Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-vunshnata-politika-e-i-vutreshna/

Всички срещу корупцията. Така изглеждаше политическият пейзаж, преди „Прогресивна България“ да спечели изборите на 19 април 2026 г., а и в първите месеци след това. На тях не можеше да гласувате например за демокрация, защото нямаше кой да ви я предложи. За да привлекат възможно по-голяма част от населението, организаторите на демонстрациите от края на 2025 г. не включваха теми, различни от антикорупцията. И действително постигнаха безпрецедентна за последните три десетилетия масовост. От обществената енергия на протестите обаче се възползва Румен Радев, който нямаше участие в тях, и постигна друга безпрецедентност за последните 30 години – пълно мнозинство в парламента.

Как външната политика стана водеща тема

По време на предизборната кампания темата за външната политика беше относително слабо засегната, макар да беше ясно, че ПП и ДБ са по-скоро проевропейски, ГЕРБ – също, поне на декларативно равнище. Румен Радев избягваше темата за външнополитическата ориентация на партийния си проект. Едва в заключителното събитие на кампанията в зала 1 на НДК се показа за секунда кадър на ръкостискане между него и Путин.

Това започна да се променя доста скоро след изборите. Докато извън България поведението на управляващите е по-скоро конформистко, но с лек проруски уклон, реториката им за пред българската публика става все по-евроскептична и откровено путинистка. ЕС бива представян едва ли не като външна принуда за страната ни, която се опитва да ни налага определени решения, а Русия – като правилния избор, но и като онова, което ни е действително близко като култура (православна, славянска) и история.

В този дух са посланията и на кандидат-президентката Илияна Йотова. Тя побърза да се разграничи от осъждащата руската агресия декларация на ООН, към която България иначе си се присъедини. Според нея българската позиция не е била отразена в декларацията, страната ни изобщо не е имала възможност да изрази резерви, а предложенията за редакция не са били приети. От тези твърдения не става ясно нито какви са били българските предложения, нито дали са отправени – хем страната ни не е могла да изрази резерви, хем предложенията ни (които същевременно не са били изразени) не са приети.

В същото време войната е все по-близо до Европа, включително и до България.

Макар управляващите да твърдят, че ако се снишаваме, бурята ще ни отмине (с мантрата „да не се въвличаме във война“, все едно войната е природно явление, а не е предизвикана от Русия), и макар Русия да ги хвали за тази им позиция. Случаите с руски дронове, паднали на територията на страни от ЕС, вече е трудно да се изброят. Прогресивно се увеличават и хибридните атаки като например опити за саботажи: заговорите за изпращане на колети с експлозиви в Полша и Румъния и за взривяване на железопътни трасета в Полша; опитът да бъде взривен дрон на летището в Лайпциг/Хале; бяха задържани латвийски граждани за палеж на фабрика за дронове в Естония.

Вече трима българи са задържани за палеж с коктейл „Молотов“ на оръжейна фирма в Мюнхен. И тук се подозира връзка с руските служби. Ала българската държава не излиза с позиция по този случай. Тя не потърси руска връзка и когато на 10 август и 12 септември бяха взривени складове на оръжейното предприятие на Емилиян Гебрев ЕМКО, макар това да бяха поредните инциденти с обекти на ЕМКО (след 2011, 2022 и 2023 г.), а Гебрев да оцеля след отравяне с новичок през 2015 г. Междувременно прокуратурата, която през 2020 г. заподозря трима руски граждани за опита за убийството на оръжейния производител, е прекратила разследването на 20 август.

Аналогично е отношението на държавата и към дроновете на българска територия.

Когато за един дрон, паднал край Кардам през август, имаше предположение, че е украински, Министерството на външните работи веднага привика посланичката на Украйна да дава обяснения. Никой обаче не попита руската ѝ колежка Елеонора Митрофанова за петте намерени предполагаемо руски дрона край бреговете на Черно море през същия месец – три край Варна, един край Поморие и един край Царево. Някои от дроновете бяха разузнавателни, но други бяха заредени с експлозиви.

Обяснения от руската държава до този момент не са поискани и по отношение на последните случаи, които представляват качествено нов етап на ескалация – нападението с дронове над два търговски кораба край Варна, единият от които потъна заедно с екипажа си – предполага се, че той се е състоял от 12 сирийски граждани, като никой от тях не е оцелял. Радев осъди атаката и призова за спиране на войната, но пропусна да каже кой е виновен. А като се има предвид, че поне за непотъналия кораб се знае, че е превозвал украински товар, не е трудно да се формулира хипотеза.

Според премиера обаче не е ясно дали дроновете са руски, или украински. Той подчерта, че макар нападението да е станало в българската икономическа зона, то е извън териториалните води на страната. Освен това се обяви против свикването на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) по случая, омаловажавайки всяка потенциална критична позиция, която може да се изрече там:

Когато некомпетентни хора използват такъв случай, чуваме всякакви малоумни теории.

След настоявания от страна на опозицията президентката Илияна Йотова все пак свика КСНС. Малко по-късно украинският президент Володимир Зеленски заяви, че представители на военноморските сили на страната му и техни български колеги са уточнили, че дроновете са руски и Украйна не провежда операции в тази част на Черно море. От страна на България обаче нямаше аналогична позиция.

