Tag Archives: България

Бурята. А след бурята падна ветото за Северна Македония

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/buryata-a-sled-buryata-padna-vetoto-za-severna-makedoniya/

Четирийсет и седмият парламент се записа в историята – не успя да преодолее политическото противопоставяне, но събра политическите противници, за да вдигнат ветото за Северна Македония. След като Народното събрание одобри преговорната рамка и останалите документи, или т.нар. френско предложение, още другата седмица постоянните представители на ЕС ще придвижат процеса – в броените дни, които остават до 30 юни, когато е краят на френското председателство на Съвета на ЕС.

Какво реши парламентът

Дава мандат на правителството да одобри предложението на френското председателство на Съвета на ЕС, което трябва да бъде прецизирано, за да гарантира:

1. Спазването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 2017 г.

2. Вписване на българите като държавнотворен народ в преамбюла и в Конституцията на Република Северна Македония наравно с останалите народи.

3. Никъде по време на присъединителния процес не може да се говори за признаване на македонски език.

4. Европейски гаранции за спазването на тези условия.

Преди правителството да одобри предложението на френското председателство, външните министри на България и Северна Македония трябва да подпишат двустранен протокол, в който да са разписани стъпките за изпълнение на българските условия. Протоколът трябва да бъде подписан преди приемането на Преговорната рамка и заключенията на Съвета на ЕС. Последното заседание на Съвета е на 28 юни, но Преговорната рамка и заключенията може да бъдат приети с писмена процедура. Преди това МВнР трябва да получи мандат за подписване на протокола.

Заместник-председателят на парламента Кристиан Вигенин от БСП коментира темата за протокола, който още не е довършен: „В него има въпроси, свързани с исторически личности. Съгласни ли сте да одобрим нещо, върху което нямаме контрол като народни представители?“. „България не вдига ветото, а подсилва силата му“, заяви в парламента съпредседателят на ДБ Христо Иванов. Той подчерта, че ако Северна Македония не изпълнява ангажиментите си по време на преговорите за членство, „ветото, което им се налага, ще бъде със силата на цялото европейско семейство, застанало зад България“.

Важно е какво ще направи Скопие оттук нататък. Премиерът Димитър Ковачевски заяви, че българското предложение, тоест френското, е неприемливо, а опозицията ВМРО-ДПМНЕ се готви за протести.

Тези, които свалиха правителството, и тези, които го подкрепят, обединиха усилията си, за да гласуват преговорната рамка, подготвена от Европейската комисия и Франция. ГЕРБ и ДПС членуват в европейските политически семейства съответно на ЕНП и АЛДЕ. „Демократи за силна България“, част от „Демократична България“, също е член на ЕНП, а „Продължаваме промяната“ се стреми към групата на европейските либерали, макар че още не е подала документи за съдебна регистрация като партия след учредителното събрание през април т.г.

Независимо от политическото противопоставяне и поляризация, всички тези политически сили декларират европейска и евро-атлантическа ориентация. Техните политически семейства – десните и либералите, работиха усилено за европейската интеграция на Западните Балкани и за вдигане на ветото. Френският президент Еманюел Макрон, чиято партия е част от алианса „Обнови Европа“, публично призна вчера, че върху България е бил упражнен „много силен натиск“ през последните месеци:

Това е и резултат от политическата криза в България в момента и ние не можем да се правим, че я няма. Искам да приветствам политическия кураж и ангажираност на премиера Петков. Той направи всичко и смятам, че сме много близо до споразумение.

Извън създадената под европейски натиск и на база споделени ценности „плаваща коалиция“ останаха БСП (иначе партньор в коалицията на ПП), прокремълската „Възраждане“ и партията, чийто лидер напусна управляващите заради „Македонияааа!“ – „Има такъв народ“. Ако френското предложение трябваше да мине най-напред през заседание на правителството, ИТН и БСП щяха да го блокират заради червените си линии. Тази опасност беше избегната чрез хода с директното внасяне в парламента.

Това не отменя политическите разделения, не ни прави част от някакви коалиции, а трябва да си свършим работата заради националния интерес, за което ни плаща заплати суверенът.

Това заяви в пленарната зала съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов. Така е, не ги отменя, но дава някаква слаба надежда, че на тази основа може да се градят политически решения и за бъдещето на България, изправена пред четвърти избори за година и половина.

Мнозинството български парламентаристи изпълни своя „дълг на европейци“, за който говори президентът Макрон. Решението ще има своя принос за укрепване на Западните Балкани, разтърсвани от новите федеративни амбиции на Сърбия и руското влияние в региона, което внася политическа нестабилност не само в Босна и Херцеговина, но и в други държави.

За вдигане на ветото, наложено през 2020 г. от третото правителство на Бойко Борисов, работиха знайни и незнайни дипломати, експерти, политици. Дори и представители на БСП, както признаха депутати социалисти. Така се изпълни и обещанието, дадено от премиера Кирил Петков в началото на управлението му – в срок от 6 месеца (тоест до края на френското председателство) България да промени позицията си, „предлагайки нова процедура, много бърза, с много кратък краен срок“. В действителност за 6 месеца в управлението и заявените от ПП цели се промениха.

Борбата с корупцията, съдебната реформа и „изчегъртването“ на ГЕРБ бяха изместени от темата за ветото за Северна Македония.

Въпреки предварителните очаквания, засега няма изгледи за бурни демонстрации и изстъпления, както беше в Гърция, когато се преговаряше за името на Бившата югославска република Македония. Тогава в Солун, Атина и други гръцки градове десетки хиляди гърци не спряха да протестират дни наред заради употребата на „Македония“ в името на държавата. Но след като 27-годишният спор беше решен, демонстрациите стихнаха.

Макар че в последните дни се забелязва известна активност на политици от ВМРО, предвождани от евродепутата Ангел Джамбазки, те едва ли ще съберат впечатляващ брой граждани в своя подкрепа. „Възраждане“ можеха да свикат свои хора под знамената в петъчния ден, когато парламентът обсъждаше ветото – но не се случи.

А сега какво

Протестите пред Народното събрание заради вота на недоверие тъкмо приключиха като лятна буря, докараните с автобуси хора се прибраха по домовете си в провинцията, разотидоха се придошлите на жълтите павета софиянци.

Премиерът Кирил Петков нарече „мафия“ половината парламент, президента – „страхливец“, а доскорошния си партньор във властта „Има такъв народ“ – „предатели“. Оттегляйки се от капитанския мостик, след като вотът на недоверие, внесен от ГЕРБ, събори кабинета му, Петков взриви и мостовете на тръгване. Това отсега предизвестява неуспеха на първия мандат, който президентът по право следва да връчи на „Продължаваме промяната“, за да сглоби правителство. Но ПП все пак ще се опита, може би отново с Кирил Петков, а може би с друг за премиер – което Асен Василев, неговият верен съратник, съпредседател и вицепремиер допуска, но се съмнява. 

Следващият мандат, който се полага на ГЕРБ като втора политическа сила на изборите през ноември 2021 г., също „изгаря“. От ГЕРБ вече обявиха, че ще го върнат тутакси. На когото и да се падне третият мандат – на ИТН, БСП, „Демократична България“ или „Възраждане“, правителство също няма да се състави. И България пак опира до избори.

Възможно ли е предсрочните избори да бъдат предотвратени от n на брой компромиси?

Например ако „Продължаваме промяната“ оттегли Бойко Рашков като кандидат за председател на КПКОПНИ – защото ДПС са особено раздразнени от номинацията. Или ако стихнат атаките срещу главния прокурор Иван Гешев – Бойко Борисов и сие не харесват това. Или…

Тези компромиси не са обикновени отстъпки, те са отстъпление от заявени битки и принципи, а иконичният образ на Промяната задължава създателите ѝ не просто да отхвърлят компромисите, но и да не влизат в преговори. Лесно е, когато са на площада, изправени с мегафони пред хилядите скандиращи заедно с тях. Трудно е, когато са във властта и се налага да търсят партньорства, за да вземат решения в интерес на гражданите – и за разделените в подкрепата си хора на площада, и за останалите в домовете си.

Следващата седмица в парламента влиза за второ четене актуализацията на бюджета, а създаденото в името на Северна Македония и ЕС европейско мнозинство отново ще се разпадне заради конюнктурни интереси. След свалянето на председателя на 47-мото НС Никола Минчев, предшествало вота на недоверие, опозиционните партии в парламента показаха, че те са кворумът. Ако поискат – има, ако го провалят – няма, тоест те са управляващото мнозинство и от тях ще зависи дали да бъдат приети едни или други разходи, едни или други проекти. (А както се разбра от писмото на напусналата „Възраждане“ Елена Гунчева, има знаци за съгласуване между партията на Костадинов и ГЕРБ.)

Какво ще успее да свърши парламентът, преди да се разпусне след близо месец,

зависи обаче от диалога и комуникацията между отделните лагери. На карта са заложени предстоящият отоплителен сезон, който започва след по-малко от 4 месеца, и газохранилището в Чирен, което е пълно 32%, а до октомври трябва да стигне 80%. Премиерът Кирил Петков трябваше да подпише в Азербайджан увеличение на доставките на азерски газ, които да удвоят планираните сега 1 млрд. куб.м годишно, но отложи пътуването си, за да подкрепи Никола Минчев в парламента.

Заложени са и първите близо 2,6 млрд. лева по Националния план за възстановяване и устойчивост, получаването на които изисква да се приемат 23 законопроекта. Законът обаче се оказа един, поне за първото плащане тази година, и вече е приет от Народното събрание на първо и второ четене – Закон за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове.

Без съмнение парламентът ще одобри актуализацията на бюджета – пенсионерите в България са една трета от избирателите, – но не и разходите, поискани от правителството на Кирил Петков. В сряда, 29 юни, проектът влиза за второ четене в пленарната зала и ще е по-скоро предизборен. За останалите важни за Промяната законопроекти зависи от мнозинството, което ще съберат – а засега не показват склонност да разширят обхвата му извън настоящото малцинство в парламента от 116 депутати (от ПП, ДБ, БСП и шестимата независими, отцепили се от ИТН).

Дефицитът на диалог беше отличителна черта на управленската конструкция в оставка. Нормална комуникация е липсвала в коалицията, както пролича от ваденето на мръсното бельо след „развода“, нямаше я и в отношенията с опозицията.

ДПС и „Възраждане“ са готови за избори. ДПС имат твърдо ядро, чиято готовност за гласуване се влияе основно от знаците на ръководството. Партията на Костадин Костадинов е във възход, регистриран от социолозите. ИТН ще се бори пак да влезе в парламента – този път може да е и в коалиция с прясно учредената през май партия на Мая Манолова „Изправи се, България!“. БСП е в срив, а Корнелия Нинова и кръговете ѝ ще трябва да се разделят с ресурсните места в земеделието и горите.

Управлението отново ще зависи от правителство на президента.

Заглавна снимка: © Петър Хаджиколев

Източник

„София прайд“ между капките

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/sofiya-prayd-mezhdu-kapkite/

На „София прайд“ по традиция вали дъжд. Петнайсетото издание на шествието, което се проведе миналата събота, не беше изключение. Не за буквалните капки обаче иде реч тук. В сравнение с предишните прайдове едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието.

За всички, които следят темата, тази липса е, меко казано, необичайна.

Е, не мина съвсем без хомофобска активност. В навечерието на прайда Светият синод на Българската православна църква се сети да обяви събитието за „непристойно“ и да призове то да бъде спряно. Проведе се и станалият ежегоден Поход за семейството в защита на „традиционното семейство“, тоест на брака само между мъж и жена. На него се събраха една шепа хора. В подлеза на Софийския университет обикаляха неколцина късо подстригани младежи, търсейки някое знаменце в цветовете на дъгата, което да изгорят.

Въпреки че прайдът не беше уважен от политически лидери (с изключение на съпредседателя на „Зелено движение“ Владислав Панев; министърът на екологията Борислав Сандов идва всяка година, но тази беше с ковид), той все пак беше посетен или поне подкрепен от политици от различни партии. Сред участниците бяха разпознати не само членове на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, а и евродепутатите от БСП Цветелина Пенкова и Петър Витанов. А Антоанета Цонева и Иво Мирчев от „Да, България“, които досега не бяха подписвали декларацията на „София прайд“ и като цяло не бяха демонстрирали подкрепа за ежегодното шествие за правата на ЛГБТИ хората, сложиха на профилните си снимки във Facebook панделки в цветовете на дъгата.

Основната разлика с предишните прайдове е, че

тази година телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти,

в които водещите питат, сякаш за първи път се сблъскват с темата: „Не разбирам защо парадирате. Кой ви пречи?“ Нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата.

Почти не се чу и гласът на хомофобските политици и партии, които традиционно вдигат шум в навечерието на шествието. За БСП това е по-лесно обяснимо – като част от управляващата коалиция Корнелия Нинова, която е и „моторът“ на хомофобията в Столетницата, се опитва да бъде толкова демократична и сговорчива, колкото ѝ е възможно. Ала партията на Костадин Костадинов, която вече има парламентарно представителство и използва всеки повод, за да прави гръмки изказвания от трибуната на Народното събрание, също подмина темата. Само ВМРО по навик поиска забрана на прайда, но това не стана новина.

 

© Анастас Търпанов

А бяха времена…

Само преди година в навечерието на прайда (какъвто се проведе не само в София, а за първи път и в Бургас) хомофобските прояви бяха неизброимо много и коя от коя по-зрелищни. В Бургас шествието така и не можа да тръгне, тъй като участниците в ЛГБТИ събитието бяха обградени от хомофоби и замеряни с какво ли не. Националисти организираха акции срещу представяния на книги в София и Пловдив и вандализираха клуб The Steps и общностния център Rainbow Hub. Последният впрочем вече е на трети адрес – след като няколко месеца по-късно група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате, потроши центъра, а Станков удари активистка, съседите прецениха, че не искат да съжителстват с хора, които непрекъснато са нападани, за да не пострадат и те.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, проведена у нас с решаващата роля на ВМРО, хомофобските и трансфобските прояви се увеличиха чувствително, а ЛГБТИ проблематиката се използваше като разменна монета в политическите борби. В началото на 2019 г. Костадин Костадинов предизборно издигна хомофобски билбордове. БСП и ВМРО не пропускаха възможност да защитят това, което разбират под „традиционни ценности“.

Неусетно хомофобията се превърна в мейнстрийм.

Жена, разхождаща кучето си в центъра на София, остана без четири зъба, защото на случаен минувач му заприличала на гей мъж. Пловдивски тийнейджъри решиха да „прочистят“ парка от връстници, които им изглеждат като хомосексуални, а активисти от града получиха смъртни заплахи. Това е само малка част от проявите на омраза към ЛГБТИ хората през последните години.

Омразата не подмина и високия дискурс. След като Конституционният съд обяви джендъра за противоконституционен, Институтът за български език към БАН издаде Речник на новите думи, с който на практика официализира всички превратни тълкувания на темата „джендър“, тиражирани от жълто-кафявите медии, както и от вестник „Дума“. Това стана в контекст, в който все повече социални учени и неправителствени организации се самоцензурират, когато се говори за джендър проблематика, за да не станат обект на негативни кампании.

И изведнъж… нищо.

В настоящия период политическите страсти отново са нажежени. Логично е ЛГБТИ хората и този път да бъдат използвани като залог в борбите за власт. Такова нещо обаче не се случва. В навечерието на прайда всички усилия на политическите сили, които традиционно развяват знамето на хомофобията (плюс „Има такъв народ“, които досега не са се проявили в тази посока), бяха концентрирани върху темата „Македонияаааа!“.

Почеркът на пропагандната кампания впрочем е същият, както и на тези против Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и пр. Създава се истеризирана среда, настроена срещу общ враг (все едно дали реално съществуващ, или имагинерен), и всеки разумен глас се интерпретира като национално предателство. В тази ситуация премиерът Кирил Петков е в положението на зайчето от стария виц, което вълкът го бие и защото е с шапка, и защото е без шапка. Ако приеме т.нар. френско предложение или дори само изрази позиция по него – води самостоятелна (предателска) външна политика. Ако не заема позиция – бяга от отговорност.

Извод – когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява.

Хомофобията не може да изчезне напълно, това не се е случило и в страните, които са най-толерантни към ЛГБТИ хората. Но мантрата „обществото не е готово“ игнорира факта, че това общество бива целенасочено облъчвано с определени послания, за да продължава „да не бъде готово“. Както и с темата за Македония, у нас въпросните послания са аналогични на руски пропагандни опорни точки и се прокарват с професионални ченгеджийски методи. В контекста на войната на Русия срещу Украйна пропагандата се концентрира около теми, които имат по-сериозна непосредствена значимост, каквато има допускането на Северна Македония за кандидат-член на Европейския съюз.

Междувременно, докато пиша тази статия, и истерията „не сваляйте ветото“ секна като по команда. По всяка вероятност това става, за да извлече ГЕРБ политически дивиденти. Ала все пак може за мъничко да си поемем въздух и да си кажем – колко е хубаво да живеем без пропаганда. До следващата дезинформационна вълна. Като имаме предвид вододелната политическа ситуация, тя може и да изпревари публикуването на настоящата статия.

Заглавна снимка: © Анастас Търпанов

Източник

Къде се разпространява манипулативното съдържание? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kude-se-razprostranyava-manipulativnoto-sudurzhanie/

На 2 юни сайтът „Поглед Инфо“ публикува подвеждащ материал, в който се твърди, че НАТО спира доставката на оръжия за Украйна. Разбира се, информацията от заглавието не е подкрепена от текста, нито са посочени конкретни източници за твърдението. Както описахме в първата част на поредицата, в подобни случаи става дума за манипулативно съдържание: статията е миш-маш от цитати, изявления, епитети и мнения, без солидна аргументация и посочени проверими източници. Подобно на много други материали в сайта, и този е подписан от Александър Ситников, а под текста намираме само инициалите на преводача – СМ.

Текстове на Александър Ситников, в които се тиражират недоказани твърдения, са публикувани също в сайта на в. „Труд“, както и в сайта „Нюз Фронт“. Там Ситников е посочен като автор за „Свободная пресса“ (svpressa.ru), където публикува ежедневно, обикновено по два материала на ден. Всички негови статии в руския сайт са с подчертан проруски и антизападен уклон.

„Свободная пресса“ е регистрирана в края на 2008 г. и скоро след създаването си е разкритикувана като рупор на Кремъл заради пропагандното си съдържание. Сред посочените автори в изданието фигурират депутати в руската Дума, а главен редактор е писателят Захар Прилепин – член на Националболшевишката партия, който не смята Украйна за независима държава и подкрепя политиката на Владимир Путин от анексията на Крим до днес. Тази информация не се споменава в нито една българска медия при препечатването на материали от „Свободная пресса“, които често се представят просто като мнения.

Конспирации втора употреба

Част от съдържанието в определени български медии се препечатва директно от руски проправителствени източници, без контекстът им да бъде изрично упоменат. Разбира се, не е задължително това да е преднамерено. Друг вариант е публикуването на всякакви неверни твърдения по най-различни теми, без значение каква е идеологията или позицията, просто защото фокусът на медията е именно конспиративното съдържание.

Такъв е случаят със сайта за конспирации The Bulgarian Times, а като пример може да послужи темата за маймунската шарка, около която се появи голямо количество манипулативна информация в рамките на няколко седмици. Сайтът публикува материал, в който се намеква, че огнищата на маймунска шарка са поредният глобален план за облагодетелстване на богатите, като се изтъкват вече опровергани неверни твърдения – например това, че Бил Гейтс стои зад заразата. Като източник на българския превод е посочена страница във Facebook, която пък на свой ред цитира сайта на американски подкаст с преобладаващо конспиративно съдържание.

Авторката на оригиналната статия посочва като свое местожителство Чили, макар че пише основно за американската вътрешна политика, а името ѝ не фигурира в публичните журналистически бази данни. Проверката не показва и в коя институция упражнява изследователската дейност, спомената в биографията ѝ. В свое интервю тя говори за реални проблеми, като трудовата експлоатация в страни от третия свят например, но ги тълкува превратно, за да намекне, че преминаването към по-чисти източници на енергия е глобален план за подчиняване на света. Изброените признаци заедно с фактологично невярното съдържание и начина, по който то се представя, са признак за манипулативна информация.

Задкулисието на световните елити е честа шаблонна тема в конспиративното и манипулативното съдържание, която лесно прилепва към всеки актуален проблем – още от времената на чумата, та чак до наши дни. Това не е случайно, тъй като убеждението, че светът е място на борба между доброто и злото или че тайни елити контролират ежедневието ни, е широко разпространено, като не е задължително да зависи от нивото на образование или от политическата компетентност на конкретния човек, който вярва в това. Такива конспирации откриваме в социалните мрежи от навлизането им в България през 2010 г. до днес.

