Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4409

Апелативният съд вчера е преценил, че Конституцията и две решения на Конституционния съд не са приложими към задържането на Ибрямов, а от това последваха доста негативни реакции.

Да, неприемливо е съд да каже „Конституцията не я гледайте“. Но със сигурност парламентът и политиците не сме трета инстанция и решението е окончателно. Въпросът е какво можем да направим – не заради Ибрямов, и не заради имунитета, а заради принципа на правовата държава. В миналото от неправомерни мерки за неотклонение са страдали много хора без имунитет, които са станали обект на атака от мафията в съдебната власт, както става ясно от разследванията на АКФ.

Парадоксът е, че дори да е извършил престъпление, Ибрямов вероятно ще бъде оправдан, заради незаконосъобразни процесуални действия. Но за Пеевски няма значение какво ще реши последната инстанция след 4-5 години. Важно му е Ибрямов да е в ареста сега. Не му е важно правосъдието, важно му надмощието в партийните борби и в борбата за запазване на власт.

Не може парламентът да отменя мерки за неотклонение – дори да се свика извънредно заседание, то би било безпредметно, още повече, че едва ли би имало мнозинство за каквото и да било, което не допада на Пеевски – в този парламент, видимо от неслучилата се оставка на Антон Славчев (КПК), Пеевски има мнозинство.

Все пак има действия, с които да покажем, че върховенството на закона е висша ценност, без значение спрямо кого се извършват действията. Затова ще подготвим искане за тълкуване до Конституционния съд дали защитата от наказателно преследване се прилага и върху извънпроцесуални действия (преди образуването на досъдебно производство), по аналогия с вече съществуващо решение по отношение на президента и как следва да се тълкува изразът “заварено тежко престъпление” в случай, че е предхождано от извънпроцесуални действия – все неща, посочвани от експертната общност като проблеми при действията на органите на досъдебното производство и съда.

В същото време има доста органи, които имат правомощие да поискат от Върховния касационен съд да приеме тълкувателно решение при неправилно прилагане на закона (Народното събрание, съвсем правилно, не е сред тези органи).

Сигурен съм, че сега ще излязат партийни тролове и обикновени хейтъри и ще ме обвинят, че превръщаме Ибрямов и Доган в знаме на върховенството на закона, подчертавайки абсурдността на това. И то би било абсурдно, ако имената имаха значение. За закона името и партията нямат значение. И дори виновниците за настоящото състояние на съдебната система имат право на справедлив процес.

И макар по конкретния казус да не може да има политически решения, освен искането за тълкуване на правото от компетентните институции, има системни проблеми, които можем и трябва да решим в следващия парламент. Трябва да си поставим цели, така че да не може някой зад кулисите да командва наказателния процес.

Защо някой може да гарантира, че друг ще бъде подслушван, задържан, и всичко това ще бъде потвърдено на две инстанции? Със сигурност не могат да бъдат контролирани всички съдии и всички прокурори?

Защото при одобряване на СРС-та и на мерки за неотклонение, не се произнася случайно избран съдебен състав. При СРС-тата се произнася административен ръководител или негов заместник, а при мярката за задържане – дежурен, определен по график от административния ръководител. Втората инстанция е отново дежурен състав, т.е. може да бъде нагласян и най-вече – прогнозиран.

Ако пък в един важен съд има твърде много „неконтролирани“ съдии, административният ръководител може да си командирова някой от страната. Да му предложи бързо издигане, участие в някой клуб.

И така, ако контролираш само няколко съдии, но мнозинството от административните ръководители на съдилищата, имаш гаранции на кого ще попадне искането за СРС или марката за задържане и как ще се произнесе той.

А как „получаваш“ административни ръководители – като имаш мнозинство във Висшия съдебен съвет.

Неслучайно Методи Лалов разказа (и чест му прави това, че изнесе тази информация) за своя избор за административен ръководител и за влизането на Пеевски в срещата му с друг висш магистрат, съответно репликата на Пеевски „да не се отметне като Пенгезов“ – именно защото през административните ръководители се осигурява толкова много процесуална власт, ако искаш някой да бъде „ударен“ от прокуратурата и това удране да бъде узаконено от съда. И е “проблем”, когато някой административен ръководител “се отметне”. Чрез контрола на административните ръководители не можеш да гарантираш присъда, но както и в случая, това радко е целта.

Решаването на този проблем има поне три компонента:

1. Ограничаване на правомощията на административните ръководители по отношение на СРС-та, мерки за неотклонение и командироване: случайно разпределение за всичко, дори когато става дума за дежурни състави (напр. съставите на въззивната инстанция да се определят на случаен принцип от наличните съдии, защото там заседанието е в работно време); ограничаване на командироването.

