Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/galin-popov-resursut-na-grada-e-edno-potentsialut-neshto-razlichno/

През 2012 г. Галин Попов и група съмишленици създават независимото културно пространство ТаМ, което започва да работи като бар със събития, но постепенно се трансформира в лаборатория за общностни инициативи и предлага театър, музикални и киносъбития, литература, архитектура и наука. Във Велико Търново. Днес мястото е емблематично именно с културните и социалните си инициативи, неконвенционалния си подход и цветната публика. Когато Галин Попов измисля концепцията ТаМ, още не осъзнава, че му предстои да създава културни политики локално и по нова формула. Оттогава и досега екипът на сдружението (петима човека) разчита на не повече от 10–15% публично финансиране. Останалата част от дейността им се самофинансира.

Не съм сигурен дали е по-трудно да работиш с държавни институции с неясни инструменти за подкрепа, или да се справяш финансово заедно с други ентусиазирани хора, с които да постигате нещата.

Когато става дума за социална среда, парите не са водещи. Хората са важният ресурс – тези, които имат експертност, артистични таланти, тези, които имат ентусиазма да дойдат във Велико Търново и да споделяме търсенията си. Ако някой ви затвори с 1 милион евро в една стая, социалната ви среда няма да е много лека. Обаче ако в тази стая има хора, с които имате общи теми, всичко ще потръгне.

Според Галин Попов най-важно при всяка инициатива е да бъде изградено ниво на доверие, без значение дали става въпрос за изкуство, бизнес, или образование. Само така отпадат опасенията, че някой може да бъде подценен, използван или иронизиран.

И когато отпадне тази параноичност, работата се върши по много специален начин – с отношение, структурирано и отговорно. Тогава има и резултати.

През 2020 г., малко след локдауна и посред ковид кризата, които сега ни се струват доста отдалечени във времето, стартира фестивалът „48 часа Варуша юг“. Кръстен на името на квартал в Стария град на Велико Търново, фестивалът е мащабно културно събитие, което събира годишно около 15 000 души. Започва благодарение на инициативата „Отворен град“ – европейска концепция, вдъхновена от идеята за овластяване на локалните общности, която се фокусира върху местните жители като най-важните участници в промяната на кварталите. Фестивалът във Велико Търново е вдъхновен от артистичния фестивал 48 Stunden Neukölln, провеждан в един от най-колоритните квартали на Берлин – Neukölln. Немският фестивал също използва изкуството като инструмент за свързване между различни общности.

Дали „Варуша юг“ има манифест във време, в което всички предпочитаме да не правим големи жестове? Да, всяка година. Дали освен програмиране предлага и отворена покана за артисти, които желаят да се включат и допринесат? Да. Дали през изминалата година централната градска артерия на Велико Търново беше затворена и превърната в пешеходна зона, а дошлите от цял свят посетители имаха възможност да избират между 160 отделни събития? Да. 

Между 14 и 16 август 2026 г. ще се състои петото издание на фестивала, което ще бъде „компас, махало между още и достатъчно“, декларират организаторите. И всичко това става не по силата на неотклонно следван план. А защото Галин Попов винаги е вярвал, че културата е средство за сближаване на хората.

Осъзнах, че общността е нещо много флуидно, също и разбирането ни как функционира тя. Ние имаме хора от цял свят, които са ангажирани с нашите активности, припознават нашите ценности и ни помагат. Това невинаги е с финанси – с годините се убедих, че парите са следствие. Нашата работа е свързана с това да създаваме култура и общности, да сме медиатори, а за да има едно нещо успех, някой трябва да вгради сянката си в него. Затова за мен е важна тази пълна отдаденост и фокус върху определено място. И въпреки че имаме много предложения, ние с редки изключения работим само във Велико Търново.

Галин е роден във Велико Търново, учил е в града, бунтувал се е в него. Казва, че е бягал от училище и е идвал да се разхожда в красивия квартал „Варуша“. Тогава е мислил, че ако ще остава да живее в Търново, трябва да си купи къща именно в старата част. По онова време не се е чувствал емоционално свързан с културните процеси, доколкото те са му се стрували доста затворени и капсулирани. В непокорния си период след завършване на училище се отдава на търсене, пътува почти всеки уикенд, за да посещава музикални или театрални събития. През лятото има шанса да си позволи по-дълги бягства – месеци в Берлин, Пловдив, Карадере, на стоп из Родопите.

Всичко това в годините, в които хората още не пътуваха много, за да отидат на концерт или изложба, или поне не хората от моята социална среда. В по-честия случай ходеха на гурбет. Тогава ми хрумна идеята да ползвам контактите, които съм създал, и да инвестирам пари в това определен артист да дойде в Търново.

Докато не настъпи моментът, в който да си кажа: ако аз си изкарвам парите в България и ходя да ги харча в Западна Европа, за западноевропейците ще е двойно по-изгодно да дойдат за интересно събитие тук. Ресурсът на града е едно, потенциалът един град да бъде разпознат на международно ниво е нещо друго.

Казва, че не е бил амбициозен и не е правил дългосрочни планове. Но винаги се е интересувал от музика, театър и от връзката между различните видове изкуства. Има късмета първите 28 години от живота си да прекара в търсене, включително и на себе си. 

Режисьорът Младен Алексиев беше човекът, който пръв ми каза, че трябва да се занимавам с културен мениджмънт. Фокусът ми винаги е бил тук и много неща в българския контекст, които през годините са ми се стрували като негативи, вече разбирам, че са позитиви. 

Преди години при нас беше френски диджей, наполовина българин. След събитието беше решил да пътува, за да види баба си в Стара Загора. Започнах да се извинявам, че с влака ще отнеме минимум 3–4 часа. Неговата гледна точка обаче беше: няма лошо, виж сега, от жп гарата си купувам билет само за около 5 евро. Разбира се, влакът закъсня и аз се чувствах много неудобно. Неговата гледна точка обаче беше: седим си тук до релсите, говорим си, толкова е спокойно. С времето аз започнах да чувствам, че живея не на лошо, а на екзотично място. Тази екзотика вече не ме ядосва, не се срамувам и имам желание да я споделям с все повече хора откъде ли не.

Котвата, която обаче наистина помогна да не ме отнесе гълфстриймът нанякъде, беше моята среда в Търново. Красивата архитектура също. И не на последно място – възможността да започнем от нулата, тук нямаше развити пространства, платформи или културни структури, които да се интересуват конкретно от съвременно изкуство.

Общността, която прави фестивала „Варуша юг“, е група от съмишленици. Те всъщност действат като колония, като общ организъм, в който някои отговарят за графичния дизайн, други курират определени програми, има майстори, които се справят с битовите дейности, доброволци. Координаторите на фестивала в последните години са също част от тази мрежа от хора.

Ние сме хоризонтална структура, изслушваме се, опитваме се да свържем различни гледни точки. Нямаме стандартните екипни срещи – може с часове да обсъждаме някакви дребни детайли, но може и цяла седмица да нямаме време да си обменим и дума, просто всеки е зает със своите задачи и работата върви.

Колкото до независимото пространство за култура и социални инициативи ТаМ, от което започва всичко, днес то се помещава в сградата на бившия Клуб на дейците на културата – самата локация е архитектурен паметник. Първото им събитие е през 2021 г., кинопрожекция е и за да се състои, отново им помага колективният дух – ток им дават съседите с помощта на вездесъщите разклонители. Така проекторът в градината е включен, лампичките също. Магията започва. Днес пространството може да бъде наето за парти или за събитие и Галин неведнъж е наблюдавал колко стъписани са хората, че барът и всичко остава на тяхно разположение. Гласуваното доверие често ги връща, вече като вярна публика. И в ТаМ, и на летния фестивал „Варуша юг“.

Преди време при нас лектор беше Гюнер Гюнерсон, чийто дядо е отворил първата галерия за съвременно изкуство в Исландия. Тя е била наричана „Гнездото на лошото изкуство“. Ние също бяхме припознати бавно. В началото публиката на бара беше от едни и същи седемдесет-осемдесет човека, хората бяха подозрителни към нас. В момента сме фестивалът, който привлича най-много аудитория в града. Може да е за един уикенд, но тези хора стават видими, имат споделено преживяване, имат своя общ ритуал. И те са лица на една нова култура – ходят на архитектурни лекции, искат децата им да посещават работилници, готови са да чуят музика, която никога преди това не са чували.

Силният интерес и посещаемост прави екипа на сдружението разпознаваем и за общинските власти. Институциите не могат да бъдат променени с война и конфронтация, смята Галин. Единственият път е да впрегнем всичката си енергия и любов, за да изградим алтернативи, които са събирателни за големи групи хора.

Институциите са така устроени, че трябва да намерят начин да обхванат едно ново за обществото движение, иначе са застрашени да бъдат сменени. Откакто осъзнах това, работя по-спокойно. Затова, когато съберем хора за някакъв общностен процес, ги молим да не говорят за две неща – за институциите и за пари. Нека видим какво ние можем да направим, какво искаме да направим.

Самият релеф на града според него спомага за изграждането на микрообщности. Велико Търново не разполага с големи зали или площади, но пък в по-малките локации хората по естествен път си стават по-близки. Архитектурата и начинът, по който един град е планиран, предлагат различни условия за жителите си. С това всъщност се съобразяват и културните оператори като Галин Попов – с възможността да създават, вярвайки в свободния дух. И убедено вървейки срещу инерцията на познатото.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/sudiya-miroslava-todorova-nie-sme-otgovorni-za-vsichko-koeto-si-spestyavame/

Въпросите задават Грегъри Сток и Роси Михова

През вече далечната 1987 година американският биофизик Грегъри Сток преживява нещо като Големия взрив. Той публикува своята „Книга на въпросите“ (The Book of Questions) и неочаквано за самия него тя светкавично се превръща в световен бестселър. Нейната популярност се разширява до неподозирани мащаби и я задържа цели 60 седмици в класацията на най-четените книги на The New York Times. Това е времето, когато в Белия дом и Кремъл са Рейгън и Горбачов, Берлинската стена и Световният търговски център си стоят непокътнати, един приличен мобилен телефон тежи около килограм, а дигиталните фотоапарати, интернетът и разчитането на човешкия геном са само работни проекти в главите на мечтатели. 

С една дума, всичко е различно. Но и всичко е същото. Хората се борят с парични и семейни проблеми, с любовта, загубата, изкушението и страха. Познават предателството. Търсят смисъл и удовлетворение.

Затова и въпросите от тази книга, публикувана преди 40 години, са същите умоблъсканици, които ни стряскат и днес. На нейните страници авторът описва изцяло измислени, дори абсурдни ситуации, като всяка от тях ни поставя пред някаква хипотетична дилема. От нас се очаква да направим избор, който неизбежно е свързан с морален компромис. Така скритият въпрос, който всеки път задава Сток, всъщност е един: каква цена сме склонни да платим за желанията и убежденията си?

Подобни дилеми, но съвсем не хипотетични, се решават ежедневно на едно обширно бойно поле – това на правото. Битката, поне на теория, винаги е за доброто и справедливостта. Но доброто само по себе си също е вид компромис – то е онзи фин баланс между възмездие и милост, наказание и опрощение, закон и право.

Точно затова се изкушихме да поканим за разговор по въпросите на Грегъри Сток не друг, а съдия Мирослава Тодорова*.

Да започнем с нещо леко: ако можехте да придобиете способност или качество, за което се възхищавате на някой друг, какво бихте избрала?

Да бъда по-умела в преодоляването на ожесточението между хората. Да стеснявам тежките разломи помежду ни, които поставят под риск самия фундамент на обществения договор. Защото се опасявам, че вече е уязвено не само доверието към институциите, но и това между хората. Те не се изслушват, не се чуват, те остават вкопани в изначалните си представи, предубеждения, суеверия и заблуди. А това е рецепта за крах във всички социални сфери.

Искам да кажа, че неспособността да разбираме другия и да изграждаме връзки помежду си не само ни приближава опасно близо до правния нихилизъм. Те също ни отдалечават от надеждата за чисто човешко щастие. Именно отчуждението е един от основните ресурси за всяка човеконенавистна индустрия. И в този смисъл бих искала да имам това майсторство да подхождам с разбиране – без пренебрежение, без снизхождение, а още по-малко с гнусливост – към гледни точки, които ми се струват непоносими.

