Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/uchilishte-za-radikalizatsiya-pod-nosa-na-durzhavata/

Децата да прекарват по-малко време в социалните мрежи и да четат повече книги. Свикнали сме да чуваме съвети в този дух, особено на фона на ежегодните статистики колко малко книги се четат в България. Ала по-важно от количеството прочетени книги е какви са самите те. Има много, които няма да допринесат за развитието на личността на читателите си. А някои книги е по-добре изобщо да не са били написани.

На бюрото ми е отворена книгата на Ален Симеонов „Училище за ловци на педофили“.

Поръчах си я от онлайн книжарница веднага след като научих за петицията за изтеглянето ѝ от пазара. Макар в петицията да са се подписали по-малко от 600 души, книгата бързо престана да се предлага и към днешна дата може да се поръча (срещу 16 евро) само от личния сайт на автора ѝ (не слагам линк към него от етични съображения, но той лесно може да се намери).

Тази скоростна реакция, предполагам, се дължи по-скоро на чувството за самосъхранение у търговците, отколкото на вслушване в аргументите в петицията. След убийството на Георги Кузев от непълнолетни „ловци на педофили“ предлагането на книгата нямаше как да направи добро впечатление.

Издавам тази книга и заради юридическата ми защита и покриването на отсъдените ми глоби,

пише Ален Симеонов в увода. След смъртта на Кузев обаче онова, което е трябвало да послужи като юридическа защита, заприличва на самопризнания, макар и за непряка вина. Разбира се, ако има кой да ги потърси. Група непълнолетни, гаврили се с човек до смърт и снимали се с него, правейки специфичния знак с прегънат палец, който Симеонов е възприел от покойния руски „ловец на педофили“ Максим Марцинкевич, известен с прозвището Тесак. И този знак е не само на корицата на книгата и не само подробно е разяснен в нея, а и заема цялата страница 5.

Отговорност от Ален Симеонов на този етап обаче не изглежда да се търси.

Той самият побърза да се разграничи от тийнейджърите, убили Кузев. Не защото според него животът на мъртвия има ценност, а защото е „безполезно“ да се убива – „педофилите ще се превърнат в жертва“, а извършителите ще влязат в затвора.

Общественото внимание бързо беше изместено първо към пловдивския клон на неонацистката организация „Кръв и чест“ (срещу чийто лидер вече са повдигнати две обвинения – за подбуждане към омраза и дискриминация и за ръководене на група, целяща престъпления на такава основа). И към други скандали, били те нови или претоплени. Ето защо е важно за „Училище за лов на педофили“ да се говори, преди темата съвсем да е потънала.

Какво представлява книгата

Зад „Училище за ловци на педофили“ не стои издателство, но книжното тяло е луксозно. То е с твърди корици, качествена хартия и множество цветни снимки. Съдържа 288 страници с размер 156 на 230 мм. Липсва информация за тиража, така че е трудно да се прецени колко е струвало издаването на книгата. Но тъй като за нея очевидно не са пестени средства, изглежда странно твърдението на автора, че парите от продажбите ѝ ще отиват за покриване на глоба от 5000 лв., която е осъден да плати. Защото който може да си позволи подобно издание, вероятно може да отдели и 2556,45 евро за глоба. По-скоро с този аргумент се сугестират последователите на автора да си купят книгата на своя вдъхновител, смятайки, че така му помагат.

Кой има принос за книгата

На отделна страница авторът изразява признателност „към проф. д-р Йоаким Каламарис, с чието съдействие тази книга се издава“.

Йоаким Каламарис не е професор, макар да се представя за такъв и медиите да го титулуват по този начин. През 2017 г. е избран за доцент във Висшето училище по сигурност и икономика в Пловдив (което от 2025 г. се нарича Академия по национална и информационна сигурност). Той е дошъл от Гърция в България още като студент, останал е в страната и притежава бизнес с недвижими имоти. От 2014 г., макар да е гръцки гражданин, е почетен консул на Уругвай в България. Притежава и фондация.

За Каламарис се знае, че е осъдил прокуратурата заради рекет, на който е бил подложен от покойния Мартин Божанов – Нотариуса. Понякога се изказва по теми, свързани с международното положение (например тук и тук), позициите му по които може да се обобщят така: Путин и Тръмп са големите и силните, а Европа, либералите и Байдън – не.

