Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/lukoyl-ti-roden-nash/

Въздишките на облекчение, които се чуват, идват откъм Министерския съвет. Вече не е необходимо правителството да прави постановки, че има план за действие, за да предотврати дефицит и спекула с горива в България заради санкциите върху „Лукойл“. Те бяха наложени от американската Служба за контрол на чуждестранните активи (OFAC) на две от най-големите руски компании – държавната „Роснефт“ и частната „Лукойл“, и влизат в сила на 21 ноември. Причината е, че руските енергийни компании са основен източник за финансиране на войната, която Русия започна в Украйна през 2022 г. и не желае да спре.

В очакване на решението 

Сега на българското и на други европейски правителства, като тези на Нидерландия и Румъния, където „Лукойл“ има собственост, им остава само да чакат дали ΟFAC ще издаде разрешение за сделка, или по-скоро за обвързващото споразумение, между кипърската Gunvor Group Ltd. и дъщерната компания на „Лукойл“ – LUKOIL International GmbH, регистрирана във Виена, която притежава задграничните ѝ активи. Защото кипърското дружество със седалище в Женева подаде оферта да ги купи и руската компания веднага я прие и няма да преговаря с други потенциални кандидати. 

„Лукойл“ най-напред съобщи, че продава задграничните си активи. Три дни по-късно дойде и новината за купувача с изявление от руската компания, че „ключово важните условия на сделката са били предварително договорени от страните“.

Не става ясна цената – прогнозите се движат от над 9 до 12–15 млрд. долара, което надхвърля повече от два пъти собствения капитал на Gunvor. Но колкото и да получи „Лукойл“, те ще останат блокирани в специална ескроу сметка, докато не бъдат вдигнати санкциите. Може да се наложи купувачът и продавачът да поискат от ΟFAC да удължи срока за влизане на санкциите в сила, за да осигурят непрекъсната дейност и банкови услуги по време на процеса по приключване на сделката.

В обхвата на чуждестранните активи на „Лукойл“ попада и рафинерията в България – най-голямата на Балканите, чийто капацитет е за преработка на над 196 000 тона барела на ден, – също и над 220 бензиностанции, складове за горива, тръбопроводи, терминали в София, Варна, Пловдив, Стара Загора, Враца и още логистична инфраструктура. Друго дружество на „Лукойл“ в България отговаря за т.нар. бункеровка – доставки и зареждане на горива за кораби в черноморските пристанища, а още едно – за авиационно гориво, обслужвайки летищата в София, Варна и Бургас. 

„Лукойл“ има господстващо положение на пазара на горива на едро в България и този дял не може да бъде компенсиран с внос, ако рафинерията спре работа. А причината е, че съседни държави също ще се нуждаят от внос на горива, тъй като и румънската рафинерия на „Лукойл“ ще спре. Предприятието в Плоещ (Petrotel Lukoil) e с четирикратно по-малък капацитет от българското.

Надеждите да не бъде разтърсен пазарът на горива, а с това да се повиши инфлацията, са в законовото задължение за 90-дневен запас от горива за всички страни в ЕС. Остава и да са налични. Управляващите през ден уверяват, че горива ще има до Нова година, а и след това. 

Сърбия след 25 ноември?

Но и сръбският президент Александър Вучич преди седмици уверяваше в същото гражданите на Сърбия, обезпокоени заради санкциите, наложени на Naftna Industrija Srbije (NIS), в която мажоритарен акционер е руската „Газпром“ (NIS е и операторът на рафинерията в Панчево):

До Нова година няма да има проблеми с доставките на горива. Имаме достатъчно количества – бензин, дизел, мазут – резервите ни са пълни, няма къде да съхраняваме повече.

Реалността се оказа по-различна. По бензиностанциите от веригата ΝΙS се стигна до хаос заради невъзможността да се плати с карта, а ритмичното снабдяване с горива изглежда застрашено. „Единствената петролна рафинерия в Сърбия ще продължи да работи само до 25 ноември, ако не бъдат осигурени нови доставки на суров петрол, преустановени заради американските санкции“, съобщи агенция „Танюг“, цитирайки енергийната министърка на Сърбия.

Никой обаче не се наема да коментира какво ще се случи, ако дотогава ΟFAC не разреши сделката. Или пък ако не я разреши изобщо заедно с други приложими лицензи и разрешения в съответните юрисдикции.

Министерството на финансите на САЩ вече издаде временен лиценз, който освобождава германския бизнес на „Роснефт“ от санкции до април 2026 г. Берлин разглежда вариантите за изземване на активите на санкционираната компания и продажбата им на чуждестранен инвеститор. „Роснефт“ притежава контролен дял в ключовата рафинерия „Швет“, която осигурява по-голямата част от горивото за Берлин и Източна Германия, включително за летището и химическата индустрия. Компанията е акционер и в рафинериите MiRo и Bayernoil, но не държи контролен пакет, затова те не попадат под санкции.

Как удрят геополитическите бури

Вървят и предположения, че продажбата може да е била договорена на най-високо ниво между президентите на САЩ и Русия. Официално потвърждение за тези хипотези няма. Но това е мащабна сделка, а петролът винаги е бил геополитика. 

Има ли договорка, ще проличи по действията на ΟFAC, която ще трябва да одобри или да отхвърли кандидат-купувача. А макар компанията Gunvor Group Ltd. да е един от най-големите търговци на суров петрол в света и да работи в повече от 100 държави, славата ѝ има дълбоки руски корени.

Gunvor e регистрирана в Кипър през 2000 г., а само няколко месеца по-рано международната одиторска компания Arthur Andersen, наета като консултант от Агенцията за приватизация избира „Лукойл“ за купувач на „Нефтохим – Бургас“. Gunvor е създадена от шведа Торбьорн Торнквист и руснака Генадий Тимченко, който е от приближените на президента Путин. 

Наскоро той купи дела от 50% на британската Shell в находище за петрол в западната част на Сибир. Forbes го определя като шестия най-богат човек в Русия, с нетно богатство от 23,3 млрд. долара. През 2014 г., буквално часове преди да попадне в списъка на санкционирани руснаци заради руската анексия на Крим, Тимченко продава дела си от 43,5% на своя съдружник Торнквист, който уверява, че компанията не работи с руски петрол, а доставя по-голямата част от нефта си от Северна и Южна Америка. 

Според украинското издание Kyiv Independent „Gunvor e най-големият търговец на руски петрол преди пълномащабната военна инвазия в Украйна“. В свое изявление компанията осъди войната.

За 2024 г. отчетените от Gunvor приходи са за 136 млрд. долара, нетната печалба – 729 млн. долара от търговия с 232 млн. тона петрол.

Тъмните петна на Gunvor

Онова, което липсва в официалния уебсайт на компанията, са разследванията за сделките ѝ в Африка и Латинска Америка. Gunvor e била обект на серия разследвания за подкупи, пране на пари и липса на адекватни мерки за предотвратяване на корупция в няколко държави (Конго, Кот д’Ивоар, Еквадор и др.). През октомври 2019 г. търговецът на петрол е осъден да плати почти 94 млн. швейцарски франка (94,8 млн. долара) заради корупция в Конго и Кот д’Ивоар. Споразумението включва глоба от 4 млн. швейцарски франка (при максимална 5 млн.), както и брутна печалба плюс лихва, реализирана от петролни сделки в двете западноафрикански страни през 2009–2011 г. за стотици милиони долари. През 2023–2024 г. в Швейцария бе повдигнато обвинение срещу бивш финансов мениджър на Gunvor, отговарял за операциите в Конго.

В Еквадор компанията е обвинена в корупционни схеми, при които е плащано, за да бъдат печелени договори и придобивана вътрешна информация от държавната Petroecuador. Част от разследванията са засегнали и други търговци (Vitol, Glencore и др.), твърди Public Eye.

На 1 март Gunvor беше призната за виновна от съдилища в Швейцария и Съединените щати за подкупване на еквадорски длъжностни лица с цел получаване на барели петрол на цени под пазарните между 2013 и 2020 г. Доколкото ни е известно, никой от висшето ръководство на Gunvor досега не е бил разследван. Непубликуван документ, с който разполага Public Eye, показва, че много високопоставен ръководител е осъществявал контакти с Petroecuador, за да улесни сключването на договори за петрол.

На сайта на американското Министерство на правосъдието може да се прочете, че на 1 март 2024 г. (във втория мандат на президента Джо Байдън – б.а.) Gunvor се признава за виновна пред федералния съд в Бруклин и сключва споразумение да заплати над 661 млн. долара (в това число около 375 млн. долара наказателна глоба и над 287 млн. долара конфискация на „недобросъвестни печалби“). Компанията е поела отговорност за действията на някои от бившите си служители.

Подкупването на чуждестранни длъжностни лица окуражава корумпираните служители и подкопава върховенството на закона. Признанието за вина на Gunvor показва, че Наказателният отдел остава решителен в усилията си да изкорени подкупите и корупцията сред длъжностните лица. В координация с нашите международни партньори ще продължим да държим отговорни както корпорациите, така и лицата, които подкупват чуждестранни длъжностни лица.

Брент Уибъл, Министерство на правосъдието на САЩ

Ето тази компания, която анализаторите продължават да смятат за руски аватар, ще придобие активите на „Лукойл“. А те са значими: дял в едни от най-големите петролни находища в света – иракските „Ериду“ и West Qurna-2, от което се добиват над 480 000 барела на ден; дял в находищата „Шах Дениз“ в Азербайджан (19,99%), в „Карачаганак“ и „Тенгиз“ в Казахстан (13,5% и 5%), в „Кандъм-Каузак-Шади“ и „Гисар“ в Узбекистан. „Лукойл“ притежава 10% от нефтения и газов проект „Гаша“ в Абу Даби, а в Мексико съвместно с италианската Eni и мексиканската PetroBal разработва четири блока. В Африка участва в проекти в Гана (Deepwater Tano/Cape Three Points), Египет (West Esh El-Mallaha – WEEM, Meleiha и продължение на WEEM), Камерун (Etinde), Република Конго (Marine XII) и Нигерия (блок OML-140).

Освен рафинериите в България и Румъния руската компания притежава 45% от рафинерията Zeeland в Нидерландия чрез съвместно дружество с френската Total Energies. Компанията управлява мрежа от над 2456 бензиностанции в чужбина.

Заради санкциите на САЩ и Обединеното кралство обаче чуждестранните партньори на „Лукойл“ в тези проекти ще „преоценят“ своето участие. Ако сделката с Gunvor бъде одобрена, Shell, японската Ιnpex и Total Energies може да продължат бизнеса си.

Оттук нататък 

Държавите, в които „Лукойл“ и „Роснефт“ имат активи, предприемат различни стъпки. Румъния ще анализира обявената потенциална сделка за активите на „Лукойл“ чрез комисията си, отговорна за чуждестранните инвестиции, стана ясно от изявление на румънското Министерство на енергетиката.

Преди да се вземе каквото и да е решение, е необходимо да се анализира позицията, която ще заеме Европейският съюз, като се има предвид, че Румъния вече прилага режима на санкции на ЕС и ще действа стриктно в тази рамка.

Германия върви към национализация на активите на „Роснефт“. Белград се надява крайният срок да се удължи поне до декември, докато Вашингтон очаква „Газпром“ да продаде дела си в NIS. За дерогация за руския петрол ще моли Тръмп и унгарският президент Виктор Орбан на среща на 7 ноември. Орбан изтъква, че без руски доставки „цените ще скочат“ и икономиката ще се срине, а аргументът му е, че Унгария получава главно руски петрол през тръбопровода „Дружба“. Орбан е под натиск заради предстоящите догодина избори, които предварителните сондажи показват, че ще изгуби.

Какво прави България?

На този фон българските власти не смеят да гъкнат. Упоритите слухове, че „Лукойл“ продава активите си в България, вървят от две години и за кандидати бяха спрягани държавни компании от Азербайджан, Киргизстан и Унгария. Наскоро управляващото мнозинство начело с Борисов/Пеевски прокара скандалната поправка ДАНС да одобрява или отхвърля кандидата за бургаската рафинерия – въпреки че има 17-членен Съвет за скрининг на чуждестранните инвестиции, в който са представени и службите. Тази възможност съществува от 2024 г., когато законът влезе в сила, но прилагането на скрининга се отложи до 22 юли 2025 г., след като бяха приети и публикувани правилниците за прилагане и за дейността на Междуведомствения съвет за скрининг. С ДАНС поправката се прокламира, че ако такива разпоредителни сделки бъдат извършени без подобно одобрение, ще се смятат за нищожни.

Новината за Gunvor свари управляващите неподготвени, а вкарването на особен управител в рафинерията – представител на държавата, който да поеме оперативното ръководство, ги плаши. Тази фигура беше уредена законодателно през 2022 г., когато Русия нападна Украйна. Целта е да действа от името на правителството и да защитава националния интерес.

Засега не е ясно дали българското контраразузнаване може да отхвърли Gunvor като купувач на четирите дружества на „Лукойл“ в България. Ако България може да направи това, значи и останалите европейски държави, където руската компания има активи, трябва да се произнесат. В българския закон за скрининг на чуждестранните инвестиции, който действа и в над 20 държави от ЕС, се изисква съгласуване с Европейската комисия при продажба на стратегически активи. Така че най-напред ще се чака произнасяне на OFAC и ЕК.

Този процес ще отнеме време, а правителството „успокоява“, че горива има до Нова година, тоест за два месеца. Междувременно управляващата коалиция поиска парламентът да забрани износа на дизел и на авиационно гориво. 

ГЕРБ предлага да се ограничи износът на дизел и авиационно гориво. Това се прави с цел да се предотврати спекула с цените на горивата и злоупотреба с количествата, които България съхранява.

Делян Добрев

В последната седмица има рязък износ на горива в посока Сърбия, заяви депутатът Ивайло Мирчев (ПП–ДБ), който критикува управляващите, че нямат ясен план и предприемат „пожарни действия“.

Преди близо 10 дни поискахме изслушване в НС на министрите за ситуацията с горивата. Беше ни отказано, а управляващите уверяваха, че всичко е наред и има запаси за 90 дни. Всички знаем, че това са глупости, защото част от търговците на горива не участват в попълването на запаси.

Засега властта е заела любимата поза на българските управници пред (геополитическите) бури – снишаване. Ако обаче не гарантират ритмичния поток на снабдяване с горива, докато чакат решението на Вашингтон, ветровете може и да ги съборят.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/pitchingut-na-boyko-borisov/

На обяда през април с Доналд Тръмп-младши Бойко Борисов не хапнал и залък, дори салата – не от страх, че руколата може да е отровна като при оръжейния търговец Емилиян Гебрев, а защото е питчвал. Да презентираш идея, докато „журито“ обядва и преводачът се бори със словореда, е трудна задача. Но Борисов, както знаем, не се плаши от сцена – липсата на маниери при него често минава за балкански чар.

За този „питчинг“ на стратегически енергийни активи, част от националната сигурност, се разбра едва шест месеца по-късно благодарение на Wall Street Journal. През това време лидерът на ГЕРБ мълчеше. Ако не бяха източниците на изданието, които описват как приятел от колежа на Тръмп-младши капитализира връзките си, никой нямаше да узнае какви ги е вършил Борисов. А той всъщност е предлагал на Тръмп-баща чрез Тръмп-син продължението на „Турски поток“ през България, построено като „разширение на газопреносната мрежа“, и хъб „Балкан“, а към даровете за „владетеля“ васално е добавил и рафинерията на „Лукойл“ в Бургас. 

Потокът приключва

След обяда с Тръмп-младши през април Борисов обясни, че нямало как да каже подробности без съгласието на другата страна, а един от депутатите на ГЕРБ – Любен Дилов-син, неумело се опита да замаже, че няма информация (можело да са си говорили за футбол). Днес от ГЕРБ бранят водача с „търсил е инвеститори“. 

„Какво национално предателство е да търсиш инвеститори в българската газопреносна мрежа?“, запита реторично народният представител от ГЕРБ Христо Гаджев, без да засяга темата за санкциите по „Магнитски“.

На пръв поглед всичко е точно. Бойко Борисов е загрижен стопанин за създадените национални блага. В неговия трети (последен) мандат в угода на Русия беше построен „Турски поток“ през България, беше създаден хъб „Балкан“ и „Лукойл“ утвърди господстващото си положение на пазара на горива на едро, като продължи да не плаща корпоративни данъци. Тръбата – единствената, която в момента пренася руски газ за Централна Европа, неслучайно беше представена като разширение на газопреносната мрежа на „Булгартрансгаз“. Целта беше да се избегнат европейски санкции и проверки за държавна помощ.

В „Турски поток“, който Борисов и сие упорито наричат „Балкански“, бяха вложени близо 3 млрд. лв. (за строителство, отчуждаване на имоти и др.) срещу изплащане от транзитни такси за резервиран капацитет за пренос на газ. Таксите обаче са договорени при ниска норма на печалба, така че „Булгартрансгаз“ ще може да изплати инвестицията след поне 15–17 години, и то при пълен капацитет.

В отговор на въпрос от депутата в 46-тото Народно събрание Мартин Димитров служебният министър на енергетиката към юли 2021 г. Андрей Живков казва, че България е вложила в изграждането на „Балкански поток“ 2 540 661 575,67 лв. без ДДС. Изтеглен е заем на обща стойност 535 500 000 евро от общо 10 банки. Очакваните приходи за 2021 г. са в размер на 215 085 лв., а за 2022 г. – 382 282 лв. Най-оптимистичният сценарий за възвращаемост на инвестицията е над 15 години.

Българските данъкоплатци поеха рисковете, а основният ползвател на тръбата – „Газпром“, се възползва от нея, без да инвестира пряко и без да носи финансова отговорност. А капацитетът, резервиран почти стопроцентово от „Газпром“ на вход – изход, при това дългосрочно, няма да бъде запълнен. След войната в Украйна и санкциите срещу Русия потокът от газ намаля, а вече е ясно, че до две години Европа ще приключи с руския газ. 

Освен ЕС, и Съединените щати наложиха санкции срещу финансирането на войната в Украйна с пари от руски енергийни компании и поради тази причина петролната компания на Сърбия НИС (NIS – Naftna industrija Srbije), чийто най-голям акционер е руската „Газпром нефт“, попадна в списъка на американските санкции. А бензиностанциите на „Газпром“ в България купи бившият депутат от ГЕРБ и бивш собственик на „Юнион Ивкони“ Ивайло Константинов.

Премиерът Росен Желязков обяви българската позиция, че до 2026 г. България ще прекрати договорите за ползване или транзит на руски природен газ, а до 2028 г. руският газ ще бъде окончателно изключен от българския енергиен пазар.

Дори и последният останал голям клиент на „Газпром“ в Европа – Унгария, също ще замести руския газ.

Това ще бъде най-дългосрочният ни договор за закупуване на газ от Запада. Унгария винаги е полагала сериозни усилия за диверсификация и колкото повече газ купуваме от повече маршрути, толкова по-добре.
Петер Сиярто, министър на външните работи на Унгария

Борисов е наясно. 

В рамките на две-три години това ще приключи – с руския газ. Тогава тази, най-голямата на Балканския полуостров инсталация трябва да остане под земята или да се направи да работи.

Лидерът на ГЕРБ не спира да повтаря фалшивата новина за някакви митични 700–800–900 млн. лв., които от 2023 г. нарича ту „приходи, които влизат в джобовете на всички ни годишно“, ту „печалба“ от „Турски/Балкански поток“. Данните непрекъснато го опровергават, но въпреки това Борисов не спира да повтаря и да вдига сумите. За две години и три месеца – до март 2024 г., приходите от тръбата са 1,308 млрд. лв. Какви са приходите след това, няма информация.

