Tag Archives: Политика

Защо София не се справя с безразборните фойерверки?

Post Syndicated from Боян Юруков original https://yurukov.net/blog/2022/sofia-priotehnika/

Струпването на голям брой хора на едно място неизменно идва със своите проблеми. Някои злободневни, някои по-сериозни. Това важи както за единичен блок, така и за цял град. За да може да се спогаждаме, следва да има правила, които да се спазват, но най-вече някакво ниво на съобразителност и обръщане на внимание на околните. Не може, а и не следва всичко да се кодифицира, така че трябва да използваме здрав разум и съобразителност, както във всичко друго. За блока това може да значи да не къртиш по никое време и да не си хвърляш боклука през прозореца. За градовете – да не паркираш където и да е, да не замърсяваш, да не трошиш и да не гърмиш пиротехника когато и както ти падне.

Както повечето знаят от опит, здравият разум е трудно нещо за някои хора. Затова някои от тези неща са регламентирани и имат своите санкции. Целта им често е да пресече особено наглото пренебрегване на правата и спокойствието на околните. В случая с пиротехниката конкретно в София проблем имаше предимно с няколко заведения из града. Като цяло обаче на повечето места в било приемливо до скоро.

Решението на Столичният общински съвет

Дали покрай пандемията, дали заради друго обаче през 2021-ва ситуацията се влоши значително и се чуваха гърмежи из целия град по няколко пъти на седмица. Нещата ескалираха до там, че отдавна обсъждана промяна от Общинския съвет накрая беше приета въвеждаща разрешителен режим за пиротехниката. Едното изключение е на 31 декември до 1 часа. Другите изключения са важни и ще говорим за тях след малко.

Местните кметове трябваше да публикуват информация на страницата си, да дават разрешения както и да публикуват всяко едно. Имаха право да отказват, ако искането е за след 22 часа, при лоши метеорологични условия, както и ако се стреля в междублокови пространства в допълнение на забраните в чл. 60 на Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия. Изискването влезе в сила от началото на март 2022.

В следващите два месеца имаше забележимо намаление на пиротехниката, поне в сравнение със същия период на предходната година. След няколко гърмежа около полунощ реших да подам сигнал да видя как работи контролът. Краткият извод е, че не работи. Подадох няколко сигнала в call.sofia и на 112. От общината отговориха, че нямат правомощия и само СДВР може да санкционира. В два от случаите дадох точно описания кой е ресторанта и че съм видял лично фойерверките да се изстрелват конкретно от персонала. Последствия нямаше. Единият път ми звънна само да ми се кара районният от къде съм знаел, че ония нямали разрешение да гърмят. Отговорих, че съм проверил и щом няма публикувано такова, значи нямат право.

Заявления, разрешения и глоби… може би

Стана ми интересно колко всъщност такива разрешения са искани и дадени. Затова в края на август пуснах искане по ЗДОИ до общината. Отговориха ми всички райони освен Студентски и Младост. За първите малко повече от 6 месеца ми казаха, че са подадени 38 заявления, от които 30 са приети и са издадени разрешения. Интересното в случая е, че в някои райони е имало издадени разрешения направо от Фандъкова в разрез с решението на СО. Те не са публикувани на страницата на Столична община обаче. Тук съм отбелязал местата, за които са искани разрешения. На някои има по две или три такива през месец.

За да следя бъдещи решения, направих скрипт, който да ги намира и да ме уведомява до час. Така откриха, че от искането ми по ЗДОИ до сега е имало само още две заявления – на 2-ри септември в Искър и на 7-ми декември в Студентски. Последното е единственото издадено разрешение за декември, а за октомври и ноември няма никакви. Гърмежи очаквано тогава имаше.

Преглед на заявленията показва някои интересни неща. Нито едно не отговаря стриктно на условията, а няколко дори не отговарят на формалните изисквания в решението на СО. Например, заявления във Витоша, Нови Искър и Изгрев са подадени и решения са публикувани по-малко от 3 дни преди събитието. В един случай – няколко часа преди гърмежите. В един случай в Банкя е разрешена пиротехника до 23:00, макар СО да са решили, че може до 22:00. Четири разрешения са в междублоково пространство. Половината са на по-малко от 300 метра от училища или детски градини. Седем са на по-малко от 500 метра от болница или медицински център. Три разрешения са точно до бензиностанция, а едно е било на 330 метра от резиденция Бояна.

Тук проблемът не е в местните кметове, макар да следва да съблюдават поне часа на исканията. Дефинициите в решението на СО и Законът за оръжията са свободни за интерпретация. Освен да се ходи на място или да се търси подробно на картата къде ще се стреля, трудно може да се разбере кое е междублоково пространство и какво всъщност се счита за такова. Има определение в други нормативни актове, но надали някой е обръщал внимание. Лоши метеорологични условия също може да значат каквото и да е. По-важното е, че не ясно какво означава „в близост“ според ЗОБВПИ. В строгия смисъл може да значи на територията или двора на училище или църква. Тъй като видимо е оставено на здравия разум и собствена преценка на полицията, то има повече смисъл да се гледа далечината, на която може да измине изстреляна ракета. При грешно боравене, това хоризонтално може да е между 300 и 500 метра в зависимост от ракетата.

Това би означавало, че на 300 и 500 метра от изброените в закона и решението на СО обекти в София не трябва да се използва пиротехника. Ако прегледате картата на столицата колко училища, градини, болници, медицински центрове, бензиностанции, църкви и други защитени обекти има, то консервантивно поне 2/3 от жилищната площ на града не следва да се използва пиротехника. Това особено важи за жилищните квартали.

Гръмката тишина извън наредби и закони

Тези 20 души заявили пиротехника поне са се постарали да минат както си му е реда. Към тях има поне пет пъти повече, които разчитат на бездействието на контролните органи. Част от искането ми по ЗДОИ беше и броят подадени сигнали и наложени санкции. Същите ония санкции, за които СО припомни вчера, че щели да глобяват, освен на 31-ви срещу 1-ви. Впрочем, толкова не са в час хората на Фандъкова, че вчера даже са объркали пред БТА, че можело да се гърми до 2 часа на 1-ви януари – по наредба в до 1 часа. Та на моето запитване отговорът беше, че между март и август тази година е нямало нито един регистриран сигнал за такова нарушение в което и да е районно кметство. Никой в София не се бил оплакал според тях над 6 месеца. Съответно няма и нито една наложена санкция. Това е абсурдно, защото аз лично съм подавал няколко по телефона и през call.sofia. Знам за поне 10 сигнала в район Изгрев и Красно село. Някои от тях лесно могат да се намерят в портала на общината по ключови думи.

Въпреки настоятелните ми напомняния МВР реши да не отговори на това колко сигнала са получили, включително от телефон 112. Отговориха обаче, че не са санкционирали никого между март и август 2022 нито във връзка с решението на СО, нито по чл. 60, ал. 1, т. 6 от ЗОБВПИ. С други думи, практически няма контрол над използването на пиротехника в София.

Причини за това има няколко. Обективната е, че се стреля 2-3 минути и се бяга. Това дори е услуга, която някои доставчици на фойерверки предоставят – идват с буса, правят шоу, събират нещата и си тръгват. Известно е обаче, както с шума, някои заведения имат уговорка с местните патрули да не им правят особен проблем. Известни са и заведнията, от които редовно се стреля – най-вече по празници. Някои дори го предлагат неофициално като част от пакета.

Тук идва един любопитен аспект от Наредбата за опазване на обществения ред в София. Чл. 8 прави изключение за пиротехника при масови мероприятия, включително „сватбени, семейни и фирмени тържества“. До тук добре. Алинея 2 обаче изисква да се иска разрешение за това мероприятие и то може да бъде отказано от общината. Ал. 7 пък забранява „внасянето, продажбата и употребата на спиртни напитки“. С други думи, поне де юре, сватбите следва да изберат или алкохола, или фойерверките.

Основната причина за бездействието обаче е нехайството на СДВР и принципно лошата координация между полиция и община за проблемите на града. Много от проблемите като безразборното паркиране, опасното каране и фойерверките не се решават с акции и индивидуална инициатива на някой полицай, а със системни действия и надзор. Ясно е, че не може да се хване всеки, който гърми, за да избива комплекси, но в повечето случаи говорим за едни и същи извършители, често като част от бизнес. В основата си причината за липса на контрол е, че СДВР не разпознава пиротехниката като проблем и не работи добре с хората и месната власт, също както цялата структура по други теми.

С още санкции и регистри не се решават проблеми

Липсата на активност от страна на Фандъкова и СДВР доказано не може да се реши, освен с избори. По инерция, към това нехайство и бездействие се подхожда с още забрани и наредби. В случая обаче тази на СО допълва Закона за оръжията добавяйки междублоковите пространства и лошото време като фактор за отказ. В началото на ноември Административен съд София отмени тази част от наредбата с аргумента, че вече е уреден този режим на разрешение и не е работа на районните кметове да дават още едно разрешение. Отсъждането се обжалва и няма да влезе в сила до тогава.

Районните кметове може би биха се съгласили, че не им е работа. Факт е, че ЗОБВПИ в голяма степен урежда правата и задълженията при боравене с пиротехника. Факт е обаче и че полицията абсолютно бездейства в контрола над въпросния член. Отделно има хипотези, които изискват разбиране за спецификите на района. Отделно е добре да се уведомяват хората в съседство, че ще има гърмене. В този смисъл решението на СО от преди година, въпреки недостатъците си, постигна напредък.

Истината е, че закон има, но за пореден път не се спазва, както по много други параграфи. СДВР оплита всичко в административни безсмислици и дори препраща към прокуратурата, които симулират дейност на принципна основа. Отчасти ги разбирам – заради беззаконието и безсметните чадъри в институциите не знаят дали ще попаднат на човек, дето има човек и после ще им трият сол на главите. Ако мога да цитирам познат в СДВР – ако утре направи проблем на мутра и ония го пребие, не знае дали ръководството няма да го накаже, че си е изцапал с кръв униформата. В този смисъл може само да аплодираме онези 20-тина души, които все пак са си направили труда да поискат разрешение за пиротехника.

Тука е така… както си го направим

Започнах с това, че съвместното съжителство се базира на компромиси. Това важи както за дома, така и за блока и на ниво град. Всеки може да прави каквото си иска, стига да не пречи на другите в разумни граници. Това, което се случва с пиротехниката в последните две години в София надхвърли отдавна тези граници и разума.

Навярно всичко това ви се струва излишно, стъпкване на правата на хората да правят каквото си искат или неизбежна част от градската среда. Градът обаче е такъв, какъвто си го направим. Голяма част от него е кочина, защото именно ние сме си го направили такава. В случая с пиротехниката има редица обективни причини да се търси силно ограничаване, особено имайки предвид взривоопасните вещества, които се складират на територията на болници и бензиностанции. Отделно не следва да чакаме отново да се запали нечия тераса или училище от „заблудила“ се ракета, за да се замислим, дали всъщност не е добра идея да се поспре с това. Не на последно място, макар явно да предпочитаме да не ги виждаме много съдейки по сегрегирането на училищата наложено от директори и родители, децата със специални потребности съществуват и фойерверките им се отразяват доста различно от на вашите деца, например. Сигурен съм, че някои хора с домашни любимци биха се включили с подобни притеснения и опит. Да не започвам дори за замърсяването на въздуха, за което говорим особено активно в последните години.

Затова обръщайте внимание на този и подобни проблеми, защото са неразделна част от качеството на градската среда. Мислете добре на изборите тази година. А в следващите дни – не забравяйте, че няма нито едно издадено разрешително за пиротехника до 8 часа на 31 декември, но и на Фандъкова не и пука, а на структурата под Милтенов не изглежда да иска да направи нещо по въпроса.

The post Защо София не се справя с безразборните фойерверки? first appeared on Блогът на Юруков.

Изборите им паднаха в ръцете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/izborite-im-padnaha-v-rutsete/

Смърт на машините. Триумф на хартията. Това е резултатът от парламентарните баталии, преобразили Изборния кодекс. Изглежда, че на 2 октомври се състояха избори само за да може ГЕРБ, ДПС и БСП да префасонират правилата за гласуване и да върнат хартиените бюлетини за следващите избори. За това помогна и президентът Румен Радев. Държавният глава разтегна близо два месеца процедурата за връчване на първия проучвателен мандат за съставяне на правителство и така позволи на трите партии да се колаборират и да прокарат каквото си искат.

Радев най-сетне ще връчи мандата на ГЕРБ-СДС в понеделник, 5 декември, макар че не пречеше да е тази седмица, след като на 28 ноември се срещна за консултации с последната парламентарно представена политическа сила – „Български възход“. Изчака обаче да приключи окончателното гласуване по промените на Изборния кодекс. Все едно са си стиснали ръцете. Нещо като „давам ви време да смачкате машинното гласуване, за да си правите избори, както ви е угодно, а вие ми давате време да продължа да управлявам до март“.

Това време беше оползотворено с пускане на внушения за конспирации с кодове, които така пасват на масовото разбиране на българите – хора със зла умисъл бърникат в машините, за да добавят по няколко гласа към нечий изборен резултат чрез специален софтуер. Срещу тези съмнения – тъй като никоя от настояващите за хартиена бюлетина партии не е оспорила изборни резултати по съдебен ред – има достатъчно факти за фалшифицирани протоколи, продавачи на гласове и неизменни победители като ГЕРБ и ДПС в т.нар. рискови секции. Голяма част от тях, като тези в Столипиново например, останаха пусти, след като беше въведено машинното гласуване. Няма нищо радостно в това, че хора от ромското гето не са упражнили правото си на глас, но не радва и фактът, че го правят контролирано.

А освен с време, президентското управление помага и с „разкрития“ за работата на сваленото след 7 месеца управление редовно правителство на Кирил Петков. При това акциите са някак съгласувани с ГЕРБ. Когато Делян Добрев например извади някоя фактура за газ, бива допълнен в атаката от служебния енергиен министър Росен Христов. По същия начин атаките срещу действията на назначени от „Продължаваме промяната“ лица в Българската банка за развитие (ББР) идват залпово и от двете страни – от партията на Борисов и от кабинета на Радев. А министърът на регионалното развитие и благоустройството Иван Шишков, освен че разплати част от дължимото на пътните фирми, в т.ч. и инхаус поръчки за магистрала „Хемус“, изми обоснованите предположения за корупция – фирмите не били виновни, ако имало незаконно строителство, то е било по възлагане на държавата. ГЕРБ и Борисов нито за момент не бяха споменати.

Така свързвани с корупция политически сили биват почистени и избелени, а доверието в тези, които настояват за промяна, спада. След зимата българинът ще е забравил за онова, което ГЕРБ и ДПС вършеха в пътния сектор, за раздаването от ББР на огромни кредити на десетина фирми, приклякването в услуга на енергийните и геополитически интереси на Кремъл, рейдването на бизнеси, задкулисието и корупцията в правосъдната система.

Колокация на манипулацията

Започна се в първия ден на парламента – на 19 октомври, когато БСП внесе законопроекта за връщането на хартиената бюлетина, на 2 ноември Правната комисия го одобри за първо четене, на 4 ноември мина на първо четене в пленарната зала с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП. След това дойде онова 17-часово заседание на Правната комисия, а после и 18-часовото на парламента, започнало на 1 декември и преляло в следващия ден, на което, наред с хартиената бюлетина, бяха прокарани и други промени – те обезсмислиха машините и затъмниха прозрачността на изборния процес. За много от тях помогна и проруската партия „Възраждане“.

Например: след всяко гласуване с машина ще се разпечатва бюлетина, която ще се брои ръчно в края на изборния ден. Така преброяването падна обратно в ръцете на когото-трябва, добре дошли отново на ония нечетливи и надраскани протоколи на СИК. Машината е елиминирана като източник на резултата от машинния вот – няма да вади протокол, следователно такъв няма да се прикачва към изборните книжа. Всичко зависи от преброителите.

Макар да остават, флашките, на които се записват резултатите, също стават непотребни – те няма да показват обобщените резултати на екран или в протокол, както беше досега. Само ако по съдебен път се оспорят резултатите от изборите в някоя от секциите, тогава ще може да се използват запаметените във флашките данни. Това означава, че ако дадена партия не е съгласна с резултатите от изборите, ще трябва да води дела за всичките близо 13 000 секции, за да се добере до записаното в устройствата.

Според разменените в пленарната зала реплики разликите били концептуални. В ГЕРБ вярвали на хората, а „Продължаваме промяната“ – на машините. Но защитата на почтеността на изборите и демократичното участие е част от концепцията за демокрация, която някои партии не възприемат.

Онова, през което изгалопираха депутатите, бе запазването на текста за район „Чужбина“, но с аргументи, че не е ясен броят на мандатите и от кои райони ще се вземат, конкретизирането беше отложено за 2025 г. Необходимите заявления за отваряне на секции в чужбина остават 40, а не 100, както бяха поискали от ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов оттегли и предложението си да бъде закрит Общественият съвет към ЦИК. В изборните секции ще има видеонаблюдение и видеозаснемане при броенето на гласовете и попълването на протоколите в края на изборния ден. Гласуването ще е зад паравани.

Най-важните промени – отвън

Изборният кодекс е сред най-често променяните норми в България, наред с данъчните закони, Закона за устройство на територията (ЗУТ), Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс. Политиците се заемат често с ревизията на изборните правила. При това те не налагат промени, които биха подпомогнали демократичния вот – например един кандидат да не води листата в два избирателни района (както поискаха и от ПП); да няма толкова силна защита от преференции, която гарантира първото място за водача на листата – и съответно волята на партийното ръководство; прочистването на избирателните списъци от мъртви души, за което вече няма извинение за отлагане след преброяването от 2021 г., защото сега избирателите са повече от населението; промяна на мандатите на районите съобразно броя на избирателите, отново на база данните от преброяването.

Въпреки че първият проучвателен мандат не е връчен, 48-мият парламент не произвежда особен смисъл, за да бъде оставен още дълго да работи. Изострената до крайност поляризация относно изборните правила обезсърчи и избиратели, и негласували, и неминуемо снижава доверието в самия изборен процес. Вкопчвайки се със зъби, нокти и процедурни хватки в тях, политиците забравиха най-важните въпроси – какъв е смисълът от изборите и защо активността на българските избиратели е толкова ниска. Хората не искат да бранят демокрацията с гласа си, защото всеки втори се съмнява в честността на изборите, били те с машини или с хартия – и все повече граждани губят вяра, че гласуването има значение.

Истинският проблем не е в начина, по който се гласува, а в слабия контрол върху процеса и във факта, че правоохранителните органи се правят, че не виждат контролирания и купения вот.

Причини и последици

Съмненията в машинното гласуване не се насаждат отсега и на сметките на ЦИК се пише слабата работа по изграждане на доверие към този процес. За същото призова и президентът преди вота на 2 октомври. На среща с ЦИК той каза, че е необходимо „повишаване на доверието в машинния вот […], ясна методика и публични и прозрачни действия, които да дадат увереност на партиите и гражданите, че няма да има манипулации – от съхраняването, през зареждането на софтуера, до транспортирането, гласуването и отчитането на резултата“.

„Истинската задача пред нас, ако сме отговорни политически партии и хора, не е Изборният кодекс, а да се състави техническо, кратко правителство, да мине зимата, за да работи парламентът“, обясни Бойко Борисов в типичния си патерналистки стил в онлайн изявление на 22 ноември. Без съмнение това е истинската задача, но защо тогава ГЕРБ се втурна да поправя Изборния кодекс в завера с БСП и ДПС? Отговорът е ясен за всички – заради предстоящите наесен местни избори, където малко на брой гласове променят резултата.

Впрочем един от големите проблеми на гласуването с хартиена бюлетина в България – недействителните гласове – се проявява най-сериозно на местни избори. По данни на Института за развитие на публичната среда на местния вот през 2019 г. броят на невалидните бюлетини е бил 15,1%, а на тези през 2015 г. – 14%. На изборите за парламент и европарламент те са в пъти по-малко.

ГЕРБ и ДПС се борят да опазят позициите в местната власт, където са всевластни господари – отслабването им ще постави началото на края. Местната власт е основа за дълголетие на всяка политическа сила в България. Това означава добре нахранени партийни структури, което осигурява и гласове за избори. Ядрата на ГЕРБ и на ДПС са именно там. Трудно ще бъде да ги изместят, но амбициите на бъдещите обединени кандидатури на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ са това да стане в големи областни центрове начело със София. Добре е да си дадат сметка, че срещу техните кандидати ще се изправят не просто местни партийни структури, а обръчите от фирми около кметовете на ГЕРБ и ДПС, заедно с работещите в тях и семействата им и общинската администрация. За БСП (вносител на предложението) остава илюзията, че може да увеличи стапящата се електорална подкрепа.