Денонощие и половина след атаката Посолството на Русия в България заяви, че поразените кораби не „фигурират сред целите“ на въоръжените ѝ сили в съответната нощ. Така конкретно формулирано, твърдението поражда въпроси – например дали други кораби са били целите, или атаката е извършена от структура, различна от въоръжените сили на страната. Русия няма практика да поема отговорност за хибридните атаки, извършвани с нейно участие.

Геополитиката като вътрешна политика

Външнополитическата ориентация обаче не се свежда до това на чия страна сме, а засяга и всекидневния ни живот. Не само защото войната е все по-близо до нас (авторката на настоящата статия например може да потвърди, че взривът при обезвреждането на дрона до поморийския бряг отекна доста силно), колкото и Русия да одобрява българската политика на снишаване и „миролюбство“. Не по-маловажно е отношението към демокрацията. Ако до този момент демокрацията в България е била в редица отношения фасадна, но в много други все пак съществуваща, едно геополитическо обръщане към Русия би означавало завой към откровена антидемократичност.

Индикатор за антидемократичност е например арогантното отношение към опозицията. Репликата на Радев за „некомпетентни хора“, изказващи „малоумни теории“, не е изолиран случай. ПБ промени Правилника на Народното събрание така, че да се ограничат възможностите на опозицията да предизвиква парламентарен контрол и да се съкрати времето за дебати.

Преориентация към Русия означава и повече антидемократично законодателство –

както беше например в Унгария по времето на Орбан. Почти сигурно е, че задължителното изучаване на религия в училище ще бъде въведено, както и оценки по дисциплина. Управляващите трудно могат да бъдат спрени да приемат и закон, че по български език и литература, история и география трябва да има само по един учебник, както предложи Радев при откриването на учебната година. Така учебните предмети, които са в най-силна степен свързани с формирането на идеология, ще бъдат представени само според виждането на властта, чието Министерство на образованието в крайна сметка ще избере едничкия учебник, по който да бъдат изучавани.

Ако управлението на ПБ е стабилно и особено ако е дълготрайно, можем да очакваме и приемането на закони, ограничаващи гражданските свободи. Например някакъв вариант на закон срещу „чуждестранните агенти“, забрана на всякакво публично изразяване, свързано с ЛГБТИ+ хора – уж „заради децата“, опити за ограничаване на правото на аборт, налагане на цензура върху медиите, слагане на пречки пред правото на протест и т.н.

Изглежда парадоксално, но подчинението на волята на друга държава се маскира като защита на националния интерес и патриотизъм.

Ето защо наблюдаваме все повече изблици на патриотарство и вторачване в канонизираната още от времето на късния социализъм версия на историята. История, според която българите са добри и велики, а всички, които са воювали с нас, са лоши, като се изключи Русия – тя винаги е добра, дори когато не одобрява Съединението или пък когато ни обявява война през 1944 г.

Част от тази тенденция е мащабната бутафория, свързана с предоставянето на костите на цар Самуил (за които дори не е напълно сигурно, че са негови) на България от Гърция. Предоставяне, а не „завръщане“, както беше представено събитието, защото владетелят нито е починал, нито е погребан на територията на днешна България. Но това не попречи на Йотова да заяви:

Сигурна съм, че вече е спокоен, защото е в България. Сякаш ослепените му войници прогледнаха, за да му покажат пътя към България и към народа му.

Само изгасналите очи на паметника на Самуил не светнаха сами от радост. Но за церемонията с тленните останки на владетеля БДЖ пусна безплатни влакове, а самолетът с костите заедно с още няколко летателни машини, които го ескортираха, направи няколко обиколки над София, така че да чуят и онези, които не са отишли на събитието.

Друг патриотарски изблик на Йотова е патосът ѝ в защита на кирилицата, която никой няма намерение да отменя. Но според президентката нейни неназовани опоненти твърдят, че тази азбука ни отдалечава от цивилизования свят.

Патриотарство с възможна двойна употреба

Крещиш, че искаш да си върнеш страната.
Но тя принадлежала ли ти е?
Тази страна, за която постоянно говориш,
е само блян, който те обърква,

се казва в песен на германската пънк група Die Toten Hosen. Вторачването в идеализираното минало обаче е един от основните инструменти за отдалечаване от общността на демократичните страни и преход към антидемократично управление. Виждаме го в Русия, в управлението на Тръмп, при Брекзит (с основен лозунг „Да си върнем контрола!“), при националпопулистките партии в Европа, какъвто облик придобива и „Прогресивна България“.

В настоящия период патриотарството изпълнява и друга функция – предизборна мобилизация. Родолюбивият патос, макар често да се използва за политически цели, обикновено се представя за надполитическа, общонационална кауза. Посрещаме тленните останки на Самуил, браним кирилицата и българската история, тропаме хора – всичко това привлича широки кръгове от населението.

От друга страна, инструментът с възможна двойна употреба може да се окаже и нож с две остриета.

