Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/chie-e-mvr/

Окървавеният протест на футболни фенове срещу БФС предизвика една изтраяла от ден до пладне дандания да подаде ли оставка вътрешният министър Калин Стоянов заради полицейската жестокост. Премиерът Николай Денков поиска от него да осъди насилието на униформените. Стоянов отговори, че по принцип не толерира насилието и че виновните, било то граждани или полицаи, „ще понесат отговорност“. И акад. Денков остана доволен от този знак.

… казах, че ако министърът продължава да си затваря очите и да замазва проблемите, щях да си тръгна. Министърът тръгна в правилната посока. Надявам се да извърви този път докрай.

Ерго няма да си тръгне, както беше обявил. Неуместно в политически план изявление на Денков, тъй като министър-председателят иска оставки от министрите си и си тръгва, когато политическата сила, която му е гласувала доверие, го оттегли. 

Но настоящата ситуация изкара наяве тайни на т.нар. сглобка, например че министърът на вътрешните работи не е номинация на ПП–ДБ, а на ГЕРБ. Досега публично известното беше, че представител на ГЕРБ в правителството е само Мария Габриел, която е вицепремиер и министър на външните работи, а след ротацията през март ще заеме поста министър-председател. 

Кой посочи Калин Стоянов?

Изборът на Калин Стоянов за министър на вътрешните работи в кабинета „Денков–Габриел“ изненада. Като директор на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“ (ГДБОП) през декември 2021 г. той беше обвинен, че е оказвал натиск върху една от прокурорките, наблюдаващи разследването за пране на пари, свързано с авансовите плащания за строителство на магистрала „Хемус“. Онези 53 млн. лв., теглени от оперативно интересни лица кеш на гише и прибирани в сакове. Според Софийската районна прокуратура Стоянов е искал да бъде смекчено обвинението на Борислав Колев, ако той даде обяснения по случая. Стоянов, тогава директор на ГДБОП, отрича, обяснявайки, че само се е интересувал защо не е бил разпитан Колев. В крайна сметка продължилото година разследване е прекратено няколко месеца преди Калин Стоянов да стане министър.

Към днешна дата и министърът на вътрешните работи, и съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков в телевизионни интервюта открехват вратата към начина, по който са правени назначенията в кабинета, спестявайки каквото не им отърва. Но пък от премълчаното от единия и казано от другия може да се сглоби част от истината. Според Стоянов цели два дни Кирил Петков го увещавал – изразът е „ми се молеше аз да стана министър на вътрешните работи“, а с Петков го свързал настоящият заместник-шеф на ДАНС Петър Петров. Но по онова време Петров не заемаше този пост – беше избран за депутат от ПП–ДБ. Преди това е бил съветник в премиерския кабинет на Кирил Петков и има кариера в контраразузнаването. Неофициално е известно, че е номинацията на ПП–ДБ за шеф на ДАНС, ако настоящият – Пламен Тончев, бъде освободен.

Кирил Петков пък заяви, че Стоянов е кадър на ГЕРБ, с обяснението, че го е взел като експерт. „Номинациите на ПП–ДБ са ясните политически лица, които са бивши депутати. Зад тях заставаме чисто партийно на 100%“, каза той. Но бившите депутати са неколцина – строителният министър Андрей Цеков, правосъдният Атанас Славов, транспортният Георги Гвоздейков. След като прибавим към тях Денков, министъра на финансите Асен Василев, на туризма Зарица Динкова, на електронното управление Александър Йоловски, познати от предишния кабинет на Петков, за една част от членовете на правителството, които оглавяват ключови министерства, не е ясно кой е „подал“ експертните имена. Например за енергетиката, оглавявана от Румен Радев, за икономиката и индустрията, начело с Богдан Богданов, или за земеделието, което е ръководено от Кирил Вътев. 

За МВР беше много важно този човек да не бъде политически обвързан, защото идваха местни избори, трябваше да бъде максимално неутрален. И започнахме и от ПП–ДБ, и от ГЕРБ да се подават експертни имена… Калин Стоянов беше подаден като експерт от ГЕРБ [или от Мария Габриел, или от Борисов, Петков не помнел кой от двамата, но едва ли има съмнение, че го подава лидерът на ГЕРБ – б.а.], като ние обаче, преди да се вземе каквото и да е решение, отидохме да го интервюираме. Когато аз отидох да говоря с него, той казва, че аз съм първият човек, който говори с него… Защо ние решихме, че си заслужава да направим такова предложение? Защото видяхме, че той беше разследвал чувалите с магистралите и тази тема.

Това с магистралите не е много убедително – изглежда, че „интервюиращите“ не са разбрали какво точно е вършил Стоянов. Как иначе щяха да го подадат като експерт от ГЕРБ, ако се е заел да разследва „Хемус“, ключов обект на Бойко Борисов?!

Оплетените обяснения кой кого е посочил за пост в правителството, показаха, че ГЕРБ и ПП–ДБ са договаряли министри в правителството на Денков–Габриел, което не е само на ПП–ДБ, и така саможертвата на ГЕРБ, отказали се да правят кабинет с първия мандат, не изглежда толкова значима. Обществото пък не е наясно кой още освен Стоянов е министър на ГЕРБ – и дали е само на ГЕРБ, или и на ДПС. И двете политически сили защитиха Стоянов, а председателят на парламентарната група на ДПС Делян Пеевски даде да се разбере, че е имал и срещи с вътрешния министър и – в тон с ГЕРБ – че самият министър споделял за опити за влияние върху него. 

Каза, че има опит за влияние за назначаване на полицейски шефове.

Бойко Борисов пък заяви, че назначенията в МВР са експертни и са правени от ПП–ДБ, а не от ГЕРБ.

Когато дойде темата МВР, аз им казах, че трябва да е експерт, професионалист, отдалечен от всички. Предложих да се избира от наличните – назначени от тях по тяхно време години наред или от президента Радев служби. […] Казах да изберем между шефа на полицията, на БОП-а, на жандармерията. Той отиде, консултира се и след това предложиха Калин Стоянов. Аз се съгласих. Аз не съм говорил с него, не съм го убеждавал, не съм се срещал.“

Това сглобяване на кабинета, изяснило се на петия месец от дейността му, показва, че управлява коалиция, съвсем истинска, просто споразуменията не са публично известни. Липсата на разписано коалиционно споразумение ги улеснява. Ако протестът срещу БФС не се беше окървавил, нямаше и да се разбере за механизмите на сглобяването.

Негативната селекция

Проблемът с МВР обаче не е само в начина, по който е избран министърът, проблемът с МВР е много преди Стоянов, много преди Бойко Рашков, Цветан Цветанов и всички изредили се на ул. „Шести септември“. Проблемът е в начина, по който работи МВР, по който политиците употребяват МВР, а също и в негативната селекция на кадри за правоохранителните органи. 

Освен публично известното – че обслужва политическата сила на власт, – МВР функционира на кланов принцип: родово-семейните връзки оказват влияние при назначенията, а всяка управляваща партия е оставила свой кадрови отпечатък. При следващите на власт тези хора просто ги „скатават“, преназначавайки ги на други позиции в системата. Вътрешното министерство е пълно с такива назначения, довели със себе си и още „свои“ – подобно на политиците, и те се обграждат с лоялни подчинени. Повечето гледат да избутат до пенсия, за да получат заплатите накуп. Не странят от подкупите. Такава среда бързо деморализира – ако човек не иска неприятности, се примирява или просто напуска. 

Колко полезно за сигурността на гражданите и правовия ред е такова МВР… Отговорите на реторичния въпрос винаги са болезнени. Окървавеният протест срещу БФС разкри, освен лошия подбор, и брадясалия проблем на МВР – слабото или никакво обучение на кадрите в системата. Години наред, през куп правителства, бюджетът на Вътрешното министерство се изяжда от заплатите, които при това непрекъснато растат, а полицаите не спират да се оплакват от липса на добро облекло, качествена защита и др. В тазгодишния бюджет МВР получи 10% ръст на възнагражденията и допълнителни 100 лв. за някои длъжности. В бюджета за 2024 г. също са предвидени повишения на заплати в Министерството.

Какво толкова! Полицаите бият, политиците лъжат – това им е работата, нали? Банално утешение. Но червената линия, при която един полицай превишава правомощията си, за да наруши човешки права, е все по-проблемна и в развитите, и в неразвитите демокрации – защото протестите стават все по-силни и яростни.

Във Франция например за първите четири месеца на тази година се състояха над 3800 протеста – по изчисления на Bloomberg, срещу вдигането на възрастта за пенсиониране от 62 на 64 години. Демонстрациите и гражданското недоволство изкараха по улиците и площадите на Франция хиляди полицаи и доведоха до сериозни сблъсъци и дори до смъртта на 17-годишен младеж, застрелян от полицай. Но вътрешният министър Жералд Дарманен неизменно отхвърляше обвиненията в насилие. След остри критики от страна на Лигата за правата на човека (Ligue des droits de l’homme – LDH) и предприетите от нея съдебни действия срещу „несмъртоносните оръжия“, използвани от органите на реда, той дори я заплаши със спиране на държавното финансиране. На една от демонстрациите на земеделски производители и екоактивисти срещу изкуствени водоеми, които извличат подпочвените води, френското МВР е изпратило 3000 полицаи, 4 танка, 9 хеликоптера и водни оръдия.

Какво става с българските полицаи, разследвани за произвол след протеста срещу БФС? Образувани са дисциплинарни производства срещу трима служители за превишаване на полицейските правомощия и те са отстранени от длъжност. По информацията от СДВР срещу други двама тече проверка, която ще определи степента им на виновност. И понеже някой все пак трябваше да бъде уволнен, това беше заместник-министърът на вътрешните работи Стоян Темелакиев – не министърът, нито пък главният секретар на МВР Живко Коцев.

Протестът на футболните фенове се окървави, но недостатъчно, за да подаде оставка министърът на вътрешните работи. При смърт в резултат на полицейско насилие, креслото на Калин Стоянов щеше да изстине. И щеше да седне друг калинстоянов, подаден от някой бойкоборисов.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/igrite-s-derogatsiyata-i-lukoil/

Политиката и петролът винаги са били скачени съдове и България, на чиято територия е най-голямата рафинерия в Югоизточна Европа, не прави изключение. За бургаското предприятие, собственост на най-голямата частна руска компания – „Лукойл“, но главно за българските потребители и държавата, въпросът е кой ще го притежава в близко бъдеще и кой ще се възползва при евентуална сделка и/или необходимостта от бърз внос на горива. 

Смяна на собствеността

Темата излезе на дневен ред след европейското ембарго за внос на руски суров петрол по море, но също и в контекста на засилващите се европейски санкции срещу Русия. Целите на Европейския съюз са до 2030 г. да премахне изцяло енергийната си зависимост от Русия от нефт и газ. България получи изключение от петролното ембарго за две години и половина – до края на 2024 г., по искане на тогавашния премиер Кирил Петков („Продължаваме промяната“) миналото лято. Но в Италия се наложи „Лукойл“ да продаде рафинерията си в Сицилия буквално за няколко месеца – за 1,5 млрд. евро по информация на Financial Times. 

Тези обстоятелства създадоха обосновани предположения, че същата съдба ще сполети и „Лукойл Нефтохим“ – и премиерът Николай Денков, и министърът на финансите Асен Василев неслучайно обявиха, че е проявен инвеститорски интерес. От Litasco – швейцарската компания, собственик на „Лукойл“, отрекоха, но неписаното правило е, че шумът при такива сделки вреди. Освен рафинерията, „Лукойл“ притежава и над 220 бензиностанции, нефтобази, складове, продуктопровод и др. („Газпром“, който миналата пролет прекрати едностранно доставките на газ за България, вече продава бензиностанциите си.) Запитан за евентуална сделка, тази седмица министър-председателят каза, че знае за интерес от различни страни, но правителството не е част от преговорния процес. 

Интерес има, но дали са напреднали преговорите, никой от нас не може да каже.

Схемите са две: едната е Litasco да продаде българската си компания, другата – най-напред в рафинерията да влезе особен търговски управител, на когото се разрешава да управлява максимум 12 месеца според Закона за контрол по прилагане на ограничителните мерки с оглед на действията на Русия, дестабилизиращи положението в Украйна. Този управител се избира по предложение на правителството, отговорен е пред Народното събрание и е контролиран от парламентарната Комисия по икономическа политика и иновации. Неин председател е Хамид Хамид от ДПС. 

Законът не дава право на особения търговски управител да се разпорежда със собствеността, но чрез него държавата би могла да повлияе на евентуални инвеститори. Той поема оперативното управление, когато има опасност от засягане на националната сигурност или от нарушаване на ограничителни мерки от международни организации, задължителни за България. 

Ето че тази седмица председателят на парламентарната група на ДПС Делян Пеевски и председателят на енергийната комисия в 49-тото НС Делян Добрев от ГЕРБ сезираха прокуратурата, че „Лукойл“ нарушава европейските санкции. Повод стана разследване на изданието „Политико“, според което рафинерията e преработвала и продавала в чужбина, включително и в страните от ЕС, горива, произведени от руски петрол. Според ДПС компанията го е правила под прикритието на износ за трети страни, претоварвайки ги в открито море. „Лукойл“ отрече и заяви, че ще съдейства на прокуратурата. Агенция „Митници“ в публично изявление опроверга твърденията на политиците, че бургаската рафинерия нарушава условията на получената дерогация за износ на нефтопродукти. Премиерът Денков също каза, че няма данни за нарушения на санкциите.

Пресата се засилва

Властта обаче постепенно увеличава натиска върху руската компания. През септември концесията на руската компания за пристанище „Росенец“, откъдето влиза целият суров петрол, който рафинерията преработва, бе прекратена. Сега държавата оперира порта чрез предприятието си „Пристанищна инфраструктура“.

Парламентът прие и законова промяна в срок от 12 месеца 100% от задължителните запаси на нефт и нефтопродукти да се съхраняват на територията на страната. Преди това ограничението за съхраняване на горива за извънредни ситуации в друга държава членка на ЕС бе 50%.

Подобно изискване означава, че са необходими нови складови бази, а това ще рече и инвестиции за строителството им – 300 млн. евро според министъра на финансите Асен Василев. 

