Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vutreshni-ezikovi-pravila-za-vunshna-upotreba-na-vash-risk/

Редовните читатели на „Тоест“, вярвам, са забелязали, че се стараем да поднасяме не само съдържателни, но и езиково издържани статии. Всеки публикуван материал, след като е бил написан от автора, е минал през ума и очите (а понякога и през сърцето) на поне две инстанции – редактор(ка) и моя милост, коректор(ка). В медията зорко следим текстовете да са съобразени с книжовноезиковите норми. Имаме обаче и някои разминавания, които сме уговорили в нашите Вътрешни правила за стил, граматика, правопис и пунктуация.

Стандарти, кодекси, наръчници

Надали е случайно, че световноизвестни медии и информационни агенции като The Washington Post, The Guardian, Der Spiegel, BBC, Reuters имат редакционни/етични кодекси, в които са заложени основни журналистически стандарти за неутралност, проверка на фактите, етично отношение и т.н. Свой редакционен кодекс има и „Тоест“. С прокламирането на тези стандарти – и с придържането към тях, разбира се – медиите се ангажират да бъдат лоялни към читателите, да им предоставят обективна и достоверна информация, но същевременно улесняват работата в самата редакция, предпазват се от съдебни дела и т.н.

Някои медии си изготвят и собствени езикови правила, скрепени в специални наръчници. Сред най-известните примери са Libro de estilo¹ на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times, които съдържат стотици страници. С течение на времето тези справочници са станали авторитетни и служат като ръководство за добър стил на много пишещи хора.

Българските медии като че ли са плахи в това отношение и засега освен „Тоест“ ми е известен само още един сайт – „Нула32“, който е заявил публично своята езикова политика.

Тук също може да се запитаме защо е необходимо да има отделни езикови правила, валидни за дадена медия, особено след като разполагаме с подробната кодификация в БЕРОН. Ето го и отговора в синтезиран вид, даден в наръчника на El País:

Наръчникът по стил не е граматика или речник в общоприетия смисъл. Той е вътрешният правилник на редакцията на определено средство за информация, който се опитва да уеднакви изразни системи и форми, така че медията да добие собствен облик и да улесни задачата на читателя.

И така, две са основните причини или по-скоро цели. По-важна ми се струва втората, защото медиите съществуват, за да са посредници² между събитията и читателите. Затова водещо и за авторите, и за редакторите е старанието информацията да се предава максимално точно, ясно и разбираемо за по-широк кръг хора, за да могат те бързо да възприемат прочетеното³. Основното средство за постигане на тази прагматична цел е езикът. А книжовният език с все нормите и правилата си (нека си сложим ръката на сърцето) е малко или много скован. По-точната дума всъщност е ригиден, защото освен „скован“ означава също „неподатлив или трудно податлив на въздействие“ – и ето го, надявам се, нагледно проявен този стремеж да бъдем разбираеми и за онези хора, които не са срещали чуждата дума.

Бързо, скоростно, моментално

Това е повикът на нашето време. Макар да сме декларирали, че журналистиката в „Тоест“ е бавна, сме наясно, че когато са в интернет, повечето читатели включват поне на четвърта скорост, а в много случаи просто сканират текста.

Едно от нашите правила, съдействащи за по-бързото четене, е, че

собствените имена и заглавията, написани с латиница, са в курсив.

Примери има само няколко абзаца по-горе – „Libro de estilo на испанския El País и Manual of Style and Usage на американския The New York Times“. БЕРОН указва в тези случаи да не се използват кавички, защото чуждата азбука разграничава името или заглавието от останалите думи в изречението. В редакцията обаче смятаме, че не е достатъчно, и с курсива сигнализираме, че това е различен код (латински букви) и оригинално име/заглавие.

Въпреки че слятото, полуслятото и разделното писане създават неоправдано много проблеми в реалната езикова практика, ние се придържаме към официалните правила и се разграничаваме от тях само в някои случаи:

1.  Пишем като две думи изразите отгоре надолу, отляво надясно, оттогава досега и под. Според БЕРОН те се пишат като три или четири думи: от горе надолу, от ляво надясно, от тогава до сега. След като читателят е свикнал със слято написаните отгоре, надолу, отляво, надясно, оттогава и досега, когато ги среща употребени поотделно, той би се запитал – и съвсем основателно – защо пък в други изрази се налага да ги разделяме. И защо веднъж ги делим на три думи, а друг път – на четири. Филологическото обяснение сигурно е, че в съчетанието от ляво надясно имаме начална точка и посока (в пространството), а в от тогава до сега – начална и крайна точка (във времето), но уважаеми колеги, постановили тези изключения, наистина ли и в момента продължавате да смятате, че си струват?

2. Пишем винаги страна членка и държава членка, дори и когато се посочва част от коя организация е тя, например:

Позорно е за страна членка на ЕС да подлага руски дисиденти на такъв зловещ кафкиански административен ад.

Според официалните правила страна членка (респ. държава членка), се пише разделно, но ако се добави пояснение – на ЕС, вече членка на ЕС се третира като обособена част и следва да се огради с тире и запетая или с две тирета: Позорно е за страна – членка на ЕС, да подлага… Отново смятаме, че това е ненужно издребняване, защото в резултат текстът се натоварва с препинателни знаци, които по-скоро спъват читателя, отколкото го улесняват при възприемането на информацията. За мен лично обособяването тук изобщо не е задължително.

3. Пишем разделно сложните съществителни с първа част арт – арт инсталация, арт галерия, арт карта, макар че арт не се употребява самостоятелно в българския език и тези думи следва да се пишат слято. Със сигурност четенето се затруднява, когато втората част започва с гласна: артинсталация, артидея, артогледало, затова сме приели разделното писане.

В статиите, публикувани в „Тоест“, се разграничаваме и от официално приетия начин за писане на числителните редни имена с арабски цифри и букви: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, но 5-и, 6-и и т.н. Правилото и всъщност обяснението на кодификатора е, че се пишат тези „букви от края на числителното редно, които не съвпадат със съответното числително бройно“⁴. Добре, за пет – пети, шест – шести и т.н. това важи, но в един – първи, две – втори, три – трети и четири – четвърти сякаш имаме повече несъвпадащи букви. Ако се придържаме строго към това правило, изобщо не можем да напишем първи и втори с арабски цифри, а 3-ети и 4-върти следва да са в този вид.

Затова сме решили да пишем числителните редни имена винаги с последната сричка от думата след дефиса: 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, 5-ти, 6-ти и т.н. Факт е, че в езиковата практика това е преобладаващият начин и много хора се изненадват, когато разберат, че в детската градина и в училище са изработвали поздравителни картички за празника на мама с грешен (спрямо официалните правила) надпис: Честит 8-ми март!

Критика приемаме аргументирана (ние също имаме аргументи)

Когато обявяваш, че в практиката си се разграничаваш от някои официални правила и следваш свои, трябва да си подготвен за критика. Получавали сме и ние – например за това, че употребяваме глаголните форми на -л в състава на учтивата форма в мъжки или в женски род ед.ч., като се съобразяваме с пола на събеседника. В интервютата в „Тоест“ може да срещнете правил сте, бихте искала вместо кодифицираните правили сте, бихте искали.

Официалното правило се нарушава често, особено в устната реч, и е едно от най-разколебаните в българския книжовен език. Важно е, че се нарушава не от необразовани люде, а от хора, които иначе имат сравнително висока езикова култура, включително от журналисти в устни интервюта. Обяснението е във факта, че правилото е извънсистемно – всички други имена и причастия освен миналото свършено деятелно (правили) се употребяват в мъжки или в женски род: любезен/любезна сте, уведомен/уведомена сте. В нашата медия сме решили да бъдем по-близо до съвременната езикова практика.

Срещали сме хапливи забележки и относно предпочитанието ни на каталунски и каталунец пред каталонски и каталонец. В БЕРОН формите са дублетни и дори само това е достатъчно, за да не се налага да влизаме в обяснителен режим. Все пак, избрали сме да пишем Каталуния, а не Каталония, тъй като е по-близо до оригиналното име: Cataluña – на испански; Catalunya – на каталунски. След като сме казали А, е редно да кажем и Б – каталунец и каталунски, за да сме последователни.

Това, че Христо Стоичков и спортните журналисти са популяризирали преди години тези форми, както отбелязват критикуващите, не означава, че трябва да ги отречем тотално. Как да каже човекът каталонски или каталонци, като е живял седем години в столицата на Catalunya и е чувал името на провинцията точно в тази форма? Езикът не е само на високограмотните (за каквито често се имаме) – той е обществено явление, а книжовната му форма следва да зачита реалните езикови употреби все пак.

Медиите по презумпция трябва да са актуални, да са в крак със събитията, проблемите и промените в обществото. На тази актуалност в плана на съдържанието би трябвало да съответства и актуална езикова форма. Книжовният език по природа е консервативен и крета след говоримия – не можем да му се сърдим толкова, но можем да го подсетим, че е време за някакви промени.

В „Тоест“ уважаваме книжовните норми и се придържаме максимално близо до тях. Сами може да прочетете нашите вътрешни правила и да прецените в каква степен ревизираме официалните. Вкопчването в кодификацията обаче и придържането към нея на всяка цена ни прави сковани, по-точно ригидни.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ezikov-naruchnik-za-plazha/

Дишате ли? Само проверявам. Лято е, жега е и може би се потите над поредния проект с изтичащ срок. На морето е малко по-различно – разхлаждащи коктейли, водни спортове, хотелско обслужване. Може би не сте се замисляли колко се промени лятната ни почивка и колко названия, предимно чужди, навлязоха паралелно в езика ни.

В това само по себе си няма нищо неестествено, но създава известни неудобства или поне колебания – граматични и правописни най-вече. Нека да си поговорим задушевно в това задушно време за мохитата, съповете и олинклузива.

Вземи две фрапета от бийчбара, моля

Бих предпочела барът да е плажен или на плажа, но няма как да си затворя очите, че също толкова често се употребява и бийчбар¹, следователно е добре да знаем как се пише. Точно така – слято. Започваме с едно правописно правило: когато имаме сложно съществително име и едната или и двете му части не се употребяват като самостоятелни думи в българския език, то се пише слято. Нямаме бийч, значи пишем бийчбар.

Да видим какви разхладителни напитки се предлагат там. В менюто са включени фрапе, фредо капучино, айс лате, мохито, джин физ, айран. Нали забелязахте поне три правописни грешки? Браво, знаех си, че веднага ще приложите правилото за бийчбара към фредокапучиното, айслатето и джинфиза. (Това беше горчива ирония, насочена към правилата за слято, полуслято и разделно писане, а не към хората, които са принудени да ги спазват.)

Има още една грешка – пише се айрян, макар съседите ни да изговарят твърдо звука р в ayran и макар грешната форма айран да се среща доста често². Правописът на думата си остава силно дискусионен според мен и не бих определила промяната от айран на айрян през 2002 г. като мъдра стъпка. Но пък ако кодификаторът беше посочил причината, можеше и да реша, че е основателна. Така или иначе, надали някога ще я узнаем – остава ни да недоволстваме или пък да пишем айран напук. Според мен допускането на дублети тук би било оправдано.

Да се върнем обаче на другите разхлаждащи напитки, защото те вървят с граматични затруднения, както айрянът върви с узото (или пък беше обратното?). Общо взето, като носители на българския език се справяме с членуването, тоест бързо се ориентираме от кой род е съществителното име. Думите фредокапучино и айслате (също капучино и лате, разбира се) са от среден род, защото завършват на -о и -е – типични окончания на съществителните от този род в българския език (мляко, езеро, цвете, летище), и получават определителен член -то. Джинфиз пък завършва на съгласен звук, подобно на много други думи от мъжки род (сок, разказ), затова смело и без много замисляне му прикачваме съответния определителен член – джинфизът/джинфиза.

Мъките започват, когато се опитаме да поръчаме напитка не само за себе си, но и за компанията, и то когато названието завършва на -о. Моля, три капучина! За нас четири мохита и две узота с два айряна! Със сигурност мнозина ще се възпротивят, че се казва не капучина, а капучинота или капучини. Възражения – вероятно по-малко – ще има и срещу мохита и узота. А как е правилно всъщност? Няма кой да каже. Все още в БЕРОН липсва форма за мн.ч. при тези думи, а мохито изобщо не е включена. Липсите донякъде са разбираеми, защото има голям разнобой между формите за мн.ч. на капучино, а узота звучи доста странно (според мен уза е още по-странно).

От неудобствата може да се спасим с Моля, три чаши капучино и с по-разговорното За нас четири пъти мохито и два пъти узо с два айряна, но езикът е система и трудно търпи празни клетки, тоест липсващи форми за мн.ч. След като можем да си поръчаме три кафета, без да използваме чаша, би трябвало да можем да го направим и ако предпочитаме да пием капучино.

На шезлонгите или в морето с джетовете?

Пасивна или активна почивка? Дотук говорихме за пасивната и за да завършим темата, ще споменем за шезлонгите. Това, че цената на удоволствието да се излегнеш малко над пясъка непрекъснато расте, е ясно, но ясно ли е защо тази дума в множествено число се държи странно и запазва крайната си съгласна г? Сравнете: диалог – диалози; анцуг – анцузи; подвиг – подвизи. Промяната г ~ з във формата за мн.ч. на съществителните от м.р. всъщност е много стара и е известна като втора палатализация. Думите, които завършват на -нг обаче, са изключение. Освен шезлонгите актуални за лятото са и къмпингите, а ежесезонни са паркингите, лозунгите и брифингите например.

Тук ще отбележа и една тенденция в заемането на думи от английския. Все по-малко са задръжките при употребата на съществителни с наставка -инг. Не смеете да се пробвате в сърфинга, дайвинга или рафтинга? Ами пробвайте тогава шнорхелинга или пък си останете на сушата с джогинга. Колкото и да съм либерална към чуждите думи, понякога и за мен е прекалено. Малко по-яваш, ако може.

Явно не може, защото на водните забавления и средства за придвижване не успяваме да им измислим наши съответствия и ги вземаме наготово. Освен широко известните джетове и сърфове в морето се появиха съпове/падълбордове, кайтбордове, уиндсърфове. Има и други, но нека се ограничим със споменатите, защото на хора като мен би им се завило свят от толкова непознати уреди и спортове.

