Tag Archives: лингвистика

Уморените думи ги убиват – дали?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/umorenite-dumi-gi-ubivat-dali/

Уморените думи ги убиват – дали?

Замисляли ли сте се колко интензивно стана общуването ни в последните едно-две десетилетия? Никога досега хората в развитите, а и в по-слабо развитите общества не са писали, чели, говорили и слушали толкова много. Естествено, имам предвид не само съдържателни диалози и високохудожествени или специализирани текстове, а всякаква устна и писмена реч, включително публикации и коментари в социалните мрежи и кратки съобщения в чатове.

Какво става с думите в това шеметно общуване, с какво бреме ги натоварваме и могат ли те да го понесат? Да видим как се справят някои от тях.

Уникален

Веднага и без каквото и да било колебание бих връчила на това прилагателно име палмата на първенството за досадна и (почти) нищо неказваща дума. От баница, през френски маникюр, до вкаран гол – всичко вече се определя като уникално. Ясно, искате да привлечете вниманието точно към вашата кулинарна рецепта, към студиото за красота, в което работите, или към видеото в спортния ви сайт, но имайте предвид, че за съществена част от говорещите български присъствието на тази дума вече носи негативи за текстовете. От прекомерна употреба тя престана да откроява, да отличава наистина единствените, изключителните елементи от множеството. Лично за мен в най-добрия случай уникален просто е синоним на (много) хубав. Ако искате да подчертаете нечия наистина уникална природа, бих ви посъветвала да употребите синоним, например неповторим, превъзходен, великолепен…

Супер

Един приятел ми каза, че тази дума е като черна дупка, която засмуква всички нюанси. Изкушавам се да продължа в същата посока. Според учените черните дупки могат да се обяснят с теорията на относителността. В случая с езика дали загубата на нюансите и изпразването на думите от съдържание не могат да се обяснят с относителността, с която ги употребяваме, с това, че с лека ръка възхваляваме или заклеймяваме, лепим етикети на хора, които не познаваме, даваме оценка на неща, от които не разбираме… Супер сме, ние сме върха (ето ви още един суперски израз)! Огледалото на езика обаче показва друго: когато си служим предимно с думи като супер, яко, жестоко, това е свидетелство, че речникът ни не е особено богат и ни е трудно да степенуваме и нюансираме нашата оценка.

Култов, епичен

Поправете ме, ако греша, но мисля, че епичното шествие на двете прилагателни тръгва от седмото изкуство с любезното съдействие на английския език и младото българско поколение. Култови са филмите с огромен брой отдадени фенове и утвърдени като класически постижения във времето. Епични пък са кинотворбите с голям мащаб и зрелищност. Филмите от поредицата „Междузвездни войни“ са едновременно култови и епични. Разбира се, вдигам летвата в небесата с този пример, обаче не бива и да я снижаваме много, защото лесно ще стигнем до карикатурни изрази в новинарски сайтове, като „бившия култов певец на механа „Македония“ в Благоевград“. Моите уважения към изпълнителя и почитателите му, но ако и той, и Елвис Пресли са култови изпълнители, какво изобщо означава това прилагателно име?

В едно интервю, говорейки за отношенията между хората в опосредстваната хиперкомуникация, лингвистката Жули Невьо предупреждава да не прекаляваме с експресивните думи (такива са и култов, и епичен, и уникален, и супер):

Думите се изхабяват – такава е природата на езика. Особено когато са експресивни, защото експресивността се нуждае от рядка употреба, за да се постигне ефект…

Иновативен

Времето изисква от нас да сме на гребена на вълната – и нито милиметър по-долу. Как най-добре да отговорим на този повик? Като сме иновативни във всичко: в методите, които използваме, в проектите, които осъществяваме, в кредитите, които предлагаме – да, търсейки примери за словосъчетания с тази дума, попаднах на иновативни кредити. Хм, казах си, подобни финансови изкушения ще да са насочени към иновативни клиенти. Потърсих нарочно словосъчетанието и точно както е писано в Библията, намерих, при това на не едно и две места. Става въпрос за клиенти, които са компании, и така вече е обяснимо, защото компаниите могат да са иновативни, но в началото леко се стреснах.

