие за новини“. Точно това означава благовидният предлог, известен на всички журналисти. Съответните пиари и служители в пресцентрове разпращат прессъобщения, подшушват какво да се очаква, а в уречения час на мястото на събитието се изсипват журналистическите екипи. После Борисов и мудрословието му потичат по всички канали и така – до последния възможен ден преди 26 май, деня на вота. Всичко от казаното е казвано безброй пъти, почти винаги – в едни и същи модулации. Понякога обаче мащабирането е различно.

Най-честа свита при пътуванията му бяха министърът на финансите Владислав Горанов и вицепремиерът Томислав Дончев. Предвид неглижирането на Цветан Цветанов – и като зам.-председател, и като шеф на предизборния щаб – очаква се Дончев да заеме мястото му на заместник-председател на ГЕРБ след изборите.

С майската си активност Борисов показа, че: може да изнесе (отново) партията на плещите си – и в Европейската народна партия, и в ГЕРБ трябва да му благодарят; че няма нужда от Цветанов, който е по-скоро имиджов дефект; че може да разчита на българските медии…

Фактите са безапелационни. От края на април до навечерието на европейските избори през май Борисов се е явявал в няколко телевизионни ефира: 3 май – в БНТ, интервю в „Панорама“; 8 май – в bTV, в предаването „Лице в лице“; 20 май – в bTV, сутрешния блок; 23 май – в Нова телевизия, сутрешния блок.

Кулминацията бе умилителна снимка от 23 май в профила му в Instagram с големия му внук, кръстен на него, на фона на камината и куп цепеници в родната къща в Банкя. Въпреки че фотосите на Борисов със семейството му се броят на пръстите на едната ръка.

„Ивентите“ – инспекции, рязане на ленти, срещи с граждани, като например с протестиращите в Пловдив за парка зад хотел „Санкт Петербург“ – за малко по-малко от месец са общо 20. В предишните месеци такова чудо няма. Подобна активност създава усещането за бурен майски цъфтеж в унисон с пролетта. Какво пък: разчисти ли Борисов от окепазените с апартаменти и други имоти – разчисти; прие ли оставките – прие. С проверките какво става? Ами питайте проверяващите. Проверяват си, като има резултат, ще го кажат.

ГЕРБ случи и на съперници. Вместо парламентарната и извънпарламентарната опозиция да продължат темите с „Апартаментгейт“ и „къщите за гости“, през въпросите за корупцията и намаляването ѝ, преформулирането и преосноваването на институциите, които уж трябва да се борят с нея (като КПКОНПИ), европейските средства през новия програмен период, когато няма да се дават безвъзмездно, и т.н., и т.н. – те зачакаха омерзението сред българите от разкритията самò да си свърши работата. Не става. Хората са късопаметни, особено във века на информационните технологии, когато нова снимка, информация и забавно видео са достатъчни, за да изтрият спомените. Остава само усещането, че нещо не е било както трябва.

Ясно е защо БСП, единствената изявена опозиционна сила в парламента, е повече креслива, отколкото ефективна за „Апартаментгейт“ и „къщите за гости“. Висшите партийни функционери на социалистическата партия също са изявено заможни и със сигурност мнозина са ползвали същите схеми като герберите. Що се отнася до „къщите за гости“, правилата, по които са усвоявани парите от Програмата за развитие на селските райони, са писани през 2008 г., когато управляваше правителството на Тройната коалиция с премиер Сергей Станишев. Ето защо и тогавашният вицепремиер Ивайло Калфин, понастоящем съветник на еврокомисаря по бюджета Гюнтер Йотингер, е скептик по отношение на резултата от проверките.

Уместно е тук едно прозрение на психиатъра д-р Николай Михайлов отпреди осем години. „Олигархичната инфраструктура на официалната политическа власт не може да бъде разградена от този посткомунистически елит – тази илюзия трябва да бъде изоставена. Който се надява това да се случи, е умерено умен и със сигурност – блажен“, заяви през март 2011 г. д-р Михайлов.

След като опозицията се фокусира върху законността на пристройката в двора на Борисов – едно твърде битово ниво, – на самия него не му бе никак трудно да даде мащаб на магистралите и на обещанията си.

10–20 процента БВП… K’во му плащаш

На 23 април премиерът инспектира участъка „Ябланица – Боаза“ на магистрала „Хемус“, където отиде отново на инспекция след по-малко от месец, на 17 май. Защо на 23 април ли? Защото тогава започна поетапното строителство на аутобана между Боаза и пътя „Русе – Велико Търново“, като трасето е разделено на шест участъка. А въпросната отсечка „Ябланица – Боаза“ трябва да е готова догодина.

Разликата между априлската и майската инспекция бе, че Борисов първо обяви как магистралата ще вдигне БВП-то в района с 10–20%, докато месец по-късно увеличението беше категорично – 10%. Какво да се прави, променена икономическа конюнктура. Но сигурно за компенсация на намаленото БВП, на 17 май съкрати с година пуска на „Хемус“ – вместо през 2024 г. обеща да е готова през 2023 г.

И за да не излезе, че повтаря инспекциите, на майския „ивент“ беше даден „символичният старт“ на строителството на отсечката „Боаза – пътен възел Дерманци“. Ако някой може да опише или да си представи как се дава символичен старт, моля.

Как някои цехове станаха заводи

В България правим по два нови завода на ден, похвали се Борисов в един хубав майски ден. Макар рязането на ленти да е за по-скромни производствени халета в едни случаи, а в други предприятието да си е работило от няколко седмици.

Например на 11 май в Русе Борисов се яви на откриване на разширението на „Витте Аутомотив“, където каза: „Работим с „Тесла“ и БМВ.“ И обеща скоро да започне да се прави пътят „Русе – Бяла“ и още един мост на Дунав при Русе (освен известния от социалистически времена Мост на дружбата). Новият мост фигурира в първата стратегия за пътния сектор на първия кабинет „Борисов“, а заедно с нея – седем магистрали и седем четирилентови скоростни пътя до 2020 г. Обаче магистралите са три: „Марица“, „Люлин“ и достроената „Тракия“.

„Каквото съм обещал, ще го изпълня. Полагам огромни усилия и ще се постарая, за да е сигурно, че това ще е трайно решение и ще има втори мост в Русе. Може до края на този месец да обявим подобно решение, но обичам да говоря, когато е станало“, каза Борисов. Всъщност той нонстоп говори за неща, които ще станат.

В Шумен на 17 май преряза лентата за пуска на 2500-тонна преса SMS HYBrEх за алуминиеви профили във фирма „Алкомет“. А на лентата за рязане се бяха наредили таман седем човека. С един по-малко – шестима, бяха на снимката за откриването на 11 май на новото предприятие на „Теклас“ в Кърджали.

Ще угасне ли ентусиазмът на Борисов след 26 май, зависи от резултата. Задават се други стръмнини – избор на нов главен прокурор и евентуална ратификация от парламента на договора за изтребителите със САЩ (ако се постигне разбирателство за цената). Така че инспектор Борисов ще трябва да спре. Нужен е в София.

