Tag Archives: Политика

Светът гледа към Индустрия 5.0, България – към самун хляб

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/svetut-gleda-kum-industriya-5-0-bulgariya-kum-samun-hlyab/

Светът гледа към Индустрия 5.0, България – към самун хляб

Пенсии, заплати и хляб – предизборни „кюфтета“ в кампания, от която е изцедена протестната гражданска енергия, унижават избирателите. Тази най-евтина форма на популизъм не изисква интелектуална енергия и лидерски качества, нито иновации и смислени аргументи. Преди избори разумът е приспан, а политическата шарлатания – необуздана. 

За деветоюнските избори метеори трудно ще изгреят. Протестният вот ще се свие, останалото от него ще се разпръсне. Вместо за първото място, интригата е за второто, третото, че и четвъртото. България подскача по дупките в асфалта, за който един регионален министър беше открил, че е доста „изяден“, и също като магистрала „Струма“, опряла в Кресненското дефиле, не напредва от години. 

Чести смени – къс хоризонт

Честите смени на правителства – редовни и служебни, водят до липса на последователност в политиките и стратегиите, а това пък затруднява дългосрочното планиране и изпълнение на важни реформи. Дори политическото сглобяване се оказа с хоризонт, по-кратък от година, така че никой здравомислещ човек не би очаквал дългосрочни приоритети от подобно управление. Сменящите се управленски екипи променят приоритетите и политиките, което спира започнати проекти или ги променя конюнктурно. (А понякога, като сделката на „Булгаргаз“ с турската компания „Боташ“, обслужва и небългарски интереси.)

Доказателство е Планът за възстановяване и устойчивост, преправян няколко пъти от различни правителства, с така и неизпълнени ключови условия. Резултатът е, че сега България трябваше да работи за последното си четвърто плащане, а е получила само първото – за разлика от останалите държави в ЕС. Служебният кабинет на Димитър Главчев и министърката на финансите Людмила Петкова се опитват да осигурят плащането на втория транш, чието получаване Асен Василев беше обещал за януари-февруари.

Така България ще загуби част от средствата, а с тях и шансовете за трансформация в по-модерна, зелена и дигитална икономика, като същевременно подобри социалната справедливост и качеството на живот на гражданите си. Само така би могла да укрепи своята позиция в Европейския съюз и на глобалната сцена. Но заради политическия си елит, който сега (отново) убеждава избирателите, че иска да направи точно това, което не прави, пропуска тази възможност.

Евтини подаръци

По-високите пенсии и заплати са нискобюджетни подаръци, гузно извинение на фона на ненаказаната корупция, която се шири във всяка сфера, където се изразходват милиарди публични средства – в енергетика, здравеопазване, пътища. Пенсиите са за 2,039 млн. пенсионери, за чиито скромни доходи вървеше срамно наддаване. Кабинетът на Николай Денков ги увеличи с 10% от 1 юли, служебният кабинет на Главчев, сиреч на ГЕРБ, ДПС и президента, вдигна с още 1 процент предизборната „миза“.

Властта раздава и по-високи заплати – за чиновници, полицаи, военни, учители и всички, които бюджетът (тоест данъкоплатците) издържа. За последните 10 години разходите за техните възнаграждения са се увеличили три пъти, каза наскоро финансистът Любомир Дацов. Толкова за „административната реформа“, „края на гишетата“, намаляването на бюрокрацията и обещанията за заплащане съобразно оценката за работата. 

Популистките решения са лесни, не изискват специални умения и се удават на всички политици. За трудните реформи и модернизацията на държавата са нужни лидери с друга закалка. В противен случай властта ще продължава да подхвърля на гражданите малко пари, евтино олио и хляб вместо качествено образование и умения, за да се справят в една модерна икономика на бъдещето. 

Новият свят

Индустрия 5.0, „разказана“ в доклада Industry 5.0 Towards a sustainable, humancentric and resilient European industry на Европейската комисия, звучи като футуристична приказка на фона на българската реалност. Синергия между хората и машините. Вместо да бъдат заменяни хората с роботи и AI, стремежът е да се подобряват човешките способности и производителността чрез сътрудничество. В тази нова индустрия технологии като разширена реалност (AR) и виртуална реалност (VR) ще имат голямо приложение. (Работниците по поддръжката например могат да използват AR очила, за да виждат данни и инструкции в реално време, насложени върху машини. Така ще се намалят грешките и престоят.)

Коботи (роботи за сътрудничество) ще работят заедно с хората, помагайки им в задачи, които изискват прецизност, сила или повтарящи се действия, като оставят място за човешката креативност и вземане на решения. Алгоритмите за изкуствен интелект и машинно обучение ще анализират огромни количества данни, за да се фокусират хората върху стратегическите решения. 

Къде е България в този нов свят със своите над 1 милион граждани в активна възраст, които нито учат, нито работят, нито са регистрирани в бюрата по труда? 

Вее руски знамена на връх Шипка и шумно спори защо „Ергенът“ не е избрал нито една от „джукесите“.

Гражданите не искат хляб, нито пасти

През 1992 г. българинът е изяждал средно по 160,4 кг хляб годишно, през 2023 г. тази консумация е спаднала повече от два пъти – 72,5 кг, и продължава да намалява. 

Таванът от 15% за търговската надценка на бял, „Добруджа“ и типов хляб заедно с удължаването на нулевата ставка по ДДС до края на 2024-та (което прави две години) са проформа мерки. От нулевата ставка по ДДС дотук се възползваха (само) производителите на хлебни изделия и търговците. При годишна инфлация от 2,4% през април – доказателство за охлаждане, мярката е показна, не и смислена. Никой от народните представители не се възпротиви срещу въвеждането ѝ – току-виж го обвинили, че не мисли за „хляба на народа“. Освен това е в навечерието на предизборната кампания. 

Оценка на въздействието на тази законодателна промяна обаче липсваше, затова и депутатите сложиха срок за влизане в сила от 1 юли. Тоест може да я има, а може и да я няма, ако я отменят преди това. Но избирателите вече изядоха захарния памук от новината за евтиния хляб. 

Индустрия 5.0? Наред сега е цената на тока.

Защо отиваме на избори?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4300

Явно въпросът „защо отиваме на избори“ продължава да стои и затова направих едно сравнение между документите, които се разменяха публично преди опита за ротация: меморандума на ППДБ и споразумението на ГЕРБ. Сложил съм цитати от документите по темите, по които имаше разминаване, за да стане ясно каква е причината да отидем на избори. Документът е тук.

А ето обобщение:

  • По съдебната реформа ППДБ предлага конкретика за Закона за съдебната власт и свързани закони, а ГЕРБ предлага декларативно очертаване на това колко е важна съдебната реформа
  • ППДБ настоява кандидатите за органи на съдебната власт да бъдат оценявани единствено по техните качества, а ГЕРБ предлага да се избират само такива, предлагани от партии с „евроатлантическа ориентация“ (да се чете: гарантирано участие на ДПС)
  • ППДБ предлага да няма плаващи мнозинства (т.е. ГЕРБ да не приемат неща с Възраждане и ИТН, както се случваше нерядко и както показа анализа на Стража от вчера), а ГЕРБ предлага да си запази това право като „способ за законодателна целесъобразност“
  • ППДБ предлага срокове и етапи на реформата в службите, а ГЕРБ предлагат „разговор за службите да бъде проведен“ (иначе казано: „тати ще ми купи колело, ама друг път“)
  • Относно регулаторите, ППДБ предлага ясни срокове за техния избор и премахване на свръховластяването на председателите (напр. на КЗК), докато ГЕРБ предлага обратното – липса на срокове и допълнително овластяване на председателите, като само те да могат да предлагат заместници.

Всички други твърдения, свързани с министерски постове, кой бил обиден и т.н. нямат общо с реалната причина да сме за 6-ти път на избори в рамките на 3 години.

Материалът Защо отиваме на избори? е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

За свободата и пристраст(е)ните медии

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-svobodata-i-pristrast-e-nite-medii/

За свободата и пристраст(е)ните медии

Миналия юни знамето на британските либерални традиции „Гардиън“, медия на повече от 200 години, наложи пълна забрана на рекламите на хазарт. „Реклама на хазарт, поднесена в комбинация със спортна журналистика, може да има пагубни последици“, коментира известният спортен журналист на вестника Барни Рони, който обясни защо изданието казва „не“ на лесните пари. 

В най-гъсто населената провинция на Канада – Онтарио – действат правила, които забраняват рекламите за онлайн хазарт, включващи спортисти и известни личности, а наскоро организаторите на кампанията Ban Ads for Gambling поиска федералното правителство да забрани всякакви реклами на хазарт. В редица европейски страни също затягат режима за реклами на хазарта и особено на онлайн залаганията.

Фар на истината

Какъв му е проблемът на „Гардиън“, вероятно си мислят медийни собственици в България. От 1936 г. британският ежедневник е притежаван от „Скот Тръст“ – фонд, чиято цел е да осигури „постоянна финансова и редакторска независимост на „Гардиън“, избира главния редактор и контролира бизнес стратегията му. Но съвсем не е лесно да си еталон на качествена журналистика, защото – наред с принципите и задълженията – печеленето на обществено доверие включва и отговорност и грижа за общественото здраве. А това означава медиите да имат ясна за аудиторията редакционна политика, почтени журналисти и явни собственици, също и прозрачно финансиране. 

В един свой текст отпреди 13 години журналистът Самуел Леви, зам.-главен редактор на някогашния вестник „Демокрация“, обяснява така ролята на журналиста. 

[…] Един френски публицист – Серж Алами – беше нарекъл журналистите в страната си „кучета пазачи“. Самата комбинация в исторически план (в английския ѝ смисъл) има чисто позитивно значение – „пазач на нормите и морала“. Без съмнение, точно такава функция би следвало и да има журналистът. Но думата има и друг, пейоративен смисъл – „охранител, пазач“ – и е възможно да се мисли, че тяхната основна задача сега се свежда да отклоняване на вниманието от безумието на управниците (каквато е и сега същностната роля на четвъртата власт) и превръщането им в слуги на господстващите във властта.

Някой беше нарекъл журналистиката „фар на истината“. Значи, че професионалната почтеност не трябва да бъде компрометирана. Доверието на обществото е най-ценният актив за журналистите и ако бъде загубен, медията е просто канал за пропагандно и/или развлекателно съдържание. 

Но и в случаите на прозрачно финансиране би следвало да има хигиена, независимо от това, че най-големите телевизии и други медии, получаващи реклама от легалните хазартни оператори, са частни търговски дружества. Какво означава обаче фактът, че между 30 и 50% от техните приходи идват от реклами на хазарт (всъщност на бонуси и залагания, тъй като по закон пряката реклама на хазарт е забранена)? 

Хигиена на рекламата

Означава, че българските управляващи безотговорно са допуснали тази зависимост, без да въведат законови ограничения, както е в други европейски държави. Например: 

  • да бъде обозначена ясно и разбираемо като реклама на хазарт – защото често границите са размити; 
  • да не се представя по начин, който да предизвиква интереса на непълнолетни;
  • да не се излъчва или появява близо до съдържание, насочено към деца и младежи; 
  • да предупреждава, че има риск от зависимост; 
  • оператори, които не спазват правилата за реклама, да бъдат санкционирани със значителни глоби и дори загуба на лиценза за хазарт; 
  • също така да бъдат задължени медиите да включат съдържание, което да показва вредните последици от пристрастяването към хазарт. 

В Съединените щати например до 2013 г. проблемите с хазарта са дефинирани като разстройство на контрола на импулсите, но впоследствие петото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-5) ги класифицира като разстройство на пристрастяване. 

Българският проблем обаче е, че дори да има законово задължение, в него или ще има вратичка, или регулаторите, задължени да контролират, ще манкират, или пък санкциите ще бъдат символични. А и какво толкова, ще възразят някои, да не би чипс и храни от категорията „джънк“ да не вредят на здравето, но рекламите им не съобщават съдържанието на трансмазнини! Вредят, но и много по-често в медиите се говори за вредата от тях, а и те не пристрастяват така, както хазартната зависимост, която може да доведе до промени във функцията и структурата на мозъка. Може например да повлияе на фронталния кортекс, засягайки способността за вземане на решения, или да активира системата за възнаграждение на мозъка, като задейства освобождаването на допамин, и така човек да изпитва приятно вълнение и удоволствие. 

Ето че хазартът се оказва най-добрият способ за ощастливяване на българската нация, която всички класации показват като особено нещастна.

„Имало щастливи българи“

В разгара на „епидемията“ с търкането на лотарийни билети от обезумели и отчаяни да спечелят нещо хора по супермаркети, пейки и автобусни спирки, медиите не показваха такива картинки. Вместо тях излъчваха (рекламни) репортажи с „щастливци“ с огромни чекове в ръце и изписани върху тях суми, чийто живот е тръгнал по мед и масло с печалбата от лотарията. Това е неразделна част от съществуването на хазартния бизнес – да се покажат печелившите, иначе няма как да има доверие. (И при социализма във вестник „Спорт Тото“ пускаха снимки на спечелилите кола, апартамент или парична награда.)

Забележителното в ерата на божковите лотарии беше, че телевизиите показваха усмихнати доволни семейства, цели фамилии даже, които обясняваха какво ще направят с парите, паднали им от „игрите на щастието“. Така едно развлечение, една игра, каквато всъщност е хазартът, се превръща в ценност, идеал за щастлив живот и приоритет как да бъде живян. А след като спряха лотариите, започна агресивната реклама с известни личности на бонуси и залагания, продуцирана от следващите хазартни босове. Тя извира от медии, магистрали, метро, билбордове.

Трудно може да се открие в този период медийно съдържание, което да показва истории на разбити човешки съдби, хора, които съсипват собствения си живот и на близките си, тежкото лечение от зависимост като хазарта.  

Грижа за обществото? Едва ли

Законодателното решение, взето от 49-тия парламент в последните му дни, прекъсна финансирането на медиите с пари от хазарт и предизвика вълна от недоволство в най-големите телевизии и работодателски организации.

Предложението на ГЕРБ и ДПС беше подкрепено с абсолютно мнозинство от всички останали парламентарни групи, в т.ч. и от ПП–ДБ. Внасянето и приемането му на две четения протекоха в седмица, но никой не се заблуждава в добрите намерения на вносителите. Лотарийната индустрия на Васил Божков се разрасна с помощта на ДПС и ГЕРБ, а с нея и неконтролируемата реклама на хазарт в медиите и извън тях. През 2013 и 2014 г. промени в Закона за хазарта, внесени и обработени в движение от депутати от ДПС, БСП и ГЕРБ, позволиха на компаниите на Божков да избегнат плащане на стотици милиони на бюджета. 

Забраната обаче може изобщо да не задейства предвид ветото, което се очаква да наложи президентът Румен Радев, с аргумента, че законодателните промени са прибързани. Крайният срок за обявяването му е 15 дни от приемането на промените, което означава до 15 май. Ако държавният глава върне закона, 49-тият парламент ще трябва да се събере, за да го гласува – и ако депутатите пожелаят да затвърдят волята си, ще са необходими 121 гласа. В противен случай ветото остава, промените отпадат и рекламата на хазарта е неприкосновена, както и всички игрални зали и казина, защото настоящите промени вече задължават операторите да отварят такива само в селища с над 5000 жители.

За кого е държавната реклама

Рекламата на хазарт в медиите е част от голямата тема за финансирането им, която включва и въпроса кой получава реклама от държавата и общините. Това са публични средства, пари на данъкоплатците, насочени към т.нар. медийно обслужване, сиреч позитивен пиар, популяризиране на проекти и други инициативи на съответната институция. В интервю за „Капитал“ адвокат Александър Кашъмов, изпълнителен директор на фондация „Програма Достъп до информация“ и член на Комисията за журналистическа етика, предлага промяна в Закона за обществените поръчки, свързана с рекламата в медиите.

[…] необходима e нова промяна в този закон, която да отива по-далеч, като въведе задължение за публикуване на всички сключени договори за такива поръчки от съответните институции, включително и тези, които са само фактурирани като услуги.

Според адвокат Кашъмов „не би трябвало да се сключват подобни договори с медия, която не е декларирала данните си по реда на Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения – действителния собственик, управител, получено финансиране, сключени договори за медийни услуги с държавни и местни органи, партии и т.н.“ 

Политиците едва ли ще са петимни да откликнат на тази идея и да я облекат в законотворчество. Настоящото положение ги устройва. Днес може да забранят реклами – в случая на хазарта, утре може да пуснат няколко договора за медийно „служене“ (за средства по европейски програми) или да се договарят тайно за услуги в контролирана медийна среда. Опитомяването на медиите от „кучета пазачи“ на обществения интерес в любимите на властта пудели не е отсега.

В чия изгода е забраната за реклами на хазарта – ако остане, скоро ще е ясно. Но разговорът за независимостта на българските медии, която минава през финансирането им, никога не е късно да започне. За морала в журналистиката – също.

Пука ли им на политиците за нас?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/puka-li-im-na-polititsite-za-nas/

Пука ли им на политиците за нас?

Хората от Брестовица пак протестират срещу негодната за пиене и ползване вода заради високото съдържание на манган. Близки на убития на столична улица 14-годишен Филип и хора от сдружението „Ангели на пътя“ са на пореден протест за справедлива присъда и срещу пуснатия под домашен арест, който го помете с колата си. От Фондация „Даная“ не спират да протестират срещу управата на „Пирогов“ заради съмнения, че момичето е починало поради неглижиране на случая. Екоорганизации протестират срещу промените на ГЕРБ и ДПС в Закона за насърчаване на инвестициите, които осигуряват бърза писта на проекти с огромно екологично въздействие, 15 години валидност на решенията за ОВОС – вместо сегашните пет – и обжалване само на една инстанция.

Докога с лъжите?