Джет, сърф и съп като едносрични съществителни имена от мъжки род очаквано получават окончание -ове в мн.ч. Защо обаче повечето от нас биха предпочели падълбордове и кайтбордове пред падълборди и кайтборди, при положение че по правило многосричните съществителни от мъжки род имат окончание -и в мн.ч.? Тук в съзнанието ни изпъква втората част на сложната дума, която представлява едносрично съществително и самостоятелно употребена, тя получава окончание -ове в мн.ч.: борд – бордове. Ето защо ние пренасяме това окончание и в сложната дума. По същата причина за правилни се приемат и формите билбордове и уиндсърфове, а не билборди и уиндсърфи.

Думата съп е малко по-особена, но това се отнася само за произхода ѝ – идва от английската абревиатура SUP (Stand Up Paddle – гребане в изправено положение), иначе граматически се държи като съществително име от мъжки род, подобно на джиесем например, което също идва от абревиатура – GSM. Този начин на словообразуване в българския език не е толкова нов, имаше го още по времето на социализма, текезесетата (от ТКЗС, трудово кооперативно земеделско стопанство) и пуцовете (от ПУЦ, професионален учебен център). Все пак в последните десетилетия е по-активен: джипиес, джипи, пиар, айти, та дори и ейай (от AI); срещала съм ейая и ейаят.

Към същата група думи се числи и атеве. Допреди да напиша тази статия, не знаех, че съкращението АТВ е транслитерация на ATV, което пък е абревиатура на All-Terrain Vehicle, тоест превозно средство за всякакъв терен. И по плажа може да се движи, и по улиците на курортите, но не бива, защото последиците са жестоки. Има достатъчно черни пътища и безлюдни местности.

Олинклузив или ултраолинклузив?

Мнозина предпочитат хотелските удобства, когато са на почивка, затова да насочим погледа си към някои варианти за настаняване. Затруднения в правописа ще ви създадат най-вече олинклузивът и неговата хипер-мега-супер разновидност (това и аз не знам как се пише) – ултраолинклузивът. Прилагайки правилото за бийчбара, следва да пишем и тези думи слято, макар че в ултраолинклузива става твърде пренаселено с тези три пълнозначни съставни части. В българския език те може и да не съществуват като самостоятелни думи, но в английския си имат свое отделно значение, ние някак паралелно осъзнаваме това и по дяволите, иска ни се да ни е по-разчленено, та да го схванем по-бързо, моля, ако е възможно, защото не пишем по немски образец все пак – ето, излях си болката на един дъх. Та ултраолинклузивът като правопис е за суперпосветените на правилата, така да го кажем. Останалите може да кривнат от правия път с ултра олинклузив.

В хотел с такъв тип настаняване със сигурност има пулбар. И тази дума се пише слято, но няма да обяснявам защо, тъй като би било обидно за читателите. За лобибара обаче нещата стоят различно и леко проблемно. Със сигурност имаме самостоятелна дума лоби – свързваме я с настойчиви хора, оказващи влияние например при прокарването на закони в нечия изгода. Но употребяваме ли тази дума и за нещо друго? На практика да, може да кажем Ще се видим в лобито на хотела, когато срещата е във фоайето. Малкият проблем е, че не знаем (поне аз не знам) дали думата с това значение е призната за част от книжовния език. Ако имаше официална санкция, щяхме да можем да пишем и лобибар, и лоби бар. А големият проблем, който прозира тук, е следният: нерядко кодификаторът се бави да признае широко употребявани думи и ние трябва да чакаме неговото решение.

Преди да стигнете до лобибара в хотела, със сигурност ще минете покрай рецепцията. Все по-често тази дума се употребява нечленувана, когато всъщност означава определено място и следва да се членува. Със сигурност сте виждали предупреждения от типа Всички доплащания се извършват на рецепция или пък словосъчетанието цени на рецепция – аз досега не съм срещала цени на рецепцията. Случаят според мен е аналогичен на пленарна зала и без да се впускам в обяснения, ще отбележа, че за езиковото съзнание е по-важно какво се прави на рецепцията – посрещат се и се изпращат гостите, дава им се информация, извършват се плащания и т.н., – отколкото това, че е конкретно място в хотела.

Е, време е вече да се настаним удобно в нашето конкретно място в хотела и да се насладим на онези няколко дни, в които заслужено се отдаваме на морето, плажа и слънцето. Желая ви отморяващо и прохладно лято! И не прекалявайте с джинфиза на бийчбара!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyama-takava-duma-v-bulgarskiya-ezik/

Чудно нещо е езикът – дава ни толкова възможности да изразяваме мисли, чувства, идеи, терзания, съгласия и противопоставяния, а ние, вместо да се възползваме пълноценно от тази свобода и да признаем, че всички разполагат с нея, понякога се впускаме в критика към казаното от събеседника ни. По-точно към формата, в която то е облечено.

Докъде всъщност се простира нашата толерантност към езиковия избор на другите? И кое подхранва синдрома на отрицанието му, който условно ще нарека „Няма такава дума в българския език!“?

Да тръгнем от един факт, който според мен трудно може да бъде оспорен:

повечето хора изобщо не правят разлика между български език и книжовен български език.

А тя е съществена. Книжовната форма е, образно казано, представителният, изисканият, дори идеалният вариант на българския. Точно тя – с много малки изключения – се изучава в училище през целия 12-годишен курс. Вероятно затова, когато чуват и употребяват понятието български език, хората разбират книжовната, тоест нормативната му форма, и напълно изключват териториалните диалекти и социолектите. Изключва се даже т.нар. книжовно-разговорна реч, която, както личи от нейното название, е част от книжовния език, макар и не съвсем.

Крайно време е да се разбере: и диалектните думи, и просторечието, и граматически грешните форми и конструкции, и вулгаризмите, ако щете, са част от българския език – онзи огромен речеви склад, от който всеки може да черпи в ежедневието си. Когато обаче общува публично, съвременният човек с прилична езикова култура следва да се ограничава в рамките на книжовната норма, даваща му впрочем пребогати изразни възможности.

Ето някои примери, при които съм срещала реакцията „Няма такава дума!“. Ще ги коментирам съвсем накратко.

Съпричинител. Доколкото ми е известно, този юридически термин е въведен през 2017 г. в Закона за движението по пътищата – чл. 119, ал. 5. А изобщо в съдебната практика се използва понятието съпричиняване, което, също както и съпричинител, ми изглежда достатъчно разбираемо. Ето, без да давам какъвто и да е контекст, и вие ще се сетите, че съпричинителят е човек, който заедно с друг е причинил нещо, и последиците от това нещо са лоши.

Варналия. Книжовната дума е варненец, а варналия е разговорна, но е широко употребявана и на мен лично тя ми звучи по-топло. За да сверя своето усещане, се обадих на мои приятели, които живеят в морския град. Според тях варналия е по-старият вариант и съответно в миналото се е срещал по-често. Пошегувахме се, че сега софиянци пишат речниците и определят кое е книжовно и кое – разговорно.

Тризнаци. Ще призная, че имам силна вътрешна съпротива срещу тази дума. Погледнато обективно обаче, за да означим три деца, родени при една бременност, трябва да използваме или тризнаци, или тройка близнаци. Е, тук влиза в сила законът за езиковата икономия, за който малцина знаят, но това не пречи той да си действа. Думата е включена в Речник на новите думи в българския език¹ и е означена като разговорна.

Добропаметен. Много ми се иска това прилагателно име, което наистина се среща изключително рядко, да разшири употребата си, още повече че на злото трябва да се противостои по всякакъв начин, включително и в езика. Вярно, има злопаметни люде, но защо да се лишаваме от възможността някак да назоваваме и онези, които помнят стореното им добро? Струва си да се отбележи, че другите сложни прилагателни имена с втора част -паметен също са негативни: късопаметен и безпаметен². Специално тези двете дават възможно най-синтезираното обяснение на изборното ни поведение.

Достъпвам. Толкова хейт, пардон, толкова злоба е отнесъл този безобиден неологизъм, че направо да го ожалиш. Иначе, ние сме против чуждиците, на оръжие, братя, да браним нашия мил роден език, налазен от нашествениците! Но дойде ли ред да измислим българско съответствие, някак много ни мързи. Съжалявам за грозната дума, но си е точно мързел, не е някаква изтънчена леност. Какво да ги правим сайтовете? Да ги аксесваме ли? Хайде по-добре да ги достъпваме. Какво му е на глагола? Всичко необходимо си има: представка, корен, наставка – все български. Значението му е ясно и без контекст. Но не, трябва да бърчим претенциозно нос и да връзваме кусур на всяко ново нещо в езика. Специално този глагол обещавам да го браня със зъби и нокти. Посочете ми едно разумно основание да не го използваме – и ще се откажа. (Разгорещих се, извинете, но и аз си имам пристрастия.)

Шофьорка, вицепремиерка, пулмоложка, колежка. Всички изброени думи са обединени от женския род и е естествено с тях да се назовават жени, заемащи дадена длъжност или упражняващи определена професия. Тенденцията за употреба на думи от мъжки род в тези случаи обаче е много силна и жените вече са шофьори, вицепремиери, пулмолози и колеги. Тъжното за мен е, че много от тях желаят да се представят с тези „мъжки“ думи. Водещият им мотив е, че „женските“ варианти звучат обидно и ги принизяват като личности.

Лидирам. Тук аз самата искам да възкликна: „Няма такава дума!“ Съществува в английския език във вида to lead. В българския разполагаме с богат набор от синоними. Няма нищо лошо и принизяващо някой да води, ръководи, насочва, направлява, оглавява, повежда… За някои обаче тези думи явно звучат простовато и са несъвместими със сложните политически процеси в нашата държава, а също така не съответстват на високото ниво на родните ни политици, които не просто водят нацията, а я лидират!

Последната дума е ярък пример за чуждица, която иска да се настани в българския език. Посочвам този факт най-вече за да обърна внимание на голямата динамика, която поначало е присъща на лексиката. В никоя друга езикова система промените не са толкова големи и бързи, колкото в речниковия състав. Това е един от основните фактори, които затрудняват не само обикновените хора, но и специалистите, когато се опитват да си отговорят на въпроса „Има ли я тази дума в българския език вече, или още я няма?“.

Критериите са много и разнородни.

Ще ни бъдат необходими три-четири статии, за да ги разясним, затова ще се спра накратко на някои от тях. Приема се, че след като дадена дума фигурира в речниците, тя е част от съответния език. За да попадне там обаче, трябва да отговаря на няколко условия, например да е показала

определена степен на устойчивост и да проявява тенденция за разширяване на употребата си…³

Съвременните технологии предоставят чудесни възможности за проследяване и количествено измерване на употребите и значително улесняват лингвистите в тяхната преценка. Вече имаме огромни корпуси с текстове на съвременен български език и ще се възползвам да ви препоръчам най-богатия от тях – CLASSLA. Тук е кажи-речи целият български интернет (без социалните мрежи, разбира се).

И така, необходимо е думата да има достатъчно много употреби, но се държи сметка също те да са в различни източници, в различни сфери, а не само в някоя строго професионална, да речем.

Освен това е нужно да е изминало някакво време, в течение на което даден неологизъм се употребява, въпреки че и това не е задължително. Когато настъпи епидемията от COVID-19, светкавично заехме локдаун от английски, а названието на болестта – ковид, се разпространяваше по-бързо и от самата зараза.

Нужно е също, ако лексемата е чужда, да е показала известна гъвкавост, тоест приспособимост към приемащия я език. Адаптацията се проявява в две посоки. Първата е способност за образуване на нови граматични форми, например пиар – пиарът/пиара, пиари, пиарите. Втората е словообразувателна активност – когато думата стане основа за образуване на нови думи в приемащия език: от пиар – пиарка, пиарски, пиарство, пиарствам.

За две от последните думи – пиар и пиарка, вече може да се твърди, че са признати на най-високо ниво, тъй като са включени в БЕРОН. Останалите фигурират в единия от цитираните речници на новите думи в българския език⁴. Ако някой много се страхува да ги употребява, ето, вече може да се опре на този факт.

Действително доста хора се въздържат да използват сравнително рядко срещани думи, особено пък по-нови.

По имейла съм получавала въпроси дали в българския език съществуват например: окултуряване, самокатастрофира, иновиращ, препотявам се, имейл (!), деволюция, татуировчик, приключенец, заскладяване, моктейл (безалкохолен коктейл), внимателност, антирекорд.

Много ми се иска да коментирам всички тези думи, но Word Count немилостиво отброява 8275 знака дотук и ме пришпорва да привършвам. Все пак ще кажа още едно-две неща, защото ги смятам за важни.

Какво да правим, ако дадена дума не е призната „официално“, тоест ако липсва в БЕРОН? Какво да правим, ако не я откриваме и в други речници на българския език? Съществува ли тя изобщо и може ли да я употребяваме? Според мен липсата на определена дума в речника не бива да е възпиращият фактор за нас. Никоя лексема не започва живота си в речник – започва я в живата реч, където тя прави първите си стъпки, после походката ѝ става все по-стабилна и смело и уверено тръгва по своя път. Все повече хора я забелязват, по някое време си казват: я, какво ново нещо се е появило, върши добра работа, защо пък да не го използвам и аз? По някое време и лексикографите регистрират неологизма, изследват употребите му, обсъждат го и ако отговаря на определените от тях критерии, го включват в съответния речник.

И така, първо думата се появява в живата реч, употребява се активно и едва тогава влиза в речниците.

Ако стоим и чакаме да видим нещо в речника, за да го използваме, никаква нова дума няма да бъде сътворена.

Естествено, не бива да бъдем и съвсем безкритични. Лично за мен е най-важно това, което казвам или пиша, да е разбираемо за хората и да е уместно в съответната речева среда.

Завършвайки, бих искала да споделя с вас един цитат от разказ на Хърбърт Уелс, на който попаднах, като търсех примери за статията.

Няма такава дума „виждам“ – рекъл слепецът…

Колкото повече разсъждавах над тези думи, толкова по-силно отекваше предупреждението в тях – че може да се хванем в капана на отрицанието поради ограничеността на собствените ни познания за света и чисто физическите си и ментални способности. Пожелавам и на себе си, и на вас по-рядко да попадаме в този капан и да не бъдем заслепявани за реалността, в това число и за езиковата реалност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-tesniya-prohod-na-kavichkite/

Името на една хижа и един проход се тиражират в новини, статии, напористи постове и крайни коментари, откакто бе извършено тежко престъпление. Това беше първото изречение в статията, когато започнах да я пиша. Два дни по-късно, когато почти я приключвах, броят на жертвите се удвои. Дано не сметнете за проява на лош вкус или още по-зле – за светотатство, това, че си позволих да взема повод от трагедията, за да осветля трудностите при употребата на един пунктуационен знак – кавичките.