Опитите за връщането на хартиената бюлетина ще се отразят върху политическия процес за търсене на подкрепа за правителство. Съпредседателят на ПП Кирил Петков заяви наскоро от трибуната, че партията му няма да предложи правителство, ако Народното събрание върне хартиената бюлетина. За да избягат от упреците, че са се вкопчили в Изборния кодекс, вместо да се заемат с решаване на проблемите на хората, от ПП обявиха намерение за правителство на малцинството заедно с ДБ и пакет политики, в които фигурираше и отпадането на хартиената бюлетина.

От понеделник обаче на ход ще е ГЕРБ. Искат ли да се прегърнат пред всички с ДПС, или на Борисов това не му нрави? Или ще си играят на правителство на малцинството, което останалите от „хартиената коалиция“ подкрепят, но в което не участват. Какво пък, изборите им паднаха в ръцете. Вероятно ще се опитат да го направят и с т.нар. закон за главния прокурор – както им е изгодно. Политическата битка, която предстои, е предизборната кампания за „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“. Добре е да го помнят.

Заглавна снимка: „Тоест“

Източник

Изборите им паднаха в ръцете

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/izborite-im-padnaha-v-rutsete/

Изборите им паднаха в ръцете

Смърт на машините. Триумф на хартията. Това е резултатът от парламентарните баталии, преобразили Изборния кодекс. Изглежда, че на 2 октомври се състояха избори само за да може ГЕРБ, ДПС и БСП да префасонират правилата за гласуване и да върнат хартиените бюлетини за следващите избори. За това помогна и президентът Румен Радев. Държавният глава разтегна близо два месеца процедурата за връчване на първия проучвателен мандат за съставяне на правителство и така позволи на трите партии да се колаборират и да прокарат каквото си искат.

Радев най-сетне ще връчи мандата на ГЕРБ–СДС в понеделник, 5 декември, макар че не пречеше да е тази седмица, след като на 28 ноември се срещна за консултации с последната парламентарно представена политическа сила – „Български възход“. Изчака обаче да приключи окончателното гласуване по промените на Изборния кодекс. Все едно са си стиснали ръцете. Нещо като „давам ви време да смачкате машинното гласуване, за да си правите избори, както ви е угодно, а вие ми давате време да продължа да управлявам до март“.

Това време беше оползотворено с пускане на внушения за конспирации с кодове, които така пасват на масовото разбиране на българите – хора със зъл умисъл бърникат в машините, за да добавят по няколко гласа към нечий изборен резултат чрез специален софтуер. Срещу тези съмнения – тъй като никоя от настояващите за хартиена бюлетина партии не е оспорила изборни резултати по съдебен ред – има достатъчно факти за фалшифицирани протоколи, продавачи на гласове и неизменни победители като ГЕРБ и ДПС в т.нар. рискови секции. Голяма част от тях, като тези в Столипиново например, останаха пусти, след като беше въведено машинното гласуване. Няма нищо радостно в това, че хора от ромското гето не са упражнили правото си на глас, но не радва и фактът, че го правят контролирано.

А освен с време, президентското управление помага и с „разкрития“ за работата на сваленото след 7 месеца управление редовно правителство на Кирил Петков. При това акциите са някак съгласувани с ГЕРБ. Когато Делян Добрев например извади някоя фактура за газ, бива допълнен в атаката от служебния енергиен министър Росен Христов. По същия начин атаките срещу действията на назначени от „Продължаваме промяната“ лица в Българската банка за развитие (ББР) идват залпово и от двете страни – от партията на Борисов и от кабинета на Радев. А министърът на регионалното развитие и благоустройството Иван Шишков, освен че разплати част от дължимото на пътните фирми, в т.ч. и инхаус поръчки за магистрала „Хемус“, изми обоснованите предположения за корупция – фирмите не били виновни, ако имало незаконно строителство, то е било по възлагане на държавата. ГЕРБ и Борисов нито за момент не бяха споменати.

Така свързвани с корупция политически сили биват почистени и избелени, а доверието в тези, които настояват за промяна, спада. След зимата българинът ще е забравил за онова, което ГЕРБ и ДПС вършеха в пътния сектор, за раздаването от ББР на огромни кредити на десетина фирми, приклякването в услуга на енергийните и геополитически интереси на Кремъл, рейдването на бизнеси, задкулисието и корупцията в правосъдната система.

Колокация на манипулацията

Започна се в първия ден на парламента – на 19 октомври, когато БСП внесе законопроекта за връщането на хартиената бюлетина, на 2 ноември Правната комисия го одобри за първо четене, на 4 ноември мина на първо четене в пленарната зала с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП. След това дойде онова 17-часово заседание на Правната комисия, а после и 18-часовото на парламента, започнало на 1 декември и преляло в следващия ден, на което, наред с хартиената бюлетина, бяха прокарани и други промени – те обезсмислиха машините и затъмниха прозрачността на изборния процес. За много от тях помогна и проруската партия „Възраждане“.

Например: след всяко гласуване с машина ще се разпечатва бюлетина, която ще се брои ръчно в края на изборния ден. Така преброяването падна обратно в ръцете на когото-трябва, добре дошли отново на ония нечетливи и надраскани протоколи на СИК. Машината е елиминирана като източник на резултата от машинния вот – няма да вади протокол, следователно такъв няма да се прикачва към изборните книжа. Всичко зависи от преброителите.

Макар да остават, флашките, на които се записват резултатите, също стават непотребни – те няма да показват обобщените резултати на екран или в протокол, както беше досега. Само ако по съдебен път се оспорят резултатите от изборите в някоя от секциите, тогава ще може да се използват запаметените във флашките данни. Това означава, че ако дадена партия не е съгласна с резултатите от изборите, ще трябва да води дела за всичките близо 13 000 секции, за да се добере до записаното в устройствата.

Според разменените в пленарната зала реплики разликите били концептуални. В ГЕРБ вярвали на хората, а „Продължаваме промяната“ – на машините. Но защитата на почтеността на изборите и демократичното участие е част от концепцията за демокрация, която някои партии не възприемат.

Онова, през което изгалопираха депутатите, бе запазването на текста за район „Чужбина“, но с аргументи, че не е ясен броят на мандатите и от кои райони ще се вземат, конкретизирането беше отложено за 2025 г. Необходимите заявления за отваряне на секции в чужбина остават 40, а не 100, както бяха поискали от ГЕРБ. Партията на Бойко Борисов оттегли и предложението си да бъде закрит Общественият съвет към ЦИК. В изборните секции ще има видеонаблюдение и видеозаснемане при броенето на гласовете и попълването на протоколите в края на изборния ден. Гласуването ще е зад паравани.

Най-важните промени – отвън

Изборният кодекс е сред най-често променяните норми в България, наред с данъчните закони, Закона за устройство на територията, Наказателно-процесуалния кодекс и Наказателния кодекс. Политиците се заемат често с ревизията на изборните правила. При това те не налагат промени, които биха подпомогнали демократичния вот – например един кандидат да не води листата в два избирателни района (както поискаха и от ПП); да няма толкова силна защита от преференции, която гарантира първото място за водача на листата – и съответно волята на партийното ръководство; прочистването на избирателните списъци от мъртви души, за което вече няма извинение за отлагане след преброяването от 2021 г., защото сега избирателите са повече от населението; промяна на мандатите на районите съобразно броя на избирателите, отново на база данните от преброяването.

Въпреки че първият проучвателен мандат не е връчен, 48-мият парламент не произвежда особен смисъл, за да бъде оставен още дълго да работи. Изострената до крайност поляризация относно изборните правила обезсърчи и избиратели, и негласували, и неминуемо снижава доверието в самия изборен процес. Вкопчвайки се със зъби, нокти и процедурни хватки в тях, политиците забравиха най-важните въпроси – какъв е смисълът от изборите и защо активността на българските избиратели е толкова ниска. Хората не искат да бранят демокрацията с гласа си, защото всеки втори се съмнява в честността на изборите, били те с машини или с хартия – и все повече граждани губят вяра, че гласуването има значение.

Истинският проблем не е в начина, по който се гласува, а в слабия контрол върху процеса и във факта, че правоохранителните органи се правят, че не виждат контролирания и купения вот.

Причини и последици

Съмненията в машинното гласуване не се насаждат отсега и на сметката на ЦИК се пише слабата работа по изграждане на доверие към този процес. За същото призова и президентът преди вота на 2 октомври. На среща с ЦИК той каза, че е необходимо „повишаване на доверието в машинния вот […], ясна методика и публични и прозрачни действия, които да дадат увереност на партиите и гражданите, че няма да има манипулации – от съхраняването, през зареждането на софтуера, до транспортирането, гласуването и отчитането на резултата“.

„Истинската задача пред нас, ако сме отговорни политически партии и хора, не е Изборният кодекс, а да се състави техническо, кратко правителство, да мине зимата, за да работи парламентът“, обясни Бойко Борисов в типичния си патерналистки стил в онлайн изявление на 22 ноември. Без съмнение това е истинската задача, но защо тогава ГЕРБ се втурна да поправя Изборния кодекс в завера с БСП и ДПС? Отговорът е ясен за всички – заради предстоящите наесен местни избори, където малко на брой гласове променят резултата.

Впрочем един от големите проблеми на гласуването с хартиена бюлетина в България – недействителните гласове – се проявява най-сериозно на местни избори. По данни на Института за развитие на публичната среда на местния вот през 2019 г. броят на невалидните бюлетини е бил 15,1%, а на тези през 2015 г. – 14%. На изборите за Народно събрание и Европарламент те са в пъти по-малко.

ГЕРБ и ДПС се борят да опазят позициите в местната власт, където са всевластни господари – отслабването им ще постави началото на края. Местната власт е основа за дълголетие на всяка политическа сила в България. Това означава добре нахранени партийни структури, което осигурява и гласове за избори. Ядрата на ГЕРБ и на ДПС са именно там. Трудно ще бъде да ги изместят, но амбициите на бъдещите обединени кандидатури на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ са това да стане в големи областни центрове начело със София. Добре е да си дадат сметка, че срещу техните кандидати ще се изправят не просто местни партийни структури, а обръчите от фирми около кметовете на ГЕРБ и ДПС, заедно с работещите в тях и семействата им и общинската администрация. За БСП (вносител на предложението) остава илюзията, че може да увеличи стапящата се електорална подкрепа.

Опитите за връщането на хартиената бюлетина ще се отразят върху политическия процес за търсене на подкрепа за правителство. Съпредседателят на ПП Кирил Петков заяви наскоро от трибуната, че партията му няма да предложи правителство, ако Народното събрание върне хартиената бюлетина. За да избягат от упреците, че са се вкопчили в Изборния кодекс, вместо да се заемат с решаване на проблемите на хората, от ПП обявиха намерение за правителство на малцинството заедно с ДБ и пакет политики, в които фигурираше и отпадането на хартиената бюлетина.

От понеделник обаче на ход ще е ГЕРБ. Искат ли да се прегърнат пред всички с ДПС, или на Борисов това не му се нрави? Или ще си играят на правителство на малцинството, което останалите от „хартиената коалиция“ подкрепят, но в което не участват. Какво пък, изборите им паднаха в ръцете. Вероятно ще се опитат да го направят и с т.нар. закон за главния прокурор – както им е изгодно. Политическата битка, която предстои, е предизборната кампания за „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“. Добре е да го помнят.

Президентско изчегъртване. Поредно

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/prezidentsko-izchegurtvane-poredno/

За здравето на българската демокрация е важно с чий мандат ще се състави следващото редовно правителство. Належащата необходимост от такова вече проличава в комуникацията между седемте политически сили в 48-мия парламент. Изглежда, че ГЕРБ са прежалили първия мандат, следователно надежди се възлагат на втория и третия, за който политици предизвестяват, че може да бъде връчен на партия „Български възход“, създадена от президентския човек Стефан Янев.

Винаги готов

Бившият бригаден генерал Янев отговаря в стила на военен – „Винаги готов!“ и за премиер, и за правителство. Той вече не цитира Путин, а Кенеди, и дори е обект на ХЕЙТ (написано от него с главни букви), задето БВ е подкрепила изпращането на оръжие за Украйна. За няколко месеца се е трансформирал от русофил, за когото натовските войски са „чуждестранни“, в надежден евро-атлантик, комуто може да се повери управлението на България – за трети път, след като беше премиер в две поредни служебни правителства за седем месеца през 2021 г.

Управление начело с Янев едва ли ще се заеме с кадровите промени, извършени от четвъртия назначен от Радев кабинет – поне не с всички. Така и редовното правителство, ръководено от „Продължаваме промяната“, не смени шефовете на спецслужбите, поставени от третия служебен кабинет. Президентската хватка върху сектор „Сигурност“ не е вдигана.

Скоростта и размахът, с които четвъртият служебен кабинет изчегъртва назначенията на предшественика си –

правителството на ПП, са забележителни. Още в първите си дни направи това, което са вършили и останалите преди него – смени повечето областни управители и полицейски шефове по места. Но не му беше достатъчно – премина и към митниците и данъчните. Близо половината от тях, разкри „Свободна Европа“, са бивши кадри на армията, МВР, ДАНС и бившия репресивен апарат на комунистическата власт – Държавна сигурност. Към момента с нови ръководства са дирекции в министерства, агенции, комисии, държавни дружества и предприятия. „Подновен“ е мениджмънтът на АЕЦ „Козлодуй“ и „Булгаргаз“, както и на Агенция „Пътна инфраструктура“, след като обяви поръчка за поддръжка на пътища за 2,4 млрд. лв.

Кабинетът на Гълъб Донев подмени управата на Българската агенция по безопасност на храните, разкрила аферата на ГКПП „Капитан Андреево“ с частната лаборатория. Вкара двама нови членове в надзора на Българската банка за развитие, единият от които – Росен Карадимов – беше началник на кабинета на премиера на тройната коалиция Сергей Станишев, а името му се завъртя преди години в лобисткия скандал „Хохегер“. (Петер Хохегер стана известен, след като се разбра, че е лобирал за влизането на България в ЕС срещу хонорар от над 1,5 млн. евро по два договора от 2006 и 2008 г., подписани от кабинета „Станишев“.) Правителството на Донев отпуши назначения на консули и посланици, спрени от кабинета на Кирил Петков. „Капитал“ разнищи ударните смени на бордове на държавни предприятия, без конкурс, със статут на временно управляващи.

Освен до назначенията обаче, служебният кабинет се разпростря и до значими икономически и финансови решения.

Удължи до 2046 г. концесията на пристанище „Росенец“ в полза на „Лукойл Нефтохим Бургас“, договорът за която е бил сключен по време на първия мандат на Бойко Борисов като премиер. Направи го въпреки европейския регламент за ограничителни мерки за Русия заради войната в Украйна, забраняващ концесии на руснаци или руски компании, в т.ч. и на такива, които действат от името или в интерес на руснаци. С това действие обаче най-голямата частна компания в Русия получава изгодна концесия за две десетилетия напред и повишава шансовете си, ако продаде бизнеса, да спечели по-добра цена. Наред с това служебният кабинет се опита да издейства пробив в дерогацията, която ЕС даде на България, с възможността да продължи да ползва руски петрол до 2024 г. – поиска и износ на продукти, произведени с тази суровина. Европейската комисия отряза София.

Докъде

Докъде може и докъде не може да действа едно служебно правителство, назначено от президента? Правителството е с временен характер, казва Конституционният съд в известното си тълкувателно решение от 1992 г. – „предназначението му е да управлява текущите въпроси на вътрешната и външната политика на страната до провеждането на законодателни избори и съставянето на правителство от новоизбраното Народно събрание“. Управлява като редовно, но с ограничено време.

Спадат ли кадровите промени към „текущите въпроси“ е въпросът на въпросите.

Кабинетът не може да сключва международни договори, например за изтребители, тъй като те изискват одобрение от парламента. Но може да яхне метлата на уволненията и назначенията – и силният реваншизъм е отличителна черта на дейността на Донев и сие.

Първото служебно правителство на Румен Радев през 2017 г. начело с проф. Огнян Герджиков се придържаше основно към организирането на изборите. Макар че в един запис на разговор, публикуван от прокуратурата, хазартният бос Васил Божков казва как в първото му правителство на Радев „повече от половината бяха хора на Шиши“.

В ситуацията, в която е България – изправена пред почти сигурно краткотрайно съществуване на следващо редовно правителство, – президентските кадри най-вероятно ще се запазят. Така под конституционното определение за парламентарна република

ще има една неформална президентска република.

Вторият президентски кабинет, в който министри бяха настоящите лидери на ПП Кирил Петков и Асен Василев, също извърши промени в редица институции и държавни фирми – в името на премахване на модела на ГЕРБ.

Въпросът с правомощията на служебното правителство обаче не трябва да зависи от личността на Румен Радев или обвързаностите на Борисов. Ако нямаше служебно управление, кабинетът на ГЕРБ щеше да организира изборите през 2021 г. и кой знае какво щеше да се получи предвид известните през годините манипулации. Но проблемът с купуването на гласове и изборните фалшификации не следва да се обвързва с необходимостта от служебен кабинет – това е проблем за разрешаване от органите на реда и правосъдната система.

Когато изглеждаше, че Радев се бори срещу задкулисието и „мафията, вън“, смените имаха своето обществено оправдание – и одобрение. Но въпросът какво може и какво не може да извършва служебното правителство, изисква друг тип дискусии, изведени на платформата на върховенството на правото. Независимо че се назначава от единствената личност на национално ниво, избрана мажоритарно в България, то провежда кадрова политика, съгласувана единствено с (неизвестни) кръгове около държавния глава. И това няма нищо общо с демократичната легитимност.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип с обръщението на президента Румен Радев пред 48-мото НС на 19 октомври 2022 г.

Източник

Президентско изчегъртване. Поредно

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/prezidentsko-izchegurtvane-poredno/

Президентско изчегъртване. Поредно

За здравето на българската демокрация е важно с чий мандат ще се състави следващото редовно правителство. Належащата необходимост от такова вече проличава в комуникацията между седемте политически сили в 48-мия парламент. Изглежда, че ГЕРБ са прежалили първия мандат, следователно надежди се възлагат на втория и третия, за който политици предизвестяват, че може да бъде връчен на партия „Български възход“, създадена от президентския човек Стефан Янев.

Винаги готов

Бившият бригаден генерал Янев отговаря в стила на военен – „Винаги готов!“ и за премиер, и за правителство. Тойвече не цитира Путин, а Кенеди, и дори е обект на ХЕЙТ (написано от него с главни букви), задето БВ е подкрепила изпращането на оръжие за Украйна. За няколко месеца се е трансформирал от русофил, за когото натовските войски са „чуждестранни“, в надежден евро-атлантик, комуто може да се повери управлението на България – за трети път, след като беше премиер в две поредни служебни правителства за седем месеца през 2021 г.

Управление начело с Янев едва ли ще се заеме с кадровите промени, извършени от четвъртия назначен от Радев кабинет – поне не с всички. Така и редовното правителство, ръководено от „Продължаваме промяната“, не смени шефовете на спецслужбите, поставени от третия служебен кабинет. Президентската хватка върху сектор „Сигурност“ не е вдигана.

Скоростта и размахът, с които четвъртият служебен кабинет изчегъртва назначенията на предшественика си –

правителството на ПП, са забележителни. Още в първите си дни направи това, което са вършили и останалите преди него – смени повечето областни управители и полицейски шефове по места. Но не му беше достатъчно – премина и към митниците и данъчните. Близо половината от тях, разкри „Свободна Европа“, са бивши кадри на армията, МВР, ДАНС и бившия репресивен апарат на комунистическата власт – Държавна сигурност. Към момента с нови ръководства са дирекции в министерства, агенции, комисии, държавни дружества и предприятия. „Подновен“ е мениджмънтът на АЕЦ „Козлодуй“ и „Булгаргаз“, както и на Агенция „Пътна инфраструктура“, след като обяви поръчка за поддръжка на пътища за 2,4 млрд. лв.

