Tag Archives: Политика

Наказателната политика: на око… и око за око

Post Syndicated from Анастас Пунев original https://toest.bg/nakazatelnata-politika/

Поредният горещ картоф, метнат от съдебната зала към обществото по случай отразяването на казуса с Джок Полфрийман, успя да събере всички възможни аргументи, включително най-конспиративните. Но една линия прониза целия дебат и тя е, че сравнително рутинното производство по условно предсрочно освобождаване беше въздигнато в нещо извънредно уникално, сякаш затворници не се освобождават предварително никога. Това е и най-тежката присъда за наказателното ни право: липсата на аналитичен и безстрастен поглед, който да се намеси преди окончателния триумф на уличното правосъдие.

Случки без цифри

Коментирането на делото на Полфрийман беше толкова изолирано от многобройните подобни дела, че опитите за сравнение с натрупаната обилна съдебна практика винаги се правеха с уточнението „не съм запознат(а) да има подобен на този казус“. Започнаха да се вадят наслуки отделни съдебни актове в двете посоки, за да се правят сравнения.

Така се открои един елементарен дефицит на системата ни – липсата на надеждна статистика.

Изобщо не се разбра например до каква степен е прецедент затворник да бъде освободен шест години и половина преди изтичане на присъдата. Макар единственото формално основание да е излежаване на поне половината от присъдата, което в случая е изпълнено, необходимата дискусия за правилността на съдебното решение можеше да получи много ясна фактическа отправна точка при обобщени данни за съдбата на тези производства, както и за последиците от тях – например каква част от предсрочно освободените извършват отново престъпления в срока на условно осъждане, останал след решението за освобождаването им. Няма по-добра рецепта за оборване на съмнения в специално отношение спрямо един казус от посочването на обективни факти за това, че казусът е следвал трайната практика.

Но ако има нещо по-лошо от липсата на статистическа картина, то е да се реформира закон без такава. Управляващите ни го демонстрираха за пореден път със „спешните“ промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), чиято цел беше надпревара с окончателното решаване на казуса на Полфрийман, при все че никой никога не е давал публично становище за необходимостта от промяна на закона в тази му част. Тази пожарна намеса, разбира се, отдавна е спряла да изненадва някого. На пръв прочит веднага се сещаме за починалото момче от Враца, случаите на иконописеца Опиц или на пловдивския лекарубийството на русенската журналистка и много други. Това са все имена на герои, употребени по най-площаден начин за политически пиар, а резултатът е промяна на утвърдени правила, засягащи в голяма степен живота и свободата, без никаква професионална оценка.

Стратегията винаги е еднаква: пускане на малко, но достатъчно „сензационно“ парче информация и заливане с мигновена истерия,

след която никой съд не може да бъде оставен да преценява независимо, тъй като е заплашен от медиен и обществен линч независимо от наистина случилото се, а пък експертите бързо се пакетират с толкова много клетви, че изобщо не се стига до обсъждане по същество. Фактите обаче са следните: измененията в наказателното ни законодателство са обратнопропорционални на броя на сериозните и задълбочени изследвания, включително криминологични или социологически, относно причините за престъпността и методите за противодействие отвъд елементарната сламка да се увеличат санкциите в Наказателния кодекс (НК).

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Защо наказваме?

Популярен е случаят с британското общество от 80-те години, когато консерваторите на Тачър използват скептичните настроения и страхове относно увеличената престъпност през изминалото десетилетие, като вкарват в употреба ударния израз „ред и законност“ (law and order) и стъпвайки на него, увеличават мащабно полицейските органи и засилват репресията в законодателството. Резултатът е добре известен: по-високи нива на регистрирана престъпност и постоянни главоболия относно увеличаващия се бюджет на правоохранителните органи и съмнителната им ефективност.

А всеки, който вярва на наказанието като панацея за престъпността, може да се запознае със случая на Георги Енев, по-известен като Жоро Инкасото или Жоро Милионера. През 2012 г. той задигна милион и половина лева от инкасо автомобил в Пловдив, като впоследствие се предаде напълно доброволно и беше осъден на 12 години – напълно нормална присъда с оглед на фактори като чисто съдебно минало и заявено разкаяние за извършеното. Парите не са открити и за тях Жоро продължава да мълчи и до днес. Това, което знаем за неговия престой в затвора, е, че не спира да работи, и така присъдата също напълно законно се трансформира от 12 в 8 години по формулата, че два изработени дни се смятат за три излежани. В допълнение, вече може да се възползва и от възможността за условното предсрочно освобождаване.

Как точно помага затворът в този случай?

Нито парите ще бъдат върнати, нито престъпникът ще се поправи, след като е пресметнал хладно как да излезе най-бързо на свобода, за да може да ги харчи. Същевременно подобен случай няма как да не бъде санкциониран, но санкцията не изглежда да има каквито и да било полезни ефекти. Даже напротив, ако осъденият не тренираше усилено в затвора, най-много да беше пострадал при някое от спречкванията с други осъдени, които настойчиво го питат къде е скрил парите.

Неговото откровено подигравателно отношение към санкциите на наказателното право обаче е илюстрация за една неотменима тяхна характеристика: те никога няма как да са абсолютно адекватни спрямо човека, защото всеки осъден реагира по различен, често неразбираем и напълно индивидуален начин както на престъплението, така и на наказанието. Ако справедливостта се разбира като това престъпникът да изпита същото като жертвата, дори и смъртното наказание не би могло да послужи, защото това е невъзможна цел.

Похабената енергия

Популизмът в законодателството вреди не само с нещата, които прави, но и с нещата, които пречи да бъдат свършени поради ненужно разпиляване на ресурс от обществена енергия и време. Така населението живее с определен дневен ред, зад който висят много по-реалните проблеми на наказателното правораздаване. По отношение на НК те не са свързани толкова с размера на наказанията, колкото с

необходимостта от премахване на мъртви текстове и осъвременяване на други.

Една от тъжно погребаните дискусии е за декриминализирането на активния подкуп. Към момента усещането за корупция е все така високо, но малцина от оплакващите се осъзнават колко сериозен проблем е трудността да се докаже вземането на подкуп, след като предлагането му все още се смята за престъпление. Доколкото има достатъчно аргументи и в обратната насока, а темата е обществено чувствителна, подобни дебати биха канализирали далеч по-смислен обществен диалог, стига да бяха поставяни отговорно от законодателя.

Битовото ниво на дискусиите не позволява да се поставят интересните и модерни (за България) проблеми на наказателното право, от които всички биха имали много по-голяма цялостна полза – например за въвеждането на корпоративна наказателна отговорност, така че да се наказват не само физическите, но и юридическите лица, когато самото юридическо лице извършва престъпни действия. Докато в тази област зейва празнина, последвана от свиване на рамене, в други аспекти уредбата се дублира, какъвто е случаят с гражданската и наказателната конфискация и тяхната странна и необяснима симбиоза.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Източник: Изследване на законодателната дейност на 44-тото Народно събрание (parliament.bg)

Същевременно фундаменталният елемент на наказанието е усещането за неговата неизбежност, което значи всеки виновен да е наясно още преди престъплението, че няма да му се размине и вината ще бъде доказана, а не каква точно дамга ще бъде поставена чрез присъдата. От това следва, че по-наболелият проблем с разкриването и доказването на престъпленията е недостатък на НПК, а не на НК, но и това звучи прекалено експертно и далечно, а масовата обществена незаинтересованост дава удобен повод НПК да се ползва като тепих за борба между различните лобита с противоречиви интереси – предимно прокурорски и адвокатски.

Всъщност проекти за кардинална реформа на закона и приемане на чисто нови кодекси не липсват, като някои от тях престояват и в момента из чекмеджетата на парламента. Въпросът е, че те няма как да работят без принципни заявки за провежданата политика, а за разлика от шоу оставките и шоковите промоции на наказания, това изисква управленски хоризонт.

Заглавна снимка: Apostoloff

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще обере гроздовете на гнева

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-shte-obere-grozdovete-na-gneva/

Когато Мая Манолова каза през юли, че ще се кандидатира за кмет на София, „ако я вбесят докрай“, никой не предполагаше, че това ще е единственото, което ще видим в предизборните дебати – колко е бясна. Предвид факта, че всеки ефир излъчва дебати за столицата, нейното кресчендо от корупцията в обществените поръчки, невъзможните тротоари, мръсния въздух, презастрояването, затъналата в 800 милиона дългове топлофикация кънти почти ежедневно. Вече я разкриха, че копира ранния Борисов, който беше казал през 2005 г.: „Ще се кандидатирам за кмет, ако ме ядосат, за да зашлевя шамар на политическата класа.“

Но Манолова е „граждански кандидат“, а гражданите на София са вече много, много ядосани на управлението на ГЕРБ. Тя озвучи проблемите, за които социалните мрежи врат и кипят, комбинирайки парламентарния си опит като „острие на БСП“ и работата на омбудсман.

Обаче твърде много прилича на обикновен зубрач.

Срещу нея борещата се за четвърти мандат Йорданка Фандъкова отчетливо изброява проекти, мерки и постижения. От екипа ѝ са я посъветвали да говори точно така, за да внушава професионализъм и опит на управник на фона на „експеримента“ Манолова – но някак не е убедителна. Отдавна е ясно какво се върши зад миловидния образ на някогашната гимназиална учителка, и състоянието на столицата го потвърждава.

Разбира се, Фандъкова заобикаля подводните камъни в дебатите, като например двете „черни дупки“ – Центъра за градска мобилност, където отиват приходите от синята и зелената зона, и общинското сметосъбиращо дружество „Чистота-Искър“. Презастрояването също ѝ убягва, както и предизвестените победители в обществените поръчки на Столичната община.

Въпреки десетте години управленски опит пролича липсата на парламентарна закалка при Фандъкова.

Тя управлява София в политически комфорт – с партийно мнозинство и апарат, свързан с ГЕРБ. Досега нямаше сериозно съперничество на местни избори и на практика това е първата ѝ сериозна политическа битка. Все пак се опитва да се вклини в словесния поток на Манолова с някоя и друга забележка – например дали има връзка между кандидатурата ѝ и интересите на Христо Ковачки в столичното сметосъбиране.

Дебатите развалиха комфорта на столичната кметица да се появява все в контролирана медийна среда – или в студио, където въпросите са изяснени предварително, или при откриване на някой столичен обект или инспекция, където по традиция изрежда няколко числа и обещава едно-две неща. И всички са доволни.

Никога преди не е имало толкова предизборна глъч, посветена на столицата. Човек остава с усещането, че София има особено, сакрално значение – български Рим, Горната България. Има – поради големия бюджет, високите приходи, сериозните проекти. Перфектна хранителна среда за голяма корупция. Малката е за останалите общини, където въртят дребни схеми за доставки на храна за детските градини, маркировки на улиците, отопление за училищата, някой и друг ремонт, в общи линии – залъгалки. Завземането на толкова ефирно време заради битката за местна власт в столицата обаче е просто доказателство, че управляващите от ГЕРБ се чувстват застрашени.

Вече се чуват прокоби как от София тръгна Борисов и от София ще си тръгне най-напред.

Все пак тук се появиха някакви възможности за промяна на статуквото, докато на национално ниво конкуренцията е (почти) никаква. Реалната промяна се свързва с кандидатите на „Демократична България“ и на „Спаси София“ – арх. Борислав Игнатов и Борис Бонев. Независимо от експертната им подготовка и добри програми, и двамата имат да наваксват откъм политически опит, което е известен минус, тъй като битката за София е политическа битка – и в дебатите си проличава. Добавена стойност за Бонев и „Спаси София“, която като организация тръгна от „Спаси метрото“ и се занимава от години с проблемите на столицата, е, че имат свои победи. Тепърва ще разберем дали като съветници в Столичния общински съвет ще имат такъв успех.

Съвсем ясно е, че появата на евродепутата Ангел Джамбазки като кандидат на ВМРО е подкрепа за големите управляващи от малките управляващи – и ще „подяде“ пая на Манолова. ВМРО доказва лоялност, а Джамбазки – извън популистките послания да се премахнат незаконните „цигански постройки“ и да спрат гей парадите – показва добри политически рефлекси, бърза реакция и адекватни решения за столичните проблеми, използвайки опита си като столичен общински съветник.

Телевизионните дебати не дават представа кой от кандидатите би бил най-ефективен като кмет на София.

Публичното говорене изисква тренинг, развитие на ораторски умения, но тези уроци по актьорско майсторство нямат нищо общо с качествата на управник. Въздействието на телевизията върху политиката е известно отдавна, още от първия телевизионен дебат между кандидат-президентите на САЩ Ричард Никсън и Джон Ф. Кенеди преди 59 години, където ефирът усилва обаянието на усмихнатия и пълен с оптимизъм Кенеди редом до потящия се Никсън.

При добри водещи и ясен регламент обаче дебатите биха били полезни за избирателите, особено лидерски дебати за парламентарни избори. Макар че е известно нежеланието на Бойко Борисов да участва в такива –

той винаги предпочита разговор с един събеседник или по-скоро слушател.

Но вече ще му се наложи да излезе извън зоната на комфорт – зреят гроздовете на гнева.

Заглавна снимка: Bin im Garten

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нася Кралевска: „Много тъжна беше нашата опозиция преди 30 години“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/nasya-kralevska-interview/

На 14 октомври в Стара Загора завърши турнето из страната на Нася Кралевска-Оуен и на петото, допълнено издание на нейната книга „Без заглавие. Рушители и строители на България“. Авторката и книгата ѝ са представени пред публиката от професор Евелина Келбечева и журналиста Христо Христов като инициатива на Фондация „Истина и памет“.

В книгата си Нася Кралевска описва паралелно два много важни периода от най-новата история на България. Първият – комунизацията и съветизацията на страната ни след окупацията ѝ от Съветската армия и налагането на комунистическия режим чрез терор и саморазправа с опозицията; вторият – началните години след вътрешнопартийния преврат в БКП на 10 ноември 1989 г., когато се променя системата и се правят първите стъпки за демократизация на България.

За новосъздадената след 1989 г. опозиция, за нейните лидери, действията им и последиците от тях за България с Нася Кралевска разговаря Венелина Попова.


Г-жо Кралевска, Вие сте колега журналист, но отдавна не живеете в България, а книгите си написахте в САЩ…

Книгите ги написах там, но изследванията и интервютата съм вземала в България. Да, от 1985 г. живея в САЩ, но всяка година прекарвам тук по няколко месеца. След големите събития през 1989-та оставах в България и за по-дълго.

Как Ви изглежда днес държавата ни, 30 години след началото на периода, който условно наричаме Преход?

На пръв поглед, видимо страната ми изглежда абсолютно друга – много по-вълнуваща, много по-красива, с богат културен живот, с хубави магазини и ресторанти, с всички тези неща, които обикновено правят впечатление на един турист. Но ако си българин, ако си следил процесите през т.нар. Преход, ако познаваш комунистическа и посткомунистическа България, знаеш много неща, от които не можеш да си доволен.

Да, България изглежда напреднала, разкрасена, обновена. Но всъщност не се ли оказаха много страшни и неизлечими метастазите на комунизма?

Както са неизлечими, слава богу, все пак се надявам, че България няма да умре от тях и ще има едно ново възраждане. Що се отнася до метастазите – това е подигравката с хората, които цял живот са работили за предишния режим с ниски заплати, затова днес са с мизерни пенсии и си мечтаят за комунизма, който отдавна ги е ограбил. И сега ги е довел до нищета, още повече че държавата е окрадена от бившата номенклатура и Държавна сигурност – едно гигантско ограбване, което е вървяло през всичките години на комунизма, но през 80-те години на ХХ век се усилва извънредно. Затова и от номенклатурата на всички бивши соцдържави се появиха новите световни милионери. И милиардери в някои случаи.

В книгата си „Без заглавие. Рушители и строители на България“ Вие много прецизно описвате събитията от първите години на Прехода и целия процес на обществено-политическа трансформация – в държавата, в споразуменията и конфликтите. И лидерите. Бихте ли посочили онези от тях от новосъздадената опозиция в първите години след 10 ноември, чиято роля Преходът да изглежда такъв е особено зловредна?

Какво да Ви кажа… Хора от челните редици на първата опозиция – тази на Желю Желев, сами преминаха още във Великото народно събрание на страната на комунистите, преименувани като социалисти. С други думи, те изиграха заблуждаваща роля спрямо хората, които им бяха повярвали. Ще ги посоча: Румен Воденичаров, Стефан Гайтанджиев, който, струва ми се, дори застава начело на социалистите в парламента (зам.-председател на ПГ на Демократичната левица в 37-мото Народно събрание, 1995–1997 г. – бел. В.П.); ако щете, Петър Дертлиев, който скокна и в най-неподходящото време напусна СДС, Милан Дренчев го последва…

Да не говорим след това за предателската роля на една групичка около синия президент Желю Желев, когато вече се мина към истински опити за разграждане на комунизма, за лустрация и пр. Много от тези лица бяха „перестройчици“ и още тогава не искаха да бъде сменена политическата система, да се осъществи лустрация, да се извадят и отворят досиетата и тъй България много по-бързо да се превърне в една правова държава.

Нямаше как да се случи това, тъй като голяма част от лидерите на опозицията дойдоха от средите на БКП с претенцията да са били вътрешни дисиденти в партията. И те изместиха истинските, макар и много малко оцелели истински опозиционери, прекарали десетки години в лагери и затвори…

Да, те бяха честни хора и истински страдалци, но истината е, че бяха доста възрастни, съсипани от страдания по време на комунизма и нямаха сили да се борят. Много хора, които аз познавам от детството си – родителите ми бяха лекари и имаха широк кръг приятели, – имаха невероятни качества и висока култура. Но те отдавна си отидоха, така че събитията завариха България с едни лидери, всичките расли през комунизма и обучавани в комунизъм, а доста от тях бяха и от комунистически семейства, така че беше много тъжна нашата опозиция преди 30 години.

Затова и мнозина от тях бяха, един вид, колаборационисти с комунистите…

Да, по-скоро перестройчици, които искаха да стане нещичко, като при Горбачов, и да се спре. Но когато се стигна до лустрацията, до закона „Панев“ например, професорите в университетите писнаха до бога, че ги преследват. А то ставаше дума само 5 години да не бъдат завеждащи катедри. И ако тази лустрация беше осъществена тогава, днес ситуацията у нас щеше да е съвсем друга. Но за съжаление, веднага след свалянето на правителството на Филип Димитров лустрацията беше преустановена. Тогава професорите се обявиха против нея, защото голяма част от тях бяха членове на ДС и не можеха да подпишат декларации, че не са сътрудничили. Тогава още не знаехме кой кой е.

Да, наистина събитията тогава бяха предопределени в голяма степен от Желю Желев, който през юни 1990 г. подписа от свое име (а не от името на КС на СДС), че признава първите, фалшифицирани от комунистите парламентарни избори за честни. И въпреки че Желев оправдаваше това свое действие с предотвратяването на някакъв босненски сценарий за България, ситуацията днес в държавата ни може би щеше да бъде съвсем различна. А и комунистите нямаше да имат достатъчно време да прочистят досиетата на Държавна сигурност, която изигра и продължава да играе зловеща роля у нас.

Те досиетата ги прочистиха още през зимата на 1989 г., а първите избори бяха през юни 1990-та. Но този процес и до днес не е спирал под никаква форма. И сега, преди тези местни избори, от сайта на Христо Христов се вижда, че всички партии са пълни с ченгета. Невероятна е била тази мръсна система на ДС.

Да, хора от същата система подготвиха още далеч преди 1989 г. промяната на икономическото развитие на България. И бъдещата опозиция.

Аз пиша в книгата си за това – за съвещание през 1985 г. в Боровец, на което се подготвя зародишът на бъдещите опозиционни партии; за това как са изнасяни парите чрез външнотърговски дружества; за Постановление №56, но това не ми е център на тежестта, защото не разполагам с достатъчно данни на тази тема. Което съм могла да напиша, за да се пресъздаде картината, съм го написала.

Без Желю Желев, но и без Ахмед Доган, без Константин Тренчев и ролята на КТ „Подкрепа“, и най-вече без ДС може би Преходът щеше да бъде абсолютно различен?

Можеше, но не стана, защото всички тези хора бяха сложени в затворите съвсем нарочно. Как иначе Ахмед Доган щеше да се озове там, като е бил сътрудник на ДС по време на Възродителния процес? Единствената цел е била да създадат от него герой. Същото се отнася може би и за Константин Тренчев. Той лежи за кратко в затвора преди промяната, но дали това не е, за да му подготвят подходящата биография?

А беше ударен единствено Филип Димитров, за когото Вие чудесно казвате, че никога не е очаквал да стигне обетованата земя.

Да, той е единственият, който се опита да проведе лустрация. А някои хора казват, че бил повърхностен и не направил нищо. Първо, те не са били добре информирани. Второ, са се поддали на адската атака на пресата срещу него. Филип Димитров беше единственият, който направи опит да смени системата, защото, ако беше безличен, те щяха да си го държат, а не да извадят професор Беров и да настъпи безвластие и безвремие в държавата. И да се отприщят всички зли сили под формата на корупция. Аз не познавах лично Филип и изследването ми няма за цел да го славослави, а исках да съдя за всичките политици от Прехода по делата им. Както и за политиците от времето на комунизацията и съветизацията на България, на която съм отделила голяма част от книгата си.

Иван Костов твърди, че в ситуацията, в която поема управлението на държавата, не е имал възможност да отваря фронт за битка с ДС и да разпилява силите, необходими му за изваждането на България от икономическата катастрофа. Приемате ли това обяснение и не беше ли грешка, че Костов не продължи действията на „твърдата“ ръка на Филип Димитров? Беше ли възможна тази битка с ДС към онзи исторически момент?

Бих казала, че е била възможна, защото в другите бивши соцстрани това се получи – малко или повече. Господин Костов има своите качества като икономист и постигна успех с бързото тръгване на държавата напред, допринесе също за положения път на Филип Димитров към НАТО и към ЕС. Без да подценявам неговите заслуги, мисля, че Иван Костов просто не беше антикомунист, не смяташе комунизма за вреден и не виждаше метастазите му, оттам не е приемал и ДС като особена заплаха за демокрацията.

Не знам дали е имал страхове, смятам, че е трябвало да бъде смел министър-председател в тези години: имаше време, имаше парламент и президент, който беше антикомунист. Но на тема „осъждане на комунизма“ нищо не направи. Най-малкото трябваше да има промяна на обучението в училище, а ние останахме последни в Европа. И въпреки че образователният министър на Костов – Веселин Методиев, беше историк, един много фин и културен човек, и той не направи нищо в министерството си. Не знам, не знам защо се уплашиха, аз ги мислех за по-мъжествени.

Днес резултатът е една фасадна демокрация…

Не съвсем. Въпреки всичко има свобода. Самият факт, че сега разговаряме с Вас, че аз мога да напиша тези книги и те добиват гражданственост, говори за това. Не е съвсем фасада; обаче, да, много неща са фалшиви и недовършени. Но животът е много по-добър, особено за младите, които учат и работят. За хората, живели в комунизма с ниски заплати, а сега с ниски пенсии – пази боже, ако нямат помощ от децата си.

Всъщност кой управлява България – легитимно избраните правителства или една паралелна и задкулисна власт, за която говорим вече от десетки години?

Моите най-пространни изследвания свършват до 1997 г. Имам и аз такова чувство, че управлява паралелна власт, но не мога да бъда компетентна с конкретика. И вече всичко е толкова объркано – особено след като Симеон Втори се върна в България, така се размиха нещата, че ми е наистина трудно да дам отговор на този въпрос. Без да искам да защитавам или оневинявам никого, просто се надявам, че има други автори, които описват добре тази картина.

