Post Syndicated from Александър Драганов original https://www.toest.bg/kafe-bob-i-predizborni-prognozi/
За политолозите и социолозите се знае, че колкото и пъти да сбъркаме с прогнозите си, дойде ли време за избори, се пробваме отново и отново. В началото на 2026 г. смело предвидих как едва ли някога отново ще имаме победител с абсолютно мнозинство, само за да бъда опроверган от „Прогресивна България“ на Радев три месеца по-късно. Сега отново опитвам да прогнозирам изхода от президентския вот, макар оперативната обстановка (както казваше навремето мой колега политолог с познанства в МВР) да е динамична и пълна с черни лебеди – всъщност дронове, които от време на време потапят българските кораби.
Нашата власт в усърдието си да не обиди никого според мен е на път да реагира като пиратите от анимацията „Астерикс в Британия“, които накрая сами продъниха кораба си, само и само да не свършат тази работа галите. В нашия случай (с висока степен на вероятност, както биха казали управляващите) – руснаците.
Да се върнем обаче на изборите за президент. Макар някои от основните партии и коалиции (ГЕРБ–СДС и ДПС), както и други по-малки, но обичайни заподозрени (например „Синя България“) да не сметнаха за необходимо да участват в тях, кандидатите за държавен глава са рекорден брой – 28. Социологическите проучвания обаче отличават трима от тях с по-големи шансове, а подкрепата за още няколко е що-годе видима.
С уговорката, че това не са прогнози кой ще победи, а „моментна снимка“ на обществените нагласи.
Като фаворит в битката влиза Илияна Йотова, която изпълнява длъжността президент след оставката на Радев, с кандидат-вицепрезидент Кирил Вълчев, а като основен съперник се очертава двойката на Андрей Гюров и Георги Кандев. И двете кандидатури са издигнати от инициативни комитети, макар зад тях да застават партии. Както каза Йотова, тя разчита на най-старата (БСП) и най-младата партия („Прогресивна България“). Зад Гюров са наскоро разделилите се ПП и ДБ, които обаче са заедно в негова подкрепа. Според социологическите изследвания Гюров и Кандев не само привличат симпатизантите, но и популярността им надхвърля общата подкрепа на двете политически сили за евентуален предсрочен парламентарен вот.
На трето място агенциите посочват тандема Костадин Костадинов и Петър Волгин от партия „Възраждане“, а зад тях са подобните им по убеждения двойки, водени от Радостин Василев („Меч“) и Ивелин Михайлов („Величие“). Демократичното пространство не изневерява на традицията да вади алтернативни на основните си кандидати в лицето на Иван Христанов и Николай Ненчев. В надпреварата участват и вечни претенденти като Волен Сидеров, проф. Александър Томов, Венци Чикагото, както и наистина екзотични кандидатури като Ваня Великова и Величка Георгиева – последното можем да го кажем като скоропоговорка. Тези Кубертенови участници в голямата си част нямат шанс не само за победа, а дори за балотаж, но стават за разпространение на руски опорни точки. Ако приемем мрачната хипотеза, че активността на много от тях зависи от един център, опитващ да доминира публичната среда, можем да окачествим стратегията на този център с английската поговорка, че мяташ всичко по стената с надеждата нещо да залепне.
Йотова – когато милостта се окаже недостатък
Илияна Йотова влезе в кампанията с институционална тежест и внушителен инициативен комитет, в който се включиха както личности със значителен авторитет – като проф. Христо Пимпирев и Симеон Идакиев, така и призраци от миналото, като Красимир Каракачанов от ВМРО и Красимир Премянов от Съюза на тракийските дружества, който по времето на Жан Виденов беше лидер на парламентарната група на БСП и минаваше за един от силните хора в партията.
От самото начало обаче набраната инерция заскърца заради разкритията, че Йотова е помилвала наркотрафикант. По-късно се разбра, че това не е единичен случай. Тя прехвърли отговорността за решението си на медицинска комисия. Така, без да иска, сама се сведе до ролята на прословутата автоматична писалка, която президентът на САЩ Доналд Тръмп не спира да използва като подигравка срещу предшественика си Джо Байдън, както постъпи дори пред китайския си колега Си Дзинпин.
Оставам с впечатлението, че умението да се справя в състезателната обстановка не е особено силна страна на Илияна Йотова
и тя до голяма степен очаква коронация на изборите. В този стил беше и интервюто ѝ пред Георги Любенов – в помещение, напомнящо тронна зала. Такава увереност придава тежест, но издава и известно високомерие.
Кирил Вълчев беше избран за кандидат-вицепрезидент, за да добави интелектуална тежест към кандидатурата на Йотова. Директор на БТА, възпитаник на НГДЕК, дългогодишен журналист, умеещ да говори красиво. На този фон изцепката му, че ще се бори с арабските цифри, е покъртителна. Може би на фона на общия патриотарски популизъм героичната кауза за борба в защита на кирилицата от несъществуващи врагове, подета от президентката, е хитър ход. Добавянето на цифрите към враговете обаче го превръща във фарс.
