Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/avtentichniyat-interes-pravi-edin-uchitel-uspeshen/

Даниел Симеонов вече е популярен с киношколата, която развива от няколко години в училището в с. Дерманци. Дори докато говорим, той се готви за монтажа на последния ѝ филм и събира средства за обновяване на техниката в кинолабораторията на училището. Но противно на първото впечатление, в работата на Даниел не образованието е отворило врата за киното, а киното отваря множество образователни врати.

Надежда Цекулова разговаря с Даниел Симеонов за ролята на киното като педагогически инструмент. 

Учил сте различни специалности в няколко университета в няколко държави. Как се озовахте в училището в село Дерманци?

Откровено казано – не знам. Никога не съм очаквал, че така ще се стекат нещата в моя живот. Аз съм завършил гимназия в Луковит преди много години. Бях добър по философия, ходех по олимпиади. Приеха ме в Софийския университет да уча философия. Оказа се много по-различно от това, което си представях, беше изчезнала цялата магия, която моят учител по философия ми „изпращаше“ с всеки урок. След това заминах в чужбина, върнах се и винаги съм искал да се занимавам с изкуство. Но понеже съм от малък град, а в малкия град мечтите ти са потиснати от какви ли не обстоятелства, не смеех да преследвам големи мечти. И дълго време само тайно исках да се занимавам с кино. 

Не знам как реших, че ще преследвам мечтата си този път. Започнах да уча кинорежисура, след това работих в корпоративния сектор… Така след известно търсене на себе си в чужбина и у нас попаднах на една обява на „Заедно в час“ и реших, че ще ставам учител. Никога преди това не съм си го представял, не съм мислил това за някаква възможна за мен професия. Но започнах и ето ни тук…

Образованието Ви е намерило неочаквано, но е успяло да Ви задържи по-дълго от всичко останало. Защо?

Абсолютно е така. Може би защото още на първата година интегрирах киното, успях да направя тази сглобка (смее се). Избягвах думата, но трябваше да я кажа. И тая сглобка, която се получи, ме кара да се чувствам добре. Най-важното е срещата с децата. Много бързо разбрах, че нищо в децата не може да ме накара да съм тревожен, притеснен, напрегнат. По-скоро с колегите, с училищната среда, с институционалността срещам затруднения. Но се чувствам чудесно с работата си. 

Мислил ли сте как се получава това?

Според мен първо по важност е не дали учителят може прецизно да си предаде урока, дали е добър в прилагането на интерактивни методи и други модерни думи, не че те са лоши. Най-важното е дали има автентично и искрено желание да общува с деца, да му е интересен техният свят. Не искам това да звучи наивно или патетично, но това е истината. 

А как стигнахте до училището в съседство с родното Ви село? 

Работя тук от самото начало. Когато отидох на интервюто в „Заедно в час“, им казах, че имам едно-единствено условие и то е да работя в Дерманци. Истината е, че аз дори знаех, че учителката по английски скоро напуска, и нещата станаха естествено. 

С какви ученици се срещнахте в училището в Дерманци?

С всякакви ученици. Тогава беше основно училище, сега вече сме до 10. клас. Ние сме двама учители по английски и си разпределяме класовете. Например тази година преподавам на деца от втори до седми клас. Това отваря интересни въпроси за образователната система. 

Какви?

Ако си учител в голям град и в училището ти има четири паралелки в пети клас, ти си учител по английски език в пети клас и да кажем, в шести или осми клас. В същото време аз трябва да преподавам във втори, трети, четвърти, пети, шести и седми клас, което са шест различни нива. Ако утре имам пет часа, подготвям пет различни урока – от картинки с думички за втори клас до сегашно перфектно време и граматическа конструкция. И аз пак съм с привилегия, защото това е език. Докато, ако преподаваш биология или история, или математика, това е изключително предизвикателство. Дори да си невероятен учител, колко ефективен можеш да си и колко дълго, когато работиш по този начин? 

Тези неща матурата, НВО и PISA само ги регистрират под формата на разлики между постиженията на децата в градовете и селата, но не ги обясняват. Министърът говори много хубаво, но на следващия ден ние получаваме от МОН някакви инструкции, които са еднакви за мен и за учителя във водеща гимназия в София. Това не ми помага.

Другият въпрос е паралелната вселена на частните уроци. Наричам я вселена, защото тя се отваря и всичко потъва в нея… Тя е назована, идентифицирана и след това си скръстваме ръцете и казваме: „Да, добре.“ МОН имам предвид. МОН е загубило всякаква състоятелност по отношение на работата си с уязвими групи и с решаването на големите образователни неравенства. 

И на този фон Вие правите школа по кино в село Дерманци? Доста бутиково начинание.

Да. Да Ви кажа, начинанието ни би било също толкова бутиково и в София, и в Пловдив, и в Бургас… В рамките на образователната система децата нямат истинска среща с изкуството, всичко минава през занаятчийството. Докато концепцията, която ние имаме за киноучилище, е киното да е педагогически инструмент. Киното да е отправна точка за създаване на устойчиви нагласи у децата, компетентност и т.нар. меки умения – да работят в екип, да изразяват отношение към света, да имат критическо мислене, да развиват своите комуникационни, презентационни умения, като същевременно срещата с изкуството е на първо място. 

Може ли да дадете пример какво означава това?

Процесът при нас протича така – гледаме филм, след това го мислим, обсъждаме, пишем за него. А не: „Извадете си тетрадките и запишете: Видове обективи.“ Образно казано, разбира се. Това обаче е много голямо предизвикателство, понякога институциите изобщо не разбират какво правим. Трябва много време, ние дори сме адаптирали някакви неща, за да се срещнем чисто понятийно. Защото понякога не ни разбират, като казваме, че децата в шести клас разсъждават върху откъс на Тарковски или Бунюел. В България има изключително подценяване на киното и на изкуството изобщо. 

Малко трудно се говори за това, защото хората се обиждат, но ако трябва да си кажем истината, нека обърнем поглед към музиката и изобразителното изкуство, които са представени в учебната програма. Самата програма и какво е заложено в нея, е по-малкият проблем според мен. Но нека погледнем учителите. 

За съжаление, пак трябва да направим разграничение между градовете и селата. В града аз бих направил анкета колко учители по изобразително изкуство и музика ходят на концерти и изложби, каква музика слушат, защото това е най-искреният опит, който ще предадат на децата. Работят ли с текстове, коментират ли произведения на изкуството, или часовете са пълнеж. 

В селата пък в повечето случаи няма учители по музика и изобразително изкуство. Няма как да има учител по изобразително изкуство в нашето училище, защото часовете му трудно ще направят и половин норматив. Така учителката по английски, моята колега, понеже има по-малко часове по английски, взема и музиката. Тя е много отговорен човек, но според Вас колко е мотивирана да преподава музика, каква е нейната компетентност и отдаденост? И макар у нас да липсва съзнание за това, тези проблеми също допринасят за тъжните ни резултати на всякакви видове изпити.

Може ли да обясните по-подробно това?

Ако едно училище може да развива добре предметите по изкуства, без да е специализирано в тях, това води до по-голяма добавена стойност за учениците, за общата им култура. Помага им в разбирането на текстове от по-разнообразни сфери на живота. Защото моите деца, дори да са умни, ако им се падне на PISA един текст за Шопен, те никога не са чували за него и това автоматично вдига трудността на задачата. 

Изпитвал съм това на себе си, когато се явявах на TOEFL (изпит по английски език – б.а.). Падна ми се текст за гама-лъчението, радиоактивните вълни и така нататък. За мен тези понятия са непознати и аз се боря не с английския, а с много други неща. Със своята притесненост, тревожност, с абсолютното усилие да запомня, защото темата ми е безкрайно далечна. Аз съм възрастен човек, явявал съм се на десетки изпити, учил съм в няколко държави. А представете си как се чувства в такава ситуация едно дете на 13–14 години и как това се отразява на представянето му. 

При тези изходни условия как въвличате учениците си в идеята да се занимават с кино? 

Ще се върна в началото на нашия разговор, когато ме попитахте с какви деца съм се срещнал. Аз пътувам много и смело мога да кажа, че са деца като всички. Моите деца са абсолютно същите, със същите страхове, вълнения, радости, тревоги, но с едно голямо изключение – те нямат достъп до възможности. И това, бих казал, е национален проблем. 

Вие споменахте, че децата Ви отиват сега на кино. Просто си взимат връхните дрешки, хващат някакъв обществен транспорт и отиват да гледат филм. Моите деца нямат тази възможност. По пътя към киното или към парка, или където и да отиват, Вашите деца ще видят плакати на други филми, на концерти, може би на някоя по-популярна театрална постановка. Ще видят плаката на „Дюн 2“, ще извадят телефоните и ще си кажат: „Я да го чекна.“ Те неволно вече ще са се срещнали с други изкуства, с един по-широк свят. Моите няма къде да видят този плакат, за да направят това усилие и тоя елементарен рисърч, който връстниците им ще направят, докато се возят в автобуса. Нещо толкова просто и толкова гигантско като проблем. 

Но Вие ме попитахте как ги въвличам – много просто, аз искам автентично да общувам с тях и това се отплаща. От значение е, че съм от тяхната общност, живея на 7 километра, някои деца живеят в моето село. И в същото време имам високи очаквания от тях. Ето, днес е събота, след 15 минути трябва да тръгна към Дерманци, защото ще монтираме филма, който ще представяме в Португалия. И съм малко разочарован, че няма да дойдат всички седем деца, а ще дойдат четири. В същото време си казвам: „Луд ли си, днес е събота и цели четири деца ще дойдат доброволно, без заплаха от двойки или отсъствия, да правят нещо за училище.“ Те са мотивирани от дейността и от връзката ни; от една страна, им е интересно, от друга страна, за тях е важно да не ме разочароват. 

Споменахте, че се подготвяте за фестивал в Португалия, в предходни години сте водили учениците си на фестивали за младежко кино в Германия, във Франция… Как успявате? Някои от децата, които живеят в малки и отдалечени населени места, не са стигали дори до областния град.

Успявам с лични усилия и с подкрепата на организацията „Арте Урбана Колектив“, с която правим всичко това. Това е много дълъг и трудоемък логистичен процес, но си струва, за децата е страхотна възможност. За съжаление, българското образование чрез националните си програми не дава такива възможности. Националните програми много често ти казват: „Ние ти даваме пари за едно пътуване в рамките на областта.“ Благодаря, но аз в моята област нищо не мога да направя. Например, ако живея на 20 км от Плевен и на 40 км от Ловеч, но съм в Ловешка област, трябва да отида в Ловеч. Освен че е по-далеч, там изборът на изложби или концерти е много по-ограничен. 

