Имате ли понякога чувството, че живеете във филм? За себе си ще призная, че не мога да се отърва от усещането, че съм в някакво пародийно риалити.
Радев ни плаши, че ако не слушаме Русия, тя ще ни пусне атомна бомба, а Русия го хвали за това.
Правителството предлага закон, с който да превърне почти всички в нарушители (дори на мен ми се намира вкъщи домашна ракия, макар да не пия алкохол), а после успокоява народа, че няма да следи за спазването му.
НАТФИЗ, където от месеци не стихват студентските протести, отстранява студенти заради двойки, които те са поправили, но пропуска да ги уведоми, така че студентите надлежно си плащат таксите.
„Да, България“ предлага български аналог на инициативата на американския президент Trump Accounts. Тоест държавата да задели по 1000 евро за всяко новородено дете, средствата да се инвестират във фондове с висока доходност и след 60 години вложените средства да са се преумножили многократно. Тънкият момент е, че това не е гарантирано. Ако беше толкова лесно парите на всички да стават все повече пари, щеше да настане такъв живот, че само си викам „дано“, както се пее в песента.
(Кандидат-)президентката Илияна Йотова брани кирилицата от неизвестно кого. Но интервю с Петър Стоянов отпреди близо три години хвърля светлина върху генезиса на фалшивата новина, че азбуката ни е под заплаха. Откъсът започва в 12:01 и продължава по-малко от 3 минути:
Ако днес ви се пътува до София, ето как може да го направите без пари – отивате на гарата и казвате, че искате да посрещнете тленните останки на цар Самуил. И после се прибирате – пак с влака – в рамките на същия ден. Но трябва да побързате, защото церемонията започва в 12:30. Ех, няма ли достойни за поклонение кости, заради които БДЖ да осигури безплатни пътувания например до Русе?
Други тленни останки, които съвсем доскоро са били живо тяло, са обект не на поклонение, а на разследване. Убийството на Илиян Филипов имам предвид, за което МВР много побърза да посочи извършител и да каже, че мотивът е личен и финансов – да не помислите, че е политически. На тази тема е статията на Емилия Милчева „Политическата биография на един разстрел“, която биография според Емилия всъщност е две биографии. Не само заради двете жени. А отношенията между забогатяването и властта в България традиционно се премълчават в публичния разказ. Пък аз се чудя защо смъртността чрез убийство сред футболните шефове в Пловдив е толкова висока – от 1995 г. насам Филипов е седмият случай.
Ала докато естественият ми интелект – с присъщата си ограниченост – си задава подобни въпроси, всички са се вторачили в изкуствения. Потенциалът му е по-могъщ, отколкото на хибридните заплахи, твърди Искрен Иванов в статията си „Изкуственият интелект и новата Студена война. Ще спрат ли САЩ Китай?“
Китай е герой и на публикацията на Александър Малинов „Сърбия – първият китайски плацдарм в Европа“. През последните няколко години голямата азиатска държава прогресивно засилва влиянието си в западната ни съседка. Включително и на военно равнище, колкото и притеснително да звучи това. Така Сърбия все повече се отдалечава от Европа и заприличва на Китай, където всеки е следен, а лични данни на практика няма.
Това ми напомня колко съм благодарна, че сме в ЕС, където личните данни се уважават и няма смъртно наказание. Тези дни непрекъснато мисля за неуспешната екзекуция на Криста Пайк – жената, оцеляла на 30 септември след две инжекции, всяка от които би трябвало да е смъртоносна. Сега е в болница и лекарите се борят за живота ѝ, който съдът преди повече от 30 години е решил, че трябва да бъде отнет. Защото Криста Пайк е убила своя съученичка, когато е била още непълнолетна. И нито възрастта ѝ, нито фактът, че е била подлагана многократно на физическо и сексуално насилие, нито диагностицираните психически увреждания на момичето са допринесли за смекчаване на присъдата.
Питам се какво ли им е на палачите на Криста Пайк, неуспели да изпълнят задачата си. Как държавите, в които се прилага смъртното наказание, назначават служители, чиято работа е да убиват. И изобщо – какво е да си палач, как се прибираш у дома при семейството си, когато си екзекутирал някого. В такива моменти ми се приисква за пореден път да гледам „Балът на чудовището“.
Но и в България има много хора, които са убедени, че други хора са чудовища и не заслужават да живеят. Това си мислех, докато четях книгата на Ален Симеонов „Училище за лов на педофили“. От нея прозрях, че не е нужно човек да е крайнодесен, фен на Хитлер или на Путин или пък хомофоб, за да оправдава саморазправата. В момента, в който обявим някой човек за нечовек, за изрод, се превръщаме в Ален Симеонов. Границата е плашещо тънка.
За вас не знам, но след размислите за екзекуции, линчове и дехуманизация просто имам нужда от малко нежност. И ето – идва спасението с човешко лице, поразително приличащо на Нева Мичева. Може би защото наистина е Нева, която и тази година ни разказва в поредица от статии за кинофестивала в Сан Себастиан. „Нежността се завръща на екрана“, се казва още в заглавието. „На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие“, започва текстът и продължава все така топло и нежно. Благодаря ти, Нева.
Нежността в съвременния свят обаче е екзистенциална позиция, не опит за бягство в удобството. Това ни води към разговора на Антония Апостолова с ирландския писател Колъм Тойбин, според когото белетристиката трябва да бъде „без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка“. И без прикриването на новите цикли от болка, които отваря след себе си всеки акт на насилие.
Затова – повече нежност и по-малко умножаване на болката, което ме връща към мисълта за Нева и ме води към днешната ми препоръка. Защото Нева е преводачка на пиесата на италианския драматург Диего Плеутери „Както в най-добрите дни“, която ми стопли душата, когато я гледах. И която един режисьор иска да бъде забранена, защото според него някои хора нямат право на любов – не било православно и традиционно. Ако успеете да си купите билет (защото залата винаги е пълна на този спектакъл), горещо препоръчвам и да си купите програмата на постановката. Така за 3 евро ще се сдобиете с отделно произведение на изкуството, а ще ви се падне и късметче.
Разбира се, препоръчвам и да ни подкрепите, ако за вас е важно да продължавате да ни четете. Защото „Тоест“ не е даденост, а разчита на вашата подкрепа. Тъкмо погледнах финансовия отчет и установих, че резервите ни бавно, но устойчиво се топят, а през август сме на плюс само защото бяхме във ваканция.
Имате ли понякога чувството, че живеете във филм? За себе си ще призная, че не мога да се отърва от усещането, че съм в някакво пародийно риалити.
Радев ни плаши, че ако не слушаме Русия, тя ще ни пусне атомна бомба, а Русия го хвали за това.
Правителството предлага закон, с който да превърне почти всички в нарушители (дори на мен ми се намира вкъщи домашна ракия, макар да не пия алкохол), а после успокоява народа, че няма да следи за спазването му.
НАТФИЗ, където от месеци не стихват студентските протести, отстранява студенти заради двойки, които те са поправили, но пропуска да ги уведоми, така че студентите надлежно си плащат таксите.
„Да, България“ предлага български аналог на инициативата на американския президент Trump Accounts. Тоест държавата да задели по 1000 евро за всяко новородено дете, средствата да се инвестират във фондове с висока доходност и след 60 години вложените средства да са се преумножили многократно. Тънкият момент е, че това не е гарантирано. Ако беше толкова лесно парите на всички да стават все повече пари, щеше да настане такъв живот, че само си викам „дано“, както се пее в песента.
(Кандидат-)президентката Илияна Йотова брани кирилицата от неизвестно кого. Но интервю с Петър Стоянов отпреди близо три години хвърля светлина върху генезиса на фалшивата новина, че азбуката ни е под заплаха. Откъсът започва в 12:01 и продължава по-малко от 3 минути:
Ако днес ви се пътува до София, ето как може да го направите без пари – отивате на гарата и казвате, че искате да посрещнете тленните останки на цар Самуил. И после се прибирате – пак с влака – в рамките на същия ден. Но трябва да побързате, защото церемонията започва в 12:30. Ех, няма ли достойни за поклонение кости, заради които БДЖ да осигури безплатни пътувания например до Русе?
Други тленни останки, които съвсем доскоро са били живо тяло, са обект не на поклонение, а на разследване. Убийството на Илиян Филипов имам предвид, за което МВР много побърза да посочи извършител и да каже, че мотивът е личен и финансов – да не помислите, че е политически. На тази тема е статията на Емилия Милчева „Политическата биография на един разстрел“, която биография според Емилия всъщност е две биографии. Не само заради двете жени. А отношенията между забогатяването и властта в България традиционно се премълчават в публичния разказ. Пък аз се чудя защо смъртността чрез убийство сред футболните шефове в Пловдив е толкова висока – от 1995 г. насам Филипов е седмият случай.
Ала докато естественият ми интелект – с присъщата си ограниченост – си задава подобни въпроси, всички са се вторачили в изкуствения. Потенциалът му е по-могъщ, отколкото на хибридните заплахи, твърди Искрен Иванов в статията си „Изкуственият интелект и новата Студена война. Ще спрат ли САЩ Китай?“
Китай е герой и на публикацията на Александър Малинов „Сърбия – първият китайски плацдарм в Европа“. През последните няколко години голямата азиатска държава прогресивно засилва влиянието си в западната ни съседка. Включително и на военно равнище, колкото и притеснително да звучи това. Така Сърбия все повече се отдалечава от Европа и заприличва на Китай, където всеки е следен, а лични данни на практика няма.
Това ми напомня колко съм благодарна, че сме в ЕС, където личните данни се уважават и няма смъртно наказание. Тези дни непрекъснато мисля за неуспешната екзекуция на Криста Пайк – жената, оцеляла на 30 септември след две инжекции, всяка от които би трябвало да е смъртоносна. Сега е в болница и лекарите се борят за живота ѝ, който съдът преди повече от 30 години е решил, че трябва да бъде отнет. Защото Криста Пайк е убила своя съученичка, когато е била още непълнолетна. И нито възрастта ѝ, нито фактът, че е била подлагана многократно на физическо и сексуално насилие, нито диагностицираните психически увреждания на момичето са допринесли за смекчаване на присъдата.
Питам се какво ли им е на палачите на Криста Пайк, неуспели да изпълнят задачата си. Как държавите, в които се прилага смъртното наказание, назначават служители, чиято работа е да убиват. И изобщо – какво е да си палач, как се прибираш у дома при семейството си, когато си екзекутирал някого. В такива моменти ми се приисква за пореден път да гледам „Балът на чудовището“.
Но и в България има много хора, които са убедени, че други хора са чудовища и не заслужават да живеят. Това си мислех, докато четях книгата на Ален Симеонов „Училище за лов на педофили“. От нея прозрях, че не е нужно човек да е крайнодесен, фен на Хитлер или на Путин или пък хомофоб, за да оправдава саморазправата. В момента, в който обявим някой човек за нечовек, за изрод, се превръщаме в Ален Симеонов. Границата е плашещо тънка.
За вас не знам, но след размислите за екзекуции, линчове и дехуманизация просто имам нужда от малко нежност. И ето – идва спасението с човешко лице, поразително приличащо на Нева Мичева. Може би защото наистина е Нева, която и тази година ни разказва в поредица от статии за кинофестивала в Сан Себастиан. „Нежността се завръща на екрана“, се казва още в заглавието. „На хората им се обича. Истината е насъщна. Хуморът е вид милосърдие“, започва текстът и продължава все така топло и нежно. Благодаря ти, Нева.
Нежността в съвременния свят обаче е екзистенциална позиция, не опит за бягство в удобството. Това ни води към разговора на Антония Апостолова с ирландския писател Колъм Тойбин, според когото белетристиката трябва да бъде „без уютни събития, без лесни преживявания. Без неоспорима развръзка“. И без прикриването на новите цикли от болка, които отваря след себе си всеки акт на насилие.
Затова – повече нежност и по-малко умножаване на болката, което ме връща към мисълта за Нева и ме води към днешната ми препоръка. Защото Нева е преводачка на пиесата на италианския драматург Диего Плеутери „Както в най-добрите дни“, която ми стопли душата, когато я гледах. И която един режисьор иска да бъде забранена, защото според него някои хора нямат право на любов – не било православно и традиционно. Ако успеете да си купите билет (защото залата винаги е пълна на този спектакъл), горещо препоръчвам и да си купите програмата на постановката. Така за 3 евро ще се сдобиете с отделно произведение на изкуството, а ще ви се падне и късметче.
Разбира се, препоръчвам и да ни подкрепите, ако за вас е важно да продължавате да ни четете. Защото „Тоест“ не е даденост, а разчита на вашата подкрепа. Тъкмо погледнах финансовия отчет и установих, че резервите ни бавно, но устойчиво се топят, а през август сме на плюс само защото бяхме във ваканция.
В края на миналото хилядолетие дядо ми на шега наричаше комшиите, насядали „на мохабет“ по пейките пред домовете си, „радио Фустанела“. С други думи, на тази жива „медия“ не можеше и не трябваше да се вярва, защото 90% от съдържанието ѝ беше изопачена информация, клюки, интриги и градски легенди. Но какво да се прави, по онова време интернетът все още беше оскъден, мобилните телефони не бяха по/в джоба на всеки, а и имаха копчета като на пишеща машина за сметка на голям екран.
Сега интернетът е в пъти повече от водата през лятото в някои райони на България. А според безплатния ми домашен ИИ българинът прекарва средно между 25 и 30 часа седмично онлайн, като около 17 от тях са посветени на социално „мрежуване“ (рядка дума, заловена за ушите от Павлина Върбанова). Ако дядо ми беше жив, щеше да се изуми какво завидно национално покритие е постигнала тази развъртяна новотехнологична „фустанела“.
Наскоро, скитайки се из Гърция, забелязах как интернетът там – и по туристически места, и по не дотам… – хич го няма, а като го има, си казваш „по-добре да го нямаше“, защото непрекъснато прекъсва. И какво правят хората без интернет, ще попитате. Ами добре са, пият кафе и узо, говорят си, разлистват вестници, списания и книги на хартия. Като ги попиташ нещо, те гледат в очите, отговарят, без да бързат, палците им не потрепват невротично, нетърпеливи за следващия скрол. С всичко това ни най-малко не искам да омаловажа положителната роля на интернет. Но ако дозата прави отровата, то, струва ми се, отдавна сме предозирали. На всичкото отгоре ефектите от предозирането са видими на много нива:
1) Бързият и относително евтин интернет в България ни даде поне по една допълнителна квалификация. Всички вече сме половин доктори, една трета политолози, почти завършени криминални психолози и напълно завършени философи, педагози и историци, най-често без да сме образовани в нито една от гореизброените области.
2) При непрестанния приток на разнопосочна информация въпросът дали тя е проверена, или не, престава да има особено значение. Защото непроверената информация ни освобождава от необходимостта да поемаме отговорност за думите, които самите ние хвърляме в мрежата. Та нали всичко се превръща в стръв. И чудна работа – рибата кълве ли, кълве.
3) Парадоксално започнахме да вярваме на всякакви небивалици, но заедно с това да не вярваме на нищо, дори на собствените си очи. Така освен трайно недоспали постепенно се превръщаме в недоверчиви, недоволни, неразбрани, недооценени и като цяло неприятни хора. А в крайна сметка – и дълбоко неинформирани. Само че идват избори. И това да сме такива, в каквито се превърнахме – заспали лапнишарани, – върши чудесна работа на някои стари рибари, които са в час както с някогашното мрежуване, така и със сегашния нетуъркинг.
Пресен е примерът с изборите в Германия, където интернет платформи се превърнаха в трибуни на предизборните кампании, ускориха поляризацията, отнеха от силата на центъра и доведоха до ярко разделение на политическата карта – радикалнолеви в Берлин, крайнодесни в източните провинции. И ако „Алтернатива за Германия“ се окопа в TikTok, YouTube и X, левите заложиха на Instagram, Telegram и локални блогове. У нас като че ли липсва такава дигитална стратификация и както обикновено, газим в добре познатия ни повсеместен мишмаш. Но това, че ни е добре познат, не го прави по-малко опасен… Та затова в края на лятото стигам до следния извод: повече кафе, узо и разговори на живо, по-малко скрол. Повече четене на дълги текстове (над 8000 знака), по-малко скрол. Повече засаждане на растения (ей сега иде времето на лалетата и зюмбюлите), по-малко скрол. И без това влизаме в сезона на мъглите, нека поне разсеем мозъчните.
