Tag Archives: Политика

Васил Колев: „Може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/vasil-kolev-interview/

Васил Колев е ИТ експерт, част от основния екип на Фондация „Отворени проекти“, която организира ежегодната технологична конференция OpenFest, и е сред ветераните поддръжници на идеята за използване на свободен софтуер и софтуер с отворен код в България и в държавната ни администрация.

Повод да разговаряме с него е петиция, инициирана от български ИТ специалисти след случая #НАПлийкс. Подписалите я призовават за отваряне на кода на държавните софтуерни системи с цел по-висока степен на контрол и прозрачност, съответно по-добро качество и повишена сигурност. Не на последно място, има текст в Закона за електронното управление (чл. 58а, т. 1), който изисква в случаите, когато предметът на една държавна поръчка включва разработване на компютърни програми, те да отговарят на критериите за софтуер с отворен код. Васил е сред поддръжниците на петицията и понеже с него сме колеги и се познаваме от почти две десетилетия, разговаряме на „ти“.


Йовко Ламбрев: Случаят #НАПлийкс провокира различни реакции в обществото и една от тях бе петицията на български ИТ специалисти и разработчици, която призовава за пореден път софтуерът, внедрен или внедряван за нуждите на държавната администрация, да бъде с отворен код. Ти си един от експертите, подкрепили петицията, която е доста емоционална и може би ѝ липсва малко повече аргументация и прагматичност. Би ли споделил своите лични виждания в тази посока?

Васил Колев: Отварянето на кода е първата стъпка. Следващата е да се види от обществото и да се коментира, като се даде гласност на процеса.

Ние всъщност имаме закон, който задължава всичкият нов софтуер, който се пише, да бъде с отворен код – и вече има някакви публикувани неща. В една своя лекция дори споменах единия проект, който е писан зле, без да се знае как се ползва Git, и като цяло е трагичен. Доколкото знам, той не е бил приет от възложителя. Има друг проект, който е правен както трябва, и чак на моменти радва колко прегледно работят хората по него.

Подобно публикуване дава възможност на други хора да помогнат на експертите в системата (а и извън нея) да оценят доколко нещо е добре направено, правилно разписано или трябва да бъде „изведено отзад и разстреляно“. Надеждата ми е, че с повече публикувани така системи по-лесно ще можем да виждаме какво става, да рапортуваме „бъгове“ (програмни грешки – б.р.) и даже да ги оправяме.

Самата петиция би могла да доведе до това целият код, който е бил написан някога за държавата, да стане публичен.

От това има допълнителни ползи – например ако изпълнителят вече не съществува, а трябва нещо да се оправи спешно, процесът се улеснява. От друга страна, да се публикува този код без одит означава да покажем всичките му „дупки“ на някакво количество заинтересувани хора. Аз съм подписал петицията, понеже второто не ме притеснява и тези дупки биват открити така или иначе (както показа и случаят с НАП), а един предварителен одит може да се окаже много полезен.

ЙЛ: Иначе казано, само отварянето на кода на един софтуер не гарантира автоматично по-висока сигурност. Особено ако това е изолирана мярка извън общия контекст. Какво според теб трябва да направи държавата, за да започне да се грижи за киберсигурността на институциите (а оттам – и за тази на гражданите си) като всеобхватен процес, който непрекъснато е в развитие?

ВК: Най-малкото, трябва да има някой отговорен за това. Опитът на индустрията показва, че киберсигурността не е тривиален въпрос, особено ако става дума за ниво държава, където и атакуващите по-често са други държави или силно мотивирани/способни организации.

Вероятният правилен подход би бил итеративен, с взимане на някакви мерки, изпробването им, оценяването на резултата и разширяване/премахване в зависимост от него. Това обаче би бил дълъг, болезнен процес и не очаквам да се намерят много хора, които биха поели отговорност. По-скоро ще има всеобхватни програми/решения, които ще работят частично и ще бъдат замествани пак от такива, които ще работят частично другаде, вместо да се надгражда върху предишното. Ако това се избегне, има някаква надежда да се стигне до работеща система.

ЙЛ: Решаването на проблеми на парче е познат подход не само у нас, но често води до силно неефективно пилеене на обществени средства без видими резултати. Ако се върнем към драмата с Търговския регистър от миналото лято, тогава бяха взети някакви решения, които и до днес не са пуснати в действие. Отделен въпрос е и колко бяха обмислени и дискутирани на експертно ниво. От друга страна, гражданите основателно остават с впечатлението, че това са поредните „пари на вятъра“, които пък, както е практика, са насочени към няколко големи и близки до властта фирми. Мислиш ли, че има място за експертни или консултативни съвети към някои от ключовите структури, например към Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), съставени от външни за организацията специалисти?

ВК: На теория структурата, която трябва да консултира, е точно ДАЕУ. Но вероятно би им било полезно да имат към себе си консултативен съвет, най-малкото защото по никакъв начин не могат да предложат дори близки до конкурентните заплати в индустрията и по неволя начинът да имат подходящи хора е те да са на практика доброволци и да дават от свободното си време. От друга страна,

не мисля, че в момента точно информираност и експертно мнение е това, което липсва – липсва политическа воля и желание за действие в самата администрация,

основно поради страха от това какво следва след евентуална грешка, поради което проектите дори за тривиални неща най-често се дават на външни изпълнители.

ЙЛ: А по отношение на ИТ сигурността? Ако разчитаме на държавна структура по киберсигурност, тя лесно може да бъде вкарана в капана на това да пише „удобни“ доклади след своите одити или да бъде принудена да „затваря очи“. Дали не е крайно време да се формира експертна група по киберсигурност, която да предписва минимални изисквания за ИТ сигурност и динамично да следи за изпълнението им? 

ВК: Има добър пример, идващ от ДАЕУ, за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност. Експертна група би могла в един отворен процес да дава препоръки за изискванията и практиките, но следенето за изпълнението трябва да се осъществява от орган с правомощия, което само по себе си е сложна задача в нашите държавни структури, понеже всеки такъв орган става много удобен за политически натиск.

Има нужда от цялостна рамка (включваща вероятно и някои съдилища) за одит, проследяване на корекциите и ако трябва – изземване на определени функции от ИТ отделите

на несправящите се структури и предаването им на ДАЕУ или контрактор. Най-накрая може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата, който да поеме функциите и да носи отговорност. В момента тази роля се изпълнява от „Информационно обслужване“ АД, но не е добре регламентирана. А те просто са единствената българска фирма с достатъчно ресурси и държавното участие при тях помага за следване (поне донякъде) на националния интерес.

ЙЛ: Случаят #НАПлийкс за пореден път връща общественото внимание върху темата за полезността и смисъла от държавните агенции, звена и структури. След такава криза, особено когато отговорните лица отказаха да поемат политическата и управленската си вина и отговорността за нея, често се случва „покрай сухото да изгори и суровото“. Ти си имал допирни точки с колеги от държавната администрация, които се опитват да правят нещата по правилен начин, и такива ситуации обезценяват незаслужено точно техните усилия. Би ли споделил впечатления? И може би някои позитивни примери, които не се виждат от обществото ни, понеже то няма поглед върху детайлите.

ВК: Без да цитирам имена и без да претендирам за много голям досег с такива хора, мога да кажа, че има и от двата вида – има хора, които искат да си свършат кадърно работата; има и такива, за които е нужен топ, за да ги размърдаш. Не помага и това, че сякаш съществуват екипи, които могат да реагират в извънработно време на проблем, което от своя страна обезсмисля голяма част от всевъзможните мерки, които могат да се вземат на тема сигурност, надеждност на услугите и т.н. Виждал съм дори умишлено пречене да се реши проблем в извънработно време – нещо, което е тотално немислимо в недържавната част на индустрията.

Като добавим към това и нивото на заплатите в администрацията…

Наскоро имаше обява в сайта на ДАЕУ за системен администратор и заплатата беше около 600 лв. Не мисля, че човек с нужната квалификация за това би се съгласил да работи за под 3000 лв., да не говорим за размерите на отговорността в ДАЕУ. Имайки предвид, че заплатите в администрацията поне официално са 5–10 пъти по-ниски, отколкото в индустрията, ми е трудно да си обясня как съществуват и малкото мотивирани хора, които откривам там.

Заглавна снимка: Markus Spiske

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Хронология на хонконгските протести

Post Syndicated from Стефан Русинов original https://toest.bg/hong-kong-protesti/

Започва се с едно убийство. През февруари 2018 г. хонконгска двойка заминава на пътешествие в Тайван за празника на влюбените. След няколко дни 19-годишният мъж удушава 20-годишната бременна жена в хотела, натъпква я в куфар, изминава петнайсет станции с метро и хвърля трупа ѝ в случайни храсти. Едно от първите му действия след завръщането му в Хонконг е да изтегли 19 000 хонконгски долара от банковата карта на жертвата.

След сигнал от родителите на жената и разследване на хонконгската полиция мъжът е задържан на 13 март. Признава се за виновен, но е осъден само на 29 месеца затвор по обвинения за финансово престъпление на територията на Хонконг. Убийството е извършено в чужда юрисдикция (заради което хонконгската прокуратура няма право да заведе дело по този случай), а Хонконг няма споразумение с Тайван за екстрадиране на престъпници. И няма как да има при сегашното законодателство, което

изрично изключва Централното народно правителство и правителството на коя да е друга част от КНР от възможните юрисдикции, с които Хонконг може да си разменя престъпници.

На 12 февруари т.г. родителите на жертвата свикват пресконференция, на която призовават да се допълнят законите, така че с Тайван да може да бъде сключено съответното споразумение. Процедурата се задвижва още на следващия ден. Взема се решение поправките да позволят размяната на избягали престъпници и правната взаимопомощ с „всяка друга юрисдикция“, с която Хонконг подпише споразумение. Като основание по време на дискусионния панел в Легко (Законодателния съвет, или хонконгския парламент) се споменават множество случаи на престъпници, избегнали наказателно преследване заради тази пролука в законодателството.

Проектопоправката обаче среща възражения от различни граждански и професионални организации, които скоро прерастват в най-мащабните протести в новата история на града.

Защо така

И Тайван, и Хонконг официално са китайски територии с (донякъде) независимо управление. Както гласи Основният закон (хонконгската конституция, влязла в сила на 1 юли 1997 г. при предаването на града от Великобритания обратно на Китай), макар и да е „неразделна част от Китайската народна република“ (член 1), Хонконг се ползва с „висока степен на автономност“ (член 2). Това е така нареченият

модел „една държава, две системи“, при който територията има статут на специален административен район на КНР с право на самоуправление във всички области, с изключение на отбраната и външната политика.

Така, въпреки че формално са части от едно цяло, на трите територии им е необходимо специално споразумение за сътрудничество в областта на правосъдието. Споразумение, което не е лесна работа.

Също като Тайван, Хонконг от десетилетия е терен за две конфликтни енергии – пропекински и пронезависими. Когато през 1997-ма английската колония е върната на Китай, политическата атмосфера в нея се запазва – и до ден днешен хонконгци притежават много повече права и свободи от гражданите на народната република. Същевременно обаче обществото е непрекъснато нащрек за намеса от страна на Централното китайско правителство. КНР е пословична с потъпкването на човешките права и свободи, които гражданското общество в Хонконг бдително и ожесточено брани. Подозрения за такива посегателства вече са предизвиквали не един и два големи протеста в автономния район.

Показателно в това отношение е и въпросното изключване на правителството на КНР от законите за правна взаимопомощ. По този повод се свързах с Джулиана Лиу, редакторка в онлайн медията Inkstone, базирана в Хонконг и наскоро блокирана в континентален Китай. В отговор на чуденката ми как изобщо подобно изключване е попаднало в хонконгски закон, тя обясни, че по време на написването му двете легални системи са били още по-раздалечени от сега, а Китай не е бил толкова могъщ, че да упражнява влияние, особено преди Олимпийските игри в Пекин през 2008 г., когато се е опитвал да си докара добър фасон пред света. „Нямало е начин хонконгците да склонят на такова нещо.“

Имат ли основания притесненията на протестиращите, че проектопоправките са приплъзване на невидимата ръка на Пекин към политическата независимост на Хонконг?

Може би. Опасенията са, че страна, в която дисидентите по подразбиране са смятани за престъпници, ще злоупотреби с наличието на такъв закон, за да изисква екстрадиране на политически неудобни хонконгски активисти в Китай, където те ще попаднат в многократно компрометираната китайска правосъдна система. Това ще подрине свободата на словото в Хонконг, който полека ще се изчисти от продемократични гласове и с времето ще бъде плавно асимилиран от Пекин.

Но… Още в дискусионния панел на Легко на 15 февруари т.г., далеч преди започването на масовите протести, се посочва, че и при новия вид на закона ще бъдат отказвани „изисквания [за екстрадиция] във връзка с престъпления от политически характер“ и „изисквания, свързани с личности, срещу които има предубеждения и наказателно преследване въз основа на тяхната раса, религия, националност или политически мнения“ – положения, които са включени и в съществуващите в момента закони.

Но… Притесненията на протестиращите остават заради наличието на член 23 от Основния закон, част от който гласи: „Хонконгският специален административен район въвежда собствени закони, с които да забрани предателството, отцепването, подмолните и подривните дейности спрямо Централното народно правителство.“ Това засега е само член от конституцията без никакво законово покритие, но вероятността за въвеждане на такова виси във въздуха. Първи и единствен засега опит за прокарване на свързан закон е направен през 2003 г., но той приключва бързо след масови протести и оттегляне на проекта от тогавашния главен администратор Тунг Чи-хуа, който впоследствие подава и оставка.

Но… В обяснителна статия в блога на хонконгското правителство се прави доуточнението, че в закона поначало се съдържа следното условие: за да бъде екстрадиран заподозрян, деянието му трябва да се счита за престъпление и в двете страни, а свободата и правото на лично, медийно, издателско и научно изразяване са изрично защитени от член 27 на Основния закон, който гарантира също свободата на шествия и демонстрации и правото на стачкуване. Освен това по закон екстрадициите няма как да се осъществяват по усмотрението само на един човек – всеки случай се разглежда от състав, който преценява основателността на изискването.

Но… остава член 5 от Основния закон, според който „социалистическите политики няма да бъдат въведени в Хонконгския специален административен район и предишната капиталистическа система и начин на живот ще останат непроменени за 50 години.“ Това ни връща към вероятността Пекин да следва тих план за постепенно завладяване на Хонконг до 2047 г., което прави свободолюбивата част от местното население свръхчувствителна към всеки зачатък на подобна тенденция.

Очевидно е, че ситуацията е доволно усукана. И както при всяка политическа ситуация, всичко е основно въпрос на гласово надмощие. Какви гласове се чуват в случая?

Кой какво казва

Още преди масовите улични шествия хонконгското правителство опитва да обясни, че зад проектопоправките категорично не стоят скрити политически цели, като все пак изразява отвореност към всякакви разумни възражения. Въпреки че в следващите месеци Легко изслушва множество предложения, след което обсъжда и написва обстоен проект за допълнителни поправки и ограничения при изискванията за екстрадиране, в началото на юни хората излизат на улиците.

След началото на протестите настоящата главна администраторка на Хонконг Кари Лам остава твърдо зад предложението. В някакъв момент тя сравнява себе си с майка, която не бива да угажда на всяка прищявка на децата си – това вбесява протестиращите, предизвиква появата на плакати с надписи „Кари Лам не ми е майка“ и допълнително нагнетява положението. Впоследствие, на 9 юли, Лам обявява предложението за „мъртво“, но все пак не го оттегля официално. През това време шествията вече са прераснали в панполитически протести с различни искания. Започват и мащабни стачки – професионални и общи, – които затрудняват все повече нормалното функциониране на града.

От своя страна правозащитните организации държат да е ясно, че в случая не става дума за „дупка“ в закона, както твърдят някои китайски коментатори и Централното правителство. Китайските юрисдикции са съвсем целенасочено и умишлено изключени от закона, както се посочва в обяснителния документ на адвокатската колегия Hong Kong Bar Association, тоест досегашното законодателство е плод на съзнателен стремеж към правна независимост. Поради това

много от противниците на предложението в този му вид предлагат в закона да бъде включен само Тайван и след екстрадицията поправките да бъдат незабавно отменени.

Що се отнася до обикновените протестиращи, техният образ трудно може да бъде обобщен, затова реших да тръгна в обратната посока – към конкретното. По линията „приятел на приятел“ се свързах с хонконгка – да я наречем Лили, понеже не желае да използвам истинското ѝ име от притеснение, че това може да ѝ навлече някаква санкция, например при пътуванията ѝ в континентален Китай. С Лили общуваме по Telegram, приложението за криптиран чат, което е предпочитаната платформа за организиране на протестите и което, навярно неслучайно, точно в деня на едно от най-мащабните шествия – 12 юни, засича атака, идваща от Китай.

(Апропо, ограничаването на достъпа до интернет с цел предотвратяване на масови събирания и мониторингът на онлайн платформи са редовни стратегии на китайското правителство в борбата му срещу инакомислещите, затова и приложения като Telegram са блокирани на континента, а информацията за протестите е пресята през много ситна цедка. В този смисъл Хонконг се отразява значително по-лесно от Китай – аз лично не смея да разпитвам китайските си приятели в тамошното приложение WeChat от страх да не им навлека неприятности.)

Лили ми разказа, че протестиращите продължават да излизат на улиците дори след „смъртта“ на проектопоправките – основно заради опасението, че е застрашена законността в Хонконг. Възмутени от безотчетността и пренебрежителността на властите към народа и обезсърчени от икономиката, която не разпределя справедливо благата,

те желаят да „защитят свободата си“, да запазят неприкосновеността на модела „една държава, две системи“ и да осигурят „по-добро бъдеще за младите“.

Конкретните искания на протестиращите са пет: 1) официално оттегляне на проектопоправките; 2) отмяна на етикетирането на протеста от 12 юни като „бунт“; 3) сваляне на криминалните обвинения от всички протестиращи; 4) независимо разследване на употребата на сила от полицията; 5) въвеждане на всеобщи преки избори на главен администратор и членове на местния парламент.

В момента главният администратор се избира веднъж на пет години от „широко представителна“ комисия от 1200 членове, назначавани от Централното правителство, което заявено не допуска пронезависими кандидати в хонконгската власт и дава осезаем превес на представителите на търговската сфера. Парламентарната система в Хонконг пък е така устроена, че гражданите избират само 40 от 70-те депутати. Поради тази причина продемократичните партии са винаги малцинство в Легко, въпреки че на всички избори от 1997 г. насам печелят повече гласове – това е, защото останалите 30 места са запазени за представителите на различни индустрии, които са зависими от благоразположението на Китай. И макар чл. 68 от Основния закон да гласи, че крайната цел е всички членове на местния парламент да бъдат избирани от гражданите, това така и не става вече 22 години.

Според Лили протестите като цяло са мирни, но малцинството буйни демонстранти е по-забележимо и оставя по-силно впечатление. Сблъсъци с полицията, нахлуване в Легко, хвърляне на яйца по административното представителство на Централното правителство, изписване на обидни към Китай надписи върху стените, заливане на китайския герб с боя, хвърляне на китайското знаме в морето – всичко това се случва и произвежда ефекти в няколко посоки. От една страна, озадачава и отблъсква подкрепилите първоначалните протести – част от тях не разбират защо младежите продължават да излизат на улиците след постигането на целта, а други смятат, че такива действия само дискредитират протестите и подстрекават властите да ги прекратят насилствено. От друга страна, дава основание на китайското и хонконгското правителство да заклеймят протестите като размирици.

И от трета страна, дава храна на китайските медии. За да се уверя, че новините за протестите наистина се цензурират и изкривяват в Китай, както твърдят множество западни издания, отворих китайската търсачка Baidu (Google е блокиран), въведох „Хонконг“ на китайски и прекарах около час в четене и гледане на новини в казионни медии като CCTV News, People’s Daily, Sina Weibo, Global Times… Не смея да правя обобщения на базата на такава малка извадка, но лингвистичната и визуалната реторика на първите пет-шест репортажа е сравнима с по-гръмката част от медийната среда в България: непълнота на информацията, избирателно фактологизиране, тенденциозно тълкуване, тоталитарно етикетиране.

Борави се повече с емоция, отколкото с интелект, повече с призиви, отколкото с информация, повече с обвинения, отколкото с факти.