Редактор на книгата е Еленко Ангелов. Той определя себе си като „психолог, терапевт, писател и отстранител на проблеми“. Спектърът на занятията, с които си вади хляба, е широк – от бодибилдинг и бокс, през психотерапия, та до ораторско майсторство. Всичко това омесено със солидна доза окултизъм и неканонични възгледи за Библията (например че има тайни евангелия за Христос).

Юридически консултант на „Училище за ловци на педофили“ е Станислав Трендафилов, който е и адвокат на Симеонов (про боно, както се споменава в книгата). Той е бил адвокат и на ЦСКА – София, но и след като е престанал да е такъв, проявява ангажираност по теми, свързани клуба.

Макар корицата да прилича на правена с изкуствен интелект, книгата си има и дизайнер – Мила Иванова.

Структура

288 страници звучат впечатляващо, но трябва да се има предвид, че значителна част от тях заемат транскрипти и преразкази на чатове и видеозаписи – както на множество случаи на „лов на педофили“, записи от които са качени и на сайта на автора, така и на интервюта с участието на Симеонов. Доста място заемат и снимките, както и фотокопия от медийни публикации и документи (заповеди за задържане, съдебни решения и пр.). Между тях са коментарите и интерпретациите на автора, разказите му за различни събития, примерно за делата срещу него, и възгледите му по различни теми, юридически анализи и психологически размишления.

Повествованието е като цяло хронологично, с изключение на уводните глави за Джефри Епстийн и Тесак, както и заключението, но на места има разхвърлян вид. Това се дължи както на размислите и теорията, накъсващи разказа, така и на това, че някои теми се засягат по няколко пъти (например за наркотиците), а други остават недоизказани (например за отношението на автора към ЛГБТИ+ хората).

По същество

Въпреки структурните си проблеми книгата като цяло е увлекателно четиво, написано с интелигентност и чувство за хумор. Интелигентността обаче не трябва да се бърка с коректност по отношение на фактите, нито с обща култура. Характерно за мисленето на Ален Симеонов е идентифицирането на фактите със собствената му представа за тях. Като почнем от убедеността му (на което е посветена цяла глава) в недоказаната хипотеза, че Епстийн не се е самоубил, и се стигне до твърдението, че „смятаме“ Южна Корея (тук потребителите на Samsung и феновете на кей-поп музиката повдигат вежди) и Нигерия за „тоталитарни и изостанали“.

Култ към личността

Ален Симеонов създава систематично и последователно култ към собствената си личност. Подобно на религиозен харизматичен водач, той разполага с конкретен разказ за полагането на основите на движението си, започващ така:

Един ден през лятото на 2020 г., разхождайки се с приятели из Банската градина в София, им разказах за социалния проект, който се зараждаше в главата ми.

За изграждането на култа към себе си Симеонов има образец и не го крие – Максим Марцинкевич – Тесак, починал в затвора официално при самоубийство (авторът не поставя под съмнение, че е убит). Дори прилича на някои от снимките на идола си. Той предава без критична оценка факта, че в името на организацията на Тесак „Формат 18“ се съдържат кодираните инициали на името на Адолф Хитлер (А – първата буква от латинската азбука, H – осмата). Самият Ален Симеонов впрочем се е снимал с „Моята борба“ в свое видео с „лов на педофили“. Той пише:

От Тесак осъзнах важността на разпознаваемите символи за една идея: лого, жест, цветова комбинация, посрещане, здрависване. Така се родиха и моите символи – пречупеният палец, който показвам в почти всяко видео, и репликата „Здравейте, скъпи любители на учтивия натиск“.

Пречупеният палец се превърна в същинска енигма за гледалите мои разследвания, а с него ме поздравяват стотици тийнейджъри и хора по улиците […] Този символ идва от Тесак […] Превръща този палец в знак на лова – символ, който заимствах, за да продължа посланието му в един нов контекст.

Важни аспекти на култа, който Ален Симеонов създава към себе си, са, че той по дефиниция винаги е прав и че трябва да е най-отгоре. На едно място в книгата не скрива разочарованието си, че арестът на Бойко Борисов „ще засенчи“ (!) делото срещу 21 „извратеняци“, арестувани благодарение на дейността му. Като че единственият човек, към когото отношението в книгата е почти като към равен, е влогърът Станислав Цанов, топло наричан от него Стан.

