Tag Archives: Политика

Викторина за кандидат-управляващи. Три въпроса

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/viktorina-za-kandidat-upravlyavashti/

Вторачени в хронометъра, който отмерва оставащото време до падането от власт на Бойко Борисов, не вдигаме очи към хоризонта пред идните управляващи. Който и да дойде след Борисов, няма как да знаем дали ще е по-добре за гражданите на България. Подобна увереност може да има само ако промените са необратими в морален план. Такава гаранция едва ли е по силите и на детектор на лъжата. Политиката и политиците не се вълнуват от духовния и нравствен кризис, макар да произвеждат повече нравствен патос, отколкото могат да консумират.

Трудно е да измерим отсега морала на кандидатите за следващото управление, доверявайки се единствено на противостоенето им на Борисов. Няма такава презумпция, че който се бори с „лошите“, значи е „добър“ – това е хипотеза и подлежи на доказване. Преди да позволим на някои от тези хора да управляват, е добре да ги чуем (не по мегафоните) по теми, които не носят идеологически тежести.

№ 1: Пътят към еврото

От юли т.г. България е в Механизма на валутните курсове (ERM II), известен и като „чакалнята за еврото“, и в Банковия съюз. Случи се именно в третия кабинет на Борисов. От 1 октомври първите пет български банки – „Уникредит Булбанк“, Банка ДСК, ОББ, Пощенска банка и „Райфайзенбанк“ – ще бъдат пряко надзиравани от Европейската централна банка. Нещо още по-важно – България запазва фиксинга лев/евро (1,95583) до реалното присъединяване към Европейския валутен съюз.

Препотвърждават ли противниците на Борисов този път?

Глупав въпрос, би казал някой – нали присъединяването към еврото произтича от Договора за присъединяване към ЕС, ратифициран от парламента. Факт. Независимо от това – и от факта, че законът за референдумите забранява плебисцити по ангажименти, поети с международни договори, проруската партия „Възраждане“ настояваше за всенародно допитване. Лидерът на БСП Корнелия Нинова говори да не се бърза. И двете партии са от активните участници в протестите.

Президентът Румен Радев също е с колебливи позиции относно присъединяването към еврозоната, които по-скоро подсилват страховете. От една страна, той подкрепя, от друга – задава популистки, но абсурдни въпроси, неизменно гарнирайки изявленията си с примера за Португалия и дълбоката ѝ стагнация след влизането в еврозоната.

„Eвро – да, но трябва да има много задълбочена оценка на риска и много ясни мерки как да минимизираме рисковете за българската икономика“, заяви той през януари м.г. Тази година излезе с тезата правителството да говори „какво правим години след това“ – тоест след влизане в ERM II. „Ще гарантира ли правителството, че това, което прави за нашата икономика, води до нейната конкурентоспособност и устойчивост в еврозоната? Ето там трябва да бъде фокусът.“

Разбира се, правителството (което и да е то) няма как да издаде подобна дългосрочна гаранция,

освен ако не разполага с някоя Ванга подръка, за да провиди всички предстоящи кризи, пандемии, политически рискове в ЕС и пр. В същото време от квотата на президента в Управителния съвет на БНБ бе назначен проф. Николай Неновски – противник на еврото, който дори прогнозира разпад на еврозоната.

Тези позиции са ясни. Ясни са и позициите на политическите сили от протестиращите, които еднозначно подкрепят пътя към еврото. Но има и публично неогласени – какво мислят в партията на Слави Трифонов „Има такъв народ“, на която социологията отрежда къде второ, къде трето място в бъдещия парламент. Ами движението на Мая Манолова „Изправи се.БГ“ или „Отровното трио“, ако реши да излезе с политически проект?

Важно е тази позиция да бъде изяснена преди избори предвид обявеното от зам.-председателя на ЕК Валдис Домбровскис, че България и Хърватия може да се присъединят към еврозоната най-рано на 1 януари 2024 г. Теоретично това означава, че би могло да стане още в следващия управленски мандат, ако няма отстъпление или застой от постигнатото досега.

№ 2: Затваряне на въглищните централи и тецовете на въглища

Този въпрос от куиза за кандидат-управленци-след-Борисов е от най-трудните. На практика правителствата на ГЕРБ се отказаха от поетапното затваряне на въглищните централи (и на мините, откъдето черпят въглища). През 2030 г. обаче те трябва да затворят, независимо колко мишкува властта, обявявайки се за опозиция на т.нар. Зелена сделка. Нейната крайна цел е през 2050 г. Европа да стане първият климатично неутрален континент и докато други засегнати държави като Гърция, Полша и Чехия подготвят регионалните си планове, единствено България още няма такъв.

Вместо план, властта продължава да дотира под различни форми дейността на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“.

Но ако цените на квотите достигнат прогнозираните 50–60 евро за тон CO₂, при малко над 30 евро сега (и под 8 евро допреди две години), ще е нужно политическо решение и поемане на отговорност, за да спре разхищението на стотици милиони. Резултатът е, че държавните енергийни фирми задлъжняват на „шапката“ си – Българския енергиен холдинг, който пък тегли външни заеми, за да сколаса с наливането на пари.

Какво означава, ако се стигне до затваряне без никаква предварителна подготовка, без планове за алтернативна заетост и без да се използва инструментариумът на Фонда за справедлив преход (като компенсаторни механизми и инвестиционни схеми), който ЕК предлага на засегнатите страни? Спомнете си Великобритания през 1984 г., хвърлена в гражданска война заради 12-месечната стачка на миньорите, променила я завинаги.

Губещите са много. По данни на EURACOAL Market Report 2020 въглищните централи създават 45% от българската електроенергия – повече от АЕЦ „Козлодуй“ с нейните малко над 33%. Удължените лицензи за работа на пети и шести блок на атомната централа изтичат съответно през 2027 г. и 2029 г. Въпреки че за шести блок има шансове да работи и до 2050 г., отсега трябва да има стратегия за новата ситуация, в която ще се озове българската енергетика съвсем скоро. Спирането на мощности налага замяна с други. Дори и АЕЦ „Белене“ да започне да се строи догодина (ако изобщо се случи), до 2030 г. няма да е готова – необходими са поне десет години, толкова е срокът за завършване на проекта.

Към момента проектът за „Белене“ е на ниво информационен меморандум,

съобщи енергийната министърка Теменужка Петкова тази седмица. Следващите етапи са покани за подаване на обвързващи оферти към предпочетени кандидати за стратегически инвеститор, подаване на самите оферти, преговори и избор на инвеститор. А стратегия има – и всъщност е проект на Стратегия за устойчиво енергийно развитие на България до 2030 г. с хоризонт до 2050 г. В нея АЕЦ „Белене“ липсва, както и съдбата на въглищните централи. Запитана защо централата я няма, Петкова отговори на парламентарния контрол в петък, че в стратегически документи няма как да има „конкретика“.

Според информация на EURACOAL 2018 директно в добива на кафяви и лигнитни въглища в България са заети 10 294 души, а в свързаните с тях индустрии – 45 000. Повечето от тези близо 60 000 (тъй като в последните години е публична тайна раздутият щат на държавните „Мини Марица-изток“ и ТЕЦ „Марица-изток 2“) са контингент на синдикатите – освен че са ресурс за гласове на ГЕРБ в случая.

Затворят ли топлоелектроцентралите, профсъюзите остават без ударна сила,

ако не броим постъпленията от членски внос. И двата големи синдиката в България – КНСБ и КТ „Подкрепа“, са противници на затварянето на въглищните централи и мините. Химера е в България да се намери политик от калибъра на Маргарет Тачър, който ще се осмели на такова решение през главата на синдикатите. (Освен ако не им обещае „порция“ средства от Фонда за справедливост – например организиране на преквалификацията на съкратените работници и/или програми за алтернативна заетост…)

Без енергийния си бизнес ще остане Христо Ковачки – вторият основен играч след държавата във въглищната индустрия и тецовете на въглища. Синдикатите често вдигаха на крак свои членове, за да бранят централите му, които трябваше да бъдат затворени преди много години заради неспазени еконорми. А Ковачки би се лишил и от възможността да търгува с корпоративен вот в полза на когото му е угодно по избори.

Енергийните бордове традиционно са добра хранилка за управляващата партия. Затова и всеки на власт бърза да подмени членовете им със свои пешки. Големите държавни фирми, като АЕЦ „Козлодуй“, БДЖ, НЕК, „Мини Марица-изток“ и др., са и най-големите възложители на обществени поръчки в страната. Ако мините и ТЕЦ „Марица-изток 3“ бъдат „извадени от играта“, намалява и размерът на порциите.

Най-страшното е обаче как пред очите ни ще загинат цели райони в България –

част от Старозагорско, Бобов дол, Кюстендил, Перник и Симитли. При последните три това означава нов приток на търсещи работа в София, освен обезлюдяване, слаба икономическа активност, неизбежна лумпенизация. Ако тръгнат да търсят работа – добре, но ако тръгнат да търсят справедливост, сблъсъците на протестите това лято ще изглеждат като безобидна драка. Наред с това безработицата и социалното напрежение ще влошат криминогенната обстановка.

Борисов и ГЕРБ така и не събраха политическа воля да подготвят план, да убедят коалиционните си партньори, да комуникират открито стратегията си за Зелената сделка с обществото – и затварянето на въглищните централи поетапно да започне. Едва ли капацитетът и кадровият потенциал на тази власт обаче би бил достатъчен, за да направи модел как би изглеждала икономиката на България след 10 години – и то такава, че да поеме преквалифицирани миньори и енергетици. Но всяко забавяне ще се плати скъпо и прескъпо, предупреди още миналата година в доклад по темата Центърът за изследване на демокрацията, прогнозирайки социално напрежение, финансови рискове за държавната енергетика и увеличени публични разходи.

В интервю за „Офнюз“ евродепутатът Радан Кънев казва:

И трите „Марици“ – двете американски и държавната централа, са отдавна губещи и под една или друга форма получават огромни субсидии от данъкоплатеца. Двете американски – през цената на тока, а държавната – през увеличаване на капитала, тоест през парите на данъкоплатците. Отпадането на този вид енергетика в средносрочен план е задължително и по сега действащите регламенти. То е и икономически неизбежно.

Истинските политици проличават в… неизбежности. Предстои ликвидацията на цял отрасъл в икономиката, а когато това стане, Борисов ще е извън сцената и нито той, нито енергийната министърка Теменужка Петкова ще поемат вината за сегашното шикалкавене.

№ 3: Този въпрос е важен

Заради състоянието на българската демокрация, дефицитите в българското правосъдие станаха нетърпими, а в медиите – вредни за общественото здраве. Изпратени са 29 въпроса към България, по които на 5 октомври в Европейския парламент ще има дебат за състоянието на демокрацията.

Покрай пандемията от COVID-19 дефицитите на българската система за здравеопазване станаха не просто осезаеми, а убийствени. Болниците са много, лекарите – малко, сестрите изобщо не достигат, за специализации са уреждани предимно „наши хора“, патоанатомите за цяла България са под 50, лекарите инфекционисти – около 160. Под 4% от разходите за здравеопазване отиват за профилактика. Животът е кратък в сравнение със средната продължителност за ЕС, измирането – с високи темпове.

Всичко това е така и е от жизненоважно значение. Но по въпроса за реформите политиците обикновено лъжат, извинявайки се с компромиси, коалиционни партньори, обстоятелства, преход и пр. Има обаче един въпрос, по който кандидатите за власт няма как да увъртат.

„Ще поискате ли да бъде разследван Бойко Борисов?“

Заглавна снимка: Museums Victoria

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Дебатът за машинното гласуване

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/debatut-za-mashinnoto-glasuvane/

Изборният кодекс е променян 18 пъти в последните няколко години и постоянната ябълка на раздора е машинното гласуване. На предсрочните парламентарни избори през март 2017 г. машинен вот не се състоя – нито в България, нито в чужбина. Тогава Централната избирателна комисия реши да отстрани единствения участник в обявената обществена поръчка – фирма „Лирекс БГ“, и прекрати процедурата за доставката на 12 500 машини. Този изход бе предизвестен, защото поръчката беше обявена твърде късно, на 14 февруари, и то след решение на Върховния административен съд, който постанови, че машинно гласуване трябва да бъде осигурено във всички секции в страната.

Три години по-късно сме изправени пред същата ситуация. Веселин Тодоров, председателят на Съвета на директорите на „Сиела Норма“ АД, в коментар за „Тоест“ посочи, че ако поръчката не бъде обявена до края на септември, съществува риск отново машинният вот да бъде провален. Фирмата, която досега е печелила обществени поръчки, възложени и от Министерския съвет, и от ЦИК, не би участвала в търга и не би рискувала десетки милиони левове, ако времето за изпълнението на поръчката не е достатъчно. „Защото на нас ни плащат само ако изборите бъдат успешно проведени“, твърди Тодоров.

Според социолога и бивш говорител на ЦИК Цветозар Томов минималният срок, необходим за изпълнението на една такава голяма поръчка, е четири месеца. Непрекъснатата промяна на правилата той нарече „изключително порочна тенденция“, освен това

„машините нищо няма да решат, защото имаме дълбоки дефицити в изборния процес“.

Всеки път, когато законодателят започне да променя правилата на изборите, е ясно, че целта не е технологично подобряване на процеса, нито гарантиране на честността на вота. И при това отваряне на Изборния кодекс липсват предложения, свързани с изчистването на избирателните списъци от т.нар. мъртви души или с промени в начина на отчитане на гласовете, които изборните експерти смятат за ключови. Вместо това управляващото мнозинство в парламента фокусира вниманието си отново върху начина на гласуване и прие окончателно, че това ще става и с хартиени бюлетини, и с машини.

Решението, подкрепено и от „Воля“, предизвика остри реакции от страна на опозицията в лицето на БСП и ДПС. А президентът Румен Радев заяви, че ще наложи вето, защото според него с тези промени в Изборния кодекс се запазва възможността за манипулиране на вота. Имаше и екзотични предложения, които бяха отхвърлени – като това изборите да продължат 48 часа, вместо да бъде съкратен изборният ден.

Към днешна дата не е ясно дали ще може да се гласува машинно във всички секции в страната с над 300 души избиратели. Защото все още не е обявена процедура по ЗОП за избор на фирмата, която трябва да изпълни обществената поръчка за доставка на машините за вота. Не е ясно и дали те ще се наемат, или ще бъдат закупени. Няма да бъде изненада за никого, ако ЦИК предпочете отново „Сиела Норма“ сред кандидатите, но за каквито и да е предположения и коментари е рано, защото все още не е ясно колко и кои ще са евентуалните кандидати за тази поръчка.

Не се знае и дали е възможно ЦИК да обяви обществената поръчка, без Комисията да има легитимен председател.

Предишният – Стефка Стоева, подаде оставка заради несъгласието си с кабинета, че ЦИК, освен с организацията на изборите, трябва да се занимава и с доставката на устройства за машинно гласуване във всички секции. А ресорният вицепремиер Томислав Дончев няколко пъти отклонява поканата за среща с членовете на Комисията. Затова и някои издания излязоха със заглавия като „Търси се председател камикадзе“ и „Никой не иска да оглави ЦИК“.

До 15 септември, последния срок за представяне на кандидатури в комисията за избор, не беше внесена нито една номинация, макар че според Анна Александрова – шеф на Правната комисия в парламента, ГЕРБ имала кандидати за поста. В четвъртък ДПС обяви, че започва консултации с останалите парламентарни партии за оставката на председателката на Народното събрание Цвета Караянчева заради бездействието ѝ по отношение на правилата и съвместимостта за избор на ръководството на ЦИК.

Колко и кои фирми ще участват в процедурата за внос на машини за гласуване, ако такава бъде обявена навреме, предстои да разберем. По-интересен е въпросът лобира ли някой за „Сиела Норма“ в средите на управляващите, за да има тя очаквания да получи за пореден път поръчката за внос на машините – този път над 13 000. Затова е необходим голям паричен ресурс от десетки милиони левове, с които, по думите на Веселин Тодоров, фирмата им разполага.

От евроизборите през 2014 г. досега машинно гласуване е имало експериментално в не повече от 500 секции в страната

и винаги устройствата за тях са били наемани. А изпълнител на обществените поръчки винаги е била „Сиела Норма“. Последния път тя извърши внос на 3000 машини за евроизборите през май 2019 г. Според Тодоров тяхната фирма е избрана с единодушие от комисията по търга, защото офертата им отговаряла на всички условия и предложената цена била в рамките на отпуснатия бюджет. На въпроса ни дали имат лоби в средите на управляващите, председателят на Съвета на директорите на фирмата отговори, че са им възлагани толкова поръчки от различни институции, защото „трябва да сме били най-добрите и най-опитните. А може би и заради добрата симбиоза между нас и „Смартматик“, най-добрата фирма в света“.

Обществената поръчка през 2014 г. за внос на устройствата за машинно гласуване „Сиела Норма“ печели в консорцуим с регистрираната в Нидерландия „Смартматик холдинг“. Тя според справка на компанията PrivCo – водеща в проучването на собствеността и финансите на големи частни международни компании, е част от офшорна структура с неясни собственици. Данни на Департамента за обществена информация на САЩ сочат, че 88% от акциите на компанията са в ръцете на четири известни венесуелски фамилии – Муджика, Пинате, Анцола и Масса. А системите за машинно гласуване, разработени от компанията за избори в Белгия и Филипините, винаги са били съпроводени със скандали.

Веселин Тодоров обяснява, че е по-добре машините да бъдат закупени, вместо да бъдат наемани, защото ще могат да се използват между 12 и 15 години не само за избори, но и за референдуми – и това ще направи машинното гласуване по-евтино. Гаранция за сигурността и честността на вота давали четири системи, независими една от друга. Изискванията за софтуера били той да е предварително изготвен и заложен в машините, а после настроен според стандарта, определен от ЦИК. Според Тодоров този софтуер е система, тествана в десетки държави по света, използва се в САЩ, Бразилия, Белгия и в други страни и е малко вероятно точно у нас да даде дефект. През май 2019 г. машините са били сертифицирани от математици от Софийския университет и БАН, сега е предвидено сертифицирането да бъде извършено от Института за стандартизация и Института по метрология. Председателят на Съвета на директорите на „Сиела Норма“ не можа да се закълне, че гарантира 100-процентова защита на софтуера.

Как ще се отчитат резултатите от вота, е по-важният въпрос. Защото ако комисията трябва да съставя един общ протокол от ръчното и машинно гласуване, това ще отвори възможност за манипулации на вота и за множество грешки, волни или неволни. А оттам ще доведе и до опорочаване на целия изборен процес.

В тъй наречения дебат за промените в Изборния кодекс станахме свидетели на пошъл политически театър.

Той ни показа ДПС в ролята на защитник на машинното гласуване, а Карадайъ с присъщата си патетика обвини от парламентарната трибуна Бойко Борисов, че умишлено е наредил на ГЕРБ да създаде хаос с изборния закон. Хамид Хамид пък обяви, че премиерът подготвя манипулации и фалшификации на вота. Това поведение има за цел да заблуди малко подготвената публика, че етническата партия на Ахмед Доган иска честен вот, гарантиран от машинно гласуване.

Доган и Пеевски разиграват този театър, защото знаят, че без хартиени бюлетини те не само няма да са трета политическа сила в следващия парламент, но е възможно да получат драматично нисък вот, което ще им отреди места в задната част на парламента. А Борисов и ГЕРБ се поставиха сами в унизителната ситуация да зависят от Доган и Пеевски, Каракачанов и Симеонов. И Марешки. Съвсем заслужена политическа съдба.