След като възроптаха търговците на горива, според които срокът е твърде кратък, за да успеят, се ядосаха и от ГЕРБ и ДПС. Те поискаха да се върне ограничението за 50-те процента до 30 юни 2024 г., а след това до 30% от всички запаси да бъдат държани в чужбина, както и Държавният резерв да поеме управлението на базите за съхранение на горива на „Лукойл Нефтохим“ в страната. Така дни след обнародването на първоначалната промяна в Държавен вестник бе върнато старото положение с аргумента, че предишната разпоредба обслужва „Лукойл“, който държи 92% от складовете.

„Лукойл Нефтохим“ трябва да внесе и още 270 млн. лв. данък печалба в добавка към авансовата вноска от 89 млн. лв., направена по-рано през годината. Служебният премиер Гълъб Донев обещаваше постъпления от поне 600 млн. лв. годишно, след като компанията премести дейността си в България от 2023 г., но няма и помен от тях. Причината за очакваните милиони е, че от тази година освен 10% данък печалба „Лукойл“ трябва да плаща и „солидарна вноска“, определена от Европейската комисия на 33% от реализираната свръхпечалба на петролните и газовите компании в ЕС заради високите цени на горивата. Но със законови промени 33-те процента бяха повишени на 50 за последното тримесечие на 2023 г. Правителството разчита на тези средства, тъй като милионите по Плана за възстановяване и устойчивост може и да не бъдат получени до края на годината (на тяхната липса се дължи и дефицитът в бюджета).

Рафинерията е задължена да прави и вноски във фонд „Сигурност на електроенергийната система“, които се равняват на ценовата разлика между евтиния руски петрол „Уралс“ и европейския сорт „Брент“. Мярката беше предложена от Делян Добрев – за да се финансира подпомагането на транспортните разходи на уязвимите групи, но санкцията за неизпълнението ѝ е нищожна – 10 000 лв. Законът така и не бе задействан заради заложеното в него изискване за нотификация от ЕК, макар да не бе необходима, а служебното правителство така и не я поиска от Брюксел. Кабинетът на ПП–ДБ поиска такава нотификация и разработи и схеми за подпомагане.

Въпреки това Добрев непрекъснато атакува кабинета на Денков с любимите си въпроси защо не прибира 73 стотинки (най-напред беше левче) от цените на горивата. България потребява годишно около 2,5–3 млн. тона от произвежданите от рафинерията близо 7 млн. тона горива, останалата продукция е за износ. Но не и за Украйна. Украинските спецслужби вкараха в забранителен списък петролните бази в Бургас, Варна, Пловдив, Бяла, също и на „Инса Ойл“ в Белозем, тъй като Киев прекратява вноса на руски горива. Всеки търговец, който иска да вкара петролни продукти, трябва да представи пълна документация за произхода им.

Пеевски се подготвя отрано 

През септември 49-тият парламент прие на първо четене законопроект за скрининг на преките чуждестранни инвестиции от над 1 млн. лв. Като негов основен автор е представен Пеевски. Ако законопроектът бъде приет, това означава, че инвестиции от над 1 млн. евро (колкото луксозна къща в София), свързани със сигурността и обществения ред, ще се разрешават от специално създаден за целта Междуведомствен съвет. Енергетиката попада в обхвата. Председател на Съвета би следвало да е един от заместник-министрите на иновациите и растежа, а десет министерства и спецслужби да имат представители в него. 

Чуждестранните инвеститори са длъжни да подават заявление за разрешение чрез Българската агенция за инвестиции (БАИ). Механизмът, макар и изискван от ЕС по силата на Регламент 2019/452 и мотивиран с бариера пред проникването на руски капитали, до голяма степен повтаря схемата, действала за „златните паспорти“. И при нея БАИ издаваше сертификати за инвестиции и така гарантираше, че са направени. Приеме ли се скринингът, през него ще мине и кандидатът за „Лукойл“, а властта ще определи става или не става.

Сега обаче отпадането на дерогацията е инструментът за извиването на ръцете на правителството. Отново тандемът „Деляновците“ иска премахването ѝ в 3-дневен срок. Предупрежденията в доклад на ДАНС, че горивата ще поскъпнат, обаче бяха чути от парламента, който отхвърли законопроекта им на първо четене. Интересно е, че правителството и ПП–ДБ приемат аргументи от ДАНС, чийто шеф настояват да бъде сменен. Едва ли Пеевски и Добрев са вярвали, че законопроектът им ще бъде приет – така ще предизвикат гражданско недоволство при хаос на пазара и повишение на цените. Но пък продължават с натиска върху правителството и премиерът Денков свика дори Съвета по сигурността заради искането им. 

Няма съмнение, че срокът, договорен от правителството с „Лукойл Нефтохим Бургас“, ще бъде съкратен – парламентът беше приел отпадането на дерогацията да стане по график до 1 октомври догодина. Предложението на ПП–ДБ е това да бъде през март – тогава е насрочена и ротацията между ГЕРБ и ПП–ДБ. Начело на правителството ще застане Мария Габриел, Денков поема поста министър на образованието, а най-вероятно ще има и смени на министри.

До отпадането на дерогацията, когато и да е тя, рафинерията трябва да е готова да премине изцяло към преработване на неруски петрол. Пред bTV съпредседателят на ПП Кирил Петков заяви, че към момента тя преработва около 48% неруски нефт – останалата част е руски. Цялостното му премахване не може да стане изведнъж, тъй като може да предизвика повреди и аварии. Тестването на различните сортове отнема време, а след определянето им следва и сключване на договори за доставка. Преминаването към преработка на неруски нефт означава, че вече няма да има танкери от Новоросийск, които стигат за 36 часа до порт „Росенец“, а за поне 600 часа и преминават през Босфора, както обясниха наскоро от „Лукойл“.

Пропагандни балони

Излиза, че ГЕРБ и ДПС са евроатлантическо(то) мнозинство в 49-тия парламент, защото настояват незабавно да отпадне дерогацията – за да не финансират руските пари от петрол войната срещу Украйна. Пеевски предупреди ПП–ДБ да прочетат знаците и да не рушат това евроатлантическо мнозинство. Може ли да се вярва на тази формална истина, твърдяна от санкциониран по Глобалния закон „Магнитски“?

Регулярно е участвал в корупция, като си е служил с търговия с влияние и подкупи, за да се защити от обществен контрол и за да упражнява контрол върху ключови институции и сектори в българското общество.

Не може да ѝ се вярва, защото през вече продадената медийна група на Пеевски нахлу проруската пропаганда. Защото в съюз с Цветан Василев и руски капитали бе наложена КТБ. Защото нищо от делата му не потвърждава евроатлантическата каузалност. Конверсията на Пеевски е възможна само ако има бизнес интереси. 

И той, и БСП обаче твърдят, че управлява „прокремълски кабинет“. Пеевски дори отиде по-далеч, наричайки гласувалите срещу светкавичното отпадане БСП и „Възраждане“ и въздържалите се от ПП–ДБ „коалиция Путин“. Съидейникът му Делян Добрев пък отсъстваше от пленарната зала.

По БНР политологът проф. Димитър Вацов коментира: 

Става дума за един по-цялостен пазарлък от страна на ГЕРБ и ДПС – значителна част от икономическите лостове на държавата да дойдат пак при тях. 

Подготвяйки ротацията, те се пазарят както и за бюджета за догодина, а стрелите са насочени към финансовия министър, смята той.

Радикализирането на ГЕРБ и ДПС по отношение на „Лукойл“ е повече от странно. От приватизацията на „Нефтохим“ досега „Лукойл“ се е превърнал в синоним на обгрижван от държавата монопол, успешно и законово избягвал плащането на данък печалба в България повече от 15 години. За първи път го направи през 2022 г. с едни 75 млн. лева. (Без)действието на българските регулатори в лицето на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) спомогна за диктатурата на пазара на едро. Едва в края на 2021 г., когато политическата конюнктура се беше променила и ГЕРБ и Бойко Борисов вече не управляваха, КЗК изведнъж забеляза, че „Лукойл“ злоупотребява с господстващо положение, тъй като не допуска други до данъчните си складове за горива и до продуктопроводите си – така пречи на вноса на горива и на конкуренцията на пазара. Комисията, начело на която е кадър на ГЕРБ, санкционира „Лукойл“ с близо 68 млн. лв. и заради ценови натиск върху конкурентите на пазара.

Демонстрирайки сила, ГЕРБ и ДПС провалиха гласуването на втория вот на недоверие към правителството, поискан от БСП заради провал в политиките по сигурността. Сега парламентът се намира в безпрецедентната ситуация на неприключило прегласуване на вот на недоверие, тъй като кворумът в пленарната зала беше провален. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, чийто партньор на карти дълги години бе директорът на „Лукойл България“ Валентин Златев, заяви в кулоарите, че „Лукойл“ е частна компания, пряко подчинена на Кремъл, след като по-рано БСП обвиниха мнозинството, че искат да си я разделят.

Как така заради тоя петрол пусти и тези пари явно са готови да падне правителството, да се съберат с опозиционните уж партии – „Възраждане“, ИТН и БСП, и това да е по-важно от правителството.

Ако Борисов желаеше правителството да падне, ГЕРБ щяха да участват в гласуването, но те не искат – искат си такса спокойствие от ПП–ДБ. До насрочения пети опит за гласуване на вота на недоверие в сряда, 22 ноември, има няколко дни за договаряне с лидерите на ПП–ДБ.

А Пеевски какво – страхува ли ги…?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-vanya-grigorova-za-malko-ne-stana-kmet-na-sofiya/

На втория тур на местните избори в София кандидатът на ПП–ДБ Васил Терзиев спечели с едва около 1,3 процентни пункта пред конкурентката си Ваня Григорова, подкрепена от БСП, „Атака“, комунистически и русофилски партии. Тази разлика се стопява до едва около 0,5%, ако вземем предвид не само гласувалите, а всички имащи право на глас. Малко повече от 2/3 от гласоподавателите в София не са отишли до урните. Реално Васил Терзиев е избран с гласовете на около 16,5% от софиянците, а Григорова са подкрепили към 16%. За да си го представим нагледно, разликата между двамата от около 4800 гласа е колкото два пъти учениците в най-голямото столично училище – 18. СУ „Уилям Гладстон“. Затова не беше изненада, когато Ваня Григорова заяви, че ще оспорва резултатите по съдебен ред.

„Почервеняване“ на София?

Вечерта след изборния ден политолози и прочее с леви убеждения се надпреварваха да говорят по националните телевизии как имало силен „социален вот“ в София. И как дългогодишното дясно управление на столицата довело едва ли не до ляв ренесанс.

Председателката на БСП Корнелия Нинова побърза да пришие високия резултат на Григорова на ревера на БСП и най-вече на своя собствен. Тя удобно „забрави“, че номинирането на синдикалистката стана въпреки волята ѝ. И че лично тя я саботираше на практика до втория тур, призовавайки я да се разграничи от репликата на Бойко Борисов, че държавна собственост (Григорова) е за предпочитане пред Държавна сигурност (Терзиев).

По-сериозното вглеждане в изборните резултати обаче опровергава интерпретациите за олевяването на София. Гласувалите за листата на БСП за Столичния общински съвет (СОС) са 56% от всички подкрепили Григорова на първия тур и едва една четвърт (26,7%) от далите гласа си за нея на втория. А друга идентифицираща се като лява партия, влязла в СОС, няма.

Тезата за социалния вот в столицата не се потвърждава и от избора на кметовете по райони. 19 от 24-мата районни кметове са от ПП–ДБ, трима – от ГЕРБ и двама – независими (този на Студентски град през 2019 г. е спечелил като номинация на ДБ, а колегата му от Нови Искър през 2015 г. е бил кандидат на Реформаторския блок). От тях Ваня Григорова би могла да намери общ език единствено с преизбрания кмет на район „Изгрев“ Делян Георгиев. При предишния мандат той беше единственият районен кмет на БСП в София, но Столетницата го низвергна заради позициите му в защита на електронното гласуване и на сегашните избори беше издигнат от ПП–ДБ (по предложение на „Спаси София“). Георгиев обаче беше против именуването на алея „Героите на Украйна“ и площад „Борис Немцов“ в близост до Руското посолство.

Какво конкретно казват резултатите?

Може да се каже просто: Васил Терзиев спечели, Ваня Григорова загуби, за какво е цялата драма? Въпросът е не само в близките резултати, а и в коренно различните изходни позиции. Терзиев беше сочен за фаворит от самото начало. Единствен риск пред неговата кандидатура изглеждаше евентуален силен кандидат, подкрепен от ГЕРБ, какъвто не се появи. А на номинацията на Григорова, приета с резерви дори от БСП, не се гледаше сериозно. Самата БСП никога не е печелила местни избори в София.

За разлика от Григорова, на първия тур резултатът на Терзиев (119 121 гласа) надхвърли със съвсем малко подкрепата, дадена за листата на ПП–ДБ–СС за СОС (112 087 гласа). На втория тур съоснователят на „Телерик“ успя да привлече още почти 56 000 избиратели. Синдикалистката от своя страна обаче увеличи резултата си повече от двойно, спечелвайки близо 90 000 нови гласа.

Откъде идват гласовете за Григорова на балотажа? По данни от екзитпола на „Алфа Рисърч“, зад нея са застанали цели 46% от подкрепилите кандидата на ГЕРБ Антон Хекимян на първия тур. За сравнение, тези от тях, които са гласували за Терзиев, са 38%. Очаквано, огромната част (84%) от избирателите на кандидата на „Възраждане“ Деян Николов са застанали зад Григорова, както и 55% от гласувалите за Ивайло Вълчев от ИТН. Дори една четвърт от „сините“ последователи на Вили Лилков са пуснали бюлетина за нея.

Един майтап с реални измерения

В електорален план най-голяма тежест имат именно онези 46% от избирателите на Хекимян, опровергаващи дългогодишната мантра „ГЕРБ ни пази от комунистите“. Те, изглежда, са се вслушали в Бойко Борисов, който заяви, че държавна собственост е за предпочитане пред Държавна сигурност. Той впрочем приписа тези думи на Антон Хекимян, но доскорошният директор на новините на bTV не беше казал това. Точните му думи бяха „предстои труден избор между Държавна сигурност и държавна собственост“; той не направи оценка кое от двете е по-добро.

