Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/maria-metodieva-zakonodatelstvoto-ni-tryabva-da-pazi-edinstvenite-zhilishta-na-horata/
Мария Методиева е визионерка, застъпничка на ромите и социално-икономически уязвимите. Тя е директор „Институционални партньорства“ в „Тръст за социална алтернатива“ и има ключов принос към разработването на модели за сигурен дом. Вярва, че домът е основа за бъдещето на всяко дете и че демокрацията, равенството и справедливостта са за всички – независимо от цвят и произход.
Случаят в „Захарна фабрика“ нашумя поради несъобразяването с разпореждане на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, но унищожаването на единствените жилища на ромски семейства не е прецедент. Защо се стига до такива случаи?
Факторите, които предпоставят случаи като в „Захарна фабрика“, Войводиново и „Баталова воденица“, са основно исторически. По време на социализма има политика, насочена към насилствено усядане на ромите. В България ромската общност не е типична, нейните традиции са полуномадски, а не изцяло номадски – като в други части на света. През 1956 г. комунистическата партия издава заповед и може би на 99% от ромите се налага да уседнат. Освен това те трябва да започнат да работят. Ето защо ги позиционират обикновено в индустриалната част на градовете. По това време обаче регулацията на общинските и държавните територии не е била приоритетна. И хората просто са изградили своите домове.
След 1989 г. настъпват съществени промени, свързани с процесите на демократичен преход, приватизация и реституция на земи, национализирани по време на комунистическия режим. Приемането на законодателство, позволяващо възстановяване на собствеността до 50 дка, доведе до сложни процеси – част от собствениците избраха да получат парично обезщетение за терени, надвишаващи този праг, включително и за земи под съществуващи ромски квартали. В такива случаи тези терени най-вероятно са преминали в общинска собственост.
За съжаление, няма официална, достоверна и валидна статистическа информация колко са т.нар. обособени територии с население, споделящо еднакви икономически и социални характеристики. Тоест бедни и социално изключени хора, които в преобладаващата си част се припознават като роми. Липсва статистика дори в Националната жилищна стратегия, която не е приета окончателно, а е проект. Имаме само информация от едно изследване, правено преди около 25 години от Националния съвет по етническите и интеграционни въпроси, в което се говори за близо 100 квартала в цялата страна. Засега обаче това не се потвърждава никъде. Никой не е правил подобно мащабно изследване, което е голям пропуск.
Какво може да се направи, за да се узаконят къщите в тези квартали?
Законът за устройство на територията (ЗУТ) не позволява узаконяване по смисъла на правата, които носи този термин. По отношение на изградените от роми или хора от други бедни общности жилищни постройки без разрешения за строеж и други строителни книжа е възможно само получаване на търпим статут.
Първата и най-важна стъпка е да се идентифицира собственикът на земята, върху която е построен имотът – трето лице, държавата или общината. Задължително е да се направи подробен устройствен план (ПУП) за всеки отделен имот, до който трябва да има достъп всяка обществена служба – да има път, по който да минат пожарна или линейка, водопровод и т.н. Всичко това се начертава в този ПУП.
След като общината го одобри, съответното семейството казва: ние всъщност не сме получили разрешение, за да изградим тая постройка, какво можем да направим? Тогава намират експерт. Обикновено е инженер или архитект. Инженерите проверяват доколко една постройка е конструктивно стабилна.
Щом се удостовери, че там се живее безопасно, обитателите отиват с получения документ при главния архитект в общината и подават заявление да получат удостоверение за търпимост на постройката. Той го издава и къщата вече е т.нар. търпима постройка. Тя не носи същите права като законно построената, но при все това може да бъде продавана или ипотекирана с този документ, който я предпазва от премахване и доказва кои са собствениците.
Това ли се опитвате да правите в „Тръст за социална алтернатива“?
Да, но при нас проблемът е малко по-сложен, защото говорим за големи квартали, които традиционно са изградени върху общинска и тук-там – върху държавна собственост. Има и частна, но по-малко. В Дупница например помагаме на хората да идентифицират собствениците и да им кажат, че искат да купят земята им. Когато я придобият, могат да кандидатстват за търпим статут.