Подобно на ситуацията с тукашните новини за промяна в учебните програми например, набляга се на шепата шок вместо на кофата същина – в случая се говори само за „екстремисти“ и „радикални демонстранти“, които причиняват размирици, нападат полицаи и нарушават обществения ред. В първия половин час от ровенето си не попаднах на нито един репортаж, в който дори да се споменават причините и исканията на протестиращите – остава впечатлението, че това са просто безпричинно избеснели бунтари, което разбираемо предизвиква вълни от негативни коментари по посока Хонконг. А изобилието от конспиративни теории, откровени фабрикати и спекулации, поднесени като факти, засега ще оставя настрана.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Парите или свободата

Струва си обаче да се отбележи една отчетлива нишка в много от статиите. Наблюдатели на Китай посочват, че правителството използва икономическия растеж като оправдание за занемаряването на индивидуалните права. Тази позиция се усеща особено силно при отразяването на хонконгските протести – много от репортажите на пекинските и хонконгските пропекински медии наблягат на финансовите последствия от шествията, а някои се занимават обширно и изключително само с това, измервайки протестите единствено в пропуснати икономически ползи.

Въпросът „парите или свободата“ изглежда актуален от десетилетия. Някои автори са категорични, че „Китай не би имал толкова впечатляващо икономическо развитие, ако лидерите му бяха принудени да спазват правилата на демокрацията и правото на свободно изразяване“. Същевременно в една от малкото подробни и аналитични статии на китайски език, на които попаднах (публикувана в личен блог, не в официална медия), авторът извежда тезата, че причините за настоящото забавяне на хонконгската икономика и икономическата безпътица пред хонконгските младежи са именно демократичните свободи, с които местните граждани толкова се гордеят. Увлечен в емоцията си обаче, няколко абзаца по-късно той твърди, че икономическият подем на Хонконг през 80-те и 90-те години няма много общо с демократичната система.

Тогава може би е също толкова валидно твърдението, че икономическият подем на Китай няма много общо със социалистическата система. Логичният въпрос след това леко противоречиво съждение е:

необходимо ли е наистина идеологическо противопоставяне между просперитет и свобода? Общества като Хонконг и Тайван по-скоро показват, че двете са възможни едновременно.

Несъмнено в Китай битува убеждението, че свободата не пълни стомаха. Масата хора се интересуват много повече от цените на жилищата, образованието на децата и здравеопазването, отколкото от политическата свобода. Много обикновени китайци трудно проумяват защо са недоволни хонконгците, които са отколешен техен модел за благоденствие. На места протестиращите са сравнявани с червеногвардейците от гладните времена на „Културната революция“ – не само заради неотстъпчивостта си, но и заради хаоса, който предизвикват и който може да върне беднотията.

Може би тук все пак има нещо по-важно от парите, но то не е свобода, а точно обратното – вярност към по-висшестоящия, към по-компетентния. Свободата всъщност никога не е била на особена почит в Китай, като дори прочутите на Запад философии на Лаодзъ и Джуандзъ поначало са контракултурни явления. В един от най-харесваните коментари под гореспоменатата блог публикация се твърди, че демокрацията всъщност представлява безотговорност от страна на елита – само 0,1% са компетентни да вземат решения за страната, което не означава, че останалите не я обичат, просто нямат такива способности. И се дава пример с Брекзит.

Това ми напомня за едно мемоарно есе, в което китайка разказва как съобщава на майка си, че отива в САЩ, за да бъде свободна. Отговорът на майката е: „Свободна? И какво ще правиш с тази свобода?“

Тези сантименти изглеждат валидни и за друга част от хонконгците, покриващи диапазона от неутрални до антипротестни и пропекински настроения. Като цяло те са водени от същите съображения: запазване на стабилността и ненамеса в политиката. Тази група е многопрофилна и включва младежите, които по време на протестите пускат снимки на вечерята си в Instagram; търговците, които са в общи линии неутрални, но все пак биха предпочели оборотът им да не спада с 90% за деня заради поредното шествие; бандата биячи, която на 21 юли нападна протестиращите с щанги; състава на хонконгско училище, който организира церемония по издигане на китайското знаме по време на лятната ваканция; и активистите, които смятат, че заради политическите провокации Хонконг може да загуби автономността, предоставена и уважавана досега от Централното правителство.

Реакцията на Пекин

За разлика от китайските медии, Централното китайско правителство се оказва по-интелигентен проводник на настроения, бил той и очевидно пристра̀стен. То заговаря последно насред кашата, спазвайки принципа на ненамеса във вътрешните работи на Хонконг, едва след силното ескалиране на насилието между протестиращи и полиция и най-вече след появата на провокации от рода на издигането на знамето на Хонконг от колониалния му период, което се приема като същинска подмяна на идеята зад протестите, недопустимо деяние, призоваващо към отцепване и независимост.

Официалното правителствено изявление внася глас на разума сред отровната медийна среда: протестите са мирни, а проявите на крайност са изключения, които, разбира се, правят по-голямо впечатление;

умоляват се журналистите да разграничават обикновените от радикалните демонстранти и да не позволяват колективният образ на хонконгците да бъде „отвлечен“ от малцина екстремисти.

Бюрото по въпросите на Хонконг и Макао, което се намира в Пекин и принципно не дава публични изявления дори по време на предишни протести, на 29 юли свиква единствената си пресконференция за последните две десетилетия. Говорителят Ян Гуан с мек, но хладен тон напомня, че „насилието е насилие“, „престъплението е престъпление“ и че същността им не се променя, независимо с каква цел се използват.

Сред официалните гласове обаче има и такива със съмнителен и привидно произволен характер. Миналата седмица говорителката на Министерството на външните работи на КНР Хуа Чун-ин заяви в прав текст, че зад протестите стоят САЩ, без да предостави никакви доказателства. Това се случва на фона на разиграваща се търговска война между двете страни. Същото твърдение се чува и от други официални китайски и хонконгски органи. Според тях

определени външни сили се възползват от разликата в управленческите системи, за да влошат отношенията между Китай и Хонконг,

превръщайки автономния район в арена на международна битка, терен за противопоставяне срещу Централното правителство, пионка за манипулации. Свързаните статии, които прочетох, докато пишех този текст, не предоставяха убедителни доказателства за тези обвинения, но показаха очаквани антиамерикански сантименти сред коментиращите.

При почти ежедневно използване на сълзотворен газ и гумени куршуми за разпръскване на тълпите от страна на полицията, напоследък се заговори за възможността от силова намеса от страна на китайската армия. Такава все пак се оценява като малко вероятна заради евентуалните международни последици за реномето на Китай и заради уроците от „Тиенанмън“ преди 30 години. Все пак на 31 юли Народоосвободителната армия изневиделица публикува клип, показващ хонконгските военни части в действие и очевидно в пълна готовност за реагиране в извънредни ситуации, просто като демонстрация на военна сила, която в Китай е традиционен извор на идентичност, гордост и чувство за мощ.

В момента китайската страна все още запазва самообладание, но тонът осезаемо се втвърдява. В емисия на централния новинарски канал от 6 август краткото съобщение относно Хонконг е изцяло с предупредително-заплашително съдържание. Всъщност това отношение е зададено от самия Си Дзинпин, който е безцеремонен по темата за китайските периферни райони. В първата си реч след преизбирането му за държавен председател на 17 март 2018 г. той говори за

Тайван, Макао и Хонконг като неотлъчни части от Китай, където китайското правителство ще засилва „националното самосъзнание и патриотичния дух“.

„Нито един сантиметър земя от нашата велика родина не подлежи и не може да подлежи на отделяне от Китай.“ Наскоро Си Дзинпин обяви, че единството на Китай и Тайван ще бъде опазвано на всяка цена, ако трябва – със сила.

Ако не друго, Китай поне създава впечатление, че държи ситуацията в ръце. Показва сила, готовност, категоричност, но и търпение, както във философиите на някои бойни изкуства, в които е по-важно да притежаваш силата, отколкото да я използваш. Доколко наистина има такава при положение на забавяща се икономика, застаряващо население, криза с мюсюлманските малцинства, засилващ се международен натиск, търговска и технологична война със САЩ, не е съвсем ясно, но аз лично не бих я подценявал.

Хонконгски коментатори напоследък подсказват, че протестиращите трябва да се научат на диалогичност, иначе рискуват да се превърнат в това, срещу което протестират. И че е препоръчително да се потърси широк консенсус в политическото управление, бил той и незадоволителен за част от по-радикалните хонконгци, за да се излезе безаварийно от кризата. Запознати с темата китайски интелектуалци пригласят на това настроение, като пишат, че исканията на протестиращите са нереалистични и незначителни (не може например да се свалят обвинения от човек, действително нарушил закона, само защото е протестиращ), и призовават по-скоро да се разграничат продемократичните от пронезависимите активисти, да се накажат извършителите на престъпления по силата на закона и да се възобнови диалогът с Пекин.

Междувременно продължават мирните демонстрации с искания за правителство, което работи за политическите и икономическите интереси на града. Развръзката предстои.

Снимки: Studio Incendo / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За честта на прокурора Георгиев

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/za-chestta-na-prokurora-georgiev/

Най-добре прокурорът от Специализираната прокуратура Пламен Георгиев да разруши доброволно и с двете си ръце барбекюто с все сауната върху терасата, която прослави името му повече от делата му на шеф на Антикорупционната комисия (вече бивш шеф от 31 юли, когато парламентът гласува оставката му).

Оказа се, че и втората проверка на инспекторите от столичния район Слатина, приключила преди дни, достигна до същите изводи като първата – навесите на терасата на Георгиев са незаконни, тъй като няма строителни книжа за тях. Ще рече – барбекюто и сауната, които се укриват под навесите, трябва да се разрушат. Пред редовия спецпрокурор Пламен Георгиев сега има две опции – да ги премахне до началото на октомври или да обжалва.

Да ги премахне. Заради честта си на юрист, чиято кариера е все в правоохранителните органи на държавата – започнал като следовател в Столичната следствена служба, после прокурор, заместник-министър на правосъдието, шеф на КОНПИ (впоследствие КПКОНПИ) и сега в спецпрокуратурата. Дефинитивно Георгиев трябва да отговаря на високи морални и професионални критерии, за да заема тези длъжности.

Нима честта на професията може да се замени с килограми цвърчащи на барбекюто кебапчета, кюфтета, карначета и пържолки? Ако предпочете тази трампа, то барбекюто ще остане като мазно петно на прокурорската му тога.

Историята на една тераса

Налага се да я припомним тази история. Вкратце. Тя отдавна се е лепнала за Георгиев като името и презимето му – и е серия от „Апартаментгейт“, скандалът с купените евтино луксозни жилища от лица във властта.

Първо, Пламен Георгиев купува през април 2017 г. жилището и го декларира в имуществената си декларация на стойност 293 374 лева с площ от 156 кв.м и тераска от 48 кв.м. Той си знае защо пропуска да впише другата тераса от 186 кв.м със сауната и барбекюто, независимо че тя фигурира в нотариалния му акт и в ипотеката на банката, отпуснала половината от сумата за покупката.

Второ, няма строителни книжа за барбекюто и сауната – и Георгиев, по онова време коскоджамити шеф на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), е бил наясно с това, когато е купувал тези… фантомни активи на жилище, чиято данъчна оценка е по-висока от продажната цена с близо 200 000 лева. Но не е направил постъпки да ги узакони – сякаш става въпрос за остъклен балкон.

Трето, именно след като избухна „Апартаментгейт“, Столичната община, която също е била наясно с факта, че постройките са незаконни, издаде акт за събарянето им. А един лоялен на ГЕРБ общинар като арх. Влади Калинов, дългогодишен шеф на строителния контрол, се престара и обезсили акта – и изгуби работата си заради това. Какво да се прави, ВИП-барбекюто си е ВИП-барбекю, но ГЕРБ трябва да печели и местни избори в София наесен.

Парадоксално е, че Георгиев се бори да опази барбекю върху тераса, за която упорито твърдеше в началото на скандала, че е покрив и се притежава от всички собственици на жилища в кооперацията. После с половин уста призна, че все пак излаз към нея има само от неговия апартамент.

„Символ на борбата с незаконно придобитото имущество“

… е определение, дадено в становище на клуб „Журналисти срещу корупцията“ в подкрепа на кандидатурата на Пламен Георгиев за председател на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ). Може и да не го четете – в него за Георгиев пише като за умрял, само най-доброто за „моралните му и етични качества и висок професионализъм“. Към февруари 2018 г., когато е внесено в парламента становището, вече са били изпечени бая кебапчета на незаконното барбекю на терасата, която уж е покрив. Кратко ласкаво становище в негова подкрепа е изпратила и организацията „РискМонитор“.

На 31 юли, когато този компетентен и отговорен според оценките на подкрепилите го държавен мъж напускаше парламента, заяви пред журналисти, че „Апартаментгейт“ бил „измислен скандал“ и са изговорени куп лъжи. Ами защо тогава не съди „лъжците“ – нима не иска да изчисти името си, след като заяви, че НАП е доказала чистотата му?

С приключената проверка на НАП е ново двайсе. Изглежда, за нея е осведомен само Георгиев, защото и към момента, на 12-тия ден, откакто го рече, липсва официално съобщение от институцията. Преди две години от Frognews.bg съпоставиха декларациите на Георгиев пред Сметната палата с предполагаемите му доходи (все пак, заемал е само държавни длъжности) и откриха… да кажем, известни несъответствия. НАП със сигурност имат по-високо ниво на експертност, но докато излезе позицията им по случая, ще трябва да се доверим на Георгиев, че са проверили неговите и на съпругата му доходи за 10 години назад и всичко е окей.

Със или без такава индулгенция от НАП, Висшият съдебен съвет (ВСС) бързо откликна на молбата на Георгиев да се завърне като редови прокурор в Специализираната прокуратура, призвана да работи „срещу корупцията по високите етажи на властта“.

За една твърде голяма база данни – и кой бърка там

А КПКОНПИ остана обезглавена до намирането на нов подходящ шеф, който парламентът да избере наесен. Дано той да комуникира по-добре с държавното обвинение предвид констатациите в годишния доклад за дейността на прокуратурата през 2018 г. Там се открива една многозначителна забележка:

За пореден път повечето териториални прокуратури отчитат като проблем липсата на добра комуникация с КПКОНПИ – подава се информация от прокуратурите до комисията, но не постъпва обратна информация за предприетите действия от нейна страна.

В това сложно изречение има поне две критики към работата на Комисията: първо, „за пореден път“ – тоест явно е практика на председателя Пламен Георгиев да игнорира прокуратурата; второ, прокуратурата захранва КПКОНПИ с информация, но не е ясно какво става с тези данни – за какво се използват и чии информационни масиви попълват, след като Комисията не информира за предприети действия.

КПКОНПИ е същинска съкровищница на информация, предвид факта, че обединява пет структури – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), Центъра за превенция и противодействие на корупцията и организираната престъпност (БОРКОР) и съответните звена от Сметната палата и ДАНС. Въпрос на време е да разберем правомерно ли се използват тези база данни.

Но що за институция е тази, която си позволява да пренебрегва прокуратурата?! Само такава, чийто началник се ползва от благоразположението на премиера Бойко Борисов.

Безполезната комисия

Вместо да трупа информация, този началник би следвало да проверява „необяснимото богатство“ – това, което правят колегите му в Италия, Ирландия, Великобритания. В тези страни и в България може да бъде прилагана гражданска конфискация, без да е налице влязла в сила присъда по Наказателния кодекс – практика, която се приема нееднозначно в много страни от ЕС.

Идеята за първообраза на КПКОНПИ се роди през 2004 г., когато проф. Георги Петканов, днес покойник, тогава министър на вътрешните работи в кабинета „НДСВ – ДПС“, се завърна от визита в Ирландия и обяви идеята си да присади една тамошна институция на родна земя. В Ирландия тя се нарича Бюро за криминално придобито имущество, в България беше създадена като Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, с щат от близо 300 души.

Тази предтеча на КПКОНПИ се запомни единствено с името на председателя си Стоян Кушлев – но не защото той осмисли съдържателно и действено съществуването ѝ. Царският депутат Кушлев блестеше с ловните си трофеи и страстта към лова и риболова, но също и с огромните заплати, които си гласуваха в комисията – понеже парламентът забрави да сложи лимит и схема, по която да се изчисляват. Но и Кушлев, и Георгиев си приличат по едно: и двамата се изкараха жертви. Според първия – борил се е срещу корупцията в парламента и си платил за това; според втория – станал жертва на олигарси, чиито интереси засегнал.

Един факт – на третата година от конституирането ѝ, през 2008 г., при обсъждане в правната комисия на законопроект, който да увеличи правомощията ѝ, е констатирано, че комисията „Кушлев“ все още не е започнала да отнема имущество. Едва през 2009 г. отчита първи резултати от дейността си – 4 влезли в сила решения на съда за отнемане на имущество в полза на държавата. Излиза, че близо четири години са харчени нахалост милиони на данъкоплатците, за да се хвърли прах в очите на европейските институции как властта се бори с корупцията. Основната причина обаче бе, че законът бе така конструиран, че комисията „Кушлев“ можеше да замразява активите на разследвани от прокуратурата за престъпления, но можеше да ги конфискува само ако се сдобият с влязла в сила присъда.

Що се отнася до работата на КПКОНПИ, оглавявана от Георгиев, той не представи отчет за свършената работа при подаване на оставката си. Макар че би било редно да има такъв. Ограничи се с изявление пред журналистите, че „за две години комисията отне 40 милиона лева и това нямаше как да остане без отговор“. Трудно е да приемем думите му на юнашко доверие предвид начина, по който от Комисията представят свършеното – като с една конфискация на имот за 550 000 лева през пролетта, за който истината се оказа по-различна.

Когато избираха Пламен Георгиев начело на КПКОНПИ през март 2018 г., пет извънпарламентарни партии – „Движение Да България“, „Демократи за силна България“, БЗНС, Зелените и ДЕОС, предупредиха в декларация да не се избира човек, който е „политическа проекция на рушителите на българската държавност“. С неговото име се свързват безпринципни и необосновани решения като прокурор и ръководител на КОНПИ, заявиха в декларацията си партиите.

Още не знаем кой ще оглави КПКОНПИ наесен. Двойник на Кушлев, на Георгиев или събирателен образ – все едно. Въпросът е дали да я има изобщо, защото няма нищо общо със справедливостта.

Държава без справедливост е шайка разбойници

Изследователи на държавата и правото често цитират християнския философ Августин Блажени, който казва, че едни и същи норми на справедливост трябва да се прилагат и към поведението на отделния човек, и към действията на държавата. Според него държава, която се отклонява от тези норми, не е нищо повече от банда разбойници. Платон определя справедливостта като върховна добродетел, Аристотел я доразвива като висш социален закон, тъждествен с нравствеността, разсъждавайки върху това, че някои хора по природа са роби и затова са пригодени само за робство.

Но какво става, когато държавата е шайка разбойници, които управляват роби?

В XXI век в държави като България робството не е пранги, глад, бой с пръчки и безпрекословно подчинение, а има далеч по-софистициран израз. Робство е, когато положиш в краката на Лидера свободната си воля и доброволен отказ да си роб на съвестта си. Робите наричат това „партийна лоялност“ и получават в замяна разни кокали и мръвчици от държавната трапеза – положение, заплата и възможност да се сдобиват със свои роби. В резултат държавните институции, които трябва да осигуряват и въздават справедливост, стават оръдия на разбойници, управлявани от роби.

Как да се справим с престъпност, извършвана от тези, на които сме дарили власт чрез избори? Според Тома Аквински невъзможно е да ѝ се въздейства чрез закони, защото те се създават от същите тези властници, тоест шайката разбойници. Дори да премахнем шайката, остават робите ѝ, на които и свобода да им се даде, са научени да служат по робски. И си пазят барбекютата.

Заглавна снимка: Пламен Георгиев за „компроматната война“ за терасата му. Стопкадър от репортаж на „Свободна Европа“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Въоръжената Америка на Тръмп

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/vuoruzhenata-america-na-trump/

На 3 август 2019 г. мъж, въоръжен с полуавтоматично бойно оръжие, открива огън в търговския център „Уолмарт“ в Ел Пасо, Тексас. Убити са 22 души, ранени – 24. Малко преди да произведе първия изстрел, убиецът от Ел Пасо е публикувал манифест в един от форумите на платформата 8chan, която бе спряна на 5 август; в него 21-годишният тексасец е изразил омраза към латиноамериканските имигранти и се е оплакал от „латиноамериканското нашествие в Тексас“. По-късно при задържането му той е заявил, че е искал да застреля „колкото може повече мексиканци“ (по това време в „Уолмарт“ е имало между 1000 и 3000 души).