В присъщия си стил след няколко дни Борисов промени позицията си, като заяви, че се бил пошегувал, и призова да се гласува за Терзиев. Шегата му обаче имаше сериозни последствия. Както в онзи виц за претъпкания автобус, в който мъж натрапчиво опирал определена част от анатомията си о пътничка. На протестите ѝ само отговарял, че си прави майтап. „Махнете го най-сетне този майтап от мене!“, не издържала накрая жената.

По-сериозните причини

Повърхностно и неточно би било обаче да отдадем резултата на Григорова единствено на една реплика на Борисов. Както думите му, от които се отрече, бяха израз на разочарованието му от ниския резултат за ГЕРБ и Хекимян на първия тур в София, така много гласоподаватели, идентифициращи се като „десни“, вероятно са дали гласа си за Григорова напук. Без да очакват, че е възможно тя да спечели. За други вотът за нея е бил израз на антисистемност.

Трябва да се признае, че Ваня Григорова направи силна кампания. Тя беше наясно какви са избирателите ѝ и какви послания работят за различните групи от тях. Соцносталгици, путинофили, работници, хора от крайните квартали, „нови“ софиянци от провинцията, националисти, антиглобалисти, хора с увреждания – тя имаше точните думи за всички тях.

Кандидатурата на Васил Терзиев беше най-малкото общо кратно, около което успяха да се обединят ПП, ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“. Тя обаче стана общо кратно и за избирателите; не успя да ги обедини и мотивира. Мнозина така и не можаха да преглътнат ДС родословието на Терзиев. Други биха предпочели кандидатът да е Трайчо Трайков, Борис Бонев или арх. Любо Георгиев. Към това се прибавят също масираната кампания срещу Терзиев и фактът, че всички останали партии са против ПП–ДБ, съответно и против кандидатурата им за кмет на София.

Предизборната кампания не успя да преодолее тези начални дефицити. Въпреки личностните качества на Васил Терзиев, образът му така и не придоби плътност. Той си остана привлекателен най-вече за ИТ сектора, от който произлиза. Послания като „да мечтаем повече“, каквито той отправяше, звучаха кухо и инфантилно. Комуникационните експерти, стоящи зад кампанията, не изглежда да имаха реалистична представа що за хора са избирателите в София и какво имат нужда да чуят.

Да не говорим пък за представянето на визионерски концепции за развитието на града, които да вдъхновяват. И Борис Бонев, и Любо Георгиев имат да предложат достатъчно в това отношение, но малко от идеите им станаха теми в кампанията на Терзиев.

София не е червена, но не е и синя

Резултатите от местните избори в София са хубав повод изследователите, анализаторите и комуникационните експерти да предефинират досегашните си представи за населението на столицата. Както не е вярно, че софиянци внезапно са станали леви, така и вече не е валиден митът за „синя“ и „дясна“ София.

За коалицията „Синя София“ са дали гласа си едва 1,43% от всички гласоподаватели в столицата, а за кандидата ѝ за кмет Вили Лилков – 2%. Призивите за събаряне на Паметника на Съветската армия не изиграха особена роля в кампанията. Фактът, че Васил Терзиев е предприемач, натрупал милиони, предизвикваше повече критики и враждебност, отколкото одобрение.

Васил Терзиев ще бъде кмет на столицата в следващите най-малко четири години, ако ново преброяване на гласовете не доведе до обрат в резултата. Скоро ще престане да е тема с колко малка преднина е спечелил. Е, освен за БСП и за самата Ваня Григорова, която вероятно ще се опита да капитализира политически успеха си. Това, което не трябва да представа да бъде тема, е, че освен че расте, София се и променя. А за да се управлява един град, той трябва да се разбира.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/imame-ostra-nuzhda-ot-yasnota-i-pronitsatielnost-razgovor-s-galin-stoev/

Преди „Хага“ по-скоро не сте правил политически театър?

Не, поне не мога да се сетя, не съм си поставял въпроса за политически театър и какво представлява. Това е и чисто поколенчески въпрос. Израснах във време, в което говоренето за политика, в късния соц, беше безсмислено занимание.

Защо?

Тогава бяхме тийнейджъри и това е моментът, в който започваш да си задаваш малко по-конкретни въпроси: в какво живееш, в какъв тип общество и политическа среда? По онова време имаше няколко интересни движения, свързани най-вече с „Екогласност“, с дисидентската идея, и на тази възраст на човек му става интересно да се порови малко повече. Имах шанса да бъда част от поколение, което се оказа на площадката, когато една система сменяше друга, и ние бяхме абсолютно неподготвени, нямахме абсолютно никаква политическа култура. Населението масово нямаше такава. Имаше идеологеми, които не се поставяха под въпрос. Сблъскахме се с нов начин, по който трябваше да декодираме света и да се учим да бъдем свободни.

Това незнание даде ли повече свобода?

Свобода – трудно мога да кажа, имаше нюанси на свобода, имаше много повече слободия. Имаше и едно парадоксално отдръпване от всичко политическо, защото, когато моето поколение започна да работи, нещото, което можехме да предложим в момент на пълен разпад на системата, се оказа някакъв краен индивидуализъм, който тогава изглеждаше доста симпатичен. Говоря за първите ни работи. За самоосъзнаване и конструиране на политическа култура и политическо говорене отива много време, аз мисля, че все още се уча.

Как протече за Вас този период на учене от 90-те до днес?

Беше дълго пътуване, свързано и с това, че някъде от началото на века прекарвах повече време извън България. Съвпадна и с отварянето на границите, и със сблъсъка с друга култура и с друга политическа култура. Със сблъсъка с т.нар. свободен свят, който не познавахме, но проектирахме върху него, правехме пренос върху него на всичко, което ни липсваше в нашия си контекст. В нашите – по онова време – объркани и незрели мозъци всичко хубаво и адекватно се случваше отвъд желязната завеса, а всичко лошо и нефункциониращо ставаше у нас.

Този сблъсък със свободния свят – защото прекарах доста време в Англия, Германия, Белгия и Франция – също разтърси едни дълбоки устои и представи, които имах, за това кои сме ние, къде сме, за какво се борим и към какво се стремим.

Помня първото ми излизане, имах по-дълъг престой в Англия още като студент. Беше голям шок. Имах ясното чувство, че светът се е придвижил напред, а ние сме гледали в обратната посока и сме изпуснали всички тези процеси. Не съм сигурен, че мога да бъда представителна извадка, но ми се наложи да преразгледам основите на това що е политика и говорене за нея и дали имат въобще място в театъра.

Днес възможно ли е това наваксване, ако погледът е обърнат в по-човешка и морална посока?

Да, мисля, че нещата са свързани, мисля, че има по-различно ниво на осъзнатост. То е свързано и с факта, че имах възможност да прекарам време в истински граждански общества и да наблюдавам как те могат да моделират и модифицират политиката. Нещо, което в България беше трудно да си представя. От друга страна, при мен се връща със задна дата това, което бих могъл да определя като травматична опитност от соца, която тогава не съм можел нито да формулирам като такава, нито да обясня, но в чисто човешки план се е трупала някаква непоносимост към това време и към начина, по който системата третира човека. И днес, на стари години, мисля, че успях да намеря пресечни точки между тази стара травма и фрустрация, която нося в себе си, и едно по-различно самоосъзнаване в рамките на политическата ситуация днес.

Може ли да се каже, че хвърляте мост между израстването си по време на социализма и казването на истината от устата и въображението на дете, на тийнейджър, в лицето на тирана, както е в „Хага“?

Точно така, да, в този смисъл, предполагам, има и някакъв психоаналитичен момент, но не е нужно да навлизаме и в него. Иначе, ако махнем склонността ни към черногледство и оплакване, мисля, че България доста е еволюирала от 90-те, и намирам това за положително. Днешна България не е тази отпреди трийсетина години. Това е свързано най-вече с интегрирането ни в съюзи, изградени на други принципи, различни от принципите на соца – Европейския съюз, на първо място, и НАТО. Това е шок, разбира се, за голяма част от обществото, най-вече за по-възрастните. Но интеграцията поставя страната и обществото на друг път и задава други посоки. Въпросът вече е доколко обществото е готово за тези нови посоки, да участва в говоренето за тях и да се самоосъзнае като свободно общество в рамките на демократичния консенсус. И оттук насетне да поеме отговорност за собственото си развитие в този контекст.

В този ред на мисли според Вас към днешна дата България колонизирана, деколонизирана или държава в процес на деколонизация е?

Сложен въпрос. Имаше моменти, в които бяхме убедени, че България е свободна държава, за да осъзнаем, десетилетие или две по-късно, че всъщност е колония и винаги е била такава. Има моменти, в които си казваме, че деконструираме нещо и се изправяме пред огромна агентурна армия, която се занимава със запазването на хайката, със запазването на ретроградния тип мислене и позиции. Днес ние не сме по-различни от всичко, което се случва в света в момента. Имаме пълна фрагментираност на обществото и балони, в които се говори на определен език, но тези езици не комуникират помежду си. Няма вертикала, към която да се закачим и по която да се съизмерим, но тези процеси протичат и на световно ниво. България не прави изключение.

А театърът като колективно изкуство и жива среща, които създават пространство за различни версии, истини и перспективи за света, начин за интеграция на това общество ли е?

Да, това е много интересното, върху което експериментирам с „Хага“. Да открием виталната роля на театъра – отвъд буржоазната дефиниция, която той получава, отвъд това – не че в България говорим за него, – че така или иначе, няма изследване, което да покаже какъв тип публика ходи на театър – разбира се, една малка част от обществото. И когато намерим начин да провокираме дебат, изненада или шок през театрални средства и те успеят да докоснат по-дълбоко от повърхностната естетика или от доброто прекарване на вечерта в театъра, тогава вече играта започва да става интересна, защото театърът изведнъж показва страни или сили в себе си, надхвърлящи ролята, която сме му определили в общия пъзел.

Каква би била разликата между постановки на „Хага“ във Франция и в България?

Разликата е най-вече в това към кого се обръщаш, на кого говориш, каква е публиката. Това биха били две различни представления може би, не знам, защото хората, на които ще разказвам, са различни, с различен бекграунд и багаж, с различни контексти и история. Във Франция хората нямат особени съмнения кой кого е нападнал, оттам картинката е много ясна. Там хората не могат да разберат как може една държава да се докара до това положение и да извърши такъв акт на агресия. Те биха гледали това с желание да разберат, биха изследвали, биха гледали пътуването на детето през тази история, все едно са на сафари.

Като урок по човекознание, като антропология?

Да, точно така, докато в България заради идеята, че сме проксита на путинския режим, „Хага“ всъщност поставя зрителя в много по-дестабилизираща ситуация. Защото, освен че „Хага“ би разказала какво се случва в Украйна и какво се случва в Руската федерация, тя би разказвала и неща, които дебатират нашата идентичност като българи, като нация, като история и като митологеми, които сами сме изградили и сме пуснали в собствената си градина и които в един момент започват да ни моделират и управляват вместо ние тях.

Разказвачът в „Хага“ е дете, тийнейджър може би, но е и нещо повече, нали?

Да, разказвачът е събирателен образ на много деца, с които авторката се е срещала или е говорила, или е правила проучвания за историите им. Има нещо, което е хубаво да се знае и не съм казвал досега. Има момент в представлението, когато детето запява украинския химн. Някои от зрителите възприемат това като акт на чиста пропаганда, без да знаят, че зад тази сцена стои конкретна история. Разказ на едно от децата, които са били откарани на територията на Руската федерация за осиновяване. Та това дете, според разказа му, е претърпяло огромен тормоз, психически най-вече, и то споделя, че единствените моменти, в които е можело да се задържи в кондиция и без да се разпадне психически, са били, когато са го заключвали в тъмна стая, наказвали са го, защото отказва да говори на руски, и то тихо е пяло химна на Украйна. Тази сцена, както и повечето други, има скрита история, има реален аватар в действителността.

Как бихте разказал за какво става въпрос в „Хага“, на български или руски тийнейджър, или на дете?

Бих казал, че това е история за порастването, за превръщането на детето във възрастен, което при нормални условия се случва за няколко десетилетия, а в условия на война – в рамките на дни, понякога и на часове. Порастването е болезнен процес. Така както детето страда, за да стане възрастен, да научи достатъчно и да има опит, така и човешкото същество страда, за да може да се изкачи на някакво по-високо ниво на развитие. Това би било приказка за порастването, в която всички елементи, като понятията за добро и зло, са разместени и объркани до такава степен, че няма кой да ги преподреди и върне на местата им, освен най-слабия и най-чистия. Това е един от основните митове на човечеството. Популярен пример, за който сега се сещам, е „Властелинът на пръстените“. Там Фродо е натоварен с най-непосилната задача, която не може да бъде изпълнена от никого от по-зрелите и по-магични същества, защото те знаят, че ще се провалят в тази мисия. Те няма да могат да устоят на изкушението. Единственият, който може, е най-наивният, най-непредубеденият. Във „Властелинът“ това е Фродо, в „Хага“ това е детето.

Бихте ли правил отново политически театър в България?

Имам доста класическо театрално образование и изборите при мен са свързани и тръгват най-вече от срещата ми с текст или тема, която да ме вълнува и да влиза в резонанс с днешния ден и с това, което преживяваме на социално и интимно ниво.

Има текстове като „Образ и подобие“ на Радичков или „Персифедрон“ на Константин Павлов, но сякаш политическият театър и драматургия в България все още остават периферни?

Да, ние нямаме почти никаква традиция в това. Има такива светли примери, но те се броят на пръсти. Продължавам да мисля, че „Образ и подобие“ е великолепен текст и идея за проект; в главата ми тя беше свързана дълго време със ситуацията на дванайсетгодишното управление на ГЕРБ, примерно. Сега нещата малко се промениха, но Радичков е автор великан и дори когато пише политическа сатира, той успява да я пласира в едни метафизически пластове на съзнанието. Затова мисля, че и днес този текст би бил изключително силен, ако бъде насочен да говори за нашата дълбока идентичност и за кризата ѝ. След падането на Берлинската стена обществото ни продължава да търси своята идентичност и в него има отделни фракции, които си я представят по много различен начин. Тази фрагментация днес е изключително силно изявена, конфликтите са крайно изострени и на ментално ниво нашето общество е в състояние на война, макар че все още нямаме сили да си го признаем. А в състояние на война правилата се променят.