И за съжаление, тези недомислици дори не са резултат от злонамереност, а от комбинация на инерция, липса на инициативност и желание за прогрес. Написах едно писмо, с което предложих тези ограничения да се променят, и получих положителен отговор. Същото стана с програмата „Заедно в изкуството и спорта“. Там бяха заложени ограничен брой изкуства, най-популярните. По време на общественото обсъждане ние предложихме да се включи и филмовото изкуство. Отговориха ни, че от догодина ще се включи. И това се случи. Тази година добавят и фотография. Добре, но има още толкова необхванати възможности. Защо не се даде възможност училищата да определят изкуството, което ще развиват. Някой може да има възможност да развива цирково изкуство, знам ли. Или да се направи микс от изкуства, защо не?

Смесвате ли кино и английски? 

Не. Напротив, искам да бъдат ясно разграничени. Искам да знаят, че клипчетата, които гледаме в часовете по английски, не са кино. И в същото време не искам нивото на английския да им пречи да се срещат с киноизкуството. В нашето училище е абсолютно забранено да пускаме филми без педагогическа идея, просто за да пълним време. Едно е по история в девети клас да пуснеш филм за Втората световна война, друго е на втори клас да им пуснеш „Мики Маус“, за да мълчат. 

Навеждате ме на мисълта как се вписва в този контекст пускането в час по „Човекът и обществото“ в начален курс клип на Слави Клашъра…

Зле. Слави Клашъра не можем да го забраним, но един уважаващ себе си учител не може да го пуска като образователен материал. Ако ще го пускаме на децата, след това трябва да направим критично обсъждане – как смесва доказани факти и разни мистики и измислици, защо това е проблем, защо не е добре да го ползваме за източник. Тук топката пак е в учителите. Както срещаме децата с автентичното киноизкуство, така очакваме и другите учители да ги срещат с автентична наука.

Тук според мен има едно оправдание на възрастните, не само на учителите – че сегашните деца не се интересуват от това, което ние като възрастни искаме да им кажем. Вашите наблюдения такива ли са?

Откога преподаваме само неща, които предварително се харесват на децата? На тях може да им харесва по цял ден да са на телефоните, на моите – по цял ден да играят кючеци. Училището е там, за да каже нещо ново – ето, сега ще си говорим някакви безинтересни неща, а аз ще се постарая да ги предам по интересен начин. Не е вярно, че децата не се интересуват, но когато човек има ниски очаквания и от тях, и от себе си, няма как да са успешни. Твоя работа е да го направиш интересно – съжалявам, но това е истината. Твоя работа е да помислиш как да стане. Как да направиш връзка с техния свят. 

Примерно, как да говорим за стереотипи и предразсъдъци? Да извадя един учебник и да им диктувам? Не, аз говоря през техния опит, защото те са се срещали с това. Гледахме един филм на Фасбиндер – „Страх изяжда душата“. Моите деца ги познавам, те имат близки роднини, приятели, които са гастарбайтери. И така през техния опит отворихме много дълбок разговор. След това снимаха интервюта с хора, които работят в чужбина, за препятствията в техния живот, как се чувстват там и какви са предразсъдъците, които срещат. И повярвайте ми, че всички работиха с голяма мотивация и разбиране.

Искам да завършим този разговор с някой много умен въпрос, но за съжаление, не разполагам с такъв. Може би Вие като учител ще ми подскажете какъв е умният отговор, който търся за финал?

Ъглите, от които можем да гледаме към образованието, са прекалено много, травмата е прекалено голяма. 

Но ако търсим умен финал, бих казал, че „дела трябват, а не думи“. Съжалявам, че ползвам този цитат на Левски, който се е превърнал в клише. За реформа в образованието се говори отдавна, но се работи на парче – един текст в тази наредба, втори в онази наредба. Това не води доникъде. Ужасно закъснели сме с това усилие и то трябва да мине през всички пластове на системата – от преформулиране на ролята на синдикалните структури, през програмите, учителите, всичко останало. И да се направи.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/zakovani-v-90-te-razgovor-za-zavisimostta-kato-problem-na-lichnostta-i-na-obshtestvoto/

В началото на април т.г. Розовата къща – единственият дневен център в страната, който предоставя социални услуги в помощ на бездомни зависими хора – беше спасена с над 100 000 лв. от дарители.

В България е честа практика граждани да подкрепят или изцяло да поемат основни здравно-социални функции на държавата. Зависимостите обаче са маргинална тема сред маргиналните теми в публичния разговор. Взривът от съпричастност остави усещането, че тя всъщност живее в сърцата на много хора.

Надежда Цекулова търси какво се крие зад мълчанието ни в един разговор с Кристина Янкулова, бивша наркозависима.

Защо имате отношение към зависимостите? Каква е личната Ви история?

Всичко се случи през 90-те години. Аз съм родена през 1980 г. и съм отраснала в центъра на София. След 89-та тук избухна нещо като епидемия – навсякъде дрога, зависими хора. На 14 вече бях започнала да пия, да пуша трева. Хората казват, че тревата е gateway drug – дрога, която те повежда по пътя на наркотиците. Аз не споделям тази теория, но не отричам, че има хора, при които с това се започва. Така беше и при мен. Но бих казала, че широкото разпространение и лесният достъп до наркотиците допринесоха за това, което се случи с мен. 

Много мои приятели починаха. Други не успяха да се откажат. Имало е и такива, които се отказаха без каквато и да е помощ от някаква институция – тук никога не е имало адекватни институции… Това бяха „факторите на средата“, така да се каже. 

В съвсем личен план аз винаги съм се чувствала различна, несъвпадаща с идеите за това, което трябва да бъде човек – да е успешен, да е страхотен… Научих се да чета, когато бях на четири години и половина, съответно възрастните ме вземаха за потенциален гений. Но когато се озовах в училище, се оказа, че децата не се радват да виждат някой, който се е научил да чете толкова рано. Още оттам започна моята изолация. Вместо страхотна и гениална се чувствах неспособна да се социализирам.

Наркотиците не водят ли до още по-голяма изолация?

Там има много специфична взаимовръзка между хората. Те не са приятели, не държат един на друг, но споделят нещо, което никой друг не прави. Това по някакъв начин допринася да се чувстваш част от нещо, което е ваше, на групата. В началото дрогата дава измамно усещане за свобода, за преборване на комплексите.

Изходът от такава ситуация не е задължително добър, особено през 90-те. Вие как се справихте?

Няколко години се дрогирах с всичка сила. Всеотдайно беше, нямах никаква идея да се отказвам. Не мисля, че когато някой започва, си задава въпроса как ще се откаже след това. Така на 17 вече бях в тежко положение, стигнах и до свръхдоза, много често попадах в токсикологията. Решението ми да спра беше много повлияно от това да не продължавам да правя гадости на семейството си и на приятелите си. 

Започнах да се опитвам да се отказвам, което беше почти безсмислена борба, защото нямаше институции, нямаше и хора, които да са поне малко наясно с това как да работят със зависими. Всичко се свеждаше до ходене по психиатри, които даваха тежки лекарства, от една зависимост се преминаваше в друга и всичко това не помагаше по никакъв начин човек да спре. Къде ли не съм се лекувала тогава. През 99-та вече бях много зле, приемаха ме непрекъснато в болница и майка ми идваше с мен, защото като истински наркоман аз бягах от болницата, дрогирах се и се връщах. Извикаха я, за да ме пази. Така, докато се разхождала в коридора, една жена ѝ казала: „Аз видях Вашето дете. Трябва да знаете, че синът на моята съседка е в Италия заради същия проблем.“ Ето така се разпространяваше информацията тогава. 

Заминах за тази комуна, в която всичко минаваше през конфронтация и много работа. Бяха нужни към три години, за да се оправя аз самата. След абстиненцията започва едно събуждане, което е много болезнено, защото осъзнаваш, че си изпуснал най-хубавите си години. И това наистина много боли, защото няма нищо, което да приспи тази болка, мислите, истинското осъзнаване на реалността. 

Избрах да остана по-дълго време и да помагам на хора като мен, които тепърва започваха пътя си. Имах дори идеята да остана там завинаги. Отказа ме това, че влязох в тази комуна на 19 и на 26 все още не бях имала свой собствен живот. 

Седем години не са малко време, върнала сте се в един свят, който е бил напълно непознат.

Абсолютно. Това беше изключително страшно. Дори не беше стресиращо, а беше страшно. Защото на всичкото отгоре точно в тези години се бяха появили мобилните телефони, банковите карти. И изведнъж аз се озовах обратно в България, буквално не знаейки как да използвам банкомат например – елементарни неща от всекидневния живот. Компютър никога не бях използвала. Самият формат на общуване с хората ми беше много куц – как да обясниш кой си, защо те е нямало толкова години, защо не знаеш какви групи са станали известни тогава или какви филми са излезли… Беше много трудно. 

През годините има натрупани много знания за зависимостите. Въпреки това в България изглеждаме сякаш заковани в края на 90-те в това отношение, поне моето усещане е такова. Как изглежда този пейзаж в момента през Вашите очи? 

Леко безнадежден. Защото липсва общност. Аз се прибрах в България през 2006 г., почти 20 години са минали оттогава, а все още усещам културния шок. Съвсем сериозно, седя и си казвам: как е възможно? Защото Италия може да има всичките си проблеми, но начинът на общуване е коренно различен – желанието на хората да помогнат, признанието, което получаваш, когато кажеш: „Аз бях в комуна…“ Хората се радват за теб, поздравяват те. Докато тук, колкото и да ми е неприятно, е имало случаи, в които майка ми е била права да казва: „Мълчи си“. Няма я тази сплотеност, която помага да се почувстваш по-добър, да се почувстваш полезен по някакъв начин. 

Имате ли обяснение за себе си защо като общество сме някак враждебни към хората, които имат нужда от помощ? Понякога дори жестоки…

Когато става дума за зависими, наистина е жестокост. Всъщност вярвам, че отговорът на този въпрос е страх. Страх от това, че някой е различен, че ти не можеш да го разбереш. Сблъсквала съм се стотици пъти със стереотипа, че ако си наркоман, то ти със сигурност си престъпник. Или ако имаш психически проблем, със сигурност си „луд за връзване“, трябва да те изолират някъде. Виновен си, че не си човекът, който се очаква да бъдеш. 

