Ако четете този бюлетин, светът не е свършил на вчерашния 13 ноември, петък, както са предвидили учени през 1960 г. На 10 ноември, точно 37 години след падането на тоталитарния режим обаче, светът свърши за 12 души, пътуващи по магистрала „Тракия“ в посока Бургас.
И нека не се оставяме да ни приспят с оправданието, че мъглата е виновна. Това не е мъглата от разказа на Борис Виан, а най-нормална есенна мъгла, за каквато пътищата в България би трябвало да са подготвени. Тя може да доведе до фатални последици само в комбинация с други фактори – некачествена пътна настилка, шофьори, които карат като на рали, липса на светлинни табели, липса на адекватен контрол…
Но трагедията показа също, че в България гражданското общество може да бъде активно. Поне в някои случаи. На призивите за кръводаряване се отзоваха стотици. Не забелязах обаче редом с призивите да се разпространява и информация кои хора може и кои не трябва да даряват кръв. Затова съставих неизчерпателен списък в кои случаи кръводаряването поставя в риск вас или хората, които се нуждаят от кръвопреливане. Не трябва да дарявате кръв, ако:
сте под 18 или над 65 години;
тежите под 50 кг;
хемоглобинът ви е нисък;
кръвното ви налягане е ниско;
имате 5 диоптъра или повече късогледство;
страдате от определени заболявания (инфекциозни, сърдечни, белодробни);
пили сте лекарства преди по-малко от 48 часа;
ваксинирани сте наскоро (срокът зависи от ваксината);
претърпели сте операция или сте си направили татуировка или пиърсинг преди по-малко от половин година;
били сте скоро на зъболекар (срокът зависи от процедурата – за почистване на зъбен камък е 24 часа, но ваденето на зъб си е операция).
На фона на вълната от обществена солидарност обаче се намери кой да посочи външен враг за трагедията. Понеже по същото време председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен беше в България, Костадин Костадинов рече: „Урсула донесе смърт на България.“ Че кой да ни е виновен, ако не ЕС?
Лов на европейски вещици изглежда да е и налагането на космически висока глоба на Kaufland, съчетано със затварянето за няколко часа на магазин на Lidl във Видин – заради развален фризер, който по същото време е бил поправян. Тази тема беше толкова важна за Емилия Милчева, че тя предложи статия за нея още в сряда, а не в петък, както обикновено. Емилия прави паралел между похода на българските институции срещу търговските вериги (ама немските, не балканските) и аналогични репресивни санкции в Унгария по времето на Орбан. В това отношение България следва утвърден модел. Но както наложените от режима на Орбан глоби са довели не до плащането им, а до съдебни дела и влошен бизнес климат, така ще стане и тук.
Ала докато България върви по пътя на Орбан, самата Унгария се движи в обратната посока. След победата на Петер Мадяр тя все повече се връща към европейската си идентичност. Знак за това е решимостта на правителството на Унгария да ратифицира Истанбулската конвенция. По нашите ширини няма шанс в скоро време Конвенцията да престане да се възприема като плашило и да се използва за подхранване на хомофобията и трансфобията.
Не са големи надеждите и парламентът скоро да отмени забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище. Въпреки че – както показва скорошно национално изследване на ЛГБТИ+ учениците в България, резултатите от което споделих – в резултат на закона тези младежи са изложени на все по-голям тормоз и срещат все по-малко подкрепа, а психичното им здраве се влошава. 58,5% от респондентите обмислят или дори планират самоубийство. Това би трябвало да е червена лампа за институциите, но уви.
Изобщо, списъкът от измислени врагове расте. Наред с ЛГБТИ+ хората и търговските вериги в него вече се нареждат и чуждите езици, особено английският. Според „Възраждане“ българският език трябва да бъде защитен от тях и затова партията предлага специален закон. Но според Павлина Върбанова жанрът на внесения от „Възраждане“ документ е по-скоро декларация. В статията си „Език свещен, почти узаконен“ тя показва не само защо предлаганият закон е неприложим, а и защо е написан неграмотно. Ако се питате колко грешки е открила в законопроекта и приложенията към него – отговорът е 57. Излиза, че хората, които искат да защитят българския език, не могат да го използват правилно. Каква ирония, а?
Избраният за вицепрезидент Кирил Вълчев, все още председател на БТА, също брани българския език, конкретно кирилицата. На фона на политическия му възход Дарина Сарелска разсъждава по темата нужна ли е на обществото БТА, каквато е в момента? Реформирана отвън, но останала по дух в 80-те години на миналия век. Уж медия, а всъщност ретранслатор на официални позиции. И безсрамна демонстрация на това, че в България връзката между (определени) медии и власт често е причинно-следствена. А журналистическата етика отива на кино.
Отиването на кино в буквалния смисъл обаче може и да е хубаво нещо. Ето, тази седмица започна „Киномания“, която се провежда от 40 години. Кой може да ни я представи по-добре от Нева Мичева? В тазгодишното издание е включен късометражният филм на Мисирков и Богданов „Киномания: началото“, който, както става ясно от заглавието му, е посветен на възникването на фестивала. От статията на Нева научих, че в програмата е и един от любимите ми филми – „Един особен ден“ на Еторе Скола, със София Лорен и Марчело Мастрояни. Ако не сте го гледали, препоръчвам ви го от сърце.
И понеже вече стигнах до препоръките, за ваша изненада, този път няма да ви препоръчам да ни подкрепите. Вместо това предпочитам да ви призова да се включите в дарителската кампания на Манол Пейков за подпомагане на жертвите от катастрофата на магистрала „Тракия“ и техните семейства. Може да се включите по следните начини:
По сметка: Фондация „Манол Пейков и приятели“, IBAN: BG09DEMI92405000310141, „Търговска банка Д“ АД
Целият свят ври и кипи. В Америка демократите пометоха републиканците на междинните избори, войните продължават, цените растат, политиците се обвиняват взаимно, а хората тук-там дори сменят мнението си.
У нас, слава богу, подобни сътресения няма. Всичко е подредено, стройно, вчесано. Всички са от една партия и навсякъде ще се ползва само един език, за да се разбираме точно и конкретно всички. На когото не му изнася, ще му показваме izhoda.
Интернет фолклорът ни порасна с няколко века през последната седмица
Иначе изборите минаха, победителят е ясен, а България вече има първата жена, избрана за президент. Това самò по себе си е историческо постижение. Дали обаче е постижение и за правата на жените, е съвсем друг въпрос. В „Имаме си президентка. Съвсем“ Светла Енчева разглежда десетте години на Илияна Йотова в сянката на Румен Радев, отношението ѝ към равноправието и шансовете най-после да докаже политическата си самостоятелност.
За това как Йотова стигна дотук и защо Андрей Гюров не успя да я спре, пише Емилия Милчева в анализа си на президентските избори. Накратко, оказа се, че изкуственото форсиране на страх от война е по-убедително от всеки реален опит за промяна. Особено когато успееш да убедиш избирателите, че опасността идва не от този, който води войната, а от онзи, който не иска да се оставят развързани ръцете на агресора.
И понеже толкова много държим на мира, Александър Малинов реши да провери къде точно ще се скрием, ако този мир все пак ни подмине. В „Бомбоубежища за 1%“ става ясно, че с гражданската защита положението е доста по-неутешително, отколкото с предизборните обещания. Докато други европейски държави инвестират в убежища, системи за предупреждение и планове за действие при бедствия и военни конфликти, у нас защитените места стигат за по-малко от един процент от населението. Останалите явно ще разчитаме на мира, който ни обещаха.
Отвъд океана междувременно избирателите решиха да не разчитат повече на обещания. В брой 20 на „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми разказва как демократите постигнаха най-голямата си изборна победа от десетилетия, какво не разбраха републиканците и защо реалните проблеми на хората се оказаха по-силни от поредната порция идеологически плашила.
Но да оставим за момент естествения интелект, който ни управлява, и да видим какво става с изкуствения, защото и той се бори за своето място под слънцето, така да се каже. Илия Тошев задава един стар въпрос в нова обстановка: „Кой пази пазачите?“ Когато ИИ агентите вече могат да кандидатстват за кредити, да вземат решения и да действат от наше име, кой контролира тях и кой контролира онези, които имат правото да ги спират?
Илия предлага конкретни правила за независим надзор, публичност и възможност за обжалване. Когато този, който определя правилата, сам контролира и спазването им, надзорът лесно се превръща във формалност. В България имаме достатъчно опит с подобни сбъркани модели, макар и без участието на изкуствен интелект, и би трябвало да сме наясно. Оу, уейт… както се казва по новия законопроект.
И докато се чудим колко власт да дадем на машините, все по-рядко си задаваме въпроса какво ни отнемат те. В разговора си със Стефан Иванов аржентинската писателка Саманта Швеблин обяснява защо литературата е противоположност на радикализацията, защо машините ни правят предвидими и скучни и какво губим, когато престанем да мислим с хора, които мислят различно от нас. Много хубав разговор, особено в страна, в която очевидно сме решили да се разбираме само на един език, буквално и преносно.
Тази седмица Зорница Христова ни предлага две книги за трудното изкуство да живееш с друг човек. В „По буквите: Линч, Рой“ тя представя „Отвъд морето“ на Пол Линч и „Моят подслон и моята буря“ на Арундати Рой. В едната двама мъже са заседнали в лодка насред океана, в другата майка и дъщеря цял живот се опитват да намерят правилната дистанция помежду си. И в двете се оказва, че за да оцелееш заедно с някого, се изисква повече от това да го накараш да мисли като теб.
За да продължаваме да публикуваме текстове, в които не всички мислят еднакво, имаме нужда от вашата подкрепа. „Тоест“ се издържа от читателите си. За щастие, независимата журналистика струва доста по-малко от една предизборна кампания, но все пак не може да се прави съвсем без пари. Ако харесвате това, което четете, подкрепете ни. Обещаваме да не ви казваме на какъв език да мислите и откъде да излизате, освен ако, разбира се, не търсите izhoda ot cqloto tova bezobrazie.
Размишлявате ли, скъпи читатели на „Тоест“? Или вече сте решили дали и за кого да гласувате? Иска ми се в неделя всички да сме будни. Не само защото е Денят на народните будители, а защото от избора, който направим в този ден, зависи в каква посока ще върви България. А ако на първия тур по изключение нямаше контролиран вот, сега залозите са вдигнати и може да очакваме гласуване по команда на някои места. Арестуваните кметове от ДПС на Белица и Сунгурларе бяха пуснати под домашен арест в четвъртък. Положението е – сделка или да.
В четвъртък беше и дългоочакваният дебат между Илияна Йотова и Андрей Гюров. За всички, за които истината има значение, екипи на „Дойче Веле“, „Клуб Z“ и Factckeck.bg (може да пропускам някоя медия) са си направили труда да извършат проверка на фактите. С естествените си интелекти, не с ИИ. А от „Дойче Веле“ дори са посочили кой е авторът и кой – редакторът на текста за всяко от проверените твърдения. Сред авторите е и Емилия Милчева.
Но ако Емилия, на чиято енергия се възхищавам неблагородно, е проверявала факти в четвъртък до късна доба, това не означава, че е оставила „Тоест“ без обичайната си петъчна статия. Напротив. Покрай всичките си ангажименти тя е успяла дори да създаде и запише документалната поредица в Storytel„Без име“, посветена на темата за насилствената асимилация на мюсюлманите в България. Ето новия ѝ коментар за „Тоест“ „Властта отвори три фронта за победа“. Ала ако отсега издам кои са тези три фронта, може и да не прочетете статията, така че ще мълча като партизанка.
Като казах „партизанка“, ей такива асоциации от времето на социализма се завръщат в съзнанието ми, като наблюдавам новата власт. След като последната ми статия беше готова, в Mediapool излезе публикация, която, за съжаление, вече нямаше как да включа в текста си. В нея се проследява как от началото на войната на Русия срещу Украйна до септември 2026 г. БТА (чийто директор днес е кандидат-вицепрезидент) около 700 пъти цитира руската държавна информационна агенция ТАСС, както и „РИА Новости“, която е под санкциите на ЕС. БТА се позовава на ТАСС дори когато става дума за събития в ЕС и САЩ, отразени от информационните агенции на съответните държави. Няма да се учудя, ако прогресивните ни управляващи възстановят и практиката отпреди 10 ноември всеки петък централната информационна емисия да е съветската (пардон – руската), а след нея да ни се пуска руски филм.
Не че американците са цъфнали и вързали. Но следващата седмица са междинните избори, резултатите от които може да доведат до известно ограничаване на безконтролната власт на Тръмп. Лично аз съм любопитна да разбера как ще се представи кандидатът за сенатор на демократите в Тексас Джеймс Таларико. Ако спечели, това ще е знак, че е възможно връзката между християнството и политиката и да не е за сметка на демократичните ценности.
В новия брой на бюлетина си „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми прави разбор на ситуацията в САЩ в навечерието на междинните избори. Управлението на Тръмп е затънало в корупция и недоверие, рейтингът му пада, но пък опозицията в лицето на демократите няма единна идея за какво се бори, тоест каква е алтернативата.
Изводът е: да внимаваме какво си пожелаваме. Тодор Колев пееше „Как ще ги стигнем американците“, но стана така, че май те ни стигнаха. И то не в хубавото.
Този път, по който е поела България, не изглежда добре, погледнат от Брюксел, става ясно от статията на Анахит Хачикян „За София, Брюксел и трептенето на пеперудите“. Както потрепването на крилата на пеперуда в Китай може да е свързано с ураган на другия край на света, така България не е изолирана от света. И действията и бездействията на управляващите имат последствия и отвъд страната. А те не са приятни.
Изобщо, страх да го хване човек. С което директно скачаме в стихотворението на месеца. Този път то е на Ина Иванова. Може би някои от вас я познават само като говорещата с тези хора, но Ина е преди всичко майстор на думите.
Докато Ина дефилира при нас с поезията си, Роси Михова, която също разговаря с интересни хора, призовавайки призраците на други интересни хора, този път ни дарява с интервю с Мариус Куркински със специалното съдействие на Елизабет Лойд и Оскар Уайлд. Бихте ли пропуснали такъв балсам за душата?
А където призраци, там и вампири. В навечерието на Хелоуин Екатерина Петрова ни разкрива не дневниците, а речниците на вампира. Етимологии пътуват през векове, държави и езици като едни неуловими вампири, на които не можеш им хвана спатиите.
Настана време и за обичайната ми препоръка. Този път тя е простичка – да гласувате. Да изберете себе си – бъдещето, което желаете за себе си и за обичните си хора, средата, в която искате да живеете.
Разбира се, винаги препоръчвам да подкрепите и нас, ако искате да има „Тоест“. В „Тоест“ трудът – авторски, редакторски, коректорски – се заплаща по достойнство. Но в резултат не сме на червено само в месеците, през които сме работили по-малко или изобщо не сме работили, както може да се уверите и от финансовия ни отчет. А не искаме да е така. Надявам се, че и вие не искате.
За финал ще почеша любопитството ви. Очаква се възраждането на нещо, на което аудиторията на „Тоест“ много ще се зарадва. Но няма пък да ви кажа какво е то. Ще ви държа в напрежение.
В неделя избираме седмия президент на България, което звучи почти митологично. Седмият син на седмия син се ражда с особени способности – лекува, вижда невидимото, предсказва бъдещето, в някои фолклорни традиции прави чудеса.
За седмия ни президент изискванията са по-скромни. Трябва просто да бъде избран. Но понеже сме в България и всичките до един сме синове на юнашко племе, успяваме и простото да направим сложно.
На 25 октомври гласуването е задължително (както впрочем и на всички избори от 26 май 2016 г. насам, нищо че не сте разбрали, понеже никой не ви е санкционирал, когато не сте гласували). За победа още на първия тур обаче не стига просто някоя от кандидатпрезидентските двойки да получи повече гласове от другите. Не. Трябва да е получила повече от половината действителни гласове и освен това в изборите да са участвали повече от половината избиратели (ама нали са задължителни изборите, не трябва ли да участват всички избиратели, питат неразбралите от задния ред). Ако това не стане, седмица по-късно двойките с най-много гласове отиват на балотаж.
Тоест в неделя избираме президент. Но по всяка вероятност всъщност ще избираме между кого ще избираме другата неделя.
Така или иначе избираме.
И понеже изборите са утре, вижте пък ние какво сме ви избрали за четене в „Тоест“ тази седмица.
Александър Драганов в „Кафе, боб и предизборни прогнози“ се захваща с любимото упражнение на политолози и социолози преди всеки вот – прогнозиране. Прави го, разбира се, с необходимата доза самоирония и с ясното съзнание, че между социологическо проучване, политически анализ, гледане на кафе и хвърляне на боб понякога разликата се установява чак след изборите.
Емилия Милчева пък гледа една стъпка по-нататък – към вероятния балотаж, защото игрите около него надхвърлят самия избор за президент. Кой срещу кого, кой зад кого, кой за кого и най-вече кой какво печели от подреждането. Самият факт, че ГЕРБ и ДПС нямат кандидати, но се говори, че за балотажа стягат редиците по тъчлинията с подкрепа за една конкретна кандидатка, която не е Ваня Великова, говори достатъчно.