Кабинетът на Гълъб Донев подмени управата на Българската агенция по безопасност на храните, разкрила аферата на ГКПП „Капитан Андреево“ с частната лаборатория. Вкара двама нови членове в надзора на Българската банка за развитие, единият от които – Росен Карадимов – беше началник на кабинета на премиера на тройната коалиция Сергей Станишев, а името му се завъртя преди години в лобисткия скандал „Хохегер“. (Петер Хохегер стана известен, след като се разбра, че е лобирал за влизането на България в ЕС срещу хонорар от над 1,5 млн. евро по два договора от 2006 и 2008 г., подписани от кабинета „Станишев“.) Правителството на Донев отпушиназначения на консули и посланици, спрени от кабинета на Кирил Петков. „Капитал“ разнищи ударните смени на бордове на държавни предприятия, без конкурс, със статут на временно управляващи.

Освен до назначенията обаче, служебният кабинет се разпростря и до значими икономически и финансови решения.

Удължи до 2046 г. концесията на пристанище „Росенец“ в полза на „Лукойл Нефтохим Бургас“, договорът за която е бил сключен по време на първия мандат на Бойко Борисов като премиер. Направи го въпреки европейския регламент за ограничителни мерки за Русия заради войната в Украйна, забраняващ концесии на руснаци или руски компании, в т.ч. и на такива, които действат от името или в интерес на руснаци. С това действие обаче най-голямата частна компания в Русия получава изгодна концесия за две десетилетия напред и повишава шансовете си, ако продаде бизнеса, да спечели по-добра цена. Наред с това служебният кабинет се опита да издейства пробив в дерогацията, която ЕС даде на България, с възможността да продължи да ползва руски петрол до 2024 г. – поиска и износ на продукти, произведени с тази суровина. Европейската комисия отряза София.

Докъде

Докъде може и докъде не може да действа едно служебно правителство, назначено от президента? Правителството е с временен характер, казва Конституционният съд в известното си тълкувателно решение от 1992 г. – „предназначението му е да управлява текущите въпроси на вътрешната и външната политика на страната до провеждането на законодателни избори и съставянето на правителство от новоизбраното Народно събрание“. Управлява като редовно, но с ограничено време.

Спадат ли кадровите промени към „текущите въпроси“ е въпросът на въпросите.

Кабинетът не може да сключва международни договори, например за изтребители, тъй като те изискват одобрение от парламента. Но може да яхне метлата на уволненията и назначенията – и силният реваншизъм е отличителна черта на дейността на Донев и сие.

Първото служебно правителство на Румен Радев през 2017 г. начело с проф. Огнян Герджиков се придържаше основно към организирането на изборите. Макар че в един запис на разговор, публикуван от прокуратурата, хазартният бос Васил Божков казва как в първото му правителство на Радев „повече от половината бяха хора на Шиши“.

В ситуацията, в която е България – изправена пред почти сигурно краткотрайно съществуване на следващо редовно правителство, – президентските кадри най-вероятно ще се запазят. Така под конституционното определение за парламентарна република

ще има една неформална президентска република.

Вторият президентски кабинет, в който министри бяха настоящите лидери на ПП Кирил Петков и Асен Василев, също извърши промени в редица институции и държавни фирми – в името на премахване на модела на ГЕРБ.

Въпросът с правомощията на служебното правителство обаче не трябва да зависи от личността на Румен Радев или обвързаностите на Борисов. Ако нямаше служебно управление, кабинетът на ГЕРБ щеше да организира изборите през 2021 г. и кой знае какво щеше да се получи предвид известните през годините манипулации. Но проблемът с купуването на гласове и изборните фалшификации не следва да се обвързва с необходимостта от служебен кабинет – това е проблем за разрешаване от органите на реда и правосъдната система.

Когато изглеждаше, че Радев се бори срещу задкулисието и „мафията, вън“, смените имаха своето обществено оправдание – и одобрение. Но въпросът какво може и какво не може да извършва служебното правителство, изисква друг тип дискусии, изведени на платформата на върховенството на правото. Независимо че се назначава от единствената личност на национално ниво, избрана мажоритарно в България, то провежда кадрова политика, съгласувана единствено с (неизвестни) кръгове около държавния глава. И това няма нищо общо с демократичната легитимност.

Войната – продължение на вътрешната политика с други средства

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/voynata-produlzhenie-na-vutreshnata-politika/

Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.

Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.

Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.

„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.

Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.

Кратка хронология на единовластието

Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.

В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).

Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.

Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.

Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.

С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.

Идеологическа консолидация

За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.

Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.

Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.

Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.

Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.

Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.

Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.

Заглавна снимка: Markus Spiske / Unsplash

Източник

На терена на постполитиката президентът е цар

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/na-terena-na-postpolitikata-prezidentut-e-tsar/

Стига да поискат, политиците в България могат да продават лиценз за това как се линчува политиката, за да се замени с постполитика. На модерния Запад за тази цел бяха нужни десетилетия, но българите се справиха бързо и направиха една хубава работа, ама българска.

Деидеологизация – няма ляво, няма дясно, и левите, и десните приемат народняшки мерки, а обещанията до едно врат в соса на популизма. И макар че всички говорят за политика и обществото е силно политизирано, избирателната активност спада, масова партия в България няма. А ако не броим „тристранката“, поставила ги на една маса с властта и работодателите, синдикатите отдавна са загубили влияние – освен като нечий инструмент.

Европейската тенденция, констатирана от изследователи, е налице – партиите все повече приличат на движения, стихийно появили се и внезапно пресъхнали. Понятието „членска маса“ е далеч от съдържимото, влагано в него през 90-те например, когато степента на политическа ангажираност беше висока. Около лидерите има по-скоро пламенни фенове, отколкото добре структурирана партия. Или зависими и лоялни привърженици заради облагите, получени от времето, когато „нашите“ са управлявали – почти като акционерно дружество.

Във времената на постполитиката печели онзи, който е не-политик по закон – президентът. Той и назначените от него правителства са деидеологизирани по презумпция, а поради естеството на избора не може да им бъде търсена каквато и да била политическа отговорност. Такава безконтролна власт, опакована като „служба на Отечеството“, особено се услажда.

Изненадаааа!

Но докато президентът Румен Радев се окопава с назначения в министерства, агенции и държавни дружества, 48-мият парламент взе че заработи. Мъчителният тридневен избор на председател, а впоследствие – и на председатели на комисии, не даваше особени надежди, но ето че съгласието е възможно. При това съвсем не крехко и на ръба, а с достатъчно стабилни мнозинства и даже нееднократно. Срещу някои парламентарни решения служебният кабинет ще се съпротивлява до последния си ден.

Сто седемдесет и пет народни представители от ГЕРБ–СДС, „Продължаваме промяната“ (ПП), ДПС, „Демократична България“ (ДБ) и „Български възход“ (БВ) гласуваха България да предостави военна помощ на Украйна. Против бяха БСП и „Възраждане“, а мандатоносителят на ПП и лидер на „Средна европейска класа“ Константин Бачийски се въздържа.

Партията на Стефан Янев се принади към останалите в пленарната зала, макар че при обсъждането в парламентарните комисии по външна политика и по отбрана не подкрепи предложението. Тактически ход на БВ, който едва ли може да я причисли към мнозинството на евро-атлантиците, но със сигурност преследва друга цел. Защо не например да се включи със свои представители в едно бъдещо правителство, в бъдещи договорки за разпределение на квоти в един или друг регулатор, във Висшия съдебен съвет и т.н.? Така подкрепяният от проруската АБВ „Български възход“ на миролюбеца Янев, съратник на президента, а изглежда – и на енергийния бос Христо Ковачки, се втурна към евро-атлантизма на „войнолюбците“ (по Румен Радев).

Дори остана там и при гласуването на още 8 нови бойни самолета от типа F-16 Block 70 – сделка за 1,3 млрд. долара, подкрепена в парламента от същата евро-атлантическа коалиция от ГЕРБ–СДС, ПП, ДПС, ДБ и (както стана ясно) БВ. Този път обаче евро-атлантизмът на „Промяната“ се пропука – от 53-ма народни представители 10 се въздържаха (сред тях Калина Константинова, Росен Костурков и Бойко Рашков), 9 отсъстваха от залата, а един (съпредседателят на партията Асен Василев) беше против. Но това не е особена изненада, тъй като Василев неколкократно е заявявал, че никакви самолети не трябва да се купуват, докато не дойдат първите F-16. „Да плащаме занапред за нещо, преди да сме получили първата поръчка, е безотговорно поведение както към българските избиратели, така и към ВВС“, заяви преди месец Василев.

А чудесата със съгласията не свършват. По предложение на ГЕРБ–СДС парламентарната Енергийна комисия с председател Делян Добрев (ГЕРБ), громител на газовите сделки на кабинета „Петков“, одобри проекторешение за диверсификация на ядреното гориво, а заедно с Добрев ръка вдигнаха и Радослав Рибарски (ПП), както и депутатите от ДПС, ДБ, БВ. Несъгласен беше само Драгомир Стойнев (БСП). Целта на решението е да бъде ускорен процесът по осигуряване на неруско ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, започнал при третото правителство на ГЕРБ и продължен в 7-месечния кабинет на ПП. На правителството се възлага да обезпечи дейността на Агенцията за ядрено регулиране за алтернативен тип гориво през 2024 г.

На почти пълно мнозинство се радва и законопроектът за енергия от морски вятър (офшорни вятърни централи в акваторията на Черно море), получил в комисия гласовете на ГЕРБ, ПП, ДПС, БСП и ДБ. Намерения за приемането му бяха изразени още в предишния парламент.

Сдружаването на ГЕРБ, БСП и ДПС около предложението за връщане на хартиената бюлетина (наедно с машинния вот) е лъжицата катран в този низ от съгласия по теми, които оттласкват България от орбитата на Кремъл. Гласуването с хартиени бюлетини улеснява купения и манипулирания вот и обединението на партиите на статуквото около връщането им не предвещава нищо добро. Със 125 гласа „за“ срещу 100 „против“ на първо четене народните представители от ГЕРБ–СДС, ДПС и БСП върнаха хартиената бюлетина в играта с мотиви, че така се връщат доверието и честността в изборния процес.

Отпор

В решението за оръжието за Украйна се дава месец на служебното правителство да докладва на парламента какво оборудване може да предостави „съобразно българските възможности и гарантирайки сигурността и защитата на населението“ – тоест без да бъде отслабен отбранителният ни капацитет. Кабинетът се задължава да проведе разговори със страни членки на НАТО, за да осигури модерно оборудване.

Коментарът на служебния военен министър Димитър Стоянов беше, че предложението на Министерството на отбраната ще бъде „крайно консервативно“ и зенитноракетни ПВО комплекси, както и самолети Су-25 и МиГ-29 няма да бъдат предоставяни. Което до известна степен обезценява парламентарното решение, тъй като Украйна има най-голяма нужда тъкмо от такава техника. Въпреки това международните агенции отчетоха външнополитическия ефект на решението като добър сигнал от България. Техническото му изпълнение обаче може да го изпразни от съдържание. Първата изпратена от София към Киев „военнологистична“ помощ беше смехотворна – наред с облекла, в нея имаше походни легла, палатки и… чаршафи.

По отношение на ядреното гориво, от което България е 100% зависима от Русия, служебното правителство също се разбърза. Президентското управление се кани да обяви процедура за избор на доставчик на ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“. Така се отваря вратата за френската компания „Фраматом“, която в съвместно предприятие с руската ТВЕЛ произвежда свежо ядрено гориво – аналог на използваното в АЕЦ „Козлодуй“. Другият участник е американската „Уестингхаус“, с която по време на третото правителство на Бойко Борисов бе подписано споразумение за внедряване на алтернативно гориво в V блок на атомната централа.

Намеренията на ръководство на АЕЦ бяха да обяви търг в средата на 2024 г., но служебното правителство смени мениджмънта и дори наложи нови правила – за първи път търгът ще се прави от БЕХ, а не от АЕЦ „Козлодуй“. Преди това обаче четвъртото служебно правителство на Радев отмени решение от 13 юли т.г. на кабинета „Петков“, което гласеше:

Процесът по диверсификация на свежо ядрено гориво да се осъществи чрез доставки и услуги от лица, които пряко и/или непряко не са свързани с Руската федерация, с цел постигане на диверсификационния резултат и подсигуряване на непрекъснатост на доставките за стратегическия енергиен обект, като при изпълнението се вземат предвид европейските политики и се цели намаляване зависимостта на българската енергетика от един доставчик и/или от доставчици, пряко и/или непряко свързани с политически решения на Руската федерация. 

Сега на опитите на служебния кабинет да запази под друга форма доставките на руско ядрено гориво се противопоставя парламентарно мнозинство – с приетото от Енергийната комисия решение. Ако то бъде подкрепено и в пленарната зала, отворената към „Фраматом“ врата ще се затвори. За френската компания ще е трудно и ще изгуби време да смени руските доставки с алтернативни. Дотогава бивш и настоящ енергиен министър ще се обвиняват взаимно – настоящият Румен Христов твърди, че предшественикът му Александър Николов работи за „Уестингхаус“ и че така се нарушава конкуренцията. Николов пък казва, че ако се допусне „Фраматом“, няма диверсификация.

Служебното правителство се зае да осигури и още печалби на най-голямата руска частна компания „Лукойл“ с решението си да отмени забраната за износ на горива от рафинерията в Бургас, приета от правителството на Кирил Петков. Тя трябва да влезе в сила на 5 декември т.г. В момента бургаската рафинерия изнася над половината от произведените горива и други нефтопродукти. Така след десетилетие на неплащане на данъци и издействаната от кабинета „Петков“ дерогация за България да продължи да получава руски петрол до 2024 г., и служебното управление се опитва да уреди нови облекчения. Европейската комисия обаче предупреди, че това не бива да се допуска, и ако наруши забраната, България е заплашена от наказателна процедура.

Страх

Противоборствата между мнозинствата в 48-мия парламент и служебното правителство ще се изострят. Независимо от решенията на Народното събрание, кабинетът може да протака и да провежда своя (президентска) политика – и никакви последици няма да произтекат от действията им. Отказът на служебното правителство да внесе бюджет за 2023 г. обаче е основателен – бюджетът е израз на политики и нека партиите не бягат от поемането на отговорност. Така, ако не искат да се изправят пред зимно недоволство от бизнес и граждани, политическите сили ще трябва да намерят начин да сформират кабинет. А зимният гняв няма да подмине и площада между Президентството и Министерския съвет.

Сериозни основания да се сформира правителство са налице – страхът е едното, другото са парите. Страх, че стадото избиратели може да се превърне в беснееща тълпа и последиците са непредвидими. Всички партии ще изгубят и отново ще спечели президентът. По Плана за възстановяване и устойчивост пък се очакват на първо време 1,2 млрд. евро, а след това – и вторият транш от над 740 млн. евро. Дали кабинетът ще е на база „eвро-атлантическа коалиция“, или на база „хартиена бюлетина“ – ще се договаря заедно със съдбата на главния прокурор.

Време е българските партии най-сетне да започнат да произвеждат политика. Иначе властта е на Царя.

Заглавна снимка: parliament.bg

Източник

Поредните „последни“ избори в Израел

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/porednite-posledni-izbori-v-izrael/

Краят на периода на големите еврейски празници в Израел отбеляза началото на финалния етап от предизборната кампания – пета за последните три години и половина. Социологическите агенции все още не са в състояние да предскажат със сигурност кой ще е победителят в това поредно нелеко политическо състезание. Засега се очертава дясноцентристката коалиция да успее да вземе 61 места в Кнесета, което ѝ осигурява крехко мнозинство с един глас. В момента всичко зависи от това какъв ще е процентът на гласуващите граждани и кои ще са последните послания на партиите в дните преди изборите на 1 ноември.

Към момента партиите в Израел могат да разчитат само на своите т.нар. твърди ядра. Процентът на гражданите, които още се колебаят или вече са решили, че няма да гласуват, е значителен. Това по същество означава, че и след изборите политическата криза ще продължи, което само по себе си след периода на управление на правителството „Бенет–Лапид“ и годините на пандемия неминуемо ще окаже влияние върху израелската икономика и политика.

Минималното надмощие на десните партии почти им гарантира съставяне на кабинет начело с Бенямин Нетаняху. За разлика от активната кампания на най-дълго управлявалия министър-председател в историята на Израел, левите и лявоцентристките партии остават в плен на идеологемата „Никога с Нетаняху“, което в настоящите условия в Израел и в региона не им печели повече подкрепа. Както и на предишните избори, цената на победата ще бъде способността на политическите субекти да генерират колкото може повече подкрепа сред колебаещите се, но от значение ще бъде и кои партии няма да успеят да влязат в Кнесета.

До момента изборната кампания не успява да привлече интереса на публиката, а данните за умората в обществото преди петите подред избори от 2019 г. насам, както и за настроенията след големите религиозни празници сочат, че няма преобладаващо мнение относно вота на 1 ноември. Поради това и повечето партии запазват своите най-важни аргументи и послания за последните дни преди тази дата. Какво именно ще кажат партиите и към какво ще насочат вниманието на избирателите, е и най-важното в настоящата кампания.

Дясноцентристите са представени от „Ликуд“ на Бенямин Нетаняху и Религиозната ционистка партия на Безалел Смотрич и Итамар Бен Гвир. Бившият премиер разполагаше с повече време да се подготви за кампанията, която съвпадна с излизането на неговата книга и така допълнително привлече вниманието на медиите. Нетаняху обещава мерки срещу повишаването на цената на живота и безплатно образование за децата до три години. Той обръща специално внимание на сферата на сигурността и критикува споразумението с Ливан, постигнато преди дни от премиера Яир Лапид.

Бенямин Нетаняху е особено активен, работейки за спечелването на подкрепата на гласоподавателите. Той увеличава и броя на своите сътрудници, които директно да разговарят с хората, агитирайки по техните домове. Особено внимание се обръща на възрастните избиратели, които не са така достъпни чрез социалните медии. За бъдещите си планове Нетаняху обяви, че няма да се коалира с Бени Ганц и Яир Лапид и ще се стреми към мнозинство, активизирайки поддръжниците на „Ликуд“ и опитвайки се да убеди подкрепящите партията „Еврейски дом“, че тя няма да премине границата и да влезе в парламента.

От своя страна партията на ционистите на Безалел Смотрич и Бен Гвир, която трудно може да се различи в някои от посланията си от „Ликуд“, се намира в негласна коалиция с формацията на Нетаняху. Итамар Бен Гвир и Бенямин Нетаняху не се атакуват публично, но все пак бившият премиер е внимателен в това да заяви подкрепа за бъдещия си коалиционен партньор. Преди дни той отклони поканата да участва заедно с Бен Гвир в предизборно събитие, което доведе до настойчивата покана крайнодесният политик да слезе от сцената. По-късно Бен Гвир изрази съжаление за случилото се, но посочи, че самият Нетаняху е бил „недобре посъветван от сътрудниците си“.

Другият кандидат на ционистите – Смотрич, обяви кампанията си за законодателна реформа за намаляване на правомощията на съдебната система. Планът включва да отпаднат от израелския наказателен закон обвиненията в злоупотреба с доверие, които са в основата и на две от обвиненията срещу Нетаняху. И докато кандидатите за депутати на „Ликуд“ обещават, че подобни промени няма да важат със задна дата за самия Нетаняху, то представителите на Религиозната ционистка партия твърдят, че ще искат новите правила да бъдат приложени и към делото на бившия премиер.

В кампанията си Смотрич и Бен Гвир насочват атаките си към друг крайнодесен политик – бившата министърка на вътрешните работи Аелет Шакед, като се опитват да привлекат и подкрепа от средите на поддръжниците на Бени Ганц. В основното им послание се подчертават шансовете на тяхната партия да бъде трета политическа сила, като се акцентира, че колкото по-нагоре в стълбицата се изкачи партията, толкова по-малки са шансовете Нетаняху да склони на коалиция с настоящия министър на отбраната Ганц за сметка на ционистите. Сценарий, при който Нетаняху и Ганц „намират общи допирни точки“, не е изключен, ако „Ликуд“ не успее да получи 61 места.

Религиозните партии в лицето на „Шас“ и „Обединена тора юдаизъм“ (ОТЮ) се радват на стабилна подкрепа от страна на поддръжниците си, които, по думите на политически наблюдател в Израел, нарастват с всеки следващи избори на чисто демографски принцип. Така или иначе, и „Шас“, и ОТЮ все пак се сблъскват с агресивната конкуренция на ционистите. Това накара „Шас“ да започне кампания под надслов „Троен Шас“, в която формацията се представя като единствената еврейска, дясна и социална партия. До края на кампанията „Шас“ ще продължи да се фокусира върху социалните проблеми и цената на живота, обещавайки огромни субсидии под формата на купони за храна за нуждаещите се. ОТЮ в своята стратегия обвинява настоящите управляващи в подкопаване на еврейската идентичност на Израел, като също говори за социалната цена, особено сред общността на религиозните евреи харедим.