Процесът се усложнява от липсата на политическа воля от страна на общинската администрация. Кметът трябва да има много голямо желание да подобри ситуацията в този квартал, който е с преобладаващо бедно или ромско население, защото регулацията е скъпо начинание.
Когато започнахме през 2015 г., тя беше относително достъпна. Днес цената ѝ е нараснала многократно и представлява сериозно финансово предизвикателство. Тоест ако искате да направите регулация на „Факултета“, който е над 1000 дка, представяте ли си колко ще струва? Някой трябва да плати и това е общината, защото тя е собственик на територията.
Започнахме с Пещера, защото видяхме, че има воля от страна на местната общинска администрация и кмета. Оттогава се смениха вече петима кметове, но дейностите ни там продължават.
Интересното, което направихме, е, че закупихме празен терен, общинска собственост. Направихме му регулация и го дарихме на местно НПО. Това не беше урбанизирана територия, а земя със земеделско предназначение в непосредствена близост до съществуващия ромски квартал „Луковица“, който е пренаселен и в него не могат да се правят градоустройствени подобрения. Затова предложихме да купим земеделската земя, която така или иначе не се ползва по предназначение, и да променим статута ѝ, така че хората от квартала да не презастрояват още повече, а да си купят имоти и да си построят жилищата законно.
За щастие, закупуването, регулацията и промяната на предназначението на земята станаха много бързо. Придобиването на имотите обаче отнема много време, защото голяма част от българските роми не работят на трудов договор. Те не могат да получат заем от банка, за да закупят имот. Предложихме им вариант на изплащане. Никой от тях обаче не желае да ползва тази възможност, а просто събират пари, защото ги е страх. Смятат, че в един момент няма да успеят да си плащат вноските, така че напълно да придобият имота.
Не смеят да платят за нещо, което може да загубят?
Да. Затова процесът ни отнема много време. Обособихме 65 отделни имота с различни размери, от които остават още 21 непродадени. Съобразили сме се с местната общност, защото всяка общност има конкретни традиции как да изглежда домът. Направихме проекти, съобразени с тях, за да сме сигурни, че ще се възползват от възможността да закупят имот и да строят законно.
Взехме предвид и опасенията на общинската администрация, че някой може да изкупи няколко имота и после да ги препродава на по-висока цена. Изработихме механизъм, с който се опитваме да гарантираме, че общността, със съдействието на представител на администрацията, ще взема обективни решения.
По силата на споразумение с общинската администрация местната организация поема ангажимента целият акумулиран от продажбата на имотите финансов ресурс да се реинвестира в общността. Тоест тук няма печалба – целта е да подкрепяме хората през целия процес.
Трябва да има и социална инфраструктура – например детска площадка, стадион. В момента площадката, която обслужва децата от „Луковица“, е на близо 2,5 км от квартала и за да можеш да заведеш детето си на разходка в парка и да се полюлее на люлка, трябва да изминеш сериозно разстояние. Това важи за всички квартали с преобладаващо ромско население – там принципно няма никаква социална инфраструктура.
След това, паралелно с работата ни в Пещера, ни се обади кметът на Кюстендил с молба да му помогнем при регулацията на квартал „Изток“ – голямо градско гето, разположено на 280 дка. Там живеят официално под 10 000 души, но неофициално вече са поне 15 000–18 000. Имаше и други особености – едно дере минава точно до квартала и някои хора си бяха построили къщите там, твърде близо до брега на реката.
Направихме регулацията, като през цялото време обяснявахме на хората, че тя е нещо чудесно и ще им помогне да получат търпим статут, когато пожелаят да придобият собственост върху земята, върху която са изградили постройките си. Но има риск да бъдат премахнати голяма част от вече изградените постройки, особено тези, които не са конструктивно стабилни и които стоят на улица, пречейки на пожарна или линейка да минат. Това предизвика буря. Но в крайна сметка заедно с екипа от инженери, архитекти, юристи и Общината успяхме да сведем до минимум броя на жилищата, които трябва да бъдат премахнати постепенно, за да се осигури алтернатива за хората.