А докато всички гледаме кой зад кого ще застане след изборите, тази седмица видяхме и кой застава между журналист и политик. В четвъртък вечер служител на НСО повали на земята Соня Колтуклиева, след като тя отвори вратата на автомобила на председателката на Народното събрание Михаела Доцова, за да ѝ зададе въпрос. Каквото и да мислим за журналистическите методи на ПИК и конкретно на Колтуклиева, физическата сила срещу журналист не става по-приемлива според това дали харесваме журналиста. Чак не ми се вярва, че доживях целият ми либерално-жълтопаветен балон да е Je suis Соня Колтуклиева, но такива са обратите на демокрацията.
А понеже обратите напоследък не са само вътрешнополитически, Искрен Иванов гледа към Черно море. В анализа си „България между член 4 и страха от Русия“ той поставя въпроса докъде може да стигне войната, без формално да е стигнала до нас. Русия няма непременно нужда от пряк сблъсък с НАТО. Достатъчна е някаква провокация, виждали сме го и друг път. Важно е обаче ние как ще реагираме и дали изобщо имаме готовност за реакция.
От геополитическия страх преминаваме ведро към телевизионния ужас „Ергенът“, който изгрява по екраните ни всяка пролет и есен. В текста си „Любов в ада“ Вера Краузе пита какво става, когато насилието, мизогинията и ксенофобията се превърнат в телевизионен формат, а прекрачването на граници – в зрителско очакване. Къде свършва забавлението, чия е отговорността и колко пъти трябва да видим нещо, за да спрем да го гледаме.
За щастие, има и други екрани. В рубриката „Игромислие“ Миглена Николчина този път събира поезията и видеоигрите. На пръв поглед странна двойка. На втори – не чак толкова. Оказва се, че стихотворението може да бъде ключ към играта, книгата – магически предмет, а поезията – съвсем буквално част от света, който трябва да разчетем, за да продължим напред.
Още една редовна рубрика имаме тези седмица – „Тези хора“, в която Ина Иванова разговаря с Мирослава Кацарова за музиката, стила, вкуса, Пловдив, приятелството, ските и свободата. „В музиката се откриваш като свободен човек“, казва Мирослава. Не е лошо да започнем да се търсим малко повече, че да вземем да се намерим най-накрая и да се даврандисаме.
От търсене какво да прави по време на пандемията, Стефан Иванов попада в съда като съдебен заседател. От известно време ни обещава, че ще ни разкаже за този период, и ето, дойде моментът. В няколко текста ще прочетем за професията съдебен заседател, която всъщност не е професия. Поредицата е личен разказ отвътре за институция, която познаваме отлично от американските филми и изумително слабо от нашата действителност. Българските съдебни заседатели всъщност имат права, равни на тези на съдиите. Решават за вината, за наказанието, а понякога даже могат да надделеят над съдията.
И на финала нещо важно: „Тоест“ съществува, защото го четете. Но съществува и защото част от вас го подкрепят финансово. За да можем да продължим да правим медия, в която никой не казва „айде, пускай да върви“, имаме нужда от вас. За всекидневната ни журналистическа работа няма проектно финансиране, няма голям собственик, няма спасител. И уви, няма седми син на седми син. Имаме си вас, нашите читатели.
Ако четете „Тоест“ редовно и можете да си го позволите, подкрепете ни с малко месечно дарение.
И в неделя гласувайте, а също така, като излезете от секцията, призовете своя вътрешен Доналд Тръмп, помахайте ведро и козирувайте тържествено на въображаеми хора някъде наоколо в живота.
Четири. Трябваше да станат четири ударените от Русия кораби – два в изключителната икономическа зона на България в Черно море и още два в непосредствена близост до териториалните ни води, – за да признае премиерът (и до неотдавна главнокомандващ) генерал Румен Радев, че няма логика Украйна сама да унищожава корабите си. Любопитно ми е как се чувства електоратът му в последните няколко дни на фона на такава демонстрация на малодушие. Дали на гласувалите за него им е уютно и сигурно с такова управление?
В безпощадния си тазседмичен политически коментар „Страдателният залог на генерал-премиера“ Емилия Милчева осветлява парализата на кабинета „Радев“ пред първата му истинска криза за националната сигурност. В тази криза премиер и президентка продължават да се крият зад страдателния залог: ударите са извършени, но извършителят остава безименен, за да не се развали конюнктурният „дует за мира“.
Проблемът е, че когато държавното лидерство капитулира пред граматиката, страхът да назовеш агресора става официална доктрина. Текстът е сурово предупреждение, че държава не се защитава с наведен гръб, а предпазливостта пред Москва не ни купува сигурност, както с единодушие припомниха с отворено писмо четиримата бивши премиери Иван Костов, Бойко Борисов, Кирил Петков и Николай Денков. Междувременно обаче Илияна Йотова има авангардната идея да спасява рибарите и корабите чрез BG ALERT…
Иначе правителството готви чудни изненади за бизнеса и данъкоплатците от догодина, сред които ново повишаване на максималния осигурителен доход и минималните осигурителни прагове, повишаване на цените на винетките, толтаксите и някои акцизи, както и 5% бюджетен дефицит. На този фон някой да е чул нещо за реформи? Някакви? Да си припомним ли, че рядко имаме управление с абсолютно мнозинство, което може да прокара всякакви реформи, стига да пожелае?
Във връзка с това, ако сте изпитвали потребност от инструмент, който във всеки момент да може да предостави и визуализира актуални данни за състоянието на българската икономика – без коментар, само графики и данни… няма нужда да търсите повече. Отскоро в българското интернет пространство работи сайтът Basepoint Doodles. Разгледайте го, полезен и интересен е.
Тази седмица дори езиковата ни рубрика дъха на геополитика. С поредната си порция език„Русизми под прикритие“ Павлина Върбанова ни сервира и чаша лингвистична история. Анализът ѝ разкрива, че най-употребяваните русизми днес са всъщност дълбоко прикрити. Думи като „уточнение“, „начало“, „художник“, „трус“ и дори „лев“ носят фонетичните белези на руската езикова редакция, въпреки че корените им са старобългарски.
В статията се обяснява и парадоксът на историческия езиков транзит: как старобългарската книжнина, дала основата на руския книжовен език при покръстването на Киевска Рус, по-късно се връща при нас под формата на църковнославянски и руски заемки. Текстът е елегантно напомняне, че да зачеркнем руското влияние от езика си би означавало и да се откажем от част от собственото си лингвистично наследство, преминало през вековете като културен бумеранг.
Статията на Павлина започва с любопитна анкета, която може да попълните до 21 октомври.
Напрежението в Тирана е подхранвано от очевидно заслуженото недоверие на гражданите към властта. Затова между хората и управляващите повече прозрачност никога не е излишна, но за жителите на почти всеки град често е трудно да се ориентират дори в решенията на местната власт. Тя пък често говори за прозрачност, но невинаги прави необходимото, за да я осигури.
Ако живеете в Пловдив обаче, може да следите какво се случва, на сайта Prozorets.bg, където обсъжданите теми и взетите решения в Общината са представени по достъпен начин с помощта на технологиите. Нещо повече, може да видите предварително какво предстои да се обсъжда по дадена тема или какво конкретно решение засяга вашия район или квартал, а също така да следите как гласуват общинските съветници.
Всичко това е възможно благодарение на софтуерния архитект, пловдивчанина Иво Стефанов, който търси съмишленици и партньори този инструмент да стане достъпен и в други общини. Проектът му е един от добрите примери за успешно използване на изкуствения интелект в помощ на хората.
Отвъд океана недоразумението Доналд Тръмп прави всичко възможно да оцелее след междинните избори на 3 ноември. Традиционно в САЩ е статистическа рядкост управлението да не загуби част от подкрепата си на междинни избори, но този път разочарованието от неспособността на Тръмп да се справи с проблеми като инфлацията и геополитическата стабилност заплашва да помете републиканците по-зле, отколкото през 2018 г.
Същевременно всяка стъпка на Тръмп е грандиозен провал – „малката“ война в Иран е в задънена улица и още повече оплеска геополитическия пейзаж, пазарлъкът с Путин за руски дизел трудно се преглъща дори в собствената му партия, а сделката за връщането на Илон Мъск в орбитата на Белия дом още не е напълно ясна, но няма съмнения, че е обвита в множество конфликти на интереси. И много пари.
Като споменахме Илон Мъск, най-новият филм на документалиста Алекс Гибни е именно за него. Гибни е носител на „Оскар“ и множество награди „Еми“ за заглавия като Taxi to the Dark Side (разследване на практиките за мъчения и разпити, използвани от военните на САЩ в Афганистан и Гуантанамо), Enron: The Smartest Guys in the Room (анализ на срива на корпоративния гигант Enron и финансовите му измами), The Inventor: Out for Blood in Silicon Valley (разказ за измамата на Елизабет Холмс и Theranos) и Going Clear: Scientology and the Prison of Belief (мащабно разкритие за вътрешните механизми и контрола в сциентоложката църква).
Новият мащабен четиричасов документален проект на Алекс Гибни, озаглавен просто „Мъск“, изследва властта и влиянието на милиардера, а режисьорът не крие, че целта му е да провокира дискусията „как да си върнем властта от такива технологични олигарси, които, изглежда, искат да управляват света в свой собствен интерес“.
След премиерата си на кинофестивала във Венеция от тази седмица филмът е по киносалоните в САЩ. Надяваме се скоро да се появи и в някоя от стрийминг платформите.
И като се заговорихме за САЩ… Има ли „хуманен“ начин държавата да убива, или цивилизационният напредък е просто козметичен параван пред варварството? В анализа си „Трябва да поговорим за смъртното наказание“ Светла Енчева тръгва от зловещия прецедент с оцелялата след екзекуция в Тенеси Криста Пайк и скандалното предложение на Пентагона за излъчване на разстрели на живо в интернет, за да деконструира илюзията за „справедлива“ държавна смърт.
Текстът припомня, че овластяването на държавата да отнема живот дехуманизира цялото общество. А разговорът по темата е критично важен точно днес, близо три десетилетия след отмяната на смъртните присъди в България и насред пълзящ консервативен обрат, при който защитата на човешките права лесно може да бъде подложена на ревизия.
Тази седмица Надежда Цекулова и екип на „Тоест“ слагат началото на проекта „Анатомия на пола: Менопауза“, който е своеобразно продължение на рубриката „Анатомия на пола: Жена“.
Началото на новата поредица поставяме със статията „Менопаузата: Упътване за употреба“. Текстът отива отвъд личния разказ, за да покаже как историческото медицинско неглижиране на жените отвъд репродуктивна им функция най-сетне среща научни доказателства, свързващи менопаузалното здраве с дългосрочното качество на живот и с превенцията от сърдечносъдови заболявания и деменция. Надежда сблъсква фактите и с българската реалност: фрагментирано здравеопазване, лекари, които отбиват номера с препоръка за „добавки“, и пълен дефицит на аптечния пазар на медикаментите, смятани за златен стандарт в съвременната терапия.
Проектът „Анатомия на пола: Менопауза“ обаче няма да бъде само поредица от статии, а има за цел да отговори на острия недостиг на достъпна, научно базирана информация за перименопаузата и менопаузата на български език, както и да обори съпътстващата обществена стигма. Искаме да предоставим достоверни и проверени знания, чрез които жените да повишат способността си да разпознават симптомите и да вземат информирани решения за здравето си, а обществото да прояви по-голяма чувствителност и да оказва по-добра подкрепа на жените в такъв период на преход.
В рамките на 12 месеца „Тоест“ ще създаде и разпространи десет задълбочени журналистически анализа и десет кратки образователни видеа. Ще организираме видеоразговор между жени с личен опит с перименопаузата и менопаузата и ще организираме полудневна конференция с международни експерти. Ще създадем и специализирана уебстраница, която да бъде полезен централизиран хъб за информация по тази тема. Всичко това ще можем да направим благодарение на финансовата подкрепа на Български фонд за жените и Европейския съюз в рамките на програма „Ценности“ към проекта BIRDS in BG 2 на БФЖ.
От светлината в невронните мрежи и „призрачните частици“ под антарктическия лед до Нобеловия триумф на чистото любопитство. В новия си обзор с научни новиниМихаил Ангелов представя най-високите отличия за годината в областите физика, химия, медицина и физиология, разкривайки пътя на три революционни пробива: раждането на оптогенетиката, която превърна гените на едноклетъчните водорасли в инструмент за управление на мозъчни клетки със светлина; полярния детектор IceCube, улавящ космически неутрини от дълбините на Вселената; и разгадаването на молекулната огледалност в органичния синтез.
Текстът на Михаил напомня защо фундаменталната наука няма алтернатива, и проследява десетилетията упорство от първите наблюдения на Луи Пастьор, за да покаже, че значимите скокове в човешкото знание никога не започват от днес.
Какво става, когато естетиката на фашизма и параноята се окажат облечени в най-обаятелния възможен литературен разказ? В рубриката ни „На второ четене“ Стефан Иванов се връща към класиката „Горски цар“ на Мишел Турние по повод новото ѝ издание в превод на Изабела Георгиева.
Стефан обаче превръща втория си прочит в остър социален разрез на днешния ден. От алгоритмичната епоха, в която всеки получава персонален поток от знамения и конспирации, до новите детски лагери и възторга по униформите – сянката на чудовищния разказвач Тифож се оказва твърде разпознаваема и в съвременна България. Напомняне от Стефан Иванов, че от мрачното очарование на този красив, но токсичен роман сме длъжни да се защитаваме със същата интелигентност, с която му се наслаждаваме.
Този бюлетин, списван всяка седмица от дежурен редактор, обобщава не само авторските ни публикации, но и други значими теми. Той достига до няколко хиляди души. Част от тях ни подкрепят редовно с месечно дарение според възможностите си. Някои – от години. Изключително благодарни сме за това!
Времената са трудни за мнозина. Някои от вас се тревожите за бъдещето си, за риска от загуба на доходи и работа. Това е вярно и за екипа на „Тоест“. Въпреки това ние продължаваме да полагаме усилия медията да продължи да съществува, да създава съдържание с безкомпромисно качество и да носи полза на читателите си. Те, за щастие, се увеличават, но даренията и дарителите ни плавно намаляват – от началото на годината с около 15%. Тази тенденция не носи много надежда за бъдещето, а за ежедневната ни журналистическа работа няма проектно финансиране. Не можем да разчитаме на никого за издръжката на редакцията, освен на читателите си.
Затова, ако ни четеш от седмици и месеци, харесваш разнообразието от теми, грижливо прегледаните от редактор и коректор текстове, ясните ни позиции и по-добре от нас знаеш защо продължаваш да ни следиш, но досега не си имал възможност или не си знаел, че е важно и нужно да подкрепиш усилията на екипа ни финансово – не отлагай, направи го сега.
Последната седмица отшумя като изтребител. По-скоро като четири изтребителя – онези, които ескортираха спартана, донесъл костите на цар Самуил. Така небесният патронаж над родината буквално се буквализира пред очите ни. Почувствах се двойно и тройно защитена, както се казва в някои тв реклами. Нищо че (кандидат)президентката и върховна главнокомандваща на въоръжените сили на страната г-жа Йотова, чиято предизборна кампания изтребителите увенчаха, е толкова отявлена пацифистка… Пази, Боже, и ти, царю Самуиле, да не ни се наложи да я видим в ролята ѝ на държавен водач във военно време!
Във всеки случай, нямаше къде да се скрием от цялата дандания около пренасянето на костите – като се почне от размера и формата на всенародните тържества, мине се през високопарните патриотични лозунги, гарнирани с „добросъседско“ попържане срещу гърците и надуване пред северномакедонците и се свърши с взрива от разколебаващи патоса на управляващите конспирацийки от типа на колко дупки имало в сакралната кост на Самуил и толкова ли трябвало да бъдат в действителност. А самият факт, че скелетът „обиколи“ телевизиите и социалните мрежи под формата на снимки и видеа, намирам не просто за проява на инфантилизъм и кич, но и за акт, лишен от елементарна етика.
На фона на цялото това тупане в гърдите разразилата се през седмицата трагедия в българската акватория позагрози патриотичните ни напъни. На 6 октомври два чужди търговски кораба бяха ударени от дронове в българската икономическа зона. По всяка вероятност дроновете са руски, колкото и да е мъчително за правителството да допусне това. Екипажът на единия кораб беше спасен и евакуиран, но вторият кораб потъна за броени минути и до този момент няма информация за оцелели. С този „инцидент“ войната настъпва все по-близо към нас, докато управляващите продължават да са за мир и любов и за хем вълкът цял, хем агнето сито. Светла Енчева анализира тази и още ситуации, които само доказват, че разликата между външна и вътрешна политика е условна. А през последните месеци настоящото управление все по-често заема йогийската поза шашанкасана (известна още като поза заек) с лице на изток. Или както твърди Светла Енчева:
„Прогресивният“ патриотизъм не крие своята проруска ориентация. По този начин спомага тя да бъде нормализирана.