„Еврейски дом“ на Аелет Шакед е за момента единствената дясна партия, която е на ръба да не успее да влезе в Кнесета. Това заплашва възможността Нетаняху да събере мнозинство от 61 гласа единствено с подкрепата на десните формации. Въпреки това бившият премиер като че ли прави малко, за да укрепи позициите на някогашната си съюзница. Самата Шакед прекрати опитите си да търси път към политически компромис с бившия си премиер. Загубата на доверие в партията „Еврейски дом“ се дължи на непоследователните послания на Шакед дали ще подкрепи, или не коалиция с Нетаняху, както и на решението на Нафтали Бенет да се оттегли от политиката.

Сред лявоцентристките партии челна позиция заема партията на Яир Лапид „Йеш Атид“. По време на кампанията Лапид се възползва максимално от вниманието на медиите и от това, че беше действащ министър-председател. Немалка част от вниманието по време на кампанията е отделена и на успешното споразумение с Ливан, което според мнозина има доста по-голямо значение за Израел от мирните договори с редица арабски държави. Най-сетне стратегическият враг „Хизбулла“ е поставен в контекст на взаимно сдържане и интерес, по думите на наблюдател в Израел. Лапид акцентира и върху успехите си в Газа за запазване на мира, като по този начин подсказа, че именно той има заслуга за успешния край на кризата през август т.г. с „Ислямски джихад“, а не посредниците от ООН и Египет и министърът на отбраната Бени Ганц.

Две седмици преди изборите Яир Лапид драстично намали международните си изяви, като не замина за САЩ, а на срещата в Брюксел на Съвета за асоцииране ЕС–Израел участва онлайн. Основна тактическа задача пред Лапид е да осигури успеха на малките партии в своята коалиция на изборите, което ще му позволи да разчита на техните гласове. От друга страна, премиерът трябва да успее и да намали противоречията си с „Ликуд“, което би му дало възможност да се коалира с Нетаняху, ако това се наложи, без да бъде обвиняван в загуба на политическа идентичност. Той не може да постигне това за сметка на същите тези малки партии, рискувайки тяхната лоялност.

Либералните формации „Мерец“ и „Авода“, както и арабските партии са изправени пред опасността да не влязат в Кнесета. В опит да противодейства Лапид активно работи с арабската общност, като тази седмица посети Назарет, срещна се с местни лидери и говори пред арабските медии. По-рано пред медиите той вече обяви, че няма да допусне еврейски поклонници на „Ал-Акса“ и гарантира правата на мюсюлманите. Яир Лапид обещава да промени и Закона за нацията, който дискриминира гражданите на Израел от арабски произход. Не на последно място, премиерът насочва вниманието си и към украинските бежанци. Той се надява, че подкрепата на правителството му за Украйна ще даде отражение върху украинската еврейска общност, което ще остави негативен отпечатък върху партията на рускоезичните евреи „Наш дом Израел“ на Авигдор Либерман.

Обединението на министъра на отбраната Бени Ганц и министъра на правосъдието Гидеон Саар се стреми на убеди избирателите, че именно Ганц е най-подходящ за премиер и е политикът, който може да победи Нетаняху. С надслова „Бени Ганц – министър-председател на сигурността“ министърът на отбраната подсказва и това, че за разлика от Лапид, той има значителен военен опит. Ганц твърди, че само той би могъл да разбие възможната дясна коалиция. Партията му се стреми към подкрепата на религиозните ционисти, които смятат, че Бен Гвир е твърде краен. Бени Ганц се опитва да извлече полза и от включването на Гади Айзенкот (бивш началник на Генералния щаб на Израелската армия) в политиката, който готви план за обществената сигурност на Йерусалим.

„Наш дом Израел“ на Авигдор Либерман разчита на успешния мандат на своя лидер като министър на финансите. Кампанията на Либерман е под надслов „Свободна икономика – свободна страна“ и се придържа към по-скоро либерален наратив. За разлика от Ганц и Лапид, които са подчертано внимателни, когато стане дума за консервативната еврейска общност на харедим, Либерман открито говори за ясна граница между религията и държавата и подкрепя предложението за работещ обществен транспорт на шабат.

Авигдор Либерман, чиито корени са в бившия СССР, доскоро се ползваше с подкрепата на рускоезичната общност в Израел. Към днешна дата обаче той все по-трудно намира път към сърцата на своите традиционни избиратели, опитвайки се да балансира в изказванията си по отношение на войната на Русия срещу Украйна. Всяка проява на подкрепа за едната или другата страна може да му коства подкрепата на руската или украинската еврейска общност.

Въпреки натиска от страна на лявоцентристките среди и на самия премиер Яир Лапид, „Авода“ и „Мерец“ отказват да се обединят. Лидерката на „Авода“ Мерав Михаели поддържа тезата, че обединението би довело до отслабване на двете партии. От своя страна председателката на „Мерец“ Зехава Галон прави всички възможни опити да убеди своя партньор в обратното. След години на политическа изолация Галон не иска да бъде обвинявана в съпричастност за края на „Мерец“.

„Авода“ планира мащабно събитие три дни преди изборите, на което да отбележи 20-тата годишнина от убийството на бившия премиер Ицхак Рабин. За първи път тази година събитието, което досега винаги се обявяваше като проява на обществена ангажираност и не се свързваше с политически партии, ще бъде част от кампанията на „Авода“ – партията на покойния Рабин. Митингът ще добави някои допълнителни елементи към кампанията на Михаели, която се концентрира върху граждански и обществени свободи (тя също смята, че на шабат общественият транспорт следва да работи). Самата Мерав Михаели често споменава, че се смята за наследница на Рабин.

„Мерец“ ще се опита да убеди своите избиратели, че тяхната подкрепа е и подкрепа за самия Яир Лапид. Най-малката партия в колодата на лявоцентристите се стреми да избегне кампания, подчинена на принципа „Помогнете ни“, и иска да докаже, че е в състояние и сама да генерира подкрепа.

На последно място, кампанията сред арабските партии е не по-малко интензивна. На тези избори те ще бъдат три – „Раам“, „Хадаш-Таал“ и „Балад“. Фактът, че и трите играят поотделно, би трябвало да окуражи избирателите им да излязат и да подкрепят своите партии, като по този начин предотвратят някоя от трите да не влезе в Кнесета. Очаква се „Хадаш-Таал“ на традиционните политици Айман Оде и Ахмад Тиби остро да критикува Лапид заради политиката му спрямо израелската арабска общност и действията на полицията в комплекса на джамията „Ал-Акса“. Оде и Тиби се стремят да привлекат гласове за сметка на „Балад“.

Изборите за Кнесет в Израел този път имат за цел да представят формула за управление на страната, която да бъде значително по-надеждна от тази на отиващото си коалиционно правителство. Докато преди година за съставянето на правителство бе достатъчно да се твърди, че всички средства са позволени, само и само Бенямин Нетаняху да не се върне във властта, сега немалко от неговите противници правят своите сметки, че при определени условия коалиция с „токсичния“ бивш премиер не е изключена. Не само заради нуждата Израел да бъде управляван надеждно в сложната вътрешно- и външнополитическа среда, но и заради все по-трудната за прогнозиране международна обстановка. В крайна сметка за много от онези, на които предстои да влязат в бъдещия Кнесет, подобен шанс може да се окаже и последен, ако не се прояви необходимата доза здрав политически разум и чувство за самосъхранение.

Заглавна снимка: peterspiro / iStock

Източник

Ден трети от избора на председател и ролята на Демократична България

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3970

За председател е избран е Вежди Рашидов, като най-възрастен народен представител. Възрастта беше единственият критерий, събрал подкрепа. От ДБ нямаше как да подкрепим Рашидов, по ред причини. На председателски съвет сондирахме възможността наша кандидатура да събере подкрепа. Отговорът беше „не“. Бяхме разумни, конструктивни и направихме възможното. Сега парламентът може да започне работа.

Но има една критика към Демократична България за изминалите три дни – че не сме издигнали наш кандидат за председател.

Общата причина за това е, че се фокусирахме върху търсене на решение на безпрецедентен проблем, а не в това да покажем колко подходящи хора имаме за председател.

След като ГЕРБ бяха неспособни да съберат мнозинство, на третия ден нещата бяха зациклили и кандидатура на ДБ може би е изглеждала като възможен изход. Затова тя беше обсъдена на засесание на парламентарната група и Христо Иванов отиде на председателски съвет, където да го предложи. ГЕРБ и БСП са били твърдо против. Т.е. подкрепа нямаше.

Паралелно с това в кулоарите разговаряхме с депутати от ПП и обсъдихме рисковете и плюсовете на наш кандидат, след което Кирил Петков влезе на председателския съвет, за да повдигнв същия въпрос. Втори път е последвал отказ от ГЕРБ и БСП. Т.е. подкрепа стабилно нямаше.

А защо нямаше подкрепа? Защото всеки избор извън този по технически критерий като възраст ще изглежда политически и ще очертае мнозинство. И щяха да последват резонни реакции от типа на „Ее, прегърнаха се“. Ако подкрепата беше само от ГЕРБ (освен от нас и ПП) – „ето я евроатлантическата коалиция“.

Ако и БСП се бяха включили, те пък трябваше да обясняват на своите избиратели защо подкрепят председател, който ще вкара точката за модернизация на армията и оръжие за Украйна и ще блокира връщането на хартиените бюлетини.

Ако въпреки ясната липса на подкрепа бяхме предложили кандидат в зала той очаквано не беше събрал подкрепа, щяхме да нарушим трайното си поведение на конструктивният субект, който в сложна ситуация не търси нищо за себе си и своя тяснопартиен интерес и не прави пиарски ходове, които усложняват ситуацията. А и щяхме да изхлеждаме нелепо.

Тезата, че ГЕРБ и БСП са щели да размислят в зала, като видят какъв хубав кандидат издигаме е наивна и игнорира три дни разговори във всякакви формати. И по-важното – игнорира реалността, че политически избор беше избгяван на всяка цена. Сега мнозинството, избрало Рашидов може да твърди, че е временно мнозинство, което просто е следвало духа на конституцията.

Грешно е да сглобяваме политически (а не технически) мнозинства в такава ситуация, а наш кандидат би довел такъв наратив – и поради това той не би събрал подкрепа.

В този смисъл, поведението на ДПС и ГЕРБ, които само при мириса на мнозинство се озлобиха и започнаха да газят правилника, е грешка – те превърнаха техническото мнозинство в политическо и колкото и да мажат сега, че с предложението за избор на технически критерий Хтисто Иванов, видиш ли, бил предложил Рашидов, грешката е налице и мнозинството им изглежда повече от техническо.

Демократична България, с 20 депутати, през цялото време беше (като каза Цветанка Ризова) перпетуум мобиле за консенсусни предложения. И поставихме работата на парламента и решаването на кризисната ситуация над партийния интерес и пиарските ходове. Защото целта на политиката не са фейсбук лайкове, а постигане на резултати.

Разбирам неудовлетворението от избора на Рашидов. Затова и от ДБ имаше 20 гласа „против“. Но сложната, фрагментирана среда произведе това. Сега предстои в същата тази среда, обогатена от тридневната сага, да опитаме да намираме решения на по-трудни въпроси.

Материалът Ден трети от избора на председател и ролята на Демократична България е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Краят на парламента започна с началото му

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/krayat-na-parlamenta-zapochna-s-nachaloto-mu/

„Ама като хванем гьостерицата“, изокаха в социалните мрежи след провала на 48-мия парламент да избере председател в първия работен ден. Все едно какъв изход ще намерят днес депутатите, всички те вкупом орезилиха парламентаризма. Скорошни предсрочни избори вече са съвсем реални, а предизборната кампания не е спирала.

Нито една от първите две политически сили, които по конституция имат право на мандат за съставяне на правителство и дават заявка, че искат да управляват – ГЕРБ и „Продължаваме промяната“, не успя да осигури мнозинство, за да наложи кандидата си. Противоборството между тях изглежда непреодолимо, противоречията между публичните им изявления и реални действия – ослепителни.

От една страна, ГЕРБ, първи след изборите на 2 октомври, изявиха намерение да преговарят с ПП и „Демократична България“, от друга – не спират да бичуват „Промяната“ за резултатите от управлението им. От една страна, ПП си избраха ролята на „конструктивна опозиция“, от друга – няма да откажат да съставят правителство с втория мандат, ако първият се провали (което не подлежи на съмнение).

Изпреварващ ход

Изненадващо на брифинг късно снощи от ПП оттеглиха своя кандидат за председател на НС Никола Минчев с мотива, че са „конструктивна опозиция“ – и няма да подкрепят кандидат на ГЕРБ. След като видели, че никой от претендентите няма нужните 121 гласа, ПП не искат да вкарват страната в конституционна криза. „Даваме стъпка назад“, обясни Асен Василев. Стъпката назад не помага особено за стъпка напред в избора на председател на 48-мия парламент. Тя обезсмисля предложението на ДБ Желязков и Минчев да управляват парламента на ротационен принцип, което единствено ГЕРБ посрещнаха с решение да го подкрепят, но не получиха одобрение нито от ПП, нито от БСП.

Сега остава вариантът да бъде избран представител на някоя от по-малките политически сили – Кристиан Вигенин, който е вече предложен от БСП, но не събра необходимото мнозинство, или кандидат, издигнат от ДБ. Съществува и хипотезата ДПС и „Български възход“ (БВ) да подкрепят Желязков – не без съучастието на „Възраждане“. Но вчера ДПС, които подкрепиха ГЕРБ в първата процедура, за втората номинираха свой кандидат – Йордан Цонев. Техният политически нюх може и да им е подсказал да не залагат на куц кон, тъй като ГЕРБ са в явна изолация, и да се ориентират към други залози.

Лагерите

В осемте часа на първото заседание (де юре неприключило) се очертаха и различни мнозинства, които затрудняват още повече този обречен парламент, тъй като зануляват надеждите да свърши нещо повече от приемането на бюджета за догодина.

Едно такова мнозинство оформят президентът Румен Радев, БСП и „Възраждане“, също и БВ. Те настояват България да се въздържа от подкрепа за Украйна, развявайки тези за „войнолюбци“, някакъв ефимерен мир и неутралитет. „Голямата задача пред политическата класа днес е да опазим България от пожара, който бушува. Българските избиратели и историята няма да простят на онези, които поради лекомислие или корист тласкат страната във войната“, заяви държавният глава в словото си, изразявайки надежда подобни „войнолюбци“ да бъдат малцинство в парламента. „Възраждане“ не изневерява на реториката си, наричайки „евро-атлантическа тълпа“ депутатите, които ще „вкарат във война“ България. А „националните консерватори“ от БВ просто игнорираха темата за руската агресия в Украйна. За същото това мнозинство не е приоритет и еврозоната.

Следвайки евро-атлантизма като червена линия, от другата ѝ страна са ДБ и ПП, както и ГЕРБ и ДПС. Но в този лагер евро-атлантизмът е нюансиран – за първите две политически сили е неразделно свързан със съдебна реформа и очистване на българските институции от руско влияние и корупция. Възможностите за руско влияние следват от корупционната разруха на българските институции, заяви в пленарната зала съпредседателят на ДБ Христо Иванов.

За другите две партии не е баш така – разбира се, Десислава Атанасова (ГЕРБ) назова „борбата с корупцията“ и „правосъдната реформа“ като приоритети на партията, но толкоз – просто необходими клишета. Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ изобщо не ги назова, затова пък беше ясен по темата за евро-атлантизма като обективна необходимост: „България е член на НАТО и България трябва да продължи своето евро-атлантическо развитие, и всички ние тук трябва да сме част от този процес. Нямаме друга алтернатива, членове сме на НАТО и ЕС и точка по въпроса.“ Сходна, но не така членоразделна позиция споделя и председателят на „Български възход“, който лаконично отбеляза да не отправяме призиви за излизане от съюзи, а „ясни послания с изправен гръбнак“ към съюзниците.

Големият вододел

„Заплахата от войната в Украйна не трябва да притъпява нуждата от законност в България. Няма как да си евро-атлантик, ако не уважаваш върховенството на закона, не държиш на работеща, реформирана съдебна система и не отстояваш премахването на корупцията по всички етажи на властта“, заяви от парламентарната трибуна съпредседателят на ПП Кирил Петков.

Христо Иванов беше съвсем ясен, повтаряйки, че реформата на прокуратурата и ВСС е условие на коалицията му за подкрепа на кабинет. А по повод Украйна той казва: „Не може да си затваряме очите за тази война. Не може, като кажем, че България е за мир, да очакваме, че мирът ще настъпи, че мирът ще се кондензира като роса. Замитането на войната под килима, да се твърди, че България може да е като Северна Корея на Балканите, не е въпрос дали си войнолюбец, или не, а е въпрос дали се разбира каква е реалната ситуация.“

ДБ внесе вчера проекторешение за военна помощ за Украйна, в което фигурират и консултации със съюзниците от Алианса за предоставяне на заместващо въоръжение и „всеобхватна програма за въоръжаване на българската армия“. (За последното настояват и президентът, и служебният министър на отбраната Димитър Стоянов.)

За „Възраждане“ и „Български възход“ темите за корупцията и върховенството на закона липсваха. Лидерът на БВ отправи някакво мъгляво послание в речта при откриването на парламента за някакви 10–15 личности, на които трябвало да се направи одит, но без да спомене думата „корупция“, камо ли „реформа на прокуратурата“.

„Справедливостта изисква редът и правилата да се спазват от всички. В същото време в обществото ни има 10–15 личности, които ни разделят и поляризират, личности, чиято репутация е в основата на разделителни линии и липсата на диалог. Ние ще работим за създаване на механизъм за одит на дейността на тези хора, който или да завърши с обвинения, или да спрем отровата и злобата в ежедневието си“, заяви Янев.

В декларацията на БСП всичко се изчерпи с една-единствена фраза (също като при ГЕРБ) за „безкомпромисна борба с корупцията“.

Колко да е безкомпромисна

Това е истинското мнозинство в парламента – на мълчащите за корупцията и безконтролната власт на главния прокурор, като ДПС, „Възраждане“ и „Български възход“, и на формалистите за битката с тях, като ГЕРБ и БСП. Подобно мнозинство провали първия опит за истинска съдебна реформа. Вторият опит тепърва предстои – и в словото си президентът напомни, че е неизбежен поради факта, че е предвиден в Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ):

„… очаквам те [проектозаконите за ПВУ] да бъдат разгледани и приети в спешен порядък. Не само заради очакваното финансиране, а най-вече заради ролята на тези закони за отключването на важни и дългоочаквани реформи – за укрепване на държавността, утвърждаване на върховенството на правото, борбата с корупцията по високите етажи на властта и фактическата недосегаемост на главния прокурор, за цялостна модернизация на икономиката и страната.“

Става въпрос за антикорупционния проектозакон, който включва и преструктурирането на КПКОНПИ, и за законопроект за отчетност и контрол на прокуратурата и главния прокурор. И двата са ключови, за да бъдат получени средствата по ПВУ, а според заложените срокове законопроектът за прокуратурата трябва да е приет и обнародван до юни догодина. Опциите са реформите да бъдат смачкани още в този парламент – или надеждите за същински промени да се възложат на 49-тия парламент, в навечерието на местни избори.

Главният прокурор Иван Гешев, разбирайки, че промените са неминуеми, пое инициативата в свои ръце и тази седмица разпрати писма до депутатите, в които призовава за спешна правосъдна  реформа, овладяване на престъпността и диалог с институциите. С аргументи, че се рушат устоите на държавността и демократичните стандарти, Гешев очаква депутатите да се заемат „незабавно и отговорно“ с проблемите на правосъдната система. Ход, който на пръв поглед показва диалогичност, но също така издава и страх, и пореден опит да брани своята неуязвимост – също и на тези, чието куче пазач е.

Вчера пред bTV Даниел Лорер (ПП) определи като „терапевтично“ първото заседание, защото излезли конфликтите. Това да не му е семейна констелация, където разкриването на фамилните драми действа оздравително? В политиката конфликтите остават до разрешаването им чрез преговори, подкупи или чрез битка до победа/загуба на единия от противниците.

