Tag Archives: Говори с Нева

Плюс време

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/plus-vreme/

От доста време си блъскам главата върху следното: как човек може да е сигурен дали в дадена трудна ситуация, направил своя избор (дори и временен), е подходил с примирение или с приемане, и дали не се самозаблуждава, за да си осигури покой.

Умишлено избягвам думата „смирение“, макар да ми е любима, защото се използва твърде често и клиширано напоследък.

Цветелина М.

Колко интересно разполагаш тази главоблъсканица, Цвети. Центърът на въпроса е след събитията, когато изборът вече е направен, поражението (сякаш) е прегърнато и е дошъл моментът за равносметка. Обичайната тревога е как да изтълкуваме най-уместно ситуацията, за да я изведем в наша полза, а ти по-скоро се чудиш как да тълкуваш собственото си поведение в нея, без особен страх от конкретните ѝ последици – едно по-достоевско терзание. Само дето неизвестните тук са прекалено много, за да се стигне до работещ извод: „човек“ помещава твърде широк спектър от възможности и невъзможности, а „трудна ситуация“, „избор“, „самозаблуждение“ и „покой“ може да се дефинират по безброй начини, някои от които – противоположни. (Изключението потвърждава правилото, но да формулираш принцип на самонаблюдаващия се човек в криза е като да изведеш правило от изключения.) Защо обаче не добавим – за разкош – някое и друго разклонение?

Ако бях Шерлок Холмс, щях да започна от сочния паралипсис във второто ти изречение и да стигна до ясно заключение за твоята възраст, произход и кое предпочиташ – сладко или солено, котки или кучета, планина или море. Но тъй като не съм, ще си остана със започването. Паралипсисът е реторичен похват, при който обявяваме, че няма да кажем нещо, след което, привлекли вниманието на събеседниците си, все пак казваме нещото, при което то зрелищно се раздипля пред техните очакващи липса умове и постига двойно по-силен ефект, отколкото ако просто си го бяхме казали. Той е театрален, винаги оцветен в емоция и леко язвителен или комичен според случая, което много ми допада. Да не говорим, че е познат с поне няколко имена, от които избрах това, защото току-що открих, че на зевзешки така се наричало хроничното изтъняване на портфейла – състояние, което ми е свойствено и мило, откак се помня.

Та казваш, значи, че умишлено няма да употребиш „смирение“, като пътем не само употребяваш думата, но и си заплюваш територията ѝ, и теглиш границата под носа на злоупотребяващите с нея. Бих заложила цялото съдържание на припадничавия си портфейл, че смирението е голямата ти тема. Но тъй като тук търсим не решения, а разклонения, ще се насоча другаде. Знакът за равенство между примирението и смирението ми се вижда невъзможен: първото е преглъщане, второто – осъзнаване; първото е пасивно отстъпване пред даденостите, второто – наместване чрез активен разбор на даденостите; първото е потъване, второто – изплуване. Примирението идва от „мир“, а смирението – от „мяра“ според една от теориите, на които попаднах и която най-добре пасва на разбирането ми на двете думи.

Кротостта не е задължително послушание. Да знаеш, че от теб не зависи всичко, не ще рече да знаеш, че от теб не зависи нищо. Ако „примирение“ е да се съгласиш със средата, с която не можеш да излезеш на глава другояче, макар да ти се иска (безсилно отказване), „смирение“ е да се съгласуваш с хората и нещата наоколо чрез постоянното си/им оразмеряване (трезва преценка). Мога да си представя смирено действие, което променя околностите, но не и примирено. „Смирение“, разбира се, е дума, типична за религиозното говорене, в рамките на което неведнъж е означавала именно това, което сега влагам в „примирение“ – не толкова отсъствие на горделивост (тоест на раздуто усещане за себе си в света), колкото отсъствие на личност, на характер (откъде накъде ще имаш мнение и нужди, които не съвпадат с предварително зададените?). Религията обаче върви с цял набор от разбирания и практики, които не владея, както и с политически, икономически и други обвързаности, гмурването в които ще е безкрайно.

А нас тук ни занимава как да направим избор, който не ни е присърце, така че покоят, настъпващ дори след най-неохотно взетото решение, да е автентичен. Може би най-лесният начин да установим дали сме преодолели нещо чрез самозаблуждение, е да видим какво става с преодоляното по-нататък. Няма покой, стъпил на лъжа, който да трае дълго без употребата на насилие – истината напира, светът напира, природата напира, реалността може да бъде огъната само донякъде и след това се връща като плесница за всички наблизо. Ако спокойствието ни е натаманено, доизмислено, причините за предшестващото го безпокойство няма да изчезнат, а ще продължат да действат, докато не се разправим с тях. Комедията е трагедия плюс време, както се казва, откритията са хипотези плюс време, виното е грозде плюс време, и прочее, и прочее. „Плюс време“ е чудесна рецепта за проверка на нещата.

Чудя се дали вариантите за излизането от трудна ситуация са непременно през приемане, а не през отхвърляне (дори безизходиците понякога имат изход – назад до последния кръстопът). И какви ни прави приемането – по-мъдри, по-гъвкави, по-извисени? По-уморени? По-натоварени с чуждо съдържание? По-наплашени? Защо най-често призивът към смирение идва от хора в несмирена позиция, а останалите се връзват? Сами ли се разрешават лесните ситуации и дали въобще не говорим за „ситуация“ само ако има нещо, което препречва гладкия ход на събитията? Не е ли възможно по пътя на самозаблудата да се стигне до хубави и трайни състояния? Колко умуване е твърде много умуване? Как човек може да бъде сигурен в каквото и да било?

Преди няколко дни се върнах от фестивала в Карлови Вари, където наградата на журито спечели филм, в който нищо не се случва. Нищо, свързано с надмогване на спънки, с отсяване на варианти, с целенасочена промяна, избор между алтернативи, среща на различия, среща със себе си. Нищо не се отърква о друго, камо ли да се сблъска с него с хвърчене на искри и парчетии – всичко се точи с анонимността и приспивната равност на индустриален пейзаж през влаков прозорец. За мен цялата тази вътрешна и външна безсъбитийност е една от най-обидните загуби на време (а времето е ключовата съставка на толкова хубави неща, както казахме). Та дано продължим да си блъскаме главите, мила Цвети, да вземаме решения, когато е трудно, а после да се подозираме в склонност към непродуктивно удобство. Така ще стигнем до по-интересни места, отколкото по пътя в обратната посока. Хубаво лято!

Заглавно изображение: „Важното и маловажното не са еднакви само в своето начало.“ Из проект за книга по „Гласове“ на Антонио Поркия © Кирил Златков
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Източник

Нагоре-надолу и пак, и пак

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/nagore-nadolu-i-pak-i-pak/

Напоследък около мен се изреждат доста кръгли рождени дни и забелязвам една интересна тенденция – неминуемо ще се намери някой добронамерен приятел или роднина да ожали рожденика заради встъпването му в нова житейска криза. Изглежда, че не само пубертетът и кризата на средната възраст са моменти, подходящи за „подивяване“. Към тях се добавят и кризите на 20-те, 30-те и 40-те, кризата на четвърт века, кризата на седмокласника и „страшните три“ (и на малките не им се разминава) – въобще положението става от криза в криза. Чудя се защо сами си го правим екстракризисно, и ми е интересно да чуя твоите размишления по въпроса.

Усмихнати поздрави,
Елица

О, веднага се сещам и за кризата на идентичността, която ни спохожда във всички десетилетия (да не кажа години, месеци и дори денонощия) – и лично, и национално, и поколенчески. За кризата на доверието, на съвестта, на самочувствието – коя повече, коя по-малко кодифицирана, но всичките отдавна познати като жанр. Сещам се за икономическите и енергийните кризи от последните десетилетия, за периодично олюляващата се от кризи на демокрацията Европа и за сегашната правителствена криза в България. За глобалната здравна криза, в която още се намираме. И за неотдавнашния момент, в който „Гардиън“ взе решение да остави – поради непригодност към загрубелите обстоятелства – словосъчетанието „климатична промяна“, за да вкара в употреба „климатична криза“.

Ако отворим пресата ей сега, оттам ще се изсипе лавина от световни кризи – от остри спешности, като вездесъщото пластмасово замърсяване и разпръснатите, но непрестанни хуманитарни бедствия, до по-отвлечени тенденции, като кризата на вниманието или на мъжествеността. Излишно е да казвам, мила Ели, че и аз съм в душевна микрокриза поради грамадното закъснение, с което ти отговарям, макар и въпросът ти много да ми допадна. „Криза след криза“ никак не ми се струва преувеличено за постоянния кипеж във и около човека. Именно затова разбирам защо маркирането на определени възрасти като непременно кризисни ти се вижда прекалено – защото е избежимо. А колкото по-малко стрес без нужда, толкова по-хубаво.

Ние, хората, притежаваме естествена склонност към драматизъм в описанията – понеже всичко най-добре схващаме и помним в истории, обичаме и да им подсилим контурите, за да станат по-отчетливи, по-паметни. Да наричаме понятния си дискомфорт или динамичността на определени свои стадии с име, предназначено за далеч по-страшни сътресения, вероятно ни помага. На когото – с каквото му е нужно: да се почувства част от нещо по-голямо или нещо по-несамотно; да даде име на неназовимото, което го притиска; да се оневини с форсмажорни обстоятелства; по-бързо да каталогизира перипетиите си.

Надали някой би оспорвал, че пубертетът е изпитание; че в определена фаза от развитието на личността натрупаната умора е способна да предизвика срив; че двайсетгодишните и петдесетгодишните имат различни грижи и нужди. Но и надали някой би се учудил кой знае колко, ако хлапето му се справи в крачка с трудностите на пубертета; ако сривовете не се случат или по нищо не приличат на тези на останалите; ако двайсетгодишните наоколо се окажат по-отговорни и по-адекватни от петдесетгодишните (питай патило), а петдесетгодишните – по-бодри и по-игриви от двайсетгодишните. Затова хич не обичам – а чувствам, че и ти не харесваш особено – предварителното „ожалване“. То е безпредметно и някак злорадо. Да не говорим, че настройва за поражение.

Прелом. Първото значение на „криза“ е медицинско: „важен момент, период в развитието на болест, от който зависи изходът на болестта“. Тоест разклон, на който единият път е към възстановяване, другият – към небитието. Подобни екстремни алтернативи вече не се срещат често по нашите ширини, та да употребяваме думата за щяло и нещяло. А и животът и характерните му стръмнини не заслужават да ги разглеждаме като болест. От друга страна обаче, емоцията също има права. Изглежда, че в свят, в който едни буквално изтезават други, да кажеш например, че „жестоко те мъчи“ съмнение, е неприлично пресилено. И все пак има измерение – емоционалното, – в което това може да е единствено вярното.

Ако се вгледаме, много радикални промени – да се събереш с някого, да смениш работата си, дома или държавата, да се откажеш от познатото в полза на по-желаното, да създадеш нещо – притежават всички белези и доста от последиците на кризата. Обаче ги наричаме другояче. „Криза“ сякаш поема цялата ни съпротива и антипатия към промяната без наше съгласие (а каква по-натрапена промяна от тази на растящата възраст?).

Промяна. Преди години се заговори, че китайската дума за „криза“ се изписвала с два знака, единият от които означавал „опасност“, а другият – „възможност“ (в смисъла на „сгода“, „слука“, „шанс“). Бидейки във висша степен утешително, нещото се повтаряше до втръсване: всяко зло за добро с екзотичен ореол. После се оказа, че не е точно така: съчетанието на двата знака ще рече чисто и просто „надвиснал риск“ и за китайците никак не е окуражаващо. Обаче знаеш ли какво? Неверността на популярното твърдение („думата е съставена от това и това“) не отменя верността на извода („с новото идват и опасности, и шансове“). Действително се случва злото да е за добро. Или въобще да не е зло.

Човек трябва да се справя с толкова много променливи през живота си, че волно или неволно се стреми към сигурност, към равновесие, към намаляване на разклоненията, възлите и дори новостите, само и само да има стабилност. Промяната вещае хаос – същото, мисля, което ти наричаш „подивяване“: период на преобразяване в друго, на неяснота и невъзможен контрол, все едно дали дивото идва отвън, или отвътре. Очевидно е защо в кризите не влизаме с радост. Но не е речено, че няма да излезем с придобивки.

Равносметка. „Критични обстоятелства“ неслучайно звучи сходно с „критическа възраст“ или „критично мислене“. Кризата и критиката произлизат от гръцкия (то кое ли не произлиза от него) – от дума, обемаща значения като „откъсване“, „оценка“ и „отсъждане“. Споменавам го само защото ми харесва да си мисля за критиката като за поставяне на нещо в криза с цел да се изпита качеството му. Иначе през етимологическите разкопки се стига до всякакви нищо незначещи извън лингвистиката родства. (Кризата и критиката, освен другото, са рожби на общ индоевропейски корен, от който изникват и „криминален“, „дискриминация“, „екскремент“, „секрет“ и „концерт“…)

Изпадала съм в криза от възрастта си веднъж – когато бях на 27. Чувствах се ничия (90-те не бяха читаво време за социално прохождане), провалена в основните очаквания към младата жена от ранния постсоц и като цяло – свършена. Започваше цяло ново хилядолетие, а аз бях никъде и не знаех накъде да се обърна и какво да направя, та нещо по-смислено да се конкретизира около мен. От немай-къде продължих да се опитвам да налучкам и малко по-късно взех да усещам, че може би не е залудо.

Нужда. През 1980 г. Джон Ленън измисля за сина си Шон приспивната песничка „Мило момче“: „Така очаквам – казва в нея – да те видя как порастваш. Но май и двамата ще трябва да сме търпеливи, защото има дълъг път за извървяване и мъчна работа за вършене. Дотогава обаче, преди да пресечеш улицата, хвани ръката ми. Животът е онова, което ти се случва, докато си правиш други планове.“ Тази последна фраза, цитирана милион пъти с името на Ленън под нея, не е негова. А той не дочаква да види сина си пораснал, въпреки заразителния си оптимизъм („всеки ден става все по-добре и по-добре“, пее в същата песен).

И все пак – както в криворазбраната китайска криза – нещата тук са верни и неверни едновременно. Оздравяване има, има и смърт; има надежда и страдание; има лоши изходи от измислени кризи и добри възможности покрай истински затруднения; всеки ден става по-добре и по-зле… Прелом, промяна, равносметка, нужда – тези думи се повтарят в речниците около „криза“. Каквото и да е, към колкото и широк кръг от преживявания да е приложима, тя също попада в „други планове“.

Заглавна снимка: Кармен Маура в „Жени на ръба на нервна криза“, реж. Педро Алмодовар, 1988

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Източник

Честити косове

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/govori-s-neva-chestiti-kosove/

Около Великден и Коледа винаги си мисля, че имам проблем с определението „семейни празници“. Едва ли съм единствената – има толкова много хора, които нямат семейства, които са отхвърлени от семействата си, и толкова сложни конфигурации на човешките отношения. Тези хора също изпитват болка, когато ги облъчват с послания, че празникът е истински само когато си със семейството си.

Отраснах в семейство, в което най-зрелищните скандали се случваха точно навръх т.нар. семейни празници. Беше си нещо като традиция. Гледаш елхата, мирише ти на мандарини, около теб се ва̀лят подаръци, а крясъците на родителите ти огласят входа. Искаш да се скриеш, но няма къде да отидеш.

От години прекарвам „семейните празници“ сама – като резултат от личното ми решение да бъда себе си дори с цената на отхвърляне и дискриминация. И на нежеланието ми да празнувам с хора, които ме обичат, но при които смятам, че не ми е мястото. Или ме канят от съжаление. С времето свикнах да съм сама на Коледа и Великден, даже започна да ми харесва. Преди си сготвях нещо хубаво и си намислях филмова програма за утешение. Вече и от това нямам нужда. За мен това са просто дни като всички останали. Е, почти.

Мила Нева, ти как гледаш на определението „семейни празници“? Мислиш ли, че е възможно хората да празнуват така, че онези, които не пасват на клишето за празника, да не се чувстват по-самотни и отхвърлени, отколкото реално са?

С.

Прелиствам списъка на ООН със „световните дни на…“ и виждам ден на светлината и ден на варивата, ден на джаза и ден на вдовиците, ден на мочурищата и ден на астероидите, ден на солидарността и ден на пощите – и ден има за всяка работа под небето, дето се вика, дори за тоалетните. Или за велосипедите, 3 юни, в който именно ти пиша, мила С., с благодарност за твоето писмо. И който, между другото, при католиците е отреден на ирландския монах Кевин от Глендалох – разправя се, че както се молел веднъж, в дланта му кацнал кос и снесъл яйце, та на Кевин му се наложило да почака, докато пилето не се излюпило (поради което сега е не само светец, ами и покровител на косовете). Същият този 3 юни е рожден ден на някого, имен на друг и сватбен на трети, юбилеен на градове, институции, революции и конституции. Тоест както останалите 364 дни в годината – повод за честване за един или за мнозина.

Гледай само какъв забавен човешки парадокс: от horror vacui сме препълнили календара си с празноти. Защото нали това е идеята на празника – да е луфт, ниша, свободно място и време за почитане, замисляне, отстъпване от битовото и типовото. От друга страна, в секундата, в която се окажем пред поредния „ден на…“, отново в пристъп на страх от празното, най-битово и типово се юрваме да го запълним с ритуали, храна и шум. Фестивалите и карнавалите, манифестациите и награждаванията, премиерите и финисажите са толкова далеч от „неработното и неприсъственото“, за които говори речникът, че са по-точен синоним на „гмеж“, „врява“ и „пренасищане“. (Което може да е и прекрасно, и ужасно, и никакво – празниците са контейнери, не същности.)