Много вероятно е подведените по дадена конспирация и занапред да бъдат излагани на подобен вид манипулативно съдържание. Пример за това е дезинформацията покрай Стратегията за детето, която също имаше руски корени. Facebook групата „Родители обединени за децата“ (РОД) е на ултраконсервативната организация „РОД Интернешънъл“, известна с крайно религиозните си и хомофобски позиции, които активно налага спрямо политиките, свързани със семейството и децата. В тази група в момента отново е в обращение измисленият термин „ювенална юстиция“, този път – във връзка с инвазията в Украйна.

Конкретната споделена статия е от анонимен руски сайт, който е препечатал материала от regnum.ru. Името на авторката не фигурира в екипа на медията. Тя разказва за случай на отнемане на дете на украинска бежанка в Дания, но не посочва имена, нито конкретни източници, а търсене на подобни новини от посочения град не дава резултати. Статията е споделена единствено в българската група, въпреки че е от рускоезични източници. Така над 14 000 членове на тази Facebook група се оказват изложени и на последваща манипулативна информация, но с друг политически фокус.

Модели на разпространение

Разбира се, не всяка информация, споделена от конкретна личност, група или сайт, задължително е манипулативна. Затова въпросът „Какво?“ винаги е по-важен от „Къде?“ и „Кой?“. Но внимателното проучване на мрежите на разпространение показва не само че едни и същи групи рециклират манипулативни твърдения, а и че съществуват определени вериги и модели на създаване и споделяне на съмнителни статии, което помага за достигането им до повече хора.

Това се потвърждава и от анализ на отразяването на войната в Украйна в четири от най-популярните портали за новини в България – „Офнюз“, „Дневник“, „Актуално“ и „Поглед Инфо“ – и сравняването им с познат източник на манипулативно съдържание. Първите три медии публикуват предимно новинарско съдържание, в което липсват оценки и аналитични интерпретации. Цитират се както реномирани медии, така и информационни агенции, за които се знае, че са контролирани от държавния апарат – в една от проучените статии „Актуално“ пояснява например, че „РИА Новости“ е под контрола на Кремъл, но подобни контекстуални уточнения като цяло отсъстват. Това създава и известен риск, че цитирайки ненадежден източник, медията може да бъде разпространител на невярно съдържание.

„Поглед Инфо“ е единствената от четирите анализирани медии, отличаваща се с ясно изразен проруски уклон, поради който в статиите се наблюдава малинформация, тоест превратно тълкуване на информация. Повечето от материалите са преведени от руски, като преводачите са посочени единствено с инициалите си. Реномирани медии и автори се цитират единствено тогава, когато информацията по някакъв начин е критична към Запада. Материалите на „Поглед Инфо“ се споделят най-системно във Facebook страницата и групата на изданието (и понякога в още две-три проруски групи, но органично) и достигат до потенциално по-широк кръг от хора от останалите три медии, които не са толкова активни в споделянето на статиите си.

За сравнение: материал на The Bulgarian Times за Украйна, който цитира БЛИЦ, е споделен в 19 групи, сред които „Подкрепа за Стефан Янев“, „Владимир Путин – носител на Нобеловата награда за мир“, „БЕЗ партии и политици“, и в повечето случаи – от един и същи потребител. В материала се цитира британският „Индипендънт“, като цитатите са подбрани така, че да илюстрират слабостта на украинската армия в сравнение с руската. Разпространяването в над 10 групи от един-единствен потребител се наблюдава и при други материали от конспиративния сайт и не е практика в другите четири изследвани медии.

Развален телефон

Избирателно е цитирана и статия на британския анализатор Лари Елиът за „Гардиън“, в която се обсъждат ефективността на санкциите над Русия и възможните сценарии за разрешаване на кризите, породени от инвазията в Украйна. Вестник „Труд“ превежда статията, като пропуска последните няколко параграфа, които съдържат информация за други варианти за приключване на войната, освен сделка с Русия, но коректно оставя посочването на Русия като агресор. Вестник „Дума“ превежда целия анализ.

В „Евроком“ и „Нюз Фронт“ обаче статията е сведена до няколко абзаца, които изтъкват прeимуществата на Русия, посочени от Елиът. Конкретно във „версията“ на „Нюз Фронт“ войната е наречена „спецоперация“ и се подчертава, че Русия има печалба от 96 млрд. долара от износ на петрол и газ, но се пропуска например, че въпреки това икономиката на страната ще се свие с 8,5% именно заради санкциите, както казва Елиът в оригиналния си анализ. Същата „версия“, препечатана 1:1, без да се споменава „Нюз Фронт“, се появява като самостоятелен статус на потребителка във Facebook, където заглавието на „Гардиън“ е сложено върху снимка на триумфиращия Владимир Путин. Към 20 юни публикацията има над 2500 харесвания и 350 споделяния.

Това са само част от примерите, които показват, че една и съща манипулативна информация често се рециклира и употребява наново, съобразно актуалните събития. Проследяването на информационния поток за Стратегията за детето, пандемията и войната в Украйна разкрива, че манипулативното съдържание се разпространява в едни и същи групи, сайтове и политически кръгове. Това не означава непременно координирана или злонамерена дейност – много от споделящите манипулативното съдържание вероятно вярват в него.

Подобен тип информация обаче експлоатира политическото недоволство и антисистемните настроения, както и исторически зависимости – като например тази от Русия. На свой ред разпространяващите манипулативно съдържание може да бъдат използвани за политически интереси, без да го осъзнават. При всички положения, след като вече са идентифицирани, сайтовете с манипулативно съдържание са лесно разпознаваеми и това може да се провери чрез проекти като „Медийно око“. Големият проблем остават групите във Facebook, често администрирани анонимно от фалшиви профили или създадени по привидно неутрална тема, но впоследствие променили своята насоченост.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, къде, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Наръчник за коалиции и кинжали 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/naruchnik-za-koalitsii-i-kinzhali/

Коалицията на Промяната се разпадна, а в опит да отложат неизбежните предсрочни избори партиите в 47-мия парламент ще се борят за още малко време. Колко? Зависи кой ще спечели – управляващата (все още) коалиция или ad hoc съдружието в парламента, възникнало след като „Има такъв народ“ напусна кораба на властта. След разрива последва изваждане и събиране на народни представители. Шестима депутати вече си тръгнаха от ИТН, а останалите 19 от парламентарната група се присъединиха към противниковия лагер, съставен от ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“. Засега. Защото поисканият от ГЕРБ вот на недоверие на правителството ще се гласува на 22 юни, а дотогава ИТН може съвсем да оредее.

Ако все пак вотът успее и правителството падне, премиерът Кирил Петков има амбицията отново да състави правителство с първия мандат, който ще получи от президента – когато се завърти рулетката с мандатите. В предаването „Панорама“ по БНТ този петък той обясни, че ще покани отново БСП, „Демократична България“ и отцепилите се от ИТН депутати, но също и други независими – „от всички парламентарни групи“. Но и новият съюз едва ли ще стои със скръстени ръце. Догаждахме се за съществуването му по отделни гласувания в парламента, но публично бе заявен чрез свалянето на председателя на 47-мото Народно събрание Никола Минчев със 125 гласа. Ново мнозинство означава, че вместо предложената от кабинета на Кирил Петков актуализация на бюджета може да се получи предизборен бюджет. Такива заявки вече се чуха и от ДПС, и от ГЕРБ.

Дори и да успеят да си върнат парламентарното мнозинство, управляващите едва ли ще удържат властта още дълго време. Погледите на политици и анализатори са насочени към есенни избори за парламент. Дотогава плановете на „Продължаваме промяната“ включват предложената от тях актуализация на бюджета, промените в Закона за енергетиката, свързани с помощите за бизнеса, и избор на председател на КПКОНПИ. Последното е твърде амбициозно намерение, както и законопроектът за антикорупционната комисия, внесен само с подписите на депутати от ПП.

Краткото съществуване на четворната коалиция, съставена от ПП, ИТН, БСП и „Демократична България“, дава основания за няколко извода.

Първо, разпределението на министерствата е ключово

При конструирането на настоящото управление всички бяха наясно, че темата за ветото на Северна Македония ще е една от ключовите в следващите месеци. Амбициите на френското председателство, нервността в Скопие и Тирана, недоумението и раздразнението в Брюксел бяха известни. Вместо да се борят за МВнР предвид необходимостта от синхронизирана и целенасочена външна политика, от ПП приеха за министър на външните работи да им бъде наложен кадър на президента Радев – чрез квотата на ИТН. Вероятно Кирил Петков е смятал, че някак ще успее да финтира Теодора Генчовска и управляваното от нея МВнР.

Твърде самонадеяно – предвид множеството червени линии, поставени от Договора за добросъседство, декларацията на парламента, позицията на КСНС, и непримиримостта за отстъпление, демонстрирана от двама от бъдещите партньори на преговорите за коалиционно управление – БСП и ИТН. Така в споразумението за управление четирите политически сили не се договориха за промяна. Резултатът беше игра на криеница. А намеренията на Петков за „надграждане“ на двустранните отношения и обещаната пред „Файненшъл Таймс“ през декември м.г. „нова процедура по отношение на Северна Македония – много бърза, с много кратък срок от само 6 месеца“ не се изпълниха. Не само поради български грешки. Работните групи, които трябваше да изготвят решения „по въпроси като съвместна икономическа дейност, инфраструктура, култура и история“, не показаха напредък след протоколните снимки.

Ентусиазмът, с който тръгна Кирил Петков, бързо се стопи, а светът (и България) беше връхлетян от кризи. Необходима беше отборна игра за намиране на решения за високите енергийни цени и избуялата инфлация, а наред с това Петков беше завидно активен на външнополитическата сцена. Това са изтощителни усилия – множество срещи с европейски лидери и високопоставени лица в ЕС и САЩ, подчинени на нескритото намерение да се постигне бърз напредък и ветото да бъде вдигнато. А не може да разчита на външната си министърка, тъй като не споделя възгледите ѝ – и поради тази причина няма как да си поделят усилията.

Наред с това премиерът подцени настроенията и в България, и в Северна Македония. Необходим беше комуникационен план, за да осъзнае обществото, че националният интерес на България е членството на съседите ни в ЕС. Но точно такива планове не са силната страна на това правителство. В името на голямата цел – не просто да падне ветото, но и българските национални интереси да бъдат защитени, така че България да няма имиджа на инатливо балканско магаре в международен план – премиерът беше длъжен да потърси подкрепа от всички сили в парламента, независимо от техните позиции. Също така да заяви открито този приоритет, вместо непрекъснато да повтаря, че няма да направи нищо без санкция на Народното събрание.

От ИТН още от април го обвиняват, че иска да реши този проблем сам, зад гърба на парламента и обществото. Самоувереност, его, високомерие, неопитност и вероятно още неща си казаха думата. Късно. Избухналият скандал, подготвен от опозицията, към която премина и ИТН, ще си вземе своето.

Точка за противниковия отбор е обявената от Генчовска „паметна записка“ от разговора с еврокомисаря по разширяването Оливер Вархеи, в който, по думите на министърката в оставка, Петков обещава да вдигне ветото. „Записката“ беше засекретена като класифицирана информация, а парламентът часове спори дали заседанието да е открито, както поискаха от ПП, или закрито. Така се осигури необходимата доза конспиративност и се постигна търсеният пиар ефект – премиерът е готвел нещо нередно зад гърба на народа, гавра с костите на борците в македонските освободителни борби.

В опит да противодейства на сценария, правителството прие всяко предложение в Брюксел, както и всяко действие на България по темата за началото на преговорите за присъединяване на Северна Македония в ЕС да се обсъжда и решава задължително от парламента. И предложението дойде – френското председателство го изпрати до Комисията по външна политика на 47-мото Народно събрание. В общи линии, след като София и Скопие не успяха да разрешат проблемите помежду си, те стават част от преговорната рамка и Европейската комисия се нагърбва с тях.

В преговорната рамка е включено изискването за постигане на конкретни резултати и добросъвестно прилагане на двустранни споразумения, включително Договора за добросъседство с България от 2017 г. и Декларацията от София от май 2018 г.

Това е прецедент – за първи път ЕК взема в свои ръце уреждане на двустранни отношения. Досега това е изискване за започване на преговорите, както беше спорът за името между Скопие и Атина.

В управляващата коалиция силите „за“ и „против“ вдигане на ветото бяха изравнени, две на две – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ срещу БСП и ИТН. В 47-мия парламент обаче има още една политическа сила, която неотклонно следваше курс на подкрепа за вдигане на ветото за Северна Македония и Албания – ДПС. Движението има ясна позиция още от българското председателство на Съвета на ЕС през 2018 г., а евродепутатът Илхан Кючюк е докладчик на Европарламента по темата. От ДПС предупредиха Петков още през април, че не може да реши този проблем сам. На 8 април в пленарната зала зам.-председателят на ДПС Йордан Цонев заяви:

Македония е един от важните въпроси. Когато подписваш коалиционно споразумение с два субекта, които предварително са ти казали, че това няма да стане, докато те са в коалицията, и когато разчиташ на опозицията, която хулиш, плюеш и арестуваш – ако е правомерно, е окей, но когато не е, не е окей, – това, как да ви кажа, не е много далновидно.

Затова и ден преди трансформацията на парламентарното мнозинство бившият главен преговарящ с България Владо Бучковски заяви в интервю за македонска медия, че „ако въпросът за вдигане на ветото за преговорите на Република Северна Македония с ЕС стигне до българския парламент, той ще получи подкрепата на част от депутатите от ГЕРБ и ДПС“. В новата ситуация на свободно падане на правителството лидерката на БСП Корнелия Нинова, която самоотвержено подкрепя кабинета, едва ли ще склони за вдигане на ветото – въпреки гаранциите от ЕК.

На 23 юни е срещата на върха на ЕС и лидерите на Западните Балкани. Няма големи надежди, че ветото ще бъде вдигнато. А премиерът на Албания Еди Рама вече съобщи, че ще направи постъпки пред Брюксел страната му да бъде отделена от Северна Македония. Френското председателство обаче не се отказва. В Охрид на т.нар. Преспански форум за диалог македонският президент Стево Пендаровски заяви, че „Република Северна Македония ще иска твърди гаранции и от България, и от ЕС, че включването на българите в Конституцията на страната е последното условие за начало на преговори за членство в ЕС“.

Пред журналисти съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви:

България е на път абсолютно да пропусне възможността за една добра сделка, която беше изработена от френското председателство. Най-важният параметър на тази сделка е, че ще има ангажимент Европейската комисия да следи за това дали Северна Македония ще вкара българите в Конституцията като другите народи, които са основатели на републиката, не става дума за малцинство. И това ако не се случи, няма да има преговори по първата глава. Това е успех за българската дипломация и не е национално предателство.

В миналия век политики на Великите сили, на Коминтерна и Москва попречиха България и Македония да бъдат една държава. Днес решението България да бъде в една общност със Северна Македония е в ръцете единствено на българския парламент.

Второ, коалиционните преговори – от игла до конец

В коалиционното споразумение зееха сериозни дефицити и за реформи в енергетиката и здравеопазването, и за АЕЦ „Белене“, и за ветото за Северна Македония… Важните проблеми, които се нуждаеха от детайлно разнищване и намиране на конструктивни решения още там, на масата на преговорите, бяха заметени под килима. Оставени за анализ, за лидерски срещи, за експертни съвети и т.н. – все механизми, които не успяха да бъдат смазани по време на шестте месеца управление. За пред камерите останаха усмивките, бонтонът и въодушевлението от аерирането на политическата среда.

Но разумът и политическата логика изискват те да бъдат разрешени именно преди старта на управлението, тъй като минират eфективната работа на коалицията и опасността от поява на плащ и кинжал е перманентна. На лидерските срещи и коалиционните съвети би трябвало да се обсъждат възникнали за разрешаване проблеми – например каква помощ да окаже България на Украйна, как да се помогне на украинските бежанци, каква политика да се предприеме към Русия заради спрените доставки на газ. Така няма да „увисват“ декларациите на ДБ за „депутинизация“, за които изначално е ясно, че няма как да се реализират – и от изпълнителната власт ги подминаха мълчаливо, в т.ч. идеята за оперативен контрол на „Лукойл“. Нещо повече, премиерът дори поиска дерогация за България от европейското вето за руския петрол и я получи до 2024 г., а от ГЕРБ обвиняват вицепремиера Асен Василев в тайни срещи с представители на частната руска компания.

Още преди началото на съвместното управление четирите политически сили трябваше да изяснят и как да действат с наследените от ГЕРБ пътни договори. Ръководеното от Бойко Рашков Министерство на вътрешните работи разкри сериозни нарушения за над 55 млн. лв. за магистрала „Хемус“, теглени в брой и част от тях изнесени към ОАЕ, но нито за разплатените суми по инхаус поръчки, нито за останалите милиони прокуратурата е направила каквото и да било. Това означава, че държавата дължи огромни суми на пътните фирми, независимо от качеството на тяхната работа по пътното строителство, поддръжка и ремонти.

Огромният неразрешен проблем предизвика взаимни обвинения в корупция между министъра на регионалното развитие и благоустройство (вече в оставка) Гроздан Караджов от квотата на ИТН и премиера Кирил Петков и вицепремиера Асен Василев. Основният въпрос – каква част от тези 3,106 млрд. лв. по над 900 договора, за които претендират пътните фирми, да се разплати – не е решен. А би трябвало да е изяснен още в първия месец на управлението, след като именно Петков и Василев, още като министри в служебния кабинет, удариха камбаната за милиардите, изтекли в тази посока.

Още в края на първите 100 дни се разбра, че написаното в споразумението не се изпълнява, а в края на първите 6 месеца това е съвсем ясно. Не слагаме в сметката закриването на спецправосъдието – недовършено обещание от предишните два парламента, което мина на ръба при гласуването в парламента. Едва наскоро в управляващата коалиция се сетиха, че има нужда от управленска програма. Но вече няма за кога да се пише – предстои да се подготвят предизборни програми.

Идейната нехомогенност никога не е била сред причините за разпада на коалицията. И до днес не е ясна идеологията на основната политическа сила в нея – „Продължаваме промяната“, независимо от желанието ѝ да се присъедини към политическото семейство на европейските либерали. (Въпреки че все още не е партия – няма съдебна регистрация, макар учредителното събрание да беше на 15 април.) Също в идейната мъгла е/беше ИТН – с типична проява на партия, за която един социолог коментира, че има „фенска маса, а не избиратели“. А и какво от това, че БСП се именува „социалистическа“ – отдавна е партия, овладяна от олигарси.

Пролича неподготвеността за управление, въпреки вливането във властта на умни и млади хора с добра кариера и дипломи от елитни университети. В „Лице в лице“ по bTV началничката на кабинета на премиера Лена Бориславова призна като грешка незнанието как функционира администрацията и твърде многото фронтове, които си е отворило правителството.

Несериозно е обаче премиерът Петков да изважда като довод за подкрепа за властта необходимостта да бъдат приети 22 закона, за да получи България първите средства от ЕС по Плана си за възстановяване и устойчивост. Голяма част от законопроектите са за изменения в други закони и работата по тях можеше да започне отрано – но не започна. Този парламент ще се запомни с най-слабите законодателни усилия. Планът предвижда и реформи в определени сфери, които правителството така и не намери време (или желание) да комуникира публично.

Кирил Петков смята, че в коалицията всичко си е било наред – с изключение на ИТН, защото на коалиционните съвети са се вземали „главните решения“, но „докато знаехме кой отговаря за ДБ, за БСП, нямахме идея кой отговаря за ИТН – дали е Тошко Йорданов, Слави Трифонов, или някой друг“.

Трето, проактивна комуникация

Липсата на умения за комуникация е другият дефицит на управлението. „Не успяхме да разкажем успехите си“, каза наскоро по bTV премиерът. Нямаше особено много за разказване, независимо че управляващите – като всички преди тях – имаха на разположение ефира на всички големи телевизии по няколко пъти седмично.