„Прогресивният“ патриотизъм не крие своята проруска ориентация. По този начин спомага тя да бъде нормализирана. Ставайки все по-видим обаче, завоят към Путин светва като червена лампичка за онази част от населението, която е подкрепила политическия проект на Радев в името на борбата с корупцията, но не иска България да се отдалечава от европейския си път.

Ако до неотдавна Илияна Йотова минаваше за по-мек вариант на Радев, вече не е така – тя заявява все по-категорични геополитически и ценностни позиции. И може би при нея тези позиции са дори по-автентични, отколкото при доскорошния президент. Защото той все пак е бил натовски генерал, завършил е две висши военновъздушни училища в САЩ, а тя винаги е била от БСП.

Независимо от патриотарските напъни на Йотова, в последна сметка резултатът ѝ на първия тур на изборите ще зависи най-вече от подкрепата за ПБ. А тази подкрепа намалява, макар партията на Радев все още убедително да води пред останалите политически сили. Според социологическите агенции, измерили спадащия рейтинг, промяната се дължи най-вече на икономически причини. Ако геополитическата преориентация на България не се възприема на масово равнище като проблем и не ѝ се противостои, тя ще се задълбочава. А когато забележим, че покрай борбата с измислени врагове сме изгубили свободата си, вече може да е късно да си я връщаме.

Заглавно изображение: Тленните останки на цар Самуил бяха посрещнати с държавни почести в България след постигнато споразумение с Гърция за връщането им у нас. Снимка: Facebook / Румен Радев

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/na-trapezata-na-evropeyskoto-razshiryavane-domakini-gosti-i-nezhelani-posetiteli/

Двайсет и седем високопоставени лица са седнали на една голяма кръгла маса и вечерят. Всеки има различни ястия пред себе си и е платил различна цена за куверта, но всички имат право на мнение за основното ястие, както и дали да бъдат поканени други участници. Един е напуснал през 2020 г. по невнимание и сега горчиво съжалява и обмисля да се върне. Още десетина чакат да влязат, някои вече стоят непосредствено пред вратата на трапезарията. Други са в самото начало на дългия коридор, а един от 1987 г. звъни на входната врата, но за пореден път е оставен „замръзнал“ навън заради непристойно поведение. Двама пък са желани гости, но техните собствени трапези са по-богати от тази, на която са поканени. Един се двоуми от 2009 г. и през август пак ще решава иска ли да вечеря с останалите, или не. Мнозина от самите вечерящи периодично се оплакват и негодуват, но знаят, че общата трапеза ще ги засити повече, отколкото ако решат да се хранят сами.

Приблизително така може да се изобрази разширяването на Европейския съюз, обявено за един от приоритетите на новия мандат на Европейската комисия. Войната в Украйна превърна обещанието за членство в ЕС в съвсем обозрима и конкретна перспектива не само за нападнатата държава, но и за страните от Западните Балкани, които отдавна чакаха в коридора, и сега изведнъж стана неудобно да се правим, че не ги забелязваме. А принципът „Съединението прави силата“ изглежда все по-утешителен в съвременния непредвидим свят.

Западните Балкани на много скорости

Черна гора, най-напреднала за момента в преговорния процес, води усилена имиджова кампания под лозунга „28 до 28“ – идентифицирайки се като „епицентър на еврооптимизма“ и надявайки се да стане 28-мата страна членка на ЕС до 2028 г. Гърция, която по време на председателството си на ЕС през 2003 г. игра ключова роля в подготвянето на предишното голямо присъединяване на десет страни през 2004 г., вече заяви готовност да направи необходимото за Черна гора в края на следващата година, когато пак ще е начело на ЕС. Европейският парламент също потвърди в годишния си доклад, приет на 17 юни на пленарната сесия в Страсбург, че Подгорица продължава да бъде най-напредналата от всички кандидат-членки, следователно вероятно ще бъде първата, която ще се присъедини.

По време на същата пленарна сесия Европейският парламент констатира, че Албания изостава заради корупция и вътрешнополитически проблеми, Босна и Херцеговина – заради недостатъчни реформи. А Северна Македония беше призована да направи необходимите конституционни промени, за да реши проблемните въпроси, включително тези, които са свързани с отношенията ѝ с България.

Косово, кандидатствала за членство през 2022 г., все още няма статус на страна кандидатка и не води преговори не само защото не е достатъчно подготвена, както се казва в последния доклад. По-сериозната причина е, че независимостта ѝ не е призната от 5 страни членки на ЕС (Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър), което блокира Съвета да придвижи процеса напред.

Сърбия, за която докладът ще бъде гласуван отделно през юли, се очаква да бъде силно разкритикувана заради флиртовете си с Русия и Китай, подобно на критиките към Грузия – също страна кандидатка от края на 2023 г. Пътят към членството на Грузия е замразен заради отявлените антидемократични закони, приети след изборите през 2024 г., включително за чуждестранните агенти, любим и на българското „Възраждане“. Турция също е със замразена кандидатура още от 2018 г. по сходни причини, свързани с върховенството на закона и демокрацията – критики, които се повтарят ежегодно в докладите на Европейския парламент и които като че ли се приемат с все по-голямо пренебрежение на Босфора.

