Tag Archives: Политика

Евро-избори 2019: има проблем със заявленията за гласуване в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/ep2019-problem/

Проблемът не е в сайта на ЦИК или в самия формуляр. Не и този път. По-скоро е в броя събрани заявления. Изглежда тази година българите в чужбина не подават толкова заявления, колкото при предишни избори.

Една причина може да е информираността, че е нужно, но най-вероятно става дума за мотивация и очакване, че секциите ще бъдат отворени така или иначе. Доколкото може да се очаква, че интересът към евро-вотът ще е по-нисък от изборите за НС, това, което се вижда е притеснително.

Сега сме в 10-тия ден, откакто започнаха да се събират заявления и има малко над 2000 събрани. За същия период на парламентарните избори през 2017-та имаше над 5000 заявления само от страни от ЕС. Приблизително толкова имаше и за президентските избори година по-рано. Изключвам от тези числа заявленията подадени извън Европейския съюз.

Това означава, че в сегашната кампания заявленията се събират два пъти по-бавно. В същото време имаме доста по-малко време. Докато на изборите през 2016-та и 2017-та имаше 25-26 дни за събиране на заявления, сега са 22 и вече сме ги преповили.

При предишния вот показах нагледно как се развива кампанията по събиране на заявления. За целта използвах данните от Glasuvam.org, които се събират в реално време. Обнових графиките, за да сравня Всичко подадено в рамките на ЕС за този и предишния вот.

На горната графика виждате общата активност. Днес е 10-тия ден от червената линия и показва само заявленията от сутринта. Миналата година най-много са били подавани в последните дни от кампанията, както се надявам да стане и сега. Вече обаче имаме лошо начало.

Тук съм направил разбивка на трите страни с най-много българи в Европа – Германия, Великобритания и Испания.

Най-вече за Германия няма логика предвид, че има шанс да се отворят секции извън консулствата. Явно обаче тази информация не е известна на много.

В следващите две графики съм сравнил разбивката по държави между 2017 и 2019-та. Тази за вота през 2017-та се различава от тази, която пуснах през февруари 2017, защото тук съм махнал Турция и щатите. Двете графики долу са с един и същи мащаб за по-лесно сравнение.

Всичко това показва, че трябва да работим доста повече за информираност и мотивация на българите в чужбина за този вот.

Евро-избори 2019: заявките за отваряне на секции продължават

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/eu2019-sabirane/

Както писах миналата седмица, формулярът на ЦИК за подаване на електронно заявление за гласуване в чужбина е достъпен. Такива може да се подават до 30-ти април и са важни по няколко причини.

Първо, секции може да се отварят на дадено място при 60 събрани заявления. Секции по този начин може да се отварят само на територията на ЕС и има някои ограничения в отделни страни. За Германия, например, може да се подават заявления за 18 места извън консулствата: Аахен, Бремен, Дармщат, Дортмунд, Дрезден, Ерфурт, Карлсруе, Констанц, Кьолн, Лайпциг, Магдебург, Мюнстер, Нюрнберг, Регенсбург, Фрайбург, Хамбург, Хановер и Щутгарт. За тях е искано разрешение, но все още се очаква отговор от немска страна.

Карта на местата в Германия, за които може да се дават заявления за гласуване

Освен това секции може да се отварят по предложение на дипломатичните представители и в консулства и посолства дори без събрани заявления. Броят на секциите (кутиите) в представителствата са по тяхна преценка и според физическата възможност на помещенията. По принцип втора и трета секция на дадено място се отварят след събрани 500 и 1000 заявления.

На изборите могат да гласуват всички български граждани, които имат адресна регистрация на територията на ЕС за поне 60 дни от последните 3 месеца преди изборите. Т.е. българи живеещи в ЕС.

Към този момент има над 1300 заявления. Очаква се скоро да се събрат над 60 заявления за Карлсруе и Ковънтри. Може да следите как се събират заявленията на таблицата на Glasuvam.org. Тя се обновява през 5 мин. показвайки всички места, където са събрани заявления, колко и кои са близо до секция. Тук има динамична карта, която се обновява в реално време:

Ако имате повече въпроси за гласуването в чужбина, може да прочетете решенията на ЦИК или да ги зададете в коментарите тук.

Пеперуда,апартамент, пеперуда, апартамент…

Post Syndicated from Иво original https://blog.summerborn.eu/2019/04/09/%D0%BF%D0%B5%D0%BF%D0%B5%D1%80%D1%83%D0%B4%D0%B0-%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82/

Една древна поговорка гласи, че пърхането на пеперуда с нейните крила в една точка на света предизвиква буря на другата страна на планетата. Те така и с корупцията. Малката корупция на големите хора и голямата корупция на малките хора носи кратки лични бонуси и дълготрайни обществени негативи.
За какво иде реч да започнем малко по-отдалеч. Чухте ли как връщането на популацията от вълци в националния парк Йелоустоун в САЩ за 10 години преобразува парка – върнаха се доста дървесни видове (вълците регулират популацията на елени и от там по-голям шанс за застрашените растителни видове). Ами фактът, че без Сахара и нейният пясък, пренасян от вятъра през Атлантика, Южна Америка също ще бъде една голяма пустиня?
Уви, хората, дори и много интелигентни, не можем да предвидим всеки ефект от всяко действие. Но малките, тези зад ъгъла или от другата страна на улицата – трябва!
Помните ли Мануела Горсова? Момиче, което преди 10 години беше пометено от пияния велик спортист Ставийски!. Който беше пуснат срещу 10-20 лева от полицаите само 15 минути по-рано. Дали тези полицаи са доволни от сделката? Съвестта им дали ги гложди за това момиче? Как не си зададоха въпроса преди 10 години: ами ако тоя убие някого? И той уби! Петър никога няма да се върне(приятелят тогава на Мануела и починал от удара). Какъв щеше да е Петър, ако беше жив днес? Учен? Спортист? Човек на изкуството? Работник някъде? Потенциала на едно общество е сумарният потенциал на всеки един негов член. Един човек по-малко, едно изпуснато бъдеще! Защо Англия имаше Чърчил и Тачър, Франция – Рене Касен, САЩ – Мартин Лутер Кинг и др. и др. А ние си нямаме. Нямаме, защото ги убиваме за 10-20лева.
Те така и с апартаменитгейт – не разбирали какво толкова. Да, ама не, както казваше покойният Петко Бочаров – защото „аз на тебе, ти на мене“. Апартамент за теб, път за мен. И на пътя – асфалт, до асфалта – Своге, до Своге – гробове.
И случаят с Мануела (защото на убиеца дори не трябва да му се казва името) е пример за голямата корупция на малкия човек. Може би тези полицаи лишиха България и света от следващия блестящ физик, разкрил тайната на Големия взрив!
И апартаментите са малката корупция на големия човек – за един апартамент, за едни кубически метра въздух на 20-30м над земята, за по-малка гравитация, те ще трябва да дават поръчки и да си затварят очите, за да може да се убиват повече хора на България. Невинни! Страдащи!
И ние не само че можем, но и трябва да действаме и срещу двете – да не корумпираме и да не даваме да бъдем корумпирани. И да блокираме жълтите павета!

Share

Европейски избори 2019: заявления за гласуване в чужбина

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/ep2019-reg/

Преди малко ЦИК пусна формуляра за електронни заявления за гласуване в чужбина. Може да проверите дали е отчетено заявлението ви в регистъра. Ще обновя следето в glasuvam.org в следващите дни.

Накратко казано, според последните промени на Избирателния кодекс, секции в чужбина се образуват:

  • в дипломатически и консулски представителства
  • на други места при 60 подадени заявления
  • при препоръка на консулите или българските общности в чужбина

Броят на секциите в представителствата е също по препоръка на консулите и Външно, но понякога има физически ограничения на сградите. Според ИК при повече от 500 заявления за дадено място следа да се отварят повече секции.

Във формуляра на ЦИК се забелязва, че и този път за Германия не може да се въвеждат други места, освен консулствата и почетните консулства. Тъй като за посолството в Берлин и консулствата в Мюнхен и Франкфурт е сигурно, че ще има секции, призовавам да се подават заявления за почетните консулства, за да сме сигурни, че гласуването там ще е възможно.

Аналогична информация, че може да има секции само в представителствата, е получена за Словения и Чехия. Там проблемът обаче далеч не е толкова голям, колкото в Германия, където има вече над 350 хиляди българи. Секции за изборите на 26-ти май ще има и в посолствата и консулствата извън Европейския съюз, но ще може да гласуват само български граждани, които имат адресна регистрация в стана от ЕС за най-малко 60 дни от последните 3 месеца.

Призовавам ви да подадете заявление за гласуване в чужбина. Дори да гласувате в някое консулство или посолство, може да дадете заявление за друго място подпомагайки отварянето на секция там. Подавайки заявление не ви задължава да гласувате на даденото място в чужбина, но ви гарантира, че ще бъдете премахнати от списъка по постоянен адрес в България. Така ще сте сигурни, че няма да има злоупотреби. Това обаче също означава, че на 26-ти май ще може да гласувате само в чужбина, така че имайте това предвид, ако планирате да пътувате към България.

