Tag Archives: Политика

COVID19 – защото не знаем и това е нормално

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2020/covid19-ne-znaem/

Написах този текст в началото на юли, но си остана така в чернова. Пет месеца по-късно го отворих отново и видях, че всичко важи с пълна сила – конспирациите, мерките, адекватността на властите, но най-вече липсата на знание за вируса и причините за по-строги мерки. Научаваме повече, но ще трябват години докато разберем с какво се борим, а лекарите придобият опит да се справят с болестта. Обявените ваксини в последните седмици няма да помогнат много това да се промени поне още година независимо какви сензации четем по медиите.


Вирусите са сложно нещо. Не е нужно човек да е микробиолог или имунолог, за да го разбере. Нови вируси и щамове на известни се появяват постоянно, но малко грабват вниманието на обществото, както SARS-COV-2 в последните месеци.

Първо се каза, че бил като грип, но не съвсем, тъй като децата го карат леко. После изплуваха съобщения колко повече случаи на пневмония има. После, че всъщност има доста без симптоми. Излезе от Китай и тръгна паника. Казаха да не носим маски. После да носим. Да си мием ръцете и да не ходим никъде. Затвориха всички. Три месеца по-късно при пик в някои държави продължава отварянето на всичко (Бележка 28 ноември 2020: става въпрос за отварянето през лятото). Смъртните случаи растат, а месеци наред няма лек или ваксина. Някои политици бързат с обещанията. Други се опитват да издействат патент само за тяхната държава. Трети отричат, че има проблем и всичко е конспирация. През цялото време препоръките, мерките, ограниченията, данните и всички аспекти от информационният поток се променят постоянно, а поведението и говоренето на обществени личности и експерти не внася яснота.

Защо? Защото не знаем.

Не само ние, обществото. Лекарите и учените не знаят. Знаят повече, отколкото преди три или шест месеца, но все още не знаят достатъчно. Това пречи да се намерят ефективни лечения и мерки. Като смесим в кашата политика с глобалните потоци на доставки и свързаните икономики и става хаос.

Вземете нещо толкова просто като носенето на маски. Месеци наред се повтаряше да не носим, че не било ефективно и не помагало. После изведнъж се смени препоръката. Не се промениха изследванията или изводите за ефективността им. Промени се нещо друго – производството. В рамките на няколко седмици хиляди компании увеличиха капацитета си или промениха дейността си, за да произвеждат маски. Съветът да не използваме маски беше, за да останат малкото количества за лекари, здравни работници, полицаи и други критични за обществото длъжности. Липсата на предпазни средства сред тях беше и все още е пословична в цял свят. Рискът от това беше несравнимо по-голям от хора разкарващи се без маски. Тук не се промени какво знаехме за маските, а практическите измерения на кризата.

Не знаем много и за вируса. Едва наскоро се намериха сведения, че всъщност COVID-19 е болест на цялата кръвоносна система и белодробните проблеми са само едно изразяване на това. Предполага се, че дори каралите я безсимптомно може да имат проблеми години наред и дори да загубят бързо имунитет и да се разболеят след години отново. Но не знаем, защото не е минало достатъчно време. Няма машина или тест, който да каже какъв негативен ефект ще има определен щам върху популация, в какъв период от време и с какви измерения. Не може и да има.

Нека дам три примера. Вземете морбили. Това е една добре известна болест убивала стотици хиляди всяка година в Европа от незапомнени времена. Всъщност, знаем доста добре от кога е – приблизително преди 1500 години е прескочила от кравите на хората по подобие на коронавируса сега. Особеността на вируса на морбили е, че е изключително заразен – 9 от 10 в контакт с болен биват заразявани. Особено тежко го карат най-малките деца като едно на няколко стотин умират. При възрастните смъртността е по-ниска, така че средно в общество с добра здравна система смъртността е около 1 на 1000.

Интересното в случая е, че освен починалите, още 1 на около 700 заразени деца ще проявят тежки неврологични отклонения пет до десет години по-късно. Също така, независимо, че вирусът се изследват сериозно от поне 200 години, едва миналата година получихме убедителни доказателства, че след дори леко преболедуване болестта причинява временно „изтриване“ на паметта на имунната система. С други думи, най-просто казано тялото ви „забравя“ в голяма степен това, което е преболедувало или срещу което е било имунизирано.

Или вземете т.н. немско морбили или рубеола. На външни белези е подобен на обсъжданото преди малко, което е накарало хората да ги нарекат с подобни имена в някои държави. В действителност са съвсем различни вируси – подобно на корона вируса и инфлуенцата. Рубеолата обаче се кара леко от децата. Дори преди ваксината е било препоръчително да се кара рано. Проблемът идва, когато се зарази бременна жена – в 90% от случаите или губи детето, или се ражда с тежки недъзи.

Или пък вземете заушката. Отново детска болест, която макар неприятна, се кара сравнително леко от децата. Има риск да доведе до възпаление на мозъка, но в наши дни доста биха махнали с ръка „еми то и от други неща се получават“, както виждаме с ефектите от сегашната пандемия. Проблемът е, че при определен процент от момчетата, заушката води до възпаление на тестисите, недостатъчното им развитие в юношеството и стерилитет.

Виждаме, че дори за болести известни от столетия откриваме нови важни неща. Други като рубеолата, ако се бяха появили в наши дни, щяхме да забележим пагубният им ефект едва 3 до 6 месеца след като беше покорила земното кълбо. В случая на заушката – години.

Представете си, че коронавируса имаше такъв ефект – да доведе до недъзи у новородените. Колко време мислите, че щеше да отнеме докато беше забелязан такава тенденция сред първите заразени родилки в Китай. Помните ли колко време отне, докато хванат проблема със Зика в Южна Америка? Хайде сега си представете Зика, но пренасяна по въздушно-капков път и всеки болен да заразява двама или трима от 10, с които е влязъл в контакт.

За щастие няма сведения за никое от изброените страшни състояния или ефекти. Няма и индикации, че ще получим. Важното е да се разбере обаче, че ги нямаме към този момент и то конкретно тези. (Бележка 28 ноември 2020: важи както през юли, така и сега) Ако четете сведенията на лекари изправени на първа линия с болестта в инфекциозните, ще разберете, че не е като нищо, което някой някога е виждал и все още се учат. В лабораториите е същото.

Тази неизвестност е истинската причина учени и лекари да препоръчват месеци наред строги мерки и ограничения. Налагането и спазването им е отговорното действие от научна гледна точка. До каква степен и какъв ще е ефектът върху икономиката е политическото решение. Балансът между двете е ключов, особено предвид нуждата да не се спират доставки на критично важни лекарства и храни, както и да не се влошава състоянието на болни или да се хвърлят в глад и бедност други. Някои държави се справиха с това, отчасти заради прагматичен подход и държавническо мислене, отчасти заради добра организация на институциите и добра дисциплина при мерките.

Ние не сме сред тях. Вирусът си остава и ще бъде тук за дълго. Незнанието – също. Нереалистичното очакване за бързи отговори от учените – тоже. Въпросът е дали ще си играем на хазарт чувствайки се безсмъртни и залагайки на сигурна смърт на най-възрастните и болните и неизвестни последствия за всички останали… или ще сринем икономиката и живота на също толкова хора. Има решение по средата, но изглежда няма един облечен с власт, който да го вземе и приложи.

The post COVID19 – защото не знаем и това е нормално first appeared on Блогът на Юруков.

Голямото затишие

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/golyamoto-zatishie/

Доста тихо е. Премиерът Бойко Борисов спря да се явява по брифинги (за COVID-19) още от ранно лято, а и изобщо игнорира журналистите. Той управлява репутацията си чрез еднопосочна комуникация, излъчвайки от джипа или от заседание на Министерския съвет. Светът е в криза, каквато не е преживявал, България също – и Борисов е объркан. Това е криза, която не може да заглуши с медийна канонада, да измести фокуса с друг скандал, да звънне на някой Ваньо, Митко, Цецо… Точно тази криза, определена като „война“, изисква реални управленски действия, лидерска комуникация, но нашият третократен премиер не притежава нито едното, нито другото. Не искаме Чърчил, който да ни каже, че ще се бием по бреговете, улиците, навсякъде и няма да се предадем, но все пак искаме да покаже дух на водач, вместо да се крие.

От поне месец публичното пространство обедня и откъм каскета на главния прокурор Иван Гешев. Къде са неговите обществени изяви, в които той се материализира, за да обещае нова акция, да обяви, че с телефонните измамници е приключено, да се закани на приватизацията? От време на време се появява туит, че е под карантина; честитка за професионалния празник на полицията; откровение в документален филм, че кармата му е да въведе справедливост чрез правосъдие.

Къде е най-големият дарител от първото затваряне Делян Пеевски? Никакви новини, но и никакви ласкателства. Ако Le Monde не беше излязъл със статия за него през ноември, съвсем нищо нямаше да се чуе; липсват и разкрития за „най-могъщия и мразен олигарх в България“; отдавна не е назоваван и за нова порция. И законопроект не е подготвял, а по традиция от няколко парламента – и в този той не се мярка.

Да не би Сараите да готвят смяната на лейтенанта? Все пак той получи назначение за олигарх по-рано, отколкото Борисов за първи път спечели избори – и вече достигна зенита. (Даже не броим ония невръстни години, в които го разпознавахме чрез майка му.) Посткомунистическата номенклатура зад Пеевски – като същи Пигмалион – може да си скулптира нов, за да се омъжи и за него. Парадоксално на пръв поглед, но политиците са по-дълговечни от олигарсите; справка – Русия.

Смяна на лейтенанти – или смяна на модела

Евентуално оттегляне на Пеевски, Борисов и още неколцина не би означавало прочистване на средата и разграждане на модела, който част от обществото иска да бъде разрушен. Само саниране на фасадата. Дилемата е постистина (Пеевска или Борисова) или стремеж към модел на обществени отношения, подчинен на върховенство на правото, повече справедливост в разпределението на обществените блага и реална конкуренция.

Без изброените по-горе фигури нито ГЕРБ ще стане по-малко опортюнистка партия, нито ДПС ще се откаже от схемите, чрез които кешира влиянието си (коя ли партия би го направила…). Но тяхната липса улеснява бъдещи коалиционни споразумявания, няма да бодат очи, а новите фигури – може би по-харизматични, каквито са предпочитани във времена на криза – ще имат и нов тип комуникация. Как иначе обществото ще разбере, че има промяна, ако не бъдат сменени символите – и стражите! За това Цветан Цветанов би употребил любимия си израз за „видимите резултати“.

Само че нормализацията на системните партии в България е процес, не рязане на глави. В БСП не се случи за изминалите 30 години след свалянето на Тодор Живков от власт и след преименуването ѝ, въпреки че се смениха много председатели и послания.

Въпросът „С кого бихте/не бихте се коалирали“ е най-неприятният за политическите сили и лидерите им

Някои вече отговориха. Преди близо два месеца лидерът на „Да, България“ Христо Иванов написа в официалния си профил във Facebook: „ГЕРБ не е годен субект за коалиране.“ Че такъв е и ДПС, съпредседателят на „Демократична България“ дори няма нужда да съобщава. Ами с движението на Мая Манолова? В интервю пред „Клуб Z“ другият съпредседател и лидер на ДСБ Атанас Атанасов допусна, макар и предпазливо и с уговорки, преговори с извънпарламентарната опозиция, към която се числи и бившата соцдепутатка. Изглежда, че ще се наложи двамата съпредседатели отново да отговорят, но този път заедно, на същия въпрос.

В края на септември т.г. лидерът на „Има такъв народ“ Слави Трифонов, комуто социолозите отреждат най-малко 10% на следващи избори, заяви в шоуто си, че с ГЕРБ и ДПС няма да се коалира. Думите му бяха в отговор на директен въпрос на главната редакторка на „Дневник“ Велислава Попова:

ДПС стана нарицателно за нещо като някаква престъпна корпорация, която събира в себе си много власт, възможности, пари, средства, влияние и т.н., и това, което прави, е да налага тези си намерения, използвайки много удобно линията на турци–българи. Дори и аз да видя някакъв свестен и кадърен човек или ход от тяхна страна, който е полезен и правилен, как при такава ситуация да направиш нещо такова! Няма как! Тоест те са се самообрекли с това си поведение и с тоя си начин на мислене… на тази изолация.

Без Пеевски изолацията ще продължи ли, или не?

Всяка коалиция в политиката може да бъде оправдана в името на някакви принципи, макар да е безпределно ясно, че се правят в името на властта. Пръкването на тройната коалиция беше мотивирано с предстоящото присъединяване към Европейския съюз. Вместо да бъде дясна алтернатива на ГЕРБ, за каквото се обявяваше, Реформаторският блок стана една от патериците във второто правителство на Борисов през 2014 г.

Засега изглежда, че Борисов и ГЕРБ се стараят да помогнат на ВМРО да излязат от заешката дупка, прехвърляйки на вицепремиера Красимир Каракачанов цялото говорене за Северна Македония и за българския „стоп“ по пътя към ЕС. Че кой, ако не Каракачанов – макар че не той води преговорите със Скопие… Има обаче надежда, че до края на германското председателство на Съвета на ЕС, което приключва в края на декември, може и да се намери дипломатическо решение. А дори и да допуснем, че ветото остава, то и темата ще отшуми. Така че за дълготрайно напомпване на рейтинга на ВМРО не може да се говори, но те са верен партньор на Борисов във втори кабинет.

Тишината, особено в условията на затваряне до Коледа, може да ни изненада

Макар че затишието днес не е оня ступор от март, когато връхлетя пандемията от COVID-19 и повечето хора загубиха здравия си разум до степен да се запасяват с огромни количества храна и да се изолират в домовете си. Въпреки несекващата смърт и ежедневните лоши новини, пандемията вече е част от живота ни. И докато хората се борят за оцеляване, политиците водят тази война за слава и рейтинги.

Стихнат ли, значи ги е страх – или водят преговори.

Заглавна снимка: Herman Beun / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Неизбежна отбрана 2.0

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/neizbezhna-otbrana-2-0/

Антикризисно-предизборната пропаганда на ВМРО не знае почивка. След триумфалното блокиране на пътя на Северна Македония към Европейския съюз, станало най-вече поради желанието на „войводите“ – коалиционни партньори на ГЕРБ, последваха и поредните законодателни инициативи. От партията предлагат да се криминализира радикалният ислям и рециклират идеята си за увеличаване на пределите на неизбежната отбрана.

Досега идеята им за неизбежната отбрана „удря на камък“. Законопроектът за промяната на обхвата ѝ беше внесен от „Патриотите“ в Народното събрание още преди две години и половина, през пролетта на 2018 г. И той бе отхвърлен от работна група към Правосъдното министерство, от Върховната касационна прокуратура, от адвокати и преподаватели по право, както и критикуван от правозащитници. Година по-късно изненадващо беше приет на първо четене. До второ четене обаче така и не се стигна.

Преди да обсъдим неизбежната отбрана,

нека обърнем внимание на другия елемент от предложението на ВМРО – криминализирането на радикалния ислям.

Авторите на идеята не уточняват какъв текст да се вкара в Наказателния кодекс (НК) за радикалния ислям, нито дори му дават дефиниция. Вместо това препращат към публикация в партийния сайт за т.нар. Европа на отечествата (както някои националистически настроени евроскептични групи наричат онова, което им се иска да бъде на мястото на ЕС), където става дума и за него.

В НК вече има текстове, които могат да се приложат към омразата на религиозна основа и по-общо – към недемократичните идеологии. Чл. 164 криминализира проповядването и подбуждането към „дискриминация, насилие или омраза на религиозна основа“, а в чл. 108 се предвиждат наказания за проповядването на антидемократична идеология или на насилствено изменяне на установения конституционен ред.

Именно тези членове от НК бяха използвани в т.нар. процес срещу 13-те имами.

Да припомним накратко за този процес, който започна през 2012 г. и завърши (засега) седем години по-късно. Той е срещу 13 мюсюлмански проповедници от пазарджишкия ромски квартал „Изток“. Така че делото е от полза едновременно за две каузи на националистите в България – антиромската и ислямофобската. Имамите са обвинени в това, че пропагандират антидемократична идеология и омраза на религиозна основа, както и че членуват в нерегистрирана у нас организация, което се интерпретира като участие в престъпна организация по смисъла на чл. 109 от НК.

Твърденията на обвинението се основават най-вече на факта, че имамите изповядват течение в исляма, наречено салафизъм. Някои от тях са учили в Саудитска Арабия. Друг въпрос е, че български мюсюлмани получават религиозно обучение в чужбина, където могат да бъдат изложени на всякакви идеологии, защото българската държава отказва да акредитира Висшия ислямски институт. Покрай делото у нас се навъдиха много експерти по ислям, умеещи да интерпретират религиозна литература на арабски. Освен мюсюлмански четива, разследващите органи откриха и нещо черно, за което решиха, че прилича на знамето на „Ислямска държава“.

Делото срещу имамите няколко пъти стига до присъди и се връща в съда, който постановява още по-строги присъди.

Последната от тях е от края на 2019 г. Тогава най-демонизираният от имамите – Ахмед Муса – получава общо осем години и половина затвор, а сподвижниците му – по-леки наказания.

След като осъдителни присъди по дела за радикален ислям у нас са възможни, защо му е на ВМРО да иска изричното му криминализиране? Акцентирането върху една-единствена религия като потенциален проводник на радикализъм не е нищо друго, освен религиозна дискриминация. При това то прикрива нелицеприятното обстоятелство, че за самите ВМРО не е нетипично да разпространяват антидемократична идеология. Включително и чрез предложението за разширяване на обхвата на неизбежната отбрана, което според юристи противоречи на български и международни правни документи, като започнем от Конституцията на Република България и Европейската конвенция за правата на човека.

През 2019 г. законопроектът за неизбежната отбрана беше приет на първо четене кампанийно –

в контекста на нашумелия случай с пловдивския анестезиолог Иван Димитров, застрелял с незаконен пистолет Жоро Девизов, който се е опитвал да извърши кражба от гаража му. Стреляйки, Димитров крещял: „Полиция!“ Около половин час преди това е наблюдавал опита за кражба от прозореца си.

Първоначалната версия на лекаря беше, че Девизов е влязъл в дома му, при жената и децата му, но и двете твърдения се оказаха неверни – влизане в дома е нямало, а останалите членове на семейството не са били в къщата. Освен това анестезиологът е повикал приятели, с чиято помощ да покрие следите, и е поискал записите от охранителните камери на близкия магазин да се изтрият.

Въпреки тези детайли общественото мнение беше настроено в защита на лекаря,

убил ром с прякор Плъха, рецидивист и вероятно наркозависим. Това отношение изразява разпространеното у нас и противоречащо на всички правозащитни документи, на които се основава законодателството ни, схващане, че човешките животи не са равноценни. Поради което се смята, че един лекар е в правото си да убие един ром. По същия начин, по който няколко години преди това общественото мнение застана зад иконописеца Йордан Опиц, убил в гръб бягащ човек, за да „защити жилищата на съседите си“.

На първа инстанция Димитров получи оправдателна присъда за убийството на Девизов и единствено беше осъден условно на две години и половина за притежанието на незаконно оръжие. Като аргумент за присъдата послужи разширеното разбиране за неизбежна отбрана, което така и не беше прието окончателно в парламента.

И този път рециклирането на законопроекта за неизбежната отбрана става кампанийно. И този път то може да се свърже с делото на Иван Димитров. Междувременно през май присъдата на първа инстанция беше отменена поради множество процесуални нарушения и делото се върна за преразглеждане. В края на септември бяха разпитани различни свидетели, включително парамедичката от „Спешна помощ“, според чиито показания под краката на убития е имало паднал нож (според данните от първия етап на делото нож е имало в дрехите на Девизов, но той така и не е бил изваден).