Ние трябва да намерим инвеститори не само в газопреносна система, за да можем да снабдяваме Европа. Аз го промотирам на всички, защо да не го промотирам? Баща му ми разреши да го направя и не позволи – президентът Доналд Тръмп – България да бъде обиколена, да мине през Гърция, Турция, Италия. И аз му казах: „Ето това сме направили, вече работи, вече дава по 900 милиона на година печалба“,

казва Бойко Борисов в „импровизирано“ интервю за Бареков.

Какво ще се случи след 2027–2028 г., е от съществено значение за „Булгартрансгаз“, тъй като кредитите трябва да се изплащат. Ако руските доставки намалеят или спрат, а по тръбата не тече газ, провалът е пълен. А и „Булгаргаз“ е в изключително тежко финансово състояние – и заради неизгодния и вреден договор с турската компания „Боташ“, дело на служебно правителство на президента, и заради огромния дълг на столичната „Топлофикация“. По контракта с „Боташ“ дружеството е задължено да плаща близо 500 000 долара за капацитет в пълен обем, независимо дали го използва, а към края на 2024 г. столичното парно дължи на Българския енергиен холдинг и на „Булгаргаз“ над 1,66 млрд. лв. 

„Американски поток“?

Загрижеността на Борисов щеше да е съвсем уместна, ако не беше спомената темата за санкциите по „Магнитски“. Това прави от деловия обяд quid pro quo (услуга за услуга), при това едната е платена с парите на българските данъкоплатци, а другата – с парите на американските. 

В обясненията си по темата за отпадане на санкциите по „Магнитски“ за негови „близки съюзници“, по определението на Wall Street Journal, Борисов шикалкави в типичния си стил. В интервюто, дадено пред удобно появилия се пред къщата му Николай Бареков, призна, че е говорил за газопровода и за санкциите по „Магнитски“, но само по отношение на бившия му финансов министър Владислав Горанов.

По-късно в парламента смени плочата със споделянето на лични истории. За Делян Пеевски, санкциониран от САЩ и Великобритания за корупция по Глобалния закон „Магнитски“, изобщо не е ставало дума – ако някой реши да вярва на Борисов. Нямал в контекста на какво да сложи името му. Под израза „близки съюзници“ мнозина биха разпознали само и единствено Пеевски. Останалите санкционирани по „Магнитски“ българи трудно могат да бъдат наречени „съюзници“. Васил Божков? Илко Желязков? 

Интересно е Горанов в какъв контекст е бил поставен.

„Eлдорадото“ за политиците

Българската държавна енергетика е произвела много милионери и почти няма премиер или енергиен министър от най-новата история на България който да не е пробвал родното „Елдорадо“.

Андрей Луканов искаше да уреди руската „Газпром“ с контрола върху газопреносната инфраструктура на България. Георги Първанов се прослави с „Големия шлем“, договорен с Путин – АЕЦ „Белене“, нефтопровода „Бургас–Александруполис“ и газопровода „Южен поток“. Сергей Станишев хвалеше „Южен поток“ чак в Китай, рекламираше го и Борисов – макар че беше в нарушение на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. (А съвместното дружество, създадено с българската страна, до ден днешен не е закрито, макар проектът да приключи преди повече от десет години. Съответно изпълнителният директор на дружеството Игор Елкин продължава да получава заплащане от „Булгаргаз“.) АЕЦ „Белене“, чието първоначално възраждане България дължи на Симеон Сакскобургготски, продължава да има защитници.

Сега на дневен ред, освен проблема какъв газ ще тече по „Турски поток“ след година-две, е и бъдещият купувач на „Лукойл Нефтохим България“. Дали това ще е стратегически инвеститор, или кандидат, избран от управляващата клика Пеевски – Борисов? Отговорът ще дойде съвсем скоро. Лидерът на ГЕРБ твърди, че не е говорил за рафинерията на срещата с „детето на приятел“, както беше нарекъл Доналд Тръмп-младши. Но с гласовете на ГЕРБ–СДС, ДПС – Ново начало, БСП и ИТН беше гласувана на първо четене законодателна промяна, според която от българското контраразузнаване (ДАНС) ще зависи дали ще одобри, или ще отхвърли избрания от частната руска компания бъдещ собственик. Някой копае в Елдорадото…

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/kakvo-stava-sus-severna-makedoniya/

България разбуни духовете в Комисията за външни отношения на Европейския парламент на 4 юни и стана причина за отлагането на гласуването на проектодоклада за напредъка на Северна Македония. Български евродепутати и австрийският докладчик Томас Вайц си размениха гневни погледи и нападателни реплики, докато парламентаристи от различни политически групи изразиха възмущението си от целенасочената (българска) кампания срещу Вайц. Докладът все пак беше гласуван 3 седмици по-късно, но българските предложения (засега) отпаднаха от текста.

Как се изготвят докладите за страните кандидатки за членство в ЕС и какво точно причини бурята между София и Скопие в Брюксел? 

Ежегодните доклади на Европейския парламент за напредъка на страните кандидатки за членство в ЕС са политически оценки, които евродепутатите изготвят въз основа на докладите на Европейската комисия. В тях се коментират теми като състоянието на демокрацията и институциите, съдебната система и борбата с корупцията, икономическите и социалните реформи, правата на малцинствата и отношенията със съседните държави. Въпреки че докладите на Парламента не са правно обвързващи, те дават политически сигнал на Европейската комисия и Съвета, както и на самата страна кандидат дали и как ще продължи процесът на присъединяване. 

За да бъде подготвен въпросният доклад, един евродепутат се посочва за докладчик за дадената страна кандидатка, а всяка политическа група избира докладчици в сянка, чиято задача е да участват в обсъжданията на бъдещия текст и да преговарят за постигането на добър компромис. Идеята е да има представители на всички политически групи в обсъждането, за да може да се стигне до максимално широк консенсус. След като тези преговори приключат, всички депутати могат все още да предлагат текстови изменения, които после се гласуват едно по едно веднъж в парламентарната комисия и втори път в пленарната зала. 

Финалната версия на текста, одобрена от мнозинството евродепутати, става официална позиция на Европарламента. Целият процес продължава няколко месеца и е съставен от многобройни закрити работни срещи, посещения в страната кандидатка, обсъждания и дискусии с главна цел да се постигне съгласие, което да обедини най-голямо мнозинство. Ако работата е добре свършена от всички засегнати страни, голяма част от конфликтните въпроси се разрешават още преди текстът да бъде подложен на гласуване или в най-лошия случай по време на самото гласуване чрез предложения за компромисни изменения, които вече са предоговорени и подкрепени от мнозинството евродепутати.

Как се разигра този иначе доста консенсусен сценарий в случая с доклада за напредъка на Северна Македония и кога гърнето се счупи?

Томас Вайц – австрийски евродепутат от Групата на Зелените/Европейски свободен алианс, е посочен за докладчик за Северна Македония през ноември 2024 г. Това е третият му мандат като евродепутат. В настоящия Парламент той е председател на делегацията в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС – Черна гора, а по време на предишните мандати е бил член на същите делегации за ЕС – Албания и ЕС – Босна и Херцеговина и Косово. Именно познанията и опитът му с различни балкански държави са фактор да бъде посочен за докладчик за Северна Македония. 

Докладът му от 7 страници беше определен като балансиран и конструктивен от повечето евродепутати при първото обсъждане на текста в Комисията за външни отношения на 18 март 2025 г. България се споменава само два пъти: във връзка с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество и в контекста на т.нар. френско предложение, според което Северна Македония трябва да впише българите в преамбюла на конституцията си. След първото изслушване евродепутатите имаха срок от 10 дни да внесат предложения за изменения на текста. Докладът получи огромния брой 313 предложения за промени, сред които почти една трета са на български евродепутати. Българските предложения засягат необходимостта от конституционни промени, спазването на вече договорените ангажименти от страна на Северна Македония и случаите на дискриминация и насилие срещу българи и български организации. Фактът, че тези най-важни за България теми са засегнати едва в предложенията за изменения, а не в първоначалния текст на доклада, сам по себе си е тревожен сигнал. Каква е ролята на българските евродепутати в този процес?

Българските докладчици в сянка

За да бъдат докладчици в сянка и да участват в изготвянето на доклада, евродепутатите трябва да бъдат членове или зам.-членове на съответната парламентарна комисия. В случая това е Комисията за външни отношения и в нея членуват петима български евродепутати: Андрей Ковачев (ГЕРБ, ЕНП), Станислав Стоянов („Възраждане“, ЕСН), Илхан Кючюк (ДПС, „Обнови Европа“), Ивайло Вълчев (ИТН, ЕКР) и Петър Волгин („Възраждане“, ЕСН). За доклада за Северна Македония и Вълчев, и Стоянов са докладчици в сянка. Тоест те са били поканени на всички вътрешни работни срещи на докладчиците. Това е първото място, на което могат да изразят българската позиция и да преговарят за българските национални интереси. Останалите български евродепутати също имат възможност да го направят чрез срещи със съответния докладчик в сянка от своята политическа група, който ще участва в преговорите. Така може да се даде гласност на единна българска позиция, която да отекне на всички нива. 

Такава единна българска позиция отекна, но предизвиквайки скандал, когато всички 17 български евродепутати изпратиха писмо, уличаващо докладчика Вайц в изтичане на информация и липса на безпристрастност. 

Тези подозрения се появиха, след като македонският премиер Християн Мицкоски направи медийни изказвания, от които се разбра, че той познава съдържанието на някои предложения за изменения, преди да са станали публични. Въпросните проблемни изменения, внесени от докладчика Вайц и от други депутати от Европейската народна партия и от Групата на Социалистите и демократите, включват „признаване и зачитане на македонския език и идентичност“. За да добави сол в раната, премиерът Християн Мицкоски каза, че по този начин Европа признава „вековната“ македонска идентичност и македонски език – прилагателно, което не присъства нито в доклада, нито в измененията. 

Минавайки в контраатака, българските евродепутати поискаха да внесат ново изменение за „съвременната“ македонска идентичност и език, но крайният срок за поправки вече беше изтекъл. Междувременно на 30 май българският парламент единодушно прие като извънредна точка в дневния си ред по искане на ИТН решение за напредъка на Северна Македония в процеса на присъединяване към ЕС, в което се подчертава, че: 

България остава напълно ангажирана с европейския консенсус от юли 2022 г. и призовава властите в Република Северна Македония (РСМ) също да изпълняват стриктно поетите от тях договорености. 

Решението беше наложено от лошото предчувствие, че македонската страна ще се опита да заобиколи поетите по-рано ангажименти към България и да наложи своята гледна точка на европейската сцена. 

След изпратеното от българските евродепутати писмо, в което се съобщава за нередности по изготвянето на доклада, и сигналите, подадени към председателя на Европарламента Роберта Мецола, гласуването на доклада в Комисията за външни отношения беше отложено за 24 юни, а в пленарната зала – за юли.

От българска страна обвиниха докладчика, че поддържа прекалено близки отношения с властите в държавата, която оценява, и че изпълнява нейните инструкции. Вайц пък се оплака, че телефонният му номер е бил публикуван в социалните мрежи в профилите на български крайнодесни групи и е получил множество заплахи и закани.

В публичния регистър на Европарламента Вайц, както и докладчиците в сянка са длъжни да регистрират всички външни срещи, свързани с доклада. От списъка се вижда, че Вайц се е срещал с много македонски институции и организации, както и с изследователи от Съвместната комисия за България и Северна Македония и с дипломати от Постоянното представителство на България към ЕС. Българските докладчици в сянка, от друга страна, нямат нито една регистрирана среща. В отговор на коментара на Вайц по този въпрос Вълчев каза, че няма какво да регистрира, защото той не провежда срещи с лобисти. Срещите на Вайц с представители на македонската страна не нарушават правилника на Европейския парламент, тъй като са част от работата му по доклада за Северна Македония. Лобизмът присъства в работната среда в Европейския парламент и срещите с държавни представители и организации, записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции, са част от ежедневието на евродепутатите.

Въпросът, който можем да си зададем, ако допуснем, че докладчикът наистина е бил едностранно повлиян от македонските си партньори, е

как една страна кандидатка успява да бъде по-видима, влиятелна и гласовита от страна членка като България, която разполага с много повече механизми за влияние, участие и защита на гледната си точка само поради простия факт, че вече членува в Европейския съюз? 

Положени ли са били необходимите усилия от страна на българските евродепутати и българските организации в България и в Северна Македония, така че тяхната гледна точка също да бъде чута, обяснена, разбрана и застъпена? Не бихме ли постигнали по-добри резултати, ако вместо нападателна и негативна кампания в последния момент, каквато изглеждаше българската реакция в европейското (и македонското) публично пространство, бяхме провели навременна, градивна и обяснителна комуникационна кампания, с която да защитим позициите си на европейската сцена? 

Това може да бъде направено по много и различни начини в Европейския парламент – чрез активно участие в работните срещи на докладчиците в сянка и лобиране във всяка политическа група, но също и чрез организиране на конференции, публични дискусии и културни събития, чрез неформални срещи и търсене на пресечни точки и общи интереси по въпроса с други държави… Важно е и как се представят проблемите спрямо публиката, на която се говори. Както подчертава журналистът Бойко Василев в лекцията си „София, Скопие и Брюксел в лодката, като не се забравя и Белград“ в Македонския научен институт в София на 12 юни, различните европейски публики са склонни да разбират различни наративи. 

Според Василев германците разбират разкази за нарушени човешки права, докато французите и испанците разбират разкази за история. По принцип историческите теми невинаги са добре посрещнати в европейски контекст заради разминаванията в интерпретациите, за разлика от проблемите с човешките права и правата на малцинствата, които се вземат под внимание и получават необходимото сериозно отношение. С други думи, ако историческата призма на отношенията между България и Северна Македония е трудна за предаване в политически контекст, то темата за правата на българите в Северна Македония днес е подходяща и съвсем европейска тема, която би могла да спечели подкрепата на различни евродепутати и политически групи, ако се представи по подходящ начин. Да адаптираш разказа си спрямо публиката и контекста, в който го представяш, е от ключово значение, за да бъдеш чут и разбран. Това са усилия, които се полагат в дългосрочен план и изискват координация, инвестиции и визия за бъдещето. 

Заслужава да се отбележи, че българските евродепутати в Брюксел, както и народните представители в София успяха да застанат единодушно зад позицията си по отношение на Северна Македония, което рядко се случва по който и да било друг въпрос. 

Остава сега и да намерят подходящия тон и подобаващия начин своевременно да изразят позициите си на европейско ниво. Един от тези начини е да се спечели навреме подкрепата на големите политически групи. Именно този далеч по-удачен подход беше приложен на 24 юни при повторното гласуване на доклада в Комисията за външни отношения. В началото на събранието групите на Европейската народна партия, Социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и Зелените предложиха устна поправка, предвиждаща преди думите „македонски език и идентичност“ да се добави „съвременен“. Това по същество е българска поправка, съвпадаща с българските национални интереси, но координирана предварително с останалите евродепутати, така че да събере максимално широка подкрепа и да бъде внесена не на национално или индивидуално, а на политическо ниво. Такава подготовка очевидно липсваше в месеците, през които докладът се е изготвял. 

Въпреки правилния подход, приложен в последния момент, въпросната устна поправка в крайна сметка не беше подложена на гласуване, тъй като шестима евродепутати от Групата на „Патриоти за Европа“ (половината от които от унгарската партия на Виктор Орбан) се обявиха против внасянето ѝ. Това не е първият опит на Унгария да се намеси в отношенията между България и Северна Македония, за да засили позициите на националистическото правителство в Скопие, в чието лице вижда свой верен съюзник. 

Изходът не е фатален, тъй като докладът отново ще бъде гласуван в пленарната зала и тогава поправката ще бъде внесена писмено и вероятно приета, тъй като четирите политически групи, които я внесоха днес, ще разполагат с мнозинство. Освен ако Северна Македония не измисли друг неочакван ход, който отново да завари София неподготвена като след първи паднал сняг – всяка зима знаем, че ще дойде, и все сме изненадани! 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ukrayna-balkanite-i-geopolitikata-na-noviya-svetoven-red/

На 11 юни в украинския град Одеса се проведе четвъртата среща на високо ниво от форума „Украйна – Югоизточна Европа“. Предишните издания на формата – в Дубровник, Тирана и Атина – очертаха визията за регионално сътрудничество в контекста на войната. В дни на изключително тежки руски терористични удари над цяла Украйна президентът Володимир Зеленски избра именно Одеса за домакин на регионалната среща на върха – един от фронтовите градове на страната, портата на Украйна към Балканския полуостров и заради това място с голяма символика.

На форума Украйна беше домакин на президенти, премиери, външни министри и парламентарни лидери на десет държави от Югоизточна Европа – България, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Хърватия, Гърция, Албания, Северна Македония и Словения. В очакване на нова ера на световна икономическа несигурност и в контекста на увеличаващите се по брой и интензивност военни конфликти срещата в Одеса показа, че Югоизточна Европа не просто споделя географска близост с Украйна. Заради тази близост регионът ще трябва активно да участва в оформянето на бъдещия политически и отбранителен ред на целия континент пред лицето на засилващата се руска агресия и глобална нестабилност.

На Балканите най-близките украински съюзници са в Букурещ и Кишинев

Румъния и Молдова се утвърждават като ядрото на твърдия проукраински фронт в Югоизточна Европа. В рамките на срещата в Одеса двете държави заявиха солидарност с Киев и очертаха геополитическа ос, която става все по-важна за сигурността в Черноморския регион. Тази роля на най-близки регионални съюзници на Украйна бе категорично защитена от лидерите им – новоизбрания румънски президент Никушор Дан, за когото това бе първо международно посещение, и молдовската президентка Мая Санду, утвърдила се като един от най-ясните гласове срещу руската хибридна агресия. Президентът Зеленски директно предупреди, че руските военни планове включват овладяване на Одеса с последваща експанзия към Молдова и Румъния, подчертавайки нуждата от дългосрочни гаранции за сигурността на региона.

Мая Санду сигнализира, че Кремъл води интензивна хибридна кампания с цел подриване на демократичния процес преди парламентарните избори в Молдова тази есен:

Молдова знае точно какво е хибридна война, и е готова да сподели своя опит. Страната е изправена пред едни от най-важните си избори. Русия иска да види как Молдова се отдръпва от Украйна. По-важното е, че иска да използва Молдова срещу Украйна и ЕС.

Румъния – вече ключов логистичен център за военна и хуманитарна помощ към Украйна, както и за украинския износ по земя, зае още по-категорична позиция. Новоизбраният президент Никушор Дан, който победи на изборите, след като първоначално провелият се вот бе анулиран заради руска намеса, заяви: 

Русия разбира само езика на силата. Трябва да помогнем на Украйна да преговаря от позиция на надмощие.

Той остро осъди блокирането на всяка мирна инициатива от страна на Москва.

За румънско-молдовския блок „Одеса 2025“ се превърна в сцена на нова стратегическа заявка – че в Югоизточна Европа съществуват държави, които не просто подкрепят Украйна, но и разбират, че собствената им сигурност е неразривно свързана със сигурността на държавата жертва на руска агресия от 2014 г. насам.

Сърбия на Вучич между Брюксел, Киев и Москва

Голямата новина от срещата в Одеса беше присъствието на сръбския президент Александър Вучич, поставен под огромен натиск у дома заради нестихващите в цяла Сърбия масови протести срещу корупцията. С мотив, че не може да застане срещу собствената си политика и интересите на страната, той единствен не подписа общата декларация на срещата, която призовава за засилване на санкциите срещу Русия, настоява за пълно изтегляне на руските войски от украинска територия и за възстановяване на украинските граници като условие за траен мир.

Декларацията също така подкрепя европейската интеграция на Украйна и региона и повтаря нуждата от международно сътрудничество за възстановяване на страната с участието на финансови институции, частния сектор и местните общности. Отказът от включване в общата позиция не попречи на Вучич да предложи сръбско участие във възстановяването на някои украински градове и региони след края на войната – инициатива, приветствана от Володимир Зеленски като реален израз на солидарност.

