Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tozi-yumruk-na-radev-haresvame-li-go/

Преди три години юмрукът на президента събра, като пръчките на Кубрат, разединени по идеологически причини политици, активисти и обикновени протестиращи. Днес същите хора се обявяват срещу същия този юмрук. Преди три години протестиращи легитимираха президента като борец и символ на битка – срещу мафията, срещу модела ГЕРБ–ДПС. Каква по-подходяща роля за генерал от тази да е пълководец? Днес никой не назовава къде е мафията, макар всички да говорят за мафиотизирана държава, но няма съмнение, че Румен Радев вече е Борисов и половина с институционалните си владения.

Дори не се ръкуваха

Връчвайки втория мандат на ПП–ДБ и на кандидата на коалицията за премиер Николай Денков, Радев им показа нескрито омерзение и дори се опита да ги унижи с изявлението си, че мандатът е дискредитиран, но от немай-къде ще го връчи – защото Конституцията го задължава. Държавният глава отиде далеч извън правомощията си с думите, че не е целесъобразно да връчи мандата предвид изтеклите записи:

Заради торпилирането на българския суверенитет, наклеветяването и планираната чистка в службите и държавната администрация, заявката за вмешателство в изборите чрез овладяването на МВР и дискредитирането на лидери на европейските институции и името на България.

Балканските нрави проличаха – президент и политически лидери не размениха дори протоколните ръкостискания и побързаха да се разделят след връчването на папката. И това от президент, който в последните месеци при всеки удобен случай критикува партиите, че отказват да поемат отговорност и да съставят правителство.  

Причината за напрежението – потвърденият като автентичен запис от заседание на Националния съвет на „Продължаваме промяната“. Той беше разпространен от доскорошния депутат от ПП–ДБ Радостин Василев, а президентът и неговите властови амбиции са важна сюжетна линия в тези над 4-часови дискусии. Лидерите на ПП ги обсъждат в две направления – специални служби и изобщо сектор сигурност и местна власт.

Описаната схема как президентът използва главния прокурор Иван Гешев и съветника си по вътрешна политика Николай Копринков като тоягата и моркова, за да „купува“ кметове на ГЕРБ, разкрива неподозирани от обществото амбиции на Радев.

В записа Асен Василев казва:

Румен Радев си е хванал под едната ръка Гешев, под другата ръка – Копринков. И с едната ръка ги подкупва, с другата ръка ги заплашва (кметовете, б.а.). Това нещо в момента се случва на абсолютно всички герберски кметове. Това, което ще се случи, е, че вместо да имаме ГЕРБ 25%, ще имаме ГЕРБ 15% и 10% прокремълска партия на Радев с местните кметове… Бойко (Бойко Борисов, б.а.) не иска Радев да прави местни избори.

„Властта е сладко коренче!“

За първи път България има държавен глава с толкова нескрити апетити за власт извън отредените му по конституция правомощия. Политическата нестабилност от последните две години и упадъкът на парламентарната република даде в ръцете му огромно влияние и възможност да формира както вътрешната политика, така и външнополитическия курс на България, измествайки я към този на Унгария и по-близо до Русия.

През последните три години Румен Радев се оказва все от рейтинговата страна. През 2020 г. спечели от включването си в протестите срещу ГЕРБ, като едновременно беше виктимизиран (заради изпратените на „Дондуков“ 2 прокурори) и удостоен с почести. През 2021 г. получи бонификация заради служебния кабинет и лансирането на енергичните Кирил Петков и Асен Василев, позиционирали се като антикорупционери, тъй като осветиха някои схеми на ГЕРБ. (Не е публично известно кой е препоръчал тандема на Румен Радев.)

През 2022 г. президентът извади дивиденти… от конституционните си правомощия, предвиждащи служебно управление, ако парламентът е нефелен да произведе редовно. Към това се прибавят и получаването на първия транш по Плана за възстановяване и устойчивост, както и пускането в експлоатация на газовата връзка с Гърция.

Армия и спецслужби – при президента

Главнокомандващ по конституция, президентът вече контролира службите, което означава, че целият сектор сигурност е плод на кадровата политика на един-единствен човек. Шефовете на разузнаването, контраразузнаването, Служба „Военна информация“, Национална служба „Охрана“, Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО) – службата за проследяване и подслушване, бяха сменени от служебната власт на Радев. Някои от тях – директорите на ДАНС и ДАТО, вече са преназначени за следващите няколко години, съвпадащи с края на втория и последен мандат на Радев.

Съветници на президента се сдобиха със славата на първи кадровици – Пламен Узунов в МВР, а назованият в записите Копринков – за икономическите министерства.

В разпространения запис Петков и Василев коментират, че службите трябва да бъдат прочистени от „руски актив“, а имената на някои от бъдещите шефове са съгласувани с посолства (партньорските служби). Това отприщи яростта на президента, както и удари от подкрепящите руския актив.

ВМРО и „Възраждане“ внесоха сигнали в прокуратурата за „престъпления против Републиката“ от Асен Василев и Кирил Петков. Слави Трифонов – лидерът на „Има такъв народ“ – партията, организирала неуспешна подписка за референдум за президентска република, изригна, че двамата трябва да бъдат съдени за държавна измяна. БСП също се включи с карикатури, на които Василев и Петков са в краката на „Чичо Сам“, а българският лъв е изобразен като послушно куче. Всички тези действия до едно са в унисон с опорките на руската пропаганда, която внушава как България се „управлява отвън“, а политиците са „американски/брюкселски лакеи“.

От своя страна президентът налива вода в същата мелница с изявления, че службите не са на президента, реформирани са, награждавани, а сега „тези хора искат да обезглавят това ръководство (на ДАНС, б.а.), базирайки се на някакви посолства. Това са абсолютни глупости“.

На малка България и́ върви на президент и главен прокурор с амбиции на самодръжци. Ако над главния прокурор доскоро беше само Господ, но вече и механизъм за разследване, за президента и Конституцията не му е таван.

„Мутри вън!“ беше хубав лозунг.
Не е ли време за „Радев вън!“?

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4098

Днес в записите на Радостин Василев се чува как Христо Иванов бил измислил как да не бъде свалян имунитета на Борисов. Христо Иванов вече отрече да е имало такъв замисъл, но нека обясня детайлите, защото работих по конкретиката на тази идея за ползване на правилата на европейския парламент.

Известно е, че нашата прокуратура е бухалка и не се свени да повдига обвинения по политически причини. Конституцията е дала на народните представители имунитет, за да ги пази в случаи, включително в които с действията си провокират прокуратурата – напр. с гласуване на закони за орязване на всевластието на главния прокурор.

В правилника на Европейския парламент има разписана процедура, по която комисията по правни въпроси (JURI) разглежда в закрити заседания исканията за имунитети на евродепутати, изслушва ги и дава доклад, за да може в пленарна зала да бъде решено дали имунитетът да бъде даден. Комисията може да изисква всички материали по разследването и има обективни критерии за преценка.

Това със сигурност не отнема 6 месеца – искането на Цацаров за имунитета на Елена Йончева е отнело 2 месеца, като единият е бил празничният декември.

Към момента в правилника на нашето Народно събрание няма много подробности за този процес, преценката се прави на база на това, което прокуратурата реши да предостави като информация, и всъщност позволява „тупане на топката“. А това оставя отворена врата за спекулации, вкл. с това кой кого пази и с какви мотиви. Затова обсъждахме въвеждането на по-ясни правила, като европейските.

За да няма бланкетното даване на имунитети или бланкетното отказване на имунитети, а всеки случай да може да бъде преценен обективно. За да изпълним духа на Конституцията. И за да не може с едно гласуване, без да имаме детайли, да бъдем вкарани в нечия игра или в нечий лагер.

Такъв механизъм е особено важен в момент, в който Гешев е обявил война на Народното събрание, защото то планира да му ограничи правомощията.

А конституционната реформа със сигурност ще отнеме по-дълго от всякакъв процес по гледане на имунитет, така че съпоставката между двата процеса никога не е била обект на обсъждане.

Всяка правилна идея може да бъде изкривена до „задкулисие“, когато бъде извадена от контекст и лишена от важни подробности, затова нека не придаваме на едни записи на преразкази твърде голямо значение. И мога да потвърдя, че в Да, България не сме обсъждали пазене на имунитета на когото и да било.

Материалът Европейски механизъм за сваляне на имунитет е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/druzh-geshev-za-da-krotuva-borisov/

In every life we have some trouble,
When you worry you make it double,
Don't worry, be happy.*

Главен прокурор да захапе ръката, която го е хранила? Ето че се случва. Политиката и прокуратурата са така оплетени, че ставащото предизвиква верижна реакция и в двете системи. Колкото по-дълго се задържи Иван Гешев на поста, толкова по-дълго ще кротува лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.

Падат трупчетата, крепили делата, поставени върху тях като инвестиция, застраховка до живот и шантаж едновременно. Гуша за гуша се хващат „братя по оръжие“ – главният прокурор Гешев и неговият заместник и шеф на Националната следствена служба Борислав Сарафов, главният прокурор и членове на Висшия съдебен съвет, бранили го с позиции, гласуване и мълчание. Разломът в прокуратурата не е реформа, а „кланово противопоставяне“, по думите на адвоката към Антикорупционния фонд и бивш прокурор Андрей Янкулов.

Единият клан, както виждаме, остава верен на „ръката“, другият – на главния прокурор, и започват взаимно да се нападат с проверки, компромати и искания за освобождаване.

В политиката се сключва не просто пакт за взаимопомощ между политически сили, които са си омразни, а се договаря правителство, в което едната (засега) има един-единствен министър, и то еврокомисар, напуснал поста си. Всичко това – за да „случи“ еврозоната и Шенген, както обясни бившият премиер и съпредседател на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков, наричайки във видео Мария Габриел „ключ, за да бъде този модел конструиран“, а извън Facebook – „мост, който да съедини несъвместими формации“.

Договорката е Габриел да застъпи като министър-председател след девет месеца, през които ще управлява Николай Денков (ПП). Критиците наричат ротацията „предателство“, защитниците – „разум“ и „спасение“, но всички са предпазливи в очакванията си, изтощени от над две години безплодни опити за стабилно редовно правителство и загуба на доверие в политическото и парламентаризма.

Инструментът „Радостин Василев“

Онзи enter, с който плашеха главния прокурор обаче, бе натиснат, изглежда, за Радостин Василев, миналогодишния отцепник от „Има такъв народ“, който заедно с петима други от ИТН се опита да набави необходимите гласове, за да има парламентарно мнозинство кабинетът на Кирил Петков. Наскоро прокуратурата поиска имунитета му заради разследване, че тогава се е опитал да сплаши своя колежка от парламентарната група, за да я принуди да напусне Народното събрание.

Сега Василев, бивш министър на спорта и два пъти начело на листите на ПП, отново напуска – този път групата на ПП–ДБ. Пак е в ролята на непримирим боец срещу грабителите и мафията, на рицаря на неподправената с компромиси промяна. Ще прави гражданско сдружение и размахва уличаващи лидерите на ПП записи с миризма на партийна кухня. Кирил Петков свика медиите преди разкритията на Василев, за да заяви, че записите са монтаж, че това е дело на „дълбоката държава“, активно мероприятие, за да няма кабинет. Пред bTV и Даниел Митов от ГЕРБ–СДС коментира действията на Василев като „част от динамиката, която цели разклащането на политическата среда“.

Най-вероятно Борисов ще прости. Той прости собствения си арест (или поне така твърди), ще извини и непремерените приказки по негов, на Габриел и сие адрес. Което не значи, че ще ги забрави. Първият му коментар беше, че няма да му повлияят относно съставянето на правителство, а целта им е тъкмо такава – да го осуети. „Аз само знам, че това обслужва много, много различни интереси, които не искат България да се стабилизира“, заяви той в петък, 26 май. В същия ден Василев разпространи запис от заседание на Националния съвет на ПП, на което се чуват реплики как „това правителство ще съществува, докато Борисов се страхува от Гешев и президента“ (Асен Василев) и как „Борисов ще се изпере през Мария Габриел“ (Кирил Петков).

Но за компенсация може да се наложи „Продължаваме промяната“ да удовлетвори желанията на ГЕРБ за няколко министри в правителството на Денков и/или в предстоящото обновяване и попълване на близо 70 места в 17 регулаторни и контролни органа.

Падат имунитети

Борисов и Гешев се борят за едно и също – о-це-ля-ва-не и амнистия. За да опази кожата си, лидерът на ГЕРБ отстъпи дотам, че се отказа да състави правителство, макар партията да спечели изборите, и реши да подкрепи кабинет на ПП. Главният прокурор е избрал друга тактика – настъпва, вместо да отстъпва, и не спира да повтаря, че ще изкара мандата си.

Иван Гешев преглежда арсенала, който държи срещу политиците – делата на трупчета, и едно от тях, сложено там преди девет години, e пуснато в употреба за втори път. Поискан е имунитетът на депутата от ГЕРБ и бивш енергиен министър Делян Добрев заради разследването за умишлена безстопанственост по казуса с АЕЦ „Белене“, по което е обвиняем.

Обвинението срещу него е, че не е оказал достатъчен контрол върху работата на Българския енергиен холдинг като министър през 2012 г., така че да прекрати навреме всякакви дейности по втората АЕЦ. Основание да спрат са решенията на правителството и на парламента от март 2012 г. Те слагат край на проекта, но въпреки това са били платени над 4,5 млн. eвро на „Парсънс E&C Юръп Лимитед“ – архитект-инженер по програмата за строителство на „Белене“. ГЕРБ го раздават принципно, обявявайки, че нито Добрев, нито някой друг от ГЕРБ–СДС ще се отказва от депутатския си имунитет, ако му бъде поискан от Гешев.

Мнозина очакват същото да се случи и с лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, добре обрисуван в записа и пресконференцията на главния прокурор като Поръчителя на отстраняването му (от институцията). Депутати и симпатизанти на ГЕРБ отидоха да подкрепят Борисов на разпитите в двете прокуратури, където беше тази седмица. В Софийската градска прокуратура го разпитваха по делото, известно като „Барселонагейт“ – за нашумялата къща в каталунската столица, където живееше българката Борислава Йовчева и дъщеря ѝ, с които свързват Борисов.

А във Върховната касационна прокуратура разговорът е бил за писмото от неизвестен подател, пратено на Гешев. Онова, което започва с цитат от Мечо Пух, обрамчен в кавички, и метафори като „гола скала“, на която стои сам главният прокурор, а там духа вятър. Пълно с баналности като от треторазреден екшън, където, вместо да натиснат спусъците, мъжагите си говорят как е дошъл „краят на приказката“.