Хижа „Петрохан“ и проходът Петрохан

Да, пишат се по различен начин, или поне би трябвало да е така. Собствените имена на сгради поначало не създават двоумения – те се пишат с кавички:

хижа „Скакавица“, хотел „Рига“, църква „Св. Пантелеймон“

Разбира се, надали някъде ще срещнете такова правило за сградите. Според официалната формулировка с кавички се пишат „собствени имена, които са приложения в рамките на словосъчетания“ и представляват доста разнородна група. Тук са имената на улиците и булевардите („6 септември“, „Цар Борис III“), язовирите („Копринка“), търговските марки (бира „Загорка“), заглавията на книги и постановки („На изток от рая“, „Когато гръм удари“) и какво ли още не. Както виждате, те се пишат с кавички и когато родовото понятие пред тях липсва.

Няма да подмина формулировката „приложения в рамките на словосъчетания“. Докато за словосъчетание всеки що-годе образован човек е чувал и знае какво е, за приложение не е. Тази второстепенна част на изречението не е заложена в учебните програми по български език и не се изучава в училище¹. Добре би било да се помисли за по-човеколюбива формулировка на това правило, а и на други правила.

В словосъчетанието проходът Петрохан имаме също родово понятие и собствено име, както е при хижа „Петрохан“. Защо тогава е без кавички?

Не е ли Петрохан приложение? Оказва се, че не е. В този случай Петрохан е опорната дума, определяемото, а проходът е приложението². Според мен би било по-разбираемо, ако при употребата на кавички в подобни примери вървим по линията на първични и вторични названия. Имена като (проход/връх) Петрохан, (град) Враца, (село) Айдемир, (река) Амазонка означават географски обекти и тук номинацията е първична³, това са собствени имена, възникнали най-често отдавна.

Хижа „Петрохан“ е построена преди петдесетина години и е наречена на прохода или пък на върха, тоест нейното собствено име е резултат от вторична номинация. Освен хижа имаме и колбас „Петрохан“ (също вторично название), а вече и случаят „Петрохан“, аферата „Петрохан“, мистерията „Петрохан“, трагедията „Петрохан“, които може да се разглеждат като резултат от третична номинация, така да се каже – по името на хижата.

Впрочем конкретно за собствените имена на географски обекти има изрично правило, че се пишат без кавички. Освен споменатите върхове, реки, градове и села, в тази графа са названията на планини, местности, езера и прочее, които надали създават затруднения. Близки до географските обекти са природни образувания от типа на водопади (Райското пръскало), пещери (Магурата), скални формации (Побитите камъни) и макар че за тях няма специална директива, моят съвет е да ги пишете без кавички.

Гара Подуяне, автогара „Подуяне“ и курортен комплекс Албена

Сега навлизаме в сивата зона, в която контурите са малко или много размити, но колкото и да кършим пръсти, употребата на дадено име обикновено е неизбежна и трябва да вземем решение: с кавички или без?

Какво да правим с гарите и курортните комплекси например? Те географски обекти ли са? От една страна, курортните комплекси са населени места, подобно на градовете и селата, следователно имаме основание да ги пишем без кавички. Това обаче не е единственото съображение, което следва да вземем предвид. Според езиковедите фактори като време на възникване и именуване на обектите, популярност и честота на употреба влияят съществено при употребата на кавички.

Наблюденията ни показват, че гара Подуяне много по-често се пише без кавички, докато автогара „Подуяне“ по-често е с кавички: по-късните по време на възникване обекти по-често се пишат в кавички, защото актът на тяхното именуване се помни, а трайността им във времето не е доказана.

Споделям това наблюдение и пояснявам, че и в двата случая имаме вторична номинация – гарата и автогарата са наречени на село/район Подуяне, но гарата е с няколко десетилетия по-стара⁴ и това явно е достатъчно за езиковото съзнание да отхвърли кавичките в първия случай и да ги сметне за нужни във втория.

Курортните комплекси и ваканционните селища също са от по-ново време, вторичната номинация при тях изпъква – Слънчев бряг, Златни пясъци, Камчия, Албена, Дюни⁵, и това са доводи за употребата на кавички. Много важен обаче е и другият фактор, който споменахме – курортите са по същество населени места, затова и толкова силно се колебаем дали да оградим имената им с кавички.

Кавички и курсив

Интересна е „синонимията“ между нашия препинателен знак и курсива. Правилата позволяват, вместо да ограждаме дадено име с кавички, да го напишем в курсив, с получерен шрифт, да го подчертаем, а защо не и да използваме друг цвят, например в слайд на презентация. Важното е името да се открои, да се отдели от останалите думи в изречението, както това се постига чрез кавичките:

Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.
Сред любимите ми пиеси е Сън в лятна нощ от Шекспир.

Като стана дума за пиеси, надали някога ще видите заглавие в кавички на театрален афиш. Обяснението е, че то обикновено е с най-едър шрифт, отделено е от останалата текстова информация и кавичките просто се оказват ненужни – няма какво да открояват.

Много често в български текстове, особено в последните десетилетия, се срещат собствени имена, които поначало изискват кавички, но са написани с латиница. В „Тоест“ сме приели да ги поставяме в курсив. Наясно сме, че това е в разрез с официалните правила, и сме го заявили изрично. Решението на кодификатора да не се употребяват кавички, съответно курсив, е в унисон с езиковата практика:

Това, което можем да твърдим със сигурност, е, че когато собственото име приложение е на латиница, независимо от това към какъв клас обекти принадлежи съответният денотат, то почти никога не се огражда в кавички.

Ето и един пример, съобразен с официалните правила:

Netflix е изправена пред антитръстова проверка заради планирана сделка на стойност близо 83 млрд. долара за придобиване на Warner Bros Discovery, пише Financial Times.

Няма как да се отрече, че чуждата азбука откроява в някаква степен собствените имена от другите думи в текста, които са написани с кирилица. Ние в „Тоест“ обаче искаме да подчертаем това различие чрез курсива.

Колкото повече разнищваме кавичките и употребата им, толкова повече въпроси възникват за тяхната уместност и дори за необходимостта им изобщо, особено при собствените имена. Те поначало се пишат с главна буква, която отличава названието и която е съвсем достатъчна например на четящите текстове на английски. Да, но ако собственото име се състои от две или повече думи, ситуацията става по-различна, защото в английския знаем къде свършва това име – всяка пълнозначна дума в него започва с главна буква (Warner Bros Discovery), докато в българския език правилото е друго и ето какво би се получило например, ако пропуснем кавичките:

Фондация Добро за всеки провежда поредната кампания за подпомагане на нуждаещи се семейства.

Много „тесни места“ има при употребата на този препинателен знак и нормирането ѝ е сложна работа, за което трябва да си даваме сметка. Ясно е, че влиянието на чуждоезикови модели (разбирайте английския) води до честото пренебрегване на кавичките, но пък малко по-горе илюстрирахме, че правилата в даден език представляват цялостна система и се крепят и осмислят едно друго. Затова през прохода на кавичките трябва да се преминава с повишено внимание, като при зимни условия. Go ahead!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-vazhna-e-glavnata-bukva/

Главната буква откроява думата от останалите в текста. Но не само. Тя може да открои например значението на държавата в политически контекст, както видяхме съвсем скоро. С главните букви обаче трябва да внимаваме, защото те могат да изведат наяве не само прекомерни амбиции, но и нещо далеч по-тривиално – неумението на обикновените граждани да ги поставят на правилните места.

На английски ли пишем, или на български?

В основите на българския правопис е залегнало правилото, че съществителните собствени имена се означават с главна буква, а нарицателните – с малка. Още от първи клас започваме да правим това разграничение, макар че учителите, естествено, го обясняват по-елементарно.

С течение на времето и напредването в класовете разбираме, че има много и най-разнообразни собствени имена, а се включва и изучаването на чужди езици – в тях правилата са различни и нерядко с главна буква се пишат думи, които в българския трябва да пишем с малка (английски: August – август; немски: Wald – гора).

Как да се справим с това многообразие от правила? Като си даваме сметка за различните принципи и логика на правописа в отделните езици и като внимаваме най-вече в случаите, които предразполагат към грешки. Започваме с

названията на месеците, които в английския език са богове или императори, но в българския са простосмъртни.

Може би не сте се замисляли досега, но де факто е така: зад January стои двуликият Янус, зад March – войнственият Марс, зад June – Юнона, зад August – император Октавиан Август и т.н. Половината от названията на месеците – February, April, September, October, November, December – не представляват имена на богове, нито на императори и само February произхожда от собствено име. Необходимостта от системност обаче и тук си казва думата: няма как месеците да се пишат по различен начин, затова и „незаслужилите“ се окичват с главна буква.

В българския език връзката между януари и Янус, март и Марс съвсем се е загубила. Поради тази причина названията на месеците имат статус на съществителни нарицателни имена, които се пишат с малка буква.

Отново богове, но и небесни тела стоят зад английските названия на дните от седмицата

и отново има основания тези думи да са собствени имена. Sunday и Monday са дните на Слънцето и Луната, а повечето богове, прозиращи под другите названия, са от скандинавската митология – Тир, Один, Тор, Фриг, Сатурн.

За разлика от месеците, нашите думи за дните от седмицата са славянски по произход и в тяхното значение няма нищо божествено, нито пък небесно: вторник, четвъртък и петък са наречени така заради мястото им в поредицата, сряда е в средата на седмицата, в неделята не правим нищо, а понеделникът е просто денят след неделята¹. Само събота е с чужд произход².

След тази кратка етимологична разходка се връщаме рязко към нашето съвремие, в което битието ни зависи не от волята на боговете, а от работата или бездействието на институциите. Няма как, налага се да пишем техните имена, и то правилно, без да ги величаем излишно с главни букви. Имам предвид грешни варианти, като Европейска Комисия, Министерство на Външните Работи и Българско Национално Радио. На английски може и да е правилно (и всъщност е) European Commission, Ministry of Foreign Affairs и Bulgarian National Radio, но

българският правописен модел е различен и главната буква в тези случаи остава само една – началната: Европейска комисия, Министерство на външните работи, Българско национално радио.

Освен съществения „принос“ на английския език за посочените грешки трябва да посочим още един важен фактор. Срещала съм обяснения, че като се използват повече главни букви в названието, така се изтъква важността на означаемото. Факт е, че институциите изобщо имат голямо значение за функционирането на обществото, но това не бива да рефлектира в потъпкване на правописа. Началната главна буква е достатъчна да открои собственото име, а високото си място в обществото въпросните институции трябва сами да си извоюват.

За да не останете с погрешни впечатления от тази част на статията, ще направим три уточнения:

1. Коментираното разграничение между английския и българския правопис важи не само за названията на институциите, а изобщо за всички съставни (които се състоят от две или повече думи) собствени имена, които могат да означават най-разнообразни материални същности и нематериални понятия – географски и астрономически обекти, исторически и културни събития, празници и прочее. Ще се ограничим с три примера: Долни чифлик/Dolni Chiflik; Средиземно море/Mediterranean Sea; Ден на независимостта/Independence Day.

2. Само с начална главна буква на български се пишат също заглавия на книги, филми, театрални, оперни и балетни постановки и каквото се сетите още: „Полет над кукувиче гнездо“/One Flew Over the Cuckoo’s Nest; „Вълшебната флейта“/The Magic Flute.

Тук някъде трябва да отбележим и широко разпространената погрешна практика имената на групи и страници във Facebook да се пишат с главни букви. И докато в Интересни Факти за Всичко и Здраве Лечение Терапия Народна Медицина Аюрведа Лечебни Практики и Методи може да се намери логика – всички пълнозначни думи са с главна буква, то в други е трудно да се стигне до водещата мисъл в съзнанието на администраторите: Настройки на ума: Магнит за Пари – Как да развия съзнание за изобилие? (А как да развием съзнание за грамотност?); Купувам – Продавам Кво ли не !!! (Уви, правописни умения не могат нито да се купят, нито да се продадат.)

3. Ако съставното собствено име съдържа друго собствено име, тогава главната му буква се запазва: Горна Оряховица; Ихтиманска Средна гора; Древен Рим; Парламентарна асамблея на Съвета на Европа.

Изтъкни ме!

Сред правописните правила все пак има и такива, които регламентират употребата на главни букви по стилистични причини, тоест когато изразяваме по-особено отношение към дадена личност или по-общо понятие.

1. При учтивата форма. Мнозина от нас пишат главни букви по стилистични причини всеки ден, водейки служебна кореспонденция – а тя е немислима без учтивата форма, съответно без Вие (Вас, Ви) и Ваш. Интелигентните хора употребяват уместно учтивото Вие и обикновеното вие, но не е излишно да напомним, че те се използват в различни ситуации.

2. При названия на длъжности. Колкото и висока да е дадена длъжност, в обикновена употреба тя се пише с малка буква: Българският президент се срещна с хърватския министър-председател във Варшава. Само и единствено в официални писма, покани, заявления, жалби и прочее документи названията на длъжностите се пишат с главна буква, и то – забележете! – в две определени позиции:

а) при адресиране: До Президента на…; До Кмета на…; До Изпълнителния директор на…;

б) при обръщение: Уважаеми господин/г-н Президент…; Уважаема госпожо/г-жо Кмет…; Уважаема госпожо/г-жо Изпълнителен директор…

Ако по-долу в текста на документа се посочва някаква длъжност, тя се пише с малка буква.

3. При титулуване. Тези употреби са доста редки, особено в републиканска държава като нашата, но се случва например журналист да вземе интервю от чуждестранен посланик в България. Вероятно сте забелязали, че обръщението е Ваше Превъзходителство, и то е по протокол. Ако се говори в трето лице – съответно Негово Превъзходителство. Протоколни са също обръщенията към членовете на монархически фамилии (Ваше Величество, Ваше Височество) и към представителите на черното и бялото духовенство.

4. При важни понятия. Най-сетне правописът разхлабва примката си и великодушно ни казва, че може да напишем с главна буква думи, които според самите нас означават нещо голямо, открояващо се, позволява ни да вложим чувство и да заявим с патос:

Обичам те, Родино моя!
Освен че е голям професионалист, той е истински Човек!

