Post Syndicated from original https://www.toest.bg/uchtivata-forma/

Учтивата форма ни създава немалко главоболия, но преди да се заемем с проблемите, нека да обърнем поглед назад и да видим на кого му е хрумнало да изразява уважението си към събеседника с форми за множествено число. 

Малко история

Приема се, че в началото е бил изказът на римския император Константин Велики (306–337), който започва да употребява ние заповядваме вместо аз заповядвам – за причините има различни теории (стр. 254). Събеседниците му започват да се съобразяват, че той вече е ние, и да се обръщат по съответния начин – с вие. От онова далечно време формите за множествено число се използват за изразяване на учтивост, първоначално към високопоставени особи.

В България учтивата форма прониква едва преди около две столетия под влияние на други книжовни езици – гръцки, румънски, руски, а по-късно и западноевропейските. Това, естествено, се наблюдава най-вече в говора на по-изисканите градски среди. А за изискаността може да се съди например по този образец на писмо, който Христаки Павлович е включил в своя „Писменик общополезен“ (1835): „Оскорблявам се премного защо дойдох в нужда да ви смислим, за да изплатите свойа долг, на когото уреченио ден уже мина.“¹

С колко много думи може да се каже: „Върни ми парите, срокът изтече!“

Учтивата форма постепенно започва да се употребява все по-често, дори и при обръщение на син или дъщеря към родителите, и успява да се наложи в българския език след Освобождението.

Главната буква във Вие, Ваш

Сякаш изглежда ясно, че когато употребяваме вие, вас, ви, ваш за изразяване на учтивост, местоименията се пишат с главна буква. Един от проблемите е, че допреди издаването на Официалния правописен речник на българския език (2012; ОПРБЕ) не беше изрично постановено как следва да пишем вие, ваш, когато се обръщаме официално към двама или повече души. Макар да минаха дванайсет години, все още не е широко известно, че и в този случай употребяваме главна буква:

Уважаеми родители,
Каним Ви да отпразнуваме заедно…

Уважаеми госпожи и господа,
Изпращам Ви оферта за…

Тук вече започваме да изпитваме известна несигурност, защото понякога е трудно да се разграничи учтивото Вие от обикновеното вие, когато се обръщаме към повече хора. Малко след издаването на ОПРБЕ в доста сайтове се появиха гръмки и заблуждаващи заглавия. Напористи автори с уклон към абсолютизирането сътвориха бомбастични заглавия от типа „От днес пишем Вие само с главна буква“. В текстовете все пак ставаше ясно, че това Вие е само в учтивата форма, но белята беше сторена, лъжливите твърдения се споделяха в социалните мрежи дори и години по-късно, а читателите, ако не бяха попили направо грешната информация, бяха в най-добрия случай объркани.

Вероятно сега е моментът да уточним в какъв тип текстове се употребява учтивата форма и съответно кога следва да пишем Вие, Ваш. За съжаление, това не е указано в ОПРБЕ, но бихме могли с голяма сигурност да посочим, че учтивата форма се употребява в служебната кореспонденция, в писма и имейли до институции, банки и др., в покани, интервюта. Практиката в социалните мрежи е Вие, Ваш да се използва, когато пишещият не е в близки отношения с човека, към когото се обръща, и желае да запази дистанция в общуването. Досега не съм попадала на случай, в който местоименията да се пишат с главна буква при обръщение към повече хора.

Други частни – но за доста специалисти важни – случаи са художествената литература и субтитрите на филми. В предишния официален правописен речник имаше изключение: местоименията се пишат с малка буква в художествената литература². Това е спестено в ОПРБЕ и го отдавам на недоглеждане или пропуск, защото практиката е устойчива, така или иначе се следва и е добре да се скрепи нормативно. Кодификаторът следва да се замисли и за добавянето на субтитрите на филми в това изключение.

Съгласуване на причастията и прилагателните имена

Имаме голям проблем, който все повече се задълбочава. Правилата постановяват различен режим на съгласуване на прилагателните имена и миналите страдателни причастия (глаголни форми, завършващи на -н или -т), от една страна, и на миналите деятелни причастия (завършващи на -л), от друга.

