Tag Archives: граматика

Критика на граматичния разум

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kritika-na-ghramatichniya-razum/

Критика на граматичния разум

Ще ме последвате ли в дълбокото? Обещавам да не се удавим. Нека се гмурнем заедно в академичната платформа „Български езикови ресурси онлайн“ (БЕРОН) и да проверим някои думи, които ежедневно употребяваме.

Започваме например с аз. Непосредствено под думата прочитаме: „клас съществително местоимение“. „Клас“ ще рече част на речта¹ и това можем да го асимилираме, но „съществително местоимение“ е… да речем, озадачаващо. Сега това съществително ли е, или местоимение? Сигурно е местоимение, което е съществително. А дали пък не е съществително, което е местоимение? Чакайте, чакайте,

много добре си спомням от училище, че аз е лично местоимение. И това ли вече не е така?

Ако скролнем настрани, ще стигнем до следната информация: „С формите на съществителното местоимение аз се означава авторът на текста – т.е. говорещият (пишещият). По традиция аз се определя като лично местоимение за първо лице“. От този текст разбираме, първо, че аз вероятно се числи към класа на съществителните (имена)², а местоимението ще да е един от подкласовете, и второ, това е добре познатото ни старо лично местоимение, но с нова категоризация.

На какво се дължи тази промяна в класификацията на граматичните класове думи? Както разбираме от публикации в научната периодика, предстои да бъде издадена нова академична граматика на българския език, която ще бъде и нормативна³. Отдавна е време за това – предишната е от миналия век (1982 – 1983).

Засега информацията за бъдещата граматика, изготвяна от учени от Института за български език (ИБЕ) на БАН, е доста ограничена, но все пак знаем, че в нея ще бъде представено нещо принципно различно.

Нова класификация на класовете думи (частите на речта)

В новите мнения, възгледи, концепции, модели и т.н. в науката сами по себе си няма нищо лошо – напротив, така се развива и обогатява човешкото познание за света, който ни заобикаля. Когато на научното поле се срещнат различни мнения и те са солидно аргументирани, обикновено надделяват тези, които по-добре концептуализират (ех, каква завъртяна дума, простете, но тя ми дойде в ума) действителността и ни помагат да я опознаем по-добре, а после и да боравим с овладяната материя.

Да видим какво ни е известно до момента за новата граматична класификация и как/дали това ще ни помогне да си обясняваме по-добре езика и да си служим с него. Ще трябва да тръгнем от съществуващата, традиционната, според която

класовете думи са 10 на брой: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол (вкл. причастията), наречие, предлог, съюз, частица, междуметие.

Тя стъпва на два основни критерия – семантичен и граматичен, тоест всеки от горните класове обединява думи, които имат нещо най-общо в значението си, а също така и общи граматични категории. Прилагателните имена например са обединени от това, че означават признаци на лица и предмети, а също така имат род, число, определеност/неопределеност (могат да се членуват), някои имат и степен. Глаголите назовават действие или състояние и имат лице, число, време, залог и т.н.

Новата класификация игнорира семантичния критерий – тоест най-общото в значението няма значение – и се основава изцяло на формалния подход при разпределянето на думите по класове:

Този подход е базиран на стриктното разграничение между форма и семантика чрез прилагането на строги морфо-синтактични критерии.⁴

Засега имаме по-пълна информация само за класа на прилагателните имена. Ето кои подкласове ще включва той:

1. Прилагателни в собствен смисъл (същински прилагателни).

Това са старите наши познайници – думи като добър, жълт, градски, тоест прилагателните имена, каквито ги знаем и си ги представяме в момента.

2. Прилагателни местоимения.

Новото попълнение в класа на прилагателните имена включва няколко вида от познатите ни местоимения:

а) показателни (този, онзи);
б) притежателни (мой/ми, твой/ти, негов/му);
в) възвратни притежателни (свой);
г) въпросителни (кой, какъв);
д) относителни (който, какъвто);
е) неопределителни (някой, някакъв, нечий);
ж) отрицателни (никой, никакъв, ничий);
з) обобщителни (всеки, всякакъв)⁵.