В момента има висока употреба на различни вещества, синтетични, изключително достъпни за младите хора. Институциите ни знаят тревожно малко и правят тревожно малко по въпроса. Така една история като Вашата може да бъде мултиплицирана във времето безброй пъти. Има ли общо действие, което би могло да бъде полезно в такава ситуация? Какво правят примерно в Италия за своите млади хора? 

Трудно е за сравнение, защото обществото е много различно. Там Католическата църква играе огромна роля в живота на хората. Освен това има доста добре развита благотворителност, осигуряваща за хората с проблеми много опции, които в България не съществуват. Тук се стига до „Оправяй се!“, няма институция, която може да помогне. В Италия, когато излязох от комуната, нямах нищо, никакви пари. Живяла съм един месец при сестрите на Майка Тереза, като това беше само една от възможностите, които имах за отсядане. 

Аз разбирам, че ролята на Църквата е спорна в съвременното общество, но тук нямаме нито Църква, нито развита благотворителност, нито социални услуги. 

Звучи като да нямаме чувство за общност, потребност да си помагаме, без значение дали през формални, или през неформални инструменти. 

Точно така, такова е усещането. Мисля, че по някакъв начин е свързано с цялостното отношение към живота. Италианците са някак много свързани с живота. Децата им например не пишат код на 12 години. Няма го това изострено желание да бъдеш велик непременно. Тук има много голям натиск да си добър, да завършиш университет, да си „успял“. Хората със зависимости обикновено имат проблем да се впишат в това изискване – по различни причини – и това ги кара да не виждат място за себе си в този живот. 

Споменахте в разговора стереотипа за „наркомана престъпник“. Този стереотип е резултат от нещо, което не знаем за зависимите, което липсва в масовото съзнание. Какво е то?

В масовото съзнание отсъства разбирането, че да си зависим не означава непременно да шмъркаш в тоалетната на клуба. Аз познавам много зависими хора, които дори не докосват наркотици. Познатият ми, който след работа трябва да изпие шест бири. Другият, който е зависим от това да си купи най-големия телевизор, най-яката кола. Мисля, че голяма част от нас сме зависими по някакъв начин. 

Подсещате ме как в последно време стоим с широко затворени очи пред бума на хазарта…

Аз работя в такава компания. Това е наистина интересно, защото съм била в една зависимост, а работя в тази фирма вече 16 години и никога не съм се чувствала привлечена от хазарта. Но разбирам какво имате предвид, често дискутираме, особено напоследък с приятели, рекламите на хазарт. 

Фирмата, в която работя, оперира основно във Великобритания и там всичко е наистина строго регулирано. Няма как най-емблематичните личности, да кажем Христо Стоичков или Димитър Рачков, и този, и онзи, да рекламират хазарт. Освен това тук някак е възможно деца да залагат. Ако си на 16 години, би трябвало да е невъзможно да влезеш в сайт за залагания, но това се случва и ние наистина сякаш седим с широко затворени очи за това. А хазартната зависимост също е зависимост със сериозни последици както за човека, така и за обществото.

Дадох примера, защото както за този проблем, така и за всички форми на зависимости липсва публичен разговор. Като някаква форма на групово магично мислене е – „няма да виждаме проблема, следователно той няма да съществува“.

Да, механизмите са същите. Както при проблемната употреба на вещества, така и при проблемното залагане отново у нас липсват институциите, липсва строгият контрол върху тези, които печелят, липсва подкрепа за хората, които са в риск. И като че ли липсва и общностното ни съзнание. Общата ангажираност да подкрепим уязвимите. Има нужда от много повече „заедно“, което да помогне на този, който се е отклонил. 

Кой може да помогне за развиване на това общностно съзнание?

Мисля, че хора като мен, които имат опит за целия път, могат много да дадат. Аз просто никога досега не съм имала усещането, че мога някъде да дам опита си и да съм полезна. Но виждам, че „Розовата къща“ и основателката ѝ Юлия Георгиева правят именно това – помагат не само на конкретни нуждаещи се, но и за развитието на общността. 

Когато създаваше Розовата къща, Юлия се съмняваше дали ще има достатъчно обществена енергия и не по-маловажното – пари, – за да се издържа такава непопулярна кауза. Оказа се, че има. И че в момент на нужда тази общност успя да се мобилизира и да събере над 100 000 лв., за да спаси центъра. Вие как „четете“ това събитие?

Мислейки за България, си представям, че голяма част от дарителите са хора, които са имали някакъв досег с този проблем. Може да не е пряк. Но го има чувството за вина, желанието да направиш нещо, да си полезен, защото по някакви лични причини припознаваш темата и упоритото мълчание около нея ти тежи. 

Има хора, които ги е страх да се срещнат лице в лице със зависимите, но имат нужда да направят нещо. Това не е негативно, то е реакция, пробуждане за този проблем, на който ние не обръщаме достатъчно внимание. Затова и казах, че „Розовата къща“ помага не само на клиентите си, но и на общността – тя дава шанс на хората в периферията да се включат, да направят нещо, дори това „нещо“ да е скромно дарение.

А създаването на разбираща среда е не по-малко ценно от директната подкрепа, защото един човек със зависимост има нужда от разбиране дори след като се е излекувал. Много е важно хората със зависимости да знаят, че дори да пропаднат, след като са се отказали, това не е краят. Просто излизането от зависимостта не е крайна точка, а път. Този път може да продължи до края на дните ни. И е много важно да има хора, на които да се опрем в трудни моменти, за да не губим надежда. 

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://www.toest.bg/goran-vojnovic-interview/

Словенският писател, поет, режисьор, сценарист, драматург и колумнист Горан Войнович пристига в България специално за пролетните „Литературни срещи“. Срещата с него ще бъде на 6 април от 19:30 ч. в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“ в София, а неин модератор ще бъде журналистът Бойко Василев.

Войнович е смятан за един от най-талантливите писатели на своето поколение. Автор е на няколко книги, превеждани на много езици, и е носител на престижната европейска литературна награда „Ангелус“ и наградата „Кресник“ за роман на годината, която получава три пъти. Българските читатели вече познават книгите му в превод на Лилия Мързликар: „Югославия, моя страна“ и „Смокинята“. Всеки момент ще излезе и новата му книга „Джорджич се връща“. Тя е свързана с дебютния му роман „Чефурите – вън!“, чието издание на български също може да очакваме тази есен.

Дни преди гостуването на писателя в София с него разговаря Йовко Ламбрев.

В едно интервю преди точно три години споделяте, че заради времето, в което живеем и в което се обстрелваме със собствените си убеждения, както и заради войната за внимание в социалните медии литературата става все по-радикална. Стоите ли още зад това мнение? И продължава ли литературата да е възможно спасение и лечение, особено когато в социалните мрежи войните отдавна вече не са само за внимание, а станаха твърде реални?

В днешно време да прочетеш книга от петстотин страници със сигурност е радикален акт. Дори книгата да е криминале. Предизвикателство е даже да намериш времето, необходимо за изчитането на толкова много страници без разсейване. Аз не само съм съгласен с хората, които твърдят, че живеем във времена на прекъсвания, но бих добавил, че общуването ни – или това, което все още възприемаме като общуване – всъщност е само купчина прекъсвания и нищо повече. И това е лингвистичен проблем, защото говорим за послания, които ни правят слепи да видим, че по-голямата част от тези съобщения всъщност изобщо не са такива – повечето са реклами, все едно дали на вещи, или на хора. Докато няма реклами, които изскачат от книгата, тя ще бъде нещо странно в този побъркан свят, нещо, което изисква различна нагласа, вероятно различен тип човек. И да, книгите могат да бъдат спасение и лек, но само за тези, които са готови да го приемат. Иначе, не съм оптимист, ако говорим за обществото като цяло.

Вие се занимавате и с кино. Предвид все по-дигиталното ни ежедневие и без да противопоставяме двете изкуства едно на друго, чрез киното или чрез литературата се вливат по-лесно лекарства във вените на днешния човек?

Има тънка граница между лекарствата, предписани ни от лекари и купени законно от аптека, и онези, които купуваме незаконно в тъмна уличка от някой наркодилър. Подобна е тънката граница и между това да се наслаждаваме на най-великото визуално изкуство на днешния ден и страданието от пристрастяването към екраните, смартфоните или социалните мрежи, от пристрастяването към стимуланти. Хората често ползват социалните мрежи, за да се чувстват по-малко самотни, да са по-свързани с онези, които обичат, но в крайна сметка се оказват в тъмната алея на дигиталната изолация. Опасявам се, че говорейки за кино, забравяме, че то е било и все още е колективно преживяване. Вие не просто гледате филма на голям екран – това е социално събитие, което няма как да получите вкъщи. Не е същото или поне не е същият вид наркотик.

В новия Ви роман „Джорджич се връща“ войната сякаш малко е отстъпила в ъгъла, но въпреки това продължава да е наоколо като травма от миналото – като призрачно, но постоянно присъствие. Днес има нова война в Европа. Вие като представител на поколение, засегнато от война, към колко поколения напред във времето мислите, че могат да протегнат ръце призраците на войните?

Както виждаме днес, войната не е нещо, което принадлежи на миналото. През последните години неведнъж съм казвал, че в Босна и Херцеговина оръжията спряха да стрелят отдавна, но войната продължава. И една от причините, поради които реших да напиша „Джорджич се връща“ – продължение на първия ми роман „Чефурите – вън!“, беше усещането ми, че на Балканите, особено в Босна и Сърбия, в някакъв момент сме взели грешния завой и сме се върнали към онзи мрачен, безсмислен и разрушителен свят от началото на 90-те години.

Етническото насилие нараства, но още по-показателно беше внезапното нежелание да се говори за войната и военните престъпления в нашите общества. През последните няколко години филмите и книгите за нея редовно бяха атакувани от националистически настроени маси, истерични медии и дори от високопоставени политици. Изведнъж хората вече не искаха да знаят грозната истина, дори и тя никога да не е била тайна; изведнъж всички искаха да бъдат жертви с героично минало, независимо колко нелепо е това в действителност; изведнъж взеха да се карат кой е започнал войната; изведнъж все повече хора се въоръжаваха, за да могат да се защитават; изведнъж една нова война се оказа възможност за мнозина.

От всичко това е очевидно, че през последните трийсет години не сме успели да излезем от този порочен кръг и че хората в Босна, Косово и Сърбия все още живеят в свят, който е формиран от манталитета на войната. Това е истинската трагедия на войната и именно това прави всичко, което сега се случва в Украйна или Газа, още по-ужасно, отколкото изглежда.