И да, ако четете „Тоест“, няма да сгрешите. „Тоест“ също е в интернет, но текстовете, които публикуваме, миришат на мастило, проверени са всякак и отвсякъде и плуват в свободни води, незасегнати от ловно-рибарския медийно-политически сезон. Подкрепете ни (вижте бутона най-долу), за да продължим да развиваме този малък резерват на разума, активното гражданство и добрия вкус.
В началото на лятото писах тук за боклука в курортните ни градове. Виждам, че това е и една от темите на Веселин Златков в неговите „6 раздувки за варненското лято 2026“.
Боклук, затруднен достъп до града, високи цени, отблъскваща миризма и лоша храна. Какво повече му трябва на човек за един гарантиран летен кошмар? А, да, хейт, злоба, агресия… И това го имаме в изобилие. Остава ни със стаен ужас да очакваме какво ще ни донесе лятото на 2027-ма – на нас и на клетите туристи, които ще се изсипят покрай „Евровизия“.
„Красота и катастрофа“ – така би могъл да се казва текст за днешна Варна (а и за други български градове), но всъщност става дума за един фикционален Париж от може би най-награждаваната видеоигра за всички времена –„Светлосянка: Експедиция 33“. В този брой Миглена Николчина и Северина Станкева продължават разговора си за нея и ни обнадеждават, че останалото в миналото велико изкуство
може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена.
Нашата стара вселена обаче продължава да крие големи тайни, една от които е възможността за съществуване на извънземен разум. Убедена съм, че със или без интернет, всеки би могъл да пусне пет стотинки по тази тема: едно ще кажат учените, друго – ясновидците, трето и четвърто – религиозните авторитети. В нашия случай нещото го казва Атанас Шиников в продължението на текста си „Господът на световете“. Извънземни и ислям“. На мен лично ми хареса връзката между извънземни и джинове. Възнамерявам да си я запазя за частни творчески проекти.
За разлика от сложно доказуемата връзка между извънземни и ислям, връзката между съвременните демокрации и избирателните системи е видима с просто око. През ноември са междинните избори в САЩ и Йоанна Елми посвещава на тях брой 18 от бюлетина „Гласовете на Америка“. Доверието в Тръмп изглежда поразклатено, макар и не сринато, но заедно с това се наблюдава отлив на подкрепата и за двете партии по отношение на определени болни теми, например развитието на изкуствения интелект. И изобщо, ставаме свидетели на интересна тенденция:
реалното усещане за реалните проблеми и реалните последствия като обединяващо избиратели от двата края на политическия спектър.
Дали подобна тенденция ще моделира изхода от предстоящите президентски избори у нас, предстои да видим. На първо четене свиващата се като неправилно изпран вълнен пуловер партия ГЕРБ се цепи по оста Йотова–Гюров, която пък в голяма степен се припокрива с оста проруска–проевропейска ориентация. Доколко ГЕРБ все още е лидерска формация или вече е подвластна на центробежни сили, ще се разбере вероятно едва на балотажа. Повече за тези процеси четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Анатомия на едно разпадане“.
Но до изборите има още няколко седмици, в които да помислим – с главите си, а не с колективния интернет разум – кой от кандидатите какво ни казва и защо. А междувременно, докато вадим есенните шлифери и усещаме с кожата си липсата на
пастьозното зелено на смокините и матовото синьо на небето,
може да прочетем стихотворението на месеца. Казва се „Полуостров“, а авторката е Боряна Кацарска. С него ви напомняме, че с добрата литература никога не сме самотни острови, а най-малкото ставаме част от архипелази, което пак си е нещо, особено в сезона на нахлупените ушанки и замръзналите носове.
В края на миналото хилядолетие дядо ми на шега наричаше комшиите, насядали „на мухабет“ по пейките пред домовете си, „радио Фустанела“. С други думи, на тази жива „медия“ не можеше и не трябваше да се вярва, защото 90% от съдържанието ѝ беше изопачена информация, клюки, интриги и градски легенди. Но какво да се прави, по онова време интернетът все още беше оскъден, мобилните телефони не бяха по/в джоба на всеки, а и имаха копчета като на пишеща машина за сметка на голям екран.
Сега интернетът е в пъти повече от водата през лятото в някои райони на България. А според безплатния ми домашен ИИ българинът прекарва средно между 25 и 30 часа седмично онлайн, като около 17 от тях са посветени на социално „мрежуване“ (рядка дума, заловена за ушите от Павлина Върбанова). Ако дядо ми беше жив, щеше да се изуми какво завидно национално покритие е постигнала тази развъртяна новотехнологична „фустанела“.
Наскоро, скитайки се из Гърция, забелязах как интернета – и по туристически места, и по не дотам… – хич го няма, а като го има, си казваш „по-добре да го нямаше“, защото непрекъснато прекъсва. И какво правят хората без интернет, ще попитате. Ами добре са, пият кафе и узо, говорят си, разлистват вестници, списания и книги на хартия. Като ги попиташ нещо, те гледат в очите, отговарят, без да бързат, палците им не потрепват невротично, нетърпеливи за следващия скрол. С всичко това ни най-малко не искам да омаловажа положителната роля на интернет. Но ако дозата прави отровата, то, струва ми се, отдавна сме предозирали. На всичкото отгоре ефектите от предозирането са видими на много нива:
1) Бързият и относително евтин интернет в България ни даде поне по една допълнителна квалификация. Всички вече сме половин доктори, една трета политолози, почти завършени криминални психолози и напълно завършени философи, педагози и историци, най-често без да сме образовани в нито една от гореизброените области.
2) При непрестанния приток на разнопосочна информация въпросът дали тя е проверена, или не, престава да има особено значение. Защото непроверената информация ни освобождава от необходимостта да поемаме отговорност за думите, които самите ние хвърляме в мрежата. Та нали всичко се превръща в стръв. И чудна работа – рибата кълве ли, кълве.
3) Парадоксално започнахме да вярваме на всякакви небивалици, но заедно с това да не вярваме на нищо, дори на собствените си очи. Така освен трайно недоспали постепенно се превръщаме в недоверчиви, недоволни, неразбрани, недооценени и като цяло неприятни хора. А в крайна сметка – и дълбоко неинформирани. Само че идват избори. И това да сме такива, в каквито се превърнахме – заспали лапнишарани, – върши чудесна работа на някои стари рибари, които са в час както с някогашното мрежуване, така и със сегашния нетуъркинг.
Пресен е примерът с изборите в Германия, където интернет платформи се превърнаха в трибуни на предизборните кампании, ускориха поляризацията, отнеха от силата на центъра и доведоха до ярко разделение на политическата карта – радикалнолеви в Берлин, крайнодесни в източните провинции. И ако „Алтернатива за Германия“ се окопа в TikTok, YouTube и X, левите заложиха на Instagram, Telegram и локални блогове. У нас като че ли липсва такава дигитална стратификация и както обикновено газим в добре познатия ни повсеместен миш-маш. Но това, че ни е добре познат, не го прави по-малко опасен… Така в края на лятото стигам до следния извод: повече кафе, узо и разговори на живо, по-малко скрол. Повече четене на дълги текстове (над 8000 знака), по-малко скрол. Повече засаждане на растения (ей сега иде времето на лалетата и зюмбюлите), по-малко скрол. И без това влизаме в сезона на мъглите, нека поне разсеем мозъчните.
И да, ако четете „Тоест“, няма да сгрешите. „Тоест“ също е в интернет, но текстовете, които публикуваме, миришат на мастило, проверени са всякак и отвсякъде и плуват в свободни води, незасегнати от ловно-рибарския медийно-политически сезон. Подкрепете ни (вижте бутона най-долу), за да продължим да развиваме този малък резерват на разума, активното гражданство и добрия вкус.
В началото на лятото писах тук за боклука в курортните ни градове. Виждам, че това е и една от темите на Веселин Златков в неговите „6 раздувки за варненското лято 2026“.
Боклук, затруднен достъп до града, високи цени, отблъскваща миризма и лоша храна. Какво повече му трябва на човек за един гарантиран летен кошмар? А, да, хейт, злоба, агресия… И това го имаме в изобилие. Остава ни със стаен ужас да очакваме какво ще ни донесе лятото на 2027-ма – на нас и на клетите туристи, които ще се изсипят покрай „Евровизия“.
„Красота и катастрофа“ – така би могъл да се казва текст за днешна Варна (а и за други български градове), но всъщност става дума за един фикционален Париж от може би най-награждаваната видеоигра за всички времена –„Светлосянка: Експедиция 33“. В този брой Миглена Николчина и Северина Станкева продължават разговора си за нея и ни обнадеждават, че останалото в миналото велико изкуство
може да бъде преродено в различни форми, включително във виртуалния свят на игрите, където да продължи съществуването си в тази нова естетическа вселена.
Нашата стара вселена обаче продължава да крие големи тайни, една от които е възможността за съществуване на извънземен разум. Убедена съм, че със или без интернет всеки би могъл да пусне пет стотинки по тази тема: едно ще кажат учените, друго – ясновидците, трето и четвърто – религиозните авторитети. В нашия случай нещото го казва Атанас Шиников в продължението на текста си „Господът на световете“. Извънземни и ислям“. На мен лично ми хареса връзката между извънземни и джинове. Възнамерявам да си я запазя за частни творчески проекти.
За разлика от сложно доказуемата връзка между извънземни и ислям, връзката между съвременните демокрации и избирателните системи е видима с просто око. През ноември са междинните избори в САЩ и Йоанна Елми посвещава на тях брой 18 от бюлетина „Гласовете на Америка“. Доверието в Тръмп изглежда поразклатено, макар и не сринато, но заедно с това се наблюдава отлив на подкрепата и за двете партии по отношение на определени болни теми, например развитието на изкуствения интелект. И изобщо, ставаме свидетели на интересна тенденция:
реалното усещане за реалните проблеми и реалните последствия като обединяващо избиратели от двата края на политическия спектър.
Дали подобна тенденция ще моделира изхода от предстоящите президентски избори у нас, предстои да видим. На първо четене свиващата се като неправилно изпран вълнен пуловер партия ГЕРБ се цепи по оста Йотова–Гюров, която пък в голяма степен се припокрива с оста проруска–проевропейска ориентация. Доколко ГЕРБ все още е лидерска формация или вече е подвластна на центробежни сили, ще се разбере вероятно едва на балотажа. Повече за тези процеси четете в седмичния анализ на Емилия Милчева „Анатомия на едно разпадане“.
Но до изборите има още няколко седмици, в които да помислим – с главите си, а не с колективния интернет разум – кой от кандидатите какво ни казва и защо. А междувременно, докато вадим есенните шлифери и усещаме с кожата си липсата на
пастьозното зелено на смокините и матовото синьо на небето,
може да прочетем стихотворението на месеца. Казва се „Полуостров“, а авторката е Боряна Кацарска. С него ви напомняме, че с добрата литература никога не сме самотни острови, а най-малкото ставаме част от архипелази, което пак си е нещо, особено в сезона на нахлупените ушанки и замръзналите носове.
Възможно ли е седмицата, в която традиционно започва новата учебна година, да е така наситена с политика? И още как. Особено когато наближават избори. Всъщност политика изобщо не е точната дума.
„Как държавата режисира ужаса от Петрохан“ е заглавието на седмичния коментар на Емилия Милчева, който е задължително да прочетете, дори вече да ви се повдига от тази тема. Ето защо:
В престрелката между основните лагери, на които се разполови общественото мнение, се изгубиха децата – жертви на възрастни, отказали да изпълнят задълженията си.
А експрезидентът Румен Радев, който в момента олицетворява изпълнителната власт, подреди други деца в кадър, за да употреби ситуацията за още повече власт.
В анализа си „Кой още има принос, за да се стигне до убийството на Георги Кузев?“ Светла Енчева се връща към върволицата от събития, хора и институционално късогледство, довели до жестокото убийство на 37-годишен мъж от група непълнолетни в Пловдив. Текстът поставя неудобния въпрос за съучастието на обществото, в което системно се отглежда тиха толерантност към агресията и социалната безнаказаност.
Сред съучастниците тук са и медиите, които системно героизираха самозванци в гонитба на рейтинг; политиците, които гласуват популистки закони, нормализирайки дехуманизацията; и не на последно място – и партиите, превърнали темата за педофилията в евтин компромат за предизборни разправии. Невинни няма – обществото и институциите сами си отгледаха тази култура на линч.
А институционалното безхаберие е очевадно и в двата криминални случая.
Почти не останаха хора, които да нямат отношение към темата с все по-широкото разпространение на изкуствения интелект. И е нормално някои стъписващи новини напоследък да предизвикват тревожни мисли за посоката, в която се е запътил светът. Няма как да ви успокоявам, че притесненията са изцяло неоснователни. Но мога да погледна на темата под малко по-различен ъгъл и да припомня, че подобни неща вече са се случвали в човешката история. Няколко пъти. Все се оказва, че сме похарчили много повече, отколкото можем да си позволим, и накрая сметката не излиза.
Прочетете повече в новата ми статия в рубриката „Аз, киборгът“, озаглавена „Изкуствен интелект и естествено лицемерие“. А в края на материала ще откриете популярна песен, чийто текст сякаш е писан за химн на индустрията, която създава изкуствен интелект. Заслушайте се само…
Ако още не знаете кой е Никола Цолов, дори и да не сте сред феновете на моторните спортове, значи вероятно живеете в пещера и ви завиждам, че ще научите за него именно от този брой на „Тоест“.
Талантът на Никола е извън всякакво съмнение. Той вече е постигнал безпрецедентни за българския моторен спорт успехи, а е едва на 19 години. Горчивата истина обаче е, че бъдещето му не зависи само от големия му талант. Ще разберете защо в статията „Последната предавка. Докъде ще стигне Никола Цолов?“ на Александър Драганов.
Кой, ако не Атанас Шиников ще открие пустинната фантастика на „Дюн“ в Корана и ще се запита възможен ли е ислямски шариат за извънземни? В първата част на новото си ориенталско приключение „Извънземни и ислям“ Атанас с ловкостта на илюзионист ни размята между фундаментални заглавия от популярната научна фантастика и строгите академични дебати в мюсюлманското право и богословие.
Текстът му е едно интелигентно и духовито изследване за това как класическото богословие може да разбива съвременни догматични клишета, и изпреварва модерната фантастика в мисленето за световете отвъд нашия.
Нека завършим седмицата с хубава книга. В рубриката ни „На второ четене“ Антония Апостолова е избрала да припомни романа „Белези“на исландската писателка Ойдур Ава Олафсдотир. Историята проследява мъж в дълбока екзистенциална криза, който заминава за анонимна, разрушена от война европейска страна с едничката цел да приключи с живота си. Вместо това обаче той хваща бормашината и започва да поправя срутения свят около себе си.
Един разказ за поправимостта на човешкото – напомняне, че изцелението не е грандиозен патетичен жест, а поредица от малки тихи стъпки, с които съграждаме смисъл насред руините.
Така както съществуването на „Тоест“ се крепи на малките, но неизменни месечни дарения на читателите. Включете се и вие в усилията ни за съграждане на смисъл!
Възможно ли е седмицата, в която традиционно започва новата учебна година, да е така наситена с политика? И още как. Особено когато наближават избори. Всъщност политика изобщо не е точната дума.
„Как държавата режисира ужаса от Петрохан“ е заглавието на седмичния коментар на Емилия Милчева, който е задължително да прочетете, дори вече да ви се повдига от тази тема. Ето защо:
В престрелката между основните лагери, на които се разполови общественото мнение, се изгубиха децата – жертви на възрастни, отказали да изпълнят задълженията си.
А експрезидентът Румен Радев, който в момента олицетворява изпълнителната власт, подреди други деца в кадър, за да употреби ситуацията за още повече власт.
В анализа си „Кой още има принос, за да се стигне до убийството на Георги Кузев?“ Светла Енчева се връща към върволицата от събития, хора и институционално късогледство, довели до жестокото убийство на 37-годишен мъж от група непълнолетни в Пловдив. Текстът поставя неудобния въпрос за съучастието на обществото, в което системно се отглежда тиха толерантност към агресията и социалната безнаказаност.
Сред съучастниците тук са и медиите, които системно героизираха самозванци в гонитба на рейтинг; политиците, които гласуват популистки закони, нормализирайки дехуманизацията; и не на последно място – и партиите, превърнали темата за педофилията в евтин компромат за предизборни разправии. Невинни няма – обществото и институциите сами си отгледаха тази култура на линч.
А институционалното безхаберие е очевадно и в двата криминални случая.