Как тогава може да съществува мир в България?

Не знам дали мога да отговоря, но мирът винаги е бил нещо, към което всички се стремят. Само че периодът, през който ние като общество преминаваме и който човечеството също прекосява днес, е период на огромни размествания, срутвания на някои устойчиви пластове и всъщност е момент на криза, която неминуемо ще ни задължи да преразгледаме основните си постулати за това как да се ориентираме и какво бъдеще искаме да имаме.

В политически план цялата световна система за сигурност също ще бъде преразгледана. Ние сме на прага на огромни промени и въпросът е дали в колективния облак и в колективното съзнание желанието за катастрофа е по-голямо от желанието за мир. В момента имам чувството, че желанието за катастрофа е по-голямо, а ако това е така, то катастрофа ще има. Не мога да предвидя под каква форма, но единствената надежда в случая е, че катастрофата е нещо, през което трябва да се премине. Тя е един вид месомелачка, стъргало, и тези, които успеят да преминат през нея и да запазят човешката си същност, ще трябва да се борят с ясно очертаващи се фракции в световен мащаб, работещи за пълно обезчовечаване, и техните проксита и в българския социален живот… Тук вече въпросът е дали ще излезем от този период абсолютно обезчовечени, или ще сме разбрали базисни неща и ще градим някаква обща визия за бъдеще.

Да разбираме, че Вие сте – по някакъв начин – стоически обнадежден?

Да, нямам и друг избор. Другото е да се хвърля в античен трагически плач, но такъв вече има достатъчно и няма защо да се прибавя към него. Мисля, че имаме остра нужда от яснота и проницателност, които да ни позволят да провидим бъдеще и надежда.

И от честност и искреност може би?

Това е задължително условие, но то влиза в рамките на личния живот на всеки един индивид и в този смисъл всеки, рано или късно, ще бъде поставен пред избор. И ще трябва да се определи, защото в състояние на война двете страни трябва да прегледат армиите и силите си. 

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/4162

Във връзка с твърденията, че заедно с Кирил Петков съм притискал или заплашвал министъра на електронното управление за поръчки, искам да кажа няколко неща:

1. Това са абсолютни лъжи. Никога не е имало такъв разговор – нито сме обсъждали поръчки, нито е имало заплахи за каквото и да било.

2. Ще съдействам максимално на компетентните органи за установяване на истината.

3. Нямам никаква представа каква е причината за такива твърдения. Надявам се всичко това да е нелепо недоразумение, а не част от политически сценарий.

4. 640 милиона са много пари, които няма как да се изхарчат за краткия хоризонт на правителството. Министерството, а по-рано държавната агенция, за цялото си съществуване от 2016 г. досега са похарчили общо около 135 милиона (по данни от СЕБРА).

5. Министерството не може да не прилага Закона за обществените поръчки, с изключение на ограничени случаи, в които възлага на Информационно обслужване, което е държавно. (Преразказът на разговора включва обвинение, че натискът е бил за това парите да се харчат без обществени поръчки)

Приел съм, че ще бъда обект на абсурдни политически атаки. Те са очаквани в предизборна обстановка и са част от калния терен, на който се намираме, докато опитваме да променим България.

Материалът Опровержение на твърдения на натиск от моя страна е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/terziev-vs-grigorova-dva-svyata-tri-izvoda/

През 1978 г. в София се раждат много деца, две от които, вече зрели хора, ще се изправят един срещу друг на балотажа за кмет на столицата на 5 ноември. 45-годишният Васил Терзиев, израснал в идеалния център на София, и 45-годишната Ваня Григорова, чието детство е преминало в населения с роми квартал „Христо Ботев“. 

Първият – развивал се единствено в сферата на частния бизнес, добре образован и успешен инвеститор в софтуерната индустрия, без ярки политически изяви до издигането му за кандидат-кмет. Втората – с биография на човек, преминал през нископлатени работи, синдикалист, антиглобалист, ярък социален популист. И двамата са съзрявали като личности по време на Прехода, разполовил и даже разтроил България, живяла дотогава в привидностите на „равенството и братството“ и на номенклатурната клептокрация. Терзиев стартира с фамилия на високи позиции в системата на бившите тайни служби и като част от алумните на Американския университет в Благоевград. Стартът на Григорова е като на мнозинството обикновени българи, утежнен допълнително от произхода ѝ.

На 45 днес, и двамата слагат начало на политическа кариера – той за кмет (но така и не поведе листата с общински съветници) и може би за премиер след това, тя – за кмет, но и за нова левица. Пълни противоположности са – като южните и северните квартали на София. Терзиев е възпитан и сдържан, Григорова е твърде напориста и емоционална, също и жизнена. 

Зададената като че ли по подразбиране прогноза от социолозите за първите двама в София – Васил Терзиев, кандидат на по-скоро либералната градска общност, срещу номинацията на десноцентристката и консервативна ГЕРБ Антон Хекимян – не се сбъдна. Срещу Терзиев се оказа кандидатът на обединената левица Ваня Григорова. А случващото се в София винаги е сигнализирало за промяна, макар и по-бавна, в останалата част на страната. 

Избирателната активност в столицата, където гласоподавателите са 1,1 млн., е обидно ниска дори и сред разгневилите се заради активното мероприятие с машините софийски избиратели на ПП–ДБ, „Спаси София“ и „Екипът на София“. В навечерието на вота Държавна агенция „Национална сигурност“ с помощта на парламентарно представени партии – и партньорите, и противниците на ПП–ДБ – гръмна справка, с която пробва да уличи замeстник-министър на ПП–ДБ, ерго самата управляваща коалиция, в манипулация на машинния вот. В резултат на скандала ЦИК отмени гласуването с машини и в София излязоха на протест. 

ДАНСwithme 2023 даде тласък за повече гласове, но въпреки това на предишните местни избори на първия тур за Йорданка Фандъкова гласуваха 161 909 души, а сега Терзиев е подкрепен от близо 119 000. Тогава съперничката на Фандъкова – Мая Манолова, обедини голяма част от анти-ГЕРБ вота и получи 123 714 гласа още на първи тур, а на втори надхвърли този резултат с близо 65 000 гласа. 

По БНР социоложката от „Галъп интернешънъл болкан“ Яница Петкова коментира, че на 29 октомври са излезли да гласуват по-скоро представители на възрастовата група от 30 до 60 години и 

хората с висше образование и по-висок социален статус са решили изборите в столицата. 

За втория тур обаче ще е необходима много по-сериозна мобилизация. Големият въпрос е къде ще отидат гласовете на ГЕРБ и „Възраждане“, чийто кандидат – депутатът Деян Николов, е спечелил близо 29 000 гласа. Дори и лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов да призове своите да подкрепят Терзиев, едва ли всички ще го направят, както не му се подчиниха и за Хекимян, чийто резултат се оказа по-нисък – неизненадващо, – отколкото на общинската листа на ГЕРБ–СДС. 

Предстоящият сблъсък за София, изправил един срещу друг Терзиев и Григорова, налага някои изводи.

Автентичност 

Притежават я и Терзиев, и Григорова – и като личности, и като политическо представителство. Автентичност липсваше на кандидата на ГЕРБ Антон Хекимян, който би могъл да изиграе кандидат на която и да е политическа сила, стига да му бъде поръчано, и до края изглеждаше като дубльор на истински кандидат. Нищо от биографията на журналиста не го свързва с десните консерватори на ГЕРБ – ако не броим репортажите за мъжкото хоро в Тунджа. 

Васил Терзиев е автентичен представител на градските либерали, известни и като градска десница, от които всеки следващ избор отмива дясното. Социологическите данни показват, че митът за „синя София“ е заличен – кандидатът на „Възраждане“ Деян Николов е изпреварил кандидата на старата десница Вили Лилков. Едва 1,3% от гласувалите за ПП–ДБ, където са и десните консерватори от ДСБ, са пуснали бюлетина за Лилков. 

Ваня Григорова също е автентичен ляв човек и нейната кандидатура, обединила БСП, „Левицата“, също „Атака“ и още леви формации, e попадение. Но и отглас от европейските тенденции, където се забелязва радикализиране на лявото в комбинация с национализъм и с „ортодоксален социализъм“ – определение, дадено преди пет години за германското движение „Изправи се“ и проруски настроената му лидерка Сара Вагенкнехт. Григорова, която беше от защитниците на преговори с „Газпром“ след спрените доставки на руски газ миналата година, в кампанията заглуши проруските теми и заложи на идеите си за повече община, срещу лошите частници и още от „късния социализъм“, както ги нарече „Сега“. 

В действителност е все едно какво иска Григорова, защото структурата на СОС е ясна – най-голямата група в него е на ПП–ДБ, следвана от ГЕРБ–СДС, а тази на „БСП за България“ е трета благодарение на мажоритарния избор за Ваня Григорова. 

Двата свята

През резултатите в София може да се чете и „няма ляво, няма дясно“, както при резултатите, които познаваме в цяла България. Изборът на Терзиев и слабият резултат за Вили Лилков показа, че СДС и неговите отломки остават в историята, в столицата има нова генерация избиратели, за които неизвършената лустрация и Държавна сигурност са скелети, които е най-добре да останат в гардероба. А за парите на задграничните дружества не са и чували. 

В търсене на работа и по-добро заплащане към София се стекоха десетки хиляди от вътрешността на страната и социалната стратификация на столицата се промени. Кварталите „спални“ се разраснаха, а вълната от прииждащи в града, в който безработицата е изключително ниска, а средната заплата най-висока, наруши и идейния баланс. Старото дясно се характеризираше с идеологеми, а и нямаше как да бъде иначе, след като все още не беше изградило база, а само антикомунизъм и усилия за разграждане на тоталитарната държава. Новото обаче е бизнес ориентирано.

Изстрелването на Григорова към балотаж ще се отрази и на БСП. Наблюдателни журналисти забелязаха, че в изборната нощ триумфиращата лидерка на социалистите Корнелия Нинова така и не събра сили да назове името на същинската победителка. Дали пък Нинова няма да провали синдикалистката, която заплашва не шефския пост в партията, а съществуването на самата партия в настоящия ѝ вид. Вчера дойде новината за договорена подкрепа с „Има такъв народ“, спечелили близо 12 000 гласа с кандидата си Ивайло Вълчев. Но резервоарът на гласове все пак остават ГЕРБ и „Възраждане“, а партията на Костадин Костадинов се е колаборирала с БСП – подкрепи я за вота на недоверие например, а на няколко пъти вече координират действия.

Ваня Григорова на практика зашлеви Нинова и всичките досегашни подгласници на „Позитано“ 20, типични апаратчици от хайверената левица, за които лявото не е нищо повече от концесия до живот. Фактът обаче, че те стоят зад номинацията ѝ, показва, че вълкът иска да си смени кожата – нищо повече. 

Идеалният кмет

Идеалният кмет на българския град-държава София би бил хибрид между технократа с рационален ум и сдържаност Терзиев и Григорова с нейната емпатия и социални умения. Но това е невъзможно, така че изборът на 5 ноември е неизбежен.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/vsichki-gledat-kum-mestnite-izbori/

Нови детски градини, нов асфалт, нови тротоари, (нова) канализация… Предизборните обещания са толкова втръснали, колкото са брадясали нерешените проблеми на българските общини. Защо тогава всички са се вторачили в тези местни избори? 

Първо, резултатите от тях ще променят баланса на силите в управляващия съюз и оттам дизайна на правителството при ротацията през март. Второ, колко голяма ще стане „Възраждане“ – трета политическа сила след последните парламентарни избори, за която местният вот е и трамплин към вота за Европейски парламент през май догодина. Трето, ще остане ли управляващата коалиция ПП–ДБ само „софийска“ – на предишните местни избори „Демократична България“ спечели осем районни кметове в столицата, но нито един общински. Четвърто, къде и срещу кого ще сработи сглобката на местно ниво.

Пробив при ГЕРБ – но къде и с колко?

Поглед от дрон върху приключващата предизборна кампания очертава центростремителното движение на ПП–ДБ към София и центробежното на ГЕРБ в останалата част от България. Политиката на ГЕРБ и лидера Бойко Борисов да хвърлят сили в провинцията, където държат повечето областни центрове, изглежда правилна предвид факта, че на предишните местни избори през 2019 г. кметицата Йорданка Фандъкова за първи път от осем години не спечели на първи тур. А на балотажа би с близо 20 000 гласа преднина Мая Манолова. 

Предвид заявките от нови играчи, в това число инициативни комитети, подозирани във връзки с Президентството, доминацията на ГЕРБ ще се разклати. Въпросът е дали, освен (почти) сигурните кметски позиции в Бургас, Стара Загора, Габрово, Перник, ще успеят да се преборят за кметове във Велико Търново, Пловдив, Варна, където се очертават оспорвани балотажи.

ПП–ДБ се спря до София. А Пловдив?

ПП–ДБ, които консумират всички негативи като управляващи, залагат основно на кметския пост в столицата не само заради липсата на жизнени структури по места. В София, която спечелиха на 2 април, са концентрирани усилията им за пробив, в София шансовете им са най-големи и заради обединението, което формираха със „Спаси София“ и „Екипът на София“. Въпреки това изследване на „Алфа Рисърч“ показва, че резултатът на надпартийния им кандидат Васил Терзиев е с малко, но под този за листата за общински съветници – 29,8% срещу 33,2%. (Впрочем с кандидата на ГЕРБ–СДС Антон Хекимян, който също се явява „външно лице“ за ГЕРБ, положението е сходно – 21,1% при 22,8% за общинската листа.) Мобилизацията на избирателите извън твърдите ядра ще е основното предизвикателство за вота в неделя заради значителния дял колебаещи се дали да гласуват – над 20%. 