По данни на изследователския център Pew 13% от имащите право на глас на президентските избори в САЩ през 2020 г. са латиноамериканци – най-многочисленото етническо малцинство в САЩ днес, следвано от чернокожите американци, които са 12,5% от гласоподавателите. Белите гласоподаватели са малко под 67%. В своя манифест стрелецът от Ел Пасо предупреждава, че латиноамериканското население ще превърне Тексас и други щати в „крепости на демократите“, което ще позволи на партията да спечели предстоящите президентски избори: „Те са подстрекателите, а не аз. Аз просто защитавам страната си от културно и етническо подменяне в резултат на нашествие.“

Доналд Тръмп: „Не можем да позволим на всички тези хора да завладяват нашата Страна. Когато някой дойде, ние трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го връщаме там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата миграционна политика и с Реда и Закона. Повечето деца идват без родители…“

Доналд Тръмп: „Нечестната Хилъри иска да ви отнеме правата по Втората поправка. А ще бъдат ли отнети оръжията и на нейната тежко въоръжена бригада от Тайната служба? Едва ли!“

Отново на 3 август мъж, въоръжен със законно придобита лека полуавтоматична пушка, тип ArmaLite AR-15, .223 калибър, модифицирана и снабдена с пълен барабанен пълнител за 100 патрона, отне живота на 9 души в Дейтън, Охайо, в рамките на половин минута, преди да бъде застрелян от полицията.

За тези 30 секунди 24-годишният мъж е изстрелял 41 патрона, 14 от които улучили целта. Общо ранените вследствие на стрелбата са близо 30. Сред убитите е 22-годишната Мегън – най-младата от жертвите, сестра на убиеца. Информацията до момента е противоречива, но стана известно, че още докато е бил в гимназията, стрелецът от Дейтън е имал влечение към насилието, като е съставял списъци с момчета, които иска да убие, и момичета, които да изнасили. Мотивите за действията му през нощта на 3 август все още не са разкрити.

Установено е, че в своя профил в Twitter убиецът се е представял като „аниме фен, метъл и левичар“, който „отива в Ада, откъдето не смята да се връща“; демонстрирал е подкрепа към войнственото антифашистко движение „Антифа“, като е споделял негови постове, както и такива, изразяващи екстремно лява идеология. В деня на масовата стрелба той е препубликувал съобщение, в което се казва, че „милениълите имат послание за поколението на Джо Байдън: побързайте и умрете“, както и съобщения, изразяващи подкрепа за сенаторите, кандидати на Демократичната партия за изборите за президент догодина – Бърни Сандърс и Елизабет Уорън.

Въпрос на зрелище

„През изминалите 48 часа САЩ изгубиха по ужасяващ начин 34 души в резултат на масови стрелби. За кои да е 48 часа ние също така губим средно по 500 души, които стават жертва на медицинска грешка; 300, които умират от грип; 250, които се самоубиват; 200, които загиват в пътни инциденти; 40, застреляни с огнестрелно оръжие. Често нашите емоции откликват повече на зрелище, отколкото на данни“, написа популярният американски астрофизик и директор на планетариума към Американския музей за естествена история Нийл Деграс Тайсън в Twitter, където го следват над 13 млн. души. Неговата активност обикновено е свързана с представяне на интригуващи научни факти, разбиване на митове и изтъкване на неиздържани от научна гледна точка елементи от популярните научнофантастични филми.

Отново в рамките на 48 часа, през които по описаните от Тайсън причини биха загинали над 1200 американци, без това според него да предизвика съществена реакция у хората просто защото смъртта им не е била зрелищна, горното съобщение генерира над 300 000 харесвания, над 150 000 коментара и близо 90 000 препубликувания; разразилата се конфронтация бе широко отразена от американските медии. Сред многото смислени критични коментари има такива, които на свой ред се опират на статистиката, като демонстрират, че съпоставянето на числа не може да бъде самоцел, не е достатъчно и всъщност може да създаде изкривена представа.

„Няма как един-единствен човек да направи 500 медицински грешки. Няма как един човек да причини 200 фатални инцидента по пътищата. Няма как един човек да извърши 200 самоубийства. Няма как един човек да извърши 40 убийства с пистолет. Един мерзавец с мощна пушка уби 20 души в Ел Пасо. Виж ш***ната разлика“, казва се в най-харесвания коментар под публикацията на Тайсън.

Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението (по А. Чехов)

В медийния спектакъл на 45-тия американски президент Доналд Тръмп на сцената от самото начало виси не просто пушка, а десетки милиони огнестрелни оръжия, които вече са или могат да станат притежание на всеки американец над 18-годишна възраст, покриващ критериите за това. На практика такъв е всеки жител на САЩ, който е роден или е станал гражданин на страната и не попада в една или повече от деветте категории хора, на които според закона е забранено да имат оръжие (по същество такива с криминални простъпки, зависимости и/или психически отклонения). Със съответното разрешително в някои щати същите тези хора придобиват правото не само да притежават оръжие, което да съхраняват в дома си и/или да носят открито, тоест по видим за околните начин, а да го носят със себе си на публични места (в някои щати дори в банки, на борда на самолет и в правителствени институции) скрито от хорските погледи.

Статистически погледнато, на всеки американец с право на глас (около 246 млн. души на изборите през 2020 г.) се пада най-малко по едно огнестрелно оръжие (между 265 млн. и 390 млн. общо са оръжията), което отрежда на САЩ първо място в света по този показател. На второ, далеч назад, е Йемен със средно 55 оръжия на 100 души. В действителност не всеки, който би могъл да си купи оръжие от близкия магазин срещу 400 долара и попълнена в рамките на около 5 минути декларация, притежава такова, но пък и никой не знае точния брой на оръжията, нито на собствениците им. Затова не са малко онези, които имат по над 40 огнестрелни оръжия – това са т.нар. суперсобственици, на които и две дузини пушки и пистолети не са достатъчни.

Според проучване, осъществено през 2015 г. от изследователи от „Харвард“ и Североизточния университет, оръжие имат около 22% (тоест близо един на всеки четирима) от американците, като половината от споменатите по-горе 265 млн. оръжия са собственост на едва 3% от пълнолетните граждани на страната (7,7 млн. души).

Колекциите на някои от въпросните суперсобственици наброяват 140 отделни оръжия.

Застъпниците за правото не просто да притежаваш оръжие, а цял склад с пушки и пистолети и съответните муниции и аксесоари, сравняват страстта към това имущество с купуването на обувки – и един чифт е достатъчен, но кой се задоволява с толкова? Мотивите на суперсобствениците са най-различни – за някои притежанието е свързано основно с усещането за сигурност и необходимостта от отбрана, други са се посветили на лова, трети просто обичат да колекционират. Обстоятелството, че милиони хора притежават законно по над дузина оръжия, които могат да носят открито на публични места без необходимостта от специално разрешително, затруднява значително профилирането на онези от тях, които планират да използват арсенала си за масови убийства.

Оръжията са налице, остава да се намери причина за използването им. Да, вероятно не всеки си купува пистолет с презумпцията, че е готов да отнеме човешки живот, само защото според някои „е за предпочитане да бъдеш съден от дванайсетима, отколкото да бъдеш носен от шестима“. Но причини очевидно се намират, ако се върнем към статистиката, спомената от Тайсън:

загиналите от огнестрелни оръжия в САЩ са средно 100 души на денонощие, или 36 000 годишно; ранените – около 100 000.

По данни на Gillfords Law Center повече убийства стават в щати, в които е по-лесно да си купиш оръжие. От началото на тази година инцидентите, свързани с оръжия, са над 33 000, загиналите – близо 9000, а броят на масовите стрелби, за каквито се смятат случаите с най-малко четирима простреляни (в това число не влиза стрелецът, в случай че бъде убит) – 255. Това прави по повече от един случай на масова стрелба на ден, като само в рамките на осем дни над 100 души загинаха при пет масови стрелби, включително и двете от 3 август. Масовата стрелба в Ел Пасо се нарежда сред 10-те най-кръвопролитни в съвременната история на САЩ. А 2016-та се откроява като годината с най-много масови стрелби – 382.

Стопкадър от репортаж на CBSN

Може ли речта на омразата да подтикне към физическо насилие от омраза?

Колко поляризация може да понесе едно общество, преди недоволството да прерасне в нетърпимост? Кой и с какви средства ще може да спре изявата на тази нетърпимост, когато част от изпитващите я вече не се задоволяват със статуси в социалните медии и постове във форуми като 8chan или 4chan? Когато същите хора имат на разположение законно придобити огнестрелни оръжия и свободата да купуват още, а нямат задръжки да ги използват срещу хора. И когато собственият им президент им говори на езика на омразата. 

Ан Епълбаум: „Въпросът е кога ще започнем да говорим за тукашния тероризъм на белия супремасизъм по същия начин, по който говорим за чуждия, джихадистки тероризъм. Това са тясно свързани идеологии, разпространявани чрез интернет, усилвани от политиците екстремисти. И двете се нуждаят от сходен отговор.“

Речта на омразата обхваща много форми на изразяване, които по различни причини разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават ненавистта, насилието и дискриминацията срещу дадено лице или група хора. Речта на омразата представлява сериозна опасност за сплотеността на едно демократично общество, за защитата на правата на човека и върховенството на закона. Ако бъде неглижирана, тази реч може да доведе до актове на насилие и конфликти в по-широк мащаб. В този смисъл речта на омразата е крайна форма на нетърпимост, която допринася за престъпленията от омраза. И защото това е така,

свободата на изразяване не е абсолютна.

Съществуват различни режими на ограничаването ѝ, подчинени на баланса с други права. В САЩ тази свобода е обект на Първата поправка, а чрез съдебната практика е установен режим на много висока степен на защита. Същевременно нерядко точното дефиниране на дадена реч като реч на омраза е трудно, а още по-трудно е да се оцени какъв е рискът дадено изявление или друг начин на изразяване да подтикне към реално насилие.

Реч на омраза може да бъде чута и в традиционните медии, макар да са регулирани, но в много по-голяма степен се употребява и размножава в социалните мрежи. При тях има определени правила за ползване, те самите са страни по различни кодекси, като тези на ЕС за езика на омразата и срещу дезинформацията, но не са обект на регулация в това отношение. Там съдържанието е в такива количества, че не може да бъде обхванато от модераторите, а изкуственият интелект далеч не е толкова съвършен, както личи от употребата му за контрол върху порнографското съдържание или срещу нарушаването на авторското право.

Неминуемо от значение е и кой говори.

Когато това е крайнодесният конспиративен теоретик и радиоводещ Алекс Джоунс, неговите канали за комуникация във Facebook, Twitter и YouTube биват закрити поради многото примери за употреба на „език на дехуманизиране срещу имигранти, мюсюлмани и транссексуални хора, както и за прославяне на насилието, които са в нарушение на политиката за речта на омразата на съответните компании“.

Когато обаче говори президентът на САЩ, който сам заяви след избирането си, че е спечелил благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, налагането на подобни мерки става трудно, ако не и невъзможно. Проверителите на факти от Snopes опровергаха информацията, разпространена в социалните медии (и не само), че от страницата на президента в Twitter са свалени всички негови съобщения, съдържащи думата „нашествие“. Нещо, което лесно може да бъде проверено от всеки без особени затруднения.

Натали Мартинес: „Според рекламния архив на Facebook от май 2018 година насам Тръмп е реализирал около 2200 рекламни кампании, в които се говори за „нашествие“. Бърз преглед показва, че сякаш всички те се отнасят до имиграцията.“

Разбира се, Тръмп съвсем не е единственият политик популист, който се издигна именно защото яхна вълната на омразата, изолационизма и връщането на предишно величие, макар че гласът му се чува най-силно – поради факта, че едновременно е най-наблюдаван от медиите и има повече последователи в Twitter от всеки друг действащ политик. И хората едва ли са станали по-податливи на такава реторика от преди – те просто са медийно неграмотни в един почти изцяло медийно опосредстван и виртуализиран свят, в който информация, мисинформация, дезинформация, пропаганда, търговски съобщения и т.н. са достигнали необозрими размери и светлинна скорост на разпространение.

Стопкадри от документалния филм за „Кеймбридж Аналитика“ The Great Hack

И ако на Острова това говорене и ефектът на мегафона на социалните медии произведе Брекзит, то над САЩ, където всеки може да си купи пушка дори онлайн, е надвиснала сянката на терора.

Заглавна снимка: © Fibonacci Blue

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За местния вот и едната надежда

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2019/mestniq-vot/

Във Франкфурт, както и в други големи градове на Германия, има една особена форма на представителност. Може да ги определите като местни съвети, квартални събрания или просто формализирани организации от живеещите там. За тях има избори паралелно с местния вот с огромни бюлетини и дори кампании. За тези неща се харчат милиони от бюджета, с които ефективно се подпомагат местни печатници, но резултатът е особен. Целта на тези съвети, както и на другите заети с въпросите на емигрантите и прочие, имат ролята на емисари пред кмета и общинския съвет – да повдигат въпроси, проблеми и да връщат отговорите на местно ниво. Работата е там, че единственият ефект от цялото това упражнение е чист PR.

На срещите наистина се обсъждат проблеми, обещава се, че ще се говори с кмета и на следващата се или се обяснява, че „ма то сега няма пари“, „ма не е чак толкова зле“, „чакаме одобрение на ремонта“, „така беше по план“, или се обявява като победа нещо отдавна предвидено в общината. Настрана от това, че членовете често са свързани с избраните общински съветници, самата идея на тези съвети е да потушава местното недоволство докато в същото време създава доста силно чувство, че правиш нещо, че гласът ти има значение и се чува.

Именно последното е изключително важно за една демокрация. Не до голяма степен инсценирано, както горния пример, а реално. Няма значение дали говорим на местно или държавно ниво, ако хората не виждат, че гласът в урните или гласът им на улицата има някакво значение и променя нещо, то те най-често ще гласуват с краката си. В една лекция на Иван Кръстев описваше именно този ефект на отворените граници.

Все повече от хората, които най-много имат нужда от промяна заради икономическото, социалното си състояние или средата, в която живеят, са обезверени от демократичния процес и въобще възможността да променят нещата около себе си за всички. И не гласуват, не участват. Вместо това решават да променят нещата за себе си като се преместят. Преди показах как огромен процент от българските емигранти в Германия живеят под прага на бедността. Не малко специалисти с добри доходи в България решават да заминат независимо, че няма да могат да работят на нивото, на което са били до сега и дори да имат същия стандарт, както в България. Причината за избора им е не икономически, а в убеждението, че някъде там ще могат да влияят на средата си повече, отколкото там където са били до сега. Че има по-добър изглед напред дори стъпвайки на по-ниско стъпало в обозримо бъдеще.

В последните месеци и години в България нещата са тръгнали назад. Докато икономиката и доходите се носят по течението на общия подем в Европа, демокрацията, социалното развитие, върховенството на закона и свободата на медиите са се засили надолу. Убедени сме, че гласовете ни нямат значение и затова не гласуваме. Знаем, че законите, етичните кодекси, прозрачността няма значение и същите тия ще крадат, наказват и затварят устата без да се крият.

Действията на кабинета и прокуратурата в последните седмици са показателни за това. Оставки за фатални грешки, некадърност, безпринципни решения и очевидна корупция няма. Нито при лечението на деца, тол системата, пробива на НАП, къщите за гости или евтините апартаменти. Безскрупулността на прокуратурата смесена с некомпетентност и неприкрит реваншизъм водят до още по-дълбоко обезверяване в собствените сили и търпение да промениш нещо, дори с нещо малко като гласа си.

В този смисъл оптимистичният поглед към местния вот след по-малко от три месеца изгледа като хлапашки наивитет. Призивите за гласуване звучат празно. Как да промениш нещо щом всичко е оплетено като свински черва?

Наистина, в Истанбул постигнаха промяна – отнеха властта от човек почти осъществил амбицията си да стане диктатор. Въпреки реториката, с която обличаме тази победа на протестния вот там, спечелилият далеч не е „човек от народа“. Екрем има дълга политическа кариера и далеч не е „аусайдер“ или граждански активист, както го рисуват някои. Това не променя голямата промяна, която донесе със самото си идване, но и показва, че за такава не е нужна само едната амбиция и това да си против статуквото, а да имаш конкретен план и по-важното – личностен и политически капацитет да го изпълниш.

Истанбул обаче е най-вече пример за надежда – нещо се променя. Имахме такива не един или два в последните 10 години, но скоро след това нещата тръгваха още по-надолу. И докато Борисов реже лентички когато астролозите му кажат, че може, а Цацаров и сие натрапчиво отказват да разследват КОЙто би трябвало, младите активни хора на България все повече се обезверяват, че гласът и протеста им има значение.

Местният вот е шанс да се промени това. Докато парламента и правителството са тези, които определят накъде върви държавата, местната власт е тази, която влияе най-пряко и бързо на живота на всеки от нас. Това са тротоари, замърсяване, градини, паркинги, презастрояване, инвестиции, данъци и прочие елементи на градската среда и местната икономика. През местната власт се разпределя учудващо огромен публичен ресурс и се вижда най-бързо някаква промяна или бездействие.

В никакъв случай не казвам, че трябва да въвеждаме съвети като онези във Франкфурт. Има доста неща, които не следва да заемаме от „европата“. Показателни са обаче как се повишава доверието в работата на местната власт и чувството, че гласът ти има значение. В България имаме множество такива граждански инициативи, които критикуват, предлагат и обсъждат. Проблемите идват когато се търси сцепление с местната власт, диалог, търсене на компромис не само с бизнеса, но и между самите граждани и желанията им. Това вече е същинската политика във вида както следва да работи и до голяма степен онова, което виждаме както във Франкфурт и дори Истанбул.

Въпросът е дали ще я видим в София, Пловдив, Варна, Бургас и всяко малко градче и село в България. В повечето навярно не – твърде овладяни са от местни деспоти. В големите градове обаче е възможно. При това не просто смяна на властта с който там обещае добре звучащи неща, а и с възможност да се изпълнят същите и да срещне позициите на поне повечето в града. Защото докато се жалваме от мръсния въздух и тесните тротоари, никой не иска да се стеснят улиците или ограничат колите в центъра. Често не се замисляме колко аспекти на местното управление има отвъд това, което може да снимаме в градската среда.

Възможността, която този местен вот предоставя, е да се покаже, че може да се промени нещо. Това е сигнал толкова нужен на демокрацията ни в момент на институционален произвол, окопаване на олигарси и безотчетност на политици. Един кмет или общински съвет може да изглежда нещо маловажно, но всъщност често влияе много повече и по-пряко на ежедневието ни, отколкото ония в парламента.

Затова в следващите 12 седмици вникнете повече в кандидатите, които се издигат – кои са, какво предлагат, колко са наясно не само с предложенията си, но и със същността на местната влас, какъв е капацитета им да изпълнят обещанията си и какъв сигнал ще изпратят дори със самото си избиране. Ще има много популисти, демагози и протестни кандидати. Трябва да ги премерим и отсеем.

Важното е да разберем, че местния вот има също толкова голямо значение като националния и не следва да минава незабелязан. Иначе гласът ни определено няма да има значение.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Къде зимуват галинките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kude-zimuvat-galinkite/

Когато „Шоуто на Слави“ изчезне от ефира след 31 юли тази година, работата на един от българските регулатори – Съвета за електронни медии, ще бъде силно редуцирана. Отпада нуждата да следи дали червените точки, обозначаващи опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото и социалното развитие на децата, са на правилните си места.

Със същия успех това би могъл да върши и изкуствен интелект, предвид капацитета от интелигентност на петчленния СЕМ и досегашната му практика и поведенчески подходи.

СЕМ е само един от примерите за „независими регулатори“, които не изпълняват най-важната си функция – да служат на обществото. Българската държавност е обрасла с такива институции, които са камуфлаж за рейдването на властта и политическия контрол, налаган във всички сфери. Това захващане става по два начина – законодателна рамка, която ограничава регулаторите да вършат истинската си работа, и кадри, които да са лоялни и послушни единствено на тези, които са наясно какви нищожества са. Назначилите ги.

„Кучето може да разпознава своя господар. Достойнството на интелекта започва с разделянето на пунктовете на съгласие от тези на различие.“ Цитатът е от книгата на антроположката Мери Дъглас „Как мислят институциите“, където тя разяснява, че „най-фундаменталните решения за справедливостта не се правят от отделни хора, а от индивиди, мислещи във и от името на институциите“. Затова е важно как са изградени държавните институции – не само защото са платени с парите на данъкоплатците, а не на политиците, които ги контролират.