На шокиращото противоречие между небесния триумф (транспортирането на Самуиловите кости) и морската трагедия с дроновете е посветен и седмичният анализ на Емилия Милчева „Патриоти за мъртвите – страхливци за живите“.
Националното достойнство има различна цена според това срещу кого трябва да бъде отстоявано. Пред Скопие България говори от позицията на историческата правота, пред Москва предпочита дипломацията на васал и оставя на съюзниците да назовават заплахите.
И докато войната експандира, а темата за мира е предизборна дъвка за балончета, някои инвестират в светлото бъдеще. Оказа се например, че софтуерен инженер е изобретил „стая“ за изтезание на ИИ, базирана на научното изследване на Камерън Берг за т.нар. ос на болката при големите езикови модели. Каквото и да е оправданието за подобно изобретение, то отвсякъде намирисва на изпълнение в стил доктор Менгеле и в крайна сметка не доказва нищо друго, освен че на тази планета по-голямо чудовище от човека няма.
И като заговорихме за насилие – темата за насилието и неговата медиализация я подхваща тази седмица Биляна Курташева в разкошен (пореден) разговор на Роси Михова, в който въпросите са извадени от прочутите списъци на Сюзан Зонтаг. Ето какво казва Биляна:
Не понасям насилието – на първо, второ, трето и десетнайсето място. Това е, което, ако можех, бих изтрила от света и от човешката природа. Впрочем то е голям въпрос и по отношение на изкуството. Трябва ли да се описва и показва насилие? Някой би казал: „Трябва, за да се изобличава“, но друг би казал, че така то се и нормализира. Границата е много тънка. Сцените на насилие са най-сигурният начин да „стиснеш за гърлото“ читателя или зрителя, но често той е и най-евтиният.
Клишетата на младостта, изглежда обаче, все повече се втвърдяват, ако се съди по популярните сред тийнейджърите и особено сред младите момчета виртуални общности, формиращи т.нар. маносфера. Всички си спомняме с притаен ужас британския сериал „Юношество“, след който хиляди семейства рязко си дадохме сметка колко малко знаем за тайния живот на децата си. Е, в настоящия брой едно пораснало момче и бивш потребител на маносферата ни разказва за преживяванията си вътре, за червеното и черното хапче, за looksmaxxing-а и за други спекулативни практики и техните създатели, за които е добре да знаем, дори да нямаме тийнейджър у дома. Повече за този затворен свят, който всмуква и изключва неуверените, ненавижда жените и промива мозъците на мъжете, четете в „Развитието на маносферата и как избягах от нея“ от Димитри Захов.
Нека сега и ние да избягаме от мрачните теми на седмицата, като отидем на едно съботно кино. Наш вергилий в киносалона отново е Нева Мичева, която продължава да ни разказва за тазгодишното издание на фестивала в Сан Себастиан с цели два текста. В първия – „Трябва да се живее!“ – тя ни представя любимеца на публиката, филма „Черната топка“, няколко избрани от нея испаноезични заглавия и българския „Обувките на баща ми“ на режисьора Христо Симеонов, с когото Нева е направила и кратко интервю специално за „Тоест“.
Финалът на своеобразната поредица за „Сан Себастиан 2026“ – „Песъчинки и перли“ – ни запознава с още дузина любопитни заглавия, сред които на култови режисьори като Макдона, Звягинцев и Херцог. (Disclaimer: тези, последните, не са задължително сред любимците на Нева – поне не и в това издание на фестивала.)
Не знам дали си даваме сметка, но около 70% от най-успешните, включително печелившите филми по света са директно базирани на литературни произведения. А тази седмица беше важна и дългоочаквана от читателите на всякакви езици. На 8 октомври беше обявен носителят на Нобеловата награда за литература за 2026 година, в случая носителка (!) – бляскавата, ироничната, артистичната и адски умната канадска поетеса, есеистка и преводачка Ан Карсън. Пускам тук едно чудно видео с нея, в което – покрай другото – чете няколко свои кратки стихотворения в проза. Едното от тях е посветено на четенето и в голяма степен описва общата ни екзистенциална ситуация в този единствено възможен свят. То започва ето така:
Някои бащи мразят да четат, но обожават да водят семейството на пътешествия. Някои деца мразят пътешествията, но обожават да четат. Забавно е колко често и едните, и другите се оказват пътници в един и същ автомобил.
Накрая, в контекста на събитията – отминали и предстоящи – а и за да се върнем в добре познатата и маркирана от нас територия, искам да ви поздравя и с едно парче на черногорския постмодернист Рамбо Амадеус, в което той дава най-дългата позната ми дефиниция на турбофолка. Артистът твърди, че след като folk означава народ, а turbo е система за впръскване на гориво под налягане, то турбофолк е разпалване на най-ниските страсти у човека. Така в границите на понятието влизат сапунените сериали, стадионите, хипермаркетите, но също търговията с човешки органи, кокаинът, национализмът… Парчето завършва – както се казва на английски – „на висока нота“:
Politički marketing je turbo folk. (Политическият маркетинг е турбофолк.)
И тъй като в момента ни залива предизборен турбофолк, пускайте си от време на време Рамбо Амадеус – нещо като кратка и освежаваща детокспрограма.
И разбира се – подкрепяйте ни. Най-малкото защото „Тоест“ не е турбофолк и никога няма да бъде. Но и защото, щем – не щем, с книга или без, всички се возим в един автомобил и той, за щастие, не е москвич.
Имате ли понякога чувството, че живеете във филм? За себе си ще призная, че не мога да се отърва от усещането, че съм в някакво пародийно риалити.
Радев ни плаши, че ако не слушаме Русия, тя ще ни пусне атомна бомба, а Русия го хвали за това.
Правителството предлага закон, с който да превърне почти всички в нарушители (дори на мен ми се намира вкъщи домашна ракия, макар да не пия алкохол), а после успокоява народа, че няма да следи за спазването му.
НАТФИЗ, където от месеци не стихват студентските протести, отстранява студенти заради двойки, които те са поправили, но пропуска да ги уведоми, така че студентите надлежно си плащат таксите.
„Да, България“ предлага български аналог на инициативата на американския президент Trump Accounts. Тоест държавата да задели по 1000 евро за всяко новородено дете, средствата да се инвестират във фондове с висока доходност и след 60 години вложените средства да са се преумножили многократно. Тънкият момент е, че това не е гарантирано. Ако беше толкова лесно парите на всички да стават все повече пари, щеше да настане такъв живот, че само си викам „дано“, както се пее в песента.
(Кандидат-)президентката Илияна Йотова брани кирилицата от неизвестно кого. Но интервю с Петър Стоянов отпреди близо три години хвърля светлина върху генезиса на фалшивата новина, че азбуката ни е под заплаха. Откъсът започва в 12:01 и продължава по-малко от 3 минути:
Ако днес ви се пътува до София, ето как може да го направите без пари – отивате на гарата и казвате, че искате да посрещнете тленните останки на цар Самуил. И после се прибирате – пак с влака – в рамките на същия ден. Но трябва да побързате, защото церемонията започва в 12:30. Ех, няма ли достойни за поклонение кости, заради които БДЖ да осигури безплатни пътувания например до Русе?
Други тленни останки, които съвсем доскоро са били живо тяло, са обект не на поклонение, а на разследване. Убийството на Илиян Филипов имам предвид, за което МВР много побърза да посочи извършител и да каже, че мотивът е личен и финансов – да не помислите, че е политически. На тази тема е статията на Емилия Милчева „Политическата биография на един разстрел“, която биография според Емилия всъщност е две биографии. Не само заради двете жени. А отношенията между забогатяването и властта в България традиционно се премълчават в публичния разказ. Пък аз се чудя защо смъртността чрез убийство сред футболните шефове в Пловдив е толкова висока – от 1995 г. насам Филипов е седмият случай.
Ала докато естественият ми интелект – с присъщата си ограниченост – си задава подобни въпроси, всички са се вторачили в изкуствения. Потенциалът му е по-могъщ, отколкото на хибридните заплахи, твърди Искрен Иванов в статията си „Изкуственият интелект и новата Студена война. Ще спрат ли САЩ Китай?“
Китай е герой и на публикацията на Александър Малинов „Сърбия – първият китайски плацдарм в Европа“. През последните няколко години голямата азиатска държава прогресивно засилва влиянието си в западната ни съседка. Включително и на военно равнище, колкото и притеснително да звучи това. Така Сърбия все повече се отдалечава от Европа и заприличва на Китай, където всеки е следен, а лични данни на практика няма.
Това ми напомня колко съм благодарна, че сме в ЕС, където личните данни се уважават и няма смъртно наказание. Тези дни непрекъснато мисля за неуспешната екзекуция на Криста Пайк – жената, оцеляла на 30 септември след две инжекции, всяка от които би трябвало да е смъртоносна. Сега е в болница и лекарите се борят за живота ѝ, който съдът преди повече от 30 години е решил, че трябва да бъде отнет. Защото Криста Пайк е убила своя съученичка, когато е била още непълнолетна. И нито възрастта ѝ, нито фактът, че е била подлагана многократно на физическо и сексуално насилие, нито диагностицираните психически увреждания на момичето са допринесли за смекчаване на присъдата.
Питам се какво ли им е на палачите на Криста Пайк, неуспели да изпълнят задачата си. Как държавите, в които се прилага смъртното наказание, назначават служители, чиято работа е да убиват. И изобщо – какво е да си палач, как се прибираш у дома при семейството си, когато си екзекутирал някого. В такива моменти ми се приисква за пореден път да гледам „Балът на чудовището“.
Но и в България има много хора, които са убедени, че други хора са чудовища и не заслужават да живеят. Това си мислех, докато четях книгата на Ален Симеонов „Училище за лов на педофили“. От нея прозрях, че не е нужно човек да е крайнодесен, фен на Хитлер или на Путин или пък хомофоб, за да оправдава саморазправата. В момента, в който обявим някой човек за нечовек, за изрод, се превръщаме в Ален Симеонов. Границата е плашещо тънка.
За вас не знам, но след размислите за екзекуции, линчове и дехуманизация просто имам нужда от малко нежност. И ето – идва спасението с човешко лице, поразително приличащо на Нева Мичева. Може би защото наистина е Нева, която и тази година ни разказва в поредица от статии за кинофестивала в Сан Себастиан. „Нежността се завръща на екрана“, се казва още в заглавието. „На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие“, започва текстът и продължава все така топло и нежно. Благодаря ти, Нева.
Нежността в съвременния свят обаче е екзистенциална позиция, не опит за бягство в удобството. Това ни води към разговора на Антония Апостолова с ирландския писател Колъм Тойбин, според когото белетристиката трябва да бъде „без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка“. И без прикриването на новите цикли от болка, които отваря след себе си всеки акт на насилие.
Затова – повече нежност и по-малко умножаване на болката, което ме връща към мисълта за Нева и ме води към днешната ми препоръка. Защото Нева е преводачка на пиесата на италианския драматург Диего Плеутери „Както в най-добрите дни“, която ми стопли душата, когато я гледах. И която един режисьор иска да бъде забранена, защото според него някои хора нямат право на любов – не било православно и традиционно. Ако успеете да си купите билет (защото залата винаги е пълна на този спектакъл), горещо препоръчвам и да си купите програмата на постановката. Така за 3 евро ще се сдобиете с отделно произведение на изкуството, а ще ви се падне и късметче.
Разбира се, препоръчвам и да ни подкрепите, ако за вас е важно да продължавате да ни четете. Защото „Тоест“ не е даденост, а разчита на вашата подкрепа. Тъкмо погледнах финансовия отчет и установих, че резервите ни бавно, но устойчиво се топят, а през август сме на плюс само защото бяхме във ваканция.
Имате ли понякога чувството, че живеете във филм? За себе си ще призная, че не мога да се отърва от усещането, че съм в някакво пародийно риалити.
Радев ни плаши, че ако не слушаме Русия, тя ще ни пусне атомна бомба, а Русия го хвали за това.
Правителството предлага закон, с който да превърне почти всички в нарушители (дори на мен ми се намира вкъщи домашна ракия, макар да не пия алкохол), а после успокоява народа, че няма да следи за спазването му.
НАТФИЗ, където от месеци не стихват студентските протести, отстранява студенти заради двойки, които те са поправили, но пропуска да ги уведоми, така че студентите надлежно си плащат таксите.
„Да, България“ предлага български аналог на инициативата на американския президент Trump Accounts. Тоест държавата да задели по 1000 евро за всяко новородено дете, средствата да се инвестират във фондове с висока доходност и след 60 години вложените средства да са се преумножили многократно. Тънкият момент е, че това не е гарантирано. Ако беше толкова лесно парите на всички да стават все повече пари, щеше да настане такъв живот, че само си викам „дано“, както се пее в песента.
(Кандидат-)президентката Илияна Йотова брани кирилицата от неизвестно кого. Но интервю с Петър Стоянов отпреди близо три години хвърля светлина върху генезиса на фалшивата новина, че азбуката ни е под заплаха. Откъсът започва в 12:01 и продължава по-малко от 3 минути:
Ако днес ви се пътува до София, ето как може да го направите без пари – отивате на гарата и казвате, че искате да посрещнете тленните останки на цар Самуил. И после се прибирате – пак с влака – в рамките на същия ден. Но трябва да побързате, защото церемонията започва в 12:30. Ех, няма ли достойни за поклонение кости, заради които БДЖ да осигури безплатни пътувания например до Русе?
Други тленни останки, които съвсем доскоро са били живо тяло, са обект не на поклонение, а на разследване. Убийството на Илиян Филипов имам предвид, за което МВР много побърза да посочи извършител и да каже, че мотивът е личен и финансов – да не помислите, че е политически. На тази тема е статията на Емилия Милчева „Политическата биография на един разстрел“, която биография според Емилия всъщност е две биографии. Не само заради двете жени. А отношенията между забогатяването и властта в България традиционно се премълчават в публичния разказ. Пък аз се чудя защо смъртността чрез убийство сред футболните шефове в Пловдив е толкова висока – от 1995 г. насам Филипов е седмият случай.
Ала докато естественият ми интелект – с присъщата си ограниченост – си задава подобни въпроси, всички са се вторачили в изкуствения. Потенциалът му е по-могъщ, отколкото на хибридните заплахи, твърди Искрен Иванов в статията си „Изкуственият интелект и новата Студена война. Ще спрат ли САЩ Китай?“
Китай е герой и на публикацията на Александър Малинов „Сърбия – първият китайски плацдарм в Европа“. През последните няколко години голямата азиатска държава прогресивно засилва влиянието си в западната ни съседка. Включително и на военно равнище, колкото и притеснително да звучи това. Така Сърбия все повече се отдалечава от Европа и заприличва на Китай, където всеки е следен, а лични данни на практика няма.
Това ми напомня колко съм благодарна, че сме в ЕС, където личните данни се уважават и няма смъртно наказание. Тези дни непрекъснато мисля за неуспешната екзекуция на Криста Пайк – жената, оцеляла на 30 септември след две инжекции, всяка от които би трябвало да е смъртоносна. Сега е в болница и лекарите се борят за живота ѝ, който съдът преди повече от 30 години е решил, че трябва да бъде отнет. Защото Криста Пайк е убила своя съученичка, когато е била още непълнолетна. И нито възрастта ѝ, нито фактът, че е била подлагана многократно на физическо и сексуално насилие, нито диагностицираните психически увреждания на момичето са допринесли за смекчаване на присъдата.
Питам се какво ли им е на палачите на Криста Пайк, неуспели да изпълнят задачата си. Как държавите, в които се прилага смъртното наказание, назначават служители, чиято работа е да убиват. И изобщо – какво е да си палач, как се прибираш у дома при семейството си, когато си екзекутирал някого. В такива моменти ми се приисква за пореден път да гледам „Балът на чудовището“.
Но и в България има много хора, които са убедени, че други хора са чудовища и не заслужават да живеят. Това си мислех, докато четях книгата на Ален Симеонов „Училище за лов на педофили“. От нея прозрях, че не е нужно човек да е крайнодесен, фен на Хитлер или на Путин или пък хомофоб, за да оправдава саморазправата. В момента, в който обявим някой човек за нечовек, за изрод, се превръщаме в Ален Симеонов. Границата е плашещо тънка.
За вас не знам, но след размислите за екзекуции, линчове и дехуманизация просто имам нужда от малко нежност. И ето – идва спасението с човешко лице, поразително приличащо на Нева Мичева. Може би защото наистина е Нева, която и тази година ни разказва в поредица от статии за кинофестивала в Сан Себастиан. „Нежността се завръща на екрана“, се казва още в заглавието. „На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие“, започва текстът и продължава все така топло и нежно. Благодаря ти, Нева.
Нежността в съвременния свят обаче е екзистенциална позиция, не опит за бягство в удобството. Това ни води към разговора на Антония Апостолова с ирландския писател Колъм Тойбин, според когото белетристиката трябва да бъде „без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка“. И без прикриването на новите цикли от болка, които отваря след себе си всеки акт на насилие.