Докато траеха парламентарните гърчове, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов играеше в мача на ветераните между „Витоша Бистрица“ и ЦСКА 1948, спечелен от отбора му с 4:0. Във футбола още му върви.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Резюме на първия парламентарен ден

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3961

За следящите с половин ухо парламентарните драми, нека обясня какво се случи вчера.

По Конституция на първото заседание трябва да бъде избран председател на Народното събрание. 4 партии бяха заявили, че ще издигнат кандидат – ГЕРБ (Росен Желязков), ПП (Никола Минчев), БСП (Крисриян Вигенин) и Възраждане (Петър Петров).

Процедурните правила, ползвани в предишни парламенти, бяха внесени и сега и предвиждат ако никой не събере повече от половината гласове, двамата кандидати с най-много да отидат на балотаж, и там който е събрал повече – става председател.

На балотажа Желязков събра 103 (ГЕРБ и ДПС), Минчев 97 (ПП, ДБ и БСП). Възраждане и Възход се въздържаха. Обаче Конституцията не позволява решение с по-малко от 50%+1, така че избран председател нямаше.

Трябваше да се направи втора процедура, около която имаше дебати. ГЕРБ казваха на ПП „Вие хем искате да се опозиция, хем да имате председател“, казваха на ДБ „вие защо не ни подкрепите, за да тръгне това Народно събрание, оставете ги тия ПП“.

Ние на това отговорихме, че изборът на председател е сигнал за формиране на мнозинство, а ние с ГЕРБ мнозинство няма да формираме и затова няма как да очакват подкрепа.

Изборът се повтори (на втория път ДПС издигнаха Йордан Цонев), но логично никой нямаше 121 гласа. Така се оттеглихме на почивка за вечерта, а заседанието ще продължи днес.

В ДБ се събрахме и отчетохме реалностите – мнозинство няма и съответно никой не може да има председател, ако следваме трайната политическа логика. Липсата на председател, обаче, блокира парламента. Първото засесание не може да приключи и нищо друго не може да бъде гласувано.

А тъй като дори без кабинет, НС трябва да гласува важни неща – бюджет, закони по Плана за възстановяване, в т.ч. за разследване на главния прокурор, не може просто да се саморазпуснем. А и ще излгежда несериозно и ще срине допълнително доверието в парламентарната демокрация.

Затова в този блокаж обмислихме как да действаме и предложихме ротационно председателство (такова има в Европейския парламент, а механиката как да стане това у нас няма да я обсъждам тук, но тя включва както официални решения на НС, така и разбирателство, обявено пред хората, което никой няма интерес дс наруши).

Такъв подход прескача темата за мнозинствата, каквито няма. Решава техническия въпрос, без да сме избрали председател нито от ГЕРБ, нито от ПП, макар формално един от двамата в даден момент да бъде с функцията на председател и има позитивния аспект, че най-големите партии ще са начело.

Заедно с решаване на техническия въпрос, можем да вземем решение за бързо формиране на комисии, приоритизиране на законопроекти, деприоритизиране на други (напр. че няма да се връща хартията в Изборния кодекс) и да започнем работа по това, за което са ни избрали.

Снощи ПП оттеглиха Никола Минчев, което допълнително ще покаже и затвърди това, което отвътре беше очевидно вчера – дори само Желязков да беше кандидат, ГЕРБ нямат мнозинство. На практика ще зависят от Възраждане, но те едва ли биха подкрепили нещо различно от своя кандидат.

Надявам се след това да влезем в алтернативни, „технически“ сценарии за избиране на председател, за да разблокираме парламента. Нашето предложение е един такъв вариант, но има и други. Плюсът е, че липсата на мнозинство предполага, че никой няма монопол над дневния ред.

Фрагментираният парламент изисква разговори, но не необявени договорки. Изисква компромиси, но не в нарушение на принципи. Но можеше да спестим вчерашния ден на българските граждани. ГЕРБ знаят, че нямат мнозинство и вместо да са назидателни от трибуната, можеше днешните предстоящи разговори да са се случили онзи ден, а вчера да обясним на хората, че тъй като в обичайната хипотеза не можем да изберем предсесател, за да отключим работата на парламента, предлагаме определен компромис.

Предстои ден втори от първото заседание на може би най-трудния парламент в новата ни история.

За следящите с половин ухо парламентарните драми, нека обясня какво се случи вчера.

По Конституция на първото заседание трябва да бъде избран председател на Народното събрание. 4 партии бяха заявили, че ще издигнат кандидат – ГЕРБ (Росен Желязков), ПП (Никола Минчев), БСП (Крисриян Вигенин) и Възраждане (Петър Петров).

Процедурните правила, ползвани в предишни парламенти, бяха внесени и сега и предвиждат ако никой не събере повече от половината гласове, двамата кандидати с най-много да отидат на балотаж, и там който е събрал повече – става председател.

На балотажа Желязков събра 103 (ГЕРБ и ДПС), Минчев 97 (ПП, ДБ и БСП). Възраждане и Възход се въздържаха. Обаче Конституцията не позволява решение с по-малко от 50%+1, така че избран председател нямаше.

Трябваше да се направи втора процедура, около която имаше дебати. ГЕРБ казваха на ПП „Вие хем искате да се опозиция, хем да имате председател“, казваха на ДБ „вие защо не ни подкрепите, за да тръгне това Народно събрание, оставете ги тия ПП“.

Ние на това отговорихме, че изборът на председател е сигнал за формиране на мнозинство, а ние с ГЕРБ мнозинство няма да формираме и затова няма как да очакват подкрепа.

На изказванията на ДПС, че такава била традицията – да се избира председател от най-голямата партия, отговорът е, че такава ситуация е нямало, че да има традиция. Имало е управляващо мнозинство без първия (2013) и „опозиционно мнозинство“ (2021). Но сега ме сме в нито една от тези хипотези.

Изборът се повтори (на втория път ДПС издигнаха Йордан Цонев), но логично никой нямаше 121 гласа. Така се оттеглихме на почивка за вечерта, а заседанието ще продължи днес.

В ДБ се събрахме и отчетохме реалностите – мнозинство няма и съответно никой не може да има председател, ако следваме трайната политическа логика. Липсата на председател, обаче, блокира парламента. Първото засесание не може да приключи и нищо друго не може да бъде гласувано.

А тъй като дори без кабинет, НС трябва да гласува важни неща – бюджет, закони по Плана за възстановяване, в т.ч. за разследване на главния прокурор, не може просто да се саморазпуснем. А и ще излгежда несериозно и ще срине допълнително доверието в парламентарната демокрация.

Затова в този блокаж обмислихме как да действаме и предложихме ротационно председателство (такова има в Европейския парламент, а механиката как да стане това у нас няма да я обсъждам тук, но тя включва както официални решения на НС, така и разбирателство, обявено пред хората, което никой няма интерес дс наруши).

Такъв подход прескача темата за мнозинствата, каквито няма. Решава техническия въпрос, без да сме избрали председател нито от ГЕРБ, нито от ПП, макар формално един от двамата в даден момент да бъде с функцията на председател и има позитивния аспект, че най-големите партии ще са начело.

Заедно с решаване на техническия въпрос, можем да вземем решение за бързо формиране на комисии, приоритизиране на законопроекти, деприоритизиране на други (напр. че няма да се връща хартията в Изборния кодекс) и да започнем работа по това, за което са ни избрали.

Снощи ПП оттеглиха Никола Минчев, което допълнително ще покаже и затвърди това, което отвътре беше очевидно вчера – дори само Желязков да беше кандидат, ГЕРБ нямат мнозинство. На практика ще зависят от Възраждане, но те едва ли биха подкрепили нещо различно от своя кандидат.

Надявам се след това да влезем в алтернативни, „технически“ сценарии за избиране на председател, за да разблокираме парламента. Нашето предложение е един такъв вариант, но има и други. Плюсът е, че липсата на мнозинство предполага, че никой няма монопол над дневния ред.

Фрагментираният парламент изисква разговори, но не необявени договорки. Изисква компромиси, но не в нарушение на принципи. Но можеше да спестим вчерашния ден на българските граждани. ГЕРБ знаят, че нямат мнозинство и вместо да са назидателни от трибуната, можеше днешните предстоящи разговори да са се случили онзи ден, а вчера да обясним на хората, че тъй като в обичайната хипотеза не можем да изберем предсесател, за да отключим работата на парламента, предлагаме определен компромис.

Предстои ден втори от първото заседание на може би най-трудния парламент в най-новата ни история.

Материалът Резюме на първия парламентарен ден е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Избори 2023 – кампанията започна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/izbori-2023-kampaniyata-zapochna/

Какво им трябва на партиите в България, за да водят предизборна кампания – враг, страх и кречетала.

Ако не успеят да съставят правителство, следващата кампания ще се води в атмосфера на още по-голямо омерзение от политическото, насред зима и в условията на несекващи руски хибридни операции и дезинформационни вълни. Септемврийската предизборна кампания показа вяли срещи с малобройни и потиснати избиратели, а единственият шум идваше от социалните мрежи и телевизионни студиа. На следващата целите на партиите са три – да си осигурят алиби за невиновност, извинение за дефицита на лидерство и бягство от отговорност.

И да, кампанията вече е започнала.

Алиби за невиновност

В най-изгодно положение е „Възраждане“. Партията на Костадин Костадинов е декларирала от самото начало, че иска да управлява сама, няма да влиза в коалиции и това я поставя завинаги в лагера на опозицията. Избирателите на „Възраждане“ не очакват и друго от нея, стига им Костадинов силно да люби и мрази като тях. „Златните пръсти“ не се броят – тях си ги калкулира партийното ръководство.

Да си малък в настоящата ситуация на геополитически трусове, високи енергийни цени и ускоряваща се инфлация е предимство. Какво да се очаква от партии с по десет, двайсет, трийсетина депутати… Проблемът е, че вече всички са малки – и никога няма да бъдат достатъчно големи като ОДС през 1997-ма или ГЕРБ през 2009-та. Заучената безпомощност „Няма какво да направим с толкова малко депутати!“ е измъкване от отговорност.

Наред с това кадровите дефицити, които са на всяко ниво в България, не подминават партиите. За която и да е политическа сила ще е трудно да осигури пълен набор от министри за правителство. Достатъчно е да се види съставът на парламентарните групи и законодателството на 47-мия парламент, което беше кажи-речи на кота нула – поради липса на достатъчно подготвени законопроекти, а и като качество.

Дефицит на лидерство

Когато генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг казва, че „войната в Украйна е най-опасният период след Втората световна война в Европа и не трябва да се позволява на Русия да спечели“, значи лидерството на свободния и демократичен свят е по-важно от всякога. България, член на ЕС и на Алианса, не прави изключение.

Когато войната приключи, България и Европа най-вероятно ще са се отървали от руските енергийни зависимости – и дори да продължават да купуват руски газ и петрол, суровините ще са малък дял в общия микс. През този период са нужни лидери, които не се страхуват да вземат непопулярни решения, да заемат категорични позиции и да имат готовност за бързи действия.

Бойко Борисов не умее нито едно от трите. Макар погледите след 2 октомври да са обърнати към ГЕРБ като победител на изборите, лидерът на партията нито иска, нито може – а целта е да се измъкне от управление точно сега, без страховете да проличат. Така Борисов бащински протяга ръка, а Делян Добрев и Тома Биков режат мостовете, нападайки „Продължаваме промяната“ във всичките си публични изяви.

След края на третия си мандат Борисов се сбогува с премиерския пост завинаги, оттук нататък може да договаря само индулгенции. Но на скамейката на ГЕРБ няма кой да го замести при евентуална номинация за премиер – нито „острието“ Добрев, а още по-малко стари кучета като Десислава Атанасова или Томислав Дончев. Проблемът на авторитарни партии като ГЕРБ, ДПС и други подобни формации е, че всички около лидера са с „пречупен гръбнак“ (по Иван Хаджийски, „Психология на военната дисциплина“). Времената не са за сламени и изтърбушени от употреба политици.

Няма правителство – няма кампания

„Продължаваме промяната“ изважда на преден план един от двамата си съпредседатели и бивш министър на финансите Асен Василев. Твърд, хладнокръвен и рационален, Василев дава заявка за лидерство, подчертавайки във всичките си публични изяви обаче, че отговорността е на ГЕРБ – защото гражданите са си избрали този модел. Ако това не се случи, ПП ще трябва да потърси нов фокус за предизборната си кампания. Избраната отсега роля на конструктивна опозиция, в която те правят същото, което ГЕРБ правеха по време на тяхното управление – викат министри в Народното събрание и активират на макс парламентарния контрол – може и да се провали.

По темата за споделените евро-атлантически ценности ПП се разграничават от ДБ и ГЕРБ, които Борисов позиционира като „ястреби“ в надиграването кой е по-голям евро-атлантик, включително с предложението за видеообръщение на украинския президент Зеленски в първия ден на новия парламент. „Продължаваме промяната“ заеха позиция, много по-близка до тази на БСП, но и на президента Радев, който заяви:

Аз очаквам партиите час по-скоро да върнат своя фокус върху истинските проблеми на българите: бедността, цените, бюджета, защитата на социално слабите. Що се отнася до обръщението на президента Зеленски, имам чувството, че партиите се надпреварват коя по-бързо ще загърби истинските проблеми на българите.

Малко по-късно Никола Минчев от „Продължаваме промяната“ коментира, че тържественото заседание на 48-мото НС не е подходящото време за изслушване на украинския президент. Не това е темата на българското общество, заяви пък лидерката на БСП Корнелия Нинова.

Ако отново дойде служебно правителство (пето поред), ПП, а и останалите политически сили няма как да насочат огъня на критиките си към него. Та нали то управлява, защото политиците, в т.ч. и ПП, са се провалили в излъчването на редовно? А и времето не работи за тях, тъй като няма как да употребят отново достиженията, рекламирани в кампанията през септември – спиране на корупционния канал през ГКПП „Капитан Андреево“, увеличаването на пенсиите и безплатните детски градини. Няма да има с какво да се хвалят. Но и ГЕРБ няма да могат да разнасят фактури за купен газ из телевизионни студиа.

„Демократична България“ продължава да играе „силата на разума“, без да претендира за водачество. Затова пък предлага различни опции. Последната е лансирана от съпредседателя ѝ Христо Иванов в подкаста „Първа точка“ на „Капитал“ – конституционно мнозинство за промени в основния закон в навечерието на втория мандат като условие за участие на ДБ. Това предпоставя провала на първия мандат на ГЕРБ, но не означава успех на втория, който се пада на ПП. А конституционното мнозинство със сигурност надхвърля подкрепата, която един такъв кабинет би получил.

Чисто математически, позиционираните като евро-атлантици (ако ще се търси мнозинство по тази линия) ГЕРБ, ПП, ДБ и ДПС имат 176 депутати. За промени в Конституцията са необходими 180 (три четвърти от всички народни представители), но ако такова мнозинство не бъде събрано, а за промените са гласували над две трети, или 160 депутати, предложенията се гледат отново между два и пет месеца по-късно, обяснява Иванов. Трудно е за вярване, че подобни промени, обвързани с ново структуриране на Висшия съдебен съвет и предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор, са изобщо възможни. Но във всеки случай затвърждават образа на политическата сила като последователно отстояваща позицията си за съдебна реформа и върховенство на закона.

С най-малки поражения от няколкомесечно зорлем управление ще се измъкне „Български възход“ – коалиционно всеядни, политически мътни. Очакванията към новоизгряла политическа сила, пълна с ренегати, не са големи. Затова и те така упорито се предлагат като летящо килимче за ново управление и дори замаскираха проруската реторика. Ако ги подкрепят повечето парламентарно представени партии, вината ще е споделена (и порциите консумирани).

Навремето тройната коалиция се конструира с мандат на ДПС, а накрая партията на Доган, който, по думите му, разпределяше порциите, се измъкна и жабетата руча БСП, чийто лидер беше и премиер. Българските социалисти и сега биха подкрепили такова управление – това е и възможност за Корнелия Нинова да запази лидерския пост. Предизборна кампания през зимата би отрязала пътя на Нинова да припомня колко социални са били в управлението, защото проблемите на гражданите тогава ще се изострят от високите сметки за отопление и скъпи храни.

Въпреки че анализаторите винаги изтъкват как електоратът на ДПС е константа, последните години показаха, че това не е точно така. Партията така и не успява да достигне поставената от почетния председател летва от 400 000 гласа, а дори и на последните избори не увеличи кой знае колко резултата спрямо предишните – с малко над 3500 гласа, до 344 512. Свиха се гласовете на изселниците, трудна е мобилизацията в България – и се опира до ромския вот.

В следващите месеци сюжетите „виновни/невинни“ ще се развият. В навечерието на 48-мия парламент някои от политическите сили шумно декларираха евро-атлантизма си с решението посланиците на Русия и Беларус да не бъдат поканени на първото заседание. За подобно потвърждение на геополитическа ориентация първи настояха ДБ и ПП, по-късно се присъединиха ГЕРБ, ДПС и „Български възход“. Това е плаващо мнозинство, което е високолетливо съединение – ще се изпари тутакси от един-единствен въпрос: „Какво да се прави с главния прокурор?“. А вероятно и при едни нови дебати за оръжие за Украйна.

Заглавна снимка: HLS44 / Unsplash

Източник

След 2 октомври

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/sled-2-oktomvri/

Политическата безизходица в България изглежда непреодолима. Не може да се получи устойчива коалиция без големи компромиси, а големите компромиси в контекста на скорошни нови избори са политическо самоубийство. ГЕРБ е отхвърлена от тези, с които е престижно да се коалира – като „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, които не я искат заради корупционния ѝ бранд и Бойко Борисов и свитата му. Желана е от други – като ДПС, официалното съюзяване с които би било репутационна щета.

ДБ и ПП поставят конкретни условия. Първите държат на членоразделна подкрепа за Украйна чрез официална оръжейна помощ (извън търговските сделки), реформа на прокуратурата и антиинфлационни мерки. Вторите – борба с корупцията по всички фронтове, което следва да се разбира и като оглавяване на КПКОНПИ от Бойко Рашков, избран за депутат от ПП.

Позицията за Украйна не фигурира в изброените от формацията на Кирил Петков и Асен Василев приоритети, някои от които са досущ като обявените преди време от БСП – данъчни облекчения за млади семейства с деца, две тарифи за ток и газ, увеличаване на минималната работна заплата на 860 лв. от 1 януари… и една съдебна реформа, за да не е толкова популистко. Но по-късно Петков отговори, че ще подкрепят в парламента изпращане на оръжие за Украйна – законопроект, който пък от ДБ обещаха да внесат още в първия ден.

Но ГЕРБ и Борисов без чадър? Трудно е за вярване.

Въпреки това Борисов трябва да е правдоподобен и убедителен в опитите си да конструира работещо правителство, след като съучаства в свалянето на коалиционния кабинет на ПП и проповядваше месеци наред, че само ГЕРБ ще спаси България от хаоса. Още тогава обеща оръжие за Украйна, таван на цените на бензина и дизела от 2,70 лв./л и евтино олио. (Последното така и така поевтинява поради обективни причини – складовете са претъпкани с българско и украинско слънчогледово семе.)

В легендата за Гордиевия възел Александър Македонски го разсякъл с меча си, но в политиката се налага възелът да бъде развързан. За тази цел ще се прибегне и до консултации на „Дондуков“ 2 – няма как, напоследък кабинетите на президента управляват повече от редовните правителства.

А възможно ли е четвъртият служебен кабинет на президента Румен Радев да работи заедно с 48-мия парламент?

За известно време – например два месеца, стига да не им е обидно на народните представители. Тогава политическите сили ще трябва да гласуват предложените от президентския кабинет политики в една парламентарна република, каквато е по конституция България. Да одобряват бюджет (на президента) за 2023 г. и законопроекти, свързани с Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ), подготвени пак от правителството на държавния глава. Някои от 20-те закона, изисквани заради реформите в ПВУ, вече бяха обявени от служебния кабинет – законопроектът за личния фалит; нов законопроект за КПКОНПИ, различен от внесения от ПП, в който Комисията се председателства на ротационен принцип от всеки от петимата ѝ членове, а те пък се избират от парламента, съдиите от ВАС и ВКС и президента.

А защо не и купуване на десет бойни изтребителя Gripen – компания, за която Радев лобира още като главнокомандващ ВВС. Сделката може да бъде пласирана в настоящото междувластие с аргумента, че американските F-16, които България плати, ще дойдат твърде късно – след 2030 г.

