На второ четене: „Тесният път към далечния север“

Post Syndicated from Антония Апостолова original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-tesniyat-put-kum-dalechniya-sever/

„Тесният път към далечния север“ от Ричард Фланаган

На второ четене: „Тесният път към далечния север“

превод от английски Владимир Молев, София: изд. „Колибри“, 2016, 2025

Гостуването на един от най-емблематичните съвременни писатели – австралиеца Ричард Фланаган, съвпадна с премиерата на току-що издадената му у нас квазимемоарна книга „Въпрос 7“, както и с ексклузивната прожекция (в рамките на кинофестивала „Синелибри“) на първия епизод от минисериала „Тесният път към далечния север“. Именно за едноименния адаптиран роман на автора, удостоен през 2014 г. с наградата „Букър“, ми се иска заслужено да припомня тук. Той излезе у нас през 2016 г. в превод на Владимир Молев, а миналата година се появи във второ, обновено издание с нова корица.

Имах щастието да взема интервю от Фланаган преди срещата му с българските читатели. Разговарях с един уморен от огромната часова разлика човек, наясно със своята популярност, подготвен да говори при всякакви обстоятелства и с отработен автоматизъм по няколкото стандартно извеждани теми, отразяващи най-вече любопитството на читателите към неговата непозната и далечна родна Тасмания. Бързо стана ясно обаче, че за трийсетте минути (след предвидените петнайсет) просто няма как да покрием, камо ли в дълбочина, всички дълбоки екзистенциално-философски въпроси, които четирите му издадени у нас книги повдигат. В този материал ще маркирам и някои от тези незададени питания.

Фланаган справедливо е отбелязвал, че всички негови романи в крайна сметка могат да се разглеждат като автобиографични. Действително цялото му творчество може да се разглежда като един метатекст, в който прототипи, мотиви и сюжети мигрират. „Въпрос 7“ обобщава по биографично-мемоарен начин големите събития и теми, които писателят фикционализира толкова успешно от дебютната си книга „Смъртта на речния водач“ насам (базирана на давенето му в река Франклин, когато буквално е върнат от смъртта). Всичко това е свързано и с осъзнаването, че писането неизбежно е отражение на собствените ни формални, психически и аналитични опитности, и най-вече с идеята за паметта като форма на въображение, като творчески жест към миналото, което тя възстановява, запълва и подрежда така, както един писател гради сюжетите си.

Сред тези големи теми, които сякаш не просто занимават, а истински обсебват автора, са и преживяванията на баща му Арчи Фланаган като военнопленник през Втората световна война. Върху тях той построява своя букъров епос „Тесният път към далечния север“, но продължава да се връща и в редица нехудожествени текстове и статии, и във „Въпрос 7“. Докато за този последен роман Фланаган посещава лагера Охама в Япония, където баща му е бил подложен на принудителен труд във въглищна мина, и се връща към собствените си спомени за него, то в „Тесният път към далечния север“ той се пренася в годините преди това, към т.нар. линия на смъртта – железница, която австралийски и други военнопленници прокарват в джунглата между Сиам (Тайланд) и Бирма под контрола на японците.

И докато „Въпрос 7“ е фин ретроспективен опит за осмисляне и отдаване на почит към преживяното от бащата, но и любящ поглед към отраженията на този травматичен опит върху неговата личност и живот по време на израстването на самия Фланаган, то „Тесният път към далечния север“ не се пести и разгръща в зрелищна вакханалия случилото се на линията на смъртта, драматизира по смазващо графичен начин разказите за непосилните условия, (само)убийствената йерархия и нечовешкия принудителен труд, на който са подложени военнопленниците.

Нещо повече. Докато в мемоарната книга става ясно, че с времето Фланаган-старши е подложил паметта си за тези събития на опрощаваща редукция, пресявайки с годините спомена за злото до една съхраняваща, смиряваща и осмисляща идея за любовта, то в романа си Фланаган е заместил – и облекчил – баща си (прототипа на протагониста Дориго Еванс) в натуралистичното обговаряне на човешката жестокост, в невъзможността да избягаш от бремето на миналото.

Забравянето може да е форма на спасение или съпротива, но в „Тесният път към далечния север“ протагонистът е наказан с помнене.

И ако един друг роман на Фланаган, излязъл в началото на годината – „Живо море от сънища наяве“, може да се нарече роман за изчезването и своеобразна критика на егоистичната антропоцентрична индустрия на индивидуалното безсмъртие за сметка на колективното планетарно опустошение, то „Тесният път към далечният север“ е класическа поема за оцеляването. За неговата – много меко казано – неестетична прагматичност, за неговата живителна гнусота, за неговия „просветен егоизъм“, развенчаващ плакатните разбирания за алтруизма и героизма.

Именно този „просветен егоизъм“, както по-късно Фланаган го дефинира при един разговор с баща си, бива демонстриран чрез случващото се в „Тесният път към далечният север“ – насред душните и влажни гори на Сиам, калта и изпражненията, глада и безмилостните насекоми, болестите и гниенето на плътта и духа човешки. Осъзнаването, че единствено в спойка с другите, чрез отстъпки и жестове към тях увеличаваш шанса си сам да оцелееш, подрива саможертвената патетика и юначните жестове в името на един откровен и прагматичен кодекс на оцеляването.