Проблемът в Брестовица е поне от пет години, отпреди държавата да влезе в поредица от шест предсрочни вота за три години. От чешмите тече вода, която съдържа до 20 пъти завишено количество манган при норма от 50 микрограма. Хората излизат на протест, боледуват, пак излизат на протест, а регионални министри, областни управители, политици не спират да обещават. Но дори не са се произнесли откъде е манганът – виновен ли е близкият ВЕЦ, друга ли е причината? А 20-те милиона за проекта за нов довеждащ колектор и ВиК мрежа така и не се намират. 

България е първа от 27-те страни в ЕС по брой смъртни случаи при катастрофи за 2023 г. с 82 жертви на един милион случая при средно за Общността 46 на един милион. Българските политици, все едно кои, са неспособни да решат проблема, който се разраства от десетилетия и отнема живота на толкова хора, сред които и деца. 

Детската болница, обещана през 1978-ма и после през 2004 г., все така не помръдва от идеята да я има. А българите от години доплащат най-много за здраве в ЕС, освен че са с най-ниска средна продължителност на живота. 

България е пълна със стотици проблеми, нерешени от години – негодни пътища, отсечки, на които загиват хора, разрушени мостове, безводие, незаконни сметища, зелени площи, които се застрояват, гори, които се изсичат, и опустошителни наводнения. 

Последните реформи

Политиците лъжат, че ще решат проблемите, а хората проумяват, че на политиците не им пука. Какво виждат гражданите? Самодоволни, самодостатъчни, нечувствителни към социалните проблеми, бюрократизирани и партизирани до крайност персони, бълващи лозунги и декларации вместо истинска политика, боричкащи се политически съперници, устремили се към институционално окопаване… Съешават се в името на компромис(и) и се разделят по избори. Договарят се, скрити от публичното внимание, и се нападат пред камерите и микрофоните. Боят се от реформите, защото ще загубят популярност, гласове и лостове за влияние – затова административната, здравната и образователната реформа са на трупчета, както и съдебната. Обещават децентрализация, но не искат да се лишат от контрола, който им осигурява софиоцентризмът.

Към този ценностен образ на българския политик се прибавя и политическата криза – честите предсрочни избори в последните години, които обезсмислят всяка стратегическа визия и реализацията ѝ. Затова управляващите залитат към популизма – вдигат пенсии, увеличават заплати. Мизерните пенсии в България безспорно се нуждаеха от повишение, но паралелно с реформа на системата и увеличение на пенсионната вноска, въпреки че подобно решение ще бъде посрещнато със съпротива (едва 11% биха го одобрили). Без административна реформа – намаляване на чиновниците, внедряване на електронни платформи и информационни технологии, системи за управление на качеството и др. – заплатите на чиновниците се вдигат „на калпак“. Безплатното висше образование обаче, както и забраната на рекламите за хазарта няма да бъдат приети от това Народно събрание.

Затова пък предсрочно – през февруари – 49-тият парламент взе решение да повиши с 25 до 30% и възнагражденията в МВР от 1 януари 2025 г., въвеждайки нов механизъм за изчисляването им. Но МВР си е същото – огромният бюджет се изразходва предимно за заплати, „една прослойка от около 6400 човека на ръководни постове взема и заплата, и пенсия“ (Веселин Вучков по БНР) и корупционните скандали не спират. Предстои и заплатите на военните да нараснат с 30% от догодина. 

Това са лесни решения. Управляващите знаят, че са еднодневки, и са безотговорни по отношение на разходите, защото никой няма да им търси сметка. 

Последните смели и болезнени за България реформи бяха извършени по време на управлението на Иван Костов – приватизация, пенсионна реформа, ликвидация на управлявани неефективно и натрупали огромни дългове държавни дружества, начало на здравната реформа. Някои от тези процеси, като работническо-мениджърската приватизация, бяха подложени на критика, а кабинетът на ОДС плати цената за непопулярните мерки. 

Политиците след него така и не намериха смелост, решителност и лидерска устойчивост да продължат с модернизацията на държавата, с усилията за по-голяма демократичност и реална, а не формална отчетност на всички институции, не само на прокуратурата. Сега липсва стабилно мнозинство, което да осигури подкрепа за реформите и гаранции, че ще се проведат без прекъсване.

Преди поредните избори

Предстоят избори и политиците се замерят със скандали за пачки, доклади на временни комисии и чий газ е по-руски. Като се изключат количествата, които идват от Азербайджан, останалият е руски и го внасят посредници, тъй като „Газпром“ прекрати отношенията си с България. Президентът Румен Радев не бърка, като казва, че миналата година чрез посредници са внесени 1,7 млрд. куб. м. Подготвил се е, за да защити 13-годишната сделка с турската държавна компания „Боташ“, сключена от служебния му кабинет и подготвена при негова визита в Турция.

След последния работен ден на депутатите, които излизат в отпуск заради изборите, служебното правителство на Димитър Главчев поема щафетата с „разкритията“, а депутатите подновяват обещанията. Чиста вода за Брестовица, чисти ръце в съдебната система, строги наказания за убийците на пътя, детска болница, нов главен прокурор.

Какво още?

Още.

Към ядрена война? Нека помислим отново

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Към ядрена война? Нека помислим отново

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.

Избори 2024 – заявления за гласуване в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2024/izbori2024-zaqvleniq/

На 9-ти юни 2024 ще се проведат избори за Народно събрание и Европейски парламент. Вече може да подавате заявление за гласуване зад граница. Ще намерите формуляра на страницата на ЦИК. Там може да проверите и дали правилно е записано заявлението ви. Ето няколко важни неща, които трябва да знаете:

  • Крайният срок за подаване е 14-ти май в полунощ българско време
  • Подаването на заявление за гласуване в секцията най-близо до Вас, ще Ви улесни и ще ускори изборния процес, тъй като ще сте вече вписани в списъците
  • Заявление се подава за всеки вот поотделно. Т.е. не се пренасят от предходни избори
  • Дори да подадете заявление, а се окаже, че на 9-ти юни сте в България, ще може да гласувате в секцията си по постоянен адрес с попълване на декларация (Приложение 28 и 29 на страницата на ЦИК)
  • Вече са предварително одобрени 776 места за секции в чужбина, където в последните 5 години е имало поне 100 гласували. Това не означава, че непременно ще има секции на тези места. Това зависи от възможностите на помещенията и дали има комисии и доброволци към тях. В крайна сметка решението е на ЦИК по препоръка на Външно. Могат да се увеличат шансовете като се подават заявления за тези места и повече хора се включат като членове на комисии и доброволци.
  • На някои места като Германия е нужно да се иска разрешение от местните власти. Това вече би трябвало да се случва предвид предварително одобрените места. Очакваме информация от Външно
  • Подаването на заявления освен, че подпомага изборния процес, показва и повишен интерес на съгражданите ни в чужбина към вота

Събирането на заявленията и визуализацията в картата на Glasuvam.org, каквото правих години наред, в момента е невъзможно, тъй като ЦИК изглежда са блокирали такива опити. Търся начин да го възстановя.

The post Избори 2024 – заявления за гласуване в чужбина first appeared on Блогът на Юруков.

Докладите-доноси като инструмент на дълбоката държава

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4256

Ще дам един личен пример за механизмите на работа на дълбоката държава, за които говори Кирил Петков при Диков.

На петия месец откакто бях избран за министър получавам искане за обяснения по секретен доклад на ДАНС срещу мен, в който се твърди, че застрашавам работата на министерството (и съотв. националната сигурност).

Докладът всъщност е преразказ на получен в ДАНС донос от служител на агенцията при министерството и съдържа изцяло неверни твърдения. Пишем обяснения, в които с документи и публична информация опровергаваме „доклада“ и затваряме темата. (В него нямаше нищо секретно, та ДАНС според мен нарушава закона като свръх-класифицира такива доноси, но заради грифа не мога да споделя детайли).

Знам, че и срещу други министри е имало такъв тип доклади. И докато моята реакция беше като на рутинна неприятност, смятам, че тези доклади-доноси работят успешно като средство за сплашване на принципа „имаш проблем и можем да ти помогнем да си го решиш“, особено с по-лабилни министри.

И това е една от многото причини в меморандума на ППДБ и в проекта на споразумение да сложим „реформа в службите“. В проекта на ГЕРБ пишеше „трябва да проведем разговор за службите“. Дребна разлика.

Та ако се чудите защо отиваме на избори – защото дълбоката държава не иска да си загуби инструментите за паралелна власт, която не подлежи на демократична отчетност. А ние може да направихме много компромиси, но компромис с основната цел – освобождаване на завладяната държава – не направихме.

Материалът Докладите-доноси като инструмент на дълбоката държава е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Прегрупиране. Гербодепесарщина

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/pregrupirane-gerbodepesarshtina/

Прегрупиране. Гербодепесарщина

След седмица 49-тият парламент излиза в дълга предизборна ваканция. Край на комисиите за Нотариуса, за митниците, за „Боташ“ и „Турски поток“. Край на абсурдния вот на недоверие срещу служебен кабинет и на канонадите от парламентарната трибуна. 

В български условия да се оставя парламентът да работи при служебно правителство и насрочени избори е решение единствено от полза за кампаниите на партиите, не и за обществото, което плаща милиони за рекламното им време. Съгласно приетата през декември м.г. шеста поправка на Конституцията Народното събрание не се разпуска при предсрочни избори и служебно управление, а се оставя да работи до конституирането на ново след изборите. Така данъкоплатците продължават да издържат един неработещ парламент. 

Симулация на парламентаризъм

От януари насам народните представители симулират дейност и дори не направиха формално усилие да преодолеят напрежението в управляващото мнозинство, за да изпълнят ангажиментите, поети по Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ). Става въпрос за закъснелите закони за личния фалит, за защитата на лицата, подаващи сигнали, за процедурните правила за избор на членове на Комисията за противодействие на корупцията, за Пътната карта за климатична неутралност. Тази несвършена работа отлага за неопределено време втория транш от средствата по ПВУ – около 1,4 млрд. лв., ключови за България. С тях се отлагат и останалите два транша по Плана. 

Няма да бъдат приети и други два законопроекта, преминали през обществено обсъждане – за съдебната власт и за еврото. Депутатите запълват работното си време с парламентарен контрол и спорове пред полупразна зала. Отделиха повече време и енергия, за да поставят кадър на ГЕРБ начело на НЗОК, която разпределя над 8 млрд. лв. тази година. На сленга на ГЕРБ ситуацията може да се преведе и така: „В това белотче Бойко Борисов цака!“

Историята с управата на Здравната каса заслужава припомняне поради поуките, които носи. Преди близо пет месеца избраното малко преди това ръководство на НЗОК в лицето на номинирания от ПП–ДБ управител Станимир Михайлов и заместника му Момчил Мавров, издигнат от ГЕРБ, беше принудено от сглобката да подаде оставка. През всички тези пет месеца парламентът не намери време да оправи кашата, която забърка. Оставките „висяха“ в парламента, нови кандидатури нямаше. И ГЕРБ и ДПС се възползваха. „Техният“ човек Мавров оттегли оставката си ден преди точката за избор на управител на НЗОК да бъде включена в дневния ред, а впоследствие беше избран за шеф на Касата с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП. Михайлов също се опита да изтегли оставката си в деня на избора, но действията му бяха блокирани от парламентарни мушингии. И се стигна до гласуването ѝ. 

Така по-силната сглобка в сглобката – на ГЕРБ и ДПС – осъществи операцията по овладяване на НЗОК, от която зависи финансирането на близо 350-те болници в България.

Но депутатите игнорираха избора на омбудсман и негов заместник, макар че институцията застъпник на човешките права и пазител на обществения интерес е без ръководство. Настоящата омбудсманка Диана Ковачева ще смени Йонко Грозев като съдия в Европейския съд по правата на човека, а нейната заместничка Елена Чернева-Маркова подаде оставка, за да остане извън кръга на възможни номинации за служебен премиер.

Всичко е постарому

В държавата всичко е постарому, а значи по гербодепесарски – 110-те в регулаторите, контролните органи и съдебната система, които отдавна трябваше да бъдат сменени, останаха по местата си. „Играта продължава – прегрупираме се“, както казал миналата пролет Борислав Сарафов на началника си, тогавашния главен прокурор Иван Гешев. После първият „временно“ зае креслото на втория и вероятно ще остане необезпокояван в него още поне година като временно изпълняващ функциите главен прокурор. 

Извършените от кабинета на ПП–ДБ и Николай Денков назначения се заменят с кадри на ГЕРБ, ДПС и посочени от президентския кръг, защото президентът може да няма (още) партия, но има съветници, кабинет в сянка и политически амбиции XXXL размер. В настоящия служебен кабинет „негови“ са поне четирима министри: на иновациите – Росен Карадимов, който беше вкаран в държавната Българска банка за развитие от президентския служебен кабинет „Донев 1“, на туризма – Евтим Милошев, на културата – Найден Тодоров, на външните работи – Стефан Димитров.

Последният по всяка вероятност ще бъде изтеглен (за да поеме поста, той прекъсна мандата си на посланик в Черна гора, където го изпрати първото служебно правителство на Гълъб Донев). Димитров се провали още при първия си тест като външен министър, след като е бил неоткриваем по време на удара на Иран срещу Израел, а впоследствие се опитал да отклони среща с американския помощник държавен секретар по въпросите на Европа и Евразия Джеймс О’Брайън. За да бъде запазен балансът, служебният премиер Главчев предлага смяна на министъра на земеделието Кирил Вътев с Георги Тахов, който оглавява Държавен фонд „Земеделие“ още от служебния кабинет на президента. 

Интригата обаче се заплита, тъй като номинираният за нов външен министър Даниел Митов, който е и заместник-председател на ГЕРБ, оттегли кандидатурата си, след като президентът Румен Радев отказал да я утвърди. Държавният глава настоял за нова номинация – изглежда, е подразнен не от партийната принадлежност на Митов, иначе трябваше да не одобри и други членове на кабинета, а от неговите недвусмислени прозападни позиции и подкрепа за Украйна. Така, въпреки изразените съмнения в способностите на настоящия външен министър да отстоява точно такива позиции, той засега запазва поста. Стефан Димитров е реплика на един друг първи дипломат, какъвто имаше България по време на коалиционното правителство на Кирил Петков – Теодора Генчовска. По това време България имаше две външни политики. 

Удобствата на не-коалициите

Докато се развива сюжетът с евентуалната смяна на външния министър, парламент и служебно управление започнаха да прехвърлят за пореден път горещи картофи на следващите управляващи – които и да са те. Депутатите отложиха с една година либерализацията на електроенергийния пазар и така реформата, която трябваше да се осъществи още преди десет години, отново е стопирана. Отварянето на пазара означаваше затваряне на въглищните централи, тъй като няма да има кой да купува скъпия им ток. В същото време бившият кабинет на ПП–ДБ и Народното събрание гарантираха, че централите ще работят до 2038 г. 

Но преди да го решат депутатите, правителството на Николай Денков също демонстрира нежелание да се заминава с либерализацията, като не гласува нито програмата за нея, нито наредбите. Вероятно са смятали да прехвърлят проблема към следващото правителство с премиер Мария Габриел от ГЕРБ, чийто ред така и не дойде. Отлагането на либерализацията отлага и изработването на механизъм за защита на енергийно бедните и уязвими потребители с една година – също тема, към която политиците не проявяват чувствителност, въпреки че в категорията „енергийно бедни“ вероятно попадат поне десет пъти повече хора от подпомаганите сега с енергийни помощи над 240 000.

А политиците продължават да се възползват от удобствата на не-коалицията. В развитите демокрации не се договарят властови конструкции като местните, при които не се подписва коалиционно споразумение, а партийните лидери се договарят на закрити врата и едва след като градежът се разтури, обществото научава кой чий е бил. Но тук са Балканите, това е България, а в България, както обичаме да казваме, „всичко е възможно“ – освен невъзможният прогрес. 

Кал, чистки и избори

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kal-chistki-i-izbori/

Кал, чистки и избори

Парламентът не работи, макар депутатите да ходят на работа, служебният кабинет започна с уволненията, а прокуратурата действа като повредена канализация. В ход е институционализиран погром над ПП–ДБ, комбиниран с удари по репутацията им, които се сипят от всички страни. 

След изборите на 9 юни, в зависимост от резултатите, политиците може да изпробват нова формула на властта – експертен кабинет с широка подкрепа, за каквато намекна лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, или коалиция от няколко политически сили. 

Два месеца преди изборите, с уговорка за висока степен на неясност, излязоха първи социологически данни, за които „Галъп“ са интервюирали 805 души. ГЕРБ–СДС биха взели 27,4% от гласовете, ПП–ДБ – 17,9%, ДПС – 15,2%, „Възраждане“ – 14,9%, БСП – 10,5%, ИТН – 5,2%. 

Второ проучване – на „Маркет Линкс“, сред 1046 души дава сходни резултати. 25,5% от решилите да гласуват ще го направят за ГЕРБ–СДС, 17,1% – за ПП–ДБ. Следват ДПС с резултат от 11,8% и „Възраждане“ – с 10,3%, БСП събира 8,7%, а ИТН остава под 4-процентовия праг.

49-тият парламент произвежда комисии

В остатъка от съществуването си 49-тото НС също завъртя машинката за компрометиращи твърдения. Създадената наскоро временна парламентарна комисия „за разследване на корупционните практики в Агенция „Митници“ и евентуална роля на бившия финансов министър Асен Василев в тях“ с председател Тошко Йорданов (ИТН) вече има списък с лица, които да изслуша. Огънят, разпален от скандала с ареста на шефката на Агенцията – Петя Банкова, трябва да се поддържа с бензина на нови публични разкрития от прокуратурата, ДАНС, Антикорупционната комисия, бившето ръководство на митниците и т.н. Целта е да не замръкне образът на подскачащия сред пачки европудел. 

В същото време друга временна парламентарна комисия приключи с работата си по проучването на 13-годишната сделка на България с турската компания „Боташ“, сключена от служебното правителство на президента. (Споразумението между „Булгаргаз“ и „Боташ“ бе подписано в началото на 2023 г., когато на власт бе първият служебен кабинет на Гълъб Донев.) Решението е да изпрати договора на прокуратурата и ДАНС, но последната дума за това имат депутатите в пленарната зала. 