Имаме премиер, който все едно от позицията на абсолютен монарх определя датата, до която ще управлява държавата – докато завърши строителството на магистрала „Хемус“. Това за какво е показателно?

Това издава едно непознаване на демократичния процес на управление. Обаче хората досега го избират.

Мислите ли, че няма алтернатива на сегашното управление на ГЕРБ? Защо бе унищожена десницата в България?

Тя до голяма степен се самоунищожи. Защото самото разцепване на СДС и излизането на Иван Костов от партията отне много сили и оттогава нещата тръгнаха назад – мисля, че беше 2004 г. Оттогава ДСБ никога не влязоха в парламента сами, а СДС напълно се обезличи. Но аз съм сигурна в това, че ще се появят нови сили до десет години.

Вие пишете в книгата си, че през 1947 г. и САЩ, и Великобритания признават България и правителството на Отечествения фронт. Имате ли обяснение защо и тогава, и сега тъй наречените Велики сили нехаят за България?

Нехаят за България, защото нехаят за всички малки държави очевидно. И политиката, която водят на много места по света, не е подчинена на местните народи. Факт е, че нехаят и дори с радост приеха мръсните комунистически пари и ги въртят къде ли не, най-много май в Лондон, което е срам за Британската империя.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеорепортаж на Мартин Георгиев от представянето на предишната книга на Нася Кралевска „България под комунизъм“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

В „Берлемон“ всичко се обърка

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/v-berlaimont-vsichko-se-oburka/

Добра или лоша е новината от 18 октомври, че Борис Джонсън в крайна сметка изкопчи своята сделка за излизането на Обединеното кралство от Европейския съюз?

„Добрата новина е, че имаме сделка, лошата – че Великобритания ще излезе от Европейския съюз.“ Така отговори на този въпрос Жан-Клод Юнкер. Отговорът на въпроса обаче би трябвало да е: „Ще видим.“ Много възли има за разплитане, най-стегнатият – предстоящото гласуване в Парламента на Обединеното кралство, който три пъти отхвърли сделката с ЕС, договорена от предшественичката на Джонсън – Тереза Мей. Остава все така несигурно дали и този път датата, фиксирана за Брекзит – 31 октомври, ще бъде спазена.

Затова пък е сигурно, че новата Европейска комисия – тази на Урсула фон дер Лайен, няма за започне работа на следващия ден, 1 ноември, както се очакваше. Защото за разлика от Джонсън, който успя да стигне до финала, Фон дер Лайен се препъна на квалификациите, получавайки не един, а цели три червени картона.

Не тази румънка. И не този унгарец.

Сериозно препятствие възникна пред сформирането на следващата колегия на Европейската комисия – институцията, която упражнява изпълнителната власт в ЕС и в която е съсредоточена законодателната инициатива. Това само по себе си не е прецедент в скорошната ѝ история, но надали може да бъде подминато само с въздишка и снизходителното „Е, случва се“. Защото е важно не само какво се случва, а и в какъв момент и контекст.

Отлагането ще бъде най-малко с месец, а решението за него бе взето от лидерите на политическите групи в Европейския парламент и обявено на конференция на 16 октомври. Причината –

кандидатурите за еврокомисари на Франция, Унгария и Румъния бяха отхвърлени на етапа на изслушванията пред ресорните комисии на Европейския парламент.

Всъщност румънката Рована Плумб и унгарецът Ласло Трочани изобщо не стигнаха до изслушвания – Правната комисия в ЕП блокира и двете кандидатури поради опасения за конфликт на интереси.

Подкрепена от Групата на социалистите и демократите в ЕП, Плумб трябваше да стане комисар по транспорта. Критиката към нея бе съсредоточена върху два заема на стойност близо 1 милион евро, които тя не е включила в първоначалната си финансова декларация, разгледана от евродепутатите.

Трочани, зад когото стоеше Европейската народна партия (ЕНП), бе предложен от Унгария за портфолиото „Съседство и разширяване“. Доскоро министър на правосъдието, той се оказа уязвим заради връзките между основаната от него адвокатска кантора и работата, която тя извършва за унгарското правителство. Кабинетът „Орбан“ обвини Правната комисия, че е отхвърлила кандидатурата на Трочани заради твърдата линия на Будапеща срещу миграцията от страни извън ЕС, а самият Трочани заклейми този ход като „политическо решение, което не стъпва на фактическа основа“. От Правната комисия обаче бяха категорични, че нито той, нито Плумб са съумели да разсеят съмненията за конфликт на интереси.

Така двамата станаха „жертви“ на въведените през 2016 г. нови, по-строги правила за контрол за конфликт на интереси, създавайки прецедент –

първи случаи на отхвърлени номинации преди изслушванията пред съответните ресорни комисии.

По правилник становището на Правната комисия не слага край на шансовете на кандидатите за еврокомисари да станат такива. Номинациите на Плумб и Трочани бяха обсъдени още веднъж на извънредно заседание на Комисията, свикано по молба на председателя на ЕП Давид Сасоли след разговор с Фон дер Лайен. И бяха отхвърлени още по-категорично. И окончателно.

В резултат на това унгарският премиер и румънската му колежка Виорика Данчила бяха принудени да предложат на Брюксел нови имена за еврокомисари, което Орбан побърза да направи. С коментар, че не би могъл да се съгласи на сценарий, при който „някой друг, например ЕП, избира между унгарски политици вместо унгарския народ“, той номинира Оливер Вархели, представяйки го като „технократ“ и „някой, който познава Европейския съюз много добре“. Четирийсет и седем годишният Вархели действително би трябвало да е такъв, имайки предвид, че оглавяваше дипломатическата мисия на Унгария в Брюксел. Но едно е извън съмнение – подобно на Трочани, Вархели е от кръга приближени на Орбан, независимо че нито единият, нито другият има официална партийна принадлежност.

Румъния също излъчи нов кандидат, или по-точно един основен и една резерва – евродепутата Дан Ника (от Социалдемократическата партия), който бе предложен на Урсула фон дер Лайен още при първите номинации, но тогава тя предпочете Плумб; и държавния секретар по европейските въпроси Мелания-Габриела Чиот. Кандидатурата на Ника обаче също бе проблемна: той бе обвинен от румънските прокурори за злоупотреба със служебно положение в качеството си на министър на комуникациите между 2003 и 2004 г. – за това, че не е спазил процедурата за възлагане на обществени поръчки, както се изисква от закона. Освен това Фон дер Лайен иска румънският комисар да е жена. Същевременно на 10 октомври правителството на Данчила падна с вот на недоверие, с което грижите на румънския президент Клаус Йоханис се увеличиха заедно с политическата дестабилизация в страната.

Око за око, Гулар за Вебер

Не без предварителни очаквания в този смисъл французойката Силви Гулар – бивша евродепутатка от либералите, не получи необходимата подкрепа за утвърждаване на номинацията си в комисиите по вътрешен пазар и по промишленост и на свой ред произведе прецедент. По подобен начин през 2009 г. бе отхвърлена кандидатурата на Румяна Желева (заменена впоследствие от Кристалина Георгиева), заради което стартът на втората Еврокомисия на Барозу бе отложен до февруари 2010 г.

Гулар обаче ще бъде запомнена като първата отхвърлена номинация на Франция.

Бивш евродепутат, а за кратко и министър на отбраната в кабинета на Макрон, Силви Гулар се сблъска с враждебни въпроси от страна на членовете на ЕП относно твърденията, че партията ѝ (центристкото Демократично движение, или „Модем“) е злоупотребявала със средствата на ЕП, както и във връзка с работата ѝ за базирания в Лос Анджелис тинк-танк институт „Берггрюн“. Става дума за период от около две години – между октомври 2013 г. и 2015 г., когато Гулар е получавала повече от 10 000 евро на месец, докато е работила като евродепутат. Освен това тя е обект на съдебно разследване във връзка с фиктивни назначения за сътрудници на евродепутати от „Модем“ и е разследвана от Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

След като отговаря на четири различни езика на въпросите на комисиите в рамките на тричасово изслушване, при това не веднъж, а два пъти (бе ѝ даден шанс да се яви на „поправителен“), и допълнително трябваше да разяснява писмените отговори, които е дала, тя заяви, че заслужава презумпцията за невинност по обвиненията, които никога не са били тествани в съда. И изрази съжаление, че с работата си за американския институт е посяла съмнения относно своя „интегритет и независимост“, тъй като за нея това са ценности от „изключително значение“.

В крайна сметка 89 евродепутати от три различни парламентарни комисии гласуваха срещу нея, а само 29 я подкрепиха, при това едва 12 от тях не са част от групата на Гулар – центристката „Обнови Европа“. Тя бе създадена в началото на настоящия мандат на ЕП като наследник на Алианса на либералите и демократите в Европа (АЛДЕ) и със 108 депутати от 22 държави е третата по големина група в ЕП. От „Обнови Европа“ са трима измежду 20-те председатели на парламентарни комисии.

Някои евродепутати изразиха подозрението, че ЕНП е целяла да отмъсти на френския президент Еманюел Макрон за провала на кандидатурата на нейния лидер Манфред Вебер. Според други отмъщението е не само на ЕНП, но и на социалдемократите, които също имаха амбиции за поста на Урсула фон дер Лайен, издигайки кандидатурата на Франс Тимерманс. Френското издание на Euraktiv съобщава за туит на ЕНП, който е бил изтрит скоро след публикуването му, тъй като не е бил предназначен за широката публика:

„Момчета, ще я убием при гласуването по-късно, но си трайте дотогава.“

„Считаме това за отмъщение на ЕП спрямо Европейския съвет. Но е жалко, защото тя беше отличен кандидат “, каза Себастиан Майлар, директор на Института Notre Europe в Париж. Френското правителство също реагира, като посочи, че кандидатът му е станал жертва на „политическа игра, която засяга Европейската комисия като цяло“, опитвайки се да отрече факта, че недоверието идва от всички политически партии. Зелените, радикалната левица и Групата на социалистите и демократите (S&D) са също толкова отговорни за тази ситуация и нападнаха френския кандидат по етични причини, а според французите – и по политически.

Издавайки фрустрацията на самия Макрон, Амели де Мончалин – френската министърка по европейските въпроси, обяви поражението на Гулар за „голяма институционална криза“ и „европейски провал“. Френският президент пък публично поиска от Фон дер Лайен обяснение за случилото се, изтъквайки, че тя самата го е уверила, че Гулар ще има подкрепата на трите основни проевропейски политически групи в ЕП. По-хладнокръвна в този случай се оказа Фон дер Лайен, която до момента демонстрира завидно спокойствие в напрегнати ситуации.

След бурята

Типично в духа на високата дипломация, само няколко дни по-късно страстите започнаха да се успокояват. На 13 октомври Еманюел Макрон прие Ангела Меркел на работна вечеря, въпреки че двамата трябваше да се срещнат отново в Тулуза три дни по-късно за френско-германския Министерски съвет.

„ЕС не може да си позволи лукса на отмъщението и малките спорове

или да додава с вътрешни кризи към напрежението на света, което вече изпитваме върху себе си“, каза френският президент, добавяйки: „Бих искал да знаете, че можем да работим за създаването на силна Комисия, основана на солидно мнозинство, която носим отговорността да изградим и укрепим.“ На 14 октомври Урсула фон дер Лaйен на свой ред посети Елисейския дворец, а за разлика от обикновено, Макрон реши да присъства и на срещите на „Обнови Европа“ между държавните и правителствените ръководители преди Европейския съвет на 17 и 18 октомври в Брюксел, за да продължи дискусиите с европейските си колеги.

След като споразумение с Обединеното кралство все пак бе постигнато и след като смекчи тона по повод дисквалификацията на Гулар, Макрон вече може да съсредоточи вниманието и усилията си върху издигането на подходяща номинация за Европейската комисия. С това обаче въпросителните около новата Комисия и подхода на Урсула фон дер Лайен не се превръщат в точки, а при евентуални нови спънки в Правната комисия или при изслушванията в ЕП биха могли да се превърнат в удивителни, видими и с невъоръжено око.

* „Берлемон“ – името на сградата, която е седалище на Европейската комисия в Брюксел.

Заглавна снимка: Европейски парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

БНР, Костов и мензурата за цензурата

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bnr-kostov-i-menzurata-za-tsenzurata/

Управляващите се пазят да произнесат думата „цензура“, когато говорят за случая с БНР и неговия все-още-генерален-директор, така както потулваха „корупцията“ в „Апартаментгейт“ – купените евтино луксозни апартаменти на поставени високо персони. Сигурно защото Конституцията гарантира, че „печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. Но кой в България вярва на Конституцията, която гарантира и „безплатно ползване на медицинско обслужване“?!

Съветът за електронни медии (СЕМ) започна процедура по отстраняването на Светослав Костов, но не заради опита му да заглуши една журналистка, а само заради спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември. Макар да е ноторно известно, че спирането – a.k.a. „техническа профилактика“ – e злощастно следствие от този опит.

По време на изслушването му от временната парламентарна комисия, създадена пак заради онемелия ефир на БНР, главният прокурор Сотир Цацаров използва думата „принуда“. Принуда, употребена по отношение на генералния директор Светослав Костов (четири лица, които му звънели, за да отстрани журналистката Силвия Великова от ефир и от ресор правосъдие – поне докато не бъде избран Иван Гешев за главен прокурор), принуда по отношение на журналисти (редколегията на „Хоризонт“ разказа за цензура в БНР на среща със СЕМ).

Принудени да принуждават

Всъщност главният прокурор правилно употребява „принуда“. В Наказателния кодекс не съществува престъплението „цензура“. Цензурата бе инкриминирана в проекта за нов НК, внесен преди няколко години в парламента и оспорен от много авторитетни юристи:

Чл. 192. (1) Който противозаконно контролира или ограничава печатни произведения, публични изяви, спектакли или дейността на средство за масово осведомяване, се наказва с глоба от две хиляди до пет хиляди лева. 

(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено от длъжностно лице в нарушение на службата или на функцията му, наказанието е глоба от три хиляди до осем хиляди лева и лишаване от право по чл. 60, ал. 1, т. 1. 

Но пък за принуда наказанието е по-сериозно според действащия НК: вместо глоба – затвор:

Чл. 143. (1) Изм. – ДВ, бр. 50 от 1995 г., предишен текст на чл. 143 – ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Който принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Само че едва ли Светослав Костов ще бъде подведен под наказателна отговорност за „принуда“, макар главният прокурор Сотир Цацаров да съобщи, че ще бъде образувано досъдебно производство за натиск над журналисти. Времената са предизборни, хем за местна власт, хем за нов главен прокурор, затова властта е като захарен памук – мека, сладка и вискозна. А с журналистите от БНР и с шума, който вдигнаха, шега не бива.

Прокуратурата е поискала разпечатки от разговорите на Костов, но съдържанието на разговорите няма да стане известно, само информация кой е звънял. И какво, ако някой от ДПС е звънял на генералния директор на БНР? Може да го е канил на обяд/вечеря в близкия до радиото ресторант „Марая“ например – или в някой друг.

Шибучицата, която се счупи, защото се мислеше за сопа

Няма хипотеза, при която Костов да бъде уличен като цензор. Иначе излиза, че премиерът Бойко Борисов лъже, като казва колко свободни са медиите – критикуват властта „от сутрин до вечер“, карикатурите на министър-председателя са ежедневие, докато в други държави са 2–3–5 пъти в годината. А за 111-тото място по медийна свобода журналистите сами са си виновни…

Няма хипотеза, при която да се докаже, че принудата върху Костов (резонирала в принуда върху журналисти от БНР) е дошла от средите на ДПС и от кръгове, подкрепящи кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. Ще излезе, че ДПС кадрува (и) за шефовете на обществени медии, което би било още едно потвърждение за съюза му с ГЕРБ, но и някак унизително за първата политическа сила и Началника ѝ.

В действителност фигура като Светослав Костов няма как да е Цензорът, а само инструмент; шибучица, която се счупи, защото се мислеше за сопа.

Чл. 5, ал. 2 от Закона за радио и телевизия гласи: „Не се допуска цензурирането на медийни услуги под каквато и да е форма“, но в административно-наказателните му разпоредби няма предвидена санкция, ако се допусне.

Каква да е мензурата за цензурата

Най-големият законотворец по отношение на актовете, свързани с медиите, се оказа творчески колектив на Делян Пеевски & други депутати от ДПС, но регламентирането на цензурата и съответстващите ѝ санкции някак им е убягнало. А и на законотворците като цяло. Точно това ще се случи и сега, когато журналисти от БНР открито поставиха пред СЕМ въпроса за цензурата в тяхната работа.

В действителност цензурата като деяние е значително по-тежко от принудата заради обществената мисия на журналиста – да предоставя информация от публичен интерес. Именно поради тази мисия цензура има и в частните медии. Макар че някои са готови да спорят дали спестяването или неглижирането на неприятна за властта, но важна за обществото информация от „Нова телевизия“ например, която е собственост на едър български капитал, е цензура или редакционна политика.

Цензурата в медиите нанася непоправими вреди, тъй като осакатената по този начин информация формира убеждения, утвърждава позиции, често във вреда на публичното благо, и приучава аудиторията, подобно на „кучето на Павлов“, да търси предимно информация в този цензуриран вид.

Няма по-добър пример от пропагандата, осъществена от тоталитарните режими, особено в бившия социалистически блок и България в това число, когато търсенето на информация, която не бе филтрирана от агитпропа на режима, се наказваше. Ще цитирам някои основни правила от изследването на Ромео Попилиев „Цензурата по време на комунизма“: „1. Висок оптимистичен хоризонт. 2. Творецът да бъде „политик“ – т.е. да следва партийната политика и да бъде здраво обвързан с волята на партията.“ Нима преобладаващите новини в значителна част от българските медии не са макетирани по тези правила 30 години след 10 ноември?

В свое решение №7 от 4 юни 1996 г. Конституционният съд (КС) дава тълкуване на чл. 39, чл. 40 и чл. 41 от Конституцията с цел изясняване на съдържанието на правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява, на правото да се търси, получава и разпространява информация; с цел определяне смисъла на предвидените в конституционните текстове ограничения на тези права. Искането за тълкуване е направено от президента Желю Желев. „[…] свободата на печата и на останалите средства за масова информация се схваща по-скоро като институционална. Акцентирано е върху забраната на цензурата“, казват конституционните съдии в тълкувателното си решение.

Като прокламира изрично – в отделна разпоредба (чл. 40, ал.1) – свободата на средствата за масова информация и въвежда забраната на цензурата, Конституцията прави това не с цел да удостои тези институции (или работещите в тях журналисти) с някаква специална привилегия, която ги отличава от останалите в противоречие с принципа на равенството (чл. 6), а защото смята, че те имат и изпълняват една необходима обществена функция да предоставят информация на обществото като цяло.

В своето тълкувателно решение КС подчертава превеса на печата над останалите медии, даден в Конституцията – факт, който в XXI век изглежда вече малко нелеп, но и подчертава задължението на държавата „да осигури по законодателен път и чрез поведението на своите органи институционална независимост на радиото и телевизията“.

То (задължението – б.а.) е предназначено да защити субективното право на плуралистична информация – както в посоката на огласяване на различни гледни точки, така и обратно: от гледна точка на правото на индивидите и на обществото да бъдат информирани. В този смисъл специален анализ изисква застъпеното в искането разбиране за съществуването на две измерения на свобода на средствата за масова информация: свобода от намеса от страна на държавата и свобода на журналистите от дадено средство за масова информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медия. 

Според следваната тук логика на тълкуването свободата от държавата се предоставя на медиите като такива, за да могат те да изпълняват своите важни функции и отговорности. Тази свобода, естествено, обхваща и свобода от редакторска намеса в посочения по-горе смисъл. Тя е гаранция на правото на личността и обществото да получават пълна, плуралистична, балансирана и точна информация. В този контекст трябва да се разглежда и възможността на журналистите да се ползват от положението си на работещи в публична информационна институция.

И ето ни на 111-то място по медийна свобода след тези чудесни препоръки. Нещо повече – също като в Унгария например, и българските власти започват да прилагат политики на задушаване на критични към властта медии, като насочват публични средства към приятелските и свързаните с определен издател. А по отношение на обществените медии натискът се осъществява чрез монтиране на подходящи и близки до управляващите хора в шефските кабинети.

На един такъв му предстои да си тръгне. След това СЕМ ще избере временно изпълняващ длъжността генерален директор, докато в срок от 3 месеца не избере нов – следователно и нов Управителен съвет. Но дали ще го направи отново по начина, по който избра и Костов? Трудно е за вярване, че човек, вкопчен в поста, въпреки че професионалната журналистическа общност в БНР се обяви срещу него, е избран заради някаква суперконцепция и убедително представяне.

Засега СЕМ следва практиката на премиера Борисов – няма човек, няма проблем. Проблем има. Нарича се цензура. Но и това няма да помогне на ГЕРБ.

Заглавно изображение: Tyler Menezes

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Българският преход започна на 10 януари 1997 година, а не на 10 ноември 1989 година“

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/ivaylo-noisy-tsvetkov-interview/

В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

Надали има по-добър начин да анонсирам разговора си с Ивайло Нойзи Цветков от това да цитирам любимия му Хайдегер, който казва: „Езикът е домът на истината за Битието“. Започнах тази поредица от разговори, за да потърся един въвеждащ (или пък обобщаващ) философски поглед към политиката, обществото и медиите – сфери, в които Нойзи е участвал и пряко.

Интересно ми беше да разбера как един човек, за когото висотата на езика и комплексността на изказа са на толкова високо ниво в ценностната система, че с придържането към тях е готов понякога да звучи неразбираемо за мнозина, възприема тенденцията все повече високи постове в държавата да бъдат заемани от хора, които са неспособни да формират дори едно сложно кохерентно изречение. Чудех се не води ли до отчаяние това да се уповаваш на философски тези в общество, в което отказът от популизъм и от опростяване на изказа, поведението, маниерите дори при воденето на политика все по-често биват определяни като елитаризъм, „жълтопаветничество“, платен активизъм или просто отживелица.

След разговора ми с Нойзи със сигурност не мога да заключа, че той е удовлетворен от заобикалящата го среда или от развитието на така бленуваните свобода и демокрация, но ме изненада колко жива е надеждата у него. След тезата, че за да достигне Мойсеевото ни странство своя щастлив завършек, явно трябва да се смени още едно поколение, контрирах с въпроса „Наистина ли решението е да чакаме?“, той категорично ми каза „не“ и колкото и неоптимистично да описваше сегашната ситуация, желанието да се действа все пак се прокрадваше в думите му.


Как се промени начинът, по който създаваме герои и злодеи в нашето общество? Как премина еволюцията на това изграждане?

Аз не наблюдавам кой знае каква еволюция и това е проблемът. Ако не броим дигиталната революция. Същите неща, които ни измъчваха в социокултурен план в късния социализъм, според мен до някаква степен ни измъчват и в момента. Говоря за това, че ние си оставаме колективистична култура, тоест градивен индивидуализъм по-рядко се наблюдава. Работи се, разбира се, има някаква прогрес в тази посока, но това са дълбоко вкоренени културни кодове, които ние дори за 30 години не можем да избегнем. Това пък съответно се отразява на целия ни светоглед, който е източен от вертикален тип. Като наследници на източни империи или живели в близост, или пък пъшкали под тях, няма как да не сме възприели тоя модел на отношение към властта отгоре надолу. Властта дава, тя разпределя, тя стои над нас и съответно вътре в себе си не я смятаме за инструмент, който да ни служи, още по-малко за нещо, което да ни връща към принципите на Просвещението – един от тях е именно равенството.