А, да, има и лукче – символ на непоискани услуги от главния прокурор, което е невъзможно за вярване. Но поне показва, че авторът на писмото е живял в соца, защото лукчетата бяха известни тогава. Пурата и уискито са слабости и на Борисов, и на Гешев. Срещу главния прокурор дори започна проверка от Столичната регионална здравна инспекция заради репортаж, в който той пали пура по време на дистанционно участие в заседание на ВСС. В Съдебната палата, където е кабинетът му, е забранено тютюнопушенето на закрито.

Дълга война

Войната между политиците и главния прокурор Иван Гешев едва ли ще приключи толкова бързо, колкото смятат в парламента, където депутатите не просто бързат, а галопират с промените в Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт. По утвърден парламентарен маниер един закон се променя чрез заключителни разпоредби в друг. Тази седмица те бяха приети от Правната комисия и на второ четене, което означава, че до 30 май парламентът може да гласува окончателно механизма за разследване на главния прокурор и да намали на 13 гласа мнозинството във ВСС, необходимо за смяната му (сега е 17).

С изненадващо предложение ГЕРБ прекрои промените, внесени от служебното правителство, което доведе до напрежение в Правната комисия. За скандални промени за съдебната власт предупреди най-напред бившият председател на ВКС Лозан Панов, също и съдия Красимир Мазгалов, който написа:

Зад маската на контрол и разследване на главния прокурор ГЕРБ и ДПС прокараха изменения, които ликвидират независимостта на съда – председателите на ВКС и ВАС да могат да се избират с просто мнозинство от 13 гласа в пленума, което означава 11 от прокурорската колегия и само двама от съдийската, които могат да бъдат и адвокати, избрани от парламента. Мечтата на българския политик – пълен контрол върху съда.

Следващата седмица, когато измененията бъдат внесени в пленарната зала, ще стане ясно дали предложението ще бъде прието и ще го преглътнат ли ПП–ДБ, за които съдебната реформа е част от партийния им бранд. Защото това съвсем не е съдебна реформа, а оформяне на ново статукво – старото не върши работа, понеже е компрометирано.

ГЕРБ отново се опитват силово да наложат договорени неизвестно къде и с кого предложения. А ВСС започна процедурата, която може да доведе до освобождаването на Иван Гешев от поста главен прокурор. Той е обвинен за сериозно уронване на престижа на съдебната власт. Приеме ли парламентът законовите промени идната седмица, обвинител №1 може да се окаже и разследван.

Но дали пък точно сега да не бъде запазен още известно време на поста? Иначе как ще изтече мръсната вода.

* Цитатът е от песента на Боби Макферин Don't Worry, Be Happy.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/voynata-za-ukrayna-e-kum-kraya-si/

Краят на бойните действия в Украйна не изглежда близо, но войната със сигурност навлезе в нова фаза. Очакваната голяма руска зимна офанзива претърпя пълен провал, след като украинската армия успешно удържа в последните месеци масирани пехотни, артилерийски и въздушни атаки. Едно е сигурно: Русия няма нито ресурсите, нито живата сила да опита втора подобна голяма атака в Украйна. Оттук нататък инициативата все повече ще преминава на украинска страна и това ще е прелюдия към следващия голям епизод от войната.

Да, битката за контрол върху Украйна приключи и Русия вече я загуби. Очевидно е, че Путин никога няма да успее да наложи своя контрол върху цялата украинска територия и да спусне марионетно проруско правителство в Киев. Въпрос на време е да се стигне до освобождаването на всички окупирани от Русия територии на югоизток. За сметка на това задаващият се колапс на руската армия в Украйна ще бъде първата част на дори по-голям конфликт – войната за контрол върху разпадаща се Русия.

Идва ли краят на днешна Русия?

Не е необичайно могъщи световни империи да се разпадат след големи военни поражения, които действат или като непосредствена причина, или като катализатор за скорошна имплозия – липсата на политическа легитимност на централната власт и дезорганизацията на държавните структури във военно време увеличават човешката и финансовата цена за продължаване на бойните действия. Това се случва след Първата световна война, включително в руската империя. За СССР безизходицата в Афганистан едновременно разкрива слабостите на съветската армия и стимулира стремежа за независимост на неруските съветски републики.

Заради географската си близост до Украйна и Русия България трябва да бъде подготвена за такъв сценарий, който също като през 1917 г. и 1989 г. ще бъде съпътстван от дестабилизация в сферите на сигурността и икономиката, с очаквани нови бежански кризи и нарастващи нива на организираната престъпност.

Руската агресия срещу Грузия през 2008 г. , окупирането на украинския полуостров Крим и военната намеса в Донбас през 2014 г. сякаш не бяха достатъчни на западния свят да проумее имперската политика на Владимир Путин. Това обаче се промени след 24 февруари 2022 г. Пълномащабното нападение срещу Украйна показа недвусмислено дори и на най-наивните западни апологети на Путин, че Кремъл не зачита основите на международното право и неприкосновеността на държавните граници. Нещо повече, Москва е готова да стигне до геноцид в името на завоевателните си цели.

Териториален разпад на Руската федерация вече се обсъжда не просто като възможен вариант за бъдещето, а като логична следваща фаза на многобройните кризи, в които се намира страната. Високопоставени генерали в НАТО вече открито дебатират върху рисковете от подобен сценарий, а анализатори като Януш Бугайски, Бен Ходжис, Тарас Кузио и Гари Каспаров споделят една и съща прогноза – икономическите, демографските и социалните слабости на Русия се влошават от комбинация от фактори, включително свръхзависимост от износа на изкопаеми горива, свиваща се икономика и засилващо се регионално и етническо напрежение.

След февруари 2022 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна процесът на разпадане на Русия се ускори. Кремъл не успя да постигне военните си цели, което същевременно доведе до огромни жертви на бойното поле и налагане на все по-силни международни санкции върху руската икономика.

Военното поражение в Украйна беше посочено дори от президента на Естония Алар Карис като основен фактор, който ще ускори приближаващия се разпад на Русия. Като следствие от войната Москва рязко загуби и външнополитическите позиции, които имаше в постсъветското пространство и които беше градила в продължение на десетилетия. Възобновените в последните месеци конфликти между Армения и Азербайджан и между Таджикистан и Киргизстан са само първите искри от надигащия се пожар около границите на Русия. Междувременно Казахстан, смятан доскоро за близък съюзник на Москва, все повече гледа към Китай като основен партньор и проводник на сигурност в Централна Азия.

Наближаващият разпад на Русия е естествено следствие от разпада на СССР в началото на 90-те години и ще бъде задвижван от подобни причини и динамики. През 80-те войната в Афганистан срути мита за непобедимата съветска армия по същия начин, по който руското фиаско в Украйна показва на света, че руската армия е била силно надценявана. Важно е да се отбележи, че СССР имаше многократно по-голям военен потенциал от днешна Русия, но военните загуби на Путин в Украйна са в пъти по-тежки от съветските загуби в Афганистан, и то само за една година от началото на войната. За сравнение, съветската военна намеса в Афганистан продължи 10 години.

Oт Горбачов до Путин

Сега, както и през 1991 г., западният свят е абсолютно неподготвен за разпада на московската империя. Навремето САЩ направиха всичко възможно, за да предотвратят разпадането на Съветския съюз, а Джордж Буш-старши ще остане в историята с произнесената в Киев реч само няколко седмици преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Тогава американският президент призова съветските републики да не тръгват по пътя на „самоубийствения национализъм“ и да запазят целостта на Съветския съюз под лидерството на Горбачов. Като цяло Западът се примири с новата геополитическа реалност едва след като разпадът на СССР стана факт и нямаше връщане назад.

Подобна позиция (тогава и сега) е разбираема, защото разграждането на империята крие огромни рискове. Най-голямата опасност, свързана с разпада на Русия, без съмнение е потенциалното неконтролирано разпространение на руския ядрен арсенал. От този риск произлиза и друга заплаха – разпалване на вътрешни конфликти в сегашните граници на Русия, етническо прочистване и локални войни, което би могло да доведе до бежански вълни от милиони хора.

Не трябва да забравяме, че границите на националните републики вътре в Руската федерация са изкуствено създадени по времето на Сталин, за да се преместят част от местните народи извън техните територии и да се заменят с етнически руснаци. Такъв например е случаят с република Калмикия, oткъдето през 40-те години на миналия век са насилствено изселени почти 100 000 местни жители, а днес 30% от населението е етнически руско. За разлика от края на СССР, когато 15-те републики почти автоматично се превърнаха в независими държави, при потенциалния разпад на съвременна Русия е твърде вероятно рухването на централната власт да доведе до много по-хаотични и продължителни процеси, които впоследствие да генерират допълнителни, все по-яростни вътрешни конфликти.

Русия се спуска към бездната

Все по-агресивната руска външна политика от 2014 г. насам неминуемо започва да се отразява на вътрешните процеси в Русия. Различни политически кръгове в Москва вече се борят за влияние и контрол, очаквайки задълбочаващият се хаос да направи невъзможно поддържането на досегашната авторитарна и свръхцентрализирана власт.

В следващите месеци, паралелно с настъпващата украинска контраофанзива, ще виждаме все повече акции на руски партизани на територията на Русия, насочени срещу режима на Путин. Скорошната акция на легиона „Свобода за Русия“ и на Руския доброволчески корпус в Белгородска област показа колко нестабилни всъщност са границите на федерацията. Паралелно с това самата териториална цялост на Русия, изглежда, ще става все по-оспорвана от многобройните вътрешни малцинства и региони на страната, защото катастрофалното нахлуване в Украйна служи като катализатор за краха на федерацията.

Руските нередовни военни сили (познати още и като частни армии, сред които най-известна е групата „Вагнер“, наброяваща около 50 000 души) не само представляват ключов елемент от окупационните руски части в Украйна. Лидерът им Евгени Пригожин все по-често участва в словесни битки с централната власт в Москва.

Друг военачалник – лидерът на Чеченската република Рамзан Кадиров, също допринесе с впечатляващ брой войници за войната в Украйна. Неговите амбиции не свършват дотук. Той каза на 19 февруари, че планира да последва примера на Вагнер:

Когато службата ми в държавата приключи, сериозно планирам да се състезавам с нашия скъп брат Евгений Пригожин и да създам частна военна компания. Мисля, че ще се получи.

Това е сигнал за ерозия на социалния ред в Русия и крайните последици са неясни. Пригожин, изглежда, ще има все по-явни политически амбиции като един от важните играчи в задаващата се битка за власт в Москва. От своя страна либералната опозиция в Русия ще играе все по-голяма роля в събитията, последващи военното поражение в Украйна. Въпреки че арестуваният Алексей Навални едва ли скоро ще бъде освободен, ръководеното от него движение показа потенциал за масови протести в големите градове в Русия. При възможно бъдещо безвластие в Москва такива улични акции ще бъдат ключ към засилено политическо влияние от страна на реформатори и проевропейски местни лидери.

Рискове за България

Страната ни е сериозно неподготвена за рисковете, които ще последват от разпада на Руската федерация. Eдна от потенциалните заплахи е различните враждуващи в Русия крила да „пренесат“ битката си на българска територия, използвайки политическо и медийно влияние, както и развитите си шпионски мрежи. Токсично високите нива на корупция, задълбочаващата се институционална криза в съдебната власт и продължаващата вече трета година политическа криза дестабилизират България до състояние, в което националната сигурност е оставена на заден план, а външни агенти на влияние са свободни да манипулират обществените процеси и политическия дневен ред.

Що се отнася до военния конфликт само на няколкостотин километра от България, страната ни продължава да се отдалечава от общата европейска политика. В близко бъдеще Украйна не само ще има най-силната армия в черноморския регион, но и Киев ще се възползва от безпрецедентна финансова помощ от Запада, за да възстанови разрушената от Русия инфраструктура и населени места. При потенциална дестабилизация от вътрешни конфликти в самата Русия, украинската армия ще се превърне в още по-важен гарант за мира на целия регион, включително Българското черноморско крайбрежие.

В този исторически момент, когато целият цивилизован свят застава морално, военно и икономически зад украинците, София изпъква не просто като неутрален играч, а дори по-лошо – според Киев българските политици на практика са на страната на агресора. При промяна на политическия климат у нас тази динамика все пак може да не се запази, защото, за разлика от своите политически лидери, българският народ показа готовността си да помага на Украйна – чрез кампании за дарения за украинската армия и нуждаещи се цивилни, а също и с организиране на различни инициативи, които да помогнат на украинските бежанци да се интегрират у нас. Държавата ни, разбира се, има и морален дълг към българското малцинство в Украйна – най-голямата група етнически българи, живееща извън страната.

Добрата новина е, че що се отнася до нуждата от реформи и превъоръжаване на армията по най-високите стандарти на НАТО, България има поне две фигури, на които може да разчита – бившите министри на отбраната Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев. Двамата специалисти имат дълъг опит в модернизирането на отбранителните способности, координацията между държави и звена вътре в НАТО, и може би най-важното – знаят как да приложат тази експертиза на политическо ниво.

Необходимо е капацитетът на Шаламанов и Тагарев да бъде използван от бъдещите редовни правителства, като най-спешната задача в сферата на отбраната е да се дари нужното на Украйна старо съветско въоръжение, което да бъде заменено с модерно за нуждите на българската армия. Паралелно с това държавата трябва проактивно да преследва и наказва свои служители, работещи за чужди сили. По този начин България, макар и с голямо закъснение, ще успее да се откъсне от зловредното влияние на открито проруския президент Радев и служебните му правителства.

За да има българското общество по-висока степен на защита срещу описаните дотук геополитически рискове, преустройството в медийната среда е също толкова нужно, колкото и реформата на отбранителните способности и службите за сигурност. Това важи в най-голяма степен за някои медии, сред които и обществената БНР, където напълно безкритично се разпространяват фалшиви новини, дезинформация и руска пропаганда.

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4095

Всички са съгласни, че трябва да излезем от политическата криза. Но трябва да решим причината за нея, а не да лекуваме симптомите – едно правителство, получило 121 гласа, няма да я реши само по себе си.

А причината е, че каквато и формула за правителство да приложим, хората няма да ни повярват, че разбирателството не е заради „порциите на властта“. А няма да ни повярват, защото институцията, която трябва да пази обществените ресурси от корупционно превземане, е мутренска структура, която активно подпомага това корупционно превземане.

Няма как да има широко доверие в никое управление, докато като общество нямаме поне базова увереност, че прокуратурата ще преследва корупционни престъпления без да звъни по телефона преди това, за да каже „падна ли ни в ръчичките, приятелю“ и без да използва всяка процесуална вратичка за политическо влияние.