В първия случай употребяваме формата за единствено число и се съобразяваме с пола на събеседника:

Господине, Вие сте много учтив./Госпожо, Вие сте много учтива.
Господине, вече сте уведомен, че…/Госпожо, вече сте уведомена, че…
Господине, Вие сте приет за член…/Госпожо, Вие сте приета за член…

Във втория случай употребяваме само формата за множествено число:

Господине/Госпожо, Вие сте участвали в разговорите…

Естествено е човек да се запита: защо се налага изобщо такова разграничаване при съгласуването. Обяснението е, че причастията на -л влизат в състава на сложна глаголна форма – сте участвали, която е за минало неопределено време. Така пише в академичната граматика, но са дадени примери само за съгласуването на прилагателни имена и минали деятелни причастия. За миналите страдателни причастия – от типа на уведомен, нищо не се казва³. Едва сега, пишейки тази статия, за мой срам осъзнавам, че сте уведомен/уведомена също е сложна глаголна форма – за страдателен залог. Ако това е истинското основание да се мъчим да казваме сте участвали, сте казали, сте мислили и т.н., редно е то да важи и за другите сложни форми – сте уведомени, сте изпратени, сте разпределени.

Разбира се, изобщо не ратувам за подобна промяна, а просто нямам информация и недоумявам на какво основание е взето решение миналите страдателни причастия да се съгласуват като прилагателните имена в състава на учтивата форма⁴. Добре е кодификаторът да каже.

Всъщност по-наложително е кодификаторът да се замисли дали да не промени съгласуването на миналите деятелни причастия в състава на учтивата форма и те също да са в мъжки или в женски род, ед.ч. Това съвсем няма да е капитулация пред неграмотността, както дежурно се окачествява едва ли не всяко предложение за промяна на книжовноезиковите правила. Би трябвало те да са организирани в система и да отчитат системността в самия език. Затова аз бих попитала защитниците на сегашните правила за съгласуване в състава на учтивата форма

Къде е тук системността?

Ето я пълната картина на съгласуването на различни части на речта и граматични форми в състава на учтивата форма:

Господин Добрев, Вие сте председател на комисията. (съществително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте любезен. (прилагателно име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте пръв в списъка. (числително име – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте този, който… (местоимение – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте избран за… (минало страдателно причастие – ед.ч.)
Господин Добрев, Вие сте отговорили, че… (минало деятелно причастие – мн.ч.)

Обикновено съгласуването на миналите деятелни причастия се съпоставя само със съгласуването на прилагателните имена и миналите страдателни причастия, но това не дава представа за цялата система от шест имена и граматични форми, от която има само едно изключение. Както пише проф. Иван Харалампиев,

срещу една форма в множествено число стоят пет в единствено. В такива условия е напълно закономерно езикът да се стреми да възстанови системността, като подчини и миналото деятелно причастие на преобладаващата употреба на единствено число на имената, местоименията и причастията в учтивата форма на множественото число⁵.

Ще посоча и един красноречив пример, който не е съчинен за целите на тази статия – натъквала съм се на подобни случаи в практиката си: Госпожо Костова, Вие сте били поканена... Това е граматически правилното съгласуване, но аз например, при цялата си школовка и уважение към правилата, не бих могла да го кажа, нито да го напиша, защото имам някакво езиково чувство все пак и държа на него. За мен това съгласуване е неестествено и абсурдно. Когато видим едно до друго две причастия, които в едни и същи синтактични условия трябва да се съгласуват по различен начин, езиковото ни съзнание възроптава и се пита: наистина ли така е правилно? 

Все по-често обаче не се питаме дали и как е правилно, и съвсем естествено в практиката се налага грешното от гледна точка на нормата, но логично и езиково системно съгласуване Вие сте била поканена/Вие сте бил поканен; Вие сте разбрала…/Вие сте разбрал... Чуваме подобно съгласуване ежедневно от водещи в национални радиостанции и телевизии. В случая изобщо не бих ги обвинила в неспазване на правилата, а бих цитирала акад. Михаил Виденов:

Масовата грешка е указание, че кодификаторът има върху какво много сериозно да се замисли […] Масовата грешка е наложила се тенденция, която ние не сме усетили навреме и не сме реагирали своевременно да ѝ дадем път за свободна конкуренция без маркирането ѝ като неправилност.