Свободата тук, предупреждавам, е почти илюзорна. Няма как да изпъстрите целия си текст с Отечество, Любов, Вяра и т.н., защото би било прекалено и изтъквайки важността на много понятия или пък на едно, но двайсет пъти, в крайна сметка ги обезценявате. Освен това е приложимо само за съществителни имена, макар такова ограничение да липсва черно на бяло. Абсурдно би било според мен да напишете Родино Моя, обичам те! или Родино моя, Обичам те!

Равносметката от всичко казано дотук е, че правилата за употреба на главни букви в българския език са строги и трябва доста да внимаваме. Многократно по-голяма е вероятността да напишем погрешно главна буква вместо малка, отколкото обратното. Затова е добре да се замисляме, преди да натиснем клавиша Shift.

И още един извод, който е страничен, но съществен според мен: показателно за това колко силно е влиянието на английския език, е, че се налага да обясняваме правилата в нашия език в съпоставка с чуждите.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-redaktsiite/

Докато си говорим дали някога изкуственият интелект ще пише неразличимо от човека (а той вече го може!), неусетно всичко се промени. Независимо дали си даваме сметка, вече ежедневно четем текстове, генерирани от алгоритмите. Поредното безспорно доказателство видяхме преди месец в социалните мрежи – някои от най-реномираните български медии безкритично публикуваха текстове, в които си личат типичните изречения, безспорно показващи, че текстът е написан от ChatGPT или събратята му. И дори не е прочетен от „автора“, преди да се появи в мрежата.

Не можем ли тогава да поканим ИИ да ни спаси… като редактор? Неотдавна проверихме как се справят някои от най-модерните ИИ модели в ролята на коректори, а сега е време да вдигнем летвата.

В следващия важен експеримент ще подложим на изпитание уменията на ИИ като редактор.

Редакция

Неслучайно така се казваше мястото, където се създава медийно съдържание. Уви, с промяната на информационната среда и на начина, по който научаваме новините, редакторите и коректорите влязоха в Червената книга за повечето медии. Редактирането на медиен текст е умение с безброй аспекти – от него се очаква далеч не само да познаваш правописа и езиковите правила, но и да се съобразяваш с контекста, тематиката, съдържанието, стила, аудиторията си.

Щом за толкова медии не са нужни такива кадри… хайде да видим дали ИИ не може да ги замени.

Избираме да му дадем кратък преводен текст от английски. Оригинала вземаме от сайта на National Geographic, а за превода ще използваме популярната платформа DeepL – може би пък тя ще е безгрешна и ще остави без работа новия ни колега?

Не, не се оказва безгрешна. И двамата като редактори забелязваме доста грешки, които могат да бъдат поправени, грапавини, които се нуждаят от едрата редакторска пила или поне от фина шкурка. Позволяваме си единствено да съкратим преведения вече текст, за да бъдат по-видими редакциите, които ще предложат моделите. С получерен шрифт са означени местата, където ние бихме направили промени.

Най-добрият приятел на човека

Ще опитаме с три различни задания (промпта): 1) кратък – на български (SBg); 2) подробен – на български (LBg), в който обясняваме детайлно заданието на алгоритъма – вменяваме му цялата длъжностна характеристика на редактора; и 3) подробен – на английски (LEn), за да видим дали пък това няма да подобри драстично уменията му. Опитваме с девет от най-нашумелите модели, последния писък на Силиконовата долина и… някои от тях се провалят зрелищно. (Впрочем опитният редактор би отбелязал тук, че долината е Силициева.)

Оставяме в експеримента шест „състезатели“. Тук са суперзвездата GPT-5, неговият набързо изтикан от пиедестала предшественик o-3 на OpenAI, най-новият и усъвършенстван флагман на Google – Gemini 2.5 Pro, както и Claude 4 Opus на Anthropic. Добавяме за плурализъм българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT (която отново използва GPT-5, но с определени ограничения).

Ето че резултатите идват. Би трябвало да е лесно, както беше с коригираните текстове – отбелязваме грешките и броим кой колко е уловил и поправил. Изведнъж обаче се изправяме пред много сериозен и неочакван проблем.

Няма хора

Първият въпрос, който и двамата си задаваме независимо един от друг, е

Защо ни трябваше да се захващаме?

В редактираните текстове от различните модели и с различните промптове има толкова разнообразни решения, че трудно се поддават на систематизирано и изчерпателно представяне, особено в рамките на една статия. Почти невъзможно е също така да направим обективна класация, в която да ги сравним.

Ето защо решаваме да коментираме по-важните намеси (означени с получерен шрифт) и липсата им в един от най-добре редактираните според нас текстове – от GPT-5 (LEn). В анализа ще вмъкваме и наблюдения върху резултатите на другите модели.

Коректен коректор

Още в първия абзац повечето модели са коригирали буквално преведените местоимения и глаголни форми в мн.ч. – сладки са не очите на кучето, а самото то; стопанинът изпитва желание да го (а не да ги) прегърне и т.н. Забелязали са също необичайната употреба на детска градина в този контекст. GPT-5, а и други модели са добавили конкретизиращото определение кучешка или за кучета, докато някои са се задоволили просто с ограждането на детска градина с кавички.

В духа на българския език е изразът погледнете кучето си в очите вместо погледнете в очите на кучето си – и тук няма друг сполучлив вариант, за разлика от Чувствате ли се превзети от това колко е сладко? в изходния текст. Изборът на GPT-5 е с леко изместване на значението (Обзема ли ви умиление колко сладко е?), защото може и да не изпитваш точно умиление, когато те обзема силно чувство, но все пак в този контекст редакцията е подходяща.

ИИ е отчел, че изразът Подобно явление се е случило е несвойствен за българската реч, и го е заместил отново с подходящ за контекста – Същият порив я обзема. Ето и още две уместни замени: Изненадващо, същите чувства я завладели (Claude LEn) и Подобно усещане е изпитала (Gemini LBg).

Разбира се, не всички модели са се справили сравнително добре с коментираните изрази, а по отношение на чувствителността до един са се провалили на теста с университета „Пърдю“. Тъй като в транскрипцията на името прозира коренът на неприлични български думи, то обикновено се предава като „Пардю“. Преводачите от английски, а и от други чужди езици имат опит с такива имена и се стараят да избягват нежелателни асоциации. Ще посочим един пример от соцминалото ни: генералният секретар на Комунистическата партия на САЩ Gus Hall беше наричан Гюс Хол. Сега името Gus се предава също с Гас, а вариантът с ъ не е препоръчителен.

Неповторимо повторение

В изходния текст се срещат повторения, налагащи редакторска намеса. Две от тях са във втория абзац: деца – децата и да ги – да ги. GPT-5 се е справил с проблема по най-ефективния начин – чрез съкращаване. Дотук добре, но отбелязваме, че повторенията са на думи и явно на ИИ не му е трудно да ги маркира и редактира. В края на текста има цитат с друг тип повторения – на еднокоренни думи: свързани – привързаността – връзката. Като прибавим и свързани в предходното изречение, положението става тежко и явно трябва да се облекчи. GPT-5 не е регистрирал проблема, както впрочем и други негови „колеги“. Разбира се, има опити за редактиране от някои модели, но не са особено сполучливи и точно в такива случаи проличава незаменимостта (поне засега) на човека. Ето един вариант за изход от ситуацията без претенциите да е най-добрият: Областите на мозъка, отговарящи за привързаността, любовта и отношенията с другите, бяха стимулирани по подобен начин.

ПтерЕдактил

Текстът, с който тествахме ИИ, е научнопопулярен и съдържа немалко термини. Това налага те да бъдат внимателно проверени. Макар да имаме забележки, доста от моделите се справиха добре с тази задача. GPT-5 се е съобразил, както е написал в обясненията си, с „утвърдената българска терминология за породи“ и е заменил куче от породата Големи пиренеи с коректното пиренейско планинско куче, а „нелогичното“ пуделче – с пудел. И наистина, стандартните пудели, наричани още кралски, са най-големите по размери, затова употребата на умалителното съществително е неправилна.

Сполучлива е и употребата на образна диагностика на мозъка вместо мозъчно изображение. GPT-5 е забелязал липсата на м във фузифорния (гирус) и го е коригирал на фузиформната¹ (извивка), но пък при опита да преведе думата е допуснал правописна грешка – веретеновидна.

Положително оценяваме и редактирането на визуалната и лицевата обработка. Нашият ИИ го е заменил с визуалната обработка и разпознаването на лица². Други модели са дали по-прецизна формулировка: обработката на визуална информация, включително разпознаването на лица (BgGPT SBg, Gemini LEn).

Доредактирай това

На изпроводяк е време да споделим накратко личните си впечатления и изводи от експеримента.

Георги: Нещо, коeто ме изненада: моделите се справиха почти еднакво добре при доста различни задания – по дължина и език. Очевидно напредват и в това да разбират какво искаме от тях, а идеята, че промптовете са умението на бъдещето, не е толкова безспорна. Някои от предложените редакции ме впечатлиха с идеите и забелязаните грешки, други – с безумните допълнителни грешки, които добавят в „редактирания“ текст. Но това надали е изненада.

Традиционно на мен се пада ролята на „адвокат на дявола“ (открай време ИИ в литературата се асоциира и с рогатия). Но дали е дявол (все още), зависи само от нас. Разбира се, остава все тъй недопустимо да използваме невероятните нови умения безкритично. Да приемаме на доверие, да копираме, публикуваме – и готово. Спасението на пишещите е в ръцете на самите пишещи. И все пак, във време, в което няма как за моя сайт „Дигитални истории“ да разполагам с редактор, моделите за мен са безценни. Видяхме го и в този експеримент – особено когато няма как да бъде свършена от човек, голяма част от работата на добрия редактор може да бъде поета от алгоритмите.

Дори най-зоркото и опитно редакторско око може да допусне грешка. Виртуалното – също. За мен е правило да помоля ИИ да предложи редакции на всеки мой текст, а после аз да избера кои от предложенията му са удачни. Много често се случва да са такива, може да се убедите и сами – всички предложени редакции заедно с обясненията на моделите ще намерите тук.

Павлина: Основният извод от този експеримент за мен е, че човек не бива да бъде предубеден за възможностите на ИИ. Не очаквах например той да се справи на такова ниво с термините. Пак ще трябва да си ги проверите, защото не всичко нередно ще забележи, но може да си спестите доста ровене из специализирани сайтове, защото ще ви даде ценни подсказки.

Не очаквах също ИИ да променя толкова съществено изходния текст, макар че в дългите промптове ние му дадохме свобода на действие. GPT-5, чиято работа коментирахме, се е придържал по-плътно, но други модели са се поразвихрили например с добавяне на информация и заключителни изречения, с преформатиране на части от текста (с булети). Затова наистина трябва да внимавате при формулирането на задачите в промпта.

ИИ може да ви бъде полезен и с някои идеи за разнообразяване на изказа, има и добри попадения при преформулиране на изрази – отново може да ви спести време, особено ако сте зациклили и се чудите: „Това пък сега как да го кажа по-ясно?“

Павлина и Георги: В анализа наблегнахме повече на постиженията на ИИ в редактирането, защото е важно в какво е добър и с какво може да ни помогне. Пощадихме го в критиките, но това не бива да притъпява бдителността ни и да го държим изкъсо, защото не е изключено да осакати ако не целия текст, то поне част от него. Санкцията все още е у нас, хората, и не трябва да я изпускаме поне в обозримото бъдеще.

П.П. Този текст е написан и редактиран само от човешки същества. Честна дума!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/grieshki-nie-chovieshki/

Има ли грешка, има и прощка. Ако сте открили нещо нередно тук, значи и вие имате погледа на коректор. Във времената, когато все по-малко медии и дори издателства се доверяват на специалисти, които да следят за правописа, дали пък изкуственият интелект (ИИ) няма да се окаже полезен помощник? Време е за един показателен правописен експеримент.

„Как се пише?“ е въпрос, на който Павлина Върбанова помага на българите да си отговорят вече десетилетие и половина. В „Дигитални истории“ пък Георги Караманев търси различни гледни точки към напредъка на ИИ – след негов експеримент генерирани стихове попаднаха в топ 10 на два поредни поетични конкурса, а неотдавна провери колко биха изкарали най-модерните ИИ модели на матурата по български език и литература.

ИИ безспорно е голямата новина на днешния ден. И докато той е способен на все повече чудеса, ние продължаваме да търсим ежедневните приложения, в които технологията може да помогне, да облекчи… дори да ни замени.

Всички (надяваме се) вярваме, че по правописа, а не по дрехите днес посрещат онлайн. В технологичната епоха общуваме все по-често чрез писмени текстове и начинът, по който го правим, определено издава толкова много на събеседника. Може ли ИИ да ни помогне да пишем грамотно?

Павлина и Георги ще се опитат да проверят възможно най-безпристрастно чрез своя експеримент.

Човешко е да се греши…

Нали уж ИИ все повече заприличва на нас и нищо човешко не му е чуждо? Да видим как се справя в „стресова“ ситуация – с медиен текст, в който нарочно залагаме 30 грешки от всякакъв характер: правописни, граматични, пунктуационни, лексикални.

После включваме най-модерните модели ИИ. Важен нюанс за технологичните любители: използваме моделите, които сме избрали, не през потребителски интерфейс и личен профил, а през програмен интерфейс, така че резултатите да не се влияят от предишните ни взаимодействия с моделите. За да е още по-пълноценен експериментът, на всеки модел подаваме по две задания (промптове). С първото просто молим текстът да бъде коригиран и да получим обяснение защо е направена дадена корекция. Второто задание е значително по-подробно и го създаваме след няколко „разговора“ с ИИ. Използваме техника, наречена meta-prompting – даваме съставени от нас указания на GPT-4o, който да ги развие и прецизира. В резултат се получава задание, което е по-дълго дори от самия текст. (Означаваме кратките задания с LP, а дългите – с SP.) В единия опит имаме просто „случаен изстрел“, в другия пробваме дали конкретни указания ще подобрят резултата. Дали наистина ще има разлика?

За участие в теста избираме два от моделите в платената версия на ChatGPT – GPT-4o и о3. Тук са Claude 4 Opus на Anthropic и флагманът на Google – Gemini 2.5 Pro. Всички те са платени, единствено последният има ограничен брой свободни заявки.

