Post Syndicated from Владимир Вълков original https://www.toest.bg/mediatsiyata-na-praktika/

Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)

<< Към част първа

Как протича медиацията?

При съгласие за участие в процедура по медиация се срещаме на място, определено от медиатора, а при задължителната първа среща – в съдебен център или в сградата на районен съд. Често се практикува и медиаторите да са двама.

Медиаторът обяснява какво представлява процедурата – каква е неговата роля и какво можем ние, страните. Когато се съгласим да участваме, подписваме споразумение за ангажиране с процедурата и декларация за поверителност.

След тази подготвителна част започва обсъждането на проблема. Двете страни споделят своята гледна точка. Ако се наложи, медиаторът може да се срещне и поотделно с тях. В индивидуалната среща медиаторът подпомага всяка страна да открие и заяви важното за нея в случая – актуалната ѝ потребност, и да формулира приемливи за нея и обективно постижими варианти за изход от нежеланата ситуация. След това страните отново се срещат и обсъждат различните варианти. Ако никой вариант не удовлетворява и двете страни и сме опитали всичко, което е по силите ни, явно имаме нужда някой да реши спора ни.

Какво е необходимо за пълноценна медиация?

Понеже изходът от процедурата по медиация зависи от нас като участници, наложително е да имаме самочувствие да признаем съществуването на проблема, да поемем контрола върху него и върху ситуацията, да преодоляваме стереотипи и притеснения („с него/нея не може да се говори“ или „защо да се излагам пред чужди хора“ и т.н.).

Другата значима опора на успешната процедура е ангажираността ни с процеса, с решението и с неговите последици. Удовлетворението от преживяването в значителна степен зависи от това да сме честни със себе си и с другата страна и същевременно открито да споделяме своите потребности и да зачитаме чуждите.

Съчетанието от увереност да се включим в управлението на спорната ситуация и ангажираност с този процес при структурирана и контролирана процедура от неутрален и безпристрастен медиатор гарантира целенасочен разговор, който сам по себе си укрепва както увереността в собствените ни сили, така и нашето доверие към насрещната страна. Това от своя страна стимулира сътрудничество и гарантира осъзнато поемане на ангажимент.

Защо се въвежда задължение при доброволност на процедурата по медиация?

Въведеното задължение е ограничено до сериозен разговор за перспективите вече повдигнат пред съд спор да бъде разрешен от страните. Исковата молба е знак, че ищецът не може да се справи сам със значим за него проблем. Възниква въпросът дали наложеното решение е единственият начин да бъде прекратен спорът.

Съдебното решение е винаги възможно, но то предполага допълнителни, понякога значителни усилия, а при спорове между страни в трайни отношения този подход задълбочава кризата помежду им, което често провокира и нови спорове. Освен това съдебното решение е постижимо след практически непредвидимо време и влагане на допълнителни ресурси както от страните по спора, така и от съдебната институция.

Въпреки посочените недостатъци на съдебната процедура и многобройните ползи от процедурата по медиация, тя продължава да е неразпозната. По-малко от 1% от съдебните спорове в Софийския районен съд и Софийския градски съд стигат до Центъра за спогодби и медиация към тези съдилища. От личен опит смея да твърдя, че това се дължи както на непознаване на процедурата, така и на липса на увереност у страните, че могат сами да намерят решение на своя спор. Очаквам, че структуриран разговор на основата на конкретните отношения между повече страни по предявен пред съд спор ще допринесе за осъзнаване, че медиацията е не само алтернатива, но и значително по-подходяща процедура за управление на конфликтни отношения и трайно разрешаване на проблеми.

Тук ще цитирам дъщеря ми, която на шест години интуитивно идентифицира същинската работа на съдиите – да разрешават споровете, когато хората не могат да го направят сами. Непосредственият ангажимент на държавата е да осигури бързо и справедливо решение, което предполага съсредоточаване в съдилищата предимно на спорове, чието разрешаване е непосилно за страните.

Подкрепата на страните при разрешими от тях спорове да намерят най-доброто решение за актуалните си потребности освобождава време за съдията да се съсредоточи върху споровете, разчитащи единствено на съдебно решение. Показателен в тази насока е и опитът в други европейски държави. Това именно провокира намесата на законодателя. Така е на концептуално ниво. От всички нас – страни, съдии, медиатори – зависи да оползотворим осигурената възможност за ползотворен разговор.

Законодателната промяна утвърждава безусловно задължение за разговор за медиацията като алтернатива на съдебния процес по спорове, при които съдът не дава защита на право, а регламентира отношения между страните (спорове между съсобственици как да управляват обща вещ, когато не могат да я ползват едновременно, или как да прекратят нежелана съсобственост; между етажни собственици – как да съчетаят индивидуалния с общия интерес, и др.). В съдебната зала разговорът е невъзможен, а нагнетеното от съдебната битка напрежение допълнително влошава микроклимата в общността.