Патриоти, патриотизъм

По време на Прехода у нас дейно участие в обществено-политическия ни живот вземат различни партии, чиято идеология е основана върху патриотичния идеал. Да си припомним, че в зората на демокрацията се появи Общонародният комитет за защита на националните интереси, години по-късно беше създадена „Атака“, а след нея на терена излязоха ВМРО – БНД¹, Националният фронт за спасение на България (НФСБ), „Възраждане“, „Величие“, МЕЧ и пр. „Атака“, ВМРО и НФСБ участваха в управлението на държавата чрез коалицията „Обединени патриоти“, преди това пък ВМРО и НФСБ се бяха съюзили в Патриотичния фронт. Представителите на тези формации за по-кратко бяха наричани в медиите патриотите и названието доста бързо се специализира за политическа употреба. Паралелно и също така доста бързо използването му за други цели стана щекотливо.

За дискредитирането на думата според мен допринесе и татуираният патриотизъм – показната „почит“ към националните ни герои. В резултат на всичко това зачести употребата на патриотари и патриотарство, в чието значение доминираща е именно показността на любовта към родината и родното.

Ценности

Освен националните ценности днес ние, българите, защитаваме множество други: традиционни семейни, демократични, консервативни, евроатлантически, европейски, християнски… И говорейки непрекъснато за тях, всъщност ги обезценяваме. Както вече стана ясно от казаното за прилагателните имена по-горе, така се получава с думите, които нямат толкова широка употреба, но ние започваме да ги изричаме едва ли не във всяко трето изречение. Изобщо не си даваме сметка, че експлоатирането им в речта им прави много, много лоша услуга – те стават тривиални, безлични и девалвират точно като лева по времето на Жан Виденов. 

Случва се

Малко по-различен е случаят със случва се, защото този глагол не може да се похвали с яркост или експресивност и открай време се употребява широко в българската реч. Значението му се свързва най-вече с настъпването на независещи от нас събития. Изведено до крайност, то е илюстрирано в една песен на ФСБ по текст на Даниела Кузманова:

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща –
не, не стават така…

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща
просто се случват.

От около двайсет години насам обаче (по мои наблюдения) думата разшири чувствително досегашната си семантика и започна да означава и съзнателни, нарочни действия:

Ще бъде огромна грешка, ако ротацията не се случи.
Договорът е с щатска компания, разговорите се случиха по линия на Европейската комисия…

В първия пример глаголът е употребен вместо осъществявам се, а във втория – вместо провеждам се. И тук става ясно защо охотно му позволихме да завземе територията на други думи. Просто случва се ни спестява мисленето и търсенето на подходящия глагол. Промените например настъпват, мечтите се сбъдват или се постигат, премиерата се състои, но къде-къде по-лесно е всички те да се случат.

За разширяването на семантиката важна роля изигра и английският език, в който глаголът to happen означава както случайни, непланирани, така и съзнателни действия. Впрочем мисля, че подтикът дойде именно оттам и в началото сякаш имаше някакъв опит за освежаване на речта с употребата на случва се вместо провежда се, реализира се, става, състои се – все банални глаголи с отвлечено значение. Днес обаче вече се приближаваме до етапа, в който случва се кандидатства за членство в същата група.

Преди да напиша тази статия, се допитах до няколко души, за да подбера най-актуалните примери за изхабени думи в българския език. Краткият списък, който съставих, все пак отразява в голяма степен личните ми впечатления и съм убедена, че мнозина от вас имат свой списък. А това означава, че сме чувствителни към езика във време, в което безкритичната му употреба в публичното общуване взема все по-застрашителни размери.

1 ВМРО започна да развива политическа дейност доста преди „Атака“, но на национално ниво първо „Атака“ стана значим политически фактор.


Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Има ли душа отборът?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-dusha-otborut/

Има ли душа отборът?

Поводът за размишленията в тази статия е едно тълкувание в рубриката „Въпрос на деня“, което прочетох в сайта БЕРОН и което силно ме озадачи:

Коя форма – кой или кого, е правилно да се употреби в следното изречение, когато се отнася до отбор: Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Правилно е да се употреби формата кой: Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер?, тъй като местоимението се отнася до думата отбор. Формата кого се употребява за означаване само за лица от мъжки пол, а думата отбор не означава лице.¹

В първия момент езиковото ми чувство възропта срещу това, че формата кой е правилна, а аз винаги се вслушвам в езиковото си чувство, така както специалистите се вслушват в професионалната си интуиция. Още преди да сме осмислили на рационално ниво дадено становище, резултат, аргумент, ние чувстваме, че има нещо смущаващо, нещо което заслужава най-малкото да бъде проверено.