Често има нещо трескаво и не съвсем логично в „запразването“; нещо недотам приятно във фиксираните зони за приятност; нещо по-смазващо делнично в предписаната тържественост, отколкото в най-смазващия делник. И то се усеща особено силно по големите празници, възможността за които отдавна се е вкоравила в задължение. В неоползотворяването на възможностите има доза радост, доколкото то е избор, сиреч поле за изява на личността. В неспазването на задълженията обаче неизбежно има вина. И ето че там, където уж трябва да е светло и леко, поникват травми. Писмото ти е за празници, а в него чета за безизходица в детството, за „отхвърляне и дискриминация“, за „съжаление“, „утешение“ и самота – и не се изненадвам. Моето впечатление е, че рано или късно подобно писмо можем да подпишем всички, макар и по различни причини.

Не си ти проблемът, матрицата е безнадеждно остаряла. Разкривила се е и произвежда повече болка и белези, отколкото смисъл и красота. И то не единствено в нашето провинциално, несъобразително общество, вкопчено в миш-маш от вехти идеи поради страх, инерция или пресметливост; почти маниакално поддържащо занижено качество на живот, само и само да не поема допълнителни отговорности; несвикнало да мечтае с размах, но пък с огромен опит в неуважението към мечтателите. Навсякъде масовите празници за огромна част от хората са не толкова почивка или общуване извън баналното, колкото пакет от пречки за преодоляване. На щастието това му е характерното, че е невъзможно за режисиране отвън. А що за празник без щастие?

Мисля, че в „семеен празник“ работят – със скърцане и за чужда сметка – цели две стари матрици: едната за „празник“, другата за „семейство“. Две схващания за „правилно“ пребиваване на света, които почти никой не може да сбъдне, но пък почти всички могат да имитират. Реалността на повечето от нас се отклонява от идеала за задружна, хармонична, винаги функционираща група от близки хора, готови по команда да избухнат във веселие – отклонява се толкова често и толкова много, че в крайна сметка идеалът се превръща в бреме. Питаш ме дали според мен има как да се празнува мащабно, но така, че онези, които не желаят или не могат да споделят празника, да не са принудени да се престуват, да тъгуват, да се срамуват. Разбира се. Когато – след достатъчно разговори и добри примери – идеалите станат по-хуманни и по-адекватни на реалността. Чудесно е да имаш семейство, приятели, любима професия, хоби, енергия, вдъхновение. Но ако не ти се намира едно от тези или всичките: а) никак не е изключено също да бъде чудесно и б) значи ти се намира друго. Толкоз.

Мисля, че системите ни на общуване, съществуване, мислене и така нататък грубо могат да се поделят на системи на изключването и системи на целостта. Първите залагат примамки и те погват да ги гониш, а при непостигането на някакви минимуми наказват. (Говоря не за материи от типа на почтеността или солидарността, тоест базови нужди на съжителството, а за такива, в които няма реално основание човек да приема външен диктат – какво обличаш, кого обичаш, къде ти е добре да бъдеш…) Вторите ползват за гръбнак няколко твърди правила, без които съвместното съществуване не би се получило, а в останалото се съобразяват с човешката необикновеност и я обемат; трупат разнообразие и го поощряват; разклоняват се възможно най-много – като коренова система, която с всяко свое крайче, дори най-финото, черпи сила.

Моята приятелка Силке си измисли празник. Движи го от двайсетина години. Той се казва Никабра и се състои в следното: на определена дата през декември Силке праща на всичките си приятели общ имейл с въпрос и покана. Въпросът е загадка, над която човек да си поблъска главата. Поканата е за творческа интерпретация по дадена тема. Накрая с томбола се избира един от отговорилите правилно на въпроса, както и един от откликналите със стихотворение, рисунка, видео или каквото друго артистично им е хрумнало. Подаръкът е книга или шоколад. Точния ден не помня, както и произхода на името. Понякога се включвам, понякога – не. Веднъж съм печелила (беше нещо за черното куче на депресията), но не помня какво. Ето защо ми харесва Никабра – защото съм винаги канена и никога виновна.

Мисля, че има системи, които с цялото си устройство ти внушават „сам си“, и системи, които излъчват точно обратното – „не си сам“. Първите са не просто вредни, но и естествено противни на човека, така ми се струва. Една добра система ще допусне както да боядисваш яйца по Великден и да се кичиш с колкото мартеници можеш да носиш, така и напълно да забравиш за тях. Както да си легнеш рано на Нова година, без да те буди всеобщата дандания или притеснението с какво да оправдаеш отсъствието си от нея, така и да отидеш на купона у приятели, без да анализираш защо са те поканили. Празникът е истински само когато ти е хубаво. А без да отчиташ коя си и какво чувстваш, не можеш да бъдеш адекватно с другите.

„Аз чествам себе си“ – така започва една великанска ода за живота от Уолт Уитман (прев. Владимир Свинтила), в която няма грам себичност и с парченце от която ще завърша.

Аз просто шавам, стискам, пипам с пръстите си,
чувствам се щастлив да докосвам другиго със себе си –
това най-много бих могъл да понеса.

Заглавно изображение: Гнездо на кос © Przemek Pietrak, 2019, CC-BY-3.0 / Wikimedia
П.П.: Яйцата на коса са сини, както ми се изясни, докато търсех колко време им е нужно да се измътят. Две седмици. Браво, свети Кевин!
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Източник

Гондвана!

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/gondwana/

Много обичам художествената литература, четенето и писането. Като дете често се разболявах, затова не съм ходила на детска градина, а и целия първи клас почти го пропуснах заради болести. Но баба ми ме научи да чета, докато бях още на пет – тя също беше голям читател на художествена литература, – и оттогава книгите все са ме спасявали, били са ми приятели, утешавали са ме в трудности и са ми давали надежда и смисъл.

Може би заради четенето обикнах и писането. То ми дава идентичност и ме кара да се чувствам истинска. Само пишейки, успявам да изразя всичко, което искам да кажа; да разбера какво мисля и в какво вярвам. Учих журналистика и известно време писах статии за култура – много ми харесваше и ме правеше щастлива. За съжаление, този период приключи преди повече от 15 години.

Отдавна и по прозаични причини работата ми няма нищо общо нито с културата, нито с журналистиката. Продължавам да чета, за щастие, и като че ли с годините гладът за книги става все по-голям. Страхът, че няма да ми стигне времето да изчета всичко, което искам – също. Затова гледам да се придържам към класиката или към утвърдени имена, рядко пресягам към автори, за които не съм чувала или не са ми били препоръчани от някого, на чиято преценка се доверявам. Любим писател от ученическите ми години досега остава Умберто Еко, по-късно открих и обикнах и Амос Оз, Орхан Памук, Исабел Алиенде, Елена Феранте, Хари Мюлиш. Харесвам и съвременни български автори, като Георги Господинов и Теодора Димова.

Но писането ми липсва – като че ли губя огромна част от себе си, не съм си вярна, когато и защото не пиша. Много ми се иска да започна да пиша разкази или дори опит за роман, но сякаш не ми стига смелост, не искам да направя нещо посредствено и недостатъчно добро. Не искам да бъда от графоманите, които смятат, че имат нещо много важно за казване, но не създават нищо стойностно. В същото време съзнавам, че ако винаги се стягам по този начин и не опитам, никога няма и да разбера на какво наистина съм способна.

Ти мислила ли си някога да напишеш книга? Имам предвид книга с истории, преживени или измислени, литература?

Прегръдки и бъди щастлива!

А.Х.

Както превеждам, се спъвам в Предкордилерите – така ли да ги дам, или да кажа „предпланината на Андите“, или нещо трето, по-леко за изговаряне и понятно от пръв поглед за българския читател? Зачитам се в описанието им и попадам на името на праконтинента, който съм чувала да се споменава само в училище. Гондвана! Произнасям го с най-дълбокия си глас (как иначе?), после се смея на себе си, после пращам (без обяснения) съобщение на мексиканската си приятелка: Gondwana! После тържествено, тътнещо, натежало от динозаври и папрати, това име се връща дни наред в ума ми с все същия вкус на приключение и радост.

Един приятел в Аржентина превежда дълго стихотворение на Константин Павлов на испански. Пише ми: „Забих. Не знам какво да я правя тази дума.“ И ми праща откъс: героят си спомня как в далечни краища, „гонен от глад и липса на патриотизъм“, е срещнал „разни непознати животинки“, сред които и бялата пъргава Хермелин, която, „калчица срещне ли, спира и не мърда по-нататъка“, понеже не желае да се цапа. Приятелят е оцветил в жълто „калчица“. Умалително ли е, гальовно ли – то не е просто „някаква кал“, не е и задължително мръсотия, а природа, две стихии в една шепа: какво да кажа на Еухенио за тази нежност към мократа пръст? И дни наред – с малко топло „пльос“ по никое време – „калчица“ се редува в ума ми с „Гондвана“.

Мила А., това не е увертюра, а отговор на въпроса „Мислила ли си да напишеш книга?“. Аз вечно съм неустоимо привлечена от отделни думи, специфични понятия, части от тела или странни ракурси към здания, прехласната по драматично окапващи цветя, подслушани размени на реплики, предмети в неочакван контекст – твърде погълната от нетипичности и детайли, за да погледна към хоризонта и да начертая пътечка, камо ли магистрала. Вниманието ми е котешки нетрайно, възторзите ми – кучешки бурни, а за писането на книги сякаш се иска по-структурирано и структуриращо съзнание за света. Което ми е известно не само от четенето, разбира се, а и от дългата ми работа като преводачка, в която върша същото като писателите, само дето съм спасена от определени творчески мъки, включително тези на суетата.

За превода като професия и неговата етика, естетика, подводни камъни и фантастични възможности мисля много и редовно – длъжна съм да имам теория, освен практиката; да мога да представя верую и устав. А писането (моето) никога не ме е занимавало особено. Периодично изпитвам потребност да разкажа някакви работи на определени хора. И го правя. За мен идеалният вариант е да прехвърля възможно най-много информация, включително емоционална; още от първите редове да покажа ясно що за повествовател съм и с колко голяма щипка сол може да ми се вярва; да не се повтарям; да не ползвам принуда (парична например: любовното везане на един текст е трудоемко дело и вярвам, че трябва да бъде възнаградено, но след прочит и евентуално чувство за благодарност, не преди). И горе-долу толкоз.

Но аз говоря за публикации в пресата, за гмуркания в реалното и лов на перли (всъщност по-често събиране на мидички). А ти – за литературата като трансформация, облагородяване и овладяване на даденостите. Тоест за едно начинание, което, погледнато откъм крайните резултати на толкова много отлични автори по света, може да изглежда плашещо. Защо обаче да го гледаме оттам? Чета писмото ти (благодаря за сърдечните думи в началото и в края – свидливо ги оставям само за себе си – и за доверието по средата) и ми идват и други въпроси. Ако не можеш да се занимаваш изключително с култура и журналистика, защо не го правиш неизключително, с публикации от време на време? Щом се разпознаваш най-добре в писането, но му „изневеряваш“, значи ли, че от 15 години живееш във форсмажор, който не ти позволява да бъдеш дори за малко каквато искаш да си? Или си намерила други изяви, които вече ти се струват твърде обикновени, понеже са достъпни? Или чак сега, след натрупването на липсата, я усещаш конкретно и я формулираш, за да можеш час по-скоро да я запълниш?

И още. Какво толкова ще стане, ако не прочетеш всичко, което си си наумила? Щеше ли да има класици, ако някой не се беше жертвал да ги прочете, без друг да ги е препоръчал? Високото качество и радушният прием не са ли преди всичко следствие – хем незадължително – от къртовския труд по създаването на нещо? Какво е най-излагащото, което може да разкриеш за себе си, ако напишеш книга и я хвърлиш в света? Съществува ли човек, чиято убеденост във важността на нещата, които му иде да каже, остава неизменна през целия му живот? Има ли каквото и да било, което да е стойностно за всички? (Преди 20 години моят любимец Роберто Боланьо казва по телефона на познат журналист – който после го цитира на всеослушание, – че твоята любимка Исабел Алиенде е не просто лоша писателка, а драскачка, и че да я удостоят с националната награда за литература на Чили е все едно да дадат „Пулицър“ на Джон Гришам. Алиенде го нарича „неприятен господин, който злослови за всички“.)

На въпроса „Защо пишете?“, зададен му от вестник „Република“, Умберто Еко отговаря: „Защото ми харесва.“ В същия материал отговарят и други. „За да вкарам малко ред в хаоса“ (Нейтън Ингландър); „Защото светът още не е завършен и не всички истории са разказани“ (Колъм Маккан); „Не съм избирала да пиша. То е като да се влюбиш. Знаеш, че не е добра идея, не знаеш как се е стигнало дотам, но просто си длъжен да се пробваш…“ (Амели Нотомб); „Пиша, защото четенето в детството ми доставяше безкрайно удоволствие, позволи ми да преживея какви ли не вълнения, преобърна живота ми по такъв удивителен начин, че имам чувството, че литературното ми призвание се роди именно от огромното щастие, което изпитвах тогава…“ (Марио Варгас Льоса). А Антонио Табуки цитира Самюъл Бекет: „Не ми остава друго.“ Сигурна съм, че някои от тези заявления ще ти се сторят банални, други – надменни, трети – като взети от собствената ти уста. Не съм сигурна кои, но вярвам, че няма значение. Всяка причина да правиш онова, от което ти е по-добре на този свят, е валидна.

Има нещо много красиво в обстоятелството, че се чувстваш истинска именно през фикцията, една от най-директните и сложни форми на неистина. И нещо много достойно в свенливостта, с която казваш, че ти се иска да напишеш не роман, а „опит за роман“. Докато озаглавявам този текст по любов вместо по логика, се сещам за единствената голяма разлика между превод и писане на художествена литература, която успях да открия през годините. Ето я. На въпроса „Защо?“ в превода никога нямаш право да отговаряш със „Защото така“, а в писането понякога имаш. Желая ти много от това сладко своеволие, А.

Прегръдки и от мен и поздрав с майско ойларипи. Преди месеци същият аржентински колега Еухенио, когото споменахме, зает с превода на друго стихотворение от Павлов, ми писа да пита какво са „ойларипащите старчоци“. Убедена, че „ойларипи“ е международен планинарски възглас, тръгнах да търся източник, с който да подкрепя обяснението си. И с удивление открих, че възгласът си е български – несвързано съчетание от гласни и съгласни, заимствано от алпийските йодлери. Желая ти и много от тези нечакани съкровища, които преводачите така обичаме.

Заглавно изображение: Камелии в Порто, Португалия © Нева Мичева
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Източник

Будь ласка

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/bud-laska/

Здравей, Нева,

Аз съм щастлив човек, който често си казва: „Абе как не те е срам, хората имат истински проблеми, а на теб всичко ти е наред и пак не си доволна и си намираш за какво да се притесняваш!“ Което обаче не ми помага особено да спра да си чопля моите тревоги, страхове и съмнения. Имам семейство – ние сме трима и ни е добре заедно. Виждам родителите си често, прекарвам с приятелите си колкото време мога да отделя. Разбирам се с всички близки на сърцето ми хора. Е, имаме си и дрязги, но те са в рамките на нормалното. Пътешествам често (и по моите разбирания – задълго) заедно с хлапето и любимия ми човек.

Радвам се много на тези пътувания, но в последната година започнах да имам нещо като угризения на съвестта. Ето, ние пътуваме, вместо да прекарваме време с родителите си. Да, те са здрави, добре са, но времето няма да се върне. Ако не пътувам толкова, мога да прекарвам и повече време с приятелите си вероятно. Да не пропускам важни за тях моменти. Подчертавам, че никой никога не ми е обелвал и думичка по темата. Знам, че времето върви за всички и моят живот също няма да се повтори, и че всеки си има път, трябва да прави каквото му харесва, и т.н. (Ама на мен ми харесва и да пътувам, и да си седя при мама, и да си виждам приятелите често-често.) Случвало ли ти се е да имаш такива мисли и угризения? Как се справяш с тях?

И. М.

„Който го е страх от тъмното – каза пилотът, преди светлините да угаснат за снижаването, – да хване съседа си за ръката, докато кацнем“. И всички се засмяха. Преди полета седнах с мама и я помолих да се сети за подходяща раница. Не непременно да я зарежда отсега с храна, бельо и документи (както са направили родителите на литовската ми приятелка Л.), обаче добре да си помисли кое къде е и да може да реагира, ако се наложи с татко да бягат. „Но къде да бягаме?“, попита мама. Това не знам, още го мисля заедно с всевъзможните причини за бягство. След полета седнах с моите чужбински приятели и си разправихме какво ново-вехто. На витрината в кафенето висеше самоделно хартиено флагче в жълто и синьо с надпис: Viva Slava Ukraini. Обясних им значението на „недо-“ в „недофюрер“ и „недосвастика“. По-късно същата вечер четох за разликите между крадци и мародери – първите се оглеждат за домове, където няма никой, за да ги оберат на спокойствие; вторите се оглеждат за такива, където има някой, за да са сигурни, че ще намерят плячка. Затова, за да не се налага да се сблъскате с мародери лице в лице, дори да ви е страх от тъмното, най-добре е да гасите светлините.