Следващата седмица те ще трябва да решат дали да задължат настоящия министър на енергетиката Владимир Малинов да предоговори сделката – същия Малинов, участвал в самата сделка. Председателят на временната комисия Радослав Рибарски (ПП–ДБ) съобщи известното от м.г.: че контрактът задължава „Булгаргаз“ да плаща дневно по 486 514 долара на „Боташ“ от 1 януари 2023 г., независимо дали ползва резервирания капацитет от 1–1,5 млрд. куб.м газ. Засега само БСП поради противоборството си с президента подкрепя ПП–ДБ. Управлявалата доскоро коалиция пропусна да възложи на енергийния министър в кабинета „Денков“ да предоговори сделката, въпреки че премиерът на няколко пъти я определи като неизгодна за България.

Кадрови чистки

За последните три години в държавната администрация за кратко влязоха и излязоха (с големи бонуси) много нови хора, оставяйки след себе си хаос. Дори някои от тях да са притежавали качества да се развият като компетентни и почтени експерти, краткият им престой осуетява всякакво бъдещо развитие – а с него и възможността да се подобрят публичните услуги и държавното управление. 

Още във втория си ден на власт служебното правителство на Димитър Главчев уволни един от двамата заместник-директори на ДАНС – Петър Петров, предложение на „Продължаваме промяната“. Мандатът му е прекратен предсрочно по искане на шефа на ДАНС Пламен Тончев, оглавил контраразузнаването по решение на президентската власт. Остана другият – Деньо Денев, според BIRD.bg „лично назначение“ на съпредседателя на ДПС и санкциониран за значима корупция от САЩ и Великобритания Делян Пеевски. 

Освободени бяха и тримата представители на държавата в Надзорния съвет на НЗОК. И това е само началото. Служебният кабинет на дългогодишния партиен деятел на ГЕРБ (и председател на Сметната палата в отпуск) ще изчисти всяка следа от ПП–ДБ, останала след 9-месечното управление. За останалото, изглежда, ще се погрижат прокуратурата, ДАНС и МВР.

Партийните екосистеми

При смените на правителства коридорите на властта се изпълват с хора, попаднали там по симпатии, роднински, интимни или бизнес връзки, понякога и с професионалисти, посочени от Партията. Паднат ли правителствата, едните се разбягват и се връщат към професионалните си занятия, други сядат на скамейката вече като част от партийната екосистема в очакване да бъдат катапултирани на пост при ново въздигане. 

Професионалната държавна администрация в България е мит въпреки препоръките за ограничаване на политическото влияние, особено в МВР. Отбелязани са много пропуски в мониторинговите доклади на „Групата на държавите, борещи се срещу корупцията“ (GRECO) към Съвета на Европа, които оценяват напредъка на България в предотвратяването на корупцията и насърчаването на честността сред високопоставените държавни служители и правоприлагащите органи. Сред пропуските са формалните проверки на декларациите за имущество, които лицата на публични длъжности подават, неясните и непрозрачни критерии за избор, липсата на публичност за възнагражденията, в т.ч. и на политическите съветници.

Канал(изацията)

Пачки от купюри по 500 евро срещу пачки от по 50 и 100 евро. Едните – скрити в нощно шкафче заедно с кюлчета злато, другите – в кутия за обувки. Ако беше западен филм, щяха да са в сейф. Но е нискобюджетен български трилър, по балкански трагикомичен. В него щъка пудел, също и обвинен за контрабанда гражданин – по домашни чехли и вдигнал наздравица с главния секретар на МВР пред чинии с мезета. На спалнята до нощното шкафче пък спеше един премиер, оставил върху шкафчето и мехлем срещу гъбички – доказателство, че може да е тефлонов за скандалите, но не и за микозата. 

Снимките от спалнята изтекоха през 2020 г. от неизвестен до момента подател до медиите, а настоящите – от източник от разследването, пробил следствената тайна, за да ги разпрати по изпитани канали с няколко протокола от разпити на свидетели. През август м.г. Софийската градска прокуратура прекрати досъдебното производство за пачките и кюлчетата от спалнята в премиерската резиденция в Бояна, като след три години разследване формулира извода, че са подправени. Затова и Бойко Борисов казва днес, че ония снимки били фалшиви, обаче „сега тука е малко по-друго“. 

„Тука“ са снимките, на които е бившият вече главен секретар на МВР Живко Коцев с обвинен(и) за контрабанда, с пачки евро, скъп часовник и пудел. По-друго е. Коцев не е премиер, назначавал главни прокурори, няма зад гърба си партия, която да го брани, медии подръка и друг обслужващ персонал. Но гузното му смълчаване след случилото се на фона на бъбривостта като защитен свидетел, известна от контролираното изпускане на материали от следствието, не работи в негова полза. При единствената си публична изява, преди да се скрие в болнични, той беше видимо притеснен. 

„Който пачки вади, от пачки умира“, позасмя се тия дни Борисов пред микрофоните. И после му зададоха други въпросчета. 

Пудели или институции

Краят на сглобката удължава „живота“ на доминираната от ГЕРБ и ДПС съдебна власт, в т.ч. на изпълняващия функциите главен прокурор Борислав Сарафов. Поне до есента не изглежда възможно парламентът да се заеме с избора на нови членове от парламентарната квота за двата висши съдебни съвета, а и с останалите членове на регулатори и контролни органи с изтекли мандати.

Институционалната немощ в България е бреме за обществото, което плаща за липсата на справедливост, за раздутите щатове, за корупцията и ниското качество на публичните услуги. Освен всичко друго институционалната немощ отблъсква чуждестранните инвеститори. В своите три мандата ГЕРБ напълни министерства и агенции с кадри, чието първо, а често и единствено достойнство беше, че някой високопоставен „гербер“ е гарантирал за тях. 

Болестите на властта не подминаха и ПП–ДБ. Министърът на финансите (вече бивш) Асен Василев назначи тихомълком Петя Банкова, кадър от средния ешелон на ДАНС – шеф на отдел, да оглави митниците. Тя пък си довежда и заместник, също колега от ДАНС и също без опит в митниците. Министърът на регионалното развитие Андрей Цеков назначи свой бизнес партньор в борда на „Автомагистрали“ – дружество, възлагащо обществени поръчки за стотици милиони, като смени и останалите от борда с други без експертност. Самият Цеков преди това беше зам.-министър на финансите, а още по-рано – високопоставен служител в групата на „Главболгарстрой“, любимата на ГЕРБ, но и на всички власти, строителна компания. 

„Всички са маскари“

Скандалът, при който шеф на митниците е обвинен за участие в организирана престъпна група заедно с един от недосегаемите контрабандисти, и последвалите компромати за бившия вече главен секретар на МВР отнемат от моралното превъзходство на „Промяната“. Това е поражение, по-сериозно и от разпада на сглобката, а служебният кабинет тепърва ще ревизира работата на кабинета „Денков“ с фокус върху Министерството на финансите. 

В подгряването на избирателите е и сюжетът „всички срещу ПП–ДБ“ в София. Освен ежедневните критики от ГЕРБ към кмета Васил Терзиев и екипа му, тази седмица беше блокирана и строителната програма на София за 2024 г. Причината е, че групите на ГЕРБ–СДС, БСП и ИТН гласуваха „въздържал се“. 

След всичко това въпросът е отчуждените и отвратени от политиката граждани или вбесените от статуквото ще решат изхода от вота на 9 юни.

Превръщат ли се САЩ в геронтокрация?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/prevryshta-li-se-usa-v-gerontokratsiya/

Превръщат ли се САЩ в геронтокрация?

Да си представим една от онези задачи по математика, с каквито, ако имате деца, вероятно се измъчвате поне веднъж месечно у дома. Или поне нещо подобно на такава задача. Дядо ви е роден през 1942 г., а брат му – през 1946 г. И двамата имат проблеми с говора, често не разбирате какво изобщо се опитват да ви кажат; не са във върхова физическа форма (логично) и познават миналото много по-добре от настоящето (братът на дядо ви даже упорито настоява, че човек може да се върне в миналото). В задачата се пита: на кого от двамата бихте поверили управлението на една от най-важните държави в света? 

Задачата по-скоро отива към философска дилема като тази с трамвая/влака. Към разклонение на две линии се задава трамвай. На едната линия е завързан само един човек, а на другата – четирима. Как ще смените стрелката и кого ще решите да убиете? Така се чувстват много американци, за които изборите този ноември са повторение на вота от 2020 г. Проявленията са много: недоволство от двупартийната система, недоверие спрямо Доналд Тръмп и Джоузеф Байдън от страна на избиратели в собствените им партии, морално огорчение за позицията на САЩ спрямо Израел и Палестина, все по-отчетливо радикализиране и в двете посоки на политическия спектър. 

Сред най-съществените проблеми обаче си остава възрастта на двамата кандидати: настоящият президент Джо Байдън е най-старият в историята на страната, следван от Роналд Рейгън. Алтернативата не е особено добра, тъй като Доналд Тръмп е на трето място в тази класация. Но президентските избори всъщност са само проявление на много по-голям проблем.

Републиканският сенатор Мич Маконъл замръзва и не успява да отговори на въпрос по време на пресконференция

Демократическата партия – страх и липса на визия 

През 2020 г. Джо Байдън се наложи не като идеален, а като компромисен кандидат. По време на първичните избори той се изправи срещу Бърни Сандърс, Елизабет Уорън, Майкъл Блумбърг и Пийт Бътиджидж, всеки от които има немалък политически капитал. 

Сенатор Сандърс (р. 1941 г.) от Върмонт беше изключително популярен както на първичните избори през 2016 г., така и на последните, но съдбата му отреди вечното второ място. В Демократическата партия съществуваха опасения, че неговите политики биха могли да отблъснат по-центристки настроения електорат, тъй като в САЩ те се определят като твърде леви. (Повечето европейски държави, сред които и България, прилагат много от принципите и идеите, зад които стои Сандърс; подобно на доста интелектуалци от американските леви среди, и той има сериозни пропуски в осмислянето на тоталитарния характер на левите режими, сред които авторитаризма и колониалната история на СССР например.) 

Подобен е и случаят с Елизабет Уорън (р. 1949 г.), сенаторка от Масачузетс, която също е прогресивна, макар и по-умерена от Сандърс. Кандидатурата на бившия кмет на Ню Йорк – филантропа и бизнесмен Майкъл Блумбърг (р. 1942 г.), беше смятана за недостатъчно популярна, за да спечели подкрепата на всички делегати от партията. Пийт Бътиджидж (р. 1982 г.), понастоящем министър на транспорта в администрацията на Джо Байдън, също не успя да се пребори за номинация, но е смятан за една от политическите надежди на Демократическата партия. 

За избирателите основните качества на Джо Байдън бяха две. Първото – че е центрист, компромисен избор между различните крила на партията, които имат свои идеи за воденето на политика. Второто – че не е Доналд Тръмп. След четири години на непрестанни скандали, чести промени в кабинета, противоречиви пресконференции, пропаганда и хаос, както и в контекста на току-що започналата пандемия САЩ избраха да се върнат към познатото, надеждното, спокойното. А Джо Байдън даде индикации, че се кандидатира само за един мандат, за да бъде свързващ президент между ерата на политическия цирк и бъдещето, което идва все по-бързо. 

Покойната сенаторка на демократите Даян Файнстийн е инструктирана как да отговори по време на заседание. Файнстийн, която почина на 90 години, отсъстваше дълго време поради влошено здраве, но отказа да се пенсионира. 

Оттогава изтече много вода: привърженици на Тръмп вдигнаха най-пародийния бунт в историята, който, за съжаление, взе жертви; пандемията блокира глобалната икономика, а политици не само в САЩ, но и в България и по света видяха в това удобна възможност да обвинят опонентите си за икономическата стагнация и да подсилят различните си популистки наративи; същевременно корпоративната власт продължи да се консолидира, а големите корпорации използваха пандемията и последвалата инфлация, за да натрупат рекордни печалби. Русия нахлу в Украйна, Израел превърна правото си на защита срещу „Хамас“ в оправдание за изтребление на цивилни. В САЩ неравенствата се задълбочават до рекордни нива, а топ 1% от най-богатите американци притежават повече богатство, отколкото цялата средна класа. 

Джо Байдън не успя да постигне обединението, към което се стремеше, напротив – решенията в държавата продължават да се вземат на идеологическа, а не на рационална основа. Да не говорим, че на първо място по-често се поставят интересите на бизнеса, а не на обществото, особено в по-дългосрочен план. Така например огромна част от федералните пари за устойчива и чиста енергия се инвестират в разширяване на магистрали – ход, наричан от експертите „бомба със закъснител“. 

Републиканската партия – завръщане в миналото и християнски талибани 

За онези, които смятат, че решението е Доналд Тръмп, новините не са добри. Републиканската партия не може да се откъсне от образа на бившия президент, който продава не решения, а мечти, и го прави добре. Платформата на консерваторите прилича повече на култ към личността на един човек, който няма грешен ход и който с действията си влиза в противоречие с всички ценности за законност и ред, зад които партията уж стои. 

Републиканците призовават за още от същата дерегулация, довела до най-големите неравенства в САЩ от Голямата депресия насам и до безпрецедентна консолидация на бизнеса, вследствие на която де факто неизбрани демократично личности разполагат с неограничени възможности да въздействат на законодателството, включително и чрез Върховния съд

Един от многото случаи, в които Доналд Тръмп бърка имената на своите опоненти, лидери на други държави, инициативи… 

Консервативно настроените политици отричат човешкия фактор в климатичните промени и подобно на ситуацията в Путинова Русия се борят с плашила като ЛГБТИ+ общността, забраняват книги и преподаването на исторически факти и възстановяват „традиционните ценности“, които никой не успява да дефинира, но подозрително съвпадат с доктрините на най-крайните християнски религиозни секти. Решението на доминирания от консервативни съдии Върховен съд да отмени конституционното право на аборт е довело до по-голяма смъртност сред жените в щатите, където абортите са забранени, както и до ужасяващи истории, в които жени рискуват или губят живота си вследствие на отказ да бъдат прекратени бременности, в които плодът не може да бъде износен. 13-годишно изнасилено момиче в Мисисипи ражда, след като щатът отказва аборт, а майката не може да си позволи да пътува до друг щат за процедурата. Подобни истории не са рядкост. 

Републиканците се обявяват срещу социалното подпомагане и искат да орежат пенсионните фондове и здравните осигуровки, не предлагат и решения за кризата в образованието, например за липсата на обществени детски градини за деца под петгодишна възраст. САЩ остава единствена от развитите държави без платено майчинство/бащинство. Въпреки че рекорден брой хора в страната умират вследствие на масови стрелби, престъпления и самоубийства с огнестрелни оръжия, републиканците настояват, че притежанието на оръжие не бива да се регулира или ограничава. Партията, която защитава светостта на живота, не се интересува от всичко това. А списъкът може да продължава до безкрай. 

Политическото шоу и невидимият консенсус 

Американците имат мнение по повечето от изброените проблеми. И независимо от това, което виждаме в социалните мрежи и медийното пространство, съществува известно единодушие относно решенията. Мнозинството американци например смятат, че абортите трябва да бъдат легализирани, като разликата в мненията е относно периода на прекратяване на бременността. Мнозинството американци искат по-стриктна регулация на огнестрелните оръжия. Мнозинството американци се обявяват срещу монопола в бизнеса. Мнозинството американци смятат, че е задължително да има платено майчинство/бащинство. Доколко обаче обикновеният избирател може да прозре отвъд политическия шум, поляризацията, политическата пропаганда и дезинформацията и да свърже проблемите с определени тенденции извън идеологическата рамка на двупартийната система? И ако това е възможно, колко по-очевиден би бил консенсусът? 

Дори големите стари медии (т.нар. legacy media) не успяват да излязат извън отразяването на политиката като риалити шоу, в което скандалът и думите, извадени от контекст, генерират кликове, а съответно и печалба. Както и другаде по света, журналистиката в САЩ е в криза, породена не само от общественото недоверие, дигитализацията и дезинформацията, а и от остарели методи на отразяване и неспособност за откриване на бизнес модели, които да не налагат големи компромиси с обществения интерес в името на финансовото оцеляване. 

Един от случаите, в които президентът Джо Байдън пада пред камера по време на събитие

Могат ли (буквално) стари лица да решават проблемите на новото време? 

От всички изброени кандидати на първичните избори на Демократическата партия през 2020 г. само Пийт Бътиджидж не е роден през 40-те години на миналия век. При републиканците положението е малко по-добро, но радикализацията на партията компенсира сравнително по-младите кандидати. Средната възраст на сенаторите в момента е 58 години; средната възраст на населението на САЩ – 38 години. Това е вторият най-стар Сенат в историята на държавата. Мич Макконъл е сенатор от 1985 г. Нанси Пелоси – от 1987 г. 

Въпросът за възрастта не се ограничава до когнитивните способности и енергията за справяне с тежката работа. Той засяга и нуждата да се наваксат и разберат все по-интензивните промени в света, които определят живота на милиони, и то не само в Америка. Тези липси станаха явни в абсурдните въпроси по време на изслушването на Марк Зукърбърг, основателя на Facebook, през 2018 г., а и при много други изслушвания оттогава насам. Аналоговият опит и мислене често не успяват да се справят с предизвикателствата на дигиталната епоха. Същото важи и за ускорената глобализация, раждането на интернет културата, хибридните войни, информационните операции. 

На второ място, въпросът засяга и представителната демокрация. Половината от Сената е съставен от двете поколения, родени между 1925 и 1964 г. Американците обаче са значително по-млади, а същите две поколения съставляват 26% от населението. Липсата на ограничения в мандатите, които могат да бъдат отслужени, е проблем, по който отново има единодушие: 87% от американците смятат, че подобни ограничения са необходими. Хората, които трябва да ги прокарат обаче, се възползват именно от тяхната липса. 