Ако имахте кристално кълбо, в което да видите истината само за едно от следните три неща – Вас самата, живота или бъдещето, то какво бихте искала да узнаете и защо?

Бих избрала истината за бъдещето. Аз съм любопитна и ми се струва, че по природа съм изследовател. Искам да разбера какво ще произтече от настоящия момент. Например какво ще се случи с човешкия мозък? Какви ще са поколенията, които ще са изцяло формирани в дигитална среда и ще задоволяват голяма част от потребностите си виртуално? Дали все още ще умеят да пишат ръкописно? Какъв ще бъде човекът и неговият свят? Доколко изкуственият интелект ще премахне необходимостта от физическа намеса на човека? Дали това ще направи хората прекалено лениви? Ще носят ли те отговорност за дължимите усилия, които си спестяват? Защото в крайна сметка ние сме отговорни за всичко, което си спестяваме.

И ако полето, в което има роля човекът, се стеснява, то как ще предефинираме самото понятие за общност? Как ще контролираме нарастващия риск от безотговорно поведение и злоупотреба с ИИ? Как ще управляваме риска от предоверяване в технологии, които предлагат да ни заместят във вземането на решения? Предизвикателствата пред човечеството ще са вече от съвсем друг порядък. И аз искам да знам какви ще са последиците от нашите действия и бездействия сега. И как и дали хората ще се справят.

Позволете от футурологията да Ви върна към фантазията. Представете си, че в къщата Ви избухва пожар. След като спасите семейството и домашните любимци, може да спасите още само едно нещо. Какво би било то?

Имам много ценни за мен неща и всички те са свързани с любимото ми убежище – изкуството. Струва ми се обаче, че няма да взема нищо. Може би това показва, че съм някакъв отчаян персонаж, но мисля, че всичко, което ми е истински важно, е вече в главата ми. Огънят не може да ми го отнеме.

Макар че това може би не е най-честният отговор. Навярно, без да се усетя дори, ще тръгна с мобилния си телефон, защото той така или иначе е навсякъде с мен. А в паметта му се съхраняват много неща – дори детските снимки на майка ми.

Бихте ли се съгласила да станете по-непривлекателна физически, но в замяна на това да бъдете значително по-интелигентна?

Не. Не бих искала нито да съм по-грозна в полза на интелигентността, нито да съм по-глупава, но по-красива. Самата амбиция да бъдем такива, каквито не сме, ми е чужда. Не бих казала, че тя ме отблъсква, когато я наблюдавам у другите, но провокира у мен известно съчувствие. Защото е симптом на някакъв болезнен вътрешен дефицит и усещане за несигурност. Това, разбира се, не означава, че моето самочувствие е от железобетон, но поне въпросът за класациите и за това как се съотнасям по разни показатели спрямо останалите, не ме занимава.

Аз мисля, че едно от големите изпитания и големите лични постижения на човека е да постигне хармоничен баланс между това, което автентично мисли и изпитва, и начина, по който го изразява чрез външния си вид. По отношение на външността ние правим с годините това – рисуваме автопортрета си.

Бихте ли убила невинно животно със собствените си ръце, ако това е единственият начин да се нахраните?

Ще ми се да кажа: не. Обаче в това би имало доза лицемерие, при положение че приемам някой друг да убива вместо мен, а аз да купувам разфасовките с месо в магазина. Освен това не съм сигурна, че в определена ситуация аз самата няма да го направя. Имам предвид, че си давам сметка за тъмната страна, която всеки от нас носи.

Нали си спомняте онази потресаваща сцена в „Огледало“ на Тарковски, когато майката преодолява градската си изтънченост, губи невинността си и сама обезглавява петела, за да нахрани децата си? Никога няма да забравя онази нейна горчиво победоносна, дори макабрена полуусмивка накрая. И онази мрачна решителност, с която обръща очи към камерата и към всеки от нас.

Така че изпитанията на съдбата, а също и нашата тъмна страна могат да ни поставят в ситуация, в която собствената ни атавистична сила за съпротива и оцеляване ще ни изненада.

В обичаен неделен ден десетки хиляди души посещават Лувъра. Представете си, че терорист заплаши да унищожи или всички посетители на музея, или всичките му колекции. Вие трябва да решите кое от двете да спасите. Кое бихте избрала?

Това за мен е проклет въпрос. Защото аз наистина обичам изкуството. Конкретно в Лувъра имам поне няколко любими неща, за които ще страдам много, ако бъдат погубени. Но няма нищо по-важно от хората. Ще спася хората.

Тук ще вляза в ролята на адвокат на дявола и ще защитавам обратната теза, за да внеса елемент на спор в иначе хармоничния ни разговор. Индивидуалният живот е преходен. Всички посетители така или иначе след няколко десетилетия ще умрат. Но загубата на събраното в Лувъра би било в известен смисъл „лоботомия“ на човешката култура, и то за сметка на бъдещите поколения. Ако смъртта на хората е биологично неизбежна трагедия, то смъртта на изкуството не е ли цивилизационна катастрофа?

Цивилизационна катастрофа е загубата на памет. Но да, незавидна ще бъде участта на оцелелите, които ще трябва да изградят мост към бъдещето. Те ще трябва да измислят как да разкажат на децата и внуците за това, което е изгубено безвъзвратно. При всички положения обаче не бих се колебала – изкуството се създава за хората, независимо какво мислим и говорим за стремежа на творците да постигнат абсолютното. Надчовешки или извънчовешки ценности и радости не съществуват.

Като стана дума за паметта, амнезията бива два вида: при едната губите паметта си за минали събития, а при другата вече не можете да формирате нови спомени. Ако паднете лошо и трябва да страдате от едното или другото, кое би било по-страшно?

Имам аргументи в полза и на двата възможни отговора. От една страна, човек интуитивно се хваща за миналото – за съкровените неща, които е преживял и които формират неговата идентичност. Ние сме сума от нашите преживявания и загубата на памет за тях е вид психологическа смърт. А има и друго – всеки от нас е изгубил близки на сърцето му хора. И е вярно това клише, че те са живи, докато в нас е жив споменът за тях. Да се откажем от спомените си означава да ги изоставим и в известен смисъл – да ги умъртвим завинаги.

И все пак аз споделям идеята, че най-високата възможност да бъдем себе си се свежда до това да сме добри хора. А добрият човек е възможен само ако приеме несигурността и неопределеността на това, което идва… ако не издига стени около себе си и успява да събере кураж да живее открито, тоест незащитено. С ясното съзнание, че го чакат разочарования, наранявания и дори разрушение. Противното обаче – защитната отбрана или пък просто живот на безопасна дистанция от другите – води до загуба на същинските човешки достойнства: доверие, чувствителност, мекота, крехкост. Ако загубиш тях, ако бягаш непрекъснато от всяка потенциална болка, ти се превръщаш в призрак, който броди единствено из крепостните стени на най-голямото си поражение. Изборът да се живее в миналото е някакъв такъв тип самозащита.

И в този контекст и от тази отправна позиция готовността да забравиш всичко, което е било, помирението със собствената нетрайност и чупливост и приемането на нуждата да се конструираш изцяло наново е нещо, което ме привлича.

Представете си, че можете да предотвратите само едно от следните три събития: земетресение в Чили, което би убило 40 000 души; самолетна катастрофа на софийското летище, която би погубила 200 души; или автомобилна катастрофа, в която би загинал най-близкият Ви приятел. Кое бихте избрали?

Това е почти като избора на Софи от филма на Алън Пакула, който по същество е абсолютно непоносим и нерешим. Знаете, там на входа на концлагера искат от майката на две малки деца да избере кое от тях да живее, защото, ако не избере, ще умрат и двете. Софи прави саморазрушителен, но в същото време съвсем рационален избор да предпочете детето, което има по-големи шансове да оцелее – защото е по-голямото дете, защото е русо момче и защото говори немски. Но дали това е разумен, макар и жесток компромис, или е най-големият родителски грях?

Ако съм честна пред себе си, мисля, че това, което е по силите на човека, е да спаси тези, които са му реално близки и никога не могат да бъдат просто статистика. И оттам насетне да носи до края на живота си вината, че не е успял да направи нищо за останалите. Дори законът предпоставя, че не може да изискваме от никого да уличава най-близките си. Например законът не налага родител да предаде детето си, ако знае, че то е извършило престъпление. И тук моралният резон едва ли се нуждае от специална защита дори в нашето време с неговата криза на самопонятните неща. Защото човешката близост е в основата на основата на всичко човешко и общностно.

И все пак правим уговорката, че тук говорим за живота на много близки хора, на най-скъпи на сърцето същества. Ако не е така, този въпрос няма отговор. Не може да е вярно решение, в което избираме да пожертваме един човешки живот, за да спасим друг или милион други. Бройката няма значение. Всеки човек е носител на вътрешноприсъщата стойност на човешкото достойнство. А това значи – и на правото за автономно управление на собствената съдба. От Просвещението насам ние сме се съгласили, че човекът винаги е цел и е недопустимо да бъде използван като средство в преследване на други цели. Това означава, че не можем да претегляме относителната тежест на един човешки живот срещу тази на друг. Иначе казано, няма значение дали човекът е болен, стар или несимпатичен. Защитата на всеки човешки живот е еднаква.

Ако можехте да прекарате една година в пълно щастие, но след това да не помните нищо от преживяното, бихте ли го направила?

Нямам съмнение, че бих го направила. Може би това идва пак от нагласата ми на изследовател. Бих искала да знам какво наричат абсолютно щастие, как се преживява, как и дали би ме променило, дори след това да не помня нищо.

Аз пък бих избрала обратното. Защото за мен споменът за щастие е по-важен от самото щастие, тъй като точно той след това ни пренася на гръб през нещастието. Ако не помня нищо от тази щастлива година, то за мен тя е напразно пропиляно време живот.

А аз го преживявам по друг начин. Да, би било жалко да не помня нищо и да не мога после да го споделя и разкажа. Но от друга страна, смятам, че ако има тази възможност, човек задължително трябва да се възползва от нея и да се гмурне в радостта. Защото щастието е това – способност да преживяваш радост. А радостта не е просто смях и веселие. Радостта е сериозно нещо.

Имам няколко въпроса, които не са от книгата на Грегъри Сток, но са също донякъде „проклети“. Ако научите, че преди повече от век вашият прапрадядо е обрал и убил някого, трябва ли днес да компенсирате неговите вече далечни потомци?

Този въпрос поставя темата за това доколко сме функция на биологията, на унаследените гени, на миналото и ако щете – на някаква идея за съдба. Бих възприела подобна среща като шанс да разбера повече за себе си, за семейството и родителите си, и оттам – за собствения си характер и природа.

На хората, чиято семейна история злощастно се е оплела преди век с моята, бих се опитала да помогна. Но ще го направя не като задължение на потомка на престъпник, а като човек, който е научил за тяхната болка или нужда и има възможност да направи нещо сега.

Но ако окрупним този въпрос и го разгледаме като обществен казус: трябва ли да носим отговорност за нещо – било то робство, геноцид или друга историческа несправедливост, с което нямаме никаква връзка, освен че сме от същата религия, националност или етнос като извършителите? Къде свършва индивидуалната отговорност и започва колективната вина?

Аз вярвам в силата и значението на контекста. Ние носим отговорност за себе си, за това, което сме тук и сега. Неуместно е да се опитваме със съвременния аршин да прекрояваме миналото и да проектираме върху него разбиранията си за добро и зло. Няма как да съдим хора, които преди векове са били просветители и основатели на университети, за това, че са били и робовладелци, a не либерални демократи. Не можем да оценяваме Средновековието например с критериите на модерността, нито пък да наслагваме върху настоящето моралните щампи на миналото.

Изобщо идеята, че можем да се превръщаме в съдии на всичко – на миналото, на прародителите си, на интимни отношения, в които държавата дори няма място, на мен ми се вижда също толкова разрушителна, както и опасността от тоталитарен режим. Това са опасности от един и същ порядък.

Бихте ли подкрепила закон, който позволява на жертвите на престъпление сами да избират наказанието за извършителя, вместо това да се решава от държавата?

Не. Това би било абдикация от един от фундаментите на нашата цивилизация. По принцип наказателният процес възниква като защита на обвиняемия от това да бъде убит с камъни от тълпата на площада. В пика на страданието си хората смятат, че отмъщението ще им донесе удовлетворение и душевен мир. Но се оказва обратното – ожесточението ескалира. Камъните не помагат.