Вторият най-голям град Пловдив ще е изпитание за ПП–ДБ, издигнали бившия областен управител Ивайло Старибратов. Сигурен е балотажът между него и кандидата на ГЕРБ и кмет на район „Тракия“ от 12 години Костадин Димитров. На парламентарните избори ПП–ДБ спечели Пловдив с 29,18% от гласовете, а сега сондажите дават около 24,9% подкрепа за Старибратов и малко над 30% за Димитров. Третият кандидат е бившият кмет Славчо Атанасов, който има своя здрава група поддръжници – и те ще определят изхода на втория тур.

„Възраждане“ се бори като партия

Стигнала ли е „Възраждане“ тавана си, или ще пробие още нагоре, се питат социолози и политолози. Като партия, която участва за първи път на местни избори и няма ярки кандидати, „Възраждане“ се бори партийно – за пробив в общинските съвети. Затова и основна фигура в клипа, който се върти по телевизиите, е лидерът Костадин Костадинов, най-разпознаваемото лице на партията. 

Спечелване на кметско място би било бонус, макар че във Варна, традиционно силен град за учредената там „Възраждане“, кандидатът ѝ Коста Стоянов се конкурира за балотажа с номинирания от ПП–ДБ Благомир Коцев. В София, където бяха трета политическа сила на парламентарните избори през април, „Възраждане“ са и трети в Столичния общински съвет според прогнозни резултати на „Алфа Рисърч“. Така че от кандидата им Деян Николов се иска да поддържа огъня. 

Ако не беше Ваня Григорова, кой е чувал за БСП?

В лицето на синдикалистката Ваня Григорова, кандидатка на левицата за кмет на София, някои вече виждат лелеяното модерно ляво. Харизматична популистка, която синдикалната закалка е научила на бърза и непосредствена комуникация с хората и работа на терен, Григорова тръгна от много ниски нива на подкрепа и се изкачи до трета позиция и дори конкуренция на втория – Хекимян. Енергията, акумулирана покрай кампанията за местни избори, със сигурност ще бъде използвана да трасира пътя ѝ в политиката. (В съседна Гърция бившият премиер и бивш лидер на лявата СИРИЗА Алексис Ципрас тръгна от профсъюзите.) 

Появата на Григорова, чиято програма е микс от соцносталгия и синдикално бодрячество, увлича мнозина и е сигнал, че и в София, където безработицата е най-ниска, а средните заплати най-високи, има значителна група обедняващи, недоволни и маргинализирани хора. Кандидатката на левицата няма нищо общо с партийните бюрократи от „Позитано“ 20, а и какво по-естествено от това синдикалист да е левичар. Лидерът на БСП Корнелия Нинова не припознава Григорова за „своя“ и се е дистанцирала от кампанията в столицата. Вероятно за добро, защото прогнозните резултати на лявата кандидатка за кметския пост надхвърлят тези на партийната листа за общински съветници.

Както на всички избори, въпросът за ДПС е къде извън традиционните си крепости в Лудогорието, Източните Родопи и Благоевградско ще осъществят нови пробиви. Вече са завоювали позиции в Северозапада – в районите на Видин, Враца и Монтана. В тази кампания пресцентърът на ДПС отразяваше повече изявленията на съпредседателя на парламентарната група Делян Пеевски, отколкото на лидера Мустафа Карадайъ.

Участието в управленския модел извади ГЕРБ от изолация, а заради конституционните промени ДПС вече е необходимо зло. Местните избори ще изострят апетитите им за още власт, но едва ли ще разпаднат настоящата управленска формула.

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/kakvo-stana-v-izrael-razgovor-s-dots-iskren-ivanov/

Първо броихме жертви. После гледахме ужасяващи видеа в Telegram. След това дойдоха конспиративните теории. И накрая всички се оказахме безкрайно компетентни по въпросите на Близкия изток и на всички конфликти в Обетованата земя. 

За това какво се случи, защо сега и как ще се развие ситуацията оттук нататък за Израел, Европа и света, решихме да поговорим с доц. Искрен Иванов от СУ „Св. Климент Охридски“.

Доц. Иванов, според Вас международната общност даваше ли си сметка, че това, което стана в Израел, е възможно?

Международната общност не си даваше сметка какво се случва, защото част от нея все още отказва да признае очевидната истина, че светът става двуполюсен. От едната страна имаме лагера на Съединените щати и на Европейския съюз, към който се ориентира понастоящем и България. От другата страна са Русия, Китай и актьори, ориентиращи се към по-засилено сътрудничество с тях. Същевременно има държави, които се опитват да балансират между двата лагера. Като Саудитска Арабия, която гледа да поддържа добри отношения с Америка предвид икономическите си интереси там, но и с Русия и Китай по линия на инициативата „Един пояс, един път“. Напоследък саудитският принц има приказка и с руския президент вероятно заради желанието на саудитите да развиват енергийното си сътрудничество с Москва. 

Нашата съседка Турция има голямо желание да е медиатор по различни глобални въпроси. Тя от държавите, опитващи се да балансират между лагерите, ли е?

Република Турция е твърдо позиционирана в лагера на НАТО. Да, тя флиртува с Русия от време на време, но е много зависима от американската икономика. А и Ердоган добре знае, че членството на Турция в НАТО гарантира липсата на ескалация от страна на кюрдите.

Всъщност мечтата на турския президент е Турция да бъде глобален актьор, а не просто регионална сила. Но истината е, че засега няма този потенциал просто защото ясно е позиционирана като част от западния лагер. Русия не би допуснала Анкара да бъде медиатор между нея и Украйна в едни бъдещи, но все по-невероятни мирни преговори. Съвсем друг е въпросът, че членството на Турция в НАТО всъщност гарантира, че утре кюрдите няма да си направят държава, а да не говорим пък, че гарантира добрите отношения с България и останалите балкански държави предвид историческото минало на Балканите. 

Та в контекста на това глобално поделяне и преразпределение на баланса на силите се нагорещиха всички онези конфликти, които по време на еднополюсния свят Америка успяваше с едно обаждане или с едно изпращане на дипломати да циментира. Ще дам пример с конфликта в Нагорни Карабах. Много дълго време Алиев (президентът на Азербайджан Илхам Алиев, б.р.) не си позволяваше такива провокации към Армения. Но когато започна разместването на геополитическия баланс, той стана много по-уверен. И всъщност точно това ще продължи да се случва, ако Америка се разколебае в подкрепата за съюзниците си. Още много конфликти ще се активизират и още много като Алиев ще си позволят действия, които не са предприемали досега, просто защото ще видят, че силата на Америка лека-полека се балансира със силата на Русия и Китай. 

Терористичните мрежи видяха, че Америка е фокусирана да сдържа Русия в Украйна, и решиха отново да хвърлят Близкия изток в хаос.

От това пък могат да се възползват актьори като Русия, която също има трайни интереси да вземе част от региона, защото в момента Сирия е бастионът на нейното влияние. Иран също ѝ помага, макар че там има други интереси. Но пък Русия винаги има интерес да вземе повече, отколкото притежава. 

Конфликтът между „Хамас“ и Израел е част от една много по-голяма геополитическа игра, свързана с преходния период от еднополюсен към двуполюсен модел. А историята е доказала, че подобен период неминуемо е съпроводен с войни и конфликти, докато се наместят пластовете.

Тогава, ако четем историята като нещо, което се повтаря, какво предстои да се случи сега?

Онова, което не трябва да се случва, е Трета световна война, защото в нея няма да има победители. Историята сочи, че държавите винаги са намирали някаква формула за мир, но с появата на ядреното оръжие този баланс на силите, който познаваме и от системата на Вестфалските договори, и от Първата и Втората световна война, не е приложим към сегашните обстоятелства. 

Така че по-скоро трябва да се намери трайна формула, в рамките на която тези два полюса да постигнат консенсус по три точки. Първата точка – по нея вече има консенсус, за щастие, – това е, че ядрена война не може да бъде спечелена и не трябва да бъде водена. Втората точка е ясно да се разграничат сферите на влияние. Това ще отнеме години, най-малкото защото Америка няма да отстъпи традиционни сфери на влияние, а в момента Русия и особено Китай разширяват своите, което води до напрежение. 

И третата точка е върху какви принципи ще стъпва този нов свят.

Най-важното е да запазим все пак Хартата на ООН във вида, в който съществува в момента, а именно че най-висшите ценности, въпреки всички търкания между Великите сили, въпреки всички атентати и всички конфликти, са човешкият живот и човешките права.

Ето върху тази точка глобалните сили трябва да се фокусират най-много, защото, ако тя не значи нищо, тогава се връщаме обратно в онзи предмодерен свят, където важи законът на джунглата.

В момента изглежда точно така – че човешкият живот не значи нищо.

Така изглежда, защото дълго след края на Студената война доминираше тезата, че светът е навлязъл в състояние, бележещо края на историята. И в рамките на това състояние най-усъвършенстваният човек е човекът на демокрацията. Оттук се даде зелена светлина на либералната демокрация, чиято идея беше нейният модел да бъде изнасян така, щото да бъде универсално приложен. Тук, в Източна Европа, демокрацията си я разбираме по балкански, но някак си може да се случат нещата. Обаче същото не важи в Близкия изток, в арабския свят. Няма как да се приложи там просто защото страните имат коренно различна политическа култура и те демокрацията си я разбират по техен много различен начин.

Излиза, че демокрацията не е франчайз, който може да вирее навсякъде?

Точно така. Ако питате руснаците, ще ви кажат, че и Путин говори за суверенна демокрация. Но да вземем либералната демокрация в най-чистия ѝ вид – такава, каквато я виждаме в Европа например. За да стигне до нея, Европа преминава през културните феномени на Ренесанса, на Просвещението, на класицизма, през Лок, Хобс, Бърк, които впоследствие оказват много силно влияние върху американските бащи основатели. 

А сега да обърнем поглед към Китай. Той минал ли е през тези периоди на културно развитие? Не. Китай е древна цивилизация на 5000 години. В продължение на почти 5000 години там е управлявал императорът, който е Син на Небето и съгласно конфуцианската традиция има мандата на Небето да бъде абсолютен управник. Когато Мао Дзъдун извършва революцията след гражданската война, създава Китайската народна република и започва да говори за демокрация, за пръв път китайците виждат, че някой нещо ги пита. Макар че за нас, европейците, е едва ли не безумие да говорим за демокрация, в която избирателите просто се съгласяват с политиците си, за китайците е огромен пробив. 

Същото е и в арабския свят. Как доктрината за човешките права на либералната демокрация ще сработи в Саудитска Арабия в контекста на уахабизма и уахабитската култура? Няма как да стане. Е, да, обаче имаше един период, в който Саудитска Арабия председателстваше Съвета по правата на човека в ООН със съгласието на президента Барак Обама.

Тогава защо при тези големи културни различия и исторически натрупвания немалка част от хората от близкия и по-далечен Изток търсят живот и препитание на Запад?

Защото болезнената истина е, че демокрацията дава възможност за възникването на онзи феномен, наречен средна класа. Когато имаме една много богата държава, това богатство невинаги се дължи на нейния жизнен стандарт и на средната класа. Една държава може да бъде много богата, но това богатство да отива при олигархията – 2–3% милионери и милиардери, а всички останали живеят на прага на бедността. Тази държава може да бъде много силна военно, политически, икономически, културно, но в нея хората не живеят добре.

Демокрацията, и по-конкретно европейската демокрация и европейската социална държава, дава възможност за възникването на средна класа, от която произтичат безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпът до много услуги, на които в азиатската политическа традиция, че дори в Америка се гледа като на привилегия. 

Едно от нещата, което подразни Запада, е, че Китай със своя модел за пръв път започна да формира някаква средна класа. Да, по начина, по който там я разбират, но започна да се формира. Докато в Русия такава класа няма и никога не се е формирала, защото има олигархия, съсредоточена около президента, и останалото са бедни хора. 

Хващам се за думите Ви, че Западът се е „подразнил“. Защо, при положение че китайците се опитват да постигнат модела, който Западът счита за най-добър?

Когато бях специализант в Америка, питах много американци кой им е любимият президент. Защото в Източна Европа хората казват: „Любимият ни президент е Роналд Рейгън. Той събори Съветския съюз и сега ние живеем в демокрация.“ За американците любим президент се оказа Джон Кенеди. „Искаме си 60-те години“, казват те. И като ги попитах защо, отговорът беше: „Защото тогава в Америка имаше социална държава. Имаше си здравеопазване, имаше достъп до социални услуги.“ През 90-те години тази социална държава беше напълно унищожена.

В Европа идват много имигранти, защото европейската социална демокрация и европейският капитализъм не целят създаването на армия. Аз много се смея, като слушам, че трябва да създадем европейска армия.

Целта на европейския проект е хората да живеят добре, да няма войни и да няма конфликти. И затова нашата демокрация е социална. Тя цели добър живот, а не налагането на универсален модел на всички общества.

В този ред на мисли и гледайки към конфликта между Израел и „Хамас“, Израел като каква държава се позиционира?

Израел е държава с много специфична политическа култура. Тук ще си позволя да вмъкна малко религия – няма как да дефинираме политическата култура на Израел без това. В сърцето на еврейската политическа култура, както казва и Даниел Елазар, стои концепцията за завета между Бог и Неговия народ; идеята за избрания народ, който населява тази част на земята и в този смисъл я има за свой свещен дълг. Казано с други думи, тук говорим за култура, при която, когато по някакъв начин еврейското политическо цяло е заплашено, то се сплотява, независимо кой е начело на държавата. 

Едва 22% от израелците подкрепяха премиера Нетаняху. Когато „Хамас“ удари, вече всички го подкрепят. Такъв прецедент имаше в Съединените щати, когато терористите удариха на 11 септември Вашингтон и Ню Йорк.

Да, знаем колко много хора всъщност не харесваха Буш-младши тогава, но го избраха за втори мандат.