Опитите за обявяването на дискусията за „ейджистка“ срещат редица контрааргументи. Сред основните не е, че Байдън е непременно неспособен президент или че по-младата възраст задължително е гарант за добро управление (макар в обратната посока да съществуват ограничения, кандидатите за президент трябва да имат навършени 35 години). Става дума за поколението, на което Байдън (както и Тръмп) е символ и което се е възползвало от редица привилегии, които са по-скоро изключение в историята, отколкото правило.

Политици задават въпроси на Марк Зукърбърг по време на изслушване

Както пише журналистът Финтън О’Тул, поколението на бумърите (родени между 1946 и 1964 г.) се възползва от необичайно гъвкава социална мобилност, която по време на техния живот спада до изключително ниски нива за следващите поколения. В исторически план по-старите поколения предават щафетата и стават по-малко значими за обществените решения с напредването на времето.

Но бумърите са изключение от това правило. Икономическата им сила само нараства с времето, а културната им значимост – или поне тяхното настояване, че са значими – е все така силна. Макар и да не са най-многобройното поколение, те имат по-голяма финансова възможност да правят дарения за политически кампании и са най-многобройно гласуващата кохорта от населението. Същевременно техният начин на живот, преживявания и възприятия са коренно различни от тези на децата и внуците им не само по отношение на икономиката, но и на расовото и социалното разнообразие – бумърите са най-бялото поколение в историята на САЩ, което се дължи на редица фактори. 

Байдън, който има дълга политическа кариера, символизира всичко това. За разлика от него, Тръмп е по-свеж, на политическата арена е едва от десетилетие. Но разликите свършват дотук. Иронията си проличава в това, че Великата Америка, към която той иска да върне САЩ, прилича на следвоенната Америка, в която социалната държава е в своя апогей, и благодарение на това просперира цяло едно поколение. 

Остаряването на политическата класа в САЩ и вкопчването ѝ във властта е символ на огромната пропаст между поколенията вследствие на радикалната промяна в начина на живот през последните три десетилетия. Технологичните и социални революции, както и все по-неустойчивият икономически модел в комбинация с явните последствия от промените в климата и все по-настървения за войни свят раждат нов електорат, който не само че не живее по-добре от предходните поколения, но и се оказва по-изолиран от властта и по-принуден да се бори за съществуването си през радикализиране, независимо дали към религиозното и консервативното, или към социализма. 

Тръмп е явният резултат от тази тенденция в едната посока, подсилен от медийната машина на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок. Байдън е отказът на демократите да приемат, че светът от вчера си е отишъл и че ще бъдат нужни коренни промени, включително и прощаване с някои от привилегиите, от които се ползва целият политически елит на САЩ независимо от цветовете, които развява. В историята на САЩ е имало и други такива периоди на напрежение и неизбежна промяна, за които ще разкажем друг път. Най-старата демокрация отново ще оцелее, това е почти сигурно. Въпросът е колко още време ще тъпче на едно място и ще си затваря очите пред урагана на бъдещето, който се задава на хоризонта. Засега 2024 г. се оказва връщане назад към 2020 г. Последствията обаче могат да бъдат много по-болезнени. 

Всичко е избори. Другото чака

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/vsichko-e-izbori-drugoto-chaka/

Всичко е избори. Другото чака

В следващите два месеца всичко е избори – работата на парламента, действията на служебното правителство, комуникацията на президента Румен Радев и подновените му участия в заседанията на Европейския съвет в Брюксел, акциите на службите, МВР и антикорупционната комисия.

Единствено Конституционният съд (КС) не участва в тази какофония, но със сигурност ще допринесе, тъй като се очаква решението му по конституционните промени, оспорени от Радев и от две партии – „Възраждане“ и „Има такъв народ“. Каквото и да е то, също ще влезе в предизборна употреба от едната или от другата страна. 

Дори и истини да чуем, ще имаме едно наум, че това все пак е рекламната пауза, 

коментира по БНР социологът Първан Симеонов, директор на „Галъп интернешънъл болкан“.

Каквито и истини да се чуят в следващите седмици, до една ще са закъснели. Партньорите в доскорошното управляващо мнозинство – ПП–ДБ, ГЕРБ–СДС и ДПС, са разделени и изпокарани. А политолози пробват с хипотези за формулата на властта след юнските предсрочни парламентарни избори и европейския вот – ще преговарят ли отново трите формации за съвместно управление и изобщо кой ще преговаря, възможно ли е да има трети различен или дори четвърти… Тази седмица лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов коментира, че „в едно парламентарно мнозинство [в 50-тия парламент – б.а.] трябва да има по-широка палитра на подкрепа“.

Анализите и прогнозите оформят три опции:

  • всичко ще е както преди; дори и да има промяна в числеността на парламентарните групи, ще е незначителна;
  • нищо няма да е както преди, защото съотношението на силите ще е силно променено, което ще промени и договорките и разпределението на властта;
  • няма време за нов силен играч на политическата сцена – да се разбира, че евентуалният президентски проект ще прескочи и този вот.

Едно наум за парламента

В 49-тия парламент, който ще работи още месец, се раждат единствено временни комисии, които депутатите ще използват в предизборната кампания. Тези формирования ще произведат единствено послания за предизборна агитация и пропаганда. Времето няма да им стигне, за да проучат задълбочено проблема, заради който е формирана съответната комисия, а депутатите получават допълнителни средства върху възнагражденията си. 

Народните представители дори не са приключили работата в създадени по-рано други шест временни комисии – за сигурността на машинното гласуване; за защита на правата на психично болните пациенти и изготвяне на законодателни промени, които да ги гарантират; за сделката между „Булгаргаз“ и турската държавна компания „Боташ“; за аферата „Нотариуса“, за дейността на Глеб Мишин, едно от главните действащи лица в престъпни схеми за придобиване на българско гражданство.

Единствената комисия, върху която са се съсредоточили управляващите, е за Нотариуса. При изслушването си тази седмица обаче вътрешният министър Калин Стоянов отново е отказал да съобщи/потвърди вече известния факт, че убитият дилър на правосъдие Мартин Божанов – Нотариуса е бил доверено лице и сътрудник на МВР. (Информацията обяви във Facebook журналистът от Антикорупционния фонд Николай Стайков, както и името на човека, вербувал го през 2005 г. – Виктор Младенов от Трето РПУ в София, „извършвал множество нерегламентирани справки в базите данни на МВР по отношение на лица, оперативно интересни за Нотариуса, включително за свидетели срещу него“.)

Да не забравяме и временната комисия, която разследваше полицейското насилие на протеста срещу БФС и чиято работа официално приключи в средата на март, но липсват заключенията. 

Сега тази бройка се попълва с нови три комисии, гласувани в полунощ на трети срещу четвърти април, всички със срок на действие от месец. Едната, предложена от ИТН, е за проучване на корупционни практики в Агенция „Митници“ и евентуалната роля на министъра на финансите Асен Василев в тях. Комисията ще бъде оглавена от Тошко Йорданов от ИТН. За другите две председатели така и не бяха избрани – преди всяко тяхно заседание председателят на парламента ще решава кой да ги ръководи. 

Най-много парламентарно време отнеха дискусиите и гласуването на предложена от ПП–ДБ комисия за изчезналата пътна карта за реализацията и преминаването на газопровода „Турски поток“ през България (разширение на газопреносната мрежа, под каквото име е известен проектът). Документът описва етапите на изпълнение на тръбопровода, който транзитира природен газ за Сърбия, Австрия и Унгария. Вероятно копие на пътната карта се появи в кореспонденция от хакнатата от украинци поща на Евгений Зобин, помощник на високопоставения руски политик Александър Бабаков. Бившата министърка на енергетиката Теменужка Петкова (ГЕРБ), подписала пътната карта през 2017 г. заедно с шефа на „Газпром“ Алексей Милер, отговори така на въпроса на ПП–ДБ къде е оригиналът: 

Пътната карта ви е предоставена по времето на управлението на Кирил Петков, от ДАНС ви е предоставено копие.

Третата комисия е за необходимостта от дерогацията на „Лукойл“ и ефекта върху потребителите и режима в Русия. 

Наред с комисиите обаче парламентът прие безпрецедентно решение, с което на практика забрани на финансовия министър в оставка Асен Василев да харчи пари от бюджета, освен за пенсии, заплати, неотложни социални плащания и падежиращи плащания по държавния дълг – до назначаване на служебно правителство. Предложението на ГЕРБ–СДС и ДПС e поредното, с което парламентът „трича“, по определението на ClubZ, Василев, когото ще задължи да изплати по 75 лв. за великденски добавки на над 500 000 пенсионери с пенсия до линията на бедност от 526 лв. Идеята е пак на ГЕРБ и ДПС. 

Приемайки друго предложение на ГЕРБ, депутатите задължиха Министерството на финансите да внесе до края на март 1 млрд. лв. във фонд „Сигурност на електроенергийната система“. Решение, което правителството в оставка даде на КС с мотива, че плащането е трябвало да бъде записано в Закона за държавния бюджет. На КС е дадено и ограничението, наложено на финансовия министър, да прави разходи извън тези, които му разреши парламентът.

Ще бъде чудо, ако 49-тият парламент свърши и друга работа, освен предизборната агитация, в оставащия му не повече от месец. Например да приеме законопроекта за еврото, който мина обществено обсъждане и е важен в контекста на целта за присъединяване към еврозоната през 2025 г.

Пътната карта за „Турски поток“ vs. дерогацията за „Лукойл“

Дискусиите по създаването на комисиите се превърнаха в предизборен диспут. Нито една от двете политически сили не предложи създаването им, когато се „сглобяваха“. Сега Венко Сабрутев от ПП гръмовно пита от трибуната: „Кой и колко открадна от изграждането на „Турски поток“? Кой позволи българската енергетика да бъде поета на управление от Москва? Нямам търпение да ви видя физиономиите, когато пратиме [sic!] документа на прокуратурата“, предизвиквайки отговори в същия натюрел от ГЕРБ. 

На 6 март с колегите сме задали въпрос към енергийния министър дали пътната карта, показана на обществото и изкарана от хакнат имейл на сътрудник на руски депутат, е истинската пътна карта и е била в Енергийното министерство. Питали сме като народни представители къде е пътната карта, имаше и разследване на ДАНС. Отговорът на самото министерство е, че самото министерство не е убедено каква е пътната карта и откъде е,

каза депутатът от ПП–ДБ Ивайло Мирчев. От ГЕРБ–СДС не им останаха длъжни.

Разликата между на „Лукойл“ дерогацията и „Булгартрансгаз“ е една основна. Единият проект генерира печалба, генерира приходи. Другият проект – точно обратното, пълни гушата на така наречения „омразен режим“ на Путин,

заяви народният представител Александър Ненков.

Според бившата енергийна министърка Теменужка Петкова, настояща депутатка от ГЕРБ–СДС, има паметна записка за проекта в ДАНС и всеки журналист можел да я поиска. От предоставените на Mediapool.bg данни от „Булгартрансгаз“ става ясно, че от пускането в експлоатация на продължението на „Турски поток“ през българска територия приходите от резервирани капацитети и пренесени количества природен газ са 1,308 млрд. лв. Тоест съоръжението, построено, за да бъде заобиколена Украйна като основна страна за транзита на руски газ, е изплатило над половината от направената от „Булгартрансгаз“ инвестиция. (От 1 януари 2025 г. Киев спира транзита на руски газ през своя територия и „Турски поток“ през България е един от двата варианта за доставки на синьо гориво за Централна Европа заедно с „Ямал“ през Германия.)

Две наум, три наум

Какъвто и да е съставът на служебното правителство с премиер председателя на Сметната палата Димитър Главчев, който излиза в неплатен отпуск, несъмнено ГЕРБ ще има влияние в него. Преди да бъде избран начело на държавните одитори, Главчев беше председател на Контролната комисия на ГЕРБ, депутат от ГЕРБ в няколко парламента и за кратко председател на Народното събрание. Своята кариера и съответстващата ѝ тежест в обществото той дължи на партията, направила толкова много за него. 

Макар да обеща на президента Радев неутрални и равно отдалечени експерти за министри, самият той не минава за такъв. Но въпреки че е невидима за обществото, комуникацията му с държавния глава, а защо не и с Бойко Борисов, със сигурност не престава, за да няма сътресения при указа за назначаване на служебния кабинет.

Служебният кабинет на Димитър Главчев, освен с наклон към ГЕРБ, се оказа и с реверанс към президента. Людмила Петкова – вицепремиер и министър на финансите, експерт с дълъг опит, свързват я с ДПС. Калин Стоянов – министър на вътрешните работи, най-спорното име в този кабинет, предизвикало остра реакция в ПП–ДБ. Виолета Коритарова – министър на регионалното развитие и благоустройството, оглавила Агенцията по геодезия, картография и кадастър в третия кабинет на ГЕРБ. 

Ивайло Иванов, който е избран за министър на труда и социалната политика, също е кадър на ГЕРБ. Министърът на отбраната Атанас Запрянов досега беше заместник-министър. Министърът на външните работи Ивайло Ценов е бил 15 години консул на България във Виена. За министър на правосъдието обаче е избран заместник на Борислав Сарафов – Мария Павлова.
Министър на образованието остава проф. Галин Цоков, един от хората, за които премиерът в оставка Николай Денков каза, че е бил номинация на ГЕРБ.

Министър на здравеопазването е Галя Кондева, изпълнителна директорка на болницата по хематология. За министър на културата Главчев връща министър от служебните кабинети на президента – Найден Тодоров. Министър на околната среда и водите става един от заместник-министрите – Петър Димитров. Министър на земеделието остава Кирил Вътев. Георги Гвоздейков също запазва поста си като министър на транспорта, заради което ще бъде изключен от ПП.

За министър на иновациите и растежа е избран дългогодишният председател на Комисията за защита на конкуренцията Петко Николов, а за министър на иновациите и растежа – Росен Карадимов, до момента председател на надзора на Българска банка за развитие. Карадимов е свързван с новото ляво, което се опитват да изградят отцепници от БСП. Шефът на „Булгартрансгаз“ Владимир Малинов става министър на енергетиката, за министър на електронното управление е избран Валентин Мундров, който и по време на преговорите за ротация беше предложен от ГЕРБ за позицията, а сега е заместник-министър. За министър на туризма е предложен шоуменът и продуцент Евтим Милошев, а за министър на младежта и спорта – Георги Глушков, първият българин, играл в NBA.

Прегрупирането на политическата сцена между доскорошни яростни противници, които създават временни съюзи, вече не изненадва никого. Интересите на първо място.

ПП–ДБ пак се фокусират върху отколешния си политически враг – ДПС и санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания Пеевски, обявявайки, че съпредседателят на ДПС е в основата на дирижирана атака срещу тях, при която са задействани всички „бухалки“. (Все пак с ГЕРБ ще търсят обща платформа след изборите през юни.) Съпредседателят на ДБ Христо Иванов повтори, че разривът при ротацията е настъпил, тъй като Пеевски не е получил исканото. А премиерът в оставка Николай Денков определи посочения от Доган за лидер на ДПС така:

Делян Пеевски в момента е най-голямото зло, което се случва в България.

Четвърт век по-рано тогавашният премиер Иван Костов каза същото за Ахмед Доган: „Доган е проклятието на България.“

В антракта между две правителства

Шумната акция на ДАНС със 72-часовото задържане на назначената преди месец и половина шефка на Агенция „Митници“ Петя Банкова и заместника ѝ Людмил Маринов се състоя в антракта между две правителства – кабинета в оставка на Николай Денков и служебния с премиер Димитър Главчев. Банкова вече е с повдигнато обвинение за участие в организирана престъпна група, действала от 2022 г. и занимавала се с търговия с влияние, подкупи и контрабанда. 

Публикуваната на сайта на Агенция „Митници“ нейна биография е постна – съдържа данни за образованието, но не и за конкретните длъжности и институции, в които е работила през годините, освен споменатата ДАНС, но без уточняване на периода. (Кадър на ДАНС – Плевен е и Маринов, когото тя е довела в агенцията.) Завършила е Академията на МВР, право в Югозападния университет и докторантура в УНИБИТ, т.нар. Библиотекарски институт – визитка, която повече подхожда за кадър на ГЕРБ или ДПС. Банкова няма опит в Агенция „Митници“, където Асен Василев я назначава първо за заместник-директор, а от края на февруари т.г. и за директор.

Медиите веднага припомниха, че нейният брат Стефан Банков оглавяваше „частната ДАТО“ на бившите вече главни прокурори Сотир Цацаров и Иван Гешев и беше началник на „Вътрешна сигурност“ на МВР. Разследващият сайт BIRD припомня, че той беше уволнен от вътрешния министър Бойко Рашков заради масовите подслушвания на протестите през 2020 г. Съдът обаче го върна, а въпреки че МВР обжалва, после „забрави“ да плати държавната такса от 70 лв. и така делото беше прекратено.

Сега Банков е прокурорски помощник на Сотир Цацаров, който след мандата си на главен прокурор и работата като председател на КПКОНПИ се върна във Върховната касационна прокуратура. В повечето публикации се споменава една и съща информация – че братът и сестрата не поддържат връзка помежду си, без източник за тези подробности.

Назначението на Банкова бе в момент, в който Асен Василев изненадващо обяви сливане на Агенция „Митници“ и НАП – инициатива, която не присъства в одобрената управленска програма на правителството до края на 2024 г. Стъпки в посока на реално сливане не бяха предприети, освен кадрови смени. 

Една версия срещу друга версия

Банкова е задържана заедно с други шестима, а версиите са различни. Управляващите и тя самата казват, че акцията е заради нейната добра работа срещу контрабандните канали, контактите с международни партньори и силно увеличените приходи (за последното не са предоставени данни, а и тя е на поста малко повече от месец). Изтъква се и заловена наскоро пратка от 180 кг кокаин в хладилен контейнер с банани на пристанище Бургас – по сигнал от австрийските служби. 

На тези твърдения се противопоставя разследването, което се води срещу организирана престъпна група за контрабанда, пране на пари, подкуп и длъжностни престъпления, започнато в условията на неотложност. В медии се появява контролирана информация от разследването, например че висш полицай е станал анонимен свидетел по делото срещу шефа на Агенция „Митници“, промъкват се и данни за контрабанда на цигари в големи количества. Все още обаче няма официални изявления от МВР, ДАНС и КПКОНПИ, за чиято първа жертва се обяви Банкова.