Това беше нашия сблъсък с т.нар. градско гето. След това отидохме в Дупница, където в квартала, в който сега правим регулация, ситуацията наподобява българските селски реалности. В града има четири квартала с преобладаващо ромско население, този е край стария път за Гърция и е изграден през 40-те години на ХХ век. Там регулацията беше далеч по-лесна, защото къщите са на отстояние една от друга. Хората са се опитали максимално да спазват стандартите на ЗУТ.
В Дупница обаче се сблъскахме с друг сериозен проблем, който засяга цялата държава и липсва адекватен отговор или стратегия за решаването му. Повече от три години се борихме да идентифицираме собствеността на територията. И Общината, и областната администрация твърдяха, че тя е тяхна, тъй като нямаше документи за собственост. Това е така, защото няма дигитализация на документи, съществували в предходни години. Никой не полага усилия да дигитализира целия архив, свързан с кадастъра, и да реализира електронното управление, за което си приказваме повече от 15–20 години.
Огромният казус в крайна сметка се реши. Общината успя да изрови от своя архив документи, с които да докаже пред областната администрация, че тази територия от 160 дка е общинска собственост. И едва тогава започнахме да правим регулация.
Разказвам всичко това, защото на места общинската администрация проявява сериозна неангажираност и бездействие, а на други действа организирано и последователно. Причината за тази разнородна практика е липсата на ясна законодателна рамка, която да ѝ предоставя необходимите правомощия.
Процесът на децентрализация започна почти автоматично след 1989 г. и в един момент спря. Правомощията, които се делегират на общинските администрации, обикновено са продиктувани от чисто политически избор. Те нямат за цел да обслужват потребностите по места. Затова голяма част от общинските администрации и кметове просто са с вързани ръце, дори да имат огромното желание и воля.
Защо не се делегира правото на общинската администрация да определя срок за издаване на търпимост на постройките? Защо трябва да се чака промяна в ЗУТ, която според мен е невъзможна в сегашния контекст поне в следващите четири години? Има редица проблеми, които държавата трябва да реши на национално ниво, за да улесни живота на всички.
Друг сериозен проблем е свързан с компетенциите на общинската администрация. С цялото ми уважение към служителите в страната, в практиката често се наблюдава непълно познаване на националното законодателство. Нерядко дори експерти тълкуват ЗУТ и други нормативни актове по начин, който не отразява тяхното реално съдържание или дух.
Включително кметът на район „Илинден“ Емил Бранчевски, който тълкува международното право.
Той каза, че не може да чете френски и затова не иска да приеме документа, който ЕСПЧ е издал. Бях на среща в Столичната община с г-н Бранчевски след втората заповед за привременни мерки на ЕСПЧ, на която присъстваше представителка на Дирекцията за процесуално представителство на България към Министерството на правосъдието. Тя направи много приятно впечатление, защото взе документа, който вече беше преведен на български, отиде при него и му каза:
Г-н Бранчевски, документът, който Ви връчихме, беше нечетим за Вас, но сега вече би трябвало да можете да прочетете този.
Той обаче отказа да го вземе.
Един от основните поводи за протести срещу ромски квартали, включително в „Захарна фабрика“, е замърсяването на въздуха, свързано с изгарянето на твърдо гориво и отпадъци. Има програми за осигуряване на отопление с електричество, но възможно ли е хора без документи за собственост на жилищата си да се възползват от тях?
През последните две години правим пилотен проект във „Факултета“ с финансовата подкрепа на Фонда за чист въздух. Първоначалната концепция, с която се свързаха с нас колегите от Великобритания, беше да се опитаме да измерим доколко въздухът се замърсява точно от различните източници на енергия, които се ползват за отопление през зимата. Столичната община и българската държава отново си измиват ръцете с ромските квартали, защото нямат обективни фактори да докажат, че това е така. Те ползват мобилни станции, само че не съм ги виждала във „Факултета“, така че да могат да докажат, че това замърсяване се случва точно от тези хора там.