А целта на правосъдието е да помогне на хората да продължат да живеят заедно дори след невъобразимо тежък разрив в техните отношения. Пострадалите имат нужда от разкриване на истината за това какво се е случило, от рехабилитация, от сигурност и подкрепа, от ясен знак, че се отнасяме с разбиране и уважение към страданието им, за да могат да преработят травмата и да намерят сили да продължат нататък. Превръщането им в централни обвинители или палачи води само до задълбочаване на тази травма, а понякога – и до човешки разпад.

Същевременно човекът, извършил престъпление, ще се поправи само ако му бъде оставен достоен изход и ако се отнасяме с доверие към способността му оттук нататък да води порядъчен живот. Достойнството е последното убежище на обречения на наказание и е добре всеки колега съдия по наказателни дела да приеме осъзнато това положение.

И накрая – ако трябваше да татуирате на ръката си послание към себе си, какво би било то?

В случай на пълна амнезия бих искала да видя нещо, което да ми подскаже коя съм всъщност. Знам какво е то, но няма да си го татуирам, защото не искам да стане достояние и на други хора.

Ако обаче говорим за послание към себе си в смисъл на окуражаване и подкрепа, то се сещам за един стих на Рилке, от който често имам нужда:

Кой говори за победа? Да устоим, това е всичко.
(Wer spricht von Siegen? Überstehn ist alles.)

* Мирослава Тодорова е наказателен съдия в Софийския градски съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България. Тя е известна със своята непримиримост към политическата намеса и зависимостите в съдебната система, както и с отстояването на основните граждански права като кауза в полза на държавността. През годините съдия Тодорова плаща висока цена за своите професионални позиции: уволнена е от Висшия съдебен съвет, а след като съдът я възстановява, отново е наказана. Впоследствие Европейският съд по правата на човека в Страсбург постановява по заведеното от нея дело, че е нарушено правото ѝ на свободно изразяване на мнение.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/asya-demireva-nashite-suvursheni-tela/

Вече почти две десетилетия Ася Демирева е сертифицирана и обичана консултантка по кърмене (IBCLC), което неусетно я е превърнало в гуру в една доста нишова сфера.

Това е най-хубавата работа, по-добра дори от дегустатор на сладолед.

Често жените идват при нея с новопокълнало чувство за вина или боязън, че нямат майчински инстинкт: не се справих, не ми се получава да кърмя, а искам.

Телата ни са съвършени, а ние, с нашите мозъци и незрелите си разбирания, им пречим да си свършат работата. Ние сме програмирани да знаем кое е правилно, но на съвременните поколения е вменено, че за да направим нещо добре, трябва да бъдем научени. Не виждаме живота в абсолютния му, природен покой. Моята прабаба, която е била неграмотна, е знаела какво е пермакултурен дизайн, без разбира се, да го нарича така. Но е знаела къде коя култура да посади и че на тази почва след две години ще се чувства добре друго растение, защото вече е обогатена от предишните с конкретни вещества. Ние обаче сме загубили това знание, което се е предавало от поколение на поколение. Загубили сме и вкоренения си инстинкт да отглеждаме други хора. Само преди около 150 години хората са виждали всичко – съвкупяването на животните, раждането. Вместо да се радваме на живота, ние никога не сме посрещали живот. Затова не знаем какво да правим. Хората преди нас са имали имплантирани модели за грижа, биологични модели, които при това са визуализирани стотици пъти. Днес пречим на телата си да действат свободно, спънати от недоверие и противоречива информация.

Ася Демирева е наясно със сблъсъка на младите майки с общия информационен шум, с непомерните изисквания за правилност, които обществото налага. Затова и напоследък в мрежата се появяват групи за споделяне – на майките, които не се справят, които се чувстват уплашени или просто искат да говорят за трудностите и „тегавините“ в този етап от живота си.

Мисията на Ася е не просто да говори за ползите от кърменето – ползи и за майката, и за бебето, но и да подпомогне процеса на засукване, обяснявайки рефлекторната му природа и разчитайки на инстинктите, заложени в телата ни. Тя е и сред създателките на възглавницата „Матеа“, която облекчава позицията на майките и осигурява комфорт при кърмене.

Стотици пъти съм присъствала на момента, в който един човек засуква от майка си и как тази жена емоционално го преживява, как цялото ѝ тяло се разтреперва, много често тя се разплаква. Аз имам късмета да съм свидетел на този първи контакт.

Първата детска мечта на Ася Демирева е да учи медицина; майка ѝ обаче я убеждава, че трудно би се справила емоционално с подобна професия. И така, Ася завършва Френската гимназия в Бургас и след това журналистика в Софийския университет. Това са точно годините на приватизацията и начеваща политическа журналистика и тя осъзнава, че ще завърши, без да иска да работи това. Създава семейство и през 2006 г. се обучава за консултантка по кърмене. Малко по-късно, вече майка на едно дете, започва да работи за сп. „Моето дете“. И понеже житейското колело се върти неумолимо, но и с подобаващ усет за историческа ирония, по времето, по което се развежда, Ася става главен редактор на списанието.

Когато години по-късно заради работата си следва за лекарски асистент и изучава обща медицина, установява, че майка ѝ е била права и трудно би оцеляла в болница.

Ако бях станала лекар, щях да работя предимно с болни бебета. Сега работя със здрави и много щастливи родители, после те си тръгват с нахранени и доволно заспиващи бебета.

Разбира се, истината е, че понякога родителите се изплашени и напрегнати, друг път идват на консултация в комплект с две баби.

Преди години обяснявах на бабите със страхопочитание и желание да насоча начина им на мислене в различна посока, но сега, от „пиедестала“ на двайсетгодишния ми опит, говоря по-авторитетно, а и с повече разбиране. Истината е, че бабите, които вече консултирам, са първите ползвателки на форума „БГ мама“.

Хората, ангажирани с медицински професии, често са изправени пред необходимостта да се сблъскват с различни начини на мислене, методи за справяне със стреса, а и с възприемане на биологичните ни параметри. Когато става въпрос за деца обаче, цялото ни общество сякаш се държи нелогично.

Живеем в кански парадокс – считаме, че на четири месеца бебето ни трябва да заспива самостоятелно, което е смешно, но на осем години вземаме детето за ръка от ръката на учителката. То не знае как да се прибере до вкъщи, откъде се купува хлябът и че той струва пари. А във все още съществуващите племенни култури това е възрастта, в която момчетата получават оръжие – собствено копие например. Те вече имат правото да убият животно и да приготвят храна. Тоест могат да се защитят и да се нахранят.

Ася всъщност помага на младите родители да не страхуват. Но и да си припомнят, че човек заспива в абсолютна безопасност. А за бебетата това е в прегръдката на друг човек.

Ние знаем за зоната за терморегулация при майката – тя се намира около гърдите. Когато бебето е хладно, тази зона се затопля, и обратното – ако кожата на майката фиксира, че има нужда от охлаждане, го прави. Това е велик способ за регулация. Майката е първата инстанция в адаптацията на този нов човек в новия за него свят. Имаме всички механизми да го посрещнем извън тялото си. Затова „кожа в кожа“ е и метафора – точно така започва животът.

За хора като Ася Демирева, които работят с наука, но виждат началата на живия живот, границата между биологично и трансцедентно е проницаема. Тя познава механизмите на телесното, а работата ѝ изисква и да го обясни на майките.

Ние създаваме тела от тялото си, храним ги от себе си, трансформирайки нашата храна в нещо жизненоважно за оцеляването на бебетата – всъщност ние имаме божествени функции.

Дългогодишната ѝ практика с бебета я е убедила, че дори новороденото не е табула раза, не е бяло платно, върху което се пише отначало.

Но за този живот, в това тяло, всяко конкретно бебе започва да се учи сега. И нашата работа като родители е първо да го приведем във физическата норма за конкретното общество – без значение дали ще е високотехнологично, или не, дали ще е бедно дете в богата държава, или обратното.

А това е невъзможно без майката да се събере и да се задейства спрямо собствените си представи за правилно. Иначе,

всяка жена има собствено дъно на тема майчинство, което копае системно,

твърди Ася и се надява все повече жени да избират подкрепата на психолог, за да се справят.

Всяка майка има своите страхове и форми на несигурност, но преди години сякаш беше по-просто. Днес имаме свръхсоциален елемент на социалните мрежи.

В момента количеството на информацията е ужасяващо. А вече съществува и понятието mommy shaming, което отразява съвсем реалния процес не просто на засрамване, а на тотално отричане: ако не правиш нещата по съответния начин, каква майка си изобщо?! Поредната стигма у нас пък е свързана с възрастта, на която кърменето трябва да престане. Само преди десетилетие общуването между майките е било по-скоро обмяна на опит, сочат наблюденията на Ася Демирева. От друга страна, тя смята, че социалните мрежи и миниобществата, които те поддържат, имат голямо и качествено значение за съвременния родител.

Самата тя е възпитана от майка, която е фиксирала модела, че ако едно решение е взето след претегляне на плюсове и минуси, значи то е правилно. Към онзи момент и онези обстоятелства то е било най-доброто. Тоест „не връщаме времето и не се самообвиняваме“. Това се оказва нейната лична работеща стратегия по отношение на майчинството, а Ася има две деца и със сигурност е преминала през обичайните изпитания. С първото си дете излиза ежедневно навън, защото по това време има паник атаки:

Най-големият ми страх беше, че мога да получа инфаркт и да минат часове, преди някой да дойде и да спаси бебето ми. Така че започнах да тренирам екстравертността си. Виждах се непрекъснато с жени с бебета. Винаги съм чела много и обичам да препредавам информация, затова се чувствах изключително добре да разказвам всичко, което съм научила. Всъщност съм тренирала за консултант.

Ася Демирева е различна по рождение – с вродена липса на кост, т.нар. малък пищял, фибулата. Затова десният ѝ крак е по-къс.

Това е източникът на всичките ми детски травми и върху него работя все още с психолога си. Но то е и в основата на избора ми на професия, която е свързана с оказване на помощ.

Ася е израснала по времето на социализма, когато в детските болници децата са оставяни сами. Да, дори и четиригодишните. Но е имала късмета майка ѝ да бъде до нея само защото е била медицинска сестра.

Това не ме спаси от манипулации без упойки и без нива на физическа болка, които не са окей за малко дете. Някъде там у мен се роди убедеността, че нито едно дете повече не бива да преживее това. Аз исках да стана лекар, за да спася децата.

Глобално Ася смята, че разбиранията ѝ са доста стереотипни. Тя уважава йерархията, приема, че обществото ни вменява роли и ролевите модели трябва да бъдат спазвани. И че малкият човек трябва да постигне конкретни нива, за да бъде равен на големите. Но не може да се съгласи да се отнасяме с малките деца като с незначителни.

У нас малките са нищожни. А това не е вярно. Ние имаме нужда от техния подход, от тяхното любопитство и интерес към всичко и ако си позволим да бъдем като тях, ще живеем в по-добро общество. Вместо това ние ги омаловажаваме.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/zhivotut-e-usilie-da-ovladeem-izkustvoto-na-razdyalata/

Въпросите задават духът Якша, цар Менандър I и Роси Михова

Знаете ли, че най-дългият литературен епос в световната история е „Махабхарата“? За негов автор се смята мъдрецът Вяса – основополагаща фигура в древноиндийската духовна традиция и познавач на свещените текстове на индуизма – Ведите. Твърди се, че Вяса е живял около 800 години – по-точно между IV век пр.Хр. и IV век сл.Хр. В този период той някак успява да събере и подреди 100 000 двустишия, групирани в 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. За сравнение, това е около десет пъти повече от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно.

Разбира се, съществува и другата възможност – антични бардове като Вяса и Омир, макар и с ореола на исторически личности, да са просто събирателен образ на куп безименни поети и разказвачи, пътуващи певци, аскети и оракули, които са пренесли до нас текстовете на древността. Така или иначе, техните думи ни застигат и днес.

Един от емблематичните откъси в „Махабхарата“ са въпросите, които духът Якша задава на принц Юдхищхира, за да прецени дали да съживи братята му от рода Пандави. Принцът се справя безупречно с отговорите, демонстрирайки проницателност, фантазия и смиреност. 

