Tag Archives: България

Съдия Мирослава Тодорова: „Има все по-малко поле за лицемерно отричане на съществуващата опасност за правовата държава“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/miroslava-todorova-interview/

Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Известна е със своята последователна и критична позиция към опитите да бъде подчинена съдебната ни система и е единственият магистрат, завел дело за клевета срещу Цветан Цветанов в качеството му на министър на вътрешните работи. Във Висшия съдебен съвет предложенията за наказание и понижение в длъжност на съдия Тодорова за забавени дела не получиха достатъчна подкрепа и отпаднаха. Пореден опит да бъде заглушен критичният ѝ глас беше публикуването на нейната декларацията за имущество и конфликт на интереси с незаличени лични данни – нейни и на семейството ѝ.

Венелина Попова разговаря с Мирослава Тодорова за практиката на ключови властови позиции в държавата да се поставят лица, посочени от управляващите и паралелната власт, и за възможността за промени в Конституцията, с които да се премахне съветският модел на държавното обвинение.


Съдия Тодорова, в момента най-важната битка на гражданското общество в България е битката за справедливо правораздаване. В нея ясно се обозначиха със своите позиции отделни съдии, между които сте и Вие. Но за това плащате висока цена. Уволнението на двама служители и наказанието на други двама от съдебния Инспекторат премахва ли усещането за целенасочена атака срещу Вас с публикуването на имуществената Ви декларация, която съдържаше личните данни – Вашите, на съпруга и детето Ви, при това без да могат да бъдат заличени?

Смея да твърдя – осъзнавайки непопулярността на тезата като резултат от дългогодишното политическо дискредитиране на съда, – че значителна част от съдийството в годините на Прехода показа издръжливост, целенасоченост и задълбоченост за утвърждаване на разделението на властите, което е в основата на успешната правова държава. Всички съществени реформи в областта на защитата на основните права и за предвиждане на гаранции за справедлив съдебен процес бяха дефинирани и проведени с участието на съдии. В това число включвам и защитата на концепцията за разделяне на административното управление на съдилищата от това на прокуратурите във ВСС и правилата за съдийско самоуправление като контрапункт и противотежест на механизмите за възпроизводство на съдебна номенклатура, която представлява еднакво благоприятна среда и за нечовешко бюрократизиране на институцията, и за властова корупция.

В този смисъл не става въпрос за малцина съдии. Напоследък забелязвам, че актуалният етап на дългогодишния щурм срещу съдебната независимост идва и от политическото популяризиране на невярната теза, че незначително малцинство пречи за пълната победа на съешаването на трите власти, респ. на овладяването на съда от оперативната власт.

Публикуването на личните ми данни създаде впечатление за пореден епизод на индивидуален тормоз с широкоспектърно послание към всички останали съдии, които дръзват. Това налага Инспекторатът към Висшия съдебен съвет ясно да обясни какво се е случило и да обоснове защо са предприети тези тежки дисциплинарни наказания на служители. Без да имаме информация, можем само да спекулираме, а ниското доверие в ИВСС предпоставя и разгръщане на съмнения, че уволненията на редови служители за технически действия са предприети, за да се отклони вниманието от основния проблем.

След избора на главен прокурор предстои такъв и за шеф на КПКОНПИ. Състезанието между двамата кандидати – досегашния главен прокурор Сотир Цацаров и 69-годишния Симеон Найденов, издигнат от партия „Воля“ – прилича на надбягване между здрава и препъната кобила. Пет неправителствени организации обявиха, че бойкотират опорочената парламентарна процедура, за да не я легитимират. Имате ли обяснение за абсолютната арогантност на тези, които налагат насила Гешев и Цацаров на тези постове, без да се съобразяват с мнението на професионалните гилдии, на гражданското общество и на партньорите ни в ЕС?

Като съдия заради разделението на властите не мога да коментирам конкретните партийни номинации. Номинирането на действащия главен прокурор обаче може да се разглежда и като част от големия проблем за прозрачността на подбора, извършван от парламентарните партии, на кандидати за висши държавни длъжности от средите на съдебната власт. Поради това е въпрос, който непосредствено засяга независимостта на съдебната власт – и не само е допустимо, но е и наложително да го обсъждаме.

Когато действащ магистрат е удостоен с вниманието на политическа партия, която го номинира за пост извън съдебната власт, като например за председател на КПКОНПИ или за член на ВСС от парламентарната квота, се изисква не само този избор да бъде защитен на основата на професионалните качества на кандидата, но и да бъде изяснен пътят, по който съответната партия е взела решение за номинацията. Съдебната власт трябва да поддържа здравословна дистанция от политическите власти, поради което поначало магистратите не би следвало да бъдат добре познати нито на депутатите, нито на министрите. Процесът за номиниране ще бъде легитимен, тоест принципите на правовата държава ще бъдат защитени, ако бъде изнесена изчерпателна информация за това кой, кога и защо е предложил кандидата от съдебната власт на партийно обсъждане; кога и при какви обстоятелства са били провеждани предварителните разговори с него; какви проверки и анализи са били извършени върху професионалната му компетентност и нравственост, за да се прецени, че те са адекватните на съответната длъжност или функция.

В демократичните държави този процес е прозрачен от самото начало, като за повишаване на доверието в резултата се осигурява участието на съответните професионални общности – например чрез предварително предлагане на списък с изявени личности и професионални авторитети, от кръга на които може да бъде направен убедително обоснован избор. Така се разсейват и нездравословните съмнения, че подборът е станал на тъмно и е въпрос на индивидуални връзки, или пък представлява зле прикрита форма на властова корупция – магистратът се „награждава“ с високо назначение, защото е бил удобен или услужлив към властта. Иначе казано – защото отношенията между него и тези, които го номинират, са накърнили независимостта на съдебната власт, а оттам и конституционния принцип на разделение на властите и върховенството на правото.

Всичко казано е приложимо с още по-голяма сила за политическата кариера на настоящ главен прокурор. След като прокуратурата по конституционен модел е част от съдебната власт, тя трябва да бъде точно толкова отдалечена от управляващите, колкото е съдът. При това положение е непонятна заявената от министър-председателя в телевизионно интервю от тази седмица осведоменост за личностните качества на настоящия и на следващия главен прокурор. Навярно помните – г-н Борисов каза, че г-н Цацаров много е чел и в диспут с всеки един от своите опоненти щял да победи, а г-н Гешев бил израснал в оперативната работа и бил много по-добър в оперативната дейност. Независимата съдебна власт не предполага подобна форма на близост и опознаване на прокурори с министър-председателя. Независимата съдебна власт изключва и всякакви разговори от типа „Ти си го избра“ или предварителни консултации на съдии и прокурори с министър-председателя преди избор на ВСС за високи административни позиции.

В сегашния случай непрозрачността на процеса, по който вносителите са стигнали до идеята да номинират настоящия главен прокурор за председател на КПКОНПИ, се засилва и от това, че до последния момент номинацията беше държана в тайна. След избора на г-н Гешев за главен прокорур, на журналистически въпрос г-н Цацаров отрече да му е предлагано да бъде номиниран за председател на КПКОНПИ, въпреки че вече течеше срокът за номинации. Непрозрачността на процедурата създава и усещане за предрешеност, на което всъщност реагират и петте неправителствени организации. Те отказаха да зададат въпроси към кандидатите за поста, защото така биха придали формална легитимност на процедурата и биха затвърдили невярната представа в публиката, че отговорите на кандидатите биха имали значение за крайното гласуване.

Задкулисният сговор между управляващите и паралелната власт, гузното мълчание на опозицията, абсурдният маскарад с митингите в подкрепа на Гешев, организирани от медия, близка до Делян Пеевски, с участието на бивши затворници и мутри с едничката цел: да се осигури недосегаемост от правосъдие на политическите и бизнес елитите и на хората от високите етажи на властта – всичко това е видимо за всеки. Има ли според Вас достатъчно професионална и гражданска енергия, за да се противопостави обществото ни на пълзящата диктатура?

Все по-примитивните прийоми на технологията за насаждане на страх имат една положителна последица – лесно се разчитат, поради което все повече хора се ориентират в безпрецедентната ситуация. Това е част от гражданското съзряване на българското общество и е безусловно полезно. Няма друг път за възникване на активно и отговорно гражданство освен този, почерпен от собствения опит, осмислен през собствените ни способности и минало. А ситуацията наистина е безпрецедентна и до голяма степен зловеща. Когато се набира подкрепа на избора на главен прокурор, в която участват осъждани граждани или физически силни млади мъже, които очевидно не показват никаква осведоменост за естеството на избора или за функционирането на съдебната власт и на прокуратурата в частност, очевидно е възникнал сериозен проблем с националната сигурност, за който честно трябва да си дадем сметка.

Същевременно опасността за държавата се засилва от факта, че прокуратурата, която е конституционната институция, овластена да ръководи борбата с престъпността, не показа никакво притеснение от облика на подкрепата за номинирания кандидат за главен прокурор – както преди това не реагира адекватно, когато физически здрави мъже носеха животински глави пред сградата на ВСС или разлепиха некролози приживе на член на ВСС от прокурорската квота. Ако политическата система отказва честно да си даде сметка за тънката граница или прекрачената граница за мафиотизиране на институциите и да поеме отговорност, това означава, че съзнателно се възползва от състоянието на прокуратурата и че прокуратурата е такава, каквато устройва управляващите.

Очаквате ли да се състои смислена експертна дискусия за необходимостта от конституционни промени, свързани с мястото на прокуратурата, каквато президентът Румен Радев заяви, че ще организира? Вече се появиха първите мнения – като това на адвокат Петър Обретенов, публикувано в сайта defacto.bg. В текста си юристът твърди, че статутът на прокуратурата ни, уреден в Конституцията от 1991 г., „e peцидив oт Живĸoвaтa ĸoнcтитyция oт 1971 г. и възпpoизвeждa мoдeлa „Bишинcĸи“ oт cъвeтcĸaтa пpaвнa cиcтeмa“. От свръховластената си позиция сега главният прокурор обвинява, изнася „доказателства“ и произнася присъди преди съда. Оптимистка ли сте, че може да се събере мнозинство за тези необходими конституционни промени?

Анализът на колегата Обретенов е много полезен, защото ни информира за нагласите в началото на Прехода за модела на съдебната власт и за намеренията на създателите на Конституцията. Независимо от намеренията обаче – които по-скоро са били да върнат структурата на прокуратурата, съществувала преди 1947 г., при която прокурорите са функционирали към съдилищата, – резултатът е различен.

Според настоящата Конституция прокуратурата е централизирана и функционира на принципа на единоначалието, но в същото време се ползва със същата форма на независимост като съда, въпреки че съдът е арбитър, а прокуратурата по дефиниция следва да работи в синхрон и сътрудничество с МВР и всеки прокурор е подчинен по делото, по което работи, на горестоящия. Съдебната независимост е гаранция в полза на гражданите, че органът, който ще реши делото – а това винаги и навсякъде е съдът, – е независим от политическата власт и от другата страна по делото. Такава независимост не е присъща на прокурорската функция, поради което, когато се прокламира изкуствено, тя се превръща в основание за безотговорност на върха на пирамидата, от една страна, а от друга – за перфиден (в смисъл на прикрит) контрол върху редовите прокурори, който ги обезличава.

Мисля, че обществената дискусия вече е достатъчно напреднала, за да идентифицира проблема с политическата злоупотреба с прокуратурата и тежките последици за прокурорската общност, чиято професионална култура се деформира опасно. Имахме злощастните граждански шансове да чуем записи за това как се осъществява въздействие, да четем на пресконференции на прокуратурата тефтерче за властови натиск, което след това беше загубено, докато беше на разположение на държавните органи… След като е ясен проблемът и той е забелязан и от европейските институции – Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа и Венецианската комисия в частност, тогава е назрял моментът за следващия етап на съдебна реформа. Съответно има все по-малко поле за лицемерно отричане на съществуващата опасност за правовата държава.

Разделянето на ВСС на две колегии беше важна, но недостатъчна стъпка. Възможно е да бъде продължена реформата в рамките, зададени от практиката на Конституционния съд, включително решение № 3/2003 г., което обичайно служи за алиби на управляващите и опозицията да обясняват нежеланието и бездействието си да реформират прокуратурата. Например да се разширят възможностите за обществен контрол върху прокуратурата чрез увеличаване на политическата квота в прокурорската колегия, която да бъде излъчвана обаче по различен начин от Народното събрание, с широко участие на юридическата и академичната общност. В същото време би следвало да се намали политическата квота в Съдийската колегия, защото стандартите изискват съдът да се администрира от орган, в който съдиите, избрани от съдии, са мнозинство.

Има, разбира се, още много други възможности за конституционни изменения, съобразени с историята на съдебните институции и със съвременното им състояние, които могат да бъдат обсъждани, които могат да допринесат, от една страна, за отчетността и отговорността на прокуратурата, а от друга – за укрепване на независимостта на съда от другите власти. Безусловно е обнадеждаваща изразената от президента решимост да изведе дискусията на ниво, съответно на неговия конситутицонен статус на пpяĸo избpaн oт cyвepeнa; който oлицeтвopявa eдинcтвoтo нa нaциятa и е въpxoвeн apбитъp мeждy ypeдeнитe c Кoнcтитyциятa зaĸoнoдaтeлнa, изпълнитeлнa и cъдeбнa влacт.

Не мога да не Ви попитам как ще коментирате пълното неглижиране на идеята на президента за конституционни промени от страна на премиера Борисов и обещанието да се създаде механизъм за независимо разследване на главния прокурор. А също и изказването му пред bTV, че той е избрал Лозан Панов за председател на Върховния касационен съд, както и че Гешев бил най-подходящият кандидат за шеф на държавното обвинение, защото всички останали с които разговарял, били мързеливи

По отношение на участието на министър-председателя в избора на председател на ВКС трябва да се произнесе достатъчно ясно и категорично ВСС, защото нему е възложена отговорността да брани съдебната независимост. Това признание на г-н Борисов не може да бъде разгледано извън хода на събитията досега, като се започне от избора на предишния главен прокурор, чието име като фаворит на правителството беше публично известно месеци предварително и беше разпространена информация, че докато е бил председател на съд, г-н Цацаров е награждаван от МВР и е чел в нарушение на Закона за съдебната власт делото по обвинение за клевета срещу вътрешния министър, което е изискал от долустоящия съд.

След това е необходимо да продължим със спомена за станалия публично известен разговор на г-н Борисов с г-н Кокинов, градски прокурор на София, в който г-н Кокинов казва емблематичната реплика „Ти си го избра“ по повод г-н Цацаров. Г-н Кокинов беше дисциплинарно наказан с освобождаване от длъжност, но не беше извършено разследване за възможностите на г-н Борисов да влияе при избора на главен прокурор и апелативен прокурор на София, с каквато цел г-н Кокинов беше отишъл при него, видно от записа.

И това не е всичко, налага се да продължим с получения от г-н Панов SMS от министър-председателя по време на заседание на ВСС и с друг публично разпространен разговор между съдиите Ченалова и Янева, в който се коментират възможностите на министър-председателя да настоява главният прокурор да „опраска“ съдия. И това не е краят. Необходимо е да продължим с признанията на бившите председатели на Софийския апелативен съд и Софийския районен съд г-н Пенгезов и г-н Лалов за влиянието на г-н Пеевски върху назначенията и да стигнем до изпуснатата реплика от г-н Цацаров към председателя на ВКС, че изборите на тримата големи се предхождат от посещения в други две сгради.

В този контекст телевизионното изказване на г-н Борисов от тази седмица се вписва като логично продължение. Всичко това придава допълнителна сериозна легитимация на предприетата инициатива от президента за дискутиране на конституционни изменения в модела на съдебната власт. Ситуацията е нетърпима, но има законодателни средства за нейното преодоляване. Министър-председателят изрази готовност да се съобрази с препоръките на Венецианската комисия и изложи своя предварителна трактовка в какво ще се изразят те. Разумно е да приемем, че по същество докладът на Венецианската комисия поставя естественото начало на следващия етап от дискусията.

От практиката си на наказателен съдия можете ли да кажете, че голям процент от делата, особено срещу лица от властта, завършват с оправдателни присъди заради негодно повдигнати обвинения? А това, от своя страна създава повече усещане за подкупност на съда, отколкото на държавното обвинение…

На този въпрос може да се даде валиден отговор единствено на основата на влезлите в сила съдебни актове и практиката на ВКС. Във всяка правова държава именно съдебните решения са корективът на прокуратурата. След като е такъв голям делът на оправдателните присъди по малкото дела, внесени срещу хора на високи държавни позиции, а делата са още по-малко по обвинения срещу хора от управляващите партии към момента на повдигане на обвинението, очевидно има проблем в няколко възможни насоки. Малкият брой дела от посочения вид индикира проблем с ефективността на прокуратурата и съмнения за политическа зависимост. Големият брой оправдателни присъди е сигнал за проблем или с качеството на обвинението, или със събраните доказателства. Вместо да се адресира правилно конкретният проблем обаче и да му се търси решение, властта създаде нови специализирани съдилища. Искрено се надявам, че те няма да удовлетворят опасенията за снижаване на критериите за справедлив процес в полза на прокуратурата, нито ще осигурят трайно спокойствие на силните на деня.

За конституционните промени е необходим и силен обществен натиск, какъвто в България, за съжаление, няма, а протестите в столицата не стигат. Може би ще се окаже, че това население заслужава такова правосъдие. Или?

Държавата е такава, каквато ние я конструираме – със способността ни за труд, постоянство и съпротива. Демократичните институти – независимостта на съда, автентичният политически плурализъм и свободата на медиите, изискват дългогодишни усилия. Няма място за самобичуване. Навсякъде е отнело време, никъде не е било лесно, нито е минало без конфликти и противоборство. Така че предлагам да не губим време за това, а да се съсредоточим върху ясното дефиниране на възможните и желани конституционни промени.

Заглавна снимка: © Надежда Чипева, „Капитал“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На Бойко журналистките – и на властта бижутата

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-2-6-december/

В саркастичната рубрика „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществен живот на България през изминалата седмица.

Какво ще прави Бойко Борисов, когато престане да е премиер? Ще стане издател, ще си направи сайт и ще ни каже: „Не ме пипайте.“ В този сайт Борисов ще покани на работа всички журналистки, държали ниско микрофоните си пред него, единствените способни да видят сълзи в очите му след среща с папата, да оценят снагата и силата му и да се греят на сиянието му. Да не забравим и пипащите мускула му – когато още имаше такъв. Брат’чедът Ради ще върти сметките. А когато премиерът пита журналистките дали ги натиска властта, те по условен рефлекс ще отговарят: „Неееееее.“

Премиерът сподели в „Лице в лице“ на bTV: „Утре, като напусна премиерския пост, ще си направя и аз един сайт и ще кажа: „Не ме пипайте.“ Като полицай ще бъда много добър разследващ журналист.“ Само дето никога не е бил полицай. И издател няма да стане. Но едва ли и някой му вярва на заканата.

