Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/az-delyan-peevski-shte-dam-istinata/

Има папки за всички. За ВСИЧКИ.

Обществото е чувало тези фрази много пъти. Разбира се, „папки“ е обозначение за компромати. След като санкционираният за корупция от САЩ и Великобритания съпредседател на ДПС Делян Пеевски публично обеща да демаскира политическия елит в предстоящата предизборна кампания, мнозина основателно се страхуват. Но дали ще се случи?

Едно обещавам: аз, Делян Пеевски, ще дам истината на хората за всички. Моята кампания ще бъде развенчаване на целия политически модел. Хората трябва да видят истината и да получат ново начало.

Използването на компромати и негативна кампания за влияние върху изборите не е от вчера. Въпросът е не колко далече може да стигне една черна кампания, доминирана от олигарх и политик с влияние в съдебната система и службите, а възможен ли е (жълто-кафяв) катарзис и ново начало, което да го последва.

В общество като българското, в което никой не вярва в справедливост, нито в политици, а в конспирации и кукловоди, мръсната вода трудно ще изтече – и ефектите от това ще са съмнителни. Но със сигурност ще се засили поляризацията в обществото, ще се подкопае допълнително доверието в политическите процеси и ще се снижи още гражданската ангажираност.

През последните години на повърхността излязоха не просто скандали, а разследвания, чиито разкриващи факти за покупко-продажбата на правосъдие в България са омерзителни – „Осемте джуджета“, Пепи Еврото и съпругата му Любена, заснемала оргии с магистрати и посредничила за уреждане на сделките за беззаконията, аферата „Нотариуса“ и разкритията на съдия Владислава Цариградска и др. Преди и по време на тези разобличения на бял свят бяха пуснати записи от политически сбирки на високо ниво, демаскирали някои възвишени партийни послания. 

А още преди тях се чуха пълните с вулгарности записи от телефонни разговори с гласа на Бойко Борисов и разни снимки с негово участие, но не те сложиха края на декадата на Борисов. Макар че компроматът с пачките евро и кюлчетата ще се помни дълго, лидерът на ГЕРБ и партията му продължават да печелят първото място на почти всички избори. Българските граждани са видели предостатъчно от арсенала на жълто-кафявите войни и нямат илюзии за морала на избраниците си. Но държавното обвинение така и не намери убедителни данни за престъпления.

Нечувствителност/безчувственост 

Постоянното излагане на компромати и негативна информация води до десенсибилизация на обществото. С други думи, хората започват да свикват с компроматите и те престават да предизвикват високи нива на шок или възмущение. В психологията това явление е добре проучено и е част от по-широкия феномен на „емоционално изчерпване“ или „емоционална адаптация“.

Жълтите сайтове са пълни с компромати за български политици и бизнесмени, а откакто е започнала войната в ДПС, близките до Пеевски канали са наводнени с очернящи публикации за депутати и активисти от лагера в Движението, останал верен на почетния председател Ахмед Доган. 

А санкционираният по „Магнитски“, който плющи като развято срещу корупцията знаме, вече пусна първия списък с „всички касиери в енергетиката на Мистър Кеш“ (така нарича президента Румен Радев). Тези хора са назначени в големите държавни енергийни дружества по време на служебните правителства на президента и на редовните и са останали на позициите си. Че държавната енергетика е парцелирана на зони за влияние – това не е тайна. А дали, като сочи едни назначения, Пеевски ще продължи с втора тема – за корупцията в прокуратурата и сред висшите магистрати, където ще трябва да назове „своите“?

Колеги, списъкът на всички касиери в енергетиката на Мистър Кеш – Румен Радев, и на Николай Копринков – касиера от село Труд, кръчмаря, в момента и днес ограбват енергетиката. Това е първата тема, надявам се да се занимаете с нея.

Какво би изненадало българите? 

Политиците са корумпирани? То се знае, защо иначе са в политиката! 

Изневеряват? Е, всички го правят. 

Крият сексуалността си? Амиии… тука е така.

Цинизъм и недоверие

Когато обществото непрекъснато е бомбардирано с компромати, това повишава цинизма и недоверието както към политическите фигури, така и към медиите. Хората започват да вярват, че всички политици са корумпирани, че медиите са манипулирани, което подкопава демократичните процеси и институции​. 

От това чудесно се възползват партии като „Величие“, чийто т.нар. идеолог и създател на атракциона „Исторически парк“ Ивелин Михайлов се обяви за жертва и дори монетизира виктимизацията си. В безпрецедентна акция той моли за безвъзмездни дарения, за да събере 5 млн. лв., необходими, за да продължи да съществува атракционът в село Неофит Рилски, община Ветрино. Също така ще участва и в следващите парламентарни избори наесен, защото държавата загива, политиците са мафия, а информацията от журналисти и влогъри, че „Исторически парк“ е пирамида, както и проверките за пране на пари и неплатени данъци целят да го неутрализират, защото е срещу тази порочна система.

Поляризация

Постоянното използване на компромати увеличава поляризацията в обществото. Хората, които имат силни политически убеждения, стават още по-убедени в своята правота и по-агресивни в защитата на позициите си. Те се радикализират и отхвърлят всяка информация, която противоречи на техните възгледи като част от „мръсната игра“ на противника​​.

Силното разделение по линията либерали – консерватори е все по-яростно в социалните мрежи и политическата нестабилност го засилва. Но има и други фактори, които също допринасят – войната в Украйна и предстоящите президентски избори в САЩ, както и масираната хибридна кампания на Русия.

Апатия и оттегляне

Възможно е някои хора да реагират на постоянния негативен фон с апатия и оттегляне от политическия живот. Те се чувстват безпомощни и разочаровани, тъй като са все по-убедени, че техният глас няма значение или че политическата система е твърде корумпирана, за да бъде променена​ („всички са маскари“, „изборите не променят нищо“ и др.).

В България оттеглянето на гражданите от терена на политиката започна с последните няколко вота и постепенния спад на избирателната активност, регистрирала дъното от 34,41%. Ако политиците не успеят да мобилизират хората с нови лица, нови политики и честност за политическите си съюзи, разпадът ще засили идеите за промяна на системата на държавно управление. 

Алтернативни източници на информация 

Продължителното „обработване“ с компромати може да промени начина, по който хората възприемат медиите. Те започват да търсят алтернативни източници на информация, които възприемат като по-надеждни, или пък изобщо се отказват да следят новини. Често тези нови източници се оказват съмнителни сайтове и инфлуенсъри, изпълняващи различни поръчки. 

Постепенно дигиталните платформи стават все по-предпочитани пред традиционните медии. В своя доклад за доверието към медиите (2014–2019) Европейският съвет за радио и телевизия установява „безпрецедентно високия нетен индекс на доверие (НИД) към социалните мрежи в България (+20 спрямо общия НИД за ЕС от -45) – абсолютно индивидуална тенденция за страната, която не се наблюдава на други места нито на регионално, нито на европейско ниво“. Това усложнява работата на политиците, които трябва да бъдат все по-изобретателни, за да „достъпват“ избирателите си, също и на медиите – за да популяризират съдържанието си. 

Пеевски не е първият, обещаващ скандални разкрития, които да раздрусат политическата система и гнилите ѝ ябълки да изпадат. Един бивш главен прокурор, който не успя да се справи с делото „КТБ“ като редови, но пък се издигна до Главен обвинител, гръмко обясняваше как не го е страх, как ще направи някакви страховити разкрития (след като го свалиха, не и преди това).