Затова – повече нежност и по-малко умножаване на болката, което ме връща към мисълта за Нева и ме води към днешната ми препоръка. Защото Нева е преводачка на пиесата на италианския драматург Диего Плеутери „Както в най-добрите дни“, която ми стопли душата, когато я гледах. И която един режисьор иска да бъде забранена, защото според него някои хора нямат право на любов – не било православно и традиционно. Ако успеете да си купите билет (защото залата винаги е пълна на този спектакъл), горещо препоръчвам и да си купите програмата на постановката. Така за 3 евро ще се сдобиете с отделно произведение на изкуството, а ще ви се падне и късметче.
Разбира се, препоръчвам и да ни подкрепите, ако за вас е важно да продължавате да ни четете. Защото „Тоест“ не е даденост, а разчита на вашата подкрепа. Тъкмо погледнах финансовия отчет и установих, че резервите ни бавно, но устойчиво се топят, а през август сме на плюс само защото бяхме във ваканция.
В края на миналото хилядолетие дядо ми на шега наричаше комшиите, насядали „на мухабет“ по пейките пред домовете си, „радио Фустанела“. С други думи, на тази жива „медия“ не можеше и не трябваше да се вярва, защото 90% от съдържанието ѝ беше изопачена информация, клюки, интриги и градски легенди. Но какво да се прави, по онова време интернетът все още беше оскъден, мобилните телефони не бяха по/в джоба на всеки, а и имаха копчета като на пишеща машина за сметка на голям екран.
Сега интернетът е в пъти повече от водата през лятото в някои райони на България. А според безплатния ми домашен ИИ българинът прекарва средно между 25 и 30 часа седмично онлайн, като около 17 от тях са посветени на социално „мрежуване“ (рядка дума, заловена за ушите от Павлина Върбанова). Ако дядо ми беше жив, щеше да се изуми какво завидно национално покритие е постигнала тази развъртяна новотехнологична „фустанела“.
Наскоро, скитайки се из Гърция, забелязах как интернета – и по туристически места, и по не дотам… – хич го няма, а като го има, си казваш „по-добре да го нямаше“, защото непрекъснато прекъсва. И какво правят хората без интернет, ще попитате. Ами добре са, пият кафе и узо, говорят си, разлистват вестници, списания и книги на хартия. Като ги попиташ нещо, те гледат в очите, отговарят, без да бързат, палците им не потрепват невротично, нетърпеливи за следващия скрол. С всичко това ни най-малко не искам да омаловажа положителната роля на интернет. Но ако дозата прави отровата, то, струва ми се, отдавна сме предозирали. На всичкото отгоре ефектите от предозирането са видими на много нива:
1) Бързият и относително евтин интернет в България ни даде поне по една допълнителна квалификация. Всички вече сме половин доктори, една трета политолози, почти завършени криминални психолози и напълно завършени философи, педагози и историци, най-често без да сме образовани в нито една от гореизброените области.
2) При непрестанния приток на разнопосочна информация въпросът дали тя е проверена, или не, престава да има особено значение. Защото непроверената информация ни освобождава от необходимостта да поемаме отговорност за думите, които самите ние хвърляме в мрежата. Та нали всичко се превръща в стръв. И чудна работа – рибата кълве ли, кълве.
3) Парадоксално започнахме да вярваме на всякакви небивалици, но заедно с това да не вярваме на нищо, дори на собствените си очи. Така освен трайно недоспали постепенно се превръщаме в недоверчиви, недоволни, неразбрани, недооценени и като цяло неприятни хора. А в крайна сметка – и дълбоко неинформирани. Само че идват избори. И това да сме такива, в каквито се превърнахме – заспали лапнишарани, – върши чудесна работа на някои стари рибари, които са в час както с някогашното мрежуване, така и със сегашния нетуъркинг.
Пресен е примерът с изборите в Германия, където интернет платформи се превърнаха в трибуни на предизборните кампании, ускориха поляризацията, отнеха от силата на центъра и доведоха до ярко разделение на политическата карта – радикалнолеви в Берлин, крайнодесни в източните провинции. И ако „Алтернатива за Германия“ се окопа в TikTok, YouTube и X, левите заложиха на Instagram, Telegram и локални блогове. У нас като че ли липсва такава дигитална стратификация и както обикновено газим в добре познатия ни повсеместен миш-маш. Но това, че ни е добре познат, не го прави по-малко опасен… Така в края на лятото стигам до следния извод: повече кафе, узо и разговори на живо, по-малко скрол. Повече четене на дълги текстове (над 8000 знака), по-малко скрол. Повече засаждане на растения (ей сега иде времето на лалетата и зюмбюлите), по-малко скрол. И без това влизаме в сезона на мъглите, нека поне разсеем мозъчните.
И да, ако четете „Тоест“, няма да сгрешите. „Тоест“ също е в интернет, но текстовете, които публикуваме, миришат на мастило, проверени са всякак и отвсякъде и плуват в свободни води, незасегнати от ловно-рибарския медийно-политически сезон. Подкрепете ни (вижте бутона най-долу), за да продължим да развиваме този малък резерват на разума, активното гражданство и добрия вкус.
В началото на лятото писах тук за боклука в курортните ни градове. Виждам, че това е и една от темите на Веселин Златков в неговите „6 раздувки за варненското лято 2026“.
Боклук, затруднен достъп до града, високи цени, отблъскваща миризма и лоша храна. Какво повече му трябва на човек за един гарантиран летен кошмар? А, да, хейт, злоба, агресия… И това го имаме в изобилие. Остава ни със стаен ужас да очакваме какво ще ни донесе лятото на 2027-ма – на нас и на клетите туристи, които ще се изсипят покрай „Евровизия“.
„Красота и катастрофа“ – така би могъл да се казва текст за днешна Варна (а и за други български градове), но всъщност става дума за един фикционален Париж от може би най-награждаваната видеоигра за всички времена –„Светлосянка: Експедиция 33“. В този брой Миглена Николчина и Северина Станкева продължават разговора си за нея и ни обнадеждават, че останалото в миналото велико изкуство
може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена.
Нашата стара вселена обаче продължава да крие големи тайни, една от които е възможността за съществуване на извънземен разум. Убедена съм, че със или без интернет всеки би могъл да пусне пет стотинки по тази тема: едно ще кажат учените, друго – ясновидците, трето и четвърто – религиозните авторитети. В нашия случай нещото го казва Атанас Шиников в продължението на текста си „Господът на световете“. Извънземни и ислям“. На мен лично ми хареса връзката между извънземни и джинове. Възнамерявам да си я запазя за частни творчески проекти.
За разлика от сложно доказуемата връзка между извънземни и ислям, връзката между съвременните демокрации и избирателните системи е видима с просто око. През ноември са междинните избори в САЩ и Йоанна Елми посвещава на тях брой 18 от бюлетина „Гласовете на Америка“. Доверието в Тръмп изглежда поразклатено, макар и не сринато, но заедно с това се наблюдава отлив на подкрепата и за двете партии по отношение на определени болни теми, например развитието на изкуствения интелект. И изобщо, ставаме свидетели на интересна тенденция:
реалното усещане за реалните проблеми и реалните последствия като обединяващо избиратели от двата края на политическия спектър.
Дали подобна тенденция ще моделира изхода от предстоящите президентски избори у нас, предстои да видим. На първо четене свиващата се като неправилно изпран вълнен пуловер партия ГЕРБ се цепи по оста Йотова–Гюров, която пък в голяма степен се припокрива с оста проруска–проевропейска ориентация. Доколко ГЕРБ все още е лидерска формация или вече е подвластна на центробежни сили, ще се разбере вероятно едва на балотажа. Повече за тези процеси четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Анатомия на едно разпадане“.
Но до изборите има още няколко седмици, в които да помислим – с главите си, а не с колективния интернет разум – кой от кандидатите какво ни казва и защо. А междувременно, докато вадим есенните шлифери и усещаме с кожата си липсата на
пастьозното зелено на смокините и матовото синьо на небето,
може да прочетем стихотворението на месеца. Казва се „Полуостров“, а авторката е Боряна Кацарска. С него ви напомняме, че с добрата литература никога не сме самотни острови, а най-малкото ставаме част от архипелази, което пак си е нещо, особено в сезона на нахлупените ушанки и замръзналите носове.
В края на миналото хилядолетие дядо ми на шега наричаше комшиите, насядали „на мохабет“ по пейките пред домовете си, „радио Фустанела“. С други думи, на тази жива „медия“ не можеше и не трябваше да се вярва, защото 90% от съдържанието ѝ беше изопачена информация, клюки, интриги и градски легенди. Но какво да се прави, по онова време интернетът все още беше оскъден, мобилните телефони не бяха по/в джоба на всеки, а и имаха копчета като на пишеща машина за сметка на голям екран.
Сега интернетът е в пъти повече от водата през лятото в някои райони на България. А според безплатния ми домашен ИИ българинът прекарва средно между 25 и 30 часа седмично онлайн, като около 17 от тях са посветени на социално „мрежуване“ (рядка дума, заловена за ушите от Павлина Върбанова). Ако дядо ми беше жив, щеше да се изуми какво завидно национално покритие е постигнала тази развъртяна новотехнологична „фустанела“.
Наскоро, скитайки се из Гърция, забелязах как интернетът там – и по туристически места, и по не дотам… – хич го няма, а като го има, си казваш „по-добре да го нямаше“, защото непрекъснато прекъсва. И какво правят хората без интернет, ще попитате. Ами добре са, пият кафе и узо, говорят си, разлистват вестници, списания и книги на хартия. Като ги попиташ нещо, те гледат в очите, отговарят, без да бързат, палците им не потрепват невротично, нетърпеливи за следващия скрол. С всичко това ни най-малко не искам да омаловажа положителната роля на интернет. Но ако дозата прави отровата, то, струва ми се, отдавна сме предозирали. На всичкото отгоре ефектите от предозирането са видими на много нива:
1) Бързият и относително евтин интернет в България ни даде поне по една допълнителна квалификация. Всички вече сме половин доктори, една трета политолози, почти завършени криминални психолози и напълно завършени философи, педагози и историци, най-често без да сме образовани в нито една от гореизброените области.
2) При непрестанния приток на разнопосочна информация въпросът дали тя е проверена, или не, престава да има особено значение. Защото непроверената информация ни освобождава от необходимостта да поемаме отговорност за думите, които самите ние хвърляме в мрежата. Та нали всичко се превръща в стръв. И чудна работа – рибата кълве ли, кълве.
3) Парадоксално започнахме да вярваме на всякакви небивалици, но заедно с това да не вярваме на нищо, дори на собствените си очи. Така освен трайно недоспали постепенно се превръщаме в недоверчиви, недоволни, неразбрани, недооценени и като цяло неприятни хора. А в крайна сметка – и дълбоко неинформирани. Само че идват избори. И това да сме такива, в каквито се превърнахме – заспали лапнишарани, – върши чудесна работа на някои стари рибари, които са в час както с някогашното мрежуване, така и със сегашния нетуъркинг.
Пресен е примерът с изборите в Германия, където интернет платформи се превърнаха в трибуни на предизборните кампании, ускориха поляризацията, отнеха от силата на центъра и доведоха до ярко разделение на политическата карта – радикалнолеви в Берлин, крайнодесни в източните провинции. И ако „Алтернатива за Германия“ се окопа в TikTok, YouTube и X, левите заложиха на Instagram, Telegram и локални блогове. У нас като че ли липсва такава дигитална стратификация и както обикновено, газим в добре познатия ни повсеместен мишмаш. Но това, че ни е добре познат, не го прави по-малко опасен… Та затова в края на лятото стигам до следния извод: повече кафе, узо и разговори на живо, по-малко скрол. Повече четене на дълги текстове (над 8000 знака), по-малко скрол. Повече засаждане на растения (ей сега иде времето на лалетата и зюмбюлите), по-малко скрол. И без това влизаме в сезона на мъглите, нека поне разсеем мозъчните.
И да, ако четете „Тоест“, няма да сгрешите. „Тоест“ също е в интернет, но текстовете, които публикуваме, миришат на мастило, проверени са всякак и отвсякъде и плуват в свободни води, незасегнати от ловно-рибарския медийно-политически сезон. Подкрепете ни (вижте бутона най-долу), за да продължим да развиваме този малък резерват на разума, активното гражданство и добрия вкус.
В началото на лятото писах тук за боклука в курортните ни градове. Виждам, че това е и една от темите на Веселин Златков в неговите „6 раздувки за варненското лято 2026“.
Боклук, затруднен достъп до града, високи цени, отблъскваща миризма и лоша храна. Какво повече му трябва на човек за един гарантиран летен кошмар? А, да, хейт, злоба, агресия… И това го имаме в изобилие. Остава ни със стаен ужас да очакваме какво ще ни донесе лятото на 2027-ма – на нас и на клетите туристи, които ще се изсипят покрай „Евровизия“.
„Красота и катастрофа“ – така би могъл да се казва текст за днешна Варна (а и за други български градове), но всъщност става дума за един фикционален Париж от може би най-награждаваната видеоигра за всички времена –„Светлосянка: Експедиция 33“. В този брой Миглена Николчина и Северина Станкева продължават разговора си за нея и ни обнадеждават, че останалото в миналото велико изкуство
може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена.
Нашата стара вселена обаче продължава да крие големи тайни, една от които е възможността за съществуване на извънземен разум. Убедена съм, че със или без интернет, всеки би могъл да пусне пет стотинки по тази тема: едно ще кажат учените, друго – ясновидците, трето и четвърто – религиозните авторитети. В нашия случай нещото го казва Атанас Шиников в продължението на текста си „Господът на световете“. Извънземни и ислям“. На мен лично ми хареса връзката между извънземни и джинове. Възнамерявам да си я запазя за частни творчески проекти.
За разлика от сложно доказуемата връзка между извънземни и ислям, връзката между съвременните демокрации и избирателните системи е видима с просто око. През ноември са междинните избори в САЩ и Йоанна Елми посвещава на тях брой 18 от бюлетина „Гласовете на Америка“. Доверието в Тръмп изглежда поразклатено, макар и не сринато, но заедно с това се наблюдава отлив на подкрепата и за двете партии по отношение на определени болни теми, например развитието на изкуствения интелект. И изобщо, ставаме свидетели на интересна тенденция:
реалното усещане за реалните проблеми и реалните последствия като обединяващо избиратели от двата края на политическия спектър.
Дали подобна тенденция ще моделира изхода от предстоящите президентски избори у нас, предстои да видим. На първо четене свиващата се като неправилно изпран вълнен пуловер партия ГЕРБ се цепи по оста Йотова–Гюров, която пък в голяма степен се припокрива с оста проруска–проевропейска ориентация. Доколко ГЕРБ все още е лидерска формация или вече е подвластна на центробежни сили, ще се разбере вероятно едва на балотажа. Повече за тези процеси четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Анатомия на едно разпадане“.
Но до изборите има още няколко седмици, в които да помислим – с главите си, а не с колективния интернет разум – кой от кандидатите какво ни казва и защо. А междувременно, докато вадим есенните шлифери и усещаме с кожата си липсата на
пастьозното зелено на смокините и матовото синьо на небето,
може да прочетем стихотворението на месеца. Казва се „Полуостров“, а авторката е Боряна Кацарска. С него ви напомняме, че с добрата литература никога не сме самотни острови, а най-малкото ставаме част от архипелази, което пак си е нещо, особено в сезона на нахлупените ушанки и замръзналите носове.
Възможно ли е седмицата, в която традиционно започва новата учебна година, да е така наситена с политика? И още как. Особено когато наближават избори. Всъщност политика изобщо не е точната дума.
„Как държавата режисира ужаса от Петрохан“ е заглавието на седмичния коментар на Емилия Милчева, който е задължително да прочетете, дори вече да ви се повдига от тази тема. Ето защо:
В престрелката между основните лагери, на които се разполови общественото мнение, се изгубиха децата – жертви на възрастни, отказали да изпълнят задълженията си.
А експрезидентът Румен Радев, който в момента олицетворява изпълнителната власт, подреди други деца в кадър, за да употреби ситуацията за още повече власт.
В анализа си „Кой още има принос, за да се стигне до убийството на Георги Кузев?“ Светла Енчева се връща към върволицата от събития, хора и институционално късогледство, довели до жестокото убийство на 37-годишен мъж от група непълнолетни в Пловдив. Текстът поставя неудобния въпрос за съучастието на обществото, в което системно се отглежда тиха толерантност към агресията и социалната безнаказаност.
Сред съучастниците тук са и медиите, които системно героизираха самозванци в гонитба на рейтинг; политиците, които гласуват популистки закони, нормализирайки дехуманизацията; и не на последно място – и партиите, превърнали темата за педофилията в евтин компромат за предизборни разправии. Невинни няма – обществото и институциите сами си отгледаха тази култура на линч.
А институционалното безхаберие е очевадно и в двата криминални случая.
