Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-29-yuni-4-yuli/

Като бях малка, живеехме в една мансарда, от която се откриваше чудна гледка към Витоша. Паралелно с гледката всекидневно ми се откриваха и някои тайни от дълбините на българския бит и душевност – например, че ако нещо си работи, не се пипа. 

Такова беше електрическото табло вкъщи. То „работеше“. Съответно не беше пипано с десетилетия. Това ни даваше ексклузивната възможност да овладеем как се сменят керамични бушони (по-скоро керамични предпазители, ама тогава не правех разлика, то не че сега много…), и да разберем откъде да се сдобием с най-подходящата жичка, за да направим „байпас“, ако бушонът изгори, както и защо всички трябва да сме с гумени подметки, когато ще се упражняваме по таблото. 

Самите упражнения неведнъж са довеждали до късо съединение, оставящо без ток целия блок. Но пък именно заради това съм имала възможността да чуя лично как хубаво гърмят бушони. Ако е някой нормален бушон, с нормално натоварване, той казва тихо и кротко „цък“ и изгасва. Ако обаче много си го навивал с жички и не си го сменял дълго време, „защото си работи“, трещи със страшна сила. 

И имайки тази електричарска закалка, напоследък започвам да усещам как ще гърмят бушони. Във въздуха освен обичайната пластмаса заради пожар в склад с отпадъци се носи и допълнителна миризма на бакелит от горящи жици, подправена елегантно с уханието на керосин от чартъри и на леко смутен Пеевски, който обича да обяснява кой кого „оправя по пеньоар“, но сега има проблем, че някой рови в „личния му частен живот“. 

Та да продължим с бушоните… Тази седмица разбрахме от министъра на вътрешните работи, че преди време „един бушон“ (няма женски род, извинявам се) от Конституционния съд се е оказал в самолет за Дубай с Делян Пеевски. Депутатът е летял с частен полет заедно с Десислава Атанасова, съдийка от институцията, която би трябвало да е последният предпазител, така да се каже. 

Самата Атанасова отрича това и казва, че на посочените дати е пребивавала само в Турция, където е стигнала с граждански полет.

Другият бушон пък вече официално е нарочен за смяна – правосъдният министър поиска отстраняването на Емилия Русинова като ръководителка на Софийската градска прокуратура и изобщо като заемаща длъжността „прокурор“.

Зa всички ни, предполагам, е ясно, че Десислава Атанасова и Емилия Русинова сигурно ще изгърмят – коя по любов, коя по задължение – и на тяхно място може би ще бъдат инсталирани „подходящи“ хора, най-вече за удобство на актуалните спасители. 

Оттам нататък вече е лесно да се зададе и грешният въпрос за олигарсите. В тазседмичния си текст Емилия Милчева предлага да спрем да броим бушоните и най-сетне да отворим електрическото табло. Проблемът никога не е бил кой предпазител ще изгори пръв. Цялата работа е в схемата на инсталацията – защо е направена така, че всеки следващ неизбежно да гръмне. Ако държавата непрекъснато произвежда среда, в която все някой винаги се оказва достатъчно влиятелен, за да не важат правилата за него, не е чудно, че сме се докарали точно дотук: някаква фасадна демокрация, висяща на честна дума за пред Брюксел и на три подменени жички. (Много уморителна се оказа тая ел. метафора!)

Докато продължаваме да се чудим откъде ще ни изпере късото съединение, по света се занимават с доста по-сложни технологии и с доста по-сложните въпроси, които те повдигат. ChatGPT няма да превземе света тази събота, спокойно, но покрай разговорите за машините все по-често забравяме да говорим за човека, както пише Йовко Ламбрев в текста си „Magnifica Humanitas, или за кожата на един изкуствен интелект“.

В него Йовко разглежда как един технологичен скандал се превръща в разговор за власт, за граници и генерално за бъдещето на Европа. Време е да заемем малко по-активна позиция по отношение на изкуствения интелект и да започнем ние да решаваме какво ще правим с него, а не той с нас. 

Препоръчвам и други два текста на Йовко за ИИ, с чиято помощ можете да си отговорите на някои базови въпроси за технологията, в случай че не сте като повечето хора, на които всичко им е „ясно“:

От грижата за човечеството минаваме към грижата за човека и по-специално към онези грижи, чиято цел е да донесат облекчение и радост. В „Да говорим с грижа“ тази седмица влиза новият материал на Надежда Цекулова. В „Между лекарствата и играчките – да избягаме от медицинския модел“ Надежда продължава да изследва детските палиативни грижи в България, като поставя въпроса какво ще стане, ако спрем да гледаме на детето единствено през медицинския му картон.

Текст с продължение е и втората част от историята на Георги Тотев за турския остров Гьокчеада. В нея виждаме как островът постепенно престава да бъде остров и се превръща в умален модел на Балканите, на България дори, на всяко място, където голямата политика пренарежда държавни и лични граници.

И от изпитанията, с които са били принудени да се справят хората, прокудени от родните си домове, минаваме към ежегодните изпитания на седмокласниците.

Тестовете след VII клас, официално наречени Национално външно оценяване (НВО), винаги ни оставят с усещането, че всички сме на изпит – ученици, родители, учители, министри… Само задачите са различни, но все така не ги схващаме. Донка Дойчева-Попова се пита какво всъщност измерваме, когато измерваме някакви знания. И дали не сме станали прекалено добри (до степен на самоцелност) в оценяването и прекалено лоши в ученето.

Тази промяна също зависи от нас, но и тя остава в хипотезата „много искахме, но просто нямахме желание“.

За промените и провокациите на средата си говори Ина Иванова с Маргарита Доровска в рубриката „Тези хора“. В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Защо културната среда не се появява сама; защо музеят не е просто сграда, а общността – просто публика; как се изграждат и поддържат… Все за такива интересни неща става дума в интервюто. 

И като говорим за среда, веднага ви казвам, че тази седмица Светла Енчева се огледа из германската градска среда и не видя климатици. Защо така си нямат климатици тези хора – бедни ли са, прости ли са, или май е нещо друго… Ясно ви е, че текстът на Светла не е за климатиците, а за обществения договор, според който все пак е добре градът да изглежда като град, а не като съвкупност от индивидуални решения, кое от кое по-ексцентрично. Но това, че ви е ясно, не ви помага особено. Съжалявам.

Толкова за тази седмица.

Ако харесвате работата на „Тоест“, подкрепете ни. Нямаме претенции, че ще сменим инсталацията, но поне отказваме да се правим, че миризмата на бакелит е просто летен аромат. (И добре че свърши този бюлетин, че от електрометафорите вече ме бие токът!)