Но Иван Гешев не отиде по далеч от полутвърдението, че пари на Борисов са изнасяни в чували от правителствения „Авиоотряд 28“. По време на 17-годишната си кариера като прокурор, от която последните три години и половина като главен, той не събра смелост и за такова „въпросче“. Вече прекрати и изявите си по медиите след унизителния резултат от 0,14%, или 3003 гласа, за Граждански блок, с който се яви на изборите.

Преди време в едно интервю мажоритарният собственик на КТБ Цветан Василев го определи като „човек, ориентиран към властта и много алчен, но и много слаб човек. Предполагам, че е държан със страхотни компромати от Пеевски и Борисов“.

Ако Пеевски изпада в политическа изолация, има шанс обществото да научи някои истини за разпределителите на ресурси и законност в държавата – той познава лицата зад маските. Но ако новото начало в България започва с истината на Пеевски, значи ново начало няма.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/priyatelstvo-bez-granitsi-kak-kitaiu-ocharova-rusia/

Съществуват множество примери как държави с различна стратегическа култура се обединяват от идеята да наложат нов дневен ред в глобалната политика. В годините след края на Студената война Русия ревизира старите съветски доктрини и успява да изгради гъвкави механизми за влияние в системата на международните отношения, но тяхната ефективност едва ли щеше да е толкова очевидна без партньорството на Москва с Пекин. 

Ето защо си струва да си зададем въпроса дали съвременните тенденции в отношенията между Русия и Китай могат да бъдат възприети единствено през призмата на националния интерес, или съществуват споделени ценности, които карат Москва и Пекин да развиват сътрудничеството си?

Дали стремежът към многополюсен свят, така често присъстващ в речите на Владимир Путин и Си Дзинпин, не е просто външното лице на една доста по-грандиозна стратегия, целяща глобална подмяна на ценностите и правилата, на които стъпва системата на международните отношения след края на Студената война? И най-сетне, ще съумеят ли двете държави да начертаят червени линии помежду си, или наистина вярват, че тяхното сътрудничество може да се превърне в гарант за баланса на силите в глобалната архитектура за сигурност?

Русия и Китай – не един, а два свята

Слагането на знак за равенство между стратегическите култури на Москва и Пекин е сериозна теоретична и практическа грешка. Двете държави може и да имат сходна визия кои са техните стратегически опоненти, но политически и културно се различават съществено. Стратегическата култура на Китай вече беше засегната подробно в предишния материал, затова си заслужава да кажем малко повече по какво тя се отличава от руската, която възниква и се формира на няколко етапа. 

В началото следва да направим уточнението, че понятието „руска култура“ е неточно от научноисторическа гледна точка, защото авторите, които систематизират основните аспекти на руските културни образци, се идентифицират преди всичко като евразийци, а след това като руснаци.

Първите трудове, които систематизират последователно евразийството като идейно-философско учение, обясняващо Русия и нейната традиция, се появяват в България и са дело на руски белоемигранти, напуснали страната си след Октомврийската революция. Въпреки че много историци са склонни да търсят корените на руските идеи у автори като Константин Леонтиев, Николай Данилевски или Владимир Соловьов, класическата евразийска мисъл възниква с трудовете на Николай Трубецкой, Петър Сувчински и Пьотр Савицки. 

Така в първия етап на формиране на евразийската стратегическа култура нейното съдържание се свежда до три основни стълба. Първият е идеята, че самата Русия е Евразия – жив политически организъм, който е самобитен, защото не принадлежи нито към Европа, нито към Азия. В този смисъл ранното евразийство е идея, която категорично се противопоставя на това Русия да бъде причислявана към семейството на азиатските държави или към семейството на европейските. 

Вторият стълб е силно идеологизиран, тъй като той отрича Октомврийската революция, но хвърля вината за нея върху опитите на династията Романови да европеизира Русия. Ето защо евразийството в своята същност е отрицание както на азиатските, така и на европейските ценности. 

Третият стълб дефинира Русия като културно-политическо цяло, което съчетава строгата централизирана система на татарската Златна орда с православното наследство на Източната Римска империя (Византия). За евразийците външната политика на това културно-политическо цяло и на неговия исторически приемник СССР следва да бъде насочена към „месторазвитие“ – обединението на всички славянски народи в един огромен славяно-православен пояс под опеката на Москва. Тези идеи са ясно изразени в евразийските манифести от 20-те години на миналия век, а по-късно са подробно развити и от автори като Шахматов, Вернадски и Степанов.

Вторият етап във формирането на руската стратегическа култура е белязан от творчеството на съветския писател и философ Лев Гумильов, който в своя основен труд „Етногенезисът и биосферата на Земята“ създава теорията си за пасионариите, съгласно която легитимира съществуването на „евразийски суперетнос“, населяващ територията на тогавашния СССР. 

Гумильов твърди, че този етнос е източник на т.нар. пасионарии – лидери, които се намират под влиянието на самобитните евразийски ценности и руското православие. Те естествено се утвърждават като противообразци на политическите режими в западните демокрации, където политиците се избират от гражданите. По същество тази теория легитимира идеята за съветския вождизъм и това е причината, поради която книгите на Гумильов срещат толкова голяма подкрепа в ръководните среди на СССР.

Последният етап, който доизгражда стратегическата култура на Русия такава, каквато я познаваме днес, настъпва с написването на трудовете на небезизвестния руски философ и политолог Александър Дугин. Дугин създава неоевразийската концепция, съгласно която системата на международните отношения се намира в естествено и неизбежно (както той го дефинира) геополитическо противопоставяне между „сухопътните“ цивилизации начело с Русия и „морските“ начело със САЩ и Британия. 

В контекста на този сблъсък неоевразийството целеполага като основен приоритет в руската външна политика създаването на многополюсен свят, в който Москва и нейните партньори да могат да преследват външната политика в своите сфери на влияние, а всяка държава да бъде свободна сама да избира какви ценности да преследва. По същество тези идеи представляват отрицание на глобалния либерален ред, установен от САЩ след края на Студената война, и предвиждат възстановяването на старите сфери на влияние на Москва от времето на СССР. Това следва да бъде крайната цел на руската външна политика, така както е залегнала в идейните основи на неоевразийската философия, която възприема тези процеси като приоритет само за Русия и затова не предвижда създаването на система от съюзи, подобно на западната.

От два различни свята към единна външна политика

След като Русия и Китай са толкова различни като стратегическа култура, то кое е онова, което ги обединява? Отговорът е очевиден – стремежът им да променят баланса на силите, установен след разпадането на СССР. Макар и единна по своя характер, тази външна политика се възприема много различно от Москва и Пекин и следователно едно толкова просто обяснение не би могло да ни даде отговор на въпроса какви действително са отношенията между двете държави. Отправна точка за по-ясното им разбиране е самата концепция за „приятелство без граници“, която се превърна в крайъгълен камък на руско-китайските отношения в последните години. 