С изключение на БСП, никоя от останалите шест политически сили, спечелили представителство в 48-мия парламент, не е коментирала ходовете на служебния кабинет за самолетите на Gripen, разглеждани като „преходно решение“, камо ли да критикува президента. (Държавният глава се ползва със симпатиите на много избиратели от всички политически сили, дори и от средите на десните.) Такъв проект не фигурира в инвестиционната план-програма на Министерството на отбраната до 2032 г., но пък и този план не е гласуван в парламента, който би трябвало да одобри и сделка с шведския концерн. Изпълнителното бюро на БСП обаче се възпротиви с разумния аргумент, че не е работа на служебното правителство „да ангажира дългосрочно България с такива договори“.

Мекият вариант за полупрезидентска република може да се проиграе и с „припознаване“ на служебното правителство за редовно.

Такова предложение беше направила Мая Манолова след изборите през юли м.г. от името на „Изправи се! Мутри вън!“. В онзи момент победителят „Има такъв народ“ обяви, че няма да преговаря за коалиция, тъй като т.нар. протестни партии нямат 121 депутати – и ИТН ще предложи кабинет на малцинството със своите 64 народни представители. Сега обаче войната в Украйна наложи друг дневен ред и ако има „припознаване“, военният министър Димитър Стоянов може да изпадне заради твърде волатилната си позиция към руската агресия.

Президентът насърчи партиите да не се страхуват да поемат отговорност и да не проявяват малодушие с червените линии, които очертават пред съставянето на кабинет. Засега неговият бивш служебен премиер и бивш съветник Стефан Янев смело е декларирал готовността на „Български възход“ да състави кабинет на супермалцинството (евентуално с третия мандат). Което си е пак полупрезидентско управление. А ГЕРБ, след като са положили всички усилия, ще си измият ръцете…

На следващите предсрочни парламентарни избори – все едно кога, някъде там през февруари или март – 49-тият парламент ще е парцелиран като 48-мия, като 47-мия, защо не и като 46-тия. Отново никоя политическа сила няма да има комфорта да направи мнозинство с когото ѝ харесва, пак ще управлява някой президентски гълъб – и този път няколко „малки“ убийства са неизбежни.

Заглавна снимка: Ksenia Makagonova / Unsplash

Източник

Трусовете в Източното Средиземноморие чертаят криза и за Европейския съюз 

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/israel-lebanon/

В началото на октомври медиите в Израел публикуваха информация, според която Ливан и Израел най-сетне са на крачка от финала на преговорите, които трябва да очертаят линията на морската им граница, като са си разменили дългоочакваните насрещни проекти за споразумение. В специално обръщение към нацията от 1 октомври т.г. лидерът на „Хизбулла“ шейх Хасан Насралла посочи, че преговорите за морската граница на Ливан се намират във фаза, която отговаря на интересите на страната. На речта бе обърнато специално внимание в Израел.

Въпросът за демаркацията на морската граница е изключително важен за съдбата на Източното Средиземноморие

като място, към което ЕС гледа с надежда да задоволи глада за енергийни ресурси. За да докаже значимостта на въпроса за израелско-ливанския териториален спор за всички държави от региона и за самия ЕС, още в първите дни на септември генералният директор на гръцката енергийна компания Energean Матиос Ригас заяви пред медиите, че няма основания да се смята, че началото на експлоатацията на находището „Кариш“ ще бъде забавено, като посочи и датата – 20 септември.

Местонахождението на „Кариш“ има особено значение за преговорите с Ливан, тъй като то бе в основата на няколко предупреждения от „Хизбулла“ към Израел. През последните години ливанското движение, което претендира за водещо място в политическия живот на страната, претендира и за ролята на защитник на националните интереси, въпреки че по същество не участва в преговорите между Израел и Ливан с посредничеството на САЩ.

На 2 юли т.г., въпреки позицията на ливанското правителство в полза на преговори с Израел, „Хизбулла“ организира демонстрация на военните си възможности, като пусна в изпитателен полет дронове именно над „Кариш“. Потенциалната атака бе предотвратена от израелските ВВС и ВМС, но тази демонстрация на присъствие от страна на ливанската групировка послужи като повод Израел от своя страна да предупреди, че

всеки опит за провокация по южната граница на страната ще бъде посрещнат с безмилостен отговор.

Предупреждението бе сведено до знанието на „Хизбулла“ посредством военни и дипломатически канали.

Паралелно с размяната на предупреждения продължиха опитите на американския посредник Амос Хохщайн да постигне успех в преговорите за споразумение. Американският представител посети отново Ливан и Израел, като в Бейрут е предоставил на вниманието на ливанското правителство принципите на израелското предложение. Основните точки в него се концентрират върху желанието на Израел „Кариш“ и зоната за сигурност около находището да останат в очертанията на Израел, докато Ливан получава офшорното поле „Кана“, към което интерес има компанията Total.

Именно поради големия интерес от страна на френския гигант, от август насам се говори и за участието на Франция в преговорите между страните. Известно е, че САЩ и Израел също са в контакт с Париж с цел Total да започне работа в „Кана“ в обозримо бъдеще, което ще бъде допълнителен мотив за Ливан да се съгласи на сделка.

Ако Израел успее да се договори с Бейрут, подобно споразумение би имало силата на своеобразен „мирен договор“

и би било дори по-ценно от т.нар. Abraham Accords, тъй като на практика ще гарантира сигурността по северната му граница с противник, който традиционно представлява стратегическа заплаха за израелската държава. Според медийни публикации в замяна на контрола над „Кана“ Израел настоява Ливан да предаде изцяло правото на контрол над пограничната зона Рош Ханикра на Средиземно море.

В тактически опит да създаде напрежение и дори да повлияе на преговорите в заключителния им етап „Хизбулла“ обвини Амос Хохщайн в преднамереност и симпатии към Израел. Кампания в близките до движението медии настоява „Ливан да бъде допуснат до природните си богатства“.

Важен мотив в израелския стратегически анализ на това доколко Ливан е наистина склонен да сключи споразумение, е тежката финансова и икономическа криза в страната. Държавата е на ръба на банкрута, за пореден път ливанската Централна банка спря тегленето на средства за частни клиенти, което доведе до масови протести. С настъпването на зимата и в условията на усложнена продоволствена криза заради войната в Украйна

Ливан отново е на прага на огромно социално напрежение.

Не на последно място, държавата продължава да изпитва негативите от войната в Сирия, а самата „Хизбулла“ далеч не се намира в най-изгодното положение по отношение на подкрепата сред населението. Мнозина обвиняват движението за тежката институционална криза, чието олицетворение бе опустошителният взрив на пристанището в Бейрут през 2020 г.

В полза на окончателното споразумение се изказа и министърът на външните работи на Ливан Абдалла Бухабиб, който напомни, че преди изборите в Израел би могло да се постигне споразумение. Никой не може да каже какво ще се случи след ноември, напомня Бухабиб, като добавя, че „съществува мнение, че ако Бенямин Нетаняху успее да победи на изборите, споразумението с Ливан ще пропадне“. Според него преговорите в момента са „95% приключени“.

Както обикновено, Израел не разчита изцяло на ефекта от дипломатическите усилия

и воден от принципа Si vis pacem, para bellum (Ако искаш мир, готви се за война), внимателно следи за действията на „Хизбулла“ в Ливан. От началото на 2022 г. израелското военно командване и служби за сигурност предупреждават за наблюдавани маневри от страна на „Хизбулла“ по израелската граница не само откъм Ливан, но и на територията на Сирия. Придвижването на бойни съединения и укрепването на позиции са съчетани с операции и дори с изпращане на дронове към Израел.

Паралелно с тези действия, отношенията на „Хизбулла“ с палестинските радикални фракции (основно с „Хамас“) значително се подобриха. Палестинското движение в момента се намира в доста по-комфортна среда на територията на палестинските лагери, разположени в Ливан и особено в южната му част. Според израелски сведения организацията укрепва и военния си потенциал, а изстреляните по Израел през лятото ракети са всъщност от арсенала на „Хамас“. Самото движение не отрича тази тенденция на усилване на военния капацитет.

Според оценките на израелската армия „военен сблъсък с „Хизбулла“ не е изключен“,

тъй като организацията, изправена пред предизвикателствата за своята легитимност в Ливан, би могла да потърси изход в конфликт с „обичайния враг Израел“. Според доклад на израелската армия, части от който получиха гласност, „Хизбулла“ в момента страда от широко разпространения имидж на деструктивен политически играч, който заради своите тесни интереси е поставил на карта самото съществуване на Ливан. Лидерът на „Хизбулла“ шейх Хасан Насралла се намира в трудна позиция след загубата на своя отявлен съюзник генерал Касим Сюлеймани, което се отразява и на неговите контакти с Иран и Сирия. Заради това и заради загубите на воденото от него движение Насралла би могъл да търси изход във военен конфликт, тъй като малцина са онези в Ливан, които биха повярвали, че именно „Хизбулла“ има заслуга за евентуален успех в преговорите между Израел и Ливан.

Нов конфликт с Ливан, който все пак – по мнението на мнозина в Израел, но и в Бейрут – е малко вероятен, особено на фона на всеобщата дестабилизация след началото на войната в Украйна, ще постави под съмнение и инфраструктурната диверсификация на енергийните потоци в Източното Средиземноморие. Строежът на газопровод от Израел към Турция през акваторията на Ливан и Сирия ще бъде отложен. Това е аргумент, който действа доста силно върху всички замесени в преговорите в момента и следва да послужи като възпиращ фактор за евентуални необмислени провокации.

Състоянието на израелския енергиен сектор в момента

Към момента Израел отбелязва увеличение на лицензионните плащания по износ на газ с 50%. Това се дължи на високите енергийни ресурси, които особено се увеличиха след началото на войната в Украйна. Добивът на газ също се увеличава с почти 20% за сметка на експлоатацията на полетата „Тамар“ и „Левиатан“.

Особено важно за страната е споразумението с ЕС и Египет от юни т.г., което недвусмислено показа, че Съюзът е готов да задълбочи стратегическите си взаимоотношения с Израел и разглежда държавата и като потенциален източник на природен газ. Израел използва тази обстановка, за да укрепи позициите си по основни въпроси – като този за отношенията си с Палестина. Посещението на председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен в Тел Авив даде основание на посланика на Израел в ЕС да заключи, че между страните се откриват нови и по-широки перспективи.

По време на току-що завършилия в Брюксел Съвет за асоцииране ЕС–Израел премиерът Лапид изтъкна множеството перспективи за сътрудничество със Съюза, като специално акцентира върху енергийната сфера. Голяма част от държавите членки на ЕС също насочиха вниманието си в тази посока. Темата за мира между израелците и палестинците не беше на фокус, за разлика от тази за войната в Украйна и последиците от нея.

Израелският ресурс за износ на газ за ЕС в момента не надхвърля 10 млрд. куб.м. По силата на сделка между израелската компания Delek, американската Noble Energy и египетската Dolphinus Holdings, до края на 2022 г. по т.нар. Арабски газопровод през Египет ще потекат близо 4,7 млрд. куб.м газ.

Възможните към момента начини за износ на газ към ЕС включват и газопровод по дъното на Средиземно море до Турция, но този проект зависи от договорите с Ливан и положението в Сирия, което само по себе си няма изгледи за политическо решение след 11 години война. Алтернативата на всичко това беше т.нар. проект EastMed, който обединяваше усилията на Израел, Гърция, Кипър и Египет, но изгледите за неговото изпълнение са минимални. Опитът на страните да ограничат участието на Турция в този проект се провалиха, след като през януари т.г. САЩ се оттегли от участие поради „екологични и икономически причини“.

Заглавна илюстрация: Vladimir Gnedin / iStock

Източник

Колекция от опорки

Post Syndicated from Bozho original https://blog.bozho.net/blog/3952

Колекционирам си опорни точки на опоненти и тролове. Ето някои от тях, които редовно изплуват, вкл. в следизборни пресконференции:

  • „искате просто да смените Гешев с ваш човек, това не е съдебна реформа“. Не, този опит за омаловажаване на позоцията ни се ползва отдавна, но няма общо с реалността. Да, Гешев трябва да си ходи, като олицетворение на всичко изгнило в съдебната система, но реформата е много повече – отчетност, премахване на безконтролността и възможността за чадъри (отказ от разследване). Имаме проект на изменение на Конституцията и там не пише „Гешев“.
  • „Подкрепихте Радев, виновни сте за избора му“ – никога нито Демократична България, нито Да, България е подкрепяла явно или тайно Радев. Имахме свой кандидат, а на балотажа нашите избиратели гласуваха по съвест, без партийни инструкции, каквито така или иначе не можем да им даваме
  • „коленичихте пред Радев и му палихте свещи“ – този злощастен флашмоб в близост до президентството беше иницииран от граждански активисти, които обясниха след това мотивите и те нямаха общо с Радев. При всички случаи не ми е известно някой от ДБ да е бил тази вечер там, камо ли да го е организирал.
  • „Демократична България вече е била е коалиция с ГЕРБ“ – полуистините (или в този случай – 1/14 истини) са типичен пропаганден инструмент. Реформаторският блок беше в коалиция с ГЕРБ. ДСБ (1 от 7 партии) излязоха в опозиция след оставката на Христо Иванов след първата година. ДСБ е 1 от 3 партии в ДБ, но Реформаторския блок се разпадна именно заради тази коалиция. А Да, България беше създадена отчасти като отговор на този разпаднал се блок, с изцяло нови лица.
  • „Реформата на Христо Иванов беше приета, какво повече искате“. Не, не беше, затова той подаде оставка. С типична за ГЕРБ и ДПС процедурна врътка, внесена и гласувана в последния момент от най-малкия партньор тогва – АБВ – основата на реформата беше променена, за да може главният прокурор запази влиянието си във ВСС и така да остане безконтролен.

„Опорките“ няма да спрат, но тяхното опровергаване може да ги отслаби.

Материалът Колекция от опорки е публикуван за пръв път на БЛОГодаря.

Кой всъщност спечели изборите

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/koy-vsushtnost-specheli-izborite/

Резултатите от четвъртите за година и половина избори за народно събрание не бяха неочаквани. Въпреки това следизборното настроение няма как да е приповдигнато. Чака ни поредният период на политическа нестабилност, а само след няколко месеца – по всяка вероятност и нови избори. Всичко това в контекста на война на няколкостотин метра от границите, все по-отчаяни и ескалиращи действия на един диктатор, загубил връзка с реалността, несигурност на доставките на газ, инфлация, поредни бежански вълни, неясни перспективи за влизането на България в еврозоната и шенгенското пространство. В тази ситуация, изглежда, няма кой да поеме политическата отговорност.

Макар на изборите формално да имаше победител, всички участници по един или друг начин загубиха.

Загуби ГЕРБ, защото, макар и да получи почти толкова проценти, колкото „Продължаваме промяната“ на изборите през ноември 2021 г., няма начин да състави правителство, без допълнително да дискредитира и без това спорния си морален интегритет. Или без да се раздели с Бойко Борисов, което би било началото на края на тази по същество лидерска партия. Предложението на Борисов всички партийни лидери „да се дръпнат назад“ би го поставило в ролята на сив кардинал от типа на Ахмед Доган. Ясно е, че дори партиите да приемат призива му, нищо в ГЕРБ не би се променило.

Нищожна е вероятността „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ да се отзоват на поканата на ГЕРБ за „евро-атлантически кабинет“, защото това би ги обезсмислило политически. Те знаят, че зад мантрата за евро-атлантизма се крие желанието на Борисов да остане на власт и да се съхрани клиентелистката структура на партията по места.

Същият Борисов, който:

– е взел активно участие в т.нар. Възродителен процес;
– е бил бодигард на социалистическия диктатор Тодор Живков;
– през 1991 г. предпочел да напусне работата си, за да остане в БКП;
– подари на Путин кученце;
– остави паравоенни пропутински групировки да се вихрят необезспокоявано в България;
– направи всичко по силите си да бетонира енергийната зависимост на България от Русия;
– вложи милиарди държавни пари за тръба, която заобикаля Украйна, знаейки, че от нея България няма полза

Та същият Борисов днес се вживява в една от многото си роли – на евро-атлантик.

Понеже ПП и ДБ „не ядат доматите с колците“, комай единственият вариант за управление на ГЕРБ би бил в коалиция с ДПС, „Български възход“ и няколко „разсеяни“ депутати от „Възраждане“, които пропуснат да присъстват при гласуването на кабинета. Подобна конфигурация би била „самоубийствена“ за всички участници, смята социологът Живко Георгиев. Според него ГЕРБ „е токсична за всички без ДПС, но пък ДПС е токсично за всички, в това число и за ГЕРБ“.

Вариантът „експертно правителство“ също е спорен. Строго погледнато, експертни правителства няма – зад всяко правителство стоят определени политики, за които следва да се поеме политическа отговорност. А зад българските експертни правителства стои все ДПС. „Експертни“ бяха правителствата на Любен Беров и Пламен Орешарски. Днес никой не ги споменава с добро.

Безспорно загуби „Продължаваме промяната“, която не удържа заявката си за изборна победа, въпреки че получи повече, отколкото проучванията ѝ отреждаха. И която няма полезен ход, ако получи втория мандат за съставянето на правителство, защото не може да сформира коалиционно мнозинство. Именно в този контекст следва да се интерпретира и отказът за обща парламентарна група с ДБ.

За загубата на партията допринесоха не толкова недостатъчните успехи на коалиционното правителство на Кирил Петков в контекста на всеобщата кризисна ситуация, колкото последователното очерняне на ПП от страна на медии, ГЕРБ и президента, както и грешки на самата партия по време на кампанията. Ето някои от предварителните заключения на Международната мисия за наблюдение на изборите за медийното отразяване на предизборната кампания:

В уебсайтовете на няколко ненадеждни медии, свързани със страници във Facebook и канали в Telegram, се разпространяваше заблуждаваща информация, имаща за цел главно да дискредитира ПП и ДБ и да накърни информационната среда. […] Информационните бюлетини в най-гледаното време на ефирните медии бяха съсредоточени върху решенията на правителството и президента, като от време на време се споменаваха ГЕРБ, БСП, ДПС и ПП във връзка с работата им в предходните кабинети. Отразяването на БСП и ПП беше главно с негативен тон.

Що се отнася до грешките на ПП, те са както в поведението на лидерите ѝ, така и в таргетирането на кампанията. Пример за първия тип грешка е начинът, по който Кирил Петков аргументира участието си в предизборен дебат на bTV. Думите му прозвучаха като изсмукано от пръстите оправдание. Това, заедно с драматичната реакция на представителите на ГЕРБ и неумерено агресивното поведение на водещата на дебата Мария Цънцарова, затвърди впечатлението, че не е в реда на нещата партиен лидер да участва в дебат.

Що се отнася до таргетирането, кампанията на ПП се целеше в три основни групи – антикорупционно настроени, пенсионери и млади хора, предимно негласуващи. Първите се опитваше да привлече с изтъкване на усилията си за спиране на корупционни канали, вторите – с напомняне как са увеличили пенсиите, третите – със симпатично, леко „хулиганско“ поведение, с концерт и особено с изявите на „депутата Христо“ (Христо Петров, известен с рапърския си прякор Ицо Хазарта). Проблемът е, че първите две групи са и типичен електорат на ДБ и БСП и привличайки част от него, ПП „обезкървява“ потенциалните си коалиционни партньори. В същото време партията на Кирил Петков и Асен Василев не зае категорична позиция за войната в Украйна, с което може би отблъсна повече избиратели, отколкото привлече.

ДПС се класира като трета политическа сила от общо седем, преминали 4-процентовата бариера, което е безспорно добро постижение. Проблемът е обаче в споменатата от Живко Георгиев „токсичност“ на партията. ДПС отдавна не се асоциира с турския етнос на огромната част от избирателите си, а с корупция, клиентелизъм и скрити лостове за влияние в институциите и медиите. За партията с почетен председател Ахмед Доган остават следните алтернативи – да бъде групата на „прокажените“, които никой не иска; да влезе в управлението, с което да повлече доверието към другите партии в него надолу; или да продължава да „дърпа конците зад кулисите“, както прави и сега.

На пръв поглед „Възраждане“ определено печели. Продължава тенденцията на увеличаваща се електорална подкрепа за партията, за потенциала на която „Тоест“ обръща внимание от години (например тук, тук и тук). Само че партията на Костадин Костадинов трудно може да капитализира политически възхода си. Може да го капитализира най-вече финансово, примерно с още някоя луксозна къща за председателя си. Радикалният вот в България обаче си има граница и „Възраждане“ е на път да я достигне.