Според социолозите подкрепата на Илияна Йотова е над 40%, а според някои прогнози доближава 50%. На пръв поглед това звучи озадачаващо, тъй като „Прогресивна България“ позагуби част от подкрепата си, традиционните националисти върнаха някои от гласовете, дадени напролет за Радев, и въпреки това изглежда, че действащата президентка върви към сходен или по-висок резултат. Това може да се обясни с прогнозираната по-ниска избирателна активност. При такова развитие е възможно Илияна Йотова да има по-нисък резултат от партията на Радев като абсолютен брой гласове, но да има същия или дори по-висок дял от подадените бюлетини.
Основен актив на настоящата президентка са умерените русофили,
които искат да следват максимата, приписвана на цар Борис III (без да има доказателства, че той я е изрекъл) – „Винаги с Германия – никога против Русия“. За тях политиката на „Прогресивна България“ и лично на президентката Йотова е реванш след последните години на подкрепа за Украйна, като в същото време те не желаят да се загърбят напълно ЕС и НАТО, както искат симпатизантите на „Възраждане“. Дали тази позиция е разумна, е спорно, но тя, изглежда, намира сериозна подкрепа сред гласоподавателите, така че носи дивиденти на двойката Йотова – Вълчев.
Основният негатив на Йотова е, че доколкото е свързвана с Радев, върху нея се прехвърлят известни имиджови щети от провала в борбата с поскъпването – основен бич за избирателите у нас и по света. Самият спад и отказът от гласуване, наблюдавани от социолозите, сочат, че се оформя недоволство, което при евентуален балотаж може да избие срещу Йотова.
Гюров – кандидатът, от когото ПП и ДБ имаха нужда
Не е тайна, че „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ разчитат на електорат, който трудно би ги напуснал заради популистка формация, но почти невъзможно е периферията им да се разшири. Яростната антикорупционна реторика и реторическото „влизане с бутонки“ на опонентите, характерно както за Асен Василев от ПП, така и за Ивайло Мирчев от „Да, България“, надъхва симпатизантите, но може да отблъсне колебаещите се.
От тази гледна точка изборът на Андрей Гюров се оказа великолепен.
Той защитава позициите на ПП и ДБ убедено, но разчита на спокойна, експертна реторика, говори, без да повишава гласа си, демонстрира двустранна комуникация, при която общува с избирателите, а не ги назидава отгоре. Последното е видно и от клиповете, които споделя. В тях се вижда, че Гюров успява да запази самообладание дори при агресивен противник от другата страна. Защитава ясни проевропейски и прозападни позиции, но като че ли опитва да убеди и колебаещите се в тях, а не разчита на назидателното „трябва да мислите така“.
Като минус на Андрей Гюров може да се отчете, че експертният му маниер на говорене често не е особено увлекателен.
Понякога думите му не може да се обобщят накратко и така да достигнат и до хората с по-повърхностен интерес към политиката.
По-сериозен гаф беше прословутото интервю, в което Гюров се затрудни да посочи агресора във войната с Иран. Но това се случи относително рано в кампанията и остана на заден план на фона на положителното му като цяло излъчване. Компетентността на кандидата за вицепрезидент Георги Кандев беше подложена на съмнение, но номинирането му има потенциал да привлече избиратели на ГЕРБ, които предвид миналото на Бойко Борисов симпатизират на образа на строг полицай с чувство за хумор.
За момента данните показват, че Андрей Гюров има доста висок прогнозен резултат – между 20 и 30%. Ако се потвърди на изборите, това ще означава, че задачата да бъдат привлечени бивши „сини“ избиратели, отишли в ГЕРБ, е по-скоро изпълнена, при все многото знакови лица от партията, подкрепили Йотова. В случай че резултатът на кандидатите на ПП и ДБ прехвърли 30%, а Йотова и Вълчев паднат под 40%, това би направило балотажа по-трудно предвидим. Чисто инерционно настроенията ще се насочат към Гюров и Кандев и тогава може да сработят механизми, които излизат извън механичното пресмятане кой от другите към кого би се присъединил. Йотова ще трябва да разчита най-вече на избирателите на „Възраждане“, но при сходна ситуация на последните местни избори в София Костадин Костадинов отказа да подкрепи Ваня Григорова.
Костадинов пред Волгин – его или стратегия?