Мила И., получих хубавото ти писмо преди войната. И ми се вижда чудовищно, че когато го получих, „преди войната“ по подразбиране значеше „отдавна“ и „през миналия век“, а сега значи друго. Вижда ми се чудовищно „истинските проблеми“, споменати от теб, изведнъж да са от порядъка на гигантската загуба на живот, здраве, близки, дом, спомени, душевен баланс и доверие в света, която в момента преживява Украйна (а и всички, които ѝ съчувстваме). Вижда ми се чудовищно, че няколко седмици са достатъчни да вкарат в делника ни разговори за видове турникети, спешно запознаване с географията на Украйна, вървящо с ритъма на нейното разкъсване, и неспирно слушане на анализи на жестоко потиснати умни хора. Съжалявам, че ти пиша сега, когато „сега“ е толкова срамно и черно.

Да не говориш по определени въпроси е същото, като да лъжеш. Затова започнах от войната, за която твоето писмо не знае, но моето не може да прескочи. Обаче ето откъде всъщност исках да започна в средата на февруари. Мила И., четох те с удоволствие и малко преди инициалите ти вече знаех коя си. Когато ги видях и си потвърдих догадката, се засмях, но и леко ми домъчня. Понеже сред многото ми приятели съвсем немного биха могли да кажат нещо подобно. А то е нещото, което бих пожелала на всички. Наличието на близки и разбирателството с тях, свободата да се придвижваме в пространството съгласно разбиранията и нуждите си, зрелостта да осъзнаваме богатствата си, ведрото усещане да се събуждаме в собствената си кожа – какво повече да си пожелаем? Може би екзистенциален смисъл, отлепяне от битовото, неограничена свобода? Но как да поискаме каквото и да било отгоре, без да имаме стабилната основа именно на щастието, което описваш и което бих искала да наричам „нормалност“?

Хубавото се заварва, получава се назаем или в замяна на нещо ценно, прави се собственоръчно или в сговорна дружина. Но при всички положения трябва да се поддържа. Няма ситуация, в която в дългосрочен план хубавото да оцелее, ако за него не се полагат съзнателни грижи. Важи за любовта, заложбите, здравето, мира, градската среда, природата, правото да се наричаш „човек“ и каквото още се сетиш. Част от въпросното поддържане става чрез работа в собствената градина и чрез превръщането ѝ в удоволствие за максимален брой хора, но и в отправна точка за тях. Щом щастливият човек е възможен веднъж, значи е възможен милион пъти. Щом един намира начини, значи и друг ще намери. Щом ти си спокойна и удовлетворена, значи няма нужда да те мислят с тревога. Щом твоите усилия дадат плод, ще можеш да нахраниш гладните. И така нататък, и така нататък.

Ако трябва да ти отговоря за себе си: аз също често съм щастлива и имам безчет причини да съм благодарна (естествено, при идентични обстоятелства други хора биха били и далеч повече, и далеч по-малко щастливи и благодарни – обективното и субективното тук са в строго индивидуално съотношение). И да, угризенията, че трябва и повече, и по-иначе, не ме напускат и понякога ме оглозгват почти до петите. Някои от тях са оправдани и ме тласкат към необходима промяна; някои са чиста фантазия. Притеснението за дреболии или нерешими проблеми, вината за това, че ни е добре, докато на други не им е, или че ни е зле, докато на други им е несравнимо по-зле, са неизбежни бъгове на човешката ни натура. А може и да не са бъгове, а залог за постоянното ни заземяване, за правилното ни функциониране и оптималната ни трезвост. Така де, щом сме мислещи тръстики, явно ще сме и неспокойни тръстики. Дори не знам дали има смисъл да се борим срещу моментите си на гузност насред щастието – навярно е много по-редно да се борим за щастието.

Имам един приятел, Я., който навръх пандемията ме посвети в „Масяня“ и рязко повдигна потъналото ми настроение. Масяня е главната героиня на един шантав анимационен сериал, който от две десетилетия върви онлайн и се финансира изцяло от своите почитатели. Прави го от А до Я – тоест от нарочно схематичните рисунки, през хумористичните, често остро политически сюжети и пиперливите реплики, до озвучаването на всички роли – многостранният талант Олег Куваев. Масяня (галено от Мария) и гаджето ѝ Хрюндел (прякор на Александър) живеят в Петербург, минават през най-разнообразни перипетии и постоянно се смеят заедно. Неотдавна излезе новият епизод, за първи път страшен, тъмен. В него Масяня прониква в бункера на диктатора Путин и му носи меч за сепуку.

– Кажи бе, убиецо – пита го тя, – защо започна война?
– Ами те какво така свободно живеят и не слушат мен, великия император? – мънка оня в отговор. – Моите васали ще вземат да се нагледат и също да си поискат нещо хубаво…

Точно такива са враговете на нормалността. Те не се притесняват да са добре, на тях им е нужно наоколо да е ад, за да има къде да се разгърнат.

Имам една приятелка, В., която е толкова свестен и щедър човек, че винаги се чудя откъде черпи сили. Познавам я покрай Уикипедия, петнайсет и кусур години вече – тя е един от най-дейните добротворци там: неспирно създава, разтребва, помага, образова. През 2015 г. В. измисли една игра за международната общност на уикипедианците: 100 уикидни. Ако ти стиска, се ангажираш пред себе си и пред света и всеки божи ден пишеш нова статия по различна тема, докато не стигнеш до 100. Войната я завари към средата на нейната шеста непрекъсната стотица. И знаеш ли какво прави В. сега? Вдига събореното. Пише статии за места, разрушени от руските нашественици: Донецкия областен драматичен театър в Мариупол, музея IT 8-bit, църквата „Рождество Богородично“ във Вязивка, музея „Куинджи“

Ето я светлата част на „сега“. Упорството, с което добрите хора правят добри дела. Епичният мравуняк на хилядите щедрости, самоотвержености и битки за справедливост, в който през последните седмици се разрази неистова активност и в който няма „малко“ добро – всяко е от „голямо“ нагоре. Всичките приятели, познати и непознати, които приютиха пострадали от войната, дариха пари, сортираха дрехи, превозваха, издирваха, набавяха, превеждаха, утешаваха, бдяха и продължават да не са безучастни по хиляди начини. Когато започнах да посещавам най-многолюдната и ефикасна онлайн група за подкрепа за украинските бежанци в България, първото познато име, което видях сред модераторите, беше твоето. Отново никак не се изненадах. Засмях се и се зарадвах.

Будь ласка са първите ми думи на украински – значат „моля“, „няма защо“, „ако обичаш“. Сигурна съм, че ти като човек на словото също цениш красотата и странността им за българското ухо. Сякаш някой казва: „бъди ласкав“. Или дори „бъди самата ласка“. И правилно казва! Е, скъпа И., будь ласка, добрувай, искай най-хубавото за себе си и за другите, напук на нуждата от ад на диктаторите, трупай радост от живота, за да продължаваш да я споделяш – тя ни е толкова нужна.

Заглавно изображение: „Елбрус“ на мариуполския пейзажист Архип Куинджи (1841–1910)

Източник

Обитаеми ситуации

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/obitaemi-situatsii/

Скъпа Нева,

Как казваш „не“ – научи ли се на това, или винаги си го можела? Как отстояваш собствените си граници в професионален план (с колеги или хора, искащи услуги например), но и в личен – с приятели, родители, партньори? Имаш ли си ритуали, когато близки, настояващи, че твоето мнение и постъпки са неправилни и ощетяват не само теб, но и тях самите, ти издишат кислорода и започнеш да се задушаваш?

Случвало ли ти се е да си счупиш ръка, докато бързаш по стълбите, защото от теб се иска да бъдеш там, закъдето дори не ти се тръгва?

С. П.

„Не пипай!“, „Не шуми!“, „Не оттам!“ – тези молби или направо заповеди от детството са вероятно първата ни среща с чудната власт на „не“ да прекъсва и да приключва. И е без значение дали то осуетява дребен каприз, или огромна щета – у нас завинаги остава досадното усещане, че „не“ е спънката по пътя на желанието към нещо възможно; че „не“ е студеният душ за разгорещената спонтанност.

Едва ли има някой, който да се радва на „Не може!“. Едва ли някой тръпне от радост при звука на „Недей!“ или „Няма!“. Едва ли съществува език, в който „не“ по-често да влиза в състава на отрицателни думи, за да ги направи положителни, отколкото обратното. (Сравни десетките от порядъка на „неуютен“, „неверен“, „неприемлив“, „нечист“, „неграмотен“, „неспокоен“, „невъзвратим“ с непропорционално малкото на брой и далеч не толкова категорични – „несложен“, „нелош“, „неглупав“…)

Не искам, не мога, не знам, / не мога, не знам, не искам, нареждаха мрачно преди 30 години „Нова генерация“ в прочутата си песен за екзистенциалния дискомфорт „Тъмна земя“ и продължаваха с мръсно ми е в душата ми… „Негативен“ е дошло през вековете от латинското „който казва не“. На много места по света, включително в България, „не“ може да се „изцъка“ с език или дори да се изобрази с жест с показалеца – толкова е насъщно, че има варианти да се вкара в обращение и без произнасяне…

Голяма тема е малкото „не“. Описва чрез отнемане, тегли чертата, белязва трайно. Привилегия е на реални и метафорични родители (от библейското „Не прелюбодействай“, през Фройдовия строг Свръхаз, до „Не тичай в коридора“ в училище и „Тук не е информация“ по държавните гишета), а срещу тях ни идва да се бунтуваме, както веднъж вече си говорихме. Затова и вероятно се налага да се сдобряваме с „не“ през годините, да го изпробваме предпазливо – или както казваш ти, С., да го учим. Така че когато го обърнем към себе си, да не се нараняваме, а когато го обърнем към другите, да личи, че не нападаме, не назидаваме, не сме безразлични.

Съмнявам се някой да го може по рождение – употребата на „не“ е толкова социално. По същата причина се съмнявам и някой съвсем да не го може… Знам, че за определени характери, култури и поколения директното „не“ е голямо затруднение, понеже единичният отказ от заедност и съгласие лесно може да бъде изтълкуван като генерален отказ от съпричастие или направо като желание за конфликт. А не всеки е готов да се изтъпани в самотна позиция, която евентуално ще трябва и да брани. И не всякога това е осъществимо.

Аз не съм комунист и никога няма да бъда… Ето ти още една песен отпреди 30 години – „Аз съм просто човек“ на „Щурците“. Току-що бяхме прекрачили края на тоталитаризма, в който от всички се очакваше да сме статисти в чуждо бълнуване – да бъдем „просто хора“, без това да ни декласира до „нихилисти, екстремисти, товаисти и оноваисти“, беше освобождаващо по начин, който днес няма как да се предаде пълно. И все пак „цепенето от колектива“ продължава да ни е проблем; отказът на индивида от споделяне на определени пътища и способи продължава да извиква болезнени реакции в множеството; разлика между стихийното „вкупом“ и осъзнатото „съвместно“ продължава да не се прави. И не само у нас, разбира се.

„Не“ е най-голямата съпротиваТази песен е нова, на има-няма две години. Озаглавена е „Не“ и е на пънкарката Били Ноумейт. Видях клипа от един приятел и се разсмях с глас, когато Били стигна до Не, няма да се обръсна. Не съм на дванайсет! – и завърта очи. Човечеството се изстреля в Космоса, зарови се в атома, клонира овца, а все още не може да преглътне мисълта, че телата на жените се окосмяват – до степен въпросното окосмяване да е тема на спорове и тежки мнения, за които е нужен пънкарски отпор. „Не“ е сила навсякъде, по всяко време…

Как човек да се обясни на другите и същевременно да ги разбере, без да се пребие по резките завои на този процес, е едно от уменията, които усъвършенстваме цял живот и в които няма да стигнем далеч, ако не работим по-решително със себе си и със средата. А част от тази работа става именно с „не“, ако „да“ води до задънени улици. Нерядко приемаме варианти, които не желаем или не можем, за да „има мир“. Или защото сме убедени, че очакващите нашето „да“ имат достатъчно добри причини и намерения; защото не сме сигурни в собствените си потребности; защото така сме възпитани…

Вярно, компромисното действие е необходимо за спойката на една общност. Откликването, търпението и известна саможертва бутат общата лодка, в която в крайна сметка сме и ние. Но ако резултатът е тъга, умора и усещане за безсмислие, то нещо не е наред и трябва да се промени. Нормално е да ти искат услуги (и някои да вършиш, а други – не). Нормално е да смятат част от постъпките ти за неправилни (и понякога да са прави, а понякога – не). Но никак не е добре да се чувстваш без въздух за дишане.

Стривам „да“ и „не“ между пръстите си – и ги размесвам, / но това още не е лекарство, казва поетът. Твоето премерено „не“ ще придаде допълнителна тежест на „да“-то ти, казват психолозите. Но „да“ и „не“ нямат универсални стойности и употреби, те са различни инструменти за различните хора в различните им етапи. Докато си избистряме какво обичаме и докъде ни стигат силите, какво искаме да представлява нашата история и кои са другите действащи лица в нея; докато си изработваме лична философия относно факта, че принадлежим към човешкия род, както и че сме живи, но смъртни, постепенно проумяваме кои сме, къде сме, и ставаме горди собственици на своите предели. Опознаваме както ограниченията, така и неприкосновеното си лично пространство, където се влиза само с покана и заслуги…

Близките хора са тези, които поставят и нас, и себе си в ситуации, годни за обитаване. Тези, с които можем да си сътрудничим по разширяването и облагородяването на обитаемите ситуации. Никоя близост не бива да ни оставя бездиханни. Никоя кислородна криза не бива да остава без последствия. Всяка връзка подлежи на преразглеждане и здравословно окастряне, включително кръвната. Всеки дълбок и незаобиколим водещ принцип, залегнал в нас, включително атавистичните, подлежи на рационална атака и промяна. Това ми се струва, че разбрах от опит, и оттам сякаш моите „да“ и „не“ се понаместиха.

С., последният ти въпрос много ме трогна. Отговорът е: да, разбира се. И подозирам, че напук на разните прозрения от натрупания опит, пак ще ми се случва. Човек има една съкровена представа за себе си такъв какъвто трябва да бъде, на която е жизненоважно да не изневерява и която периодично извлича плашливия му, тромав такъв какъвто е всъщност и го юрва по стълбите натам, където не му се ходи. И няма как – тромавият пада и се чупи. А като му сложат гипса, вика приятелите да го изрисуват и разпишат. Ако дадеш, бих надраскала и аз нещичко по твоя.

Заглавно изображение: Кадър от филма „Не“ на Пабло Лараѝн, в който е разказана изумителната история за края на кървавия терор на Пиночет в Чили. След преврата срещу Салвадор Алиенде и 15 години брутално насилие, през 1988 г. възрастният вече диктатор решава да поотпусне хватката и да направи референдум. При повече гласове „да“ властта му ще се удължи с 8 години, а при повече гласове „не“ той доброволно ще я сдаде. За да може референдумът да е легитимен пред света, чилийците трябва да са подобаващо информирани, така че се отпуска време за агитация по телевизията – в течение на 27 дни радетелите на „да“ и на „не“ ще разполагат с по 15 минути да обяснят защо тяхната позиция е по-добра. И тук става чудото. Докато първите залагат на тежък тоталитарен кич и куха реторика, вторите избират парадоксален подход, зает право от рекламата: разполагат непривлекателното, даже опасно „не“ на фона на седемцветна дъга, лепват слоган „Чили, радостта вече идва“, измислят жизнерадостна песничка за кампанията си (като в клип за газирана напитка), буквално съблазняват сънародниците си и печелят с размах.

Източник

Вести от бъдещето

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/vesti-ot-budeshteto/

Мила Нева,

Какво правиш в празните дни? Така наричам дните, когато не можеш да споделиш новина за поредна изкусно преведена книга, прясно написана препоръка за хубав филм… Дните, когато не получаваш обич за успехите и признание за думите си, а трябва да вървиш към същите успехи с тежкия товар на несигурността, самотата, колебанието, ежедневната скука и битовизми…

Как се справяш, когато обичайните спънки в изкуството и живота въобще ти изглеждат непреодолими? Какво те държи?

С много обич,
Н.

Здравей, Н.,

А на бас, че като прочетеш заглавието, ще си помислиш, че тук ще си говорим примерно за роботи. Не че не ми се иска – преди няма и месец видях робот за разнасяне на покупки да пресича самичък на една пешеходна пътека в Талин и още се вълнувам. А на 2 януари 2021 г. се навършиха 100 години от първата публична употреба – в пиесата „Р.У.Р.“ на Карел Чапек! – на думата „робот“, в чийто корен има и „работа“, и „робия“. Още повече че в момента, след типично декемврийско преработване, напълно се разпознавам в Чапековите ремарки: „облечени като хора, отривисти в движенията и говора, с безизразни лица и втренчен поглед“. Но не. Друго ме хвърли към бъдещето – скуката.

Идеята за скуката като ежедневие в писмото ти ме озадачи, Н. Възможни са почти полярни описания на това състояние, но никое от тях не ми се вижда дългосрочно. Освен ако човек не е много млад, много богат или друго, което да го спасява (или лишава?) от трескава дейност за оцеляване. Наскоро прочетох, че редовият новозеландец имал четири желания: място, където да спи; някого, когото да обича; нещо, което да върши; и нещо, на което да се надява. „Гледай ги, значи, новозеландците, какви са нескромни“, помислих си отначало, понеже тези „само“ четири са постижими накуп за много малко хора. Но после си възразих: „А не сме ли всички едни новозеландци?“ В света, какъвто го познавам аз, сме. Е, тези някъде, някой и нещо, към които се стремим, изискват толкова душевни и физически усилия, за да бъдат формулирани, набавени и поддържани, че как да остане време за скука?