Същите неща, които бих ги казал през ноември 1989 г., и сега в някаква степен важат. Ще прибавя само нещо важно – ако в началото, поне на хартия, нашата свръхзадача като нация беше да съградим демокрация (която тогава още не се наричаше либерална)… Тук ще припомня прибързаната радост на Фукуяма1 за това, че историята е свършила и либералната демокрация е победила – днес виждаме, че все по-малко е така… Та ако тогава това ни беше някаква свръхзадача, дори и на думи, донякъде може да се каже, че сме успели да я постигнем, и то най-вече след 1997 г. Смятам, че т.нар. български преход започна на 10 януари 1997 г., а не на 10 ноември 1989 г. Това бяха едни загубени седем години, които бяха като агония на постсоца или нещо подобно. За съжаление, след това ние не можахме да надградим над първото реално демократично правителство на Обединените демократични сили. (Не броим това на Филип Димитров, то беше за много кратко.)

Правителството на ОДС имаше серия постижения, но разбира се, имаше и много неща, за които също трябва да отговаря. Но ако приемем, че там бяха първите ни истински демократични постижения, то след това някак си не надградихме над тях поради ред девиации не само на мисленето, но и на цялата все по-олигархично-властова система, която създадохме. Говоря за последните петнайсетина години.

Като дефицит на самочувствие разбирам това, което описваш – диагнозата на отношението към властта. Чия е грешката, че не се възпита това самочувствие? 

Не може да се персонализира вината. Тук можем да говорим за трупани от векове наред културни кодове, толкова вече вкоренени на рудиментарно ниво в мисленето, че няма как за 30 години да бъдат премахнати. Има как, ако трябва да дадем някаква надежда – ако най-младите, поколението, което сега навлиза в живота, в някаква степен поради космополитността си, поради пак дигиталната революция, се включи. Друг е въпросът за каква част от това поколение говорим и дали те са някаква критична маса. Иначе по отношение на поколенията, които са вече по-възрастни, там се видя, че няма критична маса и че те се оказаха твърде лесно манипулируеми.

Ако отговорът е да чакаме, това чакане вече продължава 30 години…

Никога не съм бил за това да чакаме и доколкото ми е било възможно, основно чрез медиите, съм се опитвал насила да доведа модерността в България. Много често казвам, може би малко пресилено, че всичките тези усилия са били почти пълен провал, гледайки в момента какво е положението….

В никакъв случай не твърдя, че трябва да се чака, но няма необходимото ниво на съзряване за процесите и за това какво трябва да се направи. Необходимото ниво на самоорганизация, което пък е свързано с липсата на нужното ниво на гражданско мислене и гражданска активност, както и съзнанието, че ти не трябва да чакаш властта да ти даде, а да отидеш и да вземеш каквото трябва от живота. То това е разликата между вертикалния и хоризонталния модел, който е по-протестантски, по-северноевропейски.

Уж мечтахме за това дълги години, а ето че след влизането в Европейския съюз вече има, за съжаление, едно крайно неприятно разомагьосване на идеята за Европа в съзнанието на повечето българи, особено от средното поколение. Защото те отново поради вертикалното си мислене са очаквали, че ЕС ще е новата власт, която ще дойде, ще им напълни хладилниците и ще им оправи живота. А това няма как да стане. Разбира се, че не трябва да се чака, разбира се, че човек трябва да е проактивен, да държи юздите в свои ръце, а не да се носи по течението, обезверен от общия тедиум2.

Спомена Европейския съюз. Нека поговорим за него – преди 30 години бяха бутнати едни стени, физически, но и ментални. Една част от тях отново ги градим, а за други сякаш сме живели с илюзията, че са били съборени. В Европейския съюз има два лагера, които трудно си говорят помежду си. Какъв е пътят нататък? Какви са стените от нашето време?

Да започнем оттам, че проектът „Европейски съюз“ е, шеговито казано, каролингски проект3, тоест проект на Франция и Германия, и едва тогава на всички останали. Разбира се, сътресенията са налице. То е като всяка жива система. Видяхме какво стана с Брекзит. Тук пак шеговито може да се каже, че англичаните имат инсуларно4 мислене – те така или иначе никога не са смятали, че са част от Европа. Те и физически не са, защото живеят на остров. При тях отстоянието е „ние тук“ и „те оттатък, на континента“. Така че това, което се случи, въпреки че беше извършено с една според мен сериозна манипулация, някак си намества Великобритания там, където и тя самата се мисли, че е.

Сега остава въпросът да видим какво правим с континенталния проект, с разширяването на този проект, защото се видя, че нито България, нито Румъния, които влязоха последни, ако не броим Хърватия, бяха готови. Те според мен и досега не са готови. Ние географски сме в Европа, но манталитетно и като умствен софтуер сме ако не в Ориента, то разкрачени между тези два свята и това не се променя през последните 30 години. Прочутата интеграция на Западните Балкани… според мен Европейският съюз, макар и доста силен, не е готов да се разширява. По-скоро ще има вид капсулиране. Особено при националпопулистко-ксенофобската вълна, усещането за мигрантска заплаха и т.н. Вероятно това ще се случи инстинктивно, тъй като предстои някакъв период, в който дори Европейският съюз, този най-модернистичен проект, трябва да премине през период на оцеляване.

Според теб защо в България не се случи този процес на образуване на десни, леви, либерални и консервативни партии, които да се позиционират в политическия спектър? 

Има едно неразбиране на понятията в България. Либералното се бори за групови права, а не за индивидуални, следователно то е ляво априори. А ние се наричаме дясно-либералната общност. Това е, защото под „дясно“ в България се разбира ти да си обратното на етатист5, тоест твоят Господ да е свободният пазар, лесе-фер, както казват в икономиката. Доказа се, че нито едното, нито другото е добре. Нито държавата трябва да се меси твърде много, нито нещата могат да бъдат оставени на естествен пазарен процес. Повечето хора не са длъжни да разбират в дълбочина от тази материя. Въпросът е какви послания се отправят – дясното трябва да отправя послания за градивен индивидуализъм, за предприемачество; господът на дясното трябва да е частната собственост, а не толкова свободният пазар, въпреки че и той е важен, разбира се. Дясното трябва да е консервативно – ако не крайно, то донякъде, защото трябва да стъпва върху традициите, религията, семейството, персонализма. Затова и Християндемократическият съюз в Германия е архипримерът за дясно.

ГЕРБ не е никакво дясно, това е някакъв националпопулистко-селски проект, който метастазира в цялата държава. За лявото съм изумен, че така и не се създаде лява партия, която да апелира към младите. На лявото му отива да е по-младо, да иска да променя системата, да търси нови модели за развитие и в крайна сметка да се бори за едно по-справедливо разпределение на благата. В този смисъл БСП също е едно нищо, някакъв кракен, чудовище от миналото, което също не знае какво е. И там е пълно с олигарси. Говоря с отвращение за БСП, така че ще спра дотук.

Накрая да завършим с едно пожелание за теб, България и Европа.

Една и съща дума би трябвало да важи и в трите случая и тя е смелост.

1. В книгата си „Краят на историята и последният човек“ (1992) американският политолог Франсис Фукуяма развива тезата, че либералната демокрация е крайната точка на развитието на управленските системи. – Б.р. ↩

2. От англ. tedium – отегчение, монотонност, еднообразие. – Б.р. ↩

3. Династията на Каролингите управлява Франкската империя в продължение на близо три века. В нея попадат териториите на днешна Франция и Германия. – Б.р. ↩

4. От англ. insular – ограничен, тесногръд. – Б.р. ↩

5. Eтатизъм – разбиране, че държавата трябва да се намесва активно в икономиката. – Б.р. ↩

Заглавна снимка: © Евгени Димитров, „Булфото“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

От „Без лого“ до Нова зелена сделка: когато гласът на активизма се превърне в крясък

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/naomi-klein/

През 2019-та се навършват 20 години от излизането на първата книга на Нейоми Клайн – „Без лого“, с която едва 29-годишната тогава канадска журналистка очерта фронтовата линия на дебата за това каква глобализация искаме, давайки глас на антикорпоративния активизъм. Оттогава насам тя издаде още шест книги. Сред тях са „Това променя всичко. Капитализмът срещу климата“, „Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията“ и току-що излязлата от печат „В пламъци: (Изгарящият) довод за Нова зелена сделка“ (On Fire. The (Burning) Case for a Green New Deal).

„Все още имам чувството, че начинът, по който говорим за изменението на климата, е твърде фрагментиран, твърде изолиран от другите кризи, пред които сме изправени. Една от наистина сериозните теми, които книгата проследява, е за връзките между климатичните промени и кризата на надигащия се бял супремасизъм, различните форми на национализъм, факта, че толкова много хора са принудени да напуснат родните си земи, и войната, която се води за нашето внимание. Това са пресичащи се и взаимносвързани кризи – такива трябва да бъдат и решенията ни спрямо тях“, коментира Клайн в скорошно интервю за „Гардиън“.

„Свидетели сме на началото на ерата на климатичното варварство“

Това е репликата от интервюто, избрана за негово заглавие от Натали Ханман – помощник-редакторка на „Гардиън“, където самата Клайн има над 150 публикации от 2001 г. насам. В разговора си с Ханман тя отчита като свой пропуск подценяването през изминалото десетилетие на това как лявото се отнася към изменението на климата.

„По-очевидно е как кризата с климата поставя на изпитание господстващия десен мироглед и култа към тежкия центризъм, който никога не иска да направи нещо голямо и винаги търси някакво средно положение. Кризата обаче е предизвикателство и за левия мироглед, който по същество се интересува единствено от преразпределянето на плячката на екстрактивизма (процеса на извличане на природни ресурси от земята) и не отчита границите на безкрайното потребление. […] Когато някой дойде и каже, че всъщност граници има, че трябва да вземем някои трудни решения, да измислим как да се справим с това, което е останало, да го разпределим справедливо – това е същинска психоатака. И така, реакцията (на лявото) е да се изплъзва и да казва: „Не, не, няма да дойдем и да ви отнемем нещата, които притежавате, ще има цял куп облаги.“ И облаги ще има: градовете ни ще са по-добри за живеене, въздухът, който дишаме, ще е по-малко замърсен, ще прекарваме по-малко време, приклещени в трафика, ще можем да проектираме по-щастлив, по-пълноценен живот по толкова много начини. Но ще трябва да сключим тази сделка от страната на безкрайната консумация за еднократна употреба.“

Човечеството има малко повече от десетилетие, за да наложи контрол над въглеродните емисии,

преди катастрофалните последици от изменението на климата да станат неизбежни, се твърди в разпространения в края на 2018 г. доклад на Междуправителствената група по изменение на климата (IPCC). Въпреки че много политици от лявото подкрепят политики, които биха намалили замърсяването на околната среда – като данъчни облекчения за възобновяеми енергийни източници, стандарти за икономия на горива и др., – самата Демократическа партия на САЩ не е предлагала цялостна програма за справяне с изменението на климата от „мъртвородения“ Американски закон за чиста енергия и сигурност от 2009 г.

До началото на 2019-та. През февруари т.г. сенатор Ед Марки и Александрия Окасио-Кортес – най-младият член на Камарата на представителите, излязоха с резолюция за Нова зелена сделка. Алюзията за името на прочутата Нова сделка на Франклин Д. Рузвелт – набор от социални и икономически реформи и проекти за благоустройство, предприети от 32-рия президент на САЩ в отговор на Голямата депресия – не е случайна. Нова зелена сделка е също толкова радикална програма, по която има много работа, но свидетелства за достигане на определена степен на съзряване и смелост, без които не може да бъде постигната фундаменталната промяна, визирана от Клайн.

Александрия Окасио-Кортес (в центъра) със сенатор Ед Марки (вдясно) пред сградата на Капитолия през февруари 2019 г. Снимка: Senate Democrats

АОК и Новата зелена сделка

Проектът за Нова зелена сделка включва преминаване към 100% възобновяеми енергийни източници, инвестиции в електрически автомобили и високоскоростни железопътни системи, а също и въвеждане на „социалната цена на въглеродните емисии“, което бе сред плановете за адресиране на климатичните промени в следващите 10 години на администрацията на Обама. (Правителствена работна група, свикана от него, я оцени на 40 долара; от 6 до 40 пъти по-ниска е въпросната цена според администрацията на Тръмп.) В резолюцията са намерили място и предложения за универсално здравеопазване, повишаване на минималните заплати и мерки срещу монополите; всички те трябваше да я направят „по-продаваема“.

След като в представения първоначален вид Новата зелена сделка не мина в Сената, Окасио-Кортес се зае с „разбиване“ на програмата в отделни, свързани помежду си по-малки законодателни предложения. Подробно разработени планове, вдъхновени от отхвърления законопроект или базирани на него, имат и водещите кандидати за номинацията на Демократическата партия за предстоящите президентски избори, в т.ч. Бърни Сандърс, когото Клайн открито фаворизира, и Елизабет Уорън.

Нейоми Клайн на конференцията на ООН по изменението на климата (COP21) в Париж, 2015 г. Снимка: Ilias Bartolini

„Изпитвам огромно вълнение и известно облекчение, че най-после говорим за решения в мащаба на кризата, пред която сме изправени. Че не говорим за малък данък върху въглеродните емисии или за таван и търговска схема, представени като някакво магическо решение. Говорим за трансформиране на икономиката ни. Тази система извършва предателство към мнозинството от хората, затова ние се намираме в период на толкова дълбока политическа дестабилизация – оттам идват Тръмповците и Брекзитите, и всичките тези силови лидери. Така че защо не измислим как да променим всичко отдолу нагоре и да го направим по начин, който се отнася до всичките тези кризи едновременно?“, пита Нейоми Клайн.

Клайн е убедена, че борбата с изменението на климата е шанс, който се открива веднъж в рамките на един век, за изграждането на по-справедлива и демократична икономика. Каквато т.нар. gig economy („икономика на парче“) безусловно не е. Също като dig economy, както Клайн я нарече („икономика на добива“ – игра на думи, от англ. „копая“), която води до унищожение на планетата, „гиг“ икономиката не е нищо друго освен третиране на човешките същества като суров ресурс, от който извличаш определена полза и след това захвърляш. И тъй като нито едната, нито другата е хуманна, ние спешно се нуждаем от алтернатива, при която да имаме общество, основано на грижата – грижа за планетата и един за друг.

Дългата зима на нашето недоволство

Още в началото на века, скоро след издаването на „Без лого“, която е определяна от „Ню Йорк Таймс“ като „библията на едно движение“, Клайн открива причината за масовото недоволство на хората от неспазените обещания. Обещанията на глобализацията за равни условия, повече демокрация, повече свобода. Вместо това икономическата проекция на неолиберализма, която според Клайн се характеризира най-вече с идеологическото схващане за „просмукването“ на ефектите от икономическия растеж надолу към групите с по-ниски доходи, додава към неравенството и загубата на лична свобода.

Под неолиберализъм (наричан още турбокапитализъм) тя разбира добре известната цел на дерегулацията: намаляване на данъците, приватизация, преследване на икономически ръст и повишаване на печалбите на всяка цена. Един процес, който „ни се представя като средството за изличаване на бедността, което ще реши всичките ни проблеми по отношение на околната среда и ще доведе до по-голямо демократизиране“. Точно това хората разбират под глобализация, използвайки неправилно понятието. Защото нито това е глобализацията, нито движението за съпротива, за което тя говори още в „Без лого“, е антиглобалистко. Неправилната употреба на понятието води да заклеймяване на движението като протекционистко, срещу прогреса.

Преди 20 години Клайн определи стремежа ни към разрастване на пазара не просто като увеличаване на търговията със стоки, както често е представяно, а като създаване на нови видове стоки, които не са били такива до момента – например идеи или вода, или част от тялото, генетичен материал, патентовани семена или дори въздуха, който дишаме.

Кой се страхува от глобализацията

Колкото до т.нар. антиглобализъм, Клайн го определя не като нещо хомогенно, а като явление, изградено от отделни движения срещу ефектите на властващата парадигма за икономически растеж. Защото тези ефекти се усещат по един или друг начин от различни групи в обществото, които често не са във връзка помежду си – те просто споделят обща съдба и са открили източника на страданията си в икономическата логика на глобализацията (която е в противоречие с политическата организация на света, все така свързана с националната държава; за справка – „Световната система“ на Имануел Уолърстейн).

Глобализацията, изтъква Клайн, не е нов процес. („Ако глобализацията бъде мислена като интеграция и търговия между нациите, този процес е поне толкова стар, колкото е колониализмът.“) И не глобализацията, която има различни логики (в т.ч. екологическа, политическа, медийна и технологична), а корпоратизацията – анексирането на публичната сфера от частната – е източникът на страданията на толкова много хора, оставени назад. Процес, който продължава да се развива в същата посока и да се усеща на все повече нива след написването на „Без лого“, но на който днес освен активистите, каквато е и самата Нейоми Клайн, се противопоставя и пробуденото за действителността политическо ляво.

От Просвещение към морална паника

За Клайн, която винаги е умеела да въздейства силно не само с това, което казва, но и с начина, по който го казва, изменението в климата не е просто поредният важен въпрос. Според нея в явлението, което наблюдаваме, трябва да разчетем „послание, което ни казва, че много от най-съкровените идеи на западната култура вече не са жизнеспособни“, че „дните на идеалите от епохата на Просвещението вече са минало“, а съвременният свят, в който живеем, е „изграден върху фалшиви обещания, обезцененото бъдеще и погубването на толкова много хора“, поради което е бил обречен „да се взриви от самото начало“.

Клайн предупреждава, че „ако не настъпи радикална промяна не просто в политиката, а в ценностите, които я ръководят, материално осигуреният свят ще се „адаптира“ към едно по-голямо климатично разрушение, като ще даде поле за изявата на токсични идеологии, класиращи относителната стойност на човешкия живот по такъв начин, че да оправдаят унищожаването на огромни човешки маси“. И в този смисъл по начина, по който (целенасочено) звучат,

тезите ѝ се доближават повече до моралната паника, отколкото до гласа на разума.

Ето защо разговорът ѝ с Ханман за „В пламъци“ и за 2019 година в ерата на Тръмп, Болсонаро и подобните на тях крайнодесни популисти е не по-малко съществен от самата книга. В него, наред с важните въпроси, които задава и на които предлага отговори, ясно се вижда идеологическата конструкция, върху която Клайн стъпва и от чиято платформа не говори, а крещи. Начин на комуникация, който – предвид сериозността на кризата, омаловажаването ѝ от хора с реална власт и тежестта на последиците – може би е необходим и оправдан. Но който прави диалога почти невъзможен – не само с отявлените ѝ противници, но и с онези, които се (само)определят като умерени.

Заглавна снимка: Pixabay 

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма такива месии

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/%D0%BD%D1%8F%D0%BC%D0%B0-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%B8.html

понеделник 7 октомври 2019


Лошото е, че има. И то в собствената (!!!) си „държава“.

Какъвто и противник на теорията на конспирацията да е човек, едва ли би могъл да отрече, че някъде там, в дън горите ДеСейски, има една люпилня. Ефективна, последователна и прецизна като лазерен скалпел.

Иначе по какъв друг начин да си обясним появата на дългата поредица от всякакви самозванци на политическата сцена в България? Хора, които през годините на пишман Прехода се заселиха къде трайно, къде не чак толкова на върховете на това, което поради липса на друго определение наричаме „държава“. Или защо пък не „Няма такава държава“?

Не ми се ще да изреждам, а и няма да ми стигне нито времето, нито търпението да го направя. Като се почне от най-малкото селце и се стигне до Народното събрание, което фиктивно по Конституция се води най-висшия орган на властта в Няма Такава Държава (за краткост НТД), месии само да искаш.

Може и да греша, но местните избори, в съчетание с тайнственото учредяване на новата партия, за което всички знаеха, ама уж не знаеха, е идеалният момент да се огледаме пак и да стигнем до популярния рекламен слогън „Къде сбъркахме?“. Въпрос, който в НТД е без конкретен отговор.

Причините може и да са комплексни, да се коренят чак в средата на миналия век или дори в първата половина на предходното хилядолетие, но резултатите са налице. С всеки следващ избор на местно ниво голият задник на политическата ни класа лъсва все по-натрапчиво. Един бегъл преглед на кандидатите за кметове (за общинските съветници ситуацията е „олеле майко!“) може да накара всеки що-годе амбициозен сервитьор, автомонтьор, коафьор или бакалавър по Социална педагогика да си помисли „А защо не аз?“. И с пълно право.

Нямам никакво намерение да обиждам сервитьорите, автомонтьорите, коафьорите, камо ли пък бакалаврите от някой си там свободен университет. Нека да си се кандидатират, тяхна и на партиите, които са го издигнали, воля. Нали сме демократична държава, всеки има право да мечтае за секундите си слава. Идеята ми обаче е съвсем различна.

Направих си труда да разгледам разни предизборни листи, дялкани с тъпото на теслата през последните шест петилетки. Може и да греша, но изводът ми е, че в тях с всяка следваща предизборна кампания влизат все по-неадекватни за постовете, за които се кандидатират, субекти.

Гражданското ни общество, колкото и да е рехаво, реагира със справедлив сарказъм, но керванът си върви и му дреме на оная работа. Такива като Чоков, Бат‘ Сали, Дудука, Баракова и хиляди знайни и незнайни утайки ще се позиционират в „каймака“ на „държавността“ ни с лекота. Пред учудено-пренебрежителните ни погледи. И ще формират съдбите ни. Според собствените си закони, съобразно интересите на кукловодите си, които имат изгода точно подобни пионки да си вярват, че са велики и са в правото си да си позволяват всичко.

Та, какво има за чудене, че един хлипащ в ефир за разстреляни мафиоти телевизионен водещ с еклектичен имидж на чалгар, рокер, човек от народа, звезда с брониран джип и какво ли още не излиза на сцената на политическата ни извратения? Особено при положение, че е очевидно, че Пожарникаря-слънце вече не е месията на месиите, какъвто беше доскоро и май възнамерява постепенно да се насочи към писането на мемоари. Е, след като построи магистрала „Хемус“, разбира се.

Просто е. Из люпилнята в дън горите ДеСейски се дърпа за ушите нов заек и право от цилиндъра на фокусника  в Народното събрание. С любезното съдействие на нас самите. Гласоподавателите, които уж имаме свободата да градим по-доброто си бъдеще.

Гледайки реакциите на голяма част от електората, новият месия ни е в кърпа вързан. Още на следващите избори. Защото свободата и мисловният процес за по-голяма част от нас не представляват нищичко пред panem et circenses, драги ми Смехурко…

Тройката на Бойко Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/troykata-na-boyko-borisov/

Вкопчен като за последно във властта, премиерът Бойко Борисов прощава ли, прощава всичко на разроилите се коалиционни партньори. Маймунджилъците на Волен Сидеров, клиноведските акции на Красимир Каракачанов, „дисидентстването“ на Валери Симеонов… На тази тройка премиерът разчита за третия си – и вероятно последен – мандат. (Макар да съобщи, че си отива от властта, когато магистрала „Хемус“ е готова, а това прави още един мандат – управляващите току местят края на аутобана от 2024-та на 2023-та и обратно.) Така че дори Сидеров да бе извадил пистолет в БНТ, когато направи цирка в студиото на „Референдум“, щяха да го обявят за временно умопромачение и коалиционното споразумение пак щеше да се запази.