Всъщност това са всички местоимения с изключение на личните (аз, ти) и възвратното лично (себе си).

Основанието да се причислят тези думи към прилагателните имена е, че повечето от тях могат да се променят по род и число и да се членуват, например мой (моя, моят), моя(та), мое(то), мои(те). Тук трябва да направим важното уточнение, че кой, който, някой, никой и всеки са прилагателни в случаи като Всеки приятел ще се зарадва на успеха ти (определение към приятел), но ако са употребени самостоятелно, ще попаднат в големия клас на съществителните имена: Всеки ще се зарадва на успеха ти (в ролята на подлог). И това не е всичко, има случаи, в които думата ще е подлог, обаче вероятно ще трябва да я таксуваме като прилагателно, защото се променя по род: Всяка от вас трябва да внимава (когато говорещият се обръща към жени).

3. Прилагателни числителни.

Познатите ни редни числителни имена (първи, втори, трети) действително много приличат на прилагателните имена по своите граматични характеристики – изменят се по род и число и се членуват. Това се отбелязва от немалко български езиковеди и няма как да се пренебрегне. Редно е също да признаем, че със сегашните числителни бройни (едно, две, три) в момента ги обединява най-вече значението. Все пак имат поне една обща граматична категория – определеност/неопределеност (членуват се).

4. Глаголни прилагателни.

Също както при подкласа на местоименията ще трябва да заострим вниманието си, защото пак ще правим разграничения. Глаголните прилагателни са всъщност част от причастията, които според традиционната класификация представляват глаголни форми. И действително, те са образувани от глаголи. Да си припомним видовете причастия:

а) сегашно деятелно – търсещ;
б) минало свършено деятелно – търсил, потърсил;
в) минало несвършено деятелно – търсел;
г) минало страдателно – търсен;
д) деепричастие – търсейки.

Причастията, които се изменят по род и число и се членуват (а, б, г), вече ще бъдат глаголни прилагателни – търсещ(ият) човек, търсеща(та) жена; потърсила(та) правата си майка, потърсили(те) правата си хора; търсена(та) стока, търсени(те) професии.

Тези обаче, с които се образуват форми за различни глаголни времена и наклонения, ще си останат причастия:

Майката търсела правата си. (преизказна форма – минало несвършено деятелно причастие)
Майката е търсила правата си. (форма за минало неопределено време, включваща минало свършено деятелно причастие)
Тази стока сега е търсена на пазара. (форма за страдателен залог, включваща минало страдателно причастие)

И така, пак ще трябва да разграничаваме едни и същи думи и да ги причисляваме ту към глаголните прилагателни (търсена стока) – ту пък към причастията, тоест към системата на глагола (стоката е търсена). Това се отнася за миналото свършено деятелно причастие и миналото страдателно причастие.

Под секрет ще ви кажа, че и аз започнах да се обърквам – представям си какви усилия трябва да положи един нефилолог, за да проследи тези трансформации, отношения и разграничения. Завършвайки с информацията за глаголните прилагателни, нека се простим.

Сбогом, сегашно деятелно причастие, сбогом, деепричастие! Ще се видим в някой следващ живот може би.

Съдбата на думите, които сега категоризираме като деепричастия, в момента поне на мен не ми е ясна, но предполагам, че ще бъдат отнесени към наречията.

5. Неизменяеми прилагателни.

Само ще маркирам последния подклас прилагателни имена, тъй като той е обект на много дискусии в езиковедската литература. Освен думи като инат, сербез, късметлия, причислявани обикновено към него, все повече набъбва броят на лексемите от западноевропейските езици, особено от английския: супер, екстра, денс, макси и др.