Романът Ви е дързък, а езикът – груб и остър. Но разкривате наранената и ранима емоционалност у героите си. Това ли е орисията на балканския човек? Груб отвън и уязвим отвътре. Или след въздишката на „Смокинята“ това е третият Ви вик, както често определяте първите си два романа? Tекстът в огромната си част е написан от първо лице, сякаш Вие сте своят герой.

Върнах се към този груб и остър език, както го определяте, защото имах нужда да изразя гнева и разочарованието си, имах нужда да крещя и да викам. Имах нужда да се върна към Марко Джорджич, главния герой на първия ми роман „Чефурите – вън!“, защото в много отношения той е напълно различен от мен, макар да носи някои мои черти и да произлиза от моя свят. Но за него са непривични каквито и да е колебания. Той вижда света много ясно, почти черно-бяло. И аз имах нужда от неговата категоричност. Може да е много опак и често да не съм съгласен с него, но Марко ми даде възможност да видя този свят, за който пишех, през различни призми или дори отвътре. Марко Джорджич не е просто наблюдател на порочния свят, той е и порочна човешка част от него, наранен и уязвим, но в същото време агресивен, осъдителен и ирационален, изпълнен с отчаяние и гняв. Марко е глас, който принадлежи на този свят, колкото и моят собствен, усещам го едновременно близък и чужд, а мисля, че същото се случва и с читателя. Обичаш Марко и го мразиш заради неговата честност. 

На български чефури не е сред добре познатите думи. Това е обидно название, щедро напоено с цяла палитра негативизъм, но в доста специфичен за Словения и региона контекст. И като имаме предвид, че първият Ви роман „Чефурите – вън!“ още не е превеждан на български, има ли риск читателите Ви от България да пропуснат някой важен нюанс?

Не мисля. „Чефурите – вън!“ вече е преведен на десет езика, от румънски до шведски, и никога не съм имал усещането, че читателите, които не са словенци, пропускат нещо. Точно обратното, бях изненадан колко познат им се струва светът, който описвам, колко универсално е чувството за непринадлежност и как във всяко общество има хора или дори групи от хора, които се усещат пренебрегнати и дискриминирани по много сходен начин като моите герои. Пишех за собствения си квартал, за да открия, че пиша за много други квартали по света. Но точно това е литературата. Тя е превод на нашата вътрешна, съкровена същност, сложна, изкривена и често неразбираема дори за нас самите, превод в думи, изречения и истории, разбираеми за всички някъде там. 

На Балканите, а и не само тук, продължаваме да гледаме на мигрантите с предразсъдъци. Политиците ги използват и като удобно плашило. Но не е ли странно това точно на Балканите, като се има предвид етническият мармалад, който представляваме?

Тъжно е, че нито собственият опит на хората, нито техните етнически, биологични или други лични обстоятелства ги предпазват от страховете и предразсъдъците им. Понякога дори се случва човек да иска да се увери, че и другите са като него. Ние сме сложни същества и причините за страховете и предразсъдъците са толкова, колкото са и хората на тази земя. Като казах това, трябва да добавя и че на Балканите все още подхранваме една анахронична патриархална култура, която е култура на свята принадлежност, култура на ние срещу тях, култура на мъжете и останалите. В нея има един образ на мъжа, в който трябва да се превърнеш, и този мъж има много проста идентичност. Обикновено това е национална идентичност. Ако някой е истински мъж, не му е позволена никаква сложност, никакъв „етнически мармалад“. На Балканите обичаме нещата да са прости. Не можеш да бъдеш привърженик на два различни футболни отбора. И когато си избереш своя футболен клуб, веднага знаеш кой е противникът ти.

Как гледа на литературата съвременното словенско общество, особено в контекста на щекотливи теми като предизвикателствата на глобализацията и културната идентичност?

В Словения обичаме да казваме, че сме нация от поети. Имаме статуя на поета Франце Прешерн на един от централните ни площади, имаме и Национален ден на културата, когато отбелязваме нашите културни достижения с тържествена церемония. Но това е само на повърхността. В действителност хората четат и купуват по-малко книги от когато и да било, повечето родители вече не четат на децата си и става все по-трудно да се намерят статии за книги или литература във вестниците и списанията. Още по-лошото е, че когато някой публично обърне внимание на тези проблеми, често изглежда, че говори сам на себе си.

Имам чувството, че мнозинството словенци наистина не се интересуват от нашата култура и нейната съдба в глобализирания свят. Ние сме силно индивидуалистично общество и много хора виждат в глобализацията само възможност или ползи за себе си по отношение на разнообразието на културното предлагане. Казано иначе, ако утре трябва да избират между Netflix и словенското Министерство на културата, те определено няма да изберат Министерството. За жалост, през последните двайсет години политиците ни имаха подобно отношение към културата и творците. Затова бих казал, че културата ни е застрашена повече от собственото ни невежество, отколкото от каквото и да било друго.

И в крайна сметка… Защо животът преебава и най-коравите пичове? Имате ли някакъв личен и различен отговор?

Всички ние сме смъртни. Малки, глупави и уязвими човешки същества. Без значение на колко издръжливи се преструвате, вашият край идва. Независимо дали сте Путин, или Сталин, или сте просто един словенски писател, в един момент ще трябва да оставите всичките си вещи зад гърба си и да се сбогувате. Някои хора са склонни да го забравят, но това не променя нещата.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ot-promyana-v-uchilishtnata-sreda-kum-promyana-v-obshtestvenata/

Мария Стайнова и Виолетка Славова са лицата на Архитектурно студио „Лусио“, което от основаването си се специализира в създаване на образователни пространства. Двете архитектки вярват, че именно промяната на учебната среда може да помогне за цялостната трансформация на образованието – от преподаването, през ученето, до преживяването на всички участници в образователния процес. 

Ако излезем на улицата, ще видим, че проблемът не е само в образователните пространства. Неглижирането на средата е навсякъде около нас. Какво ви отведе в училищата?

М: Отнякъде трябва да се започне. Макроцел ни е да създадем именно уважение към средата и грижа за нея, защото училището е една от първите обществени сгради, до която всеки от нас има досег. И ако човек влезе в случайно българско училище сега, това, което вижда, са висящи кабели, неравномерно измазани стени, недовършени ремонтни работи… За много деца мястото, където те прекарват практически целия си ден, е потресаващо. Ние дълбоко вярваме, че когато се учиш в такава среда, после изкарваш това навън, в общественото пространство. Ако тази пренастройка в отношението ни към средата, в грижата за нея започне от училището, с порастването на личността това ще се пренесе и в средата, в която живееш. 

Представях си, че имате личен мотив…

М: Добър въпрос. Когато разказваме историята на „Лусио“, винаги отдаваме пътя си на някаква случайност. Ние с Виолетка бяхме много близки в университета и след кратка раздяла на пътищата ни се оказахме в един момент заедно отново в България. Тогава се появи един конкурс на „Америка за България“ за изграждане на STEM центрове в училища. Решихме да пробваме, докато подготвяме портфолиата си за чужбина. Това е историята как започнахме. 

Но после, когато създадохме екипа и започнахме да си говорим за образователни пространства, за това как влияят на хората, излезе, че наистина е лично. И че и двете имаме много неприятни преживявания по време на образованието си, като учебните пространства имат принос за това. 

В: За първи път се замислям сега, като задаваш този въпрос. Не е като да нямаше и други конкурси, но точно този ни запали, и то в момент, в който се подготвяхме да напуснем страната, не да се развиваме тук. Давам си сметка, че май още тогава съм имала вътрешното усещане, че учебната среда може да е нещо много по-различно. 

Колко проекта реализирахте оттогава?

М: Осем. Една малка част, при които нямаше възможност за авторски надзор, не ги броим сред проектите, с които се хвалим (смеят се).

Може ли да разкажете историята на първия проект? Какво преживяхте при срещата си със средата, как ви прие училището?

В: Първият ни проект беше по този конкурс, който споменахме. „Америка за България“ и списание „Градът“ бяха селектирали 23 училища, които да получат грант за създаване на STEM център. Ние имахме възможност да ги разгледаме и да си харесаме едно от тях, за което да разработим проект. Избрахме училището на базата на това, че са работили с децата при подготовката на заданието. Имаше много детски рисунки, препратки, беше взета под внимание гледната точка на децата и на учителите. Това много отличаваше тази презентация от други, в които се виждаше, че директорът е седнал и е написал какво според него е нужно. 

Кое беше това училище?

М: Първо ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица. 

В: Запознахме се с директорката и заместничката ѝ, помолихме ги за среща с децата и учителите. Това много ги зарадва. Беше ключов момент, защото има директори, които държат комуникацията под личния си контрол, а в това училище имаха отворена система, приеха ни много радушно. И на базата на това проектът се получи добре, после успя да спечели конкурса. 

М: Беше страшно вълнуващо. Сблъскахме се и с много неподозирани трудности, но просто имахме късмет – всички хора, които работиха по това пространство, най-вече местните изпълнители, имаха огромно желание да стане добре и работиха от сърце. И после във всеки следващ проект осъзнавахме отново и отново, че всъщност невинаги се получава така.

Кой беше най-трудният ви проект?

М: Всеки проект си има особености. Понякога е много трудно откъм изпълнение. Изведнъж се оказва, че бюджетът е наполовина, и започва едно чудене откъде да спестим – строителят вече е влязъл и трябва да се борим с него за всеки елемент. Друг път учителите или колективът имат някаква вътрешна борба с нас или пък имат конфликт помежду си и нашата работа само го подклажда, давайки нови поводи. Това може би е бил най-неприятният сценарий, в който сме попадали.

В: Ние много държим на взаимодействието. Правим работилници за идеи с учители и ученици, понякога и с родители. Но има училища, в които се смята, че това е абсолютно излишно. 

Кое е трудното за приемане?

М: Излиза, че цялото това нещо е много лично. Обикновено децата имат нужда от сериозна промяна и ако зависи от тях, в училището винаги трябва да има пилон като в пожарната и аквапарк (смеят се). Но учителите се опитват да пазят авторитет, имат си график, държат нещата под контрол. И там идваме ние и казваме: „Вие вече няма да сте на подиум, децата няма да са в редички, защото това е остаряло. Ще ги разместим, ще съборим стените, ще сложим стъкло.“ Това предизвиква сериозен конфликт. Учителите си представят, че това ще ги уязви, че някой ще ги гледа осъдително и това ще наруши както комфорта, така и авторитета им. Затова винаги предвиждаме време за работа с тях, за да се запознаем, да може между нас да се създаде някакво доверие. 