Разединението в коалицията и липсата на отборен дух повлия на комуникацията, която е най-видимата част от управлението. След като в самото коалиционно споразумение не беше предвиден механизъм за комуникация – съвет на лидерите на партиите, не задействаха и ония 18 ресорни съвета, които изобщо не бяха заседавали в първите сто дни, а повечето от тях – и след това. В последните седмици лидерите се събират, за да разпръснат някакво напрежение – не и за да осъществят контрол върху самото функциониране на коалицията. Така например напрежението заради действията на БСП в горския сектор, критикувани публично от депутата от ПП Александър Дунчев, завърши с победа за Корнелия Нинова и назначените партийни функционери. Всички публично отрекоха да има напрежение, след като беше съвсем ясно, че има. А Агенцията по горите така и не беше изведена от Министерството на земеделието…

Вътрешнокоалиционните отношения се обтегнаха и заради спора дали разрешенията по оценката за въздействие върху околната среда (ОВОС) да се оспорват само на една съдебна инстанция, както е сега, или на две. Втората инстанция беше премахната от ГЕРБ през 2017 г. с промени в Закона за околната среда. Много големи инвестиционни проекти зависят от това решение и в крайна сметка мнозинството отложи промените да влязат в сила чак от 1 юли 2024 г.

Пролича липсата на „център“, който да осъществява координацията между медийните изяви на министрите – всеки от тях следваше опорните точки на политическата сила, която го е излъчила. Вече е забравено обещанието, което премиерът Кирил Петков даде в края на декември м.г. – за информационна кампания в името на по-активна ваксинация срещу COVID-19. Такава нямаше.

На заден план останаха и местните политики – ако изобщо са били в някакъв план. А коалицията и по-скоро ПП очевидно няма да реализира намерението си за ограничаване на мандатите на кметовете и общинските съветници до два.

Изобщо много неща няма да се случат. Промяната се отлага – засега. Бавно и неумолимо навлизаме в предизборна кампания, пак с „Мафията вън“ на уста. Кирил Петков очаква „президентът да се върне при народа, защото тази промяна не е завършена“. Но този път Румен Радев ще стои зад вратите на Президентството.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА от митинга в подкрепа на Никола Минчев на 16 юни 2022 г.

Източник

Министър Божанов за българската визия в борбата срещу дезинформацията

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/bozhidar-bozhanov-interview/

Божидар Божанов е ИТ експерт, основател на компания за информационна сигурност, член на Изпълнителния съвет на „Да, България“, а от 13 декември 2021 г. оглавява новосъздаденото Министерство на електронното управление. Йоанна Елми разговаря с него за мерките за справяне с дезинформацията, които министър Божанов е предложил от българска страна при срещите в Брюксел, посветени на темата. 


На 20 май съобщихте, че по време на срещите си в Брюксел сте предал на еврокомисарите „българската гледна точка относно дезинформацията“ и сте предложил конкретни идеи за „прилагането на Акта за цифровите услуги, така че да ограничим координираните дезинформационни кампании“. Бихте ли разяснил за читателите ни какво представлява Актът за цифровите услуги и какво приложение предлага България? 

Двата проблема, които се очертаха ясно в последните месеци, са блокирането на легитимни гласове в защита на Украйна и промотирането на дезинформация от страна на алгоритмите на Facebook. Актът може да бъде използван, за да ни защити и от двете явления. Относно първото блокираните ще могат да уредят спора извънсъдебно чрез трета страна. Тоест при модерацията вече няма социалните мрежи да държат и хляба, и ножа. По линия на дезинформацията малки промени в алгоритмите и в някои функционалности на Facebook могат да допринесат за значително намаляване на разпространението ѝ от тролове. Един пример е опцията за автоматично включване в групи, в които човекът е поканен. Това се използва от троловете, за да може фалшивите новини да достигнат до повече хора. Ако Facebook ограничи ефекта от тази опция, облъчването с дезинформация ще намалее.

Имаме още две идеи. Първата е за повече прозрачност от страна на социалните мрежи. Докладите, които те трябва да предоставят (включително за модерация), задължително да бъдат на ниво държава членка, а не обобщени. Искаме също и предоставяне на данните публично, в реално време, а не веднъж годишно, което е горната граница по предложения текст на Акта за цифровите услуги. Втората идея е във връзка с алгоритмите за препоръчване на съдържание. Социалните мрежи трябва да дават обяснения на потребителите си защо дадено съдържание им е препоръчано, и да се опитват да не позволяват на групи от тролове да ги „излъжат“ с координирани действия, като например публикуване едновременно в много групи и съответно харесване и споделяне. За това може да се вземат редица индикатори за профилите, които да ги поставят в една група (т.нар. клъстерен анализ).

Актът има доста широк обхват, но целта му е да допълни Директивата за електронната търговия със специфични задължения за доставчиците на съдържание, включително във връзка с незаконното съдържание, като слага допълнителен фокус върху т.нар. големи онлайн платформи. В обхвата влизат повече прозрачност на модерацията, възможност за обжалване, базова уредба на системите за препоръчване на съдържание и други.

Какво имаме предвид с „българската гледна точка относно дезинформацията“? Как е формирана официалната държавна позиция, на каква експертност се разчита и до какви изводи стигаме по темата на държавно ниво? 

Разчитаме на разговори с експерти по технологични и медийни въпроси, на техните анализи, както и на международни изследвания. Разчитаме и на докладвани проблеми от гражданското общество. Базираме изводите си на това и на публичните отчети на Facebook, но за съжаление, те са много ограничени и почти за нищо няма разбивка на ниво държава. Именно това е една от ползите от Акта за цифровите услуги – че платформите ще трябва да предоставят повече данни, за да можем да бъдем по-информирани.

Казвате, че България „вече има визия и цели, които ще реализира заедно с европейските ни партньори“. С какво се различава политиката на настоящото правителство в сферата на дигиталната сигурност спрямо тази на предишните правителства и каква е визията, за която съобщихте? Докога и как ще се прилага тя? Има ли риск да си остане поредната нереализирана рамка и ако да – какви са причините? 

В рамките на конкретното посещение имах три теми: дезинформацията, електронната идентификация и споделяне на информация за киберзаплахи. Разликата с предишни правителства е, че инициираме диалог, че отиваме в Брюксел с решения, а не да се оплакваме. Решения, които са в полза на България, разбира се. С риск да опростя прекалено нещата, до момента България е била просто поддръжник на това, което казва Германия.

Министър Божанов, говорите за „координирани дезинформационни кампании“, но голяма част от проблема с дезинформацията в България се корени в два други ресора – медиите и непрозрачната собственост на онлайн източниците. Това далеч не е само български проблем: дезинформацията често се употребява политически и идеологически в медийното пространство, същевременно е и много доходоносен бизнес с онлайн реклами. Така се получава, че координираните кампании всъщност се подпомагат от доста по-мащабни некоординирани усилия, които са възможни благодарение на пробиви в системите ни. Каква е Вашата позиция по въпроса, предвиждате ли законови решения съвместно с други министерства и как си представяте тези решения? 

Прозрачността на медиите действително е част от проблемите. Затова създаването на цялостен регистър на медиите, с техните действителни собственици и редактори, както и публично финансиране, е компонент от решението. Такъв регистър би подпомогнал и работата на алгоритмите, които могат да проверят дали едно новинарско съдържание идва от регистрирана медия, или от анонимен сайт. Когато един човек чете фалшива новина, той няма да провери дали интернет страницата, която е отворил, е в регистъра на медиите, или не, нито кой е собственик или редактор. Социалните мрежи обаче, които разпространяват това съдържание, могат да направят тази проверка, и то автоматично. И могат да покажат на читателя, че дадена новина идва от анонимен сайт. Това помага значително.

Медийният регистър не е политика на Министерството на електронното управление, но ще подпомогнем Министерството на културата и Съвета за електронни медии във всички аспекти от неговото изграждане.

Такъв регистър на медиите съществува от 2019 г. заради т.нар. Медиен закон на Пеевски. При справка обаче става ясно, че много медии не спазват изискванията на регистъра, което очевидно се игнорира от министерствата, но също толкова лесно може да се „активира“ при сигнал за неудобна медия. Наистина ли смятате, че това е решението? 

Темата с медийния регистър наистина е деликатна и просто наличието на един регистър не решава проблемите. При такъв регистър важното е какво следва от него – например по-голяма прозрачност на публичното финансиране, възможност за справка от страна на социалните мрежи и др.

Тези регистри не са в ресора на Вашето министерство, което по-скоро се стреми към други цели, ако Ви разбирам правилно. Как според Вас могат да бъдат накарани социалните медии да правят проверка съгласно българските регистри? 

Действително това е политиката за медийна свобода и тя излиза извън правомощията ми. Коментирам го заради пресечната точка със социалните мрежи и дезинформацията. Социалните мрежи могат да бъдат накарани по два начина. Единият е регулация, а другият е в комуникация със социалните мрежи да ги убедим за системния риск, който дезинформацията, разпространявана през тях, представлява за страната ни.

Заглавна снимка: © „Демократична България“

Източник

Токът на Промяната спря. И пак опряхме в юмрука на президента

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tokut-na-promyanata-sprya/

И накрая пак опираме в юмрука на президента, от който тръгна Промяната. А причината политиците да опрат дотам е, че лидерът на „Има такъв народ“ Слави Трифонов от екрана на телевизията си сложи „край на тази агония и тази коалиция“. ИТН обяви, че изтегля министрите си, няма да преговаря за продължаване на управление с „Продължаваме промяната“ начело, но не иска предсрочни избори и остава в парламента, включително и в състава на комисиите. Адио, Рио.

Слуховете, че партията на Трифонов иска да разпадне управляващата коалиция, се оказаха верни. Изненадата е в избрания момент – предстоящата актуализация на бюджета, в която са заложени мерки за подкрепа на бизнеса и гражданите. Сега тя виси на няколко пръста на незнайни още депутати, защото с оредялото до 109 народни представители мнозинство гласуването няма да мине.

Какво иска ИТН – да се завърти парламентарната рулетка

Тоест първият мандат пак се дава на ПП, при провал следва ГЕРБ и ако отново е крах, президентът избира на коя парламентарно представена политическа сила да връчи третия мандат. От ИТН хранят известни обосновани предположения, че държавният глава Румен Радев ще се спре на тях. Може – предвид отдавна влошените му отношения с лидерката на БСП Корнелия Нинова и факта, че изборите за втори президентски мандат са зад гърба му и няма какво да губи. Някак несериозно е партията на Трифонов, която се провали и с двата си проектокабинета миналата година, да предлага управленска алтернатива сега. Но такива са повелите на Конституцията – в случай че се стигне до повторно връчване на мандати.

А в случай че и трите опита за съставяне на правителство в 47-мия парламент се провалят, отново ще се наложи президентът да назначи служебен кабинет до провеждането на предсрочни избори, този път през октомври. Четвърти поред – и първи за втория му мандат. Разбира се, опозиционните партии като всяка опозиция декларират, че са готови за избори. Най-много се пъчат от „Възраждане“, при останалите има нюанси. ГЕРБ винаги са готови за избори, обаче смятат, че премиерът Кирил Петков трябва да поиска вот на доверие – но не казват, че те ще поемат инициатива, като внесат вот на недоверие. Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ нюансира позицията с „Няма да подкрепим нови министри в този кабинет!“. Което оставя отворена вратата за нови министри в друг кабинет.

„Правителство на малцинството“, опаковано като спасително, експертно или с какъвто и да е похвален епитет, неизменно извиква призраците на Прехода. Като дъска Ouija

викаш спасител, а се явява някой като Любен Беров.

В лавината от коментари, избухнали след императивното разпореждане на Трифонов, многозначително липсваше лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, измъкнал се с „Не знам какво става, защото нямам ток“ в отговор на запитване от „Дневник“. Президентът коментира чак на третия ден, избягвайки темата за нови предсрочни избори:

Парламентарно представените партии трябва да намерят възможно най-бързо изход от ситуацията, защото се нуждаем от отговорно и устойчиво управление. Докато партиите търсят формирането на управленско мнозинство, кабинетът трябва да осигури социалните плащания и подкрепата за бизнеса, да отстои ветото за Северна Македония в съответствие с рамката, приета на Консултативния съвет за национална сигурност, и да осигури функционирането на държавата.

И вицепрезидентката Илияна Йотова не насърчи предсрочните избори, но според нея премиерът трябва да се опита да намери нова формула на кабинета, както и възможност за плаващи мнозинства. Наред с това обаче тя предупреди, че не може да се гледа на депутатите като на „бройки“. „Ако всеки път броим кой ще ни подкрепи и кой ще е в залата… Вече преживяхме такава ситуация по време на правителството на Пламен Орешарски и България няма интерес да се връща в подобна ситуация“, каза тя. В петък Йотова предложи премиерът да започне разговори с председателите на парламентарните групи и предсрочните избори да бъдат отдалечени, макар че няма да може да бъдат избегнати.

„Продължаваме промяната“ ще се борят да останат на власт. Всуе

Премиерът Кирил Петков и ръководството на „Продължаваме промяната“ декларираха решителност да управляват като кабинет на малцинството, но с намерение да търсят за подкрепа „12 депутати с разум“ от ИТН. Смаляването на коалицията оряза до 109 депутатите на мнозинството и са необходими още, за да не зависят от опозицията за всяко гласуване, в т.ч. и за кворума при откриване на заседание.

На идеята за 12-те от ИТН дадоха яростен отпор, че ПП няма да получи нито един. Но не разумът, а властта и парите са неустоимо изкушение, откакто свят светува. (Ако не помагат, има и шантаж.) А към тях се добавя и непоносимият за егото на политическите новаци факт, че най-вероятно това би бил шансът им да останат в политиката. Ниските рейтинги на ИТН в социологическите проучвания не им гарантират парламентарни кресла при нови избори. Въпреки тези обективни предпоставки

да се отцепят 12 народни представители – почти половината от групата на ИТН – е мисия невъзможна.

Вече стана публично достояние как премиерът Кирил Петков неуспешно е уговарял Кирил Симеонов от парламентарната група на ИТН. Когато Бойко Борисов го правеше, той не пазаруваше на бройки и нищо не ставаше публично – и така с правителство на малцинството изкара ¾ от първия си мандат. На Петков не му върви с този тип уговорки – още от офертата към „Екогласност“ (вероятно насочен от баща си, някога член на клуба, в който се оказаха и много сътрудници на ДС).

Най-доброто, което могат да направят от „Продължаваме промяната“, преди да слязат от власт, е да изготвят кратка програма на обществено значимите законопроекти и да потърсят подкрепа публично, а не задкулисно. Към момента най-належащите са актуализацията на бюджета и промените в Закона за енергетиката, свързани с подкрепата за бизнеса. За проекта за КПКОНПИ, бавен месеци и внесен ден след като коалицията стана власт на малцинството, политическа подкрепа едва ли ще се събере. Обвиненията към ПП са, че искат да правят своя бухалка и частно правосъдие, тъй като не успяха с прокуратурата.

Именно за намиране на „легитимна формула за подкрепа“ призова и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов, за да не се стига до унизителни пазарлъци. Той не смята, че е възможно формиране на нов кабинет в рамките на този парламент:

Нов кабинет не е като да си купим нови обувки на намаленията. Става дума да се намери ясна формула за това какво легитимно управление и резултат на управление може да бъде формулирано. 

ДБ и БСП засвидетелстваха вярност към ПП и подкрепиха продължаване на управлението с кабинет на малцинството. Но вече стана ясно, че няма да се получи – депутати от опозицията бламират заседания на комисии, кворум едва се осигурява, а актуализацията на бюджета не беше одобрена от парламентарната Комисия по бюджет и финанси, но все пак ще влезе в пленарната зала.

Кабинетът отговори с друг залп – няма да бърза да внесе оставките на четиримата министри на ИТН и новите номинации в парламента, докато не бъдат гласувани актуализацията на бюджета, промените в Закона за енергетиката и проектът за КПКОНПИ. Конституцията не определя срок за внасяне на оставките, но инатлъкът няма да помогне на ПП, ако искат да постигнат одобрение на проектите. В тази игра на нерви „старите вълци“ в политиката са по-добри.

„Обичам те дотук“

Коалицията се разпада не заради отстъпления от принципи и ценности, а заради пари, ехидно констатираха от ГЕРБ. Факт. Независимо от декларираната проатлантическа ориентация от ПП, в коалицията се съобразиха с червената линия на БСП да не се изпраща оръжие на Украйна и със заплахата им, че в противен случай ще напуснат коалицията. Впрочем отстъплението по отношение на Нинова е видимо – в управляваната от БСП Изпълнителна агенция по горите и в останалите структури, които държат, никой не им се бърка в назначения и разпореждания.

Каквото и да ви говорят, да знаете, че става въпрос за пари, коментира съпредседателят на ДБ ген. Атанас Атанасов. Повечето спорове за постове и пари не бяха принципни, може би затова ние бяхме балансьорът в коалицията, заяви по bTV и лидерката на БСП Корнелия Нинова.

Дали тези 3,9 милиарда лева за пътища и общини, поискани от регионалния министър Гроздан Караджов, са в основата на разрива – или само станаха повод за напускането? В коалицията се възпротивиха да се дадат още милиарди на „крадливите фирми“, свързани с ГЕРБ, независимо какво са се разбирали Караджов и министърът на финансите Асен Василев.

Но ПП и ИТН са в конфликт отдавна –

още от питането на Димитър Гърдев, международен секретар на партията на Трифонов, до служебния външен министър за гражданството на Петков. Избухна скандалът, който показа, че към датата на назначаването му за министър Кирил Петков е бил канадски гражданин, въпреки че е изпратил документи за отказ преди това. „Продължаваме промяната“ блокира и избора на издигнатия от ИТН за управител на БНБ Любомир Каримански, внасяйки своя кандидатура – на председателя на парламентарната си група Андрей Гюров. В крайна сметка нито един от двамата не беше избран.

Сега довчерашните партньори в управлението започват да вадят компромати. Споделят публично кухненски проблеми, обидни квалификации, бележки от „премиерските планове“ за Северна Македония, разпределяне на регулаторите по политически партии – досущ както предишните си деляха порции и назначения на приятелски кръгове, също управленска практика в България. Калният поток няма да спре и вече замърсява медийната среда, а журналистите притичват с микрофоните си от единия до другия край на игрището.

А преди две седмици разследващият сайт BIRD разкри, че скандалната „златна лаборатория“ на ГКПП Капитан Андреево е свързана с не по-малко скандалните „златен гьол“ и „златен паркинг“. Общото между тях е, че са контролирани от лица, свързани с наркобарона Христофорос Аманатидис – Таки и ГЕРБ. През тази т.нар. лаборатория преминаваше целият внос на зеленчуци от Турция за Западна Европа, предимно за Германия. Златната схема беше атакувана и е на път да бъде развалена. Със сигурност са били разгневени не един и двама от назованите в нея.

Засега е ясно, че България върви към нови предсрочни избори –

освен ако ИТН не са се договорили с ГЕРБ и ДПС (защо не и с БСП) за подкрепа на бъдещ кабинет на малцинството, като, разбира се, преди това трябва да са получили думата на президента, че третият проучвателен мандат отива при тях. „Промяната“ ще напусне властта дори преди да е получила регистрацията си като партия и преди да е написана управленската ѝ програма. А резултатът от няколкомесечното управление на оглавяваната от нея коалиция е, че така и не изпълни целта, заради която управлява – борба с корупцията и разграждане на модела на ГЕРБ. Което не пречи да се издигат лозунги за прогонване на мафията от държавата и на следващите избори, по време на които Иван Гешев ще е все така главен прокурор.

Заглавна снимка: Jamie Street / Unsplash

Източник

Какво е манипулативно съдържание?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-e-manipulativno-sudurzhanie/

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.

Какво представлява манипулативното съдържание?

Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.

Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.

Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.

Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.

Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.

В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.

Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.

Информационно замърсяване

На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.

Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.

Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.

Имената имат значение

Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.

Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.

На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.

Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.

Политическа поляризация

Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.

Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.

Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори

Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.

Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.

В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.

Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.

Попитахме читателите на „Тоест“

Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.

„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.

Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Как преподаваме и говорим за комунизма

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-prepodavame-i-govorim-za-komunizma/

Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет. 

Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.


Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене? 

Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?

В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).

Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.

Участници в лятното училище заедно с Цветана Джерманова, оцеляла лагеристка от ТВО „Босна“ и „Белене“ © „Софийска платформа“

По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години? 

В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.

Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.

Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока? 

Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.

За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.

Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.



Из сградите на о. Персина © „Софийска платформа“

Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти? 

Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.

По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.

В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен? 

Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.

В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.

В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.


Работа по групи в Държавен архив – Плевен © „Софийска платформа“

Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата? 

В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.

Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.

Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно? 

Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.

Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.

В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.

Заглавна снимка: © „Софийска платформа“

Източник

Не стреляйте по Калина Константинова

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/ne-strelyayte-po-kalina-kostadinova/

През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.

Кратко опресняване на паметта

Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.

Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.

Нови времена – нови мерки

Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.

Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.

Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?

Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.