Други граматични класификации

Предлаганото от учените от ИБЕ прекатегоризиране на думите, както можем да предположим, не е изолирано явление в българското езикознание и е редно да го поставим в контекст. В по-ново време може да се посочат класификациите на Юрий Маслов (1981) и Станьо Георгиев (1991). Подробен преглед на концепциите прави Константин Куцаров в своята дисертация „Българските лексемни класове и учението на частите на речта“ (2019)6. Стъпвайки на три критерия – лексико-семантичен, морфологичен и синтактичен, – ученият аргументира обособяването на 12 лексемни класа. Като цяло местоименията не представляват отделен клас, единствено личните (аз, ти, той) са обособени в „дискурсив“. Самостоятелен клас образуват причастията, с изключение на деепричастията, и „детерминативите“, които в момента се разглеждат в синтаксиса като вметнати думи (впрочем, наистина, например). В края на автореферата на дисертацията си Куцаров с основание отбелязва:

… няма класификационен модел, който да не бъде уязвим, тъй като изначално е обременен от субективността на изследователските тези. Това научно съчинение предлага само една от възможните гледни точки по проблема.

Напълно подкрепям виждането на проф. Куцаров. Когато предлагаш нещо принципно ново, отклоняващо се от традицията, ревизиращо традицията и оспорващо традицията, е редно да имаш съзнанието, че това е „само една от възможните гледни точки“, и да не я налагаш като истина от последна инстанция.

Като всеки езиков модел, и сегашната класификация, каквато я знаем от десетилетия, не е съвършена. В никакъв случай не я издигам в култ и не смятам, че е дадена веднъж завинаги и не бива да се търсят по-добри модели. Мисля обаче, че няма как изведнъж да се появи класификация, която веднага да бъде приета от научните среди и обществото и безпроблемно да стане нормативна.

Новата граматична класификация на ИБЕ, отразена в БЕРОН

Може все още да сме в неведение за цялостната концепция на учените от ИБЕ, но тя вече тихомълком е прокарана в БЕРОН, който, по техните думи, е „мощен инструмент за грамотност на всеки българин с достъп до интернет“, „особено ценен за сферата на образованието и най-вече за обучението по български език във и извън България“. Освен че, както споменахме, кой и някой например фигурират като съществителни местоимения и прилагателни местоимения, прекласифицирани са думи като безброй (вече не е наречие, а числително име), колко и толкова (не са местоимения за количество, а са числителни имена (толкова приятели) и наречия (толкова те обичам). Учудване у мен предизвика следният факт: много и малко също са числителни имена и наречия, но само малко може да бъде и съществително име. Защо тази битност е отказана на много? Причастията пък все още са в сегашния си вид и при съответните глаголи са представени всички причастни форми, което ме навежда на мисълта, че прекласифицирането не е доведено докрай.

Дори и в този вид обаче имаме достатъчно основания да се запитаме:

кому е нужно всичко това и каква е ползата от него?

Знаем откъслечни неща за новите класове думи – и то ние, специалистите, които сме се натъкнали на промените, – обаче неизвестни и объркващи дори и филолозите термини, като съществително местоимение, вече фигурират в БЕРОН. Къде е цялостно разработената нова теория за класовете думи? Не трябваше ли тя да бъде публикувана и дискутирана и едва след това евентуално да бъде официализирана и отразена в БЕРОН – една платформа, която, както е декларирано, трябва да служи на „всеки българин“, на цялото общество. Да напомня на колегите от ИБЕ, че същото това общество в огромната си част се състои от нефилолози. Но дори и филолозите – отново в огромната си част – не подозират за намеренията за граматични нововъведения от такъв мащаб.

Учудващо е, че учените от ИБЕ имат смелостта – и това не е точната дума, която си заслужава да употребя – направо да наложат като нормативна една граматична класификация, за която малко специалисти знаят. Да не говорим че въпросната класификация изобщо не е проверена в практиката.