Тук е редно да направим уточнението, че формулата очевидно е лансирана и изцяло изградена от Пекин поради една много проста причина – в китайската външнополитическа философия не присъства геополитическата категория „съюзници“. Китай не дефинира държавите като съюзници или врагове и никога не е оцветявал политиката си в черно и бяло, освен ако не става въпрос за териториалната цялост и суверенитета му. Конфуцианското разбиране, че Пекин е центърът на вселената, продължава да доминира политиката на Китайската комунистическа партия и в този смисъл значението на всяка държава се определя от това до каква степен тя допринася за увеличаването или намаляването на глобалното икономическо влияние на Китай. В духа на тази концепция Русия заема особено важно място заради огромните си залежи на ресурси и ядрения си арсенал, който може да послужи като сдържащ фактор пред САЩ, тъй като на този етап Пекин все още не е достигнал ядрен паритет с Вашингтон.

В същото време между Русия и Китай не съществуват никакви договорености, които да надхвърлят рамките на икономическото сътрудничество или да обвързват двете страни със задължения да се защитават една друга. Първата двустранна инициатива за сигурност беше съобщена символично на 4 юли тази година и тя предвижда създаването на Евразийски клуб за сигурност, който да гарантира неприкосновеността на сътрудничеството между двете държави и да работи за постигането на многополюсен свят в системата на международните отношения. Прави впечатление обаче, че границите на този клуб се фокусират върху Евразия и по всяка вероятност той просто ще формализира някои механизми за обмен на технологии между двете държави. 

Това ще бъде необходимо за следващите десетилетия, тъй като, както стана ясно от думите на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, Америка възнамерява да създаде специална програма за подкрепа на Украйна, която да позволи на Вашингтон да ѝ отпуска редовна помощ в следващите десет години. Казано с други думи, Евразийският клуб за сигурност, който по всяка вероятност ще включва държавите от настоящата Организация на Договора за колективна сигурност, по-скоро ще превърне Русия в поредния източник на геополитическо влияние за Китай. По този начин преходът от рускоцентрична към синоцентрична архитектура за сигурност в Евразия окончателно ще приключи.

Най-съществената разлика във визията на Русия и Китай обаче си остава представата им върху какви механизми трябва да стъпва многополюсният свят. За Москва такива не следва да има, защото Русия неведнъж е демонстрирала, че за нея важи правилото на по-силния. Привилегията да си ядрена сила не е чужда на нито една държава, която разполага с оръжия за масово унищожение, но идеята, че по-силният винаги печели, е особено силно застъпена в руската външна политика и във визията на Русия, че Москва следва да има своя сфера на влияние. 

Концепцията за многополюсен свят на Китай, от друга страна, е далеч по-изтънчена и в този смисъл става привлекателна за онези държави, които не желаят да бъдат част от семейството на либералните демокрации. Тук има и един много важен фактор, който често се подценява от Москва. И Русия, и Китай отстояват тезата, че всяка цивилизация трябва да има свободата сама да избира образците, по които да се развива, но само Пекин следва този принцип във външната си политика.

И това не е изненада, тъй като доктрините, с които работи Китай, все пак имат хилядолетна история, която дори Културната революция не успява да заличи, докато доктрините на Русия в повечето случаи или копират американските, или се опитват да подражават на френските. Или казано накратко, ако Китай иска свят, основан на правила, то Русия иска свят, основан на силата. Това може да създаде разцепление в приятелството без граници в дългосрочен план. Но като вземем предвид, че Китай има навика да планира стратегиите си едва ли не с хилядолетия напред, то в бъдеще Русия вероятно ще е доста слаба, за да задава правилата в Евразийския клуб за сигурност. 

И нека не забравяме, че накрая опираме до ултимативния фактор, дефиниращ ролята на всяка държава в глобалната архитектура за сигурност – наличието на ядрен арсенал. Ако има нещо, което сдържа Китай да не бъде по-категоричен в позицията си Русия, това са руските ядрени оръжия. Москва разполага с най-големия ядрен арсенал в света и въпреки че доста експерти спорят каква част от него е в оперативна готовност, всички все пак са обединени от мнението, че в една ядрена война не може да има победител. 

Само преди няколко месеца в изтекли руски секретни файлове се появи информация, че Москва се е подготвяла да отговори при евентуална военна интервенция от страна на Пекин. Наличието на толкова сериозна стратегия за отговор означава, че Русия няма доверие на Китай и ако възстанови сферите си на влияние от бившия СССР, едва ли ще гледа на Пекин като на безграничен приятел. 

Видимо е, че Пекин има сериозни резерви към стратегията на Русия и поради сближаването ѝ със Северна Корея. Китайското влияние в Пхенян е въпрос на чест за Пекин от времето на Мао, а ако Путин и Ким Чен Ун наистина изработят трайни механизми за сътрудничество в региона, това ще постави под въпрос ролята на Китай като балансьор в отношенията между Северна и Южна Корея. Китай винаги е спазвал рационална дистанция от режима в Пхенян. Китайската комунистическа партия не би рискувала да развали икономическите си отношения със Сеул в името на недвусмислена подкрепа за Северна Корея. По същия начин и Сеул не би жертвал отношенията си с Пекин в името на безусловна подкрепа за остров Тайван. 

И разбира се, следва да отчетем, че китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти спира руския си колега от това да натисне червеното копче – доказателство, че Китай няма да рискува сферите си на влияние в Европа по линия на „Един пояс – един път“ само за да легитимира ядрения шантаж на Русия. По-скоро ще използва Москва като буфер, за да отслаби позициите на Вашингтон на Стария континент.

Ще стане ли приятелството предателство?

Това, разбира се, е съкровената мечта на повечето западни политици. В първите месеци след войната в Украйна Китай беше поставен под огромен международен натиск да осъди действията на Русия и да се разграничи от нея. Западът сякаш не разбира, че китайците нямат интерес Москва нито да спечели, нито да загуби тази война. Ако спечели, това ще обърне баланса на силите в Евразия. Ако загуби, Китай би останал сам срещу САЩ и техните съюзници в Пасифика. Удължаването на войната, от друга страна, би изтощило Америка и Европа, а неутралната позиция на Китай му гарантира образа на трета страна, която, както по-късно беше оповестено в китайското предложение за мир, призовава за мир и взаимно зачитане на суверенитета и на двете страни. 

И все пак нито един западен политик не успя да „вкара“ Китай в руската схема или да „изкара“ Русия от сметките на Пекин поради един много просто факт – триъгълната дипломация на Хенри Кисинджър вече е мъртва. В годините след Студената война неговата парадигма беше последователно отричана от политици като бившия американски президент Барак Обама и бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, които пренебрегнаха съветите на Кисинджър, че поучаването на Китай на тема „човешки права“ само ще го дистанцира от САЩ.

В този смисъл представите как Москва и Пекин се обръщат един срещу друг или как Си Дзинпин се скарва с Путин, са също толкова илюзорни (поне докато и двамата са на власт), колкото и схващането, че Западът може да спечели ядрена война с Русия. Най-малкото защото за Китай войната в Украйна е възможност Америка да бъде сдържана, без Пекин директно да участва в конфликт с нея. А за Русия различията между САЩ и Китай са възможност тя да сбъдне неоевразийската мечта на Александър Дугин за многополюсен свят. 

Краят на триъгълната дипломация всъщност полага и началото на преход от глобален либерален ред към двуполюсен модел, в който Китай остава сам срещу Запада и се насочва към приятелство без граници с Русия. За Русия това е добре дошло, тъй като в края на 2022 г. Украйна изглеждаше като победител, но в момента, в който Си Дзинпин кацна в Москва, нещата се промениха коренно. Путин придоби увереност, че не е сам, а диалогът със Си Дзинпин привлече още партньори, като Иран и Северна Корея.