Почти не останаха хора, които да нямат отношение към темата с все по-широкото разпространение на изкуствения интелект. И е нормално някои стъписващи новини напоследък да предизвикват тревожни мисли за посоката, в която се е запътил светът. Няма как да ви успокоявам, че притесненията са изцяло неоснователни. Но мога да погледна на темата под малко по-различен ъгъл и да припомня, че подобни неща вече са се случвали в човешката история. Няколко пъти. Все се оказва, че сме похарчили много повече, отколкото можем да си позволим, и накрая сметката не излиза.
Прочетете повече в новата ми статия в рубриката „Аз, киборгът“, озаглавена „Изкуствен интелект и естествено лицемерие“. А в края на материала ще откриете популярна песен, чийто текст сякаш е писан за химн на индустрията, която създава изкуствен интелект. Заслушайте се само…
Ако още не знаете кой е Никола Цолов, дори и да не сте сред феновете на моторните спортове, значи вероятно живеете в пещера и ви завиждам, че ще научите за него именно от този брой на „Тоест“.
Талантът на Никола е извън всякакво съмнение. Той вече е постигнал безпрецедентни за българския моторен спорт успехи, а е едва на 19 години. Горчивата истина обаче е, че бъдещето му не зависи само от големия му талант. Ще разберете защо в статията „Последната предавка. Докъде ще стигне Никола Цолов?“ на Александър Драганов.
Кой, ако не Атанас Шиников ще открие пустинната фантастика на „Дюн“ в Корана и ще се запита възможен ли е ислямски шариат за извънземни? В първата част на новото си ориенталско приключение „Извънземни и ислям“ Атанас с ловкостта на илюзионист ни размята между фундаментални заглавия от популярната научна фантастика и строгите академични дебати в мюсюлманското право и богословие.
Текстът му е едно интелигентно и духовито изследване за това как класическото богословие може да разбива съвременни догматични клишета, и изпреварва модерната фантастика в мисленето за световете отвъд нашия.
Нека завършим седмицата с хубава книга. В рубриката ни „На второ четене“ Антония Апостолова е избрала да припомни романа „Белези“на исландската писателка Ойдур Ава Олафсдотир. Историята проследява мъж в дълбока екзистенциална криза, който заминава за анонимна, разрушена от война европейска страна с едничката цел да приключи с живота си. Вместо това обаче той хваща бормашината и започва да поправя срутения свят около себе си.
Един разказ за поправимостта на човешкото – напомняне, че изцелението не е грандиозен патетичен жест, а поредица от малки тихи стъпки, с които съграждаме смисъл насред руините.
Така както съществуването на „Тоест“ се крепи на малките, но неизменни месечни дарения на читателите. Включете се и вие в усилията ни за съграждане на смисъл!
Ако през последните дни сте следили българските медии, вероятно знаете кой е в инициативния комитет на Илияна Йотова, кой е в този на Андрей Гюров, кой до кого е седнал, кой кого подкрепя и какво евентуално означава присъствието на еди-кого си в еди-кой си списък.
Вероятно обаче сте попаднали и на друга новина. Джейкъб Коксън, изследовател, работил в OpenAI и Anthropic, напусна последната с предупреждението, че компаниите, разработващи най-мощните системи за изкуствен интелект, бягат към някаква финална линия, за която дори самите хора вътре в организациите не са сигурни до каква „победа“ ще доведе. След него Евън Хюбингър, който все още работи в Anthropic и ръководи екипа по Alignment Science, уточни публично собствената си оценка: над 10% вероятност изкуственият интелект да убие всички хора в рамките на следващото десетилетие.
Jacob is correct here—we really do earnestly believe AI could kill all humans! I personally think it is >10% within the next decade. I believe Anthropic is trying its best, but we do not yet have a plan to solve alignment for superintelligence and are not clearly on track to. https://t.co/QAIHiFP3QZ
Ако става дума за вероятност да вали в събота, не е драма. Заприличва на такава, ако говорим за края на човечеството. Но какво са няколко процента между приятели…
Докато тук гледаме на инициативни комитети като на кафе и се опитваме да разберем какво ни казват за бъдещето, хората, които строят въпросното бъдеще в буквалния смисъл, спорят дали има едно към десет шанс в него да няма хора. Живеем в края на дните, драги читатели. Не непременно в библейския смисъл, макар че напоследък човек не бива да отхвърля с лека ръка никакви варианти. Но почти сигурно живеем в края на някакви дни. Аз собствено живея в края на дните преди началото на учебната година, в която имам още един първокласник и отново ще ми се наложи да чуя приветствие от Янка Такева на 15 септември.
При всички положения обаче „Тоест“ се завръща в интернетите ви.
След едномесечната си лятна ваканция, която правим не толкова защото страшно много държим да си почиваме през август, а защото „Тоест“ е медия, издържана от даренията на читателите си, и август е месецът, в който почти никой не иска да чете нищо. Затова използваме случая да не произвеждаме медия, която няма да бъде прочетена, и така да спестим малко пари.
Толкова е просто. Или толкова е тъжно (ако ви е важна тъгата като мотиватор).
Но сме тук. И понеже светът може да свърши, или по-лошото – да продължи все така, започваме новия сезон постарому: с истории за хора.
Йоанна Елми тръгна из България и на първо време стигна до восъчния Левски в един музей в Ловеч. Това е първият текст от новата ѝ рубрика „Фрагменти от България“, в която тя ще пътува, ще гледа, слуша и снима, а през малките неща ще се опитва да разбере големите. В случая въпросът е как разказваме собственото си минало и какво остава от него, когато го затворим в музейна витрина.
Восъчният Левски е малко смешен и после става по-скоро плашещ. Защото е метафора за една държава, която от десетилетия не е измислила нов начин да говори за себе си, а пък народът на тая държава (иначе много древен и велик) продължава да живее сред полуфабрикатни разкази кой е, откъде идва и с какво се гордее.
Лошото е, че тука вакуум не се търпи и когато не умеем да разказваме миналото си, някой друг с удоволствие ще го разкаже вместо нас.
В Германия това в момента прави „Алтернатива за Германия“ (АзГ). В новия си текст Светла Енчева разказва за убедителната победа на крайнодясната партия в Саксония-Анхалт през един 40-годишен поп хит – Forever Young на Alphaville, превърнал се по странно стечение на обстоятелствата в песен на съпротивата срещу АзГ. Хит от времето на Студената война, роден от страха от атомната бомба и бъдещето, се връща четири десетилетия по-късно в една Германия, която отново спори колко минало има в настоящето си. Миналото, както завършва Светла, също може да бъде forever young.
Разбира се, няма как да минем без кампанията за президентските избори. Имаме два текста по темата в съвсем различни посоки.
Емилия Милчева се занимава с въпроса какъв национален хоризонт очакваме от президента. В статията си тя разказва накратко за петимата пряко избирани български президенти през различните представи за тази институция – от коректив и гарант за геополитическата посока на държавата до посредник, архитект на промяна и център на политическа власт.
Дарина Сарелска пък коментира кандидатурата на Кирил Вълчев, генерален директор на БТА, за вицепрезидент на Илияна Йотова, отваряйки изключително важния разговор за журналистите, които преминават в политиката. Не защото журналистът няма право на политически убеждения, а защото доверието е капиталът на тази професия. И когато днес го трупаш като човек, който задава въпроси на властта, а утре го осребряваш като кандидат на същата тази власт, сметката я плаща журналистиката.
И понеже думите все пак са основният инструмент, с който тази журналистика се прави, Павлина Върбанова отваря вратата към редакционната кухня на „Тоест“ и разказва за нашите вътрешни езикови правила. Защо в „Тоест“ понякога съзнателно се отклоняваме от официалната норма и как една редакция решава кое да пази, кое да променя и с кое да спори. В крайна сметка нищо не е вдялано в камък, освен, разбира се, нещата, които са вдялани в камък…
И накрая идват три истории, които Надежда Цекулова разказва в рубриката си „Да говорим с грижа“. Едната е за Елица – двегодишно дете с тежки увреждания, което живее извън дома си, защото системата може да му осигури медицинска грижа, но трудно успява да осигури едновременно и нея, и семейството му. Родителите ѝ, разбира се, мечтаят да си я приберат у дома.
Другата е за Диана и дъщеря ѝ Ида, прекарала пет месеца в кома в неонатологията. Майка ѝ я вижда редовно, но я прегръща за първи път едва след смъртта ѝ.
Третият глас е на детския анестезиолог и реаниматор д-р Христо Христов, който си позволява да говори извънпротоколно как родителите да останат родители и когато детето им е тежко болно, и когато лекарите вече не могат да го спасят.
Почнахме седмицата с разказване на истории и така я приключваме – с истории за хора.
Ако много ви липсват такива, четете „Тоест“, но вижте и платформата anyhumanever.com.
Идеята ѝ е проста и прекрасна. Натискате бутон и от повече от 100 милиарда души, живели някога на Земята, получавате разказ за един случаен човешки живот. Като тото-лото за човешки истории. Първо ви се пада година, после място на раждане, пол, условия, вероятности – колко е било вероятно този човек да преживее детството си, да има образование, да роди деца, да умре от болест, глад или насилие.
Историите не са биографични, а възможни животи, статистически сглобени на базата на научните знания за света ни до този момент.
И нас ни има в тези 100 милиарда човешки живота.
Много ни се иска да вярваме, че сме от различни племена. Чертаем граници в прахта, учредяваме партии и комитети, поддържаме кухи идеологии, за да си обясняваме кои сме ние и кои са другите – изобщо, голяма дейност кипи. В същото време едно дете лежи пет месеца в кувьоз, майка му иска просто да го прегърне и тази история всички я разбираме и преживяваме.
Съжалявам, че ще ви го съобщя в първия бюлетин на „Тоест“ за сезона, но в целия ужас и хаос, и радост от всичкото сме заедно.
Помните ли „Терминатор“? Там „лошите“ биваха командвани от един изкуствен интелект – „Скайнет“, който някога е бил създаден, за да защитава хората. След като стига до абсолютно логичния извод, че най-голямата заплаха за света са самите хора, решава, че трябва да ги заличи, и започва война срещу тях.
Годината е 2026-та и няма да казвам, че Сара Конър се оказа права, но ще обърна внимание на една новина от последните десетина дни, която според мен не се превърна в общественото събитие, в което заслужаваше да се разгърне. Може би я прочетохме като технологична, а не като цивилизационна, каквато по̀ ми се струва да е, а може би пък и изобщо да не я прочетохме, понеже е началото на август и традиционно не четем нищо освен надписи на мемета и rage bait коментари.
OpenAI призна, че по време на тест за сигурност неин ИИ агент е напуснал контролираната среда, успял е сам (!) да си осигури достъп до интернет и е проникнал в системи на Hugging Face, след като е изровил публично достъпни идентификационни данни. И за цялата работа първоначално никой не е разбрал. Компанията определя случая като „безпрецедентен“. Най-притеснителното е, че агентът не е бил управляван дистанционно от човек. Получил е цел и е намерил собствен път към нея. За пет дни „рояк“ от ИИ агенти е извършил над 17 000 действия – човешки хакери такава скорост трудно биха постигнали.
Някои от хората и организациите, които професионално прогнозират развитието на изкуствения интелект, стават все по̀… хм, неспокойни (не че изобщо скоро са били спокойни). Общности като Metaculus, както и изследователи от Epoch AI и AI Futures Project постепенно изтеглят напред очакванията си за появата на системи, способни да надминат човека в широк кръг интелектуални задачи. Дори когато не са съгласни за точната година, посоката е една – хоризонтът се скъсява.
Вече знаем, че автономните ИИ агенти могат сами да планират, да търсят уязвимости и да действат без непрекъснат човешки контрол. И като нищо може да се окаже, че живеем в едно от последните лета, в които изкуственият интелект все още e само един голям езиков модел и е по-скоро любопитен инструмент.
Обаче засега сме като деца на въртележка. Кончетата се въртят, музиката свири и ние сме убедени, че светът се върти около нас. Само че не светът се върти. Ние се въртим около собствената си представа за него. Междувременно истинската история вече е поела в друга посока.
Нийл Гейман улавя тази идея много преди бума на генеративния ИИ. В неговата книга „Американски богове“ старите божества умират, защото хората престават да вярват в тях. На тяхно място се раждат нови – интернетът, магистралите, кредитните карти, телевизията.
Бог не е онова, което съществува. Бог е онова, на което отдаваш вниманието си. И сега си имаме още един в пантеона – изкуствения интелект. Действително това може да са ни последните години преди края на свят, в който човекът е единственият безспорен център на интелекта. И макар че езиковият модел може да се научи да имитира стил, ритъм, синтаксис, той няма как да си произведе автентична биография.
Например когато някой от авторите на „Тоест“ напише едно изречение, зад него стоят години четене, разговори, съмнения, промени в убежденията; че даже и градът, в който живее, хората, които е обичал, текстовете, които е изхвърлил. Изкуственият интелект не е плащал цена за нито едно свое изречение. Не е рискувал репутация, не е живял живота, който би направил въпросното изречение неизбежно.
Ако ни трябва просто информация, ИИ моделите са чудесни. Ако в текстовете, които четем, търсим среща с конкретен ум, който е стигнал до тези изречения по единствения възможен за него път, тогава добре сте дошли на страниците на „Тоест“. Това си „купувате“ тук. И даже като едни истински наивници ви го даваме за без пари, а вие, ако поискате, може да го подкрепите с месечно дарение по ваш избор, защото това е единственият начин, който прави тази медия възможна.
Ето какво публикувахме в последната седмица преди лятната пауза на „Тоест“ и отпуските на мнозина от вас, които сигурно четат този бюлетин през слънчеви очила и с едно наум, че всички са слънчасали.
Започнахме седмицата директно с отскачане до морето – във Варна, където Веселин Златков този път е решил да търси добрата новина. Това е трудоемко занимание, но той все пак открива една: има идея бившето Руско консулство – мистериозна сграда в центъра на града, стояща празна от 2022-ра, запазен образец на брутализма, да стане пространство за изкуство и култура.
В текста си „Шансът на един варненски брутализъм“ Веселин разказва за бившето консулство и за това в какво може да се превърне. Засега обаче сградата е само предоставена на Общината, а не е нейна собственост. Затова оптимизмът остава варненски: внимателен и с готовност да бъде опроверган.
Следва разговорът на Роси Михова със съдия Мирослава Тодорова, изграден около „Книга на въпросите“ на американския биофизик Грегъри Сток. Въпросникът на Сток поставя отговарящия в хипотетични ситуации и го кара да избира каква цена е готов да плати за убежденията си.
Отговорите на съдия Тодорова минават през бъдещето, изкуството, паметта, отчуждението и способността ни да останем отворени към другите въпреки риска да бъдем наранени. Разговор за сериозни неща, в който се оказва, че и радостта е сериозно нещо. А едно от изреченията на Мирослава Тодорова случайно се връзва и с написаното по-горе:
[…] ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.
Тази седмица Михаил Ангелов гледа към две различни версии на бъдещето в своите научни новини. В едната Европа променя правилата за генетично редактираните растения с надеждата новите сортове да помогнат на земеделието да се приспособи към климатичните промени, но и с въпроси за етикетирането, патентите и властта на няколко големи компании върху семената.
В другата версия ракетите вече се връщат на Земята, частни компании се включват в космическата надпревара, а в орбита се планират изчислителни центрове, защото, ако не знаете, SpaceX не е космическа компания, а компания за изкуствен интелект, както става ясно от документите, с които излиза на борсата. Космосът все по-малко прилича на далечната пустош от кошмарите ни и все повече на следващия терен за икономическо съревнование – заедно с всички отпадъци, рискове и човешки амбиции, с които ще го затрупаме.
След това се приземихме с инженерна точност, почти като на ракета от Мъсковите, във Велико Търново, защото в рубриката си „Тези хора“ Ина Иванова ни среща с Галин Попов – човека зад независимото културно пространство ТаМ и фестивала „48 часа Варуша юг“ в старата столица.
Галин разказва как се създава културна среда без особено надеждна институционална опора и защо парите не са най-важният ресурс, стига да има доверие, общност и хора, готови да вградят сянката си в едно място. От група съмишленици и бар със събития ТаМ се превръща в общностна лаборатория, а фестивалът вече събира хиляди хора. Понякога градът има много повече потенциал, отколкото ресурс. Нужен е някой, който да види разликата.
И държавата ни има ресурси, не е като да няма, обаче всичко изглежда някак хаотично. Това стана ясно и от първия текст на Теодора Станимирова по темата за сексуалните престъпления срещу деца. В него тя показа колко малко знаят институциите и колко зле събират информация.
