Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4635

Всяка партия се стреми към това да има самостоятелно мнозинство в парламента. И този стремеж е нормален и правилен. И ние, като всяка друга формация, сме убедени в нашите идеи и работим за максимално разширяване на подкрепата за тях.

Напоследък (особено от началото на годината), обаче, се наложи една теза, че самостоятелните мнозинства са единственият начин за успешно управление. Това е особено примамливо за всеки, който проектира бъдещ момент, в който чрез успешни тактически ходове може достигне до такъв резултат.

Проблемът е, че особено в България, концентрацията на власт е опасна. Принципите на западните демокрации изхождат от необходимостта от деконцентрация на властта. Затова ние се определяме като „десни“ – защото дясното е на първо място срещу свръхконцентрацията на власт и срещу нейното безконтролно упражняване.

Безспорно е, че демократично-легитимирана концентрация на власт (т.е. самостоятелно парламентарно мнозинство) е много по-добра от нелегитимната концентрация на власт, която доскоро се упражняваше от Пеевски, чрез задкулисни влияния в съдебната власт и службите за сигурност. Нелегитимната власт не подлежи на демократична отчетност, докато демократично легитимираната власт все пак подлежи на такава.

Но абсолютизирането на необходимостта от самостоятелни мнозинства, особено в общество с много разделителни линии и трайно нарушена социална тъкан, е опасно. Виждаме с управлението на Прогресивна България до момента, че самостоятелното мнозинство далеч не е гаранция за добър резултат – понякога дори напротив, защото се създава усещане за самодостатъчност. А е опасно по най-малко две причини.

Първата е, че, както пише Лорд Актън: „Властта има склонност да покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно.“. Има достатъчно и исторически примери, и примери от нашето съвремие.

Втората е, че поради трудността това да стане при настоящата правна уредба, следващата стъпка е или промяна на избирателна система, или промяна на формата на държавно управление (напр. президентска република) или търсене на следващия спасител. И трите могат лесно да бъдат продадени като бързи решения и да имат дългосрочни негативни последици.

Предходни политически кризи намираха своя изход с третия подход – “търсене на следващия спасител”. Включително последната такава. Но когато неизбежно след като това правителство приключи своето управление отново сме в ситуация да няма абсолютни мнозинства, или новият спасител ще трябва да бъде “произведен”, или да загубим още време, или да се прибегне до някой от първите два, опасни варианта.

В парламентарен контекст, алтернативата на това е компромисът, но „компромис“ е превърната в мръсна дума, заради използването ѝ като смокинов лист за корупционни сделки. Но може да не бъде такава. Това е задачата пред настоящото и следващото поколение български политици – да нормализират компромиса и да го разграничат от задкулисните сделки и изоставянето на ценностите. Това е трудно и непопулярно, но това е ценностен въпрос – властта трябва да е разделена, деконцентрирана, взаимно-контролираща се и отчетна.

За тези принципи се борихме на предходните избори (и ще го правим и във всяко следващо Народно събрание) – да няма „стани да седна“, да не заменим един Пеевски с някой друг подобен, но несанкциониран, а да градим трайни механизми за възпиране, контрол и отчетност.

И стигаме до настоящия момент – в светлината на предстоящите президентски избори темата за деконцентрация на властта е особено важна. Видимо Илияна Йотова няма да бъде балансиращ и контролиращ елемент в системата, което ще я направи още по-централизирана и съответно проблемна.

И да, президентът няма много формална власт. Но с високата трибуна, от която говори, (след като е избран пряко от мнозинство), осветява системни проблеми на управлението и по този начин прави по-трудна злоупотребата с власт. Като добавим и формалните правомощия за вето, правото да не подписва указите за избор на главен прокурор и председатели на върховни съдилища, с правото на достъп до еднаква по обем класифицирана информация с премиер и председателя на парламента, както и с правото да назначава конституционни съдии и членове в някои регулатори, се получава институция със сериозен потенциал за противотежест на изпълнителната власт, колкото и силна да я тя.

И не за да ѝ пречи, а за да не ѝ позволява да се корумпира толкова бързо и толкова лесно, колкото предвижда историческия опит при упражняване на безконтролна власт. А това е в интерес на страната.