„Както знаете, в момента на ГКПП „Капитан Андреево“ има служители на САЩ и това е изцяло по моя инициатива и по тяхна партньорска инициатива“, заяви пред журналисти Петя Банкова преди задържането ѝ. В пост в социалните мрежи бивш заместник-министър на финансите с ресор митници – Георги Кадиев, заяви, че става въпрос за един-единствен служител на САЩ, изпратен на пристанище Бургас.

Цялата информация за акцията срещу Петя Банкова е оскъдна – къде е истината и дали става въпрос за реална битка срещу контрабанда, или за опит за овладяване от кръгове, чиито интереси са нарушени, обществото няма как да прецени. Фактът, че се прави точно сега, показва предизборни усилия. А поради липса на разбирателство в управлявалата доскоро сглобка ПП–ДБ пък не успяха да наложат искането си за смяна на шефовете на служби, назначени при служебното управление на президента. Според ГЕРБ и ДПС те работели чудесно.

Предизборната кампания започна и гражданите са облъчвани с истини, полуистини и откровени лъжи. На изпроводяк премиерът в оставка най-сетне каза и кои са министрите в правителството, предложени от ГЕРБ чрез Мария Габриел. Това са министърът на културата Кръстьо Кръстев, на образованието – Галин Цоков, на иновациите и растежа – Милена Стойчева и на туризма – Зарица Динкова. 

Изглежда, че вътрешният министър Калин Стоянов и министърът на електронното управление Александър Йоловски са се „обърнали“ на другата страна по време на 9-те месеца. А след като ПП–ДБ поискаха оставката на Стоянов, той е в открит конфликт с тях и дори обяви как съпредседателят на ПП Кирил Петков поискал от него да назначи Кирил Ценкин за шеф на предизборния щаб. (Служителят на НСО Ценкин стана зам.-министър на вътрешните работи по предложение на Петков.) 

Всичко е избори.

Български политически животни

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgarski-politicheski-zhivotni/

Български политически животни

На Аристотел принадлежи определението, че „човекът е политическо животно по природа“, тъй като може да достигне своя най-висок потенциал, като се занимава с нещата, касаещи полиса – тоест с политика. Колко висок е потенциалът на българските политически животни, повели обществото към шести парламентарни избори за последните три години?

Тестът за шестата поправка на Конституцията три месеца след гласуването ѝ дава шанс на президента Румен Радев да покаже онова лице, което нацията обича да вижда – национално отговорно и загрижено, макар и в рамките на стеснените му правомощия при назначаване на служебен кабинет. Такъв отново стана належащ, след като и третата политическа сила, на която държавният глава връчи мандат – „Има такъв народ“, най-малката партия в 49-тото НС, върна празна папка. 

Механиката на политическия процес

Медиите забълбукаха от въпроси има ли конституционна криза, кой може да е министър-председател измежду записаните в Конституцията десетина души и кого би избрал Румен Радев. Председателя на Народното събрание Росен Желязков (ГЕРБ), който следва Бойко Борисов още от Столичната община? Гуверньора на БНБ Димитър Радев, издигнат още през 2015-та начело на централната банка от ГЕРБ? Или един от тримата подуправители – Андрей Гюров (ПП), Петър Чобанов (ДПС), Радослав Миленков, избран през 2019 г. от сглобката ГЕРБ–ДПС?

А може би председателя на Сметната палата Димитър Главчев (ГЕРБ), който беше депутат още от голямата победа на партията през лятото на 2009-та? Или някой от двамата му заместници – Горица Кожарева, издигната от „Патриотичния фронт“ за този пост през 2015 г., и Тошко Тодоров, също от ГЕРБ? Кожарева дори беше временен шеф на институцията с гласовете на ГЕРБ, БСП, ДПС и „Български възход“, след като през 2023 г. бързо бе отстранен Цветан Цветков от Реформаторския блок.

Като възможен кандидат отпадна омбудсманът Диана Ковачева, бивша правосъдна министърка в кабинет на ГЕРБ, отскоро съдийка в Европейския съд по правата на човека. А нейната заместничка Елена Чернева-Маркова подаде оставка тази седмица със следния мотив:

Заемането на политическа длъжност, каквато несъмнено е тази на министър-председател, е несъвместимо с упражняваните от мен функции като заместник-омбудсман.

Самоотстраниха се и централните банкери и Радев обясни защо:

Има етичен кодекс и правила на Европейската централна банка, които забраняват на управители и подуправители да заемат политически постове. Има колизия с националното законодателство, което е очевидно, но това, за което малко се говори, е, че има колизия с европейското законодателство. Управителят на централната банка и неговата роля са изрично дефинирани в договора за функционирането на Европейския съюз, протоколите към него, Устава на ЕЦБ, Устава на Европейската система на централни банки. Те са много експлицитни в това отношение, че не могат да се съвместяват тези длъжности. Етичният кодекс изрично посочва, че управителят трябва да избягва каквото и да е участие в политическия процес.

Изглежда, че бащите на промените в Конституцията не са били наясно с тези правила, вписвайки управителя на БНБ и подуправителите в селекцията за премиери. Така че кръгът изглежда широк само на пръв поглед, защото накъдето и да се обърне Румен Радев, взорът му попада на ГЕРБ. На когото и от този кръг да се спре, няма да избегне критиките за връзка с Борисов. Вследствие на продължилата повече от десетилетие доминация във властта на Бойко Борисов регулаторите и контролните органи са окупирани от кадри на ГЕРБ, а тук-там се мяркат и свързани с ДПС. 

Изгледи за конституционна криза няма, каквито опити за внушения има, въпреки че след промяната на Конституцията не са променени и съответстващите закони, не е подготвен и Закон за служебното правителство. Срокът е бил през юни и е практически невъзможно да се реализира в близките дни. 

Никой не е очаквал, че колегите от ГЕРБ ще свалят правителство и ще ни хвърлят на избори два месеца след приемането на промените в Конституцията,

каза съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов по bTV

Проблемът е, че изброените в Конституцията лица не могат да откажат, но законите на институциите, в които работят, не им позволяват да заемат други длъжности, защото влизат в хипотеза на несъвместимост. По всяка вероятност изход ще бъде намерен – с вариант за неплатен отпуск, след което следва завръщане на предишната позиция. 

Същността

Въпреки несъгласията си с конституционните промени, които атакува и в Конституционния съд, президентът обяви, че ще обсъди предварително с партиите намеренията си и кандидата за премиер. С така проявената добронамереност и разум сигурно очаква да му върнат жеста с предварително съгласуване на кандидатите за министри, за да няма скандал при подписване на указа за назначаването на правителството.

Тези служебни министри ще управляват заедно с 49-тия парламент, който ще работи до полагането на клетва от новите избраници, което означава до юни. Експериментът с още близо 3 месеца действащо Народно събрание може да бъде използван от политиците за полезна за обществото политическа работа. Например да приемат тези закони, чието негласуване бави отпускането на втория транш от 653 млн. евро по Плана за възстановяване и устойчивост, а предстоят и трети, и четвърти за общо над 1,2 млрд. евро. 

Такива закони са приетият на първо четене миналата есен Закон за личния фалит, по който обаче не е работено впоследствие; пътната карта за енергетиката; законът за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения. От ПП–ДБ смятат да внесат в парламента подготвения от Министерството на правосъдието проект на Закон за съдебната власт. Но дали ще получи коридор за обсъждане законът, трасиращ пътя към избори на Висш прокурорски съвет, Висш съдебен съвет, Инспекторат на съдебната власт и главен прокурор, предстои да се разбере.

Също така все още не е известно дали управлявалото доскоро мнозинство ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС ще се заеме с избора поне на тези 85 членове на регулатори и контролни органи, за които е необходимо обикновено мнозинство. Идеята не е чужда на някои политици от ГЕРБ и ПП–ДБ. Със сигурност ще се наложи парламентът да избере омбудсман и негов заместник, при това без да губи време, тъй като през април Ковачева ще смени досегашния български съдия в ЕСПЧ Йонко Грозев. Продължават да са във висящо положение и управителят и подуправителят на НЗОК, които бяха първоначално избрани от парламента, а след скандал внесоха оставките си през декември 2023 г. Така Станимир Михайлов и Момчил Мавров тушираха възникналия тогава конфликт в сглобката, „помолила“ ги да подадат оставки. 

Тези и други назначения обаче трябва да намерят разрешение независимо от публично изразеното нежелание от съпредседателя на ПП Кирил Петков да се назначават хора преди избори, „когато е мътна водата“. Предложението за това беше отправено от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, който смята, че е по-добре двете формации да работят заедно, вместо да се противопоставят. Мандатите на мнозина в тези държавни органи са изтекли от години, а неизвестността как ще са разпределени силите в 50-тия парламент след изборите през юни прави атрактивна офертата на лидера на ГЕРБ. Освен че налива основи за бъдеща коалиция. Със сглобките вече е приключено.

Хронология на неосъществилата се ротация

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4244

Малко хронология на неосъществилата се ротация:

На 17-ти март Мария Габриел предложи: ротация на премиера и вицепремиера, без смяна на министри, и отлагане на подписването на споразумение за неопределено време.

ППДБ отказахме, защото за нас споразумението беше ключово.

На 19-ти март Мария Габриел внесе несъгласуван състав на Министерския съвет на втория ден от седемте за изпълнение на мандата без логично обяснение защо.

На 24-ти март Николай Денков предложи ротация на премиера и вицепремиера, без смяна на министри, но с подписано споразумение.

ГЕРБ отказаха. Вчера отказаха и повторно аналогично предложение с втория мандат, но с номиниран от тях премиер.

Разликата между предложенията на двете страни е ясна – споразумението. А какво има в него?

Съдебна реформа, реформа на службите, избор на независими регулатори, избор на органи на съдебната власт без гарантирани места за никого.
Все неща, без които държавата не може да върви напред. Неща, които щяха да бъдат протакани, отлагани и подменяни, ако ги няма черно на бяло.
И затова отиваме на избори – защото изглежда ГЕРБ са решили, че предпочитат избори пред това да имат твърд ангажимент по тези реформи, а ние (противно на обвиненията) не искаме да стоим във властта самоцелно, без да правим тези фундаментални за страната промени.

А всички „лакърдии“ от преговорния процес са шум и отклоняване на вниманието – кой с кого се срещал, какви имена задраскал, кой какво поискал, кой колко бил обиден и т.н.

България може да реши фундаменталните си проблеми само с независима съдебна система (без политици да назначават хора по върховете ѝ), с независими регулатори и с работещи служби. И това е най-трудната, но и най-важната политическа задача.

Материалът Хронология на неосъществилата се ротация е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Ще се сглобяват ли? Кой е на ход?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/shte-se-sglobyavat-li-koy-e-na-hod/

Ще се сглобяват ли? Кой е на ход?

ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС търсят път едни към други, въпросът е на каква цена, след като политиците се изчерпаха откъм оскърбления, а анализаторите – откъм метафори. И двете коалиции сигнализират, че са готови да продължат преговорите помежду си въпреки „счупеното доверие“, констатирано от премиера в оставка Николай Денков (ПП) в Брюксел, където е за Европейския съвет. 

От Брюксел дойде и публично насърчение към властите в София да продължат с усилията за съставяне на кабинет. За първи път България беше спомената в изявление, прието на срещата на върха на страните от еврозоната.

Приветстваме постигнатия напредък от България по пътя ѝ към приемането на еврото и я насърчаваме да продължи усилията си до изпълнението на всички критерии за конвергенция.

В „превод“ това означава, че редовен кабинет ще продължи тези усилия, така че от 1 януари 2025 г. България да приеме еврото. Предупреждението, че политическата нестабилност ще попречи, се чете между редовете.

В последната седмица отношенията между двете политически сили, управлявали 9 месеца чрез общ кабинет, рязко се изостриха. Въпреки договорената през май миналата година ротация, ПП–ДБ вече не приемат Габриел за премиер, след като тя еднолично внесе при президента изпълнен първи мандат със списък на несъгласувани с тях министри. ГЕРБ пък настоява за смяна на министъра на финансите Асен Василев, който обяви, че действайки през главата им, Габриел е провалила шанса за кабинет с първия мандат. И я нарече „най-новото и най-красивото лице на мафията в България“. (Без да уточнява кого определя като „мафия“.)

Кой ще мигне пръв

Ротацията на премиерския пост между Денков (ПП) и Мария Габриел (ГЕРБ) засече заради споровете за конкретни министерства, механизма за назначения в регулатори и контролни органи, сроковете за реформи на службите, промените в Закона за съдебната власт, отпадането на следствената тайна. И мястото на ДПС в цялата схема. Ако досега съвместното управление се основаваше на кратка декларация с шест основни приоритета и програма за 18 месеца, предизвикателствата вече са много по-големи и начертани в едно така и неподписано споразумение. Предстоят смени на повече от 110 високи позиции и амбиции за осъществяване на съдебната реформа. В случай че ПП–ДБ и ГЕРБ не се разберат за управленски съюз, доминацията на ГЕРБ и ДПС се запазва неизвестно докога. 

След задочните разговори тази седмица през телевизии и пресконференции, съпроводени с ултиматуми за крайни срокове и подкани за извинения, дойде ред и на декларациите. „Вие сте на ход – се обърнаха ПП–ДБ в декларация към партията на Бойко Борисов, – поемете отговорност за действията си и предложете конкретен план, адекватен на кризата, която създадохте.“

Ние оставаме отговорни към съдбата на страната и готови да споделим отговорността за общо управление. Това може да стане само при възстановяване на формулата на доверие и гарантиране на реалната реализация на реформите. Това може да стане само със споделен екип… 

„Вие сте на ход“, отвърнаха пак с декларация от ГЕРБ.

Поемете отговорност за действията на Асен Василев, разграничете се от него и нека заедно изработим план, адекватен на кризата, която умишлено създавате и към момента.

 „Що не се уууважа’ате?“ 

Откъм ПП–ДБ вече се чуват гласове, че първият мандат е пропилян, но преговорите ще продължат и правителство в 49-тия парламент отново ще има. Изглежда, смятат, че отново могат да реализират кабинет със своя втори мандат въпреки категоричната заявка на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, че няма да подкрепят такъв вариант. Съпредседателят на ПП Асен Василев обяви, че първият мандат е изчерпан и гледа към втория.

Президентът Румен Радев вече издаде указа, с който предлага на 49-тото Народно събрание да избере за премиер кандидата, излъчен от най-голямата парламентарна група – на ГЕРБ–СДС, и предложеното от него правителство. Кога обаче тази точка ще влезе в дневния ред, зависи от председателя на парламента Росен Желязков (ГЕРБ). А той не бърза. Докато точката все още не е в дневния ред, кандидатът за министър-председател може да прави промени в състава на правителството, обявено при президента; може дори да го подмени цялото. Практически мандатът може да си стои внесен неограничено време, тъй като Конституцията не предвижда срок. 

Едва ли лидерът на ГЕРБ е вярвал, че ПП–ДБ безпрекословно ще се подчини и съгласи с едностранното (му) решение за състава на кабинета, представен от Габриел. Скандалът беше неизбежен, а значи и предопределен. Вероятно Борисов е пресметнал, че при една нова ескалация на напрежението ще постигне по-лесно целите си за конкретни назначения, жертвайки дори репутацията на европейското лице на партията си. Пестеливата информация, изпусната и от двете страни, показва, че са били близо до постигане на съгласие за много от назначенията. Например дори и да бъде свален министърът на енергетиката Румен Радев и мястото му да заеме Жечо Станков, Радев щял да оглави Българския енергиен холдинг (БЕХ). 

Сега мишена отново е Асен Василев, за когото ПП–ДБ няма да приемат да напусне Министерството на финансите. Следователно ГЕРБ и ДПС, присъединили се в атаката, могат да поискат друго в замяна. Няма свян в политиката, когато се разпределя власт. За да засилят натиска, ГЕРБ и ДПС обединиха всички политически сили в парламента (без ПП–ДБ, разбира се) срещу Василев, гласувайки до 31 март министърът на финансите в оставка да покрие 1 млрд. лв. дефицит в енергетиката. 

Точката беше вкарана като извънредна с гласовете на ГЕРБ и ДПС и така Асен Василев разполага с по-малко от десет дни, за да разреши ликвидните проблеми на фонд „Сигурност на електроенергийната система“. (Фондът беше създаден през юли 2015 г., за да покрива разходите на обществения доставчик НЕК, произтичащи от задълженията му за изкупуване на ток по преференциални цени.) Парламентарното решение е и предупредителен знак от мафията към Василев и ПП–ДБ – нещо като увита във вестник мъртва риба или куршум в плик.

Моралът – начин на употреба

Употребата на морала от българския политически елит е омерзителна. Бойко Борисов, който се е разделял с политически съратници при най-малкия признак за имиджова щета, унизи Мария Габриел. Няма съмнение, че тя не би се решила да представи папката с имената на министрите, ако не ѝ беше наредено. Сега същият Борисов иска извинение от Василев, задето е обидил Габриел, въпреки че публичното унижение, на което я подложи собствената ѝ партия, е много по-голямо. Асен Василев се извини на Мария Габриел в качеството ѝ на жена, което беше още една обида за нея поради явния сексизъм на посланието. Нима самият Василев не управлява със същата тази мафия, за която твърди, че е зад Габриел?

Дългото мълчание на ГЕРБ и ПП–ДБ след публикуваните декларации означава, че зад кулисите и извън обективите някаква комуникация тече и най-късно през уикенда решение ще бъде обявено. При едни нови предсрочни парламентарни избори кампанията няма да е лесна за ПП–ДБ – няма как да нахъсват избиратели с „изчегъртване“ на ГЕРБ, с изваждане на ДПС, след като няма на кого друг да разчитат за партньорство. За ГЕРБ ситуацията няма да е така усложнена.