Всички знаем как изглежда едно традиционно българско училище. Можете ли да ни „нарисувате с думи“ пътя на промяната му към съвременни образователни пространства? Как трябва да се промени училищният сграден фонд, за да стане обстановката по-модерна, по-приветлива, по-включваща, по-достъпна…

В: Едно от нещата, които липсват в българските училища, са места за събиране. Архитектурата на огромната част от българските училища включва само едно фоайе, което не е предвидено да служи за събиране и общуване между хората, то само разпределя потока по коридорите. Това е голяма тема и влияе много на вътрешния живот в училището. Можем да покажем проекта ни в 90. СУ в София, където се опитахме да предложим решение на проблема на микрониво. Разбихме доста стени, за да осигурим такова пространство. Голяма радост ни носи, че успяват да го ползват по невероятни начини. Просто гледаме на живо как се случва всичко, което сме чели по книгите – че едно от първите неща е да се удовлетвори нуждата от събиране, от социален контакт, обмяна на идеи, учене чрез другите. 

На много интересни мисли ни наведе една лекция на архитектка от Литва. Тя разглеждаше модела на старите руски училища, който в периода на комунизма се разпростира и сред държави сателити на СССР, каквато е България. Колежката ни разви тезата, че тези пространства липсват в комунистическото училище, защото не може да се контролират. 

М: Отвъд архитектурата е идеологическата тревога, че на места, където безконтролно се събират хора, може да се раждат различни идеи. Това не е в интерес на системата и тук е ролята на архитектурата – чисто пространствено тази възможност се елиминира. Виждаме, че идеята работи „прекрасно“ до ден днешен. 

Как промяната в средата води до промяна във взаимоотношенията?

В: В 90. СУ беше предвидено това пространство да се ползва от големите ученици. Разбрахме обаче, че поради големия интерес са намерили начин да го посещават и по-малките. То се е превърнало в някаква точка, в която поколенията се срещат. Споделиха с нас, че се наблюдава спад в агресията в цялото училище. Според екипа причината е, че децата вече се познават по-добре, имат по-развито усещане за общност. Това пространство, колкото и да е малко, е дало възможност за промяна. 

М: На едно такова място се срещат различни възрасти, различни хора. Това е микромодел на нашето общество, там срещаш по-големи или по-малки, с различни интереси, общуваш с тях… А училището е много важно за формирането на тези социални умения. То учи децата не само на академични знания, а и как да общуват, да са човеци. Общуването с другите човеци, струва ми се, е най-важната функция на училището. И архитектурата трябва да я стимулира. 

В: Рядко се обсъжда това, че пространството стимулира определени типове поведение. Например във всички училища се изисква от децата да не тичат в коридорите, но в същото време тия коридори изглеждат като писти – дълга права, на която не ѝ виждаш убежната точка. Естествено, че ще искаш да тичаш, то е интуитивно. Ние гледаме на училището не само като място за академично учене, а като място, където да се научиш да живееш. В днешно време може да учиш и от вкъщи, има чудесни образователни програми онлайн. Но се изпуска нещо фундаментално по този начин. 

След пандемията от COVID-19 видяхме и резултатите от дистанционното обучение и затварянето на децата вкъщи за две години. Този тип опит и знания отразява ли се някак във вашата сфера? 

М: Да. Имахме работилници с деца малко след края на пандемията. Тях просто ги нямаше, отсъстваха, не смееха да изразяват себе си, което е много страшно да се наблюдава при деца. След една такава работилница и учителите споделиха, че просто не могат да разпознаят учениците си. Защото децата само слушаха и нямаше интеракция. Нямаше „аз искам“, нямаше „аз“ въобще. 

В: Преди пандемията имахме размисли, а имаше и професионален дебат – ето, изкуствен интелект, дистанционно учене, училището колко ли време още ще просъществува като сграда? Благодарение на COVID-19 сякаш за всички стана ясно какво правим в училище и защо е много важно. И то не е да си научиш уроците. 

Каква е ролята (а и концепцията) на съвременната класна стая в този контекст? Приложима ли е и приемлива ли е тя за българското образование?

М: Абсолютно приложима и приемлива е, въпросът е кой ще я приеме. В системата работят учители от много широк спектър. От едната страна са тези, които са много отворени и адаптивни и са готови за промяна. От другата са тези, които биха искали нищо да не се променя – да си отворят учебника, да диктуват, а след това да изпитват на дъската. Ние много разчитаме на първата група и вярваме, че техният пример е заразителен и би повлиял върху по-консервативните им колеги. Стараем се самата среда да направи мост между различните групи. 

В 90. СУ имаме един много любопитен пример. За едно пространство не стигна бюджетът да бъде завършено. Бяхме планирали амфитеатър, кът с меки мебели, масички, но нищо от това не можеше да се осъществи и от училището си донесоха чинове от друга стая. Ние бяхме доста разочаровани, че в това пространство, за което имахме такава модерна идея, са сложени старите чинове, и не само са сложени, а са в редички, с катедрата отпред – по най-традиционния начин. Но когато отидохме там една година по-късно, за да направим проучване как се ползват пространствата, каква е обратната връзка от тях, се оказа, че това пространство е ключово. Защото точно там влизат учителите, които още не се чувстват готови да разтворят напълно класната стая. То служи за „входно ниво“ и ги мотивира постепенно да ползват и по-алтернативните пространства, а с това да променят и начина си на преподаване, само че със своята си скорост. 

Значи ли това, че когато говорим за промени в образованието, трябва да се мисли за преход, включително архитектурен? 

В и М: Да. 

В: Ние също започнахме да осъзнаваме, че не можем да очакваме да предложим нещо драстично различно и то да се възприеме стопроцентово. Трябва да има възможност за градация. 

В какво се състои промяната на класните стаи всъщност? 

В: Сега имаме модел, който поставя учителя в центъра. Всички са подредени така, че той да ги вижда, те него също, слушат и изпълняват едновременно, режимът на преподаване е лекционен. 

В днешно време обаче това е само един от многото възможни режими на преподаване. Не че лекционният е лош сам по себе си, но не би трябвало да е единствен, а да може да се превключва на групов, на индивидуален, на малки групи – има много варианти. И пространството също трябва да го позволява. Затова например в една от лабораториите, които проектирахме, изместихме мивките в периферията, за да се освободи пространството. Масите са мобилни, има висящи контакти, за да може бързо да се включат лаптопи, микроскопи. Но основната идея на тези пространства е учителят да може да преподава от различни места, по различни методики и лесно да преструктурира класа. 

М: Ако се върнем малко назад и се запитаме какво налага всичко това, ще стигнем до извода, че в днешно време учителят не е носител на цялото знание. Информацията е достъпна и фактологията може да бъде намерена и сверена в телефона ни. Ролята на учителя се променя и от единствен източник на знание той става ментор. Той подпомага учениците да стигат до знанието и ги насочва. Символно той слиза от подиума и тръгва между учениците – и съответно пространството трябва да позволява това да се осъществи.

Когато си говорим за модерна класна стая, това, което тя изразява, е онзи момент, в който учениците стават общност. Стъклото, видимостта, отварянето стимулират именно това. В училищата винаги има големи притеснения, когато кажем, че искаме да сложим витрини. 

„Децата ще се разсейват“?

М и В: (смеят се)

М: Да, точно така! Но отново от последващите проучвания разбираме, че всъщност не се получава така. Напротив, когато децата се озовават в коридора и виждат, че някой там учи, сами се регулират и спират да вдигат шум. Този резултат се повтаря в много проучвания. 

Всъщност има много притеснения за средата на бъдещето, но от опита си виждаме, че когато учителите влязат в тази среда и започнат да я ползват, тревогите им бързо се изпаряват и дори не искат да се връщат в пространствата си от миналото. 

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/asotsiatsiya-roditeli-kato-obshtestvo-ne-sme-napulno-nayasno-kakvo-iskame-ot-tova-obrazovanie/

Родителите искат децата им да получат от образованието си както знания и умения, които да са им полезни в живота, така и ценности и собствен морал. Това сочи ново национално представително изследване на Асоциация „Родители“ за нагласите на родителите към българското образование „Българското училище – погледът на родителите“, проведено сред 807 пълнолетни родители през октомври–ноември 2023 г. със съдействието на агенция „Ноема“. Проучването бе представено преди дни на форум, в който участие взеха министърът на образованието Галин Цоков, председателят на Комисията по образование в парламента Красимир Вълчев и представители на образователни институции и родителски общности. 

Надежда Цекулова разговаря с Яна Алексиева и Давид Кюранов от Асоциация „Родители“ за категоричното желание на всички за промяна, но и за устойчивостта на инерцията.

Като журналист и родител си представям, че въпросът „Какво искаме от образованието на децата?“ би следвало да е обект на периодична дискусия между родителите и образователната система, а и самите деца. Уточнявам това, защото иначе първият ми въпрос може да прозвучи наивно – как ви хрумна да направите изследване за това какво очакват родителите от образованието?

Яна: Тук сме на едно мнение – това трябва да е непрекъснат процес, но в същото време такъв процес и такъв разговор под никаква форма не се води нито на национално ниво, нито дори на ниво възрастните в едно училище или в една детска градина. В обществото ни все още е валидна нагласата, че учителите знаят най-добре какво да направят за децата, и родителите биват питани само когато много се налага или настъпи някаква криза. Иначе казано, родителят е включен само когато учителят допусне да го включи, и то по начин, по който учителят прецени – процесът не е двустранен.

Виждаме през извадки и през анализа, който правим, че няма истинско включване, така че родителят да се чувства достатъчно равноправен в това да казва какво мисли за образованието на децата. Всичко е доста инструментално и формално дори когато родителите биват питани за нещо. 

Давид: Но има и друга страна. Трябва да си кажем честно, че има и добри примери. И е трудно, защото да се работи активно с родителите и да бъдат те включени в образователния процес е реформа за българското образование. Дали тя е важна? Да, важна е заради нещо много просто и ясно, което и Андреас Шлайхер [ръководителят на Образователния център на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие и създател на тестовете PISA – б.а.] каза, когато беше в България: най-успешните образователни системи са тези, в които родителите участват активно. 

Много голямо впечатление ми направи големият процент на жените, на майките сред респондентите – 82%. Къде са бащите? 

Давид: Във всяко семейство търсихме този родител, който основно се занимава с образованието на детето. В този смисъл присъствието на майката в такъв огромен процент е напълно в съответствие с тенденции, които сме проследявали в други изследвания през годините. 