По-актуален от случая със знаковото убийство в Пловдив обаче е този с протеста пред централата на ВМРО.

На 16 ноември част от протестиращите срещу правителството и главния прокурор се насочиха към централата на коалиционния партньор ВМРО на ул. „Пиротска“ в столицата. Информацията за действията на протестиращите е противоречива, но има счупено стъкло на вратата на сградата, където се помещава офисът на партията. Протестиращи твърдят, че човек, изглеждащ като заместник-председателя на партията и евродепутат Ангел Джамбазки, е хвърлял от прозореца на централата бомбички или пиратки по протестиращите и ги е заливал с вода от пожарникарски маркуч. От ВМРО отрекоха тази информация и заявиха, че по това време евродепутатът не е бил в сградата.

Не след дълго обаче бе разпространен видеозапис, на който ясно се вижда как Джамбазки (или някой изключително сполучливо маскиран като него) хвърля върху протестиращите горящи неща, които после гърмят, и ги залива с пожарникарски маркуч, а покрай тях – и полицаите, охраняващи събитието.

И понеже от ВМРО вече нямаше как да отричат, възприеха защитно-нападателна стратегия.

Пръв в защита на заместника си се впусна председателят на партията Красимир Каракачанов. Пред камерата на Bulgaria On Air той заяви: „Имат късмет, че аз не съм бил там.“ А на въпроса какво е щяло да стане, ако е бил там, отговори: „Ами нямаше да има само водни струи, повярвайте ми. Не може някой да си мисли, че може да чупи, да троши и да прави каквото си иска. Ние или сме законова държава, или гражданите имат право да се самозащитават. Какво очаквате, да ги посрещнем с баница?“

Ако не знае, че е действащ министър, човек би могъл да си помисли, че Каракачанов е опозиционен политик. Защото от думите му излиза, че държавата, в чието управление той участва, не е правова и затова всеки се спасява, както може.

Два дни след това в ефира на bTV се появи и Ангел Джамбазки – целият в бяло. И в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Белият защитен костюм послужи на евродепутата за повод да изтъкне как работи като доброволец в борбата срещу COVID-19. Та зрителите да си кажат: щом е доброволец, не може да е агресор.

Заместник-председателят на ВМРО отказа да отговори на въпроса на Антон Хекимян дали той е хвърлял бомбички по протестиращите, но заяви: „Ние просто отговорихме абсолютно адекватно на това, което правеха хората пред сградата.“ Също така се оправда, че протестиращите са били първи, че в сградата е имало детски ансамбъл по това време (действал е в името на безопасността на децата, значи) и че зданието, в което се помещава централата на партията, е паметник на културата. На фона на забележката на Хекимян, че работа на полицията е да спре протестиращите, Джамбазки зададе реторичния въпрос:

Ако някой дойде да троши вашата врата вкъщи, вие какво ще направите? Ще му направите баница, ще му направите чайче с мента, глог и валериан ли? […] ВМРО не е певческо дружество, ВМРО не е клуб по шиене на гоблени. Ние защитаваме себе си, своята собственост и своята сграда.

Отново в ефира на bTV се включи и Каракачанов, за да защити за пореден път заместника си и да повтори опорните точки на партията по темата: „Ангел Джамбазки е доброволец във ВМА от 21 дни, но вашата медия пропусна да отбележи това. […] Някои предпочитат да го изкарат лош. Не, той защитава собствеността. Не е хулиган. Ангел е добро момче, което помага на хората и винаги го е правил, но защитава собственост на организацията, на която е заместник-председател.“

Според правозащитния адвокат Михаил Екимджиев хвърлянето на бомбички срещу протестиращи, и то в присъствието на полицаи, не е „неизбежна отбрана“, а „хулиганство, извършено с особен цинизъм и дързост“. „Aз cъм дълбoĸo pecпeĸтиpaн oт фaĸтa, чe г-н Джaмбaзĸи e yчил 10 гoдини пpaвo, зa дa избeгнe ĸaзapмaтa, нo oт oбяcнeниeтo мy в интepвюто пpeд Xeĸимян cи дaдox cмeтĸa, чe нaй-вepoятнo нe e внимaвaл, ĸoгaтo e пpeпoдaвaн инcтитyтът нa нeизбeжнaтa oтбpaнa“, иронично отбеляза той.

В интерпретациите на ръководителите на партията на инцидента с Джамбазки е концентрирано отношението на ВМРО към „неизбежната отбрана“, в което

не се прави разлика между човешки живот, жилище и частна собственост. Нито между отбрана и нападение.

Действията на евродепутата в онази вечер са опасни – и за протестиращите, и за присъстващите полицаи. Хвърлянето на горящи предмети и пиратки може сериозно да нарани, ако не и да убие някого.

В същото време липсата на институционална реакция показва различния аршин, с който властта мери действията на „свои“ и „чужди“. В началото на септември например полицията премахна палатковите лагери на протестиращите с аргумента, че в тях има взривни устройства, доказателства за каквито така и не се появиха. По времето на протестите също бяха арестувани много хора, за които няма данни да са проявили насилие. А някой може да хвърля пиратки от прозореца върху цивилни граждани и органи на реда и да му се размине. Защото се казва Ангел Джамбазки.

Рециклирането на идеята за разширяването на статута на неизбежната отбрана също е опасно, а не само противоправно.

Приемането му може да даде картбланш за саморазправа с всички, които не са „от нашите“. Не само роми, рецидивисти или наркозависими, а например и протестиращи. Или социални работници, опитващи се да си вършат работа. Или ЛГБТИ хора, фактът за чието съществуване се смята от някого за „заплаха“, от която той да се „отбранява“. Или всеки от нас.

Ясно е, че законопроектът за неизбежната отбрана е кризисен пиар и че не покрива елементарни правни норми. Ала риск той да бъде приет на второ четене все пак съществува. Защото поне за едно нещо военният министър Каракачанов е прав: България не е правова държава.

Заглавна снимка: Кадър от участието на Ангел Джамбазки в предаването „Тази сутрин“ на 20 ноември по bTV

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шокът в здравната система

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/shockut-v-zdravnata-sistema/

Здравната ни система не издържа на пандемичния натиск, а последният случай с двама души в Пловдив, които умират, докато чакат да бъдат приети в болница, доказа за пореден път пълното безсилие на властите да овладеят и контролират кризата. Макар да знаеха, че вирусът мутира и продължава да се разпространява, управляващите пропиляха летните месеци, вместо да подготвят гъвкава антикризисна програма с мерки за ограничаване на инфекцията и за eфективна организация на болничното лечение. И още преди да сме навлезли в „окото на бурята“, България се оказа на второ място на Балканите и на трето в Европа по смъртност от COVID-19 през последните 14 дни, по данни на Европейския център за профилактика и контрол на заболяванията.

Каква я мислихме, каква стана. Премиерът Борисов се тупаше в гърдите по време на първата вълна на епидемията през пролетта и се радваше, че сме „минали метър“. А сега трябва да си посипе главата с пепел и да признае собствения си провал. След това – да слезе от джипката или да отпраши накъдето си иска, само да не го виждат очите ни. Защото е негова основната вина за ступора на системата, която той реши, че може да управлява еднолично. Един път затвори държавата при няколко десетки заразени, а когато достигнаха нива от 4–5 хиляди души дневно, реши, че няма да има втори локдаун. Нещо повече – подкани лекарите да „оздравяват“ хората за няколко дни и да ги връщат на работа, защото икономиката не трябва да спира. И разпорежда да се отварят нови COVID болници, все едно става дума за бинго зали.

А министрите само узаконяват приумиците му. И издават заповед след заповед, една от друга по-нелепи.

Така здравният министър първо почти затвори магазините и аптеките за възрастните, а на следващия ден с нова заповед свали тези ограничения за пенсионерите, но ги въведе за работещите. Последва реакция от страна на най-големите търговски вериги срещу мярката „зелени коридори“ и поискаха отмяната ѝ. Въпреки своята разумност, и министърът на образованието подписа заповед учениците от V до ХII клас да бъдат с маски в час, която най-вероятно би могла да падне в съда. Дни по-късно, след ревизия на заповедта, маските станаха препоръчителни, а не задължителни.

Юристи по медицинско право коментират като невъзможно от законова гледна точка и създаването на „чисти“ и „мръсни“ болници, както разпореди Костадин Ангелов. Обособяването във всяка област на болници, в които да се лекуват само пациенти, които не са инфектирани с COVID-19, и други – за заразените, е невъзможно. Не само от юридическа гледна точка, защото лечебните заведения са търговски дружества и не могат да бъдат администрирани от министъра, освен ако не са държавни.

Невъзможно е и практически.

В някои по-малки области има по една болница, но дори и в по-големи – като Старозагорска област например, единствената болница с капацитет да приема и лекува заразени от коронавируса е УМБАЛ „Професор д-р Стоян Киркович“. Ако тя обаче бъде профилирана като „мръсна“, това би означавало пациенти с други заболявания да останат без лечение, каквото останалите – общински и частни, не предлагат. Затова пък в импровизираното COVID отделение на частната болница „Тракия“ в Стара Загора дежурят екипи от всички останали здравни заведения.

„Този месец лечението е поето от медицинския персонал на ушното и очното отделение“,

коментира ситуацията пред „Тоест“ Иван Колев, собственик на частната болница. Според него ситуацията налага всеки лекар да си припомни какво е учил като студент по медицина, и да се квалифицира сам. Наскоро той предложил на Областния кризисен щаб идеята свободната сграда на бившата АГ клиника да стане база за COVID болница. А консорциум от две частни лечебни заведения и държавната университетска болница да изпращат медицински кадри, които да работят под ръководството на инфекционисти. В идеята „има хляб“, друг е въпросът доколко нормативната база и силно регулираната ни здравна система биха позволили този експеримент.

Това са само отделни примери, които илюстрират хаоса в системата. По-важното е, че

нито една от мерките на здравните власти от началото на пандемията досега не беше обоснована логично пред обществото,

затова и не беше възприета еднозначно като полезна и ефективна. Обратното, често се случва тези мерки да пораждат спорове в научните и медицинските среди, а оттам – и недоверието на гражданите към налагането им. Затова да се твърди, че не системата, а обществото се е провалило, си е чиста проба цинизъм. Провалът е управленски и това вече го разбраха дори и децата.

Преди дни на извънредно заседание на правителството премиерът обяви, че България ще получи 12–13 млн. ваксини от ЕС, за които страната ни ще плати около 380 млн. лв., но със средствата за логистика и съхранение разходите ще надхвърлят половин милиард лева. И тук е най-логично всеки човек с акъла си да попита: защо са ни, аджеба, толкова ваксини за 7 милиона души население? При това се знае, че ваксинирането у нас е традиционно ниско, а според изследване на Световната здравна организация 37% от анкетираните българи категорично не желаят да си поставят бъдеща ваксина срещу COVID-19.

Видимо смутен и „с половин уста“, главният санитарен инспектор Ангел Кунчев изрази опасение, че страната ни ще получи толкова голямо количество ваксини, които няма да може да използва. И шефът на Националния оперативен щаб генерал-майор проф. д-р Мутафчийски определи като „смущаващо“ обстоятелството, че ще се сдобием с толкова много ваксини на толкова висока цена, но според него „нямаме друг полезен ход, освен да се включим солидарно с всички останали европейски страни“. А преди два месеца се говореше, че България договаря 2,3 млн. ваксини до края на годината.

Очевидно Борисов гледа на хазната като на бездънния чувал на Дядо Коледа и раздава ли, раздава пари.

Така, освен бонусите от 1000 лв. месечно за медиците на първа линия, които изпокараха съсловието, управляващите увеличават с 300 млн. лв. бюджета на НЗОК за следващата година. Средствата са предвидени за допълнително заплащане на персонала по схемата 600/360/120 за лекари, медицински сестри и санитари.

Добре, ама нали болниците са търговски дружества, как точно ще им изплащат тези пари: за изпълнена пътека или по някакъв друг начин, чуди се д-р Стойчо Кацаров. Пред „Тоест“ той определи раздаването на пари „на калпак“ като израз на абсолютната немощ на властта да се справи с кризата: „Да даваш пари на някого по този начин, без да отчиташ свършеното от него, означава да го накараш съвсем да спре да работи“, коментира председателят на Центъра за защита на правата на пациентите в здравеопазването. И категорично смята, че

за оставка на целия кабинет са достатъчни само потресаващите кадри с умиращите пациенти,

докато чакат да бъдат настанени в болница в Пловдив. Но те не са единствените. Всеки ден някоя телевизия ни показва как препращат от една болница към друга пациенти в тежко състояние с бездушната фраза „Не сте за нас“. Такъв беше случаят и с 61-годишен мъж от София, който почина от инсулт след пет часа търсене на болница, която да го приеме. Само за да умре в нея, а не в линейката.

Роднините на тези починали ще получат възмездие, но не от българския съд. А обезщетенията няма да им върнат близките. За системата те са поредните в статистиката „неиздържалите битката с COVID-19“. Какъв цинизъм! Още по-цинично беше определението на проф. д-р Карен Джамбазов, директор на Университетската болница „Св. Георги“ в Пловдив, за смъртта на двамата пациенти:

„Аз го наричам нещастно съвпадение на факти.“

Да, в контекста на постоянното повтаряне, че сме „във война с вируса“, някой би могъл да оправдае тези и следващи смъртни случаи с това, че на война е като на война – падат жертви. А предложената от ГЕРБ поправка в Закона за здравето – да отпадне задължителното лечение на болни от COVID-19, има единствената цел да направи още по-трудно търсенето на съдебна отговорност за подобни „нещастни съвпадения на факти“. Иначе и сега голяма част от инфектираните се лекуват вкъщи. Но когато се влошат и само лечението в болница им дава шанса да оцелеят, това ще трябва да се преценява на входа на здравното заведение.

Коронакризата показа деморализацията в българското здравеопазване. Десетилетия наред правителство след правителство отказваха да променят този начин на структуриране на системата. Направиха болниците търговски дружества, превърнаха здравето в стока, лекарите – в търговци, а днес лицемерно се чудим защо стигнахме дотук и защо се сблъскваме с чиновнически манталитет в лечебни заведения, където трябва да срещаме милосърдие.

Затова се молете да не срещате вируса. Или ако все пак ви се случи да се заразите, молете се да ви се размине леко и в домашни условия. Ако попаднете в болница, пак се молете – да срещнете някой от онези лекари, които още помнят Хипократовата клетва. И я изпълняват.

Заглавна снимка: Camilo Jimenez / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Локдаун за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/lockdown-za-borisov/

Някой трябва да вземе ключа от джипа на Бойко Борисов и мобилния му телефон, оставяйки му „ефирно време“ единствено за онлайн заседанията на Министерския и Европейския съвети. Локдаун за Борисов. Във войната срещу коронавируса той не е генерал, а тилов плъх. Единствената война, която води, е за опазването на собствената си кожа в политиката.

Поради тази причина Борисов ходи не на „инспекции“ в болници (визитата в „Пирогов“ не я броим), а на безсмислени обиколки из страната – от серията „трудови“ делници на премиера. Гневът на хората от загуба на близки, острият дефицит на елементарни изделия като мобилни кислородни бутилки, на изолационни носилки, апарати за обдишване, дори на асансьори в болниците

липсват в клипчетата на Борисов.

Защото той прави предизборна кампания, а пропагандата, която кънти от групата прислужващи му медии, се опитва да направи от трагедията подвиг. Безкритичното цитиране на всичко, което избълва Бойко Борисов във Facebook или от пън в гората, напомня силно на религиозния тип комуникация. А той продължава с визуализацията на „успехите“ – кран, път, пристанище, товари, газопроводи.

Отговорът е прост – принцип на пропагандата, обясняват изследователи, е, че степента на доверие към визуалната комуникация е в пъти по-висока от тази към вербалната – на принципа „по-добре веднъж да видиш, отколкото сто пъти да чуеш“. В случая с Борисов и виждаме, и чуваме по сто пъти поради хоровата транслация.

Среден пръст

Какво е това? Това е среден пръст към всички нас, които сме на фронта. Лекари, медицински сестри, обикновени граждани, учители, социални работници – всички, които нямаме запазени места в болница „Лозенец“ и Военномедицинската академия. Борисов демонстрира фалшиво благополучие – например как българското производство расте, докато Европа и светът са в криза. А в страната с най-къс живот в ЕС, първа по смъртност в света и в черната тройка на най-много починали от COVID-19 в Общността, премиерът и лидер на ГЕРБ показва магистрали на здравния министър и шефа на „Пирогов“, респективно на гражданите – в разгара на пандемията.

Асфалтопитек, както го нарисува карикатуристът Чавдар Николов.

 

 

Медийните отпечатъци на ГЕРБ се опитват да внушат, че големи проблеми в мерките срещу коронавируса няма – здравната система има затруднения, но те са логистични; големият брой болни идва от високия индекс на заразяване на COVID-19; хората са недисциплинирани и не спазват мерките. С изключение на държавния здравен инспектор Ангел Кунчев, за високата смъртност не говори никой от властта – нито министърът на здравеопазването (който явно е минал ускорен курс за герберизация), нито премиерът.

За бедност и смъртност Борисов никога не говори.

Развалят му нимба на генерал-спасител-благодетел-кумир-строител-мислещ-за-народа. „Опонентите ни обвиняват, че пропуснахме време през лятото. Докато те само говориха, ние работихме.“ Из словоизлияние на Бойко Борисов във Facebook. Обвинителният уклон присъства в словесността му отдавна. „Когато са правили „Белене“ и „Цанков камък“ и са изтичали пари, вие защо сте мълчали? Къде бяхте през тези години?!“, запита през 2010 г. Борисов протестиращите лекари.

Това е все едно да кажеш, че по времето на социализма хлябът и олиото са били по-евтини. Формално е истина, в действителност – лъжливо пропагандно внушение. Работата на управляващите е да работят, като вземат решения в името на публичното благо. Работата на опозицията е да критикува и да предлага алтернативни решения, тъй като не управлява.

Какво следва

В последните години свикнахме с Facebook визуализациите на Борисов, забавлявахме се с тях, присмивахме им се като на ерзацполитика. Но във времената на пандемия тази технология на героизацията е не просто неуместна – нагла и безочлива е. Тя е признак на алиенацията на Борисов от проблемите, с които не може да се справи, не е победа над страха и тревогите от хаоса в здравната система, завладели обществото.

Приоритет за всички управляващи, независимо в коя точка на света, трябва да е здравето на хората. Уж и в България е така, но на практика министър-председателят неглижира тази тема. Връх вземат парите за едно или друго съсловие – полицаи, медици, пенсионери, социално слаби, не и адекватни мерки за предпазване, ефективно лечение. Така е, защото в действителност политикът Борисов не съществува, Борисов е продукт на (платена) медийна любов и пропагандни техники, също като телевизионната реклама – ако не го чуваме и виждаме, просто не съществува.

И ако лидерът на ГЕРБ е започнал вече кампанията за избори,

от тези, които се разграничават от него и стила му на управление, очакваме повече.

Очакваме план за излизане от кризата, прогноза как ще изглежда българската COVID икономика в контекста на глобалната и колко ще струват на данъкоплатците мерките – и неизбежните реформи. Ситуацията е извънредна, следователно кандидатите за власт следва да известят по-рано за намеренията си, за да прецени обществото капацитета им.

Известни са ни исканията в референдума, който екипът на Слави Трифонов инициира – не е известно какви възгледи имат за всичко останало извън избирателната система. Наясно сме какви са принципите на „Демократична България“ и как ще процедира със съдебната система, но да си кажат за образованието, здравеопазването и COVID икономиката. Няма нужда да питаме Мая Манолова, тя е подгласник. Може би „Отровното трио“, тъй като ще заявят участие в политиката.