Петъчният парламентарен ден мина без внесен отказ от позицията на кандидатката за премиер на ГЕРБ Мария Габриел. Министър-председателят в оставка Денков пък предупреди от Брюксел партньорите си в управлението да не внасят за гласуване само премиера без състав на правителството. Изглежда, че са го послушали. Съгласно Решение №20 на Конституционния съд от 1992 г. най-напред парламентът избира министър-председателя, а със следващо решение – и състава на правителството. Но какъвто и да е редът за гласуване, ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС трябва да са постигнали разбирателство за сглобяване 2.0. Коалиция едва ли ще се получи, а изразените в първоначалните документи намерения и от двете политически сили за пълен мандат също няма да се реализират. Най-вероятно ще се опитат да изкарат тази година, за да изберат перманентната власт. 

После – предсрочни избори и този път може и да се получи коалиция. Едва ли като тази в Германия и нейните над 800 страници коалиционно споразумение, публично известно, но не и сглобка по балкански.

10 години Евромайдан. Революция и реакция

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaidan-revoliutsiya-i-reaktsiya/

<< Към първа част

10 години Евромайдан. Революция и реакция

На датата, на която се публикува настоящият текст (16 март 2024 г.), се навършват десет години от формалното начало на руската агресия срещу Украйна. Тя започва с прииждането на „малки зелени човечета“ и инсцениран референдум в Крим на 16 март 2014 г., служещ като параван за анексията на автономната република на следващия ден. Паралелно Кремъл подстрекава размирици в градове като Одеса, Харков, Донецк, Луганск в Югоизточна Украйна. Безредиците и неуспешната симулация на гражданска война прерастват впоследствие в зле прикрито руско военно вмешателство в Донбас. Международно забравената война, съсредоточена в тази част на Украйна, ескалира през 2022 г. в открита пълномащабна руска инвазия. 

Моментът, избран за начална точка на тези действия, не оставя никакво съмнение, че те са директна реакция на Кремъл срещу украинската революция, която започва през ноември 2013 г. и кулминира в края на февруари 2014-та. Самият Путин разказва в интервю, че е взел решението да анексира Крим в нощта срещу 23 февруари 2014 г., един ден след като украинският президент Виктор Янукович бяга заедно с покъщнината си от Украйна. Но тук причинно-следствената връзка се губи за много хора.

Какво толкова се случва на Майдана, че кремълският самодържец така да възненавиди цял един народ и цяла една страна?

Както причините, довели до протестите в Киев и описани в първата част на тази тема, така и самата революция са покрити с пластове от пропагандни наративи, опростено представяне и умишлено недоразбиране. Диференцираният разбор на събитията около Евромайдана по необходимост прилича на археологически разкопки, в които с фина четка трябва да се отстраняват натрупванията на времето, за да се стигне до самите артефакти. Трагедията на Украйна не е просто в това, че тя е жертва на агресия; най-печалното е, че агресорът зададе терминологията и маниера, с които светът говори и мисли за нея.

Митовете, култивирани по отношение на Евромайдана, са безчет и не могат да бъдат изчерпателно адресирани в един текст. Но най-главните са два и те по един издайнически начин са огледални един на друг, защото игнорират променливата динамика на революционните събития и представят кратки отрязъци от тях като цялостна картина. Първият мит се фокусира единствено върху началото на протестите и приписва на участниците в тях „геополитически“ мотиви: те уж са „против“ Русия и „за“ Европа. Вторият пък е фиксиран върху края на революцията и гласи, че Майданът е насилствен преврат на крайнодесни „бандеровци“. Тези два статични погледа на свой ред пък обслужват шаблонния медиен имидж на Украйна като страна, която езиково, етнически, и идеологически е разделена на „изток“ и „запад“.

Фазите на революцията 

Протестите на киевския „Майдан Незалежності“ („Площад на независимостта“) продължават три месеца и протичат през няколко фази на мобилизация. Тези фази, както показват детайлни изследвания, базирани на представителни извадки и интервюта с фокус групи, се различават една от друга по отношение на исканията и лозунгите, демографската си композиция и протестния си репертоар. 

Първата мобилизационна вълна започва на 21 ноември 2013 г., броени часове след като президентът Янукович обявява, че няма да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Тя се състои най-вече от млади хора, студенти, представители на творческите професии, ученици. Те развяват европейския флаг редом с украинския и скандират „Україна – це Європа“ („Украйна е Европа“), а мобилизацията в интернет се осъществява през хаштага #Євромайдан, откъдето протестите добиват международно популярното си название. 

Съществен първоначален организационен тласък е даден от широко споделяна публикация на активиста и журналиста от афганистански произход Мустафа Найем, който приканва съгражданите си да излязат на площада с напомнянето, че „лайковете не се броят“. Впрочем публикацията е написана на руски език.

Демонстрациите бързо се разрастват след 29–30 ноември, когато специалните полицейски части „Беркут“ се нахвърлят върху протестиращите и ги пребиват. Втората мобилизационна вълна вече обхваща много по-широки възрастови и класови групи. На помощ на „студентския“ Майдан се притичва „родителският“: на площадите из цялата страна се стичат и хора на средна възраст с всякакви професии, които се обединяват срещу полицейския произвол. „Кои си въобразявате, че сте? Защо биете нашите деца?“, скандират те. 

Оттук нататък евроинтеграцията остава на заден план като мобилизационен мотив. Както констатира изследователката Олга Онух в серия от интервюта, „медианният“ демонстрант е най-разтревожен от нарастващото ниво на репресия и потъпкването на гражданските свободи, а не от мнимото сближаване с Русия. Това схващане се потвърждава в представително социологическо запитване в началото на февруари 2014 – най-големият дял от запитаните демонстранти (около 70%) посочват именно репресиите като една от трите си главни подбуди за участието в митинга, а отказа от Споразумението с ЕС – едва 53,5%. Тази нова фаза на протестите измества фокуса на мобилизационния дискурс към по-универсални категории: граждански права, прогрес и човешко достойнство. Именно тогава Евромайданът се ребрандира като Революция на достойнството – наименованието, с което ще остане в украинската колективна памет.

Режимът на Янукович реагира на протестите по репресивен, насилствен и същевременно непостоянен начин, който подклажда нови и нови вълни на мобилизация и радикализация. Масови арести се редуват с масови амнистии. Платени провокатори – т.нар. титушки (по фамилното име на Вадим Титушко, платен демонстрант, който през пролетта на 2013 г. пребива журналисти) – се смесват с тълпата и всячески се стремят да я тласнат към насилие. Полицията и други силови структури, работещи за режима, получават все по-често зелена светлина за побой над протестиращите. Маскирани мъже похищават ранени революционери от болниците и се налага доброволци да бдят над тях на смени. 

На 16 януари 2014 г. репресиите кулминират в пакет от „антипротестни“ закони, които имат за цел радикално да ограничат свободния печат и правото на демонстрация. Те са прокарани скорострелно през парламента и развързват ръцете на „Беркут“. Няколко дни по-късно следва втора вълна от побои и за първи път протестиращи загиват в резултат на полицейските действия.

„След първия изстрел вече нищо не беше същото“ 

Пролятата кръв маркира радикален нов период в историята на независима Украйна. Въпреки хаотичния мафиотски характер на прехода, украинският държавен апарат, за разлика от руския и беларуския, до този момент не си е позволявал да прибегне до масово насилие като инструмент за саморазправа със собствените си граждани. А те ясно показват, че не са склонни да търпят прекрачването на тази граница. 

Властта подценява масовия характер на протестите, както и капацитета на участниците в тях за иновация и самоорганизация. Първоначално протестният репертоар се състои предимно от символни и културни практики – концерти, джемсесии (някой е домъкнал пиано отнякъде), речи, открити лекции. Но след всяка проява на полицейщина той се обновява и допълва. Изграждат се барикади; кримските татари спретват полева кухня; организират се доброволчески медицински пунктове; пенсионери, бездомни хора, майки с малки деца, ветерани от войната в Афганистан окупират площада на смени, докато по-младите ходят на работа. Заражда се „Автомайдан“ – мобилно подразделение на протестите, което препречва пътя на полицията, блокира административни сгради, евакуира пострадали. Майданът се превръща в град в града, в карнавал на свободата, в паралелно измерение, където времето и пространството са кондензирани, а общоприетите практики за политика и социализация са преобърнати с главата надолу. Писателката Катерина Мишченко описва тези моменти на радикална солидарност така:

Майданът се роди от нуждата да даваш и да споделяш. В тези нови качества на взаимоотношенията се криеше подривният характер на нашия протест, неговият огромен потенциал, който нямаше нищо общо с партиите или опозиционните политици.

В същото време зачестяващите сблъсъци с държавните силови структури водят до поредна и този път предвидима промяна в композицията на протестиращите: рязко спада пропорционалният брой на жените, който дотогава е почти 50%. Увеличава се и сравнителният дял на националистическите организации и радикално настроените демонстранти, готови да използват насилие като ultima ratio (двете групи се припокриват само отчасти). Особено последните изиграват роля във финалните дни на революцията, макар че до самия край представляват много малка част от протестиращите.

От 18 до 21 февруари революцията излиза от контрол и на места се стига до екстремно насилие. В последната вълна на ескалация „Беркут“ и други специализирани части – „Алфа“, използват драстични методи на репресии срещу демонстрантите: бойни патрони, гранати и снайпери. Някои от радикалните демонстранти, които се самовъоръжават, отвръщат на огъня. Загиват около 90 души. Неколцина от тях са полицаи, а повечето са демонстранти под 25-годишна възраст. Стотици са ранени. Детайлите на този кървав епизод до ден днешен не са напълно изяснени от украинското правосъдие и дават повод за множество взаимни обвинения, както и за конспиративни теории през годините. „След първия изстрел, след първия коктейл „Молотов“ вече нищо не беше същото“, спомня си Сергий Жадан, писател и централна фигура на харковския Майдан.

През цялото време Янукович не показва ни най-малка готовност за пълноценен диалог или компромис. Това го превръща в най-одиозната фигура в украинската политика. Всеобщата непоносимост към неговата власт се превръща в основен мобилизационен мотив към края на протестите. „Банду геть!“ („Бандата вън!“) става доминиращият лозунг, отправен към Партията на регионите, която наистина е трудно различима от вертикално интегрирана криминална организация. 

Едва след февруарското клане и с посредничеството на външните министри на Германия, Полша и Франция Янукович склонява да подпише споразумение с лидерите на опозицията. То предполага служебно правителство и предсрочни президентски избори. Майданът обаче, неконтролируем и отчужден от официалните политически играчи, включително и от опозицията, спонтанно отхвърля споразумението. А Янукович… натоварва съществена част от имàнето си на хеликоптери и бяга от Киев, а впоследствие и от страната. 

Междувременно протестиращи и репортери щурмуват президентската резиденция в Межигирия, превърнала се в символ на вулгарния мафиозен материализъм. Резиденцията шокира със своя кич. Протестиращите се натъкват на всевъзможни реликви на мутробарока. „Каква логика може да се очаква от човек, който използва златна тоалетна?“, пише Сергий Жадан.

Както се оказва впоследствие, украинският президент е планирал бягството си още преди споразумението. Тази стъпка хвърля страната в конституционна криза, тъй като няма правна норма или прецедент, които да регулират такъв извънреден случай. Ново служебно правителство и предсрочни избори се назначават ad hoc заради странната фактическа абдикация на действащия президент.

Митът за разделената Украйна

Колективната памет за Майдана в много страни е доминирана от медийните изображения на насилие и десен радикализъм. Динамиката на протестите през 2013–2014 г. обаче не може да бъде описана от тези статични картини. Евромайданът се различава коренно и от предшестващата го Оранжева революция през 2004 г. Както показват количествените изследвания, оранжевият бунт е демографски доминиран от западните региони на страната, а национално-езиковите мотивации са по-широко застъпени от демократичните.

На фона на това Евромайданът е много по-плуралистичен и много по-граждански ориентиран. Протестиращите тълпи са изключително разнообразни – съставът им преминава през всякакви етнически, класови, политически, възрастови и географски граници. В революцията участват етнически украинци, руснаци, арменци, беларуси, грузинци, кримски татари, евреи, афганистанци. Автомонтьорът от Житомир гради барикади рамо до рамо с програмистите от Киев; пенсионери лагеруват до ученици и студенти; леви и десни активисти временно заравят томахавката. 

Още по-важно е, че революцията изхвърля през прозореца медийните клишета за „разделената между изток и запад Украйна“. Дихотомията между „русофони“ и „украиноговорещи“ не играе никаква роля в протестите. Руският и т.нар. суржик – битово наречие на украинския, лексикално доминирано от руски заемки – са точно толкова lingua franca на демонстрантите, колкото и книжовният украински. Регионалните различия също играят много по-малка роля в сравнение с предишните протести, въпреки че протестната активност е по-ниска на юг и на югоизток. Донецк и Луганск също имат своите по-малки Майдани, както и градове като Харков, Суми, Днипро, Полтава, Одеса, дори кримските Севастопол и Симферопол.

Разбира се, всяка революция по дефиниция е поляризиращо събитие и тази не прави изключение. Далеч не всички в Украйна я подкрепят. Много хора, особено в Донбас, също изпитват неприязън към Янукович, но гледат скептично на Майдана, не споделят лозунгите му, не разбират целите му или пък просто са отблъснати от атмосферата на хаос и противопоставяне. Равнодушните, дори негативните нагласи към промяната са разбираеми с оглед на колективните травми в паметта на региона, страдащ от болезнена деиндустриализация, престъпна приватизация и всекидневие в патримониални структури, доминирани от местни олигарси. 

Този скептицизъм в Донбас обаче не трябва да се бърка със сепаратистки настроения, които тогава, както и в предходните години, не са широко разпространени. Представителни запитвания от март 2014 г. показват, че исканията за „присъединяване“ към Русия в страната остават в едно ограничено малцинство при все регионалните вариации. Дори в Крим, регион със специфична история и демографски състав, изменен от столетия на русификация и етнически чистки на коренното население – кримските татари, такова желание изразява около 1/3 от населението – далеч от нарисуваните по-късно на псевдореферендума 96,57%.

Реакция и последствия

„Геополитическият“ елемент в цялата история в крайна сметка се привнася от Путин и неговия антураж, които от самото начало привиждат в Майдана антируска конспирация и системен конфликт между „Запада“ и „Изтока“, който се възпроизвежда в миниатюра на украинска територия, мислено разделена по поречието на Днепър. Идеята за народно въстание за тях е оксиморон: ако някъде по света избухват размирици, те по дефиниция трябва да са контролирани от „нечий щаб“. Тук не мога да се изразя по-добре от беларуския журналист Артьом Шрайбман

Тези хора не могат и да си представят, че някакви групи от хора са способни да взаимодействат хоризонтално, да живеят без пастир. За тях има само вертикал, само казарма. Само елитите и стадото овце под тях. Щом сме свикнали да живеем в такова общество и да го управляваме, значи всички общества са такива.

Владимир Владимирович дотолкова се опиянява от геополитическите си фантазии, че пристъпва към възможно най-крайните политически действия – военно насилие, инсцениране на спонтанен сепаратизъм, инвазия. Речта, която той държи на 18 март 2014 г. по повод анексирането на Крим, е пълна със злостни коментари за „управляеми“ революции, „неонацисти, русофоби и антисемити“, както и с мракобесни исторически спекулации – дословно същите тропи, с които светът ще бъде облъчен още веднъж на сутринта на 24 февруари 2022 г. 

В този момент вече въобще не става дума за икономическите интереси на Русия – евразийският интеграционен проект, а и самата Украйна имат ограничено значение за руската външна търговия. Основната мотивация е за реванш срещу украинския народ и решението на голямата част от него да се опълчи на плячкосването на страната и затягането на авторитарните гайки.

Още тогава беше видимо с просто око, че всъщност официалната идеология на Кремъл е тази, която залита в крайнодясното, неумело маскирайки империалисткия си милитаризъм с псевдолява антизападна реторика. Но през 2014 г. за мнозина в Европа беше по-удобно безкритично да се възприемат великоруската гледна точка и путинският разказ за „управляемата революция“. Когато не знаеш почти нищо за една страна, най-лесно е да я гледаш през призмата на имперската арогантност и да смяташ нейните граждани за същества без собствена воля, за пешки в геополитическия шахмат. 

Така украинският народ се превърна в проекционно поле за всякакви постимперски шовинизми, национални комплекси и идеологически клишета. Политически предприемачи от всякакъв тип – десни, леви, прогресивни, консерватори, самодоволни моралисти и обикновени циници – вкупом се втурнаха да заклеймяват жертвата и да амнистират насилника. И от българска страна имаше много такива гласове. Но тези необуздани инсинуации по адрес на украинската революция говорят много повече за самите нас, отколкото за нея.


Авторът благодари на Елен Будинова за полезните коментари и подобрения по текста. 

Защо ГЕРБ иска точно тези (шест) министерства?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/zashto-gerb-iska-tochno-tezi-shest-ministerstva/

Защо ГЕРБ иска точно тези (шест) министерства?

„… изглежда като коалиционно, но ние ще казваме, че е само Мария Габриел“, казва съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков в записа от Националния съвет на партията в края на май миналата година. Партийният елит обсъжда бъдещия управленски формат между ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС. Десет месеца по-късно двете политически сили преговарят за коалиционен кабинет – все едно как ще го нарекат – с първия мандат на ГЕРБ–СДС, начело на който по силата на договорената ротация е Мария Габриел.

На 25 март Габриел ще занесе в Президентството папка с имената на министрите и засега единствено сигурното е, че сред тях ще са Николай Денков (като вицепремиер), Асен Василев (на финансите), Калин Стоянов (на вътрешните работи) и Андрей Цеков (на регионалното развитие и благоустройството). Дотогава ПП–ДБ и ГЕРБ, преговарящи за състава на бъдещия кабинет, за механизма за назначения и за мястото на ДПС в разпределението на властта, ще са приключили разговорите. 