Нито когато казва – след тестдрайв на пежо с произведената в България електроника 3D i-Cockpit, – че в момента има няколко автомобилни компании, които се колебаят коя да дойде в България, и че „догодина ще имаме такъв инвеститор“. Други обаче се изнасят – като „Хюндай“, която продава завода си у нас за 24,5 млн. долара. Напук на септемврийските премиерски обещания да чакаме инвеститор от Южна Корея в автомобилостроенето. И ако тук сме му свикнали какви ги говори, отвъд Черно море не е съвсем така.

Руският президент Путин се ядоса, че България умишлено протака „Турски поток“, който българските власти упорстват да наричат „Балкански“. На съвместна пресконференция със сръбския държавен глава Александър Вучич в Сочи Путин заяви, че ако България не иска, Русия ще намери други възможности за газопровода, който трябва да пренася синьо гориво към Сърбия (2,5 милиарда куб. м), Унгария (6 млрд. куб. м) и Австрия (3,75 милиарда куб. м). От София Борисов отвърна, че няма забавяне – действаме по процедурите, „средно с 5 км на ден строим“.

Това пък откъде го измисли? Ако се полагат по 5 км тръби на ден, за 615 календарни дни, колкото е срокът на договора със саудитския консорциум „Аркад“, влязъл в сила на 18 септември, тръбопроводът ще излезе 3075 км. А трябва да се построят 474 км – от границата с Турция до тази със Сърбия. Както и да го мисли Путин, който през октомври съобщи, че „Турски поток“ през България и Сърбия ще е готов до края на 2020 г., тръбата няма да е приключена по-рано от лятото на 2021 г.

А догодина ще е готов Трансадриатическият тръбопровод (ТАП), от който България чака 1 млрд. куб. м азерски газ – през газовата връзка с Гърция, която също ще трябва да тръгне догодина. (ТАП е част от Южния газов коридор, който ще снабдява Европа с каспийски газ.) Беше време, когато Борисов говореше, че двата проекта – втората тръба на „Турски поток“ и интерконекторът с Турция, трябва да вървят паралелно. Може и да го е обещал, макар не на чист руски. Само че този път приоритет е газовата връзка с Гърция, която на Русия ѝ се ще да я няма.

Путин действа велзевулски, а Борисов обяснява: „Не им е приятно, че България е толкова лоялен член на ЕС и НАТО.“ Така си е – ето, в Лондон президентът Румен Радев отбеляза, че България е втора в Алианса след САЩ по високи разходи за отбрана. След покупката на американски изтребители за над 2 млрд., догодина предстоят втора и трета сделка – за бойни машини за пехотата за близо 1,5 млрд. лв. и за два патрулни кораба за 984 млн.

Най-бедната членка на ЕС стига американците, докато Франция няма да увеличи вноските си в НАТО, защото президентът Макрон констатира „мозъчната смърт“ на Пакта и се понесоха слухове за напускане. Няма да е за първи път след онова през февруари 1966 г., обявено от генерал Дьо Гол. Ех, къде се дянаха историческите връзки и светлината на Статуята на свободата – френския подарък за американската независимост. Освен кораби с оръжие.

В това време разни хора мерят напрежението между Москва и София с изгонения български дипломат Георги Пройнов, съветник в служба „Търговско-икономически връзки“ в посолството ни. Стига де. В Сърбия гръмна шпионски скандал, в който руски шпионин предава пари на сръбския си агент, а украинската армия в Донбас стреля (и) със сръбски боеприпаси. Но Вучич и Путин се кълнат във ВОЛ, както пишеше в лексиконите през миналия век (Вечна Обич и Любов) – и газова дружба. А Вучич казва как, ако Путин е бил начело на Русия през 1999 г., едва ли НАТО е щяло да бомбардира Сърбия.

Но и след бомбардировките и макар все още да не е член на ЕС, средната пенсия в Сърбия например е по-висока от тази в България – 221,16 евро, или 26 000 динара – докато българската догодина ще стигне 412 лв., или около 207 евро. Hvala lepo! Тази седмица в българския парламент депутатите се поскараха за минималната пенсия, но в крайна сметка я гласуваха на 250 лв. (около 128 евро) от 1 юли догодина. Малко по-висока от албанската, която е 13 753 леки, или близо 112 евро.

Албански стандарт за България. Вече не е актуален и едновремешният израз „албански реотан“ – за тия, дето бавно мислят и трудно схващат. „Българският реотан“, мерен по PISA, е точно такъв. Според резултатите от теста за 2018 г. близо половината от българските ученици не са постигнали базово ниво на умения по четене, а едва 2% от децата различават факт от мнение. И в трите дисциплини на теста – четене, математика и природни науки, резултатите на българските деца орат дъното. Особено ниски са по природни науки. Ще вземе да се сбъдне онова пожелание на Борисов от 2011 г. – студентите да стават овчари, че има голямо търсене на агнешко месо.

И това на фона на хвалбите на финансовия министър Владислав Горанов, че близо 5 млрд. лв. ще бъдат инвестирани в образованието догодина, в т.ч. и поредното повишение на учителските заплати с 18%. Не е само до заплатите.

Покрай окончателното гласуване на държавния бюджет партиите задкулисно се споразумяха и приеха предложението на БСП за 8 лв. субсидия за получен глас. Сега, разбира се, Борисов, който (ужким) настояваше за субсидия от левче, ще каже, че в една парламентарна република думата имат депутатите, така са си решили – и пак ще се окичи с лавров венец. Субсидията става 8 лв., но остават и даренията, или т.нар. отворено финансиране, одобрени по-рано през юни след друго споразумение между ГЕРБ и ДПС. Никой сега не отваря дума да се промени Законът за политическите партии, който ги разреши. На това му се вика голямо плюскане.

Депутатите се уредиха с порциите, но отрязаха други, къде по-скромни. Менда Стоянова (ГЕРБ) и Валери Симеонов („Обединени патриоти“) успяха да пробутат редактираното си няколко пъти предложение, че в онлайн платформи ще могат да се предлагат частни имоти за нощувки само ако са регистрирани или категоризирани. В противен случай се предвижда чрез съдебно решение да се спира достъпът от България до платформи, които предлагат нерегистрирани или некатегоризирани имоти.

Тоест ако бъде хванат Гошо Петров от „Захарна фабрика“ да предлага двустаен апартамент в Airbnb, без да го е регистрирал, властите ще спират достъпа до платформата за България. Кой направил резервации, направил – губи достъп до тях.

А мнозина смятаха, че само правосъдният министър Данаил Кирилов е интелектуалното бижу на тази власт… Цяла бижутерия си имаме.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Изоставените деца на България стават изоставени възрастни

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/izostavenite-detsa-na-bulgaria-stavat-izostaveni-vuzrastni/

Британската журналистка Кейт Блюет отново посети България. И анонсира новия си филм за институциите за хора с увреждания, озаглавен „Скритите деца на България“. В него се проследява историята на някогашните деца от „дома“ в село Могилино. Думата „дом“ е в кавички, защото тези места са тъкмо обратното на онова, което един истински дом следва да бъде.

Първият филм на Блюет по темата – „Изоставените деца на България“ – предизвика международен отзвук и изигра сериозна роля за процеса на деинституционализация на „домовете“ за деца в България след първоначалните негативни реакции у нас. Тогавашният президент Георги Първанов заяви, че филмът „не е направен с любов към България и е щрих от антибългарска кампания“. А социалната министърка Емилия Масларова произнесе по отношение на умиращите от неглижиране и глад човешки същества крилатата си фраза „тези деца толкова си могат“. Дванайсет години по-късно журналистката от Би Би Си се опитва да установи доколко успешен е този процес.

Резултатите от проверката не изненадват онези, които са следили темата през годините. В голямата си част т.нар. деинституционализация се изразява в следното – децата и възрастните с увреждания се преместват в „центрове от семеен тип“. Разликата със старите „домове“ е, че тези центрове са по-малки. В общия случай те са симпатични къщички, построени със сериозно външно финансиране. Проблемът обаче, както отбелязва и Кейт Блюет в интервюто пред Надежда Цекулова за „Свободна Европа“, е, че зад лъскавата фасада стои същият стар и неквалифициран персонал – съответно и предоставяната „грижа“ не е напреднала особено.

Проследявайки съдбите на част от вече порасналите деца, които е заснела в първия си филм, Блюет установява, че равнището на грижи зависи не от повишаването на общите стандарти, а от личността на директорите на „центровете от семеен тип“. Ръководителката на един от тях има собствено дете с увреждане, затова отношението там е професионално и живеещите в този център могат да се развиват – макар и в тесните граници, отредени им от институционализирането.

На други места обаче почти единствените грижи за обитателите са да бъдат нахранени, облечени, изкъпани. А основното им занимание – поради липса на други стимули – е да се клатят напред-назад. Което все пак е по-безопасно от блъскането на главата в стената, което малките и големите обитатели на институциите също масово правят. За тези хора се мисли посредством диагнозите им – „този има шизофрения, този има епилепсия, и толкоз“, отбелязва Кейт Блюет пред „Свободна Европа“.

16-годишно момче с аутизъм, етикетирано като „агресивно“, споделя пред журналистката, че проблемът му е липсата на контакт с младежи на неговата възраст. А една от порасналите героини на „Изоставените деца на България“ прекарва живота си в нищоправене и отбелязва регрес, макар да е минала през професионално обучение за шивачка.

Призивът на филма, както и на организацията Disability Rights International, с чието съдействие той е създаден, е, че настаняването на деца с увреждания в институции трябва да престане веднага. Вместо това трябва да се направи всичко възможно, за да се отглеждат децата в семейна среда.

Защо това обаче не става? Известна яснота по темата може да добием от

три филма на Миролюба Бенатова.

Два от филмите, излъчени преди година, са по темата за „домовете“ за възрастни с умствени увреждания. Единият е конкретно по темата за изтезанията върху психично болните, а другият – за изолирания и скрит от обществото живот, на който са обречени. Но тъй като изолацията и изтезанията вървят ръка за ръка, и в двата филма става дума за разнообразни форми на изтезания. Най-циничното е, че изтезаваните се наричат „потребители“. Защото такива се водят официално – „потребители на социални услуги“.

Не, не иде реч за побои или изнасилвания. Изтезанията в тези институции не се правят с цел да наранят „потребителите“ им. Просто персоналът… толкова си може. За 600 лв. заплата бруто (а след удръжките – под 500) с такава тежка работа се заемат (с малки изключения) не професионалисти, а хора, които не могат да си намерят друга работа. Затова понякога „трудотерапията“ се изразява в метене на двора, а „арт терапията“ – в гледане на черно-бели индийски филми или достъп до фитнес тренажор (когато вратата на стаята за „арт терапията“ изобщо е отключена).

Като говорим за отключване – заключват се и баните. Защото „потребителите“ искат да се къпят, пълнят ваните и хабят водата. Или защото не искат да се къпят – защо им е тогава достъп да баня? Държат се заключени и хора с аргумента, че са агресивни. За да докаже тезата си, персоналът пуска един от тях, а той бърза да отиде в общото помещение, за да общува с останалите. А за отключилите е недопустимо, че човекът сам си ходи по коридора…

В началото на 2015 г. Бенатова пък представя филм по друга, но свързана с предишната тема – порасналите деца с увреждания, отглеждани вкъщи, и съдбата на родителите им. Какво става, когато родителите решат да не оставят децата си в институция? Тези родители са принудени на практика да се откажат от себе си, за да се посветят изцяло на децата си. За това те не получават никаква институционална подкрепа, а когато децата станат пълнолетни, губят и нищожното финансиране за тях. Един пълнолетен човек с тежко умствено увреждане обаче не става способен да се грижи за себе си, съответно бремето за родителите не намалява.

Ситуацията е аналогична на тази с липсващите палиативни грижи за деца, за която разказахме в „Тоест“. Впрочем отчасти и групите на родителите и децата в единия и в другия случай съвпадат. Разликата е в това, че не всички тежкоболни деца страдат от умствени заболявания. И че когато има очаквана намалена продължителност на живота, се очаква в обозримо бъдеще децата да умрат. Но това невинаги се случва. Понякога непоносимо болните деца стават непоносимо болни възрастни. Филмът на Бенатова дава добра представа какво означава „непоносимо“.

Трите филма на Миролюба Бенатова за хората с увреждания съдържат впрочем далеч по-брутални кадри от последния на Кейт Блюет. Защо тогава не предизвикаха скандал?

Защото нямаше международен натиск. Важното е „да не излагаме България пред хората“. Докато проблемите остават „в задния ни двор“, можем да продължаваме да се правим, че не ги виждаме. И ако Бенатова остана без работа, не беше заради тези си разследвания, а защото задаваше неудобни политически въпроси.

Аналогично, и вече бившият социален министър Бисер Петков едва ли беше принуден да се раздели с поста си заради новия филм на Кейт Блюет. Или поне няма нищо, което да свидетелства в тази посока. По-вероятни причини за отстраняването му са застъпването за социалните работници и майките на деца с увреждания, както и усилията на министерството му да противостои на популизма, опитващ се да зачеркне буквално цялата социална сфера у нас „в името на традиционното семейство“ – от подкрепата за децата в риск до предоставянето на социални услуги от неправителствени организации.

Апропо Кейт Блюет продължава да е журналистка в Би Би Си, а Миролюба Бенатова днес си изкарва хляба като… шофьор на такси.

Деинституционализацията в контекста на борбата срещу социалните услуги

Дванайсет години след първия филм на Кейт Блюет за институциите за деца с увреждания в България ситуацията не се е променила качествено, затова пък самата България вече е друга. Новият ѝ филм се появява в контекст, в рамките на който той би могъл да бъде използван по начин, неподозиран от самата Блюет. Как?

Патосът на британската журналистка е, че децата с увреждания трябва да бъдат отглеждани в семейна среда и в общността. Ако родителите им не могат да вършат това, следва да се намерят подходящи приемни родители. В същото време в България има масирана кампания срещу всички форми на закрила на детето, а в последно време – и срещу Закона за социалните услуги.

Според християнскофундаменталистките двигатели на кампанията (същите, които произведоха истерията срещу Истанбулската конвенция и искат да се забранят абортите) никой не трябва да се меси на семейството в отглеждането на децата – нито държавата, нито неправителствени организации.

Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров.

Не социалните услуги, а именно липсата им и ниското качество на съществуващите са причина за ситуацията на децата и възрастните с увреждания у нас.

Затова не е достатъчно просто да се забранят „домовете“ и „центровете от семеен тип“. Това няма как да стане, ако на родителите не се предостави достатъчно подкрепа в грижата за болните им деца – например помощ по домовете, дневни центрове, хосписи за временно настаняване, психологическа подкрепа и средства, достатъчни за достоен живот. А това са все социални услуги.

Докато у нас не се въведат читави услуги за хора с увреждания, ще има институционализирани болни деца, които ще стават институционализирани болни възрастни. Защото у нас почти никой не желае да бъде приемен родител на болно дете, какво остава доброволно да приеме в дома си болен възрастен. Ще има жертвали целия си свят родители на тежко болни деца, които ще стават отказали се от всичко родители на тежко болни възрастни. А когато родителите вече ги няма, съдбата на преживелите им деца ще бъдат отново… институциите.

Всъщност това иска да каже и Кейт Блюет – качеството на живот на малките и порасналите изоставени деца е въпрос на политика.

Политиката не се прави от семейството – тя би трябвало да е в негова подкрепа. Докато я няма, ще продължаваме да държим хората с увреждания скрити и да се сърдим на онези, които ни ги показват.

Заглавната снимка е илюстративна. Източник: piqsels

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Идеи за площад „Света Неделя“: От транзитно движение към градски живот

Post Syndicated from Явор Иванов original https://toest.bg/ploshtad-sveta-nedelya-renovirane/

В сърцето на Мексико сити се намира „Пласа дел Сокало“ – площад, който с впечатляващите 240 х 240 метра подобава на един от най-големите градове в света. Но голямата площ сама по себе си не е свойство, което допринася за приютяването на пълноценен градски живот. Не една анекдотична снимка показва скупчени в редица хора, криещи се в игловидната сянка на пилона в средата му, докато извън нея огромният площад пустее. Това е следствие, разбира се, от особеностите на климата в Мексико, където сянката е по-желана от слънцето в по-голямата част от годината. Поуката от този прост пример е, че начинът, по който хората използват едно пространство, е наука сама по себе си – и то наука, която може би предоставя най-ценния показател за успехите и неуспехите на архитектурата.

През 1999 г. живеещият в Мексико белгийски артист Франсис Алис заснема 12-часов филм, с който проследява движението на хората по сянката на пилона на „Пласа дел Сокало“

В сърцето на София, Ларгото също е тема на етюд, който поражда подобни изводи. Със своите монументални мащаби, непропускливо, еднообразно покритие и все още интензивно автомобилно движение това парче от града няма качествата на градски център. За да разберем причините, си струва да се запитаме отново: къде, ако въобще някъде, се скупчват хората?

На този и на други (риторични) въпроси търсиха решения финалистите в конкурса за новия облик на площад „Света Неделя“. Отговорите им изплуваха на повърхността на общественото внимание в края на миналата седмица и породиха вълна от полемика. Но сякаш най-добрата новина дори не е в победата на екипа на световноизвестния архитект Максимилиано Фуксас, която създаде прецедент в историята на конкурсите в роден мащаб, а по-скоро в богатството на идеи на различните екипи, някои от които заслужават повторен прочит.

Птичи поглед към проекта на студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com

Формулата на „Фуксас“

Проектът на студио „Фуксас“ със своята ясна визия безспорно е най-запомнящият се сред финалистите. Откроява се прецизното проучване на българския контекст и предпочитания: а именно желанието в идеалния център да се създаде нещо неслучайно и емблематично. Желание, което при несбъдване оставя публиката силно разочарована, както неотдавнашните събития около ремонта на „Граф Игнатиев“ доказаха. Неслучайна е и фотогеничността на проекта от птичи поглед: фотографията с дрон е пословична за начина, по който архитектурата се възприема и получава публичност в обществото ни.

Една от трудностите при проектирането на голям площад, парадоксално, е неговата откритост, защото в нея, както на „Пласа дел Сокало“, така и в Ларгото, поначало няма разнообразие. Архитектите трябва да създадат кътчета, които да приютяват хората, но същевременно да запазят площада отворен и цял. За целта е необходимо да дефинират чрез архитектурата си различни условия. Тук проектът на студио „Фуксас“ използва класически принцип: геометрична мрежа, в която са разположени различни елементи – дървета, навеси, фонтани и пейки. Така с една настилка едновременно се постига непрекъснатост на пешеходното пространство и в нейните рамки се обособяват пространства с човешки мащаб. Този прост, но прихващащ окото подход определено е най-силната карта на проекта и нещо, което го откроява от другите участници.