Украйна и Молдова по бързата процедура, но колко бързо?

Докато положението със Западните Балкани и Турция е относително ясно, защото тези страни отдавна са в чакалнята на ЕС, Украйна и Молдова кандидатстваха през 2022 г. и присъединяването им все по-често се споменава като неотложно. Особено след като Виктор Орбан, основният отявлен опонент на украинското членството, слезе от унгарската политическа сцена. Сред най-големите привърженици на идеята са скандинавските и балтийските държави, които в същото време се чувстват най-застрашени от Русия. За да ускорят преговорите между Украйна и ЕС, те дори сформираха специална група от съветници с опит в европейските дела и дипломацията – привилегия, с която балканските страни не разполагаха.

Въпреки привидния ентусиазъм обаче подходът на ЕС е предпазлив не само защото преговорите с Украйна и Молдова все още са в самото начало. Влизането на Черна гора в ЕС ще означава присъединяване на малко над 600 000 души към населението на ЕС, а населението на Украйна е около 40 милиона… Това означава, че Украйна ще се нареди на пето място в Съюза по брой на населението и на първо по територия. Тя ще има приблизително същия брой евродепутати като Испания и Полша – между 53 и 60, и ще разполага със същата тежест като тях при гласувания в Съвета на ЕС. От друга страна, ще се нуждае от много средства, за да се възстанови и развие икономически. Но и ще може да подпомогне ЕС в амбициите му за самостоятелна отбрана, тъй като напредна значително в тази област в сравнение с всички други страни от ЕС.

Освен че новите гости трябва да спазят определени изисквания, за да седнат на общата трапеза, и домакините трябва да са готови да ги посрещнат.

Така нареченият капацитет на усвояване на ЕС (absorption capacity) се отнася до политическото, финансовото и институционалното приспособяване на Съюза към по-голям брой страни членки. Това включва както големи и сериозни въпроси, като бюджета и оперативните програми, така и логистични детайли, отнасящи се до необходимостта от нови офиси и сгради, които да приютят бъдещите евродепутати, комисари, дипломати и служители.

За да забави ритъма, без да разочарова Украйна, Германия вече предложи като междинна стъпка асоциирано членство на Украйна, което да даде достъп до определени политики, но без право на глас. Идеята бе отхвърлена от украинския президент Володимир Зеленски като „несправедлива“. Новият унгарски лидер Петер Мадяр подкрепи отварянето на първите преговорни глави между Киев и Брюксел, но настоя да не се избързва. Той обеща референдум в Унгария след 10–15 години, ако всички глави са затворени от Украйна за това време.

Молдова, от друга страна, доскоро беше неформално обвързана с Украйна, тъй като Европейската комисия разглеждаше в един пакет присъединителния процес с двете страни, но „със започването на преговорите всяка страна е отговорна за себе си“, както каза Урсула фон дер Лайен. Присъединяването и на двете държави ще затвърди евроатлантическата им ориентация и ще ги спаси от руското влияние, но предстои да разберем дали това може да стане еднакво бързо и за мирна Молдова, и за Украйна, в която войната продължава. Ако се стигне до блокаж, Кишинев разполага с резервен вариант: да се присъедини към Румъния и така автоматично да влезе в ЕС. Според молдовския вицепремиер, ако присъединяването не приключи до 2028 г., може да се пристъпи към това алтернативно решение.

На север от Брюксел: стъпка напред, две назад

Бившите източни и балкански социалистически страни напират да влязат в ЕС не само по икономически и политически причини, а и за да затвърдят принадлежността си към европейските ценности и да запълнят пукнатините, оставени от пропастта на Студената война. Различна е обаче мотивацията на други европейски държави, които периодично се колебаят да се присъединят към ЕС или да се върнат, след като доброволно са го напуснали.

Два референдума на норвежците (1972 и 1994 г.) и един на швейцарците (1992 г.) оставиха двете държави извън Съюза, макар че и двете имат достъп до общия пазар на ЕС, част са от Шенген и се възползват от много общи програми на основата на двустранни споразумения. Същото разширено партньорство ЕС е изградил и с Лихтенщайн и Исландия. Рейкявик обаче подаде кандидатура за членство през 2009 г., оттегли я малко по-късно, но отново се активизира след като Русия нападна Украйна. И ще организира референдум за членство през август 2026 г.

Несъмнено най-големият прецедент в историята на отношенията между ЕС и европейските държави беше създаден от Великобритания, която напусна през 2020 г., след проведен референдум. Резултатите от него учудиха дори тези, които инициираха провеждането му. В новия документален филм на BBC, посветен на десетгодишнината от злополучния референдум: „Брекзит: много британска гражданска война“, са включени главни действащи лица от тогавашната политическа сцена. Сред тях са консервативният премиер Дейвид Камерън, организирал референдума, и Борис Джонсън, също консерватор и защитник на Брекзит. Те споделят изненадата си от крайния резултат и неподготвеността си за него: докато предварителните социологически проучвания сочат, че повече от половината англичани искат да останат в ЕС, гласуващите решават точно обратното.