Извинения от типа на Бойко Борисов за наследството на „обрания бостан“ не се приемат. Този филм вече сме го гледали.

Всъщност гледали сме всички „филми“ в трите мандата на Борисов – макар да се позовава на „учебниците на КГБ“, по които действат срещу него, той много добре е усвоил всичките седем принципа на пропагандата и манипулацията, изведени от американския Институт за анализ на пропагандата. Лесно ще ги разпознаете:

1. Bandwagon (принципът на групата) – всички така правят, защо не и ти.

2. Card stacking (подреждане на карти) – използване само на тези факти и подробности, изгодни на пропагандатора. Ако не сте запознати с темата, няма да откриете лъжата.

3. Glittering generalities (бляскави общи приказки) – лозунгите са чудесен пример и други такива фрази, които се одобряват безкритично от аудиторията и предизвикват положителни емоции заради използвани в тях изразни средства. Добър пример са политическите речи, в които се чертае светло бъдеще.

4. Name-calling – една идея се „опакова“ с етикет, който предизвиква негативна реакция, без хората да са запознати с доказателствата за това.

5. Plain folk – eдин от нас, илюзията, че се числи към „обикновените хора“. Този трик Борисов владее особено добре с говор, жестове, поведение (помните: „филията с мас“, „аз съм прост – вие сте прости, затова се разбираме“ и пр.). Американските президенти го правят по друг начин – ядат бургери в „Макдоналдс“, цепят дърва и пр.

6. Testimonials (препоръки) – цитират се известни хора (политически лидери, знаменитости и др.), които изразяват одобрение или неодобрение за дадена идея или проект. Борисов обича да споменава как България е била хвалена – например за мерките срещу COVID-19 през пролетта, или как Доналд Туск му е пожелал успех на „редовните избори“ (макар Туск да не е пожелавал точно това) и пр.

7. Transfer (прехвърляне) – прехвърлят се създадени вече положителни нагласи, като уважение, авторитет, към това, което пропагандаторът иска да одобрим.

Виждате, Борисов е академик по пропаганда. Докато всички ние сме в (българския) казан, Борисов е в джипката. Време е да сменим местата.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окончателната раздяла с македонската мечта

Post Syndicated from Веселин Стойнев original https://toest.bg/okonchatelnata-razdyala-s-makedonskata-mechta/

Неадекватна ли е реакцията на България да стопира началото на преговорите за членство на Северна Македония в ЕС, ако младата държава не признае, че нацията и езикът ѝ са с български корени? Имайки предвид, че тази твърда позиция се одобрява не само от управляващото мнозинство, но и от президента, опозицията и общественото мнение (84% от българите одобряват ветото според „Алфа Рисърч“). Още повече че крайната стъпка е следствие от Рамковата позиция за Северна Македония и Албания, приета почти единодушно през октомври м.г. от Народното събрание.

Твърденията на София по отношение на Скопие са за кражба и изопачаване на българска история и за опасност от претенции за македонско малцинство у нас. България иска признание, че официалният македонски език произлиза от диалекти на българския. Освен ясните си вътрешно- и външнополитически измерения, фундаментът на този въпрос се корени в разбирането за нация. Критиците на българската позиция казват, че нациите не са нещо естествено, а са измислени, изобретени, и че българската нация не е паднала от небето. На което дори не най-ревнивите патриоти лесно биха отговорили: добре, нека тогава македонците си измислят своя нация, не да крадат измислената от нас, с което въпросът едва ли не попада под юрисдикцията на патентното право.

Въобразена, но пресътворяваща се нация

За да не се стига до такава профанизация на спора, е добре да погледнем по-критично върху доминиращата от няколко десетилетия в социалната теория концепция за нацията като въобразена общност, продукт на модерната епоха. Можем да приемем, че това разбиране е правдиво, но да не се съгласим с догматичната му употреба, особено с полемични цели спрямо политически решения като това за условията, поставени от България пред Северна Македония.

Първо, ако прекалено се съсредоточаваме върху изобретяването, въобразяването или изкуствеността на нацията, може да се окажем в позицията на нищоказване: всичко при човешките общества е изкуствено, естествени са слънцето, камъкът и водата; естествени са семейството и родът, доколкото става дума за биологично възпроизводство, но тази естественост все повече избледнява по-нататък – при племето и етноса, докато окончателно изчезне при нацията, където членове на дадена нация може да бъдат дори представители на друга раса.

Второ, живостта на това изкуствено творение предполага нуждата то постоянно да се утвърждава и трансформира – нацията не е измислена нито в лаборатория, нито веднъж завинаги, а е сътворена под лидерството на национални елити и се претворява постоянно. Тя гради общностното си единство включително върху свои исторически и праисторически митове, които се вкореняват в националната памет поколения наред главно чрез наложеното от нацията държава обучение в училище по национална история и национална литература, чрез почитта към националните армии, отбори, оркестри и пр., чрез ритуалната употреба на националните символи.

Националните митове са онези интерпретации за миналото, чиято достоверност не може да се обори с научни истини – като сръбския мит за Косово поле например или българския мит, че армията ни, губейки войни, не е загубила нито една битка (затова например за Добро поле говорим за „пробив“, а не за разгром).

Науката е твърде релативистична територия за колективното съзнание, което търси твърда почва в разкази за героизъм и страдание –

особено при младите и етноцентрирани нации приемането на повече от една истина е бавен процес на съзряване. Но дори кратката история на неетническа нация като американската се съпреживява чрез няколко ключови наратива – за американската свобода, американската мечта и американското лидерство в света. А това е история за Бащите основатели, за Гражданската война, за милионите преселници, за невероятния икономически бум в последните 150 години, за световната военна свръхсила и т.н.

На обратния полюс е травматичното близко минало на германската нация, което се преодолява вече от няколко поколения чрез националното чувство за вина, но едва ли идеята на Юрген Хабермас за конституционен патриотизъм като проект за постетническа нация може да бъде нещо повече от красива либерална теория.

Трето, нацията е самодостатъчна, обърната навътре към себе си и не се нуждае от външно признание като свой конституент. От Вестфалските мирни договори през 1648 г., поставили държавния суверенитет в центъра на международните отношения, през провъзгласения два века по-късно принцип за правото на народите на самоопределение, та до по-късния принцип на ненамеса във вътрешните работи на една суверенна страна, все се предпоставят завършени нации държави.

Теорията за нациите трудно може да бъде арбитър при междунационални спорове,

освен когато става дума за потисничество – една нация трябва да се освободи от властта на друга, или за етническо прочистване – една нация осигурява национална хомогенност върху територията си чрез изгонване, малтретиране и избиване на население с друго национално самосъзнание.

Приматът на самоописанието на нацията над интернационалната истина е красноречив в ключовите за нея моменти на национално сътворяване. Така например от гледна точка на Османската империя и на международните отношения руските войски в българските земи след победата им във войната от 1877–1878 г. са окупационни, но от българска гледна точка са освободителни. Българските войски във Вардарска Македония през 1941–1944 г. от югославско-македонска и от международноправна гледна точка са окупационни, но от българска и българо-македонска (за тогавашните македонци с българско самосъзнание) те са освободителни.

Без интернационален аршин за нациите

Така въпросът няма собствено международно решение. Прави са, разбира се, критиците на българската позиция – нациите не се признават, нито техните езици и истории. С други думи, една нация се появява на уведомителен режим спрямо останалите нации. България също признава (независимо че това признание няма стойност и никому не е нужно) северномакедонската нация, но държи тя да си признае, че е отцепена от българската след 1944 г.

Ако този спор няма интернационално решение по същество, то тогава има само политическо, междудържавно решение – с надделяване на едната страна или с относително равномерни отстъпки и компромиси от двете. Едва ли ако държавата Северна Македония приеме българските искания, себеусещането на северномакедонците ще се промени и те масово ще си кажат – верно, бе, ние довчера бяхме българи и говорехме български.

Напротив, както сочат и тамошните социологически проучвания, налице е втвърдяване ­

и масовото неприемане на българското вето се явява акт на преутвърждаване на македонската нация. За България обаче ветото също е акт на национално преутвърждаване – стига са ни крали, повече няма да търпим. Разривът между двете нации в крайна сметка би могъл да помогне на България окончателно да се отърси от тази „най-романтична част от българската история“, по думите на президента Петър Стоянов отпреди 23 години. Неизживяното (и оказало се невъзможно) Второ Съединение – на България с Македония, не само тласна македонските българи към автономистка траектория, а оттам и към отделна нация (пълна глупост е, че тя е „измислена“ в една година – 1944-та), но и отклони погледа на Третата българска държава към стратегически по-перспективни територии, като излаза на Бяло море.

След този разрив България ще може да гледа към „блудната си дъщеря“ не романтично роднински, а прагматично добросъседски, както към останалите си съседи. Включително с превод на езика при официални срещи, който в България малцина разбират или разбират недобре, но нали вече 30 години не искаме да признаем, че е друг.

Гръцкият пример

Може тези междудържавни и междунационални отношения да изглеждат твърде балкански и нецивилизовани, но няма друго адекватно, небалканско мерило за нивото им. Гръцкият аршин е далеч по-адекватен за тях и сякаш окуражава българската позиция.

След три десетилетия натиск Гърция успя да постигне своето с Преспанския договор от 2018 г.

Не трябва да се забравя, че това е договорът, с който се решава не само спорът за името на бившата югославска република, прекръстена според него на Република Северна Македония, но и въпросът за античната ѝ история – древногръцката история, култура и наследство се провъзгласяват за различни от „собствената история“ на Северна Македония. С което се слага край на антиквизацията по земите край Вардар, провеждана от режима на Никола Груевски, а величествената антична архитектура, построена по негово време в центъра на Скопие, практически е призната за самоцелен дисниленд.

Иначе гърците нямат особени тегоби със северномакедонците – нито реално са заплашени от иредентистки попълзновения (Егейска Македония е била с преобладаващо българско самосъзнание, когато става гръцка, а и после се извършва прогонване и размяна на население, асимилация и заселване на малоазийски гърци в тези земи), още по-малко пък са заплашени от кражба на история по отношение на времето, когато се формират нациите – гърците пазят за себе си единствено древногръцкия национално подкрепящ ги мит.

„Македония цялата“ – загубена за последно

При тази съпоставка България също изглежда последователна вече три десетилетия. Първа признава независимостта на Македония, водена от старата мечта или вече дори само рефлекс за Второ Съединение – с надеждата, че независима Македония, излязла от опеката на Сърбия в Югославия, ще е по-близо до България. София подписва договор за приятелство с Македония година преди Преспанския, който наистина не е, но и едва ли може да бъде толкова дефинитивен и успешен като него, когато става дума за подялба на националнообразуващи елементи.

Независимо кои са управляващите в Скопие, те винаги са залагали на това, че България никога няма да препъне Северна Македония, защото това би проболо право в сърцето македонската мечта на българите. И съответно никога не бързаха да правят отстъпки на българите, даже прословутата жп линия не прокараха до границата си.

Действително с този си акт България инкасира политически и геополитически загуби:

подрива управлението на Зоран Заев и засилва опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, която е открито антибългарска; българското съгласие Албания да започне преговори за членство на практика също е вето, защото Северна Македония и Албания вървят в пакет; България изиграва ролята на подаръчна маша за Франция и Холандия, които вероятно сами щяха да възпрат началото на преговорите за еврочленство на двете страни; България също така се конфронтира с Германия, чиито Берлински процес и европредседателство препъва с ветото си; България от раз губи авторитета си на активен застъпник на европейската перспектива на Западните Балкани, граден усърдно две години; създават се предпоставки за активизиране на Русия в региона, тъй като тя е заинтересована да възпрепятства интегрирането му в ЕС.

Но така поне българският национализъм завършва своя пълен цикъл да иска цяла Македония – една исторически неуспешна конкуренция с национализмите на съседите. И при финалното отчаяно протягане на ръка към „цялата Македония“ – признаването на произход на македонската нация от българската е точно такъв отглас – той отново губи всичко.

Така двете нации са с окончателно разтрогнато роднинство и им остава единствено да живеят в добросъседска вражда –

със сходни ракия, скара и песни, но безвъзвратно скарани за миналото. За българите македонците ще са точно като сърбите – хем сме си най-близки, хем все се гледаме изпод вежди, че все сме си били противници. Но поне политическите и икономическите връзки току-виж се развили повече, оставени да бъдат доминирани от взаимна изгода, а не от любов и изневяра. С окончателната загуба на Македония България най-сетне сваля вековен камък от шията си. А Македония, оставена сама на себе си, е също национално консолидирана, но вътрешно- и външнополитически изправена пред сериозни предизвикателства.

Заглавна снимка: Премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на Срещата на върха на ЕС за Западните Балкани през 2018 г. Източник: Правителството на Република Северна Македония

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

И т.н. Презареждане

Post Syndicated from original https://bivol.bg/prezarezhdane-etc.html

неделя 15 ноември 2020


Когато Мерилин Менсън все още бил изгряваща звезда, попитали Алис Купър какво мисли за него. Той отговорил, че Менсън е просто едно грозно момче, което се облича в кожи и се гримира. Не претендирам за точност, но така твърдят очевидци. Старият рокаджия очевидно прави намек за това, че по-младият му колега го имитира. Това обаче са си музикантски работи. Взаимните влияния в изкуството обикновено са толкова смесени и объркани, че и най-големите специалисти трудно се ориентират в тях и нерядко стават за смях, опитвайки се да си изсмучат от пръстите някоя аналогия. Но, да оставим мрачните дълбини на рока на мира.

Бойко Борисов също не става за смях рядко. Особено напоследък. Дори и страстните любители на гафовете вече са уморени да следят безкрайния низ изцепки на премиера ни. Ако обаче той определи Слави Трифонов като „маниакално самовлюбен, страховито намръщен човек, който демонстративно раздава сатрапски заповеди и погазва достойнството на всеки нисшестоящ в йерархията“, никой не би си и помислил да му се присмее, задето търси под вола теле. Приликата в двата персонажа на Прехода е повече от очевидна.

Излюпването на месии в политическия ни живот след 89-а не е новост. Какви ли ги нямаше. Едни едва успяха да си свалят петолъчките от костюмите, преди да полетят в политическите висини. Други с аристократична щедрост ни обещаха, че за 800 дни ще станат нещата; ако им верваме. Трети не успяха да се издигнат толкова високо, но пък имаха далеч по-завиден арсенал от палячовщини и се покриха някъде или станаха жертва на имитацията на естествен подбор, царяща в средите на „държавността“. С две думи, месии колкото искаш, но поне имаше някакво разнообразие. Такова, че сходствата между сегашния ни премиер и лидера на политическа партия Има такъв народ (ИТН) изглеждат смущаващи, дори и на фона на родната действителност.

Та, нима и двамата нямат в автобиографиите си доста солидни връзки с така наречения „подземен свят“? На най-високо ниво, при това. Как можем да забравим подсмърчането на Слави след убийството на Васил Илиев или ИПОН-ския период на Бойко Борисов? А, както е широкоизвестно, подобни среди не се напускат никога, стига да влезеш веднъж в тях.

Да оставим настрани пожарникарството и виолата, защото май само те нямат нищо общо между двамата. Мощните джипове, пренапомпаното его, наперените стойки, назидателният тон, обграждането с посредствени, взаимозаменяеми послушковци, на които да изкарват (по възможност пред колкото се може повече камери) „справедливата“ ярост за собствените си грешки, непрекъснато демонстрираното чувство за непогрешимост и недосегаемост, неистовата нужда от внимание… Как да не се замисли човек, че партията на Слави може да бъде кръстена „И така нататък“?

Май има два варианта. Първият е твърде малко вероятен. Сценаристите на Прехода са останали изненадани от разочарованието на хората и оттеглянето на доверие от Борисов и са били принудени бързешком да измислят кой да заеме мястото му. Вторият обаче си пасва точно. Като на свинче – звънче. Слави отдавна проявява апетити към политиката. Много преди да „сондира“ общественото мнение през 2016 година, когато внесе референдума.

Оттогава нещата за него се нареждат като по ноти. Затова и може да си позволи няколко месеца да гледа безучастно как хиляди българи протестират и се опитват да свалят разяденото от корупция, наглост и нефелност правителство и християн-социалистическия патриот, който по съвместителство е и главен прокурор. Търпението на българите към Бойко се изчерпва от ден на ден и това работи в полза на намиращия се в позицията на дофин Слави. Защото е твърде вероятно след следващите избори Народното събрание да е шарено като хипарска риза и Борисов да има нужда от подкрепа. Подкрепа, която да осигури плавен преход от него към поредния месия. И Така Нататък. Докогато номерът минава…

***

Поръчайте юбилейната книга на Торлака по случай 10 години Биволъ.

101 текста на Торлака за Биволъ

Поръчайте книгата “101 текста на Торлака за Биволъ”. Специално издание по случай десетата годишнина на сайта Биволъ. Промоционална цена от 12 лв. (6 евро) за 1 екземпляр. Можете да поръчате също 2, 3, 5 или 10 екземпляра за приятели и познати. Доставка до адрес в България или в чужбина след 15 ноември. Цената на доставката в България се заплаща на куриерската компания при получаване на пратката на личен адрес или в нейния офис. За доставка в чужбина ще се свържем с Вас, за да уточним подробностите.












6



Възможности за плащане

Информация за Вас



Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


6€



Бащицата се завръща

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bashtitsata-se-zavrushta/

Пандемичната криза в България се задълбочава, не стигат легла и медицински персонал, а разпореждането на здравния министър да се разкриват COVID отделения във всички болници, в това число и в тясно специализираните, е в нарушение на законодателството ни; спорно е и дали НЗОК може да финансира лечението в тях, твърди адв. Мария Шаркова в интервю за „Тоест“ тази седмица.

Изчезването на определени лекарства от аптечната мрежа и невъзможността пациенти на домашно лечение да се снабдят с медикаменти без рецепти повиши градуса на напрежението. А непоследователната политика на управляващите и по-специално на здравните власти е на път да истеризира обществото. То чува от премиера и неговите подгласници, че няма нужда от нов локдаун, но не защото това е мярка, която е непропорционална на опасността от пандемията, а защото хората щели да излязат на улиците и да протестират. Става ясно, че

политическите съображения са по-важни от всичко останало, защото… се задават избори. А управляващите са готови да дадат мило и драго, за да ги спечелят отново.

Председателят на Българския лекарски съюз д-р Иван Маджаров публично защити политиката на управляващите, като заяви, че „системата се справя, но обществото се е провалило“, за да оправдае връщането на пациенти от болници, което в някои случаи завършва трагично за тях.

Докато хората се чудят на кого да оставят децата си, карантинирани заради това, че са контактни, или заради преминаването им на онлайн обучение, премиерът ни излъчва самоувереност и самочувствие пред телевизионните камери. Той не дава пресконференции и не иска да отговаря на въпроси на опозицията, но пък не спира да инспектира държавата, иначе току-виж спряла.

В четвъртък той мина по коридорите на „Пирогов“, за да нагледа как върви реорганизацията на дейността в болницата, а после разходи с джипа си министър Ангелов и професор Балтов по новия участък на магистрала „Европа“ до границата ни със Сърбия. И докато се радваше на пътя, възклицавайки „Красота!“ или „Ей там горе стояха багерите като птички!“, Борисов спираше джипа да поздрави работниците и им обясняваше защо трябва да ги лекуват бързо и да ги връщат на работа. В този момент поведението на премиера напомняше това на плантатор, който наглежда земите си и е загрижен за здравето на наемниците си.

Коронакризата погълна почти цялото внимание на медиите и обществото, а важни теми останаха покрити с мъгла или с мълчание.