Спомням си думите на един миньор, който тогава работеше по разчистването на останките от Кулите, към Буш. Човекът беше демократ, защото в Ню Йорк републиканците не са популярни, и въпреки това му каза: „Сър, не Ви харесвам, не гласувах за Вас, но ще гласувам за Вас на следващите избори.“

Затова няма значение каква държава е Израел. Нетаняху не може да си позволи да не отговори на удара, защото това ще означава, че пренебрегва основния принцип на еврейското политическо цяло. Кой ще го избере за премиер след това? За него като израелец това е въпрос на принципи, а като политик е въпрос на оцеляване.

Правителството на Нетаняху беше доста разклатено през последната година.

Това, между другото, е една от основните причини да се стигне дотук. Всеки път, когато държавата е била разделена, са ги сполетявали подобни нападения. Но сега Израел трябва да има предвид поне две неща. Първо, не бива да се допускат грешките на САЩ след 11 септември, когато американците влязоха във вражеските територии, останаха дълго там и после имаха вътрешнополитически проблеми. Предвид технологиите, с които Израел разполага, нещо подобно е малко вероятно, освен ако конфликтът не се разлее. Другата опасност е, разбира се, Иран. Никой не знае дали Иран няма да удари в гръб.

Всъщност отговорихте на въпроса, който си задавахме настойчиво от първия миг – защо израелските служби, които са нарицателно за най-високо ниво на разузнаване, проспаха това, което би трябвало да знаят, че ще се случи.

Никой не вярваше, че терористите ще ударят. „Американците са зад гърба ни“, мислеха си в Израел. Да, ама американците не бяха съвсем зад гърба на Израел.

Байдън обаче направи скоростна визита няколко дни след нападението на 7 октомври.

В Съединените щати има закон за лобизма и той казва, че всяко лоби има правото да влияе директно върху външнополитическия процес на страната. Еврейското лоби е най-влиятелно в американската външна политика. Още повече че Израел е апетитен съюзник и за него ще се борят и двата лагера – нека не забравяме, че в Израел живеят два милиона руски евреи. Въпреки че за мен шансовете на Русия рязко намаляха, след като тя започна да говори за създаването на независима палестинска държава. Това Израел няма да го забрави лесно.

И все пак имаше моменти, в които изглеждаше, че Путин и Нетаняху си имат приказката.

Те имаха много добра приказка, дотам че бяха станали доста съмнителни. Но Нетаняху разбра, че не може да вярва на Путин, а Русия си даде сметка, че няма как да подкрепи американски съюзник, колкото и да е критична ситуацията в момента.

Какво ще се случи оттук нататък?

Това, което в момента се случва в региона, може да бъде най-точно дефинирано с думите „прокси война“. Иран действа чрез „Хизбулла“ или чрез „Хамас“. Дава им средства, помага им да държат Израел настрана. Израел изстрелва някакви ракети, действа чрез свои агенти в ивицата Газа така, че да не се стигне до директна конфронтация.

По неофициална информация Израел разполага с тактически ядрени бойни глави, а Иран също разработва своя ядрен потенциал. Ако се стигне до война между двата актьора, тогава дилемата става ядрена и е почти сигурно, че Америка ще се намеси, за да свали аятоласите в Техеран, а и защото никой не иска ядрена ескалация в региона.

Ако се случи нещо подобно, войната в Украйна ще ни се стори като дребен регионален конфликт. Не се ли действа сега срещу трансграничните терористични мрежи, утре ще пламне Египет, защото ислямистите ще свалят Сиси и ще вдигнат във въздуха египетските пирамиди. После ще пламне Сирия, защото, да, в Сирия има предимно сунити, но Башар Асад е алауит. След това ще пламне Саудитска Арабия. Хората там са уахабити, обаче последния път, когато ИДИЛ говори за Саудитска Арабия, каза, че били много либерални. Разбира се, трябва да се гарантира животът на цивилните, но ако не се реагира бързо на тази криза, тя ще обхване целия регион.

Какво значи да се реагира бързо в тази ситуация?

Мисля, че трябва да се направят три неща. Първо, да се прокарат транспортни коридори, за да може цивилните да напуснат най-бързо зоната на военните действия. Добре е да има актьор, който да бъде гарант на тези коридори. Може да бъде Египет, може да бъде Турция, но по-добре би било това да е държава, която има глобално влияние – може би САЩ. 

Второто нещо: не се съмнявам, че Израел ще извърши успешна операция, но тя трябва да е организирана така, че да не повтори онова свръхразпростиране, което Америка направи след 11 септември и за което говорих вече. Израел трябва да разграфи точно колко ресурс иска да отдели, за кой регион, къде ще остане и откъде ще се изтегли. Третата стъпка е да се избегне ядрена ескалация и превантивен удар от страна на Иран. А това, уви, в момента не е във властта на актьорите в региона. Ако американски войски стъпят още веднъж там, това почти сигурно означава, че Иран ще реагира. И тогава дори руснаците няма да могат да убедят иранците да не се намесват.

В момента не гледаме към Украйна, но как изглежда тази война в настоящия контекст? Ще се задълбочи ли?

Това зависи единствено и само от Вашингтон. Ако американският Конгрес продължи да отпуска пари в равна степен и за Украйна, и за Израел, ако президентът Байдън е склонен да продължи политиката на офшорно балансиране, така че ресурси да отиват и за Украйна, и за Израел, мисля, че ситуацията ще се задържи така, както е в момента. (Няколко часа след вземането на това интервю американският президент Джо Байдън направи специално обръщение, в което заяви, че подкрепата за Украйна и Израел е от съществена важност за американската сигурност – б.а.)

Но докога Американският конгрес ще подкрепя воденето на война на два фронта, предстои да видим, защото пък и на Байдън му предстоят избори. Тръмп става все по-популярен в Америка, което в един момент може да наложи компромиси.

Рейтингът на Байдън играе и не се знае какво би се случило, ако Тръмп отново стане президент. Тогава преходът към двуполюсен свят може да приключи много по-бързо, отколкото ни се иска.

Възможни ли са съвсем преки, директни и ясни разговори между САЩ и Китай, в които да се стигне до някакъв баланс?

Такива разговори винаги е имало и продължава да има. Америка е последователна в спазването на Политиката на единен Китай. Тя има някакви отношения с Тайван, които в момента дразнят Китай най-вече поради факта, че се пращат оръжия за Тайван. Но на хартия Америка продължава да спазва тази политика. 

А на практика?

Факт е действително, че в последно време Вашингтон модифицира част от Политиката на единен Китай – негласно, разбира се. Виждаме, че връзките между Америка и Тайван са все по-силни. Виждаме посещения на американски официални лица в Тайван, което откровено дразни Китай. Но Китай няма да реагира поне докато не видим директна военна помощ за Тайван. Защото неоконфуцианската дипломация почива върху презумпцията, че конфликти и войни трябва да бъдат избягвани.

Китай не обича да воюва и не иска да воюва, затова до последно ще избягва директна военна конфронтация със Съединените щати. Ако обаче Америка разположи военни сили в Тайван или се опита по някакъв начин да наруши този интегритет и Политиката на единен Китай, тогава съгласно закона, който самият Китай прие, вероятно ще се стигне до конфликт между Пекин и Вашингтон. А това е много лош сценарий, защото тогава цялата глобална икономика просто ще рухне.

Тук трябва да обърна внимание на коментарите, които се правят от мнозина, че и Америка, и Китай имат проблеми с икономиката. Америка – защото залязва, Китай – защото го управляват хардлайнери. Нищо такова. Това, че еднополюсният свят си е отишъл, не означава, че Америка залязва. Просто вече не е толкова силна, че да командва какво се случва по света. Що се отнася до Китай, там в момента на власт може да са хардлайнерите, но тези управляващи продължават да генерират мощна средна класа, която гарантира високия жизнен стандарт на китайците.

В момента американската и китайската икономика се откачат една друга, а това води до ефекта на бумеранга. Когато Америка налага санкции на Китай, те се връщат срещу нея и обратното. Тази взаимозависимост, наречете го политическо тайдзи, води до ситуацията, в която се намираме в момента.

Как изглежда Европа на този фон?

Най-важното за Европа е да гарантира сигурността си. Въпросът за Европа е един: по какъв начин да намери баланса между това да създаде армия или по-скоро сили за бързо реагиране, които да ни помагат по-ефективно да охраняваме границите си. 

И още нещо: да запазим социалния модел, който ни дава възможност да имаме блага като здравеопазване, осигуряване, пенсии. Съвсем друг е въпросът какво би се случило, ако човек като Тръмп отново застане начело на Щатите. Такива хора обикновено казват, че не биха защитили страна членка на НАТО.

Доколкото си спомням, тъкмо той държеше Европа да си прави армия.

Точно така. Истината е, че тези неща не ги решава президентът. Парите ги отпуска Конгресът. За щастие. По конституция той решава ще има ли война и какви войски ще бъдат изпратени. Така че който и да е президентът на САЩ, той ще трябва да се съобразява с Конгреса, който дава парите.

Какво не чухте, а трябваше да се каже според Вас след нападението на 7 октомври?

Каквото можа, се каза. По-скоро въпросът е какво остана свръхизказано. Няколко са наративите. Първият наратив е, че Нетаняху е виновен за всичко. Вторият е, че случващото се в Близкия изток става, защото някой е платил на друг. И третата конспирация е, че всичко това работи в полза на Русия. 

Не може цялата едноличната отговорност да се стоварва върху Нетаняху, защото той беше принуден шест месеца да се оправя с протестите, които парализираха Израел. Да, балансът на силите обективно се променя, но нека не влизаме в конспирации, че някой нарочно е проспал атентата или че американците и руснаците са платили, за да може Израел да отиде в западния лагер.

Трябва да вярваме на суровите емпирични факти. А те са, че от едната страна е актьор като Израел с военна доктрина, наречена „Дахая“, според която винаги когато има асиметрична война срещу страната, евреите се обединяват, за да приложат диспропорционална сила спрямо противника си и да го смажат. Така е било в миналото, така е и сега. От другата са групировките, които осъществяват политически мотивирано насилие, а то, независимо от религията на осъществяващите го, на езика на международната сигурност се нарича тероризъм. Няма смисъл да ровим в конспиративни теории.

Истината е, че в целия регион живеят хора, които се мразят. Тук не става въпрос просто за политически конфликти, а за междурелигиозен, междуетнически и междукултурен диалог. Такива конфликти решаване нямат, защото от едната страна имаме хора, които искат политическо оцеляване, а от другата – такива, които искат физическо оцеляване. Има и трети, които искат просто насилие. За Иран това е въпрос на политическо оцеляване. За Израел – на културно-религиозно и физическо оцеляване. За терористите е въпрос на насилие.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/chestita-banya-na-boyko-borisov/

Прокуратурата се оказа най-добрият теляк в България. Я как изтърка, насапуниса и оплакна от обвинения лидера на ГЕРБ и бивш трикратен премиер Бойко Борисов! Бива я с кесето.

Новината, че държавното обвинение е прекратило делото за пране на пари „Барселонагейт“, което стана причина да се поиска имунитетът на лидера на ГЕРБ, не изненада. Не изненада и обяснението от Софийската градска прокуратура, че по случая не са намерени достатъчно доказателства, които 

да сочат по несъмнен и категоричен начин да е извършено престъплението, за което досъдебното производство е било образувано. 

Българските обвинители традиционно имат проблем с намирането на доказателства. А в „Барселонагейт“ най-напред трябва(ше) да се установи, че парите, с които е купена къщата в столицата на Каталуния за бившата миска Борислава Йовчева и детето ѝ, са „мръсни“ – придобити от корупция, рекет, трафик или друга незаконна дейност.

Вече няма да се рови има ли Борисов връзка с къщата за 3 млн. евро в Барселона, обитавана от бившата „Мис Бикини“ и дъщеря ѝ, нито ще се чакат резултати от разпоредена от прокуратурата ДНК експертиза на детето, родено на 18 април 2012 г., за да се разбере кой е биологичният му баща.

Тази проверка беше разпоредена след 15 май, когато все още ръководената от Иван Гешев прокуратура се разбърза с „Барселонагейт“, след като повече от две години държеше делото на трупчета и бяха саботирани всякакви опити да помръдне, в т.ч. разкриване на банкова тайна. Ускорението дойде след разразилата се вражда между Гешев и Борисов. Впоследствие Гешев беше отстранен, в.и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов отново потопи -гейта, а градският прокурор на София Илияна Кирилова дори е образувала дисциплинарни производства срещу прокурора по „Барселонагейт“ Стефан Христов, защото карал служители да работят в почивните дни.

Политическите измерения на „банята“ са значително по-големи от липсата на правосъдие – което ще рече присъди – по високите етажи на властта. Испанската афера притесняваше Борисов, но вече може да си отдъхне.

Изводите

Бойко Борисов е „голяма работа“. Със сигурност така ще си помислят голяма част от българските граждани. Печели избори, макар да не управлява от 2021-ва. През годините излизаха разни телефонни разговори, но скандалите минаха и заминаха. Снимките на чекмедже от спалнята му, пълно с кюлчета и банкноти от по 500 евро, също не накърниха особено имиджа му, нито протестите „Мутри, вън!“. Един от най-богатите хора в България огласи, че си е плащал, за да му върви хазартният бизнес – и пак нищо. В ГЕРБ все така го слушат, а без него „сглобката“ ще се разпадне като кула от кубчета. 

Компрометиране на реформите. Заличаването на „Барселонагейт“ компрометира опитите за съдебна реформа, бездруго засенчени от критиките към тях и към реформаторите – Бойко Борисов заедно с лидерите на ПП–ДБ Кирил Петков, Христо Иванов и Атанас Атанасов, също и олигарха от ДПС Делян Пеевски. Ще повлияе и на резултата от местните избори поради мълчанието от страна на Петков, Иванов и Атанасов. 

Допреди малко повече от година Христо Иванов коментираше, че очаква „поредното замитане под килима“ за „Барселонагейт“ от страна на Гешев. Но го извърши прокуратурата, ръководена от Сарафов. Сега ГЕРБ и ДПС са партньори за реформиране на Конституцията и съпредседателят на ДБ не пита дали Борисов е могъл „да насочи паричен поток за своя личен интерес на база на влиянието си върху „Лукойл“ (тъй като едно от лицата в „Барселонагейт“ е свързано с компанията).