Затова правителство на конституциинната реформа е тяснята пътечка, която да ни изведе от гората на политическата криза. И то може да е само с втория мандат, както заради дълготрайния ни ангажимент към избирателте за конституционна реформа, така и заради горчивия опит от 2015 г, когато дори минимално възможният консенсус беше саботиран с поправка в последния момент. Тогава министърът на правосъдието подаде оставка. Сега залогът е по-голям и трябва да сме убедени, че премиерът ще подаде оставка, ако реформата бъде подменена. Това нашата коалиция може да го гарантира като мандатоносител.

Едва след това можем да постигнем другите амбициозни задачи за страната. Иначе и те ще потъват в корупционната тиня – еврозоната ще я спира един задкулисен интерес, Шенген – друг, плана за възстановяване – трети. Ако пък не го направим, пропускаме исторически шансове.

Материалът Правителство на конституционната реформа е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/borisov-vs-geshev-cui-bono/

Кой има полза от войната между лидера на ГЕРБ Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев?

Римският политик и народен трибун Луций Касий Лонгин Равила препоръчвал на съдиите винаги да търсят кой се възползва от дадено престъпление, тъй като виновен е облагодетелстваният от деянието. Така се появил изразът „Кой има полза?“ (Cui bono, cui prodest – За кого е удобно, кой се облагодетелства).

Правилото на Равила помага да се проясни зацапаната картина в България, която европейското издание Politico определи като конкуренция на сериалите по Netflix с публикация под заглавие „Каскета срещу Тиквата. Българската мафиотска държава достигна повратна точка“. Трудно е да се прогледне през толкова много пластове мръсотия в не-правовата държава: взривната вълна по маршрута на главния прокурор; последвалото искане за освобождаването му от най-голямата политическа сила, известна като негов подемен кран и крепостна стена; забития в гърба нож от заместника, който се е клел във вярност и дружба на Началника, но сега иска охрана, защото го било страх да не го убие, и задвижва процедури за отстраняването му от поста.

Президент, „Възраждане“, Русия

Ако политическата нестабилност продължи и се върви към шести парламентарни избори за по-малко от три години, във вътрешнополитически план това би било изгодно за президента Радев и за проруската „Възраждане“. Държавният глава ще продължи да управлява чрез правителствата си и назначените от него шефове на спецслужби, да формира външнополитическите позиции на България – и чрез министъра на външните работи, и чрез своя представител в НАТО (изпратения наскоро бивш дипломат №1 Николай Милков).

Президентските възгледи доминират в българската позиция за Северна Македония още от редовното правителство на Кирил Петков, когато за министър на външните работи бе назначена Теодора Генчовска, бивша служителка на „Дондуков“ 2 (формално от квотата на ИТН). Въпреки че в последните си дни кабинетът все пак успя да вкара и парламентът да приеме т.нар. френско предложение за Северна Македония. На фона на заетите със себе си партии обаче за Румен Радев е лесно да изпъкне като единствения български политик, ангажиран с националните интереси – например българите да бъдат вписани в македонската Конституция (според същото това френско предложение).

„Възраждане“ неотклонно зове за избори, очевидно решена да превърне в свой актив гроздовете на гнева, които зреят в обществото заради политическата криза, и да атакува по-предни места след третото си на вота на 2 април. Няма друга политическа сила, отбелязала такъв подем за толкова кратко време. На изборите през ноември 2021 г., когато за първи път прескочи бариерата за парламента, „Възраждане“ спечели 127 549 гласа, на следващите през октомври 2022 г. почти ги удвои, а априлският вот ѝ донесе още 100 000 гласа, или близо 40%.

Продължаващо управление на президента и неспирен възход на „Възраждане“ са в синхрон с руските интереси. Това би осигурило още едно отличие за посланичката на Русия у нас Елеонора Митрофанова, наградена през май от президента Путин с орден „Александър Невски“ – за голeмия ѝ принос „в осъществяването на външнополитическия курс на Руската федерация“.

Една дестабилизирана България отслабва източния фланг на НАТО точно когато се очаква контраофанзива на Украйна, а преломът във войната на Москва срещу Киев не е настъпил. Регионът е в сферата на геополитическо влияние на Москва – облъчван с неотслабваща сила от 2014-та насам с ударни дози руска пропаганда с цел алиенация от ЕС и НАТО. Част от този наратив е прозападни политически сили и елити да бъдат определяни като „лакеи на Брюксел и Вашингтон“ и на „евроатлантическите господари“.

Съдебната система, Конституцията, статуквото

Войната в прокуратурата – институцията, превзета най-напред от политици и задкулисие, за да си гарантират недосегаемост, неминуемо засегна преговорите за правителство. В значително по-малка степен обаче ще бъде засегната съдебната система. Шансовете да бъде преобразена от дълбока конституционна реформа не изглеждат особено големи, независимо от заявката на ПП–ДБ „да тестват наличието на конституционно мнозинство, съгласие между всички политически сили около няколко едри идеи“. („Конституционното мнозинство“ лансира преди изборите съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов. Макар да не тестваха такова съгласие по време на 7-месечното си управление.)

Готови сме на разговори за конституционна реформа, заяви в кулоарите Борисов, показал усърдна диалогичност в 49-тото НС. Поредното доказателство за такова прилежание на политик, известен като автократ, е спазване на джентълменското споразумение с ПП–ДБ да им отстъпят председателското място в Правната комисия, след като ГЕРБ–СДС получи стола на „пръв сред равни“ – председател на парламента.

Няма обаче големи шансове да бъдат събрани необходимите за промени в Конституцията 160 гласа, които да одобрят „едрите идеи“, като преструктуриране на ВСС и окончателно разделяне на съдийската от прокурорската квота, силно ограничаване на правомощията на главния прокурор, преосмисляне на института на служебното правителство, което да се занимава само с избори и процесите между тях, за да не възниква „квазипрезидентски режим“. Последното разгневи президента. „Няма проблем, стига редовното правителство да си върши работата и да не завещава тежки кризи на служебното“, коментира той, изброявайки постиженията на овластените от него.

Ако изобщо се състави правителство в рамките на 49-тия парламент, то ще е с твърде ограничен срок на действие и едва ли ще изтрае повече от година – недостатъчна за обсъждане и приемане на дълбока реформа на Конституцията в частта за съдебната система. В рамките на възможното обаче е парламентът да приеме онова, което се изисква от него по Плана за възстановяване и устойчивост – механизъм за разследване на главния прокурор.

В четвъртък, 18 май, Правната комисия одобри на първо четене законопроекта на служебното правителство за промени в НПК и Закона за съдебната власт и амбициите са скоростно да бъде гласуван в пленарната зала. Основната идея е назначен ad hoc наказателен съдия от Върховния касационен съд да образува проверка и да води разследвания срещу главния прокурор или негов заместник, когато има достатъчно данни за извършено престъпление. Промените намаляват на 13 изискваните сега 17 гласа за избор и освобождаване на главния прокурор, или ⅔ от ВСС, и може да се окаже, че Иван Гешев ще е първият засегнат от тях.

Колкото и да трака саби и щитове, той изглежда като счупен човек. Осъзнава, че подкрепата за него се оттегля, ГЕРБ и ДПС го жертват в името на европейското си ребрандиране и отпушване на Плана за възстановяване и устойчивост и няма особен смисъл да се бие, освен ако не смята да напуска България. Разполага с твърде много информация. Министърът на вътрешните работи Иван Демерджиев съобщи, че близо 100 производства по обществено значими казуси са поставени „на трупчета“ от прокуратурата поради две основни причини – политическо влияние върху съдебното производство или влияние на лица от криминалния контингент. Никой от засегнатите не би искал този човек да остане на поста си.

Борисов, Нинова, вторият мандат

Едва измъкнала се от изолация, партия ГЕРБ има всички шансове да влезе отново в нея заради заплаха от съдебно разголване на лидера си след знаците от главния прокурор за „къщата в Барселона“. Затова и на Борисов му е нужно пакетиране в съвместно управление с ПП–ДБ.

БСП се отдръпна от преговорите за първия мандат – така предопределя провала му и отваря път за следващия. ДПС и ИТН са съгласни и заедно с ГЕРБ–СДС биха осигурили подкрепа от 116 депутатски гласа. За мнозинство от 121 не им достигат петима, а изходът от гласуването в пленарната зала за кабинета на Мария Габриел ще предопределят 37-те от „Възраждане“ – или пък отсъствието на депутати от различни политически сили, за да не бие на очи.

Корнелия Нинова смени посоката толкова рязко, че дори не си направи труда да пита членовете на БСП (както обеща преди време) или Националния съвет (както обеща наскоро). На 14 май Нинова заяви, че социалистите биха подкрепили „национален експертен кабинет“ и ако вътрешното допитване каже „да“, ще участват с експерти. На 15 май лидерката на БСП седна на една маса в парламента заедно с кандидата за премиер на ГЕРБ Мария Габриел и Бойко Борисов, за да каже, че крайното решение ще вземе пленумът, и даже постави разделителната линия:

Ако партиите подкрепим общо правителство, надпартийно, и то реши да изнася оръжия за Украйна, смятайте, че на секундата се оттегляме.

Буквално броени часове след тази среща дойде заявката ѝ, че излиза от преговорите. Но пък БСП е готова да преговаря с ПП–ДБ, ако я поканят за разговори за втория мандат – при същите червени линии за Украйна. Ще ги приемат ли? Гешев е в задънена улица, Борисов – притиснат до стената, Радев – единственият печеливш. Дори да се състави редовно правителство, стабилността няма да е присъща на българската политика в близките години. А мандатът на президента изтича през 2026 г. Дотогава и двамата, които бяха негови политически противници през 2020 г., ще бъдат елиминирани. А Радев ще управлява.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/vtori-dubul-asad-otnovo-izliza-na-mezhdunarodnata-stsena/

Лидерите на страните от Лигата на арабските държави (Арабска лига) ще проведат среща на върха в Рияд на 19 май, на която ще присъства и сирийският президент Башар Асад. Това се случва за първи път след повече от десетилетие – през 2011 г. членството на Сирия в организацията беше замразено заради бруталното потушаване на избухналите бунтове срещу авторитарния модел на управление.

На фона на дипломатическите действия през последните няколко месеца, реабилитирането на сирийския режим в международната общност не буди изненада. Опустошителните земетресения в Сирия и Турция ускориха комуникацията между страните в региона и Дамаск проведе важни срещи с високопоставени представители на Оман и Обединените арабски емирства. Значима роля изиграха Египет и Саудитска Арабия, които посрещнаха сирийския външен министър през миналия месец. Двете държави инициираха повторното приобщаване на Сирия и обявиха, че ще възобновят дейността на дипломатическите си мисии. Междувременно Тунис и Сирия излязоха с официални съобщения, че посолствата им отново ще отворят врати след дълго прекъсване.

Впоследствие външните министри на страните от Арабската лига единодушно възстановиха членството на Сирия в организацията, а малко по-късно саудитският крал покани Асад да се присъедини към срещата на върха в Рияд, насрочена за 19 май. Затоплянето на отношенията обаче не протича съвсем безоблачно. Катар например се противопоставя на нормализацията на връзките с режима на Асад, а САЩ не спестиха критики, отхвърляйки възможността за вдигане на едностранно наложените санкции срещу сирийския режим. Недоволство изразиха също активисти и членове на вътрешната сирийска опозиция.

Резкият дипломатически завой на част от арабските държави е пряко свързан с дългогодишния конфликт в Сирия, с противоборството между редица вътрешни и международни актьори на нейна територия, както и с борбата за надмощие в региона. Някои коментатори разглеждат решението на Арабската лига като символичен акт, който трудно може да разклати регионалния баланс. По-правдоподобно обаче е твърдението, че реабилитирането на Асад е плод на променящите се геополитически реалности. Активното членство на Сирия в официална международна организация под егидата на ООН има не просто символен характер. То дава на Асад международна легитимност и легално основание да участва при вземането на важни за арабската общност решения като висш сирийски представител.

На точното място в точното време

Промяната на политиката към Сирия е съпътствана от процес на помирение между два от борещите се за надмощие регионални съперника – Саудитска Арабия и Иран. През април външните министри на двете страни проведоха среща в Пекин с посредничеството на Китай. Там те заявиха, че ще възобновят работата на дипломатическите си мисии за първи път след двустранната криза от 2016 г.

На 10 май в Москва пък се проведе среща между външните министри на Русия, Турция, Иран и Сирия. Те обсъдиха възможностите за сътрудничество между Турция и Сирия по отношение на бежанската криза и намиране на изход от сирийския конфликт. Таймингът на срещите в Пекин и Москва и решението на Арабската лига да възстанови членството на Сирия не е случаен. Това е точният времеви прозорец, който позволява на Асад да излезе от състоянието на международна изолация. Какво означава това за заинтересованите страни?

Съюзниците Иран, Русия и Китай

Трите страни влизат в обща графа като най-верните съюзници на режима на Асад. Те му оказват дипломатическа и военно-техническа помощ срещу бунтовническите сили и осигуряват политически чадър в Съвета за сигурност на ООН. Голямата обща цел е изтласкването на западните съюзници (и в частност на САЩ) като водеща сила в Близкия изток. В контекста на проксивойната в Сирия реабилитирането на Асад в Арабската лига е своеобразна геополитическа победа над САЩ и Европейския съюз.

Благодарение на посредническата роля на Китай по отношение на Иран и Саудитска Арабия, както и на Русия по отношение на Сирия и Турция, Пекин и Москва съумяват да заздравят връзките си със страните от региона, ограничавайки значително влиянието на основния си съперник – САЩ. Засиленото сътрудничество между Китай, Русия и Иран в сферата на отбраната и енергетиката допълнително укрепва позициите им. Политиката на прагматични отношения спрямо водещи регионални сили като Турция (член на НАТО) и Саудитска Арабия (доверен съюзник на САЩ) също ограничава полето за изява на западните сили.

Чрез утвърждаването на Асад на международната сцена и опитите за посредничество по отношение на регионалните конфликти Русия на свой ред търси изход от международната изолация, в която се намира след инвазията в Украйна. Това позволява на Путин да компенсира загубата на пазари и влияние на запад, като засили ролята и влиянието си в един от най-чувствителните региони в света – Близкия изток.

Медиаторските усилия на Китай спрямо Саудитска Арабия и Иран също не са безкористни. Чрез успокояване на напрежението между двете страни източноазиатската държава създава предпоставки за известно еманципиране на Саудитска Арабия от САЩ по отношение на икономическата политика и сигурността в региона. Това благоприятства и стремежите на Китай за задълбочаване на икономическото си влияние в арабския свят. Иран пък се стреми да отслаби най-големите си идеологически врагове (САЩ и ЕС), изповядващи ценности в разрез с теократичния ирански политически модел.

