Post Syndicated from Владимир Вълков original https://www.toest.bg/silata-na-mediatsiyata/
Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)
Какво е медиация?
Едва ли някой ще оспори, че замесените в проблема най-добре знаят какво е важно за тях, и могат да намерят най-добрия начин за разрешаването му. На практика обаче нещата не се случват от само себе си. Имаме спор с някой близък, съсед, работодател и всякакъв друг човек, с когото имаме някакво отношение и не можем да се разберем. Оставаме с впечатление, че той, тя или те не ни чуват. Ние също изпитваме напрежение, когато ги видим или отворим спорната тема. Същевременно обаче темата е важна за нас, а нашият интерес може да бъде адекватно посрещнат само със съдействието на другата страна в спора.
Медиацията ни помага да разговаряме пълноценно. Медиаторът е специално обучен човек, който осигурява възможност на спорещите да се чуят един друг и заедно да търсят решение на своя проблем. Затова може да определим медиацията като способ за подпомогнато разрешаване не само на спора, но и на провокиралия го проблем.
Процедурата по медиация е доброволна. Само от нас зависи дали, как и докога да участваме в нея.
Медиацията е и поверителна. Страните и медиаторът лично се задължават да не разкриват нищо от казаното без изричното съгласие на споделилия информацията. Медиаторът не може и да бъде разпитван за чутото без изричното съгласие на страната в процедурата, поверила му тази информация. Тайната може да бъде разказана само в предвидени от закона случаи и под контрола на орган на власт, натоварен да осигури защита при извършено престъпление или за опазване на обществения ред, ако съществува непосредствена опасност за физическо или психическо насилие над някого, застрашен е интересът на дете или това се налага за правилното разбиране на споразумението в процеса на неговото прилагане.
Кога медиацията (не) работи?
Поначало медиация е приложима при всеки спор, който касае обещано ни от закона благо и страните по спора могат сами да постигнат решение. Тази процедура е неприложима, ако нормативен акт предвижда особен ред за постигане на споразумение.
Разбира се, медиацията не е панацея. Понеже решението се основава на постигнато съгласие, важно е да държим сметка за спецификата във взаимоотношенията ни. Дори и спорът да позволява наше общо решение, постигането му в значителна степен зависи от нивото на емоционалното напрежение. Когато то е достигнало до неподлежащи на контрол нива – у нас самите или у другата страна, – необходима е специална и индивидуална психологическа подкрепа, каквато утвърдената в България медиация не предлага. Затова е важно да прибегнем към процедура по медиация колкото може по-скоро, след като сме установили, че емоцията препятства ползотворния разговор.
Важно е също така да се отбележи, че дори и да не постигнем споразумение в процедура по медиация, прякото ни ангажиране с проблема и самият процес на търсене на неговото разрешение осигуряват допълнителни, непосилни за съдебния процес ползи. Участници в процедурата в Центъра за спогодби и медиация към Софийския районен съд и Софийския градски съд споделят, че макар и да не са постигнали споразумение, разговорът е довел до намаляване на емоционалното напрежение помежду им, подобряване на комуникацията или разрешаване на спорове по някои факти от значение за крайното решение. Този ефект позволява на страните да погледнат по различен начин дори и висящ съдебен процес. Овладяната емоция позволява концентрация на вниманието върху възможното според закона.
Медиацията е приложима дори и когато съдебният спор вече е приключил. Съдебното решение слага точка на спора дали проблемът съществува. Когато съдебното решение определя за дължимо определено поведение – ответникът да направи нещо, да даде или да плати, – правоимащият може да се обърне към съдебен изпълнител, който да осигури изпълнението според предписан в закона ред. Понякога обаче това не е възможно. Законът не освобождава длъжника от отговорност, когато няма пари. Той е длъжен да осигури пари, за да плати дължимото. Това обаче изисква време. Медиацията може да помогне и в такава ситуация, като страните договорят нещо различно, което решава друг актуален интерес за кредитора и е по възможностите на длъжника.
Даденото предписание в съдебното решение далеч не е достатъчно и при семейни спорове на плоскостта на отношенията (например разпределяне на родителската отговорност след раздяла на родителите, регламентиране на режима на лични отношения с детето или между детето и неговите баба и дядо). Примерите от практиката показват, че медиацията може да утвърди и заздрави отношенията.
Медиация или исков процес – какво да изберем?
Тъй като медиацията не е панацея, краткият отговор е: зависи. Както от естеството на спора, така и от редица други фактори, относими към пряко въвлечените в конфликта, които често се нуждаят от трезва преценка, каквато, попаднали в спиралата на конфликта, не сме в състояние да осигурим.