Разбира се, може да запазим правилото за съгласуване на миналото деятелно причастие в състава на учтивата форма в сегашния му вид и да продължим да не отчитаме, че влиза в разрез със системността в езика. При това положение обаче трябва да заплатим съответната цена – трудното му спазване, множеството грешки, откровеното му пренебрегване и в крайна сметка дискредитирането (поне частично) на книжовноезиковите правила.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/amnistiya-za-deeprichastieto/

Да употребяваме ли деепричастия? Този въпрос за мен винаги е имал положителен отговор и ми е звучал също толкова странно, колкото „Да употребяваме ли минало неопределено време?“ или „Да избягваме ли наречията?“. В българския език има деепричастия (мислейки), така както има сегашни деятелни причастия (мислещ), минали деятелни причастия – свършени (мислил) и несвършени (мислел) – и минали страдателни причастия (мислен). Защо да се лишаваме от изразните възможности, които ни предоставят причастията от един точно определен вид? И нарочени ли са всъщност те?

Личен опит vs. чужд опит

Опитвам се да си спомня за учител по български език или за преподавател в университета, който е бил настроен отрицателно към деепричастията, но нищо не се появява в съзнанието ми. Или съм имала голям късмет, или съм игнорирала съветите да се избягват тези граматични форми, защото:

• били тромави;
• правели речта по-изкуствена, по-книжна;
• били създадени по подражание на други езици;
• издавали езиковата немощ на автора/преводача на текста;
• трудно се употребявали, без да се допускат грешки.

Всички тези аргументи съм чувала от други хора, у повечето от които се е задействало самоцензурирането, и те съзнателно ограничават употребата на деепричастия в речта си. Не е лесно да се променят формирани с години езикови нагласи, но все отнякъде трябва да се започне. И така, нека да поразчистим камъните в градината на деепричастието.

Български по произход ли са тези форми?

Стопроцентово. Съвременните книжовни форми със завършек -йки всъщност са разклонение на – изненада! – сегашните деятелни причастия. Как така, ще попитате, е възможно ходейки например да има нещо общо с ходещ? В старобългарския език формата на сегашното деятелно причастие е била ходѧшть. Както преди, така и сега то се е изменяло по род и число (в миналото – и по падеж), съгласувайки се с името, което е определяло.

В някои случаи обаче е започнало да се употребява в застинала, неизменяема форма, най-често със завършек -ще или -щи, без да се съгласува с име. Примерите са от писмени паметници от ХIII и ХIV век. Така на преден план излиза глаголната, а не атрибутивната (тоест прилагателната) природа на причастието и по своята същност и функции то се доближава доста до съвременното деепричастие.

Но как от застиналата форма ходѧшти се стига до ходейки? Вследствие на смекчаване на съгласните настъпва следната метаморфоза: ходѧшти > ходеш’т’и > ходех’к’и > ходейки¹. Преходът се извършва в югозападните български говори, от които сме приели точно тези форми в съвременния книжовен език. Това не е станало нито гладко, нито изведнъж.

Установяване на деепричастията в новобългарския книжовен език

В пред- и следосвобожденската ни книжнина граматични форми с най-различни облици се борят да седнат на трона на деепричастието. Ето, вижте какъв е мащабът на конкуренцията: играюще, играющи, казав, казавше, казавши, играя, носяйки, бидейким, пеещем, ходещец, ходещиц… При това спестявам например форми като товарйъще, закусвайъще, употребявани от Г. С. Раковски, но пък ви компенсирам с едно изречение от Дядо Славейков, в което деепричастието има неповторим звуков ефект: Госпожа Хрисодактилица остави съпруга си и влѣзе в стайътъ си шушнещец.

Общо взето, през последните двайсет години на ХIХ век формите на -йки започват да надделяват над останалите и голяма роля за това има лансирането им от писатели като И. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров².

Ако приемем, че в началото на ХХ век деепричастието вече се е установило в книжовния ни език, достатъчни ли са ни били 120 години, за да го приемем безрезервно и да го използваме свободно в своята реч? Оказва се, че не. Доста затруднения среща то по пътя си и няма как да не признаем, че поне част от причините за ограничената му употреба са основателни.