Посещението на Вучич в Москва през май 2025 г. предизвика критики от Европейския съюз – показната близост с Владимир Путин усложнява процеса на присъединяване на Сърбия към ЕС. Този двоен подход и маневриране между Москва и Брюксел илюстрират сложната и нестабилна позиция на Сърбия във външната политика. В същото време те подчертават и ключовата роля на страната в регионалната динамика, а участието във форума в Одеса е поредното доказателство, че Вучич се стреми да извлече ползи от всяка възможна посока в тази регионална битка за влияние. Заради връзките си с Украйна обаче Вучич рискува да разгневи традиционните си партньори в Кремъл.

Ден след като Москва обвини Белград, че доставя оръжие на Украйна през трети страни, петима души бяха ранени вследствие на експлозия във военния завод „Крушик“ в сръбския град Валево. Заводът беше сред посочените в руския доклад като източник на боеприпаси за украинската армия. Случаят напомня добре установен руски почерк. През последното десетилетие руското военно разузнаване (ГРУ) беше замесено в редица саботажи във военни обекти из Европа, включително в поредица от взривове в български оръжейни складове, и в отравянето на оръжейния търговец Емилиян Гебрев. През 2014 г. Чехия официално обвини руски агенти за експлозия в склад във Върбетице. Такива саботажи са част от хибридната агресия на Москва, която цели дестабилизация и сплашване на партньори, оказващи подкрепа на Украйна.

Българският национален интерес срещу путинизацията

Разкъсвана от вътрешна политическа дестабилизация, която бива подхранвана от руски агенти на влияние и дезинформационни кампании, България продължава да не разбира националния си интерес и да се движи по ръба на ангажираността си с Украйна. С малки изключения, реториката е скромна и колеблива, а реалните действия са, меко казано, предпазливи и почти винаги следват общите европейски позиции. По време на посещението си в Одеса премиерът Росен Желязков заяви, че България е готова да се включи активно във възстановяването на Украйна – особено в сферата на енергетиката, транспорта и инфраструктурата.

Той подчерта и стратегическото значение на бъдещия коридор „Александруполис – Одеса“ – транспортна и енергийна артерия, която трябва да свърже Егейско и Черно море, заобикаляйки евентуална руска блокада на Одеса и утвърждавайки ролята на България като регионален логистичен възел. Макар пълната реализация на тази свързаност да изисква време, поне по една от ключовите оси вече се вижда движение: българо-гръцкият проект Sea2Sea („Море до море“), който включва жп и терминални подобрения по оста Александруполис – Бургас – Варна – Русе, е с напреднало техническо планиране и очакван завършек около 2027–2028 г. според официални оценки. 

Нерешителността на България личи и по темата за морската сигурност. София участва в тристранната инициатива с Румъния и Турция за разминиране в Черно море, пряко свързана с безопасността на украинските търговски маршрути. Операциите са факт, но официална координация с Киев липсва. Какво пречи – технически ограничения или страх от руската реакция? Това е още по-неразбираемо на фона на факта, че Украйна вече нанесе сериозен удар върху руската доминация в Черно море: с морски дронове и ракети „Нептун“ бяха потопени ключови кораби от флота на Москва, а зърнените коридори бяха възстановени. Украинската победа на морския фронт е стратегическа, а бавната и неуверена реакция на България само засилва усещането, че страната ни остава пасивен наблюдател в битка, от чийто изход зависи собствената ѝ сигурност и бъдещето на целия регион.

Отговорът вероятно се крие в сблъсъка между българските институции и в нежеланието на управляващите партии да спазват закона по отношение на руските агенти в парламента. Докато правителството говори за евроинтеграция и солидарност с Украйна, президентът Радев нарича защитата срещу руската агресия „обречена кауза“ и твърди, че Киев „настоява“ да води война. Това подозрително напомня на геополитическия курс, предлаган от Москва още през 90-те. Както отбелязва Илиян Василев в свой анализ, позицията на Радев не е просто алтернатива, а откровено подкопава европейската траектория на България и би я върнала в зоната на стратегическа несигурност, уязвима за външни атаки.

Същевременно България е подложена на системна информационна агресия. Докладът на ДАНС от 2024 г. определя Русия като основен източник на хибридни заплахи. А според изследване от 2023 г. страната ни е най-уязвимата на дезинформация в цяла Европа. Вместо това да стане повод за партньорство с Украйна в областта на киберотбраната и противодействието на дезинформацията, темата остава извън дневния ред на българските власти.

Анализатори отдавна сочат, че България има потенциал да бъде енергиен и логистичен възел. През 2025 г. обаче българското правителство внезапно се отказа от сделката за продажба на ядрените реактори от АЕЦ „Белене“ на Украйна – решение, обявено от вицепремиера Атанас Зафиров и потвърдено от енергийния министър Владимир Малинов. Така страната ни се отказа от възможността не само да подкрепи украинската енергийна независимост, но и да утвърди себе си като значим играч в енергийната геополитика на региона. Отказът от сделката подкопава потенциала на България да използва ядрените си активи в полза на дългосрочна международна роля и засилване на двустранните отношения с Киев. Вместо лидерство решението излъчва политически зависимости от Москва, страх и колебание в ключов момент на пренареждане на регионалната геополитика.

„Одеса 2025“ като възможност и предупреждение

Срещата в Одеса очерта визията на нова геополитическа архитектура в Югоизточна Европа. Нещо повече, постави страните от региона пред ясен избор – между проактивно участие в изграждането на обща рамка за сигурност, устойчивост и интеграция, от една страна, и пасивност, зад която стои не стратегическа предпазливост, а продължаваща политическа сервилност към Москва, от друга.

В този контекст България разполага с реален потенциал да се утвърди като ключов регионален фактор – в енергетиката, логистиката, отбраната и инфраструктурната свързаност. За целта обаче е необходимо управляващите в София най-сетне да поставят националния интерес над вътрешнопартийните сметки и зависимостите от Кремъл, които теглят страната назад – към блатото на бездействието и геополитическата безтегловност. В момент на засилваща се глобална нестабилност и противопоставяне между големите сили, отказът от участие е също толкова съдбоносен избор, колкото и активната позиция.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/iskame-si-evroto/

Една от най-поразителни черти на българската политическа действителност е начинът, по който определени групи в обществото изразяват недоволството си. В много европейски страни позицията на една група по интереси се формира след доста четене, информираност и съвместна работа, докато у нас процесите на когнитивни възприятия по отношение на един или друг проблем в обществото често вкарват българските граждани в капана на дезинформацията.

Дебатът – ако изобщо може да го наречем така – около присъединяването на България към еврозоната е болезнено белязан от тази действителност, която се дължи на два фактора: неспособността на политическия елит да сподели с избирателите си предимствата и недостатъците от приемането на общата европейска валута и силната вълна от дезинформация, представяща еврото като събирателен образ на всичко лошо, което очаква България. 

Казано с други думи, кампанията срещу еврото не е толкова успешна, колкото е слаба информираността на хората какво ни очаква в еврозоната. Ето защо в тази статия ще се постараем да анализираме кои са политическите ефекти от присъединяването на България към еврозоната, като ще се убедим, че те далеч надхвърлят като ползи и изгоди икономическите.

Защо ни е еврозоната? Да не би датчани и поляци да са по-глупави от нас!?

Едва ли противниците на единната европейска валута си дават сметка, че основната причина за приемането на еврото всъщност се крие в историята и спецификата на Прехода. Краят на социализма през 1989 г. отвори вратата за частната собственост и пазарната инициатива – двете характеристики на капитализма, които в политическо и социално отношение далеч надхвърлят легендарната предвидимост и спокойствие на „развитото“ социалистическо общество. 

В рамките на няколко години българите, които останаха или се завърнаха в страната след промените, се опитаха да се позиционират трайно в тази нова система, която даваше на мнозина надежди за по-добро бъдеще. Оптимизмът рухна, когато България преживя най-сериозната икономическа криза след края на Втората световна война, останала в историята ни като печално известната Виденова зима. По-дълбоки като психологическо отражение от това злощастно събитие са единствено годините на сеч и гибел, сполетели страната ни по време на Междусъюзническата и двете световни войни.

Казано накратко, през януари 1997 г. българската икономика рухна безславно, а левът беше поставен на животоподдържащи системи в условията на валутен борд. Тези години бяха най-унизителните в историята на българската валута, която дори през социализма се ползва със златно покритие и е фиксирана стабилно към курса на щатския долар. Щетите, нанесени върху валутата ни, бяха особено дълбоки и поради факта, че тя никога повече нямаше да успее да се възстанови от девалвацията, а трябваше раболепно да следва курса на марката, за да може парите да възстановят покупателната си способност, а икономиката да бъде изградена отново. 

В дните, когато Германия извърши символично погребение на марката и я замени с еврото, стана ясно, че България се превръща в прецедент, тъй като нейната полуфункционираща валута на практика е вързана за курса на друга несъществуваща валута.

След тази кратка историческа ретроспекция е редно да си дадем сметка, че причината, поради която България стигна дотук, е икономическото фиаско от 1997 г. Приемането на еврото на практика ще завърши започнатото от валутния борд. Ако все пак се опитаме да пресъздадем една алтернативна историческа реалност, в която Виденовата зима отсъства, то тогава левът би успял да запази фиксиран курс към долара и днес успешно да се вмести в датския, полския или пък румънския сценарий. Но тъй като в историята няма „ако“, дилемата пред нашата страна е тази: да избере лева – валута с фиктивна покупателна стойност, която ще девалвира все повече с времето, или да избере еврото, чието златно покритие му гарантира позицията на втората най-силна валута в света.

Политическите ефекти от приемането на еврото

Първият и най-важен политически ефект засяга трайното и категорично позициониране на България като европейска държава в глобалния икономически ред. Понятието „глобален икономически ред“ е особено важно за осмислянето на предимствата на еврозоната, тъй като този ред на практика е едно неголямо семейство, в което съжителстват няколко резервни валути. С най-голям дял от тях са щатският долар и еврото, а с периферен – японската йена, китайският юан и британският паунд – остатък от колониалното минало на Британия. Еврото на практика е по-силно и от азиатските валути, и от паунда, като единствено доларът е в състояние да го конкурира. Негативните ефекти от тази конкуренция често се тушират от стабилните отношения между икономиките на САЩ и Европа, които очевидно ще надживеят сегашните турбуленции. 

Важно е да поясним, че когато имаш резервна валута, която е закрепена за стойността на златото, можеш да печаташ пари. Колкото поискаш. Чудили ли сте се как Америка винаги намира пари да воюва и да отстоява интересите си по света? Защото валутата ѝ е най-силната в света и хазната може да печата неограничено количество долари, които редовно да инжектира в американската военна машина и икономика. 

Същата логика е приложима и за еврото – винаги когато страна членка е заплашена от икономическа криза, Европейската централна банка във Франкфурт е в състояние да печата валута. В тези условия политическата стабилност и увереност на България ще се засилят, защото противниците на еврото няма да могат да легитимират твърденията си, че сме позорният длъжник на Международния валутен фонд и Световната банка, чиито заеми ще плащат идните поколения българи. България ще се сдобие с паричен и икономически суверенитет, а не с псевдовалутен васалитет.

Вторият политически ефект е отражението, което присъединяването ни към еврозоната ще окаже върху корупцията и сивия сектор. Те ще продължат да съществуват, тъй като няма развита демокрация, която да е напълно имунизирана против ефектите от корупцията, противно на претенциите на автокрациите и тоталитарните режими, които са най-яркият съвременен символ на самата корупция. Но общественият статут на корупцията и на сивия сектор, както и нивото на съществуването им ще се променят. Ефектите им няма да са толкова осезаеми за гражданите, а упражняването на корупционни практики ще е привилегия на политическите елити и кръговете около тях, която ще приема далеч по-изтънчени форми. 

Казано иначе, корупцията у нас вече няма да е балканска, а европейскa, коeто ще даде лице и мандат на България да претендира за развита демократична държава, чиито корупционни практики следват европейските стандарти и санкцията на Франкфурт. И ако за прозападните кръгове у нас това е добре дошло, то за онези, които искат България да остане извън европейското семейство, подобна крачка ще е крайно делегитимираща, тъй като няма да могат да вземат пари директно от руските си спонсори.

Третият политически ефект се отнася до скъсването на зависимостта с евразийското икономическо пространство. България ще стане част от онова глобално икономическо пространство, което смели мъже като Хенри Моргентау-младши, Хари Декстър Уайт, Густав Щреземан и Жак Делор разчертават за бъдните поколения. Всъщност една от причините, поради които еврото е толкова недолюбвано, е, че компактни маси в българското общество не желаят да се разделят със спомените от социализма, но в същото време отказват да признаят факта, че ниските стойности на пенсионното осигуряване се дължат на инфлацията, която посече българската икономика през 1997 г.

По същия начин стои въпросът с онези групи, които гледат на европейския капитализъм като на нещо страшно и враждебно, без да си дават сметка, че на фона на англосаксонския той гарантира развитието на средна класа. Такива проблеми са плод на сериозна дезинформация в българското общество, която цели да го убеди, че единната европейска валута ще направи от България колония.

Ако трябва да обобщим, присъединяването на България към еврозоната не просто ще допринесе страната ни да придобие паричен суверенитет и по-значима роля в глобалната икономика, но и трайно да се позиционира като част от Европа.

В тези условия еврото ще спомогне за затваряне на ножицата между много богати и много бедни и при последователна и градивна икономическа политика ще насърчи формирането на европейска средна класа. 

Неудобната истина е, че приемането на еврото ще наложи и много по-стриктни стандарти и условия за динамиката на труда, което ще изисква от страната да стане доста по-прозрачна при прилагането на националното и европейското законодателство. Това ще изтръгне много противници на еврото от удобната роля на бездействащи критици на НАТО и ЕС, които сглобяват аргументите си с помощта на конспиративни теории, а не на рационални аргументи, и ще даде възможност на реално критичния поглед към функционирането на общността и Алианса да излезе на преден план. Този поглед неведнъж е сблъсквал европейските и американските представители, но в крайна сметка изходът винаги е бил един и същ: от двете страни на океана са осъзнавали, че са като едно семейство, чийто икономически възход е двигателят на световната икономика.

Ами ако не успеем?

Какво би се случило в една паралелна реалност, в която България остава извън еврозоната? Или пък какво би станало, ако липсата на консенсус в политическия дебат у нас доведе до нестабилност, на която Брюксел и Франкфурт няма да погледнат добре?

Ако България не се присъедини към еврозоната, това ще създаде доста благоприятна почва за ръст на антизападните настроения у нас и за изолиране на страната. Това на практика е път обратно към Малтийския консенсус, но тъй като той отдавна не функционира, България може да се окаже в позицията на failed state вътре в Европа. В крайна сметка едно е съществуването на българската икономика, без еврото изобщо да е на дневен ред, друго е тя да функционира в условия, при които приемането на единната европейска валута се е провалило. 

Това ще консолидира антиевропейските кръгове и ще даде възможност за създаването на икономически климат, който да препозиционира България в рамките на евроатлантическото пространство. Нашата страна за пореден път ще се окаже в ролята на мост между Изтока и Запада, а както е известно, през годините тази роля ни е довлякла много проблеми.

Провалът на приемането на единната европейска валута ще даде мандат да бъде поставена под въпрос цялостната геополитическа ориентация на нашата страна.

Това няма да се случи изведнъж и веднага, но ще придобие по-осезаеми форми с наративите, че Европейският съюз няма бъдеще и упадъкът му е неизбежен. 

Тук е мястото да кажем, че никой не знае какво точно е бъдещето и че общността неведнъж е изпадала в трудни моменти. По-старото поколение от европейски политици помни периода на „eвросклероза“ и кризата на европейската валутна змия. Но Европа винаги е намирала начин да оцелее, защото се е реформирала. Тази реформа и днес предстои да бъде много болезнена предвид геополитическите предизвикателства, които стоят пред Стария континент, но рано или късно ще започне. Показателни са плановете на Германия и Франция да разделят общността на концентрични кръгове, които да се ползват в различна степен от облагите, предоставяни от интеграционния процес. Ако България се окаже в някой от външните кръгове – това е неизбежно, ако не се присъединим към еврозоната, – едва ли в бъдещите десетилетия ще ни се удаде да бъдем пълноценен член на Европейския съюз.

В дългосрочен план, ако се провалим с приемането на еврото, твърде е възможно отново да се озовем на входа на тунела, от който се опитваме да излезем вече три десетилетия. Това ще се случи, когато животоподдържащите системи на лева откажат и валутният борд спре да работи. И когато страната изпадне в икономическа криза и спре да обслужва главоломно нарастващия си външен дълг, което рано или късно ще стане, ако навлезем в нова икономическа криза в резултат на глобална рецесия или латентна политическа нестабилност. Мнозина биха определили такова твърдение като заблуда, но малко хора през славното лято на 1994 г. очакваха, че само три години по-късно ще се редят на опашки в банките, за да изтеглят спестяванията си. И всъщност, ако тези събития се повторят, политическата цена, която ще платят гражданите и бъдещите поколения, ще бъде много висока.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/turtsia-mezhdu-sasht-i-izrael-postkemalizum-ili-neoosmanizum/

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският ѝ елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизмът. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешният военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция е втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/razuznavane-i-politika-skandalut-signal-i-budeshteto-na-pette-ochi/

Възходът на социалните мрежи и изкуственият интелект са двата основни фактора, които поставиха под въпрос универсалната валидност на десетилетия формално общуване между политиците. Разузнавателната общност не прави изключение, тъй като днес разузнаването е един от секторите, които разчитат на информационните технологии за обезпечаването на своите прогнози. В конкретния случай с американското разузнаване е редно да кажем, че то на практика не може да функционира без адекватно информационно обезпечаване, тъй като по-голямата част от разузнавателните агенции в САЩ са точно това – огромни мозъци, чиято задача е да снабдяват политиците с информация.

От Втората световна война насам тази мрежа от агенции винаги е сочена като пример за професионализъм, обективност и ефективност на работата си, встрани от недоказуемите конспиративни теории за нейните доктрини. Същевременно би било наивно да смятаме, че тази институционална машина не прави грешки. Даже напротив, през годините някои от най-сериозните грешки, допускани в политиката на САЩ от президентските администрации, са плод на разузнавателни провали. А самите провали са факт, независимо от дежурното извинение на много служители, че просто са следвали заповеди, без да знаят за какво става дума. Какви обаче са причините за тези неуспехи и защо с годините разузнавателните гафове все повече се политизират? Отговорите ще се опитаме да намерим в този анализ.

Институционални особености на американската разузнавателна общност

Популярната култура наивно е свела разбирането за американското разузнаване само до агенцията на Централното разузнавателно управление (ЦРУ), която в последно време стана твърде популярна и у нас с това, че всеки втори прозападен интелектуалец е неин „агент“. Но ако се вгледаме по-внимателно в мрежата от институции, които се занимават с разузнаване в Америка, ще видим уникалността ѝ, дължаща се и на факта, че е една от малкото мрежи, които не копират британската англосаксонска традиция. Това е така, защото много дълго време САЩ просто нямат разузнаване. В годините на изолационизма не виждат смисъл да инвестират в създаване на разузнаване, а предпочитат да използват ограничените ресурси на републиката, за да я разширят в посока Дивия запад. 

Отварянето на САЩ в началото на XX век и Първата световна война не променят това, тъй като тогава фракцията на изолационистите в Конгреса е все още силна и не позволява на президентите да използват финансови ресурси за създаване на нови агенции. Всичко се променя с края на Втората световна война, когато става ясно, че САЩ са изправени срещу СССР, чиято школа от политтехнолози надминава като стратегическо планиране американските центрове за анализ на външната политика. В тези условия президентът Хари Труман създава ЦРУ, чиято основна задача е да събира информация за противника по време на Студената война.