Заглавна снимка: Morning Brew 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 


Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окопната война на Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/okopnata-voyna-na-borisov/

Окопна война. Изглежда, че в тази фаза навлиза противостоенето между власт и граждани в България: властта се опитва да изрови по-дълбоки траншеи, за да се укрие, а протестиращите не напускат „Триъгълника на властта“ – площада, рамкиран от Президентството, Министерския съвет, а отскоро и Народното събрание. Второто „Велико народно въстание“ се оказа на 64-тия ден от протестите и за разлика от първото „въстание“ на 2 септември, не се окървави, а премина спокойно и без ексцесии, с изпълнен с хора площад.

Въстанията – известно е от историята – не приключват за ден.

А „авторитарните режими не се предават без кръв и бой“, както пише политологът Арцьом Шрайбман в анализ за Беларус, публикуван от Московския център „Карнеги“. Манипулациите и репресиите, извършени от режима на беларуския президент Александър Лукашенко преди изборите с цел сплашване на опонентите и победа, както и „затварянето на всички клапани, през които да излезе протестната енергия“, в един момент я накараха „да излезе със силата на взрив“, коментира Шрайбман.

Европейският дневен ред

България не е Беларус. И ако протестите там са сред най-значимите (по определения на анализатори) събития в постсъветското пространство и дори влязоха в дневния ред на ЕС, българските не успяха. Европейски дипломати дори изразиха подкрепа за протестиращите беларуси, посещавайки носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич в дома ѝ. Независимо че Беларус не е член на Общността. Независимо и че продължаващите трети месец протести в България с искания за оставка на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев бяха отразени от авторитетни западни медии, разкривайки причините за недоволството –

ширеща се корупция, олигархични зависимости в съдебната система, овладени медии.

И в последната оценка на инвестиционния климат в България, изготвена от Държавния департамент на САЩ, се акцентира върху ендемичната корупция (особено в инфраструктурата и енергийния сектор), проблемите с върховенството на правото, бюрокрацията. Европейските фондове, от които България се възползва от 2007 г. насам, са послужили за облагодетелстване на една определена клика, но не и за съществено подобряване на условията и качеството на живот на българските граждани, за да ги доближат до средните нива в ЕС. Те все така са най-бедните, а нацията – най-бързо топящата се.

В Брюксел са напрегнати от растящото напрежение между Турция и Гърция заради газовите сондажи в Средиземноморието, тема и на Срещата на върха на ЕС на 24–25 септември. Но дори и да не бяха, едва ли публично биха коментирали протестите в България. Благоразположението към Борисов, освен на принадлежността му към управляващото политическо семейство на ЕНП, се дължи и на

възможността да се използват добрите му контакти с турския президент Ердоган.

(Освен всичко на територията на Турция все така се намират над 3 милиона мигранти, макар че за първите 6 месеца на тази година броят на преминаващите турско-сирийската граница е намалял почти двойно спрямо същия период на миналата – от 19 812 на 10 257.)

„Следим внимателно…“

Но да припомним, че Брюксел не се намеси и когато в центъра на Прага миналото лято се събраха над 250 000 души с искане за оставка на чешкия премиер Андрей Бабиш заради обвинения в корупция. Нито пък при протестите в Унгария през юли, когато авторитарният режим на Виктор Орбан превзе и последната независима медия. Независимо че управления като тези на Бабиш, Борисов и Орбан разрушават ценности, базови за ЕС – свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, зачитане на човешкото достойнство и правата на човека. (На практика същото прави и режимът на Путин в Москва.)

Тези ценности имат основополагащото значение, но Съюзът не е предвидил ефективни процедури за действие при нарушаването им,

въпреки заложените в чл. 7 от Договора за ЕС. Примерите с Унгария и Полша го показаха. Дори и след твърде дългата процедура да бъде констатирано, че правовата държава е застрашена, налагането на санкции за която и да е страна членка на ЕС изисква единодушното решение на останалите. Подобен консенсус в ЕС, чиято консолидация днес е крехка и по-скоро ситуационна, не е възможен.

Разбира се, Европейската комисия „следи внимателно“ (типичен евробюрократски израз) процесите в страните членки. Така както следи от години и корупцията по високите етажи на властта в България, и безотчетността и безконтролността на главния прокурор. И продължава да следи, както се разбра от изявлението тази седмица на еврокомисарката по ценностите и прозрачността Вера Йоурова, бивша зам.-председателка на партията на Бабиш – АНО („Акция на недоволните граждани“).

„Европейската комисия не може да направи много, ако демокрацията не функционира добре нито „отгоре надолу“, нито „отдолу нагоре“.

Демонстрациите от последните месеци показват колко важно е за хората доброто управление, и ЕК следи внимателно случващото се“, заяви Йоурова на заседание на Комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент. Евродепутати социалисти и политически съперници на ЕНП я обвиниха в зависимости от Борисов заради „връзките му с част от влиятелните групи в този парламент и в ЕС изобщо“. Йоурова отхвърли обвиненията и заяви, че ЕК не е конституционен съд, не е прокурор, нито може да влезе в ролята на арбитър във вътрешнополитически план.

Бялото знаме

Въпросът за 1 милион долара, който си задават всички в България, е: ще успее ли Борисов да се задържи на власт, за да проведе и изборите? Срещу исканията за оставка, честни избори, работещи институции, нормалност и правов ред той вади проект за конституция, уволнява палячовци, които сам е назначил за (поредните) министри, и раздава парите на данъкоплатците. Обяви протестиращите за „мафия“, осигурявайки си алиби да не преговаря с тях. След като не показва желание за диалог, значи не се чувства слаб – така би могло да се тълкува поведението му. Но винаги съществува хипотезата, че когато се реши на такъв, ситуацията може да е променена и вече никой да не иска да преговаря с него.

Обяснимо е, че Бойко Борисов не иска да вдигне бялото знаме. От една страна, това ще навреди на ГЕРБ на следващите избори – и имиджово, и ако с организацията им се заеме служебно правителство. От друга, би било силен удар по егото му – да си отиде свален и низвергнат, вместо да обира лаврите като човека, управлявал най-дълго след кумира си Тодор Живков. Това упорство може да му струва скъпо. Ако „внимателните наблюдатели“ от ЕК решат, че Борисов вече вреди повече, отколкото помага. До този извод могат да стигнат и „наблюдатели“ в България, макар и поради други причинно-следствени връзки.

С кои от протестиращите обаче би могъл да влезе в диалог Борисов?

С „Отровното трио“, Мая Манолова, отец Дионисий, АБВ, Евролевицата и т.н.? БОЕЦ, „Демократична България“? Или с президента, който би могъл да е домакинът на такива преговори, не и страна по тях? Защото опитите на Румен Радев да бъде представен като Водача на „народа“, на „борците срещу мафията“, не са от полза за институционалността. С поведението си президентът не съдейства за излизане от настоящата криза на доверие към управляващите, а за нейната ескалация.

Очевидно е, че протестите предоставят сгоден случай на Радев хем да отмъсти за ударите, които понесе – разследвани съветници, подслушвани телефонни разговори, – хем да налее основите на предизборната си кампания догодина. Заради новия образ е жертвана, както изглежда, и „първата дама“. Дори когато излезе сред протестиращите с вдигнат юмрук, до него беше вицепрезидентката Илияна Йотова. Тишината около роклите на Десислава Радева, оттеглянето ѝ от активна дейност в социалните мрежи и публични прояви я направи невидима – на фона на енергичността ѝ в предишните години.

Ролята на Радев, откакто протестите влязоха в дневния ред на обществото, е дискусионна, освен че е хибридна.

Той хем играе действащ политик, хем обединител на отвратените от политическото. От една страна, изпълнява конституционните си задължения – налага вето на закони, договаря посланици, подписва укази, в т.ч. и за назначението на Иван Гешев за главен прокурор, от друга – нарича управляващите „мафия“ и с призива „Мутри, вън!“ иска оставките им, което не му е работа.

Известно е, че окопната война носи главно жертви, независимо колко смели са войниците, призовани да изскачат в атака от окопите. Борисов разчита на умората и изтощението на протестиращите, но копаейки траншеите си, да не вземе да се закопае сам.

Заглавна снимка: Стопкадър от последното излъчване на живо във Facebook профила на премиера Борисов. „Докато другите само говорят, ние работим“, казва той по време на инспекцията на строителната дейност на автомагистрала „Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Подкрепям конституции срещу плажове. Цена по договаряне

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BF%D1%8F%D0%BC-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%82%D1%83%D1%86%D0%B8%D0%B8-%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%B5.html

неделя 6 септември 2020


Като всеки човек, който се надсмива над врачки, баячки и други бабини деветини, никога не съм бил особен почитател на френологията, макар от втората половина на XIX-и век, та чак до края на Втората световна война тази паранаука да печели голям брой поддръжници, дори и сред интелектуалния каймак на Европа и Америка. Както ми се случва прекалено често напоследък обаче, някои факти, събития и обстоятелства разколебават твърдата ми убеденост в това или онова с лекота и се загнездват в главата ми с такава упоритост, че започвам да се притеснявам за здравия си разсъдък. Нека обаче обясня какво имам предвид в конкретния случай, избягвайки обичайните дълги уводи на текстовете си.

Темата на днешните ми разсъждения е „Марешки – безспорно доказателство за догмите на френологията?“. Кофти е да определяш някого по външния му вид но, дори и да се абстрахираме от скосените зли очички, които с неприкрита закана мерят всеки, осмелил се да зададе „неудобен“ въпрос, не можем да се направим, че не забелязваме двупръстото чело, силно изразените надочни кости, масивните скули и здравата, добре оформена челюст.

Всички тези приказки за френология и особености на лицево-костни структури, с които, признавам си, целя да ви накарам да се замислите дали Марешки само на мен ми напомня антропологическите възстановки на неандерталец от учебниците по История, са нищо в сравнение с поведенческите му практики. Тук вече не остава и капчица съмнение, че момчето, което търпеливо дочака няколкото си звездни минути и твърде успешно се възползва от слабостта на Пожарникаря-слънце, за да се обогати допълнително, е твърде непрофесионално епилиран наследник на обитателите на Кроманьон, жертва на рядък вид заболяване, водещ до бърза деволюция.

Невъзможно е да имаш каквато и да било реална представа за себе си, за функционирането на една макар и бутафорно демократична държава и да наричаш една доста значителна част от гражданите ѝ „изроди“ и „изверги“. Най-невъзможно е обаче часове преди ключово гласуване в Народното събрание да заявиш категорично, че няма да подкрепиш отчаяното предложение на премиера за нова Конституция и свикването на Велико народно събрание и накрая да го направиш.

Това са само мъничка част от действията му, които показват колко примитивно е мисленето на Марешки. То е точно като на пещерен човек. Няма приятели, врагове, морал, принципи, мъжки думи, обещания. Единственото, което е важно, е, да се възползва от благоприятната ситуация, която едва ли ще се появи отново в живота му и да натрупа колкото се може повече финансови и властови кокали в своята ниша в пещерата на смехотворното ни държавничество.

Дотук с всякакви препратки към френологията и други врели-некипели. Защото почти безмълвното приемане на последното изпълнение, надявам се едновременно коронно и едновременно с това лебедова песен на Марешки в българската политика, означава, че всички граждани на Република България са с ментални отклонения. Независимо от формата на черепа, линиите на дланта, аурата или каквато и да било там измишльотина.

Просто е. Сутринта той обявява, че няма да подкрепи Бойко за внесеното в чисто новия Партиен дом предложение за шикалкавене и несдаване на властта. В близките часове дясната му ръка и депутат от това сборище на безскрупулни мафиоти, което Марешки претенциозно нарича „парламентарна група“, получава концесия на плажа за двайсет години на силно занижена цена. Отделно има и за маман, на чието име се е водил плажът. И категоричния Марешки се оказва до болка познатия ни „златен пръст“, за да има премиерът с Жипката основание да се крие от народното недоволство още няколко месеца, да си организира изборите както само той и Цв. Цв. си знаят и да спечели. Отново.

А ние, суверенът, надигаме само плахи гласчета срещу тази очевадна шуробаджанащина на най-високо ниво, която би сринала всяко правителство в цивилизована държава. Та, на Марешки му е простено да се държи като пещерен човек, поне според някои паранауки. Ние обаче нямаме черепно извинение. Проблемът ни е вътрешночерепен и явно е прекалено дълбоко вкоренен, за да не надживее няколко поколения, въпреки светлите лъчи от протестите.

Защото, когато някой нагъл неандерталец заяви, че не е чел проект за Конституция, за който са гласували десет негови депутати, не стоиш безучастно, а набиваш канчето на двуликата лопата, докато придобие друга форма. Белким му наместиш френологията, чакрите или не знам какво.

Не търпиш, не стоиш и не гледаш безучастно как прогнилото статукво си осигурява още глътка отровен въздух, раздавайки държавни блага на откровени лъжци…

Не протестите ще съборят Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-protestite-shte-suboryat-borisov/

Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кому е нужен „сламен“ кабинет

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/komu-e-nuzhen-slamen-kabinet/

Протестът на 2 септември, наречен „Великото народно въстание“, не успя да събори „Борисов 3“. От ГЕРБ заявиха, че престават да говорят за оставка на кабинета. И остават. Във властта. С „убедителния“ мотив, че в противен случай всяко следващо правителство може да бъде свалено с метеж, организиран от криминалния свят.

А „Великото народно въстание“ не успя по същите причини, по които не успя и Априлското – защото българите винаги са предпочитали сигурността пред свободата и спокойствието пред риска да изгубят я главата си, я хляба. Историята потвърди, че 150 години не стигат за промяна в особеностите на българския характер. Иначе 135-годишнината от Съединението на България можеше да посрещнем в друга атмосфера, а двойният празник да даде основание за нови изблици на гордост и самочувствие. Можеше, но вместо това

в нощта на 2 срещу 3 септември се оказахме на ръба на гражданска война,

а сблъсъците и окървавяването на протеста привлече вниманието на Европа към случващото се у нас.

Така е било и през 1876 г. Но ако тогава личности като Макгахан, Гладстоун, Уайлд и други са повдигнали за света завесата на зверствата, извършени с българското население, днес медиите предават събитията в реално време, а корупционните схеми, чрез които управляващите ограбват европейските фондове и българския бюджет и унищожават природата ни, са отдавна разкрити. Не може вечно да очакваме някой да ни се притече на помощ, но изпращането на писмо до Ангела Меркел от българските студенти в Германия е достатъчно показателен пример, че отново очакваме някой отвън да оправи държавата ни.

В навечерието на 6 септември на българските парламентаристи им се стори овехтяла и малка заседателната зала в Народното събрание, върху чиято фасада стои девизът „Съединението прави силата“, и избраха да законодателстват в бившия партиен дом. Каква ирония на съдбата! 30 години след началото на Прехода депутатите предпочетоха сградата, която емрачен символ на тоталитарния режим, запалена и опожарена през лятото на 1990 г.

Този избор издава истинското лице на това авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация.

Чисто символично първото заседание в тази зала протече и приключи по начин, който не би могъл да се приема за добро орисване, макар и отсега да е ясно, че съставът на следващото Народно събрание ще бъде силно фрагментиран, а работата му – трудна и неефективна. Но дотогава ще станем свидетели на още много безпринципни договаряния, като тези за събирането на 120-те гласа за внасянето в парламента на проекта за нова конституция на България. От тях стана ясно, както казва народът, „кой кум, кой сват, кой на булката брат“ и лъсна политическото измекярство на партийни лидери, които бързо изтъргуваха подписите си, преди историята да ги прати в забвение.

Два месеца обществото е разфокусирано и объркано относно участието на определени олигарси в организирането на протестите срещу Борисов и Гешев, както и за това чии геостратегически интереси би обслужила една политическа дестабилизация на държавата половин година преди редовните парламентарни избори. Безспорно по-важният въпрос е вторият.

През май т.г., при традиционното поклонение в концлагера на остров Белене, Рамадан Рунтов(Куруджу), най-възрастният жив политически затворник с две присъди от комунистическия режим у нас заради съпротивата му срещу смяната на имената на мюсюлманите и резидент на турското разузнаване в онези години, заявява:

Ахмед Доган е руски агент. Още от едно време си го знаем. После го прикриха, нарочно го вкараха в затвора за един-два месеца там, колко стоя в затвора, за да получи доверие от хората, за да стане там днеска… И днеска си води руската политика.

Няколкоминутен запис от интервюто е качен в YouTube точно преди откриването на есенната сесия на Народното събрание и „Великото народно въстание“. Със сигурност съвпадението не е случайно и потвърждава отдавнашните съмнения на българите, че почетният председател на ДПС не е обикновен агент на Държавна сигурност. Пред други свои сънародници от Гоце-Делчевския край Рамадан Рунтов е споделял, че дори надзирателите в Старозагорския затвор са изпитвали неприязън към Доган, който не криел своята агентурна принадлежност и се държал надменно с тях по време на краткия си престой в отделението за политически затворници.

Ако приемем, че ДПС е троянски кон на Русия в България, някои акценти от речта на председателя на партията при откриването на новия парламентарен сезон заслужават внимание. Мустафа Карадайъ поиска от трибуната на Народното събрание оставките и на премиера Борисов, и на президента Радев. Като ги пакетира в едно и лансира идеята за антикризисно експертно правителство,

Доган всъщност предлага формула за смяна на кабинета „Борисов 3“ с друг по подобие на кабинета „Беров“, създаден от същата агентура.

През следващите почти две години управление на „сламения човек“, както наричаха проф. Любен Беров заради неговата зависимост от „Мултигруп“, корпорацията, свързана с руските интереси в страната, го използваше като параван за реализацията на корупционни схеми. ДПС и БСП си преразпределиха обществения ресурс, в страната настъпи хаос и се развихри гангстерска война между „застрахователи“, мутри и групировки, а населението обедня.

И днес, 26 години по-късно, ДПС се опитва да даде „зелена светлина“ за изпълнението на сценарий, свързан с руските енергийни проекти в региона. За Русия е изключително важно да бъде завършен газовия проект „Турски поток“ и да започне строителството на АЕЦ „Белене“, макар че за краткия период от половин година това ще бъде задача, невъзможна за изпълнение.

Един експертен кабинет обаче може да се опита да ускори работата по тези проекти,

които Борисов уж хем подкрепя, хем се ослушва как реагира Брюксел и дали няма да му спрат кранчето с парите.

Идеята за експертен кабинет като най-добър изход от политическата криза и кризата на легитимността лансира пред една национална телевизия в петък политоложката Румяна Коларова, а медиите на Делян Пеевски веднага я цитираха.

Ден по-рано в ефира на друга голяма телевизия Андрей Райчев заяви, че политиците все още имат един полезен ход, който в близко бъдеще ще е невъзможен. Според социолога става дума за избор на служебен/експертен премиер, който да е еднакво приемлив и за Борисов, и за президента Радев, за да му се доверят да организира следващите парламентарни избори по всички правила.

Тоест търси се нов „сламен“ човек, който да гарантира сигурността на руските енергийни интереси и разпределянето на европейските фондове към приближените до власттафирми.

Усвояването на фондовете беше опорна теза в изказването на Мустафа Карадайъ пред народните представители в сряда и акцент, който не остана незабелязан не само за анализаторите, но и за обикновената публика. Защото за Ахмед Доган и Делян Пеевски, които управляват ДПС като корпорация, най-важното е да не пресъхнат паричните потоци.

Създаването на един такъв кабинет означава сделка, потвърди и Румяна Коларова. Сделка между ГЕРБ и ДПС с определени договорености. Антикризисното експертно правителство би могло да бъде избрано и с мандата на ГЕРБ, но при твърди гаранции за изпълнение на поставените условия. Всичко това отново показва, че ДПС продължава да е политическата сила, без чиято подкрепа – явна или задкулисна – трудно един кабинет би могъл да се задържи във властта.

Ако сега бъде сглобена някаква марионетка конфигурация от министри със „сламен“ премиер начело, това ще отдалечи агонията на Борисов, но няма да го спаси.

А може би това е целта? Или просто премиерът няма избор, затова се държи „с нокти и зъби“ за властта? Ако наистина е време да бъде пожертван, защото вече е употребен, каква е гаранцията, че утре няма да стане клиент на Гешев?