След първоначалното затишие в медиите започнаха да се появяват съобщения за кои министерски кресла претендира партията на Бойко Борисов. Общото кратно между публикациите на „24 часа“, „Клуб Z“ и „Капитал“ са шестте министерства – външното, на енергетиката, на отбраната, на земеделието, на иновациите и на околната среда. Почти всички те управляват европейски програми за милиарди – с изключение на МВнР, което се оказа въпрос на престиж и трамплин към позиция в международна институция за Габриел

Апетитите за енергетиката

Министерството на енергетиката (МЕ) и държавните предприятия и дружества под неговата опека са притегателни за всяка власт и в контекста на енергийната трансформация тези апетити нарастват в геометрична прогресия. А при разпределението и управлението на средствата в Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ) енергетиката няма равна. 

1,6 милиарда лева по ПВУ са за изграждане на инфраструктура от съоръжения за съхранение на електроенергия с 6000 МВт/ч използваем енергиен капацитет – в близост до мощности за възобновяема енергия (ветрогенератори, фотоволтаици, ВЕЦ, геотермална енергия и др.). Над 343 млн. лв. са безвъзмездни средства за централа за комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия от геотермални източници; 179 млн. лв. – за енергийно ефективно улично осветление; 240 млн. лв. – за домакинства, които ще поставят слънчеви инсталации за битова гореща вода и фотоволтаични системи до 10 кВп, включително системи за съхранение на електрическа енергия; 139,6 млн. лв. – за пилотни проекти за производство на зелен водород и биогаз.

Под контрола на МЕ е и друг огромен ресурс – отговорността за териториалните планове на трите въглищни района Стара Загора, Перник и Кюстендил за общо 1,1 млрд. евро (близо 2,2 млрд. лв.) и инвестиционните предложения за бизнеси. 

Наред с това, съгласно приета наскоро законова промяна, и министърът на енергетиката вече ще дава становище за промяна на предназначението на земеделска земя с площ над 50 дка, когато върху нея ще се изграждат мощности за производство на възобновяема енергия. Това означава, че без министерски подпис нито един голям проект за зелена енергия няма да види бял свят. 

ГЕРБ бездруго контролира държавната енергетика – правителството на премиера в оставка Николай Денков възстанови на поста изпълнителен директор на „Булгартрансгаз“ Владимир Малинов и назначи за шеф на АЕЦ „Козлодуй“ друг стар кадър на партията на Борисов – Валентин Николов. Друг енергиен шеф от времето на ГЕРБ – Петьо Иванов, оглави дружеството, което ще строи новите ядрени мощности на площадката на АЕЦ „Козлодуй“.

Кой ще има думата в земеделието?

Независимо как се казва министърът, ДПС винаги е имало контрол върху Министерството на земеделието и храните, в което също са съсредоточени значими ресурси. 

За периода 2023–2027 г. Европейският съюз осигурява почти 2,6 млрд. лв. чрез различни програми, а още 335 млн. лв. предоставя държавният бюджет. От тези около 3 млрд. лв. над 590 млн. се предоставят безвъзмездно за проекти в областта на земеделието и животновъдството. 

Името, спрягано за министър на земеделието, е на Георги Тахов, чиято кариера на попрището на държавните служби започва при кабинета „Орешарски“ – управлението на БСП и ДПС. Тогава той става началник на НАП – Пловдив, а служебният кабинет на президента го постави начело и на ДФ „Земеделие“.

Най-могъщият министър

Министерството на околната среда и водите управлява средствата по програма „Околна среда“ (2021–2027 г.), които надхвърлят 3,6 млрд. лв. заедно с националното съфинансиране. Близо една трета от тези средства са предвидени за разширяване и модернизация на ВиК инфраструктурата за вече консолидираните райони Велико Търново, Габрово, Плевен, София-град, Софийска област, Търговище, Хасково и Добрич. Това означава обществени поръчки за харчене на около 1,4 млрд. лв. Без София, в останалите центрове кметовете са от ГЕРБ, в Добрич – от коалиционния партньор на Борисов СДС.

Проекти, свързани с околната среда, се финансират и от Програмата за развитие на селските райони, както и от ПУДООС. Министърът на околната среда и водите обаче е по-силен от премиера – законът му дава право да спре и пусне всяко производство. Така екоминистърът в кабинета на тройната коалиция Джевдет Чакъров, настоящ съпредседател на ДПС, не одобри доклада за ОВОС на канадската компания „Дънди Прешъс Металс“ за разширение на добива им в златната мина „Челопеч“. Наред с това бавеше свикването на Висш експертен екологичен съвет, който да разгледа доклада за ОВОС за находището „Ада тепе“ в Крумовград, и така блокираше инвестиционните планове на компанията.

Вече действа скрининг за чуждите инвестиции 

Министерството на иновациите и растежа управлява две европейски програми – „Конкурентоспособност и иновации в предприятията“ (2021–2027) с бюджет от близо 3 млрд. лв. и „Научни изследвания, иновации и дигитализация за интелигентна трансформация“ (2021–2027) с бюджет от 2,14 млрд. лв.

В мандата на бъдещия премиер Мария Габриел започва да действа скринингът на преките чуждестранни инвестиции в България – в съответствие с европейски регламент, за да не се допуска т.нар. корозивен капитал в стратегически сектори. През март влязоха в сила промените за скрининг на чуждестранните инвестиции, предложени от съпредседателя на ДПС Делян Пеевски, санкциониран за значима корупция по Глобалния закон „Магнитски“. По силата на закона към Министерския съвет се създава междуведомствен съвет с представители на осем министерства и на спецслужбите, който ще разглежда всяка чуждестранна инвестиция над 2 млн. евро и съответно ще я разрешава или ще я отказва.

ГЕРБ настояват да получат и министерството на отбраната (МО)

Критикуваният и от свои, и от чужди министър Тодор Тагарев обаче може и да запази поста си. Причината е до голяма степен имиджова – ако партията на Борисов получи и МО, символ на евроатлантизма, какво остава за ПП–ДБ? 

Но освен това военното министерство движи големи проекти за модернизация на армията. Приоритетните проекти до 2026 г. са десет, сред които придобиване на 8 Ф-16 Блок 70 за доизграждане на изтребителна авиационна ескадрила; придобиване на нови трикоординатни радари и др. Именно поръчката за радарите, за която са предвидени 400 млн. лв., повлия на искането за смяната му. Критиката към него е, че не е изискал подобрение на офертата на френската компания „Талес“, но настояваше правителството на Денков да одобри бързо сделката.

В периода 2026–2032 г. за българската армия са предвидени други три големи проекта – специални бронирани инженерни машини за батальонните бойни групи, тактически комуникационно-информационни системи и ракетни катери за повишаване на способностите на военноморските сили. Необходимите за всичките 13 проекта средства са 6,6 млрд. лв.

Небалансирано

Ако тези промени в кабинета се осъществят, ПП–ДБ ще имат твърде малко позиции, макар че запазват Министерството на финансите. Ще се наложи да запазят проблемното Министерство на здравеопазването, което никой от партньорите не иска, бъдещото Министерство на европейското развитие, което ще бъде създадено за Николай Денков, за тях е и Министерството на правосъдието. 

Предвид разкритията, че министърът на вътрешните работи Калин Стоянов е бил номинация на ГЕРБ, балансът на силите рязко се променя. Засега е ясно, че процедурите за избор на нов състав на регулатори и контролни органи няма да стартират веднага. Процедурите по номиниране и проверки за интегритет ще отнемат дълго време, а през май предстои и кампания за евроизборите. Разбира се, за ГЕРБ и ДПС подобно бавене е добре дошло – ще продължи да управлява тяхната гарнитура. Тяхната сглобка се оказа трайна, а на ПП–ДБ и ГЕРБ все така изглежда като коалиция.

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/predi-izborite-ili-kak-se-stava-kandidat-prezident-v-usa/

Изборите в САЩ, част I. Механизмите на вота

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ

Независимо дали обикаляте по улиците на Вашингтон, окръг Колумбия, или се разхождате из малки курортни градчета като Оушън Сити в Мериленд, може да си купите тениска както с лика на Джо Байдън, така и на Доналд Тръмп – и то от един и същи продавач. Излитащите от „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк пък могат да занесат у дома сувенирни шоколади с лика на 45-тия или 46-тия американски президент. Под това прозира не само търговска находчивост, американската способност всичко да се превръща в продукт или поредната изборна година, а и дълбоките разделения, които едновременно уж разкъсват обществената тъкан в Америка, но и са всекидневие, към което всички са привикнали. 

САЩ е ключов партньор на България, световна сила и основна страна във все по-горещ военен конфликт, така че предстоящите през ноември президентски избори разбираемо вълнуват не само българите, но и света. Същевременно от САЩ ни дели цял океан, а дигиталната близост до американския свят е илюзорна: за много европейци например изборният процес в Америка е тъмна материя. У нас американската политика често се разглежда или през кратки новини и очерци, или през превратното тълкуване на източници на дезинформация – като тези, които по-рано през годината обявиха началото на гражданска война в САЩ, която така и не се състоя. 

Но това, че Америка е любима тема на антидемократичната пропаганда в България, не означава, че отвъд океана няма съвсем реални и сериозни проблеми. Тяхното разбиране е свързано не само с интереса ни към политиката. То може да ни помогне да разберем по-добре как работи демокрацията, а също и какво може да се случи, когато механизмите ръждясат и не се сменят с нови. Затова в поредица от статии ще разгледаме някои от най-често задаваните въпроси, свързани с американските избори, и ще разнищим защо всъщност е толкова трудно да си направиш демокрация. Започваме от самото начало. 

Първичните избори 

Американските избори са сложен процес с повече стъпки, отколкото стандартните европейски избори. Кампаниите често започват в предходната година, като има множество кандидати от всяка партия. Традиция е партията на управляващия президент да не излъчва други кандидати, ако той е отслужил само един мандат, тоест ако има право на още един. Затова и настоящият президент Джо Байдън не бе предизвикан от свой съпартиец. От 70-те години насам няма действащ президент, който да е бил победен по този начин по време на предварителните избори. 

Тази година обаче в някои щати рекорден брой избиратели на демократите избраха варианта „не подкрепям никого“ по време на първичните избори. Това е резултат от гражданска акция, която използва протестен вот като наказание за политиката на САЩ в конфликта между Израел и Палестина. След терористичната атака на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г. и последвалия отговор на Израел (подкрепян от САЩ), към момента са убити над 30 000 цивилни палестинци. Палестинските територии са в хуманитарна криза, като се трупат все повече доказателства за диспропорционално използване на сила от страна на Израел спрямо цивилното население. Конфликтът в Близкия изток подхранва разделения в Демократическата партия и може да предизвика отлив в подкрепата за настоящия президент. 

В изборна година всяко едно събитие, независимо дали става въпрос за вътрешен, или външен конфликт, може да наклони везните в една или друга посока. Същевременно обаче в САЩ се наблюдава т.нар. втвърдяване на електората, за което ще разкажем подробно в следващите текстове. Този феномен води до твърди електорални ядра, които подкрепят кандидатите си независимо от всичко – дори да става дума за множество престъпления като при кандидата на републиканците Доналд Тръмп, за някои от които той вече е осъден. 

Какво представлява Избирателната колегия и демократична ли е тя? 

През 2016 г. Доналд Тръмп спечели изборите, въпреки че по-голяма част от американците гласуваха за Хилари Клинтън. Как се случи това и възможно ли е през 2024 г. да има повторение? 

Демокрацията в САЩ не е пряка, както в много европейски държави. В преките демокрации бюлетините се броят и общият брой се преизчислява в проценти подкрепа за всяка партия. Но когато американците гласуват, те всъщност избират кого ще изберат определени хора от техния щат. 

Звучи сложно? Вероятно защото е. Тези определени хора са част от Избирателната колегия, разписана в американската Конституция от основателите като компромис между директното избиране на президента с гласуване и неговото назначаване от Конгреса. Именно заради Избирателната колегия пет пъти в историята на САЩ се е случвало президент, който не е спечелил най-много гласове, всъщност да спечели изборите.

Колегията има 538 членове. Президентът е избран, ако получи поне 270 от тези 538 гласа. Основният аргумент в полза на Избирателната колегия е, че делегирани представители биха могли да вземат по-добро решение от масите, избягвайки потенциална тирания на мнозинството над малцинството или подвеждане по популисти и демагози.

Разбира се, нищо не гарантира, че членовете на Избирателната колегия са по-образовани или по-компетентни от средностатистическия избирател – днес те са просто партийни назначения, които законите в някои щати задължават да се съобразят с волята на избирателите. На изборите през 2016 г. рекорден брой електори не го направиха. Някои от електорите на демократите например гласуваха за Бърни Сандърс вместо за Хилари Клинтън, тъй като предварителните избори бяха разцепили поддръжниците на партията на две крила. 

Защитниците на Избирателната колегия твърдят, че така се осигурява пропорционално представителство на цялото население на Щатите. В противен случай кандидатите биха концентрирали усилията си върху големите населени места, където има най-много гласоподаватели, и напълно биха игнорирали нуждите на централните, по-слабо населени щати. 

Но в съвремието нуждите и интересите на гласоподавателите не се определят от населението или от големината на техния щат. Разделенията по основните въпроси, като климатичните промени, правото на аборт или Втората поправка, са актуални както в градовете, така и в малките населени места, като в повечето щати има сравнително разнообразие от привърженици на републиканците и демократите, както и безпартийни гласоподаватели.

Все повече експерти са категорични, че Избирателната колегия е недемократична и следва да бъде премахната. Този процес никога не е бил особено популярен и сред гласоподавателите: данни от есента на 2023 г. показват, че 65% от американците искат пряко гласуване на президентски избори. Вместо да има изравняващ ефект между щатите, Избирателната колегия създава т.нар. колебаещи се щати. Те се променят през годините, но идеята е, че получават непропорционално внимание от кандидатите, които са наясно, че гласовете на електорите в останалите щати са им гарантирани. Това оборва и най-силния аргумент в полза на Избирателната колегия. 

Тъй като обаче Колегията обикновено се защитава от онези, в чиято полза работи, Републиканската партия от години блокира нейното премахване, за което призовават демократите. Това е поредна разломна линия между двете партии, превърнала се в заложник по-скоро на политически интереси, отколкото на вслушване в желанието на мнозинството. 

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ
Различни визуализации на изборите през 2016 г. Картата дава грешна представа за политическите настроения в страната не само защото щатите в Средна Америка са много по-слабо населени от щатите по крайбрежието. Скрийншот от VOX
Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ
Различни визуализации на изборите през 2016 г. Графиката показва, че в повечето щати има здравословен микс от подкрепящи демократи, републиканци и независими. Скрийншот от VOX

Какво представляват партийните комитети и какво е Супервторник? 

В САЩ съществуват и т.нар. партийни комитети – различни групи, съставени от членове на съответната партия. Тяхната роля да номинират кандидати е ключова в първичните избори, завършващ с т.нар. Супервторник (тази година той беше в началото на март). След Супервторника – последния ден, в който членовете на дадена партия в определен щат гласуват за предпочитаната от тях номинация, е ясен кандидатът за президент от всяка партия, който ще се яви на същинските избори.

Партийните комитети се появяват през 1800 г. и са съставени от членове на Конгреса, които номинират кандидат-президенти. Критиките към тях са, че не успяват да гарантират разделението на властите, т.е. принципа, според който трите власти – изпълнителна (президент), законодателна (Конгрес и Камара на представителите) и съдебна (Върховен съд и съдилища) – трябва да бъдат независими една от друга. През 1812 г. например върху президента Джеймс Мадисън е оказван натиск от членове на Конгреса, които поставят условие той да обяви война на Обединеното кралство, ако иска да го номинират повторно. 

Напрежението, породено от тази система, достига своя пик през 1824 г., когато нито един от кандидатите, номинирани от партийните комитети, не успява да спечели достатъчно гласове и де факто Конгресът трябва да назначи президент. Тогавашната криза и назначението на по-малко популярния кандидат води до разпадането на първата двупартийна система в САЩ и появата на настоящите две партии, макар и не във вида, в който ги познаваме днес. 

Партийните комитети остават силно недемократични до 60-те години на миналия век. На предварителните избори дотогава се гледа по-скоро като на тест дали кандидатът, избран от една партия, ще се справи добре на същинските избори. От 1968 г. насам Демократическата партия постоянно променя функционирането на своите партийни комитети, опитвайки се все повече да ги демократизира. Това е дълъг (и със сигурност скучен за читателя) процес на нововъведения, отмяна на нововъведенията и замяната им с други, разписване на забраненото и позволеното в процеса и т.н. Подобна е ситуацията и при републиканците, които дават повече свобода на щатите сами да определят правила за партийните си комитети. 

Какво ни показват тези сложни механизми? 

Ако от всичко това ви е заболяла глава, не сте единствени. Освен класическото разделение на властите, цялата система на управление на САЩ е изградена от подобни микропроверки и баланси, които понякога работят, а понякога отнемат повече свободи, отколкото дават, в добрите случаи – временно. Компромисът за Избирателната колегия е само един от многото, заложени още в основите на държавата. Тези компромиси между често взаимно изключващи се позиции осигуряват така необходимия баланс, в който може да вирее някаква свобода, включително и най-важната – да се променят вече установени механизми. 

Илюзорно разбиране е, че демокрацията гарантира пълна ефективност на управлението или някаква утопия. Напротив, демокрацията е по-хаотична, изисква повече време и често предполага натиск и борба между определени групи, за да се стигне до най-доброто решение за всички. Демокрацията също така не е равнозначна на свобода и равенство, а само на равния шанс да се стремим към тях и на държава, която ни пази ефективно както от самата себе си, така и от самите нас. 

110 на 3. Или критична маса хора

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/110-na-3-ili-kritichna-masa-hora/

110 на 3. Или критична маса хора

Кой колко ще вкара – въпросът на въпросите за 2024 г. Фундаменталният въпрос, прозиращ зад документите, които ще обсъждат двете управляващи коалиции ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС (заедно с третия неназован партньор ДПС). А после определената преди 9 месеца за премиер за следващите 9 месеца Мария Габриел (ГЕРБ) и нейното правителство ще бъдат гласувани от парламента. Все едно как ще назоват тези документи – меморандум или споразумение, все едно как ще се нарекат помежду си – сглобка или коалиция, но всичко започва с избора на 110 души в регулатори, контролни органи и съдебна власт. Има вероятност и да приключи с него.