Оприличилата се на дясноконсервативна ГЕРБ управлява за втори път заедно с националисти и ксенофоби.

Партньорство, което в други европейски държави биха отказали. Но скрупули от морално-хигиенни съображения в политиката (особено в българската) не съществуват – въпрос на пиар и медиен контрол е да се докаже обратното. „Ако се смятах за морален, щях да престана да мисля политически“, казва известният френски философ и политолог Реймон Арон.

Към настоящия момент политическата рамка на властта изглежда така – „Атака“ е извън „Обединени патриоти“, но в коалиция с ГЕРБ, макар и без отделно коалиционно споразумение. Не е необходимо. Имат си доверие – в първия мандат на Борисов отношенията им се крепяха на услугите на един „златен пръст“, без документално оформена връзка. И тогава лидерът на ГЕРБ и премиер се правеше, че не вижда какви ги върши Сидеров. Не само Борисов, но и прокуратурата, както и почти всички политически сили го оставяха да се държи разюздано. А когато на 20 май 2011 г. предвождани от Сидеров атакисти окървавиха молитвата пред джамията „Баня Баши“, те бяха там на митинг, разрешен от кметицата на София Йорданка Фандъкова, която след станалото бе „изненадана и притеснена“… че имало прогнози за прояви на нетърпимост.

Гробище за политически любимци

Сидеров няма така лесно да ни отърве от себе си – кани се да направи още някой и друг сеир. Заради решението на УС на БНТ да не бъде допускан до участие в предавания, в т.ч. и в „Панорама“, докато не се извини писмено, Сидеров организира 5-часов протест пред сградата на телевизията, приключил с края на „Панорама“ в 22 часа. Но не успя да стане първа новина във вечерните емисии в петък, макар щурмовият му отряд, по стар навик от предишни нахлувания в НАТФИЗ и други места, се опита да нахълта в БНТ. Забележителното в петъчната му проява е, че за първи път от много време насам е сменил светлите елегантни костюми с черно кожено яке и черна риза – униформа, позната ни от ранните му изяви в политическия театър.

И ако звездата му на галерист тъкмо изгрява, то като политик е време да поеме към гробището за (домашни) политически любимци – тоест към забравата – след ренесанса в ерата „Борисов“ и краткотрайния кабинет „Орешарски“. На евроизборите през май т.г. за „Атака“ гласуваха малко под 21 хиляди души – едва 1,07% от гласовете, докато ВМРО отбеляза възход, спечелвайки двама евродепутати. Едва ли ще се представи по-добре и на местния вот. Няма да помогне разпищолването на Сидеров заради БНТ.

Докато е във властта обаче, „Атака“ ще продължи да ерозира и торпилира всякакви усилия за по-нататъшно европеизиране на държавата,

в услуга на интереси, вредни на националната сигурност. И ГЕРБ, а и не само ГЕРБ, ще се съгласяват с това. Пример отскоро: депутатите от „Атака“, начело със заместника на Сидеров – Десислав Чуколов, предложиха да бъде изключена Българската банка за развитие (ББР) от обхвата на Закона за публичните предприятия. Само депутатите от БСП гласуваха против. Всички останали го подкрепиха. Законът е един от изискваните в съгласувания с Европейската централна банка план за действие предвид заявеното от България намерение за присъединяване към еврозоната. А най-големият клиент на ББР, създадена за подкрепа на малкия и среден бизнес, е Делян Пеевски.

Взаимозависимостта между „Атака“ и ДПС е осветена. Фактът, че „Атака“ предлага удобни за ДПС (и Пеевски) хора във властта, като министъра на икономиката Емил Караниколов и членове на Висшия съдебен съвет, e просто още едно потвърждение. ДПС си партнира с Борисов, а „Атака“ е фасада за още от същото, но дегизирано като коалиционни договорки.

Звездата на Вергина? Не, звездата на Каракачанов

Конкурентът на „Атака“ на терена на националпопулизма – ВМРО, е в апогей и причината не е само залезът на сидеровата формация. Активната кампания на евродепутата Ангел Джамбазки, кандидат за кмет на София, е доказателство за лоялността към ГЕРБ и Борисов. Той ще противодейства на основния съперник на Фандъкова – Мая Манолова, чийто рейтинг заплашва 14-годишната доминация на ГЕРБ в София.

В същото време лидерът на ВМРО, вицепремиер и министър на отбраната Красимир Каракачанов прави всичко възможно, за да осуети българската подкрепа за македонското членство в ЕС.

Ако държи на думата си, би трябвало вече да не е вицепремиер и министър, а ВМРО да е извън коалицията.

В края на септември Каракачанов заяви по Нова телевизия, че ВМРО напуска управлението, ако правителството подкрепи Северна Македония за Европейския съюз. Историкът Каракачанов, разкрит като агент на ДС, писал донесения за Културно-просветен клуб „Гоце Делчев“ и направил политическа кариера от „македонизма“ си, посочи вечните спорове за личността на Гоце Делчев и други исторически препъникамъни, определени като „антибългарска риторика“. Те са безспорен факт и по всяка вероятност още дълго ще останат такива, защото и Скопие има свои „каракачановци“ и „московци“.

На 17 октомври в Брюксел от лидерите на ЕС в Европейския съвет се очаква да вземат решение относно еврочленството на Северна Македония и Албания. Решенията се вземат с консенсус и е достатъчно една държава се възпротиви.

След консултациите, свикани от президента Радев по темата, Борисов обяви, че подкрепа за Скопие ще има, но също и условия. Не би могло да бъде другояче – по време на европредседателството си България издигна като приоритет евроинтеграцията на Западните Балкани.

Да „наказва“ Северна Македония би било отстъпление.

По БНР наскоро Андрей Врабчев от Фондация „Татковина“ отбеляза използвнето на „македонския въпрос“ в България основно за вътрешнополитически цели около избори. „Голям проблем е, че в България Северна Македония не се разглежда в дълбочина и е маргинализирана като начин, по който се говори за нея. Тя се разглежда изключително отделено от реалните процеси на фона на нашите емоционални възприятия от миналото.“

Емоционалните възприятия от миналото са факт, както и прагматизмът – близо 3% от населението на Македония вече притежава български паспорти. А арестуваният за аферата с удостоверения за българско гражданство Петър Харалампиев, бивш шеф на Държавната агенция за българите в чужбина, уреден там от Каракачанов, излезе от ареста срещу гаранция от 100 000 лева.

Но тази миналогодишна история само одраска ВМРО, екипирана в доспехите на българщината отпреди век. Това е и разликата с „Атака“ в комуникацията и посланията към избирателите. Сидеров свири на струните на панславизма и православието и директно ползва опорните точки на руските хибридчици за всяване на съмнения и враждебност към „западното“ и „европейското“, представяйки отношенията с Русия като изконни, „от векове за векове“, а Европа – далечна и чужда.

Каракачанов използва маскировката на „националните интереси“.

Хвърляйки съчки в огъня на историческите свади със Скопие на тема „обща история“, неизменно повтаря как македонците ни използват, за да влязат в ЕС и НАТО, както и изразяваше съмнения, че договорът за името между Гърция и Бивша югославска република Македония ще стане реалност. Но Преспанското споразумение е факт, а Македония ще се присъедини към НАТО, вероятно и към ЕС, въпреки опитите на Москва да попречи на тези процеси, от които България може само да е облагодетелствана.

„Нека всички заедно да кажем „не“ на порнографията в българската политика“, призова тия дни Каракачанов (по повод поведението на Сидеров). Ако избута Сидеров, остава сам на терена на националпопулизма. НФСБ на Валери Симеонов не влиза в сметката – макар и партньор на ВМРО, политическото ѝ влияние е пренебрежимо малко.

Самият Симеонов публично говори не дотам политкоректни работи за ролята и мястото на Цветан Цветанов, за дългата ръка на ДПС, за това, че местният вот може да разклати управляващата коалиция и др. Търпението на Борисов издържа и на тези откровения.

Година и седем месеца до края на мандата.

Заглавен колаж: снимки от wikipedia.org

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Борис Бонев: „10 години властта в София създава усещане за организирана престъпна група“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/boris-bonev-interview/

Борис Бонев е роден и израснал в София, завършил мениджмънт в СУ „Климент Охридски“ и иновации и технологии в Сорбоната, Париж. Той е един от основателите на гражданската организация „Спаси София“, известна през последните години с коментарите относно плановете за преустройство на градската среда и множеството критики към некачествените ремонти в центъра на града. На 23 юли т.г. инициативен комитет към сдружението издигна Бонев като независим кандидат за кмет на столицата и представи неговия „План за София“. С най-младия претендент в предстоящата столична надпревара разговаря Венелина Попова.


Венелина Попова: Господин Бонев, Вашата програма за София е амбициозна, с идеи за модерен град без драстични разлики между центъра и периферията, с умна жилищна, транспортна и екологична политика. Добър план, за реализацията на който са Ви необходими обаче поне три мандата. Въпросът е как да спечелите първия. На какво ще заложите основно в кампанията си?

Борис Бонев: Залагам на дългогодишния ни опит като гражданска организация, затова и „План за София“ е най-подробната предизборна програма, писана в историята на столицата. Залагам и на един по-различен тип кампания. Ние не сме спирали да се виждаме с хората, да обсъждаме проблемите им и да предлагаме решения. Така и възнамеряваме да постигнем успех на тези избори – с нов начин на водене на политика.

ВП: И Вие като другите кандидати за кмет на столицата твърдите, че Йорданка Фандъкова през всичките десет години като кмет не е била независима. Може би не толкова в решенията, които се гласуват в Общинския съвет, а в разпределянето на паричните потоци от бюджета към „правилните“ фирми, през които са източвани публични средства. Впрочем подозирате ли, че Фандъкова се е облагодетелствала лично от дългия си престой на „Московска“ 33?

ББ: В никакъв случай не мога да правя подобни твърдения. Аз не съм разследващ журналист, нито съд. Ако е имало подобни случаи, компетентните органи трябва да ги установят. Но не е толкова важно дали Фандъкова лично се е облагодетелствала, или не. Проблемът е в усещането, че зад нея сякаш стои организирана престъпна група. Причината за това усещане е, че в продължение на 10 години, въпреки огромните средства, които има в София – и от държавния бюджет, и от европейски фондове и програми, резултатите са много далеч дори от задоволителното ниво. И феномени като „ремонт на ремонта“ са доказателство точно за това.

ВП: Този феномен е повсеместен в страната…

ББ: София изсмуква целия финансов и човешки ресурс на държавата. И това е доста несправедливо спрямо хората в другите градове – за столицата се полагат всички пари, а дори реденето на тротоари е нескопосано…

ВП: Казвате, че лошият въздух, задръстванията и липсата на детски градини са най-вярната атестация за управлението на София от ГЕРБ и Фандъкова. Но Борисов веднага ще Ви изброи колко неща са свършени за 10 години в столицата: изграждането на метрото и строителството на околовръстното шосе, подмяната на стария автобусен и тролейбусен парк и т.н. С какви аргументи ще му опонирате?

ББ: Вижте, ако за десет години управляващите нямаха с какво да се похвалят в София, много отдавна нямаше да са управляващи. Разбира се, околовръстният път е голям проект, само че той е задължение на държавата. Изпълнението му не е заслуга на Йорданка Фандъкова и независимо кой е кмет, държавата би трябвало да продължи строителството му. По отношение на метрото – да, забърза се изграждането му и то стана неизменна част от ежедневния градски живот на софиянци, но това се случва с европейски средства. По-важно е какво се прави с нашите средства, какво се прави да се увеличат и как се инвестират. Резултатите виждаме от ремонтите – на „Граф Игнатиев“, на „Дондуков“ и на други места.

Освен това, ако сравним какво са постигнали в други столици за десет години, направеното с такъв голям бюджет в София не е за хвалба. И още нещо важно – ние като граждани трябва да имаме далеч по-високи критерии за заобикалящата ни среда и за това, което получаваме от онези, на които плащаме заплатите. Никога не съм можел и не съм искал да се примирявам с изрази от рода на „поне нещо се прави“ или „е, пак е по-добре от преди“.

ВП: Макар да сме в началото на кампанията, се усеща притеснението на ГЕРБ, че властта в София може да им се изплъзне. Но сякаш това безпокойство не е продиктувано толкова от влизането на Мая Манолова в изборната надпревара. Защото жълто издание, близко до властта, удари не първо нея, а кандидата на „Демократична България“, архитект Борислав Игнатов, публикувайки интимни снимки на неговата приятелка. Как ще коментирате този факт?

ББ: Много е тъжно, че странични на предизборната надпревара хора страдат от издания, които на практика са официози на властта. Но архитект Игнатов не е първата жертва на компромати. На подобна кална кампания съм бил излаган и аз самият, и Радан Кънев, Христо Иванов, Мая Манолова – тоест много хора, които по една или друга причина критикуват властта. Използването на подобни комунистически пропагандни методи показва, че не липсата на достойнство притеснява управляващите, а рискът да не изгубят властта. И аз се радвам, че все пак имаше реакция на гражданското общество и на журналистическата колегия. Но както при всяко престъпление, трябва да се съсредоточим не върху извършителите, а върху поръчителите му. А те, честно казано, са на власт в момента.

ВП: Очаквате ли кампанията да се ожесточи с всякакъв тип манипулации? В едно телевизионно интервю казвате, че статуквото, което се притеснява от Вас и от кандидата на десницата, ще използва опорни точки като кръга „Кaпитaл“, coрocoиди, джeндъри, грaнтaджии и т.н. Имате ли стратегия как ще водите своята кампания?

ББ: Да, това са възможно най-баналните клевети за хора, неудобни на властта. Аз и хората от екипа ми нямаме намерение да се занимаваме и да отговаряме на такива атаки. Не мога да кажа, че дори сме претръпнали, защото никога официозите на властта не са ни трогвали с такива публикации. Нека пишат каквото искат, за нас най-важното са действията и решенията, които предлагаме. Защото 500 конкретни мерки в 300 страници няма нито един друг кандидат. Мисля, че това е едно от нашите основни предимства. Тези мерки сме ги мислили дълго време, борили сме се за една част от тях през последните десет години – тоест имаме дълбоки познания за това как можем да решим проблемите на града и на столичани, а не сме преписвали идеите и програмата на някой друг.

ВП: Вие казвате, че не сте партиен, а граждански кандидат и знаете как да изпълните програмата си за София. Но все пак управлението минава през политики, които трябва да бъдат подкрепени от Столичния общински съвет. Предполагам, че отчитате този важен факт, нали?

ББ: Разбира се, че го отчитам. Ние имаме кандидати за общински съветници. За съжаление, системата не позволява граждански организации да издигат листи, въпреки че само допреди десет години това беше възможно, както е в много европейски държави. Но ако си спомняте, Бойко Борисов стана кмет също без нито един общински съветник…

Ние имаме самочувствието, че ще успеем да постигнем своите цели, тъй като за 10 години като гражданска организация прокарахме много от идеите си. Факт е, че госпожа Фандъкова си приписа част от тях, като нощния транспорт или новата наредба за бус лентите… Но трябва да сме наясно, че в тази изострена политическа ситуация е много по-лесно един граждански кандидат със силата на аргументите да убеди общинските съветници в рационалните предимства на дадено предложение. Затова мисля, че за София е добре да има независим кмет. А ако преди това е работил десет години за София, това е един чудесен бонус за града.

ВП: Казвате, че ако стигнете до балотаж, бихте искали срещу Вас да се изправи архитект Борислав Игнатов. А нямаше ли да е далеч по-продуктивно да се явите заедно с „Демократична България“? Това би било сериозна заявка за нов тип управление на София и със сигурност бихте получили силна обществена подкрепа, която сега ще се раздели между Вас и архитект Игнатов…

ББ: Първо и най-важното е, че ние в никакъв случай не сме се фокусирали конкретно върху ляв, десен или друг вот. Надявам се никой, още по-малко формация с името „Демократична България“, да няма претенции за монопол върху избиратели. Факт е, че имахме няколко срещи с коалицията, но от „Спаси София“ се занимаваме с каузата си и с политиките, които сме предложили за решаване на проблемите на столицата. Не се интересуваме от търговия с позиции. Може би това е причината, поради която не се разбрахме с „Демократична България“. Затова ще продължим напред сами и ще се борим в кампанията по честен, принципен и последователен начин, както сме правили винаги досега.

ВП: Какво разбирате под търговия с позиции?

ББ: Вместо да си говорим за приоритетите на София и за реализацията на идеи, стигнахме дотам да ми бъдат предлагани различни позиции, ако „Демократична България“ спечели изборите. Преценихме, че това не е справедливо и спрямо работата, която сме свършили, и най-вече спрямо хората, които ни имат доверие, че сме опозиция и алтернатива на управлението.

ВП: Битката за София няма да е като тази за Сталинград, образно казано. Зад Фандъкова стои целият административен и корпоративен вот, Манолова ще обере левия и популисткия, Вие за кого ще се борите?

ББ: Едно от най-зареждащите и оптимистични неща, които наблюдавам на нашите щандове, е, че много и различни групи хора застават зад каузата „Спаси София“ и зад предложенията, които даваме. Много млади хора, които ще упражнят за първи път избирателното си право, казват, че ще гласуват за нас. Други, които от години не са гласували, също искат да ни подкрепят. Не говоря за леви или десни, а за всички, на които им е омръзнало от едни и същи лица; за хора, които искат промяна. Тази промяна те виждат в един млад и експертен екип, какъвто е моят. Ние не сме се сетили за тези избори преди два или шест месеца, а решаваме проблемите на столицата от десет години.

ВП: Знаете, че ако една кампания не мине през медиите, тя не може да бъде ефективна. С какъв ресурс ще се изправите срещу финансовата мощ на ГЕРБ и срещу медиите на управляващите?

ББ: Младите хора вече не гледат телевизия. От „Спаси София“ сме изключително ефективни в интернет и на терен. Цялата ни кампания се финансира само от дарения, които са публични на нашия сайт – напълно прозрачни сме в отчетите и в това, което правим. Но най-важното е, че като организация, която работи толкова години, парите никога не са ни били цел и сме се научили да правим от нищо нещо. Ентусиазмът, идеите и любовта към София нямат цена и нямат нужда от бюджет.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю пред „Дневник“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Атанас Костов: „Егоцентризмът като политическо поведение трябва да бъде изкоренен“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/atanas-kostov-interview/

Буквално в последния момент за надпреварата за кметското място във втория по големина град в България беше издигната изненадваща надпартийна кандидатура. Адвокат Атанас Костов, експерт по право на интелектуалната собственост с кантори в няколко града в България, макар и непартиен, се явява кандидат на обединението „Демократична България“. С него, като пловдивчанин с пловдивчанин, разговаря Йовко Ламбрев.


Йовко Ламбрев: Aдвокат Kостов, Вие сте ново лице в политиката на град Пловдив. Това носи плюсове, като чистата политическа биография, но и недостатъка, че хората знаят малко за Вас. Кое е най-важното, което бихте споделил за себе си?

АК: Ако трябва да опиша себе си накратко, бих казал, че съм успешен мениджър. Вярно – в областта на правото, но смятам, че кметската позиция сама по себе си е мениджърска и човек, който има опит в бизнеса, би следвало да се справи и с управлението на една община. Разбира се, наясно съм, че обемът е различен, но пък процесите и юридическата рамка са ми добре познати.

ЙЛ: А за човека Атанас Костов?

АК: Той е по-малко интересен. Но може би не е точно така, защото от малък се занимавам с изкуство. Като дете пеех в Хора на момчетата, свирех на пиано, на обой. В момента все още свиря на различни музикални инструменти. Вкъщи е нещо като министудио, от което жена ми е потресена. [Смее се.] Но може би това предопредели професионалното ми поприще на юрист, специализиран в интелектуалната собственост.

ЙЛ: Това ли е причината да започнете кампанията си с идеи за електронно управление и дигитализация на Община Пловдив?

АК: И като кандидат за кмет, и като личност имам три основни приоритета: електронния (или „умния“) град, екологията, която е много близка до мен тема, и естествено, културата, тъй като в тази област работя. Електронизацията е тема, която обхваща цялата гама от управление на публичните средства, през транспорта, екологията, до културата и социалния сектор. С екипа ми имаме експертността да създадем електронни инструменти, с които да улесним бизнеса и гражданите при получаването на адекватни и бързи административни услуги от Община Пловдив. Искаме да направим единна електронна карта, с която всеки пловдивчанин да може да се таксува в градския транспорт, да посещава музеите и галериите в града, да паркира, да ползва колела, а може би и тротинетки под наем.

ЙЛ: Как ще го финансирате? С публични средства, с публично-частни партньорства или по друг начин?

АК: В частта за билетите най-логично е да се финансира с част от постъпленията, докато за колелата вероятно би било удачно и възможно публично-частното партньорство. На територията на община Пловдив са две от най-големите предприятия за производство на велосипеди в Европа. Доколкото имам информация, тези предприятия са предлагали даже да дарят колела на община Пловдив, но нямам представа защо това не е станало. Ние тепърва планираме да работим в тази посока, която е свързана и с разширяване на мрежата на велоалеите в града.

ЙЛ: Темата за дигитализацията със сигурност резонира сред по-младите хора и бизнеса. Как обаче ще стигнете до хората, на които „умен град“ и „електронизация“ звучат встрани от ежедневието им, които се интересуват повече от проблемите с градския транспорт, улиците, мръсния въздух…?

АК: Ние доста сериозно проучихме проблема с транспортния проект. От юридическа гледна точка там е налице тотално неизпълнение на договора. Подадохме искане за достъп до обществена информация – оказа се, че поръчката е приета, че Общината е пропуснала да изиска от изпълнителя обезщетение от 80 000 лв. на ден, и единствената опция, която в момента съществува, е от изпълнителя да бъде поискана т.нар. гаранционна отговорност. След приключването на изборите Община Пловдив ще има опцията да използва този инструмент в рамките на една година.

Ние сме твърдо решени да накараме фирмата, която не изпълни договора си, да го направи чрез въпросната гаранционна отговорност. Надявам се, че когато влезем в Общинския съвет, ще получим пълна яснота как точно е приключила сделката и кой е отговорен за това, защото сега нямаме достъп до всичко. Това може би ще доведе до сезиране на съответните органи от изпълнителната и съдебната власт, но е рано да правя такъв коментар, без да имам повече конкретика.

Чистотата на въздуха в града отдавна е наша и лично моя ключова тема. Аз съм астматик от малък и през 2015 г. сезирах прокуратурата със сигнал против началника на РИОСВ и директора на 6-то РПУ, тъй като и двамата тогава твърдяха, че горенето на гуми в квартал „Изгрев“ е, цитирам, „дъвка за дъвчене“ и че тъй като става извън работното им време, това не е екологичен проблем.

Вие знаете, че освен горенето на гуми, непрекъснатото изсичане на дърветата в градска среда и засаждането на тяхно място на нови фиданки също е огромен проблем. Община Пловдив няма установена политика в тази насока, което е странно при факта, че имаме аграрен университет в града и тази дейност лесно може да бъде консултирана със специалисти по темата или озеленяването на града да бъде част от практиката на студентите. В момента в Община Пловдив работи само един човек с компетенции в тази област – ландшафтна архитектка, която, доколкото разбрах, в момента е в майчинство.

ЙЛ: Във връзка с рисковете да попаднете в един враждебен Общински съвет или да разчитате на подкрепа от малцинство от общински съветници, как мислите, къде са допирните точки с останалите политически партии? Струва ли Ви се възможно в нашия град да бъдат надскочени партийните амбиции в името на градското добруване?