Почти не останаха хора, които да нямат отношение към темата с все по-широкото разпространение на изкуствения интелект. И е нормално някои стъписващи новини напоследък да предизвикват тревожни мисли за посоката, в която се е запътил светът. Няма как да ви успокоявам, че притесненията са изцяло неоснователни. Но мога да погледна на темата под малко по-различен ъгъл и да припомня, че подобни неща вече са се случвали в човешката история. Няколко пъти. Все се оказва, че сме похарчили много повече, отколкото можем да си позволим, и накрая сметката не излиза.
Прочетете повече в новата ми статия в рубриката „Аз, киборгът“, озаглавена „Изкуствен интелект и естествено лицемерие“. А в края на материала ще откриете популярна песен, чийто текст сякаш е писан за химн на индустрията, която създава изкуствен интелект. Заслушайте се само…
Ако още не знаете кой е Никола Цолов, дори и да не сте сред феновете на моторните спортове, значи вероятно живеете в пещера и ви завиждам, че ще научите за него именно от този брой на „Тоест“.
Талантът на Никола е извън всякакво съмнение. Той вече е постигнал безпрецедентни за българския моторен спорт успехи, а е едва на 19 години. Горчивата истина обаче е, че бъдещето му не зависи само от големия му талант. Ще разберете защо в статията „Последната предавка. Докъде ще стигне Никола Цолов?“ на Александър Драганов.
Кой, ако не Атанас Шиников ще открие пустинната фантастика на „Дюн“ в Корана и ще се запита възможен ли е ислямски шариат за извънземни? В първата част на новото си ориенталско приключение „Извънземни и ислям“ Атанас с ловкостта на илюзионист ни размята между фундаментални заглавия от популярната научна фантастика и строгите академични дебати в мюсюлманското право и богословие.
Текстът му е едно интелигентно и духовито изследване за това как класическото богословие може да разбива съвременни догматични клишета, и изпреварва модерната фантастика в мисленето за световете отвъд нашия.
Нека завършим седмицата с хубава книга. В рубриката ни „На второ четене“ Антония Апостолова е избрала да припомни романа „Белези“на исландската писателка Ойдур Ава Олафсдотир. Историята проследява мъж в дълбока екзистенциална криза, който заминава за анонимна, разрушена от война европейска страна с едничката цел да приключи с живота си. Вместо това обаче той хваща бормашината и започва да поправя срутения свят около себе си.
Един разказ за поправимостта на човешкото – напомняне, че изцелението не е грандиозен патетичен жест, а поредица от малки тихи стъпки, с които съграждаме смисъл насред руините.
Така както съществуването на „Тоест“ се крепи на малките, но неизменни месечни дарения на читателите. Включете се и вие в усилията ни за съграждане на смисъл!
Възможно ли е седмицата, в която традиционно започва новата учебна година, да е така наситена с политика? И още как. Особено когато наближават избори. Всъщност политика изобщо не е точната дума.
„Как държавата режисира ужаса от Петрохан“ е заглавието на седмичния коментар на Емилия Милчева, който е задължително да прочетете, дори вече да ви се повдига от тази тема. Ето защо:
В престрелката между основните лагери, на които се разполови общественото мнение, се изгубиха децата – жертви на възрастни, отказали да изпълнят задълженията си.
А експрезидентът Румен Радев, който в момента олицетворява изпълнителната власт, подреди други деца в кадър, за да употреби ситуацията за още повече власт.
В анализа си „Кой още има принос, за да се стигне до убийството на Георги Кузев?“ Светла Енчева се връща към върволицата от събития, хора и институционално късогледство, довели до жестокото убийство на 37-годишен мъж от група непълнолетни в Пловдив. Текстът поставя неудобния въпрос за съучастието на обществото, в което системно се отглежда тиха толерантност към агресията и социалната безнаказаност.
Сред съучастниците тук са и медиите, които системно героизираха самозванци в гонитба на рейтинг; политиците, които гласуват популистки закони, нормализирайки дехуманизацията; и не на последно място – и партиите, превърнали темата за педофилията в евтин компромат за предизборни разправии. Невинни няма – обществото и институциите сами си отгледаха тази култура на линч.
А институционалното безхаберие е очевадно и в двата криминални случая.
Почти не останаха хора, които да нямат отношение към темата с все по-широкото разпространение на изкуствения интелект. И е нормално някои стъписващи новини напоследък да предизвикват тревожни мисли за посоката, в която се е запътил светът. Няма как да ви успокоявам, че притесненията са изцяло неоснователни. Но мога да погледна на темата под малко по-различен ъгъл и да припомня, че подобни неща вече са се случвали в човешката история. Няколко пъти. Все се оказва, че сме похарчили много повече, отколкото можем да си позволим, и накрая сметката не излиза.
Прочетете повече в новата ми статия в рубриката „Аз, киборгът“, озаглавена „Изкуствен интелект и естествено лицемерие“. А в края на материала ще откриете популярна песен, чийто текст сякаш е писан за химн на индустрията, която създава изкуствен интелект. Заслушайте се само…
Ако още не знаете кой е Никола Цолов, дори и да не сте сред феновете на моторните спортове, значи вероятно живеете в пещера и ви завиждам, че ще научите за него именно от този брой на „Тоест“.
Талантът на Никола е извън всякакво съмнение. Той вече е постигнал безпрецедентни за българския моторен спорт успехи, а е едва на 19 години. Горчивата истина обаче е, че бъдещето му не зависи само от големия му талант. Ще разберете защо в статията „Последната предавка. Докъде ще стигне Никола Цолов?“ на Александър Драганов.
Кой, ако не Атанас Шиников ще открие пустинната фантастика на „Дюн“ в Корана и ще се запита възможен ли е ислямски шариат за извънземни? В първата част на новото си ориенталско приключение „Извънземни и ислям“ Атанас с ловкостта на илюзионист ни размята между фундаментални заглавия от популярната научна фантастика и строгите академични дебати в мюсюлманското право и богословие.
Текстът му е едно интелигентно и духовито изследване за това как класическото богословие може да разбива съвременни догматични клишета, и изпреварва модерната фантастика в мисленето за световете отвъд нашия.
Нека завършим седмицата с хубава книга. В рубриката ни „На второ четене“ Антония Апостолова е избрала да припомни романа „Белези“на исландската писателка Ойдур Ава Олафсдотир. Историята проследява мъж в дълбока екзистенциална криза, който заминава за анонимна, разрушена от война европейска страна с едничката цел да приключи с живота си. Вместо това обаче той хваща бормашината и започва да поправя срутения свят около себе си.
Един разказ за поправимостта на човешкото – напомняне, че изцелението не е грандиозен патетичен жест, а поредица от малки тихи стъпки, с които съграждаме смисъл насред руините.
Така както съществуването на „Тоест“ се крепи на малките, но неизменни месечни дарения на читателите. Включете се и вие в усилията ни за съграждане на смисъл!
Ако през последните дни сте следили българските медии, вероятно знаете кой е в инициативния комитет на Илияна Йотова, кой е в този на Андрей Гюров, кой до кого е седнал, кой кого подкрепя и какво евентуално означава присъствието на еди-кого си в еди-кой си списък.
Вероятно обаче сте попаднали и на друга новина. Джейкъб Коксън, изследовател, работил в OpenAI и Anthropic, напусна последната с предупреждението, че компаниите, разработващи най-мощните системи за изкуствен интелект, бягат към някаква финална линия, за която дори самите хора вътре в организациите не са сигурни до каква „победа“ ще доведе. След него Евън Хюбингър, който все още работи в Anthropic и ръководи екипа по Alignment Science, уточни публично собствената си оценка: над 10% вероятност изкуственият интелект да убие всички хора в рамките на следващото десетилетие.
Jacob is correct here—we really do earnestly believe AI could kill all humans! I personally think it is >10% within the next decade. I believe Anthropic is trying its best, but we do not yet have a plan to solve alignment for superintelligence and are not clearly on track to. https://t.co/QAIHiFP3QZ
Ако става дума за вероятност да вали в събота, не е драма. Заприличва на такава, ако говорим за края на човечеството. Но какво са няколко процента между приятели…
Докато тук гледаме на инициативни комитети като на кафе и се опитваме да разберем какво ни казват за бъдещето, хората, които строят въпросното бъдеще в буквалния смисъл, спорят дали има едно към десет шанс в него да няма хора. Живеем в края на дните, драги читатели. Не непременно в библейския смисъл, макар че напоследък човек не бива да отхвърля с лека ръка никакви варианти. Но почти сигурно живеем в края на някакви дни. Аз собствено живея в края на дните преди началото на учебната година, в която имам още един първокласник и отново ще ми се наложи да чуя приветствие от Янка Такева на 15 септември.
При всички положения обаче „Тоест“ се завръща в интернетите ви.
След едномесечната си лятна ваканция, която правим не толкова защото страшно много държим да си почиваме през август, а защото „Тоест“ е медия, издържана от даренията на читателите си, и август е месецът, в който почти никой не иска да чете нищо. Затова използваме случая да не произвеждаме медия, която няма да бъде прочетена, и така да спестим малко пари.
Толкова е просто. Или толкова е тъжно (ако ви е важна тъгата като мотиватор).
Но сме тук. И понеже светът може да свърши, или по-лошото – да продължи все така, започваме новия сезон постарому: с истории за хора.
Йоанна Елми тръгна из България и на първо време стигна до восъчния Левски в един музей в Ловеч. Това е първият текст от новата ѝ рубрика „Фрагменти от България“, в която тя ще пътува, ще гледа, слуша и снима, а през малките неща ще се опитва да разбере големите. В случая въпросът е как разказваме собственото си минало и какво остава от него, когато го затворим в музейна витрина.
Восъчният Левски е малко смешен и после става по-скоро плашещ. Защото е метафора за една държава, която от десетилетия не е измислила нов начин да говори за себе си, а пък народът на тая държава (иначе много древен и велик) продължава да живее сред полуфабрикатни разкази кой е, откъде идва и с какво се гордее.
Лошото е, че тука вакуум не се търпи и когато не умеем да разказваме миналото си, някой друг с удоволствие ще го разкаже вместо нас.
В Германия това в момента прави „Алтернатива за Германия“ (АзГ). В новия си текст Светла Енчева разказва за убедителната победа на крайнодясната партия в Саксония-Анхалт през един 40-годишен поп хит – Forever Young на Alphaville, превърнал се по странно стечение на обстоятелствата в песен на съпротивата срещу АзГ. Хит от времето на Студената война, роден от страха от атомната бомба и бъдещето, се връща четири десетилетия по-късно в една Германия, която отново спори колко минало има в настоящето си. Миналото, както завършва Светла, също може да бъде forever young.
Разбира се, няма как да минем без кампанията за президентските избори. Имаме два текста по темата в съвсем различни посоки.
Емилия Милчева се занимава с въпроса какъв национален хоризонт очакваме от президента. В статията си тя разказва накратко за петимата пряко избирани български президенти през различните представи за тази институция – от коректив и гарант за геополитическата посока на държавата до посредник, архитект на промяна и център на политическа власт.
Дарина Сарелска пък коментира кандидатурата на Кирил Вълчев, генерален директор на БТА, за вицепрезидент на Илияна Йотова, отваряйки изключително важния разговор за журналистите, които преминават в политиката. Не защото журналистът няма право на политически убеждения, а защото доверието е капиталът на тази професия. И когато днес го трупаш като човек, който задава въпроси на властта, а утре го осребряваш като кандидат на същата тази власт, сметката я плаща журналистиката.
И понеже думите все пак са основният инструмент, с който тази журналистика се прави, Павлина Върбанова отваря вратата към редакционната кухня на „Тоест“ и разказва за нашите вътрешни езикови правила. Защо в „Тоест“ понякога съзнателно се отклоняваме от официалната норма и как една редакция решава кое да пази, кое да променя и с кое да спори. В крайна сметка нищо не е вдялано в камък, освен, разбира се, нещата, които са вдялани в камък…
И накрая идват три истории, които Надежда Цекулова разказва в рубриката си „Да говорим с грижа“. Едната е за Елица – двегодишно дете с тежки увреждания, което живее извън дома си, защото системата може да му осигури медицинска грижа, но трудно успява да осигури едновременно и нея, и семейството му. Родителите ѝ, разбира се, мечтаят да си я приберат у дома.
Другата е за Диана и дъщеря ѝ Ида, прекарала пет месеца в кома в неонатологията. Майка ѝ я вижда редовно, но я прегръща за първи път едва след смъртта ѝ.
Третият глас е на детския анестезиолог и реаниматор д-р Христо Христов, който си позволява да говори извънпротоколно как родителите да останат родители и когато детето им е тежко болно, и когато лекарите вече не могат да го спасят.
Почнахме седмицата с разказване на истории и така я приключваме – с истории за хора.
Ако много ви липсват такива, четете „Тоест“, но вижте и платформата anyhumanever.com.
Идеята ѝ е проста и прекрасна. Натискате бутон и от повече от 100 милиарда души, живели някога на Земята, получавате разказ за един случаен човешки живот. Като тото-лото за човешки истории. Първо ви се пада година, после място на раждане, пол, условия, вероятности – колко е било вероятно този човек да преживее детството си, да има образование, да роди деца, да умре от болест, глад или насилие.
Историите не са биографични, а възможни животи, статистически сглобени на базата на научните знания за света ни до този момент.
И нас ни има в тези 100 милиарда човешки живота.
Много ни се иска да вярваме, че сме от различни племена. Чертаем граници в прахта, учредяваме партии и комитети, поддържаме кухи идеологии, за да си обясняваме кои сме ние и кои са другите – изобщо, голяма дейност кипи. В същото време едно дете лежи пет месеца в кувьоз, майка му иска просто да го прегърне и тази история всички я разбираме и преживяваме.
Съжалявам, че ще ви го съобщя в първия бюлетин на „Тоест“ за сезона, но в целия ужас и хаос, и радост от всичкото сме заедно.
Помните ли „Терминатор“? Там „лошите“ биваха командвани от един изкуствен интелект – „Скайнет“, който някога е бил създаден, за да защитава хората. След като стига до абсолютно логичния извод, че най-голямата заплаха за света са самите хора, решава, че трябва да ги заличи, и започва война срещу тях.
Годината е 2026-та и няма да казвам, че Сара Конър се оказа права, но ще обърна внимание на една новина от последните десетина дни, която според мен не се превърна в общественото събитие, в което заслужаваше да се разгърне. Може би я прочетохме като технологична, а не като цивилизационна, каквато по̀ ми се струва да е, а може би пък и изобщо да не я прочетохме, понеже е началото на август и традиционно не четем нищо освен надписи на мемета и rage bait коментари.
OpenAI призна, че по време на тест за сигурност неин ИИ агент е напуснал контролираната среда, успял е сам (!) да си осигури достъп до интернет и е проникнал в системи на Hugging Face, след като е изровил публично достъпни идентификационни данни. И за цялата работа първоначално никой не е разбрал. Компанията определя случая като „безпрецедентен“. Най-притеснителното е, че агентът не е бил управляван дистанционно от човек. Получил е цел и е намерил собствен път към нея. За пет дни „рояк“ от ИИ агенти е извършил над 17 000 действия – човешки хакери такава скорост трудно биха постигнали.
Някои от хората и организациите, които професионално прогнозират развитието на изкуствения интелект, стават все по̀… хм, неспокойни (не че изобщо скоро са били спокойни). Общности като Metaculus, както и изследователи от Epoch AI и AI Futures Project постепенно изтеглят напред очакванията си за появата на системи, способни да надминат човека в широк кръг интелектуални задачи. Дори когато не са съгласни за точната година, посоката е една – хоризонтът се скъсява.
Вече знаем, че автономните ИИ агенти могат сами да планират, да търсят уязвимости и да действат без непрекъснат човешки контрол. И като нищо може да се окаже, че живеем в едно от последните лета, в които изкуственият интелект все още e само един голям езиков модел и е по-скоро любопитен инструмент.
Обаче засега сме като деца на въртележка. Кончетата се въртят, музиката свири и ние сме убедени, че светът се върти около нас. Само че не светът се върти. Ние се въртим около собствената си представа за него. Междувременно истинската история вече е поела в друга посока.
Нийл Гейман улавя тази идея много преди бума на генеративния ИИ. В неговата книга „Американски богове“ старите божества умират, защото хората престават да вярват в тях. На тяхно място се раждат нови – интернетът, магистралите, кредитните карти, телевизията.
Бог не е онова, което съществува. Бог е онова, на което отдаваш вниманието си. И сега си имаме още един в пантеона – изкуствения интелект. Действително това може да са ни последните години преди края на свят, в който човекът е единственият безспорен център на интелекта. И макар че езиковият модел може да се научи да имитира стил, ритъм, синтаксис, той няма как да си произведе автентична биография.
Например когато някой от авторите на „Тоест“ напише едно изречение, зад него стоят години четене, разговори, съмнения, промени в убежденията; че даже и градът, в който живее, хората, които е обичал, текстовете, които е изхвърлил. Изкуственият интелект не е плащал цена за нито едно свое изречение. Не е рискувал репутация, не е живял живота, който би направил въпросното изречение неизбежно.