Ако енергията на протестите не се увеличи, а намалее, България няма шанс да се измъкне от пипалата на октопода. А ако Гешев остане главен прокурор, това ще означава чадър над мафията и олигархията. И няма да има никакво значение как ще изглежда основният закон на страната или как ще се нарича следващият премиер и президент! Нито коя партия ще състави следващото правителство.

Заглавна снимка: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Конституцията и какво може(ше) да бъде

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/konstitutsiyata-i-kakvo-mozheshe-da-bude/

Американският професор Брус Акерман въвежда термина „конституционен момент“, за да обясни онова трайно обществено настроение, когато една конституция се превръща в нещо различно от писания текст. В резултат от интензивни дискусии и повишена чувствителност моментът налага промяна на действащия основен закон. Вероятно най-важният принос на тази теория е, че показва как, за разлика от обичайната законодателна посока,

в конституционното право движението е много по-често отдолу нагоре.

Успешните конституции (например на САЩ или на ЮАР след апартейда) са стартирали с постепенно разширяващо се недоволство сред населението, което еволюира в политически консенсус и накрая се фиксира в промяна на нормативния акт.

Потенциалната конституционна енергия

Самият факт, че анонсът за нова българска конституция беше приет толкова сензационно, говори достатъчно за липсата на конституционен момент у нас – особено в съзвучие със срамежливия отказ от поемане на отговорност за авторството ѝ. Недалеч във времето и пространството един от верните министри на полския президент Анджей Дуда намеси именно доктрината за конституционния момент като основание за преразглеждане на тамошния основен закон. Но неумението на Борисов да бъде дори авторитарен лидер си личи по това, че

и към толкова консервативна тема подхожда с типичното си „всичко минава“,

вместо да се опита да се позове на някаква историческа необходимост от реформа на сега действащия текст.

Независимо от липсата на необходимост, която вече беше обилно коментирана, и отвъд критиките към предложения проект, време е да се говори и за възможните алтернативи. Ползата от подобни обсъждания е именно в провокирането на конституционния момент, когато някогашните блянове ще се превърнат в правилни и необратими решения именно защото са осъзнати и приети от максимално много граждани – независимо дали в евентуалното бъдещо Велико народно събрание, или в следващо обикновено.

От магистрати за магистрати

Втренчването в конкретни имена като източник на проблеми нито е адекватен и модерен начин за водене на политика, нито може да доведе до структурни реформи в затворена система като съдебната. Затова и всяко обсъждане на нейното преустройство налага предварителните уговорки, че определени общества като българското винаги ще бъдат по-корумпирани – независимо от либерално-демократичните опити за изравняване на стандартите и процедурите. Както и че

смяната на един служител, бил той и главен прокурор, няма да доведе до никакъв траен резултат.

Постоянното натякване за разделението на властите обаче налага да се повдигне въпросът как си представяме това разделение в конституционно отношение, за да се избегне още по-досадното контраклише, че „трите власти не са разделени с китайска стена“. Вече стабилният емпиричен опит с дейността на Висшия съдебен съвет (ВСС), непознат на авторите на Конституцията от 1991 г., както и анализът на конституционните реформи от 2015 г. показват нещо категорично: нито квалифицираните мнозинства за избор на членове на ВСС от парламентарната квота са пречка пред политическите договорки, нито разделянето на Съвета на съдийска и прокурорска колегия доведе до позитивен развой.

Същевременно общото между представителите на смелото реформаторско малцинство магистрати в последните няколко издания на ВСС е, че са

все съдии, избирани от професионалната квота.

Те обективно нямат причина да се страхуват за професионалното си израстване, тъй като са избрани със свободен и пряк вот, а и обикновено се намират в зенита на кариерата си. Ето защо се поставя въпросът за наличието на парламентарна квота изобщо в сегашния ѝ вид. Страхът от „капсулиране“ на системата, каквото и да значи това, е пресилен – особено след като за толкова години не е имало успешно „декапсулиране“ с помощта на представителите, избрани от парламента.

За избора на членове на ВСС може да се следват различни модели – например с квалифицирано мнозинство от членове на професионалната квота (в съотношение 2:1, да речем) или пък испанският модел, при който представителите на Съвета се избират от законодателя, но от предварително подбран от магистратите списък, така че да няма възможност в него да попаднат лица без интегритет – нещо, което би помогнало в държава като България, където управляваните много по-добре от управляващите знаят кой заслужава доверие в редиците им. Достатъчно е да си зададем въпроса

какви обстоятелства налагат един магистрат изобщо да влезе в полезрението на действащите партии, за да бъде издигнат от тях за член на ВСС.

При всички положения обаче е време да се разбере, че светлината на прожекторите може само да изгори съдебната система. Хората в нея имат нужда да бъдат оставени на мира да си вършат работата – нещо, което правят с по-голям успех, отколкото анонимните депутати, независимо дали 120, или 240 на брой. Няма логика тогава да не разполагат с по-сериозен контрол върху собствената си съдба.

Необходимата децентрализация

Предложената от „Демократична България“ идея главният прокурор да се избира от парламента или пък романтичният сюжет за изваждане на прокуратурата от съдебната власт няма да помогнат на системата. Защото дори и сега главният прокурор отказва да поеме отговорност, когато му скимне – с превърналата се в класическа фраза „наблюдаващият прокурор решава“, – та какво остава партиите да поемат отговорност за избора си. Още повече че сегашната зависимост на политиците от папките на Гешев може да се превърне в зависимост на евентуалния главен прокурор с реформаторско сърце от политиците, които легитимно ще могат да го свалят от власт, когато той реши да активира папките.

Обединеният антипрокурорски фронт, за съжаление, често пречи на реформите – по две причини.

Първата е, че всяка клетва към прокуратурата, придружена с мълчание по отношение на съда, е форма на двоен стандарт и подклаждане на вътрешно напрежение. Ако съдът е толкова невинен, хората нямаше да са недоволни от правосъдието генерално, включително по граждански дела, където прокуратура не участва. Втората и по-важна причина е, че подобна позиция е лишена от емпатия към отделния прокурор, който може и да има принципната възможност да образува разследване срещу главния прокурор, но продължава да е обект на „методически надзор“, на произволни решения за командироване или местене в йерархията и т.н. А критикуващите не си дават сметка, че в човешки и битов план никой не би се подложил на подобен излишен риск.

Ето защо ако в Конституцията има да се пипа по въпросите на прокуратурата, това трябва да е свързано не толкова с мнимото и вечно изплъзващо се ограничаване на властта на главния прокурор, а с възлагането на власт на всеки отделен прокурор в институционален аспект, включително чрез изграждане на прокуратурата по почина на съда – всяка прокуратура като отделно юридическо лице. С уговорката, че част от тези промени не налагат задължително конституционна реформа (зависимостта на прокурорите е скрепена предимно с разпоредбите на Закона за съдебната власт),

на конституционно ниво е възможно да се предвиди по-широка автономия на прокурорите от горестоящите,

както и отмяна на чл. 126, ал. 2 от Конституцията, което поне на книга би трябвало да ограничи печалните акции на прокуратурата за решаване на кризата с коронавируса или против спекулата с цените на лекарствата. Тези епизоди бяха оправдавани именно с въпросната разпоредба, която в очите на прокуратурата дава мандат за намеса в практически всички обществени отношения, колкото и отдалечени да са те от функцията по ангажиране на наказателната отговорност.

Разширената автономия значи и много по-ясно дефинирана отговорност за внесените обвинителни актове, което би въвело най-сигурния стандарт за отчетност. Практиката показва, че репресивната машина на прокуратурата се сблъсква с множество оправдателни присъди, но остава проблемът с шоу арестите и ефектите, свързани с тях – съсипано здраве, репутация и бизнес. Пътят към търсенето на индивидуална отговорност в бъдеще, включително чрез прочистване на гнилите ябълки от системата, изисква да се сложи край на флуидното състояние на тази институция, чиято дейност се ползва с привилегии спрямо други конституционно защитени права, но не може да бъде пипната, когато ги нарушава несъразмерно.

Разкраченият президент

Широка легитимност без реална власт. Това е накратко българският президент в момента. Еуфорията от началото на Прехода (или по-скоро опитите за компромисно и безкръвно трансформиране на властта на бившите комунисти) допусна това противоречие, но то стана осезаемо в следващите години, когато президентската фигура се оказа толкова силна, колкото личностните качества и щения на съответния президент, както и съответната политическа конюнктура. Системата от конституционни разпоредби оставя неясен отговор

защо редица важни откъм власт постове се разпределят без пряк и всеобщ избор, докато избраният от потенциално милиони граждани осъмва с крехки и половинчати правомощия.

Пътищата може да са и в двете посоки – засилване на правомощията на президента или пък премахване на прекия му избор, като въпросът е важен с оглед на оценката на целия демократичен процес: искаме ли да намаляваме изборите, или не; колко центъра на власт допускаме да има и т.н. В един друг парламентарен живот дискусиите в Народното събрание биха могли да са достатъчни за легитимиране на законодателната воля. В един друг партиен живот президентът би трябвало да се намеси дори ако е избран от партията, която прави лошотии. Но и двете са пожелания в България. Затова при моментното състояние на демокрацията президентската институция има самочувствието на прекия избор да надава опозиционен вой.

Самият факт, че без особени усилия Румен Радев спечели лесни точки с няколко обречени налагания на вето, доказва, че

президентът може да се развие на конституционно ниво като една от малкото възможни алтернативи на едноличната власт –

например ако му се даде право на законодателна инициатива или блокиращо вето. Иначе защо е този пряк избор за президент? Квалифицирано парламентарно мнозинство за неговото назначаване би спестило същите пари, както намаляването на броя на депутатите.

А как работи Конституцията?

Безспорно най-голямата форма на популизъм по темата е заиграването с индивидуалната конституционна жалба. Плясването ѝ в проекта на управляващите без никакъв разработен механизъм за пускане в действие е много удачна метафора на целия им труд – по-добре да има по нещо за всеки, независимо дали и как ще работи, но да се имитира „добър слух“.

Популизмът се корени в това, че всеки инструмент на овластяване на „народа“ повдига темата за нивото на неговата правна култура. В същото време всяко допълнително правомощие на институциите – в случая на Конституционния съд (КС) – подлага под съмнение досегашната им работа и дали заслужават подобно доверие. Принципните позитиви на индивидуалната жалба са много, но до голяма степен увисват без съответните детайли. Негативите обаче са конкретни и недвусмислени: забавяне на правосъдието, подозрителни критерии за допустимост и дори липса на ясен обхват –

абсолютният минимум е да се разберем дали ще може да се атакува норма от закон, или всеки акт на публичната власт.

Важно е да се каже, че такива решения са в много по-малка степен юридически, отколкото политически. Защото в случая става дума за един отчетливо либерален инструмент, чиято злоупотреба може да бъде използвана като довод за ограничаване на други индивидуални свободи, понеже „не сработват“. Така ненадейната поява на „новата“ конституция поне може да послужи като инструмент за политизиране и формиране на идеологически полюси при законотворчеството – нещо, което в дългосрочен план е далеч по-решаващо дори от това какво точно ще пише в евентуалната бъдеща конституция.

Докато локумът с индивидуалната жалба тепърва ще се разтяга, един по-осезаем проблем не е адресиран ни най-малко от представения проект и той касае действието на самите конституционни норми:

дали при констатация на противоконституционен закон даден съд може да не го приложи,

тъй като единствено КС може да реши кой закон противоречи на основния. Въпросът не е никак реторичен и по него се водят не само теоретични спорове, но е развита и противоречива съдебна практика, още повече че приемането на противоконституционни закони се превърна в ежедневие.

Инструментът, който би могъл да се въведе съвсем елементарно чрез изменение на чл. 150, е всеки български съдия, а не само членовете на върховните съдебни инстанции, да може да повдига въпроса за противоконституционността до КС. Освен че ще възвърне логиката в обхвата на правомощията на съда (все пак няма ограничения кой може да сезира Европейския съд при съмнения за приложимия закон), той ще спомогне и за равенството между отделните магистрати, което също остава пренебрегнато като проблем на системата.

Въпросът е и кардинален за самото писане на конституцията: ако тя действително има непосредствено действие, нейните автори биха могли да си позволят

разписване на повече конкретни текстове, чиято отмяна чрез закон би била невъзможна.

Мечтите са безплатни, но от тях спомен не остава. Идеята, че изобщо ще се обсъжда свикването на Велико народно събрание, и то сред политическа, здравна и икономическа криза, доскоро също звучеше, меко казано, като мечта. Видно е, че управляващите използват като основна защитна тактика масовото униние, фокусирано върху мнимата липса на алтернатива. Затова дискутирането на алтернативи трябва да започне максимално рано и да се развие, преди да е станало късно. Обратното броене започна.

Заглавна снимка: pxfuel

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Спрете финансирането на нашата мафия.“ Протест пред посолството на Германия в София

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/protest-pred-germanskoto-posolstvo/

На 12 август, 35-тия ден от началото на антиправителствените протести в България, се проведе акция пред посолството на Германия в София под надслов „Масово затваряне на очи“.

Click to view slideshow.

Комикс „Мащехата и Винету“ / Борисов: „Шефовете ми от Кремъл и българските ДС олигарси Ви благодарят за подарените милиарди. Парите свършиха, ще има ли още?“ / Меркел: „Ще има още много, Бойко! Но внимавай мигрантите все така да стоят далече и да тече повече руски газ към Европа. Иначе ми е все тая какви ги вършите там долу!“ © Тихомира Методиева – Тихич

Протестиращите се събраха пред германското представителство у нас, за да попитат „защо вече едно десетилетие една от водещите сили в Европейския съюз толерира очевидната организирана престъпност в нашата управленска класа в лицето на Бойко Борисов и неговите правителства, както и на свързаните с тях структури в съдебната система“. В описанието във Facebook събитието също се казва:

Искаме да знаем как се съвместяват претенциите за върховенството на закона, които съпътстват всяка европейска директива към България, с широко затворените очи на европейския политически елит за техните „партньори“ от ГЕРБ.

„Спрете финансирането на нашата мафия“ © Тихомира Методиева – Тихич
„Политическата корупция е ненакърнима. Да бъде уважавана и пазена е задължение на цялата власт на държавата“ (заигравка с чл. 1, ал. 1 от Конституцията на Германия – в оригиналния текст вместо „политическа корупция“ е „човешкото достойнство“) © Тихомира Методиева – Тихич
„Изцяло сте вътре, а не просто зрители“ (от популярен през 90-те години рекламен слоган на спортния канал DSF) © Тихомира Методиева – Тихич
„Надяваме се, че няма да ни спрете европейските средства, ако не е вашето момче“ © Тихомира Методиева – Тихич

Организаторите изрично подчертават, че протестната акция се разграничава от противниците на Европейския съюз. „Ние искаме да подкрепим пълноценното израстване на България в демократичните ценности на Европа и очакваме от европейските лидери да заемат критична позиция и да поемат отговорност.“

© Тихомира Методиева – Тихич

По-рано в сряда временно управляващият посолството на Германия у нас Йорк Шуграф заяви по повод обявения протест, че е „напълно естествено гражданите в Европейския съюз да се възползват от правото си на свобода на изразяване и мирен протест“, но „решенията за политическото бъдеще на България се вземат само в България“.

Фотогалерия: © Тихомира Методиева – Тихич. Превод от немски: Донка и Чило Попови

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Началото на края на един диктатор

Post Syndicated from Десислава Микова original https://toest.bg/nachaloto-na-kraya-na-edin-diktator/

В неделя, 9 август, в Беларус се проведоха редовни президентски избори. Александър Лукашенко, често наричан „последният диктатор в Европа“, остава вкопчен в поста, който задържа вече 26 години с цената на масови репресии и погазване на човешките права. След безпрецедентна предизборна кампания с многохилядни опозиционни демонстрации, съобщението за победа на Лукашенко с 80% подкрепа изведе хиляди хора на улицата още в малките часове на 10 август. Мирните протести бяха посрещнати от тежковъоръжени полицейски части. В столицата Минск и в други градове се стигна до сблъсъци.

„Гражданите намират такива резултати за обидни за тяхното чувство за реалност“,

казва Арцьом Шрайбман, политически анализатор от Минск, с когото разговаряме няколко дни преди вота.

Но реалността в Беларус сега е различна – за първи път действащият президент се изправи срещу реална опозиция в лицето на 37-годишната домакиня Святлана Циханоуская. Бившата учителка без никакви амбиции за политическа кариера се превърна в емблема на опозиционното движение в страната, след като съпругът ѝ – популярният влогър Сяргей Циханоуски – не беше допуснат да се кандидатира за президентския пост и бе арестуван на 29 май, а тя обяви, че поема щафетата.

Режимът на Лукашенко се разправи предварително и с другите двама сериозни опозиционни кандидати – Виктар Бабарика също беше арестуван, а Валерий Цапкала напусна страната след отправени заплахи срещу семейството му. Когато на 14 юли обаче Циханоуская успя да се регистрира в Централната избирателна комисия, до нея застанаха съпругата на Цапкала – Вераника, и началничката на кампанията на Бабарика – Мария Калесникава. До участие бяха допуснати още трима кандидати с маргинална подкрепа.

Стопкадър от видеоизявление на Вераника Цапкала, Святлана Циханоуская и Мария Калесникава (отляво надясно)

„Циханоуская е последният символ на надежда за промяна на тези избори“,

обяснява Шрайбман и подчертава, че успехът на кампанията ѝ се състои в това, че се фокусира върху един-единствен въпрос: дали гражданите подкрепят президента Лукашенко, или не. „Тя практически събра целия протестен вот. Не става дума за идеологии, а за промяна на системата. С това много универсално послание тя успя да задържи опозиционния електорат обединен и не допусна разсейване на протестния вот“, допълва анализаторът.

Затова и присъдените ѝ от официалната статистика 10% подкрепа бяха възприети като фалшива новина и предизвикаха протести. Самата Циханоуская отхвърли обявените резултати от изборите и заяви:

„Вярвам на собствените си очи – мнозинството беше с нас.“

В понеделник тя внесе в Централната избирателна комисия жалба срещу резултатите, а във вторник стана ясно, че е напуснала страната и е отишла при децата си в Литва. Държавният граничен комитет също потвърди заминаването ѝ. От екипа на Циханоуская съобщиха, че е била принудена от властите да напусне, след като не е имало връзка с нея в продължение на няколко часа в деня след изборите.

Протестите в страната продължават второ денонощие. Един човек е загинал при сблъсък между протестиращи и жандармерия, десетки са ранените от звукови гранати и гумени куршуми, които силите за сигурност използват срещу демонстранти. Свидетели разказват, че журналисти са били под прицел въпреки специалните опознавателни жилетки.

Барикади в близост до търговски център „Рига“ в Минск

Европейският съюз осъди насилието над мирни демонстранти и поиска повторно и прецизно преброяване на бюлетините, като не изключи налагането на нови санкции срещу режима в Минск.

Неочакваната опозиция

„Бих предпочела да пържа котлети, отколкото да участвам в надпреварата за президент“, заявява Святлана Циханоуская на един от митингите по време на предизборната си обиколка из Беларус, мобилизирала безпрецедентна подкрепа за опозицията.

Обаянието ѝ се крие именно в образа на обикновена жена от малък град, добра майка, съпруга и дъщеря, която открито заявява, че не иска власт, но ще се бори за властта от любов – заради арестувания си съпруг. Това обяснява пред „Тоест“ Анастасия Илина, доктор по социология с дългогодишен журналистически опит, която следи изборите в родината си от съседна Полша.

„Хора, които са били сковани от страх толкова години, изведнъж се поставят на нейно място, представят си как се чувства тя, и си казват: ако тя има куража да направи това, какво бих могъл да направя аз?“, допълва Илина.