„Възраждане“ преживя тежък удар на парламентарните избори, когато едва прескочи бариерата от 4%. Ходът с включването на Петър Волгин в президентската надпревара обаче е нож с две остриета. Ярък глас на соцносталгиците у нас, Волгин има потенциал да откъсне част от подкрепата за Йотова. Като кандидат за вицепрезидент обаче този му потенциал е ограничен. И тук идва въпросът дали Костадин Костадинов не направи грешка, като не пусна Волгин например с Нешка Робева, за да играе ако не за победа, то поне за балотаж.
За Костадинов обаче оцеляването на партията му и лично на него като неин лидер може да е от по-голямо значение от доброто представяне конкретно на тези избори.
С личното си участие той се опитва да стабилизира доверието към „Възраждане“ и конкретно към себе си, да увеличи резултата спрямо парламентарния вот и да успокои симпатизантите си. Със сигурност много от избирателите на партията таят надеждата, че ще успеят да повторят постижението на Сидеров и „Атака“ отпреди двайсет години, макар социолозите да не дават сериозни индикации, че това е възможно. В миналото партия „Възраждане“ често е била подценявана, както често се случва с партии, вотът за които се смята за обществено непрестижен. Напоследък обаче симпатизантите ѝ са по-скоро горди с нея, така че този ефект е минимизиран. Ако има скрит популистки вот, той според мен ще се прелее другаде.
Имат ли скрит потенциал Ивелин и Радостин?
Най-трудно е да се предвиди резултатът на малки партии – понякога той носи изненади. В миналото и „Меч“, и „Величие“ са показвали, че могат да постигнат по-висок резултат от видимия за социолозите. Причините според мен са в достигането до нетрадиционни избиратели.
Радостин Василев има ясна и простичка стратегия. Яко хейт и много хумор, ако ми позволите разговорния език. Той се стреми да оплюе всичките си опоненти и да нарича с цветисти изрази управляващите. Силата му е, че може да изговори това, което би било недопустимо за Андрей Гюров например. Разчита и на подигравки, което се харесва на българите, видно от резултатите на „Има такъв народ“ в миналото, от чиито редици изгря и Василев. Възможно е да привлече гневни млади мъже с антикорупционната си реторика и да постигне по-висок резултат от предвиденото. Но е трудно да си го представим на балотаж.
Ивелин Михайлов има още по-странна стратегия. Неговата бизнес империя като че ли рухна, но той използва това, за да си създаде образа на мъченик. Голямата му слабост е, че не може да говори особено интересно и увлекателно. Това се компенсира с абсурдни клипчета, правени с изкуствен интелект и разпространявани в интернет от структури на „Величие“. В тях той се изявява като Нео от „Матрицата“, бори се с триглав змей, носещ лицата на политици от статуквото и т.н. Звучи смешно, но има потенциала да привлече електорат, който традиционно не е изкушен от политиката, но би могъл да бъде привлечен да се включи в изборите посредством похвати от комиксовата култура. Това прави прогнозния му резултат сходен с този на Радостин Василев – по-висок от първоначално очаквания, но недостатъчен за нещо значимо.
От останалите кандидати известен потенциал на теория има Иван Христанов, но ми се струва, че неговата реторика е популистка, а се цели в електората на демократите, които не харесват този похват. Николай Ненчев така и не набра инерция, която да му даде видимост. Волен Сидеров е в ролята на Уди от „Играта на играчките“ – захвърлен настрани, защото вече не е интересен заради по-новите модели на Баз светлинна година, каквито са Костадинов, Радостин Василев и Ивелин Михайлов. Не виждам перспективи и при червените кандидатури, например на проф. Александър Томов и Георги Димов, при положение че този вот ще се концентрира в Йотова.
Разбира се, всичко казано дотук е поне до известна степен гледане на кафе и гадаене на боб, макар и в рамките на политологичния анализ.
Клишето в случая е вярно – само хората могат да изберат какво искат за държавата си. Вариантите в крайна сметка са два.
Първият, който може да се осъществи с избора на Илияна Йотова, е пълна концентрация на властта в кръга около „Прогресивна България“, която де факто зае мястото на залязлата БСП. Това ще постави България в ситуация, в която тя никога не е била в демократичната си история – в разгара на Виденовата зима Петър Стоянов беше избран за президент, а по време на тройната коалиция Станишев нямаше абсолютно мнозинство в парламента. Ако този вариант се осъществи, стабилността му много ще зависи от това дали от „Прогресивна България“ имат капацитета да управляват успешно – нещо, в което след първата си половин година във властта не успяват да убедят.
Вторият вариант е да имаш авариен бутон. Ако нещо се обърка, например ако неуспешната финансова политика доведе до нови масови протести, хората да имат съюзник в Президентството. Подусловието обаче е дали този съюзник да е популист – позицията, на която навремето Жорж Ганчев не успя да се изкачи, или системен демократичен играч, отказващ да зачеркне всичко постигнато през последните десетилетия, какъвто, изглежда, е Андрей Гюров.