В нашия речник скуката е „досада, отегчение от безделие или еднообразие“, а в руския (откъдето сме взели думата) тя е свързана с липсата на радост и занимателност и може да бъде синоним на „униние“. По етимология скуката е родствена на притеснението, затруднението и дори болката (в някои славянски езици от този корен са покълнали думи за „скимтене“). Бабчето ми, мир на душата ѝ, питаше „Доса̀ди ли ти се?“, когато искаше да знае дали съм уморена. А отегчението явно препраща към онова „тегло“, мъчение, което могат да бъдат определени ситуации. Скуката е отъждествима с линеене и с пренасищане, с раздразнение и със сплин (откога чакам да употребя тази дума, прихваната от „Осъдени души“ или „Поручик Бенц“ – благодаря!). И все пак психолозите твърдят, че е добра за нас, защото ни дава сигнал, че сме се озовали на неподходящо място, и ни тласка към анализ и решения („Не се бори с усещането за скука. Намисли си нова рутина. Намери си цел. Избягвай пасивната консумация…“).

Скуката като нежелано, но неизбежно безучастие, като монотонност или повторение за мен е рядкост, защото смяната на темата, темпото, мястото и обкръжението е част от професията ми („Никой не скучаеше в космоса…“, както се казва в разказа от Сесар Айра, който превеждам сега). А и не мога да си позволя да се спра за такъв период, че да ми додее. Да, България е така устроена (всъщност разстроена), че всички постоянно изпадаме в нежелани неизбежности, които отгоре на всичкото са и ненужни. Но те предимно ме ядосват, не ме отегчават. И все пак от детството до днес сякаш ми е останала една скука, с която не съм в конфликт и съм склонна дори да ценя, както препоръчват психолозите. Тя идва в моменти на неволно буксуване – когато чакам непредвидено дълго някой да дойде, нещо да залепне, друго да заври, трето да се избистри. И излизам от програмата. За някакъв отрязък от време витая, изоглавям се от плановете за деня и всички обичайности и правя предпазливо кръгче със съзнанието си като в нова земя. Тогава идват вестите от бъдещето.

Някакви интуиции, някакви копнежи, които се надигат спонтанно, някакви нерегламентирани хрумвания и нередактирани надежди, които се стрелват встрани, но и към едно възможно напред, което ще зависи от това дали ще ги запазя и задействам. Учените казват, че ние практически живеем в миналото, понеже сетивата ни се нуждаят от части от секундата, за да уловят случващото се и да го предадат за обработка на мозъка. В този смисъл и моите къси откопчвания от инерцията са минало. Но в тях има зародиши на бъдеще; има форми извън калъпа на старите ми понятия; има надникване към алтернативи. Така описано обаче, май не прилича на скука. Твърде е лично и оживено. Прилича повече на онова, което сякаш разбираш под „празнота“. Или на нещо, на което празнотата е разрешила да диша (един от синонимите ѝ е чуждицата „луфт“, която значи точно „въздух“).

Ако скуката има лоша слава, гледай какво става с празнотата… Празните погледи и празните джобове са гаранция за проблеми; да си тръгнеш с празни ръце отнякъде е белег за неуспех, да пристигнеш с празни ръце – за невъзпитание; преливането от пусто в празно е убиване на време; празният гардероб и празното кресло във филмите са мигновени маркери за нечие значещо отсъствие; празната страница е символ на творчески блокаж; „да опустее“ е ужасна клетва. Възприемаме липсата на движение, съдържание, присъствие, резултат почти винаги като нещо лошо, едва ли не болезнено. Дори по празници, когато пак ни избива на хиперактивност, но в други посоки. И все пак много хора чувстват неудовлетвореност (или скука!) в дни, които се пръскат по шевовете от дейности и резултати. Или преживяват празниците като травма. Струва ми се разбираемо. Страхът от празната чиния и от празната къща са атавистични, неизкореними, струва ми се, дори човек да е роден в ѝмане. Превръщат се в страх от всякакви отсъствия и невъзможности.

Тревожни същества сме ние, много изплашени от липсата на смисъл и липсата на избор, но и често ненаясно как да си осигурим смисли и избори, как да ги разпознаем, как да се борим за тях или да преживяваме напълно закономерните им изчезвания от време на време. Исках да похваля празнотата или поне да напиша черно на бяло, че тя е естествена част от цялото; че без нея няма покой, няма тишина, няма простор, няма хоризонт; че празното може да се прескочи, напълни, доизмисли, ако искаш, но не задължително. „Мога да взема всяко празно пространство и да го нарека гола сцена“, така започва едно от есетата си режисьорът Питър Брук: един човек на сцената и един под нея – и вече имаш театър. Ако ме питаш как се справям с моите празноти, днес бих ти казала: като се опитвам да им се насладя, ако позволяват намеса, или ако не позволяват, да се гмурна в тях, да ги преглътна, да спра да ги гледам, преди да са ме погледнали те. И да ги наричам „сцена“, ако има шанс за споделяне.

Скуката никак не ми е част от ежедневието, но тъгата е (захранвана от десетки притоци, в част от които текат и дезориентация, страх и самота). Имам вътрешен бюлетин за нивото ѝ в сантиметри и когато е сан шанжмон, е най-добре, понеже шанжмонът обикновено е нагоре, не надолу. Което не пречи периодично да съм весела. Или въодушевена. Или състрадаваща. Или бясна. Може би това е донякъде отговор – многослойни сме, многопистови, с разклонения. Да сме тъжни не значи да сме само тъжни. Способни сме в един и същи миг да се чувстваме наранени, уморени, подозрителни, любопитни и леко развеселени, да речем. И този миг да е, докато пускаме пералнята (с битовизмите се справям, като ги държа в периферията). С някои състояния се съжителства продължително или винаги. Имаше една книжка на Амос Оз, „Как да излекуваме фанатик“, в която се разсъждаваше как да съжителстваме с онези, с които ни се струва невъзможно да съжителстваме. С преговори, хумор, въображение, постоянен опит за разбиране. Струва ми се, че важи не само за Близкия изток, но и за вътрешния ни свят.

Това, което ти щедро наричаш „успехи“, аз бих нарекла „плодове на труда“ – крайната фаза на някакви процеси, която може да бъде изтълкувана почти всякак. Като нещо, като нищо, като чудо и като провал. Както повечето от нас, предполагам, в около 360 дни от годината не получавам обич за плодовете на моя труд. Със спънките вън и вътре се справям чрез работа по същество, работа не по същество, помощ от други, упорство, любов, учене, бой, баене, жонглиране, катерене, влачене, самокритика с елементи на инквизиция, разговори с близки, заминаване надалеч, смяна на курса, отлагане, криене в запердена стая, тъпчене на едно място, блъскане на глава, среднощни паники, смях, както и чрез най-откровено несправяне. Чувам, че – понесена от мътните вълни на предната година – и 2021-ва се е получила доста изтърбушена и не както трябва за мнозина. Аз съм от тези мнозина. Това е животът. Който също е и много други неща.

Важно е да не се забравя, че има и още, има и друго, има и други. Че празното или досадното понякога са единственият подстъп към следващата точка, в която ще е по-хубаво, и гладът, след който ще се почувстваме заситени. Че не можем да контролираме всичко, но можем да регулираме какво контролира нас. Че страхът от празното е човещина, но неистовият стремеж към резултати е свръхреакция, която води до ненужно изтощение и хилави удовлетворения (вж. „токсична продуктивност“). Че всичко съществено бива да се изгуби временно – сънят, спокойствието, чувствителността, връзката с околните, смисълът, – но не и собствената личност. Когато очертанията на личността започнат да се размиват във фона, човек се озовава в самота, опустяла и от самия него. И ето това вече е празно, ето това е апокалипса (тези дни съм на полска вълна и в един филм чух някой да произнася „апока-липса“ – явно „апокалипсис“ в падеж, но за мен със звук на разрушително отсъствие.)

Н., пиши ми пак. Разкажи ми за твоите празни дни, за твоите спънки и за обратната връзка, която получаваш от света. Интересно ми е. Колкото повече си говорим, толкова по-понятен и обитаем става светът. Много обичам, когато читателите на рубриката ми разказват за себе си, а чрез мен – и на другите. Папката ми с писма отъня през последните месеци, та всички, които четете това: пишете ми. Каквото ви дойде – няма твърде малки или големи теми, не е нужно дори да са теми. Може да е някое зарейване, някоя вест от бъдещето или спомен от детството.

А сега: да са ви леки празниците, пълни или празни по ваше усмотрение. Да ви се сбъднат новозеландските желания. Празнотата да ви е сцена. Свободата да не ви тежи, работата да ви е сладка и да се будите с радост.

Заглавно изображение: „Цялото кралско войнство“ (онова, което не можело да събере Хъмпти Дъмпти, когато паднал и се разпилял на парчета) – коледен колаж от София (12 г.), Ива (4 г.) и майка им Мария Ширяева, преводачка
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Източник

Тръни

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/trani/

Говорихме си с приятелка за нещата, които остро не понасяме. Не за тези с библейски размери от типа на „не понасям хората да бъдат бити, унижавани и убивани“ – те би трябвало да си вървят по подразбиране. Говорихме си за неща, от които ни скача кръвното, въпреки че и да скочи, и да не скочи, нищо съществено няма да последва.

Аз например не понасям холивудските и въобще т.нар. „развлекателни“ филми, които са разхищение на талант, труд, време и ум и уж прокарват някакви послания – политически и за социална справедливост, – а всъщност са машини за пари. (Не стига това, ами после стоиш като сноб, ако не се радваш на последния „Бонд“.) Не понасям шумните хора в транспорта, които изземват времето и пространството на останалите. Не понасям и лукса без покритие – предметите и ситуациите с висока цена и престиж, но с нищожна стойност: пластмаса, която имитира дърво, и подобни. Има ли неща, които и теб рязко те вкарват в негодувание, и към коя твоя част ги причисляваш – силната или слабата?

С.

Седя пред речника и се взирам в етимологията на междуметието „браво“. Произходът му не е сигурен, но май и то идва от гръцките „варвари“, латинизирани с „б“. Или от определена дума за „зъл“ (затова и в някои езици до ден днешен е останало със значения като „бандит“, „свиреп“, „дързък“). Как крайното неодобрение е преляло в крайно одобрение, не знам. Може би както в „жесток“ от жаргона на 90-те – „чудесен“, „страхотен“, такъв, който се откроява с качествата си по някакъв направо буен начин? Ровичкам се около „браво“, защото допреди малко съм се ровичкала из историята на аплодисментите.

Седя в самолета. Част от хората ръкопляскат на успешното му приземяване миг преди да наскачат да си свалят багажа напук на инструкциите на екипажа. А аз не помръдвам и ми е неудобно. Неудобно ми е, понеже също искам да изръкопляскам – всяко кацане си е малко падане и съм признателна на бравурата на пилотите, – но се сдържам, понеже знам, че някои го смятат за проява на лош вкус. Неудобно ми е и понеже не знам що за арбитри на елегантността ги решават тези работи и защо им играя по свирката, след като ръкопляскането е най-обичаен израз на подкрепа и благодарност.

Седя в театъра. Повечето хора скачат миг след като телата и израженията на актьорите са дали знак, че представлението е свършило, и въодушевено аплодират. А аз пляскам от място и се мъча да потисна неудобството си. За мен аплодисментите на крак са израз на небивал възторг, а в 99% от случаите основание за такъв няма. В 99% от случаите наставалите или са нови в театъра и всяко движение по сцената им се вижда забележително, или бързат да си тръгнат, или просто ги е срам да не се присъединят. Така де, ако почти всички са изправени, моето седене може би изглежда декларативно, а не това ми е желанието и нуждата… (Винаги съм си мислила, че звукът от пляскането с една ръка е този на шамара, но то е, понеже съм малко дзен и доста нервна.)

Както виждаш, С., шумното одобрение и кога и как да се включа в него, е едно от нещата, които „рязко ме вкарват“ в безпокойство, и то по някак противоположни начини. (Да не говорим колко ме безпокои ширещата се липса на шумно неодобрение в определени сфери. Аз копнея за дюдюкания, възмутени излизания от зали, пълни с фалш, и хвърчащи домати – бива ли да се отнасяме към артистичните изяви като към покойници: или добро, или нищо?) Разбира се, че тези „проблеми“ не са от важните; разбира се, че не заслужават сложен разбор или горещене. И все пак, щом се почнат, нямат край, без съзнателно да ги отстраниш – като симптоми на неразположение, като белези от неуредени връзки, като репеите с онези техни закривени бодилчета, които хем те ръчкат да се махнеш, хем се закачват и ги понасяш със себе си.

Всяко недоизгладено, но често срещано положение в живота е причина за търкания и разход на енергия. Затова и съм склонна да причисля разните тръни, на които седя, както и тръните в очите си към моите слаби страни. Но не са ли слабостите част от естествения релеф на човека? Не е ли наивно схващането, че всички до една са лоши и непременно подлежат на „подсилване“? Не съм сигурна каква е директната полза от повечето ми спонтанни непоносимости, но не съм и сигурна, че я няма. Не понасям усмихнати емоджита под вести за нещастия. Не понасям свидливи реакции на хора, които имат и могат. Не понасям да ме принуждават да правя забележка (за светещи телефони в киното, за надута музика у съседите, за грубо отношение на гише). Не понасям церемониалното общуване и посрещането по дрехите. Не понасям подигравките на онези, които са имали привилегията да се образоват, да пътуват и да решават, спрямо онези, които не са – много пъти критиката към нечий вкус е най-грозната безвкусица.

Не понасям негативните тиради и ми напира да кажа нещо положително за почивка. Какво ме хвърля в незабавна радост? Хората, които общуват с децата. Които им махат от тротоари и тролеи, смеят се на смешките им, удивляват се с нарочно ококорени очи на уменията им, припяват и правят танцови стъпки, когато на малките им е музикално, и са готови да се хвърлят в рисуване на динозаври и ракети. Нещо повече, страшно ме радват възрастните, които общуват с децата в себе си и с тези в другите възрастни – говоря за любопитството, игривостта, непосредствената комуникация, необременеността с предразсъдъци. Никак обаче не понасям инфантилизирането – собственото (чрез отказ от отговорност) или на останалите (чрез лишаването им от право на мнение и реална тежест).

Веднъж един приятел избра да отиде на бой с възглавници на открито вместо с мен на прайд. Софийският прайд беше млад, едни доста уплашени хора тихо минаваха по едни доста плашещи улици, но той предпочете да се ангажира с друго. О, да, разбирам, че причини – много и обстоятелства – всякакви. И че някой, който днес презира Х, задето ръкопляска в самолета, утре може да спаси Y от удавяне, а възглавниците не пречат ежедневно да помагаш за благоденствието на хората по сто начина, по-ефикасни от шествие веднъж в годината. Но някои нетърпимости изскачат като на пружина. И там, където умът не иска да съди, съди свитото гърло.

Тази година гледах много кино и още не мога да се начудя, че една от най-интригуващите за мен идеи прихванах от филм, който ми се видя телевизионно бозав и предвидим. „Майшабел“ на Исиар Болаин разказва за опитите за диалог и помирение между бившите „бойци“ на ЕТА, излежаващи присъди за убийства, рекет и терор, и близките на техните жертви. В един момент една социална работничка обяснява на затворник: сега ще дойдат хората и ти, като говориш с тях, няма да имаш право на мълчание; дори да не си сигурен, дори да ти е мъчително, ще се наложи да се замислиш и да отвърнеш някак на въпросите им – „отговорност“ значи точно това. Отговорност е да даваш отговори! Да си насреща за въпросите и нуждите на другите, без право на отсъствие – за първи път го виждам формулирано толкова просто и ясно. Не понасям безотговорността.

Не понасям отказа от реалност, особено във варианта, в който реалността ми се отнема на мен (лъжа, манипулация, информационни затъмнения от всякакъв характер). „Заметеното под килима в крайна сметка ще накара килима да тръгне“, както казва Михаел Ханеке. Ханеке е режисьор, който предава толкова сурово човешките дела, че или въобще не мога да гледам сюжетите му, или ги гледам със страх. Но много обичам интервютата с него – помъчих се да намеря един цитат за отношенията филми–зрители, който много ме беше впечатлил преди време и исках да ти пратя по повод киното като машина за пари и разхищения. Не го намерих, но в интервюто под линка по-горе може да чуеш Ханеке за изкуството като любовна връзка с публиката (и за реалната опасност от злото, която не е в преките му извършители, а в „нашите спътници, скръстили ръце в скута си“).

Искам да завърша с непоносимостта си към културата/толерантността като параван за безидейни имитатори и техните не по-малко безидейни почитатели, като пътем заявя пълната си липса на интерес към който и да е „Бонд“. Много ми е драго, че мога да го направя с една бърза препратка – към „Анджело“, жесток скеч от Saturday Night Live, в който не друг, а Даниъл Крейг играе трезвомислещия зрител на международен арт шарлатанин и задава резонни въпроси, докато приятелката му го укорява в нечувствителност… Съзнавам незащитимостта на доста от моите (нашите) непоносимости, затова и ги наричам „тръни“. Но не всеки е райска ябълка, нали, някои сме шипки.