Най-логичният избор по тази и по много други причини са Гюров и Кандев. #4

Материалът Деконцентрация на властта е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-5-10-oktomvri/

Последната седмица отшумя като изтребител. По-скоро като четири изтребителя – онези, които ескортираха спартана, донесъл костите на цар Самуил. Така небесният патронаж над родината буквално се буквализира пред очите ни. Почувствах се двойно и тройно защитена, както се казва в някои тв реклами. Нищо че (кандидат)президентката и върховна главнокомандваща на въоръжените сили на страната г-жа Йотова, чиято предизборна кампания изтребителите увенчаха, е толкова отявлена пацифистка… Пази, Боже, и ти, царю Самуиле, да не ни се наложи да я видим в ролята ѝ на държавен водач във военно време!

Във всеки случай, нямаше къде да се скрием от цялата дандания около пренасянето на костите – като се почне от размера и формата на всенародните тържества, мине се през високопарните патриотични лозунги, гарнирани с „добросъседско“ попържане срещу гърците и надуване пред северномакедонците и се свърши с взрива от разколебаващи патоса на управляващите конспирацийки от типа на колко дупки имало в сакралната кост на Самуил и толкова ли трябвало да бъдат в действителност. А самият факт, че скелетът „обиколи“ телевизиите и социалните мрежи под формата на снимки и видеа, намирам не просто за проява на инфантилизъм и кич, но и за акт, лишен от елементарна етика.

На фона на цялото това тупане в гърдите разразилата се през седмицата трагедия в българската акватория позагрози патриотичните ни напъни. На 6 октомври два чужди търговски кораба бяха ударени от дронове в българската икономическа зона. По всяка вероятност дроновете са руски, колкото и да е мъчително за правителството да допусне това. Екипажът на единия кораб беше спасен и евакуиран, но вторият кораб потъна за броени минути и до този момент няма информация за оцелели. С този „инцидент“ войната настъпва все по-близо към нас, докато управляващите продължават да са за мир и любов и за хем вълкът цял, хем агнето сито. Светла Енчева анализира тази и още ситуации, които само доказват, че разликата между външна и вътрешна политика е условна. А през последните месеци настоящото управление все по-често заема йогийската поза шашанкасана (известна още като поза заек) с лице на изток. Или както твърди Светла Енчева:

„Прогресивният“ патриотизъм не крие своята проруска ориентация. По този начин спомага тя да бъде нормализирана.

Още по темата за геополитическата преориентация на България и „Защо външната политика е и вътрешна“ четете тук:

На шокиращото противоречие между небесния триумф (транспортирането на Самуиловите кости) и морската трагедия с дроновете е посветен и седмичният анализ на Емилия Милчева „Патриоти за мъртвите – страхливци за живите“.

Националното достойнство има различна цена според това срещу кого трябва да бъде отстоявано. Пред Скопие България говори от позицията на историческата правота, пред Москва предпочита дипломацията на васал и оставя на съюзниците да назовават заплахите.

И докато войната експандира, а темата за мира е предизборна дъвка за балончета, някои инвестират в светлото бъдеще. Оказа се например, че софтуерен инженер е изобретил „стая“ за изтезание на ИИ, базирана на научното изследване на Камерън Берг за т.нар. ос на болката при големите езикови модели. Каквото и да е оправданието за подобно изобретение, то отвсякъде намирисва на изпълнение в стил доктор Менгеле и в крайна сметка не доказва нищо друго, освен че на тази планета по-голямо чудовище от човека няма.

И като заговорихме за насилие – темата за насилието и неговата медиализация я подхваща тази седмица Биляна Курташева в разкошен (пореден) разговор на Роси Михова, в който въпросите са извадени от прочутите списъци на Сюзан Зонтаг. Ето какво казва Биляна:

Не понасям насилието – на първо, второ, трето и десетнайсето място. Това е, което, ако можех, бих изтрила от света и от човешката природа. Впрочем то е голям въпрос и по отношение на изкуството. Трябва ли да се описва и показва насилие? Някой би казал: „Трябва, за да се изобличава“, но друг би казал, че така то се и нормализира. Границата е много тънка. Сцените на насилие са най-сигурният начин да „стиснеш за гърлото“ читателя или зрителя, но често той е и най-евтиният.