Тези въпроси обаче са детски гатанки в сравнение с въпросите, които се появяват в Упанишадите – философски трактати от VIII–II век пр.Хр., които бележат прехода от ритуализма на Ведите към индуистката метафизика. Самото име Упанишад произлиза от санскритските корени upa (наблизо), ni (долу) и shad (седя) и буквално описва ученик, който седи в краката на своя учител и му задава въпроси.

Днес бихме казали, че Древна Индия е влюбена в диалога като литературен жанр, затова играта на въпроси и отговори далеч не се ограничава с класическите образци, написани на санскрит. Пример за това е будисткият текст „Милинда Панха“ (II–I век пр.Хр.), чието заглавие в превод от езика пали означава „Въпросите на Милинда“.

Сюжетно това е витиеват, търпелив разговор между гръцкия цар Менандър I и будисткия мъдрец Нагасена. На практика обаче е челен сблъсък между елинския логос с неговия фокус върху логиката, анализа и външния свят и източното взиране в интуицията, вътрешното преживяване и мистично познание. Гъркът иска да разбере Вселената. Индиецът иска да се слее с нея.

А какво иска Георги Гочев*, предстои да разберем. Защото кой друг би могъл да отговори по-добре на въпросите на Якша и Менандър I от един дипломиран класически филолог, изтъкнат преводач от старогръцки език и тънък познавач на Платон и Аристотел?

В този наш разговор въпросите на индийските мъдреци са само отправна точка за свободен размисъл. Събеседването ни е отвъд усмирителната риза на конкретния исторически и културен контекст на литературните източници.

Доцент Гочев, ще Ви помоля за момент да си представите, че сте принц Юдхищхира и Ви предстои да отговорите на поредица от блицвъпроси. От Вашата убедителност зависи съдбата на цялото Ви семейство, на царството Ви и на космическия ред. И така, кой е по-голям от земята, кой е по-висок от небето и кой е по-бърз от вятъра?

Краткият ми отговор и на трите въпроса е един и същ. И той е не. Виждам недоумението Ви и ще обясня. Често привидно директните въпроси носят завоалиран, скрит смисъл. Мисля, че зад въпроси от типа кой е най-голям, кой е най-висок, най-бърз, най-силен, всъщност стои въпросът: Колко съм силен аз самият? Мога ли да покоря света? Мога ли да го владея? И моят отговор на това е не. Не мога. Защото това са царски въпроси – такива, каквито си задават царете. Аз обаче не съм цар и нямам подобни терзания. Те са за хора, които се питат колко дълго могат да управляват, докъде се простира властта им, колко ефективна е тя. Хора като Тръмп или Путин например. Мен ме питайте нещо друго.

Добре. Кой е най-добрият приятел?

Това също е въпрос, от който изскача друг по-важен въпрос – какво е приятел? В моето разбиране приятел е човек, заедно с когото мога да живея живота си като свой – да живея собствения си, а не нечий чужд живот.

Кой е врагът, който най-трудно може да бъде победен?

Този, който се преструва на приятел.

Коя е най-страшната болест?

Животът в неистина.

Кое е най-ценното притежание?

Свободата, разбирана като способност да се разделяме с нещата от живота. Защото животът може да бъде описан като поредица от раздели и загуби. С раждането си ние губим утробата. После губим детството, невинността, илюзиите. Губим приятели, родители, партньори, не дай боже – дете. Губим сили, губим енергия. И накрая губим себе си. Животът е усилие да овладеем изкуството на раздяла с нашите притежания.

В диалога „Федон“ Платон дава дефиниция за това какво е философията. Според него тя е подготовка за смъртта – за раздялата на тялото с душата. Човек – съзнателно или не – цял живот се готви за момента, в който ще загуби това свое най-ценно притежание. А то е ценно точно защото предстои да бъде изгубено. Именно загубата придава ценност на нещата. Без нея те нямат особена стойност. Без смъртта безсмъртието е тривиално.

Кое е най-горчивото нещо?

Илюзията. Какво казва принцът по този въпрос?

Юдхищхира казва, че най горчи това да зависиш от други хора. А какво е мъдростта?

Способността да живееш с вътрешните си противоречия, без да се опитваш да ги решиш или преодолееш.

Кой е най-големият парадокс на света?

Това, че хората не се блъскат един в друг, когато вървят по улицата. Обяснението ми е, че в желанието си да живеем живота си като свой ние приемаме, че и другите искат същото. Поради това им осигуряваме нужното пространство, като налагаме определени граници на своето. Ако не го правехме, щяхме да се блъскаме, докато заседнем в някакво гигантско човешко задръстване. Всъщност парадоксът е в това, че за да живеем свободно, се налага задължително да се самоограничаваме.

Вирджиния Улф го казва много хубаво на едно място в „Мисис Далауей“. Най-голямата загадка е, че тук има една стая, а там – друга. Че ме има мен, но го има и другия човек в отсрещната сграда. И по някакъв начин сме свързани, дори и да не се познаваме.

Мисля, че с този отговор засега опазваме вселенския порядък и можем да преминем към няколко въпроса, формулирани в Упанишадите. И така: Какво у човека спи всяка нощ? Какво винаги дреме у негo? Будни ли сме, когато сънуваме? (Прашна Упанишад)

Аз гледам на сънищата като на време, в което човек успява да говори със себе си по начин, различен от този, когато е буден. В този смисъл умът ни е буден, когато сънуваме. Буден по различен начин.

Добре, ако всяка нощ сънуваме, че сме господари, а всеки ден живеем като слуги, какви сме всъщност тогава? (Мандукя Упанишад)

Голямата разлика между господаря и слугата е привидна. В много отношения господарите са не-господари, защото се подчиняват на редица условности и очаквания. В много отношения слугите и робите са по-свободни, защото от тях не се изисква да вземат решения.

Аз винаги питам студентите дали знаят колко робски въстания е имало в Рим. Истината е, че те са много малко. За социална организация, просъществувала над 1000 години, документираните робски въстания се броят на пръстите на двете ми ръце. Защо робите не са поискали свободата си?

Защото в робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими. Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

Искам да кажа, че влезем ли в тази парадигма на господаря и слугата, то едното винаги отчасти се съдържа в другото. Ние не можем да бъдем нито само слуги, нито само господари.

На този въпрос през IX век прочутият индуистки философ и поет Шанкара отговаря по следния начин. Докато сънуваш, че си господар, твоето щастие е истинско и твоята власт е реална в рамките на съня. Докато си буден и си слуга, ти наистина не си нищо повече от слуга. И тъй като двете състояния се изключват взаимно, то и двете са относителна реалност. Но ако помниш едновременно и съня на господаря, и живота на слугата, то значи ти си нещо по-голямо от тях двамата. Ти си „наблюдателят“.

Интересно е, че съвременната психоанализа предлага сходна интерпретация. Слугата е препратка към социалната ни роля, на чиито изисквания се подчиняваме всеки ден. Господарят е нашето несъзнавано, копнежите и чувствата ни, неподвластни на контрол. Тогава какви сме всъщност? Ние сме процесът на интегриране на тези две противоположности. Или както казахте преди малко – на практикуване на мъдростта да живеем в противоречията си, без да се опитваме непременно да ги преодолеем. Истинското ни аз е това, което помирява слугата и господаря.

Истината е, че този въпрос е подвеждащ, защото веднага те дърпа да интерпретираш какво е да си господар, какво е да си слуга. Но сега, като се разговорихме, чувам две други неща в него.

Едното е темата за часовете. Ние сме времеви същества. Времето ни на живот е ограничено и в този смисъл ние сме ограничени, ние сме слуги на този свят.

Второто е свързано с вътрешния ни диалог. Ние непрекъснато разговаряме със себе си по тази линия – господар/слуга и си заповядваме разни неща. Но границата кой върху кого господства, е много тънка. Защото съвестта и самозаблудата идват от едно и също място. Съвестта често е безкрайно нечестна с нас. Тя ни подвежда, че знаем какво е добро и какво е истина, но понякога ни предлага неистини. Мирното съвместно съществуване между царя и слугата върви с непрекъсната размяна на ролите и съзнателност за тази размяна. И когато вътрешният ни глас се включи с някоя реплика, съвет или заповед, много трудно можем да сме сигурни кой от двамата я произнася – господарят или слугата.

Смятам, че част от умението да живеем добре се състои в способността ни да не се държим вътре в себе си като цар и роб. Като диктатор и поданик. А да водим спокоен вътрешен диалог.

Кое е това нещо, чрез познанието на което всичко останало в този свят става познато? (Мундака Упанишад)

Дълбоко не вярвам, че има универсален ключ за разбиране на света и вселената.

Аз съм адепт на сократо-платоническата традиция, в която важното изречение не е „Еврика! Открих! Намерих ключа!“, а изречението „Знам, че не знам“. Това не е капитулация пред обема на непознатото. То е капитулация пред претенцията, че можеш да познаеш всичко. Освен това то е и вид етическа нагласа. Защото омнисциенцията е илюзия за омнипотенция.

Но искам да поразсъждавам още малко по въпроса. По принцип, когато изследваме или интерпретираме каквото и да било (думи, действия, поведения, знаци), ние задаваме два въпроса – защо и какво. Цялата западна култура от времето на Аристотел е ориентирана по линията на причинно-следствените връзки. Цялото ни образование е фокусирано върху въпроса защо с убеждението, че ако можем да отговорим на него, можем да отговорим и на всички останали въпроси.

Изтокът обаче (Изтокът, видян много на едро) си задава по-скоро въпроса какво. Какво е това? Този въпрос поставя питащия не в позиция на човек, който владее инструментите на познанието и може да стигне от факта до причината, а в ролята на наблюдател, на съзерцател.

Мисля, че ние надценяваме въпроса защо за сметка на какво. Ето Ви пример. Вълнува ме повече какво се е случило в Петрохан, а не защо се е случило. Бих искал, преди да питаме защо е станало това, да попитаме: „Какво всъщност е това?“ Мисля, че тогава ще видим картината в нейната по-голяма сложност, детайли и дълбочина. И няма да се подвеждаме само по водещите причинно-следствени връзки.

Тук стигаме до въпросите на гръцкия цар Менандър I, които той задава на монаха Нагасена, опитвайки се да открие логически пробойни в уредбата на будистката етика. И така, достоен ли е за уважение човек, който убива определен брой хора, за да спаси живота на повече хора, които иначе биха загинали, ако той не направи нищо? Тук бих добавила – доколко моралната стойност на нашите постъпки се определя от тяхната полезност?

Това е познатият мисловен експеримент с трамвая. Въпросът е дали бих дръпнал ръчката и бих го отклонил в друг коловоз, за да спася петима, завързани на релсите, но с цената на живота на един човек, завързан на другите релси. Първо, да не дава господ да изпадна в подобна ситуация. Тази морална аритметика колко на брой спасени живота оправдават колко на брой убийства, ми е дълбоко чужда. И смятам, че тя е част от същото това царско мислене, в което ти се възприемаш като господар на чужди животи.

В будизма има един принцип, който според мен осветява дълбината на това учение – „Не помагай другиму“. Защо да не му помагаш? Защото така се бъркаш в кармата му. Нашата идея за страданието е, че хората страдат незаслужено. Но в будистката парадигма, ако някой страда, то е, за да се излекува от грешки, направени в този или в предишни животи. И това е смисълът на съвета да не се бъркаш в кармата на чуждия живот. Не искам да съм нито спасител, нито погубител.

Цар Менандър I продължава да пита: Aко човек страстно желае да открадне нещо, но в крайна сметка не го прави, носи ли душата му товара на греха, защото той вече е съгрешил в помислите си? От съвременна гледна точка – носим ли вина за мислите си?

Не, не можем да носим вина за нещо, върху което нямаме никакъв контрол. Претенцията, че можем да владеем мислите и чувствата си, ми изглежда опасна. Това, което можем да управляваме, поне в някаква степен, са действията ни. Затова по-почтен е не този, който изобщо не си помисля да открадне, а онзи, който го мисли и има възможност да го направи, но въпреки това не го прави. Светостта или стоицизмът, смятам, не е в липсата на лоши помисли и пагубни емоции; светостта или стоицизмът, ако питате за тях, са в устояването пред лоши помисли и емоции.

Но ако не носим вина за мислите си, защо тогава законът наказва по-сурово умишленото в сравнение с неумишленото престъпление?