Европа се раздели, тъй като част от нея не искаше да обръща гръб на Пекин, а и защото много европейски политици изразиха съмнение, че САЩ биха могли да спечелят стратегическа надпревара срещу втората икономика в света и нейния ядрен щит. Макар и този въпрос все още да остава отворен, е ясно, че без подкрепата на Китай Русия не може да спечели срещу Запада. И още: ако Вашингтон и неговите съюзници искат да надделеят в тази надпревара, те трябва да се върнат към стратегиите си от времето на Студената война или да извадят нов заек от шапката. 

За Русия това има огромно значение, тъй като, ако САЩ възродят триъгълната дипломация в един момент, а управлението в Китай се смени, тогава бъдещето на Евразийския клуб за сигурност определено може да се промени в посока по-голямо влияние за Пекин. Факт е обаче, че на този етап в най-удобна позиция се намира Китай, защото той няма да загуби в нито един от двата сценария за изхода от войната в Украйна, освен ако не излезе в директен сблъсък със САЩ, което ще доведе до Трета световна война. Пред Китай стои перспективата или да наследи огромния ядрен арсенал на Русия и нейните природни ресурси, или да се върне към доброто старо време, когато изигра ролята на доброто ченге срещу СССР. 

И все пак как ще завърши приятелството без граници? Не и като онова между Германия и СССР. Защото, както изяснихме, стратегическите култури на двете страни са различни, макар дългосрочната им външнополитическа цел да е единна. За Русия това приятелство по-скоро ще бъде една геополитическа епитафия, предшестваща постепенния упадък, към който ще тръгне страната след края на войната в Украйна. Това се обуславя от много фактори, като демографския срив в страната, жертвите, които тя даде във войната срещу Украйна, и изолацията ѝ в глобален план. От друга страна, възходът на Азия – не просто на Китай – е необратим, освен ако ядрените сили не загубят рационалното си мислене и не решат да впрегнат арсенала си в една последна, безсмислена война. Така че да, приятелството без граници ще продължи, но както обикновено става и в най-добрите приятелства, единият приятел надживява другия. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/predopredeleni-za-voyna-no-ne-suvsem/

Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили. 

Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили. 

Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва. 

В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.

Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада

Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa. 

Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия. 

След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника. 

Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война. 

Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия. 

Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война. 

Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.

Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г. 

Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война. 

И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят. 

В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.

Може ли Америка да победи Китай?

Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко. 

Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.

Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп. 

Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.

Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама. 

За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп. 

Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.

Ами ако немислимото се случи?

В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война. 

Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност. 

Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система. 

По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?

Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш. 

Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля. 

Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.

Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.

И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.

Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.

Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай. 

Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва. 

Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/peevski-si-otiva-ne-na-peevski-2/

Дали Доган ще продължи да е проклятието на България и ако я отърве от политика и олигарх Делян Пеевски? Почти като въпроса добър ли е Пеевски, че „отърва“ България от Корпоративна търговска банка и Цветан Василев през 2014 г. Всички те бяха съотборници, принадлежали към клана, в който се пречупва върховенството на закона. В битката между почетния председател Ахмед Доган и самообявилия се за лидер съпредседател Пеевски правилният избор е на страната на битката – независимо че носи и позитивни, и негативни последици. 

Войната между клановете в дълбоката държава се води не в името на гражданските интереси, а заради запазването на контрола в съдебната власт, достъпа до икономически ресурси, договорите, монополите и политическото влияние. Катаклизмите в ДПС и лишаването на партията от финансирането, което осигуряваше Пеевски, ще навредят на резултата на Движението на следващи избори. Ключовият въпрос за българското общество обаче е какво ще се случи със задкулисния контрол върху институциите – дали ще има следващ Пеевски, или тази възможност ще бъде завинаги прекратена, какво ще направят българските партии и лидерите им, за да се счупи партийното крепостничество на голяма част от българските мюсюлмани.

Войната в ДПС няма да приключи с победа за олигарха, санкциониран за корупция от САЩ и Великобритания, а за човека, на чиято страна е общността на етническите турци, които са и мнозинството избиратели на ДПС – това е почетният председател Ахмед Доган. 79% от тях са гласували за ДПС на изборите на 9 юни, а така са постъпили и 31% от ромите, отишли до урните, както и 4% от етническите българи. В интервю за БНР Михаил Иванов – съветник по етническите въпроси на президента Желю Желев (1992–1997), отбелязва значението на етническата принадлежност: 

Този общностен механизъм сега сработва, тъй като те [избирателите на ДПС – б.а.] припознават Ахмед Доган като част от тази общност. Същите тези хора не припознават Делян Пеевски като част от общността […]. Политиката на Пеевски е да изгради един платен апарат, пряко подчинен в ситуация, когато той дезавуира органите на ДПС – Централното оперативно бюро (ЦОБ), Централния съвет, съпредседателя Джевдет Чакъров, който има същите права като него. Всичко еднолично се решава от Пеевски и той прави чистки.

Ако Делян Пеевски бъде изхвърлен, на следващите избори ДПС ще се смали, тъй като ще остане без част от ромските гласове и без гласовете на някои помашки общности. Партията вече е преживяла едно отцепване на гласове, когато отстраненият лидер Лютви Местан създаде партия ДОСТ и отне близо 100 000 гласа на избори. Колко тежи Пеевски в гласове, ще стане ясно на следващия вот.

Но конфликтът в ДПС извади етническата карта. Публично за нея заговори политологът Първан Симеонов, който пред Нова телевизия коментира, че на „дълбинно ниво“ проблемът може да е поставянето на българин начело на етническа партия:

Един българин да бъде инсталиран начело на партията – етносът не приема това и почетният председател Ахмед Доган променя стратегията си в движение. 

Пред bTV продължи в същия дух и дългогодишният зам.-председател на ДПС Йордан Цонев, който заяви, че остава в екипа на Пеевски, дори и да направи нова партия. Той коментира съдържанието на Facebook страницата „Аз подкрепям Ахмед Доган“, създадена от Елван Атилла, съпруга на бившия депутат от ДПС Юджел Атилла:

Видях чисто етнически призиви – българите и помаците ни вземат партията, ние, турците, да си я върнем. Това не е делото на г-н Доган, делото на живота му е междуетническата съвместимост, която той изключително сполучливо определи с думата „заедност“. От тази Facebook група разбрах, че 25 гoдини съм „българчето“ в тази партия.

Доган се произнесе

Въобразяването на Пеевски, че може да игнорира Доган и да рейдва ДПС като бизнес, удари на камък. Блицвойната формално приключи с декларацията на Ахмед Доган, известна вече със споменатата в нея фраза „Късно е, либе, за китка“, с която иска оставките на Пеевски и още петима: Халил Летифов – заместник-председател на ДПС и член на ЦОБ; Станислав Анастасов – заместник-председател на ДПС и член на ЦОБ; Хамид Хамид – заместник-председател на ПГ на ДПС и член на ЦОБ; Ертен Анисова – заместник-председател на ПГ на ДПС; Радослав Ревански – кмет на Белица и член на ЦОБ (един от най-доверените на Пеевски). 