Разбрахме например, че магистралите в България се изграждат и ремонтират, по думите на Бойко Борисов, благодарение на майсторите и лекарите. Чухме, че ремонтирането на участъци от магистрала „Марица“ излиза по 3,5 млн.лв./км, а 12-те километра от автомагистрала „Тракия“ – по 1,9 млн.лв./км, без да е изградена дренажна система, което ще доведе до ново и бързо компрометиране на участъка. Тези факти някои медии само регистрират, а други, които си позволяват да поискат информация от Агенция „Пътна инфраструктура“ за колосалните разходи на средства от бюджета или европейските фондове, не получават отговор.

Няма кой да обясни и защо ремонтите се възлагат без търгове на фирми, близки до властта и олигарсите. Обществото може само да се пита дали друга европейска държава би допуснала отново до участие в търг или би възложила изпълнението на инфраструктурен проект за стотици милиони левове на компания, която се е компрометирала в тази дейност. Оказа се, че практиката да се възлагат поръчки без търгове бе наложена от управляващите в последната година и в общините, но с това сега няма кой да се занимава.

Законодателната дейност на парламента също минава без особен медиен интерес, освен ако някой законопроект не предизвика скандал –

като този за републиканския бюджет за 2021 г. Еднозначно и опозицията, и експертите го определиха като предизборен и популистки. В същото време предложената държавна субсидия за партиите по 8 лв. на глас в този бюджет не срещна никаква съпротива, а опозицията дори не гъкна в знак на несъгласие.

Друг пример е Законът за подземните богатства. Президентът Румен Радев върна някои текстове, предложени от Министерския съвет, но депутатите отхвърлиха ветото му, а парламентът гласува 60-годишен срок на концесиите. Без да се съобрази с мнението на еколозите, че при досегашната концесионна политика на управляващите не е изключено България да се превърне в една от най-замърсените територии на Европа от хвостохранилища. Темата в момента обаче, изглежда, не вълнува особено нито медиите, нито гражданите.

В контекста на пандемията и затруднения достъп на гражданите до лекарства нямаше как да бъде подмината темата за електронните направления и електронните рецепти. Министър Ангелов обяви, че те ще станат факт до края на годината, като забрави предишно свое обещание това да се случи „до дни“. Действително през седмицата от „Информационно обслужване“ демонстрираха пред bTV как работи софтуерната платформа за издаване на електронни направления. Директорът на държавната компания Ивайло Филипов подчерта, че са готови с „абсолютно реална работеща система“ и изчакват формалното ѝ влизане в Националния рамков договор. В същото време обаче се оказа, че

за електронните рецепти от шест месеца има работеща система, която покрива 90% от рецептите по НЗОК.

Така поне твърди във Facebook Роди Бенов, собственик на една от софтуерните фирми, разработили продукта. Той е разгневен, че държавата се отказва да ползва готовата система, а вместо това „налива пари с цел усвояване“ в „Информационно обслужване“.

Недоумение и въпроси сред експертите предизвика и приетото на първо четене допълнение на ВМРО за абсолютната давност на паричните задължения в Закона за задълженията и договорите и предложения пак от същата партия проектозакон за личния фалит.

Нямаше как да убегне от вниманието на медиите и неправителствените организации и документ като Плана за възстановяване и устойчивост на Република България, представен в края на октомври от вицепремиера Томислав Дончев. От Екологичното сдружение „За Земята“ коментираха, че той би трябвало да кореспондира и да доразвива и други документи, като Интегрирания план в областта на енергетиката и климата или проекта за Енергийна стратегия, които според неправителствената организация са показали липса на капацитет на администрацията или обслужване на лобистки интереси и корупционни практики.

„Хоризонтът на това управление е до изборите, а така е невъзможно да се създават качествени стратегически документи“,

пише още в отвореното писмо на „За Земята“, изпратено и до представителствата на Европейския парламент и на Европейската комисия в България.

Кризата с COVID-19 до голяма степен измести от дневния ред на медиите и други важни теми – например как се харчат парите от републиканския и общинските бюджети, също и от европейските програми, към кои фирми се насочват паричните потоци и кои ще получат най-силна финансова подкрепа от антикризисните ресурси. Затова пък втората вълна на коронавируса върна на Борисов самочувствието му на спасител на нацията – роля, която очевидно много му допада. И се превъплъщава в нея всекидневно в разни ситуации.

Знаменита е сценката, разиграна от Борисов пред болница в Пловдив, в която с COVID диагноза е настанен кметът на града. Премиерът подвиква на лекар зад кадър:

Давай, направо го изписвай, да си отива у вкъщи! Пускайте ги, два-три дена у болницата. Ей го, здрав като камък! Вместо да работи, вие го държите тука. Аха, спазвате протокола… Ще имаме ли COVID болница днеска в Пловдив?

В това време Здравко Димитров стои на стълбите пред лечебното заведение с маска, кърши ръце, нервно повдига рамене и кима: „Днес, днес ще има COVID болница, да!“, като междувременно докладва като на война как е организирал отбраната от врага в подчинения му град. Борисов го прекъсва:

Да, да, нали си вече по-здрав? Значи можеш да работиш. Работи от стаята, все едно си в кабинета! Няма да го глезите, ей, докторе! Нищо им нема, работа! Тежко е. Действайте! Не ги психясвайте повече! До довечера да има болница!… Има всичко. Обяснявайте, че недостиг на лекарства няма, а има презапасяване. Пари сме ви дали, колкото искате, действайте!

Някои сигурно се забавляват с подобни комедийни ситуации и с монолозите на премиера във и извън джипката, превърната в щаб. Други продължават да наблюдават спектакъла в мълчание, безразличие, погнуса.

И така всички се превръщаме в съучастници.

Заглавна снимка: Бойко Борисов на срещата на върха на Европейската народна партия, 15 октомври 2020 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Стремежът ни трябва да е липсата на граници на Балканите.“ Разговор с Филип Филипов

Post Syndicated from original https://toest.bg/filip-filipov-interview/

България остава единствената държава членка на ЕС, която планира да блокира началото на преговорния процес със Северна Македония. Причината според външната министърка Екатерина Захариева е, че „Северна Македония не трябва да продължава с езика на омразата, тя трябва стриктно да спазва поетите ангажименти в Договора за приятелство с България и да не забравя добросъседството, което е важен критерий, ако иска да се присъедини към ЕС“.

Какви биха били последствията от тази стъпка и какво остава неразбрано от обществото относно българо-македонските отношения – по тези теми Александър Малинов разговаря с Филип Филипов. Той е историк, изследовател на историята на Македония и македонските българи, автор на книгата „Великите сили, България и Балканската война в секретните документи на британската дипломация, 1910–1913 г.“. В момента работи и по две нови книги, свързани с историята на македонските българи и София. Част е от проекта „София помни“.


Съгласен ли сте с настоящата позиция на българското правителство, а именно блокиране на началото на преговорите на Северна Македония за членство в Европейския съюз?

Изобщо не съм съгласен. Смятам, че това би била една огромнa грешкa на българската дипломация и на българската държава. Разбирам, че нашите политици се вкараха в задънена улица, която сами създадоха. След подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г., вместо да се форсират инициативи за транспортни и културни връзки, те пожелаха да се върнат по пътеката на противопоставянето – чрез декларации от Народното събрание, чрез неуместни публикации от БАН (изкарани като че ли нарочно на противоречиви исторически дати) и т.н. От друга страна, в българското медийно пространство темата „Македония“ не присъства извън тези исторически спорове. Изглежда, че от години се конструира един сценарий, чрез който да се убие всяка емпатия, която хората от двете страни на границата имат заради миналото си и родовите си връзки. Това бива заменено с омраза и скандали.

Според българската държава в лицето на министър Захариева и министър Каракачанов тази омраза и тези нападки идват единствено от македонска страна и са насочени към България и българите като цяло. Доколко това е истина, има ли я на практика тази яростна антибългарска пропаганда, за която говорят политиците в София?

Мога да говоря на база моята лична комуникация и лични впечатления. Ходил съм много пъти в Северна Македония и не съм срещал тази омраза, за която българските политици споменават. Агресия има в интернет пространството, но всички добре знаем, че в мрежата е пълно с платени „тролове“, чиято цел е именно разпалване на конфликти за политически цели. Такъв говор на омразата в интернет обаче има както от македонска, така и от българска страна. Антибългарски настроения могат да се срещнат сред остатъците от стария югославски елит. Именно тези хора се стремят да разпространяват негативния имидж на България сред народа в Северна Македония. Те се възползват от всеки грешен ход на нашата външна политика, за да кажат: „Нали уж са ви братя? Тогава защо не ви пускат в Европейския съюз? Защо Българската православна църква отказа да стане майка на Македонската православна църква?“

Излиза, че българската позиция с нагнетяване на обстановката помага на онези кръгове в Скопие, които имат интерес от антибългарски позиции?

Да, нашите политици в момента помагат за разширяване на настроенията срещу България. А хората преди нас са се борили да я няма тази граница, да могат свободно да общуват. В периода между двете световни войни всички организации на македонските българи се борят против дълбоките ровове и телените мрежи, поставени от сръбските власти между Царство България и Кралство Югославия. Френският политик и дипломат Анри Пози е ужасѐн от тях в книгата си „Войната се завръща“, те стават символ на разделението и борбата за свобода.

Най-голямата цел на България по отношение на Северна Македония в частност, но и като цяло за Балканите трябва да е тази – да има повече комуникация, защото хората не си общуват нормално. Това важи с особена сила за днешните българи и македонци. У нас повече се следи къде е на посещение папата, отколкото дневният ред в Северна Македония. Ние не разбираме през какво минават те в момента, какви са им проблемите, какви са им болките. Много от онези хора там, които по принцип симпатизират на България, се чувстват изоставени – и са прави, защото обикновено българските политици ги използват за краткотрайни политически нужди и ги забравят впоследствие.

За сравнение, другите държави от региона – Сърбия, Гърция, Турция, Албания – винаги помагат на своите хора в Северна Македония. При нас това не съществува, има един огромен мързел от страна на българските чиновници. Голяма част от тях изобщо не са запознати с темата. Като резултат от това бездействие след време може да се окаже, че гражданите на Северна Македония се чувстват по-близки (дори) до Гърция, отколкото до България. Образно казано, нашият план е да си бием главата в стената, докато не си я счупим.

Каква е причината да липсва градивна българска стратегия за отношенията ни със Северна Македония?

За съжаление, с началото на комунистическия режим тази тема остава на заден план. Илинденското въстание се е споменавало с няколко думи в учебниците, дълго време е избягвано нарочно да се говори за Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Райко Жинзифов и Григор Пърличев. Колко знае за Северна Македония в момента обикновеният българин? От наша страна липсва най-вече вниманието. Дори на хора, които изглеждат агресивни към нас, ние трябва да обръщаме някакво внимание – да отидем на място, при тях, да се здрависаме и да се опитаме да разберем болката им. Ние не присъстваме там. Ако нашето желание е да живеем добре и да имаме добри отношения с тези хора, трябва да излезем от сегашното положение, в което ги виждаме като тера инкогнита. Допреди 1944 г. идеята за Македония е била движещата сила на българската държава, докато сега слушаме изказвания по темата от хора, които най-много да са чули някоя македонска песен.

Това се дължи до голяма степен на замразяването на отношенията между България и Югославия за над четири десетилетия. Кое е най-важното, което българите са забравили или не са научили за миналото на Македония?

Историята на мой близък роднина, братовчед на дядо ми, е показателна. Той е бил съден по време на Скопския студентски процес през 1927 г. като деец на Македонската младежка тайна революционна организация, впоследствие е председател на един от общогражданските комитети във Вардарска Македония, които посрещат българската войска през 1941 г. След войната, в Югославия на Тито, той е съден, репресиран и е лежал дълго по затворите. Така и не споделя тази история със сина си. Наследниците на това семейство са живели 50–60 години, без изобщо да се говори открито за миналото. Това е само един пример, но той е показателен, че една част от обществото в Северна Македония в момента за първи път се сблъсква с истинската си история.

Към чувствата на тези хора и към тяхното отношение към миналото трябва да се подхожда изключително внимателно. Сегашният агресивен подход на българските политици е точно обратното на това, което трябва да правим. Спорът за Гоце Делчев е изпразнен от смисъл – той е общ герой. Имам братовчед в Скопие, който се чувства етнически македонец. Не можем да твърдим, че той има по-малко право да чества Гоце Делчев като свой национален герой, отколкото, да речем, живеещите в Североизточна България. Трябва да търсим общите части от миналото, които да ни обединяват. Нека Държавните архиви на двете държави да публикуват цялата негова документация, какъвто беше планът в края на миналата година. Бившият премиер на Северна Македония Любчо Георгиевски наскоро каза, че има малък напредък в последните години, но за да тръгнат да се обръщат нещата, трябва още много работа и търпение. Най-вече от българска страна с проблема трябва да се занимават изключително начетени и подготвени хора, които гледат към Македония с любов, а не с омраза.

Смятате ли, че една дългосрочна и прагматична политика на България по отношение на Северна Македония трябва да започне с признаване на македонската идентичност и македонския език?

Да, ако желаем да имаме близки отношения с хората там, трябва и ние да протегнем приятелска ръка. Ясно е, че сегашният елит на обществото там е израснал в Югославия с антибългарски чувства. Но единственият начин днешна България да се противопостави на това е, като покажем, че наистина се смятаме за техни близки. Ние не можем насила да ги накараме да ни обичат, това е абсолютно грешна политика.

В София трябва също да си признаем някои грешки през последния век – например това, че държавната власт в България не подкрепи Илинденско-Преображенското въстание по начина, по който Гърция подкрепи Критското въстание. Преди Балканската война се оказваме надхитрени и от една сръбска политика, която цели да се споразумее с управлението в София за дележ на Македония – и в крайна сметка успява. Българското правителство води преговори тогава с хора като Стоян Новакович, Света Симич и Ламброс Коромилас, ръководители на антибългарската акция в Македония. Какво ли са очаквали българските управници да се случи? Това предизвиква и ефекта на доминото, който ни преследва и до днес. За мен голяма грешка е и влизането на българската армия в част от Вардарска и Егейска Македония през 1941 г. Някои детайли от битието на българската администрация там са все още тема табу в нашето общество.

Неудобните исторически истини трябва да се признаят и от Скопие, и от София. Трябва и двете държави да направим една-две стъпки назад, което в дългосрочен план ще ни позволи да вървим напред.

След края на Втората световна война Франция и Германия успяха да преодолеят много по-тежки исторически травми и да създадат съюз, който стана основата на обединена Европа. Какво могат да научат България и Северна Македония от техния опит?

При нас липсва визионерската политика. Тогавашните френски и германски политици успяват да видят голямата картина – нещо, което у нас, за съжаление, не се случва. Българските политици не могат да видят цялата гора, защото са се вторачили в първото криво дърво. Те не виждат, че инатът по всеки спорен въпрос на практика саботира голямата цел. Ако имахме способни хора в българската политика, те трябваше отдавна да са разбрали, че нашият стремеж трябва да е липсата на граници на Балканите. По примера на Франция и Германия балканските държави трябва да започнем отношенията си отначало – да не се гледат следващите пет, десет или двайсет години, а следващите сто. Вместо това ние гледаме сто години назад и сме вторачени в миналото. Народите на Балканите имат много повече общи черти, отколкото народите в Западна Европа. Защо обаче онези народи успяват да надграждат, а ние непрекъснато се взираме в малките неща, които ни разделят?

Оптимист ли сте, че това може да бъде преодоляно? Има ли по-светло бъдеще за българо-македонските отношения?

Ако има вето от наша страна и ако блокираме пътя на Северна Македония към Европейския съюз, това ще е много тежко за отношенията между нас, нормалните хора, обичните люге, както казват там. Ще трябва да се върнем много назад и да започнем да градим отначало. Но аз съм оптимист – вече почти век и половина има хора, които се борят да няма граници между България и Македония. Оптимист съм, че между хората на Балканите няма да има разделение, чрез което да се наслагва вражда във всяко следващо поколение. Хората тук трябва повече да се обичаме и по-малко да се мразим, за да живеем по-добре.

Заглавна снимка: © М. Пастухова

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За зомби компаниите в българския ВиК сектор – и трябва ли да бъдат спасени

Post Syndicated from Радослав Русев original https://toest.bg/za-zombi-kompaniite-v-bulgarskia-vik-sektor/

В своя брой от 26 септември т.г. списание Economist подробно коментира темата за зомби компаниите – дружества, които са дългосрочно неефективни и в една пазарна икономика би било най-логично да бъдат оставени да умрат. Обратното, тоест продължителното им „поддържане на системи“, създава трайно изкривяване, от което никой няма полза – периодично се наливат публични пари в бездънни ями, като изкуствено се поддържат нископлатени и нископродуктивни работни места.

В същата седмица в българската преса за пореден път излезе новината за потенциалното принудително спиране на електрозахранването на „ВиК Добрич“ и „ВиК Шумен“. Тази заплаха всъщност не е новина поради две причини: първо, тя е резултат от плавно и дългогодишно увеличаване на дълговете на ВиК операторите към регионалното електроразпределително дружество („Енерго-Про“) и второ, тази пиеса се разиграва средно веднъж на 3–4 години с различна степен на публичност, но с идентична развръзка – държавата намира някакъв теоретично законен начин да дотира плащането на тока, поне частично.

Краткосрочният ефект е привидно добър – няколкостотин хиляди души са спасени от принудително спиране на водата. Дългосрочният е по-скоро лош – поддържане на неефективността.

И някъде тук за пореден път изникват резонните въпроси: Не са ли тези дружества българските зомби компании? Има ли смисъл от постоянното им скрито дотиране? Каква е алтернативата, ако все пак искаме организираното водоснабдяване да не спира?

Стандартният отговор: европейски пари, смяна на тръбите и намаляване на загубите

При всяка водна криза в българска община или област (Добрич, Шумен, Сливен, Перник, Омуртаг и т.н.) анализите неизменно залитат в посока „загуби на вода“. Специалисти и странични наблюдатели смело цитират стойности от порядъка на 60–80%, а отговорните за ситуацията – шефове на ВиК дружества или представители на Министерството на регионалното развитие и благоустройство (МРРБ) – обясняват как с европейски средства (тоест ОП „Околна среда“) ще се направят мащабни проекти, тръбите ще бъдат подменени и загубите ще спрат. В най-лошия случай – иначе казано, ако няма европейски пари (защото за едни 12 области в страната европейски пари за ВиК поне за момента няма как да има) – най-течащите тръби ще бъдат подменени с бюджетни средства.

Във всичко това има доста истина. Факт е, че именно емблематично закъсалите ВиК оператори са в перманентен параграф 22: скъпа за производство вода в комбинация с високи загуби → лоши финансови резултати → липса на инвестиционен капацитет → високи загуби. Анализът обаче прекалено често пропуска още един факт: че загубите на вода са само една от причините за финансовия колапс. А ВиК операторите, освен инженерни и експлоатационни дружества, са и нормални бизнес единици, които правят разходи, генерират приходи, търсят финансиране и (теоретично) разпределят дивиденти.

Другият поглед: разходни структури и цената на финансирането

Твърдя, че именно дългосрочното неглижиране на финансово-търговското управление на някои ВиК дружества в страната е основна причина за тяхното незавидно състояние. Ще се опитам да облека тази теза в два конкретни примера, които едновременно онагледяват проблема, но могат да бъдат и една от отправните точки за неговото решение.