Изглед към църквата „Света Неделя“ / Студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com

Хладен прием предизвика обаче отношението на „Фуксас“ към историческите пластове на площада. От студиото предлагат да се отстранят дърветата, които опасват църквата „Света Неделя“, за да се създадат по-далечни гледки към сградата. Ключова част от заданието беше в новото пространство да се интегрира археологията, разкрита пред хотел „Балкан“ (бивш „Шератон“), и тук решението на студиото е да се постави стъклен под. В същото време мнозинството финалисти залагат на вкопаване на площада. Асоциациите с предишните фази на ремонта на Ларгото правят тази част от заданието деликатна и не е съвсем изненадващо, че идеята за още един подлез с археология под стъклен покрив не успя да се приземи меко.

Стъкленият под, под който ще бъдат изложени археологическите пластове на площада / Студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com

На кръстопът

Критичният подход на всички международни финалисти към ситуацията с автомобилния трафик през Ларгото е силно обнадеждаващ поглед в едно бъдеще, в което пешеходците са поставени на първо място в проектирането на градската инфраструктура. Въпреки някогашното стесняване на пътните платна на площад „Независимост“, до днес той остава преди всичко един излишно голям пътен възел. Макар и пресичащите се артерии отчасти да съвпадат с оригиналната улична структура на Сердика, тази приемственост с античното градоустройство едва ли бива оценена от прозорците на преминаващите коли. А скоростта като качество на пространството е важно, както обяснява известният урбанист Ян Геел в „Градове за хората“, защото в „бързото“ пространство хората не спират, а просто преминават.

Победилият проект например предвижда затварянето на автомобилния достъп от „Цар Освободител“ както към новото пешеходно пространство около „Света Неделя“, така и по булевард „Мария Луиза“ към Халите. Така се създава второ пешеходно пространство пред ЦУМ, като двете се свързват на едно ниво с пешеходна пътека.

Подходът на класираните на второ място архитекти от обединение AI Architects обаче е дори по-смел: предлага се изцяло затварянето на кръстовището и така пространството от площад „Света Неделя“ до Халите се поставя в една непрекъсната пешеходна повърхност. Същевременно единственият проект, който не предвижда съществени промени за автомобилното движение, е и единственият, създаден от български екип – този на „Конкурент-90“.

Визията на AI Architects за затваряне на автомобилните артерии и отварянето на пешеходните. Източник: svetanedelya.com

Поглед назад към неотдавнашния конкурс за площад „Александър Невски“ показва, че амбициозните предложения не са застраховани отвъд конкурсната фаза. Там пешеходното пространство на спечелилия проект около храм-паметника впоследствие беше жертвано в името на паркоместата на синята зона. В този смисъл, за всяко добро намерение на архитекта е нужна воля в Общината (или поне липса на активно противодействие), която да доведе смелите предложения до изпълнение. И все пак единодушието на тази международна общност от архитекти създава усещане, че ако досега решенията за градската среда са диктувани по инерция, то е време за промяна.

Високо- и нискотехнологични навеси

„Високотехнологичните“ навеси на Фуксас. Източник: svetanedelya.com
Площад „Славейков“ – хора, чакащи в сянката на градската библиотека, а не на новоизградените навеси © Явор Иванов

Нуждата от сянка е присъща не само за Мексико сити, но и за София в топлата половина от годината. По тази причина проектът на студио „Фуксас“ компенсира премахването на дърветата около „Света Неделя“ с „високотехнологични“ навеси, които, освен че ще събират дъждовна вода за поливане на зелените площи, ще имат контакти за зареждане на мобилни телефони. Но както знаем от новооткрития площад „Славейков“, навесите, които се очакваше да подслонят книжния пазар, сами по себе си не създават нови възможности за използване на пространството. И също като тези – не предлагат сянка.

Визията за залесен площад „Света Неделя“ на студио „Вилмот“. Източник: svetanedelya.com

Далеч по-нискотехнологичен, но и загрижен за кислородния запас на града е подходът към предоставянето на сянка на френското студио „Вилмот“, което заема пето място в конкурса: чрез дървета. Във визията на архитектите му площадът е под платно от дървесна растителност, която създава едновременно навес и интимност, будещи асоциации със зелените пространства в Париж – като цветния пазар на Ил дьо ла Сите или градините на „Пале Роял“.

Този подход, привичен и за българския урбанистичен диалект, е използван в отговор на климата по нашите ширини в продължение на векове: от сенчестите дворове на възрожденските къщи на Стария Пловдив до междублоковите пространства на панелните жилищни комплекси, като столичния „Изток“. И макар скромността на проекта да не печели точките на журито, то поне в простотата на доказания опит не остава съмнение за неговата удачност.

Оранжерията в Ларгото, предложена от AI Architects. Източник: svetanedelya.com

Друг акцент, свързан с гъсто озеленяване, е предложението на AI Architects за превръщане на пространството под стъклените куполи на Ларгото в оранжерия. Макар и да не се вписва в темата на Древна Сердика, това е едновременно духовит и достъпен начин да рационализираме постфактум пространствата, които сме създали в недалечното минало, без да знаем защо.

От формулата към непредвидимото

Общественият фокус, разбираемо, е върху победителя, който ще бъде поканен да подготви работен проект за Общината. А за нея този проект и реализацията му през настоящия мандат ще бъдат възможност за изкупление за провала на „Граф Игнатиев“. Възможност от голям мащаб, каквато няма да се появи повторно.

Конкурсите обаче са просто преходна част от работата на архитектите. За кратко време и с ограничена връзка с евентуалния клиент те трябва да подготвят не няколко половинчато работещи варианта, а само един, който да изглежда убедителен и завършен. Често това е плод на минутни решения и пропуските са не опасност, а даденост: те просто биват умело скрити в представянето.

Затова и най-значимият резултат от конкурса е съвкупността от различни идеи, които са се родили за това кратко време. Макар и в този процес да има победител, като архитект още в университета научаваш, че дори да си най-добрият, не бива да си позволяваш да се влюбиш в собствения си труд. Винаги има много повече в работата на другите, от която можеш да се учиш.

А може би най-важният урок за един архитект идва тогава, когато хората се нуждаят от нещо съвършено просто като сянката, а тя се окаже оскъдна. Сред не-архитектите битува схващането, че ни трябва въображение, за да рисуваме и скулптираме форми. Вероятно помага, но далеч по-ценно въображение е способността да си представиш пълнокръвния живот в местата, които описваш, с неговите нужди и желания. Иска ми се да кажа, че знаем правилните отговори и формули, но истината е, че в процеса сме въоръжени единствено с модели, сравнения и собствените си сетива. А успехите и неуспехите на местата, които създаваме, стават ясни едва след като бъдат населени от хора: тогава в тях се случват истории, които ние с нашите илюстрации не бихме могли да разкажем.

Заглавна снимка: Изглед към храма „Света Неделя“, без съществуващите дървета / Студио „Фуксас“. Източник: svetanedelya.com 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Чесън в ухото, кметско вероломство и „войвода“ по дънки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-25-29-november/

В саркастичната рубрика „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществен живот на България през изминалата седмица.

Един китаец си пъхнал скилидка чесън в ухото, за да се излекува от болки, и два месеца я държал, предизвиквайки ново възпаление. „Фокс Нюз“ съобщи новината за наивника, доверил се на сайтове за нетрадиционна медицина.

Наивниците в България, доверили се на предизборните обещания на кандидат-кметове, че няма да вдигат данъците, са повече от китайците с чесън в ухото. В София, Пловдив, Габрово, Хасково вече започнаха – по-високи данъци за коли, за прехвърляне на имот, увеличение на такса смет. Четвъртомандатничката Фандъкова е трогателна, молейки за подкрепа от гражданите, „които искат нашите деца да дишат по-чист въздух“. Тя не била казвала, че няма да вдига данъци. Нямало такъв запис. Значи е внимавала и се е пазила, знаейки, че след това ще го направи. Доста вероломно премълчаване.

И нейната конкурентка за кмет на София Мая Манолова се обръща към гражданите – да я търсят за жалби и сигнали, услугата е безплатна. Манолова ще се пробва като адвокат, паралелно с това pro bono приема и жалби. Така каращисва омбудсмана с арменския поп и го играе гражданка с движение. Игралица е тя и не се отказва пак да се пробва в някакви избори – който я припознае.

Проба-грешка е и политиката на управляващите спрямо дигиталната икономика. Две проби – и две грешки през седмицата. Как да бъде регулиран бизнесът с отдаване на апартаменти под наем чрез платформи като Airbnb – това законодателно усилие в полза на българските хотелиери извършиха в дует Менда Стоянова (ГЕРБ) и Валери Симеонов („Обединени патриоти“/НФСБ). Тази регулация не даваше мира и на министърката на туризма Николина Ангелкова от началото на 2018 г.

Първоначално Стоянова–Симеонов настояваха за задължителна категоризация на апартаментите. Броени дни след това излязоха с ново предложение – отдаваните за краткосрочен наем жилища да се вписват в регистъра на местата за настаняване. При три последователни нарушения ще се спират платформи като Airbnb, Booking, HomeAway, Facebook (групи).

Тези усилия са сламка в колелата на новата икономика. Преди да ѝ се опълчат, да бяха проверили какви ги върши хотелският бизнес. По данни на Националния статистически институт в началото на 2019 г. местата за настаняване с над 10 легла в България са 1872 – хотели, мотели, къмпинги, хижи и други места за краткосрочно настаняване. Броят на стаите в тях е 55 900, а на леглата – 113 600. Според други данни само базата на Слънчев бряг е над 300 000 легла, била е 160 000 преди 12 години. По веригата „построени хотели – официална статистика“ се губят няколкостотин хиляди легла, затова и таксите от нощувки са пренебрежимо малки, въпреки отчетения брой чужденци, посетили България. За първите 8 месеца броят им е близо 6,881 млн. – дори и част от тях да са били в жилища, предлагани чрез платформите, повечето са отседнали в хотели.

Та преди да впримчи гражданите, нека властта да накара бизнеса да плаща дължимите такси, данъци и осигуровки, особено в хотелиерската и туристическа сфера, където са и най-ниските заплати. А за спиране на достъпа до Facebook хич и да не си помислят. Туй е медията на премиера.

Именно от нея всеки ден научаваме как е минал денят на Борисов, кого целува, ръкостиска и/или вози в джипа. От споделеното във Facebook чуваме за опасенията му да не би запалена от пациент цигара да е довела до пожара в „Пирогов“, при който загинаха двама болни. Разследването продължава.

 

А в здравеопазването в туй време си гори. Даже не гори, а вече тлее. На фона на увеличените отново с над 400 млн. лв. разходи на НЗОК до 4,745 млрд. лв., Европейската комисия констатира: твърде много хоспитализации, твърде много болници, твърде много неефективни разходи, висока смъртност, намален достъп до здравни услуги, намаляващ брой лекари и специалисти (особено общопрактикуващи лекари), най-високо в рамките на ЕС доплащане в най-бедната еврочленка.

Има и още. Като некролог е за българската здравна система, в която обаче някои собственици на частни болници печелят доста добре, докато държавни и общински загиват – въпреки че и едните, и другите са търговски дружества и се финансират на един и същи принцип – на база пациенти, преминали чрез клинични пътеки, заплащани от НЗОК. Лъвският пай се отделя за болници и лекарства, между 75% и 80% от разходите на Здравната каса.

На този фон властта смята да купи един медицински хеликоптер за България, защото няма никакъв, и да (до)строи още едно лечебно заведение под благовидния предлог за Национална педиатрична болница. Камарата на архитектите обжалва пред ВАС обществената поръчка, тъй като не смята, че сегашното скеле е годно да се превърне в такава болница, но жалбата бе отхвърлена. Ще се достроява 36-метровата развалина в двора на Александровска болница.

Останалите новини? Президентът Румен Радев подписа указа за назначението на Иван Гешев за главен прокурор. В „Тоест“ го предсказахме на 9 ноември. Вече бившият Сотир Цацаров се е понесъл към друго назначение – ще оглави КПКОНПИ; изслушването в парламента на двамата кандидати за позицията е идната седмица, на 3 декември. Нито единият, нито другият казва какви са резултатите от проверката за „Апартаментгейт“, които се чакаха още през лятото.

Президентът Доналд Тръмп постигна желаното – България ще купува повече втечнен газ Made in USA. Но не договорките за LNG и логистичния център на НАТО във Варна, а дънките, в които бе обут вицепремиерът Каракачанов, и ръчният му багаж на слизане от самолета в база „Арлингтън“ отприщиха зевзеклъци във Facebook. Очевидно пиарите и служителите от протокола не са си свършили работата по брифа – ако изобщо е имало такъв.

 

Може пък българският министър на отбраната да е искал да отдаде почит на денима, запазената марка на домакините, след като на 20 май 1873 г. Леви Страус получава патент №139121 от Американското ведомство за патенти и марки за производство на сини памучни панталони с медни капси. Първите джинси стрували 1 долар и 46 цента.

Каквото и да е искал „войводата“, не му се получи. Но какво пък толкоз – и Борисов не сваля червеното кончѐ от ръката си. Пу, пу… И с чесън в джоба става. Не в ухото.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Черни шпиони, бели шпиони

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/cherni-shpioni-beli-shpioni/

От времената на Руската империя, когато разни политически умове са се възторгвали от идеята за балканска федерация само на „славянските народи“, до днес тя е инструмент за руско влияние на Балканите заедно с православието. По отношение на газовите тръби обаче Москва нe прави разлика между християни и мюсюлмани. Любопитна подробност е, че за идеята за единение на славяните под покровителството и водачеството на Русия пръв говори един хърватин – Юрий Крижанич. Днес Хърватия не може да се нареди сред балканските съюзници на Москва. За Сърбия обаче е по-различно.

Независимо от осветените на сръбска земя руски шпиони от ГРУ (руското военно разузнаване) и техни агенти – сръбски военни, президентът Александър Вучич няма никакво намерение да отменя планираното си за 4 декември посещение в Русия. Казва го в интервю пред Der Spiegel, в което обяснява още, че отношенията с Москва са ясни и честни: „Ние сме приятели, но Сърбия все още иска да бъде част от Европейския съюз.“

Шпионска Балканиада

Същата реакция имаше и българският премиер Бойко Борисов преди два месеца, след ареста на председателя на движение „Русофили“ Николай Малинов, обвинен в шпионаж. Отношенията са приятелски, прагматични, подготвя се посещение на президента Путин в чест на 140-годишнината от установяването на дипломатически отношения, заяви Борисов в парламента, изброявайки достиженията на двустранните отношения с акцент върху руско-турския поток.

Изглежда, че Русия форсира шпионска Балканиада в опит да възпре някои държави от Западните Балкани от европейските им пориви. Тези разузнавателни операции със сигурност не са отсега, нито ще бъдат прекратени. А отпор може да бъде даден само чрез координирани усилия с партньорски служби, както отбелязват в коментари политици от балканските държави.

Миналото лято Гърция изгони двама руски дипломати заради опити да саботират споразумението за името на Македония. През май в Черна гора бяха осъдени задочно двама офицери от ГРУ заради участие в опит за държавен преврат през 2016 г. България извади шпионски скандал срещу Русия и изгони един руски дипломат, също служител на ГРУ.

България: шпионски скандали и отравяне на бизнесмен

Тази седмица съвместно разследване на Bellingcat, The Insider и Der Spiegel разкри съпричастност на осмина от ГРУ към отравянето на българския бизнесмен Емилиян Гебрев, собственик на оръжейната фирма „Емко“ и близък с избягалия в Сърбия мажоритарен собственик на КТБ, днес във фалит, Цветан Василев. Според разследването агентите от ГРУ са посещавали няколко пъти България на групи и под фалшиви самоличности: в средата и края на февруари 2015 г., в началото на март и в края на април, а последната група си заминала на 28 април същата година – деня, в който на Гебрев му прилошава. Експертиза установява, че в организма му има следи от органофосфатни съединения, които се отнасят към нервнопаралитичните съединения от клас „Новичок“ (наименование, познато три години по-късно от отравянето на полк. Скрипал – бивш служител на ГРУ, вербуван от британските спецслужби, и дъщеря му Юлия в британския град Солсбъри).

Арестуваният Николай Малинов също е имал връзки с подслонения от Белград банкер беглец Цветан Василев, както и с руския олигарх Константин Малофеев – персона нон грата за ЕС и САЩ заради „приноса“ му за дестабилизацията на Украйна. През септември т.г. на Малофеев бе наложена забрана за 10 години да влиза и в България, както и на о.з. генерал Леонид Решетников, бивш шеф на Руския институт за стратегически изследвания. Малинов беше освободен от ареста, за да пътува до Москва, където на 4 ноември президентът Путин го награди с орден „Дружба“, придружен от 36 000 евро парична премия. Главният прокурор Сотир Цацаров даде на Инспектората на ВСС съдията от специализирания наказателен съд Андон Миталов, който разреши на заподозрения в шпионаж да пътува.

Кой, ако не партньорите

Засега не е публично известно кой е заснел и пуснал на 17 ноември в YouTube видеото, на което е запечатана срещата на руския подполковник Георгий Клебан със сръбски офицер в парк в Белград. По време на срещата руснакът дава на агента пакет с пари. За „осветяването“ сръбският депутат Милован Дрецун обвини „мощен разузнавателен център, базиран в Скопие“, с участието на шпиони от България, Хърватия, Северна Македония и западни служби. Тези обвинения станаха причината преди седмица българската външна министърка Екатерина Захариева да обяви пред „Нова телевизия“, че „най-вероятно“ МВнР ще извика сръбския посланик на ниво директор. Все още липсва официално съобщение в потвърждение на думите ѝ.

В различните балкански държави Русия има различни интереси и използва инструменти за натиск, съобразени с тях. Може да е православието, панславянската идентичност, икономиката (eнергийни суровини), отбелязва в свой анализ американският Център за стратегически и международни изследвания (CSIS). За сърбите например Русия споделя славянските и православните традиции и подкрепя противопоставянето на независимостта на Косово, а наред с това слага ръка върху част от газопреносната инфраструктура чрез съвместно акционерно дружество и участва в разширяването на газохранилището в Банат. За България, член на ЕС и НАТО, енергетиката е основното оръжие, а тезата за панславизма позаглъхна – въпреки усилията по Живково време и повече от 45 години пропаганда.

Догодина в Сърбия, започнала преговори с ЕС, и в Северна Македония, все още непоканена от Брюксел, но призована в НАТО, предстоят парламентарни избори. За разлика от Скопие, Белград декларира, че не се стреми към членство в Алианса. The Irish Times припомни, че Русия доставя танкове и изтребители на Белград в последните години, а през октомври изпрати и войски, и високотехнологичен хардуер за съвместни военни учения, по време на които президентът Вучич потвърди намеренията за закупуване на модерна система за ПВО „Панцир“ от Москва.

