Post Syndicated from Нева Мичева original https://toest.bg/trani/
Говорихме си с приятелка за нещата, които остро не понасяме. Не за тези с библейски размери от типа на „не понасям хората да бъдат бити, унижавани и убивани“ – те би трябвало да си вървят по подразбиране. Говорихме си за неща, от които ни скача кръвното, въпреки че и да скочи, и да не скочи, нищо съществено няма да последва.
Аз например не понасям холивудските и въобще т.нар. „развлекателни“ филми, които са разхищение на талант, труд, време и ум и уж прокарват някакви послания – политически и за социална справедливост, – а всъщност са машини за пари. (Не стига това, ами после стоиш като сноб, ако не се радваш на последния „Бонд“.) Не понасям шумните хора в транспорта, които изземват времето и пространството на останалите. Не понасям и лукса без покритие – предметите и ситуациите с висока цена и престиж, но с нищожна стойност: пластмаса, която имитира дърво, и подобни. Има ли неща, които и теб рязко те вкарват в негодувание, и към коя твоя част ги причисляваш – силната или слабата?
С.
Седя пред речника и се взирам в етимологията на междуметието „браво“. Произходът му не е сигурен, но май и то идва от гръцките „варвари“, латинизирани с „б“. Или от определена дума за „зъл“ (затова и в някои езици до ден днешен е останало със значения като „бандит“, „свиреп“, „дързък“). Как крайното неодобрение е преляло в крайно одобрение, не знам. Може би както в „жесток“ от жаргона на 90-те – „чудесен“, „страхотен“, такъв, който се откроява с качествата си по някакъв направо буен начин? Ровичкам се около „браво“, защото допреди малко съм се ровичкала из историята на аплодисментите.
Седя в самолета. Част от хората ръкопляскат на успешното му приземяване миг преди да наскачат да си свалят багажа напук на инструкциите на екипажа. А аз не помръдвам и ми е неудобно. Неудобно ми е, понеже също искам да изръкопляскам – всяко кацане си е малко падане и съм признателна на бравурата на пилотите, – но се сдържам, понеже знам, че някои го смятат за проява на лош вкус. Неудобно ми е и понеже не знам що за арбитри на елегантността ги решават тези работи и защо им играя по свирката, след като ръкопляскането е най-обичаен израз на подкрепа и благодарност.
Седя в театъра. Повечето хора скачат миг след като телата и израженията на актьорите са дали знак, че представлението е свършило, и въодушевено аплодират. А аз пляскам от място и се мъча да потисна неудобството си. За мен аплодисментите на крак са израз на небивал възторг, а в 99% от случаите основание за такъв няма. В 99% от случаите наставалите или са нови в театъра и всяко движение по сцената им се вижда забележително, или бързат да си тръгнат, или просто ги е срам да не се присъединят. Така де, ако почти всички са изправени, моето седене може би изглежда декларативно, а не това ми е желанието и нуждата… (Винаги съм си мислила, че звукът от пляскането с една ръка е този на шамара, но то е, понеже съм малко дзен и доста нервна.)
Както виждаш, С., шумното одобрение и кога и как да се включа в него, е едно от нещата, които „рязко ме вкарват“ в безпокойство, и то по някак противоположни начини. (Да не говорим колко ме безпокои ширещата се липса на шумно неодобрение в определени сфери. Аз копнея за дюдюкания, възмутени излизания от зали, пълни с фалш, и хвърчащи домати – бива ли да се отнасяме към артистичните изяви като към покойници: или добро, или нищо?) Разбира се, че тези „проблеми“ не са от важните; разбира се, че не заслужават сложен разбор или горещене. И все пак, щом се почнат, нямат край, без съзнателно да ги отстраниш – като симптоми на неразположение, като белези от неуредени връзки, като репеите с онези техни закривени бодилчета, които хем те ръчкат да се махнеш, хем се закачват и ги понасяш със себе си.