Цената на финансирането

На теория ВиК операторите са перфектният кредитополучател. Имат дългосрочно гарантиран бизнес (поне за период от 15 години, колкото е срокът на договорите между ВиК операторите и ВиК асоциациите, като наскоро предложеният Закон за ВиК вероятно ще увеличи този период), силно диференцирана клиентска база и нулева конкуренция. При положение че банките се давят в евтин или дори безплатен ресурс, тези дружества не би трябвало да имат проблем да финансират дейността си с банкови кредити на символична цена, примерно с лихви от порядъка на 1–2%.

Ситуацията обаче е различна, поне за въпросните проблемни дружества. И то не защото посочените по-горе благоприятни фактори не важат за тях, а защото показателят „цена на финансирането“ не е сред факторите за оценка на тяхното управление. По-конкретно, проблемните ВиК оператори обикновено задлъжняват на четири типа кредитори: на местното електроразпределително дружество, на една или две от басейновите дирекции, на доставчици и на търговски банки. В по-редки случаи, тоест когато положението е съвсем зле, в този списък може да попаднат държавата и служителите на дружеството.

Тъй като ЕРП-та, доставчици и басейнови дирекции рутинно начисляват наказателни лихви, балансите на проблемните ВиК оператори често показват високо ниво на задлъжнялост на необичайно високи лихвени нива. Още по-конкретно: вместо да вземат дългосрочни кредити на ниска лихва, ВиК операторите търпят наказателна лихва (ОЛП + 10%) и не правят никакъв опит да заменят едно неприемливо скъпо търговско финансиране с многократно по-евтино дългово финансиране. И държавата, вместо да подкрепи съответните ВиК управители в подобна операция, търпи загубите – до момента, в който положението стане нетърпимо (тоест има опасност от спиране на тока или трайно запориране на сметки), и тогава прилага решения, които са на ръба на допустимостта за държавна помощ.

Разходите за електрическа енергия

„ВиК Добрич“ е известно с високите си сметки за ток, които достигат до 50% от оперативните разходи на компанията. Тази висока сметка, разбира се, е функция на консумацията на електричество и на цената на енергия + мрежови разходи. В интерес на обективността трябва да признаем, че през последните години консумацията на енергия е частично оптимизирана – зонирането и намаляването на загубите в областния град позволява на компанията да ограничи водоподаването от скъпите производствени сондажи (група „Шабла“) и да разчита основно на по-близката и ефективна сондажна група „Приморци“.

В момента обаче съществува и втора значима възможност за оптимизиране на разходите за енергия, а именно собствено производство или независим доставчик „след електромера“. Това е гореща тенденция в индустрията, като множество големи консуматори успяват да намалят цената от 16–18 ст./kWh до почти двойно по-ниски нива. Несъмнено един огромен консуматор на енергия (40–50 GWh годишно) с лесен за прогнозиране товаров график е в особено силна позиция за подобна трансформация. Най-вече в район със силно слънце и вятър като Добрич.

Защо сега може да бъде различно

Посочените по-горе примери за оптимизиране на експлоатационни и финансови разходи са относително очевидни и достатъчно лесни за изпълнение като бизнес и договорни модели. Някаква помощ от държавата е необходима, но по-скоро с улесняване на разговорите, а не с неприемливи гаранции и скрити помощи.

Причините подобни оптимизации да не се реализират са различни и допълващи се. Основните са липса на управленска култура и недостатъчен контрол и/или подкрепа от МРРБ. Инерцията и корупцията помагат. Но сега може да е различно. Не само защото цените на соларните панели продължават да падат и банките се давят в евтини дълги пари.

Важен нов фактор в уравнението е наскоро създаденият „Български ВиК холдинг“. Макар очакванията за него да са основно в сферата на капиталовите инвестиции, тази структура има още една важна роля. На практика създаването на ВиК холдинга е признание за дългосрочната неефективна работа на Дирекция „Търговски дружества и държавни предприятия“ към МРРБ. И ако ВиК холдингът има мандата, визията и подкрепата да осъществи истински надзор на управлението на държавните ВиК дружества, посочените по-горе мерки могат да са част от дневния му ред. И това може да се окаже решаващо за връщането на няколко зомби ВиК дружества в страната на живите.

Заглавна снимка: © Чило Попов

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

ШоГ! УжасД! ХистериА! Баце не ни харесва!

Post Syndicated from original https://bivol.bg/bace-ne-ni-haresva.html

събота 31 октомври 2020


Едно зло никога не идва само. Не ни стига, че короМката вилнее необезпокоявано, че се трупат едни милиардни дългове, че Каскета е щастие ни конфискува домашната скоросмъртница, детските пюрета и незаконния тютюн за махорки, а и Пожарникаря-слънце ни каза в очите направо от карантинната си резиденция, че не ни харесва. Всичко друго се преживява, белезите заздравяват, ама лошата дума остава до живот. Убедете се сами – „С цялото си уважение към младите и хората, които със сигурност не ни харесват – и ние не харесваме тях“.

Кой би могъл да си представи, че премиер на държава от Европейския съюз ще бъде толкова директен с огромната част от хората в клетата страна, която управлява цяла декада? Или, ако трябва да сме коректни към неговото схващане за политика – две петилетки. Такова откровение не е политкоректно и по никакъв начин не кореспондира с доскорошните му въжделения да се къпе във всенародната любов.

Но, така или иначе сме го почнали на искреност, нека да я караме докрай. Другарю Буда, информацията ти, както обикновено, е безнадеждно остаряла. Отношението на все още здравомислещите българи към теб мина през няколко етапа. Първо просто те игнорирахме и се надявахме да се наиграеш по-бързо и да заминаваш да си харчиш откраднатото. После осъзнахме, че силно подценяваме лакомията ти и започнахме да не те харесваме. Но това беше преди години. Сега, меко казано, те ненавиждаме и сме готови на всичко, за да разкараме теб и другите креатури на ДС от политическата сцена. Май сме закъснели почти безнадеждно, но това е друга тема. Да се върнем на чувствата и емоциите.

Даже и в нашата политическа реалност подобно изказване е някак странно. Човек остава с впечатлението, че Баце е тийнейджър, а онази част от народа, към която се обръща, го играе възлюбената му. На нея най-после ѝ е писнало от дърварските му, дебелашки свалки и е излязла на площада, за да крещи под прозореца му, че иска той да се махне от живота ѝ. И Баце, осъзнал с три-четири месеца закъснение, че никакви големи приказки, пъчене, заплахи ала „ти ще видиш какво ще стане, ако ме няма“ не минават, най-после решава да спаси последните прашинки достойнство, които са му останали. И отвръща реципрочно.

Щом ние не го харесваме, значи и той не ни харесва. На това му се казва натриване на носа. Само дето това, с което разполагаме като премиер, май наистина не схваща, че голямата част от българското общество просто няма търпение да забрави за съществуването му час по-скоро и изобщо не се интересува от чувствата и емоциите му. Колкото и верните до гроб структури на ГЕРБ лелки да го убеждават, че не е така, и да са готови да не си мият ръцете до Второто пришествие, щом той ги е докоснал.

Баце хич не проумява, че неговото сърдито тропане с мечешка лапа не ни вълнува, защото той може да не питае положителни чувства към нас, тъй като не се вписваме в рамката на раболепния гласоподавател с възхитен поглед, скандиращ името му, но нашата антипатия е напълно рационална и почива на безброй факти. А фактите хич не са му силата.

Иначе нямаше да издава заповеди, които да отменя след ден-два, да си избира министри по отбивките на бензиностанциите и да ни лъже в очите за неща, които са толкова очевидни, че дори и малко дете не би се заблудило.

Пожарникарят-слънце се предоверява на харизмата си вече от години, но това не е наш проблем. Проблемът си е негов и на ония, които го славословят неуморно, надявайки се да се докопат до някое парченце от баницата. На тях може би им пука дали той ги харесва или не. На здравомислещите хора, искащи просто да живеят в страна, в която има ясни правила и разумът надделява над чувствата на управляващите я, им е през … дали баце ти Бойко ги харесва или не.

101 текста на Торлака за Биволъ

Поръчайте книгата “101 текста на Торлака за Биволъ”. Специално издание по случай десетата годишнина на сайта Биволъ. Промоционална цена от 12 лв. (6 евро) за поръчки до 3 ноември. Доставка до адрес в България или в чужбина след 15 ноември. Цената на доставката в България се заплаща на куриерската компания при получаване на пратката на личен адрес или в нейния офис. За доставка в чужбина ще се свържем с Вас, за да уточним подробностите.












6




Възможности за плащане

Информация за Вас



Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


6€



Кой

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy/

Разгледахте ли добре лицата по-горе? Така, вижте ги пак. Хубавичко. Едно от тях ще е министър-председател, когато минат следващите парламентарни избори. В България лидерът на победилата партия заема по подразбиране този пост, независимо дали е партиен апаратчик, бизнесмен или шоумен.

С поне две уговорки – няма да е Томислав Дончев, той е фигурант и ако капацитетът му стига да е временно изпълняващ, за постоянно – едва ли. А Бойко Борисов вече е извън играта, но той ще заеме мястото си в политическия пантеон, все едно дали ни харесва, или не. В тази зала на славата фигурите се подреждат не само заради заслугите си към нацията, а поради историческите причини да управляват България за определен период.

ДПС също отсъства от колажа и за целите на този материал е все едно дали там ще е ликът на Мустафа Карадайъ, или Филиз Хюсменова, защото ДПС не участва в излъчването на кандидат за министър-председател. Виж, в номинациите – да.

И така, кой ще бъде? Някой като Борисов, чиито способности за връзка с избирателите са феноменални, макар да не беше способен на визия, нито да преговаря с опозиционните партии или с хората от своята собствена, нито да създава екипи и да управлява кризи.

А възможен ли е някой друг, провиждан в любимата на някои партии формула за „кабинет на националното спасение“? Да бъдеш ефективен премиер е мащабно и отговорно предизвикателство. Да бъдеш просто премиер го може всеки средноинтелигентен човек, който не е интроверт, не заеква и умее да лъже, гледайки право в очите. Да си почтен и да не откраднеш нито стотинка като политик – трябва да си Петко Каравелов. Затова за почтеността и интегритета няма да отваряме дума. Биографиите на хората от колажа са публично известни, който има акъл – да мисли.

Въпрос на характер

Важен ли е характерът? Важен е, а българската политика в последните десетилетия е доказала, че най-добре е да си безхарактерен. Така могат да ти натресат например банка, която да се срасне с политическите кръгове, легитимирайки тандема „Цветан Василев – Делян Пеевски“, но Сергей Станишев никога не призна отговорност за възхода на Корпоративна търговска банка. (Нито как убеди парламентарната група на БСП да подкрепи Делян Пеевски за директор на ДАНС.)

Изглежда, че когато си цар по рождение, може да минеш и без особени качества на характера – макар и премиер на република. Може дори да се държиш като отчужден външен наблюдател, когато трябва да предприемеш мерки и да вземеш решения, свързани със сигурността на над два милиона души – неадекватното управление на Симеон Сакскобургготски в последната година на премиерския му мандат, когато се случиха сериозните наводнения, е едно от доказателствата.

Някои се заблуждават и вземат показването на мускули като демонстрация на характер. Всъщност е актьорска игра, би следвало да сме го научили от настоящия министър-председател. Когато Бойко Борисов хока министри от кабинета или партийни съратници, като им казва „да си почистят къщичката“ и „ако не ви светне червената лампа, аз ще ви светна синя“ – това е заради светлините на рампата.

Когато казва през 2018 г., че смята за необходимо включването на санкциите срещу Русия като един от приоритетните въпроси в дневния ред на Българското европредседателство и че това „ще се обсъжда в различни формати, за да се намери най-доброто решение и да се разреши проблемът“ – това е обслужване на руски интереси. А когато впоследствие „забравя“ за „приоритета“ – това е, защото някои други са го скастрили.

Дебелащините по телефона също не са характер, а балкански манталитет. А човекът, който слуша как „сега че ги опраа“, е Томислав Дончев, чието видимо достойнство засега е неговата обтекаемост.

Въпрос на визия

Важна ли е визията? Разбира се, но каква е? Ако приемем, че партийните платформи за управление са визия, то значи такава няма. Освен че (почти) никой не ги чете, никой не отдава и особено значение защо не се изпълняват – защото никой не очаква да се изпълняват.

Първата партийна управленска програма на ГЕРБ, обявена през есента на 2007 г., изобилства с небивалици, които днес вероятно и нейният автор Стоян Мавродиев едва ли помни. Разбира се, всичко е неизпълнено, но си струва някои да се припомнят – съкращаване на министерства, икономиката да се поеме от финансовия министър; плосък данък плюс необлагаем минимум от 1000 лв., който да расте всяка година; премахване на осигуровките за фонд „Безработица“, общо осигуряване и майчинство; намаляване на пенсионната вноска, като тя цялата влиза в частен пенсионен фонд; и др. Разбира се, тази програма бе подготвена не от Борисов, а от кръгове, които тогава бяха близки до него и му диктуваха политики, изгодни за тях.

Борисов просто искаше власт. А каква е личната му визия за България – ето това никога няма да разберем, освен под хипноза. Но кой пък от управлявалите не е искал власт? Да не би лозунгът на социалистите, обявен от лидера им и премиер Станишев през 2008 г. „Свободни граждани, справедлива държава, модерно общество“ да бе въплътен в управлението на тройната коалиция? Това е просто слоган, измислен от пиар екип.

Въпрос на отговорност

Важно ли е поемането на отговорност? Разбира се. Но какво всъщност е това? Да кажеш като премиера, че бившият вече министър на финансите Владислав Горанов е прав да възразява за намалените ставки по ДДС, но Борисов „поема политическата отговорност“, не е нищо друго освен куха фраза. „Ще намалим ставката на ДДС за ресторантьорите до края на 2021 г. – ако се окажат прави и приходите в бюджета са по-големи, аз ще се надсмивам на Горанов, ако не – ще върнем ставката от 20%“, каза Борисов. Сиреч хоризонтът за политическата отговорност е краят на другата година. Но още в края на тази ще стане ясно намалението на приходите, така че би могъл да подаде оставка още тогава – това е поемане на отговорност.

Ако Бойко Борисов наистина поема отговорност, трябва незабавно да изхвърли проекта на бюджета за 2021 г. през прозореца, както направи през 1995-та депутатът Венцеслав Димитров с бюджета на финансовия министър на Виденов – Димитър Костов. Противното би било безотговорно – защото ще обере бостана на зелено. Макар да се оплака от същото след кабинета на тройната коалиция.

Но на настоящия премиер не му пука какво ще е след него. „П*чка им майчина!“, както би казал на своя естествен наратив. Засега е ясно, че този-след-него трябва да умее да сади бостан на гола поляна.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Криза и лидерство

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kriza-i-liderstvo/

Не само у нас, а навсякъде по света хората са раздвоени в отношението си към пандемията от COVID-19 и мерките за овладяването ѝ. А причините са много и основателни. Но конкретно поведението на българските власти и заповедите на здравния министър, които се променят от „от ден до пладне“, и то обикновено в зависимост от волята на премиера, създават единствено недоверие у гражданите. Те се люшкат между полюсните мнения на лекари и „експерти“, с които ни заливат непрестанно всички медии, но не могат да изградят трайно и информирано отношение към темата и съответно адекватно поведение в тази кризисна ситуация.

Както знаем, кризите създават и възможности. Пандемията от COVID-19 и политиките за овладяването и контролирането ѝ се оказаха фокус дори на президентските избори в САЩ. У нас тя развърза ръцете на премиера да започне да раздава от натрупаните „мазнинки“ в бюджета, както обича да се изразява самият той. Но ако мерки като 60/40 се приемат и оценяват донякъде като положителни за подпомагането на икономиката и на сектори от бизнеса, силно засегнати от пандемията, то използването на фиска като коледен чувал с подаръци си е чиста проба

опит за купуване на гласове за предстоящите парламентарни избори.

И с 50-левовите месечни ковид бонуси към пенсиите, и с обещаните за догодина добавки за всяко дете, и най-вече със заложеното увеличение на заплатите в администрацията и в държавния сектор – Борисов си постила пътя към изборната победа с банкноти. Но в обществото няма заблудени относно целите на т.нар. антикризисни мерки, от работодателските организации нарекоха тази щедрост „пир по време на чума“, а синдикатите се възползваха от нея и поискаха още по-високи доходи за работещите, за да запазят оредялата си членска маса.

Според експерти обаче този бюджет няма да реши нито един от тежките социални проблеми в държавата, нито ще помогне на бизнеса, който от началото на следващата година ще бъде натоварен и с повишената минимална работна заплата. Бивши икономически и финансови министри като Николай Василев, Милен Велчев и Петър Чобанов определиха бюджета като популистки и предизборен, който залага „бомби“ пред следващите управления и заплашва да вкара България в дългова криза.

Във видеообръщение преди заседание на Министерския съвет, което премиерът в карантина ръководеше дистанционно от дома си, Борисов отхвърли обвиненията на опозицията, че прави предизборен бюджет. По думите му, той е „следизборен“:

Кой ще изпълнява следващия бюджет? Ще го изпълняваме пак ние, затова си правим разчетите до март, за да можем да ползваме парите, които сме си осигурили ние. Ако народът ни даде да сме първа политическа сила и ГЕРБ да управлява отново, ние ще сме тези, които ще продължм да изпълняваме. Това е следизборен бюджет.

А от кумова срама добави: „Коя партия ще изпълнява бюджета, зависи от българския народ.“ Антикризисен или предизборен е бюджет 2021 – да спорят финансистите, а дали с него ще се реализират определени политики, ще покаже времето. Но още отсега експерти като Ивайло Калфин предупреждават, че обърканите действия на управляващите по отношение на пенсиите и особено идеите им за следващата година са стъпки към дестабилизиране и унищожаване на пенсионната система, която е „като бели пари за черни дни“.

В ситуация като сегашната силното лидерството е особено важно.

Такъв пример дава канцлерката на Германия Ангела Меркел, която застана на трибуната в Бундестага, за да защити пред депутатите строгите мерки, които нейното правителство въвежда от началото на ноември. Тя предупреди, че германците ги очакват четири тежки месеца, и ги призова да се обединят зад нея. „Нека бъда ясна: лъжата и дезинформацията, конспирацията и омразата увреждат не само демократичния дебат, но и борбата срещу коронавируса“, заяви Меркел в парламента.

В САЩ обаче президентът Доналд Тръмп прекрати преждевременно карантината си, напусна на третия ден болницата, в която се лекуваше от COVID-19, и заяви, че се чувства по-добре, отколкото преди 20 години. През цялото време на пандемията Тръмп се опитваше да омаловажи заплахата от COVID-19, а в изследване на института „Корнел“ американският президент е посочен като най-големият разпространител на фалшиви новини за коронавируса. Дали тази политика ще му донесе изборен успех, или не – остават дни да разберем.

Как се държи българският премиер в условията на пандемия, всекидневни протести срещу управлението му и предстоящи парламентарни избори?

Първата вълна на COVID-19 мина в България сравнително леко, зарази малко хора, не създаде натиск върху здравната ни система и нареди страната ни сред най-малко засегнатите и пострадали от пандемията в Европа. Тогава не минаваше ден, без да видим премиера по телевизията, потънали във вцепенение от непознатия враг. Борисов говореше повече от експертите и ни уверяваше, че правителството няма да пожали средства, за да осигури болниците и лекарите на първа линия с всичко необходимо за тяхната сигурност. И не пропускаше да се похвали, че благодарение на правителството и на Националния оперативен щаб сме отново сред отличниците на Европа.

Седем месеца по-късно броят на жертвите на вируса сред медиците расте, персоналът на цели болници подава оставка заради липсата на адекватни условия за работа, а Българският лекарски съюз призовава студенти от медицинските факултети да се включат като доброволци в лечебните заведения.