„Разбира се, имаме опасения не само за разполагането на руска военна техника на територията на Сърбия, но и за възможността Сърбия да придобие значими руски военни системи“, казва пред изданието Матю Палмър, заместник-помощник държавен секретар на САЩ и специален представител на американския президент за Западните Балкани. Той дипломатично предупреждава Белград да се въздържа от подобни сделки.

Димитър Бечев, експерт по Балканите в Университета на Северна Каролина, не смята, че Сърбия би се съобразила с това предупреждение. Пред The Irish Times той посочва, че Сърбия едва ли ще прекъсне връзките си с Русия, а Вучич няма да се отметне от сключени вече договори. Сърбия има споразумение за свободна търговия с Евразийския съюз, което би се обезсмислило при евентуално членство в ЕС, казва Вучич в интервюто за Der Spiegel, намеквайки, че Белград очаква повече от Брюксел – и предвид факта, че са привлекли половината от преките чуждестранни инвестиции на Балканите.

Какво ще направи България?

Яснота ще има с новите договори за закупуване на газ – руски, американски втечнен, азерски. Контрактът с „Газпром“ за закупуване на 2,9 млрд. куб. м годишно с клаузата take-or-pay изтича през 2022 г. С възможността да разнообрази източниците на неруски газ, при това на по-ниски цени, София на теория би могла да поставя свои условия, вместо все да прикляква. Тази възможност зависи от реалния пуск на интерконектора с Гърция, предвиден за догодина – проект, чийто учредителен договор беше подписан през далечния март 2010 г.

Това е и една от задачите на разузнавателните мрежи – да предотвратят всеки опит на България да пробие енергийния монопол на Русия. В такива случаи се прибягва до дестабилизация, предсрочни избори. Дали няма да видим отново този сценарий?

Заглавна снимка: Владимир Путин на церемонията по случай 100-годишнината от формирането на ГРУ. Източник: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Адв. Стефан Левашки: „Малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависи техният личен просперитет и живот“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-levashki-interview/

Стефан Левашки е уважаван юрист и доскорошен председател на Адвокатската колегия в Пловдив. На форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ в София през 2018 г. той получава наградата „Адвокат правозащитник“ за това, че поема безплатно защитата на Любомир Данчев – бездомника, обвинен в умишлен палеж на пловдивския тютюнев склад през лятото на 2017 г. Венелина Попова разговаря с адвоката за избора на Иван Гешев за главен прокурор и за това необходима ли е промяна в Конституцията и в прокуратурата като част от съдебната система.


Г-н Левашки, Вие бяхте един от първите юристи в страната, обявили се публично срещу избора на Иван Гешев за главен прокурор. Сега, след подписването на указа за назначаването му от президента, как очаквате да се развият събитията в държавата? Означава ли това край на протестите и на всяка надежда за промяна в правосъдната ни система?

Очакванията ми са, че немноголюдните протести в столицата и почти епизодичните тук-там в страната ще заглъхнат. Нашето общество, за съжаление, се интересува повече от това коя е новата мис България, отколкото кой ще е главен прокурор в следващите седем години. Много малко граждани разбират, че от една добре работеща правосъдна система зависят не само демократичните процеси, но и техният личен просперитет и живот. Една малка част от адвокатската общност и от съдийското съсловие няма да изостави надеждата за промяна в правосъдната система, но за членовете на обществото ни искрено се надявам, че няма да стигнат до протести чак след личен сблъсък с репресивните органи на държавата.

От гледна точка на върховенството на закона наистина ли държавният глава нямаше друг полезен ход и защо не отговори на очакванията на обществото да поиска тълкувание от Конституционния съд за избора на първите трима в съдебната ни система? Мислите ли, че той е бил подложен на натиск и заплаха от импийчмънт, ако не подпише указа за Гешев?

Президентът Радев имаше полезен ход още при първоначалното връщане във Висшия съдебен съвет на кандидатурата на Гешев за главен прокурор, сезирайки Конституционния съд с питане по отношение на процедурата за избора му, тъй като законът не е достатъчно ясен в тази му част. Не съм политолог и не мога да отговоря какви са причините президентът да не го направи. Не знам дали е бил заплашван с импийчмънт и дали му е оказван натиск. Знам само, че двама бивши български президенти нарушиха вече някои процедури и по този начин повлияха на съответните обществени процеси – президентът Стоянов с отказа си да връчи мандат за съставяне на правителство на БСП в лицето на покойния Николай Добрев* и президентът Плевнелиев при избора на Венета Марковска за конституционен съдия.

Кресливо малцинство ли са хората, които протестираха месеци наред срещу кандидатурата на Иван Гешев? И защо тази кауза не събра повече обществена енергия?

Не бих нарекъл елита на българската юридическа общност кресливо малцинство. Малцинство – за съжаление, да, но по-скоро немълчаливо, а не кресливо. За разлика от дирижираната и оказвана под строй и по списък подкрепа за единствената кандидатура за главен прокурор от страна на многобройните прокурорски и полицейски трудови колективи, издържана в най-добрия стил от едни други, уж вече позабравени времена, протестиращите мои колеги юристи, а и присъединилите се към тях граждани спореха аргументирано, изказваха различни тези и критични мнения, а не спуснати опорни точки. За съжаление, неразбирането на изключително важната роля, която изпълнява фигурата на главния прокурор, на неограничените му правомощия, пълна безотчетност и липса на всякакъв контрол върху дейността му води и до липсата на обществен интерес към този избор.

Румен Радев заяви публично, че ще започне широка дискусия за промяна на Конституцията. Имаме ли нужда от нов модел, от нова идея за устройство на държавата и обществото, или само от някои промени в основния закон на страната? И най-важното: готово ли е обществото ни за това?

За съжаление, очаквам, че публично заявената от президента Радев широка дискусия за промяна на Конституцията, доколкото въобще се състои, ще се превърне в поредната говорилня без реални резултати. Няма как истински промени в Конституцията, нов модел за устройството на държавата и обществото да се осъществят без избор на Велико Народно събрание, а в момента не личи да има политическа воля и готовност за свикването му сред водещите политически партии в страната. Обществото ни категорично нито е подготвено, нито има какъвто и да е интерес към сериозни промени в държавното устройство.

С назначаването на Сотир Цацаров за шеф на КПКОНПИ и на Иван Гешев за главен прокурор гарантирана ли е недосегаемостта на политическия елит от правосъдие?

На пръв поглед изглежда гарантирана с тези назначения. Общото мнение е, че за още седем години се бетонира невъзможността за наказателно преследване за различните престъпления, извършени по време на Прехода, с оглед изтичането на давността им. Мисля си обаче, че е напълно възможно, почувствали се недосегаеми и работещи в добър тандем, Гешев и Цацаров да се еманципират и да се обърнат срещу сегашните си покровители или поне срещу някои от тях. Помним отношението на прокуратурата към водещи фигури от ПП ГЕРБ за краткото време, през което не бяха на власт.

Да вземем за пример „Апартаментгейт“. Всички данъчни проверки, извършени по имотния скандал, са приключили и са докладвани на прокуратурата, но тя мълчи. Защо? Както изглежда, и този скандал няма да завърши с повдигане на обвинения срещу лица от високите етажи на властта…

Аферата „Апартаментгейт“ послужи по-скоро за вътрешнопартийно разчистване на сметки в управляващата партия. Прокуратурата явно не съзира съставомерни по смисъла на Наказателния кодекс действия на основните участници в нея и едва ли ще се стигне до наказателно преследване.

В България няма баланс между властите, но по въпроса за това, че прокуратурата трябва да е извън изпълнителната власт, има консенсус. Но и сега държавното обвинение е под контрола на онези, които избират главния прокурор, а прокуратурата продължава да работи по съветски модел, като силно централизирана и пирамидална структура. Възможно ли е да бъдат променени организацията и дейността на държавното обвинение така, че да бъде гарантирана неговата независимост от политически и други влияния?

Въпросът за мястото и ролята на прокуратурата е твърде многопластов, за да се отговори еднозначно. Познати са различни модели. Моето мнение е, че държавното обвинение трябва да бъде изведено извън съдебната власт. Защото при сегашния модел, взет от съветското право, прокуратурата не е доказала, че е напълно еманципирана от изпълнителната власт и от политическите партии в страната, както по закон би следвало да бъде.

* Всъщност президентът Петър Стоянов връчи проучвателен мандат на БСП за съставяне на правителство, като декларира, че се надява този мандат да не бъде изпълнен. Но когато на 4 февруари 1997 г. все пак БСП състави проектокабинет, той не го внесе за гласуване от Народното събрание (където социалистите имаха мнозинство), а вместо това свика Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), където след преговори и натиск от всички останали политически сили БСП оттеглиха предложението си и върнаха мандата – б.р.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на награждаването на Стефан Левашки на форума „Върховенството на правосъдието и справедливостта“ през 2018 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Явор Колев е прав на думи за изчезналите, но все още липсват дела

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/qvor-kolev-e-prav/

Явор Колев е прав. Бих му го казал директно, ако не си беше беше спрял профила във Facebook. Почти всичко от интервюто му, което намери място в материала на 120 минути по БТВ вчера, беше вярно. Включиха част от моите наблюдения, както и примери от проекта Lipsva.

Наистина България се е включила в системата Amber Alert. Съдейки по думите на хора от системата е вярно, че е въведена технически и има формална процедура да се задейства. Наистина, има точно определени критерии да се използва и наистина това не се е случило до сега. Наистина има известен проблем „частни сайтове“ да поддържат самостоятелно списъци с изчезнали, тъй като не може да се гарантира качеството на информацията.

Обаче…

Като погледнах последно през януари, имаше много съмнения дали МВР има готовност въобще да използва Amber Alert. Сега има сигнали, че все пак могат, но остава въпросът защо не е. В част от интервюто за „120 минути“ посочих, че наистина преценката за всеки отделен случай опира до разследващите. Същото казах и в интервю за Нова през август. Именно експертите следва да преценят дали е нужно да се използва такъв инструмент или не. Точно като при раждането със секцио, има много субективни фактори и нещата се развиват твърде бързо, за да можем отстрани с откъслечна информация да дадем оценка дали са действали правилно или не.

Това, което може да видим е общата картина. Докато за последните 21 месеца Гърция са използвали системата 13 пъти, България не я е използвала нито веднъж. По това не може да съдим дали е трябвало да се използва механизма в случая като Николаево, но определено е сигнал, че явно не се използва достатъчно. Или в България има невероятно по-малко случаи на изчезнали деца от Гърция, или полицията има много добри други инструменти за разпространение на такива случаи в медиите, или имат организационен и институционален проблем. Няма данни подкрепящи първото. За второто знаем много добре, че не е така въпреки раздразнението на Колев и протеста му. Третото обяснение е всъщност пословичен проблем в системата на МВР. Виждаме белезите на бюрократичната машина и в самото изказване на Колев – не били „подали“ информация „другите“ по веригата.

Напълно споделям мнението му, че не може да се гарантира достоверността на информацията в самостоятелни частни сайтове. Какво следва обаче от това? Lipsva никога не е имала за цел да замести комуникацията на МВР, а да им покаже, че има нужда от подобен сайт, който те да поддържат. В началото, когато на всяко интервю бутаха в лицето на тогавашния шеф на сектор Издирване картата ми, имаше сякаш някакво разбиране за това. Проведохме срещи, имаше идеи за сътрудничество, хареса им, някои хора дори бяха доста ентусиазирани по въпроса. Дори направих формално предложение за безвъзмездна помощ.

Нищо не последва. 10 години по-късно начинът, по който МВР обявява случаите на безследно изчезнали не се е променил въобще. Все още се поместват на 30-тина места под различна форма и с различна надеждност. Все още на местно ниво се случва разследващи да спускат „екскузивно“ снимките и описанието на определени издания. Все още тихомълком се свалят обявленията без ясна информация дали случаите за приключени и дали всичко е завършило благополучно.

Именно това исках от МВР толкова години наред – не „вътрешна“ информация, а някаква прозрачност. Далеч не всички случаи следва да се обявяват и в никакъв случай не следва да знаем ненужни подробности за останалите. За онези 5-10%, в които обществото може да помогне обаче, първите часове са критични, а МВР не е напреднало особено в комуникацията си. Затова исках от тях не достъп, а да поддържат единен надежден публичен списък с всички лица, които се търсят. Това е.

С такъв източник на надеждна информация доброволци като мен могат да правят това, което висшият ешелон на МВР видимо не е способен – да говорят с обществото не като с враг, а като с партньор. Lipsva имаше точно такава цел – още преди 10 години изпращаше готови за печатане плакати на списък с абонирани фирми и граждани, разпространяваше на регионално ниво съобщения в социалните и дори засичаше хора, които са се тагнали в близост до последното известно местоположение и им пращаше съобщения. Постигаше и друг ефект – показваше как мнозинството от публично известните случаи всъщност завършват успешно. Това е нещо, което МВР има голям проблем да комуникира и Колев трябва най-добре да знае защо.

Lipsva не беше решение, а пример как може да работят нещата. При това не толкова добър – кадрите по БТВ вчера показаха простоват сайт дори по стандартите на онова време. Повтарях, че не е нужно да използват точно моята система, а да направят все пак нещо по въпроса.

Всичко това обаче е безсмислено, ако го няма този надежден източник на информация, който чакаме от МВР. Затова, след като видях, че не стигам до никъде и отнема значително време да се пресяват статии, сигнали от родители и от самата полиция, спрях активната част на проекта. От тогава насам в Twitter се публикуват автоматично сигнали само от официалните страници на полицията и Интерпол. Когато те ги свалят, трие се съобщението и в социалките.

Навярно затова Amber Alert посочват именно акаунтите на Lipsva като източник за България – защото с прост скрипт се опитвам да компенсирам един сериозен недостатък в комуникацията с обществото, който 10 години МВР не успя да оправи – надеждна информация за безследно изчезналите. Няма да спра да повтарям, че МВР работи на парче в такива случаи, колкото и да се дразни Явор Колев.

Американски пай за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/amerikanski-pay-za-borisov/

Изглежда, че Бойко Борисов може да реши задачката за руския газ и втората АЕЦ в Белия дом. С американски жокер.

Сигурно е, че енергетиката ще бъде основната тема на първата му официална среща на 25 ноември с президента на САЩ Доналд Тръмп. Но във Вашингтон Борисов идва на крилете на изтребителите F-16 Block 70. Нека просто кажем, че тази сделка за 1,2 млрд. долара, платени накуп, му отвори вратата.

Енергетика, енергетика и пак енергетика

За всичко това се постара да научим американската посланичка в България Нейно превъзходителство Херо Мустафа, която буквално от момента на пристигането си разви невиждана досега публична активност. Даде няколко интервюта, срещна се с патриарха, с министрите на енергетиката и на икономиката и се остави да бъде показана как е прегръщана от Борисов и се вози в премиерския джип. Посолството на САЩ се постара да покаже и човешкото лице на Херо Мустафа – като майка и съпруга, прегърнала дъщерите си, как играе хоро, как се разхожда из столичния център и обикаля Рилския манастир. Дали тази open-minded политика ще се запази и по време на мандата?

Това, което вече знаем, е, че Херо Мустафа се постара да даде гласност на темите, които ще бъдат обсъдени в Белия дом: България да се превърне в истински енергиен хъб; алтернативите за ядрената енергетика; eнергийната сигурност чрез диверсификация; военната модернизация и F16; програмата за безвизово пътуване до САЩ.

Газовият пазар вече не е същият

Във Вашингтон номерът на Борисов с двете тръби, от които по едната щял да тече американски, а по другата руски газ, няма да мине. В Белия дом се интересуват само от едната – газовата връзка с Гърция, която Херо Мустафа подчерта в поне три от срещите си. В последните няколко седмици и българският премиер зачести с употребата на „диверсификацията“ в публичните си изяви и с обещанията „от догодина да доставяме втечнен газ от пет страни“.

Откакто България внесе тази година първите количества втечнен природен газ от Гърция на цени, по-ниски от газпромските, руското синьо гориво вече не изглежда така безалтернативно за най-бедната и най-зависима от него страна в ЕС. За 2019 г. общият внос на втечнен газ, предназначен главно за битови нужди, е близо 400 милиона куб. м. Това надвишава с малко над 10% от годишното потребление на България, което е около 3 млрд. куб. м. Но пробивът е направен.

Американската компания Cheniere е производител на близо половината от доставения втечнен газ и пак тя проявява интерес към резервиране на капацитет от интерконектора между Гърция и България, чието строителство най-сетне започна. През него догодина в България трябва да постъпват договорените 1 млрд. кубика азерски газ годишно, а по-късно – и със средиземноморски произход.

Освен това Cheniere прояви интерес да захранва бъдещия терминал за втечнен газ край Александруполис, в който акционер с 20% ще е и „Булгартрансгаз“. Борисов го гарантира пред американския посланик в Гърция Джефри Пайът по-рано този месец в Солун.

Капацитетът на действащия сега терминал Ревитуса в Гърция е за 5 млрд. куб. м годишно, а на бъдещото съоръжение край някогашния Дедеагач – 5,5 млрд., като заявеният от фирми интерес за резервиране двукратно го надхвърля.

Дадена дума – хвърлен камък

На Борисов най-вероятно ще му се наложи да даде гаранции, че проектите, осигуряващи доставки на газ, различен от руския, ще бъдат с приоритет пред тръби като „Турски поток“, наричан „Балкански поток“ eдинствено от българските управляващи. Защото досега изглеждаше, че е обратното. За да „спечели“ транзит на руски газ през своя територия, държавната компания се задейства в рамките на броени месеци, построени бяха 11 км газопровод до границата с Турция, който да свърже българската газова система с „Турски поток“, и се намериха 75 млн. евро за компресорната станция „Странджа“.

Гаранциите от страна на Борисов в Белия дом ще изискват и определени действия. „Булгартрансгаз“ трудно ще се справи хем с финансиране на тръбата за руския газ, хем с осигуряване на средства за акционерна вноска в компанията за терминала в Александруполис. Държавната фирма вече изтегли 200 млн. евро кредити заради „Турски поток 2“, макар да не е напълно сигурно захранването му с газ, нито зелената светлина от ЕК. „Шапката“ на държавната енергетика – Българският енергиен холдинг, е достатъчно обременен със задължения, за да поеме нов дълг.

И в тая енергийна шарада – Украйна

Украйна е другият невидим играч, освен Русия, който ще присъства на разговорите в Белия дом. От една страна, Европейската комисия, посредник в газовите преговори между Киев и Москва, се стреми към запазване на транзита на руски газ за Европа през Украйна – или поне на част от него, тъй като украинският бюджет би изгубил значителни приходи.

Със сигурност до края на декември вариант ще се намери. Дали ще бъде този на „Газпром“, който предлага директни покупки на 15 млрд. куб. м синьо гориво и транзит за една година, или украинското предложение за по-дълъг срок на договора – още не е ясно. Но в края на декември изтича транзитният договор за руски газ през Украйна, който пълни със синьо гориво и Трансбалканския газопровод през България. Има някакви шансове този транзит да продължи.