С други някогашни съратници отношенията му се развалят. Един от тях е учителят по история Александър Александров от националистическата организация „Общностъ с идеалъ“, когото упреква, че се е опитвал да го въвлече в политическа дейност, а Симеонов държи на партийната си необвързаност. Друг е Васил Димитров от „Младите срещу системата“, който според автора е започнал да събира пари за каузата („лов на педофили“) без негово знание и съгласие.

Отношение към хората

Ален Симеонов раздава оценки на хората от позицията на върховна инстанция. Принципът на оценяването впрочем е доста прост – които го харесват и споделят каузата му, са добри. Които са критични към него и/или каузата, дори ако са добронамерени, са лоши.

Например Радослав Стоянов от БХК и журналистката Пролет Велкова са наречени „безсрамни продажници“, Мария Йотова от NOVA е упрекната за „самочувствието“ си, понеже го е посъветвала да прекрати каузата си, защото заради него „можело някой някъде да убие гей, смятайки го за педофил“. На други, които не са съгласни с него, се подиграва на външния вид или говори за тях снизходително („женица“, „хорица“ и пр.).

Одобряващите Симеонов и каузата му пък са „достойни“ и носители на куп положителни качества.

Що се отнася до отношението към „обектите на лов“, то не е като към хора.

И речникът, който използва по техен адрес, е дехуманизиращ – не само квалификации като „извратеняк“ и „дегенерат“, а и отричащи човешкото у тях определения като „човекоподобно“, „хищник“ и пр. Да не забравяме името на каузата на Ален Симеонов (което впрочем не присъства в книгата, освен в един медиен материал, намерил място в нея) – „Педофилските животи нямат значение“.

Освен това на всеки „уловен“ се измисля някакво унизително прозвище – „невинен лизач“, „любопитно лайно“, „напикан кросдресър“, „миришещия Митко“ и т.н. Всичко звучи много забавно за последователите, повечето от които са деца. И които се формират като личности с убеждението, че има хора, които не са хора, и затова е не само нормално, а и необходимо да се саморазправяме с тях.

Същевременно Ален Симеонов отрича обвиненията, които някои от уловените са повдигнали срещу него – за телесни повреди или за откраднати вещи. Но да не забравяме, че една от целите на книгата е да послужи за защитата му. Склонен е обаче да омаловажава други форми на насилие, например шамари, бръснене на глава и пр. – според него „педофилите“ по дефиниция заслужават подобно отношение и е проява на наглост, ако решат да си търсят правата.

Възгледи

Ален Симеонов избягва да се идентифицира с определена политическа идеология, макар между другото да споделя, че като 16-годишен е бил разпитван в СДВР, защото посещавал „родолюбиви мероприятия“ (за да станат тези мероприятия интересни на МВР, „родолюбивостта“ им ще да е била доста екстремна). Това не е случайно – той смята, че ако каузата му не е ограничена в рамките на национализма, тя ще е по-привлекателна за хора с различни разбирания.

Възгледите му не могат да се определят и като проруски – за „Възраждане“ презрително се изказва, че е смятал привържениците на тази партия за „комунисти и соцносталгици“. Макар да нарича „делото“ си „полезно, патриотично и родолюбиво“ и да цитира политзатворника антикомунист Илия Минев („Ти какво пожертва, за да има и утре България?“), той по-често представя действията си като форма на активност на гражданското общество. А към края на книгата заявява, че „ловът е наднационална кауза на цялото общество“. Твърди, че дейността му не е против институциите, а напротив – целта е „да ги накараме да работят“.

Свеждането на „борбата с педофилията“ до „лов“ обаче изхожда от доста ограничена представа за сексуалните злоупотреби с деца. Тя е насочена само срещу търсещите интимни контакти по интернет с полово зрели малолетни и непълнолетни. Но от вниманието на „ловците на педофили“ напълно са изпаднали теми като сексуалното насилие над малки деца (помните ли случая с учителката в детска градина в Каблешково?), в семейството, в институции. Последните се явяват тема в книгата само веднъж, когато авторът преразказва думи на друг човек, директор на център за настаняване на деца от семеен тип (ЦНСТ), според когото „множество неправителствени организации получават милиони, като се възползват от тези изоставени деца, създавайки подобни ЦНСТ-та“. Тоест за ситуацията на децата в домовете са виновни лошите НПО-та.

