Професия: Съдебен заседател (втора част)

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/profesiya-sudeben-zasedatel-vtora-chast/

<< Към първа част

Професия: Съдебен заседател (втора част)

Ясно помня първите си две дела. Помня ги с тялото повече, отколкото с паметта. Лекото гадене, сухата уста, усещането, че температурата ми се вдига с половин градус на всеки етаж. Пиех вода, мачках пластмасовата бутилка, беше горещо и задушно. Вътре никой не пушеше. На всеки етаж имаше балкони и там, между саксии с изсъхнали мушката, в общ облак димяха адвокати, призовкари и подсъдими – демократично и с липсващо процесуално разделение на ролите.

Въпросът, който ме глождеше, беше простичък и неприятен:

Имам ли подготовката, а и правото да правя това?

Бях чел, естествено. Бях минал онлайн обучението, бях решавал тестове и получих отлични резултати, което ме успокои приблизително колкото шофьорската книжка успокоява съвестен човек, който за първи път излиза на магистрала. Бях се оправил и с електронния подпис, с който получавам достъп до материалите и с който по-късно подписвах делата. Официално обаче още не бях заклет. Законът изисква съдебните заседатели да положат клетва пред общото събрание на съдиите, но заради ковид протоколите тържествеността беше отложена и влизах в съдебната власт някак странично, през служебния вход на процедурата. Обучението ме беше въвело в етичните правила, записани в наредбата за съдебните заседатели, сред които са

безпристрастност, дискретност, задължение за отвод при най-малкото съмнение за личен интерес.

Звучеше като устав на средновековен орден, преведен на езика на държавната администрация. Носех го в главата си, сякаш беше наръчник, който предстои да изпробвам на терен.

Сградата живееше свой собствен живот. Служители бутаха огромни колички, натоварени с папки като пощальони от деветнайсети век. Вратите се отваряха с пропуски, които никога не сработваха от първия път. Обикалях гишета, питах, получавах отговор, който пораждаше нов въпрос, и през цялото време ме съпровождаше кафкианското подозрение, че съм в грешна стая, объркал етажа, часа и деня. Кафка, юрист по образование и чиновник в застрахователен институт, е знаел добре, че

ужасът на закона живее най-вече в коридорите и пред вратите.

Първото ми заседание беше за дело със 17-ти състав, при съдия Петров. Залата не беше обявена предварително и се оказа №21. Чаках, вълнувах се и същевременно ме обземаше онази скука, която придружава всяко чакане, независимо от залога. До мен седяха две възрастни жени, дошли за друго дело, разговаряха за цените на доматите и за внуците си, което някак ме успокои, всичко беше нормално, животът продължаваше да си тече тихо и познато. Другата съдебна заседателка се казваше Мария Георгиева, работеше в отдел „Човешки ресурси“ на голяма банка и се занимаваше с трудово право, а мъжът ѝ от двайсет и пет години беше адвокат по наказателни дела. Тя имаше спокойствието на човек, слушал юридически истории всяка вечер от поне четвърт век. Съдията закъсня с двайсет минути.

Подсъдимият беше бездомен човек, бивш огняр, вписан като управител на фирма за търговия на едро със захар и олио, която не беше платила данък добавена стойност за над 7 милиона лева.

Подставено лице, сламен човек, както казват юристите, на хартия собственик на империя, която никога не беше виждал. Обвинението беше по член 255 от Наказателния кодекс за избягване на данъчни задължения в особено големи размери. Седеше със старото си яке, гледаше пода и вероятно не би могъл да обясни какво е ДДС.

Хана Аренд, германско-американска философка, говори за баналността на злото в съвсем различен мащаб. Атмосферата беше подобна на онази в залата с крехкия и тъжен човек, натоварен с огромната сума. Прокурорът прочете обвинителния акт с равен, леко уморен глас, в който числата звучаха абстрактно. Служебният защитник, млад и съсредоточен, подреждаше листовете си с педантичността на шахматист. Съдията обясни на подсъдимия правата му бавно, изречение по изречение, с търпението на начален учител и го попита дали е разбрал. Той кимна. В бележника си записах първото си впечатление, три думи, които по-късно зачеркнах, защото присъдата се ражда от доказателствата и от времето.

Делото започна с онова, което наричам юридически катехизис. Покажете лични карти. Имена, дата на раждане, адрес. Към свидетелите и вещите лица винаги ехти „Дела и родства със страните имате ли?“ – въпрос с почти библейска интонация, който след десетото повторение звучи като литания. Предупреждение за наказателната отговорност при лъжесвидетелстване. Подпис. Ритуалът има своя смисъл, разбира се, той удостоверява, че всички в залата са тези, за които се представят, и знаят какво се случва. Театралният човек в мен веднага забеляза мизансцена, издигнатата маса на състава, прокурора от едната страна, защитата от другата, свидетеля в центъра, с гръб към публиката като в античната орхестра.