Но Украйна стана актуална и поради друга причина. Според противниците на Тръмп – демократите, той е предложил на избрания т.г. държавен глава Владимир Зеленски да разследва какви ги е вършил бившият вицепрезидент Джо Байдън в Украйна в замяна на деблокиране на военна помощ от 400 млн. долара за Киев. Байдън е един от кандидатите на Демократическата партия за президентската кампания догодина. През май 2014 г. Хънтър Байдън, най-малкият син на вицепрезидента на САЩ, е бил назначен за член на Борда на директорите на най-големия частен производител на газ в Украйна – Burisma Holdings. По-рано същата година прозападно правителство начело с милионера Петро Порошенко взе властта в бившата съветска република.

Зеленски е пред труден избор, а дори не са изтекли първите двеста дни от мандата му. Засега 41-годишният актьор, нашумял с телевизионния сериал „Слуга на народа“, където играеше президент на Украйна, се пази да бъде въвлечен в президентската кампания в САЩ, като същевременно се опитва да балансира отношенията с друг хегемон – Русия.

С „Турски поток“, с неслучилия „Южен поток“ и „Северен поток 2“ Русия се опитва да игнорира Украйна като основен транзитьор за руския газ към Европа. В момента това е неприемливо и за Брюксел, и за Вашингтон. Но българските управляващи май играят за руската команда.

ТАСС съобщи тази седмица, че пускът на „Северен поток 2“ се премества за средата на 2020 г., след като за целта първоначално бе обявен за края на тази. Новината дойде, след като американският сенатор републиканец Тед Круз обяви, че Съединените щати могат да задържат влизането в експлоатация на тръбата поне с година заради санкции срещу компаниите в проекта. Става въпрос за една конкретна компания – Allseas, осигуряваща дълбоководен кораб за полагане на тръби по дъното на морето. Ако Вашингтон не успее да спре тръбата, след три месеца газопроводът ще е завършен. Подобни заплахи от американска страна бяха отправяни и към „Турски поток“. Според Круз „Северен поток 2“ представлява „сериозна заплаха за националната сигурност на САЩ и нашите европейски съюзници“.

Договорът на България с „Газпром“ е за доставки на 2,9 млрд. куб. м до 2022 г. с клауза take or pay – тоест длъжни сме да платим цялото количество, независимо колко от него използваме. Големият въпрос е какво ще направят сега българските управляващи. Едва ли ще се осмелят да постъпят като Полша, чиято газова компания обяви, че се отказва от руския газ след изтичането на договора с „Газпром“ също през 2022 г. Надяваме се да разберем след американската визита на Борисов.

На среща с Американската търговска камара вчера посланик Херо Мустафа обяви, че очаква президентът Тръмп и българският премиер да си говорят и за „върховенството на закона“, наред с изброените вече приоритети.

Ще работя с българското правителство и гражданското общество в борбата с корупцията и за подобряването на върховенството на закона… Изграждането на силна демокрация изисква постоянна работа в защита на върховенството на закона и свободата на медиите. Само когато могат да бъдат чути всички гласове, когато гражданите вярват в своето правителство и неговите институции, една държава и една икономика могат да постигнат пълния си потенциал,

заяви посланик Херо Мустафа пред Камарата.

Покрай визитата на Борисов в САЩ излезе една лека задявка с бившия Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов, известен с чести визити отвъд Океана, понастоящем глава на Евроатлантически център за сигурност. На 1 ноември в интервю по bTV премиерът, уж на шега, каза, че „той [Цветан Цветанов, б.р.] сега е в САЩ – като се срещна с президент Тръмп на 25 ноември, ще разбера какво е правил в Щатите“.

На бас, че няма да попита.

Заглана снимка: © Arno Mikkor

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Подаръци ще има за всички от сърце…

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/podarutsi-shte-ima/

Всички заедно можем да тананикаме известната коледна песничка в очакване на новогодишните празници, блажено упоени от всенародното „благоденствие“ по нашите географски ширини. За него трябва да сме благодарни на Бащата на народа, който мисли за всички ни и никого не забравя.

Ето, мизерстващите пенсионери, да ме прощават управляващите за вербалното ми своеволие, ще получат коледна добавка по 40 лева и ще могат да си ги похарчат с кеф: ако искат – да си купят пуйка, ако искат – да ги дадат на внучето, ако искат – да си ги скрият под дюшека и да ги хвърлят после на ало-измамниците, изборът си е техен. Затова държавният бюджет ще отдели бол пари – над 50 млн. лв. Много са, ще си рече човек, и няма да сбърка, защото на тази милост ще се зарадват над 1,3 млн. души, чиито пенсии са под 363 лв.

В същото време държавните служители ще получат под различна форма като 13-та заплата ДМС (допълнително материално стимулиране) и т.нар. коледни премии, чийто размер дори не можем да подозираме за някои високи позиции в администрацията или съдебната система например. Но няма да залитаме в сиромахомилство, пък и нали искахме да премахнем уравниловката в доходите при социализма, която пак беше само за всеобща употреба и не засягаше елита на властта.

Беден през следващата година ще е всеки с доходи под 363 лв., изчисли кабинетът „Борисов 3“.

А официално се очаква бедните през 2020 г. да са около 1,7 млн. души. Различни обаче са изчисленията на Националния статистически институт. Те показват, че без помощите, плащани от държавата, 43 на сто от населението е обречено да преживява в бедност. Това според професор Христина Вучева се дължи на високия дял на приходи в бюджета от косвени данъци – около 70% за тази и следващата година. А експерти от Международния валутен фонд и от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие го приемат като риск за увеличаване на неравенството, особено в страни като нашата – с висок процент на заплашени от бедност.

На фона на тези мрачни прогнози в бюджета на Държавното обществено осигуряване е заложена минимална пенсия от 234 лв. Малкият коалиционен партньор в управляващото мнозинство и синдикатите поискаха тя да стане 250 лв. В следващите дни Валери Симеонов, избран за зам.-председател на Народното събрание, очаква в Политическия съвет да обсъдят как да изпълнят предизборните си обещания, без да съборят бюджета на държавата. Социалистите пък настояват за преизчисляване на пенсиите, което от ГЕРБ определят като популизъм. А от ДПС коментират, че този бюджет не решава нито един от наболелите проблеми на социалната система, както и че ножицата между старите и новите пенсии все повече се разтваря, за разлика от други европейски пенсионни модели.

Какво се оказва на практика, извън всички политически и икономически аргументи „за“ и „против“, увеличаването на пенсиите?

Реалността показва, че за да оцелеят, 60% от пенсионерите в България трябва да разчитат на подкрепа от своите деца, независимо дали те живеят и работят тук, или в чужбина. В противен случай не им остава нищо друго, освен да се надяват на божията милост, докато смъртта ги посети. И ги освободи: тях – от тегобата на нерадостните старини, правителството – от задължението да им плаща макар и мизерни пенсии. Да разчитат в страдалческите си старини (каквито обикновено имат мнозинството от българите) на съпричастност от сънародниците си, за хората от третата възраст е химера. А дарителството, доколкото изобщо е развито в обществото ни, е в полза на страдащи от тежки заболявания деца, а не на хора, които изживяват последните дни от живота си. Напълно закономерно при това. Но докато българската държава е обърнала гръб на възрастните, в Япония разработват ново поколение роботи, които ще помагат в грижите за все по-застаряващата нация.

Основният аргумент на управляващите, че пари за увеличаване на пенсиите няма, е, че все по-малко работещи издържат все повече пенсионери. Обаче в задълженията си към пенсионната и здравноосигурителната система работещите в България са неравнопоставени. Защото държавата поема изцяло осигурителните вноски на военнослужещи, полицаи, пожарникари, разузнавачи, служители в НСО, съдии, прокурори и следователи, съдебни изпълнители и всички останали държавни служители. Нещо повече – същите тези привилегировани съсловия получават от държавата правото да се пенсионират значително по-рано, някои с близо десет години по-малък осигурителен стаж от останалите. Затова една немалка част от тях крепи статуквото във властта и няма да прояви солидарна загриженост нито за бедните пенсионери, нито за хората с увреждания, нито за изоставените в институции деца и възрастни или за бедстващите бежанци.

Солидарността е част от гражданската култура на една нация.

Като общество ние, уви, много рядко проявяваме солидарност в подкрепа на социални искания или на граждански каузи. Оставяме всяко съсловие да се справя с проблемите си само̀. Протестираха учители, медицински сестри, майки на деца с увреждания – и всички се сблъскаха като в стена с едно и също безразличие. По същия начин самотни в протеста си срещу Иван Гешев останаха хората, които знаят каква цена ще платим всички за избора на този главен прокурор.

Затова всяка битка за гражданска кауза в България изглежда предварително обречена на фона на тоталното недоволство на масите срещу политиката на управляващите елити и корупцията къде ли не по света. У нас управляващите елити „успяват да пренасочват протестите народни към несъществуващи мигранти, шумната ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни, и други такива забележителни политически битки“, пише културният антрополог Ивайло Дичев в свой анализ за „Дойче веле“. Неспособни на съпротива се оказахме дори срещу произвола на управляващите, които под натиска на корпоративния капитал бяха готови да посегнат на най-елементарните ни граждански права, като правото на болест.

Тази търпимост към всяко обществено зло, корупция и злоупотреба с власт обяснява защо на България ще са необходими между четири и пет десетилетия, за да достигне средните за Европа темпове на икономическо развитие и доходи на населението, докато страни като Румъния, Литва, Латвия, Естония и други от бившия Съветски блок са далеч преди нас. Затова каквито и мерки да предприемат управляващите, няма да спрат изтичането на интелект и работна ръка в чужбина. Образованите млади българи напускат страната си не само защото не могат да постигнат стандарта на живот, който им предлагат в други страни по света – не. Те си отиват, защото тук нямат условия за равен старт и гаранции, че кариерното им развитие ще зависи единствено и само от техните способности, предприемчивост и почтеност. Те знаят, че да се прави тук наука е непрестижно занимание, а бизнесът се развива в несигурна икономическа среда с много регулации, административни пречки и съдебна система, която не гарантира равенство пред закона. Както и в условия на

принудително сговаряне със силните на деня или още по-лошо – на рекет от тяхна страна.

Перспективата пред България е нерадостна, поне в този политико-икономически контекст, в който интересите на мафията и на управляващите съвпадат. И в обществена среда, в която корупцията, потъпкването на граждански права и свободата на изразяване се приемат с търпимост и безразличие, а медиите на паралелната власт внушават, че демокрацията е вредна и че само силна авторитарна власт може да възстанови върховенството на закона и да изпрати олигарсите зад решетките. С такъв главен прокурор, министър на правосъдието и бъдещ шеф на КПКОНПИ, политическият елит в България си осигурява недосегаемост поне за следващите 7 години. И хоризонт за още напред.

Заглавна снимка: pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нещо необикновено в правосъдните покои

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/neshto-neobiknoveno-v-pravosudnite-pokoi/

Съдебните елити в България са от незавиден тип. Свикнахме начело на съдилища и прокуратури да бъдат преобладаващо хора, които трудно съставят изречение. То не бяха конституционни промени, реформи, евронаблюдения – и като краен резултат назначенията довеждат услужливи, но посредствени хора. Предприсъединителните години даваха далеч по-интелектуално изобилие като лица на системата. Постовете се държаха от образовани другари, академични лица и всуе цвят. А какво стана сетне: равняване по политическия елит, демек тотално опростачване и кадри предимно от Магнаурската школа в Симеоново – Меката на полицаите.

На този фон е жалко, че настоящият главен прокурор скоро няма да бъде главен. Той блестеше и превъзхождаше голяма част от съдебната номенклатура. Понякога на заседанията на ВСС с право гледа с презрение. А по разните там комисии много негови критици са го чувствали дори съмишленик – изпитвали са заедно срам от изказвания на министри и депутати по всевъзможни правни теми.

Въпросът е какво оттук нататък след слизането от сцената. Вероятно настоящият главен ще е председател на КПКОНПИ – вече е безспорна номинация, фаворит на всички без една от парламентарно представените партии. От „Воля“ издигнаха негова алтернатива – един вид, подгряваща кандидатура преди неговото избиране. Всички останали го любят, тачат и милеят. Парламентарният му рейтинг е обратен на обществения.

Претенция към реалната власт

Досега процесите вървяха така, щото политическата власт да излъчва свои покорни люде я във ВСС, я по върховете на правосъдието – ВКС, ВАС, ВКП. И след като те изпълнят мисията и мандата си, кротко да ги настанява на удобни, но сравнително безвластни позиции. Татарчев се отдаде на заслужен отдих при освобождаването на длъжността главен прокурор. Филчев прие екзотичното посланическо място в Казахстан, далеч от обективите на българската среда, включително и от лечебните ѝ заведения. Борис Велчев прие да бъде съдия в Конституционния съд – това му дава достатъчно висота, а същевременно и поле за пространните академични познания и изяви. За пръв път действащ главен прокурор, след като отслужи конституционните 7 години, вместо да се отдаде на покой, поема длъжност, почти равносилна на досегашната си властова позиция.

Защо КПКОНПИ?

Отговорът е сравнително кратък. Но преди това да видим защо не всичко останало:

Място в Конституционния съд дава престиж, облаги, привилегии. Мандатът е като тунела „Готард“ в Швейцария – в началото няма как да видиш края му, все пак това са цели 9 години. Изкушението си струва, но само за уморен меланхолик. Просто там гласът ти тежи наравно с гласовете на останалите конституционни съдии и на практика преставаш да бъдеш важен – вече го няма чувството за изключителност, струваш колкото останалите. Пък и дори да те изберат за председател на КС – не си началник, няма предложения за дисциплинарни наказания, няма преки материални интереси по дела и преписки. Няма власт, която да пълни деня, ума и джоба ти така добре.

Посланическата мисия е особен вид санаториум. Един уважаващ себе си добър апаратчик, свикнал да управлява, не би я приел. В това заведение за трупане на спестявания от командировъчни няма какво много да правиш: дипломатическа закуска, обяд и вечеря, приеми от време на време – и толкова. А и понякога се явява някой действащ гост-политик от родната територия и го раздава началник – на теб, някогашното величие, било начело на Върховната касационна прокуратура. Това бъдеще не е за предпочитане, всеки изявен лидер би отказал.

Главен съдебен инспектор към Инспектората на ВСС – хубаво е, ходиш из съдилищата и прокуратурите в страната, размахваш пръст при извършването на проверки, предлагаш хора за разни наказания, но в крайна сметка друг взема решението дали някой да бъде наказан, или не, и това е ВСС. Да го нямаше туй пусто съюзче „към“ в чл. 132а на Конституцията, друго би било. А това съюзче казва, че Инспекторатът на ВСС е, един вид, властник втора категория. Не е на хубаво да те издигат в понижение.

И то не остава много – министерската служба в днешно време е прислужническа работа, при това от квотата на някой олигарх; ако нещо се опънеш, може и да те отзоват, а после и да те превъртят през познатите ти лагери на смъртта: обиколка по прокуратури, НАП и КПКОНПИ, спецсъдии да лаят насреща ти – иди оцелей. Поне едно 5–10 години си извън строя. Губиш форма и капитали, трупани с години.

И накрая КПКОНПИ е единственият възможен ход, защото продължаваш да държиш папките с корупционна биография на политическия елит. Те са отново твои, ти не си им длъжен, председател си, всички са ти подчинени, всички пак ще папкат от корупция и кражби, но ще трябва да те слушкат. КПКОНПИ си става отвсякъде, поне докато не ти се прииска да си я председател на ВКС след година-две, а защо не и за политическа кариера да се мисли по-сетне. Все пак човек с реална оценка на качествата си вижда какво е наоколо, как да не се изкуши. Всичко е възможно, ще поживеем, ще видим и ще се надяваме.

Заглавна снимка: jeshoots.com

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Справките на НЦОЗА

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/ncphp-data/

Ако не сте запознати с това съкращение, значи може би тези данни няма да са ви интересни. Става дума за Националния център за обществено здраве и анализи. На страницата си те публикуват справки и анализи на заболеваемостта, извършени процедури и други аспекти от общественото здраве. С тези данни обаче има два основни проблема.

Първият е, че често не са верни. Лесно е да се отхвърлят като „стъкмистика“, макар все повече медиите да ги използват с готовност когато могат да подплатят нуждата от сензационност. Липсата на публикувана методология не ни позволява да разберем как точно се събират, обработват и какво означават таблиците, които публикуват. Това не пречи на повърхностното отразяване и сравнение. Разминаванията с НСИ са сериозни, но биха били нормални, ако показваха различни неща.

Всъщност след доста разговори с хора както в агенцията, така и в МЗ и НСИ стана ясно, че НЦОЗА основно черпят данни от здравната каса и с директно подаване болници и РЗИ. В това се корени и проблемът – данните на НЗОК са скръб, а почти не се контролира дали и с какво качество се подава информация от болниците. Това беше ясно от години за злощастния регистър за ражданията и явно важи за другите им данни.

Това не означава, че справките им не могат да бъдат полезни – напротив. Понякога те са единственият ни източник за информация за неща като абортите и имунизациите. Когато се вглеждаме в тях обаче, трябва да внимаваме за условностите, потенциалните проблеми и да ги маркираме ясно в анализите си. Именно това направих в тези статии, в които се позовавам именно на НЦОЗА:

Вторият проблем е, че справките се публикуват за предходният период и изтриват след това. Така губим информацията за предишни тримесечия и години. Докато не мога да направя нищо за качеството на данните, мога да споделя старите справки. От известно време архивирам всичките им справки именно с тази цел. За жалост, нямам нищо преди 2017-та. Би било добре НЦОЗА да ги публикува някъде, по възможност в по-четим формат като Excel или CSV, но предвид това, че вече са изтрили всичко за 2018-та, надали ще пожелаят.

Споделям PDF-ите им в архив в оригиналния формат, защото получих няколко запитвания в последните месеци дали ги имам. Явно има интерес към тях. Все пак, отново предупреждавам, че винаги, когато използвате тези числа, трябва да упоменавате, че има голям риск да не са точни или верни. Особено що се отнася до раждаемостта – там следва да чакаме данните на НСИ през април.



Ако някой има възможност и въведе тези таблици в Excel или друг лесен за обработване формат, може да ги сподели тук, за да е по-лесно за останалите. Ще обновявам архива когато излизат нови файлове от НЦОЗА.

С бърза справка, например, може да видим, че абортите през първите 9 месеца на 2017, 2018 и 2019-та са били съответно 17800, 17357 и 16449, което е ясна тенденция надолу, каквато виждаме от години.

Какви други неща забелязвате в данните?

78 оборота: Куц лъв, скапани домати и целувка от Бойко

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-11-15-november/

В третия мандат лъвът Любо от разградския зоопарк окуця и прокуратурата отиде да разследва каква жестокост е проявена към него. Такава прокуратура имаме – милозлива и справедлива, с високи нравствени качества – и все на куци лъвове случва. Досущ като преизбрания тази седмица за главен прокурор Иван Гешев.