Заглавно изображение: Фрагмент от неозаглавена литография на Франк Стела (р. 1936) от „Черна серия II“, 1967 г. „Това, което виждаш – казва Стела, – е това, което виждаш.“
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Източник

Наблюдения

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/nablyudeniya/

Здравейте, Нева! Сред интересностите на живота за мен стои наблюдението. Невидимото участие в света на другите. Попадам, без да търся, защото са навсякъде: криволичещите улички, къщите в прашния бръшлян, беловласите миниатюрни профили. Ръцете, особено те – набраздени с жили, суховати и изкривени. Прегърбените стойки, които някога са пеели и танцували. Представям си белѝте им, мечтите, любовите.

Източник

Облаци в рая

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/oblatsi-v-raya/

Здравей, Нева! Моят приятел е чужденец. Срещаме се, когато и както можем, обичаме да прекарваме време заедно и всеки следващ път раздялата ни е все по-трудна. Искаме да заживеем заедно и планираме това да се случи след по-малко от година, като аз ще се преместя при него. След последната ни раздяла на летището преди няколко дни място не можем да си намерим и си казваме колко много ни е мъчно и как…

Източник

Нещата, които не знаем

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/neshtata-koito-ne-znaem/

Моята тема е „Какъв е смисълът да съм жив?“.

Този въпрос ми задава баща ми, след като претърпя злополука и сега е на инвалиден стол – зависим, покорен. Аз, разбира се, измислям много смисли, с които някак да му вдъхна кураж, но уви, улавям се, че и аз самата, няколко дни преди четиридесет и третия си рожден ден, си задавам същия въпрос. И не, не че нямам стойност в живота си, стойност, която е неоспорима, но пак си мисля – какъв е смисълът да си жив, когато животът ти не „кликва“ в стандарта, когато нищо не е спрямо общите, дори либерални очаквания? Когато усещаш, че не допринасяш с нищо съществено на близките, приятелите, колегите, когато си леснозаменим?

Така се случва, че животът често ме среща с хора в подобни дилеми, затова, Нева, питам Ви – какъв е смисълът да си жив?

Сърдечни благопожелания,
Валерия

Не помня стихотворения наизуст. Не помня имената на 30 от 40-тимата си колеги от магистратурата по журналистика. Не помня дори дума от съдържанието на първата повест, която преведох от италиански. Обаче помня следното: преди години в една много богата страна един човек, пришълец като мен, ми разправи как работи в барчето към фитнес клуб за подбрани посетители, където веднъж един от гостите си поръчал портокалов сок и като получил отговор, че няма, се разплакал. Истината е, че не помня също и къде и кога чух този анекдот, нито от кого, но помня, че се засмяхме и укорително поклатихме глави – виж, значи, какви са разглезени тези западняци.

Допускам, че не съм забравила комбинацията от портокали и сълзи както защото ме е озадачила, така и защото знам, че съм реагирала неадекватно на нея. Може човекът да е заплакал, защото нещо в акцента на онзи насреща му е напомнило за акцента на любимата му баба. Може в джоба му да е бипнал телефон, на който цял ден е чакал от ветеринаря вест за смъртта на старото си куче. Може в същия момент да е видял часовника над главата на бармана и да е осъзнал, че е пропуснал първата изява на дъщеря си на пролетното тържество в детската градина. Може „портокалов сок“ да е било парола, чието оставане без отзив означава за питащия – международен шпионин – предстоящото му елиминиране…

Мила Валерия, първият ми импулс беше да започна да привеждам смисли (като Вас) и да цитирам оцелели от Холокоста, жертви на страшни лични трагедии, исторически икони на борби за справедливост от всякакъв вид. За жалост, трагедиите и несправедливостите изобилстват, така че препратките са безброй и всякакви, някои от които със сигурност приложими и извън специфичните си контексти. Но глупаво и упорито тази случка, която дори не е случка и около която съм изтрила почти всичко, се връщаше в главата ми и помиташе всичко.

Може би защото животът е твърде разнообразен и на първо гледане рядко е прозрачен. Може би защото често не сме в състояние да разтълкуваме и най-семплия детайл, камо ли сложна ситуация с разклонения във всички части на битието ни. Може би защото смисълът на думата „смисъл“ се мени според фона си като кожа на хамелеон (логика, предназначение, стойност и какво ли още не). Може би защото на едно голямо преодоляване на бариери на този свят се падат милион незрелищни или разсрочени пропълзявания под тях и соченето на чуждия пример, вместо да помага, сякаш вменява вина…

Валерия, много съжалявам за злополуката, която е внесла болка и смут в живота на баща Ви и на онези, които държите на него. Свикналият на определена самостоятелност може много да страда от отсъствието ѝ, особено ако то е настъпило внезапно и за постоянно. А чувството, че няма как да помогнеш на страдащия си близък, е унищожително. Цялото бъдеще, каквото е било възможно и желано, рухва и на негово място се появява ново, недефинирано чуждо пространство, където изградените навици и разбирания не важат, а опитът трябва да се рестартира от А и Б, и то при сериозна съпротива на средата (в България за всички, които не са в бойна форма и с голям късмет, справянето е трудно). Съзнавам го и съчувствам.

Но няма начин да е само това. Смисълът, както често сме говорили и тук, се създава, а не съществува като външна даденост – той е инструмент, не същина. И постоянно се мени в съотношение с всичко, което сме, знаем и ни е необходимо. В една неразгадана още ситуация, в която предишните смисли спират да важат, със сигурност има други смисли, които могат да се извлекат или наложат. Неизвестната територия има неизвестни отговори на въпросите, които са ни важни, и преди да сме се постарали да ги избистрим, чисто и просто не знаем кое и колко си заслужава. Вашият баща е личност със свой път и облик и е обичан, нужен. Това е ясната част. Ако оттам нататък е неясно, вероятно трябва да се разучи.

Какъв е смисълът да се привързваме към каквото и да било, при положение че срокът на всичко изтича толкова скоро? Какъв е смисълът на приятното: красивата фраза, шарената птичка, вкусната храна, обаждането на приятел, новото знание, финия аромат на цвете? Какъв е смисълът да мислим дали има смисъл да сме родени, щом сме родени? Бива ли значимостта на отделния човек да се обвързва със дееспособността на тялото му? Не страдат ли от чувство за непригодност повечето мислещи хора? Иска ми се да Ви пиша по тези въпроси, но отговорите ми на тях варират толкова, че не стават за свързано изречение. Ако позволите обаче, ще ги заместя с нещо, което ме разсмя днес. От „София Филм Фест“ са пуснали реклама с еднорог за новото си издание и слоганът е „Щом го виждаш, има го“.

Никога на двама души, на които им се случва едно и също, не им се случва едно и също. Ако в два съседни офиса на една горяща сграда двама души на еднаква възраст, с еднакво образование и еднакви физически данни се чудят дали да хукнат по стълбите, или да скочат от петия етаж, те пак не са в едно и също положение. Колко драматично и (не)поправимо ще им се види всичко и как ще действат, ще зависи от куп предпоставки: дали са свикнали да правят бързи избори, вярват ли си достатъчно, кой ги чака вкъщи, обичани ли са се чувствали в детството си и т.н., и т.н.

Фактът, че всички хора имат проблеми, нито решава нечий проблем, нито приравнява всички хора. Никога не сме съвсем наясно какво им е на другите и никога не сме в идентична позиция с тях. Но и никога не сме съвсем извън картината. Някой вече е там по своя си начин, друг е минал, трети пристига. Не сме сами. Има някой, който може и иска да помогне. И някой, който се нуждае от помощ. Пътят понякога минава през мъчителни участъци, в които единственият ни шанс е да искаме, да вземаме, да питаме, да викаме – само и само да се ориентираме. Много вярвам, че нещата, които още не знаем, крият и хубави изненади. Светът е богат, а стига да имаме поне малък марж за лично действие, възможностите за изпитване и предизвикване на радост, както и възможностите за смисъл са константа, дори да не се виждат веднага.

Мисля си, мила Валерия, че в момента най-настойчиво ми се ще да Ви кажа: не бъдете стоици. Стоицизмът върши работа, когато врагът те изтезава, а ти не искаш да издадеш другарите си. Но в мирния делник на държава като нашата, където често спасението ни са другите, няма нищо по-безпочвено и безплодно от срама, че си се оказал с проблем, или от гузността да го изречеш. Трудностите са за преодоляване, не за отглеждане. А преодоляването е най-осъществимо чрез групово усилие. Говорете със специалисти, приятели, добронамерени познати и непознати. Търсете разбиране. Търсете съвети от опит. Търсете експертно мнение. Търсете си правата. Ако ви идва да сте героични, бъдете, а ако не ви идва, не се измъчвайте – почакайте и пробвайте малко по малко.

Нарочно не публикувам един пасаж от Вашето писмо, който се отнасяше лично до мен. Искам да Ви кажа, че той ме извади от момент на тъмнина и чувство за пълна ненужност. Напоследък всички сме изтощени, повярвайте ми, всички, без оглед на това кой колко възрастен, енергичен, богат и просветен е. Пандемията вкара твърде много трагичност и несигурност в ежедневието на целия свят и това ни се отразява. Чувам от иначе динамични и ясномислещи хора от къде ли не, че се будят без мотивация и си лягат без надежда; че ги е срам да имат съвсем сносен живот и въпреки това да се чувстват изстискани; че ги нагазват неочаквани тъги. Нормално е. До време е. Уморени сме да крачим през мъгливи обстоятелства към неясна цел, и то под угроза. Бъдете търпелива със себе си. И не спирайте да разговаряте и да търсите варианти, защото така пораждате добро – за другите, но и за Вас, убедена съм.

Преди няколко дни моята приятелка Аня ми прати снимката, която виждате горе. Това синьо ми подейства толкова добре, че попитах Аня може ли да Ви я препратя в рубриката, и тя с удоволствие се съгласи. Ето какво разказа:

Това е Касторферзее в Североизточна Германия. Тук през 70-те дядо ми и още няколко ентусиазирани рибари си построили барачки на брега – за такъмите и за лодките (гребни, понеже в езерото е забранено моторизираното придвижване). Дядо обичаше това място и го навещаваше почти ежедневно, когато се пенсионира в началото на 80-те. Аз карах много от ваканциите си у тях и той често ме водеше там, имам прекрасни детски спомени… Бараката и досега е на нашите. Мирно, тихо местенце – под стряхата гнездят лястовици. Много други птици живеят и се множат из околностите: гъски, патици, орли… В езерото има остров с къща на него. Била построена от някакъв херцог, чиято дъщеря боледувала от туберкулоза – да ходи лете там, да диша. Тя, за съжаление, не оздравяла и починала на 17. Днес къщата принадлежи на една природозащитна организация…

Заглавно изображение: Езерото Касторферзее © Anja Kootz
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Не съм забравил, че ме прегръщаха“

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/ne-sum-zabravil-che-me-pregrushtaha/

Хей, Нева,

Как се отнасяш към „приятел в нужда се познава“? Наистина ли е нужна тази нужда, за да се убедим, че някой ни е близък, и редно ли е например да я създадем изкуствено? Ако да речем, наоколо няма достатъчно стимули или пречки, които да ни разкрият човека в „истинските му цветове“, а ни се иска да знаем кой е, чий е, приятелско ли е да го подложим на изпитание? Ти как разпознаваш приятелството?

Невена

Когато бях малка, ритуалът по връщането на баща ми от работа беше следният: звънец – тичам до вратата – „Кой е?“ – „Свой!“ – отварям. Веднъж, пак в онези далечни времена, отидохме с него на кино и гледахме „Лейла и Маджнун“ (помня го като индийски филм, нищо че историята е арабска или персийска). Плакахме и двамата. Една от сцените, които най-силно ме поразиха, беше как бият Маджнун през ръцете, а белезите се появяват по дланите на Лейла, също дете като него (и мен тогава). Така си съставяме идеите за нещата – парче по парче от материала, с който разполагаме. Затова ако трябва да кажа как си представям приятеля, ще започна със: свой е и го боли за теб.

Имам и още такива парчета, много. От близости от всякакъв вид и с всякаква продължителност. Преди четвърт век бях на валенсианския рибен пазар с приятел. Двама рибари се сдърпаха, озовах се твърде наблизо до някакви размахани ръце и този приятел просто ме бутна зад себе си. От него ми останаха първите думи на каталунски, рецептата за тортиля и въпросния жест. Преди има-няма година бях на север, бях наела за месец стая в голяма стара къща на остров с още един наемател – момиче на половината от моята възраст и габарити, с което току-що се бяхме ръкували за първи път. Започнах да си разопаковам багажа, на външната врата се почука, отворих и се озовах срещу двуметров мъж, който, както се разбра в петнайсетината минути натрапен ми разговор, беше рибар, подпийнал и твърдо решен да се покани в къщата. Аз бях твърдо решена това да не стане, но не смеех да го отпратя грубо – каквото и да казвах, той не си тръгваше. И тогава момичето изникна иззад гърба ми, изпречи се с бебешкото си лице пред него и каза: „Трябва да затваряме, моята приятелка измръзна.“ И затворихме, и станахме приятелки, и аз всеки път ахвам пред неизменната ѝ готовност да ме брани.

За мен сякаш тази е една от най-ярките черти на приятелството. Да те защитават. Не само по общия начин, в който хуманният рефлекс на всеки е да закриля слабия, но и лично и съзнателно – не толкова защото си уязвим, колкото защото си ти. Някой беше казал (Марк Твен или стотици други – за приятелството са се произнасяли всички), че и баба знае да те защити, ако си прав, но приятелят е на твоя страна дори ако не си. Не че приятелство е някой да поддаква на глупавите ти решения или да те лъже, за да ти стане хубаво, тъкмо напротив – в моето разбиране приятелят задължително ще ти съобщи, когато не си на ниво, но и ще вярва, че те бива за повече; ще гледа да те издърпа оттатък.

Единствените изкуствени изпитания, които намирам за приемливи, са от порядъка на изпит в университета, бараж в реката или „стена“ във футбола. По рождение сме абонирани за пълната програма от препъване, смут, мъка, срам, самота и какви ли не други тегоби, та ми се струва излишно да си създаваме допълнителни. Нещо повече, неналожителните пречки пред спокойния ход на живота ми се виждат обида към същината му; действат ми отблъскващо у отделния човек и в цели общества и епохи. А в случая с нарочното изпробване на здравината на връзките не ми понася и мисълта, че изпробващият се поставя някак отгоре и отвън. Нещо, което троши самите темели на приятелството: равенството, взаимността, доверието.

Нуждата връхлита така или иначе. И да, когато дойде, набързо се изяснява кой кум, кой – сват, а кой – обикновен гастрольор (както веднъж моята приятелка Марина справедливо описа свой познат). Убедена съм, че във всички „позиции“ от тази на брат до тази на гост има хляб и че всякакви форми на другаруване, дори най-краткотрайните, нещо дават и на нещо учат. Но късите човешки обмени на симпатия и информация са в крайна сметка несравними с онези, които неделимо се преплитат с основната ти сюжетна линия. Да, безметежният живот е също лакмус в детайлното опознаване на другия. Но в него изборите не изискват жертва, впечатленията са двуизмерни и уплътнени с догадки, а реалността на заявените намерения често няма как да се прецени. То е като да разговаряш за поход в планината в сравнение със самия поход в планината. В единия случай имаш много повече възможности да останеш чист, ненатъртен и очарован от компанията, което е прекрасно и валидно до момента, в който животът не те запокити в другия случай.

Да съм избрана, разбрана и добре дошла. Така си представям приятелството – и не само си го представям, така имам късмета да го живея. Да знам на кого да се обадя, когато изпадна в конфликт с мирозданието, и да съм онази, на която се обаждат в аналогичен случай. Да има кой да ми припомни коя съм, когато забравя. Да има кой да каже „Идвам!“ или „Отиваме!“, или „Не бой се!“, и да направи необходимото. Да усещам прилива на онази възхитителна невъзможност „да оставя приятеля си без приятел“. Да знам, че ако се затворя в себе си и изпищя без звук, поне двама ще чуят ехото и ще откликнат. Да спра да съм нащрек и гузна, че не давам колкото вземам. Да се гордея или любувам безконтролно, с детински патос, пред думи, дела, лица и решения, които не идват от мен, но все пак са мои. Да говорим наш език, който другите не разбират. Да можем да обсъдим всеки страх, всяко чудо.

И тук, мила ми Невена, просто нямаше как да продължа иначе, освен с включване от приятели. Направих едно от моите „народни допитвания“ сред желаещи да ми кажат те как са усещали нечия близост като събитие и как отличават приятелството. По-долу ще забележиш, че много от включванията препращат именно към „нужда“. И през нея – към движение, действеност и решимост. Приятелството не е пасивно. Виж.

Моментът, в който разбрах кои са истинските ми приятели, беше, когато попаднах в психиатрия за близо месец, и само двама от тях ми идваха на свиждания. Не си спомням много от целия престой онази зима, но не съм забравил, че ме прегръщаха и ходехме в близкото кафене да пием чай от лайка.

Х. Д.