Все пак, подаването на декларация не е задължително условие за гласуване – всеки българин живеещ в ЕС може да гласува където и да е само с лична карта без предварителна регистрация. Само се попълва декларация на място, че не е гласувал другаде или в България. Тези декларации се съпоставят след това със списъците.

Пет политически клишета

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3291

Клишетата летят с все по-висока скорост покрай наближаващите избори, но дори в нормално време честото им срещане вдига нивото на скучност многократно. И тъй като и аз съм скучен, си подбрах пет клишета и ще опитам да да обясня какво всъщност значат.

  • Реформа. В общия случай значи „направихме работна група“ или „свикахме съвет“, което значи, че ако някой пита какво се случва, да може да се каже „работим, но темата е сложна“. Дори в добрия случай, „реформа“ значи „да променим няколко закона и няколко наредби“. В краен случай дори значи прокарване на нов закон. И често свършват дотук мераците за реформа, отчели сме, че нещо се е променило „в Държавен вестник“, а оттук нататък ако нищо не стане – администрацията е виновна. Ако една реформа наистина трябва да бъде такава, е нужно да бъде подкрепена както с нормативни изменения (без да го пише в закона не става), така и с финансиране, оперативни планове, хора, които да знаят за какво става дума и с политическа воля (вж. следващия абзац). Например реформа в електронното управление включва както промяна на някои закони, така и финансиране за ключови проекти, грамотни ръководители на процеса и желание да се налага реализирането на всички тези проекти въпреки пречките пред тях.
  • Политическа воля. Митичната политическа воля, която се материализира на някое заседание в някоя парламентарна комисия и после също толкова бързо изчезва. Докато не се наложи да изгрее от „кабинет 1“ в Министерски съвет под формата на „аз съм им казал“. Политическа воля има в редките случаи, в които повечко хора имат поне малка представа за какво става дума и са готови дори да свършат някаква работа, за да се случи нещото. Това нещо може да бъде реформа (вж. горната точка), проект (особено енергиен) и какво ли още не. На практика политическата воля се изявява като приносителят ѝ мести всички камъни, които се изсипват на пътя на някакво (уж) добро решение. Например, ако имаше политическа воля за електронно здравеопазване, то щеше вече да се е случило.
  • Консенсус. В редките случаи, когато мнозинството от хората, участващи в един дебат всъщност имат идея за какво говорят, може да се постигне съгласие за пътя напред, със съответните отстъпки от всяка от страните. Тъй като това е много рядък случай, консенсусът на практика значи, че достатъчно много хора са уцелили случайно припокриване на неразбирането си по дадената тема и са си стиснали ръцете. Чудесен пример беше парламентарният консенсус за изменението на Търговския закон, с което забраниха продаване на дружествени дялове при неплатени заплати и осигуровки. Пълно съгласие, пляскане с ръце и дружни танци, обаче за жалост никой не разбираше от темата и това създаде хаос за месеци напред. Консенсусът може и да е хубав, но по-често трябва да ни притеснява. Другият вариант е всички участници да знаят, че нещо трябва да се направи (я щото от Брюксел го искат, я защото е имало референдум, я защото е гореща тема), обаче никак не искат да правят нищо. И затова с дълги спорове не по същество се стига до „консенсус“. Ако може консенсусът да е в преходни и заключителни разпоредби, за да падне по-лесно, когато се промени „политическата ситуация“.
  • Волята на суверена. Или както беше казал някой – ако народът каже да ходим със зелени гащи, ще ходим със зелени гащи. На мен зеленото ми е любим цвят и нямам проблем с точно тази воля на суверена, само не ми се мисли далтонистите какво ще правят. Все пак се надявам наказанието да е административна санкция, ама де да знаеш, народът може и да реши да криминализира ходенето с червени гащи. Та тази воля кристализира на избори и референдуми. Особено на референдуми, и там „суверенът“ често значи „53-54% от тия, дето все пак са решили да гласуват“. Та, в общия случай, суверенът е едни 25-30 процента, които обаче са „казали“. Или са избрали някой и той сега има мнозинство и върви гордо и отваря врати, въоръжен с волята на суверена. Ако го питаме суверена дали е окей някой така си присвоява волята му, той няма да се съгласи. Ама затова няма да го питаме. А сериозно – волята на мнозинството е важна и с нея не бива да се злоупотребява. Тя не е абсолютна и константна, защото информацията и представите на хората се менят във времето. Тя е абсолютно нужна, за да се случват важни неща – например ако мнозинството не беше съгласно да влезем в ЕС, влизането в ЕС щеше да е много проблемен ход, който да „избухне“ в обществото доста бързо. За щастие, макар да нямаше референдум, нагласите (изразени и чрез гласуване за проевропейски послания) бяха ясни.
  • Стабилност. Стабилността значи или нищо да не се случва, или то да се случва предвидимо бавно. Защото пък ако нещо вземе, че се случи, то може да се окаже неприятно. Изненадващо. Или просто различно. Затова хубава си е стабилността – може нещата да не стават добре, ама поне стават както сме си свикнали. Текат едни поръчки, едни избори, тук-таме сменят някой министър, от време на време опозицията вземе, че дойде на власт. Ама толкова. Не че политическата стабилност не е важна – важна е, разбира се. Всяка среда, в която има остри противопоставяния и липса на перспектива какво ще стане след 6 месеца гони хора, отблъсква инвеститори, пречи на спокойния живот. Но ние не сме в такава турбулентна среда и стабилността е по-скоро заспиване, отколкото устойчиво развитие, каквото може да бъде.

Клишетата са полезни понякога за предаване на информация с малко думи, но в един момент се превръщат в шум. Та, реших да добавя още шум към шума, защото колкото повече, толкова повече.

Поглед как се раздават държавните пари по региони

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/gdp-budget/

Има един въпрос, който ми се върти отдавна в главата и днес реших да намеря отговор: Как се съпоставят парите, които различните региони от страната получават от държавния бюджет, спрямо това, което дават за него? Да се осмисли бюджета и взаимодействието на държавата с всяка община по всички дейности и проекти е нещо доста сложно и нямам претенции да имам знанията и разбирането да го направя. Затова и този въпрос стоя толкова време без отговор.

Основното, което искам да знам, бе дали София получава повече от бюджета, отколкото реално дава. С други думи дали всички останали наливат пари в столицата. Накратко казано – не, точно обратното.

Сигурен съм, че за някои хора е очевидно, но аз исках да го видя с числа. Това, което направих със сигурност не е изчерпателно и не взима предвид европейски фондове, извънредни предизборни подаръци и друго финансиране. Не отчита социалните плащания, издръжката на различни държавни структури и големи инфраструктурни проекти.

Това, което съм взел за следни три карти е БВП по региони от НСИ за 2017-та и основните бюджетни взаимоотношения (ОБВ) от държавния бюджет за 2018-та. Да, знам, че е за различни години, но вече имах данните на удобно, а и не забелязах особена разлика. За жалост нямам БВП по общини, иначе картите щяха да са по-точни. Навярно така бихме видяли по-ясно „любимците“ на властта.

Трудно е да се прецени колко „дава“ населението на всяка област към бюджета, защото доста от фирмите са обикновено регистрирани другаде – най-вече в София. НАП може да отговори донякъде на този въпрос поне от гледна точка на потреблението въз основа на местоположението на касовите апарати и злополучното им отчитане в реално време. Проблемът е, че не дава данните – питах. Затова разчитам на оценката за БВП по области. За дадените пари взимам предвидените трансфери в бюджета.

Отново посочвам, че не разбирам изцяло какво включват тези трансфери, колко още пари получава местната власт от бюджета и как това ще изкриви тези графики. Най-общо казано искам да дам представа за приоритетите на администрацията в това финансиране и колко подпомагат развитието на местно ниво въпреки ниската активност и добавена стойност на икономиката там.

Взимайки това предвид, изчислих какъв процент от общото БВП се пада на всяка област, какъв процент от парите за регионите отива там и как се разминават те. София, например, получава с 66% по-малко пари, отколкото ако бюджетът разпределяше въз основа на брутен вътрешен продукт. В другия край на скалата са Видин и Силистра със 143%. Смолян, Сливен и Кърджали са другите с над двойно повече пари. Единствено Варна и Стара Загора получават по-малко, отколкото би им се полагали с пропорционална схема – съответно -7% и -8%. Пловдив и Бургас получават 11% и 20% повече.

Във втората графика съм показал за сравнение БВП на човек от населението на конкретната област по методологията на НСИ. Разпознават се развитите региони и големия проблем, който има в северна България и Родопите. София води с 24 хиляди лв. на човек. Следва Стара Загора, Варна и София-област с между 11 и 13 хиляди.

Не забравяйте, че тук говорим за области. Затова дори един град като Пловдив да има силно развита индустрия и покачващ се стандарт на живот, ако областта като цяло има проблем, то спада в класацията. Затова Пловдив (9406 лв.) е между Бургас (9810 лв.) и Габрово (9004 лв.). На дъното на класацията са Силистра, Сливен, Перник и Видин с под 6000 лв на човек.