Освен за насилието, в разговора става дума и за далеч по-приятни неща, като книги, влюбване и секс, както и че „Смисълът на остаряването е да ни извади от клишетата на младостта“.

Клишетата на младостта, изглежда обаче, все повече се втвърдяват, ако се съди по популярните сред тийнейджърите и особено сред младите момчета виртуални общности, формиращи т.нар. маносфера. Всички си спомняме с притаен ужас британския сериал „Юношество“, след който хиляди семейства рязко си дадохме сметка колко малко знаем за тайния живот на децата си. Е, в настоящия брой едно пораснало момче и бивш потребител на маносферата ни разказва за преживяванията си вътре, за червеното и черното хапче, за looksmaxxing-а и за други спекулативни практики и техните създатели, за които е добре да знаем, дори да нямаме тийнейджър у дома. Повече за този затворен свят, който всмуква и изключва неуверените, ненавижда жените и промива мозъците на мъжете, четете в „Развитието на маносферата и как избягах от нея“ от Димитри Захов.

Нека сега и ние да избягаме от мрачните теми на седмицата, като отидем на едно съботно кино. Наш вергилий в киносалона отново е Нева Мичева, която продължава да ни разказва за тазгодишното издание на фестивала в Сан Себастиан с цели два текста. В първия – „Трябва да се живее!“ – тя ни представя любимеца на публиката, филма „Черната топка“, няколко избрани от нея испаноезични заглавия и българския „Обувките на баща ми“ на режисьора Христо Симеонов, с когото Нева е направила и кратко интервю специално за „Тоест“.

Финалът на своеобразната поредица за „Сан Себастиан 2026“ – „Песъчинки и перли“ – ни запознава с още дузина любопитни заглавия, сред които на култови режисьори като Макдона, Звягинцев и Херцог. (Disclaimer: тези, последните, не са задължително сред любимците на Нева – поне не и в това издание на фестивала.)

Не знам дали си даваме сметка, но около 70% от най-успешните, включително печелившите филми по света са директно базирани на литературни произведения. А тази седмица беше важна и дългоочаквана от читателите на всякакви езици. На 8 октомври беше обявен носителят на Нобеловата награда за литература за 2026 година, в случая носителка (!) – бляскавата, ироничната, артистичната и адски умната канадска поетеса, есеистка и преводачка Ан Карсън. Пускам тук едно чудно видео с нея, в което – покрай другото – чете няколко свои кратки стихотворения в проза. Едното от тях е посветено на четенето и в голяма степен описва общата ни екзистенциална ситуация в този единствено възможен свят. То започва ето така:

Някои бащи мразят да четат, но обожават да водят семейството на пътешествия. Някои деца мразят пътешествията, но обожават да четат. Забавно е колко често и едните, и другите се оказват пътници в един и същ автомобил.

Накрая, в контекста на събитията – отминали и предстоящи – а и за да се върнем в добре познатата и маркирана от нас територия, искам да ви поздравя и с едно парче на черногорския постмодернист Рамбо Амадеус, в което той дава най-дългата позната ми дефиниция на турбофолка. Артистът твърди, че след като folk означава народ, а turbo е система за впръскване на гориво под налягане, то турбофолк е разпалване на най-ниските страсти у човека. Така в границите на понятието влизат сапунените сериали, стадионите, хипермаркетите, но също търговията с човешки органи, кокаинът, национализмът… Парчето завършва – както се казва на английски – „на висока нота“:

Politički marketing je turbo folk.
(Политическият маркетинг е турбофолк.)

И тъй като в момента ни залива предизборен турбофолк, пускайте си от време на време Рамбо Амадеус – нещо като кратка и освежаваща детокспрограма.

И разбира се – подкрепяйте ни. Най-малкото защото „Тоест“ не е турбофолк и никога няма да бъде. Но и защото, щем – не щем, с книга или без, всички се возим в един автомобил и той, за щастие, не е москвич.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/san-sebastian-2026-pesuchinki-i-perli/

След като разказахме за лауреатите на Златна и Сребърни раковини от 74-тото издание на един от най-значимите европейски форуми за кино (18–26 септември), както и за испаноезичните попадения и единствения български филм в програмата му, сега ще обърнем внимание на

още една малка подборка от любопитни произведения.