Календарът на Бойко Борисов

На 25 април пристигна във Варна, за да инспектира новия булевард „Васил Левски“, макар че официалното откриване на отсечката ще бъде след издаване на акт 16. „Държавата гледа сериозно на проекта за втори Аспарухов мост. В момента се търсят варианти за публично-частно партньорство за изграждането на второ съоръжение на Варненското езеро“, обяви Борисов. (Да си спомним магистрала „Черно море“, за която публично-частно партньорство се обещава от миналия век, а инвеститори от Близкия и Далечния изток – през цялото управление на ГЕРБ.)

На 3 май в Долна Митрополия обеща да се подпомага бъдещото висше авиационно училище, след като през април правителството реши да предложи на парламента факултетът, който сега е към Националното военно училище в Шумен, да се промени и да стане Висше военновъздушно училище „Георги Бенковски“.

На 4 май провери ремонта на виадуктите по „Тракия“ и прехвръкна до Раковски, за да провери как върви подготовката за посещението на папата.

На 6 май в Пловдив се срещна с протестиращи, като обеща теренът зад хотел „Санкт Петербург“ (собственост на приятеля му Георги Гергов) да остане парк.

На 7 май в Ямбол обеща 27 млн. лв. за областната болница. Това събитие хората чакат от 40 години.

На 11 май беше в Русе за откриване на разширението на „Витте Аутомотив“.

На 11 май беше и в Кърджали за петото предприятие на „Теклас“.

На 14 май „класира ветераните на „Витоша“ (Бистрица) на финал“ след успех с 2:1 над „Лудогорец“.

На 17 май преряза лента в предприятие в Шумен и заяви, че не е далече времето, когато шаситата и част от купетата на големите автомобилни заводи ще се правят в Шумен. Ден по-късно в Стара Загора вече се хвана на бас, че ще е така.

На 18 май в Стара Загора посети територията на бившия Азотно-торов завод и обеща Министерският съвет да отпусне около 500 000 лв. за откупуване на 83 декара частни улици на територията на завода. Там бизнес развиват 80 компании, а дълги години липсва инфраструктура.

На 20 май инспектира пътя „Пловдив – Асеновград“ и предупреди, че „понеже е мазен и хубав, изкушаваме се“, ама да не вдигат шофьорите скорост.

На 20 май инспектира началото на строителните работи по изграждането на обходен път на град Поморие, част от първокласния път I-9 „Слънчев бряг – Бургас“.

На 20 май инспектира извършените дейности по разширението на газопреносната мрежа от турско-българската до българо-сръбската граница, в района на газоизмервателната станция.

На 20 май откри в Пазарджик ново хале на германската фирма Kostal, която произвежда автомобилни части. Програмата за енергийна ефективност ще бъде възстановена от догодина, обеща Борисов.

На 21 май откри нов цех за екстракция в завода за олио в добричкото село Карапелит. „Все повече трябва да се вдигат доходите, заплатите, за да можем да си връщаме нашите работници от чужбина“, каза Борисов, премиер трети мандат на най-бедната държава в ЕС, сред първите, от които в чужбина изтичат хора в трудоспособна възраст.

На 22 май заедно с гръцкия премиер Алексис Ципрас направи първа копка на интерконектора с Гърция, бавен от най-малко 6 години.

На 22 май направи обиколка из Варна и новото кръгово кръстовище над бул. „Васил Левски“, пропаднало от дъжда часове след като мина оттам. В полезността на съоръжението и качество на строителството мнозина се съмняват.

На 22 май посети новостроящия се храм „Св. Прокопий Варненски“ във Варна и обеща 1 млн. лв. от бюджета за довършването му.

На 23 май даде началото на строителството на отсечката „Драгоман – пътен възел Храбърско“, която ще свързва София с ГКПП Калотина на границата със Сърбия. 17-километровата отсечка, която всъщност е част от магистралата от София до Ниш, има ново име – магистрала „Европа“. В първото си правителство Борисов обеща да я открие на 1 май 2012 г. Сърбия е готова със своята част до границата, България – не. „Догодина – октомври, в края на октомври, за Нова година – трябва да ходят до Белград, който иска, по магистралата“, каза Борисов. Обаче според договора със строителя „ГБС – Инфраструктурно строителство“ магистралата трябва да е готова през юни 2022 г.

На 23 май откри участък от магистрала „Струма“ между Благоевград и отсечката преди бъдещия тунел „Железница“.

А кога ще благоволи да инспектира ремонта на софийския център?


 * „По хълмовете на времето“ е телевизионна рубрика от времето на социализма, представяща успехите в изграждането на социалистическия строй.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на Ruse Media от 11 май т.г., озаглавен „Бойко Борисов: Чакаме проекта за пътя „Русе – Бяла“, задължително е и нов мост тук“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС като своеобразен политически борд

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/es-kato-svoeobrazen-politicheski-bord/

Утре ще гласуваме за състава на новия Европейски парламент. Поне тези от нас, които ще си направят труда до отидат до избирателните секции. Няма да сме много. Защото голяма част от българите са убедени, че каквито и да са резултатите, тези избори няма да променят начина им на живот, нито доходите им; нито ще гарантират по-добро бъдеще на децата им, справедливо правораздаване, равни шансове за кариера или сигурност за работните им места. Те не вярват и в това, че 17-те български евродепутати отиват в Брюксел, за да работят в синхрон за интересите на България, независимо към кое европейско политическо семейство принадлежат. И най-важното – никой от участниците в предизборната кампания не се опита да ги убеди в обратното.

Сигурна съм, че малцина са следили кампанията внимателно. И тези, които наблюдават политическите процеси, едва ли са били заинтригувани от медийните изяви на кандидатите, дори и само на основните опоненти в тези избори. Не вярвам някой да е запомнил поне едно от посланията на големите играчи. Защото такива отсъстваха.

Кампанията беше вяла, скучна и изцяло изместена от имотните скандали и опитите на Борисов да запази властта – своята и на ГЕРБ.

Кампании като тази за европейските избори трудно могат да бъдат проведени така, че да са особено интересни за публиката. Защото политиките на ЕС и неговото право с договорите, регламентите, директивите и тяхното прилагане са сложна материя. Но не е сложно да се обясни на хората кога в Брюксел се вземат определени решения, които не са благоприятни за нашия бизнес или икономика. Особено ако се използват конкретни казуси, като например Пакета за мобилност I, известен в България повече като пакета „Макрон“, или законодателството за въглищните централи: първият е показателен за липсата на гъвкавост на българското правителството, вторият – за пълното му безхаберие, което рискува да доведе до колапс енергийната ни система.

Но вместо да посочат провалите на управляващите в отстояването на националните ни интереси и да кажат как те като бъдещи депутати в ЕП биха работили за тях, участниците в предизборната кампания не можаха да направят един смислен дебат за това как трябва да участваме в изработването на общите европейски политики, свързани с екологията, енергетиката, земеделието, качеството на храните и др.

Така че да не се чувстваме втора ръка европейци. И най-важното – партньорите ни в Съюза да не гледат на нас, българите, по този начин.