Съпредседателят на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков също се е умълчал за „Барселонагейт“. Като премиер миналата година той беше заявил, че в доклада на испанските власти за случая е имало снимка на Борисов. 

Не е свързано с точно обвинение, но е факт, че испанските власти са я включили.

Петков дори отиде по-далеч, след като на среща с италианския премиер Марио Драги в Рим отбеляза, че Европейската прокуратура трябва да има мандат за разследване на пране на пари между отделните държави. Според Кирил Петков това ще премахне потенциални престъпления като „вилата в Испания“. 

Сега няма дори „приятелски огън“ по Борисов, въпреки че той иронизира и критикува правителството с мандат на ПП–ДБ от трибуната на всеки областен център, където обикаля в кампанията за местни избори.

Българската корупция е непроследима и ненаказуема. Има ли някой, който да мисли обратното?! Има ли вярващи, че похваленият от Пеевски антикорупционен закон ще работи така, че да бъдат издирени и наказани ония висши държавни функционери, съучаствали в инхаус процедурите за строителството на магистрала „Хемус“ и съдействали за авансовото плащане на милиони, част от които изтеглени на гише в сакове. 

Но кой казва, че инхаус договорите са порочни – в ПП–ДБ вече не мислят така. Преди време ги мислеха за порочни. Като служебни министри през 2021 г. Кирил Петков и Асен Василев даваха гръмки пресконференции, а Бойко Рашков – вътрешният министър в кабинета „Петков“, стигна надълбоко в корупционните разкрития за „Хемус“. Настоящият регионален министър Андрей Цеков обаче не само няма да ги разваля, но и ще ги индексира. 

Триадата, която ще управлява новата Комисия за противодействие на корупцията (КПК), ще бъде избрана през януари. Законът за противодействие на корупцията предвижда изборът да се проведе три месеца след обнародването му, тоест след 6 октомври. Предвид досегашното разпределение на постове в регулатори, лансирането на ДПС и пасивността на ПП–ДБ, ръководството на КПК без съмнение ще повтори схемата на т.нар. конституционно мнозинство.

Каквато и корупция да е имало досега, вече я няма. Теляците са се запотили, но са почистили. Честита баня на изкъпаните!

Някой помни ли какво означаваше „справедливост“? 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-kogo-skachat-sindikatite/

Всеки път, когато българските синдикати скачат, а лидерите им напускат добре уредените си кабинети на бюрократи, за да се включат в хореографията със знамената и свирките, светва червена лампа: „Този път за(д) кого?“ 

Този път зад т.нар. опозиция – извънпарламентарната „Левицата“, също и БСП и „Възраждане“, поискали в разгара на предизборната кампания за местни избори вот на недоверие на кабинета на ПП–ДБ заради провал в сектор „Eнергетика“. Но синдикатите обслужиха и вътрешната опозиция в мнозинството – ГЕРБ и ДПС, които също недоволстват от политиките на управляващите, но няма да развалят сглобката. Неслучайно при трите кабинета на ГЕРБ и Бойко Борисов ярки профсъюзни протести нямаше, ако не броим редовното годишно недоволство на полицаите от заплатите.

Сега кулминацията на 14-дневните протести и блокади на миньори и енергетици от въглищната индустрия беше не националният протест, готвен за 12 октомври, а политическият инструмент – вотът на недоверие, дебатите по който се състояха в същия ден. И ето, КНСБ и КТ „Подкрепа“ обявиха, че нямат решение за участие в националния протест в защита на въгледобива, макар че техни представители излязоха на няколко места в страната. Политическата им обвързаност не е тайна, БНТ разкри имена на активни в протестите синдикалисти в листи за общински съветници на „Левицата“, на „Възраждане“ и БСП. 

Странен вот на недоверие, както го определи по БНР главният икономист на Центъра за изследване на демокрацията Руслан Стефанов. 

Странен, защото реално няма някаква промяна в политиката в тази сфера от 2005 г. насам. Просто дойде моментът на решение, когато повече не може да се отлага, защото страната ще губи средства. 

За политици и за синдикати няма и капка съмнение, че въглищната индустрия си отива. Знаят го отдавна. КНСБ и КТ „Подкрепа“ са партньори на всяко правителство, участват в Националния съвет за тристранно сътрудничество, в безброй консултации и браншови съвети, работят в дружествата и са наясно с огромните загуби. Пазарът не иска скъпия ток от въглищата и индустрията може още малко да оцелее на изкуствено дишане – държавата е в състояние да я подпомага до 2025 г. Но вината на синдикатите пред онези, които им плащат членски внос и очакват от тях защита, е, че не си мръднаха пръста при управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов да поискат информационна кампания и разяснения при подготовката на териториалните планове, да отстояват правото на хората да са наясно какво бъдеще ги очаква. Главното – да не им спестят истината, че трансформацията ще е болезнена, и с тяхна помощ да опитат да я проведат по-леко.

В Благоевград лидерът на КНСБ Пламен Димитров направи неумел опит да разграничи синдикалното от политическото: 

Оттук нататък въпросът е кой и дали иска да употреби миньорите. Политическият елемент на употреба според мен е доста сериозен. Толкова силна партийна зависимост в синдикален протест не е имало от времето на Луканов. 

Затова пък в синдикалните протести неизменно присъства корпоративната зависимост. Било от бос като Христо Ковачки, чиито бизнеси във въглищната индустрия се водят собственост на офшорки, било от други.

Българските синдикати не спасяват работници

Синдикатите не надигаха глас срещу нарушенията в мини и тецове на Ковачки, като забавени възнаграждения, натрупани дългове, в т.ч. и милиони за осигуровки, част от които правителствата разсрочваха. 

Синдикалните протести в България не спасиха „Кремиковци“, но попречиха да го вземе стратегически инвеститор – защото играха с Валентин Захариев, който запази позициите на синдикатите (а те имаха думата дори кой да държи лавките в комбината). В определения за ликвидация комбинат, преди Захариев да го купи за 1 лев, работеха над 15 000 души – колкото са заетите във въглищната индустрия. 

Синдикатите не спасиха от затваряне и уранодобивната и оловно-цинковата индустрия, но протестите на докараните в София миньори свалиха правителството на Филип Димитров през 1992 г. 

Синдикалните протести не позволиха „Булгартабак“ да бъде продаден на стратегически инвеститор като British American Tobacco, а вместо това попадна в ръцете на Пеевски и сие, които му видяха сметката за шест години.

Покритието на работещите с колективни трудови договори в България е едва 28%, докато европейската Директива за адекватните минимални работни заплати изисква този дял да е поне 70%. Но профсъюзите не се борят за членове. Когато изгубят енергетиците и миньорите, на КНСБ ще им останат учителите, а златната кокошка – имотите им – никой не може да им я отнеме. Проблемът обаче е, че имотите не могат да бъдат вдигнати, за да блокират магистрали. Нито пък учителите – дори Янка Такева да ги предвожда.

Скъсаните връзки

На теория целта на синдикалното движение е трансформация от капитализъм в изграждане на безкласово общество – някакъв вид либертариански социализъм с работническо самоуправление на индустрията. Химера. В България я опаковаха на два пъти като политико-икономическа оферта – един път със зелените бонови книжки от масовата приватизация, втори път с т.нар. работническо-мениджърска приватизация. И в двата случая работниците пиха по една студена вода, нацията от акционери не се състоя, а определени лица прибраха цели предприятия срещу смешни суми и няколко чувала със зелени книжки.

На пръв поглед синдикатите си подхождат с „Левицата“ и БСП. Все пак в биографичен план левите и профсъюзите имат едно и също работническо ДНК, но синдикатите постепенно се бюрократизират, а левицата става хайверна. Профсъюзите се сдобиват с платена йерархия и с партньори в лицето на представителите на капитала и политиците и вече избягват да рискуват с унищожителни стачки, за да не изгуби платената администрация привилегиите си. 

Синдикатите изостават от социалната структура на обществото, която е силно променена – „бели якички“, служители в корпорации и държавни чиновници, работническа класа, прекариат – трудови мигранти без постоянна работа, а следователно и без съответните социални гаранции и кариерно развитие, а наред с тях едри и дребни предприемачи и др. Ако искат да оцелеят, профсъюзите също се нуждаят от болезнена трансформация – на първо място, от солидарност между самите работници, които да поискат да се самоорганизират в нов тип съюзи в името на радикална социална промяна. 

На българските синдикати и така им е добре. Превърнали са се в административен придатък на управлението. 

След като вотът на недоверие премина, блокадите на магистрали са свалени, а синдикалните знамена – свити. Политическата задача е изпълнена с внушенията, че правителството на ПП–ДБ е застрашило енергийната сигурност на България и така е предало националните интереси. Сега профсъюзните деятели имат значително по-прагматични цели – да се включат в преквалификацията на работниците от въглищната индустрия (бизнес, в който са умели), също и в предприятието за рекултивация на терените (става въпрос за 250 кв.км в Маришкия басейн), където ще се съсредоточат значителни ресурси. И за двете се предвиждат стотици милиони европейски средства.

Ако трябва да се скача, ще поскачат – колко му е.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgarskiyat-leviatan-v-sglobka/

Ако всичко в политиката върви, както върви – по мед, Пеевски и Борисов, – на 6 март догодина правителството с мандат на ПП–ДБ и премиер акад. Николай Денков (ПП) ще се ротира с кабинет с премиер Мария Габриел (ГЕРБ), (няколко) министри от ГЕРБ и подкрепа от парламентарно мнозинство, дирижирано от ГЕРБ и ДПС. Водачът на ГЕРБ Бойко Борисов вече изрече гласно онова, за което се догаждахме още при договарянето на ротацията – министри, които не са се справили, ще бъдат сменени.

Обществото имаше нужда от нов обществен договор, основан на върховенство на правото, морал в политиката и жизнеспособна демокрация с активни граждани, а получи Левиатан – лидера на ГЕРБ и лидера в сянка на ДПС, които не са в затвора.

Лозунги? Пропагандни внушения?

Избелване, официализиране, приемане

Ами ето го Борисов, необезпокояван от никого, който казва как

Пеевски проведе реално преговорите с протестиращите [миньори и енергетици – б.а.] и ги доведе до успешен край, колкото и да не се харесва на умнокрасивитета.

Три години по-рано го беше нарекъл „Шиши, който нареди [първия служебен – б.а.] кабинет на президента“, а допреди това изобщо избягваше да го назовава – въпреки че свързвани с Пеевски бизнеси печелеха многомилионни обществени поръчки. Имат и една и съща пъпна връв – политическият път и на двамата тръгна от НДСВ. На Пеевски – като учредител на младежкото НДСВ, на Борисов – като охранител на Царя и по-късно главен секретар на МВР.

Парламентарният съюз, придобил вицовия етикет „сглобка“, освен че избелва публичния образ на Борисов и Пеевски, публично узаконява и отдавнашната им връзка, за която първият отричаше, а вторият мълчеше. Стори и нещо повече от избелването – направи и двамата обществено приемливи заради значимостта, която придобиват в парламентарната власт, най-високата по конституция. Същата тази власт и двамата игнорираха дълги години – единият не стъпваше в парламента, макар и депутат, другият избягваше, макар и премиер.

Конституционното мнозинство, чийто формат официално ги съеши, досега е произвело промени с неясно бъдеще, критикувани от всички юридически общности и съюзи. От някои от тях, като 24 май за национален празник, ГЕРБ и ДПС дружно се отказаха. Засега е ясно, че след приемането им промените ще бъдат отнесени до Конституционния съд, който да се произнесе дали преструктурирането на Висшия съдебен съвет и др. могат да се извършат от Обикновено народно събрание.

А „умнокрасивитетът“ е същият, заради който Бойко Борисов се отказа от първия мандат след изборите на 2 април, подкрепи създаването на кабинет с втория и накрая се оказа, че го е вкарал във вълчи капан. Колкото повече се бориш с капана, толкова повече се забива в тялото. Дори и с факта, че управлението на кабинета „Денков“ приключва през март, но времето на бъдещото правителство с министър-председател Габриел не е лимитирано.

Сегашната ситуация е дори по-изгодна за ГЕРБ и ДПС, отколкото ако управляваха заедно в изпълнителната власт. Първо, не трупат публични негативи за едно или друго решение. Второ, не носят отговорност, но се сдобиват с позиции в регулатори. И трето, което е най-важното – тяхната сглобка в сглобката парира опитите за малки промени. (За по-значими няма нито политическа воля от всички страни, нито капацитет.)

Например отпадането на намалената ставка от 9% ДДС за ресторантьорите, въведена от ГЕРБ по време на пандемията от COVID-19, отшумяла преди повече от година. Или продължаването на забраната за внос на селскостопанска продукция от Украйна, основно слънчоглед, докато земеделци и преработватели в България не се разберат за квоти – а междувременно за зърнопроизводителите, най-субсидираните земеделци у нас, бяха излети нови милиони.

Съпротивата на ГЕРБ осуети и предложението на ПП–ДБ частните болници да провеждат обществени поръчки за доставка на лекарства и лекарствени средства, както го правят държавните и общинските. Тази неравнопоставеност, която дава конкурентни предимства на частните болници, е заложена от години и макар да е известна, не е поправена. Това позволява на големи частни болници, които използват собствени дистрибутори, да ценообразуват, както намерят за добре. НЗОК после заплаща лекарствата и на едните, и на другите със средствата от здравните осигуровки.

От години срещу България има наказателна процедура от ЕК, че не спазваме правото на Съюза, за което ние ще плащаме от нашите джобове като данъкоплатци съответните санкции.

Това обясни доц. Васил Пандов от ПП. Напразно – ГЕРБ с помощта на „Възраждане“ отхвърли предложението, зад което има бизнес за няколко милиарда.

В ситуация на висок геополитически риск ГЕРБ и ДПС вършат онова, което европейските и евроатлантическите партньори на България очакват – гласуват оръжие за Украйна и не кривват от ангажиментите към съюзниците. Все пак и двете партии са членове на европейски политически семейства, които недвусмислено осъждат руската агресия.

Но когато става въпрос за вътрешнополитически теми и свързаните с тях интереси, правят онова, което са правили и преди – брокери на влияние, защитници на статуквото и на мафиотизирано правораздаване. Пример за това са спецслужбите и демонстрираният отказ да се извършат каквито и да било промени, което означава, че ще ги оставят със селектираните от президента Румен Радев началници.