Винаги ще има вътрешни противоречия между намеренията и резултата от нашите действия. Но въпросът дали нашите намерения определят постъпките ни като добри или лоши, е в същината си детински въпрос. Децата и незрелите възрастни са тези, които оправдават своите грешки с добри намерения или с незнание.

Тогава за кого позорът е по-голям – за този, който умишлено причини зло, или за този, който причини зло поради незнание?

Тук юристите може да скочат срещу мен, но аз не правя голяма разлика между двете. Убеден съм, че дори злодеите в своята самоувереност не са истински наясно с това, което правят. Те си въобразяват, че знаят, но моментът на осъзнаване, ако изобщо го има, настъпва по-късно.

Будисткият монах е доста по-категоричен от Вас. Според него злото, причинено от незнание, а не с умисъл, е много по-страшно. И дава пример: кой ще се изгори повече – този, който грабва горещото желязо, знаейки, че може да се опари, или този, който го прави, без да подозира, че ще се опари? По неговата логика пораженията, причинени от невежество, са по-опасни. А незнанието, породено от леност на ума, се превръща във вид морално престъпление.

Може би. Но като човек, който работи в сферата на образованието, виждам как всекидневно преживяваме краха на голямата илюзия, че просвещението ще спаси света. Имам предвид убеждението, че ако просветите хората, ако им отворите очите за всички религиозни, културни, идеологически и политически догми в нашия живот, те ще станат по-добри и разумни. Този просвещенски проект, започнал в края на XVIII век, Кант онагледява по следния начин. Какво е просвещението? Това е да извадиш хората от състоянието на детството, което те са си самопричинили. Вярата, че като ги образоваш, хората стават възрастни, които са способни да поемат отговорност за живота си и да действат според разума.

И ние продължаваме да живеем в тази парадигма, в която знанието и информацията са върховна ценност. Зад замисъла на глобалната дигитална мрежа стои вярата, че свободно достъпното знание ще направи хората по-разумни в техните избори. Но нищо такова не се случва. Защо? Защото хората не действат единствено под диктата на разума. Дори когато са наясно например кои новини в интернет са фалшиви и кои – не, те избират не според истината, а според емоцията си. А когато става въпрос за чувства, разумът е безсилен.

Пренесете това на политическия терен. Има партии, които последователно градят образа си като глас на разума. Но не гласът на разума е това, което привлича хората. Още повече че когато някой говори разумно, той често го прави назидателно, дори осъдително. А избирателите имат и други, емоционални нужди. Те очакват от политиците да признаят съществуването им през техните емоции. Да чуят от тях, че имат право да са гневни и ядосани, имат право да грешат или да вярват в глупости.

Тогава за финал да се върнем на въпроса на духа Якша: какво е щастието?

В аналитичен план щастието се свежда до това да обичаш и да работиш. В личен план за мен щастието е дълъг неделен обяд. Така си го представям. И когато питате кой е приятел, то приятел е човек, когото бих поканил на дълъг неделен обяд.

* Георги Гочев е класически филолог, преводач от старогръцки език и доцент по класически езици и литератури в Нов български университет. От 2024 г. е заместник ректор по международната дейност на НБУ и ръководител на университетския консорциум ЕРУА за НБУ.

Превел е от старогръцки език „Държавата“ и „Пир“ на Платон, „Поетика“ на Аристотел, трагедията „Медея“ на Еврипид. Носител е на националните награди „Христо Г. Данов“ за 2016 г. (раздел „Хуманитаристика“) и наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ (2019).

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/lyubomir-baburov-chovekut-e-polozhen-v-svoya-razkaz-za-sveta/

Когато преди 15 години Любомир Бабуров стартира платформата Ratio, вярва, че колкото повече информация дава на потребителите, толкова по-полезна би била тя. Днес вече е сигурен, че

на хората са необходими диалог, любопитство и радостта да размишляват по различни въпроси.

Ratio категорично отказва да фаворизира конкретни гледни точки и предлага да говорим „по научни теми на разбираем език“. Вероятно точно тази рецепта прави подкаста иконичен за различни поколения. Все едно дали ще коментира идеи от областта на астрофизиката, еволюцията на технологиите, човешкия геном, струнната теория, или тъмната страна на пчелите.

Етичен акцент поставят и философските разговори между Любомир Бабуров и проф. Стоян Ставру (обособени в серията Vox nihili). В почти 250 епизода двамата водят дискусии и с други гости за едрите хуманитарни търсения – за свободната воля, смисъла, боговете, дълга, справедливостта, злото, идеята за бъдеще.

Научен разговор на достъпен език е концепция, която не разчита на предизвестен успех в нашите времена на небивал интерес към конспиративни теории, подхранвани от фабрики за тролове и фастфуд послания. Именно защото предизвиква аудиторията (а и екипите на подкаста) да напусне зоната си на комфорт. Най-често срещаният маркетингов подход напоследък е куртоазна игра на сигурно, прицелване в таргет, чиито възможности са предварително преценени и предложеното съдържание не рискува да ги надхвърли. Подобен механизъм вещае постоянно, макар и дискретно снижаване на критериите, особено тези на публиката. Спад. Регрес.

Любомир Бабуров обаче винаги е избирал да прави друго – да говори за това, което му е интересно. И да упражнява паралелно няколко различни професии, които му носят различни видове удовлетворение (освен директор и основател на Ratio той е основател на Българския космически клъстър и CSO в Ozone.bg). Признава, че на нещата, които го ентусиазират, трудно казва „не“.

На ръба между XX и XXI век учи новогръцка филология, като едновременно с това прави сайтове и поддържа форуми. Казва, че това е времето, в което почти не е излизал, живял е доста затворено и приятелите му са били в интернет – американци, италианци, германци. Това е и възрастта, в която се запалва по историята на Стария свят („Класика е момчетата да се интересуват от Римската империя“, усмихва се с доза самоирония). Това вероятно е и възрастта на първоначално натрупване на капитал от идеи. Години по-късно той надгражда с книги по философия и популярна наука.

Книгата, която преобърна приоритетите ми, беше „Себичният ген“ на Докинс. Прочетох я цялата и след това я започнах отново, вече по-внимателно и аналитично. В нея има едно преформулиране на света, което показва как би могъл да изглежда той. Как еволюцията през естествения подбор би работила не само на ниво индивиди, а и на ниво гени. Но отчита и липсата на контрол върху цялото. От една страна, е добре аргументирана, от друга – SciFi. След Докинс започнах да мисля повече.

Следват лекциите по физика на Ричард Файнман, а оттам стига до останалите му книги, става фен на начина, по който Файнман се опитва да осмисли собственото си мислене. Впечатлен е от метода на нобеловия лауреат по физика за 1965 г. да си представя абстрактни квантови системи, сравнявайки ги с конкретни предмети – това подпомага интуитивното разрешаване на проблеми, свързани с поведението на системите.

Покрай Файнман открива и други физици, които му въздействат като философи. Шон Карол го поразява с широтата на концепциите си и с отказа си да говори радикално по големите философски теми, например за Аза и съзнанието. Карол е ученият, който твърди, че за различните нива на разглеждане на света около нас има и различни обяснения. „Не можеш да говориш за ниво „човек“, давайки примери от ниво „квантова система“, което не знам дали е вярно впрочем – усъмнява се Любо Бабуров, – но неговият аргумент е, че ако говорим за свободна воля, да речем, тя работи на ниво „съзнание“, но не и на ниво „кварки“. Шон Карол не е съгласен и да се ползва терминология от физиката за социални динамики и процеси например. Други физици пък пишат за липсата на свободна воля. Твърдят, че ние сме [положени] в детерминистична вселена и в нея няма ниво за свободни действия.“

И до днес тези интереси на Любо от Ratio предопределят отправните точки на епизодите със Стоян Ставру – за него казва, че е човекът, с когото си е говорил най-много в този живот. И е благодарен за тези почти осем години разгорещени дискусии.

Виражите им между идеите на Фуко, Достоевски, Платон, Сократ, Шекспир или Агамбен обаче не изключват търсенето на фундаменталните, научно постижими основи на материята.

За мен по-интересното е да се опитаме да интегрираме нещата, които знаем за света около нас. Затова правя Ratio. Тръгвам от основата, че има физичен свят, ние сме в него и той е познаваем. Колкото повече познания натрупваме, толкова повече се променя и начинът, по който размишляваме за него. Големият разговор е за интерпретацията. Окей съм да чувам серия от мнения, които са различни от моето, това дори ме предизвиква да мисля.

Няма как любопитството и хъсът на Любомир Бабуров да размишлява върху по-широка проблематика да не повлияе и върху самоанализа му. Така че стигаме до страховете. Той споделя, че е привилегирован да няма физически страхове и фобии, макар напоследък да отчита, че в самолет се чувства все по-дискомфортно въпреки стотиците часове полети през годините.

Има различни видове страх. Когато бях много млад, живеех в началото на „Раковска“, около Сточна гара. Кварталът не беше много сигурен, беше си направо опасен, в началото на 2000 г. не беше осветен – тогава се страхувах. Екзистенциални страхове обаче имаме всички. Но мога да дам рецепта за минимизирането им: Албер Камю плюс някакво количество физици, които говорят за физическата смърт на Вселената и липсата на свободна воля. Помагат ти да стигнеш до разбирането, че светът се случва наоколо ти и ти нямаш никакво влияние върху него. Просто по някое време ще умреш. Ако междувременно извлечеш нещо и нещо научиш – това е.

Социалните страхове от войни и противопоставяния, разбира се, не подминават никого от нас. Любомир Бабуров споделя, че според него създават фон на тревожност – именно защото житейски имаме нужда да градим около себе си свят, семейство и сигурност.

И тук започват да се отварят въпроси. Какво например се случва в условия на война? Кое е приоритет? Това, което правиш, или близките ти, за които трябва да създадеш условия да не бъдат в опасност? Ако утре има война в България, оставаш или напускаш страната? Много сериозен въпрос е кое ще избереш – публичното или личното. И в двата случая имаш дълг и отговорност. Според мен никой не знае как би реагирал в подобна ситуация. Притеснявам се, че аз бих реагирал първосигнално, че бих останал заради разбирането и амбицията си, че трябва да свърша работа и да направя някакви неща. И от това биха страдали близките ми.

Ratio като инициатива всъщност изпълнява функциите на необходимо, мечтано, стойностно пространство за създателя и екипа си. Но също така подкастът и форумите (на 8 ноември предстои есенното издание) разчитат на значими, влиятелни лектори, а и сами имат реномето на престижна платформа за научни разговори.

Затова и стигаме до авторитетите.

Сложна тема е, ние сме разсъждавали върху нея със Стоян Ставру неведнъж. От една страна, тук имаме генеалогия – редица хора, които са размишлявали по даден проблем, и отделно имаме тяхното собствено ниво на експертност. Не знам дали в момента е заради технологиите, или идеологиите, но днес всички си вярват, че знаят всичко. За съжаление, „авторитет“ звучи почти като мръсна дума. През това, което ние правим, се опитваме да покажем важността на хората, които знаят за какво говорят. Не вярвам обаче, че ще можем да противодействаме на загубата на доверие в авторитетите.

Информацията в момента е твърде дифузна и може да бъде взета от различни източници, вместо като предишните поколения да отидем при конкретен специалист – лекар, инженер, физик. Да, професионално те са с променливо качество, защото са хора, но имат своето ниво на експертност. Сега питаме ChatGPT.

И понеже интелигентният човек обглежда и процесите, и себе си със спасителното чувство на дистанцираност, Любо от Ratio може да си позволи капка шеговит самоанализ: „Аз съм класическият пример за човек, който не е станал специалист. Имам много интереси, правя добре много неща, но не съм тесен специалист по нищо.“

Усещането на Любомир Бабуров за гранулиран свят, за пъзел от микросветогледите на отделни групи хора, ни води до човека, който винаги е бил положен в собствения си разказ за света. „В момента просто разказите са много – казва той. – Консумираме брутално количество информация, а гладът за информация си е същият.“

Споделя, че той също намира време да слуша подкасти – когато шофира и когато ходи пеша. Напоследък следи българските „Дневен ред“, „Телевизия по радиото“ и „Говори интернет“, подкаста на Сам Харис, както и култовия Very Bad Wizards. И понеже дори хора, жонглиращи с различни ангажименти като него, успяват да си вземат кратък отпуск, през август Любо е изслушал дългите шестчасови епизоди на историка Дан Карлин за Първата световна война.