Турция: уж в опозиция, но не съвсем

По време на гражданската война Турция подпомага военноопозиционната на Асад бунтовническа коалиция, известна като Syrian National Army (SNA). Главните цели на Турция към момента са две: да разреши бежанския въпрос (в момента югоизточната ни съседка подслонява около 4 млн. сирийци) и да възпрепятства кюрдските амбиции за установяване на независима държава или политическа автономия на територията на Северна Сирия. Реабилитирането на Асад е в съзвучие с тези две цели.

Още в края на миналата година самият Ердоган заговори за възстановяване на отношенията между Турция и Сирия по египетски модел. През ноември Ердоган се срещна за кратко с египетския си колега Ел-Сиси по време на Световното първенство по футбол. Последваха срещи на министерско ниво, които заздравиха двустранните дипломатически отношения след години на противопоставяне. Сирийският модел ще бъде противоположен – разговорите в Москва на 10 май с участието на външните министри на Турция и Сирия предшестват потенциална среща на върха между Ердоган и Асад. Тя обаче може да се осъществи само при благоприятен за Ердоган изход на предстоящия балотаж, след като президентските избори не излъчиха победител на първия тур.

Американски учени и анализатори пренебрегнаха възможността за среща между двамата президенти преди изборите в Турция заради опасенията на Сирия, че Ердоган ще извлече политически дивиденти, свързани с разрешаването на бежанския въпрос. Интересите на Турция и Сирия се преплитат по сложен начин. Анкара иска да нанесе удар и да отслаби кюрдските формирования в Сирия (PYD и YPG) с помощта на Асад под предлог за борба с тероризма. Турция счита кюрдските организации в Сирия за тясно свързани с обявената от нея за терористична групировка ПКК. Това пък ще помогне на сирийския режим да затвърди териториалната цялост на страната, което би съдействало за доброволното завръщане на част от сирийските бежанци. Проблем обаче е подкрепата на западните сили за PYD и YPG, които, освен че са основна част от ключовата демократична опозиция срещу Асад (Syrian Democratic Forces, SDF), изиграват водеща роля в битката срещу ИДИЛ.

Подкрепа отдалече: САЩ и ЕС

Както стана ясно, западните съюзници подпомагат опозиционната коалиция SDF, която се бори както срещу режима на Асад, така и срещу терористичната организация ИДИЛ. Основните цели на Запада по време на гражданската война са свалянето на Асад, търсенето на отговорност за военните престъпления, които е извършил, борбата срещу тероризма (в частност срещу ИДИЛ и други групировки на територията на Сирия) и възстановяване на човешките права.

САЩ се обявиха против политиката на помирение между арабските държави и режима на Асад, защото този подход легитимира неговата власт и се разглежда като дипломатическа победа за Русия, Иран и Китай. Все пак Щатите се застъпват за политическо решение на кризата в Сирия. ЕС ще излезе със собствено становище по казуса, но няма изгледи западните санкции срещу режима на Асад да паднат. В края на април Съюзът наложи пореден пакет от санкции срещу приближени на Асад лица, свързани с трафика на наркотици (предимно каптагон и амфетамин), който носи на режима солидни приходи в продължение на години. Интересите на западния блок се сблъскват с турските по отношение на бунтовническите коалиции, които освен срещу Асад воюват и помежду си – SNA (подкрепяна от Турция) и SDF (подкрепяна от САЩ и ЕС).

Неясно бъдеще

Въпреки обстоятелствата, които позволиха на враждуващи страни в сирийския конфликт да помирят позициите си по отношение на Асад, бъдещето на региона остава несигурно. Според генералния секретар на Арабската лига Ахмед Абул Гейт завръщането на Сирия в организацията не означава непременно нормализация на отношенията, доколкото страните членки са свободни сами да определят подхода си. Последващата реабилитация на Асад в международните отношения ще зависи от множество фактори, включително от склонността на сирийския режим да прави политически отстъпки за разрешаване на кризата, от развитието на сирийско-турските отношения, от геополитическата схватка между глобалните и регионалните сили, както и от реакцията на вътрешните опозиционни сирийски групировки. Едно обаче е сигурно – новият дипломатическия курс ще продължи да размества пластовете на влияние в региона.

Колаж: Тоест. Снимки: Fabio Rodrigues Pozzebom / ABr: Башар Асад на посещение в Бразилия. Canva: Алепо, Сирия, след началото на войната.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/dobrite-loshite-i-glavniyat-prokuror/

Оказа се, че над българския главен прокурор все пак има и друг освен Господ. Политиците, Онези-които-си-го-избраха. Джанката, която остава незасегната от всеки взрив, бил той фалитът на КТБ, къща в Барселона или офшорни сметки за мръсни пари. За първи път те обявиха, че искат той да напусне, макар едва да е преполовил 7-годишния си мандат.

Да, би било третото такова предложение за последните две години – Висшият съдебен съвет отхвърли предишните две, подкрепени единствено с по два гласа от съдийската колегия. Да, няма и дума за смяна на ВСС. Но и ВСС, и Гешев са функция на едни и същи интереси. Това пък от своя страна води до опасността настоящият ВСС, част от който е с изтекъл мандат, да избере и новия Гешев, селектиран от същите Онези.

Отстрел или алиби

Белязан ли е за отстрел обвинител №1, или публичните заявки от ГЕРБ и ДПС са алиби, чрез което да мотивират пред обществото едно съвместно управление? Знакови лица от двете партии попаднаха в двата списъка на санкционирани заради корупция по Глобалния закон „Магнитски“, а и ГЕРБ, и ДПС досега са се противопоставяли на съдебната реформа и са я шиканирали. Но скритият мотив зад оттеглянето на подкрепата за Гешев може да е именно препятстването на дълбока конституционна реформа, свързана и със статута и правомощията на главния прокурор.

Още преди изборите на 2 април лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов беше казал, че партията ще подкрепи законовите промени, осигуряващи механизъм за контрол на главния прокурор. А първата публична изява на еврокомисарката Мария Габриел като кандидат за премиер на ГЕРБ–СДС тази седмица ще бъде запомнена не с призиви за твърд курс към еврото и Шенген, а със заявката за освобождаване на главния прокурор Иван Гешев. Друга конкретика липсваше.

От Южна Африка, където е на посещение, президентът Румен Радев се усъмни доколко сериозен е внезапният порив и няма ли зад него скрити интереси – „дали е плод на закъсняло с три години просветление, на внезапен катарзис, или на определен интерес на хората, които стоят зад г-жа Габриел“. Радев припомни как през 2019 г. е върнал предложението на ВСС за назначаването на г-н Гешев за главен прокурор, но с гласове от квотата на ГЕРБ във ВСС той е бил избран, как е поискал оставката на Гешев през 2020 г., но ГЕРБ са били в „колаборация с него“. Президентът заяви още:

Когато преди две години назначеният от мен служебен министър на правосъдието поиска отстраняването на Иван Гешев със същите мотиви, квотата на партията на г-жа Габриел го спаси, отново единодушно.

Анализатори и политически дейци побързаха да изтълкуват искането като адресирано към ПП–ДБ, за да подкрепят кабинет с първия мандат. В действителност това няма да доведе до промяна в тяхната категорична позиция да не участват в правителство с ГЕРБ. Независимо че съпредседателят на ДБ Христо Иванов оцени предложението като „важна политическа заявка“, която се ползва с неговата подкрепа, а колегата му от ПП акад. Николай Денков припомни, че с ГЕРБ нямали различия по законодателната програма. Но и Иванов, и други от „Промяната“ се усъмниха кой състав на ВСС би се произнесъл обективно по една такава инициатива, за да има резултат. Въпреки това около тази политическа заявка би могло да се сформира тематично мнозинство.

ГЕРБ и ДПС – единогласие

Отстраняването на Иван Гешев внезапно се нареди сред най-важните политически задачи пред бъдещо преходно правителство с премиер Мария Габриел. Досега такава задача пред ГЕРБ не стоеше – имаше „съдебна реформа“, „механизъм за разследване на главния прокурор“, укрепване на „върховенството на правото“. Но наименуването ѝ от Онези-които-си-избират-главен-прокурор я издигна до приоритет наравно с бюджета за 2023 г. Българската еврокомисарка само я озвучи:

В светлината на обстоятелствата от последните седмици първото, което ще направи министърът на правосъдието в моето правителство, е да внесе пред Висшия съдебен съвет искане за освобождаване на главния прокурор Иван Гешев поради уронване престижа на съдебната власт.

Скоро след това ДПС откликна толкова бързо и позитивно, като че са се наговорили с ГЕРБ. Председателят на Движението Мустафа Карадайъ заяви:

Идеята е добра, защото в момента има създадено напрежение в обществото и то трябва да бъде преодоляно по един или друг начин.

Никой политик от двете партии не уточнява какво са осветили обстоятелствата и от какво е породено моментното напрежение – дали е взривът край пътя, по който е минавал автомобилът на главния прокурор и охраната му, или противоречивите сигнали от разследващите.

Така нареченият атентат повече го дискредитира, отколкото виктимизира, а изявленията на заместника му и шеф на Националната следствена служба Борислав Сарафов, който само за седмица се обърна на 180 градуса и от пламенен защитник на Гешев се превърна в негов критик, показват, че ветровете са сменили посоката си.

Прокуратурата да излезе от политическия терен, където е нагазила дълбоко и да се върне в естествената си среда – в защита на справедливостта само и единствено в рамките на институционалните ѝ правомощия.

Това заяви в позиция до БТА Сарафов, който кара своя втори мандат начело на следствието с подкрепата на Гешев и доскоро му се отплащаше с лоялност. Толкова голяма, че допусна на местопрестъпление, където преди броени часове е бил извършен атентат срещу главния прокурор, непознат човек, пристигнал току-що в страната от Израел и воден от заместника му Ясен Тодоров. Но ето че сега твърди как се разследват всички версии за инцидента, включително и за инсценировка, с помощта на екипи от МВР, и вече поиска от ВСС да освободи същия Тодоров (близък до Иван Гешев).

Шапката му е скроена

Два дни преди политиците, експерт по конституционно право и известен бизнесмен заявиха, че главният прокурор трябва да се оттегли. По bTV на 9 май доц. Наталия Киселова го препоръча, за да не се хвърлят съмнения върху обективността на разследването. А по БНР доцентът по корпоративна сигурност Алексей Петров заяви: „Императивно Иван Гешев трябва да се оттегли от позицията, която заема, до приключване на разследването.“ А държавата да му помогне да си намери „друга подходяща работа“ (тоест да не се връща на предишната и след приключването на разследването, б.а.).

Петров, който рядко нарушава мълчанието си, е бивша барета, бивш съдружник на Бойко Борисов, с когото дълги години бяха в конфликт, бивш обвиняем по делото „Октопод“ и напълно оправдан, бивш съветник в ДАНС, спомогнал за създаването ѝ. Свързваната с него застрахователна компания „Лев Инс“ заведе дело за 1 млн. лв. срещу сайта Mediapool.bg заради цитат от министър в публикация за проблеми със системата „Зелена карта“. Лидерът на ДСБ Атанас Атанасов и бившият вътрешен министър Цветан Цветанов преди години публично обвързаха кариерата му в службите с тогавашния главен прокурор Никола Филчев.

Когато „добрите“, „лошите“ и „оперативно интересните“ заговорят в един глас за оставка на главния прокурор, шапката му е скроена, а наследникът на поста вече се моделира в поне един от лагерите. Кои обаче са „добрите“, скоро ще се размие в очите на обществото. Нали в крайна сметка всички ще викат „Вън Гешев!“ и „лоши“ няма да има.

Бюджетът за 2023 г. и освобождаването на главния прокурор могат да слепят правителство с първия мандат на ГЕРБ–СДС. Работата на „Продължаваме промяната – Демократична България“ е да не допуснат Гешев 2.0.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/statukvo-na-ruba/

Ескалацията на напрежението в Судан разруши крехкия политически баланс в страната и обезпокои международната общност. Раздираната от конфликти северноафриканска страна рискува да се превърне в арена на широкомащабна гражданска война. По различни данни, боевете между суданските въоръжени сили Sudanese Armed Forces (SAF) и паравоенната милиция Rapid Support Forces (RSF) до този момент са отнели живота на стотици души.  

По оценка на ООН обаче реалният брой на жертвите вероятно е много по-висок. Хаосът е съпътстван от хуманитарна криза, като голяма част от населението в столицата Хартум и други градове няма достъп до електричество и вода. Има недостиг на хранителни продукти и пособия за нормалното функциониране на болници и други социални учреждения. Цените на храни и продукти от първа необходимост достигат екстремни стойности, а мародерството и плячкосванията допълват общата картина. Нараства броят на вътрешно разселените хора, както и на онези, които търсят сигурно убежище в съседни страни, като Чад, Централноафриканската република, Южен Судан, Египет и Етиопия.

Генерали, милиции и опозиции

Непосредствените актьори са редовната армия на Судан (SAF) начело с генерал Абдел Фатах ал-Бурхан и паравоенната милиция (RSF) под командването на генерал Мохамед Хамдан Дагало, познат като Хемедти. Макар и доскоро неизвестен за широката публика, Ал-Бурхан има сериозен военен опит и през годините се изкачва в йерархията на суданската армия до позицията на един от най-влиятелните генерали. Участва в гражданската война в Дарфур, преминава през различни военни постове и е повишен в генерал-инспектор на суданската армия. Надзирава и разгръщането на суданските сили в подкрепа на ръководената от Саудитска Арабия коалиция срещу бунтовниците в Йемен.

За разлика от Ал-Бурхан, който произхожда от влиятелните кръгове в Хартум, Хемедти е родом от Дарфур и има много по-голямо влияние в суданската периферия. В миналото ръководи паравоенната организация „Джанджауид“, известна с извършените зверства срещу цивилното население в Дарфур. Отцепници от нея формират ядрото и на създадената през 2013 г. организация RSF начело с Хемедти. Тя също се слави с лошо име след обвиненията за извършени военни престъпления и престъпления срещу човечеството в Дарфур и Йемен. Хемедти затвърждава позицията си на една от най-влиятелните фигури в Судан през 2017 г., когато използва RSF, за да поеме контрола върху търговията със злато – най-големия експортен бизнес в страната.

Друг ключов, макар и косвен актьор е разнородната по състав коалиция „Сили за свобода и промяна“ – Forces for Freedom and Change (FFC), съставена от опозиционни политически партии, граждански организации, активисти, профсъюзи и бивши бунтовнически групи. Тя се превръща в двигател на протестите срещу бившия президент Омар ал-Башир. FFC е широкоспектърна цивилна опозиция – контрапункт на военните и на влиянието им върху властовите структури, както и на опитите за налагане на ислямистка, недемократична управленска идеология. Участниците в коалицията са различни по произход, профил и идеология. Като главен инициатор за въвеждане на цивилно управление FFC влияе значително върху отношенията между Ал-Бурхан и Хемедти и върху динамиката на политическите отношения в Судан.