„Див кон девет“ е подобен на предходните четири заглавия на своя автор Мартин Макдона – характерни актьори за персонажи чешити, колоритни сцени и реплики, готови за цитиране. Само дето е по-стегнат, по-гневен и по-нацелен от всичките. И тук както в „Баншите от Инишерин“ и „В Брюж“ действието се върти около приятелството на двама сурови и леко нелепи мъже, но този път насилието е директна заемка от реалността – не сценарийна фриволност, а черният хумор борави със заметени под килима на света ръбати истини.

Крис (Джон Малкович, купа „Волпи“ от Венеция) и Лий (Сам Рокуел във вихъра си) са агенти на ЦРУ в поредната страна, където Щатите ще събарят властта – Чили малко преди 11 септември 1973-та. Първият е смъртно болен и все по-откровен в разговорите си с непознати, а вторият се озовава пред задачата да го убие, възложена му от: а) самия Крис, който предпочита да си отиде от ръката на приятел, и б) шефа на ЦРУ (Стив Бушеми), притеснен, че Крис е на път да издаде важни тайни. Цветовете са ярки като в седемдесетарското кино; бардът Виктор Хара все още не лежи мъртъв със строшени пръсти, а изнася концерт; споменаваните безчинства на американците по планетата са достатъчно назад във времето, за да може шегите с тях да звучат не като безвкусица, а като призив за осъзнаване.

Чудесна идея е „Киномания 2026“ да бъде открита на 12 ноември именно с прожекция на „Див кон девет“. (Конят от заглавието е от свободно препускащите хергелета на остров Рапа Нуи, а деветката не е обяснена от автора: „Мисля, че ще я оставя да тъне в мистерия, докато не се сетя какъв да е отговорът…“)

Друг много силен филм извън конкурсната секция очаквано се оказа „Просто илюзия“ (по заглавието на популярната песен на „Имаджинейшън“). Неговите сценаристи и режисьори Оливие Накаш и Ерик Толедано работят винаги заедно и винаги майсторски. И каквото и да разкажат, можем да бъдем сигурни, че няма да ни подведат – способни са да правят многопластови комедии и от най-неподатливата суровина. А тук тя никак не е неподатлива. „Просто илюзия“ е весело надникване в 80-те през компилация от личните спомени на авторите, в която едно 13-годишно момче прекрачва в нов етап от живота, докато узнава важни неща за света и за себе си. Актьорският състав е фантастичен; темпото, цветовете, обратите и диалозите носят радост. В Сан Себастиан Толедано каза нещо съществено:

Мултикултурализмът във Франция днес страда – всеки утвърждава идентичността си в противоречие с идентичността на другия. Но общество се гради чрез смесване… Истината е, че всичките ни филми говорят за това как да живеем заедно.

Анимационният „Корсетът“ (награда на журито в „Особен поглед“ на Кан и призове на журито и на публиката от фестивала на анимацията в Анси) има ред общи елементи с „Просто илюзия“ – възрастта на главния герой и споделеното му влюбване в по-отворено момиче, епохата, семейния състав и климат. Историята на Луи Клиши също е по спомени от детството – поради необходимостта, както твърди, „да изследва връзката баща–син по трагикомичен начин“ в контекст, където „свободните разговори са трудни, а чувствата – табу“. И е с гласа на собствения му син в ролята на Кристоф – фермерското момче, което, принудено да носи ортопедичен корсет, се отклонява от коловозите, типични за своите роднини и връстници, и става музикант… Останете в залата, докато текат финалните надписи, и ще чуете една кичозна дископесен от онази епоха – „Ураган“ на принцеса Стефани Монакска, – изпълнена от хор и орган. Прекрасен детайл, в който паметта и обичта превръщат песъчинката в перла.