Но за каквото и да ставаше дума в предизборната битка, то беше изговорено толкова банално, скучно и пропагандно, че нямаше как да предизвика интереса на аудиторията, още по-малко да го задържи. И както отбелязва Георги Лозанов, в кампанията не бяха спазени елементарни изисквания за всяка комуникация, като това да не повтаряш вече казани преди теб неща и да говориш с остроумие и ирония. Но за това, разбира се, трябва и добър пиар, какъвто очевидно нито една от партиите и коалициите – участници в европейските избори, нямат.

Бяха лишени от възможност да вдигнат нивото на кампанията и журналистите в обществените медии, защото законът е силно рестриктивен спрямо участието им в предизборните дебати. Въпреки че този факт неведнъж е посочван като недемократичен, партиите не желаят да променят Изборния кодекс, защото очевидно не искат техните кандидати да бъдат поставяни в ситуации, от които могат да излязат победители само с необходимата експертност по дискутираните теми и с умението да спорят, без да свалят нивото до това на махленски свади. Уви, с малки изключения, диспутите в тази кампания обичайно излизаха от важната европейска проблематика и от разговора за това как трябва да се развива Съюзът в следващите години, а се свеждаха главно до напомнянето на стари управленски грехове на един или друг участник в тях.

Надпреварата за европейските избори в България приличаше повече на кампания за парламентарни избори.

Защото най-често управляващите говореха за успехите си във вътрешнополитически план, а опонентите им – за корупцията във всички власти, особено в изпълнителната и съдебната. Но извън краткотрайния ефект от медийните разкрития на имотните измами, темата не предизвика особени обществени реакции. За разлика от Австрия, където скандал с участието на лидера на националистическата партия на свободата Хайнц-Кристиян Щрахе доведе до трусове в правителството на Себастиан Курц, разпадане на управляващата коалиция и обявяване на предсрочни избори от президента Александър Ван дер Белен. У нас премиерът Борисов продължава да сменя министри и зам.-министри в кабинета си (по думите му, „докато трябва“), но не подава оставката на целия кабинет, който вече е доста по-различен от гласувания в Народното събрание преди две години. Той заяви, че няма намерение да го направи, даже и ГЕРБ да изгуби европейските избори.

Най-важните въпроси за всеки избирател, дори и в едни европейски избори, остават тези, свързани с неговия стандарт на живот, с достъпа му до качествено образование и здравеопазване, с гарантиране на основните му права и свободи, както и на живота и собствеността му от независима съдебна система. Затова нямаше как дебатът за бъдещето на Европа да изключи проблемите, свързани със състоянието на демокрацията, медиите, здравеопазването, икономиката.

Няма как да се игнорира фактът, че сме най-корумпираната и най-бедната държава в Евросъюза,

с най-висок дял на сивата икономика; че сме на последно място в ЕС по доходи и БВП на глава от населението; че сме сред страните с най-ясно изразено неравенство в доходите и с най-висок дял на хора в риск от бедност; както и сред страните с най-ниска продължителност на живот и най-висока смъртност, най-ниска раждаемост и най-бързо стопяващо се население, най-висок брой на самоубийствата и на изоставените деца и т.н.

Последното мащабно проучване на „Отворено общество“ показва, че България остава на дъното в ЕС и по новия „индекс на настигането“ (The Catch Up Index), за разлика от страни като Чехия, Словения и Естония, които се развиват на пета предавка и вече са в средата на класацията, далеч пред държави като Италия, Испания и Гърция. А ние продължаваме да мислим в клишето „Европа на две скорости“.

За всички тези тенденции, разбира се, не можем да обвиняваме нито ЕС, нито неговите политики или законодателство. Обратно, някои от кандидатите за депутати в новия ЕП (за жалост, единици) посочиха, че за десетгодишния ни период на членство в ЕС, който съвпада с управлението на ГЕРБ, в България с европейските субсидии се създаде земеделие от латифундистки тип, вместо да бъдат подпомогнати дребните производители, особено преференциално тези, които произвеждат висококачествени и здравословни храни с висока добавена стойност и които опазват природата и биоразнообразието.

През този десетгодишен период парите от европейската солидарност не помогнаха за развитие на изоставащите региони, нито стигнаха до дребните фермери, земеделски стопани и до българите с креативен ум, но без финансови възможности да реализират идеите си. Вместо това парите от еврофондовете бяха разпределяни към големите фирми и компании в топла връзка с властта, а писането на проекти за европейско финансиране се превърна в доходоносен бизнес. И българите продължиха да напускат страната в търсене на по-добър живот за семействата си. По принуда и без желание.

Въпреки това евроскептицизмът у нас не расте,

показва скорошно изследване на обществените нагласи. За разлика от страни като Франция, Гърция и Италия, където две трети от хората смятат, че не работи нито националната им, нито европейската система, то в България, Румъния и Унгария повечето избиратели възприемат Брюксел като гарант за спазването на базисни правила и ценности в националните им държави. И още – обратно на очакванията, че Брекзит ще подейства демобилизиращо на гражданите на страните членки на тези избори, социолозите отчитат рекордна подкрепа за проекта ЕС в общността.

Това обяснява и факта защо българите гледат на Евросъюза като на своеобразен политически борд, който чрез механизми като мониторинга на съдебната власт е способен ако не да се справи напълно с мафията, поне да я озаптява.

Остава само да гласуват и да мислят кого изпращат в новия Европейски парламент.

Заглавна снимка: © David Iliff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Климатичната криза и Европа, която искаме

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-zemyata-interview-klimatichni-promeni/

Европа е на кръстопът и предстоят пет решаващи за Съюза години. Обсъдихме дезинформацията, проблемите на Европейския съюз и политическата надпревара, ала е важно да се спрем и на въпроса защо е важно да гласуваме и как вотът ни ще предопредели бъдещето, в което ще бъдем изправени пред безпрецедентни предизвикателства.

Може би най-значимото от тях са климатичните промени. В началото на месеца ООН предупреди, че антропогенното влияние върху природата застрашава над милион растителни и животински вида, което представлява заплаха за оцеляването на екосистемите и човечеството. Множество демонстрации се провеждат по цял свят от началото на годината, докато личности като Бил Гейтс призовават за активни мерки за борба с последствията от промените в климата: „Колкото повече научавам за новите идеи за справяне с тези предизвикателства, толкова повече вярвам, че с правилната комбинация от незабавни решения и иновации можем да поемем по пътя към безвъглеродното бъдеще“, пише той за World Economic Forum.

Каква е ролята на Европа в това бъдеще и къде стои България в голямата картина? Заедно с още 300 организации от цяла Европа „За Земята“ се включва в кампания, която иска да вдъхнови европейците да гласуват. Йоанна Елми разговаря с четирима представители на инициативата: Данита Заричинова, Петко Ковачев, Тодор Тодоров и Регина Колева.




В своята кампания казвате, че сме изправени пред нови предизвикателства, като нарастващото неравенство, замърсяването, климатичната криза, и е нужно да намерим нови решения. Много специалисти твърдят, че промените в климата са най-важният и единствен проблем, който заслужава дискусия в момента. Как протича тази дискусия у нас?