Крехка споделена власт

През 2019 г. дългогодишният президент на Судан Омар ал-Башир е свален от власт след най-масовите граждански протести в новата история на страната. Суданците излизат на улицата заради тежките условия на живот, окаяното състояние на икономиката и непосилната инфлация. Ал-Башир произлиза от военните кръгове и след успешен преврат завзема властта през 1989 г. Той е лидер на ислямистката, проарабска политическа формация National Congress Party, управлява по авторитарен модел и затвърждава политико-икономическото влияние на арабските елити. Международният наказателен съд го обвинява в престъпления срещу човечеството и във военни престъпления, извършени по време на войната в Дарфур, въпреки че Судан не е страна по Римския статут.

През април 2019 г. FFC засилва протестния натиск върху Ал-Башир и срещу него се обръщат службите за сигурност, генералите от армията и RSF. Президентът е отстранен на 11 април, с което започва дългото противоборство между цивилните и военните кръгове относно бъдещия модел на управление. Освен кой ще управлява, за враждуващите страни от изключителна важност е как ще се извърши преходът от диктатура към демократична, цивилна форма на управление, каква ще е структурата на армията и службите, каква ще е системата на съдебната власт, доколко военните ще бъде ограничени и подчинени на цивилното правителство и т.н. Военната хунта създава Преходен военен съвет с председател Ал-Бурхан и зам.-председател Хемедти и инициира преговори с FFC.

Предвижда се създаване на преходно правителство с тригодишен мандат до провеждане на избори, законодателно тяло и т.нар. Суверенен съвет с контролни функции върху преходния процес. Според анализ на International Crisis Group споразумението пропада заради разрив сред военните. Това води до поредица от граждански протести, брутално потушени от армията и паравоенните. След нови масови демонстрации и силен международен натиск военните и цивилната опозиция възобновяват преговорите и сключват политическо и конституционно споразумение. Ал-Бурхан и Хемедти са назначени за председател и зам.-председател на Суверенния съвет, а за министър-председател на преходното правителство е избран видният судански икономист Абдала Хамдок. Преходният период трябва да приключи с провеждането на свободни избори 39 месеца след споразумението, подписано на 17 август 2019 г.

На 25 октомври 2021 г. крехкият модел на споделена власт между военните и цивилната опозиция става жертва на нов преврат. Военните свалят Хамдок от власт и арестуват част от министрите и видни представители на цивилните кръгове. В отговор следват нови масови протести, които принуждават Ал-Бурхан да подпише споразумение и да реабилитира Хамдок на премиерския пост. Той обаче подава оставка в началото на 2022 г. заради огромното влияние на армията върху управленските структури, с което военните затвърждават надмощието си в управлението на страната. Статуквото трае до декември, когато Ал-Бурхан, Хемедти и FFC приемат рамково споразумение за  създаване на преходно правителство, което да проведе избори и да положи основите на бъдещата цивилна власт.

Колониалното наследство и пътят на реформите

Кое доведе до избухването на въоръжени действия между двамата най-влиятелни генерали няколко месеца след подписването на споразумението? Отговорът се крие в съдържанието на споразумението, което засилва обществените разделения. Първо, преговорната рамка изключва от дебата важни обществени групи – такива например са т.нар. Комитети за съпротива (Resistance Committees), които са твърди застъпници за демокрация, играят ключова роля за организацията на протестите и се обявяват против споразумението и преговорите с военната хунта. Това води до разрив в цивилната опозиция и дистанциране на част от водещите ѝ елементи.

Вторият разрив е между цивилната опозиция и военните по отношение на достъпа до съдебната власт и състава и структурата на институциите за сигурност. Докато Комитетите за съпротива и протестиращите граждани настояват за строго правосъдие спрямо висшите генерали, отговорни за зверствата и престъпленията срещу цивилното население, Ал-Бурхан и Хемедти трудно биха предали контрола върху съдебните органи и службите на независимо правителство. След свалянето на Ал-Башир през 2019 г. страховете от подобен развой съпътстват действията им. Затова подчиняването на армията и службите за сигурност на едно демократично избрано правителство би било трудно осъществимо, без Ал-Бурхан и/или Хемедти да получат водещи постове в сектора и да запазят влиянието си.

Третият разрив е между оглавяваната от Ал-Бурхан редовна суданска армия (SAF) и ръководените от Хемедти паравоенни сили (RSF). Основният проблем се крие в заложената в споразумението реформа, според която RSF трябва да се интегрира в редовната суданска армия. Спорните въпроси тук са три: какъв да е преходният период за извършване на интеграцията, как да се осъществи и кой ще води командването на военните сили по време на интеграционния процес и след приключването му.

С други думи, от реформата зависят бъдещите отношения между Ал-Бурхан и Хемедти – тоест достъпът им до властови, политически, икономически и военни ресурси. Рамковото споразумение обаче не постановява конкретен времеви хоризонт и структура на бъдещото командване. Според последния анализ на International Crisis Group Хемедти и FFC настояват за десетгодишен период на интеграция, докато Ал-Бурхан се застъпва за двугодишна рамка, за да възпре нарастващата мощ на RSF в дългосрочен план. Борбата за надмощие между Ал-Бурхан и Хемедти е сред водещите причини за избухването на конфликта.

Друг важен фактор според доклада е вътрешният натиск върху Ал-Бурхан от армейски генерали, които са против всякакви отстъпки пред Хемедти. Това води до четвърти разрив – между хардлайнерите и умерените крила в армията. Тази вътрешна динамика не е маловажна, защото ограничава възможните ходове на Ал-Бурхан и влияе върху вземането на крайни решения.

Раздорът между Ал-Бурхан и Хемедти назрява в продължение на няколко години. Недоверието между двамата генерали и динамичната конюнктура карат Хемедти да се дистанцира в публични изяви, позиционирайки се като радетел за демокрация и цивилно управление. Така той противопоставя своя образ на този на Ал-Бурхан, който се свързва с авторитарното минало, както и с ислямистките кръгове около бившия президент Омар ал-Башир. От това следва да спечели поне частично доверието на цивилната опозиция и международните актьори. И Хемедти, и Ал-Бурхан обаче трудно ще получат индулгенция от гражданите заради извършените престъпления.

Дълбоките структурни предпоставки за конфликта са свързани с колониалното наследство на Судан – властови, икономически и социални неравенства, които маргинализират големи обществени групи от политическия и икономическия живот на страната. Разломът между столицата Хартум (и централната част на Судан) и суданската периферия по отношение на инфраструктурата и икономическото развитие, както и съсредоточаването на властови ресурси в ръцете на малобройните арабски елити създават нужните условия за нестихващите конфликти след обявяването на суданската независимост през 1956 г.

Опростенческите разделения на расов и религиозен принцип – например между арабския ислямски Север и африканския християнски Юг (преди отцепването на Южен Судан като самостоятелна държава) – не обясняват същността на конфликтите. Етническите, религиозни и племенни разделения не причиняват конфликтите сами по себе си, а ги катализират. Те се използват от различни актьори за мобилизация и консолидация на сили в борбата си за власт, ресурси и влияние.

В този смисъл бившият президент Омар ал-Башир утвърди практиката паравоенни проправителствени милиции като RSF и „Джанджауид“ да бъдат използвани за потушаване на многобройните бунтовнически въстания в периферията. Подходът му доведе до сегашните структурни предизвикателства, защото подобни военни образувания придобиват мощ и ресурси, които им позволяват да се конкурират със силите на редовната армия. Това създава пречки пред евентуалната интеграция на паравоенните в редиците на армията и води до сблъсък на интереси.

За да се върви към устойчив мир, рискът от нова пълномащабна и продължителна гражданска война трябва да премине. Необходимо е примирие, което да върне водещите актьори на масата за преговори, за да се подновят дебатите за преходно правителство, което да адресира наболелите политически въпроси. Международната общност не пести усилия в тази насока. Южносуданският президент Салва Киир успешно посредничи за едноседмично примирие между двете враждуващи страни. От ключово значение ще са и усилията на ООН, регионалните организации Африкански съюз и Междуправителствен орган за развитие (IGAD), както и на четворката посредници – Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, САЩ и Великобритания.

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://www.toest.bg/turtsiya-bulgariya-i-svetut-sled-vuzmojniya-kray-na-epohata-erdogan/

По-малко от две седмици преди президентските избори в Турция – най-оспорваните за последното десетилетие, очакванията кой от двамата водещи кандидати – Реджеп Тайип Ердоган или Кемал Кълъчдароглу, ще надделее, са в полето на предположенията, базирани на социологическите проучвания. Към момента дали ще се стигне до втори тур, зависи изцяло от разликата между Ердоган и Кълъчдароглу и дали ще успее да мине 8%. При положение че в надпреварата участват още двама кандидати – Мухаррем Индже и Синан Оан, сценарият, при който водещите кандидати печелят още на първия тур, е спорен.

От това кой ще спечели изборите, зависи в немалка степен пътят, по който ще се развива Турция в следващите няколко години. Това е важно както за България и нейните съседи на Балканския полуостров, така и за източните съседи на Анкара. Турция продължава да води активна политика в Близкия изток, намесвайки се активно във войната в Сирия, увеличавайки своето присъствие в Северен Ирак и за първи път след разпада на Османската империя, разполагайки свои войски в Персийския залив – в Катар. Турция е ключов фактор в Кавказ и Централна Азия, а традиционно страната е определяща и за разположението на силите в Черноморския басейн.

Анкара интензивно се намеси в ролята на посредник във войната на Русия срещу Украйна и макар и тук, както и в случая със Сирия и Либия, резултатите от нейните усилия да са по-скоро скромни, за момента като че ли няма друг по-видим играч на полето на дипломацията. На полето на израелско-палестинския дългогодишен конфликт Турция е на път да промени подхода си. След години на намалена интензивност в контактите с Израел, в момента Анкара търси възможност да върне нивото на сътрудничеството от времето преди инцидента с кораба „Мави Мармара“ (2010 г.). В знак на добра воля Турция се съгласи да ограничи дейността на най-голямото палестинско военно движение – „Хамас“, като неговите висши представители са или поканени да напуснат Истанбул, или дейността им е значително намалена.

Подходът на Турция във външнополитически план кореспондира с намерението на страната да продължи да гарантира източниците на енергийни ресурси. Анкара е особено активна в Източното Средиземноморие, където пряко се среща с Гърция и Кипър. След споразумението за демаркация на морската граница между Израел и Ливан под егидата на САЩ, Турция отбелязва допълнително активизиране на взаимодействието между ключовите държави в региона, към които принадлежи и Египет и с който Турция също търси път към дипломатически компромис. В тези плетеница от интереси България следва да се ориентира съгласно собствения си интерес, който да личи в провежданата от страната ни политика.

Водена от принципа кое е в унисон с турските интереси, Анкара възобнови и отношенията си с ОАЕ и Саудитска Арабия. Докато през 2016 г. турските медии обвиняваха Аби Даби в съпричастност с опита за държавен преврат, то днес шейх Мухаммад бин Зайед е почетен гост на президента Ердоган. Въпреки жестокото убийство на журналиста Хашогджи в Саудитското консулство през 2018 г., към днешна дата Турция и кралството възстановяват активния си диалог на политическо и икономическо ниво.

Значението за България? За страната ни резултатите от президентските избори в Турция ще са индикатор какво поведение бихме могли да очакваме от нашия съсед. През последните десетилетия, въпреки някои затруднения, отношенията между София и Анкара запазват по-скоро прагматичен характер. Макар понякога вероятно да остава впечатление за отстъпчивост пред исканията на Турция, България успява да балансира. Тази отстъпчивост обаче следва да бъде заменена от поведение, от което да личи кои са приоритетите и интересите на София, за които тя е готова да отстоява позициите си. Спирането на емигрантските потоци и гаранциите, които търсим от страна на Турция в тази насока, не могат да бъдат основна точка в двустранните отношения, както внушават медийните публикации. Не могат и да са причина да не представяме интересите си по-ясно.

За пътя на Турция в следващите години говорим с експерта по международни отношение Емре Калискан.

Емре Калискан е докторант по международни отношения от колежа „Сейнт Антъни“ на Университета в Оксфорд. В дисертацията си изследва ролята на турските ислямистки недържавни актьори във външната политика на страната в Субсахарска Африка. Другите му интереси включват транснационалния ислям и исляма в Африка. Има магистратура по близкоизточни и средиземноморски науки от Кралския колеж в Лондон и е съавтор заедно със Саймън Уолдман на „Новата Турция и нейните недоволства“ (2017), която анализира социалната, религиозната и политическата поляризация при управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) и възможните варианти за еволюция на Турция.

Като независим анализатор и журналист Калискан е работил за турската секция на BBC, Cumhuriyet, Newsweek Турция и турската обществена телевизия TRT в качеството си на чуждестранен кореспондент в Анкара, Дамаск, Пекин и Лондон. Интервюта с него са публикувани в редица международни издания, сред които Financial Times, Economist, BBC, AP и Voice of America. Калискан работи и като политически и бизнес консултант по въпроси, свързани с Турция.

Дни преди изборите в Турция мнозина се питат дали управляващата ПСР и настоящият президент Реджеп Тайип Ердоган са в състояние да защитят политическото си наследство. Вие какво мислите?

В момента президентските избори в Турция са доста оспорвани. По всяка вероятност Ердоган ще ги спечели с малко или ще оспори резултатите. Влошаващото се състояние на икономиката на страната и скорошното земетресение оказват влияние върху електората на Ердоган. Но турските избиратели са доста поляризирани, така че подкрепата за Ердоган не е чак толкова намаляла въпреки влошаващата се ситуация.

Дори и да спечели президентските избори, е малко вероятно ПСР да получи парламентарно мнозинство. И това ще бъде нова политическа картина за Турция. За първи път ще възникне подобна ситуация, откакто Турция е президентска република. За Ердоган ще е много по-трудно да управлява страната без парламентарно мнозинство. Ще бъде изправен пред политическа нестабилност и конституционни кризи. Без парламентарно мнозинство няма да може да прави популистки стъпки, особено по икономически въпроси.

Последните местни избори създадоха впечатление за възможен пробив, след като Истанбул беше спечелен от основния противник на ПСР. Възможен ли е такъв сценарий и на настоящите избори?

Както беше и по време на истанбулските избори, ако Ердоган изгуби, ще иска отмяна на изборите заради изборни нарушения. Но за турските избиратели вотът е свещен. Подобни действия обикновено имат последствия. Бихме могли да предположим, че ако Ердоган все пак изгуби изборите, ще сдаде президентската институция без бой.

