Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/neshtata-koito-ne-znaem/

Моята тема е „Какъв е смисълът да съм жив?“.

Този въпрос ми задава баща ми, след като претърпя злополука и сега е на инвалиден стол – зависим, покорен. Аз, разбира се, измислям много смисли, с които някак да му вдъхна кураж, но уви, улавям се, че и аз самата, няколко дни преди четиридесет и третия си рожден ден, си задавам същия въпрос. И не, не че нямам стойност в живота си, стойност, която е неоспорима, но пак си мисля – какъв е смисълът да си жив, когато животът ти не „кликва“ в стандарта, когато нищо не е спрямо общите, дори либерални очаквания? Когато усещаш, че не допринасяш с нищо съществено на близките, приятелите, колегите, когато си леснозаменим?

Така се случва, че животът често ме среща с хора в подобни дилеми, затова, Нева, питам Ви – какъв е смисълът да си жив?

Сърдечни благопожелания,
Валерия

Не помня стихотворения наизуст. Не помня имената на 30 от 40-тимата си колеги от магистратурата по журналистика. Не помня дори дума от съдържанието на първата повест, която преведох от италиански. Обаче помня следното: преди години в една много богата страна един човек, пришълец като мен, ми разправи как работи в барчето към фитнес клуб за подбрани посетители, където веднъж един от гостите си поръчал портокалов сок и като получил отговор, че няма, се разплакал. Истината е, че не помня също и къде и кога чух този анекдот, нито от кого, но помня, че се засмяхме и укорително поклатихме глави – виж, значи, какви са разглезени тези западняци.

Допускам, че не съм забравила комбинацията от портокали и сълзи както защото ме е озадачила, така и защото знам, че съм реагирала неадекватно на нея. Може човекът да е заплакал, защото нещо в акцента на онзи насреща му е напомнило за акцента на любимата му баба. Може в джоба му да е бипнал телефон, на който цял ден е чакал от ветеринаря вест за смъртта на старото си куче. Може в същия момент да е видял часовника над главата на бармана и да е осъзнал, че е пропуснал първата изява на дъщеря си на пролетното тържество в детската градина. Може „портокалов сок“ да е било парола, чието оставане без отзив означава за питащия – международен шпионин – предстоящото му елиминиране…

Мила Валерия, първият ми импулс беше да започна да привеждам смисли (като Вас) и да цитирам оцелели от Холокоста, жертви на страшни лични трагедии, исторически икони на борби за справедливост от всякакъв вид. За жалост, трагедиите и несправедливостите изобилстват, така че препратките са безброй и всякакви, някои от които със сигурност приложими и извън специфичните си контексти. Но глупаво и упорито тази случка, която дори не е случка и около която съм изтрила почти всичко, се връщаше в главата ми и помиташе всичко.

Може би защото животът е твърде разнообразен и на първо гледане рядко е прозрачен. Може би защото често не сме в състояние да разтълкуваме и най-семплия детайл, камо ли сложна ситуация с разклонения във всички части на битието ни. Може би защото смисълът на думата „смисъл“ се мени според фона си като кожа на хамелеон (логика, предназначение, стойност и какво ли още не). Може би защото на едно голямо преодоляване на бариери на този свят се падат милион незрелищни или разсрочени пропълзявания под тях и соченето на чуждия пример, вместо да помага, сякаш вменява вина…

Валерия, много съжалявам за злополуката, която е внесла болка и смут в живота на баща Ви и на онези, които държите на него. Свикналият на определена самостоятелност може много да страда от отсъствието ѝ, особено ако то е настъпило внезапно и за постоянно. А чувството, че няма как да помогнеш на страдащия си близък, е унищожително. Цялото бъдеще, каквото е било възможно и желано, рухва и на негово място се появява ново, недефинирано чуждо пространство, където изградените навици и разбирания не важат, а опитът трябва да се рестартира от А и Б, и то при сериозна съпротива на средата (в България за всички, които не са в бойна форма и с голям късмет, справянето е трудно). Съзнавам го и съчувствам.

Но няма начин да е само това. Смисълът, както често сме говорили и тук, се създава, а не съществува като външна даденост – той е инструмент, не същина. И постоянно се мени в съотношение с всичко, което сме, знаем и ни е необходимо. В една неразгадана още ситуация, в която предишните смисли спират да важат, със сигурност има други смисли, които могат да се извлекат или наложат. Неизвестната територия има неизвестни отговори на въпросите, които са ни важни, и преди да сме се постарали да ги избистрим, чисто и просто не знаем кое и колко си заслужава. Вашият баща е личност със свой път и облик и е обичан, нужен. Това е ясната част. Ако оттам нататък е неясно, вероятно трябва да се разучи.