СЕМ, или Който-избира-шефовете-на-БНТ-и-БНР

Формално Съветът за електронни медии регулира радио- и телевизионната дейност, регистрира и издава лицензии и упражнява надзор върху излъчващите се програми, избира и освобождава генералните директори на БНР и БНТ. Стоп. Ето това е. Медийният надзор, който има смешен бюджет и нулев капацитет да следи всички радио- и телевизионни предавания, съществува заради тази едничка цел: да подбере правилните – от гледна точка на управляващите – началници на тези медии. Но тази работа може да я върши и парламентарната Медийна комисия – там поне има повече плурализъм от гледна точка на представените политически сили.

Петчленката, до която беше редуциран СЕМ в първия мандат на ГЕРБ и Бойко Борисов, се конструира от два центъра на власт – парламента и Президентството. Последното назначение там – на предложената от ГЕРБ Галина Георгиева, неизвестна в средите на журналистите, с диплома 3,89 на бакалавър по аграрна икономика от изнесен факултет във Враца и кариера, която трудно може да бъде определена като медийна – е нагла подигравка с обществените очаквания към СЕМ. Властта в България обаче винаги може да разчита на такива „калинки-галинки“.

Разходи на СЕМ за 2019 г. – 1,67 млн. лв. (Националното бюро за контрол на разузнавателните средства е с приблизително същия бюджет – 1,619 млн. лв.)

Комисията за защита на личните данни. #Квойтуй

Има такъв… регулатор, чийто адрес, даден на сайта му, е сбъркан, установи колега журналист, отишъл да подаде на място жалба срещу изтичането на лични данни от НАП. Това образувание, което действа като гише за прием на жалби и сигнали, не показа признаци на институционален живот при спирането на Търговския регистър. При #НАПЛийкс обаче се събуди, за да каже, че ще глоби НАП.

Всъщност ако приемът на жалби и сигнали мине изцяло онлайн, тази дейност също може да се „възложи“ на изкуствен интелект. Табелата „Комисия за защита на личните данни“ нека си стои – да се отчитаме пред Брюксел, че и България има такава. (Да не се бърка с Държавната комисия по сигурността на информацията, страж на класифицираната информация, с бюджет от 10,042 млн. лв.)

Разходи на КЗЛД за 2019 г. – 2,93 млн. лв.

ДАБЧ – тази касичка още не е затворила

Има ли смисъл от съществуването на Държавната агенция за българите в чужбина? Колкото и пъти да се задава този въпрос, управляващите дори не се опитват да измислят отговор. Никой не вярва, че ДАБЧ е „координиращ орган на правителството за осъществяване на държавната политика спрямо сънародниците по света“. Но орган, от който зависи издаването на български паспорт, тъй като удостоверява български корени – да. Същото може да бъде вменено на дирекция към Министерството на правосъдието. А регистрирането в ДАБЧ на български организации в чужбина по смисъла на Закон за българите, живеещи извън Република България, може преспокойно да се върши от МВнР.

Що се отнася до останалото – Министерството на образованието и науката се грижи и подпомага 361 български училища в чужбина, снабдява ги с книги и учебници. ДАБЧ е просто синекура. За тази цел в бюджета му са предвидени 13,337 млн. лв., като най-голямото перо е за български държавни и неделни училища в чужбина – 11,337 млн. лв.

Всъщност част от работата с българските общности в чужбина може да се възложи и на съпругата на президента – Десислава Радева. Тя бездруго гори от желание за комуникация и за пътувания, ще се впише добре във фолклорните фестивали, които се организират навън. А и в конституционните правомощия на държавния глава е да подпомага външната политика, осъществявана от правителството.

След като ВМРО даде принос за формиране на крехко мнозинство за утвърждаване на сделката за американските изтребители обаче, едва ли ДАБЧ ще бъде закрита. Макар че точно премиерът Борисов пръв заговори за това след шумните арести на председателя ѝ Петър Харалампиев и други служители заради разследване на корупция за незаконно издаване на удостоверения за българско гражданство. Нещо повече – вицепремиерът Каракачанов дори поиска да се възстанови Министерството за българите в чужбина, за да има „сериозен държавен орган“. Междувременно Временната парламентарна анкетна комисия, създадена специално за да проучи схемите в ДАБЧ, още не е излязла с доклад от проверката и изслушванията – въпреки че удължи съществуването си с 3 месеца, до края на юни.

Разходи на ДАБЧ за 2019 г. – 994 000 лв.

Българска агенция за безопасност на храните – опасна за животновъдството

Дори и да умре българското животновъдство, БАБХ и нейните чиновници ще пребъдат. Откакто Националната ветеринарно-медицинска служба премина към БАБХ, създадена от земеделския министър в първия мандат на ГЕРБ – Мирослав Найденов, не е минала година, в която да няма сериозни гафове или сериозни епидемии, с които БАБХ показва, че няма капацитет да се справи. Шап, бруцелоза, чума по дребните преживни животни, инфлуенца по птиците, а сега и африканската чума, която е на път да унищожи целия отрасъл свиневъдство в България. Предупреждението дойде от еврокомисаря по здравеопазването и безопасността на храните Витянис Андрюкайтис в интервю по БНР.

По иронично съвпадение, настоящият шеф на БАБХ Дамян Илиев е бил главен санитарен ветеринарен инспектор. Въпреки несправянето си продължава да е начело на Агенцията, а шанс за махането му едва ли има, тъй като зае поста през 2015 г. като свързан с настоящата земеделска министърка Десислава Танева. Небрежност е проявена в хода на превенцията на заболяването, каза Танева по повод епидемията. Престъпна небрежност, за която българската прокуратура не смята за нужно да се самосезира.

Разходи на БАБХ за 2019 г. – 9,218 млн. лв.

Комисия за финансов надзор

Има две наименования, които, поставени редом до КФН, сриват имиджа ѝ – Корпоративна търговска банка и Застрахователна компания „Олимпик“. Единственото оправдание за КТБ би било, че не само КФН беше като след лоботомия по време на разрастването на банката до четвъртата по големина в страната. И прас! – над 4 милиарда сметка.

След тези фалити как да бъдем спокойни, че институция, която наблюдава пазар с активи за милиарди, върши работата си съвестно и безпристрастно?

Разходи за КФН за 2019 г. – 18,470 млн. лв.

Защо ни е Министерството на икономиката

Списъкът на ненужните може да бъде продължен с… министерства, като Министерството на икономиката и енергетиката например. То преспокойно може да бъде преформатирано на Министерство на енергетиката. А подопечната му Българска агенция за инвестиции също да изчезне от правния и институционален мир. БАИ бе създадена през 1996 г., когато имаше нужда България да бъде рекламирана и презентирана, но днес тя вече е изчерпала основанията за съществуване и издръжка.

През май т.г. стана известно намерението на правителството БАИ и Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол (АПСК) да бъдат обединени в една агенция, която ще отговаря за управлението на публичните предприятия и ще е подчинена на Министерския съвет. Очевидно властта се опитва да отговори на брюкселските критики за управлението на държавните фирми, тъй като се бори за влизане в „чакалнята на еврото“ – ERM II. Да видим дали ще заблуди Европейската централна банка и Брюксел с това манкиране.

Ако липсваше експертност на институциите, тя винаги може да бъде подсилена. Ако имаше някакъв недостиг на средства – също. Само че във вида, в който са – не органи, а рудименти, – те вършат работа единствено на управляващите, все едно кои. Или служат за маски. Но обществото няма никаква полза от това.

Държавна агенция „Електронно управление“

Можем да изброим още институции, които трудно ни убеждават в основанията за съществуването си предвид случващото се в България. Например Държавна агенция „Електронно управление“. Въпреки че България е твърде далеч от е-управлението, Агенцията харчи 32,451 млн. лв. за 2019 г. в името на декларираните цели: „Подобряване на качеството на обслужване за бизнеса и гражданите и повишаване на вътрешната ефективност на публичния сектор; Предоставяне на ефективни електронни административни услуги за гражданите и бизнеса и прилагане на комплексно административно обслужване“, киберустойчивост и пр.

В действителност българските институции харчат немалко пари за информационна сигурност, далеч извън обявените от вицепремиера Томислав Дончев 5 млн. лв. А чл. 55, ал. 1 от Закона за държавния бюджет за 2019 г. утвърждава „целеви текущи и капиталови разходи в областта на електронното управление и за използваните информационни и комуникационни технологии в рамките на бюджетите на бюджетните организации“ на куп ведомства и министерства за общо 119,006 млн. лв. Най-голям дял от тази сума – близо 32 млн. лв., се пада на Министерството на финансите. Но системите на НАП се оказаха твърде уязвими.

Адвокат Александър Кашъмов каза тази седмица по БНР, че държавата трябва да бъде прозрачна за гражданите, това е принципът на демокрацията; в тоталитарната държава гражданите са прозрачни, а държавата е скрита. В пленената държава е още по-лошо – държавата е прозрачна и достъпна за корпоративните интереси, с които е обвързана властта.

За гражданите се маскира.

Заглавна снимка: PollyDot / Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият любим главен

Post Syndicated from Иван Брегов original https://toest.bg/noviyat-lyubim-glaven/

През седмицата бе издигната кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. За читателя, отдалечен от властовите процеси в обществото, тази номинация изглежда доста солидно – зад нея стоят всички единадесет членове на прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, в т.ч. и действащият главен. Преди откриването на самата процедура за избор на наследник на Сотир Цацаров министърът на правосъдието Кирилов заяви, че няма да се ползва от законовото си правомощие да издигне кандидат. Така Гешев изглежда безалтернативен. Но тази доминираща и високо подкрепена кандидатура има диря назад във времето.

На първо място, следите водят към

обезличаването на професионалната организация на прокурорите в България.

За разлика от съдийското съсловие, където съществуват три формации, в прокуратурата остана само Асоциацията на прокурорите, която понастоящем е съвсем неактивна. На общото събрание на организацията през ноември 2017 г. с нейния „рестарт“ се нагърби лично действащият главен прокурор. Затова към днешна дата сдружените прокурори са встрани от дебата, като изключим някои казионни интервюта за близки до Пеевски медии.

За отбелязване е, че дори по времето на Филчев българските прокурори имаха сили и смелост да отстояват позиции дори във формат на организирана съпротива. Но ето как установеното в закона единоначалие за последните седем години се превърна в единомислие. Авторитаризмът си пробива път не само в изпълнителната власт, в една част от съдебната вече се е установил.

Втора по реда си с принос е малката управленска общност на прокурорите, а именно вече споменатата

прокурорска колегия на ВСС.

За да бъде издигната кандидатура за главен са нужни трима души от нейните членове и малко смелост. Не се намериха трима инакомислещи сред десетимата, изключвайки самия Цацаров, който е член на колегията по право. И това си има своите основания – петима от членовете на колегията са политически назначения, за жалост, от една част от тях още при избора им си личеше, че не може да се очаква много. Лошото е, че и обещаващите лица с уж убедителни концепции и поведение не се еманципираха нито от излъчилите ги политици, нито от предишния си ръководител, когато са били редови обвинители.

Подчинението и липсата на собствена воля са взели такъв мащаб, така щото на едно от обсъжданията на законопроекта „Кирилов“, отнасящ се до отстраняването на главния прокурор, една от присъствалите дами произвеждаше основно сумтене. Отправяйки ѝ молба да изкаже своите възгледи за разследването и отстраняването на главния, тя не произведе членоразделна реч.

И това състояние на средата има своето историческо обяснение. Устройството на съдебната власт, в частта прокуратура, поставя редовите прокурори в кариерна уязвимост от главния – веднъж, докато изпълняват функциите си, втори път – ако станат членове на съдебния съвет (спомнете си покойния Камен Ситнилски). Защото дори и като членове на ВСС те остават зависими от властта на главния поради факта, че той може да инициира търсене на отговорност за дейността им преди това и освобождаването им докато са в съвета. Затова беше важно промяна по отношение на колегията на прокурорите да се търси с отварянето на колегията за членове, външни за системата.

Но кандидатурата на Гешев, освен предопределена, на вид е и като предизвестена.

Направата на биография тип „борец срещу корупцията“ започна още с намесата му по изловяването на Иванчева и Петрова. Многочасово продължилият обиск отглеждаше борбения имидж на Гешев и Пламен Георгиев. И докато излезлият в отпуск по корупция шеф на КПКОНПИ Георгиев разви потенциала си в усвояване на незаконни тераси и отпадна от борбата, Гешев продължи. Залавяше по цялата карта на страната контрабандисти, деца терористи и т.н. Не му стигна ресурс да улови някои действащи лица по КТБ аферата, но това е също основно качество – избирателното приложение на дълбочината и силата на закона.

Не бива да ни оставя в почуда и скандално употребеното рекламно време от ефира на БНТ (интервюиращия не споменавам въобще…). То идва да провери способността на кандидата да се бори докрай с политическите врагове на режима,както и способността му за бъдеща политическа коректност. Едно такова поведение като на Гешев пред БНТ е основание за елиминация на кандидата най-малкото от издигналите го, стига да имаха остатъчни професионални и нравствени качества.

Вместо това прокурорската колегия на ВСС публикува ответна декларация

как не би се поддала на политически натиск след протеста на извънпарламентарната опозиция, нападната директно в интервюто. Само че натискът е по-скоро от страна на редовия (засега) прокурор.

Толкова своевременна реакция ВСС (чрез нито една от колегиите си) не проявява, когато трябва да брани съдии и прокурори, обект на оклеветяване от сервилните и притежавани от властта медии. Но когато Гешев атакува от националния ефир, вместо санкция за поведението си от прокурорската колегия на ВСС, получава недължима защита. По агресивния си стил и поведение и Гешев, и членовете на ПК на ВСС умело наподобяват времето на Филчев. Всяко време си има своите ученици и последователи.

И като за финал, докато малцина от адвокатурата се противопоставят на солидната Гешева кандидатура, прокуратурите в София от различни нива изразяват подкрепа, барабар с чистачките и портиерите. Търсите обяснение ли? Лесно е – специализираните съд и прокуратура са финансовите галеници на властта и ВСС – заплати, нови сгради, купуването на влияние се узакони. И ако за спецовете е разбираемо, какво налага и Софийската районна прокуратура да поднася венци и цветя пред кандидата? Предполагам, ще има и още присъединили се в подкрепата си от страната.

Тези действия напомнят по характер две други събития.

Първото – общото събрание на съдиите за избор на членове на настоящия състав на ВСС, на което съдии от ниските нива овладяха изборните комисии.

Второто бе когато се избираше настоящият председател на Върховния административен съд Георги Чолаков. Тогава в строева листа, по време на летните отпуски на върховните съдии, общото събрание на ВАС предпочете него пред алтернативната кандидатура.

При съдиите се минава на стаден строеви принцип, та при прокурорите ли няма? А това вече е повече от опасно.

Заглавна снимка: Скрийншот от репортаж на „Свободна Европа“ по повод данните на журналисти по делото „КТБ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гиделим*, Ердоган!

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/gidelim-erdogan/

Уилям Сароян пише, че страхливците са ни необходими. „Страхливецът е чувствителен и не би си помислил да застреля хората на площада от високата си кула. Той иска да живеe, за да отгледа децата си. И това гo прави някак много смел.“ В големите очи на Джесур** има блясък: „Всеки път, когато се качвам на самолет в Турция, през ума ми минава мисълта, че могат да ме задържат. Но не можеш вечно да се страхуваш от смъртта, нали? Тя все някога сама ще те намери.“

Изглежда обаче, че Ердоган не е страхливец, защото не се поколеба да поръча убийството, изтезанието и хвърлянето в затвора на десетки хиляди турски интелектуалци, готови да се борят за една Турция, в която поетите, писателите, философите, учителите и цялата турска интелигенция могат да живеят свободни от страха.

Възходът на Ердоган

На 27 март 1994 г. Реджеп Тайип Ердоган е избран за кмет на Истанбул. Четири години по-късно той е обвинен в реч на омразата заради поема, която прочита на митинг като част от предизборната си кампания. Влиза в затвора за четири месеца и му е отнето правото да заема публични постове. Така изгрява и неговата мъченическо-героична фигура на сцената на турската политика.

През 2001 г. Ердоган създава Партията на справедливостта и развитието (ПСР) с познати сподвижници – бизнесмени и политици, които се сливат в едно без ясно различима граница. Те обещават да доближат Турция до Европа и света. През ноември 2002 г. ПСР печели националните избори. Скоро Ердоган възвръща правото си да заема държавни постове и няколко месеца по-късно става министър-председател.

Под управлението му турското правителство затяга законите за продажба и консумация на алкохол и въпреки че светският характер на Турция е записан в Конституцията, много хора приветстват строгите му мерки. От 1994 г. насам Ердоган няма изгубени избори, но от идеята му за една отворена Турция е останал само споменът. Той успя да консолидира цялата власт, като направи Турция президентска република, и заживя с мисълта, че е недосегаем.

До кметските избори в Истанбул тази година,

когато Ердоган изгуби (и то два пъти) не само най-големия турски град, но и мястото, на което е направил първите си политически стъпки.

„Ударът беше силен, защото от три години, от опита за преврат, правителството в Турция прокарва реториката, че гюленистите са зло, до степен, в която това се превърна в колективна фобия“, казва Джесур. Той е бил ученик, приет с пълна стипендия в едно от училищата, основани от фондацията на Фетуллах Гюлен.

Проповедник на една по-мека и модерна версия на исляма – тази на алтруизма, скромността като човешка ценност, образоваността и самоусъвършенстването, – Гюлен е трън в очите на консервативния Ердоган, който по-успешно държи електоралната маса в дълбоките азиатски провинции на Турция. Гюлен заклеймява тероризма, който се опира на радикалните ислямски доктрини. Той често е наричан вторият човек в Турция, въпреки че от години живее в САЩ, където е получил политическо убежище.

„Училището ми се смяташе за едно от най-елитните в целия град. Там учеха децата на хората от средната класа. Хиляди мои съученици в момента са в затворите или са избягали невъзвращенци.“ Джесур се опитва да говори небрежно, махва с ръка, но в очите му се чете тъга и мъдрост, насъбрана в запас, по-голям от обичайното за човек на двайсет. Разбирам защо: „Става дума не само за съучениците и учителите ми. Чистачките в училището! Те също бяха хвърлени в затворите като членове на обявената за терористична организация на Гюлен.“

Опитът за преврат от юли 2016 г. е яхнат като вълна от Ердоган, с която да задържи властта за още няколко финални кадъра. Той се оглежда във всички посоки за коалиционни партньори. Намира ги в крайното дясно – в лицето на Партията на националистическото действие, свързвана с неофашистката терористична организация „Сиви вълци“. Тяхната реч на омразата се сипе безнаказано върху всички дисиденти. А от обещанията за европейска посока явно е останало малко в плановете на Ердоган.

Едва два дни след опита за преврат ПСР публикува дълги списъци с имена на хора, които биват незабавно уволнени от държавните си постове. В цялата държава, град по град, текат проверки на гюленистките структури – дарителски и неправителствени организации, училища, дори студентски общежития. Най-лекото обвинение е участие в терористична групировка. „Едва 2–3% от хората бяха обект на разследване, останалите от списъка останаха без паспорт или достъп до каквато и да е социална сигурност. Те бяха изхвърлени от турското общество с всички способи на държавния апарат“, казва Джесур.

„По презумпция виновни“ е мотото на големите вестници в Турция

Те са изцяло хванати в клопката на ПСР. Независимите малки медии нямат достатъчно пари, за да провеждат самостоятелни разследвания, а всеки такъв опит е заглушен и заклеймен от ПСР. Вместо това всяко изявление на Първия в републиката е препечатвано като настолно четиво и цитирано в хор, за да не се окаже, че някой редактор не е подбутнал своите да възхваляват султана.

Пример за това е речта, която Ердоган държа на 15 юли тази година, отбелязвайки датата на проваления опит за преврат. „Докато ние като нация защитаваме своята родина, знаме, езан (напевната покана за молитва, разнасяна от минарето на всяка джамия – б.р.), демокрация и държава, ничия чужда ръка няма да може да ни достигне.“

Тук личи, че Ердоган се обръща към изконните ценности за турския народ, за да опъне струната на национализма до краен предел. Но тя започва да изтънява. Демокрацията стои на една от последните позиции в ума на Ердоган. И в това няма нищо изненадващо – все пак истанбулските избори бяха проиграни наново само за да зашлевят още по-голям шамар в лицето му. „Хората бяха на улицата и празнуваха в нощта на втората истанбулска победа. За нас това бе началото на края на Ердоган и неговата революция, която сама докара до крах своите революционери“, усмихва се Джесур.