А като избере парламентът и настоящия главен прокурор Сотир Цацаров за шеф на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ), Борисов и ГЕРБ може да си ходят. Техните бухалки ще ги пазят и след края на мандата. Прокуратурата в една пленена държава се връща към своя първообраз. „Хората на краля“, така наричали във Франция през XIV век прокурорите – институция, наложена на европейска земя от крал Филип Хубави, – защото пазели неприкосновената власт на краля.

И докато президентът Румен Радев се чуди колко време да забави указа за назначението на Гешев, така че хем да не изглежда, че се съгласява твърде бързо, хем да е укоризнено,

министърът на културата няма колебания за „колко“-то.

Повереното му министерство е изпуснало срока да обжалва съдебното решение, което отхвърляше претенцията за неустойка от 754 000 лв. заради забавения ремонт на Ларгото в центъра на столицата. „Имам човек“, както пее Ицо Хазарта. А „човекът“ обясняваше на фирмата изпълнител как да си спести неустойката – в оня аудиофайл, пуснат от бившата соцдепутатка Елена Йончева.

„Тези 33 дни да се покрият с акт 10 назад, за да изчезне въобще това условие… Но това трябва да го направим до дни. Да го входираме другата седмица, на ръка. Да ги допълним в документацията на ръка и така тази точка да отпадне – за искане на неустойка.“

ГЕРБ все си избира министри, дето в подходящ момент ги хваща амнезията – и тях, и екипите им. През 2010 г. например тогавашният министър на регионалното развитие и благоустройството Росен Плевнелиев също забрави да обжалва едни заповеди на местната власт на Царево, които разрешаваха строителство на уникалния дюни плаж „Корал“ – причината за забравата е невнесена държавна такса от 20 лв. За държавните имоти тогава отговаряше зам.-министър Екатерина Захариева, днес министър на външните работи, а по време на президентстването на Плевнелиев – началник на кабинета му. А МРРБ забравя, въпреки двумесечните предупреждения на съда, че ако не внесе таксата, губи делото.

Ако министрите на ГЕРБ имат такива сериозни проблеми с паметта, значи когнитивните им способности са нарушени – а щом са нарушени, не са в състояние да изпълняват задълженията си. Ако има умисъл в амнезията, работата е за прокуратурата.

Обаче „хората на краля“ не пипат хората на краля. Дай им куци лъвове.

Плевнелиев не помни за двайсетачката, но помни как Костов от 20 години разцепва дясното. По-добре да се върне към „Аз“ формата, някак повече му отива да говори за президентското си величие, как е бил „член на световното семейство“ (от лидери – б.а.) и „равен на всички тях“. Не че е убедителен, но поне е забавен. В политическите анализи не е нито едно от двете. Активните му про-ГЕРБ позиции напоследък правят впечатление – изглежда, че Росен Плевнелиев, който не получи подкрепата на Борисов/ГЕРБ, за да се кандидатира за втори мандат (а така му се искаше), сега се е спогодил с тях. Сигурно покрай ажиотажите за „Фолксваген“.

Костов му отвърна. „От шест години не се занимавам с политика… Само Плевнелиев, Недялко Недялков (собственик на сайта ПИК – б.а.), Цацаров и Гешев мислят обратното.“ Г-н Плевнелиев сигурно се чувства добре придружен в тази компания.

А Боил Банов няма да подава оставка, искал да сезира прокуратурата, защото „грешката“ не била случайна.

Прокуратурата е като пароструйка – ще почисти и този път, както през април прекрати проверката на „Ало, Банов съм“, понеже не откри данни за престъпление. „Целият сценарий беше на мен да ми се вземе главата много по-рано, но моята глава е здрава, карловска глава и трудно пада.“

Да не би в Карлово главите да ги правят с титаново покритие и да имат защитено наименование за произход? След Цветанов няма глава в ГЕРБ, която да не може да падне. Само тая година Бойко Гилотен колко глави взе. Ако беше индиански вожд, да е окичен със скалпове – но не на врагове, а на съплеменници. Впрочем не е ли време Борисов да даде потлач? За 11-ти пореден път ГЕРБ е първа политическа сила; освен врачката на Берлускони, и политолозите му предричат пълен мандат и дори е постигнал геополитически паритет на родна земя с една тръба за американски и една за руски газ, както сам обяснява.

„Сега си спокойна за диверсификацията, нали?“,

обърна се Борисов към американската посланичка Херо Мустафа тази седмица, когато я покани да види как върви строителството на интерконектора с Гърция. Вози я в джипа си, прегръща я и я целува. И както се присмяха „Господари на ефира“, „ѝ показа природните чудеса на България – строителните работници“. Всичко това – в поредното видео, лиснато на страницата му във Facebook.

Ето това поведение е със защитено наименование за произход – шоп, бабаит, изтупан в „Армани“ (както беше обрисуван Борисов от един друг американски посланик – Джеймс Пардю, в грамите, пуснати от WikiLeaks). Почти като в оная сцена от „Бай Ганьо“, когато при „отворени прозорци“ се хили на една жена и глади „влакнатите си гърди, види се, с туй искаше да я плени“.

На 25 ноември Борисов ще е в Белия дом. Да се готви Мелания Тръмп. Тръпнем за видеото.

А докато се хвали с едната тръба, Борисов в интервю за сръбска медия превъзнася другата – „Балкански поток“, дето е всъщност втората тръба на „Турски поток“. Газ още няма нито по първата, нито по втората тръба, но сигурното е, че по интерконектора ще има. За една седмица премиерът даде два пъти такова уверение – след американската посланичка, и на гръцкия премиер Кириакос Мицотакис на срещата в Солун на 14 ноември. Колко струват обещанията на Борисов? За газовата връзка с Гърция ги знаем йощ от първия мандат.

А руската тръба може да остане суха като язовир „Студена“, заради който перничани минават на жесток воден режим. Премиерът наредил да се търси резервен язовир. В Хасково още си чакат новите кладенци за питейна вода – а от чешмите тече онази с радиацията, разкрита преди повече от две години и половина.

За капак дойдоха новини – убийци на апетита: че месото родно производство е натъпкано с антибиотици, а едно време доматите бяха истински.

Поне за доматите Костов не е виновен.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Поредното спасяване на ТЕЦ „Марица-изток 2“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/maritsa-iztok-2/

Анализ на дейността и финансовото състояние на ТЕЦ „Марица-изток 2“ за първите девет месеца на 2019 г. показва, че дружеството е пряко засегнато от новите изисквания на Европейския съюз, продиктувани от приетото Парижко споразумение, както и от процесите, свързани с увеличаване на дела на чистата енергия и предстоящото обединение на енергийните пазари. Затова дружеството не е в състояние да покрива със собствени средства разходите си и разчита основно на финансовата и оперативната подкрепа на Българския енергиен холдинг (БЕХ).

Досега централата има натрупана загуба от 800 млн. лв. и дългове за 1,5 млрд. лв.

Основната причина за увеличаване на задълженията е закупуването на въглеродни емисии. За деветте месеца на годината за тях са платени 257 млн. лв. (при 332 млн. лв. за цялата 2018-та). Тук е важно да се уточни, че сега централата работи с едва 1/3 от мощностите си и с натовареност от 457 мегавата към 13 ноември. В противен случай тежестта на емисиите би станала непоносима за БЕХ.

Въпреки намаленото производство на електроенергия и финансовия колапс обаче няма съкратени работни места и те остават 2400 – несравнимо повече, отколкото са в двете частни електроцентрали в комплекса „Марица-изток“. През този период няма информация и за принудително излизане на работници в отпуск, а за заплати дружеството е платило над 84 млн. лв.

Повече от 5,5 млн. лв., отчетени като „инвестиции“, са отишли и за издръжката на старозагорския футболния клуб „Берое“,

регистриран като дъщерно предприятие на ТЕЦ „Марица-изток 2“. Очевидно за да бъде задоволено егото на определени лица от управляващите в региона, губещо държавно търговско дружество си позволява лукса да издържа футболен отбор, който при това по никакъв начин не възвръща вложените в него средства.

Докато Европа определя в дати края на въглищната индустрия, България продължава да залага на дългосрочното използване на въглищните централи, които осигуряват около 48% от производство на електрическа енергия и са гарант за енергийната сигурност на държавата и за конкурентоспособността на икономиката ни. Това обуславя и ролята на местните лигнитни въглища от Източномаришкия басейн като стратегическа суровина за енергетиката ни. Но ако продължава да трупа задължения с такива темпове, дори и при минимално натоварване на мощности в осемте си енергоблока, ТЕЦ „Марица-изток 2“ ще фалира. А след себе си ще повлече и БЕХ, който не може да продължава да финансира централата и да закупува въглеродните ѝ емисии, чиято цена се покачва непрекъснато.

За да се задържи над водата, дружеството поиска увеличаване на цената на електроенергията на регулирания пазар от юли тази година на 147,87 лв. за мегаватчас. То подаде и искане за компенсиране на разходи като част от критичната инфраструктура в енергетиката в размер на половин милион лева, което не беше прието от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Пред „Тоест“ председателят ѝ Иван Иванов заяви, че

КЕВР няма да допусне да се повишат цените на тока заради въглеродните емисии.

Министерството на енергетиката търси начини да капитализира дълга от 600 млн. лв. на ТЕЦ „Марица-изток 2“, тоест БЕХ да увеличи капитала на централата. Според министър Теменужка Петкова така би постъпил всеки инвеститор в условията на пазарна икономика: „Считаме, че това не е държавна помощ, и сме изложили мотивите си пред ЕК“, коментира тя и посочи, че ако оттам поискат документи, за да видят как холдингът ще спечели от капитализирането на дружеството, такива ще бъдат предоставени. В Брюксел настоявали най-вече да разберат как във времето то ще възстанови тази „инвестиция“.

В четвъртък в Раднево, след „откриването“ на два нови багера във въгледобивното дружество, министър Петкова не отговори на въпроси на журналисти, свързани с темата, но препотвърди позицията на държавата, че в следващите години ще разчита на енергията от въглища. Това е отразено в няколко много важни документа, които ще бъдат изпратени до края на годината в ЕК, на първо място – в интегрирания план „Климат – енергетика“.

В близко бъдеще предстои да влезе в сила и регламент на ЕК с ново ограничение за въглищни централи, които емитират повече от 550 грама въглероден диоксид на киловатчас. За вече съществуващите мерките ще започнат да се прилагат едва от 2025 г., тоест

след 6 години топлоелектрическите централи вече няма да имат право на субсидии и държавна помощ. За такава обаче Комисията приема и заплащането на студения резерв,

който трябва да осигурява електроенергия за системата в пикове на търсене. България продължава да работи по тази схема от години и в началото на август, след като спечелиха търговете на Енергийния системен оператор (ЕСО), Ахмед Доган и Христо Ковачки си поделиха 52 от общо 56 млн. лв. за поддържане на студения резерв. Той е стратегически, но според Меглена Антонова от „Грийнпийс – България“ държавата ни никога не е уведомявала Европейската комисия за прилагането на този механизъм.

Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) излезе през юли със становище, че българските предприятия получават най-скъпата електроенергия в Европа. Няколко месеца по-рано от Асоциацията припомниха как през мразовития януари на 2017 година държавата бе принудена да спре износа на ток, за да се осигури вътрешното потребление. И така пое задълженията на централите, на които се плащат милиони левове годишно за студен резерв.

На кръгла маса в Института по енергиен мениджмънт определиха Механизмите за капацитети като част от бъдещия пазарен модел на България. Те може да са различни, но всеки един от тях е по-широка платформа, отколкото студения резерв, и в нея могат да участват повече енергийни дружества. Освен това те създават предвидимост за работата на централите за няколко години напред. Механизъм за капацитет у нас ще поддържа съществуването на топлоелектрическите централи и свързания с тях въгледобив – разбира се, ако ЕК не възрази. Той ще стабилизира системата временно, до пълната либерализация на енергийния пазар. Която, ако се осъществи в България сега, голяма част от дружествата ще фалират.

Правителството успя да осигури безсрочна дерогация за ТЕЦ „Марица-изток 2“, която не може да покрие нормите на Директивата за големите горивни инсталации. От сдружението „За Земята“ обаче оспорват разрешението, дадено от Изпълнителна агенция „Околна среда“, пред Административния съд в Стара Загора.

„Грийнпийс – България“ оспорва анализа, върху който се базира дерогацията и в който се стига до извода, че ползите от модернизирането на централата ще са изключително ниски. От организацията смятат, че причината за толкова нисък резултат на ползите е поредица от грешки в методологията и фактът, че се разглежда влиянието от дейността на централата само в радиус от 45 км. Анализ на зелените неправителствени организации доказва

трансгранично (чак до Солун) и вторично замърсяване

след взаимодействието на серния диоксид с други елементи от атмосферния въздух, от които се образуват най-фините прахови частици. В анализа се прогнозира, че емисиите от ТЕЦ „Марица-изток 2“, позволени съгласно дерогацията, вероятно ще доведат годишно до приблизително 420 преждевременни смъртни случая и 90 случая на новородени с ниско тегло поради излагане на ФПЧ2.5 и азотен диоксид.

Други въздействия включват 190 нови случая годишно на хроничен бронхит при възрастни, 1000 случая – на бронхит при деца, 20 деца дневно, страдащи от астма и бронхитни симптоми, и 1300 души на ден с респираторни инфекции, включително 170 загубени работни дни поради излагане на замърсяване на въздуха от централата. Очакват се и 300 случая на хоспитализиране всяка година на хора с респираторни и сърдечносъдови заболявания.

Прeз мaрт дo cъдeбния cъcтaв e изпрaтeнa мoлбa зa присъединяване (като зaинтeрecoвaни cтрaни по делото) на Гeoргиoc Пacчaлидиc – гражданин от Кавала, и на Thе Grееn Tаnk – нeпрaвитeлcтвeнa oргaнизaция в Гърция. Те настояват, заради застрашеното здрaвe нa хoрaтa в ceвeрнaтa чacт нa страната им, по дерогацията на централата да се проведe консултация между България и Гърция.

Дали разрешената от Изпълнителна агенция „Околна среда“ отмяна на изискванията в Директивата за големите горивни инсталации в ЕК ще остане в сила за ТЕЦ „Марица-изток 2“, или ще бъде прекратена, зависи от решението на съда. Но дори и да продължи да работи в условията на сегашните норми за вредни емисии с оптимизирани разходи и персонал, както и с по-малко натоварени мощности, дружеството ще продължи да плаща за въглеродните емисии. За които държавният Енергиен холдинг не може да осигурява безкраен финансов ресурс.

Как ще развиват енергийните си сектори след края на въглищната ера, в някои европейски страни мислят от години. И не само мислят, а някои предложиха и приеха планове за действие с конкретни дати за поетапно затваряне на централи и за алтернативна заетост на освободените работници. Въпреки това много държави в ЕС продължават да разчитат в голяма степен на изкопаеми горива, а правителствата им отстъпват от водещата си роля в борбата с изменението на климата.

Българската държава закъсня драматично с предлагането на нови политики за поетапна декарбонизация на индустрията ни.

Палиативните мерки ще облекчат временно агонията, но няма да решат проблемите на въглищната индустрия. А според експерти от Центъра за изследване на демокрацията в националния ни план за енергетика и климат липсват амбиция, дългосрочна перспектива и ясна визия за посоката на българския енергиен преход.

Сега правителството има две възможности за избор. Едната е да предприеме драстични съкращения на енергетици, а след това, заради намаленото потребление на въглища – и на миньори. Втората – да увеличи цената на електроенергията, което и бездруго ще стане след либерализацията на енергийния пазар. А въглеродните емисии оскъпяват непосилно тока, произвеждан от местните лигнитни въглища в енергийния комплекс „Марица-изток“.

Който и сценарий да изберат управляващите, той ще доведе до масови синдикални и граждански протести. Които могат да съберат енергия и да съборят кабинета. Всичко е въпрос на време.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж във връзка с пожар на сероочистващата инсталация на ТЕЦ „Марица-изток 2“ през юни 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За бога, братя, не боледувайте. Яжте пица

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/budget-2020/

Във времената, когато всички обичаха Бойко Борисов, първият финансов министър на ГЕРБ Симеон Дянков оприличи бюджета на пица – и така ѝ тръгна на метафората. В първия мандат – постна пица, в третия – с пармезан и шунка.

Шунката не е за всички, независимо какви ги говори председателката на Комисията по бюджет и финанси в 44-тото Народно събрание Менда Стоянова (ГЕРБ). Тя казва също, че догодина „държавата ще похарчи толкова, колкото и ще събере“, но това не е вярно. Бюджетът е балансиран, но властта ще пусне и нова дългова емисия от 2 млрд. лв. на външните пазари. Това означава, че към предвидените капиталови разходи от 2,913 млрд. ще се прибавят и нови 2 милиарда за харчене. Догодина може да се окаже, че освен „Хемус“, и „Струма“ ще се прави със средства от държавния бюджет.

Тази година от резерва бяха планирани 741 млн. лв. за новото платно на „Струма“ в участъка „Крупник – Кресна“ от Кулата към София и за обходния път на Кресна. Управляващите все така се надяват на безвъзмездни средства от Оперативна програма „Транспорт и транспортна инфраструктура, 2014–2020 г.“, но изгледите май не са оптимистични.

Реформи от ГЕРБ няма да дочакаме, нито прозрачност на разходите.

Доказателство са милионите субсидии за държавните предприятия, сред които най-големите получатели са Национална компания „Железопътна инфраструктура“ със 145 млн. лв. и вечната „черна дупка“ БДЖ със 139 млн. лв., от които 100 милиона ще отидат за нови вагони и локомотиви; отделно още 175 млн. лв. – за компенсации за евтиното возене на ученици, студенти, пенсионери, военни.

В следващите 3 години към „Пристанищна инфраструктура“ ще се насочат 220 милиона държавни пари. С тая „шунка“ ще се почерпи (и) почетният председател на ДПС Ахмед Доган, сдобил се тази година с „Пристанище ТЕЦ Езерово“. Амбицията е то да се превърне в порт за обработка на зърнени и контейнерни товари. Средствата за „Пристанищна инфраструктура“ ще бъдат използвани за удълбочаване до 12,5 м на пристанището във Варна, за да влизат и по-големи кораби, които да обслужват пристанищните терминали за контейнери, зърно, сярна киселина и петролни продукти.

Големите пари в българския бюджет се раздават през капиталовите разходи и субсидиите

за държавните предприятия, общини, ведомства, част от които се харчат през обществените поръчки. Раздават се и чрез данъчни промени като одобрените тази седмица от Бюджетната комисия. Те предвиждат инвеститорите в сгради да си възстановяват данъчен кредит за улици и друга инфраструктура, която е публична държавна или общинска собственост.