АК: Смятам, че егоцентризмът като политическо поведение трябва да бъде изкоренен. Нашата коалиция е пример за това, защото в името на една надпартийна номинация трите формации постигнахме общо съгласие. Подобни процеси трябва да протичат на политическо ниво и в Общинския съвет и когато дадено решение е нормативно и социално обосновано, разнобоят между съветниците следва да е нелогичен.

ЙЛ: Типична за държавата ни е концентрацията около столицата. Противопоставянето „София–Пловдив“ понякога е само фолклор, но понякога е съвсем реално. Мнозина съвременни изследователи твърдят, че в бъдеще градовете ще имат по-голямо значение от държавите. Къде, мислите, се крие потенциалът на Пловдив за повече собствена гравитация?

АК: Мисля, че това е основната тема. Даже нека напомня, че при старта може би на второто правителство на Бойко Борисов той непрекъснато говореше за децентрализация и за това как отново 28-те центъра ще се превърнат в самостоятелни структури. Аз си мисля, че крайно време е това да се осъществи.

Иначе потенциалът на Пловдив е в развитието му като бизнес център, в който обаче се въвеждат иновации, има повече развойна дейност – което предполага градът да е и добър университетски център. Връзката „бизнес–образование“ е много важна. В същия контекст отварянето на града към повече бизнес и туризъм е пряко свързано и със съдбата на Пловдивското летище. Според мен това трябва да е във фокуса на всички играчи на политическия терен в града – превръщането на летището в действащ транспортен и туристически хъб.

Вероятно намеквате и за финансите на Пловдив. Между другото, градът има добри финанси. С градски бюджет от над 320 млн. лв. Пловдив може да реализира голяма част от собствените си проекти. Слабостта тук според мен е, че към настоящия етап градът има недостиг на експертност относно европейските проекти. А съществуват много програми, свързани не само с бизнеса и с инфраструктурата, но и с образованието, медицината, социалните дейности и т.н. Тоест в Пловдив досега не сме отваряли, така да се каже, „втора линия“ на финансиране, което е грешка. Ние ще работим и в тази посока.

ЙЛ: Сегашната администрация сякаш не успява добре да увлича енергията на хората в различни градски инициативи. Как гледате на работата на местната власт с неправителствени организации или граждански сдружения?

АК: Преди малко споменахме публично-частните партньорства, но… аз имам и една според мен не толкова утопична идея, която касае създаването на общинска фондация. В момента има такава в областта на културата. Но като юрист проучих темата и чрез създаването на една общинска градска фондация могат да се постигнат огромни данъчни облекчения за бизнеса и в същото време да се отворят проекти в социалната сфера. Предвиден е механизъм в закона за местните данъци и такси, съгласно който даренията за общинска фондация в много от случаите са освободени от данъци, а в друга част са около 4%, доколкото си спомням.

Такъв тип е Норвежкият фонд, една от най-големите фондации в Европа, която, знаете, работи в областта на науката, изкуствата и социалната среда. Моята идея е на територията на Пловдив бизнесът да бъде разтоварен от данъчна тежест на местно ниво, като бъде стимулиран да прави дарения в градска фондация и средствата да бъдат инвестирани в социалната сфера, в дейности, свързани с възрастни хора, деца с увреждания; в медицината, културата.

ЙЛ: Икономически Пловдив се развива добре. Индустриалните зони около града се разширяват. Какво още може да се направи от институционална гледна точка?

АК: Администрацията да действа по-бързо и адекватно, без натиск. Лицензионните и разрешителните режими могат още да се облекчат, както и да се ускорят процедурите за разрешения за изграждане на пътища и електрически съоръжения.

Към настоящия момент някак не успяваме да станем притегателен център за фирмите, които се занимават с високи технологии. ИТ секторът присъства в града, но е малък. Ще дам пример – в Швейцария има един град Цуг, който почти изцяло работи в областта на блокчейн индустрията – модерна технология с приложение в удостоверяването, личните данни, неща, които касаят точно публичния сектор. Трябва да привлечем иновативни бизнеси, които да правят тук развойни центрове и лаборатории. Защо не и в областта на медицината, на биологичните изследвания, земеделието. Имаме базата на университетите в града. Тогава Пловдив ще върви напред и наистина ще се превърне в един модерен и интересен град.

Заглавна снимка: © Йовко Ламбрев

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шоуто на Тръмп, сезон втори

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/the-trump-show-part-2/

В хода на изпълнението на служебните си задължения получих информация от множество представители на правителството на САЩ, че президентът на Съединените щати използва тежестта на службата си, за да предизвика намеса от чужда държава в президентските избори през 2020 г. Освен всичко останало тази намеса включва оказване на натиск над чужда държава да разследва един от основните политически опоненти на президента.

Така започва писмо, адресирано до републиканския сенатор Ричард Бър и конгресмена и член на Демократическата партия Адам Шиф. Бър и Шиф са начело на комисиите по разузнаване съответно в Сената и в Камарата на представителите. Задачата на тези комисии е да наблюдават разузнавателната дейност, извършвана от различните агенции на правителството във всички сфери – от външна политика до национална сигурност. Комисиите са част от сложна система за проверки и баланси и имат право да провеждат разследвания и да подлагат на инспекции и одити дейността на разузнаването.

Тръмп към Зеленски: „Искам да ни направиш услуга“

Затова когато подобен документ види бял свят, реакциите са мигновени. Броени дни след публичното появяване на информацията, че разобличител е сигнализирал за нередни действия от страна на президента Тръмп, както и че Белият дом се е опитал да потули подробностите около въпросния сигнал, Демократическата партия обяви, че започва процедура по импийчмънт срещу президента.

Този скандал е по-различен от цялото шоу, което се разиграва в Белия дом от 2016 г. досега. Стенограмата от разговора показва, че президентът Тръмп неколкократно е подтиквал украинския си колега Владимир Зеленски да разследва кандидат-президента Джо Байдън и неговия син, предлагайки помощта на главния прокурор Уилям Бар и на своя личен адвокат – Руди Джулиани. Дни преди разговора Тръмп е замразил 400 млн. долара военна помощ за Украйна. Исканията за разследване на Байдън и сина му се основават на теории, разпространявани от него и адвоката му, които са популярни в алт-райт средите, но не почиват на реални факти. Междувременно „Уолстрийт Джърнъл“ съобщава за срещи между Джулиани и представители на украинската власт.

В началото бе жалбата

Законът предвижда, че служител на разузнаването може да предостави на Конгреса на САЩ информация, породила у него сериозни притеснения. Това става посредством официална жалба до генералния инспектор на разузнавателните служби, чиято роля е да провежда независими и обективни разследвания в рамките на разузнаването.

След като разглежда подадената жалба от все още анонимния служител на разузнаването, генералният инспектор стига до заключението, че тя е основателна, и я предава на директора на разузнаването, тъй като подобни сигнали по закон трябва да стигнат до Конгреса в рамките на седмица.

Ала именно тук пътят на официалната жалба е пресечен.

Директорът на разузнаването Джоузеф Макгуайър обявява, че Департаментът по правосъдието (начело с главния прокурор Уилям Бар, назначен директно от президента) не е съгласен със заключенията на генералния инспектор.

В четвъртък, по време на изслушване пред Комисията в Камарата, Макгуайър заяви, че е пристъпил процедурата и се е обърнал към Департамента по правосъдието, тъй като според него това е безпрецедентна ситуация. Макгуайър, който е на поста от едва шест седмици, каза, че ако е знаел за жалбата (подадена преди неговото встъпване в длъжност), е щял да откаже позицията. Директорът на разузнаването защити разобличителя.

Самият главен прокурор Уилям Бар не е участвал в прегледа на сигнала от страна на Департамента по правосъдието. Сред аргументите на служителите, взели финалното решение жалбата да не стигне до Конгреса, са твърдения, че подалият сигнала служител не е бил непосредствен свидетел на обаждането, както и че може би има политически пристрастия.

Дали Департаментът по правосъдието обаче може да бъде политически мотивиран?

Това също не е въпрос, който има прост и еднозначен отговор. Главният прокурор е назначаван от президента, а Конституцията не предвижда гаранции относно независимостта на Департамента – той разчита на установени практики, както и на своите вътрешни регулации и механизми. Близостта между главните прокурори и техните президенти не е от вчера – между стратегиите на Ерик Холдър, главния прокурор по времето на Барак Обама, и Уилям Бар има множество паралели, подчертава Майкъл Макконъл, професор по право в Станфорд. 

Рязък завой в политиката на демократите

На 18 септември „Уошингтън Поуст“ съобщава за напрежение между Конгреса и специалните служби. Ден по-късно Адам Шиф благодари на генералния инспектор на разузнаването, който, както се оказва, директно се е свързал с комисиите по разузнаване. „Без него нямаше да знаем, че има жалба“, казва Шиф пред медиите. Започва борба за предаването на жалбата и стенограмата от самия разговор. Тя продължава няколко дни. След множество прехвърляния на топката и противоречиви обяснения от страна на президента става ясно, че стенограмата ще бъде направена публично достояние. Упоритостта относно самата жалба обаче остава. Белият дом предлага да публикува редактирана версия. Демократите отказват.

В понеделник седем от новоизбраните демократи в Камарата на представителите, част от т.нар. „лилави щати“, които могат да бъдат спечелени както от републиканци, така и от демократи, излизат с колективна позиция по въпроса отново в „Уошингтън Поуст“.

Те обаче не случайни демократи –

поради характера на техния електорат повечето от тях не са водили кампания за импийчмънт на президента, фокусирайки се над други проблеми и политики. Важността на техните кресла, умерената им политика и отказът им да подкрепят импийчмънт досега бяха сред причините председателката на Камарата на представителите Нанси Пелоси да избягва процедурата въпреки множество призиви от по-радикалните крила на Демократическата партия.

„Службата към родината е определяща в нашия живот. Ние не сме политици по професия. Ние сме ветерани от армията, от службите по отбрана и от разузнавателните служби. Посветили сме живота си на службата и сигурността на нашата държава и в хода на кариерата си множество пъти сме полагали клетва да защитаваме Конституцията на САЩ. В този момент ние се присъединяваме като група [към искането за импийчмънт], за да удържим на тази клетва, защото навлизаме в непозната територия и сме изправени пред безпрецедентни обвинения срещу президента Тръмп“, пише в позицията на демократите. Малко по-късно Пелоси обявява началото на процедурата по импийчмънт.

Към четвъртък Камарата на представителите има с един повече от необходимия брой гласове –

общо 219, за да започне процедура по импийчмънт. Това не означава обаче, че президентът веднага ще бъде свален от власт – на базата на разследвания демократите трябва да подготвят основания за импийчмънт, които след това да бъдат разгледани в Камарата. Ако едно от тези основания бъде прието, на президента предстои процес в Сената, воден от един от върховните съдии на САЩ. За да бъде осъден, са необходими гласовете на две трети от членовете на Сената.

Печеливши няма

Стъпката на демократите е нож с две остриета, а рисковете са много. Що се отнася до социалния аспект,

процедурата по импийчмънт винаги води до екстремна поляризация в американското общество,

както е предрекъл самият баща основател Александър Хамилтън. През последните години политиката в САЩ е белязана с крещящите цветове на партийната принадлежност, което повече пречи на конструктивните и реално нужни реформи и превръща политическия процес в племенна борба за надмощие.

Процедурата по импийчмънт ще засили подкрепата за демократите в техните ядра, както и крайните фракции, но рискува да отчужди т.нар. swing voters (колебаещи се гласоподаватели) и независимите избиратели, които не причисляват себе си към никоя партия. Демократите така или иначе нямат шанс да спечелят верните на Тръмп гласоподаватели на този етап, но не е ясно дали тази стратегия няма да им коства и избирателите, които са несъгласни или разочаровани от политиките на президента. Единственият полезен ход е да изградят достатъчно силна и обективна аргументация, която да пресече партийните линии, без да ги задълбочава.

А това също няма да е лесна задача. От правна гледна точка дефиницията на престъпления, които да бъдат достатъчно сериозни за импийчмънт, е пипкава. Конституцията определя като достатъчно основание „предателство, подкуп или други тежки престъпления и провинения“. Типично за гъвкавите правни формулировки на Американската конституция, „тежки престъпления и деяния“ нямат конкретна формулировка, тоест се разчита на интерпретация.

Дебатът какво е и какво не е деяние, което налага импийчмънт, ще се води вечно.

По-голямата част от присъдите са връчени именно на основание тежки престъпления и обвинения. Демократите вероятно разчитат на преобладаващото общото схващане, че непристойното поведение и използването на президентската власт за лична изгода са достатъчно основателни причини и попадат в тази дефиниция.

Това ни води до субективния елемент на процедурата – този на партийната принадлежност и обществените настроения в момента на процеса. Дали в контролирания от републиканците Сенат някой въобще ще реши да слуша доводите на демократите? През последните години републиканците твърдо избират партията пред общото благо дори в случаи на сериозни пропуски и грешки от страна на президента. Фактите не са на почит във Вашингтон и тези обвинения не важат единствено за едната от двете страни. Но в случая на алт-културата, оформила се около Републиканската партия,

границата между нюансирани аргументи и пропаганда или изкривяване на истината отдавна са преминати.

Това прави обективния дебат труден, ако не и невъзможен.

Човек държи плакат с надпис „Тръмп не е над закона“

Снимка: LS d’Avalonia

Затова в този процес печеливши няма. Когато президентът на една от най-влиятелните държави има нужда да използва мъгляви теории, за да манипулира държави в криза в името на своите цели, вместо да води спортсменска кампания с аргументи и постижения, нещо в системата не е наред. Когато култът към личността е толкова силно вкоренен, че избирателят не може да види отвъд емоционалната племенна принадлежност, независимо от коя страна на политическия спектър се намира, демокрацията не може да функционира правилно.

Не бива да забравяме, че президентът на САЩ на първо място е бизнесмен, а на второ – риалити звезда.

Провокацията е негов специалитет, а възхищението, което бившият актьор Владимир Зеленски изразява към него в разговора им това лято, надали е изцяло билатерално галене на егото. Въпросът е, че този път шоуто може би е стигнало твърде далеч. Но когато границите между истината и лъжата и между редното и нередното са размити, не е ясно кое ще победи – справедливостта или по-добрият шоумен.

Заглавна снимка: Президенството на Украйна

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Методи Лалов: „Изборът на Гешев цели запазване на статуквото и покриване на престъпленията на властта“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/metodi-lalov-interview/

Методи Лалов е бивш съдия и председател на Софийския районен съд с 16-годишен стаж в съдебната система. Напусна я, за да влезе в политиката като водач на листата за общински съветници на „Демократична България“ в столицата. За опитите на Висшия съдебен съвет (ВСС) да го спре, за обраслата от зависимости и корупция правораздавателна система и за политическата кампания в условия на компромати, мръсни игри и нездрава медийна среда с бившия магистрат разговаря Венелина Попова.


ВП: Господин Лалов, рискът да не успеете да се включите в предизборната битка за Столичния общински съвет отпадна. На заседанието си във вторник, въпреки яростната съпротива на някои негови членове, ВСС Ви освободи от поста Ви на съдия. Съдебната система обаче направи опит да Ви смачка, преди да излезете от нея. Според Вас само заради критичното Ви отношение към нея, към работата на правораздаването и неговите пороци ли?

МЛ: Точно затова. Беше разправа с мен като съдия, който винаги е бил критик на статуквото. И беше показна акция за всеки друг, който би си позволил да изкаже критично мнение на висок глас. Така че освен удар лично към мен, това беше удар и към цялата съдебна система, от който пострада и без това разклатеният ѝ авторитет. Тези хора показаха за пореден път, че нямат никакви скрупули да действат по политическа поръчка и да се разправят, включително и явно пред обществото, с всеки техен критик.

ВП: Вашето излизане от съдебната система съвпада, макар и случайно, с избора на главен прокурор. Очевидно е, че въпреки общественото недоволство Иван Гешев остава не само единственият кандидат, но и фаворитът на системата. Питам се дали пък управляващите не изпитват паника, че ако се окажат извън властта, ги очаква възмездие за техните престъпления, и не си осигуряват в лицето на Иван Гешев седемгодишна недосегаемост от правосъдие?

МЛ: За мен няма никакво съмнение, че изборът на този главен прокурор, както и на предишните, цели именно това – да се пази статуквото и да се покриват безобразията на политическата власт и на нейните престъпления. Седем години мандат означава седем години от давностния период за извършени престъпления. Заявките, които даде Гешев – и за юристите, и за гражданите, които се интересуват от правосъдие, са изключително опасни. А единомислието от страна на членовете на ВСС показва пред обществото (също както в случая и с мен), че те ще изпълняват това, за което са изпратени в този орган, и нямат никакво притеснение какво ще мислят гражданите за тях.

Реално действащи механизми за наказване на подобен тип отношение няма. Няма и механизми за спиране на един такъв безобразен избор на главен прокурор. Президентът може да не подпише указа за назначаването му, но може да го направи само веднъж. Така че това е само едно отлагане във времето.

ВП: Ако досега няма осъдени лица от висшите етажи на властта, то не е ли именно заради повдигнати негодни обвинения от страна на прокуратурата. Ще дам пример само с делото на бившата социална министърка Емилия Масларова, което по тази причина бе върнато в начална съдебна фаза.

МЛ: Качеството на присъдите и резултатите от едно съдебно производство зависят основно от досъдебното, от качеството на разследването и на внесените обвинителни актове. Така че основната отговорност за крайния резултат в един съдебен процес е на прокуратурата.

ВП: Задавам Ви този въпрос, защото често, когато става дума за корупция в правосъдната система, погледите се отправят към съдиите, а държавното обвинение остава в сянка.

МЛ: Корупция и злоупотреби има и в съдийската колегия. Но възможността да се извършват такива нарушения от тях е много по-малка, тъй като процесът е публичен, има няколко инстанции и определен стандарт за обсъждане на доказателствата. За да злоупотреби съдията, трябва да е много готов да накърни своето име.

В досъдебната фаза обаче, където господар на процеса е прокурорът, ако не бъдат събрани едни доказателства, за които никой няма да разбере – нито съдът, нито обществото, – краят на делото ще бъде предизвестен. Така че своевременното събиране на доказателства, обективното, всестранно и пълно разследване е основното в прокурорската професия. Също като в медицината – ако лечението не бъде поставено в самото начало на правилна основа и не се води в правилна посока, в следващия етап резултатът едва ли ще бъде добър. Трябва да се обяснява и обществото да разбере, че основната отговорност за наказателната политика на държавата и за резултатите в наказателното правораздаване е на прокуратурата.

Но знаете ли кой е по-големият проблем – обвиненията, които не биват повдигнати, заради чадър над политици и техни приближени, за престъпления, които накърняват включително и обществения интерес. Ние никога не разбираме за тях. Знаем за едни формални проверки – като „Цумгейт“, като „Яневагейт“, и изведнъж се оказва, че няма нищо. А всички ние виждаме, че отзад нещата са страшно гнили.

ВП: А може би това е така заради факта, че назначенията на високи позиции в съдебната система не стават без благословията на определени кръгове и лица. Вие дори назовахте публично името на Делян Пеевски, човека на Доган в системата. Толкова ли е обрасла от зависимости тази система и наистина ли липсва кураж в съдийската колегия, а защо не и в прокурорската, въпреки пирамидалното ѝ управление, да се противопостави на това?

МЛ: Да, кураж липсва. Липсват и хора, които да се противопоставят на тези зависимости, тъй като вече от десетилетия системата се възпроизвежда именно от такива фигури – зависими, с бюрократично мислене, хора чиновници в съдебната система, което е изключително опасно. Още по-опасен е страхът, който се насажда. Аз съм убеден, че това, което се случва с подкрепата за Гешев, подписките от прокуратурата и МВР, е резултат от страх и от зависимости. А мнозинството от почтени магистрати заема апатична позиция просто защото знае, че ще пострада.

ВП: Или остават самотници като господата Лозан Панов и Калин Калпакчиев например.

МЛ: Ако мнозинството от гражданите и магистратите продължава да оставя само няколко души, макар и няколко десетки, да говорят истината, а не ги подкрепя явно и активно, нищо няма да се промени. Будното гражданско общество и будните магистрати са отговорът на всяка злоупотреба във всяка система. Когато има повече граждани и повече магистрати, които се противопоставят на корупцията, тогава ще бъде много по-трудно да се атакува някой лично, тъй като стрелите трябва да бъдат насочени към повече мишени. Сега мишени са няколкото говорещи магистрати.

ВП: Вие заявихте, че искате да влезете в политиката, за да се борите за промяна на съдебната система, за освобождаването ѝ от политическите и мафиотски зависимости. Сега, след като вече е ясно, че ще водите листата на „Демократична България“, имате ли идеи какво бихте могли да направите от позицията си на общински съветник?

МЛ: Участието ми в общинските избори е първата възможна стъпка да работя за тази промяна. Разбира се, в законодателния орган ще бъда по-полезен. Но и в Общинския съвет на София, която е с огромен бюджет и население и където видимо управлението е лошо, ще имам възможност да бъда активен на политическата сцена. За да се случи това, първо трябва обществена подкрепа, тъй като иначе всяка мярка за промяна, каквато и да е тя, е обречена на неуспех. Затова как ще ме възприемат гражданите, ще бъде първият тест за политическата ми изява.

Работил съм 16 години праволинейно, нямам проблем да се противопоставям и на централната власт, когато е в нейната компетентност да реши някакъв въпрос и не го прави. Но действам публично, защото публичността е единствената защита в нашето общество. Обикновено промените, които съм искал в съда, се случваха. Трудно, но успявах да ги извоювам. Мисля, че ще мога да се справя и в Общината, в която има изключително много злоупотреби – в инфраструктурните проекти, с боклука и т.н.

ВП: Да, Столичната община има огромен бюджет и затова апетитите да се усвоят пари от него са също огромни. Но да се върнем на започналата вече, макар и неофициално, предизборна кампания. В публичния разговор за това кой ще е следващият кмет на София, упорито се налага тезата, че балотажът ще е между Йорданка Фандъкова и Мая Манолова, но никой не казва, че кандидатът на „Демократична България“ има шансове да се изправи срещу една от двете дами. Защо е така според Вас?

МЛ: Именно за да бъдат намалени тези шансове, ни се представя, че алтернативата на Фандъкова е Манолова, а на Манолова – Фандъкова. А всъщност и двете са кандидатки на статуквото. Фандъкова е зам.-председателка на ГЕРБ, която въведе порочния модел на управление, а Мая Манолова беше избрана с гласовете на ГЕРБ за омбудсман, гласува Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС и дори не се посвени да каже, че тя го е предложила за този пост.

ВП: В сряда в един от сутрешните телевизионни блокове Манолова се извини и каза, че отчита това като грешка, която днес не би допуснала.

МЛ: Да, да, сега се извини. Но тогава тя беше една от активистките, които критикуваха протестиращите срещу правителството на Орешарски с един маниер на пренебрежение към гражданите и с твърдения, че протестите са платени.

ВП: По-важно е, че тя обяви подкрепата за нея – освен от БСП, и от няколко „дясноцентристки формации“, както ги нарече Манолова. Ако все пак тя стане кмет на София, как ще се позиционира групата на „Демократична България“ в бъдещия Столичен общински съвет?