Но както и в Израел, продължителността на управлението на опозицията ще зависи единствено от способността ѝ да остане обединена. Сега основен приоритет на опозицията е да се противопоставя на Ердоган. В една постердоганска ера в турската политика обаче може и да е трудно за обединената опозиция да има общи политики в области като икономиката, външната политика и по Кюрдския въпрос. Подобна политическа нестабилност би върнала Ердоган на власт.

В книгата „Новата Турция и нейните недоволства“ говорите за привлекателността на ПСР. След всички години управление нито ПСР, нито полагащата усилия опозиция изглеждат толкова привлекателни. Ще се съгласите ли, че няма очевиден победител?

Цялата политическа система е разделен на про- и антиердогански групи. По време на управлението на Ердоган независимите институции бяха отслабени, ако не и напълно заличени или политизирани. Президентската република зависи изцяло от Ердоган и неговата харизма. Парламентът няма почти никакво значение. Партията на Ердоган или висшите членове на партиите нямат никаква власт в турската политическа система.

В ерата след Ердоган ще трябва да се построи нова Турция с независими институции, особено по отношение на бюрокрацията и на съдебната власт. Все още не знаем как опозицията на Ердоган, която е доста разнородна, ще се справи с такава сложна задача. Възможно е след приключването на управлението на Ердоган да се влезе в период на политическа нестабилност. Така се случи след силно авторитарни политици като Мендерес и Йозал.

Наскоро Турция беше сполетяна от сериозно бедствие – опустошително земетресение. Смятате ли, че то би могло да повлияе на изборните резултати?

Да, земетресението би могло да повлияе на изхода от изборите. Има две възможности: вотът за Ердоган ще спадне след земетресението или избирателят ще реши, че Ердоган е най-доброто лекарство за ужаса от природното бедствие. В градовете в Централен Анадол, където Ердоган има сериозна подкрепа, е трудно да очакваме спад във вота за него. Но земетресението може да повлияе на колебаещите се и на избиратели, които все още не са направили своя избор.

Какви според Вас са основните проблеми, които посочват политическите кандидати в предизборните си платформи в опит да спечелят вота? Кои нерешени въпроси вълнуват турското общество?

Основният е състоянието на икономиката. Както и в останалата част от света, така и в Турция има сериозни икономически проблеми заради повишаването на цените на храните и горивата. Нетрадиционната икономическа политика на Ердоган прави ситуацията още по-трудна.

Към дневния ред на гласоподавателите се прибавят проблемите със сирийските бежанци и със сигурността, в това число и Кюрдският въпрос. Кандидатът на опозицията Кемал Кълъчдароглу обяви за първи път в Twitter, че е с алевитски произход, което се приближава до шиитския ислям. Това може да повлияе негативно на консервативните избиратели, гласуващи за опозицията.

Да се опитаме да видим как стои Турция регионално и глобално от Ваша гледна точка. Минаха повече от 10 години, откакто Анкара се намеси в Сирия. Продължи да разширява присъствието си в Кавказ и отвъд, установявайки присъствие и в Залива, като към момента разполага с 4000 души военен контингент, разположен в Доха от 2017 г. насам. Войната в Украйна отвори нова възможност за Анкара да влезе в ролята на медиатор. Ще се съгласите ли, че усилията на турската дипломация засега не са особено успешни? Ако да – защо? Какъв интерес има Турция от конфликта в Украйна?

Дипломатическата роля на Турция като медиатор се изпълнява на високо държавно ниво от президента Ердоган. Затова станахме свидетели на много срещи на високо равнище – като тази в Астана, – организирани в опит да се потуши политическото напрежение. Въпреки това турската дипломация не се справя успешно в намирането на устойчиви решения на дългосрочни политически кризи. В повечето случаи политиката ѝ е да менажира конфликта, но не и да намира решение.

По време на войната в Украйна Турция поддържа връзките си и с Русия, и със Запада, като е една от малкото държави в западния блок, които имат директна връзка с руския режим. В конфликти като тези в Сирия, Либия и Кавказ, в които Турция има балансираща роля, тя не се конфронтира с Русия. И това реално е същността на нейната дипломация.

Продължителността на кризата може и да има негативен ефект върху Турция, но въпреки това именно продължаването на конфликта я прави важен политически актьор в международната система. Ето защо вместо да гледаме на Турция като на страна, която намира решения на кризите, е по-добре да я погледнем като страна, която изпъква по време на кризи.

Виждате ли възможност за промяна в турската вътрешна и външна политика след изборите?

Ако Ердоган запази властта си, не очаквам промяна. Но ако опозицията спечели президентските избори, ще има известни промени във външната политика. Например отношенията на Турция с ЕС, САЩ и НАТО ще се подобрят. Но посоката по сложни теми като Сирия и Кюрдския въпрос ще остане същата. Турция ще продължи да търси баланса в отношенията си с Русия и Украйна.

Какво е Вашето мнение за стратегията на Турция на Балканите? България традиционно е доста чувствителна и предпазлива, когато става въпрос за Анкара. Нашите добросъседски отношения са внимателно премерени и преценявани. Какво вижда Анкара, когато обърне поглед на запад?

За България има по-големи рискове във връзка с турската политика след Ердоган. Например в началото на войната на Русия в Украйна Ердоган взе много бързо решение да пренасочи турски газ към България, като по този начин намали зависимостта на София от Москва. Много ще е трудно за различните партии да се обединяват и да вземат бързи решения по такива въпроси. Проблемът със сирийските бежанци в Турция е сериозна тема за опозицията и след изборите тя може да се опита да договори нова сделка с ЕС. За да има по-силен коз, Турция може да разхлаби контрола по границите, което може да доведе до нова бежанска вълна в Европа и конкретно в България.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgarskite-paradoksi-dekodirane-na-budeshteto/

България има редовно правителство и няма редовно правителство. И двете вероятности са верни, докато не бъде приключен вторият мандат, макар да не е връчен първият. А по конституция има опция и за трети мандат.

Привидно българската политика заприличва на сбор от парадокси – например смяна на председателя на парламента на честна дума. А всъщност става въпрос за редене на павета и резултатът е малко по-обнадеждаващ от жълтите на „Цар Освободител“. Непримирими политически сили търсят не просто пресечни точки, а основа за управление чрез общи законодателни приоритети и даже обща управленска програма. И ето ти парадокс – за програмата се заговори, въпреки че едните за нищо на света не искат да управляват в общо правителство с другите, но искат да бъде одобрена програмата. Разбира се, одобрението на програма не е като да значи, че ще бъде изпълнена. Много проекти от коалиционното споразумение например не бяха изпълнени не само заради краткотрайното управление.

Подготовката на общата програма от експертите на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ не върви гладко и по всяка вероятност ще се проточи до обявяването на имената за кабинет, които поиска Борисов от ПП–ДБ.

Гласност за правителство

Ако се разберем за програмата, няма да има значение в кой мандат ще се осъществи тя, дори Кирил Петков да е премиер. Това се разбра от изявления на Борисов в кулоарите на парламента. На първата среща за програмата ПП–ДБ беше представена само от съпредседателя на парламентарната група Николай Денков, докато ГЕРБ бяха с десетина депутати, после работата потръгна. Партията на Борисов поиска до неделя да ѝ бъде представен проектосъставът на правителството на ПП–ДБ, за да преценяват какво да правят с първия си мандат. От коалицията нещо увъртат.

Случващото се между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ предизвика политолози и политици да търсят формула, в която да напъхат и сломената непреклонност на ПП–ДБ, и тактическото отстъпление на ГЕРБ, и новия диалогичен Бойко Борисов. По БНР бившият евродепутат (ДСБ/ЕНП) и университетски преподавател Светослав Малинов я нарече „правителство на временното примирие“, а в парламента Десислава Атанасова (ГЕРБ) – „правителство на споделената отговорност“. Партиите слагат оръжие не за да отпразнуват Коледа като британски и германски войници през Първата световна война, а за да се получи някакво правителство вместо никакво.

Наказания за всички от сърце

Избирателите няма да оставят провала за правителство да се размине безнаказано и на двете коалиции, просто мащабът на щетите ще е различен. Никакво правителство означава нов подем на следващите избори не просто за „Възраждане“, а за реакционния национализъм. За неговия възход работи руската пропаганда и нейната геополитическа конспиративна логика, издигаща стена между България и европейските и евроатлантически партньори.

Така че страхът е един от елементите, свързващ паветата на общия път, от който една трета вече е извървяна, по оценка на Томислав Дончев (ГЕРБ). Стъпките са бавни, но ще ги извървим, каза по-рано Даниел Митов (ГЕРБ) след лидерската среща тази седмица между двете формации. От другата страна проф. Николай Денков е умиротворителят:

Постигнахме съгласие по отношение на програмата, която трябва да се подготви за управление. Важно е да се видят максимално бързо експертите, времето е кратко и в даден момент, в който ние от ПП изготвим документ, той да бъде максимално близък до това, което би могло да получи подкрепа от другата страна.

Някакво правителство

Какво би значело някакво правителство в контекста на целите, заложени в (общата) управленска програма, и на възможността да бъдат постигнати реални резултати?

Според публично изразена надежда от съпредседателя на ПП Кирил Петков такова правителство (с мандат на ПП–ДБ) може да е с хоризонт до влизането в еврозоната. Съпартиецът му проф. Денков прецизира: за 18 месеца, до края на 2024 г. Химера предвид неяснотата дали изобщо България ще се вмести в новия срок – 1 януари 2025 г., който също не е сигурен, защото зависи какъв ще е конвергентният доклад идната пролет. А този доклад зависи от показателите на бюджета за 2023 г., който ще приеме парламентът – дали дефицитът ще е 3%, или повече, годишната инфлация, приемането на законите, необходими за еврозоната. По един от тях – промените в Кодекса за застраховане, имат възражения застрахователите, по другия – Закона за мерките срещу изпирането на пари, възразиха адвокатите с аргументите, че са доверени лица и не могат да работят срещу клиентите си, като донасят за тях в ДАНС.

Засега и двете сили (ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ) правят „подскоци“ и „шоу за пред камерите“, коментира по БНР журналистът Петко Георгиев.

Постигнато е съгласие за законодателната програма, но не са изведени като приоритети законите в управленската – ако изобщо се стигне до обща такава, въпреки демонстрациите на разговори между двете коалиции в кулоарите на парламента.

Както и да я наредят, бюджетът за 2023 г. ще е на първо място. Преди него обаче в парламента беше внесен законопроектът за домашното насилие, който 48-мото Народно събрание така и не прие. Подреждането на приоритетите в програмата и съответният тайминг са от съществено значение. Ако Планът за възстановяване и развитие и приемането в Шенген са с предимство, значи сред приоритетите е и законодателството за създаване на механизъм за разследване на главния прокурор и за реформа в Антикорупционната комисия (КПКОНПИ). Тръгнат ли обаче към избор на 11-те членове на ВСС, което трябваше да бъде направено още миналата есен, ще трябва да търсят още подкрепа, защото за тях е необходимо да гласуват две трети (160) от народните представители. Двете коалиции събират общо 133-ма депутати.

С квалифицирано мнозинство от две трети се вземат и решенията за промени в Конституцията, така че, ако искат радикални правосъдни реформи, ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ ще трябва да потърсят съгласие и от други партии, като ДПС например. „Имаме надежда разговорите да прераснат в диалог. Стигнем ли до диалога, мисля, че ще има нужда от ДПС“, заяви в кулоарите на парламента лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ по повод лидерската среща между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ.

Известно е, че в коалицията ПП–ДБ има разнобой относно лицата в проектокабинета им – експерти, за които настояват от „Демократична България“, или политици, на които държат от „Промяната“. Техни представители вече изразиха съмнения, че ще бъде спазен срокът, даден от Борисов, да обявят имената си до 30 април. Дотогава ще трябва да са изчислили кое е по-безопасно за тях в политически план – да оставят ГЕРБ да управлява с първия мандат и да бъдат конструктивна опозиция и контрол, каквото предлагат на ГЕРБ, или да управляват в плаващо мнозинство с ГЕРБ.

Декодирането на бъдещето е главоболна работа.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/pravitelstvo-hubavo-e-no-ne-e-gotovo/

Ако политиката се движеше по правилата на еволюцията, всяко парламентарно мнозинство би следвало да роди правителство. В 49-тия парламент се формира бинарно мнозинство от двете най-големи политически сили – ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, но едната иска да управлява сама в кабинет на малцинството.

Двете коалиции се споразумяха за законодателна програма, заедно избраха председател на парламента – Росен Желязков от ГЕРБ, и се договориха „джентълменски“ след три месеца да го смени Никола Минчев от ПП, сега един от заместник-председателите на Народното събрание. За да бъде удържана тази честна дума, Желязков следва да подаде оставка през юли, когато приключва лятната сесия, и депутатите да изберат Минчев. Разбира се, ако парламентът все още съществува, но също и мнозинството.

Мнозинството

Иначе, с 69-те мандата на ГЕРБ-СДС и с 64-те на ПП–ДБ двете коалиции нямат нужда от други „патерици“ в 49-тото НС, тъй като надхвърлят необходимите за надмощие 121 народни представители. Но въпреки демонстрирания досега бонтон е трудно за вярване, че той ще бъде запазен задълго от доскорошните съперници, разменили си не една и две яростни нападки. Протестната енергия на площада през 2020 г. и призивите за смяна на корупционния модел на управление на ГЕРБ сублимираха в „Продължаваме промяната“. А министри от ръководеното от ПП правителство разпоредиха ареста на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов м.г.

Независимо от уверенията му, че е простил и е оставил възмездието на Бог, че непрекъснато говори за търпение, че стана депутат и за първи път от три години прекрачи прага на Президентството, не е изключено да помогне на „Началника“. Макар в публичните си изявления да твърди, че е оставил лошото назад, „иначе не бих се срещал, не бих си говорил и с Кирил, и с Асен, а ние си говорим“. (И така индиректно потвърди слуховете, че лидерските преговори вървят въпреки изявления и от двете страни, че не са започнали.)

Съюзът на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ предизвика напрежение сред останалите политически сили, почувствали се изолирани и отхвърлени. (Докато такъв център липсваше, всички те се усещаха значими, тъй като винаги съществуваше шанс да бъдат поканени за танц.) ДПС дипломатично се въздържаха от нападки, заявявайки, че са в опозиция на този съюз. И от „Има такъв народ“ не са предишните хъшлаци – критикуват бившите си партньори от ПП, но някак по-умерено и сдържано.

Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов обаче подгря с „Ако се коалират с ГЕРБ, ПП–ДБ ще зачеркнат смисъла от съществуването си“, а председателката на БСП Корнелия Нинова извади метафората за „eдноръките джентълмени“, припомняйки как депутати са се клели, че ще си отрежат едната ръка, вместо да гласуват за партийния враг. Всички те дават мило и драго двете формации да не се спогодят за кабинет, за да бъдат ухажвани.