Заради заплахи за сигурността им, в седмиците преди изборния ден Циханоуская изведе майка си и двете си деца от Беларус със съдействието на Литва и международни правозащитни организации. Арцьом Шрайбман също смята, че тази ситуация мобилизира мнозина да подкрепят опозицията:

Когато няколко жени се захващат с политика въпреки рисковете за семействата си и репресиите срещу съпрузите и колегите си, хората изпитват неудобство да останат мълчаливи вкъщи.

Опозицията в лицето на една жена, с екип от други жени, изпълва с допълнителна символика борбата срещу патриархалната диктатура на Лукашенко, който твърди, че „Конституцията на Беларус не е за жени“. „Освен силното послание, което докосва женската част от гласоподавателите, това поставя в неудобно положение властите и органите на реда, които осъзнават, че репресиите над жени представляват много по-голям репутационен риск“, коментира Шрайбман.

Click to view slideshow.

„Няма значение дали си мъж, или жена – да имаш политически възгледи в Беларус е опасно“,

категорична е младата активистка Вика Андрухович, завършила политически и социални науки в Европейския хуманитарен институт във Вилнюс, Литва, известен още като „беларуския университет в изгнание“. „Най-лошото е, че това носи рискове за близките ти, а властите винаги те атакуват чрез близките ти“, допълва тя.

Опозиционните демонстрации из цялата страна събират десетки хиляди граждани. В предизборния митинг на 30 юли в Минск се включват около 63 000 души – най-големия политически митинг в Беларус от разпадането на Съветския съюз през 1991 г. Анастасия Илина разказва, че в родния ѝ Брест, край границата с Полша, се събират повече от 20 000 души, въпреки че самата Циханоуская не присъства.

„Съпругът ѝ Сергей набра популярност с влога „Страна для жизни“ („Страна за живот“ – б.р.) в YouTube, в който даваше думата на хора от цялата страна. Той пътуваше и говореше с тях. Демонстрациите на опозицията много приличат на неговия влог – предоставят възможност на хората да говорят. Те ненавиждат режима и веднага щом застанат пред микрофона, разказват историите си без страх“, обяснява беларуската журналистка от Варшава.

Опозиционен митинг в Минск на 30 юли 2020 г.

Арцьом Шрайбман обаче не смята, че страхът от репресиите на режима е изкоренен. „Властите все още разполагат с достатъчно репресивни инструменти да потушат недоволството на улицата. Такава е суровата реалност – репресиите могат да бъдат ефективен метод за овладяване на протести. Ако президентът продължава да „храни“ лоялните си поддръжници и силите за сигурност, те ще поддържат властта му. Не е възможно да се прогнозира колко дълго би могло да продължи това, защото ще подложи на тест общественото търпение, а никой не може да каже докъде се простира то“, обяснява политическият анализатор.

Репресиите зад фасадната демокрация

Режимът на Лукашенко вкара репресивния си апарат в действие още в началото на предизборната кампания през май – освен известните политически фигури, повече от 2000 души са били арестувани през последните три месеца. Данните са на правозащитната организация „Вясна“, която от 1996 г. подкрепя задържани по време на граждански протести в Беларус.

Министерството на вътрешните работи съобщава за 3000 задържани в изборната нощ, 1000 от които в Минск. Според информация на „Вясна“ полицията използва прекомерно насилие, сълзотворен газ, гумени куршуми и водни оръдия срещу протестиращите в столицата. Няколко граждани са настанени в болница с наранявания от шумови гранати. Съобщава се и за един загинал, прегазен от полицейски ван, който се е врязал в протестното множество.

Данните от месечните доклади на организацията за състоянието на човешките права в Беларус красноречиво показват методите, с които си служи режимът на президента Лукашенко. Към юли 2020 г. в страната има 24 политически затворници, а само на 14 и 15 юли по време на мирни демонстрации в различни части на страната са задържани над 420 души, включително заради внесени петиции за освобождаване под гаранция на един от опозиционните кандидати.

„За първи път в историята на Беларус репресиите започнаха преди изборите, а не след тях“, подчертава Арцьом Шрайбман.

„Никой не очакваше, че тази предизборна кампания ще бъде белязана от толкова репресии и насилие и в същото време – от толкова висока активност и граждански интерес. Именно заради появата на сериозни кандидати властите реагираха по брутален начин, погазвайки много човешки права“, коментира за „Тоест“ юристката Енира Браницкая от беларуската правозащитна организация Human Constanta.

Тя посочва примери за нарушаване на правото на мирно събрание с намесата на полицията в множество демонстрации. Стотици граждани са станали жертви на произволни арести. Масово не е зачитано правото на свободно изразяване, нито правото на справедлив съдебен процес – за онези, за които все пак е имало съдебен процес. Много от задържаните разказват за нечовешко отношение и дори изтезания в арестите.

„Един опозиционен активист, който получи административна мярка за задържане за 15 дни, ще прекара в ареста общо 90 дни, защото полицията е съставила протокол за друго нарушение и го е изпратила на съд, който пък е решил в отсъствието на обвиняемия да го остави за още по-дълго в ареста. Това е много честа практика“, обяснява Браницкая.

В този контекст се разигра и странният случай със задържането на 33-ма руснаци

от частната паравоенна организация „Вагнер“ в курорт край Минск дни преди изборите. Лукашенко обвини Москва, че подготвя провокации, и наложи още по-стриктни ограничения на събиранията на хора на публични места, докато проправителствени гласове се опитаха да обвържат случая с арестувания Сяргей Циханоуски.

Според анализатори позицията на Лукашенко е била изненадваща и за Кремъл, предвид изключително близките отношения между Русия и Беларус, практически условната граница между двете държави, както и партньорството им като основателки на Евразийския съюз. Арцьом Шрайбман обаче припомня, че Александър Лукашенко е отправял не една агресивна критика към Москва в миналото. Само преди година той разкритикува Русия, че се опитва да погълне Беларус чрез т.нар. интеграция, а назад в годините е отправял и обвинения в „държавен тероризъм“ при нарушение на газовите доставки.

„Той е много емоционален и непрекъснато прави подобни изявления – това е част от стратегията за преговори. Напоследък обаче отношенията между двете държави стават все по-прагматични и противоречията нарастват“, коментира анализаторът.

Анастасия Илина подчертава, че често първите задържани на антиправителствените демонстрации са журналистите – за да се предотвратят излъчванията на живо.

„Брат ми, който работи като репортер, беше сред арестуваните в един от първите подобни случаи“, споделя тя. „Най-важният въпрос за журналистите и наблюдателите, които работят в чужбина, не е резултатът от вота – него така или иначе го знаем предварително. Важният въпрос е дали ще имаме интернет връзка“, коментира Илина седмица преди изборите.

Нейните опасения се оправдаха напълно – в изборния ден и след това в много части на Беларус интернет връзката е спряна, съобщава се и за прекъсвания на тока в някои части на Минск.

Алтернативното преброяване

Проблемът с информационното затъмнение не засяга само медиите, а затруднява и работата на онлайн платформата ZUBR. Това е инструмент с генерирана от гражданите база данни за вота в Беларус и целѝ да представи по-реалистична картина спрямо правителствените екзитполове, тъй като независимите социологически проучвания са забранени. Платформата съдържа данни за целия апарат, който провежда изборите – от Централната избирателна комисия до членовете на секционни комисии по места. Целта на създателите му е да се бори за прозрачни и честни избори.

„От една страна, призоваваме гласоподавателите да посочат своя вот и дори да споделят снимка на бюлетината, с която са гласували. Така ще се опитаме да представим по-реалистични числа, защото изборните данни обикновено се фалшифицират от правителството“, обяснява Вика Андрухович. Тя е част от екипа от над 40 доброволци, които разработват и поддържат ZUBR от Вилнюс.

В началото някои програмисти от екипа работят от Минск, но за изборите всички са се събрали в литовската столица от съображения за сигурност.

„Много е опасно да работиш по такъв проект от Беларус. Все още имаме партньори и наблюдатели вътре в страната, но към момента доста от тях са арестувани и е много трудно да поддържаме актуални статистики“, обяснява Андрухович три дни преди вота. Домейнът на платформата е регистриран в Индия, за да бъде затруднено евентуалното му превземане.

„От друга страна, призоваваме всички независими наблюдатели да се регистрират и да докладват за нарушения на секционните избирателни комисии, включително имената на конкретните хора, които нарушават закона“, допълва тя.

Анастасия Илина не е изненадана от данните за нарушенията – като кандидат на местните избори в родния си град Брест през 2001 г. и като наблюдател на президентските избори през 2006 г. тя е видяла с очите си как работят механизмите на режима. „Тъй като ползват различни урни за предварителния вот и вота в последния ден, най-често подменяха съдържанието на урната с предварителния вот. В последните години обаче просто пишат каквото трябва в протоколите, независимо от бюлетините“, разказва тя.

Илина отбелязва, че е от ключово значение дали секционните комисии ще се подчинят на спуснатите от правителството заповеди. Комисията в една столична секция обаче публикува протокол, който рязко противоречи на официалните данни и разкрива голяма преднина за Циханоуская – с 1989 гласа срещу 255 за Лукашенко.

Диктатор без подкрепа

„Проблемът не е просто в това, че Лукашенко получава все по-малко подкрепа – проблемът е, че това вече е видно за всички. Ето защо действията на властите се възприемат като мерки на непопулярен лидер, който се опитва да се задържи на власт на всяка цена, а това ядосва опонентите му още повече“, коментира политическият анализатор Арцьом Шрайбман.

Само преди два месеца никой не би прогнозирал толкова изненадващо развитие на предизборната кампания в Беларус. „За първи път Лукашенко губи подкрепата на обикновените хора, губи своите гласоподаватели. Само за две седмици те заобичаха Святлана Циханоуская. За всички тези години тя е първият политик, който успява да спечели любовта на толкова много хора“, посочва Анастасия Илина и допълва, че този феномен трябва да анализират не толкова социолози, колкото психолози.

Избори по време на пандемия

Александър Лукашенко демонстрира краен нихилизъм по отношение на пандемията от COVID-19, като не наложи никакви мерки за ограничаване на заразата и препоръчваше на народа си да пие водка и да ходи на сауна, за да се предпазва от коронавируса. Дори футболното първенство на Беларус продължи да се играе, и то пред публика, през цялото време. Според официалните данни в страната до този момент има регистрирани около 70 000 заразени и 600 починали от коронавируса, но редица наблюдатели гледат на тези данни с голяма доза скептицизъм и смятат, че реалната ситуация е много по-сериозна. В същото време режимът използва именно пандемията като мотив да ограничи достъпа на международни наблюдатели до изборния процес в страната.

Докато играе хокей на лед в началото на март, когато пандемията настъпва в Европа, Лукашенко заявява: „Тук няма коронавирус, не го виждам да лети наоколо.“

„Беларусите от години са много изморени от тази система, но пандемията повлия и на по-възрастното поколение. Хората усетиха несигурност заради нежеланието на режима да се опита да ги предпази“, обяснява юристката Енира Браницкая. „Много хора оцениха подхода на Лукашенко като пренебрежителен и бяха искрено фрустрирани от поведението му“, смята и Арцьом Шрайбман, който припомни, че пандемията заварва Беларус в края на 10-годишна стагнация – все фактори, които изкарват на улицата дори доскорошни поддръжници на президента.

Има ли връщане назад

Макар че ситуацията в Беларус се развива според прогнозите за манипулирани изборни резултати, големи протести и брутален отговор на силите за сигурност, на прага на своя шести мандат президентът Лукашенко се намира в неудобна ситуация и нов контекст. Заради безпрецедентната политическа активност сред гражданите огромен брой хора разбраха от личен опит как работи системата. „В предишни години това чувство се споделяше от ограничен кръг хора от опозицията, от журналисти, от средната класа – докато сега стана повсеместно, а този личен опит трудно ще бъде заличен“, обяснява Шрайбман.

Тези хора са както от новото поколение, което използва алтернативни канали за информация и има естествен порив за участие в обществения живот, така и от по-възрастните поколения, уморени и разочаровани от 26-годишния авторитарен режим. „В моята страна ще има промяна. Дори да не стане на тези избори, имаме надежда, че няма да се наложи да чакаме още пет години. Президентът изглежда паникьосан и определено няма образа на победител“, смята журналистката Анастасия Илина.

Енира Браницкая не вярва, че промяната в Беларус ще дойде чрез избори. „Интересно е, че толкова много хора поискаха да защитят правата си. Ако тази енергия се задържи и те продължат всеки ден да се борят за правата си, един ден ще узреем за друг тип избори“, надява се тя.

„Да заема позиция – за мен това е отговорност като гражданин и като човек. Защото това, което се случва в Беларус, е нечовешко – категорична е Вика Андрухович. – Гражданите на Беларус заслужават честно правителство, което ги уважава. Хората с мнение не бива да се чувстват застрашени. Децата им заслужават да растат в свободно общество и да не се налага да минават през това, през което минаваме ние днес.“

Заглавна снимка: Александър Лукашенко през 2014 г. Фотограф: Okras

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Я кажи за Буджака“

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3603

Росенец стана символ много бързо. И концентрира толкова много прожекторите върху Доган, ДПС, Пеевски и връзките им с националната и местната власт на ГЕРБ, че властта (явната и тайната) трябваше да отговори някак комуникационно. А най-добрата защита е атаката.

Затова с редица репортажи, подкрепени с действия на главния прокурор, казусът със сараите на Доган беше смесен с други проблеми по черноморието, фокусирани върху имот на Иво Прокопиев, който уж също запушвал пътя до плажа.

Всяко лято от 33 години съм в Черноморец (имам роднини тук) и виждам как се застроява крайбрежието. Не бях доволен, когато едни скали, на които ходехме, станаха недостъпни сред поредния строеж. Къщите, буквално висящи от скалите винаги са повдигали въпроси. Така че проблем със строителството по крайбрежието има, тъй като философията на закона, а и на конституцията е, че крайбрежието е на всички и никой няма право да си го присвоява или ограничава. По същия начин най-вероятно се чувстват много хора, което направи Росенец още по-силен символ, но което дава сила и на другите примери.

След като темата с Буджака стигна до националните медии, при почти всяко повдигане на темата с Росенец, се появяваше някой да каже „а я кажи за Буджака“. Журналисти на СКАТ (на Валери Симеонов) пък бяха пратени на Росенец да питат Христо Иванов един въпрос – за Буджака. А неговият отговор, че не е запознат, беше използван за да подсили опорната точка за „двойния аршин“.

Приписваната с години връзка на Да, България с Прокопиев пък допълнително допринесе за този опит за разбиване на образа на акцията в Росенец. Да го превърне не в символ на корупцията, а в политическа интрига тип „наши срещу ваши“. Дали Прокопиев е „кукловод“ в Да, България мога да отричам по много начини, но това е като да отричаш, че нямаш сестра.

Реших да проверя пък какво толкова има на Буджака. Отворих Google maps (сателитните снимки и street view), кадастъра (зареди 20-тина лева за справки), новинарските публикации, снимките и репортажите. За малко да отида на място, да разгледам. Казах си – добре, ако наистина има проблем, трябва някак да го адресираме, а не да го избягваме. Представях си как някоя ограда е затворила нещо и трябва да се бутне, представих си аналогична на ситуацията в Черноморец, където можеш да видиш скалите, но не можеш вече да стигнеш до тях.

Обаче реалността се оказа друга. Първо, имот на Прокопиев не блокира нито път, нито достъп до плаж. Преди две години в съседство друг бизнесмен всъщност е ограничил частично достъпа, както отбелязва в тази статия Флагман. След преглед в кадастъра, репортажа на Канал 3 и използваната след това снимка в Tribune (също проправителствен) осъзнах, че те дори не знаят кой е имотът на Прокопиев. Този, който показват (и който проверих първо) е на адвокат и е далеч от този на Прокопиев.

След това видях няколко интервюта на БНР, където и кметът на Созопол, и адвокат уточняват, че няма ограничен достъп. Нито до скали, нито до плаж, нито до път. Репортаж пък на бТВ показва, че са оставени стълби между новопостроените имоти, така че да има достъп. И на база на тези репортажи и справки в кадастъра реших, че няма нужда да ходя на място, за да установявам вече очевидното – че няма нищо общо между Росенец и Буджака. А дали при закупуването на земята или при разрешението за строеж има нарушения, няма как да знам, но това не е важно с оглед на достъпа до скалите и плажовете (каквито там май няма).

Но въпреки реалността беше построен перфектният „фалшив двойник“ на Росенец, който беше раздухана в синхрон от всички медии както на сараите, така и на властта (Канал3, Нова, СКАТ, Вести, Дарик, Tribune и др.) и който ще продължава да отеква по фейсбук коментари и спорове на маса – „защо Христо Иванов не отиде на Буджака. Защо има двоен стандарт“. А двойният стандарт дразни хората. Прави нещата да изглеждат неистински. Това е опит Росенец и сараите да се принизят до обикновено нарушение, каквото всички други правят.

Христо Иванов не е ДНСК, прокуратура или община. Той не геодезист, инспектор, архитект, за да ходи да мери отстояния, ширина на пътеки, да сравнява ПУП-ове и да бута огради. Акцията на Росенец показа силно и нагледно това, което журналисти бяха разкривали преди това – как община, НСО и няколко министерства са плюли на закона и обществения интерес, за да се обособи един анклав на почетния председател.

Буджака не е нищо такова. И затова неходенето там не е двоен стандарт. И няма нищо общо с един или друг бизнесмен. Там няма блокиран общински път, няма НСО, които да пазят скалите, няма достроен кей, няма незаконна постройка на плажната ивица, няма и синя пирамида за морфичен резонанс. На Буджака евентуално има неадекватен подробен устройствен план, който пък е такъв заради изключението в Закона за устройство на черноморското крайбрежие, позволяващо строителство близо до брега в населени места.

Няма добър отговор на „Я кажи за Буджака“. Защото това не е истински въпрос, аргумент или молба. Това е стандартна пропагандна тактика и логическа заблуда. Опит не само да се дискредитира един политик и една партия, а да се омаловажат и прикрият зависимостите, които Росенец освети.

Но ето, казах за Буджака. Ще кажа и за цялото черноморие. ЗУЧК гласи:

Достъпът на гражданите до морските плажове се осигурява чрез предвижданията на устройствените планове, включително на парцеларните планове за изграждане на обектите на техническата инфраструктура, обслужваща тези територии.

Трябва законността да стане начин на мислене в институциите. Трябва нечие желание да вижда вълните от прозореца си да не е единственият аргумент при изготвяне на устройствени планове. Но най-вече, трябва да не може цялата държава да бъде нелегитимно впрегната в обслужване на нечий интерес, който и да е той.

Трябва и да спрем да се връзваме на пропагандните техники на кафявите медии и прокуратурата, която пакетира казусите. И да не позволим Буджака да стане фалшивата сянка на Росенец. Защото това е целта на този напън.

Меко или твърдо падане за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/meko-ili-tvurdo-padane-za-borisov/

Меко или твърдо падане? Това е алтернативата пред Бойко Борисов, но не е сигурно, че изборът ще е негов.

Колкото новата отговорничка за туризма ще спаси туризма с бахур и пататник, толкова ще има правителство без Борисов в мандат на Борисов. Каквото и да говореше премиерът пред стоварените в „София Тех Парк“ активисти на управляващата трети мандат партия ГЕРБ. Макар там те да бяха само фон и повод, но не и причина лидерът на ГЕРБ и министър-председател да каже, че над България ще мръкне, ако дойде служебен кабинет; че не му е толкоз важно да е премиер; че „партията на народа“, каквато е ГЕРБ, трябва да се върне при корените си.

Бездарно изпълнение, лош мизансцен и 30-градусови температури. Същото Борисов можеше да каже и на брифинг в Министерския съвет, но щеше да му се наложи да отговоря на въпроси и нямаше да има режисирани, но вяли възгласи „Бойко, Бойко!“.