Десетгодишнината от референдума беше повод за много равносметки и анализи,

в които се анализират загубите на Острова от оттеглянето му от европейската трапеза и се разобличават лъжите зад кампанията преди референдума. Отчитат се намалени търговски и икономически показатели, Лондон е загубил привлекателността си на световна финансова столица, а проблемите с нелегалната имиграция още по-трудно могат да се решат сега, когато Великобритания трябва да се справя сама. През последните месеци лейбъристкото правителство на Киър Стармър зачести изявленията си в полза на нови преговори с ЕС и евентуален ход назад: Breturn. Обществената подкрепа за завръщането прогресивно расте през последните десет години, а от страна на Брюксел и на европейските граждани винаги е имало интерес и готовност англичаните пак да седнат на общата трапеза.

Но планираната среща между ЕС и Великобритания на 22 юли в Брюксел, на която трябваше да бъде обсъдено новото засилено сътрудничество в редица области, беше отложена, след като Стармър подаде оставка, а вероятният следващ британски премиер Анди Бърнам заяви още преди да бъде назначен, че връщането в ЕС няма да е приоритет. Засега въпросът остава открит, но не е изключено една или няколко други държави да влязат в ЕС, преди британците да решат какво искат да правят.

България: какво мислим ние за разширяването?

Дори след като приключи преговорния процес по всички глави, дадена държава не може да се присъедини, преди всички държави членки да са одобрили и ратифицирали това присъединяване. Проучване на Евробарометър от септември 2025 г. сочи, че 56% от европейците подкрепят бъдещи разширявания, като Украйна се радва на най-голяма подкрепа сред страните кандидатки (най-висока в Швеция – 91% и Финландия – 81%), а Турция е най-непопулярна (най-ниска сред кипърците – 13% и австрийците – 19%). Българските резултати обаче са различни: 63% от анкетираните подкрепят Сърбия, после идват Босна и Херцеговина, Черна гора, Молдова, Грузия и Турция, Албания и Косово с подкрепа между 50 и 40%. На последно място сред българските анкетирани се нареждат Украйна (31%) и Северна Македония (32%). Само в Унгария и Чехия подкрепата за Украйна е толкова ниска, колкото и у нас.

Логично е да се запитаме защо в България сме по-склонни да приемем в ЕС една голяма държава като Турция, която коренно се различава от останалите в географско, политическо, културно и религиозно отношение и за момента е много далеч от демократичните стандарти, отколкото да подкрепим други две държави, с които споделяме общо славянско наследство? Докато липсата на подкрепа за Северна Македония е пряко свързана с проблемите в двустранните отношения между София и Скопие, зад отрицателното отношение към Украйна ясно прозират българските симпатии към Русия. Тук фразата „Врагът на моя враг е мой приятел“ е преобърната на „Врагът на моя приятел е мой враг“. Ето защо не искаме да седим на една трапеза с този враг, да не би това да постави в риск много „по-важните“ ни приятелства.

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/za-radev-i-taralezhite/

В неделя вечер, 19 април, докато всички следяха с изненада изборните резултати и се опитваха да разберат какво се случва, аз се чудех как ще обясня на следващия ден на чуждестранните си колеги в Европейския парламент (ЕП) в Брюксел кой точно е Румен Радев и къде се позиционира „Прогресивна България“ в европейския политически пейзаж.

От името ѝ просветеният западноевропеец, който се интересува от политика, може да остане с впечатлението, че става дума за лява партия. В ЕП третата по големина група се казва „Прогресивен алианс на социалистите и демократите“ и обединява леви европейски партии, сред които и БСП. Сред мандатоносителите на „Прогресивна България“ са Политическо движение „Социалдемократи“ и Социалдемократическата партия. Тази информация не фигурира на сайта на „Прогресивна България“, но допринася за възприемането на политическия проект като ляв. В идеологическо отношение прогресивните идеи за промяна и напредък се противопоставят на консервативните идеи за запазване на статуквото, които са представлявани от традиционната десница. Какво му е прогресивното на Радев обаче? 

Ако попитаме ChatGPT къде ще позиционира „Прогресивна България“

въз основа на политическата ѝ програма, публикувана на сайта на партията, приложението за изкуствен интелект я оценява като сравнително обща: „много лозунги, малко конкретика“. Платформата комбинира социалдемократическа база, силна държава и антисистемна реторика. Социалдемократическата база идва от заявките за преодоляване на бедността (стр. 5), регулирането на монополи и картели (стр. 8), намаляването на неравенството и по-справедливо разпределение на благата (стр. 13). Ако обаче погледнем данъчната политика (плосък данък – стр. 20), пробизнес ориентацията (стр. 21) и фискалната дисциплина (ограничаване на бюджетния дефицит и контрол на дълга – стр. 20), това са десни и консервативни политики.

В задачата се пита: как леви цели ще бъдат изпълнявани с десни инструменти? За намаляване на неравенствата и преодоляване на бедността в най-бедната държава от Европейския съюз от влизането ѝ в ЕС досега ще се изискват допълнителни средства. Ако няма модел на солидарност – една от основните ценности в лявата политика – и по-високо облагане на по-високите доходи, как ще бъде намалена пропастта между хората с най-ниски доходи и тези с най-високи? Може ли „Прогресивна България“ да претендира, че е лява партия, ако не залага на обществената солидарност?