Но властта отпуска по някое парче с шунка и на тези, които получават заплатите си от бюджета – с 10-процентно увеличение. За пенсионерите – 6,7% ръст на пенсиите от 1 юли. За децата на социално слаби родители (в тази категория попадат повечето представители на малцинствените групи) бюджетът ще плаща таксите за предучилищна подготовка. Сумите ще се превеждат директно по бюджетите на съответните детски градини.

Освен това държавната хазна ще финансира с по 70 млн. лв. на година специален фонд за изграждането на ясли, детски градини и училища. Както и да го погледнем, това са пари за строителния бизнес. Не е ясно какво мотивира подобни намерения, тъй като броят на живородените деца намалява от година на година, както и на първокласниците. За 2018 г. например броят на живородените деца е 62 197 – в сравнение с предходната броят им намалява с 1758 деца, или с 2,7%. А коефициентът на плодовитост през последните години не преминава нивото от 1,5. Единствено в София дефицитът е сериозен – над 5000 деца останаха извън яслите и градините тази година, когато дори и във Варна имаше свободни места. Досега столицата посрещаше тези разходи със средства от бюджета си, а догодина той стига до 1,9 млрд. лв.

Коледно подаръче за бизнеса

Подаръкът дотук обаче е обикновена шунка в сравнение с пармезана, който коалицията на ГЕРБ и „Обединени патриоти“ готви за бизнеса, окайващ се от години заради болничните и почивките покрай национални празници. Управляващите решиха да накажат гражданите – и болните, и здравите, с решението първият ден от болничните да не се плаща, като в същото време наградиха системата, благодарение на която българите боледуват все повече и повече, с още близо 400 млн. лв. С толкова бяха увеличени парите за НЗОК за 2020 г. („В името на здравеопазването“ не забравиха и 30 млн. за недотам безспорната необходимост от Национална детска болница, тоест пак за строителство.)

В момента първите три дни болнични са за сметка на работодателя, като изплащаното обезщетение е 70% от осигурителния доход, след това поема НОИ, който изплаща 80%. Един от аргументите за взетото в четвъртък решение е, че за пет години болничните с продължителност от пет дни са се увеличили с 50% – при един и същ брой заети на пазара на труда, по данни на НОИ. Друг – че в повечето страни от Европейския съюз първият ден от болничните не се заплаща. Според Фискалния съвет разходите на предприемачите за първите три дни са около 200 млн. лв. за 2019 г.

Бизнесът се бори за промяната от дълго време. По-рано през годината законопроект за промени в Закона за социалното осигуряване внесоха депутати от корпоративната партия „Воля“, с който предложиха да отпадне задължението на работодателите да плащат първите три дни, които да се поемат от Държавното обществено осигуряване (ДОО). В бюджета за 2018 г. за малко не мина предложението работодателите да плащат 50% за първите три дни вместо 70 на сто.

Ако това е благодарност от властта към бизнеса заради спечелените местни избори – ГЕРБ отново са първа политическа сила, макар и с по-малко съветници и кметове, – нека управляващите не се срамят и кажат кой предложи „отблагодаряването“. Или и те ще мълчат както БСП на въпроса „Кой предложи Пеевски за шеф на ДАНС?“.

Няколко довода срещу решението да не се плаща първият ден болнични

Първо, управляващите негласно признаха поражение на намеренията си да контролират лекарското съсловие за фалшивите болнични. Дали изобщо са опитали? Преди няколко месеца Националното сдружение на общопрактикуващите лекари предложи да се предвиди вторичен преглед и ако пациентът не се яви, издаденият болничен да се анулира. Не им обърнаха внимание.

Второ, нужна е статистика какво е съотношението на болничните, издадени на служители в бюджетния сектор, където всички се осигуряват на реална заплата, и на такива от частния. Някой да познава строителни работници в болнични? (Освен ако работодателят сам не ги е пратил, защото няма поръчки примерно.) Само чиновниците могат да си позволят масово излизане в болнични покрай национални празници и поради факта, че щатовете в администрацията са раздути.

Трето, властта изключи родителите, които ползват болнични за гледане на дете, и хората, претърпели трудова злополука. А къде остават онкоболните и всички, които се нуждаят от продължителна терапия? За хората с тежки заболявания всеки лев е от значение.

Четвърто, населението в България намалява прогресивно (поради смърт и миграция) и застарява. Така че увеличените болнични са следствие от тези процеси – предвид и данните на НОИ, че болничните растат при един и същ пазар на труда. Фалшиви със сигурност има, но това е проблем на държавата, която не може да се справи с контрола.

Пето, защо властта не контролира какво се случва в болниците? Имало ли е реално лежащо болни с диагнозата, написана на болничния лист? Бюджетът на НЗОК, лъвският пай от който отива за болници и лекарства, стига 4,7 млрд. лв. за догодина. Вместо да довърши единната информационна система, чиито основи се наливат от далечната 1999 година, а финалът се отлага за края на 2020-та, още повече пари ще се дадат на нереформираното здравеопазване. В тази система близо 360-те болници нямат никаква друга цел, освен да увеличават колкото може повече хоспитализациите, за да се издържат. И те стигнаха и надминаха 2 млн. на година. Не е ли логично при толкова болна нация да има толкова много болнични?!

А ефектът от орязването на първия ден най-вероятно ще е увеличаване на дължината на болничните. На докопалите се до пармезана – да им е сладко.

Заглавна снимка: Public Domain Pictures

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човешката цена на липсващите палиативни грижи за деца в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/paliativni-grizhi-za-detsa-v-bulgaria/

Между 6000 и 8000. По прогнозни данни толкова са децата у нас, които имат нужда от палиативни грижи.

Палиативни се наричат грижите за тежко болни пациенти, в резултат на които се облекчава страданието им и животът им се прави възможно по-поносим и човешки. Целта е „не просто да се добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните, които имат да изживеят“, се казва в анализ, изработен от екип към Фондация „Ида“, чийто фокус са тъкмо палиативните грижи за деца.

България и Кипър са единствените европейски страни, в които този тип подкрепа за деца и техните родители не е нормативно уреден.

Макар лекари редовно да подават информация към Министерството на здравеопазването за тежко болните си пациенти под 18-годишна възраст, официална статистика за тях няма. Ето защо от „Ида“ правят изследване за потребностите от палиативни грижи за деца в България. Те публикуват в интернет анкетна карта, на която се отзовават 801 респонденти, и провеждат интервюта с 28 лекари, психолози, родители и пациенти от София, Пловдив и Стара Загора. Освен това проучват и законодателството у нас, както и нормативната рамка и практиките в други държави.

Количественото изследване не е представително, но за сметка на това значителна част от участниците има отношение към темата. Близо две трети от тях имат познати, които са загубили дете; над една четвърт е делът на онези, които са се страхували, че собственото им дете може да е тежко болно, а децата на 6% от респондентите са със заболявания с очаквана намалена продължителност на живота. 40 души от анкетираните вече са губили дете, половината от тях – преди раждането; а още 11 не желаят да отговорят на този въпрос.

Оценката на „Ида“ за броя на тежко болните деца е само ориентировъчна. За база за сравнение се взема делът им в скандинавските страни, в Германия и Франция. Прибавя се предположението, че у нас майчиното и детското здраве са на по-ниско равнище, следователно е силно вероятно да има повече такива деца.

У нас палиативните грижи като цяло са на светлинни години назад спрямо тези в повечето развити страни.

За да има право медицинското лице да практикува палиативни грижи в България, е достатъчно да прекара… едва осем часа в онкологично отделение. Онкологично, защото по нашите ширини разбирането за палиативни грижи се свежда основно до това – да се слагат системи с морфин на умиращи от рак пациенти. За което Здравната каса през 2017 г. отделя по 65 лв. на ден, и то за не повече от 10 дни. Ако човекът агонизира два месеца например – ами, негов проблем. И на близките му, ако има такива. За сравнение – издръжката на дете в хоспис в Германия струва между 750 и 950 евро. На ден. И не, не просто в липсата на пари е проблемът. А в липсата на нещо много по-важно – на базисно равнище на хуманизъм.

Ако тезата за липсата на хуманизъм ви изглежда твърде патетична, ще дам пример. Представете си осемгодишно дете, болно от рак, което е на химиотерапия. Помислете колко тежко се понася химиотерапията и физически, и психически. А знаете ли, че според родните правила това дете

вече е достатъчно голямо, за да бъде самичко по време на процедурите, и присъствието на близък човек до него не се предвижда?

Това е само един пример за античовешкото отношение към тежко болните деца у нас.

Каква е очакваната продължителност на живота на дете със заболяване, от което се очаква то да умре? Не може да се даде точен отговор на този въпрос. Една от майките, попълнили електронната анкета, споделя, че детето ѝ е било бебе, когато му поставили диагноза, и лекарят прогнозирал, че то ще живее още около две седмици. Към момента на изследването на „Ида“ детето е вече на 11 години. И е все така „на ръба“ между живота и смъртта.

Какво означава едно дете да има нужда от палиативни грижи? Накратко: че то е не просто тежко болно, а понякога е непоносимо тежко болно. Непоносимо както за самото него, така и за близките му. У нас все още не е рядкост родители на практика да изоставят такива деца в т.нар. домове за медико-социални грижи за деца (ДМСГД). Нека не бързаме да ги съдим. Онези членове на изследователския екип на „Ида“, които не са лекари, не са допуснати да видят пациентите в един ДМСГД… за да не припаднат. Защото се случвало например държавни чиновници, дошли на посещение, да губят съзнание. За такива състояния говорим, когато казваме „непоносимо“.

В същото време продължава да има лекари, които съветват родителите да си оставят децата в дом, за да не разбият семействата си.

„Никога не сме мислили да я оставим. За 27 дни в неврологично отделение половината от лекарите това ми казваха – да я оставим. Всички специалисти казваха: „Оставете го, за ваше добро е. С такова дете не се живее.“ Но не можеш да прецениш така, това е дете, това е душа“, споделя една от майките.

Освен това родителите на тежко болни деца не получават и психологическа подкрепа. Други от интервюираните майки споделят:

„Питах в болницата дали имат психолог. Те ми се изсмяха и казаха, че Ида [в доклада имената на всички деца са заменени с „Ида“ – б.а.] е много малка за психолог. Казах, че е за мене. Те казаха да си търся навън. Тях майките не ги интересуват. Те се занимават с децата…“

„Нямаше психолог. Минаваха едни хора и ми казваха, че тези деца не се гледат. Казваха: „Ще си имате друго, родете си друго.“ И това лекари ми го казваха. Казваха: „Тези деца не се гледат, ще те напусне мъжът ти“, „То не се знае дали ще живее“.“

Бащите впрочем нерядко действително не издържат и напускат, като не пропускат да хвърлят вината за цялата ситуация върху майките. Понякога напускат майките, а бащите остават да гледат болното дете, но това се случва по-рядко.

Много често семействата на деца с тежки заболявания у нас се съсипват или най-малкото страдат от сериозни проблеми:

„Мъжът ми много се паникьоса. Той ми казваше: „Виждам как ти бавно полудяваш.“ Но той все пак е на работа, през деня е сред хора. Вечерта заедно плачем.“

„Ние сме се сраснали с Ида. Нямаше приятели, излизания, почивка. Ние се загубихме двамата като партньори. Ние две години нямахме интимни отношения. Аз си казвах: „Аз нямам право на щастие, аз имам болно дете, нямам право на свой живот.“

„Мъжът ми отказа психолог. Той дойде само на една среща. Каза: „Жена ми е луда. Аз съм добре. Аз нямам нужда. Ако жена ми е добре, значи и аз ще съм добре.“ Докара си метаболитен синдром.“

„Мъжът ми казваше: „Аз ти направих здраво дете, но ти го увреди, ти го съсипа.“ С всичките етикети, „защото ти си такава и такава, и такава“. Много тежки неща сме преживели…“

Освен че се разбиват семействата им, родителите на деца с тежки заболявания често пъти жертват социалния и професионалния си живот.

Много от тях не могат да си позволят да отидат на заведение или кино, да не говорим за почивка. Практика е майките да престават да работят, защото специализираните грижи са скъпи, а и повечето потенциални детегледачки се страхуват да се грижат за „такива деца“:

„По едно време бях наела една студентка, за да мога за 4 часа да върша нещо. Но на който и да предложа, хората се плашат. Повече не можах да намеря човек.“

„Ние никога не сме ходили на кино заедно. Ама никога… Не сме излизали на вечеря. Прекрасно би било [ако я има – б.а.] дневната грижа. Мобилната грижа също. Ако има една сестра, която да дойде вкъщи. Това е безценно!“

„Ние не сме ходили на почивка, защото тя плаче, а хората са отишли на почивка, не дете да им плаче…“

„Спрях да вдигам телефона, с никого не разговарях. Дистанцирах всички – майка ми, баща ми, сестра ми… Една моя приятелка дойде и започна да чука на вратата. Каза: „Излизай, не може само вътре да седиш. Ти трябва да продължиш да живееш.“ И на втория – на третия час отворих вратата. Защото ми стана жал за нея. Аз отвътре рева, тя отвън реве. Накрая отворих. Измъкна ме за малко.“

Ако изобщо ходят на психолог, родителите на тежко болни деца го плащат от джоба си. Често пъти се налага да плащат и за скъпи изследвания, които не се покриват от Здравната каса. Както и за лекарства, които понякога също не се покриват, а в други случаи е по-лесно да ги закупят, отколкото да разкарват детето по болници и да чакат пред всяка врата с часове.

Разбира се, когато семействата се разпадат, а родителите са в перманентна криза, това се отразява и на болните им деца.

Някои от тях са с незасегнати интелектуални способности и могат много добре да разберат какво се случва около тях. И е вероятно да изпитват вина, че са такива, каквито са. Ала дори децата, които „не разбират“, емоционално усещат атмосферата около себе си, любовта, която получават или която им липсва.

„И аз млъкнах. Устата ми беше затворена, залепена. Сърдех ѝ се, че е болна, че е различна… Мълчах. Имаше време, когато ѝ мълчах… И после прочетох как в китайските затвори ги наказват с мълчание“, споделя една от интервюираните майки. Друга разказва:

„Трудно приех, че е такава. Че Ида иска безусловна любов. Че тя на това е способна и ще ни научи на безусловна любов… Убедена съм, че го разбира. Тя ни усеща на друго ниво. Баща си боготвори. Гушне ли се в него, седне ли в него – и е щастлива…“

Какво ще се промени, ако има развита система от палиативни грижи в България?

На първо място, дилемата вече няма да бъде дали да си оставиш детето в институция, или да жертваш всички останали аспекти на живота си, за да му се посветиш изцяло. Палиативните грижи могат да бъдат предоставяни както от мобилни екипи, така и в специализирани хосписи, където детето да може да остава за известен период от време. Така родителите и здравите деца в семейството ще могат да предприемат различни неща заедно – да отидат например на кино или даже да си позволят почивка.

Освен това хосписи за палиативни грижи не означават, че в тях децата и родителите са разделени. На такива места близките са добре дошли, а на децата им се предоставят грижи, които родителите трудно могат да осигурят с такова качество и в домашни условия. Качествените палиативни грижи за деца са свързани и с психологическа подкрепа за родителите им.

Най-важно е обаче отношението към самите малки пациенти. Тежко болните и умиращите деца също са деца. Те също имат нужда от радост, а в степента, в която са способни на това – и от образование, игри и забавления, приятелчета… Болестта не ги изчерпва като хора. Дори смъртта може да бъде направена по-„добра“ – не само с притъпяване на физическата болка, а и с организиране на позитивни преживявания. Именно това означава, че специалистите по палиативни грижи „не само добавят повече дни към живота на болните, но и повече живот към дните“.

Разбира се, няма как да не си зададем въпроса: кой да плаща за палиативните грижи, ако ги има в България?

Нереалистично е да смятаме, че у нас за целта биха се давали между 750 и 950 евро на ден, както е в Германия. Но там и трудът струва много по-скъпо, отколкото у нас. От друга страна, 650 лв. за всичко (по 65 лв. на ден за 10 дни) са крайно недостатъчни.

Сред попълнилите анкетата на „Ида“ няма категорично мнение откъде да идва финансирането. 9% от тях смятат, че финансовите разходи за деца с тежки заболявания трябва да се поемат от държавния бюджет. На второ място идва Здравната каса с 8,71%. На трето – с 6,61% – са родителите. Чак след това идват гражданският сектор, частните застрахователи, религиозните общности, корпоративните и индивидуалните дарители, международните донорски организации. Според екипа на изследването поставянето на родителите толкова напред в „класацията“ е симптом за недоверие в публичните политики у нас, както и за тежко социално отчуждение. Болните деца се свеждат до семейна трагедия, а качеството им на живот не се мисли като нещо, което зависи от цялото общество.

От друга страна, директорите на ДМСГД са убедени, че палиативните грижи не могат да минават през Здравната каса, тъй като не отговарят на „философията“ на клиничните пътеки. У нас най-дългата клинична пътека за деца е едва две седмици и често пъти се налага на малките пациенти да се поставя поредица от фалшиви диагнози, за да е изобщо възможно те да получават медицински грижи.

Няма особен смисъл обаче да се питаме откъде ще дойдат парите, докато палиативните грижи за деца у нас не бъдат правно регламентирани.

Защото дори утре някой да успее да осигури финансиране за детски хоспис, този хоспис ще бъде незаконен. Законно е родителите да се справят сами с децата си у дома или да ги дадат в ДМСГД. Както и децата да са в болница, ако се намерят „подходящи“ клинични пътеки, но това често става по начин, който не отговаря на потребностите на тежко болните деца.

Затова според екипа на „Ида“ за палиативните грижи за деца и детските хосписи трябва да се говори открито и систематично. А това включва и разговор за детското страдание и детската смърт. Въпреки че темата е болезнена и е почти табу у нас – за болни деца се говори най-вече в рамките на дарителски кампании, когато има някаква надежда за излекуване.

Необходимо е да се въведат и истински медицински курсове за палиативни грижи, които да включват и съвременните практики, и психологическите аспекти, а да не се изчерпват с осем часа седене в една онкология. И разбира се, да се регулира законово този тип грижи за деца, но след сериозни проучвания – и на потребностите, и на нормативната рамка, и на опита на други държави.

Защото е лицемерно да искаме в България да се раждат деца заради общото благо, а когато те са тежко болни, това да е проблем само на тях и на родителите им.

Заглавно изображение: „Болното дете“, картина на Оскар Вергеланд от 1906 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Да помагаш на планината

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/da-pomagash-na-planinata/

От години неправителствените организации в страната се борят да утвърдят доброволчеството като разпознаваема форма на занимание, в което българите да влагат систематично усилия, енергия и време. До момента тези усилия имат променлив успех, като според данни от Световния дарителски индекс едва 5% от населението е участвало в доброволчески инициативи през 2018 г., докато 18% са отделили пари за определена кауза. Средствата са важни за съществуването на неправителствения сектор, но без „хора на терен“ е невъзможно да се изпълняват трудоемки дейности, като например връщане на общностния дух в отдалечени села или приготвяне на храна в социална кухня.