Само че украинците бяха третирани като чували с картофи. От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.

Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.

Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.

И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.

И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.

Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.

Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.

Интеграция? Това пък какво е?

Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.

Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.

Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.

Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.

В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.

Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.

На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.

Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.

И неусетно правителството претърпя трансформация.

Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.

Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.

Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,

която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.

За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова

Източник

Български отговор на санкциите по „Магнитски“. Кой подготвя ловци на глави

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bulgarskiyat-otgovor-na-sanktsiite-po-magnitski/

Кой е написал законопроекта, разпространен през определени медии като българския отговор на санкциите по закона „Магнитски“? Никой от изпълнителната власт не признава авторство. Текстът се появи в четвъртък и още на следващия ден и управляващи, и опозиция в парламента обявиха, че няма да бъде приет в този вид. Настоящият му формат превръща изпълнителната власт в ловци на глави по списъци с хора и фирми – списъци, които тя сама изготвя и одобрява.

Авторът, авторът…

Работна група към Министерството на правосъдието с представители от други министерства и службите работи от няколко месеца по проект, който да урежда проблеми, възникнали при санкции като по американския Глобален закон „Магнитски“. Публикуваният текст не е приет от работната група и не е пуснат за обществено обсъждане, заяви вчера вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев. Но всъщност за обществено обсъждане не е пуснат никакъв проект. Вероятно затова се появи и този.

В прессъобщение от Министерството на правосъдието нито казват, че публикуваният текст е фалшификат, нито че е някаква стара чернова. Официалната позиция гласи:

В Министерство на правосъдието е създадена работна група, която да изготви проект на закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от посегателства, свързани с опасност за икономическата и финансовата сигурност на държавата. Разпространеният в медиите текст обаче противоречи на Конституцията на Република България, актовете на Европейския съюз и Европейската конвенция за защита правата на човека, поради което не може да бъде подкрепен в този му вид.

Досега по закона „Магнитски“, който налага санкции на физически лица и фирми заради нарушения на човешките права и на принципа на върховенството на закона, в ЕС най-много са санкционираните български граждани – шестима, заедно с юридическите лица, свързани с тях. Санкции са наложени също на един словашки бизнесмен и един олигарх от Латвия. Бизнесменът от Словакия Мариан Кочнер бе замесен в убийството на разследващ журналист, но не беше осъден, а един от най-богатите латвийци Айварс Лембергс обжалва присъда за корупция. В нито една от трите държави няма специално национално законодателство за такива случаи, а Европейският съюз не е единен относно необходимостта от приемане на европейски закон от типа „Магнитски“.

Санкциите по „Магнитски“ се оказаха неприложими за България, тъй като липсва национален закон, който да определя как да действат властите в такива случаи. Това беше записано и в определение на Върховния административен съд по жалби на Ирена Кръстева (майка на санкционирания по „Магнитски“ депутат от ДПС Делян Пеевски) и на „Интернюз 98“ ООД със съдружници „Нове интернал“ ЕООД (на санкционирания по „Магнитски“ хазартен бос Васил Божков) и Елена Динева (неговата съпруга). ВАС премахна т.нар. черен списък, който засягаше трима от санкционираните по американския закон български граждани – Делян Пеевски, Васил Божков и Илко Желязков. Вицепремиерът Асен Василев публично обясни вчера, че липсата на национален закон е „дупка в законодателството“, допълвайки:

Поели сме ангажимент тази празнота да бъде запълнена. Министерството на правосъдието е най-правилното да се съобрази с всички национални и международни актове, така че да намери най-удачния начин как да се запълни тази празнота – когато някой е санкциониран и това поставя опасност от зараза, този проблем да бъде овладян.

Още преди три години Парламентарната асамблея на Съвета на Европа смяташе да поиска от националните парламенти на страните членки да подготвят свои закони „Магнитски“. ПАСЕ прие резолюция по доклада на лорд Доналд Андерсън, но от това не произтекоха правни действия.

Еринии вместо Темида

Законопроектът, чието авторство никой не признава, не е венец за никого. Излиза, че управляващата коалиция е решила да раздава справедливост по свой закон и ред, със свои ловци на глави, и съдебната система да не ѝ се бърка. А под удобното прикритие на „превенция и защита на националната сигурност“ да бъде извършена профилактика на обществената среда, за да бъде тя предпазена от болестотворни симптоми.

„Закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата“ е пълното име на разпространения вчера проект, който продължава практиката, наложена по време на управлението на ГЕРБ – конфискация на имущество и активи без влязла в сила присъда. Разликата е, че тук оторизацията на нарушителите е по списъци, утвърждавани от изпълнителната власт, които ще се публикуват в Държавен вестник и ще се преразглеждат на всеки шест месеца. Министерският съвет ще приема с решение такива „национални списъци“ на нарушителите и на свързаните с тях лица, а посочените за „нарушители“ ще могат да обжалват включването си пред Върховния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

Това е правно безумие –

включен си в списък като лице с престъпни намерения, като намеренията са установени не от съд, а от държавни служители. Но милостиво ти дават възможност да докажеш, че не си виновен.

Лицата за включване в черните списъци ще се предлагат от Междуведомствен съвет, начело на който е вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев, а членове са зам.-министрите на правосъдието, на икономиката, на външните и на вътрешните работи и зам.-директори на НАП и ДАНС. Този орган ще подготвя описите с физически и юридически лица, за които са налице данни за „ползване с престъпни цели на високотехнологични финансови продукти“, за „злоупотреби и измами в киберпространството“, за „нерегламентирана дейност на инвестиционни посредници“, за „опити за трансфер през българската банкова система на финансов ресурс с неустановен/престъпен произход“ или за „нередности и злоупотреби при усвояването на средства от ЕС“.

Излиза, че информация, събирана от лица с неустановен интегритет и неясни връзки и зависимости, ще служи за подпечатване на „престъпни намерения“! В този си вид законопроектът дава огромна власт в ръцете на събирачите на данни –

никой не може да им откаже информация от съображения за банкова, търговска, държавна или служебна тайна.

Единствено тази информация, събрана от различни служби, а не приключило съдебно дело и влязла в сила присъда, ще е основание срещу тези хора и фирми да се започне проверка по Закона за противодействие на корупцията, но също така и да им се отнема имущество, да се спират договори и сделки, да се замразяват активи. Ако се нуждаят от средства, такива ще им бъдат отпускани със специално разрешение – по молба на „заинтересованото лице“ или по искане на Междуведомствения съвет, а средствата трябва да са „за закупуване на хранителни продукти, както и за плащане на наем, лечение, данъци и такси за комунални услуги, както и за осигуряване на правна защита“. „Екстри“ като транспорт, дрехи, обучение, защо не и някой сапун, дезодорант, парфюм за хигиенни нужди не са включени.

Да се раздава „справедливост“ извън съдебната система винаги е катастрофа за демокрацията. Оправданията и аргументите за слабата ефективност на българското правораздаване не вървят – управляващите дойдоха на власт с обещанието да го реформират и да установят върховенството на правото. А сега са на път да обезсмислят единствената си значима победа за петте месеца управление – закриването на специализираните съдилища и прокуратура. За сетен път се потвърждава неумиращото правило на българската контролирана демокрация: „Обещавай всичко преди избори, прави каквото си наумил, когато ги спечелиш!“

Сравненията на законопроекта с американския глобален закон „Магнитски“ не издържат.

Законът „Магнитски“, по който в България бяха наложени санкции на Божков, Пеевски, Желязков и още неколцина, действа само срещу чуждестранни (за САЩ) граждани. В България действа Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, предвиждащ такъв орган да е Съветът по сигурността към Министерския съвет, начело на който е министър-председателят.

Разпространеният от неизвестни автори проект не го отменя. Функциите на действащия закон за национална сигурност са да анализира състоянието на защита на системата на националната сигурност, да изготвя оценки и да предлага решения, когато има рискове за нея. Членове на Съвета по сигурността са министрите на отбраната, на финансите, на вътрешните и на външните работи, на електронното управление, началникът на отбраната, главният секретар на МВР, шефовете на службите ДАНС, ДАР, НСО, „Военно разузнаване“, двама представители на президента, определени с указ, и секретарят на Съвета по сигурността.

В очакване на истинския

Появилият се внезапно проект бе посрещнат на нож от партньорите в управляващата коалиция. От „Има такъв народ“ го определиха като заплаха за санкции срещу недоволните, дори като „фашизъм“, от БСП – като „абсолютно неприемлив“. А съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви в кулоарите на парламента, че „това, което се появи като някакви текстове, по никакъв начин не може да бъде подкрепено от ДБ в този вид“. Иванов беше категоричен, че текстовете създават проблеми с Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека. „Вместо да се занимаваме с това, дайте да си оправим прокуратурата. Докато в България няма правосъдие, на което всички да имаме доверие и да си решаваме вътре проблемите […] България ще бъде отворена към това външни фактори, включително САЩ, да правят подобни интервенции“, заяви той.

Да се вземе на ръчно управление раздаването на справедливост никога не е било добра идея. Важно е за управляващите какъв ще е проектът, който ще представят за обществено обсъждане.

Пълния текст на разпространения в медиите законопроект прочетете при галерията от снимки в началото на новината на БНР от 26 май.
Заглавна снимка: Министърът на финансите Асен Василев на пресконференция на 27 май 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Novini.bg

Източник

Как МВР си отглежда антидържавна агресия

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-mvr-si-otglezhda-antidurzhavna-agresiya/

Помните ли пожара в софийската джамия преди 11 години? През март 2011 г. „Атака“ започна протест пред сградата на БНТ против новините на турски език. Активисти на партията окупираха пространството от ул. „Сан Стефано“ №29 до подлеза на метрото на Орлов мост и раздаваха листовки на минувачите. Месец по-късно бяха още там. Тогава написах отворено писмо до кметицата Йорданка Фандъкова с въпрос докога Столичната община ще толерира акцията на „Атака“, призоваваща обществената телевизия да не спазва закона и да ограничи правата на част от българските граждани да имат новини на своя език. След известно прехвърляне на топката в Общината стана ясно, че партията на Волен Сидеров има разрешение за протеста си до края на юни. И че има право да върши това, защото е политическа партия.

Още един месец по-късно превърналият се вече в традиция протест на „Атака“ отиде пред софийската джамия „Баня Башъ“, за да протестира срещу звука от високоговорителите – отново с разрешение на Общината. По време на петъчната молитва активисти на партията нападнаха молещите се мюсюлмани със словесна агресия, яйца, камъни, прътове и тръби и подпалиха няколко от молитвените им килимчета. Присъстващите на мястото полицаи се намесиха чак когато агресията излезе от контрол. Пострадаха петима мюсюлмани, петима полицаи и брадичката на депутатката от „Атака“ Деница Гаджева. Поради липсата на адекватна реакция на институциите по отношение на нападението и разследването му България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

Подобни актове на агресия, засега в по-малки мащаби, се извършват напоследък под безучастния поглед на институциите.

Този път потърпевшите не са мюсюлмани, защото точката на конфликт е друга – подкрепящи Русия срещу подкрепящи Украйна. Друга разлика спрямо 2011 г. е, че сега отговорността на МВР е по-голяма от тази на местната власт. Защото привържениците на режима на Путин дори нямат нужда от официално разрешение, за да постигат с помощта на органите на реда това, което искат.

За комфорта на малобройния си протест пред Народното събрание подкрепящите „мира“, тоест инвазията на Русия в Украйна, имат картбланш от Столичната община. Не така стоеше въпросът обаче с планираното събитие за опаковане на Паметника на Съветската армия на 4 май. То беше организирано от гражданската инициатива за демонтиране на паметника и надлежно съгласувано с Общината и Столичната дирекция на вътрешните работи. Преди началото му пред паметника пристигнаха представители на партия „Възраждане“.

Въпреки че от партията на Костадинов нямаха право да присъстват на мястото на съгласувано събитие, органите на реда не ги отпратиха. Нещо повече, те ги подпомогнаха в постигането на целта им – да провалят опаковането на паметника, позволявайки им да замерят с различни предмети легитимните участници и да откраднат едно от украинските им знамена. Накрая полицията изтласка законния протест, оставяйки на площада хората от партията на Костадинов. А между представители на двете групи се стигна до бой в подлеза на Софийския университет.

Иронично, и Столичната община стана жертва на омразата, която от дълги години допуска.

На 5 май двама депутати от „Възраждане“ се качиха на вишка до балкона на сградата на Общината на ул. „Московска“ и свалиха оттам знамето на Украйна, поставено след решение на Общинския съвет. Това стана пред погледа на бездействащи полицаи. Аргументът им да не се намесят е, че депутатите са се позовали на своя имунитет. По тази логика всеки политик с имунитет има право да взема от чужди имоти всичко, което му харесва. Или по-скоро – което не му харесва. Вярно е, че общинската администрация е публична, но „Възраждане“ нямат нито свои представители в нея, нито каквито и да е правомощия да се месят в решенията ѝ или да се разпореждат с имуществото ѝ.

На 9 май пред Руското посолство полицията отново допусна протестиращи путинофили, въпреки че мястото беше крайна точка на съгласуваното с Общината и СДВР шествие в подкрепа на Украйна. Десетина души, охранявани от няколко пъти повече полицаи, на спокойствие пускаха съветска и руска патриотична музика, децибелите на която огласяваха квартал „Изгрев“ чак до „Дианабад“. А на хилядите участници в законното шествие органите на реда не разрешиха да оставят изцапани с червена боя играчки – символ на децата, загинали във войната на Русия срещу Украйна.

Закономерно, вече и самото МВР се превръща в обект на агресията, която допуска.

На 11 май протестът на „Възраждане“ против подкрепата за Украйна, започнал пред парламента, се отклони към сградата на Столичната община. Там активисти на партията се опитаха да свалят и новото украинско знаме, поставено от общинската администрация след открадването на старото. Този път органите на реда не им разрешиха, в резултат на което гневът на събралите се националисти русофили се обърна срещу тях. Протестиращите се опитаха дори да преместят микробус на жандармерията, бутайки го перпендикулярно на оста му на движение. По този начин може би се опитваха да го доближат до балкона със знамето. Ала законите на физиката надделяха над устрема на „възрожденците“, които не постигнаха нищо друго, освен клатене на превозното средство на органите на реда.

Фрустрацията на „Възраждане“ е обяснима – в последно време МВР демонстрира подкрепа на привържениците на Русия за сметка на тези на Украйна и изобщо всячески им създава комфорт. Ако например първите протестират пред парламента, а вторите – зад него, пространството зад Народното събрание е оградено почти отвсякъде. И демонстриращите солидарност с Украйна трябва дълго да обикалят, докато намерят откъде да влязат. Независимо че са многократно повече на брой от представителите на другата група.

Вътрешният министър Бойко Рашков най-сетне наруши мълчанието си относно действията на МВР на изслушване в парламента.

„Ние в МВР сме критични и към едната, и към другата страна. В подлеза [на Софийския университет – б.р.] е имало полицаи, но там побоят бе нанесен на един гражданин. Имаме основание да не сме доволни от нашите служители, най-малкото защото можеше да не се стигне до разбиването на главата на този гражданин, независимо дали обича, или мрази“, заяви Рашков, а недопускането на законното събитие за опаковането на ПСА аргументира така: „Едни пазят Паметника на съветската армия, други искат да го разрушат. Ние сме поели ангажимент към Руското посолство и други мисии в нашата страна да се грижим за тези паметници и го правим.“

С тези си думи Рашков демонстрира политически пристрастия и доста фриволно тълкуване на функциите на ръководеното от него министерство. Като част от изпълнителната власт то има мисията да осигурява обществения ред, съблюдавайки действащото законодателство и правата на различните групи и хора. Работата на МВР не е да проявява отношение (критичност или безкритичност), а още по-малко – да поема ангажименти към посолства по отношение на паметници, които не са тяхна собственост. Нито да интерпретира символни артистични акции като разрушаване. Интересно впрочем, ако се вземе легитимно решение за демонтирането на ПСА, дали тогава вътрешният министър ще попречи да се изпълни то, защото има ангажимент към Посолството на Русия?

Междувременно реториката на „Възраждане“ отдавна е прекрачила и най-разтегливите представи за национална сигурност.

Депутатката от партията Елена Гунчева например на 18 март заплаши във Facebook какво може да се случи, ако България изпрати военна помощ на Украйна: „Не се отчайвайте, има някаква надежда – Русия има високоточкови оръжия, така че точно може да улучи Министерски съвет“. И предложи цел на руска атака да стане и американската посланичка у нас: „Може да им пратим и линк с координатите на Мустафата.“ Че Русия няма излишни високоточни (а не високоточкови, както казва Гунчева) ракети, които да изстрелва към София, си личи от обстоятелството, че праща към Украйна все повече от не толкова точните, които попадат в жилищни райони. Призивът към чужда държава да нападне български институции и дипломатически мисии у нас обаче минава всякакви граници.

Не звучи по-миролюбиво и председателят на партията Костадин Костадинов, който, парадоксално, обвинява правителството, че „обслужва чужди интереси“. В началото на май той заяви от парламентарната трибуна: „Това правителство иска война. Щом правителството иска тази война, то ще я получи. Ние, българите, ще му я дадем.“ Костадинов призовава и към гражданско неподчинение.

На Русия в момента изобщо не ѝ е до това да напада България –

тя си има достатъчно проблеми в Украйна, където надеждите за дори символична победа на „специалната военна операция“ се топят с всеки изминал ден. Призивите за нападение, насилие и промяна на конституционно установения ред у нас обаче никак не са безобидни. МВР, изглежда, не си е научило урока, че вербалната агресия има свойството да прераства във физическа, ако не бъде спряна навреме.

„Възраждане“ действа методично, разширявайки заедно с пределите на екстремисткото си говорене и електоралната си подкрепа. Бойко Рашков е по-лоялен към политическите си корени в БСП, отколкото към политиката на правителството, чийто министър е. Самото правителство пък си има достатъчно проблеми, за да се занимава и с вкарването на Рашков в правия път. Всичко това е ясно. Но когато това крехко равновесие престане да може да бъде удържано, нека не се чудим откъде ни е дошло.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчването на „Дневник“ на предишното изслушване на министър Рашков пред парламента на 13 април 2022 г. 

Източник

Войната в Украйна извади България от хибернацията

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/voynata-v-ukrayna-izvadi-bulgariya-ot-hibernatsiyata/

България ще стане член на Европейския съюз и НАТО през 2022 г. Точно така, няма грешка. Българската държава пребиваваше в състояние на хибернация през всичките тези 15 години след присъединяването ѝ към европейската общност и 18 години от приемането ѝ в Алианса. Поглъщаше евросредства на порции – чрез създадените за целта кръжила от фирми, имитираше превъоръжаване чрез прескъпи договори за военна техника, но така, че руската да остане на въоръжение. В общи линии успя да си създаде имидж на консуматор на преките ползи от двата договора, на пасивен и ненадежден партньор и съюзник.

Войната в Украйна извади принудително от хибернацията българските управляващи, заставяйки ги не просто да изберат отбор, но и да играят в него. Правителството на четворната коалиция не беше готово за суровата реалност – ударите отвън и отвътре. На дневен ред излязоха проблеми, чиито решения не бяха системно и целенасочено търсени досега, като енергийната диверсификация; боеспособността на българската армия; кампанията относно еврозоната (предвид присъединяването от 1 януари 2024 г.); руската хибридна война като национална и европейска заплаха. Тук е и темата за българското вето за Северна Македония, с начертаните от по-рано червени линии в Договора за добросъседство от 2017 г. и грешката тя да бъде оставена „на концесия“ на ВМРО.

Руската агресия в Украйна принуди управляващите да търсят решения за поне част от проблемите, а решенията следва да са два типа – спешни и дългосрочни. Тези процеси са усложнени от непрекъснатите протести на различни браншове – превозвачи, пътни строители, собственици на заведения, полицаи, медицински сестри, местни общности, както и от бързия спад на доверие към управляващите още в края на първите 100 дни и ръста на подкрепата за националконсерватори с пропутински уклон. Наред с това държавните институции са отслабени от години и с традиционно ниско доверие, а върховенството на правото – унизено, което улеснява проникването на руската пропаганда предвид слабия национален имунитет.

Решенията обаче не минават през реформи нито в енергийния сектор, нито в секторите по сигурност и отбрана, нито в здравеопазването. По всичко личи, че е стопирана знаковата реформа в правосъдието – едно от основанията за управление на четирите партии. Правителството действа като изправен до стената човек с опрян в главата пистолет – готово е да обещае всичко всекиму. А обещаващите щедро задължават държавния бюджет с обещанията си. Предстои актуализацията му през юни и вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев съобщи, че се подготвя пакет от антикризисни мерки на стойност 1,5–2 млрд. лв. А при мерките, както се оказва, засега цари пълен хаос – както за отстъпките за горивата, така и за евентуалните данъчни облекчения, преизчисляване на пенсии и др.