Всяко недоизгладено, но често срещано положение в живота е причина за търкания и разход на енергия. Затова и съм склонна да причисля разните тръни, на които седя, както и тръните в очите си към моите слаби страни. Но не са ли слабостите част от естествения релеф на човека? Не е ли наивно схващането, че всички до една са лоши и непременно подлежат на „подсилване“? Не съм сигурна каква е директната полза от повечето ми спонтанни непоносимости, но не съм и сигурна, че я няма. Не понасям усмихнати емоджита под вести за нещастия. Не понасям свидливи реакции на хора, които имат и могат. Не понасям да ме принуждават да правя забележка (за светещи телефони в киното, за надута музика у съседите, за грубо отношение на гише). Не понасям церемониалното общуване и посрещането по дрехите. Не понасям подигравките на онези, които са имали привилегията да се образоват, да пътуват и да решават, спрямо онези, които не са – много пъти критиката към нечий вкус е най-грозната безвкусица.
Не понасям негативните тиради и ми напира да кажа нещо положително за почивка. Какво ме хвърля в незабавна радост? Хората, които общуват с децата. Които им махат от тротоари и тролеи, смеят се на смешките им, удивляват се с нарочно ококорени очи на уменията им, припяват и правят танцови стъпки, когато на малките им е музикално, и са готови да се хвърлят в рисуване на динозаври и ракети. Нещо повече, страшно ме радват възрастните, които общуват с децата в себе си и с тези в другите възрастни – говоря за любопитството, игривостта, непосредствената комуникация, необременеността с предразсъдъци. Никак обаче не понасям инфантилизирането – собственото (чрез отказ от отговорност) или на останалите (чрез лишаването им от право на мнение и реална тежест).
Веднъж един приятел избра да отиде на бой с възглавници на открито вместо с мен на прайд. Софийският прайд беше млад, едни доста уплашени хора тихо минаваха по едни доста плашещи улици, но той предпочете да се ангажира с друго. О, да, разбирам, че причини – много и обстоятелства – всякакви. И че някой, който днес презира Х, задето ръкопляска в самолета, утре може да спаси Y от удавяне, а възглавниците не пречат ежедневно да помагаш за благоденствието на хората по сто начина, по-ефикасни от шествие веднъж в годината. Но някои нетърпимости изскачат като на пружина. И там, където умът не иска да съди, съди свитото гърло.
Тази година гледах много кино и още не мога да се начудя, че една от най-интригуващите за мен идеи прихванах от филм, който ми се видя телевизионно бозав и предвидим. „Майшабел“ на Исиар Болаин разказва за опитите за диалог и помирение между бившите „бойци“ на ЕТА, излежаващи присъди за убийства, рекет и терор, и близките на техните жертви. В един момент една социална работничка обяснява на затворник: сега ще дойдат хората и ти, като говориш с тях, няма да имаш право на мълчание; дори да не си сигурен, дори да ти е мъчително, ще се наложи да се замислиш и да отвърнеш някак на въпросите им – „отговорност“ значи точно това. Отговорност е да даваш отговори! Да си насреща за въпросите и нуждите на другите, без право на отсъствие – за първи път го виждам формулирано толкова просто и ясно. Не понасям безотговорността.
Не понасям отказа от реалност, особено във варианта, в който реалността ми се отнема на мен (лъжа, манипулация, информационни затъмнения от всякакъв характер). „Заметеното под килима в крайна сметка ще накара килима да тръгне“, както казва Михаел Ханеке. Ханеке е режисьор, който предава толкова сурово човешките дела, че или въобще не мога да гледам сюжетите му, или ги гледам със страх. Но много обичам интервютата с него – помъчих се да намеря един цитат за отношенията филми–зрители, който много ме беше впечатлил преди време и исках да ти пратя по повод киното като машина за пари и разхищения. Не го намерих, но в интервюто под линка по-горе може да чуеш Ханеке за изкуството като любовна връзка с публиката (и за реалната опасност от злото, която не е в преките му извършители, а в „нашите спътници, скръстили ръце в скута си“).
Искам да завърша с непоносимостта си към културата/толерантността като параван за безидейни имитатори и техните не по-малко безидейни почитатели, като пътем заявя пълната си липса на интерес към който и да е „Бонд“. Много ми е драго, че мога да го направя с една бърза препратка – към „Анджело“, жесток скеч от Saturday Night Live, в който не друг, а Даниъл Крейг играе трезвомислещия зрител на международен арт шарлатанин и задава резонни въпроси, докато приятелката му го укорява в нечувствителност… Съзнавам незащитимостта на доста от моите (нашите) непоносимости, затова и ги наричам „тръни“. Но не всеки е райска ябълка, нали, някои сме шипки.