За пъстрота добавяме българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT. Важно е да отбележим, че използваме популярните големи езикови модели, никой от които не е обучен толкова добре на български език, нито пък е „специализиран“ в такава специфична роля като коректорската. Даваме на всички само по един шанс. Затова в таблицата с резултатите няма да видите GPT-4o (LP) – при тази заявка моделът просто върна малка част от текста.

Електронният коректор

Ето че пускаме заявките, след секунди получаваме отговорите, събираме резултатите… и се оказва, че трудностите тепърва започват. Как да преценим дали всички грешки са коригирани, ако например моделът е редактирал текста и е избегнал конкретната правописна неточност? Какво правим, ако добави, вместо да поправи грешки? Трябва ли да го стимулираме с допълнителни точки, ако е открил място в текста, което си струва да бъде „загладено“, дори да не става дума за явна грешка? Ще му прощаваме ли, ако просто промени вида на кавичките?

Опитваме се да бъдем максимално безпристрастни и така събираме резултатите в подробна таблица. Ето как се справиха моделите с конкретните задачи.

Грешки, които (почти) всички модели откриха

Едва ли ще бъде изненада, че формата инспекций не се изплъзна от ничий поглед – все пак очакваме ИИ да се справя минимум на ниво автоматична коригираща програма. И на двете места, където думата министър беше погрешно написана с кратък член, това беше поправено надлежно от всички, ако пренебрегнем, че Gemini (SP) реши изобщо да не членува думата в самото начало на текста: Министър на околната среда…¹ Приятно сме впечатлени, че ИИ се ориентира в синтактичната служба на думите, когато това е от значение за правописа, но и грешките са тривиални, затова би било пресилено да заключим, че владее добре правилата за поставяне на пълен и кратък член.

Всички модели отчетоха липсата на главна буква в министерство на финансите и само с едно изключение (Claude SP) поправиха Националната Агенция за Приходите на Националната агенция за приходите, тоест приложиха правилото за правописа на съставните собствени имена.

В областта на пунктуацията ИИ забеляза липсващата запетая в началото на обособената част свързани с продуктовите такси за черна и бяла техника, която несъмнено много хора биха поставили дори и интуитивно, но далеч не толкова много биха се сетили за затварящата запетая в края на подчиненото изречение които се събират в момента².

Грешки, които никой модел не забеляза

Да, признаваме си, че бяхме взискателни и с някои грешки вдигнахме летвата високо. Но как иначе ще разберем колко може ИИ? Уви, той изобщо не отчете неуместното съкращение МОСВ, което се употребява за Министерството на околната среда и водите, но не и за министъра.

Нито един модел не премахна кавичките при Би Ти Ви. За да сме пунктуални, уточняваме: липсва изрично правило, че при собствени имена, които се състоят от названия на букви, не се поставят кавички. Засега кодификаторът ни е дал само примери във връзка с друго правило.

Думата еко министерство следва да се пише слято и това е отчетено от повечето модели, но никой от тях не се е сетил да замени малката буква с главна. Освен професионалните коректори вероятно малко хора биха го направили. А е редно, защото, когато дадено съставно собствено име се съкращава или се перифразира, главната буква се запазва, например Министерство на външните работи – Външно министерство.

При 800-1000 процента половината модели са заменили малкото тире с дълго, но нито един не е оставил интервали, както е редно според официалните правописни правила: 800 – 1000 процента.

Какво още мина под радара?

Двете излишни запетаи, ограждащи името Манол Генов в началото на текста, бяха премахнати единствено от Gemini (LP) и o3 (LP). Пунктуацията при цитиране също затруднява ИИ, макар че точно тук правилото е формално: щом цитатът е вмъкнат в авторово изречение, кавичките се затварят пред точката. Около половината от моделите не са поправили грешката и в трите случая.

Слятото, полуслятото и разделното писане в българския език са предизвикателство и за хората, и за ИИ. Само Gemini (LP и SP) са се справили със сливането на еко таксите в екотаксите и на еко министерството в екоминистерството. Непоследователно действат Claude (SP), GPT-4o (SP), o3 (SP), o3 free (LP и SP), които са коригирали едната грешка и са подминали другата, при положение че те са еднотипни. Осмеляваме се да мислим, че в сравнение с ИИ по-вероятно е човешкият интелект или да коригира двете грешки, или да не ги регистрира.

Освен правописни, пунктуационни и граматични грешки, заложихме и две лексикални – неточно употребени думи. Едната (благодарение на) беше уловена от половината модели и вместо ние да обясняваме, даваме думата на Gemini (LP): „Предлогът „благодарение на“³ има положителна конотация и не е подходящ за описване на негативно събитие (вдигане на цени).“ Моделът дори ни предлага два варианта за заместване – и двата сполучливи: вследствие на и поради. Другите справили се със задачата заменят неподходящия предлог със заради и в резултат на.

Втората лексикална грешка е при употребата на повишаване в съчетание с проверки. Просто проверките не се повишават. Само два модела са забелязали това: o3 (LP) е заменил думата със засилването и това според нас е сполучливо, а BgGPT (SP) – с увеличаването, за което сме му присъдили половин, а не цяла точка⁴.

Потвърдено: ИИ халюцинира

Понякога ИИ си въобразява, както знаем. Оказва се, че може да си измисля и грешки, след което, естествено, се чувства задължен да ги коригира. Няколко модела (Gemini (LP и SP) GPT -4o (SP), o3 (LP и SP), GPT free (SP) са добавили запетая след например, която е излишна – в случая с тази дума се въвежда обособената част например занимаващи се с интернет търговия. Дори и въпросната дума да беше употребена като вметната част, тя е от онези, които не се ограждат със запетаи.

Необяснимо защо някои модели са премахнали отварящите и затварящите кавички при първия цитат в текста, но при другите два цитата са ги оставили. Възможно е цифрите в началото на цитата (250) да са объркали ИИ. Явно първият цитат го смущава, защото там наблюдаваме и други решения, заради които сме го санкционирали с отнети точки: скъсяване на цитата чрез преместване на отварящите или затварящите кавички; промяна на съгласуването, което води до граматическа грешка: проверката на „250 сигнали са изключително непосилен труд.

Обобщени впечатления

22,5 от максималните 30 точки получи победителят o3 (LP), а само на половин точка след него е Gemini (LP) Най-слабо представилите се модели като цяло са успели да покрият минимум 1/3 от грешките. Доста сериозна е разликата в представянето и заради различните задания – когато получат по-дълъг и прецизен промпт, моделите се представят значително по-успешно. С две изключения – GPT free и BgGPT – вероятно защото като по-малки модели по-трудно могат да навлизат в дълбок контекст.

Сигурни сме, че всеки може да направи своите изводи, да прецени доколко добре се справя ИИ с българския правопис, граматика и пунктуация и дали си струва да му се довери в тази роля. И ако нещо е сигурно, то е, че моделите са далеч от това да изпълняват ролята на опитен и добър коректор, толкова дефицитна, важна и често липсваща, уви, в българските медийни среди.

Ето накратко личните впечатления на всеки от нас.

Правописно и лично

Павлина Върбанова: Признавам, че преди да направим експеримента, бях по-скептично настроена за коректорския капацитет на ИИ. Приятно съм изненадана, че поправи доста неформални грешки (например запетаята при така че), тоест в някаква степен той е започнал да „разбира“ текстовете. И това – при положение че не е специално обучаван да действа като коректор.

На сегашния етап ИИ може да се ползва като помощник за поправяне на грешки в сравнително кратки текстове, но без да му се възлагат отговорни задачи, а по-скоро за да посочи проблемни места, които са се изплъзнали от вниманието на пишещия. Възможно е ИИ да ви подведе и да предложи грешна корекция; също така при еднотипни или дори при еднакви грешки да поправи едната и да пропусне другата. Затова бъдете бдителни! В анализа наблегнахме на слабите места, за да заострим вниманието ви, а не за да ви откажем изцяло от коректорските услуги на ИИ.

Георги Караманев: Смятам, че моделите се представиха доста силно и откриха грешки, които лично аз бих пропуснал. Вижда се още нещо важно – как точното, прецизно задание сериозно подобрява резултатите. Според мен това е и ясен знак, че може да ги използваме в ежедневието. Разбира се, с едно наум. Те със сигурност могат да направят по-грамотни текстовете на огромна част от пишещите в мрежата и дори в общественото пространство.

В работата си и аз ги използвам в тази роля. Сайтът ми „Дигитални истории“ е изцяло некомерсиален, затова не мога да си позволя редактор или коректор (нещо, което искрено ми липсва от времената на традиционните печатни медии) и ИИ помага с идеи за корекции на всеки текст. Всяка от тях обаче преценявам аз, разбира се, и такъв би бил съветът ми към читателите. Така е и с почти всяко от безбройните приложения на технологията. Нещо повече – всеки нов идва с нови възможности, както личи от нашия анализ (а и от „представянето“ на ИИ на матурата по български).

Експериментирайте, опитвайте. Доверявайте се, но… проверявайте. ИИ е тук, за да остане, и си струва да се възползваме от всяка следваща негова впечатляваща възможност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tuk-li-si-petre/

И с невъоръжено око се вижда, че звателните форми в българския език залязват. Това може да се окаже единственото твърдение в цялата статия, с което всички четящи ще се съгласят, независимо кои обръщения предпочитат – традиционните Иване, Елице или по-новите Иван, Елица.

За и против звателните форми

Днес отношението към звателните форми е доста противоречиво по мои наблюдения. За да се убедя още веднъж в това, а и за да придобиете вие по-детайлна и достоверна представа, реших да поискам мнението на българите в социалната мрежа Х, като им поставих следния въпрос: „Ако сте мъж и трябва да се обръщат към вас с Иване, Емиле и т.н. или сте жена и обръщението следва да е Елице, Радке (да завършва на -е), как лично приемате тези форми, дразнят ли ви и защо? (За Галино, Павлино и под. е ясно, че са груби.)“

Отговорите варираха от „Аз полудявам, когато чуя името си с е накрая“ до „Поправям винаги, ако някой не го спазва при общуването си с мен“. Имаше и по-умерени реакции, разбира се, но откликнаха неочаквано много хора (като за българския Х), някои водиха спорове помежду си и всичко това показва, че темата ни вълнува.

Защо всъщност се впечатляваме толкова от начина, по който се обръщат към нас? Първо, защото личното име индивидуализира всеки човек и става неизменна част от него още от първите му дни на този свят. Това име си е наше и макар че другите го използват по-често, притежаваме го ние, и то за цял живот. Второ, изборът на обръщение често издава отношението и чувствата на околните към нас. Едно е да ти кажат Гергана или Василе, друго е да се обърнат с Гери или с Васко, Васе.

Все повече хора свързват книжовните звателни форми на мъжките имена с отрицателно отношение към тях самите като личности. Отговорите в импровизираната ми анкета го потвърждават:

Жена ми, като ми е сърдита, ми вика Орлине. Непознати хора ги усещам как не им харесва да ми викат Орлине, и ми казват Жечев.

Имам сигурно 20 различни умалителни имена. Наско, Стасе, Анастаско и т.н., но Анастасе е само за ядосани.

Кажат ли ми Александре, значи се е включила BG-ALERT за предстоящо бедствие.

Румене ме дразни, не знам защо, но аз го използвам към себе си, като направя глупост.

На мен също ми се е случвало да се ругая наум, започвайки с Павлино, а веднъж една моя приятелка, недоволна от себе си, каза на глас: „Станиславо, голяма патица си!“ Женските звателни форми на -о са особено подходящи в тези случаи, защото се възприемат като груби и неучтиви и поради тази причина от около половин век не се употребяват в книжовния език¹.

Неотдавна в разговор с гимназисти един от тях сподели, че предпочита да му казват Иван, защото Иване му звучи грубо и обидно – всъщност точно както Павлино и Станиславо. Тогава това ми се стори странно, но сега, имайки пред себе си и отговорите в анкетата, мисля, че при мъжките имена в момента е в ход процесът, който вече е завършил при женските звателни форми на -о. Интересно би било да се направи социологическо изследване на езиковите нагласи, за да разберем колко е напреднал този процес, защото много са и гласовете в подкрепа на звателните форми:

Ако няма -е, ми звучи префърцунено, чуждестранно едно такова.

Изключително ми е неприятно, когато някой не познава българския език и не използва звателния падеж.

Аз намирам за грубо точно обратното – без звателна форма имената звучат дистанцирано, сухо и безлично, като на предмети, а не на хора.

Здравейте, Мартин! е безумно и ми звучи, сякаш говоря с неграмотен човек.

Общата картина на отговорите за и против е доста пъстра, а някои от коментарите бяха неочаквано образни и емоционални. У едни хора звателните форми задействат защитните механизми (асоциацията с BG-ALERT) и спомени от детството („Като израстващ индивид, Емиле се използваше почти изцяло когато трябва да ми се повиши тон за нещо“), за други обръщенията без окончание -е са сякаш „към робот или куче“.

Да диференцираме имената

След това емоционално начало е редно да подходим по-детайлно и по-хладнокръвно към проблема, като го разчленим, доколкото е възможно. Вече стана ясно, че не всички звателни форми са приемливи в книжовния ни език, а също така по-рядко се срещат и в по-непретенциозното ни общуване – ярък пример са женските звателни форми на -о (Павлино, Марийо, Божано).

Част от мъжките имена, които българите носят от векове, изобщо нямат звателна форма заради своя завършек, например Георги, Христо, Никола, Петко, Илия, Радой. Ако изключим Радой, останалите са често срещани², съответно често се употребяват обръщения, които не са звателни форми.

Все повече новородени деца получават чужди имена. За онези, които веднага ще лепнат на родителите етикета „родоотстъпници“, ще отбележа, че имена като Стефан, Михаил, Елена, смятани за традиционни, също са с чужд произход, само че са навлезли у нас преди повече от хилядолетие. И така, сравнително новите за нашата именна система Адел, Никол, Матео, Макс, Дейвид, Стивън си нямат звателни форми. Разбира се, може да се насилим и да кажем Дейвиде, Стивъне (Максе ми изглежда само теоретично възможно), но дисонансът поне в моето съзнание е толкова силен, че отеква в черепната ми кутия.