Енергийна диверсификация

Европейският съюз, а значи и България, слага началото на раздялата си с руските енергийни суровини. Колко време ще трае дългото сбогуване, е невъзможно да се прогнозира, независимо от обявения финал до 2030 г. да бъдат приключени доставките на руски природен газ, от август т.г. да се спре вносът на руски въглища, както и намерението за ембарго на петрола от Русия (засега осуетено). За най-бедната държава в ЕС, зависима над 85% от руския газ, 70% от петрола и 100% от руското ядрено гориво, това е тежък удар. Със свежо ядрено гориво двата работещи блока на АЕЦ „Козлодуй“ са осигурени в близките две до четири години – диверсификацията там начева с постепенната замяна на касети с гориво на американската „Уестингхаус“ от средата на 2024 г. А нерешеният проблем е липсата на „гробище“ за геологическо погребване на остъкления отпадък, който Русия трябва да ни връща.

Спрените от „Газпром“ доставки на руско синьо гориво за Полша и България през април – заради отказа на страните да плащат в рубли – поставиха управляващите пред необходимостта, първо, спешно да осигурят доставки до края на годината и второ, да подготвят пакет от решения, гарантиращи снабдяването с газ в дългосрочен план. В краткосрочен план изходът е втечнен газ и азерски газ, който обаче ще влиза в пълен обем в края на годината, когато е реалният срок за пускане в търговска експлоатация на интерконектора в Гърция. Правителството съобщи, че по време на посещението си в САЩ премиерът Кирил Петков е договорил „реални доставки на втечнен природен газ към България на цени под тези на „Газпром“, които да започнат от месец юни“. За последно цените на руския газ за България надхвърлиха $1000 за 1000 куб.м.

Но каквито и да са цените на новите доставки, ще бъдат платени. Хранилището в Чирен, сега почти празно, трябва да бъде запълнено преди началото на отоплителния сезон, а топлофикациите, индустриите, хлебозаводите, 150-те хиляди битови абонати, както и газифицираните общини трябва да продължат да получават суровината. Положението ще бъде някак закърпено, въпросът е как ще се договорят количества в дългосрочен план. Договорът с Азербайджан за доставки на 1 млрд. куб.м е 25-годишен, до 2045 г., и покрива една трета от българската консумация. Откъде ще се вземат останалите 2 млрд. куб.м, е въпрос на преговори отсега, но и на политическа воля в коалиция, в която единият от партньорите – БСП, смята Русия за „приятелска държава“. (Какво от това, че България е в кремълския списък на неприятелите?!)

Раздялата с руския петрол ще стане доста по-трудно (и) поради обявеното вече от вицепремиера Василев намерение за вето върху европейското решение за ембарго. В основата му е господстващото положение на „Лукойл“ на пазара за горива и при данъчните складове, а също и като основен доставчик за държавния резерв, в комбинация със страха на управляващите горивата да не поскъпнат значително, което ще взриви нови протести – и инфлация.

Съюзник в НАТО

Прословутият български батальон, за който ратуваха и президентът Румен Радев, и отстраненият военен министър и бивш негов съветник Стефан Янев, се оказа мултинационален. Към него се присъединяват американски, британски и италиански военни – 150 от Великобритания, толкова и от САЩ. Испански изтребители пристигнаха, за да охраняват българското небе. Какво направи България като партньор? Нула, освен декларативни изявления срещу агресора и в подкрепа на Украйна. Чуха се дори предложения за „пълен неутралитет“ (отново най-гласовити бяха от БСП и „Възраждане“) по отношение не просто на война, която руският агресор води за територия, но война срещу международния правов ред и европейските ценности.

На българската върховна власт, каквато е Народното събрание в парламентарна демокрация, обаче дори не му стискаше да гласува изпращане на военна помощ в Украйна и така еднозначно да покаже позиция, изразена вече от останалите държави в ЕС (без Унгария). По този начин се стигна до военнотехническа помощ, при това конкретно упомената – ремонт на военна техника, ако и когато Украйна поиска.

Впрочем в годините назад като че ли българската армия проявяваше повече активност. Мисията в Афганистан например започна още преди НАТО, през 2002 г., когато българският военен контингент се включи в Международните сили за поддържане на сигурността, а след 2005 г. – вече като част от операцията на НАТО „Решителна подкрепа“. Що се отнася до американската операция в Ирак през 2003 г., правителството на НДСВ–ДПС обяви малко преди това, че ще действа като „фактически член на НАТО“. И досущ като британския премиер Тони Блеър – в името на „особените отношения“ със САЩ, се включи в инвазия, чието начало бе аргументирано с лъжа – че режимът на Саддам Хюсеин създава оръжия за масово поразяване.

Как настоящото управление ще разреши основния въпрос – партньор ли е България в ЕС и НАТО, или снишен наблюдател, ще определи по-нататъшното бъдеще. Ако ще позволи на страха и Корнелия Нинова да диктуват условия, по-добре да се разчетворят още отсега. Възможно е избирателите да оценят по достойнство тази смелост. Аргументът, че оставката би отворила път за „Български възход“ на Стефан Янев и „Възраждане“ на Костадин Костадинов, не са състоятелни, ако ще ни предложат съглашателство в името на същото като сега.

Излизането от хибернацията ще е мъчително. България, която е интегрирана със Запада, чиито деца избират да учат на Запад, чиито мозъци изтичат на Запад, чиито гастарбайтери отиват да работят на Запад, още чака чорбаджи Марко да събере фамилията на вечеря, а чорбаджи Мичо Бейзадето да тропне по масата, че Русия не може да се победи. Време е да се излиза от хибернацията – XXI век е.

Заглавна снимка: © Пресцентър на Министерския съвет

Източник

Русия, освободителкa наша

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/rusiya-osvoboditelka-nasha/

Русия пак ни освободи – без да иска, защото целта беше да сплаши. Спря доставките на газ за държава, зависима 90% от тях, свали евро-атлантическата дегизировка на президента Румен Радев и извади лидерското у Кирил Петков и Асен Василев (особено Василев). Случи се онова, което нито един български политик не посмя да извърши поради зависимости, раболепие пред Кремъл и лична изгода.

Без руски газ корупцията намалява

Москва прекрати газовите доставки за България в опит за политическа дестабилизация, след като правителството отказа да заплаща в рубли синьото гориво. Така най-зависимата от руски газ държава в ЕС бе наказана да купува суровина, чийто доставчик да не е „Газпром“, да търси партньорства със съседни европейски държави, да бърза да приключи проекти с над 10-годишна давност, какъвто е интерконекторът с Гърция. Тоест да прави всичко онова, което българските държавници досега трябваше да направят в името на националните интереси.

Както и за първата си свобода, донесена ѝ покрай битката за черноморските проливи, и за тази България ще плати скъпо. Окупационният дълг за Освобождението е изчислен на 89 640 000 злaтни лeвa (32 тона злaтo), от които Княжество България изплаща близо една трета. За окупацията след Втората световна война България плаща над 133 млрд. лв. – или над 300 милиона тогавашни долара. Според публикацията на „168 часа“ сумата за издръжката на съветските офицери и войници в периода 1944–1947 г. варира между 375 млн. и 1 млрд. лв. месечно – за сравнение, българският бюджет е бил около 42 млрд. лв. А освен българските архиви, Червената армия изнася в Русия и 164 завода.

За спрения руски природен газ българските данъкоплатци, най-бедните в ЕС, също ще платят скъпо. Колкото и Комисията за енергийно и водно регулиране да сдържа увеличението на синьото гориво, топлофикациите не може да продължат да купуват твърде скъп газ и да продават на клиентите си на много по-ниски цени. Така че алтернативни доставки означават по-скъпо парно, още по-скъп хляб, намалена конкурентоспособност на продукция, произвеждана от стъкларската, металургичната и торовата индустрия, нови затруднения за газифицираните общини да плащат още по-високи сметки за консумирано синьо гориво на детски и социални заведения, на местни управи. Добрата новина е, че консумацията в България е малка – 3–3,5 млрд. куб.м, които няма да е проблем да се осигурят.

А инфлацията ще подхвръкне още – никой не е посмял дори да изчисли с колко. Преди новината за спирането на доставките Международният валутен фонд прогнозира за България двуцифрена инфлация от 11% тази година и растеж, не по-висок от 3%, заради енергийната зависимост от Русия.

Ако България успее да се откаже от руския газ, то и корупцията силно ще намалее. Монополизмът на „Газпром“, крепен от българските правителства, бавенето на интерконекторите със съседните държави – това не се прави от любов към Русия. От времената на следосвобожденска България до наши дни – нищо ново.

… Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно. Що нещо пара, колко шиника рубли е предадено и платено на тия черни и мерзки души, като захванеш от Цанкова и свършиш с Кронослав Херуц! 

Захарий Стоянов, 1887 г.

Договорът с „Газпром“ изтича в края на 2022 г. и ако не се подпише нов, част от българския елит – политици, енергетици, анализатори, журналисти, инфлуенсъри – ще изгуби хранилките си. А за България ще е една зависимост по-малко. Остават петролът и доставките на свежо ядрено гориво, за които ще има нов търг през 2024 г.

И президентът пак вдигна юмрук

Руската агресия, спрените доставки на руски газ и евентуалното изпращане на оръжие в Украйна накараха президента отново да вдигне юмрук. Този път срещу „своите“, с които допреди година беше в един окоп – Кирил Петков и Асен Василев. Започна демаскирането на Радев, чийто рейтинг литна нагоре с протестите през лятото на 2020 г., свалянето на ГЕРБ от власт и осеммесечното управление на служебните му кабинети. Не че се е крил особено, но преди войната в Украйна прокремълският щемпел не личеше толкова.

Да, помнят се „Крим е руски, какъв да е!“ – реплика, хвърлена в момент, в който назряваше нахлуването в Украйна, настойчивостта българските МиГ-29 да продължат да се ремонтират в Русия, противопоставянето на руските санкции и на разполагането на натовски войски в България, а сега и съпротивата срещу (евентуално) изпращане на оръжие за Украйна. На 5 май ще се появи и новата партия от националконсерватори на бившия му съветник Стефан Янев, който споделя същите възгледи.

Анализатори и политици вече определиха спирането на газовите доставки от Русия не просто като инструмент за дестабилизация на България, а и като пореден опит за ерозия на европейското единство. Подкрепата за подобна политика – директна или индиректна, включително призиви и внушения да се плаща за газа в рубли – означава ни повече, ни по-малко диверсия срещу ЕС. Под претекст, че е загрижен за благосъстоянието и живота на българите, Радев направи тъкмо това, споменавайки и фалшивата новина за Австрия, че уж се съгласила да плаща в рубли за руския газ и така да гарантира своята сигурност.

„Правителството дължи категоричен отговор на гражданите, които му гласуваха доверие, чии интереси обслужва – техните или нечии други. Крайно време е правителството да даде ясни доказателства, че осъзнава и отстоява българския суверенитет и в своята политика се води от българския национален интерес“, каза Радев, преди да замине на официално посещение в Испания. Изявлението му предизвика коментари в социалните мрежи, приканващи го да направи същото.

За няколкото минути пред микрофоните на журналистите той критикува не само доскорошните си съратници, но и лидерката на БСП Корнелия Нинова, с която са в нескрита вражда от година. И Радев, и Нинова са срещу изпращането на оръжие на Украйна, а БСП дори не излъчи свой представител в делегацията в Киев, водена от премиера Петков. „Аз недоумявам как министърът на икономиката ще обясни на българите и на левите хора, които винаги са били срещу войните, че българското оръжие подхранва този конфликт“, заяви Радев.

Нинова не му остана длъжна:

… ще трябва Вие да обясните на тези, които два пъти Ви издигат и избират за президент, какви договори за износ на оръжие е подписало Вашето служебно правителство. Защото и сега разрешения за износ се издават въз основа на подписаните тогава. И много добре знаете, че дестинациите и тогава, и сега са същите – над 50 държави и нито една не е Украйна. 

Но тя също така поиска да обясни защо напада яростно „Продължаваме промяната“ – „отрочето, което създадохте, за да убиете БСП“, и откъде се появи този синхрон с Борисов.

Радев няма какво да губи, няма да се явява на избори, очаква го гарантиран 5-годишен мандат. Но всъщност изгуби – гласовете на онези млади хора, които излязоха на площада пред Президентството, за да защитят правовия ред, и които го подкрепиха за втори мандат. Може да се окаже, че онова лято на 2020 г. ще е върхът в политическата му кариера – и вече слиза по стълбата.

В същото време той помогна на „отрочетата“ си – без да иска, също като Русия. Никога досега от началото на своята политическа кариера Кирил Петков и Асен Василев не са проявявали по-голямо лидерство от сблъсъка си с президента.

Позицията, която г-н Радев изрази, че давайки оръжие, ние продължаваме конфликта, е позорна, защото в нея имплицитно стои разбирането, че Русия ще победи в този конфликт и че е нормално и добре Русия да победи. Аз смятам, че Украйна ще победи в този конфликт и ние трябва да ѝ помогнем. (…) Ние трябва да помогнем на Украйна, защото алтернативата е първо Украйна, а след това цяла Източна Европа да станат отново васални придатъци, което това правителство няма да допусне.

Това обяви вицепремиерът и финансов министър Асен Василев на пресконференцията в сряда. Сега остава да видим как Василев и Петков ще преминат от думи към дела.

Следващата седмица се очаква парламентът да гласува и подкрепи изпращането на оръжие на Украйна. Най-сетне премиерът заяви категорично, че „Продължаваме промяната“ ще подкрепи такова решение. „Демократична България“ съобщи, че ще внесе предложението на 4 май. По всичко личи, че то ще събере необходимата подкрепа – има заявка и от друг от партньорите в управляващата коалиция – „Има такъв народ“. Миналата седмица лидерът на ИТН Слави Трифонов заяви във Facebook, че „ако има червена линия, аз съм от страната на тези, които смятат, че Украйна трябва да бъде подпомогната по всякакъв начин – включително с оръжие“.

Кои остават от другата страна на червената линия – Радев, Янев, Нинова, Костадин Костадинов. И за тази демаркационна линия също трябва да благодарим на Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на „Дневник“ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев на 27 април 2022 г.

Източник

Посещението на българската делегация в Битоля като активно мероприятие

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/poseshtenieto-na-bulgarskata-delegatsiya-v-bitolya/

В края на март премиерът Кирил Петков обяви, че Държавната агенция за национална сигурност разследва руска агентурна мрежа в собствените си редици. „Част от нещата, които са ми докладвали, са, че има руски агенти, които са работили срещу разбирателството ни със Северна Македония и [за това] да няма европейско бъдеще за Западните Балкани“, добави той.

Миналата седмица представители на българската държава посетиха Битоля, за да присъстват на откриването на клуб към българския Културен център „Иван Михайлов“ в града. Делегацията включваше министър-председателя, вицепрезидентката Илияна Йотова, външната министърка Теодора Генчовска. В нея бяха и представители на различни политически сили, между които Драгомир Стойнев от БСП, Елисавета Белобрадова от „Демократична България“, Цвета Караянчева и Екатерина Захариева от ГЕРБ, Красимир Каракачанов от ВМРО. Май само от „Възраждане“ липсваха на събитието. Независимо дали са в основата на посещението,

споменатите от Кирил Петков руски агенти имат основания доволно да потриват ръце.

Преди да се върнем към посещението в Битоля, нека поговорим за службите, за да стане ясно защо случилото се е в техен интерес. В интервю от 2017 г. за украинския канал „Апостроф TV“ военният експерт Олексий Арестович обяснява как работят руските специални служби. Той дава следния пример: ако сме агенти и не знаем кои са патриотите, а искаме да научим имената и основните им характеристики, как ще постъпим? Ще потърсим в интернет? Ще разпитваме? Не. Ще основем патриотична организация. Даже няколко организации. Ще наемем офиси за тях, ще ги оборудваме с техника. И… патриотите сами ще дойдат. Никой няма да знае кой е в основата на организациите. А ние не само ще знаем кои са патриотите, а ще можем да контролираме дейността им и да я насочваме в желаната от нас посока.

Затова и активните мероприятия се наричат така – агентите не наблюдават пасивно, а сами създават онова, което им е нужно, казва Арестович. По този начин интересните за тях лица (а такива може да се окажем всички ние) стават прозрачни, манипулируеми и податливи на натиск, без да подозират никаква опасност. След това изяснение

да се върнем към Културния център „Иван Михайлов“ в Битоля.

Центърът всъщност е създаден още през 2019 г., по времето, когато ВМРО е коалиционен партньор в правителството на ГЕРБ, а Красимир Каракачанов е вицепремиер и военен министър. Впрочем Каракачанов, който е агент на Държавна сигурност, така и не предостави убедителни аргументи срещу твърденията, че през 80-те е бил вербуван и от македонските служби. Вместо това се позова на официалната си автобиография, налична в интернет.

Начело на Културния център, който през февруари беше вандализиран, стои лице на име Люпчо Георгиевски (да не се бърка с бившия македонски премиер със същото име). Говорейки от името на българските македонци, в интервю по bTV Георгиевски се възмущава, че в македонските учебници българите са представени като фашисти, агресори и окупатори. Подобни тези може да се прочетат и на страницата на центъра във Facebook. В същото време Културният център е кръстен на Иван (Ванче) Михайлов, в което нито членовете му, нито очевидно и българската държава не вижда никакъв проблем. Не така стои въпросът обаче от гледна точка на Северна Македония.

Какъв е проблемът с Иван Михайлов?

В Македония е широко разпространено схващането, че България е „фашистки окупатор“, което от гледна точка на българската държава е „слово на омразата“. Тази представа за страната ни е, разбира се, крайна и стереотипна. Както повечето стереотипни позиции обаче, тя почива на реални исторически събития. По време на Втората световна война България, бидейки съюзник на Германия, окупира и анексира териториите на Вардарска Македония, Пирот и Беломорието и праща в лагерите на смъртта 11 343 евреи от тези земи. По-сериозният проблем е, че страната ни все още не е дала еднозначна историческа оценка на този акт и не си е взела поука.

Само така може да се обясни безкритично положителното отношение у нас към името на Иван Михайлов. Начело на ВМРО той участва в организирането на терористични атентати, включително операция „Тевтонски меч“ под ръководството на Гьоринг – атентат в Марсилия, в който са убити кралят на Югославия и френският външен министър. По време на Втората световна война Михайлов е близък с немските и италианските разузнавателни служби и разчита на тяхната помощ за извоюването на политическа независимост на Македония. За тази цел поддържа контакт лично с Хайнрих Химлер, а самият Хитлер му предлага той (Ванче Михайлов) да провъзгласи независимостта на македонската държава. В последна сметка комитата се отказва – това се случва по времето, когато Германия е на път да загуби войната.

Днес „Иван Михайлов“ се нарича една от основните улици в Благоевград – тя тръгва от центъра на града и води до края му в посока към София. Адресът на централната сграда на Югозападния университет е именно на тази улица.

У нас има сериозен проблем с критериите за оценка на исторически личности и събития.

Това важи както за оценката на социализма, така и за съюзничеството с Хитлерова Германия и за личности като Богдан Филов и Христо Луков, без дори да споменаваме Дянко Марков. Близък ли е бил Ванче Михайлов до режимите на Хитлер и Мусолини, или просто е търсил съюзници за осъществяването на политическите си цели? По-сериозният проблем е: какъв е критерият ни, с помощта на който можем да преценим това?

Нека направим аналогия с актуалната война на Русия срещу Украйна. Ако някоя етническа група, бореща се за политическа независимост, поиска съдействие от Русия точно в този момент, това прави ли я съучастник на агресията на режима на Путин? Или едното няма нищо общо с другото? По всяка вероятност действията на въпросната група ще бъдат осъдени от демократичната международна общност. Защото искането на помощ от агресора означава легитимирането му. И нещо повече – възможност за разширяване на териториалния обхват на агресията.

В Северна Македония реагират на името на Иван Михайлов, както Корнелия Нинова на думата „джендър“.

В България на това се реагира с демонстриране на абсолютно неразбиране на проблема и аргументи от типа „Той не може да е бил фашист, защото след войната е приет в Италия и е финансиран от евреин“. (Сещате ли се за оправданието „Аз не съм хомофоб, защото имам приятел гей“?)