Тодор Тодоров: В световен мащаб политиците не слушат учените – доклади излизат, обясняват ситуацията, дават срокове, има и икономически анализи, но никой не се съобразява с тях. Основният проблем е късият хоризонт на политиците, които мислят само за следващите избори. Много е трудно да стигнем до консенсус, въпреки нашите усилия и срещи с профсъюзи, бизнес, администрация. Специално за България мерките са ясни и от години са заложени в програмите. Свързани са преди всичко с енергийната ефективност, ако говорим за енергетика, а не със създаването на нови мастодонти и енергийни предприятия. По същия начин това се отнася и за развитието на сектора на възобновяемите енергийни източници, който да е на ниво малки производители. Старата теза е, че икономическото развитие непременно е свързано с повишени емисии – напротив, икономическото развитие е напълно възможно в цяла Европа и с намалени емисии.

Петко Ковачев: Аз свързвам темата и с кампанията за бъдещето на ЕС. Нито една от 28-те членки не може сама да направи нищо съществено за политиките за климата, дори най-големите, да не говорим за средните и малките държави като България. Ако искаме да се постигне някакъв обрат в глобален мащаб, Европейският съюз трябва да действа заедно и има всички възможности на базата на досегашни политики и амбиции да бъде лидер по темата и занапред.

Изненадан съм, че най-сетне в България и в Министерството на околната среда и водите някой е заговорил, че климатичните промени дават шанс за нов тип икономика, нов тип развитие. Когато в следосвобожденска България навлиза индустрията, тя помита занаятчийството. Във всички български ежедневници от онова време четем за негативните последици, но това е обичайната съпротива към всяко ново нещо, което идва. И сега някои хора имат същия подход, същата съпротива. Но новият тип развитие, който зачита климатичните промени, ще помете старите индустрии. И като казвам помете, трябва да е ясно, че това не е ситуация, в която всички ще спечелят.

Данита Заричинова: Климатичните промени са следствие от много проблеми, за които трябва да се говори по-конкретно. Дали ще са въглищните централи, изгарянето на отпадъци, пластмасовото замърсяване, незаконната сеч – всичко това се случва и в България, и в Европа. И ние трябва да говорим за него открито.

Регина Колева: Както спомена Петко, самият термин „климатични промени“ много рядко се чува от нашите политици и много рядко е фактор в политиката на страната ни. България се разглежда като остров, на който нищо от това не ни засяга. И затова в сферата на екологичното законодателство можем да кажем, че без рамката, която идва от Европейския съюз, е много съмнително какво би се случило в България.

Защо според вас европейският вот е важен, с какво и как той ще допринесе за адекватни политики във връзка с всичко това, за което говорим?

ПК: Препоръчвам на всички книгата на Хосе Ортега и Гасет „Европа и идеята за нация“. Защото някой веднага ще каже – ние тук не сме Европа. Ами не е вярно. Връзката на България с Европа не е спорадична, както се учи в училище – България е част от историята на Европа в много широк смисъл. Според проучване от 2018 г. 90% от младежите в България се определят като българи, но и над 50% се чувстват европейци, без тези неща да са в конфликт. В този смисъл ние трябва – и поотделно като представители на нациите си, и като европейци – да приемем предстоящите избори като начало на голям дебат каква Европа искаме. Кога някой българин се е сетил, че може да предизвика нещо със собствените си усилия за 500 милиона граждани?

ДЗ: Обичам да давам този пример от миналата година – пластмасовото законодателство. Беше направено мащабно проучване кои продукти да бъдат забранени, така че да има силно положително влияние. Индустрията претендира, че много работници ще останат без работа, но всъщност това отваря нови перспективи – вече започва производството на алтернативни продукти за еднократна употреба, развитие на нови бизнеси, нещата се балансират. И това бе плод на усилията на гражданите, неправителствените организации и Европейската комисия. Когато се свързахме с евродепутатите от България, беше лесно да се срещнем с голяма част от тях в Брюксел. Мога да кажа, че евродепутатите са по-достъпни, отколкото тези в парламента в София. От нас зависи кой ще бъде там и с кого ще комуникираме, за да представяме своите виждания.

ТТ: За мен един от основните проблеми, когато говорим за Европейския съюз, е неистовият стремеж на политиците да оправдават липсата си на визия и решителност с „лошия Брюксел“. Брюксел ни натиска въздухът да е чист, Брюксел ни натиска за емисиите на централите, за пластмасите… А всъщност става въпрос за качеството на живот на българското население. С това непрекъснато обвинение към Брюксел за всяко решение, което трябва да се вземе на местно ниво, и с тази липса на лидерство всъщност се насажда грешно впечатление (разбира се, подпомагано и от дезинформация с много преувеличения) за това какви точно са ограниченията. Но тактиката на Андрешко, която българските правителства провеждат спрямо политиките на Брюксел, изиграва отрицателна роля и са необходими повече усилия, за да обясним какви са конкретните ползи за нас от тези политики. Политиците трябва да знаят, че имат стол и микрофон в Брюксел точно както евродепутатите от останалите страни. И трябва да ги използват.

Можем ли да дадем конкретни примери за резултатите от членството в ЕС за България, що се отнася до качеството на живот?

РК: Законодателството за чистотата на атмосферния въздух е изцяло възприето от ЕС. През 2017 г. Съдът на ЕС потвърди, че България е в нарушение на нормите. Сега се приема национална програма за качеството на атмосферния въздух, говори се за мерки за подмяна на стари печки и т.н. Щеше ли това да стане, ако нямахме европейското законодателство и натиска от ЕС? Друг пример е законодателството за оценката за въздействие върху околната среда, също възприето от ЕС. Виждаме тук и противоборството – как се опитваме на национално ниво да заобикаляме тези стълбове на екологичното законодателство.

ДЗ: Аз веднага се сещам за ГМО и забраните, свързани с тях. Както и за отпадъците – рециклирането им, отделянето на хранителни отпадъци, конкретните мерки за пластмасовите торбички, електрическото и електронното оборудване. Много пъти съм се чудила какво щеше да се случва тук без това европейско законодателство.

ПК: Щяха да останат всички незаконни сметища в България. Щеше да продължи изхвърлянето на боклуци в пещери, в карстови дупки, къде ли не. Водите щяха да са мръсни, горите щяха да се секат много повече, нямаше да има зони НАТУРА. Цялото законодателство за защита на природата и околната среда е дадено в компетентността на Съюза и страни като България, които са безхаберни и разрушават природата, всъщност имат полза от такава централизация.

Мотото на кампанията ви е „Европа, която искаме“. Каква Европа иска индивидуално всеки от вас?

ДЗ: Обединена. С кръгова икономика, нулеви отпадъци, чиста енергия, запазени диви гори и реки.

ТТ: С работещ енергиен съюз, който да води преговори от името на 500 милиона потребители с трети страни – Китай, Русия, САЩ. Това ще допринесе и до много ясното разбиране на предимствата на общия съюз от всеки европейски потребител.

ПК: Разумна Европа. С отговорни лидери, а не бюрократи, играещи по свирката на партийни семейства… Без ишиас (смее се). Европа на регионите – цитирам отново един известен писател – Дени дьо Ружмон, че между Европа на отечествата и федералната Европа стои идеята за Европа на регионите, която дава по-добри възможности за самоуправление и излъчване на представителство към централните европейски институции, така че гражданите да прескачат междинните си политически звена. Европа, която не забравя. Забравата на миналото води до губене на посоката и наученото досега.