Седмици след кметските избори

Ердоган отдръпна Турция от натовските си съюзници с поръчката на руски зенитни комплекси.

Ракетната система за самоотбрана земя–въздух S-400 включва последен клас радар за откриване на самолети и други цели. Съединените щати се противопоставят на придобиването на руско оборудване от Турция и заплахите за санкции са допълнени и от скорошното решение на Вашингтон да извади Турция от програмата за бойни самолети F-35. Това включва доставката на части и обучението на турските пилоти и представлява огромен удар за икономиката и отбраната на Турция.

С едната ръка Ердоган „удържа“ преекспонирания от медиите бежански наплив към Европа, а с другата размества пластовете в Близкия изток. Въпреки че това е образът, който той иска да изгради, неговата Турция е един капризен партньор, който все повече завива на изток към Русия. Това е изненадващ ход само за онези, които не виждат, че на Ердоган не му остава друг избор. Доскоро руското ембарго, засягащо големи дялове от турската икономика – от туризма, през износа на плодове и зеленчуци, до енергетиката – беше в сила. То бе провокирано от свалянето на руски самолет на турско-сирийската граница през 2015 г. Но оттогава насам Путин и Ердоган извървяха дълъг път, чиято кулминация е последната сделка. Отдръпването на Съединените щати от Сирия премести позициите на Ердоган по-близо до Путин – двамата намериха общ приятел в лицето на Иран при преразпределянето на парчета от разрушената сирийска държава.

Рахим Рахимов, специалист в областта на анализа на руската външна политика и политическия ислям, казва пред The Times, че Путин е напипал съвсем точно слабите места във взаимоотношенията на Ердоган със Съединените щати и ги е използвал в свой интерес. Турските вестници са взели присърце позицията, че Турция ще стане по-сигурна след окончателното придобиване на ракетната система през 2020 г. И това не е случайно, тъй като от Студената война насам връзките между Съединените щати и Турция почиват основно на взаимопомощта при отбраната и икономическия обмен. Този прецедент е под радара на натовските съюзници и тепърва ще наблюдаваме неговото развитие.

В България президентът Румен Радев наложи вето над купуването на самолети F-16 от Съединените щати. Това уравнение показва, че втора държава поставя под въпрос геополитическата си ориентация и сигурността на въздушното си пространство в рамките на няколко седмици, поглеждайки на изток. Основните изводи са, че докато България на Борисов вечно се лута между САЩ и Русия, Истанбул отплава по посока на новия си съюзник. И това е голямата победа на Путин.

Руската разходка на Ердоган

обаче трудно отвлича вниманието от желязната хватка, с която е стиснал стотици хиляди турски семейства. Джесур ми разказва за „съботните майки“. Инициативата им започва през 90-те години, когато турската държава отвлича и убива общо близо 800 дисиденти. И до днес всяка събота по обяд майките се събират в истанбулския квартал Галатасарай с един въпрос: „Къде са децата на Турция?“ Това движение за солидарност се засилва още повече след проваления преди три години опит за преврат, когато десетки жени се присъединяват в търсене на изчезналите си деца. Гюленисти често отиват да поседят с тях в знак на съпричастност. Колко време можеш да устоиш на силата на майките, събрани срещу държавата в името на децата си?

Не много дълго, защото Ердоган прилича по едно на новия си приятел Путин. И той е прекалено заслепен от величието на своята власт, за да помисли за назначаване на наследник. А по всичко личи, че новият истанбулски кмет Екрем Имамоглу започва да привлича все повече уморените и репресирани млади истанбулци. Но най-важното е, че той ще успее да стигне и до други части на Турция, смятани преди за силни позиции на Ердоган, защото турското правителство му направи една огромна услуга. Обяви победата му за нелегитимна и с това подрина изцяло доверието в честността на изборния процес в случаите, когато резултатът не се харесва на султана.

Важно е дотогава да решим ние накъде гледаме – на изток или на запад? Една от основните теории в международните отношения установява силно влияние между режимите в съседни държави, основавайки се на тяхната географска близост, и така намира закономерности в авторитарните методи на управление. Вижда се, че е дошло времето един султан да си отиде. Но въпросът е кой ще е пръв – нашият или техният?

* От тур. gidelim – „хайде, да вървим“.
** От тур. cesur – „безстрашен“; името е сменено от съображения за сигурността на събеседника.

Заглавна снимка: Geralt/Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Мюретата на #НАПЛийкс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/myuretata-na-napleaks/

Bingo! Вашето ЕГН е в данните. Този надпис излезе, след като пуснах десетте числа в търсачката, споделена масово в социалните медии през последните дни – и потвърди, че моите данъчни и осигурителни тайни вече не са тайни.

#НАПЛийкс – пробивът в системите на Националната агенция по приходите, извършен от хакер или хакерска група, доведе до източване на големи масиви от данни. Колко точно? Хакерите твърдят, че са източили 21 гигабайта с милиони записи за граждани и фирми, в т.ч. чуждестранни, а около 50 медии получиха достъп до 11 гигабайта.

Просто „база данни“

Несъмнено споделянето на ЕГН е признак за ниската ми дигитална култура. Но не изпитвам притеснения, че информацията за доходите ми, които не са впечатляващи, за ипотеката, адреса и работодателите ми през последните 10 години е станала достояние на неизвестни. Само раздразнение, че не съм успяла да се разпореждам и печеля от този актив. Със сигурност и аз, като милиони други, съм просто „база данни“.

Разбира се, данните може и да са чувствителни за мнозина – едва ли всеки иска заплатата му да е публично известна, както и имотите и тяхното местонахождение, ЕГН-тата на непълнолетните му деца, платените данъци и др. Ами ако медия или политически противник свери данните с разходите за американски университет за детето с такса от 50 000 долара годишно, нови коли, скъпи почивки и други екстри? Или друг с престъпни намерения реши да ги използва за

рекет, отвличания и зловредни деяния – като например фалшиви пълномощни пред банки, нотариуси и всякакви институции, които използват лични данни…

Само че с подобни информационни масиви разполагат и банките, маркетингови компании, мобилни оператори, фирми за бързи кредити, колцентрове. Списъкът може да бъде продължен. А, да не забравяме телефонните измамници. Някой знае ли откъде клановете си набавят данните и информацията за хората, които изнудват – едва ли си играят на „бели“ и „черни“ хакери, просто плащат, за да пазаруват данни и телефонни номера. Срещу кеш „вътрешен човек“ – чиновник, служител на частна компания или човек от системата на МВР – може да ги осигури. Дори видеотеките в зората на демокрацията изискваха ЕГН и лични данни, когато никакъв GDPR още не съществуваше.

Днес флакони с парфюм, мебели или чифт обувки ни преследват из нета, само защото сме оставили следи при сърфирането си. За тази територия напълно важи максимата: „Всички средства са позволени в името на таргетираните реклами – било то от фирми или политици!“

Изтеклата от НАП информация обаче е особено притеснителна заради фирмите, тъй като дава предимства на конкуренцията с данни за обороти, кореспонденция, брой служители и т.н. Този пробив може да се тълкува и като икономически шпионаж, следователно като нарушение на Закона за защита на конкуренцията.

Но хакерската атака и изтеглянето на толкова голям обем информация може да е само за да се прикрие осигуряване на точно определени данни.

Просто хипотеза. Според добре осведомени източници истинската цел на пробива, осъществен от хакерска група, е била да се добере до „бухалките“ на данъчните, свързани с методиката, по която се прави оценка на риска, проверките и обектите на оценка. Другото е за димна завеса.

Проф. Михаил Константинов, шеф на „Информационно обслужване“, се яви по bTV в опит да изкара цялата работа като разбито мазе, от което са откраднати една-две щайги с компоти. Проникването било в „някакъв сървър на НАП с хаотично кумулирани работни файлове“. Пробита е информационна система на НАП, която те (служителите – б.а.) са си създали и те си обслужват, обяви той.

Читател на „Тоест“ обаче посочи един друг аспект на #НАПЛийкс:

отговорността на медиите.

След като близо десетки медии получават линк с архива от данни, „две от тях – Телевизия „Европа“ и „Нова телевизия“ (и не само – б.а.), излъчват в ефир репортажи, в които ясно се вижда съдържанието на имейла – линк към архива и паролата, за да се отвори“. И интернет, в т.ч. социалната мрежа Facebook, е залят от връзки към репортажите, снимки на съдържанието на имейла и хиляди хора добиват достъп до архива.

Защо тези медии разпространиха данните на всички нас, пита читателят. Ироничният отговор е – защото им е поръчано да са дистрибутори. Верният – саморекламираха се.

Етичният кодекс допуска, че само значим обществен интерес би оправдал подобна медийна намеса в личния живот, а Законът за защита на личните данни прецизира 10 критерия за преценка, при които това да стане.

Къде е Съветът за електронни медии (СЕМ)?

Какво прави СЕМ? С разпространението на линковете е нарушена личната неприкосновеност на милиони българи, която, съгласно чл. 10, ал. 4 от Закона за радио и телевизия, доставчиците на медийни услуги следва да защитават и гарантират. За подобно нарушение законът повелява имуществена санкция.

СЕМ даже не забелязва проблема – и фактът, че е зает със себе си, тъй като се попълваше парламентарната квота, не е извинение. Парламентарната квота впрочем е запълнена с предложената от ГЕРБ (чрез председателя на парламентарната Комисия за медии и култура Вежди Рашидов) Галина Георгиева, с диплома по аграрна икономика от изнесен факултет на УНСС във Враца и успех 3,89. Тази жена с невзрачен медиен опит, предимно административен, ще е един от петимата членове на СЕМ, но едва ли е проблем предвид опита на останалите от медийния регулатор.

Впрочем нейната кариера, както сама обяснява на изслушването в парламентарната Медийна комисия, е стартирала в „Нова телевизия“. Запитана ще успее ли да се абстрахира от политическите интереси на партията, която я предлага, Георгиева отговаря: „Като млад и образован човек за себе си бих могла да кажа, че съм политически неангажирана, но отговорна към ситуацията в страната.“ На въпрос докъде е границата на свободата на словото и що е то, отговорът ѝ е също така подобаващ: „Да, правото се ползва, то е дадено и се ползва. Упражняването му ме връща към въпроса на госпожа Саватева и това е не само Конвенцията за защита на човека, чл. 8 и всичките членове, които описват какъв да е медийният изказ, така че той да е съобразен със ЗРТ или с Директивата. В този смисъл е чисто човешка черта, индивидуална.“ Както и глупостта впрочем.

Комисията за защита на личните данни (КЗЛД),

за чието съществуване мнозина българи научиха покрай #НАПЛийкс, се събуди от институционалната си летаргия. Нейният председател Венцислав Караджов, избран преди време от БСП, съобщи по bTV, че Комисията ще прави проверка в НАП, но след края на разследването.

Иначе какво прави КЗЛД – приема жалби и сигнали от граждани в случаи на злоупотреба с лични данни и пише Стратегия с хоризонт до 2022 г. На среща между НАП и КЗЛД бе договорено Националната агенция за приходите да пусне сайт и приложение, в които всеки ще може да провери дали личните му данни са станали публично достояние при нерегламентираното източване на информация. Няма да е по-рано от десетина дни, а дотогава всички ЕГН-та вече ще са джуркани в търсачката на #MINFINLEAK.

Само че в този случай НАП си затваря очите за GDPR, който гласи, че „когато има вероятност нарушението на сигурността на личните данни да породи висок риск за правата и свободите на физическите лица, администраторът, без ненужно забавяне, съобщава на субекта за данните за нарушението на сигурността на личните данни“. Така че данъчните би следвало да ни уведомят персонално за посегателствата над личните ни данни и за мерките, предприети за защитата им. Но е необходимо и публично обяснение защо НАП не е в критичната национална инфраструктура, поради което не са правени никакви тестове за уязвимост на системите ѝ.

Деструкция на държавата

При всеки скандал виновните трябва да понесат отговорност. Вторият човек в ГЕРБ Цветан Цветанов напусна всички постове заради превенция, както се оказа, а тук са уязвени системите на данъчната администрация. Оставката на шефа на американските служби след „Уикилийкс“ не я видяхме, заяви министърът на финансите Владислав Горанов. Само че там нямаше киберпрестъпление и злоупотреба с лични данни, имаше вътрешен човек – редник Челси (Брадли) Манинг, младши анализатор от военното разузнаване, осъден на 35 години затвор за разкриване на разузнавателна информация. Манинг излежа само седем години в затвора, тъй като президентът Барак Обама го помилва въпреки най-голямото изтичане на поверителна информация в историята на САЩ. Вътрешен човек имаше и в скандала с масовото подслушване – Едуард Сноудън от ЦРУ.

Оставките на Горанов и шефката на НАП Галя Димитрова са минимумът за понасяне на отговорността.

Скандалът бе достатъчен, за да промени твърде бързо мантрата за стабилността, която премиерът Бойко Борисов непрекъснато… мантрира. Не сме защитени – нито домовете ни, нито възрастните хора по селата, нито децата от дрогата, нито личните ни данни от злоупотреби с тях. Каква стабилност е това?

Твърде бързо за виновник беше набеден един млад, едва 20-годишен, компютърен специалист – Кристиян Бойков. Прокуратурата го пусна от ареста срещу най-леката мярка – подписка. Преди ден Светлин Наков, който е основател на СофтУни, разви хипотезата, че файлът, сочен от разследващите като улика срещу Бойков, е бил подпъхнат или фалшифициран. Тоест – че Кристиян е мюре. Бойков изглежда като най-удобния виновен, който властта да ни представи, а разследващите – да пречупят, за да изтръгнат признание. Симпатичен поради младостта и гениалността си – и затова някак сме склонни да му простим „лудорията“.

Прекалено лесно обяснение за #НАПЛийкс, твърде го омаловажава. И най-важното – не изисква оставки.

Остава ни да се надяваме, че нито бял, нито черен хакер ще „тества“ за уязвимост системите на някой ТЕЦ – или, опазил Бог, на АЕЦ „Козлодуй“.

Заглавна снимка: © Димитър Механджиев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Убийството на политическия плурализъм

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ubiystvoto-na-politicheskiya-pluralism/

Намаляването на държавната субсидия за партиите в България от 11 на 1 лв. беше легитимирано като изпълнение на волята на суверена, която бе изразена в националния референдум през 2016 г., проведен по идея на шоумена Слави Трифонов. Тогава 2,5 млн. българи гласуваха за партийна субсидия от 1 лв., а предложението беше коментирано от управляващата ГЕРБ като популистко. То не получи подкрепа и при обсъждането на резултатите от допитването в Народното събрание в края на 2016 г., когато депутатите от „Реформаторски блок“ Мартин Димитров и Петър Славов поискаха да бъде въведен таван на партийната субсидия (какъвто има и в Германия) в размер на 1,6 млн. лв. за всяка отделна партия или коалиция. Ако тяхното предложение беше прието, през 2017 и 2018 г. партията на премиера Борисов щеше да получи не повече от 1,40 лв. на глас вместо сегашните реални 13,23 лв.

Близо три години по-късно ГЕРБ внесе в Народното събрание предложението за 1 лв. субсидия и с гласовете на ДПС узакони новия размер на държавното финансиране на партиите. Тук е важно да се уточни, че според поправка в чл. 26 (1) от Закона за политическите партии

размерът на държавната субсидия за един получен действителен глас се определя всяка година със Закона за държавния бюджет на Република България.

Тоест ако догодина мнозинството в парламента реши, субсидията от 1 лв. може да бъде променена отново. И така на практика се оказа, че с приетите промени в законодателството ГЕРБ утвърди порочния модел #Кой и с това застраши плурализма на политическия живот в България, защото държавата се оттегля от задълженията си да осигурява равни права за участие в политическия живот.

Субсидия от 1 лв. на глас ще доведе до лимит на демокрацията в България. Защото малките партии ще бъдат лишени от реално участие в политическия живот и в изборите в страната. Тази идея беше открито подкрепена от Георги Марков – депутат от гражданската квота на ГЕРБ, който безпардонно декларира, че не желае да издържа с данъците си малки политически формации извън Народното събрание: „Защо трябва да хрантутим партиите с 1%, за да да се каращисват, да влизат като Реформаторския блок и да става лудница в парламента?… Аз не ща да хрантутя с моите данъци партията ДСБ, която уби СДС! Не заслужават такава награда.“ Ако така мисли на глас един бивш конституционен съдия, призван да защитава устоите на демократичната държава, то какво да очакваме от онова мнозинство от 2,5 млн. българи, които са убедени, че партиите паразитират върху гърба на обществото и затова е най-добре да не получават дори никакви пари от държавата. Защото всички са маскари и „овде е таква велика корупциjа“!

Президентът наложи вето и върна в парламента за ново разглеждане законовите промени, които разрешават финансиране на политическите партии с дарения

от юридически лица и еднолични търговци с мотивите, че измененията уронват конституционните устои на българската демокрация и ще направят партиите зависими от бизнеса. Румен Радев е убеден, че демократичното управление е поставено под въпрос, когато партиите и техните кандидати носят отговорност не пред гражданите, а пред своите дарители.

Финансирането на партиите е различно в различните държави. Но навсякъде, дори в развити демокрации като Германия, Великобритания или САЩ например, то има връзка с политическата корупция. Възможността бизнесът да спонсорира политическите партии в България, узаконена от ГЕРБ и ДПС със законодателните поправки, създава зависимости, ограничени от ЕС с Регламент 1141/2014 относно статута и финансирането на европейските политически партии и фондации. В пълните си мотиви за наложеното вето президентът Румен Радев посочва още, че не е ясно как българският парламент отговаря на европейските изисквания на Препоръка на Комитета на министрите в Съвета на Европа относно общите правила срещу корупцията при финансирането на политическите партии и предизборните кампании. В нея се посочва, че държавата трябва да осигури подкрепа за политическите партии на базата на обективни, справедливи и разумни критерии.

Очевидно е, че гласуваните промени в законодателството ни не са съобразени нито с Регламента на ЕС, нито с Препоръката на Комитета на министрите.

Нещо повече, те създават условия за укрепване на вече установената мека форма на тоталитаризъм, прикрит зад маската на фасадната демокрация у нас. И без някогашния чл. 1 от Конституцията на НРБ от 1971 г. цялата изпълнителна власт на централно и местно ниво в България е в ръцете на една партия вече десет години. Затова ГЕРБ може да си позволи да съществува дори и без държавна субсидия. Както и ДПС, което никога не е функционирало като същинска политическа формация.

Още преди години Ахмед Доган – сега почетен председател на Движението и крупен бизнесмен – заговори за обръча от фирми, които захранват партията, създадена в противоречие с действащата Конституция на България. А днес ГЕРБ и ДПС узакониха порочния модел на финансиране на партиите, което ни прави по-близки до демокрациите от латиноамерикански тип. На сговора между двете партии неслучайно е присъствал и Делян Пеевски, който се върна в Народното събрание, защото, както сам заяви в началото на този парламентарен сезон, предстоят важни законодателни промени. Върна се при това като мажоритарен акционер в ДПС и негов фактически, макар и нелегитимен лидер.

Основателни са тревогите на мнозина анализатори, че с приетите законодателни промени (ако останат в сила и след повторното им разглеждане в парламента)

бизнесът ще налива пари основно в големите партии и най-вече в управляващата.

Защото историята на част от бизнеса в България показва, че той винаги е съществувал на гърба на държавата, която и днес се явява най-големият работодател в България. Това дава основания на експерт като Христина Вучева да посочи, че „немалка част от представителите на работодателските организации и бизнес елита у нас смятат за нормално държавният бюджет да се счита за паричен фонд, с който се разпорежда едноличният собственик на акциите на голяма корпорация“. А се пренебрегват „смисълът и съдържанието на бюджета като еманация на конституционните права на хората и произтичащото от това законово регламентиране на изразходването на тези средства“.

Тази философия, уви, споделят не само представители на българските „предприемачи“, но и една голяма част от българското общество, което по тази причина е напълно безразлично към начина, по който се изразходват средствата, натрупани от неговите данъци. Както не може да разбере и размера на катастрофата, предизвикана от хакерската атака в базата данни на НАП например. По същите причини нямаше и следа от гражданска реакция, когато премиерът публично обоснова предложението си за промяна на държавната субсидия за партиите с думите: „Много се наслушахме на популизъм. Ще стане накрая като в Чехия и в много страни милиардерите да са и премиери – няма да мине много време и партиите ще станат собственост на бизнесмените. Затова […] вкарваме закон за 1 лв. партийна субсидия. Да видим тогава как ще се оправят партиите на следващите избори, как ще плащат, как ще плащат на социолози и политолози.“

Всъщност какво се крие зад думите на Борисов?