Симеонов категорично се противопоставя на предложенията да стане част от „Възраждане“. Твърди, че на организирани от партията протести, на които е присъствал, е имало и „нерези“, които са му признавали за свои сексуални контакти с „малки момичета и тийнейджърки“. Един вид, и във „Възраждане“ има педофили. И въпреки приемането на закона за регистъра на педофилите той е недоволен, че от „Възраждане“ са политизирали темата и че вносителят му в парламента Петър Петров „приписва заслуги на партията си“. Според Ален Симеонов реалните заслуги са си негови и на съратниците му, внесли становища в НС. Изразява разочарование, че регистърът не е публичен (при завършването на книгата той, изглежда, още не е станал такъв).

Като изключим акциите за „лов на педофили“, една от най-разпознаваемите публични прояви на Симеонов е участието му в протеста срещу белгийския филм „Близо“. В книгата си обаче той изразява съжаление за ролята си в събитието, от което са се възползвали от „Възраждане“. И добавя:

Да не говорим, че подобно псевдопротестиране срещу филми поначало не се различава от цензурните и заглушителни практики върху киното в Съветския съюз.

Симеонов не се вписва в националистическите клишета и с възгледа си, че най-добре ще е наркотиците да се легализират. Той смята така:

Дилърите и наркоупотребяващите не са престъпниците, за които законът ги представя, а по-скоро самият закон ги прави престъпници.

Колко сме Ален Симеонов?

Важно място в книгата „Училище за ловци на педофили“ заемат отношенията на автора с институции и техни представители. Той е водил разговори с членове на всички парламентарни групи и ги изброява поименно. Особено внимание заслужават описанията на контактите му с полицията и прокуратурата, които хем го задържат и повдигат обвинения срещу него, хем го хвалят и потупват по рамото (тогавашната ръководителка на Софийската районна прокуратура Невена Зартова например публично изказва благодарност за видеозаписите, в резултат на които са арестувани 21 души). А понякога тези действия вършат едни и същи хора.

Симеонов твърди, че служител на полицията „с отличаваща се националистическа позиция“ и негови колеги са го вербували да лови дилъри на наркотици и да им предава информация за тях, и че се е занимавал и с това известно време.

Но Ален Симеонов се радва на симпатия и подкрепа не само от представители на институции, а и от деца и възрастни с разнообразни ценности и политически убеждения.

Често пъти децата, играещи ролята на „примамка“ в „лова“, правят това със съгласието на родителите си, които са убедени, че по този начин допринасят за борбата срещу сексуалната злоупотреба с малолетни и непълнолетни. Каузата „да хващаме лошите и да караме институциите да си вършат работата“ действително звучи достойно за душата.

За одобрението на „лова на педофили“ допринася и фактът, че е трудно залавяните мъже да не предизвикат антипатия, ако не и по-остри негативни емоции. Съдържанието на чатовете им с представящите се за 13-годишни деца е възмутително и често пъти откровено гнусно. Мнозина биха поискали „такива да си получат заслуженото“.

В България разбирането за ценността на човешкия живот и човешкото достойнство не е широко разпространено.

В училище се набива в главите на децата колко е важна саможертвата за родината, но не и че всички хора са еднакво хора. Тук дори не става дума за емпатия (която също е дефицитна по нашите ширини), а за базисен рефлекс за основите на съвременната демокрация. Заради същия този рефлекс например Норвегия не предприе популистки мерки срещу масовия убиец Андеш Брайвик.

Ако смятаме, че дадени човешки същества са изроди, нехора, защото правят лоши неща и/или притежават отблъскващи характеристики, тогава Ален Симеонов е прав. Което пък отваря широко вратата за саморазправа с „нехората“. А тя лесно може да стигне до линч и до физическо унищожение. Това е радикализация, маскирана като гражданска активност.

Но ако сме отворили кутията на Пандора и с лека ръка обявяваме някои хора за изроди, чийто живот и достойнство нямат значение, в следващия момент „изродите“ може да се окажем ние, както вече са разбрали от собствен опит децата, били Кузев до смърт.

А може би го е разбрал дори и самият Ален Симеонов.