Преди народа – да си върне партията

Протестите продължават близо месец и няма изгледи скоро да спрат, а вече две социологически агенции констатираха срив на доверието към управляващите. Упорството на премиера да бави оставката си може да се обясни с последни поръчки (като плавателния път до пристанището на Ахмед Доган), но и с липса на стратегия.

Борисов никога не се е славил като стратег; виж, тактик, играч по инстинкт – да. Сега обаче инстинктът му изневерява, действа паникьорски, а след като се отърва от Цветан Цветанов преди година, вече няма и на кого в партията да се осланя. Обградил се е със слаби политически фигури и фигуранти. Заместниците му в партията – кметовете на София и Бургас Йорданка Фандъкова и Димитър Николов, както и заместниците му в правителството Томислав Дончев и Екатерина Захариева не личи да са подбирани по капацитет, целеустременост, организаторски качества и харизма на лидери.

В ситуации като днешната само лоялност не стига, а и не е ясно докога ще е гарантирана.

На ГЕРБ му трябва пълководец, а разполага единствено с… началник. И по началнически Борисов прати най-верния си човек – пиарката си Севделина Арнаудова, да се разпорежда в партията. Но дори тя да успее да въдвори някакъв ред, единството е непостижима цел. В лидерска партия като ГЕРБ достатъчно е Човекът-на-върха да даде знак за колебание и отстъпление – и палубата на кораба майка ще се разтресе от топуркането на хиляди миши крака. Точно когато Борисов обяви завръщане към корените, защото „ние сме партия, създадена от народа… и нашата сила са хората“.

Наред с това Бойко Борисов си създаде достатъчно врагове и сред тези, които прокуди и от ГЕРБ, и от политиката, и от бизнеса. Ще му отмъстят при първа възможност. Реалността е пълна с юди, предали „своите“ не просто за 30 сребърника, а за място в друга политическа сила или за недосегаемост.

ГЕРБ също си пазаруваха такива.

Мирисът на поражение е във въздуха. Това вече личи и в медиите, свързвани с Пеевски, където Борисов все по-често е критикуван, а панегириците са за главния прокурор (чиято оставка протестиращите също настояват да получат). Очаква се и част от бизнесмените да мигрират от ГЕРБ, така както изоставиха БСП след краха на тройната коалиция през 2009 г.

Увеличените с 30% заплати на половината държавна администрация, петдесетачките за пенсионерите, окончателното одобрение на законопроекта, предвиждащ да се заплаща извънредният труд на полицаите, са законни подкупи, но едва ли ще дадат резултат в урните както преди. Причината е, че много от тези хора дължат работното си място, кариерата си на някого от ГЕРБ и страхът да ги загубят е по-голям от дължимата бюлетина.

Дилемата на Хайнц

Нееднородните политически предпочитания на протестиращите – предвестник на бъдеща нестабилност, не могат да бъдат плашило, нито аргумент да не се подават оставки. Колкото по-дълго властта се упражнява чрез настоящия modus operandi, толкова повече се уврежда държавността. Но да се обсъжда дали протестите ще „счупят“ държавата (по Борисов), е като дилемата на Хайнц – правилно ли е постъпил мъжът, разбил аптека, тъй като не успял да събере цялата сума за лекарството, с което да спаси тежко болната си жена.

„Маса от обвиненията към нас са прави“, призна Борисов в „София Тех Парк“ тази седмица. Но на няколко пъти е намеквал, че не е отговорен за избора на настоящия главен прокурор. ГЕРБ не издигна кандидат за главен прокурор, каза премиерът, не моят подпис стои под указа за назначаването му (визирайки президента). Борисов не излъга, но точно тази истина опровергава твърдението му „с ДПС не сме правили коалиция никога“. Eто го резултата от коалицията, а последствията ще са за ГЕРБ.

Изглежда, че Сараите и техният главен прокурор „страхуват“ Борисов повече от протестите.

А те се опитват да формират и следващата управляваща върхушка, за да запазят доминацията си. Подобна мутация в условията на продължаващ мандат на главния прокурор Гешев не просто ще отнеме гражданска енергия. Сбъдване на прогнозата, че може да се смени фасадата, но не и системата, би убило надеждите за промяна и на хилядите българи в чужбина, които за първи път показаха подкрепа от такъв мащаб – на три континента.

ДПС винаги са показвали повратливост при избора на партньори за сенчестата държава. След като тройната коалиция, но главно БСП като водеща партия се посрами с корупция, партията на Доган незабавно я смени с ГЕРБ и дори им помогна да спечелят изборите.

А сега кого подготвят? И дали опитите на Борисов да си купи още малко време не са, за да укрепне избраникът?

Факт е, че не всички от новоизгряващите партии припознават Сараите и техния главен прокурор за вредни за правовата държава.

Тези дни вицепремиерът Томислав Дончев обяви по „Нова телевизия“, че има вариант за оставка на правителството в края на септември. Таймингът съвпада с очаквания още по-голям ръст на заразени с коронавирус и вероятността от извънредни противоепидемични мерки. Изглежда като че ли властта се опитва да се задържи над водата благодарение на COVID-19. Поради тази причина сега управляващите се въздържат от драстични ограничения, въпреки плашещите данни за България.

Затова едно непланирано твърдо падане на Борисов ще разбърка картите,

а и би послужило за превенция на следващите – независимо кои. Да им държи влага, че ако не си вършат работата, за която сме ги назначили, ще бъдат наказани по същия начин.

Ще бъде здравословно за правовата държава ГЕРБ да останат за известно време извън властта. Ще бъде здравословно и за самите Граждани за европейско развитие на България – получават шанс да преустроят в партия настоящия картел. Ще бъде здравословно за дясното, окупирано сега от ерзац десницата ГЕРБ. Но за това е нужна не само енергията на протеста.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозаписа на Националната конференция на ГЕРБ на 5 август 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Политическата реч между безсмислицата и полезния популизъм. Разговор със Стефан Попов

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/stefan-popov-interview/

Стефан Попов е професор по философия и социология в НБУ и директор на Института за публични политики „РискМонитор“. Неотдавна излезе книгата му „Животът на кухите фрази. Критика на политически метафори“ (изд. Нов български университет, 2020). В нея той аналитично разглобява популярни езикови конструкции и защитава тезата, че всекидневният политически език е зарeден с безсмислици, с твърдения, които в същината си са напълно семантично празни.

Йовко Ламбрев разговаря със Стефан Попов за новата му книга, но интервюто търси допирни точки и с актуалните вътрешнополитически теми, които трудно могат да бъдат подминати.


Корицата на книгата „Животът на кухите фрази“Каква е Вашата дефиниция за безсмислица? 

„Безсмислица“ не е просто нещо глупаво, както често се изразяваме във всекидневния език – казваме „Не говори безсмислици“, но имаме предвид „Не дрънкай глупости“. Безсмислицата е важно понятие в съвременната философия на езика. Тя се свързва с ранния Витгенщайн, но може да се проследи до Кант, двама от най-големите мислители на модерността.

Накратко, безсмислицата е езикова форма – фраза, изречение, твърдение, дори система от твърдения, – на която не отговаря никакъв факт, обект, никакво състояние на нещата. Тя е така изградена, че създава привидност за значение, но всъщност не се отнася до нищо. Обичайно такива фрази са противоречията. Когато казваме „дървено желязо“, назоваваме точно това – нещо невъзможно. Друга форма са тавтологиите, които сякаш съобщават някаква информация, а всъщност нищо не казват – например „метално желязо“ е подобна безсмислица, отделена още при Кант.

Забележителна характеристика на съвременния политически живот е степента, в която в него доминира този тип фундаментални безсмислици. Например „война срещу терора“ е класическа безсмислица. Също и други програмни изрази, като „антикорупция“, „организирана престъпност“, „популизъм“, както и някои характерни български фрази с висока популярност, например „етнически модел“ или „твърд електорат“. Също и серия идеологически изрази от 90-те години на миналия век, като „национален капитал“, който, ако е национален, не е капитал, а ако е капитал, не е национален.

Безсмислени ли са метафорите на политическата реч?

Метафората никога не е безсмислена, доколкото функционира като метафора. Съвременната философия на езика клони към това да отъждествява метафората с работата на езика изобщо (за разлика от традиционната лингвистика, която вижда в нея специфична фигура). Така в известен смисъл метафора е самият език, той е работа по пренос на смисъл и разширяване на смисъл.

В политическата реч всичко е допустимо, а говоренето има статус на речево действие, което няма как да е безсмислено. Съвсем друг е въпросът, ако свободните метафори, с които си служи всяко политическо говорене, започнат да се буквализират, да бъдат разбирани като названия на действителни предмети, процеси, проекти и пр., тоест да претендират, че функционират като рационални схеми за бъдещи действия в управлението. Тогава те изискват една критическа инспекция за валидност. „Изискват“, доколкото самите претендират за рационалност.

Фразата „война срещу терора“ има подобна злочеста съдба. „Война“ се употребява като свободна метафора за мобилизация, решителност, упорита кампания, воля и пр. В САЩ често се водят някакви „войни“ – срещу престъпността, срещу „Коза ностра“, срещу дрогата и какво ли още не. Но когато „война срещу терора“ се схване буквално, тероризмът започва да се мисли по логиката на войната – търси се територия, граници, държави, армии и пр. Неоконсерваторите около Джордж Буш-младши така натурализират метафоричните значения и нахлуват в Ирак, където водят реална война в един класически смисъл по Клаузевиц. Но това не е акция срещу „терора“, самият тероризъм с нищо не е засегнат в резултат на войната в Ирак. Напротив, ислямският фундаментализъм намира в действията на САЩ допълнителна мотивация.

В това е голямата вреда от кухите фрази, които до един момент функционират като свободни метафори, но може да бъдат превърнати в програми за действие. Разбира се, тази промяна в статуса е стара история. Такъв е хилядолетният Райх, идеята за равенство при комунизма и т.н. Политическото така работи, то употребява езика и го насочва в произволни посоки. За съжаление, голяма част от съвременните програмни изрази – като „добро управление“, „човешка сигурност“, квалификацията „популист“ и други – функционират по аналогична схема.

Книгата Ви излиза в интересен от историческа гледна точка период – криза в управлението на държавата, воюващи институции, а улиците са изпълнени с протестиращи граждани. В последните години сякаш беше наложено едно особено плитко политическо говорене. Дали и то няма принос за всичко, което става напоследък? Не сме ли свикнали твърде много с кухите фрази?

Кухи фрази в смисъл на общо „празноговорене“ е характерна черта на политическото изобщо, на политическата реч. Нейната цел не е да съобщава истини, а да набави власт на говорещия. Ако истините набавят власт – тоест тежат на избори, носят гласове, – тогава политическата реч се рационализира, става по-чиста, рефлективна и отговорна. В развита, рационализирана среда, която традиционно асоциираме със Западна Европа, тази тенденция е по-силна. Но това е по-редкият случай. Масовата демокрация тласка напред изискването да се говори просто.

Дотук добре: трябва да се говори ясно, това означава просто. Но по-нататък – налага се да се говори все по-популярно и дори инфантилно или откровено примитивно (като чуем реч на Хитлер или Мусолини, не ни се вярва, че е възможно). Така радикалното опростяване води до това политическата реч да възпроизвежда говоренето на риалити шоу, на маркетинг и реклама на прах за пране или паста за зъби, на елементарна съблазън. Този тип празнота не е непременно фундаментална безсмислица, а просто бръщолевене или омайване на слушатели със забавно говорене.

Протестите също не са имунизирани, но в това е отчасти чарът им; те са негативни кампании срещу нещо, затова в тях е допустимо всякакво говорене. Не е така при формиране на представителство, това вече е – по идея, така ни се иска да е – политически отговорна форма.

В книгата си казвате, че политиците не трябва да забравят и ролята си на преводачи, разяснявайки експертните теми на обикновен език, за да стигат посланията им до хората. Иначе казано – полезната страна на популизма. Тогава политическите метафори не са ли полезен инструментариум в този контекст?

Да, тук границата понякога е много деликатна. Когато кажеш, че държавата не се управлява добре, имайки предвид определени аспекти в управлението, казваш нещо разбираемо, критично, по идея отговорно. Но когато от тази критика скочиш няколко нива нагоре в абстракциите и решиш да сглобиш самостойна, амбициозна, при това универсална програма за „добро управление“, правиш една трансформация, която обикновено води до прахосване на ресурс, човешко време, финанси и грешни посоки в политики.

Разбира се, политическото говорене е мощно метафорично, дори в по-тесния и по-традиционен смисъл на думата „метафора“. Политикът трябва да възбуди въображението на хората, те да привидят в него общо бъдеще. Това не става с експертни изказвания или научни програми. Става с поезия, с поетически език. Тази поезия може да бъде агресивна, политически некоректна, със силен утопичен момент, с настоятелна моралистична патетика, силно драматична и каква ли не. Но това не е речта на конкретните политики, които са рационални действия в управлението. Това е речта на политическото и директната амбиция към овластяване.

Моята критика е чувствителна към тази граница: важно е доколко едно политическо говорене целѝ мобилизация или върши терапевтична работа, както е „войната срещу терора“, и доколко се приема като проект и програма за буквално изпълнение.

Защитавате тезата, че популизмът не е еднозначно оцветен в моралния спектър. Колко невидима е границата между примитивния и „елегантния“ популизъм? И какви са рисковете?

Моята концепция за популизъм е развита на базата на предварителна критика на квалификацията и обвинението в популизъм. Най-съществено е да се знае, че тук има либерален парадокс. Либералната нагласа днес би настоявала на универсално право на глас за всички, безусловно. Това е добре, такава е и вътрешната логика, по която се развива идеята за правата от хиляда години насам. Те не признават външни ограничения. Но универсалните граждански и политически права водят до масовизиране на демокрацията.

В масовата демокрация популизмът е неизбежна възможност, той е неин продукт. В популизма няма нищо недемократично. Тъкмо обратното, той е безусловна демокрация в буквален смисъл – демокрация, над която не се поставя никакво ограничение, всеки и всички са участници. И трябва да си даваме сметка, че при тези условия популизмът не е характеристика на един или друг смахнат политик, интригант, фалшив магьосник, пореден Волен Сидеров или нещо подобно, което се схваща като отклонение.

Съвременната демократична политика е подложена на тежка и ускорена профанизация – това е практика, наблюдава се навсякъде. При такива условия популизмът се оформя като устойчива ситуация. И обратно: който решително не приема и бяга от популистката ситуация и нейните императиви за комуникация, има ниски шансове за успех в политическата сфера. Това, което казвам, не е нито съвет, нито одобрение – то е по-скоро тъжна констатация. Но зад нея стои концептуалното условие, че демокрацията е в основата си популистка – такава е била в Атина, после много повече в Рим, а днес това е цикъл, особено след разпадането на двуполюсния модел.

Споделяте ли тезата, че напоследък поляризацията в обществото ни (и сякаш не само у нас) е твърде остра, а оценките за едно или друго – твърде черно-бели? Общуването с клишета не опростява ли прекомерно разговора помежду ни? Как да върнем значението и смисъла на нюансите?

Клишетата са за това – да опростяват и да чертаят графични картини. Но аз не мисля, че в България цари поляризация. Напротив, има спокойно приемане на процеси на криминализация на държавата. ГЕРБ управлява над десетилетие. Парламентът има малък брой предвидими партии, основно три. Тежките дефекти на конституционната система деформират институциите, но хората подминават това. Бойко Борисов май е най-дълго управлявалият премиер в историята на страната ни в несоциалистически режим. Съдебната система е в перманентна криза и скандали, но и това не влияе на избори. Има много фактори за поляризация, но редки избухвания на протестни движения. България има силни протести през 1990 г., през 1996–1997 г., след това през 2013–2014 г. и сега. Каква толкова поляризация? При това протестите са мирни и по-спокойни в сравнение с други места по света.

Куха фраза ли е „градска десница“?

Съвременната политика е градска работа, така че „градска десница“ е порядъчно безсмислена конструкция поради тавтологията в нея. Тя сякаш обозначава привидно конкретна десница, а именно градската. Но „селска десница“ няма – нещо, което съм разказал с известна доза ирония в книгата – в главата за аграрните партии.

В България обаче се има предвид едно културно различаване. Традиционният градски човек – най-вече в София, но и в Пловдив, Варна и т.н. – се смята за непредставен. Той смята, гласно или повече неявно, че държавната власт е завзета от една слабо еманципирана простащина. И не е далеч от истината. Равнището на съвременния политик на власт, особено силно при ГЕРБ, е обидно за образования градски човек. В този смисъл аз разбирам израза като скрито културно дистанциране.

Той има и по-пряк полемичен смисъл – традиционното дясно не приема ГЕРБ за автентична дясна партия. Към подобна полемика можем да се отнасяме многозначно, има различни аспекти в нея. Преди всичко ГЕРБ не може да бъде квалифицирана като обикновена традиционна партия, та да говорим за нея в термини ляво–дясно. ГЕРБ е партия на властта и без властта от нея нищо няма да остане. Подобно беше положението с НДСВ.

Каква част от днешната криза според Вас се корени в конституционния модел? И къде виждате решението на проблемите, свързани с прокуратурата и безконтролната власт на главния прокурор?

Конституцията наглед е документ на позитивното право – нещо писано, четат го посветени. Но не е така. В нея са заложени няколко дефектни конструкции, които в разумна среда биха били коригирани без отлагане.

Първо, има неимоверна диспропорция между директния избор на президент и неговите представителни функции. Второ, съдебната власт е объркана – тя е пасивна и не е точно власт, тъй като властите са сили, те инициират, действат, изпълняват, експанзивни са. Трето, прокуратурата не е ограничена от нормалните за светската държавност механизми за контрол. Четвърто, режимът на служебно правителство всъщност сменя парламентарния с временен президентски модел – това е крайно нередно и има ред злокачествени следствия. Пето, идеята за Велико народно събрание е абсурдна, тя блокира конституционния процес и връща държавата в предмодерни, теократични форми.

Що се отнася конкретно до прокуратурата, тя не е съдебна власт, а в Конституцията е определена така. Няма основание обвинението да се смесва със съда. Но това е общ, концептуален въпрос за отношението между властите. По-важни са контролните механизми, формирането на мандата, възможността за импийчмънт и т.н. Тези въпроси имат различни и доста оспорвани решения. Затова водещата идея трябва да се сведе до контролните механизми, а не да се пита постоянно за структурни въпроси. Номинално прокуратурата може да бъде навсякъде, може и да се заличи от Конституцията, тъй като не е класическа трета власт – такава е само съдът.

Ако се върнем към сегашната политическа ситуация, напомня ли Ви тя с нещо на 90-те години на ХХ в.? И къде намирате важните разлики?

Общото е, че има енергия, има порив. Но днес няма ясен проект, няма я голямата надежда. Дори протестът и най-оптимистичните му участници не си въобразяват, че страната ще бъде излекувана от основните си дефекти в сферата на институциите. Протестните движения сега имат по-нисък утопичен коефициент. От друга страна, днес е много по-ясно какво трябва да се направи, каква схема на държавност е нужна. Но няма големи надежди, че ще се структурира силен субект, който да я осъществи.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Стефан Попов в предаването „Денят с Веселин Дремждиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Политиката в България. Кратък наръчник за чуждестранни журналисти

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/politikata-v-bulgaria-naruchnik-za-chuzhdentsi/

Read the article in English >>

Уважаеми чуждестранни журналисти,

Не е лесно човек да се ориентира в българския политически контекст, ако не го познава. Отстрани изглежда, че лявата партия в България и левият президент се борят срещу консервативното дяснонационалистическо правителство и срещу партията, представляваща етническите турци в страната. Както и срещу корупцията и главния прокурор, който пък също твърди, че се бори с корупцията. Отправна точка за разбиране на ситуацията е

Правило №1: В България нищо не е такова, каквото изглежда

ГЕРБ

Изглежда, че управляващата партия ГЕРБ е широка дясна консервативна организация от типа на западноевропейските християндемократически партии.