През дългото и топло лято хората преодоляха първоначалния си шок и го удариха през просото. В същото време широката публична дискусия за COVID-19 и опасността от него създадоха противоречиви нагласи в обществото и сега, въпреки драстично увеличените случаи на заразените, гражданите трудно ще приемат едни по-твърди мерки за ограничаване на вече дифузното разпространение на вируса и особено втори локдаун. Още повече, когато тези мерки са предложени от изгубили легитимност правителство и премиер, чиято оставка – заедно с тази на главния прокурор – гражданите искат вече повече от три месеца.

За разлика от любимата си канцлерка Ангела Меркел, която пое лично цялата отговорност за решенията на правителството, министър-председателят няма доблестта да застане пред депутатите в Народното събрание и да поиска одобрението им за действията на кабинета. Защото знае, че няма да го получи. Вместо това предпочита да ни обяснява стореното от него за нас от джипа или от дома си…

Непрекъснатото напрежение между премиера и президента, споровете чия карантина е била легитимна и чия – не, и дали естонският скандал е нанесъл вреда на репутацията на държавата ни, са поредното доказателство, че Борисов и Радев ги е грижа основно за собствения им имидж. И ако все пак президентът е по-обран в коментарите си, макар и някои от тях да звучаха параноично, то лицемерието и арогантността на Борисов са все по-отблъскващи на фона на общата тревожност в страната и по света.

Премиерът отдавна не е лидерът, който може да обедини българите и да ги изведе от кризата. Истинските лидери трябва могат да поемат отговорност и да изпълняват решенията, които се взели, дори с цената на собствената си власт. Те трябва да могат да кажат и най-тежката истина на хората, без да се съобразяват, че това може да им струва народната любов. Истинските лидери не подвеждат никога тези, които ги следват. И могат да си тръгнат, когато изгубят тяхното доверие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 20 септември 2020 г. „Пътищата, които строим в Родопите, са за хората. За да виждат българските мюсюлмани, че държавата се грижи за тях“, коментира той във видеото

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Ползите за България от членство на Северна Македония в Европейския съюз

Post Syndicated from original https://toest.bg/polzite-za-bulgaria-ot-chlenstvo-na-severna-macedonia-v-eu/

За пореден път през последните 29 години сме свидетели на напрежение и тежки политически спорове между София и Скопие. Външната ни политика не може обаче да е вечен заложник на един спор, който е изпразнен от съдържание и смисъл. Стратегията на България за Западните Балкани в цялост, но най-вече за Република Северна Македония страда основно заради пълната си липса на далновидност по отношение на развитието на региона и бъдещата роля на София в него.

Кризата в българската външнополитическа визия е толкова сериозна, че най-важната посока на националния ни интерес от 1878 г. насам се принизява до провокативни изказвания, разменяни от двете страни на границата. България дори стигна до абсурдната ситуация да заплашва югозападната си съседка с блокиране на преговорите ѝ за присъединяване, ако не бъдат изпълнени дадени условия.

За съжаление, в общественото пространство почти не се чуват алтернативи на тезите, идващи основно от една партия, чиято подкрепа към момента социолозите изчисляват на 2–3%. Напоследък в публичното пространство се чуват още по-крайни мнения, като това на проф. Иван Илчев, който на два пъти, без да има противник срещу себе си в телевизионното студио, се опита да ни убеди, че Скопие може да стане наш „враг“, ако го подкрепим за членство в ЕС.

Противно на казаното от проф. Иван Илчев и Красимир Каракачанов, България би имала първостепенна полза от скорошно членство на Северна Македония в ЕС. Нека разгледаме четирите точки, които представляват най-голям интерес за българското общество.

Инфраструктура

Покойният академик Марин Деведжиев, един от малкото наши учени географи, които са се занимавали активно с проблемите на българската геополитика, споделя в свое интервю през 2010 г., че приоритетите на българската национална стратегия за ХХІ век са „преди всичко изграждането и модернизирането на транспортните ни връзки с другите страни“.

Именно инфраструктурните ни връзки със Северна Македония са ключова част от изграждането на Паневропейския коридор номер 8, който би свързал Черно море с Адриатическо море чрез автомагистрали и железопътна линия. Taзи apтepия ще бъде основна част от нaциoнaлнaтa и eвpoпeйcĸaтa тpaнcпopтнa мpeжa и ще има значение не само на локално ниво за свързане на България, Северна Македония и Албания.

Отвъд регионалната полза на проекта, той би имал много по-широко роля за транзитните връзки между Южна Европа (през Италия) и Украйна, Русия, Кавказ и Средна Азия. Следователно подобряването и модернизирането на транспортните връзки между България и Северна Македония автоматично би поставило страната ни в ключова позиция на един от най-важните международни транспортни коридори, възползвайки се по този начин от важното и стратегическо положение, което заемаме на геополитическата карта на Балканите и Европа.

В статия от 2018 г. инж. Иван Кацаров oт Български форум „Транспортна инфраструктура“ набелязва няколко основни предимства на Коридор номер 8 за икономическото развитие на България:

• Създaвaнe нa пo-дoбpи ycлoвия зa paзвитиe нa тypизмa в ĸpaйбpeжнитe зoни чрез пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнaтa дocтъпнocт и нacoчвaнe нa тpaнзитния и тoвapeн тpaфиĸ пo aвтoмaгиcтpaлaтa, нaмaлявaйки eĸoлoгичнитe pиcĸoвe в ĸpaйбpeжнaтa зoнa.

• Пoдoбpявaнe нa тpaнcпopтнoтo oбcлyжвaнe нa oблacтитe чрез нaмaлявaнe нa вpeмeтo зa пътyвaнe мeждy дъpжaвитe в peгиoнa.

• Пpeнacoчвaнeтo нa тeжĸoтoвapния тpaфиĸ ĸъм aвтoмaгиcтpaлaтa щe пoдoбpи бeзoпacнocттa нa движeниe и щe oптимизиpa paзxoдитe зa пoддpъжĸa нa пътнaтa мpeжa.

• Оcигypявaнeто нa пo-дoбpo тpaнcпopтнo oбcлyжвaнe нa peгиoнaлнaтa и мecтнaта иĸoнoмиĸa – т.e. пo-дoбъp (бъpз и бeзoпaceн) дocтъп дo пaзapитe нa cтoĸи и cypoвини – щe пoвиши ĸoнĸypeнтocпocoбнocттa нa peгиoнaлнитe пpoдyĸти.

• Стимyлиpaне на paзвитиeтo нa нoви иĸoнoмичecĸи дeйнocти в няĸoи oт пo-мaлĸитe гpaдcĸи цeнтpoвe, ĸoeтo щe дoпpинece зa paзвитиe нa пoлицeнтpичния мoдeл нa мpeжaтa oт нaceлeни мecтa.

• Създaвaнe нa инфopмaциoннa cвъpзaнocт чрез виcoĸocĸopocтeн интepнeт, нeдocтъпeн дo мoмeнтa зa няĸoи cтpaни oт peгиoнa.

• Възмoжнocт зa изгpaждaнe нa eнepгийни вpъзĸи.

Очевидно е, че този стратегически и към момента най-важен инфраструктурен проект за България би се изпълнил много по-лесно и би работил много по-ефективно, ако Северна Македония и Албания са членове на ЕС. Това би улеснило финансирането на различните части от проекта, би направило по-резултатно планирането и изпълнението му в рамките на ЕС и не на последно място – многократно би облекчило бъдещия транспортен трафик заради липсата на гранични проверки и свободното пътуване в ЕС.

Забавянето на еврочленството на Северна Македония на практика обрича този ключов за България проект на забавяне за неопределено време, а това би изиграло крайно негативна роля за потенциалното икономическо развитие на страната ни и на региона.

Икономика

За българската икономика е очевидно предимство съседна на нас държава да е интегрирана в общия пазар на ЕС. На първо място, това би улеснило нашите инвестиции в страната. Опитът, който българският бизнес има след 13-годишното ни членство на в ЕС, би бил полезен за прохождащата в правилата на ЕС македонска икономика.

Допълнително, приемането на Северна Македония в ЕС би дало възможност българските работодатели да имат на разположение тамошния пазар на труда, възползвайки се от свободното движение на работници в Европейския съюз. Заради позицията си на най-бедна икономика в Съюза, в момента България трудно се бори за привличане на работници от други страни членки. Заплатите и условията на труд в Северна Македония като цяло са по-лоши от тези у нас, а географската близост и липсата от нужда да се учи чужд език са още предимства, заради които македонски работници биха избрали България като работно място в ЕС.

Важна крачка към намиране на общ език между предприемачи и инвеститори от двете страни беше направена чрез създадения през 2019 г. Българо-македонски бизнес форум. На последната среща на форума през февруари т.г. в Куманово кметове на 29 македонски и 12 български общини обсъждаха европейски фондове и програми, както и взаимодействие между правителствата, местната власт и частния сектор в двете държави.

Сигурност

Северна Македония е член на НАТО от 2020 г. Въпреки това потенциалното влизане на страната в Европейския съюз би означавало многократно разширяване на сътрудничеството между София и Скопие, чрез която двете страни ще могат много по-ефективно да се справят с общи проблеми в сферата на сигурността – като тероризъм, трафик на хора и оръжие, незаконна миграция. Нуждата от засилено двустранно сътрудничество пролича по време на бежанската криза през 2016 г., когато на граничния пункт „Златарево“ се проведе съвместно учение между български и македонски военни части и полиция.

Членство на Северна Македония в ЕС би било и крачка към окончателното скъсване с мита за „балканското буре с барут“ и лошата слава, която Балканите носят още от началото на 90-те години на миналия век заради почти постоянните военни конфликти и нестабилност. Подобно на Босна и Херцеговина и Косово, в страната съществува висок риск от политическа нестабилност. За последно сериозна ескалация на напрежението имаше само преди 5 години – през пролетта на 2015-та терористични нападения бяха извършени в Куманово и Гошинце от съставената от етнически албанци сепаратистка организация „Армия за национално освобождение“.

В югозападната ни съседка рисковете от разлом по етническа и религиозна линия остават сериозни. Изключително негативен би бил сценарий, при който в страната отново избухват такива сблъсъци – или в най-лошия случай се стигне до териториални промени. При подобно развитие международният рейтинг на България автоматично ще бъде занижен и на страната ни отново ще се гледа като на част от високорисков регион.

Близкото сътрудничество между двете ни държави в сферата на сигурността е без алтернатива и в още един аспект – по географски причини основните международни пътища за незаконен трафик през Балканите минават именно през нашите територии. С други думи, ако България иска да подобри собствената си сигурност, тя има жизненоважен интерес от сътрудничество със Северна Македония – а това би се осъществило най-добре чрез използване на механизмите в Европейския съюз.

Морално-сантиментални причини

Членството на Република Северна Македония в ЕС би означавало на практика изпълнение на възрожденския ни национален идеал в реалностите на ХХI век. Няма момент през последните 100 години, когато изкуствена граница да не е разделяла българския и македонския народ. Първо – между царство България и кралство Югославия, след Втората световна война – между социалистическа България и Югославия на Тито, а понастоящем – между България и Северна Македония.

Пълноправно членство на двете държави в Европейския съюз на практика би премахнало днешната граница и би отворило пътя към общо сътрудничество, взаимно разбирателство и икономически напредък в рамките на общото европейско семейство. Днешните български политици имат моралния дълг да изпълнят начертаната от нашите предшественици национална кауза, предавана от поколение на поколение чрез приобщаване на историко-географската област Македония и нашите сънародници, които все още живеят там, макар и с друга националност.

Безспорно е, че културната и езикова близост биха превърнали югозападната ни съседка в най-близък партньор на България както на Балканите, така и в рамките на Европейския съюз. Независима Северна Македония като член на ЕС, с равни права и равни задължения, би престанала да бъде „ябълката на раздора“ в сърцето на Балканите и би се превърнала в обединяващо звено между всички държави на полуострова. Бъдещето на българо-македонските отношения е не в безкрайни спорове за историята, а в приемане на реалностите и решаване на проблемите на основата на общите ни интереси.

Заглавна снимка: Церемония за присъединяване на Северна Македония към НАТО през март 2020 г. © NATO / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонът на елиминациите

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sezonut-na-eliminatsiite/

„НАЙ-ВИСОК РЕЙТИНГ В КАБЕЛНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ В ИСТОРИЯТА. НА ВТОРО МЯСТО В ТЕЛЕВИЗИЯТА ИЗОБЩО. Един ден ще липсвам много силно на тези медийни компании за фалшиви новини“, сподели президентът на САЩ Доналд Тръмп в туит от 30 септември, след хаотичния си първи дебат с опонента Джоузеф Байдън. Според редица коментатори и чуждестранни лидери дебатът беше историческо дъно в историята на САЩ, макар че, ако трябва да сме честни, същите гръмки заглавия видяхме и през 2016 г. (изключение не правят и българските медии – и тогава, и сега). Надвикването, прекъсването и нападките между кандидатите бяха достатъчни, за да наложат промени в провеждането на събитието – следващия път микрофоните на президента и на бившия вицепрезидент ще бъдат заглушавани.

Въпреки това, както се пее в легендарната песен, шоуто трябва да продължи. Политиката не е рационален, а емоционален процес и настоящият лидер на свободния свят го разбира съвършено. Въпреки тежките последствия от епидемията в САЩ, президентът Тръмп може да се похвали със съвсем леки промени в одобрението от твърдия си електорат, през август т.г. рейтингът му е все така стабилен и с все така рекордно разделение по партийни линии между републиканци и демократи. След като президентът се разболя от COVID-19, след като стана ясно, че е използвал всички възможни позволени средства да плаща възможно най-ниски данъци, и също така се разбра, че администрацията се е опитвала да се намеси в работата на Центъра за контрол и превенция на заболяванията – след всичко това, към днешна дата, 42% твърдо одобряват управлението на Тръмп.

Как е възможно?

Хората се питат неведнъж: как е възможно риалити звездата Доналд Тръмп да управлява най-мощната държава в света; как е възможно хората да гласуват за него след разкритията за безсрамна корупция и шуробаджанащина; как е възможно да няма промяна след четири години непрестанни, уморителни скандали и т.н.

Първо, всичко е въпрос на имидж – макар да е получил солиден заем от баща си, през годините Тръмп изгражда образа на умел бизнесмен, създал империя от нищото. За уморените от последствията на икономическата криза американци Доналд Тръмп е чаканият спасител. Фактът, че не е политик, допринася за очарованието му: 75% от американците заявяват, че доверието им във федералното правителство намалява. Въпреки огромните партийни разделения, подкрепата за демократично избраните представители е еднакво ниска и при двете групи.

Проблемът не е само в „усещането“ – процентът граждани, които вярват на правителството, намалява стабилно от 60-те години насам, с краткотрайно възстановяване след атаките на 11 септември 2001 г. Към това се прибавя и ерозията на взаимно доверие сред гражданите, тоест разкъсването на социалната тъкан, което улеснява политическата експлоатация не само по партийна линия, но и по линия на идентичността – бели жени и мъже, цветнокожи, малцинства, ЛГБТИ, имигранти и т.н. Както пише журналистът Джейми Бартлет в своята книга People Vs. Tech, в днешно време всеки има повод да се чувства ощетен, независимо от пол, раса и вяра. Фрагментацията в социалните медии само влошава това усещане.

На второ място идва талантът на президента, що се отнася до комуникацията (и преди да повдигнете критично вежди, признайте, че днес поне веднъж сте проверили какво прави Тръмп). Сред пресните скандални примери е отказът на американския президент да заклейми неофашистката група „Гордите момчета“ (Proud Boys) по време на президентския дебат. Въпросната организация отрича да е расистка структура, но разузнаването на САЩ я квалифицира именно като такава. Според правозащитната организация „Лига против поругаването“ (ADL) групата е нетипично проявление на американския крайнодесен екстремизъм:

… агресивни, националисти, ислямофоби, трансфоби и женомразци, членовете ѝ принадлежат към различни етнически групи, а лидерите пламенно отричат намеците за расизъм […] „Гордите момчета“ са „прозападно“ братство […], което се събира и отдава почит на своята принадлежност към западната култура. На практика „Гордите момчета“ имат характеристиките на банда, а членовете им са участвали в множество прояви на брутално насилие и сплашване […], много от членовете имат криминални досиета за агресивно поведение и организацията активно употребява насилие срещу онези, които определя за врагове. 

Изглежда, че „Гордите момчета“, както и президентът Тръмп, са се адаптирали към преобладаващата култура – важно е не какъв си и какво правиш, а какви етикети използваш и с какви думи си служиш. Попитан от модератора по време на дебата дали ще заклейми „Гордите момчета“ и „ще им каже да отстъпят“, президентът отговаря: „Разбира се. „Горди момчета“, отстъпете…“, след което добавя „… и стойте в готовност“.

Подобна беше и реакцията след събитията в Шарлотсвил през 2017 г., когато при сблъсъци между протестиращи и крайнодесни бе убита 32-годишната Хедър Хейър. Президентът заклейми расизма, „Ку-Клукс-Клан“, неонацистите и белите супремасисти, но добави, че имало „много добри хора и от двете страни“. Като пример той посочва групи, които споменава и по време на дебата през 2020 г. – „алтернативното ляво“, или „Антифа“, за които „Лигата против поругаването“ пише:

… антифашистко протестно движение […], рехава мрежа от групи и личности, които вярват в активното, агресивно противопоставяне на десни движения. Идеологията им се корени в убеждението, че идването на нацистката партия на власт в Германия е можело да бъде предотвратено, ако населението се е борило по-агресивно през 20-те и 30-те години. […] Активистите на „Антифа“ понастоящем концентрират усилията си в тормоз над десни екстремисти онлайн и в реалния живот […] Присъствието им на протести има за цел да смути и разубеди расистите, но използването на насилие от някои членове срещу противниците може да доведе до порочен кръг от атаки, контраатаки и обвинения, които саботират каузата. Поради това повечето уважавани организации за граждански права критикуват тактиките на „Антифа“ като опасни и контрапродуктивни. 

Политическата стратегия на президента Тръмп разчита именно на полярните разделения и подобни двояки изказвания – благодарение на съществуването на отделни партийни медийни екосистеми в САЩ, консервативните медии могат да изберат да отразяват заклеймяването на расистите, а либералните – противоположните изказвания. Така зрителят получава две тотално различни реалности, благодарение на които затвърждава или възхищението, или омразата към политическата фигура. Когато самият президент споделя дезинформация, той не я потвърждава, нито изказва подкрепа. „Това е ретуит. Това е мнение на някой друг, а аз го споделих. Хората сами си решават. Не заемам позиция“, заяви той наскоро относно поредна споделена конспирация.

Настоящата политическа реалност не е нищо повече от заиграване с човешки инстинкти, стари колкото света – че винаги търсим информация, която потвърждава убежденията ни; че сме склонни да вярваме на харизматични лидери и спасители; че гласуваме емоционално, а не вследствие на хладнокръвен анализ, – и тяхната комбинация с помощта на нови инструменти в опасен контекст на все по-отчетливи разделения.

Икономиката, глупако!

„Една от причините доста анализатори все още да не смятат победата на Байдън за сигурна са сравнително добрите икономически показатели на Тръмп“, написа икономистът Евгений Кънев. Според него президентът е увеличил растежа и доходите на средния американец и е предложил най-щедрия пакет от финансови стимули.

Кънев подчертава, че в политиката на президента няма „почти нищо от класическия консерватизъм“, но това не е в разрез с миналото – докато избирателите си мерят идеологиите, приетите политики често са хибридни или в пълен разрез с идеологията. Пример са Американската агенция за опазване на околната среда (EPA) и Администрацията по професионална безопасност и здраве (OSHA), рожби на Никсън, който в реалността е управлявал по-скоро центристки. Президентът Тръмп обича да се хвали с икономиката, но избягва сложните нюанси. За избирателите му това не е от значение, стига да работи в тяхна полза – към момента данните сочат, че е тъкмо така.