Идеята за постигане на леви цели с десни политики съвсем не е нова в България. Още през 2021 г. „Продължаваме промяната“ използва този лайтмотив, като идеята е, че ако се спрат злоупотребите в държавата и с парите от данъци се финансират социални политики, това ще бъде достатъчно, за да се повиши жизненият стандарт и да се пребори бедността. В случая всъщност нито „Прогресивна България“, нито „Продължаваме промяната“ се заявяват като леви или десни партии. Вместо това застават зад прилагането на базисните принципи на правовата държава, която събира данъци и ги инвестира в политики. Запазването на данъците ще се хареса на десните избиратели, а социалните политики – на левите и така спектърът на потенциални гласоподаватели и от двете страни се увеличава.

Като за капак, за да стане объркването между ляво и дясно при „Прогресивна България“ още по-голямо,

антисистемната реторика, посочена като характерен елемент на партията на Радев от ChatGPT, е основна характеристика на крайнодесните и крайнолевите движения в Европа. Те разчитат на противопоставянето на злите елити и онеправданото мнозинство и смятат, че единственото решение е разрушаването на съществуващата система и изграждането на нов ред, в който ще цари сигурност и правда, защото доброто най-накрая ще победи. В случая с „Прогресивна България“ тази реторика е особено печеливша заради хроничните проблеми с корупцията в България и натрупаното недоволство от предишните правителства. Прилагателното „справедлив“ например е използвано 17 пъти в програмата в най-различен контекст – от здравеопазването, през законодателството, ценовия пазар и ВиК услугите, до мира с Украйна.

Какво е справедливо обаче и от чия гледна точка? Справедливостта е морална категория и като такава може да има различно съдържание за представителите на различни социални групи, партии или държави. Това, което е справедливо за Украйна, едва ли ще бъде справедливо за Русия и обратното. Самият Радев още с влизането си в политиката през януари обвини Европа, че се е превърнала в „заложник на своята амбиция за морално лидерство“, а непосредствено след изборната си победа препоръча „прагматизъм“, тоест отхвърли моралните принципи като водещи във външната политика. Но замяната на международното право, което се основава на базисни морални ценности, и спазването на законите с понятия като прагматизъм или справедливост

плаши европейските партньори и те не знаят какво точно да очакват от новото правителство в България.

Председателката на групата „Обнови Европа“ в ЕП Валери Айер беше единственият лидер на политическа група в ЕП, която направи официално изявление след изборите в България:

Ние сме за България, която е надежден, ценностно ориентиран партньор в рамките на Европейския съюз, а не източник на нестабилност или демократично отстъпление […] България е важна. Тя не е в периферията, а в сърцето на отбранителната архитектура на ЕС – на външната граница, тя е стратегически разположена на фронтовата линия на Европа. България е важен производител на боеприпаси, помагащ на Украйна. Радев вероятно ще представлява риск за тези доставки…

Активността на Айер по отношение на България не е нова – евродепутатката беше на посещение в България преди изборите, за да подкрепи българските си партньори от „Продължаваме промяната“, които членуват в „Обнови Европа“. В качеството си на председателка на групата на либералите в ЕП Валери Айер следи отблизо темите, свързани с върховенството на закона в България, и беше неуморима застъпничка за незабавното освобождаване на кмета на Варна Благомир Коцев по време на неправомерното му задържане. Тя е единственият лидер на политическа група в ЕП, който заема активна позиция по вътрешнополитически въпроси в България, изхождайки от възгледа, че корупцията в една държава членка на ЕС е не само национален, а и европейски проблем.

Другите политически групи в ЕП засега не са правили официални изявления, но отделни депутати също изразиха скептицизъм – от загриженост не толкова за България, колкото за Украйна. След края на изборния ден Андреас Шидер (Група на социалистите, Австрия) например изрази опасения, че

празните обещания на Радев няма да променят нищо. Днешният резултат не само обещава по-нататъшно влошаване на политическата ситуация в страната и в живота на българите, но и тласка Европа назад. С Радев следващият съюзник на Путин вероятно ще влезе в Съвета, а Орбан просто предава щафетата.

От десния политически спектър колегата му Томаш Здеховски (ЕНП, Чехия) сподели сходни притеснения:

В момент, когато Украйна се бори не само за собствената си свобода, но и за сигурността на цяла Европа, не можем да игнорираме посоката, която поемат някои държави членки на ЕС. Днес Европа е изправена не само пред икономически или социални предизвикателства. Тя е изправена пред фундаментален въпрос: ще защитим ли ценностите, върху които е изградена? Това не е само за България. Това засяга всички нас.

