Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-vunshnata-politika-e-i-vutreshna/
Всички срещу корупцията. Така изглеждаше политическият пейзаж, преди „Прогресивна България“ да спечели изборите на 19 април 2026 г., а и в първите месеци след това. На тях не можеше да гласувате например за демокрация, защото нямаше кой да ви я предложи. За да привлекат възможно по-голяма част от населението, организаторите на демонстрациите от края на 2025 г. не включваха теми, различни от антикорупцията. И действително постигнаха безпрецедентна за последните три десетилетия масовост. От обществената енергия на протестите обаче се възползва Румен Радев, който нямаше участие в тях, и постигна друга безпрецедентност за последните 30 години – пълно мнозинство в парламента.
Как външната политика стана водеща тема
По време на предизборната кампания темата за външната политика беше относително слабо засегната, макар да беше ясно, че ПП и ДБ са по-скоро проевропейски, ГЕРБ – също, поне на декларативно равнище. Румен Радев избягваше темата за външнополитическата ориентация на партийния си проект. Едва в заключителното събитие на кампанията в зала 1 на НДК се показа за секунда кадър на ръкостискане между него и Путин.
Това започна да се променя доста скоро след изборите. Докато извън България поведението на управляващите е по-скоро конформистко, но с лек проруски уклон, реториката им за пред българската публика става все по-евроскептична и откровено путинистка. ЕС бива представян едва ли не като външна принуда за страната ни, която се опитва да ни налага определени решения, а Русия – като правилния избор, но и като онова, което ни е действително близко като култура (православна, славянска) и история.
В този дух са посланията и на кандидат-президентката Илияна Йотова. Тя побърза да се разграничи от осъждащата руската агресия декларация на ООН, към която България иначе си се присъедини. Според нея българската позиция не е била отразена в декларацията, страната ни изобщо не е имала възможност да изрази резерви, а предложенията за редакция не са били приети. От тези твърдения не става ясно нито какви са били българските предложения, нито дали са отправени – хем страната ни не е могла да изрази резерви, хем предложенията ни (които същевременно не са били изразени) не са приети.
В същото време войната е все по-близо до Европа, включително и до България.
Макар управляващите да твърдят, че ако се снишаваме, бурята ще ни отмине (с мантрата „да не се въвличаме във война“, все едно войната е природно явление, а не е предизвикана от Русия), и макар Русия да ги хвали за тази им позиция. Случаите с руски дронове, паднали на територията на страни от ЕС, вече е трудно да се изброят. Прогресивно се увеличават и хибридните атаки като например опити за саботажи: заговорите за изпращане на колети с експлозиви в Полша и Румъния и за взривяване на железопътни трасета в Полша; опитът да бъде взривен дрон на летището в Лайпциг/Хале; бяха задържани латвийски граждани за палеж на фабрика за дронове в Естония.
Вече трима българи са задържани за палеж с коктейл „Молотов“ на оръжейна фирма в Мюнхен. И тук се подозира връзка с руските служби. Ала българската държава не излиза с позиция по този случай. Тя не потърси руска връзка и когато на 10 август и 12 септември бяха взривени складове на оръжейното предприятие на Емилиян Гебрев ЕМКО, макар това да бяха поредните инциденти с обекти на ЕМКО (след 2011, 2022 и 2023 г.), а Гебрев да оцеля след отравяне с новичок през 2015 г. Междувременно прокуратурата, която през 2020 г. заподозря трима руски граждани за опита за убийството на оръжейния производител, е прекратила разследването на 20 август.
Аналогично е отношението на държавата и към дроновете на българска територия.
Когато за един дрон, паднал край Кардам през август, имаше предположение, че е украински, Министерството на външните работи веднага привика посланичката на Украйна да дава обяснения. Никой обаче не попита руската ѝ колежка Елеонора Митрофанова за петте намерени предполагаемо руски дрона край бреговете на Черно море през същия месец – три край Варна, един край Поморие и един край Царево. Някои от дроновете бяха разузнавателни, но други бяха заредени с експлозиви.
Обяснения от руската държава до този момент не са поискани и по отношение на последните случаи, които представляват качествено нов етап на ескалация – нападението с дронове над два търговски кораба край Варна, единият от които потъна заедно с екипажа си – предполага се, че той се е състоял от 12 сирийски граждани, като никой от тях не е оцелял. Радев осъди атаката и призова за спиране на войната, но пропусна да каже кой е виновен. А като се има предвид, че поне за непотъналия кораб се знае, че е превозвал украински товар, не е трудно да се формулира хипотеза.
Според премиера обаче не е ясно дали дроновете са руски, или украински. Той подчерта, че макар нападението да е станало в българската икономическа зона, то е извън териториалните води на страната. Освен това се обяви против свикването на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) по случая, омаловажавайки всяка потенциална критична позиция, която може да се изрече там:
Когато некомпетентни хора използват такъв случай, чуваме всякакви малоумни теории.
След настоявания от страна на опозицията президентката Илияна Йотова все пак свика КСНС. Малко по-късно украинският президент Володимир Зеленски заяви, че представители на военноморските сили на страната му и техни български колеги са уточнили, че дроновете са руски и Украйна не провежда операции в тази част на Черно море. От страна на България обаче нямаше аналогична позиция.
Денонощие и половина след атаката Посолството на Русия в България заяви, че поразените кораби не „фигурират сред целите“ на въоръжените ѝ сили в съответната нощ. Така конкретно формулирано, твърдението поражда въпроси – например дали други кораби са били целите, или атаката е извършена от структура, различна от въоръжените сили на страната. Русия няма практика да поема отговорност за хибридните атаки, извършвани с нейно участие.