РК: Искаме Европа, която е готова да вземе правилните решения за климатичната криза. Европа, която върви към устойчиво развитие и приема политики, които се основават на науката и не лишават идните поколения от бъдеще.

Заглавна снимка: В петък, 24 май, ученици от над 1800 града по цял свят протестираха и призоваха правителствата да вземат мерки относно климатичните промени. Около 10 000 бяха протестиращите в Берлин © Йоанна Елми

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да не искаме младите да бъдат като нас. Разговор с авторите на филма „Петя на моята Петя“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-avtorite-na-petya-za-moyata-petya/

„Петя на моята Петя“ е проект за игрален филм на режисьора Александър Косев. Проектът получи субсидия в нискобюджетна сесия на Националния филмов център, както и финансова подкрепа от Община Бургас. Предвижда се снимачният период да бъде през лятото на тази година. Във филма участват младите актьори Александра Костова, Алена Вергова, Ясен Атанасов и Мартин Методиев. Екипът обаче се нуждае от допълнителни средства за постпродукцията и за целта създаде краудфъндинг кампания, в която всеки може да се включи с микродарение.

Обърнах се към сценаристките Нели Димитрова и Валентина Ангелова, както и към режисьора Александър Косев за подробности около филма, в който съдбата на Петя Дубарова се оглежда в съдбата на едно съвременно момиче, нейна съименничка.

Нели Димитрова: Нищо не се е променило, що се отнася до различните

С какво личността на Петя Дубарова е важна за Вашето собствено поколение? И с какво – за днешните 17-годишни? Къде е пресечната точка между Вас, тях и Петя, която избра да си отиде преди точно 40 години?

Не мога да знам за цялото мое поколение. Знам за себе си – аз съм фен на Петя от тийнейджърските си години, но едва през последните три, откакто активно работим върху сценария за бъдещия ни филм, започнах да се питам – каква е Петя, каква е била като момиче, като млада жена, като човек. Аз и Валя се срещахме и разговаряхме с хора, които са я познавали отблизо, научихме доста за нея, но в един момент стигнах до личното си решение, че не искам да продължавам да я опознавам чрез другите, защото вече я познавам. Чрез творчеството ѝ. И това ми е достатъчно.

В творчеството на Петя Дубарова е цялата Петя – безмерният ѝ талант е нейната същност, нейната личност. А той, талантът, не е подвластен на времето и поколенията. Тепърва ще ми се наложи да разбера дали и доколко 17-годишните днес познават Петя Дубарова. Моите студенти я познават и много я ценят. Те са на по 19–20 и на тях стиховете ѝ им въздействат точно така, както и на мен преди време, като че ли писани лично за тях.

Има едно стихотворение на Петя – „Моят ад“, което е написала на рождения ми ден (31 август) в Тетевен (родния ми град). Когато открих това (бях на 15–16), откачих. В тийнейджърските си години всяко момиче има своя ад, идентификацията е много силна. Талантът на Петя е за всяко момиче, което минава през пътя на съзряването, което търси „своя пристан зелен“. Това сигурно е една от пресечните точки, а нашата цел (с филма) е да запознаем още много млади хора с Петя Дубарова.

Каква е Вашата интуиция: чрез кои свои характеристики поезията на Петя Дубарова преминава невредима от едно историческо време в друго?

Болезнената откровеност в поезията ѝ винаги ме е поразявала. Онова разголване, онази момичешка непримиримост, непокорството. И лекотата, с която пък те пуска да влезеш в нейния свят. Възможността за лесна идентификация, която е подвластна само на емоциите и чувствата, а не на възраст, време и място. Затова и в сценария си разработихме две паралелни линии на съвременната Петя Монова и на Петя Дубарова – искаме да покажем, че нищо не се е променило, що се отнася до различните, до талантливите.

Какво е отношението на съвременните млади хора към литературата – към литературата от миналото и към техните собствени литературни опити? Какво от тази динамика искате да изразите във филма?

Винаги влизам в спор с всеки, който твърди, че съвременните млади са глупави, необразовани, нечетящи интернет зомбита. Има и такива, но не понасям обобщенията. Младите, които аз познавам, с които работя в НАТФИЗ, четат! Не точно Балзак и Толстой, но четат. Прави ми впечатление, че четат това, което им е необходимо, това, което им е потребно. Значи рано или късно ще стигнат и до Толстой. Привидно познанията им са хаотични, но ги използват функционално. Не трупат излишно.

Нека си признаем, болезнено е, но съвременните млади са много по-интелигентни от нас (на 18 години знаят по два-три езика), много по-интуитивни са от нас – технологичният бум го изисква. Когато днешните тийнейджъри станат на 40 и 50, ще бъдат много по-знаещи и по-можещи от нас сега, убедена съм в това. Във филма искам да покажем това – талантливите и добрите деца ги има, тук са, от нас зависи да не ги прогоним. От това ме е страх – от фактическата и духовната емиграция.

Нели Димитрова е сценаристка на филмите „Възвишение“ и Love.net, а също и на няколко телевизионни сериала. Преподава кино и телевизионна драматургия в НАТФИЗ.

Валентина Ангелова: Няма неталантливи хора

В кои конкретни пунктове критикувате съвременната гимназиална образователна система? Може ли изкуството да я промени?

Не съм специалист, а и в момента нямам непосредствен досег до гимназиалната образователна система – дъщеря ми е на 3 г., а аз самата завърших преди повече от 10 години, така че не бих могла да изкажа компетентно мнение или да правя анализ по пунктове. Но имам наблюдения като асистент по драматургия в НАТФИЗ, каквато бях доскоро. Там работех с първокурсници, голяма част от които току-що завършили едни от най-престижните гимназии в България. Работата ни заедно беше изключително креативна, а моята задача беше да ги провокирам да извадят на бял свят най-оригиналната, непосредствена, първична, своя лична интерпретация на действителността.

Огромният проблем, с който се сблъсквах масово във всеки випуск, беше липсата на креативност и най-вече липсата на оригинално мислене. Затова за мен един от най-големите проблеми на образователната ни система изобщо е, че притъпява естествената креативност у децата и младите хора, потъпква импулсите им за оригинално и различно мислене, а вместо това пълни главите им с вторични, изтъркани до болка клишета, зазубрени концепции и изрази, които наподобяват мислене, но всъщност остават напълно неясни и неартикулирани в съзнанието им. Това е много тежък проблем.

Често, когато ги питам за мнение или коментар на идея или текст, които обсъждаме, 19–20-годишните като роботи започват да правят литературно-интерпретативен анализ. Този тип анализ е най-голямото зло за един млад ум. По мое време в гимназията беше същото – много малко бяха учителите, които поощряваха собственото мнение и дори собствената формулировка на изказа. Съучениците ми зубреха до припадък теми по литература и история, защото не беше важно да знаят, а да помнят. Между двете има съществена разлика и колкото и да е парадоксално, образователната ни система унищожава способността за учене и придобиване на знания.

От какви учители се нуждаят талантливите ученици днес?