Реакциите на европейските партньори в ЕП не дават никакви индикации за потенциално бъдещо сътрудничество с „Прогресивна България“. Факт е, че двама от кандидатите в листите на Радев вече са били евродепутати, но от БСП – от 2019 до 2024 г. Иво Христов и Петър Витанов членуват в Групата на социалистите и демократите в ЕП. Предстои да видим дали те ще използват международните си контакти, за да позиционират партията на Радев в левия спектър на европейската политическа сцена – в съзвучие с името ѝ, макар и идеологическите разминавания да са големи. Европейските социалисти от своя страна трябва да се примирят с тоталното поражение на БСП, която и без това често им създаваше неудобства, например като се противопоставяше на ратификацията на Истанбулската конвенция в България или като заемаше открити анти-ЛГБТ позиции, все в разрез с линията и ценностите на групата. Готови ли са европейските социалисти на още идеологически компромиси с нов български партньор, или ще изчакат да видят развитието на проекта „Радев“, преди да си сложат нов таралеж в гащите?

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/noviyat-byudzhet-na-es-obsht-portfeyl-ili-vsekimu-spored-zaslugite/

В свят, който се променя със скоростта на светлината, дългосрочното планиране е като нощен преход по слабо осветен маршрут: имаш обща представа за посоката, но трябва да внимаваш къде стъпваш, и почти не виждаш какво те очаква в далечината. Планирането на следващата многогодишна финансова рамка (МФР) 2028–2034 на Европейския съюз изисква същата бдителност и далновидност. От една страна, трябва да се отделят достатъчно средства за проблемни области, за които отсега се знае, че се нуждаят от инвестиции. От друга, трябва да се осигури достатъчно голямо поле за промяна на скоростта и посоката на движение в зависимост от новите предизвикателства, които все още не виждаме по пътя.

Задачата се усложнява допълнително от броя на замесените действащи лица в процеса на вземане на решения. Първоначалното предложение се изготвя от Европейската комисия (ЕК) и трябва да бъде одобрено от Европейския парламент и от всички страни членки, представени в Съвета. Преговорите продължават около две години, а ако не се постигне съгласие, процесът започва отначало.

Новата бюджетна сага започна през юли 2025 г.,

когато Комисията представи за първи път своето предложение за МФР 2028–2034. Урсула фон дер Лайен пледира за гъвкава и опростена структура: 2 трилиона евро за срок от 7 години, разпределени в 4 (вместо 7, както досега) т.нар. функции:

1. икономическо, социално и териториално сближаване, земеделие, просперитет и сигурност на селските райони и морското дело;
2. конкурентоспособност, просперитет и сигурност;
3. глобална Европа;
4. администрация.

Данни: Европейски парламент

Съществената разлика в сравнение с предишната финансова рамка 2021–2027 е, че средствата по функция 1 ще се управляват от всяка държава членка в рамките на т.нар. Национални и регионални партньорски планове. Почти половината от 7-годишния бюджет – 44%, са заложени в тези планове. Комисията нарича това опростяване: вместо досегашния „пачуърк“ от 52 програми ще има 16 и всяка държава ще изработи в сътрудничество с ЕК своя национален план.

Страните ще имат достъп до същия размер средства както преди, но изплащането им ще е обвързано с изпълняването на цели и реформи и със спазването на върховенството на закона. В речта си в пленарната зала на 12 ноември Урсула фон дер Лайен подчерта, че така ще пребори една от основните слабости на сегашния бюджет – непълното усвояване на средствата. Според изчисления на ЕК до края на 2027 г. почти една четвърт от настоящия бюджет – около 340 млрд. евро, няма да е достигнала до бенефициерите.

За Европейския парламент обаче това не е опростяване, а ренационализация.

Според противниците на новата бюджетна структура прехвърлянето на тези самостоятелни фондове в един общ пакет, управляван самостоятелно от всяка столица, нарушава принципите на единодействие и солидарност на Съюза. То омаловажава ролята на регионите и поставя в риск европейското земеделие и регионалната политика, тъй като за тях няма заделени отделни бюджетни пера, както е в настоящата финансова рамка.

И това е само една от няколкото сериозни критики, отправени от евродепутатите към бюджетното предложение на ЕК. Дни преди обсъждането му в пленарната зала през ноември групите на Европейската народна партия (ЕНП), социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и зелените се обединиха в обща ултимативна позиция, че обсъждането по МФР не може да започне, ако ЕК не поправи първоначалното си предложение.

Фон дер Лайен привидно склони на компромис, като заложи минимум 10% от неразпределените средства от функция 1 да отидат за селските райони. Тя обеща и частично възстановяване на значимостта на регионите и засилване на ролята на Европарламента в бюджетните решения.

ЕНП, от която е и Лайен, приветства предложените промени като стъпка в правилната посока, но другите политически групи определиха поправките като козметични и недостатъчни.

Опасностите от прекалената централизация

В страни с корумпирани или клонящи към авторитарност правителства, като някои от настоящите в Централна и Източна Европа, прехвърлянето на почти половината бюджет към националните планове крие опасности от злоупотреби и невъзможност да се достигне до средства, ако не си близък до властта. Това и досега беше отчасти така, тъй като немалка част от програмите на ЕС минаваха през националните министерства, но новото предложение ще даде още повече власт на столиците.