Това какво ни казва и всъщност доминацията на майките в грижата за образователното развитие има ли отношение към очакванията от образованието? 

Яна: Влияе със сигурност, всяко нещо си има своето влияние. Интересното тук е, че този стереотип се затвърждава убедително и чрез професионалистите. Ние продължаваме да чуваме в училищата, че когато майката я няма, за нея се пита. Някак се приема, че бащата отива в училище само ако майката не може. Има и ситуации, в които бащата се търси като „следваща инстанция“, един вид: „Ще кажа на баща ти и ще видиш какво ще стане…“

Има тенденция за промяна, но тя все още е много нова. От друга страна, извън изследването мога смело да кажа, че всички събития, свързани с по-активно включване на бащите, се радват на огромен интерес. 

Давид: Това е една сложна ситуация, но от учителите сме имали много пъти обратна връзка, че след като са започнали да търсят бащите по-често, с изненада са установили, че се разбират с тях дори по-лесно, отколкото с майките. Така че се надяваме бащите все по-активно да се саморазпознават и да бъдат разпознавани като фактор в образованието на децата.

Какво се оказа, че искат тези родители от образованието на децата си? 

Давид: От социологическа гледна точка е интересно, че отговорът на въпроса излезе по най-чистия възможен начин – през отворен въпрос, в който родителите можеха сами да напишат това, което искат. И ако трябва да го синтезираме, родителите биха искали децата им да имат знания и умения, които им вършат реална работа в живота. Също така в рамките на образованието децата да се изграждат поетапно като личности, развивайки собствени ценности и собствен морал. И двете неща са важни. 

Доколко това се случва в реалността? 

Давид: Според данните ни отговорът е малко мъгляв и той е „Донякъде се случва“. Има един дял родители (между 25 и 33–34%), които са доста доволни от отделни аспекти на училищния живот. Става въпрос за общи процеси, свързани с комуникацията, да кажем честота на общуване с учителите, качество на информацията, която се получава, провеждане на различни инициативи…

Признавам, че бях доста изненадана от процента родители, които според изследването са доволни от родителските срещи – 36% напълно удовлетворени и още 46% по-скоро удовлетворени…

Яна: Ние също обсъждахме с екипа подробно тези резултати, защото чисто субективно аз не познавам родител, който е доволен от родителската среща в класическия ѝ вид. 

И как обяснявате този парадокс? Защо не познаваме родители, които да са доволни от родителските срещи и от информацията, която получават, а от изследването излиза, че всъщност повечето родители са поне донякъде доволни? 

Давид: Хубавото на такъв тип изследвания е, че те ни дават възможност да излезем от балона, в който сме ние самите. Защото родителските срещи в класическия им формат наистина не ни вършат много работа. Но когато изследвах данните и си задавах въпроса „Добре, какви са тия хора, които са толкова доволни?“, започнах да разбирам някои неща. И първото е, че основният контекст на отношенията родители–училище е огромната инерция. Инерция на статукво, на непроменяне на модела такъв, какъвто го помним от времето, когато ние сме били ученици – две родителски срещи на срок, излизаме след два часа без съществена информация за нашето дете, пък дори и за класа. 

Най-интересният дял сред отговорите на въпроса дали са удовлетворени от този формат на родителските срещи, е и най-големият – на тези, които са отговорили с „По-скоро да“. Да кажеш, че нещо по-скоро става, не означава, че си доволен. В този смисъл подвеждащо е да гледаме графиката и да причисляваме тази голяма група родители към доволните. Те по-скоро приемат инерцията.

Яна: Големият въпрос е как излизаме от тази инерция и как мотивираме родителите осъзнато да помислят какво искат от училището и каква е тяхната роля. 

Ние сме общество, което не е тренирано да изисква нещо повече, родителите не са изключение… 

Яна: Да изискват, но и да дават. Важно е не само осъзнато да мислим за това какво очакваме от училището, но и какво можем да дадем. 

Аз исках да направя преход към академичните очаквания. Защо според проучването родителите оценяват училището с оценка „много добър 4,57“, а в същото време след всеки значим изпит, национално външно оценяване или PISA ставаме свидетели (и автори) на апокалиптични прогнози за бъдещето на днешните ученици?

Давид: По отношение на удовлетворението от образователната подготовка, от една страна, се вижда, че пак има един дял между 10 и 25%, които подчертават, че са много доволни, но най-големият дял отново са хората, които казват, че тези неща „по-скоро вършат работа“. Това щеше да бъде странно, ако беше останало безкритично. Тоест ако след този въпрос, когато говорим с нашите респонденти за предложения, те бяха казали, че нещата са си съвсем добре. Но не е така. Когато стане дума за предложения за промени, един огромен дял от 85% казват, че промени задължително трябва да има. Така че общото послание по отношение на образователния процес и резултатите от него е, че той върши някаква работа, но недостатъчно, и промени трябва да има. 

Искам да помоля да начертаем някаква конкретика. От какво са доволни родителите и от какво не са?

Давид: Като наблюдаваме данните, се вижда, че неща, свързани с обща грамотност или с това дали учениците учат и възпроизвеждат, се приемат за успешни. Тоест децата се научават да зазубрят и възпроизвеждат.

Яна: Но виждаме например, че голям дял от родителите искат едносменен режим, искат повече умения, да има повече отделено време за теми, свързани с живота на децата. 

Давид: Реално нещата, от които родителите са по-малко доволни и искат да виждат повече възможности, са развиване на самостоятелно мислене, децата да учат с разбиране, да решават реални казуси. Мога да дам съвсем конкретен пример – според родителите липсва развиване на умения за правилно хранене и грижа за тялото. Те посочват, че това е конкретна нужда на децата, за която в училище въобще не става дума. 

Яна: Ако трябва да сме още по-конкретни, говорим за липса на здравно образование и за невъзможност за интегриране на здравословен режим в самия учебен ден на децата. 

Давид: Очевидно не само ние с Яна си задаваме въпроса как се отразява образованието на здравето – буквално, в чисто физически параметри, дори и да не споменаваме психическите. Родителите категорично подкрепят и заявяват нуждата да се работи повече в посока грижа за здравето. 

Може ли да направим обобщението, че от една страна, има нужда и дори има предложения за промени, а от друга страна, като че ли няма осъзнатост, че реализацията на тези предложения всъщност изисква общо действие, някаква проактивност?

Давид: Да, съгласен съм с този извод. Той може да се види и през начина, по който ние самите презентираме това изследване. Институциите ни казват: „Да, родителят е много важен“. Но след това има риск да изпаднем в типичния институционален синдром „Чудесно изследване, приберете го в това чекмедже“. Тоест как правим крачката към това да започнем да включваме родителите в училище по смислен начин, а не да ги задължим с някаква формалистка програма. Защото основният въпрос, който се вижда кристално ясно в изследването, е „Каква всъщност е ролята на родителя в училище?“. За самите родители е трудно да си отговорят. И аз смятам, че не е и тяхна работа да си отговарят. Според мен е работа на училището да им предложи различни възможности. 

Яна: Мисля, че е и въпрос на взаимно осъзнаване. Не бих искала да прозвучи, сякаш търсим някакъв конфликт между училището и родителите – точно обратното е. От една страна, училището трябва да е лидер, да води този процес. От друга, родителите трябва да се научим да си задаваме целенасочено въпроса „Като пращаме детето на училище, за какво го пращаме?“. От изследването виждаме нещо, което се наслагва през различи перспективи – че като общество не сме напълно наясно какво искаме от това образование. Липсва ясна визия на системата, която родителят да припознае – или дори ако щете, да се бунтува срещу нея. 

Давид: Да подчертая и аз, че в никакъв случай не говорим за конфликт, а за това, че лидерът на училищната общност е училището. И ако искаме родителите да участват ефективно в образователния процес, те трябва да виждат в това ясен смисъл. 

Можем ли на база на добри практики у нас или на чужд опит да формулираме какво значи „ясен смисъл“?

Яна: Ясният смисъл е благосъстоянието на детето. Или още по-просто – кои са тези първо, второ, трето, пето, с които родителят може да участва, за да стане средата по-добра за неговото дете и за всички деца в общността. 

Миналата година в България беше една американска изследователка, която сподели, че само в бившия соцблок все още наблюдава това силно затруднение родителите да бъдат адекватно включени, а учителите да не са подготвени още от университета какви варианти за включване на родителите биха могли да използват. 

Родителите водят своето дете в училище с надеждата то да е добре, да се учи и ако е възможно, да му се случват и други хубави неща там. Ясният смисъл би бил да им се дадат ясни възможности да допринасят за това. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-festivalite-skandalite-i-shablonite-v-literaturata-razgovor-s-amelia-licheva/

Днес започва Софийският международен литературен фестивал, на който сте програмен директор. Какво да очакваме от тазгодишното му издание, какви смели хоризонти си поставя той?

Най-смелата амбиция на програмния ни екип, в който тази година сме с Дария Карапеткова, е привличането на истински звезди. България е малък пазар с лош имидж и е доста трудно, но не се отказваме лесно – и тази година имаме резултат. Българската публика ще може да слуша на живо Франко Морети, Лейла Слимани, Дача Мараини, Стефан Хертманс, Ия Йенберг, Агустина Бастерика. И още нещо. Надяваме се да култивираме вкус у публиката към една световна проблематика и да накараме повече хора да дойдат на тези срещи. Ако успеем, това ще е успех не просто за фестивала, а за ролята на литературата в съвремието ни.

Съгласна ли сте, че в българския контекст обаче значимо литературно събитие може да бъде създадено само и единствено отвън навътре и че това в някаква степен говори за провинциализъм, за несигурност и нужда от припознаване?

Нормално е големият успех навън да генерира събитие вътре, така че, ако вземем успехите на Георги Господинов в чужбина например, намирам за съвсем редно това, че в България най-после много хора разбраха за „Времеубежище“, че се редяха на опашки, че младите се припознават в Господинов и в успеха му и виждат модел за подражание. Още повече че в случая става дума за реален успех, а не е просто хвалбата, която разтръбява всеки, оказал се с две-три стихотворения или един разказ, преведени и публикувани някъде.