Следващата графика показва колко пари се дават от бюджета целево спрямо населението. Тук нещата са по-изгладени, което води до извода, че се гледа основно населението, а не толкова регионалните особености и нуждите. Забелязват се и някои политически предпочитания, но ще е трудно да се потвърдят без по-детайлни данни по общини.

Най-много субсидии за местната власт се дават на области Смолян, Кърджали и Видин – 570-580 лв. на глава от населението. София получава най-малко – 328 лв. следвана от Русе с 408. Варна и Пловдив получават по 415, а Бургас – 469.

Би ми било интересно да чуя мнението на финансовите експерти и анализатори за тези различия. Това, което направих е само да покажа числата по разбираем начин. Интерпретацията оставям на други.

Не, българите в чужбина не са 2.4 млн.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/balgari-v-chijbina/

Вчера сайтът EuroChicago пусна справка поискана по ЗДОИ от Министерството на външните работи. Тя включва въпрос за броя българи по страни в чужбина и получените числа обиколиха медиите тази сутрин. Малката подробност обаче е, че те не са верни.

Според справката на МВнР българските граждани в чужбина са 2 млн. и 417 хиляди. НСИ още не са пуснали окончателният брой на населението на България към края на миналата година, но се очаква да е около 7 млн. Така излиза, че българските граждани общо са поне 9.1 млн., т.е. повече отколкото през 1989 г. Това е математически невъзможно имайки предвид започналата още през 70-те тенденция на висока смъртност и намаляваща раждаемост.

Ако се вземат предвид всички фактори като вътрешни миграционни процеси и чужденците получили гражданство, почти всички от които не живеят в България, то реалистичният брой на българските граждани в чужбина не надвишава 1.3 млн. При това, ако включваме децата на български семейства родени в чужбина и получили български акт за раждане и ЕГН.

В публикуваните вчера данни се вижда силно закръгляне нагоре и откровено грешни числа. За Германия посочват 416 хиляди. Данните на DeStatis за 2018-та не са излезли, но тези за 2017-та са 310 хиляди, а на година се увеличават с по 40-тина хиляди в последните 2-3 г. С други думи е невъзможно МВнР да има данните от 2018-та, защото немците ги нямат, а числото от 416 хиляди просто не може да е вярно. Данните за другите страни са аналогично завишени, понякога в пъти.

Докато EuroChicago споменава тези проблеми и посочва, че никой няма точна представа колко са българите в чужбина, все пак наблягат на сензацията със заглавията, определенията и изводите на статията. Много добре знаят, че получените от тях данни не са верни, защото и преди сме обсъждали това. Не са си направили труда да сравнят полученото с официалните числа, макар друг път да са ги цитирали, когато е било полезно за конкретната им теза.

Тази проверка, разбира се, беше пропусната и от всички медии препечатали новината наготово. Завишаването на броя българи в чужбина е тактика, която се ползва отдавна както за търсене на сензации, така и за определени мерки. По аналогичен начин медиите отразиха широко твърденията на подсъдимият вече Харалампиев, че българите в чужбина били 6, 7, че и 9 млн. Тогава той използваше тези аргументи, за да убеди парламента да му даде повече власт в даването на паспорти. Вече знаем защо. В други случаи фалшиви числа се цитират без да е известен източника с чисто рекламна цел. Такъв е примерът за твърдението, че 2.5 млн. българи работили в чужбина, което често се използва като официално, но проследих до рекламна кампания.

Другата справка за работещите в консулствата всъщност е полезна. Преди две години поисках същата за 10 години назад и изготвих анализ за възможността да обслужват населението, за което отговарят. Оказа се, че в повечето случаи излиза по-евтино и бързо да се хване просто самолет и да се отиде в България за нужните документи. В западна Германия едно консулство с капацитета на селско кметство отговаря за над 100 хиляди души.

С броя българи в чужбина много се спекулира. Няма спор, че емиграцията е голяма и че сериозна част от нея не е предимно от млади хора. Няма спор, че това не е един от основните проблеми за демографията в България. Преекспонирането на този проблем обаче не води до нищо друго, освен захранване на някакъв странен глад за жлъч, който изпитва обществото ни. Примерът с Агенцията за българите в чужбина е показателен как подправянето на данните с лека ръка всъщност води до негативни последици.

В случая както EuroChicago, така и медиите цитирали ги се задължават от журналистическата етика най-малкото да проверяват това, което пускат като информация. Новината тук е, че Министерството на външните работи няма идея колко българи къде има, макар да пита консулствата сравнително често. Числата, които са предоставили дори не отразяват подаденото от дипломатическите представителства, което показва липсва на вътрешна комуникация в министерството – някои чиновник просто е написал справката на крак по своя преценка. Това пряко води до видими проблеми с обезпечението с хора и ресурси на консулските представителства, а от там и още по-голямо желание на много българи зад граница да си нямат нищо общо с българската държава.

Анкетата на БАСКОМ е сбъркана, но с кампанията „ЗАвръщането“ ще сбъркат повече

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2018/zavrashtaneto/

Добрите новини в българските медии са рядкост. Не се харчат много. Затова доста хора прегърнаха заглавията, че 1/3 от българите в чужбина искали да се върнат.

Новината се базираше на прес-съобщение на Българската асоциация на софтуерните компании (БАСКОМ) и имаше доста разновидности. Някои цитираха дословно, че 31% процента биха се прибрали, а 21% се колебаят. Други добавяха, че само 14% биха се върнали със сигурност, но едва 3% имали квалификация да работят в софтуерната промишленост. Трети пък не си даваха толкова зор и направо обявиха, че половината емигранти ще се върнат.

Всичко това са интерпретации, за които, ако трябва сме честни, БАСКОМ няма особена вина. Не съм запознат с работата им и затова нямам мнение са тях. Разграничавайки се от свободните съчинения в медиите и взимайки допитването им дословно обаче виждам много проблеми.

Как е направено?

Първо, то беше представено от доста хора като изследване, докато всъщност е проста анкета, както самите автори пишат. При това интернет анкета разпространявана между познати и с реклами. Използвали са Google Forms формуляр, който вече е затворен и не може да видим точно какви са били въпросите. Независимо от тях и дори взимайки големият брой хора, които са го попълнили, тези резултати в никакъв случай не могат да се нарекат представителни не само за българите в чужбина, а дори и за определена част от тях. Иначе казано, тези числа не ни помагат по никакъв начин да разберем както мислят тези 1.2 млн. души родени в България и напуснали в последните 30 години.

Миналата година по подобен начин пуснах една анкета с въпроси за религиозността на хората. Целта ми беше да илюстрирам критиката си към изследване на Pew Research. Анкетата беше попълнена от 3120 души – извадка съизмерима с интернет допитването на БАСКОМ. Въпреки това, когато пуснах резултатите и анализа ми, отделих цяла страница само на това да опиша недостатъците на интернет анкетите, условностите на тази конкретно и защо в никакъв случай не е представителна.

БАСКОМ не са споделили нищо от това, а нито един журналист изглежда не му е хрумнало да попита. Всички издания, включително уважавани от мен, са копирали дословно новината. Изнесените твърдения са силно подвеждащи, но никой не се усъмни тъй като елементи от тях утвърждават предразсъдъците на читателите и самите журналисти – като приказката за теча на мозъци, например. Всъщност, моите наблюдения също са, че много хора в чужбина се двоумят и първият ми инстинкт като прочетох заглавията беше да се съглася. Това обаче се базира на анекдотни примери в моя балон от познати, което е приблизително същото, на което се опира БАСКОМ.

А защо не?

Най-интересното от всичко обаче остава ключовата дума „биха“. Със сигурност „биха“, по-скоро „биха“… Защо БАСКОМ не са попитали „а, защо не вече?“ Това е най-същественият въпрос, но отговорът му е неприятен. Това е най-голямата ми критика към тази анкета и целия шум в медиите – никой не направи втората крачка. Наистина, IT сферата, а и не само тя, се развива доста бързо и заплатите се изравняват бързо с аналогичните в Европа. Наистина, възможностите за започване на нов бизнес в България са доста по-добри от доста държави, както и че покупателната способност при по-висока заплата е несравнима. Верни са и много други аргументи.

Ако БАСКОМ бяха питали обаче, щяха да получат малко отговори свързани със заплатите и повече със средата. Защото възможностите за бизнес са дори, но както един мой приятел започнал такъв в България сподели, появяват се по едно време разни индивиди и започват да оглеждат как да ти откраднат фирмата. Като не разбрали какъв е бизнес модела, се отказали. Той си живее в чужбина впрочем.

Иначе компании и шефове има всякакви – идиоти и тук, и другаде. Дома и офиса може да са супер и с покупателната способност и глада за кадри в България един добър професионалист може да си уреди доста по-добър живот от много други места из Европа. Проблемът идва в пространството между дома и офиса. Тротоарите, градинките, въздуха, безнаказаната наглост на тарикати, а и на онези, които уж следва да контролират. Това е ежедневие, което доста не искат и заради които някои всъщност са напуснали. Не дори толкова заплатите. Както каза друг мой приятел – „В България имам по-висок стандарт на живот, но там имам по-висока степен на нормалност“. Същия сега е в България и прави много, включително на политическо ниво, да подобри нещата.