ЦРУ функционира на тъмно в продължение на цели три десетилетия – до момента, в който Конгресът оказва натиск върху президента Ричард Никсън да осветли част от секретните разходи на своята администрация. В тези условия конгресмените с ужас разбират, че агенцията години наред е била отговорна единствено и само пред държавния глава, без да се отчита на конгресмените, и стои зад множеството скрити операции на американското правителство зад граница. Повод за разкритието е секретен доклад, който преценява доколко връщането на Йерусалим под контрола на Израел ще бъде от полза за интересите на САЩ, а рецензент на доклада е Хенри Кисинджър.

До онзи момент няма изследвания колко голямо е влиянието на ЦРУ през годините, но е факт, че в следващите десетилетия то става още по-сериозно. Въпреки че Конгресът се опитва да създаде агенции, с които да държи под контрол ЦРУ, то продължава да се отчита основно пред президента, а камарите научават за множеството му дейности едва след като привикват неговите директори на изслушване. След края на Студената война влиянието на тази агенция продължава да расте, като нейните функции вече са не само аналитични, но и оперативни.

Хегемонията на ЦРУ приключва с 11 септември 2001 г., когато агенцията претърпява най-мощния провал в десетилетната си история, снабдявайки президента Джордж Буш-младши с информация, че на територията на Ирак се намира ядрено оръжие, което Саддам Хюсеин възнамерява да използва срещу САЩ. По това време един от бащите основатели на структурния реализъм – Робърт Джървис, който в продължение на години сътрудничи на разузнаването, е сред малкото учени, които предупреждават, че предположенията на агенцията са неоснователни. Когато съветите му са пренебрегнати и след като се доказва, че е прав и на територията на Ирак няма оръжия за масово унищожение, той отказва да сътрудничи и пише своята книга Why Intelligence Fails, в която разкрива кои са най-големите провали на ЦРУ по време на Студената война.

За да замаже скандала, Буш-младши прави мащабна реформа в разузнавателната общност на САЩ, като през 2004 г. създава самостоятелна изпълнителна агенция под шапката на изцяло новата служба Директор на разузнаването (Director Of National Intelligence – DNI) и по този начин детронира ЦРУ. Управлението оттук нататък се превръща в един огромен хъб за информация, пряко подчинен на директора на разузнаването, който упражнява цялостен контрол върху системата и отговаря единствено пред президента. С това Буш не само отнема на ЦРУ водещата роля на разузнавателна топагенция, но и допълнително централизира системата в ръцете на един човек, отговорен еднолично пред президентската институция. Надеждата явно е, че политическите решения ще са по-добри от тези на разузнаването… Но дали наистина е така?

Скандалът Signal

Първите месеци от управлението на администрацията Тръмп бяха белязани от ярък скандал, който получи широк отзвук по целия свят. Става дума за неформален разговор между висши федерални служители от американското правителство, които обсъждат стратегията на САЩ за удари срещу хутите, трансатлантическите отношения и редица други въпроси, свързани с американската национална сигурност, в чат група в приложението Signal, където по невнимание бива включен и главният редактор на The Atlantic Джефри Голдбърг. Важно е да отбележим, че скандалът не е прецедент в американската история и не следва да се възприема като такъв.

Сходни казуси видяхме, когато се оказа, че бившият директор на ЦРУ Дейвид Петреъс е изпращал класифицирана информация от личния мейл на любовницата си, или пък в случая с бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, която също беше използвала електронната си поща за подобни цели. Тази практика отчасти е плод на широката достъпност, която политическият елит в САЩ се опитва да демонстрира пред избирателите и служителите си, а от друга страна, голяма част от политиците явно стават жертва на егото си, което ги заблуждава, че едва ли ще им бъде потърсена отговорност.

В крайна сметка всеки федерален служител, който няма ранг на четиризвезден генерал, при такъв скандал по всяка вероятност ще бъде уволнен. Но подобна участ рядко застига тези, които са на върха на пирамидата. Логичният въпрос е защо.

Още в първите дни на скандала мнозина предполагаха, че Доналд Тръмп ще иска оставката на секретаря по отбраната Пийт Хегсет или на съветника по националната сигурност Майк Уолц, който официално пое отговорност за добавянето на журналиста Джефри Голдбърг в чата. Дали оставки няма да последват в идните месеци, все още не се знае, тъй като гафовете на Уолц стават много, а недоволството срещу отношението на Хегсет към съюзниците на САЩ продължава да расте. Проблемът е, че Тръмп ще бъде в много неудобна позиция, ако поиска оставките на Хегсет или Уолц, по две причини. 

Първо, Хегсет е един от най-приближените политици на Тръмп и рискът да се превърне в нов Майк Пенс, в случай че бъде лишен от поста си, е много голям. Тръмп няма нужда от врагове в този момент, особено ако имат сериозно влияние в медиите и в по-консервативните републикански среди. Уолц от своя страна е един от малкото балансирани членове в кабинета на Тръмп (на фона на останалите, разбира се) и е сред най-добрите експерти по Китай в разузнавателните среди. Това е доста важно за Тръмп, който разглежда сдържането на Китай като приоритет във външната си политика. Нещо повече, изваждането на Уолц от кабинета на президента може да доведе до оповестяването на други скандали или до изтичането на информация, която Уолц добре познава като член на Съвета по национална сигурност към държавния глава.

В крайна сметка и въпреки скандала, стабилността на администрацията явно е приоритет за Тръмп, който вече започва да се сблъсква с огромно обществено недоволство от страна на много американци. Разтърсването на кабинета от скандали не беше екзотика и по време на първия му мандат, но за лидери като него е по-важно да имат до себе си хора, на които могат да вярват, отколкото разочаровани съветници и министри, които ще се опитат да настроят републиканците в Конгреса срещу президента.

Ако това се случи, политиките на Тръмп ще бъдат рязко дискредитирани, тъй като дори балансиращото влияние на Джей Ди Ванс няма да е достатъчно, за да неутрализира вредните ефекти от подобен сценарий. В същото време Тръмп не планира институционални реформи в разузнаването, а се опитва да проведе такива в кадровия му състав, прикривайки се под чадъра на неговия директор. Тази стратегия е характерна за администрацията на Тръмп и много служители в сектора за сигурност в САЩ вече се разделиха с постовете си в очакване на нови назначения. Попълненията тепърва предстоят.

Ефективен ли е още слонът на Чичо Сам?

Слонът е популярна метафора, с която медиите в САЩ обичат да описват начина, по който работи разузнаването – нека всеки я разбира, както прецени. Въпросният чат в Signal е проблематичен не защото е някакъв грандиозен теч в разузнаването. Не е такъв, тъй като едва ли нещо толкова важно може да излезе наяве, без да има цялостни последици за системата. Пример отново е 11 септември и по-точно войната в Ирак, която коства на ЦРУ водещата ѝ роля в общността, извоювана с десетилетия.

Но видяното е проблематично от политическа гледна точка, тъй като става ясно, че дебатът в САЩ вече върви в съвършено различна посока, а онези, които го водят, са представители на младото поколение политици, за които НАТО означава все по-малко.

В съдържателен план чатът показва, че Тръмп се връща към стратегията на Буш да се фокусира в краткосрочен план върху Близкия изток, а в дългосрочен – върху Китай. Европа заема малко, дори никакво място в политиката на тази администрация, а европейците явно са обект на огромна неприязън от страна на най-приближените на Тръмп.

Второто ниво, на което трябва да анализираме чата, е идеологическо. От него става ясно, че САЩ се връщат към външнополитическата философия на неоконсерватизма, която слага акцент върху унилатерализма и превантивната война като предпочитани инструменти на американската външна политика. Това, както вече стана видно, води до рязък спад на инвестициите за мека и интелигентна сила, както и до пренасочването на повече ресурси за твърда сила и ядрено сдържане.

А явната неприязън на управляващите елити в САЩ към Европа може да бъде обяснена по много прост начин – консерваторите не обичат либерали. Това стана ясно още по време на речта на вицепрезидента на САЩ Джей Ди Ванс към европейците на Мюнхенската конференция по сигурността и продължава да личи по натиска, който администрацията на Тръмп оказва върху Европейския съюз да ликвидира квотите за многообразие в Европа. Идеологическият сблъсък заплашва да стане политически и в този смисъл скандалът с чата е едно от събитията, които сякаш забавиха тази трансформация.

От друга страна, наивно е да се оспорва начинът, по който работи разузнавателната машина на САЩ, защото Америка беше тази, която предупреди, че Русия ще нападне Украйна през 2022 г. и че „Хамас“ подготвя атентат срещу Израел през 2023-та. В същото време постоянно научаваме как партньорските служби многократно работят с българските по залавяне на лица, които представляват заплаха за сигурността на страната. Въпросът е доколко тази машина ще остане незасегната от метлата на Тръмп и дали неговите действия ще намалят ефективността ѝ. Тепърва предстои да видим дали това ще стане, но е факт, че настоящата администрация извърши сериозни кадрови промени, без да намери воля за реформа на разузнавателните институции, като тази от времето на Буш. Това означава, че Тръмп просто иска да има около себе си лоялни служители в сектора, които да предотвратят възможността за политически протести.

Най-сериозната дилема обаче се отнася за състоянието на Петте очи – разузнавателния съюз, който обединява сектора за сигурност в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Този алианс е уникален по рода си и съвместните усилия на бившите британски колонии да обединят разузнаванията си го превръща в наднационална мрежа, която през годините надхвърля юрисдикцията на международното право и Женевските конвенции.

Контролът, с който Петте очи разполага върху съвременните информационни технологии и интернет, е една от последните бариери, пречещи на Китай и Русия да детронират САЩ от позицията им на глобален лидер.

Затова и дебатите около изкуствения интелект са толкова интензивни – ако той стане носител на комуникациите и военните технологии, това може да даде значително предимство на Пекин и дори на Северна Корея, която вече разполага с първите в света кибервойски, намиращи се под непосредствения контрол на правителството. На фона на сложната информационна инфраструктура на Северна Корея, тези на Русия, Китай и САЩ изглеждат като проста система от институции, обвързани без никакъв смисъл, да не говорим, че за киберсигурност и киберстратегия във Вашингтон започна да се говори едва по време на администрацията на Обама.

Казано с други думи, природата на разузнавателните мрежи вече се променя и колкото и да е силно американското разузнаване, то ще трябва да се адаптира към съвременните реалности в рамките на Петте очи. Затова и притеснение буди информацията на Financial Times, че един от най-близките съветници на президента Тръмп – Питър Наваро, е предложил Канада да бъде изключена от разузнавателния съюз. (Самият Наваро впоследствие се опита да отрече.) Това би означавало сериозна победа за Северна Корея – тя вече разполага с балистични ракети, които могат да достигнат американската територия, и не е сама в желанието си да сложи край на американското глобално лидерство.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/siriyskiyat-vupros-v-razdavaneto-na-kartite-mezhdu-velikite-sili/

Сирия винаги е оставала някак си „незабелязана“ на фона на останалата част от Близкия изток, като причините за това са много. Най-очевидната от тях е навикът на Великите сили да използват страната като буфер за военните си авантюри през десетилетията, още от времето на древните империи до наши дни. Това е и причината, поради която Сирия е толкова „желана“ от всеки завоевател, който разбира геостратегическото ѝ значение – на юг тя е вход към едни от най-плодородните земи в Близкия изток, а контролът над пристанището ѝ дава възможност и на най-слабия флот да получи директен достъп до Средиземно море. Въпреки древната си история и хилядолетното съжителство на много култури на територията ѝ, страната така и не успява да изгради самостоятелна политическа идентичност, а независимостта ѝ става факт едва след края на Втората световна война, когато арабските държави в региона се превръщат в една от многото арени на сблъсък между САЩ и СССР.

Модерната сирийска държавност и външна политика

Когато Сирия става най-сетне част от ООН през 1945 г., тя все още няма свой покровител сред суперсилите и след кратковремения си политически флирт с Египет тръгва по трудния път на независимостта си. Политическата система на младата нация е сложен компромис от присъствието на мюсюлмани, християни и друзи. Пръв СССР проявява интерес към Сирия, възприемайки я като отправна точка за своя нов политически експеримент – панарабизмът. Това е идеология, която призовава за обединението на всички арабски народи в Близкия изток под знака на социализма в една славна арабска нация, която да се противопостави на американското влияние в региона и на най-близкия съюзник на САЩ – Израел.

Парадоксално, панарабизмът за кратко време се радва на подкрепа дори и от страна на президента Айзенхауер, който вижда в него възможност за частично овладяване на конфликта между Израел и останалите арабски държави. Уви, мечтите на Москва и Вашингтон рухват през 60-те години, когато панарабизмът е в упадък, а апетитите към Сирия са откраднати от Египет, който става първата арабска държава, осмелила се да започне мирен диалог с Израел.

Провалът на панарабизма води до рязко увеличаване на влиянието на движения като „Мюсюлмански братя“, които се стремят към възстановяване на халифата от времето на Османската империя и към пълна ревизия на исляма. Последното е много важно, защото то включва приемане на тълкуванието на някои влиятелни египетски шейхове, виждащи джихада като шести стълб на исляма, а т.нар. „голям джихад“ (ал-джихад ал-акбар) се схваща като неотменимо свързан с „малкия джихад“ (ал-джихад ал-асгар) – свещената война, и като религиозно задължение (фарида), върху което се поставя изключителен акцент.

Тези идеи стават особено популярни сред мюсюлманите в Сирия, но не успяват да спечелят политическа подкрепа в региона в условията на двуполюсна геополитическа надпревара, доминирана от ядрените оръжия и опитите на САЩ и СССР да избегнат Трета световна война. Малко след като планът на Москва да създаде „арабска Югославия“ рухва, остатъците от него дават възможност на партията „Баас“ да установи династична социалистическа диктатура в Сирия, което донякъде тушира набиращия сила политически ислям.

Парадоксалното е, че съществуването на Сирия идеално устройва и САЩ, и СССР, тъй като, въпреки социалистическата формула на властта, династията на Асад няма намерение да разработва ядрено оръжие. Нещо повече, революцията в Иран и заявките на ислямската република, че ще се бори да получи ядрен арсенал, далеч надхвърлят политическите амбиции на сирийците, които се оказват един малък детайл в геополитическата мозайка на региона. На фона на Иран, Афганистан и Ирак, Сирия и Египет попадат в графата на „стабилните държави“, които Москва и Вашингтон могат да използват като балансьори при прокарването на своите геополитически интереси в Близкия изток. А самата династия Асад, от друга страна, няма как да толерира сунитските терористични групировки, защото, за разлика от мнозинството сирийски мюсюлмани, младият Башар Асад и неговото семейство са алавити.

Разривът между Сирия и „големите“

След края на Студената война Сирия тръгва в посока, която все повече започва да я конфронтира с интересите на САЩ в региона. Разпадът на СССР слага край на всяка надежда за възраждане на панарабистката идеология, а терористичните атентати от 11 септември 2001 г. поставят страната пред дилемата дали да подкрепи американския президент Джордж Буш-младши в кръстоносния му поход срещу „Ал-Кайда“. Сложността на този избор се обуславя и от факта, че Сирия е най-дълго присъстващият член в списъка на Държавния департамент на САЩ с държави спонсори на тероризма, тъй като американското правителство от Ислямската революция в Иран насам винаги е приемало Дамаск като сухопътен коридор, по който Техеран доставя оръжия за терористичните мрежи в региона. Тези опасения на САЩ не са безпочвени, защото за доста дълго време алавитският елит в Сирия намира своя естествен съюзник в шиитското русло на аятоласите. В опита си да спаси режима си през 2003–2004 г. Асад сътрудничи последователно на САЩ да разследват ядрата на „Ал-Кайда“ на сирийска територия. В замяна републиканците решават да си затворят очите за нарастващото неодобрение срещу сирийското управление.

Тук е мястото да кажем няколко думи за самата фигура на Башар Асад. Предвид неговото образование и ценз, той определено може да бъде причислен към едни от най-образованите политици в Близкия изток. Ловките му политически маневри и светският му маниер успяват да превърнат Сирия в централизирана политически държава, където политическият ислям не успява да пусне дълбоки корени. Как тогава следва да окачествим управлението му – като диктатура или като някакъв особен тип идеология на Третия свят, която се бори за оцеляване? Отговорът е недвусмислен: Башар Асад се превърна в диктатор и терорист тогава, когато нареди употребата на химическо оръжие срещу собственото си население. Кошмарът продължи цели седем години и беше мълчаливо подминат от много страни членки на Европейския съюз, които виждаха в сирийските бежанци евтина работна ръка. Именно поради тази причина САЩ, Великобритания и Франция не успяха да съберат мнозинство за втора коалиция на желаещите, която да свали Асад още когато той започна репресиите срещу сирийците.

Още големи грешки Башар Асад допусна в края на своето управление. Една от тях беше да се довери на Русия, която му обеща подкрепа срещу ограничено военно присъствие в Сирия. Този крехък баланс можеше да бъде поддържан до момента, в който „Хамас“ не взе решение да удари Израел на 7 октомври. Тук Асад направи и друга грешка – той се довери на Иран и аятоласите, смятайки, че те ще се застъпят за него и ще влязат във война с Израел. По това време недоволството срещу режима на Асад вече достигаше рекордни нива, а израелският премиер Бенямин Нетаняху на няколко пъти предупреди, че едно от условията за траен мир в Близкия изток е пълната демилитаризация на Южна Сирия. Падането на Асад се оказа неизбежно и от любимец на сирийския народ и приемлив за САЩ „светски“ диктатор той се превърна във военнопрестъпник. Съвсем отделен е въпросът, че най-голяма роля за края на режима изигра религиозният кливидж в Сирия между богатото алавитско малцинство начело с Асад и мнозинството бедни сунити в страната, които станаха жертва на политическите амбиции на своя лидер.

„Нова“ Сирия на кръстопът

Когато един диктаторски режим си отиде, логично възниква въпросът защо беше всичко и сега накъде. Новините за Сирия отново не са оптимистични поради няколко основни причини. Първо, исторически факт е, че след Арабската пролет мнозинството от диктаторските режими в Близкия изток и Северна Африка бяха заменени с емирати и халифати. Такава беше съдбата на Либия и Ирак, а Египет остана единственото изключение от това правило заради военното управление на полковник Сиси.

Казано с други думи, бившите диктатури в Близкия изток не подлежат на демократизация и либерализация, защото гражданите им винаги разпознават шариата като алтернатива на диктаторите. Затова и не знаем дали сирийският сценарий няма да се повтори един ден и в Египет, когато властта на Сиси падне. Арабската пролет, с други думи, е един от най-грандиозните провали на Запада, тъй като днес по тези земи властва политическият ислям, а той е в пъти по-опасен от политическите амбиции на хора като Кадафи. Същевременно беше ясно, че не може да се разчита на диктаторите да уважават човешките права, защото и в тяхното съзнание те не значат нищо.

Оптимистичните сценарии за Сирия се свиват и поради факта, че южната ивица от територията ѝ включва земи, исторически принадлежащи на Израел. Лошото е, че точно тези обширни части от Сирия бяха използвани като коридор за иранските оръжия, с които се въоръжават „Хамас“ и „Хизбула“. В този смисъл, за да има траен мир по границата, е необходимо новият политически елит в Сирия да се договори с Израел за поддържането на ограничено военно присъствие в региона, което да отчита както историческите претенции на израелците, така и реалните геополитически възможности за разрешаването на териториалните спорове.

Но най-важно от всичко е да се дадат трайни гаранции на сирийците, че срещу тях няма да бъдат използвани химически оръжия (защото такива в Сирия все още има) и че новата власт, независимо от политическата си формула, няма да осъществява репресии над цивилното население. Единственият гарант за такова обещание може да бъде ООН, която обаче е изключително разделена по въпроса и очевидно не желание да се нагърби с разрешаването му.