Тази седмица в продължението на темата „Сексуалните престъпления срещу деца. Институционална и обществена слепота“ Теодора разговаря с експерти за обществената търпимост, недоверието към разказите на пострадалите и превенцията, която де факто липсва. Накратко: много сме загрижени за децата, когато можем да ги употребим политически, и доста по-малко, когато трябва да се свърши реална работа по защитата им.
С напредването на седмицата, а и на горещините Екатерина Петрова и текстът ѝ „Някои го предпочитат горещо“ ни отвеждат при „кучетата“, които древните са виждали в небето в най-горещите дни от годината. От френското la canicule и английските dog days, през Сириус и съзвездието Голямо куче, до славянските „каникули“, превърнали се от „горещини“ във „ваканция“ – Екатерина тръгва по следите на кучето, за да ни разкрие как жегата се е наместила в различните езици. По пътя се появяват, разбира се, и нашите Горещници, канарчетата, Канарските острови, хотдогът и канската жега.
Заради самата жега се завираме (съвсем уважително, разбира се) под полите на Витоша, където преди около месец се състояха Европейските награди за дизайн – едно от най-големите международни събития в сферата, чийто домакин тази година беше България благодарение на канските усилия (който си е прочел текста на Екатерина, знае) на Адриана Андреева и Бояна Гяурова от студио „Комплект“.
А ако вече сте прочели разговора ни с Галин Попов (виж по-горе в този бюлетин), ето и една нишка към същата история: на Европейските награди за дизайн сребърно отличие – първото за България в историята на форума – получава проект, създаден именно за основаното от Галин пространство ТаМ.
От приятните съвпадения минавам към не толкова приятните. В случая съвпаденията и приликите са между новите правителства на Унгария и България и за съжаление, в един момент в уж еднаквите картинки, започват да се откриват доста смущаващи разлики. Прави го Емилия Милчева в текста си, обобщаващ първите дни управление на Румен Радев, „80 дни минаха. Ще чакаме ли 800?“.
Докато в Унгария Петер Мадяр използва голямото си мнозинство, за да започне демонтаж на Орбановия модел, в България първите 80 дни на кабинета „Радев“ показват друго. Обещаното разграждане на стария ред засега прилича повече на пренареждането му – със същата кадрова логика, решения на тъмно, липса на управленска програма и все по-видимо отдалечаване от общата европейска политика за Украйна. Бюджет с висок дефицит, непрозрачни договорки по „Боташ“, спасяване на руски фигури от европейски санкции и назначения на добре познати партийни кадри – изглежда, че голямото мнозинство произвежда по-малко промяна, отколкото обещаваше.
Имаме и стихотворение на месеца, което този път е от Стефан Иванов, казва се „Милион и едно желания“, създадено е по желанията на Юлиян на две години и половина и е едно от най-прекрасните стихотворения, които сме публикували – почти колкото самия му вдъхновител.
С това „Тоест“ излиза в лятна пауза. Надяваме се да се върнем наесен в свят, който все още разпознаваме. А дотогава – пазете се от жегата, от хора, които напредват с лакти, защото „само искат нещо дa попитат“, и от летните клишета, способни да удавят и най-хубавото прекарване.
През изминалата седмица обичайните ваканционни теми, натискащи педала на газта в социалните мрежи и в крайна сметка заключаващи се в две основни точки – 1) къде да си изям салатата и да си изпия ракията/узото без да ми одерат кожата, за да имам лице да постна снимка от касовата бележка вместо доволно оригване; 2) по кой път да мина, за да избегна задръстванията из национална пътна мрежа и да стигна най-бързо от А до Б с цел да изпълня точка 1), – отидоха на заден план. „Дъвките“ на седмицата се разтягаха (и все още се точат) около финала на Световното по футбол и „Одисей“ на Нолан.
На мача Испания–Аржентина заспах. Предстои ми да гледам „Одисей“. Ще задържа вълнуващото очакване да се срещна с екранната адаптация на литературен текст, занимавал фантазията и езика ми от детските ми години, максимално дълго или поне докато се отлее първата вълна от непосредствени и нерядко посредствени реакции. Струва ми се, че да бързаме и прибързваме, раздавайки шамари наляво и надясно, някак не подхожда, когато си имаме работа с толкова бавна работа, каквато е Омировата епическа поема, апропо в оригиналната си версия на древногръцки, съдържаща около 120 000 думи, структурирани в около 12 110 стиха, написани в дактилен хекзаметър.
Сами разбирате колко абсурдно е да се водят „троянски войни“ за лоялността на конкретна художествена (в случая филмова) интерпретация спрямо един в буквалния смисъл на думата неизбродим текст, още повече неизбродим за хора без образование и подготовка в полето на класическите филологии, каквито сме повечето от нас. Защо липсвало това или онова; защо този или онзи изглеждал по един или друг начин; ама финалът не бил същият като в книгата… Който и да е режисьор не би могъл да бъде 100 процента „верен“ на текста източник. А и въпросът опира не до верността, а до достоверността, но това е съвсем различна история (Аристотел го казва, не аз). В крайна сметка и Омир твърди за самия Одисей (а ние го четем в превода на Георги Батаклиев): „Много лъжи Одисей тъй разказа, подобни на правда“ (Песен 19, стих 203). Та нека, викам, да снизходим и ние от позицията си на естетически съдници и да дадем правото на писателите и режисьорите да бъдат, един вид, одисеевци – да ни „лъжат“ така, че (евентуално) сами да стигаме до истината. Лично аз предпочитам да ме лъжат Омир и Нолан, отколкото политиците на власт да ме убеждават в истинността на думите си.
Ако и вие като мен още се гласите да гледате филма, ето чудесен начин да се подготвим, преди да си купим пакета с пуканки – едно старо, но златно есе на покойния професор Богдан Богданов „Мит и действителност в Омировата „Одисея“. Да, точно за това става дума – мит и действителност… И забележете, проф. Богданов завършва разсъждението си по следния начин:
Тъкмо затова, когато попаднат в нова културна среда, Омировите епопеи пораждат проблеми, които не са поставени в тях.
За да разберете (тъкмо) защо – прочетете есето, страхотно е!
„Одисей“ успя да раздразни чувствителните „власинки“ на тукашния зрител, но именно така, надявам се, някои хора, които досега не са имали възможност и време да разлистят Омировия епос, току-виж го сторили.
Съвсем друг е случаят обаче с една „кинопродукция“, която все още е в процес на производство. За нея ни разказва Димитри Захов във „Васил Левски и тарикатлъкът“. Накратко, рап-бизнес дуетът „Зипо и Слаш“ продуцира изцяло генерираната от ИИ анимация „Агенти на времето: Васил Левски“, като според сайта на продукцията проектът вече е привлякъл над 100 корпоративни партньора. И всичко се прави – разбира се – в името на децата. Трейлърът дава знак за некадърно свършена работа, а досега най-острите критики на бизнес-творческата инициатива идват от представителите на поколението Gen Z, които явно добре виждат размера на бедствието в тази доходоносна шмекерия. След седмицата, в която всеки втори пост в социалните мрежи се занимаваше с Омир и Нолан, ми се ще да вярвам, че филмът на рап дуета ще бъде разкостен, преди да се промъкне в училищните салони, за да учи малките на родолюбие и лесна печалба. Но може би съм оптимистка… и това няма да се случи дори и „в името на децата“.
Последното се доказва от новото проучване на Теодора Станимирова „Какво (не) знаем за сексуалните злоупотреби с деца“. Истината е, че знаем твърде малко, а и явно не се интересуваме достатъчно. Ето – по думите на Теодора – и част от нещата, които всъщност няма и как да узнаем, тъй като:
МВР не успя да отговори – защото не събира такава информация – на въпросите: в колко от случаите извършител е бил роднина или член на семейството, дали сигналът за насилие над дете е бил предхождан от сигнали за домашно насилие в дома и колко от осъдените са включени в Националния регистър на случаите на педофилия. Нито АСП, нито МВР водят статистика за пола на пострадалото дете. Следователно не е ясно какъв е профилът на извършителя, нито този на пострадалия, не се знае в какво домакинство са живели и каква е връзката между тях.
И ако МВР не може да отговори на ключови въпроси, защото не събира необходимата информация, резултатите от НВО след VII клас и тази година дават предоволно данни, които, разбира се, потвърждават онова, което си знаем: образованието на децата ни е мам си джейс и все пò мам си джейс ще става. Донка Дойчева-Попова с математическо хладнокръвие е анализирала статистически резултатите в „НВО: Endgamе“. А двете неща, които ме хвърлиха в тих ужас след прочита на текста ѝ, са, че: 1) след целия напън и изпразване на джобовете за частни уроци средният български ученик има тройка по математика; 2) в България четиринайсетгодишните са или отличници, или слаби. Средно положение няма и слабите ученици, разбира се, преобладават. Endgame. Половината свят изчезва. Завеса!
Един момент! Да не бързаме със завесата. Ако за много ученици и родителите им проклетото НВО, за жалост, се оказва от огромно значение за развитието им в следващите (поне) 5 години, за други деца, също много на брой, то не означава абсолютно нищо. Просто защото идеята за развитието им е унищожена още с престъпването на училищния праг в първи клас. Това са преобладаващата част от ромските деца, които поради различния си от български майчин език, липсата на подкрепяща среда, негостоприемната образователна система, силно занижените очаквания – и в семейството, и като цяло в обществото – и отсъстващите работещи държавни политики за десегрегация остават без шанс за качествено образование и интеграция от най-ранна възраст. Та къде се намираме днес? Ако през 1955 г. арестът на афроамериканката Роза Паркс, отказала да отстъпи мястото си в автобуса на бял, предизвиква продължилия една година „автобусен бойкот в Монтгомъри“ – едно от най-масовите движения срещу расовата сегрегация, днес, 70 години по-късно, майка и дете от ромски произход не биват допуснати до басейн в Луковит без логично обяснение. И това не е изолиран случай. Разликата с 1955-та: актовете на сегрегация са до такава степен нормализирани, че обществена реакция няма – нито на място в басейна, нито след това. Ситуацията е описана и анализирана от Емилия Милчева в „Още една тухла в стената“.
Сега нека най-сетне напуснем поне за малко родната територия, този остров на безхаберието и – както се оказва – на бездушието, и кацнем на един истински. Гьокчеада от поредицата на Георги Тотев „Островът на прокудените“ наистина напомня на някои от островите, където се озовава Одисей по време на дългото си пътуване към дома. За част от жителите си обаче той се е превърнал в единствена възможност и последна спирка. Такива са отдавна прогонените от родината си български турци Раиф и Кание. За други пък като Махмуд Гьокчеада е неочаквана възможност да намерят второ семейство и да полетят над вълните… с кайт. За трети – като Христос и Виолета – да открият общност, в която да укрепят идентичността си. Третата част е и последна в поредицата и с нея се разделяме (поне аз с малко тъга) с мястото и героите, с които ненадейно се оказахме свързани.
Без да се налага да прескачаме от малкия до големия остров континент, на който се намират САЩ, получаваме оттам поредната доза новини в месечния бюлетин на Йоанна Елми „По Америка ще ги познаете“. Тръмп е готов за ескалация на войната в Иран, а американските военни на възраст над 30 години са подложени на тестове за нивата на тестостерон и при ниски показатели се прилага лечение. Изобщо, тестостеронът се продава под път и над път, докато статистически все повече жени се страхуват да имат дете. Разбираемо – в тестостеронния свят на Тръмп, Путин & Co има нужда от мъже, не от деца. (Звучи като сюжет за нов дистопичен роман със заглавие „Тестостерон“, нали?) И изобщо, Йоанна прекрасно обобщава сегашната политика на САЩ като „политика на синтетичния тестостерон“. Разхождайки се тази седмица по плажа, бих казала, че явлението далеч не е само американско, а глобално, твърде глобално…
И като сме започнали с кино, нека така и да завършим. Миналата седмица ви предложихме обзорен текст на Нева Мичева за кинофестивала в Карлови Вари. Сега е време за личните фаворити на Нева, към които тя е далеч по-милостива и дори възторжена, защото във филмите, харесани от нея, няма празни ходове и безхарактерие, а „животи, любови и смисли“. Ето какво ни казва още тя:
По-долу ще прочетете за насилие, болест, смърт, самота и стигми, но – благодарение на своята славна направа – филмите, в които става дума за всичко това, са способни да издърпат персонажите и зрителите си изпод валяка на бита и над повърхността на тъгата, да възвърнат богатството на оттенъците, да подпрат олюляващия се хоризонт и да ваксинират с надежда.
Ако все още вярвате, че има смисъл заедно да подпираме не просто олюляващия се хоризонт, но и прогнилия покрив на общата ни Итака, ударете по едно рамо и ни подкрепете. А ние ще продължим да сме остров на който да се завръщате всяка седмица. Благодарим ви!
На „Прогресивна България“ и Румен Радев спешно им е нужен някакъв майсторски клас по политическо илюзионно изкуство, за да задържат магията, с която омаяха близо милион и половина гласоподаватели. Защото само магия или някаква слепота с ирационален произход може да прикрие как едно или друго гръмко обещание се разбиват в суровата реалност на управленската немощ.
Икономическата цена на този фарс „прогресивен“ (оплескахме я вече и тази дума) съвсем няма да е символична и вече се калкулира на гърба на данъкоплатците. Няма по-ярко доказателство за липса на кураж и капацитет за реформи от бюджета на излъганите надежди на министър Гълъб Донев.
На този фон през седмицата Румен Радев затвърди очакванията, че ще превърне България в „троянско магаре“, обслужващо руските интереси в Европа. Шумно заявеното оттегляне на България от т.нар. Коалиция на желаещите в подкрепа на Украйна е най-малкото загърбване на европейската солидарност, с което премиерът лицемерно жертва дипломатически капитал за електорална любов. Това, че ден по-късно външната министърка направи обратното, няма как да не е част от сценария. Или пък не?
За първи път обаче от близо 40 години насам български премиер си позволява да каже, че мястото на България не е там, където са Франция, Германия, Италия, Испания, Дания, Норвегия, Швеция, Нидерландия, Великобритания… И това няма да се размине без щети. Включително в любовта на електората, който никак не обича да е в отбора на губещите.
В своята нова статия за „Тоест“ Емилия Милчева осветлява един безпрецедентен казус: за първи път Комисията за защита от дискриминация признава, че една община – в случая Самоков – поддържа етническо разделение в училищата. Под това решение стои и подписът на настоящия вицепремиер Иво Христов, което внася темата директно в дневния ред на управляващите.
Емилия напомня, че над 200 училища в страната днес са сегрегирани чрез правила за прием и зониране, които всъщност лицемерно циментират предразсъдъците. Неудобният въпрос е: искаме ли изобщо децата ни да учат заедно, или институционалният расизъм умишлено ни отнема дори шанса да се опитаме, за да задоволи тихия конформизъм на мнозинството? Статията на Емилия изисква честен отговор от всеки от нас.
Децата също умират.Българските държавни системи не са пригодени да подкрепят детството нито в живота, нито в смъртта, пише Надежда Цекулова в поредния си много болезнен текст от поредицата „Да говорим с грижа“. В него тя ни среща с клиничната психоложка Камелия Стоянова и анестезиолога доц. Богдан Младенов.
В техните думи и съпреживени страдания личи реалното проявление на грижата, в която най-важните неща невинаги са твърде сложни за постигане – като липсата на болка или възможността на родителите да бъдат до леглото на детето си отвъд стерилните забрани за свиждане в интензивните отделения. И не на последно място – нуждата от психологическа подкрепа за самите медици, за да се справят със своята част от емоционалния товар. Този текст наистина причинява болка, но трябва да бъде прочетен, за да предизвиква не някаква жалост, а решителни действия.
Събитията от кухнята на медиите често остават скрити зад фасадата на „редакционните решения“, но когато някоя гипсова маска падне по-шумничко, наяве излизат лица и истини с трудно поносима грозота. В острия си анализ „Има ли кой да ги накаже? За забранителните списъци в bTV и кебапчетата в медиите“ Дарина Сарелска разплита скандала, започнал от една изтекла вътрешна комуникация.
Текстът разказва историята за сваленото интервю, но повдига важните въпроси за границите на властта в частните медии и за сбърканото разбиране за доверието, което не трябва да бъде между гостите и редакцията или между журналистите и собствениците, а единствено между медията и нейната публика.
Когато стане дума за цензура, първосигналният рефлекс е да се защити „забраненото“. Но какво ако зад маската на борба за свобода на словото наднича чиста проба ксенофобия, ислямофобия или възхвала на саморазправата? Или всичко това в комплект?