Предизвикателство за новото мнозинство – освен напрежението с останалите политически партии и липсата на доверие между двете коалиции – са и сложните отношения вътре в ПП–ДБ. Откакто са започнали преговорите между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, като че ли партията на Борисов преговаря с „Промяната“, но не и с „Демократична България“, чийто глас се изгуби. А председателят на ДСБ – част от ДБ, генерал Атанас Атанасов се дистанцира по bTV от подобен съюз с думите, че „на Борисов му трябва пералня и най-добрата пералня e нашата коалиция“, а също така, че няма никакво доверие на Бойко Борисов.

Правителството

В програмата, изготвена от ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, са предвидени 17 закона до края на лятната сесия. Сред тях липсват промени в Изборния кодекс, които да премахнат хартиената бюлетина, върната с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП в предишния парламент.

До края на юли има само 3 месеца, а за някои законопроекти е записано, че трябва да се подготвят и внесат от Министерския съвет. Най-съществените са свързани с реализиране на реформите, предвидени в националния План за възстановяване и устойчивост (ПВУ). Предишният 48-ми парламент така и не успя да ги приеме. Несвършената работа е много – тук са промените в Наказателно-процесуалния кодекс и в Закона за съдебната власт, които се отнасят до механизма за разследване на главния прокурор и укрепването на Инспектората към ВСС, изискваните заради еврото изменения в Търговския закон, в Кодекса за застраховане и в Закона за мерките срещу изпирането на пари и др. Някои от тези законопроекти, внесени в предишния парламент от служебния кабинет, ще трябва да се внесат отново и в 49-тото НС, други – тепърва да бъдат разработени.

Ако няма редовно правителство, подкрепено от мнозинството, тези закони изчезват яко дим, а с тях и шансовете на България за по-тясна интеграция в ЕС и за трансформация на икономиката. За да бъдат приети, лидерът на ГЕРБ смята, че „най-доброто за България е коалиция между двете големи партии“, а другите варианти са „по-неработещи и по-слаби“. Няма да има друг вариант, докато не се изчерпят всички възможности за коалиция между двете големи партии, каза Борисов след консултациите при президента. От ПП–ДБ са все така категорични, че няма да участват в правителство с ГЕРБ, но ще предложат свой кабинет с втория мандат. „Националният съвет на ПП–ДБ каза ясно, че не можем да подкрепим първи мандат на ГЕРБ, но сме готови да направим правителство с втория мандат“, заяви съпредседателят на ПП Кирил Петков.

Вариантите на Борисов ще се изяснят следващата седмица. Не е изненада заявката му, че няма да е премиер – отдавна е разбрал, че историческото му време е свършило. Водачът на ГЕРБ не разкрива картите си, ако се провалят преговорите с ПП-ДБ, за което го попита и президентът Радев на консултациите:

Какви са вашите виждания за решаването на тези задачи и за фактора време? Колко време според вас е необходимо за водене на пълноценни преговори за съставяне на правителство, и то, както са вашите амбиции, с вашите доскорошни най-отявлени антагонисти? Ако това не стане, имате ли резервен план за правителство?

Борисов обаче успя да издейства от президента малко забавяне с връчването на първия мандат в името на същите тези преговори.

В случай че преговорите се провалят, пред ГЕРБ–СДС има два варианта – връщат празна папка на президента или подготвят кабинет, който в парламентарната зала може да получи подкрепа извън ПП–ДБ. А дали биха подкрепили правителство на малцинството с втория мандат на ПП–ДБ, на което се надяват Петков и Василев? Ако се случи, ПП–ДБ поемат твърде голям риск и опасност от извиване на ръце от страна на ГЕРБ, но пък и никой друг не би им оказал подкрепа.

Сметките

Със сигурност в очите на обществото Борисов прави всичко (не)възможно да осигури стабилност чрез редовно правителство, защото милее за държавата.

Сега, на който му е мила държавата, трябва да направи компромиси.

За ГЕРБ и Борисов подобен исторически компромис би бил триумф, за ПП–ДБ – обратното, но в действителност и двете коалиции направиха компромис със законодателната програма като първа заявка за общ път. В ГЕРБ смекчиха и позицията за бюджета – допреди дни твърдяха, че такъв може да предложи само редовно правителство, докато вече се сближават с идеята на ПП–ДБ да го внесе служебният кабинет поради липса на време.

Правителство, макар и за кратко, ще калкулира политически (а и не само) дивиденти в навечерието на местните избори от формацията, която ще успее да го състави. Според председателя на парламентарната група на ГЕРБ Десислава Атанасова до края на следващата седмица ще са готови парламентарните комисии, които приоритетно да се заемат със законопроектите за ПВУ, еврозоната, Шенген, както и с двата закона по ПВУ, които се отнасят до правосъдната система.

Тази амбициозна програма едва ли ще бъде изпълнена до края на лятната сесия, като се има предвид, че тук не са включени данъчните закони, държавният бюджет, както и тези на НЗОК и държавното обществено осигуряване, които трябва да се съгласуват и със социалните партньори. Освен това този парламент ще трябва да се произнесе и по подписката за референдум за запазване на българския лев, която „Възраждане“ внесе. Българският институт за правни инициативи сръчка депутатите, че трябва да изберат близо 70 членове на мястото на тези с изтекли мандати в 17 регулаторни и контролни органа.

Нищо не е готово. Просто две политически сили са се съгласили да работят за приемането на няколко закона. Дяволът е в компромисите.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/strastite-hristovi-na-bulgarskata-politika/

Що за двусмислено заглавие? За страстите на Христос ли става дума, или за българската политика? Ако извънземно същество е кацнало на Земята в началото на миналата седмица и се е опитало да се информира за нравите на тази планета от българските медии, вероятно е останало с впечатлението, че Божият Син е възкръснал в името на българските институции. И особено – в името на президента, парламента, служебното правителство и прокуратурата.

Страстното откриване на 49-тото Народно събрание

Президентът Румен Радев свика новоизбрания парламент в т.нар. Страстна седмица, т.е. седмицата преди Великден. Председателят на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов определи Страстната седмица като неподходящо начало на работата на Народното събрание. В аргументацията си той постави религията над държавата: „На Разпети петък, каквото и да има, ние няма да ходим на работа. Няма да участваме в парламента, защото ние въведохме Разпети петък като неработен ден, за да могат всички християни да отидат, да минат под масата и да страдат така, както е страдал Господ.“

Не става ясно как минаването под масата може да причини такова страдание, каквото е изпитал Христос, докато е умирал на кръста. Но поне е успокоително, че Борисов не призовава да се самобичуваме, за да ни боли, както го е боляло Иисус.

В речта си при откриването на новия парламент Румен Радев обоснова решението си да го свика точно на Велика сряда със символното значение на седмицата в християнството:

Свиках 49-тото Народно събрание в Страстната седмица с очакванията на българския народ за различно начало на това Народно събрание, с надеждата за смирение, диалог и разум.

Радев обясни и в каква посока си представя смирението, диалога и разума, като се започне с приемането на бюджет. И понеже, въпреки призивите му за разум, религиозното смирение прави разсъжденията излишни, призивът му Народното събрание, „за разлика от предишните, да подкрепи европейския курс, зададен от служебното правителство“, остана без ответна реакция.

А всъщност при всичките си проблеми и недостатъци именно парламентът се опитваше да държи европейски курс, а президентът и неговото служебно правителство правеха всичко възможно да променят посоката на този курс към Русия. Справка – възраженията на Радев срещу решението на депутатите да се изпрати военна помощ на Украйна и нежеланието на кабинета му да изпълни това решение.

Страстната седмица не пропусна да спомене във встъпителната си реч и Вежди Рашидов, който в качеството си на най-възрастния народен представител откри парламента. Той каза:

Ние сме в Страстната седмица на предателството и опрощението, на разпятието и саможертвата, на надеждата и вярата във Възкресението. И се питам – не може ли двайсет века по-късно да изградим общия ни път, а не да стоим отстрани или тихо да чакаме някой да се жертва за нас с надеждата да оцелеем и да празнуваме Възкресение? Аз мисля, че можем.

Патетичното първо изречение от този цитат отвлича вниманието от следващите две. А те са важни, защото Вежди Рашидов, който впрочем е мюсюлманин (според исляма Христос е само пророк, а не Бог), казва, че това, което има значение, са действията ни на този свят, а не вярата в някой, който да се жертва за нас. Но Рашидов не е вчерашен в българския публичен живот и знае, че когато човек първо каже това, което се очаква от него, останалите му думи може да минат между капките.

В кулоарите на парламента и служебният премиер Гълъб Донев не пропусна да се позове на Велика сряда – деня от Страстната седмица, в който е свикано Народното събрание. Според него съвпадението е „знак не само за това, че народните представители трябва да работят като всички останали българи, но и израз на необходимостта от смирение, самооценка – етична – и готовност да се служи на народа“.

Кръстните мъки на Гешев и прокуратурата

На влизане в парламента и главният прокурор Иван Гешев беше обзет от религиозен патос. Той постави въпрос пред българските политици, като сам даде отговор още в процеса на задаването му:

Днес е Велика сряда. В този ден на Страстната седмица ние, православните християни, трябва да си зададем въпроса дали делата ни съответстват на повелите на Спасителя. Надявам се и българските политици да си зададат този въпрос. И да си зададат въпроса дали са важни личните интереси и дали трябва – а то трябва – да работят в интерес на народа, а не народът да работи за политиците.

На следващия ден пък на страницата на прокуратурата във Facebook беше публикувано изявление на Иван Гешев. От него стана ясно, че след Велика сряда главният прокурор смята за необходимо да отбележи и Велики четвъртък, на който „православните християни си спомнят за Тайната вечеря на Божия Син с апостолите и пророчеството му, че ще бъде предаден“. В изявлението си Гешев сравнява прокуратурата, чиято структура и работа е обект на множество критики, с предадения Христос:

Въпреки безпрецедентните опити за дестабилизация и дискредитация, за овладяване и политически контрол в нарушение на принципа за разделение на властите, въпреки заплахите и обидите прокурорите, следователите и служителите на ПРБ [прокуратурата на Република България] работят и ще продължат да работят за всеки един българин. Нито един от тях не предаде колегите си за тридесет сребърника.

Тук човек може да си зададе въпроса дали да защитаваш собствените интереси на прокуратурата е да работиш „за всеки един българин“ и дали безнаказаността на тази институция е сравнима с божествения статут на Христос. Но да не забравяме, че Гешев беше обявил сам себе си за „инструмент в ръцете на Господ“ в интервю за „Епицентър“. Там той заяви, че самият Бог действа чрез него:

Единственият, който въздава правосъдие, е Господ. Аз не въздавам правосъдие. Аз съм инструмент, с който Той прави нещата, които смята за правилни.

На Разпети петък Инструментът на Господ изненадващо не сведе божията воля до българските граждани. Мълча и на Велика събота. Възкръсна словесно точно на Великден със снимки, демонстриращи набожността му, и с призива: „Нека светлината и надеждата на Христовото Възкресение надмогнат разединението и омразата, за да дадат път на разума и обединението.“

Великден и Ден на Конституцията – религиозно-светски и соцносталгичен гювеч

Тази година Великден съвпадна с Деня на Конституцията и юриста, който се отбелязва на 16 април. Това стана повод Иван Гешев да излезе и с второ обръщение, в което да отбележи професионалния празник на юристите и да се обяви за отстояване на върховенството на закона. Макар че тъкмо в името на върховенството на правото са и неуспешните досега опити да се реформира прокуратурата.

В неделя два пъти се „разписа“ във Facebook и председателката на БСП Корнелия Нинова. Първо на страницата ѝ се появи в 20-секундно видео, в която тя стои пред маса с великденски яйца и козунак, държейки в ръце и галейки истинско малко зайче. На фона на тези умилителни кадри е трудно зрителят да се концентрира върху думите ѝ, но тя започва с „Христос воскресе“ и после пожелава все хубави неща, като в началото, разбира се, е мирът. Нинова призовава всички да вървим напред с вяра.

Във втората публикация Нинова, изобразена със сериозна снимка с костюм на фона на библиотека, честити Деня на Конституцията, напомняйки, че е юристка по образование. Този пост стана впрочем повод за подигравки в социалните мрежи, че докато други отбелязват Великден, тя акцентира само върху празника на юристите. Проблемът обаче не е само в това, че иронизиращите са пропуснали видеото със зайчето. Доколкото Нинова е председателка на социалистическа партия, е логично да поставя светската държава над религията. Проблемът е, че тя не прави това, а в борбата си срещу „джендъра“ все повече се съюзява с най-мракобесните религиозни кръгове.

Религиозният патос е необичаен за европейските социалисти, но е напълно в реда на нещата в руската пропаганда, в духа на която е и политиката, провеждана от Корнелия Нинова. Въпреки че по времето на социализма религията е преследвана, съвременната соцносталгия и религиозният фундаментализъм вървят ръка за ръка.

Ашладисването на соцносталгията с религията се прояви и във великденския концерт на БНТ, в който известният от времето на социализма дует на Кристина Димитрова и Орлин Горанов пееше на фона на балет от… пионерчета. Да оставим настрана, че въпросните пионерчета бяха с дължина на полите, напомняща по-скоро за филмите за възрастни, отколкото за социализма, по времето на който са се слагали печати на момичета и жени с къси поли.

Какво казва Конституцията за религията?

Но като стана дума за Деня на Конституцията, нека припомним какво казва Основният закон за религията. Най-важното по темата е събрано в чл. 13:

(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Към това може да добавим и ал. 2 на чл. 58, която гласи: „Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите.“

Свободата на вероизповеданията си има граница, която е определена в ал. 2 на чл. 37: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

Да не забравяме и че в чл. 11, ал. 4 се забраняват партиите на етническа и верска основа. Независимо каква е вярата.

Накратко, по конституция България е светска държава. Макар православието да е традиционно за страната вероизповедание, то не е официална държавна религия. Религиозните институции нямат правото да се намесват в държавните, а използването на религията за политически цели е недопустимо. Вероизповеданията са свободни, стига да не вредят и да не нарушават правата и свободите на останалите.

Светска държава ли е България на практика?

Независимо какво пише в Конституцията, ролята на религията в България бавно и постепенно се официализира. Това е процес, започнал още през 2001 г. с правителството на Симеон Сакскобургготски. То беше първото, което положи клетва не само пред Конституцията, но и пред Библията, и то в присъствието на патриарха. На следващата година Георги Първанов постъпи по същия начин при встъпването си като президент. След това започна да изглежда все по-естествено премиери и президенти да се кълнат пред Библията, а патриархът получи своеобразно „запазено място“ в Народното събрание.