Буквално дни преди есенното издание на Ratio Forum, свързано с екосистемите, си позволявам да извадя от контекста на програмата една фраза: Какво се крие под повърхността.

Ние няма да казваме неща, които са скрити – те са пред очите ни, но не ги виждаме или ни е страх от тях. Обикновено имаме някаква интерпретация за света наоколо, имаме приоритети. И в този смисъл, надявам се под повърхността при мен да има наченки за разбиране на света, да бъда адекватен, да допринасям за нещо стойностно. Да предизвиквам размисъл и заедност. Позициите ни често са доста по-гъвкави, отколкото си мислим, имаме опцията да се променяме и да се вкарваме в правилните обстоятелства.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/istoriyata-na-snezha-i-frants-razgovor-sus-svetoslav-draganov/

Светослав Драганов е режисьор, сценарист и продуцент, член на Европейската филмова академия и председател на Гилдия „Режисьори“ към СБФД. Преподава кино в Нов български университет. Автор е на документални и игрални филми, отличаващи се с човечност, наблюдателност и деликатно чувство за хумор, сред които „Живот почти прекрасен“ (2013) и „Смирен“ (2022). В работата му личи интерес към личните съдби, през които се отразяват по-големите обществени и исторически промени.

„Снежа и Франц“ е документален филм за любов, изкуство и свободата да живееш отвъд границите. Чрез богат архив от любителски филми, писма и фотографии Светослав Драганов разказва историята на една двойка – българката Снежа и австриеца Франц, чиято връзка прекосява време, разстояния и политически разделения. Филмът е нежно размишление върху паметта, избора и цената на независимостта. Той е част от по-широк проект, в който киното и визуалното изкуство се преплитат в обща любовна и художествена хроника.

Премиерата на „Снежа и Франц“ е на 3 ноември 2025 г. от 18:30 ч. в Дома на киното в София. Изложбата „Снежа и Франц“ в галерия „Райко Алексиев“ може да се види от 4 до 15 ноември, 17–20 ч.

Казвате, че от години сте мечтал да направите филм за леля си и чичо си. Какво се промени у Вас като човек и като режисьор, за да сте готов да разкажете тази история именно сега?

Винаги съм се възхищавал на чичо ми по някакъв начин. Като на човек, който все потегля към нови приключения. Особено като открих, че е снимал и филми в края на 90-те, началото на 2000-те години, когато едната ми братовчедка ги беше прехвърлила на VHS. После открих и други филми, които стояха в едно мазе. Най-интересното за мен се крие в тази еволюция, че аз всъщност винаги съм искал да направя филм за Франц. Постепенно фокусът се измести и към леля ми, към Снежа – тя е „обикновеният човек“, който седи и чака, докато Франц обикаля света.

Франц какви приключения е имал? С какво се е занимавал?

Той е бил наистина много спортен тип. От малък кара ски в Тирол. Почва да се занимава с катерене, прави експедиции, които стават все по-екстремни и по-екстремни. През 1967 г. семейството му пътува до Турция, отиват на море, и минават през България на връщане. Отбиват се в Слънчев бряг, където по онова време е имало и къмпинг. Леля ми тогава за първи път отива сама на море, при най-добрата си приятелка, която е в Несебър. Там в един ресторант се запознават с Франц. Те са танцували, а най-добрата приятелка – Юлия, е знаела немски и е превеждала, за да могат да си говорят.

Какво се случва след това?

Почват да си пишат. Той идва в България, пламва любов. Но след това Снежа е приета да учи в Москва, в текстилен институт за дизайн на дрехи. Тя заминава през 1968-ма за пет години. След това се връща и отново пламва епистоларната любов. Пишат си писма, всъщност тя ги пише пак с помощта на Юлия, която превежда. После двамата се събират, женят се и леля ми заминава за Австрия.

Имала ли е някакви проблеми да замине?

Тя е била с държавна поръчка и е трябвало да плати 6000 долара, за да може да замине за чужбина. Или да работи тук шест години, или да плати тези пари. Това са били вариантите. Леля ми работи почти една година и събират тази сума от приятели. Франц от своя страна идва до България със ски оборудване, щеки, обувки. Напълнил е догоре един ситроен, за да продава тук – тогава у нас е имало дефицит на такива неща. Даже веднъж му разбиват колата в София и го ограбват.

Желязната завеса като че ли е работила само за нас?

Да, тя е работила само за хората от Изтока. Ние не сме могли да пътуваме, но те са могли да идват и да оставят шилингите, марките, доларите си. Има един много интересен рекламен филм за Черноморието, в който се казва: „Заповядайте в България, тук валутният курс е перфектен. Харчете с кеф!“ След като се женят официално, леля ми вече също може да идва. Те даже са идвали заедно.

Франц разказвал ли Ви е за приключенията си?

Чичо ми почина през 1987-ма, а аз не говорех немски. Той беше чудо. Най-хубавите ми снимки от детството са негови, защото са цветни. Проявявал ги е, копирал ги е и ги е пращал по пощата. Това са много ценни спомени.

С какво се е занимавал той?

Намирал си е работа, която да му позволява да пътува. Живели са в Иран преди революцията, около 1977 г. Занимавал се е с почви, бил е микробиолог и е специализирал в това как неплодородната почва да се направи плодородна. После е работил и в Кабо Верде, където е изследвал как и защо вулканичната почва на тези острови е толкова плодородна. Бил е алпинист и катерач. Започва с алпинизъм – според мен заради Райнхолд Меснер, който е бил, а и сега е голяма поп звезда в Австрия и немскоезичния свят. Меснер издава книга за всяко пътешествие, появява се по медиите. В един момент чичо ми се отказва от алпинизма и почва да пътешества. Тогава и в Австрия има глад за хора, които да разказват на обикновения човек за местата, които са посетили. Та той е правил такива сказки. С леля ми са пътували, тя е събирала парите от билети за вход. А чичо ми се е подготвял, снимал е филми, имал е и диапозитиви, за да разказва за посетените места.

Има ли негови книги?

Да, има една издадена книга – „Памир 81“, самиздат. Това е книга за изкачването му на Исмаил Самани (7495 м), известен по онова време като връх Комунизъм, най-високия връх в бившия Съветски съюз. Книгата е много интересна, защото е и социологическа, не е само за катеренето. Това е дневник на пътешествието му плюс наблюденията му на света и живота там и в Москва.

Разкажете за пътуването до Кабо Верде.

Когато си намира работа в Кабо Верде за една година, той взема семейството си. Праща ги със самолет заедно с една от сестрите си, защото децата са малки. А той трябва с другата сестра да кара до Дакар със старата си кола „Опел Рекорд“. В един момент колата се чупи в Африка и те я качват на влак. Идеята е все пак колата да стигне до Дакар – важното е не те самите да се доберат дотам, а те заедно с колата. Когато пристигат, намират кой да я ремонтира, оправят я и продължават към океана. После остават в Кабо Верде. Това е най-хубавият период от съвместния им живот. Една година заедно, без той да мърда никъде, без да обикаля и да търси приключения. Рай. След като се връщат, леля ми и братовчедките ми остават във Виена, а той поема с лодка по Нигер.

Как фокусът Ви се премести от Франц към Снежа?

Фокусът ми се насочи и към двамата. Как леля ми се справя с неговите екстремни ситуации. Голяма част от филма е за смъртта му и как тя я преживява. Как трябва да се промени, да стане глава на семейството. И това е само върхът на айсберга.

Ако можеха сега да гледат филма заедно, какво мислите, че биха си казали един на друг след прожекцията?

Основният проблем при правенето на филма беше огромната травма на моите братовчедки. Те страшно много обичат баща си, с когото са прекарвали приказно време – играли са си, спортували са, правили са походи. Тези моменти са били много ценни за тях. След като той умира, им е отнето нещо безценно. И затова никак не искаха някой да се рови и да го показва. Трябваше много време да убеждавам тях и леля ми да влязат в тази история така, че да я споделят с външни хора. От друга страна, той е снимал непрекъснато, писал е, искал е да разкаже за тази част от живота си. Най-интересното е, че в книгата „Памир 81“ има включено писмо – „Едно кратко писмо по една дълга тема“. В него той обяснява, че не бяга от тях, че иска да намери себе си, но по някакъв начин, пътувайки, ги намира. Много е поетично и честно. Тези неща са го занимавали точно толкова, колкото самите пътешествия. Анализирал е как егото му и желанието му да пътува могат да наранят най-близките му хора. И как, наранявайки ги, да им обясни защо го прави. Имал е желанието да разкаже своята версия и истина.

Какво Ви казаха леля Ви и братовчедките Ви, след като гледаха филма?

Едната ми братовчедка участва във филма и това е много силен момент. Другите две казаха, че ако не им хареса филмът, няма да мога да ползвам кадрите с тях. Ние сме много близки и това е тяхно право. Беше страшно преживяване да им покажа филма. И впоследствие беше много хубаво, защото получих разрешението им. Дори сега, на премиерата, всички те ще дойдат в София. Леля ми, трите ми братовчедки, сестрите на Франц и други роднини.

Ще има ли събития освен филма?

Ще има изложба и за първи път в едно пространство – в галерия „Райко Алексиев“, ще бъдат изложени заедно Франц с неговите филми и Снежа с нейните текстилни релефи и текстилни абстрактни картини. След филма ще могат да се видят като допълнение нещата, които са показани на екрана, а и физически ще могат да се пипнат. След прожекцията ще отидем до галерията. Голяма част от работите са направени от Снежа след смъртта на Франц. Тя преработва цялата си травма и изобщо техните взаимоотношения в тези произведения. Георги Дончев, един от композиторите на филма, ще направи музикален пърформанс. Изложбата ще е вечерна, ще може да се гледа от 17 до 20 часа. Няма да бъде отворена през деня.

Как Снежа се е справяла в Австрия?

Като се е върнала от Москва, е работила в ЦНСМ – Центъра за нови стоки и мода. В Австрия забременява, ражда двете близначки, пътуват с Франц в Иран. В един момент решава да прави тези „текстилни релефи“, както ги наричат заедно с Франц. Той ѝ помага. Има някаква симбиоза между двамата. Чичо ми не е бил такъв тип – „ти стой вкъщи, аз ще пътувам“. Той иска да прави каквото иска, но по някакъв начин държи да ѝ даде и на нея възможността да прави каквото ѝ се иска. На леля ми винаги ѝ е било трудно да напише концептуалните си текстове, защото, когато правиш изкуство, трябва да опишеш какво искаш да кажеш с него. Тя е трябвало да го напише на немски, обаче немският ѝ не е бил толкова добър. Затова Франц е писал тези текстове. Много е тъжно, че точно когато нейната кариера на артист започва да върви нагоре, той… След смъртта му тя няколко години просто е в тотален стрес и скръб. Спира въобще да се занимава с изкуство. Най-истинските ѝ работи се появяват няколко години след смъртта му, когато отново почва да работи и да преработва и допълва тези произведения. Най-силните всъщност не ги е и продавала, прекалено лични са били. През 90-те години леля ми прави доста добра кариера в Австрия. Тя никога не е имала изложба в България. Сега ще е за първи път.

А за Вас какво събитие е този филм?

Имаше два варианта. Да го направя много артистичен, защото има страхотен и ефектен архив. Или да го направя така, че да разкажа тази история, както трябва да бъде разказана – коректно и човешки. Идеята ми беше да оставя пространство за хората, които участват, да не влагам толкова режисьорската си гледна точка. Да не играя много с естетически амбиции, а по-скоро да направя нещата етически акуратни.

Как реагират хората около Вас на филма?

Една позната го гледа и каза: „Снежа нещо не ми харесва.“ Тя очаквала в края на филма Снежа да се разбунтува, да отрече из основи тази любов. Леля ми всъщност вижда и тази перспектива, но пази това, което е било между тях двамата, иска то да остане ненакърнимо.

А Вие ще тръгнете ли скоро към нови приключения и какви ще бъдат те?