Проблемът с книжната и изкуствената реч

Факт е, че деепричастието е в основата на обособена част в изречението, а обособените части „са характерни предимно за писмената реч и имат книжен характер, белег са на по-обработената реч“³. Илюстрирам го с пример от Смирненски: Очите се разтвориха в тревожно любопитство, по лицата легна бледината на страха и минувачите странно забързаха, шушнейки си плахо. Вероятността да срещнем деепричастия в публицистичната, художествената, официално-деловата или научната реч е многократно по-голяма, отколкото в живата реч. 

Тук е важно да направим едно уточнение – „книжно“ значи не „изкуствено“, а най-вече „писмено“, макар че днес сме склонни да го асоциираме по-скоро с „официално“ и едва ли не „почти архаично“. Деепричастията просто са типични за писмената, обработена, тоест премислената, а не спонтанната реч и затова не виждам основания съзнателно да ограничаваме употребата им поне в писмени текстове. Имам предвид най-вече художествената литература и медийните публикации.

Езиково немощни ли са авторите и преводачите, употребяващи деепричастия?

Ако се увличат и текстовете им изобилстват от тези граматични форми – да, това ще натежи и наистина ще означава, че не умеят да си служат добре с различни синтактични конструкции. Но ако в една статия се срещат едно, две или три уместно употребени деепричастия, какъв е проблемът? В предишната публикация в тази рубрика например съм използвала допитвайки се и опитвайки се, без изобщо да регистрирам това – в процеса на писането тези форми са се появили естествено в съзнанието ми. Предполагам, че при много други хора е така, и това всъщност е нормално.

Кой от вас си казва: „Сега ще употребя прилагателно име, а тук е необходимо наречие, но я да се върна малко назад, за да поразредя съществителните“? Да, звучи абсурдно, но защо тогава проявяваме свръхчувствителност към деепричастията? Не е ли по-добре да се възползваме от по-богатата вариативност, която ни предоставят? Например освен

Приятно ми е, като си мисля за теб, да гледам звездното небе.
или
Приятно ми е, когато си мисля за теб, да гледам звездното небе.
може да кажем
Приятно ми е, мислейки си за теб, да гледам звездното небе.

В конкретния случай аз бих предпочела третия пример, защото ми звучи по-поетично. В други случаи може по-уместен да се окаже вариантът с подчинено изречение с като или когато – или пък някакъв четвърти, или пети вариант.

Предполагам, че преводачите често проиграват подобни възможности, когато търсят най-доброто съответствие на определена синтактична конструкция в оригинала. Да имаш един вариант повече винаги е за предпочитане.

Разбира се, подмолните камъни в превода не са малко и поне един от тях е свързан с нашата тема: ако за езика на оригинала са твърде характерни граматични форми, съответстващи на нашето деепричастие, опасността да се залитне при предаването им на български е съвсем реална. За английския език рисковете са ясни, но и в гръцкия, да речем, деепричастието се среща доста по-често и вещият преводач следва да отчита тази особеност.

Всъщност моето впечатление е, че ако има залитане при преводите, то по-скоро е в другата посока. От опасения да не се прекали с деепричастията те се свеждат до абсолютния минимум.

Граматиката е коварна и грешки дебнат отвсякъде

Уви, това важи с пълна сила за нашите граматични форми. За да е правилна употребата им, е необходимо да бъдат изпълнени две условия: 1) действието, означено с деепричастие, трябва да се извършва едновременно с основното действие в изречението, и 2) вършителят им да е един и същ.

Конникът профуча край мен, яздейки бял жребец.

Често обаче се нарушава второто условие и се стига дори до примери като

Вдигнах поглед към конника, яздейки бял жребец.

Двете условия чувствително ограничават употребата на деепричастието, но (сякаш това не е достатъчно) те не са единствените, които регулират появата му в речта. Ще дам само един пример за типологична грешка – когато вършителят на действието, означено с деепричастие, е неопределен:

Имайки предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

Изречението може да се редактира така:

Като се имат/имаме предвид прогнозите, дефицитът в бюджета ще остане под 3%.