След откриването на клуба към Културния център в Битоля югозападната ни съседка продължава да ври и кипи. Според председателя от македонска страна на Съвместната историческа комисия Драги Георгиев „когато името на такъв човек се налага като име на културен клуб на територията на македонската държава, а Иван Михайлов няма нищо общо с културата, това може да се разбира само като арогантна провокация или дори като акт, противоположен на т.нар. приятелство“.

„Защо Петков и неговото политическо обкръжение не отидоха вчера да се извинят и да се поклонят на паметника на 3000-те евреи, които бяха депортирани от Битоля, а дойдоха да се отбележат в откриването на културен клуб на името на Иван Михайлов?“, реторично пита македонският историк Тодор Чепреганов в потвърждение на тезата си, че

в периода на Втората световна война България е била „не само фашистка, а и националфашистка държава“.

Македонският премиер Димитър Ковачевски, който принципно демонстрира желание за стопляне на отношенията с България, също остро осъди държавното посещение: „Действията на българската делегация в Битоля събудиха духовете от миналото, разпалвайки отново езика на омразата и недоверието. Това са ходове, които целят еднодневна политическа печалба и дългосрочно увреждане на крехките отношения […] Антифашистката ангажираност на гражданите е част от националната ни идентичност, с която се гордеем в демократична Европа. Македонските граждани са за членство в ЕС, но провокации, които нараняват чувствата ни като граждани, застрашават този ангажимент.“

Абстрахирайки се от предишните му политически действия, президентът Румен Радев защити личността на Иван Михайлов с аргумента, че той е „човекът, който отказва на Хитлер да въвлече Македония в братоубийствена война с България“. Нетипично за себе си, Радев дори използва антикомунистическа реторика: „Не Иван Михайлов, а други хора след установяване на югославската комунистическа диктатура в Македония избиваха и инквизираха десетки хиляди в концлагери само заради това, че решиха да продължат да се наричат българи, а не македонци – ето това е истинският фашизъм.“

Посещението на българската делегация в Битоля е истински подарък за Русия.

То води до изостряне на отношенията между двете страни и до възпроизвеждане на опорни точки, типични за руската пропаганда. Българските опорки за Македония плашещо напомнят на руските за Украйна. Един от аргументите на Русия да нападне Украйна беше, че… украинска нация няма и украинците нямат право на собствена територия, защото всъщност са руснаци и всичко дължат на Русия. По подобен начин у нас се смята, че македонците нямат свой език, история и право на собствена национална идентичност, а са, един вид, българи предатели. А убеждението, че българският национален интерес е Северна Македония да не е в ЕС, е от полза на Русия, която цели възможно повече източноевропейски страни да са под нейно, а не под западно влияние.

В Северна Македония пък враждебното отношение към България се изостря допълнително и поради руската пропаганда, и поради войната в Украйна. Нека се опитаме да си представим как изглеждаме през погледа на югозападните ни съседи – „фашистки окупатори“, които, отричайки националната им идентичност, току-виж сме тръгнали да ги „освобождаваме“. Разбира се, докато България е в ЕС и НАТО, вероятността тя да нападне суверенна държава клони към нула. Това обаче не означава, че впечатлението, което създаваме, няма политически последствия.

Да не забравяме и „денацификацията“.

Две седмици след провеждането на „Луковмарш“ външната министърка на Русия Мария Захарова се сети да осъди шествието като неонацистко. Реакцията ѝ, на пръв поглед по никое време, всъщност изобщо не е в случаен момент – тя се случва ден след като Русия напада Украйна, за да я „денацифицира“. И в този смисъл може да се разбира като индиректна заплаха към България. Подобен аргумент да се обяви България за нацистка/фашистка държава е „изсмукан от пръстите“, защото повечето политически сили у нас официално осъждат провеждането на неонацисткото шествие. (От друга страна, фактът, че крайнодесните имат едва около 2% подкрепа в Украйна, а президентът на страната Володимир Зеленски е с еврейски произход, не попречи на Русия да пристъпи към „денацификация“.)

„Иван Михайлов“ не е официален държавен културен център, а е създаден от български македонци в Битоля. В делегацията за откриването на клуб към него обаче присъстват представители на почти всички политически сили. Така държавата ни на практика официално легитимира спорната личност на Иван Михайлов. А когато осъществяваната от Русия „денацификация“ се провежда с бомби, танкове, убийства на цивилни и изнасилвания, подобни жестове не са по-безобидни от отказа на страната ни да изпрати директна военна помощ за Украйна.

Дори руските агенти, работещи против отношенията ни с Македония, за които говори Кирил Петков, да нямат нищо общо с посещението в Битоля, очевидно добре са си свършили работата. Пропагандата, която е в интерес на режима в Русия, е пуснала толкова дълбоки корени у нас, че дори искрено критични към управлението на Путин политици действат като навити на пружинка. Всъщност това е целта на всяко активно мероприятие – то да се развие толкова успешно, че да няма нужда от допълнителна намеса.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на посещението на българската делегация. Източник: Facebook страницата на Министерския съвет

Източник

Национално съгласие… Някой виждал ли го е?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/natsionalno-suglasie/

След заредили се едно след друго социологически проучвания, в които ГЕРБ пак е първа политическа сила, партийният лидер Бойко Борисов извади от джоба си призив за национално съгласие – за да „се измъкнем от катастрофата, в която сме“. Дори предложи да е под егидата на президента Радев – понеже носи отговорност за тия, дето е довел на власт. Като че ли може да има отговорник по консенсуса в държава, която винаги се разделя на победили политици и провалени политици.

Не беше ли това любима мантра на ДПС – правителство на националното съгласие, – която Движението от години периодично лансира? Каквото било – било, сядат политиците, разбират се за едни приоритети и тръгва програма за ускорено икономическо развитие. В български вариант това би означавало едни партии да се съгласяват с други, защото „приоритетите ми са по-добри от приоритетите ти“, „олигарсите ми са по-добри от олигарсите ти“ и т.н. Във варианта на Бойко Борисов със сигурност означава всички да са съгласни с Бойко Борисов.

„Национално съгласие“ е напълно изтърбушена от съдържание фраза – всички говорят за него, обаче никой не го е виждал. Ако приемем, че депутатите са представителство на част от нацията, то техният консенсус по дадена тема би бил национално съгласие. Но на последните няколко вота те представляват все по-малка част от тази нация, следователно и единодушието им не би било „национално съгласие“.

В управленската коалиция съгласието също е дефицитна стока – заменено е от компромиси в името на споделената власт. Къде по-дребни, къде по-големи. Например от лидера в коалицията „Продължаваме промяната“ са наясно какво разпищолване е в държавните горски стопанства и какви ги върши БСП, но не ѝ навлизат в „ловните полета“. Оставили са и лидерката Корнелия Нинова да играе една лоша имитация на Мая Манолова като вицепремиер и министър на икономиката.

„Демократична България“ предлага да се изпрати оръжие за Украйна, но не настоява на всяка цена и няма да излезе от коалицията, ако не стане. Значи прави компромис с убедения си и промотиран евро-атлантизъм, след като БСП заплаши с напускане. В действителност компромисът е направен по-отрано, още когато ДБ се съгласиха да влязат в коалиция с политическа сила, известна със своите симпатии към режима на Путин.

„Ако днес има избори в България, ще ги спечели Владимир Путин“, каза в предаването „Панорама“ на БНТ съпредседателят на ДБ Христо Иванов. А по какво личи, че не ги е спечелил? Хибридната пропаганда на Русия така и не е дефинирана като заплаха за националната сигурност, което означава, че няма как да бъде мобилизиран ресурс за противодействие. Вярно, изгонени бяха руски дипломати, но руската посланичка Елеонора Митрофанова не бе експулсирана за арогантността си и обидите си към българите.

Премиерът Кирил Петков се надяваше, че след като българският посланик в Москва Атанас Кръстин бе извикан в края на март в София „за консултации“, ще последва реципрочно действие спрямо Митрофанова. Но това не се случи. А правителството премълча, че Кръстин се е прибрал обратно в руската столица. Помнят се и вътрешнокоалиционните разпри за българския батальон, който да засили източния фланг на НАТО, както и смяната в 12 без 5 на кандидата за военен министър проф. Тодор Тагарев с представителя на България в НАТО Драгомир Заков поради несъгласие на БСП.

От гледна точка на политологията националното съгласие е принцип в политиката и бива издиган от партии или правителства при особено тежки обстоятелства, при социално-политическа безизходица. Например национално съгласие би било необходимо за реформирането на пенсионната система, тъй като е процес с дълъг хоризонт. Съгласието би означавало, че този процес е необратим и промените няма да бъдат коригирани или обезсмислени от следващо правителство.

Когато Борисов говори за национално съгласие, някой може да се подведе, че се е преобразил в йерофант. Обаче си е същият автократ, зареден и с желание за мъст след ареста си. Иска съгласие – и веднага след това казва, че „без да си замине Кирил Петков, не могат да говорят по никаква тема с нас“. Явно съгласието започва с изпълняване на условия, поставени от ГЕРБ.

По каква тема изобщо може да се говори с ГЕРБ, които си връщат предишното самочувствие и наглост, наблюдавайки провалите на управляващите и липсата на елементарна коалиционна култура? Най-вероятно ще „помагат“ с каквото и както могат на процесите на разпад в коалицията и ще чакат на пусия, докато ДПС гледат сеир. Борисов и партията му се окопитиха от изборните загуби и вече са минали в настъпление.

Пушилката с арестите на лидера на ГЕРБ, пиарката му Севделина Арнаудова и бившия министър на финансите Владислав Горанов трая от ден до пладне, а протестите на пътните фирми в цялата страна не спират – с тежки машини и работници, които не са получавали заплати от месеци (независимо колко са прибрали онези, които им възлагат работа). Правителството е с вързани ръце – не е доказало, че договорите са нередовни (макар миналата година Кирил Петков и Асен Василев да им посветиха няколко пресконференции), и ще трябва да изплати парите, на първо време 50%, а след проверка на парламентарната Регионална комисия – и останалата половина от сумата. Сто процента от парите обаче ще си получат фирмите, които са поставяли маркировки, пътни знаци и мантинели.

Освен това от ГЕРБ са изискали и получили от Министерството на енергетиката текста на меморандума с офшорките Gemcorp Holdings и IP3 International. На нарочна пресконференция Бойко Борисов и Делян Добрев запитаха защо, след като няма обвързващи задължения, страните ще се отнасят до международен арбитраж, кой стои зад офшорките, как така са им обещани държавни и общински активи и съфинансиране за енергийни проекти във всички сфери – комплекса „Марица Изток“, столичната „Топлофикация“, интерконектора с Гърция и др. Наред с това призоваха правителството да прекрати меморандума и не пропуснаха да го критикуват за провала на акцията по изкупуване на зърно.

Историята с Gemcorp не свършва дотук – парламентът одобри предложението на ГЕРБ парламентарна анкетна комисия да провери не само меморандума, но и всички останали меморандуми и писма за намерения от служебните кабинети насам. А докато българските спецслужби разнищят офшорките за последните пет години – проверка, обещана от премиера Кирил Петков с неизвестен краен срок, разследващият сайт BIRD ги изпревари с ново разкритие.

Изданието първо писа за руската следа в Gemcorp, създадена с пари на руски олигарх и управлявана от кадър на руската ВТБ, известна като „банката на Путин“. BIRD продължава, като извади на бял свят участие на Gemcorp във фирмата за батерии OCSiAl, в която основни акционери са руски банкер, свързан с олигарха Роман Абрамович, и назначен от Путин съветник по предприемачество. Разследването идва на фона на уверенията на правителството, че няма руснаци и нищо, свързано с батерии, в меморандума за инвестиции. Самият меморандум обаче стана медийно достояние и от написаното в него се вижда, че е побрал всички бъдещи проекти в енергетиката в себе си.

ГЕРБ се активизираха и по инициативата и за изпращане на оръжие в Украйна. Темата отново влезе в дневния ред, след като Корнелия Нинова, вицепремиер и министър на икономиката, уволни ръководството на държавния оръжеен търговец „Кинтекс“, а на визита в България бе министърът на външните работи на Украйна Дмитро Кулеба, който също е поставил този въпрос. В отговор се чу нелепото и глуповато обяснение на външната министърка Генчовска, че България била „малка държава“. Двама бивши външни министри – Екатерина Захариева и Даниел Митов, понастоящем депутати от ГЕРБ, поискаха от правителството ясна позиция относно изпращането на оръжие.

Макар от ДБ най-напред да поставиха този въпрос, а ГЕРБ ги последваха, в името на коалиционния мир от градската десница си замълчаха – до вчера, когато излязоха с декларация, с която поискаха помощта за украинските бежанци да не спира и да бъде предоставена военно-техническа помощ на Украйна. След като манкираха и отлагаха разглеждане на военната помощ за Украйна в парламентарните комисии, вчера исканията и на ДБ, и на ГЕРБ за оръжието бяха отхвърлени от Комисията по външна политика. Забележителното е „коалицията“, гласувала срещу тях – „Продължаваме промяната“, БСП, „Има такъв народ“ и „Възраждане“. И това ако не е Путинова коалиция!

На този фон предложението на съпредседателя на ДБ Христо Иванов за обединение по темата за конституционните промени, свързани с реформата на правосъдието, е повече пиар, отколкото реална стъпка. Не го прави за първи път, но със сигурност си дава сметка, че е невъзможно. Оглавяваната от него временна парламентарна комисия за промени в основния закон беше бойкотирана от опозицията в лицето на ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“. ГЕРБ постави условие да има съпредседател и след като не го получи, отказа участие. Комисията изобщо не е заседавала, откакто бе създадена през февруари. Голяма е вероятността и така безславно да приключи, тъй като вече не е сигурно и съгласието по конституционните промени в самата управляваща коалиция. По всичко личи, че президентът е изоставил своя конституционен проект – или пък го пази за ново управляващо мнозинство.

А в последните си публични изяви Борисов го ласкае. По-рано през април например той заяви, че от ГЕРБ са сгрешили, като са подценили Румен Радев. „Слушайте внимателно президента Радев. Той е много умен и праволинеен. Затова ние си изядохме шамарите и аз имам вина“, каза Борисов в Добрич. Прелюбопитно. Досега лидерът на ГЕРБ е превъзнасял Живков, Сакскобургготски и Доган.

За месеците в опозиция ГЕРБ се показаха по-големи евро-атлантици, отколкото за десетилетието си на власт, когато се държаха като московски пудели. А откакто избухна войната в Украйна пък Радев започна да възпира евро-атлантизма си и да се изявява повече като протеже на ген. Решетников, с което се прочу в началото на политическата си кариера. Например никога не назовава войната в Украйна като започната от Кремъл, а използва метафората „братоубийствена война“. При поредното му изявление украинският външен министър го поправи: „Ако с Русия сме братски народи, то е като Каин и Авел.“

Може пък Борисов и Радев да готвят някакво национално съгласие. В политиката невъзможни съюзници няма.

Заглавна снимка: © Цветомир Петров / БТА

Източник

Законопроектите като git pull request

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2022/lawbrew/

Вчера министър Божанов обяви законопроектът за промяна на Закона за движение по пътищата и описа нещата, които спадат в сферата на електронното управление. Целият текст на проекта ще намерите на страницата на МВР заедно с мотивите и оценката за въздействие.

Исках да разбера в какво се изразяват промените и да разделя тези, които идват от електронното управление и са за облекчаване от бюрокрацията както и за автоматизация, и тези идващи от МВР. Законопроектът има доста точки, а и самият закон не е лесен за четене с всички препратки, отменени текстове и прочие.

Затова седнах и въведох публикуваната от институциите последна версия на Закона за движение по пътищата в Github, след това от основната версия направих branch и добавих промените предвидени в проекта. Това е нещо основно, което се използва за разработването на софтуер и позволява да се правят паралелни промени, да се следят множество версии на един и същи документ и накрая да се решава какво следва да се слее в основната версия.

Пътят на един български законопроект всъщност далеч не е по-различен чисто административно, просто е до оглупяване муден, ръчен, непрозрачен, пълен с грешки и възможности за манипулация. Причините за това са както традиция и закостенялост, така и фрапираща липса на компютърна грамотност в администрацията, но най-вече сред законотворците и взимащите решения за процесите в НС, които ние избираме.

Това, което направих в Github не е решение само по себе си, но е пример как може да бъде с минимални усилия. Учудващо бързо успях да дигитализирам толкова сух закон и да прехвърля законопроекта. Така може да се види нагледно направо в закона какво се променя. Тук, например, виждате промяната на Божанов премахваща изискването за талон и стикер.

Чисто технически, система като Git може да се използва за тази цел, но има проблеми, които трябва да се решат. Като процес вече споменах, че съвпада в огромна степен до този вече използван в повечето софтуерни компании. Може би като изключим нападките от подиума на пленарна зала по адрес на нечия сестра или сексуална принадлежност… може би.

Markup езикът на github конкретно е подходящ, но не пасва изцяло на практиката за форматиране на законите ни. Списъците там не поддържат буквите в номерата на точките и подточките на алинеите ни, а не може да слагаме 7 нива на подзаглавия. Отделно адресирането на препратките следва да става по йерархичен ред, за да не се чупи при промени в закона. Сега при еднакви имена на алинеите, линковете към тях в github md са по пореден ред на заглавието с еднакъв текст. Има начин да се заобиколи, но не е удобно. За целта следва да се направи вариант с тези добавки, включително автоматично адресиране директно до точка и подточка в редакторите. Това ще позволи по-бързо въвеждане и по-малко грешки.

Трудни ще бъдат първите стъпки, защото говорим за огромно количество нормативни актове, трупани с промени десетилетия. Докато дори толкова сложен закон ми отне 30-тина минути да прехвърля без да имам опит, всъщност много следва да се внимава, когато това се прави за официален източник, защото тогава ефектите ще са значителни.

По-важен проблем обаче е сигурността. Докато тази информация следва да е публична, трябва да сме сигурни, че няма да се променя. Колкото и да е станало клише вече, именно blockchain технологията е подходяща тук – публикуването на хеша след всяка промяна ще даде възможност на всеки да провери, че дори една буква не е била подменена в цялата дигитална нормативна база или история на България.

Всичко това не е самоцелно, за използване на overhype-нати техно термини в нещо закостеняло или да се модернизира работата на една от основните институции в страната ни. Прозрачността тук е сериозно засегната. Независимо, че законопроектите се публикуват отдавна, те остават недостъпни за голяма част от населението. Дори за активно търсещите и интересуващите се е нужно часове, а понякога дни заедно с консултации с адвокати да разберат какво се случва. Често промени нарочно се описват в законопроектите по начин, които прави разкодирането им изключително трудно. Всичко това цели единствено и само да се укрие истинската цел на авторите.

Друг важен аспект тук е, че България като държава всъщност не притежава законите си. Не съществува в нито една институция, включително в Народното събрание, едно място, на което да се пазят законите. Ако днес някой попита какво казва даден член на даден закон, няма институция, която може да ви до каже. Да, всеки нов закон и стотиците промени по тях се публикуват надлежно в Държавен вестник и това се пази от НС чинно. Но крайната версия на законите – не. Тази функция държавата без решение, закон или заповед е изнесла като отговорност на няколко частни компании, на които те, както и всички български компании плащат ежемесечно за правото да знаят покрай много други неща и какви са българските закони. Дори администрацията на Народното събрание когато подготвя промени, всъщност не ги прилага в някакво тяхно копие, които пазят тайно от нас, а сверява с последното от съответната частна софтуерна система.

Има публични безплатни източници, разбира се, но информацията там е собственост на въпросните компании. От гледна точка на прозрачност и сигурност на толкова критична за държавата ни информация като текстовете на съвкупността от нормативните ни актове, това е най-малкото стряскащо.

В никакъв случай не казвам, че е лошо фирмите да предлагат такива услуги. Не следва обаче държавата и особено първоизточникът на законите да разчитат на тях, за да достигат до крайния резултат от законодателния процес. Това, което показах горе не е непременно решение, а показва, че такова далеч не е трудно и не изисква особено сложни технологии или време.

Не на последно място, допълнителна полза от подобна система е, че лесно може да се правят предложения и да се осмислят далеч по-бързо. Ето, тук съм показал моите предложения към законопроекта, с който започнахме. Включил съм аргументи за предложенията ми и тук може да се видят конкретните промени. Пратих ги отделно по мейл. Ако имате и вие предложения или обратна връзка, консултациите текат до 13-ти май.