Най-вече от вдъхновяващи учители, които изпитват истинска страст към преподаването и предмета на преподаване. Нуждаят се от ерудирани, широкоскроени, осъзнати личности, които да са отдадени на каузата на образованието. Всички се нуждаем от такива учители в живота си – и талантливите, и неталантливите. Истински призваният учител ще открие силните способности на всеки един ученик и ще го подкрепи да ги развива, защото няма неталантливи хора, а само такива с неразвит потенциал. Много е сложно да бъдеш такъв учител, да преглътнеш нихилизма и общото безсмислие, което ни залива отвсякъде, но именно затова имаме неистова нужда от такива кадри.

Защо най-травматичните казуси в българската култура винаги се повтарят – и отказваме да си вземем поука?

Защото за нас културата не е приоритет. Може би е била за кратко през Възраждането и в периода между световните войни, но дотам. Имаме толкова много поговорки, представящи хората на изкуството като безделници и наивни мечтатели, че това показва вероятно вековен манталитет и снизходително отношение към културата и нейните представители като цяло. Подозирам, че това е причината историята да се повтаря без промяна.

Петя Дубарова е явление в поезията ни, каквото не мисля, че скоро ще имаме отново. И въпреки това спекулациите относно причината за самоубийството ѝ са безбройни – заради несподелена любов, заради младежка глупост, заради слабост, заради емоционална и психическа лабилност. Проблемът винаги е в индивида, никога в обществото. А истината е, че България е неблагоприятна среда за талантливите. За колективното съзнание (или безсъзнание) не е ценност да изкуши талантливия човек да пребъде сред нас, да расте и да се развива. Затова казусите ще останат нерешени и ще се повтарят безкрай.

Валентина Ангелова е сценаристка на няколко съвременни български сериала. От 2013 г. е член на WannaBe Production, където работи по независими сценарийни проекти.

На снимачната площадка

Александър Косев: Всеки сам трябва да стигне до своите истини

Петя Дубарова игра в „Трампа“ на режисьора Георги Дюлгеров. Как искате да играе Вашата собствена Петя?

Моята Петя е реална, талантлива, поетична  и смела. Тя вярва, че не е важно как изглеждаш и как говориш, а какво казваш. Тя е непринудена, естествена и много истинска. Такива хора не играят, те са себе си.

Какво Вашият собствен опит ще добави към опита на едната Петя и на другата Петя? Опитът Ви на ученик? Опитът Ви на режисьор? На кои от техните въпроси ще търсите отговор?

И двете Пети са неповторими в своята индивидуалност и не искам да добавям нищо към техния опит, защото опитът е въпрос и на човешко време и всеки сам трябва да стигне до своите истини. И двете стигат до своите отговори, всяка по своя си начин. Опитът ме е научил на толерантност и уважение към другите, особено към седемнайсетгодишните.

Опора, утеха, отправна точка към живота – от какво най-много се нуждаят съвременните тийнейджъри?

Съвременните тийнейджъри се нуждаят от същите неща като тези преди тях. Да бъдат отглеждани с любов и отношение, да имат свободата да бъдат себе си, да имат правото на грешки. Да не се опитваме да ги правим послушни, защото послушанието е близо до подчинението. Да не искаме да бъдат като нас, защото те са много повече от нас. Да им вярваме.

Александър Косев е режисьор на сериалите „Откраднат живот“ (2016–2019), „Кантора Митрани“ (2012), „Дървото  на живота“ (2013), „Столичани в повече“ (2011–2016) и „Връзки“ (2015–2016), излъчвани по FOX International и bTV.

Снимки и изображения: © Авторите на филма „Петя на моята Петя“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Символичният жест на едно писмо и реалната сила на всеки глас

Post Syndicated from Емилия Славова original https://toest.bg/simvolichniyat-zhest-na-edno-pismo-i-realnata-sila-na-vseki-glas/

„Влизат в една сладкарница филолог, социолог, психолог и юрист…“ Така, почти на шега, започва историята на Отвореното писмо за 24 май, което само за няколко дни събра огромна подкрепа от над 500 души. Сред тях има много изтъкнати български писатели, поети, преводачи, художници, карикатуристи, режисьори, актьори, музиканти, журналисти, психолози, университетски преподаватели, социолози, културолози, филолози, юристи, лекари, стоматолози, инженери, физици, общественици, правозащитници, спортисти и много други граждани.

Поводът беше ужасът ни от развилата се през последните седмици истерия срещу Стратегията за детето, добре координирана да удави обществения дебат в откровени лъжи, ирационални страхове и антиевропейска реторика точно преди европейските избори. Същата истерия беше дирижирана и миналата година около „джендъра“ и злополучната Истанбулска конвенция. Със сигурност ще избухне отново, по друг повод, във важен за обществото момент. За да го разедини, да създаде измислени конфликти, да нажежи до червено страстите, да запуши устата на разума – и така, малко по малко, да откъсне страната ни от нейния европейски път на развитие. Поради това решихме да атакуваме причината, а не конкретното проявление.

Първоначално идеята беше да се обърнем към хората на духа, чийто глас, макар и значително по-тих от този на кресливите популисти, се чува. Искахме да ги помолим да излязат с обръщение към българските граждани, подобно на онова, отправено от европейските интелектуалци. Направихме списък с имена, към които самите ние изпитваме дълбоко уважение. Но осъзнахме, че времето е твърде кратко, за да стигнем до тях и да ги убедим за колективно действие. Затова написахме писмото сами.

Споделихме текста в по-широка група, обсъждахме, редактирахме. Покрай дигиталната комуникация почти не забелязахме, че една част от групата са хора извън България – Лондон, Будапеща, Карлсруе, Стокхолм, Амстердам. С някои дори не се бяхме виждали на живо. След това започнахме да разпращаме писмото на кръга от познати. Отначало малко плахо, но постепенно все по-уверено започнахме да добавяме имена в списъка. Някои имаха забележки към текста, така че се наложи отново да редактираме и изчистим посланието. В този смисъл писмото е истински колективен труд и принадлежи на много хора, не само на шепата ентусиасти, от които тръгна. На интернет език това се казва краудсорсинг. Искахме поне част от тези имена да са на българи в чужбина, защото в днешния глобален свят не вярваме в твърдите национални граници и знаем, че България е навсякъде, където живее българският дух.

След това се случи чудото. Хора, до които бяхме изпратили писмото, ни питаха дали може да го разпространят нататък. И заваляха имена, които в един момент едва успявахме да запишем. Водехме разговори помежду си и с други хора в няколко паралелни чата. Получавахме въпроси, предложения, откази, но най-вече благодарност за възможността да се присъединят към подобно послание. В последния ден преди разпращането на писмото до медиите поставихме чертата след 525-тото име. Това беше пет пъти повече от първоначално поставената цел. Бяхме удивени и окрилени от огромната подкрепа, която получи нашата инициатива. Решихме да направим Facebook страница, за да следим отразяването в медиите и да оповестим развитието на идеята.