Да подходим така и да подложим на проверка отговора на специалистите от ИБЕ на БАН: наистина ли е правилен техният вариант?

Граматичното правило гласи:

Употребата на местоименните форми за м.р. ед.ч. кого, когото, някого, никого е задължителна в писмен текст. Те се отнасят за лица и изпълняват служба на допълнение в изречението.

На пръв поглед правилото е спазено, тъй като в нашия пример кой се отнася не за лице (човек), а за футболен отбор. Думи като отбор, екип, колектив назовават групи от хора и ако трябва, да речем, да приложим друго граматично правило – за бройната форма, – ще ги третираме като означаващи нелица: няколко отбора, три екипа (а не: няколко отбори, три екипи).

Защо тогава тези от нас, които владеят книжовната норма и имат усет за употребата на кой/кого, са смутени от варианта Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер? Ето някои предварителни разяснения.

В българските граматики обикновено се прави разграничение между самостойната и несамостойната употреба на въпросителното местоимение кой.

В първия случай то е близко до съществителните имена, само в мъжки род единствено число е и може да има форма кого: Кой издаде тайната?/На кого издаде тайната?

Във втория случай местоимението е близко до прилагателните, променя се по род и число и не може да има форма кого: На кой приятел/коя приятелка/кои приятели се доверяваш?²

Нас ни интересува само първият случай и е необходимо да подчертаем, че когато казваме или пишем кой, това представлява не някакво езиково съкращение, което правим в съзнанието си точно преди да зададем въпроса (например на кой човек, кой отбор), а абстракция, която все пак има някакви параметри. Ето какво пише проф. Руселина Ницолова:

Всеки въпрос съдържа три вида информация: 1. че говорещият нещо знае; 2. че говорещият нещо не знае; 3. че говорещият иска да научи нещо. Въпросителните местоимения означават, от една страна, това, което говорещият вече знае, т.е. към кой род обекти принадлежи референтът на местоимението – неговите категориални признаци, а от друга страна, това, което говорещият не знае и желае да научи от адресата на въпроса, е идентификацията на референта, свързана с неговите индивидуални признаци.³

Нека да го онагледим с два примера.

Ако попитаме Кой издаде тайната?, ние знаем, че някой е извършил определено действие – издал е конкретна тайна. Като употребяваме местоимението кой, със сигурност имаме предвид някакво лице (човек), но не можем да го идентифицираме и затова искаме информация от нашия събеседник. Ако зададем въпроса Колко пари ти трябват?, това означава, че сме наясно с финансовите нужди на човека отсреща, и с местоимението колко очакваме да разберем какво е количеството на парите, което ще ги покрие.

Да припомним отново нашия пример и да видим какво знаем и какво не знаем, когато питаме Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Първо, знаем, че действието ще се извърши от „Левски“ – футболен отбор, състоящ се от 11 играчи плюс резервите. Второ, на „Левски“ му предстои да се изправи срещу определен обект. Трето, това ще стане тази вечер. Не знаем обаче кой е обектът на действието, и с кой/кого искаме да го идентифицираме.

Големият въпрос за нас е каква представа, каква концепция имаме за противника на „Левски“, когато използваме местоимението – лице ли е той, или нелице?

Първо е добре да разберем дали изобщо е възможно да употребим кой самостойно, като съществително име, и да имаме предвид нелице? Според някои български граматики в тези случаи местоимението означава „лице, без оглед на пола и числото му“⁴, а според други „въпросителните местоимения за лица и предмети могат да се употребяват самостойно“⁵. Ако има нещо ясно, то е, че липсва единно становище и в случаи като нашия сме в една мъглява зона, в която лицата и нелицата губят контурите си.

Моето становище е, че когато употребяваме самостойно местоимението кой, в съзнанието си ние имаме представата за лице. В повечето случаи тя е категорична и непоклатима, а в някои – както в нашия пример – представата за лице надделява над представата за нелице. Ще се опитам да се аргументирам, без да степенувам доводите си по важност:

1. Ако смятахме, че футболният отбор ще се изправи срещу нелице, тогава щеше да е по-логично да употребим местоимението какво. И действително бихме казали така, в случай че си мислехме не за конкретен противник, а за нещо, което бихме означили с абстрактно съществително име: Срещу какво се изправя „Левски“ тази вечер? Отговорът би могъл да бъде: Срещу неизвестността; Срещу опасността да загуби; Срещу лошите атмосферни условия; Срещу извънземна атака и прочее...