Важно е да се отбележи, че медиацията намира приложение дори и в ситуации, при които разговорът с другата страна изглежда невъзможен. Добрата новина е, че собствената ни представа по този въпрос не е меродавна. Нуждаем се от страничен поглед. Винаги може да се обърнем към медиатор и той да ни ориентира дали конкретният случай е подходящ за процедура по медиация. Практиката показва, че съдебни спорове, дори и силно емоционално натоварени, могат да преминат през медиация и да приключат със споразумение. Затова след като необходимата индивидуална подкрепа бъде получена своевременно, се открива пътят към медиацията.
Смятам представения под заглавието цитат от статията на проф. Нилс Кристи за красноречив пример за нагласата, с която поверяваме значим за нас проблем другиму с очакване да получи разрешение. Понякога това се налага, но когато имаме възможност за избор, важно е да отчитаме спецификите на двете процедури, за да вземем информирано решение коя да предпочетем.
Обикновено знаем какво искаме, но невинаги сме наясно дали имаме потребност от него. Същевременно опасността да загубим желаното интуитивно оприличава човека отсреща на преграда, което логично води до впрягане на внимание и сили, за да я преодолеем. Ако по една или друга причина не можем, използваме всяка възможност, за да му докажем, че не е прав. От друга страна, когато сме длъжни на някого и по една или друга причина отказваме да го признаем, правим всичко възможно, за да избегнем отговорност. Тези стратегии ни гарантират характерното за съдебния процес противопоставяне, каквото възниква и при преките преговори, ако се стремим да се наложим.
Когато преговорите с другата страна не водят до очаквания резултат или просто тя не откликва на нашата покана за разговор при неизпълнение, законът предписва правила за постигане на обещаното от него. Ако разчитаме на сила, за да наложим определено решение обаче, било то и обещано от закона, държим да докажем, че сме прави, цялото ни внимание бива съсредоточено върху миналото. Усилията ни да възродим представата за случилото се, за да убедим този, от когото зависи решението, допълнително нагнетява напрежение. Колкото повече затруднения срещаме в тази насока, толкова повече се фокусираме върху битката в отстояване на собствената си позиция. В такава ситуация губим чувствителност към чуждата гледна точка, а съществува и опасност да загубим представа за реалността.
Дори и правото да се окаже на наша страна, признаването му не е достатъчно, за да получим желаното. То продължава да зависи от другата страна. Ако сме на страната на длъжника, вероятността да претърпим принуда ни мотивира да търсим начин да се спасим, включително и чрез омаловажаване на проблема. Дори и да избегнем принудата (ако не ни хванат), не можем да се спасим от съда на собствената си съвест. Усещането, че сме длъжни на някого, продължава да тежи. От друга страна, и собственото ни щастие е под въпрос, ако е за чужда сметка – изпълнението на обещаното ни от закона по една или друга причина се оказва твърде обременяващо за длъжника.
Когато търсим решение на проблема и желаем да постигнем разбирателство, медиацията е на наше разположение. В процедурата по медиация невъзможното на пръв поглед става възможно, защото медиаторът следи вниманието на страните да се фокусира върху техните потребности – всяка страна да осмисли важното за нея, и то към момента. Потребностите са универсални, което ги прави и лесно разпознаваеми, дори и да не засягат нас самите. Те са и индивидуални, което пък изключва конкуренцията. Идентифицирането, споделянето и зачитането им отвежда спора на качествено ново ниво. Медиаторът е в състояние да осигури този ефект.
Вниманието на медиатора като страничен наблюдател на процеса е съсредоточено върху ефективната комуникация между страните. Добрият медиатор знае как да ни освободи от примката на емоцията, без това да стане за сметка на отсрещната страна. Разтоварени от бремето на емоцията, откриваме пространство за разума. Медиаторът направлява този процес, като подпомага всяка страна да заяви еднозначно важното за нея, но и да чуе споделеното от другата страна. Характерно за потребностите е също, че често могат да бъдат посрещнати по различни начини, което от своя страна е реален стимул за коопериране на усилията при намиране на приложимо в случая решение.
Доколкото решението зависи само от нас, не се нуждаем да убеждаваме никого. Същевременно осигурената обратна връзка в процедурата по медиация ни дава реална представа за действителната ситуация. Съсредоточавайки вниманието си върху бъдещето, някак естествено възникват и най-различни варианти за изход от ситуацията. Дори когато такива липсват за конкретната ни потребност, провокирала актуалния спор, процедурата по медиация предоставя възможност да посрещнем някоя друга своя актуална потребност. Затова и вариантите за изход от спор в процедура по медиация са практически неизброими. Затова и само при медиацията са възможни решения „печеля–печелиш“. Освен това взетото решение с наше участие гарантира и неговата изпълняемост. От една страна, то бива съобразено с наличните ни ресурси, а от друга, личното ни обещание, провокирано и от посрещане на непосредствена наша потребност, е допълнителен стимул да изпълним обещаното.
В обобщение смятам, че осъзнатата и поета отговорност обогатява, но бъде ли наложена – тежи и наранява. От нас зависи дали ще допринесем за разрешаването на проблема по удачен за нас начин, или ще се подложим на риска да търпим принуда.