Ако ни трябва просто информация, ИИ моделите са чудесни. Ако в текстовете, които четем, търсим среща с конкретен ум, който е стигнал до тези изречения по единствения възможен за него път, тогава добре сте дошли на страниците на „Тоест“. Това си „купувате“ тук. И даже като едни истински наивници ви го даваме за без пари, а вие, ако поискате, може да го подкрепите с месечно дарение по ваш избор, защото това е единственият начин, който прави тази медия възможна.
Ето какво публикувахме в последната седмица преди лятната пауза на „Тоест“ и отпуските на мнозина от вас, които сигурно четат този бюлетин през слънчеви очила и с едно наум, че всички са слънчасали.
Започнахме седмицата директно с отскачане до морето – във Варна, където Веселин Златков този път е решил да търси добрата новина. Това е трудоемко занимание, но той все пак открива една: има идея бившето Руско консулство – мистериозна сграда в центъра на града, стояща празна от 2022-ра, запазен образец на брутализма, да стане пространство за изкуство и култура.
В текста си „Шансът на един варненски брутализъм“ Веселин разказва за бившето консулство и за това в какво може да се превърне. Засега обаче сградата е само предоставена на Общината, а не е нейна собственост. Затова оптимизмът остава варненски: внимателен и с готовност да бъде опроверган.
Следва разговорът на Роси Михова със съдия Мирослава Тодорова, изграден около „Книга на въпросите“ на американския биофизик Грегъри Сток. Въпросникът на Сток поставя отговарящия в хипотетични ситуации и го кара да избира каква цена е готов да плати за убежденията си.
Отговорите на съдия Тодорова минават през бъдещето, изкуството, паметта, отчуждението и способността ни да останем отворени към другите въпреки риска да бъдем наранени. Разговор за сериозни неща, в който се оказва, че и радостта е сериозно нещо. А едно от изреченията на Мирослава Тодорова случайно се връзва и с написаното по-горе:
[…] ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.
Тази седмица Михаил Ангелов гледа към две различни версии на бъдещето в своите научни новини. В едната Европа променя правилата за генетично редактираните растения с надеждата новите сортове да помогнат на земеделието да се приспособи към климатичните промени, но и с въпроси за етикетирането, патентите и властта на няколко големи компании върху семената.
В другата версия ракетите вече се връщат на Земята, частни компании се включват в космическата надпревара, а в орбита се планират изчислителни центрове, защото, ако не знаете, SpaceX не е космическа компания, а компания за изкуствен интелект, както става ясно от документите, с които излиза на борсата. Космосът все по-малко прилича на далечната пустош от кошмарите ни и все повече на следващия терен за икономическо съревнование – заедно с всички отпадъци, рискове и човешки амбиции, с които ще го затрупаме.
След това се приземихме с инженерна точност, почти като на ракета от Мъсковите, във Велико Търново, защото в рубриката си „Тези хора“ Ина Иванова ни среща с Галин Попов – човека зад независимото културно пространство ТаМ и фестивала „48 часа Варуша юг“ в старата столица.
Галин разказва как се създава културна среда без особено надеждна институционална опора и защо парите не са най-важният ресурс, стига да има доверие, общност и хора, готови да вградят сянката си в едно място. От група съмишленици и бар със събития ТаМ се превръща в общностна лаборатория, а фестивалът вече събира хиляди хора. Понякога градът има много повече потенциал, отколкото ресурс. Нужен е някой, който да види разликата.
И държавата ни има ресурси, не е като да няма, обаче всичко изглежда някак хаотично. Това стана ясно и от първия текст на Теодора Станимирова по темата за сексуалните престъпления срещу деца. В него тя показа колко малко знаят институциите и колко зле събират информация.
Тази седмица в продължението на темата „Сексуалните престъпления срещу деца. Институционална и обществена слепота“ Теодора разговаря с експерти за обществената търпимост, недоверието към разказите на пострадалите и превенцията, която де факто липсва. Накратко: много сме загрижени за децата, когато можем да ги употребим политически, и доста по-малко, когато трябва да се свърши реална работа по защитата им.
С напредването на седмицата, а и на горещините Екатерина Петрова и текстът ѝ „Някои го предпочитат горещо“ ни отвеждат при „кучетата“, които древните са виждали в небето в най-горещите дни от годината. От френското la canicule и английските dog days, през Сириус и съзвездието Голямо куче, до славянските „каникули“, превърнали се от „горещини“ във „ваканция“ – Екатерина тръгва по следите на кучето, за да ни разкрие как жегата се е наместила в различните езици. По пътя се появяват, разбира се, и нашите Горещници, канарчетата, Канарските острови, хотдогът и канската жега.
Заради самата жега се завираме (съвсем уважително, разбира се) под полите на Витоша, където преди около месец се състояха Европейските награди за дизайн – едно от най-големите международни събития в сферата, чийто домакин тази година беше България благодарение на канските усилия (който си е прочел текста на Екатерина, знае) на Адриана Андреева и Бояна Гяурова от студио „Комплект“.
А ако вече сте прочели разговора ни с Галин Попов (виж по-горе в този бюлетин), ето и една нишка към същата история: на Европейските награди за дизайн сребърно отличие – първото за България в историята на форума – получава проект, създаден именно за основаното от Галин пространство ТаМ.
От приятните съвпадения минавам към не толкова приятните. В случая съвпаденията и приликите са между новите правителства на Унгария и България и за съжаление, в един момент в уж еднаквите картинки, започват да се откриват доста смущаващи разлики. Прави го Емилия Милчева в текста си, обобщаващ първите дни управление на Румен Радев, „80 дни минаха. Ще чакаме ли 800?“.
Докато в Унгария Петер Мадяр използва голямото си мнозинство, за да започне демонтаж на Орбановия модел, в България първите 80 дни на кабинета „Радев“ показват друго. Обещаното разграждане на стария ред засега прилича повече на пренареждането му – със същата кадрова логика, решения на тъмно, липса на управленска програма и все по-видимо отдалечаване от общата европейска политика за Украйна. Бюджет с висок дефицит, непрозрачни договорки по „Боташ“, спасяване на руски фигури от европейски санкции и назначения на добре познати партийни кадри – изглежда, че голямото мнозинство произвежда по-малко промяна, отколкото обещаваше.
Имаме и стихотворение на месеца, което този път е от Стефан Иванов, казва се „Милион и едно желания“, създадено е по желанията на Юлиян на две години и половина и е едно от най-прекрасните стихотворения, които сме публикували – почти колкото самия му вдъхновител.
С това „Тоест“ излиза в лятна пауза. Надяваме се да се върнем наесен в свят, който все още разпознаваме. А дотогава – пазете се от жегата, от хора, които напредват с лакти, защото „само искат нещо дa попитат“, и от летните клишета, способни да удавят и най-хубавото прекарване.
През изминалата седмица обичайните ваканционни теми, натискащи педала на газта в социалните мрежи и в крайна сметка заключаващи се в две основни точки – 1) къде да си изям салатата и да си изпия ракията/узото без да ми одерат кожата, за да имам лице да постна снимка от касовата бележка вместо доволно оригване; 2) по кой път да мина, за да избегна задръстванията из национална пътна мрежа и да стигна най-бързо от А до Б с цел да изпълня точка 1), – отидоха на заден план. „Дъвките“ на седмицата се разтягаха (и все още се точат) около финала на Световното по футбол и „Одисей“ на Нолан.
На мача Испания–Аржентина заспах. Предстои ми да гледам „Одисей“. Ще задържа вълнуващото очакване да се срещна с екранната адаптация на литературен текст, занимавал фантазията и езика ми от детските ми години, максимално дълго или поне докато се отлее първата вълна от непосредствени и нерядко посредствени реакции. Струва ми се, че да бързаме и прибързваме, раздавайки шамари наляво и надясно, някак не подхожда, когато си имаме работа с толкова бавна работа, каквато е Омировата епическа поема, апропо в оригиналната си версия на древногръцки, съдържаща около 120 000 думи, структурирани в около 12 110 стиха, написани в дактилен хекзаметър.
Сами разбирате колко абсурдно е да се водят „троянски войни“ за лоялността на конкретна художествена (в случая филмова) интерпретация спрямо един в буквалния смисъл на думата неизбродим текст, още повече неизбродим за хора без образование и подготовка в полето на класическите филологии, каквито сме повечето от нас. Защо липсвало това или онова; защо този или онзи изглеждал по един или друг начин; ама финалът не бил същият като в книгата… Който и да е режисьор не би могъл да бъде 100 процента „верен“ на текста източник. А и въпросът опира не до верността, а до достоверността, но това е съвсем различна история (Аристотел го казва, не аз). В крайна сметка и Омир твърди за самия Одисей (а ние го четем в превода на Георги Батаклиев): „Много лъжи Одисей тъй разказа, подобни на правда“ (Песен 19, стих 203). Та нека, викам, да снизходим и ние от позицията си на естетически съдници и да дадем правото на писателите и режисьорите да бъдат, един вид, одисеевци – да ни „лъжат“ така, че (евентуално) сами да стигаме до истината. Лично аз предпочитам да ме лъжат Омир и Нолан, отколкото политиците на власт да ме убеждават в истинността на думите си.
Ако и вие като мен още се гласите да гледате филма, ето чудесен начин да се подготвим, преди да си купим пакета с пуканки – едно старо, но златно есе на покойния професор Богдан Богданов „Мит и действителност в Омировата „Одисея“. Да, точно за това става дума – мит и действителност… И забележете, проф. Богданов завършва разсъждението си по следния начин:
Тъкмо затова, когато попаднат в нова културна среда, Омировите епопеи пораждат проблеми, които не са поставени в тях.
За да разберете (тъкмо) защо – прочетете есето, страхотно е!
„Одисей“ успя да раздразни чувствителните „власинки“ на тукашния зрител, но именно така, надявам се, някои хора, които досега не са имали възможност и време да разлистят Омировия епос, току-виж го сторили.
Съвсем друг е случаят обаче с една „кинопродукция“, която все още е в процес на производство. За нея ни разказва Димитри Захов във „Васил Левски и тарикатлъкът“. Накратко, рап-бизнес дуетът „Зипо и Слаш“ продуцира изцяло генерираната от ИИ анимация „Агенти на времето: Васил Левски“, като според сайта на продукцията проектът вече е привлякъл над 100 корпоративни партньора. И всичко се прави – разбира се – в името на децата. Трейлърът дава знак за некадърно свършена работа, а досега най-острите критики на бизнес-творческата инициатива идват от представителите на поколението Gen Z, които явно добре виждат размера на бедствието в тази доходоносна шмекерия. След седмицата, в която всеки втори пост в социалните мрежи се занимаваше с Омир и Нолан, ми се ще да вярвам, че филмът на рап дуета ще бъде разкостен, преди да се промъкне в училищните салони, за да учи малките на родолюбие и лесна печалба. Но може би съм оптимистка… и това няма да се случи дори и „в името на децата“.
Последното се доказва от новото проучване на Теодора Станимирова „Какво (не) знаем за сексуалните злоупотреби с деца“. Истината е, че знаем твърде малко, а и явно не се интересуваме достатъчно. Ето – по думите на Теодора – и част от нещата, които всъщност няма и как да узнаем, тъй като:
МВР не успя да отговори – защото не събира такава информация – на въпросите: в колко от случаите извършител е бил роднина или член на семейството, дали сигналът за насилие над дете е бил предхождан от сигнали за домашно насилие в дома и колко от осъдените са включени в Националния регистър на случаите на педофилия. Нито АСП, нито МВР водят статистика за пола на пострадалото дете. Следователно не е ясно какъв е профилът на извършителя, нито този на пострадалия, не се знае в какво домакинство са живели и каква е връзката между тях.
И ако МВР не може да отговори на ключови въпроси, защото не събира необходимата информация, резултатите от НВО след VII клас и тази година дават предоволно данни, които, разбира се, потвърждават онова, което си знаем: образованието на децата ни е мам си джейс и все пò мам си джейс ще става. Донка Дойчева-Попова с математическо хладнокръвие е анализирала статистически резултатите в „НВО: Endgamе“. А двете неща, които ме хвърлиха в тих ужас след прочита на текста ѝ, са, че: 1) след целия напън и изпразване на джобовете за частни уроци средният български ученик има тройка по математика; 2) в България четиринайсетгодишните са или отличници, или слаби. Средно положение няма и слабите ученици, разбира се, преобладават. Endgame. Половината свят изчезва. Завеса!
Един момент! Да не бързаме със завесата. Ако за много ученици и родителите им проклетото НВО, за жалост, се оказва от огромно значение за развитието им в следващите (поне) 5 години, за други деца, също много на брой, то не означава абсолютно нищо. Просто защото идеята за развитието им е унищожена още с престъпването на училищния праг в първи клас. Това са преобладаващата част от ромските деца, които поради различния си от български майчин език, липсата на подкрепяща среда, негостоприемната образователна система, силно занижените очаквания – и в семейството, и като цяло в обществото – и отсъстващите работещи държавни политики за десегрегация остават без шанс за качествено образование и интеграция от най-ранна възраст. Та къде се намираме днес? Ако през 1955 г. арестът на афроамериканката Роза Паркс, отказала да отстъпи мястото си в автобуса на бял, предизвиква продължилия една година „автобусен бойкот в Монтгомъри“ – едно от най-масовите движения срещу расовата сегрегация, днес, 70 години по-късно, майка и дете от ромски произход не биват допуснати до басейн в Луковит без логично обяснение. И това не е изолиран случай. Разликата с 1955-та: актовете на сегрегация са до такава степен нормализирани, че обществена реакция няма – нито на място в басейна, нито след това. Ситуацията е описана и анализирана от Емилия Милчева в „Още една тухла в стената“.
Сега нека най-сетне напуснем поне за малко родната територия, този остров на безхаберието и – както се оказва – на бездушието, и кацнем на един истински. Гьокчеада от поредицата на Георги Тотев „Островът на прокудените“ наистина напомня на някои от островите, където се озовава Одисей по време на дългото си пътуване към дома. За част от жителите си обаче той се е превърнал в единствена възможност и последна спирка. Такива са отдавна прогонените от родината си български турци Раиф и Кание. За други пък като Махмуд Гьокчеада е неочаквана възможност да намерят второ семейство и да полетят над вълните… с кайт. За трети – като Христос и Виолета – да открият общност, в която да укрепят идентичността си. Третата част е и последна в поредицата и с нея се разделяме (поне аз с малко тъга) с мястото и героите, с които ненадейно се оказахме свързани.
Без да се налага да прескачаме от малкия до големия остров континент, на който се намират САЩ, получаваме оттам поредната доза новини в месечния бюлетин на Йоанна Елми „По Америка ще ги познаете“. Тръмп е готов за ескалация на войната в Иран, а американските военни на възраст над 30 години са подложени на тестове за нивата на тестостерон и при ниски показатели се прилага лечение. Изобщо, тестостеронът се продава под път и над път, докато статистически все повече жени се страхуват да имат дете. Разбираемо – в тестостеронния свят на Тръмп, Путин & Co има нужда от мъже, не от деца. (Звучи като сюжет за нов дистопичен роман със заглавие „Тестостерон“, нали?) И изобщо, Йоанна прекрасно обобщава сегашната политика на САЩ като „политика на синтетичния тестостерон“. Разхождайки се тази седмица по плажа, бих казала, че явлението далеч не е само американско, а глобално, твърде глобално…
И като сме започнали с кино, нека така и да завършим. Миналата седмица ви предложихме обзорен текст на Нева Мичева за кинофестивала в Карлови Вари. Сега е време за личните фаворити на Нева, към които тя е далеч по-милостива и дори възторжена, защото във филмите, харесани от нея, няма празни ходове и безхарактерие, а „животи, любови и смисли“. Ето какво ни казва още тя:
По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.
Ако все още вярвате, че има смисъл заедно да подпираме не просто олюляващия се хоризонт, но и прогнилия покрив на общата ни Итака, ударете по едно рамо и ни подкрепете. А ние ще продължим да сме остров на който да се завръщате всяка седмица. Благодарим ви!
На „Прогресивна България“ и Румен Радев спешно им е нужен някакъв майсторски клас по политическо илюзионно изкуство, за да задържат магията, с която омаяха близо милион и половина гласоподаватели. Защото само магия или някаква слепота с ирационален произход може да прикрие как едно или друго гръмко обещание се разбиват в суровата реалност на управленската немощ.
Икономическата цена на този фарс „прогресивен“ (оплескахме я вече и тази дума) съвсем няма да е символична и вече се калкулира на гърба на данъкоплатците. Няма по-ярко доказателство за липса на кураж и капацитет за реформи от бюджета на излъганите надежди на министър Гълъб Донев.
На този фон през седмицата Румен Радев затвърди очакванията, че ще превърне България в „троянско магаре“, обслужващо руските интереси в Европа. Шумно заявеното оттегляне на България от т.нар. Коалиция на желаещите в подкрепа на Украйна е най-малкото загърбване на европейската солидарност, с което премиерът лицемерно жертва дипломатически капитал за електорална любов. Това, че ден по-късно външната министърка направи обратното, няма как да не е част от сценария. Или пък не?