МЛ: Ако Мая Манолова, която е представител на статуквото, бъде избрана за кмет, ще ѝ бъде много трудно да продължи да работи по начина, по който е работила досега. Защото нашата заявка е, че ще бъдем критични и активни и ще изнасяме всяка информация за нередности. Така че при всички случаи ще дисциплинираме който и да е кмет да работи в рамките на закона и ефектът от това зависи колко многочислена ще бъде групата на „Демократична България“.

Крайно време е гражданите да обърнат гръб както на партиите на статуквото, каквито са големите ГЕРБ и БСП, така и на останалите политически ренегати, които през годините се менят и се присламчват към всеки, който може да им даде малко трохи от трапезата. Тези партии са изчерпани и е време наистина за промяна.

ВП: Не е ли грешка, че десният вот в столицата ще бъде разделен, макар че кандидатът на „Спаси София“ се легитимира като граждански?

МЛ: Не знам какво значи грешка. Едно обединение зависи от субектите, които би следвало да го направят. И се постига, ако е възможно – защото трябва да бъде поискано и направено от двете страни. Никой не може да бъде накаран насила да приеме едната или другата теза. От „Демократична България“ посочиха, че са имали разговори с кандидатите на „Спаси София“, но в крайна сметка до споразумение така и не се е стигнало. А самият Бонев заяви, че не желае политическа подкрепа. При всички случаи обаче, когато правиш заявка за политическа дейност, това означава, че ще бъдеш в политиката. А трансмисията на гражданските интереси става през политическите партии – не само у нас, а в целия демократичен свят. Борис Бонев е активен млад човек и ми се струва, че той се опитва да превърне своето хоби в професия. Но без подкрепа от структури, от общински съветници политика не се прави. И затова, ако такъв човек спечели, няма да е особено ефективен.

ВП: Очевидно в кампанията не може да се разчита на феърплей. В опорочена медийна среда като нашата архитект Борислав Игнатов вече стана жертва на отвратителен компромат, излязъл на страниците на една жълта медия. Но все пак някой е предоставил тези видео- и фотоматериали на редакцията. Подозирате ли, че това може да са хора и от средите на полицията?

МЛ: Целият ми опит в съдебната система, който включва наблюдения върху работата на силовите структури и на МВР, за съжаление, ми дава основания за подозрения, че информацията за публикацията срещу кандидата на „Демократична България“ може да е излязла и оттам. Не знам дали е така, но не изключвам тази възможност. Това е извънредно опасно и ще бъде вредно за държавата, ако така е станало. Единствената правилна реакция в случая е да се търси отговорност от този, който си е позволил да предостави тази лична информация, и от тези, които я публикуваха. Останалите – и архитектът, и жената до него, са жертви на компромат, на изнудване, на очерняне на имената им. Личният живот на тези хора не засяга гражданите и изместването на центъра към това какво бил направил един или друг вкъщи или с друг партньор, включително и в интимния си живот, е тенденциозно и неприемливо.

ВП: Самият факт, че прокуратурата отказва да се самосезира и да разследва подобни деяния, не е ли сигнал, че в предизборната кампания могат безнаказано да се използват всякакви средства?

МЛ: Прокуратурата показва, че като не е активна по отношение на такова поведение, всеки, позволил си да критикува статуквото, може да стане обект на подобна репресия и няма да получи защита. А прокуратурата е тази, която в лицето на Сотир Цацаров пише поздравителни адреси до ПИК, изфабрикувала скандалната публикация. За това става въпрос – и прокуратурата, и медиите на статуквото създават една абсолютно нездравословна среда, в рамките на която всеки активен опит на хора да извършат промяна ще бъде мачкан с всички средства.

ВП: Тоест да разбирам, че в кампанията може да очакваме всичко?

МЛ: И назад времето показва, че кампаниите са се водили винаги с компромати и мръсни игри и за съжаление, тази тенденция се засилва. Но феърплей не е имало в нито една кампания досега.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Методи Лалов в „Денят с В. Дремджиев“ от 18 септември 2019 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Очите надясно, носът наляво, или как го правят британците

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/john-bercow-uk-parliament/

Mr. Order

„Конституционно безчинство!“ Така определи пророгацията на британския Парламент говорителят на Камарата на общините Джон Бъркоу, който е „на нож“ с министър-председателя Борис Джонсън. И благодарение на това, че покрай Брекзит всички погледи са обърнати към Лондон, Бъркоу се превърна в същинска рок звезда на британската политика дори отвъд Ламанша. Броени часове преди разпускането на Парламента Бъркоу обяви, че десетгодишната му служба е към края си и е взел решението да напусне британската Долна камара на 31 октомври или по-рано, в случай че следващите избори се проведат преди тази дата (но този вариант междувременно бе отхвърлен от членовете на Парламента).

Бившият депутат от партията на торите, поел щафетата от предишния говорител Майкъл Мартин през 2009 г., откогато се смениха четирима министър-председатели на Великобритания, на свой ред е обект на шумна критика по редица параграфи. Така например подкрепящите Брекзит поставят под съмнение неговата безпристрастност по въпроса за Европа и твърдят, че умишлено е улеснил депутатите, противопоставящи се на излизане без сделка, давайки им контрола над делата на Камарата на общините. Отделно от това му се вменява вина, че не прави достатъчно за справянето с различните форми на тормоз в Камарата на общините и че е малтретирал няколко свои служители – нещо, което Бъркоу отрича.

Защо обаче се вдига толкова шум около решението на Бъркоу?

Джон Бъркоу не е просто поредният говорител на Камарата на общините и за следващия на неговия пост няма да бъде никак лесно да постигне влиянието, което депутатът от Бъкингам извоюва, дирижирайки спектаклите в Уестминстърския дворец. Той е човекът, въдворявал ред в залата през драматичните месеци от референдума през 2016 г. до излизането на Великобритания от Европейския съюз… Или може би не? Защото в последните две седмици на октомври може да се случи всичко.

Ако не успее да уговори нова сделка с Европейския съюз, която да е приемлива за Парламента, Борис Джонсън ще бъде принуден да търси нова отсрочка на Брекзит, след като непосредствено преди пророгацията депутатите приеха законодателство срещу излизане без сделка. Чуват се спекулации, че за да избегне ново удължаване, Джонсън ще подаде оставка или ще поиска вот на доверие, който, бъде ли загубен, ще последват две седмици преговори за съставяне на ново правителство. Под угрозата за подобен сценарий Джон Бъркоу предупреди, че ако назначаването на нов говорител на негово място бъде оставено за след следващите избори,

новоизбраните депутати може да се окажат „уязвими за неоправдано институционално влияние“.

В емоционалната реч, с която обяви решението си да се оттегли, Бъркоу заяви, че е горд, че е отстоявал интересите на депутатите и е изпълнявал ролята на „гръб на онези от задните седалки“, заигравайки се със смисъла на думите, както само той умее (backbenchers’ backstop – с backstop се назовава предпазният механизъм за Ирландия). Той представи решението си като „най-малко подривният и най-демократичният начин на действие“ от негова гледна точка и представи солидни аргументи в този смисъл.

„През цялото време като говорител се стремях да увелича относителния авторитет на този законодателен орган, за което не чакайте от мен абсолютно никакво извинение пред никого, никъде, никога.“ И това е така – Бъркоу ще бъде запомнен със своята отдаденост в усилията да дава повече възможности на депутатите да упражняват контрол и натиск върху правителството. „В най-добрите традиции на говорителите.“

Речта на Бъркоу на 9 септември 2019 г. Лейбъристите в залата се изправиха и го аплодираха, но не и торите, от които произлиза самият Бъркоу

И тъй като за събитията през седмиците след подновяването на работата на Парламента може единствено да се гадае и спекулира, може би моментът е подходящ да се обърнем към историята на британския Парламент и фигурата на говорителя, която благодарение на Бъркоу се прочу далеч отвъд границите на Обединеното кралство (да, дори у нас). Защото историята на Парламента е централна за историята на демокрацията във Великобритания. И защото това е една действителност, толкова различна от българската, колкото само нещо „произведено на Острова“ може да бъде.

Разпределение на силите

Парламентът се състои от Камарата на общините, Камарата на лордовете и Нейно/Негово Величество, а съотношението на силите между тези три съставни части се променя през вековете. Той наблюдава и оспорва работата на правителството, има правото да налага данъци и изработва нови закони, като винаги последната дума е негова.

Виртуална разходка из британския Парламент

В Камарата на общините, наричана също Долната камара, законодателстват 650 депутати, макар че местата в залата са значително по-малко (заради типично британското отношение към традициите, атмосферата и не на последно място, поради оскъдния следвоенен бюджет за реновирането на залата). Членовете на Камарата се избират от поданиците от цялото Обединено кралство, за да представляват техните интереси и проблеми. От двете страни на креслото на говорителя, по цялата дължина на пода на залата на Камарата на общините, се простират две червени линии.

Твърди се, че разстоянието между тези линии е точно колкото дължината на два меча – за да не могат депутатите да се дуелират.

Липсват обаче доказателства в подкрепа на тази теория, освен това внасянето на оръжия в залата на Парламента е забранено от векове.

Камарата на лордовете, наричана още Горната камара, има около 800 членове, повечето от които пожизнени, назначени заради своята забележителна кариера или значителен принос за британския живот. Делът на пожизнени членове драстично се увеличава, когато със закон от 1999 г. се ограничава правото на наследствените перове да седят и гласуват в Горната камара. Целта на тази реформа, въведена по времето на Тони Блеър, е да направи Камарата на лордовете „по-демократична и представителна“. Горната камара работи независимо от Долната, но и двете имат за задача да правят закони и да упражняват контрол върху работата на правителството.

Днес ролята на монарха е до голяма степен формална. Тя включва одобряване на закони, назначаване на пожизнени членове на Горната камара и обявяване на плановете на правителството на церемонията по откриване на парламентарната година. Това обаче невинаги е било така (вж. карето в края на текста).

Ред в залата

И в двете камари на Парламента се провеждат дебати, по време на които членовете им обсъждат предложенията за нови закони, изработват нови политики и излагат гледните си точки по водещите въпроси от деня. Целта на дебатите е достигането до информирано решение по даден въпрос с максимално широка подкрепа. Приемането или отхвърлянето на законодателни предложения става чрез гласуване, като всички дебати биват записвани в протоколи, достъпни за широката публика.

Именно начинът на гласуване в британския Парламент е една от любопитните процедури, които оставят в пълно недоумение несведущия. Коридорите отляво и отдясно на заседателните зали и в двете камари служат като отделни кулоари за техните членове според това как са решили да гласуват по даден въпрос. Същинското подаване и преброяване на гласовете става, като всеки член на камарата поеме в едната или другата посока и премине през съответния кулоар, единият от които е наречен „Да“ (Aye), а другият „Не“ (No) – в Долната камара; „Съгласен“ и „Несъгласен“ – в Горната камара. Така дойде ли ред за гласуване, говорителят на Долната камара провъзгласява:

The ayes to the right, the noes to the left, което звучи като The eyes to the right, the nose to the left, извиквайки асоциации с картина на Пикасо.

Освен за да гласуват, депутатите стават от местата си (без да ги напускат) и за да индикират желанието си да говорят – „да хванат окото на говорителя“, както англичаните наричат този акт, освен ако предварително не са подали заявка в писмен вид.

Дебатите в Долната камара често са оживени, а понякога и ожесточени, което прави ролята на говорителя не само отговорна, но и доста сложна. Той трябва да всява респект и да съумява да въвежда ред в залата, което Джон Бъркоу прави по особено колоритен начин, надвиквайки всички с гърленото „Ordeeeeer! Ordeeeeeer!“, откъдето произлиза не само неговото прозвище, но и името на котарака му. И поне милион анимирани миймове.

Анимирани изображения с Джон Бъркоу. Скрийншот от Giphy

Всемогъщият говорител

Както вече стана дума, преди да стане неин говорител и човекът с най-голяма власт в Камарата на общините, Джон Бъркоу влиза в Парламента като депутат, избран по волята на народа. Назначаването му на този пост е резултат от продължителна процедура по гласуване, която може да бъде сравнена с плейофите в някои спортове; всичко приключва тогава, когато един кандидат получи повече от 50% от гласовете на депутатите. Стане ли факт това назначение, говорителят трябва да напусне политическата партия, към която е принадлежал, и да остане напълно независим до края на мандата си, като същевременно продължава да се ангажира с проблемите на избирателите като всеки друг член на Парламента.

„За онези брекзитъри, които се оплакват, че Бъркоу не е независим – има се предвид независим от изпълнителната власт. Може би сте пропуснали този момент.“

Говорителят на Парламента има пълната власт да следи за спазването на правилата от страна на депутатите по време на дебатите, макар гледано отстрани, нерядко да изглежда, че в залата цари абсолютна анархия. В правомощията на говорителя влиза правото да оттегля реплики, ако същите са произнесени по обиден начин; да прекратява заседание на Парламента в случай на сериозен безпорядък; да отстранява временно депутатите, които умишлено пречат на работата на законодателя, както и да изисква тишина в залата, дори това да означава да крещи с цяло гърло, за да надвика всички останали.

В такива моменти Джон Бъркоу може и да не изглежда (и звучи) така елегантно, както в телевизионните интервюта, които дава, но ораторските му качества винаги са на Шекспирова висота, което само засилва чувството за театрален спектакъл – ту в жанра на комедията, ту в този на гротеската.

Днес не само случващото се „на сцената“, но и извън нея – по време на принудителния петседмичен антракт – е тъкмо в жанра на гротеската. Въпреки силния обществен и политически отзвук, Борис Джонсън намери начин да избегне парламентарния контрол преди изтичането на крайния срок за напускане на ЕС с едно, меко казано, спорно решение, което според съдии от Апелативния съд в Шотландия е противозаконно. И макар да не трябва да се драматизира, фактът, че когато поднови работа, Долната камара ще трябва да избере нов говорител, прави картината да изглежда още по-безрадостна.

През Средните векове

През 1295 г. Едуард I свиква Парламент, съставен от благородници, църковни служители и по двама представители от всеки окръг, град или по-малко населено място с основната цел в него да се обсъждат данъците. Този е моделът и за бъдещите парламенти. През XIV век възникват двете отделни камари на Парламента. Представителите на градовете и окръзите се срещат отделно в Камарата на общините, а духовниците и благородниците заседават в тази на лордовете.

Първият известен говорител на Камарата на общините – Томас Хънгърфорд, е избран през 1377 г. На него е поверена задачата да посредничи между Долната и Горната камара, както и между Долната камара и монарха. Въпреки че до XVII век говорителят най-често е бил „човек на краля“, донесе ли лоши новини от Парламента, гневът на Негово Величество се стоварва именно върху него. Гняв, който довежда до екзекутирането на седем говорители в периода между 1394 и 1535 г.

През 1625 г. крал на Англия става Чарлс I. В периода между 1629 и 1640 г., останал в историята като „единайсетгодишната тирания“, Чарлс I управлява Англия без Парламент. На 4 януари 1642 г. Кралят влиза в Камарата на общините с група войници, за да арестува най-сериозните си политически врагове в лицето на петима депутати. Тогавашният говорител Уилям Лентхол обаче отказва да разкрие местонахожданието им на краля, казвайки: „Както е угодно на Ваше Величество, ала нямам нито очи, с които да виждам, нито език, с който да говоря на това място, тъй като този Парламент повелява да съм негов слуга.“

Всичко това довежда до Английската революция, в която загиват половин милион души, в т.ч. самият Чарлс I, който е екзекутиран през 1649 г. Монархията и Камарата на лордовете са премахнати. Оливър Кромуел, командир на армията, поема управлението, но след като не съумява да наложи волята си над Камарата на общините, разтурва окончателно Парламента през 1653 г. През следващите близо 10 години Кромуел управлява като лорд-протектор на новата република и едва през 1660 г., две години след смъртта му, Парламентът и монархията са възстановени.

През следващите няколко десетилетия говорителите често имат политически връзки и заемат постове в правителството, докато Артър Онслоу, който председателства Камарата на общините между 1728 и 1761 г., успява да освободи функциите на говорителя от хватката на правителството и установява много от практиките, валидни и до днес.

Заглавна снимка: Залата на Камарата на общините. Скрийншот от виртуалната разходка в сайта на британския Парламент

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Между Арабската пролет и петролната зима

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/mezhdu-arabskata-prolet-i-petrolnata-zima/

Саудитска Арабия

Дори и да е, както Иран казва – че не стои зад атаката с 18 дрона и 7 крилати ракети срещу най-големите петролни рафинерии Абкаик и Хурайс, – напрежението със Саудитска Арабия достигна връхната си точка. Двете страни са с обтегнати взаимоотношения по няколко геополитически въпроса, като шиитско-сунитската схизма, стремежите за лидерство в ислямския свят, политиката за износ на вероизповедание и на петрол, както и взаимоотношенията със Запада.

Иран е предимно шиитска страна, а Саудитска Арабия вижда себе си като водеща сунитска сила. Влиянието на Саудитското кралство като рожденото място на исляма е застрашено от религиозната революция на аятоласите в Иран през 1979 г. С падането на режима на Саддам Хюсеин през 2003 г. Ирак престава да бъде регионална сила и на близкоизточната сцена остава място само за двамата най-силни играчи. Проектираната ос на иранско влияние е мислено начертана – от Персийския залив до Средиземноморието. За Саудитска Арабия зони на интерес са партньорите от Залива и нестабилните режими в Близкия изток.

И така, от Арабската пролет насам Саудитска Арабия и Иран водят хибридни конфликти в Йемен, Бахрейн и Сирия. Повече от четири години вече трае войната, която докара Йемен отвъд прага на хуманитарна криза. На нейна територия Иран подкрепя шиитските бунтовници хуси, а Саудитска Арабия подкрепя проправителствените сили на Мансур Хади.

Хусите поеха отговорност за атаката над нефтените рафинерии в Саудитска Арабия.

Въпреки това анализаторите поставят под съмнение тази версия, тъй като това означава, че бунтовниците са успели да увеличат значително боеспособността си за твърде кратко време, след като предишните им опити нанасяха минимални щети на територията на Саудитска Арабия.

Докато разследването тече, саудитски и американски източници започват да загатват своята официална позиция, а именно че траекторията на нападението е с произход военноморска база в Иран, а оттам – през кувейтското въздушно пространство и Южен Ирак до нефтените рафинерии в Саудитска Арабия. Потенциалната намеса на толкова много държави в региона е сериозна предпоставка за конфликт, тъй като това би означавало, че те са дали съгласие на Иран за използването на въздушното им пространство за целите на операцията.

Макар и да се гонят по картата на Близкия изток, атака на територията на Саудитското кралство като тази от миналата събота е неочаквано смел ход от страна на Иран. Нефтеният гигант „Сауди Арамко“ намали доставките на петрол наполовина и обяви, че ще възвърне пълен капацитет на рафинериите до края на септември. В света на нефта това е много дълго време и коства тежки финансови загуби. В цифри атаката предизвика намаляване на износа на саудитската суровина с 5,7 млн. барела на ден, или над 5% от световната доставка. И тъй като Саудитска Арабия притежава около 18 на сто от доказаните в света запаси на нефт и се нарежда като най-големия износител на петрол по данни на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК), това се оказва

не само смел, но и добре пресметнат ход.

Иран има интерес от шоково завишени цени на нефта заради изключително тежкото състояние на икономиката си вследствие на американските санкции. Саудитска Арабия обикновено играе ролята на балансьор на световните цени на нефта поради дългосрочната си планова политика за износ. Атаката цели изкуствено забавяне на Кралството в надпреварата за световния пазар.

Важно е да се спомене, че сигурността на ключови инфраструктури за Саудитското кралство бе компрометирана и така отбраната на страната е поставена под въпрос заради пропуска на саудитските служби. Още повече че президентът Доналд Тръмп изрази намерение за затягане на санкциите срещу Техеран, но в комбинация със сравнително меката му позиция по отношение на атаката на рафинерията, изглежда, че Рияд и Вашингтон са настроени по-скоро за дългосрочен изолационизъм на Иран, но не и за директен военен конфликт за момента.

Някои от партньорите на познатите ни уморени играчи в региона внимателно наблюдават ситуацията – например Русия. Путин се пошегува, че ако Рияд бе купил руски системи за отбрана, вероятно нямаше да стане жертва на подобна атака. Но един от най-новите клиенти на Русия – турският президент Ердоган, изказа мнение, че виновни за атаката срещу рафинериите са самите саудитци, защото според него те първи са започнали конфликта в Йемен. Изглежда, всички говорят за едно и също, без да го наричат с името му.

Въпросът е кой този път ще е заложил повече на карта.

Сякаш това е Иран – режимът от години снабдява йеменските хуси с балистични и противотанкови зенитни ракети, дронове и военни съветници, a върховният аятолах Хаменей сам изрази подкрепа към бунтовниците. Иран държи сериозно шиитско влияние и военни единици в бойна готовност в бази, разположени на територията на Ирак, които са от особена важност за оперативната реакция на Иран.

Режимът на аятоласите явно е решен да покаже, че макар и икономически притиснат до стената, с тази атака си връща обратно контрола над все по-изплъзващото се влияние в региона. Но Техеран започва да греши, както вече писахме в предишен анализ на иранската политика в изолационизъм. Сега се очаква президентът Тръмп да засили санкциите, а Майк Помпео събира коалиционни партньори срещу Иран.

Бени и Биби за Израел

В сряда президентът Доналд Тръмп каза пред журналисти, че не е разговарял с Бенямин Нетаняху от изборния ден, и потвърди, че връзката на САЩ е с Държавата Израел. Първите признаци, че Биби* е изгубил влиянието си в Кнесета (парламента на Израел), са налице, щом най-верният му чуждестранен партньор се дистанцира от личността му. От кабинета на Нетаняху съобщиха, че той няма да присъства на ежегодната Генерална асамблея на ООН следващата седмица, защото не е успял да получи достатъчна подкрепа за ново правителство в коалиция с традиционните си крайнодесни ортодоксални партньори.

По данни към сряда вечерта партията „Ликуд“ („Консолидация“) на Нетаняху не успява да сформира мнозинство и получава едно място по-малко от центристкия си съперник „Кахол-Лаван“ („Синьо и бяло“ – от цветовете на знамето на Израел, б.а.) на Бени Ганц.

Кнесетът има 120 места, за които всяка партия се бори с подредбата на кандидатите си в листи. Точно както в България, колкото по-нагоре е един кандидат в листата, толкова по-голям е шансът му да си осигури място в Кнесета. Прагът за влизане е 3,25% от преброения вот и дава възможност на най-дребните участници да си осигурят поне четири места в парламента.

За мажоритарно управление е необходимо една партия да спечели 61 места,

което поради фрагментираната парламентарна система никога не се е случвало в историята на Израел без приятелски коалиции.

Но истината е, че трудната част започва след преброяването на гласовете, тъй като преговорите между партиите може да се окажат напълно неуспешни и да се стигне до нови избори при липса на формирана мажоритарна коалиция. Точно това е и причината да се стигне до сегашните избори, които министър-председателят Нетаняху свика поради липса на междупартиен консенсус по-рано тази година.

Бенямин Нетаняху е министър-председател на Израел от 2009 г., като преди това е заемал постa между 1996 и 1999 г. За това време Биби добре познава слабите места на вътрешната и външната политика на Израел. Като държава, обградена от всички страни с недоброжелателни съседи, Израел е научен добре да пази своята територия и с годините се превръща в технологичен стартъп център, който изнася ноу-хау не само в сферата на сигурността, но и на технологиите, банковия сектор и комуникациите в цял свят. Постоянната отбранителна готовност обаче изисква бюджет, равняващ се на над 4% от БВП на страната.