2. Избор на Висш съдебен съвет с прозрачна процедура, така че да се гарантират качествата на кандидатите. Допускане на членове, които не са магистрати, като това важи в особена сила за прокурорската колегия.

3. Реформа на прокуратурата, защото единственият начин съдът да бъде прочистен от корумпирани съдии, е прокуратурата да ги обвини и вкара в затвора. В момента прокуратурата се използва, за да ги подчини чрез документиране на прегрешенията им, за да се ползват при нужда.

Всички тези неща изискват мнозинство. Понякога от 2/3. Което не може да включва Пеевски, по очевидни причини (вкл. защото едва ли още вярва, че подкрепяйки правилните неща, може да се отърве от санкциите по закона „Магнитски“).

За постигане на такова мнозинство е нужно на 27-ми да гласуваме. За нас горните мерки, като част от по-голям пакет за гарантиране на върховенството на закона, ще са условие за управление. Защото държава без върховенство на закона е организирана престъпна група.

Материалът Върховенство на закона чрез системни реформи е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/spokoyno-uniformata-e-prosto-teniska/

Учебната година започна преди по-малко от месец, но за много семейства подготовката за нея е финансова тежест, която остава дълго. Tвърдението, че образованието е безплатно, всъщност е лесно оборимо. Като се започне със задължителното облекло, мине се през безбройните помагала и учебни тетрадки, после през неизбежните и нужни училищни аксесоари и се стигне до парите, които се събират във всеки клас за каса. Така набъбва внушителна сума.

И ако за всички важни нужди, като раница, тетрадки и канцеларски материали, може да се разпрострете според вкуса и джоба си, то за помагалата и униформите нямате друг избор, освен да ги купите от единствените места на единствените цени, на които се продават.

Една касова бележка и много въпроси

Добре организираният родител, или по-скоро този, който си е извадил поука от предишен опит, отива да купи униформа още в края на август. Няма опашки, има по-голяма вероятност да намерите налични. Започват да пристигат произведените за тази учебна година униформи. При положение че това е бизнес, ориентиран силно към печалба, както ще видим, за мен остава загадка защо е толкова лошо планиран и защо куца изпълнението му. Редовно на 10 септември се извиват опашки и настава паника поради липсващи размери. Съответно се почва едно записване на телефони, за да бъдат информирани клиентите по принуда, когато пуснат размерите. Малко като с бананите в един минал век. Все пак е традиция, хубава или лоша – пазим я, както можем.

Тази година изхарчих 188 лв. за следните дрехи, части от униформата на детето ми:

• 2 бр. тениски с яка с къс ръкав
• 1 бр. тениска с яка с дълъг ръкав
• 1 бр. риза с дълъг ръкав
• 1 бр. вратовръзка
• 1 бр. суитшърт

Това е абсолютен минимум, но динамиката на прането в домакинството ни го позволява, а и нямам желанието да купувам изкуствено оскъпено облекло. Откъде знам, че е изкуствено оскъпено ли? Ето един експеримент, който го доказва. Изключих от търсенето си най-евтините магазини за дрехи и натрупах същите продукти в кошниците на два онлайн магазина – LC Waikiki и H&M. За същото количество идентични като модели дрехи, направени от същите материи, в единия бих заплатила 69,94 лв., а в другия – 122,84 лв.

Всяка година по това време от около 10 години насам родителите, потърпевши от високите цени на производителите, повдигат темата, написват се няколко статии за порочните практики на фирмите изпълнители, снимат се няколко репортажа и всичко приключва. 

Според чл. 263, ал. 1, т. 13 от Закона за предучилищното и училищно образование униформите се определят от педагогическия съвет на всяко училище. Много демократично в правилниците на училищата е записано, че общественият съвет на училището участва в обсъждането им, което е по-скоро застраховка за училището, че не е решило еднолично въвеждането им. Кога и как са били обсъдени униформите за вашето училище, е нещо, което трудно ще разберете и което явно не подлежи на актуализация, щом вече е прието.

Оттам нататък пътят към избор на изпълнител е тъмен и потаен.

Сравнението с Великобритания е неизбежно 

Там униформата винаги е била неразделна част от образователния процес и има може би най-дълга традиция. В днешно време тя е препоръчителна, но не задължителна в детските градини и задължителна в средното образование.

Момичетата непременно са с поли, а момчетата – с панталони в тъмни цветове – тъмносиньо и черно. Тениските може да са с логото на училището, но може и да са просто едноцветни (със свобода в избора на цвят), закупени от където и да е, с яка и стандартна кройка. Все пак е задължително да има поне елек или връхна дреха с логото. На по-късен етап е задължително ежедневното носене на риза и вратовръзка. Обувките са чисто черни, без цветно лого на марка производител.