Също анимационен и пределно личен е „Плетеници“ на Леа Нелсън (Tangles – по едноименния комикс на канадката Сара Ливит), който деликатно, но с променлив успех говори за отношения майка–дъщеря, за алцхаймер в семейството и за доста от скритите и явните битки на онзи, който поема отговорността да се грижи за безпомощен близък. И все пак голямото американско постижение „от семейния фронт“ тази година сякаш беше „Джоузефин“ на Бет де Араужо (награда на публиката и награда на журито от „Сънданс 2026“).

Рано една сутрин осемгодишно момиченце излиза да спортува с татко си в парка и става свидетел на изнасилване. Престъпникът е заловен с помощта на бащата; един съкрушен жест на нападнатата жена засяда в паметта на детето; следва процес по осъзнаване, в който уж щадящият избор на възрастните да не коментират станалото само задълбочава травмата. Авторката е работила впечатляващо с малката си актриса Мейсън Рийвс и е дала на Чанинг Тейтъм една от редките му роли, в която той показва актьорство, не сексапил.

„На мен като дете мълчанието не ми помогна“, казва в The Moth Де Араужо за въпросния момент от собствената си биография и обяснява как животът ѝ завинаги се е променил след онзи ден. Част от тази промяна всъщност е и самият филм и си струва да се чуе целият ѝ разказ, за да се направят интересни наблюдения за пренасянето му на екран.

Завръщания

По повод удостояването на Вернер Херцог с награда за цялостно творчество „Доностия“ (баското име на град Сан Себастиан) в програмата беше включен и най-новият му игрален експеримент – „Кибано шопеле“. В него Руни и Кейт Мара играят двойка налудно усмихнати сестри в низ от еднакви рокли, които се движат и говорят като една. Понятията им за света са ту зрели, ту инфантилни, действията им – често с неясна полза. Двете са имали любовник, който ги е изоставил и когото те сега преследват (кибаното шопеле, както веднъж неволно го наричат)… Нещото е хем вдъхновено от реалността, хем неправдоподобно дори в зададените от Херцог фикционални рамки. Калка матастрофа.

Във „Фиорд“ на Кристиян Мунджиу (втора „Златна палма“ след тази за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ преди 20 години) норвежците най-сетне идват и вземат нечии деца почти без да питат. Някъде по средата между реален спорен случай от работата на социалните служби и хипотетично упражнение ала „Ловът“ на Томас Винтерберг (но без крайностите му), филмът излага как правилата могат да се оплетат с предразсъдъците, но без да напомни достатъчно ясно защо вторите процъфтяват без първите и нанасят доста по-тежки поражения от тях. Проблем е също, че персонажите, особено тези на родителите, пестеливо изиграни от Себастиан Стан („Прясно“) и Ренате Райнсве („Най-лошият човек на света“), остават само маркирани, без осезаема личност. А това доста пречи на вчувстването в събитията. Интелектуално „Фиорд“ сякаш не доизрича, а емоционално – не довъвлича. Иначе съм напълно съгласна с думите на Мунджиу в Сан Себастиан:

Би било идеално убеждаването да става чрез образование, но когато нямаме търпение и просто се опитваме да се наложим, не стигаме доникъде… Добре е, напук на всички рискове, да обръщаме внимание и на аргументите на онези, които не ни е приятно да слушаме.

Най-голямото ми разочарование беше акламираният от критиката „Минотавър“ – завръщането на Андрей Звягинцев („Левиатан“, „Нелюбов“) след дълга творческа пауза и множество лични изпитания. Филмът не само беше отличен в Кан с Гран при и награда за саундтрака си, но и беше посочен за френско предложение за Оскарите. Говорим за римейк по „Невярната съпруга“ (недобре остарял сюжет на Шаброл от 1969-та за една изневяра, завършила с убийство), в който действието е пренесено в руски провинциален град, портрет на Путин виси на стената и е обявена частична мобилизация. Персонажите се движат като роботи с паднали батерии в среда с убити цветове, баналността на делника и на злото е всепроникваща, общуването е вяло и дори сексът не е секси, а избликът на чувства в пиковия момент е представен толкова равно, че не прилича на пик. Всичко сякаш скучае в „Минотавър“.