За първи път обаче от близо 40 години насам български премиер си позволява да каже, че мястото на България не е там, където са Франция, Германия, Италия, Испания, Дания, Норвегия, Швеция, Нидерландия, Великобритания… И това няма да се размине без щети. Включително в любовта на електората, който никак не обича да е в отбора на губещите.
В своята нова статия за „Тоест“ Емилия Милчева осветлява един безпрецедентен казус: за първи път Комисията за защита от дискриминация признава, че една община – в случая Самоков – поддържа етническо разделение в училищата. Под това решение стои и подписът на настоящия вицепремиер Иво Христов, което внася темата директно в дневния ред на управляващите.
Емилия напомня, че над 200 училища в страната днес са сегрегирани чрез правила за прием и зониране, които всъщност лицемерно циментират предразсъдъците. Неудобният въпрос е: искаме ли изобщо децата ни да учат заедно, или институционалният расизъм умишлено ни отнема дори шанса да се опитаме, за да задоволи тихия конформизъм на мнозинството? Статията на Емилия изисква честен отговор от всеки от нас.
Децата също умират.Българските държавни системи не са пригодени да подкрепят детството нито в живота, нито в смъртта, пише Надежда Цекулова в поредния си много болезнен текст от поредицата „Да говорим с грижа“. В него тя ни среща с клиничната психоложка Камелия Стоянова и анестезиолога доц. Богдан Младенов.
В техните думи и съпреживени страдания личи реалното проявление на грижата, в която най-важните неща невинаги са твърде сложни за постигане – като липсата на болка или възможността на родителите да бъдат до леглото на детето си отвъд стерилните забрани за свиждане в интензивните отделения. И не на последно място – нуждата от психологическа подкрепа за самите медици, за да се справят със своята част от емоционалния товар. Този текст наистина причинява болка, но трябва да бъде прочетен, за да предизвиква не някаква жалост, а решителни действия.
Събитията от кухнята на медиите често остават скрити зад фасадата на „редакционните решения“, но когато някоя гипсова маска падне по-шумничко, наяве излизат лица и истини с трудно поносима грозота. В острия си анализ „Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите“ Дарина Сарелска разплита скандала, започнал от една изтекла вътрешна комуникация.
Текстът разказва историята за сваленото интервю, но повдига важните въпроси за границите на властта в частните медии и за сбърканото разбиране за доверието, което не трябва да бъде между гостите и редакцията или между журналистите и собствениците, а единствено между медията и нейната публика.
Когато стане дума за цензура, първосигналният рефлекс е да се защити „забраненото“. Но какво ако зад маската на борба за свобода на словото наднича чиста проба ксенофобия, ислямофобия или възхвала на саморазправата? Или всичко това в комплект?
Статията на Светла завършва със случка, която ме върна към скорошна статия на колегите от „Капитал“, която силно препоръчвам – много любопитен разговор с турския кулинарен изследовател Муса Даадевирен, в който той, говорейки за храна, всъщност споделя важни общовалидни истини. Ето една от тях:
… между обикновените хора има много малко враждебност. Конфликтите обикновено са между хегемонии и политически програми.
Добро напомняне за днешните политици, които, обречени на мимолетност, прикриват своята немощ с разделящ популизъм. Но и за нас, останалите, да не се подвеждаме, защото това, по което си приличаме, е много повече от това, което ни разделя.
Но да се върна на кинотематиката по-горе…
Всеки голям кинофестивал е огледало едновременно на себе си и на света. От тазгодишния двоен юбилей на фестивала в Карлови Вари Нева Мичева се завърна с текст, който е не само критически разрез на съвременното кино, показано там, но и бунт срещу неговото интелектуално и художествено обедняване. И разбира се, тя ни насочва към изключенията, които устояват на лесните отговори. Едно от тях е датският дебют „Гостенката“ на режисьора Мадс Менгел – а неговия прочит за сложните, противоречиви семейни връзки и нуждата от непредубедено любопитство към другия ще откриете в краткото, но съдържателно интервю, вградено в репортажа.
Нева ни провокира да се запитаме кога най-после ще съберем кураж да се взрем в сложността и красотата на собствения си свят отвъд удобните и вече втръснали шаблони. Текст, който задължително трябва да прочетете, преди да си пуснете следващия филм.
И докато в реалния свят сме залисани с политически битки и социални катаклизми, в рубриката „Игромислие“ Миглена Николчина и Северина Станкева правят своеобразна дисекция на една от най-награждаваните, но и най-дискутирани видеоигри на миналата година – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33). Двете авторки категорично отказват да се плъзнат по повърхността на натрапчивата семейна драма в сюжета и вместо това се гмуркат в дълбоките философски и естетически пластове на играта.
В рубриката ни „На второ четене“ Стефан Иванов представя новото юбилейно издание на стихосбирката на Георги Господинов „Черешата на един народ“, което приютява в книжното си тяло си и собствената си 30-годишна критическа рецепция. В един сложен и многопластов текст Стефан акцентира върху препрочитането на едни и същи стихове през дистанцията на три десетилетия. Той пише за трудното „сбъдване по каталог“ – Шенген, еврото и нискотарифните полети до и отвъд Босфора, – което остави метафизичната тъга на дядовците ни без географско убежище.
Стефан пише и за по-лошото – че докато поезията от 90-те сякаш си играеше на думи, днешната брутална реалност буквализира метафорите с плашеща сериозност: „Възраждане“ се превърна в парламентарна марка, детинският геополитически страх се материализира в истинска война на два дни път с кола, а постмодерната ирония капитулира пред плоските конспиративни теории на интернет троловете. Един горчив, но необходим прочит, който показва, че дори историята да се сбъдва грозно, истинската поезия остава непокътната. Достатъчно е просто да четем. Бавно.
А за да има какво да четем и за да не пропускаме есенцията и смисъла на най-важните теми от ежедневието, се грижи екипът на „Тоест“, който разчита единствено на дарения от читателите си, за да върши своята работа. Мъглата пред всички ни е доста гъста, затова е още по-важно публицистиката и журналистиката да са на мястото си. Демокрацията умира в тъмнина.
Започвам този бюлетин с едно признание: не се интересувам от футбол. Но световното първенство по този спорт не е само футбол, както и „Евровизия“ не е само музика. И двете са и политика. Затова искрено се зарадвах на символната победа на Брюксел над Тръмп. Съвсем по диктаторски президентът на САЩ отмени наказание на футболист, като се обади по телефона на шефа на ФИФА (същата организация впрочем, която му беше връчила измислена награда за мир). Белгийците обаче въздадоха справедливост с честна игра.
Ала не беше толкова отдавна 2023 година, когато в САЩ етиката не беше празна дума, а Върховният съд прие първия си етичен кодекс. Поводът за него, припомня Емилия Милчева в статията си „Последният етаж на републиката“, е, че върховен съдия на име Кларънс Томас в продължение на 20 години е приемал подаръци от милиардер под формата на луксозни пътувания и почивки. Е, ще си кажете, след 20 години може и Конституционният съд да прозре проблема с евентуалните пътувания на Десислава Атанасова с Делян Пеевски. И че проблемът, както отбелязва Емилия, не започва с полетите. По-скоро полетите повдигат по-важния въпрос – как някой, чийто професионален опит като юрист (без да броим политическата кариера) се свежда до позицията на юрисконсулт в здравни заведения, става конституционен съдия?
Въпреки европейското футболно „натриване на носа“ на САЩ обаче не всичко в ЕС върви по мед и масло. Ясно е например, че разширяването е приоритет на Съюза, но кои страни да включи то? На тази тема е статията на Анахит Хачикян „На трапезата на европейското разширяване – домакини, гости и нежелани посетители“. Интересно е да се видят и разликите между средните стойности за ЕС и България по отношение на това кой е желан гост и кой – натрапник. А зад факта, че по-малко от една трета от българските граждани подкрепят перспективата за членство на Украйна, прозира дългата ръка на Русия.
Като стана дума за Русия, логично стигаме до статията на Александър Малинов „Не, националният ни интерес не сочи към Русия“. Александър привежда редица аргументи, за да докаже тезата си, ясно заявена още в заглавието. Той се позовава на Конституцията, на Стратегията за национална сигурност, на геополитическите стъпки на България през последните няколко десетилетия, най-важните от които са членството в ЕС и НАТО. И задава логичния въпрос: извършва ли Румен Радев държавна измяна, де факто работейки за най-опасния враг на България?
Междувременно Радев подписа декларация, която осъжда действията на Русия срещу Украйна и съдържанието ѝ е идентично с това на друга декларация, която пък неотдавна отхвърли с аргумента, че била „милитаристична“. Препоръчвам статията на „Свободна точка“ по темата. Тъй че премиерът понякога може да извършва държавна измяна (по Александър Малинов), понякога – не. На четни дни може да е европеец, на нечетни – русофил. Или обратното… обърках се вече.
Българската държава обаче си има по-сериозни грижи от геополитическата ориентация на министър-председателя си – например как да наложи на децата възможно повече забрани и наказания. „Прогресивна България“ и ГЕРБ се надпреварват с предложения. ПБ прегръща идеята на предишния образователен министър Красимир Вълчев от ГЕРБ за предмет религия и добродетели в училище, а настоящият образователен министър Георги Вълчев предлага и да се въведат оценки по дисциплина в училище. Така хем учебната програма ще продължи да е безинтересна за учениците и неадекватна на живота им, хем те ще бъдат наказвани за това. И разбира се, забрана на социалните мрежи за деца под 16 години. ГЕРБ не искат да останат по-назад и инициират… вечерен час за интернет за подрастващите.
Чудя се на коя политическа сила първа ще ѝ хрумне да се задължат непълнолетните да спят с ръце над завивката. За да ги предпази от ръкоблудство, което според някои схващания от едни отминали времена водело до ослепяване.
От авторите на „Тоест“ Димитри Захов най-скоро е бил във възрастта, която е обект на въжделенията за забрани на политиците. Той анализира как социалните мрежи измориха Gen Z. Докато чета статията му, си мисля как младите хора току-виж сами са се отказали от това, което политиците така усърдно са се запътили да им забранят. Защото социалните мрежи са загубили основната си функция – свързването на хората. Превърнали са се в място, където, казва Димитри, всеки се опитва да ти продаде нещо. А в ерата на ИИ дори не е нужно да се полагат усилия за това.
Докато някои от авторите ни са от поколението Z, други вече сме прехвърлили половин век на таз земя, та помним някои неща. Ето – аз помня как в началото на 90-те тогавашното правителство на Андрей Луканов ни вкара в измамната дилема между „плавния преход към пазарна икономика“ и „шоковата терапия“. Когато чух настоящата министърка на финансите да говори за „шокова консолидация“ и „плавна стабилизация“, получих дежавю. Та реших да резюмирам спомените си.
Литературните успехи на Ирена Иванова, подвизаваща се под псевдонима Рене Карабаш обаче, не са спомен, а настояще. С този изсмукан от пръстите преход скачам в полето на културата, на което са поникнали останалите статии в „Тоест“ тази седмица. Интервюто на Роси Михова с Рене Карабаш и със специалното участие на Пабло Неруда просто кърти (казано на не много културен език). Ако не вярвате, ето кратък откъс:
– Какво мислят рубините, когато видят сок от нар? – Че са на брега на Червено море.
– На какво се смее динята, докато я разсичаме до смърт? – На ножа. И на този, който го държи. Динята знае: и твоето време ще дойде.
– Кое е това, което дървото чува от земята и го казва на небето? – Нещо, което мисля, че трябва да остане в тайна.
– Какво прошепва пепелта на огъня, който гори наблизо? – Чакам те.
– Защо дърветата крият великолепието на своите корени? – Защото всеки трябва да крие и пази това, което му е най-ценно.
Продължаваме на вълната на съвременната българска литература, но се насочваме към поезията. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва три нови стихосбирки. Това са „Винаги умира някой друг“ от Димана Йорданова, „Искам да се обадя на майка по телефона“ от Мария Донева и „Очевидното“ от Владислав Христов. Първите две са издадени от „Жанет 45“, третата – от „Ерго“.
За десерт – и понеже това е последният ми бюлетин преди лятната ваканция на „Тоест“ – си оставих Езиковия наръчник за плажа на Павлина Върбанова. Ако досега не сте знаели, че ултраолинклузив, бийчбар и айслате се пишат слято (аз пък, понеже не пия кафе, дори не знаех, че има такова нещо като фредокапучино), вината не е ваша, а в противоречащите на интуицията правила за слято, полуслято и разделно писане. Повече за плажния правопис и граматика – от Павлина.
Докато се чудя какво да ви препоръчам за финал, почина певицата Бони Тайлър. И както ми домъчня, така се сетих за онзи смешен клип с кучето, което се завърта, когато чуе думите turn around от най-известната ѝ песен. Затова ми хрумна да ви препоръчам да почетем Бони Тайлър с нея. С тъга, но и с усмивка.
И разбира се, препоръчвам да ни подкрепите с месечно дарение, ако искате да продължавате да ни четете.
Като бях малка, живеехме в една мансарда, от която се откриваше чудна гледка към Витоша. Паралелно с гледката всекидневно ми се откриваха и някои тайни от дълбините на българския бит и душевност – например, че ако нещо си работи, не се пипа.
Такова беше електрическото табло вкъщи. То „работеше“. Съответно не беше пипано с десетилетия. Това ни даваше ексклузивната възможност да овладеем как се сменят керамични бушони (по-скоро керамични предпазители, ама тогава не правех разлика, то не че сега много…), и да разберем откъде да се сдобием с най-подходящата жичка, за да направим „байпас“, ако бушонът изгори, както и защо всички трябва да сме с гумени подметки, когато ще се упражняваме по таблото.
Самите упражнения неведнъж са довеждали до късо съединение, оставящо без ток целия блок. Но пък именно заради това съм имала възможността да чуя лично как хубаво гърмят бушони. Ако е някой нормален бушон, с нормално натоварване, той казва тихо и кротко „цък“ и изгасва. Ако обаче много си го навивал с жички и не си го сменял дълго време, „защото си работи“, трещи със страшна сила.
И имайки тази електричарска закалка, напоследък започвам да усещам как ще гърмят бушони. Във въздуха освен обичайната пластмаса заради пожар в склад с отпадъци се носи и допълнителна миризма на бакелит от горящи жици, подправена елегантно с уханието на керосин от чартъри и на леко смутен Пеевски, който обича да обяснява кой кого „оправя по пеньоар“, но сега има проблем, че някой рови в „личния му частен живот“.
Та да продължим с бушоните… Тази седмица разбрахме от министъра на вътрешните работи, че преди време „един бушон“ (няма женски род, извинявам се) от Конституционния съд се е оказал в самолет за Дубай с Делян Пеевски. Депутатът е летял с частен полет заедно с Десислава Атанасова, съдийка от институцията, която би трябвало да е последният предпазител, така да се каже.
Самата Атанасова отрича това и казва, че на посочените дати е пребивавала само в Турция, където е стигнала с граждански полет.
Зa всички ни, предполагам, е ясно, че Десислава Атанасова и Емилия Русинова сигурно ще изгърмят – коя по любов, коя по задължение – и на тяхно място може би ще бъдат инсталирани „подходящи“ хора, най-вече за удобство на актуалните спасители.
Оттам нататък вече е лесно да се зададе и грешният въпрос за олигарсите. В тазседмичния си текст Емилия Милчева предлага да спрем да броим бушоните и най-сетне да отворим електрическото табло. Проблемът никога не е бил кой предпазител ще изгори пръв. Цялата работа е в схемата на инсталацията – защо е направена така, че всеки следващ неизбежно да гръмне. Ако държавата непрекъснато произвежда среда, в която все някой винаги се оказва достатъчно влиятелен, за да не важат правилата за него, не е чудно, че сме се докарали точно дотук: някаква фасадна демокрация, висяща на честна дума за пред Брюксел и на три подменени жички. (Много уморителна се оказа тая ел. метафора!)
Докато продължаваме да се чудим откъде ще ни изпере късото съединение, по света се занимават с доста по-сложни технологии и с доста по-сложните въпроси, които те повдигат. ChatGPT няма да превземе света тази събота, спокойно, но покрай разговорите за машините все по-често забравяме да говорим за човека, както пише Йовко Ламбрев в текста си „Magnifica Humanitas, или за кожата на един изкуствен интелект“.
В него Йовко разглежда как един технологичен скандал се превръща в разговор за власт, за граници и генерално за бъдещето на Европа. Време е да заемем малко по-активна позиция по отношение на изкуствения интелект и да започнем ние да решаваме какво ще правим с него, а не той с нас.
Препоръчвам и други два текста на Йовко за ИИ, с чиято помощ можете да си отговорите на някои базови въпроси за технологията, в случай че не сте като повечето хора, на които всичко им е „ясно“:
От грижата за човечеството минаваме към грижата за човека и по-специално към онези грижи, чиято цел е да донесат облекчение и радост. В „Да говорим с грижа“ тази седмица влиза новият материал на Надежда Цекулова. В „Между лекарствата и играчките – да избягаме от медицинския модел“ Надежда продължава да изследва детските палиативни грижи в България, като поставя въпроса какво ще стане, ако спрем да гледаме на детето единствено през медицинския му картон.