Нека да припомня какво пише в академичната граматика от 1982 – 1983 г.:

С оглед на основната си цел граматиката е съставена с помощта на традиционна в основата си концепция, методология и терминология. По принцип съставителите се опират на утвърдени в българската граматична литература постановки и се избягват подчертано дискусионни положения.7

Питам се защо учените от ИБЕ отстъпват от разумния подход на своите именити предшественици и на какво почива тяхната увереност, че ще поднесат концепция, която най-малкото няма да провокира съществени възражения.

Основният въпрос според мен обаче е какви практически ползи ще ни донесе новата класификация.

По-добре ли ще си обясняваме и ще подреждаме езиковата действителност в съзнанието си? Ще доведе ли това до по-бързо и трайно усвояване на граматичните, правописните и пунктуационните норми? Или напротив – ще прахосаме ценна енергия в прекрояването, преподреждането и новото съшиване на езиковата материя. И междувременно може да се изгубим някъде там, между съществителните местоимения, глаголните прилагателни и думите, които могат да бъдат наречия, числителни и съществителни.

С непрозрачната си езикова политика ИБЕ отдавна е длъжник на българското общество. Още повече Институтът дължи отговори сега, преди някой ден да сме осъмнали под диктата на нова нормативна граматика.

Или по-лошо – с нова нормативна граматика, с която няма да искаме да се съобразяваме.

Изложеното в статията мнение е лично мое и не ангажирам никого с него.

1 Терминът части на речта в българското езикознание вече се измества от (граматични) класове думи/лексеми. Намирам новия термин за коректен.

2 В съществителното местоимение първата дума може да се възприеме и като прилагателно име. Всъщност терминът трябва да се разбира като „клас съществително име, подклас местоимение“.

3 Станчева, Р., Томов, М. Класът на прилагателните имена в нормативната граматика на българския език – формален подход. – Български език, 2023, Приложение, с. 73 – 91.

4 Пак там, с. 73.

5 Примерите в скобите не изчерпват всички местоимения от съответния вид.

6 Дисертацията е публикувана като монография със същото заглавие през 2022 г. от издателство „Колибри“.

7 Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 1. Фонетика. София: Издателство на БАН, 1982, с. 7.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Има ли душа отборът?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-dusha-otborut/

Има ли душа отборът?

Поводът за размишленията в тази статия е едно тълкувание в рубриката „Въпрос на деня“, което прочетох в сайта БЕРОН и което силно ме озадачи:

Коя форма – кой или кого, е правилно да се употреби в следното изречение, когато се отнася до отбор: Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Правилно е да се употреби формата кой: Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер?, тъй като местоимението се отнася до думата отбор. Формата кого се употребява за означаване само за лица от мъжки пол, а думата отбор не означава лице.¹

В първия момент езиковото ми чувство възропта срещу това, че формата кой е правилна, а аз винаги се вслушвам в езиковото си чувство, така както специалистите се вслушват в професионалната си интуиция. Още преди да сме осмислили на рационално ниво дадено становище, резултат, аргумент, ние чувстваме, че има нещо смущаващо, нещо което заслужава най-малкото да бъде проверено.

Да подходим така и да подложим на проверка отговора на специалистите от ИБЕ на БАН: наистина ли е правилен техният вариант?

Граматичното правило гласи:

Употребата на местоименните форми за м.р. ед.ч. кого, когото, някого, никого е задължителна в писмен текст. Те се отнасят за лица и изпълняват служба на допълнение в изречението.

На пръв поглед правилото е спазено, тъй като в нашия пример кой се отнася не за лице (човек), а за футболен отбор. Думи като отбор, екип, колектив назовават групи от хора и ако трябва, да речем, да приложим друго граматично правило – за бройната форма, – ще ги третираме като означаващи нелица: няколко отбора, три екипа (а не: няколко отбори, три екипи).

Защо тогава тези от нас, които владеят книжовната норма и имат усет за употребата на кой/кого, са смутени от варианта Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер? Ето някои предварителни разяснения.