Статията на Светла завършва със случка, която ме върна към скорошна статия на колегите от „Капитал“, която силно препоръчвам – много любопитен разговор с турския кулинарен изследовател Муса Даадевирен, в който той, говорейки за храна, всъщност споделя важни общовалидни истини. Ето една от тях:
… между обикновените хора има много малко враждебност. Конфликтите обикновено са между хегемонии и политически програми.
Добро напомняне за днешните политици, които, обречени на мимолетност, прикриват своята немощ с разделящ популизъм. Но и за нас, останалите, да не се подвеждаме, защото това, по което си приличаме, е много повече от това, което ни разделя.
Но да се върна на кинотематиката по-горе…
Всеки голям кинофестивал е огледало едновременно на себе си и на света. От тазгодишния двоен юбилей на фестивала в Карлови Вари Нева Мичева се завърна с текст, който е не само критически разрез на съвременното кино, показано там, но и бунт срещу неговото интелектуално и художествено обедняване. И разбира се, тя ни насочва към изключенията, които устояват на лесните отговори. Едно от тях е датският дебют „Гостенката“ на режисьора Мадс Менгел – а неговия прочит за сложните, противоречиви семейни връзки и нуждата от непредубедено любопитство към другия ще откриете в краткото, но съдържателно интервю, вградено в репортажа.
Нева ни провокира да се запитаме кога най-после ще съберем кураж да се взрем в сложността и красотата на собствения си свят отвъд удобните и вече втръснали шаблони. Текст, който задължително трябва да прочетете, преди да си пуснете следващия филм.
И докато в реалния свят сме залисани с политически битки и социални катаклизми, в рубриката „Игромислие“ Миглена Николчина и Северина Станкева правят своеобразна дисекция на една от най-награждаваните, но и най-дискутирани видеоигри на миналата година – „Светлосянка: Експедиция 33“ (Clair Obscur: Expedition 33). Двете авторки категорично отказват да се плъзнат по повърхността на натрапчивата семейна драма в сюжета и вместо това се гмуркат в дълбоките философски и естетически пластове на играта.
В рубриката ни „На второ четене“ Стефан Иванов представя новото юбилейно издание на стихосбирката на Георги Господинов „Черешата на един народ“, което приютява в книжното си тяло си и собствената си 30-годишна критическа рецепция. В един сложен и многопластов текст Стефан акцентира върху препрочитането на едни и същи стихове през дистанцията на три десетилетия. Той пише за трудното „сбъдване по каталог“ – Шенген, еврото и нискотарифните полети до и отвъд Босфора, – което остави метафизичната тъга на дядовците ни без географско убежище.
Стефан пише и за по-лошото – че докато поезията от 90-те сякаш си играеше на думи, днешната брутална реалност буквализира метафорите с плашеща сериозност: „Възраждане“ се превърна в парламентарна марка, детинският геополитически страх се материализира в истинска война на два дни път с кола, а постмодерната ирония капитулира пред плоските конспиративни теории на интернет троловете. Един горчив, но необходим прочит, който показва, че дори историята да се сбъдва грозно, истинската поезия остава непокътната. Достатъчно е просто да четем. Бавно.
А за да има какво да четем и за да не пропускаме есенцията и смисъла на най-важните теми от ежедневието, се грижи екипът на „Тоест“, който разчита единствено на дарения от читателите си, за да върши своята работа. Мъглата пред всички ни е доста гъста, затова е още по-важно публицистиката и журналистиката да са на мястото си. Демокрацията умира в тъмнина.
Започвам този бюлетин с едно признание: не се интересувам от футбол. Но световното първенство по този спорт не е само футбол, както и „Евровизия“ не е само музика. И двете са и политика. Затова искрено се зарадвах на символната победа на Брюксел над Тръмп. Съвсем по диктаторски президентът на САЩ отмени наказание на футболист, като се обади по телефона на шефа на ФИФА (същата организация впрочем, която му беше връчила измислена награда за мир). Белгийците обаче въздадоха справедливост с честна игра.
Ала не беше толкова отдавна 2023 година, когато в САЩ етиката не беше празна дума, а Върховният съд прие първия си етичен кодекс. Поводът за него, припомня Емилия Милчева в статията си „Последният етаж на републиката“, е, че върховен съдия на име Кларънс Томас в продължение на 20 години е приемал подаръци от милиардер под формата на луксозни пътувания и почивки. Е, ще си кажете, след 20 години може и Конституционният съд да прозре проблема с евентуалните пътувания на Десислава Атанасова с Делян Пеевски. И че проблемът, както отбелязва Емилия, не започва с полетите. По-скоро полетите повдигат по-важния въпрос – как някой, чийто професионален опит като юрист (без да броим политическата кариера) се свежда до позицията на юрисконсулт в здравни заведения, става конституционен съдия?
Въпреки европейското футболно „натриване на носа“ на САЩ обаче не всичко в ЕС върви по мед и масло. Ясно е например, че разширяването е приоритет на Съюза, но кои страни да включи то? На тази тема е статията на Анахит Хачикян „На трапезата на европейското разширяване – домакини, гости и нежелани посетители“. Интересно е да се видят и разликите между средните стойности за ЕС и България по отношение на това кой е желан гост и кой – натрапник. А зад факта, че по-малко от една трета от българските граждани подкрепят перспективата за членство на Украйна, прозира дългата ръка на Русия.
Като стана дума за Русия, логично стигаме до статията на Александър Малинов „Не, националният ни интерес не сочи към Русия“. Александър привежда редица аргументи, за да докаже тезата си, ясно заявена още в заглавието. Той се позовава на Конституцията, на Стратегията за национална сигурност, на геополитическите стъпки на България през последните няколко десетилетия, най-важните от които са членството в ЕС и НАТО. И задава логичния въпрос: извършва ли Румен Радев държавна измяна, де факто работейки за най-опасния враг на България?
Междувременно Радев подписа декларация, която осъжда действията на Русия срещу Украйна и съдържанието ѝ е идентично с това на друга декларация, която пък неотдавна отхвърли с аргумента, че била „милитаристична“. Препоръчвам статията на „Свободна точка“ по темата. Тъй че премиерът понякога може да извършва държавна измяна (по Александър Малинов), понякога – не. На четни дни може да е европеец, на нечетни – русофил. Или обратното… обърках се вече.
Българската държава обаче си има по-сериозни грижи от геополитическата ориентация на министър-председателя си – например как да наложи на децата възможно повече забрани и наказания. „Прогресивна България“ и ГЕРБ се надпреварват с предложения. ПБ прегръща идеята на предишния образователен министър Красимир Вълчев от ГЕРБ за предмет религия и добродетели в училище, а настоящият образователен министър Георги Вълчев предлага и да се въведат оценки по дисциплина в училище. Така хем учебната програма ще продължи да е безинтересна за учениците и неадекватна на живота им, хем те ще бъдат наказвани за това. И разбира се, забрана на социалните мрежи за деца под 16 години. ГЕРБ не искат да останат по-назад и инициират… вечерен час за интернет за подрастващите.
Чудя се на коя политическа сила първа ще ѝ хрумне да се задължат непълнолетните да спят с ръце над завивката. За да ги предпази от ръкоблудство, което според някои схващания от едни отминали времена водело до ослепяване.
От авторите на „Тоест“ Димитри Захов най-скоро е бил във възрастта, която е обект на въжделенията за забрани на политиците. Той анализира как социалните мрежи измориха Gen Z. Докато чета статията му, си мисля как младите хора току-виж сами са се отказали от това, което политиците така усърдно са се запътили да им забранят. Защото социалните мрежи са загубили основната си функция – свързването на хората. Превърнали са се в място, където, казва Димитри, всеки се опитва да ти продаде нещо. А в ерата на ИИ дори не е нужно да се полагат усилия за това.
Докато някои от авторите ни са от поколението Z, други вече сме прехвърлили половин век на таз земя, та помним някои неща. Ето – аз помня как в началото на 90-те тогавашното правителство на Андрей Луканов ни вкара в измамната дилема между „плавния преход към пазарна икономика“ и „шоковата терапия“. Когато чух настоящата министърка на финансите да говори за „шокова консолидация“ и „плавна стабилизация“, получих дежавю. Та реших да резюмирам спомените си.
Литературните успехи на Ирена Иванова, подвизаваща се под псевдонима Рене Карабаш обаче, не са спомен, а настояще. С този изсмукан от пръстите преход скачам в полето на културата, на което са поникнали останалите статии в „Тоест“ тази седмица. Интервюто на Роси Михова с Рене Карабаш и със специалното участие на Пабло Неруда просто кърти (казано на не много културен език). Ако не вярвате, ето кратък откъс:
– Какво мислят рубините, когато видят сок от нар? – Че са на брега на Червено море.
– На какво се смее динята, докато я разсичаме до смърт? – На ножа. И на този, който го държи. Динята знае: и твоето време ще дойде.
– Кое е това, което дървото чува от земята и го казва на небето? – Нещо, което мисля, че трябва да остане в тайна.
– Какво прошепва пепелта на огъня, който гори наблизо? – Чакам те.
– Защо дърветата крият великолепието на своите корени? – Защото всеки трябва да крие и пази това, което му е най-ценно.
Продължаваме на вълната на съвременната българска литература, но се насочваме към поезията. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни препоръчва три нови стихосбирки. Това са „Винаги умира някой друг“ от Димана Йорданова, „Искам да се обадя на майка по телефона“ от Мария Донева и „Очевидното“ от Владислав Христов. Първите две са издадени от „Жанет 45“, третата – от „Ерго“.
За десерт – и понеже това е последният ми бюлетин преди лятната ваканция на „Тоест“ – си оставих Езиковия наръчник за плажа на Павлина Върбанова. Ако досега не сте знаели, че ултраолинклузив, бийчбар и айслате се пишат слято (аз пък, понеже не пия кафе, дори не знаех, че има такова нещо като фредокапучино), вината не е ваша, а в противоречащите на интуицията правила за слято, полуслято и разделно писане. Повече за плажния правопис и граматика – от Павлина.
Докато се чудя какво да ви препоръчам за финал, почина певицата Бони Тайлър. И както ми домъчня, така се сетих за онзи смешен клип с кучето, което се завърта, когато чуе думите turn around от най-известната ѝ песен. Затова ми хрумна да ви препоръчам да почетем Бони Тайлър с нея. С тъга, но и с усмивка.
И разбира се, препоръчвам да ни подкрепите с месечно дарение, ако искате да продължавате да ни четете.
Като бях малка, живеехме в една мансарда, от която се откриваше чудна гледка към Витоша. Паралелно с гледката всекидневно ми се откриваха и някои тайни от дълбините на българския бит и душевност – например, че ако нещо си работи, не се пипа.
Такова беше електрическото табло вкъщи. То „работеше“. Съответно не беше пипано с десетилетия. Това ни даваше ексклузивната възможност да овладеем как се сменят керамични бушони (по-скоро керамични предпазители, ама тогава не правех разлика, то не че сега много…), и да разберем откъде да се сдобием с най-подходящата жичка, за да направим „байпас“, ако бушонът изгори, както и защо всички трябва да сме с гумени подметки, когато ще се упражняваме по таблото.
Самите упражнения неведнъж са довеждали до късо съединение, оставящо без ток целия блок. Но пък именно заради това съм имала възможността да чуя лично как хубаво гърмят бушони. Ако е някой нормален бушон, с нормално натоварване, той казва тихо и кротко „цък“ и изгасва. Ако обаче много си го навивал с жички и не си го сменял дълго време, „защото си работи“, трещи със страшна сила.
И имайки тази електричарска закалка, напоследък започвам да усещам как ще гърмят бушони. Във въздуха освен обичайната пластмаса заради пожар в склад с отпадъци се носи и допълнителна миризма на бакелит от горящи жици, подправена елегантно с уханието на керосин от чартъри и на леко смутен Пеевски, който обича да обяснява кой кого „оправя по пеньоар“, но сега има проблем, че някой рови в „личния му частен живот“.
Та да продължим с бушоните… Тази седмица разбрахме от министъра на вътрешните работи, че преди време „един бушон“ (няма женски род, извинявам се) от Конституционния съд се е оказал в самолет за Дубай с Делян Пеевски. Депутатът е летял с частен полет заедно с Десислава Атанасова, съдийка от институцията, която би трябвало да е последният предпазител, така да се каже.
Самата Атанасова отрича това и казва, че на посочените дати е пребивавала само в Турция, където е стигнала с граждански полет.
Зa всички ни, предполагам, е ясно, че Десислава Атанасова и Емилия Русинова сигурно ще изгърмят – коя по любов, коя по задължение – и на тяхно място може би ще бъдат инсталирани „подходящи“ хора, най-вече за удобство на актуалните спасители.
Оттам нататък вече е лесно да се зададе и грешният въпрос за олигарсите. В тазседмичния си текст Емилия Милчева предлага да спрем да броим бушоните и най-сетне да отворим електрическото табло. Проблемът никога не е бил кой предпазител ще изгори пръв. Цялата работа е в схемата на инсталацията – защо е направена така, че всеки следващ неизбежно да гръмне. Ако държавата непрекъснато произвежда среда, в която все някой винаги се оказва достатъчно влиятелен, за да не важат правилата за него, не е чудно, че сме се докарали точно дотук: някаква фасадна демокрация, висяща на честна дума за пред Брюксел и на три подменени жички. (Много уморителна се оказа тая ел. метафора!)
Докато продължаваме да се чудим откъде ще ни изпере късото съединение, по света се занимават с доста по-сложни технологии и с доста по-сложните въпроси, които те повдигат. ChatGPT няма да превземе света тази събота, спокойно, но покрай разговорите за машините все по-често забравяме да говорим за човека, както пише Йовко Ламбрев в текста си „Magnifica Humanitas, или за кожата на един изкуствен интелект“.
В него Йовко разглежда как един технологичен скандал се превръща в разговор за власт, за граници и генерално за бъдещето на Европа. Време е да заемем малко по-активна позиция по отношение на изкуствения интелект и да започнем ние да решаваме какво ще правим с него, а не той с нас.
Препоръчвам и други два текста на Йовко за ИИ, с чиято помощ можете да си отговорите на някои базови въпроси за технологията, в случай че не сте като повечето хора, на които всичко им е „ясно“:
От грижата за човечеството минаваме към грижата за човека и по-специално към онези грижи, чиято цел е да донесат облекчение и радост. В „Да говорим с грижа“ тази седмица влиза новият материал на Надежда Цекулова. В „Между лекарствата и играчките – да избягаме от медицинския модел“ Надежда продължава да изследва детските палиативни грижи в България, като поставя въпроса какво ще стане, ако спрем да гледаме на детето единствено през медицинския му картон.
Текст с продължение е и втората част от историята на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада. В нея виждаме как островът постепенно престава да бъде остров и се превръща в умален модел на Балканите, на България дори, на всяко място, където голямата политика пренарежда държавни и лични граници.
И от изпитанията, с които са били принудени да се справят хората, прокудени от родните си домове, минаваме към ежегодните изпитания на седмокласниците.
Тестовете след VII клас, официално наречени Национално външно оценяване (НВО), винаги ни оставят с усещането, че всички сме на изпит – ученици, родители, учители, министри… Само задачите са различни, но все така не ги схващаме. Донка Дойчева-Попова се пита какво всъщност измерваме, когато измерваме някакви знания. И дали не сме станали прекалено добри (до степен на самоцелност) в оценяването и прекалено лоши в ученето.
Тази промяна също зависи от нас, но и тя остава в хипотезата „много искахме, но просто нямахме желание“.
За промените и провокациите на средата си говори Ина Иванова с Маргарита Доровска в рубриката „Тези хора“. В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Защо културната среда не се появява сама; защо музеят не е просто сграда, а общността – просто публика; как се изграждат и поддържат… Все за такива интересни неща става дума в интервюто.
И като говорим за среда, веднага ви казвам, че тази седмица Светла Енчева се огледа из германската градска среда и не видя климатици. Защо така си нямат климатици тези хора – бедни ли са, прости ли са, или май е нещо друго… Ясно ви е, че текстът на Светла не е за климатиците, а за обществения договор, според който все пак е добре градът да изглежда като град, а не като съвкупност от индивидуални решения, кое от кое по-ексцентрично. Но това, че ви е ясно, не ви помага особено. Съжалявам.
Ако харесвате работата на „Тоест“, подкрепете ни. Нямаме претенции, че ще сменим инсталацията, но поне отказваме да се правим, че миризмата на бакелит е просто летен аромат. (И добре че свърши този бюлетин, че от електрометафорите вече ме бие токът!)