Има за какво да му се отблагодаряват – служебните кабинети на Радев върнаха немалко кадри на ГЕРБ във властта, а схеми на ДПС бяха запазени. Но и правителството на Денков запази президентски назначения, при това в ресурсни институции като ДФ „Земеделие“ (ДФЗ), който разпределя годишно над 3 милиарда. Така, след като избраният от „Промяната“ за шеф Камен Диков се оттегли, начело на ДФЗ е Георги Тахов, назначение на първото служебно правителство на Гълъб Донев. Един от заместниците му е бивш депутат от БСП – Димитър Горов, а друг – 37-годишната Ива Иванова, също е на поста още от служебното управление, при това запазвайки тогавашните си ресори – Програмата за развитие на селските райони 2014–2020 и Програмата за морско дело и рибарство 2014–2020, които са с най-много средства и интересите към тях са най-големи.

Неуспелият да оглави ДФЗ Диков, който е и бивш шеф на „Напоителни системи“, бе монтиран начело на Националната компания „Железопътна инфраструктура“ – макар и без опит в железниците. А от квотата на ДПС там влезе бившият военен контраразузнавач и щатен сътрудник на Държавна сигурност о.р. полк. Васко Балабанов.

Така, макар да се водят партньори „само“ в конституционното мнозинство, ДПС тихомълком се уреждат с места в бордове и регулатори като БНБ. Официално обяснение за това от лидерите на ПП–ДБ няма. Няма и регламент за назначенията, какъвто, по думите на Борисов, трябваше да изготви Христо Иванов.

Няма съмнение, че в тричленното ръководство на новата Комисия за противодействие на корупцията ще има представител на ДПС, освен на ГЕРБ и ПП. (Къде ли е ДБ…?)

Облекчена структура, трима човека да е управлението, изключително независим директор на дирекция с големи правомощия, да може да сезира директно двете прокуратури – и българската, и европейската без Комисията, което показва, че има независим човек и цедка – някой, който да може да обира сигналите.

Хвалебствията са откъм Пеевски за новоприетия закон, по който никой от ДБ не отрони дума при второто му четене в пленарната зала. Е, нищо чудно ДПС да се цели именно в този „изключително независим директор“ и да извади свой стаен кадър.

Денков – самотен бегач

Така Борисов и Пеевски управляват, без да управляват, при това в любимата на почетния председател на ДПС Ахмед Доган „заедност“. Паралелно с това ГЕРБ обстрелват правителството на ПП–ДБ с повече от приятелски огън, а вместо парламентарната група на ПП–ДБ да подкрепи активно министрите си, се е снишила. При протестите на зърнопроизводителите парламентарната група на ПП–ДБ и нейните лидери, което ще рече председателите на партиите в коалицията, оставиха на правителството и персонално на премиера Денков да се справя с първата сериозна криза. Разбира се, „подпомогнат“ от Борисов и неговия апарат в лицето на бившия земеделски министър Десислава Танева, която оглавява и парламентарната Земеделска комисия, а заместници са ѝ депутати от ДПС и от ПП.

Зърнопроизводителите плашеха с „хляба на България“, миньорите и енергетиците – със „загуба на енергийната независимост“. „Хляб и ток“, ключови послания, както отбеляза по БНР социоложката Елена Дариева, а „нещата се форматираха много добре“ – както обобщи Пеевски след срещата с енергетиците в парламента.

Неслучайно мястото на срещата, променяно няколко пъти, в крайна сметка бе определено да е там – при Пеевски и Борисов, управляващи диалога за българския енергиен преход и „услужливо самопоканили се, за да покажат, че ще ги решат“ (по евродепутата Радан Кънев). Единствено Кънев публично заяви по националното радио, че за никого не са тайна влиянието на Пеевски и кръга край него върху ТЕЦ „Марица-изток 2“, назначенията там и обществените поръчки, както и връзките между друг мастит собственик във въглищната енергетика – Христо Ковачки, и ДПС. Затова и Ковачки и офшорките – собственици на бизнеса му, са големият печеливш от протестите.

На правителството на Денков се падна да решава проблем, голям колкото няколко хиляди човешки съдби, гарниран с опасен за дишане въздух и хиляди декари за рекултивация, нерешен от предишните управления на ГЕРБ и съучастниците им от ДПС. Приносът на енергийния министър Румен Радев в преговорите с протестиращите обаче не се открои, независимо че самият Радев е от Стара Загора, работил е като координатор на проекта за водородна долина (ZAHYR) и е участвал в развитието и популяризирането на водородните технологии в България.

Но балансираният подход на премиера Денков при сблъсъка с толкова социални трусове и протести беше оценен. Министър-председателят говори сдържано и честно, независимо от цената, която плаща. Не той обаче, а парламентарната сглобка определя назначенията и посоката на развитие на протести и каквито и да било реформи.

Изявлението на Борисов, че няма да сваля правителството (тоест ГЕРБ няма да оттегли подкрепата си), означава, че до ротацията ще има контролирани трусове. По-силни от приятелски огън, но по-слаби от разрушения. Ако ГЕРБ и ДПС не пропускат законодателни предложения, като обществените поръчки за частните болници, какво ли ще сполети конституционните промени? Чака се ротацията – дали ще надделее реалната, или формалната сглобка и това ще покаже колко дълго още ще живее българският Левиатан. В един руски филм не успяха да го убият.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/veche-nyama-nito-dobri-nito-loshi/

Големите управляващи коалиции в България си намират външнополитически основания. Членството в Европейския съюз обоснова правителството на тройната коалиция – БСП, ДПС и НДСВ. Заради Шенген, еврозоната и войната в Украйна ПП–ДБ получава подкрепа от ГЕРБ–СДС, а те пък очакват да им дойде ротацията след по-малко от 9 месеца и да управляват със свой кабинет.

Така Европа и западните съюзници получават предвидим партньор в лицето на България, а българското общество – халтава сглобка, чиито съставни части се борят със стръв за места в регулаторите и институциите с няколкогодишни мандати. Към сглобката бе прилепено и ДПС – чрез формулата за „конституционно мнозинство“ и със съдействието на ГЕРБ. Ето че „добрите“ и „лошите“ вече са едно управление – нито „добро“, нито „лошо“, нито добролошо, но със сигурност трудно за преглъщане от избирателите на ПП–ДБ.

„Пропагандният приапизъм“ (израз, с който коментатор в социалните мрежи определи пилона в Рожен) вече отстъпи място на прагматизма, предпочитан от политиците в не-изборни времена. Особено при подялбата на постове, от чиито решения зависят много бизнеси и разпределяне на милиарди.

Подбор в тесен (троен) кръг

Вече няма съмнение, че коалиционно споразумение няма да има. Заглъхнаха всякакви сигнали и от ПП–ДБ, и от ГЕРБ–СДС да има някакви публично известни правила, по които ще стават назначенията, а през това време ДПС тихо консумира, без да вдига шум. Modus operandi e намерен, след като се разпределят позиции в регулатори и институции. Изчезна и онази първоначална свенливост на обединените в не-коалиция политически сили.

В Народното събрание става раздаването на председателските места в постоянните комисии, в резултат на което ГЕРБ–СДС взе 15, ДПС – пет, а ПП–ДБ – три. Гладкото протичане на гласуването е доказателство, че всичко е било предварително съгласувано. Председател на Бюджетната комисия стана Йордан Цонев (ДПС), един от най-големите критици на политиката на финансовия министър Асен Василев, а Делян Пеевски бе включен в Правната. Външната комисия оглави лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов – огледално на позицията външен министър, която заема в правителството представителката на ГЕРБ Мария Габриел. Така Борисов, чието чисто съдебно минало не е заплашено от „Барселонагейт“, Иван Гешев или нещо друго, е видим в бяло за европейските и евроатлантическите партньори.

Синхрон като с комисиите се получава и с ръководството на БНБ – гуверньор за втори 6-годишен мандат остава Димитър Радев, кандидат на ГЕРБ–СДС. Въпреки че двамата подуправители не са официално обявени (формално Радев трябва да внесе кандидатурите им в парламента, след като бъде избран), най-вероятните ще са Андрей Гюров от ПП, неуспял кандидат за управител на БНБ в 47-мия парламент, и Петър Чобанов от ДПС. Това ще е екипът, който ще носи отговорността за присъединяването на България към еврото, ако се въведе от 1 януари 2025 г. – заедно с третия подуправител Радослав Миленков от сферата на влияние на ГЕРБ & ДПС, чийто мандат изтича същата година.

Трудността да се споразумеят за управител на Здравната каса, след като не бе харесана кандидатката на ГЕРБ Иванка Динева, предизвика промяна на закона – подуправителят да изпълнява безсрочно длъжността до избирането на титуляр. Едва ли ГЕРБ и ДПС ще позволят някой извън тяхната сфера на влияние да разпределя бюджета на НЗОК – 7,27 млрд. лв. за тази година, с 910 млн. повече от предходната. Лъвският пай от тази сума винаги е за болниците – почти 50%, макар за 2023 г. да е 45%. Средно за ЕС този процент е 30%, тъй като в развитите европейски държави ударението е върху превенцията.

Сметната палата, чиято работа е да следи целесъобразно и ефективно ли се харчат публичните средства, също ще получи гербер за шеф. Партията на Бойко Борисов издигна лоялен партиец – Димитър Главчев, за председател на институцията, от която зависят контролът и (не)прикриването на корупцията. ПП–ДБ не възразяват.

До началото на парламентарната ваканция през август остават две седмици и управляващото мнозинство едва ли ще премине и към другите регулатори, които очакват обновяване – КЕВР, КФН, КЗК и др. Още повече че към момента не са назначени и всички областни управители. Първите шест от общо 28 станаха известни тази седмица и те са на София-град, Пловдив, Ловеч, Плевен, Добрич и Силистра. До избора на следващите по местата си остават избраните от служебния кабинет на президента.

Съдебната реформа – възпряна от реформаторите

Крехкият позитивизъм покрай съставянето на правителството бързо се разсея заради правените на тъмно кадрови договорки. И не само. 45 дни след като окончателно беше приет механизмът за контрол на главния прокурор, очакван 12 години, конституционното мнозинство – ПП–ДБ, ГЕРБ–СДС и ДПС, реши да поправи промените в Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт, които го въвеждат. Без публични обяснения и ясна обосновка. С подписите на Десислава Атанасова (ГЕРБ), Кирил Петков (ПП–ДБ), Атанас Атанасов (ПП–ДБ), Надежда Йорданова (ПП–ДБ) и Хамид Хамид (ДПС) беше предложено изборът на разследващ главния прокурор да става по нова, несъздадена още система, различна от Единната информационна система на съдилищата (EИСС).

ЕИСС е платформа за управление на съдебните дела, създадена от държавната фирма „Информационно обслужване“, която обхваща всички съдилища, и чрез нея се генерира случайното разпределение на делата. Процесът е обвеян със съмнения за неслучайност при някои дела. Както отбелязаха юристи, излиза, че за разследващ главния прокурор се прави специална система, но не се променя ЕИСС за останалите дела. Заместник-председателката на Върховния касационен съд Лада Паунова отбеляза по повода, че това ще срине доверието в настоящата система.

Законопроектът се появи веднага след като на случаен принцип във ВКС от 22-ма съдии, съгласили се да разследват престъпления на главния прокурор, беше избрана съдия Даниела Талева за ad hoc прокурор. Тя трябваше да разследва сигнали, сред които и за имотното състояние, срещу изпълняващия функцията главен прокурор Борислав Сарафов. Прокурорската колегия на ВСС – същата, която бързо-бързо избра Сарафов за и.ф., обаче отказа да я назначи.

Намериха се и мотиви, и те са същите, с които прокурорската колегия спря процедурата за избор на нов главен прокурор – делото пред Конституционния съд, образувано по искане на бившия главен прокурор Иван Гешев. Той оспорва законовите промени, които въвеждат механизма за разследване на обвинител №1. Със същия аргумент конституционното мнозинство – ГЕРБ–СДС, ПП–ДБ и ДПС, призова в безпрецедентна декларация ВСС да прекрати процедурата за избор на нов главен прокурор, добавяйки и предвижданите промени в Конституцията (които ще станат неясно кога).

Резултатът от всички тези действия е, че Сарафов – дясната ръка на Гешев, обърнала се срещу него, може да си отдъхне, и то задълго. Нищо не го застрашава. Няма законови санкции за прокурорската колегия, ако блокира назначаването на разследващ главния прокурор – законодателите от ГЕРБ, ПП–ДБ и ДПС не ги разписаха. А срок, в който да стане, не е посочен. Така че няма особена сила призивът на правосъдния министър Атанас Славов прокурорската колегия на ВСС да продължи започналата процедура по механизма за разследване на главния прокурор и неговите заместници, като назначи съдия Даниела Талева за прокурор, работещ по сигналите срещу Сарафов.

Не е ясно и колко бързо ще се направи нова система за избор. Когато един ден стане готова, пак ще има избор на прокурор ad hoc, но няма да е Талева.

Наред с промяната в механизма за разследващ главния прокурор, от три на шест месеца беше удължен срокът, в който да бъде избран нов Висш съдебен съвет, който пък трябва да избере нов главен прокурор. Мандатът на настоящия ВСС е изтекъл миналата година и вместо да избере нов, както повелява законът, парламентарното мнозинство определи през май т.г. един срок, който се оказа, че няма да изпълни – и повторно го удължи.

Всички тези законодателни промени минаха през Правната комисия скорострелно, както и предишните. Също така спешно бяха внесени в пленарната зала, бързичко и без шум приети, а срокът между първо и второ четене – съкратен на три дни.

Случващото се хвърля сянка върху реформаторите, след като фундаментът на тяхната реформа е на поправителен малко повече от месец след приемането му, което произведе шумни аплаузи. Заради приемането на механизма 49-тият парламент избра най-напред председател на Правната комисия – единствената с такъв в продължение на няколко седмици.

Е, ако не друго, конституционното мнозинство работи – макар и не по Конституцията.