„Няма да се откажа и няма да предам хората, които ми дадоха доверието си. […] Продължаваме с екипа ми с изпълнението на ангажиментите си, за Новото начало, в името на по-доброто и по-мъдрото Утре“, отговори Пеевски. Последва изключване на депутатите, гласували на 3 юли срещу предложеното от ГЕРБ–СДС правителство с първия мандат – моментът, в който стана видимо разцеплението в привидно монолитното ДПС. Но последва и отлив от „пеевистите“ към „доганистите“, довел до числено надмощие на последните. Така верните на Доган са вече 24-ма, а в отбора на Пеевски останаха 23-ма, обявени за  „евроатлантици“ и наградени с обещание да бъдат и в следващите листи. 

Очакваната от дни декларация на почетния председател този път беше ясна и безпрекословна, в нея липсват философските му размисли. Същностните моменти в нея са:

• никой не може да открадне или присвои ДПС;
• цивилизационният избор на България е либералната демокрация с евроатлантическа насоченост и ДПС има съществен дял за постигането на тази стратегическа цел на държавата;
• ДПС е важен геополитически фактор на Балканите.

Словото на почетния председател се чакаше с напрежение след визитата в лятната резиденция на Доган в Росенец на 17-те отцепили се от групата на ДПС депутати начело с Рамадан Аталай и Джейхан Ибрямов. (По искане на структурите на ДПС в Пловдив и Търговище доверието от Аталай и Ибрямов беше снето.) 

След появата на декларацията на Доган обаче последва взрив от декларации от структури на ДПС, сред които двете най-големи – Кърджали и Разград, в т.ч. и от тези, които само преди дни се кълняха във вярност и на Доган, и на Пеевски отново с декларации. Сега те застават непоколебимо до д-р Доган и решението им е „ДПС без Делян Пеевски“. 

Младежкото ДПС също излезе с призив за подкрепа на Доган. Направиха го и европейските либерали, тъй като ДПС е част от политическото семейство на АЛДЕ, и получиха благодарности от Ахмед Доган. Илхан Кючюк, един от вицепрезидентите на АЛДЕ и евродепутат трети мандат, беше сред първите, взели страната на Доган още миналата седмица. Другите двама евродепутати, избрани с листата на ДПС – парашутираната от Пеевски Елена Йончева и Танер Кабилов, мълчат. 

Но най-сетне АЛДЕ реагира и за Пеевски – посочения за председател от Доган, наречен от него „феномен“, избран на 11-тата Национална конференция на ДПС преди близо пет месеца заедно с другия съпредседател Джевдет Чакъров. Либерални партии от Германия, Нидерландия, Австрия поискаха с официално писмо от АЛДЕ мониторинг върху Пеевски, тъй като е санкциониран за корупция по Глобалния закон „Магнитски“ и от Великобритания, а това влияе негативно върху имиджа на третата по големина група в Европарламента. Санкциите бяха наложени на 2 юни 2021 г. и оттогава до ден днешен Пеевски винаги е бил депутат от ДПС, като междувременно неистово се бореше да се освободи от „Магнитски“ (без резултат), но АЛДЕ едва сега изразява притеснения, „случайно“ съвпаднали с лидерския конфликт в ДПС.

В писмото се изтъква, че предвид „приоритетите на групата Renew Europe нe могат да бъдат подминати опасенията за имиджа на политическото семейство заради санкционирания от САЩ съпредседател на ДПС“. 

БНТ цитира генералния секретар на Алианса Дидрик де Шатцен, който каза, че ще отнесе въпроса до Съвета на АЛДЕ, произнасящ се по казуси, свързани с членството. „Той [Съветът – б.р.] трябва да реши, но има риск проблемите с лидерството на господин Пеевски да имат сериозни последствия“, казва Де Шатцен, посочвайки, че не е негова работа да решава кой да бъде лидер на ДПС. Но дори и в хипотезата АЛДЕ да изключи ДПС, това не означава, че партията ще бъде изключена от Renew Europe.

Това вече е сигнал. Такъв поиска наскоро и докладчикът за България в Бундестага Томас Хакер от Германската свободна демократическа партия (FDP).

Могъщи кукловоди, като Бойко Борисов и санкционирания магнат Делян Пеевски, дискредитират демокрацията и напразно се опитват да си подсигурят властта. И понеже изглежда, че при тези обстоятелства не се очертава изход от политическата криза, е желателно техните европейски сестрински партии ЕНП и АЛДЕ да излъчат някакъв сигнал.

Външнополитическият натиск означава, че въпреки опитите си да се ребрандира като изявен евроатлантик и антипутинист Пеевски е бил приеман за такъв единствено за нуждите на „конституционното мнозинство“ в 49-тия парламент – евроатлантизмът също беше основание за съществуването на самото мнозинство. 

Вълк единак

Последствията от войната в ДПС няма да засегнат само ДПС, където „дерибеите“ се разделиха на два враждуващи лагера.

В ГЕРБ ще изпитат известно облекчение – лидерът Бойко Борисов избегна официалния управленски съюз с Пеевски, освен това в партийния елит на ГЕРБ има и други зависими от него, както и „колеги“ по „Магнитски“, като бившия финансов министър Владислав Горанов. В допълнение, Пеевски е санкциониран заради дейности, извършени в мандатите на Борисов. Но ако ДПС се справи с могъщия Пеевски, дали няма да има верижна реакция в ГЕРБ? „Българските мюсюлмани са тези, които ще решат кое ДПС е по-добро – това на Доган или Пеевски“, коментира Борисов, според когото няма партия без трусове. 

Остане ли обаче олигархът извън ДПС, вече няма да се налага да се съобразяват назначения с него. Например при бъдещо обновление на регулаторите и съдебната власт в тях няма да има квота „Пеевски“. Стига да не се появи Пеевски 2.

Раздялата на Пеевски с ДПС ще се отрази и на партиите мюрета, партиите патерици, създавани от Движението (по определението на комуникационния експерт Весислава Танчева пред БНР). 

Ако този полуразпад в ДПС се задълбочи, това ще окаже влияние върху поне две партии – „Величие“ и „Има такъв народ“, а индиректно и върху ГЕРБ

За ПП–ДБ отпада опцията да предлагат евентуално правителство „анти-Пеевски“, за което настояваше бившият вече съпредседател на ДБ Христо Иванов, в случай че третият мандат отиде в ПП–ДБ. Идеята за кабинет „анти-Пеевски“ е в комбинация с искане за съгласие по политики, което да предложат на политическите сили като своего рода тест за провеждане на антикорупционна реформа и промени в съдебната система и службите. 

Сега ситуацията е нова: ПП–ДБ ще получат втория мандат, тъй като ДПС вече не е втора политическа сила заради изключените депутати. Няма как да го реализират, ако не убедят и ГЕРБ–СДС, макар Борисов да е декларирал, че няма да подкрепят правителство с нито един от следващите мандати. Освен това в самата група на ПП–ДБ няма съгласие дали да правят опити за правителство, или да откажат, както смятат в „Продължаваме промяната“.

Президентът Румен Радев съобщи, че ще им връчи мандата следващата седмица, с което осигурява време за преговори с политическите сили, в случай че ПП–ДБ постигнат съгласие в коалицията си да опитат да съставят правителство. 

Ако е „анти-Пеевски“, с ДПС-Доган по-приемливо ли ще е?