Задължителният разговор е въведен и при уреждане на спорове за имуществената отговорност на управител или контрольор на търговско дружество и изплащане на дял при прекратено участие в дружество с ограничена отговорност. Като цяло броят на тези дела е нисък, но споровете са емоционално натоварени. Често и отношенията се нуждаят от дискретност, непостижими при конкурентната съдебна процедура. Очертаните предимства на процедурата по медиация предпоставят реална допълнителна полза за страните и по такива видове дела.

Законодателят прецени за по-удачно съдия да определя дали да препраща семейните спорове към сериозния разговор за приложимост на процедурата по медиация. Съдът може да задължи да участват в такъв разговор и страни по имуществен спор (най-общо казано) при интерес до 25 000 лв., по трудови спорове, при защита на членствени права в търговски дружества, кооперации и сдружения с нестопанска цел, по спорове за собственост и владение или за право на интелектуална собственост.

Ефективността на предвидения разговор зависи изключително от нагласата, с която страните ще влязат в него – дали го възприемат като пречка пред желан сблъсък в съдебна зала, или като възможност да намерят оптимално разрешение за своя проблем. Лично аз не виждам никакъв риск за страните. Възприемам предвиденото задължение те да отделят поне един, но не повече от три часа като реална подкрепа за тях да разберат какво им осигурява процедурата по медиация, и с помощта на медиатора да преценят нейната приложимост в техния случай. Вярвам, че тази нагласа ще допринесе за информиран избор на най-подходящия път за възстановяване на социалния мир в техните отношения – посредством споразумение или чрез респекта на съдебното решение.

Защо задължителна медиация по висящи дела?

Подобно на лекарите, които се грижат за физическото и психическото ни здраве, на нас, юристите, е поверен елемент от социалното здраве на хората. Когато ни боли нещо, отиваме на лекар, но той ни подлага на интервенция само след като се увери, че това се налага. Ако организмът ни има нужда от подкрепа, за да се възстанови, лекарят не ни предписва антибиотик, а дава витамини.

Аналогично виждам нещата и при задължителния разговор за медиация по висящо дело. Независимо дали медиацията е призната като по-добрата възможност със закон, или съдия прецени случая като притежаващ потенциал за успешен изход чрез такава процедура, срещата с медиатор е нужната подкрепа, за да поемем контрол над тази част от своя живот. За разлика от вирусите или бактериите, справянето с които минава през омаломощаването или унищожаването им, насрещната страна в спора е човек, по правило способен да комуникира, а и да действа разумно.

Както при лечението антибиотикът е на разположение и колкото по-рядко прибягваме до него, толкова по-бърза и по-ефективна е неговата намеса (ако се наложи), така е логично и да осмислим съдебната процедура като крайно средство за разрешаване на правни спорове. Ако очертаният в исковата молба проблем се окаже непосилен за неговите собственици, съдебният процес продължава. Подобно на ситуация, при която организмът, подкрепен с витамини, не успява сам да се справи със ситуацията, съдът е на разположение, за да сложи край на спора.

Същевременно ние, съдиите, сме в състояние да подкрепим страните при формиране на увереност, че като собственици на конфликта, както нарича участниците в него проф. Нилс Кристи, могат да поемат управлението му. Затова е сериозна отговорността на съдиите, разглеждащи дела от списъка на условно задължителната медиация. До голяма степен от нас зависи да подкрепим страните да преодолеят притеснения или стереотипи, да разпознаят потенциала на процедурата по медиация, за да могат да извлекат максимална полза от нея.

От друга страна, прекият ангажимент на съда при въвеждане на елемента задължителност осигурява известна гаранция за качество и достъпност на процедурата. Освен това открива възможност за разработване на модел, който в бъдеще да осигури провеждане на сериозния разговор за подходящия път за разрешаване на висящ спор преди съдебната процедура.

Post Syndicated from Владимир Вълков original https://www.toest.bg/silata-na-mediatsiyata/

Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)

Какво е медиация?

Едва ли някой ще оспори, че замесените в проблема най-добре знаят какво е важно за тях, и могат да намерят най-добрия начин за разрешаването му. На практика обаче нещата не се случват от само себе си. Имаме спор с някой близък, съсед, работодател и всякакъв друг човек, с когото имаме някакво отношение и не можем да се разберем. Оставаме с впечатление, че той, тя или те не ни чуват. Ние също изпитваме напрежение, когато ги видим или отворим спорната тема. Същевременно обаче темата е важна за нас, а нашият интерес може да бъде адекватно посрещнат само със съдействието на другата страна в спора.