Първо, че с промените във финансирането на партиите ще се промени изцяло принципът на равнопоставеност на политическите субекти в битката за властта, и в нея ще могат да участват само системните партии. Малките ще се самозакрият или ще трябва да предлагат подкрепата си на големите по време на избори срещу трохи, които те ще им подхвърлят от трапезата на бизнеса. Един вид, ще заприличат на фирмите подизпълнители на големите корпорации. Които я им платят, я не – въпрос на кеф. За сравнение, германското законодателство предвижда достъп до държавно финансиране за сравнително широк кръг политически партии заради ниската бариера на необходимата електорална подкрепа, а целта е да бъдат намалени неравенствата между големите и малките формации. Де е Германия – де е България?

Второ, бизнесът ще бъде захранван с обществени поръчки и публични средства само срещу задължението да спонсорира управляващата партия. Не че и досега част от стойността на тези поръчки не отиваше в черните партийни каси и банковите сметки на лица от върховете на властта или че бизнесът не беше рекетиран от държавата, за да си плаща „данък спокойствие“. Но сега това ще бъде легитимирано законно. И ще засили тежестта на корпоративния вот и без особен натиск от страна на бизнеса към работниците. Защото за всекиго ще е ясно, че работа ще има за лоялните към властта фирми.

Трето, не е ясно как ще бъде осъществяван ефективен контрол върху даренията, особено в условията на сива икономика, в която има оборот на мръсен капитал в размер около 30 млрд. лв. Ясно е само, че зависимостта на бизнеса от Партията ще бъде много по-голяма, отколкото обратната. Зависими от даренията на юридически и физически лица ще се окажат останалите парламентарни партии, които ще бъдат използвани с лобистки цели, при това без да имаме действащ закон за лобизма. И в САЩ набирането на средства от дарения е един от важните стълбове на предизборната надпревара, но при строг филтър за пари с неясен произход.

Четвърто, отваря се широко вратата на задкулисието да прокарва свои политически проекти и да издига свои кандидати в изборите. По този начин ще бъде извършена уродлива подмяна на политическото представителство, а една голяма част от гражданите ще останат непредставени в Народното събрание и в местните органи на самоуправление.

Пето, частните медии в подобна обществена и политическа среда ще стават все по-зависими от парите на бизнеса, обществените – все по-ограничавани от държавната субсидия и все по-малко свободни, а в предизборните кампании – и с намордници. Това ще направи дебата в тях за политики, идеи и ценности все по-труден, да не кажа невъзможен.

Ако приемем, че ветото на президента върху законодателните промени, свързани с финансирането на партиите у нас, бъде отхвърлено в Народното събрание, което е повече от логично в сегашната му конфигурация, ще видим първите резултати от сговора между ГЕРБ и ДПС още на местните избори през октомври. Тогава според закона трябва да е ясно кой е ял, кой е пил и за чия сметка. Трябва, ама надали…

Заглавна снимка: MrPanyGoff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

7 пъти конграчулейшънс

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/7-pati-congratulations/

Има една добра новина във факта, че германската Volkswagen Group предпочете Турция за своя завод на Балканите – и тя е, че България поне стигна до балотаж с Турция за инвестицията от над 1,6 млрд. евро.

Да я спечели обаче означава да е подготвена. А България не е.

Първо, да, управляващите са виновни. Дори не властта, а Бойко Борисов – имаше десет години да се подготви, да преустрои държавата и да сформира екип, който да преговаря умно за качествени инвестиции. Не успя. Конграчулейшънс.

Второ, нямаме кадри. И не само за автомобилостроенето – изобщо. Откъде ще се вземат 5000 души, които трябва да работят във фабриката на VW? В Турция ежегодно излизат на пазара шест пъти повече специалисти. А в България дори да съберем випуските на всички професионални гимназии по транспорт, енергетика, автоматика, пак няма да осигурим кадрите за новата фабрика.

Години наред умни хора и неправителствени организации обясняваха, че образованието в България трябва да се обвърже с нуждите на бизнеса – и с поглед в бъдещето. Вместо това, под ласкавия поглед на властта, и вузовете, и специалностите им се разроиха напук на намаляващия брой студенти и растящия недостиг на лекари, инженери, медицински сестри. Впрочем дори и да беше оцелял онзи злополучен Eвропейски политехнически университет в Перник, открит в първия мандат на ГЕРБ, випускниците му едва ли щяха да си намерят работа в завод на VW. Конграчулейшънс.

Трето, големите инвестиции заобикалят България, големи инвеститори бягат – ЧЕЗ няма да са последните. Да, парите на емигрантите не могат да се сравняват с преките чуждестранни инвестиции (ПЧИ) – едните се изяждат, в буквалния смисъл, другите създават работни места. Но в абсолютна стойност са повече. За 2018 г. само паричните преводи (без кеша) от българите зад граница възлизат на 2,39 млрд. долара. Това е с близо 40% повече от преките чужди инвестиции в страната, които по данни на БНБ през 2018 г. са 1,532 млрд. евро. С дял от 3,8% от БВП на емигрантските пари България е най-зависима от тях от страните членки на ЕС, следват я Латвия и Литва.

Според експерти от 2010 г. насам ПЧИ в България се движат обикновено в рамките на 3,3% от БВП.

Магистралите не са икономика – само бял хляб за строителния бизнес и властта, и не докараха инвеститори. А от България продължават да изтичат хора в работоспособна възраст, повечето от които търсят добро заплащане и подредена и справедлива държава. Конграчулейшънс.

Четвърто, пазар и покупателна способност. Думата има статистиката. През 2018 г. в Турция са продадени общо 654 541 превозни средства, като пътническите автомобили са с дял от 75,8%. За 2018 г. в България са продадени 31 244 нови коли. Така че германският автомобилостроител Volkswagen, включващ и марките Audi, Porsche, Seat и Skoda, ще реализира част от произвежданите годишно 350 000 автомобила в бъдещата си фабрика на турския пазар. Инфлацията и обезценката на турската лира временно ще свият продажбите през 2019 г., но те пак ще останат десетки пъти над българските, където хит на пазара са колите втора ръка. Конграчулейшънс.

Пето, икономиката, глупци. Историята на автомобилостроенето в Турция датира от 60-те години на миналия век и днес в самото производство работят над 60 000 души, а заедно със съпътстващите бизнеси броят им се умножава десетократно. Най-големите производители на автомобили в света, в това число Ford, Honda, Hyundai, Mercedes, Renault, Toyota, имат предприятия в страната – общият им брой гони двайсет. Дори в България турски доставчици откриват предприятия за различни части за нуждите на турското автомобилостроене. Южната съседка е 15-тият най-голям производител на автомобили в света – и пети в Европа. (Автобусите „Мерцедес“, които се движат по линии на столичния градски транспорт, са закупени от турския пазар.)

За миналата година Турция е произвела близо 1,6 милиона автомобила и е спечелила 32,2 милиарда долара от експорта на около 1,3 милиона превозни средства. Това е почти колкото целия български износ за 2018 г., който е за около 55,3 милиарда лева. Наред с това Турция вече обяви, че ще прави своя марка автомобил.

Международният валутен фонд вече прогнозира възстановяване на турската икономика от 2020 г. и ръст от поне 2,5% след отрицателен такъв за тази година. И ако Турция се бори да стане една от десетте най-големи икономики в света през 2023-та от сегашната си 17-та позиция, България дори не може да задмине Румъния по дял на БВП на глава от населението. Конграчулейшънс.

Шесто, оправданието не може да е само Катар – държавата, която притежава 17% в VW. Това е сериозен акционер, но решение за инвестиция, която ще стигне два милиарда евро, не се взема заради подкрепата на турския президент Ердоган за емирството, навлякло си американския гняв. Българските управляващи го знаят. А нямаше мандат, в който Борисов да не ходи в Катар на визита; през април т.г. и президентът Румен Радев отиде. Вестоносците на властта предаваха все за обнадеждаващи резултати от посещенията – овце, агнета, мед, биотехнологии, втечнен газ. Все в бъдеще време. Конграчулейшънс.

Седмо, потърпевши сме всички ние, обикновените български граждани. Една голяма корпорация налага свои добри корпоративни практики, стандарти на мениджмънт и заплащане – пари на светло, здравни и социални бонуси, обучение. По нея щяхме да мерим българския бизнес. А сега пак ще ги мерим по това кой осигурява на минималната работна заплата и кой – малко над нея, и как да бъде накаран работникът да работи повече срещу по-малко пари.

По стар управленски табиет, ще се търси виновен извън самите виновници. Министерството на икономиката заучено отговаря, че няма окончателно решение, сякаш можем да се надяваме на друго след месец. Борисов мълчи – на него по принцип все някой друг му е виновен. Тройната коалиция, комунистите, карикатуристите. Конграчулейшънс.

Конграчулейшънс идва от известната фраза на Бойко Борисов от първия му мандат: „Като чуя конграчулейшънс, Борисов, и оттам нататък не слушам!“

Заглавна снимка: Pixabay

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Преброяване на доновете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/prebroyavane-na-donovete/

Етичната комисия на ГЕРБ още не работи, но приема сигнали. Всяко от двете съждения поотделно е вярно, иначе са в противоречие – как може орган, който не е конституиран, да работи?! Иначе двете прости изречения заедно съставляват партиен ешафод.

На четвъртия ден, откакто премиерът Бойко Борисов обяви създаването ѝ на конгреса на ГЕРБ, вече има над 10 сигнала за комисията-която-не-е-готова и почти всички са срещу кметове. Управляващата партия не се гнуси от своите и ще приема и анонимки, тоест доноси.

Обявена на конгреса на 7 юли, Етичната комисия бе определена от журналисти като Страшен съд, полиция и инструмент за разчистване на хора, близки до Цветан Цветанов, вече детрониран като Втория.

В четвъртък сутринта, 11 юли, вицепремиерът и член на Изпълнителната комисия Томислав Дончев, който от сянка стана част от свитата на премиера, заяви по bTV, че се търсят трима до петима души „с отлична репутация“ – за плънката на новия орган. Предвид вертикалната планировка на ГЕРБ някой има ли съмнение, че тройката или петорката етици няма да обсъждат четирите главни добродетели по Платон, а ще колят и бесят по нареждане от Борисов? Сигурно ще са достатъчно опитни да не си записват в тефтерче.

До края на юли, когато Етичната комисия би трябвало да е сформирана, десетината сигнали срещу кметове ще са се умножили. Томислав Дончев не намира това за учудващо – „защото наближават местни избори“. Всъщност трябваше да е попълнена още в средата на седмицата, но явно не са успели да намерят гербери с чисти ръце, хладен ум и вярно на Борисов сърце. Както не успя да се намери и човек, който да оглави предизборния щаб, ръководен досега неизменно от Цветанов.

Вържи Цветанов, да е мирна партията

Изглежда, ГЕРБ търсят обществено угоден предлог след Цветанов да отстранят всички цветановци. За да останат бойковците. Какво по-добро алиби за чистки от справедливост в името на морала? Такива досега бяха извършвани по еднолично разпореждане на Борисов. Вече ще има „хората искат“, „има сигнали, тежки съмнения“…

Тринайсет години партията преживяваше, без да се тормози от морално-етичното дередже на високопоставените си дейци, но сега реши да създаде колективен орган, микс от папа и Берия, който да обвинява, да отстранява, а когато трябва – да помилва и да издава индулгенции. Етичната комисия на управляващата партия ще замести стагнираните институции (за какво са ни, видяхме как се изложи КПКОНПИ с „Апартаментгейт“), ще замести правосъдието изобщо, ще потуши нуждата от справедливост. „Ето, махат лошите.“ „Кой казва кои са лошите?“ „Назначените добри.“

И всичко само защото премиерът и лидер на ГЕРБ обеща справедливост, което вече е плашещо. Работата му не е да въдворява справедливост, а правила. За справедливостта си има съдебна система. А липсата на ефективна такава активира хора като Яне Янев, който беше и политически противник, и съветник на Борисов, а сега пак пробва ролята на разобличител – със сигнала за Община Сандански до Изпълнителната комисия, която приема сигналите, докато се намерят хора за Етичната. Друг whistleblower е подал за Банско.

В двете общини управляват кметове на ГЕРБ – Кирил Котев в Сандански и Георги Икономов, бивш депутат от ГЕРБ, довършва втори мандат в Банско и обяви още в края на 2018 г., че смята да се кандидатира за трети.

Името на Котев нашумя покрай скандала с бившия зам.-министър на икономиката Александър Манолев, подал оставка след разкрития за участието му в изграждането на къща за гости с европейски пари. Оказа се, че Котев и Манолев ги „свързва“ общ водопровод за минерална вода.

Не ми било whistleblowing, най ми било превенция

По този начин Бойко Борисов прави превенция на превръщането на ГЕРБ в лъскава партия на номенклатурата – така защити действията на лидера Даниела Дариткова, оглавила парламентарната група на ГЕРБ след отстраняването на Цветанов. Ами ГЕРБ е партия на номенклатурата и стана твърде корпулентна за политическото пространство. Всякакви опити на Борисов да бъде нарисувано „човешко лице“ на оядените партократи са обречени. И да слязат, както ги призова, при хората, на Долната земя, ще си оставят на Горната портфейла, парите в офшорки, апартаментите.

Твърде наивно и елементарно е натрапваното внушение, че „лошите“ си отиват с Цветанов и партията се чисти. Може да се чисти, но не се пречиства. Дариткова определи като превенция махането на Цветанов – срещу действия на всеки гербер, който петни имиджа на партията. Вероятно ще го има ефекта на плашилото, по тоталитарен и подлизурковски рефлекс ще почне отричане от него и вричане в Борисов. И най-важното – ще валят сигнали.

Кметовете на ГЕРБ са 129 – управляват в близо половината от 265-те общини в България, а още 22-ма оглавяват областни центрове. През януари т.г. Цветанов, който тогава не подозираше какво му готвят и че тази година ще е повратна за кариерата му на политик, обяви, че ГЕРБ има реална възможност за още 30-40 кмета. Даже начерта три потенциални цели – Троян, Асеновград и Самоков, и благодари на кметовете на Смолян, Девин, Велинград, Воден, Брест, на които вече им се иска да не го беше правил.

„Реалната възможност“ едва ли още е реална. Ако Етичната комисия и Борисов прекалят, в управляващата партия току-виж се създало едно ядро на недоволните – хора, които разполагат с пари и влияние. Всеки опит за смяна на настоящ кмет с друг кандидат (в Пловдив например) ще е сигнал за установеното статукво, което няма да се даде без бой. Ако изобщо се даде – очевидно е за всички, че кметове и бизнес по места са установили трайни и задълбочени отношения.

За трите мандата на власт ГЕРБ успя да изгради кохорта от свои хора в държавната администрация и бизнеса, които дължат своето забогатяване и добро имущество на партията. Ако част от тях са застрашени, защото са били подбрани от човека-зад-гърба-на-Борисов, няма да се дадат лесно. Имат много за губене.

Тези местни избори наистина ще са твърде интересни. ГЕРБ започва преброяването на доновете си.

Борисов би трябвало да е спокоен. Вече няма никого зад гърба си.

Заглавна снимка: Борисов и Цветанов на конгрес на ЕНП през 2009 г. Снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Най-накрая край или още от същото за Гърция

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gurtsiya-parlamentarni-izbori/

След четири години в опозиция гръцката Nea Dimokratia („Нова демокрация“) се върна във властта, като спечели убедително изборите на 7 юли 2019 г. с малко под 40% от подадените 5,8 млн. гласа. Резултатът не изненада социолозите, които прогнозираха сходна разлика между „Нова демокрация“ и СИРИЗА с тази на изборите за Европейски парламент през май. Още тогава името на новия министър-председател на Гърция бе предизвестено. Това е застаналият начело на дясноцентристката либералконсервативна партия бивш банкер и възпитаник на Бръшляновата лига Кириакос Мицотакис.

Разпределение на гласовете по избирателни райони. В синьо са районите с победа за „Нова демокрация“, в розово – за СИРИЗА. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За последните десет безкрайно трудни години гърците гласуваха на парламентарни избори шест пъти, предавайки властта последователно в ръцете на ПАСОК (2009), „Нова демокрация“ (два пъти в рамките на два месеца през 2012 г.) и СИРИЗА (два пъти през 2015 г.). Подобно на предишните шест, изборите на 7 юли се проведоха предсрочно – три месеца преди изтичането на мандата на 17-тия парламент, след като управляващата партия СИРИЗА на Алексис Ципрас понесе поражение и на изборите за Европейски парламент, и на местните избори, проведени едновременно на 26 май 2019 г.

Рестарт на системата

Това са първите парламентарни избори в Гърция след успешното приключване на програмата за подкрепа на стабилността през август 2018 г. и след ратификацията на историческия Преспански договор, с който бе сложен край на продължилият повече от 27 години спор за името на Северна Македония и бе отворена вратата към членството на страната в ЕС и НАТО. Тези постижения ще останат в актива на победения Ципрас. И докато в началото европейските лидери искаха да елиминират СИРИЗА поради антиевропейската постановка на възникналата като крайнолява партия на Ципрас, с течение на времето те „опитомиха“ СИРИЗА и Ципрас, които според някои анализатори сега са много по-удобни за ЕС от „Нова демокрация“, тъй като Мицотакис поема властта с нова визия и дръзки ходове за постигането ѝ.

Разпределение на гласовете по партии. Източник: Министерство на вътрешните работи на Гърция

За 300-те места в еднокамарния гръцки парламент (50 от които се дават автоматично на партията победител, останалите се разпределят пропорционално) се състезаваха 20 партии. Само шест от тях преминаха 3-процентния изборен праг, в т.ч. крайнолявата Гръцка комунистическа партия (5,3%, или 15 депутати, колкото имаше и досега), левоцентристкото Движение за промяна, което увеличава броя на депутатите си от 17 на 22, и крайнодясната проруска партия „Гръцко решение“ (3,7%, или 10 депутати).

Новото лице на гръцкото крайнодясно

Сред шестте партии в новия гръцки парламент обаче не са неонацистите от „Златна зора“, които бяха трета сила с 18 депутати в предишния парламент, сформиран в пика на миграционната криза и популистката вълна през 2015 г. Неколцина от най-популярните членове на тази политическа формация са обвиняеми по дела за тежки криминални деяния, включително убийства – на известния гръцки хип-хоп артист и антифашист Павлос Фисас и на пакистански мигрант. Въпреки лошия изборен резултат на 7 юли обаче, малко вероятно е „Златна зора“ да се свие до предишния си маргинален статус, след като на европейските избори делът на партията от гласовете на гласоподавателите във възрастовата група 17–24 години бе около 13%.

Що се отнася до „Гръцко решение“ на Кириакос Велопулос, партията проповядва въвеждането на смъртно наказание и затваряне на границите на страната, а освен това участва в организирането на протестите срещу Преспанското споразумение. Самият Велопулос, избран за евродепутат през май, е бивш телевизионен водещ, продавал с еднакъв патос всичко – от лек за плешивост, през кремове за хемороиди, до „оригинални“ ръкописни писма от самия Исус Христос. „Еволюирайки“ в „политическо животно“ (по Р. П. Уорън), сегашният Велопулос е радетел на идеята срещу опитващите да влязат в Гърция мигранти да бъдат използвани пехотни мини – идея, за която може да се допусне, че се одобрява от около 200 000 гърци, колкото са гласувалите за „Гръцко решение“.

Завръщането на Варуфакис

Другата нова партия в 18-тия гръцки парламент е лявата „Мера 25“ на бившия финансов министър Янис Варуфакис с 3,44%, или 9 депутати. Смятан за едно от лицата на модерното прогресивно ляво, като министър (освободен след едва 7 месеца на поста от Ципрас) Варуфакис беше яростен противник на бюджетните икономии и остава отявлен критик на финансовата политика на ЕС (в частност германския бюджетен и търговски излишък), респективно на ЕЦБ и на еврозоната.

„Гласуването на избори веднъж на 4 години не е достатъчно за демокрацията. Демокрацията принадлежи само на онези, които имат куража да я защитават. Днес единственият начин да бъде защитена е чрез гласуването на базата на партийните програми“, заяви Варуфакис при излизането си от изборната секция в южната крайбрежна зона на Атина на 7 юли.