Началото на края на Пеевски

Доган го създаде, Доган го уби и ПП–ДБ нямат заслуга. Затова пък председателят на „автентичното ДПС“ Джевдет Чакъров заяви, че има шанс депутатите от ДПС, застанали зад Доган, да подкрепят мандат на ПП–ДБ – готови са да обсъдят политики. ПП–ДБ ще решават този уикенд как да постъпят с втория мандат. Предварителната им заявка в този 50-ти парламент беше, че остават в опозиция. В предишния парламент ПП–ДБ беше в мнозинство с ДПС на Пеевски, сега предложението е от ДПС на „Този, който разпределя порциите“, същия, който твърди в декларацията си, че от създаването си до днес ДПС „не е използвало мутренски подходи за заплашване на семействата, за отнемане бизнеса на хората с прокуратурата и полицейските служби“. 

Обявеното от Пеевски „Ново начало“ – плод на прекомерните му амбиции и апетити за власт, се оказа началото на края му като политик. Вън от ДПС, той едва ли ще бъде подслонен от друга системна партия – а в несистемни не си струва. Затова ще се бие докрай срещу Доган, което означава продължителна война, вероятно и твърде кална заради неизбежните компромати. Без партия приемник, която да е инструмент за покваряване на институции чрез корупция и рекет, съществуването на Пеевски се обезсмисля. 

Но какво ще прави тогава един вълк единак с цял товар компромати, събиран през годините? Ще взриви този арсенал или ще се оттегли, тъй като „отрядите за поръчки“ в службите и прокуратурата ще го изоставят? Предричат, че ще направи нова партия под името „Ново начало“, но тя едва ли ще има кой знае какви шансове – вероятно по-големи от гражданското движение „Справедливост за България“ на бившия силовик и бивш главен прокурор Иван Гешев, но недостатъчни за представителство в парламента. 

За ДПС по-важно е кой ще бъде новият лидер и дали Централният съвет ще се справи с изключването на посочените от Доган. На едно такова заседание реално ще премерят сили двата лагера. Или лидер ще остане другият съпредседател Джевдет Чакъров до националната им конференция, която да проведе избора. 

Във външнополитически план българската политика ще се отърве от един санкциониран по „Магнитски“ политик и дори може да получи кратки нестройни аплодисменти. 

Към момента не е много ясно чий е превесът при разпределението на силите. От едната страна са депутатите, застанали зад съпредседателя Пеевски, както и сайтът на ДПС, подвластен на пиар кръга му.

От другата страна са депутатите, застанали зад Ахмед Доган, младежкото ДПС и най-големият актив на ДПС – избирателите, повечето от които със сигурност няма да предпочетат Пеевски. В Кърджали, откъдето се кандидатира не само Пеевски, но и всеки лидер на ДПС, премахнаха дори плакатите с лика му от областния щаб на партията. Само преди няколко дни областният лидер Ресми Мурад изказваше мнения по-скоро с уклон към Пеевски, а и тъкмо областният съвет на ДПС в Кърджали пръв издигна кандидатурата на Пеевски за председател на партията още през ноември 2023 г.

Сега късат плакатите с образа му. 

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/za-kitay-evropa-i-chervenite-linii/

Дебатът за мястото и ролята на Китай в глобалната политика става все по-динамичен в последните няколко години, което естествено налага необходимостта от по-дълбокото осмисляне на страната не просто като субект в системата на международните отношения, но и като отделно културно-политическо цяло, което съществено се различава от западната представа за модерна държавност. 

В този смисъл съществуват множество концепции как следва да се възприема Пекин, и все пак най-общо те могат да бъдат разделени в две групи. Първата включва класическите школи в глобалната политика, като реализма, неолиберализма и функционализма. Те разглеждат Китай като велика сила, която – макар и със своя самобитна култура – не се различава от останалите велики сили по отношение на целите и стремежите във външната си политика. 

Въпреки различията във визията си за структурата на международната система учени като Джоузеф Най, Алистър Джонсън, Джон Миършмайър, Франсис Фукуяма и Чарлс Купчан виждат в китайската външна политика една различна като ценности и инструменти система за вземане на решения, която всъщност е ориентирана към създаване на глобална архитектура за сигурност, доминирана от Пекин. 

На другия полюс са набиращите сила азиатски концепции с автори като Йен Сюетун, Цин Яцин, Тан Шъпин и Джае-Хо Чунг, които виждат във възхода на Китай възможност за постигане на хармония в глобалната политика и мирно разрешаване на конфликтите в горещите точки на света. 

Сблъсъкът между тези фракции в научната литература става все по-отчетлив, но ги обединява стремежът да обяснят Китай, който като идеи изглежда някак си далечен и неразбираем за западния човек, но като влияние е все по-близък и осезаем.

Как изглежда Китай след Гражданската война

Част от авторите, които се опитват да систематизират китайските външнополитически доктрини, често правят грешката да подхождат към тях едностранно, без да са запознати в дълбочина с идеите на бащите основатели на съвременен Китай. Това се дължи или на липсата на лингвистични познания, или на факта, че по-голямата част от теоретичните инструменти за анализ на политическите идеи са плод на западните автори, които задават основните направления в развитието на международните отношения след края на Втората световна война. 

Или казано накратко, няма как да осмислим китайската политика днес, ако четем само Си Дзинпин или само Конфуций. Основен принцип в азиатските философии е взаимовръзката, която съществува между отделните философски категории и която коренно се отличава от системата, представена ни от Хегеловата диалектика. В този ред на мисли модерната китайска политика представлява своеобразна идеологическа сплав от идеите на постреволюционните китайски лидери и културното наследство на Конфуций, Лаодзъ и Мъндзъ. 

Предобразите на модерната китайска концепция за външна политика следва да се търсят доста по-рано, в трудовете на Ли Даджао – възпитаник на елитния японски университет „Васеда“, и на неговия съмишленик Чън Дусиу. В първите дни след падането на династията Цин двамата създават социалистическата партия на Република Китай. В своите книги, които по-скоро носят духа на манифести, Ли и Чън обявяват, че Китайската република следва да изгради мощна и стабилна политическа система, която да е в състояние да се еманципира от западното влияние, провалило династията Цин, и да обедини азиатските народи. 

Тези идеи вдъхновяват крайните националистически фракции в Китай, но срещат сериозна съпротива в лицето на комунистическия лагер, който обвинява Ли и Чън, че на практика приравняват китайският социализъм с японския империализъм. Разколът се задълбочава и води до края на Обединения фронт срещу японците и началото на Гражданската война между партията Гоминдан начело с Чан Кайшъ и Комунистическата партия на Мао Дзъдун. 

След победата на Комунистическата партия и оттеглянето на Чан Кайшъ на остров Тайван, Мао Дзъдун създава Китайската народна република и в първите си речи осъжда идеите на ранните китайски социалисти като незрели и силно повлияни от японската окупация.

Първият етап, в който се формират модерните китайски външнополитически доктрини, е белязан от нов идеологически сблъсък, който се води между две комунистически фракции. Първата обединява героя от Гражданската война маршал Лин Бяо и един от най-близките съмишленици на Мао – Хуа Гуофън. Лин и Хуа настояват за изграждане на политическа система, която копира съветската и следва идеите на маоизма. За разлика от СССР обаче, крайните крила в Китай стигат по-далеч, като настояват, че маоизмът цели не просто победа над капиталистическата класа, а унищожаване на пазарните сили и замяната им с военизирана политическа система. 