Медиацията ни помага да разговаряме пълноценно. Медиаторът е специално обучен човек, който осигурява възможност на спорещите да се чуят един друг и заедно да търсят решение на своя проблем. Затова може да определим медиацията като способ за подпомогнато разрешаване не само на спора, но и на провокиралия го проблем.

Процедурата по медиация е доброволна. Само от нас зависи дали, как и докога да участваме в нея.

Медиацията е и поверителна. Страните и медиаторът лично се задължават да не разкриват нищо от казаното без изричното съгласие на споделилия информацията. Медиаторът не може и да бъде разпитван за чутото без изричното съгласие на страната в процедурата, поверила му тази информация. Тайната може да бъде разказана само в предвидени от закона случаи и под контрола на орган на власт, натоварен да осигури защита при извършено престъпление или за опазване на обществения ред, ако съществува непосредствена опасност за физическо или психическо насилие над някого, застрашен е интересът на дете или това се налага за правилното разбиране на споразумението в процеса на неговото прилагане.

Кога медиацията (не) работи?

Поначало медиация е приложима при всеки спор, който касае обещано ни от закона благо и страните по спора могат сами да постигнат решение. Тази процедура е неприложима, ако нормативен акт предвижда особен ред за постигане на споразумение.

Разбира се, медиацията не е панацея. Понеже решението се основава на постигнато съгласие, важно е да държим сметка за спецификата във взаимоотношенията ни. Дори и спорът да позволява наше общо решение, постигането му в значителна степен зависи от нивото на емоционалното напрежение. Когато то е достигнало до неподлежащи на контрол нива – у нас самите или у другата страна, – необходима е специална и индивидуална психологическа подкрепа, каквато утвърдената в България медиация не предлага. Затова е важно да прибегнем към процедура по медиация колкото може по-скоро, след като сме установили, че емоцията препятства ползотворния разговор.

Важно е също така да се отбележи, че дори и да не постигнем споразумение в процедура по медиация, прякото ни ангажиране с проблема и самият процес на търсене на неговото разрешение осигуряват допълнителни, непосилни за съдебния процес ползи. Участници в процедурата в Центъра за спогодби и медиация към Софийския районен съд и Софийския градски съд споделят, че макар и да не са постигнали споразумение, разговорът е довел до намаляване на емоционалното напрежение помежду им, подобряване на комуникацията или разрешаване на спорове по някои факти от значение за крайното решение. Този ефект позволява на страните да погледнат по различен начин дори и висящ съдебен процес. Овладяната емоция позволява концентрация на вниманието върху възможното според закона.

Медиацията е приложима дори и когато съдебният спор вече е приключил. Съдебното решение слага точка на спора дали проблемът съществува. Когато съдебното решение определя за дължимо определено поведение – ответникът да направи нещо, да даде или да плати, – правоимащият може да се обърне към съдебен изпълнител, който да осигури изпълнението според предписан в закона ред. Понякога обаче това не е възможно. Законът не освобождава длъжника от отговорност, когато няма пари. Той е длъжен да осигури пари, за да плати дължимото. Това обаче изисква време. Медиацията може да помогне и в такава ситуация, като страните договорят нещо различно, което решава друг актуален интерес за кредитора и е по възможностите на длъжника.

Даденото предписание в съдебното решение далеч не е достатъчно и при семейни спорове на плоскостта на отношенията (например разпределяне на родителската отговорност след раздяла на родителите, регламентиране на режима на лични отношения с детето или между детето и неговите баба и дядо). Примерите от практиката показват, че медиацията може да утвърди и заздрави отношенията.

Медиация или исков процес – какво да изберем?

Тъй като медиацията не е панацея, краткият отговор е: зависи. Както от естеството на спора, така и от редица други фактори, относими към пряко въвлечените в конфликта, които често се нуждаят от трезва преценка, каквато, попаднали в спиралата на конфликта, не сме в състояние да осигурим.

Важно е да се отбележи, че медиацията намира приложение дори и в ситуации, при които разговорът с другата страна изглежда невъзможен. Добрата новина е, че собствената ни представа по този въпрос не е меродавна. Нуждаем се от страничен поглед. Винаги може да се обърнем към медиатор и той да ни ориентира дали конкретният случай е подходящ за процедура по медиация. Практиката показва, че съдебни спорове, дори и силно емоционално натоварени, могат да преминат през медиация и да приключат със споразумение. Затова след като необходимата индивидуална подкрепа бъде получена своевременно, се открива пътят към медиацията.