Желанието е там, кампанията е сбъркана

Всеки има различни приоритети. За все повече България е добър избор, независимо от влошаващото се върховенство на закона, зациклилото електронно управление и съдебна реформа и прочие проблеми. Познавам хора, които се върнаха в последните месеци дори и са доволни. Знам и че доста IT фирми успешно привличат кадри работещи на добри заплати в Германия. БАСКОМ не са далече от истината, макар анкетата да не е добра и числата им да са доста спорни. Проблемът е изводът, до който неизменно се стига, когато заговорим за темата – че просто трябва „да ги убедим“, да покажем заплатите, офисите, хубави снимки на планините, някой в носия, ако трябва. Без изключение на това се залага в подобни кампании, които следя от години и е ужасно сгрешено.

Всъщност, решението винаги е било нещо, което повтарям постоянно – единственият начин да върнеш тези, които се двоумят е да направиш така, че повече хора в България да не искат да заминават. Това понякога са заплатите, особено когато става дума за по-бедните региони. От там обаче огромна част от хората не тръгват към чужбина, а към София. Именно от големите градове е голямата емиграция, а там проблемите са ясни. Някои дори не са толкова трудни – дори да се оправят тротоарите би помогнало много. Всъщност, тук не говоря, че „трябва да се оправи България първо“, а да стане ясно, че промяната се случва и е в добра посока. На това се усеща жестока липса и то от много време. Никой не вярва, че България е тръгнала на добре и то въпреки, че заплатите и покупателната способност наистина растат нагоре.

Всичко това обаче отива към темите за овладяната държава, спец. прокуратурата изпълняваща мокри поръчки, неработещите регулаторни органи и влошаващата се медийна свобода. Разбираемо е защо БАСКОМ ги избягва. Вместо обаче да пишат писма на българите в чужбина, както щеше да прави един арестуван шеф на ДАБЧ, следва да се обърнат към хората във властта и да поискат работещ съд, за да не се замитат престъпленията на „когото трябва“. Или към местната власт, за да има нормална градска среда. Или дори към собствените си членове, за да се отнасят по-добре със служителите си.

Последните хора, към които такива кампании като ЗАвръщането трябва да са обърнати, са българите в чужбина. Тези, които „биха“ искали да се върнат, виждат. Когато нещо тръгне на добре се забелязва веднага. Особено в градската среда. Обратните примери като спирането на електронното гласуване, сделките в кабинета, продажбата на паспорти, презастрояването на София и скапаните булеварди са по-шумни, особено в социалките, но личните примери имат дори по-голям и траен ефект. Когато близките им споделят, че „абе знаеш ли, май тръгнаха да стават нещата“, поне част от българите в чужбина наистина биха се върнали. Това кога?

Текстът на БАСКОМ ще намерите тук, а това е презентацията към него.

Кратък политически коментар

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3210

И във Фейсбук, и на живо, политическият сезон е в разгара си. Демократична България, обединението на Да, България, ДСБ и Зелените, от което съм част, като най-активната извънпарламентарна опозиция (а и дори сравнена с парламентарната) е подложено и на най-много Фейсбук критика. Тези дни даже премиерът каза, че „само хейтим“. Което, разбира се, не е вярно (заради редица конкретни предложения по различни теми, в т.ч. законопроекти).

По традиция обаче най-много критика има в рамките на самата демократична общност. Дали тази критика е добронамерена и градивна, дали идва от реално разочарование, дали идва от неразбиране или от нещо друго – няма значение. Има я и трябва да се слуша. С това, което пиша, в никакъв случай не казвам „ние си знаем най-добре, трайте си там“. Имаме ценности и идеи, но навигирането на сложния политически пейзаж не е тривиална задача – с медийни и финансови ограничения, с фокусирани усилия от страна на „пропагандната машина“, с фрагментирането на мненията на избирателите по важни външно- и вътрешно-политически теми, с организационните и комуникационни предизвикателства. И критиката е важен ориентир.

Това, което искам да кажа на критикуващите обаче е, да поглеждат нещата отстрани понякога. Да видят дали критиката е за нещо, което сме направили грешно или е за нещо, което правим по начин различен от този, който те очакват. Има тънка разлика, но според мен е важна.

Защото за всеки, който казва „защо не направите голямо дясно обединение“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за вас, ако се съберете с тия“ (понякога дори това е един и същи човек).

За всеки, който казва „защо нямате позиция по (текущ казус)“ има друг, който ще каже „защо политизирате (текущия казус)“.

За всеки, който казва „трябват ви нови лица“ има друг, който казва „не сте разпознаваеми“.

За всеки, който казва „само критикувате и нищо не предлагате“ има друг, който ще каже „и какво като предлагате неща, всичко е толкова зле, че с някакви си предложения няма да се оправи“.

За всеки, който казва „трябва ви един силен лидер“ има друг, който ще каже „няма да гласувам за авторитарна/лидерска партия“.

За всеки, който казва „зелените са прекалено леви“ има друг, който ще каже „предложенията ви са прекалено десни“.

За всеки, който казва „твърде сте либерални за българския избирател“ има друг, който ще каже „нямате смелост да защитавате либерални ценности“.

За всеки, който казва „станали сте популисти“ има друг, който ще каже „много са ви сложни и нишови посланията“.

И понякога и двамата биха били прави. Понякога има отговор някъде по средата. Ясно е, че не може всички да са доволни – тук вероятно идва политическото шесто чувство, което те ориентира какво е това, което мнозинството от потенциалните избиратели искат (макар че според мен отговорната политика не е да правиш просто това, което искат хората, а това, което смяташ, че е правилно, оформено по начин, който се възприема позитивно).

Рискът при цялото това „упражнение“ е да се съсредоточим в пъпа си, в опит за отбиване на необоснована и неконструктивна критика. Покрай това хората, които отправят искрена, добронамерена и приятелска критика може да се почувстват игнорирани или дори атакувани. И да забравим за целта, за идеите и за усилията, които трябва да се положат за достигане до повече хора.

Засега мисля, че нещата се движат в правилна посока. Но остава още много работа.

2018-06-23 Национална конференция на “Да България”

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3387

Днес се проведе първата Национална конференция на “Да България”.

Обичам заниманията с неща, които други не са правили. Днес това беше реализираното електронно гласуване за всичките точки от дневния ред, което изглежда е първото такова нещо, правено в България, като малка демонстрация, че е нещо, което всъщност може да работи. В рамките на няколко часа бяха направени 45 гласувания, едно от които с интегрална бюлетина. От наблюденията ми на подобни неща (например на учредяването на партията), дори с перфектна организация и много преброители няма как едно гласуване да е под 10 минути, а тук се справяхме за 2-3. Цялата технология беше разработена от няколко човека (от приложението до backend-а) и издържа съвсем спокойно на цялото натоварване без на сървъра да му мигне окото.

В периода, в който вървеше live stream нямаше гласувания, но се надявам в някой момент да можем да публикуваме запис от протичането на едно примерно гласуване – режисьорската работа какво кога къде да показвам на моменти ми идваше много, особено при темповете, с които работехме към края, когато всички вече бяха свикнали със задачите си.

Не беше най-уморителното събитие, в което съм участвал (OpenFest и FOSDEM определено са по-страшни, а gaming турнира в рамките на Animes Expo беше в порядъци по-неприятен), но определено ще имам нужда да си почина малко.

2018-06-12 Article 13 Take Action Day

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3386

Днес е Take Action Day за чл. 13 по новата директива по темата авторски права и Internet, за която писах и преди.

Сайтове по темата – saveourinternet.eu, FB страница, twitter.

Писнало ми е да обяснявам на някакви хора, че не трябва и не може да се цензурира internet-а, но явно трябва да се повтаря от време на време.

2018-03-29 ТУЕС

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3383

(това трябваше да го напиша преди седмица, ама работа, умора, други оправдания)

Някога бях чувал историята (за която не намерих потвърждение и май трябва да поровя още малко), че всички ресторанти в България, без значение какви са, трябвало да предлагат шопска салата и още нещо, за да са сертифицирани, че може да работят (не помня дали другото беше пържени картофи или кебапчета). Това звучи малко странно за да речем китайски или суши ресторант…

На подобен принцип МОН искаше да придърпа ТУЕС (училище, което реално е под шапката на ТУ) към себе си и да го уеднакви с останалите (още подробности има на сайта на асоциацията на завършилите там). Аз съм от хората, които и една добра дума не могат да измислят за ТУ-София (самия университет, студентите там не са виновни за състоянието и управлението му, само са пострадали от това), но да се отнеме автономията на ТУЕС ми се вижда твърде лоша идея.