На този план се противопоставя „градското“ лоби в ККП начело с бъдещия премиер Джоу Ънлай, който счита, че пазарните сили не бива да се унищожават, а напротив – могат да се използват за целите на китайското благоденствие и еманципирането на страната както от Запада, така и от СССР. 

Пред Мао Дзъдун стои нелеката задача да обедини тези две крила и затова създава своя визия, съгласно която съществуват няколко свята, поделящи се в три групи: суперсили (по това време САЩ и СССР), империалисти (Япония и Западна Европа) и трети свят начело с Китай. По същество тази теоретична постановка отразява древното китайско схващане за Пекин като център на познатия свят. Теорията за трите свята става ключова за развитието на Китай до смъртта на Мао, а движеща сила на китайската външна политика става Джоу Ънлай. След смъртта на Сталин Хрушчов осъжда теорията на Мао в частта ѝ, приравняваща Вашингтон с Москва, което води до китайско-съветската схизма.

След смъртта на Мао и мимолетното управление на Хуа Гуофън започва вторият етап във формирането на китайската външна политика, който е белязан от дънизма – системата от идеи, лансирана от новия китайски лидер Дън Сяопин. 

Дънизмът заклеймява Културната революция и Големия скок напред като „двете големи грешки на Председателя Мао“, но не подлага на ревизия теорията за трите свята. На практика обаче външната политика на Дън е насочена към изграждането на стабилни връзки със САЩ и въвеждането на смесен тип икономика, която интегрира в себе си пазарни елементи. 

Големият успех на Дън не е единствено бурното икономическо развитие на Китай, но и фактът, че Пекин и Вашингтон успяват да постигнат консенсус за отношенията между САЩ и Тайван. Така през 1979 г. американският президент Джими Картър едностранно прекратява договора за взаимна отбрана между Вашингтон и Тайпе. Иронично, но както историята често си прави шеги, Мао Дзъдун и Дън Сяопин успяват в това, в което хилядолетните императорски династии се провалят – обединението на Китай.

Стъпвайки върху направеното от предшествениците им, следващите китайски лидери Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао изграждат външнополитическата концепция за мирния възход на Китай (中国和平崛起). В резултат на нея страната успява да изгради привлекателен образ, своя мека сила, която води до превръщането ѝ във втората икономика в света.

Китайската външна политика в наши дни

За европееца и западния човек изобщо съвременен Китай може да бъде осмислен най-добре чрез понятието „стратегическа култура“, което обозначава системата от вярвания и идеи, залегнали в управлението и политиката на една страна. Периодът на управление на настоящия президент Си Дзинпин е ключов за това осмисляне, тъй като голяма част от идеите му са нови, макар че погрешно са приписвани на негови предшественици.

Това е и най-често срещаната грешка при анализа на системата от концепции, която носи името „Мисълта на Си Дзинпин“ (习近平新时代中国特色社会主义思想). Да се сравнява сегашният китайски лидер с Мао Дзъдун, бившите съветски лидери или пък с който и да е друг китайски политик е силно подвеждащо. Онова, което най-много отличава Си от предшествениците, е не начинът, по който управлява, или външната политика, която води, а неговото динамично разбиране за марксизма. 

Идеята, че статичните категории на Маркс могат да бъдат обогатени и доразвити от конфуцианската диалектика, е ключова за мисълта на настоящия китайския президент. 

Това е и първоизворът на неговите идеи за национално обединение на Китай, благоденствие на китайския народ и засилване на ролята на ККП като гарант за сигурността на страната. Това е и причината, поради която Си ревизира концепцията на предшественика си Ху Дзинтао за мирен възход на Китай (中国和平崛起), заменяйки го със своята доктрина за мирно развитие на страната (中国和平发展). 

Първият компонент е културното наследство на конфуцианството и даоизма. Идеите на Конфуций, че Китай е центърът на света – Поднебесната империя, която крепи вселената, – са политически екстраполирани в контекста на китайската доктрина за тиенся (天下) – създаването на система от отношения между Китай и останалите държави, в която всеки китаец допринася за благоденствието на китайския народ в политическо, културно и икономическо отношение. 

Китайците, съгласно конфуцианските разбирания, са синовете на тази империя, която са призовани да населяват, съхранявайки нейната самобитна култура. Строгата йерархия в обществото се разглежда като гарант за ефективното му функциониране и за сигурността му, а поддържането на модерни и високотехнологични въоръжени сили – като необходимост за съществуването му. 

Даоистката диалектика също има отношение към политическото развитие на Китай най-вече в частта, която насърчава всеки за самокултивиране в полза на обществото до превръщането на гражданина в сиен (仙) – съвършения човек, по подобие на древните божества в китайската митология. Идеята, че добрият гражданин спазва законите, не е чужда на западните школи, но в Китай тя се разглежда като необходимост, която произтича от философската потенция на човека да бъде съвършен.

Вторият компонент разглежда външнополитическото развитие на Китай като изконно свързано със социализма с китайски характеристики. В този смисъл политическите идеи на Си Дзинпин не ревизират постулатите на дънизма, а ги потвърждават с едно допълнение – че икономическите реформи в Китай не могат да бъдат съпътствани от политически, тъй като последните ще отслабят властта на ККП.

Схващането, че социализмът, макар и с китайски характеристики, трябва да остане социализъм, е червената линия, отвъд която Пекин разглежда всяко поставяне на този модел под въпрос като намеса във вътрешните му работи. По тази причина покойният вече държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър често съветваше политиците във Вашингтон да не поучават Китай по въпроси като човешките права, тъй като китайците го възприемат като намеса в политиката си. Всъщност самият Кисинджър има друго предвид: трудно може да убедиш държава с хилядолетния история, че моделът ѝ следва да бъде ревизиран. Това би имало обратния ефект; би изострило отношенията между Китай и Америка и всъщност точно това се случи.

Третият аспект от китайската външна политика се отнася до т.нар. военен патернализъм, провеждането на дълбоки реформи в Народната освободителна армия на Китай (НОАК) и изграждането на образа на „добрия войник“ чрез постигането на баланс в принципа „три правила за дисциплина и осем точки на внимание“ (三大纪律八项注意), които задават контурите на моралния облик на китайските въоръжени сили в очите на гражданите. Тук, разбира се, се добавя и стремежът на Пекин да разшири ядрения си арсенал като гарант за своя суверенитет. Това често се интерпретира от останалите ядрени сили като агресивна политика, насочена към надпревара във въоръжаването, но е факт, че Китай е единствената ядрена държава, която е възприела в своята доктрина принципа, че няма да използва ядрени оръжия първа (no-first-use policy). 

Стремежът към надпревара във въоръжаването трябва да се търси по-скоро в огромните усилия, които ККП положи, за да създаде високотехнологични оръжия за ранно реагиране в случай на вражеска атака, а не в грандиозни демонстрации и паради по подобие на руските. 

На четвърто място следва да отбележим, че няма как да разберем китайската външна политика, без да изясним нейната концепция за разрешаване на конфликтите в глобален план. Тя е най-добре изразена от Фуданската школа и от нейния основател проф. Тан Шъпин, който посочва в своята теория, че когато между две държави съществува дилема на сигурността, не е задължително тя да прерасне в конфронтация. За разлика от реалистките теории (например тази на Греъм Алисън, която разглежда войната между една доминираща сила и нейния набиращ сила опонент като неизбежна), Тан представя алтернативен прочит, съгласно който конфликтът може да бъде избегнат, ако две държави хармонизират интересите си. 