Още повече че войната в Украйна ескалира по такъв начин, че вече е трудно да си путинофил – дори доскорошни верни съюзници на Путин вече се дистанцират от него. А и темата за ваксините се поизтърка. Костадинов е изобретателен и все ще намери нещо ново, чрез което да канализира омраза за политическа употреба. Но това ще е до време.

Не е изключено и „Възраждане“ да влезе в ролята на „златния пръст“ (ала Волен Сидеров), осигурявайки мнозинство за някое управление. В такъв случай я чака съдбата на „Атака“, която на последните избори получи 0,3%, или 7605 гласа. За сравнение: през 2013 г. за партията гласуваха 258 481 души, а на изборите само година по-късно подкрепата за нея се стопи почти наполовина. Докато се стопи толкова подкрепата за партията на Костадинов обаче, ще минат още няколко години от живота ни, стига да сме живи и здрави.

За разлика от „Възраждане“, БСП еднозначно губи. Най-старата действаща партия у нас е сведена до пета политическа сила. Тенденцията на намаляваща електорална подкрепа за „Столетницата“ се запазва, откакто Корнелия Нинова я оглавява. БСП отказва да се превърне в „модерна лява партия“ от европейски тип, към каквато се стремеше, поне на декларативно равнище, бившият ѝ председател Сергей Станишев.

Електоратът на БСП, значителна част от който е на преклонна възраст, оредява все повече по демографски причини. Някои от социално настроените избиратели мигрират към ПП. „Фобският“ електорат, когото Нинова плаши с Истанбулската конвенция, се чувства по-комфортно при „Възраждане“. А путинофилите могат да избират – освен БСП, над чиято председателка тегне „клеймото“, че е подписвала разрешения за износ на оръжие, което в последна сметка е отишло в Украйна – между партията на Костадинов и „Български възход“.

На последните избори „Демократична България“ получи близо 20 000 гласа повече, отколкото през ноември 2021 г. И все пак коалицията се класира на шесто място и сред парламентарно представените партии не е изпреварена само от „Български възход“. А това трудно може да се нарече успех, особено за политическа формация, имала свои министри в предишното редовно правителство.

Всъщност ДБ така и не може да определи кой е нейният електорат, освен тесен слой високообразовани хора в големите градове, преобладаващо в София. Сред тях най-адекватни са посланията на коалицията за програмистите, защото тъкмо те най биха се радвали да могат да общуват с администрацията „само с един клик“ и имат интерес максималният осигурителен праг да е по-нисък.

Опитите на ДБ да „слезе до народа“ са понякога нелепи до конфузност – колкото нелепи са родители, които искат да „стопят леда“ с децата си тийнейджъри, като отиват на купона им и имитират стила и поведението им. Една политическа сила може да разшири електоралната си база, ако отправи адекватни послания за по-широки групи от населението, а не ако нейни кандидати вземат рецепти за туршия от баби от провинцията.

Що се отнася до предизборния слоган „Довери се на разума“, той стана обект на остри критики дори от избиратели на партията и вероятно се харесва само на тези, които са го измислили, и на тесния кръг около тях. Както каза един избирател на ДБ в частен разговор: „Какво искат да ми кажат с това послание, че съм тъп ли?“

„Български възход“ прескочи бариерата за влизане в парламента, което на пръв поглед си е успех. Вероятно това стана, защото някои гласоподаватели асоциират председателя на партията Стефан Янев с президента Румен Радев. Въпреки че последният се разграничи от назначения от него бивш служебен премиер, след като той беше отстранен като военен министър от правителството на Кирил Петков заради пропутинските си позиции.

На Янев много му се участва в управлението – по собственото си признание е готов на всякаква коалиция. Може да се окаже обаче, че няма с кого. Междувременно с публичните си изяви Янев създава впечатлението, че е много объркан човек, пък макар и генерал. След още някой бисер като „защо тръбата е цяла“ току-виж парламентарното битие на „Български възход“ се окаже по-кратко и от това на ИТН.

„Има такъв народ“ загуби, защото не успя да стигне заветните 4%. Или може би не загуби, защото всъщност постигна целта си да дискредитира парламентарната система. Отломките от разрушенията, които нанесе, още не позволяват да има работещо управление.

Може би не загуби и „Изправи се, България“ на Мая Манолова, защото с 1,01% от гласовете си осигури субсидия. И ще получава пари, без да се налага да прави политика.

ВМРО обаче безусловно загуби, защото с 0,81% си остана и без субсидията.

Ако някой все пак спечели от изборите, това е президентът Румен Радев.

По време на предизборната кампания Радев не демонстрира подкрепа към никоя партия или коалиция, но пък не спестяваше критиките си към ПП и БСП, а за кусурите на неотдавнашния си главен враг – ГЕРБ – оставаше сляп.

Тъй като вероятността за работещ редовен кабинет не е голяма, изглежда, Радев за пети път ще има възможността да направи служебно правителство – след кабинета на Огнян Герджиков, двата на Стефан Янев и последния на Гълъб Донев. Така Радев ще продължи да провежда политика според собствените си разбирания, което означава, че в контекста на войната на Русия срещу Украйна България все така няма да заема ясна позиция и ще възпроизвежда пропутински послания, макар декларативно да се обявява за ЕС и НАТО.

Поредното служебно правителство, на свой ред, допълнително ще подкопае доверието в парламентарната демокрация и ще засили настроенията за „силна ръка“ и „президентска република“. Ако подкрепата към Радев, която заради войната е намаляла, не се срине напълно, все повече хора ще си зададат логичния въпрос – след като страната така и така се управлява, аз защо да гласувам? А пътят от този въпрос до отказа от демокрацията, която за българското общество все още е важна, е кратък.

Ала както гласи горчивият хумор по повод на „частичната мобилизация“ в Русия – когато не се интересуваш от политика, рано или късно получаваш повиквателно.

Заглавна снимка: Giorgio Trovato / Unsplash

Източник

Забравените символи на българската демокрация

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/zabravenite-simvoli-na-bulgarskata-demokratsiya/

В навечерието сме на поредните предсрочни избори, които не вещаят устойчиво решение на политическата криза. Възможно ли е да се разбие олигархичният политически модел, отразяващ обществените нагласи? Какви са причините за повсеместното безразличие в обществото?

От една страна, порочните управленски практики са добре прикрити зад фасадата на демокрацията във всевъзможните ѝ форми – от наличието на избори (въпреки купения, контролирания, административния и корпоративния вот), през функционираща съдебна система и разделение на властите (въпреки зависимостите и чадърите), до свободата на словото (въпреки политическото обладаване на голяма част от медийния сектор и ширещия се популизъм). От друга страна, много от избирателите остават слепи за несъвършенствата на политическия модел или ги възприемат за нормални, за присъщи на човешката природа и обществото, към което принадлежат.

Възприемането на скандалното за нормално, на кражбата за естествена, на далаверата за неминуема определя манталитета на аполитичния човек.

Манталитет, който в основата си почива на максимите, че лошото у човека е вродено, че политиката е винаги мръсна игра, че всички са маскари.

Това е манталитетът на този, който моли Ахмед Доган и Бойко Борисов да заделят част от порцията за обществото. Често такова е мисленето на хората, които биха възпроизвеждали порочното, ако бяха на власт. И най-вече на тези от тях, които предпочитат да прехвърлят отговорността за индивидуалното и колективното си бъдеще, за несгодите и бедността си върху онези, които ги крадат повече от три десетилетия – без да изискват нищо от тях, без да им се противопоставят и без да упражняват конституционните си права. Те не виждат алтернатива, защото по презумпция приемат, че всички са корумпирани, което пък често означава „всички са като мен“. Този мироглед стъпва на прогнила ценностна система и поставя непреодолима преграда пред еволюцията на обществото.

Постигането на положителна промяна обаче ще отнеме време и няма да се осъществи в следващите няколко месеца или дори години, но това не трябва да ни отчайва. Защото представите ни за политика са дълбоко залегнали в националната ни идентичност и в липсата на историческа памет за демокрацията и ролята ѝ в обществото.

Българинът не помни демокрацията, следователно не я живее.

Той изпитва влечение към авторитарното, към силната ръка, към спасителя. И няма как да е иначе – тоталитарният комунистически режим заличава крехката демократическа традиция, градена след Освобождението. Така усещането ни за демокрация се губи в многовековната българска история, доминирана от силни политически фигури с достатъчно индивидуални правомощия да ръководят държавата (почти) самостоятелно. Имената на ханове, князе и царе са се загнездили в паметта ни, срещаме ги ежедневно под формата на имена на улици, на различни учреждения, училища.

Освен за славното минало обаче, те ни напомнят, че поколенията българи са свикнали да бъдат управлявани, да се подчиняват и да търсят опора за собствените си несгоди в една силна политическа фигура, обещаваща благоденствие, сигурност и закрила – фигура, която иззема от нас отговорността за състоянието на заобикалящата ни действителност. По време на комунистическия режим тази функция е заграбена от партията майка и тоталитарните лидери, по които много българи въздишат с носталгия и днес.

Вероятно на тази наследена психология се дължи сегашното ни увлечение по президентската институция, която чрез фигурата на генерал Румен Радев въплъщава духа на миналото. Хроничната за обществото ни нужда от спасение води на политическата сцена и хора като Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Слави Трифонов, които въпреки различния си профил успешно влизат в образа на месия само за да се провалят впоследствие.

Казват, че всеки народ заслужава съдбата си. А българският народ сякаш три десетилетия повтаря едни и същи грешки, без да извлича поука от тях.

Той обаче не е виждал, нито помни реална алтернатива на „спасителя“. Колко всъщност знаем за хората, които полагат основите на модерната българска държава – особено за втората и третата вълна от политици след Освобождението, които наследяват започнатото от фигури като Петко Каравелов и последователно, непретенциозно и успешно отстояват принципите на демокрацията и плурализма в младата българска държава? Защо знаем толкова малко за политици като Александър Малинов и Никола Мушанов, превърнали се в символ на Демократическата партия и българската държавност през първите десетилетия на ХХ век? Носейки човешките си недостатъци, двамата са визионери, а реториката и речите им съответстват на политици от европейска величина и имат универсален характер. Как биха звучали те днес?

Ние видяхме в първия меден месец на българския политически живот хората, които представляваха властта […], поддържаха парламентаризма, защото беше сраснал с душата им; той беше кръв от тяхната плът. Но когато тия хора се измениха […], когато дойде време народът сам да бъде годен по своето политическо ниво да гарантира правата си, писани на книга, но фактически да ги гарантира, той се оказа негоден за тази тежка работа. Каква беше длъжността на демократическите партии при такова положение? Постепенно-постепенно да възпитат, да въздигнат народа си, да го направят един ден годен, тъй както Конституцията и парламентарният ред изискват, т.е. да дадат съдържание на тия формули, закони, писани в нашата Конституция, съдържание, което ще е в душата на българските партии, в душата на всеки български избирател, в неговото съзнание, в неговата воля. 

Никола Мушанов, 27 октомври 1910 г.
Из „Речи на Никола Мушанов“, изд. НБУ, 2022

Предстоящите избори ни водят към въпроса, който Никола Мушанов повдига преди цели 112 години от парламентарната трибуна:

Годен ли е днес българският народ да гарантира конституционните си права?

Всеки би могъл да отговори според убежденията си, но е редно да признаем, че пробуждането, започнало с големите протести преди две години, е недостатъчно; че пред българското общество стои дългият и нелек път на политическо самоосъзнаване. Ние обаче не знаем или не помним заветите на политици като Мушанов, а малко са съвременните партии и личности, които ни възпитават в демокрация. По тази причина смисълът и значението ѝ са далеч от душата, съзнанието и волята на българския избирател. И всички носим отговорност това да се промени – както гражданите, така и управляващите. Ето как Александър Малинов описва връзката между тях:

В управлението ще трябва да се заангажират широко интелигентните, знаещите и опитните хора, и то тия от тях, които биха имали благородната амбиция да се турят в услуга на народа. На тях особено демокрацията дължи да отвори прегръдките си и да ги улесни в легитимната им амбиция да играят не само помощна, но и активна роля в управлението, да им отвори достъп до парламента, но по единствения път, който води там – по пътя на всеобщото гласоподаване. Само чрез него всеки гражданин може да вземе участие в управлението на страната, в уреждането на съдбините ѝ.

Александър Малинов
Из „Под знака на острастени и опасни политически борби“,
изд. Секретариат на Демократическата партия, 1934

Думите на Малинов ни напомнят, че българските граждани са единствената легитимна сила, способна да проправи път пред политиците с нравствена нагласа да работят в полза на народа. Защото свестни хора в политиката има и те не са малко. Тези думи засягат най-вече хората, които се колебаят или отказват да гласуват, но от които на практика зависят разпределението на мандатите в парламента и посоката, в която страната ще поеме впоследствие. И въпреки дезинформацията, популизма и манипулативната медийна среда, всеки от нас е способен да упражни основното си право.

Защото промяната започва в умовете ни –

в момента, в който критична маса от обществото, индивидуално и колективно, осъзнае силата и влиянието си. Защото демокрацията ни овластява, тя ни позволява да делегираме власт, да бъдем неин коректив и да държим властимащите отговорни за (без)действията им. Перифразирайки Мушанов, бихме казали, че имаме дълг да направим своя избор – заради личностите, които навлизат в блатото вместо нас, за да останем ние, хората извън политиката, чисти.

Заглавна снимка: Phil Scroggs / Unsplash

Източник

Защо резултатите от изборите ще са служебни

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-rezultatite-ot-izborite-shte-sa-sluzhebni/

„Служебна“ се нарича победа, която не е постигната в състезание, а е присъдена по други, формални критерии. Спорно е дали предстоящите парламентарни избори на 2 октомври ще излъчат отчетлив победител, който да е в състояние да сформира правителство, дори в коалиция. Сигурно е обаче, че те ще произведат все някакви резултати. Акцентът тук е върху „все някакви“. Проблемът е в прецизността, с която ще се измерят. По-точно – в липсата ѝ.

Колко и как са разпределени имащите право на глас?

Отговорът на този въпрос е от съществено значение, защото избирателната активност представлява делът на гласувалите от всички, които имат право на глас. А избирателната активност определя легитимността на бъдещите управляващи, или колко от българските граждани са реално представени в парламента. По нея се мери и тежестта на купения и контролирания вот. Броят на имащите право на глас определя и броя на мандатите (депутатските места) от съответния избирателен район. Ако те са изчислени на неточна база, резултатите са „на око“.

По предварителни данни от преброяването на населението през 2021 г. в България живеят около 6,5 милиона души. В тях влизат не само имащите право на глас, а и непълнолетните, чужденците без българско гражданство, лишените от свобода с влязла в сила присъда, поставените под запрещение – все групи, чиито представители не могат да гласуват.

Официалните резултати от преброяването ще се огласят в особен момент.

Националният статистически институт ще обяви първите официални резултати от преброяването „поради засилен интерес“ на 3 октомври. Това е тъкмо в деня след изборите. Едва тогава ще стане ясно какви биха били резултатите, ако организацията на гласуването беше съобразена с актуалните данни за гласоподавателите на България.

Междувременно според Централната избирателна комисия имащите право на глас са 6,6 милиона, тоест повече от цялото население на България според предварителните резултати от преброяването. От ЦИК обясняват несъответствието със следния аргумент:

6 милиона и 600 хиляди са всички български граждани, които имат избирателни права, във всички части на света. Ако сравняваме с преброяването – в него участват всички граждани на територията на България.

Ала откъде ЦИК знае колко са българските граждани в чужбина? И съответно тези от тях с право на глас?

Държавата ни няма инструмент, с който да води точен регистър на броя им. А и като се замислим, това не е лесна работа. Много български граждани може изобщо да не си направят труда да уведомят държавата, че живеят в чужбина. Още по-малко – че се намират извън родната си страна към момента на провеждане на изборите.

България няма как да изиска достоверна информация от властите на всички държави за това колко български граждани се намират на територията им. А такава информация е възможно и да липсва – например ако наш сънародник пребивава в страна членка на ЕС, може до три месеца да не регистрира престоя си. На практика – и доста по-дълго. Ако български гражданин в чужбина почине, българските институции може така и да не разберат.

За броя на гласоподавателите, съобщен от ЦИК, има по-логично обяснение.

Избирателните списъци се съставят на основата на данните на Главна дирекция „Гражданска регистрация и административно обслужване“ (ГРАО) към Министерството на регионалното развитие и благоустройството. Според последните данни на ГРАО от 15 септември 2022 г. с постоянна адресна регистрация в България са 8 258 712 души. Това е сборът на регистрираните по постоянен адрес във всички 28 области на страната. Като извадим от тях „на око“ нямащите право на глас, обявените от ЦИК 6,6 милиона придобиват известен смисъл.

Защо регистрираните в системата на ГРАО са с над 1,7 милиона повече от населението на България според преброяването, като имаме предвид, че то поне на теория обхваща и бездомните, а не само тези с адресна регистрация? НСИ се опитва да установи колко хора действително живеят в България. Мнозина имат постоянен адрес, на който не живеят. Това важи и за немалка част от българите в чужбина. Други от тях обаче не са адресно регистрирани у нас. Така че тези 1,7 милиона не отговарят непременно на броя на сънародниците ни извън страната.

А колко са точни резултатите от преброяването?

В България отдавна не живеят над 8 милиона души, но каква е гаранцията, че при последното преброяване е установен реалният брой на населението? Много хора не са взели участие в преброяването – било от недоверие, било заради пандемията, било защото хазяите са им забранили, защото се страхуват, че така може да ги хванат, че не плащат данъци (това впрочем е широко разпространен проблем), било по други причини.

Според НСИ преброените към предпоследния ден на преброителната кампания са 6,62 милиона, или около 82% от населението. Останалите ще бъдат „обхванати по административен път“, тоест вероятно чрез бази данни като тази на ГРАО. Възниква обаче логичният въпрос – откъде НСИ знае колко е населението, че да може да изчисли 82% от него? Та нали целта на преброяването е именно да се установи колко и какви хора живеят в България? Ако това е предварително известно на НСИ, защо е цялото усилие? (Друг е въпросът за някои от формулировките в преброителната карта, които изначално гарантират некоректни резултати по някои признаци – като например етнос, майчин език или религия.)

И все пак, при цялата си условност, резултатите от преброяването по всяка вероятност са по-коректни от данните на ГРАО, защото има поне опит за връзка с реалното население на страната. С помощта на преброяването се добива по-ясна представа и за разпределението на хората в България по райони – нещо, което тромавата система на адресните регистрации изключително изкривява.

Кой губи от неточната статистика на населението?

Ако разпределението на избирателните мандати отговаря на структурата на населението според последното преброяване, поне 15 мандата ще се разместят, а 11 от тях ще отидат в София, установява разследване на Полина Паунова в „Капитал“. Причината е, че от предишното преброяване през 2011 г. населението в цялата страна е намаляло, освен в София, където се е увеличило. Така, вместо 42-ма, депутатите от трите софийски избирателни района биха били общо 53-ма.

От това губи най-вече „Демократична България“, чиито гласоподаватели са концентрирани основно в София. На изборите за 46-тото Народно събрание ДБ дори е първа политическа сила в два от трите избирателни района в столицата. Губи и „Продължаваме промяната“ – на изборите за 47-мото НС най-големият дял от избирателите ѝ е в София.

От неточната статистика обаче губят и партии, които остават под ръба на 4-процентовата бариера. Понякога и една стотна от процента може да бъде решаваща за това дали една политическа сила ще има парламентарно представителство. Или ще вземе субсидия. Като се има предвид, че бариерата е повече или по-малко условна, обяснимо би било недоволството у некласираните.

Най-големите губещи обаче са избирателите. Защото те ще бъдат неадекватно представени не (само) заради спецификата на политическите партии и в резултат на собствения си избор, а и заради формални математически несъответствия. И колкото и да им се натяква, че сами са си виновни, поне за последното не са.

Заглавна снимка: Marco Verch, CC BY 2.0 / Flickr

Източник

Ужасен край за Русия или ужас без край за Украйна?