Точно както много други места по света, и тук популистката реторика не е чужда

на онези, които се опитват да задържат властта. Нетаняху вече представи новите си опорни точки, с които да запази позиции, казвайки: или ще е моето дясно правителство, или опасното ляво, подкрепено от арабите. На практика цялата му предизборна кампания се състоя в опити да докаже, че именно той е най-способен да опази сигурността на Израел от назряващи заплахи, както и в обещания да анексира една трета от Западния бряг, включително Йорданската долина, ако бъде преизбран. Но в случая не става дума за израелско-палестинския конфликт, защото напоследък никой дори не говори за неговото разрешаване.

Хората на Израел не повярваха в тези думи – те добре знаят, че Нетаняху е заплашен от три обвинения в корупция, които могат да го вкарат в затвора, в случай че не успее да задържи поста си. Лидерът на центристите Бени Ганц отказва да състави правителство с Нетаняху в него, но заяви, че би влязъл в коалиция с „Ликуд“. Остава въпросът дали партията ще смени своя дългогодишен лидер, за да влезе в управлението на Израел. Така гласоподавателите могат да бъдат разделени между ционизма, за който усилено говори Нетаняху, и светското управление, включващо в диалога и палестинското население.

Каква е предизборната платформа на Ганц, която успя да стопи разликите с Нетаняху?

„Кахол-Лаван“ обещава да наложи ограничение на мандатите (Нетаняху се кандидатира за пети път за министър-председател), повече инвестиции в образованието, градски транспорт на шабат, както и други важни теми, като запазване на мира в региона и подобряване на взаимоотношенията с палестинското население. В комбинация с дългогодишната му военна кариера, изглежда сякаш Израел има в негово лице кандидат, представляващ златната среда.

За момента разпределението на местата в Кнесета изглежда като игра на тронове – крайнодесните не могат да бъдат партньори на Ганц и остават при Нетаняху. „Израел Бейтену“ („Нашият дом Израел“) на Авигдор Либерман взема 8 места в Кнесета и ще бъде основен играч за сформиране на коалиция. Либерман изрази мнение, че би подкрепил коалиция между „Ликуд“ и „Кахол-Лаван“. Но Бени Ганц не иска правителство, в което участва Нетаняху.

А Нетаняху, изглежда, има най-много какво да губи – властта, а с нея и свободата си.

Тунис, където пролетта започна

Полицейски служител конфискува стоката на Мохамед Буазизи, продавач на зеленчуци, през декември 2010 г. и го остави на улицата. Точно там търговецът се обля с бензин и се запали… a след себе си хвърли и искрата на Арабската пролет, която сложи край на 23-годишната диктатура на президента Зин ел-Абидин Бен Али и даде сила на Тунис и региона да опитат вкуса на демокрацията.

Днес, близо девет години по-късно, наново прохождащата тунизийска държава проведе предсрочни президентски избори

след смъртта на 92-годишния президент Бежи Каид Есебси през юли тази година. Есебси бе първият демократично избран държавен глава в новата история на Тунис, който поведе държавата в неясните води след Арабската пролет. Неговото управление е белязано с плавния преход на страната към демокрация и с желанието му за политически диалог между основните партии – либералната „Нида Тунис“ („Призив за Тунис“) и дясноцентристката ислямистка „Енахда“ („Възраждане“), които управляват в коалиция от 2014 г. Есебси донесе крехък баланс на Тунис.

Обикновено след толкова дълъг период на политически сътресения най-тежката задача е преходът. Особено в Близкия изток – ако погледнем към Либия, тя все още остава разделена и раздирана от конфликти, войната в Сирия не е приключила, а Египет се придвижва все по-убедително към чист консервативизъм в политическия ислям.

В Тунис, тъй като нито един кандидат не успя да получи мнозинството от вота,

всички погледи са насочени към балотажа.

В него участие ще вземат Каис Саид, професор по право, и Набил Каруи, медиен магнат, наскоро обвинен в корупция. Нито един от тях не е част от традиционната партийна надпревара между либерали и ислямисти. Избирателната активност на първия тур беше около 45%, което в комбинация с протестния нетрадиционен избор на кандидати показва, че очакванията от страна на тунизийците намират път през алтернативата.

Това е така, защото икономическото развитие до момента не е достатъчно убедително за тунизийските граждани. Джордже Тодорович от Международния републикански институт коментира важността на настоящия вот по следния начин:

Изборите през 2011 г. целяха да накажат стария режим и да отпразнуват свободата. През 2015 г. тунизийците гласуваха в името на своята идентичност – ислямистка или либерална. Днес гражданите питат управляващите: какво ще направите за нас? Икономиката е приоритет.

В края на август Каруи е арестуван по обвинения за пране на пари, корупция и политическа агитация, излъчвана по собствения му телевизионен канал „Несма“. Любопитното е, че братята Каруи слагат началото на телевизионния канал през 2007 г. не без помощта на Силвио Берлускони, противоречивия и замесен в редица скандали бивш министър-председател на Италия. Именно поради тази причина прякорът на Каруи в медиите е „Берлускони“.

За момента Каис Саид получава 18,4% от гласовете, а Набил Каруи – 15,6%.

Преднината на Саид е постигната без особено усилие за връзка с потенциални гласоподаватели в социалните медии или срещи с хората по различните окръзи. Според „Ню Йорк Таймс“ личността му е била напълно непозната в международен план, преди да обяви кандидатурата си. Оказва се, че или арестът на Каруи е изиграл своята роля и е наклонил преценката на гласоподавателите към Саид, или Тунис е поел по прагматичния път към възпитаването на своята прохождаща демокрация, а резултатът в полза на Саид би могъл да се разглежда и като комбинация от двете.

Хората, гласували за Саид, са във възрастовата група между 20 и 30 години и най-често имат висше образование, тоест това е градската млада и работоспособна средна класа. Макар че много издания вече наричат Саид „Робокоп“ заради равния му тон и спартанската му целеустременост, избирателите виждат балотажа като възможност за Тунис да се концентрира върху сериозната работа, която започна през 2011 г. Пролетта започна там и за разлика от всички съседи, вероятно ще продължи към лятото на свободата. Зависи от наследниците на прехода.

* Всички основни политици в Израел са наричани от хората с малките им имена. Това е част от разбирането, че народът определя курса на политиката на държавата, а не е опозиция на недостижима политическа класа.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма щуки в тая мрежа

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nyama-shtuki-v-taya-mrezha/

България, която не изгони нито един руски дипломат заради аферата „Скрипал“; България, в която е пребивавал един от организаторите на неуспешния опит за преврат в Черна гора – руски военен разузнавач; България, която се бори за руски газ от „Турски поток“ и руски строител за АЕЦ „Белене“, извади шпионски скандал срещу Русия. Имаме новина.

Кой сте Вие, г-н Малинов

Какво виждаме? Прокуратурата обвини Николай Малинов, шеф на неправителствената организация „Русофили“, в шпионаж в полза на Русия с цел да бъде отдалечена България от западните ѝ съюзници и вкарана в друга геополитическа орбита. Малинов е бивш депутат от БСП и бивш издател на партийния вестник на социалистите „Дума“. Според прокуратурата още от 2010 г. (тогава управляваше първото правителство на Бойко Борисов – б.а.) той се е поставил в услуга на две руски организации – Общество „Двуглав орел“ и Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ), представлявани от ген. Леонид Решетников, бивш съветски разузнавач.

Чудо невиждано, но обвиненият в шпионаж бе арестуван и освободен под парична гаранция от 50 000 лв. Десетократно по-малка от тази на обвинения за пране на пари и укриване на данъци Миню Стайков, която съдът определи през март т.г. А според прокуратурата и тук разследването е започнало от съмнения за пране на пари. На Малинов му е забранено да напуска страната. На Решетников пък е забранено да влиза в България за следващите 10 години, както и на руския олигарх Константин Малофеев. Откъде сме чували тези имена? Решетников – като персона, повлияла за номинацията на Румен Радев за президент, а Малофеев – покрай опитите на бившия собственик на КТБ Цветан Василев да си върне „нещичко“ от активите на банката. Или по-скоро да го придобие Кремъл.

Арестите бяха твърде шумни, за да изглеждат сериозни: рибите в мрежите не са щуки. Очевидно тяхната цел е предупреждение към щуките. Шумни бяха и арестите през 2010 г. в Ню Йорк на групата шпиони на руското външно разузнаване – показно как американците се справят с къртиците на Москва. Впрочем тази група беше разменена за шпионирали в полза на Запада, извадени от руските затвори. Сред тях бе и натровеният по-късно с „новичок“ полковник от ГРУ (руското военно разузнаване) Юрий Скрипал, прекарал близо 4 години в затвора по обвинения в държавна измяна в полза на британското разузнаване.

Този път Борисов ще трябва да избере един „началник“

Очевидно този път на премиера Бойко Борисов му се е наложило да заеме категорична позиция в полза на направения преди 22 години избор на България за ориентация към ЕС и НАТО. Този избор налага определени задължения – освен несъмнените предимства. И със сигурност Борисов е искрен, заявявайки, че няма никаква роля в скандала, избухнал тази седмица с уличаване на българин в шпионаж в полза на Русия. Ако зависеше от премиера, управляващите не биха позволили този скандал в навечерието на най-напрегнатите за ГЕРБ избори в страна, в която значителна част от населението (и властта) изпитва симпатии към Русия – със сигурност те са повече от т.нар. автентични десни, които биха пуснали бюлетина за ГЕРБ поради шпионската акция.

„Едни обичат Америка, други – Русия, трети – Европа. Нашата политическа ориентация, много преди ГЕРБ да го има, е ЕС–НАТО“, каза премиерът. Същият Борисов, който преди четири години обяви в интервю за руската агенция ТАСС: „Моля се на Бог големите началници бързо да се разберат помежду си и да отменят санкциите срещу Русия“ (наложени заради инвазията в Крим и сепаратисткия конфликт в Източна Украйна – б.а.).

Москва дълго се надяваше България (най-слабо засегната от санкциите впрочем) да се реши и да наложи вето при гласуванията в Съвета на ЕС, но не се получи дори и срещу „морковче“ с газа. Въпреки неколкократните си изявления с призив за отмяната им, Борисов не би се осмелил. Дали президентът Румен Радев, също противник на санкциите срещу Русия, би го направил, ако беше на негово място? На икономическия форум в Санкт Петербург Радев, цитиран пак от ТАСС, подчерта, че той лично не гласува за санкциите срещу Русия, тъй като премиерът Борисов представлява България на заседанията на Съвета на ЕС.

Но ситуацията рязко се промени, след като наскоро София сложи точка на близо 17-годишните борби за това какъв боен самолет да придобие за военната си авиация. Избра и плати за американските F-16 Block 70 въпреки многобройните противници на сделката, начело с президента Румен Радев и част от коалиционните партньори на ГЕРБ. Изборът се протакаше толкова време поради успешните действия на лобито на Москва у нас, чиито интереси налагаха България да разчита на старите руски машини, ремонтирани в руски предприятия – или в краен случай да избере шведските „Грипен“.

Със сигурност случилото се е активизирало определени среди, ангажирани с хибридните руски атаки, и вероятно има реална заплаха от дестабилизация – намекнато от Борисов с „ако знаех, че купуването на най-добрия самолет ще предизвика такава злоба, сигурно изобщо нямаше да се занимавам“.

Имаше една декларация – и един отказ от Шенген

Шпионският скандал не се появи на голо поле. Преди него имаше една декларация на МВнР от 3 септември, която по стил, сдържаност и прецизен изказ никак не се връзва с досегашните изяви на управляваното от Екатерина Захариева ведомство. Поводът за нея бе организирана от Руското посолство изложба, озаглавена „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“. Предвид досегашните изяви на българските власти и отношението към такива прояви, декларацията може да се окачестви като особено дръзка:

„Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа, не трябва да си затваряме очите, че щиковете на Съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави.“

От Русия Решетников се обади, че скандалът бил „част от кампания на НАТО“ и България трябвало „да се подчинява на наредби“. За помощ от партньорите се досетихме покрай позициите на посолствата на САЩ и на Великобритания – безпрецедентни по рода си.

„Обединеното кралство подкрепя усилията на България като близък европейски партньор и съюзник в НАТО да защитава националните си интереси срещу подобни заплахи“, се казва в изявлението на Лондон.

Американското е по-директно: „Запознати сме с разследването на българските правоприлагащи органи по предполагаем случай на шпионаж. САЩ изцяло подкрепят усилията на България да защити суверенитета си от злонамерено влияние.“

В тези кратки дипломатически изявления е скрит ключът към лаконичността, с която министърът на вътрешните работи и главният прокурор изложиха случая пред парламента, където ги извикаха да докладват. Двамата дадоха да се разбере, че не могат да кажат повече от вече известното.

„Това не е преследване за идеи. Защото когато идеите се налагат с пари и с влияние и са насочени към националната сигурност на България – това е престъпление. Това не е опит за разделение на русофили и русофоби. Не става дума за това на чии чужди интереси служиш, а за това, че увреждаш българските национални интереси“, заяви Цацаров от трибуната.

Тези вреди не са отсега

Националисти, социалисти, официални и неофициални приятели на Москва се опитаха да омаловажат скандала, свеждайки го до обикновена русофобия, репресия и поръчка отвън. Десните обвиниха прокуратурата в поредна неудачна акция. Само че ако държавата не разполага с достатъчно имунитет спрямо подобни увреждания, най-добре партньорите да се намесят. България е най-слабият член на ЕС и ако режимът на Путин иска да отслаби западните съюзници, най-лесно му е да удря в тази брънка. Русия не иска да се отказва от Балканите, част от които бяха в Източния блок и санитарен пояс между Запада и Русия.

Българските власти и служби не събраха сили да проверят дали сключването на някои енергийни сделки (последния анекс за „Белене“) или забавянето на други (проектите за интерконекторите например) не представляват увреждане на българските национални интереси и са в услуга на чужда държава. За газовите сделки да не говорим. Нима това също не е престъпление по чл. 105 (1) от Наказателния кодекс*?

Не само енергетиците – и българската политическа класа не е от най-смелите по отношение на отстояването на българските интереси и по-твърдото противопоставяне на Русия, когато е необходимо. А както намекна политологът Огнян Минчев, има много по-значими политически фигури, които остават извън шпионския скандал, в това число и лидери на парламентарно представени партии.

Независимо че обвиненият Малинов не е от значимите политици, скандалът неминуемо ще се отрази на двустранните отношения. През октомври предстои посещение на българския външен министър в Москва. Догодина ще стане известен изборът на строител за АЕЦ „Белене“, в който участва и „Росатом“.

Но има един проект, който може би ще бъде най-засегнат, макар че неговата реализация от самото начало е висяща – отклонението на „Турски поток“, упорито наричан от българските власти „Балкански поток“. Борисов беше обявил, че на 5 септември ще бъде подписан договорът за 1 млрд. евро с арабския консорциум „Аркад“ за строителството на мащабния проект, чрез който да се доставя газ на Сърбия, оттам за Унгария и Австрия, а и за химерния хъб „Балкан“. Но още не е подписан. Вашингтон отдавна се обяви срещу тръбата, която не е съгласувана и с Брюксел.

Арестът на Малинов – предупреждение

С пускането си под гаранция Малинов се озова в ефир и се показа твърде приказлив. Толкова, че обяви как се е запознал с Цветан Василев в кабинета на Станишев (КТБ се разду особено при кабинета на тройната коалиция и достигна апогей при Борисов – б.а.), как Василев се уплашил за живота си и Москва го скрила в Сърбия, и как кабинетите на Пеевски и Василев били един до друг. Подобни изявления могат да се изтълкуват по един-единствен начин: „Знам много…“ Конотацията е важна. Тези, които трябваше да бъдат предупредени, получиха предупреждението си.

Чуха се версии, че шпионският скандал целял удар по президента Радев – заради Решетников и поръчан социологически профил от РИСИ. Тази седмица бившият военен министър Николай Ненчев потвърди по bTV, че информацията е получена от чужди служби, и намекна за импийчмънт, „ако е уличен и българският президент“. Eдва ли ще се стигне дотам – президентът е с най-висок рейтинг и подобна акция ще срине други рейтинги.

Но друга сянка виси над цялата тази история – сянката на КТБ, банката, която фалира и завлече данъкоплатците с над 4 млрд. лв., в която акционер беше руската Внешторгбанк (ВТБ). Пета година след най-голямата банкова афера все още не знаем кои източиха КТБ; кой стои зад скрития в Белград Цветан Василев – сам ли е, или с група руски приятели като Малофеев; замесени ли са руски спецслужби и къде е Пеевски в тази сянка.

Щуките публично са предупредени, изгонените – изгонени. Да видим какво ще последва.

* Чл. 105 (1) от Наказателния кодекс: „Който се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да ѝ служи като шпионин […] се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.“

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Николай Малинов пред „Царград ТВ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Нежеланата ваканция

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/nezhelanata-vakantsiya/

В един от най-решаващите моменти в новата британска история депутатите в Камарата на общините излязоха във ваканция. Или по-скоро насилствено бяха пратени в почивка. Настоящият етап в одисеята Брекзит е може би най-неясният дотук. Защото дори когато Тереза Мей безуспешно се опитваше да постигне сделка, която да се понрави както на Уестминстър, така и на Брюксел, то поне на масата имаше проектоспоразумение, което трябваше да бъде прието или отхвърлено (както и стана три пъти). Сега Борис Джонсън разполага с… нищо, ако се доверяваме на Брюксел и на източници от управляващата консервативна партия на Острова.

Какво се случи в ранните часове на 10 септември

Британският Парламент официално се разпусна до 14 октомври под виковете „Заглушени!“ и „Срам!“ от страна на депутатите. Пророгацията, както се нарича процедурата в Конституцията за прекратяване на сесията на Парламента, всъщност се провежда всяка година и обикновено трае около седмица. Разликата този път е, че Парламентът няма да заседава цели пет седмици.

Проблемът е времето, в което това се случва, а именно непосредствено преди срещата на върха на Европейския съюз на 17 октомври, когато би трябвало да се реши съдбата на отношенията между Брюксел и Лондон след Брекзит. Опозицията обвинява Борис Джонсън, че единствената цел на пророгацията е да избегне въпроси и контрол от Парламента за действията на правителството около Брекзит.

Важно е да уточним, че Парламентът беше разпуснат с одобрението на кралицата, но тя трябва да действа спрямо съветите на министър-председателя, тоест участието ѝ в процедурата е символично. Впоследствие шотландският съд определи пророгацията за незаконна, тъй като Джонсън е посъветвал кралицата да упражни правото си да разпусне Парламента, за да избегне отчитане пред депутатите за процеса по Брекзит. От „Даунинг Стрийт“ отговориха, че ще обжалват решението пред Върховния съд на Великобритания.

През миналата седмица и двете камари на британския Парламент одобриха закон, който забрани на правителството да изведе Великобритания от Европейския съюз без сделка между Брюксел и Лондон. Джонсън вече беше заявил, че в такъв случай той ще поиска нови избори. Те обаче също бяха отхвърлени поне до 1 ноември, тоест ден след договорената през април дата за Брекзит. Така Джонсън попадна в цугцванг – 31 октомври наближава, а изходът е:

Или сделка, или ново удължаване на преговорния период

Първият сценарий е по-слабо възможен, защото за момента няма индикации да се работи активно върху нова сделка и защото компромисът по темата за границата между Република Ирландия и Северна Ирландия за момента изглежда невъзможен.

Предпазният механизъм, според който Великобритания ще остане в Митническия съюз, докато се постигне консенсус относно границата между Северна Ирландия и Република Ирландия, бе определен от Джонсън като неприемлив още при встъпването му в длъжност като премиер през юли. Главният преговарящ Мишел Барние отговори, че този механизъм ще продължи да бъде част от каквото и да е евентуално споразумение между Брюксел и Лондон.

Заговори се отново за възможността британското правителство да се съгласи на първото предложение на Европейския съюз, а именно въпросният механизъм да важи само за Северна Ирландия. Най-големият противник на това предложение са коалиционните партньори на консерваторите – Демократичната юнионистка партия на Северна Ирландия. След като коалицията между тях и торите се оказа безпредметна, тъй като загубиха мнозинството си в Камарата на представителите, се открехна вратичката за Джонсън да разгледа отново това условие. Но в сряда той каза, че не би се съгласил с какъвто и да е предпазен механизъм.

Премиерът въпреки всичко настоява, че Великобритания ще излезе от Европейския съюз на 31 октомври, като миналата седмица дори заяви, че предпочита да е „мъртъв в канавката“, отколкото да поиска ново отлагане на Брекзит. В началото на септември той направи изявление, в което сподели, че е „насърчен от напредъка“, който постига в преговорите с Европейския съюз. Отговорът на Брюксел не закъсня: не се водят преговори, тъй като Джонсън не е направил никакви предложения. Така явно в момента е застрашено не само бъдещото на Великобритания, но и животът на министър-председателя ѝ.

Exodus

Както може да се очаква, неяснотата и липсата на каквато и да е кохерентна политика по темата Брекзит доведе до оттеглянето на няколко министри и депутати. На първо място, Джонсън изключи от парламентарната група на торите всички 21 депутати, които гласуваха за предотвратяването на Брекзит без сделка. Сред тях са внукът на Уинстън Чърчил – Никълъс Соумс, и народният представител с най-дълъг стаж Кен Кларк. Това доведе до оставката на Джо Джонсън – брат на Борис и заместник-министър на бизнеса, енергетиката и индустриалната стратегия, както и на министърката на трудовата заетост и пенсиите Амбър Ръд.

Говорейки за оттегляне, няма как да не споменем и намерението на емблематичния дългогодишен председател на Камарата на общините Джон Бъркоу да се оттегли най-късно на 31 октомври – датата, на която ще започне новият сезон на сагата „Брекзит“.

Брекзит без сделка на 31 октомври – възможно ли е?

Да, въпреки закона, гласуван от двете камари на британския Парламент, все още има макар и слабо вероятен вариант това да стане с известни лупинги.

Едната възможност беше манифестирана от външния министър Доминик Рааб – той заяви, че правителството ще се опита да оспори в съда закона, който го задължава да поиска ново удължаване на член 50 до края на януари. Вторият вариант, разбира се, е Борис Джонсън да успее да събере мнозинство в Парламента, което да отхвърли закона. Това може да стане при почти невъзможния сценарий преди 19 октомври да има избори и Джонсън да спечели мнозинство.

Операция Yellowhammer

Какво обаче може да стане, ако разводът между Лондон и Брюксел наистина е без споразумение? Стряскащият сценарий е очертан от операция Yellowhammer – план, който британското правителство е подготвило и който депутатите задължиха да бъде публикуван в последния им работен ден преди почивката. Всъщност версия на Yellowhammer изтече още в средата на август в „Таймс“. Тогава беше наречен „базов сценарий за Брекзит“. Сега официалният документ, изготвен на 2 август, е описан като „най-лошия възможен сценарий“.

От него става ясно, че при излизане без сделка може да се очакват проблеми в движението през Ламанша, в доставките на храни и лекарства, съответно разрастване на черния пазар, сериозно покачване на цените на електричеството, масови безредици – протести и контрапротести. Преминаването на границата в Кент (граничния град с Франция на Ламанша) ще продължава до 2 дни, а психологическият ефект от неясното бъдеще ще допринесе за проблемите с лекарствата, храните и горивата, тъй като гражданите ще започнат масово да се презапасяват.