Геополитиката като вътрешна политика
Външнополитическата ориентация обаче не се свежда до това на чия страна сме, а засяга и всекидневния ни живот. Не само защото войната е все по-близо до нас (авторката на настоящата статия например може да потвърди, че взривът при обезвреждането на дрона до поморийския бряг отекна доста силно), колкото и Русия да одобрява българската политика на снишаване и „миролюбство“. Не по-маловажно е отношението към демокрацията. Ако до този момент демокрацията в България е била в редица отношения фасадна, но в много други все пак съществуваща, едно геополитическо обръщане към Русия би означавало завой към откровена антидемократичност.
Индикатор за антидемократичност е например арогантното отношение към опозицията. Репликата на Радев за „некомпетентни хора“, изказващи „малоумни теории“, не е изолиран случай. ПБ промени Правилника на Народното събрание така, че да се ограничат възможностите на опозицията да предизвиква парламентарен контрол и да се съкрати времето за дебати.
Преориентация към Русия означава и повече антидемократично законодателство –
както беше например в Унгария по времето на Орбан. Почти сигурно е, че задължителното изучаване на религия в училище ще бъде въведено, както и оценки по дисциплина. Управляващите трудно могат да бъдат спрени да приемат и закон, че по български език и литература, история и география трябва да има само по един учебник, както предложи Радев при откриването на учебната година. Така учебните предмети, които са в най-силна степен свързани с формирането на идеология, ще бъдат представени само според виждането на властта, чието Министерство на образованието в крайна сметка ще избере едничкия учебник, по който да бъдат изучавани.
Ако управлението на ПБ е стабилно и особено ако е дълготрайно, можем да очакваме и приемането на закони, ограничаващи гражданските свободи. Например някакъв вариант на закон срещу „чуждестранните агенти“, забрана на всякакво публично изразяване, свързано с ЛГБТИ+ хора – уж „заради децата“, опити за ограничаване на правото на аборт, налагане на цензура върху медиите, слагане на пречки пред правото на протест и т.н.
Изглежда парадоксално, но подчинението на волята на друга държава се маскира като защита на националния интерес и патриотизъм.
Ето защо наблюдаваме все повече изблици на патриотарство и вторачване в канонизираната още от времето на късния социализъм версия на историята. История, според която българите са добри и велики, а всички, които са воювали с нас, са лоши, като се изключи Русия – тя винаги е добра, дори когато не одобрява Съединението или пък когато ни обявява война през 1944 г.
Част от тази тенденция е мащабната бутафория, свързана с предоставянето на костите на цар Самуил (за които дори не е напълно сигурно, че са негови) на България от Гърция. Предоставяне, а не „завръщане“, както беше представено събитието, защото владетелят нито е починал, нито е погребан на територията на днешна България. Но това не попречи на Йотова да заяви:
Сигурна съм, че вече е спокоен, защото е в България. Сякаш ослепените му войници прогледнаха, за да му покажат пътя към България и към народа му.
Само изгасналите очи на паметника на Самуил не светнаха сами от радост. Но за церемонията с тленните останки на владетеля БДЖ пусна безплатни влакове, а самолетът с костите заедно с още няколко летателни машини, които го ескортираха, направи няколко обиколки над София, така че да чуят и онези, които не са отишли на събитието.
Друг патриотарски изблик на Йотова е патосът ѝ в защита на кирилицата, която никой няма намерение да отменя. Но според президентката нейни неназовани опоненти твърдят, че тази азбука ни отдалечава от цивилизования свят.
Патриотарство с възможна двойна употреба
Крещиш, че искаш да си върнеш страната.
Но тя принадлежала ли ти е?
Тази страна, за която постоянно говориш,
е само блян, който те обърква,
се казва в песен на германската пънк група Die Toten Hosen. Вторачването в идеализираното минало обаче е един от основните инструменти за отдалечаване от общността на демократичните страни и преход към антидемократично управление. Виждаме го в Русия, в управлението на Тръмп, при Брекзит (с основен лозунг „Да си върнем контрола!“), при националпопулистките партии в Европа, какъвто облик придобива и „Прогресивна България“.
В настоящия период патриотарството изпълнява и друга функция – предизборна мобилизация. Родолюбивият патос, макар често да се използва за политически цели, обикновено се представя за надполитическа, общонационална кауза. Посрещаме тленните останки на Самуил, браним кирилицата и българската история, тропаме хора – всичко това привлича широки кръгове от населението.
От друга страна, инструментът с възможна двойна употреба може да се окаже и нож с две остриета.
„Прогресивният“ патриотизъм не крие своята проруска ориентация. По този начин спомага тя да бъде нормализирана. Ставайки все по-видим обаче, завоят към Путин светва като червена лампичка за онази част от населението, която е подкрепила политическия проект на Радев в името на борбата с корупцията, но не иска България да се отдалечава от европейския си път.
Ако до неотдавна Илияна Йотова минаваше за по-мек вариант на Радев, вече не е така – тя заявява все по-категорични геополитически и ценностни позиции. И може би при нея тези позиции са дори по-автентични, отколкото при доскорошния президент. Защото той все пак е бил натовски генерал, завършил е две висши военновъздушни училища в САЩ, а тя винаги е била от БСП.
Независимо от патриотарските напъни на Йотова, в последна сметка резултатът ѝ на първия тур на изборите ще зависи най-вече от подкрепата за ПБ. А тази подкрепа намалява, макар партията на Радев все още убедително да води пред останалите политически сили. Според социологическите агенции, измерили спадащия рейтинг, промяната се дължи най-вече на икономически причини. Ако геополитическата преориентация на България не се възприема на масово равнище като проблем и не ѝ се противостои, тя ще се задълбочава. А когато забележим, че покрай борбата с измислени врагове сме изгубили свободата си, вече може да е късно да си я връщаме.