Лице на партията още от създаването ѝ обаче е настоящият премиер Бойко Борисов. Той не само е бил бодигард на Тодор Живков, бившия диктатор от времето на социализма, а и признава Живков за свой пример за подражание. Преди да стане бодигард, Борисов е учил в полицейската академия в Симеоново. Кандидатствал е за факултета „Държавна сигурност“, както се наричат тоталитарните тайни служби. Понеже не е приет там, е учил за пожарникар. След демократичните промени през 1989 г. отказва да напусне Българската комунистическа партия и затова се налага временно да излезе от системата на МВР.

Макар да претендира да е дясна партия, която се „бори с комунистите“, ГЕРБ не възразява срещу определени практики от времето на социализма. Партията се опитва да налага контрол върху икономическия живот, както и да национализира определени предприятия и цели сектори. Близкият до ГЕРБ главен прокурор Иван Гешев гледа на цялата приватизация като на престъпление и иска да я разследва.

Абревиатурата ГЕРБ означава „Граждани за европейско развитие на България“. В същото време обаче управлението на партията задълбочава енергийната зависимост на България от Русия и допуска разпространението на пропутинска и радикална религиозна антиевропейска пропаганда в страната. Също така оттегля закони (и ратификацията на Истанбулската конвенция) под натиска на тази пропаганда.

БСП

Изглежда, че Българската социалистическа партия е лява. В същото време БСП проявява признаци на ултраконсервативност и изпада във фундаменталистко-православен патос. Партията се обявява в защита на „традиционните“ и „православните“ ценности. Тя изигра значителна роля в кампанията против ратифицирането на Истанбулската конвенция. Налива масло и в кампаниите срещу Стратегията за детето и Закона за социалните услуги. Изказът на председателката ѝ е изпълнен с хомофобски и трансфобски патос. Настоящото управление на БСП иска България да се развива по модела на Русия на Путин – с неприемане на хомосексуалните и „затваряне на очите“ за домашното насилие.

Сергей Станишев, бивш председател на БСП, иска партията да прилича повече на западноевропейските си „сестри“. В същото време оглавяваното от него правителство предприе през 2008 г. една от най-радикалните десни икономически мерки в страната – въвеждането на плосък данък от 10% върху доходите и печалбата.

БСП е наследница на БКП (Българската комунистическа партия), управлявала България в периода на тоталитаризма. В края на периода, през 1989 г., властта извършва мащабно етническо прочистване. Над 320 000 етнически турци са изселени в Турция, след като предишните години са принуждавани да сменят родните си имена с български. (През 70-те години насилствено се сменят имената и на българските помаци.)

30 години по-късно БСП не се е разкаяла за Възродителния процес, както е известен този период. А функционери на партията продължават да повтарят, че действията на тоталитарната власт са били „исторически правилни“.

ДПС

Движението за права и свободи е партията, за която гласува голяма част от етническите турци и помаци (и по-малка част от ромите) в България. Тя е член на либералното европейско политическо семейство. Партийните ѝ програми са образец за програма на либерална партия. В ДПС обаче няма нищо либерално. Структурата на партията е авторитарна и е подчинена на харизмата на почетния ѝ председател Ахмед Доган. Агент на Държавна сигурност по времето на социализма, Доган приписва т.нар. български етнически модел (тоест факта, че в България нямаше война като в бивша Югославия) на себе си.

В същото време ДПС не полага усилия етническите малцинства в страната да станат пълноценна част от социалния живот, а засилва тяхната капсулираност. Избирателите на ДПС вярват, че само тази партия може да ги защити от мнозинството на етническите българи, което ги мрази. Това тяхно убеждение се подсилва от националистическите партии, както и от силната антитурска идеология в страната, пропагандирана още от училище. По този начин обаче те стават не защитени, а експлоатирани от ДПС.

Имайки твърд електорат и използвайки похвати и мрежи от тоталитарната Държавна сигурност, ДПС успява да е фактор във властта дори когато формално не е на власт. Пред симпатизанти Ахмед Доган беше казал: „Аз разпределям порциите на властта.“ Поне в това отношение може да му вярваме. Този факт засилва антитурските настроения у нас, въпреки че голяма част от възползващите се от неформалните мрежи за разпределяне на власт, пари и влияние са етнически българи. Включително приближеният до Доган Делян Пеевски, който – къде явно, къде недотам – държи значителна част от медиите в България, както и немалко бизнеси.

Националистите

Обикновено националистическите партии, претендиращи да защитават етническото мнозинство в една страна, са крайнодесни. В България обаче това не може да се каже еднозначно. По-скоро и ГЕРБ, и БСП си имат „свои“ националисти, които им стават коалиционни партньори при необходимост.

До неотдавна БСП разчиташе на пропутинската „Атака“, но партията загуби аурата си, подкрепяйки правителството на Пламен Орешарски. Преди седем години имаше масови протести срещу това правителство поради опита Делян Пеевски от ДПС да бъде сложен начело на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС). И електоратът на „Атака“ разбра, че партията и „вождът“ ѝ Волен Сидеров на практика не са против ДПС, въпреки ултранационалистическия си патос. Но на хоризонта се задава друга пропутинска партия – „Възраждане“, – която да заеме ролята на „Атака“.

ГЕРБ разчита на ВМРО и НФСБ, които сега са в коалицията „Обединени патриоти“. „Патриотите“ претендират да са десни, въпреки че председателят на ВМРО Красимир Каракачанов е бил агент на комунистическата Държавна сигурност. Но и те не се противопоставят на зависимостта на управлението на ГЕРБ от ДПС.

Изобщо, ДПС и националистите са като героя на Чарли Чаплин и хлапето от едноименния филм на британския комик. Едните „трошат прозорци“ (създават впечатление за опасност), другите „поправят“ (тоест мобилизират електората). Националистите са „хлапето“.

Националистическите партии в България са декларативно антитурски, но още по-силен е антиромският им патос. Немалка част от ромското малцинство в България е държано в крайна бедност. И – парадоксално – има роми и дори цели ромски избирателни секции, които гласуват например за ВМРО. Защото са им дадени пари, за да гласуват, и/или защото им се обещава, че единствените им жилища няма да бъдат съборени. Въпреки това националистите все успяват да раздухат някой и друг „етнически конфликт“, последствие от който е поредното събаряне на ромски къщи.

Главният прокурор

За първи път на масови протести в България се иска и оставката на главния прокурор Иван Гешев. Изглежда, че главният прокурор се бори с престъпността. А всъщност осъществява политически и икономически натиск върху неудобните. Това се дължи на проблем, заложен в Конституцията, според която над главния прокурор не стои никой. Или както се беше изразил бившият главен прокурор Иван Татарчев: „Над мен е само Бог.“ И макар според Конституционния съд да няма проблем който и да е прокурор да разследва главния, на практика това няма как да стане, защото прокурорът ще е принуден да работи в система, в която всички са подчинени на главния прокурор.

И предишни главни прокурори са злоупотребявали с властта си, но настоящият прави това по твърде видим и агресивен начин, което катализира протести срещу него отвъд тесния слой критични юристи, противопоставящи се на предишните главни прокурори.

Президентът

Немалко чуждестранни медии поддържат тезата, че настоящите протести в България са в защита на президента. Настоящият президент, който е в конфликт с правителството и с главния прокурор, по-скоро се възползва от протестите. Излъчен от БСП, той е президент в опозиция и е заплашван, подлаган на натиск и унижаван от главния прокурор. И без да е в опозиция, всеки президент в България смята, че президентската институция трябва да има по-големи правомощия от заложените в закона. Румен Радев не е изключение в това отношение.

„Демократична България“

Настоящите протести не бяха катализирани нито от президента, нито от БСП, а от представители на малка извънпарламентарна партия, наречена „Да, България“. Тя, заедно с ДСБ („Демократи за силна България“) и „Зелено движение“, съставляват коалицията „Демократична България“.

Преди няколко седмици активисти на „Да, България“, начело с председателя ѝ (и бивш правосъден министър) Христо Иванов, показаха каква е зависимостта на властта от ДПС. Те се опитаха да акостират с лодка на плаж до лятната резиденция на Ахмед Доган, който би трябвало да е държавна собственост, но до него няма достъп. И бяха спрени от гардове на Националната служба за охрана, които нито се представиха, нито имат законово основание да са там. Именно този акт сложи началото на протестите.

Къде в политическия спектър се намира „Демократична България“? Трудно е да се каже. ДСБ има идентичност на дясна, консервативна, християндемократическа партия. „Зелено движение“ е зелена партия, макар и не толкова лява, колкото европейските ѝ зелени посестрими. „Да, България“ предпочита да не се позиционира и да акцентира, че се бори срещу корупцията.

Борбата с корупцията и желанието за съдебна реформа обединява „Демократична България“, но в други отношения партиите в нея са доста различни. Единствената от тях, която се застъпва за права на малцинствата (на етническите, на ЛГБТИ хората и т.н.), е „Зелено движение“. По тези въпроси ДСБ заема по-скоро патриотично-консервативна позиция (макар и не националистическа). А „Да, България“ е принципно за правата на малцинствата, но се страхува, че говоренето по такива теми може да доведе до отлив от и без това немногото ѝ избиратели. Така че заема пасивна позиция.

Има ли в България електорално значим политически субект, който действително се застъпва за правата на малцинствата? Не.

Протести и дежавю

Настоящите протести са своеобразно продължение на протестите против правителството на Пламен Орешарски отпреди 7 години. И в двата случая са против управление, неспособно да се еманципира от зависимостта си от ДПС. Само че през 2013–2014 г. управлението беше на БСП, а днес е на ГЕРБ.

Забавно е да се наблюдава огледалното поведение на двете партии, съвпадащо дори и в лозунгите. Докато преди БСП скандираха „Единство!“, а ГЕРБ – „Оставка!“, днес е обратното. Онези, срещу които беше насочен предишният протест, са част от настоящия (с изключение на ДПС), заедно с новите националисти от „Възраждане“. И макар в основата на протеста сега да са усилията на „Да, България“, няма гаранция, че коалицията „Демократична България“ ще бъде печелившата от протестите, а няма да бъде използвана, за да дойдат други на власт.

Заглавна снимка: © Димитър Цанков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ноевият ковчег на властта. ДПС се готви за удар

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/noeviyat-kovcheg-na-vlastta/

Дали пък премиерът Бойко Борисов не си мисли, че корабът на властта като същински Ноев ковчег ще се носи по вълните на гражданското неподчинение – и когато стихне, той и „герберите“ Му ще слязат на твърда земя? За да правят избори…

Едва ли такъв ще е краят на историята. Не само защото протестите няма да спрат – още повече след ремонта на кабинета, който им вля бензин. Но и заради отмъщението на ДПС, което няма да закъснее.

ДПС едва ли ще простят

За първи път в най-новата история бива отнета порция от раздадените на ДПС и почетния му председател Ахмед Доган. (Разрушаването на барбекюто през март 2011 г. не се брои.) Това се случва под натиска на протестите и на извънпарламентарни политически сили, публично и с одобрението и на представените в парламента партии, в т.ч. и на управлявалата с ДПС Българска социалистическа партия.

Става въпрос за отнемането на т.нар. студен резерв,

благодарение на който Доган получава законно милиони приходи. Преди година той изкупи 70% от дяловете във фирмата на Данаил Папазов „Сигда“ и така стана собственик на ТЕЦ „Варна“. А после централата (сиреч той) бе уредена със сделка за студен резерв.

Протестите срещу управлението и акциите на извънпарламентарната „Да, България“ извадиха на преден план обвързаностите (и) на тази власт с ДПС. След разпореждане на Борисов, което беше потвърдено чрез законови промени, одобрени от парламента тази седмица, за студен резерв ще се ползва само държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“. Решението предизвика гнева на ДПС – Рамадан Аталай го определи като действие от омраза.

Прекратяването на сделката за студения резерв идва след серия от действия, които изострят отношенията между доскорошните партньори в конкубината – и всички те се случват за първи път. Сваляне на охраната на НСО от Доган и Пеевски, отстраняване на „министри на ДПС“, установяване като незаконни на кея и няколко сгради в лятното имение на Доган в парк „Росенец“, които и прокуратурата „видя“…

Това са не просто опити за раздалечаване –

те подронват мита за могъществото на ДПС и всесилието на Доган пред избирателите в ключов момент преди избори. „Нахлуването“ на активисти на „Да, България“ с гумена лодка във води и територия – официално държавни, неофициално Доганови – беляза началото на края на мита за недосегаемостта на Доган и мълчанието на всяка власт за неговите придобивки.

Дали „наказанието“ няма да дойде от прокуратурата? Главният прокурор Иван Гешев неколкократно е казвал, че няма недосегаеми. През юни Софийската градска прокуратура се самосезира и започна проверка на първия разпространен запис с глас като на министър-председателя. Така – според лидера на „Да, България“ Христо Иванов – Бойко Борисов е „на трупчета“ в прокуратурата. Излиза, че сега премиерът би следвало да е на страната на протестиращите, които настояват за оставката на главния прокурор и въвеждане на механизъм за контрол – за да се предпази от същия този кръг, от който се опитва да се раздалечи. Но ако ДПС участват в „разобличаването“ му, те от „добрите“ ли ще са?

В края на третия си мандат Борисов си отвори твърде много фронтове, за да успее да се справи.

Смрази се с ДПС, чиито интереси от времето на Иван Костов никой не беше накърнявал. В същинска битка е с държавния глава Румен Радев – след разбирателството, което имаше с президента Георги Първанов, и комфортната сговорчивост на Росен Плевнелиев. Надигна се недоволство и ропот в собствената му партия заради отстраняването на Цветан Цветанов и полезни за партийното благоденствие партийни номенклатури.

Вече са врагове с фигури от задкулисието, с които е бил в съглашателство. Настрои срещу себе си бизнеси, подкрепяли го в първия мандат. С БСП са политически противници по подразбиране, както се казва. Наред с това на Борисов, както и на всички управленци по света, му се налага да се справи с пандемията от COVID-19 и с последиците от нея – на никой друг преди него не му се е случвало подобно зло.

Основният му фронт обаче е гражданското общество, което му показва изхода с гнева си, и извънпарламентарни политически сили, които оспорват неговото „дясно“, неговата „стабилност“, неговия държавен ред. Борисов не е от воините – неговият номер е да пробва да надхитри противниците.

Дългото сбогуване с властта

Без съмнение новите рокади в третото му правителство – общо 15 от началото на мандата, са печелене на време чрез отстъпление пред исканията на протестиращите. „Искате отстраняване на министрите, свързани със Сараите (Доган–Пеевски)? Ето, правя го“, гласят субтитрите на тази късометражка.

Биографиите на новоназначените, които трябва да удържат последния кабинет на Борисов в последните му месеци, показват съществен професионален опит. Но това няма да произведе никакво въздействие върху ефективността на системите, които ще управляват – независимо от протръбения от проправителствени анализатори рестарт.

Дори и да ги нямаше протестите, няма власт, която да е начевала реформи в последната година от мандата си.

Министърът на вътрешните работи Младен Маринов бе заменен от друг полицай – шефа на Главна дирекция „Национална полиция“ Христо Терзийски, с 24 години опит в системата. Лъчезар Борисов, чиято кариера в Министерството на икономиката е започнала преди двайсетина години, се издига от заместник на доскорошния първи във ведомството Емил Караниколов до министър.

На мястото на министъра на финансите Владислав Горанов идва Кирил Ананиев, допреди ден здравен министър. В действителност Ананиев, който беше компромисно назначение в Министерството на здравеопазването (МЗ), се връща пак в Министерството на финансите, където е прекарал над 30 години, част от тях – в изготвяне на бюджети. А начело на Министерството на здравеопазването отново е лекар – проф. Костадин Ангелов, изпълнителен директор на УМБАЛ „Александровска“, който е и член на Националния оперативен щаб за борба с COVID-19.

Макар и за кратко, малкият коалиционен партньор – НФСБ на Валери Симеонов, най-сетне се сдоби с портфейл и най-сетне – с туризма. Марияна Николова, бивша шефка на политическия кабинет на Валери Симеонов, сменила го на вицепремиерския пост след оставката му в края на 2018 г., сега поема туризма. Тя е и изключението от професионалистите, тъй като е политическо лице. Николина Ангелкова, чийто конфликт със Симеонов е известен, е в групата на сменените министри. Така всички вече ще научат името на Марияна Николова – и че има такъв вицепремиер.

Защо чак сега, г-н Борисов

Обявявайки основанията за оставките им, Борисов не спомена ДПС. В действителност, когато ги съобщи за първи път преди седмица, хвърли отговорността върху областните координатори на ГЕРБ, заявявайки как те поискали „да се опровергаят внушенията, че [тримата министри] са в пряка зависимост от ДПС и Делян Пеевски“. Излиза, че никой от тях преди това не си е позволил да сподели съмненията си с Лидера – или пък ръцете им са били заети да топят в соса от порциите…

„Горанов постигна много, но и аз не можах да си отговоря на въпроса защо контролът върху Комисията по хазарта е бил занижен в продължение на 5 години“, каза премиерът. Чак сега Горанов разбра за неплатените такси за 700 млн. лв. от хазартния бизнес на Васил Божков, чак сега Борисов се запита за никаквия контрол? Никой не вярва на тази комедия дел арте.

„Разместване на столовете на палубата на Титаник

Така определи ремонта лидерът на „Да, България“ Христо Иванов. „Единственият политически факт е, че Борисов призна зависимостта на кабинета си от Пеевски“, каза той.

„Имитация на промяна. Сменят се министри, но мафиотският модел на управление остава“, заяви и председателката на БСП Корнелия Нинова.

По един ироничен начин краят на ерата „Борисов“ напомня падането на режима на Тодор Живков: старата власт се опитва да компенсира пороците си чрез социално-икономически отстъпки, всички са срещу БКП, част от тях – организирани от политическо задкулисие, и искат пътна карта на бъдещите промени. Тогава ДПС като че ли защитаваше права. Днес брани порции.

Заглавна снимка: Росенец, 11 юли 2020 г. © Димитър Цанков 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Краят на ерата „Борисов“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/krayat-na-erata-borisov/

Очаквано премиерът взе най-грешното от всички възможни решения за собствената си съдба и за съдбата на последния си кабинет. Под натиска на протестите и на усещането си за обреченост, потвърдено от близо петдневната среща на Европейския съвет, Борисов е принуден да действа като капитан на кораб с тежка пробойна в корпуса. В случая обаче разбираме, че за министър-председателя корабът е неговото правителство, а не държавата. А смяната на министри е ход на отчаян човек, който е изгубил управленския си рефлекс и способността си да преценява правилно политическата ситуация в държавата.

Кого с кого замени Борисов в последния си кабинет, няма особено значение, защото е ясно, че с тези ходове той просто се опитва да отложи агонията на управляващата коалиция. Без да броим рокадите, на практика в правителството има две нови лица. И макар поредният здравен министър да не минава за приближен до ДПС, в качеството си на директор на Александровската болница в София д-р Костадин Ангелов отказа на сайта „За истината“ да предостави информация по ЗДОИ за направените от Делян Пеевски дарения.

Като аргумент за смяната на министър Младенов премиерът спомена, освен прекомерната употреба на сила от полицията, и конфликта край лятната резиденция на Ахмед Доган, но спести информацията

кой и с каква цел докара привърженици на ДПС чак от Родопите и Пирин,

при положение че само в Бургас и Айтос партията има около 3000 членове. Затова почетният председател на ДПС, който се оказа изненадан и неподготвен за това посещение, изглеждаше толкова неадекватен пред своите симпатизанти, че успя да каже само една реплика: „Аз много мислих и разбрах, че ви обичам.“

Тази акция беше организирана с единствената цел да ескалира напрежение и да даде фалшив сигнал за етнически конфликт, за да бъдат предотвратени протестните действия в цялата страна. А възмутени представители на районни мюфтийства вече определят случилото се край „Росенец“ като опит да се употребят за пореден път за политически цели представители на мюсюлманската общност в страната. Борисов знае кои са авторите на сценария за провокация, но единственото, от което се вълнува, е потъващият кораб да се запази още малко над водата.