Край къщата, в която живея през лятото и която се намира в известен курорт, от години се събира боклук. Не само редови битови отпадъци, ами и от ресторантите наоколо. Понякога през юли и август по стръмната каменна уличка се изливат реки от застояла мазнина и вмирисани манджи. Трудно е да се ходи пеш, трудно е и да се диша. Също така е срамно. Да гледаш как местни и чуждестранни туристи се чудят къде да стъпят с джапанките и сандалите си, за да не се подхлъзнат и пребият. Тъжно е и да гледаш как децата по улицата се опитват да тичат и играят следобед и вечер. На всичкото отгоре смърди. На помия, на развалено, на вкиснато, на безхаберие, на немара, на ден да мине, друг да дойде, на кой си ти, бе, че да ми кажеш, на я си гледай работата да не ти фрасна един, на чиста проба мръсотия. И простотия. И естествено, в тази кочина-резерват комарите, мухите, осите, стоножките буйстват и „избуяват“. В пряк и в преносен смисъл.
Това лято освен с двата вкопани в земята контейнера и двата т.нар. бобъра се оказахме и с огромна клетка за кашони, пластмаса и какво ли още не. И бобрите, и клетката са опрени във фасадата ни – от годините блъскане на контейнерите мазилката е опадала, изолационната система отдолу е разрушена. Клетката с кашоните се състезава по височина с първия етаж и закрива изцяло прозореца на стаята ни. А е само началото на сезона… Може би тук е моментът да спомена, че къщата е от 1896 г. и попада в архитектурен резерват. Може би също така трябва да спомена, че въпросната точка за събиране на отпадъци е гласувана от общинските съветници, тоест на пръв поглед всичко е законно. Но заедно с това Наредба №4 на министъра на околната среда и водите урежда въпроса с местоположението на площадките за събиране и третиране на отпадъци еднозначно – на минимум 15 метра от прозорците на най-близо разположените жилищни сгради.
Къде тогава е истината? Някъде между големия закон и местната наредба; между договорите с фирмите за почистване и реалното изпълнение на поетите от тях задължения; между интереса на общината и интересите на собствениците на ресторанти (и вероятно не само на ресторанти), които далеч невинаги съвпадат… Жителите и туристите очевидно не участват в това уравнение. Нито пък децата. И разказвам всичко това не защото искам да се оплача от нещо, което ме засяга лично (по случая съм предприела съответните законови мерки), а защото този частен случай е метафора на лошото управление в страната и как то се предава по „тръбите“ и стига навсякъде. Точно като смрадта – от главата към опашката и обратно.
Снимки: личен архив
Преди няколко дни на една красива и зелена улица в центъра на Варна, пълна с впечатляващи стари сгради, видях плик с боклук, заплетен в щедро разлистено дърво. Очевидно хвърлен по тъмна доба от някой втори, трети или пети етаж. Ей така, за по-лесно. Защото лошото управление – както на боклука, така и на всичко останало – е и в собствените ни домове, хладилници, гардероби, кревати. Немарата и простотията са токсични, а когато в картинката се намесят страхът и инерцията, обемите „боклук“ се удвояват и утрояват, свикваме със смрадта и дори започва да ни харесва. Както и мазута, изсипан безнаказано и незнайно от кого в морето.
„Едно време всичко беше в мазут, но не ни пукаше и си почивахме. Сега всички са ревнали“ – беше написал някакъв носталгик глупак в социалните мрежи по повод масираното замърсяване на крайбрежните води от края на миналата седмица. Няма да се учудя скоро да прочета как едно време не са ни предупредили за Чернобил, ама пък какви салати сме яли!… Изглежда, е дошло времето да забравим всичко и удобно да изпаднем в колективна деменция – ето, и от правителството предвиждат скорошно закриване на Комисията по досиетата. Или може би да изтощим до краен предел социалните си батерии в опит за съпротива?
Не знам какво ще стане с малката ми лична „война“ с боклука, който руши къщата ни, построена от прародителите ни с грижа, вкус, радост от живота и с мисъл за следващите поколения. Много е вероятно да изгубя тази война. Но решението да я водя ми се струва цивилизационно важно, независимо от изхода. Както цивилизационно важни са изборите, които правим по отношение на наистина голямата и кръвопролитна война, засягаща всички ни и водеща се вече пета година на територията на Европа.
Боя се, че новият ни министър-председател извършва крайно рисковани и нецивилизовани стъпки в тази връзка, което само доказва началната ми теза:
когато избираме да не управляваме добре боклука, започва да ни управлява той, постепенно ни засипва и ни превръща в част от себе си.
Темата „Украйна“, засегната пряко или косвено, присъства в три важни текста тази седмица. Александър Малинов ни разказва за страданията на десетките хиляди българи под руска окупация в южните части на Украйна. За тях рядко се говори и пише, а по всичко личи, че премиерът и правителството с мълчанието си и липсата на адекватна реакция подкрепят не само последователния „културен геноцид“ (както го нарича Александър), но и етническото прочистване на сънародниците ни.
Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение,
Втората статия е на Веселин Златков и е за Варна, „Баба Алино: Светеца, мъченикът и украинецът“. След политическия джакпот, ударен от „Възраждане“ и най-вече от „Прогресивна България“ с разкриването на това т.нар. „най-голямо престъпление“, варненските прокурори твърдят, че събраните доказателства не стигат за повдигане на обвинение. Украинският инвеститор Олег Невзоров засега изглежда чист като Светеца, на когото Костадин Костадинов искаше да прекръсти местността Баба Алино; на гърба на „мъченика“ кмет Благомир Коцев се стоварва ново бреме; а изглежда, че авгиевите обори, оставени от Портних, край нямат. Ако не друго, бабаалинското беззаконие наля толкова масло в антиукраинската мелница на Радев и компания, че ще им стигне до следващите избори. А междувременно с Невзоров ще разсейват и без това неустойчивия електорален взор от по-мащабни престъпления.
Третият текст, засягащ темата за войната, е на Светла Енчева, която навреме поставя въпроса „Православна държава ли е България?“. Въпросът, разбира се, е реторичен, тъй като според конституцията ни религията е отделена от държавата, следователно православието не е нито официална, нито държавна религия. Именно затова използването на аргумента, че България е православна държава, с цел подкрепа на войнолюбивия руски патриарх Кирил е невалиден и крайно спекулативен. Чрез съпротивата срещу наложените на Кирил санкции сериозно нагазваме в антиевропейското русло на река, в която има голяма вероятност да се удавим. И политически, и морално.
И докато сме на тема религия и държава, нека дочетем започнатия миналата седмица разказ на Атанас Шиников за динамичните и изопнати до скъсване отношения между тежка музика и ислям, както и за шейтана и какви ги дири той на метълджийските концерти. Апропо, ако до този момент сте смятали, че метълът и ислямът се самоизключват, чуйте как тези миловидни момичета с хиджаби забиват парчета на „Металика“ и заповядайте пак да си говорим по темата.
Ако на много места по света на „жицата“ не се гледа с добро око, дори и да носиш хиджаб, по всичко изглежда, че в САЩ все още имаш свободата да си всякакъв, стига да не нарушаваш нечии права. В 16-тия брой на бюлетина „Гласовете на Америка“ Йоанна Елми ни разказва как това лято страната на неограничените възможности бива преоткривана от света благодарение на Световното първенство по футбол. И как „американското сватбено одеяло“, хармонично съставено от разнообразни по цвят и материя парчета, продължава да функционира в цялата си пъстрота, колкото и „белина“ да изливат върху му Тръмп, дружинката му, ICE и пр.
У нас такива одеяла, без да са някаква изконна традиция, не е като да не съществуват (баба ми имаше подобно) и турнето на Лина Кривошиева с филма „Какво е да остарееш в България“ доказва острата нужда от социален пачуърк. Лина разказва за изненадата си да види на прожекциите в страната много млади хора, според които приписваните на старостта проблеми са вече трансгенерационни, и че самотата е може би най-големият сред тях. Филмът вече е достъпен за гледане в YouTube. A неслучайно следващият филмов проект на Лина и на „Тоест“ е озаглавен „Какво е да си млад в България“ и в момента тече активна кампания за набиране на средства.
Колкото и да отлагаме неприятната тема за бюджета, тази седмица тя е неизбежна. Или както казва Емилия Милчева в анализа си на ситуацията, „Никой не харесва бюджет. Протести ще има ли?“. Правителството на „Прогресивна България“ залага свръхдефицит, напомнящ ни за времето на Виденов и Орешарски; предвижда нови заеми и се надява да събере пари, като например вдигне от 1 август цената на винетките с 30% и разшири толсистемата? Моля? За какво точно да плащаме тези 30% отгоре?! За чудната национална пътна мрежа, по която мрем? Или за липсващите санкции на системни и престъпни нарушители? Или може би е време да върнем социалистическия лозунг „Икономиката икономична – дело на всеки!“.
Само през изминалата седмица по нескопосано направените (и окрадени още преди да са направени) пътища на България загинаха 9 души, между които 4 деца, а от началото на юни жертвите са 40! Придвижването от точка до точка, независимо дали като шофьор, пътник или пешеходец, все повече се превръща в игра на руска рулетка. И макар че „никой няма да излезе жив оттук“ (ако цитираме Джим Морисън), не е зле да имаме малко повече грижа и уважение към живота на другите, а и към собствения си.
Затова шофирайте внимателно; оглеждайте се за мазут в морето и сигнализирайте, ако видите такъв; изхвърляйте боклука си както и където трябва; сипвайте вода на бездомните животни и вземете та се ядосайте най-сетне на некадърното правителство, че резилът е голям и е на наш гръб. И за да е пълна картинката, пуснете си психеделичното парче Fresh Garbage на Spirit от 1967 г. Звучи като саундтрак на седмицата, а и малко психеделия няма да ни навреди в тези жеги.
Стихотворението на месеца този път се казва „Молитва“ и е от Миглена Николчина. С него няма да успеете да задържите настоящия миг (като гледам седмицата, едва ли си и струва), но със сигурност ще го осмислите.
Доста време мина, откакто започнах да занимавам себе си и околните с тази тема. Извън дългия процес на личното ми осъзнаване, преосмисляне и проучване филмът „Какво е да остарееш в България“ премина и през целия технологичен цикъл – от продукцията и монтажа, през множеството прожекции из цяла България, до качването му в YouTube канала на „Тоест“. Филмът вече е достъпен за гледане:
Срещите с публиката по време на това турне бяха естествена част от целия процес. Тъкмо в тях се крие смисълът на този документален филм. Той съвсем логично привлече публиката, за която говореше, но и изключително много млади хора. А реакцията на всички беше дълбоко вълнуваща.
В много от интервютата, които дадох преди прожекциите, ми направи впечатление как медиите инстинктивно търсеха потвърждение на познатия социален стереотип. Очакваха шумни оплаквания и гръмки изказвания за мизерията и забравата около остаряването в България.
Нашият разказ обаче се движи по съвсем различна, по-фина линия. Филмът ни се старае да говори за тихото достойнство въпреки средата. Да прокара нишка между демографската статистика и реалните преживявания на отделните хора.
Възприятието на различните поколения
Голямата неочаквана реакция дойде от младата публика. Част от двайсетгодишните, дошли на прожекциите, споделиха нещо стряскащо за мен: че от някои проблеми, приписвани традиционно на старостта, страдат и самите те.
Например самотата. При все че живеем във времена на хиперсвързаност, страхът, че няма да успеем да постигнем стойностно общуване, а без жива връзка с другите ще потънем в изолация, се оказва обща тема за поколенията. При възрастните хора обаче този емоционален дефицит бързо добива и физическо измерение. Може би именно заради това младите изразиха същите притеснения.
Възрастните зрители пък идваха в салоните с предпазливото любопитство на хора, които искат да чуят как се говори за тях. И си тръгваха изненадани. Те припознаха и харесаха тъкмо този мост между сухите данни, очертаващи мащаба на демографската криза, и реалните екранни образи.
Нарочно избягахме от крайностите. Потърсихме герои от т.нар. среда на обществото – хора, които имат своите проблеми, но не са крайно отчаяни. Тези герои, със своята мекота и искреност, заговориха на публиката тъкмо защото не бяха едноизмерни образи. Във всеки от тях има различна история, която зрителите могат да дописват сами в умовете си.
Оказа се, че няма нужда да показваме драстични крайности, за да бъде болката осезаема и видима.
Когато средата изключва
Пътуването из страната ни изправи и пред реалността, за която говорим във филма. В почти всяко населено място откривахме добре запазена и подходяща за прожекция читалищна зала. И тогава ни застигаше иронията: как да покажем филм за старостта и нейните предизвикателства, когато голяма част от хората, за които е предназначен, физически трудно могат да стигнат до залата, защото тя е например на втория етаж, а няма асансьор? Както казва 93-годишната Къна Георгиева във филма,
никъде не е помислено за това, че човек ще остарее.
В малките градове усещането за изоставеност и институционално безхаберие е истински болезнено. Но паралелно с това там все още я има близостта, има го доброто съседско познанство и навика да се помага.
С много от посетителите на прожекциите се разминаваме радикално в политическите си виждания и житейски избори. Но в секундата, в която темата за достойните старини беше поставена на масата, различията като че ли изчезнаха. Това беше сред най-силните моменти от представянето на филма пред разнообразната публика. Да видиш как тази история може да скъси дистанцията между хора, разделени от иначе дълбоки пропасти.
До кого всъщност трябва да достигне този филм?
Редовният, почти дежурен въпрос след прожекциите беше: „А не може ли този филм да се прожектира в парламента?“ В това питане намирам една блага наивност. С публиката на почти всяко място обаче се обединявахме около тъжното заключение, че хората във властова позиция вероятно отдавна са загубили сетивността, нужна за разбирането на подобен разказ.
Понякога разговорите след филма прерастваха в дискусия как възрастните носят цялото знание и мъдрост на света, а младите арогантно отказват да черпят вдъхновение от тях. За мен обаче нещата стоят по съвсем различен начин. Не е важно кой е прав и кой е крив, кои поколения са по-стойностни и кои знания са по-нужни. А как да живеем заедно въпреки различията във възгледите, нуждите и темпото. Как да изградим среда, в която ако не всички, то колкото може повече хора да бъдат добре, да се чувстват пълноценни.
Това далеч не е абстрактна философия, а води до съвсем практически въпроси: Как да проектираме градовете си така, че хората с ограничена подвижност да имат равноправен достъп? Как да структурираме институциите си, за да не бъдат изолирани цели групи от обществото? Как да изградим общност, в която във всеки етап от житейския си път човек да има усещане за принадлежност, полезност и достойнство? Как да споим и да укрепим нашето общество, с цялото му разнообразие и цветност?
Какво следва?
Разговорът ни за българското общество не спира дотук. Естественото продължение на темата е следващият голям въпрос: Какво е да си млад в България? Какво е да си част от поколение, което се опитва да планира утрешния ден в постоянна несигурност?
За да създадем следващия филм със същата честност и качество, в „Тоест“ стартираме независима кампания за набиране на средствата.
Подкрепете документалния ни филм „Какво е да си млад в България“. Всяко дарение ни помага да заснемем историята и отново да пътуваме до малки и големи места в България, за да я покажем и обсъдим.
Въпросът на седмицата, който вълнува политическите наблюдатели в целия свят, е загуби ли Тръмп войната в Иран. Оценките са далеч от еднозначни, но дори сред привържениците на президента в Републиканската партия се чуха твърдения, че това развитие е най-тежката външнополитическа грешка на САЩ от десетилетия насам. Разбира се, тези оценки щяха да имат значение, ако и подписаният меморандум имаше значение – а в това никой не изглежда да е сигурен.
У нас също малко неща изглеждат сигурни. Все още няма представен бюджет, а почти преполовихме годината. Затова пък парламентът позволи на правителството да изтегли до 3,8 млрд. евро допълнителен държавен дълг за финансиране на бюджетен дефицит. Съвсем несигурни изглеждат и реформите, очаквани от кабинета Радев – и тези в държавната администрация, и тези в съдебната система. За сметка на това обаче доскорошният президент е пределно ясен по отношение на новия пакет санкции срещу Русия… с православни аргументи. Приоритети!
И Делян Пеевски изглежда непоклатим, макар и черупката на лидерството му в ДПС да се понапука напоследък. Рано е да проличи дали усилията му да обедини партията със законодателни предложения по теми, които са емоционални за мюсюлманската общност, ще спрат разпадането на локални структури и ще поправят слабия електорален резултат. Зависи от това дали „Прогресивна България“ ще успее да измести ДПС в местното управление, или българските турци ще продължават да гласуват както досега. Засега Пеевски олеква, но не достатъчно, за да потъне, смята Емилия Милчева.