Извън икономиката голяма част от обещанията на президента остават неизпълнени. Спасяването на въглищната индустрия например продължава да е практически невъзможно, макар политиките на Тръмп да забавят неизбежното. Друг абсурд: стената, за която Мексико трябваше да плати, също все още не е построена. От дадените обещания 49% са нарушени, а 25% са спазени – за сравнение, числата са обърнати при бившия президент Обама. Трудно може да се каже, че „блатото“ – корумпираните политици, срещу които се обяви президентът – е изчистено; обвиненията и арестите на негови приближени са редовна част от новинарския цикъл. И както всеки политик преди него, президентът назначава свои лоялни хора там, където все още има възможност. Но той отива още по-далеч, подписвайки тази седмица декрет, който разширява правомощията му да уволнява неудобните или несъгласните с него федерални служители.

На война и в политиката всичко е позволено

Това се потвърждава и от номинацията на съдия Ейми Кони Барет за Върховния съд на САЩ – болезнено напомняне за събитията, разиграли се през 2016 г., когато президентът Обама номинира съдия Мерик Гарланд за мястото на покойния Антонин Скалия, но републиканците, контролиращи Сената, отказаха да гласуват номинацията преди изборите. Вероятно този прецедент оказва тежест в мнението на мнозинството американци, включително републиканци, че за номинацията трябва да се изчакат изборите през ноември.

Настоящото поведение на републиканците, което може да се квалифицира като политическа безочливост, вероятно ще затвърди липсата на доверие в институциите. Партийната борба за назначаване на кандидати, за които се смята, че са с либерални или консервативни възгледи, пък уронва авторитета на Върховния съд и правосъдието като цяло, което трябва да е надпартийно. За тези тенденции допринасят и практики като сплашване на гласоподаватели; тактики за обезкуражаване на гласуването (които имат своята дълга история в САЩ); манипулиране на границите на избирателните райони; медийна поляризация и бизнес модел, който често печели от сензацията, и много други.

Дали Тръмп ще спечели втори мандат, или не, всъщност няма значение. Най-важното относно тези избори е резюмирано в слогана на опонента му Джо Байдън: води се борба за душата на Америка. „Културната война“, за която копнееше стратегът на Тръмп Стивън Банън, не е абстракция в бъдещето. И ако президентът на САЩ изкарва това наяве по особено грозен начин, то той изобщо не е първопричина, нито отделно явление. „Антифа“ и „Гордите момчета“ са част от продуктите на ерата Тръмп, навлезли в мейнстрийма през последните три-четири години. Но конфликтът, който те въплъщават – на нативизма и заплахата от нашественика; на крехкия баланс между свободата на вярата, включително липсата на вяра, и религиозния фанатизъм; на убеждението, че правата на едни не могат да важат за сметка на други, – е стар колкото самата Америка, чиято история е поредица от прогресивни крачки напред, посрещани с яростен отпор от традицията, чиято задушаваща догма предизвиква промяната – и така нататък…

Мъж и дете, мъжът държи табела с надпис „Накарайте Америка да мисли отново“
Снимка: Jose M. / Unsplash

Често забравяме, че ролята на САЩ след Втората световна война е изключение от правилото през по-голямата част от историята на страната; че расовите бунтове и конфликти също са историческа норма, въпреки огромния прогрес в сферата; същото важи за враждебното отношение към имигрантите. Заигравката на президента Тръмп с опасни тенденции със сигурност ще има своите последствия, както видяхме по време на пандемията. Твърде възможно е републиканците да платят висока цена за обвързването на партията с личността на президента и в идните години да видим зараждането на нова политическа сила – също не без прецедент в историята. Изкарването на тъмната страна на Америка наяве надали ще я „направи отново велика“, но в дългосрочен план може би ще постигне нещо по-добро – справяне с историята в името на напредъка.

Със или без Тръмп, големите въпроси остават и не е сигурно че кандидат, който „просто не е Тръмп“, ще успее да отговори на въпросите: Как е възможно да се върне доверието на средностатистическия американец в институциите? Какво ще стане с икономическите неравенства? Нуждаят ли се институциите от реформи, за да работят в полза на цялото американско общество? Разбира се, президентът, който въплъщава ерата на риалити телевизията и социалните мрежи, захранва дебата за ролята на медиите, както и за цената, която плаща обществото за бизнес модела на пресата. Може би най-силният аргумент за последното са климатичните промени – казусът, за който проучвания сочат, че е размит именно благодарение на медийното влияние през последните 20 години.

Времето на Тръмп може би е към края си, но шоу звездите идват и си отиват. Голямото шоу продължава, с все по-настървени участници и все по-неясен край.

Заглавна снимка: Charles Deluvio / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Тук беше Бойко Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/tuk-beshe-boyko-borisov/

Третото правителство на Бойко Борисов се залежа повече от очакваното, но прощалното слово няма да му избяга. В политиката признателност и благодарност се чуват на погребение или при смяна на лидера – като онези думи на Петър Младенов на 10 ноември 1989 г.:

Позволете ми от името на ЦК на Политбюро и лично от свое име да изкажа благодарност на другаря Тодор Живков. Като първи партиен ръководител той разгърна значителна по мащаби дейност за осъществяване на социалистическите преобразувания в страната. За всичко това, изпращайки другаря Живков на заслужен отдих, ние най-сърдечно му благодарим и му желаем още дълги години здраве, бодрост и творческа активност. 

В добрите редакции знаят, че некрологът е жанр, който е задължителен, също като хороскопа и прогнозата за времето. В добрите редакции за знаменитости над определена възраст некролозите са „почти“ готови. За пометените от сцената политици обаче най-добре да им се благодари, докато са още на подиума. После Лета ги отнася. Съвсем сигурно е, че ако срещнете Данаил Кирилов на улицата, последното, за което ще се сетите, е, че е бил депутат и министър на правосъдието. „Тоя някъде съм го виждал…“ – и толкоз.

Бойко Борисов заслужава да получи признание за заслугите си към българската държава и общество сега. Нека първи му ги отдадем.

1. Десетилетието на Борисов промени социалната стратификация на българското общество.

Освен забогателите в Прехода и/или от участие в политиката, формира се и нова страта новобогаташи – от усвояване на европейските фондове. Откакто България получава своя дял от евросредствата, все Борисов е начело на държавата – става въпрос за около 23 млрд. евро на европейските данъкоплатци.

Няма страта средна класа, но има стабилен дял „работещи бедни“ – 12% от всички работещи, или 378 000, по данни на Института за пазарна икономика. Увеличи се миграцията към чужбина, като за най-предпочитаната държава – Германия, заминават над 30 000 годишно.

2. Десетилетието на Борисов успя да наложи норми на обществен морал и собствени етични стандарти, различни от универсалните човешки морални принципи.

Съгласно тях институциите на държавата служат главно за да замитат следите от действията на управляващите или да им издават индулгенции, а прокуратурата – да отстрелва ловуващи в съседство с тях вълци.

Съгласно тях всеки заклел се да служи на Борисов, сиреч да изпълнява разпорежданията му, в т.ч. и кой да бъде „опраскан“, е достоен за висок пост в републиката – министър, председател на Антикорупционната комисия, шеф на финансовия регулатор…

Съгласно тези норми селекцията на кадри на ГЕРБ включва фигури като настоящата председателка на парламента Цвета Караянчева, която не намира за срамно да се даряват стари килими и стари календари. Или други, които не виждат проблем да се събира суджук за премиера. Има всякакви – политически хамелеони като Тома Биков и Спас Гърневски, „тежка артилерия“ като Десислава Атанасова, комбинатори като Лъчезар Иванов и бивши вече депутати, „посадили“ канабис в Държавен вестник.

Съгласно тези норми, довели до трайни дегенеративни изменения на българската политика, партньор по карти може да бъде назначен за министър, друг партньор – да получи данъчен чадър и да е невидим за органите на държавата. Приближени се уреждат с договори за 40 млн. лв., приятелски фирми – за още по-големи. Кой взема поръчки за столичния център, кой – за доставки на варовик за държавната ТЕЦ „Марица-изток 2“…

Само кучкарят на Борисов си остана кучкар.

3. Десетилетието на Борисов направи видимо задкулисието, което влезе в държавата през официалния вход.

Дори ни го показа в неговите (почти) пълни обеми – и това не са пропорциите на Делян Пеевски, много по-големи са. Задкулисието има своите министри, магистрати, пъпкувало е в министерствата и агенциите – институционализирано е. Така става възможно човек като Ахмед Доган, напуснал политиката с имуществена декларация, в която няма значителни притежания, да се сдобие с полуостров и енергиен бизнес.

Конструираната безконтролна власт на главния прокурор е важен елемент в тази схема. А Борисов се уплаши и така и не посмя да я наруши.

За разлика от времената на Прехода, задкулисието притежава и цяла група медии, така че всеки „поръчан“ бива удавен в канализацията. Тези убийства са по-лесни от мокрите поръчки на наемни убийци – няма кръв, няма нужда да се убива убиецът, жертвата е и омаскарена същевременно, а освен това се продава като журналистика.

4. Десетилетието на Борисов затвърди митологеми, наложени от тоталитарната държава и нейните служби.

Пример за това са отношенията с Република Северна Македония. От една страна, Борисов твърди, че не иска България да е в ситуация да блокира европейската перспектива на Скопие, от друга, София поставя ултиматум за подкрепата си: без „македонски език“ и претенции за „македонско малцинство“. Германия, която в момента председателства Съвета на ЕС, се надява първата конференция – същинското начало на преговорите – да се проведе през декември.

В България всеки път, когато се спомене „Македония“, изригва по условен рефлекс патриотарска вълна, а в перспективата на еврочленството тези прояви зачестяват. Навремето Божидар Димитров (вече покойник, бивш секретен сътрудник и агент на Първо и Второ главно управление на ДС) редовно казваше нещо обидно – например, че македонското знаме било копи-пейстнато от японското и го наричат „вентилатора“. Сега лидерът на ВМРО и вицепремиер Красимир Каракачанов (агент Иван от Шесто управление на ДС) заплашва „от името на правителството“, че България ще блокира Берлинската конференция през декември. Същият Каракачанов през 2018 г. изразяваше публично съмнения, че Атина и Скопие ще се споразумеят за името на югозападната ни съседка – но те успяха. Сега обявява как България няма да направи компромис, което отново активизира антибългарската реторика.

В отворено писмо известни български учени и общественици призоваха българските управляващи да преосмислят говоренето си за „македонска нация“ и да изоставят митологичното историографско мислене. А Борисов се опитва да угоди на коалиционните си партньори и обществените настроения от типа „ке умрем за Македония“ – предимно в кръчма, пред камера или в домашен запой.

5. Десетилетието на Борисов създаде и свои запазени марки – ниско качество на законодателството, съчетано с тежък лобизъм, и рейдване на бизнеси.

Ниското качество на законите е факт, неизменно констатиран в докладите на Европейската комисия по Механизма за сътрудничество и проверка. Двусмислените текстове в Закона за хазарта – и неговото прилагане, позволили на бизнесмена Васил Божков да не внесе 700 млн. лв. такси в държавната хазна, са от най-ярките лобистки примери.

Закони се правеха, за да убият малки бизнеси, да разчистят пътя на нови или да им дадат непозволени предимства, да премахнат проблеми, които следва да се решават по съдебен път, да попречат на граждани да обжалват, да осигурят повече правомощия за бухалките на задкулисието…

Добре че – както пише американският есеист Джон Гарднър – Вселената отхвърля смъртоносното влияние на пълното еднообразие. Вече не искаме повече от същото.

Разбира се, че в това десетилетие Борисов подари на българските граждани чудесно метро и калпави магистрали. На някоя метроспирка премиерът може да се „подпише“ по типичния български маниер: „Тук беше Бойко Борисов.“

Желаем му заслужен отдих, бодрост и творческа активност.

Заглавна снимка: ЕНП

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бедна Караянчева, да беше дала килимите в музея на соца!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/bedna-karayancheva/

Преди близо 40 години във фоайето на кърджалийския театър нямаше папрат и филодендрон до бюст на Димитър Димов, както е сега – като в канцелария от соца.

Помня, защото бях 16-годишна и два пъти седмично актьорът Ибиш Орханов водеше курсове по актьорско майсторство. Забавно – голямата сцена беше наша, а Ибиш, този талантлив човек, цар на внезапните превъплъщения, ни учеше на етюди и разни трикове. Имаше дарбата да показва как. Жалко, че освен ролята на Джипси във „Всичко е любов“ и няколко по-незначителни, българското кино и театър го изгубиха. До ден днешен не съм сигурна той ли беше на една сергия на Женския пазар през 90-те…

От театъра обаче взехме прожектори за един спектакъл, който правихме с най-големите навитаци от моя клас. Наричаше се „Обетованата земя на слънчогледите“, по стихове на битниците, Петя Дубарова, Уолт Уитман и музика на „Пинк Флойд“.

Истинският културен център на Кърджали обаче беше Домът на културата – на гласовете на оперетата там се възхищаваше Видин Даскалов, имаше отдадени на изкуството хора като диригента на младежкия струнен оркестър Петър Филипов, на танцовия състав – Тодор Момчилов, Иво Папазов е излязъл оттук… Но от години и Домът на културата, и театърът имат нужда от хора с енергия, от повече средства, от декори. Не и от килими…

Когато отглеждаш верноподаници

… Въпреки това председателката на парламента Цвета Караянчева, за която Кърджали е не просто избирателен район, а и място, където е отраснала и основала ГЕРБ, дари килимите на Театрално-музикалния център по случай 60-годишнината му. Така се нарича театърът, тъй като обединява и куклено изкуство, и музикална сцена. Ако директорът Гълъб Бочуков не ѝ беше благодарил публично за постелките трета употреба, никой нямаше да разбере. Но така става, когато отглеждаш верноподаници, а не граждани. Никога не знаеш дали няма да те лекьосат мазно, когато се наведат ниско.

Директорът на театър „Димитър Димов“ в Кърджали обаче благодари – не иронично, както първоначално се усъмниха някои, а съвсем истински. „Убеден съм, че тези уникални килими ще създадат допълнителен уют и неповторима атмосфера в нашия театър“, пише до 44-тия парламент Бочуков.

Актьорът заема поста директор през ноември 2016 г., след няколко конкурса. По онова време Министерството на културата се оглавява от скулптора Вежди Рашидов, родом от Кърджали. (Музикалната сцена носи името на неговата майка – известната изпълнителка на турски фолклор Кадрие Лятифова.) Бочуков явно споделя възгледите на ГЕРБ за изкуството, след като на местните избори през 2011 г. е поставен на 19-то място в общинската листа на партията в Кърджали.

Пошлотията се сгъсти, когато ръководството на театъра, засегнато от коментарите, обясни, че всъщност само̀ е поискало килимите, а Караянчева съдействала. Излиза, че Гълъб Бочуков и компания са замаскирали належащата си нужда като дарителски жест – и публично благодарят за него. Двойна измама. Хем измолили килимчета, хем се подмазали на когото трябва.

bTV показа килимите, тъпкани от хиляди подметки в Министерския съвет и в парламента – с петна, с оръфани ресни, някои от 70-те години на миналия век. Трета употреба за „духа, който властва над материята“ (цитат от Караянчева от поздравителния адрес) е вулгарно. Контрапунктът между високите слова за културата и подаяния във вид на непотребни килими е поразителен. Поне показва къде стои културата в йерархията на потребностите на председателката на българския парламент.

Съдейки по поздравлението – някъде в етера.

… Животът ни е пълен със срещи и сбогувания, със заклинания и откровения, с утопии и мечти. А на сцената те оживяват и узряват, придобиват форма и цвят и изпълват сетивата ни с наслада. Няма друго тайнство, което да ни прави по-добри, по-искрени, по-прозрачни от светлината.

Тези писмена имат висока степен на релевантност към перлите и по-модерния имидж на г-жа Караянчева – къса прическа, елегантни дрехи, но звучат като реклама на холистичен център. Измежду тях е цамбурнат цитат от Ницше, в духа на високите лайфстайл традиции, санким „вие нас за какви ни мислите…“: „Изкуството, според Ницше, ни е дадено, за да не ни убие реалността.“ Всъщност не е реалността, а истината: Wir haben die Kunst, damit wir nicht an der Wahrheit zugrunde gehen. Но така е, когато не се търси оригиналният източник, а се заемат мъдри мисли нейде от интернет.

Да ги осмеем, не да се присмеем

В нормална държава Караянчева и подобните ѝ биха били герои в сатирично шоу – жанр, на който традиционните медии в България са обърнали гръб. Не слагаме в сметката дребните закачки в „Шоуто на Цитиридис“, нито вербалната агресия на някои журналисти, нито езика на омразата в други предавания. Тази липса на остра публицистика на ръба на добрия тон – своенравна, непокорна и критична не по поръчка – запълват карикатуристите, колажите, постовете в социалните мрежи – като на пиар експерта Радослав Бимбалов, посъветвал Караянчева да дари и старите тоалетни чинии от парламента.

(Сещам се, че един таксиметров шофьор ми разказваше как в първите години на Прехода събирал с приятел от Белгия използвани тоалетни чинии и ги продавал тутакси в България. „Качествен фаянс – и добре измити…“)

В творбата си „За простотията“ Радичков пише за едни педя човечета с простотия, голяма колкото черква, но също, че „по-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него“. Хубаво ще гледа, ама дали ще я види.

Точно преди случката с дарените килими се появи видеото от Лом, където Цвета Караянчева по каруцарски – но с перли на врата – кастри от микрофона протестиращите в София: „Отиват, протестират срещу лошия Бойко, качват се на метрото и се прибират вкъщи. Ходи пеша, бе!“ По-късно се опита да извини поведението си с аргумента, че това е партийна сбирка и всички правят така. България е парламентарна република и Караянчева заема най-високия пост в нея – извинението не се приема. Лидерът на управляващата партия може да си позволи такова поведение, председателят на парламента – не.

Няма обективни критерии, по които да бъде измерен персоналният принос на Караянчева за ниския рейтинг на парламента. Ще се изразим политкоректно – никак не е за подценяване. Проблемът не е в нейната непригодност. Предишните председатели на Народното събрание, излъчени от ГЕРБ – Цецка Цачева и Димитър Главчев, също не се отличаваха с кой знае каква компетентност, стил, интелект, но поне пазеха институцията с поведението си. Няколко случки – и грубата цинична фраза за Караянчева, изречена от началника на ГЕРБ в онзи запис, са достатъчни, за да сринат всеки имидж. След тази фраза, както видяхме, тя избра Партията пред достойнството си.

Ако ГЕРБ обаче са тръгнали да даряват употребяван държавен инвентар, да питаме: а нощните шкафчета от резиденция „Бояна“ кога?

Заглавна снимка: Цвета Караянчева председателства Десетата сесия на 44-тото Народно събрание в новата пленарна зала, 2 септември 2020 г. Източник: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Жокерът Слави

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/jokerut-slavi/

В началото на седмицата Георг Георгиев, зам.-министър на външните работи и председател на младежката организация на ГЕРБ, сътвори буря в чаша с вода, като поиска оставката на Иво Христов – депутат от гражданската квота на БСП.

Поводът за скандала беше интервю на Христов пред bTV, в което той определи като „очарователна“ тази черта на българския народ „да гласува за поредния спасител, без да знае какво има вътре като съдържание“. „Както сме го подкарали, нас преди 30 и кусур години ни управляваше Тато, след това дойде Командира, след това Дедо, след това Баце. Следващият пак трябва да бъде някакъв такъв – родителски надзор да осъществява над инфантилното българско население“, коментира той личния рейтинг на шоумена Слави Трифонов и мястото, което социолозите отреждат на неговата партия „Има такъв народ“.