Моята тазгодишна покупка във Великобритания би струвала 60,40 паунда, или около 140 лв., без да използвам свободата да купя тениски от конкурентен магазин и без лого.

За и против

Основният довод на защитниците на униформите е, че децата се сравняват и надпреварват кой е с по-скъпи и маркови дрехи, а униформите ги правят равни. 

Не знам дали сте забелязали, но сме в XXI век и тениската е последният от всички елементи, който някой би отбелязал при сравнение. На първо място е безспорно телефонът. После идват всичките му възможни аксесоари – слушалки, калъфи… Още през 90-те години на миналия век маратонките бяха отличителен знак за принадлежност към дадена група в училище. Все още е така. Добавяме очила, прическа, дънки, раница – общо взето, няма и едно нещо по децата ни, което да не позволява сравнение. 

Този довод се е самооборил отдавна. Лошото е, че никой от отговорните за това възрастни все още не го е разбрал.

Вторият любим довод на привържениците на униформите е, че те сплотяват и приобщават децата към общност. Не, една дреха не създава общност, най-много да направи всички да изглеждат като в цех за производство. Ако беше толкова лесно създаването на общност, то със сигурност щеше да бъде употребено вече на по-разумни места, на които има нужда от такава. Дрехата не е ценност, зад която можеш да застанеш и да браниш заедно с другите. Най-важното условие за общност е силната емоционална връзка. Но тя пък възниква по-сложно, отколкото поръчката на тениска с лого. 

Още по-слаб е аргументът за безопасност – че с униформите е по-безопасно и в училище биват допускани единствено деца от самото учебно заведение. Ако всяко дете има по няколко тениски, то е страшно лесно да услужиш с една на някого и той да влезе там, накъдето се е запътил. А и при закупуване на униформа не се изисква удостоверение за принадлежност към дадената „общност“.

Само ще отбележа и елемента на гордост, каквато според защитниците ѝ би трябвало да носи една униформа, без да го коментирам.

Искахме да стане хубаво, но стана като всеки път

От естетическа гледна точка униформите в много училища са еклектично решение, за което можем да си помислим, че се дължи на нарушение в цветовъзприемането на човека, който ги е сътворил. От наситеночервен цвят, през строгото разделяне на розово за момичетата и синьо за момчетата, бяло-зелено-червено, може и с шевици, които избеляват след второто пране, всички разновидности на лилавото или пък униформи, състоящи се от тениска с вратовръзка – геният на лошия вкус е бил във вихъра си.

Както много практики в училищата ни, и тази е с добри намерения и немарливо изпълнение. Пълната непрозрачност при избора на доставчик сваля от самото начало доверието в училището като институция. Да не говорим за утежняващите условия, които си позволяват отделни директори, например да се носи повече от един елемент от униформата. Наскоро в социалните медии се завъртя скандал с габровска директорка, която изисква от учениците да носят и тениска, и връхна униформена дреха. Какво става тогава с децата от социално слаби семейства, които разполагат с по едно от всеки вид? Безумните наказания варират от забележка до недопускане до учебния процес.

Най-ясният знак, който идва от самите ученици, е, че в гимназиален курс е почти невъзможно да се въведе трайно носене на униформа. Често учениците намятат ризата по време на час, а в останалото време тя стои на топка в чантите им. Общност може и да има, но приносът на униформата към нея е по-скоро в посока на колективното ѝ отхвърляне.

В същото време ученическата общност оформя свой вкус на обличане и често той е силно еднотипен. Ако минете в учебно време покрай някоя гимназия, ще ви направи впечатление как почти всички момичета носят къс топ, непокриващ талията, и спортно долнище. Момчетата са най-често в черно спортно долнище и черни дрехи. Съвременната униформа, избрана лично от тях. И така, въпреки че почти във всички правилници на училищата е записано какво облекло не е разрешено, то продължава да се носи. А самите училища са капитулирали и абдикирали. 

Член 30 от Конституцията на Република България гласи: „Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.“ Това, че педагогическият съвет и общественият съвет стоят един до друг в решението да има униформи, не го прави по никакъв начин легитимно и реално то е оспоримо във всеки един момент. За съжаление, всички знаем как би се отразило на един ученик, ако родителите му тръгнат по пътя на тази абсолютно смислена борба.

Остава въпросът кому е нужно унифицирането и обезличаването от ранна детска възраст. Точно тогава, когато е важно да разбереш кой си, да намериш пътя към това да се харесаш и да ставаш по-добър всеки ден. Със съдействието – а не въпреки – средата, в която си.