Това тук е един закон дигитализиран за половин час от един човек. С аналогична на описаната от мен, но по-стройна и сигурна система може да се проследява от всеки кой кога какво е променял, от къде е започнал, какво е прието, как е било изменено, слято или омаскарено. Цинизмът у нас ни дава още доводи, защо няма да се случи скоро. Иначе, ако искате да разберете как се приемат тези закони и най-вече какви машинации се правят, за да не се свърши никаква работа, ви съветвам да обърнете внимание на Стража.

The post Законопроектите като git pull request first appeared on Блогът на Юруков.

Промяната блокира. Червените линии станаха стени

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/promyanata-blokira-chervenite-linii-stanaha-steni/

Обединената съпротива срещу една политическа сила може да я събори, но не стига, за да циментира основа за управление. Съюзите не миришат – факт. Правилото обаче е валидно за война, не за власт. Крепежните елементи на едно управляващо мнозинство са принципните и ценностни съгласия. Какво означава това? 

Означава, че не може в управляващата коалиция на страна от ЕС от четири политически сили две да са категорични за членството в еврозоната, другите две – въртеливи; две да подкрепят вдигане на ветото за Северна Македония, останалите да спъват процеса; две да имат ясна осъдителна позиция за режима на руския президент Путин, агресията му в Украйна и нарушението на международния правов ред, но не и другите две, една от които дори не приема санкциите за Русия. 

Тези позиции нямат нищо общо с идеологическите различия. Ляво или дясно, либерално или консервативно, осъждането на агресор, избиващ мирно население, не е просто споделяне на ценности, а морал и нравственост. Ако не беше войната в Украйна, червените линии нямаше да са така видими. Корнелия Нинова и БСП щяха да са все така пропутински, но това е известно по подразбиране и нямаше да се набива на очи. На „Има такъв народ“ все така щеше да им личи, че си приличат повече с ГЕРБ и ДПС и даже ги подкрепят в по-голяма степен, отколкото собствените си партньори. 

Върхът на айсберга

Изборът на гуверньор на БНБ се оказа върхът на айсберга, препречил пътя на кораба на властта. Близо един месец коалиционните партньори прегрупираха сили, разменяха си удари под и над кръста, пускаха компромати и за двамата кандидати, излъчени все от политически сили в коалицията, обиждаха се грубо и дори вулгарно. Изобщо, направиха публични не просто вътрешните си противоречия, а неспособността да се обединят около кандидатура за фигура, която задължително трябва да е надпартийна и безспорен авторитет. Политическата им незрялост и несъмнени апетити за власт и надмощие ще отблъснат довчерашните им избиратели и симпатизанти. 

Някои анализатори и представители на коалицията се опитаха да маскират тези колизии като проява на демокрация – или обикновена констипация. Можеше да им се получи, ако ставаше въпрос за назначения в Държавната агенция за метрологичен и технически надзор или в Комисията за защита на потребителите. Не и за БНБ, където консенсусът е не просто препоръчителен, а задължителен, а надпартийността – неписано правило,  изисквано и от Европейската централна банка. След като Андрей Гюров, кандидат на „Продължаваме промяната“ – водещата сила в управляващата коалиция, се оттегли, инатлъкът на „Има такъв народ“ стигна да упорстват със своя кандидат Любомир Каримански

Йордан Цонев (ДПС) отбеляза в пленарната зала, че на „олигарха Иво Прокопиев“ БНБ му е важен, защото иска лиценз за банката си в Северна Македония „Капитал Банк Скопие“, иска да разчисти останали български банки и т.н. Други депутати отбелязаха управлението на част от валутния резерв, което попада в обхвата на дейностите на бъдещия управител. Тонът на дебатите се изостри до крайност, а Тошко Йорданов (ИТН) дори нападна Георги Свиленски (БСП): 

Намеците за сделка между „Има такъв народ“ и партии от опозицията са долни, позорни, лъжливи, отвратителни. Вие на какво основание, като част от управляващата коалиция, няма да подкрепите кандидат на една от партиите на управляващата коалиция, който се казва Каримански?! Мерете си приказките, защото до днес те тежат нула. Ако искате на четири очи, може и да се сбием, но не и пред зала да правим този цирк и да се самопоставяме още повече в тази ситуация. 

В крайна сметка гласовете на ИТН и ДПС не стигнаха да бъде избран Каримански, който е председател на парламентарната Комисия по бюджет и финанси. Въздържалите се, в т.ч. и ГЕРБ, надделяха. Така председателката на ПГ на ГЕРБ Десислава Атанасова се оказа права, като каза, че депутатите от опозицията ще имат решаващия глас за избора за гуверньор на БНБ. 

Залогът от един милиард

Парите за пътищата се оказаха „скачени“ с номинацията за управител на БНБ във вътрешнокоалиционните пазарлъци. От ПП, управляващи целия финансов ресурс на държавата, не се съгласяват да разплатят средствата на пътните фирми, които пък са в обхвата на Министерството на регионалното развитие и благоустройството – а министър там е Гроздан Караджов, излъчен от ИТН.

Проблемът с тези задължения е още от миналата година, от времената на служебните кабинети, и не просто беше дефиниран, а стана ключов елемент в предизборната кампания на днешната власт. За сключването на контракти, които заобикалят Закона за обществените поръчки и Закона за устройство на територията, сигнализира служебната министърка на регионалното развитие и благоустройството Венета Комитова. На няколко пресконференции Комитова, както и тогавашните ѝ колеги – служебните министри Кирил Петков и Асен Василев, развяха милиарда като пример за порочното управление на ГЕРБ. Протестите на „пътищарите“ са още от миналото лято, задълженията за над милиард – също. 

Да, това са парите, които ГЕРБ договаряше с пътните фирми за работа в близко бъдеще. Да, публично известно е как се раздаваха, но доказателства няма – въпреки че част от договорите бяха дадени на прокуратурата още миналата година. Да, договорите са на практика раздаване на пари на определени фирми, но до произнасянето на съда това е само публицистика. Да, съвсем ясно е, че докато няма доказателства, фактурите трябва да се платят. Въпреки цялото това знаене четирите политически сили заобиколиха проблема по време на преговорите си за коалиционно управление. 

На продължилото до среднощ заседание в парламента тази седмица управляващото мнозинство не успя да приеме решение за задълженията на държавата към пътностроителните фирми. От три от партиите в управляващата коалиция – ПП, БСП и ДБ, се чуват намеци за комисиони, обещани на ИТН, ако пътните договори бъдат разплатени. 

Все още не е ясно как премиерът Кирил Петков ще изпълни обещанието си, че в края на април ще се плати половината от дължимата сума на пътностроителните фирми, а останалата част ще бъде уредена след проверки. За да стане това обаче, от изпълнителната власт искат законодателната да им „подпечата“ със свое решение. Но нито един от трите варианта за решение не събра необходимите гласове и проблемът с пътищата отново е в задънена улица. 

Малко след гласуването, с което Каримански бе отхвърлен като кандидат за БНБ, Тошко Йорданов настоя всички пари към пътните фирми да се преведат веднага: „ПП със заповед на ДБ и БСП практически заложиха на карта строителството и си позволиха да правят намеци, че ще имаме изгода от тази ситуация като партия… Най-чистото бе парите, които трябва да се платят, да минат с постановление на Министерския съвет и да решим как да се плащат ремонтите на пътищата.“ А относно предложението за проверки на част от договорите Йорданов заяви, че ще настояват и специална комисия в парламента да одобрява всички по-големи плащания към министерствата, тъй като не само МРРБ е с голям ресурс, но и в Министерството на иновациите на Даниел Лорер имало 13 милиарда.

Северна Македония и двете писти

Към изброеното дотук се притуря и ветото за европейския път на Северна Македония. Министърката на външните работи Теодора Генчовска също се води от квотата на ИТН. А партията на Слави Трифонов предупреди, че червената линия на ИТН в коалицията не е БНБ, а именно Северна Македония. „С бързината, с която тичаме по либералната писта, рискуваме да срутим последните устои на нашето национално самоуважение“, заяви наскоро по БНТ Виктория Василева (ИТН). 

Съдейки по действията досега, се създава впечатление, че има две писти за Северна Македония – по едната е пусната да тича Генчовска, а по другата бърза премиерът Петков, който и разговаря по темата със западни лидери. От ИТН дори обвиниха Петков в национално предателство и в опит да реши проблема зад гърба на парламента. Макар че по двустранните отношения София–Скопие на преговорите за коалиционно споразумение бе потвърдена предишната позиция: България иска от съседката си да започне да изпълнява условията, поставени в декларацията на 44-тото Народно събрание. Наскоро министър-председателят увери, че отстъпление от тази позиция няма.

След изслушването на Генчовска от парламента на закрито заседание тя заяви, че има сериозни разминавания между МВнР и екипа на премиера по темата за Северна Македония, комуникацията е лоша и до края на френското председателство на Съвета на ЕС (30 юни 2022 г.) едва ли нещо ще се промени. Съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов пък призова „да не си правим мамби в коалицията по темата“ и припомни, че промяна в българската позиция за РСМ може да има само след гласуване в парламента. Той обаче призна, че има структурни проблеми в коалицията и ако конструкцията не се сглоби по-добре, това „ще изяде главата на този кабинет“.

Създалите се противоречия и разделение в управляващата коалиция ще блокират и последващите избори за други регулатори. На дневен ред е Съветът за електронни медии, както и изборът на генерален директор на БНТ, който СЕМ прави. Битката на депутата от ПП Александър Дунчев срещу безобразията, които се вършат в горите след назначения на БСП, макар и неподкрепена от други, показва неговата непримиримост. Разделенията между управляващи и управляващи, между управляващи и опозиция излязоха извън нормалното политическо противопоставяне и различия. 

Ние не спорим за идейни различия. Ние се обвиняваме взаимно в криминални зависимости, в конспиративни теории. И аз съм го правил. Но това разделя българския политически живот по начин, който прави морално недопустимо да се търси съгласие по някакви важни неща. Дали става дума за украинската криза, дали за проблема с Македония, самата възможност за разговор е поставена под въпрос, защото ние взаимно сме се нарекли престъпници.

Това заяви вчера в парламента съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов в призив към опозицията да се работи заедно за конституционна реформа. 

Червените линии вече се превърнаха в стени. Тоест предсрочните избори може да са по-близо, отколкото им се иска на управляващите.

Заглавна снимка: © Пресцентър на Министерския съвет на Република България

Източник

Военната помощ за Украйна – тест за националното ни достойнство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/voennata-pomosht-za-ukrayna/

Три дни преди Русия да нахлуе с войските си в Украйна, в интервю пред БНР Иван Костов изрази опасение, че някои от партиите в управляващата коалиция могат да развалят правителството, за да останат верни на българо-съветската дружба. Бившият премиер изрази и недоумението си защо на Консултативния съвет по национална сигурност, проведен седмица по-рано, президентът не е поискал единство от партиите, още по-необходимо в държава като нашата: със слаба политическа система, липса на върховенство на закона и огромна зависимост от руските енергийни доставки. Ще се сбъдне ли прогнозата на Иван Костов?

Тази седмица Комисията по външна политика в Народното събрание трябваше да обсъди проект на „Демократична България“ за изпращане на военна помощ на Украйна, за което настояват и от ГЕРБ. Но обсъждането беше отложено, а от парламентарната трибуна Кристиан Вигенин призова темата да бъде „свалена от обществения дебат“. Депутатът от БСП предупреди, че социалистите са готови да напуснат кабинета, ако правителството реши да изпрати оръжие и боеприпаси на украинската армия. Тази позиция представители на партията не спират да повтарят като мантра в различни медии. Корнелия Нинова определи темата като червена линия за БСП и заяви, че като министър на икономиката тя няма да подпише нито един такъв договор.

Това обаче не означава, че българско въоръжение не се изнася за Украйна от 2015 г.,

както твърди лидерката на социалистите, защото всеки експерт в тази сфера знае как се реализира износ на оръжия в зони с реален или потенциален риск от военни действия, дори и в държави от ембарговия списък. Схемите действат и са добре познати на политиците.

Дори да се промени законодателството и държавата да бъде задължена да проследява крайния получател на изделията по съответната търговска сделка, пак ще бъдат намерени начини българско оръжие и боеприпаси да стигнат до Украйна или други страни, в които се водят военни действия. А официалните власти ще продължават да се държат като „ни лук яли, ни лук мирисали“ и ще опровергават съобщения като това на ТАСС от 20 февруари т.г., за използвани от украинската армия гранатомети и снаряди с марката на казанлъшките заводи „Арсенал“.

Нинова заяви, че след 2015 г. и подписването на Минското споразумение междуведомствената комисия за експортен оръжеен контрол не е издала нито едно разрешение за износ на оръжие, стоки и технологии с двойна употреба за Украйна. Но със сигурност в краткия си мандат като вицепремиер и председател на тази комисия Корнелия Нинова е подписала не един и два договора с чужди фирми за продажба на боеприпаси и въоръжение, част от които най-вероятно са били предназначени за украинската армия.

Противно на поговорката „Не ме слушай какво говоря, а ме гледай какво правя“, добре е да чуваме какво казват политиците. Защото понякога изпускат думи или фрази, които противоречат или дори разобличават тезите, защитавани от тях публично. Така например в интервю пред БНТ в сряда зам.-председателят на ПГ на БСП Драгомир Стойнев заяви, че партията е против директното изпращане на военна помощ за Украйна. Думата „директно“ прозвуча издайнически и показа, че социалистите не биха имали нищо против Украйна да получи оръжие и боеприпаси от България, ако това става без решение на правителството и без санкция на Народното събрание.

Голяма част от страните в свободния свят подкрепят Украйна с всякакъв вид въоръжение за спиране на руската офанзива.

С обявените от американския президент Джо Байдън допълнителни 800 млн. долара общият размер на военната помощ на САЩ от началото на войната достигна 2,4 млрд. долара. Япония изпраща в Украйна голяма пратка военно оборудване, което се случва за първи път от 75 години. Това е наложило правителството да приеме поправки в конституционните правила за осигуряване на военна помощ за воюващи страни.

Дори Германия, последователна в политиката си да не изнася оръжия в зони на военни действия заради все още неизживения си комплекс от Втората световна война, наруши принципите си и изпрати противотанкови гранатомети и ракети „земя–въздух“ от запасите на Бундесвера. А преди това – и 5000 военни каски, което кметът на Киев Виталий Кличко определи като „шега“.

В тези страни, за разлика от България, преобладаващата част от обществото стои зад решенията и действията на своите правителства, а също така не споделя една от кремълските опорки: че всяка военна помощ за Украйна е равносилна на включване във войната и носи заплаха от руска агресия. На 30-тия ден от началото на войната премиерът Кирил Петков заяви от Брюксел, където участваше в заседание на Европейския съвет, че 84% от българите не подкрепят военна помощ за Украйна и правителството се съобразява с преобладаващото обществено мнение.

Това ще е символичен акт, ние едва ли ще дадем такова въоръжение, че да променим войната. Въпрос на позиция. Нашата е силна, разговарях със Зеленски, който ми благодари, че войските му ще се бият по-спокойно, знаейки, че техните семейства са на безопасно място в България вследствие на хуманитарната подкрепа, която оказваме.

Но така ли е всъщност? Едва 80 000 от милионите украински бежанци са пристигнали в страната ни и само 60 000 от тях са подали молби за временно убежище. А преди седмица Мариана Тошева, новата директорка на Агенцията за бежанците у нас, забрани на украинците международната закрила, която включва и хуманитарен статут. Това според неправителствени организации лишава бежанците от права и най-вече от възможността за лечение на онкологично болните, затова гражданските организации обжалват пред съда тази заповед.

Позицията на българското правителство остава непроменена и след констатираните масови военни престъпления на руската армия, която след отстъплението си от Буча, Бородянка и други украински градове остави улиците затрупани с простреляни и опожарени трупове на цивилни хора, изнасилени жени и деца, ограбени и опустошени домове. Такава позиция не може да бъде наричана „силна“. Тя е дълбоко лицемерна позиция на снишаване, която с нищо не отговаря на високите очаквания към това правителство, което издигна моралните качества на пиедестал.

Ако приемем за достоверни резултатите от анкетата в предаването „Референдум“ на БНТ, според която 62,7% от българите искат широк парламентарен дебат за изпращането на военна помощ в Украйна, настояването на БСП да няма такава дискусия изглежда странно. Най-вероятно те се страхуват да участват в нея, защото знаят, че основният им аргумент „Ние искаме мир, а не война“ е напълно несъстоятелен, дори смешен. Но както стана ясно от интервюто на Корнелия Нинова пред bTV в четвъртък, социалистите са и против международните санкции срещу Русия, и против спирането на руските газови доставки, и против изгонването на посланик Митрофанова, защото това щяло да означава скъсване на дипломатическите ни отношения с Руската федерация.

Така БСП открито застана на страната на агресора и се нареди до антиевропейската и антинатовска партия „Възраждане“,

която вее руски знамена, докато оплаква националните ни интереси, уж предадени от останалите политически сили, лоялни към партньорите ни от Вашингтон и Брюксел. Позицията на БСП не може да бъде друга, защото и без това стопяващият ѝ се електорат гледа вече с едно око към „Възраждане“, а битката между двете партии на следващите избори ще е за всеки глас. В нея проруската партия на Костадинов е с едни гърди напред, защото не е принудена да играе двойни роли като БСП и има шанс да обере целия протестен лявоекстремистки вот.

Дори България да не изпрати военна помощ за Украйна, темата няма да стане препъникамък за правителството. С проекта си за решение „Демократична България“ показа своята позиция, но няма да изнудва коалицията и да заплашва с напускането ѝ, защото Иван Гешев още е главен прокурор, а съдебната реформа не свършва само със закриване на специализираното правосъдие и с промяна в структурата и дейността на Антикорупционната комисия. Затова пък има немалко други конфликтни теми, които могат всеки момент да взривят управляващото мнозинство.

Питам се: дали ако през 1999 г. Иван Костов мислеше за стабилността на правителството и съобразяваше русофилските настроения в обществото, той щеше да откаже преминаване през българското въздушно пространство на руски военни самолети, които бързаха да завземат летището в Косово преди частите на КейФОР? И колко му е струвало да вземе толкова непопулярно от тогавашна гледна точка решение?

В интервюто си пред БНР от 21 февруари т.г. бившият премиер и лидер на СДС оприличи агресията на Русия срещу Украйна на двубоя между Голиат и Давид.

Колко факта трябва да има пред очите на българското общество, за да осъзнае, че Русия е агресор? Нахлуха в Грузия, окупираха част от Молдова, окупираха Крим, подпомагат отцепването на части от Донецк и Луганск. Това е Голиат, прави каквото си иска.

Дано цената на това проглеждане да не е тежка, защото няма да я платят само путиноманите, а всички българи.

Заглавна снимка: Diego González / Unsplash

Източник

Къса памет, вярно куче

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kusa-pamet-vyarno-kuche/

Тази седмица един от героите в сериала „Лъжите в нас“ по „Нова телевизия“ припомни теменужките на Костов. Въпреки че помня правителството на Иван Костов, отношението на този бивш премиер към теменужките бях забравила. А и темата е отпреди двайсетина години. Напоследък обаче забелязвам около себе си признаци на далеч по-къса памет. В собствения ми либералнодемократичен „балон“ смятат, че в настоящата ситуация на война с Украйна управлението на ГЕРБ би било за предпочитане пред настоящата четворна коалиция, включваща БСП. Защото именно на БСП и на президента Румен Радев (чиято кандидатура за първи мандат беше подкрепена от „столетницата“) се дължат колебливото отношение на страната ни и отказът да изпратим военна помощ в Украйна.

Извън либералнодемократичния „балон“ промяната е още по-отчетлива. Според социологическите изследвания през последния месец се наблюдава тенденция на спад на доверието към „Продължаваме промяната“, довела дотам, че ГЕРБ отново е най-предпочитаната политическа сила у нас. Дори да сме критични към резултатите на социологическите агенции, тези промени в общественото мнение трудно може да бъдат пренебрегнати.

На какво се дължат спадът в подкрепата за правителството и нарасналата популярност на ГЕРБ?

На първо място (не непременно по важност), от партията на Борисов проявяват хиперактивност, изказвайки се публично по всяка възможна тема. Стратегията на ГЕРБ е всъщност много простичка – всяко действие на правителството се подлага на критика, за всеки проблем се обвинява правителството, дори проблемът да е глобален. И се казва как по времето на ГЕРБ всичко е било по-хубаво от сега.

На второ място, мейнстрийм медиите охотно и като цяло безкритично ретранслират безбройните изяви на ГЕРБ. И по този начин се създава впечатлението, че макар и формално не на власт, партията на Борисов продължава да бъде най-важният политически субект у нас. Нека само си припомним как в продължение на два дни най-гледаните телевизии спираха планираните предавания в праймтайма си, за да излъчват събитията около ареста на Борисов, Горанов и Арнаудова.