Подобно категорично чувство за неуместност изпитах преди две-три години, когато трябваше да напиша имейл на един Петър. С този човек се познаваме от деца, но не сме поддържали никакви отношения през годините и не бих могла да започна със Здравей, Пепи или Пешо, ето защо написах Здравей, Петре. Изведнъж това начало ми се стори грубо, макар че редовно използвам звателните форми при мъжките имена: Здравей, Момчиле, Радославе и т.н. Известно време се чудих, тъй като и Здравей, Петър не беше приемливо за мен, накрая изтрих обръщението, оставих само Здравей и продължих да пиша на нов ред по същество. Грубо ми звучат също Димитре, Александре – вероятно заради звукосъчетанията тр, др, но към един Александър се обръщам със звателната форма, защото съм го питала и той ми е отговорил, че предпочита да му казвам точно така.

Впрочем този подход ми се струва уместен и бих го препоръчала, особено ако вече сте на ти с някого и се очертават бъдещи контакти помежду ви: попитайте го как предпочита да се обръщате. Така ще спестите на себе си чуденето, а на събеседника – неприятни емоции, в случай че избраният от вас вариант го дразни.

Към по-близки хора често се обръщаме със съкратени варианти на имената, които същевременно звучат и по-мило. За приятели и роднини Борислав, Борислава и Боряна са Боби; Стефан е Стеф; Елица и Елена са Ели; Лиляна и Лилия са Лили; Мартин и Мартина са Марти; Антон, Антоанета и Антония са Тони. Вероятно съкратените форми се предпочитат, защото, първо, са по-кратки и второ, отразяват близостта в отношенията. Така или иначе, по този начин избягваме употребата на звателните форми.

Такова избягване се наблюдава при женските имена, които завършват на -ка, и според книжовната норма трябва да казваме Иванке, Йорданке, Здравке, Калинке. Вместо тях се предпочитат умалително-гальовните Ванче, Данче, Здравче, Калинче, които формално завършват на -е, но това е част от наставката -че, с която се образуват умалителни съществителни³, тоест формите са квазизвателни.

В действителност вече нямаме компактна подгрупа лични имена, в която звателните форми да се употребяват последователно. По-интересно от гледна точка на езиковата логика и развитие е не че тези форми отпадат, а поради какви причини толкова дълго са се задържали след разпадането на падежната система в нашия език.

Историята на езика е важна

Отпадането на звателните форми не е започнало вчера и дори не в началото на ХХ век, както смятат немалко езиковеди. Първите примери за употреба на форми за именителен падеж вместо звателен се срещат още в писмени паметници от края на Х и ХI век – Мариинското евангелие и Супрасълския сборник⁴. В по-късни ръкописи се откриват повече такива примери. Това развитие изглежда в съзвучие с общия развой от синтетизъм към аналитизъм в българския език, чиято най-ярка проява е разпадането на падежната система.

Оказва се обаче, че към звателния падеж трябва да подхождаме по-внимателно, защото той си е малко особен.

Че звателните форми не са падежни форми, се вижда и от факта, че те са отпаднали в някои от славянските езици, напр. руски, макар че в тях е налице запазена падежна система, както и обратното – те се пазят частично в езици като български например, в които падежните форми са изчезнали,

пише Руселина Ницолова⁵. Нейното мнение се споделя и от Петър Пашов⁶, а особеното естество на звателния в сравнение с останалите падежи се изтъква също от Александър Теодоров – Балан, Любомир Андрейчин и др. От друга страна, „звателният падеж има много общо с именителния“, както отбелязва Светомир Иванчев⁷, и тук е мястото да кажем, че в старобългарската именна система при много от имената звателните и именителните форми съвпадат, например при съществителните от среден род и в множествено число.

Илияна Гаравалова разглежда звателните форми в светлината на апелативната функция на езика (оказване на влияние върху събеседника, подтикване към действие и др.), като функциониращи в съвсем различна категория – вокатив. Употребата на съкратени (Марги, Краси) и умалителни варианти (Анче, Венче) като споменатите по-горе според нея са начин имената „да бъдат включени в българската звателна парадигма“. Това е интересно гледище и заслужава внимание, но лично аз съм скептична по отношение на „жизнеността и функционалността на т.нар. звателни форми“ и най-вече на перспективността им като цяло.

Според мен „класическите“ обръщения с окончание -е (Иване, Елице) са обречени на отмиране. Този процес може да продължи и десетилетия, и векове. Влиянието на чуждите езици (в миналото – на западноевропейските и руския, а днес – основно на английския), в които липсват аналогични форми, също не е за подценяване, но е важно да се знае, че отпадането на звателните форми е вътрешноезиков процес. Посоката му е ясна и необратима, колкото и да не се харесва на мнозина.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/imame-li-ekspertiza-za-tarifite/

Човек трябва да знае в коя област е истински професионалист, затова нека признаем очевидното: най-висока експертиза за тарифите притежава сегашният основен обитател на Белия дом. Ние просто можем да сведем глави и да се опитаме да обясним защо нито тарифите са тарифи, нито експертизата е експертиза в този случай, доколкото ни позволяват познанията.

Мито и тарифа

В българския език от време оно се употребява думата мито (стб. мыто), за която се смята, че е заемка от старовисоконемски. Да си припомним, че евангелист Матей е бил митар, тоест събирал е данъци от населението¹. В съвременния български език думата мито отдавна има утвърдено значение – ‘държавен налог, с който се облагат внасяни или изнасяни стоки’, и следва да употребяваме именно нея, а не тарифа, когато говорим за курса, поет от Доналд Тръмп по отношение на вносните автомобили например.

Тук сигурно влизам в капан и финансистите ще ме критикуват, защото, ако сме по-прецизни, би трябвало да кажем, че американският президент увеличава ставката на митата. По същия начин обаче не проявяваме достатъчно прецизност и когато говорим, че правителството или общинската управа вдига данъците, а всъщност повишава данъчната ставка. Да речем, тази година в община Търговище ставката за данък сгради се вдига от 1,65 на 2,5 промила от данъчната оценка на имота. Естествено, това повишение води до увеличаване на самия данък в левово изражение.

Да се върнем на употребата на тарифа вместо мито, която идва от английската дума tariff, означаваща както ‘налог върху внасяни или изнасяни стоки’, така и ‘списък с фиксирани цени за услуги’. В българския език свързваме тарифа по-скоро с нормативно определени такси, например имаме Тарифа за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. И за да е още по-сложно, имаме и митническа тарифа, което си е напълно легитимно и широко употребявано словосъчетание, означаващо ‘списък с конкретни такси, налагани върху конкретни стоки’.

Затова – внимателно с финансовите понятия, особено в публикации, в които се говори за увеличаване или намаляване на мита, данъци, ставки и тарифи.

Експертност и експертиза

В медийното пространство от доста години се чувства остра липса на експертност и изобилие от експертиза, когато става въпрос за висок професионализъм, задълбочени познания и натрупан солиден опит в определена област. В английския език думата expertise наистина означава точно това, но в българския експертиза отдавна се употребява с друго значение – ‘разглеждане на въпрос, проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение’. Всички знаем, че експертизи, изготвени от различни специалисти, често са нужни на криминалистите, а също и в съда, преди той да постанови решение по дадено дело.

Не е добра идея същата тази дума да се натоварва с ново значение, автоматично пренесено от английския. Спокойно бихме могли да използваме експертност – съществително име, което назовава качество и е образувано от прилагателното експертен и наставката -ост. Моделът е продуктивен и можем да посочим много такива съществителни (около 2300²) в българския език: отговорност, активност, вежливост, грижовност…

Факт е, че думата експертност липсва в академичния тълковен речник и БЕРОН, но това не е причина да не се употребява. Тук е моментът да кажем и дори да подчертаем, че ако не намираме дадена дума в речниците, това не означава забрана да я изричаме.

Може също да използваме синонимен израз, например Елена Иванова е експерт (вместо има експертиза) в областта на маркетинга. Ако пък става въпрос не за отделен човек, подходящ вариант би бил Екипът ни има богат експертен/професионален опит в областта на гражданското право.

Силициев и силиконов

Струва ми се, че ерата на Силиконовата долина вече е зад гърба ни, защото повечето хора разбраха, че това е неправилен превод на Silicon Valley. Районът, където са съсредоточени високотехнологичните компании в САЩ, се нарича Силициевата долина, защото силицият (silicon), а не силиконът (siliconе) се използва за изработването на микрочипове, които на свой ред се използват в електрониката, а без нея съвременната високотехнологична индустрия би била немислима.

Близостта в названията на силиция и силикона е още по-голяма в английския език и това не е случайно. Елементът силиций е част от химичния състав на силикона, който е общо наименование на клас полимерни материали. Най-често като че ли го асоциираме с имплантите, използвани в козметичната хирургия, но за домашните майстори по-важни сигурно са други негови полезни свойства, благодарение на които бързо лепят, изолират, уплътняват и в крайна сметка също придават естетичен вид на ремонтираните помещения.

Бенефициент и бенефициер

Ще представя още два паронима на вашето внимание, но тук, за съжаление, сме далеч от справянето с проблема. А проблемът е, че думата бенефициент, с която би трябвало да се назовава даващият, предоставящият средства, се употребява за диаметрално противоположната страна – получаващия средства. Ще попитате защо така е редно. Причината е, че в латинския език, откъдето сме заели и двете думи, beneficient- е сегашното деятелно причастие на глагола beneficere ‘облагодетелствам’ и съответно означава ‘облагодетелстващ, т.е. предоставящ, даващ’. Професор Огнян Герджиков посочва примери за двойки юридически термини – също заемки от латински, които имат наставки -ент/-ант и -ер/-ар и означават точно двете страни на дадено действие, да речем депонент (лицето, което влага) и депозитар (лицето, което получава, приема за съхранение).

И така, ако сме последователни, предоставящият средства е бенефициент, а получаващият – бенефициер. По линия на европроектите обаче преди повече от десетилетие в употреба навлезе погрешната дума и министерства, общини, фирми и най-различни организации, усвояващи средства от Европейския съюз, бяха и продължават да бъдат наричани бенефициенти.

Неприятното е, че тази погрешна употреба е скрепена в не един и два нормативни акта. Само един пример ще дам – Закона за управление на средствата от европейските фондове при споделено управление (91 употреби на бенефициент). Наскоро един държавен служител реагира почти болезнено при обяснението на разликата между двете думи и каза приблизително следното: „Ние не сме глупави, знаем какво означава едното и какво – другото, но в работата си се позоваваме на нормативни актове и трябва да използваме терминологията в тях.“ Наистина, като че ли в такава ситуация нямаш полезен ход и се придържаш към написаното в закона или наредбата.

Ще се отклоня малко от темата, за да посоча случая с Наказателно-процесуалния кодекс и Административнопроцесуалния кодекс³, които трябва да се пишат по един и същ начин, но названието на първия е в противоречие със сегашните правописни правила. Тук нямаме избор и когато посочваме даден нормативен акт в писмен текст, се съобразяваме с названието му в този вид, в който е обнародван.

Да адресираме проблема

Аз лично продължавам борбата си с адресирането, когато редактирам текстове, но признавам, че понякога ми е трудно да намеря точното съответствие. Става въпрос, разбира се, не за надписването на адрес на пощенска пратка, а за онова по-общо значение на английския глагол to address, когато при превод на български се питаме: Сега всъщност само обръщаме внимание на даден проблем, правим опити да го овладеем или го разрешаваме? Или пък нещо четвърто или пето?

Може би тъкмо защото ни е трудно да определим какво е имал предвид авторът, в преводни публикации се натъкваме на адресиране на най-различни въпроси. Неслучайно глаголът се предпочита от български политици, които искат да изразят много идеи с малко думи (изключвам причината да е, че не знаят какво конкретно искат да кажат) и същевременно да го направят по-така, по западен образец. Да вземем за пример Това е бюджет, който адресира истинските проблеми на софиянци, не е перфектен, но ще постави основата градът да се промени коренно. Бих „превела“ първата част на изречението така: Това е бюджет, в който са взети предвид истинските проблеми и който ще се опита да ги реши. Но знае ли човек, може авторът да е имал предвид и още нещо, което други читатели ще разгадаят.

Всички тези обърквания, смесвания и замени на думи в българския език са само малка част от свидетелствата за силното влияние на английския – днешната lingua franca. Няма изгледи поне в близко време то да отслабне, затова разумната съпротива, която би могла да даде някакви резултати, според мен е да се държи под контрол. Нека обаче не си правим илюзии – ще става все по-трудно.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kritika-na-ghramatichniya-razum/

Ще ме последвате ли в дълбокото? Обещавам да не се удавим. Нека се гмурнем заедно в академичната платформа „Български езикови ресурси онлайн“ (БЕРОН) и да проверим някои думи, които ежедневно употребяваме.

Започваме например с аз. Непосредствено под думата прочитаме: „клас съществително местоимение“. „Клас“ ще рече част на речта¹ и това можем да го асимилираме, но „съществително местоимение“ е… да речем, озадачаващо. Сега това съществително ли е, или местоимение? Сигурно е местоимение, което е съществително. А дали пък не е съществително, което е местоимение? Чакайте, чакайте,

много добре си спомням от училище, че аз е лично местоимение. И това ли вече не е така?

Ако скролнем настрани, ще стигнем до следната информация: „С формите на съществителното местоимение аз се означава авторът на текста – т.е. говорещият (пишещият). По традиция аз се определя като лично местоимение за първо лице“. От този текст разбираме, първо, че аз вероятно се числи към класа на съществителните (имена)², а местоимението ще да е един от подкласовете, и второ, това е добре познатото ни старо лично местоимение, но с нова категоризация.

На какво се дължи тази промяна в класификацията на граматичните класове думи? Както разбираме от публикации в научната периодика, предстои да бъде издадена нова академична граматика на българския език, която ще бъде и нормативна³. Отдавна е време за това – предишната е от миналия век (1982 – 1983).

Засега информацията за бъдещата граматика, изготвяна от учени от Института за български език (ИБЕ) на БАН, е доста ограничена, но все пак знаем, че в нея ще бъде представено нещо принципно различно.

Нова класификация на класовете думи (частите на речта)

В новите мнения, възгледи, концепции, модели и т.н. в науката сами по себе си няма нищо лошо – напротив, така се развива и обогатява човешкото познание за света, който ни заобикаля. Когато на научното поле се срещнат различни мнения и те са солидно аргументирани, обикновено надделяват тези, които по-добре концептуализират (ех, каква завъртяна дума, простете, но тя ми дойде в ума) действителността и ни помагат да я опознаем по-добре, а после и да боравим с овладяната материя.