След заседанието трябваше да отида в информационното обслужване за още една подробност за електронния подпис, после да се върна в деловодството и да кажа какво става с делото, дава ли му се ход и кога е следващото заседание. Отговорността да следиш се оказва изцяло твоя, т.е. моя. Някой ден през седмицата трябваше да занеса и напечатана банкова сметка за възнаграждението и в стая 112 ме чакаха материалите от обучението.

Правосъдието, научих бързо, се състои от големи принципи и безкрайно много малки хартийки.

Второто заседание в същия ден беше за по-дребно и тъжно престъпление. Кражба на телефон и 30 лева от две момчета от „Надежда“, по член 194. Малка зала, съдийката закъсня, другият съдебен заседател, възрастен господин с вратовръзка, ми прошепна, че съучастничката на единия подсъдим много прилича на негова бивша колежка от завода. Не беше тя. Бързо ми стана ясно колко лесно личното се вмъква в правосъдието и колко важно е заседателите да идват от различни светове. Момчетата дойдоха като свидетели заедно с майките си, облечени официално като за абитуриентски бал и разказваха с точността на хора, преповтаряли историята пред приятели десетки пъти. Трийсетте лева имаха в залата същата процесуална тежест като седемте милиона от сутринта. Ритуалът беше същият, катехизисът също, лични карти, дела и родства, подпис. В това равенство пред процедурата има нещо дълбоко демократично и леко абсурдно, което Чехов би оценил.

Още след тези две дела разбрах няколко неща, които противоречаха на представите ми. Съдебната система функционира доста по-ефективно, отколкото предполагах. Има срокове и те се спазват, ясно е кой какво върши и защо. Делата се разпределят на случаен принцип чрез електронната система на съдилищата, същата логика определя и кои заседатели ще седнат в състава. Тази лотарийна справедливост, която древните атиняни са ценели при избора на своите съдии, ми се стори едновременно модерна и стара колкото самата демокрация. Видях колко широки са правомощията на съдията в залата и колко голяма власт има прокуратурата. Тя решава кое дело изобщо ще се добере до съда и в какъв вид, стига да реши да използва силата си отговорно и адекватно. Разбрах и нещо по-обезпокоително.

Средностатистическият съдебен заседател често е бивш служител на МВР, на съдебната система или роднина на такъв.

Така институцията, замислена като глас на обществото, рискува да се превърне в ехо, рима и копие на самата система. Нилс Кристи сигурно би се намръщил и би написал петиция.

Кристи, норвежки криминолог, в есето си „Конфликтите като собственост“ от 1977 г. описва модерния съд като място, където конфликтът се отнема от хората, на които принадлежи. Пострадалият се превръща в свидетел по собственото си дело, извършителят – в обект на процедура, а общността наблюдава отстрани. Предложението му е съд, ориентиран към пострадалия и към квартала, с участието на непрофесионалисти, където страните се срещат лице в лице и говорят за щетата, причините, възможната поправка и едва след това за наказанието. Тази идея се превръща в една от основите на възстановителното правосъдие, развито по-късно от Хауърд Зер, американски криминолог, и приложено в практики като медиацията между пострадал и извършител, семейните конференции в Нова Зеландия, вдъхновени от традициите на маорите, и възстановителните кръгове в Канада.

Смисълът е прост и дълбок: престъплението наранява конкретни хора и отношения и правосъдието има задачата да ги възстанови, доколкото е възможно. Изследванията в редица страни показват по-висока удовлетвореност сред пострадалите и по-малко рецидиви сред извършителите, участвали в такива срещи. В България подобни практики живеят предимно в пилотни проекти и в работата с непълнолетни. Съдебните заседатели обаче са готов мост към тях. Те са хора от квартала, носители на житейски опит и здрав разум, които могат да внесат в съда въпросите на Кристи за това кой е пострадал и как може да се поправи вредата. Двете момчета от „Надежда“ и майките им заслужаваха и такъв въпрос.

Възстановителното правосъдие – опит за помирение

Възстановителното правосъдие е тема, която не е много позната на широката публика в България, макар че страната ни има традиции в тази насока. За нас е истинска чест, че двамата съдии Мирослава…

Успокоявах се постепенно и бавно след този първи ден – кортизол и адреналин се бяха смесили във висока доза. Никога няма да забравя специфичната лекота, която изпитах тогава и изпитвам всеки следващ път, щом напусна съда и изляза на въздух. Никой не ме преследва, не ме отвежда с белезници, правата ми не са ограничени. Мога да пътувам, да спра да послушам уличните музиканти, да отида на работа в Театрална работилница „Сфумато“, да продължа кореспонденцията за гостуване в Румъния, да вляза в онлайн среща на борда на директорите на Съюза на театрите на Европа, да преговарям за авторските права на Бекет и на Дънкан Макмилан. И да очаквам с нетърпение да стана баща. Свободата, оказва се, се усеща най-ясно на изхода на съда. В следващия текст ще разкажа за различните и най-чести дела, с които се срещнах отблизо, и за хората, които излизаха през същата врата, без да усетят лекота.

(Следва продължение.)


С оглед на тайната на съвещанието и защитата на личните данни всички имена, номера на състави и зали, суми, предмети на делата и обстоятелства по тях са променени. Всяка прилика с действителни лица и дела е случайна.