Второто важно уточнение е, че за разлика от талибаните в Афганистан, новият лидер на Сирия Ахмад ал-Шараа и неговият най-близък съветник Абдулхамид ал-Ауак имат далеч по-светска биография. Ал-Ауак, който е и автор на новата сирийска Конституция, е преподавал дълги години конституционно право в Турция и е добре запознат със съдбата на Афганистан и Ирак, както и с грешките, които допуснаха Хамид Карзай и иракските управляващи след Саддам Хюсейн. И все пак тези факти не могат да бъдат стабилни аргументи в полза на твърдението, че сценариите от Афганистан и Ирак няма да се повторят в Сирия. В страната все още има американски войски, а бъдещето на руските бази е неясно. 

Същевременно лоялистите на Асад лесно могат да се превърнат в нова версия на талибаните, проповядвайки, че страната е сменила една „благословия“ – руската, с друга – американската. Неясно е и бъдещето на отношенията с Иран – въпрос, който новото правителство в Сирия последователно пренебрегва с аргумента, че приоритет е стабилизацията на страната и премахването на всички остатъци от режима на Асад и че на този етап тези отношения ще се свеждат единствено до изискване на компенсации от Техеран за хаоса, създаден в Сирия. Опасността надеждите на сирийците да бъдат предадени за пореден път все още не е напълно отминала.

Вместо заключение: кой е големият победител?

Естественият печеливш от станалото в Сирия е Република Турция. Падането на алавитския режим и установяването на стабилно сунитско управление работи за интересите на Ердоган, който вижда в новата Сирия възможност да възстанови влиянието на Анкара по тези земи, загубено след разпада на Османската империя. Неоосманизмът като ключова променлива в доктрината на Ердоган до голяма степен е постигнал целите си на Балканите и сега предстои да се насочи към Близкия изток. Тук той неизбежно ще се сблъска с интересите на Израел, което може да стане причина за нова голяма криза в региона.

Дали Турция ще намери баланса между желанието за сбъдването на неоосманския идеал и отношенията с Израел, зависи от политическата воля на Ердоган, който може да стигне много далеч в амбициите си. Втората държава, която определено няма да е доволна от ставащото, е Кралство Саудитска Арабия, което неведнъж е спорило с Турция в рамките на организацията „Ислямска конференция“ за това кой е неформалният лидер в сунитския ислямски свят. Напрежението между Анкара и Рияд е реалност, която също не бива да се пренебрегва.

Сирийският народ, от друга страна, спечели много с падането на Асад, но не е големият победител в тази битка, защото все още не знаем кой ще влезе в ролята на талибаните – новото правителство или старите лоялисти на Асад. И в двата случая предстои дълъг период на стабилизация, който няма как да приключи без още кръвопролития. Липсата на ясен ангажимент от страна на САЩ или Русия, съчетана с мълчанието на ООН, не вещае скорошна стабилност за региона.

Не се знае и как ще реагира Иран – в един момент той може да реши просто да анексира част от сирийските територии, на което правителството няма как да се противопостави, особено ако иранската гвардия е подкрепяна от поддръжниците на Асад и „Хизбула“. Този сценарий, разбира се, е малко вероятен, докато на територията на страната има американски войски, но те няма да са там дългосрочно, тъй като не се знае в какво ще прерасне търговската война срещу Китай, поведена от администрацията на Тръмп.

В тези условия единственият надежден съюзник на Сирия остава Турция, и то докато Ердоган все още управлява. След като десетилетия наред страната е част от геополитическите проекти на СССР за панарабизъм и на САЩ за войната срещу терора, днес Дамаск вече е сегмент на турския неоосманизъм. Дали сирийското правителство ще се примири с тази роля, зависи от два фактора: доколко има възможността да се защитава и доколко може да балансира в отношенията си с Турция и Израел. Предвид ограничената му способност да изгради свой отбранителен потенциал, по всяка вероятност ще се наложи то да лавира между регионалните актьори в Близкия изток – тъжна реалност за сирийците, която сега ги връхлита за трети път.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/koreiskiyat-poluostrov-v-geopoliticheskata-igra-na-kalmari/

Корейският конфликт е най-голямото доказателство, че когато в даден регион не съществува единен център на сигурност, конфликтите, наследени от Втората световна война, може да надживеят дори разпадането на двуполюсния модел САЩ–СССР. Целта на този материал ще бъде да изясним някои ключови геополитически детайли, свързани с региона на Източна Азия, който е сочен като една от най-горещите точки на нестабилност в системата на международните отношения днес. Уникалното в корейския конфликт е, че той е най-старият от новото поколение конфликти, като същевременно неговото разрешаване се счита от младите хора в Република Корея за „мисия невъзможна“.

Наричаме го конфликт, защото съгласно международното право той отговаря напълно на тази дефиниция: между двете Кореи не съществува мирен договор, а замразено противопоставяне и то – предвид интересните времена, в които живеем – може лесно да се размрази. Но наистина ли не съществува никакъв сценарий, при който Корейският полуостров най-сетне да възкръсне единен от прахта на десетилетното противопоставяне между Сеул и Пхенян? Кой всъщност е гарант за сигурността на този регион и дали гаранциите, дадени от САЩ на Република Корея, все още отговарят на геополитическите реалности предвид осезаемото сближаване между Корейската народнодемократична република и Русия? И не на последно място, защо е толкова трудно народите от двете страни на 38-мия паралел да съжителстват в рамките на една политическа система? 

След като отговорим на тези въпроси ще видим, че корейският конфликт на практика е една геополитическа игра на калмари, чийто сценарий е подобен на популярния южнокорейски сериал и елегантно загатва кои са истинските фактори зад непримиримите отношения между Северна и Южна Корея.

Какво представлява корейският конфликт?

Научните дефиниции как трябва да възприемаме конфликта между двете Кореи са много, но емпирично най-издържаната от тях принадлежи на структурния реализъм. Част от бащите основатели на американската геополитическа школа, като Робърт Джървис и Ричард Бетс, приемат, че за разлика от Студената война, която е по-скоро сблъсък на две социални системи, корейският конфликт е класически пример за дилема на сигурността.

В този дух са и изследванията на корейски политолози като Ким Йонго и Ким Джонгсоп, склонни да търсят причините за противопоставянето между Сеул и Пхенян в постоянната надпревара във въоръжаването. Оттук може да се разбере защо този конфликт все още тлее – дилемите на сигурността продължават да функционират дотогава, докато една от двете страни не преустанови съществуването си. Или по-просто казано, двете Кореи се намират в състояние, при което всяко повишаване в сигурността на едната страна провокира реакция от другата. И единственият гарант, че уравнението няма да излезе извън контрол, остават геополитически актьори като САЩ и Китай, които възпират партньорите си от ескалация. До този момент.

Два са основните фактори, които засега правят мирното разрешаване на корейския конфликт геополитическа илюзия: севернокорейската ядрена програма, която продължава да се развива в разрез с ангажиментите, поети от Пхенян към Москва по време на Студената война, и сближаването между Русия и Северна Корея. Последното всъщност е най-голямото доказателство, че съветската политика е била далеч по-прагматична от тази на сегашната администрация в Кремъл, която – след подписването на Договора за стратегическо партньорство между КНДР и Руската федерация – на практика дава зелена светлина на севернокорейския лидер Ким Чен Ун да увеличи ядрения си арсенал. По този начин Северна Корея най-сетне става част от двустранен формат, който може да гарантира нейната сигурност – ако разбира се, приемем, че гаранциите, предоставени ѝ от Москва, са надеждни.

Но наистина ли сближаването между Москва и Пхенян е в състояние да изравни баланса на силите на Корейския полуостров? Отговорът на този въпрос не е еднозначен и зависи от два фактора.

Първият ключов фактор е функционирането на Договора за взаимна защита между САЩ и Република Корея, който е и основният гарант на съюзните договорености между Вашингтон и Сеул. Член 3 от този договор задължава двете правителства да се консултират в случай на обща заплаха за сигурността им. Член 4 дава право на САЩ да поддържат военно присъствие на територията на Южна Корея, каквото има и до ден днешен.

До този момент нито един американски или корейски президент не си е позволявал да постави под въпрос съюзните договорености между двете страни. Малко вероятно е Доналд Тръмп да го направи, тъй като, както вече стана ясно, сдържането на Китай остава главен приоритет за неговата администрация. Наред с това следва да признаем тъжния факт, че сам по себе си този Договор вече е изчерпан и не дава достатъчни гаранции за сигурността на двете държави, тъй като Пхенян разполага с ядрено оръжие, което обезсмисля конвенционалните механизми за сдържане, прилагани от САЩ в продължения на десетилетия.

Вторият ключов фактор е Вашингтонската декларация от 2023 г., подписана от президента на САЩ Джо Байдън и президента на Южна Корея Йон Сук Йол. Тя поставя началото на нова поредица от американски ангажименти към Сеул. Включена е и клауза, съгласно която САЩ си запазват правото да употребят ядрено оръжие, в случай че Южна Корея бъде нападната. Тъй като Америка не е декларирала в своята ядрена доктрина отказ от едностранна употреба на оръжия за масово унищожение, такъв сценарий е възможен срещу всеки противник, защото този документ не уточнява дали ангажиментът се отнася само при атака от страна на Пхенян.

С администрацията на Тръмп начело на САЩ обаче, бъдещето на Вашингтонската декларация е съмнително. След неуспешния опит на Йон Сук Йол да въведе военно положение в страна, от друга страна, е възможно прокитайската фракция в южнокорейския парламент да засили позициите си, което допълнително може да обтегне отношенията между Сеул и Вашингтон. Към това се прибавят и опитите на Тръмп да постигне споразумение с Путин за край на войната в Украйна, което определено ще повлияе и на отношенията между САЩ и Северна Корея.

Ролята на Китай – от гарант към почетен зрител

Китай винаги е имал особено отношение към Корейския полуостров, защото поделянето му е от стратегическо значение за Пекин. Докато режимът на Ким Чен Ун все още е на власт, Китай разполага с огромен буфер, който не би позволил на САЩ да разположат свои оръжия на китайската граница. Същевременно Северна Корея е единствената държава, с която китайците имат съюзен договор – Договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между КНР и КНДР. Член 2 от това споразумение задължава двете страни да се противопоставят заедно на всяка коалиция от държави, която може да представлява заплаха за сигурността им.

Въпреки надеждата на администрацията на Байдън, че договорът няма да бъде подновен поради сближаването на Пхенян с Москва, китайското ръководство препотвърди ангажиментите си към Северна Корея през 2021 г., тъй като счете, че това е единственият начин да гарантира твърдо сигурността на границите си в контекста на геополитическото противопоставяне със САЩ. Нямаме основание да се съмняваме, че севернокорейският ангажимент към Китай има същата тежест – за затворената държава всеки съюзник е добре дошъл, особено ако е втората най-голяма икономика в света.

Южнокорейската политика към Китай е комплексна, но единна във всяко отношение. Това е плод не само на дългосрочните икономически интереси, които има Сеул, но и на т.нар. концепция за азиатската йерархия, която всички държави от Източна и Южна Азия с изключение на Индия спазват. Съгласно тази доктрина, въпреки историческите реалности, превърнали Китай от империя в народна република, на Пекин се отдава почетно уважение като на културата извор, от която останалите източноазиатски народи са получили своето просветление. По тази причина, въпреки огромните си политически различия и разнородните си съюзници, азиатските държави винаги са се отнасяли към Китай като към „първородния“, с който не могат да скъсат нито икономическите си, нито културните си връзки. 

Либералите в Южна Корея винаги са били по-големи синофили от ястребите консерватори, но последните рядко са си позволявали напрежение в отношенията с Пекин въпреки политиката им за сближаване с Япония. Затова и Китай остава скритата надежда за много южнокорейци, които се надяват, че дори политик като Си Дзинпин няма да допусне Северът да доведе Корейския полуостров до състояние на ядрена ескалация. Китай знае това и не се тревожи за отношенията си със Сеул. Остава отворен въпросът дали Америка е наясно с тези културни специфики и по какъв начин може да ги компенсира.

Тъжната реалност за Китай е, че ако не успее да удържи сближаването между Москва и Пхенян, твърде е възможно в един момент то да се обърне срещу него. Причината е, че инстинктите на ядрените държави често могат да станат жертва на лидерското его, което управлява политическите им системи. Войната в Украйна показа, че Русия умее да блъфира с ядрената си доктрина и че има ясно очертани червени линии, отвъд които ескалацията пак е вероятен, но не задължителен сценарий заради чувството за самосъхранение, което има руското ръководство. 

Но Северна Корея няма червени линии просто защото за нейния лидер личното му политическо оцеляване стои дори над това на народа му и държавата – визия, която напълно е погълнала чувството му за самосъхранение. Обкръжението му не би могло да извърши преврат, защото репресивният апарат на КНДР е изключително добре развит и функционира така, че и най-добрите съветски агенти биха могли да му завидят. Русия разбира добре цената на приятелството без граници с Китай, а Пекин има усет докъде би могъл да оказва натиск върху Путин. Но лидер като Ким Чен Ун е напълно непредсказуем и в един конфликт със САЩ Китай едва ли би могъл да го убеди да не натиска червеното копче. Най-малкото защото Пхенян вижда в ядрения си пакт с Москва много по-големи гаранции за сигурност, отколкото в споменатия по-горе член 2 в договора с Пекин.

Възможно ли е Корея да се обедини отново?

Тези, които познават корейците, веднага ще отбележат, че този въпрос е неправилно зададен. По-правилно би било да се запитаме желаят ли го корейците. 

Жители на Севера, разбира се, не биха могли да дадат обективен отговор на този въпрос, но повечето бегълци от режима на Ким споделят, че репресиите дотолкова са промили съзнанието на севернокорейците, че те виждат Юга като свой вечен враг. За старото поколение южнокорейци, обединението – или т.нар. слънчева политика – е жизненоважен приоритет, който произлиза от тяхното минало и от носталгията им по загубеното единство. Много от по-възрастните южнокорейци признават, че обединението със Севера е необходимо и че режимът на Ким, а не неговите поданици, е виновен за сегашното статукво. Някои дори напускат Южна Корея на преклонна възраст и бягат на север, защото искат да завършат живота си по местата, където са родени. 

Младото поколение на кей-поп и Squid Game, уви, възприема Северна Корея като ненужна финансова тежест, която ще се стовари като чук върху южнокорейската икономика и ще намали драстично жизнения стандарт в страната. За тях сближаването с Ким и връщането към корейските традиции е отдавна изгубена кауза от миналото, която може да коства на Южна Корея нейната независимост, извоювана от героите на Корейската война. Севернокорейците пък са възприемани като commies, които служат на един луд диктатор, способен да заличи с оръжията си Сеул от картата.

Но безспорно най-големите пречки пред обединението на Корейския полуостров остават ядрените оръжия. Политическа фикция е да смятаме, че траен мир може да има, докато Ким Чен Ун държи в ръцете си малък, но функционален ядрен арсенал, чиито ракети могат да достигнат територията на САЩ. 

Южнокорейското общество е силно разделено по този въпрос, защото все по-голяма част от корейците смятат, че страната има нужда от ядрено оръжие, за да сдържа Пхенян. Много от тях нямат доверие в ядрения чадър на САЩ, защото го възприемат като принцип на селективна намеса – особено при администрацията на Тръмп, която няма интерес от ескалиране на отношенията със Севера. На другия полюс са корейците, според които, ако Сеул получи ядрени оръжия, това завинаги ще го извади от системата за колективна сигурност с Япония и Америка. Нещо повече, може да се стигне до ефект на доминото в Азия и до масово ядрено въоръжаване на азиатските държави. Но това, че ядрените оръжия имат най-силна сдържаща роля, е просто теория, за която нямаме емпирични доказателства, и можем само да се надяваме, че няма да я тестваме.

Следователно причината Корея да не може да бъде единна, не е прищявка на един или друг политик, било то Джо Байдън, Доналд Тръмп или дори Си Дзинпин. Тя се корени във факта, че нито от едната, нито от другата страна се намира желание за успешно следване на слънчевата политика. Корейският полуостров, с други думи, остава в плен на дилемата на сигурността, която може да бъде преодоляна само ако една от страните преустанови своята политика на конфронтация напълно. И тук не става въпрос просто за установяване на диалог. Диалог между двете Кореи има още от края на Корейската война. Както изглежда, желание за диалог има дори у Тръмп, който е ентусиазиран за отношенията си с Ким Чен Ун. Но реални резултати не са налице, защото дилемата на сигурността все още функционира. Взаимният страх между Северна и Южна Корея е много по-мощен генератор на нагласи, отколкото мирното съжителство помежду им, което би било предпоставка за обединението им.

И накрая следва да признаем, че макар съдбата на двата народа да зависи от исканията на хората, ключовата роля за бъдещето на региона е в американски ръце. Рано или късно различията между Русия и Китай по отношение на Корейския полуостров ще изплуват и това ще доведе до различия и между техните партньори. За добро или зло, железният образ на Чичо Сам засега укротява болезнените спомени от японските нашествия в Корея и от унищожаването на династията Чозон.

Но САЩ трябва да бъдат много внимателни, когато регулират нагласите на съюзниците си, защото всеки опит да изискват безпрекословна лоялност към политиката си ще навреди на имиджа им в лицето на Южна Корея и Япония, тъй като двете страни възприемат Америка като съюзник и пазител, а не като началник. Достатъчно е да припомним първите години след края на Корейската война, когато с мълчаливото американско съгласие Южна Корея се управлява от прояпонски елит, наричан подигравателно от корейците „японски мекерета“. Това е напълно в унисон с политиката на доктрината Труман, която цели солидаризиране на всички азиатски съюзници под шапката на следвоенна Япония с цел сдържане на СССР и Китай. Американската подкрепа за Южна Корея следователно може да съдържа в себе си както предпоставките за обединението на полуострова по мирен път – ако корейците го искат, – така и за неговото пълно унищожение.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ruskata-agresiya-v-ukraina-zashto-mirut-ostava-trudno-postizhim/

Tри години след началото на руската агресия срещу Украйна и повече от десетилетие след незаконната руска окупация на Крим и части от Донбас войната продължава без признаци за скорошно затихване и мир. Въпреки различните дискусии за потенциални планове за спиране на огъня, включително предложението на новия президент на САЩ Доналд Тръмп, постигането на мир остава далечна и сложна цел, а пътят към прекратяване на войната е изпълнен с предизвикателства.

Реалността зад мирните предложения

По време на предизборната кампания Доналд Тръмп заяви, че би могъл да спре войната в рамките на 24 часа, ако стане президент. Това изказване привлече внимание, но беше оценено от експертите като крайно нереалистично. Всеки план за мир между Киев и Москва трябва да бъде съобразен със сложни въпроси, включително бъдещето на окупираните от Русия украински територии, наказателна отговорност за руските военни престъпления и предоставяне на западни гаранции за сигурността на Украйна.

Русия и Украйна все още остават на двата полюса в своите цели във войната. Москва се стреми да затвърди контрола си върху завладените територии, да дестабилизира максимално Украйна и да я откъсне от близостта ѝ със Запада, докато Киев настоява за пълното възстановяване на своите граници и солидни гаранции от съюзниците си, за да се попречи на нова руска агресия.

Войната три години по-късно

През септември 2024 г. украинският президент Володимир Зеленски заяви, че Украйна е отворена за преговори, но само при условия, включващи гаранции за сигурност. В замяна на това Зеленски намекна, че би приел замразяване на фронта в сегашния му вид. В същото време Владимир Путин не показва готовност за компромиси, което допълнително усложнява ситуацията. Тази безизходица отразява различните приоритети и цели на двете страни, както и трудностите при създаването на условия за преговори.