Текст с продължение е и втората част от историята на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада. В нея виждаме как островът постепенно престава да бъде остров и се превръща в умален модел на Балканите, на България дори, на всяко място, където голямата политика пренарежда държавни и лични граници.
И от изпитанията, с които са били принудени да се справят хората, прокудени от родните си домове, минаваме към ежегодните изпитания на седмокласниците.
Тестовете след VII клас, официално наречени Национално външно оценяване (НВО), винаги ни оставят с усещането, че всички сме на изпит – ученици, родители, учители, министри… Само задачите са различни, но все така не ги схващаме. Донка Дойчева-Попова се пита какво всъщност измерваме, когато измерваме някакви знания. И дали не сме станали прекалено добри (до степен на самоцелност) в оценяването и прекалено лоши в ученето.
Тази промяна също зависи от нас, но и тя остава в хипотезата „много искахме, но просто нямахме желание“.
За промените и провокациите на средата си говори Ина Иванова с Маргарита Доровска в рубриката „Тези хора“. В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Защо културната среда не се появява сама; защо музеят не е просто сграда, а общността – просто публика; как се изграждат и поддържат… Все за такива интересни неща става дума в интервюто.
И като говорим за среда, веднага ви казвам, че тази седмица Светла Енчева се огледа из германската градска среда и не видя климатици. Защо така си нямат климатици тези хора – бедни ли са, прости ли са, или май е нещо друго… Ясно ви е, че текстът на Светла не е за климатиците, а за обществения договор, според който все пак е добре градът да изглежда като град, а не като съвкупност от индивидуални решения, кое от кое по-ексцентрично. Но това, че ви е ясно, не ви помага особено. Съжалявам.
Ако харесвате работата на „Тоест“, подкрепете ни. Нямаме претенции, че ще сменим инсталацията, но поне отказваме да се правим, че миризмата на бакелит е просто летен аромат. (И добре че свърши този бюлетин, че от електрометафорите вече ме бие токът!)
Край къщата, в която живея през лятото и която се намира в известен курорт, от години се събира боклук. Не само редови битови отпадъци, ами и от ресторантите наоколо. Понякога през юли и август по стръмната каменна уличка се изливат реки от застояла мазнина и вмирисани манджи. Трудно е да се ходи пеш, трудно е и да се диша. Също така е срамно. Да гледаш как местни и чуждестранни туристи се чудят къде да стъпят с джапанките и сандалите си, за да не се подхлъзнат и пребият. Тъжно е и да гледаш как децата по улицата се опитват да тичат и играят следобед и вечер. На всичкото отгоре смърди. На помия, на развалено, на вкиснато, на безхаберие, на немара, на ден да мине, друг да дойде, на кой си ти, бе, че да ми кажеш, на я си гледай работата да не ти фрасна един, на чиста проба мръсотия. И простотия. И естествено, в тази кочина-резерват комарите, мухите, осите, стоножките буйстват и „избуяват“. В пряк и в преносен смисъл.
Това лято освен с двата вкопани в земята контейнера и двата т.нар. бобъра се оказахме и с огромна клетка за кашони, пластмаса и какво ли още не. И бобрите, и клетката са опрени във фасадата ни – от годините блъскане на контейнерите мазилката е опадала, изолационната система отдолу е разрушена. Клетката с кашоните се състезава по височина с първия етаж и закрива изцяло прозореца на стаята ни. А е само началото на сезона… Може би тук е моментът да спомена, че къщата е от 1896 г. и попада в архитектурен резерват. Може би също така трябва да спомена, че въпросната точка за събиране на отпадъци е гласувана от общинските съветници, тоест на пръв поглед всичко е законно. Но заедно с това Наредба №4 на министъра на околната среда и водите урежда въпроса с местоположението на площадките за събиране и третиране на отпадъци еднозначно – на минимум 15 метра от прозорците на най-близо разположените жилищни сгради.
Къде тогава е истината? Някъде между големия закон и местната наредба; между договорите с фирмите за почистване и реалното изпълнение на поетите от тях задължения; между интереса на общината и интересите на собствениците на ресторанти (и вероятно не само на ресторанти), които далеч невинаги съвпадат… Жителите и туристите очевидно не участват в това уравнение. Нито пък децата. И разказвам всичко това не защото искам да се оплача от нещо, което ме засяга лично (по случая съм предприела съответните законови мерки), а защото този частен случай е метафора на лошото управление в страната и как то се предава по „тръбите“ и стига навсякъде. Точно като смрадта – от главата към опашката и обратно.
Снимки: личен архив
Преди няколко дни на една красива и зелена улица в центъра на Варна, пълна с впечатляващи стари сгради, видях плик с боклук, заплетен в щедро разлистено дърво. Очевидно хвърлен по тъмна доба от някой втори, трети или пети етаж. Ей така, за по-лесно. Защото лошото управление – както на боклука, така и на всичко останало – е и в собствените ни домове, хладилници, гардероби, кревати. Немарата и простотията са токсични, а когато в картинката се намесят страхът и инерцията, обемите „боклук“ се удвояват и утрояват, свикваме със смрадта и дори започва да ни харесва. Както и мазута, изсипан безнаказано и незнайно от кого в морето.
„Едно време всичко беше в мазут, но не ни пукаше и си почивахме. Сега всички са ревнали“ – беше написал някакъв носталгик глупак в социалните мрежи по повод масираното замърсяване на крайбрежните води от края на миналата седмица. Няма да се учудя скоро да прочета как едно време не са ни предупредили за Чернобил, ама пък какви салати сме яли!… Изглежда, е дошло времето да забравим всичко и удобно да изпаднем в колективна деменция – ето, и от правителството предвиждат скорошно закриване на Комисията по досиетата. Или може би да изтощим до краен предел социалните си батерии в опит за съпротива?
Не знам какво ще стане с малката ми лична „война“ с боклука, който руши къщата ни, построена от прародителите ни с грижа, вкус, радост от живота и с мисъл за следващите поколения. Много е вероятно да изгубя тази война. Но решението да я водя ми се струва цивилизационно важно, независимо от изхода. Както цивилизационно важни са изборите, които правим по отношение на наистина голямата и кръвопролитна война, засягаща всички ни и водеща се вече пета година на територията на Европа.
Боя се, че новият ни министър-председател извършва крайно рисковани и нецивилизовани стъпки в тази връзка, което само доказва началната ми теза:
когато избираме да не управляваме добре боклука, започва да ни управлява той, постепенно ни засипва и ни превръща в част от себе си.
Темата „Украйна“, засегната пряко или косвено, присъства в три важни текста тази седмица. Александър Малинов ни разказва за страданията на десетките хиляди българи под руска окупация в южните части на Украйна. За тях рядко се говори и пише, а по всичко личи, че премиерът и правителството с мълчанието си и липсата на адекватна реакция подкрепят не само последователния „културен геноцид“ (както го нарича Александър), но и етническото прочистване на сънародниците ни.
Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение,
Втората статия е на Веселин Златков и е за Варна, „Баба Алино: Светеца, мъченикът и украинецът“. След политическия джакпот, ударен от „Възраждане“ и най-вече от „Прогресивна България“ с разкриването на това т.нар. „най-голямо престъпление“, варненските прокурори твърдят, че събраните доказателства не стигат за повдигане на обвинение. Украинският инвеститор Олег Невзоров засега изглежда чист като Светеца, на когото Костадин Костадинов искаше да прекръсти местността Баба Алино; на гърба на „мъченика“ кмет Благомир Коцев се стоварва ново бреме; а изглежда, че авгиевите обори, оставени от Портних, край нямат. Ако не друго, бабаалинското беззаконие наля толкова масло в антиукраинската мелница на Радев и компания, че ще им стигне до следващите избори. А междувременно с Невзоров ще разсейват и без това неустойчивия електорален взор от по-мащабни престъпления.
Третият текст, засягащ темата за войната, е на Светла Енчева, която навреме поставя въпроса „Православна държава ли е България?“. Въпросът, разбира се, е реторичен, тъй като според конституцията ни религията е отделена от държавата, следователно православието не е нито официална, нито държавна религия. Именно затова използването на аргумента, че България е православна държава, с цел подкрепа на войнолюбивия руски патриарх Кирил е невалиден и крайно спекулативен. Чрез съпротивата срещу наложените на Кирил санкции сериозно нагазваме в антиевропейското русло на река, в която има голяма вероятност да се удавим. И политически, и морално.
И докато сме на тема религия и държава, нека дочетем започнатия миналата седмица разказ на Атанас Шиников за динамичните и изопнати до скъсване отношения между тежка музика и ислям, както и за шейтана и какви ги дири той на метълджийските концерти. Апропо, ако до този момент сте смятали, че метълът и ислямът се самоизключват, чуйте как тези миловидни момичета с хиджаби забиват парчета на „Металика“ и заповядайте пак да си говорим по темата.
Ако на много места по света на „жицата“ не се гледа с добро око, дори и да носиш хиджаб, по всичко изглежда, че в САЩ все още имаш свободата да си всякакъв, стига да не нарушаваш нечии права. В 16-тия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми ни разказва как това лято страната на неограничените възможности бива преоткривана от света благодарение на Световното първенство по футбол. И как „американското сватбено одеяло“, хармонично съставено от разнообразни по цвят и материя парчета, продължава да функционира в цялата си пъстрота, колкото и „белина“ да изливат върху му Тръмп, дружинката му, ICE и пр.
У нас такива одеяла, без да са някаква изконна традиция, не е като да не съществуват (баба ми имаше подобно) и турнето на Лина Кривошиева с филма „Какво е да остарееш в България“ доказва острата нужда от социален пачуърк. Лина разказва за изненадата си да види на прожекциите в страната много млади хора, според които приписваните на старостта проблеми са вече трансгенерационни, и че самотата е може би най-големият сред тях. Филмът вече е достъпен за гледане в YouTube. A неслучайно следващият филмов проект на Лина и на „Тоест“ е озаглавен „Какво е да си млад в България“ и в момента тече активна кампания за набиране на средства.
Колкото и да отлагаме неприятната тема за бюджета, тази седмица тя е неизбежна. Или както казва Емилия Милчева в анализа си на ситуацията, „Никой не харесва бюджет. Протести ще има ли?“. Правителството на „Прогресивна България“ залага свръхдефицит, напомнящ ни за времето на Виденов и Орешарски; предвижда нови заеми и се надява да събере пари, като например вдигне от 1 август цената на винетките с 30% и разшири толсистемата? Моля? За какво точно да плащаме тези 30% отгоре?! За чудната национална пътна мрежа, по която мрем? Или за липсващите санкции на системни и престъпни нарушители? Или може би е време да върнем социалистическия лозунг „Икономиката икономична – дело на всеки!“.
Само през изминалата седмица по нескопосано направените (и окрадени още преди да са направени) пътища на България загинаха 9 души, между които 4 деца, а от началото на юни жертвите са 40! Придвижването от точка до точка, независимо дали като шофьор, пътник или пешеходец, все повече се превръща в игра на руска рулетка. И макар че „никой няма да излезе жив оттук“ (ако цитираме Джим Морисън), не е зле да имаме малко повече грижа и уважение към живота на другите, а и към собствения си.
Затова шофирайте внимателно; оглеждайте се за мазут в морето и сигнализирайте, ако видите такъв; изхвърляйте боклука си както и където трябва; сипвайте вода на бездомните животни и вземете та се ядосайте най-сетне на некадърното правителство, че резилът е голям и е на наш гръб. И за да е пълна картинката, пуснете си психеделичното парче Fresh Garbage на Spirit от 1967 г. Звучи като саундтрак на седмицата, а и малко психеделия няма да ни навреди в тези жеги.
Стихотворението на месеца този път се казва „Молитва“ и е от Миглена Николчина. С него няма да успеете да задържите настоящия миг (като гледам седмицата, едва ли си и струва), но със сигурност ще го осмислите.
Доста време мина, откакто започнах да занимавам себе си и околните с тази тема. Извън дългия процес на личното ми осъзнаване, преосмисляне и проучване филмът „Какво е да остарееш в България“ премина и през целия технологичен цикъл – от продукцията и монтажа, през множеството прожекции из цяла България, до качването му в YouTube канала на „Тоест“. Филмът вече е достъпен за гледане:
Срещите с публиката по време на това турне бяха естествена част от целия процес. Тъкмо в тях се крие смисълът на този документален филм. Той съвсем логично привлече публиката, за която говореше, но и изключително много млади хора. А реакцията на всички беше дълбоко вълнуваща.
В много от интервютата, които дадох преди прожекциите, ми направи впечатление как медиите инстинктивно търсеха потвърждение на познатия социален стереотип. Очакваха шумни оплаквания и гръмки изказвания за мизерията и забравата около остаряването в България.
Нашият разказ обаче се движи по съвсем различна, по-фина линия. Филмът ни се старае да говори за тихото достойнство въпреки средата. Да прокара нишка между демографската статистика и реалните преживявания на отделните хора.
Възприятието на различните поколения
Голямата неочаквана реакция дойде от младата публика. Част от двайсетгодишните, дошли на прожекциите, споделиха нещо стряскащо за мен: че от някои проблеми, приписвани традиционно на старостта, страдат и самите те.
Например самотата. При все че живеем във времена на хиперсвързаност, страхът, че няма да успеем да постигнем стойностно общуване, а без жива връзка с другите ще потънем в изолация, се оказва обща тема за поколенията. При възрастните хора обаче този емоционален дефицит бързо добива и физическо измерение. Може би именно заради това младите изразиха същите притеснения.
Възрастните зрители пък идваха в салоните с предпазливото любопитство на хора, които искат да чуят как се говори за тях. И си тръгваха изненадани. Те припознаха и харесаха тъкмо този мост между сухите данни, очертаващи мащаба на демографската криза, и реалните екранни образи.
Нарочно избягахме от крайностите. Потърсихме герои от т.нар. среда на обществото – хора, които имат своите проблеми, но не са крайно отчаяни. Тези герои, със своята мекота и искреност, заговориха на публиката тъкмо защото не бяха едноизмерни образи. Във всеки от тях има различна история, която зрителите могат да дописват сами в умовете си.
Оказа се, че няма нужда да показваме драстични крайности, за да бъде болката осезаема и видима.
Когато средата изключва
Пътуването из страната ни изправи и пред реалността, за която говорим във филма. В почти всяко населено място откривахме добре запазена и подходяща за прожекция читалищна зала. И тогава ни застигаше иронията: как да покажем филм за старостта и нейните предизвикателства, когато голяма част от хората, за които е предназначен, физически трудно могат да стигнат до залата, защото тя е например на втория етаж, а няма асансьор? Както казва 93-годишната Къна Георгиева във филма,
никъде не е помислено за това, че човек ще остарее.
В малките градове усещането за изоставеност и институционално безхаберие е истински болезнено. Но паралелно с това там все още я има близостта, има го доброто съседско познанство и навика да се помага.
С много от посетителите на прожекциите се разминаваме радикално в политическите си виждания и житейски избори. Но в секундата, в която темата за достойните старини беше поставена на масата, различията като че ли изчезнаха. Това беше сред най-силните моменти от представянето на филма пред разнообразната публика. Да видиш как тази история може да скъси дистанцията между хора, разделени от иначе дълбоки пропасти.
До кого всъщност трябва да достигне този филм?
Редовният, почти дежурен въпрос след прожекциите беше: „А не може ли този филм да се прожектира в парламента?“ В това питане намирам една блага наивност. С публиката на почти всяко място обаче се обединявахме около тъжното заключение, че хората във властова позиция вероятно отдавна са загубили сетивността, нужна за разбирането на подобен разказ.
Понякога разговорите след филма прерастваха в дискусия как възрастните носят цялото знание и мъдрост на света, а младите арогантно отказват да черпят вдъхновение от тях. За мен обаче нещата стоят по съвсем различен начин. Не е важно кой е прав и кой е крив, кои поколения са по-стойностни и кои знания са по-нужни. А как да живеем заедно въпреки различията във възгледите, нуждите и темпото. Как да изградим среда, в която ако не всички, то колкото може повече хора да бъдат добре, да се чувстват пълноценни.
Това далеч не е абстрактна философия, а води до съвсем практически въпроси: Как да проектираме градовете си така, че хората с ограничена подвижност да имат равноправен достъп? Как да структурираме институциите си, за да не бъдат изолирани цели групи от обществото? Как да изградим общност, в която във всеки етап от житейския си път човек да има усещане за принадлежност, полезност и достойнство? Как да споим и да укрепим нашето общество, с цялото му разнообразие и цветност?
Какво следва?
Разговорът ни за българското общество не спира дотук. Естественото продължение на темата е следващият голям въпрос: Какво е да си млад в България? Какво е да си част от поколение, което се опитва да планира утрешния ден в постоянна несигурност?
За да създадем следващия филм със същата честност и качество, в „Тоест“ стартираме независима кампания за набиране на средствата.
Подкрепете документалния ни филм „Какво е да си млад в България“. Всяко дарение ни помага да заснемем историята и отново да пътуваме до малки и големи места в България, за да я покажем и обсъдим.
Нека го направим заедно!
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.