Тази рецепта за съхранение, следвана от австралийските военнопленници (за разлика от японците, които мрат като мухи, макар те да са „господарите“ в тази история), е базирана на скъсването с йерархията. Едно от най-ясните осъзнавания в романа е, че традиционно възхваляваната желязна йерархия в японското общество, смятана за непоклатим гарант за ред, ефективност, стабилност и най-вече зачитане, всъщност е колос върху глинени крака. Абстрактната идеализация на горестоящия, чак до божествената неприкосновеност на императорската воля, се осъществява с цената на свръхчовешко усилие, вредно себеизличаване и разпадаща се човешка логика. Те много повече виктимизират и поставят под съмнение контрола и властта, отколкото там, където офицерите измежду военнопленниците споделят своите заплати с редовите войници, разпределят дажби и проявяват уж алтруизъм и милосърдие. Да се положиш за другия в името на себе си е изведено като парадоксалната формула на това оцеляване.

Чрез своите герои Фланаган ни представя различни защитни механизми за справяне с безсмислието на жестокостта и злото, издигнати почти до мистичен феномен, необясними до отвъдност. Ала завладяващото в тази история не е дори някакво дълбоко екзистенциално осмисляне на страданието, а простичкият, понякога до нелепа трагикомичност начин, по който събраните от кол и въже мъже го рационализират, понасят и абсорбират. Насред бруталността мъжеството се проявява дори в липсата на съпротива, в самото изтърпяване на безсмислието. Фланаган не е сантиментален дори когато е чувствителен, дори когато говори умилителния език на човечността. Грубоватата, посредствена и несъвършена човечност, понякога по-скоро дори случайна, насилена под напора на обстоятелствата, отколкото плод на съзнателно героично усилие.

На второ четене: „Тесният път към далечния север“

На този фон е логично да се запитаме дали Фланаган не ни предлага една картина, която опровергава онзи известен израз на св. Августин. Защото не е ли всъщност именно доброто временна липса на зло – бърз, недостатъчен опит истината за първоначалието на злото в света да бъде скрита? Не успях да попитам Фланаган, но ми се струва, че не би се съгласил – нищо че в романа сам опровергава стойността на оцеляването. Резюмирайки случилото се с всеки от героите на романа след войната, той ни показва неокончателността на този процес, цената на оцеляването, спестеното на загиналите.

Посттравматичното стресово разстройство, официално въведено като термин през 80-те, е било непознато по онова време, но мнозина от мъжете очевидно страдат от него под една или друга форма през целия си живот. Оцеляването се превръща в ахронично хронично състояние. Изпражненията, въшките, холерата и боят в лагера съществуват сублимирани – паралелно с известността, интервютата и официалните коктейли в късните години на този успешен хирург, произведен в национален герой по силата на оцеляването си, по силата на това, че носи травмата да е жив.

Фланаган изобличава не автентичността на героизма, а кухото му провъзгласяване за такъв от ония, които не са понесли неговия провал.

Този дълбоко, но невидимо пропукан образ днес е емоционално вцепенен авторитет, провалил се съпруг, сериен прелюбодеец и парадоксално, единственото му опрощение е в отнетото му право на любов.

Ако има една линия, която атемпорално събира и надмогва всички останали времеви линии в романа, то това е невъзможната почти до имагинерност любов на Дориго Еванс към съпругата на чичо му. Любов, която едновременно боли и лекува, съшива и разнищва, противопоставя своя екстазен ад на мъчилището в джунглата. Подобно на нея, Фланаган още в името на романа противопоставя в жестока ирония възвишената поезия (заглавието е цитат от Башо) на институционализираното и идеологически идеализираното варварство. Метафората на красивото духовно търсене при Башо е буквализирана в прокарването на застлан с човешки трупове и изпражнения брод през джунглата.

Както във всяка добра литература, Фланаган дава и другата – японската – перспектива. Подходът, който ни показва крехкостта на човека и от двете страни, моралната относителност, дълбоките основания, е задължителен за високата проза. И все пак не ми даваше покой въпросът (до който също не стигнахме) дали можем да си позволим фразата „въпрос на гледна точка е“ във времена, когато сме изправени пред невъзможността, поне на ниво политици, недвусмислено, черно на бяло да посочим агресора в нашата съвременна война. Колко в дълбоко личното трябва да се пренесем, за да изпитаме еднаква емпатия към загубите и от едната, и от другата страна?

Повърхностна и неинтелигентна ли е категоричната морална оценка?

Поставяйки ги в контекст, Фланаган ни кара да изпитаме състрадание дори към най-свирепите поданици на японския император (действащи според кодекса бушидо), ала сам признава, че изкуплението и отмъщението не могат да възстановят справедливостта и равновесието. Той не успя да отговори на въпроса ми дали изобщо вярва в някакъв баланс, в някаква изначална, логична справедливост на съществуването?

„Тесният път към далечния север“ е роман за смъртта на духа след оцеляването на плътта. Едновременно брутален и лиричен, романът е словесен паметник на хилядите останали завинаги в калта на далечния север по пътя към една надмогваща човека идеология. Препоръчвам да прочетете тази своеобразна класика заедно с последния издаден у нас роман на Фланаган „Въпрос 7“, както и да обърнете внимание на „Живо море от сънища наяве“, който пък дава контрапункт от различен, болезнено актуален съвременен ъгъл (екологичен и климатичен) на целия смисъл на опростенчески героизираното в толкова много литературни произведения човешко оцеляване.


Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.

Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.