От всички аргументи против употребата на деепричастия най-силен според мен е последният – възможността да се допуснат грешки, която изобщо не е за подценяване и може дори да откаже по-неуверените. Ако обаче знаем в кои случаи може да се подхлъзнем, и внимаваме повече, когато пишем, опасенията ще останат на заден план, а речта ни ще стане по-богата и по-разнообразна с деепричастия. Нека не се лишаваме от възможността, която езикът ни дава, и да ги използваме – с мярка, разбира се.

Посвещавам публикацията на Боряна Телбис за любезното и аргументирано насърчение и на Стефан Русинов, който, нищейки проблемите на превода, не забравя и деепричастието.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/dumi-na-godinata-2023/

Кампанията на образователната платформа „Как се пише?“ приключи, победителите са ясни и са публично достояние. А оттук нататък? Това, че знаем думите на 2023 година, само по себе си е интересно, дори любопитно, но нека да отидем отвъд занимателната страна и да се запитаме: какво ни казват те?

Защо провеждаме кампанията

Вече за трети път заедно с Доротея Николова – преподавателка по български език и литература и журналистка, организираме това своеобразно проучване на обществените нагласи, допитвайки се направо до хората. Една от целите ни е да направим бърз „преговор“ на годината чрез знаковите, ключовите думи, бележещи отминалите събития, като изследваме онова, което се е запечатало по-трайно в съзнанието на българите. За всяко общество е важно да знае какво го е вълнувало, тревожило, на какво е отдало значение, какво е пренебрегнало. Защото думите на годината синтезирано казват много – и присъстващите в класацията, и отсъстващите, заметените под килима, – стига да можем да ги разтълкуваме.

Етапи на избора

Процедурата, през която премина допитването, тръгна от хората и завърши с тях. В първия етап всеки желаещ можеше да даде своите предложения на страницата на „Как се пише?“ във Facebook и в Threads, както и в личния ми профил в Х. След това обобщихме резултатите и съставихме списък с 30-те думи и словосъчетания, за които получихме най-много предложения, и го изпратихме на членовете на журито. Освен мен и Доротея Николова като организатори, то включваше: доц. Георги Лозанов, философ и медиен експерт, Веселина Седларска, писателка и журналистка, и д-р Иван Ланджев, поет и есеист. След като дискутирахме предложенията, всички се обединихме около 10 от тях, които според нас най-адекватно отразяват духа на изминалата година и покриват възможно най-много теми. Финалните думи и словосъчетания включихме в анкета на „Как се пише?“, в която отново всеки желаещ можеше да участва. Резултатите от нея обявихме публично и ги изпратихме до медиите. 

Отделна и независима част от проучването „Думи на годината 2023“ е анализът на езика в медиите през изминалата година, за който ни помагат специалистите от Sensika и който се основава на обработения от тях огромен текстов материал от онлайн източници на български език.

Победителите не ги съдят

Но може да ги анализират. Очаквано или не, изкуствен интелект, сглобка и времеубежище оглавиха класацията.

Безспорната новина е, че естественият интелект издигна изкуствения интелект на пиедестала на 2023-та. Дали защото създава неподозирани възможности във всички сфери на живота, или защото заплашва съществуващите модели – пак във всички сфери на живота? Или защото събужда у нас любопитството да проверим какво може, но и страха да не се окажем ненужни? Със сигурност технологичният феномен ни вълнува и трябва да следим какви права му делегираме. Това словосъчетание ни сближава и със света: през декември речникът „Колинс“ обяви съкращението AI (ИИ) за дума на годината във Великобритания, а според речника на Кеймбридж знаков е бил глаголът халюцинирам, свързан отново с изкуствения интелект, този път – с произвеждането на невярна информация от него. Наблюденията на специалистите от „Колинс“ показват, че употребата на изкуствен интелект е скочила четири пъти в сравнения с предишната година. Отново може да се сравним със света – в българските медийни публикации това словосъчетание се е срещало почти пет пъти по-често през 2023 година, отколкото през предходната¹.