Трето, опитите за „изчегъртване“ (по Слави Трифонов) на ГЕРБ и главния прокурор от властта, съчетано с медийната хиперактивност на „изчегъртваните“, създава впечатление, че те са обект на репресии. Особено на фона на не толкова добре комуникираната акция с ареста на Борисов, Горанов и Арнаудова и на експресивния нрав на вътрешния министър Бойко Рашков.

Четвърто, президентът Румен Радев нееднократно проявява остра критичност към правителството – и по темата за Македония, и във връзка с отношението към войната в Украйна, и по всевъзможни по-дребни въпроси. А рейтингът на Радев в началото на втория му мандат е по-висок, отколкото на който и да било политически лидер у нас.

Пето, обективните обстоятелства никак не помагат на правителството на Кирил Петков. Войната в Украйна и неочаквано високата инфлация биха били изпитание за всяко управление. А в България има и множество нереформирани сектори, неизкоренена корупция, както и прокуратура, която е във война с останалите власти. Всеки негатив се „пише на сметката“ на настоящото управление.

Шесто, самото правителство е нестабилна констелация от четири политически субекта (ако броим и мандатоносителите на „Продължаваме промяната“ и трите партии в „Демократична България“, субектите стават осем). Между тях има множество несъвместимости – БСП не иска конфронтация с Русия, от ДБ са за строги санкции и незабавна военна помощ за Украйна, ИТН и ПП не са склонни на компромис за кандидатите си за ръководител на БНБ и т.н.

Ала действително ли позицията на ГЕРБ по отношение на Русия щеше да е по-твърда от тази на настоящото правителство? За да отговорим на този въпрос, следва да си припомним какви бяха отношенията на доскорошните управляващи и лично на Бойко Борисов с режима на Владимир Путин.

Помните ли кученцето, което Борисов подари на Путин?

През 2010-та, година след като оглави правителството за първи път, Бойко Борисов подари на Владимир Путин домашен любимец, порода българско овчарско куче. Палето носеше името Йорго. Няма данни бившият премиер да е подарявал животно на друг държавен ръководител – само на внуците си. В културата на много народи, включително България и Русия, кучето е символ на вярност – котка или папагалче не биха имали подобна политическа тежест. Подаряването на животно освен това е задължаващо в дългосрочен план. Получателят трябва да се грижи за него, а с това – и постоянно да си спомня от кого го е получил.

Три години по-късно Путин публикува снимки как си играе с порасналото и видимо добре гледано куче. Но то вече не се казва Йорго, а Бъфи – името му е сменено след конкурс, резултатите от който игнорират предложенията, включващи асоциации с България, а се избира англоезичен вариант. Йорго впрочем е гръцко име (българският вариант би бил Гошо или Жоро), но не това е причината за преименуването на домашния любимец. Този акт също има символно значение – един вид, „ти ми го подари, но то вече е мое и не ме задължава към теб; твоята вярност към мен не е основание да съм ти верен и аз“.

За цялото управление на ГЕРБ не беше направено нищо, за да се намали зависимостта на България от Русия.

За сметка на това властта вложи цялата си страст в изграждането на газопровода „Турски поток“. И три милиарда лева на данъкоплатците – колкото струват и изтребителите F-16, които САЩ предлагат да продадат на България и чиято цена се смята за твърде висока. Борисов нарече газопровода „Балкански поток“ в неуспешен опит да приспи вниманието на критиците на изграждането му. А той всъщност си е руски, поради което бяха и критиките. Ползата на България от него е неясно каква, защото минаващият през тръбите газ така и не влиза в страната ни – планирано е той да отива на преференциални цени в Сърбия. Понастоящем Сърбия е една от малкото държави, които застават по-скоро на страната на Русия в контекста на войната в Украйна.

Зависимостта на България от Русия е особено силна в полето на пропагандата. И в това отношение управлението на ГЕРБ не положи усилия, за да ѝ се противопостави. Нещо повече – то дори допринесе за официализирането ѝ, особено по времето на третото правителство на Борисов, в което ВМРО беше коалиционен партньор. Именно тогава избухнаха кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, чиято крайна цел беше България да се настрои против западноевропейската либерална демокрация. Въпреки че тези кампании се осъществиха и с подкрепата на евангелистки фундаменталисти, без машината на руската пропаганда те едва ли биха постигнали особен успех.

Като говорим за зависимост и руска пропаганда, нека си припомним също, че в края на управлението на ГЕРБ и ВМРО България наложи вето върху членството на Северна Македония в ЕС. Условията за отпадането му бяха унизителни и на практика невъзможни – от македонците се искаше едва ли не да признаят, че са българи. Тоест да приемат, че нито идентичността им, нито езикът им са техни. Преди началото на войната в Украйна не беше толкова очевидно, но вече става все по-ясно, че упорството на България срещу членството на югозападната ѝ съседка в ЕС обслужва не толкова българския, колкото руския интерес.

От 2013 г. насам поне стотина богати чужденци, някои от тях – руснаци, получиха „златни паспорти“.

Въпреки че гражданството срещу инвестиции се предоставя от оглавяваната от вицепрезидента Комисия по гражданство, схемите, благодарение на които то се осъществява, не биха били възможни без участието (или поне без благословията) на различни държавни структури. За „златните паспорти“ България е критикувана от Европейската комисия, те са една от причините и за санкционирането на Делян Пеевски по закона „Магнитски“. А близката до ГЕРБ прокуратура, както е известно, упорито отказва да разследва Пеевски.

Руските граждани, които имаха нужда от убежище обаче, трудно можеха да го получат в България по времето на управлението на ГЕРБ. Опозиционерът от Русия Евгений Чупов, който беше едно от малкото щастливи изключения, накрая получи легален статут, след като Агенцията за бежанците оттегли отказа си в резултат медийното внимание към случая му.

ГЕРБ не направи нищо и срещу радикалните пропутински групировки у нас.

По време на управлението на Борисов държавата не само допускаше шествия на финансираната от Кремъл ултранационалистическа група рокери „Нощните вълци“ у нас, а през 2016 г. полицията дори арестува и подложи на физическо насилие протестиращи срещу нея. „Нощните вълци“ впрочем си имат и български клон, съдържанието на чиято страница във Facebook е почти изцяло на руски.

Управлението на Борисов не забрани и откровено прокремълските, антиевропейски и антисемитски паравоенни формирования като БНО „Шипка“ и Военен съюз „Васил Левски“. Напротив – те набраха популярност по време на бежанската криза в качеството на „ловци на мигранти“. Тези организации са въоръжени и нямат никакви притеснения да заплашват медии и да клеветят правозащитни организации.

По времето на ГЕРБ отравянето на Емилиян Гебрев беше потулено, а разследването на случая впоследствие – спряно.

Производителят на оръжие Емилиян Гебрев беше отровен през 2015 г. по начин, подобен на отравянията на Сергей Скрипал и по-късно – на Алексей Навални. След близо 4-годишно мълчание по случая тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров изрази предположението, че Гебрев ще да е ял рукола с пестициди. Тук е уместно да припомним, че по повод на Цацаров бившият градски прокурор Николай Кокинов беше казал на Бойко Борисов: „Ти си го избра.“

През 2020 г., вече по времето на Иван Гешев, прокуратурата спря разследването за отравянето на Гебрев. Въпреки обоснованите подозрения, че в него са участвали руски агенти, отговорни и за покушението срещу Скрипал. И броени дни след отравянето на Навални. Чак през април 2021 г. прокуратурата „се сети“, че в случая с Гебрев има руска връзка. Това стана в контекста на парламентарните избори в началото на същия месец, на които ГЕРБ формално победи, но не успя да излъчи правителство. На фона на силните обществени настроения в онзи момент срещу ГЕРБ и главния прокурор този ход може да се интерпретира като отчаян опит да демонстрират, че са „на правилната страна на историята“.

По същия начин следва да се разбират и действията им срещу „руски шпиони“.

Акциите винаги стават в определен контекст, в който ГЕРБ и прокуратурата решават да играят критични към Русия, защото разчистват политически сметки. Сега, когато БСП е във властта, а Румен Радев отново е президент, е особено лесно да заемат проевропейска и критична към Русия поза. Също като унгарския премиер Виктор Орбан, с когото ги свързва взаимна симпатия, Борисов е способен да разиграва различни отношения към Русия според необходимостта на момента, но в критични ситуации е вярното куче на Путин, което се очаква да бъде.

Затова е добре да нямаме чак толкова къса памет. Ако сме още по-паметливи, може да си спомним, че Бойко Борисов лично е участвал в етническото прочистване, известно като „Възродителния процес“. Две десетилетия по-късно той твърди, че целите на „Възродителния процес“ са си били хубави, само методите били… „объркани“. Може да си спомним и че е бил бодигард на вече сваления от власт диктатор Тодор Живков и семейството му. Както и че въпреки твърденията си, че след промените е бил „от СДС“, той е бил член на БКП и през 1991 г. дори напуска МВР, защото отказва да се деполитизира. Което не му пречи после да се пише антикомунист, за да бъде приета партията му в европейското консервативно семейство.

Когато пак ни изглежда, че в настоящата ситуация ГЕРБ е за предпочитане пред БСП, нека просто замълчим за момент… и да си спомним.

Заглавна снимка: Владимир Путин с кучето Бъфи през 2013 г. © Пресслужбата на руския президент / Wikimedia

Източник

Екатерина Бончева: „Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ekaterina-boncheva-interview/

Екатерина Бончева е журналистка, в периода 1992–2006 г. води политически предавания в радиостанциите „Свободна Европа“ и „Нова Европа“ и в телевизия „Европа“. През 2007 г. е избрана от Народното събрание за член на Комисията по досиетата, в чийто състав е и досега. По повод приетите наскоро промени в Закона за досиетата Венелина Попова разговаря с Екатерина Бончева за ролята на Държавна сигурност в Българския преход, за несъстоялата се лустрация и резултатите от това, за мръсните тайни на бившия режим и за мрежата на репресивните му служби, обхванала цялата държава.


С приетите на първо четене промени в Закона за досиетата, принадлежността към Държавна сигурност на лица, които кандидатстват за публична длъжност, ще се обявява всеки път. Такава беше и нормата на закона до 2021 г., когато Върховният административен съд излезе с решение, според което Комисията по досиетата няма компетентност да обявява втори път вече установена и обявена принадлежност към ДС. Какво е значението на тази поправка?

Петнайсет години след началото на прилагането на закона ВАС се опита с тази противоречива практика фактически да цензурира дейността на Комисията и да ограничи правото на хората да получават информация от обществена значимост. Казвам „противоречива практика“, защото този проблем се появи някак неочаквано, и то при един точно определен състав на ВАС.

След като десет години имаше последователна съдебна практика да се спазва този текст от закона, който гласи, че едно лице, което е на публична длъжност или извършва публична дейност, се обявява толкова пъти, колкото различни позиции заема то, ВАС се опита за осакати закона. Той прегази едно решение на Конституционния съд, което ни задължаваше да обявяваме лицата по начина, определен в закона. Има и друго решение – на Европейския съд по правата на човека от 15 февруари 2017 г. по делото „Анчев срещу България“. То потвърди десетгодишната практика на Комисията, че лицата с установена принадлежност към ДС подлежат на проверка и публично осветяване всеки път, когато попадат в задължителната норма на закона, независимо дали има, или няма нови доказателства за тях.

Ето един много показателен пример: „честният“ частник Валентин Моллов, собственик на Първа частна банка, е обявяван като кредитен милионер от Комисията по досиетата 13 пъти. Има ли значение дали ще покажем един път колко пари е окрал и не е върнал на държавата, образно казано, или 13 пъти? Необезпечените кредити от банките, които е вземал, са нашите пари. Аз се надявам парламентът да потвърди на второ четене приетите в сряда поправки в закона, иначе гражданите щяха да знаят, че Моллов е взел пари без обезпечение само от една банка. То и от една банка да вземеш кредит, който после не връщаш, е престъпление, представете си какво е от 13 банки. Велизар Енчев сме го обявявали 17 пъти, Красимир Каракачанов – 13 пъти. Става дума за хора, които формират политики и имат обвързаност по някакъв начин.

Поправката връща справедливостта на закона. Но защо според Вас три десетилетия не се събра достатъчно политическа и законодателна воля да се приемат лустрационни текстове в закона, които да спрат инфилтрирането на бивши щатни служители на ДС и на тяхната агентура във всички публични сфери?

След толкова години аз вече мисля, че не ставаше дума толкова за воля, колкото за желание този оздравителен процес, наречен „лустрация“, да бъде задействан и в България. Не искам да генерализирам нещата и трябва да кажа, че в началото на Прехода депутати от СДС внесоха такъв законопроект в парламента. Тогава президентът Петър Стоянов се опита да убеди парламентарната група, че лустрация не трябва да има, защото ще ни попречи да привлечем комунистите на своя страна. Въпреки това президентът подписа закона, но Конституционният съд, в който имаше доста лица с агентурно минало, го „поряза“. В мандата на президента Росен Плевнелиев аз отново поставих въпроса за лустрацията и тогава той ми каза: „Катя, има решение на КС.“ Така е, но всяко решение на КС може да бъде прегласувано и променено, не казвам заобиколено. Връщам се към тези събития, които подкрепят тезата ми, че политическата ни класа нямаше желание да скъса пъпната си връв с комунистическия режим.

Съпротивата срещу разкриването на архивите на ДС в България е огромна, особено в средите на БСП, и продължава през всичките години на Прехода и до днес. Видяхме в сряда кои групи гласуваха против внесените от „Демократична България“ промени в Закона за досиетата. Колко пъти през тези години имаше опити за затваряне на достъпа до архивите на ДС и за закриване на Комисията по досиетата, която започна работа през 2007 г.?

Тринайсет опита имаше за закриване на Комисията или за саботиране на нейната дейност през всичките тези години. Що се отнася до затварянето на архивите, Симеон Сакскобургготски чрез едно изменение и допълнение на Закона за класифицираната информация закри тогавашната Комисия по досиетата с председател Методи Андреев. Но след това под вътрешен и външен натиск, най-вече от ЕС, беше създадена нашата комисия. Тя също не живя безметежно, защото имаше множество опити да бъде саботирана, осакатена и дори закрита – слава богу, до този момент винаги са били неуспешни.

За петнайсет години успя ли Комисията да събере архивите от всички ведомства и да ги прочете? И съдействаха ли ви службите и институциите с предоставянето на информация, както изисква законът?

Ако използваме българската поговорка, ще отговоря „со кротце, со благо и со малко кьотек“, макар че мина без пердах. Истината е, че не всички служби предадоха с желание своите архиви, но тъй като по закон са задължени да го направят, успяхме да съберем този огромен архив в Комисията. Единствените документи, които все още не са при нас, са тези на Военния архив във Велико Търново. Разбира се, имаме проблеми и с Българската православна църква и нейния висш клир, който в лицето на сегашния патриарх отказва да ни предостави списъци с имена на служители, които подлежат на проверка. Така че аз не знам къде е вярата в България…

Да, БПЦ беше една от първите превзети от ДС институции, а свещениците, които са отказвали да сътрудничат, са били подлагани на нечовешки издевателства. Подобно репресивно отношение е имала тоталитарната държава и към останалите деноминации у нас.

Така е. Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България. А някои от тях са все още живи клетки.

Можем ли да предположим каква част от досиетата е била унищожена от ДС преди и след 10 ноември 1989 г. и можем ли без тях да подредим пъзела, наречен Български преход? Всъщност като човек, който е прочел много от мръсните тайни на бившия режим, можете ли да кажете до каква степен Преходът у нас беше зависим от ДС?

Не мога да се ангажирам с точна цифра относно унищожените досиета, някои казват, че са около 40%. Но със сигурност мога да посоча, че до този момент в нашия архив на хартиен носител се намират около 15 км документи и 2,5 млн. регистрационни картона, които са най-ясното доказателство за принадлежност към ДС. Обявили сме над 20 000 сътрудници и вече имаме 2,6 млн. страници дигитализирани документи. Всичко това ни дава ясна картина за какво става дума и възможност да си представим образа на ДС, която, разбира се, е била изцяло подчинена на БКП, на Съветския съюз и на братовчедите от КГБ. Така че пъзелът е подреден, остават някои детайли, но каквито и други документи да дойдат при нас, едва ли ще се промени представата за тази зловеща машина за следене, преследване и репресии.

От статистиката, която посочвате, излиза, че едва ли не всеки трети пълнолетен българин по време на режима на Тодор Живков е бил свързан с ДС – или като щатен служител, или като агент.

Не съм силна в математиката, но мога да кажа, че лицата, които нашата комисия обявява по закон – такива, които са заемали публични длъжности, или хората, вземащи решения и определящи политиките в България, – са само горният, видимият пласт на айсберга. За тези надолу, които не подлежат на проверка, не знаем нищо. Но вярвайте ми, почти всеки около себе си има човек, свързан със службите. Искам да подчертая, че агентите, които са били вербувани след 9 септември 1944 г. с натиск, заплахи за живота, затвори, лагери, също са били жертви на службите. Но те са един малък процент от агентурата на ДС.

Не отговорихте на въпроса ми: щеше ли да изглежда Преходът по друг начин без активната роля на ДС?

Категорично. Обвързаностите на Държавна сигурност (макар и не във вида, в който е съществувала) с политиката, бизнеса, медиите и пр. са много ясни. Затова казвам, че една от най-големите грешки на Прехода е липсата на лустрация. Днес нямаше да водим този разговор, ако тя се беше състояла в България, и то още в самото начало на т.нар. Преход. Затова е и толкова важен Законът за досиетата, защото показва кой кой е в държавата. Когато се проследи кариерното развитие на един човек, заемащ високи публични позиции и свързан с ДС, както и хората, с които се заобикаля, се разбира каква мрежа представляват все още остатъците от комунистическите тайни служби.

Не останаха ли щатните офицери в ДС пощадени от заклеймяване и в сянката на агентурата, част от която сама е жертва на тези служби? И трябваше ли да има различен подход в обявяването на агентурата на политическата полиция и на хората, работили в разузнавателните служби на комунистическата държава, за какъвто настояваха някои?

Митът, че политическата полиция е била само в Шести отдел на ДС, е една от опорните точки на самите служби. Ако говорим за щатните служители и за сътрудници в различните битности, в закона те са равнопоставени. Но медийно и публично документите на агентите са по-интересни, защото в тях има лични истории. Докато документите на щатните служители представят само кариерното им развитие. Но ако то бъде проследено и ако се погледне като цяло кои хора са ставали офицери и служители в ДС, ще станат ясни самите принципи на тези служби. В книгата на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева „Държавна сигурност – предимство по наследство“ те са показани много добре. Тогава ще се проникне дълбоко и във връзките на ДС с КГБ.

Да, но ние продължаваме да не знаем агентурата на КГБ у нас.

Да, не знаем агентурата на КГБ, но знаем (и това винаги излиза в решенията на Комисията) школите, в които са били изпращани служителите на Първо главно управление – тези на ГРУ, на КГБ, които са били 10-месечни и повече. Това е също една нишка, по която тази агентура може да бъде проследена.

Трябва ли да продължи да съществува Комисията по досиетата и с какви правомощия? И среща ли обществена и политическа подкрепа идеята, която с Вас лансираме от годиниза създаването на Институт за национална памет, каквито има в повечето страни от бившия Съветски блок?

Най-логичното развитие на дейността на Комисията е превръщането ѝ в Институт за национална памет и това е не само мое желание, а и на цялата Комисия. В него може да има примерно два департамента – един, който да се занимава с научноизследователска и популяризаторска дейност, каквато ние и досега извършваме, но не в такъв обем, и друг, който да продължи с проверката и обявяването на хората, свързани с ДС и военното разузнаване.

За съжаление, не съм оптимист, че това може да се случи в мандата на този парламент, макар че има четири законопроекта, които съм изпратила и на депутати от ДБ. При тази конфигурация в Народното събрание няма да се събере политическа воля за подкрепа на такъв проект. Но нов състав на Комисията така или иначе ще има. Въпросът е хората, които ще дойдат след нас, да имат същото отношение и същата мотивация, каквито имаме ние към ДС и към архивите на бившите тайни комунистически служби през тези 15 години. Резултатът от нашия труд са всички публикувани документи, 55-те сборника и цялата информация, предоставена на журналисти и анализатори. Този труд не бива да бъде похабен и напразен. Ето, виждате, че дори и днес във всеки политически скандал излиза ДС.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник