Tag Archives: Политика

Със или без Нинова, БСП е обречена да се стопява

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/sus-ili-bez-ninova-bsp-e-obrechena-da-se-stopyava/

Заседанието от миналата събота на 50-тия Конгрес на БСП съвсем не мина в юбилеен дух: декорите бяха бутафорни, а говоренето в огромната зала на НДК – помпозно, клиширано и безсмислено. Опитите провалът на партията на последните избори да се представи като успех бяха унизително глупави. Делегат от Хасково нарече БСП опитен гросмайстор, който е финализирал успешно партия шах с участието си във властта. Александър Симов, един от т.нар. преторианци на Нинова, изтърси, че БСП не била идейно подменена, а продължавала да бъде ярка, лява и запомняща се партия. Кое от това е вярно?

Единственият опонент на Нинова от партията Крум Зарков определи случилото се като фарс. Преди форума председателят на Партията на европейските социалисти Сергей Станишев нарече резултатите от последните избори „катастрофа“ и заяви, че ако оставката на Корнелия Нинова не се препотвърди от делегатите, това в очите на избирателите ще изглежда гротескно и ще бъде прието като неглижиране на вота им. Евродепутатката Елена Йончева, която е сред най-яростните критици на Нинова, заяви в предаването „Неделя 150“ по БНР: „Конгресът беше срамен и режисиран, хвърли БСП в категорията на маргиналните партии. Конгресът нямаше връзка с реалността. На Конгреса не получихме отговор на въпроса защо изгубихме доверието на 800 000 души.“

В крайна сметка Корнелия Нинова запази властта си в партията, а така – и позицията си на вицепремиер. С друг председател социалистите можеха да свалят доверието си от нея и да издигнат за вицепремиер ново лице – мотиви винаги ще се намерят. Сега Нинова може спокойно да продължи да се обгражда и в министерството с послушковци и дори да раздава постове като индулгенции на свои покаяли се партийни врагове. Може да продължи да наказва непреклонните, дори да ги изхвърля от партията, както направи с Кирил Добрев, с пловдивския олигарх Георги Гергов и с други свои другари.

Анализаторите, идейните противници на Корнелия Нинова и приближените ѝ в БСП ще продължат (и по инерция) още известно време да коментират събитието и евентуалните му последици за партията столетница. За разцепването ѝ и за необходимостта от създаване на нова и автентична лява партия, от която в България имало нужда, заговориха изхабени политици като Михаил Миков, който не беше запомнен с нищо по време на краткия му престой на върха на БСП.

Но това не е първото „време разделно“ в средите на българските социалисти.

Преди осем години знакови фигури в левицата, като бившия президент Георги Първанов, Румен Петков, Евгений Жеков и други, създадоха отначало идейна платформа в БСП, която след изключването им от партията превърнаха в нов политически проект под името „Алтернатива за българско възраждане“ (АБВ). Новата партия беше обявена за борец срещу задкулисието в политиката, срещу лобизма и подмяната на легитимните демократични механизми при вземането на политически и управленски решения и при назначаването на кадри. А всъщност АБВ се появи в резултат от конфликта между Сергей Станишев и Георги Първанов, когато първият беше премиер на кабинета на тройната коалиция, а президентът – неин архитект.

През 2014 г. АБВ дори участва в управлението на страната, след като гарантира парламентарното мнозинство по време на втория коалиционен кабинет на Бойко Борисов. Тогава Ивайло Калфин от партията стана четвъртият вицепремиер в правителството на ГЕРБ и Реформаторския блок. През пролетта на 2016 г. Калфин подаде оставка, а от АБВ обявиха, че оттеглят подкрепата си за парламентарното мнозинство и кабинета. Това „съвсем случайно“ съвпадна с избора на Корнелия Нинова за председател на БСП на 8 май същата година, когато тя спечели с 6 гласа лидерската битка срещу Михаил Миков. И вече беше дала знак, че е склонна да подаде ръка на отцепниците от АБВ, ако заблудените овце се върнат в стадото.

Дали сега ще има ново разцепване на партийния кораб, което този път може окончателно да го потопи, няма смисъл да се гадае. Защото ако се случи, всички неизбежно ще го разберем. Макар че една анкета сред социалистите вероятно би показала, че те възприемат партията си като безсмъртна…

По-важният въпрос, който доминира в този сюжет, е

дали лидерът носи цялата вина и отговорност за драматичния разгром на БСП на последните парламентарни избори през ноември 2021 г.

За да се отговори сравнително смислено на този въпрос, е нужно да се вгледаме в графиката на доверието към левицата в годините на Прехода и да проследим нейните пикове и спадове. И тогава да правим изводи.

Графика

Първият голям срив в доверието към БСП дойде след втория кабинет на Андрей Луканов. Той управлява само няколко месеца, на практика докара държавата до банкрут и спря да обслужва външния ѝ дълг. След т.нар. Луканова зима, изборите през 1991 г. бяха спечелени от СДС, а социалистическата партия изгуби над един милион гласоподаватели. Но властта на практика беше още в ръцете на бившите комунисти и твърде скоро Държавна сигурност чрез ДПС свали правителството на Филип Димитров.

По време на управлението на кабинета „Беров“, съставен с мандата на ДПС, бяха поставени основите на паралелната държава и на организираната престъпност, създадоха се силовите групировки и финансовите пирамиди, с които започна ограбването на българските граждани. Впоследствие БСП начело с Жан Виденов спечели парламентарните избори през 1994 г. и получи близо 2,26 млн. от гласовете на избирателите. Но правителството му изкара половин мандат и падна. Тогавашният Министерски съвет се оказа с рекорден брой агенти от Държавна сигурност – през 2001 г. Комисията по досиетата съобщи, че за 22 лица в състава му са открити данни за сътрудничество с ДС и Разузнавателното управление на Генералния щаб, от които за 11 души има безспорни доказателства. Самият премиер с прякор Дунав е бил съдържател на явочна квартира в Пловдив.

След т.нар. Виденова зима, на изборите през 1997 г., когато лидер на БСП вече е Георги Първанов, изборният резултат за партията е драматичен.

Гласовете за нея вече са близо два пъти и половина по-малко, отколкото на предишния вот.

Уплашени от успешния мандат на ОДС и правителството на Иван Костов, определени среди организират завръщането на Симеон Сакскобургготски в България. Със създаденото национално движение на негово име (НДСВ) той спечели изборите през 2001 г., стана първият в света монарх премиер в парламентарна република и създаде най-непрозрачната коалиция заедно с ДПС и „Новото време“. Сакскобургготски спря и отварянето на досиетата на Държавна сигурност, а бившите агенти се радваха на особена почит по време на неговия мандат. През 2001 г. БСП понесе сериозна загуба – партията за първи път в годините на Прехода падна до резултат малко над 783 000 гласа. Лидер тогава е вече Сергей Станишев, а неочаквано същата година Георги Първанов спечели изборите за президент.

През 2005 г. БСП за последен път получи доверието на повече от един милион избиратели и с близо 1,13 млн. гласа стана първа политическа сила в страната. След управлението на тройната коалиция и кабинета на Сергей Станишев още два пъти БСП успя да вдигне резултатите си на избори – на предсрочните през 2013 г. (след оставката на първия кабинет „Борисов“) и през 2017 г., когато левицата, вече начело с Корнелия Нинова, спечели 80 места в парламента. Но така и не успя да прескочи границата от един милион гласа.

За последните три десетилетия левицата катастрофира няколко пъти на избори. През 2014 г., когато протестиращите срещу модела #КОЙ свалиха правителството на БСП и ДПС с премиер Пламен Орешарски, социалистите паднаха до резултат от около половин милион гласа. А на последните три парламентарни избори през 2021 г. резултатите за социалистическата партия постепенно се сриват, за да стигнат до 267 817 гласа на вота през ноември.

Нинова безспорно има отношение към погрома на левицата, но би било повърхностно той да бъде обяснен само с нейното лидерство в БСП.

Корнелия Нинова може и да е влюбена във властта и напълно способна да прегази хората, които се опитват да ѝ я измъкнат от ръцете, както я описват нейни опоненти. Лица от обкръжението ѝ изглеждат като апаратчици от епохата на социализма и беше странно да видим компрометирани бивши министри, като Емилия Масларова и Румен Гечев, на коалиционните преговори за кабинет в качеството им на експерти. И в листите за изборите, и в подреждането им, и в разприте за това кой да ги води, се видя, че Нинова не действа принципно, а дава преднина на клакьорите и на тези, които ѝ угодничат. Програмата на БСП „Визия за България“ пък се оказа скучен, безидеен и лишен от всякаква визия документ за управлението на страната. И така нататък…

Но нали БСП не е пирамидална, вождистка партия? Защо ръководството ѝ проспа лидерските грешки на Нинова? От конформизъм, ленивост, безразличие? Които познават партията отвътре, интригите, битките за надмощие, лобитата – да кажат.

За външните наблюдатели обаче е ясно, че БСП ще продължи да върви надолу, защото:

БСП не се отказа от комунистическото си минало и наследство, а прие цялата история на тоталитарната БКП за своя. И като знак за това Корнелия Нинова и другарите ѝ продължават да се покланят ритуално на гроба на Тодор Живков в Правец.

БСП не осъди престъпленията на бившия режим. Не се извини за жертвите на Народния съд, за издевателствата и убийствата в лагерите, за унищожаването на елита на нацията ни след преврата на 9 септември 1944 г. Не поиска искрено прошка от българските мюсюлмани заради т.нар. Възродителен процес. (Извинението на Сергей Станишев и целувката на Местан на Орлов мост през 2014 г. не изпратиха ясни послания към малцинството.)

БСП не прекъсва и до днес обвързаността си с бившите тайни служби на тоталитарната държава.

БСП продължава да нарича съветската окупация на България „освобождение“ и да бъде „пета колона“ на Русия и днес.

Но най-важното е, че БСП не е нито лява, нито социална партия.

И доказателство за това са не само милионерите и олигарсите в нея, но и политиката ѝ в данъчната, пенсионната и социалната сфера. А всяко нейно правителство или е катастрофирало (Луканов, Виденов), или е управлявало непрозрачно и силно зависимо от дълбоката държава (Станишев, Орешарски).

Партията ще продължи да губи електорална подкрепа, защото няма какво да предложи на избирателите си. А и защото, както видяхме, не позволява смяна на поколенията в ръководството си. БСП, както и останалите партии, създадени от матрицата на Прехода, ще изчезнат или ще продължат да съществуват като маргинални организации без влияние в политиката. И това е неизбежно.

Заглавна снимка: Корнелия Нинова изнася политически доклад пред Конгреса на БСП на 22 януари 2022 г. Стопкадър от видеоклип на БСТВ

Източник

Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.


През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Въстаник в първия мандат, властник – във втория

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vustanik-v-purviya-mandat-vlastnik-vuv-vtoriya/

Президентът Румен Радев официално встъпи във втория си мандат – във времена на „каскада от кризи“, но и на доминантната роля, която той си извоюва в политиката и управлението от близо година насам.

Какво да очакваме?

Съдейки по речта му пред депутатите от 47-мия парламент, основна задача ще бъде конституционната реформа. Но обещаният президентски проект за такава реформа все още е строго секретен и не напуска пределите на „Дондуков“ 2, независимо от ноемврийските уверения на Радев, че наближава времето да го внесе. Време е – говори за него още от края на 2019 г. при управлението на третото правителство на ГЕРБ и Бойко Борисов…

Ще има ли проектът на президента съгласуване (непублично и неофициално) с намеренията на настоящото управляващо мнозинство за съдебна реформа, която не се изчерпва само с реформа на прокуратурата? Моментът е удачен – създателите на „Продължаваме промяната“, стожера в четворната коалиция, дължат нему втурването си в политиката, а три от политическите сили в тази коалиция публично го подкрепиха за втори мандат. Така че не би имало спънки с помощта на управляващите Радев да се опита да реализира конституционни промени и така да довърши започнатото през лятото на 2020 г. – демафиотизация на властта.

В речта си Румен Радев не спомена за своя проект, но от нея се разбра, че държи на възможността за индивидуална конституционна жалба, предвидена в него. За такава бе постигнато съгласие и на преговорите за коалиционно споразумение между четирите политически сили „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП. За възможността гражданите да могат да сезират Конституционния съд се говори и спори от години – дали да се предвиди само за закон, който нарушава правата, или и за всеки публичен акт; в кои случаи да е допустима – когато са изчерпани или не са изчерпани предвидените съдебни производства за защита, и др. ДБ я предложи по време на преговорите в сектор „Правосъдие“.

В речта си пред парламента Радев говори и за друга промяна, за която също е повдигал от по-рано въпрос – конституционно гарантиране на финансовата децентрализация на общините. От години Националното сдружение на общините в България настоява за такава възможност. Това няма да се приеме еднозначно от политическите сили, които не постигнаха съгласие по темата и на преговорите за коалиционно споразумение. Тогава от ДБ предложиха 2% от настоящите 10% данък върху доходите на физическите лица да отиват в съответната община, а на следващ етап да се превърнат в местен данък, който всяка община сама да определя. Останалите обаче се възпротивиха, макар по принцип да се съгласиха с идеята за по-голяма финансова самостоятелност на местните власти.

Изглежда сякаш екипът на Радев е заложил по-големи президентски правомощия, за които и президентът сам е повдигал темата. Но вчера премиерът Кирил Петков отхвърли подобни спекулации с изявлението си, че „Конституцията ще бъде голяма тема в следващите месеци, но не и за това да станем президентска република, а в частта за главния прокурор“.

Големият въпрос, който неизменно се задава в такива случаи, е как ще се събере конституционно мнозинство от 160 гласа, след като настоящата власт разполага със 134 народни представители. Но това е тема в развитие.

Та, президент или управляващи ще стартират конституционните промени?

Или преди това ще се случат други процеси? Докато се чака отговорът на загадката, правосъдната министърка Надежда Йорданова, излъчена от „Демократична България“, вече се е нагърбила с първата фаза – трансформацията на КПКОНПИ. За ДБ съдебната реформа е знаме и кауза много преди президентът да я прегърне.

А може би държавният глава просто не иска да рискува, като внесе проект, който няма да успее, и така да си причини репутационни щети. Във втория си мандат той особено ще внимава за това. След последната година на политически победи ще му е трудно да остане в този така симпатичен образ на поборник при настоящото управление, с което са единомишленици и съратници. Ако иска да критикува, не може да вдига юмрук, а само да помаха с пръст – или може би просто да повдигне вежда…

Управляващите, както е известно, рядко се ползват с всенародна любов. Така че въпросът не е дали, а кога най-рейтинговият политик Румен Радев и правителството, ръководено от също така рейтингов и харизматичен политик като Кирил Петков, ще охладнеят един към друг. При други обстоятелства би могло и да е догодина, но при толкова кризи вероятно ще е още тази. А кризите са свързани с едни други теми от речта на президента –

за сигурността и за Северна Македония.

„Гласът на България трябва да отеква силно в дебата за бъдещето на Европа, за нейната стратегическа автономност и сигурност.“ На пръв поглед в това изречение на Радев няма нищо забележително – открай време политиците се упражняват по темата за активността на България. Но в коя област президентът разглежда стратегическата автономност на ЕС – в икономиката или в сигурността и отбраната? Изглежда, че е втората. Европейската отбранителна автономия е в проект, а от 30-те страни в НАТО повече от половината са членове на ЕС. Известно е, че без одобрението на САЩ, а и без изясняване на неговата корелация по отношение на НАТО, един такъв проект не би бил осъществим.

Какво означава Европейска стратегическа автономия? В публикация за Politico бившата външна министърка на Испания Аранча Гонсалес я обяснява така: „Европа да има повече способност да прави сама изборите си, съответстващи на интересите и ценностите ѝ, независимо какво правят останалите.“ Включително и за да намали уязвимостта си от външни шокове. В интервю от септември м.г. пред същото издание председателят на Европейския съвет Шарл Мишел отбелязва, че трагичната ситуация в Афганистан „трябва да подтикне нас, европейците, да се погледнем в огледалото и да се запитаме как можем да имаме по-голямо влияние в геополитическата сфера в бъдеще, отколкото днес“.

Но дали Европа може сама да се погрижи за отбраната си и дали фискалните правила на общността ще се променят – това са предизвикателства пред идеята за автономия, за която не е ясно какво мисли българският президент. Като че ли позитивно. Какво смята управляващата коалиция? Отворен въпрос.

За разлика от тази, по друга тема няма двусмислие или неяснота в позицията на Радев – става въпрос за Северна Македония и бе даден знак към кабинета и премиера:

Предложеният от правителството многопистов подход в отношенията с нашите съседи има потенциал да динамизира диалога, да укрепи доверието, и трябва да бъде подкрепен. Той обаче не бива да оставя на заден план проблемите, свързани с правата на нашите сънародници и общото историческо и културно минало.

Ще потвърдя своята позиция като президент на всички българи, че равноправието на македонските българи, много от които са и български граждани, трябва да бъде гарантирано чрез вписването им в Конституцията на страната наравно с другите части от народи. Този акт, редом с приемането на надеждни механизми за изкореняване езика на омразата и опазване на българското културно-историческо наследство, следва да бъде предварително условие за нашето съгласие за начало на преговорите за членство.

И тук следва една критика към правителството, свързана най-вероятно с направените тази седмица заявки за въздушна линия София–Скопие по време на визитата на делегацията, водена от премиера Кирил Петков в Северна Македония, както и относно коридор №8 като цяло:

Убеден съм, че икономизацията на външната политика, за която работих активно, може да даде много по-добри резултати, ако постигнем по-ефективна координация между институциите и преодолеем липсата на проектна готовност във важни инвестиционни направления.

Няма съмнение, че президентът е ядосан от подхода на Петков и от визитата му в Скопие тази седмица. Северна Македония може да ги раздалечи, а може да стане и по-сериозно препятствие в отношенията между институциите, разделени само от площад „Независимост“. Дистанцирането би било полезно и за двете страни – правителството веднъж завинаги ще се отърве от чувството на синовен дълг и признателност към президента, а президентът ще може отново да е „надпартиен“.

В речта на президента се открива и един начален флирт с Българската православна църква (и традиционните вероизповедания), на които Радев обещава подкрепа и в бъдеще. Досега това беше патент на Бойко Борисов, който обикаляше църкви и манастири, целуваше ръце и кръстове и се кълнеше в Началника Бог. Патриарх Неофит за втори път лично отслужи молебен и благослови Радев за успешен втори мандат като държавен глава. А днес президентът дори участва в тържествената церемония за първа копка на новостроящия се православен храм „Св. Патриарх Евтимий Търновски“ в столичния квартал Люлин.

Останалото е захарен памук. 

Например:

Мой дълг като държавен глава е да връщам дневния ред към дългосрочните цели на нацията, далеч отвъд хоризонта на политическите мандати: овладяването на демографската криза; справянето с бедността и неравенствата; повишаването на стандарта и качеството на живот; духовното развитие; гарантирането на суверенитета и сигурността; отстояването на националните интереси и достойнство; утвърждаването на позитивния образ на страната ни навън.

Нищо от това не се е случило през изминалите години, а описаното като „дългосрочни цели на нацията“ всъщност е работа на политиците и функция от техните решения. Дали Радев може да отговори как вижда „духовното развитие“ като цел? Отделно някой трябва да забрани на президентите да използват веднъж завинаги „овладяването на демографската криза“. Освен ако не бъдат изобретени инкубатори за българи.

Заглавна снимка: Президентът Румен Радев изнася реч пред Народното събрание при тържественото полагане на клетва за втория си мандат. Стопкадър от видеозапис на БТА

Източник

Кой е българският национален интерес?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/koy-e-bulgarskiyat-natsionalen-interes/

На 18 януари премиерът Кирил Петков отиде на официално посещение в Северна Македония. Така той стана един от първите чуждестранни лидери, установили контакт с новия премиер на страната Димитър Ковачевски. И макар опитът му за стопяване на ледовете между България и югозападната ѝ съседка да бяха „попарени“ от Консултативния съвет за национална сигурност начело с президента Румен Радев, Петков всячески се старае да демонстрира промяна на тона на България.

Без експлицитна връзка с визитата на Петков в Македония, само ден преди нея БНБ пусна монета с лика на Гоце Делчев – личност, която и България, и Македония смятат за „своя“, а за македонците статутът на Гоце Делчев е подобен на този на Васил Левски у нас. Поводът е 150 години от рождението му, което впрочем е на 4 февруари (23 януари по стар стил). Пред БНБ се изви дълга опашка от хора, желаещи да се сдобият с монетата, издадена в 3000 броя.

Когато става дума за отношенията между България и Македония, неизбежно си припомням една история.

„И какво сега? Вашият университет се казва „Климент Охридски“, а нашият – „Кирил и Методий“, иронично отбелязва македонски професор по социология. Годината е 2005-та, а ние сме в Загреб, по чиито улици се виждат възпоменателни табла за жертвите на войната с Югославия. Постепенно разговорът ни навлиза в академична плоскост. Всеки говори на своя език – нали уж ни е общ. Когато стигаме до философията на Имануел Кант, в един момент преставам да разбирам какво казва македонският професор. Разрешаваме проблема, като продължаваме дискусията на английски. На този чужд и за двама ни език се разбираме безпроблемно. След тази случка никой не е в състояние да ме убеди, че няма македонски език.

Петнайсет години по-късно България вече е част от Европейския съюз и в това си качество е наложила вето върху членството на Северна Македония в него.

Причините страната ни да не желае югозападната ни съседка да стане част от ЕС са многообразни, а акцентите в тях – променливи.

Широко разпространено в България например е схващането, че македонският език е изкуствено създаден и е просто диалектна разновидност на българския с внесени в нея сръбски елементи. Затова и телевизиите рядко превеждат от македонски, оставяйки зрителите да се мъчат да схванат смисъла на казаното. В меморандума от 2020 г. страната ни дори поставя условие езикът да се нарича не македонски, а „официален език на Република Северна Македония“.

Същото се твърди и за самата македонска нация – че македонците всъщност са българи, коварно поставени под сръбско влияние с помощта на Съветския съюз. България иска Северна Македония да приеме, че историята на двете страни до 1944 г. е обща. И не приема компромисния вариант, предложен от съседите, че историята не е точно обща, но е споделена. А за каква идентичност може да става дума, ако нямате право на история?

Напоследък обаче страната ни не приема обвинението на съседите, че поставяме под въпрос езика и идентичността им. А реториката на премиера Кирил Петков внушава, че такъв проблем изобщо няма. Междувременно „опорните“ точки у нас вече са станали други – против „езика на омразата“ в Северна Македония, защита на правата на българското малцинство там и вписването му в македонската Конституция.

Нека разгледаме тези „опорни точки“.

Още в първия абзац на основния закон на Северна Македония се признава съществуването на „албанците, турците, власите, ромите и другите националности, които живеят в Република Македония“. Българите не са включени в това изброяване, но пък и то не е изчерпателно.

Колко всъщност са българите в Северна Македония, е въпрос, на който е трудно да се отговори. Според официалните данни от преброяването през далечната 2002 година като българи са се самоопределили едва 1417 души. След влизането на страната ни в ЕС десетки хиляди македонци кандидатстват за българско гражданство, защото по този начин могат по-лесно да пътуват и работят на Запад. Според евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев към февруари 2021 г. македонците с български паспорти са над 140 000 души.

Етнически българи ли са тези хора? Формално – да, защото, за да получат българско гражданство, те са декларирали български етнически произход. Въпреки че за някои от тях тази процедура е била унизителна, никой не ги е карал насила. Така някой би могъл да си помисли, че като не допуска Северна Македония в ЕС, България си „отглежда“ свое малцинство там.

Как стои въпросът с македонците в България?

За разлика от Конституцията на Северна Македония, българската определя страната ни като единна в национално отношение държава. В нея не се допускат не само различни националности, но и етнически малцинства. Макар да е добре известно, че в България има компактни етнически малцинства.

Впрочем има определена историческа логика конституциите и на двете страни да се различават в отношението си към малцинствата. На фона на кървавия разпад на Югославия Македония има потребност да се предпази от сепаратистки тенденции. Затова е склонна да предостави множество права на малцинствата на територията си, особено на етническите албанци.

В България в началото на 90-те са още пресни спомените от т.нар. Възродителен процес и от насажданите внушения, че българските турци могат да поискат населяваните от тях райони да преминат към Турция. Три десетилетия по-късно следва да е ясно, че нито някой иска да „къса парчета“ от българската територия, нито малцинствата престават да съществуват, ако са официално непризнати. Конституцията ни обаче си остава същата.

А колко са македонците у нас, не знаем, защото отказваме не само да ги признаем, а дори да ги броим.

Според преброяването от 2001 г. самоопределящите се като македонци са 5071 души. Преди преброяването през 2011 г. обаче ВМРО инспирира скандал, който доведе до оставка на тогавашната директорка на НСИ Мариана Коцева и до промяна на анкетната карта на преброяването. Повод за възмущението на националистите беше, че въпросникът за преброяване дава свобода човек да се определи като българомохамеданин, македонец, гагауз, влах или африканец. И въпреки че у нас действително има представители на всички изброени общности, останаха само следните опции за етническа група – „българска“, „турска“, „ромска“, „друга“ (тук може да се уточни конкретният етнос, но това не влиза в общата статистика) и „не се самоопределям“.

Резултатът от отнемането на възможността за самоопределение може да се окачестви като провал на преброяването. Ако през 2001 г. по-малко от 25 000 души не са отговорили на въпроса за етническата си принадлежност, през 2011 г. броят им нараства до 683 590, или 9,28% от населението на страната. Само в област Смолян (където през 2001 г. впрочем няма нито един македонец) делът на неотговорилите е близо 22%. След като излязат резултатите от последното преброяване, пак няма да знаем колко са македонците в България, защото отново няма да сме ги преброили.

В какво се състои „езикът на омразата“ в Северна Македония по отношение на България?

За разлика от вторачването в историята, борбата с езика на омразата изглежда европейски и е адекватна на съвременността. България говори на институциите на ЕС на техния език защо е против членството на Северна Македония. Какво обаче се разбира под „език на омразата“ в случая?

Не може да се отрече, че в съседката ни има прояви на национализъм, враждебно отношение към България, посегателства върху паметници, свързани със страната ни, макар тези прояви да не са израз на официалната политика на страната. „Болката“ по отношение на „словото на омразата“ обаче е най-вече спрямо наричането на България „фашистки окупатор“. Това е във връзка с периода 1941–1944 г., когато страната ни, в качеството си на съюзник на Хитлерова Германия, окупира и анексира територията на Вардарска Македония, Пирот и Беломорието. Спасявайки „нашите си“ евреи, българските власти пращат в лагерите на смъртта 11 343 евреи от новоприсъединените територии, 7132 от които са от Вардарска Македония, освен това отнемат жилищата и цялото им имущество.

Този факт, разбира се, не е основание 80 години по-късно българите да продължават да бъдат наричани фашисти – по същия начин, както съвременните германци не могат да бъдат наричани националсоциалисти заради престъпленията на Хитлеровия режим. За разлика от Германия обаче, България не е поела историческата си отговорност. Германия не възразява периодът на националсоциализма да се изучава в училищата на всяка страна, дори напротив. А България изисква от Северна Македония да промени представянето на този период в учебниците си по история.

Независимо с какви аргументи се прави, недопускането на Северна Македония в ЕС се представя като „защита на българския национален интерес“.

Ала какъв е той? Говорещите за „български национален интерес“ обикновено представят България като държава, която трябва с гордост да отстоява собственото си достойнство срещу по-силните – ЕС, НАТО, САЩ, международни институции. Такава представа за национален интерес обаче е в интерес най-вече на… Русия, която се опитва да отслаби ЕС и да попречи на разширяването му, за да запази собственото си влияние сред страните от бившия Източен блок.

Едва ли е в интерес на българската национална сигурност македонски граждани да се сдобиват с български паспорти единствено с цел да могат да пътуват свободно. Това са хора, които нямат връзка със страната ни, но ако някой от тях извърши престъпление в чужбина, то ще се „пише“ на нашата „сметка“. В интерес на българите е да могат да пътуват във възможно повече от съседните страни, без да плащат роуминг, да поръчват стоки от тях, които не се облагат със скъпи мита, да няма политическо напрежение със съседите.

След визитата на Кирил Петков в Северна Македония

двете страни са поели ангажимент за самолетна линия между София и Скопие, която да тръгне до два месеца. Това не е особен дипломатически пробив (и няма как да бъде, понеже след Консултативния съвет Петков не разполага с особена свобода), но е добро символно начало. По-сериозен дипломатически пробив е решението България да приеме Северна Македония да се нарича само така, без „Република“ отпред, с което отпада още едно от многобройните условия на страната ни.

Още преди срещата Кирил Петков беше обявил идеята си за тематични междуправителствени работни групи. Тази идея може да изглежда куха, но да не забравяме, че посредством работни групи Петков успя да се справи с почти невъзможната задача за сформиране на коалиционно правителство между четири политически субекта в – меко казано – сложни отношения помежду си. Така че не е изключено и този път да има полза от групите. Особено ако в тази по историческите въпроси влязат експерти като Стефан Дечев и Румен Аврамов, а не агенти на ДС като Георги Марков (историка), които биха предпочели и България, и Македония да са под влиянието на Русия.

И двете страни си имат „трески за дялане“.

България е първата страна, признала независимостта на Северна Македония. Иронично, тя е и последната, която стои на пътя ѝ към членство в ЕС.

Ако търсим вината единствено у другия, това може да продължава вечно. Да, югозападната ни съседка, особено преди години, се характеризираше с мегаломански изблици, типични впрочем за една новосъздадена държава. (И все пак паметникът на Александър Македонски беше демонтиран от летището в Скопие преди три години, а този на Орфей на софийското летище си стои.)

В стремежа да утвърдят националната си идентичност македонците имат нужда от герои и врагове. Както впрочем и ние. България реагира на тези прояви на Северна Македония като тийнейджър, който приема твърде на сериозно детинщините на по-малкото си братче или сестриче. И иска на всяка цена то „да си получи заслуженото“. Нека си припомним какво казват родителите в такива случаи: по-умният отстъпва първи.

Заглавна снимка: © Правителството на РСМ / Flickr

Източник

Тиктакащата бомба на криптофашизма

Post Syndicated from Хамилтън Нолън original https://toest.bg/the-ticking-bomb-of-crypto-fascism/

Препубликуваме тази статия на американския журналист Хамилтън Нолън с изричното позволение на списание In These Times (© 2022). Оригиналният текст на английски е достъпен на inthe​se​times​.com. Преводът на български е на Йовко Ламбрев, а акцентите и препратките са добавени от редакцията на „Тоест“.


Неизбежният срив на пазара на криптовалутите ще тласне американската политика в още по-страшна посока.

Да се правят прогнози за предстоящи социални и политически катастрофи е хазартно начинание, защото повечето от вълнуващите неща в историята не са били предвидими. Но може да се опитаме да чертаем исторически паралели въз основа на общи икономически или културни тенденции. В САЩ през 2022 г. имаме ожесточена и разрастваща се културна война в комбинация с огромен ценови балон на активите, който от две години се подхранва с пари от държавни стимули – и всичко това е на гърба на невероятно слаба реална икономика, разгромена от пандемията. Ако смятате, че ядосаните бели мъже са били страшни през годините на управлението на Тръмп,

само изчакайте, докато се спука криптобалонът.

Да поразсъждаваме върху това. В основата на всичко, което се случва сега в САЩ, стои някаква къснокапиталистическа нихилистична политика, движена изцяло от културни войни – едно почти примитивно бягство от рационалността, резултат от половин век нарастващо неравенство и разпадаща се вяра в неефективните публични институции. Американската мечта е мъртва: децата вече не се справят по-добре от родителите си. Край и на мечтата за домакинство, което се издържа с дохода на един човек. На нейно място имаме гиг икономика, съкрушителни студентски кредити, смърт на синдикатите и всеобща несигурност. Богатите са невъобразимо по-богати, а всички останали въртят на място колелото.

Републиканците отговориха с културни войни, вместо реално да се заемат с преразпределяне на богатствата. И това, по ирония на съдбата, им се получи, защото институциите, които могат да възпрепятстват засилването на тази войнствена политика, са същите, които в момента линеят. Технологичните промени и разрояването на основните медии засилиха разделението ни на враждуващи политически лагери – идентичностно противопоставящи се племена, които още повече радикализират електоралната политика и на свой ред биват радикализирани от нея в един безкраен порочен кръг.

Такава е земята под краката ни в САЩ днес. И в тази почва през пролетта на 2020 г. покълна пандемията. Икономиката за кратко спря и настана паника, а след това правителството изсипа много пари за стимули, с което успешно предотврати нова Голяма депресия. Дотук добре. Ефектът от това обаче е, че в САЩ просто има много повече пари, отколкото преди. Тези пари се вляха във всякакъв вид активи – акции, недвижими имоти, какво ли не. И подхранват странни балони – от онези, които се раздуват, когато хората отчаяно търсят спасение.

Мийм акциите (като тези на GameStop, които хвръкнаха и после се сринаха) и техните графики нагоре и надолу се превърнаха в ярка илюстрация на факта, че схемите „напомпай и зарежи“ не могат да изпълняват ролята на функционираща система за обществено осигуряване. Още по-значителен е възходът на криптовалутите (и в по-малка степен на NFT – ефимерните онлайн произведения на изкуството, чиято стойност вече се доближава до тази на целия традиционен пазар на изкуство в САЩ). Криптото вече струва трилиони долари. Цялата тази стойност се основава не на някаква фундаментална полезност, а по-скоро на идеята, че винаги ще има някой друг, който ще дойде и ще плати повече, отколкото вие сте похарчили за вашето крипто. Това ще свърши зле.

Наричат ги ​​„криптовалути“, но те очевидно не са валути.

Стойността им се колебае твърде много, за да бъдат полезно средство за размяна. Какво са те тогава? Едни колекционерски, чисто спекулативни обекти с нулева себестойност. Ако купите акция, вие се сдобивате с частичка от даден бизнес; ако купите къща, дори цената ѝ да падне, ще продължавате да имате къща. Ако купите биткойн, вие получавате едно заглавие на парче компютърен код, което не може да ви бъде полезно с нищо, освен ако някой друг не бъде някак убеден да ви даде пари за него. В разгара на манията, в която се намираме сега, цената на тези въображаеми активи има тенденцията да расте, защото колективната обществена нагласа е, че цените ще растат. Когато тази нагласа се промени – дали поради страх, или някакво събитие, което ще провокира притежателите на криптовалути да ги обменят за кеш, – цената им ще се сгромоляса. Тази базисна динамика е демонстрирана милиони пъти във финансовата история, често чрез активи с много по-голяма реална стойност от криптовалутите.

Те, както и мийм акциите, са лош заместител на американската мечта. Една функционираща нация би прекратила умишленото манипулиране на границите на избирателните райони, би реформирала начина, по който се финансират предизборните кампании, би сложила край на филибъстъра (тактика, използвана в Сената на САЩ за забавяне на гласуване по дадена тема или задушаване на дебата по нея – б.пр.), би премахнала недемократичния Сенат на САЩ, би обложила свръхбогатството, би изградила система за обществено здравеопазване и социално осигуряване, за да гарантира, че никой в ​​нашата много богата страна няма да пропадне през финансовите пукнатини на живота и да бъде погубен. Но това не е американският начин. Американският начин е да аплодираме малкото свръхбогати късметлии, да ги героизираме и да търсим как да станем като тях, въпреки че подобно нещо е математически невъзможно. Вместо социализъм ние дадохме на хората криптовалута. И те – поне по-голямата част от тях – я купуват не заради някаква възвишена вяра в технофутуризма, а защото мислят, че това е начин да забогатеят бързо на достъпна цена.

Криптото е просто модерен лотариен билет.

Но докато за лотарийните билети плащате някаква малка сума еднократно, криптото ще се изстреля до луната, а после с трясък ще катастрофира в канавката. Може би най-горчивата ирония е, че докато обикновените хора се тълпят на опашка за криптовалути, смятайки, че това е утопичната земя на възможности за малкия човек да припечели пари, в действителност цялото нещо в голяма степен се контролира от малък картел богати инвеститори. Точно както всичко останало.

Крахът на криптовалутата неизбежно ще настъпи – по същата причина, поради която всички схеми на Понци в крайна сметка рухват: няма безкрайно количество нови хора, готови да плащат постоянно растящите цени на нещата, които притежавате в момента. По-интересният въпрос е не дали множество дребни инвеститори ще загубят много пари от своите криптоинвестиции, а какво ще стане след това.

Ето какво ще се случи, когато стотици хиляди инвеститори се разорят от криптосрива:

Те ще се радикализират. Това няма да се почувства като обикновен ценови спад, тъй като за най-ревностните си привърженици криптото е много повече от обикновена инвестиция – то е изход от американския капан. То е наличие на възможност, шанс за икономическа мобилност, утвърждаване на идеята, че виe, редовият трудов човек без връзки, можете да отскочите от дъното към върха благодарение единствено на собствените си рационални решения. Когато този мит бъде разбит, ще последва разочарование от американската система. За съжаление, предвид реалността в момента, тези новообезверени, радикализирани, гневни и разорени хора ще са много по-склонни да се обърнат към фашизма, отколкото към социализма.

Криптото – това портфолио от безполезни в същността си онлайн жетони – вече се крепи почти единствено на мит. Стойността за потребителя е толкова мъглява, че когато тя се стопи, почти всяка произволно съчинена история ще може да послужи за достоверно обяснение. Беше Федералният резерв! Правителството! Левите, които мразят предприемачеството! Бяха тъмните и коварни сили на сенчестата дълбока държава! Всичко ще свърши работа. И ще насъска още повече онези предшественици на повярвалите в криптото като добър заместител на американската мечта – тълпата читатели на спортни сайтове, технологични либертарианци и хора, които купуваха сребърни кюлчета от Алекс Джоунс, преди да се преориентират към биткойн.

Криптоевангелистите са силно увлечени по някакво нюейдж либертарианство и антиправителствено десничарство, но когато видят как финансовите им мечти се изпаряват, вероятно ще прицелят отмъщението си към всичко, което така или иначе вече презират. В по-широк смисъл това ще доведе до голям брой нови ядосани, огорчени, разочаровани и обезнадеждени хора, които са твърде затънали в културните войни, за да се обърнат към солидарността вместо към омразата.

Така че, ако напоследък се забавлявате с крайностите на времето, в което живеем, помислете

как точният момент на срив на криптовалутите може да постави под съмнение базисното съществуване на американската демокрация.

Ако катастрофата се случи, да речем, шест месеца преди президентските избори през 2024 г., това може да е достатъчно, за да върне Доналд Тръмп или някого от неговите послушници обратно в Белия дом и да отрови още повече обществените дебати с ярост и отмъстителност. Забавна тема за спекулиране.

Спецификата на тези промени, разбира се, е непредвидима. Но съм достатъчно уверен да кажа, че когато след време погледнем назад, ще видим криптото като гаргантюански балон, който – както капитализмът винаги прави – е заличил спестяванията на много обикновени хора, които не могат да си позволят такива загуби, а е оставил богатите предимно незасегнати. И всичко това, защото успя да убеди обикновените хора да повярват, че този път е различно. Заблудата, че спасение от капитализма може да се намери в нов, по-умен капитализъм, е невероятно съблазнителна и винаги погрешна. Да се надяваме, че ще се измъкнем, преди да е станало твърде късно.

In These Times е независимо прогресивно издание, поддържано финансово от своите читатели. Създадено е през 1976 г. от журналиста и историк Джеймс Уайнстийн с цел да насърчава демокрацията и икономическата справедливост, да разпространява идеи за по-хуманен свят и да предоставя трибуна за дебат относно политиките, които формират бъдещето.
Заглавна снимка:  Harrison Kugler @ Unsplash

Източник

Закъде бърза министър-председателят?

Post Syndicated from original https://toest.bg/zakude-burza-ministur-predsedatelyat/

В първите дни на новата година бе съобщено, че новоназначената външнополитическа съветничка на новия премиер Кирил Петков и доскорошна зам.-директорка на ЕСВП Весела Чернева се намира в Скопие, където договаря официалната визита на министър-председателя в Република Северна Македония. Посещението ѝ, което по принцип следваше по-скоро да остане необявено за широката публика, бързо придоби гласност, а по думите на информирани източници, все още заемащият тогава поста на главен преговарящ с България Владо Бучковски дори не успял да прикрие факта, че г-жа Чернева е в Скопие. Както се казва, четата бе издадена.

Отвъд общите заявления за по-скоро протоколния характер на посещението се появиха съмнения, че съветничката е водила допълнителни разговори по теми, които не са достояние на професионалната гилдия в София. Какви са тези разговори и защо г-жа Чернева е заявила намерението си до юни т.г. РСМ да бъде допусната до преговори за членство, остава неясно. Поне никой от онези, които следва да знаят, не са информирани.

Бърза ли се и защо?

Подготовката на посещението на Петков в Скопие се посреща с обоснован негативизъм в София. Многобройни са коментарите на онези, които професионално се занимават с дипломация и национална сигурност, относно ненавременния и твърде противоречив характер на това посещение. Дори се стигна до конспиративното допускане, че карантинирането на Петков след КСНС е всъщност начин да се отложи неговата визита. Като всяка конспирация, и тази излезе ялова.

Друго обаче е очевидно – посещението на Кирил Петков и придружаващата го делегация от хора, които сякаш не са съвсем запознати с методиката и принципите на провежданата политика спрямо РСМ, е действително прибързано и противоречи на правилата за водене на преговори със страна, която не е готова да говори с нас от позицията на взаимния компромис и интерес. Ако беше иначе, то три дни преди визитата – на 15 януари, бъдещият премиер на РСМ Димитър Ковачевски нямаше да заяви, че Скопие няма да води разговори за езика и идентичността си. А на 16 януари в българските медии нямаше да излезе информация, в която се цитира мнението на Клаудия Тени, член на Конгреса на САЩ и представителка на лобито на РСМ във Вашингтон, относно възможността да бъдат приети санкции срещу България заради позицията ни спрямо РСМ.

Това е натиск.

Югозападната ни съседка продължава да изопачава и дори дезинформира, като твърди, че България оспорва идентичността ѝ. Известно е, че това не е така, защото Република България все пак е първата държава, признала независимата Македония преди 30 години, като настояваме единствено Скопие да изпълнява подписания двустранен договор.

Скопие не се готви да преговаря и по ясен начин демонстрира, че поставя условия, които противоречат на духа на водените до момента преговори с България. Скопие на практика и показва кое за РСМ е червена линия – онова, за което заседава смесената комисия. Дали и защо тази комисия стигна до задънена улица, е въпрос на допълнителен анализ, който обаче ще се води в София – и то след като темата РСМ е затворена. Сега не е моментът.

Ако г-н Петков наистина смята, че отивайки с министрите си на транспорта и на външните работи и предлагайки да отвори петте работни групи за двустранните отношения със Скопие, ще реши проблеми, които от повече от десетилетие остават открити, следва да бъде посъветван, че

може да очаква провал.

(Между другото, мнението на МВнР по темата за РСМ и новия подход на Петков остава дълбоко неизвестно, което поставя въпроса дали министър Теодора Генчовска внимава какво се случва в Министерския съвет и разбира динамиката на събитията.)

Много е изговорено за Коридор №8 и двустранната търговия и ако новото правителство има нагласата, че досега нещо не е направено както трябва, нека все пак попита. Тогава ще разбере и защо по тези въпроси няма напредък. Любимата тема на Петков – неговият аргумент sine qua non – за липсата на самолетна линия между Скопие и София звучи наивно. Премиерът Петков твърди, че е бизнесмен, и като такъв следва да си зададе въпроса защо от 1990 г. до днес такава линия няма. Може би няма икономически интерес? И ако е така, той ли ще е човекът, който ще застави националния превозвач „България Ер“ да лети до Скопие? Между другото, компанията е частна.

Да бъде отклонено посещението в Скопие е въпрос на прагматичен интерес. Това би показало, че в София управляват хора, които имат представа и за националния интерес. България не може да бъде притискана и не следва да допуска да бъде поставяна в неизгодно положение от хора, чийто досег с дипломацията и международните отношения довчера са били колонките за международни новини във вестниците, а днес по стечение на обстоятелствата заемат висок държавен пост. За предлагания подход спрямо РСМ няма нито обществен консенсус, нито консенсус в управляващата коалиция; отделно, той противоречи и на декларацията на Народното събрание от 2019 г., и в последна сметка на решението на КСНС от миналата седмица. Този подход, ако бъде пробутан, маскиран под формата на двустранен компромис, ще отвори единствено нови проблеми – комисиите ще работят не по решаването на откритите въпроси, а по тяхното идентифициране.

За шест месеца този процес няма да завърши.

Концепцията на Петков и екипа му ще отвори и несъществуващия въпрос за македонско малцинство в България, дори и министър-председателят да е прав, че той няма да говори за това на срещата на 18 януари. Скопие няма нужда да чака София да се съгласи да говори за това, защото вече поставя темата, а така също и лобито на РСМ във Вашингтон (справка: интервюто с г-жа Клаудия Тени). Въпросът вече звучи в ушите на хора в Брюксел и Вашингтон и по-скоро натам София следва да насочи усилия – да обясни в какво се състои неистината, произнасяна в Скопие.

Самата малцинствена тема създава прецедент, с чиито последствия България ще се сблъсква в бъдеще. И не само по отношение на РСМ. Нека не забравяме, че България не е само в състояние на икономическа, финансова и здравна криза. Страната методично е изправена пред последиците от провала на политиката в областта на отбраната и националната сигурност – двата сектора, призвани да защитят държавата. Преди премиерът Петков да се опитва „на мускули и с добрина“ да бъде проактивен, е добре да се поинтересува в какво състояние са службите за сигурност и с какво да се подпомогне тяхната професионална работа, така щото те да са способни да подпомогнат работата на новия министър-председател. Защото срещу нас и в Скопие, а и в други столици на Балканите, не стоят колективи от научни работници.

На последно място, един въпрос остава без отговор – какво налага Кирил Петков да посети именно сега Скопие? Въпреки всички съвети да не го прави, дадени от хора, заети с темата РСМ и двустранните отношения на Балканите от десетилетия. Закъде бърза министър-председателят?

Заглавна снимка: © Правителството на РСМ / Flickr

Източник

Деян Кюранов: „Путин притиска света. Това е негова агресия.“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/deyan-kyuranov-interview/

Деян Кюранов е доктор по философия, политолог и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Публикува в Портал „Култура“ и „Дневник“, автор на множество политологични статии и изследвания, свързани с човешките права и с развитието на Русия и някои бивши съветски републики.


Господин Кюранов, струпване на многобройни и тежковъоръжени руски войски в близост до източните граници на Украйна имаше и миналата пролет, но прогнозата на мнозина анализатори за война между двете държави не се сбъдна. Днес по-възможна ли изглежда тя?

Първо, мисля, че война няма да има. Второ, днес тя не изглежда невъзможна – заради ултиматумите на Русия към света, които промениха радикално нещата. Както казва един много добър руски политолог – Владимир Пастухов, проблемът е, че войната вече не е невъзможна в мисленето на Кремъл.

В следващите дни започва серия от срещи преди тази в Брюксел на Съвета „НАТО–Русия“, свикана от Столтенберг на 12 януари. Очаквате ли успех на дипломатическите усилия? Изглежда ли единен Алиансът преди срещата на върха и ясна ли е позицията на руския президент, който според изразеното от Вас мнение в публикация в „Дневник“ шантажира НАТО или блъфира? А може би Путин шантажира, блъфирайки?

Това са няколко въпроса, затова ще започна от последния. Ще се позова отново предимно на мненията на руски колеги, защото ми се струва, че в такава ситуация човек, колкото е по-близо културно и емоционално до събитията в Кремъл, толкова по-точна ще бъде интуицията му. А в този случай работим най-вече по интуиция, защото нямаме чужди данни, нямаме и достатъчно информация. Проблемът е, че изглежда, че общо взето, Путин не знае какво иска. Като казвам това, имам предвид сериозни и същевременно безумни хипотези от типа: Какво иска Русия – да завладее целия свят? Или иска да завладее Европа? Или може би да глътне Украйна?

Може би някоя от тези хипотези се върти в главата на Путин, който се изживява като император?

Там е работата, че не е ясно като какъв точно се изживява Путин в тази ситуация. Във всеки случай се изживява като много силен участник в събитията, като човек, който ги създава и води. И е реално такъв без никакви ограничения, морални например. В такава ситуация е много трудно да се прогнозира и да се говори за разумност, след като сме отвъд разума – елементарния, политически и политологически разум. Отвъд разума, който цели максималното добро управление. Като не сме в такава ситуация, сме в изключителна неопределеност.

Защо въпреки всичко аз смятам, че война няма да има? Ами защото все пак в малко по-дългосрочен план, ако Путин се реши на някаква агресия, тя ще бъде откъслечна. Той вероятно първо ще се опита да откъсне нещо от Украйна, след това ще спре и ще се опита да го задържи по схемата на Крим. Явно е, че Западът няма да воюва за Украйна. От друга страна, е ясно, че Украйна ще воюва за себе си. И „петата колона“ няма да е решаваща в този случай – руската пета колона в Киев. Това съвсем няма да е лесна, а много страшна война. Разбира се, в момента работя изцяло в безумните хипотези, защото това ще бъде разтърсване на целия ред, създаден не само след разпадането на Съветския съюз.

От това, което казвате, сякаш не се надявате много на дипломатическите усилия?

Не, мисля, че те са част от агресията на Путин към външния свят на всички равнища и фронтове. На два пъти той практически каза: „Да, ще водим преговори, ама какво от това – ние не искаме съглашения на думи, искаме да видим дела.“

Включително и в последния си телефонен разговор с президента Байдън

Да, същото каза и на дългата си пресконференция. Господи, тогава какви резултати да очакваме от дипломацията? Освен това всички забелязват, че когато на такива преговори пращаш заместник-министри на външните работи, а преговорите по идея би трябвало да решават въпроси за войната и мира в Европа и света, означава, че за теб това не са преговори от първостепенна важност.

Има ли разногласия между страните членки на Алианса, най-вече между САЩ и водещите държави в ЕС, преди срещата на върха в Брюксел?

Европейският съюз не е бил в такава ситуация досега. Нееднократно сме доказвали мекушавост, нерешителност, боязливост и нежелание да се намесваме. Така че какви са разногласията точно в момента и между кого, и „Северен поток“ и несеверен поток – те са прекалено дребни на фона на това предизвикателство. За по-малки неща имаше значение точно Франция ли е по-близо до Америка, или пък Великобритания и Германия какво правят. Но сега имаме ултиматум. Такъв език не е държал дори Съветският съюз по времето на Студената война, защото тогава той беше първи борец за мир и не можеше да си го позволи по идеологически причини. А сега нямаме никаква идеология. Тук идеята е „Абе, аз имам армия, имам бомба и казвам това, да видим пък вие какво ще кажете…“

Споделяте ли мнението на някои анализатори, че сегашната криза в някаква степен повтаря Кубинската (Карибската) криза – най-опасната по време на Студената война?

Дума да не става, че сегашната е много по-малка. Тогава Съветският съюз все още имаше месианската идея да завладее света и да ощастливи цялото човечество чрез комунизма. Сега, ако рекат да правят нещо с цената на хиляди жертви от двете страни, няма да е свързано с никакви месианщини и идеологии, а просто с утвърждаване на новополучената сила на руската армия.

Вие казахте, че Западът няма да воюва за Украйна. Американският президент Джо Байдън увери Володимир Зеленски, че те – САЩ и неговите съюзници – ще гарантират териториалната цялост и суверенитета на Украйна. Първият дипломат на ЕС Жозеп Борел също изрази подкрепата си за Украйна по време на своето посещение в страната през седмицата. Как звучат тези декларации на фона на Вашата прогноза, че те няма да воюват за Украйна?

Аз не знам защо говорим за „те“, а не за „ние“, понеже сме в НАТО. Тук няма да обсъждам специално позицията на България, която, както винаги по отношение на Русия, е в разкрач. Но иначе, ако щете в морално отношение, това безспорно сме ние и не е хубаво да го забравяме. Та ние заявихме, че няма да воюваме за Украйна, и същевременно ние (имам предвид НАТО плюс вече и отделно евентуални военни действия на САЩ) ще им помогнем с оръжие и пари и максимално ще затрудним живота на Русия, но не чрез обикновени санкции. Предполагам, че ще има много радикални изключвания на страната от световния поток на пари и стоки.

В крайна сметка кой кого притиска в ъгъла: Западът – Русия, или Путин – Запада?

Путин притиска света. Това е негова агресия, това е негова инициатива. Светът би искал просто всичко това да го нямаше. И това не е само ЕС, който поначало, откакто го има, иска нещата да се решават не чрез сила, а чрез преговори, чрез взаимни отстъпки. САЩ биха могли в някои случаи да се държат по алтернативен начин и да си кажат: „Тия прекалено много взеха да дрънкат оръжия, я да вземем да ги ударим.“ Но сега случаят не е такъв.

Какво друго иска руският президент освен вече заявеното официално – да не се разполагат в черноморския регион сили на НАТО и да спре разширяването му на изток? Или може би с демонстрацията на сила Путин се опитва да разреши и свои вътрешни проблеми в Русия?

В момента Путин практически няма вътрешни проблеми, поне що се отнася до статута на Русия в света. Той се основава на един вече втвърден електорат от хора, за които е страшно важно да могат да кажат: „Ние сме отново най-великите в света. Ето, каквото решим, това правим – вземаме си Крим и ще им кажем на тия украинци как да живеят. И ще си помислим искаме ли ги обратно в кошарата, или да си стоят навън и да слушкат…“ Това е равнището на мисленето и на дискурса в този вид политика.

Освен това, благодарение на ценовата конюнктура напоследък, в Русия има пари и хората отново живеят сравнително добре. Не трябва да забравяме, че това е поначало епоха в историята на държавата, незапомнена по относителното си добруване. Както навремето каза една чудесна руска политоложка – Маша Липман: „Не забравяйте, като мислите за Русия, че сега руснакът живее по-добре от когато и да било в своята история!“ И това е въпреки невероятната дори за Русия корупция. Просто има много и колкото и да се краде на всяко равнище, все пак и до най-долу стига по нещо. Освен това има относителен ред и руснаците го сравняват, и то с основание, с безредието на 90-те години, за което обвиняват (както и братята българи) демокрацията. Путин няма проблеми вътре и не смята, че с такава политика си създава проблеми навън.

Но искам да се върна към нещо от началото: за неяснотата на целите на Путин и оттук – за непредвидимостта на ситуацията. Руските колеги говорят много разумно за това, че не трябва да бъркаме сегашния Путин с Путин отпреди 20 години, който дойде в името включително и на човешките права. Тогава той направи един невероятен съвет по човешките права към президента и понеже познавам тази тематика и тези хора – поне половината бяха истински правозащитници.

А днес да се говори за човешки права в Русия вече е нелепо. И не е само закриването на „Мемориал“, а и цялото отношение на Путин към неправителствения сектор.

Цялото отношение е вече съвсем друго, а не трябва да забравяме и убийствата зад граница. А каква е главната причина? Путин може да си го позволи, защото превъоръжи руската армия и в момента, казват специалисти, тя е сериозна военна сила, а не беше такава преди идването му на власт. Този човек никога не е имал някаква идеология, разполага със силна армия и декларира безкраен и агресивен национализъм. Казвам „декларира“, защото смятам, че винаги може да се отметне от едно или друго, ако прецени, че това ще му помогне в ситуацията. Този вид прагматизъм не го е напуснал. Въпросът е каква е ситуацията, в която решава да вкара себе си, страната си и света. И тук вече може да говорим доколко той е вменяем от гледище на разума. След толкова години квазиабсолютна власт, това човек може да го гадае или да го знае само близкият му антураж.

Но се връщам пак към лайтмотива – война все пак няма да има. И това е въпреки изключително засиленото влияние на генералитета върху руската външна политика.

Избухналите граждански протести в Казахстан заговор ли са, както твърди президентът Токаев? Имат ли те някаква връзка със случващото се между Русия и Украйна и инициатива на Токаев ли е влизането на руски войски в страната под формата на колективни мироопазващи сили на Организацията на Договора за колективна сигурност?

Мисля, че всичко, което става в Казахстан, няма нищо общо със ситуацията, за която говорим. В този момент тя пречи на Путин да си води агресивната външна политика просто защото разсейва вниманието му и може да се наложи да отклони и ресурси. Не е московска уйдурма това, което става в бившата азиатска съветска република. Тя си е тяхна, местно производство.

Енергийната криза, завършените и незавършените газови коридори с Русия кореспондират ли и как с темата, която обсъждаме?

Ще повторя отново – на фона на проблемите сега те са прекалено дребни. И не те определят какво ще се случи. И това, което ще се случи, няма да определя как ще бъдат решени тези проблеми.

Значи не виждате корелация между енергийните проблеми и конфликта между Русия и Украйна?

Не, не виждам. Може да е имало връзка в даден момент и това да е влязло в калкулациите на стратезите на Путин и в неговите лично – че сега ще можем да ги „подпукаме“. Съжалявам, че използвам площаден език, но тези хора мислят на вулгарен език и това създава проблеми, когато с такова мислене започнеш да правиш световна политика. Да, ще ги „подпукаме“ и по тази линия и ще можем да си вземем нещо и от газа и нефта. Но това е вече отдавна отминал етап. Сега заявките са много по-високи и отново ще цитирам Владимир Пастухов: проблемът е, че изобщо в кремълското мислене не се изключва войната. Почнали са да мислят така (преразказвам): поставяме си някаква цел, тръгваме към нея и ако се окаже, че по пътя трябва да направим война, ами ще я направим, за да постигнем целта. Това е изключително опасно мислене и поне част от хората около Путин мислят така – иначе той нямаше да се държи по този начин.

Сбърка ли министърът на отбраната Стефан Янев с изявлението си, макар и само във Facebook, че няма нужда НАТО да увеличава контингента си на наша територия?

Първо, така не се прави, защото ангажира с позицията си цяла България. Иначе му прави чест, че открито каза, че това е неговата лична позиция и той ще я защитава като министър. В кризисна ситуация обаче се прави друго – тази позиция се изразява на закрито заседание и ако успееш да убедиш кабинета и тя стане позиция на България, тогава я съобщаваш. А така поначало рискуваш да забиеш клин в Министерския съвет, а в тази ситуация – и в цялото общество. И той го направи, без да го интересува как ще прозвучи. А звучи като откровено проруска и антинатовска позиция. Един министър на отбраната не може да си позволи такова нещо. Аз съжалявам, че премиерът не събра сили да го уволни мигновено.

А каква трябва да е позицията на правителството относно евентуалното разполагане на нови военни части на НАТО в България, макар че досега никой не е поискал това от нас?

Ами като не е поискал, ще кажа: „Кой те бута, та се клатиш?“ – така казвахме, като бяхме деца. Позицията на България трябва да бъде позицията на НАТО, освен ако България не излезе от НАТО. Тогава може да имаме каквато си искаме позиция. Но докато сме в НАТО, е хубаво да имаме позицията на Алианса. И да не забравяме това.

Заглавна снимка: © Личен архив на Деян Кюранов

Източник

Македонският въпрос в контекста на политическите промени в България

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/makedonskiyat-vupros-v-konteksta-na-politicheskite-promeni-v-bulgaria/

Българо-македонските отношения в най-новата ни история се развиват в контекста на прехода от комунизъм към демокрация и геополитическото и културно преориентиране на Балканите към евро-атлантическото пространство. Още в началото на 90-те години България и Северна Македония (тогава Република Македония) обявяват курс на присъединяване към ЕС и НАТО като ключова част от стратегическите си програми. Така в тях се зараждат вътрешни процеси на европеизация, които постепенно трансформират различни аспекти от публичния им живот и двустранните отношения.

В международните отношения терминът „европеизация“ описва разнородни, но свързани по същност промени. Част от тях обхващат формалните процеси на адаптация на местните политики, законодателство и правна рамка към тези на Европейския съюз, както и прилагането на установени европейски принципи на управление – от процедури за вземане на решения до цялостна плурализация на политическата система. Други пък засягат промените в идентичността на обществото, сблъсъка между национална и европейска идентичност, (ре)конструкцията на националните и европейските идентичностни маркери, както и честотата, с която властимащи и институции интегрират понятия като „Европейски съюз“ и „европейски ценности“ в политическата си риторика и установените обществени дискурси. В своята цялост вътрешните за България и Северна Македония процеси на европеизация оформят и междусъседските им отношения през последните три десетилетия.

В исторически план България първа в света признава независимостта на югозападната си съседка.

Това става през 1992 г. при правителството на Филип Димитров, което реабилитира българската политика по Македонския въпрос и ѝ дава нов тласък. В следващите години България продължава да демонстрира добронамереното си отношение. Най-отчетливи са случаите, когато страната ни предоставя на Северна Македония достъп до бургаското пристанище заради наложеното ѝ от Гърция търговско ембарго през 1994 г. и оказва военна помощ на македонското правителство при конфликта му с албанските сепаратисти през 2001 г.

Приятелството си обаче двете страни официализират с подписаната от тогавашните премиери Иван Костов и Любчо Георгиевски Съвместна декларация от 22 февруари 1999 г. Като пряк резултат от процеса на европеизация документът поставя фундамента на двустранните отношения, „изхождайки от стремежите на двете страни за интеграция в европейските и евро-атлантически структури“. Подписан в два екземпляра – на „български език, съгласно Конституцията на Република България, и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония“, договорът предлага исторически консенсус по отношение на наболелия езиков спор. Съвместната декларация е препотвърдена с общ меморандум от 22 януари 2008 г., а през 2017-та се превръща в основа на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество.

Идеята за сключване на широкомащабно двустранно споразумение, което да регулира отношенията между България и Северна Македония, е лансирана много преди 2017 г. До момента на подписването обаче българската политическа линия търпи изменение от безусловна подкрепа за присъединяването на Северна Македония към ЕС до обвързване на евентуално нейно членство с изпълнение на клаузите по договора. Периодът от подписването досега е маркиран от плавна трансформация на политическата риторика. Изначалната еуфория, която намира израз в наситената с оптимизъм двустранната комуникация, се запазва до средата на 2018 г., когато приключва и Българското председателство на Съвета на ЕС. Следва едногодишен период на затишие, в който политическата риторика придобива по-скоро неутрален характер.

Това обаче се променя към средата на 2019 г., а на 9 октомври същата година българското правителство одобрява и приема Рамкова позиция относно разширяването на ЕС. Ден по-късно тя е подкрепена с декларация от парламента, като и двата документа поставят конкретни изисквания към Северна Македония. Сред тях са отказ от идеята за македонско малцинство в България, препотвърждаване на езиковата формула от 1999 г. в нота до ООН, реабилитация на жертвите на югославския комунистически режим и постигане на ясни резултати в установената с Договора за приятелство историческа комисия. Анонсирането на червени линии, последователното втвърдяване на тона, провалените очаквания и българското вето върху преговорната рамка за присъединяване на Северна Македония довеждат до днешната криза в двустранните отношения.

В случая обаче корените на конфликта се крият не в политическите промени в двете страни, а в самия Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество. Защото неяснотата около основни клаузи, асиметричният характер на споразумението и оставените празни пространства за различно тълкуване породиха погрешни представи и очаквания у двете страни.

Най-проблематични се оказаха чл. 2 (2) и чл. 8 (2) от Договора за приятелство. Първият гласи, че двете страни ще си сътрудничат с цел „успешната подготовка на Република Македония за присъединяването ѝ към Европейския съюз и НАТО“, като „българската страна ще споделя своя опит с цел да съдейства на Република Македония да изпълни необходимите критерии за членство в Европейския съюз“. Член 8 (2) пък гарантира създаването на „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси, за да допринесе за обективното, основаващо се на автентични и основани на доказателства исторически извори, научно тълкуване на историческите събития“.

Тези формулировки ясно отразяват асиметричното отношение между Северна Македония като кандидат-членка и България като пълноправна членка на Европейския съюз. От тези властови позиции двете държави изграждат стратегията, целите и очакванията си спрямо споразумението. И докато България се стреми да предизвика решение на идентичностните спорове чрез създаването на историческа комисия, която „обективно“ да отсъди в нейна полза, Северна Македония се уповава на клаузата, която на практика гарантира българската подкрепа за присъединяването ѝ към Съюза.

Тъй като нито едно от двете изисквания не се изпълнява според очакванията на другата страна, България и Северна Македония взаимно се обвиняват в нарушаване на договорните отношения. Двете страни всъщност подписват споразумение, на което придават различен смисъл и значение, тълкувайки понятия като „обективна интерпретация на историята“, „европейски ценности и поведение“ и „европеизация“ по взаимно несъвместим начин. С други думи, Договорът за приятелство е плод не на общо съгласие, акумулирано в рамките на конструктивен преговорен процес, а на предварително конструирани несъвместими цели.

Какви обаче са изгледите за промяна на българската позиция в настоящата ситуация?

Политическите партии предвидливо избягваха темата за Северна Македония по време на кампанията и в предизборните си програми. Това, което знаем от преговорите за коалиционен кабинет, е, че поне две от формациите (БСП и ИТН) на този етап твърдо отказват да дадат зелена светлина за старт на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС.

От „Продължаваме промяната“ изразиха сходна позиция и предложиха алтернативен подход, характерен по-скоро за бизнес средите – да изместят фокуса от историческите спорове, като поканят експерти и представители на бизнеса за обсъждане на ползите от сътрудничество в икономическия сектор. Независимо от това формацията около Кирил Петков и Асен Василев все пак обвърза подкрепата си с прилагането на Договора за приятелство. Единствено „Демократична България“ ясно декларира, че никой не печели от факта, че Северна Македония остава извън ЕС, но и дясната коалиция не се ангажира с конкретни предложения за изменение на официалната политика.

С оглед на крехката политическа ситуация и необходимостта от сформиране на постоянно правителство, коалиционните партньори едва ли биха рискували промяна на курса по Македонския въпрос, около който има изграден широк обществен консенсус. Подобен ход не само ще предизвика атаки от опозицията, а допълнително ще делегитимира новата власт след рекордно ниската избирателна активност на последните избори.

Паралелно с това президентът Румен Радев открито заговори за запазване на културно-историческото наследство на България в спора със Северна Македония пред президентите на Германия и Франция – Франк-Валтер Щайнмайер и Еманюел Макрон. По време на консултациите за съставяне на правителство Радев прикани и лидерите на „Продължаваме промяната“ да изложат позициите си „по отношение на разширяването на ЕС, отстояването на правата на българските граждани, на нашата национална идентичност, история и култура“. Така Радев индиректно призова най-голямата парламентарна формация да подходи внимателно към тема, която носи със себе си висок заряд и постоянен риск от ескалация. Съобразно така оформилия се вътрешнополитически контекст, сериозният външнополитически натиск от ЕС и САЩ за бързо разрешаване на спора почти сигурно ще се окаже безплоден.

Достатъчно ли е обаче новата управленска коалиция да продължи да възпроизвежда политиката на старата власт, за да защити българските интереси? Както вече стана ясно, настоящата безизходица произлиза от неясните формулировки в Договора за приятелство и недалновидната и твърде повърхностна политика на предишното управление по отношение на Македонския въпрос, което постави България в състояние на международна изолация и под нарастващ външен натиск.

Македонската дипломация много по-рано прозря, че спорът ще се пренесе на европейско ниво, защото протакането му не кореспондира с геополитическите интереси и политиката по разширяване на ЕС. Дипломацията на югозападната ни съседка умело се възползва от ситуацията и успя да убеди западните лидери и институции в правдивостта на позициите си по отношение на спора с България, докато страната ни проспа четири години в опитите си да изключи ЕС от уравнението за намиране на решение.

Всичко това породи неразбиране у политическите ни партньори и у интелектуалци, историци и медии на Запад защо България блокира процеса на присъединяване на Северна Македония, каква в действителност е нейната позиция и каква е истинската същност на конфликта. Западните политически лидери, медии и историци често принизяват българската позиция до елементарен национализъм, езиков спор, извиване на ръце и архаизъм. Така представена, България си създава международен образ на държава с антиевропейско поведение, която блокира легитимните въжделения на един народ да се превърне в част от европейското семейство.

Въпреки това новото правителство все още може да подобри българските позиции,

като промени досегашния подход, усъвършенства аргументацията си и приложи целенасочена дипломация за изясняване на моралния корен на конфликта. Нужно е да се промени самият разказ и да се наблегне на отговорността към миналото и паметта като всеобща ценност, която да бъде разпозната от Европейския съюз. По този начин България ще превърне изискванията си към Северна Македония от чисто „български“ в „универсални“ и от „държавни“ в „човешки“.

Нека вземем следния пример: ако Гоце Делчев се е самоопределял, живял и загинал като българин, не е ли фалшифицирането на неговите искрени мечти, воля и мисъл морално престъпление най-вече спрямо човека Делчев, а чак след това спрямо държавата България? В този смисъл може ли да допуснем, че всеки човек или държава има право да преиначи смисъла на нашите собствени идеи, дела, мисли и съществуване за собствена изгода зад маската на „обективна историческа интерпретация“? И нима всяка несправедливост към паметта на отделния човек не се отнася към паметта на всеки от нас? Това е моралната, дълбока, общочовешка същност на конфликта, по която Европейският съюз трябва да вземе отношение. Спор, в чийто център стои човекът, а не държавата; несправедливостта, а не национализмът; моралът, а не интересите.

От този ъгъл българската дипломация може да превърне страната от пасивен абсорбатор на европейски ценности и разпореждания в активен партньор, който ги създава и оформя, в пълноправен член с визия за същността на Европейския съюз, който поставя въпроса за мястото на морала, паметта и отговорността към миналото като общочовешки ценности в модерна Европа. Докато ЕС отхвърля национализма като принцип, трудно ще се отрече от общочовешкото, защото самият той е изграден върху универсални ценности. Така пред България ще се отворят нови възможности за аргументация и включване в една рамка на общочовешки ценности вече залегнали в официалния български дискурс теми като кражба на история, език на омразата, правата на северномакедонските граждани с българско самосъзнание и реабилитацията на жертвите на югославския комунистически режим.

Накратко: ако България съумее да конструира спора като универсален, много по-лесно ще трансформира националистическия си образ и ще спечели доверието на европейските лидери и институции. На този етап обаче българският международен образ по отношение на Македонския въпрос остава твърде спорен. А доколко това ще се промени, зависи от волята и умението на новото правителство да води една по-амбициозна външна политика.

Заглавната снимка е от междуправителствена среща през ноември 2017 г., три месеца след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество © Правителството на РСМ / Flickr

Източник

На мюсюлманите у нас трябва да се подаде ръка, за да излязат от политическото си гето

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/mihail-ivanov-interview/

Михаил Иванов е инициатор и един от основателите на Комитета за национално помирение, съветник на президента Желю Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията (1990–1997) и секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет (2001–2005). Преподавател по етническа политика и права на човека в Нов български университет. 

Венелина Попова разговаря с доц. Иванов за декемврийските събития през 1989 г., с които започва процесът по връщане на имената на българските мюсюлмани, за ДПС от създаването му до днес и за ролята на Ахмед Доган в българската политика.


На 29 декември 1989 г. на извънреден пленум ЦК на БКП взе решение за връщане на имената на мюсюлманите. Фактически до решението се стигна след силни граждански протести на това население. Има ли събитие от онези месеци, което е важно, но някак остава неизвестно на широката публика?

Хората у нас вече нямат памет за онова време. „Широката“ публика сме ние, свидетелите и участниците в тези събития. А ние, за съжаление, вече остаряхме, мнозина си и отидоха.

До решенията от 29 декември се стигна след един процес вътре в комунистическата партия, когато нейната хомогенност беше нарушена. Тя престана да бъде така монолитна, като в нея се оформиха три крила. Крилото начело с Александър Лилов – на тези, които искаха социалистическата система да се запази, но да се реформира – искаше да се възстановят правата на мюсюлманите у нас. Срещу него имаше силна опозиция, която се ръководеше от Георги Атанасов. А той имаше всички основания да е против, защото беше оперативното лице, което Тодор Живков беше натоварил да отговаря за провеждането на цялата репресивна политика, свързана с т.нар. Възродителен процес.

Крилото на Андрей Луканов зае междинна позиция. Неговата цел беше осъществяването на преход от социализъм към капитализъм, но по начин, при който довчерашните комунисти да запазят икономическата власт в ръцете си, като временно отстъпят политическата. Луканов лавираше между двете противоборстващи крила. Той флиртуваше, от една страна, с току-що излезлите от затвора турски политически затворници, а от друга – с участниците в националистическите митинги, които „избухнаха“ през януари, след решението на 29 декември, в районите със смесено население.

Първоначално позицията на СДС беше изключително категорична и тя беше изразена на митинга на 10 декември, на който Желю Желев прочете програмата на Съюза и в нея имаше категорично мнение, че правата на мюсюлманите трябва да се възстановят в целия им обем. В края на декември мюсюлманите и особено помаците от Родопите дойдоха в София и в продължение на няколко дни в много голям студ организираха денонощна вахта около Народното събрание. Този протест трябва да бъде запомнен в нашата история.

След решението на пленума на ЦК на БКП с прякото участие на крилото на Георги Атанасов се вдигна мощна националистическа вълна и се създадоха масови организации, като Общонародния комитет за защита на националните интереси начело с Димитър Арнаудов и щатния служител на Държавна сигурност Минчо Минчев, както и родопското дружество „Родолюбие“. Тези националкомунистически формации организираха масови митинги в София и в районите със смесено население срещу връщането на имената и възстановяването на другите права на мюсюлманите.

Разгоря се борба във връзка с т.нар. закон за имената, който да гарантира правото на свободен избор на име. Законът беше приет чак на 5 март 1990 г. В него обаче останаха неща, които мюсюлманите не одобряваха по никакъв начин – едно от тях беше презимената и фамилиите на всички български граждани задължително да завършват с ов(а) и ев(а), включително на арменци и евреи. Второто беше имената да се връщат по съдебен ред, на което хората отговориха: „Не са ни ги взели имената със съд, че със съд да ни ги връщат!“

Това даде мощен импулс на току-що възникналото ДПС, което построи своята предизборна тактика върху борбата за отстраняването на тези два пункта от закона (това стана чак през октомври във Великото народно събрание). От една страна, Ахмед Доган прие закона от 5 март, но в същото време каза на хората по села и градове: „Не си връщайте имената, не подавайте документи, вие ще ни изберете, ние ще влезем в парламента и тогава ще променя закона.“

Да, на един от митингите в София Ахмед Доган от един милиционерски автомобил се обърна с микрофон към мюсюлманите на площада с обещание да им върне имената. Каква беше неговата роля към онзи момент? 

Поведението на Доган тогава беше гротескно. В навечерието на приемането на закона за имената властите и МВР, оглавено от ген. Атанас Семерджиев, се страхуваха от сблъсък в София. Това беше имитиран страх. Тогава се говореше, че мюсюлманите са дошли в София, за да си искат имената, а същевременно към столицата прииждат колони от националисти. Тогава от МВР се получи нареждане да бъдат изведени мюсюлманите от площада около храм-паметника „Александър Невски (зад задния вход на Народното събрание). Е, този, който трябваше да свърши тази работа, беше Ахмед Доган.

Беше вечерта на 4 срещу 5 март, Доган пристигна с една милиционерска кола заедно с един зам.-министър на МВР – ген. Красимир Саманджиев, и започна да убеждава помаците, които бяха дошли на своята втора вахта, да напуснат площада. Да, но те го освиркаха. Тогава ние от Комитета за национално помирение трябваше да кажем на Саманджиев, че поемаме пълната отговорност да няма никакви ексцесии; че ние сме приятели с тези хора, поддържаме връзка с тях и цяла нощ ще бъдем заедно на площада. Така и стана.

Познавахте ли се с Ахмед Доган, докато той беше в затвора, или се срещнахте по-късно? И участва ли той в създаването на Движението за права и свободи, или се появи в един по-късен етап, за да го оглави? 

Не познавах Доган от преди. На 1 декември 1989 г. се запознах с Таня Желязкова, неговата партньорка тогава и майка на сина му Демир. След срещата с нея, на която тя ни разказа за борбата на турците, аз, силно мотивиран, на събрание на Клуба за гласност предложих създаването на Комитет за национално помирение като организация, в която българи, турци, роми, арменци, евреи, християни и мюсюлмани – всички заедно да търсим пътища за решаването на етническите проблеми. В комитета се включиха редица представители на нашата интелигенция – Блага Димитрова, Радой Ралин, акад. Румен Цанев, Йълдъз Ибрахимова, Сюлейман Гавазов, проф. Чавдар Кюранов, Искра Панова, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Кязим Мемиш, Дончо Папазов, Сабри Алагьоз, Мануш Романов, Еди Шварц, Антонина Желязкова (да не ги изброявам всички, какви имена само!).

С Доган се запознахме след излизането му от затвора. Първото нещо, което му казах, беше, че всички искаме той да влезе в ръководството на нашия комитет. Той категорично отказа. На събранието, на което избирахме ръководните си органи, някои хора, не знаейки за неговия отказ, настойчиво предложиха той бъде един от ръководителите. Тогава Доган стана и каза: „Аз току-що съм излязъл от затвора и ми трябва време, за да се убедя във вашите благородни намерения.“ И малко след това напусна.

Да, но тогава всъщност никой не е знаел, че Ахмед Доган е вербуван от Държавна сигурност…

За пръв път прочетох в националистическия вестник „Български глас“ на д-р Иван Георгиев от Българската национална радикална партия, че Доган е агент на ДС – агент Сава. Но това все пак беше една вестникарска публикация, на която не можеше да се разчита. Когато станах съветник на президента Желев, по силата на своите задължения установих сътрудничество с нашите специални служби и по-конкретно с тогавашната Национална служба за защита на Конституцията. В резултат на това вече бях много добре информиран кой е Доган.

Като говорител на Комитета за национално помирение бяхте на Кръглата маса и при подписването на споразумението по основните идеи и принципи на законопроекта за политическите партии. Интересно е да чуем мнението Ви: беше ли правилно създаването на етно-религиозна партия, каквато беше към онзи исторически момент, а и сега продължава да е ДПС? 

Наистина ДПС възникна като етническа организация и по-късно партия. След преживяната асимилационна политика турците и помаците в България не искаха да имат своя партия, те бяха изгубили вяра, че чрез другите партии ще намерят защита на своите права. Спомням си, когато попитах Халим Пасажов – първия зам.-председател на ДПС, с когото станахме близки приятели –защо се делят, той ми отговори: „Ние не се делим. Ние пак ще бъдем с вас, но в затвора сме се клели да направим своя партия.“ (Друг е въпросът, че Халим много скоро беше изхвърлен най-безцеремонно от Доган като член на ръководството.)

За такава партия настояваха и отвън, включително американците и международните организации, като Съвета на Европа например. Смяташе се, че така напрежението в резултат на преживяното сред турската общност ще спадне. Като цяло в БСП бяха против, но от друга страна, ДПС намери активна поддръжка за своето създаване от крилото на Андрей Луканов. Това доведе до мигновеното регистриране на ДПС – най-напред като партия, а после и за изборите за ВНС(само за една седмица). В същото време на Кръглата маса СДС беше против легитимирането на ДПС и затова Доган не беше допуснат да участва на масата. В ДС и МВР имаше разделение. От една страна, някои влиятелни фигури съдействаха за създаването на ДПС, но от друга, сред голяма част от състава имаше недоволство. Това може да се види в спомени на Веселин Божков, шефа на турския отдел в ДС по онова време.

Има и още нещо – след тежката националистическа вълна през януари 1990 г., предизвикана от решението на пленума на ЦК на 29 декември предишната година, част от избирателите на СДС също се обявиха против възстановяването на правата на турците. Страхувайки се, че така може да се изгубят избиратели, някои от ръководителите на Съюза се отдръпнаха от тази проблематика и някак си им беше добре дошло, че се появява такава партия у нас – ето, за тези неща ще отговаря ДПС. Голяма част от поддръжниците на БСП беше против връщането на имената. Парадоксалното е, че в същото време отнемането на имената противоречеше на здравия разум и толерантност на друга голяма част от българското население. Трябва да Ви кажа, че при първия рейтинг на политически партии и организации през януари 1990 г. Комитетът за национално помирение с над 50% одобрение беше на второ място след „Екогласност“. Много от хората искаха политика на толерантност и взаимно зачитане.

В нашия комитет също имаше три становища, застъпени от нас – тримата говорители. Едното се изразяваше от Антонина Желязкова, която подкрепяше идеята да има отделна партия като един отдушник, с който турците да се успокоят. Сюлейман Гавазов, другият говорител, беше тогава категорично против такава партия. И повтаряше многократно, че това ще ни донесе само беди. Моята позиция беше, че не можем да се противопоставяме и да искаме такава партия да бъде забранена, защото самите хора я искат, но трябва да се води политика на демотивация. Това означава другите партии да поемат тази проблематика и защитата на тези интереси, да поемат представителството с включването на турци в избирателните листи за депутати и общински съветници и със залагане на съответни елементи в програмите си. Нашият Комитет за национално помирение отиде и в СДС, и в БСП със списък от имена на турци, които да бъдат включени в техните избирателни листи преди изборите за ВНС. Но без успех.

А защо това не стана, защо останалите партии не само не отвориха листите си за българските мюсюлмани, но и не заложиха нищо в програмите си за тяхното приобщаване и за разрешаването на техните проблеми?

Причините бяха много, но една от тях беше да не загубят националистическите си избиратели. Това се случва и сега. Ако се върнем към днешния ден, ще видим, че в турската общност има голяма съпротива срещу ДПС. Просто хората се стабилизираха, голяма част от тях материално си стъпиха на краката, отидоха в чужбина, изпращат пари тук – с една дума, мюсюлманите днес са много по-независими. Много от тях ми се обаждаха, искаха да подкрепят „Демократична България“. Но от коалицията трябваше да кажат нещо много просто: „Подаваме ви ръка. Ние сме едно общо, едно цяло, имаме общи интереси, ние сме еднакво потърпевши от олигархията.“ Ето това трябваше да се каже. Но никой не го каза на всичките избори през тази година.

Това преди години го каза Иван Костов, и то пред изселническата ни общност в Турция. И щеше да го направи, ако не беше се върнал царят. 

Аз говоря за днешния ден. Но ако се връщате към Иван Костов, неговата позиция беше противоречива. Той направи един много знаков жест, когато отиде в Бурса – на митинг в голямата зала там поднесе извинение от името на българската държава за „Възродителния процес“. Но тогава влиянието на ДПС в турската и помашката общност беше много силно, а Костов каза една фраза, която, освен всичко друго, беше изтълкувана и тиражирана превратно – че ДПС е проклятието на България. Всъщност точните му думи бяха: „Етническият модел, който е свързан с участие в управлението на тази партия, е проклятие за България.“ В крайна сметка изказването му отблъсна турците и помаците от СДС по онова време.

Но не се ли оказаха пророчески тези думи, изречени преди 20 години, преди още ДПС да беше влязло реално във властта?

Ако имате снимки от първите митинги на ДПС, ще видите, че на трибуната до Ахмед Доган стои Илия Павлов. Сватовете на симбиозата между капитала и тази партия бяха хора като Андрей Луканов и Любен Гоцев. Доган и Павлов вероятно са се запознали след промените на 10 ноември 1989 г. Аз съм присъствал на конференции на ДПС, на които се отправяха приветствия от „Мултигруп“. У нас всички партии се развиха като олигархични, но най-видим и най-ерозиращ за обществото ни беше именно олигархизмът на ДПС. И това започна от първите години. Тогава дейността на партията беше противоречива. Същевременно тя се бореше за включването на турския език в образователната система, за по-голяма етнокултурна дейност. Макар и не особено активно, защото неправителствените организации в онези години вършеха много повече работа в тази посока.

Това беше по-скоро мимикрия, защото Доган никога не се е интересувал от правата на българските мюсюлмани. Но използваше религиозните водачи на общността и заставаше редом до тях не само на празници на вероизповеданието, но и на предизборни митинги и прояви.

На ДПС не се гледаше тогава като на нещо хомогенно. Не трябва да забравяме за конференцията в края на 1993 г., когато стана тежък конфликт с хасковско-кърджалийската група. Тогава Доган стана причина за напускането на над 100 души от залата. Конфликтът беше за това, че създалата се тогава вътрешна опозиция начело с Мехмед Ходжа искаше в ръководството на партията да няма агенти на ДС. А Ахмед Доган настоя в него да влязат хора като Юнал Лютви и Осман Октай, за които всички вече знаеха, че са свързани с ДС.

Освен това в турската общност, включително и сред актива на ДПС, имаше хора, които искаха да се провежда активна етнокултурна политика. Този, който много бързо напусна тази кауза, беше Доган – той се концентрира върху връзките с икономическите групировки.

Щеше ли Преходът да изглежда по-различно без партията на Доган?

Тази дума „ако“ в историята не съществува. Аз имам статия, която излезе в един сборник на издателство „Колибри“ по повод 30 години от началото на промените. У нас няма автентични партии. След Великото народно събрание се получи едно обединение по интереси между БСП и дясното крило на СДС, които не желаеха силна социалдемократическа партия. А партията на Петър Дертлиев имаше огромно влияние и към нея се присъединяваха и бивши комунисти.

Затова беше и най-опасната. Затова не направиха и Дертлиев президент, не мислите ли?

Да, затова не направиха Дертлиев президент, затова се случиха и други неща, които фактически доведоха до съсипването на социалдемократическата партия и до лишаване на политическото пространство в България от автентична лява партия. Българинът излезе от комунизма, от соца ляв и затова автентичните леви идеи имаха почва в обществото. Много по-трудно беше да се прокарат десните идеи.

Що се отнасяше до дясното, то в началото нямаше икономическа основа, нямаше критична маса от средни собственици. Отгоре на всичко роля изиграха и личностни неразбирателства между лидерите. Случиха се много неща, включително и „Боянските ливади“, за което президентът Желев е силно критикуван.

Вие тогава бяхте съветник на президента. Преди да направи своето изявление в градината на резиденцията си в Бояна, Желю Желев посъветва ли се с Вас? 

Не, той не беше се съветвал с никого за това, което смята да каже.

Днес ДПС е част от либералния алианс в ЕС и елитът на партията живее добре и с европейски стандарти. А българските мюсюлмани, макар и с върнати имена, чувстват ли се днес приобщени, част от нацията ни, и имат ли нужда от конкретна партия, която да защитава само техните права и свободи? 

Както вече казах, в България се развиха не автентични, а олигархични партии. Олигархизма го разбирам така: с властта се правят пари, с пари се прави власт. Най-ерозиращата обществото олигархична партия е ДПС, която изразява интересите на една богата върхушка с вота на едни относително бедни избиратели. Тя експлоатира бедния етнически вот за интересите на етнически безцветни олигарси. Парите нямат етническа принадлежност. За Ахмед Доган или Делян Пеевски, или който и да е друг от елита на тази партия са важни преди всичко икономическите интереси.

В отговора на Вашия въпрос има два момента. Първият е трябва ли да има етническа партия. Според Конституцията – не. Но днес ДПС не е етническа партия и Конституционният съд се е произнесъл ясно за това. Документите на партията се отнасят до общонационалните проблеми. На някои парламентарни избори за нея са гласували над 100 000 етнически българи. В ръководството и в депутатската група също има българи. Бих определил ДПС като олигархична партия с твърдо и достатъчно голямо етническо ядро.

Политически това трябва да се преодолее. Турците, помаците, или по-общо мюсюлманите у нас трябва да излязат от своето политическо гето и единственият начин да се направи това е техните интереси да бъдат припознати от другите партии като свои. Проблемът не е нито в избирателите на ДПС, нито даже толкова в ръководството му. Проблемът е в другите партии, които не желаят да си отворят очите за тази проблематика. В този смисъл аз съм противник на етническите партии. Трябва да се направи всичко възможно интересите на малцинствата у нас да влязат в общите програми и цели на всички партии. Нещо, което не виждаме да се случва и няма дори шанс скоро да се случи.

Днес, когато отношенията между ДПС и останалите политически субекти в страната не са в най-добро състояние, има ли опасност да се направи опит за радикализация на мюсюлманското малцинство? 

Не. Лютви Местан публикува анализ за електоралните параметри на участието на ДПС в последните избори. То има сериозен спад в подкрепата си и получи под 260 000 гласа в България. В Северозападна България се използва много корпоративният вот, евфемистично казано. Или простичко: „Аз гласувам, защото моите материални интереси изискват това“. Това означава, че не искам да изгубя работата си или че ще отпуснат примката на заема, който дължа на някого. Има много начини освен директното купуване на вота. Но голяма част от турците и помаците в България са се отдръпнали от ДПС. Аз не съм пропагандатор на ДОСТ – те допуснаха големи грешки, но данните за участието на обединението между ДОСТ и НПСД на парламентарните избори през 2017 г. показват, че тогава над 100 000 души не пожелаха да гласуват за ДПС.

В отговор на Вашия въпрос има ли опасност от радикализация на това население, ще кажа „не“. Има опасност от силно отчуждение и тази тенденция се засилва все повече и повече. Има отчуждение от политиката, от обществените проблеми и от българската национална общност, от българска държава. Което не значи, че те се отчуждават от етническите българи на индивидуално равнище. Наше изследване на нагласите на мюсюлманите в България през 2016 г. показа, че 70% от тях имат приятели българи. Тези хора стават все по-независими, те имат собствено мнение и все повече не одобряват Ахмед Доган и върхушката на ДПС, но са попаднали в това гето и няма за кого да гласуват. Те ми се обаждат, питат за кого да гласуват и казват: „А твоите направиха ли нещо, една дума не казват.“ Така ми говорят.

Как си обяснявате факта, че в новото Народно събрание олигархът Делян Пеевски стои на първия ред между Мустафа Карадайъ и Йордан Цонев? И това знак ли е, че Ахмед Доган е вече минало? 

Не знам. Този въпрос е многопластов. Делян Пеевски е олигарх. Той символизира сливането на икономическата с политическата власт. Не е единственият олигарх в България, такъв олигарх е Васил Божков, могат да бъдат изброени още няколко души, които имат икономическа мощ и оказват силно влияние върху политическите процеси. Но Пеевски действително символизира симбиозата между власт и пари.

Заглавна снимка: Стопкадър от предстоящия филм „Държавни тайни“ на документалистката Малина Петрова

Източник

Крачка назад за Румен Радев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/krachka-nazad-za-rumen-radev/

Всичко се нарежда перфектно за президента Румен Радев. Той е символ на борбата срещу задкулисието, той е президентът, спечелил с надмощие втория си мандат, той е президентът, управлявал най-дълго чрез служебни правителства, той ще държи сигурността, отбраната и външната политика в управление, в което три от четирите управляващи партии му засвидетелстваха подкрепа. Той би Бойко Борисов. Той е политикът с най-висок рейтинг в държавата. Той внасяше ред в хаоса – макар това да ни го обещаваха от ГЕРБ.

Така, въпреки ограничените по Конституция правомощия на държавния глава в парламентарна демокрация, властовият инструментариум на Румен Радев беше разширен – благодарение на обективни обстоятелства.

Но всичко това е, преди да се структурира редовно правителство, което е почти опечено… После се налага президентът да отстъпи крачка назад. Подвизите му на протестите срещу мутрите и мафията остават в историята, на преден план излиза Промяната – усмихнати и енергични мъже и жени в разцвета на силите си, повечето нагазили за първи път в политическото. На тях, „продукт на една културна революция“ (по политолога проф. Евгений Дайнов), се възлагат надежди да модернизират България, а според журналиста Валери Найденов в момента „се осъществява смяна на елита чрез революция отгоре надолу“.

Както и да наречем предстоящето, новите герои в него са те – а за президента е трудно да отстъпи назад. Властолюбието е съблазнило мнозина, да му се устои ще е истинска победа, макар да не носи рейтинг. Шекспировият Макбет, пълководец като Радев, не издържа на изкушението – и от смел и благороден воин в началото, в края на трагедията е тиранин и убиец.

ГЕРБ, противниците на Радев, които са в опозиция (и заради битката си с президента), го обвиняват в диктаторство. Но точно тук техният лидер Бойко Борисов няма равен.

Генералът и службите

Независимо че и Радев, и лидерите на бъдещото коалиционно управление играят в „отбора на промяната“, който претендира да разгради модела, наложен от ГЕРБ и активния им съучастник ДПС, въпрос на време е да се появи напрежение в тима.

Първо, силовите ведомства и отбраната са в ръцете на президента, чиято кариера на професионален военен, бивш генерал, означава, че той познава добре тези системи, как функционират и как политиците могат да се възползват от тях и от информационните масиви.

Служебният премиер Стефан Янев, който беше съветник на президента по сигурността и отбраната, смени ръководствата на спецслужбите – на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС, контраразузнаването) и Държавна агенция „Разузнаване“ (ДАР), както и на Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО). Така Димитър Георгиев бе наследен от доскорошния си подчинен Пламен Тончев, шеф на звеното на ДАНС във Враца, а Атанас Атанасов – от военния Антоан Гечев, който е бил заместник на военното разузнаване. Вместо да назначи временно изпълняващи на тези длъжности, за да остави на редовно правителство да избере своите висши кадри – в зависимост от политиките си за службите, – президентското управление пое нещата в свои ръце.

Изглежда, че от партията победител на изборите „Продължаваме промяната“ смятат да запазят тези назначения – поне докато изтекат мандатите на някои от тях. (Новият шеф на ДАР например ще довърши мандата на предшественика си, който изтича през юли 2023 г.)

Има голям шанс служебният министър на вътрешните работи Бойко Рашков да запази поста си и в редовното правителство. Той смени шефовете на много служби и дирекции в МВР и вече премина към промени по вертикала във вътрешното ведомство. Неговата твърдост и безкомпромисност към наложените в последните повече от десет години порядки в МВР и съществуването на престъпни полицейски банди (като „ударената“ в Пловдив) му спечелиха врагове, но и респект. Благодарение на усилията на Рашков купеният вот силно намаля и това се усети по резултатите на трите парламентарни вота тази година. От ДПС обаче го обвиниха в репресии и отнесоха въпроса до Европейския парламент. Бойко Рашков е силна фигура, в състояние да извърши структурни реформи в МВР и да удържи на натиска на ГЕРБ, прокуратурата и присъдружните им.

Но на консултациите, свикани от президента преди връчване на първия мандат за съставяне на правителство на ПП, лидерите на „Демократична България“ изразиха недоволство от назначения в сектор „Сигурност“. Председателят на ДСБ (в оставка) ген. Атанас Атанасов дори назова поименно едно от тях – главния секретар на МВР Петър Тодоров, за когото „тази позиция е твърде висока“. (Тодоров е сочен за протеже на съветника на Радев Пламен Узунов.)

„Има риск да се получи напрежение при работата на редовното правителство с тези назначения. Някои от назначенията бяха удачни, но други – не. Сектор „Сигурност“ по принцип е деполитизиран, политическите сили, които подкрепят мнозинството, а и всички политически сили би трябвало да имат доверие в ръководителите на звената му. Балансът трябва да бъде търсен и тук, защото сега се очертава така, че двамата нови министри – на вътрешните работи и на отбраната, бяха министри в служебното правителство“, заяви Атанасов.

Генералът и интеграцията в НАТО

В изявлението на лидера на „Да, България“ (в оставка) Христо Иванов пък пролича настойчивост коалиционното споразумение да отразява „съдържателна, а не просто на думи интеграция в НАТО“. В предизборната програма на обединението темите за сигурността и отбраната са детайлно разписани.

Изглежда обаче, че президентът, който е за демилитаризация на Черно море (въпреки засилването на напрежението в региона и разбиранията му за Крим, които са по-близки до тези на Лукашенко, отколкото на Брюксел), ще държи на ръчно управление интеграцията в НАТО: един път от позицията си на фактор, който работи в сферата на външната политика, макар да не я определя, и втори път – чрез назначенията си. Защото министър на отбраната ще стане служебният премиер Стефан Янев, също като Радев бивш военен – бригаден генерал от Сухопътните войски. Под негово ръководство ще се реализират последващите проекти за модернизация на армията с купуването на машини за пехотата на стойност 1,2 млрд. лв., евентуално още осем изтребителя F-16 Block 70, за да разполага България с ескадрила за охрана на небето, и др.

През август, отново по време на служебно управление, президентът назначи и нови директори на службите „Военна полиция“ и „Военно разузнаване“.

Министрите на отбраната и на вътрешните работи ще бъдат предложени от квотата на победителя на изборите – „Продължаваме промяната“ на бившите служебни министри Кирил Петков и Асен Василев. Но няма съмнение кой ги предлага, тоест Петков и Василев се съобразяват с държавния глава. Ще ги преглътнат и коалиционните партньори от „Демократична България“, БСП и „Има такъв народ“. Подобна ангажираност на президента потвърждава амбицията на ПП за пълен управленски мандат.

В същото време формацията на Петков–Василев възнамерява да трансформира настоящата Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) в два органа – единият с възможности да разследва, а другият ще има задачата да събира имущество и авоари, придобити по незаконен път. Така, след освобождаването от шефския пост на бившия главен прокурор Сотир Цацаров и преструктурирането на КПКОНПИ, и „Продължаваме промяната“ също ще разполага със свой ударен отряд.

Юристи и анализатори съзряха някакво дублиране на прокуратурата в анонса за разследващи функции на бъдещата структура. Подобно намерение би могло да се тълкува и като признание в аванс, че новата власт може да не успее да осъществи смяната на главния прокурор Иван Гешев – един от лозунгите на летните протести и кауза на някои от партиите в новата власт. Смяна изключително трудна или почти невъзможна в настоящия момент – по думите на съдия Петко Петков пред БНР.

Еманципация от президента

Енергичните бъдещи управници едва ли ще са склонни често да се съобразяват с възгледите на държавния глава – за закони или за управленски решения. Президентът има свой кръг съветници, четирите политически сили – свои интереси и лобита, и е въпрос на време тези две (защо не и пет) страни, да се сблъскат. Присъствието на лидерката на БСП Корнелия Нинова като вицепремиер в бъдещия кабинет и посочените лично от нея социалисти за министри ще усилва напрежението, тъй като охлаждането между Нинова и Радев вече прерасна във вражда. В бъдещия кабинет БСП ще държи четири министерства – на социалната политика, земеделието, туризма и държавните предприятия. Така че е неизбежен сблъсъкът с президента, активен по социалните теми, а пред камерите Нинова все по-често демонстрира и своята социална чувствителност.

Впрочем от ПП и БСП вече възроптаха срещу опитите на служебния кабинет, ерго – на президента, да наложи проектобюджет за 2022 г. Радев препоръча да го разгледат, но бъдещият министър на финансите и бъдещ вицепремиер Асен Василев се възпротиви с аргумента, че трябва да се види дали този проект отговаря на новата структура на Министерския съвет и на политиките, договорени в коалиционното споразумение.

Председателката на БСП със сигурност не желае да е под президентска опека – нито тя, нито министрите, които ще селектира измежду най-близкото си обкръжение. Но същинският проблем е в чий отбор ще играе Корнелия Нинова при старт на съдебната реформа. При предишния избор на съдебни кадровици Нинова и БСП се договориха задкулисно с ГЕРБ и ДПС. Техните представители гласуваха за избора на Иван Гешев за главен прокурор – как ли ще се държат сега?…

Президентът и външната политика

Засега изглежда, че президентът, а не бъдещият премиер Кирил Петков ще представлява България на последното за годината заседание на Европейския съвет в Брюксел на 16 декември. Ако всичко не се беше проточило с обсъждането на бъдещата структура на Министерския съвет и имената за министри, с някои пиарски ходове на Нинова относно „социалния вектор“ и в добавка – със срещите на президента с всички политически сили, имаше някаква теоретична възможност в Брюксел да е Петков. Позицията на ПП е за по-голям прагматизъм и комуникация на няколко нива с Република Северна Македония, без непременно да доминира историческият подход. Впрочем ако правителството се гласува в понеделник, 13 декември, каквито са слуховете, за Брюксел трябва да лети Кирил Петков – не е необходимо президентът да представлява България, когато вече има редовно правителство.

Служебният кабинет вече препотвърди известната позиция за заседанието на Съвета „Общи въпроси“ два дни преди срещата на върха. Идеята на този протокол е за правно обвързващи гаранции за изпълнение на ангажиментите, поети в Договора за добросъседство и сътрудничество от 2017 г. Какво съдържа протоколът – македонските българи да бъдат записани наравно с останалите народности в Конституцията на Северна Македония, да спре фалшификацията на историческата истина, да се променят учебните програми, да не се преследват хората, които се самоопределят като българи, и др.

Служебният премиер беше категоричен, че това е схемата, по която може да продължат разговорите, да се преодолеят различията, да се насрочи дата за първата конференция и да започнат преговорите на Северна Македония с ЕС. Тези дни първият македонски вицепремиер Артан Груби съобщи за френска инициатива за разрешаване на спора между двете страни, така че напролет да се проведе първата междуправителствена конференция (Франция поема председателството на Съвета на ЕС от 1 януари 2022 г.).

В същото време растат очакванията на заседанието на европейските лидери в Брюксел, което се очертава да е тежко и дълго, България да вдигне ветото. „Това, което наблюдаваме – медийния ентусиазъм, демонстриран от ръководители на чужда държава или демонстриран от чужди медии, не мисля, че трябва да го коментираме в дълбочина в българския парламент, защото от тази трибуна ние не можем да кажем на нашите колеги от съответните правителства какво и как да правят“, заяви Стефан Янев.

Не е тайна засиленият (дипломатически) натиск от страна на САЩ, Европейската комисия и големи европейски държави България да вдигне блокадата за европейския път на Северна Македония. До 16 декември събитията може да се развият главоломно – освен ако Румен Радев не е решил да е неотстъпчив докрай в позицията спрямо Скопие. Позиция, която впрочем е затвърдена и на преговорите за коалиционно споразумение между четирите партии. Всеки политик би извлякъл дивиденти от защитата ѝ. Дали да очакваме още от същото от Кирил Петков?

Тази година Радев представляваше България на събиранията на европейските лидери. Програмата му не изобилстваше с активност на международната сцена, ако не броим домакинството на инициативата „Три морета“. От 2022 г. за Брюксел ще пътува премиерът Кирил Петков, но и външният министър, който отново се оказва „президентски човек“ – Теодора Генчовска, главен експерт към администрацията на Радев, предложена и в двата проектокабинета на ИТН за министър на отбраната заради експертността си в областта на отбраната и въоръжените сили.

Ще успее ли президентът да мине на втори план и ще има ли съревнование за рейтинг и властови позиции между него и Промяната? На консултациите с ГЕРБ–СДС тази седмица Румен Радев обеща: „Както бях критичен към вашето управление, така ще бъда критичен и към всяко следващо управление.“ Добре казано. С трима министри на възлови места критиката може и да му убегне.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Ваксините като сцена на глобални борби

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/interview-alena-ivanova-trips/

Тези дни в списъка с личните ми задачи е да се организирам за поставяне на бустерна доза ваксина срещу COVID-19. От време на време проверявам графиците на имунизационните центрове в града, в който живея, разглеждам новини за организацията на процеса, обмислям каква ваксина да избера. Имам поставени две дози Vaxzevria (известна като AstraZeneca) и сега, като повечето хора в моя свят, се колебая между Comirnaty (известна като Pfizer) и Spikevax (известна като Moderna). Хаотичната информация от медиите и от мненията на познати и приятели се е превърнала в интуиция – „Астра“ е лоша, „Модерна“ е най-хубава.

Имам някаква представа защо не наричаме ваксините с официалните им названия, а с имена на компании. Бегло разбирам, че зад възможността една ваксина да достигне до мен стоят някакви безкрайно сложни научни, производствени, логистични и търговски процеси. Съзнавам, че съм сред късметлиите на тоя свят, които могат да се имунизират по всяко време, че и да избират с какво, но не си давам сметка за пълния мащаб на нещата. Разговорът ми с Алена Иванова – организатор на кампании в Global Justice Now – ме убеждава, че проникването на иглата в рамото ми е само брънка от огромна и заплетена мрежа от събития, мимолетен досег с една глобална история за неравенства и липса на солидарност. История, в която всички имаме интерес да играем роля, по-активна и съзнателна от това да сме просто получатели на някаква инжекция. Останете до края на текста за идеи как самите вие може да се включите.


Да започнем от горещата тема за Омикрон – последния вариант на вируса на COVID-19, който тревожи света тези дни. Как случващото се илюстрира глобалните проблеми при разпределението на ваксините?

Това, което се случи в Южна Африка, беше напълно предвидимо. Но е важно да отбележим, че учените в Република Южна Африка са си свършили работата добре, намерили са нещо и са съобщили на световната научна общност – и ние трябва да им благодарим. Вместо това реакциите бяха „А, супер, вие сте намерили нещо ново, бе я да ви затворим!“. И съответно редица южноафрикански държави получиха забрана гражданите им да влизат в различни западни държави, макар вече да се знае, че вирусът е бил в Нидерландия преди седмици, имаме го в Шотландия, във Великобритания, имаме го навсякъде. Тоест хем знаем, че подобно боравене с граници не работи, хем всъщност е много удобно да се представя, че някакви мерки се вземат.

Но другото нещо, което е важно в случая, е, че РЮА и Индия от самото начало на ваксинационната програма поставят изискване за освобождаване от ТРИПС.

Историята на Споразумението за търговските аспекти на интелектуалната собственост (Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights, TRIPS) е дълга и тъжна за хуманистките аспирации на следвоенния свят – а и парадоксална на фона на божествения статут на свободната търговия и избягването на монополи, установени след 80-те години на ХХ век като водеща икономическа доктрина. От NewRepublic предлагат страхотен материал по темата. Но накратко, през 1994 г., след години на битки и на отявлено изнудване от страна на САЩ срещу няколко „развиващи се“ страни, се подписва споразумение между всички членове на Световната търговска организация, което фактически въвежда интелектуалната собственост в международното право по познатия ни днес начин. Именно този документ прави възможно патентното право над значими открития от голям обществен интерес да стане монопол на частния сектор.

РЮА и Индия са водещи застъпници за освобождаване от ТРИПС, защо?

Това са големи икономики в глобален мащаб, които имат научната база, предприятията, производителите да се възползват от освобождаване от този режим. Напоследък има свръхфокус върху това, което се случва в Южна Африка от епидемиологична гледна точка, но вече повече от година напълно се игнорира какво казват хората от региона, от какво имат нужда. Те не казват „Дайте ни още дарения!“, а „Дайте ни рецептата, за да можем да се справяме тук! Казвате, че ние сме огнище на зараза; казвате, че от нас идват варианти; казвате, че проблемът е в нашето нежелание да се ваксинираме (и това според мен е най-срамното, което излезе като коментар за новия вариант), а в същото време стоите на пътя ни и блокирате възможността да можем сами да произвеждаме ваксини, да се имунизираме и да предпазим и нас, и вас“. Почти е смешно да се наблюдават срещи на СТО, където представители на над 150 правителства излизат и казват „Ние мислим, че това ще проработи, дайте му шанс!“, и от пет икономики се изправят и отвръщат: „А, не, ние не мислим, че това ще ви помогне, ние знаем най-добре!“ Това е абсолютно колониално наследство и отношение.

Никакви последствия ли няма все още от тези искания, инициирани от РЮА и Индия?

След като шест месеца всякакви богати държави, но основно Великобритания и Германия се противопоставяха на предложението на РЮА и Индия, от ЕС решиха, че вече трябва да представят алтернатива, защото нещата не изглеждат добре за тях. В момента се говори, че има сериозен натиск на ниво СТО да бъде приет вариант на предложение. Но то само по себе си не променя почти нищо в наличната административна рамка.

Това, което предложението цели, е, от една страна, да има нещо друго на масата, което да избута предложението на РЮА и Индия, а от друга – да създаде ситуация, в която нещо се приема и се оказва, че то не работи много добре на практическо ниво за тези държави, и да се каже: „Ние ви дадохме този механизъм, а вие не съумяхте да го използвате, значи разчитате на нашите пет корпорации. Нямате капацитета да развиете такава индустрия.“ Според мен това се цели, за да се запази някакво първенство.

Защото не е само Индия, вече има много сериозно производство на медикаменти в Бангладеш, в Индонезия – измества се една индустрия, която традиционно е била базирана и контролирана от определени центрове, към по-нови центрове. Това става геополитически проблем, който предложения като това на ЕС се опитват да неутрализират.

Предложението на ЕС е доста тясно като рамка – засяга единствено ваксините и лекарствата, но не и други важни средства, като тестовете например. Освен това то се фокусира изключително върху патентите, без обаче да засяга други бариери пред свободното ползване на интелектуална собственост. И не на последно място, предложението разчита твърде много на добрата воля на компаниите и оставя твърде широко поле за избор само от тяхна страна кои страни да бъдат включени в разпространението и кои – изключени. Всички тези слабости отсъстват от предложението на РЮА и Индия (известно като TRIPS Waiver), за което се застъпва и Global Justice Now и което предвижда временно, но пълно суспендиране на някои от клаузите на ТРИПС.

Съществува ли такова нещо като „ваксинен шовинизъм“? Германците се гордеят с ваксината на Biontech, хората във Великобритания – с оксфордската Vaxzevria, у нас имаше за кратко почти гордост от БЦЖ ваксината, и прочее. От една страна, е нормално дадено правителство да залага на ваксината, в която е инвестирало. От друга, в един момент това започва да се превръща в културен феномен.

Отначало във ваксинационната програма във Великобритания Vaxzevria наистина беше представена като изключително успешен проект. Много сериозно беше застъпено в промотирането на препарата не само това, че е продукт на Оксфордския университет, но и че имат хуманното намерение да не правят печалби, а дози да бъдат предоставяни на бедни държави на производствена цена (впрочем компанията наскоро обяви, че започва следващата фаза и вече ще предлага ваксината си на пазарна цена). Все неща, които може би малко цинично бяха използвани от правителството, но и които обществото според мен прие много присърце и положително.

В същото време никой не говори какво се случва с китайската ваксина (CoronaVac на Sinovac Biotech) или с ваксините в Куба например. Познавам много хора, живеещи в Близкия и Далечния изток, които се имунизираха с препарата на Sinovac и продължават да имат всякакви ограничения – къде се признава, къде не се признава. Но в същото време никой не го интересува те защитени ли са, каква защита имат, как им се отразява, за да се извлекат все пак някакви полезни изводи. За Куба се знае, че правителството инвестира в разработването на ваксина, че процентът на имунизираните е много висок, защото те си ползват собствения продукт. Но игнорирането на всичко това не е случайно. То е, защото Куба от самото начало обяви, че в момента, в който се справят вътрешно с проблема и стигнат до някакво задоволително ниво, са готови веднага да подписват – и вече имат споразумения с Мексико, с Боливия, с Колумбия, с всякакви държави от Латинска Америка, които да произвеждат тяхната ваксина. С други думи, за това, което ние се опитваме да накараме водещите компании да направят, има производители и научни екипи, които са готови и вече го правят, но техните усилия не получават никаква публичност, защото се нарушават икономически и геополитически интереси.

Отражението на сегашното патентно право и търговски споразумения като ТРИПС върху търговията рядко се коментира в българското публично пространство, а във връзка с ваксините напълно отсъства. Разкажете повече.

Много е странно, че настоящата ситуация се приема за някаква даденост в търговските взаимоотношения. Всъщност говорим за едно доста ново развитие в това как се патентоват открития и как се ползва науката на световно ниво.

Някои обясняват решението за правила като тези в ТРИПС с периода, в който фармацевтичните компании са били водещите организации, спонсориращи и финансиращи научни проучвания. Това обаче въобще не е факт в днешно време и всъщност е съмнително доколко някога е било факт. Основно с държавни средства университетски преподаватели и екипи работят по тези дългосрочни проекти, които водят до някакво наистина значимо развитие във фармацевтичния свят. Водещите ваксини, които се ползват най-много в Европа, САЩ и Австралия, са разработени с изключително сериозни инвестиции от страна на правителствата. В препарата на Moderna например са налети около 10 млрд. долара от правителството на САЩ не само за разработването на самата ваксина, но и за оптимизиране на производството на компанията: тяхната технологична база, нови заводи, нови офиси, построени изцяло с държавни пари. Това става в по-малък мащаб и с Pfizer, там също са налети милиони обществени пари – парите на данъкоплатците. Определено такъв е случаят с Vaxzevria, където около 97% от финансирането идва от държавни пари и благотворителни организации.

Тогава за какво са платили компаниите, за което сега получават печалба?

Компаниите всъщност си плащат за това те да получат правото да патентоват и да определят кой ще произвежда, на кого ще дадат лиценз и кой ще определя цената, на която тези продукти ще се продават в бъдеще. Например за ваксината, която всички сега наричат Pfizer, всъщност научната част и това, което я прави нов препарат, идва от Biontech, не от Pfizer. Но Pfizer е конгломератът, който има интересите, връзките, политическата тежест да се наложи в много ранната фаза на развитието на ваксината и да каже: „Ние ще сме партньори с вас, ние ще оптимизираме този процес, ние сме разпознаваемо име, ще ви осигурим достъп до световния пазар. В замяна ние ставаме собственици на това, което вие сте разработили.“

И ако приемем, че една такава компания „сдаде контрола“, приеме друг тип търговски правила, какво точно губи?

Губи най-общо казано свръхпечалбите, които се наблюдават в момента. Тези компании вече са първи на пазара, развили са успешни продукти, те всъщност няма да загубят този пазар и тези клиенти, които вече са натрупали – имат поръчки за милиони дози за следващите две-три години, а и с всеки нов вариант на вируса този период се удължава. Те винаги ще бъдат водещи на пазара. Това, което се опитваме да постигнем, е други производители, които имат капацитет, да получат достъп до технологиите. Pfizer например от това също ще правят пари – те няма да предоставят постиженията си напълно безплатно на света. Ще продължават да имат печалби, но тези печалби няма да бъдат изцяло зависими от тяхното ценообразуване, техните отдели, техните сделки. Трети производители ще имат право да определят собствени цени и да сключват договори с други правителства и организации.

Тоест те ще продължават да имат монопол, обаче ще се лишат от инструментите дългосрочно да си осигуряват продължаващ монопол?

Точно така. Този модел, който се наложи в много кратък срок от една година, откакто започна ваксинационната програма по света, всъщност работи изключително успешно за тях и те не усещат значителен натиск да го променят. Напротив – още през май тази година светът осъмна с най-малко девет нови милиардери благодарение на покачващите се акции на производителите на ваксини. Промяна може да настъпи единствено с политическа воля от страна на правителствата.

Вашата организация участва активно в оказването на натиск, за да се прояви подобна политическа воля. Какво точно правите в Global Justice Now?

Организацията работи по различни теми, свързани с фармацевтичната индустрия (където съм ангажирана и аз), справянето с климатичните промени и други. Но общото е контролът, който търговските правила упражняват над демокрациите – каква е ролята на търговията в манипулирането на демократичния процес. Патентоването например на ваксините и лекарствата за COVID-19 и евентуалното постигане на някакъв напредък по споразумението ТРИПС може да има много сериозно отражение върху вече съществуващи и бъдещи технологии, свързани с опазването на околната среда, алтернативните източници на енергия, всякакви технологични нововъведения, на които се разчита до някаква степен за справянето или адаптацията към климатичните промени. Това са неща, които отвъд пандемията имат сериозно отражение за бъдещето на човешкото общество.

Вероятно политическите и икономическите елити си дават сметка за потенциала за домино ефект, ако веднъж се огънат на натиска?

Със сигурност този момент е доста сериозен кръстопът за световните лидери. Те според мен напълно осъзнават, че на драго сърце са сдали контрола над ситуацията, което води до много сериозни икономически загуби. Защото да се остави вируса да бушува не само в собствената ти страна, но и свободно из южните страни например, води до сериозни икономически загуби за всички. Така че, от една страна, има сериозен мотив все пак да се стигне до някакво справяне със ситуацията. Но от друга, точно защото може да има отражение върху интересите на корпорациите и в други области, има много сериозен контранатиск върху правителствата да не се предприемат мерки отвъд едни доста викториански схващания за дарения и благотворителност, за някакви милиони дози от едни държави към други. Обаче тези дарения нямат никакво отражение върху това гради ли се капацитет да се справим по-добре със следващата криза, гради ли се капацитет самите страни да се справят вътрешно или по региони с подобни проблеми за в бъдеще, гради ли се въобще някаква публична система за здравеопазване. И отговорът е „не“.

В хода на пандемията очаквано разкази с Big Pharma в главната роля добиха нова популярност, стигнаха до нови хора и до нови форми. От убеждението, че тези корпорации са създали вируса, за да печелят сега от ваксини и лекарства, до простото посочване на действителния контрол, който имат над икономиките и обществата, Big Pharma е едновременно нещо и нищо. Как според Вас можем да мислим критично за фармацевтичните компании, без да изпадаме във вцепеняващи и безполезни конспирации?

Напълно Ви разбирам и признавам, че е доста трудно да навлезеш в света на фармацевтичните компании и да излезеш без конспирации в главата. Действително им се приписва някаква свръхзлоба и свръхгений за пълния контрол, под който са ни поставили и така нататък, но това е абсолютна глупост. Защото ако се наблюдава как всъщност оперират тези компании, се вижда, че те са едни огромни инвестиционни фондове с много силна пиар машина. Това е, на първо място, сериозен проблем за фармацевтичната индустрия, защото всички тези милиони и милиарди, които се правят от лекарствата, всъщност не се наливат в развойна дейност. Те не правят кой знае какви новооткрития, не постигат кой знае какво за напредъка на медицината. Парите се наливат в комуникации, пиар и в джобовете на инвеститорите, разбира се.

При някои дългогодишни епидемии от друг характер се вижда, че в действителност фармацевтичните компании нямат никакъв интерес да инвестират в борба със заболявания, от която няма да извлекат големи печалби. Те не се ръководят от наболелите проблеми на здравеопазването, за да поставят на преден план такъв тип изследвания или поне да спонсорират такива проекти на университети и обществени изследователски институции. Те приоритизират в момента, в който видят, че от нещо ще има печалба. Тоест фармацевтичните компании напълно отразяват структурите и начина на работа на повечето големи корпорации. Те по никакъв начин не са различни. Всъщност голямото зло са не фармацевтичните компании, а абсолютно нефункциониращата социоикономическа рамка, в която сме оставили тях и други корпорации да водят сектори като общественото здравеопазване. Те са създадени с цел да извличат печалба за своите инвеститори – и това правят. Ние им създаваме полето, ние им създаваме рамката, в която те успяват да заграбят все по-голяма функция в здравеопазването.

Има ли все пак надежда?

Това, което ми дава надежда и желание да продължавам с кампанията, е колко много тя мобилизира хора в държави извън Запада, извън ЕС, извън Щатите. Вътрешната организация в резултат на тази криза в Африканския съюз например води до това много по-радикални позиции да добиват гласност и влияние, отколкото преди. Световната здравна организация също говори много ребром, говори за нещата с истинските им имена. Дори някакви сравнително малки постижения като това, че Байдън се видя принуден да подкрепи предложението на РЮА и Индия за временно спиране на ТРИПС само за ваксините, е нещо, което може да се използва, защото достъпът до лекарства и до здравеопазване в САЩ е много сериозен проблем и това ще помогне на активистите и организациите там.

Също е положително, че за повечето представители на гражданското общество и за политиците от глобалния Юг ситуацията е напълно прозрачна и наистина започват да губят търпение с тези суперорганизации на световно ниво, защото те просто не вършат никаква работа, освен да поддържат съществуващите монополи. Ето защо например точно в РЮА, с помощта на СЗО, има производител, който в момента разработва ваксина чрез обратно инженерство – започват от ефектите ѝ, а не с готова рецепта. Това ще стане и ще бъде успешно, но просто отнема много повече време, отколкото можеше да е, ако някой си беше поставил за задача сътрудничество и солидарност за справяне с кризата. Тези държави в никакъв случай не са безпомощни, не седят и не чакат милостиня и подаяния от богатия Север. Те търсят справедливост, която вероятно няма да получат точно по начина, по който се надяват, но ще намерят начин да се кооперират помежду си и ще постигнат някакъв напредък.

Какво може да направи всеки от нас

  • Подпишете тази Европейска гражданска инициатива, изискваща ЕК да направи всичко по силите си, за да може ваксините и лекарствата срещу пандемията да бъдат глобално публично благо, свободнодостъпно за всички.
  • Включете се в глобалната кампания „Ваксина за хората, не за печалбите“ чрез някой от предложените начини за действие.
  • Подкрепете петицията на медицински сестри от цял свят, които призовават Съвета на ООН по правата на човека да разследва САЩ, ЕС, Великобритания, Норвегия, Швейцария и Сингапур за тяхното възпрепятстване на по-бързото разпространение на ваксини по света. Освен с подпис може да подкрепите инициативата и чрез кратко видео или снимка във Facebook с тагване на страницата на Progressive International.
  • Когато новото българско правителство бъде окончателно съставено, пишете писма до министър-председателя, министъра на здравеопазването, министъра на външните работи и министъра на икономиката с искания да отстояват глобалния публичен интерес вместо интереса на големите корпорации.
Заглавна снимка: Протестна акция на „Лекари без граници“ пред сградата на Световната търговска организация в Женева през март 2021 г. / Стопкадър от видеоклип

Източник

Прокуратурата като независима част от съдебната система, а не като придатък на управляващите

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boyko-rashkov-interview/

Бойко Рашков е юрист, доцент по наказателнопроцесуално право в Юридическия факултет на УНСС, където ръководи катедра „Наказателноправни науки“. Бивш депутат в 39-тото Народно събрание, ръководи Националната следствена служба в периода 19952001 г., за кратко е зам.министър в кабинета „Станишев“, а от 2013 до 2018 г. е председател на Националното бюро за контрол на специалните разузнавателни средства. Сега е вицепремиер и министър на вътрешните работи в служебния кабинет на Стефан Янев, назначен от президента Радев.

Венелина Попова разговаря с Бойко Рашков за очакванията му от новото правителство, за престъплението на века, както нарича министърът кражбата на огромни средства от държавния бюджет при строителството на автомагистрала „Хемус“, за атаките срещу него от страна на бившите управляващи и за прокуратурата, която не изпълнява обществената си функция. Пред „Тоест“ министър Рашков за първи път съобщи за приключилата проверка на НАП на неговите доходи и имущество.

Интервюто е взето в следобедните часове на 3 декември 2021 г., петък. По-късно вечерта Кирил Петков заяви в предаването „ЕвроДикоф“ по телевизия „Евроком“, че Бойко Рашков ще бъде предложението на „Продължи промяната“ за вътрешен министър в новия кабинет. 


Министър Рашков, днес се конструира 47-мото Народно събрание и Вие заедно с колегите си от служебния кабинет бяхте в залата. Какви са очакванията Ви за новото мнозинство и бъдещия коалиционен кабинет и имате ли покана за участие в него?

Днешният ден е изпълнен с надежда, че ще се състави редовно правителство след заявеното намерение от партиите, които имат мнозинство в Народното събрание. А това ще отвори път за ускорено развитие на страната ни. Що се отнася до втората част от въпроса Ви – не, нямам такова предложение, а не ми е известно да е отправяно и към други колеги от служебния кабинет. Няма и да попитам никого, защото смятам, че това не е добре, а и не е в мой стил.

Може би защото все още в лидерския формат на преговорите не са постигнали окончателно споразумение за персоналното попълване на министерските постове? А може би, въпреки че партиите на промяната оцениха високо свършеното от Вас, ще се въздържат да Ви поканят – от страх или по-скоро от предпазливост редовният кабинет да бъде обявен за конструиран и силно зависим от президента Радев?

Не знам защо използвате думата „страх“. Аз не виждам нищо страшно до този момент в това, че президентът е съставил служебното правителство. В него 30% от министрите са хабилитирани лица със съответна научна степен, в това число и аз. Пожелавам на следващото правителство – каквото и да е то, редовно или служебно – да има подобен състав. Защото само с високообразовани хора могат да се извършат промените, в името на които бе създадена и новата партия на нашите бивши колеги Кирил Петков и Асен Василев.

През тези 5–6 месеца като вицепремиер и вътрешен министър аз не съм се чувствал по никакъв начин зависим от президента Радев, казвам го с чиста съвест. Той нито веднъж не е упражнил каквото и да е влияние върху мен при вземането на конкретни решения. Затова не приемам мнения за каквато и да е форма на зависимост, защото президентът много добре балансира в сложната обстановка, в която бе принудено да работи служебното правителство, и няма пример, който да ми дава основание да се съглася, че министрите сме работили под прякото командване на държавния глава – нарочно използвам този израз, с който се спекулираше.

Слушахте с усмивка нападките, които Ви отправяше от парламентарната трибуна Мустафа Карадайъ при откриването на 47-мото НС, за полицейско насилие и произвол по време на изборите. Нападат Ви и бившите кафяви медии на Делян Пеевски, които не спират да сипят квалификации по Ваш адрес и да твърдят, че сте превърнали МВР в НКВД. Обвиниха Ви и за катастрофата на магистрала „Струма“. Знак за какво са тази нервност и тези атаки срещу Вас?

Знак, че няма да имат тази възможност, която им бе осигурявана до съставянето на служебния кабинет, да присвояват чрез различни механизми безпрепятствено и безконтролно огромни материални активи, дори средства от държавния бюджет. Най-фрапиращият пример е уж изграждането на автомагистрала „Хемус“. За строителството ѝ са отделени милиарди левове от парите на българските данъкоплатци, които в момента се намират в частни ръце и е неизвестно за какво се ползват. Както знаете, когато от МВР активно заговорихме за тези престъпления, на магистралата няма нито един строител, който да извършва някаква дейност. Оказа се, че „Хемус“ е започната без каквито и да е строителни книжа, без право на строеж, по отношение на една голяма част от магистралата няма яснота откъде да мине трасето или минава през забранени или секретни зони и обекти, тоест проектирано е абсолютно произволно.

Друг пример, който мога да посоча, е със средствата, заделени привидно за ремонти на 400 язовира в нашата страна. Парите са раздадени по същия начин, но строителни дейности не се извършват никъде. Фирмите около Борисов и министрите от МРРБ – Нанков, Аврамова и др. – се страхуват, че вече няма да могат да продължат да реализират подобни схеми и буквално да заграбват средства от държавния бюджет. Страхът е и за това, че в даден момент ще се потърси отговорност – със или без Гешев, или въпреки Гешев – в един по-кратък или по-дълъг период. Това е престъпление на века, защото в нашата съдебна практика не познаваме подобно присвояване на огромни финансови активи от държавната хазна. Но все в един момент разследванията по тях ще приключат и ще бъде потърсена съдебна отговорност от виновните лица.

След като вече МВР и митниците са нотифицирани да кореспондират пряко с Европейската прокуратура, ще изпратите ли тези разследвания до Лаура Кьовеши?

Разбира се, че ще го направим, вече сме в процес на подготовка на такива материали, каквито не липсват и по отношение на които, за съжаление, нашата прокуратура не е проявила никакъв интерес да придвижва. Става дума за случаи, в които са ангажирани бившите управляващи, тоест прокуратурата играе роля на задържаща институция на тези материали и те не могат да влязат в съдебната зала. Или пък ако се предприемат някакви действия, те са толкова бавни, че проверките и разследванията ще приключат след години, когато ще е изтекла и тяхната давност. Възможността, която се дава на МВР, да кореспондира директно с Европейската прокуратура, е изключително показателен знак за оценката, която европейската институция дава на българската прокуратура.

Специализираната прокуратура отказа да образува досъдебно производство по сигнала, който ѝ изпратихте срещу главния прокурор. Как си обяснявате този отказ, макар че едва ли сте очаквали да започне разследване на Иван Гешев?

Обяснявам си го по същия начин, по който обяснявам бездействието на прокуратурата по отношение на бившите управляващи. Прокуратурата у нас, за голямо съжаление, в момента не упражнява обществената си функция и не отговаря на онова, за което е създадена с Конституцията – да бъде независима част от съдебната система. Тя стопира всяко разследване, което е свързано с представител на бившата власт. Така си обяснявам и нежеланието да се разследва главният прокурор, независимо че в множество доклади, включително и в осъдителни дела срещу България в Европейския съд по правата на човека, е посочено многократно, че у нас няма възможности и условия да се осъществи едно нормално разследване срещу главния прокурор, ако има данни за извършени от него престъпления.

Това спецпрокуратурата да откаже да образува производство срещу Иван Гешев е нещо, което ние наблюдаваме от години. Аз няма да пропусна да изпробвам и юридическата зрялост на Апелативната специализирана прокуратура, като обжалвам този акт. Но съпротивата на прокуратурата да разследва или поне да извърши прозрачни действия по отношение на главния прокурор прави много лошо впечатление. Това е сериозен недъг на нашата съдебна власт, който може би новото мнозинство в Народното събрание ще поправи.

Под влияние на бившите управляващи и на техните олигарси станахте обект на прокурорска проверка. Прокуратурата поиска разсекретяване на Вашата данъчна тайна и започна проверка на имотите Ви. Има ли резултат от нея?

На първо място, искам да кажа, че ни най-малко не се учудвам от това, че прокуратурата като придатък на бившата власт извършва подобни слугински действия. По отношение на проверката спрямо мен нямам никакви притеснения. Вчера ми беше връчен констативен акт от Националната агенция по приходите – казвам това за първи път пред Вашата медия – и след извършената служебна проверка на моето имущество и това на семейството ми, както и на доходите, които съм получил, не е установено, подчертавам дебело, не е установено никакво несъответствие между моите доходи и моето имущество. Струва ми се, че това трябва да се каже високо, за да се парират всички обиди, клевети и нападки срещу мен и семейството ми.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изявление на министър Рашков от 16 септември 2021 г.

Източник

Внимателно, без резки и необмислени промени. Съдия Куцкова за реформирането на правосъдието

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/neli-kutskova-interview-3/

Венелина Попова разговаря със съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд за необходимостта от съдебна реформа, освобождаването на главния прокурор и закриването на органите на специализираното правосъдие – теми, посочени като основни приоритети на новото мнозинство в 47-мото Народно събрание.


Съдебната реформа не е в дневния ред на редовия гражданин и това е напълно разбираемо, защото той мисли, че реформата не го засяга пряко, нито може да промени стандарта му на живот. Това е погрешна представа, но реалността е такава и това пролича по време на кампанията за президентските и парламентарните избори. В този контекст мислите ли, че тематичните преговори, които проведоха партиите преди съставянето на коалиционен кабинет, бяха продуктивни?

Мисля, че е твърде рано да преценяваме продуктивността на тези разговори. Факт е обаче, че досега не сме били свидетели на такъв обнадеждаващ подход. Убедена съм, че за хората, които са затиснати от ежедневните си грижи, „съдебна реформа“ звучи отвлечено и не особено важно за личните им проблеми. Но когато на конкретния човек му откраднат имущество, когато го уволнят несправедливо от работа, когато му съсипят имота или фирмата му фалира, защото партньорите му са били нечестни, тогава човекът търси правата си в съда. И е много важно съдът да е компетентен и безпристрастен.

Вероятният бъдещ премиер Кирил Петков определя новия антикорупционен закон като основен приоритет в работата на 47-мото Народно събрание. Но само законодателни промени ли са необходими, за да се справим с покварата и продажността на хората във всички нива на властта? Не е ли това и проблем на национален манталитет и култура? Защото по нашите географски ширини корупцията е едва ли не институционализирана.

Напълно съм съгласна с Вас, че проблемът с корупцията съвсем не е само законодателен. Без да съм специалист по народопсихология, смятам, че е въпрос дори на семейно възпитание. Никога няма да забравя какво ми разказа един възрастен германски нотариус, бащата на когото е работил в България преди Втората световна война. Та баща му казвал, че България е единствената балканска държава, в която влаковете не закъсняват, а чиновниците не са корумпирани. Дори да приемем, че това е един твърде „романтичен“ спомен, със сигурност някога сме се ползвали с име на почтена държава.

Още в предишните парламенти имаше внесени законопроекти за закриване на органите на специализираното правосъдие. Трябва ли да се действа радикално и те да бъдат премахнати като бухалка на властта, или е по-добре да останат някакви структури към апелативните съдилища и някои окръжни прокуратури, както предлагат от БСП? Какво показа анализът на досегашната дейност на специализирания съд и специализираната прокуратура?

Може би първо трябва да припомним на вашите читатели защо беше създаден специализираният съд, съответно и специализираната прокуратура. Защото „изключително ефективният“ по това време министър Цветанов беше бесен на софийските съдилища, понеже не се съобразяваха с неговите искания и си позволяваха да прилагат закона. И бях потресена, когато преди няколко месеца същият Цветанов започна да ги критикува. Знам, че Министерството на правосъдието беше направило анализ, но си признавам, че не съм го чела. Надявам се, че ако бъдат закрити, това ще бъде извършено компетентно и внимателно, за да не се създадат нови проблеми. Все пак правосъдието е сложна дейност и едни резки и необмислени промени биха могли да причинят повече вреди, отколкото ползи.

От опита, който имате като бивш член на Висшия съдебен съвет, намирате ли за необходима промяна в начина, по който се структурира и работи този орган? Трябва ли ВСС да се раздели и да се създадат съдийски и прокурорски съвет, необходимо ли е да доминира представителството на съдии над прокурори и т.н.?

Установен международен стандарт е, че когато в една държава органът за управление на съдебната система е колективен, в него мнозинство трябва да имат съдии, избрани от съдии. Що се отнася до съдебни съвети, в които участват и прокурори, нещата са различни в различните държави. Аз например съм чувала критика от италиански професор към италианските съдии. Този професор упрекваше съдиите, че винаги искали да бъдат заедно с прокурорите, а това се отразява на безпристрастността им, тъй като прокурорите са една от страните в процеса. Но за мен беше впечатляваща причината за тясното взаимодействие между италианските съдии и прокурори: защото политиците се страхували от прокурорите и не смеели да се месят и на съдиите. Някакво сравнение с нашата ситуация?

Как оценявате работата на КПКОНПИ? Има ли нужда от анализ на дейността на комисията на Сотир Цацаров, както предлагат от „Антикорупционен фонд“ в откритото си писмо към народните представители в 47-мото Народно събрание?

Тъй като разглеждам граждански дела, в които като страна участва КПКОНПИ, не е допустимо да оценявам целокупната ѝ работа. Категорично споделям мнението, че е необходим анализ на дейността ѝ – но компетентен и обективен. Видях въпросите на АКФ и установих, че част от тях си задаваме и ние, съдиите – например какъв е размерът на имуществото, реално отнето в полза на държавата, след като съдилищата сме постановили осъдителни решения за милиони; колко струва на бюджета издръжката на тази комисия; по колко дела КПКОНПИ е била осъдена по Закона за отговорността на държавата и за какви суми.

Мнението на обществото за смяната на Иван Гешев като главен прокурор съвпада с позицията на партиите, които преговарят за коалиционен кабинет. Трябва ли да съществува фигурата на главния прокурор с намалени правомощия, или не? И след толкова спорове, избистри ли се идеята дали, как и пред кого трябва да се отчита той?

Нямам самочувствието, че мога да предложа концепция за съществуването на длъжността и правомощията на главния прокурор. Със сигурност обаче лицето, заемащо тази длъжност, следва да подлежи на наблюдение и отчет, тъй като притежава голяма власт, с която лесно може да се злоупотребява. А може би ако правомощията му бъдат намалени, тогава ще намалее и желанието на силните на деня да инсталират на този пост „свой човек“. Освен това съществуването на главен прокурор е въпрос на история на една държава и на традиция в законодателството. И не може да бъде решен от Обикновено народно събрание и набързо. В него има толкова професионални детайли, че не бива да се говори на едро.

Какви са нагласите сред съдийските колегии в страната и в Съюза на съдиите относно предлаганите промени в сферата на правораздаването и те в достатъчна степен ли са консултирани с вашата гилдия?

Трябва да направим разграничение между политическите решения и професионалното мнение. Засега не съм чула оживени дискусии в нашите среди по тези предложения, които все още са само идеи. Вярвам, че колегите ще проявят интерес, когато видят конкретни текстове. Съюзът на съдиите винаги е изразявал становище по законопроекти, отнасящи се до съдебната система. Защото от опит знаем, че дяволът е в детайлите, а и много „реформи“ преживяхме вече.

Освен това съдиите от цялата страна вече над една година имаме един огромен проблем – новата ЕИСС (Единна информационна система на съдилищата). Тази иначе скъпоплатена с европейски пари, но в замяна на това тежка, тромава и пълна с грешки и недостатъци система ни създава толкова проблеми и ни отнема толкова време. Вместо да се концентрираме върху чисто съдийската си работа, ние ставаме заложници на един недомислен програмен продукт. Обаче и с тази система отчитаме „реформа“!

Разширяването на институциите и органите, които могат да контактуват с Европейската прокуратура, ще подобри ли комуникацията на българските власти с Лаура Кьовеши и ще помогне ли в разкриването на големите кражби и злоупотреби с парите на европейските граждани?

Да, мисля, че е полезно и в голяма степен ще стимулира и националната ни прокуратура да се съобразява с това, което би могла да открие и европейската. Някакъв вид здравословна конкуренция според мен би била полезна. И понеже Европейската прокуратура е все още в началото на дейността си, ние не можем да предвиждаме колко бързо и колко ефективно ще се получат разследванията под нейното ръководство – чудеса не трябва да се очакват, защото това е сложна работа. И да не се почувстват после хората разочаровани и да кажат: „И тия нищо не свършиха!“

Законодателните промени в съдебната власт достатъчни ли ще са да върнат усещането на гражданите, че в България се правораздава справедливо?

Чувството за справедливост е нещо много относително. Аз съм 38 години в тази система, но досега не съм чула някой да каже „Загубих делото, защото не бях прав“. Обясненията на хората са „Адвокатът ми беше калпав“, „Купиха съда“, „Купиха вещите лица“ – тоест едно усещане за справедливост, когато си изгубил делото, не може да очакваш.

Да, Вие говорите за личното усещане на един човек, минал през съдебно дело. А аз – за общото усещане на обществото.

За общото усещане на гражданите ще се позова на едно социологическо проучване, което преди години направи Съюзът на съдиите в България. И на обобщението на един социолог, че в постсоциалистическите общества усещането за несправедливост е толкова силно, че съдилищата се натоварват с очакването и изискването за пълна справедливост. Когато това не се случи, се губи вярата в правосъдието. Аз мисля, че липсата на доверие във всички институции е проблем в държавата ни, не че не си го заслужават. Надявам се, че законодателните промени ще бъдат полезни, но не вярвам, че те могат да върнат на обществото усещането му за справедливост. То може да дойде по-късно, след приложението на законите.

Честата промяна на законодателството също създава проблеми. Хората се питат защо веднъж отсъдиха така, а после – по друг начин, без да знаят, че това е резултат от някаква промяна в процесуалните закони. Съдебната система е тежка и консервативна и бързите промени в правораздаването мъчат съдии, адвокати и граждани.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със съдия Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ от 2 декември 2021 г. 

Източник

Липсващата тема в преговорите за правителство

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/lipsvashata-tema-v-pregovorite-za-pravitelstvo/

Преди седмица приключиха преговорите за програмата на бъдещото правителство. По общо 18 тематични области се опитаха да намерят „най-малкото общо кратно“ помежду си представители на четири партии и коалиции – победителите в последните парламентарни избори „Продължаваме промяната“, които и инициираха този формат на преговорите, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“.

Темата за човешките права не намери място в преговорите. Нито самостоятелно, нито като част от някоя от останалите области. Този факт впрочем не е учудващ, като се има предвид, че основната цел на преговорите беше да се намери компромис между политически субекти, които са в сложни отношения помежду си, нерядко стигащи до непоносимост и взаимно отхвърляне. А самото споменаване на човешките права е в състояние да взриви политическия диалог у нас. И то не само между различните партии и коалиции, а и вътре в самите тях.

Неуредените проблеми, свързани с човешките права в България

От доста години например така и не се извършва реформа в областта на детското правосъдие. Липсата на допълнително законодателство, което да направи Закона за социалните услуги работещ, излага на допълнителен риск представителите на множество уязвими групи. Възрастни хора и хора с увреждания живеят понякога в нечовешки условия и биват третирани също толкова нечовешки. Достъпната среда е мираж, отложен за незнайно бъдеще. Жените и децата не са ефективно защитени от насилие, а ЛГБТИ хората – от престъпления от омраза. Ромите продължават да се сблъскват с расизъм, българските турци – с призиви за ограничаване на правото им на глас. Бежанците не са добре дошли. И така нататък.

Някой непознаващ тукашния контекст би могъл да си помисли, че е логично например правата да бъдат важна част от темата за правосъдието. Преговорите по нея обаче бяха концентрирани основно върху „горещите точки“ за статута на главния прокурор, реформата на Висшия съдебен съвет, специализираното правосъдие, Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ).

Един от малкото случаи, в които правата бяха споменати, беше по отношение на КПКОНПИ: според юриста Атанас Славов от ДБ понастоящем обвинените за престъпления имат повече граждански права от хората, които са в производство по отнемане на имущество. Тази формулировка заслужава внимателно вглеждане.

От една страна, Славов иска да подчертае колко са ограничени правата на попадналите под „ударите“ на КПКОНПИ. Ала от друга страна, това се прави в противопоставяне с обвинените за престъпления. Юристът от ДБ може би не е употребил тази реторична фигура с ясното съзнание за всичките ѝ възможни импликации. Но като се каже, че една група хора има повече права от друга, стигматизирана група, често се има предвид, че групата, за която се твърди, че е с повече права, не ги заслужава. Например в твърдения като „ромите имат повече права от българите“. А обвинените в престъпления и извършителите на престъпления определено са стигматизирана група.

Без „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция, македонците да си знаят мястото

Две от основните характеристики на левите партии са интернационализмът и защитата на правата на жените, но под ръководството на Корнелия Нинова Българската социалистическа партия последователно и методично се представя като националсоциалистическа.

Преди началото на преговорите председателката на БСП Нинова обяви две „червени линии“, спрямо които партията ѝ не приема компромис. Едната е България да не прави отстъпки пред Македония по отношение на историята, другата – да не се въвеждат „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция.

Всъщност и с двете си условия Нинова „разбива отворена врата“. В преговори, в които най-важното е да се постигне компромис, никой политически субект не би си позволил да постави под въпрос официозната ни историография. Камо ли да рече, че националната идентичност е нещо, което се конструира и на което македонците имат толкова право, колкото и българите.

След като Конституционният съд обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, бъдещото управление не би могло да промени този факт, дори утопично да допуснем, че ще поиска. С това, за съжаление, не се слага край на насилието над жени и на домашното насилие. Напротив, темата продължава да се „смита под килима“, а убийствата на жени не стават по-малко.

Що се отнася до митичната „джендър идеология“, тя е нещо като т.нар. културен марксизъм или като „ваксинационния фашизъм“ – съществува само според онези, които са против нея. Ако някой е хомосексуален или трансджендър, това не е „джендър идеология“, това си е самият човек. Ако за ЛГБТИ хората се говори, това не е „джендър идеология“, а е признание на съществуването им.

На „джендър идеологията“ БСП успя да намери място в темата за образованието. „Учебните програми в училище трябва да бъдат съобразени с българската култура и история, за да не се допуска джендър идеология“, заяви Ирена Атанасова от партията. Да не би случайно някой ученик да се усъмни, че всички в българската култура и история са били все хетеросексуални. Или пък че освен традиционно семейство е имало и женски движения за равни права.

Човешките права – проблем на другите

Ако някъде в преговорите човешките права и свързани с тях проблеми бяха в по-голяма степен споменавани, това беше в темата за… външната политика. Добросъседските отношения с Турция трябва да се запазят, са се договорили преговарящите, но при защита на човешките права, вкл. правото за предоставяне на убежище и уважение към международното право. Връзките с Украйна пък трябва да се засилят, но да се постави акцент върху правата на българските общности там. В Македония пък трябва да се прекрати езикът на омразата.

От тези препоръки незапознатите може да останат с впечатлението, че Турция има проблеми с човешките права, а ние – не. И че България зачита правото на предоставяне на убежище, а не превръща живота на много бежанци в такъв ад, че те да правят всичко възможно да не попадат в страната ни, а ако това се случи – да я напуснат по възможно най-бързия начин. Или че България милее не само за правата на българите зад граница, а и за тези на различните етнически общности у нас. А всъщност страната ни дори не признава юридически съществуването на етнически малцинства на територията си.

Що се отнася до езика на омразата, у нас и той, и престъпленията от омраза в огромна степен не се разпознават. А ако държавата имаше повече уважение към международното право, нямаше непрекъснато да получава осъдителни присъди в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.

Така очертана, картината не изглежда оптимистична. Особено като се има предвид, че до неотдавна Корнелия Нинова неофициално беше спрягана за председател на новия парламент през първата му година. А от председателя на Народното събрание в немалка степен зависи общият тон, който се налага в него.

Пропукване на ледовете. И едни шарени чорапи

От друга страна, ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че консенсусът в избягването на правозащитни теми е отчасти привиден, а под повърхността „ври и кипи“.

В самата БСП има силни гласове срещу обсебеността на Нинова от „джендъра“ и традиционното семейство. Според Крум Зарков например, който е конкурент за поста ѝ, тези теми скриват реалните социални проблеми, с които би следвало да се занимава една лява партия. Пред БНР той в прав текст заяви, че у нас Истанбулската конвенция „се ползва за димка“. Критични към линията на Нинова са и силни гласове от столетницата, като Кристиан Вигенин, Елена Йончева, Петър Витанов, Деница Златева и други.

„Продължаваме промяната“ не излъчва този консервативен националпопулизъм, който беше характерен за предишните електорални „звезди“ – „Има такъв народ“. Вярно е, че Кирил Петков се определи като „традиционалист“, макар и не хомофоб, и заяви, че не би институционализирал отношенията между еднополови двойки. Но е възможно това да беше предизборен ход – все пак до неотдавна Петков беше гражданин на държава, където равният брак е легализиран и не прави впечатление никому.

По-интересното обаче е, че вицепремиерът в служебното правителство Атанас Пеканов открито подкрепи Международния ден срещу насилието над жени и лично се включи в протеста, организиран по този повод. В този ежегоден протест, на който обикновено идват само „обичайните заподозрени“, сега изненадващо се включиха политици от различни партии и коалиции. От „Демократична България“ в демонстрацията се включиха не само от „Зелено движение“, за които това би могло да се очаква, не само личности с изявени правозащитни позиции като Таня Андреева и Елисавета Белобрадова. Дойдоха дори Христо Иванов и Ивайло Мирчев, които рядко заемат позиция по теми, свързани с човешките права.

Неотдавна Белобрадова, която беше водачка на листата на „Демократична България“ в 25-ти МИР, наруши едно друго политическо „табу“ у нас – изказа се в защита на ценността и правата на бежанците у нас.

Съпредседателят на „Зелено движение“ Владислав Панев пък се появи по „Нова телевизия“ с чорапи в цветовете на дъгата и на сърчица, при това различни. Той дойде в телевизионното студио, след като по-рано през деня със същите чорапи е участвал в преговорите за правителство. На въпроса на водещия за чорапите той отговори: „Да кажем, че са символ, че всеки български гражданин, независимо от различията си, е ценен за нас и той може да допринася за просперитета на България. Трябва да се уважаваме взаимно, за да имаме по-добро бъдеще всички ние заедно.“

Панев не за първи път е заемал открито антихомофобски позиции, включително публично дари 1000 лв. за възстановяването на потрошения от Боян Станков и други неонацисти ЛГБТИ център Rainbow Hub. Жестът му с чорапите обаче е ясен знак, че ще направи каквото зависи от него, за да отстоява равните права и в парламента.

Накратко, отношението на бъдещото управление към човешките права не е ясно определено

От една страна, делът на жените в новия парламент е рекордно нисък, в него има някои изразени „фоби“, а в преговорите за правителство човешките права са тема табу. От друга страна обаче, в политиката влизат редица нови лица, някои от които от години заемат правозащитни позиции в публичното пространство. Сред новите участници в политическия живот има и млади хора, необременени от тукашните националпопулистки кампании и драми. И има известен шанс те поне да опитат да задават различен тон.

Разбира се, новите гласове могат да бъдат потопени или претопени в народняшкия мейнстрийм патос. За да не стане това, е важно и избирателите, за които човешките права са важни, да не замлъкват. Дори когато имат чувството, че гласът им е глас в пустиня.

Заглавна снимка: Josh Appel / Unsplash

Източник

В разместващия се световен ред България стъпва накриво

Post Syndicated from original https://toest.bg/v-razmestvashtiya-se-svetoven-red-bulgaria-stupva-nakrivo/

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)

Източник

Промяната. Иде ли?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/promyanata-ide-li/

… А през 2025 г. покривите на 18 900 панелни сгради в България ще са покрити с фотоволтаици, Северозападът ще стане нов индустриален център – заради специална инвестиционна програма, в болниците няма да се доплаща, а благодарение на ваучерите за култура обществото ще е културно стимулирано и естетически задоволено. 

Ако реалността се строеше на база политически обещания, горната картинка можеше и да се получи след четири години управление на бъдещия коалиционен кабинет, за което преговарят от „Продължаваме промяната“ заедно с „Има такъв народ“, „Демократична България“ и БСП.

Но българската реалност е плод на политически компромиси и политически услуги.

В коалиционен кабинет от четири формации те няма как да бъдат избегнати, затова е по-добре преговарящите да се фокусират върху цели, за които има реални измерители.

Например в края на мандата средната пенсия в България да не е 35% заместващ доход (и най-ниската в ЕС), както е сега, а поне 50% – в западноевропейските държави е 70%, а в някои скандинавски страни надминава 80%. За това целеполагане стъпките са ангажимент на управляващите – как ще растат осигурителните вноски, как ще работят фондовете, които сега управляват средствата по втория стълб, какви ще са политиките за заетостта и за насърчаване на производства с по-висока добавена стойност, от които зависят средствата в пенсионната система.

Или в края на мандата да няма доплащане в болниците, което сега е от най-високите в ЕС – 50%. Да се намали детската смъртност, показател, по който България е трета в ЕС. Също да се намали делът на децата в риск от бедност и на работещите бедни. Или…

В действителност бедността в най-бедната държава от ЕС изобщо не беше дефинирана като генерален проблем.

Може да се продължи с целеполагането. Все пак в зората на политическия си проект Кирил Петков и Асен Василев (предполагаеми премиер и министър на финансите) обещаха „леви цели с десни средства“, но засега първата част на слогана, изглежда, ще бъде уплътнена с бъдещи назначения на личности, свързани с „Позитано“ 20. Така председателката на БСП Корнелия Нинова ще потуши бунта и опитите за свалянето ѝ от поста, раздавайки порции. А Петков и Василев изглеждат повече като скръм мастъри, макар че за българското дередже ползата ще е от проджект мениджъри.

Вместо преговори ангро, които гледаме тази седмица благодарение на излъчването им на живо, в условията на няколко кризи и липсата на бюджет за 2022 г. партиите трябваше да се споразумеят за пакет краткосрочни мерки с прогнозен ефект, като ги приоритизират. Сега по отношение на пандемията от COVID-19 получаваме добро намерение, че ваксинацията трябва да се ускори и да се направи разяснителна кампания с фокус върху хората с хронични заболявания, малцинствата и възрастните в отдалечени места. Но ще се запази доброволният принцип, твърдото изискване за зелен сертификат ще бъде разхлабено и отново ще има национален кризисен щаб.

Предвид факта, че проектобюджетът е полуподготвен от служебното правителство,

няма как това да е израз на каквито и да било сериозни реформи и нови политики.

Вероятно ще се отразят някои или всички административни промени, свързани с разширяване на обхвата на Министерството на икономиката, като към него се придадат нови структури и финансови инструменти (като иновациите); с изваждане на Изпълнителната агенция по горите и Агенцията по безопасност на храните от Министерството на земеделието; със създаване на ново Министерство на енергетиката, преместване на АПИ от МРРБ към Министерството на транспорта, изваждане на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ от МВР и други такива. Тези промени бяха и сред шумно обсъжданите.

Бездруго големите реформи бяха оставени за след анализ, оценка и/или изобщо без срок, както и за „прецизиране“ от лидерите. А големият лозунг на победителя на изборите претърпя радикална редакция:

от „Нулева корупция“ стана „Нулева търпимост към корупция“.

Публичните преговори за коалиционно споразумение, инициирани от „Продължаваме промяната“, позволиха на всички представени да повторят още веднъж пред камерите предизборните си програми и обещания. Последната част от преговорите – по темите финанси и международни отношения – едва ли ще излезе от тренда. Програмата на бъдещия коалиционен кабинет за 4-годишно управление ще бъде екстракт от изговореното пред камерите и одобреното от лидерите, но вече на закрити врата и след двустранни, тристранни и четиристранни срещи.

Четирите политически сили са единни в лозунгите и разделени в конкретните действия. Всички искат по-ниска корупция, всички искат смяна на главния прокурор (но дали и дълбока съдебна реформа с промени в Конституцията?), всички искат да се помогне на домакинствата и бизнеса заради високите енергийни цени, всички искат държавата да пречи по-малко на бизнеса.

Но при проблем със съгласието се съгласяваха за анализи, оценки и стратегии на проблема.

Преговорите родиха идеи за много такива. Например по парливи теми, които биха разсърдили големи бизнеси (като субсидиите за зърнопроизводителите, които са най-малката част от земеделските производители, но получават лъвския пай – 80% от субсидиите отиват при 2% от производителите) съгласие няма. Но има идея за анализ. Консенсус липсва и по темата за комасацията на земята, има неясно съгласие за таван за директните плащания. Както написа Деница Ватева от „Капитал“, и сега има таван, но няма контрол. Но за затягане на контрола никой не говореше.

Реформата на здравната система, свързана с промяна на механизма на финансиране, също е неясен обект на желанието – и на анализ. До края на 2022 г. трябва да бъде намален броят на болничните легла в България до 5,3 на 1000 души, какъвто е европейският показател. В България той е 7,5 на 1000 (по данни от 2017 г.), което означава, че трябва да се закриват болнични легла в някои от над 340-те лечебни заведения, повече от една трета от които са частни. Няма правителство досега, което да го е правило – точно обратното, остави безконтролно да расте броят им, довело до концентрация в няколко града, а националните здравни карти се правеха… за сведение.

Но все пак някаква конкретика се появи –

до средата на 2022 г. трябва да заработи националната информационна система, за да се контролира потокът от публични средства. По много причини, свързани именно с блокирането на контрола, тя се „работи“ вече двайсетина години. Смяната на финансирането от клинични пътеки към диагностично свързани групи, за което слушаме от десетина години, се отпраща за в бъдеще. Първо ще има пилотни проекти, после – ще видим. За вдигане на здравната вноска пред камерите никой не говори, но и да говорят при закрити врата, за 2022 г. няма да има ръст.

Енергетиката е другата спорна тема. Ще има нова енергийна стратегия, а БЕХ засега няма да се пипа (въпреки обявеното от Петков и Василев в предизборната кампания, че може и без него), нито пък от холдинга ще се вадят мрежовите оператори, като ЕСО и „Булгартрансгаз“. Преговарящите се съгласиха да се изясни финансовото състояние на държавните фирми, което от само себе си се разбира, че трябва да направи всяка нова власт.

Как ще стане подпомагането на домакинствата и бизнеса за високите енергийни цени и за чия сметка,

е въпрос на бъдеща калкулация и механизми. Одобреното поемане на осигуровки от държавата за бизнеси, ограничени заради пандемията или отварящи нови работни места, също е въпрос на пресмятане и пари в бюджета за догодина. Темповете на растеж се забавят, новите безработни от края на декември 2020 г. до 21 ноември 2021 г. надхвърлиха 250 000, инфлацията се ускорява до 6% през октомври на годишна база. Ако се вдигнат разходите на държавата, ще нараснат дългът и дефицитът.

По време на дебатите обаче се изясни нещо съществено – ПП категорично подкрепя запазването на България като държава с ядрена енергетика, тоест ще има нови мощности, вероятно на площадката на АЕЦ „Козлодуй“. Освен това Асен Василев изрази увереност, че предложението на Франция ядрената енергетика да бъде призната за „зелена“, подкрепено от България и няколко държави, ще бъде прието от ЕК. Следователно изграждането на бъдещи ядрени мощности в България може да бъде частично финансирано със средства по Зелената сделка.

Отпаднаха няколко важни предложения.

Няма да има анализ за конструктивното укрепване на панелките, в т.ч. и на асансьорните шахти, както направиха в Германия преди санирането им (може би някакъв пилотен проект). Но независимо от това колко са годни за обитаване, проект за фотоволтаици ще има и „пудренето“ им, както беше наречено санирането от един от преговарящите, ще продължи. И жилищна стратегия ще има, също и премахване на незаконни обекти. ДНСК ще бъде задължена да направи преглед на построеното в защитените територии и да установи дали има нарушение на строителните книжа (забавно ще бъде Дирекцията да проверява сама себе си за евентуални нарушения).

Належащата нужда от ново административно деление на България заради намалялото население – по-малко общини и областни управи, остана дискусионна. Не се хареса главно на БСП. Появи се добрата идея за нов Закон за устройството на територията – настоящият е променян над 130 пъти. Записано бе конкретното предложение на Асен Василев, че общини без одобрен Общ устройствен план до края на 2022 г. няма да получат средства за капиталови разходи за 2023 г. Записано бе и поредното предложение за специална инвестиционна програма за Северозапада, както и за сближаване на регионите.

Политиката спрямо държавните предприятия и фирми ще се промени,

обещаха си преговарящите. Властта на ГЕРБ заобиколи изисквания на ОИСР и еврозоната в тази посока, особено при пререгистрацията на част от тях в акционерни дружества, но бъдещите коалиционни партньори се разбраха да поправят пропуските, както и конкурсите за управление на тези държавни фирми да станат прозрачни, а не уредени от властта.

Обещаха си и грижи за малки, средни и микропредприятия (ако не са загинали от високите енергийни цени, докато се погрижат за тях…). Обещаха и да променят концесионните такси, така че да догонят средноевропейските – според Кирил Петков сега приходите от всички тях на година са над 90 млн. лв. Това означава обаче промяна на договори и не е сигурно дали ще се получи.

Останалото си го знаем от толкова други предизборни платформи.

Икономика на високата добавена стойност, е-управление, „eдно гише“, намаляване на административната тежест, такса „смет“ на база „замърсителят плаща“, качество на образованието, специалисти според нуждите на бизнеса…

Голямото предизвикателство обаче ще бъде новите управляващи да се опазят от наплива кариеристи, „калинки“ и обикновени лапачи, които ще ги налазят, за да получат постове. Административният капацитет на бъдещите управляващи не е висок, а ресурс трябва да намерят. Докато лидерите се разбират за компромисите, изглаждат несъгласията и разпределят креслата, желаещите напират като за шоу на талантите.

Има една библиотека само със стратегии в Министерството на икономиката, каза на една от дискусиите съпредседателят на ПП Кирил Петков. Дано коалиционното споразумение не уплътни някой от рафтовете.

А фотоволтаиците вероятно ще блеснат. Ако не за всичките 2,7 милиона българи, обитаващи панелки – за част от тях.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на „Продължаваме промяната“

Източник

Време е за по-прагматични отношения с Русия и съседите ни. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в Харвардския университет, работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика и гост-лектор в токийския университет „Хитоцубаши“. Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ. 


По време на предизборната кампания темата за външната политика остана извън фокуса на внимание и на кандидат-президентите, и на партиите. В събота тя ще бъде обсъждана от експерти на четирите партии, които преговорят за коалиционен кабинет. Трябва ли да пренаредим приоритетите си във външнополитически аспект предвид динамично променящите се взаимоотношения между световните сили, зоните на военни конфликти и ситуацията в съседните ни държави?

Няма нищо по-нормално от това, че външната политика не е била в дневния ред на дебата. Защото дори и в големите демокрации политиците обсъждат теми, които вълнуват електората, които са по-близки до хората. Външната политика рядко е такава тема. Освен това България не е капак, който тежи по външнополитически въпроси. Добре е, че този разговор ще се води на експертно ниво, но трябва да сме реалисти – тази тема едва ли ще има особен приоритет в преговорния процес. Рядко външната политика може да стане обект на по-широк дебат. Изключвам европейската тема, защото тя не е в същинския смисъл на думата външнополитическа за нас и има пряко отношение към живота на гражданите.

Може би само Македония и отношенията ни със Скопие, които много се политизираха в последната година, могат да предизвикат спорове, дори и разногласия. Но отвъд нея не виждам нещо, което да е толкова належащо. Ето примера с репликата за Крим на президента Радев в телевизионния дебат с Герджиков. Тя беше експлоатирана по-нататък от ГЕРБ с цел да разцепи електората на Радев, но видяхме, че тази тема не вълнува толкова българските граждани и по-скоро мобилизира малцинства сред електората.

Провали ли се България в преговорите със Северна Македония, след като Борисов имаше претенцията да е лидер на процеса за присъединяване на страните от Западните Балкани към Европейския съюз? Да припомним, че България първа призна независимостта на Македония, когато Германия беше против. Но защо сега преговорите стигнаха до задънена улица?

На първо място, не е много ясно какво искаме ние от Северна Македония, докато проблемът за Гърция беше само името. Ако питате някои историци, те искат едва ли не цялостна ревизия на историческия разказ, което няма как да стане. Не е ясно как трябва да работи и двустранната комисия. България не е поставяла нито някакви измерими изисквания, нито ясни критерии кога трябва да вдигне ветото си.

Необходим е някакъв разумен компромис и мисля, че има най-малко две партии с по-прагматично отношение – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това дава някакъв оптимизъм, че ще се намери изход. На Северна Македония ѝ предстоят преговори и България е одобрила началото им. Това, което не е одобрила, е рамката им, но ние така или иначе сме на прага на тази стъпка. За ЕС е жизненоважен въпросът тези преговори да започнат, защото на карта е поставен и европейският интерес, който България очевидно спъва, без да е ясно какво ще получи обратно. Защото в крайна сметка се нагнетяват и антибългарски настроения.

Може би трябва да оставим миналото на втори план и да смекчим позицията си, но това няма ли да внесе разнобой между партиите в бъдещия коалиционен кабинет, ако такъв изобщо бъде съставен?

За миналото не може да има едно решение в рамките на два месеца, дори и на години. Разговорът ще бъде дълъг, но той не трябва да бъде свързан с процеса на присъединяване. Защото е илюзорна идеята, че българската версия ще бъде приета и там едва ли не ще направят завой на 180 градуса. Това е въпрос на историческа памет. Да не забравяме, че така и нашият разказ се проблематизира. По-рационалното решение е наистина миналото да се остави на втори план или като паралелна писта, а разговорът да продължи.

Не на последно място, не трябва да забравяме, че ако Македония започне преговори за присъединяване към ЕС сега, те ще траят поне десет години. Това дава хоризонт на разговорите в двустранната комисия, тя трябва да се демократизира и в нея да се включат учени от страни (има такива) с принос в изучаването на македонския въпрос и въобще на историята на Балканите. Това ще създаде друга динамика в разговора – доколкото е важно за България и за българските елити нашето правителство да наложи по някакъв начин своята гледна точка. Началото на преговорите не е решаващ момент, защото след това имаш възможност да блокираш при възникване на някакъв исторически спор или политизация на споровете. Това е прагматичното решение.

Как оценявате отношенията ни с Турция след възникналото напрежение по повод гласуването на българските изселници там? Борисов се държеше едва ли не като васал на Ердоган, срещу което не си спомням да е издигал глас през първия си мандат и президентът Радев? Трябва ли да използваме предстоящите избори в Турция, отслабените позиции на президента Ердоган и опита му да върне добрия тон в диалога си с ЕС, за да променим позицията си към хибридния режим в Турция?

Аз не бих казал, че Борисов е бил васал на Ердоган. Просто което и да е правителство на власт в София ще търси добри отношения с Турция. България в някакъв смисъл е обвързана с нея, дори в положителен план, защото страната, освен съсед, е един от големите пазари за нас. В тези дискусии трябва да се играе твърдо срещу режима на Ердоган или да се търсят общи пресечни точки. Може би отношенията в бъдеще няма да са толкова обвързани с личностните отношения между лидерите, защото беше ясно, че Ердоган и Борисов имат по някакъв начин персонална връзка. Но България ще е по-скоро за диалог, не за конфронтация с Турция, в това съм почти 100% сигурен.

Въпреки че отношенията между Турция и ЕС са в най-ниската си точка, трябва да се търси споделеният интерес. Ще дам конкретен пример – Турция в момента преговаря за актуализация на митническия си съюз с ЕС. Ако това се постигне, ще даде доста по-сериозен достъп на нашите инвеститори и фирми до турския пазар и сферата на услугите и съответно до директни ползи за България. Тоест трябва да разширим малко разговора, независимо какви са отношенията между лидерите и какво се случва по време на изборите, но и да видим какъв е по-общият интерес и какви са ползите от едно добросъседство. Между другото, хората с двойно гражданство в Турция имат пълното право да участват в българския политически живот.

Променя ли се политическият тренд в Европа, особено сега, след смяната на властта в Германия, която заедно с Франция диктува външната политика на Европа?

Не бих казал. Трябва да видим какво ще се случи с новото правителство на Германия. Интересното за мен е, че Външното министерство отива в ръцете на Зелената партия, която все повече заявява твърди принципни позиции по отношение на външнополитическите въпроси. В коалиционното споразумение се говори доста непоколебимо по отношение на Китай и на Русия, което е нов елемент. Какво ще означава това на практика – защото едно са думите, риториката, друго са действията, – ще видим тепърва.

А що се отнася до Европа и външната ѝ политика, струва ми се, че сега е периодът на вътрешна консолидация и проспекция. Европейският съюз е все по-малко обърнат към външния свят и това се вижда от политиката на разширяване – може би с изключение на една или две области, където Европа има някакъв потенциал за лидерство. Такава област е „Зелената сделка“. Но като цяло едва ли ще видим ЕС в ролята на по-активен играч в сферата на сигурността – с европейска армия, с активна дипломатическа служба. Това е в рамките на амбициите, но не и на реалностите.

Трябва ли да се прагматизират и отношенията ни с Русия и да излязат от рамката на историческите емоции, които често доминират в тях?

Да, трябва, но да подчертаем, че Русия не е толкова важен икономически партньор на България. Ако се извади вносът на руски газ от общия търговски баланс, тогава виждаме, че отношенията са минималистични. Дори и една Северна Македония е по-важен експортен пазар за нас, да не говорим за Румъния и Турция. Така че България няма какво толкова да спечели. Трябва да се направи това, което много правителства назад говорят – диверсификацията на газовите доставки и либерализацията на пазара да са необходими условия за по-равностойни търговски преговори с „Газпром“. Предстои подновяването на дългосрочните договори за доставка и България трябва да търси козове за по-добри условия в тези търговски отношения. „Газпром“ ще има някакъв дял на българския пазар, но при спазване на европейските правила.

Отделно разговорът в сферата на безопасността минава през НАТО. България трябва да инвестира в своите бойни способности, трябва също да повишава годността си да противодейства на хибридни атаки. Това не значи, че трябва да се конфронтираме пряко с Русия, но когато разговорът тече между Русия и НАТО, хубаво е НАТО да разговаря от позицията на силата, а не на по-слабата страна. Също така, ако България играе едностранно с Русия, винаги ще бъде по-слаба. Когато играе през многостранни институции, тя има много по-силен глас.

Има ли опасност Втората студена война, която започна с Украинската криза, да премине в друга фаза при обезпокоителната милитаризация на черноморския регион и от гледна точка на това, че интересите на САЩ и НАТО и тези на ЕС невинаги съвпадат, а напоследък и все по-често се разминават?

В момента с тази администрация в Белия дом отношенията са долу-горе хармонизирани и не виждам някакъв сериозен разнобой. А и в НАТО все пак са голяма част от страните членки на ЕС, тоест НАТО не е нещо външно на Евросъюза. Проблемът е реален, но той върви не през милитаризацията на Черно море, а през струпването на сухопътни сили по границата на Украйна, което наблюдаваме в момента. Не е изключено идната година да видим ескалация на военните действия, дори руска инвазия.

Дали Путин блъфира с цел да упражни натиск върху Запада и върху правителството в Киев, или пък е сериозен в намерението си да употреби военна сила в Украйна и да разшири фронта – това не знаем и тече дебат на експертно ниво. А милитаризацията на черноморския регион е отново заради анексията на Крим. Разполагането на руски сили там и повишаването на бойните военноморски способности на Русия нарушиха баланса. А запазването му е от жизненоважно значение за силите на НАТО в региона.

Аз обаче не очаквам конфликт в Черно море. Ако има такъв, той ще е по северните и източните граници на Украйна. И най-вероятно там няма да има натовско участие, защото Украйна не е в алианса. А тя е изправена срещу Русия, което ще постави много сериозни въпроси пред Северноатлантическия пакт, защото няма да има политическа воля за намеса във военния конфликт на страната на Украйна. И тогава ще стои въпросът как ние можем да реагираме на руската агресия. Но това е най-лошият сценарий. Да се надяваме все пак, че става дума за политически театър, за маневриране и показване на мускули от страна на Путин. Проблем обаче със сигурност има.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Вирусът на радикализма. Зависи ли заболеваемостта от ковид от ценностната ориентация?

Post Syndicated from Марина Лякова original https://toest.bg/virusut-na-radikalizma/

През септември т.г. германският министър на здравеопазването Йенс Шпан нарече предстоящата есенно-зимна ковид вълна „пандемия на неваксинираните“. Дали обаче тя не е по-скоро пандемия на радикализираните? И съществува ли връзка между споделянето на екстремни политически нагласи и радикални ценности, от една страна, и заболеваемостта от ковид, от друга? Отговори на тези въпроси търсят в своето изследване социални учени от университетите в Йена и Билефелд и епидемиолози от научния център „Хелмхолц“ в Мюнхен.

Поглед върху картата на Германия показва наличието на съществени регионални различия в степента на заболеваемост. Понастоящем в най-гъсто населената провинция Северен Рейн-Вестфалия, в която на една трета от територията на България живеят около 18 млн. души, заболелите от ковид са 274 на 100 000. Същевременно в източната област Саксония с 4-милионно население заболеваемостта е 1192 на 100 000 души, при все че саксонци живеят в по-малки населени места и са значително по-малко мобилни.

Защо в определени райони на Германия заразата от коронавирус се разпространява много по-масирано, отколкото в други?

Някои изследователи намират отговор в историческото разделение Изток–Запад. Според професорката по руски и източноевропейски изследвания в Пенсилванския университет Кристен Гудси съществува местна специфика, която определя слабото ниво на ваксинация и съответно предпоставя по-високата степен на заразяемост и заболеваемост от ковид. Гудси смята, че недостатъчната имунизация срещу ковид се дължи на недоверието в публичните институции, но и в междучовешките отношения, натрупано в посткомунистическия период. А вероятно и в годините преди него – отпечатък върху поколения източноевропейци оставя аварията в Чернобил, твърде дълго премълчавана от тогавашния режим. Именно този скептицизъм обуславя и бързото и лесно разпространяване на фалшиви новини.

Разглеждайки темата от различна перспектива, авторите на германското изследване проследяват какво е влиянието на политическата ориентация на хората, живеещи в определени региони в Германия, върху степента на разпространение на коронавируса. Анализирани са процесите в 401 окръга и окръжни града по време на първите две вълни на ковид пандемията през 2020 и 2021 г. Изследователите установяват, че

особено често се заразяват с коронавирус подкрепящите една определена политическа сила – „Алтернатива за Германия“.

При това независимо от големината на населеното място, което обитават. В региони с по-висок резултат за тази крайнодясна партия на изборите за Бундестаг през 2017 г. заболеваемостта от ковид е значително по-висока. При гласоподавателите на други политически формации такъв ефект не се установява или той не е толкова значим по обхват.

Нещо повече – изследователите проследяват гласуването за други крайнодесни партии назад във времето, когато „Алтернатива за Германия“ още не е съществувала. И установяват, че подкрепилите тези партии на парламентарните избори през 2005 и 2013 г. също се разболяват по-често от ковид в настоящата пандемия. Следователно не гласуването за една конкретна дясна партия, а определена радикална политическа нагласа обуславя по-лесното разпространение на заразата.

Какви са причините?

Според изследователите избирателите на крайнодесните партии са значително по-скептични спрямо институциите на правовата държава. Те показват висока степен на недоверие към принципите на функциониране на демокрацията и са далеч по-податливи на разпространяваните конспиративни теории. Хората с радикални политически нагласи в по-голяма степен изразяват недоверие по отношение на обществените медии.

В затворения свят от идеология и конспирация място за научни аргументи сякаш няма. По време на пандемията обаче точно научното знание и държавните институции имат водеща роля за овладяване на кризата, а качествената и проверена информация има огромно значение за предпазването от зараза. Ниското доверие към тях означава спад в готовността да се следват техните предписания.

В различни изследвания на общественото мнение избирателите на „Алтернатива за Германия“ са по-често склонни да се съпротивляват срещу мерките, налагани от правителството с цел овладяване на пандемията. В много по-голяма степен те са скептични към ваксинацията и участват в протести срещу носенето на маски и затварянето на заведения и магазини. А именно тези фактори обуславят и по-високата заболеваемост от ковид в райони, в които „Алтернатива за Германия“ е предпочитана политическа сила.

Нещо повече, в изследване на фондация „Фридрих Еберт“, проведено в седем европейски държави, се установява, че радикалните организации печелят от страха и несигурността, нараснали по време на пандемията. Те втвърдяват своите позиции и мобилизират допълнително поддръжниците си.

Има ли и други фактори?

Разбира се, далеч не само афинитетът към определена част от политическия спектър има значение за високата заболеваемост от ковид. Фактори като гъстотата на населеното място, възрастта на хората, разликите между малките села и големите градове, икономическата ситуация, мобилността, инфраструктурата на региона, близостта до държавни граници и международният трафик също оказват влияние. Но според авторите на изследването те далеч не са толкова значими, колкото индивидуалната политическа ориентация.

На редица въпроси обаче проучването не дава отговор. Пример: католическият Югоизток в Германия е значително по-силно засегнат от северозападните протестантски провинции.

Доколко религиозната принадлежност оказва влияние върху разпространението на коронавирусната инфекция?

Въпросът не е без значение, още повече когато религиозните норми вървят ръка за ръка с определени по-либерални или по-консервативни интерпретации. Изследване на екип от Мюнстерския университет показва зависимост между религиозния фундаментализъм и високата заболеваемост от ковид. Религиозният радикализъм, също както и политическият, е свързан с отказ от ваксинация, с капсулиране в един доминиращ светогледа интерпретационен модел и с недоверие в научно проверените факти – перфектните условия за разпространение на зараза. Католически и мюсюлмански фундаменталисти наричат пандемията „божествен план“, според който чрез болестта „неверниците“ са наказвани с мъки.

Наред с политическите и религиозните убеждения, основна роля за високата заболеваемост имат и социалните фактори. Хората с по-високо образование и доходи имат далеч повече възможности да се предпазят от заразяване. Те са по-добре информирани, общото им здравно състояние е по-добро, а и по-често разполагат с възможността да работят от дома си. Социалният статус от своя страна оказва влияние върху афинитета към крайни възгледи – по-ниското образование и доходи благоприятстват по-лесното възприемане на радикални послания.

Заболеваемостта от ковид е доста по-висока и при хората с миграционен бекграунд в Германия.

А те едва ли са сред най-верните гласоподаватели на „Алтернатива за Германия“. Причините са свързани именно със социално-битовите условия – мигрантите разполагат с по-малки възможности от средното ниво в Германия. Поради трудности с владеенето на немски език, особено при новодошлите, получаването на адекватна и проверена информация за пандемията невинаги е възможно. Част от новозаселилите се стават жертва на фалшиви новини, публикувани из социалните мрежи. Възможно е по-ниското ниво на ваксинация сред руските мигранти отчасти да се дължи и на антиваксърските послания, излъчвани от държавната телевизия RT, както и на общия скептицизъм към държавните политики. Освен това много от мигрантите упражняват професии, при които преминаването към работа от дома не е възможно.

Наред с това сред част от мигрантските общности са разпространени и радикални политически позиции, които усилват недоверието в институциите и вероятно имат роля за по-ниското ниво на ваксинация. Така например българската крайнодясна партия „Възраждане“, която официално се обявява срещу ваксинацията и спазването на противоепидемични мерки, се радва на одобрение сред мигрантската ни диаспора. Тя получава 6,15% от вота в чужбина на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. – с близо 1,3 пункта повече, отколкото е сумарният резултат на партията. На изборите в Турция през 2018 г. дясноекстремистката Партия на националистическото движение спечели 8% от гласовете на турските имигранти в Германия.

Къде сме ние?

Едва ли има лесни обяснения за ниското ниво на ваксинация и съответно високата заболеваемост от ковид в България. Но със сигурност може да бъдат очертани тенденции в контекста на различните изследвания. И в България има партии, които идеологически наподобяват „Алтернатива за Германия“.

Но защо тогава заболеваемостта у нас е толкова висока, включително сред хора, които не са крайнодесни избиратели?

Отговорът отново може да бъде потърсен не толкова във връзката между разпространението на заразата и принадлежността към една конкретна партия, а в споделянето на определен ценностен хоризонт. Той включва недоверие към институциите, слаба държавност, безкритично приемане на конспиративни теории и неспособност да се разграничават сериозни от манипулативни източници на информация. Вероятно в България избирателите с такъв профил се разпределят между различните партии – дори сред тези, които са далеч от радикалния спектър.

Изследване на „Екзакта Рисърч Груп“, проведено в периода между 29 октомври и 5 ноември 2021 г. сред 1025 пълнолетни български граждани, показва, че поддръжниците на ваксинирането (хора с една, две или три дози, както и планиращи да се имунизират) преобладават сред симпатизантите на „Демократична България“ (70,3%), ГЕРБ (69%) и „Продължаваме промяната“ (55,6%). При ДПС този дял е 49,3%. Противниците на ваксинирането, от друга страна, доминират сред подкрепящите „Има такъв народ“ (56,6%), БСП (52%), ИБГНИ (55%) и „Възраждане“ (75%). Висок е делът им сред негласуващите и сред колебаещите се дали да гласуват (по 63% при двете категории).

Причините за високата заболеваемост от ковид на отделни социални прослойки са с различен характер и те съвсем не се отнасят само до България или Германия. Връзката между заболеваемостта, отхвърлянето на предпазните мерки, приемането на доверие на конспиративни теории и политическите предпочитания е предмет на изследванията и на екипи от САЩ и Австрия. Радикализмът обаче има множество проявления, като той съвсем не се ограничава в политическото поле. Не по-малко значима е цялостната ценностна ориентация на индивидите, както и социалната им изключеност, обуславяща недоверието в институциите на правовата държава и поставяща под въпрос предлаганите от тях мерки за справяне с пандемията. Обвързването на радикализма единствено с определени партийни предпочитания е израз на известна изследователска едностранчивост, която вероятно има своите основания в идеологическите очевидности на авторите на някои от представените тук проучвания.

Във всеки случай заболяването от ковид далеч не е само медицински проблем.

Социалните фактори и ценностните нагласи на отделните индивиди в голяма степен определят доколко са изложени на риск. А това в крайна сметка предопределя и степента на засегнатост на цялото общество от ковид. Съответно ограничаването на разпространението на пандемията означава да се търси лек не само срещу медицинските симптоми, а дори в много по-голяма степен срещу социалните и ценностните дефицити в отделните общества.

Заглавна снимка: Протест срещу ковид мерките, 28 август 2021 г., Лондон © Craige McGonigle / Unsplash

Източник

Кой ви е любимият президент?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-e-lyubimiyat-vi-prezident/

Какви ли щяха да бъдат дебатите между кандидатите за президентския пост, ако щабовете им не знаеха предварително какви въпроси са им подготвени от БНТ – и един към друг? Няма да разберем, защото такива дебати не биха били възможни. Изобщо. Но с подготвени въпроси и спонтанни реплики, дебатът по БНТ между настоящия държавен глава Румен Радев и претендента за поста проф. Анастас Герджиков едва ли e мобилизирал повече гласоподаватели от вече наличните им за балотажа в неделя, 21 ноември.

Радев не изненада с нови позиции по нито една от темите в диспута – и нямаше как да е по-различно. Българските граждани са ги чували многократно от 2016 г. насам, а от 11 май страната се управлява от служебно правителство, назначено от държавния глава, и той е коментирал неговите действия и мерки – срещу купуването на гласове, пандемията от COVID-19, енергийни цени и др. Все пак някои от позициите му бяха леко ревизирани спрямо първите години от мандата му – по отношение на Русия например, а имаше и добавена стойност във връзка със Съединените щати и приноса им за българската демокрация със санкциите по закона „Магнитски“. В тези дебати Радев, който генерира широка обществена подкрепа в края на първия си мандат, вече не е задължен да остане в рамките на теснопартийните послания на номиниралата го през 2016 г. БСП.

Ректорът на Софийския университет също не сюрпризира с гледни точки, различни от тезите на подкрепилите го ГЕРБ и СДС, както и на ДПС, която не отправи директен призив да се гласува за него, но подсказа, че той е обединителят, за когото говори лидерът Мустафа Карадайъ. Избирателите на ДПС разбират от половин дума. Проф. Герджиков излъчваше „напрегната неувереност“ (по израза на коментатор във Facebook), беше нападателен, но това не наля бензин в дискусията, правейки я по-съдържателна и интересна. В действителност и двамата избегнаха силни личностни атаки. Очевидно щабовете им са преценили, че това ще действа като бумеранг предвид високото положение на действащ държавен глава и академична фигура и ректор на най-стария български университет, и заложиха на несъгласия в рамките на добрия тон. В блицанкетата в края на дебата Радев нарече Герджиков кандидат на коалицията „Магнитски“.

Нормалността на дебатите бе отчетена от наблюдателите, както и доброто представяне на проф. Герджиков. Пред БНТ Първан Симеонов от „Галъп интернешънъл“ отчете една допусната грешка от страна на ректора на СУ, опитал се да представи Радев като руски човек, който се сражава с Турция. Това означава само едно нещо – да направиш реклама на съперника си, каза той. Според Симеонов Герджиков е влязъл в президентския дебат като равен с равен с Румен Радев и е показал, че може да е президент на България.

За Русия, Северна Македония, САЩ

След края на продължилите 90 минути дебати социалните мрежи загряха заради репликата на Радев „Крим в момента е руски, какъв да е!“ на въпроса на Герджиков чий е Крим (украинският полуостров беше анексиран от Русия през март 2014 г., б.а.). Де факто Крим е на окупиралата го Русия, де юре – на Украйна според международното право, коментира във Facebook политоложката Ружа Смилова. Но Румен Радев не направи нито едно от тези уточнения. Обвиниха го отново в русофилия, припомниха историята с руския генерал Решетников; други го защитиха заради активността му срещу статуквото на ГЕРБ и задкулисието в българската политика и съдебна система; трети казаха, че ще гласуват с отвращение за него (подобно на Иван Костов за Стефан Софиянски на местните избори през ноември 2003 г.); четвърти – че флиртува с избирателите на „Възраждане“.

Четири години по-рано той направи това разграничение. В интервю за френска телевизия, точно преди да се закълне като президент през януари 2017 г., Радев заяви, че де юре Крим е украински, де факто – руски, и бъдещето на полуострова ще бъде решено от гражданите на Крим (интересно как, предвид доминирания от режима в Москва референдум през 2014 г., непризнат от международната общност). Оттогава има известно надграждане в позициите му спрямо Русия – в началото на първия си мандат той твърдеше, че санкциите срещу Руската федерация, наложени от ЕС заради Украйна, ще бъдат отменени в близко бъдеще; днес казва, че не дават резултат. Днес говори, че е необходим диалог с Москва, и дава пример с нереализираната идея на Меркел и Макрон за среща на върха между ЕС и Русия, както и с американския президент Джо Байдън, който „води диалог с Путин през главата на ЕС“.

Ново е също така, че Радев говори за проблеми, свързани с „хибридни заплахи“ от Русия, споменава отравянето на оръжейния бизнесмен Емилиян Гебрев, но заобикаля директния коментар за шпионския скандал. „Русия не може да ни бъде модел за развитие, но не може да ни бъде и враг. В паметта на българите Русия е освободител на българския народ“, заяви Радев, който се обяви за прагматичен подход и каза, че Русия е фактор в борбата срещу тероризма.

И проф. Герджиков се съгласи с прагматизма в отношенията с Русия, спомена за ежедневните хибридни заплахи, но и да не се делим на русофили и русофоби. „Крим е украински, какъв флаг се вее над него няма значение, защото е анексирана територия“, заяви ректорът, прочел „половината Достоевски на руски“.

Проф. Герджиков също избяга от директен коментар по друга тема – американските санкции по Глобалния закон „Магнитски“, ударили по персони, свързани с ГЕРБ, ДПС и ВМРО. „Колкото до случая с „Магнитски“, това е различен случай, трябва сами да си хващаме проблемите, сами да си решаваме проблемите с корупцията“, каза ректорът и спомена досиетата „Панама“ в този контекст.

За разлика от него, Радев припомни видеоконферентна връзка на президентите от форма̀та Б9 с американския президент, на която той е посочил корупцията като проблем за българската демокрация. За президента санкциите по „Магнитски“ са „решителен и практически акт в подкрепа на българската демокрация“, подкана към ЕС да погледне проблема. За Герджиков обаче проблемът си е български, съюзниците няма какво толкова да ровят в него.

Темата „Русия“ вървеше като червена нишка в целия дебат, включително и с въпроса за военноморските бази на НАТО в Румъния и България, появил се в изявление на руския външен министър Лавров. Сходства и в двата отговора. Витиеват отговор на Герджиков – хем имаме отговорности като съюзници и не трябва да бягаме от тях, хем трябва да бъдем много предпазливи заради „ключовото място, което заемаме“, но тази тема е въпрос на разговори в бъдеще. Радев смята, че не трябва да се допуска свръхмилитаризация на Черно море и диалогът трябва да се завърне в името на деескалация на напрежението.

Двамата съперници на балотажа в неделя нямат различия и по темата за Северна Македония. „Текат спекулации, че ще допусна компромис. Няма да го допусна, преди да сме получили ясни и необратими гаранции за спазването на човешките права, да спре системната дебългаризация, да се изкорени езикът на омразата“, каза Радев. „От Северна Македония българската държава иска да се спазва Договорът за добросъседство, приятелство и сътрудничество“, заяви опонентът му, според когото има подмяна на тази позиция, за да се откажем в името на нещо друго – да се признае българското малцинство или да се разглеждат икономически въпроси (намек към изразената позиция от „Продължаваме промяната“, които заявиха, че е необходима защита на правата на българите в Северна Македония, но без да се променя македонската Конституция).

Европейският съвет и Европейската комисия не приемат да станат гаранти по чл. 35 (от преговорите за присъединяване) за изпълнението на договорите, това е проблемът, обясни Румен Радев.

На последната за годината среща на върха на Европейския съвет на 14 декември още не е ясно кой ще представлява България – Радев или бъдещият премиер Кирил Петков, ако вече има редовно правителство. Скопие и ЕС очакват ясна позиция и ако България ще бъде представлявана от Петков, тази позиция трябва да присъства и в подготвяното коалиционно споразумение между четирите формации, които преговарят за кабинет – „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“ и БСП.

За съдебната реформа – всичко е ясно

Разделителната линия между Радев и Герджиков обаче пролича най-силно във възгледите им за съдебната реформа и темата за отчетността и контрола на главния прокурор. За Герджиков има прекалено фокусиране във фигурата на Иван Гешев, проблемът бил в съдиите, няма нужда от промени в Конституцията – знаел десет начина да бъде намалена властта на главния прокурор или тя да бъде контролирана.

Иначе Гешев и шефът на КПКОНПИ Сотир Цацаров си работели прилично. „Ако главният прокурор арестува 50 души и ги прати на съд, но в съда не успяваме да ги осъдим, това няма ли да е проблем? Трябва цялостно да сменим правилата, включително за подбор на съдии на всички нива“, обяви Герджиков ден по-рано в интервю пред „Нова телевизия“. Но на дебата в неделя не обясни нито един от своите десет начина.

Не беше конкретен и Радев за своя проект за промени в Конституцията, който най-сетне е решил да внесе в 47-мия парламент. Но обясни, че става дума за разширяване на правата на гражданите, правомощията на Висшия съдебен съвет и основния въпрос за прокуратурата – висша инстанция, която да разследва главния прокурор.

По останалите теми от дебата нямаше изненади – Радев смята, че служебният кабинет се справя с пандемията, Герджиков е на противното мнение и дава пример със зеления сертификат, който бил принуда и мярка, взета в 12 без 5. Радев хвали мерките за компенсация на бизнеса заради високите енергийни цени, Герджиков опонира, че те още не са получени и ако трябва, да се спре износът на ток (за последното очевидно посъветван некомпетентно от щаба си, тъй като проблемът не е в недостига на електроенергия).

В темата за сигурността проф. Герджиков открои добрите отношения със съседите (разбирай Турция, макар да не я назовава), които да спират мигрантите. Радев смята, че като държава на първа линия България не може да ги приема, „защото рискът за нас е много по-голям от [риска за] другите държави“. Действащият президент е за оперативен план, в който да бъдат ангажирани всички държави на ЕС при криза и заплаха за външните граници на Общността.

Всичко останало беше декорация. Кой какъв филм/театрална постановка е гледал, кой каква книга е чел, цитиране на Аристотел от Радев, макар Герджиков да е преводач на „Политика“ от Аристотел. Също и кой е любимият им президент: Радев посочи социалдемократа Петър Дертлиев, спрян от надпреварата за държавен глава, Герджиков – десния Петър Стоянов.

Кой ви е любимият президент…

Заглавен колаж: © Лина Кривошиева

Източник

Как се проспа възходът на „Възраждане“

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-se-prospa-vuzhodut-na-vuzrazhdane/

„Възраждане“ влиза, нали? Този въпрос ми зададе в лично съобщение приятелка журналистка няколко дни преди последните избори. Тъкмо беше излязъл последният предизборен сондаж на „Алфа Рисърч“, в който на партията на Костадин Костадинов се отреждаха 3,8%. С приятелката журналистка явно бяхме мислили в една посока. „Възраждане“ получава доста гласове от чужбина и с тях е лесно 4-процентната бариера да се прескочи. Освен това е типично за избиратели на антисистемни партии да не споделят с агенциите за кого ще гласуват, защото им нямат доверие.

Ала и без резултата от това изследване имаше достатъчно индикации, че „Възраждане“ може да влезе в парламента. Това е единствената от националистическите партии, гласовете за която бележат плавен, но устойчив ръст от 2017 г. насам.

Освен това от 2005 г., когато „Атака“ влезе в парламента, в него винаги е имало националисти (с изключение на двете твърде кратки 45-то и 46-то НС). А от 2014 г. нататък различни националистически партии имаха неизменна роля в управлението – било като „златния пръст“ на Волен Сидеров, на който се държеше управлението на Пламен Орешарски, било като част от третото правителство на Бойко Борисов.

Потенциалът на партията на Костадинов беше предмет на статии на „Тоест“ още от началото на 2019 г., както и от юли т.г., когато предупредихме, че няма достатъчно основания да смятаме, че сме се отървали от национализма. Но този потенциал, на фона на упадъка на другите националистически партии, не беше взет под внимание нито от огромната част от медиите, нито от анализаторите, нито от политическите субекти. С малки изключения (като например журналиста на „Дневник“ и „Капитал“ от Варна Спас Спасов),

всички бяха изненадани от резултата на „Възраждане“,

както първият сняг изненадва всяка година отговорните за почистването му. Темата изцяло отсъстваше от предизборния дебат. Липсваха хипотези какво би се случило, ако „Възраждане“ влезе в парламента. Нито някоя партия или коалиция даде да се разбере какво би било отношението ѝ към евентуална бъдеща парламентарна група на актуалните пропутински националисти. Или каква би била позицията, ако от тях зависи дали ще може да се сформира кабинет. А подобно развитие не е невъзможно, като се имат предвид непредвидимостта на „Има такъв народ“, непоносимостта между „Демократична България“ и БСП и неуспехът на „Изправи се БГ! Ние идваме!“. Вместо това основната предизборна мантра беше „всички без ГЕРБ и ДПС“, а основните чудения – дали „партиите на промяната“ ще имат повече гласове от „партиите на статуквото“, с кого всъщност ще играят БСП и ИТН и ще се прежали ли ДБ да влезе в едно правителство с БСП.

По-интересното е, че нямаше коментари дори непосредствено след като стана ясно, че партията на Костадинов влиза в парламента. Вече със самочувствието на победители Кирил Петков и Асен Василев продължиха да твърдят, че са отворени за преговори с всички, освен с ГЕРБ и ДПС, и подчертаха позицията си против главния прокурор. Ами „Възраждане“ не са ГЕРБ, нито ДПС. И участваха активно в протестите против главния прокурор. В този контекст легитимните предизборни лозунги „всички без ГЕРБ и ДПС и против главния прокурор“ вече придобиват друг смисъл – може да се интерпретират като намек за отворена вратичка към ултранационалистическата партия.

От лидерите на парламентарно представените формации първа коментира влизането на „Възраждане“ в НС председателката на БСП Корнелия Нинова:

Очевидно и „Възраждане“ влизат според временните резултати, което прави парламента още по-фрагментиран и изисква от всички ни още по-голяма мъдрост. 

От тези думи човек може да предположи, че призивът за мъдрост е насочен и към „Възраждане“ в качеството им на част от „всички ни“. Което не би било съвсем лишено от основание, като се има предвид, че Костадинов и Нинова са били рамо до рамо не само в протеста срещу продажбата на ЧЕЗ, а и в позициите си против Истанбулската конвенция и за политиката на Путин.

И докато още никой от политическите субекти не беше изразил позиция по отношение на „Възраждане“, вечерта след изборния ден Костадинов побърза пръв да отреже всички, заявявайки пред bTV, че партията му не може да подкрепи правителство, което няма да премахне всички мерки за ограничаване на пандемията. А подобно условие е, разбира се, неизпълнимо.

Чак след това от „Продължаваме промяната“ се сетиха да кажат, че не биха включили в преговорите „Възраждане“ заради антиевропейските и антинатовските ѝ позиции. Това обаче беше изречено някак между другото и при преглед на медиите е изключително трудно да се установи кой точно и в какъв контекст го е казал. А Даниел Лорер от ПП заяви пред БНР, че новата политическа формация не приема условието на Костадинов. И в двата случая обаче тези позиции не бяха съобщени от основните лица на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев.

На пресконференция на 16 ноември Костадинов повтори позицията си от изборната вечер. Така затвърди впечатлението, че не победителите на изборите и другите парламентарно представени формации, а неговата партия определя дали ще влезе в коалиция, или не.

Костадинов успя да си осигури парламентарно представителство след десетилетия систематични усилия и причудливи мимикрии.

Политическата кариера на варненския националист започва в края на 90-те години във ВМРО, а през 2011 г. е арестуван в разгара на конфликта в Катуница в опит да поведе „айнзац група“ от неонацисти към ромската махала на Варна, припомня Полина Паунова от „Свободна Европа“. Костадинов мени политически принадлежности, послания и дори идентичности, за да бъде в унисон с определени популистки обществени очаквания. Той се представя ту в амплоато си на директор на Регионалния исторически музей в Добрич (какъвто е до 2017 г.), ту като обикновен баща, възмутен от учебниците по родинознание на сина си, ту като патриотичен издател на учебник по родинознание. Обявява се срещу партийните субсидии, а по-късно обвини ГЕРБ и „Воля“, че искали да ги намалят.

По същия начин следва да се интерпретира и отношението на Костадинов към пандемията. Множество медии припомниха (за съжаление, едва след изборите) позицията му за ваксините, изразена в личния му блог през 2017 г. В нея той нарича антиваксърството „новото Средновековие“ и аргументира ползите от масовото ваксиниране. Днес публичната му позиция по темата е тъкмо противоположна, а „Възраждане“ успява да се позиционира като

единствената напълно антиваксърска и невярваща в коронавируса парламентарно представена партия.

Варненският журналист Спас Спасов припомня в изборното студио на „Свободна Европа“, че от Варна започват кариерата си в парламента и други известни политически популисти – като Жорж Ганчев, Волен Сидеров, Веселин Марешки. Според него на морския град трябва да се гледа не само като на „провален град, а и като на опитно поле“, защото случващото се там е показателно за онова, което предстои да стане в национален мащаб. Самият лидер на „Възраждане“ Спасов коментира така:

Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше ксенофобска. Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше хомофобска. Той се движеше на гребена на вълната, когато тя беше ултрадекоративно патриотична. Сега Костадинов просто отигра идеално топката на ситуацията с мерките, наложени срещу разпространението на коронавируса.

Част от успеха на „Възраждане“ се дължи и на това, че партията взе активно участие в протестите след акцията на „Да, България“ в Росенец, без никой от останалите протестиращи да се разграничи от ултранационалистите. Успешна е кампанията на Костадинов и сред българите в чужбина, тъй като той позиционира партията си като ревностен защитник на правото им на глас. По този начин успява да привлече националистически настроените от тях, без да забравяме антиваксърите, каквито има и в чужбина.

Предизборната програма на „Възраждане“ също е издържана в стил „за всеки го по нещо“.

В нея може да се прочетат учудващо модерни идеи за реформа на образователната система, тъй щото да се постави ученикът в центъра на образователната система. И тъкмо читателят да се зачуди как подобна партия има толкова либерално звучащи идеи за възпитанието на младежта, става ясно, че идеологическото ѝ формиране ще се осъществява чрез тотален контрол върху медиите. Тяхното бъдеще „Възраждане“ си представя като „единна информационна среда за възпитаване на подрастващите, превенции на зависимостите, насърчаване на майчинството и родителството, утвърждаване на семейните ценности“.

Програмата на „Възраждане“ се обявява срещу „медицинския фашизъм“. Тя е хем в защита на „основните права и свободи“, хем поддържа тезата, че толерантността се е превърнала в недостатък, и се обявява против всички политики на малцинствен или етнически признак, които интерпретира като „привилегии“ и предпоставка за сегрегация.

В програмата изобщо не се споменават хората с увреждания, а от „Възраждане“ се бяха присламчили и към протеста на майките на деца със специални потребности. Ако съдим от програмата обаче, специалните потребности може да минат единствено под рубриката на малцинствените признаци. Тоест рампите за инвалидни колички са „привилегии“ и предпоставка за сегрегация.

На няколко места в програмата се споменава „хедонизмът“,

на който „трябва да се даде идеологически отпор и да се поощрят младежите да създават семейство в подходяща възраст“, за да борят демографската криза. На друго място се споменава „идеологически отпор на хедонизма и джендъризма“, на трето пише за „противопоставяне на идеологията на хедонизма и джендърбендъризма“. Накратко – никакъв секс за удоволствие, нито хетеросексуален, нито хомосексуален. Може секс само с цел размножаване в името на нацията и борбата с демографската криза.

Освободената от хедонизма сексуална енергия пък може да се трансформира в масова военна подготовка – идеалът на „Възраждане“ е армия, преструктурирана като „въоръжен народ, желаещ да се защитава“. Всенародното въоръжение пък е следствие от отричането на НАТО и ЕС. В програмата Македония се нарича „втората българска държава на Балканския полуостров“ и се предлага обединение „на двете български формации“. Не се споменава връщането на смъртното наказание, в защита на което се е изказвал Костадинов, но се подчертава, че наказанията за престъпниците са твърде леки.

Като се имат предвид обаче безкрайните трансформации на Костадинов, нищо от написаното или ненаписаното в програмата на „Възраждане“ няма особено значение. Единственото, което има значение, е, че „Възраждане“ вече е в парламента и партията тепърва има потенциал за растеж. Тя успя да „изсмуче“ огромна част от гласовете на останалите националистически партии у нас, но те не представляват целия възможен националистически вот.

Свикнали сме да си представяме, че негласуващите са все демократично настроени хора, поради което гледаме на високата избирателна активност като на панацея. Немалка част от радикалните националисти обаче също не гласуват, защото са разочаровани от участието на националистите във властта. Така че „Възраждане“ напълно стратегически в самото начало отхвърля варианта да участва в коалиционно управление. В парламента партията на Костадинов хем ще има далеч по-голяма видимост и тежест от преди, хем ще се позиционира като антисистемна, за да привлече част от негласуващите.

От години в България е популярно едно доста особено схващане за същността на политиката – че не са важни ценностите, а целите. Тази философия се застъпва например от „Да, България“ в частност и от коалицията „Демократична България“ като цяло, понеже в тях съжителстват ценностно хетерогенни групи, обединени от общата цел за правосъдна реформа. Отвъд ценностите се позиционира и „Има такъв народ“, поставяйки си за основна цел реформа в избирателната система. По същия път тръгнаха и от „Продължаваме промяната“. Те си поставят за цел прекратяване на влиянието на ГЕРБ и ДПС в политиката и икономиката (тоест в икономиката чрез политиката), спиране на кражбите, реформа на правосъдната система.

Влизането на „Възраждане“ в парламента следва да послужи като напомняне, че политиката все пак се основава на ценности.

И че тъкмо на тях би трябвало да стъпват целите. Защото политически субекти със спорни ценности могат да трупат дивиденти от прилепването си към легитимни цели. И ако никой не им се противопостави навреме, може да дойде момент, в който те да определят и целите, и ценностите.

Заглавна снимка: Костадин Костадинов и Корнелия Нинова на протест срещу третия кабинет на Бойко Борисов през март 2018 г. © Барикада

Източник