Според експерти за постигането на устойчив мир в Украйна е необходимо страната да получи дългосрочни гаранции за сигурност срещу бъдещи руски нападения. Ясните механизми за защита на украинския суверенитет трябва да са незаобиколимо условие за начало на преговори, за да се избегне повторение на конфликта. Това включва не само военна подкрепа, но и икономически и дипломатически ангажименти от страна на международната общност. И макар че подобни мерки изискват значителни ресурси и координация, те са от изключителна важност за гарантиране на стабилността в региона и за възпиране на бъдещи агресивни действия от страна на Русия.

Скептичността на Украйна по отношение на гаранции, които не включват присъствието на западни военни части в страната, е разбираема с оглед на факта, че Русия вече на два пъти нарушава международни споразумения, специално подписани за гарантиране на украинската независимост – меморандума от Будапеща (1994 г.) и споразумението от Минск (2015 г.).

Стратегията на Русия: всичко или нищо

Подходът на Русия към войната отразява руските дългосрочни амбиции. Правителството на Владимир Путин, изглежда, няма намерение да се откаже от своите цели, които включват присъединяване на украински територии и отслабване на съюза на Киев със Запада. Докато руските сили продължават своите военни кампании, стратегията на Кремъл вероятно е удължаване на конфликта с цел изтощаване на украинската съпротива и намаляване на международната подкрепа.

В същото време руската икономика все повече се превръща в заложник на войната. Според анализ на икономисти Кремъл е изправен пред парадоксална ситуация: икономическата структура на Русия вече е толкова силно ориентирана към военни усилия, че страната не може да си позволи нито да загуби, нито да спечели войната. Загубата би отслабила легитимността на режима и би довела до още по-дълбоки икономически и социални сътресения. От друга страна, всеки мир, който Путин би могъл да представи като руска победата, би изисквал огромни ресурси за бъдеща окупация и възстановяване на анексираните украински територии, което също би било непосилно за икономиката.

Този икономически капан, съчетан с международните санкции и изолация, създава уникално предизвикателство за Русия. Макар че военната индустрия и държавните програми поддържат известна стабилност, в дългосрочен план ресурсите са ограничени. В този контекст става още по-ясно защо Русия продължава да преследва стратегия на изтощение и развиване на военната си икономика, вместо да търси скорошно прекратяване на войната.

Ролята на Европа на фона на несигурността в САЩ

Макар че Съединените щати са ключов поддръжник на Украйна, вероятността за промени в приоритетите на Вашингтон е голяма. Победата на Доналд Тръмп на президентските избори внесе допълнителна несигурност в продължаването на американската военна и финансова помощ за Украйна. Това подтикна Европа да се подготви за сценарий, при който трябва да поеме по-голяма част от тежестта.

Европейските държави с ключова подкрепа за Украйна, в това число Германия, Полша и балтийските страни, увеличиха военната помощ и финансовата подкрепа за Киев. Европейският съюз също обеща дългосрочна помощ, което даде силен сигнал за ангажимент към отбраната на Украйна, независимо от промените в политиката на САЩ. Въпреки това способността на Европа да замени американската подкрепа в такъв мащаб остава несигурна, особено с оглед на икономическите натоварвания, енергийните кризи и политическата нестабилност на Стария континент.

Допълнително Франция и Германия обсъждат нови форми на ангажимент в Украйна, включително възможност за изпращане на съюзнически войски. Президентът на Украйна Володимир Зеленски, разкри, че е водил разговори с президента на Франция Еманюел Макрон за разполагане на такива войски в Украйна като знак за подкрепа и стабилност. Макар че подобен ход е в начална фаза на обсъждане, той показва желание за по-дълбока ангажираност на европейските партньори.

Германия също обмисля изпращането на миротворчески сили в Украйна според германския министър на отбраната Борис Писториус. Това предложение обаче изисква широка международна подкрепа и може да се реализира едва след като се постигне трайно примирие. Европейските лидери осъзнават, че такъв ход крие значителни рискове, но също така може да представлява важна стъпка към дългосрочна стабилност в региона.

Защо мирът остава далечна цел

За да бъде постигнат мир, и двете страни трябва да се съгласят с условия, които удовлетворяват техните основни интереси – нещо, което изглежда почти невъзможно в момента, като се имат предвид динамиката на фронта и настроенията сред управляващите в Киев и Москва. Отказът на Украйна формално да признае промяна на международно признатите си през 1991 г. граници е в съответствие с държавния ѝ суверенитет и международното право, докато максималистичните цели на Русия не оставят място за истински преговори.

Международните медиатори, като Турция и Катар, са изправени пред допълнителното предизвикателство да преодолеят различията между воюващите страни, като същевременно запазят ниво на неутралност. По-широката геополитическа ситуация, включително ролята на НАТО за дългосрочен мир в Източна Европа и двусмислената позиция на Китай, допълнително усложнява потенциалните преговори.

Междувременно Киев и Москва, изглежда, се готвят усилено за активно продължаване на бойните действия. Украйна планира да свали възрастта за мобилизация сред гражданите си от 25 на 18 години, а новият лидер на НАТО призовава съюзниците да продължат с подкрепата си за нападнатата страна и предложи европейските държави да плащат за американски оръжия, използвани от украинската армия. В същото време изправената пред „неконтролирана финансова криза“ Русия планира да използва допълнителни севернокорейски военни в армията си, след като през последните месеци понесе големи загуби сред частите си на фронта в Донбас и Курск.

Перспективите за мир в Украйна остават далечни, тъй като Русия ще продължава своята агресия, а Киев няма друг избор, освен да се защитава. Докато международните усилия за посредничество срещат сериозни предизвикателства, дългосрочната стабилност в региона ще зависи от способността на Украйна и нейните съюзници да възпират руската ескалация. Поне докато Путин не бъде притиснат да преговаря за мир или не се стигне до политическа промяна в Москва или в Киев.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп, Еманюел Макрон и Володимир Зеленски на тристранна среща, организирана от френския президент, декември 2024 г. Източник: President Of Ukraine from Україна, CC0, via Wikimedia Commons

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kakvo-oznachava-zavrushtaneto-na-trump-v-beliya-dom/

Да си припомним за момент как изглеждаха САЩ малко преди Доналд Тръмп да обяви кандидатурата си за втори президентски мандат. Шансовете му бяха възприемани като незначителни по две основни причини: първата е, че имаше надежда, че републиканците ще изберат кандидат, който се е дистанцирал от първия мандат на администрацията на Тръмп; и втората – изгряващата звезда на Камала Харис, която се възприемаше от влиятелната обамистка фракция на демократите като най-логичния наследник на президента Джо Байдън. 

И все пак Тръмп се завърна в Белия дом точно както обеща малко преди да го напусне. Това даде повод на много експерти да говорят за края на американската демокрация, за свършека на Американския век и дори за превръщането на САЩ в клептокрация, управлявана от влиятелните финансови клики в Ню Йорк и Вашингтон. Завръщането на Тръмп шокира и американските съюзници – особено тези в Европа, които виждат в неговия избор потенциален компромис с Русия за сметка на НАТО и Украйна. 

В този материал ще разгледаме по-подробно тези страхове, които сполетяха и България, като у нас усилено започна да се говори за геополитически договорки между Вашингтон и Москва, които могат да доведат до възстановяване на руското влияние и до маргинализация на страната ни в евроатлантическото семейство. И така, какво в крайна сметка означава завръщането на Доналд Тръмп за света, вселената и всичко останало?

Демокрация ли са САЩ на Доналд Тръмп?

За да отговорим на този въпрос, трябва да направим едно съществено уточнение – разликата между разбиранията за демокрация на американците и европейците е много голяма. Европа винаги е свързвала демокрацията с края на абсолютната монархия и със съчиненията на Джон Лок, Едмънд Бърк и Шарл дьо Монтескьо. Затова и най-големите постижения, с които днес европейците се гордеят, са: европейската средна класа, която дава възможност на гражданите да усетят икономическите ефекти от демокрацията; писаните конституции, премахващи или ограничаващи ролята на монарха по начин, който гарантира достойнството на гражданите, така че те вече да не са безгласни поданици; политическият плурализъм и свободното движение, които ни правят граждани на Европа.

Европейската демокрация, с други думи, е своеобразна възхвала на свободата, рамкирана така, че да гарантира спазването на реда и законите в обществото.

Красотата на тази идея днес намира своя завършен израз в отношенията между Германия и Франция, които въпреки печалното си историческо минало се превърнаха в мотор на Европейския съюз.

Американската демокрация е нещо съществено различно и всеки, който е посещавал САЩ, ще ви каже, че тя няма нищо общо с европейската. За средностатистическия американец САЩ са преди всичко република, а след това демокрация. Биещото сърце на американската демокрация е съхранено в един от девизите, изобразени на Великия печат на САЩ: Novus ordo seclorum (от лат. „Нов ред за поколенията“). Не, това не е теория на конспирацията, а прагматично подбрано мото, което изразява заявката на американските бащи основатели да създадат уникална политическа система, която е различна от политиката, водена от колониалните империи и техните наследници.

Този идеал съчетава съвършените качества на републиката: тя по своя характер е светска, а не морална; има председател (президент), който след отварянето на САЩ към света и създаването на американската разузнавателна общност става центърът на американската политическа система; почива на твърдата вяра на американците, че съществува провидение, което ще направи хората напълно свободни, и че САЩ трябва да бъдат образец на тази свобода. Американският икономически модел е отличен пример в това отношение, тъй като той съществено се различава от европейската социална държава, функционирайки на принципа „по-добре икономически неравни, но политически свободни“.

Това сравнение ни позволява да обобщим, че няма как подобен модел да бъде разрушен от един-единствен човек.

Доналд Тръмп е избран, за да служи на Америка, а не Америка да служи на Доналд Тръмп.

САЩ са млада нация, но основите на тяхната демокрация са излети толкова солидно от архитектите на републиката, че дори богатите робовладелци от Юга и техните наследници, които бутаха паметниците на бащите основатели, не успяха да ги разрушат. Казано иначе, никой американец няма да замени една стабилна, макар и ексцентрична администрация с период на несигурност, нестабилност, още по-малко пък с нова Гражданска война.

Съвсем отделен е въпросът как ще изглежда администрацията на Тръмп в очите на останалия свят. Това отново ни връща към темата за съществуващата разлика между политическите култури на Новия и Стария свят. За европейците фигурата на Илон Мъск и неговите изказвания са достатъчен повод Америка да бъде обявена за клептокрация, но за американците, напротив – те са доказателство, че САЩ са демокрация, защото свободата на словото е универсално право на всеки. Това беше и причината, поради която доста демократи се изказаха против блокирането на профила на Тръмп в социалните мрежи по време на първия му мандат и предупредиха, че съдебните обвинения срещу него ще имат обратен ефект, който не закъсня. Така че съдбата на американската демокрация е повод за сериозен дебат, но оценките за нейния край са изключително пресилени, а доказателствата за тях са идеологически, а не научни.

Какво означава Доналд Тръмп за света?

В геостратегически план може да очакваме, че външната политика на администрацията на Тръмп ще се развива в три основни направления.

Първото е близкоизточното и то включва засилването на съюза между САЩ и Израел – отношения, които бяха сериозно разклатени от липсата на решителност, демонстрирана от много демократи по време на конфликта между „Хамас“ и Израел. В краткосрочен план това може да означава, че конфликтът ще продължи да тлее с периоди на възобновяване и поредица от временни примирия. В по-дългосрочен план Америка може да се опита да сложи край на режима в Иран, но това неизбежно минава през ограничена американска интервенция в региона, която ще изисква стратегически отстъпки от страна на Русия по отношение на нейните съюзници в Техеран. 

Всъщност най-голямата заплаха идва от ядрените амбиции на аятоласите, които виждат в оръжията за масово унищожение възможност най-сетне да гарантират личното си оцеляване без повече притеснения кой е в Белия дом.

Бъдещето на ядрената сделка изглежда съмнително поради липсата на ясен ангажимент от страна на Техеран, а САЩ едва ли биха рискували да допуснат Израел да стане обект на ядрено изнудване от страна на Иран. Каквато и да е политиката на Вашингтон обаче, тя няма как да бъде успешна, ако не е насочена към сдържането на терористичните групировки в региона и на техните спонсори в Техеран. Причината, поради която дори Доналд Тръмп не може да се надява на нов стабилен мирен процес, е, че палестинските лидери много отдавна загубиха политическия контрол върху страната си – в по-голямата си част тя се намира под контрола на фундаменталистите.

Второто ключово направление е азиатско-тихоокеанското, и по-конкретно отношенията на САЩ с Китай. На езика на международните отношения Вашингтон и Пекин се намират в състояние на взаимозависимост, като всеки опит за изход от това уравнение ще е пагубен не само за тях, но и за глобалната икономика. Ако администрацията на Тръмп реши да започне нова търговска война с Пекин, бумерангът неизменно ще удари и Америка, затова новият президент трябва преди всичко да застрахова държавата си от нова рецесия. 

За Китай червената линия е Тайван, и по-конкретно формулата на политиката, че съществува един Китай и Тайван е част от него. Има обаче едно много важно допълнение и то е, че тази политика е валидна дотолкова, доколкото не е налице опит за насилствена промяна на статуквото в региона. Ето защо диалогът в областта на сигурността между двете държави е ключов. В момента, в който този диалог се прекрати, страните няма да могат да разчитат своите сигнали правилно и това може да доведе до пряк военен конфликт между тях. 

Бедата е, че ядрената програма на Северна Корея усложнява задачата на президентската администрация, тъй като Пхенян вече разполага с ракети, които могат да достигнат ако не територията на САЩ, то поне земите на техните съюзници, а Китай загуби голяма част от влиянието си върху затворената азиатска държава за сметка на Русия.

Ключови за САЩ обаче остават споразумението им за сигурност с Япония и обещанието на Байдън пред Сеул, че Вашингтон би използвал ядрено оръжие срещу Северна Корея, ако Югът бъде нападнат. В случай че Тръмп реши да ревизира и двете, твърде е възможно Сеул да завие към Китай, а Токио да промени концепцията си за отбрана, наследена от Втората световна война.

Третото направление е европейското. Да, Тръмп на няколко пъти даде заявки, че отношенията с Русия са приоритет, но дотолкова, доколкото те ще му помогнат да предоговори отношенията между Москва и Техеран. В случай че Путин даде на Тръмп онова, което той иска, и се съгласи да оттегли подкрепата на Русия за Иран и „Хамас“, Вашингтон също би направил отстъпки по отношение на Украйна. Това може да включва както поделяне на страната, така и краткосрочен отказ на Западна Украйна от членство в НАТО. Най-голямата грешка на Русия обаче би била да постави ултиматум на Тръмп и една такава стъпка от страна на Путин бързо би довела до приемането на Украйна в Алианса – не защото Тръмп страда от някакви морални съображения за ставащото на изток, а защото е политик с огромно его. 

По същия начин стоят нещата и в отношенията с Европейския съюз. Исканията на Тръмп всеки съюзник да отделя повече за отбрана отразява член 3 на Договора от Вашингтон, който гласи: 

За по-ефективно постигане на целите на настоящия Договор страните по него, поотделно и съвместно, като развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности и си оказват взаимна помощ, ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение. 

В този смисъл член 5* (за съгласуван военен отговор от страните в НАТО при нападение срещу някоя от тях) няма как да функционира без член 3. За същото говореше и Байдън, който употребяваше термина shared burden (споделена тежест), без да пояснява обаче за какъв процент става въпрос. Така Европа ще бъде в трудната позиция да избира между американския чадър и развиването на собствени отбранителни способности. Второто минава през компромис с Русия, тъй като европейците все още не са готови да сдържат Москва ефективно, най-малкото защото нямат ядрен паритет с нея. В този смисъл, ако има някакви стратегически отстъпки по отношение на руското влияние в Източна Европа – например в България, – те ще са от страна на Европа, а не от страна на Америка.

Какво означава Доналд Тръмп за вселената?

Въпреки че реалистите обичат да говорят за свят на анархия, когато става въпрос как държавите се възприемат една друга, по-рационалното обяснение все пак принадлежи на т.нар. неолиберална школа. Системата на международните отношения в този смисъл е не просто пъзел от държави, но и пъзел от представи, а те няма как да бъдат разбрани без ясна оценка какви са ценностите на тези актьори. Огромната вселена на глобалната политика днес се сблъсква с много заплахи, но три от тях са най-сериозни и изискват особено внимание от страна на всяка суперсила, особено на САЩ.

Първата основна заплаха е глобалният ръст на антисемитизма. В сравнителен аспект, ако войната в Украйна все повече се очертава като регионален конфликт, който може да бъде решен на масата за преговори, ядрената програма на Иран и посланията, които изпращат трансграничните терористични мрежи в Европа, могат да доведат до глобална война. САЩ на Тръмп могат да претендират за образец на държава от свободния демократичен свят само ако ефективно се противопоставят на тази пропаганда и се ангажират пряко със сигурността на съюзниците си в Близкия изток. 

Втората заплаха е опасността от ядрена война, която може да стане реалност, ако оръжията за масово унищожение попаднат в ръцете на терористична мрежа или ако една от ядрените сили реши, че няма какво да губи. Макар че шансовете това да се случи значително паднаха, след като Китай предупреди Русия за червените си линии през 2022 г., Вашингтон все още не изключва тази опция. Нещо повече, непрестанният ядрен шантаж на Русия може да стане заразителен пример за Северна Корея, която не участва в нито един от глобалните формати за разоръжаване. 

Третата заплаха се отнася до изчезването на средната класа под напора на две крайности – ръста на крайнодесните и на крайнолевите идеологии. Ако Европа наистина реши да харчи повече за отбрана, САЩ ще трябва да пренасочат повече пари за публичния сектор, тъй като без тях ще изгубят своята средна класа. Уви, при една дясна администрация, каквато има Тръмп, надеждите в тази посока не са оптимистични. Възстановяването на икономическата стабилност в Америка е задача, която може да бъде реализирана не само от една, а от няколко последователни президентски администрации. В дългосрочен план тя ще бъде решаваща дали глобалното доверие в демокрацията ще расте, или ще се свива в зависимост от това дали хората усещат, или не усещат нейните ефекти.

И накрая нека споменем отново, че Доналд Тръмп е просто личност, която има далеч по-малък формат и значение от президентската институция на САЩ. Президентът Тръмп ще е различен от бизнесмена и шоумена Тръмп, тъй като зад него ще стои не просто компания или телевизионно предаване, а цяла нация.

Доналд Тръмп не е консерватор или либерал, той е просто американецът с огромното его, който иска да е начело на държавата. Големият въпрос по-скоро ни връща към увода: защо въпреки надеждите на голяма част от политическия елит в САЩ за социална промяна се стигна дотук? Явно последните избори доказаха, че американското общество не се отличава съществено от обществата, които харесват доминантни и властни фигури начело на държавата си – силната република, която има своя идея какво представляват демокрацията и свободата. В днешната ера на противопоставяне и поляризация реториката за и против Тръмп много лесно може да бъде използвана за промяна на нагласите в посока за или против Америка. Това е реалност, която всеки американски съюзник ще трябва да отчита в отношенията си със САЩ през следващите няколко години. Уви, задачата на стратегическите опоненти на САЩ също няма да е по-лесна, тъй като те ще се сблъскат с най-непредсказуемия държавен глава в американската история.