Преди години получих „камшичен удар“, не можех да стана от леглото, В. беше малък, а майка ми – в болница. Дианка се обади някъде към десет вечерта да си побъбрим. След като разбра какво се е случило, каза: „Ей сега ще взема едно такси и ще дойда. Аз ще гледам В.“ Представяш ли си: човек, който не домакинства, няма вземане-даване с деца, и за секунда не се поколеба: „Идвам.“ Оттогава досега сме все така двете – тя зад гърба ми, аз – зад нейния.“

Мая

Преди да тръгна на фитнес, често страдах от болки и сецнат кръст. Един ден се оказах скована вкъщи. С претъркаляне и подпиране успях да се обадя в офиса, че няма да отида на работа. Не мина час и моята приятелка и колежка звънна да предупреди, че пристига с масажистка. И след два часа работа върху масата в дневната, насред хаоса на неоправената къща, вече ме бяха раздвижили и изправили на крака… Приятелки сме от около 40 години. Понякога я дразня с твърдението, че грижата е префинена форма на контрол, но истината е, че тя ме научи да приемам помощ и подаръци с благодарност.

Галя

Разбрах, че М. ми е истинска приятелка, в една дъждовна майска неделя, тъкмо бях навършила 20. Едно обаждане, с което ми съобщиха, че баща ми е починал, раздели живота ми на две половини. М. просто дойде: тя беше единствената, която го направи. Стоя край мен цяла вечер, без разговори, без кой знае какви мъдрости. Когато няма какво да се направи, присъствието е спасително.

Габи

„Ако ще хвърляш боклука, сложи си обувките, не излизай по джапанки“, настойчиво ме инструктира по телефона загриженият му глас. Преследва ме с тази заръка, откакто миналото лято паднах по стълбите. И макар че винаги сумтя да спре да ми я повтаря, болезненото прискърцване в гърба ме подсеща колко е прав. Омъжих се за най-добрия си приятел и това го знаят и телефонът, и прешлените ми, и дори злополучните джапанки.

Радина

Разбрах, че Б. ми е приятелка, когато извади снимка от ехограф на яйчниците си.

Нелсън

„Знам, че сутрин ставаш преди мен да огледаш за паяци, за да не пищя после“ – така би се включила Яна в рубриката, ако знаеше, но не знае, защото съм ѝ приятелка (а и за да не пищи).

Калина

Първото е нормативното, онова, което смятам за идеал, но рядко виждам, и то е цитатът от Евангелието: „Никой няма по-голяма любов от това да даде живота си за приятелите си“… което, естествено, вдига летвата много високо. А второто е много ясно – приятел е онзи, с когото можеш да се оригваш в парка над кенче бира, да ядеш скара и да дрънкаш глупости, без страх, че ще те осъди за каквото и да било!

Насо К.

Когато отидох да се видя с Джес в Южна Германия, взех нощен влак, който се оказа изненадващо студен, а бях и уморена от предното си пътуване. Джес ме взе от гарата и на моята седалка в колата ѝ открих термос с горещ чай с мляко. Разговорът по пътя към тях, пастите, които купи, пиенето на този чай…

С.

Приятелството е за мен постоянно море, не толкова могъща вълна. Повече от това, което чувствам в себе си, е онова, което се проявява, докато сме заедно – чувството за сходство, за еднакъв ритъм, за разбиране без много думи, но с много споделени спомени. И радостта от всяка среща!

З. К.

Прибирах се в скромния си апартамент в Япония след три седмици на път. Минаваше десет вечерта, по улиците нямаше никой. Преди да поема към втория етаж, се отбих през смълчаните пощенски кутии. Отворих своята. Сметки, сметки, реклами и… картичка. Ще ги разгледам след минута, рекох си, само да се кача. Затъркалях нагоре огромния куфар. Ръцете ми поддаваха, бях уморена и нямах сили. Докато се боричкахме по стъпалата, сълзите най-накрая рукнаха. Стигнах някак си, седнах на ниското дървено легло с футон и погледнах картичката. „Хубавите неща отнемат време, но ще ти се случат, защото заслужаваш!“… Тя нямаше как да знае какво преживявам в момента, не бяхме се виждали от три месеца, а и аз не бях споделяла. Сълзите не спираха, но вече не бях сама.

К. И.

Б., с когото след години виртуално общуване случайно се срещнахме на живо. Той ме позна, аз дори не знаех как изглежда. Говорихме, сякаш цял живот сме се познавали. Още на втората ни среща споделих с него тайна, която ме мъчеше толкова, че не я бях казала на никого две години. По-късно той ми разкри свои тайни. Станахме неразделни. Самоуби се след четири месеца. Предната вечер дойде при мен – за да се сбогува и да ме утеши, но така, че нищо да не заподозра. „Ще ти се обадя утре привечер“ бяха последните му думи.

С.

Веднъж разбрах, че имам истински приятел по изчервяването. Нали знаеш, когато човек е сгрешил – неволно или не – и се изчерви от неудобство. И си ставате осъзнато важни един на друг.

И. И.

Мисля си, че ако човечеството имаше мото, то трябваше да бъде: I have always depended on the kindness of strangers. Това е последната реплика от „Трамвай Желание“ и не е лесна за превод, защото kindness може да значи много неща: „Винаги съм зависила от добрината на непознати.“ Или от милостта. Отзивчивостта. Великодушието. Приятелството е един от основните човешки таланти и един от ключовите ни шансове за оцеляване. Така и така направих завой към Америка, нека за довиждане те поздравя с нещо тамошно, в което приятелството като водещо лично изживяване се съчетава с дружелюбността към света. На снимките по-долу ще видиш няколко от паметните табелки по близо десетте хиляди пейки в нюйоркския Сентръл Парк, чиито мънички „реплики“ един ден ми грабнаха сърцето. Приятно четене!

Click to view slideshow.

Снимки: © Нева Мичева
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Първо ще махна оръжията

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/purvo-shte-mahna-oruzhiyata/

Мила Нева,
Знам, че въпросът ми звучи по детски наивно – но ти как би спасила света?

E.

Здравей, Е.,

Въпросът ти надигна вихрушка от колебания от вида, който кара едни да изсумтят: „Аз ли?“ и да се огледат за изхода, а други запраща в трескаво свръхпроизводство на подвъпроси. Аз съм от вторите. Какво е „свят“ – Всемирът или земните наличности? Само живите същества или само съзнателните? Какво в различните случаи би било „спасение“ и в името на кое, за сметка на кое? Може ли и трябва ли някой свят да бъде спасяван отвън, а не оставен на естествения си баланс (каквото и да означава „ествествен“ на този етап, особено в съчетание с нестабилна тема като баланса)? Спасяемо ли е въобще нещо?

И така нататък по пързалката на „какво значи всичко“, „зюмбюлът, като не мисли, не съществува ли?“ (но кой е казал, че не мисли?) и онова за дървото, дето никой не е чул да пада, но за което всички са чували. Докато в един момент не се хванах – надвесена с огромна гума от хипотетично небе – да се чудя кое бих изтрила с по-чиста съвест: нервиран лос във финландска гора, който се приближава с рев в тъмното, или подпийнал простак на софийска улица, който се приближава с „комплименти“ в тъмното (и двете – нежелана част от реалния ми опит). След малък етически гърч се усетих, че никой не иска от мен да санкционирам с гръм, язви и скакалци, и ей ме пак в изходната точка. Където светът е мое задължение главно в своята уязвимост и се пита дали ще буксувам във вечна нерешителност пред него, или ще се хвърля да върша нещо, колкото и да е съмнителен успехът му.

Такава реакция лошите, наивните и незрелите въпроси не предизвикват – те са монологични и задънени. Въпросът ти може да се сметне за детски само в доверчивото очакване да чуеш от събеседника си честни и разбираеми думи. Питаш прямо и от сърце, затова и аз ще се помъча да ти пиша така, най-малкото за да не ни хване морска болест от лашкането между оттенъците, разклоненията и пълната невъзможност за окончателни декларации. Ако приемем, че имаме някакъв свят, за който си струва да милеем и да се грижим (има, разбира се), то ето ти моите мерки за неговото оцеляване. Първо ще махна оръжията.

Помислих си, разбира се, че след като съм така щедро овластена от теб, мога да започна с отстраняване на болката и на самотата и с рязка намеса в търсенето на смисъл и приемането на смъртта – нали това са четири от основните ни битки на този свят. Обаче се възпрях: а не ни ли трябват те в овладени дози, за да останем хора? Не са ли и болката, и самотата, и безсмислието, и смъртта сред необходимите съставки на единствената ни рецепта? Има един пътуващ сюжет за любовта, която връща мъртвото към живот, но този живот е сбъркан, злокобен – виж котката убиец на Стивън Кинг или трагичния Лазар, посинял и миришещ на пръст, на Пенчо Славейков… Значи, вместо да изкореня онова, което май ни е природа, и да доведа до запълването на празнотите с неведоми ужаси, най-добре първо да отстраня отстранимото – най-острата играчка в стаята, най-арогантно узаконената безчовечност: оръжията.

Спестените средства и работа ще пренасоча към безплатно образование, добив на зелена енергия, изследвания, които да елиминират или ограничат болестите, и достъпни за всички уютни лечебници (колко тъжно звучи „болници“). Ще вкарам оръжейния бюджет в изобретения, които да улеснят и подобрят живота първо на най-крехките, на най-препатилите от независещи от тях обстоятелства. О, моля ви се, много ясно, че не е толкова просто, ама не е и толкова сложно, хайде сега. И какво като не е въпрос на пет минути или десет месеца – с трезво общо усилие може да стане в обозрим срок. Освен това мене ме попитаха как ще спася света, хич нямам намерение да се стеснявам.

Ще махна границите и ще смеся народите, но ще дам шанс на всички култури, особено на по-малките и заглъхващите, да продължат да съществуват и да се развиват (училища, театри, пари за нови книги и филми, за гостувания другаде и привличане на нови почитатели). Ще сложа таван на трупаното богатство; ще оставя само банки, стъпили на солидарен принцип; ще се опитам да проумея как съвсем да се откажа от затворите и наказанията. Ще поощря всякак отмирането на кастите и класите; ще действам решително срещу нуждата от йерархия и в полза на нуждата от постоянно разширявани професионални и човешки компетенции плюс екипен дух за разумни действия. (Сбогом, монархии; сбогом, сложни академични постройки за амбициозни чиновници на духа; сбогом, самозабравили се политически паразити; сбогом, религиозни функционери с добър апетит и зли душички; сбогом изкрещени команди без смисъл.) Ще сложа всякакви пречки пред злоупотребата с другия. Ще облекча максимално природата от нашето вредителство. Ще се допитам до най-сърдечните сред знаещите.

Ще прехвърля целия престиж в представите на хората върху качества и поведения, водещи до общото добруване. Ще завъртя към нулата копчето на ламтежа по предмети. Ще оскубя суетите като плевели – гигантски брой нещастия се пръкват и от най-баналните им форми. Ще разкача похвалната ни потребност от идея за добро и лошо от типичната ни склонност да се делим на добри и лоши по най-произволни критерии. Дяволът е точно в това – в тъпата употреба на умното, в загрозяването на хубавото, в опетняването на чистото, във фриволното отношение към същественото и в страхопочитанието към празното. Ще светна с големия прожектор над безобразните му козни. Веднъж вече си мечтах тук за един по-добър свят, но тогава се бях ограничила до България, и то стриктно в изпълнимата реалност. Обаче ти, Е., ми даваш по-широки пълномощия.

На италиански играта на дама се казва il gioco del mondo, „игра на свят“ – първият ѝ сегмент се нарича „земя“, сводестият най-отгоре – „небе“, а по средата има няколко номерирани квадрата, по които човек подскача според силите си. Като в живота. Колко време имаме за прахосване? Николко. Ще направя общуването естествено като дишането. В спасения от мен свят хората ще разсъждават самостоятелно, няма да робуват на ненужни очаквания и на нелогични привички, ще разговарят за всичко: ще спорят не за да излязат прави, а за да намерят заедно истината; ще се съгласяват не от страх, а за да си сътрудничат по-лесно; ще бъбрят за разтуха. Ще се свенят да са груби, ще са свободни да са ласкави.

Отдъхналата си от безогледното човечество природа ще възнагради поумнелите му потомци и ще ни върне места и време за покой, красота и прозрения. Нищо няма да е съвършено и кой знае какви спънки ще възникнат по пътя, но понеже в момента аз решавам, нека да заложа и безплатен сладолед за желаещите. И по едно куче на глава от населението – „Бъди човекът, за когото те мисли твоето куче!“, както казва Рики Джервез.

И сега, докато се отдалечавам с песен на уста и чакам да ми пишеш как ти ще спасиш света – искам да спомена още един Славейков, този път Йордан. „Когато жената се разболее, те захвърлят дрехите си на скучни създания и обличат дрехите на спасители. И са чаровни. И са смели. Наужким. И си вярват, че е наистина. И не разбират, че жената не желае да бъде спасявана, когато е в опасност. Не само тогава. Жената желае мъжът до нея да е рицар, когато всичко, абсолютно всичко ѝ е наред. Да спасява жени, изпаднали в беда, може всеки. А да спаси жена, изпаднала в живота, може само един.“ Преди няколко години чух Йордан да чете от дебютния си роман на сцената на Софийския литературен фестивал и този фрагмент ме порази. Отнасям го към много повече от отношенията между мъжете и жените и съм дълбоко убедена, че не „само един“ може да спасява хората, изпаднали в живота.

Заглавно изображение: Фрагмент от „Моят край“ (2019), картина на австралийската художничка Трефина Бийзли
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Наместване

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/namestvane/

Здравей, Нева,

Напоследък се опитвам да открия за себе си начин или може би цяла система, за да противодействам на умората от ежедневието и инерцията. Опитвам се да уча нови неща, основно такива, в които използвам ръцете си, старая се да излизам от личния си балон. За съжаление, често имам усещането, че губя фокус и че всички усилия, които полагам, са просто едно безкрайно и безрезултатно упражнение. Опитвам се да сглобя наученото, но непрекъснато нещо ми убягва. Какъв е твоят начин да не губиш посоката и да противодействаш на творческите „дупки“ и инерцията?

Н. К.

Здравей, Н.,

Надявам се за дългото време, което мина между твоето и моето писмо, да си намерил(а) нови способи за вписване в избрания от теб живот. Но си давам сметка, че и да си, на всяка нова полянка, на която стигаш през гъсталака на ежедневието, ще трябва да си измисляш малко по-различен бивак, да пробваш малко по-различна храна и да се справяш с малко по-различна отпадналост. И най-гъвкавата система от начини никога няма да е универсална.

Ако не ме мъчеше гузното усещане, че не съм успяла да ти кажа нещо подобаващо навреме (и че кой знае дали въобще бих могла), щеше да ме владее смущаващото чувство, че твоето писмо е мое. Все едно съм го писала аз, и то днес. В този характерен момент от жизнения преход, когато умората се превръща в естествен компонент от личното ни уравнение; опасението, че сериозна част от действията ни са безсмислени, прелива в убеждение; мъглата пред погледа не просто не се разсейва, а на места се сгъстява до непроходимост. А „мускулната радост“ на ранните години се стопява и товарът от минало расте и натежава за сметка на бъдещето.

От деца сме инструктирани, че „пътят“ е напред и нагоре – по-силно, по-бързо и по-високо, – като след себедоказването настъпва себеутвърждение. Затова когато започнем да „пристигаме“ там, където сме се борили да отидем, едно от най-драматичните ни открития е, че повечето от основните ни въпроси остават нерешени. Всички процеси, от които бихме искали да се облекчим – битката със страховете, нестабилността, непропорционалността между усилия и резултати, – си остават процеси, а не завършват с фанфари, торта и празнично настроение. В природата няма празно. В живота на човека няма пълно.

И все пак удовлетворението съществува, и хубавото съществува, и бодростта е възможна на всеки етап от развитието, и развитието е факт, и решаването на някои проблеми, и знанието, което не е печал, и провиждането на цялостната картина. Инерцията понякога ни спасява от пренавиване и избухване; загубената посока ни отвежда в места, в които не сме знаели, че искаме да бъдем, но са по-добри за нас; някои упражнения водят ако не до нарочената цел, то поне до укрепване.

Та най-реалистичното може би е от един момент нататък да прегърнем несъвършения полупорядък, който е животът ни, с все убягващите неща и другите неизбежности. Виждал(а) ли си онези клипчета, в които перченето между двама борци на ринга ги отвежда на опасно късо разстояние, опасното за части от секундата прераства в нелепо, нелепото – в смешно, и единият лепва целувка на другия? Нещо такова. Да му мляснем една неочаквана целувка на онова срещу нас – то понякога отвръща със същото.

Извън

„Потегляме. Поемаме дълбоко студената ведрина на развиделяването. Цялата планина вдишваме. Тя рязва гърдите ни и ги изпълва с пресния динен аромат на снега, с тишината, която се вглъбява в проблемите на Вселената, а не в нашите мравчи проблемчета…“ – неотдавна ми се наложи да разлистя „Лавина“ на Блага Димитрова и попаднах на това. Цитирам го не просто защото е красиво и съвсем не защото мисля, че „проблемчетата“ ни са мравчи, а защото красивото често е на ръка разстояние, както впрочем и проблемите на Вселената, с които можем да се разсеем, когато нещо ни дотегне.