В българските граматики обикновено се прави разграничение между самостойната и несамостойната употреба на въпросителното местоимение кой.

В първия случай то е близко до съществителните имена, само в мъжки род единствено число е и може да има форма кого: Кой издаде тайната?/На кого издаде тайната?

Във втория случай местоимението е близко до прилагателните, променя се по род и число и не може да има форма кого: На кой приятел/коя приятелка/кои приятели се доверяваш?²

Нас ни интересува само първият случай и е необходимо да подчертаем, че когато казваме или пишем кой, това представлява не някакво езиково съкращение, което правим в съзнанието си точно преди да зададем въпроса (например на кой човек, кой отбор), а абстракция, която все пак има някакви параметри. Ето какво пише проф. Руселина Ницолова:

Всеки въпрос съдържа три вида информация: 1. че говорещият нещо знае; 2. че говорещият нещо не знае; 3. че говорещият иска да научи нещо. Въпросителните местоимения означават, от една страна, това, което говорещият вече знае, т.е. към кой род обекти принадлежи референтът на местоимението – неговите категориални признаци, а от друга страна, това, което говорещият не знае и желае да научи от адресата на въпроса, е идентификацията на референта, свързана с неговите индивидуални признаци.³

Нека да го онагледим с два примера.

Ако попитаме Кой издаде тайната?, ние знаем, че някой е извършил определено действие – издал е конкретна тайна. Като употребяваме местоимението кой, със сигурност имаме предвид някакво лице (човек), но не можем да го идентифицираме и затова искаме информация от нашия събеседник. Ако зададем въпроса Колко пари ти трябват?, това означава, че сме наясно с финансовите нужди на човека отсреща, и с местоимението колко очакваме да разберем какво е количеството на парите, което ще ги покрие.

Да припомним отново нашия пример и да видим какво знаем и какво не знаем, когато питаме Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Първо, знаем, че действието ще се извърши от „Левски“ – футболен отбор, състоящ се от 11 играчи плюс резервите. Второ, на „Левски“ му предстои да се изправи срещу определен обект. Трето, това ще стане тази вечер. Не знаем обаче кой е обектът на действието, и с кой/кого искаме да го идентифицираме.

Големият въпрос за нас е каква представа, каква концепция имаме за противника на „Левски“, когато използваме местоимението – лице ли е той, или нелице?

Първо е добре да разберем дали изобщо е възможно да употребим кой самостойно, като съществително име, и да имаме предвид нелице? Според някои български граматики в тези случаи местоимението означава „лице, без оглед на пола и числото му“⁴, а според други „въпросителните местоимения за лица и предмети могат да се употребяват самостойно“⁵. Ако има нещо ясно, то е, че липсва единно становище и в случаи като нашия сме в една мъглява зона, в която лицата и нелицата губят контурите си.

Моето становище е, че когато употребяваме самостойно местоимението кой, в съзнанието си ние имаме представата за лице. В повечето случаи тя е категорична и непоклатима, а в някои – както в нашия пример – представата за лице надделява над представата за нелице. Ще се опитам да се аргументирам, без да степенувам доводите си по важност:

1. Ако смятахме, че футболният отбор ще се изправи срещу нелице, тогава щеше да е по-логично да употребим местоимението какво. И действително бихме казали така, в случай че си мислехме не за конкретен противник, а за нещо, което бихме означили с абстрактно съществително име: Срещу какво се изправя „Левски“ тази вечер? Отговорът би могъл да бъде: Срещу неизвестността; Срещу опасността да загуби; Срещу лошите атмосферни условия; Срещу извънземна атака и прочее...

2. Да си припомним как ни учеха в училище да откриваме подлога и допълнението – съответно с въпросите Кой? Какво? и Кого? Какво? Да, това са помощни средства за ориентиране в синтаксиса, но всъщност са естествени въпроси и показват как функционира езикът на практика. В никой учебник не се препоръчва допълнението да се открива с Кой?, в случай че думата не означава лице, и това не е пропуск, защото,

когато искаме да разберем нещо, питаме по определен начин, който ще доведе до конкретен полезен за нас отговор.