Кабинетът, разбира се, се впусна в обяснения, че този план не е актуален, че е подготвян в края на управлението на Тереза Мей и чертае най-лошия възможен сценарий. Правителството отказа също така да публикува и другите документи, които депутатите изискаха, а именно цялата кореспонденция във връзка със суспендирането на Камарата на представителите, в това число чатове в WhatsApp, Telegram, Signal, Facebook Messenger, текстови съобщения, имейли и т.н.

Какво ще стане оттук нататък?

Категоричен отговор на този въпрос трудно може да бъде даден. От страна на Великобритания, с цялата журналистическа обективност, думата „хаос“ спокойно може да бъде използвана, за да опише ситуацията.

В Европа също не са оптимисти. Ангела Меркел говори в Бундестага и сподели надежда, че сделка може да бъде постигната, но все пак предупреди, че след излизането на Великобритания Европа ще има нов икономически конкурент на границата си и трябва да се подготви за това. Председателят на Европейския парламент Давид Сасоли каза, че Брюксел е готов на нова отсрочка, но настоя, че постигнатото с Тереза Мей споразумение е „възможно най-доброто“, че предпазният механизъм няма да бъде премахнат и че ако Великобритания реши да излезе без сделка, това е изцяло отговорност на правителството на Острова. А главният преговарящ от страна на Европейския съюз Мишел Барние обобщи ситуацията така:

Нямаме никаква причина да бъдем оптимисти.

Заглавна снимка: © ChiralJon

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Без фалшиви дилеми на първи тур

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3410

Наближават местни избори. И поне в София, а и на доста други места, се прокрадва и пробутва схващането, че изборът е само между две опции и от нищо друго няма смисъл, и битката ще е точно между тези две опции. В контекста на София се опитват да ни убедят, че това ще е битката Фандъкова – Манолова. И да си изберем една от тях. В същото време се опитват да ни пробутат и друга теза – че издигането на един или друг кандидат помагало я на Манолова, я на Фандъкова, в зависимост „чий“ анализатор питаме.

Това, разбира се, са глупости. Т.нар. тактическото гласуване, при което гласуваш не за предпочитания от теб кандидат (или партия), а за някой от обявените за фаворити, действително съществува, но от него няма нужда на първи тур. Една от целите на изборите в два тура е именно да минимизират тактическото гласуване, защото „по-малкото зло“ ще може да се избере на втори тур, ако избирателят прецени.

Тактическо гласуване има на парламентарни избори, където избирателите решават да не подкрепят партия, която не е сигурно дали ще влезе в парламента. Такова има и на избори в един тур (като например парламентарните във Великобритания), където след гласуването победителят печели, всички останали губят. Всичко това е само един тип тактическо гласуване, наречено „полезен глас“, т.е. целта е гласът да не се загуби. Но на първи тур гласът не се губи, така че тактическото гласуване е излишно

Така че да не се оставяме да ни заблудят с фалшиви дилеми на първи тур – можем да гласуваме точно за този, за който искаме да гласуваме, като така резултатът ще отразява реалните нагласи. След това, на база на тези нагласи, а не на база на твърденията на един или друг анализатор, ще се реши кой ще отиде на балотаж.

В тази връзка и твърденията, че издигането на арх. Игнатов работело в полза на някого също е доста изпразнено от смисъл – ако отхвърлим фалшивата дилема за избор между Манолова или Фандъкова на първи тур, само защото предпочитаният кандидат няма шанс, то издигането му (и на който и да било друг) не помага на Манолова или Фандъкова.

Резултатът на първи тур не е изцяло без значение – водещият от двамата отиващи на балотажа може да увлече малко повече гласове, но пък същият резултат може да мотивира повече избирателите на другата страна. Няма ясно предсказуем и лесно измерим ефект на разликите на първия тур.

Шансовете на един кандидат, разбира се, са фактор при вземането на решения. Ако харесваш някого, но социологията го отчита под 1%, а второто ти предпочитание е с 10%, то по-високият шанс може да надделее над предпочитанията, ако те не са чак толкова силни. Този тип разсъждения са минус на всяка система, в която избирателят трябва да направи точно един избор. Има и алтернативни системи (тази или тази), в които избирателят подрежда кандидатите по реда, в който ги предпочита, което отразява доста по-точно нагласите. Тези системи също не са перфектни и при тях съществуват определени видове тактически гласувания, но така или иначе у нас те не са популярни.

В крайна сметка изборът не е предрешен. Дори още нямаме адекватни социологически проучвания, които да кажат кой кандидат какво се очаква да вземе, с всички уговорки за неточностите в социологията, които бяха направени след евроизборите. И няма нужда да гласуваме тактически на първи тур за Фандъкова или Манолова. Дали третият кандидат, арх. Игнатов, има шанс да се намеси там, ще разберем. Но изключването му априори е предизборен шаманизъм. Нека се възползваме от гъвкавостта на изборната система с два тура и да му мислим на балотажа, ако предпочетеният от нас кандидат не стигне до него.

Двубоят за София: фъъъш и пощенска кутия за мъки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/dvuboyat-za-sofia/

За първи път местните избори в София са толкова напрегнати и трудно предсказуеми като изход, което несъмнено разваля рахатлъка на управляващите и особено на премиера трети мандат Бойко Борисов.

От края на миналия век, независимо от това коя политическа сила управлява България, София неизменно е била позиционирана в център–дясно. Бастионът на комунистическата номенклатура до 10 ноември 1989 г. посиня, след като минаха процесите на реституция и преразпределение на собствеността, при което мнозина свързани с висшия ешелон на БКП и ДС се оказаха бизнес елит.

Двама кметове на София станаха премиери: Стефан Софиянски – на служебното правителство, управлявало след кризата през 1996–1997 г. и подготвило валутния борд, и Бойко Борисов. На фона на обезлюдяването, засегнало и големите областни центрове, София се уголемява, презастроява и проблемите се увеличават. След 10 години управление на ГЕРБ, доминиращо и в местната власт, в столицата се очертава щурм на местните избори. И неслучайно – „падне“ ли София, предсрочните избори са въпрос на броени месеци.

За първи път „граждански“ кандидати

Кандидатите за кмет засега наброяват петима и за първи път сред тях има трима, заявили се като „граждански“. Това са: бившият омбудсман Мая Манолова; осъдената на първа инстанция на 20 години затвор заради поискан подкуп от 187 500 евро и поставена под домашен арест бивша кметица на столичния район „Младост“ Десислава Иванчева; Борис Бонев от неправителствената организация „Спаси София“, известна от години с множество предложения и активни позиции по проблеми на столицата.

Още преди Манолова и настоящата кметица Йорданка Фандъкова да заявят, че ще се кандидатират, социолозите ги бяха изпратили на балотаж. Сега им остава само да се надпреварват в прогнозите коя ще е победителка. И въпреки че градската десница, обединена в „Демократична България“ и трета политическа сила в София на евровота през май, излъчи свой кандидат – арх. Борислав Игнатов, демоскопите едно си знаят, едно си баят: на балотаж са Манолова и Фандъкова.

Колко е протестният вот в София, за който се борят „гражданските“ кандидати, ще разберем на 27 октомври. Крайната цел вероятно е обединение за балотажа на принципа „всички срещу ГЕРБ“, но изглежда непосилна задача избирателите на градската десница да подкрепят кандидат като Манолова. Може би не така ще стоят нещата с гласоподавателите за страдалката политическа затворничка Иванчева, в тази роля не без усилията на прокуратурата. Председателят на инициативния комитет, издигнал Манолова – Никола Вапцаров, беше заместник на Иванчева.

Ребрандирането – от острие на БСП към „пощенска кутия за мъка“

Манолова депозира в парламента оставката си като омбудсман на 3 септември и още на следващия ден обяви старта на кампанията си и инициативния комитет, издигнал я като „граждански кандидат“. В него са събрани над 60 личности в няколко категории: на певците – попфолк, поп, хип-хоп, опера; на свързаните с битките ѝ на омбудсман; на бивши ендесевейци и бивши соцдепутати; на кинодейци. Закъде без лекари с добра практика – в комитета е специалистът по инвитро д-р Атанас Щерев.

Председателстващият този инициативен комитет Вапцаров е известен на широката публика като председател на друг комитет – в „Лозенец“, организирал протестите срещу небостъргача „Златен век“ на „Артекс“. А преди това е започнал политическата си кариера в забравената вече партия на бившия соцдепутат Георги Кадиев „Нормална държава“.

Успя ли активистката на БСП да се ребрандира като гражданката Манолова чрез дейностите си на обществен защитник? Съдейки по отчета ѝ, била е неуморна в работата си – за четири години 122 199 граждани са я потърсили за съдействие, над една трета от тях са подали сигнали или жалби.

Самата тя мотивира кандидатирането си с невъзможността да бъде полезна повече като омбудсман, защото властта ѝ пречи. „Месеци, години бях пощенска кутия за мъката на хората. Години наред се опитвах да помагам. На мнозина успях, но все си мисля за тези, на които не успях. Това ме кара да се чувствам зле, това ме кара да не спя. Смятам, че няма да бъде честно, ако реша, че успехът на едни каузи, щастието на едни хора може да компенсира нещастието на други“, каза Манолова пред журналисти, след като внесе оставката си в парламента.

Факт е, че нейното преопаковане заради довчерашната ѝ партийна биография и настървеност срещу протестите за Пеевски вече не се разглежда като пейоратив, а като естествения ред на нещата. Самата Манолова в интервю по bTV, очевидно подготвена по проблемните въпроси, обясни онази си антипротестърска позиция с това, че каузата, зад която „искрено“ стояла, се оказала „нечиста“. Щеше да е истинско, ако го казва тийнейджър, но не и зрял човек и обигран политик. Факт е, че тя избягва да назовава Пеевски и пробва да се прикаламиса, както казват в Северозапада, към екокаузи като защитата на плаж „Корал“ например.

Закъде без районни кметове и общински съветници

Всички големи обещания на Манолова обаче, включително и най-значимото – да разгроми корупционните схеми в столицата, се обезсмислят от факта, че тя няма да предложи листа с общински съветници. Кмет без общински съвет е съвършено безполезен, фигурант – дори и при нейната хиперактивност, – тъй като няма как да прокара политиките си. Това не е ефективен модел за управлението на най-благоденстващия район в България и на практика е отказ да управлява. Парадоксално, но с липсата на листа за общински съветници на кандидат, когото социолозите пращат на балотаж – тоест потенциален победител, той дори демонстрира отказ от политики.

Въпреки че всячески се стреми да се представи като боркиня срещу статуквото на ГЕРБ, Манолова няма как да избегне факта, че беше избрана като омбудсман с подкрепата на ГЕРБ, а тайното гласуване ѝ осигури техните гласове. Според нея – направили са го, понеже били впечатлени от работата ѝ, но това е доста неубедително дори и за незапознатите с работата на парламента. При Цветан Цветанов – председател на ПГ на ГЕРБ, и Борисов – премиер, никой депутат на ГЕРБ не може да си позволи да гласува различно от групата, ако не е предварително координирано.

Защо Манолова не предлага листа с общински съветници? Възможните обяснения са ограничени – или наистина е резерва на ГЕРБ, както твърдят анализатори, или разчита на някакво неясно мнозинство, за да не развали бранда си на граждански кандидат. Чие? Почти безспорно е, че ГЕРБ отново ще имат най-голямата група общински съветници в Столичния общински съвет (СОС). В настоящия социалистите са трети.

Дори Борисов, патентовал „плаващите мнозинства“ в парламента, все пак разчита на парламентарна група. А когато влезе като солов играч в столичното кметство през 2005 г., имаше чудесно и хармонично съжителство с мнозинството на СДС в Общинския съвет. Тази година се видя, че старата любов ръжда не хваща – и след европейските избори със СДС са партньори и за местните.

Кмет търси листа – или листа търси кмет

И ето друга комична ситуация. На 11 септември се очаква решението на софийската организация на БСП да подкрепи Манолова за кмет. Преди тях вече избърза и даде подкрепа това-което-е-останало-от-НДСВ – Движение „България на гражданите“, в предишния парламент част от Реформаторския блок. Партията, създадена от Меглена Кунева, първия български еврокомисар, днес е оглавявана от Димитър Делчев, син на Андрей Делчев, председател на Българската петролна и газова асоциация. Така формално се потвърждава и гражданствеността на кандидатурата на Манолова, тъй като ето – и леви, и… хм, десни, я подкрепят. За което и призова.

БСП обаче ще има номинации за районни кметове и листа за общински съветници, които, при липсата на кандидат-кмет, който да тегли кампанията, ще действат на ниски обороти. И какво излиза – листата си търси кмет или кметът си търси листа?! Без група общински съветници Манолова би се превърнала в това, в което обвини Фандъкова – в изпълнителен директор. А, да – и да продължи да е „пощенска кутия за мъка“.

Фандъкова залага на деловия облик

За да не излезе извън образа на зает да си върши работата човек, докато другите правят кампания, Фандъкова нямаше официално откриване. Тя обяви ad hoc, на едно от множеството си инспекции, откривания, проверки и др., сгъстили програмата ѝ преди изборите, че за четвърти път ще се пробва за кмет на София.

Има една новина обаче, която за запознатите със столичните дела е по-голяма от нейната номинация и идеи за София – в тазгодишната листа общински съветници на ГЕРБ няма да го има Орлин Алексиев. Отсъствието на най-силния на „Московска“ 33 – председателя на Комисията по бюджет и финанси към СОС, човека община, е най-сериозното доказателство за обещаното от Фандъкова освежаване на екипа.

През 2014 г. Алексиев беше замесен в аферата „Кокаинови крале“, а от МВР по времето на кабинета „Орешарски“ обискираха офисите му по подозрения за получавани по съмнителен начин обществени поръчки. После всичко стихна, а скандалната общинска фирма „Чистота-Искър“ си остана все така черна дупка. Едва в края на юни т.г. Фандъкова съобщи, че през 2018 г.  получила много сериозен сигнал за нарушения във фирмата, който тази година предала на прокуратурата. Покрай местните избори много фирми и договори ще станат прокурорска дъвка – минат ли, пак настава тишина, а проверките стоят „на трупчета“.

Отсъствието на Алексиев, но също и на Андрей Иванов и Орлин Иванов от листите обаче си е генерална промяна, почти като оная „ГЕНЕРАЛна промяна“, която Борисов обещаваше на софиянци през 2005 г. Срещу тях има достатъчно публикации за замесването им в различни съмнителни сделки и действия, но нищо доказано черно на бяло. Проверката, извършена от НАП през 2012 г. например, на бившия шеф на СОС Андрей Иванов във връзка с разкрития, че е придобил 60 имота, очаквано показа, че… всичко е наред. А той подаде оставка като председател на СОС.

Очевидно в ГЕРБ са решили да жертват тези отдавна обрасли с „обосновани предположения“ съветници, защото местните избори през октомври наистина са от критично значение – този политически ход е най-убедителното доказателство. (Така се предпазват и от евентуални компромати, свързани с тримата съветници.)

Лицето, зад чийто гръб се е вършило всичко това обаче, остава същото. Независимо че ако спечели, Фандъкова вероятно ще смени и някои от заместниците си. Съгласието ѝ е твърде тежък товар за самата нея и умората започва да ѝ личи, но е още едно доказателство колко важно е изборите в София да бъдат спечелени от ГЕРБ.

Сигурно е, че в този предизборен сезон фризьорите ще имат много работа.

Заглавна снимка: Bin im Garten

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Васил Колев: „Може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата“

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/vasil-kolev-interview/

Васил Колев е ИТ експерт, част от основния екип на Фондация „Отворени проекти“, която организира ежегодната технологична конференция OpenFest, и е сред ветераните поддръжници на идеята за използване на свободен софтуер и софтуер с отворен код в България и в държавната ни администрация.

Повод да разговаряме с него е петиция, инициирана от български ИТ специалисти след случая #НАПлийкс. Подписалите я призовават за отваряне на кода на държавните софтуерни системи с цел по-висока степен на контрол и прозрачност, съответно по-добро качество и повишена сигурност. Не на последно място, има текст в Закона за електронното управление (чл. 58а, т. 1), който изисква в случаите, когато предметът на една държавна поръчка включва разработване на компютърни програми, те да отговарят на критериите за софтуер с отворен код. Васил е сред поддръжниците на петицията и понеже с него сме колеги и се познаваме от почти две десетилетия, разговаряме на „ти“.


Йовко Ламбрев: Случаят #НАПлийкс провокира различни реакции в обществото и една от тях бе петицията на български ИТ специалисти и разработчици, която призовава за пореден път софтуерът, внедрен или внедряван за нуждите на държавната администрация, да бъде с отворен код. Ти си един от експертите, подкрепили петицията, която е доста емоционална и може би ѝ липсва малко повече аргументация и прагматичност. Би ли споделил своите лични виждания в тази посока?

Васил Колев: Отварянето на кода е първата стъпка. Следващата е да се види от обществото и да се коментира, като се даде гласност на процеса.

Ние всъщност имаме закон, който задължава всичкият нов софтуер, който се пише, да бъде с отворен код – и вече има някакви публикувани неща. В една своя лекция дори споменах единия проект, който е писан зле, без да се знае как се ползва Git, и като цяло е трагичен. Доколкото знам, той не е бил приет от възложителя. Има друг проект, който е правен както трябва, и чак на моменти радва колко прегледно работят хората по него.

Подобно публикуване дава възможност на други хора да помогнат на експертите в системата (а и извън нея) да оценят доколко нещо е добре направено, правилно разписано или трябва да бъде „изведено отзад и разстреляно“. Надеждата ми е, че с повече публикувани така системи по-лесно ще можем да виждаме какво става, да рапортуваме „бъгове“ (програмни грешки – б.р.) и даже да ги оправяме.

Самата петиция би могла да доведе до това целият код, който е бил написан някога за държавата, да стане публичен.

От това има допълнителни ползи – например ако изпълнителят вече не съществува, а трябва нещо да се оправи спешно, процесът се улеснява. От друга страна, да се публикува този код без одит означава да покажем всичките му „дупки“ на някакво количество заинтересувани хора. Аз съм подписал петицията, понеже второто не ме притеснява и тези дупки биват открити така или иначе (както показа и случаят с НАП), а един предварителен одит може да се окаже много полезен.

ЙЛ: Иначе казано, само отварянето на кода на един софтуер не гарантира автоматично по-висока сигурност. Особено ако това е изолирана мярка извън общия контекст. Какво според теб трябва да направи държавата, за да започне да се грижи за киберсигурността на институциите (а оттам – и за тази на гражданите си) като всеобхватен процес, който непрекъснато е в развитие?

ВК: Най-малкото, трябва да има някой отговорен за това. Опитът на индустрията показва, че киберсигурността не е тривиален въпрос, особено ако става дума за ниво държава, където и атакуващите по-често са други държави или силно мотивирани/способни организации.

Вероятният правилен подход би бил итеративен, с взимане на някакви мерки, изпробването им, оценяването на резултата и разширяване/премахване в зависимост от него. Това обаче би бил дълъг, болезнен процес и не очаквам да се намерят много хора, които биха поели отговорност. По-скоро ще има всеобхватни програми/решения, които ще работят частично и ще бъдат замествани пак от такива, които ще работят частично другаде, вместо да се надгражда върху предишното. Ако това се избегне, има някаква надежда да се стигне до работеща система.

ЙЛ: Решаването на проблеми на парче е познат подход не само у нас, но често води до силно неефективно пилеене на обществени средства без видими резултати. Ако се върнем към драмата с Търговския регистър от миналото лято, тогава бяха взети някакви решения, които и до днес не са пуснати в действие. Отделен въпрос е и колко бяха обмислени и дискутирани на експертно ниво. От друга страна, гражданите основателно остават с впечатлението, че това са поредните „пари на вятъра“, които пък, както е практика, са насочени към няколко големи и близки до властта фирми. Мислиш ли, че има място за експертни или консултативни съвети към някои от ключовите структури, например към Държавна агенция „Електронно управление“ (ДАЕУ), съставени от външни за организацията специалисти?

ВК: На теория структурата, която трябва да консултира, е точно ДАЕУ. Но вероятно би им било полезно да имат към себе си консултативен съвет, най-малкото защото по никакъв начин не могат да предложат дори близки до конкурентните заплати в индустрията и по неволя начинът да имат подходящи хора е те да са на практика доброволци и да дават от свободното си време. От друга страна,

не мисля, че в момента точно информираност и експертно мнение е това, което липсва – липсва политическа воля и желание за действие в самата администрация,

основно поради страха от това какво следва след евентуална грешка, поради което проектите дори за тривиални неща най-често се дават на външни изпълнители.

ЙЛ: А по отношение на ИТ сигурността? Ако разчитаме на държавна структура по киберсигурност, тя лесно може да бъде вкарана в капана на това да пише „удобни“ доклади след своите одити или да бъде принудена да „затваря очи“. Дали не е крайно време да се формира експертна група по киберсигурност, която да предписва минимални изисквания за ИТ сигурност и динамично да следи за изпълнението им? 

ВК: Има добър пример, идващ от ДАЕУ, за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност. Експертна група би могла в един отворен процес да дава препоръки за изискванията и практиките, но следенето за изпълнението трябва да се осъществява от орган с правомощия, което само по себе си е сложна задача в нашите държавни структури, понеже всеки такъв орган става много удобен за политически натиск.

Има нужда от цялостна рамка (включваща вероятно и някои съдилища) за одит, проследяване на корекциите и ако трябва – изземване на определени функции от ИТ отделите

на несправящите се структури и предаването им на ДАЕУ или контрактор. Най-накрая може да се окаже, че трябва да има един общ ИТ отдел на държавата, който да поеме функциите и да носи отговорност. В момента тази роля се изпълнява от „Информационно обслужване“ АД, но не е добре регламентирана. А те просто са единствената българска фирма с достатъчно ресурси и държавното участие при тях помага за следване (поне донякъде) на националния интерес.

ЙЛ: Случаят #НАПлийкс за пореден път връща общественото внимание върху темата за полезността и смисъла от държавните агенции, звена и структури. След такава криза, особено когато отговорните лица отказаха да поемат политическата и управленската си вина и отговорността за нея, често се случва „покрай сухото да изгори и суровото“. Ти си имал допирни точки с колеги от държавната администрация, които се опитват да правят нещата по правилен начин, и такива ситуации обезценяват незаслужено точно техните усилия. Би ли споделил впечатления? И може би някои позитивни примери, които не се виждат от обществото ни, понеже то няма поглед върху детайлите.

ВК: Без да цитирам имена и без да претендирам за много голям досег с такива хора, мога да кажа, че има и от двата вида – има хора, които искат да си свършат кадърно работата; има и такива, за които е нужен топ, за да ги размърдаш. Не помага и това, че сякаш съществуват екипи, които могат да реагират в извънработно време на проблем, което от своя страна обезсмисля голяма част от всевъзможните мерки, които могат да се вземат на тема сигурност, надеждност на услугите и т.н. Виждал съм дори умишлено пречене да се реши проблем в извънработно време – нещо, което е тотално немислимо в недържавната част на индустрията.

Като добавим към това и нивото на заплатите в администрацията…

Наскоро имаше обява в сайта на ДАЕУ за системен администратор и заплатата беше около 600 лв. Не мисля, че човек с нужната квалификация за това би се съгласил да работи за под 3000 лв., да не говорим за размерите на отговорността в ДАЕУ. Имайки предвид, че заплатите в администрацията поне официално са 5–10 пъти по-ниски, отколкото в индустрията, ми е трудно да си обясня как съществуват и малкото мотивирани хора, които откривам там.

Заглавна снимка: Markus Spiske

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.