Работил съм с хора, завършили къде ли не – random ПМГ-та, езикови гимназии, СМГ, НПМГ, ТУЕС и НПГ-КТС в Правец (което май вече са го придърпали), и ако трябва да избирам с хора откъде трябва да работя, поне за момента ТУЕС е на първо място. Хората от там имат желание да вършат работа и им е интересно, което изглежда да е доста по-рядко срещано в останалите. Заради това и написахме от името на ФОП (фондацията зад OpenFest) писмо по темата. Ходих и преди седмица да помагам (съвсем малко) във видеото и т.н. на HackTues и в един момент, гледайки какво става там реших, че това изглежда като правилната гимназия, в която Иги да иде да учи, като порасне…

А е късно да пиша по темата, понеже поне засега това изглежда да свърши работа и засега нещата ще са ок.

“Филтри и предразсъдъци”

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3382

Около чл. 13 в петък ще се организира дискусия по темата, на 23.03 (петък) от 15:00 в Сохо (и ще се излъчва на живо). Казва се “Филтри и предразсъдъци: Технически аспекти на предварителното филтриране на съдържание онлайн”.

2018-03-09 чл. 13

Post Syndicated from Vasil Kolev original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3379

(Даже вестниците вече писаха за това, крайно време е да довърша тоя post)

Та, има “нова” директива на ЕК, за унифициране на законите за авторските права из европейския съюз.
(нова – на 10на години е, ама чак сега се опитва да влезе, и има някакви бегли шансове да се вкара по времето на нашето председателство)

В нея има количество глупости, но частта, с която имам занимание е чл. 13, който в общи линии казва “internet/hosting доставчиците са отговорни за съдържанието, което се качва при тях и трябва да го филтрират”. Не знам за вас, но за мен цялото нещо е твърде много deja vu, в последните 20на години все някой се опитва да пробута нещо подобно, в някакъв вид. Това без значение, че няма как да се направи работеща система, без значение, че всъщност е инфраструктура за цензура (но по-мощна от тази, която има в закона за хазарта) и че в крайна сметка няма да доведе до подобрение за когото и да е, освен може би хората, които продават “филтриращи” системи.

Един от хубавите доводи за това, че такава система няма как да стане идва от wikipedia – има две правителства, които са им поискали да филтрират съдържание, Иран и Китай. Не знам за колко са добре технологично иранците, но ми се струва, че китайците ако можеха, вече щяха да са направили работеща такава система и нямаше да занимават wikipedia. Нещата, които аз съм виждал, са неефективни и с достатъчно грешки (и false positives, и false negatives), че да са неизползваеми за среден размер сайт, понеже така и така някой трябва да преглежда проблемите.
(Вероятно не съм единствения, дето поради идиотщини на youtube постоянно има отворени няколко copyright dispute-а. В един момент човек решава да си ползва собствен streaming и да не го занимават с такива неща…)

Та, има една инициатива по темата това да не влезе, article13.bg, към които съм се включил. Подкрепя ги фондация “Отворени проекти”, initLab и всякакви други добри хора. Вижте, подкрепете, споменете на всички, дето ще ги засегне (всички хостинги, например…).

Законопроектът Пеевски и др. за изменение на Закона за задължителното депозиране на печатни издания

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2018/02/27/media_transp-2/

От писмо на Делян Пеевски до медиите, а после и от сайта на парламента стана ясно, че депутати от ДПС  внасят законопроект за изменение на Закона за задължителното депозиране на печатни издания.  

2010 –  чл.7а

Този закон е приет през 2000 г. за депозиране на печатни издания с цел съхраняване на културното наследство. Известен е само в специализирани  среди.

През 2010 г. първото правителство на ГЕРБ по време на поредна кампания за прозрачност на собствеността на медиите допълни закона с чл.7а – за създаване на регистър на действителните собственици към Министерството на културата и ежегодно деклариране на собствеността. Писах тогава в Дневник:

Текстът не показва предвиждат ли се мерки за осветяване на лица, обвързани с какви ли не договори с представящите се за собственици. Такива мерки са изключително необходими. В проекта няма текст за установяване на произход на средствата. Значи ли това, че няма да се предприема проверка за произхода на средствата, с които се придобива дял или цяло дружество?

Така и стана.

  • Пример – писмо от журналистите в Класа “до  издателя и собственика в сянка Красимир Гергов”. Впрочем основен играч през прехода е консултантът – консултантите са неуловими и от 7а, и от новите предложения 7б и 7в. Вероятно така и трябва.
  • Пример – депутатът Делян Пеевски говори за “моите медии” година преди да се чуе, че има сделка, с която му е прехвърлена собственост,  и много преди името му да е появи в карето на печатните издания. Незабравимо  е интервюто  на Пеевски, в което той демонстрира връзката медии- власт и  медийна мощ:

молбата на Цветан Цветанов – ще го кажа в прав текст – бе да осъществявам чадър в моите медии над няколко престъпни босове, с които той и Станимир Флоров били близки.

  • Пример за неосветената страна на медиите на Пеевски е оповестената сделка с Патрик Халпени (“Да, потвърждавам, че имам сделка с “Нова Българска медийна група холдинг” за придобиването на дяловете на компаниите, които притежават вестниците “Монитор”, “Телеграф”, “Политика”, “Меридиан мач” и “Борба”, казва Халпени в интервю за Капитал). Има и разрешение от КЗК  – какво стана с прехвърлянето на собствеността? А може би след като през лятото на 2014 не се реализира предвиденият сценарий с ДАНС, отпадна нуждата и от фиктивна сделка?

Закони има, изисквания има – не е като да няма – но  чл.7а  не промени медийната среда.

Осем години след появата на чл.7а  през изминаващата седмица беше огласен  нов законопроект – с нови две разпоредби – 7б и 7в –  в същия Закон за задължителното депозиране на печатни издания.  Делян Пеевски – който е задължено лице по  чл.7а – и проверимо не е спазвал разпоредбата  – вече е подреден откъм изискващите, откъм носителите на стандарти.

2018 – чл. 7б и чл.7в

Какво предвижда законопроектът на Пеевски – Цонев – Кръстева- Хамид за изменение на Закона за задължителното депозиране:

Чл.7б Лица, които разпространяват и продават печатни издания, подават декларация в МК за действителен собственик и брой обекти за продажба на дребно. Ако притежават повече от 1/3 от декларираните обекти, МК уведомява КЗК.

Чл 7в  Доставчиците на медийни услуги декларират информация  за действителен собственик,  всяко финансиране, размер и основание на всяко финансиране.

  • Доставчик на медийни услуги  се дефинира  с препратка към дефиницията в Изборния кодекс.
  • Финансиране се дефинира като получаване на средства и имущество извън приходите от обичайна дейност,  и всички заеми – без банкови кредити.

В мотивите на законопроекта се говори за прозрачност, но по-ясно разкрива мотивите  откритото писмо на Пеевски до медиите, там се казва:

Законопроектът ще преустанови и спекулациите на определен кръг медии, финансирани основно от подсъдими лица или чуждестранни грантове, че в България медийната среда е непрозрачна и че собствеността в медиите била неясна.  Същият кръг от медии, вече повече от десет години непрестанно генерира фалшиви новини за мен и издателския ми бизнес  –  когато крият действителния си собственик или се финансират непазарно и обслужват конюнктурните интереси на своите български или чуждестранни финансови благодетели.

Десет години? – “за мен и издателския ми бизнес”? – през тези години в кой точно регистър беше Пеевски – като има изискване за издателите от 2010 г.?

А за предлагания законопроект – той има символен характер, но все пак:

  • от гледна точка на законодателна техника:  Законът за нормативните актове не позволява в закон с един предмет да се уреждат произволни задължения с друг предмет. Продавачи и разпространители на печатни издания се появяват в закон, целящ съхраняване на културното наследство.
  • от гледна точка на съдържанието: ще кажа, каквото преди години за чл.7а – неефективен инструмент, неясни дефиниции, целта видимо не е да се осветлят влиянията и контрола –  защото как осветляване без рекламодатели  и без банки, и без разпределянето на европейските средства.

Впрочем вж Гинка.