2. Да си припомним как ни учеха в училище да откриваме подлога и допълнението – съответно с въпросите Кой? Какво? и Кого? Какво? Да, това са помощни средства за ориентиране в синтаксиса, но всъщност са естествени въпроси и показват как функционира езикът на практика. В никой учебник не се препоръчва допълнението да се открива с Кой?, в случай че думата не означава лице, и това не е пропуск, защото,

когато искаме да разберем нещо, питаме по определен начин, който ще доведе до конкретен полезен за нас отговор.

3. Вече споменахме, че „Левски“ е футболен отбор, съставен от хора, и като питаме за неговия противник, ние имаме предвид друг футболен отбор, съставен също от хора. Да, обаче все пак не сме употребили самата дума в изречението и това позволява известен полет на въображението. Може да предполагаме, че си мислим за отбор, когато задаваме онзи въпрос, обаче може да имаме предвид и противник, съперник, а тези думи по-лесно се асоциират с лице.

Отделно от това

е възможно да мислим за целия отбор като за няколко лица,

макар и обединени, а когато е употребено самостойно, местоимението кой означава „лице, без оглед на пола и числото му“ (повтарям цитата, защото е важен и показва немалка степен на абстракция). Например ако търсим помощ и се обръщаме към по-широка аудитория, питаме Кой ще ме подкрепи? с очакването това да направят повече хора. Впрочем, допитвайки се до мои близки и познати, получих немалко обяснения, че те схващат „Левски“ и отбора, който е негов съперник, като „сбор от лица“, „нещо одушевено“ и затова биха употребили срещу кого, а не срещу кой.

Тук отварям скоба за все по-често срещащото се съгласуване от типа подлог в ед.ч. – сказуемо в мн.ч.: „Възраждане“ са предложили…; ПП заявиха…; „Ливърпул“ спечелиха… Това са несъмнени доказателства, че съществителни собствени имена, означаващи група от хора, могат да се схващат не като единно цяло, а като разчленимо множество.

4. Допускам, че и глаголът, употребен в изречението, не е без значение. Когато кажем „се изправя“, имаме ясна и жива представа за двама противници, влизащи в схватка, или пък за хора, които се съревновават на терена, вкарват голове, спорят със съдията и т.н., а не за безлични субекти. Способността ни да одухотворяваме и да вдъхваме нов живот на различни реалии е безкрайна. Нека да дам един актуален пример: С кого воюва Русия? Отговорът в момента е С Украйна, която не е лице, а държава. Мисля, че за повечето българи, придържащи се към книжовноезиковите правила, въпросът в този вид е естествен и те не биха попитали С кой воюва Русия?

За себе си съм сигурна, че не бих се съобразила с тълкуванието на правилото от ИБЕ на БАН.

Силно се съмнявам, че изобщо има случай, в който в писмената книжовна реч бих употребила кой, на кой, срещу кой, за кой и т.н. в позицията на пряко или непряко допълнение.

Позволявам си да не се съобразявам и с други официални постановки: не пиша четиресет, напът и не поставям затваряща запетая на да-изречение . Така изразявам личния си протест срещу правила и решения, с които категорично не съм съгласна.

Дали други начетени хора, придържащи се към граматичната норма, се осмеляват да не зачетат дадена постановка, когато изпитват силна вътрешна съпротива, е немаловажен въпрос. Важно е кодификаторът да има коректив не само в лицето на тесните специалисти, но и сред другите интелигентни носители на българския език.

Някои от разсъжденията в статията ми бяха подсказани от коментиращите проблема на страницата на „Как се пише?“ във Facebook, за което им благодаря.

1 Този текст беше публикуван на 19.09.2024 г. на началната страница на БЕРОН и в момента не е достъпен.

2 Към несамостойните употреби на местоимението спадат и случаите от типа Кой е най-близкият ти приятел?/Коя е най-близката ти приятелка?

3 Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 190.

4 Пак там, с. 191. Вж. също Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. Фонетика. Лексикология. Словообразуване. Морфология. Синтаксис. София: Изток-Запад, ИК „Петър Берон“, 1999, с. 337.

5 Пашов, П. Практическа българска граматика. София: ДИ „Народна просвета“, 1989, с. 95. Същото мнение се застъпва и в Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 200.


Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.