Какъв е смисълът да се привързваме към каквото и да било, при положение че срокът на всичко изтича толкова скоро? Какъв е смисълът на приятното: красивата фраза, шарената птичка, вкусната храна, обаждането на приятел, новото знание, финия аромат на цвете? Какъв е смисълът да мислим дали има смисъл да сме родени, щом сме родени? Бива ли значимостта на отделния човек да се обвързва със дееспособността на тялото му? Не страдат ли от чувство за непригодност повечето мислещи хора? Иска ми се да Ви пиша по тези въпроси, но отговорите ми на тях варират толкова, че не стават за свързано изречение. Ако позволите обаче, ще ги заместя с нещо, което ме разсмя днес. От „София Филм Фест“ са пуснали реклама с еднорог за новото си издание и слоганът е „Щом го виждаш, има го“.

Никога на двама души, на които им се случва едно и също, не им се случва едно и също. Ако в два съседни офиса на една горяща сграда двама души на еднаква възраст, с еднакво образование и еднакви физически данни се чудят дали да хукнат по стълбите, или да скочат от петия етаж, те пак не са в едно и също положение. Колко драматично и (не)поправимо ще им се види всичко и как ще действат, ще зависи от куп предпоставки: дали са свикнали да правят бързи избори, вярват ли си достатъчно, кой ги чака вкъщи, обичани ли са се чувствали в детството си и т.н., и т.н.

Фактът, че всички хора имат проблеми, нито решава нечий проблем, нито приравнява всички хора. Никога не сме съвсем наясно какво им е на другите и никога не сме в идентична позиция с тях. Но и никога не сме съвсем извън картината. Някой вече е там по своя си начин, друг е минал, трети пристига. Не сме сами. Има някой, който може и иска да помогне. И някой, който се нуждае от помощ. Пътят понякога минава през мъчителни участъци, в които единственият ни шанс е да искаме, да вземаме, да питаме, да викаме – само и само да се ориентираме. Много вярвам, че нещата, които още не знаем, крият и хубави изненади. Светът е богат, а стига да имаме поне малък марж за лично действие, възможностите за изпитване и предизвикване на радост, както и възможностите за смисъл са константа, дори да не се виждат веднага.

Мисля си, мила Валерия, че в момента най-настойчиво ми се ще да Ви кажа: не бъдете стоици. Стоицизмът върши работа, когато врагът те изтезава, а ти не искаш да издадеш другарите си. Но в мирния делник на държава като нашата, където често спасението ни са другите, няма нищо по-безпочвено и безплодно от срама, че си се оказал с проблем, или от гузността да го изречеш. Трудностите са за преодоляване, не за отглеждане. А преодоляването е най-осъществимо чрез групово усилие. Говорете със специалисти, приятели, добронамерени познати и непознати. Търсете разбиране. Търсете съвети от опит. Търсете експертно мнение. Търсете си правата. Ако ви идва да сте героични, бъдете, а ако не ви идва, не се измъчвайте – почакайте и пробвайте малко по малко.

Нарочно не публикувам един пасаж от Вашето писмо, който се отнасяше лично до мен. Искам да Ви кажа, че той ме извади от момент на тъмнина и чувство за пълна ненужност. Напоследък всички сме изтощени, повярвайте ми, всички, без оглед на това кой колко възрастен, енергичен, богат и просветен е. Пандемията вкара твърде много трагичност и несигурност в ежедневието на целия свят и това ни се отразява. Чувам от иначе динамични и ясномислещи хора от къде ли не, че се будят без мотивация и си лягат без надежда; че ги е срам да имат съвсем сносен живот и въпреки това да се чувстват изстискани; че ги нагазват неочаквани тъги. Нормално е. До време е. Уморени сме да крачим през мъгливи обстоятелства към неясна цел, и то под угроза. Бъдете търпелива със себе си. И не спирайте да разговаряте и да търсите варианти, защото така пораждате добро – за другите, но и за Вас, убедена съм.

Преди няколко дни моята приятелка Аня ми прати снимката, която виждате горе. Това синьо ми подейства толкова добре, че попитах Аня може ли да Ви я препратя в рубриката, и тя с удоволствие се съгласи. Ето какво разказа:

Това е Касторферзее в Североизточна Германия. Тук през 70-те дядо ми и още няколко ентусиазирани рибари си построили барачки на брега – за такъмите и за лодките (гребни, понеже в езерото е забранено моторизираното придвижване). Дядо обичаше това място и го навещаваше почти ежедневно, когато се пенсионира в началото на 80-те. Аз карах много от ваканциите си у тях и той често ме водеше там, имам прекрасни детски спомени… Бараката и досега е на нашите. Мирно, тихо местенце – под стряхата гнездят лястовици. Много други птици живеят и се множат из околностите: гъски, патици, орли… В езерото има остров с къща на него. Била построена от някакъв херцог, чиято дъщеря боледувала от туберкулоза – да ходи лете там, да диша. Тя, за съжаление, не оздравяла и починала на 17. Днес къщата принадлежи на една природозащитна организация…

Заглавно изображение: Езерото Касторферзее © Anja Kootz

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.