Да видим какво ни е известно до момента за новата граматична класификация и как/дали това ще ни помогне да си обясняваме по-добре езика и да си служим с него. Ще трябва да тръгнем от съществуващата, традиционната, според която

класовете думи са 10 на брой: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол (вкл. причастията), наречие, предлог, съюз, частица, междуметие.

Тя стъпва на два основни критерия – семантичен и граматичен, тоест всеки от горните класове обединява думи, които имат нещо най-общо в значението си, а също така и общи граматични категории. Прилагателните имена например са обединени от това, че означават признаци на лица и предмети, а също така имат род, число, определеност/неопределеност (могат да се членуват), някои имат и степен. Глаголите назовават действие или състояние и имат лице, число, време, залог и т.н.

Новата класификация игнорира семантичния критерий – тоест най-общото в значението няма значение – и се основава изцяло на формалния подход при разпределянето на думите по класове:

Този подход е базиран на стриктното разграничение между форма и семантика чрез прилагането на строги морфо-синтактични критерии.⁴

Засега имаме по-пълна информация само за класа на прилагателните имена. Ето кои подкласове ще включва той:

1. Прилагателни в собствен смисъл (същински прилагателни).

Това са старите наши познайници – думи като добър, жълт, градски, тоест прилагателните имена, каквито ги знаем и си ги представяме в момента.

2. Прилагателни местоимения.

Новото попълнение в класа на прилагателните имена включва няколко вида от познатите ни местоимения:

а) показателни (този, онзи);
б) притежателни (мой/ми, твой/ти, негов/му);
в) възвратни притежателни (свой);
г) въпросителни (кой, какъв);
д) относителни (който, какъвто);
е) неопределителни (някой, някакъв, нечий);
ж) отрицателни (никой, никакъв, ничий);
з) обобщителни (всеки, всякакъв)⁵.

Всъщност това са всички местоимения с изключение на личните (аз, ти) и възвратното лично (себе си).

Основанието да се причислят тези думи към прилагателните имена е, че повечето от тях могат да се променят по род и число и да се членуват, например мой (моя, моят), моя(та), мое(то), мои(те). Тук трябва да направим важното уточнение, че кой, който, някой, никой и всеки са прилагателни в случаи като Всеки приятел ще се зарадва на успеха ти (определение към приятел), но ако са употребени самостоятелно, ще попаднат в големия клас на съществителните имена: Всеки ще се зарадва на успеха ти (в ролята на подлог). И това не е всичко, има случаи, в които думата ще е подлог, обаче вероятно ще трябва да я таксуваме като прилагателно, защото се променя по род: Всяка от вас трябва да внимава (когато говорещият се обръща към жени).

3. Прилагателни числителни.

Познатите ни редни числителни имена (първи, втори, трети) действително много приличат на прилагателните имена по своите граматични характеристики – изменят се по род и число и се членуват. Това се отбелязва от немалко български езиковеди и няма как да се пренебрегне. Редно е също да признаем, че със сегашните числителни бройни (едно, две, три) в момента ги обединява най-вече значението. Все пак имат поне една обща граматична категория – определеност/неопределеност (членуват се).

4. Глаголни прилагателни.

Също както при подкласа на местоименията ще трябва да заострим вниманието си, защото пак ще правим разграничения. Глаголните прилагателни са всъщност част от причастията, които според традиционната класификация представляват глаголни форми. И действително, те са образувани от глаголи. Да си припомним видовете причастия:

а) сегашно деятелно – търсещ;
б) минало свършено деятелно – търсил, потърсил;
в) минало несвършено деятелно – търсел;
г) минало страдателно – търсен;
д) деепричастие – търсейки.

Причастията, които се изменят по род и число и се членуват (а, б, г), вече ще бъдат глаголни прилагателни – търсещ(ият) човек, търсеща(та) жена; потърсила(та) правата си майка, потърсили(те) правата си хора; търсена(та) стока, търсени(те) професии.

Тези обаче, с които се образуват форми за различни глаголни времена и наклонения, ще си останат причастия:

Майката търсела правата си. (преизказна форма – минало несвършено деятелно причастие)
Майката е търсила правата си. (форма за минало неопределено време, включваща минало свършено деятелно причастие)
Тази стока сега е търсена на пазара. (форма за страдателен залог, включваща минало страдателно причастие)

И така, пак ще трябва да разграничаваме едни и същи думи и да ги причисляваме ту към глаголните прилагателни (търсена стока) – ту пък към причастията, тоест към системата на глагола (стоката е търсена). Това се отнася за миналото свършено деятелно причастие и миналото страдателно причастие.

Под секрет ще ви кажа, че и аз започнах да се обърквам – представям си какви усилия трябва да положи един нефилолог, за да проследи тези трансформации, отношения и разграничения. Завършвайки с информацията за глаголните прилагателни, нека се простим.

Сбогом, сегашно деятелно причастие, сбогом, деепричастие! Ще се видим в някой следващ живот може би.

Съдбата на думите, които сега категоризираме като деепричастия, в момента поне на мен не ми е ясна, но предполагам, че ще бъдат отнесени към наречията.

5. Неизменяеми прилагателни.

Само ще маркирам последния подклас прилагателни имена, тъй като той е обект на много дискусии в езиковедската литература. Освен думи като инат, сербез, късметлия, причислявани обикновено към него, все повече набъбва броят на лексемите от западноевропейските езици, особено от английския: супер, екстра, денс, макси и др.

Други граматични класификации

Предлаганото от учените от ИБЕ прекатегоризиране на думите, както можем да предположим, не е изолирано явление в българското езикознание и е редно да го поставим в контекст. В по-ново време може да се посочат класификациите на Юрий Маслов (1981) и Станьо Георгиев (1991). Подробен преглед на концепциите прави Константин Куцаров в своята дисертация „Българските лексемни класове и учението на частите на речта“ (2019)⁶. Стъпвайки на три критерия – лексико-семантичен, морфологичен и синтактичен, – ученият аргументира обособяването на 12 лексемни класа. Като цяло местоименията не представляват отделен клас, единствено личните (аз, ти, той) са обособени в „дискурсив“. Самостоятелен клас образуват причастията, с изключение на деепричастията, и „детерминативите“, които в момента се разглеждат в синтаксиса като вметнати думи (впрочем, наистина, например). В края на автореферата на дисертацията си Куцаров с основание отбелязва:

… няма класификационен модел, който да не бъде уязвим, тъй като изначално е обременен от субективността на изследователските тези. Това научно съчинение предлага само една от възможните гледни точки по проблема.

Напълно подкрепям виждането на проф. Куцаров. Когато предлагаш нещо принципно ново, отклоняващо се от традицията, ревизиращо традицията и оспорващо традицията, е редно да имаш съзнанието, че това е „само една от възможните гледни точки“, и да не я налагаш като истина от последна инстанция.

Като всеки езиков модел, и сегашната класификация, каквато я знаем от десетилетия, не е съвършена. В никакъв случай не я издигам в култ и не смятам, че е дадена веднъж завинаги и не бива да се търсят по-добри модели. Мисля обаче, че няма как изведнъж да се появи класификация, която веднага да бъде приета от научните среди и обществото и безпроблемно да стане нормативна.

Новата граматична класификация на ИБЕ, отразена в БЕРОН

Може все още да сме в неведение за цялостната концепция на учените от ИБЕ, но тя вече тихомълком е прокарана в БЕРОН, който, по техните думи, е „мощен инструмент за грамотност на всеки българин с достъп до интернет“, „особено ценен за сферата на образованието и най-вече за обучението по български език във и извън България“. Освен че, както споменахме, кой и някой например фигурират като съществителни местоимения и прилагателни местоимения, прекласифицирани са думи като безброй (вече не е наречие, а числително име), колко и толкова (не са местоимения за количество, а са числителни имена (толкова приятели) и наречия (толкова те обичам). Учудване у мен предизвика следният факт: много и малко също са числителни имена и наречия, но само малко може да бъде и съществително име. Защо тази битност е отказана на много? Причастията пък все още са в сегашния си вид и при съответните глаголи са представени всички причастни форми, което ме навежда на мисълта, че прекласифицирането не е доведено докрай.

Дори и в този вид обаче имаме достатъчно основания да се запитаме:

кому е нужно всичко това и каква е ползата от него?

Знаем откъслечни неща за новите класове думи – и то ние, специалистите, които сме се натъкнали на промените, – обаче неизвестни и объркващи дори и филолозите термини, като съществително местоимение, вече фигурират в БЕРОН. Къде е цялостно разработената нова теория за класовете думи? Не трябваше ли тя да бъде публикувана и дискутирана и едва след това евентуално да бъде официализирана и отразена в БЕРОН – една платформа, която, както е декларирано, трябва да служи на „всеки българин“, на цялото общество. Да напомня на колегите от ИБЕ, че същото това общество в огромната си част се състои от нефилолози. Но дори и филолозите – отново в огромната си част – не подозират за намеренията за граматични нововъведения от такъв мащаб.

Учудващо е, че учените от ИБЕ имат смелостта – и това не е точната дума, която си заслужава да употребя – направо да наложат като нормативна една граматична класификация, за която малко специалисти знаят. Да не говорим че въпросната класификация изобщо не е проверена в практиката.

Нека да припомня какво пише в академичната граматика от 1982 – 1983 г.:

С оглед на основната си цел граматиката е съставена с помощта на традиционна в основата си концепция, методология и терминология. По принцип съставителите се опират на утвърдени в българската граматична литература постановки и се избягват подчертано дискусионни положения.⁷

Питам се защо учените от ИБЕ отстъпват от разумния подход на своите именити предшественици и на какво почива тяхната увереност, че ще поднесат концепция, която най-малкото няма да провокира съществени възражения.

Основният въпрос според мен обаче е какви практически ползи ще ни донесе новата класификация.

По-добре ли ще си обясняваме и ще подреждаме езиковата действителност в съзнанието си? Ще доведе ли това до по-бързо и трайно усвояване на граматичните, правописните и пунктуационните норми? Или напротив – ще прахосаме ценна енергия в прекрояването, преподреждането и новото съшиване на езиковата материя. И междувременно може да се изгубим някъде там, между съществителните местоимения, глаголните прилагателни и думите, които могат да бъдат наречия, числителни и съществителни.

С непрозрачната си езикова политика ИБЕ отдавна е длъжник на българското общество. Още повече Институтът дължи отговори сега, преди някой ден да сме осъмнали под диктата на нова нормативна граматика.

Или по-лошо – с нова нормативна граматика, с която няма да искаме да се съобразяваме.

Изложеното в статията мнение е лично мое и не ангажирам никого с него.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ne-sme-bezgreshni-no-sme-koledni/

Сложихте ли вече коледната украса? Планирахте ли къде ще пътувате и изобщо какво ще правите през ваканцията? Добре, а подготвени ли сте езиково да посрещнете предстоящите коледно-новогодишни празници? Моля, не реагирайте с учудване, защото е възможно да сбъркате правописа на най-различни думи и пожелания, които стават актуални точно в този календарен период.

Никулден, имените дни и рибата

Да започнем по-отдалече, а именно от Никулден, още повече че свети Николай Чудотворец се смята за първообраз на Дядо Коледа, който е наричан Санта Клаус в западните страни (от нидерландското съкратено име Sinterklaas < Sint Nicolaas). На този ден празнуват Николовци и Николаевци, Нини и Николини – всички те са именици, въпреки че аутокоректът го подчертава. За разлика от тях, именниците представляват текстове или списъци с имена, най-известен от които е може би Именникът на българските ханове.

Ако досега не сте знаели за това важно разграничение¹, запомнете го, защото ще ви потрябва и на Игнажден, Рождество Христово, Стефановден, Васильовден, Йордановден, Ивановден… С две думи, ще ви трябва и по-нататък през годината, когато ще поискате да напишете на някой именик „Честит имен ден!“. Да, само първата буква е главна, понеже именият ден, а също и рожденият ден са, така да се каже, индивидуални празници за конкретния човек и не са дорасли до главната буква.

В духа на специфичното трапезно разбиране на християнството от немалко българи ще обърнем внимание на традиционните рибни ястия, с които се свързва Никулден. Названието на шарана няма как да го сгрешите, но ако споделяте рецепта за пъстърва или толстолоб, не пишете пастърва или толостолоб. Девесилът пък е подходящ за рибена чорба, а названието на тази подправка съм го срещала поне в четири варианта, в които е-тата се заменят произволно с и-та в най-различни комбинации. Аз бих написала лющян, както си го знам от малка, но казват, че не било книжовно…

Предколедни вълнения

След Никулден времето рязко се свива и не стига нито за купуването на подаръци, нито за цялата работа на света, която трябва да се свърши до 23 декември на всяка цена, нито за украсяването на дома, затова е добре да сложим елхата, лампичките, имитациите на борови клонки (екологията преди всичко!) и гирляндите по-рано. Обикновено всички тези неща с изключение на елхата, разбира се, са повечко на брой, и надали ще употребите названията в единствено число, но имайте предвид, че гирляндата е от женски род, а не от мъжки. Заели сме думата от италианския език (ghirlanda ‘венец’) заедно с рода ѝ, макар да сме променили нейното значение. Впрочем скоро разбрах, че е модерно играчките за елхата вече да се наричат орнаменти.

С въпросните играчки/орнаменти и с най-различни нещица, носещи коледния дух, може да се сдобиете от празничните базари и тук е моментът да поставим и изясним няколко проблема. Първо, всички коледни работи се пишат поначало с малка буква. Празникът е Коледа – с главна буква, обаче прилагателното коледен, образувано от въпросното съществително собствено име, е с малка: коледни празници, коледни песни, коледни сладки, коледна ваканция, коледен романтичен филм, коледно парти… Изключение се прави, ако прилагателното е първа дума в съставно собствено име (състоящо се от две или повече думи), например Коледният базар във Варна².

Второ, да ми простят онези, които посещават базарите основно заради греяното вино, че поставям толкова съществен проблем на второ място, но така се получи. Апелирам към колегите от Института за български език да включат в БЕРОН особеното прилагателно име греян, защото, ето, пие си човек ароматното вино на базара, стопля си тялото и душицата и в приповдигнато настроение иска да сподели това значимо събитие в социалните мрежи. В един момент обаче се замисля как аджеба се пише тая дума, търси я в БЕРОН и не я намира! Не е редно ентусиазмът да секва точно в този момент, колеги, а освен това греяното вино и греяната ракия имат по-широко приложение – народната медицина например ги препоръчва при настинка и ред заболявания и неразположения на горния дихателен тракт. Чудеса правели тези напитки!