Смятам представения под заглавието цитат от статията на проф. Нилс Кристи за красноречив пример за нагласата, с която поверяваме значим за нас проблем другиму с очакване да получи разрешение. Понякога това се налага, но когато имаме възможност за избор, важно е да отчитаме спецификите на двете процедури, за да вземем информирано решение коя да предпочетем.

Обикновено знаем какво искаме, но невинаги сме наясно дали имаме потребност от него. Същевременно опасността да загубим желаното интуитивно оприличава човека отсреща на преграда, което логично води до впрягане на внимание и сили, за да я преодолеем. Ако по една или друга причина не можем, използваме всяка възможност, за да му докажем, че не е прав. От друга страна, когато сме длъжни на някого и по една или друга причина отказваме да го признаем, правим всичко възможно, за да избегнем отговорност. Тези стратегии ни гарантират характерното за съдебния процес противопоставяне, каквото възниква и при преките преговори, ако се стремим да се наложим.

Когато преговорите с другата страна не водят до очаквания резултат или просто тя не откликва на нашата покана за разговор при неизпълнение, законът предписва правила за постигане на обещаното от него. Ако разчитаме на сила, за да наложим определено решение обаче, било то и обещано от закона, държим да докажем, че сме прави, цялото ни внимание бива съсредоточено върху миналото. Усилията ни да възродим представата за случилото се, за да убедим този, от когото зависи решението, допълнително нагнетява напрежение. Колкото повече затруднения срещаме в тази насока, толкова повече се фокусираме върху битката в отстояване на собствената си позиция. В такава ситуация губим чувствителност към чуждата гледна точка, а съществува и опасност да загубим представа за реалността.

Дори и правото да се окаже на наша страна, признаването му не е достатъчно, за да получим желаното. То продължава да зависи от другата страна. Ако сме на страната на длъжника, вероятността да претърпим принуда ни мотивира да търсим начин да се спасим, включително и чрез омаловажаване на проблема. Дори и да избегнем принудата (ако не ни хванат), не можем да се спасим от съда на собствената си съвест. Усещането, че сме длъжни на някого, продължава да тежи. От друга страна, и собственото ни щастие е под въпрос, ако е за чужда сметка – изпълнението на обещаното ни от закона по една или друга причина се оказва твърде обременяващо за длъжника.

Когато търсим решение на проблема и желаем да постигнем разбирателство, медиацията е на наше разположение. В процедурата по медиация невъзможното на пръв поглед става възможно, защото медиаторът следи вниманието на страните да се фокусира върху техните потребности – всяка страна да осмисли важното за нея, и то към момента. Потребностите са универсални, което ги прави и лесно разпознаваеми, дори и да не засягат нас самите. Те са и индивидуални, което пък изключва конкуренцията. Идентифицирането, споделянето и зачитането им отвежда спора на качествено ново ниво. Медиаторът е в състояние да осигури този ефект.

Вниманието на медиатора като страничен наблюдател на процеса е съсредоточено върху ефективната комуникация между страните. Добрият медиатор знае как да ни освободи от примката на емоцията, без това да стане за сметка на отсрещната страна. Разтоварени от бремето на емоцията, откриваме пространство за разума. Медиаторът направлява този процес, като подпомага всяка страна да заяви еднозначно важното за нея, но и да чуе споделеното от другата страна. Характерно за потребностите е също, че често могат да бъдат посрещнати по различни начини, което от своя страна е реален стимул за коопериране на усилията при намиране на приложимо в случая решение.

Доколкото решението зависи само от нас, не се нуждаем да убеждаваме никого. Същевременно осигурената обратна връзка в процедурата по медиация ни дава реална представа за действителната ситуация. Съсредоточавайки вниманието си върху бъдещето, някак естествено възникват и най-различни варианти за изход от ситуацията. Дори когато такива липсват за конкретната ни потребност, провокирала актуалния спор, процедурата по медиация предоставя възможност да посрещнем някоя друга своя актуална потребност. Затова и вариантите за изход от спор в процедура по медиация са практически неизброими. Затова и само при медиацията са възможни решения „печеля–печелиш“. Освен това взетото решение с наше участие гарантира и неговата изпълняемост. От една страна, то бива съобразено с наличните ни ресурси, а от друга, личното ни обещание, провокирано и от посрещане на непосредствена наша потребност, е допълнителен стимул да изпълним обещаното.

В обобщение смятам, че осъзнатата и поета отговорност обогатява, но бъде ли наложена – тежи и наранява. От нас зависи дали ще допринесем за разрешаването на проблема по удачен за нас начин, или ще се подложим на риска да търпим принуда.