Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/editorial-21-26-march-2022/

Колко хубаво би било да започнем този бюлетин с „Войната свърши“! Но уви, през изминалата седмица войната на Русия срещу Украйна закръгли един месец. Мащабът на разрушенията, броят на жертвите и начините за оцеляване на живите в най-засегнатите райони – дори опитът да си представим тези неща надхвърля прага на поносимост.

През седмицата се закръгли още нещо – правителството навърши 100 дни. На тази тема е посветен обзорът на Емилия Милчева „Стоте дни. Променливо, но без Промяна“. За този период е приет бюджетът за 2022 г., сменен е министърът на отбраната и няколко държавни институции се сдобиха с нови ръководители. Но обещаното повишаване на равнището на ваксинация срещу COVID-19 така и не се осъществи, нито преструктурирането на Антикорупционната комисия. А в контекста на войната енергийната криза ще се задълбочава. Управляващата коалиция така и не е станала единен отбор, а „Продължаваме промяната“ още не е регистрирана партия. Коментарът на Емилия е публикуван, преди парламентът да гласува на първо четене закриването на специализираното правосъдие.

„Де са ти, Гешев, осъдените олигарси?“, пита Венелина Попова. Статията ѝ тази седмица е за нежеланието на прокуратурата да разпита намиращия се в Дубай Васил Божков, за когото не пропуска да отбележи, че е обвинен за 19 престъпления. Името му нашумя отново след арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова, извършени въз основа на негов сигнал. Според публично изразени мнения на юристи, както и според вътрешния министър Бойко Рашков няма процесуални пречки за разпита на Божков, който е един от най-богатите олигарси в България. С действията си досега обаче главният прокурор Иван Гешев демонстрира двойни стандарти по отношение на това кого обвинява, кого арестува и кого разпитва.

Откакто започна войната, изгледах украинския сериал „Слуга на народа“, в който Володимир Зеленски влиза в бъдещото си амплоа – на президент на Украйна. В статията си „Слуга на народа срещу пропагандата“ споделям впечатления от сериала. Видя ми се важно да го направя, защото той поставя под въпрос не само много от опорните точки на Русия, а и част от нашите собствени стереотипи. За нас например е естествено, че какъвто език говориш, такава е и националната ти идентичност. И не е трудно да повярваме, че рускоезичното население в Украйна е проруски настроено. Как тогава да си обясним факта, че самият сериал със Зеленски е на руски, което обаче не е предпоставка той да капитулира пред Русия?

„Русия ще засили хибридната си война, за да предизвика разделение в България“, смята експертът по отбрана и сигурност Михаил Найденов. С него разговаря Йоанна Елми. Според експерта, ако страната ни не членуваше в НАТО, нямаше да може да се присъедини и към ЕС. Членството в този отбранителен съюз ни дава сигурност и международен авторитет. Хибридната война на Русия, от друга страна, е заплаха за нашата национална сигурност. А Русия, както знаем, възприема НАТО като враждебна на нея сила. Тя няма да преглътне, ако Украйна се присъедини към Алианса. Според Найденов Путин е започнал тази завоевателна война, за да попречи на Украйна да стане част от евро-атлантическата общност.

В колонката „По буквите“ Зорница Христова ни представя поредните три нови книги, привлекли вниманието ѝ. Първата от тях е „Петмез“ на Влада Урошевич. Книгата е като разширено стихотворение под формата на роман; като мазе, превърнато в бомбоубежище. Художничката Люба Халева превръща бялото поле на една страница в процеп, от който някой наблюдава насекомите на думите, а преводът на Русанка Ляпова е чуден.

Втората книга е стихосбирката „Да се откажеш от рая“ на Джак Гилбърт, в превод на Димитър Кенаров. Поезията на Гилбърт е апология на пътуването на скърбящата майка към Сиракуза, за което Сенека я призовава. Тя е защита на любовта към живота дори когато тази любов внушава вина.

Третата книга е „Войната, която промени Рондо“ от Романа Романишич и Андрий Лесив, издадена от „Софтпрес“. На пръв поглед историята е ясна и почти плакатна. Едно приказно градче е разрушено от войната, но накрая добрите побеждават лошите. По-интересни са обаче малките натрупвания на смисъла. А те отвеждат към неплакатното и човешкото в книгата. Темите на избраните от Зорница книги се спояват от стихотворението „Мечка страх“ на титуляря на „По буквите“ Марин Бодаков.

Докато сме на поетична вълна – на 21 март беше Международният ден на поезията. По този повод „Тоест“ публикува в социалните мрежи стихотворение на нидерландския поет Ремко Камперт. Преводът му на български от Мария Енчева е част от инициатива в подкрепа на Украйна на нидерландското издателство De Bezige Bij, което представя произведението на няколко европейски езика. Историята на стихотворението е свързана с бащата на Камперт, Ян, който е участвал в Съпротивата против нацизма и загива през 1943 г. в концлагер:

съпротивата не започва с големи думи
а с малки стъпки

както бурята с глухо бучене в двора
както котка на която е влязла пакост в ума

както широките реки
с малкия извор
притулен в гората

както морето от пламъци
със същата клечка
която пали цигара

както любовта с поглед
с докосване или нещо необикновено в гласа

с въпрос който задаваш на себе си
с това започва съпротивата

после задаваш въпроса на друг

„Един ден името Мариупол ще се върне като име на съдебен процес. Снимките на масовите гробове и разказите за глада ще оживеят наново в съдебната зала, името на почти всеки стрелец по града ще бъде научено, ще има присъди за виновните и техните командири.“ С тези думи започва хващащата за гърлото статия „Мариупол. Как за няколко дни изчезна цял град“, публикувана в „Свободна Европа“. Авторът ѝ може да е само Татяна Ваксберг. Освен че е наблюдавала процесите в Хага за военните престъпления в бивша Югославия и разбира от тази материя, в материалите ѝ няма излишни думи, а всичко казано попада право в целта.

Финалът на тазседмичния бюлетин отново е под знака на войната, но излъчва позитивизъм. В четвъртък в София се проведе шествие в подкрепа на Украйна. На него дойдоха толкова много хора, че краят им не се виждаше. Тази демонстрация създаде усещането, че София е нормална европейска столица, а България – уважаваща себе си европейска държава, която този път стои на правилната страна на историята. Ако и вие имате нужда от това усещане, за да компенсирате неприятния вкус от не особено последователната ни външна политика, ето един вдъхновяващ запис от въздуха, дело на Иво Петров:

Източник