Преди началото на кампанията прогнозата ми беше, че сглобката трудно може да бъде победена. Думата стана удобна за назоваване на една форма на управление, за която на самите участници в него не им стигна смелостта или пък откровеността да я нарекат коалиция. Мисля, че именно отказът им да си послужат със съществуваща дума в езика вдъхна нов живот на сглобка, която доскоро означаваше само проста по същността си връзка, съединение. Названието заживя нов, политически живот, но върху него продължава да тегне стигмата на механичното свързване, лишено от сложността и смислеността на едни връзки от доста по-високо ниво, каквито (би трябвало да) са управленските. Ето защо сглобка се оказа толкова предпочитана дума от критиците на правителството, които не пропускат възможност да го иронизират чрез нея.

Един неологизъм си проби път в класацията, а вече го прави и в самия език. Времеубежище е преди всичко заглавие на роман, но има достатъчно свидетелства, че се употребява като съществително нарицателно име². С членовете на журито отчетохме факта и затова решихме да включим думата с малка буква и без кавички в анкетата. За мен ще е интересно да наблюдавам дали времеубежище ще се утвърди в езика. Първо, защото е създадена от писател, а не се случва всеки ден български писател да изкове нова дума; второ, защото е сложна, има специфично значение, което тежнее към абстрактното. Опитвайки се да го изясня за себе си, се питам: времеубежището (извън романа) всъщност убежище във или от времето е? Ето такива въпроси пораждат сложните думи, защото, когато двете им части се споят в едно цяло, между тях възникват куп отношения. А многото гласове, които думата получи, си обяснявам с това, че ние, българите, все пак сме способни да оценим успеха на наш сънародник и да се зарадваме.

Останалите седем думи в класацията

Познатите ни политически теми са тук, за да ни напомнят, че ни е трудно да мислим за важното и ключовото за страната, без да споменем война, демонтаж, ротация, Шенген, евроатлантик. Неслучайно извън десетте думи в анкетата остана не-коалиция, макар да беше предложена от доста хора в първия етап от кампанията. Журито реши, че три думи за формата на управление (заедно със сглобка и ротация) много биха натежали, да не говорим че включихме и евроатлантик – евроатлантизмът беше едно от ключовите понятия за миналата година, отнасящи се за властовата спойка. 

Без да подценявам резултата на демонтаж и важността на събитието, възможно е немалка роля да е изиграло и времето. Паметникът на Съветската армия беше актуална тема съвсем наскоро, през месец декември, и все още помним добре какво се случи. Дали обаче нямаше да позабравим демонтажа, ако се беше състоял през февруари например? Забравяме със страшна сила и скорост. Вижте примерите в следващата част.

Името на една международна награда – „Букър“, присъства в класацията, за да ни каже, че и ний сме дали нещо на световната литература, но на другия полюс, за отрезвяване, е PISA. За да ни напомня – веднъж на три години – колко далеч е образователната ни система от международните стандарти и достижения. Впрочем и това удобно ще го забравим.

Липсващите теми

Както писа Георги Лозанов в „Дойче Веле“, класациите „Думи на годината“ са „най-бързият начин да разбереш за какво на хората им се мисли и за какво не“. По съществени теми и за значими събития не ни се мисли: домашното насилие, войната в Близкия изток, промените в Конституцията… В началото на кампанията получихме само единични предложения за „домашно насилие“, „макетно ножче“, „ивицата Газа“, „Конституция“. И трите теми привлякоха общественото внимание през миналата година, първите две акумулираха енергия и в социалните мрежи, медиите отразиха събитията, но човешкото съзнание ги счете за незначими. Може би защото насилието в семейството е твърде болезнено или не се отнася до нас конкретно, войната в Газа е далече, а конституционните промени вече станаха банални. Причини и обяснения ще намерим, стига да ги потърсим. Но ще потърсим ли решения поне за това, което сме в състояние да променим?

Все пак има и добри новини. Да погледнем отново към победителите в класацията, но в съпоставка с думите на предишните години: преценям, антиваксър и изчегъртване за 2021-ва и война, инфлация, избори и Украйна за 2022-ра. С избора на изкуствен интелект – от технологичната сфера, и на времеубежище – от културната, като че ли се опитваме да се откъснем от тягостното политическо говорене и да се насочим към нови хоризонти. Колкото и да е определяща политиката за живота в едно общество, не бива да допускаме общественият разговор да се води под нейния диктат. Дано лека-полека започнем да го осъзнаваме.

Езикът всъщност може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в основната си същност е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво всъщност става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.