Журналистката Татяна Ваксберг (днес главна редакторка на „Свободна Европа“) следи тази тенденция от години. Тя отбелязва, че неусетно въведената от Симеон Сакскобургготски практика е нарушена едва през 2021 г., при правителството на Кирил Петков. То се заклева само пред Конституцията и без присъствието на патриарха. Изключение са и двете служебни правителства на Румен Радев (който при собственото си встъпване като президент следва дотогавашната практика) от същата година, но поради не толкова официалния характер на церемониите те минаха „между капките“.

Въпреки моментното политическо разведряване обаче юридически България все повече губи светския си характер. За това особена роля играе кампанията срещу Истанбулската конвенция. Когато през 2018 г. Конституционният съд обявява Конвенцията за противоконституционна, в мотивите му не става дума за религия, а традициите се споменават 5 пъти. През 2021 г., когато КС постановява, че полът има единствено биологичен смисъл, в решението му за религия става дума цели 23 пъти, а за „традиционното“ се споменава 30 пъти. Въпреки че в самата Конституция религията се споменава едва 7 пъти, вероизповеданията – 5, а моралът – 2.

В решението на Върховния касационен съд, с което той отменя правото на трансджендър лицата да сменят гражданския си пол, за религия става дума едва 5 пъти, а за морал – 4. Но именно религията и моралът са основният аргумент, с който ВКС отнема граждански права на тази група хора.

Неусетното сваряване в религиозно-традиционния котел

Експлоатирането на религията за политически цели, включително под формата на стари и не толкова стари народни традиции, не буди обществено възмущение, нищо че противоречи на Конституцията. Позоваването на религията дори се ползва за имунизиране от критиката на политическите опоненти. Последните не си позволяват даже критика с други религиозни аргументи. Например на призивите към смирение да отговорят, че именно Христос е този, който е изгонил търговците от храма, и че именно това е смисълът на борбата с корупцията и за правосъдна реформа.

Ако в началото на всяко Народно събрание се търси дълбок религиозен и традиционен смисъл, може само да гадаем какво би могло да се случи, ако откриването на някой следващ парламент съвпада не със Страстната седмица, а примерно с Еньовден. Нека припомним как в „Оптимистична теория за нашия народ“ Иван Хаджийски описва ритуалите на този древен български празник, на който се отбелязва и раждането на св. Йоан Кръстител: „На Еньовден врачките, бродниците отиваха на някоя нива с хубаво жито, събличаха се голи, завираха си лъжица отзад, нарамваха едно кросно, минаваха накръст нивата, обираха най-високите класове – „царете“, – изваждаха лъжицата, облизваха заврения ѝ край, за да не може да им се развали магията, и после, хвърляйки тези „царе“ в своята нива, пренасяха там плодородието на „измамената“ нива.“

Варианти на този ритуал биха могли да се използват за привличане на доскорошни политически противници за постигането на мнозинство в парламента, като нивите с хубаво жито символизират техните парламентарни групи.

Ако подобни перспективи са ни смешни, значи още не сме се „сварили“ напълно. Но ако светският характер на България бъде напълно потопен в религията и традициите, тогава вече ще е все едно дали ни е смешно, тъжно, или дори не забелязваме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin-produlzhenie/

Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

<< Към първа част

Оттук и третата ни уговорка.

И при „Шарли Ебдо“, и при „Юландс Постен“ трябва да отчетем, че акцентът не пада толкова върху изображението или самия акт на изобразяване. Онова, което предизвиква ярост, е по-скоро оскърбителното отношение. В традиционното мюсюлманско право може да бъде наречено „клевета, набеждаване“ (ар. казф), „обида“ (ар. сабб), „злословене“ (ар. рамйи), „проклинане, псувня“ (ар. шатм) на Пророка. Свещеният закон (шариат) може и да не е толкова ясен във връзка с изображенията. Но всяка ислямска регулация е недвусмислена относно санкцията при обида към основната религиозна фигура.

Смятат се за грях – оттук и престъпление (доколкото в религиозното право тези категории често съвпадат) от ранга на богохулството – обидата срещу Аллах, Корана, отстъпничеството от исляма (ар. ридда, иртидад) и неверието (ар. куфр). Най-често наказанието е смърт според твърде дълга верига от религиозни авторитети. Нормативно се разглежда и като едно от „углавните престъпления“ (ар. худуд), за които се полага определено възмездие. Смърт за богохулство и отстъпничество. Бой с камшик за пиене на вино. Отрязване на ръката на крадеца. Първоначално – камшик за прелюбодейците, а по-късно – пребиване с камъни (ар. раджм). Затова и външните на мюсюлманската историческа традиция изображения, обидни за мюсюлманите, са по-скоро сходни по въздействие със „Сатанински строфи“ на наскоро намушкания многократно с нож Салман Рушди. Да изобразиш пророка с тяло на куче или чалма с бомба е толкова скандално, колкото да се подиграваш на фикционалния му образ. Че и да го наричаш Махунд, по името на идола демон, за който в Европейското средновековие се твърди, че бива обожествяван от мюсюлманите.

Но в случая с „Хамлин“ имаме нещо по-смущаващо, което не бива да се смесва с предните скандали.

Защото не става въпрос за изображения извън мюсюлманската традиция. Тяхната основна функция е преднамерено да осмеят, да уязвят, да обговорят „самоцензурата“ или „да привлекат внимание към политкоректността“, както обясняваше Ларс Вилкс. Там е леснообяснимо защо са обидни. Обясним е и трагичният развой, подобно на атентата срещу Салман Рушди от миналата година. За хора като нас реакциите не са изненада.

Тук обаче говорим за исторически артефакт, произведен и припознат като ключов вътре в общността, колкото и обтекаеми да са нейните граници. Преписът от историята на Рашид ад-Дин в момента се съхранява в ръкописната колекция на Единбургския университет, Шотландия (Or.Ms.20). Хрониката притежава свой собствен исторически контекст. Основна нейна задача е да възхвалява възхода на династията на Чингис хан. Пълна е с изображения на монголоидни фигури с копия върху коне, но не всички те са на монголи. Според типичния мюсюлмански предмодерен подход наративът започва от сътворението и продължава през пророците, чак до съвремието на хрониста. Илюстрациите днес са се превърнали в част от всеки стандартен наръчник по мюсюлманско изкуство. Хрониката се смята за един от най-важните стари писмени паметници на историописта въобще.

Ето го и скандалния Мохамед.

Не знам защо, но мен лично ме скандализира монголоидното женствено лице на архангела. Представял съм си го по-мургав, семитски и мъжествен. Може би подозирам подмазване, насочено към потомците на Чингис хан. Откровено не ми се нрави лекото му шкембенце. Скандализират ме и крилата му, които изглеждат като костюм от „Джъмбо“, закрепен за ръцете и гърба. И броят на крилата не ми харесва. Та нали според Сунната Мохамед разказва, че Джибрил има шестстотин крила. Но така или иначе, аз съм изцяло външен наблюдател.

И това не е единственото изображение на Мохамед в ръкописа. Има го нарисуван при раждането му. На друго място решава спор между мюсюлманите кой да повдигне Черния камък в Каабата. Стои като момче пред монаха Бахира, който го признава за пророк. Извършва нощното си пътуване (ар. исра’) към небето и престола на Аллах върху гърба на фантастичното същество Бурак, тук изобразено с женствено лице. Мохамед го е прихванал с ръце, заобиколен от въоръжени ангели. Бяга с верния съратник Абу Бакр от Мека към Медина (преселението, хиджра, поставило началото на мюсюлманския календар), докато край тях жена дои кози. Все събития, съставляващи всяка негова стандартна биография в исляма.

Да, Мохамед може да бъде открит из мюсюлманските ръкописи. Не е от най-разпространените сюжети, но присъства. И то в различни исторически периоди – на Тимуридите, на Моголската империя, на османците, на персийските Сефавиди. Много често го изобразяват с було на лицето, деперсонифициран, с ореол като огън. Понякога лицето му е обрамчено с брада, например тук, пак яхнал Бурак (Ръкопис от колекцията на университета „Макгил“ в Канада, MSP фолио 38). Също така бива стилизиран в калиграфски антропоморфен силует, изписан с арабски букви, като символ на „съвършения човек“ (ар. ал-инсан ал-камил). Особен тип „изображение“ е и калиграфското изпълнение на описанието му в строго определена форма и съдържание, т.нар. хилйа, популярна в Османската империя като хилйе. Там имаме само текст в стандартна композиция. И на фона на тази съществуваща изобразителна традиция студентката от „Хамлин“ казва:

Никога не съм виждала изображения на пророк. Като мюсюлманка и чернокожа нямам чувство за принадлежност – както и не смятам, че някога съм принадлежала – към общност, която не ме цени като неин член.

В отговор на това университетската администрация светкавично изпраща имейл до студентите, в който заклеймява инцидента като „ислямофобски“, и твърде прибързано прекратява договора на преподавателката, с което скандалът лавинообразно набира скорост. Докато не се озовава и на страниците на „Ню Йорк Таймс“.

По време на изслушването на Ведаталла тя твърди през сълзи, че никога не е съзирала изображение на пророк през живота си, а вече е получила множество заплахи. Според Джайлани Хусейн, изпълнителен директор на Съвета за американо-ислямски отношения (CAIR),

ислямофобията може да намери множество изражения.

Курсът не може да бъде смятан за инклузивен, след като поставя условие на някои мюсюлмански студенти да напуснат лекцията.

От отсрещната страна Кристиане Грубер, преподавателка в Университета в Мичиган и експерт по ислямско изкуство, е един от най-гласовитите защитници на уволнената преподавателка. Администрацията на университета, твърди тя, квалифицира целия корпус от изображения на Мохамед като изпълнен с омраза, нетолерантност и ислямофобия.

Но всъщност визуалният доказателствен материал показва обратното: изображенията са създадени, почти без изключения, от мюсюлмански художници за мюсюлмански покровители от уважение и преклонение през Мохамед и Корана.

По този начин, разгръща аргумента си тя, университетската институция излишно привилегирова една ултраконсервативна мюсюлманска гледна точка, която някак иронично съвпада с европейското клише за пълното отричане на изображенията в исляма.

В защита на преподавателката се обявяват и ПЕН клубът, Асоциацията за близкоизточни изследвания (MESA), Мюсюлманският съвет по обществени дела (MPAC), Алиансът за академична свобода.

Междувременно Прейтър завежда дело за тормоз, религиозна дискриминация и нарушаване на договора от страна на университета. Надигат се гласове в подкрепа на нейното възстановяване на преподавателското място.

Грубер впрочем е автор на една от любимите ми статии за мюсюлманско изкуство. Казва се „Знаците за Часа: есхатологичната образност в ислямските изкуства на книгата“. Занимава се и с изображенията на ада. Там също виждаме Мохамед, яхнал Бурак, да наблюдава мъченията на лъжесвидетелите. А за нас вратите на ада в академията зейват след изказвания като това:

Уважението към религиозните студенти мюсюлмани би следвало да замени академичната свобода.

Твърди го Фейниз С. Милър, президент на университета „Хамлин“. Стои обаче въпросът на кои точно измежду религиозните студенти мюсюлмани? Сунитите или шиитите? „Либералните“ или „консервативните“ (каквото и да значат тези дефиниции сред мюсюлманите)? Привържениците на школите на ханбалитите, ханифитите, шафиитите или маликитите? А какво ще кажем за религиозните студенти християни? За православните, католиците, традиционните или новите протестанти? Или за изповядващите юдаизма, но за кои по-точно – за ортодоксалните, реформираните или либералните? За студентите атеисти? За представителите на останалите религиозни общности?

Ами ако се окаже, че каноничното за едни е оскърбително за други,

какъвто често е случаят? Дори и основните текстове на религиите, вдъхновяващи сюжети във визуалните изкуства, може да бъдат обидни за външни страни. Коранът, Сунната, Петокнижието, Талмудът, Старият и Новият завет. Ако следваме логиката на CAIR, възприеманото като обидно съдържание не просто трябва да бъде поставяно в контекст и споделяно след подходящи предупреждения. За да не се накърни принципът на инклузията на всяка цена, би следвало то да бъде изхвърлено от учебната програма.

Междувременно мнозинството от преподавателите в същия университет наскоро гласуваха в подкрепа на оставката на президента Милър.

Скандалът вероятно ще отшуми. И няма да бъде последният. Но остана поне едно дългосрочно последствие от него.

През 2008 г. мюсюлмани организираха масова подписка под надслов „Махнете изображенията на Мохамед от Уикипедия“. Тя събра около 100 000 подписа за по-малко от два месеца, без да постигне целта си. Но от 6 януари тази година изображението на Мохамед в Уикипедия от хрониката на Рашид ад-Дин вече е маркирано със следния етикет:

Изображението на Мохамед може да засегне религиозните чувства на мюсюлманите.

Съответно има препоръка, когато въпросното изображение се добавя в статии, да се включи определен код, така че мюсюлманите да могат да го скрият. Вярвам, че това няма да бъде съдбата на всяко изображение на Мохамед в дигитализираните колекции на западните университети. Силно се надявам също, че преподавателското тяло няма да възприеме инцидента като размахан пръст, че учебните програми и планове трябва да бъдат постоянно ревизирани и преподавани след множество уговорки. От страх, че предметът им ще се окаже обиден ту за една, ту за друга страна в учебния процес.

И накрая – мой спомен от докторантските години в Софийския университет.

По време на курса ми при професор по философия на религиите, бивш посланик във Ватикана, въпросният преподавател реши да ни покаже фотографията на Андрес Серано „Потапяне: Христос в пикня“ (Immersion: Piss Christ) от 1987 г. Не в урина даже. Английското piss не звучи неутрално. Пък и заглавието на фотографията може да значи „препикай Христа“. Нямаше дълго предупредително предисловие, нито поставяне в контекст. Християните, участващи в семинара, би следвало да се обидят, нали така? Обидно, че и богохулно, заявява възмутената публика в САЩ. За разлика от самия фотограф, който твърди, че е католик. Миналата година беше в София с изложба, посветена на изтезанията.

По същата логика и графитът, от който тръгнах, е несъмнено ислямофобски. Но дали е „ислямофобско“ снимането му, публичното показване и обсъждане на един противоречиво представен Мохамед? В тази дискусия академичната свобода пада лесна жертва. А човекът, както знаем от добрия стар Аристотел, „по природа“ се стреми към знание. Особено в академията. Иначе тя рискува да изгуби природата си. А макар и по парадоксален начин, подобни случаи ни показват, че изследванията на предмодерната мюсюлманска история продължават да са релевантни на нашето съвремие.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.