 

 

Визия за електронно бъдеще

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3047

Не се имам за визионер. Най-вече защото смятам за нужно да мога да си представя почти всички стъпки, необходими за реализирането на всичко, което предлагам. И тогава то не е точно „визия“, а по-скоро „план“. Но така или иначе, наскоро се замислих какво бих искал да имаме след като реализираме пътната карта за е-управление (която е доста конкретен план). Нещо като … визия за 2025-та. И направих следния списък:

  • Електронно гражданство – това естонците вече го имат, а в заданието за системата за електронна идентификация бяхме заложили гъвкавост в идентификаторите – в момента са само ЕГН и ЛНЧ, но ако законодателството позволи на произволни чужди граждани да се издава електронна идентичност, това да бъде възможно и със съществуващата система. Това би позволило на чужденци да откриват фирми, да плащат данъци и да развиват дигитален бизнес без да са стъпвали в страната.
  • Гъвкава електронна идентификация – в момента електронната идентификация се предвижда на носител (смарткарта). Това не е най-удобното решение, но за желаните нива на сигурност е горе-долу единствената опция. Но след 5-6 години мобилните телефони, а и други преносими устройства ще имат, надявам се, същото ниво на сигурност (в момента са възможни хибридни схеми със split key между телефон + HSM, но да не влизаме в подробности.)
  • Пълен контрол на гражданите върху данните им – всеки да може да определя кой има достъп до данните му, да вижда кога са четени – не само в публичния сектор но и в частния. Това технологично изглежда трудно, но за публичния сектор е напълно постижимо, а за частния – с развитието на криптографията се надявам да има как да управляваме данните си без да се налага да правим „крипто-шаманизми“, които са трудни дори за напреднали.
  • Всички системи да имат програмни интерфейси и да си „говорят“. Това вече е заложено като изискване, но ще стане реалност най-рано след 4-5 години. Това ще превърне системите на държавата (а и не само) в лего-блокчета, от които и държавата, и бизнесът ще могат да сглобяват нови приложения.
  • Единен портал за граждани – и това е заложено като „първа версия“ в системата за електронна идентификация, но в неговата пълнота би изглеждало така – влизате (с електронната си идентичност) в портала и там виждате всички данни за себе си, всички данъци и такси, които дължите (и история на тяхното плащане), срокове, в които да извършите някакви задължения или препоръчителни действия (технически прегледи, гражданска отговорност, смяна на лична карта, записване на дете в детска градина или училище, профилактични медицински прегледи) и всичко това да може да се направи с един бутон – „плати данъци“, „записи дете в детска градина Х“, „поднови гражданска отговорност“, „запази си час за личния лекар“ и т.н. Някои от нещата може да стават и автоматично и само да получаваме известия, че са станали. Това разбира се би изисквало оптимизиране или изграждане наново на стотици процеси, но е постижимо.
  • Хартия в администрацията и в отношенията между бизнеса и гражданите – само в тоалетната. Това е шега на естонците, но колкото по-малко хартия размотаваме напред-назад, толкова по-добре. И не само заради спасените гори, а защото това би значело, че всичко можем да свършим в движение, отдалечено, лесно и бързо.

Това са неща пряко свързани с електронното управление. Ето още някои идеи за по-добро управление в по-общ смисъл. Те разчитат на голямо хранилище от данни, което може да звучи и малко антиутопично (напр. като в този разказ), но всичко това биха били данни, които държавата вече има и събира и в голямата си част не са данни за отделния гражданин, т.е. не биха нарушили личната му свобода:

  • Автоматична оценка на въздействието на законодателството – всеки закон или наредба в момента трябва да бъде приеман само след като е оценено въздействието му (напр. върху бизнеса). Това обаче далеч не се прави винаги. Според мен може да бъде автоматизирано до голяма степен – ако всички данни на държавата са налични в голямо хранилище и поддържани и класифицирани прилежно, а текстът на законопроектите не се твори „на колянце“, а следват адекватен, електронизиран и прозрачен процес, то той ще може да бъде анализиран машинно и съпоставян с данните, като така ще може по време на писането да е ясно какви аспекти засяга. Разбира се, това няма как да е пълно (освен ако изкуственият интелект не напредне драматично), но поне ще можем да имаме частична картина.
  • Изкуствен интелект за идентифициране на проблемни сфери – следейки гореспоменатите данни за дълги периоди от време, изкуствен интелект ще може да вдига „червени флагчета“ за проблемни сфери – ако раждаемостта намалява 7-8 години поред, значи може би е нужна политика, която да адресира проблема; ако чуждите инвестиции намаляват, значи е нужна политика по привличането им; ако броят на деца, оставащи извън детски градини расте, значи спешно трябва политика по осигуряването на такива (стимул за частни; ускорено строене на общински и др.); ако въздухът е мръсен за продължителен период… и т.н, и т.н. И всеки управляващ (министър/кмет) да има едно табло, на което да вижда проблемите сфери подредени по риск и приоритетност.
  • Система за идентифициране на корупция – в предложения проект за анализ на корупционния риск в пътната карта е залегнало автоматичен анализ, но той не е проактивен – на база на хранилището за данни може да се идентифицира корупция много по-ефективно.

Има обаче и много други аспекти на дигитализацията:

  • Пряко гражданско участие – не само електронно дистанционно гласуване и електронни референдуми, а възможност за активно участие във вземането на решения. Не смятам, че представителната демокрация е лоша и че пряката непременно ще реши всички проблеми, но със сигурност повече възможности за електронно гражданско участие (напр. в гласувания в парламентарни комисии; в изготвяне на законопроекти и др.) биха значели по-демократично-осъзнатео общество.
  • Дигитална грамотност (e-literacy) – в момента България е на последните място в Европа по дигитална грамотност. Не ползваме възможностите, които новите технологии предоставят, не се ориентираме в интернет-лабиринта, вярваме на фалшиви новини, не умеем да комунимираме онлайн и т.н. Това всичко може и трябва да се подобри, за да не изоставаме и да не ставаме по-бедни поради това си изоставане. Политика на министерство на образованието е необходима, но не достатъчна. Трябва електронното ограмотяване да се случва на всички нива, във всички възрасти. И не просто „как да ползваме компютър, за да се обаждаме на децата в чужбина“. А дори да можем да програмираме прости програми, ако щете. Защото това би повишило ефективността ни многократно, без значение от професията.
  • ИТ индустрията да премине отвъд аутсорсинга. Отвъд това да изпълнява тривиални (но времеемки) задачи на големи компании. Имаме потенциала да решаваме световни и местни проблеми и поне някой от е-гигантите на бъдещето да бъде тук. Да, за това е нужно не само технологична експертиза и предприемчивост, а и инвеститорска екосистема, но напредваме в това отношение.
  • Реален единен цифров пазар в Европа (а защо не и Европа+САЩ+други държави). В момента регулациите в различните европейски държави са толкова различни, че ако един бизнес иска да продава навсякъде, трябва да си наема юристи във всяка държава (образно казано). Опитите на настоящата комисия не бяха достатъчни и много сфери останаха или нехармонизирани, или хармонизирани проформа (напр. директивата за авторското право, за която ще пиша скоро, няма изгледи да постигне желания ефект). Дали европейските регламенти и директиви ще премахват местни особености или ще ги хармонизират между нациите, резултатът трябва да е един – единствената разлика между България, Франция, Естоняи и Испания да бъде езикът на потребителския интерфейс. А той би трябвало да бъде превеждан машинно в следващите 5-6 години.
  • Позволяване на реална споделена икономика чрез умни и гъвкави регулации и дерегулации – не твърдя, че Uber и AirBNB „са бъдещето“, но и такива и по-децентрализирани модели на предоставяне на услуги трябва да бъдат допустими, а не „по ръба на закона“. Схемите за репутация на шофьори, хотели, ресторанти и какво ли още не не трябва да са държавен монопол – държавата трябва да ги делегира на технологично по-адекватните.

„Абе т’ва ваш’то не е точно визия“. Сигурно не е, но поне е част от представата ми за възможното и постижимото след 10 години. И наличието просто на един списък с идеи, хрумнали в трамвая, не е начин нещо от тях да се случи. Но може би е първа стъпка, която в комбинация с достатъчна активност, попътен вятър и късмет, може пък и да стане.

Но защо всичко да е дигитално? Защо ни е този напън към електронизация, към преминаване към виртуалния свят? Не е ли това лошо, рисковано, откъсващо ни от корените, антиутопично? Не мисля. Технологията е и ще си остане само средство, а не самоцел, но като средство може да бъде много ефективна – за това да прави хората по отделно, и обществата като цяло, по-щастливи, по-богати (и материално и нематериално) и дори по-добра версия на самите себе си. „Само“ трябва да се научим как да я използваме.

Господа министри, мерете си данните

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2965

Когато някой „по телевизора“ изкаже някакво твърдение, никога не е ясно откъде са му данните. Разпространяват се доста митове, основани на гледане в тавана. Но в тези случаи има поне частично обяснение – хората може би просто няма откъде да вземат данните, за да ги анализират.

Не така стоят нещата с министрите, обаче. Министрите (и председателите на агенции) разполагат с администрация, която може да им даде данни. Прави впечатление обаче фриволното боравене с метарията, и разпространяване на данни, които просто са грешни. Боян Юруков вече е писал за председателя на агенцията за българите в чужбина, който напълно необосновано обяви, че има 6-7 милиона българи в чужбина.

Аз ще се спра на министъра на околната среда, Нено Димов, който през седмицата е обявил, че „през 2016 г. в столицата е имало едва две минимални превишения на показателите за замърсяване с фини прахови частици“. Това ми звучеше доста малко вероятно, предвид, че данните за 2015-та, които съм разглеждал, показваха 60 дни над нормата (при допустими 35). За 1 година такъв напредък, въпреки позитивния тренд, изглеждаше невероятен.

За съжаление ИАОС не публикува суровите данни във формата, в който бях взел тези до 2015 (с искане за обществена информация), но благодарение на инициативата за отворени данни все пак всеки ден качват данни от бюлетина за качеството на въздуха, където пише коя станция е превишила дадена норма. На база на тези данни не мога да направя същите графики като в предишния анализ, но мога да проверя твърдението на министъра.