* Член 5, Северноатлантически договор
Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях, вследствие на което те се договарят, че в случай на такова въоръжено нападение всяка от тях, упражнявайки правото си на индивидуална или колективна самоотбрана, признато в член 51 от Устава на Организацията на обединените нации, ще окаже помощ на нападнатата страна или страни по Договора, като незабавно предприеме, индивидуално и съгласувано с останалите страни по Договора, такива действия, каквито смята за необходими, включително употребата на въоръжена сила, за възстановяване и поддържане на сигурността в Северноатлантическата зона.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/opasnoto-razshiryavane-na-voynata-kak-severnokoreyskata-armiya-se-ozova-na-fronta-mejdu-ukrayna-i-rusiya/

В началото на октомври тази година украинското разузнаване съобщи, че няколко хиляди севернокорейски войници преминават обучение в Русия в подготовка за изпращане на фронтовата линия с Украйна. Националната разузнавателна служба на Южна Корея (NIS) по-късно потвърди информацията на Киев, като сподели сателитни изображения на руски плавателни съдове, транспортиращи 1500 войници от Северна Корея до руския град Владивосток за предполагаемо обучение.

На 23 октомври съветникът на Белия дом по въпросите на комуникациите в областта на националната сигурност Джон Кърби свидетелства за присъствието на най-малко 3000 севернокорейски войници. Сега Пентагонът смята, че в Русия те са 10 000 и са насочени към района на Курск в Западна Русия, за да се бият с украинските сили. В началото на ноември се появиха и първите сведения, че в Курска област вече се е състояло първото сражение между украински и севернокорейски части. Всичко това беше потвърдено на 13 ноември от говорителя на Държавния департамент на САЩ Ведант Пател.

Голямото разполагане на севернокорейски войски в Русия представлява тревожна нова фаза във войната между Русия и Украйна, като същевременно носи по-дълбоки последици за глобалната политика. Ще разгледаме пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Северна Корея и Русия, и как това сътрудничество ще се отрази в по-широка степен на войната в Украйна.

Какво печелят Москва и Пхенян от дислоцирането на севернокорейски войски на фронта?

Обвиненият във военни престъпления руски президент Владимир Путин ще извлече незабавни военни ползи от севернокорейските войски. Съобщава се, че от 2023 г. насам Русия е получила от Северна Корея поне 7000 контейнера, които включват артилерийски снаряди, противотанкови ракети и балистични ракети с малък обсег, за да се попълнят силно изчерпаните руски боеприпаси и оръжия. Кремъл е изправен пред потенциален недостиг на наборници, а използването на севернокорейски войски временно би облекчило вътрешния натиск върху Путин от страна на руското Министерство на отбраната за мобилизирането на повече войници в армията тази есен.

Северна Корея вероятно ще получи допълнителни икономически ползи и по-голяма военнотехническа помощ от Русия, включваща сателитна и ракетна технология. Докато преди войната Путин се противопоставяше на ядрената програма на Северна Корея, сега Русия може да помогне за подобряването на ракетния капацитет и системите за доставка на ядрени оръжия на Пхенян. Русия също може да съдейства за обновяването на стареещия севернокорейски подводен флот. Освен това войниците на Северна Корея биха могли да придобият ценен боен опит, биейки се рамо до рамо с руснаците. По този начин ще могат и да оценят от първа ръка колко ефективна е военната им технология срещу произведените на Запад оръжия и защита.

Колко ефективни са севернокорейските войски и пред какви рискове е изправен режимът на Ким Чен Ун?

Не е ясно колко добре ще се представят севернокорейските войски в битка. Въпреки че са преминали обучение в руски военни бази в Далечния изток, различията в езика, културата, обучението и доктрината за водене на война могат да намалят ефективността на севернокорейските сили, докато не бъдат по-добре интегрирани с руските части. Доказателства за проблемната интеграция са вече налице – пленен от украинската армия руски войник разказа във видео, че севернокорейците изпитват трудности в ориентацията на фронта и по погрешка са открили огън по своите руски съюзници.

Съобщава се, че Ким Чен Ун е изпратил сили за специални операции от Единайсети армейски корпус, известен като Корпус на бурята. Това са елитни войници, обучени за мисии за проникване и убийства, с по-висока военна подготовка от новите руски наборници, изпращани на фронтовата линия. Въпреки това изглежда малко вероятно Ким Чен Ун да продължи да изпраща голям брой елитни войници в Русия, ако жертвите сред тях нарастват със същата скорост като убитите и ранените руснаци.

Един от рисковете, пред които е изправен севернокорейският режим, е възможността неговите войници да дезертират от бойното поле, стремейки се да останат в Украйна или в Южна Корея. Възможно е някои севернокорейски войници, които се предадат или бъдат пленени от украинските сили, да не искат да се върнат в Русия или в Северна Корея. Съществува вероятност да потърсят политическо убежище или да поискат да бъдат прехвърлени на южнокорейските власти. Украинското разузнаване съобщи, че вече 18 севернокорейци от войниците, разположени близо до руско-украинската граница, са дезертирали. 

Как Южна Корея отговаря на севернокорейските войски в Русия?

От началото на войната Южна Корея не желае директно да изпраща нападателни оръжия на Украйна и предоставя предимно икономическа и хуманитарна подкрепа. Новото развитие обаче може да принуди Сеул да обмисли подкрепа за Киев чрез изпращане на оръжия и споделяне на разузнавателна информация. Южнокорейският президент Юн Сук Йол вече заяви, че от степента на севернокорейско участие във военните действия зависи дали Южна Корея би доставила оръжия на Украйна.

Независимо дали това ще стане, действията на Пхенян тласнаха Сеул да работи по-тясно с европейските си партньори, включително с НАТО. На 28 октомври делегация от длъжностни лица от разузнаването и отбраната на Южна Корея информира НАТО и тихоокеанските си партньори за оценките за разполагането на севернокорейски войски в Русия и обеща да продължи координацията за наблюдение на ситуацията в Украйна. Засиленото сътрудничество между Южна Корея и НАТО ще позволи на Сеул да споделя и получава информация относно бойните способности и тактики на Северна Корея и да проследява севернокорейските войски, изпратени на украинската фронтова линия. Южнокорейците биха могли да помогнат на украинците и в извършването на специални операции за насърчаване на севернокорейските войници да дезертират. 

Къде стои Китай?

Китай засега не коментира официално факта, че в Русия има севернокорейски войски. Публично Пекин предлага дипломатически банални фрази, призоваващи за деескалация в Украйна и мир на Корейския полуостров. Пекин обаче остава притеснен от рисковете за ескалация, които не може пряко да контролира, от потенциалната нестабилност около китайските граници и от вероятността за засилено сътрудничество в областта на сигурността между Южна Корея, Япония и Съединените щати и възникващата координация между НАТО и Сеул в отговор на военния авантюризъм на Пхенян.

Пекин предостави дипломатическо и икономическо прикритие на Москва за нахлуването ѝ в Украйна, но отношенията между китайското правителство и Пхенян напоследък бяха хладни. Пропуските в комуникацията между трите страни поставиха Китай в неудобната позиция да се опитва да предотврати по-нататъшна дестабилизация на региона предвид собствените си геополитически и икономически предизвикателства. Според китайски анализатори Пекин вижда повече вреда от изпращането на севернокорейски сили в Русия, отколкото потенциална полза.

Как сътрудничество между Северна Корея и Русия ще се отрази на международните отношения?

Изпращането на севернокорейски войски в Русия показва, че Пхенян е напълно готов да подпомогне терористичната война на Русия в Украйна. Докато Северна Корея преди беше известна със своите киберзаплахи, пране на пари, трафик на оръжия и незаконна търговска дейност, то напредващото военно сътрудничество с Москва може да насърчи Пхенян да участва в други конфликти и бъдещи войни от името на партньори с подобно авторитарно управление, които се противопоставят на Запада. В зависимост от представянето им на фронта севернокорейските войски биха могли да бъдат дислоцирани заедно с руски части в Африка или в горещи точки от бившия СССР.

Присъствието на войските на Северна Корея в Русия има поне две дългосрочни последици. Първо, Путин отново демонстрира, че руските съюзници далеч не са изолирани, а са готови да подкрепят Русия в нейната война в Украйна. Ако Пхенян успее да получи нужните военни технологии от Русия в замяна на изпратени войници, това би накарало други авторитарни режими да изпробват същото. Иран например може да увеличи сътрудничеството си с Русия, докато се подготвя за възможна ескалация с Израел.

Второ, задълбочаването на военното сътрудничество между Русия и Северна Корея идва в момент на ескалация на напрежението на Корейския полуостров. Това включва неотдавнашното унищожаване от Северна Корея на междукорейски пътища и железопътни линии и предполагаемото нахлуване на южнокорейски дронове в Северна Корея този месец. Решението на Пхенян да изпрати войски в Русия индиректно предполага, че Северна Корея втвърдява стратегическата си позиция срещу Южна Корея. Ако Русия допълнително засили севернокорейския оръжеен капацитет, доставяйки войски и боеприпаси на Пхенян, то САЩ и техните съюзници в Европа и Азия ще трябва да се подготвят за нова фаза на по-голяма нестабилност и възможна ескалация в Далечния изток.

Докато Украйна се бие, съюзниците ѝ мълчат

Украинският президент Володимир Зеленски остро разкритикува пасивността на западните съюзници по отношение на включването на севернокорейски войски във войната. Той обвини политиците от страните съюзници в пасивно наблюдение на ситуацията, докато Москва подготвя нова офанзива, включваща севернокорейските части. Според Зеленски

Америка гледа, Великобритания гледа, Германия гледа. Всички просто чакат севернокорейските военни да започнат да атакуват украинската армия. 

Киев повдигна и въпроса за потенциален превантивен украински удар по лагери в Русия, където се обучават севернокорейските войски. Украйна обаче не може да реализира такава превантивна операция без разрешение от съюзниците си да използва западните оръжия с голям обсег, за да удари цели дълбоко в Русия. Докато украинското Министерство на отбраната вече потвърди за „контакт“ между украински военни и севернокорейски части около Курск в началото на ноември, американски източници публикуваха данни за смесена руско-севернокорейска група от около 50 000 военни, за която се очаква също да бъде дислоцирана в Курска област в най-близко бъдеще.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/gubi-li-america-strategicheskata-si-initsiativa-ili-po-skoro-ya-vuzrajda/

Системата на международните отношения днес отразява две противоречащи си реалности, които дават повод на много анализатори да говорят за залеза на Америка и за края на „американския век“. От една страна, това се дължи на възпламеняването на регионални конфликти и глобални кризи, които бяха приспани след края на Студената война. А от друга – на стремежа на САЩ да съхрани глобалния либерален ред и системата от съюзи, които създаде след края на Втората световна война. 

Деклинизмът като феномен не е ново явление в американската политическа реалност и най-общо изразява идеята, че упадъкът на Америка, на нейния модел и на глобално ѝ лидерство са неизбежни, предстоящи, а в някои случаи – дори необходими. 

И все пак къде се крият корените на деклинизма и дали днес сме свидетели на този упадък, за който говорят поколения от автори и политици? Обречен ли е американският модел и какво кара толкова много хора все още да гледат към него като към най-предпочитаната форма на обществено-политически отношения? Струва си да си зададем и въпроса защо, след като политическото семейство на т.нар. недемокрации е толкова голямо, то все пак не може да представи културно-исторически образци, които да сплотят човечеството зад идеи, по-устойчиви от тези на либералната демокрация? Отговорите на поставените въпроси ще се опитаме да потърсим в този анализ.

Деклинизмът в САЩ като политическа реалност

Учените с безспорен принос към теорията на международните отношения, като бащата на меката сила Джоузеф Най и автора на цивилизационната теория Самюъл Хънтингтън, приемат, че деклинизмът е присъщ не просто на САЩ, но и на всяка велика сила, която обективно се старае да осъзнае границите на своята мощ.

Ето защо трудно бихме приели, че деклинизмът е модерна политическа реалност, и смело може да кажем, че в Америка той датира не от Голямата депресия, както твърдят много автори, а от самото възникване на САЩ. Американският проект в своята същност инкорпорира деклинизма като опция за развитието си най-малкото защото първият опит за конституция на младата държава – т.нар. Устав на Конфедерацията, се проваля с гръм и трясък. Последван е от Конституцията на САЩ, която задава основите на едно устойчиво държавно-политическо обединение, което коренно се отличава от автократичния модел на европейските колониални империи. 

Сходен е историческият казус с Гражданската война в САЩ и опитите на робовладелците да запазят привилегирования си статут, превърнал ги в потомствени аристократи. И въпреки че тогава мнозина се съмняват в оцеляването на Америка, тя възкръсва от това разделение много по-силна и по-единна, отколкото в първите години на своето съществуване.

Годините след Испанско-американската война (1898), която поставя началото на модерната американска дипломация, също не са леки за американците. Изолационистката фракция в САЩ чертае черни сценарии в Конгреса, предупреждавайки, че всяка намеса в европейските конфликти може да коства на Америка нейната независимост. По подобен начин се държат и авторите на много расистки закони, които виждат в доктрините на президентите Теодор Рузвелт и Хауърд Тафт заплаха за националната сигурност заради политиката на доларовата дипломация, която постепенно започва да измества европейците от икономическите им позиции в Далечния изток. Иронично, но мнозина от авторите на тези закони по-късно ще подкрепят Конгреса на САЩ в решението му да обяви война на Централните сили.

И макар изолационисткият дух да става особено популярен по време на Голямата депресия, когато хиляди американци губят собствеността си, президентът Франклин Рузвелт ще открие, че най-прагматичният начин Америка да бъде съживена е включването ѝ във Втората световна война, което ѝ позволява по-късно да закрепи стойността на банкрутиралия щатски долар към тази на златото.

За разлика от годините на Студената война, когато външнополитическият дебат в Америка изобщо изключва изолационистката линия, днес в САЩ се появиха много радетели на тази политика, някои от които поразително приличат на своите предшественици от времената на Конфедерацията и Голямата депресия. Сред тях се открояват имената на Кристофър Лейн, Чарлс Купчан и Иън Бремър, които – въпреки различията в подходите си – застъпват тезата, че краят на еднополюсния модел неизбежно ще доведе и до упадъка на Америка като велика сила. 

Общото между тези автори е, че те приемат САЩ като хегемон, който се опитва да наложи свой модел на развитие в глобалната политика, а различното – че всеки от тях има своя визия за това какво ще замени Pax Americana. Подобни разсъждения се приемат с охота от много китайски учени, европейски популисти и крайнодесни фракции в Америка, чиято цел е да докажат, че времето на американския модел изтича и той трябва да бъде заменен с някаква утопична форма на мирно съжителство, в която всеки да избира сам пътя на своето геополитическо развитие. Утопична, защото, от една страна, историята на човечеството сочи, че хората много повече обичат да воюват, отколкото да живеят в мир, а от друга – тъй като в условията на една анархична международна система без глобален център на власт основното, което движи отношенията между държавите, е конкуренцията.

В упадък ли е Америка?

Твърдението, че краят на еднополюсния модел и на американското глобално лидерство са двете страни на една и съща монета, звучи убедително, но и крайно подвеждащо. Причината е, че много деклинисти възприемат твърдата и меката сила на САЩ като тясно свързани със способността им да проектират влиянието си в глобалната политика. Пример в това отношение е Студената война, по време на която светът е двуполюсен във военно-стратегическо отношение, но еднополюсен в икономическо, защото повече от половината световни разплащания се извършват в щатски долари. Това дава повод на много анализатори от школата на структурния реализъм, като Робърт Джървис и Кенет Уолц, да твърдят, че въпреки ядрения паритет между суперсилите съветският експеримент е обречен на провал, тъй като плановата икономика изкуствено потиска свободата на инициатива и пазара. 

През 70-те години на миналия век Джак Снайдър – преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк, дори измисля понятието „стратегическа култура“, сравнявайки културата на СССР с тази на САЩ. Резултатите от неговото изследване, по-късно използвани от ЦРУ в стратегиите им за контраразузнаване, доказват, че пазарната икономика е двигателят на свободата в САЩ, а социалистическият модел ограничава гражданите в тяхното развитие, което не позволява на съветския лагер да разгърне пълния си потенциал в икономическо и културно отношение. Най-голямото доказателство за теорията на Снайдър идва през 1992 г., когато СССР се разпада, а по-голямата част от социалистическия блок тръгва по пътя на демокрацията и пазарния модел.

Казано с други думи, еднополюсният модел от 90-те години на миналия век наистина вече не съществува, но самият характер на еднополюсността също се е променил значително по три основни причини. 

Първата е възходът на Китай, който се дължи най-вече на факта, че социализмът с китайски характеристики отразява функционирането на държавен тип капитализъм, който способства за развитието на средната класа и формира устойчив модел на политическо поведение, колкото и авторитарно да е то. 

Втората причина е завръщането на руския неоимпериализъм, който през 90-те години на миналия век беше потиснат от плахата европейска надежда, че след разпада на СССР Русия може да се превърне в истинска демокрация. Уви, това не стана, защото Кремъл предпочете да вложи ресурсите на страната в изграждането на мощна олигархия, вместо да ги инвестира в един по-добър живот за руснаците.

Новата олигархична класа стимулира сериозна вълна от национализъм, която намери своя завършен израз в стремежа да се възстанови Съветската империя с аргумента, че разпадът ѝ е най-голямата геополитическа катастрофа на XX в. 

И трето, широкото разтваряне на ножицата между много богати и бедни в развитите демокрации стана причина голяма част от крайнодесните и популистките движения в САЩ и Европа да надигнат глава и да поставят под въпрос ценностите на либералната демокрация.

На фона на тези три геополитически реалности еднополюсният модел наистина се свива, но неговият характер, неговата природа изначално остават същите. Или по-просто казано: кой диктува правилата в глобалната политика, се определя от три неща – оръжия, култура, икономика. 

Във военно-стратегическо отношение САЩ имат само един сериозен опонент – Китай, и то все още не се знае доколко това твърдение е основателно предвид факта, че не сме виждали как работят китайските технологии на бойното поле. Учени като Греъм Алисън например лансират тезата, че за военнотехнологичен паритет между САЩ и Китай може да се говори едва когато установим каква е боеспособността на Пекин. 

Оставяме настрани явното нежелание на Китай да воюва с Америка и голямото подозрение, с което той гледа на дружбата между Русия и Северна Корея. В икономическо отношение Америка е образец за това как функционира невидимата ръка на пазара, и последните завои в нейната ценностна политика са най-голямото доказателство за това.

Свободата, която излъчва американският икономически модел, се състои в принципа на равния старт, даващ възможност на всеки гражданин да реализира пълния си потенциал, както и да понесе отговорността, в случай че продуктът – било то научен, политически или какъвто и да е – не се продава на пазара. 

Единственото предизвикателство в това отношение е кризата на средната класа, но по този проблем се работи усърдно и систематично. Първата стъпка вече беше направена с плана на администрацията на Байдън да обложи богатите с 25% корпоративен данък, който да бъде заделен в полза на семействата, получаващи доходи на средна класа. Нещо повече, за разлика от китайската средна класа, американската разполага с правата и свободите, които са ѝ гарантирани от Конституцията и дават право на гражданите сами да избират политиците си. Тук с пълна тежест важи и един факт, който се подценява от много привърженици на т.нар. алтернативни системи – че китайската средна класа е пряко зависима от американската. Икономиките на двете страни са свързани и точно поради тази причина Вашингтон и Пекин все още не са във война помежду си.

Културата като символ на американското глобално лидерство

Културата е основната променлива, която придава легитимност на политиката на Великите сили именно защото тя предопределя външнополитическата им философия. Проблемите, с които се сблъскват САЩ, не са малко, но устойчивият характер на американската демокрация ѝ помага значително лесно да балансира периодите на сътресения в страната. Най-значимото предизвикателство в това отношение е поляризацията на обществото в Америка и най-вече изборът на Доналд Тръмп за американски президент, довело до зараждането на радикални фракции, чийто стремеж беше да извършат своеобразна културна революция в страната. 