Управляващата партия обаче не за първи път демонстрира, че прогресивността е само куха част от названието ѝ. Личи от декларацията ѝ в подкрепа на т.нар. Шествие за семейството. Това е онзи тип „подкрепа“, която избира „правилното“ и зачерква „неправилното“. Според Светла Енчева България навлиза в нов етап на отношение към човешките права и демокрацията – и по-точно заглавие на текста ѝ от „Добре дошли в държавния регрес!“ едва ли може да се намери.
Съвременните палиативни грижи не са „медицински грижи в края на живота“, а комплексен подход, който цели да направи живота на хората с тежки заболявания по-пълен и достоен, колкото и да остава от него. В България обаче това остава извън фокуса на публичния дебат и обществените политики. Липсват думи като „радост“ и „игра“, когато се обсъжда темата за детските палиативни грижи, а гласовете на самите деца и техните семейства почти не се чуват. Според Надежда Цекулова точно думите, които избираме да не включим в този разговор, показват в коя посока като общество сме решили да гледаме и какво остава извън полезрението ни. Непременно прочетете статията ѝ „Големият отсъстващ. Детските палиативни грижи в публичните политики и в публичния дебат“.
Как архитектурата се превръща в средство за инструментализиране на властта, е въпросът, който пулсира от всеки абзац на статията на арх. Анета Василева, която има късмета да наблюдава от първо лице началото на вълната от граждански протести против застрояването в Албания. Във фокуса на обществения гняв е лично Еди Рама, министър-председател и бивш кмет на Тирана, превърнал столицата в лаборатория за авангардни архитектурни проекти, но на фона на хаотично градоустройство и изключване на местните професионалисти от процеса. А т.нар. Фламингова революция е, от една страна, отчаян ход на съпротива на обикновените хора, а от друга, разкрива лицемерието на статукво, в което архитектурата е оръжие, но и жертва на политически амбиции.
За началото на лятото в рубриката ни на „Второ четене“ Антония Апостолова ни връща към един доста различен сборник с разкази. „Да си мъж“ на Никол Краус само на пръв поглед изглежда равен и сякаш безсъбитиен, докато дълбочината на прозата е скрита именно в липсите, празнините и неизказаните неща. Краус майсторски превръща микрокосмоса на семейното и интимното в универсални размисли за паметта, идентичността и времето. „Да си мъж“ е книга за това как човек свиква с непознатото, превръщайки го в част от себе си, и как паметта – и личната, и колективната – оформя същността ни. Според Антония това е сборник на човешкото оцеляване.
А като говорим за оцеляване чрез изкуство, за мнозина точно с музиката по-лесно се преглъща ежедневието. Как обаче да стане това, ако живееш в свят, в който музиката (особено западната) е „суетно забавление“, че даже отваря и врата към пороците и разврата. В рубриката си „Ориент кафе“ Атанас Шиников сблъска хевиметъла с исляма – два свята, осъдени на вечна раздяла. В първата част на „Къде е шейтанът тук?“ Аллах и тежка музика“ ще научим за корените на това негативно отношение на ислямските авторитети към музиката, но и защо дори в най-консервативните общности тя си пробива път. За втората част Атанас обещава да е запазил повече от същинското „главотръскане“. Нямаме търпение…
Не знам дали вече се разчу, но след множество прожекции и срещи с публиката в цяла България филмът на Лина Кривошиева „Какво е да остарееш в България“ вече е достъпен за свободно гледане в YоuТube канала на „Тоест“.
Качествената документалистика обаче не може да се прави без пари. Този филм беше финансиран по проект, но за следващата тема (и своеобразно продължение на разговора) с Лина имаме нужда от вашата подкрепа. Документалните филми са отделна част от нашата дейност и за тях винаги търсим самостоятелно финансиране, така че да не отклоняваме средства от всекидневната журналистическа работа. Включете се с дарение за краудфъндинг кампанията на „Тоест“ за новия ни филм „Какво е да си млад в България“. Всички средства от нея ще отидат директно за заснемането, озвучаването, историята и екипа, който ще я разкаже.
Част от вас може би вече дарявате всеки месец на „Тоест“. Тези средства осигуряват издръжката на медията – журналистическата работа, редакционния процес, комуникацията с публиката, развиването и поддръжката на сайта.
А ако все още не сте регистрирали редовно дарение на „Тоест“, направете го, за да може екипът ни да продължи да прави качествена журналистика за всички.
Наскоро ви показахме какво е да остарееш в България. Погледнахме към болезнената тема за остаряването и подходихме откровено и внимателно, за да покажем една често невидима група хора с тяхното достойнство, спомени и ценности. Документалният филм на Лина Кривошиева вече е факт и може да го гледате напълно безплатно онлайн.
Сега обаче е време за следващия голям въпрос: Какво е да си млад в България? По навик наричаме младото поколение „нашето бъдеще“, но истината е, че не сме сигурни как гледаме на това бъдеще. Изобщо не знаем как се чувстват младите хора в България, какви мисли ги занимават или как точно им влияе дигиталната среда, в която израстват като личности. Засипваме ги с клишета, че са апатични, мързеливи, арогантни.
За да покажем тяхната перспектива, имаме нужда от вашата подкрепа. Нека заедно дадем глас на цяло едно поколение.
Какъв ще е следващият филм?
Следващият ни документален филм „Какво е да си млад в България“ е естественото продължение на първата ни тема. Това е филм за поколение, родено в постсоциалистическа България, израснало с дигиталния свят в джоба си, с драматична перспектива за бъдещето, опитващо се да планира утрешния ден, докато всичко наоколо се променя с часове.
Освен контекста и статистиката ще ви покажем лицата зад фактите от последните мащабни проучвания у нас и в Европа:
Личният оптимизъм срещу обществения песимизъм: Цели 70% от младите българи смятат, че техният личен живот ще бъде по-добър след 10 години. Но само 29% вярват, че българското общество го чака нещо добро. Те са готови да успеят въпреки средата, а не благодарение на нея.
Илюзията за спасителния изход: 74% от младите хора обмислят емиграция. Но ето го обрата: над 80% от тях нямат никакъв конкретен план или подготовка за заминаване. Чужбина не е мечта, а просто авариен изход от несигурността тук.
Скъсаната нишка на образованието: Близо половината от работещите младежи (48%) не работят по специалността си. Този дял е скочил почти тройно само за 6 години. Младите просто търсят бърз доход и реализация сега, защото дългосрочното планиране в България изглежда трудно.
Глас без влияние: Половината от тях заявяват, че искат да се включат в обществени процеси заради конкретна кауза. Но в огромното си мнозинство (64%) са убедени, че нямат никакъв реален достъп до обществено влияние и че никой в залите на властта не представя техните интереси.
Етапи, бюджет и график
„Тоест“ е независима медия, която се издържа от даренията на читателите си, и затова за нас прозрачността е изключително важна. С ваша помощ искаме да съберем достатъчно средства, за да произведем качествен документален филм, да го извадим от дигиталния балон и да го покажем на максимален брой хора в страната. И искаме вие да сте наясно с всеки отделен етап от процеса.
1
Подготовка
2000 €
Август – септември 2026 г.
Проучване, консултации с експерти, срещи с участници, изготвяне на сценарий и сториборд. Включва и разходи за пътувания в страната.
2
Продукция
4000 €
Октомври 2026 г.
Интервюиране на участниците, заснемане на терен. Включва и осигуряване на снимачна техника и разходи за пътувания в страната.
3
Постпродукция
3500 €
Ноември 2026 – февруари 2027 г.
Монтаж, визуализации и инфографики, фин монтаж, субтитриране, трейлър.
4
Прожекции
3750 €
Март – април 2027 г.
Премиера и прожекции с дискусии на множество места в страната. Включва: наемане на зали, разходи за пътуване и настаняване на екипа, дигитална комуникация, пиар и участия в други медии, рекламен бюджет.
5
Разпространение
1750 €
Май 2027 г.
Публикуване със свободен достъп и разпространение на филма в дигиталните канали на медията. Включва: изготвяне на статии в медията, визуални материали и рийлове за социалните мрежи, дигитална комуникация, рекламен бюджет.
ОБЩО
15 000 €
Мисията
В тази кампания няма да намерите брандирани тениски или торбички. Всяко евро, което дарите тук, отива директно за заснемането, озвучаването, историята и екипа, който ще я разкаже.
Ние вярваме, че свободният достъп до информация е от полза за цялото общество. С вашата финансова подкрепа ни помагате не само да заснемем филма, но и да му дадем възможност да пътува из България. Да проведем множество вдъхновяващи разговори. Да срещнем различни поколения. Вашето дарение осигурява безплатни прожекции в малките градове, където младите хора се чувстват най-изолирани, а културните събития са рядкост.
Утрешният ден на България се решава днес. Нека го заснемем заедно и дадем възможност на младите хора да разкажат сами как изглежда той.
Често задавани въпроси
Аз вече дарявам на „Тоест“. С какво е различна тази кампания?
Месечните ви дарения за „Тоест“ осигуряват издръжката на медията – журналистическата работа, редакционния процес, комуникацията с публиката, развиването и поддръжката на сайта. Документалните филми са отделна част от нашата дейност и за тях винаги търсим самостоятелно финансиране, така че да не отклоняваме средства от всекидневната журналистическа работа. С подкрепата си тук вие помагате конкретно за създаването и разпространението на филма „Какво е да си млад в България“.
Какво ще стане с дарените пари, ако не се събере пълната сума?
Всяко получено дарение ще бъде инвестирано в съответната дейност. В случай че кампанията не събере достатъчно средства, „Тоест“ ще търси други начини на финансиране, за да завърши филма, макар и по-бавно.
Какво ще стане с парите ми, ако се събере повече от нужната сума?
Вярваме, че многообразието от формати е богатство. Затова ще инвестираме всяка допълнителна сума в създаването на следващ документален филм от поредицата на „Тоест“. Всички разходи ще бъдат отчетени пред публиката, както сме правили досега през всичките години на съществуване на медията.
Елисавета Белобрадова и Мариус Куркински влезли в един бар. По-точно, разминали се на входа, демонстрирайки удивителна симетрия.
Куркински първо се съгласи да участва в антипрайда „Шествие за семейството“ (да не се бърка с „Поход за семейството“, който тази година не се провежда, защото след разкола между евангелистите, които са в основата им, ресурсите отидоха при Шествието). После се отказа. Защо? Защото там, ти-ри-рам, ти-ри-рам.
Белобрадова пък предвождаше група депутатки от „Да, България“, които в навечерието на „София прайд“ внесоха в парламента предложения за промяна в Закона за предучилищното и училищното образование, между които беше и премахването на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда. Това е нещо, което ПП–ДБ обещаха скоро след като забраната беше приета през август 2024 г. Няколко дни след внасянето на предложенията Белобрадова съобщи, че със съпартийците ѝ оттеглят тъкмо това от тях, свързано с ЛГБТ пропагандата (въпреки че и тази година подписа предизборната декларация на „София прайд“, с която се ангажира да се застъпва за „законови механизми за защита на ЛГБТИ хората от дискриминация във всички нейни форми“). Ама го направи завоалирано, без да споменава Това, за Което не Трябва да се Говори (ЛГБТ). Защо „Да, България“ оттегли точно това предложение? Защото там, ти-ри-рам, ти-ри-рам.
Или както се казва в една друга песен на Мариус от времето, преди той да се отдаде на традиционните ценности и да стане белобрад – „е, не, не мога такива неща да правя“.
Докато слушам тази песен, между другото, се замислих за разликата между частиците, междуметията и вметнатите части. Всъщност едва ли щях да направя тази асоциация, ако не бях прочела новата порция език на Павлина Върбанова. Този път тя е посветена, съвсем не между другото, на вметнатите части и на пунктуационните правила, на които се подчиняват те.
След вметката за вметнатите части се връщам към темата за „София прайд“ и „Шествие за семейството“. Тази година за първи път хомофобското шествие, което се провежда паралелно с прайда, е с на практика официален статус. То не само е под егидата на Българската православна църква (което не е било досега), а се радва на одобрението и на управляващите. От името на „Прогресивна България“ Слави Василев прочете в парламента декларация в подкрепа на Шествието. В нея се казва:
Във времена на ценностна дезориентация, социална фрагментация и тежка демографска криза, съхраняването на традиционното семейство не е просто въпрос на личен избор, а стълб на националната ни сигурност, идентичност и бъдеще. […] Избираме да застанем зад ценностите на мълчаливото мнозинство от хора, които се опитват да отстояват традициите, семейството и вярата, а не да ги деконструират, както е модерно напоследък.
Войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила, прогресивното е традиционно. Здравей, Оруел. А когато някой ЛГБТ тийнейджър отново се самоубие, защото не може да преживее тормоза (не искам да ви плаша, но такива трагедии ще продължат да се случват), институциите пак няма да разпознаят хомофобията като проблем. Традициите, които възпява новата власт, са опит да се върнат времената, когато ЛГБТ хората са живели в срам, страх, лъжи и неприемане на себе си. За ужасяващите измерения, до които може да доведе неприемането на себе си, препоръчвам новия сериал на Ричард Гад Half Man. Предупреждавам обаче, че не е лек за гледане.
Ала противоречията са, изглежда, основна характеристика за ПБ. И разорителният договор с „Боташ“, по който България трябва да плаща по над половин милион евро на ден, според новата власт се оказва суперизгоден. Ще потекат едни ми ти инфраструктурни проекти… Договорът може и да е такъв, обаче за Турция, която ще го използва като разменна монета за геополитическите си цели, пише Емилия Милчева в тазседмичната си статия „Машаллах, българи!“.
Освен стопляне на отношенията между България и Турция се наблюдава и завръщане на американско-китайската дружба, обръща ни внимание Искрен Иванов. Сприятеляването на две големи антидемократични сили може да произведе голямо чудовище, но авторът е оптимистичен. Според него възстановяването на добрите отношения между САЩ и Китай е
възможност балансът на силите в международната система да се върне отново към времето, когато политиците преговаряха с политици, а не с терористи.
Не знам как ще се развият отношенията между САЩ и Китай, но ще ви разкажа, че когато бях в пети клас, татко ми подари пиано и ме посрещна вкъщи с думите, че ми е взел „малко подаръче“. Влязох в детската стая и започнах да търся малкото подаръче – на бюрото, под леглото… А баща ми се заливаше от смях, понеже не виждах пианото, заемащо голяма част от стаята. Сетих се за тази случка, докато разсъждавах за избирателната обществена слепота във връзка със строежите в Баба Алино.
След като ви разказах историята за пианото, вече трябва да сте наясно, че от дете съм темерут. Част от темерутлъка ми е и че никога не развих интерес към компютърните игри. Но пък се възхищавам на хората, които ги правят – като Бисер Дянков, с когото разговаря игромислещата Миглена Николчина. Интервюто с него си струва, независимо дали харесвате компютърни игри, или сте като мен.
А ако ще ходите на „София прайд“, моля, пазете се. По възможност се движете на групи и се приберете бързо след края. Защото хомофобите вече имат благословията на държавата. И ако пострадате, властта едва ли ще прояви особено съчувствие.
„Това дете няма много добър цвят, трябва да отидете веднага до болницата и да му изследвате билирубина“, ми каза Ася Демирева (която Ина Иванова ви представя в „Тези хора“), когато я бях повикала на консултация за втория ми син.
Детето беше с цвят „Тръмп“, да се разбира – жизнерадостно оранжево, с което и се изчерпваше цялата жизнерадост на ситуацията. Защото после се оказа, че лекарите имат съмнения за чернодробна недостатъчност, и бебето беше хоспитализирано в неонатологията само две седмици след раждането. Беше особен момент: занесох до входа на отделението дете, отвориха вратата, взеха ми го, затвориха вратата, после пак я отвориха, за да ми пуснат в шепите миниатюрните му дрешки и да ми кажат, че свиждането е всеки ден от 16:00 до 16:30.
Всичко ти се сгромолясва за секунди и после спешно намираш сили да го изградиш отново, защото имаш още едно дете за гледане и работа за вършене. Човек малко оглупява в такива ситуации и е добре, че разполагаме с хора като Ася, които успяват да ни фиксират тук и сега.
След личното лирическо отклонение, което не беше съвсем неоснователно, защото в крайна сметка успях да въведа в играта първия текст от тазседмичния брой на „Тоест“, тръгвам рязко на север. Оттам идва материалът на Светла Стоянова, който също е свързан със спасяването на човеци от човеци. Става дума за оказването на първа помощ на бедстващи хора в Исландия. От известно време Светла работи като хижарка в страната и ни разказва какво представлява тамошната спасителна служба.