За разлика от оставките на предишните му два кабинета, депозирани винаги под натиска на улицата,

този път премиерът отказва да си тръгне, защото знае, че няма да има ново триумфално завръщане във властта.

И за да не остави съмнения у никого, че след края на този мандат ще се оттегли от изпълнителната власт и ще се занимава само с партията си, той обяви това публично, макар и не за първи път. Защо тогава Борисов се хваща като удавник за сламка за всяка възможност, която отлага съставянето на правителство от президента Румен Радев?

На първо място, защото е уплашен, че през тези няколко месеца срещу него може да започне разследване. Премиерът довчера можеше да се закълне, че с избирането на Иван Гешев за главен прокурор си е осигурил недосегаемост през следващите седем години. Не бива обаче да забравяме, че на този най-висок и на практика безконтролен пост в съдебната ни система новият главен прокурор бе въдворен от нейния кадровик Делян Пеевски. След паническите ходове на Борисов да се дистанцира от ДПС, Ахмед Доган и Делян Пеевски и след преустановяването на захранването на обръча им от фирми все пак

възможно ли е да се окаже, че главният прокурор няма да се държи като вярното куче на премиера?

Неуравновесен емоционално и под угрозата самият той да бъде съдебно преследван, особено след произнасянето на Конституционния съд, че всеки прокурор в републиката може да разследва главния, не е изключено Гешев да се обърне срещу един вече бивш премиер. Това е само хипотеза, но тя не бива да бъде пренебрегвана. Затова на Борисов му е необходимо време, за да се опита да замете следите от извършени от неговите три правителства действия, които са били на ръба на закона или директно са го нарушили.

Но най-важното е някой след Горанов да приключи счетоводно републиканския бюджет – ако не за цялата година, поне за първите девет месеца. И безспорно най-подходящият човек за тази работа в държавата е Кирил Ананиев – бюджетар в няколко български правителства.

Възможно ли е да бъдат прикрити злоупотребите, извършени най-вече чрез обществените поръчки с парите от бюджета и от европейските фондове, могат да кажат експертите. Но както знаем от криминологията,

няма престъпление, което да не оставя следи.

По-важно е, че гражданите отказват повече да бъдат ограбвани и дори се чуха гласове, които призовават европейските лидери да преосмислят отпускането на каквито и да е субсидии на това безнадеждно корумпирано правителство, защото в България парите от европейската солидарност не стигат до бизнеса и хората, които се нуждаят от тях, а крайните им бенефициери се явяват фирмите на олигарсите и едрите земеделски барони.

В страните от Централна и Източна Европа, ръководени от популисти, с парите от европейските фондове беше спонсорирано завладяването на земеделския сектор от частни интереси. А измамите, нередностите и корупционните практики при разпределянето на тези средства, особено в България и Румъния, които са с най-голям дял на земеделския сектор в брутния си вътрешен продукт сред страните от ЕС, заплашват финансовата стабилност на общността.

Разследването на злоупотреби с европейските фондове ще бъде основен приоритет

в работата на бъдещата Европейска прокуратура след структурирането ѝ. Не е изключено обаче в следващото Народно събрание да бъде създадена и специална комисия с тази цел. Оттам със сигурност ще изскочат злоупотреби за милиарди, на чийто фон ревизията на приватизацията ще изглежда като джудже пред слон.

На второ място, премиерът се страхува, че служебен кабинет на президента Радев ще се окаже сериозна пречка пред фалшифицирането и манипулирането на резултатите от следващите парламентарни избори. Независимо че партията на Борисов доминира във всички избирателни комисии, както и навсякъде в местната изпълнителна власт.

Ерата „Борисов“ в българския Преход завърши. Освен че вече е делегитимиран в очите на народа си и на света, най-дълго управлявалият премиер през тези трийсет години е оставен на автопилот от сценаристите на същото задкулисие, което го избра и инсталира във властта.

Но Борисов има още една възможност за завръщане, макар и не в изпълнителната, а в представителната власт.

Това ще бъде неговата лична битка за реванш срещу Румен Радев и той ще мобилизира докрай всичките си останали сили, за да я спечели. Независимо че много пъти през последния си мандат Борисов се кълнеше, че не желае да става президент, той няма за пропилее шанса да се види „баща на нацията“ – роля, за която си мисли, че му отива и му се полага.

Този кабинет ще остави тежко наследство на следващите управляващи, които и да са те. Защото България продължава да е най-бедната и най-корумпираната страна в ЕС, с най-бързо стопяващото се и застаряващо население, с най-висока смъртност. Част от това наследство са нереформираните и страдащи от тежки проблеми сектори, като правосъдието, здравеопазването и

особено енергетиката, през която бяха източени най-много пари от държавата.

Заради страха от общонационална стачка на миньори и енергетици, която би съборила за дни кабинета му, Борисов превърна цялата ни икономика в заложник на въглищната индустрия и изпусна всички срокове да обоснове пред ЕК ключовата роля на комплекса „Марица-изток“ за енергийната сигурност на страната ни.

Кабинетът пропиля и възможността да предложи алтернативни източници на енергия и алтернативна заетост на около 100 000 души, работещи във въглищните централи на Източномаришкия басейн. Обаче ЕК обвърза следващия седемгодишен бюджет на ЕС с новата зелена политика на общността и България може да се окаже тежко потърпевша от това.

Краят на ерата „Борисов“ ще бъде белязан и от провалянето на проекти като АЕЦ „Белене“, който едва ли ще получи „зелена улица“ от ЕК. Както и на „Балканския поток“, в който държавата ни участва с над 1 млрд. евро, но не е ясно – дори и да бъде завършен – за какъв период от време ще бъде възвърната инвестицията при сриването на цените на синьото гориво на международните пазари в резултат на голямото предлагане на втечнен газ в Европа от САЩ, Русия и други страни.

Всичко това може да погълне като черна бездна мераците на Борисов за политическото му бъдеще. Затова не е изключено, вместо да се явява на избори, да се окаже в ситуацията на преследвани от закона персони като Цветан Василев и Васил Божков. Ако преди това не го помете улицата.

Заглавна снимка: Протест в Пловдив на 16 юли 2020 г. © Димитър Цанков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това“

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/hristo-ivanov-ne-mozhesh-da-pobedish-ako-ne-si-gotov-da-zagubish/

Голямата поетеса и анархистка Екатерина Йосифова има стихотворение, според което „всеки режим заслужава бунт“. Така си е. По-късно, струва ми се, Йосифова редактира своя текст до „всеки режим си отглежда бунт“…

Този разговор с Христо Иванов е точно на мястото на историческата необходимост да заменим „заслужава“ с „отглежда“. И обратното. И да си обясним защо. А и в този момент не се сещам за друг съвременен политик, с когото политически разговор би тръгнал от стихотворение. При това – насред самия бунт. Бунт преди всичко на родените след моето с Христо поколение.

Именно затова ми се струва страшно важно колко често в това интервю се появява темата за последователното, съпътствано с грешки и провали усилие.

Марин Бодаков


В коя календарна година имате чувството, че живеете? Аз специално се чувствам като през октомври 1989 г. А Вие?

Наскоро ми се наложи да прегледам целия семеен архив – снимки, писма, вестникарски изрезки от почти век и от няколко европейски страни. Имах чувството на дежавю по отношение на Германия от 30-те и България след 1944 г., главно по скоростта, с която се променя политическата ситуация и се отнема свобода на фона на заблудата, че всичко си е постарому, която течението на ежедневието често създава. Когато хората усетят влошаване на нивото на своя живот, това е със закъснение, често фатално. Аз от години предупреждавам за огромния риск от състоянието на прокуратурата и създаването на репресивни органи. Днес много хора видяха това на практика. Надявам се общественото пробуждане да се случва навреме.

Но събитията във вътрешната политика се случват в драматичен глобален контекст. Комбинацията от пандемията, започващата икономическа криза, огромните технологични промени и конфронтацията на двата гиганта САЩ и Китай създава „перфектна буря“. С огромно ускорение навлизаме в нова епоха, в която ще се разместват пластове с безпрецедентен мащаб. Не мога да посоча един исторически прецедент, но съм сигурен, че промените ще бъдат бързи и много големи. И съвсем не е сигурно, че ще бъдат към добро, освен ако ние не сме готови да се преборим за него.

През 2013 г. в статия за вестник „Култура“ написахте: „Наред с другите важни изводи, които трябва да си направим от миналото, постижимо е обединение, което може да формира един рубикон на осъзнаването ни като демократична общност, което може да ни позволи да пристъпим към скъсване с миналото на криминализирания преход и към ренационализацията на държавните институции от ръцете на мафиотизираната олигархия. Кауза, която вече изведе хората на улицата. За първи път от началото на демокрацията имаме реална възможност за това тъкмо заради възможността за осъзнато и споделено „никога повече“, което най-сетне да бъде годна отправна точка на обществената ни траектория нататък.“ Дойде ли най-после този момент? И какво лично във Вас се промени оттогава?

Тогава надеждите ми не се оправдаха. Сега, отново, има надежда, че масовото настояване за оставката на Гешев може да доведе до необходимите реформи на прокуратурата и премахване на т.нар. „прокурорска република“ – състоянието на политическия процес, при което властовите и икономическите процеси все по-често се предопределят не от демократичния вот, закона или конкуренцията, а от действия и бездействия на прокуратурата. На обществено ниво осъзнаването на проблема е видимо. Въпросът е дали има достатъчно смели и свободни от зависимости политици да реализират това обществено очакване.

Аз, и далеч не само аз, след трийсетгодишно участие в протести вече не вярвам в мащабните политически проекти, а в малките образователни и културни инициативи. Какви аргументи може да предложите срещу това поведение?

Според мен трябва да си даваме сметка, че живеем във време, в което има твърде много мащабни негативни или рискови тенденции – и вътре в страната, и около нея. Ако се откажем от това да инвестираме усилията си в „мащабния политически проект“ за отстояване на свободата в България и просвещението в глобален план, това може да бъде пагубна грешка, която бързо да се окаже и необратима. Разбира се, че значението на малките инициативи е голямо, най-малкото като убежища, острови на някаква нормалност и смисъл. Но ако те не се мислят като част от по-голямото усилие, поне като посети зърна, от които може да поникне нещо по-голямо, могат да се окажат просто едно бягство.

За мен много важен е въпросът как стигнахме дотук. Кой изобрети Бойко Борисов? И как интерпретираме с днешна дата сдружението на ценностите „Глобална България“? Какво трябва да помним и какво трябва да забравим?

Не съм изследовател и не мога да реконструирам конкретната (пред)история на Борисовия възход. Мога от собствен опит да кажа каква нагласа стои зад подкрепата за него и подобни политически явления: търсенето на леснина. Постигането на трайни политически резултати изисква дългосрочни политически усилия: изграждане на структури, отглеждане на кадри, вкореняване на идеи в умовете, изработване на наистина добри решения, налагане на консенсуси, но и на дух на сплотеност.

Ако днес недоволстваме, че ДПС има огромно токсично влияние, което в пъти надвишава тяхната електорална тежест, трябва да си дадем сметка, че това се дължи на десетилетни последователни усилия от тяхна страна. Ако се оплакваме, че проевропейската средна класа в България е твърде слаб политически фактор, това се дължи на отказа от ангажиране с подобни дългосрочни усилия. Бизнесът в България не разбира, че ако искаш някой трайно да гарантира върховенството на закона и модернизацията на страната, трябва да си готов да инвестираш трайна подкрепа. Вместо това няколко месеца преди изборите се търси договорка с някой, който има шанс за победа. Интелигенцията невинаги разбира, че ако нейните „малки проекти“ не са част от едно голямо политическо усилие, ще получи Рашидов.

Справедливост и солидарност, твърдят инфлуенсърите, са понятия от лявата реторика. Какви политически мерки може да бъдат предприети в полза на разбирането, че това са водещи характеристики и на човека, и на общността?

И справедливостта, и солидарността като политически концепции имат своите десни версии. Справедливост, но на изходните условия, а не на крайните резултати. Солидарност, но като свободен личен избор, а не като държавно наложена норма. Всяко общество в рамките на политическата демократична борба между тези леви и десни версии намира своя междинен баланс. Факт е, че у нас тези понятия практически отсъстват от политическия разговор. Особено солидарността. Това, че вляво тя се споменава по конгреси и предизборни документи, не променя нищо – те не са подплатени с никакво политическо действие.

Мисля, че базовата причина за това отсъствие е, че на някакво ниво ние изобщо не сме се съгласили, че ще живеем заедно. Самосъзнанието ни като емигранти – вътрешни или реални – като че ли отменя тази дългосрочна инвестиция във взаимна хуманност тук. Смятам и че пандемията и започващата икономическа криза, както и големите геополитически размествания карат много хора да преоткрият необходимостта от своя страна-дом. В която да са трайно вкоренени назад и напред в поколенията. За да участва човек в някакво колективно дългосрочно усилие за солидарност и поддържане на условията за нейната справедливост, той трябва да е готов да инвестира не просто конкретен финансов ресурс, но и своето самоосъзнаване като брънка във веригата на поколенията преди и след себе си, да формира общи ценности, култура, традиция.

Надявам се, че идва време да разберем, че България не е просто инцидентна шопска салата, а мястото, в което да бъдем общност. Трябва да се осъзнаем като хора, които са в една лодка заедно с наследството си и заедно с бъдещето на децата си. Трябва заедно и осъзнато да се превърнем в критична маса. Тогава ще стане възможен разговорът за справедливостта и солидарността помежду ни.

Какви са най-конкретните Ви спомени от срещата с турците на „Росенец“?

Пътувайки натам, имах ужасното притеснение, че нещата ще бъдат тласнати или ще ги изпуснем да се превърнат в някаква етническа свада. Помня изгрева по пътя и как броим автобусите на ДПС, които изпреварвахме. Не си спомням по-мрачен изгрев… И после моментът, в който двете групи, умишлено противопоставени от жандармерията допреди 20 минути, се срещнаха на брега: невероятната лекота, с която се смесиха, завързаха разговор, спориха дори, но бяха просто съграждани. Когато заедно запяхме химна, стана ясно за всички, че моделът на плашене на едните с другите и рекетирането на цялото общество може да бъде сломен. Но разбира се, за това трябва още много работа.

Правителството на Борисов безспорно си отива, в т.ч. и заради куриозния си етически и интелектуален капацитет. Но пред нас застава въпросът как да продължим да живеем заедно тук, на територията, която се опитваме да отвоюваме? Как?

С осъзнатото решение да се превърнем в критична маса и незаобиколим фактор. Борисов, Пеевски, Гешев и подобните им – това са все фъндъци, образували се във вакуума на нашето бездействие и израснали до чудовища в празнината на равнодушието ни. Само с организирано и сплотено действие можем да ги изчистим и да запълним вакуума.

Мои студенти бяха тотално попарени от неуспеха на „Да, България“ на парламентарните избори. Как да ги подготвим психологически за неизбежните провали?

Всеки човек е политическо животно, не може да нямаш политическо измерение. И както във всичко важно в живота, трябва да си готов на дългосрочни усилия – не можеш да победиш, ако не си готов да загубиш и да продължиш към целта си въпреки това.

А изобщо влиза ли в политиката ново поколение? С какво е ново то?

Заради поредица от технологични и геополитически фактори ние навлизаме в епохата, която ще бъде под знака на въпроса „Що е човек?“. Досега това е бил важен философски въпрос, но днес той започва да има все по-конкретни практически измерения заради възможностите, които откриват новите технологии. Новото поколение, за което говорите, ще трябва да живее под знака на този въпрос. Това е съдбовно решение. Вероятно толкова съдбовно, колкото и решението на онази малка група човекоподобни маймуни, до която някога се е свеждал целият човешки род според генетиците, накъде да тръгне да мигрира, в резултат на което ние, техните наследници, доминираме на Земята.

Тези дни чета книгата на един пътешественик изследовател, който след живот в джунглата заявява, цитирам по памет, че честността е вид смелост. Затова искам да Ви попитам какви конкретни стъпки ще предприемете по реформата на съдебната система, която е безспорен център на Вашата програма? И с какво друго от джунглата бързате да се захванете?

По отношение на съдебната реформа приоритетите са очевидни: поставяне на прокуратурата под демократична отчетност и отделяне на самостоятелен съдийски висш съдебен съвет. След което – прилагане на всички онези политики за модернизиране на сектор правосъдие и отключване на позитивна кадрова селекция, което беше предвидено в Стратегията от 2014 г. Това включва и въвеждането на ценностите и практиките на възстановителното правосъдие. И разбира се, премахване на специализираните съд и прокуратура, КПКОНПИ и бюрото за защита на свидетели в настоящата им форма.

Друг първостепенен приоритет е реалното въвеждане на електронното управление. На практика това означава реорганизация на всички административни процеси и реформа на администрацията. Нашите очаквания са, че това може да доведе до намаляване на административното бреме за гражданите и бизнеса с 60–70% в рамките на един мандат. Това на свой ред значи нови нива на отчетност, прозрачност и свобода на конкуренцията. За отделните сектори това означава радикално повишаване на ефективността на публичните разходи, например в здравеопазването.

Още един приоритет: създаване на условия за отваряне на българската икономика към вълната от технологични иновации. Тази вълна ще изведе света от икономическата криза, но и ще преструктурира икономиката и ще определи кои страни са новите „икономически тигри“ и кои – новите бедни. България трябва да бърза с модернизацията си, ако не иска да се окаже губеща и от този преход. Един пример е възможността за радикална реформа на енергийния сектор с помощта на новите технологии.

Още един: Народното събрание и регулаторите трябва да си върнат истинската роля на независими институции, в които работят компетентни хора.

И последно, но не по място: образованието и културата. Без тях нито един от горните приоритети не би бил възможен в дългосрочен план. Ние трябва да направим сериозна инвестиция в българското училище, в учителя, в това да имаме истински университети, да издигнем националния си културен живот на много по-високо ниво. България трябва да си постави като национална цел да бъде привлекателна страна за отглеждане на деца.

Решаването на тези задачи е ключова предпоставка за гарантирането, че България ще бъде свободна страна, привлекателна за инвестиции. Ще отвори пътя за модернизация и просперитет. Ще ни позволи да се борим за запазването на българските млади в България, да ги мотивираме да създават и отглеждат деца тук, да финансираме адекватни социални услуги.

Един по-общ политически въпрос: как се съчетава пресметливото търсене на сигурност, от една страна, със съвестта, от друга? Защото много често, поне у нас, съвестта не предполага дълго политическо бъдеще?

За мен лично, ако не забравяш каква кауза те води в политиката, ще намериш и начин за морално самосъхранение.

Появиха се идеи за нова Кръгла маса, за ново Велико народно събрание… Колко възможни биха били те в съвсем близко бъдеще? И на какво може да се разчита тези иначе съвсем валидни инструменти да не бъдат завладени и използвани от мафията за бетониране на позициите ѝ?

Идеите за Велико народно събрание наистина крият опасност от повторение на капана, в който влязохме през 1990 г. Тогава всички централноевропейски страни се фокусираха върху конкретни икономически и институционални реформи, а подмениха конституциите си чак след това. България започна с писането на нова конституция и позволи на ДС и тоталитарната номенклатура да се прегрупира. Още плащаме цената за това.

Твърдя, че необходимите съдебни реформи могат да се извършат от обикновен парламент. Необходима е достатъчна политическа решителност за преодоляване на Филчевото решение на Конституционния съд (№ 3 от 2003 г.). Ако това се окаже невъзможно, следващият парламент може да вземе решение за курс към Велико народно събрание. Но междувременно да се направят другите важни стъпки – като тези, които изброих по-горе. Несъмнено по тях трябва широк политически консенсус, но за това е нужна не Кръгла маса, а здрав разум. Няма да подкрепим никакви действия, които забавят провеждането на парламентарните избори.