И то, разбира се, се оказа грешно. Ето броя дни, в които нормата е превишена:

Превишена стойност в поне 1 станция: 74 дни
Превишена стойност в поне 2 станции: 48 дни
Превишена стойност в поне 3 станции: 43 дни
Превишена стойност в поне 4 станции: 36 дни
Превишена стойност в поне 5 станции: 15 дни

По спомен, станциите са 6, но последната е на Копитото и там винаги е чисто. С наличните данни (които са качени за 340, а не за 365 дни) не мога да кажа за средната стойност за града, но когато 4 от 5 станции имат превишение 36 дни (1 над европейската норма), министърът просто изнася грешни данни. Или „е имал предвид друго“, в който случай – нека обясни.

Пак подчертавам, че трендът наистина изглежда позитивен. Също така приветствам вземането на мерки срещу замърсяването от страна на министерството – именно национална политика по въпроса е начинът за решаване на проблема. Но не е редно да имаш цялата администрация на МОСВ и ИАОС под себе си и да кажеш, че само 2 дни била превишена нормата. Надявам се мерките, които се подготвят, да са основание на по-верни данни.

Всъщност, трендът може би изглежда възходящ заради факта, че от няколко години измервателната станция на Орлов мост е премахната. Там, разбира се, фините прахови частици са в най-големи количества. Вероятно има разумно обяснение за премахването (наистина Орлов мост е граничен случай), но трябва да го имаме предвид.

И в това всъщност е част от проблема – в София има доста малко измервателни станции, за да придобием пълна картина. Най-близката станция до мен е на километри. За щастие има проекта airbg.info, чрез който всеки може да си постави измервателна станция и да докладва данните. Така се създава доста по-пълна картина на замърсяването. В съботната сутрин, без мъгли и без нужда от сериозно отопление, картата на София изглежда добре.

Но да се върнем на министрите и данните. Политиката за отворени данни има за цел както повече прозрачност, така и по-информирани решения в управлението. Второто засега не изглежда да е постигнато, решения продължават често да се вземат „по интуиция“, а официални лица продължават да разпространяват неосновани на данни твърдения. Но поне данните ги има, та гражданите можем да посочим грешките.

Обществените медии в цифровото време

Post Syndicated from nellyo original https://nellyo.wordpress.com/2017/09/18/mills/

Том Милс е професор по социология, автор на книга за  Би Би Си (‘The BBC: Myth of a Public Service’). В публикация от тази седмица, наречена Бъдещето на БиБиСи, Милс споделя идеи за бъдещето  на БиБиСи, на първо място за бъдещето на таксите. От класическата телевизия все повече се върви към услуги онлайн – и във връзка с това  Милс предлага идеи. Не всички са ясни, не е ясно  дали и как могат да бъдат реализирани, някои са крайни,  но отбелязвам публикацията – най-малко защото се признава, че таксите в Обединеното кралство изобщо не са  такси в стриктния смисъл, нито са гаранция за независимост. Някои от акцентите:

1. Това, от което се нуждаем, е решение за цифровото време.  Най-очевидна опция е такси да се събират от потребителите на цифрови услуги, не само от собственици на оборудване за наземно приемане. Друга опция е такси да се събират от посредниците (смесен вариант: и от посредниците). Трети вариант е финансирането да е от данъци, пише Милс.

2. Във всеки случай приходите трябва да са стабилни и финансирането да е независимо от политически контрол – сега се твърди, че таксите за гаранция за независимостта на БиБиСи, но – напротив – те често са служили като инструмент за влияние на правителството.

3. По независим начин трябва да се определя размерът на финансирането. При това следва да се вземе предвид уникалното място на обществените медии:

Адекватното регулиране не може да се основава на предположението, че конкуренцията на пазара ще доведе непременно до плурализъм; че това, което е добро за пазара и това, което е полезно за обществото, е задължително едно и също; или че единствената подходяща роля на обществените доставчици е да предлагат това, което пазарът не може.

4. Съществуващата  такса не е цена за достъп до програмите на Би Би Си. Таксите са механизъм за финансиране и регулиране  като част от една по-широка обществена и демократична претенция към цифровото пространство – за  достъпен ресурс от култура и знание.

5. Лицата, отговорни за вземането на решения на върха на Би Би Си, работят в силно политизирана среда. Трябва да се мисли за по-преки форми на демократична отчетност, например пряк избор от аудиторията, а частично, част от директорите –  от аудиторията  и от служителите на Би Би Си.

6.  Програмата за децентрализация трябва да бъде в центъра на вниманието. Необходимо е практиките за набиране на персонал да бъдат строго наблюдавани и ревизирани, за да се осигури адекватно представителство на аудиторията.

7. Усилията за приближаване на Би Би Си до аудиторията ще бъдат улеснени от  данните за потребителите, събрани чрез цифровите услуги на Би Би Си. Частните компании използват  такива данни, за да монетизират своите платформи – наблюдението на потребителите е с цел  печалба.  Би Би Си ще може да се възползва от всички предимства на цифровите медии, без да е необходимо да  регулира съдържанието в съответствие с търговските императиви. Основен въпрос тук е алгоритмичната прозрачност и отчетност.

Всички данни, събрани и съхранявани, би трябвало да са достъпни не само за самата Би Би Си, но и за други потребители в ясен и достъпен формат, което означава, че Би Би Си може да улесни общественото ни познаване на себе си и на другите, а не просто събирането на данни за аудиторията, за да се осигури по-добро обслужване. По този начин гражданите на Обединеното кралство, а не шепа корпорации, ще поемат водеща роля в оформянето на начина, по който се развива онлайн пространството.

8. На всекиго трябва да бъде даден неограничен достъп до отворен ресурс за култура и знание. Правилата за интелектуалната собственост  да бъдат преразгледани, така че всички програми на Би Би Си да са достъпни завинаги. Ще трябва да продължат усилията за отваряне на архивния материал на Би Би Си и на други форми на култура и обществено знание.

9. Политиката към независимите продукции трябва да бъде преразгледана и да бъде подчинена на интересите на аудиторията, а не на други интереси. Трябва да бъдат гарантирани собствените продукции. Заедно с това  – в  съчетание с амбициозна програма за цифровизация, демократизация и децентрализация  – Би Би Си може да се отвори за огромния обем неизползван талант и да създаде нови хоризонтални мрежи, които ще позволят на аудиторията да създава и открива нови идеи и нови форми на култура на мащаб невъзможно в пред-цифровата ера.

10.   Смисленото участие в развитието на обществото сега зависи от достъпа до онлайн пространството, което   бързо се монополизира  от   малък брой неотчетни пред обществото   многонационални корпорации. Необходимо е преосмисляне на обществените медии  като демократична медийна платформа,  ориентирана към технологиите, експертизата и културата – за  преодоляване на сериозния демократичен дефицит.

 

Filed under: Digital, Media Law

Управлението като бизнеса. Бизнесът като манталитет. Манталитетът като проблем.

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2017/upravlenie-biznes-mantalitet/

Това е една история, която се каня отдавна да опиша. Става въпрос за моя близка и препятствията в работата ѝ при малък производител в България. За мен поне случаят е абсолютен аналог на мисленето, манталитета, надеждите, трудностите и дори финансовото положение на ниво управление в държавата ни. Всичко това обаче свито до размерите на семеен бизнес.

Преди около две години тя търсеше нови възможности и се сблъска с тази фирма. Собствениците бяха успели доста сериозно да модернизират производството си с помощта на евро фондове. Имат добри майстори и технически опит, имат клиенти и сериозни изгледи за растеж предвид потенциала на машините. Това, което им липсва обаче е организация и качество. Редуват се оплаквания от клиенти за брак, стока залежава, възможностите не се използват.

Тогава шефката на фирмата започва да търси някой с професионален опит в управлението на проекти и контрол на качеството в производството. Познатата ми пасва идеално и я наемат на доста добра заплата. Не по-малко важна част от работата ѝ е изготвянето на техническа документация, с която да доказват качество пред международните клиенти, които губят търпение с всяка изминала седмица. Водят се разговори какво следва, каква организация да се изгради, каква информация е нужна и как да се използва максимално възможностите на производството.

В следващите месеци тази фирма ми беше буквално пример в очите как един шеф на семеен бизнес в България има прозорливостта да осъзне, че няма нужната квалификация и опит и е готов да даде добри пари за специалист, вместо да влачи ситуацията към провал. Нещата, изглежда, не са стоели съвсем така.

Още с първите седмици започват проблемите. За да се подобри качеството, трябва да се преорганизира производството или най-малкото поне да се въведе някаква проследимост. Това удря на камък заради тъй типичното „ами той бай Иван така си е свикнал и ако го накараме да го промени ще го загубим“. Тъй като е малка семейна фирма, разчитат на няколко ключови служителя, които сами по себе си са вече като семейство. Да обясниш като външен човек, че вината е в работата им, е практически невъзможно без подкрепа отгоре. Инвентаризацията също показва огромни пропуски в самото управление. Липсва документация какво е произведено и понякога се прави наново нищо, че вече е в наличност някъде из кашоните. Старата стока се разваля и хвърля, което води до сериозни загуби. На места бракуваната стока достига 50% от произведеното. Въобще пълен кошмар за всеки със задача да въведе ред. И тук се среща неразбиране от собствениците, които отмятат усилията за документиране и проследимост на процеса като загуба на време.