Това, разбира се, не отменя факта, че събития според мен се произвеждат и на родна почва, при автори, които събират големи групи читатели и за чиито книги се говори много – като Милен Русков, Захари Карабашлиев, Здравка Евтимова…

Честно да Ви кажа, мен ме притеснява друг наш провинциализъм – че не успяваме да видим събитията около преводите на съвременни чужди автори, които казват много за днешното. Маргарет Атууд не е звезда у нас. И Салман Рушди не е. Или поне са звезди за малцина. И не отиваме да слушаме големите, когато са тук – не се редим на опашка за Марио Варгас Льоса или за Иън Макюън. Знаете ли, че когато Ерве льо Телие гостува във Френския институт, имаше не повече от трима български писатели в публиката?! 

В тази връзка ще обърна смисъла на това, което казвате, и ще Ви задам един от въпросите, подготвени за по-късно. Кой тип родна литература и автори бихте искала да видите повече представени пред света? Имаме ли и други готови за световната сцена имена, за които и родната ни публика (понякога), и чуждата не подозират?

На първо място, да се върна отново към това – българските писатели трябва да са по-малко провинциални и повече световни. Но не да вземат популярни сюжети и истории, които изглеждат като кръпки и в които липсва автентичност, а да се опитват да създават глобални сюжети на добър език, които да успяват да пречупят през родното.

Ще дам пример с един роман, около който не се вдигна шум – „Симулацията“ на Паулина Георгиева. Той задава добър път за излизане от регионалното и прицелване в по-широка публика. Силна книга – в жанра на философско-авантюрното писане, малко тип роман на израстването, пък е „Хагабула“ на Тодор П. Тодоров, която е великолепна и като език. Не искам да кажа, че българските писатели трябва да спрат да разказват български истории, но нека не е само това. Така че очаквам с интерес следващите книги на Момчил Миланов, Йоанна Елми, Радослав Бимбалов, Тодор П. Тодоров, Валентин Калинов, Вашите…

Вземам повод от един Ваш стих, за да попитам: устои на властта ли са клишетата? Има ли – и в споменатите горе имена ли я виждате – реална съпротива срещу клишетата в днешната ни литература?

Да, устои са, доколкото мисленето в клишета, писането през клишета, утвърждава модели, които подхранват баналното, лесното, държат обществото в ступора на апатията и примирението. Не казвам, че литературата трябва да представя настоящето по един публицистичен начин, за да генерира бунт срещу безобразията, на които сме ежедневни свидетели. Не е идеята Пеевски да се превърне в литературен герой, за да осъзнаят читателите, че нещо с морала не е наред. Ролята на литературата е да бъде територия на съпротива срещу моделите, за да помогне на всички ония, които се задъхват от настоящето ни. От появилите се наскоро романи виждам такава съпротива в новия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“. Може би и затова той се посреща с едно странно мълчание от страна на критиката.

А способен ли е изобщо литературният истаблишмънт у нас днес да открои различното, задаващото нови, неусвоени, неподозирани дори посоки? Не става ли така, че всяка година (напомням тук, че самата Вие участвате в литературни журита) се препотвърждава утъпканото, сигурното, „отличниците“, изявили се в утвърдените модели?

Не мога да отговоря еднозначно. Понякога само някой от членовете на журито отличава или номинира автори, които не са толкова известни. Лаская се да мисля, че аз не се ограничавам до утвърдените имена, когато журирам, а съм склонна да отлича доброто писане. Опитвала съм в такива конкурси да отлича и Вас, и Йоанна Елми… Понякога и цели журита отличават книги, които са нестандартни, но нови като нагласи, език, теми – както беше с „Хагабула“. Като цяло смятам, че опираме до личния вкус и личната съвест на всеки един от хората, поели ангажимента за публичността на българската литература.

Особено големи литературни скандали като че ли не са типични за нашето поколение (може би за разлика от определени настроения и нагласи в социалните мрежи, които са крайно поляризирани), но напоследък нашумя историята около финансирането на преводи на български книги от НФК. Чуха се противоречиви, но като че ли еднакво легитимни мнения. Къде според Вас се крие зародишът на проблема и кой е правилният подход за разрешаването му?

Да, скандалът всъщност беше голям и имаше идея преводачите да бойкотират изцяло кандидатстването, защото не може да ограничиш езиците, които да подпомагаш, още повече когато голям процент от преводите на българска литература излизат в региона на Балканите. Така че идеята за подпомагане на преводите само в държавите в Европейския съюз не е коректна, а и не е разумна. Не говоря за техническите параметри на кандидатстването, които ни правят смешни. И разбира се, стои големият проблем с малката сума, която се отпуска за подпомагане на преводи на българска литература.

Ако няма масирана политика от страна на държавата, няма как да очакваме да ни четат. Докато не се промени това, появата на български заглавия ще продължи да зависи от личните усилия на преводачите, които трябва да преодоляват всички бариери с непознаването ни. България не е страна с добър публичен образ по света, тъкмо напротив, и през литературата ние бихме могли да го променим, ако държавата го проумее и ако писателите ни започнат да пишат и по теми, които вълнуват хората по принцип, а не засягат единствено нас.

Предвид обвързаността Ви с магистърската програма за преводачи/редактори в СУ „Св. Климент Охридски“ – оформя ли се изцяло ново поколение качествени преводачи и какво е характерно за подхода и работата му?

Магистърската програма „Преводач-редактор“ всяка година събира много интересни млади хора с хъс и желание за работа. Те учат при някои от най-добрите практици в полето на филологическото и неслучайно част от най-добрите нови преводачи са възпитаници на програмата – Майре Буюклиева, Стефан Русинов, Мая Ненчева, Радостин Желев, Радослав Папазов…

На скорошна среща дискусия между издатели беше отбелязана въпиещата нужда от качествени редактори на съвременна българска и преводна литература. Споделяте ли мнението, че това е слабо място в книгоиздаването ни? И тъй като има различни подходи към редактирането – в какво се състои и докъде трябва да се простира то според вас?

Да, смятам, че дефицитите в тази посока са огромни. Редакторите на преводни книги трябва да владеят езика, на който е оригиналът, за да не редактират българския в посока изглаждане или украсяване. Много често обаче те просто шлифоват българския, а това не е професионално. Що се отнася до редакторите на българска литература, те трябва да имат авторитет, за да бъдат чувани. Много книги биха спечелили, ако значително намалят бъбривостта си. Но трябва всички пишещи да се научим да слушаме.

Като декан на Факултета по славянски филологии какви са за Вас перспективите пред хуманитарните дисциплини у нас?

Знаете ли, в кампанията на кандидат-ректорите трайно се чу идеята за нуждата от интердисциплинарност. Смятам, че вече всички узряхме за това. А интердисциплинарността е първата крачка към връщане на авторитета на хуманитаристиката. Защото ще стане ясно, че без нея няма как да си обясним ставащото нито в генетиката, нито с изкуствения интелект. Защото тя говори за смисъла на човешкото, без който никоя наука няма да ни помогне да вървим напред.

В заключение, многополюсен или еднополюсен ви се струва българският литературен модел, ако използваме геополитическото клише?

По-скоро ми стои еднополюсен. Няма да се уморя да говоря за това, че големите теми на днешното не присъстват в съвременното българско писане – политически и екологични катаклизми, бежански вълни, сблъсък на цивилизации, съдбата на Европа… Ние още дълбаем Прехода, мутрите, социалистическото живеене. Е, не че последните не са важни, но нека малко се надскочим, за да усетят читателите, че и нещо небългарско вълнува българската литература. Докога тезата, че сме граждани на света, ще бъде куха?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-suzidanieto-sa-nuzhni-idei-razruhata-ne-iziskva-plan/

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а след това и магистратура „Физика на ядрото и елементарните частици“. Автор е на четири стихосбирки и множество публикации в електронното списание за литература „Кръстопът“, „Литературен вестник“, списанията „Море“,„Страница“, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна. Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски и др. Георги е един от основателите на „Хралупата – пространство за литература и култура“ в София и част от издателство Scribens.

Докато вече привършвахме това интервю, настъпи израелският 9/11. На фона на апокалиптичната (в известен смисъл) поезия в най-новата ти книга как би коментирал последните събития от света?

Като нов стар очакван абсурд. Естествено, че нападението на „Хамас“ е военно престъпление, естествено, че е терористичен акт, естествено, че и за тях, и за всички е ясно, че действия от този род не са и няма как да бъдат от полза за някакъв положителен край на Палестинския въпрос. Напротив, ситуацията е доведена до състояние: едните трябва да изчезнат – като хора, като нация, като население. Не смятам, че каквото и да е от това може да бъде наречено свещено, оправдано и за доброто на света или на част от него. Последствията, както и причиняващият ги акт са във вреда на мира, човешкото и съхраняването на малкото останало от изчерпаемите ни психически сили. Още повече, не виждам никакво припокриване на идеалите на тези крайни религиозни фракции с мисленето на глобалния и конструктивен човек. Пътят към разрешаване на проблемите между Израел и Палестина може да е труден, но със сигурност не е този.

Да се върнем обаче на повода за този разговор – новата ти книга „Последният Буенос Айрес“ (изд. „Знаци“, 2023), която е своеобразен поетичен „Произход на видовете“, библейска и еволюционна история. Усещането обаче е, че се връщаме назад по стъпките на Сътворението, към апокалипсиса на първичния мрак, към последните мигове преди изригването на Помпей. Това ли се случва и как всъщност си представяш този апокалипсис?

Както и повечето неща, за които говорим през идеята за „събитие“, апокалипсисът не е събитие, а процес. Изучаваме историята чрез дати, часове и моменти, но това е единствено защото нямаме друга възможност за обхват на случилото се.

Войната в Украйна не започна на 24 февруари 2022 г. – тогава армията на Руската федерация навлезе в територията на Украйна; войната не започна и през 2014 г., когато незаконно беше анексиран Крим – това са само последните жалони от един дълъг път към настоящето. Можем да връщаме още и още назад и сигурно никога няма да е достатъчно рано, за да кажем, че днешното не е било възможно да се случи.

Вероятно по същия начин трябва да разсъждаваме за апокалипсиса: когато той бъде медийно обявен, няма да е изненада – той отдавна ще се е развивал, ще е придобивал образ. Това е засегнато в книгата като тема. Изкривената ни представа за тези големи „събития“ ни поставя в роля на очакващи нещо, което се случва междувременно и постепенно и ние вече сме част от него, предстои да разберем какъв магнитуд ще достигне.

Заглавието и имената на циклите в книгата ни дават много конкретна топография. Защо точно Буенос Айрес?

Шеговитият ми отговор би бил: „Защото звучи добре.“ Разбира се, не това е причината да се спра точно на този град. Историята на името му е обяснена посредством циклите. Градът е основан във времена на епидемии от малария (лош въздух), когато европейците са търсили нови места, които да населят и където въздухът да е чист. Връзката на блатата и застоялите водоеми с болестта е била миризмата, не комарите.