Като пред видеоигра –

така се чувстват, по собствените им думи, някои от изпълнителите на „геноцида“ в Газа (също техен словесен избор, както впрочем и „чистка“). „Наза“ (награда на журито от 83-тата венецианска „Мостра“) е новото разследване на израелците Ювал Абрахам и Рейчъл Шор, които през 2024 г. заедно с палестинците Базел Адра и Хамдан Балал спечелиха Оскар и над 60 други награди с пълнометражния си дебют „Единствена земя“ – свидетелство за ставащото през последните десетилетия в Западния бряг, втората палестинска територия.

В новата си работа Абрахам и Шор се срещат очи в очи с около 25 представители на елитни военни и шпионски части в родината си и разговарят нощем по плоските покриви на телавивски сгради за онова, с което израелската държава реагира на чудовищното изстъпление на „Хамас“ от 7 октомври. А именно: системно („като във фабрика“) убиване, изселване и лишаване от храна и подслон на десетки хиляди, повечето от които – без никаква връзка с терористичния акт. Плюс медиен и правен саботаж на пострадалите, търсещи подкрепа в Хага и по света. „Ролята ми е чисто техническа“, чуваме. „Газа е пълна с трупове, ядат ги кучетата.“ „[В Газа] видях въоръжен човек само веднъж.“ „Трябва да вярваме в системата, иначе всичко ще се срине…“

„Наза“ е съкращение на иврит за незек агави – „съпътстващи щети“, така че в разговор за убитите покрай всеки заподозрян за връзки с „Хамас“ (роднини, съседи, случайни минувачи) не се казва „човек“, а „щета“. Не 20 или 30, или дори 500 „жертви“ или „души“ взривени дистанционно наведнъж, а „толкова и толкова наза“. Над 70 000 дотук. Как се решава кой да бъде подозиран ли? С изкуствен интелект, съставящ профил на всеки жител на Газа според телефонната му активност.

Гласовете и профилите контражур на събеседниците на Абрахам са променени дигитално, за да не доведат до разпознаването им, което, струва ми се, в крайна сметка е неизбежно – всички те са в такава позиция и знаят толкова, че едва ли се заблуждават, че ще им се размине. Това прави факта, че са решили да проговорят, още по-трагичен, самоунищожителен.

Докато въпросите и отговорите се редуват, камерата се отклонява от събеседниците и обхожда отдалеч прозорците на жилищните сгради наоколо. В рамките им попадат парчета обикновен живот, кротки жестове, телевизори. Много включени телевизори, които разнасят официалната версия: в Газа „всички са виновни“. И чак в края се вижда мъничко от самата Газа. Миг чист ад, за да сме пределно наясно за какво говорим, когато говорим за наза.

През ноември филмът ще бъде качен на сайта на The Guardian. Но може би е най-добре да се гледа в киносалон – заради невидимата подкрепа на другите, макар и непознати.

Да бъдем свободни!

Фестивалът в Сан Себастиан беше закрит с „Фалшивата Вечер“ на Михаел Роскам. Преди прожекцията авторът припомни за отишлата си през юни Марджане Сатрапи, от чиито ръце на същата сцена в конгресния център „Курсаал“ през 2014 г. той получи наградата на журито за „Мръсни пари“. И пожела: „Да бъдем свободни като нея!“.

„Фалшивата Вечер“ възкресява един сюрреалистичен момент от Втората световна война: група съмишленици успяват да изработят фалшив брой от брюкселския ежедневник „Вечер“, в който профашистките текстове са сменени с бунтовно хумористично съдържание, и да го пласират на мястото на оригинала по будки и улици (вж. умната употреба на музиката! красивата печатарска машинария! неприкритото убеждение, че героизмът е делничен избор…). Странирането, отпечатването и разпространението на хартиено издание биха били трудоемка задача днес и явно, камо ли тогава и тайно. И все пак заговорниците се справят величаво и част от тях успяват дори да запазят живота си, не само достойнството.

Та нека да завършим с прочутите думи на Вонегът за смисленото групово действие:

Няма причина доброто да не побеждава толкова често, колкото и злото. Победата на каквото и да било е въпрос на организация. Ако има нещо от сорта на ангели, надявам се те да са организирани подобно на мафията.