Допълните ефекти обаче дойдоха дори по-рано – при администрацията на Обама, когато Русия се възползва от затрудненията, които САЩ изпитваха в Близкия изток с ИДИЛ, и индиректно започна да всява разделение в американското общество с помощта на дезинформация. Тази стратегия кулминира в избирането на Тръмп за първи президентски мандат и в появата на популистки лидери в Европа, които се сплотиха около кандидатурата му за втори мандат. Ефектите бяха смекчени от администрацията Байдън–Харис, която успешно постигна целта си да бъде обединител за американците след събитията от 6 януари 2021 г.

Въпреки огромните сътресения, които преживяха САЩ, и тежките щети върху авторитета им, краят на Pax Americana така и не дойде. Осъзнатият елит в Америка предприе бързи крачки към изграждането на нови културни парадигми, които да сплотят Запада срещу опитите на автокрациите да започнат нова Студена война, а идеологиите на алтернативата в крайна сметка се оказаха привлекателни единствено за реваншистки актьори като Иран и Северна Корея, които искат да си отмъстят на САЩ. 

За разлика от демократичния лагер, който е обединен от общи ценности, тоталитарният е воден единствено от идеята да ревизира Pax Americana. Като изключим това, той представлява разнородно семейство от режими, които коренно се различават помежду си като стратегически култури и нагласи.

Ето защо той е относително неспособен да постигне координация и да излъчи единни културно-политически образци, които да са алтернатива на либералната демокрация. 

Американската култура, от друга страна, продължава да генерира визията за свят, основан на правила, които произтичат не от закона на джунглата, а от човешките права, демокрацията и равенството между хората. Тези ценности може и да не могат да бъдат приложени универсално, както смяташе Фукуяма, но са единствените, които са в състояние да гарантират човешкото достойнство и – доколкото това е възможно – мирното съществуване на човешката цивилизация. Макар и несъвършена като лидер, Америка е единствената велика сила, която може да понесе тази мисия, защото в най-голяма степен олицетворява стремежа на хората да бъдат истински свободни.

И така, отговорът на изначалния въпрос е: не, Америка не губи стратегическата си инициатива. Тя я възражда, защото, за разлика от останалите политически семейства, демокрациите имат механизми, чрез които да коригират политиката си тогава, когато допускат грешки. Гражданската война, Голямата депресия, Виетнамската война, Ирак и Афганистан… Това са само част от примерите за моменти, в които САЩ падат и отново се изправят, тъй като отказват да се предадат и да предадат доверието на своите съюзници.

Същото става и в момента, когато войната в Украйна обединява политически и ценностно демокрациите, и то не просто европейските, но и голяма част от азиатските. Мощният външнополитически заряд, който излъчва културата на САЩ, съчетаващ американския ядрен чадър, свободата на пазарния модел и защитата на човешките права, направи много от европейските и азиатските съюзници на Вашингтон преуспяващи и свободни държави, чиято сигурност Америка разглежда и гарантира като част от своята. 

И обратно, много страни, които избират да бъдат партньори на автокрациите, се превръщат в хибридни режими с власт, почиваща не върху правилата, а върху силата. Не за друго, а защото майките автокрации не се интересуват как живеят съюзниците им, а доколко са им лоялни. 

Финалният въпрос е защо тогава САЩ не направят света истински свободен, а отговорът е философски. Защото не можеш да накараш никого да бъде насила свободен. Да избереш автокрацията пред демокрацията е уви, съзнателен избор, който Америка винаги е уважавала и ще уважава. Да си американски съюзник обаче не е въпрос на патриотична гордост или пасивна привилегия. Това е отговорност, при която няма място за самосъжаление и компромиси. Демокрацията е борба, и то постоянна. Но за разлика от онази утопична борба, която проповядва марксизъм-ленинизмът и която дели човечеството на класи, либералната демокрация, зачената в САЩ, е тази, която примирява класовата борба и дава на хората онова, което те наистина заслужават – правото на добър, достоен и свободен живот. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/priyatelstvo-bez-granitsi-kak-kitaiu-ocharova-rusia/

Съществуват множество примери как държави с различна стратегическа култура се обединяват от идеята да наложат нов дневен ред в глобалната политика. В годините след края на Студената война Русия ревизира старите съветски доктрини и успява да изгради гъвкави механизми за влияние в системата на международните отношения, но тяхната ефективност едва ли щеше да е толкова очевидна без партньорството на Москва с Пекин. 

Ето защо си струва да си зададем въпроса дали съвременните тенденции в отношенията между Русия и Китай могат да бъдат възприети единствено през призмата на националния интерес, или съществуват споделени ценности, които карат Москва и Пекин да развиват сътрудничеството си?

Дали стремежът към многополюсен свят, така често присъстващ в речите на Владимир Путин и Си Дзинпин, не е просто външното лице на една доста по-грандиозна стратегия, целяща глобална подмяна на ценностите и правилата, на които стъпва системата на международните отношения след края на Студената война? И най-сетне, ще съумеят ли двете държави да начертаят червени линии помежду си, или наистина вярват, че тяхното сътрудничество може да се превърне в гарант за баланса на силите в глобалната архитектура за сигурност?

Русия и Китай – не един, а два свята

Слагането на знак за равенство между стратегическите култури на Москва и Пекин е сериозна теоретична и практическа грешка. Двете държави може и да имат сходна визия кои са техните стратегически опоненти, но политически и културно се различават съществено. Стратегическата култура на Китай вече беше засегната подробно в предишния материал, затова си заслужава да кажем малко повече по какво тя се отличава от руската, която възниква и се формира на няколко етапа. 

В началото следва да направим уточнението, че понятието „руска култура“ е неточно от научноисторическа гледна точка, защото авторите, които систематизират основните аспекти на руските културни образци, се идентифицират преди всичко като евразийци, а след това като руснаци.

Първите трудове, които систематизират последователно евразийството като идейно-философско учение, обясняващо Русия и нейната традиция, се появяват в България и са дело на руски белоемигранти, напуснали страната си след Октомврийската революция. Въпреки че много историци са склонни да търсят корените на руските идеи у автори като Константин Леонтиев, Николай Данилевски или Владимир Соловьов, класическата евразийска мисъл възниква с трудовете на Николай Трубецкой, Петър Сувчински и Пьотр Савицки. 

Така в първия етап на формиране на евразийската стратегическа култура нейното съдържание се свежда до три основни стълба. Първият е идеята, че самата Русия е Евразия – жив политически организъм, който е самобитен, защото не принадлежи нито към Европа, нито към Азия. В този смисъл ранното евразийство е идея, която категорично се противопоставя на това Русия да бъде причислявана към семейството на азиатските държави или към семейството на европейските. 

Вторият стълб е силно идеологизиран, тъй като той отрича Октомврийската революция, но хвърля вината за нея върху опитите на династията Романови да европеизира Русия. Ето защо евразийството в своята същност е отрицание както на азиатските, така и на европейските ценности. 

Третият стълб дефинира Русия като културно-политическо цяло, което съчетава строгата централизирана система на татарската Златна орда с православното наследство на Източната Римска империя (Византия). За евразийците външната политика на това културно-политическо цяло и на неговия исторически приемник СССР следва да бъде насочена към „месторазвитие“ – обединението на всички славянски народи в един огромен славяно-православен пояс под опеката на Москва. Тези идеи са ясно изразени в евразийските манифести от 20-те години на миналия век, а по-късно са подробно развити и от автори като Шахматов, Вернадски и Степанов.

Вторият етап във формирането на руската стратегическа култура е белязан от творчеството на съветския писател и философ Лев Гумильов, който в своя основен труд „Етногенезисът и биосферата на Земята“ създава теорията си за пасионариите, съгласно която легитимира съществуването на „евразийски суперетнос“, населяващ територията на тогавашния СССР. 

Гумильов твърди, че този етнос е източник на т.нар. пасионарии – лидери, които се намират под влиянието на самобитните евразийски ценности и руското православие. Те естествено се утвърждават като противообразци на политическите режими в западните демокрации, където политиците се избират от гражданите. По същество тази теория легитимира идеята за съветския вождизъм и това е причината, поради която книгите на Гумильов срещат толкова голяма подкрепа в ръководните среди на СССР.

Последният етап, който доизгражда стратегическата култура на Русия такава, каквато я познаваме днес, настъпва с написването на трудовете на небезизвестния руски философ и политолог Александър Дугин. Дугин създава неоевразийската концепция, съгласно която системата на международните отношения се намира в естествено и неизбежно (както той го дефинира) геополитическо противопоставяне между „сухопътните“ цивилизации начело с Русия и „морските“ начело със САЩ и Британия. 

В контекста на този сблъсък неоевразийството целеполага като основен приоритет в руската външна политика създаването на многополюсен свят, в който Москва и нейните партньори да могат да преследват външната политика в своите сфери на влияние, а всяка държава да бъде свободна сама да избира какви ценности да преследва. По същество тези идеи представляват отрицание на глобалния либерален ред, установен от САЩ след края на Студената война, и предвиждат възстановяването на старите сфери на влияние на Москва от времето на СССР. Това следва да бъде крайната цел на руската външна политика, така както е залегнала в идейните основи на неоевразийската философия, която възприема тези процеси като приоритет само за Русия и затова не предвижда създаването на система от съюзи, подобно на западната.

От два различни свята към единна външна политика

След като Русия и Китай са толкова различни като стратегическа култура, то кое е онова, което ги обединява? Отговорът е очевиден – стремежът им да променят баланса на силите, установен след разпадането на СССР. Макар и единна по своя характер, тази външна политика се възприема много различно от Москва и Пекин и следователно едно толкова просто обяснение не би могло да ни даде отговор на въпроса какви действително са отношенията между двете държави. Отправна точка за по-ясното им разбиране е самата концепция за „приятелство без граници“, която се превърна в крайъгълен камък на руско-китайските отношения в последните години. 

Тук е редно да направим уточнението, че формулата очевидно е лансирана и изцяло изградена от Пекин поради една много проста причина – в китайската външнополитическа философия не присъства геополитическата категория „съюзници“. Китай не дефинира държавите като съюзници или врагове и никога не е оцветявал политиката си в черно и бяло, освен ако не става въпрос за териториалната цялост и суверенитета му. Конфуцианското разбиране, че Пекин е центърът на вселената, продължава да доминира политиката на Китайската комунистическа партия и в този смисъл значението на всяка държава се определя от това до каква степен тя допринася за увеличаването или намаляването на глобалното икономическо влияние на Китай. В духа на тази концепция Русия заема особено важно място заради огромните си залежи на ресурси и ядрения си арсенал, който може да послужи като сдържащ фактор пред САЩ, тъй като на този етап Пекин все още не е достигнал ядрен паритет с Вашингтон.

В същото време между Русия и Китай не съществуват никакви договорености, които да надхвърлят рамките на икономическото сътрудничество или да обвързват двете страни със задължения да се защитават една друга. Първата двустранна инициатива за сигурност беше съобщена символично на 4 юли тази година и тя предвижда създаването на Евразийски клуб за сигурност, който да гарантира неприкосновеността на сътрудничеството между двете държави и да работи за постигането на многополюсен свят в системата на международните отношения. Прави впечатление обаче, че границите на този клуб се фокусират върху Евразия и по всяка вероятност той просто ще формализира някои механизми за обмен на технологии между двете държави. 

Това ще бъде необходимо за следващите десетилетия, тъй като, както стана ясно от думите на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен, Америка възнамерява да създаде специална програма за подкрепа на Украйна, която да позволи на Вашингтон да ѝ отпуска редовна помощ в следващите десет години. Казано с други думи, Евразийският клуб за сигурност, който по всяка вероятност ще включва държавите от настоящата Организация на Договора за колективна сигурност, по-скоро ще превърне Русия в поредния източник на геополитическо влияние за Китай. По този начин преходът от рускоцентрична към синоцентрична архитектура за сигурност в Евразия окончателно ще приключи.

Най-съществената разлика във визията на Русия и Китай обаче си остава представата им върху какви механизми трябва да стъпва многополюсният свят. За Москва такива не следва да има, защото Русия неведнъж е демонстрирала, че за нея важи правилото на по-силния. Привилегията да си ядрена сила не е чужда на нито една държава, която разполага с оръжия за масово унищожение, но идеята, че по-силният винаги печели, е особено силно застъпена в руската външна политика и във визията на Русия, че Москва следва да има своя сфера на влияние. 

Концепцията за многополюсен свят на Китай, от друга страна, е далеч по-изтънчена и в този смисъл става привлекателна за онези държави, които не желаят да бъдат част от семейството на либералните демокрации. Тук има и един много важен фактор, който често се подценява от Москва. И Русия, и Китай отстояват тезата, че всяка цивилизация трябва да има свободата сама да избира образците, по които да се развива, но само Пекин следва този принцип във външната си политика.

И това не е изненада, тъй като доктрините, с които работи Китай, все пак имат хилядолетна история, която дори Културната революция не успява да заличи, докато доктрините на Русия в повечето случаи или копират американските, или се опитват да подражават на френските. Или казано накратко, ако Китай иска свят, основан на правила, то Русия иска свят, основан на силата. Това може да създаде разцепление в приятелството без граници в дългосрочен план. Но като вземем предвид, че Китай има навика да планира стратегиите си едва ли не с хилядолетия напред, то в бъдеще Русия вероятно ще е доста слаба, за да задава правилата в Евразийския клуб за сигурност. 

И нека не забравяме, че накрая опираме до ултимативния фактор, дефиниращ ролята на всяка държава в глобалната архитектура за сигурност – наличието на ядрен арсенал. Ако има нещо, което сдържа Китай да не бъде по-категоричен в позицията си Русия, това са руските ядрени оръжия. Москва разполага с най-големия ядрен арсенал в света и въпреки че доста експерти спорят каква част от него е в оперативна готовност, всички все пак са обединени от мнението, че в една ядрена война не може да има победител. 

Само преди няколко месеца в изтекли руски секретни файлове се появи информация, че Москва се е подготвяла да отговори при евентуална военна интервенция от страна на Пекин. Наличието на толкова сериозна стратегия за отговор означава, че Русия няма доверие на Китай и ако възстанови сферите си на влияние от бившия СССР, едва ли ще гледа на Пекин като на безграничен приятел. 

Видимо е, че Пекин има сериозни резерви към стратегията на Русия и поради сближаването ѝ със Северна Корея. Китайското влияние в Пхенян е въпрос на чест за Пекин от времето на Мао, а ако Путин и Ким Чен Ун наистина изработят трайни механизми за сътрудничество в региона, това ще постави под въпрос ролята на Китай като балансьор в отношенията между Северна и Южна Корея. Китай винаги е спазвал рационална дистанция от режима в Пхенян. Китайската комунистическа партия не би рискувала да развали икономическите си отношения със Сеул в името на недвусмислена подкрепа за Северна Корея. По същия начин и Сеул не би жертвал отношенията си с Пекин в името на безусловна подкрепа за остров Тайван. 

И разбира се, следва да отчетем, че китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти спира руския си колега от това да натисне червеното копче – доказателство, че Китай няма да рискува сферите си на влияние в Европа по линия на „Един пояс – един път“ само за да легитимира ядрения шантаж на Русия. По-скоро ще използва Москва като буфер, за да отслаби позициите на Вашингтон на Стария континент.

Ще стане ли приятелството предателство?

Това, разбира се, е съкровената мечта на повечето западни политици. В първите месеци след войната в Украйна Китай беше поставен под огромен международен натиск да осъди действията на Русия и да се разграничи от нея. Западът сякаш не разбира, че китайците нямат интерес Москва нито да спечели, нито да загуби тази война. Ако спечели, това ще обърне баланса на силите в Евразия. Ако загуби, Китай би останал сам срещу САЩ и техните съюзници в Пасифика. Удължаването на войната, от друга страна, би изтощило Америка и Европа, а неутралната позиция на Китай му гарантира образа на трета страна, която, както по-късно беше оповестено в китайското предложение за мир, призовава за мир и взаимно зачитане на суверенитета и на двете страни. 

И все пак нито един западен политик не успя да „вкара“ Китай в руската схема или да „изкара“ Русия от сметките на Пекин поради един много просто факт – триъгълната дипломация на Хенри Кисинджър вече е мъртва. В годините след Студената война неговата парадигма беше последователно отричана от политици като бившия американски президент Барак Обама и бившата държавна секретарка Хилъри Клинтън, които пренебрегнаха съветите на Кисинджър, че поучаването на Китай на тема „човешки права“ само ще го дистанцира от САЩ.

В този смисъл представите как Москва и Пекин се обръщат един срещу друг или как Си Дзинпин се скарва с Путин, са също толкова илюзорни (поне докато и двамата са на власт), колкото и схващането, че Западът може да спечели ядрена война с Русия. Най-малкото защото за Китай войната в Украйна е възможност Америка да бъде сдържана, без Пекин директно да участва в конфликт с нея. А за Русия различията между САЩ и Китай са възможност тя да сбъдне неоевразийската мечта на Александър Дугин за многополюсен свят. 

Краят на триъгълната дипломация всъщност полага и началото на преход от глобален либерален ред към двуполюсен модел, в който Китай остава сам срещу Запада и се насочва към приятелство без граници с Русия. За Русия това е добре дошло, тъй като в края на 2022 г. Украйна изглеждаше като победител, но в момента, в който Си Дзинпин кацна в Москва, нещата се промениха коренно. Путин придоби увереност, че не е сам, а диалогът със Си Дзинпин привлече още партньори, като Иран и Северна Корея.

Европа се раздели, тъй като част от нея не искаше да обръща гръб на Пекин, а и защото много европейски политици изразиха съмнение, че САЩ биха могли да спечелят стратегическа надпревара срещу втората икономика в света и нейния ядрен щит. Макар и този въпрос все още да остава отворен, е ясно, че без подкрепата на Китай Русия не може да спечели срещу Запада. И още: ако Вашингтон и неговите съюзници искат да надделеят в тази надпревара, те трябва да се върнат към стратегиите си от времето на Студената война или да извадят нов заек от шапката. 

За Русия това има огромно значение, тъй като, ако САЩ възродят триъгълната дипломация в един момент, а управлението в Китай се смени, тогава бъдещето на Евразийския клуб за сигурност определено може да се промени в посока по-голямо влияние за Пекин. Факт е обаче, че на този етап в най-удобна позиция се намира Китай, защото той няма да загуби в нито един от двата сценария за изхода от войната в Украйна, освен ако не излезе в директен сблъсък със САЩ, което ще доведе до Трета световна война. Пред Китай стои перспективата или да наследи огромния ядрен арсенал на Русия и нейните природни ресурси, или да се върне към доброто старо време, когато изигра ролята на доброто ченге срещу СССР. 

И все пак как ще завърши приятелството без граници? Не и като онова между Германия и СССР. Защото, както изяснихме, стратегическите култури на двете страни са различни, макар дългосрочната им външнополитическа цел да е единна. За Русия това приятелство по-скоро ще бъде една геополитическа епитафия, предшестваща постепенния упадък, към който ще тръгне страната след края на войната в Украйна. Това се обуславя от много фактори, като демографския срив в страната, жертвите, които тя даде във войната срещу Украйна, и изолацията ѝ в глобален план. От друга страна, възходът на Азия – не просто на Китай – е необратим, освен ако ядрените сили не загубят рационалното си мислене и не решат да впрегнат арсенала си в една последна, безсмислена война. Така че да, приятелството без граници ще продължи, но както обикновено става и в най-добрите приятелства, единият приятел надживява другия. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/predopredeleni-za-voyna-no-ne-suvsem/

Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили. 

Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили. 

Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва. 

В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.

Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада

Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa. 

Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия. 

След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника. 

Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война. 

Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия. 

Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война. 

Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.

Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г. 

Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война. 

И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят. 

В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.

Може ли Америка да победи Китай?

Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко. 

Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.

Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп. 

Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.

Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама. 

За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп. 

Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.

Ами ако немислимото се случи?

В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война. 

Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност. 

Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система. 

По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?

Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш. 

Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля. 

Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.

Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.

И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.

Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.

Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай. 

Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва. 

Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.