Тук идва грешката в първоначалното ни впечатление за тях. Наистина, собствениците са осъзнавали, че нещо им липсва. Няма как щом клиентите неспирно им крещят за ниското качество. Оказва се обаче, че са смятали, че не знаят как да напишат мейлите към клиентите правилно, как да им завъртят главите и да ги подмамят. Мислили са, че нищо не следва да се промени в работата им, защото „те си знаят най-добре“. Мислили са, че има някакъв „таен кодов език“, с който ония там чужденците трябва да се подмамят. За тях парите дадени на специалист са били за това – да се излъже, че положението се подобрява и че всичко ще е наред.

Мисля, че се досещате къде тегля паралели с управлението на страната ни. Тъкмо идва някаква надежда, че нещо ще стане, че има воля за промяна, ефективност и действие и ти лепват шамар. Видяхме го тези дни с електронната идентичност и новите лични карти. Виждаме го години наред със съдебната реформа, където правителство след правителство пишат доклади към ЕК мислейки, че ще могат да ги залъжат с красиви думи и обещания. Редки са случите, когато знаещи и можещи са влезли и са направили нещо. Още по-рядко тези неща се запазват поне един мандат.

Наистина, държавната машина по принцип се променя бавно и мудно. Същото важи за всяка частна корпорация с такива размери – знам много добре, тъй като сега работя в такава. При публичната администрация има обаче още повече трудности предвид политиката и социалните отговорности. Това в никакъв случай не е извинение за глупостите, които се случват, но е важен аспект, за да ги разберем.

В случая обаче не говоря за действията на чиновници, а за висшия ешелон – министри, зам. министри и шефове на агенции. Особено в едноличния режим на взимане на решения при Борисов, вината ляга до голяма степен в неговия стил на работа. Отношението му и на хората под него е досущ като това в малкия семеен цех. Аналогично възможностите за растеж са огромни, парите са налице, макар видимо или потъват някъде, или се похарчат за нещо, което просто застоява. Всяко желание за реформа се среща на нож, щото „бай Иван така е свикнал“ и се подменя набързо с шарени обещания и декларации.

Познатата ми вече не работи в тази фирма. Отказа се след много усилия когато осъзна, че нищо не може да промени. Всъщност промяна се очаква – с липсата на качество пада и доверието и скоро няма да имат избор освен да продадат цеха. До тогава обаче не е ясно колко ще изгубят като хора, възможности и пари. В никакъв случай не казвам, че всички или дори повечето фирми са такива. Има предостатъчно с изцяло българска собственост и управление, които са в другия край на махалото. Повечето от нас имат обаче подобни негативни примери и те някак успяват да оцелеят на пазара въпреки всичко.

Аналогично, докато управляващите ни не осъзнаят, че само на думи реформи не стават, държавата ще губи все повече хора със знания и опит, които напускат, защото виждат, че липсва желание за промяна. С тях България ще губи не само производителност, инвестиции, доверие и бизнес контакти, но и най-ценното – още едно поколение. В интервю наскоро Борисов каза, че раждаемостта щяла да се увеличи когато „народът се успокои“. Не, няма. Особено, когато биват хранени постоянно с фалшиви новини и се въртят едни и същи красиви обещания, „па дано клиентът да не се усети, че половината дето правим е за бракуване“. 

Фалшивата дилема „ляво“ срещу „дясно“

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/2908

Има една стандартна логическа заблуда, наречена „фалшива дилема“. Това е, когато някой твърди, че има само две възможности за нещо, а реално те са много повече. Ако мога да цитирам (с приблизителен превод) авторитетния Оби-Уан Кеноби – само един сит вижда нещата в крайности. Та, когато говорим за политически спектър, все повече публичното говорене определя нещата в една или друга крайност.

Не можело „нито ляво, нито дясно“. Трябвало партиите (в конкретния случай „Да, България“) да се определят!

Би трябвало да е сравнително очевидно кое не е нито ляво, нито дясно, но за всеки случай – това е центърът. Политическият спектър е … спектър, не две изолирани точки. Наречете го центризъм, „трети път“, „нови демократи“, „нито ляво, нито дясно“, все тая.

Това е подходът, който не абсолютизира една идеология, а е практичен. Умерена дерегулация, умерено съкращаване на администрация, умерено приватизиране на държавни дейности, умерено дотиране на определени социално-важни отрасли, умерено подпомагане на изоставащи региони, умерено подпомагане на рискови социални групи.

Дори, ако щете, политики базирани на данни – гледаш данните, гледаш прогнозите, и решаваш – колко дясна да е тая мярка, колко човека какво ще загубят, в дългосрочен план какво трябва да направиш, за да се реши едикойси фундаментален проблем.

Но според мен дори няма смисъл да навлизаме в тези особености на спектъра. Те не дават отговори. В други държави със сигурност има разграничение на леви и десни политически субекти, но В България няма ляво, няма и дясно. При нас лявото въвежда плосък данък, а дясното въвежда допълнителни регулации за бизнеса. Думите „ляво“ и „дясно“ са напълно изпразнени от съдържание и се използват само за позициониране в рамките на европейските политически семейства. Когато стане въпрос за политики обаче, нещата се смесват тотално. А понятието „център“ с свързва с ДПС и НДСВ, което му носи негативи и затова рядко се говори за него.

Дори вече линията „комунизъм-антикомунизъм“ не е толкова ясна. През 90-те СДС (което всъщност никога не е било единно – дори на най-първите избори) представлява не толкова „дясното“, колкото алтернатива на социалистическия режим. В момента, обаче, за най-голямата официално позиционирана в дясно партия (ГЕРБ) гласуват и хора с носталгия по соца, а Бойко Борисов не веднъж е подхранвал тази носталгия. Макар че ще се съглася, че особено на последните избори ГЕРБ взе много гласове от хора, чиято мотивация е „само да не са комунистите“.

В България дилемата е друга – право и справедливост срещу шуробаджанащина и дерибейство, европейско мислене срещу ориенталщина, цивилизация срещу регрес. Дори да оставим на страна най-големите скандали, като КТБ, Белене, Пеевски в ДАНС, и т.н. и т.н., имаме прекрасни примери – народен представител (от „дясна“ партия) изнудва бизнесмен за суджуци, председател на комисия за конфликт на интереси има тефтерче, в което пише „да се удари“, главният прокурор привиква бизнесмени да им се кара за евентуални техни политически пристрастия, председател на партия блъска баби по границата, а европдепутат псува граждани в туитър. Това не е ляво или дясно, това а махленско, ориенталско, елементарно. И вредно.

В тази светлина, да ни се пробутва дилемата „ляво“ срещу „дясно“ е отвличане на вниманието. Още по-голямо отвличане на вниамнието е опитът да се вкара българския политически живот в контекста на някоя западна демокрация – примерно да направим дясното „конвервативно“ (защото така е в САЩ). А изглежда се полагат усилия в посока на такова иделогическо окомплектоване и етикетиране.

Когато решим проблемите с изградените властови структури, базирани на медийни бухалки, прокурорски произвол, местно изнудване и суджуци, тогава можем да говорим за леви и десни политики. И това все пак не означава, че всички политики трябва да са леви или всички десни – както каза веднъж покойният Кристиан Таков:

По отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист.

Ляво и дясно има, разбира се. Но реалността попада между двете крайности, не върху тях. И всъщност крайностите не са две, а повече, тъй като спектърът не е двуизмерен и има различни аспекти.

В настоящия момент пазарната икономика, с намаляване на административната тежест, с подобряване на бизнес климата, е правилният подход. Дори липсва нужда от дебат по тази тема, защото и лявото и дясното (в световен план) са се съгласили, че държавата не може да движи икономиката. Когато обаче започнем да решаваме конкретни проблеми, като изоставащи региони, образование, здравеопазване, сигурност, монополизирани сектори, тогава можем да видим конкретните измерения на по-левите и по-десните мерки.

Ние обаче не сме стигнали до там. Реформи няма (с малки изключения), за да спорим дали са леви или десни. Има въртене в кръг, кърпене на закони и нискокачествен лобизъм от типа „дайте да дадем“.

И колкото и всеки да разбира от „политика“, май никой не разбира от провеждане на политики. На тяхно място ни се предлагат фалшиви дилеми, като „ляво“ или „дясно“. Можем и да се вържем, можем да спорим по фейсбук стени и интелектуални форуми, да си слгаме етикети кой е по-по-най десен, да си пришиваме американски религиозен консерватизъм, немска християндемокрация или каквото друго е модерно, но единствената полза от това е, че в крайна сметка някой ще си сложи един или друг етикет, и ще поиска гласовете на избиратели, на които преди това е залепил същия етикет. Нелоша стратегия, разбира се.

Но ако дилемата е ориенталско ляво срещу махленско дясно, „na6i 4itavi hora“ ляво срещу мутренско дясно – не, мерси.