Намирам старанието за излизане от личния балон, което споменаваш, за едно от най-разумните действия в безконечната работа по наместването ни в тоя свят. Как да заемеш удобна позиция, ако нямаш поглед върху околностите? Не е нужно излизанията да са дълги, на епичен фон (като Вселената от книгата по-горе) или с дълготраен поучителен ефект. Не е необходимо дори да са с видимо полезно действие. Достатъчно е нещо в тях да те влече, за да оставиш обичайните си обстоятелства да се проветрят малко в твое отсъствие. Един от най-ярките ми спомени от пандемичната 2020-та например е трева между каменни плочи. Юни е, участвам в доброволческа акция на Time Heroes (почистване на градината на Политехническия музей в София), седя на земята, скубя стръковете, покарали във фугите, извинявам им се наум и чувствам, че пропуснатата пролет на тази година най-сетне ме застига.

Ча-ча-ча

Знаеш ли каква забавна формулировка има думата „напред“ в кръстословиците? „Накъдето сочи лицето“. Тоест „напред“ е навсякъде, накъдето погледне човек, включително под мишницата си или зад рамото. Мисълта за това ми идва едновременно ободряващо и заземяващо – дори „напред“ е разтегливо понятие, нищо че според инструкциите, получени в детството, то трябва да е движение към цел, с достигането на която можем да се похвалим. Едно от нещата, които ми помагат да не губя посоката, е да не забравям, че „напред“ може да значи какво ли не. И че при живите организми правата линия най-често бележи липса на сърдечна или на мозъчна дейност.

„Назад“ е свързано не просто с гърба, а със „задника“ като част незряща, безразсъдна и положена в ниското, чието най-благородно действие сякаш е да служи за подложка. Няма много култури, които да възпяват връщането в изходната точка или седенето – а те, струва ми се, са две от най-ефикасните ни стратегии за самосъхранение в куп ситуации. Същото важи за отстъпването (от правилата, от намеренията, в спор): него рядко го препоръчват или пожелават. И все пак. Напред се марширува, а напред-назад-встрани се танцува. И аз, като привърженичка на равноправието, включително това на посоките, в симпатиите си рязко клоня към танца. Една малка ча-ча-ча (буквална или метафорична; насаме или в компания; в кухнята, на автобусната спирка или на пълен дансинг; по стандартите на световна федерация или моментна прищявка) винаги е глътка въздух.

Обратната връзка

Предай се за две пресечки. Така съветва в най-новия пост в блога си Мария Донева, чийто ум е способен да вади смисъла от нещата по всякакви начини: като мед от кошер, като тапа от шампанско, като затворник от тъмница. Ако не можеш повече, ако слънцето грее безразлично, ако няма накъде – просто се предай. Клекни. Вдигни бяло знаме. Не окончателно, защото със себе си предаваш и своите („малка мръсна презряна свобода“), а за някакъв отрязък от времето и пътя. Вярвам в казаното от Мария и току-що оставих признателен коментар отдолу. Защото вярвам и в обратната връзка.

Има хубави хора и неща, които ни тласкат към други хубави хора и неща, а оттам – към състояния или просветления, които ни помагат да бъдем. За да могат да съществуват те, трябва някак да им даваме знак, че значат – да благодарим, да хвалим, да галим, да им подражаваме, да ги оповестяваме, да откликваме. Под „обратна връзка“ имам предвид дейната реакция спрямо всичко, от най-малкото до най-голямото, което ни дава живот. Да отправим комплимент, да напишем фен мейл, да препоръчаме книга или обущар, да зададем съпричастен въпрос, да се постараем малко над очаквания минимум за достойния човек или кауза – всичко това захранва средата, която ни захранва.

Да, и…

Някъде попаднах на ето такова описание на мозъка: a novelty-seeking machine, „машина, търсеща новости“. Човек се стреми към новостите първо за да порасне и да добие горе-долу постоянния си облик, а после, щом навлезе в нормалната рутина на възрастните, продължава – за да не държи гладно нещото в главата си. Но какво да прави онзи, който се занимава с преноса или самото създаване на новостите – човекът на културата например? Той как се разнообразява, ако разнообразието е неговата рутина? Ако ученето е един от най-сигурните начини за излизане от делника, как да постъпи онзи, чийто делник е пълен с учене? Повечето ми познати от полето на културата точно като теб си намислят занимания с ръце или спортове, или тихи периоди, в които стимулите да идват отвътре. Аз пък много обичам игрите и особено игроподобните житейски положения.

Има моменти, в които човек се чувства твърде тъжен, тромав и скучен, за да се причинява на останалите. И изобщо твърде немощен, за да удържи на адекватно общуване. Тогава той се напъхва дълбоко в себе си и става още по-недееспособен. Ясно е, че това е най-добре да не се случва, както и че решението да се измъкне от собствения си окоп трябва да е негово. Някои от най-добрите ми решения дотук са именно от този вид: да вляза в нещо, което ми се иска, но от което съм склонна да се откажа поради екзистенциална немощ. Не насилие над себе си, а подбутване.

Имам един скъп приятел, Милко Йовчев, който веднъж нарече този подход „Да, и…“. Това е основно правило на импровизационния театър (известен като „импротеатър“ у нас или improv по други ширини), с който той се е занимавал дълги години – каквото и да „подаде“ партньорът ти на сцената, ти прегръщаш с ентусиазъм и доразвиваш. Няма „защо така“, „не мога“ и „хайде друг път“. Помолих Милко да ми каже с какви други правила борави този вид театър, и ето какво нахвърля той:

• Идеята на другия посрещаш с „Да, и…“.
• Няма лоши идеи.
• Не осъждаш, а приемаш и продължаваш.
• Не съжаляваш за „пропуснати възможности“.
• Правиш така, че другият да изглежда гениален.

После се върна и се коригира: „Не да изглежда, а да е. Другият да бъде гениален.“ С което, Н., не искам да ти кажа да се сприятелиш с актьори или да се отдадеш на импро с близките си (макар че защо не?), а че някои от принципите по-горе са приложими и в делника и вършат работа, и разведряват, и крепят. Аз, да речем, когато съм най-унила, моля някой приятел: „Кажи ми нещо хубаво.“ И много често той или тя има нещо за мен. Хем така, че да не се чувствам като хленчещ просител, а като човек, който току-що е задал гениален въпрос. Ето още една възможност.

Заглавно изображение: „Рапсодия на бели маргаритки“ (1973), Алма Удси Томас (1891–1978). На въпроса доколко се изживява като черна художничка, Алма Томас отговаря, че е просто художничка и че сегрегацията, с която се е сблъсквала, е плод на невежество: „Културата е чувствителността към красотата. А културният човек е най-високото стъпало на развитие на човешкото същество. Ако всички работеха по културата си, нямаше да има войни или безредици. На света щеше да цари мир.“
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Звучения, значения

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/zvucheniya-znacheniya/

Нева, здравей!

Преди много години БНТ направи конкурс за най-хубава българска дума. В един от репортажите, посветени на конкурса, една възрастна дама отговори така: „Най-хубавата българска дума е „сбогом!“ и означава „с бога напред“. Каза го с толкова плам и живот, че този едноминутен отрязък се настани трайно в ума ми и често напомня за себе си. Може би защото на мен „сбогом“ винаги ми засяда на гърлото. Винаги ми звучи като край, не начало, не път. Винаги всява страх като към нещо безвъзвратно обърнато назад, неспособно да гледа напред.

Интересно ми е какво е за теб и имаш ли си ти любима дума?

Мария

Седях си веднъж в Кукления театър и гледах чудно представление, смеех се, плясках с ръце и от време на време се просълзявах. Сега ще допуснеш, мила Мария, че това е било преди „демокрацията“ и че салонът е бил пълен с чавдарчета, но не – беше преди година или две, повечето места бяха празни и горе-долу равен брой възрастни и хлапета заемахме първите редове. Актьорите правеха чудеса от самоотверженост, за да въплътят абстрактната и много поучителна история за едно мъничко същество, което броди самотно, докато не намира своето място. По някое време детето до мен, ококорено пред необичайната форма на главния герой на сцената, пошепна високо към майка си: „Какво е това?“, която съвършено сериозно отвърна: „Дунапрен!“

Разказвам ти горното не толкова за да илюстрирам как с малката истина може да се убие голямата, или за да си припомня щастливите времена, когато ходехме на театър и шепотът на непознати беше естествена част от преживяването, колкото за да започна с факта, че след онзи едночасов спектакъл изкарах два часа в търсене на произхода на „дунапрен“, без да го открия. Ето как една дума, към която нямах особени чувства, се превърна в обект на почти маниакалния ми интерес (ако някой знае къде и защо за първи път е употребена, моля да ми пише!). А какво прави нещата хубави, ако не живото ни увлечение по тях?

Моята професия е литературният превод – аз съм обречена на лични отношения с колкото може повече от десетките хиляди думи на българския език. Няма никакъв начин да отговоря еднозначно на въпроса коя ми е любима – по-скоро имам любими преживявания с думи. И те са от няколко типа. Когато думата разпалва любопитството ми. Когато е безкрайно точна за ситуацията и заковава разкривената реалност. Когато звънти по начин, който ме забавлява. Когато значи нещо, което може да се изрази само с нея. Когато е хитро композирана от различни съставки. Когато има произход, който прилича на пътешествие през епохи и географии. Когато ми напомня за нещо или някого, когото обичам. Когато ми дава пределно ясна информация за човека насреща. Когато ме спасява. Когато ме учудва.

Любимата ми телевизионна героиня Миранда (от едноименния британски сериал) често спира насред изречението, за да вкуси за втори или трети път някоя дума, която току-що е казала – аз съм същата. Редовно ми се случва и да прекъсна някого, за да отбележа: „О, каква хубава дума!“ Преди няколко месеца изкарах цял ден във възторг от „развигор“ – „топъл пролетен вятър, който развива, разлиства гората“. Бях очарована да разбера какво прави тункваната вафла тунквана. В началото на тази седмица бях на пейките в розариума на Борисовата градина и една жена зад гърба ми каза: „Скоро ще се спуснат сенките“ – подобен начин на изразяване задължително избягвам при превод, защото звучи твърде лирично като за парк… но когато реалността ми го поднесе, изпитвам страхотна признателност.

Великолепната Жела Георгиева използва в преводите си думата „табани“ и макар аз да нямам подходящ случай да я употребя, ми е драго да я срещам отново. От други две приятелки преводачки научих две точни и звучни думи, които също си кътам за случаи на нужда: от Невена Дишлиева-Кръстева – „карбалка“ (люлката греда, в чиито два края сядат люлеещите се), а от Русанка Ляпова – „билички“ (изумително е разнообразието от названия за това, на което в София викахме просто „стъклени топчета“). Изпаднах във възхита от факта, че „пукал“ (в „мълчи като пукал“) всъщност е диалектна форма на „бухал“. Дълбоко ме впечатлява хамелеонската промяна на думите според контекста, включително широкия, социален и политически такъв: „фанатичен“ за нацистите е било комплимент, „космополит“ за комунистите – обида. Умирам си за думи като „гъгнив“ и „тщеславен“. Изключително ми е приятно, че дивото прасе има глиги, а слонът – бивни. Е, как може на човек да му е приятно такова нещо? Ами ей на̀, почти физическа наслада изпитвам.

Народните наименования на растения и птици, както и имената на села и паланки ме хвърлят в музиката: гръмотрън и бабини зъби, чичопей и гугушурка, Прохлада и Кукурахцево! С удоволствие наричам наум по-разпасаните тийнейджъри „шилета“, а носовете, изкарани над пандемичните маски – „дзифки“. И ми е важно, че да се капичнеш не е съвсем като да паднеш, а да се схумнеш не е точно да се спихнеш. Веднъж попаднах на словосъчетанието „пъстра подвъглищна задруга“ и с радост установих, че напук на привидностите в него има нула фентъзи и сума наука („пъстрата подвъглищна задруга е изградена от полимиктови конгломерати и пясъчници с прослойки от аргилити…“). Много ми е любопитно преображението на английското painkiller (обезболяващо) по пътя до българското „пенкилер“ (човек, решение или лекарство за всякакви случаи). Високо ценя възможността да опиша руините на провалените усилия със съществително като „градобитнина“ (онова, което остава от посевите, когато ги удари градушка).

„Дъгоцветен“ и „гороломен“ са от сорта думи, които обожавам както заради направата им, така и заради значението. Понякога се влюбвам в цели семейства – от тези, които можеш да разширяваш и по собствено усмотрение, защото езикът ти дава съответните средства и право. Неотдавна например във фантастичния превод на „Моят прадядо и аз“ попаднах на „рачило“ и като ми се отвори един глад за ручило, котило, белило, плашило, венчило, старило и патило, и какво ли още не – измислих си мислилото! А я виж тези: мливо, печиво, сечиво, градиво, четиво – не са ли славни? Или жилище, хранилище, зрелище, светилище, училище, чистилище? В сърцето ми винаги има специално място за българските думи, в чийто корен ясно личи родството с близки и далечни други езици – свидните ми „индоевропейщини“. Преди няколко месеца за едно начинание, което така и не успях да доведа до завършек, помолих приятели да запишат на своите езици думата „череши“ (в множествено число и с ясна мисъл за плодовете, за да прозвучи сочно). Чуй само каква превъзходна индоевропейщина:

 

 

Обичам да виждам, да произнасям и да мисля думи като „уют“, „нега“, „голишарче“ и „хубавеляк“, но – важи вероятно за всички – най обичам фамилната си лексика. Думи, които не просто ми харесват сами по себе си, но и свързвам изключително с моето семейство. Когато бях малка, баща ми казваше по-често „тукачка“: умалително от „тук“, което краси международната ми сбирка с образци на готова на всичко гальовност, редом с obrigadinha (умалително на „благодарна съм ви“ на португалски) или ahorita („ей сегичка“ на мексикански испански). От мама си имам „колендро“ – уханието преди дъжд (идва от името на някакво растение, което дълго мислех, че е кориандър, но вече не съм сигурна). Баба Невена, мир на душата ѝ, казваше на скравенския си диалект нещо, което ме кара да се смея и сега: „скокам“. Да те „наскокат“ е да те нагъделичкат едно хубаво.

Истината е, че ако ми предложат да избера по хубост между „сбогом“ и „пататник“, „щудирам“, „тайга“ или „хайде“ например (все ми е едно от кои езици са тръгнали, вече са мои… да не говорим, че самото „хубав“ е с персийско родословие), „сбогом“ ще отпадне първо. Никога не съм го употребявала в личния си живот и не мисля, че са ми го казвали – свързвам го с драматизъм и безнадеждност, с които предпочитам да нямам общо, а и с някакъв отказ от отговорност, типичен за всяко прехвърляне на човешките отношения в божествения план. Харесвам повече „Прощавай!“, ако раздялата ще е окончателна. Или старовремското „Остани си със здраве!“. Или най-добре „до нови срещи“, „довиждане“ и „доскоричко“. Или „чао“, което на италиански се ползва и за „здрасти“ и (през сдъвкано северняшко произношение) идва от „роб“, schiavo – един вид „твой роб съм“, „на твое разположение съм“. Та така. Пиши ми кои думи предпочиташ ти, Мария, и чао.

„Черешите“ от звуковия файл произнесоха: Нева (български), Антъни (английски), Суви (фински), Ане (фламандски), Сара (френски), Иван (испански), Нуну (кротък португалски), Педру (въодушевен португалски), Силке и Карло (немски), Ализ (унгарски), Джоя (стандартен италиански), Стефано (белунски италиански), Весна (сръбски), Мюжде (турски), Иева (латвийски), Луминица (румънски), Хрѝстос (гръцки), Неус (каталунски), Карл (исландски), Уши (датски) и Еду (баски).
Заглавно изображение: „Есенна реколта“ на Николай Грозни, писател и фотограф. Попитах Николай за негова любима дума и той каза „бездарие“: „прекрасна, без еквивалент на повечето големи езици“.
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Някакъв път

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/nyakakuv-put/

Здравей, Нева,

Мисля, че през последните години съм писала най-много писма на теб (и на Ник Кейв). Не си ги получавала, защото ги пиша наум, а в редките случаи, в които заставам зад екрана, се сещам за перфектно подредените думи във въпросите на други читатели и се сдухвам, че моят ще е разпилян и удавен в лирически отстъпления.

Престрашавам се днес, защото един въпрос упорито ме гложди от все повече ъгълчета на съзнанието ми. Не знам как работи любовта. В моята фантазия за любовта не би трябвало да можеш да дадеш точно обяснение защо обичаш някого. Събуждаш се всяка сутрин и съзнателно правиш избор да обичаш без необходимостта да знаеш защо. Може би погрешно разбирам любовта като едно от малкото неща, които трябва да са самоцелни. Като живота – an end in itself. Иначе излиза, че всичко почива на някакви икономически принципи, а свободата на човек е сведена до това да обслужва нужди, които невинаги са негови.

Затова ме боли, когато срещна хора, които избират опосредстваната, утилитарна любов. Например любов, защото имаме деца заедно. Или любов, която задоволява нуждата за сигурност. Или любов, която потиска страха от самотата. Няма значение, че именно така може да се чувстваме нереализирани, нещастни и дори по-самотни. Това ли е любовта? Това ли трябва да приема, за да не се събудя на петдесетата си годишнина сама, с издрани от хилядите си котки очи (за да стъпя върху популярното и несправедливо клише за жените в напреднала възраст без партньори)?

Възпитавайки разбирането, че любовта има цел, че е саможертва, не отглеждаме ли едни страхливи, несвободни и дълбоко нещастни хора? Къде е границата на това да запазиш удоволствието, без да се превръщаш в хедонистичен лакомник?