Post Syndicated from original https://toest.bg/uzhasen-kray-za-rusiya-ili-uzhas-bez-kray-za-ukrayna/

Финалът на предизборната кампания в България съвпадна с поредните новини за руската агресия в Украйна. В разрез с първоначално обявените принципи на „операцията“, които предвиждаха само професионални военнослужещи да изпълняват мисии в Украйна, на 21 септември Владимир Путин обяви „частична“ мобилизация, която да се извърши успоредно с референдуми в окупираните украински територии. В България новината стана повод за нов залп от анализи на познати лица по радиа и телевизии. Няма да коментираме българските реакции, защото те в най-добрия случай са неадекватни. Докато ЕС и САЩ поне към момента заемат твърда позиция и обещават засилване на помощта за Украйна и говорят за остра реакция срещу руския ядрен шантаж, българският предизборен и експертен дебат се върти около славянската идентичност и нашата историческа принадлежност.

С решението си Владимир Путин за момента отне инициативата от Украйна, която само дни преди това успешно си върна Харковска област. Анонсирането на „частичната“ мобилизация от Путин бе последвано от кампанийно медийно отразяване, чийто акцент е върху хилядите бягащи от страната руснаци. Към момента данните сочат, че около 260 000 са напуснали Русия. Медиите излъчват кадри и на жени, които със сълзи изпращат мъжете си. Заслужава внимание фактът, че значително по-малко в медийното пространство намират място иначе изобилните кадри на вече мобилизирани руснаци, които примирено приемат повиквателните си и облекли своите униформи, се отправят на запад. Най-често тези кадри се заменят от клипове на пияни мобилизирани руснаци.

Ако се отстраним обаче от медийната суматоха, следва да отбележим, че

надеждите, че мобилизацията ще доведе до бързия край на режима на Путин, вероятно са твърде преувеличени.

Все още протестите срещу решението на руския президент са малко и е рано да се каже дали могат да прераснат в по-сериозен бунт. Множеството истории за мобилизиране на неподлежащи на военна служба млади неслужили, болни или възрастни мъже и призивите тези грешки да бъдат поправени по-скоро целят да заблудят обществото в Русия и да го накарат да повярва в бащинската грижа на държавата пред лицето на абсурда. Историческите паралели сами ни идват на помощ. След като подобно поведение е проработило при Сталин, защо да не проработи и сега? А не бива да забравяме, че в периода на т.нар. Гладомор и на голямата чистка през 30-те години на XX век загиват десетки милиони.

Много е важно да отбележим, че официалните руски власти оценяват мобилизационния потенциал на страната на около 25 млн. мъже. Когато поставим нещата в тази перспектива, ситуацията вече не предразполага към бързо изостряне на ситуацията вътре в Русия заради мобилизацията. Процентът на избягалите е наистина малък в сравнение с общия брой военнозадължени. Освен това руската армия по този начин се чисти от възможни подривни елементи, които биха разлагали бойния дух на войниците на фронта, както е станало по време на Първата световна война.

Друга тенденция, която заслужава внимание след обявената мобилизация, е да се осмива качеството на руските военнослужещи и тяхното снабдяване. Тази тенденция е доста опасна форма на подценяване на врага. Да не забравяме, че един милион дори лошо обучени и зле екипирани мъже представляват в крайна сметка един милион въоръжени мъже. Те може да не са в състояние да изпълнят задачите на една активна настъпателна операция или да създадат основа за надеждна отбрана, но все пак

чрез своя внушителен брой представляват фактор и сила, който никой професионален военен няма да си позволи да пренебрегне.

Към момента Украйна не разполага с необходимото техническо превъзходство, за да се справи с лекота с тази по същество нова военна сила, така както например САЩ надви в Ирак през 2003 г. голямата по численост, но напълно деморализирана армия на Саддам Хюсеин. Именно поради тази причина главнокомандващият украинските въоръжени сили ген. Валерий Залужни заяви, че войната ще бъде дълга и Украйна трябва да се готви и за следващия ѝ етап. Тук бихме могли да се застраховаме и да кажем, че е възможно рязко ескалиране на ситуацията заради един или друг инцидент. В крайна сметка и през 1979 г. никой в Западна Европа не е вярвал, че в Иран на Пахлави е възможна революция, но историята показа, че къщата от карти, построена от шаха, се срути за броени дни.

Непосредствени паралели с историческото минало трябва да се правят с внимание, тъй като те биха могли да са некоректни. И все пак най-честите паралели за случващото се в Украйна са със събитията от 1914 г. и от 1941 г., когато Русия осъществява своите мащабни мобилизации. Първата завършва с Октомврийската революция, но втората, с огромна външна помощ и въпреки невъобразимите загуби, завършва с победа. Интересно е да отбележим, че днес Украйна получава военна помощ именно по силата на програма „Ленд-лийз“, която помага в огромна степен на СССР преди 80 години срещу нацистка Германия.

В нашето динамично време сме свикнали да очакваме бързи решения.

След 24 февруари се прогнозираше бърз край на украинската държавност и армия. Сега се предрича бърз край на Русия и на Путиновия режим. Усещането за прекомерна бързина на събитията може да бъде измамно. Както не се оправдаха очакванията в началото на конфликта, така и сега няма причина да мислим, че след още едно сериозно поражение руската държава ще се разпадне на части или че ще започнат процеси на модернизация в самата Русия.

Европа ще трябва да се подготви за продължителен конфликт. Дори и военните действия да спрат до средата на следващата година с поражение за Русия, това поражение няма да е пълно – подобно на разгрома на Германия през 1945 г., който доведе до принудителни реформи. Русия няма да премине в скоро време през процес на „денацификация“, което означава, че желанието за реванш и „можем повторить“ ще останат силни и ще доведат до нов рунд от военни действия.

Важно е да не се забравя, че Русия винаги е воювала с броя на войниците си

и е прието жертвите да бъдат големи, стига да се постигне целта. Руските власти са готови да жертват хората си и това не ги притеснява. Самите руснаци, свикнали да се подчиняват на Върховната власт, не смятат, че нещо зависи от тях, и са готови да приемат и най-страшните за западните хора решения в името на величието на държавата. Надеждите за успех на протестите поне в краткосрочен план са неоправдани. Виждаме как за пореден път протестиращи са извличани от силовите структури без дори минимален опит за съпротива. Към момента „дълбинният народ“ не се противопоставя на мобилизацията. Именно поради тази причина европейските политически лидери и общества трябва да преосмислят приоритетите си и начините за постигане на своите цели.

В България е необходимо да се намали силата на звука на руската пропаганда и да се проведе истинска дискусия за нашите приоритети и виждания за бъдещето. Ако се стигне до национален консенсус, че бъдещето ни не е свързано неотклонно с Русия, то трябва да се набележи списък от краткосрочни и дългосрочни мерки за опазване на европейското ни бъдеще. Част от краткосрочните мерки включват спешно изпращане на военна помощ за Украйна и замяна на остарялото ни съветско въоръжение с модерно западно.

Много важна тук е и подготовката на въоръжените ни сили. Както виждаме от конфликта, това, че разполагаш с повече танкове и самолети, не ти гарантира победата. Обучението и бойният дух на войската винаги са били водещи за победата. Тревожен е броят на български висши военни на активна служба или в оставка, които с изказванията си недвусмислено демонстрират подкрепа за Русия. Време е да се запитаме именно

какво става в редовете на българската армия и каква е нейната готовност по отношение на националния суверенитет и сигурност на България.

Ако историята ни учи на нещо, то е, че не можем с увереност да очакваме непременно благоприятен развой на събитията. Както уместно припомня Аркадий Бабченко, след Николай Втори идват Ленин и Сталин. Възможността след Владимир Путин да дойде на власт някой по-страшен не бива да се пренебрегва. Какво ще бъде руското поведение към Запада, ако на трона в Москва застане Рамзан Кадиров или някой шовинист като Игор Гиркин-Стрелков? Тогава вътрешната съпротива ще бъде докрай смазана или ще избухне с пълна сила гражданска война.

В дългосрочен план вътрешната ситуация ще се промени, но Путин, като един истински възпитаник на спецслужбите, има афинитет към дългосрочната игра. След провала на внезапното завладяване на Киев, Москва премина към война на изтощение, надявайки се, че по познатия от Сирия сценарий ще удържи. Русия има по-големи човешки и материални ресурси от Украйна и целенасочено разрушава икономиката ѝ и гони с терор населението.

В момента Западът все повече засилва помощта за Украйна и постепенно настъпва паритет, показан с успешното украинско настъпление в Балаклея и Изюм. Тук обаче следва да си зададем въпроса

докога тази подкрепа ще продължи.

Никой не може да каже какъв ще е обемът ѝ след година или две. Руският президент разчита на милионите, с които Москва тайно финансира политически партии и проекти в ЕС и САЩ, да демонстрират своята полза. По примера на България, не са малко онези, включително и водещи политически сили, които говорят за „мирно решение на конфликта с отчитане интересите и на двете страни“. Духът на наратива за неутралитет е извън бутилката и удобно гали слуха на множеството, което е стъписано от цената на енергийните ресурси, обяснени единствено с недалновидността на „брюкселските чиновници“.

Всичко това, заедно с инфлацията и икономическите трудности, трябва да доведе до нестабилност в Европа, която да се откаже от помощта за Украйна и в най-добрия случай да я принуди да приеме мир при неизгодни за нея условия. С две думи, повтаряне на сирийския сценарий в по-голям мащаб – воюваш достатъчно дълго, докато в един момент никой не си спомня как е започнала войната, но всички искат живи да видят нейния край, ако трябва да поспорим с Платон.

Всичко, което се случва, е понякога учудващо близко до паралелите с Втората световна война.

Действията на Владимир Путин силно напомнят плана на Сталин преди началото на войната, целящ да противопостави западни държави една срещу друга. Към общата картина на създаване на нестабилност може да се отнесе и значителното по обем бягство на руснаци в близките страни. Москва, изчиствайки се от възможните нежелателни елементи, които биха предизвиквали брожение в страната или на фронта, предизвиква напрежение в Европа и съседните на Русия страни. Възможни са спорове с украинските бежанци, проблеми с настаняването и изхранването, а е важно и да се отбележи, че мнозинството от тези хора, подкрепящи „величието на Русия“, просто не са готови да умрат за него.

Москва се опитва да поддържа напрежението и чрез обявените референдуми, които никоя държава не би признала, но чрез тях плаши с възможна употреба на ядрено оръжие. Дали Русия ще използва реално тактическо или стратегическо ядрено оръжие, окончателният отговор е в полето на астролозите и ясновидците. При всички случаи това е една реална заплаха за света, която трябва да бъде разгледана и да бъдат предприети възможните мерки за неутрализирането ѝ или поне за ограничаването на щетите. Важен е също така единен отговор на този шантаж.

В заключение, България продължава да се намира в доста опасно положение – страната ни не подкрепи открито Украйна и по тази причина е гледана с недоверие от своите партньори в ЕС. В същото време не се възползвахме от възможността за модернизация на армията ни чрез предоставяне на въоръжение на Киев. Трудностите с енергийните доставки, комбинирани с руското влияние, пък допълнително могат да ни вкарат в политическа криза. Измъчената ни подкрепа за Украйна ни поставя в затруднено положение в дългосрочен план. Евентуалното бъдещо влизане на Украйна в ЕС може да бъде проблемно за нас и за Съюза предвид нереформираните ѝ институции и ширещата се корупция. Ние обаче няма да сме в позиция да поставяме условия.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Ирак днес. Разговор с Инна Рудолф

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/inna-rudolf-interview/

Д-р Инна Рудолф е старши научен сътрудник в Международния център за изследване на радикализацията (ICSR) и постдокторантски научен сътрудник в Центъра за изследване на разделените общества към Кралския колеж в Лондон. В рамките на докторската си дисертация в Катедрата по военни науки към Кралския колеж Рудолф се фокусира върху хибридизацията на управлението на сектора за сигурност, изследвайки иракската паравоенна организация Народни мобилизационни сили (PMF) и стремежа им за легитимност в държавата. С нея разговаря Мирослав Зафиров.


Неотдавна в интервю за „Тоест“ ливанският анализатор Надим Шехади спомена, че страната му е в плен на наложения от Иран модел на „Хизбулла“, държавата се задъхва в прегръдките на движението. Шехади сравни Ливан с Ирак. Вие склонна ли сте да мислите в такива сравнителни категории, или все пак предпочитате да стоите далеч от подобни паралели?

Разбира се, подобни паралели са възможни, ако вземем предвид системната корупция и практиката на политически патронаж и клиентелизъм, упражнявани от политическите партии с религиозна принадлежност. Въпреки това по-скоро бих се въздържала да правя подобни сравнения или да анализирам иракския политически живот с презумпцията за едно неизбежно репликиране на модела на „Хизбулла“, налаган в Ливан.

Основната причина за моята въздържаност е фрагментацията в рамките на шиитския политически елит в Ирак. Споровете в тази затворена общност и между отделните нейни центрове на влияние доведоха наскоро до патова ситуация, в която самият лидер на „Хизбулла“ Хасан Насралла трябваше да се намеси в качеството си на посредник.

Истината е, че в огромното си разнообразие шиитските политически лидери не са в състояние сами да постигнат компромис по принципни въпроси, които касаят съдбата на модела на управление на Ирак, заложен от 2003 г. насам и познат с термина „мухассаса“ – разпределение на властта и нейните привилегии на етнически и религиозен принцип. Поради своята разединеност тези политически играчи не са в състояние да повторят модела на „Хизбулла“, който гарантира на движението неговата сила и доминантна роля в Ливан.

Ако ми позволите нова препратка към Ливан, там се смята, че от съществено значение за националната история на страната са появата и делото на имам Муса ас Садр. Неговата работа сред населението и ролята му за консолидацията на шиитската общност, както и заслугите му за самото ливанско общество са обект на множество анализи. В каква степен дори спекулативно можем да сравним политическото поведение на Муса ас Садр с това на неговия племенник Муктада ас Садр? 

Преди всичко и имам Муса ас Садр, и Муктада ас Садр представят себе си като защитници на онеправданите. И двамата демонстрират виртуозната си способност да мобилизират масите, като се стремят към влияние, надхвърлящо рамките на тяхната религиозна общност. Ако трябва да използвам терминологията на Антонио Грамши, и Муктада, и неговият чичо Муса ас Садр претендират за ролята на „органични интелектуалци“, те се стремят към пиедестала на морални ментори, които са в състояние да „модифицират и задават начина на мислене и поведението на масите“.

Но докато днес методите на Муктада ас Садр в политически аспект биват поставяни под съмнение дори от неговите поддръжници, то имам Муса ас Садр е все още окичван с ореол от ливанските шиити. Неговото мистериозно изчезване дори често се сравнява с това на легендарния свещен дванайсети имам Мухаммад ас Махди.

Имам Муса ас Садр изчезва през 1979 г. в Либия по време на официално посещение по покана на Муамар Кадафи, а имам Мухаммад ас Махди – през IХ век в град Самара, днешен Ирак. Според шиитската традиция имам Ас Махди се намира в т.нар. скриване, което ще продължи до Деня на страшния съд – б.р.

За разлика от своя чичо, Муктада ас Садр има доста по-земен образ, част от злободневните събития в Ирак. Той е много по-въвлечен в политическия живот на страната си, което прави всички опити да бъде представен като отявлен лидер на съпротивата все по-трудни. В крайна сметка дори Муктада ас Садр не може да бъде непрекъснато на гребена на вълната. По някакъв начин той ми напомня на героя от поемата на Христо Смирненски за стълбата – с всяко следващо стъпало губиш частица от своя интегритет, като постепенно принасяш в жертва изконните си морални ценности.

Само иранското влияние ли е пречка пред развитието на Ирак? Кои са основните хронологични репери, които според Вас диктуват събитията в страната днес? През 2005 г. референдумът за нова конституция донесе усещане сред масовата публика за начало на нов етап в историята на Ирак, но с модела си на разделение на властите не създаде ли тази конституция и проблемите, чиито последствия наблюдаваме?

Ще преиначим фактите, ако изцяло отдадем вината за сегашното състояние на Ирак на някакво зловредно иранско влияние. Да поясня: аз по никакъв начин не омаловажавам огромното влияние на Иран върху по-голямата част от политическите лидери, които доминират на иракската сцена. Протестното социално движение в Ирак, познато под името „Тишрийн“ (зародило се в Багдад през октомври 2019 г., движението настоява за реформи, които да сложат край на политическата система, базирана на разделението на властта на етнически и религиозен принцип – б.р.), обвинява Иран за това, че подкрепя корупционния модел и управляващата класа от 2003 г. насам.

Проблемът на иракската Конституция, както видяхме отново неотдавна, е в двусмислията, които тя съдържа. Тези двусмислия отварят пътя за интерпретации – и за съжаление, за политизиране, особено в отсъствието на независимо правораздаване. В подобни условия заложените неясноти в текста на основния закон може лесно да послужат като аргумент на хора, които се стараят да интерпретират буквата на закона в своя полза. Не искам да твърдя, че именно Конституцията следва да бъде обвинявана за съществуващата система на разпределение на политически постове и влияние на етнически и религиозен принцип. Виновник за създалата се ситуация е по-скоро манталитетът на политическия елит и начинът, по който се прилага Конституцията – това е, което според мен изкривява духа ѝ преди всичко.

Като че ли новата история на Ирак след 2003 г. е низ от събития, които някой би нарекъл ключови. Доколкото в история има нещо „ключово“, смятате ли, че Ирак премина през етап на отрезвяване след агресията на ИДИЛ – и кои от научените уроци днес са поставени на изпитание? Отново виждаме политическо разединение сред елита в Багдад и Ербил… 

Разделението между Багдад и Ербил не е онова, което ме тревожи най-много. В крайна сметка заинтересованите от това да експлоатират системата винаги ще намерят начин да постигнат компромис, който да им позволи да запазят позициите си и да избегнат сценарий, при който ще им бъде търсена отговорност.

Моето основно безпокойство като страничен наблюдател е отсъствието на доверие у хората в държавата и институциите. В много скорошни интервюта иракчаните, независимо от етническата или религиозната си принадлежност, посочваха един и същи проблем – отсъствието на държавата. Непрекъснато чувах, че „няма държава“. Това усещане за отчужденост е много опасно, тъй като от него могат да се възползват зловредни сили, особено там, където държавата със своите институции наистина отсъства. В тези области, където представителите на държавата биват възприемани като корумпирани и незаинтересовани, няма да е никак трудно за членовете на паравоенни формирования, на милиции да представят себе си за алтернатива, поставяйки по този начин хората в положение на подчинение.

По тази причина Багдад следва да е научил урока си от катастрофалните последици от действията на ИДИЛ и пренебрегването на обществените тежнения. Жертвите на ИДИЛ заслужават и очакват правосъдието да възтържествува. Не на последно място – и това е много важно: иракските общности, живеещи на север, не заслужават да бъдат стигматизирани като колаборационисти, тъй като това би засилило тяхнaта маргинализация и търсейки спасение и покровителство другаде, те допълнително биха били тласнати в обятията на центробежните сили. Така както се случи през 2014 г.

Близкият изток преживява значителни по своята сила социални, икономически и политически промени. Започнатото през 2010 г. продължава да отеква не само в Ирак, но и в Сирия, Ливан, Йемен, Либия, Палестина. Като човек с дълбоки професионални и академични знания за региона какво е Вашето мнение за бъдещето на Близкия изток днес, в контекста и на войната в Украйна? 

Общественият дебат по отношение на войната в Украйна още веднъж демонстрира травмата и незаздравелите рани в общественото съзнание на хората в Близкия изток, преживели множество недобре планирани чуждестранни намеси. Има такива, разбира се, които категорично осъждат руската агресия срещу Украйна и симпатизират на Украйна, но все пак съществува немалка част от обществото в ислямския свят, която е скептична спрямо всяка форма на намеса от страна на Запада във войната.

За съжаление, не са малко и онези, които гледат на войната в Украйна и през призмата на максимата, че „врагът на моя враг е мой съюзник“. В очите на подобни хора всяко събитие, което поставя на изпитание модела на западната демокрация, заслужава да бъде приветствано, без да се взема под внимание цената, която плаща местното население в зоната на конфликта.

Друг противоречив аспект на общественото възприятие бе степента на гостоприемство, което украинските бежанци получиха в сравнение с тези от Сирия, чието нещастие, за съжаление, вече не е в центъра на вниманието на световната общественост. Подобни интерпретации може лесно да бъдат използвани от популисти и демагози, които търсят способ да вбият клин в обществото, предлагайки „отговори“ чрез конспиративни теории. Тези хора се опитват да убедят обществата в Близкия изток в уж изконната недоброжелателност на Запада спрямо хората в региона.

Източник заглавна снимка: UNDP Iraq, 2019, CC BY-NC 2.0 / Flickr

Източник