Буенос Айрес [на испански означава „хубав въздух“ или „добри ветрове“ – б.р.] е надежда за свободно дишане, за ново начало. Подобни места стават все по-малко. Конкретиката е ползвана в чисто художествен смисъл. Заглавието е метафора за нашето търсене на глътка въздух далеч от пандемии, войни и пълно капитулиране на междучовешките отношения.

Ако светът продължава „поради своята недостатъчност“, както пишеш, то тогава в какво би се състояло осъществяването му?

За природата той е във всеки момент съвършен, даже за Вселената. Ние живеем в моментната крайна точка на времето, което прави всичко в хармония с големите закони. За човека – обратно – осъществяването на света е винаги в следващата крачка.

Човекът изобретява идеята за бъдеще, за което Вселената няма понятие. Най-горещата година в историята, най-голямото земетресение, най-унищожителната атомна бомба, най-великите сред най-великите спортисти, писатели, държавници – тази гладиаторска надпревара, дори боравеща с понякога ужасяващи понятия, съблазнява съвременника да преживее нещо, което не фигурира в учебниците. Храним се с концепцията за феномен, който да осмисли поне статистически живота ни. Понякога този глад е надълбоко, срамен, прикрит, но го има в гена на човека. Само че всеки, който брои и измерва, е обречен, защото числата нямат край.

 „създаден за седем дни/и разрушен за миг“. Убеден ли си, че разрушението винаги е много по-бързо и по-скоротечно от съзиданието?

Съзиданието винаги е по-трудно, енергоемко и неустойчиво от разрухата, която, затворена в собственото си осмисляне, не може да бъде съкрушена. Съзиданието няма право на грешна стъпка, разрухата няма грешна стъпка за себе си. Това е смисълът на тези редове; дори и протичайки като процес, разрушението се нуждае от един кълн, докато светът трябва неуморно да възобновява своите милиарди отделни крехки греди. Съзиданието започва от нищото, нужни са му идеи, концепции, проби, докато разрухата винаги работи с вече готовото и нейната задача не изисква план.

Какво ще пише на надгробния камък на нашето съвремие, на собственото ти поколение?

Надявам се, че още не знаем, защото това би значело, че сме приключили с работата, с дейността си; че стореното е достатъчно, а не мисля, че е така. Напротив – точно в тези години, до които сме се довели, е необходимо да забравим за покоя на надгробния камък, а нека следващото поколение ни даде своята оценка за щетите и постиженията. Освен това, ако мислим в такава посока, мислим в посока на самоувековечаване – първия и най-страшен признак на много предишни поколения, които очевидно са грешили в преценката си. По-важно ми изглежда преди това да видим надгробния паметник на диктатурите и на него да пише „Стига толкова“.

Как се постига вечност, как всъщност я разбираш?

Още едно понятие, изобретено от нас. В езика ни има доста такива, те нямат реални примери, нямат наблюдаеми дефиниции. Вечността е родена от нас, но не е наша и ако се постига, ще се постигне в наше отсъствие, наличието ни не може да доведе до трайност. В литературен смисъл вечността има друго предназначение, понякога можем частично да я изпитаме, като мостра на парфюм, но с условието, че този парфюм не е наличен по друг начин. За един ден стига, ароматът се задържа.

А как, по думите ти, се „пресолява рана“?

Солта в раната е болка. Пресолената манджа има вкус само на сол и на нищо друго от съставките си. Опитите да изстискаме максимално много мъка от нещо водят до обезчувствяване. Човекът е приспособимо същество и бързо свиква с нови „нули“ на толеранса си към едно или друго. Пресоляването на раната е промяна в тази „нула“, което всякога води до нуждата от по-големи дози от същото за постигане на същия ефект. Наблюдавахме го по време на пандемията от коронавирус, наблюдаваме го и по време на войната в Украйна. 10, 100, 1000 смъртни случая първия път стряскат, втория път стряскат по-малко, на десетия път са просто очакваната част от новинарската емисия.

Повтаря ли се, или се пренаписва историята? И ако мислим за нея литературно – графоман плагиат ли е човечеството?

Ако всички хора имаха едновременно усещането, че са част от човечеството, нищо от това нямаше да се случва. Само че нашата „мрежа“ е по-скоро съставена от пунктири, отколкото от непрекъснати нишки. „Невидимото“ човечество за всеки един индивид се превръща в абстракция, към която не може да се присъедини. Тогава самостоятелният живот приема функцията на стотици изминали поколения, без да е възприел непреживяното по друг начин, освен като мит. Ако съществуваше пълно препредаване на действителното отминало, мрежата може би щеше да бъде много по-добре свързана. Историята се рестартира с всяко новородено. Нямаме една история, имаме осем милиарда паралелни истории.

Какво е способно да отдели човека от грешките/греховете му?

Собственият му опит, страданието и любовта, образованието и семейната култура. Нищо не може да те застрахова срещу грешки или грехове, но много излишни трагедии биха били избегнати, ако в процеса на подрастване се наблегне на подобни човекооформящи теми. Семейната, училищната и университетската среда са от първостепенно значение. В това отношение ми се струва, че тоталитарните и диктаторските страни се възползват много повече от достъпа си до младежта, докато страни, които държат на демокрацията и свободата, неглижират (може би и от страх от изпадане в пропаганда) тези аспекти.

Имаш ред стихотворения за войната и насилието, като със сигурност поводът за тях идва именно от последния мащабен военен конфликт в Украйна…

Да. Огромна част от стихотворенията са написани в първите месеци след началото ѝ, с нетипична за мен честота. Почти всяка нощ пишех ново стихотворение. Така се събраха над 200 страници във файл, които впоследствие редуцирах и от които останаха включените в книгата. „Старите“ в нея са много малко.

Начинът, по който ми повлия тази война, беше с учудващ и за мен магнитуд. Смятам, че преживяваме особени години, които ще оформят среднодалечното бъдеще на света, и наследниците на днешния ден ще се връщат към тях дълго време. Такива периоди изискват участие и по примера от Втората световна война променят хода на много неща, включително на изкуството. Колкото и ужасно да звучи, то се мобилизира и се преоткрива най-добре по време на хуманитарни кризи и нечовешки събития, от което не бива да изпитваме задоволство, а просто да си свършим работата. Най-истинската е много черна.

 „обесването на владимир владимирович путин“ е най-конкретният ти текст: стъпките към края на този съвременен кървав диктатор (един от всички други, които са споменати по-дискретно). Така ли – от собствената си ръка – приключват всички диктатори? Самотата ли е техният неизбежен край? 

Самотата не е само краят им, самотата ги води към този край, който е напълно заслужен, и ако не бъдат съдени от по-висша от човешката инстанция, даже се разминават леко. Вова Путин вече виси на собствената си пъпна връв, обесен и отдавна приключен. Очевидно махалото на трупа му трябва да направи още няколко кръга, преди да бъде официално заменен от следващия противник на човешкото (в случай че властта не се смени коренно) или от някой, който може да изкара Русия от блатото, в което с известно самозадоволство се вкопава.

Душата на редовия путинист носи в себе си неуспешната болка, това е особен тип полудушевно състояние, което се опитва да достигне до болезненост, но от крайния резултат не може да извлече нито поука, нито позитив, нито градивен смисъл за така или иначе обмъглената представа за каквото и да било бъдеще, по-далечно от днес.

 Стихотворението „мезозой“ е реплика на тринайсета глава от „Коринтяни“. Достоевски противопоставя абстрактната любов към „човечеството“ и хората въобще на тази към конкретния един ближен, която е много по-трудна и трудоемка… Ако оставим настрана интимността, способни ли сме днес на тази любов (питам и във връзка с раздвоените ни реакции към войната в Украйна и не само)? 

Способни сме на същото, на което сме били и преди тази война, и преди този век, и преди каквото е в тефтерите ни. Както интимната, така и общочовешката любов са състояния – не можеш да поддържаш в пълен интензитет нито едно от двете. Шансът на човека е в това, че рядко трябва да се проявява като човек. Истинските работни часове са много малко в рамките на един секулум.

Ако „свободата ни не е спасение“, къде тогава го виждаш?

Свободата съблазнява по много начини, без да обещава нищо, освен своята абстрактна дашност. Няма как това да бъде крайната точка в търсенето на спасение. Не и в християнския смисъл. Интересно е, че със забързването на всички процеси в света и със забързването на самия свят, много подобни въпроси започват да получават повече моментен, отколкото окончателен отговор. Някак константата се превръща в променлива и вероятно това е, което трябва да срещне нашето поколение във философски план. Фрагментизиране на смисъла. Бърза храна, бърза любов, бързо спасение. Нощувка и после отново същото.

и може би всичко
вече е казано
но не
за последен път

Накратко, можем ли да приемем това като най-лаконичното определение за литературния двигател?

 Да.

Ти самият си двигателят зад групата scribens/ARS, които издават едни от най-сериозните български гласове в поезията, докато твоите текстове излизат в друго издателство. Способен ли си да се отстраниш от самия себе си като поет, от собствената си стилистика, когато правиш подбор на новите ръкописи – или напротив, търсиш сродното, подобното? 

Нямам проблем да се отстраня от собствената си поетика, за да оценя чуждата. Мисля, че „витрината“ ни го доказва и го доказва с всяка следваща публикувана книга. Аз самият имам четири книги с поезия и те са напълно различни една от друга, всеки път ми е интересно да търся нови подходи и концепции, мога да слушам бритпоп или рап, а в следващия момент – класическа музика. С поезията е същото.

3 сутринта е часът, който се споменава непрекъснато в книгата. Какво ще се случи тогава?

3 сутринта е символ на времето, когато не би трябвало нищо да се променя. Лично аз винаги съм го възприемал като момент, в който светът спи, хората спят – добри, лоши, всякакви, – просто спят, денят е свършил, новините са се изчерпали и няма нищо повече. Ето това изгубено спокойствие на 3 сутринта ми липсва от известно време насам. Вече нямаме „час на нищото“ и това е изнервящо.

Обичам да будувам в 3 сутринта, да пуша и да знам, че всички глупаци, всички изроди и нещастници хъркат в този момент, но също така и всички други обикновени и необикновени, великолепни и съвършени същества са се оттеглили за няколко часа в леглата си и няма нищо друго и никой друг, който да промени нещо, преди слънцето да поднови играта. Това обаче вече не съществува.