3. Вече споменахме, че „Левски“ е футболен отбор, съставен от хора, и като питаме за неговия противник, ние имаме предвид друг футболен отбор, съставен също от хора. Да, обаче все пак не сме употребили самата дума в изречението и това позволява известен полет на въображението. Може да предполагаме, че си мислим за отбор, когато задаваме онзи въпрос, обаче може да имаме предвид и противник, съперник, а тези думи по-лесно се асоциират с лице.

Отделно от това

е възможно да мислим за целия отбор като за няколко лица,

макар и обединени, а когато е употребено самостойно, местоимението кой означава „лице, без оглед на пола и числото му“ (повтарям цитата, защото е важен и показва немалка степен на абстракция). Например ако търсим помощ и се обръщаме към по-широка аудитория, питаме Кой ще ме подкрепи? с очакването това да направят повече хора. Впрочем, допитвайки се до мои близки и познати, получих немалко обяснения, че те схващат „Левски“ и отбора, който е негов съперник, като „сбор от лица“, „нещо одушевено“ и затова биха употребили срещу кого, а не срещу кой.

Тук отварям скоба за все по-често срещащото се съгласуване от типа подлог в ед.ч. – сказуемо в мн.ч.: „Възраждане“ са предложили…; ПП заявиха…; „Ливърпул“ спечелиха… Това са несъмнени доказателства, че съществителни собствени имена, означаващи група от хора, могат да се схващат не като единно цяло, а като разчленимо множество.

4. Допускам, че и глаголът, употребен в изречението, не е без значение. Когато кажем „се изправя“, имаме ясна и жива представа за двама противници, влизащи в схватка, или пък за хора, които се съревновават на терена, вкарват голове, спорят със съдията и т.н., а не за безлични субекти. Способността ни да одухотворяваме и да вдъхваме нов живот на различни реалии е безкрайна. Нека да дам един актуален пример: С кого воюва Русия? Отговорът в момента е С Украйна, която не е лице, а държава. Мисля, че за повечето българи, придържащи се към книжовноезиковите правила, въпросът в този вид е естествен и те не биха попитали С кой воюва Русия?

За себе си съм сигурна, че не бих се съобразила с тълкуванието на правилото от ИБЕ на БАН.

Силно се съмнявам, че изобщо има случай, в който в писмената книжовна реч бих употребила кой, на кой, срещу кой, за кой и т.н. в позицията на пряко или непряко допълнение.

Позволявам си да не се съобразявам и с други официални постановки: не пиша четиресет, напът и не поставям затваряща запетая на да-изречение . Така изразявам личния си протест срещу правила и решения, с които категорично не съм съгласна.

Дали други начетени хора, придържащи се към граматичната норма, се осмеляват да не зачетат дадена постановка, когато изпитват силна вътрешна съпротива, е немаловажен въпрос. Важно е кодификаторът да има коректив не само в лицето на тесните специалисти, но и сред другите интелигентни носители на българския език.

Някои от разсъжденията в статията ми бяха подсказани от коментиращите проблема на страницата на „Как се пише?“ във Facebook, за което им благодаря.

1 Този текст беше публикуван на 19.09.2024 г. на началната страница на БЕРОН и в момента не е достъпен.

2 Към несамостойните употреби на местоимението спадат и случаите от типа Кой е най-близкият ти приятел?/Коя е най-близката ти приятелка?

3 Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 190.

4 Пак там, с. 191. Вж. също Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. Фонетика. Лексикология. Словообразуване. Морфология. Синтаксис. София: Изток-Запад, ИК „Петър Берон“, 1999, с. 337.

5 Пашов, П. Практическа българска граматика. София: ДИ „Народна просвета“, 1989, с. 95. Същото мнение се застъпва и в Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 200.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

За какво служат (понякога) представките и наставките?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-kakvo-sluzhat-ponyakoga-priedstavkite-i-nastavkite/

За какво служат (понякога) представките и наставките?