Виждаме такива опити при последните срещи между Си Дзинпин и Джо Байдън, а бъдещото развитие на американско-китайските отношения най-вероятно ще е големият тест за теориите на Алисън и на Тан.

Накрая, но не на последно място идва стремежът към национално обединение на Китай. Този момент е втората голяма червена линия за китайците както по отношение на Тайван, така и на Тибет. И тук причините не са чисто политически или стратегически. Във философски план това ни връща отново към конфуцианското разбиране, че всички китайци принадлежат към един народ и в този смисъл тяхното единство е дълг за всеки лидер.

В политически план и Тайван, и Тибет се разглеждат като част от Китай по силата на договореностите със САЩ и липсата на тайванско представителство в ООН. Но най-вече този стълб в китайската външна политика е отрицание на тайванската идея, че Тайпе, а не Пекин е центърът на китайското политическо цяло. 

Големият тест за Китай: Европа

Ако САЩ бяха онези, които развиваха отношенията си с Китай в продължение на десетилетия и заедно с Пекин сдържаха СССР по време на Студената война, днес Европа е тази, която може да помогне на китайците да съхранят своето икономическо влияние в глобален план. 

Съгласно китайската концепция за тиенся Европа представлява съвкупност от държави, които имат различна тежест в китайската външна политика в зависимост от икономическата си мощ и политическото си влияние. Така например Централна и Източна Европа имат много по-голямо значение за Китай от Западна Европа, тъй като те са мостът, чрез който инициативата „Един пояс – един път“ разпростира влиянието си на Стария континент. 

Ако погледнем България, ще видим, че нашата страна е важен партньор за Пекин, тъй като Китай е третият по големина търговски партньор и втората по значимост дестинация за износ. Ето защо отношенията между двете държави бяха издигнати в ранг на стратегическо партньорство, а България беше изместена от графата „държава с нисък приоритет“ в „държава със среден приоритет“ за „Един пояс – един път“. Нещо повече, Централна и Източна Европа са важни за Китай, защото са част от друг регионален формат – 14+1, който гарантира свободен достъп на Пекин до европейските пазари. 

Именно поради тази причина след началото на войната в Украйна Китай направи изрични договорки с Русия, че интересите му в региона не трябва да пострадат от действията на Москва. Можем убедено да кажем, че вакуумът, освободен от руското влияние в тези европейски държави постепенно започва да се запълва от Китай. За Европа ще е голям проблем да наложи червени линии на централно- и източноевропейците в отношенията им с Китай по две причини.

Първо, защото самият Европейски съюз е изключително зависим от китайската икономика и второ, защото всяко разкачване от Китай ще има сериозни щети конкретно върху икономиките на страните от Централна и Източна Европа. Държавите в еврозоната донякъде може и да избегнат или да смекчат тези ефекти, но не се знае какво ще се случи с България и Румъния например, които все още не се разплащат в евро.

Извън този приоритетен пояс попадат големите европейски икономики, като Франция, Италия и Германия, а също и държавите, които не са част от „Един пояс – един път“. Към тях Пекин има двустранен подход най-малкото защото те не могат да бъдат вместени в един огромен икономически проект. Франция винаги е била разглеждана като партньорска страна заради сравнително балансираните ѝ отношения със САЩ, а Германия – като силно зависима от Вашингтон държава, която, макар и икономически лидер на Европа, не може да разчупи американското влияние. 

От другата страна са държави като Италия, която излезе от „Един пояс – един път“, или прибалтийските страни, които напуснаха инициативата 17+1, редуцирайки броя на участниците до 14. Отношението на Китай към тях беше достатъчно видимо при европейската обиколка на президента Си Дзинпин – той предпочете за свои спирки единствено Франция и Унгария. В този смисъл бъдещето на китайското влияние в тези страни много зависи от това дали Америка ще задържи доминиращата си роля в Европа, или ще се отдръпне. Факт е, че дори Франция не би могла да тушира ефектите от пълно икономическо разкачване с Китай, но поне докато Париж и Пекин се разплащат в евро или в долари, а не в юани, тези перспективи изглеждат далечни.

Третият пояс включва държави, които не са част от Европейския съюз и НАТО и по тази причина са потенциално най-близките партньори на Китай. Такъв пример е Сърбия, която винаги е спрягана за руското прокси на Балканите. Макар и осезаемо, руското влияние в Сърбия отдавна не е същото като преди. Откакто започна войната в Украйна, Белград бавно се еманципира от Русия и я замени с Китай – геополитическа трансформация, която придоби завършен вид със закупуването на китайски противоракетни системи.

Допълнителното задълбочаване на партньорските отношения между двете страни циментира статута на Сърбия като отправна точка за китайското присъствие на Балканите, а големият губещ от всичко това беше Русия, която нямаше какво да предложи на сръбските управляващи, тъй като всичките ѝ ресурси отиваха на фронта в Украйна. В перспектива китайското влияние в страната ще продължи да се засилва, докато напълно измести руското, а Москва ще остане просто като част от историческата памет на сърбите в контекста на нейните отношения с Пекин.

За Китай червените линии в отношенията с Европа са три: Тайванският въпрос, бъдещето на „Един пояс – един път“ и политическата реторика на европейските лидери по отношение на китайското управление. Или казано с други думи, отношението на Пекин към отделните държави ще зависи от това дали те следват политиката на единен Китай, дали участват в икономическите формати като „Един пояс – един път“ и до каква степен критикуват действията на китайското ръководство. Така ще бъде подредена и новата пирамида от интереси на Китай предвид нарастващата конкуренция със САЩ и опитите на Вашингтон да смекчи икономическите ефекти от войната в Украйна. 

За разлика от Китай, Европейският съюз още не е очертал ясно своите червени линии, което създава впечатлението, че лидерите на Съюза не са единни в позициите си и не желаят отношенията с Пекин да бъдат решавани на общоевропейско равнище. Единствената последователна линия, следвана от Европа, всъщност е тази на САЩ, които припомнят на Китай, че не трябва да помага на Русия в Украйна.

За някои политици това е просто въпрос на политическо оцеляване, защото, ако икономиката на страните им рухне, те ще загубят позициите си. За други отношенията с Китай минават задължително през осмисляне на отношенията с Русия и САЩ. Но липсата на единство определено създава проблеми за Европа, защото, ако континентът е наясно какво да прави в отношенията си с Вашингтон и Москва, то за Пекин все още има сериозно колебание. 

Китай от своя страна няма съюзници или врагове, защото неговата външнополитическа традиция не различава държавите като такива в смисъла, в който ги разбират например САЩ и Европа. Това затруднява Запада в неговата визия за бъдещето на отношенията му с Пекин най-малкото защото шахматната дъска, на която фигурите се делят на черни и бели, на добри и лоши, съществено се различава от геополитическата дихотомия Ин – Ян, изключваща оцветяването на отсрещната страна в едноцветни краски и морални категории.

Затова колкото и трудно да е, на Европа може да ѝ се наложи да разбере Китай в смисъла, в който го разбираше Хенри Кисинджър по време на Студената война. Неслучайно в своите трудове Патриархът на американската дипломация описва Китай като острието на триъгълника, което балансира отношенията между глобалните актьори. И ако ЕС иска да стане част от този триъгълник, използването на острието ще бъде необходимост.