Правя няколко филма. Скоро ще излезе филм, който продуцирам, за едно малко село близо до Дунава. Режисьорката Елена Стойчева отива там и селото се отваря за нея. Опитват се да я засмучат, да я направят кметица, да се ожени за местно момче. Много любопитен филм. Скоро ще излезе и филмът ми за Мария Статулова, с която много се сближихме покрай „Смирен“. Правя филм и за Babyface Clan, за групата и за цялото това поколение. Занимавам се и с нов игрален проект също. Продуцирам и дебютния филм на един колега, Лазар Иванов, млад режисьор – пак документален. Той е на 28 години и прави филм за баща си, а баща му е мой приятел от 90-те години, много интересна фигура от ъндърграунда. Дойде времето, когато децата ни откриват родителите си, които са малко странни хора.

Филмът „Снежа и Франц“ и едноименната изложба са създадени с подкрепата на: Cineaste Maudit production, Контраст филм, Right Solutions, Sonus, Програма „Творческа Европа МЕДИА“, ИА „Национален филмов център“, Филмов архив на града и провинцията Виена, БНТ, Столична община, Национален фонд „Култура“, Австрийски културен форум, хотел „Кооп“, КиноКлас, Дневник и винарна „Типченица“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/violeta-martinova-tam-kudeto-nyamashe-puteki-nie-napravihme-putishta/

Повечето хора свързват розовия цвят с надежда и деликатност. В областта на социалните услуги обаче са тема, по която положението никак не е розово. В България има един-единствен нископрагов център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол – и това е Розовата къща.

Тя предоставя защитена среда (в рамките на работното време), подслон, храна, топла напитка, пералня, баня, дреха, подкрепяща комуникация или консултация с психолог, както и базови медицински грижи за зависими хора, които живеят в лоши битови условия, а често са и бездомни.

Философията на този подход е, че специалистът отива при човека със зависимост, предлагайки базови услуги – предотвратяване на инфекции, обучение за рискове, вместо да чака зависимият сам да потърси лечение.

Целта е да се съхрани здравето на хората, докато достигнат етап, в който са готови за лечение.

От началото на 2025 г. филиал на Розовата къща има и в Пловдив. Психолог и основен двигател е Виолета Мартинова – и макар да не обича да застава в светлината на прожекторите, именно тя сформира екипа. Филиалът заработва почти мигновено, в момента го посещават около 50 души, тъй като е на познато място. Община Пловдив предоставя на екипа малка сграда, в която е имало център за работа със социално уязвими хора още през 2003 г. Организацията тогава е една от първите в България, които започват да предлагат услуги за намаляване на вредите (Harm Reduction) сред употребяващи наркотици. „Големият бум“ на хероинозависими избухва в средата на 90-те, а държавата се оказва напълно неподготвена да реагира. Обществените нагласи към зависимите хора са крайно негативни и отхвърлящи, стигмата се прехвърля дори върху социалните работници. Едва напоследък ангажираните с проблема забелязват промяна, може би защото все повече хора лично се сблъскват с факта, че никой не е застрахован, че всеки би могъл да бъде здраво хванат в капана на наркотици, алкохол или хазартна зависимост.

„Нашите хора“ нарича Виолета Мартинова всички, които посещават Розовата къща.

И когато ретроспективно поглежда към над двайсетгодишния си стаж, признава, че нашето общество все още не е готово да приеме зависимостите като хронично заболяване (каквито са диабетът, хипертонията, исхемичната болест на сърцето и др.).

Като специалисти от помагащи професии полагаме доживотни грижи и подкрепа за хората с т.нар. социалнозначими и хронични заболявания, но очакваме тези, страдащи от зависимости, да се справят без същата грижа и подкрепа – „защото сами са си го причинили“. Имаме държавни метадонови програми, но не и достъпни програми за психосоциална рехабилитация. Разчитаме, че хората ще се справят сами. Укоряваме ги. Да, те са избрали да опитат наркотици. Но нека не забравяме, че част от тях са започнали във време, в което информацията беше силно изкривена и не особено достъпна. Да, те са експериментирали. След това обаче наркотикът започва да говори вместо тях.

Виолета Мартинова не е работила в център за зависими единствено в интервала между 2019 и 2024 г., когато е част от корпоративния свят. После ѝ се обажда Юлия Георгиева от Розовата къща в София, споделя, че „нашите хора в Пловдив“ имат нужда от дом, и ѝ предлага да се върне – на същото място, където е започнала като млад социален работник, отново на ул. „Пламък“.

„Където е трудно, ние сме там“, обосновава своя етичен избор Виолета.

Ако нямаш безусловното приемане на тези хора, които са в труден етап от живота си, не можеш да отделиш тяхната личност от измененията, които са част от зависимостта им. Между нас има много ценни, много човешки разговори.

Виолета Мартинова и екипът на Розовата къща с изненада установяват, че получават подкрепа от различни хора. Вярват, че промяната в отношението към зависимите се дължи на информираността:

Хората направиха важни допускания. Осъзнаха, че към зависимостите можем да прибавим хазартната, зависимостта от устройства, пазаруване или храна. В началото зависимостта започва като нещо, което ти носи удоволствие. При наркотиците много бързо тя те лишава от собствената ти воля.

Какво обаче прави държавата? Виолета е категорична:

Държавата разчита основно на субституираща терапия – метадон или друг вид заместване, което е изключително недостатъчно, защото това е само част от лечението. Да, този тип лечение е необходимо, но хората са оставени без възможност да научат или актуализират базови социални и трудови умения. А те тепърва трябва да изградят навици, за да бъдат в състояние да продължат живота си. Разбира се, нашите хора ще продължат да бъдат хронично болни, но им трябва система от умения, за да се адаптират. За един тесен сегмент заместващата програма ще остане единствената възможност, но за повечето има смисъл от подкрепа за интеграция в обществото, за да водят пълноценен живот.

Това, което пропускаме всъщност, е, че физиологично е допустимо човек дълго време да бъде на медикаментозна терапия, но не е необходимо. Необходимо е да му бъде предложена алтернатива, за да се научи да организира ежедневието си и да изгради базови социални умения.

Понякога обаче става въпрос и за конкретна битова грижа.

Розовата къща е нашият малък оазис. Ние успяваме с много малко средства да предложим тесен сегмент от услуги. Но на фона на това, че няма нищо друго, нашите хора са благодарни. Част от зависимите живеят без дом. Когато видиш бездомен човек, който е гладен, зависим и в момент на криза, той изглежда много различно от човека, който е изкъпан и преоблечен. Тук, при нас, някой ще му помогне да се подстриже и избръсне, ще му предложи набор от чисти дрехи и обувки.

Съществуващата социална подкрепа в България обаче е обвързана с адресна регистрация, тоест за бездомните такава помощ априори е недостъпна.

Това, което ние можем да им предложим, е да бъдат прегледани при нас, защото те често са с тежки, страховити рани, гангренозни рани и абсцеси. Имаме медицинска сестра, която прави превръзки, и през лятото наистина спасихме няколко живота. Имаме и джипи, което следи състоянието на нашите хора.

Повечето посещаващи Розовата къща зависими са над 40-годишни, но има и млади хора, особено от ромската общност, които са потенциални жертви. Често децата на наркозависими са живели в изключително трудни условия и без равен старт в живота са обречени да последват съдбата на родителите си.

Виолета Мартинова и колегите ѝ се сблъскват с наистина тежки човешки съдби.

Розовата къща е място, на което нашите хора няма да бъдат съдени и те добре го знаят. Ние си даваме сметка, че не вървят по пътя, който на нас ни се иска, но трябва да се съобразим с факта, че всеки един от тях има собствен ход, собствено темпо. Да бъдем назидателни и да им обясняваме как трябва да спрат и колко увреждат здравето си… това не работи.

Дали Виолета Мартинова успява да се абстрахира от случаите, с които се сблъсква ежедневно? Дали успява да излезе от Къщата, да заключи вратата и да не мисли по казусите до следващия ден? Тя казва, че се е научила.

Когато съм в Розовата къща, горя на сто процента, но след края на работното си време имам и други ангажименти. Открих, че това работи при мен. Истината е, че иначе е доста изчерпващо. И психологически погледнато, трябва да получавам някаква емоционална награда.

Затова Виолета има също индивидуална практика с клиенти. А времето, в което е работила корпоративна работа, ѝ дава възможността сега да консултира хора от висшия мениджмънт и да води групи по справяне с работа в екип, комуникативни трудности, мотивиране на персонал, описание и картографиране на бизнес процеси и др. Смяната на различни амплоа вероятно е спасителна, самата тя я назовава „за момента работещ механизъм, в който виждаш различни светове“.

Каузата ѝ (която тя деликатно и дисциплинирано нарича „работа“) я среща с трудни съдби, със счупени човешки същества, понякога с невъзвратимото. „Приех, че не мога винаги да помогна. Когато съм подала ръка и отсреща не я приемат, трябва да уважа избора.“ Това ѝ върши работа и в личния живот.

Обществото ни зрее за това да приема различните. Бавно, но ние сме доста консервативни, така че очевидно това е нашето темпо, Но днес, благодарение на дарители, ние успяваме да изхранваме 45–50 човека, които бяха отчаяни. Притеснителното е, че трябва да успеем да подсигурим това и занапред, защото броят на хората, които се нуждаят от нашите услуги, е доста стабилен, а разчитаме основно на дарения за всички режийни разходи. Надяваме се през 2026 г. да получим финансиране през програма на Министерството по труда и социалните грижи, за да можем да осигурим устойчивост на предлаганите в Розовата къща грижи и услуги.

Работата в Розовата къща е крайно специфична, насочена към тесен социален сегмент и хората в екипа не се стараят да шумят около нея. Напоследък обаче осъзнават, че не е лошо за обществото да бъдат озвучени подобни услуги. Ако споделят, че имат нужда от конкретна помощ, това всъщност дава възможност на хората да допринесат. Да откликнат. Лично. Затова и Виолета Мартинова е благодарна на Юлия Георгиева, която от години стои зад каузата на Фондация „Център за хуманни политики“ и която публично оповестява ежемесечно дейността на Розовата къща.

В гласа на Виолета Мартинова има звънливост и вяра. Точно тя и хората от екипа ѝ, които работят със социално най-уязвимите – парадоксално, – намират основания да вярват в човешката способност за съчувствие и съпричастност. В хуманността на дело.

Бяхме писали, че имаме нужда от огледало, и получихме 4 огледала,

споделя тя и – сигурна съм! – двете чуваме знаковата стойност на казаното.

Виолета завършва „Социални дейности“ преди малко повече от двайсет години и с ентусиазъм се хвърля в първата си работа отново тук, на същото място на ул. „Пламък“ №2. След това надгражда образованието си с психология. В момента завършва специализация по когнитивно-поведенческа психотерапия, а втора година учи фамилна психотерапия. Като дете е искала да стане лекарка, по-късно родителите ѝ я съветват да избере правото. По някакъв начин сегашните ѝ дейности съчетават и двете.

Изборът да посветя голяма част от времето си на Розовата къща е емоционален. Харесвам предизвикателствата – те ме държат в кондиция, карат ме да се променям, да търся решения. Разликата от преди, когато бях заета само с корпоративна работа, е, че сега мога да избирам в кои проекти да участвам, както и методите и подходите, с които да работя.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/da-pokazha-choveshkata-krehkost/

С Алиса Коваленко разговаря Стефан Иванов

Алиса Коваленко е украинска документална режисьорка, родена през 1987 г. в Запорожие. Учила е кинодокументалистика в Киевския университет, а по-късно и във Варшава. В нейните филми често се разглеждат последиците от руската агресия от анексията на Крим през 2014-та до войната, започнала осем години по-късно. Сред по-известните ѝ творби са Alisa in Warland (2015), Home Games (2018) и We Will Not Fade Away (2023) – филми, които съчетават личната перспектива и документалното изследване на войната и травмите от нея. През 2022 г. тя се присъединява към Украинската доброволческа армия, а след това довършва We Will Not Fade Away и започва работа върху „Скъпи мой Теo“ – видеодневник, посветен на нейния син. Алиса е и активистка чрез филмите си, но и чрез личната си история и ангажимент, особено по темата за сексуалното насилие по време на война.

Най-новият ѝ филм „Скъпи мой Теo“ (My Dear Théo), интимна творба под формата на писма от фронта до нейния син, показва войната през личната призма. Прожекцията ще се състои в рамките на фестивала Sofia DocuMENTAL ’25 на 2 октомври, 19:00 ч., в Дома на киното и ще бъде последвана от среща с екипа.

„Скъпи мой Теo“ е структуриран като писма до сина Ви. Как писането и снимането в тази форма Ви помогнаха да преработите реалността на войната?