Трето, преди да е настъпил Бъдни вечер, трябва да купим и надпишем коледните картички – в случай че искаме да уважим тази традиция. Напоследък предпочитаме да отправяме пожеланията си виртуално, но все едно дали ще изберем хартията, чата, или някоя от социалните мрежи, ще придадем писмен вид на своите поздравления. Как да честитим правилно? Ето така например:

Весела Коледа и честита Нова година!
Честито Рождество Христово!

Логиката и съответно правилата в българския правопис се различават от логиката и правилата в английския, затова ви моля: не пишете Весела Коледа и Честита Нова Година! С главна буква се пише само първата дума в съставно собствено име и ако то съдържа и друго име, което поначало се пише с главна буква, тя се запазва, естествено. Рождество Христово се пише с начална главна буква, тъй като е название на християнски празник, а Христов (от Христос) се пише с главна буква и извън това собствено име, защото е притежателно прилагателно както Иванов (от Иван), да речем. При Нова година и Бъдни вечер положението е различно, тъй като думите година и вечер се пишат поначало с малка буква – те не са собствени имена сами по себе си.

И за да е още по-сложно, Нова година се пише с начална главна буква само когато имаме предвид празника, тоест деня 1 януари, в който честваме началото на годината. Ако става въпрос за всички предстоящи 365 дни, тогава началната буква е малка (но и първата дума обикновено е членувана и това помага да се ориентираме):

Нека новата година ти донесе много радост и незабравими мигове!

Трапезата на Бъдни вечер

Отново стигнахме до кулинарните традиции, а те повеляват на този ден да се сервират само постни ястия, понеже 24 декември е последният ден от постите за Рождество Христово. Тук има вероятност да напишете посни вместо постни, тъй като при по-небрежен изговор съгласната т не се произнася в групата -стн-. При колебание може да направите бърза проверка и без речник. Как? Като търсите форма на думата или друга дума със същия корен, в която след съмнителната съгласна (има ли тук т, или няма?) стои гласна – постен, пости: аха, има т, значи и постни се пише с т.

Въпреки че ястията не бива да съдържат животински продукти, разнообразието е голямо: зелеви или лозови сарми, печен боб, пълнени чушки, варено жито, ошав, питка, тиквеник; на масата се слагат също туршия, плодове, ядки… Грешки ви дебнат най-вече при сармите, ошава и туршията, все думи, които сме заели от турския език или с негово посредничество.

Думите сарма и сърма бяха дублети в кулинарията, но през 2002 г. сърма отпадна – вероятно за да се избегне омонимията със сърма. Макар да минаха вече 22 години, публикацията за тези думи в „Как се пише?“ се радва на голям интерес преди Бъдни вечер, което означава, че някои дублети са твърде жилави и устояват на кодификаторските решения.

За ошава, колкото и да мисля, не мога да намеря разумна причина да се пише с в. Хем на турски е hoşaf, хем като го произнасяме, крайната съгласна, дори и да е в, се обеззвучава. Погледнах обаче в Речника на българския език (1895–1904) от Найден Геров и там си е ошавъ, та даже има и ошавець. В по-късни правописни речници продължавам да откривам само ошав, което ме навежда на мисълта, че никой не е намерил достатъчно основания да ревизира това отдавнашно решение.

За туршията Геров е разколебан и дава и варианта трушия, който, мисля, е широко разпространен в Източна България, включително и в моя роден говор. Така или иначе, сега е правилна само формата туршия, която следва турската дума turşu.

Един от обредите (а не обрядите) на Бъдни вечер е коледуването – младежи, водени от по-възрастен женен мъж, обикалят къщите и пеят песни, с които пожелават здраве и берекет (а не берекед) на стопаните. Ако описвате този обичай, внимавайте и при колачетата, дарявани на коледарите. Думата е производна от колак ‘кравай’, а тя пък – от забравената вече коло, вместо която днес употребяваме колело. Да, колачетата са кравайчета и имат формата на колело, затова и се пишат с о, а не с у, а кулачетата (кулаче < кулак) вече ще ни отведат по други етимологични пътеки, които е по-добре да оставим на Екатерина Петрова.

От Коледа до Василица

Сигурно сте били послушни и през нощта след Бъдни вечер Дядо Коледа ще ви остави подарък под елхата, който с удоволствие ще разопаковате сутринта още по пижама. Обидно би било да напомням, че името на добрия старец се пише с две главни букви, но ще посоча правилото, на което се подчинява неговият правопис, а също така и на Баба Марта, Кума Лиса, та дори и на Братя Грим, Майка Тереза и Патриарх Евтимий. Първата дума, макар да е съществително нарицателно, е станала неразделна част от собственото име на тези персонажи и личности и затова се пише с главна буква.

На Рождество Христово се слага край на постите, но след като започнах това изречение, се чудя как да го продължа, защото дори много от хората, които се смятат за православни, постят само на Бъдни вечер. Неслучайно се говори за ВиК християни – мнозина се сещат за съществуването на Бога само на двата най-големи църковни празника. На Коледа вече е напълно разрешено да се блажи и влизаме в така наречения от мен сезон на пържолите. Също както те могат да се приготвят по най-различни начини, и думата може да приеме различни облици: правилния пържола, но и пръжола, пражола и паржола. Въпреки че вероятно има чужд произход, в крайна сметка ние сме я осмислили като резултат от пържене, а не от пражене (диалектна дума), което обяснява буквата ъ³.

Ваканцията бързо се изнизва и идва Нова година със звън на кристални чаши, бенгалски огън, пиратки и фойерверки. Проблемната дума е заета от немски и в общи линии следва транскрипцията на оригиналната Feuerwerk. Предпоставките за грешки са много, затова и тук трябва да внимавате правописно и не само – действайте умно и предпазливо с „огнените изделия“.

Още в новогодишната нощ може да ви сурвакат близки деца – обичай, който вече е ограничен в рамките семейството и познатите, но все пак виждам по столичните улици да се продават сурвакници, така че да преговорим правописа и на тези думи. Макар най-вероятно прилагателното сурва (Сурва, сурва година…) да е диалектен вариант на сурова, точно той стои в основата и на сурвакам, и на сурвакница, затова не пишете суровакам, суровакница.

Вече стигнахме до финала – Васильовден, който всъщност съвпада календарно с Нова година. Празникът е наричан също Василица или Васильовица и е известен сред ромската общност като Банго Васил, но се отбелязва по-късно – на 14 януари. Тук трябва просто да не залитате към Василевица и Василевден.

Празничното ни правописно пътешествие може да продължи с Богоявление (Йордановден) и Ивановден, когато имен ден празнува кажи-речи половината от българския народ, но е време да сложим точка, понеже време всъщност нямаме. Вече е 6 декември, Никулден, навлизаме в друго измерение и трябва да свършим всичката работа във Вселената. О, и да изнамерим най-хубавите подаръци за хората, които обичаме – не непременно материални.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/umorenite-dumi-gi-ubivat-dali/

Замисляли ли сте се колко интензивно стана общуването ни в последните едно-две десетилетия? Никога досега хората в развитите, а и в по-слабо развитите общества не са писали, чели, говорили и слушали толкова много. Естествено, имам предвид не само съдържателни диалози и високохудожествени или специализирани текстове, а всякаква устна и писмена реч, включително публикации и коментари в социалните мрежи и кратки съобщения в чатове.

Какво става с думите в това шеметно общуване, с какво бреме ги натоварваме и могат ли те да го понесат? Да видим как се справят някои от тях.

Уникален

Веднага и без каквото и да било колебание бих връчила на това прилагателно име палмата на първенството за досадна и (почти) нищо неказваща дума. От баница, през френски маникюр, до вкаран гол – всичко вече се определя като уникално. Ясно, искате да привлечете вниманието точно към вашата кулинарна рецепта, към студиото за красота, в което работите, или към видеото в спортния ви сайт, но имайте предвид, че за съществена част от говорещите български присъствието на тази дума вече носи негативи за текстовете. От прекомерна употреба тя престана да откроява, да отличава наистина единствените, изключителните елементи от множеството. Лично за мен в най-добрия случай уникален просто е синоним на (много) хубав. Ако искате да подчертаете нечия наистина уникална природа, бих ви посъветвала да употребите синоним, например неповторим, превъзходен, великолепен…

Супер

Един приятел ми каза, че тази дума е като черна дупка, която засмуква всички нюанси. Изкушавам се да продължа в същата посока. Според учените черните дупки могат да се обяснят с теорията на относителността. В случая с езика дали загубата на нюансите и изпразването на думите от съдържание не могат да се обяснят с относителността, с която ги употребяваме, с това, че с лека ръка възхваляваме или заклеймяваме, лепим етикети на хора, които не познаваме, даваме оценка на неща, от които не разбираме… Супер сме, ние сме върха (ето ви още един суперски израз)! Огледалото на езика обаче показва друго: когато си служим предимно с думи като супер, яко, жестоко, това е свидетелство, че речникът ни не е особено богат и ни е трудно да степенуваме и нюансираме нашата оценка.

Култов, епичен

Поправете ме, ако греша, но мисля, че епичното шествие на двете прилагателни тръгва от седмото изкуство с любезното съдействие на английския език и младото българско поколение. Култови са филмите с огромен брой отдадени фенове и утвърдени като класически постижения във времето. Епични пък са кинотворбите с голям мащаб и зрелищност. Филмите от поредицата „Междузвездни войни“ са едновременно култови и епични. Разбира се, вдигам летвата в небесата с този пример, обаче не бива и да я снижаваме много, защото лесно ще стигнем до карикатурни изрази в новинарски сайтове, като „бившия култов певец на механа „Македония“ в Благоевград“. Моите уважения към изпълнителя и почитателите му, но ако и той, и Елвис Пресли са култови изпълнители, какво изобщо означава това прилагателно име?

В едно интервю, говорейки за отношенията между хората в опосредстваната хиперкомуникация, лингвистката Жули Невьо предупреждава да не прекаляваме с експресивните думи (такива са и култов, и епичен, и уникален, и супер):

Думите се изхабяват – такава е природата на езика. Особено когато са експресивни, защото експресивността се нуждае от рядка употреба, за да се постигне ефект…

Иновативен

Времето изисква от нас да сме на гребена на вълната – и нито милиметър по-долу. Как най-добре да отговорим на този повик? Като сме иновативни във всичко: в методите, които използваме, в проектите, които осъществяваме, в кредитите, които предлагаме – да, търсейки примери за словосъчетания с тази дума, попаднах на иновативни кредити. Хм, казах си, подобни финансови изкушения ще да са насочени към иновативни клиенти. Потърсих нарочно словосъчетанието и точно както е писано в Библията, намерих, при това на не едно и две места. Става въпрос за клиенти, които са компании, и така вече е обяснимо, защото компаниите могат да са иновативни, но в началото леко се стреснах.

Патриоти, патриотизъм

По време на Прехода у нас дейно участие в обществено-политическия ни живот вземат различни партии, чиято идеология е основана върху патриотичния идеал. Да си припомним, че в зората на демокрацията се появи Общонародният комитет за защита на националните интереси, години по-късно беше създадена „Атака“, а след нея на терена излязоха ВМРО – БНД¹, Националният фронт за спасение на България (НФСБ), „Възраждане“, „Величие“, МЕЧ и пр. „Атака“, ВМРО и НФСБ участваха в управлението на държавата чрез коалицията „Обединени патриоти“, преди това пък ВМРО и НФСБ се бяха съюзили в Патриотичния фронт. Представителите на тези формации за по-кратко бяха наричани в медиите патриотите и названието доста бързо се специализира за политическа употреба. Паралелно и също така доста бързо използването му за други цели стана щекотливо.

За дискредитирането на думата според мен допринесе и татуираният патриотизъм – показната „почит“ към националните ни герои. В резултат на всичко това зачести употребата на патриотари и патриотарство, в чието значение доминираща е именно показността на любовта към родината и родното.

Ценности

Освен националните ценности днес ние, българите, защитаваме множество други: традиционни семейни, демократични, консервативни, евроатлантически, европейски, християнски… И говорейки непрекъснато за тях, всъщност ги обезценяваме. Както вече стана ясно от казаното за прилагателните имена по-горе, така се получава с думите, които нямат толкова широка употреба, но ние започваме да ги изричаме едва ли не във всяко трето изречение. Изобщо не си даваме сметка, че експлоатирането им в речта им прави много, много лоша услуга – те стават тривиални, безлични и девалвират точно като лева по времето на Жан Виденов. 

Случва се

Малко по-различен е случаят със случва се, защото този глагол не може да се похвали с яркост или експресивност и открай време се употребява широко в българската реч. Значението му се свързва най-вече с настъпването на независещи от нас събития. Изведено до крайност, то е илюстрирано в една песен на ФСБ по текст на Даниела Кузманова:

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща –
не, не стават така…

Най-невероятните неща,
най-непредвидимите неща,
най-парадоксалните неща
просто се случват.

От около двайсет години насам обаче (по мои наблюдения) думата разшири чувствително досегашната си семантика и започна да означава и съзнателни, нарочни действия:

Ще бъде огромна грешка, ако ротацията не се случи.
Договорът е с щатска компания, разговорите се случиха по линия на Европейската комисия…

В първия пример глаголът е употребен вместо осъществявам се, а във втория – вместо провеждам се. И тук става ясно защо охотно му позволихме да завземе територията на други думи. Просто случва се ни спестява мисленето и търсенето на подходящия глагол. Промените например настъпват, мечтите се сбъдват или се постигат, премиерата се състои, но къде-къде по-лесно е всички те да се случат.

За разширяването на семантиката важна роля изигра и английският език, в който глаголът to happen означава както случайни, непланирани, така и съзнателни действия. Впрочем мисля, че подтикът дойде именно оттам и в началото сякаш имаше някакъв опит за освежаване на речта с употребата на случва се вместо провежда се, реализира се, става, състои се – все банални глаголи с отвлечено значение. Днес обаче вече се приближаваме до етапа, в който случва се кандидатства за членство в същата група.

Преди да напиша тази статия, се допитах до няколко души, за да подбера най-актуалните примери за изхабени думи в българския език. Краткият списък, който съставих, все пак отразява в голяма степен личните ми впечатления и съм убедена, че мнозина от вас имат свой списък. А това означава, че сме чувствителни към езика във време, в което безкритичната му употреба в публичното общуване взема все по-застрашителни размери.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.