Кристиан Таков беше казал: „Писна ми от интелектуалстващи десни избиратели, на които бахарът им е в повече, сминдухът им е малко и все им е на езика: Ама мама как го правеше!“ Узряхме ли за осъзнаването, че трябва да премахнем циреите и паразитите от нашата доста млада и все още неуверена демокрация, преди да спорим за цветовете и нюансите? Ще успеем ли в крайна сметка този път да намерим съгласие около фундаменталните за градежа на една държава въпроси?

Това е продължително усилие. В това – и само в това – трябва да се поучим от успеха на ДПС в корупционното завладяване на държавата. Нейното освобождаване и модернизация ще изисква същата сплотеност, устойчивост на приоритетите и постоянство на усилията въпреки всичко.

Заглавна снимка: Христо Иванов, преди да достигне брега край „Росенец“ на 7 юли 2020 г. © ПП „Да, България!“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Има ли живот след Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ima-li-zhivot-sled-borisov/

Немислимото допреди месец се случи. Бойко Борисов не просто ще отстъпи по един или друг начин властта. 61-годишният Борисов слиза от политическата сцена след близо 20 години в управлението – четири като главен секретар на МВР, още няколко – като кмет на София, и министър-председател в три правителства. След като два пъти се самосвали от власт, сега е на път да бъде изринат от върха на пирамидата и тази присъда ще е не само за него, но и за ГЕРБ.

Към момента този епилог изглежда невероятен, защото 

като че ли Бойко Борисов се кани да седне на скамейката, докато попие потта и събере сили за поредните избори.

Преди това ще пробва да си откупи време с последни опити да запази властта (докогато е възможно) и да договори (с когото е възможно) своята неприкосновеност от наказателно преследване. 

За да печели време, използва методите на традиционната си медицина: изхвърля министри през борда като политически трупове и плаши – с идването на есента, с кризата, с пандемията и всичко лошо, дето чука на вратата. За първи път използва прозвището „Шиши“ по отношение на един от демиурзите на българското задкулисие и даже потвърди, че става въпрос за депутата от ДПС Делян Пеевски. 

Твърдо или меко падане

Страхът от твърдо падане от власт задвижи колелата на българските институции. На 16 юли 2020 г., по икиндия, партиите в Съвета на управляващата коалиция осъзнали, че „слугуват“ на почетния председател на ДПС Ахмед Доган – заради десетките милиони за студен резерв, които ежегодно получава неговата ТЕЦ „Варна“. А бе уредена да ги получава, след като стана негова собственост през септември 2018 г. 

Парите ще бъдат намалени поне 10 пъти, обеща лидерът на НФСБ Валери Симеонов – чрез законови промени, които премахват търговете за студен резерв, както се разбра по-късно. Според Симеонов проверка на Регионалната дирекция за национален строителен контрол установила, че кеят на яхтеното пристанище на Доган в парк „Росенец“, както и 4 спомагателни постройки в имота му са незаконни. Но Дирекцията не потвърди казаното от Симеонов. 

„Това ще бъде премахнато. Ще се разруши като всеки незаконен строеж. Сигурен съм“, заяви Симеонов пред „Нова телевизия“.

„Осъзнаването“ в края на третия мандат се прояви и в решението след срещата на Борисов с областните координатори на ГЕРБ: оставки на трима министри – на финансите Владислав Горанов, на икономиката Емил Караниколов, на вътрешните работи Младен Маринов. Обосновката в прессъобщението: „опровергаване на внушенията, че ГЕРБ и въпросните министри са в пряка зависимост от ДПС и Делян Пеевски“, тъй като ГЕРБ „незаслужено търпи негативи заради спекулациите в обвързване с ДПС“. 

Незаслужено е думата, която прави от решението карикатура – нещо като махането на Цветан Цветанов заради „подозрения“ и „съмнения“. Сиреч махаме ви, ‘щото други се съмняват във вас – ние не, ама заради техните съмнения патим ние. И не че Борисов така смята, а партията му говори – и той слуша ли, слуша…

Това е политиката на поражението, макар капитулацията да не е обявена. Защото и протестиращите, и останалите български граждани, които по различни причини не могат да излязат в подкрепа на недоволството, си казват: щом на седмия ден от протестите сговорът на ГЕРБ със Сараите се пропуква, какво ли ще е, ако изобщо ги няма във властта?

Обичам те дотук. Това ли казва Борисов на ДПС, Доган и Пеевски?

Мерси, че споделяхме порции публични средства и се сговаряхме със Сараите и главните (им) прокурори – и за КТБ, и за големи обществени поръчки, и за охраната от НСО на специалните фигури; че не гъкнахме, когато се строеше лятната резиденция на Доган на крайбрежна плажна ивица – изключителна държавна собственост; че обещахме, ама не извадихме зулумите за „Цанков камък“ (1,5 милиарда за 80 мегавата мощност); че заблатихме медийната среда; че… Дошло е време разделно – всеки да си спасява кожата и пачките. 

Единственото, на което се надяват управляващите сега, е падането от власт да е меко. Несъмнено служебен кабинет на техния противник – президента Радев, би означавал реваншизъм и те се борят с всякакви средства протежиран от ГЕРБ кабинет да довърши мандата. Това би им запазило надежди за следващите парламентарни избори. Затова и в ГЕРБ очевидно са възприели линия на поведение 

не просто на разграничаване от Сараите, а на допълнително сатанизиране на Доган –

подобна политика се използва не за първи път. Но май не са проумели, че гражданското неподчинение е заради техните грехове, най-големият от които е потъпканата правова държава, а последиците са унизените институции, опростачването и подмяната на (политическия) дебат, ниското качество на живот. „Ние се върнахме, вие се омитайте“, гласи надпис на един от плакатите, които носят млади хора на протестите. 

Омитайте се!

Не е ли рано за политически некролог, питат не само придворните коментатори на управляващите, но и други. Първите – поради страха да изгубят редовното си захранване, вторите – поради неверие и скептицизъм какво ще се случи след протестите. 

Борисов упорства да остане до редовните избори, които са идната пролет – държавата щяла да се „счупи“, ако хвърли оставка, загрижен е и более за нея. Опитите за отсрочка чрез не просто ремонт, а подмяна на кабинета – и режисирайки самоотстраняването си до вота – може да втвърди падането му от власт. Всяко „отстъпление“ увеличава хората по улиците, искащи оставките на правителството и на главния прокурор Иван Гешев, който засега е неотстъпчив. 

Само че хората по улиците не просто искат да бъде коригирана политическата система –

така както много българи след 10 ноември 1989 г. смятаха, че строят си е добър, просто има някои кривици и хора за отстраняване. Искат рестарта ѝ. Макар и надпартиен по същността си, протестът неминуемо опира до политически искания. 

Страната има нужда от радикална демократизация и пътят за това са предсрочни избори, заяви лидерът на „Да, България“ Христо Иванов. Ново управление е необходимо и заради това прокуратурата да бъде поставена под строга отчетност, за да няма избирателно правосъдие, за да няма главен прокурор, който да е бухалка. 

Едва ли ще срещне подкрепата на БСП – все едно кое от лобитата ѝ, защото всяко от тях се ползваше от услугите на бухалките и порциите на Сараите. Поради това, изразявайки подкрепа за протестите, Сергей Станишев ги обяснява предимно със „социално-икономически причини“, а не със завладяната държава – 

и не произнася и дума срещу главния прокурор, Доган и Пеевски.

Не би и могъл – защото никой не е забравил предложения през 2013 г. Пеевски за шеф на ДАНС, корупцията при тройната коалиция и неуспешния му премиерски мандат, тъй като беше сламен човек на двамата над него – Доган и Симеон Сакскобургготски. (Едва ли и съпругата му Моника би била доволна, ако спомене Пеевски в контекста на „Шиши“…) 

Мълчание по искането за оставка на главния прокурор идва и откъм настоящия лидер на БСП Корнелия Нинова – тя също има от какво да се страхува. Съмнително е докъде отвъд пламенните слова е готов да стигне и президентът Румен Радев, за да помогне на гражданите да си върнат държавата. Ако е знаел, че половината от служебния му кабинет е „на Шиши“, както казва в един запис добре осведоменият и обвинен в 19 престъпления Васил Божков – лошо. Ако не е знаел – още по-лошо. 

Макар да отрече публично, още през 2017 г. „Капитал“ разкри, че назначения на министъра на вътрешните работи Пламен Узунов са „пряко свързани с модела КОЙ“. Узунов, бивш шеф на полицията в Пловдив, е известен като близък до пловдивския бизнесмен, виден социалист и почетен консул на Русия Георги Гергов. Днес Узунов е единият от двамата съветници на президента, чиито кабинети бяха претърсени при безпрецедентното нахлуване на прокуратурата в сградата на Президентството, и е обвинен в търговия с влияние (и) заради чатовете с Пламен Бобоков.

Нероденият политически проект на Цветан Цветанов може само да спечели от срутването на ГЕРБ.

Като лидерска и опортюнистка партия, част от избирателния състав на ГЕРБ ще премине към бившия Втори, когото познава и комуто се доверява. Тепърва ще стане ясно дали Цветанов, който не очаква стихване на протестите, ще участва в бъдеща управленска формула и кои реформи би подкрепил.    

Сега обаче най-значимото нещо, случило се в българската демокрация, са днешните протести. Отива си не поредното правителство – идва краят на декадата „Борисов“. 

На въпроса има ли живот след Борисов, отговорът е:

Има – без Борисов. 

Заглавна снимка: Бойко Борисов подарява бъклица с розово масло на Ангела Меркел на заседанието на Европейския съвет на 17 юли 2020 г. Тя навърши 66 години в последния си, четвърти мандат като канцлер.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Поредното лято на нашето недоволство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/porednoto-lyato-na-nasheto-nedovolstvo/

Пословично търпеливите българи отново избухнаха. Чашата на търпението им преля, а основанието им да излязат на улиците и площадите в страната е моралното им отвращение от начина, по който се консумира властта в България, от корупцията и арогантния стил на управление, от мафиотизирането на институциите и използването на прокуратурата за разчистване на сметки между политици и бизнесмени.

За една седмица протестът се разви и разшири и показа най-важното – че гражданското общество у нас е живо.

Младите хора на България бяха „възпалени“, по израза на Борисов, и излязоха да защитят правото си да останат да живеят тук със своите деца, но не в тази отровна среда, която бавно ще ги убие. Обаче ако протестът им бъде обезсилен и не успее, и те ще си тръгнат, както направиха няколко поколения преди тях през тези 30 години, наречени Преход.

Този протест е многолик, но с много ясен фокус на исканията. Да, младите хора знаят срещу какво са се изправили, знаят и какво искат – законът да е равен за всички и никой да не може да се поставя над него само защото има власт, пари или и двете.

И ако в началото протестиращите скандираха за оставка на Борисов и Гешев, в последните дни отново изплува лицето на депутата от ДПС Делян Пеевски като събирателен образ на всичко, което днес улицата отрицава – и като синоним на мафията в България. С името му започнаха да се замерят премиер и президент, а подозрението, че трима министри в кабинета са свързани с одиозния народен представител, накараха Борисов да поиска оставките им – какъв фарс! В агонията си управляващите са готови да се отрекат от скритата си (само за нежелаещите да виждат) зависимост от този човек.

Обаче съществува голяма опасност протестите и този път да не успеят да осветят лицата, скрити в сянката на задкулисието.

Това са лицата на онези, които създават политически проекти и им дават живот, колкото е необходимо; на онези, които изграждат конструкции във властта; на онези, които са крайните бенефициери на европейските субсидии, на обществените поръчки за милиарди, на мръсните пари от наркотрафика и други дейности извън закона.

Само обществената енергия за войната с мафията не стига. В цял свят тя се води не изобщо и само от прокуратурата, а от прокурори като Джовани Фалконе и Паоло Борселино, за които тази битка беше каузата на живота им. След тяхната смърт италианците извикаха „Баста!“ и стотици хиляди излязоха на улицата с настояване за промяна. Последваха законодателни промени и операцията „Чисти ръце“ – политически мотивиран „кръстоносен поход“ срещу мафията в Италия, нанесъл тежки удари на организираната престъпност и корупцията на Апенините. Тогава главен прокурор на Италия е Франческо Борели, който през 2002 г., в реч по повод своето излизане в пенсия, призова магистратите „да се съпротивяват, да се съпротивяват, да се съпротивяват“.

В България Иван Гешев, чието име се превърна в синоним на мафиотската обвързаност на държавното обвинение с паралелната власт и престъпния свят, се бори да подчини целия Висш съдебен съвет, в който отделни магистрати се съпротивяваха както на избора му за главен прокурор, така и на стила, който наложи в прокуратурата. Той успя да принуди преди няколко дни Пленума на ВСС да гласува декларация в негова защита, за да демонстрира своето надмощие в този най-висш орган на съдебната ни система.

Декларацията беше и знак на обвинител №1 в държавата към протестиращите, че те не са заплаха за статута му.

Затова основен акцент в националния граждански изблик на нетърпимост към корумпираната система и управляващата върхушка трябва да остане неотложното свикване на Велико народно събрание, промяна на Конституцията и реформиране на прокуратурата, последната останала в ЕС от съветско-сталинистки тип, с неограничени пълномощия на главния прокурор. В противен случай смяната на персоните в изпълнителната власт ще има минимален и краткотраен ефект, а мафията ще остане недосегаема.

Но за подобни промени е необходим политически консенсус, който за мнозина днес изглежда труднопостижим. Както изглежда утопично на една нова Кръгла маса да седнат представители на старите системни партии и на протестиращите, които настояват за принципно нова политическа конструкция.

Изводът е, че не можем да очакваме от протестиращите млади българи да ни дадат формула как да бъдат постигнати техните искания. Това е морално задължение на бащите към техните синове, които сами ги обрекоха на перманентно емигрантство или на вътрешно духовно емигрантство. Апропо, голяма част от бащите, които не можаха да се преборят със системата, също станаха част от маргиналната общност на вътрешните емигранти.

Днес част от бащите (също като синовете си) не знаят „как“, но заявяват, че повече така не може. И че Борисов не бива да остава и ден повече във властта.

Докато улицата седем дни скандира срещу това управление, премиерът запъна крака и заяви след подкрепа от коалиционните си партньори, че кабинетът няма да подава оставка. Въпреки че откровено се страхува от протести и е готов да плати с министерски глави потушаването им, сега завършването на мандата сякаш се е превърнало във фикс идея за премиера. Освен това, дори и да не е чувал, че историята често се повтаря като фарс, той знае, че едва ли номерът с оставката му ще мине за трети път. И макар социологията да не измерва драматичен обрат в електоралната подкрепа за ГЕРБ, все пак тези, които искат край на авторитарното управление на Борисов изглеждат мнозинство.

В същото време на хоризонта са милиардите евро, които България трябва да получи от новия бюджет на ЕС, а премиерът има нос на хрътка, когато надуши следата на пари. Сред страните членки липсва консенсус относно въпроса дали върховенството на закона трябва да остане условие за получаването на бюджетните средства. Няма постигнато съгласие и за намаляване на размера на вноските на някои от клуба на богатите, както и дали във фонда за икономическо възстановяване трябва да бъдат насочени 750 млрд. евро.

Затова първоначално премиерът беше категоричен, че ще заяви окончателната си позиция за бъдещето на кабинета след двудневното заседание на Европейския съвет в Брюксел в края на седмицата. Но после някак се разколеба. Може би след телефонни разговори с някои от лидерите на ЕС, а може би достатъчно основание да се почувства стабилен във властта му е дала и заявената публично подкрепа от председателя на фракцията на ЕНП в Европейския парламент Манфред Вебер.

Колко дълго ще издържи на натиска на протестите кабинетът, зависи от не едно и две обстоятелства. Интересен факт е, че

в основата на всички протести срещу властта от 2013 г. досега виждаме един и същи образ – този на депутата Делян Пеевски.

На среща на премиера с българската общност в Лондон през 2016 г. един от емигрантите попита Борисов: „Като четете неговите медии, употребявате неговите бизнеси или всъщност общите такива… започнахте ли да виждате в огледалото образа на Пеевски?“ С този въпрос започна агонията на кабинета „Борисов 2“, който падна, след като Румен Радев спечели президентските избори срещу кандидатката на ГЕРБ Цецка Цачева.

Тогава Борисов заяви, че свикването на Велико народно събрание е задължително, но дали премиерът помни думите си? И дали и днес застава зад тях? Първото еднопартийно правителство на Бойко Борисов с малцинство на ГЕРБ в Народното събрание падна на 11-тия ден от антимонополните протести, а преди да депозира оставката си, премиерът заяви пред народните представители: „Не мога да гледам окървавен „Орлов мост“. Всяка капчица кръв за нас е петно. Нито ни е цел властта, нито ни е изгода, ако трябва да се пазим от народа.“

Днес Борисов отново заявява, че властта не е самоцел за него и партията му.

Но действията обезсилват думите му. Те вече нямат тежест за никого – нито за народа му, нито за света. Затова най-доброто, което може да направи Брюксел за България, е да не се намесва във вътрешната ни политика, защото така може само да опетни проевропейските партии заради отвратителната политика на българските им членове, заявява Димитър Бечев пред европейското издание на „Политико“. Според него „борбата за душата на Европа отново се води в периферията на Европа“.

Брюксел трябва да внимава с изказванията си за събитията у нас, защото с тях може да усили антиевропейската риторика и настроения в България, за което ще се погрижат и от Кремъл след влизането ни в чакалнята на еврозоната. Политическата участ на Борисов и на неговата партия е поставена в зависимост от геополитически интереси, които се пресичат на територията на страната ни. Още повече когато в посолства на западни държави притежават уличаващи доказателства за миналото на българския премиер.

Позицията на САЩ към събитията у нас беше качена на официалната интернет страница на Посолството от посланичката Херо Мустафа. А предупреждението на държавния секретар Майк Помпео, че „компании, подпомагащи и насърчаващи зловредно руско влияние, няма да бъдат толерирани“, което се отнася за строителството в България на втора газова тръба от Русия за Европа, внася още яснота в тази позиция.

Колкото повече продължава агонията на кабинета, толкова повече ще се стопява електоралната подкрепа за Борисов и ГЕРБ за следващите парламентарни избори – предсрочни или редовни. Само в хипотезата на един сценарий за разпалване на конфликт на етническа и верска основа премиерът има шансове да поиска обединение на всички национално отговорни партии в името на запазването на мира и гражданските права и свободи. Но този сценарий, поне към днешна дата, е с минимални шансове. Затова най-важното е протестите да продължат, без да ескалират омраза и да нагнетяват напрежение между участниците в тях и органите на реда.

Досега протестите показаха високо ниво на гражданска култура.

За първи път участниците направиха кордон между полицаите и провокаторите, готови да предизвикат безредици на всяка цена. За първи път видяхме и как униформените свалят предпазните си щитове на земята и застават срещу протестиращите без никаква защита срещу евентуална агресия.

Тези жестове заслужават внимание и показват, че по площадите и улиците в страната не е „тинята на обществото“, както се изрази Тома Биков от ГЕРБ от трибуната на Народното събрание. Протестиращите не се поддадоха на стадните страсти и емоции и не се превърнаха в тълпа, управлявана дистанционно, както очакваше олигархът от Дубай Васил Божков. Който след тези свои думи трябва да се откаже от всякакви мераци да прави политически проекти.

Днес всяка прогноза за бъдещето на един кабинет с непредсказуем и емоционално нестабилен премиер рискува да бъде невярна. Единствено важно е обществената енергия за промяна да не изтече някъде по трасето.

Заглавна снимка: © Огнян Цветков

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.