От текста става ясно, че на всеки 100 исландци се пада по един доброволец от Исландската спасителна служба. Едва ли ще ви изненадам, но в България нещата не стоят точно така. Освен да си внесем исландци…
Исландци не сме си внесли, но копираме смело и сръчно американския опит по овладяване на медии през политики и регулации. Или може би те копират нашия? При всички положения има някакъв международен обмен (да живей, да живей!).
Тази седмица в текста си Good night, and good luck, motherf*ckers Дарина Сарелска ни разказва за обезкървяването на легендарното американско предаване „60 минути“, кулминирало с дисциплинарното уволнение на водещия Скот Пели. „Айде няма нужда да го жалим Пели“, би казал някой – и с право. Не жалим него, а по-скоро си даваме малко по-ясна сметка (заради мащаба) какво се случва с нашите медии. Ето малка част от текста на Дарина:
Ефирът става фасада, а журналистиката – разменна монета в една много по-голяма игра. Място, на което се изграждат отношения, печели се достъп и се договарят решения, струващи много повече от рекламното време между две новинарски емисии. Този завой в бизнес модела е далеч по-видим на малки пазари като нашия, където парите просто свършват по-бързо.
Големите търговски оператори у нас, като част от мултинационални компании с разнородни бизнес интереси, отдавна практикуват този модел. В него телевизията е само рекламна витрина, през която се отварят (или затварят) врати към далеч по-доходоносни сделки и индустрии.
„Жива мизерия“, както каза във включване в сутрешния блок една от жителките на село Тича, чиято къща е пълна с кални наноси заради бедствието от нощта на 4 срещу 5 юни. „Жива мизерия“ потвърждавам и аз.
И като казах „бедствие“, веднага се сещам, че бюджетът на страната е в бедствено положение и Гълъб Донев ще трябва много добре да си подреди перата, за да вържем – не, но поне да приближим двата края. И това надали ще стане без надзора на Европейската комисия. За всичко това разказва Емилия Милчева в материала „Прогресът на Радев тръгва с остеритет“.
От бюджета минавам към буквите, по които и тази седмица се движи Зорница Христова в опит да си отговори на въпроси като: общуват ли помежду си литературните поколения; четат ли се едни други в книгите си; познават ли се изобщо? Книгите, за които ни разказва този път, са „Записано“ от Александър Шурбанов и „Тиха логика“ от Светослав Тодоров.
Изисква се специален талант да разказваш интересно книги. Още по-специален е талантът да разказваш за книги, без да ги разказваш. Зорница Христова е майсторка в този занаят. Наскоро тя гостува на Владислав Севов в десети епизод на „Тоест разговаряме“. Ако по това време сте били заети, сега е моментът да се върнете към този наистина вдъхновяващ 24-майски разговор, който засега е последен в поредицата.
Междувременно светът продължава да се държи така, сякаш няма намерение да забавя темпото. Климатът се променя, войните не свършват, алгоритмите стават все по-уверени в себе си, а хората все по-рядко четат нещо по-дълго от описание под рийл. Което е чудесен повод да направите точно обратното. В „Тоест“ се грижим за това.
Завършвам с текста на Теодора Станимирова, в който се разглежда въпросът защо Gen Z и Gen Alpha са все по-тревожни по отношение на климатичните промени и неизбежно някак стават по-ангажирани с климатичните политики. (То е ясно защо – за тях е въпрос на бъдеще, а за чичовците със златните рамки на очилата, дето притежават тецове и мини, е въпрос на все тая.) Чудесен материал на Теодора, в който се обяснява и защо природни бедствия като в Сливенско от тази седмица или в Габровско от миналата ще ни струват все по-скъпо – не само финансово.
В петък сутринта гледах по телевизията как една репортерка нахлува от къща в къща в същото това село Тича – без да пита може ли, само с „На живо сме“, – за да ни покаже как всичко е потънало в тиня и как хората се опитват да си изгребат живота от подовете на къщите си, макар да не е много ясно как точно ще им се помогне, като ги показваме, но нейсе… В един момент пред нея се изправи някакъв слабичък човечец, когото тя застреля с „Как ще се справите?“, все едно очакваше ей сега да ѝ излезе с презентация или даже с TED Talk как точно ще се справят.
В навечерието на един от най-хубавите български празници – 24 май, Деня на българската просвета и култура – разговорът ни със Зорница Христова естествено тръгна от литературата, но много бързо стигна до паметта, езика, детството, общественото доверие и въпроса какво всъщност остава след думите. Коментирахме, че формалното празнично говорене за езика понякога рискува да се превърне в ритуал без съдържание, а в същото време именно словото някога е било истинско „оръжие“, променяло общества и съдби.
Говорихме за книгите и четенето като възможност за бавно размишление в свят на непрекъснат шум, за липсващата критика, за маркетинга, който често подменя разговора за литература, за нуждата някой все пак да пази пространствата за смисъл…
Зорница разказа и за рубриката си „По буквите“, в която книгите не стоят една до друга като заглавия в каталог, а разговарят помежду си – през паметта, през настоящето, през личния опит на читателя. За Зорница литературата не е самотен предмет, а жива среда, в която различни светове непрекъснато си общуват.
Особено място в разговора ни зае детската литература като едно от най-трудните и най-важни изкуства. Говорихме за свободата през играта, за правото на детето да чува сложни думи, да се страхува, да си въобразява, да мисли различно. И за онези книги, които остават като емоционална памет за цял живот.
Накрая стигнахме и до езика като удоволствие, а не като назидание, и до онова усещане, че думите имат значение не когато ги пазим под стъклен похлупак, а когато успяват да провокират размисли и да създават близост и доверие.
Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:
Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:
На живо зададох на Зорница въпроси от публиката, но нямаше как да обхванем всички. Затова я помолих да отговори тук на още един ваш въпрос:
Как намирате баланса между комерсиалния успех на едно издателство и поддържането на безкомпромисен литературен стандарт?
Ха-ха-ха, този въпрос е много мило зададен! Можеше да бъде: „Кое е по-лошо: да правите книги, от които Ви е срам, или да правите книги, които не се продават?“ Така зададен, въпросът е лесен. Но все пак искам и да се продават, разбира се – продажбите ти показват, че книгата е била нужна.
Така и си задавам въпроса: От какви книги има нужда? И защо? Много от нашите научнопопулярни книги – „Витоша“, книгите от поредицата „Философски закуски“, „Книга за смъртта“, „Един ден в музея“, „Бедността. Пътеводител за деца“, „Сладоледена реторика“ – са издадени по тази причина. Смятам, че има нужда от тях. Това са и тиражите, които свършват първи.
Други излизат просто защото страшно много ми харесват, без дълбок пазарен замисъл. Не може всичко да е по схема. Нали литературата трябва да изненадва, да доставя удоволствие, да „отваря приказка“ с разни части от теб, които иначе не са особено разговорливи. Понякога сред тези книги, издадени „защото така“, дадено заглавие се разграбва за миг.
Не е ли по-сладко хубавата книга сама да си пробие път, отколкото да правиш книги според проправените вече пътеки? За мен поне е. „Когато искам да мълча“ е бестселър не само у нас, но и в Италия. А смятах, че я правим за двайсетина наши приятели…
Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Ето и резултатите от нея:
Книгата е най-добрият офлайн режим за ума.
Зорница Христова е писателка, преводачка, редакторка и издателка. Тя е съоснователка на „Точица“ – издателство, специализирано в съвременни детски книги с висок литературен и визуален стандарт. Авторка е на книги за деца и възрастни. Работи активно и като преводачка от английски език. Сред преведените от нея автори са Джулиан Барнс, Джон Ървинг, Тони Джуд, Джумпа Лахири, Джеръм К. Джеръм, Том Улф, Йосиф Бродски и много други. В текстовете и публичните си изяви често защитава ролята на преводача като съавтор и литературен посредник.
Зорница Христова е и дългогодишна литературна журналистка и есеистка. В „Тоест“ води рубриката „По буквите“ – пренесената от Марин Бодаков легендарна колонка „Ходене по буквите“ във вестник „Култура“, която по-късно Зорница продължи в негова памет. В своите текстове тя съчетава литературна критика, културен анализ и личен есеистичен подход, като особено внимание отделя на паметта, превода, детската литература и връзката между книгите и обществената среда.
Така протече десетият епизод на „Тоест разговаряме“, който беше и последният в рамките на инициативата, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и проекта Media Resilience на Европейския съюз. Искрено се надяваме, че тези разговори са ви били интересни и полезни. Ако искате да ги продължим, подкрепете ни!
В десетте епизода на „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещахме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ги видяхте и чухте в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имахте и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата беше Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.
„Тоест разговаряме“ е поредица от 10 епизода, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.
Защо е важно да умеем да създаваме разкази – за времето, в което живеем, за времето преди нас? Определено не за да манипулираме настоящето и бъдещето според тесните си интереси, вкарани в спарения коридор на днешното.
Само през превъплъщението си в разказ миналото и настоящето придобиват смисъл, надхвърлящ телата ни и тяхната краткотрайност. Само чрез разказването е възможно колективните ни травми и провали, но също така топовните залпове на националното ни самочувствие и честолюбие да минат през иглените уши на критическото мислене. Защото именно малките ни индивидуални и общностни разкази са онзи надежден филтър, който пречиства от спекулации големия исторически разказ.
Прекарах първите две седмици от май в Белград, където войната на разказите е особено свирепа. Такава е вече повече от четвърт век. „Военните действия“ не стихват – особено на фронта на споделените публични пространства. В единия край на „Кнеза Михайлова“ виждаме шовинистични графити от типа на „Кад се воjска на Косово врати“; в средата на същата улица, по стените на Философския факултет, четем чудните креативни призиви, лозунги или просто набързо драснати мисли на протестиращите студенти и техните преподаватели.
Само на петнайсетина минути пеш оттам попадаме в наскоро открития, великолепно замислен и осъществен музей на 90-те (дали някога ще имаме такъв?). Из лабиринта от малки зали, със смайваща сдържаност, дълбочина, категоричност и с цялата тежест на отговорността да си страна, извършила геноцид, е разказана историята на сръбския Преход и на кръвопролитните войни, водени на територията на някогашната федерация.
Недалеч оттам има и още един нов музей, поместен в Двореца на науката, където покрай остъклените кабинети и лаборатории са разположени експозиционни пространства. В тях и децата, и възрастните научават за историческия принос на сръбските учени, включително и в развитието на новите технологии. Интеракциите с различни типове роботи, зад които прозират разнообразни постижения и посоки на приложение; достъпът до ретро компютри и компютърни игри; демонстрационните занимания с изкуствен интелект; кабината с добавена реалност; възможността най-малките посетители да произведат торнадо, земетресение, да прекарат време в планетариума и пр. отново са съпроводени с бистър и неагресивен разказ, над който е очевидно, че някой доста е мислил и се е трудил.
Тези разкази са възможни в страна, която не е членка на Европейския съюз, и това все повече ѝ личи; страна, където корупцията и прането на пари надхвърлят токсичните нива, с които сме свикнали у нас, а човешките и гражданските права биват потъпквани с лекота.
Ще дам само два фрапантни примера: разрушаването на емблематичния Савски мост и посреднощното събаряне на части от стария крайбрежен квартал, т.нар. „Савамала“, през 2016 г. (въпреки продължителните протести на граждани, архитекти и урбанисти) с цел създаване на стерилния „Белград на вода“, в който арабски инвеститори и в момента продължават да вдигат небостъргачи и да скриват гледката и достъпа до реката. Събарянето е извършено от мъже с маски – насилствено и без предупреждение за обитателите на сградите. Правителството отрича да има общо с варварския акт. Никой не му вярва.
Но какви стави, мускули и кръвоносна система ще да има това общество, за да продължава да преобръща гнева и съпротивата си в разказ? И той да е убедителен, завладяващ, честен, устояващ на времето. Колко още може да продължава това?
И оттук – следващите въпроси. Защо у нас важните за културната и националната ни идентичност наративи са труднодостъпни за препрочит и подчинени на тежки социалистически и националистически инерции? Дори когато желанието и волята за свободен от идеологизации поглед е налице… Защо не умеем да разказваме спокойно и зряло за кирилицата, за Руско-турската освободителна война, за военните ни победи, за Деветосептемврийския преврат и последвалите разделни времена, за наследството на соца, за малцинствата и за т.нар. Възродителен процес, за тукашния Преход, за Македония, за мутрите, за чалгата, за кича по улиците… Защо образованието и възпитанието на децата ни е покачено на криви патриотични кокили, а празниците ни едва се преглъщат, вгорчени от клишета и полуистини? Нямам дори сянка от отговор на тези въпроси, но знам, че с намаляването на и без това срамно малкото пари за култура (тази седмица се заговори за съкращаване на 10% от средствата, предвидени за културните институции) разказите ни ще стават все по-бедни, по-скучни и по-управляеми. А може би именно това е целта на мизерните проценти, заложени в бюджета? Да ни се затвори и без това затворената уста. Да бъде отнет може би последният шанс на поколението, което има осъзнати спомени отпреди 1989 г., да разказва себе си.
А какво междувременно „разказва“ за нас пред света новоизбраният ни премиер и доскорошен президент Румен Радев? Че може би най-важният в историята ни акт на европейска културна дипломация – създаването и възприемането на кирилицата – е всъщност „щит“ срещу глобализма?! Че евроскептицизмът е здравословна позиция на европейска страна?! Че отношението ни към агресора Русия трябва да се определя от страха ни, а не от ценностната ни система?! Повече за гората от червени флагове, които бележат първите месеци от управлението на Радев, четете в анализа на Светла Енчева „Антидемократичен чеклист“.
Емилия Милчева също посвещава седмичния си вътрешнополитически анализ на противоречията и двойните стандарти в политиката на „невидимия премиер“ Румен Радев. Цялостното му поведение очевидно е толкова смущаващо за европейските ни партньори, че посещенията му не са отбелязани в нито една от големите френски медии например.
За това колко е важно да умеем да разказваме днешния свят с непосилните предизвикателства, пред които ни изправя, става дума и в статията на Надежда Цекулова „Как да говорим за деца с тежки заболявания. Право, етика и човечност“. Обичайно за тези деца или се мълчи, или се говори неправилно и накърняващо достойнството им. Но има и друга възможност, която Надежда ни насърчава да приемем: да мислим темата не през страданието и смъртта, а през грижата, „която помага на тежко болните деца да останат преди всичко деца – с приятелства, игра, радост, обикновени дни и важни връзки“.
Както обикновено, едни от най-вдъхновяващите разкази, които се появяват в „Тоест“, са научните новини на Михаил Ангелов. В новия брой темите са свръхглобални и срещу тях засега щит не е измислен и „бронебойни патрони няма открити“. Накратко – засягат целокупното човечество, което, ако вземе че се отърве от ядрена катастрофа, ще получи втори и трети шанс да се затрие – чрез вируси или чрез хвърчащи космически скали: метеорити и комети. Така да се каже, не е като да нямаме избор.
И докато избираме кога и как, нека да идва юни, а с него и лятото, но не и преди подобаващо да сме изпратили май с поредното стихотворение на месеца от своеобразната ни календарна стихосбирка. Този път то е от Белослава Димитрова, която щедро ни разкрива бруталната красота на поезията. В нейния „Кървав меридиан“ „Двама работници весело бутат мъртъвците към пещта“. Да не кажете после, че не съм ви предупредила.
И тъй като вече изпихме горчивото месечно хапче поезия и няма връщане назад, завършваме с петнайсетия текст на Йоанна Елми от бюлетина ѝ „Гласовете на Америка“, който всъщност е разкошен разказ за „земята на свободните и дома на смелите“, направен през три исторически важни стихотворения – „Виж, гаснат светлините“ от Робинсън Джефърс (1941), „Белият дом“ от Клод Маккей (1919) и „Новият колос“ от Ема Лазарус (1883).
Така стихотворенията в броя стават цели четири (!), а аз се чувствам „преизпълнила плана“. Особено в момент като този, в който (о, боже!) се е задала Асамблея „Знаме на мира“, мир още не се е задал и изобщо положението е „мирно, равнис, ходом марш“. Та спешно се налага някаква (поне) естетическа съпротива. И дори офанзива. Но ние знаем за кого всъщност бие камбаната, докато над София звънят камбани, нали? Така че не губете време, натиснете бутона за подкрепа, бим-бам-бум. Благодарим ви!
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