Направихме едно упражнение. Сложихме 15 мобилни датчика в 15 къщи в квартала, близо до т.нар. джобове на бедност, защото знаехме, че там може да има хора, които използват източници на енергия, различни от въглища, дърва или екопелети. Датчиците са любителски – за съжаление, нямахме бюджет за голяма станция. Те стоят там вече две години.
Проведохме и фокус групи и анкетно проучване. Установихме, че близо 80% от анкетираните се отопляват с ток през зимата, а за охлаждане през лятото масово се ползват климатици. Немалка част от хората ползват термопомпи и пелетни системи.
Какво показаха датчиците?
Данните показват повишени нива на замърсяване на въздуха през декември и януари – периоди с най-ниски температури, като това съответства на общите тенденции, наблюдавани и в други райони на София. Трябва да отбележа, че електроснабдяването във „Факултета“ е недостатъчно. Мрежата е изключително стара и амортизирана и много често се претоварва и изключва, особено в най-студените месеци. Хората не могат да ползват за отопление климатици или каквото и да било, свързано с електричество.
Истината е, че все още има много бедни хора. Лично аз нямам доказателства, но жители на квартала казват, че се забелязва повишаване на броя на децата с белодробни заболявания, които се хронифицират на по-късен етап. Те смятат, че това се случва, защото въздухът е изключително замърсен, понеже улиците на квартала не се мият. Дружеството, което обслужва сметосъбирането, почистването и снегопочистването, е общинско. Има много сериозен проблем с общинските предприятия. Опитахме се да разберем защо има сметища, но няма контейнери за събиране на отпадъци.
И все още се борим със Столичната община, която от своя страна създаде временна комисия, водена от общинския съветник [от „Да, България“ – б.а.] Бойко Димитров, за да се разбере защо сметосъбиращото дружество не си върши работата и какви са нуждите на дружеството, съответно и на квартала, така че да могат да се подобрят условията на живот там, защото проблемът е изключително тежък.
В началото на тази година научихме, че Район „Красна поляна“ планира да премахне няколко жилищни постройки поради сигнал, подаден от НПО, която твърди, че много жилищни постройки във „Факултета“ замърсяват въздуха, използвайки нерегламентирани източници на енергия за отопление. В момента този казус е „на трупчета“. Вероятно районният кмет не е посмял да пристъпи към премахване на постройките, но това не значи, че по някое време няма да стане.
Столичната община администрира програма с управляващ орган Министерството на околната среда и водите. По силата ѝ Общината има за цел да подобри качеството на въздуха, като подмени отоплителните уреди на всички в града, които имат желание, с климатици или пелетни системи. Основното условие, на което трябва да отговаря всеки заявител на тази услуга, е да предостави документ за собственост на жилището си.
Почти никой не може да направи това. Единствено хора от кв. „Христо Ботев“ се свързаха с нас с молба да им помогнем да си попълнят заявленията за подмяна. Впоследствие разбрахме, че са успели да ги подменят с климатици. И една много малка част от „Факултета“ – също, но това са основно тези, които никога не са ползвали черчевета за отопление.
Това е парадокс – ако си собственик на жилището си, можеш да си позволиш да си смениш отоплителния уред. Но хората, които не са собственици, традиционно просто автоматично са изключени от каквито и да било интервенции или програма. И нищо не може да ги извади от тази уязвимост.
В заключение, може ли да кажете според Вас коя е първата и най-важна законодателна промяна, за да се тръгне по-леко към регулирането на къщите в гетата?
Ще го кажа, макар че според мен то е изключително амбициозно. Нашият ЗУТ да се приведе напълно в унисон с всички заповеди и инструкции от ЕС и ЕСПЧ: трябва да хармонизираме нашето законодателство, така че то да пази единствените жилища на хората.
Това е ключът. За да можем да направим последващи стъпки във формализирането на тези квартали, държавата трябва да обещае, че няма да премахва единствени жилища насила. А ще предприеме пропорционални мерки. Защото за мен или за вас нещо може да е барака, но за някои хора то е жилище. Единствено ако то е опасно за тях и за децата им, държавата трябва да осигури алтернатива. И чак след това да се премахне жилището.