За този риск предупреди председателката на „Обнови Европа“ Валери Айер по време на пленарния дебат за МФР. Тя посочи Унгария като пример за корумпирана държава, а България – като държава, в която политически опоненти могат да се озоват зад решетките без съд и присъда, намеквайки за арестите на Благомир Коцев и Николай Барбутов.

„Обнови Европа“ ще бъде безкомпромисна! Нито един цент от нашия бюджет не трябва да се дава на корумпираните и на автократите, които стават все повече и повече, злепоставят нашите ценности, но никога не се оплакват, когато трябва да усвоят чековете на Комисията,

каза още Айер. 

ЕК смята, че ще избегне злоупотребите, като въведе изисквания за извършени реформи, преди да отпусне финансиране. Така субсидиите ще са основани не на предварително изчислени разходи, а на постигнати резултати, както е в момента с Механизмa за възстановяване и устойчивост на ЕС. За България вече са задържани 215 млн. евро от второто плащане по този план заради неизпълнени ангажименти в борбата с корупцията. Ако ЕК започне да прилага този подход и за следващата МФР, средствата от функция 1 за земеделие и регионално развитие в бъдеще също може да се окажат под въпрос за нас.

Новият подход на ЕК, особено по отношение на парите за земеделие, притеснява не само България. По инициатива на Италия още пет държави (Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Португалия) се присъединиха към страната ни. Те отправиха искане на заседанието на Съвета по селско стопанство и рибарство на 17 ноември за запазване на Общата земеделска политика като самостоятелна политика със стабилен бюджет, както е в момента. Много от евродепутатите от различни политически групи са на същото мнение, тъй като неведнъж са виждали отблизо гнева на европейските земеделци, окупиращи периодично Брюксел с трактори през изминалите години.

Сянката на Драги

Докато земеделието и кохезионните фондове се считаха за традиционни приоритети на ЕС в миналото, сега на преден план изпъква втората функция в новата МФР – „конкурентоспособност, просперитет и сигурност“, за която са отделени 21% от общия бюджет. Фон дер Лайен се опира на доклада на Марио Драги, бивш президент на Европейската централна банка и бивш министър-председател на Италия. Той беше натоварен със специалната мисия да го изготви с конкретни съвети как Съюзът да се върне на световната сцена. Според Драги, ако ЕС не стане по-производителен и конкурентоспособен, не само бъдещето му, но и смисълът на съществуването му ще бъдат поставени под въпрос.

Вземайки присърце заключенията на Драги, ЕК предложи създаването на нов фонд за конкурентоспособност, който да финансира декарбонизацията, дигиталния преход, биотехнологиите и биоикономиката, здравето и отбраната. Към тази втора функция ще спадат и „Хоризонт Европа“ за научноизследователска дейност, Механизмът за свързване на Европа за транспорт, енергия и телекомуникации, „Еразъм +“ и „ЕС – Агора“.

Макар че заложените цели са амбициозни, редица заинтересовани страни вече отбелязаха, че отделените средства не са достатъчни. Според Лигата на европейските изследователски университети има опасност много от ресурсите на новия фонд да отидат за разработването на стратегически технологии, а не за чисто научни изследвания. В дългосрочен план това би подкопало научната автономност на Европа. Европейската мрежа на регионите за научни изследвания и иновации пък смята, че средствата ще облагодетелстват големите играчи и няма да стигнат до по-дребните регионални или независими научни инициативи.

ЕС като глобален играч

Външнополитическата роля на ЕС е взета под внимание и в третата функция – „Глобална Европа“, на която се полагат 10% от общия седемгодишен бюджет. Тя включва:

• подкрепа за страните кандидатки;
• възстановяване на Украйна;
• партньорства с трети страни;
• специален резервен капацитет от 15 млрд. евро за реагиране при възникващи кризи и непредвидени нужди.

Предишните седем инструмента сега са обединени в един фонд, разделен на пет географски области. Въпросът, който възниква, е как може да се определят геополитическите интереси на ЕС по географски признак. Особено като се има предвид, че всяка от европейските държави има различни стратегически интереси извън Европа в зависимост от историческото си минало и търговските си партньорства.

Не само размерът има значение

Бюджетът на ЕС представлява само около 1% от общия брутен вътрешен продукт на Съюза. Това е нищожна част в сравнение с парите, идващи от националните бюджети, които финансират около две трети от общата му каса. Останалите 99% идват от т.нар. собствени ресурси: мита, вноски от ДДС и глоби.

Данни: Европейски парламент

Всяка страна има своите национални интереси, но структурата и начинът на функциониране на Съюза са тези, които трябва да споят 27-те в едно цяло и да ги поведат напред в един ритъм. Бюджетът е един от основните инструменти в тази спойка.

Колкото и колосални да изглеждат сумите в трилиони за обикновения гражданин, важната дискусия в момента не е единствено за размера и структурата на МФР, а за цялостната философия на Съюза. Ще функционират ли 27-те държави на основата на общи солидарни политики в различни области, които да създават единство и да спояват „сглобката“, или финансовата рамка ще се превърне в механичен сбор от 27 национални плана, в който последните никога няма да станат първи и пропастта ще расте с всеки изминал ден?

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.