Ива

Картофът. Този неугледен братовчед на патладжана и домата, на татула и петунията. Този кротък южноамериканец, станал насъщен в хладна Европа. Този подземен герой на кулинарията, чието име толкова би паснало на някой подземен герой от деветдесетарска България. Причините да курдисам негова снимка над нашата кореспонденция за любовта, скъпа Ива, са три. Първо – онзи прекрасен, прекрасен филм на Аниес Варда, в който тя колекционира картофи с формата на сърце и заради който от години в супера не пропускам да грабна сърцевидните. Второ – народната „мъдрост“, която започва с „Любов, любов – варен картоф. Разрежеш го, а той – суров“. И трето – тръгнах да ти пиша от висока тържествена нота, усетих колко бъркам, и си харесах по-прашно начало.

За да говорим за нещото, предизвикало с появата, препъванията, отсъствието или края си най-дълги и масови заблуди, най-резки и болезнени промени, но и най-много бебета, произведения на изкуството и вдъхновяващи дела в полза на ближния, трябва някак да си уеднаквим понятията. Доколкото разбирам, в писмото си имаш предвид романтичната любов, партньорската, тази, която кара двама души да се изберат и поне в определен период да правят живота си заедно. Аз я намирам за подвид на приятелството – по-ритуален, по-рискован и на места все още вкостенен в нереалистични искания към себе си и Вселената. Приятелството пък намирам за подвид на естествената тяга на човек към човека. За да почувства, че съществува, че е персонаж, а не реквизит на историческата сцена, всеки от нас изпитва потребност да се открои – да бъде видян, проумян, харесан, защото е това, което е, и прави нещата, които прави. В едно добронамерено, спокойно семейство и общество за всеки има такава възможност; в едно искрено приятелство – дори повече и по-сигурно; а в една споделена любов шансът да се чувства значим и приет на този свят става огромен, почти гарантиран. Затова обичаме да обичаме и да ни обичат – колкото по-отблизо и дълго става това, толкова повече съществуваме. „В ледените часове на неизвестността да бъда в топлата прегръдка на любящия ти ум“, както пее Донован

Преди години моята приятелка Марина интервюира Аки Каурисмаки по електронната поща. Сред въпросите ѝ бил и този: „Съществува ли любовта?“. Каурисмаки отговорил: „А пеят ли птиците?“ Ами да. Явно съществува. Другото, което е явно, е, че не се получава задължително на всички, от раз и завинаги. (Нарочно не казвам „случва“, както не бих казала и „на трима учени им се случи Нобеловата награда за откриването на вирус“ – някои работи се градят и отвоюват, а любовта ми се вижда точно обратното на сляпата случайност.) Ако се получава, може би няма смисъл да разчепкваме механизмите ѝ. Но ако не се, как да разберем същината на проблема, без да го изследваме? Според мен да правиш съзнателен избор да не съзнаваш, докато обичаш (или каквото и да било друго), е възможно и здравословно само при крайно луксозни и редки обстоятелства: когато абсолютно разчиташ на другия и всичко между вас вече върви по мед и масло; когато никоя травма, слабост или културно или професионално изкривяване в теб или в него не диктува част от решенията ви (обслужването на чужди нужди, за което споменаваш)… Но възможно ли е въобще такова положение?

„Любовта е сложносъставна“, затова ни е трудно да я изведем като универсално правило, каза вчера моята приятелка Албена – дори ние самите сме променлив набор от дадености в различните етапи от живота си. Но отделните елементи на тази сложносъставност са части от нас и от отношенията ни със света, а там не би трябвало да има неясноти, нали? Ние сме дневни животни – осветляването на детайлите на близостта би трябвало да допринася за увереността ни, не да омаловажава радостта от нея. Кухите стени, скритите механизми, непосещаваните подземия, зазиданите стаички, закованите прозорци в която и да е наша житейска постройка могат само да ни притесняват. Съзнанието е единствената ни свръхсила – защо „Мисля, следователно съществувам“ да не е най-уместното мото за любовта? Ако видиш как работи твоят начин на обичане, няма ли да схванеш как да улесниш, разшириш и при нужда – да спасиш любовта? Ако не видиш как работи, няма ли да извършиш прегрешение спрямо основния ѝ принцип на действие, който сякаш е да ни изтегля от блатото на неопределеното и безличното? Свободата не е ли да избираш информирано?

Без цел не е същото като без причина. (И съвсем не е същото като без корист.) Да не говорим, че и безпричинността, и безцелността може да са добро или зло според контекста – ако не анализираш разликата, откъде ще си сигурна кое какво е и как да постъпваш? Ако не гледаш доколко съвпадат етичните ви системи, ако не включиш в наблюденията си нуждите и страховете на двамата, как ще знаеш къде си, къде сте и дали връзката ви е рожба на доверие, или друго? Нима ако разбираш емоциите си, това ги прави по-малко вълнуващи, а ако цениш „земното“ в партньора си и вашата връзка, превръща цялото в икономическа транзакция? (Икономиката впрочем не е мръсната противоположност на чувствата, възторзите и привързаностите: тя е начинът, по който стопанисваме бита си, а с него – и душата си; начинът, по който се грижим за домакинството си, а с него – и за бъдещето на общността; и в нея има мерзост и хлад само ако ги вложим там, а не по определение. Което впрочем важи и за чувствата, възторзите и привързаностите – те не са по определение благородни и щедри, а такива, каквито ги възпитаме и поддържаме.)

В една трогателна сцена от „Питър Пан“ Уенди казва на Питър, че ще му даде целувка. Той обаче е дете, което не е било целувано, и не я разбира, затова протяга ръка да вземе неизвестното нещо. Уенди е смутена и слага в дланта му първото, което ѝ попада – един напръстник. Питър е щастлив и също ѝ дава „целувка“ – едно от копчетата си, направено от жълъд. Тя го закачва на синджирче на врата си и няколко глави по-късно жълъдът ѝ спасява живота. Ето така си представям любовта: нещо семпло, което се дава и получава като подарък, добива все по-личен смисъл с времето и от един момент нататък може да ти спаси живота. И нищо от обикновеността, даже практичността на началния мъничък човешки обмен, описан тук, не пречи на величината на вълнението ми от него…

Никога не сме на мястото на другите, никога не ни е съвсем ясно по какви пътечки те се изкатерват или слизат до местата, до които ние сме се добрали, откъдето и както са ни позволили опитът, силата и съобразителността. Ако хората се събират, за да не са самотни, и успяват да го постигнат – чудесно. Ако прибират улични котки и спасяват тях от глад, а себе си от хлад – чудесно. Ако им е хубаво да имат деца и да си правят семейни сбирки и ваканции – чудесно. Ако им е най-добре да не влизат в трайно партньорство и с пот и сълзи да удържат положения, в които не вярват – чудесно. Ако се наслаждават на битието и не чувстват необходимост да се оправдават, че са „хедонистични лакомници“ – чудесно. Който както го вижда и може, стига да му е уютно и да не тормози и подвежда другите. (И пак – как да си почтен, ако не разсъждаваш кое какво е и как работи? Как да си навременен, уместен, адекватен? Как въобще да разбереш, че нещо прераства в друго, и да решиш какво ще е участието ти, и да формулираш благодарността си?)

Да се фиксира едно определение за любов и в него да се вкарат всички хора е вид насилие. Обречена работа. Ако си по-близо до моята възраст, отколкото до тази на Уенди, със сигурност си спомняш турските дъвки Love is и пъхнатите в опаковките им листчета с нарисувани момченце и момиченце, които – предполага се – илюстрират аспекти на любовта. Онлайн се намират големи сбирки от такива „късметчета“ с надписи на три езика (пълни с груби грешки) и не е трудно да си припомним какво гласят. Любовта е… „да изгубиш апетит“, „да мечтаеш за тропота на мънички крачета“, „да разбереш, че това е твоят човек, в момента, в който се срещнете“, „да не се ядосваш, че е изцапал там, където си почистила“, „да намериш букет на седалката на колата“. Намирам тези постановки на „любовта“ за ужасяващи, даже осакатяващи. Но те не идват от нищото. Има ли смисъл да ги изкореняваме от чуждите животи, без да сме наясно какво жизненоважно можем да изтръгнем заедно с тях, без да искаме? Не е ли най-разумно да мислим и прокарваме всеки своя начин за добруване в двойка, група или поединично, докато и те не станат естествен, приемлив вариант за всички?

„Вярвам в любовта, знам, че ти – също; вярвам и в някакъв път, по който можем да минем заедно“, казва Ник Кейв в една от най-красивите любовни песни, които съм чувала. Цитирам го по три причини. Първо – това ми се вижда най-изпълнимото уравнение за любов: двама, които вярват в нещо сходно и имат някакъв общ път (сговор, равенство, мир, посока). Второ – искам да ти кажа, че и на десет, и на петдесет, и на сто и три години за осъзнатия, любящ човек ще се намери компания по пътя, без нужда от саможертва или мъка, без нужда от обяснения и извинения. И трето – Ива, непременно пиши на Ник Кейв не само в главата си. Благодаря ти за писмото и прощавай, ако само умножавам въпросите ти с моите.

Заглавно изображение: © Нева Мичева
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Волтовата дъга на носталгията

Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/voltovata-duga-na-nostalgiyata/

Здравей, Нева,

Ти също пътуваш често и се завръщаш ту у дома, ту в друг любим град, но случвало ли ти се е да се завърнеш някъде, където до болка ти липсват хората, имаш ограничено време и се налага да приоритизираш с кого точно да се видиш и кога, да правиш планове, да игнорираш други, които не са толкова близки…

Понякога, въпреки че съм казала на всички, че се връщам, се получава така, че трябва да напомням за себе си на хората, да ги ръчкам. Аз знам с кого мога да се видя вечер, през деня или само уикенда, а някои са апатични, отново ме питат докога съм тук, пишат твърде късно, което отлага виждането до следващото ми връщане.

Винаги си идвам с огромното желание да видя всички, за мен това е събитие, а понякога приятелите, затънали в ежедневието си, едва се сещат за мен. Натъжава ме и ме кара да се съмнявам дали да се обадя следващия път и да се чудя защо така се получава. Ти как мислиш?

dete

България е страна на емигранти. Ако носталгиите, копнежите и разните неудовлетворения покрай този факт имаха материално изражение, държавата сигурно щеше да прилича на кълбо от мятащи се, искрящи волтови дъги. Тези, свързващи детства на село с родителства на чужд език; не съвсем споделимо за едни минало с не съвсем обяснимо за други настояще; приятели тук с приятели там, които никога няма да образуват един дружески кръг. Твърде много емоции са това, твърде всеобхватна „семейна“ травма, за да не се отрази някак на дори най-мирните и некасаещи я ситуации.

Ако си траен емигрант или повечето време си на път, твоето присъствие където и да било, е отсъствие тук, в матрицата, в гнездото, в изходната точка, в породилата те ситуация. Във всеки момент тече нещо, което би трябвало (според всички плюс теб самата – колкото и да си убедена, че имаш право да бъдеш, където смяташ за добре) да е част от твоя живот, но от което си далеч. „Тебе те няма“, ако ще да развиваш най-полезната за родните си място и хора дейност; ако ще всеки друг вариант да спъва благоденствието ти; ако ще да си близка с най-отзивчивите и невинящи те хора.

Докато ядеш диня в мястото, където си избрала да живееш, по света някой прохожда, друг умира, изнасят се лекции, гледат се театрални представления, играе се на федербал, боядисват се стени, вдигат се революции и няма как да бъде другояче. Но има едно място – там, където си избрала да не живееш, – в което всичко случващо се е белязано от твоето неучастие и твоето ядене на диня другаде е някак в ущърб на прохождането, умирането и боядисването. Както и да го оборваме с разумни доводи и пораснали съждения, подобно неучастие съдържа доза вина.

Човекът е създание със съзнание, а съзнанието постоянно нещо мери и окачествява, и не се справя със задачите, които си поставя, затова е склонно към гузност. В България може и да няма достатъчно агресивна религия, която да насажда първородни грехове, или достатъчно нагла диктатура, която да вменява абсурдни задължения, но ето: тази почти мистична вина заради възможната близост, осуетена от емиграцията, успешно върши същата работа. Всички имаме роднини, съученици, съседи, любими и приятели, които са се преселили извън обсега ни (или са останали извън обсега ни, когато сме се преселили ние); всички имаме линии на общуване, които са рязко прекъснати или непоносимо накъсани (повече, отколкото другаде; повече, отколкото сме възпитани да мислим, че е нормално; повече, отколкото сме в състояние да тушираме и поддържаме). И всички страдаме малко или много от тази даденост, която, боя се, все още не отчитаме в цялата ѝ огромност.

Скъпо dete, разбирам тъгата, почудата и несигурността ти в това, което би трябвало да е главно източник на удоволствие: отдавна чаканите срещи с твоите хора. И ми се струва, че едно от средствата за справяне с този тип тревоги е да се замислиш над величината и болезнеността на емиграцията за България. Когато заживяваш другаде, неволно хлътваш във вече дълбоко изровени коловози: тези на гастрольора в живота на близките си, тези на човека във вечен оправдателен режим, тези на гарантираната недостатъчност. Много по-голямо е от отделната личност и причинява страдание от много преди ти конкретно да решиш да се изнесеш нанякъде. Затова и няма как да превъзмогнеш или да си обясниш цялото само в твоята отделна ситуация и с твоите лични средства. Част сме от масово явление; пукнатината минава през нас – когато го знаем, дискомфортът от определени избори или ограничения може да се поуталожи…

Била съм и в положението на човека, който чака с нетърпение великото лятно завръщане на приятелите от далечните чужбини и е готов всичко да размести за едното виждане и да не настоява за второ… и в това на човека, който се дразни, че трябва да е на пълно разположение на онзи, който му дава само един шанс. В положението на човека, който се явява след дълго отсъствие и носи подаръци и истории за радост на останалите… и в това на човека, който се явява и установява, че нито го чакат, нито го чуват. В положението на човека, който като теб се старае от малкото време да изкара много смисъл и стройно да подреди приоритетите си… и в това на този, който попада в групата на игнорираните по необходимост, на другия, който забравя датата на нечие отпътуване, и дори на онзи, който прескача единствената възможна среща от години, защото го е натиснал битът. Затова да кажа отново: по-голямо и старо е от нас и ако решим да го възприемаме драматично, ще си патим.

Вярвам, че всички форми на свободно движение и разселване по планетата са от полза за човечеството и са нужни на индивида; нямам съмнение в смисъла от миграцията. Но нямам и съмнение в специфичните поражения, които тя нанася там, където я предизвиква икономическа или друга принуда; там, където умовете още не са я приели за вид нормалност, а телата нямат възможност да се убедят колко е естествена. В България например. Хубаво е да го виждаме, за да не се тормозим лично за общите положения.

Съчувствам на желанието ти да се организираш възможно най-ефикасно и на фрустрацията от независещите от теб сривове, защото отдавна се боричкам с нея. Да речем, че в момента при мен следното дава приличен резултат (но с уговорката, че за най-любимите съм винаги готова да зарежа правилата). Ако много искам да се видя с някого, много настоявам. Това може да е неприемливо в делника и с бегли познати, но с приятели в странство е разбираемо. Правя срещите си тет-а-тет, а не в група, за да изкарам възможно най-много съдържание от тях и да се насладя най-пълно на събеседника си. Гледам да предвидя за всяка не по-малко от 3 ча̀са, да не определям повече от 2 на ден и да не запълвам повече от 3 последователни дни с наситени виждания (какъвто и да е капацитетът ти за общуване, идеята е да го планираш по начин, подобен на този, по който се планира трудът, и да си склонна да преглътнеш някои несполуки, типични за трудовия ден). Старая се да не влагам много допълнителен смисъл в срещите, преди да са започнали – така ако не се състоят, съжалявам по-малко и бързо мисля за алтернативи. И последно: ако с някого системно не ми се получават уговорките и самите разговори, си правя необходимия извод – че не сме си чак толкова нужни. Което не е непременно лошо.

Процес на наместване е, dete. Същият екзистенциален процес, в който непрестанно се опитваме да овладеем разминаването между това, което искаме, и това, което може да бъде; между това, което сме научени да очакваме, и това, което е. В него помага да напомняме на далечните за себе си и извън „времето за свиждане“ – чрез изпращане на картички, книги, вести в течение на цялата година, чрез обаждания и кафе във видеочат, чрез намисляне на излети или приключения заедно (били те и виртуални). Едно сериозно приятелство не вирее без допълнителни „захранвания“; едно блицвиждане през лятото няма как да понесе тежестта на очакванията и потребностите от останалите сезони.

Предполагам, че най-скъпите ти хора не изчезват задълго от твоя хоризонт, все едно къде си или са, и че с тях нещата се получават ведро и естествено. Може би поуката от трудните завръщания е в това: да видим с кои от близките ни времето и пространството са второстепенен детайл, и да наблегнем на връзките с повече лекота и по-малко вина.

Заглавно изображение: Част от серията „Хемограми“ (1998) на каталунския фотограф и мистификатор Жоан Фонткуберта (1955). Това, което прилича на глазирана керамична рибка, е всъщност капка кръв от приятел на автора с инициалите Р.Л. „Може ли да се вярва на фотографията? – пита се Фонткуберта в едно интервю. – Аз никога не съм ѝ вярвал. Както и никога не съм имал вяра на думите. Важното е в какъв смисъл са произнесени думите и с какво намерение е направено изображението… Въпросът не е дали може да се вярва на фотографията, а на фотографа.“
„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.