Новите министри

Сборът от местата на всичките 5 опозиционни партии в новия гръцки парламент е 142, което означава, че с 39,85% от гласовете на избирателите „Нова демокрация“ не просто спечели изборите, както го стори на 26 май (с рекордна разлика от 9,5% между първите две сили, откакто се провеждат избори за ЕП в Гърция). Партията си осигури абсолютно мнозинство и възможността да състави правителство самостоятелно, което вече е факт – ден след изборите на 7 юли Мицотакис представи своите 51 министри. В този забележителен брой още по-забележително е, че  само пет са жени, а 21 са хора без опит и доказани качества за подобна позиция. Някои от тях са технократи, други – представители на бизнеса, а има и политици с лявоцентристки корени.

45-годишният икономист Христос Стайкурас, който между 2012 и 2015 г. бе заместник-министър на финансите в консервативното правителство на „Нова демокрация“ преди идването на власт на Ципрас, се завръща като финансов министър и ще отговаря за изпълнението на икономическата програма на Мицотакис – козът в политическата му платформа, който в особена голяма степен му осигури подкрепата на изморените от финансови икономии представители на средната класа. В речта си след обявяването на резултатите новият министър-председател още веднъж обеща да намали корпоративните данъци, да деблокира приватизацията, да осъществи дигитална трансформация на икономиката, да привлече инвестиции, да увеличи заплатите, заетостта и ефективността публичния сектор.

Като „много опитен политик“, комуто предстоят „много трудни времена“ за външната политика на Гърция на фона на напрежението с Турция заради Кипърския въпрос, описва новия външен министър на Гърция кореспондентът на Euronews в Атина Фей Дулкери. 59-годишният Никос Дендиас е бивш адвокат, активист на „Нова демокрация“ почти от самото ѝ създаване, правосъден министър (за кратко през 2009 г.) и министър на отбраната, правосъдието и защитата на гражданите между 2012 и 2014 г.

В деня на встъпването си в длъжност Дендиас обяви, че в стратегията на новото правителство влиза междупартийният консенсус по въпросите на външната политика на страната, които лично според него не би трябвало да са поле на „партийна конфронтация“. Във връзка с „горещия картоф“ в кошницата на Мицотакис – Преспанския договор, в интервю за гръцката обществена телевизия ERT Дендиас заяви, че ще бъдат направени опити за предоговаряне на някои от разпоредбите от споразумението, но не и на целия договор. Самият Мицотакис беше гласовит противник на споразумението, договорено от Ципрас, който успя да го прокара в парламента въпреки силната съпротива от опозицията и масовите протести и размирици в страната.

„Преспанското споразумение изобщо не трябваше да бъде подписвано. Нито пък трябваше да влиза в парламента за ратификация. Това е едно национално поражение. То вече е невалидно в умовете на хората. Договорът е грешка, която нанася обида както на историческите факти, така и на нашата страна”, каза тогава Мицотакис. Месец по-късно Гърция ратифицира протоколa, който одобрява членството на Македония в НАТО, а Ципрас и Зоран Заев получиха номинация за Нобелова награда за мир за 2019 г. по предложение на ЕП. С това далеч не се изчерпват дивидентите от този ход на Ципрас, което Мицотакис добре разбира – той ще трябва да мисли за имиджа на Гърция, който би пострадал много при едно денонсиране на договора.

Щастливият губещ

Дали поради фактa, че след години на бюджетни дефицити гръцката икономика постепенно започна да се съвзема и отбелязва ръст, макар и съвсем слаб (под 2%); поради увеличаването на минималната работна заплата с 11% от 1 февруари и представения „пакет за средната класа“ (включващ данъчни облекчения и пенсионни бонуси); или в отговор на призива му към гърците да „гласуват с разума си, не водени от гнева“, но Ципрас все пак премина границата от 30% на тези избори.

Това може да се разглежда като доказателство за утвърждаването му на гръцката политическа сцена въпреки всичко, включително маневрата му след референдума от 2015-та за това дали да бъде приет проектът за споразумение на т.нар. „тройка“ – Европейската комисия, ЕЦБ и МВФ, който бе организиран в безпрецедентно кратки срокове. Самият Ципрас призова гърците да гласуват с „не“ само за да игнорира резултата от 61% срещу европейския спасителен план и ново споразумение с кредиторите при същите условия ден след обявяването му.

„Той е бил и е предател“, каза Зои Константопулу, бивша адвокатка на Ципрас и някога популярен политик от СИРИЗА, временно заемала председателския пост в гръцкия парламент. Тя бе сред мнозината членове на партията, които го обвиниха в измяна както спрямо партията, така и спрямо гръцките избиратели, наричайки го „перфектната марионетка“ на кредиторите.

След като няколко десетки членове на СИРИЗА напуснаха партията, Ципрас разпусна парламента и свика нови избори, а след спечелването им замени дисидентите с лоялисти, с което си осигури стабилен контрол над партията. Тази победа стана възможна благодарение на умерените членове в тогавашното гръцко правителство, чиято по-широка подкрепа Ципрас продължи да търси и в крайна сметка постигна, разширявайки СИРИЗА до т.нар. Алианс на прогресивните.

Сега, вече в опозиция (с 86 места в новия парламент), Ципрас, който според мнозина наблюдатели представлява вторичен продукт от сблъсъка на радикалната политика със суровата реалност, всъщност ще има още по-голяма свобода да реформира СИРИЗА, измествайки я наляво или надясно в политическия спектър.

Добрата новина на Европа

В своето поздравително съобщение към Мицотакис, комисарят на ЕС по икономически въпроси Пиер Московиси пожела успех на новия министър-председател на Гърция в „усилията му да изправи гръцката икономика отново на крака“ и изрази увереността си в неговите „персонални способности и способността на гръцките граждани да отворят една нова, по-светла страница в историята на своята страна“. Той обаче не пропусна да благодари на Ципрас за „многото, което стори за Гърция и Европа“. В своето писмо до Мицотакис Жан-Клод Юнкер пък изтъкна като едно от най-важните постижения на председателстваната от него Европейска комисия „помощта, оказана на Гърция, за да излезе от кризата и да си осигури бъдеще“ .

В анализа си от 8 юли, озаглавен „Гърция е добрата новина на Европа“ и публикуван от „Ню Йорк Таймс“ (с подзаглавие „Гръцката устойчивост на криза демонстрира, че твърденията за смъртта на демокрацията са преувеличени“), дългогодишният колумнист на медията Роджър Коен разчете победата на Мицотакис и като свидетелство за пълната промяна в „антиамериканските“ възгледи на гърците.

„Като помогнаха на Гърция да изживее своята агония, Съединените щати неутрализираха негодуванията във връзка с подкрепата за военната хунта между 1967 и 1974 г. Администрацията на Обама спечели Ципрас и го придърпа към центъра. Джо Байдън, като вицепрезидент, посъветва тогавашния министър-председател на Гърция да не взема безразсъдни и необратими решения, каквото би било напускането на еврозоната. Раздяла с еврозоната (т.нар. Грекзит – б.а.), която можеше да бъде последвана от други държави, бе избегната“, пише Коен, завършвайки с препратка към Брекзит: „Сега всичко, от което се нуждае ЕС, е британско салто (по примера на салтото на Ципрас след референдума през 2015-та) спрямо Брекзит.“

За страничния наблюдател как точно ще реализира програмата си Мицотакис с оглед на изискването за запазване на фискалната дисциплина, е, меко казано, интересно. В действителност обаче и Гърция, подобно на Великобритания, макар и в напълно различен контекст, се намира в сложна ситуация – илюстрация за смисъла на проклятието „Да живееш в интересни времена“, приписвано на Конфуций.

Заглавна снимка: Министерство на вътрешните работи на Гърция

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Консервативно ми е…

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3366

За несъществуващата консервативна вълна писах преди време, а европейските избори потвърдиха това – либералните формации (АЛДЕ и Зелените) спечелиха най-много, а броят консервативни евродепутати горе-долу се запази (а след излизането на Великобритания ще се стопи).

Но все пак продължаваме да сме облъчвани с консервативното и традиционното, и как в България то е силно и се противопоставя на прогнилия европейски либерализъм. И разбира се има академични дефиниции за що то то консервативното, либералното, прогресивното и т.н., но дори с най-изчистеното им тълкуване не можем да етикетираме прецизно даден човек. Всеки е някъде в многоизмерния политически спектър между ляво, дясно, консервативно, прогресивно, либерално, антилиберално.

И все пак, обвиненията към „градските жълтопаветни либерали“, и към мен в това число, са че не сме консервативни, че мразим традиционното и изконно-българското, че се срамуваме от историята и обичаите си или с други думи, че сме някакви безродни хипстъри, които смятат, че всичко започва с тях.

Похватът по обрисуването на група хора по този начин е отчасти пропаганден, отчасти е следствие на някои зле комуникирани тези, отчасти е базиран на някои крайности.

Аз, моя милост, съм либерал. Което, разбира се включва класически либерализъм и умерена доза прогресивизъм. Включва свобода на индивида. И съм либерал, колкото и това да е мръсна дума в българския политически пейзаж.

Но също така не съм жълтопаветния хипстър, който често бива иронично обрисуван. Може би, всъщност, съм по-консервативен и традиционен от много определящи се за такива.

Как така съм консервативен, нали съм либерал? Ами… да караме по списък. Вярвам в Бог, макар да не съм ритуално-религиозен. Чел съм Библията няколко пъти. Що се отнася до традиционното семейство – преди 5 месеца ни се роди едно прекрасно дете.

Традиционалист съм – харесвам балканска музика, обичам да гледам народни танци на музика, изсвирена с народни инструменти. Обичам и историята ни, като малък изчетох всички енциклопедии за българска история, които ми бяха купили и исках още. На чисто битово ниво – обичам домашна лютеница, в хладилника имам шише зелев сок. Обичам хубавата домашна ракия (не в големи количества, но на вкус). Брулил съм кайсии, колтучил съм домати.

Има и други вектори на консерватизма – този на публичните институции, например, е тема, която е по-важна от битовизмите – институциите трябва да са устойчиви и да не се променят с всеки полъх на вятъра. И под институции имам предвид не сградите и чиновниците в тях, а обществените процеси и консенсуси, които захранват съществуването на тези сгради и чиновници и съответната им нормативна уредба.

Да, знам, че, консервативното, традиционното и всичко, което съм омешал по-горе не са едно и също нещо. Традиционното семейство не значи да си окопавал чесъна на село, а балканската музика не върви заедно с вярата в Бог. Народните танци не значат, че държиш на стабилни институции, а познаването на българската история не значи, че имаш семейство с три деца. Но тази амалгама от слабо свързани неща често се пакетира и „продава“ на бъдещите консервативни избиратели.

Все пак няма как да съм истински консерватор, защото не искам да наложа моите предпочитания на останалите. Не искам аз и моят светогледа да са пътят, истината и живота. Не съм наместникът на Бог на земята, който определя кой колко е грешен. Не съм се взел насериозно, за да обяснявам на света, че трябва да живее като мен. И че така е правилно и добро за всички.

И всичко това го написах не за да докажа колко консервативен съм (щото нали съм либерал), а за да стигна до основната си теза – че тези, които правят консервативни партии, които говорят за традиционализма, за изконните ценности, за българските обичаи и противопоставят на това градските либерали, всъщност са измамници. И то не защото нямат шише зелев сок в хладилника или защото никога не са колтучили домат. И не защото смятат балканската музика за просташка, а хора̀та ги ползват само на откриване на предизборни кампании. Не защото предпочитат 20-годишен Оубън пред 20-годишна Троянска сливова. И дори не защото са на по 35-40 години без деца и семейства. Това всичко са избори, които приемам и уважавам.

Не са измамници затова, че обясняват колко е важно всичко консервативно, традиционно и изконно, а всъщност собствените им животи представляват точно обратното. Затова са просто демагози.

Измамници са, защото ни лъжат, че това е по-добре. Че така ще сме по-щастливи. Че ако всичко остана както сме свикнали, (или както те ни обясняват, че сме свикнали), ще сме богати и в мир със себе си и света.

Човешката история винаги е прогрес, случващ се насред баланс между крайности. Умереният прогрес, умереното отмиране на стари обичаи и зараждането на нови, умереното променяне на обществата към по-отворени. И именно така сме ставали по-щастливи и по-богати. А самопровъзгласените консерватори са нищо повече от политически опортюнисти, които утре ще искат да съберат гласовете на излъганите, за да могат да прилапат някоя обществена поръчка.

Брюкселските шпагати на Борисов

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bryukselskite-shpagati-na-borisov/

Само в любовната игра няма значение кой е отгоре и кой – отдолу. В политиката, особено в голямата, е различно. На това поле има битка за доминация, в която се използват всякакви средства. И преговорите в Брюксел за избор на новите ръководители на ЕС показаха ясно това.

А участието на българския премиер в тях даде балкански привкус на този сюжет и разголи алъш-вериша между основните участници в него – играчите от клуба на богатите. И въпреки че има ясно съзнание за това къде му е мястото, Борисов се опита да се включи в голямата игра и да извлече конкретна политическа изгода за управлението си, но опитът му завърши с фиаско.

Затова пък влезе в световния обмен на новини с видеото от неофициалните преговори с Франс Тимерманс,

което премиерът излъчваше до третата минута от срещата чрез Facebook страницата си. В полунощен час, излегнат бабаитски в луксозно кожено кресло, Борисов предлагаше открито сделка на холандския кандидат на социалистите за председател на Европейската комисия – да „преговорят“ реформите в съдебната система („които правим по твоя списък“), Шенген и „тримата големи“, срещу което България да го подкрепи за най-високия пост в ЕС.

Така се договорихме с Ангела, Педро и Рюте – да не се инатим, нареждаше самодоволно Борисов под изпитателния и ироничен поглед на Тимерманс, който, ако беше чел Алеко Константинов, би си обяснил доста смущаващи го детайли в поведението на своя среднощен събеседник с особеностите на българския характер и народопсихология.

На следващия ден, когато видеото се появи в издания като „Политико“ и „Ди Велт“, Борисов обясни: „Ама ние не сме игрален филм, видеото целеше да покаже колко широкоскроени сме и колко добре можем да правим подобни коалиции, ако щете – и да търсим компромиси“.

Ден по-рано в кулоарите на ЕП българският премиер не изглеждаше склонен на никакви компромиси

и беше твърдо убеден, че никой друг освен Вебер не може да заеме най-високия пост в ЕС. Защото по логиката на Борисов, която се променя според обстоятелствата на момента, победителят в изборите е редно да бъде отгоре.

„И аз, ако стоя толкова зад Вебер, то е защото той е поел пред българските граждани ангажимент за кохезионната политика, политика на сближаване, киберсигурност, защита на външните граници на ЕС, за повече работни места, да не повтарям цялата ни програма“, обясняваше премиерът. А в отговор на реплика на журналист, че в Осака големите са се споразумели за друго, той дори си позволи да натрие носа на любимата си Ангела с аргумента, че „никой няма право да преговаря от наше име, какъвто и пост да заема“.

И както стоеше уж твърдо зад Манфред Вебер, ден по-късно Борисов предложи за председател на ЕК хърватския премиер Андрей Пленкович.

После понятията „отгоре“ и „отдолу“ в главата на нашия министър-председател се объркаха и той (очевидно посъветван) реши да се въздържа от коментари за нещата от кухнята на преговорите, защото вече много ни се подиграват и ни „слушат и много чужди медии“ и „още преди да свършим, започват да пращат кой какво е казал“. Докато изричаше тези думи Борисов, въртеше главата си и се оглеждаше да не би някой чужд репортер да записва поредните му бисери, а позата му беше чудесна за шаржиране.

Докато договорките за петте най-високи поста в ЕС (всъщност битка между Германия и Франция за тях) предизвикаха силно недоволство сред европейските депутати – заради подмяната на принципа на водещите кандидати с лица, които дори не са участвали в изборите, но събират подкрепата на основните лидери, –

картината за това в какви ръце ще бъде поверена съдбата на Съюза в следващите пет години през очите на българския министър-председател, изглежда почти водевилна.

За Урсула фон дер Лайен чухме, че била в един панел с нас на някакъв форум някъде си по света, както и че е майка на седем деца, което трябваше да звучи като одобрителна атестация. Избрания за председател на Европейския съвет Шарл Мишел Борисов нарече „изключително умен и подготвен човек, голям приятел на България“ и го спомена още с някакви фланелки и дъщеричката му на 11 дни, „седеше до мен с Тереза Мей, можем да го поздравим“.

И Кристин Лагард, кандидатка за гуверньор на ЕЦБ, се оказа приятелка на премиера, който се надява нейният професионализъм да ни е от голяма полза за еврозоната. Но едва ли помни убийствените ѝ наблюдения за ниския стандарт на българите, направени след едно нейно посещение в България като шеф на МВФ – че се задоволяваме с такива заплати, каквито ни дадат, затова сме на този хал.

Политическите брътвежи на Борисов по време на неговите импровизирани пресконференции в Европейския парламент, в паузите между две задачки, които го чакат, са достойни за перото на всеки карикатурист. Особено забавно беше описанието му как

може да замести всеки по време на лидерските срещи, докато отиде до тоалетна, но никога не би заел позиция да представлява друга държава.

Поводът беше обяснение на репликата му, че „Орбан не може да дойде на ЕНП, но ми е написал, или Матеуш са ми написали какво бих могъл да отстоявам, за да се случи, и аз мога да го предам, щото ми имат доверие“. Вярват му, ама да не вземе да обърка нещата, Орбан му ги написал, признава Борисов. На каждая пожарна.

Шпагатите на Борисов в Брюксел, разпънат между желанието да угоди на големите, но да не развали достлука си с Вишеградската четворка, не останаха незабелязани от наблюдателите на преговорния процес за разпределението на властта в европейските институции. За съжаление, премиерът не можа да използва шанса България да има свой човек на висока позиция.

„Ние имаме два коза в ръката – и Кристалина Георгиева, и Мария Неделчева“, заяви пред журналисти Борисов, но проигра и двата. А с отказването на поста върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи и на политиката на сигурност лъсна неговото политическо и институционално невежество. То обезсмисли и всичките усилия на Българското европредседателство, в центъра на което стояха въпросите за присъединяването на Западните Балкани и защитата на външните граници на Евросъюза.

В следващите пет години в ръководните органи на ЕС няма да има нито един представител на Централна и Източна Европа.

И докато за мнозина лидери и наблюдатели това е тревожна тенденция, българският премиер си тръгна от Брюксел доволен: „Категорично, още от първия ден, ние държахме постът (за мен най-важният – на ЕК) да е за ЕНП. И това постигнахме. Аз съм доволен, защото заехме поста, който ни подобава“.

Той коментира философски и смяната на лицата от управленския елит на Европа: „Животът продължава, днес Тереза си тръгна, Далия беше за последен път, Могерини – и тя ще си тръгне, Туск ще си тръгне след някой друг месец… Това е демокрацията, всички са заменими.“

Което ще рече, че Борисов може би е осъзнал, а дори и приел, че са отброени и неговите часове във властта…

Заглавна снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Гара разпределителна „Брюксел“

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/gara-razpredelitelna-brussels/

Действащ министър на отбраната на Германия; действащ министър-председател на Белгия; бивш френски министър и настоящ председател на Международния валутен фонд; действащ испански външен министър, който между 2004 и 2007 г. е бил председател на Европейския парламент; бивш италиански журналист и от 10 години евродепутат. Две жени и трима мъже. Това са новите главни действащи лица на институционалната сцена на Европейския съюз, която вече може да претендира за равнопоставеност на половете.

Назначенията на двама вече са потвърдени. Това са белгийският либерал Шарл Мишел, който бе избран за председател на Европейския съвет и ще встъпи в длъжност на 1 декември 2019 г., и италианецът Давид Сасоли (С&Д) като председател на ЕП.

Останалите постове са за нови председатели на Европейската комисия и Европейската централна банка и нов върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, а спряганите лица са съответно Урсула фон дер Лайен, Кристин Лагард и Жозеп Борел Фонтелес. Формалното им избиране от новите членове на ЕП тепърва предстои.

Кандидатите за ръководни ЕС постове

Защо се вдига толкова (медиен) шум около номинирането и избирането на тези ключови за ЕС фигури?