„Няма да има коалиция, докато не видим, че реформите са се случили“, заяви съпредседателят на „Продължаваме промяната“ (ПП) Кирил Петков. Независимо че от ПП–ДБ укоряват ГЕРБ как пришпорват коалирането с исканията си и заявяват, че ще продължат с усилията за реформи, такива няма, а управленската програма се изчерпва до края на 2024 г. Има начало на съдебната реформа с приетите промени в Конституцията, други начала̀ няма. Всички останали системи – здравеопазване, образование, енергетика – работят постарому, инхаус процедурите са в сила и даже ги индексират. Ситуацията в държавните ТЕЦ и в мините в комплекса „Марица-изток“ се усложнява и напрежението сред хората расте, тъй като не са наясно какво ги очаква в съвсем близко бъдеще – например дали ще получават заплати до края на годината. 

Висшият приоритет

В проекта си обаче ГЕРБ гръмко обявяват за свой „висш приоритет“ продължаване на съдебната реформа и приемане на нов Закон за съдебната власт. Но проектът за такъв вече е публикуван за обществено обсъждане от Министерството на правосъдието, ръководено от Атанас Славов от ПП–ДБ. Именно в него са разписани изискванията към изборните кандидати за членове на Висшия съдебен съвет и Висшия прокурорски съвет: юристи с високи професионални и нравствени качества, с най-малко 15-годишен юридически стаж, независими и партийно неутрални.

Номинации от квотата на Народното събрание ще могат да правят: депутатите; Висшият адвокатски съвет; юридическите факултети или съответните на тях структури във висшите училища; класирани на първите три места съгласно рейтинговата система на висшите училища в България в професионално направление „Право“; неправителствени организации, които най-малко 5 години са работили активно и имат опит в областта на съдебната реформа, чрез народен представител. Какъв ще е резултатът, ще е ясно след няколко месеца; кой ще е главният прокурор – наесен. 

Дотогава управляващото мнозинство трябва да е приключило с изборите на 85-те души в регулаторите и в контролните органи, след като реши през март как ще го прави и колко да отпусне на ДПС. Защото това е неизбежно и двете страни го разбират: ПП–ДБ, които уж се опитват да изолират ДПС, а всъщност да ограничат влиянието им, и ГЕРБ, които смятат, че на ДПС им се полага по подразбиране – нали и те са евроатлантици. А и за първи път след тройната коалиция ДПС получи първата си значима позиция в институция именно при сглобката във вид на място на подуправител на БНБ наравно с ПП–ДБ.

Типично…

… по български, търсят се едни хора за едни места, вместо едно толкова значимо кадрово обновление да бъде предшествано от предварителна оценка на работата на съответните органи и отчитане на необходимостта от законодателни промени, за да бъдат по-ефективни. И едва тогава да се попълват вакантните позиции с новите кандидати. 

Съвкупността на тези кандидати би следвало да представлява онази критична маса, която да осъществи дълбока промяна на държавността – трансформация, която да започне на институционално ниво. Повратната точка, отвъд която няма връщане към „Батко и братко“, „Мишо Бирата“, „Двете каки“, „Ти си го избра“, „ДП“, SS club и прочие символи на безмерната алчност и пошлост на българската политическа битност с нейните мажоретки и джуджета.

Началото на процеса подсказва, че ще наблюдаваме състезание за вкарване на „бройки“ – опити за парцелиране на органите, основано на политически и бизнес интереси. Проектите, които управляващите коалиции предстои да обсъждат, са чисто и просто технология за назначения с нейните механизми за номинации и одобрение. Всяка страна се бори да си подсигури квота, която ще ѝ гарантира и политическо дълголетие, защото партия с представители в Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) или в Комисията за финансов надзор (КФН) например би била ухажвана от бизнеса. 

Парцелирането на назначенията на база партийни квоти, а не общи цели би било сред най-лошите последствия предвид обществения интерес. Когато се говори за негативна селекция в институциите, основана на партийна целесъобразност и зависимости, не трябва да се подценява неистовото желание на партиите да управляват системите. 

От началото на Прехода досега всяка партия, която идва на власт, започва поголовна подмяна, която стига и до директорите на училища, а в кметствата – и до чистачките. Непрекъснатите смени с повече или по-малко компетентни, но предимно верни на партията кадри (а често дори не и на партията, а на някой висш/а функционер/ка) са разрушителни за самата държава. 

„А когато става въпрос за главния прокурор, всеки на власт има интерес да разполага с този много сериозен пост“, казва адвокат Ина Лулчева в интервю за БНР. 

Партийните пешки 

От необходимите за подмяна 110 позиции 85 могат да се изберат с обикновено мнозинство, каквото сформират ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС със своите 132 народни представители. Партията на Бойко Борисов ги е изброила в предложеното споразумение: един конституционен съдия, омбудсман, четирима за Сметната палата, нов фискален съвет, Комисия за финансов надзор, Комисия за публичен надзор над регистрираните одитори, Комисия за защита на конкуренцията, Комисия по икономическа политика и иновации, Агенция за публичните предприятия и контрол, Комисия за енергийно и водно регулиране, НЗОК, НОИ, Комисия за защита от дискриминация, Комисия за защита на личните данни, БТА, СЕМ и др.

Мнозина български граждани едва ли са наясно какво точно вършат част от тях. Например що за орган е Комисията за публичен надзор на регистрираните одитори? Ами един от многото органи, които проспаха една от най-големите финансови афери в най-новата история на България – тази в Корпоративна търговска банка (КТБ). Комисията не е оказвала ефективен надзор на одиторите от KPMG – компанията, заверявала отчетите на КТБ в периода 2009–2013 г. 

Председател на тази комисия по това време е Ваня Донева (понастоящем е неин член), чийто опит, преди да заеме поста, е на общинска служителка в Балчик, общинска съветничка в Добрич и разбира се, депутатка от ГЕРБ, които я и избират. Начело на КЗК от юни 2016 г. насам е друг кадър на ГЕРБ, може да се определи и като бойкоборисовски – Юлия Ненкова. Решенията, които тези и много други комисии вземат, следва да се разглеждат като функция на интересите на Борисов, но също и на фаворити, по определението на „Капитал“, като Делян Пеевски и Христо Ковачки.

Тези два примера са кратка извадка за партийното овладяване на независими по закон регулатори, чиито решения движат или изхвърлят големи бизнеси. Засега няма убедителни доказателства, че партиите доброволно ще се лишат от тези инструменти заради общественото благо. 

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

Post Syndicated from Иво Илиев original https://www.toest.bg/10-godini-evromaydan-chast-1/

Част първа

10 години Евромайдан. Политическа икономия на безхаберието

„Всички неща, които живеят дълго, постепенно дотолкова се пропиват с разум, че произходът им от неразума започва да изглежда неправдоподобен“, пише Фридрих Ницше в „Човешко, твърде човешко“. Един век по-късно психологията ще назове този феномен „ретроспективна рационализация“ – механизъм, който ни помага да правим по-приемливи за самите себе си трудни за разбиране или преработване събития от миналото, тълкувайки ги като по-рационални, праволинейни и еднородни, отколкото всъщност са били.

Евромайданът, или украинската Революция на достойнството, която през 2024 г. отбелязва десетата си годишнина насред война и разруха, е пример за комплексно и поляризиращо събитие, което лесно се поддава на изкривяваща рационализация. От дистанцията на времето е лесно да бъде представено като логичен низ от калкулирани решения, взети в „нечий щаб“ – един вид, геополитически шахмат. Такава трактовка широко резонира с битовото политиканстване. Но тя е несъвместима с изконните черти на революцията – стихийност на събитията, липса на координация, преобръщане на утвърдения порядък. И не на последно място – със сивата реалност, че полезрението на политическите актьори често е ограничено, действията им – недообмислени или въобще ирационални, а последствията от тях – непредвидени.

Една стандартна опростенческа интерпретация, популяризирана от хора с голям социален капитал и тесен кръгозор, разглежда началото на Майдана в геополитически контекст. Накратко тази версия гласи: Западът тласка Украйна в своята орбита („Всичко е по вина на НАТО!“), „проруският“ ѝ президент се противопоставя на това, а „прозападната“ част от населението на Украйна въстава срещу него, тласкайки и бездруго разделената страна към гражданска война.

Реалните събития, които предшестват Евромайдана, нямат нищо общо с подобна карикатурна картина. Янукович съвсем не е толкова „проруски“, колкото го рисува популярното въображение, а евроинтеграцията в крайна сметка не е доминиращият мотив на протестите. Разделението между „Изток“ и „Запад“ вътре в самата Украйна е в голямата си част медийна проекция. НАТО пък няма съвсем никакво отношение към тези събития – централният външен актьор в случая е ЕС, но към този момент неговият „геополитически“ интерес към Украйна е, меко казано, хром. Една по-удачна реконструкция на събитията, които водят до революцията, изисква повече внимание към самата Украйна, към ограничената рационалност на политическите актьори и политико-икономическите взаимовръзки между тях.

„Престъпността беше получила своя президент“

След проваления опит за електорална манипулация през 2004 г. Виктор Янукович се завръща в украинската политика с гръм и трясък шест години по-късно и печели президентските избори, този път в открито и конкурентно съревнование. По ирония на съдбата кампанията му е менажирана от Пол Манафорт – онзи, който по-късно ще ръководи кампанията на Доналд Тръмп в САЩ.

Янукович заменя на президентския пост един друг Виктор – Юшченко, който по ред причини се оказа провалена реформаторска надежда. Новият Виктор символизира приемственост вместо промяна. А освен това е стереотипна посткомунистическа мутра. Той е двукратен затворник и издънка на олигархичните кланове от Донецк, а използването на бандитски прийоми в политиката му иде отръки. По време на неговата администрация корпоративният рейд достига небивали размери – според неправителствени организации около 7000 бизнеса стават жертва на изнудване или принудително изземване. 

Близки до президента субекти натрупват приказно богатство за рекордни срокове. Синът на Янукович – Олександър, дипломиран стоматолог с нито един излекуван зъб през живота си, се нарежда сред най-богатите хора в страната и само в периода между април и октомври 2013 г. магически утроява състоянието си от 187 на 510 млн. долара. Плячкосването на държавния бюджет достига такива размери, че международната платежоспособност на страната е под въпрос.

В същото време администрацията на президента започва да затяга обръча около съдебната власт, на практика анулирайки всички политически свободи, извоювани от гражданския сектор в периода 2004–2010 г. На 1 октомври 2010 г. Конституционният съд на Украйна отменя конституционната реформа от 2004 г., която значително ограничава компетенциите на президента и засилва ролята на парламента. През октомври 2011 г. Юлия Тимошенко, някогашната премиерка и основният политически конкурент на Янукович, набързо е осъдена на 7 години затвор. Политиката на Украйна е доминирана от омраза и противопоставяне. „Престъпността беше получила своя президент… По онова време Украйна ми изглеждаше като една голяма противна рана“, спомня си писателката Таня Малярчук в сборник с есета от 2014 г.

ЕС срещу ЕврАзЭС

Трагично съвпадение е, че отговорността за ключови външнополитически решения пада именно върху най-безотговорния и некомпетентен президент, който независима Украйна е имала. От 2009 г. нататък ЕС води нова политика, с която да регулира отношенията си със страните на изток от границите на Съюза след двата големи рунда на разширяване – т.нар. Източно партньорство. Тази политика официално цели да изгради „кръг от държави, които споделят основните ценности и цели на ЕС“. Неофициално това е опит да се тегли чертата на разширяването и да се намери по-минималистична форма на сътрудничество с европейски страни, смятани за неспособни да се реформират и да станат пълноправни членове на Съюза – Армения, Грузия, Молдова, Украйна. 

Тази минималистична рамка включва подписване на т.нар. двустранни споразумения за асоцииране, които обхващат свободна търговия, регулаторно напасване и по-тясно сътрудничество в определени ключови области. Но в нея няма почти нищо от дълбокото взаимно обвързване, характерно за предприсъединителния процес, през който минават България и другите страни. Дори обемът на Споразумението говори сам за себе си: документът е под 1000 страници, докато пълноправното членство в ЕС предполага приемането на законова рамка, надхвърляща 80 000 страници (т.нар. acquis communautaire). И най-важното, при асоциирането изрично липсва перспективата за членство.

Няколко години по-късно Русия лансира собствен проект за регионална интеграция – Евразийски икономически съюз (ЕврАзЭС), първата стъпка от който е Митнически съюз. По думите на самия Путин, този съюз е частично проектиран по модела на ЕС и е насочен към страните от бившия СССР, в това число и Украйна. За нея обаче обвързването с такъв проект е неатрактивно и проблемно. Външнотърговското салдо на Украйна с много от другите бивши съветски републики и без отпадане на митата е отрицателно, а делът на двустранната търговия с Руската федерация (РФ) стремглаво пада от десетилетия без каквато и да е политическа намеса. С други думи, като относителна тежест двете страни стават икономически все по-малко важни една за друга. 

Ключовият внос на Украйна от Русия – енергийните ресурси, може безпроблемно да продължава и без по-тясно търговско обвързване. На всичко отгоре руската икономика има сериозни структурни дефицити, произтичащи от огромната тежест на въглеводородите. Валутата ѝ е нестабилна по същата причина. Русия няма потенциала да бъде пълноценен интеграционен център за региона, затова ЕврАзЭС е движен най-вече от хроничното самонадценяване на кремълските властелини. В официалната външнополитическа концепция на РФ от 2012 г. те нескромно се самоопределят като представители на „един от най-влиятелните и конкурентоспособни центрове на съвременния свят“.

На този фон дори повърхностното обвързване с огромния европейски пазар, предвидено в Споразумението за асоцииране, е значително по-привлекателно от украинска гледна точка. В Москва въпреки това смятат, че в Киев на власт е „нашият кучи син“, както се изразява анонимен представител на Кремъл. Квалификацията е точна, доколкото Янукович е персонаж, много близък и разбираем за руската върхушка – социализиран в късния СССР, издигнал се в анархичния криминален свят на 90-те, циничен, алчен, безскрупулен, смятащ държавните институции за частна собственост, а демокрацията – за куха фасада. Украинските институции пък са пълни с руски колаборационисти и агенти. Освен това Янукович прави съществени отстъпки на Русия още в първите месеци на президентството си: през пролетта на 2010 г. подписва с Дмитрий Медведев споразумение, което автоматично удължава стационирането на Руския черноморски флот в Севастопол до 2042 г.

В Кремъл обаче не отчитат, че от самото си стъпване на власт администрацията на Янукович няма каквото и да било намерение да се присъединява към Митническия съюз на Русия, макар и да избягва открити изявления в тази посока. А двустранната работа с ЕС върви на пълни обороти въпреки многото опасения от европейска страна. В Брюксел с основание смятат, че интересът на украинските управляващи към асоциирането е единствено от финансово естество, а институционалното сътрудничество и правовата държава са им последна грижа. Но все пак Украйна е държавата, която най-бързо изпълнява техническите критерии. След пет години преговори споразумението е готово за подписване на планираното заседание на Европейския съвет във Вилнюс в края на ноември 2013 г.

В месеците преди заседанието Москва засилва натиска върху Янукович, използвайки смесица от икономически шантаж, импортни ограничения, внезапни проверки на товари, заплахи и опити за подкупване. Реториката на Кремъл ескалира. В редица драстични обвинения, традиционно съдържащи резервираност към НАТО, руският дипломатически корпус представя Източното партньорство като мащабна геополитическа интрига, насочена срещу Русия и поставяща пред свършен факт страни като Украйна.

Тази реторика, меко казано, не отговаря на истината, като се има предвид тогавашната липса на задълбочен интерес към Украйна от страна на ЕС. Съюзът си има достатъчно главоболия заради катастрофалните асиметрични ефекти, които еврото създава между страните от Северна и Южна Европа, и заради грешната стратегия за справянето с тях. На този фон отношенията с Украйна и постсъветското пространство изглеждат като третостепенен проблем. Източното партньорство и бездруго не е амбициозен проект: бюджетът му е малък, посветен му е ограничен административен капацитет, а имплементацията му изцяло зависи от политическата воля на местните правителства в целевите държави. Това е един бавен, бюрократичен и дългосрочен инструмент, който няма потенциал да бъде използван за натиск в кризисни ситуации.

Непредвидените последствия на „бързите пари“

Междувременно Украйна е в тежка икономическа ситуация. Годините на некомпетентно управление и плячкосване са довели страната до тежки бюджетни проблеми. Балансът по текущата сметка е алармиращ, а външнотърговският баланс допълнително се влошава заради наложените от Русия ограничителни мерки. Янукович спешно трябва да попълни бюджета, за да си осигури нов мандат на президентските избори през 2015 г. Бавната, дългосрочна и изпълнена с условия политика на Брюксел започва да му дотяга, както и Международният валутен фонд. Организацията предлага на Украйна кредит от 15–20 млрд. долара, който в краткосрочен план да подсигури ликвидност на държавния бюджет, но също го обвързва с провеждането на отдавна належащи реформи в енергийния и банковия сектор. Освен това „краткосрочно“ в речника на Вашингтон означава месеци, дори тримесечия, а в представите на Янукович това е далечно бъдеще с оглед на субективната му нужда от „бърз кеш“.

В същото време Путин прави контраоферта: 15 млрд. долара незабавен кредит от руски банки директно към украинската държава, както и „промоционално намаление“ на цената на газа с 268,50 долара за всеки 1000 куб.м. Това предложение сякаш е сервирано на сребърен поднос, защото липсват каквито и да е искания за дълбоки вътрешни реформи. Но разбира се, има и дребен шрифт. 

Първо, сделката предпоставя, че редица стратегически обекти в Украйна ще бъдат приватизирани от руска страна – излишно е да се казва – с