Някои хора ни питаха какъв е смисълът. Смисълът, разбира се, е чисто символичен. Във все по-тягостната и обострена атмосфера на публичното говорене у нас явно много хора се чувстват непредставени и нечути. И едно подобно послание им казва, че не са сами и че в обществото ни все още са останали съпротивителни сили срещу надигащата се антилиберална и антиевропейска вълна. Символичният жест обаче може лесно да бъде трансформиран в конкретно действие, ако достатъчен брой хора откликнат и извършат друг един символичен жест пред урните на 26 май. От този жест ще има много реални последствия за всички нас. Така че всеки един глас, колкото и да е символичен, има реална сила.

Питат ни още какво следва. Нямаме готов отговор на този въпрос. Надяваме се тази инициатива да даде импулс на други хора да търсят обединение около общи идеи и ценности, да бъдат активни граждани и да не се примиряват с това, което не могат да приемат. Готови сме да отразим някои от тези инициативи чрез нашата страница. Искаме също да стимулираме солидарността между различни групи от хора. Подкрепяйте чуждите каузи дори когато не се припознавате напълно в тях. Защото само така ще получите подкрепа един ден, когато самите вие имате страхотна идея. И бъдете смели. След като ние, никому неизвестни филолог, социолог, психолог и юрист, успяхме – и вие можете. Хайде! Действайте!

Емилия Славова, Светла Енчева, Бойко Ценков и Росица Атанасова,
инициатори на писмото

Отворено писмо към българските граждани по повод Празника на българската култура и изборите за Европейския парламент

22.05.2019 г.

Ние сме граждани, обединени от ценностите на либералната демокрация и защитата на човешките права.

В навечерието на 24 май, Празника на българската просвета и култура, и на изборите за Европейски парламент на 26.05.2019 г. се обръщаме към нашите съграждани:

Да се обединим категорично около демократичните принципи и либералните ценности на свободата, равенството, зачитането на гражданските и човешките права, толерантността, солидарността, опазването на околната среда и грижата за всички членове на обществото, залегнали в основните документи на Европейския съюз!

С огромна загриженост отбелязваме все по-голямата поляризация в обществото както у нас, така и в глобален мащаб. Надига се краен национализъм, очертаващ нови фронтови линии. Правят се активни опити да се размие границата между религията и светската държава. Излива се огромен финансов ресурс в подкрепа на ултраконсервативни и популистки движения. Полагат се активни усилия да се върнат назад достиженията в сферата на човешките права и демократичните свободи, постигнати през последните години: отричат се утвърдени научни изследвания и се правят опити да бъдат подменени с пропагандни доктрини; атакуват се неправителствени организации, преподаватели, журналисти, правозащитници и представители на гражданското общество; поставят се под въпрос базисни международни документи за правата на човека и детето, които България отдавна е приела.

Новите медии се използват за манипулиране на общественото мнение, разпространяване на фалшиви новини и всяване на параноични страхове. Армии от тролове и ботове налагат екстремни позиции, маскирани като „глас на гражданското общество“. Подкопава се доверието в авторитети и в основни източници на информация. Общественото пространство се залива с дезинформационни кампании до степен на пълна дезориентация и масови истерии.

В публичния дискурс нарастват уклоните към екстремизъм. Спокойните и рационални гласове се давят в блато от шумни, скандални изказвания, които провокират чисто емоционални реакции. От екрана свободно и необезпокоявано се лее реч на омразата, а от словото до реалното действие крачката понякога е твърде кратка.

България все повече се откъсва от цивилизационния си избор, направен през последните години, от демократичния път на развитие и от проевропейската си ориентация. Парадоксалното е, че именно тези, които най-активно атакуват доверието в общите европейски ценности, са първи в партийните листи за евродепутати и заплашват да разрушат нашия общ европейски дом отвътре.

Всичко това е част от глобален процес, очертан в Отвореното писмо на тридесет световни интелектуалци. Те алармират, че Европа стои пред най-голямата заплаха за съществуването си от 30-те години на XX век насам, и призовават активно да отстояваме принципите на либералната демокрация и европейските ценности.

Присъединяваме се към апела на интелектуалците и призоваваме нашите съграждани: бъдете активни, информирайте се и дайте гласа си за партии и кандидати, които ясно заявяват проевропейска, продемократична и пролиберална ориентация! Нашата европейска идентичност допълва и обогатява, а не се противопоставя на националната ни идентичност. Българската култура винаги е процъфтявала в периоди на отваряне и активен обмен с европейските и световните традиции. А Европейският съюз е най-сигурният гарант, че нашият език и нашата култура ще бъдат съхранени и ще оставят трайна следа в европейското и световното културно наследство.

На всички, които предстои да ни представляват в Европейския парламент през следващия му мандат, напомняме, че той е общност, основана на споделени ценности: зачитане на човешкото достойнство, човешките права, свободата, демокрацията, равенството и принципите на правовата държава. Тези ценности изискват да отстояваме плурализма, недискриминацията, толерантността, справедливостта и солидарността в обществото.

Пълен списък на подписалите писмото >>

Заглавна снимка: maxpixel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Върви народе… ала накъде водиш езика ни?

Post Syndicated from Люба Гъркова original https://toest.bg/vurvi-narode-vuzrodeni/

24 май е кажи-речи последният от върволицата празници, струпани в първата половина на годината, които пробуждат от зимния сън на нехайство и апатия патриотичния ти дух. Той, от своя страна, те отпраща във Facebook, където пишеш нещо от рода на „Честит празник на БЪЛГАРСКАТА азбука, българи!!!“ и съвестта ти е чиста утре пак да плюеш по „taq darjava“. 24 май неминуемо се превръща и в спор на тема „Чия е кирилицата“ (нищо че на този ден честваме създаването на глаголицата).

Как ли би реагирал на този съвременен начин на отбелязване на празника Найден Геров? Именно по негова инициатива на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив за първи път се организира Ден на светите братя Кирил и Методий. След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. празникът се чества на 24 май по официалния държавен календар, а по църковния литургичен календар си остава на 11 май.

Следва да се отбележи, че Найден Геров има съвсем ясна цел, когато обръща внимание на делото на светите братя – споменът за техните библейски преводи и за ролята на създадената от тях писменост в проникването на Христовата вяра по българските земи е ключов в борбата за българска църковна независимост. Излиза, че „нашето А, Б“ ни е спасявало не веднъж от чужда влияние. Дали и днес не се нуждаем от помощта му?

Губим ли езика си под натиска на чуждиците – това е първият въпрос, за който потърсих коментар от проф. д-р Елка Мирчева от Секцията за история на българския език към Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“, БАН:

Преди всичко да припомним, че не всички чужди думи са чуждици. Чуждите думи се делят на заемки и чуждици. Във всеки език има заемки. Навлизането им е обусловено от общуването в контактни междуезикови зони, както и от икономическите и културните взаимоотношения между народите.

В българския език има много думи, които днес никой не осъзнава като заемки. Ще посоча например глагола „катеря се“, както и производната от него дума „катерица“. Със сигурност твърде малко са носителите на нашия език, които знаят, че тези думи са от тракийски произход. А мислите ли, че „скамейка“ е българска дума? В основата си тя е латинска. Заета е в гръцкия език, откъдето прониква в множество български диалекти, в които срещаме „скамен“, „скамия“, „скаманче“ и т.н.. „Скамейка“ в книжовния ни език е заета обаче от руски. А нима възприемаме като чуждици „чадър“ или „палачинка“?