Заради протакането („провала“, казано от устата на Макрон) на преговорите, започнали още на 28 май 2019 г. по време на неформална вечеря, продължили без стигане до решения на редовно заседание на Европейския съвет на 20 и 21 юни и приключили на 2 юли след тридневно извънредно заседание в Брюксел? Или заради резултатите от тях?

Деветият Европейски парламент вече заработи на 2 юли с нов председател. Давид Сасоли бе предпочетен – може да се каже неубедително, след гласуване на втори тур – пред Сира Рего (Европейска обединена левица, Испания), Ска Келер (Зелените/ЕСА, Германия) и Ян Захрадил (ЕКР, Чехия). Келер и Захрадил бяха водещи кандидати от своите партийни семейства за ръководния пост на ЕК.

За председател на ЕП бе спрягано и името на президента на ПЕС Сергей Станишев, който обяви, че сам се е отказал от номинацията в името на „интересите и единството на Социалистическото семейство и Голямата промяна в ЕС“. Що се отнася до Кристалина Георгиева, настоящата главна изпълнителна директорка на Световната банка и бивша заместник-председателка на ЕК не получи подкрепа от премиера Бойко Борисов като потенциална наследничка нито на Юнкер, нито на Туск, нито на Могерини. При друго развитие на този сюжет, освен равнопоставеност на половете и баланс между политическите сили, щеше да бъде постигната и третата цел на Европейския съвет – разпределение на водещите назначения по географски региони.

Но тъй като постът на председател на Европейската комисия има най-голяма тежест

от гледна точка на това, че именно в тази институция са съсредоточени изпълнителната власт, законодателната инициатива, а до голяма степен и определянето на политическия дневен ред, кандидатурата на Урсула фон дер Лайен се превърна във водеща тема, докато другите нови лица на европейските институции, заслужено или не, останаха на заден план.

Колаж на досегашните председатели на ЕК

Тринайсетте лица на ЕК в обратен хронологичен ред: Жан-Клод Юнкер (2014–2019, Люксембург), Жозе Мануел Барозо (2004–2014, Португалия), Романо Проди (1999–2004, Италия), Мануел Марин (1999, Испания), Жак Сантер (1995–1999, Люксембург), Жак Делор (1985–1995, Франция), Гастон Торн (1981–1985, Люксембург), Рой Дженкинс (1977–1981, Обединено кралство), Франсоа Ксавие Ортоли (1973–1977, Франция), Сико Мансхолт (1972–1973, Холандия), Франко Мария Малфати (1970–1972, Италия), Жан Рей (1967–1970, Белгия) и Валтер Халщайн (1958–1967, Германия). Колаж: Европейската комисия в България

До всички тези мъже се очакваше да се нареди още един – германецът Манфред Вебер или холандецът Франс Тимерманс – заместник-председателите на Юнкер в настоящата Европейска комисия. Двамата бяха фаворити за поста, тъй като бяха избрани и обявени за водещи кандидати (т.нар. Spitzenkandidaten) съответно от ЕНП и С&Д – европейските политически семейства, получили най-много места в Европейския парламент. Това е процедурата, по която бе номиниран и избран Жан Клод Юнкер, но тя не е официална и Европейският съвет не е длъжен и няма да се съобразява с нея, както декларира още в началото на миналата година. Европейският парламент обаче я лансира като „възможност за европейските граждани да участват в избора на кандидатите за председател на ЕК“, или иначе казано – като инструмент за демократичното му легитимиране.

В лицето на своя председател Доналд Туск, преизбран за втори мандат и една от най-ярките фигури в приключващия институционален цикъл,

Европейският съвет обаче заяви амбицията да даде два от четирите ръководни поста на жени.

Д. Туск: „Чудесно бе да се срещна днес с Урсула фон дер Лайен – една отлична кандидатка за председател на Комисията, приятелка на Централна и Източна Европа, посветена на върховенството на закона и с визия за запазване на Европейския съюз.“

Д. Туск: „За пръв път постигаме перфектен баланс между половете на топпозициите. Европа не само говори за жените, а избира жените. Надявам се, че това ще вдъхнови много момичета и жени да се борят за убежденията и страстите си. Надявам се, че ще вдъхнови Европейския парламент в неговите решения.“

Кандидатурата на Вебер, лидер на ЕНП в Европарламента, поначало бе считана за неубедителна, което се затвърди от представянето му на официалните дебати на водещите кандидати и от това на самата ЕНП на изборите за ЕП. Затова пък тази на Тимерманс стоеше солидно, въпреки че С&Д също изгуби места и остана втора политическа сила в новоизбрания ЕП.

Срещу Тимерманс обаче, който в настоящата Комисия отговаря за върховенството на закона и ръководи работата на комисаря по правосъдието, потребителите и равенството между половете и на комисаря по въпросите на миграцията и вътрешните работи, очаквано се обявиха Полша и Унгария. Очаквано, имайки предвид че това са първите и засега единствени две държави членки, срещу които ЕК задейства т.нар. ядрена опция за систематично нарушаване на демократичните принципи на ЕС (чл. 7 от ДЕС). Разбира се, към тях се присъединиха останалите от Вишеградската четворка – Чехия и Словакия.

Тимерманс имаше право на още само трима противници в Европейския съвет, или иначе казано – трябваше да получи подкрепата на 21 от 28-те европейски лидери. Това не се случи, след като и други премиери от ЕНП, като Лео Варадкар и Артурс Каринс, се противопоставиха на холандеца. (Затова пък Борисов, въпреки обявената подкрепа за Вебер преди вота през май, демонстрира политически опортюнизъм, представян за изкуство на компромиса, като заяви подкрепата си за Тимерманс.)

Така „влакът“ на ЕП с водещите кандидати дерайлира, въпреки че при други обстоятелства (друг изход от преговорите в Брюксел между 30 юни и 2 юли) своя шанс да оглави ЕК може би щеше да получи датчанката Маргрете Вестагер (АЛДЕ), понастоящем комисар по конкуренцията. Вместо на нея лидерите на 28-те заложиха на име, което като че ли се появи от нищото.

Жената чудо

Родена в Брюксел, в семейството на виден политик и служител на ЕК, отявлена федералистка, която подкрепя идеята за създаването на европейска армия, радетелка на идеята за близко сътрудничество с Великобритания след Брекзит, първата жена министър на отбраната на Германия, лекарка по образование (акушер-гинеколог по специализация) и „супермама“, както е наричана неведнъж от немските медии поради факта, че е майка на седем деца, Урсула фон дер Лайен е твърде интересна, за да бъде представена в няколко изречения. Тази задача се усложнява допълнително от факта, че през близо 20-те ѝ години в политиката е критикувана неведнъж и за възгледите, и за действията си – доказуеми или предполагаеми.

За да стане ясно до каква степен кандидатурата ѝ за поста председател на ЕК е противоречива, е достатъчно да се спомене, че докато за Емануел Макрон тя е „носител на ДНК-то на Европейската общност“, според бившия лидер на социалдемократите в Германия и бивш председател на ЕП Мартин Шулц номинацията ѝ е „безпрецедентен акт на политическа измама“. Нещо, което в комбинация с изненадващата ѝ поява на европейската политическа сцена може да се окаже непреодолимо препятствие за избирането ѝ от ЕП след по-малко от две седмици.

И все пак Урсула фон дер Лайен безспорно има забележителна политическа кариера и доказани качества като дипломат, а освен това е член на ЕНП, което, формално погледнато, означава, че

като издига кандидатурата ѝ, Европейският съвет „взема предвид резултатите от изборите“.

„Не бих могъл на този етап да кажа категорично дали има единно отношение към нейната кандидатура. За разлика от хората, които бяха водещи кандидати, няма как да знам към момента нейните послания, отношение и ангажименти по конкретни въпроси и политики. Искам да отбележа, че като цяло се усеща едно разочарование – аз напълно го споделям, – че компромисът сякаш се въртеше изцяло около лични перспективи и партиен баланс и естествено, много ясно заявени национални интереси. Поне на публично ниво в този компромис ние не чухме нищо за политиките, които следващата Комисия ще защитава, за законодателните приоритети, които тя ще прокарва през Парламента. Според мен е много рано дори да се оцени този компромис, преди да сме чули политическите ангажименти, които се включват в него“, коментира току-що започналият първия си мандат в ЕП евродепутат на „Демократична България“ и ЕНП Радан Кънев.

Като „кратка“ и „далеч не изчерпателна“ оцени той срещата на ЕНП с Фон дер Лайен, състояла се ден след издигането на кандидатурата ѝ, отправяйки критика за това, че Парламентът е бил поставен пред свършен факт и че целият процес на преговори е преминал без участието на парламентарните групи. Нещо, в което е упреквано и немското правителство както от социалдемократите (малкия партньор в коалицията на канцлерката Меркел), така и от опозицията във Федералната република.

При всички положения, да се говори за политическа криза е и преувеличено, и рано,

най-вече поради факта, че номинацията на Урсула фон дер Лайен за председател на ЕК все още е само това – номинация. Дали 60-годишната германка, която наред с министерските постове заема този на заместник-председател на Християндемократическия съюз (партията на Ангела Меркел), действително ще наследи Жан Клод Юнкер, ставайки първата жена и едва вторият германски председател на ЕК в историята, предстои да научим в средата на юли.

Съгласно чл. 17 от Договора за ЕС предложеният от Европейския съвет кандидат трябва да бъде избран от ЕП с мнозинството на членовете, които го съставляват (все така 751 до излизането на Великобритания от ЕС). В случай че Фон дер Лайен не събере необходимата подкрепа от ЕП, Европейският съвет трябва в срок от един месец да предложи нов кандидат, чието избиране ще мине през същата процедура.

Макар Европейският съвет да има значителна роля в определянето на най-важните функции на равнище ЕС, през годините обаче ЕП извоюва много повече реални правомощия отвъд чисто консултативните функции, които е изпълнявал в началото. Така например преди официалното им назначаване от Европейския съвет Урсула фон дер Лайен, Жозеп Борел Фонтелес и останалите членове на Комисията (т.нар. еврокомисари, номинирани от държавите) ще бъдат подложени колективно на гласуване за одобрение от ЕП.

А ЕП, от своя страна, заяви в решение още от 7 февруари 2018 г. относно преразглеждането на Рамковото споразумение за отношенията си с ЕК, че

има готовност да отхвърли всеки кандидат за председател на Комисията, който не е номиниран като „водещ кандидат“

на дадената европейска политическа партия преди европейските избори. Подобно развитие на сюжетната фабула вече би дало сериозно основание да се говори за криза, каквато Европейският съюз, изправен пред предизвикателството да се „разведе“ с Обединеното кралство без сделка след двете отсрочки (с които се целеше да се избегне именно това), надали би искал да допусне.

Заглавна снимка: Wiktor Dabkowski

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ЕС е голям и дезинформация дебне отвсякъде

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/eu-disinformation-report/

В края на май т.г. в 28-те държави членки на Европейския съюз се проведоха деветите избори за Европейски парламент. С рекордна за последните 20 години избирателна активност (почти 51%) бе определен съставът на единствената пряко избираема от гражданите институция на ЕС. Като едно от големите предизвикателства бе посочена

опасността от манипулиране на информацията и респективно на обществения дебат, на чиято база имащите право на глас вземат решение кого да подкрепят.

Достатъчно е да се спомене докладът на Freedom House от 2017 г., според който над 30 държави си служат с различни техники за влияние чрез онлайн съдържание, в т.ч. дезинформация; или да се припомнят мащабите на случая Facebook/Cambridge Analytica, за да стане ясно защо това действително е една най-сериозните заплахи за демократичните процеси в ЕС и в частност за интегритета на проведените през май избори.

Дефинирана като „доказуемо невярна или подвеждаща информация, която се създава, представя и разпространява с цел да се извлече икономическа изгода или съзнателно да бъде подведена обществеността, като последиците от това могат да бъдат в ущърб на обществения интерес“, дезинформацията се привежда в действие по много и най-различни начини. Превземането на акаунти в социалните медии, мащабното внедряване на ботове, „фермите“ за фалшиви новини, микропрофилирането в разпространението на съобщения, касаещи партии или отделни кандидати, чрез незаконна употреба на лични данни, са само част от тях.

Дезинформация се разпространява и чрез традиционните медии, но социалните мрежи са средата с най-ниска защита,

най-слаби правила, както и с предпоставки за усилване на ефекта на информационния безпорядък поради „дефекти в дизайна“ и възприетия бизнес модел. По тази причина ограничаването на дезинформацията неминуемо минава през сътрудничеството с Google, Facebook и Twitter. Трите технологични гиганта едновременно станаха страни по Кодекса за добри практики от септември 2018 г., чрез който се ангажираха с проблема, и в периода януари–май 2019 г. всеки месец докладваха на ЕК за напредъка по предприетите мерки.

Този кодекс обаче е само един от компонентите на комплексната рамка за справяне с проблема, разработена от Европейската комисия и върховния представител на Съюза в плана за действие срещу дезинформацията. Дезинформацията стана обект на засилени координирани мерки от страна на европейските институции и държавите членки през 12-те месеца преди изборите за ЕП, но ЕС припознава и адресира опасността от онлайн дезинформационни кампании, и по-конкретно тези, провеждани от Русия, още през 2015 г., когато е сформирана Оперативната група на ЕС за стратегическа комуникация с Източното съседство (East StratCom Task Force).

Година по-късно е създадена и съвместна (на ЕК и върховния представител) рамка за борба с хибридните заплахи и за укрепване на устойчивостта на ЕС, неговите държави членки и партньорските страни, както и за активизиране на сътрудничеството с НАТО за противодействие на тези заплахи. Оперативната група обаче получава специални ресурси едва през 2018 г., когато ѝ е отпуснат бюджет от 1,1 млн. евро за противодействие на руската дезинформация. (През 2019 г. бюджетът ѝ е утроен и насочен към осигуряването на професионален медиен мониторинг, анализ на дезинформацията и на данните с цел получаване на по-цялостна и по-точна картина на руските кампании.)

Хронология на мерките за противодействие

Хронология на мерките за противодействие. Източник: информационен фиш на Европейската служба за външна дейност

Както се вижда и от горната инфографика, най-много действия, съсредоточени върху проблема за дезинформацията онлайн, бяха предприети през 2018 г. и достигнаха своята кулминация в самия ѝ край с обявения план за действие срещу дезинформацията. През юни 2019 г. ЕК публикува доклад във връзка с изпълнението на плана и ефективността на допълващия го пакет мерки за провеждане на свободни и честни избори за Европейски парламент. Въпреки че не са категорични и еднозначни, първоначалните изводи от доклада са, че предприетите мерки, включващи системни усилия за повишаване на осведомеността на журналисти, проверители на факти, платформи, национални органи, научни работници и членове на гражданското общество, са изиграли положителна роля.

В доклада се посочва, че макар да не е установена отделна трансгранична кампания за дезинформация от външни източници,

събраните доказателства свидетелстват за непрекъсната дезинформационна дейност от руски източници,

целяща популяризиране на крайни възгледи, поляризиране на дебатите на местно равнище, потискане на избирателната активност и повлияване върху предпочитанията на гласоподавателите.

Тя е била свързана с най-различни теми — от поставянето под въпрос на демократичната легитимност на Съюза до стимулирането на разединяващи обществени дебати по въпроси като миграцията и суверенитета. Злонамерени лица са използвали пожара в катедралата „Нотр Дам“ като илюстрация на предполагаемия залез на западните и християнските ценности в ЕС, а правителствената криза в Австрия е приписвана на „европейската държава в сянка“, на „германските и испанските служби за сигурност“ и на други лица, казва се още в доклада.

Анализаторите са установили, че вместо да провеждат широкомащабни операции, дезинформационните агенти се насочват към операции на местно равнище, които са по-трудни за откриване и разобличаване. Според FactCheckEU в периода преди европейските избори е имало по-малко дезинформация от очакваното и тя не е преобладавала в обсъжданията, какъвто бе случаят при последните избори в Бразилия, Обединеното кралство и САЩ.

Въпреки това в доклади от изследователи, проверители на факти и гражданското общество са били идентифицирани

редица примери за широкомащабни опити за манипулиране на поведението на избирателите в поне девет държави членки.

Така например за над 600 Facebook групи и страници във Франция, Германия, Италия, Обединеното кралство, Полша и Испания е съобщено, че разпространяват дезинформация и реч на омразата или че са използвали фалшиви профили, за да повишат изкуствено видимостта на съдържанието на партии или сайтове, които подкрепят.

Трудностите, свързани с достъпа на независими изследователи до данни от платформите, се изтъкват като едно от основните препятствия пред точното оценяване на обхвата и въздействието на кампаниите за дезинформация. В тази връзка ЕК призовава платформите да си сътрудничат с проверителите на факти във всички държави членки, да се погрижат потребителите да могат по-добре да откриват дезинформация и да предоставят реален достъп до данни на изследователската общност.

Както вече стана дума по-горе, през първите пет месеца от 2019 г. ЕК изиска отчетност и съвместно с Групата на европейските регулатори за аудио-визуални медийни услуги анализира действията, предприети от Facebook, Google и Twitter въз основа на месечните доклади, предоставени от тези платформи. Налице е подобряване на прозрачността и контрола върху рекламното позициониране с цел ограничаване на злонамерените практики от типа „кликбейт“ и намаляване на приходите от реклами на лицата, публикуващи дезинформация, осуетено е манипулативното поведение, целящо повишаване на видимостта на съдържанието чрез координирани операции, както и злоупотребите с ботове и фалшиви профили.

Дезактивирани са 3,39 млн. YouTube канала и 2,19 млрд. фалшиви Facebook профила

Google докладва, че е премахнал над 3,39 млн. YouTube канала заради нарушения на неговите политики за спам и използването на чужда самоличност. Facebook е дезактивирал 2,19 млрд. фалшиви профила само през първото тримесечие на 2019 г. и е предприел специфични действия срещу над 1700 (едва 168 от които базирани в ЕС) страници, групи и профили с неавтентично поведение, насочено към държавите от ЕС. Фалшивите и разпространяващи спам профили, засечени от Twitter, са 77 млн. (в световен мащаб).

Това е равносметката от партньорството между ЕС и най-големите онлайн платформи, които заедно със софтуерни компании и органи, представляващи рекламната индустрия, приеха кодекс за поведение във връзка с дезинформацията. Неговата ефективност ще бъде оценена от ЕК наесен, 12 месеца след началото на изпълнението, а ако резултатите от оценката са незадоволителни, Комисията ще преразгледа саморегулаторния подход и би могла да предложи решения от регулаторен характер.

Специален акцент в доклада е поставен върху системата за ранно предупреждение,

внедрена най-късно от всички изброени по-горе мерки (вж. инфографиката). Създадена с по-дългосрочна цел от тази да допринесе за координацията между държавите членки в навечерието на изборите, когато се очакват „масирани дезинформационни кампании“, тя заработи само месец преди провеждането им. Тогава еврокомисарят по цифровото общество Мария Габриел разясни, че ЕК е решила да даде „свободата на всяка държава членка сама да избере националната си контактна точка в зависимост от това къде тя прецени, че е звеното, което би било най-адекватно за реакция“. Също така едва тогава бе потвърдено, че в България за въпросната контактна точка отговаря вицепремиерът Томислав Дончев.

Въпреки това в доклада на ЕК се изтъква, че системата за бързо предупреждение е доказала своята ефективност и се е превърнала в ключово средство за борба с дезинформацията, поради което и е планирано засилване на сътрудничеството в нейните рамки, включително чрез разработване на обща методология за анализ и изобличаване на кампаниите за дезинформация и по-силни партньорства с международни партньори като Г-7 и НАТО.

Противодействието на хибридните заплахи и киберсигурността са сред областите на сътрудничество между ЕС и НАТО,

а през юни 2018 г. в Шарлевоа, Канада, държавите от Г-7 приеха декларация за защита на демокрацията от чуждестранни заплахи, набелязвайки сходни на предприетите от Европейския съюз мерки, с които да се гарантират „свободата, независимостта и плурализмът на медиите, базираната на факти информация и свободата на изразяване“.

При толкова много планове, пътни карти, стратегии, кодекси, споразумения за сътрудничество и прочее е очевидно, че правовите държави, и в частност тези от ЕС, търсят решение на проблема с дезинформацията онлайн. Доколко работещо е това решение обаче, е много трудно да се изчисли, въпреки че щетите от дезинформацията почти винаги са и материални. Още по-трудно е да се изчисли

до каква степен потърпевша от мерките е свободата на изразяване.

Инструменти като Google Analytics и Facebook Insights измерват почти всичко друго, но не и това…

Заглавна снимка: © Tumisu

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.