Коментарът на Иво Христов, който в повечето случаи говори публично по-скоро като анализатор, съвсем не е обиден за народа ни, макар да звучи в известна степен политически некоректно от устата на един народен представител. Ще бъде обаче лицемерно и невярно да се твърди, че целокупното българско население има някакво ниво на политическа култура, което му позволява да прави т.нар. информиран избор, когато дойде време да отиде до урните. Обратно, мнозинството избира лидерите си емоционално и само хора с развито гражданско съзнание се интересуват от програмите, идеите и политиките, които предлагат партиите у нас.

Но така се гласува не само в България.

Сигурно за мнозина изборът на милиардера и телевизионен водещ на шоуто „Стажантът“ Доналд Тръмп за президент на САЩ е бил инфантилен. Това трябва ли да обиди нацията със самосъзнанието на най-великата в света? Други биха казали, че преобладаващата част от американците са искали да спрат войните, които САЩ водеше в различни точки по света, затова са предпочели един наглед неуравновесен и неподходящ за Белия дом човек.

В историята има немалко случаи, в които актьори и шоумени влизат в политиката и заемат най-високи постове в държавната йерархия. Преди Тръмп холивудският актьор Роналд Рейгън стана президент на САЩ. През 2016 г. телевизионният комик Джими Моралес беше избран за президент на Гватемала с обещанието да се пребори с корупцията. Към списъка с комици, направили политическа кариера, може да се прибавят имената на Володимир Зеленски – настоящия президент на Украйна, и на Марян Шарец, който не успя да стане президент на Словения през 2017 г., но оглави коалиционен кабинет през 2018 г. Популисткото движение „Пет звезди“ в Италия, участвало в две правителства, също беше създадено от актьор – Бепе Грило, според когото „най-голямата измама на политиката е да ни кара да мислим, че политиците служат за нещо“.

Но да се върнем в България.

Дали очакването на поредния спасител е очарователна черта на народа ни, може да се спори. Но е сигурно, че той търси нови лица на българския политически тезгях – все едно какви, важното е да не са старите партийни муцуни. Затова странното на пръв поглед изключително високо обществено доверие към Слави Трифонов и позиционирането на партията му след ГЕРБ и БСП, отчетени през септември от социологическата агенция „Алфа Рисърч“ като моментни обществени нагласи, може да се окажат тенденция, която да се запази и до изборите, без значение дали ще бъдат предсрочни, или редовни. А обяснението за тази тенденция можем да открием в изявлението на Марян Шарец, направено след първия тур на президентските избори в Словения през 2017 г.: „Ние постигнахме много добър резултат, защото започнахме от нулата.“

„Има такъв народ“ също започна от нулата. Партията на Слави Трифонов беше регистрирана след промяната на първоначалното ѝ име „Няма такава държава“, отхвърлено от съда. Тя не се позиционира в никоя част от политическия спектър, едва ли ще създава структури в страната и ще води организационен живот, подобно на класическите партии.

Нейната трибуна е 7/8 TV,

която прави абсолютно излишни предизборни обиколки из страната и срещи с избиратели, а предавания като „Вечерното шоу на Слави Трифонов“, „Шоуто на сценаристите“, „Студио Хъ“ и техните Facebook страници всъщност заместват традиционната политическа реклама. А един голям концерт на Дългия (стар прякор на Трифонов) и на неговия „Ку-Ку бенд“ на финала на кампанията ще подгрее техните фенове и ще ги екзалтира да отидат до избирателните секции.

Макар и доста поовехтяло към края си, „Шоуто на Слави“ успя да се задържи цели 19 години в ефира на bTV. Неговият създател и водещ обаче остаря в него, поизхаби се и харизмата му залиня. А интервюто му с премиера Борисов в края на ноември 2018 г. може спокойно да се нарече своеобразно политическо харакири, което Трифонов си направи пред очите на многохилядната си публика. Политическо, защото референдумът, проведен заедно с президентските избори през ноември 2016 г. по инициатива на шоумена и сценаристите му, си беше трамплин за политическа кариера. И макар да не успя да прескочи заложената в закона бариера от 51% от имащите право на глас избиратели в България, за да стане вотът задължителен, плебисцитът имаше силен отзвук в обществото.

През трите летни месеца на национални протести срещу премиера Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев

„Има такъв народ“ не бе сред политическите сили, които участваха в организирането и провеждането на всекидневните акции в столицата и страната

и в т.нар. Велики народни въстания. Темата обаче присъстваше – пряко или косвено в различните предавания на 7/8 TV. След обявените резултати на агенция „Алфа Рисърч“ някои медии поискаха да разберат с каква политическа програма и идеи ще се яви партията на Слави Трифонов на предстоящите парламентарни избори.

Пред БНР зам.-председателят на партията Тошко Йорданов коментира, че те няма да отстъпят от своите искания, завени в референдума – за мажоритарни избори в два тура, за намаляване на субсидията на партиите на 1 лв. и за електронно дистанционно гласуване: „Българският народ заяви ясно, че иска да се случат тези неща, затова направихме политическа партия. Отиваме на тези избори, за да реализираме тези три точки от референдума и те да станат закон.“

Според Йорданов „Има такъв народ“ няма да се коалира с трите системни партии ГЕРБ, БСП и ДПС и няма да се самоопределя като лява или дясна, защото тази координатна система е остаряла. Той добави, уж в кръга на шегата, че партията им е „отгоре – над всички“. Сценаристът беше лаконичен и ясен и заяви, че в партията вярват само на международни агенции, които измерват обществените нагласи.

Тук следват важни въпроси и те не са към Трифонов и сценаристите му, а към феновете на шоумена, които са заявили готовност да го подкрепят на парламентарните избори:

Струва ли си да се създава партия с толкова кратка политическа перспектива

и какво ще правят от „Има такъв народ“ след изпълнението на тези три искания, залегнали в референдума? И още: дали на някого от многобройните почитатели на комика, който все по-трудно може да разсмее някого, му е минавало през ума, че Трифонов може да се окаже поредният жокер в следващите избори – и на кого му хрумна идеята да хвърли шоумена в политиката?

Заглавна снимка: Стопкадър от концерта на Слави Трифонов и „Ку-Ку Бенд“ „Има такъв народ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

16 октомври в Тheatro: Татяна Кристи прави сатирична дисекция на болния разум

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/tatiana-christi-theatro.html

петък 9 октомври 2020


Маргинализирането и притискането  на свободното слово в България стигна своя апогей при правителството на Борисов-3. Макар, че медийната свобода  все още съществува в България, притиснато в ъгъла и основно онлайн и в социалните мрежи, хората на властта се опитват да убеждават  обществото и Европейския парламент и медии, че в България няма проблем с него. От премиер, до министри, до депутати, до председателя на  Съвета за електронни медии – Бетина Жотева – всички твърдят в хор, че нещата със свободата на медиите са прекрасни, не приемат класацията на България за 111-то място по свобода на словото и прокарват рестриктивни законодателни инициативи. За властта „фалшиви“ новини са критиките към статуквото, а  обективните журналистически разследвания „клевета“! Управляващите недоумяват откъде идва недоволството у гражданите за ограничена свобода на медиите, отричат репресиите към журналисти – от неправомерни арести, до физическо насилие, до бутафорни съдебни процеси, до уволнения на неудобните, до клевети срещу свободната преса и граждански активисти, разобличаващи безобразията във властта. Кохорти от платени „журналисти и анализатори“ на партийна хранилка са превзели медийния ефир. Тълпи от „културни дейци“ са впрегнати да защитават правителството! Тълпи от „академични“ изкопаеми и те. Всичките вкупом се надяват на пари от държавата, (т.е. данъкоплатците да ги хранят), за да продължават да се къпят в пост-комунистическия си „културен“ сос   — който в тяхно лице мирише силно на Априлски пленум и на мухлясал соц!  Голяма част от „интелектуалците-културни дейци,“ днес както и по времето на соца, са просто притурки към властта –проскубани котенца, които като лъвове бранят статуквото, без да се срамуват, че в ушите на гражданското общество, тяхното мяучене звучи толкова жалко колкото и опорките на правителството за „свободата“ на словото в България. В интервюто си пред Дойче Веле, социалният министър Деница Сачева, извади „аргумент“, че в социалните мрежи има свобода на словото като по този начин инкриминира себе си и властта за това, че единственият по-малко атакуван остров за свободно изразяване са платформи, които властта в България по-трудно може да контролира и не може да запуши напълно гласовете на възмущението.

Най-явният индикатор за липса на свобода на словото е липсата на политическата сатира в медийното пространство  — сатира, която да достигне и до най-отдалечените домакинства и да се види и чуе от масовия избирател.

Политическата сатира е ежедневие за медийните консуматори в демократични държави и коректив на властта. Без нея не може да има истинска демокрация. И затова в България не я виждаме или я виждаме маргинализирана в социалните мрежи. Най-яркият представител на жанра в България е сътрудникът на Биволъ – Татяна Кристи, която от години прави политически  и други пародии в интернет. С десетки хиляди последователи и милиони гледания, кратките й скечове са глътка свеж въздух в отровената медийна среда. За Татяна няма табута. Острието на сатирата й е за всички, които тя смята, че го заслужават. И макар че тя е много разпознаваема в българското Фейсбук пространство, никога няма да видите лицето й в масовите български телевизии.  И има защо! Комедията й е много неудобна на властта, която от години неуспешно се опитва да заглуши присъствието й във Фейсбук.  За разлика от „културните“ дейци на хранилка на властта, Татяна няма спонсори, няма рекламни агенти, няма продуцентска помощ, няма гардероб и гримьори, няма театрален декор, няма правителствени грантове и няма нищо общо с Министерството на културата. Няма да видите реклами на спектаклите й  на големи билбордове из страната и най-вече няма да я видите по БНТ! Тя е съвсем сама в своя медиен  проект и в самотата си е напълно независима, но никак не самотна, благодарение на хилядите си фенове. Въпреки медийното затъмнение на политическата сатира в България, Татяна печели все повече и повече зрители и последователи онлайн. Небрежните й кратки скечове, направени на прима виста—без подготовка и без предварително написан сценарий, завладяват публиката със своята непосредственост и комичност. Единственият театрален гардероб на Татяна са няколко смешни перуки в различни цветове. На 16-ти октомври тя отново ще бъде в София, за да направи поредния си моноспектакъл на сцена – в независимия театър „Тheatro.” 

„Когато политическа сатира се появи по националната телевизия, която в момента слугува на правителството и мафиотското задкулисие, тогава в България ще има по-добра медийна среда. Когато медийният регулатор, вместо да казва, че не заслужаваме 111-то място по свобода на словото, се заеме с проблемите на превзетата  медийна среда, тогава можем да говорим за по-добро място в класациите по медийна свобода. До тогава,  малкото независими медии и журналисти ще бъдат вестоносците на явлението—остра политическа сатира. Да, такова животно има, но то трябва първо да се открие и второ да се подкрепи—също както всяка друга изява, свързана с независимото свободно слово. Без тази подкрепа – всичко това може да бъде лесно загубено и да изчезне – както изчезва и  самата демокрация, ако не се пази,“ споделя Татяна Кристи.  Информация за спектакъла й може да намерите тук:  https://www.facebook.com/events/641743476533367/

Ако БСП си събува обувките

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ako-bsp-si-sabuva-obuvkite/

Докато Корнелия Нинова води поредната си пуническа война в БСП, Бойко Борисов ѝ краде електората. Излиза му без пари, защото го прави с нашите пари – трети месец пенсионерите в България, над 2,12 млн. души, получават по 50 лв. към пенсиите си. Офертата е в сила до изборите, след тях (да му мислят как гласуват!) обеща индексация.

Тази предизборна кампания на ГЕРБ ще струва близо 1 млрд. лв. на данъкоплатците, защото месечно се плащат 108 млн. лв. От една страна, е просташко да питаш хората радват ли се на една торба продукти, в която се побират 50-те лева, от друга – не върви да се възрази срещу подаянията заради оскъдицата на пенсионерите.

Отпусканите ежемесечно петдесетолевки напомнят история от известната книга за деца на Джани Родари „Приключенията на Лукчо“ – Дон Домат великодушно подарява на Ягодка обвивка от бонбон, за да я оближе.

– Седем години работя и това е вече третата обвивка от бонбон, която получавам от Ваше превъзходителство.

– Виждаш ли – отговори Домат, – аз съм добър господар. Слушай ме и ще бъдеш доволна.

– Който се задоволява с малко, е щастлив – каза Ягодка и след като се поклони, отиде да си гледа работата…

Купуването – според профила на избирателите

От трета страна (има и такава, да), добавката от 50 лв. е умел политически ход в държава, където пенсионерите са близо една трета от избирателите с право на глас поради демографската криза и миграцията. Купуването на гласове е според профила на избирателите. Преди години в Индия например станаха известни опити за купуване на избиратели с… хероин – в щата Пенджаб, на границата с Пакистан, където търговията с дрога е голям бизнес, а наркоманите – стотици хиляди.

Колко от избирателите на БСП са пенсионери? Близо половината

според демографските профили на „Галъп интернешънъл“ от парламентарните избори през 2017 г., когато за БСП гласуваха 955 490 души. От тях 47,1% са били над 60 години.

Скоро ще стане ясно дали кабинетът на ГЕРБ ще приеме предложението на синдикатите за преизчисляване на всички пенсии с промяна на индивидуалния коефициент, или преизчисляване на половината от тях с дохода от 2015 г., сочено за по-вероятно. Резултатът ще е, че управляващите ще си осигурят гласовете на няколко хиляди пенсионери.

А какво предлага БСП на верните си избиратели? Същото като синдикатите, вместо да говори за смислен план за цялата пенсионна система, в която настоящият втори стълб е с тежка остеопороза от години. В състояние ли са социалистите да произведат подобна дългосрочна стратегия – защото плановете за пенсионните системи са с много дълъг хоризонт, – или ще продължат да пълнят гробището за политици, в което ГЕРБ също имат запазен парцел? Това би означавало реална оферта към икономически активните граждани, които им се изплъзват като избиратели.

Вместо с оферти БСП е заета със скандали и себеанализи.

Но има и друго. С пораженията, нанесени на държавата от тоталитарния режим, както и с последвалото демократичните промени десетилетие, съмненията, че БСП може да е изход след Борисов, остават. Онлайн изданието „Памет“ разкрива трите тайни фалита на България при режима на Тодор Живков – през 1960 г., 1977 г. и 1987 г., и разрухата на българската икономика навръх 10 ноември 1989 г.

Винаги ще се помни, че през зимата на 1997 г. кабинетът на Жан Виденов докара българите до най-ниското равнище на доходи в цялата българска история, както и корупцията при тройната коалиция. Паметно, но не за добро, е и последното управление на БСП, когато тогавашният лидер Сергей Станишев се целуваше с Лютви Местан на Орлов мост, а междувременно се опита да наложи и Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Изтраяни бяха за 14 месеца.

След първия в историята на БКП/БСП пряк избор на лидер, на който Корнелия Нинова победи с 81%, шестима депутати напуснаха парламентарната група на социалистите, петима от тях – и партията. Те няма да станат „двигатели на промени в партията“, както се случи през ноември 1996 г., след писмото на 19-те с искане на оставката на Жан Виденов. Дори защото не са от калибъра на личности като Александър Лилов, Елена Поптодорова, Ивайло Калфин, които бяха сред подписалите, но и защото ситуацията тогава и сега е различна.

Новите независими депутати обаче със сигурност ще излязат по-богати след няколко месеца от 44-тия парламент.

Победителката Нинова обнови Националния съвет, от който излязоха известни имена – начело със Станишев, понастоящем лидер на Партията на европейските социалисти. Същият Станишев и още петима евродепутати на БСП гласуваха срещу резолюция на Европарламента относно отравянето на руския опозиционер Алексей Навални и евентуално нови санкции за Русия. Изглежда, че за лидера на ПЕС е по-безопасно да говори за необходимостта от приемане на Истанбулската конвенция, но не и срещу един „авторитарен до криминалност“ режим.

Събува ли си обувките БСП?

Как БСП дефинира задкулисието

Предвид заявката, че възнамерява да управлява, е важно какви послания излъчват социалистите сега. Септемврийски сондажи на „Галъп“ и „Маркет Линкс“ дават изравнени резултати на ГЕРБ и БСП. Според „Маркет Линкс“ социалистите дори имат незначителна преднина, но главно заради анти-ГЕРБ настроения – не заради политически послания откъм „Позитано“ 20.

Ако Корнелия Нинова си е осигурила спокойствието, необходимо ѝ като лидер, за да поведе БСП към изборна победа, няма извинения да не представи убедителни доказателства, че са социалисти. Но не ъпгрейдната версия на „Визия за България“, която през 2018 г. предизвика единствено недоумение, а нова платформа, съобразена и с предизвикателствата, пред които е изправен светът заради COVID-19. (Защо не и Национален план за усвояване на средствата от Европейския съюз за преодоляване на здравните и икономическите последици от коронавируса, какъвто от ГЕРБ обещаха в края на годината.)

Предвид факта, че докладът за върховенството на закона на Европейската комисия изведе отново болните места на България – липсата на напредък в борбата с корупцията, на контрол върху главния прокурор и на свобода на медиите, то

БСП дължи на избирателите мерки за справяне.

Или смятат да подкрепят промените в Конституцията, които президентът Румен Радев обяви, че ще предложи на следващия 45-ти парламент и засега пази в тайна? Въпросът с приоритет е как социалистите дефинират задкулисието в българската политика – все пак Делян Пеевски се появи при царя и Доган, израсна при Станишев и доби още повече мощ при Борисов.

Дали коалиция с ДПС за трети път е възможна – или с ГЕРБ без Борисов; какво ще правят с партийните квоти във ВСС, от които така добре се възползват; все така ли я тегли Корнелия Нинова към Вишеградската група; какво е за БСП втората линия на „Турски поток“, която Борисов нарича „Балкански поток“, и за интерконектора с Гърция и дела в терминала за втечнен газ в Александруполис; ще продължат ли със същата настойчивост пътя към еврото, или ще го забавят; как ще изпълнят българските ангажименти по Зелената сделка, в т.ч. и затваряне на въглищните централи; имат ли нужда от редизайн отношенията на България с Турция и Русия след ерата „Борисов“; как вижда Нинова българското включване в дигиталната революция…

Само така ще разберем дали БСП наистина си събува обувките – или ще продължи с обещания за пенсионерите и „повече държава в икономиката“ от „Визия за България“.

Обликът на партията също е от значение.

В ГЕРБ например, почти като в дългогодишен брак, в който съпрузите започват да си схождат, всички заприличват на Борисов – по дебелащина, популизъм, интонационно дори. Достатъчно е да чуем „обаятелната“, по определението на Валери Симеонов, председателка на парламента Цвета Караянчева в общение със симпатизанти от Лом.

На кого ни прилича БСП – на младия и с европейска закалка Крум Зарков; на някой от старите лъвове, като бизнесмена и прагматик Петър Кънев; на апаратчици с енергийни интереси, като Румен Овчаров; на опортюнисти, като Кирил Добрев… За всекиго по нещо, но всъщност партията няма своя характерна физиономия, няма индивидуалност на бранд, както биха казали спецове по маркетинг. И социалистически облик си няма. Какво е БСП? „БСП = разруха“ или би могло да се трансформира в „БСП = ново начало“?

Засега виждаме само старите обувки на партията – втръсналите скандали за влияние, липсата на смислени послания, тяснопартийна пропаганда. Но да повторим – как БСП дефинира задкулисието е въпросът, с който да започнем.

Заглавна снимка: PES

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.