През последните пет години участвах в множество акции, свързани с опазване на околната среда и от първо лице се уверих, че в България съществуват разнообразни възможности за доброволчество, повечето от които не са известни на голяма част от обществото. Например в Спасителния център на „Зелени балкани“ в Стара Загора бях свидетел как се извършва лечение на диви животни и се подготвят редки видове птици за завръщане в природата, а с екипа на „WWF България“ стигнах до Белене, за да науча повече за възможностите за възстановяване на популациите на изчезващи есетри в р. Дунав. С малко търсене и щипка ентусиазъм всеки може да намери подходяща за себе си кауза и в сфери като изкуството, културата, работата с възрастни хора или образованието.

Една от най-вдъхновяващите и устойчиви през годините кампании, в които съм се включвал, е почистването на високопланински и труднодостъпни територии, организирано от сдружение „За Земята“. Идеята възниква у група ученици от гимназия „Ромен Ролан“ в Стара Загора през пролетта на 1999 г. и за две десетилетия в инициативата са взели участие над 1500 души, които са събрали около 130 тона отпадъци от планински върхове, морски плажове и защитени местности. Тази година „Чистенето“, както е известно накратко между участниците, напусна обичайните локации в националните паркове „Рила“, „Пирин“ и „Централен Балкан“ и се насочи към слабо познатия район на Западните Родопи, над селата Мугла и Гела.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Концепцията на кампанията е следната – организатори и доброволци се събират в начална точка, която обикновено е хижа със сравнително лесен достъп за автомобили. В период от 7 до 10 дни и в зависимост от броя на участниците пешеходният маршрут преминава през още две или три хижи. Почистват се както планинските пътеки между тях, така и районите, в които обичайно се събират големи групи хора, като заслони, върхове и природни забележителности.

Обичайно възможностите за преспиване включват палатки и хамаци за по-опитните планинари, но и настаняване в хижите за тези, които не разполагат с подходяща екипировка или в случай на лошо време. За храната сутрин, обед и вечер се грижат готвачи доброволци, но всеки може да помага или да сподели интересна рецепта. Вечерите преминават в свирене, танци, песни или просто в разказване на истории край лагерния огън. Често гостуват и експерти от природозащитни организации, за да изнесат беседи по теми като опазване на вековните гори и отговорно потребление на храна.

Преди да се напусне районът на дадена хижа, отпадъците се събират в чували и сe извозват с високопроходими автомобили или камиони до най-близкото сметище или регионално депо за отпадъци. Забележителното е, че от 2011 г. средствата за „Чистенето“ се събират предимно от индивидуални дарения, без необходимост от допълнително финансиране от корпорации или европейски проекти. Проектът на bTV „Да изчистим България заедно“ също е директно вдъхновен от некомерсиалната инициатива на „За Земята“.

Отвъд сухите факти, чистенето носи специфичния заряд на доброволчески лагер, в който участниците се превръщат в приятели, обединени от любовта към планината, обмяната на житейски опит и преодоляването на препятствия заедно. Както във всяко общностно събитие, първите дни преминават в напасване и отърсване от ежедневния стрес, постепенно се създава ритъмът на групата, а в края на акцията усещането е за функциониране на един добре смазан механизъм. В кампанията се включват хора от цяла България, а през последните няколко години идват и доброволци от САЩ, Канада, Англия и Шотландия, привлечени от възможността да помогнат на стойностна кауза през лятната си ваканция.

Натиснете тук за да видите презентацията.

В един слънчев и топъл ден в края на август съм седнал на поляната пред х. „Ледницата“, която се явява втората локация в тазгодишния маршрут, и разговарям с организаторите. Срещу мен са Данита Заричинова, експерт „Нулеви отпадъци“ в „За Земята“, и Стоян Костадинов, Ясмина Иванова и Стела Николова, студенти по антропология и медицина съответно в Нов български университет и Медицинския университет в София. Четиримата са учили в 9-та френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ и държат франкофонска нишка на събитието, защото увличат още свои съученици да участват. Въпреки че вече са били доброволци в няколко чистения, тази година Стоян, Стела и Ясмина са организатори за първи път.

Мащабна акция на надморска височина от 1400 до 2100 метра в отдалечен район като Западните Родопи изисква дългосрочно планиране – маршрутът предварително се обхожда, уведомяват се собствениците на хижи и се търси диалог с общините, от които зависи извозването на отпадъците. „Мащабите трудно се възприемат в началото, но с малко повече разговори се случват нещата“, разказва Ясмина за реакциите на местните хора, когато научават, че стотина души ще се ангажират на място за девет дни.

„Наистина всички подхождат малко недоверчиво, но като видят, че сме сериозни, стават отзивчиви. Необходимо е повече да се ангажират институциите, най-вече общините, за да поемат последващо задължение и да отговарят за тези територии“, допълва Стоян. Данита споделя и за приятните изненади, като например отношението на Община Девин, в чиито предели попада районът на х. „Чаирски езера“: „За първи път видях камион, извозващ отпадъци, да пристигне точно на минутата, в която е казано, че ще дойде.“

Набирането на необходимите дарения е започнало още в края на 2018 г. с участия в коледни базари, където се продават брандирани артикули и се разпространява информация. Следват презентации пред фирми – например от ИТ компанията Experian изпращат около 40 души като част от програма за корпоративно доброволчество. Екипът на проекта „Твоята храна“, насочен към намаляване на хранителните отпадъци, участва с финансово дарение и тематична презентация в „Перелик“, последната хижа от маршрута. През лятото организаторите правят концерт в подкрепа на инициативата и стигат до фестивали като „Беглика“ и  боровинковите нощи на х. „Амбарица“, където срещат много съмишленици и бъдещи участници в чистенето.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Питам ги дали в Родопите е по-чисто в сравнение с по-популярни места, като върховете Мусала или Вихрен, които се посещават от хиляди туристи всеки сезон. Стоян ми обяснява, че ситуацията е по-различна: „Както и предполагахме, намират се много боклуци около хижите. Винаги има голямо сметище, което ние след определено време намираме. Това са отпадъци отпреди 30–40 години и така се разкрива една своеобразна археология.“ Причината е, че по времето на социализма хижарите са обучавани от властите да изкопават голяма яма на удобно място и да я пълнят с отпадъци, защото сметоизвозването във високите части на планините е било непознато. Честа гледка на дъното на тези дупки са метални консерви от ГДР, които в горните пластове се заменят от пластмасови опаковки и кенчета. „За един ден извадихме от района около х. „Ледницата“ над двеста чувала“, завършва темата Стела.

Разпитвам ги за плановете за бъдещето. Четиримата са на общо мнение: освен ежегодното събитие е назрял моментът да се организира поредица от срещи с представители на Българския туристически съюз, общинските власти, дирекциите на националните паркове и собствениците на хижи. Съществуват много начини да се стимулира отговорно отношение и да се намали пластмасовият отпечатък в планината, а за реализацията им е необходимо желание и координация между всички участници в процесите. От сдружение „За Земята“ са готови да се включат активно с натрупаните през годините експертност и опит, а за целта, разбира се, търсят доброволци.

Снимки: © Георги Велев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Германия вече със задължение да се ваксинира

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/impfpflicht/

След Италия, Австралия и други, Германия също въведе задължение да се ваксинира. На този етап е само за морбили, но промените отварят вратата при спаднал по подобен начин покритие и обществен имунитет за други болести да се въведат подобни мерки.

Бундестагът прие днес задължителна имунизация срещу морбили с огромно мнозинство. Влиза в сила от март 2020. Ще бъдат налагани глоби до 2500€, а ясли, градини, училища и други подобни форми на грижа се задължават да следят и отказват постъпване на деца, които нямат имунизации. Важи както за частни, така и за държавни. Същото изискване се предвижда и за здравни работници, учители и възпитатели, макар там да не е точно ясно как ще бъде приложено и от кога.

Имунолози и лични лекари подкрепят задължението, макар да им се налага допълнителна работа с него. В законопроекта е предвидено отпускането на целеви средства, но те са почти изцяло за държавни и общински институции. Разходите на лекарите ще бъдат поети от здравните каси, които ще работят също с градини и училища по програми за имунизация директно на място.

В обсъждането се открояваше категорична подкрепа за имунизационната програма и възмущение от фалшивите новини в мрежата. Особено резки бяха лекарите. Имаше изказвания от AFD, в които цитираха именно измислиците, които виждаме в антивакс групите. От тях се чуха и нападки към бежанците като „носещи зарази“, а в изказвания извън заседанието – към емигранти като тези от България. Всъщност, промените вече предвижда задължение и за имунизация на всички бежанци, които се установят в страната.

Изказани бяха притеснения дали задължението няма да има негативен психологически ефект върху родителите и те няма да решат да не ваксинират децата си срещу други болести. Имаше критика от опозицията, че CDU са забавили толкова тази мярка, както и че не правят въобще достатъчно за борба с дезинформацията и за стимулиране на имунизациите срещу други тежки болести, включително ЧПВ. Също, че не взимат мерки за подобряването на имунизационното покритие на по-големите деца и младите, сред които също е ниско при доста болести.

Отделно имаше коментари, че всъщност в Германия няма налична отделна ваксина за морбили, а само комбинирана с МПР. Аналогично на България, тя присъства така в календара им като се поставя заедно с ваксина срещу варицела. Това обаче не е проблем според вносителите. Щяло да се работи за набавяне на дози моноваксина, но повечето родители ще изберат така или иначе комбинираната както е по календар. Аз си бих опреснителна в началото на тази година.

Отново, това е добра новина за България, тъй като най-голямата ни диаспора емигранти е именно в Германия. Доста от епидемиите и отделните случаи, които забелязваме през годините са с произход именно от там. По-малко заразени в Германия означава и по-малко епидемии в България.


Текстът на промените както и запис на обсъждането ще откриете тук. Може да чуете коментара ми при Веселин Дремджиев докато течеше дискусията. Темата за задължителните ваксини съм коментирал многократно. Линкове към поредната фаза от дебата в България ще намерите в началото на предишната ми статия.

Отец Янакиев все пак помогна с нещо за ваксините

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/yanakiev-pomogna-%D0%B7a-vaksinite/

… почти.

Не съм писал нарочно тук за случая със свещеника и делото му в Сливен. Както многократно съм обсъждал до сега, въпросът не е медицински, а юридически и психологически. Лекари и имунолози не обсъждат дали трябва да се поставят ваксини, а кои и в каква комбинация. Как да се стимулират хората да не пропускат тези за себе си и децата си е вече въпрос на социалната система, здравната култура и условията в конкретно общество.

Здравният аспект от нещата са ясни и го чуваме постоянно. Научаваме и все повече неща за вредата от болестите, които са иначе лесно предотвратими с ваксините. Трудът на Велислава Петрова е показателен за това. Относно юридическият аспект на нещата, тук адвокати имат най-вече думата. Препоръчвам интервюто на Мария Шаркова по БНТ и обзора на Ивайло Везенков в Свободна Европа. Дискусията на Силвия Петкова в Маргиналия и Веселина Седларска в Редута, също добавят аспекти към темата, ако искате да прочетете повече.

Всички са единодушни, че решението на АС Сливен се базира на грешно тълкуване на закона и конвенцията и че ще падне при обжалването. Тепърва чакаме отговор от Министерството на здравеопазването дали и какво са предприели въобще по това дело. Междувременно обаче „постижението“ на свещеника доведе не само до повдигане на вежди, но и до ликуване на доста из антиваксърските групи.

Макар символично, това, което Янакиев сътвори има значителен негативен обществен ефект. Подобен виждаме при други борещи се активно с имунизациите и въобще този вид претенция на инфекциозни заболявания. Затова подобно на миналата година, реших да направя нещо добро от негово име.

На името на отец Янакиев има вече дарение за световната борба с полио. Дарението е от 100 лв. – по един лев за всеки случай до сега за тази година по последни данни. Благодарение на фондацията на Мелинда и Бил Гейтс, дарението се утроява. Събраните пари ще бъдат използвани за купуване на още ваксини, съкранението им, осигуряване на здравни служители по места и физическата им сигурност. Ако желае, може да свали и картичка, което отбелязва дарението му.

Тази година видяхме четирикратно увеличение на случаите на единият дивите щамове полиомиелит в последните две държави, където се среща – Афганистан и Пакистан. Добрите новини обаче са, че щам 3 вече е официално обявен за заличен след като същата съдба достигна щам 2, а целият континент Африка беше обявен за свободен от полио.

Има доста път напред, за да остане тази болест в историята. Радвам се, че отец Янакиев помага така в посока имунизирането на повече хора, макар в другата си дейност ефективно да помага на връщането на болести като морбили и рубеола.

Ако искате и вие да дарите за борбата срещу полио и други заболявания, може да го направите на End Polio, както и на сайта на Уницеф или на фонда на Bob Keegan подкрепящ здравните работници станали жертви на атаки от религиозни антивакс фанатици. Ако искате да научите повече за борбата срещу полиото, ще намерите всичко на GEI инициативата.

Те пораснаха, Преходът – не

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/te-porasnaha-prehodut-ne/

Автори: Александър Детев и Мария Бабикян

Тя е родена през 90-те. От малка знае, че е дете на Прехода. Само че тя вече порасна – пораснаха мечтите и целите ѝ, както и представата ѝ за света. Само Преходът не порасна. Той си стои там. Или вече го няма? Никой не знае. Когато пита по-големите, те не ѝ дават категоричен отговор.

За малцина Преходът все още дава надежда – надежда, че предстои онзи знаменит момент, в който той ще приключи и слънцето ще изгрее. За повечето обаче Преходът е извинение – за неуспехите, безотговорността, апатията. За трети пък е затворена страница и е време да се погледне напред.

Та… къде е Преходът? Свърши ли, или още си битува около нас? Тя реши да потърси отговорите на тези въпроси в своето семейство.

Дядото

Той е роден през 1932 година. По призвание и професия е морски капитан, обиколил е света и никога не е избягал. Не спира да чете книги и да разказва за живота си през комунизма със спомени, които звучат пресни като вчерашни: „Всички бяха еднакво бедни, аз съм пътувал като капитан на кораб за 2 долара на ден“, спомня си той.

В гласа му личи болката от всички несправедливости на режима. Казва, че е щастлив, че сме се разделили с редица от тях: „Разделих се с радост с гледането на съветски филми задължително два пъти в седмицата. Чакането на безкрайни опашки за продукти, които липсваха, от които хората имаха нужда. А после трябваше да ходиш задължително на манифестация – задължително да празнуваш и почиташ бедността и страха си. Разделихме се със забраната да влизаш в храм. Вече не е задължително членуването в чавдарска, пионерска и комсомолска организация – просто те не съществуват вече.“

После идват промените и раждат ентусиазъм – опияняващ ентусиазъм: „След 10 ноември народът беше въодушевен и изпълнен с очакване за края на комунизма. Бяхме на площадите и скандирахме. Помня го добре: „И преди, и сега БКП е мафия!“, викахме го с цяло гърло, докато думите не започваха да се сливат в едно. Не разочарованието настъпва постепенно – бяхме излъгани.“

Той обича да разказва за живота и натрупаните спомени. Разказва и за бъдещето и описва момента, в който ще усетим, че е дошъл краят на Прехода: „Преходът ще приключи, когато започнат да се провеждат свободни и честни избори. Когато медиите добият свобода – днес големите от тях са купени. Преходът ще свърши, когато усетим, че властите са разделени и съдебната система е независима, макар наскоро разбрахме, че някои свободно отричат тази нужда. Май е време да започнем отначало Прехода.“

Бащата

Той е роден през 1967 година. Убеден демократ, бил е в барикадата на Софийския университет по време на най-големите протести в началото на Прехода. Занимава се с писане. Не е спирал да вярва в бъдещето на България, но смята, че всичко зависи от гражданското общество. Иска да усети отново радостта и вълнението от протестите през 89-та.

Еманацията на пороците на режима преди промените той вижда в първите години след тях: „Днес не се говори за парите на Прехода и тяхната функционална реализация в пряката демокрация. Няма ги документите от БНБ, а те често казват повече от досиетата на Държавна сигурност. Няма ги трагедиите на хора, принудени да бъдат част от ДС. Няма ги инструктажите на Москва за властта у нас. Няма я историята за трагедията на т.нар. Възродителен процес. Нито за масовия фалит на банките и реалните кукловоди“, казва той.

А тежките последици оттогава са все така живи и днес: „Продължава да е налице връзкарството, страхът от властта, усещането, че друг решава вместо теб. Чувството, че всичко е общо. Изолираната истина стана полифония. Усещането за „даденост“ не си е отишло. Комунизмът бе даденост, а днес свободата ни – също.“

Той звучи като песимист, а не е. Не е загубил надежда, макар да знае, че трябва. Защото се чувства предаден и огорчен – че енергията на младостта му е отдадена за ценности, които често изглеждат загубени.

Братът

Роден е през 80-те. Учил е в чужбина и е избрал да се върне в България веднага след приключване на образованието си. Вярва, че политическата сатира има място и у креативните хора, а когато тя е заглушена отгоре на работното място, той става и си тръгва.

На него му е писнало от Прехода. „Преходът свърши много отдавна, но някои хора продължават да се чудят дали е минал, или не, за което имаме колективна вина – така и не скъсахме изцяло със своето социалистическо минало“, казва. И е пределно наясно, че доказателства за това виждаме всеки ден: „Продължава да битува страхът да се говори свободно и публично за политика. Още го има увлечението към политически лидери с популистки изказ. И още е важно „да имаш човек“ тук и там.“

Но му се иска да заровим старите демони. „От нас зависи дали искаме да жалим по миналото си, или да прегърнем настоящето, до което сме стигнали заедно с вдигната глава и поглед напред.“

Тя

Днес управляващите ни плашат с чуждото и непознатото. Народите носталгици са жертви на политически популизъм, който се храни от мистиката на миналото. От това, че то винаги е по-романтично и необратимо. Тъй като децата на 90-те не са преки участници в живота по време на социализма, а и никой не им разказа за него без емоция, те са объркани за своята роля като част от гражданското общество.

Но децата вече отдавна не са малки. Тях трябва да пуснем напред да се грижат за колективната ни посока, защото раните от миналото не са техни.

И след срещите с три поколения остана да я попитаме: Какво разбра, свърши ли Преходът, или още си е тук сред нас?

Тук тя трябваше да отговори. Да обобщи отговорите, които получи. Да създаде една рамка на този разказ, която ще го определи и жанрово. Но как един жанр ще опише всичко? Та нали ако го обобщим, няма да има защо повече да говорим за него? Няма да има причина дядото да разказва. Няма да има повод братът да се ядосва, че все още робуваме на миналото. Няма да има какво да дефинира бащата – борбите и мечтите му.

Така че нека не отритваме съвсем нашия Преход. Нека все пак оценим това колко пъти ни е карал да мислим, говорим, пишем и спорим за него.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.