Този филм не беше замислен като филм от самото начало. От първите дни на фронта не се чувствах като режисьор, киното сякаш беше загубило всякакво значение. Камерата ми прекарваше времето в раницата ми, в окопи и траншеи. Снимах спонтанно малки фрагменти от живота. По-скоро имах чувството, че създавам видеоалбум за спомен.

С писмата беше различно – те ми помогнаха да осмисля реалността на войната. Те бяха за моя вътрешен свят, чувства, мисли, емоции, нещо екзистенциално, което камерата не може да улови. И вероятно имаше нещо терапевтично в това. Когато изразиш реалността около теб с думи, това ти помага да я разбереш по-добре. Но най-дълбокото осъзнаване дойде на етапа на монтажа.

Като майка и войник Вие изпълнявате две различни роли – как те съжителстват във Вас и как са повлияли на тона на филма?

Съжителството на двете роли – на майка и на войник – ми носи както огромна болка, така и невероятна сила. По време на силен обстрел, когато мислех за смъртта, осъзнах, че ако умра, умирам два пъти. Умирам и за сина си. И това, което мога да дам на детето си, цялата любов, също умира. Това е ужасно осъзнаване, но ми даде сила, защото исках да оцелея, за да може любовта да продължи.

Войната те прави по-твърд, изсмуква част от нежността ти. Майчинството беше балансиращ фактор за мен. Всички писма и филмът бяха опит да съчетая идентичностите на войник и майка. Истинската идея дойде от размислите ми за преходността на паметта – как можем да я съхраним за нашите деца, особено след като загинаха мои близки братя по оръжие, които също бяха родители.

Филмът Ви улавя тишината между атаките и нежността между войниците. Защо беше важно за Вас да подчертаете тези по-тихи моменти, а не само насилието?

Всъщност животът на фронта е по-скоро чакане, отколкото действие, и често може да бъде адски скучен. Има известно изкривяване на реалността в социалните медии и в новините, където постоянно виждаме изображения на събития и битки. Разбира се, никой няма да гледа новини за група войници, които чакат нещо в окоп в гората. И въпреки че може да умреш, докато чакаш, това не изглежда привлекателно или драматично нито за киното, нито за медийния свят. Важно е да се разбере, че действието не може да продължи интензивно толкова дълго време. Все пак го правиш на скокове, граничещи с очакване. Напредваш, после чакаш. Винаги чакаш. И тишината също е от съществено значение в средата на всичко това, тя е специална категория – всеки войник знае, че тишината може да бъде по-заплашителна от експлозиите.

Исках да говоря за невидимата страна, за рутинната работа, да разширя представата, възприятието за реалността на фронтовата линия. За мен войната е рутина, тя е тежка, дълга, изтощителна работа, която се повтаря отново и отново и не прилича на героична битка, а и не всяка смърт е героична. Пристигаш, ядеш малко консервирано месо, гледаш листата през термовизионна камера в продължение на няколко дни, мина излита над главата ти и умираш. Но има и друго измерение на тези видения – всички тези мисли, спомени и чувства, които те пронизват – това е съвсем друга емоционална, екзистенциална вселена. Исках да се опитам да уловя и да слея тези две измерения на фронтовата линия.

Много военни филми акцентират върху героизма. Вие обаче сте избрала интимността и уязвимостта. Какво Ви насочи към тази перспектива?

Мисля, че истинският героизъм започва с вътрешна човешка чувствителност. И именно чрез нея можем да се разбираме по-добре, да изпитваме съпричастност, приятелство, любов. За мен беше важно да не говоря за някаква абстрактна категория военни или героични воини, а за моите близки, да разкрия лицата ни зад каските, да покажа, че зад тях стоят обикновени хора, които обичат, мечтаят, страхуват се, да покажа човешката крехкост.

И чрез универсалната човешка природа да покажа, че на фронта сме всички ние, цялото сечение на обществото ни, хора от всички професии – артисти, обикновени работници, инженери, ИТ специалисти, както и бащи, синове, дъщери, братя, сестри, майки.

Ние не бяхме смели войници през цялото време, повечето от нас не бяха военни преди руската агресия и не искаха да бъдат такива. Трябваше да го направим, за да защитим дома си, семейството си. И като цяло трябва да бъдем предпазливи с героизма, защото той често може да изтрие истинските черти от лицата на хората.

Кой беше най-трудният момент за снимане – не от техническа, а от емоционална гледна точка – и как решихте да го оставите в окончателния монтаж?

Началото беше най-трудното. Дори преди началото. Току-що бях започнала да гледам заснетия материал, за да имам представа какъв е, и тогава мой близък загина, а скоро след това и друг. Не можех да се справя. Гледах минута, после отивах да плача десет минути и това продължи дълго. Тези материали чакаха година, а аз се страхувах да ги докосна. Дори престанах да вярвам, че ще излезе нещо от това, мислех, че може би трябва да го оставя за след време.

Когато дойдох на първата ни сесия за монтаж във френския град Монсегюр и след първите дни, в които гледахме заедно заснетия материал, почувствах, че не мога да работя по монтажа. Това бяха лицата на моите починали скъпи приятели, които ми бяха близки, и когато мисля за тяхната смърт, ме обзема неописуема болка. Осъзнах, че ако не намеря някакъв метод, някакъв изход от тези емоции, ще полудея. Нервно си мислех, че трябва спешно да измисля някакъв трик. И най-накрая успях. Изведнъж осъзнах, че не става въпрос за болката, а за възможността да се запази този живот, този спомен. Преодолях отчаянието с чувството, че създаваме капсула на времето, в която можеш да дойдеш, когато пожелаеш, и да ни видиш всички живи.

Да пишеш на сина си по време на война е нещо дълбоко лично и в същото време универсално. Представяла ли сте си други майки, деца или бъдещи поколения като част от аудиторията си?

Когато пишех писмата, не можех да си представя никой друг освен сина си. По-късно това започна да се разкрива като нещо универсално, общ глас, мост на спомените, почит към родителите, които са дали живота си за бъдещето на децата си. Че всъщност това е нещо повече от личната ми история и че може да бъде ценно за хора с подобни преживявания, за тези, които са загубили близки, за бъдещите поколения.

Преди да завърша монтажа, показах почти окончателния вариант на един важен и специален човек, колежка и приятелка – Олга Бирзул. Нейният съпруг Виктор Ониско, който беше известен филмов монтажист в Украйна, загина на фронта в края на 2022 г. След като гледа филма, тя ми написа: „Благодаря ти. Чаках точно такъв филм.“ И това беше най-ценната обратна връзка за мен.

Размишлявах и за по-младото поколение, което идва, и се замислих какво можем да им дадем, как трябва да говорим с тях, как можем да се разберем. По време на една от прожекциите, в рамките на сесията с въпроси и отговори, един от моите бойни другари каза нещо, което беше значимо за мен: това не е филм за нашето минало – това е филм, който ни служи като пътеводител за нашето бъдеще, показвайки ни цената, която сме платили за свободата, и как трябва да се погрижим да не бъде пропиляна.

Как войната промени представата Ви за това какво може или трябва да прави киното? Вие сте войник, но и артист. Смятате ли, че изкуството може да бъде форма на съпротива?

В началото на пълномащабната война напълно загубих вярата си в киното и неговата роля в съпротивата. Срещнах тази война във влака, когато пътувах към последната сесия за заснемане на предишния ми документален филм за тийнейджъри от селата на фронтовата линия в Донбас – We Will Not Fade Away. Прекарах първите няколко дни със семейството на един от героите ми в село на няколко километра от фронтовата линия, където всички очакваха руснаците да превземат селото всеки момент. Бях объркана. Снимах някак механично, но в сърцето си бях загубила напълно всякакво чувство за смисъл в това занимание. Какво можеш да направиш с камерата си, когато ракети падат върху твоите близки, семейството ти, приятелите ти, героите в незавършения ти филм? Изглежда абсурдно.

След фронта не беше лесно да възвърна вътрешната си вяра в киното. И вероятно никога не успях да я възвърна напълно, не можах да се върна и към себе си. Но трябваше да завърша филма и всички разбирахме, че е необходимо да говорим за Украйна, че гласовете ни трябва да бъдат чути.

Рационално разбирам, че културата и киното са важни, разбира се, те са кодекс на човешките ценности и чувства, но все още ме измъчват този вътрешен конфликт и фактът, че трябва да се върна на фронта, защото там сега е основната ни линия на отбрана. Но културата също е едно от онези ценни неща, които трябва да защитаваме. Това е като концепцията за отрицателна и положителна свобода: трябва да знаеш срещу какво се бориш, но и за какво се бориш.

Развих ясно отхвърляне на концепцията за „изкуството за изкуството“. Или ме дразни, когато чуя нещо като „културата извън политиката“. Не мисля, че някога ще мога да приема такова кино. Вероятно киното, поне документалното, е станало за мен равностойно на човешкото действие и на отговорността за него – в по-голяма степен, отколкото преди.

Филмът е антивоенен, но е създаден в резултат на войната. Как съчетавате този парадокс в работата си и в живота си?

В момента живеем в пълен парадокс. И макар да е наистина изтощително да съществуваме в тези парадокси, изглежда, че именно те ни позволяват да открием някои дълбоки екзистенциални значения.

Веднъж разговаряхме с колега за погрешното схващане, че птиците не пеят, когато експлодират снаряди, но те пеят и дори пеят като луди. Когато работехме върху звука за филма, слушахме тези невероятни трели в моите оригинални видеозаписи от фронтовата линия по време на ужасни обстрели. Това е парадокс: сред смъртта и разрухата природата се стреми да продължи живота. Отиваме на работа след обстрела, шегуваме се, раждаме деца, пишем книги, правим филми по някакъв начин – като тези птици. Научаваме се да живеем и да балансираме между бездната и болката, да не губим сетивата си, да не губим чувствителността си, моментите на малко щастие, любовта, топлината вътре в нас.

Как искате синът Ви Тео да гледа този филм един ден?

Тео вече е гледал филма, дори може би пет пъти. Смятах, че е важно да го гледа преди световната премиера в Копенхаген, тъй като планирах да го заведа там с мен. Организирахме частна семейна прожекция в малко кино в Киев. Аз държах ръката му от едната страна, а баща му – от другата. Бях притеснена как ще реагира емоционално, защото филмът не беше за малкия Тео, а писмата във филма бяха за бъдещия по-голям Тео, така че не бях сигурна дали ще разбере напълно всичко екзистенциално. Но той го почувства. Реагираше на всичко, което се случваше, дори си спомняше моменти, когато му се обаждах от фронта. В един момент, докато гледаше фрагмент от нашия личен архив във филма, той ме погледна и каза: „Мамо, потъвам в носталгия.“ Един момент ме засегна особено силно. В една сцена във филма говоря за родителите, които отиват на фронта, за да не се налага децата ни да го правят. Тео се обърна към мен и каза:

Мамо, не искам да се връщаш на фронта. Аз ще отида вместо теб.

Надявам се да разбере по-ясно, че този филм е за светлината, човешката чувствителност, нежността, близостта, любовта, която остава в сърцето въпреки смъртта. И че именно любовта и светлината ни дават силата да устоим на мрака и да продължим борбата.

Когато погледнете отвъд войната, какви истории се чувствате длъжна да разкажете след нея?

В момента завършвам нов документален филм – Traces, който разкрива свидетелствата на украински жени, оцелели от сексуално насилие и изтезания, причинени от руската агресия в Украйна. Планираме да завършим постпродукцията до края на годината. От 2019 г. съм и член на SEMA Ukraine – организация на жени, преживели сексуално насилие, защото и аз бях пленена и преживях насилие през 2014 г., когато отидох да снимам събитията в Донбас – тогава всъщност започна руската агресия.

В сърцето си искам да правя филми за деца. Започнах да мисля за важността на филмовото образование за деца. Нашият свят полудява и не изглежда, че ние, възрастните, ще успеем да го оправим, но е наша отговорност да дадем някакви стълбове, нещо, за което новото поколение да се държи и да устои на цялото това цунами от дезинформация, насилие, потъпкване на ценностите и популизъм. Да им дадем инструменти, с които да се защитят. Защото след нас те ще бъдат тези, които ще предпазят света от разруха. Ние трябва да дадем максималното, на което сме способни.