В езика ни винаги са навлизали чужди думи. Според изследователите всяка година техният брой се увеличава с от 200 до 500. Разбира се, една от водещите причини е извънредно динамичното развитие на технологиите. Появява се нужда от назоваване на непознати до този момент изобретения и нововъведения. Те няма как да не вървят ръка за ръка с наименованието, което им е било дадено. С какво например да заменим „банкомат“, „файл“, „акаунт“, „айпод“?

Веднъж навлезли в българския език, голяма част от чуждите думи стесняват, специализират значението си. Така например „гешефт“ в немски език е търговска операция, но в нашия език се използва в смисъл на нечестна, непочтена сделка; спекула. Други, отдавна придобили гражданственост думи имат напълно точно съответствие в българския език и би следвало да бъдат избягвани – такива са например „ситуация“, чието значение напълно покрива това на „положение“. Подобни са случаите с „резон“ и „право“ или с „корекция“ и „поправка“. Посочените думи, както навлезлите в последно време „юзър“ (потребител), „съпорт“ (подкрепа, подпомагане), „лайк“, „лайквам“ (харесване, харесвам), може да причислим към ненужните чуждици, които е добре да избягваме.

Езикът, в това число българският език, трудно може да позволи да бъде замърсен. Той има вътрешни свои механизми за развитие и защита. Само по себе си използването на чужди думи не е страшно. Страшното е, че не познаваме и не използваме така, както подобава, родния си език. Защото колкото по-богати сме езиково, толкова по-добре ще можем да се изразяваме. В това число и с помощта на чуждиците.

Споменаването на опасността от непознаването на езика, на която проф. Мирчева обръща внимание, неминуемо доведе до поредица от нови въпроси. „Върви, народе, върви…“, ала накъде си тръгнал? И какво правиш с езика си – с това наследство, с което така силно се гордееш? Дали под чужди влияния ще го загубиш, или сам ще го осакатиш до такава степен, че Вазовите „звуци сладки“ да бъдат вече само бледен спомен? Всичко това ме подсети, че напоследък сред обществото се носи слухът за надвиснали над езика ни спорни промени – отпадане на пълен член, бройна форма и др. Застрашен ли е българският език от опростяване в името на нормирането на неграмотността? Проф. Мирчева категорично отрече:

Бих определила такава информация като фалшива новина. В съвременния български книжовен език нормирането се осъществява чрез правописните и тълковните речници. Честта да извършва промени в нормата е поверена на Института за български език към Българската академия на науките. Екип от утвърдени специалисти непрекъснато следи за нагласите на обществото, както и за динамиката в неизбежните за един език изменения. Езикът е жив организъм, който се развива по свои закони. Необходимостта от установяване на единни правила неизбежно води до една от присъщите черти на книжовните езици – тяхната консервативност. В тази консервативност е заложена самата природа на нормата.

Без съмнение, българският език се развива. Сегашните ученици четат съчиненията на класиците на българската литература с речник. При лексиката промяната по правило е най-бърза и най-видима. Промени има и в граматиката. Има опити за правене на прогнози как ще изглежда бъдещето на българския език от историческо гледище, тоест какви насоки за по-нататъшно развитие предполагат промените, осъществени през вековете история на книжовния български език.

Правилото за използване на пълен и кратък член за м.р., ед.ч. обаче не принадлежи към онези закономерни явления в езика ни. Добре известно е, че то е изкуствено и е наложено от разбиранията и с авторитета на Неофит Рилски в неговата „Българска граматика“. Можем да кажем, че това е едно от малкото непроизтичащи от реални езикови факти правила. Така или иначе, това е норма, предложена преди 184 г. Мога да кажа, че по отношение на тази норма езиковедите българисти застъпват две взаимно изключващи се мнения. Има и застъпници, и противници на това правило, а сред образованите слоеве на обществото се чуват гласове, че премахването му ще въведе в ранг на норма неграмотността. Не бих могла да се ангажирам дали и кога такава промяна би могла да бъде осъществена.

Като историк на езика аз приемам промените с по-голямо спокойствие, защото съм убедена, че те са неизбежни. Така например съм убедена, че колкото и да не ми харесва лично на мен, настъпва екавизмът; че колкото и лично мен да ме дразни използването на окончание -ме за 1 л., мн.ч. при глаголите от I и II спрежение (кажеме, видиме), опростяването и генерализирането на -ме и за трите спрежения е неизбежно. Нормата винаги следва реално извършените промени. В налагането ѝ няма насилие, но въвеждането ѝ изисква тя да бъде спазвана.

Този процес, разбира се, съвсем не е нов и е нещо, което е установил още римският поет от Златния век на римската литература Хораций: „Както листата се изменят заедно с годините, а старите отлитат, така са и думите в езика. Те, като остареят, загиват, а новите, отново родени, ще разцъфнат и укрепнат.“ Ако нормата следва практиката и промените са неизбежни, това неминуемо обаче повдига и следващия ми въпрос: все по-рядко в общественото пространство чуваме книжовния език – това притеснителен знак ли е?

Явно имате предвид нароилите се разнообразни медии, публичните изяви на извънредно широк кръг от хора, които допреди няколко десетилетия не биха били поканени да се изявят пред широка аудитория, както и, разбира се, социалните мрежи. В този смисъл бих казала, че не само не чуваме, но и не четем текстове на издържан книжовен език.

Овладяването на книжовния език иска усилие. Доброто му познаване далеч не се предполага от това, че сте родени носители на българския език. Езикът представлява богатство, но това богатство всеки сам трябва да открие. Ние няма как да познаваме в пълнота езика си (имам предвид всичките му стилове, диалекти, да владеем езика, на който са написани например книгите от периода на Възраждането насам, да не говорим за по-древните епохи от неговото развитие). И за да можем да се доближим в по-голяма степен до словното му богатство, трябва да четем, трябва да се стремим да пишем колкото може повече.

Казвам това най-вече за учащите се, за които (по мое мнение) широкото навлизане на тестовата система на оценяване намали драстично опитите да формират собствено писано слово, да се научат да записват мислите и разсъжденията си. Намирам това за тревожно и смятам, че бедният речник, който използва немалка част от българите, се дължи не на обедняването на езика ни, а на не особено високата езикова култура на носителите на българския език. Ако има нещо притеснително, то това не е българският език, а носителите му.“

Колкото и притеснителни да са фактите, които изтъква проф. Мирчева, в този разговор бихме могли да намерим и частица светлина, идваща от огъня на надеждата. Защото бъдещето на езика ни е в нашите ръце, а не в тези на учените от БАН, нито пък в тези на потребителите на социалните мрежи.

„Вникнете във всички борби и войни на българина от хилядо години насам, ще видите, че всички те, както и последните четири войни, са били не за земи, не за богатство, не за надмощие, а само за българския език. И дори ако пак би се увлякъл в такива борби, те няма да бъдат за друго, а пак само за българския език“, казва проф. Александър Балабанов в списанието за стопанство и култура „Българска земя“, 1931–1932 г.

А аз мога да добавя само: грабвайте книгите, да запазим езика си!

Заглавна снимка: JLCA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.