Дори знанията ви от часовете по български език да са поизбледнели, със сигурност си спомняте, че представките и наставките са важни структурни части на думите. Като добавим и корените, получаваме основния градивен материал, с който си служим, за да назоваваме най-различни понятия в нашата действителност. Да видим в какви процеси са въвлечени представките и наставките и защо е важно да познаваме езиковите механизми, преди да стоварим тежката си присъда върху някоя дума.

Основната функция на представките и наставките е словообразувателната.

Като ги прибавяме към вече съществуващи думи, образуваме нови. Защо са ни нужни нови лексеми и не може ли да си караме с тези, които си имаме, мисля, е ясно. Светът се променя, появяват се нови понятия, които трябва да обозначаваме някак в своята реч. Освен това, колкото по-богат е речникът на един език, толкова по-точно и по-детайлно ще могат да се изразяват хората, които го говорят.

И така, като прибавим наставката -ов към съществителното име пластмаса, ще получим прилагателното пластмасов, за да определим от какъв материал е изработен даден съд. Като прибавим представката до- към глагола чета, получаваме нов глагол – (да) дочета, за да съобщим, че приключваме започнатата книга или статия.

Дотук няма нищо смущаващо – и двете думи се използват безпроблемно в българския език и не предизвикват възражения.

Срещала съм обаче немалко гневни коментари срещу употребата на (да) закупя/закупувам вместо (да) купя/купувам.

Защо първите два глагола се срещат все по-често и хората искат да закупят не апартамент, а нещо далеч по-малко: Търся да закупя следните отвертки: тип „триъгълник, тип Y и тип „вилка“. Една от причините конкретно за предпочитането на закупя според мен е, че на глагола купя му липсва наставка или представка, която изрично да маркира неговия свършен вид. В съвременния български език има само около 50 такива глагола. Останалото огромно мнозинство непроизводни глаголи са от несвършен вид1, затова езиковото съзнание се стреми да внесе формален показател – представката за-, с който да представи действието като цялостно, завършено, и така прибягва към вече съществуващата дума (да) закупя, разширявайки нейното значение. Оттук нататък до употребата на закупувам с новото, по-широко значение трябва да се направи една съвсем малка и лесна крачка, тъй като голяма част от българските глаголи имат идентична семантика и се различават само по вида си – свършен/несвършен: (да) премина/преминавам; (да) отчета/отчитам; (да) стопля/стоплям.

Друга причина за предпочитането на закупя/закупувам е, че имат по-сложна морфемна структура, която е белег за обработеност и изисканост, а това са характеристики на книжовния език. Неслучайно хората, употребяващи тези два глагола, са упреквани в маниерност, макар че техният стремеж вероятно е да се изразят по-културно, тъй като купя/купувам им звучат тривиално и по-простовато.

След като изкоментирахме закупуването,

да продължим с току-що употребения глагол – изкоментирам, и да добавим към него зарегистрирам.

Те са образувани съответно от коментирам и регистрирам, представители на единствения словообразувателен тип глаголи в нашия език – с наставка -ира- (с разширен вариант -изира-), които са двувидови. Проблемът е, че с това нарушават системността. Всички български глаголи са или от свършен, или от несвършен вид, а обсъжданите са, така да се каже, хибридни и в зависимост от контекста са или от единия, или от другия вид2:

МВР само регистрира катастрофите. (несв. вид)
Утре ще регистрирам колата в данъчната служба. (св. вид)

Да, обаче на езиковото съзнание не му е достатъчно контекстът да определя вида на глагола, затова решава да добави представка или наставка, за да експлицира граматичното значение:

Интересувам се как се регистрирва такъв влекач в България. (несв. вид)
Тогава японската фирма зарегистрира в патентното ведомство на САЩ названията JX20, JX25, JX25h и JX30. (св. вид)

Носителите на езика се отнасят доста по-толерантно към новите глаголи от свършен вид (зарегистрирам е по-приемливо от регистрирвам) и някои от тях вече фигурират в речниците на българския език, вкл. и в БЕРОН, например: напарфюмирам, заангажирам, проконтролирам, прекопирам. Нещо повече, процесът е продължил нататък и от свършените глаголи се образуват несвършени с помощта на представката -в-: зарегистрирвам, заангажирвам, прекопирвам.

Последните думи не галят ухото и са ясно маркирани като разговорни. Книжовният език засега здраво е залостил вратите за тях. Посочвам ги не за да подразня естетическото ви чувство, а защото трябва да можем да говорим, да обсъждаме и да обясняваме причините за съществуването на подобни думи, а не гнусливо да извръщаме поглед от тях. Посочвам ги и защото приемливото в публичното общуване се осъзнава в съпоставка, а понякога и в ярък контраст с неприемливото. Конкретно в тази статия ги посочвам и защото очертават бъдещето на глаголите с наставки -ира- и -изира-: рано или късно те ще бъдат опитомени изцяло от българската видова система и първичните регистрирам, ангажирам, копирам ще се осмислят като несвършени, а не като двувидови3.

За да стане по-ясно, че този процес е изцяло в духа на българския език, ви предлагам две успоредици, които показват как и словообразуването, и видовите трансформации при глаголите с наставки -ира-, -изира- следват утвърдени модели:

бия (несв.) → пробия (св.) → пробивам (несв.)
контролирам (св./несв.) → проконтролирам (св.) → проконтролирвам (несв.)

крия (несв.) → закрия (св.) → закривам (несв.)
ангажирам (св./несв.) → заангажирам (св.) → заангажирвам (несв.)

След това бродене в дълбините на видовите отношения в глаголната система

се изкачваме към ефира с прилагателното име фин. Може би сте го срещали и като финен –

форма, която следва да се окачестви като грешна. В нея има една ненужна наставка. Дали наистина не върши никаква работа? Да си представим, че сме чужденци, които учат български и не правят аналогия с други езици. Ако срещнат думата фин, няма да разберат каква част на речта е. Формата финен обаче може да им подскаже, че това е прилагателно, защото вече ще знаят някои по-често срещани думи от този клас с наставка -ен, например труден, гладен, правилен, летен.

Носителите на българския език, които допускат грешката да напишат или да кажат финен, се опитват да дооформят думата, като ѝ придадат вид, типичен за прилагателните имена – повечето от тях са образувани с най-различни наставки. Като цяло думите усложняват морфемната си структура в историческия развой. В старобългарския език например са засвидетелствани прилагателните малъ; лъжь и лъжьнъ; радъ и радостьнъ. Днешните прилагателни със съответното значение са само с наставки: малък; лъжлив, лъжовен; радостен.

Аз самата ще бъда радостна, ако с тази статия съм успяла да ви провокирам и да ви накарам да погледнете от друг ъгъл на грешките и на думите, които ви дразнят (е, поне на някои). Опитвайте се да ги приемате по-философски, защото един ден част от тях ще бъдат нормализирани и нормирани. Заради логиката на езиковия развой.

1 Непроизводни са думите, които не са образувани от друга дума в езика. За глаголите това в повечето случаи означава, че нямат представка или наставка в състава си. В тази голяма група глаголи от несвършен вид се включват и образуваните от имена с добавяне на основна гласна (димя, редя). Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, с. 260.

2 Глаголите с наставки -ира- и -изира- са заети сравнително скоро от западноевропейски езици, в които липсва категорията вид, и затова още не са подчинени на българската езикова система.

3 Граматика на съвременния…, стр. 268. Вече може да се намери потвърждение за това преосмисляне: в по-стария академичен тълковен Речник на българския език трите глагола са определени като двувидови, а в БЕРОН те са от несвършен вид.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.